Чарлз Чаплин
	Моята автобиография


	На Ууна



	Благодарност

	Изказва се благодарност на фирмата „Алфрид А. Нопф, Инкорпърейтид“ за разрешението й да се препечата откъс от книгата на Хю Байъс „Управление чрез убийства“; на авторите и на фирмата „Уилям Хайнеман О.О.“ за откъса от „Бележник на писателя“ на У. Съмърсет Моъм и за един пасаж от стихотворението „Вдовицата от глухата уличка“ от „Събраните стихотворения“ на Джон Мейзфийлд; на издателската корпорация „Лайврайт“ за „Белите сгради“ от „Избраните стихове“ на Харт Крейн.
	Издателите също така благодарят на притежателите на авторските права за разрешението им да публикуват следните снимки: на „Хълтън Пикчър Лайбръри“ при „Рейдио Таймз“ за снимки № 9, 26, 27, 32, 36, 48 и 64; на Музея за модерно изкуство в Ню Йорк — за снимки № 19, 20, 21, 22, 24, 49 и 68, както и за фотографията (№ 36), направена от Едуърд Стейкън; на Националния филмов архив за снимки № 13, 23, 25, 28, 75 и 83; на фирмата „Кълвър Пикчърз, Инкорпърейтид“ за снимки № 30 и 60; на фирмата „Уайд Уърлд Фотоуз, Инкорпърейтид“ за снимки № 61 и 95; на компанията „Кийстоун Вю“ за снимки № 29, 58 и 94; на фирмата „П. А. — Ройтър Фотоуз О.О.“ за снимка № 98; на „Асошиейтид прес О.О.“ за снимки № 54 и 56; на Питър Мьошлин за снимка № 113; на Рой Раунд за снимка № 111; на Фавез от Веве за снимка № 104; на А. Т. П. от Цюрих за снимка № 96; на списанието „Пари мач“ и на вестник „Дейли експрес“ за снимки № 90 и 102; на мис Лилиан Рос за снимка № 103 и на Джон Енгстед за снимка № 91.


	Въведение

	Преди да построят моста Уестминстър, Кенингтън роуд е бил само алея за езда. След 1750 г. от моста е бил прокаран нов път, който направо е свързвал Лондон с Брайтън*1. Поради това Кенингтън роуд, където прекарах по-голямата част от детството си, се гордееше с няколко архитектурно великолепно оформени сгради; от балконите им с решетки от ковано желязо обитателите им навремето са могли да наблюдават каляската на Джордж IV*2 на път за Брайтън.
	[*1 Брайтън — курорт на Ламанша близо до Лондон, сегашно население около 170 000 жители. — Бел.пр.]
	[*2 Джордж IV — регент, после крал на Англия от 1820 до 1830 г. — Бел.пр.]
	Към средата на XIX век повечето от тези жилища са били превърнати в пансиони или пък са били разделени на апартаменти. Някои обаче бяха запазени непокътнати и в тях живееха лекари, преуспели търговци и водевилни звезди. В неделя сутрин по Кенингтън роуд човек можеше да види кабриолет с пъргаво пони, спрял пред една от къщите и готов да отведе някоя водевилна звезда на разходка от десет мили, чак до Норууд или Мертън, спирайки се на връщане пред някоя кръчма — „Белият кон“, „Рогата“ или „Халбата“ на Кенингтън роуд.
	Когато бях на дванадесет години, често заставах пред „Халбата“ и наблюдавах как тези знаменити господа слизат от своите кабриолети и влизат в кръчмите, където в неделя по традиция елитът на водевила се събираше да изпие „последната чашка“, преди да се прибере в къщи за обед. Колко внушителни бяха те с карираните си костюми, със сивите си бомбета и блесналите на слънцето диамантени пръстени и игли на вратовръзките си! В неделя в два часа следобед кръчмата се затваряше и клиентите й се изнизваха един след друг, застоявайки се за известно време, преди да се сбогуват; аз ги гледах с възхищение и ми беше забавно, защото някои от тях се олюляваха смешно.
	Когато и последният си тръгнеше, слънцето сякаш се скриваше зад облак. Тогава аз се връщах към редицата стари, занемарени къщи зад Кенингтън роуд и когато стигнех до Паунъл теръс № 3, се изкачвах по паянтовите стълби, които водеха към нашата малка мансарда. Сградата беше потискаща и вонеше на помия и на стари дрехи. Тази неделя мама седеше до прозореца и гледаше навън. Тя се обърна и плахо се усмихна. Стаичката беше задушна, тя нямаше повече от дванадесет фута*, и сега ми се стори още по-малка, а наклоненият таван изглеждаше по-нисък. Опряната до стената маса бе отрупана с мръсни чинии и чаши за чай; в кьошето, приютило се под тавана, стоеше старо желязно легло, което мама беше боядисала в бяло. Между леглото и прозореца имаше малка камина, а в подножието на леглото стоеше стар фотьойл; той се отваряше и се превръщаше в единично легло, в което спеше брат ми Сидни. Но сега Сидни беше далеч на път в морето.
	[* Един фут или стъпка = 30,48 см — Бел.пр.]
	Тази неделя стаята беше още по-потискаща, защото поради някаква причина мама не се беше погрижила да я подреди. Тя обикновено я поддържаше чиста; тъй като беше жизнена, весела и още млада — не беше навършила тридесет и седем години, — тя успяваше да превърне тази бедна мансарда в блестяща комфортна стая. Спомням си особено зимните неделни утрини, когато тя ми носеше закуската в леглото и аз се събуждах в малка, добре подредена стая: в камината бумтеше огън, на пиростията изпускаше пара чайникът, а до него, докато тя препичаше хляб, се притопляше треска или херинга. Ободряващото присъствие на мама, уютността на стаята, шушненето на кипящата вода, когато тя я сипваше в пръстения чайник, докато аз четях комикса в неделния вестник — такива бяха удоволствията, свързани с една безгрижна неделна утрин.
	Но тази неделя мама седеше до прозореца и равнодушно гледаше навън. Тя беше стояла до този прозорец през последните три дни странно тиха и загрижена. Знаех, че се безпокои. Сидни беше на път в морето и не ни се беше обаждал вече два месеца, а шевната машина, която мама беше взела под наем и с помощта на която се бореше да ни издържа, ни бе отнета (нещо обичайно), защото не бяхме плащали редовно месечните вноски. Аз също внезапно бях престанал да внасям своя седмичен принос от пет шилинга, печелени от уроци по танц.
	Едва ли съм съзнавал, че преживяваме криза, защото животът ни беше непрекъсната криза, а като хлапак аз безгрижно махах с ръка и забравях всички неприятности. Обикновено веднага след училище изтичвах в къщи при мама, изпълнявах поръчките й, изхвърлях боклука и изкачвах ведро прясна вода, след това бързо отивах у Макартови и прекарвах вечерта там — правех всичко, за да се откъсна от потискащата атмосфера на нашата таванска стаичка.
	Макартови бяха стари познати на мама още от времето, когато тя играеше във водевила. Те живееха в комфортен апартамент в луксозната част на Кенингтън роуд и в сравнение с нас бяха добре. Макартови имаха син на име Уоли, с когото си играехме до здрачаване, и те винаги ме канеха да остана на чай. Аз се застоявах и често вечерях там. Понякога мисис Макарти ме питаше как е мама и защо напоследък не я е виждала. Аз намирах някакво извинение, защото, след като мама беше изпаднала в затруднения, тя рядко се срещаше със своите по-раншни приятели от театъра.
	Разбира се, имаше случаи, когато оставах в къщи и мама приготвяше чай и пържеше хляб в говежда тлъстина — ястие, за което си умирах, — а след това ми четеше в продължение на цял час; тя четеше чудесно и аз разбирах колко хубаво е при мама и колко по-приятно ми е да си стоя в къщи, отколкото да отивам у Макартови.
	Но този ден още с влизането ми тя се обърна и ме погледна с укор. Видът й ме ужаси: беше отслабнала и бледа, а очите й ме гледаха с очите на човек, разкъсван от дълбоко терзание. Обхвана ме неизразима тъга — хем ми се искаше да остана вкъщи и да стоя при нея, хем исках да се измъкна от цялата тази мизерна обстановка. Тя ме погледна апатично:
	— Защо не отидеш у Макартови?
	Бях готов да се разплача.
	— Защото искам да остана при теб.
	Тя се обърна и безизразно погледна през прозореца.
	— Иди у Макартови и вечеряй — тук нищо не мога да ти дам.
	В тона й долових упрек, но реших да не му обръщам внимание.
	— Щом искаш, ще отида — примирено казах аз.
	Тя се усмихна уморено и ме погали по главата:
	— Да, да, върви!
	Макар че я молех да остана, тя настоя да отида. И аз излязох с чувството на вина, като я оставих да седи самичка в тази мизерна мансарда, без да съзнавам каква ужасна съдба я чакаше след няколко дни.


	I

	Роден съм на 16 април 1889 г. в осем часа вечерта на уличката Ийст Лейн, Уолуърт. Скоро след това сме се преместили на Уест скуеър, Сейнт Джордж роуд в Ламбет*. Според мама аз съм се появил на бял свят в приятна обстановка. Радвали сме се на сравнително охолство: живеели сме в три мебелирани с вкус стаи. Един от ранните ми спомени е как всяка вечер, преди да отиде в театъра, мама нежно ни завиваше със Сидни в удобното легло и ни оставяше на грижите на прислужничката. В света на едно три и половина годишно дете всичко е възможно; щом като Сидни, който беше четири години по-голям от мен, можеше да прави фокуси и да поглъща монета, а след това да я вади от врата си, защо да не мога и аз да направя същото? Така че погълнах монета от половин пени и мама бе принудена да повика лекар.
	[* Ламбет — квартал в южен Лондон. — Бел.пр.]
	Всяка вечер, като се връщаше от театъра, тя имаше навика да оставя на масата сладкиши за Сидни и за мен, които намирахме на сутринта — резен неаполитанска торта или бонбони, — като предварително се бяхме разбрали, че сутринта нямаше да вдигаме шум, тъй като тя обикновено спеше до късно.
	Мама беше субретка във вариетета, близо тридесетгодишна _„миньонка“_ със свежа кожа, виолетово-сини очи и дълга светлокестенява коса, толкова дълга, че би могла да седне върху нея. Ние със Сидни я обожавахме. Макар че не беше изключителна красавица, за нас тя беше прекрасна. По-късно хората, които са я познавали, ми казваха, че била нежна и привлекателна и имала необикновено обаяние. За нея беше удоволствие да ни облича за неделните разходки — Сидни в костюм на училището Итън* с дълги панталони, а мен — в син кадифен костюм с подходящи сини ръкавици. Дните, когато се разхождахме по Кенингтън роуд в тези дрехи, бяха за нас истински празник.
	[* Итън — колеж в Англия, в който се учат почти изключително децата на аристократите и на едрите буржоа. — Бел.пр.]
	В онези дни Лондон беше спокоен град. Спокойно беше темпото, дори и конските трамваи по Уестминстър бридж роуд се движеха спокойно и спокойно се обръщаха върху въртящите се релси на последната спирка, близо до моста. Докато мама изкарваше добри пари, ние също живеехме на Уестминстър бридж роуд. Атмосферата на тази улица беше весела и дружелюбна, с привлекателни магазини, ресторанти и мюзикхолове. Магазинът за плодове на ъгъла срещу моста беше цяла галактика от цветове с грижливо подредените пред него пирамиди от портокали, ябълки, круши и банани, които контрастираха с тържествения сив цвят на Парламента точно на отсрещната страна на реката.
	Такъв беше Лондон по времето на моето детство, на моите мечти и на моите открития: спомени за Ламбет през пролетта; за дребни случки и неща; за пътуванията с мама на горния етаж на тегления от коне омнибус, когато се опитвах да докосна с ръка люляковите храсти, край които минавахме; за разноцветните омнибусни билети — оранжеви, сини, розови и зелени, с които беше осеян тротоарът на трамвайните и омнибусните спирки, за руменобузестите цветарки на ъгъла на моста Уестминстър, които със сръчните си пръсти правеха пъстри бутониерки от станиол и трептяща папрат; за влажния дъх на току-що полетите рози, който ми навяваше някаква смътна тъга; за тъжните неделни дни и бледите родители и техните деца, които минаваха през моста, понесли въртележки и цветни балончета, и за туристическите параходчета, които бавно сваляха комините си, за да се плъзнат под моста. Струва ми се, че от такива най-обикновени неща се роди душата ми.
	И после предметите в нашата гостна, които повлияха върху моите сетива: маминият портрет на Нел Гуин в естествен ръст, който не ми харесваше; гарафите с дълги гърла, които стояха на бюфета и ме потискаха, както и малката кръгла музикална кутия с емайлирана повърхност, върху която бяха изобразени ангели, седнали на облаци, и която едновременно ми харесваше и ме озадачаваше. Но аз особено много обичах моя стол играчка, купен от циганите за шест пенса, защото той ми създаваше вълнуващото чувство, че наистина притежавам нещо.
	Спомени за епични моменти: едно посещение с мама в Кралския аквариум*, където гледахме „Тя“ — главата на жена, която се усмихваше сред пламъци; „риболова с изненади“ за шест пенса и мама, вдигнала ме на ръце върху голямо буре, пълно с талаш, за да си уловя пакетчето сюрприз със захарна свирка, която не свиреше, и брошка играчка с фалшиви рубини. След това — посещение в кентърберийския мюзикхол, където седяхме на червени плюшени кресла и гледахме татко да играе…
	[* Голяма зала, която се издигаше на ъгъла на Виктория стрийт срещу Уестминстърското абатство и в която даваха панаирджийски спектакли и театрални представления.]
	Сега е нощ, увили са ме в одеяло и седя в горната част на карета, теглена от четири коня, с която мама и приятелките й от театъра се прибират; унесен от безгрижния им весел смях, слушам как нашият тръбач с фанфари ни пробива път по Кенингтън роуд на фона на ритмичното звънтене на хамутите и тропота на конските копита.


	И тогава се случи нещо! Не помня дали беше минал месец или само няколко дни, но изведнъж разбрах, че не всичко е в ред с мама и околния свят. Тя цялата сутрин беше с една приятелка и се върна в къщи много възбудена. Аз си играех на пода и чувствувах над себе си такова силно вълнение, като че ли слушах от дъното на кладенец. Мама избухваше в яростни възклицания, прекъсвани от плач, по адрес на някой си Армстронг, чието име непрестанно споменаваше — Армстронг каза това, Армстронг каза онова, Армстронг е звяр! Възбудата й беше така странна и толкова силна, че аз се разплаках, и мама бе принудена да ме вземе на ръце, за да ме успокои. Няколко години по-късно разбрах значението на това, което се беше случило този следобед. Мама се беше върнала от съда, където съдеше баща ми за издръжка на своите деца, и делото не се беше развило в нейна полза. Армстронг беше адвокатът на баща ми.
	Аз едва ли имах представа, че имам баща, и не си спомням той да е живял при нас. Той също беше актьор във водевила, тих и вглъбен в себе си човек с тъмни очи. Мама казваше, че приличал на Наполеон. Той имаше приятен баритон и го смятаха за много добър актьор. Дори в онези дни печелеше значителната сума от четиридесет лири седмично. Бедата беше, че пиеше прекалено много, и това според мама беше причината за тяхната раздяла.
	За водевилните актьори по онова време беше трудно да не пият, защото алкохол се продаваше във всички театри и след представлението за актьора беше нормално да отиде в бара на театъра и да се почерпи с посетителите. Някои театри изкарваха по-голяма печалба от бара, отколкото от продажбата на билети и на много звезди плащаха големи заплати не само заради таланта им, а и поради това, че харчеха по-голямата част от парите си в бара на театъра. Затова много актьори пропадаха от пиянство и баща ми беше един от тях. Той умря на 37-годишна възраст от злоупотреба с алкохол.
	Мама ни разказваше за него истории, в които хуморът се примесваше с тъга. Когато пиел, той буйствувал и в такъв един момент тя отишла с приятели в Брайтън; в отговор на неговата крайно тревожна телеграма: „Какво си си наумила? Отговори веднага!“, тя телеграфирала: „Балове, забави, пикници, мили!“
	Мама беше по-голямата от две сестри. Баща й, Чарлз Хил, ирландски обущар, беше от графството Корк в Ирландия. Той имаше розови като ябълки бузи, рошава бяла коса и брада като брадата на Карлайл*1 в портрета на Уислър*2. Беше превит надве от ревматизъм, получен според него, когато спял на влажните полета, криейки се от полицията по време на националистическите въстания. След време той се установил в Лондон и отворил обущарско дюкянче на ул. Ийст лейн в квартал Уолуърт.
	[*1 Томас Карлайл (1795–1881) — английски историк и критик, роден в Шотландия — Бел.пр.]
	[*2 Джеймс Уислър (1834–1903) — американски художник портретист — Бел.пр.]
	Баба беше наполовина циганка. Това беше нашата семейна тайна. Независимо от това баба се хвалеше, че нейното семейство винаги е плащало поземлен данък. Моминското й име било Смит. Спомням си я като жива, дребна старица, която винаги ме посрещаше любвеобилно и ми говореше на бебешки език. Тя умря, преди да навърша шест години. С дядо бяха разделени, по някакви причини, за които и двамата не искаха да говорят. Но според леля Кейт имало семеен триъгълник и дядо бил заловил баба с любовника й.
	Да се съди за морала на нашето семейство по обикновените норми би било толкова погрешно, колкото и да се постави термометър във вряща вода. С тези си наследствени качества двете хубавички дъщери на обущаря бързо напуснали дома си и се насочили към сцената.
	По-малката сестра на мама, леля Кейт, също беше субретка, но ние малко знаехме за нея, тъй като тя съвсем случайно се появяваше и изчезваше от живота ни. Тя беше хубавичка и темпераментна и никога не се разбираше с мама. Редките й посещения обикновено завършваха внезапно с някаква язвителна забележка по повод на нещо, което мама била казала или направила.
	На осемнадесет години мама пристанала на един човек на средна възраст, с когото избягала в Африка, Тя често говореше за живота си там: живеела в охолство сред плантации, слуги и коне за езда.
	Когато била на осемнадесет години, се родил брат ми Сидни. На мен ми се каза, че той бил син на лорд и когато станел на двадесет и една години, щял да наследи две хиляди лири. Това едновременно ми доставяше удоволствие и ме дразнеше.
	Мама не останала дълго в Африка, а се върнала в Англия и се омъжила за татко. Не зная какво е сложило край на африканския епизод в нейния живот, но когато изпаднахме в крайна бедност, аз я упреквах, че е изоставила такъв чудесен живот. Тя се засмиваше и казваше, че тогава била много млада, за да бъде предпазлива или разумна.
	Никога не успях да разбера колко силни са били чувствата на мама към баща ми, но винаги когато ставаше дума за него, тя говореше без горчивина и това ме караше да смятам, че тя е прекалено обективна, за да е била силно влюбена в него. Понякога ми говореше за него със симпатия, а друг път ми разказваше за неговите пиянства и буйства. По-късно, когато ми се сърдеше по някакъв повод, тъжно ми казваше: „Ще свършиш в тинята като баща си.“
	Тя се познавала с татко, преди да отиде в Африка. Били влюбени и играели заедно в една ирландска мелодрама, озаглавена _„Шеймъс О’Брайън“._ На шестнадесетгодишна възраст тя играела главната роля. При едно турне на трупата срещнала този лорд на средна възраст и избягала с него в Африка. Като се върнала в Англия, татко завързал разкъсаните нишки на тяхната любовна история и те се оженили. Аз съм се родил три години по-късно.
	Какви други фактори освен пиянството са изиграли роля, не зная, но една година след като съм се родил, родителите ми се разделили. Мама не поискала издръжка. Тъй като самата тя била добре известна звезда и печелела по двадесет и пет лири седмично, успявала да издържа себе си и децата си. Тя потърси помощ едва когато я връхлетя нещастието; иначе никога не би направила постъпки чрез съда.
	Мама имаше неприятности с гласа си. Гласът й никога не е бил силен и най-малката простуда водеше до ларингит, който траеше със седмици; но тя беше принудена да продължава да работи, така че състоянието на гласа й прогресивно се влошаваше. Тя не можеше да разчита на него. По средата на песента той секваше или внезапно се изгубваше и се превръщаше в шепот, а зрителите започваха да се смеят и дюдюкат. Безпокойството за гласа й се отрази и на здравето й и разстрои нервите й. В резултат на това броят на театралните й ангажименти намаля, докато на практика стигна до нула.
	Именно поради това състояние на гласа й аз за пръв път се появих на сцената на петгодишна възраст. Вечерно време мама обикновено предпочиташе да ме взема със себе си в театъра, отколкото да ме оставя сам в стаите, които държахме под наем. По онова време тя играеше в театър „Кантийн“ в Олдършот — мръсен, западнал театър, посещаван главно от войници. Те бяха шумна публика и използуваха най-малкия повод, за да започнат да се подиграват или да осмиват актьорите. За изпълнителите една седмица в Олдършот беше цяло изпитание.
	Спомням си, че стоях зад кулисите, когато гласът на майка ми секна и премина в шепот. Публиката започна да се смее, да пее с фалцет и да подсвирква. Всичко това ми беше много неясно и не разбирах какво точно става. Но шумът се усили, докато най-сетне мама се принуди да напусне сцената. Когато дойде зад кулисите, тя беше много разстроена и започна да спори с инспициента, който ме беше виждал да играя пред мамини приятели, и започна да го убеждава да я заместя на сцената.
	Сред цялата тая суматоха си спомням как той ме поведе за ръка и след няколко обяснителни думи към публиката ме остави сам на сцената. И под блясъка на светлините на рампата и пред обвитите в цигарен дим лица аз взех да пея, акомпаниран от оркестъра, който доста време си игра, докато налучка моята гама. Това беше една добре известна песен, наречена „Джек Джоунс“, със следните думи:

	Джек Джуонс — кой не го познава,
	той на пазара все седи
	и нямам нищо против него,
	какъвто беше той преди.
	Но наследи торбичка злато
	и Джек съвсем се промени,
	другари стари не поглежда,
	от всички почна да страни.
	По-рано той „Звезда“ четеше,
	сега купува „Телеграф“ —
	откакто джоба му е пълен,
	омразен стана той в града.*
	[* Стиховете преведе Л.М.]

	По средата на песента на сцената се изсипа дъжд от монети. Аз веднага спрях да пея и заявих, че най-напред ще събера монетите и после ще продължа. Това предизвика общ смях. Инспициентът се появи с носна кърпичка и ми помогна да ги събера. Помислих си, че той ще ги задържи за себе си. Публиката разбра моите опасения и се разсмя още повече, особено когато инспициентът тръгна с кърпичката към кулисите, а аз загрижено го последвах. Върнах се и продължих да пея едва когато той предаде кърпичката на мама. Чувствувах се съвсем като у дома си. Разговарях с публиката, танцувах и имитирах редица актьори, включително и мама, когато пее своята ирландска маршова песен:

	Райли, Райли — момче на място,
	Райли, Райли — за мен е той.
	По-строен в армията няма,
	по-весел в мир, по-храбър в бой.
	Сержантът Райли е един
	и взводът му — непобедим.

	Съвсем невинно, повтаряйки думите на рефрена, започнах да подражавам на падналия глас на мама и се изненадах от въздействието, което това имаше върху аудиторията. Смях, ръкопляскания и отново дъжд от монети, а когато мама дойде на сцената да ме вземе, появяването й предизвика бурни аплодисменти. Тази вечер беше моето първо и маминото последно появяване на сцената.
	Когато съдбата се бърка в участта на човека, за нея няма ни милосърдие, ни справедливост. Така се отнесе тя и с мама. Мама никога не успя да възвърне гласа си. Както есента преминава в зима, така и нашето материално положение ставаше от лошо по-лошо. Въпреки че мама беше предвидлива и беше спестила малко пари, те много скоро се стопиха подобно на нейните бижута и другите дребни неща, които тя залагаше, за да можем да живеем, с надеждата, че гласът й ще се възвърне.
	Междувременно от трите комфортни стаи, които заемахме, се преместихме в две, после в една; имуществото ни намаляваше, а кварталите, в които се местехме, бяха все по-мрачни и по-бедни.
	Мама се обърна към религията, предполагам с надеждата, че това ще възвърне гласа й. Тя редовно отиваше в Христовата черква на Уестминстър бридж роуд и всяка неделя аз трябваше да седя през цялото време, докато на органа свиреха музика от Бах, и да слушам с мъчително нетърпение свещеника Ф. Б. Мейър, чийто пламенен и драматичен глас отекваше в централната част на черквата като шума на влачещи се крака. Проповедите му вероятно са били затрогващи, защото от време на време виждах как мама тихичко изтрива сълза, а това ме караше да се чувствувам малко неловко.
	Много добре си спомням светото причастие в един горещ ден и хладната сребърна купа, пълна с прекрасен гроздов сок, която минаваше от ръка на ръка между вярващите, спомням си и нежната ръка на мама, която ме възпря, когато отпих повече, отколкото трябваше; спомням си и какво облекчение изпитах, когато свещеникът затвори Библията, защото това значеше, че проповедта скоро ще свърши и че ще минат към молитвите и заключителния химн.
	Откакто мама стана религиозна, тя рядко се срещаше с приятелите си от театъра. Театралният свят се беше изпарил, беше се превърнал само в спомен. Имах чувството, че винаги сме живели при тези отвратителни условия. Тази година ми се стори безкрайна мъка. Сега живеехме в безрадостен полумрак. Да се намери работа беше трудно, а мама, която не знаеше нищо друго, освен работата си на сцената, срещаше допълнителни затруднения. Дребничка, нежна и чувствителна, тя беше изправена срещу ужасни трудности в тази викторианска епоха*, в която богатството и мизерията стигаха до крайност и жените от бедните класи почти нямаха друг избор, освен да станат слугини или робини в работилниците. Понякога мама намираше работа като болногледачка, но рядко и за кратко време. Тя обаче беше изобретателна; тъй като някога сама си беше шила костюмите за театъра и добре умееше да борави с иглата, сега тя успяваше да припечели по някой и друг шилинг, като шиеше дрехи за членове на църквата. Но това едва стигаше за издръжката на трима ни. Поради пиянството на татко неговите театрални ангажименти, както и седмичните му вноски от десет шилинга за нашата издръжка ставаха все по-нередовни.
	[* Периодът на царуването на кралица Виктория (втората половина на XIX век), през който настъпва масово обедняване на английската работническа класа и селяните. — Бел.пр.]
	Мама вече беше продала повечето от своите вещи. Последното нещо, което продаде, беше сандъкът с театралните й костюми. Тя го пазеше докрай с надеждата, че може би ще успее да възстанови гласа си и да се върне на сцената. От време на време тя бъркаше в него, за да потърси нещо, и ние виждахме костюм със златни пайети или пък перука и я карахме да си ги сложи. Спомням си как веднъж облече тогата и сложи перуката на съдия и със слабия си глас ни изпя една от старите си песни, която беше написала сама и която й беше донесла успех. Песента беше с жив ритъм в две четвърти такт със следния текст:

	Аз съм девойка съдия,
	добър съдия съм аз.
	Обмислям всичко здраво,
	навред раздавам право.
	На всички адвокати
	един урок ще дам,
	ще им покажа скоро,
	че много нещо знам…

	После тя с учудваща лекота се впускаше в грациозен танц, забравяйки шиенето си, и започваше да ни забавлява с други свои популярни песни и танци, докато остане без дъх и се изтощи. След това се връщаше към спомените си и ни показваше някои от своите стари афиши. На един от тях пишеше:

	Изключителен ангажимент
	на нежната и талантлива
	Лили Харли
	комедиантка, имитаторка и танцьорка!

	Тя не само изпълняваше пред нас собствените си водевилни номера, но подражаваше и на други актриси, които беше гледала в така наречения истински театър.
	Когато разказваше някоя пиеса, тя същевременно изпълняваше и съответните роли, както например в _„Знакът на кръста“_ — ролята на Мерция, която, озарена от божествена светлина, отива на арената, за да я хвърлят на лъвовете. Имитираше високия проповеднически глас на Уилсън Барет, който — обут в обувки с петинчови* подметки, защото беше дребен човек — тържествено заявява: „Не зная какво нещо е християнството. Но убеден съм, че ако то създава жени като Мерция, Рим — не! — целият свят ще бъде по-чист благодарение на него!“ И тя произнасяше тези думи с известна насмешлива нотка, но не без уважение към таланта на Барет.

	[* Един инч = 2,54 см. — Бел.пр.]
	Инстинктът й да открива хората с истински талант беше безпогрешен. Станеше ли дума за актрисата Елин Тери или за мюзикхоловия актьор Джо Елвин, мама ни обясняваше в какво се състои тяхното изкуство. Тя инстинктивно чувствуваше техниката на театъра и говореше за него, както може да говори само човек, който го обича.
	Разказваше анекдоти и ги разиграваше пред нас: например един епизод от живота на император Наполеон I. Изправил се на пръсти, той се мъчи да вземе една книга от горните лавици на библиотеката си, когато влиза маршал Ней (мама играеше и двете роли, но винаги с чувство за хумор): „Ваше величество, позволете да ви услужа. Аз съм по-голям.“ А Наполеон с гримаса на възмущение отвръща: „По-голям ли? Вие сте само по-висок!“
	Тя играеше ролята на Нел Гуин, като живо я представяше как се е надвесила над стълбите на двореца и държейки бебето си в ръце, заплашва Чарлз II: „Дайте име на това дете или ще го хвърля на земята!“ — и как Чарлз II бързо се съгласява: „Добре! Отсега нататък то ще се нарича херцог Свети Олбънз!“
	Спомням си една вечер в едничката ни стая в мазето на Окли стрийт. Лежах в леглото и укрепвах здравето си, след като бях прекарал треска. Сидни беше във вечерното училище и бяхме сами с мама. Беше късно следобед и тя седеше с гръб към прозореца, четеше, играеше и по своя неподражаем начин ми обясняваше Новия завет, любовта и състраданието на Христос към бедните и към малките деца. Възможно е вълнението й да се е дължало на болестта ми, но тя даде най-блестящата и затрогваща интерпретация на Христос, която някога съм чувал и виждал. Говореше ми за неговата търпимост и разбиране; за жената, която съгрешила и която искали да убият с камъни, и за думите му към тълпата: „Нека този между вас, който никога не е грешил, пръв хвърли камък върху нея.“
	Тя чете, докато се здрачи, само прекъсна, колкото да запали лампата, и после взе да ми разказва за вярата, която Исус вдъхвал на болните, и за това, че било достатъчно те само да се докоснат до крайчеца на дрехата му, за да се излекуват.
	Разказа ми и за омразата и завистта на първосвещениците и на фарисеите и ми описа Христос, разказа ми за неговото залавяне и за спокойното му и достойно държане пред Пилат Понтийски, който, умивайки ръцете си, казал (това тя изигра с театрален шарж): „Не намирам вина в този човек!“ Разказа ми как снели дрехите му, бичували го и сложили трънен венец на главата му, как започнали да му се подиграват и да го оплюват с викове: „Привет, царю юдейски!“
	Докато четеше, очите й се наливаха със сълзи. Разказа ми за Симон, който помогнал на Исус да изнесе кръста си, и за трогателния поглед на благодарност, отправен му от Исус; за покаялия се крадец, умиращ на кръста до него, който му поискал опрощение; за думите на Исус: „Днес ти ще бъдеш с мен в рая“; за това, как Исус погледнал от кръста към майка си и казал: „Жено, виж сина си!“ И за това, как в смъртната си агония извикал: „Господи, защо ме изостави?“ На това място и двамата се разплакахме.
	— Виждаш ли колко човечен е бил? — каза мама. — Като всички нас и той е изпитвал съмнение.
	Мама така ме увлече тази вечер, че исках да умра още същата нощ и да срещна Исус. Но мама не беше толкова ентусиазирана.
	— Исус иска ти най-напред да живееш и да изпълниш това, което ти е предопределено тук, на земята — каза тя.
	В онази мрачна стаичка в приземния етаж на Окли стрийт мама разкри пред очите ми най-нежната светлина, която светът някога е познавал и която е дарила литературата и театъра с най-възвишените им и богати теми: любовта, милосърдието, човечността.
	Понеже живеехме сред бедните слоеве на обществото, лесно беше да придобием навика да не обръщаме внимание на нашето произношение. Но мама винаги се държеше настрана от околната среда и внимателно следеше как говорим, поправяше граматическите ни грешки и ни караше да се чувствуваме от по-високо съсловие.
	Сред мизерията, в която все повече затъвахме, с детското си невежество аз я упреквах, че не се връща на сцената. Тя се усмихваше и ми казваше, че там животът бил фалшив и изкуствен, че в такава среда човек лесно би могъл да забрави бога. И въпреки това винаги когато говореше за театъра, тя се забравяше и отново я обземаше ентусиазъм. Някои дни, след като се впускаше във възпоминания, тя дълго мълчеше, наведена над шевната машина, и аз страдах, че вече не сме част от този блестящ живот. А мама вдигаше очи и като ме виждаше така натъжен, се опитваше да ме успокои.
	Наближаваше зимата, а Сидни вече нямаше какво да облече, затова мама му уши палто от един свой стар кадифен жакет. Ръкавите му бяха на червени и черни райета, набрани в раменете. Мама направи всичко възможно да го поправи, но без особен успех. Когато го накара да го облече, Сидни се разплака:
	— Какво ще си помислят момчетата в училище?
	— Какво те е грижа какво си мислят хората? — отвърна тя. — Освен това изглеждаш много елегантен. — Мама говореше така убедително, че Сидни и до ден-днешен не е разбрал как се е съгласил да го носи. Но той го облече — и палтото, и един чифт мамини обувки с отрязани токове го въвлякоха в не един бой в училище. Момчетата го наричаха „Йосиф с шареното палто“. А мен, с чорапи, които мама беше изрязала от едно свое червено трико (и които изглеждаха плисирани), нарекоха „Сър Френсис Дрейк“*.
	[* Сър Френсис Дрейк (1540–1596) — английски адмирал, един от главните участници в разгрома на испанската „Непобедима армада“. — Бел.пр.]
	По време на този мъчителен период мама започна да се оплаква от мигрена и трябваше да изостави шиенето си и дни наред да лежи в тъмната стаичка с компреси от чаени листа върху очите си. Пикасо е имал своя „син период“. Ние имахме нашия „сив период“, през който живеехме с благотворителни подаяния от енорията, купони за супа и пакети, раздавани на бедняците. В междучасията Сидни продаваше вестници и макар че неговият принос беше по-малък и от капка в морето, все пак помагаше. Но във всяка криза винаги идва кулминационна точка и в нашия случай тя ни донесе щастие.
	Един ден, докато мама още укрепваше здравето си и лежеше с компрес на очите, Сидни се втурна в тъмната стая, захвърли вестниците на кревата и извика: „Намерих портмоне!“ Той го подаде на мама. Когато тя го отвори, видя в него шепа сребърни и медни монети. Мама бързо затвори портмонето и от вълнение се отпусна на леглото.
	Сидни се беше качвал в омнибусите да продава вестници. На втория етаж на един омнибус на една празна седалка видял портмоне. Бързо, уж случайно, той изпуснал върху него един вестник, след това го вдигнал заедно с портмонето и изскочил от омнибуса. Отворил портмонето зад една дъска с афиши и видял шепа сребърни и медни монети. Той ни каза, че сърцето му се разтупало и без да брои парите, затворил портмонето и дотичал в къщи.
	Когато мама се съвзе от вълнението си, тя изпразни съдържанието на портмонето върху леглото. Но портмонето все още тежеше. Имаше средна преградка! Мама я отвори и видя седем златни суверена. Полудяхме от радост. Слава богу, в портмонето нямаше адрес и религиозните скрупули на мама не можаха да се проявят. Макар че мимоходом си помислихме за нещастието, сполетяло собственика му, тази мисъл бързо се разсея от увереността на мама, че бог ни е изпратил портмонето като небесна благословия.
	Не зная дали болестта на мама беше физическа или душевна. Но тя оздравя за една седмица. Веднага щом се оправи, отидохме на почивка в Саутенд-он-сий*, като мама ни облече от главата до петите в нови дрехи.
	[* Английски курорт, разположен на устието на р. Темза. — Бел.пр.]
	Когато видях морето за пръв път, то ме хипнотизира. Докато се приближавах към него откъм една стръмна уличка сред ярката слънчева светлина, то сякаш бе надвиснало като някакво живо треперещо чудовище, готово да се нахвърли върху мен. Свалихме обувките си и нагазихме във водата. Хладката морска вода, която се пенеше около глезените ми, и мекият пясък, който потъваше под краката ми, бяха върхът на блаженството.
	Какъв чуден ден! Кехлибареният пясък, осеян с розови и сини кофички и дървени лопатки, с цветни палатки и чадъри; платноходките, които весело се люлееха върху малките вълни, а на брега други лодки, лениво полегнали на една страна и миришещи на водорасли и катран — вълшебният спомен за този ден още е запазен в паметта ми.
	В 1957 г. аз отново отидох в Саутенд и напразно търсих тясната стръмна уличка, от която за пръв път бях видял морето; от нея нямаше и следа. В края на града стояха останките от нещо, което приличаше на познато рибарско село със старомодни фасади на дюкянчетата. То смътно ми напомни за миналото — а може би всичко се дължеше на миризмата на водорасли и катран.
	Нашите средства се свършиха така бързо, както изтича пясъкът в пясъчен часовник, и трудностите отново започнаха да ни преследват. Мама потърси друга работа, но работа мъчно се намираше. Мъчнотиите ни започнаха да растат. Изостанахме с изплащането на месечните вноски и затова отнесоха шевната машина на мама. А татковите седмични вноски от десет шилинга бяха спрели напълно.
	В отчаянието си мама потърси нов адвокат, който, като разбра, че едва ли ще спечели нещо от делото, я посъветва да постави себе си и децата си в ръцете на общинските власти в Ламбет, за да принуди татко да плаща за нашата издръжка.
	С две деца и с разклатено здраве мама нямаше друг избор: затова тя реши тримата да постъпим в ламбетския приют за бедни.


	II

	Макар че се срамувахме от постъпването си в приют за бедни, когато мама ни съобщи новината, ние със Сидни го приехме като едно приключение и известна промяна в сравнение с живота ни в задушната стаичка. Но в този тъжен ден аз разбрах какво се е случило едва когато прекосихме прага на приюта. Тогава се почувствувах окаян и изоставен, защото там ни накараха да се разделим: мама отиде в женското отделение, а ние — в детското. Как добре си спомням болезнената тъга на оня първи ден за посещения: шока, когато видяхме мама да влиза в стаята за свиждане, облечена в дрехите на приюта. Колко нещастна и смутена изглеждаше тя! За една седмица се беше състарила и отслабнала, но лицето й светна, когато ни видя. Ние със Сидни се разплакахме, а с това разплакахме и мама и по бузите й потекоха едри сълзи. Тя постепенно се овладя и ние седнахме заедно на една груба пейка, мушнахме ръцете си в скута й, а тя нежно ги потупваше. Усмихваше се на остриганите ни глави и като ги милваше, ни утешаваше, че скоро ще бъдем отново заедно. От джоба на престилката си мама извади пакетче сладкиши с кокосови орехи, купено от дюкяна на приюта с парите, които беше спечелила от изплитането на дантелени ръкавели за една от сестрите. След като се разделихме, Сидни тъжно повтаряше колко остаряла била мама.


	Ние със Сидни бързо привикнахме с живота в приюта, но винаги бяхме тъжни. Спомням си малко неща, които заслужават да се отбележат, но обедът на обща дълга маса с другите деца беше нещо приятно и ние го очаквахме с нетърпение. На масата председателствуваше един от пансионерите в приюта, възрастен човек на около седемдесет и пет години, с благородна осанка, рядка бяла брада и тъжни очи. Той ме избра да седя до него, защото бях най-малкият и защото преди да ме подстрижат, имах най-къдравата коса. Наричаше ме своето „тигърче“ и казваше, че когато порасна, ще нося цилиндър с кокарда и ще седя отзад на каляската му със скръстени ръце. Тази чест ме накара много да се привържа към него. Но след един-два дни на сцената се появи едно още по-малко момченце с още по-къдрава коса и зае моето място до стария господин, защото, както той шеговито обясни, едно по-малко и по-къдрокосо момченце винаги получавало предимство.
	След три седмици ни преместиха от ламбетския приют в училището за сираци и изоставени деца в Хенуел, на около дванадесет мили от Лондон. Това бе едно пълно с приключения пътуване с каруца, в която пренасяха хляб. Като се имат предвид обстоятелствата, пътуването беше доста приятно, тъй като по онова време околностите на Хенуел бяха красиви, с алеи от диви кестени, златни жълти нивя и овощни дървета, натежали от плод; оттогава насам богатият ароматен дъх на природата след дъжд винаги ми е напомнял за Хенуел.
	С пристигането ни заведоха в приемното отделение, където ни подложиха на медицински и психиатрически преглед; това се правеше, защото при триста-четиристотин деца присъствието дори само на едно ненормално или болно дете би се отразило зле на учениците, а и самото то би се чувствувало нещастно.
	Първите няколко дни се чувствувах изоставен и угнетен, защото в приюта за бедни винаги усещах близкото присъствие на мама, което ме успокояваше, а в Хенуел ми се струваше, че ни делят хиляди мили. Двамата със Сидни минахме успешно през приемното отделение и ни изпратиха в училището, където ни разделиха — Сидни пратиха при големите момчета, а мен — при децата. Спяхме в различни помещения, затова рядко се виждахме. Току-що бях навършил шест години, бях останал сам и се чувствувах страшно потиснат, особено през летните вечери, когато по време на молитвите, преди да си легнем, заедно с още двадесет други момченца коленичехме в центъра на помещението, облечени в нощничките си; докато пеехме с нестройни дрезгави гласове, гледах през продълговатите прозорци към потъмняващия хоризонт и вълнообразните хълмове и всичко ми изглеждаше чуждо:

	При мен бъди; тъй бързо пада мрак;
	о, боже, и в нощта не ме оставяй пак.
	И в самота, и в страшните беди
	ти, боже всемогъщ, при мен бъди.

	В такива моменти се чувствувах ужасно нещастен. И макар че не разбирах думите на химна, мелодията и здрачът засилваха тъгата ми.
	Но за наша приятна изненада не минаха и два месеца и мама уреди да ни освободят; отново ни изпратиха в Лондон, в ламбетския приют. Мама ни чакаше пред вратата, облечена в собствените си дрехи. Тя беше подала молба да ни освободят само защото искаше да бъде през деня с децата си и след като прекарахме заедно тези няколко часа навън, имаше намерение да се върне още същия ден; мама беше пансионерка в приюта и тази хитрина беше единственият начин да ни види.
	Преди да ни приемат, бяха взели дрехите ни, за да ги изпарят; сега ни ги върнаха неогладени. И тримата имахме страшно смачкан вид, когато бавно прекрачихме прага на приюта. Беше ранна утрин и като нямаше къде да отидем, тръгнахме пеша към парка Кенингтън, който се намираше на около една миля. Сидни имаше девет пенса, завързани в кърпичка, и ние си купихме половин фунт* черни череши и прекарахме сутринта в парка на една пейка. Сидни смачка парче вестник на топка, върза го с една връвчица и известно време тримата си играхме на топка. На обед отидохме в едно кафене и похарчихме останалите си пари за парче кекс за два пенса, пушена херинга за едно пени и две чаши чай за половин пени, които си поделихме. След това се върнахме в парка, където Сидни и аз продължихме да си играем, а мама седна да плете.
	[* Фунт — английска мярка за тежест, равна на 453,59 грама. — Бел.пр.]
	Следобед тръгнахме обратно за приюта. Мама весело каза: „Ще се върнем точно навреме за чая.“ В управлението страшно се възмутиха, защото това означаваше да се минава отново през същата процедура: да се изпарват дрехите ни, а Сидни и аз да останем още известно време в приюта, преди да се върнем в Хенуел — това, разбира се, ни даде възможност отново да се видим с мама.
	Този път обаче останахме в Хенуел почти цяла година — една извънредно полезна година, през която аз тръгнах на училище и се научих да пиша името си „Чаплин“. За мен това име притежаваше обаяние и ми се струваше, че прилича точно на мен.
	Училището в Хенуел беше разделено на две — отделение за момчета и отделение за момичета. В събота следобед банята беше запазена за малките, които по-големите момичета изкъпваха. Това, разбира се, беше, преди да навърша седем години, и в такива случаи аз проявявах крайна срамежливост: да търпиш унижението една четиринадесетгодишна девойка да избърсва с кърпа цялото ти тяло — това беше първият срам, който почувствувах.
	Когато навърших седем години, ме прехвърлиха от детското отделение в отделението на по-големите момчета, на възраст от седем до четиринадесет години. Сега вече имах право да участвувам във всички занимания на по-големите деца — в гимнастическите упражнения, игрите и редовните разходки, които правехме два пъти седмично извън училището.
	Макар че в Хенуел ни гледаха добре, това беше нещастно съществуване. Във въздуха се носеше тъга; тя се носеше и из онези селски пътеки, по които вървяхме — стотина деца в редици по двама. Как мразех тези разходки и селата, през които минавахме, и местните жители, които ни зяпаха! Те знаеха, че сме пансионери в „клопката“, както на жаргона си те наричаха приюта за бедни.
	Площадката за игра на момчетата заемаше площ от около един акър* и беше постлана с каменни плочи. Около нея се издигаха едноетажни тухлени постройки, използвани за канцеларии, складове, амбулатория, зъболекарски кабинет и гардероб за дрехите на момчетата. В най-тъмния ъгъл на двора имаше празна стая и в нея неотдавна бяха затворили едно четиринадесетгодишно момче, което според другите момчета било непоправимо. То се опитало да избяга от училището; покатерило се на покрива от един прозорец на втория етаж и се съпротивявало на служителите, като хвърляло камъни и диви кестени срещу тях, когато те се изкачили подир него на покрива. Това станало, след като ние, малките, бяхме вече заспали; на следващата сутрин по-големите момчета разказваха със страхопочитание за случката.
	[* Акър — английска мярка за повърхност, равна на 4047 кв. м. — Бел.пр.]
	За тежки провинения от този род наказанията се налагаха всеки петък в големия гимнастически салон — мрачна зала около шестдесет на четиридесет фута с висок таван, на едната страна на която от напречните греди висяха въжета за катерене. В петък сутрин двеста-триста момчета на възраст от седем до четиринадесет години влизаха в залата под строй и се нареждаха по военному под формата на буквата П. В отсрещния ъгъл на квадрата, зад чин, дълъг колкото масите в казармените трапезарии, стояха злосторниците, очакващи съд и наказание. Вдясно пред чина стоеше подставка, от която се люлееха каишки за връзване на ръцете, а от рамката й застрашително висеше пръчка.
	За по-малки провинения просваха момчето по очи върху дългия чин, връзваха краката му и един сержант го хващаше, докато друг сержант измъкваше ризата на момчето от панталоните му и я увиваше около главата му, а после сваляше и опваше панталоните му.
	Капитан Хайндръм, пенсионер от военния флот, който тежеше около двеста фунта, заставаше пред виновника с една ръка зад гърба си, а в другата държеше бастун, дебел колкото палец и дълъг около четири фута, и измерваше бастуна по задните части на момчето. След това бавно и драматично го издигаше високо и със свистене го стоварваше върху задника на момчето. Гледката беше ужасяваща и винаги някое момче от редиците припадаше.
	Минималният брой удари беше три, максималният — шест. Ако виновникът получеше повече от три удара, виковете му бяха страшни. Понякога той мълчеше зловещо или пък припадаше. Ударите парализираха, затова трябваше да отнесат жертвата настрана и да я положат върху един от дюшеците на гимнастическия салон, където момчето оставаше да се гърчи и вие поне десет минути, докато понамалее болката, а на задника му оставаха розови ивици, дебели като пръстите на перачка.
	С пръчката положението беше по-друго. След три удара двама сержанти отвеждаха момчето в амбулаторията за лечение.
	Момчетата съветваха никога да не отхвърляш каквото и да е обвинение дори когато си невинен, защото, ако те изкарат виновен, ще получиш максималното наказание. Обикновено момчетата не можеха да се изразяват достатъчно добре, за да успеят да докажат своята невинност.
	Сега вече бях седемгодишен и бях в отделението за големите момчета. Спомням си деня, в който за пръв път присъствувах на наказание; стоях мълчаливо и когато влязоха учителите, сърцето ми се разтупа. Зад чина беше отчаяният смелчага, който се бе опитал да избяга от училището. Главата и раменете му едва се виждаха иззад чина — толкова дребничък изглеждаше. Момчето имаше тъжно ъгловато лице и големи очи.
	Директорът тържествено прочете обвинението и попита:
	— Признаваш ли се за виновен?
	Нашият смелчага не отговори, само предизвикателно го погледна; отведоха го до подставката и тъй като беше мъничък, накараха го да стъпи на една каса от сапун, за да могат да вържат китките му. Той получи три удара с пръчката и го отведоха в амбулаторията на лечение.
	Всеки четвъртък на игрището изсвирваше тръба и ние спирахме играта и стояхме замръзнали като статуи, докато с един рупор капитан Хайндръм съобщаваше имената на онези, които трябваше да се явят за наказание в петък.
	Един четвъртък за голяма моя изненада чух името си. Не можех да си представя в какво съм се провинил. И все пак по някаква необяснима причина бях възбуден — може би защото се чувствувах герой на драма. В деня на съда пристъпих напред. Директорът заяви:
	— Обвинен си, че си подпалил клозета.
	Това не беше вярно. Няколко момчета бяха запалили хартийки на каменния под и докато още горяха, аз бях влязъл да използвам клозета, но не бях взел никакво участие в подпалването.
	— Признаваш ли се за виновен? — попита той.
	Нервен и подтикван от някаква неудържима сила, аз измънках:
	— Признавам се!
	Когато ме поставиха на чина и нанесоха три удара по задника ми, не изпитах нито негодувание, нито възмущение от неправдата, имах само усещането за някакво страшно приключение. Болката беше толкова ужасна, че дъхът ми спря, но не извиках и макар че бях скован от болка и отнесен върху дюшека да се съвзема, чувствувах се горд и победител.
	Сидни работеше в кухнята и беше узнал за наказанието ми едва когато заедно с другите го бяха отвели под строй в гимнастическия салон и за свой ужас и изненада видял главата ми да се подава иззад чина. Той ми каза после, че докато ми нанасяли трите удара, плачел от гняв.
	По онова време по-малкият брат наричаше по-големия си брат „малкото ми братче“ и това го караше да се чувствува горд и му създаваше известна сигурност. Когато излизах от трапезарията, понякога виждах „моето малко братче“ Сидни. От време на време той скрито ми подаваше хлебче, разрязано на две, с голяма бучка масло в средата. Аз го мушвах под блузката си и си го разделяхме с едно друго момче — не че бяхме гладни, но голямата бучка масло беше изключителен лукс. Но тези лакомства не траяха дълго, тъй като Сидни напусна Хенуел, за да постъпи на учебния кораб _„Ексмаут“_.
	На единадесетгодишна възраст момчетата от приюта за бедни имаха възможността да постъпят в армията или флотата. Ако отидеха във флотата, изпращаха ги на _„Ексмаут“_. Разбира се, това не беше задължително, но Сидни искаше да направи кариера като моряк. И така аз останах сам в Хенуел.


	Косата е жизненоважна за личността на едно дете. То реве отчаяно, когато го остригват за пръв път; независимо как расте тя — буйна, права или къдрава, детето има чувството, че го лишават от част от неговата личност.
	В Хенуел избухна епидемия от косопад и тъй като болестта е много заразителна, изпращаха болните в изолационното отделение на първия етаж, чиито прозорци гледаха към игрището. Ние често поглеждахме нагоре към тези прозорци и виждахме как тъжно ни наблюдават нещастните момчета с обръснати глави, пожълтели от йод. Видът им беше ужасен и ние ги гледахме с презрение.
	Затова, когато една сестра внезапно се спря зад мен в трапезарията, разрови косите ми и обяви: „Косопад!“, аз избухнах в неудържим плач.
	Лечението трая няколко седмици, които ми се сториха цяла вечност. Обръснаха главата ми и я намазаха с йод и аз почнах да я увивам с кърпа като памукоберачите. Но нито веднъж не погледнах през прозореца към момчетата, които играеха на двора, защото знаех с какво презрение ни гледаха те.
	По време на карантината мама дойде на посещение. Тя, не зная как, беше успяла да напусне приюта и правеше усилия да ни създаде отново дом. Присъствието й ми подействува като букет цветя; тя изглеждаше толкова свежа и мила, че аз се засрамих от неприветливия си вид и от обръснатата си и намазана с йод глава.
	— Не му се сърдете за мръсното лице — каза сестрата.
	Мама се засмя; колко добре си спомням нежните й думи, когато ме прегърна и целуна:
	— Въпреки цялата ти мръсотия продължавам да те обичам!
	Скоро след това Сидни напусна _„Ексмаут“_, а аз излязох от Хенуел и отново се събрахме с мама. Тя нае една стая зад парка Кенингтън и известно време смогваше да ни издържа. Но скоро отново се озовахме в приюта за бедни. Нашето връщане в приюта се дължеше на това, че мама трудно си намираше работа, а и театралните ангажименти на татко бяха намалели. В този кратък промеждутък ние непрестанно се местехме от една мрачна стаичка в друга; това приличаше на игра на дама — последният ход ни отведе обратно в приюта.
	Понеже живеехме в друга енория, изпратиха ни в друг приют, а оттам в училището в Норууд, което беше още по-мрачно от Хенуел: листата бяха по-тъмни, а дърветата по-високи. Природата може би беше по-величествена, но атмосферата беше безрадостна.
	Един ден, когато Сидни играел футбол, две медицински сестри го извикали и му казали, че мама полудяла и била изпратена в лудницата в Кейн хил. Като чул новината, Сидни не реагирал външно, а се върнал и продължил да играе. Но след като мачът завършил, той се усамотил и се разплакал.
	Когато ми съобщиха новината, не можех да повярвам. Не се разплаках, но ме обзе страшно отчаяние. Защо беше направила това? Мама, така безгрижна и весела — как можа да полудее? Имах смътното чувство, че нарочно е загубила ума си и ни е изоставила. В отчаянието си мислено я виждах как скръбно гледа към мен и после изчезва в някакво безвъздушно пространство.
	Една седмица по-късно ни съобщиха новината официално; узнахме също така, че съдът бил решил грижите за мен и Сидни да поеме татко. Перспективата да живеем с татко ме вълнуваше. Бях го виждал само два пъти в живота си — веднъж на сцената и още един път, когато минавах покрай една къща на Кенингтън роуд. Той вървеше по градинската пътека с някаква жена. Аз се бях спрял и загледал в него, усещайки инстинктивно, че това е баща ми. Той ме повика с ръка и ме попита как се казвам. Чувствувайки драматичността на обстановката, аз се престорих на невинен и казах: „Чарли Чаплин“. Тогава той погледна многозначително към жената, бръкна в джоба си и ми даде половин крона*, а аз, без да вдигам повече шум, изтичах направо в къщи и казах на мама, че съм срещнал баща си.
	[* Английска монета от два и половина шилинга. — Бел.пр.]
	И ето че сега щяхме да живеем с него. Каквото и да се случеше, поне Кенингтън роуд ни беше познат, а не чужд и неприветлив, както Норууд.
	Откараха ни с каруцата за хляб на Кенингтън роуд № 287, където бях видял баща си да върви по градинската пътека. Вратата ни отвори жената, която тогава беше с него. Тя беше отпусната и с мрачен вид, но въпреки това беше привлекателна, висока и добре сложена, с пълни устни и тъжни очи като на сърна; беше може би на около тридесет години. Казваше се Луиз. Оказа се, че мистър Чаплин не е в къщи, но след обичайните формалности и подписването на някакви документи служителят ни остави в ръцете на Луиз, която ни заведе в гостната на първия етаж. Когато влязохме, на пода си играеше едно извънредно красиво четиригодишно момченце с големи черни очи и буйна кестенява къдрава коса — това беше синът на Луиз, моят полубрат.
	Семейството живееше в две стаи и въпреки че стаята откъм улицата беше с големи прозорци, светлината проникваше през тях като през вода. Всичко изглеждаше тъжно като самата Луиз; тапетите бяха тъжни, тъжен вид имаха и мебелите, обвити в тъкан от конски косъм; страшно тъжна изглеждаше и препарираната щука в един стъклен буркан, която бе погълнала друга щука, голяма, колкото нея, и само главата й се подаваше от устата й.
	В задната стая Луиз беше поставила допълнително легло, на което да спим със Сидни, но то беше много тясно. Сидни предложи да спи на канапето в гостната.
	— Ще спиш там, където ти казват — отвърна Луиз.
	Настъпи неловко мълчание и ние се върнахме обратно в гостната.
	Луиз не ни посрещна с ентусиазъм, но в това нямаше нищо чудно. Сидни и аз й се бяхме изтърсили съвсем неочаквано и освен това бяхме деца на първата жена на татко.
	Докато приготвяше масата за ядене, двамата седяхме и мълчаливо я наблюдавахме.
	— Хайде — каза тя на Сидни, — можеш да свършиш нещо, като напълниш кофата с въглища. А ти — обърна се тя към мен — иди в бакалницата до „Белия елен“ и купи солено месо за един шилинг.
	Бях много доволен, че ще се откъсна от нея и от цялата тази атмосфера, защото вече скрито ме обземаше страх и дори ми се искаше да се върнем в Норууд.
	Татко се прибра по-късно и ни прие сърдечно. Аз се възхищавах от него. По време на ядене наблюдавах всяко негово движение: начина, по който ядеше, и начина, по който държеше ножа си, като че ли разрязваше месото си с писалка. Години наред му подражавах.
	Когато Луиз каза, че Сидни се е оплакал от тясното легло, татко предложи Сидни да спи на канапето в гостната. Тази победа на Сидни предизвика антагонизма на Луиз и тя никога не му прости за това. Тя непрекъснато се оплакваше на татко от него. Макар че Луиз беше начумерена и неприятна жена, тя нито веднъж не ме удари, нито пък някога ме заплаши, че ще ме набие, но омразата й към Сидни ме караше да се страхувам от нея. Тя пиеше много и това още повече ме плашеше. Когато беше пияна, сякаш не знаеше какво прави: усмихваше се със задоволство на малкото си момченце с красиво ангелско лице, което я ругаеше и приказваше мръсни думи. Не зная защо, но никога не установих контакт с това дете. Макар че то беше наполовина мой брат, не си спомням някога да сме си разменили дума — разбира се, аз бях близо четири години по-голям от него. Понякога, когато пиеше, Луиз седеше и гледаше мрачно и аз се ужасявах. Но Сидни не й обръщаше почти никакво внимание; той обикновено се прибираше късно през нощта. Мен ме караха да се връщам у дома веднага след училище, да ходя за покупки и да върша туй-онуй из къщи.
	Луиз ни изпрати в училището на Кенингтън роуд и за мен това беше известно развлечение, защото имах допир с други деца и не се чувствувах така самотен. В събота учехме до обед, но никога не очаквах с нетърпение този ден, защото това значеше да се върна в къщи, да търкам подове и да лъскам ножове. Освен това в този ден Луиз редовно започваше да пие. Докато аз лъсках ножовете, тя седеше с една приятелка и пиеше, настроението й се помрачаваше и тя започваше на висок глас да се оплаква от наложената й несправедливост да се грижи за Сидни и мен. Спомням си я, като казваше: „Тоя е добър — сочейки към мен, — но другият е един малък мръсник и трябва да го изпратят в изправителен дом… Освен това той дори не е и син на Чарли.“ Тези ругатни срещу Сидни ме плашеха и ме потискаха, лягах си нещастен и дълго не можех да заспя. Нямах още осем години, но тези дни бяха най-дългите и най-тъжните в живота ми.
	Понякога в събота вечер, изпаднал в дълбоко отчаяние, чувах живата мелодия на някоя хармоника, която проникваше през прозореца на задната спалня и свиреше шотландски маршове, съпроводена от виковете на буйни младежи и кикотещи се зарзаватчийки. Силата и жизнеността на това веселие ми се струваха жестоко безразлични към моето нещастие, но когато мелодията заглъхваше в далечината, съжалявах за нея. Понякога минаваха амбулантни търговци; един по-специално минаваше всяка вечер и имах чувството, че крещи: „Владей, Британийо!“*, като завършваше вика си с ръмжене — а той всъщност продаваше стриди. Когато затваряха кръчмата, през три къщи чувах пияните клиенти да пеят кресливо една тъжна песен, популярна по онова време:
	[* Английска шовинистична песен. — Бел.пр.]

	За спомените стари, ако милееш ти,
	глава недей извръща и всичко ми прости.
	Тъй кратък е животът,
	а бяхме с теб другари,
	ръка тогаз подай ми —
	за спомените стари.

	Не ми харесваше нейната сантименталност, но тя, изглежда, беше подходящ акомпанимент за нещастното ми състояние и ме приспиваше.
	Когато Сидни се връщаше късно, а той като че ли винаги закъсняваше, претърсваше долапа, преди да си легне. Това разгневяваше Луиз и една вечер, когато беше пила, тя влезе в стаята, гневно дръпна завивките на леглото и му каза да си върви. Но Сидни беше подготвен. Той бързо пъхна ръка под възглавницата и измъкна една дълга кука, която хубаво беше наточил като кама.
	— Само да посмееш да се приближиш и ще те пробода ей с това! — каза той.
	Тя уплашено отскочи назад:
	— Я го виж ти малкия мръсник! Иска да ме убие!
	— Да — с драматичен глас каза Сидни. — Ще те убия.
	— Ти почакай само мистър Чаплин да се върне в къщи!
	Но мистър Чаплин рядко се връщаше в къщи. Спомням си обаче една събота вечер, когато Луиз и татко бяха пили и не зная защо всички седяхме заедно с хазяйката и съпруга й в гостната им стая на първия етаж. При ярката светлина на лампата лицето на татко изглеждаше смъртно бледо. Изпаднал в отвратително настроение, той мърмореше нещо под носа си. Изведнъж бръкна в джоба си, извади шепа пари и яростно ги захвърли на пода: златните и сребърните монети се разпиляха из цялата стая. Ефектът беше сюрреалистически. Никой не се помръдна от мястото си. Хазяйката седеше навъсена, но аз забелязах как подвижните й очи следяха един златен суверен, търкулнал се в един далечен ъгъл под един стол; моите очи също го проследиха. Тъй като още никой не се помръдваше, реших, че е време да започна да събирам монетите; хазяйката и другите последваха примера ми, като внимаваха да не крият движенията си от заплашителния поглед на татко.
	Една събота след училище се върнах в къщи, но не заварих никого. Както обикновено, Сидни го нямаше. Той по цял ден играеше футбол, а хазяйката каза, че Луиз и синът й били излезли рано сутринта. Отначало въздъхнах с облекчение, защото това значеше, че няма да търкам подове и да чистя ножове. Чаках дълго. Времето за обед отдавна беше минало и започнах да се безпокоя. Дали не ме бяха изоставили? Следобедът бавно се влачеше и те започваха да ми липсват. Какво ли се бе случило? Стаята изглеждаше зловеща и негостоприемна и нейната пустота ме плашеше. Освен това взех да огладнявам и надзърнах в долапа, но в него нямаше нищо за ядене. Не можах да издържа повече на тая зееща празнота и в отчаянието си излязох; целия следобед обикалях околните пазари, скитах по Ламбет Уок и Кът, лакомо се взирах във витрините на гостилниците и в дразнещите апетита печени бутчета говеждо и свинско месо, от които се вдигаше пара, както и в златистокафявите картофи, плувнали в сос. Часове наред наблюдавах как амбулантните шарлатани продават стоките си. Това развлечение ме поуспокои и за известно време забравих плачевното си положение и глада.
	Върнах се късно вечерта; похлопах на вратата, но никой не ми отвори. Всички бяха излезли. Едва се довлякох до ъгъла на Кенингтън крос и седнах на бордюра близо до къщата, за да мога да я наблюдавам, в случай че някой се върне. Бях уморен и нещастен и се чудех къде е Сидни. Наближаваше полунощ и Кенингтън крос беше пуст с изключение на един-двама скитници. Светлините в дюкянчетата започнаха да гаснат, останаха само светлините в аптеката и в кръчмите: обзе ме отчаяние.
	Изведнъж чух музика. Пленителна! Тя идеше от преддверието на кръчмата „Белия елен“ на ъгъла и весело отекваше на празния площад. Мелодията беше „Орловите нокти и пчелата“, изпълнявана с изящна виртуозност на хармониум и кларнет. Никога преди не бях обръщал внимание на каквато и да е мелодия, но тази беше хубава и лирична, толкова игрива и весела, топла и успокояваща, че забравих за отчаянието си, прекосих улицата и се приближих до музикантите. Свирачът на хармониума беше сляп — на мястото на очите му зееха кухини; на кларнета свиреше човек с глупаво, изпълнено с горчивина изражение.
	Но те свършиха много бързо и когато си тръгнаха, нощта стана даже още по-тъжна. Отпаднал и уморен, пресякох улицата и се отправих към дома, без да ме е грижа ще се върне ли някой, или не. Единственото нещо, което ми се искаше, беше да си легна. Изведнъж смътно ми се мярна силует, който се движеше по градинската пътека към къщи. Беше Луиз, а малкият й син тичаше пред нея. Стреснах се, когато видях, че тя накуцва силно и се накланя на една страна. Отначало помислих, че нещо й се е случило и че е наранила крака си, но после разбрах, че е страшно пияна. Никога преди не бях виждал пиян човек така да се олюлява. Имайки предвид нейното състояние, реших, че ще е по-добре да стоя настрана, затова почаках тя да се прибере. След малко се върна хазяйката и аз влязох в къщи с нея. Докато се изкачвах на пръсти по тъмното стълбище с надеждата незабелязано да се вмъкна в леглото си, Луиз клатешком се появи на площадката:
	— Къде по дяволите си тръгнал? — попита тя. — Този дом не е твой!
	Замръзнах на място.
	— Тази нощ няма да спиш тука. До гуша ми дойдохте всички, махайте се! И ти, и брат ти! Баща ви да се грижи за вас!
	Без всякакво колебание аз обърнах гръб, слязох по стълбите и излязох от къщата. Вече не изпитвах умора; бях успял да си поема дъх. Бях чувал, че татко редовно посещава кръчмата „Коронованата глава“ на Принсиз роуд, на около половин миля, и тръгнах нататък с надежда да го намеря там. Не мина много и при бледата светлина на уличния фенер видях силуета му да се приближава към мен.
	— Тя не иска да ме пусне в къщи — изхлипах аз — и мисля, че е пияна.
	Докато вървяхме към къщи, той също залиташе.
	— И аз не съм трезвен — каза той.
	Опитах се да го уверя, че е трезвен.
	— Не, пиян съм — с угризение на съвестта промърмори той.
	Татко отвори вратата на гостната и застана там мълчаливо и заплашително, гледайки Луиз. Тя стоеше до камината, хванала с ръка за плочата над нея, и се олюляваше.
	— Защо не си го пуснала да влезе? — попита той.
	Тя го погледна слисано, после каза:
	— И ти можеш да вървиш по дяволите! Вървете по дяволите всички!
	Той изведнъж грабна една четка за дрехи от скрина и светкавично я запрати към нея; дървената й част я удари право по бузата! Луиз затвори очи, после безчувствена се свлече глухо на пода; забравата като че ли беше добре дошла за нея.
	Бях потресен от това, което направи татко; тази грубост ме караше да губя уважението си към него. Смътно си спомням за онова, което се случи по-нататък. Мисля, че Сидни се върна по-късно, татко ни сложи да си легнем и излезе от къщи.
	Разбрах, че същата сутрин татко и Луиз се скарали, защото той решил да прекара деня с брат си Спенсър Чаплин, собственик на няколко кръчми в квартала Ламбет и около него. Съзнавайки положението, в което се намира, Луиз мразела посещенията в семейството на Спенсър Чаплин, затова татко отишъл сам, а за да си отмъсти, тя прекарала деня другаде.
	Луиз обичаше татко. Макар и да бях много малък, аз забелязах това в погледа й вечерта, когато стоеше до камината, учудена и оскърбена от неговото пренебрежение. Сигурен съм, че и той я обичаше. Много случаи ме убеждаваха в това. Понякога той се държеше мило и нежно с нея и я целуваше за лека нощ, преди да тръгне за театъра. А в неделя сутрин, когато не беше пил, той закусваше заедно с нас и разказваше на Луиз номерата на другите водевилни актьори, които работеха с него, а ние всички го слушахме захласнати. Наблюдавах го като ястреб и поглъщах с очи всяко негово движение. Веднъж, когато беше във весело настроение, той уви една кърпа около главата си и започна да гони малкия си син около масата, като викаше: „Аз към Крал Търки Ръбаб!“
	Към осем часа вечерта, преди да тръгне за театъра, той гълташе шест сурови яйца с портвайн, като рядко ядеше твърда храна. Това беше всичко, с което се поддържаше ден след ден. Той рядко се връщаше в къщи. Идваше си само когато искаше да си легне, за да заспи и изтрезнее.
	Един ден при Луиз дойдоха членове от Дружеството за закрила на децата и тя беше страшно възмутена. Бяха дошли, защото от полицията им съобщили, че ни намерили със Сидни в три часа сутринта, заспали край огъня на един нощен пазач. Тази вечер Луиз не ни беше пуснала в къщи и полицията я принуди да отвори вратата и ни приеме.
	След няколко дни обаче, докато татко играеше в провинцията, Луиз получи писмо, в което се съобщаваше, че мама излязла от лудницата. Един-два дни след това хазяйката се качи горе и ни каза, че на входната врата имало някаква жена, която търсела Сидни и Чарли.
	— Това е майка ви — каза Луиз.
	За момент настъпи объркване. После Сидни се втурна по стълбите и се хвърли в прегръдките на мама, а аз го последвах. Това беше същата нежна, усмихната мама, която с любов ни прегърна.
	На Луиз и мама им беше неловко да се срещнат, затова мама остана да чака на входа, докато ние със Сидни си приберем нещата. И от двете страни нямаше и сянка от неприязън — всъщност Луиз се държа много мило дори и със Сидни, когато се сбогуваше с него.
	Мама беше наела стая на една уличка зад Кенингтън крос близо до консервната фабрика на Хейуърд, откъдето всеки следобед се разнасяше миризма на кисело. Но стаята беше евтина и ние отново бяхме заедно. Здравето на мама беше отлично. Дори през ума не ни минаваше мисълта, че някога е била болна.
	Нямам никаква представа, как сме живели през този период. Не си спомням обаче за някакви особени трудности или неразрешими проблеми. Татковата издръжка от десет шилинга седмично идваше почти редовно, а мама естествено пак се върна към своя шев и поднови връзките си с църквата.
	Една случка от това време особено ярко се откроява в спомените ми. В края на нашата улица имаше кланица и край къщи минаваха стада овце на път за нея. Спомням си, че за голямо удоволствие на зяпачите една овца се отскубна и побягна надолу по улицата. Някои се опитаха да я хванат, препъваха се и падаха. Аз се забавлявах и се заливах от смях, като гледах лудите й скокове и паниката й — всичко изглеждаше толкова комично. Но когато най-сетне я хванаха и я отведоха в кланицата, ужасът на трагедията изпъкна ярко пред очите ми и аз се втурнах с писък и плач в къщи при мама: „Те ще я убият! Ще я убият!“ Много дни споменът за този хладен пролетен следобед и за тази комична гонитба не се изличи от паметта ми и аз често съм се питал дали този епизод не стана предпоставка за моите бъдещи филми — съчетание на трагичното с комичното.
	Училището вече започваше да ми открива нови хоризонти: история, поезия и естествени науки. Но някои от предметите бяха прозаични и скучни, особено аритметиката: събирането и изваждането ме караха да мисля за касиера, застанал зад касата в магазина, и в най-добрия случай виждах ползата от нея само като защита срещу опасността да ти върнат по-малко ресто.
	Историята беше поредица от злодеяния и насилия, от цареубийства и случаи, когато крале убиват жените, братята и племенниците си; географията — нищо друго освен географски карти; поезията — само полезно упражнение на паметта. Образованието ме смайваше със знания и факти, които малко ме интересуваха.
	Ако някой се беше погрижил да ме въведе във всеки предмет, така че той да увлече мисълта ми, да събуди фантазията ми, вместо да ме тъпче с факти, ако беше успял да ми достави удоволствие и да ме заинтригува, използувайки умело цифри и илюстровани географски карти, ако някой беше изложил пред мен свое оригинално гледище за историята и ми бе разкрил музиката, която се крие в поезията, може би щях да се посветя на науката.
	След като мама се върна при нас, тя отново започна да насърчава интереса ми към театъра. Вдъхваше ми чувството, че имам талант. Но трябваше да дойдат онези седмици преди Коледа, когато училището постави кантатата „Пепеляшка“, за да изпитам силното желание да покажа всичко, на което мама ме беше научила. Не зная защо мен не ме бяха взели да играя в нея и аз вътрешно завиждах и чувствувах, че бих могъл да играя в кантатата по-добре, отколкото онези, които бяха подбрали. Не ми харесваше сухият, лишен от всякакво въображение начин, по който момчетата изпълняваха ролите си. Грозните сестри на Пепеляшка не притежаваха нито вкус, нито усет към комичното. Те изговаряха репликите си по ученически и с неприятен фалцет. Как бих искал да играя в ролята на една от грозните сестри след уроците, които мама би могла да ми даде! Плени ме обаче девойката, която играеше Пепеляшка. Тя беше красива, нежна, на около четиринадесет години и аз бях тайно влюбен в нея. Но тя беше недостъпна за мен не само поради социалното й положение, но и поради разликата във възрастта ни.
	Когато видях представлението на кантатата, то ми се стори ужасно с изключение на красотата на тази девойка, а това малко ме натъжи. Аз обаче едва ли предчувствувах славния триумф, на който щях да се радвам два месеца по-късно, когато ме развеждаха от клас в клас, за да рецитирам „Котката на мис Присила“. Това беше комичен монолог, който мама беше видяла пред една вестникарска будка и който й се беше сторил толкова смешен, че беше преписала текста и го беше донесла в къщи. През едно междучасие аз го рецитирах на един от моите съученици. Учителят ни мистър Рийд вдигна глава от работата си и така се развесели, че когато учениците се върнаха в класната стая, той ме накара да им го рецитирам и те се заляха от смях. Благодарение на това славата ми бързо се разнесе и на следващия ден ме поведоха от клас в клас да го рецитирам и пред момчетата, и пред момичетата.
	Макар че още на петгодишна възраст бях излизал пред публика, за да заместя мама, това всъщност беше първият път, в който съзнателно вкусвах сладостта на славата. Училището започна да ми става интересно. Невзрачното и срамежливо малко момченце изведнъж се оказа в центъра на вниманието и на учителите и на децата. Това доведе до подобряване и на бележките ми. Но скоро ми се наложи да напусна училище, за да се включа в трупата „Осемте ланкаширски* момчета с дървени обувки“.
	[* Ланкашир — графство в Англия. — Бел.пр.]


	III

	Татко познаваше ръководителя на трупата мистър Джексън и успя да убеди мама, че за мен това би било добър случай да започна кариерата си на сцената, като същевременно я подпомагам и финансово; осигуряваха ми храна и квартира, а мама щеше да получава половин крона седмично. Тя отначало се колебаеше, но след като се запозна с мистър Джексън и семейството му, се съгласи.
	Мистър Джексън беше на около петдесет и пет години. Бивш учител в Ланкашир, той беше отгледал семейство от три момчета и едно момиче, които играеха в трупата „Осемте ланкаширски момчета“. Джексън беше ревностен католик; след като починала първата му жена, поискал съвет от децата си дали да се ожени отново. Втората му жена беше малко по-възрастна от него и той набожно ни разказваше как се е оженил за нея. Дал обявление за женитба в един вестник и получил повече от триста писма. След като се помолил на бога да му помогне в избора, отворил само един плик — с писмото на сегашната мисис Джексън. Тя също в миналото била учителка и сякаш в отговор на неговите молитви се оказала и католичка.
	Природата не беше надарила мисис Джексън с особена красота и тя в никакъв случай не беше съблазнителна. Доколкото си я спомням, тя имаше сухо, бледо, прилично на череп лице с многобройни бръчки, които може би се дължаха на това, че в доста напреднала възраст беше дарила мистър Джексън с едно момченце. Тя обаче беше вярна и предана съпруга и въпреки че все още кърмеше бебето си, усилено помагаше в ръководството на трупата.
	Нейната версия за романтичната история малко се различаваше от разказа на мистър Джексън. Те само си кореспондирали, без да се срещнат до деня на бракосъчетанието. И по време на първия им разговор насаме в приемната, докато роднините чакали в друга стая, мистър Джексън й казал: „Вие сте олицетворение на всичко, за което жадува сърцето ми“, и тя му признала същото. В заключение мисис Джексън малко превзето казваше: „Но не очаквах изведнъж да стана майка на осем деца.“
	Тримата им синове бяха на възраст от дванадесет до шестнадесет години, а дъщерята — на девет години, подстригана като момче, за да може да играе в трупата.
	Всяка неделя всички с изключение на мен отиваха в католическата черква. Тъй като бях единственият протестант, аз се чувствувах самотен и понякога отивах с тях. Ако не беше уважението, което изпитвах към религиозните скрупули на мама, лесно биха могли да ме спечелят за католицизма, защото ми харесваха както неговият мистицизъм, така и малките домашни олтари със статуетки на Дева Мария, отлети от гипс и украсени с цветя и запалени свещи, които момчетата поставяха в ъгъла на стаята и пред които коленичеха всеки път, когато минаваха край тях.
	След като репетирах в продължение на шест седмици, решиха, че вече мога да играя в трупата. Но сега, навършил осем години, бях изгубил увереността си и когато за пръв път се изправих пред публиката, се сковах. Едва движех краката си. Минаха седмици, докато започна да танцувам соло като останалите.
	Идеята да бъда само танцьор с дървени обувки в трупа от осем момчета не ме блазнеше особено. Както всички останали, имах амбицията да изпълнявам самостоятелен номер не само защото щях да получавам повече пари, но защото инстинктивно чувствувах, че това ще ми доставя по-голямо удовлетворение, отколкото танците. Исках да стана дете комик, но за да се изправиш сам на сцената, се иска самообладание. И все пак най-голямото ми желание да бъда нещо друго освен танцьор беше да бъда смешен. Идеалът ми беше комичен скеч, изпълняван от две момчета, облечени като смешни скитници. Споделих идеята си с едно от другите момчета и решихме да станем партньори. Това се превърна в наша съкровена мечта. Щяхме да се наричаме „Бристъл и Чаплин — милионерите скитници“, да носим бакенбарди подобно на скитниците и големи пръстени с диаманти. Тази идея включваше всичко, което смятахме, че ще бъде смешно и ще ни донесе пари, но за съжаление тя не се осъществи.
	На публиката „Осемте ланкаширски момчета“ се харесваха, защото според мистър Джексън ние никак не приличахме на другите деца актьори. Той се хвалеше, че никога не се гримираме и че румените ни бузи са естествени. Ако лицата на някои от нас изглеждаха бледи, преди да излезем на сцената, той ни заръчваше да пощипнем бузите си. Понякога в Лондон, след като бяхме давали представления в два-три мюзикхола на вечер, ние забравяхме за това и имахме малко уморен и отегчен вид на сцената, докато откъм кулисите не доловяхме погледа на мистър Джексън, който правеше многозначителни гримаси и сочеше към лицето си; това ни наелектризираше и на устните ни моментално цъфваше блестяща усмивка.
	Когато бяхме на турне в провинцията, във всеки град отивахме на училище по за една седмица, но това малко допринасяше за по-нататъшното ми образование.
	По Коледа ни ангажираха да играем котки и кучета в една пантомима за Пепеляшка в лондонския театър „Хиподрум“. По онова време това беше нов, пищно украсен театър, нещо средно между мюзикхол и цирк, в който се представяха сензационни номера. Подът на арената потъваше и се заливаше с вода; това позволяваше да се играят внушителни балети. Редица след редица красиви девойки в блестящи доспехи влизаха във водата и изчезваха под нея. Когато се изгубваше и последната редица, прочутият френски клоун Марсьолен, облечен във фрак като чувал и с цилиндър, се появяваше на сцената с въдица, сядаше на сгъваемо столче, отваряше голяма касетка с бижута, закачваше на куката диамантена огърлица за стръв и хвърляше. След известно време той „захранваше“ мястото с по-дребни бижута, хвърляйки няколко гривни, докато изпразни цялата касетка. Изведнъж нещо започваше да кълве и той комично се въртеше и бореше с пръчката, докато най-сетне измъкваше от водата малък дресиран пудел, който подражаваше на всичко, което Марсьолен правеше: ако Марсьолен седнеше, сядаше и кучето; ако се изправеше на главата си, и кучето се изправяше на главата си.
	Номерата на Марсьолен бяха духовити и очарователни и лондончани полудяха по тях. В една сцена, която представляваше кухня, на мен ми дадоха малка комична роля заедно с Марсьолен. Аз бях котка и Марсьолен, отдръпвайки се гърбом от едно куче, падаше през мен, докато аз лочех мляко. Той винаги се оплакваше, че не съм извивал достатъчно гърба си, за да смекча падането му. Носех маската на котка с учудено изражение и по време на първото дневно представление за деца отидох зад задницата на едно куче и взех да го душа. Когато публиката започна да се смее, аз се обърнах и я погледнах изненадано, като дръпнах една връвчица, с помощта на която ококореното ми око взе да намига. След като известно време продължих да душа и да намигам на публиката, директорът на театъра изтича зад кулисите и оттам започна ожесточено да ми жестикулира. Но аз продължих. След като душих кучето, започнах да душа рампата, после вдигнах крак. Публиката се заля от смях, може би защото жестът беше непривичен за една котка. Най-сетне директорът улови погледа ми и аз напуснах сцената, подскачайки весело под бурните аплодисменти на публиката.
	— Да не си посмял отново да правиш това! — задъхано ми каза той. — Лорд-шамбеланът* ще затвори театъра!
	[* Театралният цензор. — Бел.пр.]
	Успехът на „Пепеляшка“ беше огромен и въпреки че Марсьолен почти не беше свързан със сюжета, той беше звездата на представлението. Няколко години по-късно Марсьолен гастролира в нюйоркския „Хиподрум“ и там също направи сензация. Но когато в „Хиподрум“ премахнаха цирковата арена, Марсьолен бързо беше забравен.
	В 1918 г. или приблизително по това време циркът с три арени на братята Ринглинг пристигна в Лос Анжелос и Марсьолен беше член на трупата. Очаквах, че той ще играе една от главните роли, но се изненадах, когато видях, че е само един от многото клоуни, които тичаха по огромната арена — един голям артист, загубен сред вулгарната екстравагантност на цирка с три арени.
	След представлението отидох в неговата гримьорна и му се представих, като му напомних, че съм играл заедно с него в ролята на Котката в лондонския „Хиподрум“. Но той ме посрещна с апатия. Дори под грима си на клоун изглеждаше мрачен и изпаднал в меланхолично безразличие.
	Година по-късно той се самоуби в Ню Йорк. В едно малко съобщение във вестниците се казваше, че някакъв човек, който живеел в същата къща, чул изстрел и намерил Марсьолен проснат на пода с пистолет в ръка, а на грамофона още се въртяла плоча с мелодията „Лунна светлина и рози“.
	Много известни английски комици свършиха със самоубийство. Един ден, когато влизал в бирарията, отличният комик Т. И. Дънвил чул някой да казва: „Тоя човек е свършил.“ Същия ден той се застреля на брега на Темза.
	Един от най-видните английски комици Марк Шеридън се застреля в един обществен парк в Глазгоу, защото публиката в този град не бе посрещнала добре изпълнението му.
	Франк Койн, с когото играехме в същата програма, беше весел и забавен комик, станал известен с живата си песничка:

	Не яздя кон такъв ни денем, ни по здрач,
	не съм за кон такъв ездач.
	Друг кон ми дай, към него ме влече сърцето —
	жена ми върху него си суши прането.

	Когато не се намираше на сцената, той беше приятен и винаги се усмихваше. Но един следобед, преди да тръгнат с жена си на разходка с тяхната двуколка, теглена от пони, той й казал, че бил забравил нещо, и я помолил да почака, докато се качи догоре. След двадесетина минути тя отишла да види защо се бави и го намерила на пода в банята в локва кръв и с бръснач в ръка. Бил си прерязал гърлото, като почти си отрязал главата.
	Измежду многото артисти, които съм гледал като дете, най-голямо впечатление са ми правили не винаги онези, които са имали успех на сцената, а онези, които бяха изключителни личности извън театъра. Зармо, жонгльорът скитник, си налагаше желязна дисциплина и всяка сутрин, още щом отвореха вратите на театъра, с часове тренираше. Виждахме го зад кулисите как балансира билярдна щека на брадичката си, подхвърля билярдна топка и я хваща на върха на щеката, след това хвърля друга топка и я задържа върху първата, което често не му се удаваше. Той каза на мистър Джексън, че упражнявал този трик вече четири години и в края на седмицата възнамерявал за пръв път да го опита пред публиката. Тази вечер ние всички стояхме зад кулисите и го наблюдавахме. Той го изпълни отлично, и то още от първия път! — подхвърли топката и я задържа на върха на билярдната щека, после хвърли втората топка и я задържа върху първата. Но публиката му ръкопляска малко. Мистър Джексън често разказваше за случилото се оная вечер: „Ти изпълняваше номера така, че изглежда много лесен, а не се опитваш да заинтригуваш публиката. Трябва да го сбъркаш няколко пъти, а след това да го направиш“ — казал той на Зармо. Зармо се изсмял: „Още не съм се обиграл достатъчно, за да го сбъркам.“ Зармо също така се интересуваше от френология и обясняваше характерите ни. На мен каза, че ще запазя и ще използвам добре всички знания, които ще придобия.
	Смешните и популярни братя Грифитс винаги ме смайваха; те бяха клоуни акробати и когато двамата се люлееха на трапеца, ожесточено се ритаха един друг в лицето с големи подплатени обувки:
	— Уф! — изкрещяваше онзи, който беше получил удара. — Само посмей да го направиш отново!
	— Така ли?… — Фрас!
	А получилият удара започваше да гледа изненадано и със замаян вид казваше:
	— Посмя, брей!
	Тези глупави жестокости ме шокираха. Но когато не бяха на сцената, братята бяха тихи, сериозни и привързани един към друг.
	Мисля, че Дан Линоу беше най-големият английски комик след легендарния Грималди*. Макар че никога не бях виждал Линоу в разцвета на силите му, за мен той беше по-скоро изпълнител на характерни роли, отколкото комик. Според мама неговите своеобразни портрети на хора от лондонското простолюдие били човечни и мили.
	[* Джоузеф Грималди (1778–1837), английски актьор клоун. Създал своеобразно направление в клоунадата — съчетание на буфонадата с драматична експресивност. Автор е на два тома мемоари, издадени под редакцията на Ч. Дикенс. — Бел.пр.]
	Прочутата Мари Лойд имаше репутацията, че е лекомислена, но когато играхме заедно с нея в стария театър „Тиволи“ на Стренд, имах чувството, че никога не бях виждал по-сериозна и съзнателна актриса. Аз гледах с широко отворени очи тази пълничка дребна жена, която нервно се разхождаше напред-назад зад кулисите, раздразнителна и обезпокоена, докато дойде време да се появи на сцената. Тогава тя изведнъж се развеселяваше и се отпускаше.
	Брензби Уилямс, интерпретатор на Дикенсови герои, ме пленяваше в ролите на Юрая Хийп, Бил Сайкс и стареца от „Старото антикварно дюкянче“. Умението, с което този хубав, благороден мъж се гримираше и пресъздаваше пред шумната публика на Глазгоу тези обаятелни образи, разкри пред мен една нова страна на театъра. Той събуди у мен и интерес към литературата; поиска ми се да разбера каква загадка се крие в книгите — тези мрачни Дикенсови герои, които се движеха в странния свят на Крукшенк*. И макар че едва можех да чета, един ден си купих „Оливър Туист“.
	[* Джордж Крукшенк (1792–1878), английски карикатурист, илюстратор на творбите на Дикенс. — Бел.пр.]
	Така очарован бях от героите на Дикенс, че започнах да подражавам на подражанията на Брензби Уилямс. Неизбежно беше такъв напъпващ талант да не остане скрит задълго. И така един ден мистър Джексън ме видя да забавлявам останалите момчета с едно подражание на стареца в _„Старото антикварно дюкянче.“_ На самото място бях обявен за гений и мистър Джексън реши светът да узнае за това.
	Великото събитие стана в театъра на Мидълзбра. След нашия танц мистър Джексън излезе на сцената с увереността на човек, който ей сега ще оповести идването на нов месия, и заяви, че е открил между момчетата си едно дете гений, което ще имитира Брензби Уилямс в ролята на стареца от _„Старото антикварно дюкянче.“_, който не може да приеме смъртта на своята малка Нели.
	Публиката не изпадна във възторг тъй като вече цяла вечер беше търпяла скучни номера. Независимо от това аз излязох на сцената, облечен в моя обикновен танцов костюм — бяла ленена блузка, дантелена якичка, къси кадифени панталонки и червени обувки за танц, — гримиран като деветдесетгодишен старец. Отнякъде по някакъв начин се бяхме сдобили с една стара перука — може мистър Джексън да я бе купил, — но тя не ми ставаше. Макар че имах голяма глава, перуката беше още по-голяма. Това беше перука на плешив човек; от темето се спускаха дълги, сиви, прави коси така, че когато се появих на сцената, прегърбен като старец, приличах на пълзящ бръмбар и публиката не без основание започна да се кикоти.
	След това вече беше трудно да се усмирят зрителите. Започнах да говоря с шепот:
	— Шт, шт, не вдигайте шум, ще събудите моята Нели!
	— По-високо, по-високо! Нищо не се чува! — крещеше публиката.
	Но аз продължих да шептя едва-едва, като че на себе си, толкова тихо, че публиката започна да тропа с крака. Това беше краят на моята кариера като интерпретатор на героите на Чарлз Дикенс.
	Макар че живеехме скромно, животът с „Осемте ланкаширски момчета“ беше приятен. Понякога между нас естествено се появяваха и малки недоразумения. Спомням си, че играехме в същата програма заедно с двама млади начинаещи акробати, момчета почти на моята възраст, които поверително ни казаха, че майките им получавали по седем шилинга и шест пенса седмично, а самите те всеки понеделник сутрин под чинията си с бекон и яйца намирали по един шилинг за джобни пари. „А ние — оплака се едно от нашите момчета — получаваме само по два пенса и закуска от хляб с мармелад.“
	Когато Джон, един от синовете на мистър Джексън, чу, че се оплакваме, той избухна в плач и ни каза, че понякога, когато играем по една седмица в лондонските предградия, баща му получавал само седем лири седмично за цялата трупа и че с голяма мъка свързвали двата края.
	Разкошният живот на двамата чираци акробати ни амбицира и ние да станем акробати. Затова няколко сутрини наред, веднага щом отвореха вратите на театъра, две-три момчета тренирахме салтомортале с въже, превързано през гърдите ни и закачено за една макара, като единият от нас държеше края на въжето. Аз умело правех салтомортале по този начин, докато един ден паднах и изкълчих палеца си. Това сложи край на моята кариера на акробат.
	Освен танците ние винаги се опитвахме да прибавим и други номера към нашия репертоар. Аз исках да стана жонгльор комик, затова спестих достатъчно пари, за да си купя четири гумени топки и четири тенекиени паници, и с часове стоях пред леглото и тренирах.
	Мистър Джексън поначало беше добър човек. Три месеца преди да напусна трупата, ние участвувахме в благотворително представление в полза на баща ми, който беше прекарал тежко боледуване; в него безплатно взеха участие много водевилни артисти, включително и „Осемте ланкаширски момчета“ на мистър Джексън. Вечерта на представлението татко се появи на сцената, като дишаше тежко, и с мъчително усилие произнесе реч. Аз стоях отстрани на сцената и го наблюдавах, без да съзнавам, че той се намира пред прага на смъртта.
	Когато бяхме в Лондон, отивах да видя мама всеки уикенд. Тя намираше, че съм блед и отслабнал и че танцуването вреди на дробовете ми. Това толкова много я безпокоеше, че тя писа по този повод на мистър Джексън; той така се възмути, че в края на краищата ме изпрати в къщи, като каза, че не си заслужавам тревогите на една тъй загрижена майка.
	След няколко седмици обаче аз получих пристъп от астма. Пристъпите станаха много силни и мама беше убедена, че съм се разболял от туберкулоза, и веднага ме заведе в бромптънската болница, където ме прегледаха основно. Дробовете ми бяха напълно в ред, но лекарите действително установиха астма. Месеци наред страдах, защото не можех да дишам. Понякога ми идеше да се хвърля от прозореца. Инхалациите със сварени билки с глава, мушната под одеяло, съвсем малко облекчаваха мъките ми. Но както предрече лекарят, аз постепенно оздравях.
	Някои от спомените ми за този период са ясни, други смътни. Общото ми впечатление обаче е една бъркотия от неприятности. Не мога да си спомня къде се намираше по онова време Сидни; той беше четири години по-голям от мен и аз рядко се сещах за него. Може би живееше при дядо, за да не бъде толкова тежко на мама. Ние сякаш се лутахме от едно жилище в друго, докато най-сетне се настанихме в малка мансарда на Паунъл теръс № 3.
	Много добре съзнавах какво позорно клеймо е нашата мизерия в очите на обществото. Дори и най-бедните деца всяка неделя вечеряха с приготвено в къщи ядене. Да сготвиш печено в къщи — това беше символ на порядъчност, ритуал, който отличаваше един слой бедняци от друг. Онези, които в неделя не можеха да си приготвят вечеря в къщи, бяха от просешкото съсловие — и ние принадлежахме към него. Мама ме изпращаше до най-близката гостилница да купя готова вечеря за шест пенса (порция месо с гарнитура от два вида зеленчук). Колко срамно беше това — особено в неделя! Аз я упреквах, че не готви нищо в къщи, а тя напразно се опитваше да ми обясни, че ако готви у дома, това би струвало два пъти повече.
	И все пак един щастлив петък мама спечели шест шилинга на конни състезания и за да ми достави удоволствие, реши в неделя да приготви вечерята в къщи. Освен другите деликатеси тя купи и парче месо за печене, което само не знаеше дали е говеждо или бучка лой. Тежеше около пет фунта и на него беше залепен етикет „За печене“.
	В къщи нямахме фурна и мама използва фурната на хазяйката, но тъй като й беше много неудобно непрекъснато да влиза и излиза от кухнята й, тя наслуки определи времето, за което трябваше да се изпече месото. В резултат на това за наш най-голям ужас печеното се беше свило, колкото топка за крикет. Но въпреки твърденията на мама, че вечерите ни за шест пенса създавали по-малко грижи и били по-вкусни, яденето ми се хареса и изпитах радостта, че и ние можем да живеем като всички други хора.


	В живота ни настъпи внезапна промяна. Мама срещна една стара своя приятелка — заможна, жизнена, красива жена, тип Юнона, която беше напуснала сцената, за да стане метреса на богат стар полковник. Тя живееше в модерния квартал Стокуел и така се зарадва от срещата с мама, че ни покани да прекараме лятото при нея. По това време Сидни береше хмел в провинцията и затова мама лесно се съгласи; с вълшебната си игла тя успя да се докара доста прилично, а аз в неделния си костюм — реликва от времето на „Осемте ланкаширски момчета“, също имах доста добър вид за случая.
	И така още на следния ден ни отведоха в една много тиха къща на ъгъла на Ленздаун скуеър и ни обградиха с разкош — къща, пълна със слуги, спални в розово и синьо, с пердета от басма, с кожи от бели мечки по пода; живеехме си като царе. Как добре си спомням онова едро синьо грозде, отгледано в оранжерия, което красеше бюфета в трапезарията, и колко виновен се чувствувах, когато зърната му започнаха тайнствено да изчезват, а гроздовете му от ден на ден заприличваха все повече на скелети.
	Прислугата се състоеше от четири жени: готвачката и три камериерки. Освен мен и мама имаше и един друг гост — един много изискан, хубав млад мъж с подстригани ръждиви мустачки. Той се държеше много любезно и приятелски и създаваше впечатлението, че е постоянен обитател на къщата, докато не се появеше полковникът с посивелите бакенбарди. Тогава красивият млад мъж изчезваше.
	Полковникът идваше от време на време — веднъж-дваж пъти седмично. Докато той беше там, къщата потъваше в тайнственост и вездесъщност и мама ми поръчваше да не се показвам. Един ден се втурнах в хола точно когато полковникът слизаше по стълбите. Той беше висок, представителен джентълмен в редингот и с цилиндър, с розово лице, дълги сиви бакенбарди и плешива глава. Той ми се усмихна дружелюбно и продължи пътя си.
	Не разбирах за какво се вдига целият шум и се пази цялата тази тайна, нито пък защо посещенията на полковника имаха такъв ефект. Но той никога не оставаше дълго, младият мъж с подстриганите мустачки се връщаше и животът в къщата поемаше нормалния си ход.
	Аз много се привързах към младия мъж с подстриганите мустачки. Ние дълго се разхождахме по поляните на Клепъм комън с двете красиви хрътки на домакинята. В онези дни Клепъм комън беше много привлекателен. Дори аптеката, в която от време на време купувахме по нещо, излъчваше изисканост с обичайната си смесица от ароматни парфюми, сапуни и пудри — оттогава насам ароматът в някои аптеки ми навява приятна носталгия. Младият мъж препоръча на мама всяка сутрин да правя студени бани, за да излекувам астмата си, и те може би ми помогнаха; във всеки случай тези бани много ме ободряваха и започнаха да ми доставят удоволствие.
	Колко лесно се приспособява човек към удобствата на обществото! Колко благовъзпитано и лесно свиква той с комфорта! Не мина и седмица и аз вече приемах всичко за напълно естествено. Колко приятно е чувството за благоденствие, когато изпълняваш сутрешните ритуали: да разхождаш кучетата, държейки в ръка новите им каишки от кафява кожа, а после да се върнеш в красива къща със слуги и да дочакаш обеда, който елегантно ти сервират в сребърни подноси.
	Задната градина на къщата опираше в двора на друга къща, чиито обитатели имаха толкова слуги, колкото и ние. Те бяха тричленно семейство — млада съпружеска двойка и синът им, който беше горе-долу на моя възраст и имаше стая за игра, претъпкана с великолепни играчки. Често ме канеха да си играя с него и да оставам за обед и ние станахме много добри приятели. Баща му заемаше важен пост в една банка в Сити*, а майка му беше млада и доста красива.
	[* Сити — центърът на деловите среди в Лондон. — Бел.пр.]
	Един ден дочух от нашата камериерка поверително да разговаря с една камериерка от къщата на приятелчето ми, която й казваше, че тяхното момче имало нужда от гувернантка. „И това тук има нужда от гувернантка“ — каза нашата камериерка, като имаше предвид мен. Развълнувах се от това, че на мен гледат като на богаташко дете, но никога недоумях защо ме бе издигнала до този статут, освен ако причината не беше собственото й желание да издигне статута си, намеквайки, че работи при хора, които са не по-малко богати и достойни за уважение от съседите. След тази случка винаги когато обядвах с момчето на съседите, се чувствувах нещо като самозванец.
	Макар и денят, в който напуснахме хубавата къща, за да се върнем на Паунъл теръс № 3, да беше мрачен, все пак изпитвахме чувство на облекчение, че си възвръщаме свободата: въпреки всичко като гости ние живеехме в известно напрежение, а, както казваше мама, гостите са като сладкиши — останат ли прекалено дълго, изсъхват и стават противни на вкус. По този начин внезапно се скъсаха копринените нишки на един кратък период на разкош и ние отново се върнахме към нашия обичаен безпаричен живот.


	IV

	1899 г. беше епоха на бакенбардите: бакенбарди носеха крале, държавници, войници и моряци, крюгеровци*1, солсбъровци*2, киченъровци*3, кайзери и играчи на крикет — невероятни години на помпозност и абсурдност, на огромни богатства и крайна бедност, на глупав политически фанатизъм, който намираше израз както в карикатурите, така и в печата. Но Англия трябваше да понесе и много удари и огорчения. Неколцина бурски фермери от Африкански Трансваал воюваха нечестно, криеха се зад камъни и скали и избиваха нашите войници, чиито червени униформи бяха отличен прицел. Тогава на Министерството на войната изведнъж дойде просветление и червените униформи бързо бяха сменени със сивокафяви. Бурите получиха онова, което си търсеха.
	[*1 Пол Крюгер (1825–1904), президент на бившата република Трансвал по време на войната й срещу Англия. — Бел.пр.]
	[*2 Робърт Сесил Солсбъри (1830–1903), английски държавник и дипломат, водач на партията на консерваторите, министър-председател на Англия от 1886 до 1902 г. — Бел.пр.]
	[*3 Лорд Хърбърт Киченър (1850–1916), английски генерал, министър на войната в началото на Първата световна война. — Бел.пр.]
	За войната имах само смътна представа от патриотичните песни, водевилните скечове и снимките на генералите в кутиите за цигари. Неприятелите естествено бяха отявлени злодеи. Чухме тъжната новина за обсадата на Лейдисмит от бурите, а Англия полудя от истерична радост при освобождението на Мейфикинг. Най-сетне спечелихме войната — или по-скоро се измъкнахме от нея. Всички говореха за това освен мама. Тя нито веднъж не спомена за войната. Мама си имаше свой собствен фронт, на който воюваше.
	Сидни вече беше навършил четиринадесет години, беше напуснал училище и работеше като раздавач на телеграми в пощата на бул. Стренд. Със заплатата на Сидни и с това, което мама изкарваше на шевната си машина — макар че нейният принос беше скромен, — почти успявахме да свържем двата края. Тя работеше на парче за едно експлоататорско предприятие: шиеше блузи, като за дузина й плащаха шилинг и шест пенса. Въпреки че й доставяха материала вече разкроен, за да ушие една дузина блузи, й бяха необходими дванадесет часа. Рекордът на мама беше петдесет и четири блузи на седмица, което правеше шест шилинга и девет пенса.
	Нощем често лежах буден в нашата таванска стаичка и я гледах как седи прегърбена над шевната машина, главата й окръжена с ореол от светлината на газената лампа, лицето й в нежен полумрак, устните й леко разтворени от напрежението, когато тя минаваше бързо движещите се шевове на машината, докато най-сетне бръмченето на машината отново ме приспиваше. Когато мама работеше така до късно, това обикновено значеше, че трябва да се спази някакъв паричен срок. Въпросът за месечните вноски за машината, купена на изплащане, продължаваше да стои пред нас.
	Но ето че настъпи нова криза. Сидни се нуждаеше от нов костюм. Той носеше пощенската си униформа всеки ден, дори в неделя и приятелите му бяха започнали да му се подиграват. Затова един-два уикенда той си стоя в къщи, докато мама успее да му купи костюм от син шевиот. По някакъв начин тя успя да събере осемнадесет шилинга. Това обърна нашите финанси с главата надолу и всеки понеделник, след като Сидни отидеше на работа в униформата си на пощенски служител, мама беше принудена да отнася костюма в заложната къща. За костюма й даваха седем шилинга и всяка събота тя го откупуваше, за да може Сидни да го носи през уикенда. Това беше традиционна ежеседмична церемония в продължение на цяла година, докато костюмът се износи. И тогава дойде ударът!
	В понеделник сутринта, както обикновено, мама отишла в заложната къща. Собственикът се поколебал:
	— Много съжалявам, мисис Чаплин, но вече не можем да ви заемаме по седем шилинга.
	— Защо? — изненадано попитала мама.
	— Рискът е много голям; панталоните са протрити. Вижте — и той прокарал ръка по седалището — направо се вижда през тях.
	— Но аз ще го откупя идущата събота — казала мама.
	Собственикът поклатил глава.
	— Най-многото, което мога да ви предложа, са три шилинга за сакото и жилетката.
	Мама рядко плачеше, но ударът беше така жесток, че тя се върна в къщи, потънала в сълзи. Тя беше разчитала на тези седем шилинга, за да можем да изкараме до края на седмицата.
	Междувременно моето собствено облекло се намираше, меко казано, в недобро състояние. Това, което беше останало от костюма ми от трупата „Осемте ланкаширски момчета“, напомняше дрехите на шут. Навсякъде имаше кръпки — по лактите, панталоните, обувките и чорапите. И в този си вид аз случайно налетях на моето малко симпатично приятелче от Стокуел. Не зная какво търсеше то в Кенингтън, но бях прекалено смутен, за да го попитам. То ме поздрави доста приятелски, но го видях как оглеждаше плачевния ми вид. За да преодолея смущението си, заех безгрижна поза и с най-добрия си възможен тон му казах, че нося старите си дрехи, защото се връщам от някакъв отвратителен урок по дърводелство.
	Но той не прояви особен интерес към обясненията ми. Взе да гледа унило встрани, за да скрие собственото си смущение. Запита ме как е мама.
	Отвърнах му без колебание, че тя е в провинцията, и смених темата, като заговорих за него:
	— На същото място ли живееш?
	— Да, — отвърна той и започна да ме оглежда, като че ли бях извършил някакъв смъртен грях.
	— Е, време е да си вървя — внезапно казах аз.
	— Довиждане — каза той и леко се усмихна, докато се сбогувахме.
	Той спокойно продължи пътя си, а аз, разгневен и засрамен, затичах презглава в обратната посока.


	Мама повтаряше една поговорка: „Всякога можеш да се наведеш и пак нищо да не намериш.“ Но самата тя не се придържаше към тази поговорка и често накърняваше чувството ми за благоприличие. Един ден, като се връщахме от болницата в Бромптън, мама се спря, за да смъмри няколко момчета, които дразнеха една изпаднала жена, комично дрипава и мръсна. Косата й беше ниско подстригана, нещо необичайно за онова време, и момчетата се смееха и се блъскаха едно друго към нея, като че ли имаше опасност да се заразят само ако я докоснат. Бедната жена се защищаваше отчаяно, докато мама се намеси. И изведнъж лицето на жената се проясни:
	— Лил — немощно каза тя, споменавайки името, което мама използуваше на сцената, — не ме ли позна? Аз съм Ива Лесток.
	Мама веднага си я спомни — стара нейна приятелка от мюзикхола.
	Аз се почувствувах така неловко, че се отдалечих и зачаках мама на ъгъла на улицата. Момчетата минаха покрай мен, като се хилеха и кикотеха. Побеснях от яд. Обърнах се да разбера какво става с мама и какво да видя: нещастницата беше тръгнала с нея и двете идваха към мен.
	— Спомняш ли си малкия Чарли? — попита мама.
	— Как да не си го спомням! — тъжно каза жената. — Толкова пъти съм го държала на ръце, когато беше бебе.
	Самата мисъл за това ме отврати, тъй като жената беше мръсна и отблъскваща. Докато вървяхме заедно, беше ми неудобно да виждам как хората се обръщат и ни оглеждат.
	Във водевила мама я знаела като „пленителната Ива Лесток“. По думите й тогава тя била хубава и жизнена. Жената каза, че дълго време боледувала и откакто излязла от болницата, спяла под мостовете и в приютите на Армията на спасението*.
	[* Религиозна организация с клонове в повечето западни страни, чиято обявена цел е да „върне в правия път“ пияниците, проститутките и др. В нейните приюти срещу молитва или химн може да се получи чиния супа или чаша чай. — Бел.пр.]
	Мама първо я изпрати в обществената баня, а после за голям мой ужас я доведе у дома в малката ни таванска стаичка. Не успях да разбера дали само болестта й е била причина за нейното състояние. Това, което най-много ме разгневи, беше, че мама я сложи да спи на сгъваемото легло на Сидни. Подари й всички дрехи, които можеше да отдели, и дори й даде на заем един-два шилинга. Тя си отиде след три дни и това беше последният път, когато видяхме или чухме за „пленителната Ива Лесток“!


	Преди да почине татко, ние се преместихме от Паунъл теръс и наехме стая в къщата на една приятелка на мама, мисис Тейлър, членка на църквата и ревностна вярваща. Тя беше ниска, набита жена към петдесет, петдесет и пет години, с ъгловата челюст и изпито, сбърчено лице. Докато я наблюдавах в черквата, открих, че има изкуствени челюсти. Когато пееше химните, горната челюст се откъсваше от венците и падаше върху езика й — ефектът ме хипнотизираше.
	Тя се държеше властно и беше извънредно енергична. Приела мама под своето християнско крило, тя й беше дала срещу много приличен наем една лицева стая на втория етаж на голямата си къща, която се намираше до едно гробище.
	Съпругът й, копие на Дикенсовия мистър Пикуик, правеше сметачни линийки и работилницата му се намираше на най-горния етаж. Стаята имаше капандура и имах чувството, че се намирам в рая — толкова спокойно беше там. Често наблюдавах с възхищение мистър Тейлър по време на работа: той се взираше с очилата си с дебели стъкла през една силна лупа, когато изработваше стоманена линийка, която можеше да измерва една петдесета част от инча. Работеше сам и аз често изпълнявах негови поръчки.
	Единственото желание на мисис Тейлър беше да направи съпруга си вярващ, защото според нейните религиозни разбирания той беше грешник. Дъщеря им имаше чертите на майката, беше само по-малко бледа и естествено, много по-млада. Тя би могла да изглежда дори привлекателна, ако не беше нейното високомерно и неприятно държане. Подобно на баща си тя никога не отиваше на черква. Но мисис Тейлър не губеше надежда, че ще може да приобщи и двамата към религията. За нея тя беше скъпа като зеницата на окото й, но мама никак не я обичаше.
	Един следобед, докато бях на горния етаж и гледах как работи мистър Тейлър, дочух някакво спречкване между мама и мис Тейлър. Мисиз Тейлър беше излязла. Не зная как е започнало скарването, но двете взеха да си крещят високо една на друга. Когато стигнах до площадката на стълбището на нашия етаж, мама се беше надвесила над перилата:
	— А ти коя мислиш, че си? Леди Лайняна?
	— О! — възмути се дъщерята. — Какви хубави думи от устата на една вярваща!
	— Няма защо да се безпокоиш — бързо й отвърна мама. — Има ги в Библията, мила моя: Второзаконието, двадесет и осма глава, тридесет и седмия стих. Вярно, там е използувана друга дума. Но Лайняна ти подхожда добре.
	След тази история ние отново се преместихме на Паунъл теръс.


	Татко не беше редовен клиент на кръчмата „Трите елена“ на Кенингтън роуд, но когато една вечер минавах край нея, нещо ме накара да надникна вътре, за да видя дали не е там. Открехнах вратата на кръчмата няколко инча и го видях седнал в ъгъла! Готвех се да си тръгна, но лицето му светна и той ме повика с пръст. Изненадах се от посрещането, тъй като той никога не даваше външен израз на чувствата си. Той изглеждаше много болен; очите му бяха хлътнали, а тялото му се беше подуло до невероятни размери. Едната си ръка подобно на Наполеон беше пъхнал под жилетката, сякаш искаше да облекчи затрудненото си дишане. Тази вечер той беше извънредно внимателен. Попита как са мама и Сидни и преди да тръгна, ме взе в прегръдките си и за пръв път ме целуна. Това беше и последният път, когато го видях жив.
	Три седмици по-късно го отведоха в болницата „Сейнт Томас“. За да го закарат там, трябвало да го напият. Когато разбрал къде се намира, започнал бясно да се съпротивява, но вече бил на умиране. Макар че беше много млад, едва на тридесет и седем години, той умираше от воднянка. От коляното му изсмукаха шестнадесет куорта* течност.
	[* Един куорт се равнява на около 0,95 литра. — Бел.пр.]
	Мама ходи няколко пъти да го види и след посещенията винаги се връщаше натъжена. Разправи ми как й казал, че иска отново да се върне при нея и да започнат нов живот в Африка. Когато аз се оживих от една такава перспектива, мама поклати глава, защото нещата й бяха по-ясни, отколкото на мен.
	— Той казва това само за да бъде мил — каза тя.
	Един ден тя се върна от болницата възмутена от това, което свещеникът евангелист Джон Макнийл казал, когато бил при татко:
	— Е, Чарли, като те гледам, идва ми наум старата поговорка: „Каквото си посял, това и ще пожънеш.“
	— Хубави думи, за да утешиш един умиращ човек — възмущаваше се мама.
	Няколко дни след това татко почина.
	От болницата искаха да разберат кой ще се заеме с погребението му. Тъй като мама нямаше нито грош, тя предложи разноските да поеме благотворителният фонд на вариететните артисти — взаимоспомагателна театрална организация. Това предизвика протест от страна на роднините на баща ми; те не можеха да понесат унижението той да бъде погребан с благотворителни средства. Най-малкият брат на татко, някой си чичо Албърт, който живееше в Африка, но по това време се намираше в Лондон, заяви, че той ще поеме разноските по погребението.
	В деня на погребението трябваше да се срещнем в болницата „Сейнт Томас“, където щяхме да се присъединим към останалите членове на семейство Чаплин, и оттам да тръгнем за гробището Тутинг. Сидни не можа да дойде, понеже беше на работа. Ние с мама пристигнахме в болницата един-два часа преди определеното време, защото мама искаше да види татко, преди да сложат капака на ковчега.
	Ковчегът беше обвит в бял сатен и около лицето на татко бяха наредени малки бели маргаритки. Мама ги намери така мили и трогателни, че попита кой ги е поставил там. Един служител ни каза, че рано сутринта дошла някаква жена с малко момченце. Това е била Луиз.
	В първия файтон седнахме с мама и чичо Албърт. Пътуването ни до Тутинг беше цяло мъчение, защото мама никога преди не се беше виждала с чичо Албърт. Той имаше вид на конте и говореше превзето; макар и да беше учтив, държането му към нас беше ледено. За него се говореше, че бил богат; в Трансваал имал големи конеферми и през войната срещу бурите снабдявал британското правителство с коне.
	По време на службата заваля проливен дъжд; гробарите хвърлиха върху ковчега бучки пръст, които отекнаха глухо и жестоко. Церемонията беше зловеща и ужасяваща и аз се разревах. После роднините започнаха да хвърлят върху гроба своите венци и цветя. Тъй като мама нямаше какво да хвърли, тя взе моята хубава траурна кърпичка. „Ето, синко — прошепна ми тя, — това ще бъде от двама ни.“ След това Чаплинови се спряха да обядват в една от техните кръчми и преди да се сбогуват с нас, учтиво ни запитаха къде бихме искали да ни откарат. Откараха ни у дома.
	Когато се прибрахме в къщи, в долапа нямаше нищо за ядене освен купичка със сос от говеждо, а мама нямаше нито едно пени, тъй като беше дала последните си два пенса на Сидни да обядва. Откакто татко се беше разболял, тя почти не беше работила и сега, към края на седмицата, надницата от седем шилинга, която Сидни получаваше като раздавач на телеграми, вече се беше свършила. След погребението бяхме огладнели. За щастие край къщи мина вехтошарят, а ние имахме една стара петролна печка и мама неохотно я продаде за половин пени и купи с него хляб, за да си топим в соса.
	На следния ден мама като законна вдовица на татко бе извикана в болницата, за да прибере вещите му; това бяха един черен костюм, опръскан с кръв, бельо, риза, черна връзка, стар халат и чифт пантофи от кариран плат, в които бяха натикани портокали. Когато тя извади портокалите, върху леглото изпадна половин суверен. Това беше дар от бога!
	Седмици наред носех на ръката си траурна лента. Този знак на скръбта започна да се рентира, когато взех да продавам цветя в събота следобед. Убедих мама да ми даде назаем един шилинг, отидох на пазара за цветя, купих две връзки нарциси и след училище се заех да ги правя на букетчета за по едно пени. Ако продадях всичките, щях да имам стопроцентова печалба.
	Влизах в кръчмите с тъжен вид и тихичко предлагах: „Нарциси, госпожице! Нарциси, госпожо!“ Жените винаги ме питаха: „Кого си загубил, синко?“ А аз снижавах гласа си до шепот и казват: „Татко“ — и тогава те ми даваха бакшиш. Мама се учуди, когато вечерта се върнах в къщи с повече от пет шилинга, спечелени само за един следобед. Един ден обаче тя ме срещна точно когато излизах от една кръчма и това сложи край на моето продаване на цветя; мисълта, че синът й продава цветя из кръчмите, засягаше религиозните й скрупули. „Пиенето уби баща ти — каза ми тя — и пари от такъв източник могат да ни донесат само нещастие.“ Тя все пак задържа парите, макар че не ми позволи повече да продавам цветя.
	Аз имах силно развит усет към търговията. В главата ми непрекъснато се въртяха планове за някакъв бизнес. Оглеждах дюкянчетата, които се даваха под наем, и си мислех какъв доходен бизнес бих могъл да направя от тях — от ресторантчета, в които се сервира риба с пържени картофи, до бакалници. Всичките ми планове имаха някаква връзка с яденето. Трябваха ми само средства — но откъде да ги намери човек? Най-сетне успях да убедя мама да напусна училище и да се хвана на работа.
	Смених много занаяти. Най-напред станах момче за поръчки в една работилница за свещи и сладкиши. Когато нямах работа, с удоволствие отивах в мазето, където потъвах сред запасите от сапун, нишесте, свещи, бонбони и бисквити, и хапвах от всички сладкиши, докато ми втръсне.
	След това бях прислужник в лекарска фирма — „Хул & Кинзи-Тейлър“ на авеню Трогмортън, — която работеше за една застрахователна компания; този пост наследих от Сидни, който ме беше препоръчал. Работата беше лека и ми плащаха дванадесет шилинга седмично, за да посрещам посетителите и да чистя помещенията, след като лекарите си отидат. Що се отнася до посрещането на посетителите, имах голям успех и забавлявах всички пациенти в чакалнята, но когато станеше дума за почистване на канцеларията, никак не ми са работеше. Сидни много повече го биваше за тази работа. Нямах нищо против да изпразвам епруветките с урина, но чистенето на онези огромни десетфутови прозорци в приемната беше наистина непосилна задача; в резултат на това стаите ставаха все по-мрачни и прашни, докато един ден учтиво ми казаха, че съм много малък за тази работа.
	Когато ми съобщиха новината, аз се разхленчих. Д-р Кинзи-Тейлър, който беше женен за много богата жена и имаше голяма къща на Ленкастър гейт, ме съжали и каза, че ще ме наеме за прислужник. Отдъхнах си. Прислужник в частна къща — и при това така богата!
	Работата беше много приятна и аз станах любимец на всички домашни прислужнички. Те се отнасяха с мен като с дете и ме целуваха за лека нощ, преди да си легна. Ако не се беше намесила съдбата, може би щях да стана лакей. Господарката ми нареди да разчистя едно помещение в зимника, където бяха струпани сандъци и всевъзможни отпадъци, които трябваше да бъдат сортирани, почистени и подредени. От изпълнението на тази работа ме отклони интересът ми към една желязна тръба, дълга около осем фута, през която започнах да свиря като с тромпет. Точно когато се забавлявах с нея, се появи господарката и аз получих предупреждение да напусна в срок от три дни.
	Приятно ми беше да работя за книжарите вестникопродавци „У. Х. Смит & Син“, но те ме уволниха веднага щом разбраха, че съм по-малък от изискваната възраст. След това работих един ден като духач на стъкло. В училище бях чел за духането на стъкло и това ми се струваше романтично, но не успях да издържа на горещината: изнесоха ме в безсъзнание и ме сложиха върху купчина пясък. Това ми стигаше; не се върнах дори да получа надницата си за този ден. После постъпих при Стрейкър, печатари и търговци на канцеларски материали. Опитах се да ги излъжа, че зная да работя на печатарската преса „Уорфдейл“ — едно огромно чудовище, дълго повече от двадесет фута. От улицата я бях наблюдавал как работи в мазето и работата ми се стори проста я лесна. Отвън имаше обява: „Търси се момче за работа с печатарска преса «Уорфдейл».“ Когато цеховият майстор ме заведе при машината, тя се издигна пред мен като ламя. За да я пусна в действие, трябваше да се кача на площадка, висока пет фута. Имах чувството, че се намирам на върха на Айфеловата кула.


	— Удари я! — каза майсторът.
	— Да я ударя ли?
	Като видя, че се колебая, той се изсмя:
	— Ти никога не си работил с „Уорфдейл“.
	— Само ми дайте възможност. Бързо ще се науча — казах аз. „Да я ударя“ значело да дръпна ръчката, която пускаше чудовището в движение. Той ми показа ръчката, после включи звяра на половин скорост. Машината започна да се върти, да скърца и да ръмжи; имах чувството, че ще ме разкъса. Листовете бяха огромни: в един-единствен от тях можеха да ме увият. С едно стъргало от слонова кост вдигах листовете, подхващах ги откъм ъгъла и внимателно ги поставях до зъбците навреме, за да може чудовището да ги сграбчи, да ги погълне и да ги изхвърли от обратната страна. В края на деня се чувствувах като разглобен; гладният звяр все искаше да ме изпревари. Независимо от това назначиха ме на работа със заплата дванадесет шилинга седмично.
	Имаше известна романтика, нещо приключенско в това да излизаш преди разсъмване в онези студени утрини и да отиваш на работа — улиците бяха смълчани и пусти с изключение на силуетите на един-двама души, упътени към светлините, идещи откъм кафенето на Локхарт, за да закусят. Докато сърбаше горещия чай сред меката светлина и топлината на този минутен отдих, преди да започне ежедневната си работа, човек изпитваше чувство на задоволство, че се намира сред своите другари. А и печатарският занаят не беше неприятен; като се изключи тежката работа в края на седмицата, когато трябваше да се изчиства мастилото от високите, тежки мазни валяци, всеки от които тежеше повече от сто фунта, работата беше поносима. Но след като изкарах три седмици там, разболях се от инфлуенца и мама настоя пак да тръгна на училище.
	Сидни вече беше навършил шестнадесет години и един ден се върна възбуден в къщи — беше получил работа като тръбач в един пътнически кораб на фирмата „Донъвън & Касл“, който тръгваше за Африка. Задължението му се състоеше в това да свири сигнала за обед и пр. Той се беше научил да свири на тръба на учебния кораб _„Ексмаут“_ и ето че сега това му беше от полза. Щеше да получава две и половина лири месечно, както и бакшиши като келнер на три маси във втора класа. Преди да отпътува, щеше да получи тридесет и пет шилинга, които естествено щеше да даде на мама. При тези щастливи перспективи ние се преместихме в две стаи на Честър стрийт, над една бръснарница.
	Завръщането на Сидни от първото му плаване стана повод за празненство, защото той си дойде с повече от три лири от бакшиши, и то все в сребърни монети. Спомням си как изсипа монетите от джобовете си на леглото. Струваше ми се, че никога през живота си не съм виждал толкова пари, и не можех да откъсна ръце от тях. Събирах монетите в шепите си, пусках ги, нареждах ги на купчинки и си играех с тях, докато мама и Сидни не ми казаха, че съм бил скъперник.
	Какъв лукс! Какво охолство! Беше лято и това беше периодът, през който можахме да се натъпчем с пасти и сладолед, както и да си позволим много други лакомства. Това беше също така и периодът, през който ядяхме до пресищане пушена херинга, солена риба, морска треска, банички и палачинки в неделя сутрин
	Сидни простина и лежа няколко дни, а мама и аз се грижехме за него. Точно тогава започнахме да се тъпчем със сладолед, купен за едно пени; за голямо раздразнение на италианеца — собственик на дюкянчето за сладолед, аз се явявах с една голяма паница. Когато отидох втори път, той ме посъветва да донеса корито. Едно от любимите ни питиета през това лято беше шербет с мляко; шербетът, който цвъртеше през разпенената сметана, наистина беше извънредно вкусен.
	Сидни ни разказа много забавни истории от своето плаване. Още преди да вдигнат котва, едва не го уволнили, когато изсвирил първата тръба за обед. Той бил отвикнал и войниците, които се намирали на борда, хорово издюдюкали. Главният стюард пристигнал разгневен:
	— Какво по дяволите смяташ, че е това?!
	— Извинявайте, сър — казал Сидни, — но устните ми още не са привикнали.
	— Тогава накарай глупавите си устни да привикнат, преди да вдигнем котва, защото иначе ще те свалим на брега.
	По време на ядене в кухнята се нареждала дълга редица келнери, които приемали своите поръчки. Докато дойдел редът на Сидни, той забравял какво са му поръчали и се нареждал отново на края на опашката. Сидни ни каза, че през първите няколко дни, когато всички пасажери довършвали десерта си, той още сервирал супата.
	Сидни остана в къщи, докато парите се свършиха. Ангажираха го обаче за ново плаване и пак му платиха в аванс тридесет и пет шилинга, които той даде на мама. Но те не стигнаха за дълго. След три седмици ние вече стържехме дъното на тенджерата, а оставаха още три седмици до завръщането на Сидни. Макар че мама продължаваше да работи с шевната си машина, това, което изкарваше, не беше достатъчно, за да се прехранваме. Изпаднахме в нова криза.
	Но аз бях находчив. Мама имаше куп стари дрехи и тъй като беше събота сутрин, убедих я да опитам да ги продам на пазара. На мама й стана малко неловко и каза, че те съвсем нищо не стрували. Въпреки това аз ги увих в един стар чаршаф и се запътих към Нюингтън бътс, където наредих моята мизерна стока на тротоара — каква тъжна и печална гледка! После застанах на бордюра, взех една вехта блуза, после един корсет и започнах да викам: „Хайде! Какво ще ми дадете? Един шилинг, шест пенса, три пенса, два пенса?“ Не успях да продам нищо даже и когато слязох на едно пени. Хората се спираха, изглеждаха ме учудено, изсмиваха се и отминаваха. Взех да се чувствувам неловко, особено когато продавачите в отсрещния бижутериен магазин започнаха да ме гледат през витрината. Нищо обаче не можеше да ме накара да се откажа. Най-сетне успях да продам за шест пенса чифт гети, които не изглеждаха чак толкова износени. Но колкото по-дълго стоях, толкова по-неудобно се чувствувах. След малко джентълменът от бижутерийния магазин дойде при мен и със силен руски акцент ме попита откога се занимавам с този бизнес. Въпреки сериозното изражение на лицето му във въпроса долових известна насмешка и му казах, че току-що съм започнал. Той бавно се върна при двамата си съдружници, които ухилени ме наблюдаваха през витрината. Това ми беше достатъчно! Реших, че е време да прибера стоката си и да се върна в къщи. Когато казах на мама, че съм продал гетите за шест пенса, тя се възмути:
	— Трябваше да ти дадат повече — каза тя. — Това бяха такива хубави гети!
	По това време не се безпокояхме много за наема; този въпрос разрешавахме лесно, като изчезвахме от къщи в деня, когато идваше човекът за наемите; а тъй като нашите лични вещи не струваха почти нищо, би им излязло по-скъпо да ги изнесат. Независимо от това ние се върнахме на Паунъл теръс № 3.
	По същото време се запознах с един възрастен човек и сина му, които работеха в стара конюшня зад Кенингтън роуд. Те бяха амбулантни майстори на играчки, дошли от Глазгоу, и продаваха произведенията си от град на град. Чувствуваха се свободни, нямаха никакви грижи и аз им завиждах. За занаята им трябваше съвсем малко капитал. Те можеха да започнат своя бизнес с нищожното капиталовложение от един шилинг. Събираха кутии от обувки, от които всички магазини бяха доволни да се отърват, както и талаш от корк, амбалаж за грозде, който също получаваха безплатно. Нужно им беше само да купят лепило за едно пени, дървен материал за още едно пени, лико за два пенса, цветна коледна хартия за едно пени и три кълба лъскав тел за по два пенса. За един шилинг те можеха да изработят седем дузини корабчета, които продаваха по едно пени всяко. Страничните стени изрязваха от кутиите за обувки и ги пришиваха към основа от картон, намазваха меката повърхност с лепило и я посипваха с корковия талаш. Мачтите оцветяваха с цветна хартия, а на главната мачта и на предния и задния прът за опъване на корабните платна окачваха сини, жълти и червени флагчета. Стотина или повече от тези малки корабчета играчки с цветната хартия и флагчетата бяха весела и празнична гледка, която привличаше купувачите, и затова те се продаваха лесно.
	След като се запознахме, аз започнах да им помагам и много скоро усвоих изкуството им. Когато те напуснаха нашия квартал, започнах свой собствен бизнес. С ограничения капитал от шест пенса и с цената на мехурите, които се появиха на ръцете ми от рязането на картона, за една седмица успях да измайсторя три дузини корабчета.
	Но в нашата мансарда нямаше достатъчно място за работата на мама и за моето производство на корабчета. Освен това мама оплакваше от миризмата на врящото лепило и от това, че кутията с лепилото била постоянна заплаха за нейните ленени блузи, които между другото изпълваха по-голямата част от стаята. Понеже моите печалби бяха по-малки от мамините, нейната работа получи предимство и аз изоставих занаята си.
	По това време рядко виждахме дядо. През последната година той не беше много добре. Ръцете му бяха подути от ревматизъм и му беше трудно да упражнява занаята си — обущарството. В миналото, когато имаше възможност, той беше помагал на мама с по един-два шилинга. Понякога ни приготвяше и вечеря — прекрасна бедняшка яхния от овесени ядки и главички лук, сварени в мляко със сол и пипер. През зимните вечери това беше основното ни ястие, благодарение на което устоявахме на студа.
	Когато бях малък, смятах дядо за суров, свадлив старец, който винаги правеше бележки било за държането ми, било за граматиката ми. Заради тези малки спречквания бях започнал да го мразя. Сега беше болен от ревматизъм и мама отиваше в болницата да го вижда в дните, когато разрешаваха посещения. От тези посещения имаше полза, защото тя обикновено се връщаше с чанта, пълна с пресни яйца — истински лукс по време на трудния период, който изживявахме. Когато тя самата не можеше да отиде, пращаше мен. Винаги се изненадвах, когато виждах колко мило се държи дядо и колко се радва, че ме вижда. Той беше станал любимец на сестрите. По-късно, когато пораснах, дядо ми разказа, че се шегувал с тях и им казвал, че въпреки ревматизма, който го сковавал, целият му организъм не бил напълно излязъл от строя. Тези глупави хвалби забавлявали сестрите. Когато ревматизмът му позволяваше, той работеше в кухнята — оттам идваха и нашите яйца. В дните за посещения обикновено лежеше в леглото си и от нощното си шкафче тайно измъкваше и ми подаваше голяма кесия с яйца, която, преди да си тръгна, бързо скривах под моряшката си рубашка.
	Седмици наред живяхме само с яйца, приготвени по най-различен начин — варени, пържени или пък с млечен сос. Въпреки уверенията на дядо, че сестрите му били приятелки и повече или по-малко знаели какво става, когато излизах от болничното отделение с яйцата, винаги ме беше страх, ужасяваше ме мисълта, че мога да се подхлъзна върху излъскания с пчелен восък под или че ще забележат колко необичайно съм издут. Колкото и странно да беше това, винаги когато се готвех да си тръгвам, сестрите изчезваха от отделението. Денят, в който дядо се излекува от ревматизма си и излезе от болницата, беше тъжен за нас.
	Бяха изминали вече шест седмици, а Сидни все още не се връщаше. Отначало това не обезпокои мама, но след като мина още една седмица, тя писа до бюрото на параходната линия „Донъвън & Каел“, откъдето й съобщиха, че Сидни бил свален в Кейптаун, за да се лекува от ревматизъм. Тази новина така разтревожи мама, че се отрази на здравето й. Тя продължаваше да работи на шевната си машина, а аз имах късмет да намеря работа. След училище давах уроци по танц в едно семейство срещу пет шилинга седмично.
	По това време на Кенингтън роуд дойде да живее семейство Макарти. Мисиз Макарти била ирландска вариететна артистка и приятелка на мама. Тя беше омъжена за Уолтър Макарти, заклет експерт-счетоводител. Откакто мама беше принудена да напусне сцената, ние не бяхме виждали мистър и мисис Макарти в продължение на седем години, докато не се установиха в Уолкот меншънз, в по-хубавата част на Кенингтън роуд.
	Със сина им Уоли Макарти бяхме връстници. Като малки деца за голямо забавление на родителите ни играехме на възрастни, преструвахме се на водевилни актьори, пушехме въображаеми пури и карахме свои въображаеми кабриолети.
	След като Макартови се установиха в Уолкот меншънз, мама рядко ги виждаше, но ние с Уоли станахме неразделни приятели. Веднага щом свършех училище, аз изтичвах в къщи при мама, за да видя дали има да изпълнявам някои поръчки, след това отивах у Макартови. В задния двор на Уолкот меншънз играехме на театър. Тъй като аз бях режисьорът, винаги вземах за себе си ролите на отрицателния герой, защото инстинктивно знаех, че тези роли са по-цветисти, отколкото ролите на положителния герой. Играехме, докато станеше време Уоли да вечеря. Обикновено канеха на вечеря и мен. Когато идваше време за ядене, аз намирах начин да им дам да разберат, че не бих имал нищо против да остана. Имаше обаче случаи, когато моите маневри не бяха сполучливи и аз неохотно се връщах у дома. Мама винаги се радваше да ме види и ми приготвяше нещо — пържени филийки или едно от дядовите яйца с чаша чай. После ми четеше или пък сядахме заедно до прозореца и тя ме забавляваше, като правеше забележки по адрес на минувачите. Измисляше всевъзможни истории за тях. Ако минаваше млад човек с жива, енергична походка, тя казваше: „Виж мистър Хопендскоч*. Той отива да заложи на конните състезания. Ако днес има късмет, ще купи от вехтошарите един тандем за себе си и за приятелката си.“
	[* Хопскоч — детска игра на дама. — Бел.пр.]
	После бавно минаваше човек, който си влачеше краката: „Хм, този се връща в къщи, където го очаква вечеря с яхния от пащърнак, която той мрази.“
	След това минаваше някой с израз на превъзходство: „Виж един изтънчен млад мъж, но в момента го безпокои дупката на дъното на панталоните му.“
	После под прозореца бързо минаваше някой друг: „Този джентълмен току-що е взел очистително.“ И тя продължаваше все в този дух, като ме разсмиваше до сълзи.
	Измина още една седмица, а от Сидни нямахме никаква вест. Ако не бях толкова млад и по-добре съзнавах безпокойството на мама, може би щях да разбера какво ни предстоеше. Може би щях да забележа, че вече няколко дни наред тя седеше апатична, не се погрижваше да разтреби стаята и бе станала необичайно мълчалива. Щях да се обезпокоя, когато фирмата, която произвеждаше блузи, започна да открива недостатъци в работата на мама и престана да й възлага нова работа, когато отнесоха шевната й машина, защото бяхме изостанали в плащането на месечните вноски, или пък когато изведнъж спрях да получавам петте шилинга, които печелех от уроците по танц; щях да забележа, че към всичко това мама си оставаше равнодушна и апатична.
	Мисиз Макарти внезапно почина. Тя боледуваше от известно време и здравето й бързо се влоши, докато тя накрая си отиде. Изведнъж в главата ми нахлу мисълта: колко хубаво би било, ако мистър Макарти се оженеше за мама. Уоли и аз бяхме такива добри приятели! И после това би било идеалното разрешение на всички мамини затруднения.
	Скоро след погребението аз заговорих на мама по този въпрос:
	— Трябва да направиш всички възможно да се виждаш по-често с мистър Макарти. Обзалагам се, че той би поискал да се ожени за теб.
	Мама се усмихна тъжно:
	— Остави на бедния човек време да си отдъхне — каза тя.
	— Ако се облечеш, както трябва, и станеш така привлекателна, както беше едно време, той ще се ожени за теб. Но ти не правиш никакво усилие; само седиш в тази мръсна стая и имаш ужасен вид.
	Бедната мама. Колко съжалявам за тези думи. Аз въобще не съзнавах, че тя беше отслабнала от недояждане. Но на следния ден с някакво свръхчовешко усилие мама беше разтребила стаята.
	Току-що беше започнала лятната ваканция и аз реших да отида по-рано у Макартови — бях готов да направя всичко, само и само да се измъкна от мизерията на нашата мансарда. Поканиха ме да остана на обяд, но някаква интуиция ми подсказваше, че трябва да се върна вкъщи при мама. Когато стигнах до Паунъл теръс, на вратата ме спряха съседски деца.
	— Майка ти се побърка — каза едно малко момченце.
	Думите ме шибнаха като плесник.
	— Какво искаш да кажеш? — измърморих аз.
	— Вярно е — обади се друго дете. — Тя тръгна да чука по вратите на всички къщи и да раздава бучки въглища, като казваше, че това били подаръци за рождените дни на децата. Питай мама.
	Без да слушам повече, аз изтичах по пътечката през отворената врата на къщата и прескачайки стъпалата, отворих вратата на нашата стая. Спрях се за момент, за да си поема дъх, втренчил поглед в мама. Беше летен следобед и атмосферата беше душна и потискаща. Мама, както обикновено, седеше до прозореца. Тя бавно се обърна и ме погледна с бледо и измъчено лице.
	— Мамо! — почти изкрещях аз.
	— Какво има? — равнодушно попита тя.
	Тогава аз изтичах при нея, паднах на колене, зарових лице в скута й и избухнах в неудържим плач.
	— Хайде, хайде — нежно каза тя, разрошвайки косите ми. — Какво се е случило?
	— Ти не си добре — изхълцах аз.
	— Разбира се, че съм добре — успокои ме тя.
	Изглеждаше странно разсеяна и загрижена.
	— Не! Не! Казват, че си обикаляла по всички къщи и… — не можах да довърша и продължих да хълцам.
	— Търсех Сидни — със слаб глас каза тя. — Те го крият от мен.
	Тогава разбрах, че това, което децата ми бяха казали, беше вярно.
	— О, мамо, не говори така! Недей! Недей! — изхълцах аз. — Сега ще повикам лекар.
	Рошейки косите ми, тя продължи:
	— Макартови знаят къде е, но го крият от мен.
	— Мамо, моля те, нека потърся лекар! — извиках аз. Станах и тръгнах към вратата.
	Тя ме погледна с мъчителен израз на лицето.
	— Къде отиваш?
	— Да намеря лекар. Няма да се бавя много.
	Не ми отвърна нищо, но ме изгледа загрижено. Аз бързо изтичах надолу по стълбите при хазяйката:
	— Трябва веднага да повикам лекар. Мама не е добре.
	— Вече пратихме за лекар — отвърна хазяйката.
	Кварталният лекар беше стар и свадлив човек и след като чу разказа на хазяйката, който не се различаваше от онова, което ми бяха казали децата, той прегледа мама повърхностно.
	— Побъркала се е — каза той. — Пратете я в болницата.
	Лекарят написа една бележка; в нея между другото се казваше, че тя страда от недояждане, и той ми обясни какво значи това.
	— Там ще е по-добре и ще се храни, както трябва — опита се да ме успокои хазяйката.
	Тя ми помогна да съберем дрехите на мама и да я облечем. Мама беше послушна като дете; беше толкова слаба, че волята й сякаш я беше напуснала. Когато излизахме от къщи, съседите и дечурлигата се бяха насъбрали около входната врата и ни гледаха с ужас.
	Болницата беше на около миля от къщи. Докато вървяхме нататък, мама залиташе от слабост като пияна, олюляваше се наляво и надясно, а аз я подкрепях. Замръзналото следобедно слънце сякаш безмилостно разкриваше цялата ни трагедия. Хората, които минаваха покрай нас, сигурно са си мислили, че мама е пияна, но за мен те бяха само призраци в някакъв сън. Тя нито веднъж не проговори, но, изглежда, разбираше къде отиваме и й се искаше по-скоро да стигнем там. По пътя аз се опитвах да й вдъхна увереност, но тя само се усмихваше, тъй като беше прекалено слаба, за да може да говори.
	Когато най-сетне стигнахме в болницата, с нея се зае един млад лекар. Като прочете бележката, той вежливо каза:
	— Хайде, мисис Чаплин, елате с мен.
	Тя послушно се подчини. Но когато сестрите я отвеждаха, внезапно се извърна с болезненото съзнание, че ме оставя.
	— Утре ще се видим — с престорена веселост й казах аз.
	Те я отвеждаха, а тя през цялото време загрижено гледаше към мен. Когато се изгуби от погледа ми, лекарят каза:
	— А какво ще стане с теб, млади момко?
	Тъй като ми бяха дошли до гуша училищата в приютите за бедни, аз учтиво му отговорих:
	— О, аз ще отида да живея при леля.
	Докато се връщах от болницата към къщи, единственото чувство, което изпитвах, беше чувството на вцепеняваща тъга. И все пак изпитвах и известно облекчение, защото знаех, че мама ще се чувствува по-добре в болницата, отколкото ако седи сама в мрачната стая, без да има какво да яде. Но никога няма да забравя сърцераздирателния поглед, който тя ми отправи, когато я отвеждаха. Мислех си за милото й държане, за нейната веселост, нежност и любов; мислех си за тази изтощена дребна фигура, която вървеше по улицата с уморен и загрижен вид, докато не ме видеше да тичам към нея; спомних си как изражението й веднага се променяше и как се усмихваше, когато жадно започвах да ровя в книжната кесия, в която винаги ни носеше онези малки сладкиши. Дори и тази сутрин тя беше запазила няколко бонбона, които ми даде, докато ридаех на скута й.
	Не се прибрах веднага в къщи — не можех. Тръгнах по посока на пазара в Нюингтън бътс и гледах по витрините до късно следобед. Когато се върнах в мансардата, тя изглеждаше укорително празна. На един стол имаше корито, наполовина пълно с вода. В него бяха накиснати две от моите ризи и един комбинезон на мама. Започнах да тършувам: в долапа нямаше нищо за ядене, с изключение на едно полупразно пакетче чай. На лавицата над камината открих портмонето й, в което намерих три монети от по половин пени, няколко ключа и разписки за заложени предмети. На ъгъла на масата още стояха бонбоните, които мама ми беше дала. Нервите ми не издържаха и аз отново се разплаках.
	Изтощен от всички тези вълнения, през нощта спах дълбоко. Сутринта се събудих с някакво потискащо чувство на празнота; лъчите на слънцето по пода сякаш още по-силно напомняха за отсъствието на мама. По-късно дойде хазяйката и ми каза, че мога да остана в стаята, докато я даде на нов наемател, и че ако ми се прияде, тя ще ми даде храна. Благодарих й и казах, че Сидни ще плати всичките ни дългове, когато се върне. Но бях прекалено срамежлив, за да я помоля за храна.
	На другия ден не отидох да видя мама, както й бях обещал. Не можех; това съвсем щеше да ме разстрои. Но хазяйката се беше срещнала с лекаря, който й казал, че мама вече била преместена в лудницата в Кейн хил. Тази тъжна новина ме освободи от угризенията на съвестта ми, тъй като Кейн хил се намираше на двадесет мили и аз нямах нито начин, нито средства да отида там. Сидни скоро щеше да се върне и тогава щяхме да я посетим заедно. През първите няколко дни не срещнах, нито пък се обадих на някой познат.
	Измъквах се рано сутринта и по цял ден не се връщах в къщи. Винаги успявах да намеря нещо за ядене, а когато някой път пропуснех яденето, това не беше чак толкова страшно. Една сутрин хазяйката ме спипа точно когато се промъквах надолу по стълбите и ме попита дали съм закусил. Аз поклатих глава. „Тогава ела!“ — с обичайния си грубоват тон каза тя.
	Аз отбягвах Макартови, защото не исках да разберат какво е станало с мен. Странех от всички като беглец.


	Беше изминала седмица, откакто бяха отвели мама, и аз водех едно несигурно съществуване, за което не съжалявах, но и не харесвах. Най-голямата ми грижа беше хазяйката, защото ако Сидни не се върнеше, тя рано или късно трябваше да съобщи за мен на енорийските власти и тогава отново щяха да ме пратят в училището в Хенуел. Затова избягвах да я срещам, понякога дори спях навън.
	Сприятелих се с двама дървари: те работеха в една конюшня зад Кенингтън роуд — изпаднали хора, които се трудеха непосилно от сутрин до вечер и си говореха тихо, почти шепнешком; по цял ден режеха и цепеха дърва и ги правеха на връзки за по половин пени. Аз висях около отворената врата и ги наблюдавах. Те вземаха дърво, дебело един фут, и го разцепваха на парчета, дебели един инч, после разцепваха тези парчета на трески. Цепеха дървата така бързо, че това ме удивяваше: работата ми се стори привлекателна. Скоро започнах да им помагам. Те купуваха дървения си материал от предприемачи, които събаряха сгради, превозваха го до бараката и го складираха, което им отнемаше поне един ден, после още един ден режеха дървения материал с трион, а на третия ден го цепеха на трески. В петък и събота продаваха треските за подпалки. Но продажбата им не ме интересуваше; много по-приятно беше да работим заедно в бараката.
	Те бяха приветливи, тихи, около четиридесетгодишни мъже, но изглеждаха и се държаха като много по-възрастни. Шефът (така го наричахме) имаше червен нос на диабетик и всичките му горни зъби бяха изпадали, с изключение на един-единствен кучешки зъб. Въпреки това в лицето му имаше нещо нежно и мило. Когато се усмихваше, изражението му ставаше смешно, защото единственият му зъб като по чудо щръкваше. Когато не достигаше една чаша за чай, той вземаше празно бурканче от мляко, изплакваше го и ухилено питаше: „Това ще стане ли?“ Другият мъж, макар и приятен, беше тих, с бледо лице, с дебели устни и говореше бавно. Към един часа шефът поглеждаше към мен и питаше:
	— Ял ли си някога миш-маш с кори от сирене?
	— Много пъти сме яли — отвърнах аз.
	След това се ухилваше, даваше ми два пенса и аз отивах при бакалина Еш на ъгъла; той ме обичаше и винаги ми даваше малко повечко за парите, които му плащах, и купувах кори от сирене и хляб за по едно пени. След като измивахме и изстъргвахме корите, прибавяхме вода, малко сол и пипер. Понякога шефът слагаше в гозбата късче сланина и резенчета лук и всичко това, придружено от чаша горещ чай, беше много апетитно ястие.
	Макар че не бяхме говорили за заплащане, в края на седмицата шефът ми даде шест пенса, което приятно ме изненада.
	Джо, човекът с бледото лице, имаше припадъци и шефът гореше хартия под носа му, за да го свести. Понякога по устните му се появяваше пяна и той прехапваше езика си, а когато се съвземеше, гледаше тъжно и засрамено.
	Дърварите работеха от седем часа сутринта до седем часа вечерта, понякога и до по-късно, и на мен винаги ми ставаше мъчно, когато затваряха бараката и си отиваха вкъщи. Една вечер шефът реши да ни купи билети от по два пенса в галерията на мюзикхола в Южен Лондон. Ние с Джо вече се бяхме измили и изчистили и го чакахме. Бях много възбуден, защото тази седмица там играеха комедията _„Ранни птици“_ на Фред Карно — трупата, в която няколко години след това се включих. Джо се беше облегнал на една стена в глухата уличка и аз стоех срещу него, ентусиазиран и развълнуван, когато той изведнъж изрева и се плъзна настрани по стената в един от своите припадъци. Възбудата от това, което му предстоеше, се беше оказала прекалено силна за него. Шефът искаше да остане и се грижи за него, но Джо настоя да отидем без него, като ни уверяваше, че на сутринта щял да се оправи.
	Училището ми се струваше някакво чудовище, което никога не ме оставяше на мира. От време на време дърварите ме питаха за това и аз се чувствувах малко неловко, когато ваканцията свърши. За да избягна подозрението им, започнах да отивам при тях едва след четири и половина часа, когато занятията в училището свършваха. Но денят, прекаран сред блясъка на улиците, които ме гледаха с укор, докато чаках да стане четири и половина часа, за да се върна в моето тихо убежище при дърварите, беше дълъг и аз се чувствувах много самотен.
	Една вечер, когато тихичко се промъквах към стаята си, за да си легна, хазяйката ме извика. Тя беше стояла будна, за да ме дочака. Беше много възбудена и ми подаде телеграма, в която се казваше: „Пристигам утре десет часа сутринта, гара Ватерло. Целувки Сидни.“
	Когато отидох да го посрещна на гарата, видът ми не беше особено внушителен. Дрехите ми бяха мръсни и изпокъсани, обувките ми зееха, а хастарът на каскета ми се подаваше подобно на комбинезон под роклята на жена. Освен това бях си мил лицето само на чешмата при дърварите, за да не влача кофа с вода по стълбището, и то покрай кухнята на хазяйката. Когато посрещнах Сидни, ушите и вратът ми бяха черни.
	Оглеждайки ме, той попита:
	— Какво се е случило?
	Казах му без заобикалки:
	— Мама полудя и се наложи да я изпратим в болница.
	Лицето му се помрачи, но той се овладя:
	— Къде живееш сега?
	— На същото място — Паунъл теръс.
	Той отиде да се погрижи за багажа си. Забелязах, че изглеждаше блед и отслабнал. Повика кола и носачите натовариха на покрива багажа му, в който имаше и каса банани!
	— Това наше ли е? — жадно попитах аз.
	Той кимна с глава:
	— Още са зелени; ще трябва да почакаме ден-два, преди да можем да ги ядем.
	На път за къщи започна да ме разпитва за мама. Бях прекалено развълнуван, за да му разкажа свързано цялата история, но той доби известна представа за нея. След това ми каза, че го оставили на лечение в една болница в Кейптаун и че на връщане бил спечелил двадесет лири, които възнамерявал да даде на мама. Получил ги от войниците, като устройвал томболи и лотарии.
	Разказа ми и за плановете си. Имал намерение да се откаже от морето и да стане актьор. По негова преценка парите щели да ни стигнат за двадесет седмици, през което време щял да търси работа в театъра.
	Пристигането ни с кола и с касата банани направи впечатление както на съседите, така и на хазяйката. Тя разказа на Сидни за мама, без да се впуска в болезнени подробности.
	Същия ден Сидни отиде да пазарува и ми купи нови дрехи, а вечерта, добре облечени от главата до петите, седяхме в партера на мюзикхола в Южен Лондон. По време на представлението Сидни непрестанно повтаряше:
	— Помисли си само какво би означавала тази вечер за мама.
	Същата седмица отидохме в Кейн хил да я видим. Докато седяхме в стаята за посещения, болезненото чакане стана почти непоносимо. Спомням си как се завъртяха ключовете и мама влезе в стаята. Тя беше бледа, устните й бяха посинели и въпреки че ни позна, не се зарадва особено: предишната й жизненост беше изчезнала. Придружаваше я една сестра, безобидна словоохотлива жена, която стоеше при нас и непрекъснато говореше:
	— Жалко, че дойдохте в такъв момент — каза тя, — защото днес не сме съвсем на себе си, нали, миличка?
	Мама учтиво я погледна и леко се усмихна, като че ли чакаше тя да си тръгне.
	— Трябва да дойдете друг път, когато сме малко по-добре — прибави сестрата.
	Тя най-сетне излезе и ние останахме сами. Макар че Сидни се опита да развесели мама, като й разказа за късмета си, за парите, които беше спечелил, и за причините, поради които бе отсъствувал така дълго, мама само седеше и го слушаше, кимайки с глава с отвлечен и загрижен вид. Казах й, че скоро ще се оправи.
	— Разбира се — тъжно каза тя. — Аз щях да съм добре, ако ми беше дал чаша чай оня следобед.
	По-късно лекарят каза на Сидни, че душевното й състояние несъмнено е нарушено поради недояждане, че тя се нуждае от добри лекарски грижи и че макар от време на време да има моменти на прояснение, ще минат месеци, преди да може да се съвземе напълно. Дни наред ме преследваше нейната забележка: „Щях да съм добре, ако ми беше дал чаша чай.“


	V


	Джоузеф Конрад писал на един свой приятел, че животът го карал да се чувствува като сляп плъх, който, притиснат до стената, само чака да го смажат. Това сравнение може би дава точна представа за ужасните обстоятелства, при които всички ние живеем. И все пак за някои от нас идва часът на щастието; така стана и с мен.
	Бях вестникарче, печатар, майстор на детски играчки, духач на стъкло, прислужник на лекар и т.н., но подобно на Сидни по време на всички тези „професионални отклонения“ нито за момент не забравях крайната си цел — да стана актьор. Затова, докато сменях професиите си, не преставах да си лъскам обувките, да си вчесвам косата, да си слагам чиста яка и периодично да отивам в театралната агенция „Блекмоур“ на Бедфърд стрийт до бул. Стренд. Правех го, докато дрехите ми имаха приличен вид.
	Първия път, когато отидох там, канцеларията беше пълна с безупречно облечени теспианци* от двата пола, които се разхождаха из стаята и надуто си говореха един на друг. С трепет и ужасно стеснение стоях в едно ъгълче до вратата, като се опитвах да скрия изтърканите си дрехи и обувките си, чиито върхове бяха деформирани. От вътрешната канцелария от време на време се появяваше млад служещ и като че със сабя разсичаше актьорската надменност с лаконичната забележка: „За вас — и за вас — и за вас — няма нищо!“ — и стаята постепенно се изпразваше като черква след богослужение. Веднъж останах сам! Когато служещият ме видя, той се спря на място:
	[* От Теспис, полулегендарен гръцки драматически поет от VI в. пр. н. е. Оттам теспийско изкуство — драматично изкуство. — Бел.пр.]
	— А вие какво искате?
	Почувствувах се като Оливър Туист, който чака да му дадат още нещо.
	— Имате ли някакви роли за момчета? — попитах аз и преглътнах.
	— Записали ли сте се?
	Поклатих отрицателно глава.
	За моя изненада той ме въведе в съседната канцелария, записа името ми, адреса ми и всички останали подробности и каза, че ще ми се обадят, ако се яви някаква роля. Тръгнах си с приятното чувство, че съм изпълнил едно задължение, но и със задоволството, че от него не е излязло нищо.
	Но ето че месец след завръщането на Сидни получих пощенска картичка със следния текст: „Обадете се в агенцията «Блекмоур» на Бедфърд стрийт до Стренд.“
	Пременен в новия си костюм, бях въведен при самия мистър Блекмоур, който се разливаше в усмивки и се държеше много любезно. Мистър Блекмоур, когото си бях представял като някаква всемогъща личност с проницателен поглед, беше много мил и ми даде една бележка, която да предам на мистър С. И. Хемилтън в канцеларията на Чарлз Фроман.
	Мистър Хемилтън прочете бележката и като видя колко съм малък, се изненада и развесели. Разбира се, аз го излъгах за възрастта си, като му казах, че съм четиринадесетгодишен — а тогава бях на дванадесет и половина години. Той ми обясни, че ще играя в ролята на Били, пажа от пиесата _„Шерлок Холмс“,_ с договор за петмесечно турне, което ще започне през есента.
	— Междувременно — каза мистър Хемилтън — има прекрасна роля за момче в една нова пиеса, наречена _„Джим — любовната история на един кокни“*,_написана от Х. А. Сейнтсбъри — господина, който ще играе главната роля в _„Шерлок Холмс“_ по време на предстоящото турне. _„Джим“_ щеше да бъде поставена в Кингстън за пробни представления преди турнето с _„Шерлок Холмс“._ Заплатата ми щеше да бъде две лири и десет шилинга седмично — толкова, колкото щях да получавам и в _„Шерлок Холмс“._
	[* Кокни — лондончанин кореняк. — Бел.пр.]
	Макар че сумата беше огромна за мен, не мигнах дори с очи.
	— Трябва да се посъветвам с брат ми относно условията — тържествено заявих аз.
	Мистър Хемилтън се изсмя и, изглежда, моите думи му доставиха голямо удоволствие; той извика целия персонал на канцеларията да ме видят.
	— Ето го нашия Били! Как ви се харесва?
	Всички бяха очаровани и взеха да ми се усмихват. Какво се беше случило? Сякаш светът внезапно се бе променил, нежно ме бе взел в прегръдките си и ме бе осиновил. После мистър Хемилтън ми даде една бележка до мистър Сейнтсбъри, когото съм можел да намеря в клуба „Зелената стая“ на Лестър скуеър. Тръгнах си, като буквално се носех из облаците.
	Същото нещо се повтори и в клуба „Зелената стая“: мистър Сейнтсбъри повика някои от членовете на клуба да ме видят. На самото място той ми даде текста на ролята на Сами, като ми каза, че това е един от главните герои в пиесата. Чувствувах се малко неловко от страх да не поиска да я прочета пред него — това би ме поставило в неудобно положение, защото аз едва можех да чета. За щастие той ми каза да взема текста в къщи и да го прочета на спокойствие, тъй като репетициите щели да започнат чак след една седмица.
	Отидох си в къщи с омнибуса, замаян от щастие, и едва тогава започнах да разбирам напълно какво се бе случило с мен. Изведнъж оставях зад гърба си мизерния живот и навлизах в един дълго желан сън — сън, за който мама често ми беше говорила и който я вълнуваше. Щях да стана актьор! Всичко се беше случило така внезапно, така неочаквано. Не преставах да разгръщам страниците на моята роля — те бяха сложени в нова мека кафява папка. Това беше най-важният документ, който някога съм държал в ръцете си. Докато пътувах с омнибуса, разбрах, че съм прекрачил една много важна преграда, че вече не съм някакво обикновено хлапе от бордеите, а личност в театъра. Идеше ми да заплача.
	Очите на Сидни се навлажниха, когато му разказах за станалото. Той седеше приведен на леглото, замислено гледаше през прозореца, клатеше глава и кимаше; после със сериозен израз каза:
	— Това е повратна точка в живота ни! Само мама да беше тука, за да се радва заедно с нас.
	— Помисли си само — запалено продължих аз, — по две и половина лири седмично в продължение на четиридесет седмици! Аз казах на мистър Хемилтън, че ти се занимаваш с деловите въпроси — възбудено добавих аз, — така че ти би могъл да издействуваш и повече. Но при всички случаи тази година ще можем да спестим шестдесет лири!
	След като ентусиазмът ни попремина, взехме да разсъждаваме, че две и половина лири едва ли са достатъчни за такава голяма роля. Сидни отиде да види дали няма начин да се увеличи сумата. „Нищо няма да изгубим, ако опитаме“ — казах аз. Но мистър Хемилтън се оказа непреклонен. „Две и половина лири е максимумът“ — казал той на Сидни. И ние се задоволихме и с това.
	Сидни ми прочете ролята и ми помогна да зауча репликите. Ролята беше доста голяма — около тридесет и пет страници текст, — но за три дни аз я научих наизуст.
	Репетициите на _„Джим“_ се провеждаха във фоайето на горния етаж на театъра „Друъри лейн“. Сидни така усърдно ме беше подготвил, че знаех текста почти безпогрешно. Безпокоеше ме само репликата: „Вие кой мислите, че сте — мистър Пиърпонт Морган?“ — а пък аз го произнасях „Пътърпайнт Морган“. Мистър Сейнтсбъри ме накара да оставя името така, както го произнасях. Тези първи репетиции бяха откровение за мен. Те ми разкриха един нов свят на театрална техника. Дотогава нямах представа какво значи сценично изкуство, ритъм, паузи, кога да се обърна или да седна, но всичко това възприех с лекота. Мистър Сейнтсбъри поправи само една моя грешка: прекалено много движех главата си и правех гримаси, когато говорех.
	След като репетирахме няколко сцени, той беше учуден и ме попита дали съм играл преди. Какво невероятно задоволство — да се харесаш на мистър Сейнтсбъри и на останалите актьори! Аз обаче приех техния възторг така, като че ли са ми го дължали от рождение.
	Пиесата _„Джим“_ щеше да бъде изпробвана за една седмица в театъра в Кингстън и за още една седмица в театъра във Фулъм. Това беше мелодрама по повестта _„Сребърният крал“_ на Хенри Артър Джоунз — историята на един аристократ, който страда от амнезия и внезапно се озовава в една мансарда заедно с млада цветарка и едно момче вестникопродавче: Сами — моята роля. От морална гледна точка пиесата беше безупречна: девойката спеше в килера на мансардата, херцогът, както го наричахме, се разполагаше на кушетката, а пък аз спях на пода.
	Първото действие се развиваше в канцеларията на богатия адвокат Джеймс Сийтън Гетлок на Деверьо коурт № 7-а в квартала Темпл. Парцаливият херцог е отишъл при човека, който преди е бил негов съперник в любовта, да проси милостиня, за да помогне на своята благодетелка — цветарката, която го е издържала по време на амнезията.
	При спречкването отрицателният герой изкрещява на херцога:
	— Махай се и дано умрете от глад — и ти, и твоята любовница цветарка!
	Макар отпаднал и слаб, херцогът вдига от бюрото нож за разрязване на книги и се готви да прободе злодея, но ножът пада от ръцете му върху бюрото, тъй като той получава епилептичен припадък и се отпуска в безсъзнание в краката на подлеца. В този момент бившата жена на отрицателния герой, в която одърпаният херцог някога е бил влюбен, влиза в стаята. Тя на свой ред започва да се застъпва за дрипавия херцог, като казва:
	— Той се провали с мен; провали се и като адвокат! Поне ти можеш да му помогнеш!
	Но отрицателният герой отказва. Сцената стига до кулминационната си точка, когато той обвинява бившата си жена в изневяра с нещастника и я обсипва с обиди. Обзета от ярост, тя вдига ножа и пробожда отрицателния герой, който пада мъртъв в креслото, докато херцогът все още лежи в безсъзнание в краката му. Жената изчезва от сцената; когато херцогът идва в съзнание, той открива своя съперник мъртъв.
	— Господи, какво съм направил! — възкликва той. После става, претърсва джобовете на мъртвеца, намира портфейл, в който има няколко лири стерлинги, пръстен с диамант и други бижута, прибира всичко в джоба си и излиза през прозореца, като преди това се обръща и казва:
	— Сбогом, Гетлок, в края на краищата ти все пак ми помогна.
	Завеса.
	Следващото действие се развива в мансардата, където живее херцогът. Когато завесата се вдига, един самотен детектив надзърта в килера. Аз влизам, подсвирквайки си, после виждам детектива и спирам на място.
	_Вестникарчето:_ Ей, вие там! Знаете ли, че това е дамска спалня?
	_Детективът:_ Какво, този килер ли? Я ела тука!
	_Вестникарчето:_ Как не го е срам!
	_Детективът:_ Дръж си устата! Влез и затвори вратата!
	_Вестникарчето (тръгвайки към него):_ Мислите, че сте много учтив, нали, като каните хората в собствените им гостни?
	_Детективът:_ Аз съм детектив.
	_Вестникарчето:_ Какво, фанте ли? Аз си тръгвам!
	_Детективът:_ Няма да ти сторя нищо лошо. Трябват ми само някои сведения, за да мога да помогна на един човек.
	_Вестникарчето:_ Да помогнеш, трънки! Ако на някого се случи нещо добро, то няма да дойде от фантетата!
	_Детективът:_ Не бъде глупав. Ако имах други намерения, щях ли още в началото да ти кажа, че съм детектив?
	_Вестникарчето:_ Няма за какво да ти благодаря. Видях ти ботушите.
	_Детективът:_ Кой живее тук?
	_Вестникарчето:_ Херцогът.
	_Детективът:_ Да, но как е истинското му име?
	_Вестникарчето:_ Отде да знам. Херцогът е неговият „nom de guerre“*, както казва той. И да ме убиеш, не знам какво значи това.
	[* Псевдоним (фр.) — Бел.пр.]
	_Детективът:_ А можеш ли да ми го опишеш?
	_Вестникарчето:_ Тънък като свирка, с посивели коси, гладко обръснат, носи цилиндър и монокъл. И нямаш представа, само да те погледне през монокъла!
	_Детективът:_ А Джим — той кой е?
	_Вестникарчето:_ Той ли? Искаш да кажеш тя.
	_Детективът:_ А, значи това е госпожицата, която…
	_Вестникарчето (прекъсва го):_ … която спи в килера, а пък тази стая тук е наша, моя и на херцога, и пр. и пр.
	Имах още много реплики и ако щете вярвайте, публиката се забавляваше много, може би защото изглеждах много по-малък, отколкото бях всъщност. Всяка моя реплика предизвикваше смях. Тормозеха ме само технически проблеми: например как да приготвя истински чай на сцената. Обърквах се какво да сипя по-напред — чая или врялата вода. Колкото и странно да звучи това, по-лесно ми беше да изговарям репликите си, отколкото да върша каквото и да било друго на сцената.
	_„Джим“_ нямаше особен успех. Театралните критици безмилостно съсякоха пиесата. Независимо от това критиките за мен бяха благоприятни. Една от тях, която ми показа един от членовете на нашата трупа, мистър Чарлз Рок, беше изключително добра. Той беше стар актьор от „Аделфи“* с голямо реноме и в повечето сцени аз играех заедно с него. „Млади човече — тържествено ми каза той, — не се превъзнасяй, когато прочетеш това!“ И след като ми изнесе цяла лекция относно скромността и благоприличието, прочете ми критиката в _„Лъндън топикъл таймз“,_ която си спомням дума по дума. След като критикът се подиграваше с пиесата, той пишеше: „Но има нещо, което отчасти я спасява — ролята на вестникарчето Сами, хитро лондонско хлапе, което до голяма степен създава комичния елемент в пиесата. Макар и ролята му да е банална и старомодна, тя се изпълнява по извънредно забавен начин от момчето Чарлз Чаплин — един блестящ и жизнен млад актьор. За това момче никога преди не бях чувал, но се надявам да чуя много за неговите успехи в близко бъдеще.“ Сидни купи цяла дузина броеве от вестника.
	[* Лондонски театър с класически репертоар. — Бел.пр.]
	След като приключихме с двуседмичните представления на _„Джим“,_ започнахме репетициите на _„Шерлок Холмс“._ По онова време все още живеехме със Сидни на Паунъл теръс, тъй като от икономическа гледна точка не бяхме съвсем сигурни за нашето положение.
	В свободното от репетиции време отидохме в Кейн хил да видим мама. Отначало сестрите казаха, че не можем да я видим, защото този ден не се чувствувала добре. Те дръпнаха Сидни настрана, но аз все пак успях да го чуя, като им казваше:
	— Не, не вярвам да се съгласи. — След това с тъжен вид се обърна към мен. — Не искаш да видиш мама в специална килия за луди, нали?
	— Не, не! Не бих могъл да понеса това! — отдръпнах се аз.
	Но Сидни отиде при нея; мама го познала и била на себе си. След няколко минути една сестра ми каза, че мама била достатъчно добре и мога, ако искам, да я видя — и ние седнахме заедно с нея в килията й. Преди да си тръгнем, тя ме отведе настрана и тъжно ми пошушна на ухото:
	— Гледай да не се загубиш, като си тръгваш, защото може да те задържат тука.
	Тя остана осемнадесет месеца в Кейн хил, докато възстанови здравето си. По време на моето турне Сидни редовно я посещаваше.


	Мистър Х. А. Сейнтсбъри, който изпълняваше ролята на Холмс по време на нашето турне, беше живо повторение на илюстрациите в списанието _„Стренд“._ Той имаше продълговато интелигентно лице и вдъхновено чело. От всички актьори, играли в ролята на Холмс, той беше считан за най-добрия, по-добър дори от Уилям Джилет, създателя на тази роля и автор на пиесата.
	По време на първото ни турне ръководството реши аз да живея при мистър и мисис Грийн, дърводелеца на трупата и жена му, която беше гардеробиерка. Това не беше много привлекателно, защото мистър и мисис Грийн си попийваха. Нещо повече, на мен невинаги ми се ядеше, когато те ядяха, нито пък онова, което ядяха. Сигурен съм, че съжителството ми със семейството Грийн дразнеше повече тях, отколкото мен; затова след три седмици ние се споразумяхме да се разделим и тъй като бях прекалено млад, за да живея с който и да било друг член на трупата, започнах да живея сам. Озовавах се сам в непознати градове, сам в мрачни стаи и рядко срещах когото и да било, докато настъпи часът за вечерното представление — чувах само собствения си глас, когато говорех на себе си. Понякога отивах в бирариите, където се събираха членовете на трупата, и ги наблюдавах как играят билярд; но винаги имах чувството, че моето присъствие ги стеснява и пречи на разговора им, а и те самите не пропускаха случая да ми дадат да разбера това. Дори не можех да се усмихна на техните лековати шеги, без да ме изгледат със свъсени вежди.
	Започна да ме обзема меланхолия. Да пристигнеш неделя вечер в някакъв град в Северна Англия и да слушаш тъжния звън на църковните камбани, докато вървиш по мрачната главна улица на града — това едва ли би облекчило твоята самотност. През седмицата обикалях пазарите в квартала, купувах бакалски стоки и месо, а хазяйката ми ги сготвяше. Понякога наемах квартира с пълен пансион и се хранех в кухнята заедно със семейството. Това ми беше приятно, защото в Северна Англия кухните бяха чисти и приветливи, с излъскани пиростии и сини огнища. Когато хазяйката печеше хляб, ми беше особено приятно да избягам от студения мрачен ден и да се приютя до топлия светлик на едно ланкаширско огнище, да гледам около него самуните на готовия за печене хляб и да седна да пия чай заедно със семейството — вкусът на топлия хляб, току-що изваден от фурната и намазан с прясно масло, беше винаги едно приятно и тържествено наслаждение.
	Бях прекарал вече шест месеца в провинцията. Междувременно Сидни не бе успял да получи работа като актьор и бе принуден да изостави театралните си амбиции и да стане барман в „Дупката за въглища“ на бул. Стренд. Предпочели него измежду сто и петдесет кандидати. Независимо от това обаче той се чувствуваше страшно паднал в собствените си очи.
	Пишеше ми редовно и ме държеше в течение на състоянието на мама, но аз рядко отговарях на писмата му; една от причините беше, че не бях добре с правописа. Едно негово писмо дълбоко ме разчувствува и силно ме привърза към него; той ме упрекваше, че не отговарям на писмата му, и припомняше мизерията, в която бяхме живели заедно и която би трябвало още повече да ни свързва. „Откакто мама се разболя — пишеше Сидни, — всичко, което имаме на света, сме си ние двамата. Затова трябва редовно да ми пишеш, за да зная, че си имам брат.“ Писмото му беше толкова трогателно, че аз незабавно му отговорих. Сега видях Сидни в нова светлина. Писмото му укрепи братската обич, продължила през целия ни живот.
	Свикнах да живея сам. Но толкова бях отвикнал да разговарям, че ужасно се стеснявах, когато срещнех случайно някого от трупата. Не успявах да събера мислите си, за да отговарям свързано на въпросите им, и съм сигурен, че оставаха разтревожени за душевното ми състояние. Така например изпълнителката на главните роли, красивата и очарователна мис Грета Хан, се държеше много мило с мен; и въпреки това, когато я виждах да прекосява улицата, бързо се обръщах и се заглеждах в някоя витрина или пък свивах в друга улица, за да я отбягна.
	Започнах да занемарявам външността си, а навиците ми станаха непостоянни. Когато пътувах с трупата, винаги закъснявах за влака, пристигах в последния момент с разчорлени коси, без яка на ризата си и непрекъснато ми правеха бележки за това.
	За компания си купих един заек и където и да отседнех, го вмъквах тайно в стаята си, за да не разбере хазяйката. Това беше мило малко същество, но непривикнало да живее затворено. Козината му, бяла и чиста, беше в пълен контраст с острата му миризма. Държех го в дървена клетка под леглото си. Хазяйката ми влизаше със закуската в стаята ми весело усмихната, но щом до ноздрите й достигнеше миризмата, излизаше бързо със загрижен и объркан вид. Щом затвореше вратата, аз пусках заека на свобода и той подскачаше из стаята.
	Не след дълго го научих да скача в клетката си, щом се потропа на вратата. Ако хазяйката откриеше тайната ми, карах заека да повтаря този трик; това обикновено спечелваше сърцето й и тя се съгласяваше да ни остави до края на седмицата.
	Но в Тонипенди в Уелз, като й показах трика, хазяйката се усмихна загадъчно и не каза нито дума, но вечерта, като се върнах от театъра, заекът беше изчезнал. Когато попитах какво е станало с него, хазяйката само поклати глава:
	— Сигурно е избягал или пък някой го е откраднал — каза тя. Очевидно беше намерила свой собствен начин да се справи ефикасно с проблема.
	От Тонипенди отидохме за три вечерни представления в миньорския град Ебд Вейл и аз бях доволен, че не беше за по-дълго, защото по онова време Ебд Вейл беше мрачен, грозен град с редица отвратително еднакви къщички, всяка с по четири малки стаи, осветявани с газени лампи. Повечето от членовете на трупата отседнаха в един малък хотел. За щастие аз намерих стая откъм улицата в едно миньорско жилище; макар и малка, тя беше удобна и чиста. Вечер след представлението ми оставяха вечерята пред огнището, за да не изстива.
	Хазяйката ми, висока хубава жена на средна възраст, имаше тъжен вид. Сутрин влизаше в стаята със закуската и рядко ми проговаряше. Забелязах, че държаха вратата на кухнята винаги затворена; когато ми трябваше нещо, налагаше се да чукам и тогава открехваха вратата само няколко инча.
	Втората вечер, докато вечерях, дойде съпругът й, човек почти на същата възраст като нея. Той беше присъствувал на нашето представление и пиесата му беше харесала. Мъжът постоя малко да си поприказваме със запалена свещ в ръка, готвейки се да отиде да си легне. Поколеба се за момент, сякаш обмисляше онова, което искаше да ми каже:
	— Знаете ли, имам нещо, което може да подхожда за вашата работа. Виждали ли сте някога човек жаба? Подръжте свещта, докато взема лампата.
	Той ме поведе към кухнята и постави лампата върху долапа, в долната част на който вместо врати имаше перде.
	— Ей, Гилбърт, я излез оттам! — извика той, разгръщайки пердето.
	Изпод долапа изпълзя половин човек, без крака, с несъразмерно голяма, русокоса, сплескана глава, болезнено бледо лице, вдлъбнат нос, голяма уста и силни мускулести рамене и гърди. Той носеше долни дрехи от трико, а гащите му бяха изрязани до бедрата, от които се подаваха десет къси дебели пръста. Това чудовищно същество можеше да бъде на двадесет или на четиридесет години. То ме погледна и се ухили, показвайки редките си жълти зъби.
	— Ей, Гилбърт, скачай! — каза бащата и нещастникът бавно се наведе и се изхвърли с ръцете си почти на височината на главата ми.
	— Как смятате, ще го приемат ли в някой цирк? Човека жаба!
	Бях толкова ужасен, че едва успях да отговоря. Все пак споменах имената на няколко цирка, до които би могъл да пише.
	Бащата настоя жалкото същество да изпълни още няколко номера — да подскача, да се катери и да стои на ръцете си върху дръжките на люлеещ се стол. Когато най-сетне представлението свърши, аз се престорих на много възхитен и го поздравих за номера му.
	— Лека нощ, Гилбърт — казах аз, преди да си тръгна, и с глух и заекващ глас нещастникът отвърна:
	— Лека нощ.
	През нощта на няколко пъти се събуждах и опитвах дали вратата ми е заключена. На следната сутрин хазяйката изглеждаше доволна и общителна.
	— Разбрах, че снощи сте видели Гилбърт — каза ми тя. — Естествено, той спи под долапа само когато вземаме наематели от театъра.
	Тогава ми мина ужасяващата мисъл, че аз всъщност спях в леглото на Гилбърт.
	— Да — отвърнах аз и с не особено голям ентусиазъм заговорих за възможността той да постъпи в някой цирк.
	— Често сме мислили за това — кимна с глава тя.
	Моят ентусиазъм — или наречете го, както щете, — изглежда направи удоволствие на хазяйката; преди да си замина, отидох в кухнята да се сбогуваме с Гилбърт. Правейки усилие да не се вълнувам, стиснах грамадната му груба ръка, а той леко раздруса моята.
	След четиридесет седмици представления в провинцията ние се върнахме за осемседмичен гастрол в лондонските предградия. Успехът на _„Шерлок Холмс“_ беше феноменален и щяхме да започнем ново турне с пиесата след три седмици.
	Сега вече решихме със Сидни да напуснем квартирата си на Паунъл теръс и да наемем по-прилична квартира на Кенингтън роуд; подобно на змии искахме да сменим кожите си и да се отърсим от всички остатъци от миналото.
	Говорих с управата на трупата за участието на Сидни в една малка роля през следващото турне с _„Шерлок Холмс“_ и той получи ролята — при заплата тридесет и пет шилинга седмично! Този път тръгнахме на турне заедно.
	Сидни пишеше на мама всяка седмица и към края на второто турне получихме писмо от лудницата в Кейн хил, с което ни съобщаваха, че тя напълно е възстановила здравето си. Това беше наистина добра новина. Бързо уредихме излизането й и се подготвихме да се съберем в Рединг*. По този случай наехме и специален луксозен апартамент, който се състоеше от две спални и гостна с пиано, украсихме мамината спалня с цветя и поръчахме великолепна вечеря.
	[* Град, близо до Лондон. — Бел.пр.]
	Напрегнати и щастливи, ние със Сидни стояхме и я чакахме на гарата, макар че не преставах да се безпокоя дали тя отново ще успее да се върне в нашия живот, тъй като знаех, че никога не ще можем да възстановим близостта си от миналото.
	Най-сетне влакът дойде. С вълнение и несигурност разглеждахме лицата на пътниците, които слизаха от вагоните. И ето че мама най-после се появи и усмихната, спокойно се упъти към нас. Тя не изглеждаше много развълнувана, когато изтичахме да я посрещнем, но ни поздрави с топлота и някак тържествено. Очевидно и на нея й беше трудно да се приспособи към новата обстановка.
	По време на краткото ни пътуване с файтон до нашата квартира говорихме за стотици различни неща — и важни, и незначителни.
	След като премина първият ни изблик на ентусиазъм, докато й показвахме апартамента и цветята в спалнята й, ние се озовахме в гостната и започнахме да се гледаме един друг леко задъхани. Денят беше слънчев, апартаментът се намираше на тиха уличка, но сега тишината започна да ни потиска и въпреки че исках да бъда щастлив, имах чувството, че се боря срещу депресия. Бедната мама, която толкова малко искаше от живота, за да бъде весела и засмяна, ми напомни за моето нещастно минало — а тя всъщност беше последният човек, който би трябвало да предизвика такова настроение у мен. Но аз направих всичко възможно да прикрия това. Тя беше поостаряла и понапълняла. Винаги се бях гордял с вида и облеклото на мама и исках да я покажа на трупата в най-добрия й вид, но ето че сега тя ми изглеждаше малко повлекана. Мама трябва да е разбрала моите опасения, защото се обърна към мен и ме погледна въпросително.
	Срамежливо оправих кичурче от косата й.
	— Преди да те представя на трупата, искам да изглеждаш отлично — усмихнах се аз.
	Тя пак ме погледна, извади пухчето от пудриерата си и напудри лицето си.
	— Просто съм щастлива, че живея — весело каза тя.
	Не мина много време и ние напълно свикнахме един с друг; унинието ми изчезна. Тя разбираше по-добре от самите нас, че е минало времето на нашата взаимна интимност, когато бяхме деца, и това я правеше още по-скъпа. По време на турнето тя пазаруваше и ни готвеше, като носеше в къщи плодове, деликатеси и винаги малко цветя. В миналото, колкото и бедни да сме били, когато отиваше на покупки в събота вечер, тя винаги успяваше да купи букетче шибои за едно пени. Понякога мама беше мълчалива и затворена и това ме натъжаваше. Държеше се по-скоро като гостенка, отколкото като наша майка.
	След един месец тя поиска да се върне в Лондон, където мислела да се настани и да ни уреди дом, в който да се приютим, когато свършим турнето си; освен това — казваше тя — ще бъде и по-евтино, отколкото да пътува с нас из цялата страна и да плащаме още един билет за влака.
	Мама нае апартамента над бръснарницата на Честър стрийт, в който вече бяхме живели, и купи мебели на изплащане за десет лири. Квартирата ни не беше нито толкова просторна, нито толкова луксозна, колкото Версайският дворец, но мама извърши чудеса в спалните, като покри сандъчета от портокали с кретон, така че да приличат на нощни шкафчета. Със Сидни печелехме общо четири лири и пет шилинга седмично и от тях изпращахме на мама една лира и пет шилинга.
	Сидни и аз се върнахме в къщи след второто ни турне и прекарахме няколко седмици заедно с мама. Макар че ни беше приятно да бъдем при нея, тайничко се зарадвахме, когато тръгнахме отново на турне, защото на Честър стрийт нямахме необходимите удобства, които ни предлагаха квартирите в провинцията — онези малки удобства, с които вече бяхме свикнали. Мама несъмнено разбираше това. Когато ни изпрати на гарата, тя изглеждаше доста весела, но и двамата имахме чувството, че й беше мъчно, докато стоеше на перона и махаше с кърпичката си, когато потегляше влакът.
	По време на третото ни турне мама ни писа, че Луиз, с която ние със Сидни бяхме живели на Кенингтън роуд, умряла — по ирония на съдбата — в ламбетския приют за бедни — същия приют, където бяха въдворили и самите нас. Тя беше преживяла татко само с четири години, оставяйки малкия си син сираче. И него като нас със Сидни бяха изпратили в училището в Хенуел.
	Мама писа също така, че посетила момченцето, обяснила му коя е и му разказала, че Сидни и аз сме живели с баща му и майка му на Кенингтън роуд. Но то едва си спомняло за нас, тъй като по онова време беше само четиригодишно. Не си спомняло и баща си. Сега то било вече десетгодишно. Записали го били на моминското име на Луиз и доколкото мама успяла да установи, нямало никакви роднини. Тя ни го описа като хубаво момченце, много кротко, срамежливо и замислено. Занесла му пакетче бонбони, малко портокали и ябълки и обещала да го посещава редовно, което вярвам, че е правила, докато самата тя не се разболя отново и не беше изпратена пак в Кейн хил.
	Новината за повторното заболяване на мама дойде като удар с нож в сърцето. Не успяхме да разберем кога и как е станало това. Получихме само едно сухо официално съобщение, че я намерили да скита по улиците и да говори несвързано. Нямаше какво да правим, освен да се примирим със съдбата на бедната мама.
	До края на живота си тя не успя напълно да възвърне разума си. Няколко години тя крея в лудницата в Кейн хил, докато можахме да я настаним в частна клиника.
	Понякога и боговете на злото се уморяват да си играят с жертвите си и проявяват милосърдие; така те постъпиха и с мама. През последните седем години на живота си тя щеше да живее сред удобства, обградена от цветя и слънчева светлина, и да види вече порасналите си синове, обкръжени от слава и богатства, които далеч надхвърляха всичко, за което тя е могла някога да мечтае.


	Поради нашето турне с _„Шерлок Холмс“_ минаха много седмици, преди да успеем отново да видим мама. Ангажиментът ни с трупата на Фроман приключи окончателно. После собственикът на театър „Роял“ в Блекбърн мистър Хари Йорк откупи от Фроман авторските права на _„Шерлок Холмс“,_ за да организира турне из по-малките градове. Новата трупа ни нае със Сидни, но при намалени заплати — по тридесет и пет шилинга седмично.
	Това слизане надолу по стълбицата — да играеш в малките градчета в Северна Англия с по-лоша трупа, беше потискащо. Сравнението между новата трупа и трупата, която току-що бяхме напуснали, обаче изостри моето чувство за преценка. Опитвах се да не правя това сравнение открито, но по време на репетиции в желанието си да помогна на новия режисьор, който ме разпитваше за постановката, репликите, декорите и пр., аз с удоволствие му разказвах как е било всичко в трупата на Фроман. Това естествено не ме направи особено популярен сред останалите актьори и на мен взеха да гледат като на преждевременно развито хлапе. По-късно един нов постановчик си отмъсти, като ме глоби десет шилинга затова, че на униформата ми липсвало едно копче, за което няколко пъти ме беше предупреждавал.
	Авторът на _„Шерлок Холмс“_ Уилям Джилет дойде в Лондон с Мари Доро, за да играят в една друга пиеса — _„Клариса“._ Критиците не се отнесоха добре към пиесата и към начина, по който той говореше на сцената — и това го накара да напише интермедия, озаглавена _„Шерлок Холмс в тежко положение“,_ в която самият той не произнасяше нито дума. В интермедията имаше само три действуващи лица — една луда, Холмс и прислужникът му. Като манна небесна приех телеграмата на импресариото на Джилет мистър Постант, в която той ме питаше дали мога да отида в Лондон, за да играя заедно с Уилям Джилет ролята на Били в интермедията.
	Треперех от безпокойство, тъй като беше съмнително дали в такъв кратък срок нашата трупа ще може да намери друг изпълнител на ролята на Били в провинцията, и няколко дни живях в мъчителна неизвестност. Те обаче успяха да си намерят друг Били.
	Връщането си в Лондон на сцена в Уест Енд* мога да окачествя само като мое възраждане. Вълнувах се при всяка най-малка случка: пристигането ми вечерта в театъра „Дюк ъв Йорк“, срещата ми с импресариото мистър Постант, който ме заведе в гримьорната на мистър Джилет, и думите на последния, когато му бях представен: „Искаш ли да играеш в _“Шерлок Холмс"_ заедно с мен?", избликът ми на нервен ентусиазъм: „О, да, разбира се, мистър Джилет!“ И на следната сутрин, докато чаках на сцената за репетицията — първия път, когато видях Мари Доро, облечена в най-прекрасната лятна рокля, която бях виждал. Каква изненада да срещнеш една така красива жена толкова рано сутринта! Тя беше дошла със закрита каляска и сега, намерила на роклята си мастилено петно, питаше реквизитора дали има нещо, с което да може да го махне. Спомням си и очарователното й раздразнение, когато той изрази съмнение:
	[* Уест Енд — централната част на Лондон около площада Пикадили, където се намират повечето от премиерните театри. — Бел.пр.]
	— О, колко ужасно е това!
	Тя беше така изумително красива, че просто й се сърдех за това. Сърдех й се за нежните нацупени устни, за белите й правилни зъби, за прелестната й брадичка, за черните й гарванови коси, за тъмнокафявите й очи. Сърдех й се за престореното й раздразнение и за очарованието, което излъчваше чрез него. По време на целия си разговор с реквизитора тя не забеляза моето присъствие, макар че стоех съвсем близо, с широко отворени очи, вцепенен от красотата й. Току-що бях навършил шестнадесет години и внезапната близост на тази лъчезарна красота ме накара да взема решение да не позволя тя да ме завладее. Но, господи, колко красива беше тя! Това беше любов от пръв поглед.
	В _„Шерлок Холмс в тежко положение“_ ролята на лудата се изпълняваше от мис Айрийн Венбра, забележително талантлива актриса, която говореше през цялото време, докато Холмс само седеше и слушаше. В това се състоеше и подигравката му с критиците. Встъпителните реплики бяха мои: аз се втурвах в апартамента на Холмс и натисках вратата, а лудата удряше отвън по нея с юмруци; после, докато възбудено се опитвах да обясня положението на Холмс, лудата нахълтваше в стаята. В продължение на двадесет минути тя не преставаше да бърбори несвързано за някакъв случай, който искала да възложи на Холмс. Холмс тайно написваше една бележка, звънваше на един звънец и скрито ми я подаваше. Малко по-късно двама здравеняци влизаха и отвеждаха жената, ние с Холмс оставахме сами и аз му казвах:
	— Имате право, сър, точно за същата лудница ставаше дума.
	Шегата хареса на критиците, но пиесата _„Клариса“,_ която Джилет беше написал за Мари Доро, се провали. Макар че пишеха с възхищение за красотата на Мари, те заявяваха, че тя не е достатъчна да спаси една сълзлива мелодрама; затова Джилет запълни остатъка от сезона с нова постановка на _„Шерлок Холмс“,_ в която ме нае да играя ролята на Били.
	Бях толкова развълнуван, че ще играя със знаменития Уилям Джилет, че забравих да попитам за условията. В края на седмицата мистър Постант ми донесе плика със заплатата ми.
	— Просто ме е срам, че ви давам само това — с малко смутен вид каза той, — но от канцеларията на Фроман ми казаха да ви платя толкова, колкото сте получавали преди от нас: две лири и десет шилинга.
	Бях приятно изненадан.
	По време на репетициите на _„Шерлок Холмс“_ отново срещнах Мари Доро — по-красива от всякога! — и въпреки решението си да не попадам в плен на нейното обаяние, продължих да потъвам още повече в безнадеждното блато на неизказаната любов. Мразех се заради тази си слабост и се ядосвах на себе си, че ми липсва воля. Изпитвах смесени чувства: едновременно я обичах и я мразех. На всичко отгоре тя се държеше извънредно мило и очарователно с мен.
	В _„Шерлок Холмс“_ Мари Доро изпълняваше ролята на Алис Фокнър, но в пиесата въобще не се срещахме на сцената. Аз обаче я чаках, пресмятайки момента, когато ще я срещна по стълбите, и преглъщайки, ще й кажа: „Добър вечер“ и когато тя весело ще ми отвърне „Добър вечер“. И това беше всичко, което въобще се случи между нас.
	_„Шерлок Холмс“_ веднага постигна успех. На едно от представленията присъствува и кралица Александра; заедно с нея в кралската ложа седяха гръцкият крал и принц Кристиан. Принцът очевидно обясняваше пиесата на краля и в най-напрегнатия момент, когато с Холмс стояхме мълчаливо на сцената, из залата прокънтя звучен глас с чужд акцент: „Не ми разказвайте! Не ми разказвайте!“
	Канцеларията на Дайън Бусикоу се намираше в театър „Дюк ъф Йорк“ и когато минавах покрай него, той одобрително ме потупваше по главата; същото правеше и Хол Кейн, който често идваше зад кулисите, за да се види с Джилет. Един ден ми се усмихна и лорд Киченър.
	Докато играехме _„Шерлок Холмс“_ почина сър Хенри Ървинг и аз присъствувах на погребението му в Уестминстърското абатство. Като актьор в Уест Енд ми бяха дали специален пропуск и аз много се гордеех с това. На погребението седях между заелия тържествена поза Луис Уолър, който тогава беше романтичният идол на матинетата в Лондон, и „д-р“ Уолфърд Боди, който винаги играеше ролята на хирург и когото по-късно имитирах в един водевилен скеч. Профилът на Уолър беше красив и напълно подходящ за случая; той седеше като замръзнал на мястото си, без да поглежда нито вляво, нито вдясно. Но „д-р“ Боди, за да види по-добре как спускат тялото на сър Хенри в криптата, под възмутения и презрителен поглед на мистър Уолър не преставаше да стъпва върху саркофага на някакъв херцог. Аз разбрах, че няма да видя нищо, и си седнах, като се примирих с това да гледам гърбовете на намиращите се пред мен хора.
	Две седмици преди последното представление на _„Шерлок Холмс“_ мистър Бусикоу ми даде препоръчително писмо до знаменитите мистър и мисис Кендал, за да получа евентуална роля в новата им пиеса. Те току-що бяха приключили участието си в една сполучлива пиеса в театър „Сейнт Джеймс“. Уговорихме се в десет часа преди обед да се срещнем с мисис Кендал във фоайето на театъра. Тя закъсня двадесет минути. Най-сетне откъм улицата се появи някакъв силует: беше мисис Кендал, едра властна жена, чиито първи думи бяха:
	— О, значи вие сте момчето! Скоро започваме турне в провинцията с нова пиеса и бих искала да ми прочетете някои от вашите реплики. Но в момента сме много заети. Можете ли да дойдете по същото време утре сутринта?
	— Съжалявам, госпожо — хладно отвърнах аз, — но не мога да поема никакъв ангажимент извън Лондон. — И с тези думи свалих шапка, излязох от фоайето, дадох знак на един минаващ файтон — и в продължение на десет месеца стоях без работа.
	Вечерта, в която завърши последното представление на _„Шерлок Холмс“_ в театър „Дюк ъв Йорк“ и когато Мари Доро трябваше да се върне в Америка, аз си тръгнах сам и се напих от отчаяние. Видях я отново във Филаделфия две-три години по-късно. Тя откриваше един нов театър, в който аз играех с трупата на Карно. Беше все така красива. Стоях гримиран зад кулисите и я гледах, докато тя произнасяше словото си, но бях прекалено срамежлив, за да й се обадя.
	По същото време, когато представленията на _„Шерлок Холмс“_ приключиха в Лондон, свърши и турнето на трупата в провинцията, така че Сидни и аз се оказахме без работа. Но Сидни бързо си намери нова работа. Той видя едно обявление в театралното списание _„Ера“_ и се включи в трупата на Чарли Мейнън, съставена от комици акробати. По онова време из мюзикхоловете обикаляха няколко такива трупи: „Банковите служители“ на Чарли Болдуин, „Лудите хлебопекари“ на Джо Богани и трупата на Бойсет. Те изпълняваха само пантомими и бурлески, но под акомпанимента на хубава балетна музика и бяха много популярни. Най-известната трупа беше трупата на Фред Карно с богат репертоар от комедии. Във всяка от тях имаше думата „птици“. Те се наричаха _„Птиците от затвора“*, „Ранните птици“, „Мълчаливите птици“_ и пр. От тези три скеча Карно създаде театрално предприятие с повече от тридесет трупи, в чийто репертоар бяха включени коледни пантомими и сложни музикални комедии. От тези трупи се родиха и излязоха такива прекрасни актьори и комици като Фред Кичин, Джордж Грейвс, Хари Уелдън, Били Рийвс, Чарли Бел и много други.
	[* „Jail bird“ на американски жаргон значи затворник. — Бел.пр.]
	Когато Сидни играеше с трупата на Мейнън, Фред Карно го видя и нае с надница от четири лири седмично. Тъй като бях четири години по-малък от Сидни, в театъра бях ни риба, ни рак, но докато играех в Лондон, бях спестил малко пари и по време на турнето на Сидни в провинцията стоях в Лондон и се мотаех из кафенетата.


	VI

	Бях влязъл в трудната и непривлекателна възраст на юношеството и изпитвах обичайните вълнения на възрастта. Обожавах безумната смелост и мелодраматичното, бях мечтател и плачльо; ругаех живота и в същото време го обичах; духът ми още се оформяше като в какавида, но понякога внезапно избухваше в прояви на зрелост. Лутах се из този лабиринт от криви огледала и амбицията ми избликваше на моменти. Терминът „изкуство“ никога не проникна нито в съзнанието, нито в речника ми. За мен театърът беше средство за препитание, нищо повече.
	Живеех сам в тази мъгла и обърканост. Този период от живота ми беше изпъстрен с леки жени, повлекани и от време на време с по някое напиване, но нито виното, нито жените, нито песните задържаха интереса ми задълго. Аз всъщност търсех романтика и приключения.
	Мога много добре да разбера психологията на оня тип съвременен младеж, облечен по модата на едуардския период*. Като всички нас и той търси внимание, любов и драматични преживявания. Защо и у него да няма моменти на самоизтъкване, подобно на учениците от средните училища, които обикалят танцовите забави, защо да не се шляе и весели като тях? Не е ли естествено, когато вижда така наречените по-висши класи да утвърждават контешките си маниери, и той да иска да утвърди своите?
	[* Едуард VII (1841–1910), крал на Англия от 1901 г. до смъртта си. — Бел.пр.]
	Той знае, че машината се подчинява на неговата воля, така както се подчинява на волята на всяка друга класа; че не е необходим особен интелект да сменяш скоростите или пък да натиснеш едно копче. Нима в нашата безчувствена епоха и той не е също така страшен като един Ланселот*, като един аристократ или един учен; нима пръстът му не е толкова могъщ, колкото Наполеонова армия, готова да унищожи цял град? Не е ли суингът феникс, който се ражда от пепелта на една престъпна управляваща класа; не се ли ръководи поведението му от подсъзнателното чувство, че човекът е само полуопитомен звяр, поколения властвувал над другите с измама, жестокост и насилие? Но, както казва Бърнард Шоу: „Отклонявам се, както винаги постъпва човек, когато се оплаква.“
	[* Един от рицарите на кръглата маса. — Бел.пр.]
	Най-сетне намерих работа в цирка на Кейси в една пародия за разбойника Дик Търпин и за „д-р“ Уолфърд Боди. В ролята на „д-р“ Боди имах известен успех, тъй като това беше нещо повече от една обикновена долнопробна комедия; това беше пародия на човек с вид на професор и учен и на мен ми хрумна щастливата мисъл да се гримирам така, че да приличам точно на него. Аз бях звездата на трупата и печелех по три лири седмично. В трупата имаше и група деца, които играеха на възрастни в една улична сцена; според мен представлението беше отвратително, но то ми даде възможност да се развия като комедиен актьор.
	Докато циркът на Кейси имаше представления в Лондон, шестима души от групата отсядахме на Кенингтън роуд в дома на мисис Фийлдс, възрастна 65-годишна вдовица, която имаше три дъщери: Фредерика, Телма и Фийби. Фредерика беше омъжена за един мебелист, руснак, приятен, но извънредно грозен човек с широко татарско лице, руси коси и мустаци и малко кривоглед. И шестимата се хранехме в кухнята и опознахме семейството доста добре. Когато Сидни работеше в Лондон, и той живееше при нас.
	Щом напуснах цирка на Кейси, аз се върнах на Кенингтън роуд и продължих да живея при семейството Фийлдс. Възрастната жена беше мила, търпелива и трудолюбива и единственият й приход идваше от наемателите. Нейната омъжена дъщеря Фредерика я издържаше съпругът й. Телма и Фийби помагаха в домакинската работа. Фийби беше петнадесетгодишна и красива. С продълговати орлови черти тя силно ме привличаше както физически, така и емоционално; на второто чувство се съпротивявах, защото още не бях навършил седемнадесет години и към момичетата имах само лоши намерения. Но тя беше светица и между нас не се случи нищо. Независимо от това тя се привърза към мен и ние станахме много добри приятели.
	Фийлдсови бяха извънредно темпераментно семейство и понякога ожесточено спореха помежду си. Обикновено причина за спора беше чий ред е да почисти къщата. Телма, която беше на около двадесет години, беше мързеливката и се държеше като гранддама, като винаги твърдеше, че било ред на Фредерика или на Фийби. Спорът се превръщаше в кавга и тогава се изнасяха на показ отдавна забравени оскърбления и кирливите ризи на семейството. Мисиз Фийлдс разкриваше факта, че откакто Телма била избягала с един млад ливърпулски адвокат и живяла с него, започнала да се смята за дама и за прекалено издигната, за да върши домашната работа; кулминационната точка на тирадата й бяха думите: „Е, добре, щом си пък чак такава дама, махай се оттук и върви да живееш с твоя ливърпулски адвокат — само че той няма да те иска.“ И за да подчертае думите си, мисис Фийлдс вземаше чаша за чай и я хвърляше на пода. През цялото това време Телма невъзмутимо седеше до масата и се държеше като гранддама. После тя спокойно вземаше една чаша, лекичко я пускаше на пода и казваше: „И аз мога да изгубя самообладание“, след това пускаше втора чаша и още една, и още една, докато целият под потънеше в счупен порцелан. „И аз мога да правя сцени.“ А бедната майка и сестрите й безпомощно я гледаха. „Вижте я, вижте я какво прави!“ — проплакваше майката. „Ето! Ето ти още нещо, което можеш да счупиш!“ — и подаваше на Телма захарницата, а Телма я вземаше и спокойно я пускаше на пода.
	В такива случаи Фийби влизаше в ролята на арбитър. Тя беше справедлива, ползваше се с уважение в семейството и обикновено приключваше спора, като предлагаше самата тя да свърши работата, но Телма не й позволяваше.
	Бях без работа вече близо три месеца и ме издържаше Сидни, който плащаше на мисис Фийлдс четиринадесет шилинга седмично за пълен пансион. Той беше станал една от главните звезди в трупата на Фред Карно и често беше говорил на Карно за талантливия си по-малък брат, но Карно си правел оглушки, защото смятал, че съм твърде млад.
	По онова време лондончани се бяха запалили по „еврейските комици“ и на мен ми хрумна да прикрия младостта си с бакенбарди. Сидни ми даде две лири, които вложих в аранжиране на песни и смешни диалози от американския сборник с анекдоти _„Бюджетът на Медисън“._ Репетирах седмици наред, като за аудитория ми служеше семейство Фийлдс. Те ме слушаха внимателно и ме насърчаваха, но нищо повече.
	Най-после получих пробен ангажимент за една седмица в мюзикхола „Форестър“ — малък театър до Майл енд роуд в центъра на еврейския квартал. Бях играл там по-рано в цирка на Кейси и ръководството на театъра реши, че съм достатъчно добър, за да ми даде възможност да се проявя. Бъдещите ми надежди и мечти зависеха от тази пробна седмица. След мюзикхола „Форестър“ щях да играя във всички главни мюзикхолове в Англия. Кой знае? Може би за една година щях да стана една от най-големите водевилни звезди. Бях обещал на семейство Фийлдс да им взема билети към края на седмицата, когато напълно овладея номера си.
	— Предполагам, че след твоя успех няма повече да искаш да останеш у нас — каза ми Фийби.
	— Разбира се, че ще остана — благосклонно отвърнах аз.
	В понеделник по обед репетирахме с оркестъра песните, репликите и пр. и аз проведох репетицията с професионално умение. Но не бях помислил достатъчно за грима си. Не бях решил как трябва да изглеждам. Часове наред преди вечерното представление експериментирах в гримьорната, но колкото и перуки да си слагах, не успявах да скрия младостта си. Макар че нямах вина за това, комедията ми беше съвсем антисемитска, а шегите ми не само стари, но и много нескопосани подобно на моя еврейски акцент. Освен това не бях и забавен.
	След първите едва-две шеги публиката започна да ме замерва с монети и кори от портокали, да тропа с крака и да ме освирква. Отначало не разбирах какво става. После в съзнанието ми проникна целият ужас на положението. Започнах да говоря все по-бързо, но подсвиркванията, дюдюканията и хвърлянето на монети и кори от портокали се засилваха. Когато напуснах сцената, не дочаках да чуя присъдата на ръководството на театъра; отидох направо в съблекалнята, махнах грима си, излязох от театъра и въобще не се върнах в него; дори не отидох да си взема обратно текстовете и нотите.
	Когато се прибрах на Кенингтън роуд, беше късно, всички членове на семейство Фийлдс си бяха легнали и аз бях благодарен за това. На следната сутрин на закуска мисис Фийлдс се заинтересува как е минало представлението. Аз се престорих на безразличен и казах: „Добре, само че ще трябва да се направят някои промени.“ Тя ми каза, че Фийби била на представлението, но не им разказала нищо, тъй като била много уморена и искала да си легне. Когато по-късно видях Фийби, тя не спомена нищо за него, аз също; нито мисис Фийлдс, нито който и да било друг от семейството повече не спомена за него, нито пък прояви учудване, че не довършвам седмичния си ангажимент.
	Слава богу, Сидни беше в провинцията и това ми спести мъчителното изпитание да му разказвам за случилото се; но той сигурно се бе досетил или пък Фийлдсови му бяха разказали, защото нито веднъж не ме запита за него. Направих всичко възможно да изтрия от паметта си ужаса на оная вечер, но тя остави неизлечим белег върху моята самоувереност. Това ужасно преживяване ме накара да се видя в по-вярна светлина; разбрах, че не съм водевилен комик; липсваше ми онзи интимен, непосредствен контакт с публиката. Утеших се с мисълта, че съм комик, изпълнител на характерни роли. Очакваха ме обаче още едно-две разочарования, преди да стъпя здраво на краката си в професията.
	На седемнадесетгодишна възраст играх главната мъжка роля в скеча _„Веселият майор“_ — евтина, потискаща история, която се задържа на сцената само една седмица. Главната героиня — съпругата ми — беше петдесетгодишна жена. Всяка вечер тя излизаше на сцената, като се олюляваше и цялата вонеше на джин, а аз, пламенният влюбен съпруг, трябваше да я вземам в прегръдките си и да я целувам. Това преживяване сложи край на амбицията ми да играя главни роли.
	След това се опитах да пиша. Написах скеч, наречен _„Дванадесет справедливи мъже“_ — глупава „комедия с плесница“ за едно жури, което спори по дело за нарушение на обещание за женитба. Един от членовете на журито е глухоням, друг е пияница, трети — шарлатанин. Продадох идеята на Чаркоут, водевилен хипнотизатор, който „хипнотизираше“ подставено лице и го караше да кара каляска през града с превръзка на очите, докато той седеше зад него и му пращаше магнитни импулси. Предложи ми три лири за текста, ако се съглася да го режисирам. Наехме състав и започнахме репетиции в една стая над салона на кръчмата „Рогата“ на Кенингтън роуд. Един стар актьор, на когото светът беше крив, заяви, че скечът бил не само неграмотно написан, но и глупав.
	На третия ден по средата на репетицията получих бележка от Чаркоут. Съобщаваше ми, че решил да не поставя скеча. Тъй като не бях куражлия, пъхнах бележката в джоба си и продължих репетицията. Нямах смелостта да кажа на артистите. Вместо това, когато дойде време за обед, ги заведох в къщи и им казах, че брат ми иска да им поговори. Повиках Сидни в спалнята и му показах бележката. Като я прочете, той попита.
	— Е, не им ли каза?
	— Не — прошепнах аз.
	— Е, добре де, кажи им.
	— Не мога — казах аз. — Просто не мога, след като три дни сме репетирали напразно.
	— Но ти не си виновен за това — каза Сидни. — Иди и им кажи! — изкрещя той.
	Изгубих самообладание и се разплаках:
	— Какво мога да им кажа?
	— Не ставай глупак!
	Той стана, отиде в съседната стая, показа им бележката на Чаркоут и им обясни какво се е случило, след това ни заведе всички в кръчмата на ъгъла, за да изядем по един сандвич и да пийнем по чашка.
	Човек никога не може да предвиди как ще реагират актьорите. Възрастният актьор, който беше мърморил толкова много, се отнесе най-философски от всички към това положение и се разсмя, когато Сидни му каза в какво ужасно състояние се намирам.
	— Вината не е твоя, синко — каза ми той и ме потупа по гърба. — Виновен е оня мръсен дърт мошеник Чаркоут.


	След моя неуспех в театър „Форестър“ всичко, което опитвах, завършваше с провал. Но оптимизмът е една от най-характерните черти на младостта, защото младият човек инстинктивно чувствува, че неуспехите са временни и че една непрекъсната поредица от неуспехи е също така невероятна, както е невероятно да не се отклониш от правия и тесен път на благоприличието. Рано или късно неминуемо настъпва обрат.
	Късметът ми проработи. Един ден Сидни ми каза, че мистър Карно искал да ме види. Изглежда, бил е недоволен от изпълнението на един от комиците си, който играеше заедно с мистър Хари Уелдън във _„Футболният мач“,_ един от най-сполучливите скечове на Карно. Уелдън беше много популярен комик — и остана популярен до смъртта си през тридесетте години.
	Мистър Карно беше набит, мургав човек с живи, светкащи очи, които непрекъснато те измерваха от горе до долу. Той беше започнал кариерата си като акробат на успоредка. После събрал още трима скитащи комедианти и тази четворка беше ядрото на неговите комични пантомимни скечове. Самият той беше отличен комик и създаде много комични роли. Той продължи да играе даже когато още пет негови състава тръгнаха на турнета.
	Един от първоначалните участници в неговата трупа разказваше как той се оттеглил от театъра. Вечерта след едно представление в Манчестър трупата се оплакала, че Карно изоставал, че не казвал репликите си навреме и че шегите му се проваляли. Карно, който дотогава бил натрупал 50 000 лири от своите трупи, казал:
	— Добре, момчета, щом мислите така, аз напускам! — После свалил перуката си, хвърлил я на масата в съблекалнята си и се усмихнал. — Можете да приемете това като моя оставка.
	Домът на мистър Карно се намираше на Коулдхарбър лейн в Кембъруел; до него беше долепен склад, в който той държеше декорите за своите двадесет постановки. Там беше и кабинетът му. Когато отидох, той ме прие любезно:
	— Сидни ми е разказвал колко сте способен — каза ми той. — Смятате ли, че ще можете да играете с Хари Уелдън във _„Футболният мач“?_
	Хари Уелдън имаше специален договор с високата заплата от тридесет и четири лири седмично.
	— Само ми дайте възможност — уверено казах аз.
	Той се усмихна:
	— На седемнадесет години човек е много млад, а вие изглеждате даже още по-млад.
	Безразлично вдигнах рамене:
	— Всичко е въпрос на грим.
	Карно се засмя. По-късно той казал на Сидни, че съм получил ролята именно заради това вдигане на рамене.
	— Добре, добре, ще видим какво можете да направите — каза той.
	Наеха ме за пробен период от две седмици при заплата три лири и десет шилинга седмично, а ако бяха доволни от мен, щяха да ми предложат договор за една година.


	Имах на разположение една седмица да разуча ролята си преди премиерата в лондонския театър „Колисиъм“. Карно ми каза да отида в театър „Емпайър“ в Шепърдс Буш, където в момента представяха _„Футболният мач“,_ и да наблюдавам артиста, чиято роля трябваше да поема. Трябва да призная, че той беше скучен и прекалено стеснителен, и без излишна скромност знаех, че ще бъда по-добър от него. За ролята се изискваше малко повече пародийност. Реших да я играя именно така.
	Определиха ми само две репетиции, тъй като мистър Уелдън нямаше време за повече; всъщност на него никак не му беше приятно да идва въобще на репетиции, защото това му пречеше да ходи да играе голф.
	На репетициите не направих особено впечатление. Понеже четях бавно, имах чувството, че Уелдън има известни резерви относно моите способности. Сидни, който беше изпълнявал същата роля, можеше да ми помогне, ако се намираше в Лондон, но по това време той беше на турне в провинцията с друг скеч.
	Макар че _„Футболният мач“_ беше пародия, публиката никога не се беше разсмивала преди появяването на Уелдън. Всичко беше така нагласено, че да подготви неговото излизане на сцената, и естествено Уелдън като уличен комик от момента на появяването си караше публиката непрестанно да се смее.
	Вечерта на премиерата в „Колисиъм“ нервите ми бяха опнати като струна. Тази вечер ми даваше възможност да възстановя самочувствието си и да измия позора на оня кошмар в театър „Форестър“. Разхождах се напред-назад зад кулисите на огромната сцена със страх, примесен с безпокойство, и се молех наум.
	Музиката започна! Завесата се вдигна! На сцената имаше група мъже, които правеха гимнастически упражнения. Те свършиха номера си, излязоха и сцената остана празна. Беше дошъл моят ред. Разкъсван от всевъзможни чувства, аз тръгнах към сцената. Човек или се издига на висотата на ролята си, или се проваля. В момента, в който стъпих на сцената, аз се успокоих; всичко ми беше ясно. Влязох с гръб към публиката — това беше моя собствена идея. Откъм гърба изглеждах безупречен — бях облечен в редингот, с цилиндър, бастунче и гети — типичен негодяй от Едуардовата епоха. След това се обърнах и червеният ми нос лъсна. Зрителите се разсмяха. Това предразположи публиката. Мелодраматично вдигнах рамене, щракнах с пръсти, после пресякох сцената, въртейки се, като се спънах в една гира. Бастунчето ми се закачи в един тренировъчен боксьорски чувал, който отскочи и ме цапна по лицето. Закрачих важно и се въртях, като се удрях с бастунчето си по слепоочието. Публиката умираше от смях.
	Сега вече се бях отпуснал и ми идваха всевъзможни хрумвания. Можех да остана на сцената пет минути и да разсмивам публиката, без да кажа нито дума. Докато се въртях и се перчех, панталоните ми започнаха да се свличат. Беше ми паднало едно копче. Наведох се да го търся. Вдигнах от пода някакъв въображаем предмет, после възмутено го захвърлих: „Тези проклети зайци!“ Избухна нова вълна от смях.
	Главата на Хари Уелдън се подаде иззад кулисите като пълнолуние. Досега, преди той да се появи, публиката никога не се беше смяла.
	Когато той излезе на сцената, с драматичен жест сграбчих ръката му и прошепнах: „Бързо! Загубен съм! Една безопасна!“ Всичко това беше импровизирано и не беше репетирано. Бях подготвил публиката добре за Хари, тази вечер той има огромен успех и заедно с него прибавихме много допълнителни шеги. Когато се спусна завесата, знаех, че съм успял. Няколко артисти от трупата ми стиснаха ръка и ме поздравиха. На път към съблекалнята Уелдън ме погледна през рамото си и сухо каза:
	— Беше много добре… отлично!
	Вечерта се върнах в къщи пеш, за да премине замайването ми. Спрях се на моста Уестминстър и се облегнах на перилата, загледан в мътните сребристи води, които бавно течаха под него. Искаше ми се да се разплача от радост, но не можех. Напрягах се и правех гримаси, но никакви сълзи не се появяваха — просто бях празен. От моста Уестминстър отидох до Елифънт енд касл и се спрях пред един павилион да изпия чаша чай. Искаше ми се да поговоря с някого, но Сидни беше в провинцията. Ако беше тук, щях да му разкажа за тази вечер и за това, колко много значеше тя за мен, особено след случката в театър „Форестър“.
	Не ми се спеше. От Елифънт енд касл отидох до Кенингтън гейт и изпих още една чаша чай. По пътя не преставах да говоря на себе си и да се смея. Беше пет часът сутринта, когато се върнах в къщи и изтощен се отпуснах на леглото.
	Мистър Карно не присъствува на първото представление, но дойде на третото; започнаха да ръкопляскат още при появяването ми. След представлението той дойде при мен ухилен до уши и ми каза следващата сутрин да отида в бюрото му, за да подпиша договора.
	На Сидни не бях писал за премиерата, изпратих му само лаконична телеграма. „Подписах договор за една година при заплата четири лири седмично. Целувки. Чарли.“ _„Футболният мач“_ се задържа на лондонските сцени в продължение на четиринадесет седмици; след това тръгнахме на турне.
	Героят, чийто образ Уелдън пресъздаваше в пиесата, беше кретен. Уелдън говореше бавно и провлачено с ланкърширски акцент. Изпълнението му се приемаше много добре в Северна Англия, но в Южна Англия публиката не го посрещаше чак толкова ласкаво. Бристъл, Кардиф, Плимут, Саутемптън — в тези градове Уелдън нямаше успех; през тези седмици той беше раздразнителен, играеше ролята си механично и изкарваше яда си на мен. В скеча той доста често трябваше да ми удря плесници и да ме блъска насам-натам. Всъщност трябваше да си дава вид, че ме удря, а някой зад кулисите пляскаше с ръце, за да придаде реалистичен; ефект на жеста му. Но понякога той ми зашлевяваше ненужно по някоя силна плесница и ми се струваше, че прави това от завист.
	В Белфаст конфликтът назря. Критиците бяха сдрусали здравата Уелдън, а същевременно похвалиха моята игра. Уелдън не можа да понесе това и вечерта на сцената ми залепи такава плесница, че цялото ми чувство за хумор изчезна и носът ми се разкървави. След представлението му казах, че ако отново направи това, ще му счупя главата с една от гирите на сцената, и прибавих, че ако ми завижда, няма защо на мен да си изкарва яда.
	— На теб ли да завиждам? — презрително каза той, докато вървяхме към съблекалните си. — Аз имам повече талант в задника си, отколкото ти в цялото си тяло!
	— Точно там е талантът ви — отвърнах аз и бързо затворих вратата на съблекалнята.
	Когато Сидни се върна в Лондон, решихме да наемем един апартамент на Брикстън роуд и да отделим четиридесет лири за обзавеждането му. Отидохме в един магазин за мебели на вехто в Нюингтън бътс, обяснихме на собственика, че искаме да мебелираме четири стаи, и му казахме каква сума сме готови да изразходваме за тази цел. Собственикът лично се заинтересува от нашия въпрос и отдели много време, за да ни помогне да подберем мебели на изгодни цени. Сложихме килим в предната стая и линолеум в другите и купихме тапицирана гарнитура от кушетка и два фотьойла. В един от ъглите на гостната поставихме мрежест параван от гравирано дърво в мавритански стил, осветяван отзад от цветна жълта лампа, а в противоположния — картина с пастелни бои в позлатена рамка, поставена върху позлатен триножник. На картината беше изобразена гола женска фигура, която стои на пиедестал и гледа встрани през рамото си, докато един брадат художник се готви да прогони една муха, кацнала на задника й. Според мен това „произведение на изкуството“ и параванът даваха атмосфера на стаята. Обстановката беше съчетание на мавританска будка за цигари и френски публичен дом, но на нас ни харесваше. Купихме си дори пиано и макар че трябваше да похарчим петнадесет лири повече от сумата, която си бяхме определили, това, което взехме, си струваше парите. Апартаментът в Гленшо меншънз на Брикстън роуд № 15 беше нашето любимо пристанище. С какво нетърпение чакахме да се върнем в него след някое турне в провинцията! Сега вече бяхме достатъчно заможни, за да подпомагаме дядо, и ние му давахме по десет шилинга седмично; освен това можехме да наемем чистачка, която два пъти седмично да почиства апартамента, но това едва ли беше необходимо, тъй като ние рядко разхвърляхме. Живеехме в него като в свещен храм. Със задоволство седяхме със Сидни в огромните фотьойли. Бяхме си купили и месингова решетка за пред камината с канапе с червена кожа около нея и аз непрестанно се местех от фотьойла на канапето, за да видя къде е по-удобно.
	На шестнадесетгодишна възраст моята представа за романтичната любов бе създадена от театрален афиш, на който една девойка стоеше на стръмен морски бряг, а вятърът развяваше косите й. Представях си, че играя с нея голф — игра, която ненавиждам, — че вървим по влажни от росата дюни, всецяло отдадени на трепета на сърцата си, и се любуваме на природата. Това беше романтиката. А младежката любов е нещо съвсем различно. Тя обикновено следва един стандартен образец. Понякога един поглед и няколко думи (обикновено глупави думи), казани в началото, променят за няколко минути целия облик на живота, цялата природа започва да ни съчувствува и изведнъж да ни разкрива скритите си радости. Така се случи и с мен.
	Бях близо деветнадесетгодишен и вече известен комик в компанията на Карно, а нещо ми липсваше. Пролетта беше дошла и си беше отишла и лятото тегнеше върху мен с някаква празнота. Ежедневието беше скучно, а околният свят ми изглеждаше мрачен. В бъдещето си не виждах нищо друго освен едно банално съществуване сред скучни и банални хора. Нима е достатъчно да се трепеш само за насъщния! Това беше живот без приключения, без всякакво очарование. Станах тъжен и недоволен, в неделен ден се разхождах сам и слушах оркестрите, които свиреха по парковете. Не можех да търпя нито себе си, нито компанията на когото и да било. И тогава се случи неизбежното: аз се влюбих.
	Играехме в театър „Емпайър“ в Стретъм. По онова време всяка вечер давахме представления в два-три мюзикхола, като отивахме от единия до другия с частен автобус. В Стретъм започвахме рано, за да можем по-късно да играем в кентърберийския мюзикхол, а после и в театър „Тиволи“. Започвахме работа още по светло, горещината беше потискаща и стретъмският „Емпайър“ беше наполовина празен, което между другото не намаляваше меланхолията ми.
	Преди нас играеше трупа за песни и танци, наречена „Гърлите янки дудъл* на Бърт Кутс“. Аз не им обръщах почти никакво внимание. Но на втората вечер, докато стоях зад кулисите безразличен и апатичен, една от девойките се подхлъзна по време на танца и останалите започнаха да си кикотят. Една от тях вдигна очи и улови погледа ми, за да види дали и на мен ми е забавно. Изведнъж ме сграбчиха две големи кафяви очи, които искряха дяволито; те принадлежаха на една стройна газела с хубаво кръгло личице, очарователни пълни устни и красиви зъби — въздействието бе мигновено. Когато номерът им свърши, тя ме помоли да й подържа едно малко огледалце, за да оправи косата си. Това ми даде възможност да я разгледам добре. Така започна всичко. В сряда вечер я запитах дали ще можем да се видим в неделя. Тя се изсмя:
	[* „Янки дудъл“ — една от най-популярните американски песни. — Бел.пр.]
	— Аз дори нямам представа как изглеждате без червения си нос! — Тогава играех пияницата в скеча _„Мълчаливите птици“_ и бях облечен във фрак с бяла папионка.
	— Надявам се, че носът ми не е така червен, нито пък че съм толкова грохнал, колкото изглеждам — казах аз, — и за да ви го докажа, утре вечер ще ви донеса моя снимка.
	Дадох й една снимка, която според мен ме представяше в най-добрия ми вид — тъжно, неопитно момче с широка черна папионка.
	— Ах, ами че вие сте съвсем млад! — каза тя. — Мислех, че сте много по-стар.
	— Колко години ми давахте?
	— Поне тридесет.
	— Скоро ще навърша деветнадесет — усмихнах се аз.
	Тъй като всеки ден репетирахме, беше невъзможно да й определя среща през делничните дни. Тя обаче обеща да се срещнем в неделя при Кенингтън гейт в четири часа следобед.
	Неделята беше прекрасен летен ден и слънцето непрестанно блестеше. Бях облякъл тъмен костюм с елегантно вталено сако, носех тъмна връзка, а в ръката си държех черно абаносово бастунче. Беше четири без десет. Докато наблюдавах пътниците, които слизаха от трамвайните коли, нервите ми бяха опънати до крайност.
	Както чаках, сетих се, че не съм я виждал без грим. Започнах да губя представа за това, как изглежда. Колкото и да се мъчех, не можех да си спомня чертите й. Обхвана ме страх. Може би красотата й беше фалшива, само една илюзия! Всяко обикновено на вид момиче, което слизаше от трамвая, ме хвърляше в отчаяние. Дали нямаше да се разочаровам? Дали не се бях полъгал от собственото си въображение или от фалша на театралния грим?
	В четири без три минути една девойка слезе от трамвая и тръгна към мен. Сърцето ми се сви. Видът й беше разочароващ. Започна да ме ужасява самата мисъл, че ще трябва да прекарам целия следобед с нея и да се преструвам на влюбен. Аз все пак свалих шапка и се усмихнах; тя ме изгледа възмутено и отмина. Слава богу, не беше тя!
	После точно в четири часа и една минута едно младо момиче слезе от трамвая, приближи се и спря пред мен. Тя беше без грим и изглеждаше по-красива от всякога; носеше обикновена сламена шапчица, син жакет с позлатени копчета, а ръцете си беше пъхнала дълбоко в джобовете му.
	— Ето ме! — каза тя.
	Появяването й така ме смути, че едва можех да говоря! Бях си глътнал езика. Не ми идваше наум нито какво да кажа, нито какво да направя.
	— Хайде да вземем такси — измънках аз, погледнах нагоре и надолу по улицата и после се обърнах към нея — Къде искате да отидем?
	— Все ми е едно — вдигна рамене тя.
	— Тогава да отидем да обядваме в Уест Енд.
	— Аз вече обядвах — спокойно каза тя.
	— Ще решим в таксито — казах аз.
	Моето силно вълнение трябва да я бе озадачило, тъй като през цялото време, докато пътувахме, аз не преставах да повтарям: „Знам, че ще съжалявам за това — вие сте прекалено красива!“ Напразно се опитвах да бъда забавен и да й направя впечатление. Бях изтеглил три лири от банката и възнамерявах да я заведа в „Трокъдироу“*1, където сред плюш и музика тя щеше да ме види в най-романтична светлина. Исках да я спечеля отведнъж. Но тя си остана хладна и малко изненадана от моите брътвежи, особено когато й казах, че тя е моята Немезида*2 — дума, която скоро бях научил.
	[*1 Известен ресторант до Пикадили съркъс в центъра на Лондон. — Бел.пр.]
	[*2 Богиня на отмъщението в гръцката митология. — Бел.пр.]
	Колко малко разбираше тя какво означаваше за мен всичко това! Полът играеше малка роля в чувствата ми; по-важно за мен беше самото й присъствие. В моя живот рядко имах възможност да бъда сред красота и елегантност.
	По-късно в „Трокъдироу“ безуспешно се опитвах да я убедя да вечеряме. Би взела само един сандвич, за да ми прави компания, каза тя. Тъй като заемахме цяла маса в този луксозен ресторант, намерих за необходимо да поръчам богата вечеря, макар всъщност да не ми се ядеше. Вечерята беше цяло мъчение: не бях сигурен с какви прибори да се храня. През цялото време блъфирах с безгрижна очарователност дори когато съвсем небрежно използувах съдчето за измиване на пръстите, но мисля, че и двамата се почувствувахме щастливи, когато излязохме от ресторанта и се отпуснахме.
	След „Трокъдироу“ тя реши да се върне в къщи. Предложих й такси, но тя предпочете да вървим пеша. Тъй като живееше в Кембъруел, това беше добре дошло за мен: щях да прекарам повече време с нея.
	Сега, когато вълнението ми беше понамаляло, тя сякаш се чувствуваше по-добре. Тази вечер се разхождахме по кея на Темза, а Хети бърбореше за своите приятелки, разказваше шеги и говореше разни несъществени неща. Но аз почти не чувах какво ми казва. Знаех само, че нощта е вълшебна и че се разхождам из рая, развълнуван и забравил всичко.
	След като се разделихме, аз се върнах на кея на Темза — чувствувах се на седмото небе! И озарен от божествена доброта и изпълнен с ревностно милосърдие, раздадох остатъка от трите лири на скитниците, които спяха по кейовете на Темза.
	Бяхме се уговорили да се срещнем следващата сутрин в седем часа, тъй като от осем часа тя имаше репетиция някъде на Шафтсбъри авеню. От жилището й до метрото на Уестминстър бридж роуд имаше около миля и половина и макар че работех до късно и рядко си лягах преди два часа след полунощ, вдигнах се призори да я посрещна.
	Кембъруел роуд вече имаше магическо обаяние за мен, защото там живееше Хети Кели. Тези утринни разходки, когато вървяхме ръка за ръка до станцията на метрото, бяха блаженство, примесено с неясни копнежи. Дрипавият и потискащ Кембъруел роуд, по който преди избягвах да минавам, сега ме примамваше; вървях по него сред утринната мъгла и изтръпвах от вълнение, като видех силуета на Хети да се очертава в далечината. По време на тези разходки никога не запомнях нищо от онова, което тя ми казваше. Бях твърде замаян и смятах, че ни е събрала някаква мистична сила и че нашата връзка е предопределена от съдбата.
	Срещахме се три сутрини, три кратки малки сутрини, след които останалата част от деня не съществуваше. Но дойде четвъртата сутрин и държането й се промени. Тя ме срещна хладно, без ентусиазъм и отказа да ме хване за ръка. Аз я упрекнах за това и шеговито я обвиних, че не ме обича.
	— Искаш прекалено много — каза тя. — В края на краищата аз съм само петнадесетгодишна, а ти си четири години по-възрастен от мен.
	Не можах да проумея смисъла на думите й. Но не можех да пренебрегна и преградата, която тя внезапно издигна между нас. Тя гледаше право пред себе си и вървеше елегантно с походката на ученичка, с ръце пъхнати в джобовете на палтото.
	— С други думи, ти всъщност не ме обичаш — казах аз.
	— Не зная — отвърна тя.
	Бях поразен:
	— Щом не знаеш, значи не ме обичаш.
	Тя не ми отговори, а продължи да върви мълчаливо.
	— Виждаш ли какъв пророк съм бил — с престорено безгрижен тон продължих аз. — Казах ти, че ще съжалявам, че изобщо съм те срещнал.
	Опитах се да проникна в мислите й и да разбера колко силни са чувствата й към мен, но на всички мои въпроси тя отговаряше:
	— Не зная.
	— Би ли се омъжила за мен? — предизвиках я аз.
	— Още съм много малка.
	— Добре, ако беше принудена да се омъжиш, за мен ли щеше да се омъжиш или за някой друг?
	Но тя не се поддаваше и продължаваше да повтаря:
	— Не зная… Харесвам те… но…
	— Но не ме обичаш, така ли? — прекъснах я със свито сърце аз.
	Тя не отговори. Беше облачна сутрин и улиците имаха мрачен и потискащ вид.
	— Бедата е там, че аз си позволих да се увлека повече, отколкото е трябвало — глухо казах аз. Бяхме стигнали до входа на метрото. — Мисля, че ще бъде най-добре да се разделим и никога вече да не се срещаме — прибавих аз, като се чудех как ще реагира.
	Тя запази сериозното изражение на лицето си.
	Хванах ръката й и нежно я потупах.
	— Сбогом, така е най-добре. Ти вече и без това имаш прекалено голяма власт над мен.
	— Сбогом — отвърна тя. — Много съжалявам.
	Извинението й ме нарани до смърт. Още докато тя изчезваше в станцията на метрото, почувствувах непоносима празнота.
	Какво бях направил? Дали не съм бил прекалено нахален? Не трябваше да я предизвиквам. Държал се бях превзето и глупаво и сега беше невъзможно да се срещна с нея — иначе щях да бъда смешен в очите й. Какво можех да направя? Можех само да страдам. Ако можех да удавя тази душевна агония в сън, докато я срещна отново! Но на всяка цена трябваше да я избягвам, докато тя не ми се обади. Може би бях прекалено сериозен, прекалено скован. Следващия път щях да се държа безгрижно и безразлично. Но дали тя ще поиска да се срещнем отново? Не може да не поиска! Не може така лесно да ме отхвърли!
	На другата сутрин не устоях на изкушението и тръгнах нагоре по Кембъруел роуд. Нея я нямаше, но срещнах майка й.
	— Какво сте направили на Хети! — възкликна тя. — Върна се в къщи разплакана и каза, че не сте искали да я видите вече.
	Вдигнах рамене и иронично се усмихнах:
	— А какво ми направи тя? — След това колебливо запитах дали можем пак да се видим. Майка й скептично поклати глава:
	— Не, мисля, че не трябва да се срещате.
	Поканих я да пийнем по чашка и отидохме в кръчмата на ъгъла, за да обсъдим въпроса; след като й се примолих да ми позволи отново да се срещна с Хети, тя се съгласи.
	Когато стигнахме до тях, вратата ни отвори Хети. Тя се изненада и обърка, когато ме видя. Току-що бе измила лицето си със сапун „Сънлайт“ и то излъчваше приятен аромат. Тя стоеше на входната врата, а големите й очи ме гледаха хладно и безразлично. Разбрах, че всичко е безнадеждно.
	— Е — казах аз, опитвайки се да бъда духовит. — Дойдох отново да си взема сбогом.
	Тя не отвърна нищо, но разбрах, че иска по-бързо да се отърве от мен.
	Протегнах ръка и се усмихнах:
	— И така отново сбогом — казах аз.
	— Сбогом — студено отвърна тя.
	Обърнах се и чух входната врата тихо да се затваря зад гърба ми.
	Макар да се бяхме виждали само пет пъти и срещите ни рядко да бяха траяли повече от двадесет минути, това кратко познанство ми се отрази за дълго време.



	VII

	През 1909 г. отидох в Париж. Г-н Бюрнел от „Фоли бержер“ бе ангажирал трупата на Карно само за един месец. Колко възбуден бях при мисълта, че отивам в чужда страна! Преди да отпътуваме, играхме в Уулидж; това беше една тъжна седмица в тъжен град и аз с нетърпение очаквах промяната. Трябваше да тръгнем рано в неделя сутрин. Аз едва не изпуснах влака и го гоних по перона, докато хванах последния фургон за багаж и с него пътувах чак до Дувър. По онова време бях специалист по изпускането на влакове.
	Докато прекосявахме Ламанша, дъждът се изливаше върху нас на потоци, но когато за пръв път през мъглата видях Франция, изпитах незабравимо вълнение. „Това не е Англия — не преставах да си повтарям. — Това е континентът! Франция!“ Франция винаги бе пленявала въображението ми. Баща ми беше отчасти французин; всъщност семейството Чаплин имаше френски произход. То се бе установило в Англия по времето на хугенотите. Чичото на баща ми с гордост разправяше, че някакъв си френски генерал създал английския клон на семейство Чаплин.
	Беше късна есен и пътуването от Кале до Париж беше тъжно. Въпреки това колкото повече приближавахме Париж, толкова повече нарастваше вълнението ми. Бяхме минали през мрачна и пуста провинция. После постепенно на фона на тъмното небе видяхме сияние.
	— Това — каза един французин, който пътуваше в нашето купе — е отражението на Париж.
	Париж не излъга очакванията ми. Докато пътувахме от Северната гара до ул. Жофроа-Мари, бях възбуден и нетърпелив; на всеки ъгъл ми се искаше да сляза и да тръгна пеш. Беше седем часът вечерта; златистите светлини примамливо блестяха откъм кафенето, а масичките на тротоара говореха, че хората тук се радват на живота. Като се изключат няколкото автомобила — новост за онова време, — това все още беше Париж на Моне, Писаро и Реноар. Беше неделя и като че ли никой не мислеше за нищо друго освен за забавления. Във въздуха се носеше веселие и жизненост. Дори стаичката ми на ул. Жофроа-Мари с каменния си под, която нарекох моята Бастилия, не успя да охлади ентусиазма ми, защото тук човек прекарваше деня си, седейки около масите пред кръчмичките и кафенетата.
	В неделя вечер бяхме свободни и успяхме да гледаме представлението във „Фоли бержер“, където щяхме да започнем нашия гастрол на следния ден, в понеделник. Струваше ми се, че нито един театър не излъчва такъв блясък с позлатата си, плюша, огледалата и огромните кристални полилеи. Сякаш целия свят се разхождаше из постланите с дебели килими фоайета и първи балкон. Индийски принцове, окичени със скъпоценни камъни и с розови тюрбани, френски и турски офицери с пера на каските пиеха коняк в бара. В голямото външно фоайе свиреше музика, докато жените предаваха своите шалове и кожени палта на гардеробиерките и разголваха белите си рамене. Това бяха леки жени, които се разхождаха из фоайетата и покрай първия балкон и дискретно търсеха клиенти. По онова време те бяха красиви и изтънчени.
	Във „Фоли бержер“ имаше и професионални лингвисти. Те се разхождаха из коридорите на театъра с надпис „преводач“ на фуражките си. Сприятелих се с техния шеф, който свободно говореше няколко езика.
	След представлението обикновено носех вечерното облекло, с което се явявах на сцената, и се смесвах с посетителите. Сърцето ми потръпна при вида на едно грациозно същество с лебедова шия и бяла кожа. Тя беше висока, изключително красива, с леко вирнато носле и дълги черни мигли като моделите на Гибсън и носеше черна кадифена рокля, с дълги бели ръкавици. Когато се изкачваше по стълбите към първия балкон, тя изпусна една от ръкавиците си. Аз бързо я вдигнах.
	— Мерси — каза тя.
	— Много ми се иска да я изпуснете отново — закачливо казах аз.
	— Пардон?
	Тогава ми стана ясно, че тя не разбира английски, а аз не знаех френски. Отидох при моя приятел преводач:
	— Има една жена, която ме хвърля в огън. Но ми изглежда извънредно скъпа.
	Той вдигна рамене:
	— Не повече от един луидор*.
	[* Златна монета от двадесет франка. — Бел.пр.]
	— Добре — казах аз, макар че по онова време един луидор беше доста пари.
	Помолих преводача да ми напише на гърба на една пощенска картичка няколко phrases d’amour*1 на френски: „Je vous adore“, „Je vous ai aimée la premiere fois que je vous ai vue“*2 и пр., от които възнамерявах да се възползувам в благоприятен момент. Помолих го предварително да уреди нещата и той пое ролята на куриер между мен и нея. Най-сетне се върна и ми каза:
	[*1 Любовни изрази (фр.). — Бел.пр.]
	[*2 „Обожавам ви“, „Влюбих се във вас от пръв поглед“ (фр.). — бел.пр.]
	— Всичко е уредено; един луидор, но ще трябва да й платиш колата оттук до квартирата й и обратно.
	Поколебах се за момент.
	— А къде живее тя? — попитах аз.
	— Няма да ти струва повече от десет франка.
	Десет франка — това беше катастрофа, а аз не бях предвидил този допълнителен разход.
	— Не може ли да отидем пеш? — на шега запитах аз.
	— Слушай, това е първокласно момиче, ще трябва да й платиш превоза — каза той.
	Аз най-сетне се съгласих.
	След като се договорихме, аз я задминах по стълбите към първия балкон. Тя ми се усмихна и аз се обърнах и я погледнах:
	— Ce soir*!
	[* „Тази вечер“ (фр.). — Бел.пр.]
	— En chantée, monsieur!*
	[* „С удоволствие, господине!“ (фр.). — Бел.пр.]
	Тъй като нашият номер беше преди антракта, обещах й да я срещна веднага след като свърша. Моят приятел ми каза:
	— Ти наеми фиакър, а аз ще намеря момичето, така че да не губите време.
	— Да не губим време ли?
	Докато пътувахме по булевард дез-Италиен, светлините и сенките се отразяваха по лицето и по дългата й бяла шия и тя ми изглеждаше очарователна. Аз бегло погледнах към френските изрази, написани на пощенската картичка: „Je vous adore“ — започнах аз.
	Тя се засмя и ми показа прекрасните си бели зъби.
	— Вие говорите френски отлично.
	— Je vous ai aimée la premiere fois que je vous ai vue — продължих аз.
	Тя отново се разсмя и ме поправи, като ми обясни, че трябва да й говоря на „ти“. Спомни си какво й бях казал и пак се разсмя. Погледна часовника си, но той беше спрял; посочи ми със знаци, че искала да знае колко е часът, тъй като в полунощ имала много важна среща.
	— Само не тази вечер — срамежливо казах аз.
	— Oui, ce soir*.
	[* „Да, тази вечер“ (фр-). — Бел.пр.]
	— Но вие сте заета за цялата вечер, toute la nuit*!
	[* „Цялата нощ!“ (фр.). — Бел.пр.]
	Тя внезапно ме погледна с изненада:
	— Oh, non non! Pas toute la nuit*!
	[* „О не, не, не! Не цялата нощ!“ (фр.). — Бел.пр.]
	След това всичко стана гнусно.
	— Vingt francs pour le moment*?
	[* „Двадесет франка само за един миг?“ (фр.). — Бел.пр.]
	— C’est ca*! — категорично отвърна тя.
	[* „Точно така!“ (фр.). — Бел.пр.]
	— Много съжалявам — казах аз. — Най-добре ще бъде да спра колата.
	И след като платих на кочияша да я отведе обратно във „Фоли бержер“, от колата слезе един много опечален и разочарован младеж.
	Можехме да останем във „Фоли бержер“ десет седмици, тъй като имахме голям успех, но мистър Карно беше поел други ангажименти. Заплатата ми беше шест лири седмично и аз я харчех до стотинка. Един братовчед на брат ми, който имаше някакви роднински връзки с бащата на Сидни, дойде да ми се представи. Той беше богат, принадлежеше към така нареченото висше общество и по това време на престоя ми в Париж с негова помощ се забавлявах добре. Имаше страст към театъра и даже си беше обръснал мустаците, за да може да минава за актьор от нашата трупа и да го пускат зад кулисите. За съжаление той трябваше да се върне в Англия, където, както разбрах впоследствие, неговите височайши родители го смъмрили хубавичко и го изпратили в Южна Америка.
	Преди да отидем в Париж, бях чул, че трупата на Хети играела във „Фоли бержер“, и бях решил да я срещна отново. Още първата вечер след пристигането ни отидох зад кулисите да разузная, но от една от балерините разбрах, че трупата заминала преди седмица за Москва. Докато разговарях с девойката, откъм стълбите долетя рязък глас:
	— Веднага идвай тук! Как смееш да говориш с непознати хора!
	Беше майката на момичето. Опитах се да обясня, че просто съм искал сведения за една моя приятелка, но майката не ми обърна никакво внимание:
	— Не говори с тоя човек, веднага ела тук!
	Грубостта й ме ядоса. По-късно обаче я опознах по-добре. Тя живееше в същия хотел, в който живеех и аз, заедно с двете си дъщери, балерини във „Фоли бержер“. По-малката, 13-годишна, беше примабалерина, много хубава и талантлива, но по-голямата, 15-годишна, нямаше нито талант, нито красота. Майката беше пълничка, около четиридесетгодишна французойка, женена за шотландец, който живееше в Англия. След като започнахме гастрола си във „Фоли бержер“, тя дойде при мен, за да ми се извини, че е била така рязка. Това беше началото на едно много добро приятелство. Те непрекъснато ме канеха у тях на чай, който приготвяха в спалнята си.
	Сега, като си мисля, ми се струва, че съм бил невероятно невинен. Един следобед, когато децата ги нямаше в къщи и майката и аз бяхме останали сами, тя започна да се държи странно и да трепери, докато сипваше чая. Говорих й за моите надежди и мечти, за моите любовни истории и разочарования и тя силно се развълнува. Когато станах да поставя чашата на масата, тя се приближи до мен.
	— Вие сте много мил — каза тя, обхвана лицето ми с ръце и втренчи поглед в очите ми. — Такова мило момче като вас не би трябвало да страда. — Погледът й стана особен, странен и хипнотичен, а гласът й затрепера. — Знаете ли, че аз ви обичам като син — каза тя, продължавайки да притиска лицето ми между ръцете си. След това лицето й бавно се приближи до моето и тя ме целуна.
	— Благодаря ви — искрено казах аз и съвсем невинно й върнах целувката. Тя продължи да ме пронизва с поглед, устните й потръпваха, а очите й бяха станали стъклени, после внезапно се овладя и отиде да ми налее нова чаша чай. Държането й се промени, а около устните й се очертаха насмешливи гънки.
	— Вие сте много сладък — каза тя — и много ми харесвате.
	Започна да ми доверява за дъщерите си:
	— Малката е много добро момиче — каза тя, — но по-голямата трябва да се наблюдава; вече става истински проблем.
	След представлението тя обикновено ме канеше на вечеря в обширната им спалня, в която спяха тя и по-малката й дъщеря, и преди да се върна в стаята си, аз целувах майката и малката дъщеря за „лека нощ“; след това трябваше да мина през малка стаичка, където спеше по-голямата дъщеря. Една вечер, докато минавах през стаята, тя ми направи знак с ръка и ми прошепна: „Остави вратата си отворена и аз ще дойда, когато нашите заспят.“ Ако щете вярвайте, но аз възмутено я отблъснах в леглото и се измъкнах от стаята. Узнах, че когато техният ангажимент във „Фоли бержер“ свършил, по-голямата дъщеря, все още ненавършила петнадесет години, избягала с някакъв дресьор на кучета, едър шестдесетгодишен немец.
	Но аз не бях чак толкова невинен, колкото изглеждах. От време на време заедно с други членове на трупата пиянствувах във вертепите и буйствувах като останалите младежи. Една вечер, след като бях изпил няколко абсента, се сбихме с един бивш професионален боксьор от лека категория на име Ърни Стоун. Сбиването започна в някакъв ресторант и след като келнерът и полицията ни разтърваха, той ми каза: „Пак ще се срещнем в хотела“ — а ние бяхме отседнали в един и същ хотел. Стаята му беше точно над моята и в четири часа сутринта аз се върнах, олюлявайки се, в къщи и потропах на вратата му.
	— Влез — бързо каза той — и свали обувките си, за да не вдигаме шум.
	Без да си продумаме дума, ние се съблякохме до кръста и се изправихме един срещу друг. Опитвахме се да си нанесем удари и ги отбягвахме невероятно дълго време. Няколко пъти той ме улучи по брадичката без особен ефект.
	— А аз мислех, че умееш да удряш — присмях му се аз.
	Той се хвърли върху мен, не ме улучи и си блъсна главата в стената, като едва не изпадна в нокаут. Опитах се да го довърша, но ударите ми бяха слаби. Можех да го удрям безнаказано, но в юмруците си нямах никаква сила. Внезапно той ме удари право в устата, разклати предните ми зъби и аз изведнъж изтрезнях.
	— Достатъчно — казах аз. — Не ми се ще да изгубвам зъбите си.
	Той се вдигна и ме прегърна, след това се погледна в огледалото: бях насякъл лицето му на ивици. Ръцете ми бяха набъбнали и приличаха на боксови ръкавици. По тавана, пердетата и стените имаше кръв — как се беше появила там, не зная.
	През нощта струйка кръв потече от устата по шията ми. Малката примабалерина, която сутринта обикновено ми носеше чаша чай, изпищя, мислейки, че съм се самоубил. Оттогава насам не съм се бил с никого.
	Една вечер преводачът дойде и ми каза, че някакъв известен композитор искал да ме види; молел да отида в ложата му. Поканата ме заинтересува, защото до него седеше извънредно красива и екзотична жена, балерина от Руския балет. Преводачът ме представи. Господинът каза, че моето изпълнение му харесало и е изненадан, че съм толкова млад. Аз учтиво се кланях при тези комплименти, като от време на време хвърлях бегъл поглед към неговата приятелка.
	— Вие сте музикант и танцьор по природа — каза той.
	Чувствувайки, че няма какво да отвърна на този комплимент, освен да се усмихна мило, аз погледнах към преводача и учтиво се поклоних. Композиторът се изправи и протегна ръка; аз също станах.
	— Да — каза той, като раздрусваше ръката ми. — Вие сте истински артист!
	След като излязохме от ложата, аз се обърнах към преводача:
	— Коя беше дамата с него?
	— Една руска балерина, госпожица… — името беше много дълго и сложно.
	— А господинът как се казва? — попитах аз.
	— Дебюси — отвърна той. — Знаменитият композитор.
	— Никога не съм чувал за него — казах аз.
	Това беше годината на прочутия скандал и процеса на мадам Щайнхайл, съдена за убийството на своя съпруг и оправдана; годината на сензационния танц „пом-пом“, в който двойките се въртяха похотливо по дансинга; годината, в която бяха прокарани невероятните закони за данъците, съгласно които всяка спечелена лира се облагаше с данък от шест пенса; годината, в която „Прелюдия към следобеда на един фавн“ от Дебюси за пръв път бе изпълнена в Англия и публиката я освирка и напусна залата.
	Върнах се в Англия, обзет от тъга, и тръгнах на турне из провинцията. Какъв контраст с Париж! Тези скръбни неделни вечери в северните градове на Англия! Всичко беше затворено и само печалният звън на камбаните сякаш упрекваше веселите младежи и кикотещите се девойки, които скитаха из тъмните булеварди и улички. Това беше единственото им развлечение в неделя вечер.
	Бяха изминали шест месеца и животът си течеше постарому, когато от лондонското ни бюро дойде съобщение, което малко ме съживи. Мистър Карно ме уведомяваше, че ще трябва да заместя Хари Уелдън във _„Футболният мач“_ през новия сезон. Чувствувах, че звездата ми изгрява. Това беше моят шанс. Макар че бях играл с успех в _„Мълчаливите птици“_ и други скечове от нашия репертоар, това бяха малки постижения в сравнение с главната роля във _„Футболният мач“._ Нещо повече, щяхме да играем в „Оксфорд“, най-известния мюзикхол в Лондон. Ние бяхме главната атракция в програмата и за пръв път моето име щеше да бъде на първо място в афиша. Това беше важна стъпка напред. Ако в „Оксфорд“ имах успех, можех да си създам реноме и да настоявам за по-висока заплата, както евентуално и да организирам свои собствени представления; всъщност очертаваха се редица примамливи планове. Тъй като фактически всички останали артисти във _„Футболният мач“_ запазваха ролите си, за репетиции ни беше достатъчна една седмица. Дълго мислих как да интерпретирам ролята. Хари Уелдън я изпълняваше с ланкаширски акцент. Аз реших героят ми да бъде кокни.
	Още при първата репетиция получих атака от ларингит. Направих всичко възможно, за да запазя гласа си; говорех шепнешком, правех инхалации, пръсках гърлото си, но тревогата ми ме лиши от хумор и желание да играя.
	На премиерата всичките ми гласни струни бяха опънати до крайна степен. Но никой не ме чуваше. След представлението Карно дойде да ме види и в израза му се четеше смесица от разочарование и презрение: „Никой нищо не можа да чуе“ — с укор каза той. Уверих го, че следващата вечер гласът ми ще бъде по-добре. Но всъщност той беше даже още по-зле, защото го бях форсирал до такава степен, че рискувах да го загубя напълно. На по-следващата вечер бях заместен от моя дубльор. В резултат на това нашият ангажимент приключи след първата седмица. Всичките ми надежди и мечти във връзка с гастролите ми в театър „Оксфорд“ се бяха сгромолясали, а на всичко отгоре се разболях и от инфлуенца.
	Не бях виждал Хети повече от една година. Отслабнал и изпаднал в меланхолия след инфлуенцата, аз отново започнах да мисля за нея и късно една вечер се упътих към дома й в Кембъруел. Но къщата се оказа пуста, на прозореца висеше табелка: „Дава се под наем“.
	Продължих да скитам безцелно из улицата. Внезапно от тъмнината се появи фигура, която пресече улицата и се отправи към мен.
	— Чарли, какво ви носи насам? — беше Хети, облечена в черно палто от тюленова кожа, а на главата — кръгла шапчица също от тюленова кожа.
	— Дойдох да ви видя — шеговито казах аз.
	— Много сте отслабнал — усмихна се тя.
	Казах й, че току-що съм оздравял от инфлуенца. Тя беше вече седемнадесетгодишна, доста хубавичка и елегантно облечена.
	— А вие какво търсите насам? — попитах аз.
	— Бях на гости у една приятелка и сега отивам у брат ми. Искате ли да дойдете с мен? — запита тя.
	По пътя ми каза, че сестра й се омъжила за някакъв американски милионер на име Франк Дж. Гулд, че живеели в Ница и че на следващата сутрин заминавала да им гостува.
	Вечерта я гледах как танцува кокетно с брат си. Държеше се с него глупаво като изкусителка и въпреки желанието си не можех да се отърва от натрапчивата мисъл, че влечението ми към нея е намаляло. Дали и тя не е най-обикновено момиче като всяко друго? Тази мисъл ме натъжи и разбрах, че гледам на нея обективно.
	Фигурата й се беше развалила и аз забелязах очертанията на бюста й — той ми се стори малък и не чак толкова съблазнителен. Бих ли се оженил за нея даже и да имах такава възможност? Не, не исках да се женя за която и да било.
	Докато я изпращах в тази студена блестяща нощ, трябва да съм бил толкова тъжно-обективен, когато съм й говорел колко прекрасен и щастлив може да бъде животът й, че тя ми каза:
	— Толкова сте тъжен, че ми иде да се разплача.
	Тази вечер се прибрах в къщи с чувството на победител, защото я бях развълнувал с моята тъга и я бях накарал да почувствува личността ми.
	Карно ми даде отново роля в _„Мълчаливите птици“_ и по ирония на съдбата не мина и месец и аз напълно възвърнах гласа си. Колкото и силно да беше разочарованието от дебюта ми във _„Футболният мач“,_ мъчех се да не мисля за него. Но една мисъл ме преследваше: може би не бях достоен да заема мястото на Уелдън. А зад всичко стоеше призракът на провала ми във „Форестър“. Не бях напълно възвърнал самочувствието си и всеки нов скеч, в който играех главната комична роля, беше изпитание за мен. И ето че дойде тревожният и решителен ден — трябваше да уведомя мистър Карно, че договорът ми е изтекъл и че искам повишение.
	Карно можеше да бъде циничен и жесток с всеки, който не му харесваше. Тъй като той ме обичаше, аз никога не бях изпитал тази страна на неговия характер, но той наистина можеше да бъде ужасно вулгарен. По време на представлението на някоя от неговите комедии, ако някой от артистите не му харесваше, той заставаше зад кулисите близо до сцената, стискаше нос с пръсти и шумно изпръхтяваше с устни. Но веднъж той прекали и един актьор напусна сцената и се нахвърли върху него; това беше последният път, когато той прибягна до такива вулгарни средства. И ето че сега аз стоех пред него и говорехме за сключването на нов договор.
	— С две думи — каза той, усмихвайки се цинично, — ти искаш да ти увелича заплатата, а мюзикхоловите компании искат да ни плащат по-малко. — Той вдигна рамене. — След фиаското в „Оксфорд“ не сме получавали нищо друго освен оплаквания. Твърдят, че нашата трупа не била на нужната висота, били сме „сбирщина“*.
	[* В трупата на Карно ни бяха необходими поне шест месеца съвместна работа, за да се получи ансамбъл. Дотогава ни наричаха „сбирщина“.]
	— Не виждам защо мен упрекват за това — казах аз.
	— Но все пак го правят — отвърна той и ме прониза с очи.
	— И от какво се оплакват? — попитах аз.
	Той се изкашля и погледна към пода:
	— Казват, че си лош актьор.
	Макар тази забележка да дойде като удар в слабините и да ме разяри, аз отвърнах спокойно:
	— Добре, но други хора не мислят така и те са готови да ми предложат повече пари, отколкото получавам.
	Това не беше вярно; не бях получавал никакво друго предложение.
	— Казват, че представлението е ужасно и че комикът не го бива. Ето — каза той, вдигайки телефонната слушалка, — ще се обадя в театър „Стар“ в Бърмондзи и можеш сам да се увериш… Доколкото разбирам, миналата седмица вашият бизнес никак не е бил добър — каза той по телефона.
	— Ужасен! — чу се един глас.
	Карно ме погледна с жлъчна усмивка.
	— А как си обяснявате това?
	— Представлението нищо не струва.
	— А какво ще кажете за Чаплин, главния комик? Той не беше ли добър?
	— Отвратителен! — обади се гласът.
	Карно ми подаде слушалката и пак се ухили:
	— Слушай сам!
	Поех слушалката:
	— Може да е отвратителен, но дори и наполовина не толкова, колкото вашият мръсен театър! — казах аз.
	Карно безуспешно се опита да намали претенциите ми. Заявих му, че ако и той е на същото мнение, няма защо да подновява договора ми. В много отношения Карно беше хитър човек, но той не беше психолог. Дори и да бях отвратителен, не беше много умно от негова страна да кара друг човек да ми го казва по телефона. По онова време получавах пет лири седмично и въпреки че моето самочувствие беше лошо, му поисках шест. За моя изненада Карно се съгласи и отново прояви благоразположението си към мен.
	Алф Рийвс, директор на американската компания на Карно, се върна в Англия и се пусна слух, че търсел главен комик да го отведе със себе си в САЩ.
	Откакто се провалих така зле в мюзикхола „Оксфорд“, мечтаех да отида в Америка не само заради трепетите и авантюрата, но и защото това същевременно означаваше и нови надежди, ново начало в един нов свят. За щастие _„На пързалката“,_ един от нашите нови скечове, в който играех главната роля, по същото време имаше голям успех в Бирмингам и когато мистър Рийвс дойде там, за да види трупата ни, аз пуснах в ход цялото си очарование; в резултат на това Рийвс телеграфира на Карно, че е намерил своя комик за Щатите. Но Карно имаше други планове за мен. Тази неприятна новина ме държа в неизвестност няколко седмици, докато Карно не се заинтересува от един скеч, наречен _„Уау-уау“._ Това беше пародия за приемането на един нов член в тайно общество. И Рийвс, и аз смятахме, че скечът е глупав, безсмислен, без никакви достойнства. Но за Карно това беше станало идея фикс и той ни убеждаваше, че в Америка изобилствуват тайните общества и че подобен скеч би имал голям успех там; с една дума, аз си отдъхнах и бях извънредно възбуден, когато Карно ме избра да играя главната роля в _„Уау-уау“_ в Америка.
	Аз действително се нуждаех от този случай, за да отида в Америка. Имах чувството, че в Англия съм изчерпал всички възможности; освен това моите перспективи тук бяха ограничени, тъй като имах само най-елементарно образование; ако се провалях като комик в мюзикхоловете, пред мен се откриваше само един път — да стана прислужник. Перспективите в Щатите бяха по-обещаващи.
	Вечерта, преди да отпътувам с парахода, се поразходих из лондонския Уест енд, спрях се на Лестър скуеър, Ковънтри стрийт, Мел и Пикадили с тъжното чувство, че виждам Лондон за последен път, защото вече бях решил да се установя в Америка. Разхождах се до два часа сутринта, къпейки се в поезията на пустите улици и в собствената си тъга.
	Не обичах да се сбогувам. Независимо от чувствата, които изпитва човек, когато се разделя с роднини и приятели, изпращането само сипва сол в раната. Станах в шест часа сутринта. Затова не събудих Сидни, а му оставих на масата бележка със следния текст: „Заминавам за Америка. Ще те държа в течение. Целувки. Чарли.“



	VIII

	В продължение на дванадесет дни при ужасно време плавахме по посока на Квебек. Три дни стояхме на едно място с повредено кормило. Но въпреки това при мисълта, че отивах в друг континент, на сърцето ми беше леко и весело. Пътувахме през Канада с кораб за пренасяне на добитък и макар на борда да нямаше никакъв добитък, корабът гъмжеше от плъхове, които нахално се изправяха под койката, докато не ги изгонех, хвърляйки по тях някаква обувка.
	В началото на септември минахме покрай Нюфъндленд в мъгливо време. Най-сетне пред нас се очерта континентът. Валеше ситен дъжд и бреговете на река Сейнт Лорънс изглеждаха пусти. От кораба Квебек приличаше на крепост, в която би могъл да витае призракът на Хамлет, и аз започвах да се питам какво ли ще представляват Съединените щати.
	Но колкото повече приближавахме Торонто, толкова по-красива и по-живописна ставаше природата в своите есенни цветове и аз се обнадеждих. В Торонто сменихме влака и минахме през американските имиграционни власти. Най-сетне в неделя в десет часа сутринта пристигнахме в Ню Йорк. Когато слязохме от трамвая на Таймс скуеър, бях леко разочарован. По паважа и по тротоарите вятърът носеше вестници и Бродуей изглеждаше размъкнат като отпусната жена, току-що станала от леглото. Почти на всеки ъгъл имаше столчета с подставки за краката и на тях удобно се бяха разположили хора по ризи, които чакаха да им лъснат обувките. Имах чувството, че довършват тоалета си на улицата. Много от тях напомняха чужденци, застанали безцелно по тротоарите, сякаш току-що са излезли от гарата, за да убият времето си до следващия влак.
	И все пак това беше Ню Йорк, пълен с приключения, главозамайващ и малко застрашителен. В сравнение с него Париж беше приятелски настроен. Макар че не знаех езика, Париж ме бе посрещал на всяко ъгълче с кръчмичките и кафенетата си с извадените отвън маси. А Ню Йорк беше предимно център на едрия бизнес. Високите небостъргачи изглеждаха безпощадно арогантни, сякаш пет пари не даваха за удобствата на обикновените хора; дори и в баровете клиентите нямаше къде да седнат — имаше само една дълга месингова тръба, върху която да поставят краката си; а макар и заведенията, в които се хранеше народът, да бяха чисти и облицовани с бял мрамор, те имаха студения вид на клиники.
	Наех си вътрешна стая в една от къщите, изградени от кафяв камък, близо до Четиридесет и трета улица, където сега се издига Таймс билдинг*. Стаята беше мрачна и мръсна и ме обзе носталгия за Лондон и за малкия ни апартамент. В подземието на сградата имаше фирма за химическо чистене и гладене и през цялата седмица зловонната миризма от гладенето и прането на дрехите стигаше до стаичката и увеличаваше неудобствата ми.
	[* Сградата, в която доскоро се помещаваше редакцията на в. „Ню Йорк таймс“, дала името си на Таймс скуеър в самия център на Манхатън. — Бел.пр.]
	Първия ден се чувствувах съвсем като чужденец. Беше цяло мъчение да си поръчам нещо в ресторанта, защото говорех с английски акцент, и то бавно. Толкова много хора говореха бързо и изяждаха думите, че се чувствувах неловко и се страхувах да не взема да заеквам и да губя времето им.
	Не можех да се приспособя към това напрегнато темпо. В Ню Йорк дори и собственикът на най-малкото предприятие работи пъргаво. Ваксаджийчето пъргаво лъска обувките ви с кадифения си парцал. Барманът пъргаво ви сервира бирата, като плъзга халбата до вас по полирания тезгях. Когато бюфетчията ви сервира малцово мляко с разбито яйце, той извършва цялата операция като жонгльор в стихията си. С невероятна бързина той грабва чаша и яростно наблъсква в нея всичко, каквото трябва: ванилиева есенция, топка сладолед, две лъжички малц и едно сурово яйце, което счупва с един удар. След това прибавя мляко, разтърсва сместа в един съд и ви я сервира за по-малко от минута.
	Струваше ми се, че много хора на Бродуей се чувствуваха самотни и изоставени като мен; други пък се разхождаха наперено, сякаш всичко наоколо им принадлежеше. Мнозина имаха такъв суров и студен вид, като че ли да бъдеш приятен или любезен беше доказателство за слабост. Но вечерта, когато се смесих с облечената в летни дрехи тълпа на Бродуей, увереността ми се възвърна. Бяхме тръгнали от Англия при хапещ септемврийски студ, а пристигнахме в Ню Йорк в разгара на сиромашкото лято при осемдесет градуса температура*; докато се разхождах, по Бродуей заблестяха безброй разноцветни електрически крушки и улицата заискри като брилянт. В топлата вечер настроението ми съвсем се промени и аз започнах да разбирам какво е Америка: високите небостъргачи, весело бляскащите светлини, вълнуващите светлинни реклами ме изпълниха с надежда и с жажда за приключения.
	[* 80° по Фаренхайт = 27° по Целзий. — Бел.пр.]
	— Това е то! — казах си аз. — Тук е моето място!
	На Бродуей като че ли всеки беше свързан с театъра: актьори, водевилни артисти, циркови и кабаретни артисти се срещаха навсякъде по улиците, в ресторантите, в хотелите и универсалните магазини. Носеха се имената на собственици на театри: Ли Шуберт, Мартин Бек, Уилям Морис, Пърси Уилямс, Кло & Ерлангър, Фроман, Съливън & Консидайн, Пентиджис. Чистачки и момчета, обслужващи асансьорите, келнери и трамвайни кондуктори, бармани, млекари и хлебари — всички говореха като хора от занаята. По улиците можеше да дочуеш разговор между възрастни жени домакини, прилични на съпруги на фермери: „Той току-що завърши турне на Запад с три представления на ден за Пентиджис*1. С подходящ материал този момък би трябвало да успее в големите мюзикхолове.“ „Чухте ли Ал Джолсън*2 в «Уинтър Гардън»? — пита някакъв портиер. — Без него представлението на Джейк положително беше загубено.“
	[*1 Компанията „Пентиджис“, трупите на която даваха по три представления на ден.]
	[*2 Един от най-популярните джазови певци в Съединените щати в началото на века. — Бел.пр.]
	Всеки ден вестниците посвещаваха цяла страница на театъра: водевилните номера биваха класирани на първо, второ и трето място по популярност и аплодисменти подобно на резултатите от конни състезания. Ние още не се бяхме включили в конкуренцията и аз с нетърпение чаках да видя какво място ще заемем в класирането. Бяхме ангажирани само за шестседмично турне в театрите на компанията на Пърси Уилямс. След това нямахме други ангажименти. Следователно продължителността на престоя ни в Америка зависеше от успеха ни. Ако се проваляхме, щяхме да се върнем в Англия.
	Наехме студио за репетиции и в продължение на една седмица репетирахме _„Уау-уау“._ В трупата участвуваше и старият Уимзикъл*1 Уокър, прочутият клоун от театъра „Друъри лейн“. Той беше надхвърлил седемдесетте и имаше дълбок звучен глас, но без никаква дикция, както установихме по време на репетициите, а от него зависеше яснотата на интригата. Той не можа да запомни, както трябва, репликата си: „Ще се забавляваме лудешки ad libitum.“*2 Първата вечер той измънка „Аблиб-блум“ и постепенно стигна до „аблибум“, но никога не успя да каже точната дума.
	[*1 „Капризният“. — Бел.пр.]
	[*2 На воля, както си искаме (лат.). — Бел.пр.]
	В Америка Карно се ползваше с голямо реноме. Затова нашата атракция заемаше централно място в програми, в които участвуваха отлични актьори. И макар че ненавиждах скеча, аз естествено се опитах да извлека колкото се може повече от него. Надявах се, че той може би е, както твърдеше Карно, „точно това, което Америка очаква“.
	Няма да описвам нервите, безпокойството и напрежението, които предшествуваха моето появяване на сцената първата вечер, нито неудобството пред американските артисти, които ни наблюдаваха иззад кулисите. В Англия още първата ми шега разсмиваше публиката и се считаше като барометър за това, как ще бъде посрещната останалата част от комедията. Действието се развиваше в лагер. Аз излизах на сцената от палатка с чаша за чай в ръка.
	АРЧИ _(това бях аз)._ Добро утро, Хъдзън. Можеш ли да ми дадеш малко вода?
	ХЪДЗЪН: Разбира се. За какво ти е?
	АРЧИ: Искам да се изкъпя.
	_(Слабо хихикане, после ледено мълчание от страна на публиката.)_
	ХЪДЗЪН: А как спа снощи, Арчи?
	АРЧИ: О, ужасно! Сънувах, че ме гони гъсеница.
	Пак гробна тишина. И така продължихме монотонно да изговаряме репликите си, а лицата на актьорите американци зад кулисите все повече се удължаваха. Но американците изчезнаха, преди да свърши скечът ни.
	Скечът беше глупав и скучен и аз бях посъветвал Карно да не откриваме турнето си с него. В репертоара си имахме други, много по-забавни скечове, като _„На пързалката“, „Изисканите крадци“, „Пощата“_ и _„Членът на парламента мистър Пъркинс“,_ които биха се харесали на американската публика. Но Карно държеше на своето.
	Меко казано, провалът в една чужда страна обезсърчава. Страшно мъчително беше всяка вечер да се явяваш пред студена и мълчалива аудитория с една шумна и лековата английска комедия. Влизахме и излизахме от театъра като бегълци. Цели шест седмици търпяхме този срам. Останалите артисти страняха от нас като от чумави. Когато, смазани и унижени, се събирахме зад кулисите, преди да излезем на сцената, имахме вид на хора, изправени пред разстрел.
	Макар че се чувствувах самотен и отхвърлен, бях доволен, че живеех сам. Поне не бях принуден да споделям унижението си с други хора. През деня се разхождах до безкрайност по дългите авенюта, които сякаш не водеха наникъде, разсейвах се с посещения в зоологически градини, паркове, аквариуми и музеи. След неуспеха ни Ню Йорк ми се струваше прекалено страшен със своите необичайно високи сгради и с потискащата си атмосфера на конкуренция. Великолепните къщи по Петото авеню не бяха жилища, а паметници на преуспяването. Разкошните му извисяващи се здания и модерните му магазини сякаш безмилостно ми напомняха колко незначителен съм в сравнение с неговото величие.
	Правех дълги разходки из града и отивах чак до бордеите, като минавах през парка на Медисън скуеър, където по пейките в безнадеждна вцепененост седяха бездомни старци с лица на мумии, втренчили очи в краката си. След това тръгвах към Трето и Второ авеню. Тук мизерията беше жестока, горчива и цинична; тя беше навсякъде — крещеше, смееше се, плачеше по входовете на къщите и по спасителните стълбички в случай на пожар, заливаше улиците. Всичко това силно ме потискаше и ме караше бързо да се върна на Бродуей.
	Американецът е оптимист и мисълта му непрекъснато е заета с нови идеи; той никога не се уморява да изпробва нещо ново. Той се надява да направи внезапен „удар“. Спечелѝ на покер! Измъкнѝ се от низините! Продай цялата стока с печалба! Вземи парите и изчезвай! Намери някаква нова комбинация! И все пак това ненормално отношение започна да ме ободрява. Колкото и парадоксално да звучи това, благодарение на нашия неуспех взех да се чувствувам по-свободен и необвързан. В Америка съществуваха много други възможности. Защо да оставам актьор? Не бях се посветил на изкуството. Намери някаква нова комбинация! Самочувствието ми постепенно се възвръщаше. Каквото и да станеше, бях решил да остана в Америка.
	За да се разсея от мисълта за нашия провал, реших да се образовам; започнах да обикалям антикварните книжарници. Купих си няколко учебника — _„Реториката“_ на Келог, една английска граматика и един латинско-английски речник — с намерение да ги изуча. Но от намерението ми не излезе нищо. Едва ги бях купил и ги сложих на дъното на сандъка си и забравих за тях — погледнах ги отново чак при второто ни посещение в Съединените щати.
	През първата ни седмица в Ню Йорк в програмата на театъра беше включен и един номер, наречен _„Гюс Едуардс на училище“,_ изпълняван само от деца. В тази трупа имаше един доста привлекателен нехранимайко, който изглеждаше малък за превзетите си маниери. Той беше страстен комарджия и играеше с купони от цигарени кутии, които магазините на Юнайтед сигар разменяха срещу различни предмети — от никелиран кафеник до роял; той винаги беше готов да играе на зарове за тези купони с техниците в театъра или с когото и да било другиго. Казваше се Уолтър Уинчел*, говореше извънредно бързо и макар през целия си живот да продължи да говори като картечница, по-късно често му се случваше да не улучи целта, когато ставаше дума за истината.
	[* В близкото минало един от най-известните коментатори по радиото и телевизията в Съединените щати. — Бел.пр.]
	Макар че представлението ни се провали, за мен се появиха много добри отзиви. Сайм Силвърман от списанието _„Варайъти“_ писа за мен: „В трупата имаше поне един забавен англичанин, добър и за Америка.“
	Ние вече се бяхме примирили с мисълта, че като изтекат шестте седмици, ще трябва да си стегнем куфарите и да се върнем в Англия. Но третата седмица играхме в театъра на Пето авеню пред публика, състояща се предимно от прислужници и лакеи — англичани. За мое голямо учудване първото представление в понеделник мина при изключителен успех. Те се смееха на всяка шега. Всички от трупата, включително и аз, бяхме изненадани — аз очаквах обичайното безразличие. Тъй като играех, без да влагам големи усилия, предполагам, че съм се отпуснал. Следователно нямало е как да сбъркам.
	По това време ни видя един импресарио и ни ангажира за двадесетседмична обиколка в Западните щати в театрите на компанията „Съливън & Консидайн“. Щяхме да играем в евтини водевилни театри и да даваме по три представления на ден.
	Макар и успехът ни през първото турне, организирано от „Съливън & Консидайн“, да не беше блестящ, ние бяхме много по-добри в сравнение с останалите номера. По онова време Средният запад*1 имаше чар. Темпото на живота беше по-бавно, атмосферата — романтична; пред входа на всеки дръг-стоур*2 и бар имаше масичка за хвърляне на зарове срещу всички продукти, които се продаваха вътре. В неделя сутрин по главната улица непрекъснато отекваше глухият звън на търкалящите се зарове; този звук беше приятен и успокояващ и много пъти за десет цента спечелвах продукти, които струваха един долар.
	[*1 Обобщаващо название на щатите, които се намират в централната част на, САЩ. — Бел.пр.]
	[*2 Буквално — аптека. В американския дръг-стоур обаче се продават и всевъзможни други неща, включително сандвичи, кафе, книги и др. — Бел.пр.]
	Животът беше евтин. В един малък хотел човек можеше за седем долара седмично да получи пълен пансион, включително три ястия дневно. Храната беше почти без пари. Опората на нашата трупа беше бюфетът за безплатни обеди в бирариите. За един никел*1 човек можеше да получи чаша бира, а освен това и да си избере каквито студени закуски иска. Имаше свински крачета, резени шунка, картофена салата, сардини, стъргано сирене, разнообразие от нарязани суджучета, лебервурст, салам и кренвирши. Някои от членовете на трупата се възползуваха от това и препълваха чиниите си, докато не се намесеше бюфетчията: „Ей, закъде по дяволите си тръгнал с тоя товар, да не би да си мислиш, че отиваш в Клондайк“*2?
	[*1 Монета от пет цента. — Бел.пр.]
	[*2 Река и местност в територията Юкон, Канада, център на прочутата „треска за злато“ в 1896 г. — Бел.пр.]
	В трупата бяхме най-малко петнадесет души и всеки от нас спестяваше почти половината от заплатата си дори след като сам си плати леглото във влака. Моята заплата беше седемдесет и пет долара седмично, от които петдесет редовно и решително внасях в Манхатанската банка.
	Турнето ни отведе чак до брега на Тихия океан. В Западните щати в същата програма участвуваше и един красив млад тексасец, акробат на трапец, който не можеше да реши дали да продължи да играе на трапеца със своя партньор, или да стане професионален боксьор. Всяка сутрин надявах боксовите ръкавици и се изправях срещу него и макар че той беше по-висок и по-тежък от мен, удрях го, когато си поискам. Ние станахме много добри приятели и след тренировката по бокс често обядвахме заедно. Той ми каза, че родителите му били обикновени тексаски фермери, и ми разправяше за живота във фермата. Не след много време взехме да се убеждаваме, че е по-добре да напуснем театъра и като съдружници да отглеждаме прасета.
	Помежду си бяхме спестили две хиляди долара и мечтаехме да направим състояние; възнамерявахме да купим земя в Арканзас по петдесет цента акъра — като започнем с две хиляди акра — и с останалата сума да закупим прасета и да облагородим земята. Бяхме изчислили, че ако всичко върви добре, от общия прираст на свинското стадо при средно пет прасета на прасене годишно за пет години щяхме да спечелим по сто хиляди долара.
	Докато пътувахме с влака, гледахме през прозорците към свинефермите и възбудата ни нямаше край. Когато ядяхме, мислехме за прасета, когато спяхме, сънувахме прасета. И ако не бях си купил една книжка за научното отглеждане на прасетата, може би бих се отказал от театъра и бих започнал да отглеждам прасета, но тази книжка, в която подробно се описваше кастрирането на прасетата, охлади ентусиазма ми и аз бързо забравих за плановете ни.
	По време на обиколката носех със себе си цигулката и виолончелото си. Откакто бях навършил шестнадесет години, всеки ден се упражнявах на тези инструменти в стаята си от четири до шест часа. Всяка седмица вземах уроци от диригента на оркестъра в театъра или от някой друг, който той ми препоръчваше. Тъй като съм левак, струните на цигулката ми бяха разместени. Имах големи амбиции да стана концертиращ музикант, а ако не успеех да постигна това, да използувам умението си в някакъв водевилен номер, но с течение на времето ми стана ясно, че никога няма да стана добър музикант, и се отказах от заниманията си.
	През 1910 г. Чикаго беше привлекателен въпреки своята черна и мръсна грозота; градът все още живееше в духа на „границата“*1, цъфтяща и героична столица „от дим и стомана“, както я нарече Карл Сендбърг*2. Предполагам, че обширните равнини около нея приличат на руските степи. В Чикаго цареше атмосферата на дивите веселби на пионерите*3, която възбуждаше чувствата, но прикриваше една чисто мъжка самотност. Като противодействие на тази физическа болка имаше едно национално развлечение, познато под името бурлеска, в която играеха недодялани комици, заобиколени от двадесет или повече гърли. Някои от момичетата бяха хубави, други увехнали в професията си. Някои от комиците бяха смешни, а повечето от скечовете им бяха цинични историйки, чието действие се развиваше в харемна обстановка. Атмосферата беше „мъжествена“, заредена с вулгарен антагонизъм между двата пола, който, колкото и парадоксално да звучи това, охлаждаше желанието на зрителите към всякакви нормални полови отношения — те само подсмърчаха. В Чикаго изобилствуваха подобен род представления; в едно от тях, наречено _„Говеждият тръст на Уотсън“,_ двадесет невероятно дебели жени на средна възраст се показваха на сцената облечени в трико. В рекламата се казваше, че общото им тегло било няколко тона. Снимките им на витрините пред театъра, показващи ги в свенливи пози, бяха тъжни и потискащи.
	[*1 При постепенното завоюване на западните територии от заселниците в Северна Америка „границата“ непрестанно се е измествала все по на запад с изтребването на индианските племена — Бел.пр.]
	[*2 Американ поет, автор на много стихосбирки, проучвания върху историята на САЩ и обемиста биография на Линкълн. — Бел.пр.]
	[*3 Пионери — обичайно название в САЩ на хората, които първи са навлезли в Дивия запад. — Бел.пр.]
	В Чикаго живеехме в малък хотел на Уобъш авеню в центъра на града: макар че беше мрачен и мръсен, в него имаше някакво романтично очарование, тъй като там живееха повечето гърли от бурлеската. Във всеки град ние отивахме направо в хотела, където отсядаха гърлите, със сластни надежди, които никога не се осъществяваха. Влаковете на въздушното метро* профучаваха покрай прозореца ми през нощта и светлините им трептяха по стената на моята спалня подобно на старинен биоскоп. И все пак този хотел ми се хареса, макар че там не преживях нито едно приключение.
	[* В някои градове на САЩ все още има влакове на метрото, които се движат върху релси, инсталирани на железобетонни пилони над улиците на височина 5–6 метра от земята. — Бел.пр.]
	По някакви причини едно мълчаливо и младо момиче винаги беше самотно и вървеше с малко смутен вид. Понякога се разминавахме във фоайето на хотела, но аз нямах достатъчно смелост да се запозная с него, а трябва да си призная, че и то с нищо не ме насърчи.
	Когато напуснахме Чикаго на път за Тихоокеанското крайбрежие, момичето пътуваше с нас във влака; бурлескните трупи, които отиваха на Запад, обикновено следваха еднакъв маршрут и играеха в едни и същи градове. Минавайки през вагона, аз го видях да разговаря с един от актьорите от нашата трупа. След малко той се върна и седна до мен.
	— Що за момиче е тя? — попитах аз.
	— Много е мила, бедната. Съжалявам я.
	— Защо?
	Той се наведе към ухото ми:
	— Спомняш ли си за слуха, че една от гърлите била болна от сифилис? Това е тя.
	В Сиатл момичето бе принудено да напусне трупата и да постъпи в болница. Събрахме пари, за да я подпомогнем — всички пътуващи трупи дадоха своя принос. Бедната девойка, всички знаеха от какво страда. Независимо от това тя ни беше много благодарна и след две седмици се върна в трупата си, излекувана с инжекциите „Салварзан“ — съвсем ново лекарство по онова време.
	В онези дни в Америка изобилствуваха кварталите с червени фенери. Особено прочут в Чикаго беше „Домът на всички нации“, собственички на който бяха две стари моми — сестрите Евърли; той беше известен с това, че в него имаше жени от всички националности. Стаите бяха обзаведени във всевъзможни стилове и декори: турски, японски, Людовик XVI, имаше дори и една арабска шатра. Това беше най-луксозното заведение от този род в целия свят — и най-скъпото. Негови клиенти бяха милионери, едри индустриалци, министри, сенатори и съдии. Когато участниците в някакъв конгрес свършваха работата си, те обикновено наемаха цялото заведение за вечерта. Говореше се, че един богат сластолюбец се установил там за три седмици, без нито веднъж да види дневна светлина.
	Колкото по на запад отивахме, толкова повече ми харесваше. Макар че пейзажът от обширни пусти равнини, който наблюдавах от влака, беше тъжен и мрачен, той ме изпълваше с надежди. Просторът има благотворно въздействие върху човешкия дух. По-свободно се диша и чувствувах как моят кръгозор се разширява. Градове като Кливленд, Сейнт Луис, Минеаполис, Сейнт Пол, Канзас сити, Денвър, Бют, Билингз пулсираха с динамиката на бъдещето, а аз бях изцяло проникнат от нея.
	Сприятелихме се с много хора от другите водевилни трупи. Във всеки град се събирахме най-малко по шестима в кварталите на публичните домове. Понякога успявахме да спечелим симпатиите на собственичката на някой вертеп, тя затваряше „заведението“ за цялата нощ и ние се разполагахме в него на воля. От време на време някои от момичетата се влюбваха в актьорите и отиваха с тях до следващия град.
	Кварталът с червените фенери в Бют, щата Монтана, се състоеше от една главна улица и няколко странични улички със стотина малки стаички, където се бяха настанили млади момичета от шестнадесет години нагоре, които се продаваха за по един долар. Бют се хвалеше с най-хубавите проститутки от целия Среден запад и това беше вярно. Ако видеше някое красиво, елегантно облечено момиче, можеше да бъдеш сигурен, че то беше от квартала с червените фенери и е тръгнало по покупки. Когато не бяха „на работа“, те не поглеждаха нито наляво, нито надясно и имаха съвсем почтен вид. Години след това спорихме със Съмърсет Моъм за неговата героиня Седи Томпсън от пиесата му _„Дъжд“._ В нейната роля, доколкото си спомням, Джейн Ийгълз се обличаше доста гротескно, с гумени ботушки. Казах му, че нито една проститутка в Бют, Монтана, не би могла да печели пари, ако се обличаше така.
	В 1910 г. Бют, Монтана, беше още град от типа на Ник Картър* — миньорите носеха високи ботуши, обърнати в горната си част, шапки с широки периферии и червени шалове около врата. Бях очевидец и на стрелба по улицата — дебел възрастен шериф стреля в краката на един избягал затворник, когото накрая заловиха в една глуха уличка, за щастие невредим.
	[* Герой от приключенски романи и филми. — Бел.пр.]
	Колкото по на запад отивахме, толкова по-леко ставаше на сърцето ми. Маршрутът ми минаваше през Уинипег, Тейкома, Сиатл, Ванкувър и Портленд. В Уинипег и Ванкувър публиката беше предимно английска и въпреки моите проамерикански настроения ми правеше удоволствие да играя пред нея.
	И най-сетне Калифорния! — слънчев рай с портокалови гори, лозя и палми, които се разстилаха на хиляди мили по Тихоокеанското крайбрежие. Сан Франциско, вратата към Ориента, беше град с добра храна и ниски цени; там за пръв път ядох жабешки бутчета à la provençale, кекс с ябълки и авокадо*. Ние отидохме там в 1910 г.; градът едва се бе съвзел от земетресението през 1906 г., или пожара, както предпочитаха да го наричат там. По стръмните улици все още се виждаха една-две пукнатини, но от разрушенията нямаше почти никаква следа. Всичко, включително и моят малък хотел, беше ново и блестеше.
	[* Плод, приличен на круша, с твърдо месо, отглеждан в Западните щати — Бел.пр.]
	Играехме в театър „Емпрес“, собственост на Сид Грауман и баща му, мили и общителни хора. За пръв път името ми се появи на афиш само, без да се споменава Карно. А колко очарователна беше публиката! Макар че _„Уау-уау“"_ беше скучен скеч, салонът винаги беше претъпкан, а зрителите крещяха от смях. Грауман ентусиазирано ми каза: „Ако някой ден скъсате с трупата на Карно, върнете се тук и ще поставяме представления заедно.“ Този ентусиазъм беше нов за мен. В Сан Франциско човек чувствуваше духа на оптимизъм и предприемчивост.
	Лос Анжелос, от друга страна, беше грозен, горещ и потискащ град, а хората имаха блед и анемичен вид. Климатът беше много по-топъл, но без свежестта на Сан Франциско; природата е надарила Северна Калифорния с богатства, които ще се запазят и ще процъфтяват, когато Холивуд ще е изчезнал в праисторическите катранени ями на булевард Уилтшър.
	Първото си турне завършихме в Солт лейк сити, родината на мормоните*, и това ми напомни за Мойсей, повел децата на Израел. Това беше голям, пръснат град, който сякаш трептеше в горещината на слънцето подобно на мираж, с широки улици, каквито могат да измислят само хора, прекосили обширни равнини. Подобно на мормоните градът беше горделив и суров — такава беше и публиката.
	[* Религиозна секта, основана в 1830 г. от Дж. Смит, която до 1890 г. е допускала полигамия. — Бел.пр.]
	След като играхме _„Уау-уау“"_ в турнето, организирано от „Съливън & Консидайн“, върнахме се обратно в Ню Йорк с намерение веднага да отпътуваме за Англия, но мистър Уилям Морис, който се бореше срещу другите водевилни тръстове, ни ангажира за шест седмици да изиграем целия си репертоар в неговия театър на Четиридесет и втора улица в Ню Йорк. Открихме със скеча _„Една вечер в английски мюзикхол“,_ който имаше огромен успех.
	Същата седмица един млад мъж и приятелят му имали доста късно среща с две момичета и за да убият времето, случайно влезли в Американския мюзикхол на Уилям Морис и видели нашето представление. Единият от тях забелязал: „Ако някога стана голяма клечка, ето един младеж, когото ще ангажирам.“ Той имал предвид моето изпълнение в ролята на пияницата от _„Една вечер в английски мюзикхол“._ По онова време той работеше като статист в компанията „Байоуграф“ на Д. У. Грифит* и получаваше по пет долара на ден. Това беше Мак Сенет, по-късно основател на филмовата компания „Кийстоун“.
	[* Дейвид Грифит (1876–1948) — голям американски режисьор от немия период на киното. Поставил известните филми „Нетърпимост“, „Раждането на нацията“, „Пътят на изток“ и много други. Оказал голямо влияние върху развитието на световното киноизкуство. — Бел.пр.]
	След като шест седмици играхме с голям успех за Уилям Морис в Ню Йорк, бяхме ангажирани за ново двадесетседмично турне от „Съливън & Консидайн“.
	Когато наближи краят на второто ни турне, аз загубих настроение. Оставаха ни само три седмици — Сан Франциско, Сан Диего, Солт Лейк сити и после обратно в Англия.
	В деня преди да напуснем Сан Франциско, тръгнах да се разхождам по Маркит стрийт и попаднах на малко дюкянче със завеса на витрината и табелка с надпис: „Гледане на ръка и на карти — един долар.“ Влязох малко смутен и от една вътрешна стая излезе пълна жена на около четиридесет години, която още дъвчеше — бях прекъснал обеда й. Тя небрежно ми посочи малка масичка до стената срещу вратата и без да ме погледне, каза: „Седнете, моля“, после седна срещу мен. Маниерите й бяха резки. „Размесете тези карти и ги сечете три пъти по посока на мен, след това поставете ръцете си на масата с дланите нагоре.“ Тя обърна картите, разстла ги, разгледа ги, после погледна дланите ми. „Готвите се за дълъг път, което значи, че ще напуснете Щатите. Но скоро ще се върнете отново и ще минете на друга професия — нещо различно от това, което правите сега.“ Тук тя се поколеба и се обърка. „Всъщност професията ви ще бъде почти същата, но все пак различна. В това ново начинание виждам голям успех; предстои ви изключителна кариера, но не зная каква ще бъде тя.“ Тя за пръв път ме погледна, след това взе китката ми. „О, да, виждам три брака; първите два няма да са сполучливи, но ще свършите живота си щастливо женен, с три деца.“ (Тук тя сбърка!) След това отново разгледа ръката ми. „Да, ще натрупате огромно състояние — това е ръка, която печели пари.“ След това изучи лицето ми. „Ще умрете от бронхопневмония на осемдесет и две години. Един долар, моля. Имате ли някакви въпроси?“
	— Не — засмях се аз — мисля, че това е достатъчно.
	В Солт Лейк сити вестниците бяха пълни със съобщения за кражби и обири на банки. В нощни клубове и кафенета маскирани бандити, нахлузили чорапи върху главите си, принуждаваха посетителите да се наредят до стените и ги обираха. За една нощ имаше три обира от този род и бандитите тероризираха целия град.
	След представлението обикновено отивахме в близкия бар на чашка и понякога се запознавахме с клиентите. Една вечер в бара влезе пълен човек с кръгло добродушно лице, придружен от още двама души. Пълният, най-възрастният от тримата, се приближи до нас:
	— Не сте ли вие, дето играете в оная английска комедия в „Емпрес“?
	Ние усмихнато кимнахме с глава.
	— Видяхте ми се познати! Ей, момчета! Я елате насам! — Той повика двамата си приятели и след като ни ги представи, ни покани да пийнем нещо.
	Дебелият беше англичанин, макар почти нищо да не беше останало от английския му акцент; той беше добродушен петдесетгодишен човек с малки игриви очи и румено лице.
	Мина известно време и двамата му приятели и другите актьори от нашата трупа отидоха на бара; ние с „Шишко“, както го наричаха по-младите му приятели, останахме сами.
	Той започна да ми се доверява:
	— Преди три години се върнах в родината — каза той, — но тя вече не е същата… Тука си е най-хубаво. Дойдох преди трийсет години и като глупак се изкривих от работа в медните рудници на Монтана, но после поумнях. „Това е работа за кретени“ — казах си аз. — Сега имам момчета, които работят за мене.
	Той измъкна от джоба си дебела пачка банкноти:
	— Да пием още по едно.
	— Внимавайте — шеговито казах аз. — Може да ви оберат!
	Той ме погледна с дяволска, хитра усмивка, после ми намигна:
	— Мен ще ме оберат друг път!
	След това намигане ме обхвана ужасяващо чувство. Намигането даваше да се подразберат много неща. Той продължи да се усмихва, без да сваля очи от мен.
	— Ясно ли ти е? — попита той.
	Кимнах, че съм разбрал.
	След това приближи устни до ухото ми и заговори с поверителен тон:
	— Виждаш ли ги ония двамата? — прошепна той, като имаше предвид приятелите си. — Това са моите хора — двама идиоти… Нищичко нямат в главата си, но кураж — колкото искаш.
	Аз поставих пръст на устните си в знак, че трябва да внимава, защото могат да ни чуят.
	— Няма опасност, братле, тая вечер се измъкваме. Слушай — продължи той, — и двамата сме англичани, нали — идваме от старата мъгла. Много пъти съм те гледал в театър „Емпайър“ в Айлингтън, когато влизаш в оня сандък и падаш от него. — Той направи гримаса. — Това е тежък занаят, братле.
	Аз се засмях.
	Той започна да ми се доверява все повече и повече, каза, че искал да станем приятели за цял живот, и поиска да узнае адреса ми в Ню Йорк.
	— Ще ти драсна някой ред, да ти припомня доброто старо време — каза той.
	За щастие той никога не ми се обади.


	IX

	Не страдах много, че напусках Съединените щати, защото бях решил да се върна пак: не знаех само как и кога. Независимо от това с нетърпение очаквах да се прибера в нашия удобен малък апартамент в Лондон. След като бях обиколил Съединените щати, той се бе превърнал в нещо като светилище.
	Сидни отдавна не ми се беше обаждал. В последното си писмо ми писа, че у дома живеел дядо. Но когато пристигнах в Лондон, Сидни ме посрещна на гарата и ми каза, че бил освободил апартамента, оженил се и наел мебелиран апартамент някъде около Брикстън роуд. За мен беше жесток удар да науча, че това щастливо малко убежище, което бе придало някакъв смисъл на моя живот и ме караше да се гордея, че имам дом, вече го нямаше… Бях бездомник. Наех една задна стая на Брикстън роуд. Тя беше така мрачна, че реших да се върна в Съединените щати колкото е възможно по-скоро. Тази вечер Лондон прояви толкова интерес към моето завръщане, колкото един празен автомат проявява към монетата, която пускаш в него.
	Понеже Сидни беше женен и работеше всяка вечер, ние рядко се виждахме; но в неделя и двамата отивахме да видим мама. Този ден ни потискаше, тъй като тя не беше добре. Току-що беше изкарала период на буйство, през който пеела химни, и я бяха затворили в изолирана стая. Медицинската сестра ни беше предупредила. Сидни отиде да я види, но на мен ми липсваше достатъчно смелост и останах да чакам отвън. Той се върна разстроен и ми каза, че я лекували с леденостудени душове и че лицето й било съвсем посиняло. Решихме да я прехвърлим в частна клиника — вече можехме да си позволим това. Преместихме я в същата клиника, в която по онова време се намираше и големият английски комик Дан Линоу.
	С всеки изминат ден аз се чувствувах по-безличен като човек, изтръгнат от корените си. Мисля, че ако се бях върнал в нашия, малък апартамент, самочувствието ми щеше да бъде по-друго. Естествено тъгата не ме завладя напълно. След като се завърнах от Щатите, хората, които познавах, традициите, всичко, което ме свързваше с Англия, ме вълнуваше дълбоко. Лятото беше великолепно за английския климат и неговата романтична красота се различаваше от всичко, което бях виждал другаде.
	Моят шеф мистър Карно ме покани на остров Тег да прекарам един уикенд на неговата малка речна яхта. Тя беше луксозно обзаведена с облицовка от махагон и отделни кабини за гости. Вечерта беше красива и свежа и след вечеря ние седнахме на горната палуба под разноцветните гирлянди да изпием кафето си и изпушим по една цигара. Това беше Англия — страната, която би могла да ме откъсне от всяка друга страна.
	Внезапно някакъв превзет глас започна да крещи с истеричен фалцет: „Я виж ти, какво хубаво корабче! И светлините! Ха, ха, ха!“ — гласът премина в истеричен подигравателен смях. Погледнахме да видим откъде идва смехът и видяхме мъж в бял костюм в една гребна лодка, на задната седалка на която се беше облегнала дама. Гледката напомняше карикатура в _„Пънч“*1._ Карно се надвеси над борда и пусна по посока на лодката една звучна псувня, но нищо не можеше да спре истеричния смях. „Остава ни само едно — да бъдем толкова вулгарни, колкото ни мисли“ — казах аз. И отправих поток от раблесовски*2 псувни, от които дамата се почувствува така неудобно, че той бе принуден бързо да отдалечи лодката.
	[*1 Английско седмично хумористично списание. — Бел.пр.]
	[*2 Франсоа Рабле (1499–1553) — френски лекар, професор по анатомия, хуманист и писател, епикуреец, автор на сатирични романи. — Бел.пр.]
	Смешното избухване на този идиот не беше критика, насочена срещу вкуса на Карно, а критика, основана на снобски предразсъдък срещу това, което той смяташе за дребнобуржоазна суетност. Този човек никога не би крещял истерично срещу Бъкингамския дворец: „Я вижте в каква голяма къща живеем!“ Нито би се смял на каляската при коронацията в Англия. Докато бях в Англия, навсякъде чувствувах това класово разделение. Изглежда, че този тип англичани прекалено бързо преценяват колко по-ниско от тях на социалната стълбица се намират другите хора.
	Когато се върна от Америка, нашата трупа незабавно започна работа и в продължение на четиринадесет седмици давахме представления в мюзикхоловете на Лондон. Представяхме се добре и публиката беше прекрасна, но през цялото време се питах дали някога отново ще се върнем в Щатите. Обичах Англия, но ми беше невъзможно да живея в нея; поради условията, в които бях израснал, имах неприятното чувство, че се връщам към едно потискащо ежедневие. Затова изпаднах във възторг, когато ни съобщиха, че са ни взели за ново турне в Щатите.
	В неделя Сидни и аз видяхме мама и ни се стори, че здравето й се е подобрило; преди Сидни да замине за провинцията, вечеряхме заедно. Последната вечер, която прекарах в Лондон, аз отново обиколих центъра, объркан, тъжен и с горчив вкус в устата, като си мислех: „За последен път виждам тези улици.“
	Този път пристигнахме в Ню Йорк с парахода _„Олимпик“_ и пътувахме във втора класа. Бумтенето на машините намаля, а това значеше, че приближаваме нашата цел. Този път аз се чувствувах в Щатите като у дома си — чужденец между чужденци и близко свързан с тях.
	Колкото и да ми се харесваше Ню Йорк, с нетърпение очаквах да отида в Западните щати и да се срещна със старите познати и приятели: ирландския барман в Бют, щата Монтана, сърдечния и гостоприемен милионер от Минеаполис, който се занимаваше с покупко-продажба на недвижими имоти, хубавото момиче от Сейнт Пол, с което бях прекарал една романтична седмица, шотландеца Макаби, собственик на мини в Солт Лейк сити, симпатичния зъболекар в Тейкома и семейството Грауман в Сан Франциско.
	Преди да отидем на Тихоокеанското крайбрежие, дадохме няколко представления в малките театри в предградията на Чикаго и Филаделфия и в промишлени центрове, като Фол ривър, Дюлут и др.
	Както обикновено, живеех сам. Но това си имаше предимства, защото ми даваше възможност да разширя познанията си — решение, което бях взел месеци преди това, но не бях изпълнил.
	Съществува своеобразно братство между хората със страст към знанието. Аз бях член на това братство. Но моите съображения не бяха съвсем безкористни; исках да се уча не от любов към познанието, а като защита срещу презрението на света към невежите. Затова винаги когато имах време, обикалях антикварните книжарници.
	Във Филаделфия попаднах случайно на едно издание на _„Есета и лекции“„_ от Робърт Ингъсол. Това бе вълнуващо откритие; неговият атеизъм утвърди собственото ми убеждение, че ужасяващата жестокост на Стария завет има упадъчно влияние върху човешкия дух. После открих Емърсън*1. След като прочетох есето му _“Самоупование",_ имах чувството, че съм придобил златен патент за самоупование в деня на раждането си. Следващият автор беше Шопенхауер. Купих си три тома от _„Светът като воля и представа“,_ откъси от които четох в продължение на повече от четиридесет години. _„Стръкчета трева“_ на Уолт Уитман ме отегчиха и ме отегчават и до ден-днешен. Той пише прекалено много за преливащото от любов сърце, превърнал се е в някакъв мистик на нацията. В съблекалнята си между две представления имах удоволствието да се запозная и с творчеството на Марк Твен, По, Хоторн*2, Ървинг*3 и Хезлит. По време на това второ турне може би не успях да се запозная толкова добре с класиците, колкото исках, но, от друга страна, добре се запознах със скуката в низините на театралния бизнес.
	[*1 Ралф Уолдо Емърсън (1803–1882) — американски писател, поет и философ идеалист. — Бел.пр.]
	[*2 Натенийл Хоторн (1804–1864) — американски писател романтик. — Бел.пр.]
	[*3 Уошингтън Ървинг (1783–1856) — американски писател. — Бел.пр.]
	Евтините мюзикхолове бяха студени и потискащи и надеждите за моето бъдеще в Америка се разпръскваха в мелницата на три, а понякога и четири представления всеки ден от седмицата. В сравнение с това водевилът в Англия беше истински рай. Там поне работехме шест дни седмично* и давахме по две представления на вечер. Утешението ни беше, че в Америка можехме да спестим малко повече пари.
	[* По традиция в Англия по религиозни съображения в празнични дни няма театрални представления, спортни състезания и др. — Бел.пр.]
	Играхме в такива долнопробни театри в продължение на пет месеца и аз така се изтощих и обезсърчих, че когато във Филаделфия ни дадоха едноседмична почивка, аз я приветствувах с радост. Трябваше ми промяна, друга обстановка, в която да изгубя личността си, да стана някой друг. Еднообразната рутина на евтиния водевил ми беше дошла до гуша и реших за една седмица да се впусна в романтиката на изискания живот. Бях спестил доста пари и в моето отчаяние реших да ги пръскам наляво и надясно. И защо не? Бях живял скромно, за да ги спестя, и ако останех без работа, бих продължил да живея скромно с тези пари; защо тогава да не похарча сега поне малко от тях?
	За седемдесет и пет долара си купих скъп халат и луксозно куфарче. Продавачът беше много любезен: „Бихте ли искали да ви ги донесем в хотела, сър?“ Тези няколко думи ме ободриха и повдигнаха самочувствието ми. Взех решение: ще отида в Ню Йорк и ще се отърся временно от евтиния водевил и от цялото тъжно съществуване.
	Наех си стая в хотел „Астор“, който за онова време беше грандиозен. Бях облякъл елегантното си палто и носех бомбе, бастунче и, естествено, малкото си куфарче. Разкошът на фоайето и самоувереността на хората, които се перчеха из него, ме накараха леко да потръпна, докато се записвах в канцеларията.
	Стаята струваше четири и половина долара на ден. Запитах плахо дали не трябва да платя предварително. Служителят беше много вежлив и ме успокои:
	— О, не, сър, не е необходимо.
	Толкова се развълнувах, докато минавах през хола, с цялата му позлата и плюш, че когато стигнах в стаята си, ми се доплака. Останах в нея повече от час и разглеждах банята с модерните й инсталации, като пробвах различните кранове за топла и студена вода. Колко приятен е луксът, как успокоява той!
	Окъпах се, вчесах косата си и сложих новия си халат с намерение да използувам докрай целия лукс, на който ми даваха право моите четири и половина долара… Само да имах нещо да чета, поне един вестник. Но нямах смелостта да позвъня да ми донесат вестник. Затова се отпуснах на едно кресло в средата на стаята и започнах да разглеждам всичко с чувството на самодоволна меланхолия.
	След малко се облякох и слязох долу. Попитах къде е ресторантът. Беше доста рано за вечеря; ресторантът беше почти празен. Оберкелнерът ми предложи маса до прозореца:
	— Ще ви бъде ли удобно тук, сър?
	— Все ми е едно — отвърнах с най-добрия си английски акцент.
	Изведнъж около мен се завъртя цял балет от келнери; донесоха ми вода с лед, листа с менюто, хляб с масло. Толкова бях развълнуван, че не ми се ядеше. Въпреки това изпълних целия церемониал и поръчах бульон, печено пиле и сладолед с ванилова есенция за десерт. Келнерът ми предложи листа за напитки и след като го прегледах внимателно, поръчах половин бутилка шампанско. Бях прекалено много погълнат от ролята, която играех, за да ми се усладят виното или ястията. Когато свърших, дадох на келнера един долар — необичайно щедър бакшиш за онова време. Но този жест си струваше парите заради поклоните и вниманието, с което бях обграден, когато излизах от ресторанта. Без особена причина се върнах в стаята си, стоях там десет минути, измих ръцете си и излязох.
	Беше мека лятна вечер, която напълно подхождаше на настроението ми, и аз бавно се отправих към Метрополитън опера. Даваха _„Танхойзер“._ Никога не бях слушал класическа опера освен откъси от арии в мюзикхоловете и я мразех. Но сега бях точно в настроение да гледам опера. Купих си билет и седнах на втория балкон. Пееха на немски и не разбирах нито дума, нито пък знаех сюжета. Но когато отнесоха мъртвата кралица под звуците на хора на пилигримите, аз се разплаках с горчиви сълзи. Имах чувството, че тази сцена обобщава цялата мъка, която бях изпитал през живота си. Не можах да се овладея; не зная какво са си помислили хората около мен, но излязох от салон отпаднал и емоционално разстроен.
	Тръгнах да се разхождам из центъра на града, като подбирах най-тъмните улички, защото не можех да понасям вулгарния блясък на Бродуей, нито пък можех да се върна в тази глупава хотелска стая, докато не преминеше това настроение. Когато се съвзех, имах намерение да си легна веднага. Бях изтощен духовно и физически.
	Влизайки в хотела, внезапно се сблъсках с брата на Хети, Артър Кели, по-рано директор на трупата, в която играеше тя. Тъй като й беше брат, бях се опитал да поддържам добри приятелски връзки с него. Но не бях виждам Артър вече няколко години.
	— Чарли! Къде отиваш? — попита той.
	Безразлично кимнах по посока на хотел „Астор“:
	— Готвех се да си лягам — казах аз.
	Отговорът ми направи впечатление на Артър.
	Той беше с двама приятели и след като ми ги представи, предложи да отидем в апартамента му на Медисън авеню, за да изпием по чаша кафе и си поприказваме.
	Апартаментът му беше доста комфортен: ние насядахме в кръг и поведохме разговор за туй-онуй, като Артър грижливо избягваше всякакъв намек за нашето минало. И все пак, тъй като бях отседнал в хотел „Астор“, той беше любопитен да научи нещо за мен. Но аз не му казах почти нищо, освен че съм дошъл в Ню Йорк да си отпочина два-три дни.
	Артър се беше издигнал много в сравнение с времето, когато живееше в Кембъруел. Сега той беше заможен бизнесмен и работеше в компанията на зет си Франк Дж. Гулд. Колкото повече слушах брътвежите му за „обществото“, толкова повече ме обземаше меланхолия. „Той е симпатичен човек — каза Кели, говорейки за един от своите приятели — и доколкото разбирам, произлиза от много добро семейство.“ Аз вътрешно се усмихнах на този му интерес към родословията и разбрах, че нямаме много допирни точки с него.
	В Ню Йорк останах само един ден. Следващата сутрин реших да се върна във Филаделфия. Макар че този един-единствен ден ми даде промяната, от която имах нужда, това бяха двадесет и четири часа на вълнение и самота. Сега ми трябваше компания. С нетърпение очаквах представлението в понеделник сутрин, на което щях да се видя с другите членове на трупата. Колкото и досадно да ми беше да се върна към тежкото ежедневие, този единствен ден на охолен живот ми беше достатъчен.
	Когато се върнах във Филаделфия, отбих се в театъра. Имаше една телеграма, адресирана до мистър Рийвс и аз случайно се намирах там, когато той я прочете.
	— Дали това не се отнася до вас! — попита той.
	В телеграмата се казваше: „Ако във вашата трупа има човек на име Чафин или нещо подобно, нека влезе във връзка с «Кесел & Бауман», Лонгейкър билдинг № 24, Бродуей.“
	В трупата нямаше човек с такова име, но Рийвс бе предположил, че може би става дума за Чаплин. Аз се развълнувах, защото, както разбрах, Лонгейкър билдинг се намираше в центъра на Бродуей и в него имаше много адвокатски кантори. Спомних си, че някъде в Щатите имам богата леля, и въображението ми заработи: тя може би е умряла и ми е оставила наследство. Затова телеграфирах на „Кесел & Бауман“, че в трупата има човек на име Чаплин, когото може би имат предвид. С нетърпение очаквах отговора им. Той дойде същия ден. Разтворих телеграмата: „Може ли да уредите Чаплин да дойде в нашата кантора колкото е възможно по-скоро“ — гласеше тя.
	Развълнуван и изпълнен с очакване, взех ранния сутрешен влак за Ню Йорк, който изминаваше разстоянието от Филаделфия само за два и половина часа. Не знаех какво да очаквам — представях си се, че седя в адвокатската кантора и слушам как ми четат завещанието.
	Когато пристигнах обаче, бях много разочарован, защото „Кесел & Бауман“ се оказаха не адвокати, а производители на филми. Действителността обаче щеше да се окаже истински вълнуваща.
	Мистър Чарлз Кесел, един от собствениците на компанията за комични филми „Кийстоун“, каза, че мистър Мак Сенет ме бил видял в ролята на пияницата в „Американския мюзикхол“ на Четиридесет и втора улица и че ако аз съм бил същият човек, той би желал да ме ангажира на мястото на мистър Форд Стърлинг. Мен често ме бе занимавала идеята да работя в киното и дори бях предложил на нашия директор Рийвс да станем съдружници и да откупим авторското право на всички скечове на Карно, за да ги филмираме. Но Рийвс се отнесе скептично към тази идея и с право, защото ние нямахме и понятие от правенето на филми.
	Мистър Кесел попита дали съм гледал някоя от комедиите на компанията „Кийстоун“. Разбира се, бях гледал няколко, но не му казах, че според мен те бяха груба смесица от вулгарни побоища. Все пак от време на време в тях се появяваше едно красиво чернооко момиче на име Мейбъл Нормънд, което беше доста очарователно и това оправдаваше съществуването им. Не бях много въодушевен от типа на комедиите, които правеше компанията „Кийстоун“, но ясно съзнавах рекламната им стойност. Ако играех една година в тях, бих могъл да се върна към водевила като звезда с международна известност. И после това би означавало за мен нов живот в приятна среда. Кесел ми каза, че договорът ще предвижда участието ми в три филма седмично срещу заплата от сто и петдесет долара. Това беше два пъти повече, отколкото получавах в трупата на Карно. Независимо от това аз взех да мънкам и да се колебая и най-сетне заявих, че не мога да се съглася при по-малко от двеста долара седмично. Мистър Кесел каза, че това зависело от Сенет; щял да му се обади в Калифорния и да ме уведоми.
	Намирах се в небитието, докато чаках отговора на Кесел. Дали не бях поискал прекалено много? Най-сетне дойде писмо, в което се казваше, че компанията е готова да сключи с мен договор за една година при заплата сто и петдесет долара седмично за първите три месеца и сто и седемдесет и пет долара за останалите; толкова пари никой не ми беше предлагал през целия ми живот. Ангажиментът ми влизаше в сила веднага след приключването на турнето за компанията „Съливън & Консидайн“.
	За щастие, когато играехме в театъра „Емпрес“ в Лос Анжелос, имахме огромен успех. Комедията се наричаше _„Една вечер в клуба“._ Аз играех ролята на грохнал стар пияница и изглеждах поне петдесетгодишен. След представлението мистър Сенет дойде зад кулисите да ме поздрави. По време на краткия ни разговор пред мен стоеше набит човек с дебели вежди, широка уста с дебели устни и груба челюст; всичко това ми направи впечатление. Питах се как ще се държи той в бъдещите ни отношения. През целия разговор бях извънредно нервен и не бях сигурен дали е доволен от мен, или не.
	Той ме попита между другото кога ще мога да постъпя на работа при тях. Казах му, че бих могъл да започна през първата седмица на септември, когато изтичаше договорът ми с компанията на Карно.
	Изпитвах известни угризения на съвестта, когато напуснах трупата в Канзас сити. Те се връщаха в Англия, а аз отивах в Лос Анжелос, където щях да разчитам само на себе си — чувство, немного успокоително. Преди последното представление почерпих всички и ми стана тъжно при мисълта, че ще трябва да се разделя с тях.
	Един от членовете на нашата трупа, Артър Дендо, който не зная защо не ме обичаше, реши да се пошегува и тайнствено разпространи слуха, че съм щял да получа някакъв малък подарък от трупата. Трябва да си призная, че това ме трогна. Нищо обаче не се случи. Когато всички си бяха отишли, Фред Карно-младши ми призна, че Дендо имал намерение да произнесе реч и да ми поднесе подаръка, но след като съм бил почерпил всички, той не намерил смелост за шегата си и оставил така наречения „подарък“ зад огледалото в гримьорната. „Подаръкът“ беше цигарена кутия, увита в станиол, пълна с парченца изсъхнала боя за гримиране.


	X

	Изпълнен с нетърпение и безпокойство, пристигнах в Лос Анжелос и наех стая в скромния хотел „Грейт нордърн“. Първата вечер нямах никакви ангажименти и отидох да видя второто представление в театър „Емпрес“, където беше играла трупата на Карно. Разпоредителката ме позна и след няколко минути дойде да ми каже, че мистър Сенет и мис Мейбъл Нормънд също били в залата два реда зад мен и питали дали бих искал да отида при тях. Аз се развълнувах и след като бях представен набързо и шепнешком, гледахме представлението заедно. Когато то свърши, повървяхме малко по главната улица и отидохме в една бирария да хапнем и пийнем по нещо. Мистър Сенет се изненада, когато видя колко млад изглеждам: „Мислех, че сте по-възрастен“ — каза ми той. Открих някаква нотка на загриженост, която ме обезпокои, защото си спомних, че всички комици на Сенет бяха сравнително възрастни. Фред Мейс бе минал петдесетте, а Форд Стърлинг беше над четиридесет години. „Мога да се гримирам така, че да изглеждам на каквато възраст искате“ — отвърнах аз. От друга страна, държанието на Мейбъл Нормънд ми вдъхна повече увереност. Даже и да е имала някакви резерви по отношение на мен, тя не ги прояви. Мистър Сенет каза, че няма да започна работа веднага, но трябва да отида в студиото в Идъндейл, за да се запозная с актьорите. Като излязохме от бирарията, ние се натъпкахме в красивата спортна кола на мистър Сенет и те ме отведоха в хотела.
	На следната сутрин взех трамвай за Идъндейл, предградие на Лос Анжелос. Идъндейл имаше странен вид; той като че ли се колебаеше дали да си остане скромен жилищен квартал, или да се превърне в полупромишлен район. Тук имаше малки дъскорезници, складове за отпадъци и малки, сякаш занемарени ферми, пред които с лице към улицата бяха построени една-две бараки дюкянчета. След като разпитвах дълго, най-сетне се озовах пред студиото „Кийстоун“. Това беше постройка с неугледен вид, със зелена ограда, разположена върху площ от 150 на 150 фута. До нея водеше градинска пътека, като се минаваше през една стара едноетажна къща — всичко изглеждаше толкова необикновено, колкото и самият Идъндейл. Застанах на отсрещната страна на улицата и не се решавах да вляза.
	Беше по обед и аз наблюдавах гримираните мъже и жени, които се източваха през вратата на къщата, включително и известните полицаи от филмите на „Кийстоун“. Те пресичаха улицата, изчезваха в малка бакалничка и излизаха от нея, дъвчейки сандвичи и кренвирши. Някои си подвикваха с висок, дрезгав глас: „Ей, Хенк, какво се мотаеш? Кажи на Слим да побърза!“
	Внезапно се почувствувах неудобно и бързо отидох до ъгъла, като гледах от почетно разстояние дали мистър Сенет или мис Нормънд нямаше да излязат от къщата, но те не се появиха. Стоях там половин час, после реших да се върна в хотела. Мисълта да вляза в студиото и да се изправя лице с лице с всички тези хора стана едва ли не непреодолим проблем. Два дни подред ходех и заставах пред входа на студиото, но не се решавах да вляза. На третия ден мистър Сенет ми телефонира и ме попита защо още не съм се явил. Скалъпих някакво извинение.
	— Елате веднага, ще ви чакаме — каза той.
	Едва тогава отидох, влязох смело в къщата и попитах за мистър Сенет.
	Той се зарадва, като ме видя, и веднага ме заведе в студиото. Бях очарован. Цялата сцена беше потънала в мека светлина. Тя идеше иззад широки ивици бяло ленено сукно, което разсейваше слънчевите лъчи и придаваше на всичко някакво ефирност. Това беше необходимо при снимане на дневна светлина.
	След като ме запознаха с един-двама актьори, започнах да се интересувам от това, което ставаше. Един до друг бяха изградени три декора и в тях едновременно работеха три комедийни състава. Имах чувството, че разглеждам световно изложение. В единия от тях Мейбъл Нормънд удряше с юмруци по една врата и крещеше: „Пуснете ме да вляза!“ След това камерата прекъсна снимките — и това беше всичко. Нямах представа, че филмите се правят по този начин, на малки откъси.
	В друг декор беше великият Форд Стърлинг, когото трябваше да заместя. Мистър Сенет ме запозна с него. Форд напускаше компанията „Кийстоун“, за да създаде своя собствена компания заедно с Юнивърсъл. Той беше извънредно популярен сред публиката и сред всички в студиото. Те бяха заобиколили неговия декор и се смееха от сърце.
	Сенет ме отведе настрана и ми обясни метода им на работа.
	— Ние не работим по сценарий, хрумва ни някаква идея и после следваме естествения развой на събитията, докато се стигне до гонитбата, същността на нашите комедии.
	Този метод беше поучителен, но лично аз мразех гонитбите. Те обезличават актьора; колкото и малко да знаех за филмовото изкуство, знаех, че нищо не може да замени индивидуалността на актьора.
	Този ден ходех от декор на декор и наблюдавах работата на продукциите. Като че ли всички подражаваха на Форд Стърлинг. Това ме обезпокои, тъй като неговият стил не ми допадаше. Той играеше ролята на разтревожен холандец и по време на снимките импровизираше реплики с холандски акцент; това беше смешно, но нямаше никакъв ефект при немия филм. Чудех се какво очаква от мен Сенет. Той ме беше виждал на сцената и не можеше да не знае, че не съм подходящ за комедии от типа на Фордовите; моят стил беше съвсем противоположен. А всеки сюжет и ситуация, замислени в студиото, съзнателно или не бяха пригодени към стила на Стърлинг, дори Роскоу Арбъкл му подражаваше.
	Студиото очевидно някога е било ферма. Съблекалнята на Мейбъл Нормънд се намираше в стара къща, до която беше съблекалнята на момичетата от филмовата трупа. Отсреща, в някогашната плевня, беше главната съблекалня за второстепенните актьори и полицаите на „Кийстоун“, повечето от които бяха бивши циркови клоуни и професионални боксьори. На мен ми предоставиха съблекалнята на „звездите“ — тя се ползуваше от Мак Сенет, Форд Стърлинг и Роскоу Арбъкл. Тази сграда също приличаше на хамбар и вероятно е била склад за хамути. Освен Мейбъл Нормънд имаше още много хубави момичета. Атмосферата беше странна и неповторима: това беше атмосферата от приказките за хубавицата и звяра.
	Няколко дни се шляех из студиото и се питах кога ще започна работа. От време на време срещах Сенет, но погълнат от мислите си, той поглеждаше към мен, без да ме вижда. Имах неприятното чувство, че той си мисли, че е направил грешка, като ме е ангажирал, а това още повече засилваше нервното ми напрежение.
	През тези дни душевното ми спокойствие зависеше от Сенет. Ако той случайно ме забележеше и ми се усмихнеше, надеждите ми порастваха. Останалите членове на трупата възприемаха отношение на изчакване, но чувствувах как някои от тях се съмняваха дали ще мога да заместя Форд Стърлинг.
	Когато дойде събота, Сенет стана изключително любезен. „Идете в канцеларията да си получите заплатата!“ — каза ми той. Отговорих му, че с по-голямо нетърпение очаквам да започна работа. Исках да му поговоря за това, което мисля за подражаването на Форд Стърлинг, но той ме отпрати с думите:
	— Не се безпокойте, и на това ще дойде ред.
	Бяха изминали девет дни на безделие и напрежението беше мъчително. Форд обаче ме утешаваше и понякога след работа ме откарваше с колата си в центъра на града, където спирахме в бар „Александрия“, за да пийнем по чашка и да се срещнем с някои негови приятели. Един от тях, някой си Елмър Елзуърт, който отначало ми беше несимпатичен и ми изглеждаше доста грубоват, шеговито ми подхвърляше:
	— Разбрах, че ще заемете мястото на Форд. А вие смешен ли сте?
	— Скромността не ми позволява да се хваля — смутено казвах аз.
	Този вид подигравки ме поставяха в много неловко положение, особено в присъствието на Форд. Но Форд умело ме измъкна от положението, като каза:
	— Не си ли го виждал в ролята на пияницата в театъра „Емпрес“? Беше много смешен.
	— Хубаво, но мен още не ме е разсмял — каза Елзуърт.
	Той беше едър, тромав човек и, изглежда, страдаше от жлези, с меланхоличен и омърлушен израз, голобрад, с тъжни очи, отпуснати устни и усмивка, която издаваше липсата на два предни зъба. С внушителен тон Форд ми прошепна, че той бил голям авторитет по литературата, финансите и политиката, един от най-добре осведомените хора в страната и че имал прекрасно чувство за хумор. Аз, изглежда, не можех да оценя това чувство за хумор и се мъчех да го отбягвам. Но една вечер в бар „Александрия“ Елзуърт каза:
	— Това англичанче още ли не е почнало работа?
	— Не още — смутено се усмихнах аз.
	— Като почнеш, помъчи се да бъдеш смешен.
	Тъй като вече ми беше дошло до гуша от този господин, отплатих му се със същата монета:
	— Ако съм поне наполовина толкова смешен, колкото изглеждате вие, ще имам успех.
	— Я го виж ти! Саркастичен ум, така ли? Заслужава си да го почерпя.


	Най-после очакваният момент дойде. Сенет с Мейбъл Нормънд, както и трупата на Форд Стърлинг правеха външни снимки, така че в студиото нямаше почти никой. Мистър Хенри Лерман, главният режисьор на „Кийстоун“ след Сенет, щеше да започне снимането на нов филм, в който искаше да играя ролята на вестникарски репортьор. Лерман беше суетен човек и извънредно много се гордееше с това, че е направил с чисто външни ефекти няколко комедии, които бяха имали успех; той разправяше наляво и надясно, че няма нужда от личности, че смехът, който филмите му предизвиквали сред публиката, се дължал на ефекти и умел монтаж.
	Нямахме сценарий. Това щеше да бъде документален филм за печатарската машина с няколко комедийни ефекта. Аз бях облечен в редингот, с цилиндър и мустаци във формата на велосипедно кормило. От самото начало ми стана ясно, че Лерман жадно търси идеи. И, разбира се, като новак в „Кийстоун“ аз горях от нетърпение да правя внушения. По този начин между мен и Лерман се създаде антагонизъм. В един епизод, в който трябваше да интервюирам редактора на един вестник, аз използвах всички вицове, които ми минаха през главата, и дори предлагах реплики на други артисти. Макар че филмът бе завършен само за три дни, мислех, че сме успели да вмъкнем в него няколко много смешни вица. Но когато видях готовия филм, сърцето ми се сви, защото монтажистът го беше обезобразил до неузнаваемост, като бе отрязал наполовина някои от епизодите, в които бях най-смешен. Учудих се и се питах защо са направили това. Години след това Хенри Лерман ми призна, че го е направил умишлено, тъй като, както той се изрази, смятал, че си отварям устата повече, отколкото трябва.
	В деня, след като приключихме снимките с Лерман, Сенет се върна. В единия декор снимаше Форд Стърлинг, във втория Арбъкл, цялото студио беше заето от трите снимачни групи. Бях облечен в ежедневния си костюм и тъй като нямаше какво да правя, застанах на такова място, където Сенет да може да ме види. Той стоеше с Мейбъл, разглеждаше декорите на едно фоайе на хотел и дъвчеше края на пурата си.
	— Тук ни трябва нещо забавно — каза той и се обърна към мен. — Иди и се гримирай като комик. Облечи каквото ти хрумне.
	Нямах никаква представа как да се гримирам. Гримът и облеклото ми като репортьор не ми харесваха. Обаче на път към гардероба си помислих, че ще бъде добре да навлека широки увиснали панталони и големи обувки, да си сложа бомбе и да взема бастунче. Исках всичко да си противоречи: панталоните широки, сакото тясно, бомбето малко, обувките големи. Не бях решил дали да изглеждам стар или млад, но като си спомних, че Сенет ме беше смятал за много по-възрастен, залепих си и малки мустачки, с които според мен щях да изглеждам по-възрастен, без да се скрие изражението на лицето ми.
	Нямах никаква представа за образа. Но щом се облякох и гримирах, изведнъж разбрах точно какво ще представлява моят образ. Започнах да го виждам и докато се появя на сцената, образът беше напълно оформен. Когато се изправих пред Сенет, аз вече се бях вживял в него и започнах да се перча наляво и надясно, като размахвах бастунчето си и се разхождах пред него.
	В мисълта ми бликаха всевъзможни шеги и комедийни положения.
	Тайната на успеха на Мак Сенет беше неговият ентусиазъм. Той беше идеалният зрител и непринудено се смееше на всичко, което му се струваше смешно. Той стоеше и се кикотеше, докато целият взе да се тресе. Това ме окуражи и аз започнах да му обяснявам образа:
	— Виждате ли, този човек е една многостранна личност — скитник, джентълмен, поет, мечтател, самотник, винаги с надежда за любов и приключения. Той би искал да ви убеди, че е учен, музикант, херцог, играч на поло. Но в същото време не би се посвенил да събира угарки или да открадне захарното петле на някое бебе. И естествено, ако това се изисква от обстоятелствата, би ритнал и една уважаема дама по задника — но само когато е крайно разгневен!
	Продължих да се въртя така десет минути, дори повече, Сенет не преставаше тихичко да се смее.
	— Добре — каза той, — качвай се на сцената и ще видим какво ще направиш там.
	Както и във филма на Лерман, аз знаех съвсем малко за фабулата; знаех само, че Мейбъл Нормънд се забърква в някаква история със съпруга и любовника си.
	Най-важното във всички комедии е какво поведение ще възприемеш, а това невинаги е лесно. Във фоайето на хотела аз заех ролята на самозванец: той се представя за един от поканените, а всъщност е само обикновен скитник, който иска да се приюти за малко. Влязох в залата и се спънах в крака на една дама. Обърнах се и свалих шапка, за да й се извиня, пак се обърнах, спънах се в един плювалник, обърнах се и на него свалих шапка. Зад камерата започнаха да се смеят.
	Насъбра се доста голяма тълпа — не само артистите от другите продукции, напуснали своите декори, за да ни гледат, но и общите работници, дърводелците и гардеробиерите. Това наистина беше комплимент за мен. Когато репетицията приключи, около нас се беше струпала доста многобройна публика, която се смееше. Скоро видях и Форд Стърлинг да наднича над раменете на другите. Когато всичко свърши, знаех, че съм се представил добре.
	В края на деня, когато отидох в съблекалнята, Форд Стърлинг и Роскоу Арбъкл махаха грима си. Разменихме си само по няколко думи, атмосферата беше натежала от напрежение. И Форд, и Роскоу ме обичаха, но имах искреното убеждение, че те изживяват някакъв вътрешен конфликт.
	Епизодът беше дълъг — седемдесет и пет фута. По-късно мистър Сенет и мистър Лерман обсъждаха дали да го оставят така, както е, тъй като обичайният епизод в комедиите рядко надхвърляше десет фута.
	— Щом е смешен — казах аз, — какво значение има дължината?
	Те решиха да не го режат. И тъй като дрехите ми бяха създали един образ, още на самото място реших да се придържам към това облекло, каквото и ще да става.
	Същата вечер в трамвая за в къщи пътувах заедно с един от изпълнителите на по-малки роли.
	— Братле — каза ми той — ти въведе нещо ново! Никой преди, дори Форд Стърлинг, не е предизвиквал такъв смях на снимачната площадка. Трябваше да видиш изражението на лицето му, докато те гледаше — то беше истински етюд.
	— Да се надяваме, че така ще се смеят и в киносалона — казах аз, за да потисна чувството на гордост, което ме обзе.
	Няколко дни по-късно в бар „Александрия“ дочух как Форд описваше образа ми на нашия общ приятел Елмър Елзуърт:
	— Този тип носи размъкнати панталони, има плоски крака — най-жалкото мръсно копеле, което си виждал; жестикулира така, като че ли под мишницата си има раци, но е смешен!
	Моят герой беше различен и необичаен за американците, дори необичаен за самия мен. Но облечен като него, имах чувството, че той е реален, жив човек. Всъщност той ми внуши всевъзможни налудничави идеи, които никога не биха ми хрумнали, ако не бях облечен и гримиран като скитник.
	Сприятелих се с второстепенния актьор и всяка вечер, когато се връщахме към къщи с трамвая, той ми докладваше за реакциите в студиото през деня и обсъждахме моите идеи за комедии.
	— Чудно хрумване беше да потопиш пръстите си в купичката за изплакване на пръстите и след това да ги избършеш в бакенбардите на старика — такова нещо никога не са виждали тук. — И той не спираше да ми говори все в същия дух, а аз се превъзнасях.
	Когато режисьор ми беше Сенет, аз се чувствувах добре, защото всичко се раждаше спонтанно, още по времето на снимките. Тъй като никой (дори и режисьорът) не знаеше точно какво трябва да направи, нито пък беше сигурен в себе си, реших, че зная не по-малко от другите и това ми даваше самоувереност; започнах да правя предложения, които Сенет с готовност приемаше. Така у мен се породи вярата, че мога да творя и да пиша собствени сценарии за филмите си. Всъщност тази вяра ми вдъхна самият Сенет. Но макар че се бях харесал на Сенет, предстоеше ми да се харесам и на публиката.
	За режисьор на следващия ми филм отново бе определен Лерман. Той напускаше Сенет, за да работи със Стърлинг, и като жест към Сенет оставаше две седмици повече, отколкото го задължаваше договорът му. Когато започнах работа с него, аз пак бях пълен с предложения. Той ме изслушваше усмихнат, но не приемаше нито едно от тях.
	— На театралната сцена това може да изглежда смешно — ми казваше той — но във филмите нямаме време за такива неща. На екрана трябва непрекъснато движение — комедията е само претекст за гонитбата.
	Не се съгласих с това обобщение.
	— Хуморът си е хумор — възразих аз — както на сцената, така и на екрана.
	Но той продължаваше да настоява за същите безсмислици, които „Кийстоун“ винаги беше правил. Действието трябваше да бъде бързо — а това означаваше да тичаш, да се катериш по покривите на къщи и трамваи, да скачаш в реки и да се хвърляш от кейове във водата. Въпреки неговите теории за комедията аз успях да вмъкна едно-две комични положения, които ми бяха хрумнали, но, както и преди, той съумя да ги обезобрази при монтажа.
	Не вярвам Лерман да е дал на Сенет много добри отзиви за мен. След Лерман бях придаден към друг режисьор, мистър Никълс, възрастен човек в края на петдесетте години, който се занимаваше с киното от самото му зараждане. И с него имах същите неприятности. Във всичките му филми имаше само един номер: да се сграбчи комикът за врата и да се подхвърля от епизод на епизод. Опитах се да му внуша по-гъвкави номера, но и той не искаше да чуе. „Нямаме време, нямаме време!“ — крещеше той. Всичко, което искаше от мен, бе да подражавам на Форд Стърлинг. Макар че аз протестирах колкото се може по-деликатно, той, изглежда, бе отишъл при Сенет и му бе казал, че с мен не може да се работи.
	По същото време филмът, който Сенет беше режисирал — _„Странното приключение на Мейбъл“_ — беше представен в централните кина на града. Със страх и трепет седнах сред публиката. Когато на екрана се появяваше Форд Стърлинг, сред публиката се разнасяше вълна от ентусиазъм и смях, докато мен ме посрещнаха със студено мълчание. Всичките смехории, които бях извършил във фоайето на хотела, предизвикаха едва няколко усмивки. Но с развоя на филма публиката започна да се подсмива, след това да се смее, а към края на филма имаше едно-две всеобщи избухвания на смях. От тази прожекция разбрах, че публиката не посреща новаците с предубеждение.
	Съмнявам се дали този мой пръв опит е задоволил очакванията на Сенет. Мисля, че той се разочарова. Един-два дни по-късно той дойде при мен:
	— Слушай, казват, че с теб се работело трудно.
	Опитах се да му обясня, че съм съвестен и работя само за доброто на филма.
	— Хубаво — студено каза Сенет. — Прави само онова, което ти казват, и ние ще бъдем доволни.
	Но на следния ден имах ново сблъскване с Никълс и избухнах:
	— Всеки статист за три долара дневно може да направи това, което искате от мен — заявих аз. — Искам роля, която да си заслужава труда, а не само да ме подхвърлят насам-натам и да падам от трамваи. Не за това ми плащат сто и петдесет долара седмично!
	Бедният стар „татко“ Никълс, както го наричахме, беше в отвратително настроение.
	— Аз работя в този бизнес вече повече от десет години — каза той. — Какво по дяволите разбираш ти от него?
	Напразно се опитвах да го убедя. Помъчих се да убедя и другите актьори, но и те бяха настроени срещу мен.
	— О, не се бъркай, не се бъркай, той е работил в киното много по-дълго отколкото ти — ми каза един стар актьор.
	Бях играл вече в пет филма и в някои от тях бях успял да прокарам една-две от моите идеи въпреки касапите от монтажната. След като се запознах с начина, по който те монтираха филмите, започнах да вмъквам комедийните положения и вицовете точно в началото и в края на даден епизод, като знаех, че ще им бъде трудно да ги изрежат. Използвах всяка възможност да изуча филмовото дело. При всяка свободна минутка прескачах до лабораторията за промиване на филмите и до монтажната, за да видя как монтажистът сглобява филма парче по парче.
	Горях от желание да пиша и да режисирам мои собствени комедии и поставих въпроса пред Сенет. Но той не поиска да ме изслуша; вместо това ме придаде към Мейбъл Нормънд, която току-що бе започнала да режисира собствените си филми. Това ме ядоса, защото колкото и очарователна да беше Мейбъл, аз се съмнявах в нейната компетентност като режисьор; затова неизбежното спречкване дойде още първия ден. Правехме външни снимки в предградията на Лос Анжелос и в един от епизодите Мейбъл искаше да застана с маркуч в ръце и да обливам пътя, по който щеше да се подхлъзне колата на отрицателния герой. Предложих да стъпя върху маркуча, така че водата да не може да излиза, и когато погледна в отвора, за да видя какво става, неволно да се отместя от маркуча и водата да плисне в лицето ми. Но тя веднага ми затвори устата:
	— Нямаме време! Нямаме време! Прави каквото ти се казва!
	Това ми беше достатъчно — не можех да го понеса, и то от такова хубаво момиче.
	— Съжалявам, мис Нормънд, но няма да върша това, което ми казвате. Не мисля, че сте достатъчно компетентна да ми нареждате какво да правя.
	Действието се разиграваше по средата на улицата и аз се отдалечих и седнах на бордюра. Сладката Мейбъл — по онова време тя беше едва двадесетгодишна, хубавичка и очарователна, любимка на всички — всички я обичаха. Тя седеше изумена до камерата; никой досега не й бе говорил така прямо. Аз също не бях безразличен към чара и красотата й и тайничко в сърцето си я обичах, но тук ставаше дума за моята работа. Техниците и другите актьори веднага наобиколиха Мейбъл и започнаха да се съвещават. Мейбъл по-късно ми каза, че един-двама статисти предложили да ме натупат, но тя не им позволила. После тя изпрати асистент-режисьора да ме попита дали ще продължа да работя. Прекосих улицата до мястото, където седеше тя.
	— Съжалявам — извиних й се аз, — но просто не смятам, че епизодът е смешен или забавен. Ако обаче ми разрешите да дам няколко комедийни идеи…
	Тя не пожела да спори:
	— Много добре — каза тя. — Ако не искате да правите това, което ви казват, ще се върнем в студиото.
	Макар положението да беше отчаяно, аз само свих рамене. Не губехме много от работното време, тъй като бяхме започнали снимки в девет часа сутринта, а сега вече минаваше пет часа следобед и слънцето бързо залязваше.
	В студиото, докато си свалях грима, Сенет нахлу с трясък в съблекалнята:
	— Какво по дяволите си намислил? — попита той.
	Опитах се да обясня:
	— Историята се нуждае от допълнителни комедийни ситуации — казах аз, но мис Нормънд не иска да се вслушва в никакви предложения.
	— Ще правиш, каквото ти казват, или ще си обираш крушите независимо от това, дали имаш договор, или не — каза той.
	Запазих пълно спокойствие:
	— Мистър Сенет — отвърнах аз. — Вадил съм си хляба и преди да дойда тук и ако ме уволните — здраве да е! Но аз съм съзнателен и не по-малко от вас искам да се създаде един добър филм.
	Той не каза нищо и трясна вратата.
	Същата вечер, когато се връщах с трамвая с моя приятел, аз му разказах за случилото се.
	— Лоша работа. Известно време те много те ценяха — каза той.
	— Мислиш ли, че ще ме уволнят? — усмихнато запитах аз, за да скрия загрижеността си.
	— Никак не бих се изненадал. Когато го видях да излиза от съблекалнята ти, той изглеждаше доста разгневен.
	— Добре, пет пари не давам. Спестил съм хиляда и петстотин долара, а това е повече, отколкото ми трябва, за да платя пътя си до Англия. Независимо от това утре ще се явя на работа и ако не ме искат — c’est la vie*!
	[* Такъв е животът (фр.) — Бел.пр.]
	На следващата сутрин ни викаха в осем часа; не знаех какво точно да правя и седях в съблекалнята, без да се гримирам. Около осем без десет Сенет надникна през вратата:
	— Чарли, искам да поговоря с тебе. Хайде да отидем в съблекалнята на Мейбъл. — Тонът му беше изненадващо приятелски.
	— Да, мистър Сенет — казах аз и го последвах.
	Мейбъл я нямаше; беше отишла в прожекционната да види готовия материал.
	— Слушай — каза Мак. — Мейбъл много те обича, всички те обичаме и ти си един отличен актьор.
	Бях изненадан от тази внезапна промяна и веднага взех да се разтапям:
	— Аз безспорно имам най-голямо уважение към мис Нормънд и й се възхищавам — казах аз, — но не мисля, че тя е достатъчно компетентна да бъде режисьор, та тя е толкова млада.
	— Каквото и да мислиш, преглътни гордостта си и помагай — каза Сенет, потупвайки ме по рамото.
	— Точно това се опитвах да правя.
	— Направи всичко възможно да се сработиш с нея.
	— Слушайте, ако ми позволите сам да режисирам филмите си, няма да имате никакви неприятности — казах аз.
	Мак се замисли за момент.
	— А кой ще плати за филма, ако не можем да го продадем?
	— Аз ще платя — отговорих му. — Ще депозирам хиляда и петстотин долара в която искате банка и ако не успеете да продадете филма, можете да задържите парите.
	Мак отново се замисли:
	— А имаш ли някаква идея?
	— Разбира се, колкото искате.
	— Добре — каза Мак. — Свърши филма с Мейбъл и после ще видим.
	Най-приятелски си стиснахме ръце. По-късно отидох при Мейбъл и й се извиних, а същата вечер Сенет ни заведе двамата на вечеря. На следния ден Мейбъл се държа по-мило, отколкото всякога преди. Тя дори се обръщаше към мен за внушения и идеи. По този начин за голямо учудване на операторите и актьорите ние завършихме филма благополучно. Внезапната промяна в поведението на Сенет ме бе изненадала. Едва няколко месеца по-късно открих причината: оказа се, че Сенет е имал намерението да ме уволни в края на седмицата, но на сутринта, след като се бях скарал с Мейбъл, Мак получил телеграма от нюйоркската кантора на фирмата, в която искали бързо да пусне още филми с Чаплин, тъй като страшно се търсели.
	От филмовите комедии на „Кийстоун“ се вадеха средно по двадесетина копия. Тридесет копия се смятаха вече за доста голям успех. Предишният ми филм, четвъртият поред, бе достигнал четиридесет и пет копия и исканията за нови копия се увеличаваха. Оттук и приятелското държане на Мак след получаването на телеграмата.
	По онова време режисьорската техника беше проста. За влизането и излизането в кадъра ми стигаше да мога да различавам лявата си ръка от дясната. Ако в края на някой епизод актьорът излизаше отдясно, в следващия епизод той влизаше отляво; ако излизаше с лице към камерата, в следващия епизод влизаше с гръб. Това, разбира се, бяха елементарни правила.
	Но когато придобих повече опит, открих, че положението на камерата не играе само психологическа роля, а и раздвижва даден епизод; тя всъщност беше основата на кинематографическия стил. Ако камерата се намира твърде близо или твърде далеч, тя може да подчертае или да развали даден ефект. Тъй като пестеливостта на движенията е важен фактор, не би трябвало да караш актьора да върви прекалено дълго, освен ако имаш някакви специални съображения, тъй като в ходенето няма нищо драматично. Мястото на камерата влияе върху композицията на епизода и появата на актьора. Мястото на камерата — това е киноинтонацията. Няма установено правило, че едрият план по-силно акцентира даден момент, отколкото общият. Едрият план е въпрос на усещане; в някои случаи общият план може да подчертае по-силно желания ефект.
	Пример в това отношение има в една от моите ранни комедии — _„На пързалката“._ Скитникът излиза на пързалката, вдигнал единия си крак във въздуха, пързаля се, върти се, препъва се и се блъска в хората и прави всевъзможни други глупости, докато най-сетне всички останали са натръшкани по гръб пред камерата; а той продължавала се пързаля и стига до края на пистата, фигурата му намалява в далечината и той невинно сяда сред зрителите, наблюдавайки хаоса, който току-що е създал. И въпреки това дребната фигура на скитника в далечината беше по-смешна, отколкото ако беше в едър план.
	Когато започнах да режисирам първия си филм, не бях така уверен, както смятах, че ще бъда; всъщност дори малко се паникьосах. Но след като Сенет видя снимките от първия ден, самоувереността ми се върна. Филмът се наричаше: _„Изненадан от дъжда“._ Не беше шедьовър, но беше смешен и имаше успех. Когато го завърших, с нетърпение очаквах да чуя мнението на Сенет. Спрях се да го чакам пред изхода на прожекционната зала.
	— Готов ли си да започнеш друг филм? — беше всичко, което ми каза той. От този момент започнах да пиша и режисирам всички мои комедии. За поощрение Сенет ми плащаше извънредно възнаграждение от двадесет и пет долара на филм.
	Той вече на практика ме беше осиновил и всяка вечер ме водеше на вечеря. Обсъждаше с мен сценариите на останалите продукции, а аз му предлагах глуповати идеи, които ми се струваха твърде субективни, за да бъдат разбрани от публиката. Но Сенет се смееше и ги приемаше.
	Сега, когато гледах филмите си седнал сред зрителите, реакцията им беше различна. Трепетът и вълнението им, когато обявяваха комедия на „Кийстоун“, малките им сподавени радостни възклицания при появяването ми на екрана, преди да съм направил каквото и да било, ми доставяха огромно удоволствие. Бях станал любимец на публиката: избраният път ми харесваше и аз не исках нищо повече. С допълнителните възнаграждения печелех по двеста долара седмично.
	Тъй като бях погълнат от работата си, оставаше ми малко време за бар „Александрия“ и за моя саркастичен приятел Елмър Елзуърт. Но все пак няколко седмици по-късно го срещнах на улицата.
	— Ей, — каза ми той, — напоследък гледам твоите филми и знаеш ли, бива те! В теб има нещо съвсем различно от другите. Не се шегувам. Ти си смешен! Защо още в началото не ми го каза?
	Естествено след това станахме много добри приятели.
	В „Кийстоун“ научих много неща и „Кийстоун“ научи много неща от мен. В онези дни те малко разбираха от техниката, от сценичното майсторство или режисурата, които аз им донесох от театъра. Те не познаваха и пантомимата. За да заснеме един епизод, режисьорът например безизкусно подреждаше трима-четирима актьори пред камерата и с най-грубовати жестове един от тях казваше: „Аз—искам—да—се—оженя—за—дъщеря—ви“, като посочваше себе си, пръста, на който се слага венчалният пръстен, и девойката. В мимиките им нямаше никаква изтънченост и въздействие и затова се отличавах от другите. В онези ранни филми знаех, че имам много предимства, и подобно на геолог навлизах в богато, непроучено находище. Мисля, че това беше най-вълнуващият период в моята кариера, защото се намирах на прага на нещо великолепно.
	Успехът привлича симпатиите на хората и аз станах най-близък приятел с всички в студиото. Статистите, техниците, служителките в гардеробната и операторите ме наричаха „Чарли“. И макар че не се сприятелявам бързо, това ми доставяше истинско удоволствие, защото тази фамилиарност значеше, че съм успял.
	Вече бях уверен в идеите си и за това трябва да благодаря на Сенет; макар че и той като мен нямаше образование, вярваше във вкуса си и ми вдъхна същата вяра. Самият начин, по който той работеше, ме насърчи; струваше ми се, че е правилен. Това, което, ми каза още първия ден в студиото: „Работим без сценарий, хрумва ни някаква идея и после следваме естествения развой на събитията“, бе подтикнало моето въображение.
	Този начин на творчество беше вълнуващ. В театъра трябваше да се придържам неотклонно към една строга рутина, вечер след вечер да повтарям едно и също нещо: веднъж щом пиесата беше изпробвана и поставена, рядко се правеха опити да се внесат изменения. Единственото нещо, от което актьорът се ръководеше в театъра, беше дали ще играе добре или лошо. Във филмите имаше по-голяма свобода. Те ми вдъхваха чувството за някакво приключение. „Какво мислиш за тази идея?“ — ме питаше Сенет; или пък казваше: „На главната улица в центъра на града има наводнение.“ От такива случайни забележки се роди не една комедия на „Кийстоун“. Точно този очарователен свободен дух ме опияняваше, защото той беше предизвикателство към творческите ми способности. Всичко беше така непринудено и леко — без литература и писатели, — имахме само една идея, около която изграждахме комичните положения, а след това, в хода на снимките — и самата фабула.
	Така например своя филм _„Неговото праисторическо минало“_ започнах с комедийно положение още при влизането. Появих се гримиран като първобитен човек, облечен в меча кожа, и докато разглеждах пейзажа, започнах да скубя косми от кожата и да пълня с тях лулата си. Идеята беше достатъчна за създаването на сюжет, чието действие се развива в праисторическите времена, с любов, съперничество, борба и гонитба. Така работехме в „Кийстоун“.
	Спомням си случая, когато за пръв път изпитах желанието да прибавя към моите филми и друго измерение освен комизма. Играех в един филм, наречен _„Новият портиер“,_ в епизода, в който директорът на фирмата ме уволнява. Молейки го да се смили над мен и да ме остави на работа, започнах с мимики да му обяснявам, че имам голямо семейство с малки деца. Макар и да се преструвах, когато по време на репетицията вдигнах очи, за моя голяма изненада старата актриса Дороти Дейвънпорт, която стоеше зад кулисите и наблюдаваше сцената, се заливаше в сълзи.
	— Зная, че трябваше да се разсмея — каза тя, — но не зная защо се разплаках.
	Тя потвърди нещо, което аз вече чувствувах: имах способността да предизвиквам не само смях, но и сълзи.
	„Мъжествената“ атмосфера в студиото би била почти нетърпима, ако липсваше красотата. Мейбъл Нормънд несъмнено изпълваше студиото с обаянието си. Тя беше изключително красива, с големи очи, скрити зад тежки мигли, с пълни устни, нежно сбръчкани в ъглите на устата, и това й придаваше насмешливо снизходително изражение. Беше весела и жизнерадостна, много симпатичен човек, мила и щедра; всички я обожаваха.
	Разказваха истории за щедростта на Мейбъл към детето на гардеробиерката или пък за номерата, които погаждаше на оператора. Мейбъл ме обичаше като сестра, защото по онова време беше много влюбена в Мак Сенет. Благодарение на Мак аз я виждах често: тримата вечеряхме заедно, после Мак заспиваше във фоайето на хотела и ние прекарвахме цял час в някое кино или кафене, преди да се върнем да го събудим. Човек би помислил, че такава близост би трябвало да доведе до идилия, но това не стана; за съжаление ние си останахме само близки приятели.
	Веднъж обаче, когато Мейбъл, Роскоу Арбъкл и аз играехме в едно представление с благотворителна цел в Сан Франциско, Мейбъл и аз за малко не се забъркахме в любовна история. Вечерта беше великолепна и тримата бяхме играли с голям успех. Мейбъл беше оставила палтото си в съблекалнята и ме помоли да я придружа, за да го вземе. Арбъкл и останалите артисти ни чакаха пред театъра в кола. За момент останахме сами. Тя блестеше от красота и когато наметнах шала на раменете й, аз я целунах и тя ми върна целувката. Можехме да отидем и по-далеч, но ни чакаха. По-късно се опитах да продължа започнатия епизод, но не се получи нищо.
	— Не, Чарли — усмихнато ми каза тя. — Аз не съм твоя тип, нито пък ти си моят.
	По това време в Лос Анжелос дойде Диамантения Джим Брейди; тогава Холивуд беше още в своя зародиш. Той пристигна заедно със сестрите Доли и съпрузите им и непрекъснато устройваше разточителни приеми. На една вечеря, която той даде в хотел „Александрия“, присъствуваха близначките Доли със съпрузите си, Карлота Монтъри, Лу Телегън, главен партньор на Сара Бернар, Мак Сенет, Мейбъл Нормънд, Бланш Суийт, Нет Гудуин и много други. Близначките бяха ефектно красиви. Те и съпрузите им бяха почти неразделни с Диамантения Джим Брейди и връзката помежду им ме озадачаваше.
	Диамантения Джим беше уникален американски екземпляр и приличаше на добродушен Джон Бул. Тази първа вечер не можех да повярвам на очите си: копчетата на ръкавелите и на ризата му бяха диаманти, всеки един по-едър от шилингова монета*. Няколко дни по-късно вечеряхме в кафенето на Нет Гудуин на пристанището и този път Диамантения Джим дойде с изумрудения си костюм; всеки камък беше колкото малка кибритена кутийка. Отначало помислих, че ги носи на шега, и невинно го попитах дали скъпоценните камъни са истински. Той каза, че били истински.
	[* Приблизително колкото нашата монета от 50 стотинки. — Бел.пр.]
	— Но — с удивление казах аз — те са баснословно скъпи.
	— Ако искате да видите наистина красиви изумруди, погледнете тук — отвърна той. Вдигна жилетката си и ми показа широк колан, приличен на колана, измислен от маркиз Куинзбъри за боксовите шампиони, целият обсипан с най-големите изумруди, които бях виждал през живота си. Той с голяма гордост ми заяви, че имал десет комплекта със скъпоценни камъни и всяка вечер ги сменял.
	Беше 1914 година, аз бях двадесет и пет годишен, в разцвета на младостта си, влюбен в работата си не само поради нейния успех, но и поради очарованието, което изпитвах от нея, тъй като ми даваше възможност да се срещам с всички филмови звезди, които по едно или друго време бях обожавал — Мери Пикфорд, Бланш Суийт, Мириам Купър, Клара Кимбъл Йънг, сестрите Гиш и други; те всички бяха красиви и аз се превъзнасях, когато се срещах лице с лице с тях.
	Томан Инс ни канеше на скара и танци в своето студио, което се намираше в пущинака на Северна Санта Моника с изглед към Тихия океан. Какви чудни нощи — младостта и красотата танцуваха на открития дансинг под звуците на тъжна музика, съпроводена от нежния шум на вълните, които се разбиваха в близкия бряг.
	Най-напред се увлякох в Пеги Пийрс, изключително красива девойка с изваяни нежни черти, хубава бяла шия и пленителна фигура. Тя се появи в „Кийстоун“ едва на третата седмица от постъпването ми, тъй като беше боледувала от инфлуенца. Влюбихме се от пръв поглед; увлечението ни беше взаимно и аз се чувствувах неописуемо щастлив. Колко романтични бяха онези утрини, когато отивах на работа с желанието да я видя.
	В неделя отивах да я взема от дома на родителите й. Всяка вечер, когато се срещахме, се обяснявахме един на друг в любов; всяка вечер ни беше трудно да се разделим. Да, Пеги ме обичаше, но това беше загубена кауза. Тя не престана да се съпротивява, докато аз най-сетне, отчаян, се отказах. По това време нямах никакво желание да се женя. Свободата беше за мен едно прекрасно приключение. Нямаше жена, която да можеше да се сравни със смътния образ, който бях създал във въображението си.
	Всяко студио приличаше на семейство. Филмите се изработваха за една седмица, дългометражните никога не отнемаха повече от две-три седмици. Работехме при естествена светлина — и затова снимахме в Калифорния; щатът беше известен с ежегодните си девет месеца слънце.
	Към 1915 г. въведоха прожекторите на Клиг, но компанията „Кийстоун“ никога не ги използва, защото светлината трептеше и нямаше яркостта на слънчевата светлина, а и за нагласяване на прожекторите се изискваше много време. Да се снеме една комедия на „Кийстоун“ рядко беше необходимо повече от седмица, аз дори бях заснел филм за един следобед — една комедия, наречена _„Двадесет минути любов“,_ на която зрителите не преставаха да се смеят от начало до край. _„Тесто и динамит“,_ филм, който има голям успех, бе заснет за девет дни и струваше само хиляда и осемстотин долара. И тъй като бях надхвърлил бюджета си от хиляда долара — лимита за комедиите на „Кийстоун“, — не получих допълнителното си възнаграждение от двадесет и пет долара. Единственият начин, по който „Кийстоун“ би могла да оправдае сумата, ми каза Сенет, е филмът да се продаде като двусериен; компанията точно така и направи и филмът още първата година донесе повече от сто и тридесет хиляди долара брутен приход.
	Аз вече имах в своя актив няколко сполучливи филма, включително _„Двадесет минути любов“, „Тесто и динамит“, „Смехотворният газ“_ и _„Реквизиторът“._ През този период играхме с Мейбъл в един дългометражен филм заедно с Мари Дреслър. Да се работи с Мари беше приятно, но според мен филмът нямаше никакви качества. Бях извънредно щастлив, когато отново се върнах към самостоятелна режисура.
	Препоръчах Сидни на Сенет и тъй като името Чаплин се рекламираше в афишите с големи букви, той с удоволствие прибави към трупата още един член от нашето семейство. Сенет сключи с него договор за една година при двеста долара седмична заплата, т.е. двадесет и пет долара повече, отколкото получавах аз. Сидни и жена му, които току-що бяха пристигнали от Англия, дойдоха в студиото тъкмо когато аз тръгвах на външни снимки. Същата вечер вечеряхме заедно. Попитах го как се приемат филмите ми в Англия.
	Още преди името ми да добие известност, каза ми той, много актьори от мюзикхола му разказвали с ентусиазъм за някакъв нов американски филмов комик. Той също така ми каза, че още преди да бил видял някой от моите филми, се обадил във филмовата борса, за да разбере кога ще ги пуснат пред публиката, и като им казал името си, поканили го да гледа три от тях. Седял сам в прожекционната зала и се смял като луд.
	— Е, и как реагира ти на всичко това? — попитах го аз.
	Сидни не беше особено изненадан:
	— О, аз знаех, че ще успееш — уверено ми каза той.
	Мак Сенет беше член на Атлетическия клуб на Лос Анжелос и имаше право да даде временна членска карта на някой свой приятел; той ме снабди с карта. Това беше главната квартира на всички ергени и бизнесмени в града; клубът беше изискан, с голям ресторант, бар и фойаета на първия етаж, в които вечерно време можеха да идват и дами.
	Аз имах голяма ъглова стая на горния етаж с пиано и малка библиотечка до стаята на Моуз Хембъргър, собственик на „Мей“, най-големия универсален магазин в града. По онова време се живееше много евтино. За стаята си плащах дванадесет долара седмично, а това ми даваше право да се ползвам от всички удобства, които клубът предлагаше на своите членове, включително и от добре обзаведения му гимнастически салон, плувните му басейни и отличната му прислуга. С една дума, живеех в разкош за седемдесет и пет долара седмично, включително и моя дял в почерпушките и някоя и друга вечеря.
	В клуба съществуваше другарство, което дори обявяването на Първата световна война не помрачи. Всички смятаха, че тя ще свърши за шест месеца; изглеждаше невероятно да трае четири години, както беше предсказал лорд Киченър. Много хора бяха дори доволни от обявяването на войната, защото сега сме щели да дадем хубав урок на германците. За изхода на войната не ставаше и въпрос: англичаните и французите щяха да ги смачкат за шест месеца. Истинската война всъщност не беше започнала, а Калифорния се намираше далеч от полесражението.
	По това време Сенет заговори за подновяване на договора ми и искаше да разбере моите условия. Знаех горе-долу колко голяма е популярността ми, но знаех също колко краткотрайна може да бъде тя и смятах, че при темпото, с което работех, след една година щях да бъда съвсем „пресушен“ откъм идеи и затова желязото трябваше да се кове, докато е горещо.
	— Искам хиляда долара седмично! — нарочно казах аз.
	Сенет се ужаси:
	— Но самият _аз_ не печеля толкова много! — каза той.
	— Зная — отвърнах аз, — но публиката прави опашки пред касите на кината, когато види в афиша моето име, а не вашето.
	— Може и да е така — каза Сенет, — но без подкрепата на нашата организация ти си загубен. Виж какво става с Форд Стърлинг — предупреди ме той.
	Вярно беше, че на Форд не му бе провървяло, след като напусна „Кийстоун“. Но въпреки това заявих на Сенет:
	— Всичко, което ми трябва, за да направя комедия, е един парк, един полицай и едно хубаво момиче. — И действително аз бях създал някои от най-сполучливите си комедии в почти такава обстановка.
	Междувременно Сенет телеграфира на съдружниците си Кесел и Бауман да се посъветва с тях относно моя договор и моите претенции. Няколко дни по-късно той дойде при мен със следното предложение:
	— Слушай, до края на договора ти остават още четири месеца. Ще анулираме договора ти и ще ти плащаме по петстотин долара сега, по седемстотин идущата година и по хиляда и петстотин по-идущата година. По този начин ще получиш твоите хиляда долара седмично.
	— Мак — казах му аз, — готов съм да се съглася само ако смените цифрите: плащайте ми по хиляда и петстотин долара седмично първата година, по седемстотин втората и по петстотин третата.
	— Но това е невероятно! — възкликна Сенет.
	И така ние повече не обсъждахме въпроса за подновяване на договора ми.


	Съгласно договора оставаше ми още един месец работа в „Кийстоун“, но досега друга компания не ми беше направила предложение. Започнах да ставам нервен и ми се струваше, че Сенет забелязва това и чака подходящ момент. Обикновено, след като завършех някой филм, той идваше при мен и шеговито ме подканваше да започна да снимам нов; сега обаче, макар че не бях работил две седмици, той странеше от мен. Беше учтив, но се държеше на разстояние. Въпреки това самоувереността ми не ме напусна. Ако не получех предложение, щях да започна да работя сам. И защо не? Самочувствието ми беше добро и разчитах на възможностите си. Спомням си точно момента, когато у мен се породи това чувство: на стената на студиото подписвах разписка за театралното имущество, което щях да ползвам.
	След като Сидни постъпи в „Кийстоун“, той игра с успех в няколко филма. Един от тях — _„Подводният пират“,_ счупи всички световни рекорди; в него Сидни използва най-разнообразни филмови трикове. Понеже успехът му беше много голям, предложих му с общи усилия да създадем собствена филмова компания.
	— Трябва ни само една камера и едно празно място — казах аз. Но Сидни беше консервативен. Той смяташе това за прекалено рисковано.
	— Освен това — прибави той — не ми се иска да се откажа от заплата, която надхвърля всичко, което досега съм печелил в живота си. И той продължи да работи за „Кийстоун“ още една година.
	Един ден по телефона ми се обади Карл Лемли от компанията „Юнивърсъл“. Той ми предложи дванадесет цента за фут филмова лента, както и да финансира филмите ми, но не се съгласи да ми плаща хиляда долара седмично, така че от разговора ни не излезе нищо.
	Един млад мъж на име Джес Робинс, представител на компанията „Есеней“, ми каза, че бил чул, че съм настоявал да получа премия от десет хиляди долара, преди да подпиша договор, както и по хиляда двеста и петдесет долара седмично. Това за мен беше новина. Никога не бях мислил за предварително възнаграждение от десет хиляди долара, преди той да спомене за него, но от този щастлив момент това ми стана идея фикс.
	Същата вечер поканих Робинс на вечеря и го оставих да говори. Той ми каза, че идвал лично от името на мистър Дж. М. Ендърсън, познат под името Бронко Били от компанията „Есеней“, който бил съдружник на мистър Джордж К. Спур, и че ми предлагали хиляда двеста и петдесет долара седмично, но не бил сигурен относно извънредното възнаграждение. Вдигнах рамене.
	— Изглежда, че това е пречка за много хора — казах аз. — Правят приемливи предложения, но не дават нищо в брой.
	По-късно той телефонира на Ендърсън в Сан Франциско и му каза, че сме на път да се споразумеем, но че аз искам десет хиляди долара в брой като предварително възнаграждение. Върна се на масата сияещ:
	— Работата е уредена — каза той. — Ще получите вашите десет хиляди долара утре.
	Бях в небесата. Всичко изглеждаше твърде хубаво, за да бъде вярно. За съжаление опасенията ми не ме бяха излъгали, защото на следния ден Робинс ми връчи чек само за шестстотин долара, като ми обясни, че мистър Ендърсън щял сам да дойде в Лос Анжелос и тогава сме щели да уредим въпроса с десетте хиляди долара. Ендърсън пристигна, изпълнен с ентусиазъм и с обещания относно договора, но без десетте хиляди долара.
	— Моят съдружник мистър Спур ще уреди този въпрос, когато отидем в Чикаго — каза той.
	Въпреки че бях започнал да се съмнявам, предпочетох да погреба всичко в оптимизма си. Оставаха две седмици до изтичането на договора ми с „Кийстоун“. Правех извънредно големи усилия да довърша последния си филм _„Неговото праисторическо минало“,_ беше ми трудно да се съсредоточа пред толкова много проекти, които се очертаваха пред мен. Но все пак успях да завърша филма.


	XI

	Мъчно ми беше да напусна „Кийстоун“ — бях се привързал към Сенет и към всички останали. Не си взех сбогом с никого, не можех. Всичко стана по безпощадно прост начин. Завърших монтажа на филма си в събота вечер, а в понеделник тръгнах с мистър Ендърсън за Сан Франциско, където ни очакваше неговият нов зелен „Мерцедес“. Спряхме в хотел „Сейнт Франсис“ само колкото да обядваме, после продължихме за Найлс, където се намираше малкото частно студио на Ендърсън, в което той правеше своите каубойски филми под псевдонима Бронко Били за компанията „Есеней“ („Есеней“ беше съчетание от инициалите на имената Спур и Ендърсън).
	Найлс беше на около един час с кола от Сан Франциско и беше разположен край железопътна линия — малко градче с население от четиристотин души, които се занимаваха главно с отглеждането на люцерна и добитък. Студиото се намираше в средата на едно поле, около четири мили извън градчето. Когато го видях, сърцето ми се сви, защото нищо в него не можеше да ме вдъхнови. Покривът му беше от стъкло и през лятото в него беше като във фурна. Ендърсън ми каза, че студията в Чикаго ще се окажат повече по вкуса ми и освен това били по-подходящи за снимането на комедии. В Найлс стояхме само час, докато Ендърсън уреди някои делови въпроси. След това и двамата се върнахме в Сан Франциско, откъдето отпътувахме за Чикаго.
	Ендърсън ми харесваше; той имаше някакво особено обаяние. Във влака се грижеше за мен като за брат и по гарите купуваше списания и сладкиши. Четиридесетгодишен, той беше скромен и необщителен и когато ставаше дума за работата ни, великодушно заявяваше: „Не се безпокойте. Всичко ще се уреди.“ Говореше малко и беше извънредно замислен. Имах обаче чувството, че под тази маска се крие остър ум.
	Пътуването ни беше интересно. Във влака пътуваха трима мъже, които за пръв път забелязахме във вагон-ресторанта. Двама от тях имаха вид на заможни хора, докато третият, обикновен грубоват човек, като че ли някак не беше на мястото си. Странно беше да ги гледаш да вечерят заедно. Решихме, че двамата навярно са инженери, а изпадналият човек — общ работник. Когато излязохме от вагон-ресторанта, единият от тях дойде в нашето купе и ни се представи. Обясни, че е шерифът на Сейнт Луис и че познавал Бронко Били. Те прехвърляли един престъпник от затвора в Сан Куентин в Сейнт Луис, където щели да го обесят, но тъй като не можели да оставят затворника сам, искаха да отидем в тяхното купе, за да се запознаем с окръжния прокурор.
	— Предполагам, че историята ще ви заинтересува — с поверителен тон ни каза шерифът. — Този човек има доста обемисто досие. Когато един полицай го арестувал в Сейнт Луис, той поискал да му разрешат да отиде до стаята си, за да вземе някоя и друга дреха от куфара си; и докато ровел из куфара, внезапно се обърнал с пистолет в ръка и застрелял полицая; после избягал в Калифорния, където го заловили при кражба с взлом и го осъдили на три години. Когато излезе от затвора, окръжният прокурор и аз го чакахме. Случаят е напълно ясен; ще го обесим — със задоволство каза той.
	Двамата с Ендърсън отидохме в тяхното купе. Шерифът беше едър и набит веселяк, който непрекъснато се усмихваше, а в очите му проблясваха пламъчета. Окръжният прокурор беше по-сериозен.
	— Седнете — каза шерифът, след като ни запозна с приятеля си. После се обърна към затворника: — А това е Хенк — каза той. — Връщаме се в Сейнт Луис, където нещо е позагазил.
	Хенк се изсмя иронично, но не каза нищо. Той беше висок шест фута и около петдесетгодишен. Стисна ръката на Ендърсън и каза:
	— Много пъти съм ви гледал, Бронко Били, и досега не съм виждал човек по-бързо да вади пистолета си и по-добре да организира грабежи!
	Хенк каза, че за мен почти не бил чувал и че не бил излизал от затвора в Сан Куентин в продължение на три години — „а за толкова дълго време вън стават неща, за които си нямаш и понятие“.
	Макар че всички бяхме много разговорливи, чувствуваше се някакво скрито напрежение, с което не знаехме как да се справим. Чудейки се какво да кажа, аз само се усмихвах на забележките на шерифа.
	— Животът не е лесен — каза Бронко Били.
	— Вярно е — отвърна шерифът — и ние искаме да го направим по-лесен. Хенк знае това.
	— Разбира се — грубо каза Хенк.
	Шерифът започна да философствува:
	— Точно така казах и на Хенк, когато го пуснаха от Сан Куентин. Обещахме да не си правим номера. Не искаме да използваме белезници, нито да вдигаме шум; той има само едно желязо на крака.
	— Желязо на крака ли? Това пък какво е? — попитах аз.
	Хенк вдигна крачола си и на крака му видяхме никелирана белезница, дълга около пет инча и дебела около три инча, плътно прилепнала около глезена му и тежаща четиридесет фунта. По този повод заговорихме за последните модели белезници за крака. Шерифът обясни, че тези белезници били покрити с каучук откъм вътрешната страна, за да не причиняват болка на затворника.
	— А затворникът с тях ли спи? — попитах аз.
	— Зависи — каза шерифът, поглеждайки с неудобство към Хенк.
	Хенк се усмихна мрачно и загадъчно.
	Стояхме при тях, докато стане време за вечеря, и заговорихме за начина, по който Хенк е бил арестуван за втори път. Както обясни шерифът, благодарение на обмяната на сведения между затворите те получили снимки и отпечатъци от пръсти, които ги довели до заключението, че човекът, когото търсят, е Хенк. Затова отишли и застанали пред вратите на затвора в Сан Куентин в деня, в който щели да пуснат Хенк на свобода.
	— Да — каза шерифът, а малките му очички блестяха и гледаха към Хенк, — ние го чакахме, застанали на отсрещната страна на улицата. Скоро Хенк излезе от страничната врата на затвора. — Шерифът плъзна показалеца по носа си, лукаво го насочи към Хенк и със зловеща усмивка бавно изрече:
	— Ми-сля, че то-ва е чо-ве-кът, ко-го-то тър-сим!
	Ние с Ендърсън седяхме като омагьосани, а той продължи:
	— И така сключихме сделка: ако се държи с нас, както трябва, и ние ще го третираме добре. Заведохме го да закуси — топли банички и бекон с яйца. И ето сега пътува първа класа. Така е по-добре, отколкото да го водим насила, с белезници и вериги.
	Хенк се усмихна и промърмори:
	— Знаеш, че ако исках, можех да се противопоставя на екстрадицията ми от един щат в друг.
	Шерифът го погледна с леден поглед:
	— Нямаше да имаш голяма полза от това, Хенк — бавно каза той. — Това само щеше да ни забави малко повече. Не е ли по-добре да пътуваш удобно в първа класа?
	— Сигурно е така — каза Хенк и потръпна.
	Когато взехме да наближаваме мястото, където водеха Хенк, той започна да говори за затвора в Сейнт Луис едва ли не с любов. Правеше му голямо удоволствие да си мисли как неговите приятели от затвора ще посрещнат новината за новия му процес:
	— Чудя се какво ли ще направят тези горили, когато се явя пред техния идиотски съд. Сигурно ще ми вземат тютюна и цигарите.
	Отношението на шерифа и прокурора към Хенк можеше да се сравни с любовта на матадора към бика, който той се готви да убие. Когато те слязоха от влака, беше последният ден на декември и сбогувайки се, шерифът и прокурорът ни пожелаха честита Нова година. Хенк също се здрависа с нас, като подигравателно ни заяви, че и най-хубавите неща си имат своя край. Трудно беше да намериш начин да му кажеш довиждане. Той беше извършил отвратително и подло престъпление и все пак, преди да се усетя, аз му пожелах „всичко хубаво“, докато той слизаше от влака, накуцвайки с тежкото желязо на крака си. По-късно научихме, че бил обесен.
	В Чикаго ни посрещна директорът на студиото, но от мистър Спур нямаше и помен. Мистър Спур, каза ни той, бил заминал по някаква работа и щял да се върне едва след новогодишните празници. Тогава не отдадох никакво значение на отсъствието на мистър Спур, тъй като и без това в студиото нямаше какво да се върши, преди да мине първи януари. Прекарах Нова година със семейството на Ендърсън. На 1 януари Ендърсън отпътува за Калифорния, като ме увери, че веднага щом Спур се завърне, той ще се погрижи за всичко, включително и за възнаграждението от десет хиляди долара. Студиото се намираше в индустриалния квартал и някога очевидно е било склад. На сутринта аз се явих там никакъв Спур още не беше пристигнал, нито пък бяха оставени каквито и да било указания относно моя договор. Веднага усетих, че тук има нещо нередно и че в канцеларията знаят повече, отколкото искат да ми кажат. Но това не ме безпокоеше; бях сигурен, че един добър филм ще разреши всичките ми проблеми. Затова попитах директора дали са му казали, че трябва да получа пълното съдействие на персонала на студиото и че имам carte blanche да използвам всички техни съоръжения.
	— Разбира се — каза той, — мистър Ендърсън остави нареждания по този въпрос.
	— Тогава бих искал незабавно да започна работа — каза аз.
	— Много добре — отвърна той. — На първия етаж ще намерите завеждащия сценарния отдел мис Луела Парсънс, която ще ви даде сценарий.
	— Не използвам чужди сценарии, а сам си ги пиша — отсякох аз.
	Бях настроен войнствено, загдето говореха така неясно за всичко, както и поради отсъствието на Спур; освен това хората в канцеларията на студиото бяха важни, разхождаха се насам-натам подобно на служещи в банка, носейки книжа, като че ли бяха членове на компанията „Герънти тръст“ — деловият вид на фирмата беше много внушителен за разлика от филмите й. На горните етажи канцелариите бяха разделени с преградки като гишета в банка. Обстановката съвсем не предразполагаше към творческа работа. В шест часа вечерта дори и по време на снимки светлините се загасяваха и всички си отиваха в къщи.
	На следната сутрин отидох на гишето, където се разпределяха актьорите.
	— Трябват ми двама-трима актьори — сухо казах аз, — затова бъдете така добри да ми изпратите няколко души, които в момента не са заети.
	Представиха ми хора, които смятаха, че ще бъдат подходящи. Между тях имаше един кривоглед млад човек на име Бен Търпин, който, изглежда, познаваше занаята и по това време нямаше особено много работа в „Есеней“. Той веднага ми допадна и аз го взех. Но нямах героиня. След като интервюирах няколко кандидатки, стори ми се, че една от тях има известни данни — доста хубавичко момиче, току-що сключило договор с компанията. Но, боже мой, от нея не успях да изтръгна никаква реакция. Тя бе до такава степен незадоволителна, че се отказах и я отпратих. Години по-късно Глория Суонсън ми каза, че тя била това момиче и че тъй като искала да играе в драматични филми и мразела бурлеската, нарочно се държала така.
	Франсис Екс Бушман, една от големите звезди на „Есеней“ по онова време, разбра, че студиото не ми харесва.
	— Нашето студио — каза Бушман — е пълна антитеза на онова, което мислите за него.
	Но не беше така: студиото не ми харесваше, не ми харесваше и терминът „антитеза“. Нещата се развиваха от лошо по-лошо. Когато поисках да видя снимките, които бях направил, те ми прожектираха оригиналния негатив, за да спестят разноските по изваждането на позитив. Това ме ужаси. А когато поисках да направят позитив, те реагираха така, като че ли исках да ги накарам да фалират. Бяха самодоволни и самомнителни. Тъй като бяха едни от първите, навлезли във филмовия бизнес, и се бяха подсигурили с патенти, които им даваха монопол, създаването на добри филми беше последната им грижа. И въпреки че други компании оспорваха патентните им права и произвеждаха по-добри филми, компанията „Есеней“ продължаваше да плува в самодоволство и в понеделник сутрин раздаваше сценарии така, както се раздават карти за игра.
	Бях почти привършил първия си филм, наречен _„Новата му работа“,_ изминали бяха две седмици, а мистър Спур все още не се появяваше. Не бях получил нито извънредното възнаграждение, нито заплатата си и бях страшно ядосан:
	— Къде е тоя мистър Спур? — попитах в канцеларията.
	Там се смутиха и не можаха да ми дадат задоволително обяснение. Без да крия възмущението си, попитах дали той винаги урежда сделките си по този начин.
	Няколко години по-късно самият Спур ми разказа какво се беше случило. Изглежда, че Спур, който никога дотогава не бил чувал за мен, узнавайки, че Ендърсън ме е ангажирал за една година със заплата хиляда и двеста долара седмично плюс допълнително възнаграждение от десет хиляди долара, му изпратил тревожна телеграма, в която го попитал дали не е полудял. А когато Спур разбрал, че Ендърсън ме е ангажирал на риск, по препоръката на Джес Робинс, опасенията му се удвоили. Дотогава той плащал на най-добрите си комици по седемдесет и пет долара седмично, а комедиите им едва покривали разходите си. Оттук и отсъствието на Спур от Чикаго. Когато се завърнал обаче, той обядвал в един от големите чикагски хотели с група приятели и за негова изненада те го поздравили за привличането ми в компанията. Освен това името Чарли Чаплин започнало да създава на студиото необичайна реклама. Тогава той решил да направи един експеримент. Дал на един хоп четвърт долар и го изпратил да ме търси из хотела. Когато момчето минало през фоайето, викайки: „Търсят мистър Чарли Чаплин“, хората започнали да се трупат, докато цялото фоайе се изпълнило с развълнувана и ентусиазирана тълпа. Това било първото указание за моята популярност. Второто било това, което се случило на филмовата борса, докато той отсъствувал: открил, че още преди да съм започнал филм, предварително били продадени шестдесет и пет копия — нещо безпрецедентно, а докато завърша филма си, броят им нараснал на сто и тридесет копия и поръчките продължавали да валят. Те незабавно повишили цената на филмите от тринадесет на двадесет и пет цента на фут.
	Когато Спур най-сетне се появи, аз го запитах за заплатата и възнаграждението си. Той се разтопи от извинения и ми обясни, че наредил на хората от канцеларията да се погрижат за уреждането на всички делови въпроси. Не бил виждал договора, но предполагал, че в канцеларията добре знаят всички подробности. Тази явно скалъпена история ме вбеси.
	— От какво се страхувате? — лаконично попитах аз. — Вие все още можете да се откажете от вашия договор — всъщност мисля, че вие вече го нарушихте.
	Спур беше висок, представителен човек с мек глас; той би бил дори красив, ако лицето му не беше толкова бледо и отпуснато, а горната му устна не покриваше почти изцяло долната.
	— Съжалявам, че мислите така — каза той, — но трябва да знаете, Чарли, че ние сме почтена фирма и винаги изпълняваме договорите си.
	— Да, но този договор не сте изпълнили — отвърнах аз.
	— Веднага ще уредим въпроса — каза той.
	— Не бързам — саркастично отвърнах аз.


	През време на краткия ми престой в Чикаго Спур направи всичко възможно да ме предразположи, но той никога не успя да ми стане истински симпатичен. Казах му, че не ми е приятно да работя в Чикаго и че ако иска резултати, ще трябва да уреди да работя в Калифорния.
	— Ще направим всичко възможно, за да бъдете доволен — каза той. — Бихте ли искали да отидете в Найлс?
	Перспективата не ме блазнеше много, но Ендърсън ми харесваше повече, отколкото Спур; затова, след като приключих филма _„Новата му работа“,_ отидох в Найлс.
	Бронко Били правеше там всичките си каубойски филми; това бяха все филми от по една част, които снимаше за един ден. Той имаше седем различни сюжета, непрекъснато ги повтаряше и спечели от тях няколко милиона долара. Работеше спорадично. Понякога за една седмица изработваше седем филма от по една част, а след това си почиваше шест седмици.
	Около студиото в Найлс имаше няколко малки едноетажни къщи в калифорнийски стил, които Бронко Били бе построил за членове на своята компания, и една по-голяма, в която живееше самият той. Покани ме, ако искам, да живея там заедно с него. Мисълта за това ме очарова. Да живея с Бронко Били — каубоя милионер, който ме бе гощавал в луксозния апартамент на жена си в Чикаго, това значеше животът в Найлс да стане поне търпим.
	Когато влязохме в къщата му, вече се бе свечерило и щом запалихме лампата, аз бях поразен. Жилището му беше празно и мрачно. В стаята му имаше старо желязно легло, над което висеше обикновена електрическа крушка. Една разклатена маса и един стол бяха цялата останала мебелировка. До леглото имаше дървен сандък, а върху него пиринчен пепелник, пълен с угарки. Стаята, определена за мен, беше почти същата с тази разлика, че нямаше дървен сандък. Нищо не работеше. Банята беше неописуема. За да изчистиш клозета, трябваше да напълниш кофа с вода от крана на банята и да я изсипеш в чинията.
	Това беше домът на Дж. М. Ендърсън, мултимилионера каубой!
	Стигнах до заключението, че Ендърсън е ексцентрик. Макар и милионер, него малко го беше грижа за удобствата на живота; интересуваше го да притежава коли с крещящи цветове, да лансира професионални боксьори, да бъде собственик на театър и да поставя вариететни програми. Когато не работеше в Найлс, той прекарваше по-голямата си част от времето си в Сан Франциско, където отсядаше в малки хотели с умерени цени. Той беше чудак, нерешителен, странен и неспокоен човек, който търсеше удоволствие в самотата си; и макар че в Чикаго имаше очарователна съпруга и дъщеря, рядко ги виждаше. Те водеха напълно самостоятелен живот.
	Не беше приятно отново да се местя от едно филмово студио в друго. Трябваше да организирам нов състав, а това значеше да намеря подходящ кинооператор, асистент-режисьор и актьори; последното беше особено трудно, тъй като в Найлс нямах почти никакъв избор. Освен каубойската трупа на Ендърсън там имаше и една друга трупа: това бяха неизвестни комици, които поддържаха студиото и поемаха разноските му, когато Дж. М. Ендърсън не работеше в него. Имах на разположение дванадесет души, повечето от тях свикнали с каубойски роли. Пред мен отново изникна въпросът да намеря хубаво момиче за героиня. Сега вече с нетърпение очаквах да започна работа. Макар че още не бях измислил никаква история, поръчах да изградят декорите на луксозно кафене. Когато нямах в главата си никакъв виц или идея, кафенето винаги ми е помагало. Докато изграждаха декорите, отидох с Ендърсън до Сан Франциско да потърся героиня измежду гърлите на неговата вариететна програма; макар че това беше много приятно занимание, нито една от тях не се оказа фотогенична при пробите. Карл Строс, хубав млад каубой от германо-американски произход, който работеше в трупата на Ендърсън, каза, че познавал една девойка, която от време на време посещавала кафенето на Тейт на Хил стрийт. Той всъщност не я познавал лично, но тя била миловидна и собственикът на кафенето може би знаел адреса й.
	Мистър Тейт я познаваше доста добре. Тя живеела при омъжената си сестра, била от Лъвлок, щата Невада, и се наричала Една Първиънс. Ние незабавно влязохме във връзка с нея и се уговорихме да се срещнем в хотел „Сейнт Френсис“. Тя беше не само миловидна, но направо красива. По време на разговора изглеждаше тъжна и сериозна. Впоследствие разбрах, че точно тогава изживявала последиците от някаква нещастна любов. Беше завършила гимназия, а след това преминала и курс за секретарки. Тя беше тиха и сдържана, с големи красиви очи, хубави зъби и чувствени устни. Съмнявах се дали може да играе и дали има чувство за хумор — толкова сериозна изглеждаше. Независимо от всички тези резерви ние я ангажирахме. Тя поне щеше да служи като украшение на комедиите ми.
	На следния ден се върнахме в Найлс, но кафенето още не беше готово, а онази част от декора, която вече бяха построили, беше грубовата и ужасна; студиото наистина беше бедно откъм техника. След като се разпоредих за някои промени, започнах да търся идея. Хрумна ми заглавието: _„Чарли се весели“_ — един пияница, който търси забавления — и това бе достатъчно като начало. Наредих в нощния клуб да поставят фонтан, като смятах, че около него ще могат да се изградят някои комични положения, а за партньор си избрах Бен Търпин. Вечерта, преди да започнем снимките, един член от трупата на Ендърсън ни покани на вечеря. Тя беше много скромна — бира и сандвичи. Бяхме двадесетина души, включително и мис Първиънс. След като си похапнахме, едни седнаха да играят карти, а други да разговарят. Стигнахме до темата хипноза и аз взех да се хваля, че имам хипнотизаторски способности. Заявих, че за шестдесет секунди мога да хипнотизирам когото и да било в стаята. Толкова бях убедителен, че повечето от членовете на трупата ми повярваха с изключение на Една.
	— Що за глупости! — изсмя се тя. — Мен никой не може да ме хипнотизира!
	— Вие казах аз — сте идеална за хипноза. Обзалагам се на десет долара, че ще ви приспя за шестдесет секунди.
	— Добре — каза Една, — приемам баса.
	— Но ако след това не се чувствувате добре, няма да ми се сърдите. Всъщност това няма да бъде нищо сериозно.
	Опитвах се да я сплаша, за да се откаже от баса, но тя не отстъпи. Една жена я помоли да не се съгласява:
	— Вършите глупост — каза й тя.
	— Държа на баса — спокойно каза Една.
	— Добре — заявих аз, — прилепете гърба си до стената, далеч от всички останали, за да не се разсейва вниманието ви.
	Тя се подчини, усмихвайки се иронично. Присъствуващите вече гледаха само нас.
	— Нека някой да засече времето — казах аз.
	— Запомнете — каза Една, — трябва да ме приспите за шестдесет секунди.
	— След шестдесет секунди вие ще бъдете в пълно безсъзнание — отвърнах аз.
	— Започвайте! — каза един човек, който следеше секундарника си.
	Аз веднага направих два-три драматични жеста, като я гледах втренчено в очите. След това се приближих до лицето й и й пошушнах така, че да не могат да ме чуят останалите.
	— Преструвайте се! — и направих още няколко жеста, като казвах:
	— Вие ще изпаднете в безсъзнание, вие сте в безсъзнание, в безсъзнание!
	След това се отдръпнах и тя започна да се олюлява. Аз бързо я хванах в ръцете си. Двама от присъствуващите изпищяха.
	— Бързо! — извиках аз. — Някой да ми помогне да я положим на кушетката!
	Когато Една се съвзе, тя изрази престорено учудване и каза, че се чувствувала изморена. Макар че можеше да спечели баса и да ме разобличи пред всички присъствуващи, тя щедро се бе отказала от своята победа само и само заради хубавата шега. Това й спечели моето уважение и любов и ме убеди, че има чувство за хумор.
	В Найлс заснех четири комедии, но условията в студиото не бяха добри и аз не се чувствувах удобно и не бях доволен; затова внуших на Ендърсън да се преместя в Лос Анжелос, където имаше по-добри условия за създаване на комедии. Той се съгласи, но по друга причина: аз бях обсебил студиото, което нито беше достатъчно голямо, нито имаше достатъчно персонал за три филмови трупи. Затова той уреди да наемем едно малко студио в Бойл хайтс в самия център на Лос Анжелос.
	Докато работехме там, двама младежи на име Хол Роуч и Харолд Лойд, които правеха първите си стъпки във филма, наеха част от студиото.
	Тъй като търговският успех на моите комедии растеше с всеки нов филм, компанията „Есеней“ започна да поставя безпрецедентни условия; тя искаше от собствениците на кинотеатри минимален наем от петдесет долара дневно за моите комедии от по две части. Това означаваше, че за всеки мой филм компанията предварително получаваше над петдесет хиляди долара.
	Една вечер, след като се бях прибрал в скромния, но нов и удобен хотел „Стол“, където бях отседнал, ме повикаха за бърз телефонен разговор с в. _„Егзаминър“_ от Лос Анжелос. Прочетоха ми телеграма, получена от Ню Йорк, в която се казваше:

	„Предлагаме на Чаплин 25 000 долара да се явява по петнадесет минути всяка вечер в продължение на две седмици в нюйоркския «Хиподром». Това няма да пречи на работата му.“

	Незабавно потърсих по телефона Дж. М. Ендърсън в Сан Франциско. Беше късно и успях да се свържа с него едва в три часа сутринта. Казах му за телеграмата и го попитах дали би ме освободил за две седмици, за да мога да спечеля тези двадесет и пет хиляди долара. Намекнах, че бих могъл да започна една комедия във влака на път за Ню Йорк и да я завърша, докато съм там. Но той не се съгласи.
	Прозорецът на спалнята ми гледаше към вътрешния двор на хотела и когато някой говореше, гласът му кънтеше из всички стаи. Телефонната връзка беше лоша и аз трябваше на няколко пъти да извикам:
	— Нямам намерение да изпусна двадесет и пет хиляди долара за двуседмична работа!
	Над моята стая се отвори прозорец и някакъв глас ми изкрещя:
	— Престани с тия идиотщини и си лягай да спиш, фукльо такъв!
	Ендърсън ми каза по телефона, че ако направя за компанията „Есеней“ още един филм от две части, те ще ми дадат двадесет и пет хиляди долара. Обеща на следващия ден да дойде в Лос Анжелос, да ми връчи чека и да сключим договор. Когато свършихме разговора, аз угасих лампата, легнах си и се готвех да заспя, когато изведнъж си спомних за гласа. Вдигнах се от леглото, отворих прозореца и изкрещях:
	— Върви по дяволите!
	На другия ден Ендърсън дойде в Лос Анжелос с чек за двадесет и пет хиляди долара, а нюйоркската компания, която ми бе направила първоначалното предложение, фалира две седмици по-късно. Просто съм имал късмет.
	В Лос Анжелос аз се чувствувах много щастлив. Макар че студиото в Бойл хайтс се намираше в беден квартал, това ми позволяваше да бъда по-близо до брат си, с когото от време на време се срещахме вечер. Той все още беше в „Кийстоун“ и неговият договор с компанията изтичаше около един месец преди моя договор с „Есеней“. Моят успех беше вече толкова голям, че Сидни имаше намерение да посвети цялото си време на моите делови въпроси. Според сведенията популярността ми растеше с всяка нова комедия. От дългите опашки пред кината в Лос Анжелос знаех за моя успех в този град, но нямах представа колко голям е той и другаде. В Ню Йорк във всички универсални магазини и кафенета продавали играчки и статуетки с моя образ. „Красавиците на Зигфийлд“ изпълнявали чаплиновски номера, загрозявайки красотата си с мустаци, бомбета и провлечени панталони, и пеели някаква песничка, наречена: _„Ах, тез крака на Чарли Чаплин!“_
	Бяхме отрупани с всевъзможни предложения — за реклама на книги, дрехи, свещи, играчки, цигари и паста за зъби. Огромните купища писма на моите почитатели също се превърнаха в проблем. Сидни настояваше да се отговаря на всяко писмо дори и ако за тази цел се наложи да наемем още една секретарка.
	Сидни посъветва Ендърсън да продават моите филми извън редовното производство. Не беше справедливо цялата печалба да отива у собствениците на кина. И наистина, макар компанията „Есеней“ да продаваше стотици копия от моите филми, тя ги продаваше по традиционния стар начин на разпространение. Сидни предложи да се искат по-високи цени от по-големите кинотеатри според броя на местата в тях. По този начин от всеки филм можеше да се получава приход от сто хиляди долара и даже повече. Ендърсън смяташе, че това е невъзможно, че предложението ще се сблъска с политиката на целия филмов тръст, в който членуваха шестнадесет хиляди кинотеатъра, чиито правила и методи за откупуване на филми бяха непоклатими; малко собственици на кина биха се съгласили на такива условия.
	Малко по-късно обаче в. _„Моушън Пикчър Хералд“_ съобщи, че компанията „Есеней“ изоставя стария си метод на продажба и че, както Сидни бе предложил, увеличава цените съответно на броя на местата в кинотеатрите. Както Сидни бе предвидил, това увеличи приходите от всяка моя комедия на сто хиляди долара. Тази новина ме накара да се замисля. Понеже получавах само хиляда двеста и петдесет долара седмично и вършех цялата работа като сценарист, режисьор и актьор, започнах да се оплаквам, че се преуморявам и че ми е необходимо повече време, за да изработвам филмите си. Бях подписал договор за една година и създавах по една комедия на всеки две-три седмици. Реакцията на Чикаго не закъсня да се прояви; Спур веднага взе влака за Лос Анжелос и като допълнително поощрение ми предложи премия от десет хиляди долара на филм. Подписахме съответния договор и с този стимул здравето ми се подобри.
	По това време Д. У. Грифит създаде своята епопея „Раждането на нацията“, която го превърна в най-добрия филмов режисьор. Той несъмнено бе гений на немия филм. Макар че стилът му беше мелодраматичен и понякога ексцентричен и абсурден, филмите на Грнфит сочеха за оригинален подход и всеки от тях заслужаваше да се види.
	Де Мил започна многообещаващо с _„Шептящият хор“_ и с една екранизация на _„Кармен“,_ но след _„Мъж и жена“_ неговите работи никога не надхвърлиха рамките на неглижето и будоара. Независимо от това _„Кармен“_ ми направи такова силно впечатление, че аз създадох бурлеска в две части на същата тема — това бе моят последен филм за „Есеней“. След като ги напуснах, те включиха във филма всичко, което бях изрязал при монтажа, и го превърнаха във филм от четири части; това до такава степен ме ужаси, че два дни лежах болен. Но макар това да бе непочтено от тяхна страна, от него имаше известна полза, тъй като впоследствие във всеки договор, който подписвах, включвах изрична клауза: окончателната ми творба да не се обезобразява по какъвто и да било начин — нито да се окастря, нито да се разширява.
	Когато наближи краят на договора ми, Спур отново се озова в Лос Анжелос с предложение, което според него нямало равно на себе си. Бил готов да ми заплати триста и петдесет хиляди долара, ако му предам дванадесет филма от по две части, като той поеме разноските по производството. Казах му, че какъвто и договор да подпиша, искам предварително да ми се плати допълнително възнаграждение от сто и петдесет хиляди долара. Това сложи край на всякакви по-нататъшни разговори със Спур.
	Бъдещето, бъдещето — прекрасното бъдеще! Накъде водеше то? Перспективите бяха опияняващи. Подобно на лавина парите и успехът растяха с всеки изминат ден; всичко това беше замайващо, ужасяващо, но прекрасно.


	Докато Сидни беше в Ню Йорк и проучваше различни предложения, аз довършвах снимките на _„Кармен“_ и живеех в Санта Моника в една къща с изглед към морето. Понякога вечерях в кафенето на Нет Гудуин в края на кея на Санта Моника. Нет Гудуин се смяташе за най-големия актьор и вариететен комик на американската сцена. Той беше направил блестяща кариера както като изпълнител на Шекспирови роли, така и като изпълнител на леки комични роли в модерни пиеси. Той беше интимен приятел на сър Хенри Ървинг и се беше женил осем пъти, все за известни красавици. Петата му жена беше Максин Елиът, която той шеговито наричаше „римския сенатор“. „Но тя беше красива и извънредно интелигентна“ — казваше той. Гудуин беше приятен, културен човек в напреднала възраст със силно развито чувство за хумор; вече се беше оттеглил от театъра. Макар че никога не го бях виждал на сцената, извънредно много уважавах самия него и голямата му репутация.
	Станахме много добри приятели и в хладните есенни вечери се разхождахме заедно по безлюдното крайбрежие на океана.
	Мрачната и тъжна атмосфера още повече разпалваше възбуждението ми. Когато чу, че след привършването на филма ще отида в Ню Йорк, той ми даде някои отлични съвета.
	— Ти имаш забележителен успех и пред теб се открива чудесен живот, стига да знаеш как да се държиш… Когато отидеш в Ню Йорк, отбягвай Бродуей, стой далеч от очите на публиката. Много звезди грешат, като искат да ги виждат и да им се възхищават — това само разпръсва илюзията — гласът му беше дълбок и резониращ. — Ще те канят навсякъде — продължи той, — но не приемай поканите. Избери си един-двама приятели и се задоволи да си представяш останалите във въображението си. Много велики актьори са направили грешката да приемат всяка покана. Вземи Джон Дру; той беше много популярен сред обществото, приемаше всички покани, но хората не отиваха да го гледат на сцената. Те го имаха в собствените си гостни. Ти завладя света и можеш да продължиш да го владееш, ако стоиш настрана от него — замислено ми каза той.
	Това бяха чудни, макар и доста тъжни разговори, докато се разхождахме в есенния здрач по пустия океански бряг — Нет в края на своята кариера, а аз — в началото на моята.
	Когато завърших монтажа на _„Кармен“,_ набързо опаковах едно малко куфарче и от съблекалнята си направо отидох да взема влака, който тръгваше за Ню Йорк в шест часа, като телеграфирах на Сидни кога тръгвам и кога пристигам.
	Това беше бавен влак, който вземаше разстоянието до Ню Йорк за пет дни. Седях сам в едно отворено купе — в онези дни още не ме познаваха без грим. Пътувахме по южната линия през Амарило, щата Тексас, където пристигнахме в седем часа вечерта. Бях решил да се обръсна, но други пътници бяха заели тоалетната преди мен, така че трябваше да чакам. Затова бях още по долни дрехи, когато наближихме Амарило. Когато влакът влезе в гарата, внезапно бяхме обградени от силно възбуждение. Погледнах от прозореца на тоалетната и видях, че перонът е претъпкан от огромна шумна тълпа. Транспаранти и знамена бяха увити или опънати между колоните, а на перона имаше няколко маси със закуски и разхладителни напитки. Някакво празненство по случай посрещането или изпращането на местна знаменитост — си помислих аз и започнах да сапунисвам лицето си. Но възбуждението нарасна, после съвсем ясно чух гласове, които питаха: „Къде е той?“ След това тълпата нахлу във вагона, хора тичаха нагоре-надолу по коридора и викаха:
	— Къде е той? Къде е Чарли Чаплин?
	— Да! — обадих се аз.
	— От името на кмета на Амарило, Тексас, и на всички ваши почитатели ви каним да хапнете и да пийнете нещо с нас.
	Обхвана ме внезапна паника.
	— Не мога в такъв вид! — казах аз през сапунената пяна.
	— О, не се безпокой за нищо, Чарли. Просто си сложи един халат и ела да се срещнеш с народа.
	Набързо изплакнах лицето си и полуобръснат, облякох една риза, сложих си връзка и излязох от вагона, закопчавайки сакото си.
	Посрещнаха ме с радостни възгласи. Кметът се опита да вземе думата:
	— Мистър Чаплин, от името на вашите почитатели от Амарило… — но гласът му бе удавен от неспирните възгласи. Той отново започна: — Мистър Чаплин, от името на вашите почитатели в Амарило… — но тълпата се устреми напред, блъсна кмета в мен и ни притисна до влака; за момент приветствената реч бе забравена, докато се мъчехме да осигурим личната си безопасност.
	— Отдръпнете се! — крещяха полицаите, разбутвайки тълпата, за да ни проправят път.
	Кметът изгуби ентусиазма си към цялото начинание и с известна рязкост се обърна към полицаите и към мен:
	— Добре, Чарли, хайде да свършим с тази работа, за да можете да се върнете във влака си!
	След общо боричкане за масите духовете се поуспокоиха и кметът най-сетне успя да произнесе приветствието си. Той почука на масата с лъжица.
	— Мистър Чаплин, вашите приятели от Амарило, Тексас, искат да ви засвидетелствуват своята благодарност за радостта, която сте им доставяли, като ви молят да изядете един сандвич и да изпиете една кока-кола заедно с тях.
	След като произнесе приветствието си, той ме помоли и аз да кажа няколко думи и настоя да се кача на масата; оттам аз измърморих нещо за това, че съм щастлив, загдето се намирам в Амарило, че съм много изненадан от това прекрасно, вълнуващо посрещане, че ще си го спомням цял живот и пр. След това седнах и се опитах да поведа разговор с кмета.
	Попитах го как са узнали, че идвам.
	— Чрез телеграфистите — отвърна той и обясни, че телеграмата, която бях изпратил на Сидни, е била препредадена от Амарило, Канзас сити и Чикаго за Ню Йорк и че телеграфистите съобщили новината на печата.
	Когато се върнах в купето, смирено се отпуснах на мястото си и известно време не можех да мисля за нищо. После целият вагон закипя от хора, които минаваха нагоре-надолу по коридора, зяпаха ме и се кикотеха. Не можех да проумея това, което беше станало в Амарило, нито пък можех истински да му се радвам. Бях прекалено развълнуван и само седях възбуден, едновременно ликуващ и потиснат.
	Преди да потегли влакът, ми връчиха няколко телеграми. В една от тях се казваше: „Добре дошъл, Чарли, чакаме те в Канзас Сити.“ В друга: „При пристигането ви в Чикаго на ваше разположение ще има лимузина, за да ви отведе от едната гара до другата“. В трета: „Бихте ли се съгласили да прекарате една нощ като гост на хотел «Блекстоун»?“ Когато наближихме Канзас Сити, по цялото протежение на железопътната линия стояха хора, които крещяха и размахваха шапки.
	Голямата железопътна гара на Канзас Сити беше задръстена от народ. Полицията с мъка удържаше тълпите, които прииждаха отвън. До влака изправиха стълба, за да мога да се кача и да се покажа от покрива на вагона. Усетих, че повтарям същите банални думи, казани в Амарило. Очакваха ме нови телеграми: бих ли посетил училища и институти? Натиках ги в куфара си, за да им отговоря от Ню Йорк. От Канзас Сити до Чикаго по гарите и по полето пак стояха хора, които махаха с ръце, когато влакът профучаваше покрай тях. Бих искал да се отпусна и да се радвам на това зрелище, но не можех да се отърва от мисълта, че целият свят е полудял! Щом няколко бурлески можеха да предизвикат такова вълнение, дали нямаше нещо фалшиво във всяка известност? Винаги бях мислил, че ще се радвам на вниманието на публиката; ето че сега бях известен, но това ме изолираше от хората и аз изпитвах потискащо чувство на самота.
	В Чикаго, където трябваше да сменя влака и гарата, около изхода се бяха струпали тълпи, които викаха „ура“, докато се качвах в лимузината. Отведоха ме в хотел „Блекстоун“ и ми дадоха апартамент да си почина, преди да потегля отново за Ню Йорк.
	В хотела се получи телеграма от директора на нюйоркската полиция, който ме молеше да бъда така добър да сляза на 125-а улица вместо на Голямата централна гара, както се предвиждаше, тъй като там вече се струпвали тълпи в очакване на пристигането ми.
	На 125-а улица Сидни ме посрещна с лимузина, възбуден и развълнуван. Той говореше шепнешком:
	— Как ти се струва всичко това? — попита ме той. — От ранна утрин на гарата се събират тълпи, а печатът издава бюлетин всеки ден, откакто тръгна от Лос Анжелос. — Той ми показа един вестник, който оповестяваше с големи черни букви: „Той е тук!“ „Чарли се крие!“ — се казваше в друго заглавие. На път за хотела Сидни ми каза, че бил сключил договор с „Мючуъл филм корпорейшън“ за шестстотин и седемдесет хиляди долара, платими по десет хиляди долара седмично, а след медицинския преглед на застрахователната компания при подписването на договора ще ми бъде платено и допълнително възнаграждение от сто и петдесет хиляди долара. На обед той имал среща с адвоката, която щяла да му отнеме цялата останала част от деня, затова щял да ме свали пред хотел „Плаза“, където бил запазил стая за мен, и щял да ме види на другата сутрин.
	Както Хамлет е казал: „Сега съм сам.“ Следобедът се разхождах из улиците, разглеждах витрините и безцелно се спирах по ъглите. Какво става с мен? Ето че бях в апогея на моята кариера — облечен елегантно от глава до пети, а нямаше къде да отида. Как се запознава човек с хора, с интересни хора? Изглежда, че всички ме познаваха, а аз не познавах никого; вглъбих се в себе си, изпълнен от самосъжаление, и ме обзе меланхолия. Спомням си, че един от успелите в кариерата си комедианти от „Кийстоун“ веднъж ми бе казал: „Сега, когато постигнахме успех, Чарли, за какво беше целият този шум?“ „Какъв успех?“ — бях го запитал аз.
	Спомних си за съвета на Нет Гудуин: „Отбягвай Бродуей.“ Що се отнася до мен, Бродуей беше пустиня. Сетих се за стари приятели, които бих искал да срещна сега, обграден с ореола на този необикновен успех — но дали имах приятели в Ню Йорк, Лондон или където и да било другаде? Имах нужда от специална аудитория — може би Хети Кели. Не бях чувал за нея, откакто започнах да играя във филми — нейната реакция би била забавна.
	По това време тя живееше в Ню Йорк при сестра си, мисис Франк Гулд. Тръгнах нагоре по Петото авеню — сестра й живееше на № 834. Спрях пред къщата, питайки се дали тя е там, но не намерих смелост да позвъня. Тя можеше обаче да излезе и аз уж случайно да се срещна с нея. Чаках около половин час, като бавно се разхождах нагоре-надолу, но никой не влезе, нито излезе от къщата.
	Отидох в ресторант „Чайлдс“ на Кълъмбъс съркъл и си поръчах чаша кафе с кекс. Поднесоха ми ги с пълно безразличие, но когато поисках от сервитьорката още малко масло, тя ме позна. Последва верижна реакция, докато всички в ресторанта и от кухнята започнаха да ме гледат. Накрая бях принуден да си пробия път през една огромна тълпа, която се бе натрупала в ресторанта и пред него, и да намеря спасение в едно минаващо такси.
	В продължение на два дни се разхождах из Ню Йорк, без да срещна нито един познат, чувствувах се разкъсан между радостно вълнение и униние. Междувременно лекарите на застрахователната компания ме прегледаха. Няколко дни по-късно Сидни дойде ликуващ в хотела:
	— Всичко е наред, минал си медицинския преглед.
	Последваха формалностите по подписването на договора. Фотографираха ме, когато получавах чека за сто и петдесет хиляди долара. Същата вечер стоях сред тълпите на Таймс Скуеър, когато на сградата на в. _„Таймс“_ се появиха светлинните букви на текста: „Чаплин подписа с «Мючуъл» договор за шестстотин и седемдесет хиляди годишно.“ Стоях и четях новината с безразличие, като че се отнасяше за някой друг. Толкова много неща ми се бяха случили, че бях изразходвал всичките си емоции.


	XII

	Самотата е отблъскваща. Около нея има някаква атмосфера на тъга, тя нито привлича, нито предизвиква интерес у когото и да било; човек дори малко се срамува от нея. В по-голяма или по-малка степен всички хора изживяват такива чувства. Моята самота обаче беше ужасяваща, защото имах всичко необходимо, за да си създам приятели; бях млад, богат и знаменит и въпреки това се скитах сам из Ню Йорк и се чувствувах неловко. Спомням си, че внезапно, докато се разхождах по Петото авеню, срещнах красивата английска вариететна звезда Джоузи Колинс.
	— А! — съчувствено каза тя. — Какво правите тук съвсем сам?
	Имах чувството, че са ме заловили в момент, когато извършвам някакво дребно престъпление. Усмихнах се и отвърнах, че точно отивам да обядвам с приятели; много ми се искаше да й кажа истината — че съм самотен и че би ми било приятно да я поканя на обед, но моята свенливост ми попречи.
	Същия следобед, докато се разхождах край операта „Метрополитън“, срещнах Морис Гетс, зет на Дейвид Беласкоу. С Морис се бях запознал в Лос Анжелос. Той беше започнал като „спекулант с билети“ — бизнес, който процъфтяваше, когато за пръв път пристигнах в Ню Йорк. (Това беше човек, който закупуваше най-добрите места в залата, заставаше пред театъра и ги препродаваше с печалба.) Морис направи метеорична кариера като театрален директор, чиято кулминационна точка бе изключителното представление _„Чудото“,_ режисирано от Макс Райнхард. Морис — славянски тип с бледо лице, едри като бъбреци очи, голяма уста и дебели устни — напомняше грубо издание на Оскар Уайлд. Той беше емоционална натура и когато говореше, струваше ти се, че те заплашва.
	— Къде по дяволите се бяхте дянали? — и преди да успея да му отговоря: — Защо по дяволите не ми се обадихте?
	Казах му, че просто се разхождам.
	— А защо по дяволите! Не трябва да бъдете сам! Къде отивате?
	— Никъде — смутено отвърнах аз. — Просто исках да подишам малко чист въздух.
	— Хайде с мен! — каза той, обърна ме в посоката, в която отиваше, и ме хвана подръка така силно, че нямаше как да се изплъзна. — Ще ви запозная с истински хора, с такива хора, с които би трябвало да се срещате.
	— Къде отиваме? — загрижено попитах аз.
	— Ще ви запозная с моя приятел Карузо — каза той.
	Протестите ми бяха напразни.
	— Днес има матине на _„Кармен“_ с Карузо и Джерълдин Фарар.
	— Но аз…
	— Господи, да не би случайно да ви е страх! Карузо е прекрасен човек — непосредствен и човечен като самия вас. Той ще полудее от радост, като го запозная с вас, ще ви нарисува и прочее.
	Опитах се да му обясня, че искам да се поразходя и да взема малко чист въздух.
	— От това ще имате повече полза, отколкото от чистия въздух!
	Той ме повлече през фоайето на „Метрополитън“ и ме замъкна по пътеката в залата към две празни места.
	— Седнете тук! — прошепна Гест. — Ще се върна през антракта. — След това тръгна нагоре по пътеката и изчезна.
	Бях слушал няколко пъти музиката на _„Кармен“,_ но сега тя ми звучеше необичайно. Погледнах програмата си: да, беше сряда и този ден даваха _„Кармен“._ Но пееха ария, която също така ми се стори позната и която повече ми приличаше на _„Риголето“._ Обърках се. Около две минути преди края на действието Гест се плъзна безшумно в креслото до мен.
	— Това _„Кармен“_ ли е? — прошепнах аз.
	— Да — отвърна той, — нямате ли програма?
	Той я измъкна от ръцете ми:
	— Да — прошепна той, — „Матине в сряда, _“Кармен"_ с Карузо и Джерълдин Фарар" — ето вижте!
	Пуснаха завесата и той ме изтика през редиците до една странична врата, която водеше към кулисите.
	Мъже с плъстени обувки местеха декорите по такъв начин, че аз сякаш все им се изпречвах на пътя. Атмосферата напомняше неспокоен сън. В него се появи висок, мускулест човек, с тържествен и суров вид, заострена брадичка и очи като на хрътка, които се вгледаха в мен отвисоко. Той стоеше загрижен в центъра на сцената, докато около него внасяха и изнасяха декори.
	— А как е моят добър приятел синьор Гати-Казаца? — попита Морис Гест, протягайки ръка.
	Гати-Казаца я стисна, после махна с ръка и измърмори нещо. Гест се обърна към мен:
	— Прав сте, това не било _„Кармен“,_ а _„Риголето“._ Джерълдин Фарар се обадила в последния момент, че е простинала. — Това е Чарли Чаплин — каза Гест. — Водя го да го запозная с Карузо, може би това ще го развесели. Елате с нас. — Но Гати-Казаца тъжно поклати глава.
	— Къде е гримьорната му?
	Гати-Казаца повика инспициента:
	— Той ще ви покаже.
	Инстинктът ми ме предупреждаваше, че не трябва да безпокоим Карузо в такъв момент, и казах това на Гест.
	— Не ставайте глупав — отвърна той.
	Опипахме пътя си по коридора до гримьорната на Карузо.
	— Някой е изключил осветлението — каза инспициентът. — Само минутка, докато намеря ключа.
	— Слушайте — каза Гест, — чакат ме хора, трябва да вървя.
	— Да не ме оставите? — бързо попитах аз.
	— Нищо ви няма.
	Преди да успея да му отговоря, той изчезна, оставяйки ме в пълна тъмнина. Инспициентът драсна клечка кибрит.
	— Готово — каза той и тихо почука на една врата. Отвътре се обади някой на италиански език.
	Моят познат отвърна също на италиански, като последните му думи бяха „Чарли Чаплин!“
	Отвътре отново избумтя гласът.
	— Слушайте — прошепнах аз — хайде да оставим за друг път.
	— Не, не — каза той; сега той вече се чувствуваше призван да изпълни някаква мисия. Вратата се открехна и отвътре някой надникна в тъмнината. Със сериозен тон моят познат обясни кой съм.
	— О! — каза гримьорът, после отново затвори вратата. След малко тя пак се отвори. — Влезте, моля!
	Моят познат изпадна във възторг от тази малка победа. Когато влязохме, Карузо беше седнал до тоалетката пред едно огледало с гръб към нас и подстригваше мустаците си.
	— А, синьоре — радостно каза моят познат. — Много съм щастлив да ви представя филмовия Карузо, мистър Чарли Чаплин.
	Карузо кимна в огледалото и продължи да подстригва мустаците си.
	Най-после той се изправи и ме огледа, докато стягаше колана си.
	— Вие имате голям успех, да? Печелите много пари?
	— Да — усмихнах се аз.
	— Трябва да сте много щастлив.
	— Да, разбира се — казах аз и погледнах инспициента.
	— Добре — весело каза той, намеквайки, че е време да си тръгваме.
	Аз станах и се усмихнах на Карузо:
	— Не искам да изпусна сцената с тореадора.
	— Тя е в _„Кармен“,_ а това е _„Риголето“_ — каза той, раздрусвайки ръката ми.
	— О, да, разбира се! Ха-ха!
	Бях получил от Ню Йорк толкова, колкото ми беше приятно и възможно при тези обстоятелства, и реших, че е време да го напусна, преди да започнат да ми се втръсват удоволствията на този панаир на суетата. Освен това горях от нетърпение да започна работа по моя договор.
	Когато се върнах в Лос Анжелос, отседнах в най-модния хотел в града — хотел „Александрия“ на ъгъла на Пета улица и на Главната улица. Той беше изграден във величествен стил рококо: мраморни колони и кристални полилеи красяха фоайето, в центъра на което се намираше прословутият „килим за един милион долара“ — Меката на всички големи филмови сделки, — наименуван шеговито така и поради многобройните посредници и псевдоимпресарии, които стояха върху него и говореха за астрономически суми.
	Независимо от това именно на този килим Ейбрахамсън направи състояние, като продаваше евтино филмите на компанията „Стейт Райт“, които изработваше икономично, наемайки площ в студиите и безработни актьори. Тези филми бяха познати като произведения от „Уличката на бедняците“. Вече починалият Хари Кон, директор на компанията „Кълъмбия“, също е започнал кариерата си в „Уличката на бедняците“.
	Ейбрахамсън беше реалист и признаваше, че не се интересува от изкуство, а от пари. Той имаше силен руски акцент и когато режисираше някой филм, крещеше на главната героиня: „Хайде сега влес затнешком“ (той искаше да каже: с гръб към камерата). „А сега застани пред огледалото и се погледни. О-о-о-о! Колко съм красива! А сега помотай се в продължение на двайсет фута.“ (Той искаше да каже тя да импровизира, колкото да се запълнят двадесет фута филмова лента.) Героинята обикновено беше пълногръда млада жена с широко деколте. Той я караше да се обърне с лице към камерата, да се наведе и да завърже връзките на обувките си, да люлее люлка или пък да гали куче. По този начин Ейбрахамсън спечели два милиона долара, след това разумно се оттегли от филмовия бизнес.
	„Килимът за един милион долара“ доведе Сид Грауман от Сан Франциско, за да уговори строежа на своите кинотеатри за един милион долара. Със забогатяването на града растеше и състоянието на Сид. Той имаше нюх към ексцентричната реклама и веднъж изплаши Лос Анжелос с две таксита, които се преследваха през града, а мъжете в тях си разменяха изстрели с халосни патрони; на гърбовете на такситата имаше плакати със следния текст: „Гледайте _“Подземния свят"_ в Граумановия театър за един милион долара!"
	Той беше новатор и в областта на евтината реклама. Една от фантастичните идеи на Сид бе да кара холивудските звезди да оставят отпечатъци от ръцете и краката си във влажен цимент пред неговия Китайски театър; не зная защо, но те го правеха. Това беше почти толкова голяма чест, колкото и да получиш наградата „Оскар“.
	Когато пристигнах в хотел „Александрия“, от канцеларията ми връчиха писмо от прочутата актриса мис Мод Фийли, партньорка на сър Хенри Ървинг и Уилям Джилет; тя ме канеше на вечерята, която даваше в сряда в хотел „Холивуд“ в чест на Павлова. Аз естествено бях възхитен. Макар че не се познавах лично с мис Фийли, из целия Лондон бях виждал нейни снимки и бях поклонник на красотата й.
	В деня преди вечерята наредих на секретарката си да й се обади и да попита дали вечерята е неофициална или ще трябва да бъда във вечерно облекло.
	— Кой се обажда? — запитала мис Фийли.
	— Тук е секретарката на мистър Чаплин; става дума за вашата покана за вечеря в сряда вечер…
	Мис Фийли изглеждала ужасена:
	— О, моля ви, съвсем неофициална — отвърнала тя.
	Мис Фийли ме чакаше на верандата на хотел „Холивуд“. Тя беше все така красива. Почти половин час приказвахме за това-онова и аз започнах да се чудя кога ще пристигнат другите гости.
	Най-сетне тя попита:
	— Да отидем ли да вечеряме?
	За голяма моя изненада видях, че ще вечеряме сами!
	Мис Фийли беше не само очарователна жена, но и много резервирана и като я гледах срещу мен на масата, се питах каква ли е причината за този „tête-à-tête“. Закачливи и недостойни мисли минаваха през главата ми, но тя изглеждаше прекалено изискана за моите непристойни предположения. Въпреки това започнах да опипвам терена, за да разбера какво се очаква от мен:
	— Наистина е много приятно да вечеряме ей така, сами — възторжено казах аз.
	Тя вежливо се усмихна.
	— Хайде да се позабавляваме след вечеря — казах аз. — Да отидем в някое нощно заведение или нещо подобно.
	На лицето й се появи израз на леко безпокойство и тя се поколеба:
	— Съжалявам, но тази вечер трябва да си легна рано, защото утре сутрин започвам репетиции на _„Макбет“._
	Пипалата ми потръпнаха. Бях напълно объркан. За щастие поднесоха ни първото ястие и известно време ядохме мълчаливо. Нещо не беше в ред и двамата го разбирахме. Мис Фийли се поколеба:
	— Опасявам се, че тази вечер ви е много скучно.
	— Напротив, много ми е приятно — отвърнах аз.
	— Съжалявам, че не бяхте тук преди три месеца на една вечеря, която дадох в чест на Павлова, защото доколкото зная, тя е ваша приятелка. Но разбрах, че сте в Ню Йорк.
	— Извинете — бързо казах аз, извадих писмото на мис Фийли и за пръв път погледнах датата. След това й го подадох.
	— Виждате ли — изсмях се аз. — Пристигнал съм с три месеца закъснение!


	През 1910 г. в Лос Анжелос свършваше ерата на пионерите в завоюването на Запада и на магнатите и повечето от тях ме канеха на гости.
	Един от тях беше сега вече починалият Уилям А. Кларк, мултимилионер, железопътен магнат и крал на медта, музикант любител; той ежегодно правеше дарения от по 150 000 долара на Филхармоничния симфоничен оркестър, в който той свиреше втора цигулка, седнал сред останалите членове на оркестъра.
	Скоти от Долината на смъртта беше чудновата личност; весел пълнобузест човек, който носеше огромна каубойска шапка, червена риза и дочени панталони и всяка вечер харчеше с хиляди долари по баровете и нощните клубове по Спринг стрийт, като организираше приеми, даваше на келнерите бакшиши от по сто долара, след това тайнствено изчезваше, за да се появи след около месец и да даде нов прием; това той прави години наред. Никой не знаеше откъде идват парите му. Някои смятаха, че има тайна златна мина в Долината на смъртта, и се бяха опитвали да го проследят до нея, но той винаги им се изплъзваше и до ден-днешен никой не е научил тайната му. Преди да умре в 1940 г., насред пустинята в Долината на смъртта той построи огромен замък, една фантастична сграда, която му струваше повече от половин милион долара. Сградата още стои там и се руши под слънчевите лъчи.
	Мисис Крейни-Гетс от Пасадена притежаваше състояние от четиридесет милиона долара, беше запалена социалистка и плащаше разноските по съдебната защита на много анархисти, социалисти и членове на ИУУ*.
	[* Интернешънъл уъркърз ъв дъ уърлд — на времето прогресивна профсъюзна организация в САЩ. — Бел.пр.]
	По онова време Глен Къртис работеше за Сенет, изпълняваше акробатически номера от аероплан и упорито търсеше капитал, за да финансира това, което днес е огромната самолетна компания „Къртис“.
	А. П. Джанини притежаваше две малки банки, които впоследствие се превърнаха в една от най-големите финансови институции в САЩ: Американската банка.
	Хауърд Хюс беше наследил огромно богатство от баща си, изобретателя на съвременната петролна сонда. Хауърд умножи милионите си, като се впусна в самолетостроителната промишленост; той беше ексцентричен човек, ръководеше големите си промишлени предприятия по телефона от една стая в треторазреден хотел и рядко се появяваше на бял свят. От време на време се занимаваше и с финансирането на филми и постигна значителен успех с филми като _„Ангелите на ада“,_ в който главната роля се изпълняваше от Джийн Херлоу.
	В онези дни обичайните ми забавления бяха да гледам всеки петък боксовите мачове на Джек Дойл в театър „Върнън“; да посещавам водевилните представления в театър „Орфиъм“ в понеделник вечер, представленията на трупата на театър „Мороско“ в четвъртък и от време на време да слушам симфоничните концерти в залата на Клюн.


	Атлетическият клуб на Лос Анжелос беше център, където в часа за коктейли се събираше елитът на местното общество и на бизнеса. Това беше нещо като колония на чужда територия.
	Из фоайето се въртеше един младеж, който играеше малки роли, един самотен човек на име Валентино, дошъл в Холивуд да си опита щастието, дотогава без особен успех. С него ме запозна друг изпълнител на второстепенни роли на име Джон Гилбърт. След това не видях Валентино около една година: междувременно той беше станал звезда. Когато се срещнахме отново, Валентино ме гледаше малко недоверчиво, докато не му казах:
	— Откакто ви видях за последен път, вие сте влезли в редиците на безсмъртните. — Тогава той се изсмя, свали гарда си и започна да се държи доста приятелски.
	Валентино имаше тъжен вид. Приемаше успеха си с благосклонност и изглеждаше едва ли не потиснат от него. Той беше интелигентен и тих човек, без никаква суетност; жените го смятаха за извънредно привлекателен, но с тях не му вършеше много и онези, за които се ожени, го третираха много лошо. Скоро след един от неговите бракове жена му стана любовница на един техник от филмовата лаборатория, с когото се криеше в тъмната стаичка. Нито един мъж не е бил по-привлекателен за жените от Валентино — и нито един мъж не е бил повече мамен от тях.
	Започнах да се подготвям за изпълнението на договора си за 670 000 долара. Мистър Колфийлд, който представляваше „Мючуъл филм корпорейшън“ и се занимаваше с всички делови въпроси, нае едно студио в центъра на Холивуд. С малка трупа от опитни актьори, между които Една Първиънс, Ерик Кембъл, Хенри Бергман, Албърт Остин, Лойд Бейкън, Джон Ренд, Франк Джо Коулман и Лио Уайт, аз се почувствувах уверен и започнах работа.
	Първият ми филм, _„Пазачът в универсалния магазин“,_ за щастие има голям успех. Действието се развиваше в универсален магазин и се гонехме по ескалатора. Когато Сенет видя филма, каза:
	— Защо по дяволите досега не се бяхме сетили за ескалатор?
	Много скоро започнах да работя със замах и всеки месец създавах по една комедия от две части. След _„Пазачът в универсалния магазин“_ се появиха _„Пожарникарят“, „Странствуващият музикант“, „В един часа след полунощ“, „Графът“, „Заложната къща“, „Отвъд екрана“, „На пързалката“, „Тихата улица“, „Лечението“, „Имигрантът“_ и _„Авантюристът“*._ За да завърша тези дванадесет комедии, ми бяха необходими всичко шестнадесет месеца, включително времето, загубено поради заболяване на артистите и други незначителни трудности.
	[* Филмът е прожектиран у нас под названието „Чарли беглец“. — Бел.пр.]
	Понякога някой сюжет ме изправяше пред труден за разрешаване проблем. В такива случаи прекъсвах работата и се опитвах да мисля, като нервно се разхождах из съблекалнята или пък седях с часове зад кулисите и търсех решение. Самият вид на представителя на компанията или на актьорите, които ме наблюдаваха, ме смущаваше, още повече, че „Мючуъл“ плащаше разноските на продукцията и мистър Колфийлд беше там, за да се грижи всичко да бъде в ред.
	Виждах го отдалеч да прекосява студиото. От самия му силует много добре знаех какво си мисли: нищо не се прави, а разноските растат. И тогава „деликатно“ като с чук му намеквах, че когато мисля, не обичам наоколо ми да се мотаят хора или пък да имам чувството, че те се безпокоят.
	В края на някой такъв безплоден ден той ме срещаше уж случайно, когато излизах от студиото, поздравяваше ме с престорена безгрижност и ме питаше:
	— Как върви?
	— Ужасно! Май че съм свършил! Не мога повече да мисля!
	А той издаваше някакъв глух звук, който трябваше да наподобява смях:
	— Не се безпокой, ще се уреди.
	Понякога решението идваше в края на деня, когато вече бях отчаян, след като бях обмислял всевъзможни варианти и ги бях отхвърлял; и изведнъж се появяваше решението, сякаш някой е измел праха от мраморен под — ето я красивата мозайка, която търсех! Напрежението изчезваше, студиото се оживяваше — и колко доволен беше мистър Колфийлд!
	В нашите филми нито един от трупата ми не получи нараняване. Епизодите, в които се показваше насилие, бяха грижливо репетирани и подготвяни като балетна постановка. Плесниците винаги бяха изпълнявани триково. Колкото и голяма да беше бъркотията, всеки знаеше точно какво прави, всичко беше съгласувано като по часовник. Беше непростимо да получиш нараняване, защото във филмите всички ефекти — насилие, земетресение, корабокрушения и катастрофи — се постигат лесно и изглеждат напълно убедителни.
	През целия този период имахме само един инцидент. Това стана при снимането на _„Тихата улица“._ Докато навеждах един уличен фенер над едрия бандит, лампата на фенера падна и острата й метална част поряза носа ми; наложи се да ми зашият носа на две места.
	Смятам, че моята работа с „Мючуъл“ беше най-щастливият период в кариерата ми. Чувствувах се леко и свободно, бях на двадесет и седем години с чудни перспективи и един приятелски настроен, очарователен свят пред мен. Не след много щях да стана милионер — всичко ми се струваше малко налудничаво. Парите течаха в касите ми. Десетте хиляди долара, които получавах всяка седмица, се натрупваха и превръщаха в стотици хиляди. Един ден имах състояние от четиристотин хиляди долара, на следния — петстотин хиляди. Просто не можех да повярвам.
	Спомням си, че веднъж Максин Елиът, приятелка на Дж. П. Моргън, ми каза: „Парите са хубаво нещо, защото можеш винаги да ги забравиш.“ Но те са и нещо, което си заслужава да запомниш, твърдя аз.
	Няма съмнение, че онези, които са успели в живота, живеят в съвсем друг свят; когато аз срещах хора, лицата им светваха от интерес. Макар и да бях парвеню, на мнението ми обръщаха сериозно внимание. Случайни познати бяха готови да ми станат най-близки приятели и да споделят тревогите ми, като че ли бяха роднини. Всичко това много ме ласкаеше, но темпераментът ми не откликваше на такава натрапена интимност. Обичам компанията на приятели така, както обичам музиката — когато съм в подходящо настроение. Тази свобода обаче беше за сметка на известна самота.
	Един ден към края на договора Сидни влезе в спалнята ми в Атлетическия клуб и весело каза:
	— Е, Чарли, ти вече си от категорията на милионерите. Току-що сключих за теб договор с „Фърст Нешънъл“: ще им изработиш осем комедии от по две части за 1 200 000 долара.
	Току-що се бях изкъпал, разхождах се из стаята с кърпа около кръста и си свирех _„Хофманови приказки“_ на цигулката.
	— Хм, хм, предполагам, че това е прекрасно! — казах аз.
	Сидни внезапно избухна в смях:
	— Това ще влезе в мемоарите ми: ти с кърпа около кръста, свирещ на цигулка, и реакцията ти, когато научаваш, че съм подписал договор за милион и четвърт!
	Признавам, че в държането ми имаше известна поза поради задачата, която ми се поставяше: парите трябваше да се изработят.
	Във всеки случай цялата тази перспектива за богатство не промени начина ми на живот. Бях свикнал с богатството, но не и с използването му. Парите, които печелех, представляваха баснословни суми; но това бяха символи от цифри, защото всъщност никога не ги бях виждал. Затова трябваше да направя нещо, за да докажа, че ги имам. Наех си секретар и камериер, взех си кола с шофьор. Един ден, разхождайки се пред една витрина, видях седемместен „Локомобил“, който по онова време се смяташе за най-добрата кола в Америка. Чудовището изглеждаше прекалено великолепно и елегантно, за да бъде за продажба. Въпреки това влязох в магазина и попитах:
	— Колко?
	— Четири хиляди и деветстотин долара.
	— Опаковайте ми го — казах аз.
	Продавачът се стъписа и се опита да окаже съпротива на такава внезапна продажба.
	— Не искате ли да видите мотора? — попита той.
	— Това няма никакво значение — нищо не разбирам от мотори — отвърнах аз. Но все пак натиснах гумата с палец, за да покажа професионален похват.
	Сделката беше проста: достатъчно беше да подпиша името си на едно късче хартия и колата стана моя.
	Инвестирането на пари беше проблем, от който не разбирах почти нищо, но Сидни познаваше добре цялата номенклатура; знаеше какво значат книжна стойност, капитална печалба, преференциални и обикновени акции, котировка „А“ и „Б“, конвертабилни акции и бонове, финансиране на промишлени предприятия и облигации в спестовните банки. Възможностите за капиталовложения по онова време бяха огромни. Един спекулант с недвижими имоти от Лос Анжелос ми предложи да му стана съдружник, като всеки от нас вложи по двеста и петдесет хиляди долара, за да купим голяма площ земя в долината на Лос Анжелос. Ако бях вложил пари в неговия проект, моят дял щеше да възлиза на петдесет милиона долара, тъй като там бе открит петрол и този район стана един от най-богатите в Калифорния.


	XIII

	По онова време в студиото идваха много знаменитости: Мелба, Леополд Годовски и Падаревски, Нижински и Павлова.
	Падаревски притежаваше голямо обаяние, но в него имаше нещо буржоазно, някакво пресилено достойнство. Той беше внушителен с дългите си коси, строгите си увиснали мустаци и малкото снопче косми под долната му устна, което според мен разкриваше някаква загадъчна суетност. Когато на неговите рецитали смекчаваха светлините в салона, а атмосферата беше тъжна и внушаваше страхопочитание и когато той се готвеше да седне на столчето пред пианото, винаги имах чувството, че някой трябва да го измъкне под него.
	По време на войната го срещнах в хотел „Риц“ в Ню Йорк, приветствувах го с ентусиазъм и го попитах дали е дошъл да дава концерти. Той ми отвърна с тържествеността на папа:
	— Не давам концерти, когато служа на моята родина.
	Падаревски стана министър-председател на Полша, но аз бях на мнението на Клемансо, който по време на едно заседание за злополучния Версайски договор му заявил:
	— Как е възможно такъв надарен артист като вас да падне толкова ниско, че да стане политик?
	За разлика от него Леополд Годовски, един още по-голям пианист, беше скромен и духовит, дребен човек с усмихнато кръгло лице. След концерта си в Лос Анжелос той нае там една къща и аз доста често му отивах на гости. В неделя имах привилегията да го слушам как се упражнява и да наблюдавам изключителната лекота и техника на неговите извънредно малки ръце.
	Нижински също дойде в студиото с трупата на Руския балет. Той беше сериозен, красив мъж с изпъкнали скули и тъжни очи и приличаше на монах, облечен в светско облекло. Тогава ние снимахме _„Лечението“._ Седнал зад камерата, той ме наблюдаваше, докато снимах един епизод, който аз смятах за смешен, без нито веднъж да се усмихне. Макар че другите зрители се смееха, Нижински седеше и придобиваше все по-тъжен и по-тъжен вид. На тръгване той ми стисна ръка и с глухия си глас ми каза колко много харесал моята работа и ме попита дали може да дойде пак.
	— Естествено — казах аз.
	Два дни той редовно сядаше там и мрачно ме наблюдаваше. Последния ден наредих на оператора да не зарежда камерата, чувствувах, че тъжното присъствие на Нижински ще провали усилията ми да бъда смешен. Независимо от това в края на всеки ден той ми правеше комплименти:
	— Вашата комедия е балет, а вие сте танцьор — каза ми той.
	Още не бях гледал нито Руския, нито какъвто и да било друг балет. Но в края на седмицата бях поканен на матинето.
	В театъра ме посрещна Дягилев — извънредно жизнен и ентусиазиран човек. Той се извини, че тоя ден не представят балета, който според него най-много би ми харесал.
	— Жалко, че не е _„Следобедът на един фавн“_ — каза той. — Мисля, че той би ви допаднал. — После бързо се обърна към своя режисьор. — Кажете на Нижински, че след антракта ще представим _„Фавна“_ за Шарло.
	Първият балет беше _„Шехерезада“._ Аз го възприех по-скоро отрицателно. Имаше твърде много игра и твърде малко танц, а музиката на Римски-Корсаков според мен се повтаряше. Следващият балет обаче беше _„Pas de deux“_ с Нижински. Още от момента, в който той се появи на сцената, бях като наелектризиран. В света съм срещал малко гении и Нижински беше един от тях. Той хипнотизираше публиката, приличаше на бог, а мрачният му вид разкриваше настроения от други светове; всяко негово движение беше поезия, всеки скок — полет към някаква странна фантазия.
	Помолих Дягилев да ме заведе в съблекалнята му по време на антракта. Не намирах думи. Човек не може с жестове и думи да изрази възхищението си от едно велико изкуство. В съблекалнята му седях мълчалив и наблюдавах странното му лице в огледалото, докато той се гримираше за _„Фавна“,_ поставяйки зелени кръгове на бузите си. Той неловко се опита да поведе разговор; задаваше за филмите ми неуместни въпроси, на които можех да отговоря само с едносрични думи. Звънецът оповести края на антракта и аз предложих да се върна на мястото си в залата.
	— Не, не, не още — каза той.
	На вратата се потропа:
	— Г-н Нижински, увертюрата свърши.
	Започнах да проявявам загриженост.
	— Няма значение — отвърна той. — Има колкото искате време.
	Бях слисан и не можех да разбера защо се държи по този начин:
	— Не смятате ли, че е по-добре да си тръгвам?
	— Не, нека изсвирят още една увертюра.
	Най-сетне самият Дягилев нахлу в съблекалнята:
	— Хайде! Хайде! Публиката ръкопляска.
	— Нека да почака, тук ми е по-интересно — каза Нижински и започна да ми задава нови банални въпроси.
	Аз се почувствувах неловко:
	— Наистина време е да се върна на мястото си — казах аз.
	Никой никога не е достигал Нижински в _„Следобедът на един фавн“._ Мистичният свят, който той създаваше, невидимата трагика, която се таеше в сенките на пасторалната красота, докато той се движеше сред нейната тайнственост като бог на страстната тъга — всичко това той предаваше с няколко прости жеста, които изпълняваше без видимо усилие.
	Шест месеца по-късно Нижински полудя. Симптоми за това имаше още онзи следобед в неговата съблекалня, когато той караше публиката да чака. Бях свидетел на момента, в който един чувствителен дух започваше да се отдалечава от бруталния, разкъсван от войната свят, за да тръгне към един друг свят — света на своите мечти.
	Възвишеното е рядкост във всяко призвание или изкуство. А Павлова бе една от малкото артистки, които го притежаваха. Тя винаги ме разчувстваше дълбоко. Нейното изкуство, макар и блестящо, излъчваше някаква бледа светлина и беше нежно като листенцето на бяла роза. Докато тя танцуваше, всяко нейно движение се намираше в центъра на тежестта. В момента, в който тя се появяваше на сцената, независимо от това, колко весела и привлекателна изглеждаше, ми се искаше да заплача, защото тя беше олицетворение на трагедията на съвършенството.
	С „Пав“, както я наричаха приятелите й, се запознах в Холивуд, когато снимаше филм в студията на „Юнивърсъл“, и ние станахме много добри приятели. Истинска трагедия е, че бързият ритъм на немия филм не успя да улови лиризма на нейния танц и поради това нейното велико изкуство бе изгубено за света.
	Веднъж руското консулство даде в нейна чест вечеря, на която присъствувах и аз. Това беше международен прием, и то доста тържествен. По време на вечерята имаше много тостове и речи, едни от тях на френски, други на руски. Мисля, че бях единственият англичанин, поканен да говори. Преди обаче да дойде моят ред, един професор направи на руски език блестяща възхвала на изкуството на Павлова. По едно време професорът избухна в сълзи, после се приближи до Павлова и жарко я целуна. Знаех, че след всичко това всяко усилие от моя страна ще изглежда бледо, затова станах и заявих, че тъй като английският ми език е съвсем недостатъчен да изрази величието на изкуството на Павлова, ще говоря на китайски. Започнах да говоря на някакъв невъобразим китайски жаргон, стигайки подобно на професора до кресчендо, и завърших речта си, като започнах да целувам Павлова още по-жарко, отколкото професорът, после взех една салфетка и я поставих върху главите на двама ни, като не преставах да я целувам. Присъствуващите избухнаха в смях и с тържествеността на вечерята се свърши.
	Сара Бернар играеше във водевилния театър „Орфиъм“. Естествено тя вече беше много възрастна, към края на кариерата си, и не мога да направя вярна преценка на нейната игра. Но когато в Лос Анжелос дойде Дузе, дори възрастта и приближаващият край не можеха да засенчат блясъка на нейния гений. Тя бе придружена от отлична италианска трупа. Преди тя да се появи, един красив млад актьор изпълни прекрасно ролята си и великолепно овладя центъра на сцената. Как би могла Дузе да надмине забележителното изпълнение на този млад човек? — питах се аз.
	После от крайната лява страна на сцената през една арка дискретно се появи Дузе. Тя се спря зад кошничка с бели хризантеми, поставена на рояла, и тихичко започна да ги пренарежда. Из залата се понесе шепот и вниманието ми веднага изостави младия актьор и се съсредоточи върху Дузе. Тя не погледна нито към младия актьор, нито към когото и да било от другите артисти, а продължи спокойно да подрежда букета, прибавяйки и други цветя, които беше донесла със себе си. Когато свърши, тя бавно прекоси по диагонал сцената, седна в едно кресло край камината и се загледа в огъня. Веднъж и само веднъж тя погледна към младия човек — и в този поглед бе събрана цялата мъдрост и болка на човечеството. След това тя продължи да слуша и да грее на огъня ръцете си — такива красиви, чувствителни ръце.
	Когато той свърши страстната си тирада, тя заговори спокойно, без да вдига очи от огъня. В изпълнението й нямаше обичайното театралничене; гласът й излизаше от жарта на една трагична страст. Не разбирах нито дума, но чувствувах, че пред мен е най-великата актриса, която бях виждал в живота си.


	Констънс Колиър, примадоната в трупата на сър Хърбърт Бийрбом Трий, бе ангажирана от филмовата компания „Трайенгъл“ да играе леди Макбет като партньорка на сър Хърбърт. Като момче я бях гледал много пъти от галерията на Кралския театър и се бях възхищавал от забележителното й изпълнение във _„Вечният град“_ и в ролята на Ненси в _„Оливър Туист“._ Затова, когато получих на масата си в кафенето на Ливай бележка, че мис Колиър би желала да се запознае с мен и пита дали бих се съгласил да отида на нейната маса, аз приех с голямо удоволствие. След тази среща ние станахме приятели за цял живот. Тя беше добра душа, която излъчваше топлина и жажда за живот. Правеше й удоволствие да сближава хората. Искаше да ме запознае със сър Хърбърт и с един млад човек на име Дъглас Фербанкс, с когото според нея сме имали нещо много общо.
	Мисля, че сър Хърбърт беше доайенът на английския театър и един от най-фините актьори, които завладяват не само разума, но и чувствата ти. Неговият Фейгин в _„Оливър Туист“_ беше едновременно смешен и отвратителен. С малки усилия той успяваше да създаде напрежение, което беше почти непоносимо. Достатъчно беше с вилицата за печене само лекичко да докосне хитреца Джон Докинз, за да предизвика ужас. Трий винаги блестящо се вживяваше в ролята си. Смешният Свенгали беше един пример за това; той караше публиката да вярва в този абсурден герой и му придаваше не само хумор, но и поезия. Критиците твърдяха, че Трий не преставал да маниерничи; това беше вярно, но той ефектно използваше своето маниерничене. Играта му беше изключително съвременна. В _„Юлий Цезар“_ интерпретацията му беше интелектуална. В ролята на Марк Антоний в сцената на погребението, вместо да държи реч пред тълпата с обичайната страст, той говореше безразлично над главите на хората с цинизъм и подчертано презрение.


	Като четиринадесетгодишно момче бях гледал Трий в много от неговите големи роли, така че когато Констънс уреди една малка вечеря за сър Хърбърт, дъщеря му Айрис и мен, аз бях действително развълнуван. Уговорихме да се срещнем в апартамента на Трий в хотел „Александрия“. Аз нарочно закъснях с надеждата, че Констънс вече ще бъде там, за да размрази атмосферата, но когато сър Хърбърт ме въведе в апартамента си, той беше сам с изключение на режисьора на неговите филми Джон Емърсън.
	— Заповядайте, Чаплин — каза сър Хърбърт. — Толкова много съм чувал за вас от Констънс!
	Като ме представи на Емърсън, той обясни, че уточнявали някои сцени от _„Макбет“._ Емърсън скоро си отиде и аз изведнъж се вкамених от смущение.
	— Съжалявам, че ви накарах да чакате — каза сър Хърбърт, сядайки в един фотьойл срещу мен. — Обмисляхме един ефект за сцената с вещиците.
	— О-о-о! — заекнах аз.
	— Мисля, че ще бъде доста интересно, ако провесим прозрачна материя върху балони и ги пуснем да се носят във въздуха по време на цялата сцена. Какво мислите за това?
	— О-о-о! Прекрасна идея!
	Сър Хърбърт спря и ме погледна:
	— Вие имате феноменален успех, нали?
	— О, съвсем не! — извинително промърморих аз.
	— Но вие сте известен в целия свят! В Англия и Франция войниците дори пеят песнички за вас.
	— Така ли? — казах аз, правейки се, че не зная.
	Той отново ме погледна — видях на лицето му да се изписват съмнение и известна резервираност. После той стана.
	— Констънс закъсня. Ще телефонирам да разбера какво се е случило. Междувременно трябва да се запознаете с дъщеря ми Айрис — прибави той и излезе от стаята.
	Отдъхнах си с облекчение, защото си представях някакво дете, с което бих могъл да разговарям на моето собствено равнище за училище и за филми. Но в стаята влезе висока млада жена с дълго цигаре в ръка, която ми каза с нисък, но звучен глас:
	— Приятно ми е, мистър Чаплин. Вероятно аз съм единственият човек в света, който още не ви е виждал на екрана.
	Усмихнах се и кимнах с глава.
	Айрис приличаше на скандинавка, с руса, късо подстригана коса, чип нос и светлосини очи. Тогава тя беше осемнадесетгодишна и много привлекателна, с малко интелигентски вид в стила на Мейфеър*; на петнадесетгодишна възраст бе публикувала сборник стихове.
	[* Един от централните и най-скъпи квартали в Лондон. — Бел.пр.]
	— Констънс говори така много за вас — каза тя.
	Аз пак се усмихнах и кимнах с глава.
	Най-сетне сър Хърбърт се върна и съобщи, че Констънс нямало да дойде, понеже се била забавила с проби на костюми, и че ще вечеряме без нея.
	Господи! Как ще издържа цялата вечер с тези непознати хора! И докато тази мисъл ме тормозеше, ние мълчаливо излязохме от стаята, мълчаливо взехме асансьора и мълчаливо влязохме в ресторанта и седнахме край една маса, сякаш току-що сме се върнали от погребение.
	Бедният сър Хърбърт и Айрис направиха всичко възможно да поддържат разговора. Тя скоро се отказа, облегна се на стола си и започна да оглежда салона. Поне да сервираха по-бързо, защото яденето би могло да облекчи моето ужасно напрежение… Бащата и дъщерята поговориха малко за Южна Франция, Рим и Залцбург — ходил ли съм там? Гледал ли съм някои от постановките на Макс Райнхард?
	Аз поклатих глава с извинение.
	Трий тогава ме изгледа продължително:
	— Трябва да пътувате, знаете ли? — каза той.
	Отвърнах, че за това ми остава малко време, и продължих:
	— Виждате ли, сър Хърбърт, моят успех беше така внезапен, че даже не ми е оставало време да се приспособя към него. Но когато бях на четиринадесет години, ви гледах в ролите на Свенгали, на Фейгин, на Марк Антоний, на Фалстаф, в някои от тях дори по няколко пъти и оттогава насам вие сте били моят идол. Никога не съм мислил, че можете да съществувате и извън сцената. Вие бяхте легенда. И съм силно развълнуван, че вечерям тази вечер с вас в Лос Анжелос.
	Трий се трогна:
	— Наистина ли? — не преставаше да повтаря той. — Наистина ли?
	От тази вечер ние станахме много добри приятели. Той ми се обаждаше от време на време и ние тримата — Айрис, сър Хърбърт и аз — вечеряхме заедно. Понякога идваше и Констънс, отивахме в ресторанта „Виктор Юго“, размишлявахме над чашите кафе и слушахме сантиментална камерна музика.


	От Констънс бях чувал много за чара и таланта на Дъглас Фербанкс не само като личност, но и като блестящ оратор на банкети. В онези дни аз мразех блестящите млади хора — особено блестящите оратори на банкети. Все пак в неговия дом бе уредена една вечеря.
	И Дъглас, и аз разказвахме по свой начин за тази вечер. Преди да отида, аз се извиних на Констънс, че съм неразположен, но тя не искаше и да чуе. Затова реших да се престоря, че имам главоболие, и да си тръгна рано. Фербанкс каза, че и той бил нервен и когато чул звънеца, бързо слязъл в приземието, където имаше билярдна маса, и започнал да играе. Тази нощ между нас започна приятелство, което продължи цял живот.
	Неслучайно Дъглас бе спечелил въображението и любовта на публиката. Духът на неговите филми, техният оптимизъм, неизбежният успех на героя извънредно много допадаха на вкуса на американеца, а всъщност и на целия свят. Той притежаваше изключителен магнетизъм и обаяние, както и един истински момчешки ентусиазъм, който предаваше на публиката. Когато го опознах по-отблизо, разбрах, че той те обезоръжава със своята честност, тъй като признаваше, че му се харесва да бъде сноб и че го привличат успелите в живота хора.
	Макар и самият Дъг да беше извънредно популярен, той щедро хвалеше таланта на другите и говореше скромно за своя собствен талант. Той често казваше, че Мери Пикфорд и аз сме били гениални, докато той притежавал само незначителен талант. Това, разбира се, не беше вярно: Дъглас беше творец и правеше нещата със замах.
	За _„Робин Худ“_ той изгради декори върху площ от десет акра и замък с огромни крепостни стени и подвижни мостове — далеч по-голям от всеки замък, който някога е съществувал. С голяма гордост Дъглас ми показа огромния подвижен мост.
	— Великолепно е — казах аз. — Какво прекрасно начало за една от моите комедии; мостът се спуска, аз изпъждам котката и излизам да прибера бутилката с мляко.
	Той имаше най-разнообразни приятели, от каубои до крале, у всеки от които откриваше интересни качества. Приятелят му Чарли Мак, каубой, лекомислен и словоохотлив човек, много забавляваше Дъглас. Докато вечеряхме, Чарли се появяваше на вратата и казваше:
	— Хубаво жилище си имаш, Дъг. — После оглеждаше трапезарията: — Само че е много просторно и е трудно човек да плюне от масата направо в камината. — След това клякаше и ни разказваше как жена му искала „раз-вод“ поради „жес-с-то-кост“. — Господин съдия, казвам аз, в малкото пръстче на тази жена има повече „жес-с-то-кост“, отколкото в цялото ми тяло. Не съм срещал досега мадама, която по-добре да борави с пистолета от нея. Тя толкова често ме кара да подскачам и да се крия зад старото ни дърво в двора и то е така надупчено, че можеш да виждаш през него! — Имах чувството, че Чарли репетираше шутовските си номера, преди да дойде на гости у Дъг.
	Къщата на Дъглас преди е била ловджийска хижа — доста грозна двуетажна дървена къща, разположена на един хълм в средата на пустошта. Такива бяха по онова време голите, обрасли с шубраци хълмове на Бевърли. Храсталаците от пелин изпускаха силен кисел мирис, от който ти пресъхваше гърлото, а ноздрите те смъдяха.
	По онова време Бевърли Хилс приличаше на изоставен строителен район. Тротоарите се проточваха и изчезваха в пущинака; улични лампи с бели глобуси красяха празните улици; повечето от глобусите липсваха — изпочупени от пияници, връщащи се от крайпътните ханчета.
	Дъглас Фербанкс беше първата филмова звезда, която дойде да живее в Бевърли Хилс и често ме канеше да прекарам уикенда си при него. Нощно време от спалнята си слушах воя на койотите, които на глутници нападаха кофите за боклук. Воят им беше странен и напомняше на звънтенето на малки камбанки.
	В дома му винаги имаше двама-трима приятели. Том Джерати, автор на сценариите му, бившият олимпийски атлет Карл и един-двама каубои. Том, Дъг и аз бяхме нещо като тримата мускетари.
	В неделя сутрин Дъг устройваше хайка; ставахме в тъмно и препускахме на гърба на понита през хълмовете да посрещнем изгрева. Ковбоите завързваха конете, запалваха лагерен огън и приготвяха закуска от кафе, топъл кекс и бекон. Докато наблюдавахме изгрева, Дъг ставаше красноречив, а аз започвах да се шегувам за това, че не сме си доотспали и че изгревът заслужава да се наблюдава само в компанията на представител на другия пол. Независимо от това тези ранни утринни разходки бяха романтични. Дъглас е единственият човек, който въобще някога е успявал да ме накара да се кача на кон — въпреки моите твърдения, че хората са прекалено сантиментални по отношение на това животно и че то е подло, заядливо и тъпо.
	По онова време той се беше разделил с първата си жена. Вечер канеше на вечеря приятели, включително и Мери Пикфорд, в която беше безумно влюбен. По отношение на любовта си двамата се държаха като изплашени зайци. Аз ги съветвах да не се женят, а просто да живеят заедно и по този начин да изживеят чувствата си, но те не одобряваха моите малко непривични идеи. Аз така силно се противопоставях на брака им, че когато накрая се ожениха, поканиха на сватбата всичките си приятели с изключение на мен.
	През тези дни с Дъглас често се впускахме във философски разговори и аз твърдях, че животът е безполезен; Дъглас смяташе, че животът ни е предопределен и че съдбата ни е от голямо значение. Когато изпадаше в плен на тази мистична възбуда, това обикновено предизвикваше у мен философско-цинична реакция. Спомням си една топла лятна вечер, когато двамата се качихме до върха на голяма водна цистерна, седнахме там и заговорихме сред дивото величие на Бевърли. Звездите блещукаха тайнствено, луната блестеше и аз току-що бях заявил, че животът няма никакъв смисъл.
	— Погледни! — разпалено каза Дъглас и обхвана с ръка цялото небе. — Луната! И милиардите звезди! Не може да няма смисъл в цялата тази красота! Тя не може да не осъществява някаква предначертана цел! Сигурно съществува за нещо хубаво и ти и аз сме част от него! — След това той се обърна към мен, обхванат внезапно от вдъхновение. — Защо на теб ти е даден този талант, защо ти е предоставено това прекрасно средство — киното, което стига до милиони хора по света?
	— А защо е то предоставено и на Луис Б. Майер и на братята Уорнър*? — попитах аз. И Дъглас се изсмя.
	[* Собственици на филмовите компании „Метро Голдуин Майер“ и „Уорнър Бръдърз“. — Бел.пр.]
	Дъглас беше непоправим романтик. Когато прекарвах уикенда у дома му, понякога в три часа сутринта бях събуждан от дълбок сън, за да видя през сумрака на полянката хавайски оркестър да прави серенада на Мери. Всичко това беше очарователно, но трудно е да се проникнеш от духа на нещо, в което не си лично замесен. Затова пък тези му момчешки прояви го правеха симпатичен.
	Дъглас се занимаваше и със спорт и на задната седалка на открития му кадилак стояха овчарски и полицейски кучета. Такива неща много му се нравеха.
	Холивуд бързо се превръщаше в Мека на писателите, актьорите и интелектуалците. От всички части на света там идваха прочути писатели: сър Гилбърт Паркър, Уилям Дж. Лок, Рекс Бийч, Йозеф Хергесхаймер, Съмърсет Моъм, Гуверньор Морис, Ибанес, Елинър Глин, Едит Уортън, Кетлийн Норис и много други.
	Съмърсет Моъм никога не е работил в Холивуд, макар че неговите разкази се търсеха много. Той обаче остана там няколко седмици, преди да замине за южните морета, където написа прекрасните си разкази. На една вечеря с Дъглас той ни разказа историята на _„Седи Томпсън“,_ която — както ни каза — се основавала на действителна случка и която по-късно бе драматизира на под названието _„Дъжд“._ Винаги съм смятал _„Дъжд“_ за образцова пиеса. Преподобният Дейвидсън и жена му са прекрасно разкрити герои — по-интересни от Седи Томпсън. Колко изящно Трий би изпълнил ролята на преподобния Дейвидсън! Той би създал образа на герой, който е едновременно нежен и безпощаден, мазен и ужасяващ.
	В тази холивудска среда се издигаше едно третокласно паянтово, наподобяващо хамбар здание, наречено хотел „Холивуд“. То приличаше на слисано селско момиче, получило огромно наследство. Стаите се даваха срещу баснословни наеми само защото пътят от Лос Анжелос до Холивуд бе станал почти непроходим, а тези литературни знаменитости искаха да живеят в близост до студията. Но всички се чувствуваха изгубени, като че ли бяха попаднали на погрешен адрес.
	В този хотел Елинър Глин заемаше две спални; една от тях бе превърнала в гостна, като бе направила на възглавниците калъфки от плат в пастелен тон и ги бе разпръснала по леглото, за да прилича на софа. Тук тя посрещаше гостите си.
	Запознах се с Елинър, когато тя даде вечеря за десет души. Преди да отидем в ресторанта на хотела, бяхме поканени на коктейл в нейните стаи и аз пристигнах пръв.
	— Ах — каза тя и обхвана лицето ми с двете си ръце, гледайки ме втренчено. — Позволете ми да ви разгледам добре. Колко странно! Мислех, че очите ви са кафяви, а те са съвсем сини.
	Въпреки че отначало ме смути, аз много я обикнах.
	Макар че Елинър бе символ на английската „почтеност“, тя шокира едуардския свят с повестта си _„Три седмици“._ Героят на повестта Пол, млад англичанин от добро семейство, има любовна история с една кралица — последното й приключение, преди да се омъжи за стария крал. Естествено бебето престолонаследник, което се ражда впоследствие, е син на Пол. Докато чакахме да пристигнат останалите гости, Елинър ме заведе в другата стая, където по стените висяха в рамки снимки на млади английски офицери от Първата световна война. Замахвайки с ръка, тя ги обхвана всички и каза:
	— Всеки един от тях е бил моят Пол.
	Тя беше страстно привързана към окултните науки. Спомням си, че един следобед Мери Пикфорд се оплака от преумора и безсъние. Намирахме се в спалнята на Мери.
	— Покажи ми накъде се намира север! — заповяда Елинър. После леко постави пръст върху челото на Мери и каза: — Сега тя ще заспи дълбоко.
	Ние с Дъглас се приближихме на пръсти, за да погледнем Мери, чиито клепки потръпваха. По-късно Мери ни каза, че в продължение на повече от един час трябвало да се преструва на заспала, защото Елинър останала в стаята и я наблюдавала.
	Творчеството на Елинър минаваше за сензационно, но едва ли някой е гледал по-сериозно на това, което пише. Нейните представи за любовта във филмите бяха момичешки и наивни. Героините й галеха с клепачи бузите на своите любими или чезнеха, изтегнати върху тигрови кожи.
	В трилогията, която тя написа за Холивуд, дължината на времето постоянно намаляваше: първият й филм се наричаше _„Трите седмици“,_ вторият — _„Неговият час“,_ третият — _„Нейният миг“._ В _„Нейният миг“_ имаше страшно заплетени епизоди. Във филма се говореше за една уважаема леди — чиято роля се изпълняваше от Глория Суонсън, — която трябва да се омъжи за човек, когото не обича. Тя се намира сред тропически джунгли. Един ден отива сама на езда и понеже се интересува от ботаника, слиза от коня си да разгледа едно рядко цвете. Когато се навежда към него, отровна змия я ухапва точно по гърдите. Глория притиска гърдите си и започва да крещи; виковете й чува човекът, когото тя истински обича и който по една случайност минава наблизо. Това е красивият Томи Миън. Той бързо изскача от джунглата.
	— Какво се е случило?
	Тя посочва към отровното влечуго:
	— Ухапа ме!
	— Къде?
	Тя посочва гръдта си.
	— Това е най-смъртоносната пепелянка! — казва Томи, като, разбира се, има предвид змията. — Бързо, трябва да се направи нещо! Нямаме и минутка за губене!
	Те се намират на десетки мили от най-близкия лекар, а не може да се приложи и обикновеното за случая средство — около ухапаната част на тялото да се увие носна кърпичка, за да се спре кръвообращението. Внезапно той я взема на ръце, разкъсва блузата й, разголва блестящо белите й рамене, след това обръща гръб към вулгарния поглед на камерата, навежда се над нея и с устните си изсмуква отровата и я изплюва. В резултат на тази устна операция тя се омъжва за него.


	XIV

	След изтичането на договора ми с „Мючуъл“ исках колкото е възможно по-скоро да започна работа с „Фърст Нешънъл“, но нямахме студио. Реших да купя място в Холивуд и да построя студио. Мястото беше на ъгъла на булевардите Сънсет и Ла Бриа; там вече имаше една прекрасна къща с десет стаи и пет акра, засадени с лимонови, портокалови и праскови дървета. Построихме съвършен комплекс с лаборатории за проявяване на филмите, монтажи и канцеларии.
	По време на строежа на студиото отидохме с Една Първиънс на едноседмична почивка в Хонолулу. В ония дни Хавай беше красив остров. И все пак мисълта да живея там, на две хиляди мили от континента, ме потискаше; въпреки слънчевата му красота, ананасите, захарната тръстика, екзотичните плодове и цветя с удоволствие се върнах, защото чувствувах известна клаустрофобия — като че ме бяха затворили в лилия.
	Близостта с такава красива девойка като Една Първиънс не можеше рано или късно да не предизвика известни чувства у мен. Когато за пръв път отидохме да работим в Лос Анжелос, Една бе наела апартамент близо до Атлетическия клуб и почти всяка вечер я водех в клуба на вечеря. Държехме се сериозно един към друг и през ума ми минаваше мисълта, че някой ден може би ще се оженим, но аз имах резерви по отношение на Една. Не бях сигурен в нея, не бях сигурен и в себе си.
	През 1916 г. бяхме неразделни и ходехме на всички празненства и галапредставления на Червен кръст. При такива случаи Една проявяваше ревност по един много нежен и същевременно коварен начин. Ако някоя жена се отнасяше с прекалено голямо внимание към мен, Една изчезваше и аз получавах бележка, че била припаднала и искала да отида да я видя; естествено отивах и оставах с нея до края на вечерта. Веднъж една очарователна жена, която уреждаше градинско увеселение в моя чест, ме представяше на светските красавици, докато най-сетне ме заведе в една беседка. Отново получих бележка, че Една е припаднала. Макар и да се ласкаех, че такова прелестно момиче винаги ме търсеше, след като дойдеше на себе си, тази й привичка започна малко да ми досажда.
	Развръзката дойде на един прием у Фани Уорд, на който било поканено цяло съзвездие от красиви девойки и хубави млади мъже. Една отново припаднала. Но когато се съвзела, тя попитала за високия красив филмов герой на „Парамаунт“ Томас Миън. По онова време аз не знаех нищо за връзката им. На следния ден научих всичко от Фани Уорд: тъй като знаеше за моите чувства към Една, тя не искаше да изглеждам глупак.
	Не можах да повярвам на ушите си. Беше накърнено самолюбието ми; бях жестоко обиден. Ако това беше вярно, то би означавало край на нашите връзки. Но аз не можех да се откажа от нея така внезапно. Празнотата би била прекалено голяма. И у мен оживя всичко онова, което дотогава бяхме един за друг.
	На следващия ден не бях в състояние да работя. Рано следобед й се обадих да й поискам обяснение, като имах намерение да бъда разгневен и да направя сцена; но вместо това самолюбието ми взе връх и станах саркастичен. Дори си позволих да се шегувам:
	— Доколкото разбрах, на приема у Фани Уорд ти си повикала не този, когото трябва — сигурно губиш паметта си?
	Тя се разсмя, но в тона й долових оттенък на неловкост:
	— Какво искаш да кажеш? — попита ме тя.
	Надявах се, че тя пламенно ще отрича. Вместо това тя ме попита хитро кой ми е разправял подобни глупости.
	— Какво значение има кой ми ги е разправял? — отвърнах аз. — Но си мислех, че за теб съм нещо повече, за да ме изкарваш глупак на публично място.
	Тя запази пълно спокойствие и продължи да твърди, че са ми разказвали лъжи.
	Исках да я нараня с безразличието си.
	— Няма защо да се преструваш пред мен — казах й аз. — Свободна си да правиш каквото искаш. Ние не сме женени; най-важното е да гледаш съвестно работата си.
	Една любезно се съгласи с всичко това и каза, че не искала нищо да пречи на нашата съвместна работа. „Ние можем винаги да си останем добри приятели“ — каза тя — и това ме накара да се почувствувам неописуемо нещастен.
	Говорих с нея цял час по телефона, нервен, изтормозен, търсейки повод да се сдобрим. Както обикновено става в такива случаи, страстта и интересът ми към нея се подновиха и разговорът ни свърши с това, че я поканих на вечеря под предлог да обсъдим положението.
	Тя се поколеба, но аз упорствувах, всъщност й се молех, настоявах, цялата ми гордост, цялата ми защитна сила постепенно ме изоставяха. Тя най-сетне се съгласи… Същата вечер двамата вечеряхме шунка с яйца, които тя приготви в своя апартамент.
	Горе-долу се сдобрихме и аз престанах да се вълнувам толкова. На следния ден поне бях в състояние да работя. Независимо от това у мен останаха едно мъчително безпокойство и самообвинение. Упреквах се, че понякога съм я пренебрегвал. Бях изправен пред дилема. Дали окончателно да скъсам с нея, или не? Може историята с Миън да не е била вярна?
	Около три седмици по-късно тя дойде в студиото да вземе заплатата си. Срещнах я случайно, когато си тръгваше. Тя беше с един приятел.
	— Познавате ли се с Томи Миън? — любезно попита тя.
	Бях потресен. В този кратък миг Една ми стана чужда, сякаш за пръв път я срещах през живота си.
	— Разбира се — отвърнах аз. — Как си, Томи?
	Той се чувствуваше малко неловко. Стиснахме си ръце и след като си разменихме една-две любезности, те излязоха от студиото заедно.
	Животът обаче не е нищо друго освен низ от конфликти с малко отдих помежду им. Ако не те тормози любовен проблем, тогава ще е нещо друго. Прекрасно беше да имаш успех, но заедно с него растяха и усилията да се мъчиш да вървиш в крак с тази непостоянна нимфа — популярността. Аз обаче намирах утеха в работата.
	Но да пишеш, играеш и режисираш петдесет и две седмици в годината беше усилие, което изискваше прекомерно хабене на нерви и енергия. След завършването на един филм винаги бях така потиснат и изтощен, че трябваше да си почивам цял ден в леглото.
	Привечер излизах да се поразходя. Откъснат от света и обзет от меланхолия, скитах из града и разсеяно гледах витрините. В такива случаи никога не се опитвах да мисля; мозъкът ми биваше притъпен. Но бързо се съвземах от това състояние. Обикновено на следната сутрин на път с колата към студиото възбуждението ми се връщаше и умът ми отново се активизираше.
	Само с една неясна идея в главата поръчвах декори и докато ги изграждаха, художникът декоратор идваше при мен за подробности; аз блъфирах и му давах инструкции, къде да се поставят врати и сводести проходи. Много свои комедии започнах именно по този отчаян начин.
	Понякога мисълта ми приличаше на заплетено въже и имаше нужда да се поотпусне. В такива случаи добре ми действуваше излизането вечер. Никога не прибягвах до възбудата на алкохола; докато работех, изпитвах суеверното чувство че и най-малкият възбудител независимо какъв е той вреди на проницателността на човека. Нищо според мен не изискваше по-свеж ум, отколкото замислянето и режисирането на комедия.
	Що се отнася до любовта, по-голямата част от нея отиваше в работата ми. Когато тя обаче повдигаше своята очарователна глава, животът беше така зле устроен, че на пазара имаше или пресищане, или сериозен недостиг. Но аз бях дисциплиниран и се отнасях сериозно към работата си. Подобно на Балзак, който е смятал, че една любовна нощ означава една загубена хубава страница от роман, така и аз вярвах, че тя е равна на загубата на един плодотворен ден в студиото.


	Известна писателка, научавайки, че пиша автобиографията си, ми каза: „Надявам се, че ще имате смелостта да кажете истината.“ Помислих, че става дума за моите политически убеждения, но тя имала предвид любовните ми похождения. Струва ми се, без да зная защо, от автора на една автобиография очакват дисертация върху физиологическите му влечения. Според мен това малко допринася за разбирането или разкриването на даден характер. За разлика от Фройд аз не смятам, че сексът е най-важният елемент в сложността на човешкото поведение. Студът, гладът и срамът от бедността вероятно влияят по-силно върху психиката на човека.
	Както всички хора, и аз имах в любовта си щастливи и нерадостни моменти. Понякога бях пълен с жизнени сили, друг път — разочаровах партньорката си. Но това не беше всепоглъщащият интерес в живота ми. Имах творчески стремежи, които бяха еднакво всепоглъщащи. В тази книга обаче нямам намерение да описвам половия си живот, така както коментаторът предава боксов мач — удар по удар; според мен това би било антихудожествено, клинично и непоетично. Намирам за по-интересни обстоятелствата, които водят до любовта.
	По този повод ще посоча едно очарователно случайно любовно приключение в хотел „Александрия“, когато се върнах в Лос Анжелос от Ню Йорк. Прибрал се бях рано в стаята си и бях започнал да се събличам, като си тананиках една от нашумелите напоследък нюйоркски песнички. От време на време спирах, потънал в размисъл, и един женски глас от съседната стая подхващаше мелодията там, където я бях прекъснал. Тогава аз подхващах песента, където тя я бе прекъснала, и се получи шега. Най-сетне по този начин завършихме мелодията. Да се запозная ли с нея? Беше рисковано. Освен това нямах никаква представа как изглеждаше тя. Отново взех да си подсвирквам песничката и отново се случи същото.
	— Ха, ха, ха! Смешна работа! — изсмях се аз, като нагласих интонацията си така, че не можеше да се разбере дали говоря на себе си или на нея.
	От съседната стая се чу глас:
	— Какво казахте, моля?
	Тогава аз прошепнах през дупката на ключалката:
	— Очевидно вие току-що сте пристигнали от Ню Йорк.
	— Не ви чувам — каза тя.
	— Тогава отворете вратата — отвърнах аз.
	— Ще я открехна мъничко, но да не сте посмели да влезете.
	— Обещавам ви.
	Вратата се открехна около четири инча и през отвора ме погледна прелестна млада блондинка. Не зная точно как беше облечена, но това беше някакво копринено неглиже; ефектът беше просто мечта!
	— Не влизайте, защото ще ви натупам! — с очарователен глас ми каза тя, показвайки красивите си бели зъби.
	— Добър вечер — прошепнах аз и се представих. Тя вече знаеше кой съм и че съм наел съседната стая.
	По-късно през нощта тя ми каза, че не трябва в никакъв случай да показвам на публично място, че я познавам, нито дори да й кимам, когато се разминаваме във фоайето на хотела. Това беше всичко, което въобще ми каза за себе си.
	Следващата вечер, когато се прибирах в стаята си, тя направо потропа на вратата ми и ние още веднъж прекарахме нощта заедно. На третата вечер започнах вече доста да се отегчавам; освен това трябваше да мисля за работата и кариерата си. Затова на четвъртата вечер тихичко и предпазливо отворих вратата и се вмъкнах в стаята си на пръсти, надявайки се, че ще мога да си легна незабелязано; но тя ме беше чула и започна да тропа на вратата. Този път не й обърнах никакво внимание и направо си легнах. На следния ден, когато мина покрай мен във фоайето на хотела, тя ми хвърли леден поглед.
	Тази нощ тя не потропа, но дръжката на вратата изскърца и я видях да се завърта бавно. Аз обаче бях заключил вратата откъм моята страна. Тя натисна дръжката ожесточено, след това нетърпеливо затропа. На другата сутрин намерих за по-разумно да напусна хотела, така че отново отседнах в Атлетическия клуб.
	Първият ми филм в новото студио беше _„Кучешки живот“._ В сюжета имаше елемент на сатира, правеше се паралел между живота на едно куче и живота на един скитник. Този лайтмотив беше основата, върху която изградих различни шеги, вицове и номера от репертоара на буфонадата. Започнах вече да мисля за комедията в структурно отношение и да осъзнавам нейната архитектурна форма. Всеки епизод логично водеше до следващия, а всички епизоди бяха обединени в едно цяло.
	Първият епизод показваше спасяването на едно куче от борбата му с други кучета. Следващият — спасяването от един дансинг на девойка, която също водеше „кучешки живот“. Имаше и много други епизоди и всички следваха логичния развой на събитията. Колкото и прости и непретенциозни да бяха тези комедии, в създаването им се влагаше много мисъл и изобретателност. Ако някакъв виц пречеше на логичното развитие на събитията, аз не го използвах, колкото и смешен да беше той.
	По времето, когато работех в „Кийстоун“, моят скитник беше по-свободен и по-малко подчинен на действието. Тогава той рядко разсъждаваше; ръководеше се само от инстинктите си, свързани с основните неща: храна, топлина, подслон. Но с всяка нова комедия образът на скитника ставаше все по-сложен. В характера му започнаха да проникват чувства. Това се превърна в проблем, тъй като скитникът беше обвързан с ограниченията на бурлеската. Може да звучи претенциозно, но за бурлеската е необходима извънредно точна психологическа обрисовка.
	Решението на въпроса дойде, когато замислих скитника като своего рода Пиеро. При тази концепция имах по-голяма свобода на израза, по-голяма възможност да обогатя комедията с прояви на чувства. Но от логична гледна точка беше трудно да накараш една красива девойка да се заинтересува от един скитник. Това винаги е било проблем в моите филми. В _„Треска за злато“_ интересът на девойката към скитника започва с това, че тя му изиграва шега, която после я кара да го съжалява, а той взема това съжаление за любов. Девойката в _„Светлините на големия град“_ е сляпа. При това положение за нея скитникът е романтичен и прекрасен — докато възстановят зрението й.
	С нарастването на моето умение в изграждането на сюжета се ограничаваше и моята свобода в създаването на комедийни положения. Един от моите „почитатели“, който предпочиташе ранните ми комедии от „Кийстоун“, ми писа: „Тогава публиката беше ваш роб; сега вие сте роб на публиката.“
	Дори и в онези ранни комедии аз се стремях да създам настроение; постигах го обикновено чрез музика. Настроението в _„Имигрантът“_ бе създадено от старата песен _„Мисис Грънди“._ В мелодията имаше носталгична нежност, подходяща за двама самотни нещастници, които се оженват в един тъжен дъждовен ден.
	Филмът показва Чарли на път за Америка. В трета класа той се запознава с една девойка и майка й, също така самотни и изоставени като него. Когато пристигат в Ню Йорк, те се разделят. По-късно той отново среща девойката, но този път тя е сама и като него не е успяла в живота. Докато те седят и разговарят, тя неволно използва носна кърпичка с черни ръбове, от което става ясно, че майка й е починала. И, разбира се, те накрая се оженват в един тъжен дъждовен ден.
	Обикновени малки мелодийки са ми давали идеи и за други комедии. В една от тях, наречена _„Двадесет минути любов“,_ пълна с боричкане и глупости в парка, с участието на полицаи и бавачки, аз попадах в забавни положения под звуците на мелодията _„Твърде много горчица“_ — популярен ту-степ от 1914 г. Песента _„Виолетера“_ създаде настроението за _„Светлините на големия град“,_ а _„Оулд Ленг Сайн“_* — настроението за _„Треска за злато“._
	[* „Доброто старо време“ — шотландска песен. — Бел.пр.]
	Още в 1916 г. имах много идеи за дългометражни филми. Една от тях беше пътуване до луната, комичен спектакъл, който показва олимпийските игри на луната и възможностите да се играе при законите за привличането там. Това щеше да бъде сатира за прогреса. Хрумна ми идеята за машина за хранене, както и за радиоелектрическа шапка, която регистрира мислите; оттук и неприятностите, които ме сполетяват, когато я слагам на главата си, и ме запознават със съблазнителната жена на човека от луната. По-късно използвах машината за хранене в _„Модерни времена“._
	Журналисти са ме питали как намирам идеите за филмите си и аз и до ден-днешен не мога да дам задоволителен отговор. С течение на годините открих, че идеите се раждат, когато страстно желаеш да ги имаш; при такова непрестанно желание съзнанието се превръща в наблюдателна кула; понякога музиката или един залез може да възбуди въображението, да даде плът на една идея.
	Според мен трябва да изберете тема, която да ви стимулира, да я разработите и да я уточните и ако след това не можете да я развиете по-нататък, да я отхвърлите и да подберете друга тема. Елиминирането чрез натрупване е пътят за намиране на онова, което търсите.
	Как получава човек идеи? Само чрез постоянство, което стига до лудост. Човек трябва да има способността да страда и да поддържа ентусиазма си в продължение на дълъг период от време. Може за някои хора да е по-лесно, отколкото за други, но аз се съмнявам в това.
	Естествено всеки начинаещ комик минава през периода на философските обобщения за комедията. През ден-два в „Кийстоун“ чувах израза: „Елемент на изненада и напрежение.“
	Няма да се опитвам да изследвам дълбините на психоанализата, за да обясня поведението на човека, което е също така необяснимо, както и самият живот. Смятам, че атавистични причини лежат в основата на повечето от нашите идейни подбуди в много по-голяма степен, отколкото полът или глупостите, които сме правили в детството си — но не беше необходимо да чета книги, за да разбера, че темата на живота, това са борбата и страданието. Цялата ми клоунада инстинктивно се основаваше на това убеждение. Методът, по който създавах комедиен сюжет, беше прост: хората попадат в беда и после се спасяват.
	Но хуморът е нещо по-различно и по-тънко. Макс Ийстман го анализира в своята книга _„Чувство за хумор“._ Той го резюмира като нещо, което се поражда в резултат на смеха през сълзи. Той пише, че homo sapiens е по природа мазохист, същество, което обича да изпитва болка в най-различни форми, и че на публиката й е приятно да страда като децата, когато си играят на индианци; на тях им е приятно да бъдат „застрелвани“ и да преминават през всички гърчения на агонията.
	С всичко това съм съгласен. Но това е по-скоро анализ на драмата, отколкото на хумора, макар че те са почти едно и също нещо. Моята концепция за хумора обаче е малко по-различна: това е малкото несъответствие, което откриваме в едно на пръв поглед нормално поведение. С други думи, чрез хумора ние виждаме ирационалното в онова, което ни изглежда рационално, маловажното — в онова, което изглежда важно. Той също така засилва нашето чувство за самосъхранение и запазва здравия ни разум. Благодарение на хумора ние по-леко понасяме превратностите на съдбата. Той засилва нашето чувство за пропорция и ни разкрива, че зад прекалената сериозност се крие абсурдът.
	Така например на едно погребение приятели и роднини са се събрали около ковчега на покойника и мълчаливо му отдават последна почит; точно когато църковната служба ще започне, някакъв човек пристига със закъснение и бързо отива на пръсти до стола си, върху който един от опечалените е сложил цилиндъра си. В бързината закъснелият, без да иска, сяда върху цилиндъра, след това тържествено, с израз на нямо извинение го подава смачкан на собственика му, който го поема с мълчалива досада, и продължава да слуша църковната служба. И цялата тържественост на момента става смешна.


	XV

	Когато започна Първата световна война, общото мнение беше, че тя няма да продължи повече от четири месеца, че съвременната военна наука ще вземе от човечеството такъв ужасен данък в жертви, че то ще поиска да се сложи край на това варварство. Но ние се излъгахме. Бяхме повлечени от лавина диви разрушения и жестока касапница, която за удивление на света продължи четири години. Започнал беше кръвоизлив от световен мащаб и не можехме да го спрем. Стотици хиляди човешки същества се биеха и умираха и хората искаха да знаят защо и как е избухнала войната. Обясненията не бяха много ясни. Някои казваха, че причината била убийството на един ерцхерцог; но това едва ли бе истинската причина за такъв световен конфликт. Хората настояваха да получат по-реалистично обяснение. После казаха, че войната се водела, за да се спаси демокрацията в света. И макар че някои имаха повече неща, за които да воюват, отколкото други, жертвите бяха зловещо демократични. И докато милиони хора биваха покосявани, думата „демокрация“ излезе на преден план. В резултат на това бяха съборени тронове, създадени републики и цялото лице на Европа се промени.
	Но в 1916 г. Съединените щати заявиха, че те са „прекалено горди, за да воюват“. В резултат на това сред народа се появи песента _„Не съм отгледала сина си, за да го пратя на война“._ Тази песен бе много популярна до потопяването на _„Лузитания“*_ — а то даде повод за съвсем различна песен: _„Там отвъд“_, и за много други забавни песнички. До потопяването на _„Лузитания“_ тежестта на войната в Европа почти не бе почувствувана в Калифорния. На пазара не липсваше нищо, нямаше никаква купонна система. В полза на Червен кръст се уреждаха градински празници и увеселения, които всъщност бяха претекст за развлечения. На едно галапредставление непозната на мен жена направи на Червен кръст дарение от 20 000 долара, за да получи място до мен на един много изискан банкет. Но с течение на времето всички започнаха, да разбират колко жестоко реална е войната.
	[* При потопяването на английския пътнически параход „Лузитания“ от германска подводница на 7 май 1915 г. са загинали 1380 души, между които и много американци. — Бел.пр.]
	В Съединените щати вече бяха проведени две кампании за продажба на „Бонове на свободата“ и сега Мери Пикфорд, Дъглас Фербанкс и аз бяхме официално помолени да открием третата кампания във Вашингтон.
	Бях почти завършил първия си филм за „Фърст нешънъл“ — _„Кучешки живот“._ И тъй като бях поел задължението да го покажа за пръв път в деня на откриването на кампанията, не спах три денонощия, за да приключа с монтажа. Щом го завърших, качих се изтощен на влака и спах два дни. Когато се събудих, тримата започнахме да пишем речите си. Понеже никога дотогава не бях произнасял сериозна реч, нервничех и Дъг внуши да я изпробвам пред тълпите, които ни чакаха по железопътните гари. Спряхме на едно място и зад последния вагон се насъбра доста голяма тълпа. Дъг представи Мери, която произнесе кратка реч; след това представи и мен, но едва бях започнал да говоря, и влакът потегли; и колкото повече се отдалечаваше от хората, толкова по-красноречив и драматичен ставах аз, увереността ми растеше, а тълпата вече се губеше в далечината.
	Във Вашингтон минахме по улиците като кралски особи и пристигнахме на футболния стадион, където трябваше да произнесем първите си речи.
	Подиумът беше скован от груби дъски и обвит в знамена и транспаранти. Между застаналите наоколо представители на армията и военноморската флота имаше и един висок, красив, млад мъж; той стоеше до мен и ние започнахме да разговаряме. Казах му, че никога преди не съм държал речи и че малко се безпокоя.
	— Няма от какво да се страхувате — с увереност ми каза той. — Говорете им без заобикалки; кажете им да купуват „Бонове на свободата“ и не се опитвайте да бъдете смешен.
	— Не се безпокойте! — с ирония отвърнах аз.
	Скоро чух, че ме представят, скочих на подиума в стила на Фербанкс и без никаква пауза се впуснах в словесен картечен огън, като едва спирах да си поема дъх:
	— Германците са пред вратите ни! Трябва да ги спрем! И ние _наистина_ ще ги спрем, ако купувате „Бонове на свободата“! Помнете, че всеки бон, който ще купите, ще спаси живота на един войник — на един син! — и ще ускори победата.
	Говорех така бързо и така възбудено, че се подхлъзнах от подиума, вкопчих се в Мари Дреслър и заедно с нея се строполихме върху моя красив, млад познат, който се оказа тогавашният помощник-секретар на военноморската флота Франклин Д. Рузвелт.
	След официалната церемония се предвиждаше да бъдем представени на президента Уилсън в Белия дом. Бяхме изпълнени с трепет и вълнение, когато ни въведоха в Зелената стая. Внезапно вратата се отвори, появи се един секретар и бързо каза:
	— Моля, наредете се в редица и пристъпете всички крачка напред.
	После влезе президентът.
	Мери Пикфорд пое инициативата:
	— Публиката прояви извънредно голям интерес, господин президент, и аз съм сигурна, че кампанията за продажба на бонове ще надмине очакванията.
	— Това безспорно е вярно и това ще… — напълно объркан се намесих аз.
	Президентът ми хвърли недоверчив поглед, след това ни разказа един виц, разпространяван в сената, за някакъв министър от кабинета, който много обичал уиски. Ние всички се засмяхме от учтивост, след това си излязохме.
	Дъглас и Мери заминаха да продават бонове в Северните Щати, а аз в Южните, тъй като никога не бях ходил там. Поканих един мой приятел от Лос Анжелос, Роб Уегнър, портретист и писател, да ме придружава като мой гост. Около кампанията, организирана добре от експерти, бе вдигнат огромен шум и аз продадох бонове за милиони долари.
	В един град в Северна Каролайна начело на комитета на посрещането беше най-крупният бизнесмен на града. Той си призна, че бил изпратил на гарата десет момчета с пасти с крем, които те щели да хвърлят срещу мен, но като видял сериозния ни антураж при слизането ни от влака, променил решението си.
	Същият този джентълмен ни покани на вечеря. Присъствуваха няколко американски генерали, включително и генерал Скот, който очевидно не обичаше домакина. По време на вечерята той каза:
	— Каква е разликата между нашия домакин и един банан?
	Получи се неловко напрежение.
	— Е добре, на един банан можеш да смъкнеш кожата.
	Що се отнася до легендата за джентълмена от Юга, аз се запознах с идеалния му прототип в Огъста, щата Джорджия: съдията Хеншо, председател на комитета на кампанията за бонове. От него получихме писмо, в което се казваше, че тъй като ще бъдем в Огъста на моя рожден ден, той бил уредил вечеря в моя чест в местния клуб. Представих си, че ще се озова в центъра на някакъв голям прием, на който ще си говорим разни глупости, и тъй като бях много изморен, реших да откажа и да отида направо в хотела.
	Обикновено когато пристигахме на някоя гара, там вече ни чакаше огромна тълпа, дошла да ни приветствува на фона на музиката на местните духови оркестри. Но в Огъста на гарата не ни чакаше никой друг освен съдията Хеншо, облечен в черно копринено палто, с избеляла от слънцето панама. Той беше сдържан и любезен и след като се представи, ни отведе с Роб до хотела в старомодно ландо, теглено от коне.
	Известно време пътувахме мълчаливо. Внезапно съдията прекъсна мълчанието:
	— Това, което ми харесва във вашите комедии, е, че разбирате основните неща: знаете, че най-недостойната част в анатомията на човека е задникът му, и вашите комедии го доказват. Когато ритнете по задника един солиден джентълмен, отнемате му цялото достойнство. Дори и цялата внушителност на церемонията за встъпването на президента в длъжност би отишла по дяволите, ако застанете зад президента и го ритнете по задника.
	Докато се возехме под слънчевата светлина, той капризно наклони глава встрани, като разсъждаваше на глас:
	— В това няма никакво съмнение: задникът е седалището на самочувствието.
	Сръгах Роб и му прошепнах:
	— Отиваме на вечерята!
	Тя се състоя в същия ден, в който бе насрочен и митингът. Хеншо беше поканил само трима свои приятели и ни се извини, че има толкова малко хора, като ни каза, че бил егоист и че искал да се радва на нашата компания в тесен кръг.
	Голфклубът се намираше в красива местност. Сенките на високите дървета, падащи върху зелената морава, придаваха на пейзажа спокойна елегантност, а ние шестимата седяхме на терасата около кръглата маса, в средата на която беше поставена торта със запалени свещи.
	Докато съдията отхапваше къс керевиз, а в очите му блестяха пламъчета, той погледна към нас с Роб:
	— Не зная дали ще успеете да продадете много бонове в Огъста… Мен много не ме бива за организатор. Все пак мисля, че жителите на града знаят, че сте тук.
	Взех да хваля красотите на околността.
	— Да — каза той, — тук ни липсва само едно нещо — ментовка.
	Това ни доведе до темата за сухия режим, злините и ползата от него.
	— Според медицинските доклади — обади се Роб — сухият режим ще окаже благотворно въздействие върху здравето на населението. Медицинските списания твърдят, че ако престанем да пием уиски, ще има по-малко язви.
	Съдията го погледна раздразнено:
	— Не можеш да свързваш уискито със стомаха; уискито е храна за душата. — После се обърна към мен. — Чарли, това е двадесет и деветият ви рожден ден, а вие все още не сте женен?
	— Не — изсмях се аз. — А вие?
	— Не — тъжно въздъхна той. — Разглеждал съм прекалено много бракоразводни дела. Независимо от това, ако бях отново млад, щях да се оженя; когато си ерген, се чувствуваш самотен. И все пак аз вярвам в развода. Предполагам, че съм най-критикуваният съдия в щата Джорджия. Щом хората не искат да живеят заедно, защо да ги карам насила?
	След малко Роб погледна часовника си.
	— Ако митингът започва в осем и половина — каза той, — ще трябва да побързаме.
	Съдията спокойно продължаваше да дъвче своето парче керевиз.
	— Имате предостатъчно време — каза той. — Пилейте си времето като мен. Аз обичам да си пилея времето.
	На път за митинга минахме през малък парк. В него трябва да имаше двадесетина статуи на сенатори със смешно надут вид; някои държаха едната си ръка зад гърба, а в другата стискаха свитък хартия и го опираха о бедрото си. Шегувайки се, казах, че те са много подходящи за оня ритник в задника от комедиите, за които бяхме говорили.
	— Да — безгрижно отвърна той, — те наистина изглеждат пълни с пикоч и възвишени цели.
	Той ни покани в дома си — красива къща в стар джорджиански стил, в която Вашингтон „действително беше спал“*, мебелирана със стара американска мебел от осемнадесетия век.
	[* Намек за многобройните надписи: „Тук е спал…“ (следва името на някоя знаменитост), поставени на много старинни ханчета и къщи в САЩ, Англия и други страни предимно с рекламна цел и за да се привлекат туристи. В много случаи това естествено не е вярно. — Бел.пр.]
	— Колко е красива — казах аз.
	— Да, но без жена тя е празна като касетка без бижута. Затова недейте отлага прекалено много, Чарли.
	В Юга посетихме няколко лагера за военно обучение и видяхме много мрачни и начумерени лица. Кулминационната точка на нашата обиколка беше последният етап на кампанията в Ню Йорк, на Уолстрийт, пред клона на Държавното съкровище, където с Мери и Дъглас продадохме бонове за повече от два милиона долара.
	Ню Йорк беше потискащ; чудовището на милитаризма беше навсякъде. Нямаше как да избягаш от него. Американският народ беше научен на подчинение и пред войнствения фанатизъм всяка друга мисъл беше второстепенна. Потискаща беше и фалшивата жизнерадост на военните оркестри, които слушах от прозореца на стаята си на дванадесетия етаж на моя хотел, докато те минаваха по мрачния каньон на Медисън авеню, пълзейки към Батъри, за да се натоварят на параходите на път за Европа.
	Въпреки тази атмосфера във всичко това понякога се промъкваше и хумористична нотка. Седем оркестъра с медни инструменти трябваше да преминат през парка Бол пред губернатора на Ню Йорк. Пред стадиона Уилсън Мизнър, поставил на ревера си някаква фалшива значка, спираше всеки оркестър и му нареждаше да свири националния химн, когато минава пред трибуната на губернатора. След като губернаторът и всички останали бяха ставали четири пъти на крака, той счете за необходимо да уведоми останалите оркестри да не свирят повече националния химн.


	Преди да напусна Лос Анжелос за третата кампания за заема на свободата, аз се срещнах с Мари Доро, дошла в Холивуд, за да играе във филми на „Парамаунт“. Тя беше почитателка на Чаплин и беше казала на Констънс Колиър, че единственият мъж, когото искала да срещне в Холивуд, бил Чарли Чаплин — без да има и най-малката представа, че бяхме играли заедно в Лондон в театъра „Дюк ъв Йорк“.
	И така аз отново се срещнах с Мари Доро. Това приличаше на второто действие на някаква романтична пиеса. След като Констънс ме представи, аз й казах:
	— Но ние вече се познаваме. Вие разбихте сърцето ми. Аз мълчаливо бях влюбен във вас.
	Мари, все така красива, както винаги, ме погледна през лорнета си и каза:
	— Колко интересно!
	Тогава й обясних, че съм играл ролята на Били в _„Шерлок Холмс“._ По-късно вечеряхме заедно в градината. Беше топла лятна вечер и при бледата светлина на свещите аз говорих за разочарованията на един младеж, тайно влюбен в нея, и й разказах как в театър „Дюк ъв Йорк“ съм пресмятал кога точно ще напусне съблекалнята си, за да мога да я срещна по стълбите и преглъщайки смутено, да й кажа „добър вечер“. Говорихме за Лондон и Париж; Мари обичаше Париж и ние разговаряхме за кръчмичките и кафенетата, за ресторант „Максим“, за Шан-з-Елизе…
	И ето че сега Мари беше в Ню Йорк! Научавайки, че съм отседнал в хотел „Риц“, тя ми изпрати писмо, с което ме канеше на вечеря в своя апартамент. Писмото имаше следния текст:

	„Миличък Чарли,
	Имам апартамент близо до Шан-з-Елизе (Медисън авеню), където можем да вечеряме, или пък можем да отидем в «Максим» (ресторанта «Колонията»). После, ако искаш, можем да се разходим с кола из Булонския лес (Централния парк)…“

	Обаче не направихме нито едно от всичките тези неща, а само вечеряхме спокойно и сами в апартамента на Мари.


	Върнах се в Лос Анжелос, настаних се отново в Атлетическия клуб и пак започнах да мисля за работа. _„Кучешки живот“_ ми беше отнел малко повече време и бе струвал повече, отколкото бях очаквал. Аз обаче не се безпокоях за това, защото щях да наваксам и времето, и средствата до края на договора ми. Безпокоеше ме мисълта, откъде да намеря идея за втория си филм. И изведнъж ми хрумна мисълта: а защо не една комедия за войната? Казах на няколко приятели за моето намерение, но те поклатиха глава.
	— В такова време е опасно да се подиграваш с войната — ми каза Де Мил.
	Опасно или не, идеята ме вълнуваше.
	_„Пушки на рамо!“_* отначало бе заплануван като филм в пет части. Началото трябваше да показва „живота у дома“, централната част на филма — „войната“, и краят — „банкета“, на който всички короновани глави на Европа празнуват героичния ми подвиг — пленяването на кайзера. И естествено в края на филма аз се събуждах.
	[* Филмът е прожектиран у нас под названията „Чарли на фронта“ и „Чарли новобранец“. — Бел.пр.]
	Епизодите преди и след войната бяха премахнати. Банкетът въобще не бе заснет. Комичният елемент се състоеше от алюзии: Шарло се прибира в къщи с четирите си деца. Той ги оставя за момент, после отново се появява, като бърше устата си и се оригва. Влиза в къщи и незабавно на екрана се появява тиган, който го удря по главата. Жена му нито веднъж не се показва, но една огромна блуза виси на въжето и намеква за нейните размери.
	В следващия епизод Шарло минава през медицински преглед за приемането му в армията и го карат да се съблече съвсем гол. На една стъклена врата се чете името „Д-р Франсис“. Появява се сянка, готова да отвори вратата, но мислейки, че това е жена, Шарло избягва пред друга врата и попада в лабиринт от остъклени кабини, в които млади секретарки са потънали в работа. Когато една от тях вдига очи, той се скрива зад едно бюро, но попада под погледа на друга, после избягва и се озовава в нова зала със стъклени кабини, отдалечавайки се все повече и повече от базата си, докато най-сетне се оказва съвсем гол на един балкон, който гледа към шумен булевард. Макар че този епизод беше заснет, той също не бе използван. Сметнах за по-добре Шарло да остане безличен човек, без никакъв фон, и да го покажа направо в армията.
	_„Пушки на рамо!“_ беше създаден сред ужасно гореща вълна. Да работиш в дънера на едно замаскирано дърво (така се снимах в един от епизодите) беше всичко друго, но не и удобно. Мразя да правя външни снимки, защото се разсейвам. Вятърът отнася съсредоточеността и вдъхновението ти.
	Снимането на филма отне много време, аз не бях доволен от него и подведох всички в студиото да мислят като мен — и ето че Дъглас Фербанкс поиска да го види. Той дойде с един приятел и аз ги предупредих, че съм много обезсърчен и смятам да го хвърля в коша. Тримата седнахме сами в прожекционната. Още от самото начало Фербанкс започна да се залива от смях, като спираше, колкото да се изкашля. Милият Дъглас, той беше най-добрият ми зрител. Когато представлението свърши и ние излязохме вън, очите му бяха влажни от смях.
	— Наистина ли смяташ, че е толкова смешен? — недоверчиво попитах аз.
	Той се обърна към приятеля си.
	— Какво мислиш за него? Иска да го хвърля в коша! — това беше единственият коментар на Дъглас.
	_„Пушки на рамо!“_ има невероятен успех и стана един от любимите филми на войниците по време на войната. Но и този филм ми бе отнел повече време, отколкото бях предвидил, а освен това струваше повече и от _„Кучешки живот“._ Сега вече исках да надмина себе си и се надявах, че „Фърст нешънъл“ ще ми помогне. Откакто бях подписал договор с компанията, тя беше много добре финансово и ангажираше продуценти и други звезди, на които плащаше по 250 000 долара за филм и петдесет на сто от приходите. Техните филми струваха по-малко и бяха по-лесни за създаване, отколкото моите комедии — а няма съмнение, че брутният приход от прожекциите им беше по-малък.
	Когато повдигнах въпроса пред председателя на „Фърст Нешънъл“, мистър Дж. Д. Уилямс, той ми каза, че ще го постави пред директорите на компанията. Аз не исках много — само достатъчно средства, колкото да се компенсират извънредните разходи, които не биха възлезли на повече от десетина-петнадесет хиляди долара на филм. Той ми каза, че след една седмица ще имат съвещание в Лос Анжелос и че аз бих могъл да поговоря с тях.
	По онова време собствениците на кинотеатри бяха груби търговци и за тях филмите не бяха нищо друго освен стока, която се купуваше на ярдове. Мислех, че когато защищавах каузата си пред тях, им говорих разумно и откровено. Казах им, че се нуждая от малко допълнителни средства, тъй като изразходвам повече, отколкото съм предвидил, но постигнах същия успех, какъвто би постигнал един самотен фабричен работник, който иска от „Дженеръл мотърс“ да увеличат надницата му. Когато свърших, настъпи мълчание, после техният пълномощник се размърда.
	— Добре, Чарли, но това е бизнес — каза той. — Подписали сте договор и очакваме от вас да го спазите.
	— Ако искате филми от този род, мога да ви предам шестте филма за два месеца — лаконично отвърнах аз.
	— Това зависи от вас, Чарли — със спокоен глас ми каза той.
	— Искам увеличение, за да мога да поддържам нивото на моята работа — продължих аз. — Вашето безразличие показва, че ви липсват психология и далновидност. Трябва да разберете, че не търгувате с наденици, а с индивидуален ентусиазъм.
	Но нищо не можеше да ги разубеди. Не можах да разбера отношението им, тъй като ме смятаха за човека, който привлича най-много зрители в страната.
	— Предполагам, че това има някаква връзка с конференцията на филмовите производители — каза брат ми Сидни. — Носят се слухове, че всички филмови компании ще се сливат.
	На следния ден Сидни се срещна с Дъглас и Мери. И те бяха обезпокоени тъй като срокът на договорите им изтичаше, а компанията „Парамаунт“ не беше предприела никакви стъпки, за да поднови договорите им. Подобно на Сидни и Дъглас смяташе, че това има връзка със сливането на компаниите.
	— Няма де е зле да изпратим по следите им детективи, за да разберем какво точно става — каза той.
	Всички се съгласихме да вземем детектив. Наехме една много умна, находчива и привлекателна млада жена. Тя скоро си уреди среща с един от директорите на голяма филмова компания. В доклада си писа, че срещнала въпросния господин във фоайето на хотел „Александрия“ и му се усмихнала, а после му се извинила, като му казала, че го била взела за свой стар приятел. Същата вечер той я поканил на вечеря. От доклада й разбрахме, че този човек е словоохотлив самохвалко във възбудено похотливо състояние. Тя излизала с него три вечери поред, като го държала настрана с обещания и извинения. Междувременно успяла да се добере до пълната история за това, което ставало във филмовата промишленост. Той и неговите съдружници организирали сливането на всички филмови компании в Съединените щати в една обща компания с четиридесет милиона долара капитал, като щели да обвържат всички собственици на кина в страната с петгодишен договор. Той й казал, че възнамерявали да поставят филмовата промишленост на истински делова основа, вместо да я оставят в ръцете на банда налудничави актьори, които получавали астрономически заплати. Такава бе накратко същността на доклада й, но това ни бе достатъчно. Четиримата показахме доклада на Д. У. Грифит и Бил Харт и те реагираха по същия начин като нас.
	Сидни каза, че бихме могли да провалим плановете за сливането на компаниите, ако съобщим на собствениците на кина, че създаваме наша собствена компания за производство на филми и че възнамеряваме да продаваме нашата продукция на открития пазар и да запазим независимостта си. По това време ние бяхме артистите, които носеха най-големи приходи на собствениците на кина. Ние обаче нямахме намерение да осъществяваме този проект. Целта ни беше само да попречим на собствениците на кина да подпишат петгодишен договор с предвижданата обединена филмова компания, защото без звездите такъв договор би бил без всякаква стойност. Решихме вечерта преди тяхната конференция да вечеряме заедно в ресторанта на хотел „Александрия“ и после да направим декларация пред представителите на печата.
	В уговорената вечер Мери Пикфорд, Д. У. Грифит, У. С. Харт, Дъглас Фербанкс и аз седнахме на една маса в централната зала на ресторанта. Това предизвика сензация. Без нищо да подозира, Дж. Д. Уилямс дойде да вечеря пръв, видя ни и веднага изскочи навън. Един след друг филмовите продуценти се появяваха на вратата, поглеждаха към нас и бързо изчезваха, а ние седяхме и говорехме по делови въпроси, като драскахме астрономически цифри по покривката на масата. Винаги когато някой от продуцентите влезеше в залата, Дъглас внезапно започваше да говори разни врели-некипели: „Понястоящем зелките по фъстъците и бакалските продукти по свинското месо имат голямо значение“ — казваше например той. Грифит и Бил Харт помислиха, че той е полудял.
	Скоро около нашата маса седяха пет-шест журналисти и си вземаха бележки, докато ние оповестявахме нашата декларация, че създаваме компанията „Юнайтед артистс“ с цел да запазим независимостта си и да се борим срещу предстоящото сливане на филмовите компании. Нашата декларация бе публикувана на първите страници на вестниците.
	На следния ден председателите на няколко филмови компании ни предложиха да подадат оставка и да станат председатели на нашата компания срещу малка заплата и известно участие в печалбите. След тази реакция решихме да осъществим нашия проект. По този начин бе създадена корпорацията „Юнайтед артистс“.


	Уредихме съвещание в дома на Мери Пикфорд. Всеки от нас се яви със свой адвокат и импресарио. Присъствуваха толкова много хора, че изказванията ни приличаха на речи пред публично събрание. Всъщност аз се ядосвах всеки път, когато трябваше да взема думата. Бях обаче учуден от юридическата и деловата проницателност на Мери. Тя познаваше цялата номенклатура: амортизация, отсрочени полици и пр. Тя разбираше всички членове на закона, отнасящи се до създаването на корпорации: юридическото противоречие на стр. 7, параграф „А“, член 27, и хладнокръвно се позоваваше на повторенията и противоречията в параграф „Д“ на член 24. В такива случаи тя повече ме натъжаваше, отколкото изненадваше, тъй като това беше черта в характера на „любимката на Америка“, която не познавах. Никога няма да забравя един неин израз. Когато спореше с тържествен тон с нашия председател, тя каза: „На нас ни подлежи, господа…“ Аз избухнах в смях и продължих да повтарям: „На нас ни подлежи! На нас ни подлежи!“
	Независимо от красотата й в онези дни за Мери се говореше, че е извънредно хитра, що се отнася до деловите въпроси. Спомням си, че когато ме запознаваше с нея, Мейбъл Нормънд ми каза: „Представям ти Хети Грийн* с псевдоним Мери Пикфорд.“
	[* За Хети Грийн, една от най-богатите жени в света, се говореше, че е спечелила над 100 000 000 долара благодарение на своя нюх към бизнеса.]
	Моето участие в тези делови заседания се свеждаше до нула. За щастие брат ми беше също така хитър в бизнеса, както и Мери, а Дъглас, който приемаше вид на добродушно безразличен, беше по-хитър от всички ни. Докато нашите адвокати спореха по техническите подробности, той се държеше несериозно като ученик, но когато четеше членовете на договора за създаването на корпорацията, не пропусна дори запетая.
	Измежду филмовите продуценти, готови да си подадат оставката, за да работят в нашата компания, беше Адолф Зукор, председател и основател на „Парамаунт“. Той беше жизнена личност — мил, дребен човек, който приличаше на Наполеон, с не по-малко остър характер. По деловите въпроси говореше с убедителен и драматичен тон:
	— Вие — казваше той с унгарския си акцент, — вие имате пълното право да бъдете изцяло възнаградени за вашите усилия, защото вие сте артисти! Вие създавате! Вас идват да гледат хората!
	Ние скромно се съгласявахме, че това е така.
	— Вие — продължаваше той — току-що създадохте това, което считам за най-страшната компания във филмовия бизнес, но при условие, че… при условие, че — подчертаваше той — тя се ръководи добре. Вие сте творци в едната част на бизнеса, аз съм творец в другата му част. Какво по-хубаво от това?
	Той продължи да ни говори по този начин, грабнал изцяло вниманието ни, и ни разказваше за своите идеи и концепции; той призна, че е имал планове за обединяване както на киносалоните, така и на студията, но заяви, че бил готов да се откаже от всичко и да хвърли жребия си с нас. Той говореше с напрегнат патриархален тон:
	— Вие мислите, че аз съм ваш неприятел! А аз съм ваш приятел — приятел на актьора. Спомнете си, че на мен пръв ми хрумна идеята! Кой помете вашите мръсни евтини кинотеатри? Кой постави плюшените кресла в киносалоните? Аз създадох вашите големи театри, които повишиха цените и ви дадоха възможност да получавате големи приходи от филмите си. И въпреки това вие, вие сте хората, които искат да ме разпънат на кръст!
	Зукор беше не само голям актьор, но и голям бизнесмен. Той беше създал най-обширната мрежа от кинотеатри в света. Но тъй като той искаше акции от нашата компания, от преговорите не излезе нищо.
	След шест месеца Мери и Дъглас вече снемаха филми за новооснованата компания, но аз имах да направя още шест комедии за „Фърст нешънъл“. Грубото отношение на компанията така ме бе огорчило, че това спъваше моята работа. Предложих им да откупя договора си и да им дам печалба от сто хиляди долара, но те отказаха.
	Мери и Дъглас бяха единствените звезди, които разпространяваха филмите си чрез нашата компания и непрестанно се оплакваха от бремето, наложено им поради липсата на мои филми. Те разпространяваха филмите си на твърде ниски цени — двадесет процента, и компанията получи един милион долара дефицит. Но когато по екраните бе пуснат първият ми филм — _„Треска за злато“,_ дефицитът беше ликвидиран и това смекчи, а после сложи и край на оплакванията на Мери и Дъг.


	Войната вече беше станала зловеща. Безмилостните кланета и разрушения бяха нещо обикновено в Европа. В лагерите за обучение учеха мъжете как да атакуват на нож, как да крещят, да се втурват и да забиват щика в червата на неприятеля, а ако острието се залости в слабините му, да стрелят, за да го освободят. Истерията беше ужасна. Наборниците, които се опитваха да отбягнат военната служба, бяха осъждани по на пет години затвор. Всички трябваше да носят със себе си своите лични карти. Цивилните дрехи бяха облекло на срама, тъй като почти всеки млад човек беше в униформа; не носеше ли униформа — можеха да му поискат личната карта или пък някоя жена да му предложи бяло перо.
	Някои вестници ме упрекваха, че не участвувам във войната. Други излязоха в моя защита, като заявиха, че комедиите ми са по-нужни, отколкото военната ми служба.
	Американската армия — нова и още неминала през огъня, когато стигна във Франция, искаше незабавни действия и въпреки навременните съвети на англичаните и французите, участвували вече три години в кървави сражения, се хвърли в боя със смелост и дързост, но с цената на стотици хиляди жертви. Седмици наред новините бяха потискащи; публикуваха се дълги списъци на убитите и ранени американци. После настъпи затишие и в продължение на няколко месеца подобно на останалите съюзници американците се застояха в окопите сред скуката на калта и кръвта.
	Най-сетне съюзниците започнаха да се придвижват. Нашите знаменца по картата тръгнаха напред. Тълпите всеки ден жадно следяха тези знаменца. Най-после, макар и с цената на огромни жертви, дойде пробивът. Последваха големи черни заглавия: КАЙЗЕРЪТ ИЗБЯГАЛ В ХОЛАНДИЯ! После на цяла първа страница на вестниците само две думи: ПРИМИРИЕТО ПОДПИСАНО! Когато съобщиха новината, аз се намирах в стаята си в Атлетическия клуб. Долу по улиците се вдигна невъобразим шум: автомобилни тромби, фабрични сирени, тромпети започнаха да вият — и това продължи целия ден и цялата нощ. Хората полудяха от радост — пееха, танцуваха, прегръщаха се, целуваха се, любеха се. Най-сетне мир!
	Със свършването на войната имахме чувството, че внезапно са ни освободили от затвор. Бяхме така обучени и дисциплинирани, че месеци след това ни беше страх да се движим без личните си карти. И все пак съюзниците бяха извоювали победа — каквото и да означаваше това. Но те не бяха сигурни, че са извоювали мира. Едно беше сигурно — че цивилизацията, такава, каквато я познавахме, никога вече нямаше да бъде същата — тази ера беше отминала. Заедно с нея си отиде и така нареченото й елементарно благоприличие, но всъщност благоприличието не е било характерно за която и да била епоха на историята.


	XVI

	Том Харингтън някак случайно постъпи на служба при мен, но щеше да вземе участие в една драматична промяна в живота ми. Той беше гримьор и момче за поръчки на моя приятел Бърт Кларк, английски водевилен комик, който работеше в „Кийстоун“. Бърт, неустановен и непрактичен човек, но отличен пианист, веднъж ме уговори да станем съдружници и заедно да издаваме песни. Наехме стая на третия етаж в една търговска сграда в центъра на града, отпечатахме две хиляди екземпляра от две мои много лоши песни и композиции и седнахме да чакаме клиенти. Начинанието беше ученическо и направо глупаво. Мисля, че продадохме три екземпляра — един на американския композитор Чарлз Кедман и два на лица, които случайно минаваха покрай нашето бюро, слизайки по стълбите.
	Кларк беше оставил Харингтън да се разпорежда с бюрото, но един месец по-късно се върна в Ню Йорк и бюрото бе закрито. Том обаче не го последва и ми каза, че би искал да работи при мен при същите условия, както при Кларк. За моя изненада той ми каза, че от Кларк никога не бил получавал заплата, а само пари, колкото да живее, с други думи, не повече от седем-осем долара седмично; той беше вегетарианец и живееше само с чай, хляб, масло и картофи. Естествено тази новина ме ужаси и аз му дадох редовна заплата за времето, през което бе работил в нашето музикално предприятие; и Том стана мое момче за всичко, мой камериер и мой секретар.
	Той беше мил човек, чиято възраст не можеше да определиш, със загадъчни маниери, с добродушното аскетично лице на свети Франциск, с тънки устни, високо чело и с очи, които гледаха на света с някаква тъжна обективност. Беше от ирландски произход, бохем и малко загадъчен; дошъл от източната част на Ню Йорк, той изглеждаше по-подходящ за манастир, отколкото за живот сред водовъртежа на театралния бизнес.
	Сутрин той идваше в Атлетическия клуб с кореспонденцията и вестниците и ми поръчваше закуската. Понякога, без да каже каквото и да било, оставяше книги на нощното ми шкафче — Лафкадио Хърн и Франк Харис — автори, за които никога не бях чувал. Благодарение на Том прочетох _„Животът на Джонсън“_ от Бозуел. „Това е нещо, което ще ви приспива вечер“ — усмихнато ми каза той. Той говореше само когато му заговореха и имаше способността тактично да изчезва, докато закусвах. Том стана sine qua non* в моето съществуване. Когато му казвах да направи нещо, той само кимаше с глава и нареждането ми се изпълняваше.
	[* Sine qua non (лат.) — в случая: незаменим. — Бел.пр.]


	Ако един ден телефонът не беше иззвънял точно когато излизах от Атлетическия клуб, животът ми може би би протекъл другояче. Обади ми се Сам Голдуин. Не бих ли отишъл в къщата му край брега да поплуваме? Това беше през втората половина на 1917 г.
	Беше весел, безобиден следобед. Спомням си, че там бяха красивата Олив Томас и много други хубавички момичета. Към края на следобеда пристигна една млада жена на име Милдрид Харис. Тя дойде с кавалера си, някой си мистър Хем. Хубавичка е, помислих си аз. Някой отбеляза, че била влюбена в Елиот Декстър, който също присъствуваше, и забелязах, че целия следобед тя го гледаше влюбено. Той обаче не й обръщаше почти никакво внимание. Не мислех повече за нея до тръгването си, когато тя ме запита дали не бих я оставил на път за града, като ми обясни, че се била скарала с приятеля си и че той вече си бил отишъл.
	В колата на шега подметнах, че нейният приятел може би я ревнува от Елиот Декстър. Тя призна, че смята Елиот Декстър за прекрасен човек.
	Имах чувството, че наивните й приказки бяха интуитивен женски трик, с който целеше да създаде интерес към себе си.
	— Той е много щастлив човек — надменно казах аз.
	Докато пътувахме в колата, говорехме за туй-онуй, колкото да разговаряме. Тя ми каза, че работела при Луис Уебър и сега била звездата в един филм на „Парамаунт“. Оставих я пред дома й с впечатлението, че тя е едно много глупаво младо момиче, и се върнах в Атлетическия клуб с облекчение и доволство, че съм останал сам. Но не минаха и пет минути и телефонът иззвъня. Беше мис Харис:
	— Просто исках да разбера какво правите — наивно каза тя.
	Бях изненадан от поведението й — като че дълго време сме били влюбени. Казах й, че смятам да вечерям в стаята си, след това веднага да си легна и да почета в леглото.
	— О! — тъжно каза тя и ме попита каква книга ще чета и какво представлява стаята ми. Можела просто да си ме представи сгушен между завивките.
	Този глуповат разговор ме увлече и аз започнах на свой ред да гугукам и да я ухажвам.
	— Кога ще ви видя пак? — попита тя.
	И ето че аз започнах шеговито да я упреквам, че изневерява на Елиот, и да слушам нейните уверения, че тя всъщност не държала на него; това направи на пух и прах решението ми за прекарването на вечерта и аз я поканих да излезем да вечеряме заедно.
	Макар че тази вечер тя бе хубавичка и очарователна, липсваха ми огънят и ентусиазмът, които обикновено поражда присъствието на едно хубаво момиче. Единственият възможен интерес, който тя можеше да има към мен, беше физически; а да намеря романтичен подход — чувствувах, че това се очаква от мен, би ми струвало прекалено голямо усилие.
	Не се сетих отново за нея до средата на седмицата, когато Харингтън ми каза, че тя се обадила по телефона. Ако той мимоходом не беше направил една забележка, може би не бих си направил труда да се срещам отново с нея; но той случайно спомена, че шофьорът му казал, че съм излязъл от къщата на Сам Голдуин с най-красивото момиче, което някога бил виждал. Тази абсурдна забележка поласка суетата ми — и това беше началото. Последваха вечери, танци, лунни нощи, разходки в океана и се случи неизбежното — Милдрид започна да се безпокои.
	Каквото и да си е помислил Том Харингтън, той го запази за себе си. Когато една сутрин, като ми донесе закуската, аз му съобщих, уж между другото, че искам да се оженя, дори окото му не мигна.
	— В кой ден? — спокойно попита той.
	— Какъв ден сме днес?
	— Вторник.
	— Нека да бъде в петък — казах аз, без да вдигам очи от вестника си.
	— Предполагам, че става дума за мис Харис.
	— Да.
	Той кимна, като че това се разбираше от само себе си.
	— Пръстен имате ли?
	— Не, по-добре купи един и уреди всички предварителни подробности — но без да се вдига шум.
	Той отново кимна и повече и дума не стана по този въпрос до самия ден на сватбата. Той беше уредил да ни венчаят в петък в осем часа вечерта.
	Този ден аз работих до късно в студиото. В седем и половина Том влезе тихичко в павилиона и ми прошепна:
	— Не забравяйте, че в осем часа имате среща.
	Със свито сърце махнах грима си и се облякох, а Харингтън ми помагаше. Не си разменихме нито дума, докато не седнахме в колата. Тогава той ми обясни, че с мис Харис трябвало да се намерим в дома на мистър Спаркс, местното длъжностно лице по гражданското състояние.
	Когато пристигнахме, Милдрид седеше в хола. Тя се усмихна замислено, когато влязохме, и аз изпитах известно съжаление към нея. Беше облечена в обикновен тъмносив костюм и изглеждаше много красива. Харингтън бързо пъхна в ръката ми един пръстен в момента, когато се появи един висок, слаб, мил и приветлив човек и ни въведе в друга стая. Това беше мистър Спаркс.
	— Е, Чарли — каза ми той, — вие безспорно имате забележителен секретар. Допреди половин час дори не знаех, че става дума за вас.
	Церемонията беше невероятно проста, без излишни подробности. Поставих на пръста на Милдрид пръстена, който Харингтън беше пъхнал в ръката ми. Бяхме вече женени. Това беше всичко. Когато се готвехме да си тръгнем, мистър Спаркс се обади:
	— Не забравяйте да целунете булката си, Чарли.
	— О, да, разбира се — усмихнах се аз.
	Чувствата ми бяха смесени. Струваше ми се, че бях оплетен от глупаво стечение на необясними и безсмислени обстоятелства — това бе брак без жизнена основа. И все пак отдавна бях искал да се оженя, а Милдрид беше млада и хубавичка, още ненавършила деветнадесет години, и въпреки че аз бях десет години по-възрастен от нея, може би всичко щеше да бъде наред.
	На следващата сутрин отидох в студиото потиснат. Там беше Една Първиънс, тя беше прочела утринните вестници и когато минах покрай съблекалнята й, се показа на вратата.
	— Честито — тихо каза тя.
	— Благодаря — отвърнах аз и продължих пътя си към моята съблекалня. Една ме караше да се чувствувам неловко.
	На Дъг доверих, че в интелектуално отношение Милдрид не попада в тежката категория; нямах никакво желание да се женя за енциклопедия — можех да получа целия си интелектуален стимул от някоя библиотека. Но тази оптимистична теория се помрачаваше от едно вътрешно безпокойство: дали бракът ми нямаше да попречи на работата ми? Макар и Милдрид да беше млада и красива, трябваше ли винаги да се намирам близо до нея? Исках ли това? Бях изправен пред дилема. Макар че не бях влюбен, сега, когато се бях оженил, исках да бъда влюбен и бракът ни да бъде сполучлив.
	Но за Милдрид бракът беше само една вълнуваща авантюра като спечелването на конкурс за красавици. Той представляваше нещо, за което беше чела в романите. Тя нямаше никакво чувство за реалност. Опитвах се сериозно да говоря с нея за нашите планове, но нищо не проникваше в главата й. Тя беше като замаяна.
	На втория ден след женитбата ни Луис В. Майер от „Метро-Голдуин-Майер“ започна преговори за договор с Милдрид, като й предложил 50 000 долара годишно за участие в шест филма. Опитах се да я убедя да не подписва договора.
	— Ако искаш да продължиш филмовата си кариера, мога да ти осигуря 50 000 долара само за един филм.
	С усмивката на Мона Лиза тя кимаше на всичко, което й казвах, но впоследствие подписа договора.
	Дразнеше ме именно начинът, по който тя се съгласяваше и кимаше на всичко, а след това правеше точно обратното. Яд ме беше както на нея, така и на Майер, защото той се беше нахвърлил върху нея с договор, преди още да е изсъхнало мастилото върху брачното ни свидетелство.
	Около месец след това тя имаше известни затруднения с компанията и поиска да се срещна с Майер, за да уредим въпроса. Казах й, че в никакъв случай няма да се срещна с него. Но тя вече го беше поканила на вечеря, като ме уведоми за това само няколко минути, преди той да пристигне. Възмутих се и се ядосах.
	— Ако го доведеш тук, ще му наговоря обидни думи!
	Едва бях изрекъл това, и звънецът на входната врата иззвъня. Като заек скочих в оранжерията, която беше до гостната — стъклено помещение, от което нямаше никакъв изход.
	Стори ми се, че съм се крил там безкрайно дълго време, докато Милдрид и Майер седяха в гостната само на няколко крачки от мен и говореха по делови въпроси. Имах чувството, че той подозира, че се крия, защото подбираше думите си и говореше бащински. След минутка мълчание стана дума за мен и Милдрид спомена, че аз може би няма да се върна в къщи; след това ги чух да се размърдват и се ужасих, че може би ще влязат в оранжерията и ще ме намерят там. Престорих се на заспал. Майер обаче намери някакво извинение и си тръгна, като не остана на вечеря.


	След като се оженихме, бременността на Милдрид се оказа само фалшива тревога. Бяха изминали няколко месеца, а аз бях завършил само една комедия в три части — _„Слънчева страна“,_ и то със стискане на зъби. Нямаше съмнение, че бракът се отразяваше върху моите творчески способности. След _„Слънчева страна“_ просто се чудех къде да намеря нова идея.
	В това отчаяно състояние аз се разсейвах, като отивах в театър „Орфиъм“, и именно при такива обстоятелства гледах един танцьор ексцентрик; той не беше нещо изключително, но когато завърши номера си, изведе на сцената малкото си момченце — четиригодишно дете, да се поклони на зрителите заедно с него. След като се поклони заедно с баща си, детето внезапно направи няколко забавни танцови стъпки, после дяволито погледна към публиката, помаха с ръчичка и изтича навън. Избухна гръм от ръкопляскания и детенцето трябваше отново да излезе на сцената; този път то изпълни съвсем различен танц. С друго дете това би могло да изглежда и неприятно. Но Джеки Куган имаше чар и публиката го гледаше с голямо удоволствие. Каквото и да правеше, този малчуган винаги имаше обаяние.
	Сетих се отново за него едва седмица по-късно, когато седях на празната сцена с артистите от трупата и още се мъчех да намеря идея за следващия ни филм. По онова време често седях пред тях; тъй като присъствието и реакциите им ме стимулираха. Този ден тъпчех на едно място, бях равнодушен и въпреки техните учтиви усмивки знаех, че усилията ми са напразни. Мислите ми блуждаеха и аз започнах да говоря за номерата, които бях видял в театър „Орфиъм“, и за малкото момченце Джеки Куган, което се появи на сцената и се поклони заедно с баща си.
	Някой каза, че в сутрешния вестник прочел, че Джеки Куган бил ангажиран от Роскоу Арбъкл за един филм. Новината ме порази като гръм:
	— Господи! Защо не помислих и аз за това? Разбира се, той би бил великолепен на екрана!
	И започнах да изброявам неговите възможности, шегите и историите, които бих могъл да разиграя с него. Идеите ми идваха една след друга:
	— Представете си скитника като джамджия и малкото момченце, което обикаля из улиците и чупи прозорците, а скитникът идва след него да ги поправя? И колко очарователно ще бъде детето и скитникът да живеят заедно и да имат най-различни приключения!
	Седях и изгубих целия ден да разработвам подробно сюжета, описвайки една след друга сцените, докато артистите ме гледаха накриво и се чудеха защо се паля така много по една загубена кауза. Часове наред измислях технически подробности и ситуации. После изведнъж си спомних: „Но какъв смисъл има всичко това? Арбъкл е сключил договор с него и вероятно има идеи, подобни на моите. Какъв глупак бях, че не помислих за това преди!“
	Целия следобед и цялата нощ не можах да мисля за нищо друго освен за възможностите да се направи филм с това момченце. На следната сутрин свиках угнетен трупата на репетиция — бог знае защо, тъй като нямаше какво да репетираме; седях на сцената заедно с артистите, изпаднал в духовно безсилие.
	Някой предложи да се опитам да намеря друго момченце — може би някое малко негърче. Но аз със съмнение поклатих глава. Ще бъде трудно да се намери дете с такава ярко изразена индивидуалност като Джеки.
	Към единадесет и половина часа нашият рекламен агент Карлайл Робинсън се втурна задъхан и възбуден на сцената.
	— Арбъкл не е ангажирал Джеки Куган, а баща му — Джек Куган!
	Скочих от стола:
	— Бързо! Телефонирай на бащата и му кажи веднага да дойде тук; много е важно!
	Новината наелектризира всички. Някои от артистите дойдоха да ме потупат по рамото, толкова се бяха запалили. Когато хората от канцеларията чуха за това, и те дойдоха на сцената да ме поздравят. Но аз още не бях подписал договор с Джеки; все още съществуваше възможност на Арбъкл внезапно да му хрумне същата идея. Затова наредих на Робинсън да внимава какво ще каже по телефона и да не споменава нищо за детето — „нито дори на бащата, докато не дойде тук; просто му кажи, че работата е много спешна и че трябва да се видим веднага, след не повече от половин час. А ако той не може да се откъсне от работата си, иди в студиото. Но не му казвай нищо, докато не дойде тук.“ Намериха бащата с големи трудности — той не беше в студиото — и аз прекарах два часа в мъчително напрежение.
	Най-сетне, изненадан и объркан, бащата на Джеки се появи. Хванах го за ръцете:
	— Той ще бъде сензация — най-великото нещо, което е ставало досега! Достатъчно е да направи този един-единствен филм! — и продължих да говоря все така възторжено и несвързано. Бащата трябва да ме е взел за луд. — Този филм ще бъде за сина ви най-големият шанс в живота му!
	— За сина ми ли?
	— Да, за сина ви, ако ми го дадете за този един-единствен филм.
	— Ами, разбира се, защо не, можете да вземете хлапето — каза той.
	Казват, че бебетата и кучетата са най-добрите филмови актьори. Поставете едно дванадесетмесечно бебе във ваничка с калъпче сапун и опитите му да го хване ще предизвикат бурен смях. Всички деца под една или друга форма имат талант; въпросът е да ги накараш да го проявят. С Джеки това беше лесно. Трябваше да научи няколко основни правила на пантомимата и Джеки много скоро ги овладя. Той умееше да влага чувство в действието и действие в чувството и да го повтаря не един път, без да се изгуби ефектът на непосредствеността.
	В _„Детето“_* има епизод, в който момченцето се готви да хвърли камък в един прозорец. Един полицай се промъква зад него и то, както протяга ръчичката си назад, за да хвърли камъка, я опира о куртката на полицая. Детето вдига очи към полицая, след това игриво подхвърля камъка и го хваща, после с невинен вид го захвърля и бавно се отдалечава, като внезапно хуква да бяга.
	[* Филмът е прожектиран у нас под названието „Детето на улицата“. — Бел.пр.]
	След като разработих подробностите на епизода, казах на Джеки да ме наблюдава, като му подчертах основните моменти:
	— Държиш в ръката си камъка; после поглеждаш към прозореца; приготвяш се да хвърлиш камъка, замахваш с ръка, но усещаш униформата на полицая, опипваш копчетата й, след това поглеждаш нагоре и разбираш, че това е полицай; подхвърляш игриво камъка във въздуха и безразлично отминаваш, после изведнъж хукваш да бягаш.
	Той репетира сцената три-четири пъти. Най-сетне толкова добре усвои движенията, че заедно с тях дойде и чувството. С други думи, техниката на движенията доведе до чувството. Тази сцена бе една от най-добрите на Джеки и една от най-сполучливите във филма.
	Разбира се, не всички епизоди бяха изработени така лесно. Понякога най-обикновените му създаваха грижи, както това не един път се случва. Веднъж исках да го накарам да започне съвсем естествено да се люлее на една врата, но тъй като нищо друго не занимаваше мисълта му, той започна да се стеснява и ние трябваше да се откажем от целия епизод.
	Когато умът бездействува, на човек му е трудно да се държи естествено. Да слушаш други реплики, когато си на сцената, е мъчно; аматьорът проявява склонност към прекалено голямо усърдие. Но когато умът на Джеки беше в действие, той беше превъзходен.
	Договорът на бащата на Джеки с Арбъкл скоро изтече и сега той имаше възможност да стои със сина си в нашето студио, а по-късно игра ролята на джебчията в епизода в нощния приют. Понякога той много ни помагаше. Имаше епизод, в който искахме Джеки истински да се разплаче, когато двама души от приюта идват да го отнемат от мен. Разказвах му всевъзможни ужасяващи истории, но Джеки беше в много весело настроение и му се лудуваше. След като чаках цял час, бащата каза:
	— Аз ще го разплача!
	— Само не плашете и не бийте детето! — виновно казах аз.
	— О, не се безпокойте — каза бащата.
	Джеки беше в такова весело настроение, че нямах смелостта да остана и да гледам какво ще направи бащата, затова отидох в съблекалнята си. Само няколко секунди по-късно чух Джеки да крещи и да реве.
	— Готов е! — каза бащата.
	Това беше епизод, в който аз спасявам момченцето от служителите на приюта и го прегръщам и целувам, докато то плаче. След като заснехме епизода, попитах бащата:
	— Как го накарахте да се разплаче?
	— Просто му казах, че ако не се разреве, ще го взема от студиото и действително ще го изпратим в приют.
	Обърнах се към Джеки и го взех в ръцете си да го успокоя. Бузите му бяха още мокри от сълзи.
	— Не бой се, няма да те отведат — казах му аз.
	— Знаех — прошепна ми той. — Тате само се шегуваше.
	Белетристът Гуверньор Морис бе написал много киносценарии и често ме канеше в дома си. „Гъви“, както всички го наричахме, беше приятен, симпатичен човек и когато му разказах за _„Детето“_ и насоката, в която филмът се развива — свързване на бурлеската с чувства, — той ми каза:
	— Нищо няма да излезе. Формата трябва да бъде чиста: или бурлеска, или драма; не можете да ги смесвате, иначе единият от елементите във филма ви ще се провали.
	Имахме цяла диалектическа дискусия по този въпрос. Аз казах, че преходът от бурлеската към чувствата е въпрос на усет и умение при подреждането на епизодите. Твърдях, че формата се проявява, след като си я създал, че ако творецът е измислил една обстановка и искрено вярва в нея, тази обстановка ще бъде убедителна независимо какви са съставните й части. Естествено тази моя теория почиваше единствено върху собствената ми интуиция. Създаваха се филми със сатира, фарс, реализъм, натурализъм, мелодрама и фантазия, но грубовата бурлеска, смесена с чувства — основата, върху която бе изграден филмът _„Детето“,_ — беше своего рода нововъведение.
	По време на монтажа на _„Детето“_ в студиото дойде Самюъл Решевски, седемгодишният юношески шахматен шампион на света. Той трябваше да даде в Атлетическия клуб сеанс на едновременна игра с двадесет души, между които и шампионът на Калифорния д-р Грифитс. Решевски имаше слабо, бледо, напрегнато малко лице с големи очи, които гледаха войнствено, когато се срещаше с хора. Бяха ме предупредили, че е своеобразен и че рядко се ръкува с някого.
	След като треньорът му ни запозна и каза няколко думи, момчето застана и мълчаливо започна да ме гледа. Аз продължих да монтирам, като разглеждах откъси от филмови ленти. След минутка се обърнах към него:
	— Обичаш ли праскови?
	— Да — отвърна то.
	— В градината имаме едно дърво, натежало от праскови; можеш да се покатериш на него и да си набереш колкото искаш, но да донесеш една и на мен.
	Лицето му засия:
	— О-о-о! Чудесно! А къде е дървото?
	— Карл ще ти покаже — казах аз, сочейки му нашия рекламен агент.
	То се върна след петнадесет минути в отлично настроение и с няколко праскови в ръце. Това бе началото на нашето приятелство.
	— Вие играете ли шах? — попита ме то.
	Трябваше да си призная, че не играя.
	— Ще ви науча. Елате довечера да ме видите как играя. Ще играя едновременно срещу двадесет души — с гордост каза то.
	Обещах му и казах, че след това ще го заведа на вечеря.
	— Добре, аз рано ще свърша.
	Не беше необходимо човек да знае да играе шах, за да почувствува драматичната обстановка тази вечер: двадесет души на средна възраст, наведени над шахматните дъски и поставени натясно от един седемгодишен малчуган, който изглеждаше дори по-малък. Да го гледаш как се разхожда в центъра на масата под формата на буква „U“ и минава от един играч на друг, само по себе си беше драматично.
	В цялата сцена имаше нещо сюрреалистично; триста и дори повече зрители седяха в ложи от двете страни на хола и мълчаливо наблюдаваха как едно дете опълчва мозъка си срещу сериозни възрастни мъже. Някои гледаха снизходително и проучваха дъската си със замръзнали а ла Мона Лиза усмивки на устните си.
	Момчето беше изумително, но това ме тревожеше, тъй като, гледайки това съсредоточено личице да прелива в червено и след това да пребледнява, имах чувството, че то плаща за всичко това със здравето си.
	— Тук! — от време на време се обаждаше някой играч; детето отиваше до дъската, проучваше я в продължение на няколко секунди, после внезапно правеше някакъв ход или извикваше „мат!“. Между публиката се разнасяше тих смях. Видях колко бързо постави в мат осем играчи един след друг — това предизвика смях и аплодисменти.
	То се спря да проучи шахматната дъска на д-р Грифитс. Публиката притихна. Внезапно направи един ход, после се обърна и ме видя. Лицето му се озари и то махна с ръка, като искаше да ми каже, че скоро ще свърши.
	След като постави в мат редица други играчи, то се върна при д-р Грифитс, който все още съсредоточено разглеждаше дъската.
	— Още ли не сте направили ход? — нетърпеливо попита момчето.
	Докторът поклати глава.
	— Е, хайде де, побързайте!
	Грифитс се усмихна.
	Детето го погледна свирепо.
	— Не можете да ме победите! Ако преместите тази фигура тук, аз ще местя там! А ако преместите тази, аз ще преместя онази! — То бързо изброи седем или осем хода напред. — Ще трябва да стоим тук цялата нощ, затова хайде да се съгласим на реми!
	Докторът прие.


	Макар че Милдрид беше започнала да ми харесва, несъответствието между нас беше непоправимо. Тя не беше подла, но имаше отчайващо котешки характер. Нито веднъж не успях да се добера до ума й. Той бе отрупан с глупости, вързани с розови панделки. Тя като че ли непрестанно се вълнуваше и търсеше нови хоризонти. Една година след женитбата ни се роди дете, но то живя само три дни. От този момент нашият брак започна да крее. Макар че живеехме в един и същ дом, ние рядко се виждахме, защото тя бе толкова заета в своето студио, колкото и аз в моето. Това стана един наистина тъжен дом. Връщах се в къщи, намирах масата наредена само за един човек и вечерях самичък. Имаше случаи, когато тя отсъствуваше по цяла седмица, без да ме предупреди, и аз узнавах за това само по отворената врата на празната й спалня.
	Понякога в неделя случайно се срещахме в момента, когато тя излизаше от къщи и ми съобщаваше ей тъй, между другото, че щяла да прекара уикенда със сестрите Гиш или с някои други свои приятелки; и тогава аз отивах в дома на Фербанкс. После дойде разривът. Това стана по времето, когато монтирах _„Детето“._ Прекарвах уикенда у Фербанксови (Дъглас и Мери вече се бяха оженили). Дъглас сподели с мен слухове относно Милдрид.
	— Мисля, че трябва да ги знаеш — каза ми той.
	Никога не се опитах да открия колко верни бяха тези слухове, но те ме потискаха. Когато казах на Милдрид за тях, тя хладнокръвно ги опроверга.
	— И все пак ние не можем да продължим да живеем по този начин — казах аз.
	След известна пауза тя ме погледна студено:
	— Какво възнамеряваш да правиш? — попита ме тя.
	Гласът й беше така безразличен, че аз малко се шокирах.
	— Аз… аз смятам, че трябва да се разведем — спокойно казах аз, питайки се каква ще бъде нейната реакция. Но тъй като тя нищо не ми отговори, след известно мълчание продължих. — Мисля, че така и двамата ще бъдем по-щастливи. Ти си млада, животът е пред теб и, разбира се, можем всичко да уговорим по приятелски начин. Твоят адвокат може да се срещне с моя, за да уредят всичко, както ти искаш.
	— Не искам нищо друго освен достатъчно пари, за да мога да се грижа за майка си — каза тя.
	— Може би ще предпочетеш сами да обсъдим въпроса? — осмелих се аз.
	Тя помисли за момент, после реши:
	— Смятам, че ще е по-добре да се посъветвам с адвокатите си.
	— Добре — казах аз. — Междувременно ти можеш да останеш в къщата, а аз ще се върна в Атлетическия клуб.
	Разделихме се като приятели, като се съгласихме, че тя ще получи развод въз основа на психическа жестокост и че няма да казваме нищо на представителите на печата.
	На следната сутрин Том Харингтън премести вещите ми в Атлетическия клуб. Това беше грешка, тъй като слухът, че сме се разделили, бързо се разпространи и журналистите започнаха да телефонират на Милдрид. Те се обаждаха и в клуба, но аз не се съгласих нито да се срещна с тях, нито да направя изявления. Тя обаче даде гръмко изявление, което се появи с едър шрифт на първата страница на вестниците; в него твърдеше, че съм я напуснал и че иска развод въз основа на психическа жестокост. В сравнение с това, което се прави сега, нападките й срещу мен бяха умерени. Независимо от това аз й се обадих да я попитам защо е говорила пред журналистите. Тя ми обясни, че отначало отказвала, но те й казали, че аз съм направил остри изявления срещу нея. Те, разбира се, я бяха излъгали, опитвайки се да създадат между нас антагонизъм, и аз й казах това. Тя обеща да не прави повече изявления, но не удържа на думата си.
	Законът за съпружеската собственост в Калифорния й даваше законно право на 25 000 долара; аз й предложих 100 000 долара, които тя се съгласи да приеме като пълно уреждане на въпроса. Но когато дойде денят, в който трябваше да подпишем окончателните документи, тя изведнъж промени становището си, без да посочи каквато и да било причина.
	Адвокатът ми беше изненадан.
	— Става нещо — каза ми той.
	И наистина нещо ставаше. Аз имах известни недоразумения с „Фърст нешънъл“ по въпроса за _„Детето“;_ това беше филм в седем части, а те искаха да го пуснат като три комедии от по две части. По този начин те биха ми платили за филма само 405 000 долара. Понеже той вече ми струваше почти половин милион долара, без да се смята осемнадесетмесечната работа, казах им, че по-скоро ще чакам да замръзне адът, отколкото да се съглася на техните условия. Заплашваха ме със съдебни процеси. От законна гледна точка те имаха малки шансове и го знаеха. Затова бяха решили да действуват чрез Милдрид и да се опитат да наложат запор върху филма.
	Тъй като не бях завършил монтажа на филма, инстинктът ми подсказа да отида да го монтирам в някой друг щат. И така с двама сътрудници тръгнахме за Солт Лейк Сити с повече от 400 000 фута материал, или общо 500 ролки. Отседнахме в хотел „Солт Лейк“. В една от спалните нарязахме лентата, използвайки за целта всички възможни мебели — лавици, скринове, чекмеджета. Понеже беше забранено със закон да се държат каквито и да било запалителни материали в хотел, всичко трябваше да правим тайно. При тези условия продължихме монтирането на филма. Трябваше да сортираме повече от две хиляди дубъла и макар че те бяха номерирани, понякога някой от тях се изгубваше и ние го търсехме с часове на леглото, под леглото или в банята, докато го намерим. При такива невероятни трудности и без необходимите технически условия по някакво чудо приключихме монтажа.
	Сега ми предстоеше ужасното изпитание да покажа филма пред публика преди официалната му премиера. Бях го виждал само през малкия монтажен прожекционен апарат, който върху кърпа за ръце ни даваше кадър, не по-голям от пощенска картичка. Бях доволен, че бях видял отделните епизоди в моето студио върху екран с нормални размери, но сега имах потискащото чувство, че петнадесет месеца сме работили на тъмно.
	Освен персонала на студиото никой не беше гледал филма. След като го минахме няколко пъти през монтажния апарат, нищо не ни изглеждаше вече така смешно или така интересно, както си го бяхме представяли. Можехме да се утешаваме само с мисълта, че първоначалният ни ентусиазъм може би се е охладил.
	Решихме да го подложим на сериозно изпитание и уредихме прожекция в едно местно кино без предварително съобщение. Киносалонът беше голям и беше три-четвърти пълен. Аз седях отчаян и чаках да започне прожекцията. Тази публика не ми се струваше способна да оцени онова, което се готвех да й покажа. Започнах да се съмнявам в собствената си преценка за това, какво публиката би харесала и на какво би реагирала в една комедия. Може би бях направил грешка. Може би цялото ми начинание ще се провали и публиката ще го гледа слисана. Дойде ми болезнената мисъл, че понякога един комик може сериозно да сгреши в своите представи за комедията.
	Нещо ме стисна за гърлото, когато на екрана се появи надпис: „Чарли Чаплин в последния си филм _“Детето"."_ Сред публиката се разнесоха радостни възклицания и тук-таме започнаха да ръкопляскат. Колкото и странно да изглежда това, тази реакция ме обезпокои: може би зрителите очакваха твърде много и щяха да бъдат разочаровани.
	Първите сцени бавно и тържествено въвеждаха фабулата и аз ги следях с напрегнато вълнение. Една майка изоставя бебето си, като го скрива в една лимузина. Колата бива открадната и малко по-късно крадците оставят бебето до една кофа за боклук. И тогава се появявам аз — скитникът. Избухна смях, който непрестанно растеше. Публиката разбра къде се крие шегата! Оттук нататък не можех да направя погрешна стъпка. Аз открих бебето и го „осинових“. Зрителите се смееха на импровизираната люлка, която направих от един стар чувал, и взеха да крещят от смях, когато започнах да храня детето с чайник, на чучура на който бях приспособил биберон, и да реват, когато на седалката на стар тръстиков стол изрязах дупка и под него поставих нощно гърне — те всъщност се смяха истерично от началото до края на филма.
	Сега, след като бяхме показали филма пред публика, решихме, че монтажът е завършен, прибрахме куфарите и тръгнахме от Солт Лейк Сити за Източните щати. В хотел „Риц“ в Ню Йорк бях принуден да стоя в стаята си, защото непрестанно ме преследваха съдебни чиновници, изпратени от „Фърст нешънъл“. Компанията използваше бракоразводния процес, започнат от Милдрид, за да сложи запор върху филма. Цели три дни съдебните чиновници стояха на стража във фоайето на хотела и това вече започна да ми омръзва. Затова, когато Франк Харис ме покани на вечеря в дома си, не можах да устоя на изкушението. Същата вечер една плътно забулена жена прекоси фоайето на „Риц“ и влезе в едно такси — това бях аз! От снаха си бях взел дрехи, които навлякох върху костюма си и от които се освободих в таксито, преди да стигна до къщата на Франк.
	Франк Харис, от чиито книги се възхищавах, беше моят идол. Франк непрекъснато имаше финансови затруднения; не минаваха седмица-две — и неговото списание _„Пийрсънс Магазин“_ отново изпадаше пред фалит. След един от неговите публикувани апели за подкрепа бях му изпратил известна сума и в знак на благодарност той ми бе пратил двата тома от книгата си за Оскар Уайлд със следното посвещение:

	На Чарли Чаплин —
	един от малкото, които ми помогнаха, без дори да ме познават, един от хората, от чието рядко изкуство в областта на хумора съм се възхищавал, защото тези, които карат хората да се смеят, са по-достойни от ония, които ги карат да плачат — от неговия приятел Франк Харис, който му изпраща своя _собствен_ екземпляр, август, 1919 г.
	„Ценя и възхвалявам само оня писател, който казва истината за хората със сълзи на очи.“
	Паскал

	Тази вечер се срещнах с Франк за пръв път. Той беше нисък, набит човек с благородна глава и със силни, добре оформени черти и увиснали мустаци с формата на кормило на велосипед — нещо, което малко ме смути. Имаше дълбок, звучен глас и го използваше много умело. Тогава той беше на шестдесет и седем години и имаше красива, млада, червенокоса жена, която му беше предана.
	Макар и социалист, Франк беше голям почитател на Бисмарк и с известно неуважение говореше за социалиста Либкнехт*. С голямо артистично майсторство той имитираше Бисмарк с характерните за немската реч паузи, когато отговаря на Либкнехт в райхстага. Франк би могъл да стане голям актьор. Разговаряхме до четири часа сутринта, като повечето време говореше Франк.
	[* Вилхелм Либкнехт (1826–1900) — виден деец на немското работническо движение. — Бел.пр.]
	Тази вечер реших да отседна в друг хотел, в случай че дори и в този късен час наоколо се навъртаха съдебни чиновници, но всички хотели в Ню Йорк бяха претъпкани. След като обикаляхме повече от час, шофьорът на таксито, грубоват човек на около четиридесетгодишна възраст, се обърна към мен и ми каза:
	— Слушайте, по това време няма да намерите място в никакъв хотел. Я по-добре елате у нас и си спете там до сутринта.
	Отначало се поколебах, но когато спомена за жена си и за семейството си, се успокоих, че всичко ще бъде наред; освен това щях да бъда на сигурно място, далеч от съдебните чиновници.
	— Много мило от ваша страна — казах аз и му се представих.
	Той се изсмя изненадан.
	— Жена ми ще си умре от удоволствие.

	Пристигнахме в някакъв гъсто населен квартал в Бронкс*. Имаше редица къщи, изградени от кафяв камък. Влязохме в една от тях, доста бедно мебелирана, но безукорно чиста. Той ме заведе в една задна стая, в която имаше широко легло, а в леглото — дълбоко заспал, дванадесетгодишният му син.
	[* Най-северният от петте района на Ню Йорк. — Бел.пр.]
	— Почакайте — каза той, вдигна момчето и го изтърколи в единия край на леглото; момчето въобще не се събуди. После се обърна към мен: — Вмъквайте се тука.
	Готвех се да изменя решението си, но това гостоприемство беше така трогателно, че не можех да откажа. Той ми даде чиста нощница и аз предпазливо полазих в леглото, страхувайки се да не събудя момчето.
	Цяла нощ не мигнах. Когато момчето най-сетне се събуди, то стана и се облече и през притворените си очи го видях как само ми хвърли бегъл поглед и излезе от стаята. След няколко минути то и едно малко осемгодишно момиченце, вероятно сестричката му, влязоха на пръсти в стаята. Продължавайки да се преструвам на заспал, видях ги как ме гледат възбудени с широко ококорени очи. После момиченцето сложи ръчичка на устата си да заглуши смеха си и двамата излязоха от стаята.
	Не след дълго откъм коридора долових силен шепот, после чух глухия глас на шофьора, който тихо отвори вратата да види дали съм буден. Казах му, че съм буден.
	— Банята ви е готова — каза той. — Тя е в края на площадката на стълбата — той ми бе донесъл халат, чехли и кърпа. — Какво ще искате за закуска?
	— Каквото и да е — смутено казах аз.
	— Има всичко, каквото искате — яйца с бекон, препечен хляб и кафе.
	— Прекрасно!
	Всичко беше нагласено като по часовник. Едва бях свършил да се обличам, и жена му влезе в предната стая с топлата закуска.
	Нямаше мебели освен маса в средата на стаята, едно кресло и една кушетка; над камината и на стената над кушетката бяха окачени в рамки няколко семейни снимки. Докато закусвах, чувах как отвън се събира шумна тълпа от деца и възрастни.
	— Започват да се научават, че сте тук — усмихна се жената, когато ми донесе кафето. Шофьорът влезе в стаята съвсем възбуден.
	— Вижте — каза той, — отвън се е насъбрала голяма тълпа и непрестанно расте. Ако позволите на тези дечурлига само да ви погледнат, те ще си отидат, иначе печатът ще надуши всичко и с вас е свършено.
	— Нека влязат, нямам нищо против — отвърнах аз.
	И децата влязоха. Смееха се и се извървяваха около масата, докато пиех кафето си. Застанал отвън, шофьорът им казваше:
	— Спокойно, наредете се в редици, две по две!
	В стаята влезе млада жена с изопнато сериозно лице. Тя ме гледа дълго, след това избухна в плач:
	— Не, не е той, мислех, че е той! — изхълца тя.
	Изглежда, че някаква приятелка й бе казала със загадъчен тон:
	— Знаеш ли кой е дошъл? Няма да повярваш на очите си! — и тя бе дошла, очаквайки да види брат си, за когото по време на войната съобщили, че бил изчезнал.
	Реших да се върна в „Риц“ независимо от това, дали щяха да ми връчат призовка, или не. Не срещнах никакъв съдебен чиновник. Напротив, чакаше ме телеграма от моя адвокат в Калифорния, в която ми съобщаваше, че всичко било уредено и че Милдрид направила постъпки за развод.
	На следния ден шофьорът и жена му, облечени в празничните си дрехи, дойдоха да ме посетят. Той ми каза, че журналистите го гонели да опише в неделните вестници престоя ми у тях.
	— Аз обаче няма да им кажа нищо без ваше разрешение — решително ми каза той.
	— Разкажете им — казах аз.


	Сега вече господата от „Фърст нешънъл“ дойдоха при мен, така да се каже, с шапки в ръце. Един от вицепрезидентите, големият собственик на кинотеатри в Източните Щати, мистър Гордън, ми каза:
	— Искате милион и половина долара, а ние още не сме видели филма.
	Съгласих се, че в това има известна логика, и уредих прожекция на филма.
	Това беше ужасна вечер. Двадесет и пет собственици на кина, които представяха филмите на „Фърст нешънъл“, влязоха един след друг в прожекционната зала така, като че ли отиваха на съдебно следствие — група безмилостни, скептични и зле настроени към мен мъже.
	Филмът започна. Той беше въведен с надписа: „Филм с усмивка, а може би и с една сълза.“
	— Не е лошо — каза мистър Гордън, като с това искаше да ми покаже своето великодушие.
	След пробната прожекция в Солт Лейк Сити бях станал малко по-самоуверен, но още преди да стигнем до средата на прожекцията, тази самоувереност рухна: на местата, където предварителната прожекция беше предизвикала луд смях, тук чух само няколко насмешливи хихикания. Когато прожекцията свърши и запалиха светлините, настъпи минутно мълчание. След това присъствуващите взеха да се протягат, да мигат и да говорят за съвсем други неща.
	— Къде ще вечеряш, Хари?
	— Ще отидем с жената в „Плаза“, а после ще гледаме представлението на Зигфийлд.
	— Чух, че било доста хубаво.
	— Защо не дойдеш с нас?
	— Не мога, тази вечер си тръгвам от Ню Йорк. Искам да бъда навреме за абитуриентската вечер на сина ми.
	След целия този брътвеж нервите ми бяха опънати до крайност. Най-сетне не издържах и рязко попитах:
	— И така, господа, каква е присъдата?
	Някои се размърдаха смутено, други погледнаха надолу. Мистър Гордън, който очевидно беше техният представител, започна бавно да се разхожда напред-назад. Той беше набит, пълен човек с кръгло лице, с очила с дебели стъкла и приличаше на бухал.
	— Е, Чарли — каза той, — знаеш, че най-напред трябва да поговоря с колегите.
	— Да, зная — бързо казах аз, — но филмът хареса ли ви?
	Той се поколеба за момент, после кисело се усмихна:
	— Чарли, ние сме дошли тук да го купим, а не да кажем колко ни харесва. — При тази забележка един-двама души се изсмяха на глас.
	— Няма да ви искам повече пари, за да го харесате — казах аз.
	Той се поколеба:
	— Откровено казано, очаквах нещо друго.
	— А какво очаквахте?
	Той започна да говори бавно:
	— Разбираш ли, Чарли, за милион и половина долара — май че не струва чак толкова…
	— А вие какво очаквахте — да се сгромоляса Лондонският мост* ли?
	[* Песента „Londn Bridge is falling down“ („Лондонският мост се сгромолясва“) е една от най-популярните песни в английския градски фолклор. — Бел.пр.]
	— Не, но за милион и половина… — гласът му изпадна във фалцет.
	— Е, добре, господа, това е цената. Можете да я приемете или да я отхвърлите — нетърпеливо казах аз.
	Председателят Дж. Д. Уилямс разбра в каква насока се развиват нещата и дойде при мен с намерението да ме смекчи.
	— Чарли, мисля, че филмът е великолепен. Той е човечен, различен… (не ми хареса думата „различен“). Само малко търпение и ние ще уредим този въпрос.
	— Няма нищо за уреждане — рязко отвърнах аз. — Давам ви една седмица срок да решите какво ще правите.
	След като се бяха държали с мен по такъв начин, не изпитвах никакво уважение към тях. Те обаче взеха бързо своето решение и адвокатът ми изготви договор, съгласно който щях да получавам петдесет процента от печалбите на филма, след като те си възвърнат своя милион и половина. В продължение на пет години щях да давам филма под наем, след което подобно на всички други мои филми той ставаше моя собственост.


	След като се отървах от бремето на семейните и деловите проблеми, имах чувството, че се нося в облаците. Като отшелник седмици наред се бях крил, без да виждам нищо друго освен четирите стени на моята хотелска стая. Прочели статията за приключенията с шофьора на таксито, приятелите ми започнаха да се обаждат и сега, когато бях свободен и необременен, прекрасният живот отново започна.
	В Ню Йорк ме приеха много гостоприемно. Директорът на „Вог“ и „Венити феър“* Франк Крауниншийлд стана мой чичероне сред блестящия живот на Ню Йорк, а собственикът и издателят на тези списания Конде Наст уреждаше най-разкошни приеми. Той живееше в голям апартамент на най-горния етаж на една сграда на Медисън авеню, където се събираше елитът на хората на изкуството и хората с пари, като за декорация служеха най-красивите гърли от „Красавиците на Зигфийлд“, включително и очарователната Олив Томас и прелестната Долорес.
	[* Американски модни журнали. — Бел.пр.]
	В хотел „Риц“, където бях отседнал, аз бях в центъра на вниманието. Целия ден по телефона ми се отправяха покани. Бих ли прекарал уикенда си еди-къде си, бих ли присъствувал на изложба на коне там и там? Всичко това беше много еснафско и снобско, но на мен много ми харесваше. Ню Йорк всеки ден беше изпълнен с романтични интриги, среднощни вечери и банкети и дори с предварително уредени закуски. След като минах по повърхността на нюйоркския хайлайф, сега вече реших да проникна в интелектуалната подкожна тъкан на Гринидж вилидж*.
	[* Квартал в Манхатън, Ню Йорк, средище на интелектуалците бохеми: поети, писатели, артисти, музиканти, художници и др. Бел.пр.]
	Много артисти, клоуни и певци, издигайки се в професията си, стигат до една точка, когато искат да увеличат познанията си; те почват да жадуват за интелектуална манна. Тогава те намират знаещия сред хората, където най-много го очакват: шивачи, производители на пури, професионални боксьори, келнери, шофьори на камиони.
	Спомням си, че веднъж в къщата на един приятел в Гринидж вилидж говорех за това, колко трудно е да намериш точната дума, за да изразиш мислите си, и казах, че обикновеният речник не е достатъчен.
	— Сигурно може да бъде измислена система — казах аз, чрез която лексикографично да се набелязват идеи — от абстрактните до най-конкретните думи — и чрез дедуктивния и индуктивния метод човек да намери точната дума, която да изрази мислите му.
	— Има такава книга — каза ми един негър, шофьор на камион — „Тисоръс“ на Роже*.
	[* Roger’s Thesaurus — най-популярният английски сннонимен речник, в който от общото понятие се стига до конкретното. — Бел.пр.]
	Един келнер в хотел „Александрия“ ми цитираше Карл Маркс и Уилям Блейк* с всяко ястие, което ми поднасяше.
	[* Уилям Блейк (1757–1827) — английски поет и художник мистик, предшественик на романтизма. — Бел.пр.]
	Един акробат комик с бруклински акцент и със своите „де“, „дези“, „дях“*1 ми препоръча _„Анатомия на меланхолията“_ от Бъртън*2, като ми каза, че Шекспир и Сем Джонсън*3 били повлияни от него. „Можеш и да не четеш изреченията, написани на латински“ — прибави той.
	[*1 Бруклин — най-бедният район на Ню Йорк, в който са се заселили много емигранти от Европа. Поради това, че те почти непрестанно живеят сред свои съотечественици, много от тях и до днес не са усвоили характерното произношение на английския звук „th“. — Бел.пр.]
	[*2 Робърт Бъртън (1577–1640) — английски писател, наречен „английският Монтен“, по името на видния френски философ и моралист Мишел дьо Монтен. — Бел.пр.]
	[*3 Семюъл Джонсън (1709–1784) — английски критик и есеист, автор на „Речник на английския език“ — Бел.пр.]
	На останалите аз бях сподвижник в интелектуално отношение. От времето на моите водевилни дни насам съм чел много, но незадълбочено. Чета бавно и безразборно. След като се запозная с идеите и стила на даден автор, неизменно изгубвам интерес към него. Прочел съм петте тома на _„Животописите“_ на Плутарх от първия до последния ред, но в тях открих по-малко възвишени мисли, отколкото си заслужаваше усилието. Чета грижливо: някои книги препрочитам няколко пъти. С течение на годините четох безразборно произведенията на Платон, Лок, Кант, _„Анатомия на меланхолията“_ на Бъртън и по този разпокъсан начин събрах толкова познания, колкото ми се струваха необходими.
	В Гринидж вилидж се запознах с есеиста, историк и белетрист, Уолдоу Франк, с поета Харт Крейн, с издателя на _„Масите“_ Макс Ийстман, с Дадли Фийлд Малоун, блестящ адвокат и директор на нюйоркското пристанище, и с жена му, суфражетката Маргарет Фостър. Обядвах и в ресторанта на Кристин, където се запознах с редица артисти от трупата „Провинстаун Плейърз“, които редовно обядваха там, докато репетираха _„Император Джоунз“_ — драма от тогава младия драматург Юджин О’Нийл (който впоследствие ми стана тъст). Те дори ме разведоха из своя театър, който приличаше на конюшня за не повече от шест коня.
	Запознах се с творчеството на Уолдоу Франк чрез неговия сборник от есета _„Нашата Америка“,_ публикуван в 1919 г. Едно от тези есета — за Марк Твен — представлява дълбок и проникновен анализ на неговия характер. Уолдоу бе впрочем първият, който писа сериозно за мен. Затова съвсем естествено станахме много добри приятели. Уолдоу беше едновременно мистик и историк и с прозрение е проникнал дълбоко в душата на американеца както от Северна, така и от Южна Америка.
	В Гринидж вилидж прекарахме с него интересни вечери. Уолдоу ме запозна с Харт Крейн и често вечеряхме заедно в малкото апартаментче на Уолдоу в Гринидж вилидж и разговаряхме цяла нощ, докато стане време за закуска. Това бяха вълнуващи спорове, в които и тримата се опитвахме да изразим най-тънките нюанси на нашите мисли.
	Харт Крейн беше крайно беден. Баща му, милионер, фабрикант на сладкарски изделия, искал синът му да поеме неговия бизнес и се опитал да го отклони от поетичните му влечения, като престанал да го издържа. Нямам вкус към модерната поезия, нито пък обичам да я слушам, но докато пишех тази книга, прочетох _„Мостът“_ от Харт Крейн — вълнуващо, странно драматично откровение, пълно с пронизваща болка и вярно изваяни образи, но прекалено кресливо за моя вкус. Може би самият Харт Крейн беше креслив. И все пак у него имаше някаква топла нежност.
	Обсъждахме целите на поезията. Казах, че тя е любовно писмо, отправено към света. „Към един много малък свят“ — тъжно каза Харт. За моето творчество той твърдеше, че следвало традицията на гръцките комедии. Казах му, че съм се опитал да прочета в превод творбите на Аристофан, но не съм успял да ги дочета докрай.
	На Харт най-сетне отпуснаха стипендията Гугенхайм, но беше много късно. След дълги години, прекарани в мизерия, без никой да му обръща внимание, той се беше отдал на пиянство и разврат и когато се връщаше от Мексико в САЩ с един пътнически параход, се хвърли в морето.
	Няколко години преди да се самоубие, той ми бе изпратил един сборник стихотворения, озаглавен _„Белите сгради“,_ публикуван от издателство „Бони и Лайврайт“. Той ми го бе надписал: „На Чарли Чаплин, спомен за филма му _“Детето"_ от Харт Крейн, 20 януари 1928 г." Едно от стихотворенията бе озаглавено _„Чаплинеска“:_

	Приспособяваме се тихо към живота,
	доволни и от бледите утехи,
	които вятърът довява
	и пуска в празните ни джобове.

	Но още храним обич към света
	щом спираме пред гладно котенце на прага,
	готови да го приютим в протрития ръкав,
	да го спасим от улицата — шумна и жестока.

	Отстъпваме встрани; и до последната неискрена усмивка
	се мъчим да отсрочим удара неотвратим;
	невинно и учудено се взираме
	в безмилостния показалец, който сочи нас.

	Но тези отстъпления са толкова измама,
	колкото пируетите на всяко гъвкаво стебло.
	И да умреш не е събитие голямо.
	От всичко можем да убегнем, но не и от сърцето:
	виновни ли сме ние, че сърцето продължава да живее?

	Играта е такава — кара ни да се усмихваме насила.
	И все пак виждаме луната, спряла над самотна уличка,
	да преобръща празна кофа в искряща чаша на смеха,
	и все пак чуваме през веселия шум и нашите стремежи
	гласа на котенце, което вика сред пустинята.

	Дадли Фийлд Малоун даде интересна вечеря в Гринидж вилидж и покани на нея холандския индустриалец Ян Бойсевейн, Макс Ийстман и др. На вечерята присъствуваше един интересен човек, когото ми представиха под името „Джордж“ (никога не узнах истинското му име) и който изглеждаше извънредно нервен и възбуден. По-късно някой ми каза, че той бил любимец на царя на България, който поел разноските за следването му в Софийския университет. Но Джордж се отказал от покровителството на царя и станал комунист, емигрирал в САЩ, включил се в „Интърнешънъл уъркърз ъв дъ уърлд“ и впоследствие бил осъден на двадесет години затвор. Той беше излежал две години от присъдата си, беше получил право на обжалване и сега беше пуснат от затвора под гаранция.
	Играхме на „шаради“* и докато го наблюдавах, Дадли Фийлд Малоун ми прошепна:
	[* Игра, при която се подбират думи и всяка сричка има самостоятелно значение и се обяснява пантомимно, докато присъствуващите отгатнат цялата дума. Пример: „Голям“ — „гол“ и „ям“. — Бел.пр.]
	— Той няма никакъв шанс да спечели делото.
	Загърнал се в покривка за маса, Джордж беше започнал да имитира Сара Бернар. Ние се смеехме, но дълбоко в себе си мислехме, че той ще трябва да се върне в затвора за още осемнадесет години.
	Това бе една странна, бурна вечер и когато си тръгнах, чух Джордж да вика зад гърба ми:
	— Защо бързаш, Чарли? Защо се прибираш толкова рано?
	Отведох го настрана. Чудех се какво да му кажа.
	— Не мога ли да направя нещо? — прошепнах му аз.
	Той махна с ръка, сякаш да отхвърли мисълта, сграбчи ръката ми и прочувствено каза:
	— Не се безпокой за мен, Чарли, аз ще се оправя.
	Исках да остана малко по-дълго в Ню Йорк, но имах работа в Калифорния. Имах преди всичко намерение да побързам с изпълнението на договора ми с „Фърст нешънъл“, защото горях от нетърпение да започна работа с „Юнайтед артистс“.
	Завръщането ми в Калифорния за мен бе разочарование след свободата, безгрижието и извънредно интересните минути, които бях прекарал в Ню Йорк. Задачата да завърша четири комедии от по две части за „Фърст нешънъл“ ми се струваше непосилна. Няколко дни наред седях в студиото, опитвайки се да мисля. Процесът на мисленето изисква ежедневна практика — както когато свириш на цигулка или пиано, а аз бях изгубил навика да мисля.
	Бях се люшкал прекалено много из калейдоскопичния живот на Ню Йорк и не можех да се отпусна. Затова реших да отида на риболов в Каталайна с един мой приятел англичанин, д-р Сесил Рейнълдс.
	Каталайна е рай за рибарите. В нейното старо, сънливо селце Ейвълон имаше два малки хотела. През всички сезони на годината риболовът там беше добър. Когато имаше тон, просто не можеше да намериш под наем лодка. Рано сутрин някой изкрещяваше: „Дошли са!“ Рибите с тегло от 30 до 300 фунта всяка се мятаха и пляскаха във водата, докъдето ти стигаха очите. Заспалият хотел изведнъж се раздвижваше като кошер; почти не оставаше време да се облечеш и ако си бил един от щастливците, които са си наели лодка предварително, влизаше в нея, като все още си закопчаваше панталоните.
	В един такъв ден докторът и аз хванахме преди обед осем тона, всеки един над 30 фунта. Но тоновете изчезваха така внезапно, както се появяваха, и тогава ние отново се връщахме към обикновен риболов.
	Понякога ходехме на риболов за тон с хвърчило, прикачено към въдицата: хвърчилото придържаше стръвта, хвърчаща риба, която се мяташе по повърхността на водата. Този начин на риболов беше вълнуващ, защото можеше да видиш как тонът се хвърля към стръвта, разпенвайки повърхността на водата около нея, и след като я сграбчи, избягва с нея на двеста или даже повече фута.
	Рибата меч, която се лови около Каталайна, тежи от сто до около шестстотин фунта. Този вид риболов изисква по-голямо умение. Връвта е свободна и рибата меч лекичко хваща стръвта — малък тон или хвърчаща риба, и се отдалечава с нея на около стотина ярда. Тогава тя спира, вие също спирате лодката и чакате около една минута, за да й дадете време да погълне стръвта, и бавно навивате макарата, докато връвта се обтегне. След това засичате силно два-три пъти и забавлението започва. Рибата бързо се отдалечава на около още стотина ярда, макарата свисти, после спира; веднага отново навивате отпуснатата връв, докато тя се обтегне, иначе рибата ще я скъса като памучен конец. Ако рибата направи внезапен завой, докато бяга, триенето на водата ще скъса връвта. Рибата започва да подскача от водата двадесет, четиридесет пъти, като клати главата си подобно на булдог. После тя се впуска към дъното. Тогава започва трудната работа да я изкарате на повърхността. Рибата меч, която аз хванах, тежеше сто и седемдесет и шест фунта и за да я изкарам на борда, ми бяха необходими само двадесет и две минути.
	Това бяха безгрижни дни; ние с доктора държахме въдиците си и дремехме на кърмата на лодката в онези красиви утрини, когато мъглата върху океана и хоризонта се сливат в безкрайността, а в пълната тишина крясъците на чайките и мързеливото пърпорене на моторницата ни силно се открояват.
	Д-р Рейнълдс беше гений в мозъчните операции и беше постигнал чудеса в тази област. Зная много от неговите случаи. Веднъж той беше оперирал едно дете с тумор в мозъка; момиченцето имаше двадесет припадъка дневно и беше започнало да става идиот. Благодарение на хирургическата намеса на Сесил то напълно възстанови здравето си и блестящо завърши своето образование.
	Но Сесил беше „побъркан“ на тема „актьорство“. Тази му неутолима страст го направи мой приятел. „Театърът поддържа душата“ — ми казваше той. Аз често спорех с него, че неговата работа в медицината би трябвало да го удовлетворява. Какво по-драматично от това да превърнеш едно малко идиотче в блестящ ученик?
	— За това е достатъчно да знаеш къде се намират нервите — отвърна Рейнълдс, — а актьорството е психическо упражнение, което разширява душата.
	Запитах го защо е започнал да се занимава с мозъчни операции.
	— Защото в тях има драматизъм — ми отвърна той.
	Той често играеше малки роли в любителския театър в Пасадена. Той игра и ролята на пастора, който посещава затвора, в моята комедия _„Модерни времена“._
	Когато се върнах от риболов, дойде съобщение, че здравето на мама се е подобрило и че сега, когато войната е свършила, можем да я доведем в Калифорния без всякакъв риск. Изпратих в Англия Том да я придружава при пътуването й на парахода. В списъка на пасажерите я вписахме под друго име.
	По време на пътуването тя била напълно нормална. Всяка вечер вечеряла в централния ресторант, а през деня вземала участие в игрите на палубата. При пристигането си в Ню Йорк била очарователна и напълно на себе си, докато завеждащият имиграционната служба не й казал:
	— Я виж ти, мисис Чаплин! Това е наистина голямо удоволствие за нас! Значи вие сте майката на нашия прочут Чарли?
	— Да — сладко му казала мама, — а вие сте Исус Христос.
	Лицето на служителя придобило странен вид. Той се поколебал, погледнал към Том, после учтиво казал:
	— Може ли за момент да застанете отстрани, мисис Чаплин?
	Том разбрал, че им предстоят неприятности. Обаче след редица формалности службата за имигрантите се оказала достатъчно добра да пусне мама в САЩ с разрешително, което трябваше да се подновява от година на година при условие, че тя няма да разчита на помощ от държавата.
	Не я бях виждал, откакто за последен път бях в Англия — вече десет години, — и затова бях малко изненадан, когато от влака в Пасадена слезе една дребничка възрастна жена. Тя веднага ни позна със Сидни и се държеше съвсем нормално.
	Настанихме я близо до нас в една вила край брега на океана заедно с една двойка мъж и жена, които гледаха къщата, и една медицинска сестра да се грижи за нея. От време на време привечер я посещавахме със Сидни и играехме на разни игри. През деня тя обичаше да отива на пикници и екскурзии с колата, която бяхме оставили на нейно разположение. Понякога идваше в студиото и аз прожектирах моите комедии специално за нея.
	Най-после при огромен успех в Ню Йорк се състоя премиерата на _„Детето“._ Както бях предрекъл на бащата още при първата ни среща, Джеки Куган направи сензация. В резултат на своя успех в _„Детето“_ по време на своята кариера Джеки спечели повече от четири милиона долара. Всеки ден получавахме изрезки от вестниците с възторжени рецензии: _„Детето“_ бе обявен за класически филм. Но аз нямах смелостта да отида в Ню Йорк и да го гледам; предпочитах да си стоя в Калифорния и да слушам отзивите за него.


	Тази разпокъсана автобиография не би трябвало да ми попречи да се опитам да направя няколко бележки относно филмовото изкуство. Макар че по този въпрос са написани много ценни книги, бедата е там, че повечето от тях натрапват вкуса на автора в областта на киното. Такива книги не би трябвало да бъдат нищо друго освен елементарни технически наръчници, които обясняват как да се използват изразните средства на професията. След това надареният с въображение ученик ще трябва да използва собственото си художествено чувство за създаване на драматични ефекти. Ако любителят е творец, той има нужда само от най-елементарните технически принципи. За един художник пълната свобода да създаде нещо, което се отклонява от приетата традиция, обикновено е извънредно вълнуваща и именно затова първият филм на много режисьори има най-много свежест и оригиналност.
	Интелектуалната трактовка на линията и пространството, композицията, темпото и пр. — всичко това е много интересно, но то няма почти нищо общо с актьорското майсторство и рискува да се превърне в суха догма. Опростеният подход винаги е най-добрият.
	Лично аз мразя триковите ефекти: например да снимаш от камината и гледната ти точка да бъде бучка въглища или пък да следиш с камерата един актьор, когато пресича фоайето на хотела, като че ли го ескортираш на велосипед; за мен тези ефекти са лековати и наивни. След като зрителят е запознат с обстановката, той не иска да го отегчават с непрекъснато движение на камерата с единствената цел да се покаже, че актьорът е отишъл от едно място на друго. Тези претенциозни ефекти забавят действието, те са скучни и неприятни и погрешно ги отъждествяват с досадната дума „изкуство“.
	Аз разполагам камерата така, че да улесни хореографията на движенията на актьора. Когато камерата е поставена на пода или пък се движи около ноздрите на актьора, играе тя, а не актьорът. Камерата не би трябвало да се натрапва на зрителя.
	Главното достойнство на филма си остава пестенето на време. И Айзенщайн и Грифит знаеха това. Бързите монтажни преходи и преливанията са основата на филмовата динамика.
	Учудвам се на изказванията на някои критици, които твърдят, че моята техника на снимане била остаряла, че не съм вървял в крак с времето. С кое време? Моята техника е резултат на моя собствен начин на мислене, на собствената ми логика и подход; тя не е заимствувана от това, което правят другите. Ако в изкуството човек трябва да върви в крак с времето, би трябвало да смятаме Рембранд за твърде остарял в сравнение с Ван Гог.
	Тъй като говорим за филми, няколко думи могат да се окажат полезни на онези, които възнамеряват да създават суперпродукции, а между другото такива филми се правят най-лесно. За тях е необходимо малко въображение или актьорски и режисьорски талант. Всичко, което е нужно, са десет милиона долара, огромни тълпи, костюми, сложни механизми и декори. С изобилие от лепило и платно морната Клеопатра може да заплава по течението на Нил, двадесет хиляди статисти да навлязат в Червено море или да бъдат сринати стените на Йерихон; всичко това е заслуга само на виртуозността на киноархитектите. И докато фелдмаршалът седи в режисьорското кресло със сценария и плана за разположението на силите си, неговите сержанти се потят и ругаят из бойното поле и крещейки, издават заповеди на дивизиите: едно изсвирване значи „десет хиляди души отляво“, две — „десет хиляди души отдясно“, три — „всички в боя“.
	Темата на повечето от тези зрелища е свръхчовекът. Главният герой скача, катери се, стреля, бие се и се люби по-добре от всички останали герои във филма. Всъщност всички човешки проблеми се разрешават с тези методи… освен един: способността му да мисли.
	Няколко думи и за режисурата. При работа с актьорите в даден епизод особено много помага психологията. Така например един актьор може да се включи в продукцията по средата на филма. Дори и да е превъзходен актьор, той може да изпитва нервност в новата обстановка. Ето къде скромността на режисьора може да помогне много — в това често съм се убеждавал от собствен опит. Макар и отлично да знаех какво искам, отвеждах настрана новия член на групата и му доверявах, че съм изморен, обезпокоен и не зная какво да правя с дадения епизод. Той бързо забравяше собствената си нервност, опитваше се да ми помогне и изпълняваше ролята си добре.
	Драматургът Марк Конели веднъж повдигна въпроса: какъв трябва да бъде подходът на един автор, когато пише за театъра? Интелектуален или емоционален? Аз смятам, че трябва да бъде предимно емоционален, защото чувствата са по-интересни в театъра, отколкото интелектът; театърът е създаден за тях със своя подиум, авансцена, червени завеси — цялата му архитектурна концепция е насочена към чувствата. Естествено и интелектът взема участие, но ролята му е второстепенна. Чехов знаеше това, знаеха го и Молнар, и много други драматурзи. Те също така разбираха значението на театралността, която е същността на изкуството да се пише за театъра.
	За мен театралността е подсилване на драматичното действие: това е изкуството внезапно да замлъкнеш, бързо да затвориш една книга, да запалиш цигара; това са ефектите зад кулисите, изстрел с пистолет, вик, падане, трясък; това са ефектното появяване и излизане на актьора — всички тези ефекти на пръв поглед може да изглеждат евтини и очевидни, но ако бъдат използвани с чувство и дискретно, те са поезията на театъра.
	Една идея е почти безполезна, ако ти липсва сценично чувство. Още по-важно е да умееш да въздействуваш на зрителя. Ако притежаваш усет към театъра, можеш да му въздействуваш и с някоя дреболия.
	Като илюстрация на това ще приведа случая с един пролог, който представих в Ню Йорк заедно с филма си _„Парижанката“._ По онова време всички дългометражни филми бяха предшествувани от пролози, които траеха около половин час. Нямах нито сценарий, нито сюжет, но си спомних за една сантиментална цветна гравюра, наречена „Бетховенова соната“, която представляваше група унили бохеми, седнали в полумрака на едно ателие на художник, заслушани в един цигулар. Аз възпроизведох гравюрата на сцената, като за подготовка имах само два дни.
	Наех пианист, цигулар, танцьори апаши и един певец и използвах всички театрални трикове, които знаех. Гостите седяха в полукръг на канапета или пък на пода с гръб към публиката, на която не обръщаха никакво внимание, и пиеха шотландско уиски, докато цигуларят изпълняваше сонатата, като в паузите някакъв пияница хъркаше. След като виолонистът изсвири сонатата, танцьорите апаши изиграха танца си и певецът изпя „Auprès de ma blonde“*, произнесоха се само две реплики. Един от гостите каза: „Три часът е, трябва да си вървя.“ „Да, време е всички да си вървим“ — каза друг — и те си излязоха. Когато си отиде и последният, домакинът запали цигара и започна да гаси лампите в ателието, а от улицата се чуваха гласове, които пееха „Auprès de ma blonde“. Когато сцената потъна в тъмнина и само лунната светлина проникваше през средния прозорец, домакинът си излезе и на фона на стихващата песен завесата бавно се спусна.
	[* „До моята руса любима“ (фр.). — Бел.пр.]
	По време на цялата тази безсмислица можеше да се чуе падането на карфица на пода. В продължение на половин час не беше казано нищо, на сцената бяха изпълнени само няколко обикновени водевилни номера. И въпреки това вечерта на премиерата артистите бяха извикани девет пъти на бис.
	Не претендирам, че Шекспир ми харесва на сцената. Разбиранията ми са твърде съвременни. За Шекспир е необходима специална приповдигната игра, която не обичам и не ме интересува. Имам чувството, че слушам някакво слово на учен:

	…Мили Пък,
	ела и слушай! Помниш ли, когато
	от камъка, издаден във морето,
	веднаж дочухме двамата със тебе
	сирена, яхнала делфин, да пее
	с тъй чуден глас, че грубите талази
	се бяха укротили мигновено
	и лудо неподвижните звезди
	валяха от кристалната си сфера,
	за да я слушат по-отблизо*?
	[* Из „Сън в лятна нощ“, действие II, сцена първа. — Бел.пр.]

	Това може би е изключително красиво, но такава поезия в театъра не ми харесва. Нещо повече, не обичам Шекспировите теми с всички тези крале, кралици, височайши личности и тяхната чест. Това може би се дължи на собствената ми психология, може би причината се крие в особения ми солипсизъм*. В моята борба за хляб честта рядко е бивала разменна монета. Не мога да се отъждествя с проблемите на един принц. Майката на Хамлет може да е спала с всички в кралския двор и аз въпреки това бих останал безразличен към терзанията, които това бе причинило на Хамлет.
	[* Идеалистическа философска теория, според която нищо не съществува извън индивидуалната мисъл. — Бел.пр.]
	Що се отнася до моите предпочитания относно постановката на една пиеса, аз обичам обикновения театър с неговата авансцена, която отделя публиката от измисления свят. Предпочитам сцената да бъде разкрита чрез вдигане или разтваряне на завесата. Не обичам пиесите, които се прехвърлят зад светлините на рампата и в които публиката взема участие, или когато едно от действуващите лица се навежда над авансцената и обяснява фабулата. Това не само е дидактичен прийом, но той разрушава очарованието на театъра и е прозаичен начин да се избегне експозицията.
	Предпочитам онези декори, които придават реализъм на сцената — и нищо повече. Ако това е модерна пиеса с тема от ежедневието, не ми трябват геометрически фигури. Тези необичайни ефекти ми пречат да вярвам в това, което гледам.
	Някои много добри творци наложиха своите сценични хрумвания до такава степен, че подчиниха на тях и актьора, и пиесата. От друга страна, декорът, състоящ се само от завеси и от стъпала, които се губят в безкрайността, предизвиква още по-сериозно безпокойство. Той вони на ерудиция и ви крещи: „Разчитаме много на вашата благородна чувствителност и въображение!“ Веднъж гледах Лорънс Оливие във вечерно облекло да рецитира на едно галапредставление откъс от _„Ричард III“_. Макар че със своето актьорско майсторство той успя да създаде средновековно настроение, бялата папионка и фракът му съвсем не бяха на място.
	Някой бе казал, че основното в актьорското изкуство е да умееш да се отпуснеш. Несъмнено този основен принцип може да се приложи към всички изкуства, но един актьор трябва по-специално да умее да се владее и да не обръща внимание на собствените си чувства. Колкото и бурна да е сцената, в която играе, той трябва да бъде спокоен и отпуснат, да контролира и насочва засилването и отслабването на своите емоции; външно той е възбуден, а вътре в себе си — уравновесен. Един актьор може да постигне това само като се отпусне. Но как да се отпусне? Това е трудно. Собственият ми метод е доста индивидуален: преди да изляза на сцената, аз съм така възбуден и в това си състояние така се изтощавам, че когато се появя, вече съм отпуснат.
	Не смятам, че човек може да се научи да играе. Виждал съм да се провалят интелигентни хора и простаци да играят доста добре. Но за актьорството преди всичко е необходимо чувство. Уейнрайт, авторитет по естетика и приятел на Чарлз Лемб* и на литературните светила по негово време, е бил безжалостен и хладнокръвен убиец, който отровил братовчед си за пари. Ето един пример на интелигентен човек, който никога не би могъл да стане добър актьор, защото не е имал никакви чувства.
	[* Чарлз Лемб (1775–1834) — английски есеист. — Бел.пр.]
	Само интелект и никакви чувства — това е характерно за съвършения престъпник; само чувства и никакъв интелект — това е образецът на безвредния луд. Но когато интелектът и чувствата са идеално уравновесени, се получава отличният актьор.
	Основната черта на един голям актьор е, че той харесва играта си. Не казвам това в лошия смисъл на думата. Често съм чувал някой актьор да казва: „Как ми се ще да играя тази роля“, с което иска да каже, че би желал да види себе си в тази роля. Това може да е егоистично, но големият актьор се интересува главно от собствената си виртуозност: Ървинг в _„Камбаните“,_ Трий в ролята на Свенгали, Мартин Харви в _„Любовта на производителя на цигари“_ — три съвсем обикновени пиеси, но три великолепни роли. Само горещата любов към театъра не е достатъчна, необходима е ревностна любов към самия себе си и вяра в собствените си сили.
	Малко познавам методическата актьорска школа. Доколкото зная, тя насочва вниманието си върху развиването на индивидуалността, която у някои актьори може да е развита в по-малка степен. В края на краищата да играеш значи да се преструваш, че си някой друг. Индивидуалността е нещо, на което не може да се даде дефиниция, но което винаги проличава в едно изпълнение. Но всички методи имат своите достойнства. Станиславски например се стремеше към „вътрешна правдивост“, което, доколкото разбирам, означава „да бъдеш“ героят, вместо „да го играеш“. Това изисква способност да се вживееш в образа, да вникнеш вътре в нещата: трябва да можеш да почувствуваш какво значи да си лъв или орел, инстинктивно да почувствуваш душата на даден образ; да знаеш как той ще реагира при конкретни обстоятелства. Тази част от актьорското майсторство не може да се научи.
	Когато обясняваш даден образ на истински актьор или актриса, често са достатъчни само една дума или фраза: „Това е фалстафовски тип“ или „Това е една модерна мадам Бовари“. Разправят, че Джед Харис веднъж казал на една актриса: „Този образ притежава подвижността на черно лале, което се поклаща от вятъра.“ Това е вече прекалено.
	Теорията, че актьорът трябва да познава биографията на своя герой, е безполезна. Нито един автор не би могъл да включи в една пиеса или една роля онези изумителни нюанси, които Дузе предаваше на публиката. Това бяха измерения извън концепцията на автора. А доколкото зная, Дузе не беше интелектуалка.
	Изпитвам ужас от драматичните школи, които прибягват до размисъл и самоанализ, за да предизвикат вярното чувство у актьора. Самият факт, че ученикът трябва да бъде подлаган на душевна операция, е достатъчно доказателство, че той трябва да се откаже от актьорството.
	Що се отнася до прехвалената метафизическа дума „истина“, има различни форми на истината и те всички са еднакво добри. Ние можем да вярваме толкова на класическата игра на „Комеди франсез“, колкото и на така наречената реалистична игра в една Ибсенова пиеса: и двата маниера на игра са изкуствени и целят да създадат илюзия за истината, защото в края на краищата във всяка истина има зрънце лъжа.
	Аз никога не съм се учил на актьорско майсторство, но когато бях млад, имах щастието да живея в епохата на велики актьори и придобих нещо от техните познания и опит. Макар че бях даровит, на репетициите се изненадвах, когато виждах колко още имам да уча относно техниката. Дори и талантливият начинаещ актьор трябва да се учи на техническо майсторство, защото колкото и голяма да е неговата дарба, той трябва да умее да я използва ефикасно.
	Открих, че най-добрият начин да се постигне това, е чувството за ориентация; с други думи, да знаеш къде се намираш и какво правиш всеки момент, когато си на сцената. Когато се появиш в една сцена, трябва точно да знаеш къде да спреш, къде да се обърнеш, къде да застанеш, кога и къде да седнеш, дали да заговориш някого направо или косвено. Ориентацията дава увереност и отличава професионалиста от любителя. При режисирането на моите филми винаги наблягам пред актьорите върху метода на ориентация.
	У актьорите аз обичам изтънчеността и сдържаността. Джон Дру несъмнено беше образец в това отношение. Той беше весел, духовит, фин и притежаваше голямо обаяние. Да проявяваш емоции на сцената е лесно — това се очаква от един добър актьор — и, разбира се, необходими са дикция и глас. Но въпреки че Дейвид Уорфийлд имаше великолепен глас и умееше да изразява емоции, всеки път, когато кажеше нещо, човек имаше чувството, че му се четат десетте божи заповеди.
	Често са ме питали кои са били моите любими актьори и актриси на американската сцена. Да се отговори на този въпрос е трудно, защото всеки подбор предполага, че останалите не са били така добри, което не е вярно. Любимците ми невинаги бяха сериозни актьори. Някои от тях бяха комици, други дори вариететни певци хумористи.
	Така например Ал Джолсън беше велик артист с инстинкт, магическо обаяние и жизненост. Това беше най-внушителният забавен певец комик на американска сцена, трубадур с нацапано със сажди лице* и със силен баритон, който разказваше банални шеги и пееше сантиментални песни. Каквото и да пееше, той ви издигаше или ви сваляше до своето равнище; дори глупавата му песничка _„Мамичко“_ плени всички. Във филмите се появи само неговата сянка, но през 1918 г. той беше на върха на славата си и наелектризираше публиката. В него имаше нещо странно привлекателно с гъвкавото му тяло, голямата му глава и хлътналите му пронизващи очи. Когато пееше песни, като _„Около раменете ми има дъга“_ или _„Когато напусна този свят“,_ аудиторията ентусиазирано ставаше на крака. Той олицетворяваше поезията на Бродуей, неговата жизненост и вулгарност, неговите стремежи и мечти.
	[* В миналото някои пътуващи певци трубадури са нацапвали лицата си със сажди и са пеели негърски песни. — Бел.пр.]
	Друг великолепен актьор, холандският комик Сам Бърнард, се дразнеше от всичко: „Яйца! — крещеше той. — Шейсет цента дузината и при това вмирисани! А цената на соленото говеждо! Плащате два долара! Два долара за едно малко дребно късче солено говеждо!“ — Той показваше колко малко е то, като с мимики вдяваше игла, после избухваше и започваше да ръкомаха и да се мята във всички посоки: „Спомням си времето, когато _купувахме за два долара къс солено месо и не можехме да го вдигнем!“_
	В обикновения си живот той беше философ. Когато Форд Стърлинг отишъл разплакан при него да му се оплаче от изневярата на жена си, Сам му казал: „Е, та? И Наполеон са го мамили!“
	Гледах Франк Тини, когато за пръв път отидох в Ню Йорк. Той беше голям любимец на публиката в „Уинтър гардън“ и умееше интимно да общува с нея. Навеждаше се над рампата и прошепваше: „Примадоната нещо е загазила по мен“, после тайно поглеждаше към кулисите, за да се увери, че никой не го чува, обръщаше се отново към публиката и й доверяваше: „Просто е трогателно; тази вечер, когато тя влизаше през входа на артистите, аз й казах «добър вечер», но тя е толкова увлечена в мен, че не можа нищо да ми отвърне.“
	В този момент примадоната прекосяваше сцената и Тини поставяше пръст на устните си, предупреждавайки публиката да не го издаде. Той весело я поздравяваше „Здравей, сладурче!“ Тя възмутено му обръщаше гръб и раздразнена, важно излизаше от сцената, като изтърваваше гребена си.
	Тогава той прошепваше на публиката: „Казах ли ви! Но когато сме насаме, ние сме ей тъй!“ — и той кръстосваше два пръста. Вдигайки от пода гребена й, той извикваше на инспициента: „Хари, моля те, остави това нещо в _нашата_ гримьорна!“
	Няколко години по-късно отново го видях на сцената и се изненадах, защото музата на комедията го беше напуснала. Той играеше така посредствено, че не можех да повярвам, че това е същият човек. Години след това именно тази промяна в него ми даде идеята за филма _„Светлините на рампата“._ Исках да разбера защо той е изгубил своята духовитост и увереност. В _„Светлините на рампата“_ причината беше възрастта: Калверо е остарял, самовглъбил се е и е придобил чувството за достойнство, а това го е лишило от способността му да общува с публиката.
	Измежду американските актриси най-много се възхищавах на жизнерадостната, духовита и интелигентна мисис Фиск и от племенничката й Емили Стивънс, даровита актриса, която имаше стил и лекота на израза. Джейн Коул беше ярка актриса, която завладяваше публиката, а мисис Лесли Картър не по-малко приковаваше вниманието на своята аудитория. Измежду комичните актриси ми харесваха Трикси Фриганца и естествено Фани Брайс, чийто голям талант за бурлеската се допълваше от острия й усет към играта на сцената. Ние, англичаните, също имахме големи актриси: Елин Тери, Ейда Рийв, Айрийн Венбра, Сибил Торндайк и проницателната мисис Пат Кембъл; гледал съм ги всички с изключение на мисис Пат.
	Джон Баримор минаваше за представител на истинската театрална традиция, но Джон имаше вулгарността да носи таланта си като копринени чорапи без жартиери — една небрежност, която го караше към всяко нещо да се отнася доста презрително; дали беше представление на _„Хамлет“,_ или любов с някоя херцогиня — всичко за него беше шега.
	В биографията му от Джийн Фаулър се разказва как веднъж го измъкнали от топлото легло след ужасна оргия с шампанско и го изтикали на сцената да играе Хамлет; той изиграл ролята между повръщания зад кулисите и чашки алкохол, за да се съвземе. Английските критици приветствували изпълнението му като най-великия Хамлет на епохата. Този глупав анекдот е обида за интелигентността на когото и да било.
	Запознах се с Джон, когато беше на върха на славата си; той седеше с мрачен вид в една стая в сградата на „Юнайтед артистс“. След като ни представиха, оставиха ни насаме и аз започнах да говоря за триумфа му в ролята на Хамлет. Казах, че Хамлет е най-силно изявената личност от всички Шекспирови герои.
	Той се замисли за момент:
	— Ролята на краля също не е лоша. Всъщност аз я предпочитам пред Хамлет.
	Това ми се стори странно и се чудех дали е искрен. Ако беше по-малко суетен и по-непосредствен, той би бил един от плеядата големи актьори: Буут, Ървинг, Менсфийлд и Трий. Но те имаха благороден дух и чувствителност. Бедата с Джон беше, че той имаше наивна, романтична представа за себе си като за гений, осъден на самоунищожение, и той най-сетне постигна това по един вулгарен и шумен начин — умря като алкохолик.


	Големият успех на _„Детето“_ не сложи край на проблемите ми: имах да предам още четири филма на „Фърст нешънъл“. В състояние на тихо отчаяние бродех из склада с надеждата, че ще намеря някакъв стар реквизит — останки от стари декори, врата от затвор, пиано или преса за изцеждане на пране — нещо, което би ми дало някаква идея. Очите ми попаднаха върху сноп стари щеки за голф. Готово! Скитникът играе голф! Така се роди _„Безделническата класа“._
	Сюжетът беше прост. Скитникът се отдава на всички удоволствия на богатите. Той отива на юг, където времето е топло, но пътува не в купетата, а под вагоните. Играе на голф с топки, които намира на терена за голф. На един карнавален бал, облечен като скитник, се смесва с богатите и се увлича по една красива девойка. След едно нещастно любовно приключение той се изплъзва от възмутените гости и отново поема скитническия си живот.
	Докато снимахме един от епизодите, имах лека злополука с една поялна лампа. Горещината проникна през азбестовите ми панталони и се наложи да прибавим още един слой азбест. Карл Робинсън видя в това възможност за реклама и разказа за случилото се на представителите на печата. Вечерта за голям мой ужас прочетох в заглавията на вестниците, че съм бил получил сериозни обгаряния по лицето, ръцете и тялото. В студиото заваляха стотици писма, телеграми и телефонни запитвания. Публикувах опровержение, но малко вестници го поместиха. В резултат на това с писмата си от Англия получих и едно от Х. Дж. Уелс, в което ми пишеше, че бил потресен, когато прочел за моята злополука. Той ми казваше колко много ценял моето изкуство и колко жалко би било, ако не съм в състояние да продължа да работя. Незабавно телеграфирах, описвайки му истинските факти.
	След приключването на _„Безделническата класа“_ имах намерение да започна нов филм в две части и си мислих върху идеята за бурлеска за доходната професия на водопроводчиците. Първата сцена трябваше да покаже пристигането им в лимузина с шофьор, от която слизаме с Мак Суейн. Ние сме разкошно посрещнати от красивата домакиня Една Първиънс и след като тя ни нахранва и напоява, завежда ни в банята, където аз незабавно започвам работа с един стетоскоп; поставям го внимателно на пода, прислушвам тръбите и ги почуквам така, както докторът прави с пациентите си.
	По-нататък въобще не стигнах. Не можех повече да се съсредоточавам. Не разбирах до каква степен съм изморен. Освен това през последните два месеца ме беше обзело неутолимо желание да посетя Лондон. Мечтаех за такова пътуване, а писмото на Х. Дж. Уелс беше допълнителен подтик. След десет години бях получил писмо и от Хети Кели. „Спомняте ли си едно глупаво младо момиче…“ — писа тя. Сега тя беше женена и живееше на Портман Скуеър — ако отида някога в Лондон, дали не бих й се обадил? Писмото беше без нерв и не събуждаше никакви спомени и чувства. В края на краищата през тези десет години аз се бях влюбвал и разлюбвал много пъти. Но непременно щях да й се обадя.
	Наредих на Том да опакова вещите ми, на Рийвс — да затвори студиото и да даде ваканция на трупата. Бях решил да замина за Англия.


	XVII

	Вечерта, преди да отпътувам от Ню Йорк, в кафенето „Елизе“ дадох прием за около четиридесет гости, между които Мери Пикфорд, Дъглас Фербанкс и г-жа Метерлинк. Играхме на шаради. Дъглас и Мери участвуваха в първата пантомима. Дъглас в униформата на трамваен кондуктор продупчи един билет и го даде на Мери. За втората сричка те изиграха друга пантомима: Мери пищеше за помощ и Дъглас започна да плува към нея и най-сетне я отведе до брега на реката. Естествено ние всички изкрещяхме: „Фербанкс“*.
	[* Fairbanks — на английски „fare“ (такса за билет) се произнася като „fair“, а „bank“ значи бряг на река. — Бел.пр.]
	След като вечерта стана по-весела, г-жа Метерлинк и аз изиграхме финалната сцена от _„Дамата с камелиите“,_ като г-жа Метерлинк играеше Маргарита, а аз Арман. Докато умираше в прегръдките ми, тя започна да кашля, отначало леко, а после все по-силно и по-силно. Кашлицата й стана толкова заразителна, че аз поех щафетата. След това между нас започна състезание по кашлица. Накрая, вместо тя да умре в моите прегръдки, аз умрях в нейните.
	Денят, в който трябваше да отпътувам, с мъка ме събудиха в осем и половина часа сутринта. След като се изкъпах, умът ми се проясни и възбуден тръгнах на път за Англия. Заедно с мен на парахода _„Олимпик“_ пътуваше и моят приятел Едуард Ноблок, автор на _„Късмет“_ и други пиеси.
	С нас на парахода се качиха и група журналисти и аз имах потискащото чувство, че те ще ни придружават през цялото ми пътуване; двама от тях останаха, но другите се върнаха с лоцмана на брега.
	Най-сетне се озовах в кабината си, претъпкана от букети и кошнички с плодове, изпратени от моите приятели… Бяха изминали десет години, откакто със същия този параход бях напуснал Англия с трупата на Карно; тогава пътувахме във втора класа. Спомням си как прислужникът набързо ни разведе из първа класа, за да видим как живеят богатите. Той ни бе говорил за лукса на частните апартаменти и за невероятно високите цени, а ето че аз заемах един от тези апартаменти и бях на път за Англия. Познавах Лондон като неизвестен младеж от Ламбет, който се бореше за своето съществуване; сега, прочут и богат човек, щях да видя Лондон като че ли за пръв път.
	Бяхме пътували само няколко часа и вече се намирахме в английска атмосфера. Всяка вечер с Еди Ноблок вечеряхме в ресторанта „Риц“ вместо в централния ресторант. В „Риц“ ни сервираха à la carte с шампанско, хайвер, дива патица à la presse, яребици, фазани, вина, сосове, палачинки. Тъй като имах колкото си исках време, приятно ми беше да спазвам глупавите обичаи и всяка вечер обличах смокинг. Луксът и задоволството ме запознаха със сладостта на богатството.
	Надявах се, че ще имам възможност да си почина. Но на таблото на _„Олимпик“_ се появиха бюлетини за моето очаквано пристигане в Лондон. Още не бяхме преполовили пътя през Атлантическия океан и започна да се натрупва лавина от телеграми с покани и искания. Истерията се надигаше като буря. В бюлетина на _„Олимпик“_ се цитираха статии от _„Юнайтед нюз“_ и _„Морнинг телеграф“._ В една от тях се казваше: „Чаплин се връща като завоевател! Пътуването му от Саутхамптън до Лондон ще напомня победния ход на римляните.“
	Във втори цитат се казваше: „Ежедневните бюлетини за движението на парахода и живота на Чаплин на борда бяха заменени с ежечасни телеграми, изпращани от кораба, и вестниците публикуваха специални издания за този велик дребен човек с невероятни крака.“
	В друг цитат се казваше: „Старата якобитска* песен _“Аз обичам Чарли"_ резюмира лудостта по Чаплин, която през последната седмица заля Англия и става все по-неудържима всеки час, колкото повече морски възли _„Олимпик“_ оставя зад себе си, водейки Чарли у дома."
	[* Якобитска — от времето на английския крал Джеймс II, след революцията през 1688 г. — Бел.пр.]
	И по-нататък: „Тази вечер _“Олимпик"_ бе забавен от мъгливото време извън пристанището на Саутхамптън, а в града чакаше огромна армия от почитатели, дошли да приветствуват малкия комик. Полицията взе специални мерки да се справи с тълпата по кейовете и по време на официалния прием, уреждан от кмета на града в чест на Чарли… Както през дните преди парада за Деня на победата, вестниците посочваха най-подходящите места, откъдето хората биха могли да видят Чаплин."
	Аз не бях подготвен за такова посрещане. Колкото и прекрасно и изключително да беше то, бих предпочел да отложа посещението си дотогава, докато се почувствувам по-подготвен за него. Мечтаех да видя стари и познати места, да се разхождам тихо и спокойно из Лондон, да отида към Кенингтън и Брикстън, да погледна към прозореца на Паунъл теръс №3, да надникна в тъмната барака, където бях помагал на дърварите, да вдигна очи към прозореца на втория етаж на Кенингтън роуд №287, където бях живял с татко и Луиз; това мое желание изведнъж се превърна в идея фикс.
	Най-сетне стигнахме Шербур! Много хора слязоха и много се качиха — фоторепортери и журналисти. Бих ли искал да кажа нещо на англичаните? И нещо на французите? Ще посетя ли Ирландия? Какво мисля по ирландския въпрос? Те буквално ме разкъсаха.
	Напуснахме Шербур и се упътихме към Англия, но едва пълзяхме. Не можеше да става и дума за сън. Един, два, три часа през нощта — аз все още бях буден. Машините спряха, после дадоха заден ход, най-сетне окончателно замлъкнаха. По коридора край каютата ми чувах глухи стъпки на хора, които тичаха нагоре-надолу. Напрегнат, с широко разтворени очи погледнах през прозорчето на каютата. Беше тъмно и не виждах нищо; можех обаче да чуя типичен английски говор!
	Призори съвсем изтощен се унесох и заспах, но спах само два часа. След като прислужникът ми донесе малко горещо кафе и утринните вестници, веднага се ококорих.
	В едно от заглавията се казваше:

	ЗАВРЪЩАНЕТО НА КОМИКА СЪПЕРНИЧИ НА ДЕНЯ НА ПОБЕДАТА.

	В друго:

	ЦЕЛИЯТ ЛОНДОН ГОВОРИ ЗА ПОСЕЩЕНИЕТО НА ЧАПЛИН

	В трето:

	ХИЛЯДИ ПОСРЕЩАЧИ ОЧАКВАТ ЧАПЛИН ПРИ ПРИСТИГАНЕТО МУ В ЛОНДОН

	Имаше и още едно заглавие с едър шрифт:

	ДОБРЕ ДОШЪЛ, СИНЕ НАШ…

	Разбира се, имаше и няколко критични коментара:

	ПРИЗИВ КЪМ РАЗУМА
	„За бога, нека възвърнем разума си. Несъмнено мистър Чаплин е личност, твърде достойна за уважение, и не ме интересува чак толкова да разбера защо носталгията, която така трогателно го е обхванала именно в този момент, не се прояви по време на черните години, когато огнищата на Великобритания бяха застрашени от хуните*. Може би е вярно, както твърдят, че е било по-добре да използват Чарли Чаплин за смешни номера пред камерата, отколкото да го призоват да застане като мъж зад приклада на пушката.“
	[* Така по време на Първата световна война в Англия са наричали германците. — Бел.пр.]

	На кея на Саутхамптън бях посрещнат от кмета на града и след това побързах да взема влака. Най-сетне бяхме на път за Лондон! В моето купе пътуваше и братът на Хети, Артър Кели. Спомням си, че гледах към постоянно променящата се панорама от зелени полета, докато двамата седяхме в купето и се опитвахме да водим разговор. Казах му, че съм получил писмо от сестра му, с което ме канеше на вечеря в тяхната къща на Портман скуеър.
	Той ме изгледа със странен поглед и изглеждаше смутен:
	— Навярно не знаете, че Хети умря.
	Бях потресен, но в момента не можех да осъзная напълно колко трагично беше това; живеех сред водовъртеж от събития и все пак имах чувството, че някой ми е отнел едно силно за мен преживяване. Хети беше единствената „аудитория“ от миналото, която бих искал отново да срещна, особено при тези необичайни обстоятелства.


	Навлизахме в предградията на Лондон. Аз жадно гледах през прозорците и напразно се опитвах да позная някоя от улиците, покрай които минавахме. Към вълнението ми се примесваше и страхът, че Лондон може би много се е изменил от войната насам.
	Възбуждението ми се засилваше. Не забелязвах нищо, оставаше само очакването. Очакване на какво? В главата ми беше хаос, въобще не можех да мисля. Обективно гледах само покривите на лондонските къщи, но в тях не виждах нищо реално. Всичко беше очакване, само очакване!
	Най-сетне нахлу шумът на железопътна гара — Ватерло! Когато слязох от влака, на перона видях огромна тълпа, обградена с кордони и пазена от редици полицаи. Всичко се беше превърнало в неудържимо напрежение. И въпреки че не можех вече да асимилирам нищо друго освен вълнението, усетих, че ме сграбчват и ме водят по перона, като че ли съм арестуван. Когато приближихме до обградената с въжета тълпа, напрежението започна да се отпуска: „Ето го! Ето го! Милият стар Чарли!“ Тълпата избухна в аплодисменти. Заобиколен от нея, ме отведоха в една лимузина заедно с братовчеда ми Обри, когото не бях виждал цели петнадесет години. Не съобразих в момента да протестирам, че ме крият от тълпата, която така дълго беше чакала да ме види.
	Помолих Обри да се погрижи да минем през моста Уестминстър. Когато излязохме от Ватерло и тръгнахме по Йорк роуд, забелязах, че старите къщи са изчезнали и на тяхно място е издигната новата сграда на Лондонския общински съвет. Но когато завихме покрай ъгъла на Йорк роуд, пред нас като слънчев лъч изникна мостът Уестминстър! Той си беше съвсем същият и до него тържествено се издигаха вечните сгради на парламента. Цялата картина беше такава, каквато я помнех отпреди. Идеше ми да заплача.
	Избрах хотел „Риц“, защото, когато бях момче, току-що го бяха построили, и минавайки покрай входа му, бях зърнал разкошната му обстановка; още оттогава бях любопитен да видя как изглежда той отвътре.
	Пред хотела ме чакаше огромна тълпа и аз произнесох кратка реч. Когато най-сетне се настаних в апартамента си, нетърпението ми да изляза самичък навън започна да ме мъчи. Но развълнуваната тълпа не се разотиваше, а продължаваше да ме приветствува с викове и аз бях принуден на няколко пъти да се показвам на балкона и като някаква кралска особа да приемам поздравленията. Трудно е да се опише какво чувствува човек при такива необичайни обстоятелства.
	Апартаментът ми беше пълен с приятели, но единственото ми желание беше да се отърва от тях. Беше четири часът следобед и аз им казах, че ще си полегна да подремна и че същата вечер ще се срещнем на вечеря.
	Веднага щом те си отидоха, аз бързо се преоблякох, взех товарния асансьор и незабелязано излязох през задния вход. Незабавно слязох по Джърмин стрийт, наех такси и след като минахме по Хеймаркит, през Трафалгар скуеър и по Парламент стрийт, пресякохме моста Уестминстър.
	Таксито зави покрай един ъгъл и най-сетне се озовахме на Кенингтън роуд! Ето я! Просто невероятно! Нищо не се беше променило! Христовата черква си стоеше на ъгъла на Уестминстър Бридж роуд! „Халбата“ си стоеше на ъгъла на Брук стрийт!
	Спрях таксито малко преди да стигнем до Паунъл теръс №3. Докато вървях към къщата, обзе ме странно спокойствие. Спрях се за момент, за да огледам обстановката. Паунъл теръс №3! Къщата си стоеше там и приличаше на стар гол череп. Погледнах към двата горни прозореца — към таванската стая, където едно време мама седеше, отслабнала от недояждане, и постепенно губеше разума си. Прозорците бяха плътно затворени. Те не разкриваха никакви тайни и изглеждаха безразлични към човека, който стоеше насред улицата и така дълго се взираше в тях, но мълчанието им беше по-красноречиво от всякакви думи. Появиха се дечурлига, наобиколиха ме и аз бях принуден да продължа пътя си.
	Упътих се към глухата уличка на гърба на Кенингтън роуд, където бях помагал на дърварите. Но уличката беше затворена със стена от тухли, а дърварите ги нямаше.
	След това се отправих към Кенингтън роуд №287, където Сидни и аз бяхме живели с баща ми, Луиз и малкото момченце. Вдигнах очи към прозорците на стаята на втория етаж, които така силно ми напомняха безнадеждността на моето детство. Колко безобидни, спокойни и загадъчни изглеждаха те сега!
	После отидох до Кенингтън парк, минавайки покрай пощенската станция, в която имах спестовна книжка с шестдесет лири; тези пари бях спестявал с невероятни усилия през 1908 г. и те още бяха там!
	Кенингтън парк! Въпреки изминалите години той все още се зеленееше сред своята тъга. И после Кенингтън гейт, мястото на моята първа среща с Хети. Застанах за момент, за да погледна спиращия трамвай. Качиха се хора, но никой не слезе.
	Оттам по Брикстън роуд отидох до Гленшо меншънз №15 — апартамента, който бяхме мебелирали със Сидни. Но вълнението ми вече се беше изчерпало, останало беше само любопитството.
	На връщане спрях в „Рогата“, за да пийна нещо. Навремето си кръчмата беше доста елегантна с лъскавия си бар от махагоново дърво, красивите си огледала и залата за билярд. В голямата банкетна зала се беше състоял последният бенефис за татко. Сега кръчмата беше малко порутена, но всичко си беше на мястото. Наблизо беше общинското училище на Кенингтън роуд, където бях учил две години. Погледнах към двора; сивата му асфалтова настилка се беше свила между новопостроените сгради.
	Докато скитах из Кенингтън, всичко, което ми се беше случило там, ми изглеждаше като сън, а всичко, което ми се беше случило в Щатите, беше действителност. И все пак изпитвах неловкото чувство, че тези тихи улици на бедността все още имат властта да ме хванат в клопката на подвижните пясъци на своята безнадеждност.


	Много глупости са писани за моята дълбока меланхолия и самота. Може би аз никога не съм имал нужда от прекалено много приятели — славата ги привлича, без да прави подбор. Да помогнеш на приятел в нужда е лесно, но невинаги е нужно да му пожертвуваш и времето си. Когато се намирах на върха на своята популярност, около мен се тълпяха прекалено много приятели и познати. Аз съм общителен, но същевременно се вглъбявам в себе си и когато тази втора черта в моя характер надделяваше, трябваше да се откъсна от всичко. Може би това е дало повод за онези статии, в които ме описват като човек, който отбягва хората, обича самотата и е неспособен за истинско приятелство. Това е глупост. Аз имам един-двама много добри приятели, чието присъствие прояснява хоризонта, и когато съм с тях, обикновено прекарвам времето приятно.
	И все пак моята личност са я превъзнасяли или принизявали в зависимост от отношението на автора. Така например Съмърсет Моам писа:

	„Чарли Чаплин… Неговият хумор е прост, мил и спонтанен. И все пак през цялото време имате чувството, че зад него се крие дълбока меланхолия. Той е човек на настроения и не е необходимо да го чуете шеговито да казва: «Ех, снощи ме налегна такава мъка, че не знаех какво да правя», за да разберете, че неговият хумор е примесен с тъга. Той не ви прави впечатление на щастлив човек. Имам чувството, че изпитва носталгия към бордеите. Славата и богатството, на които се радва, му определят начин на живот, в който той намира само ограничения. Струва ми се, че той обръща поглед към свободата на своята борческа младост с цялата й мизерия и жестоки лишения, с жажда, която знае, че никога няма да бъде удовлетворена. За него улиците на Южен Лондон са сцена на игриви, весели и необичайни приключения… Мога да си го представя как влиза в собствената си къща и се пита какво по дяволите търси тук, в това чуждо жилище. Подозирам, че единственото жилище, на което той въобще някога би могъл да гледа като на свой собствен дом, е задната стаичка на втория етаж на Кенингтън роуд. Една вечер ние се разхождахме с него из Лос Анжелос и неусетно стигнахме до най-бедните квартали на града. Попаднахме сред мръсни малки къщички, давани под наем, и сред мизерни натруфени дюкянчета, в които бедняците купуват, колкото да преживеят от днес за утре. Лицето му се озари и той с оживление възкликна: «Вижте, това е истинският живот, нали? Всичко останало е само фалш»*.“
	[* Думите, които ми се приписват, не са точни. Бяхме в мексиканския квартал и аз забелязах: „Тук има повече живот, отколкото в Бевърли Хилз.“]

	Неприятно е, когато някой се опитва да направи бедността привлекателна за друг човек. Още не съм срещал бедняк, който да изпитва носталгия към мизерията или пък в нея да е намерил свобода. Нито пък мистър Моам би могъл да убеди който и да било бедняк, че славата и богатството водят до ограничения. В богатството аз не намирам никакви ограничения — напротив, намирам голяма свобода. Не вярвам Моам в своите новели да вложи такива погрешни мисли в главите на своите герои, дори и на най-незначителните. Такива смели фрази като: „… За него улиците на Южен Лондон са сцена на игриви, весели и необичайни приключения…“, ми напомнят за лекомислието на Мария Антоанета.
	Аз не намерих нищо привлекателно, нито поучително в бедността. Тя не ме научи на нищо, само изврати моята оценка за стойностите; накара ме да надценявам добродетелите и качествата на богатите хора.
	Тъкмо обратното, богатството и славата ме научиха да виждам света такъв, какъвто е; да разбера, че видните хора, когато човек се сближи с тях, имат същите недостатъци, каквито имаме и ние. Богатството и славата също ме научиха да се отнасям презрително към сабята, бастуна и камшика за езда като прояви на снобизъм, да видя колко погрешно е да се съди за достойнствата и интелигентността на даден човек по неговия университетски акцент — както и парализиращото влияние, което този мит е оказал върху умовете на средните класи в Англия — и да разбера, че интелигентността на човека не е непременно резултат на неговото образование или на познанията му по класическа литература.
	Независимо от предположенията на Моам подобно на всички хора аз съм това, което съм: уникален и различен индивид, наследил своите пориви и стремежи от прадедите си; история от мечти, желания и натрупан опит, които се резюмират в мен.


	След пристигането си в Лондон непрестанно се намирах сред приятели от Холивуд. Исках промяна, исках да срещна нови хора, да се възползвам от това, че бях станал знаменитост. Имах само една уговорена среща — с Х. Дж. Уелс. Като се изключи това, бях оставен сам на себе си със съмнителната надежда да се запозная с други хора.
	— Уредих една вечеря за теб в клуба „Герик“ — каза Еди Ноблок.
	— Актьори, художници и писатели — на шега казах аз. — Но къде е това специално затворено английско общество с имения в провинцията и приеми, на които не ме канят?
	Исках да проникна в тесния кръг на английската аристокрация. Не че бях сноб, но бях турист, който иска да види всичко. Клубът „Герик“ беше полутъмно заведение със стени, облицовани с тъмнокафяв дъб и със стари картини с маслени бои — мрачно пристанище, в което се запознах със сър Джеймс Бари, И. В. Лукас, Уолтър Хекет, Джордж Фремптън, Едуин Лъчънс, Скуайър Бенкрофт и други знаменити личности. Макар че вечерята беше скучна, аз бях извънредно развълнуван от трогателното уважение, което тези джентълмени проявиха към мен с присъствието си.
	Имах обаче чувството, че вечерята не беше особено сполучлива. Когато се събират знаменити хора, необходимо е известно сходство във вкусовете, а това трудно се постига, когато почетният гост е прославено парвеню, настояло да няма речи след вечерята; може би именно това липсваше. По време на вечерята скулпторът Фремптън се опита да ни развесели и беше очарователен; но трудно беше да блестиш в полумрака на клуба „Герик“, докато ние, останалите, мълчаливо ядяхме варена шунка и пудинг със сироп.
	По време на първото си интервю с представители на английския печат, без да искам, заявих, че съм се върнал, за да посетя местата, където съм прекарал детството си, и отново да вкуся задушена змиорка и пудинг със сироп. В резултат на това пудинг със сироп ми сервираха в клуба „Герик“, в „Риц“ и у Х. Дж. Уелс, дори на богатата вечеря у сър Филип Съсуун десертът беше пудинг със сироп.
	Гостите скоро се разотидоха и Еди Ноблок ми прошепна, че сър Джеймс Бари искал да ме покани в апартамента си на Аделфи Теръс на чаша чай.
	Апартаментът на Бари приличаше на ателие — широка стая с красив изглед към Темза. В средата на стаята имаше кръгла печка с кюнец до тавана. Той ни заведе до един прозорец, който гледаше към тясна странична уличка и беше точно срещу друг подобен прозорец. „Това е спалнята на Шоу“ — като палавник ни каза той с шотландския си акцент. „Когато видя, че прозорецът свети, хвърлям кокички от череши или от сливи. Ако му се иска да разговаря, той отваря прозореца и си разменяме някоя и друга клюка; ако не иска, не ми обръща никакво внимание или пък изгася светлината. Обикновено хвърлям три кокички и после се отказвам.“
	Компанията „Парамаунт“ се готвеше да снима _„Питър Пен“*_ в Холивуд.
	[* „Питър Пен“ — една от традиционните пантомими, които се играят за децата в Англия в навечерието на Коледа. — Бел.пр.]
	— _„Питър Пен“_ — казах на Бари — има по-големи възможности като филм, отколкото като пиеса — и той се съгласи. Той много искаше във филма да се включи сцената, в която Уенди скрива няколко феи под кората на едно дърво. Същата тази вечер Бари ме попита:
	— Защо в _„Детето“_ сте вмъкнали един епизод със сън? Това прекъсва развитието на фабулата.
	— Защото бях повлиян от _„Целувка за Пепеляшка“_ — откровено отвърнах аз.
	На следния ден отидохме с Еди Ноблок на покупки, след което той предложи да посетим Бърнард Шоу. Предварително не бяхме уредили среща.
	— Просто можем да минем да го видим — каза Еди. В четири часа Еди натисна звънеца на апартамента на Аделфи Теръс. Докато чакахме, изведнъж ме обхвана панически страх.
	— Някой друг път — казах аз и избягах надолу по улицата, а Еди се затича след мен, като напразно се опитваше да ме убеди, че всичко ще бъде наред. Имах удоволствието да се запозная с Шоу едва в 1931 г.
	На следната сутрин бях събуден от звъна на телефона в хола и чух студения глас на моя секретар американец:
	— Кой?… Уелският принц ли?
	Еди беше там и тъй като твърдеше, че познава добре протокола, взе слушалката. Чух гласа на Еди, който казваше:
	— Слушам ви. О, да! Тази вечер ли? Благодаря ви!
	Той развълнувано съобщи на секретаря ми, че Уелският принц искал да покани мистър Чаплин на вечеря още същата вечер, и тръгна към спалнята ми.
	— Не го събуждайте сега! — каза секретарят ми.
	— Боже мой, човече, та това е Уелският принц! — с възмущение заяви Еди и се впусна в дълга тирада върху британския етикет.
	Няколко секунди по-късно чух да се завърта дръжката на вратата на спалнята ми и се престорих, че току-що се събуждам. Еди влезе и с едва скрито възбуждение и престорено безразличие ми каза:
	— За тази вечер не трябва да приемаш никакви ангажименти; поканен си на вечеря от Уелския принц.
	Преструвайки се също така на безразличен, аз му казах, че това би било неудобно, тъй като вече съм поел ангажимент да вечерям с Х. Дж. Уелс. Еди не обърна никакво внимание на думите ми и повтори новината. Аз естествено бях развълнуван от мисълта да вечерям с принца в Бъкингамския дворец!
	— Но мисля, че някой се шегува с нас — казах аз, — защото снощи четох, че принцът бил на лов в Шотландия.
	Лицето на Еди внезапно придоби глупаво изражение:
	— Май че ще е по-добре да се обадя по телефона в двореца, за да разбера.
	Той се върна с неразгадаем израз на лицето си и без всякакво вълнение заяви:
	— Вярно е, той е още в Шотландия.
	Същата сутрин научих, че Фети* Арбъкл, с когото работихме заедно в „Кийстоун“, бил обвинен в убийство. Това беше абсурдно; познавах Роскоу като сърдечен, жизнерадостен човек, който не би убил и муха, и заявих това пред представителите на печата, когато те ме интервюираха по този повод. По-късно всички обвинения срещу Арбъкл отпаднаха, но това провали кариерата му; макар че той бе реабилитиран пред публиката, трагедията, която изживя, не отмина безнаказано и той умря около една година след това.
	[* Fatty — английски прякор за „шишко“, образ, създаден от Роскоу Арбъкл на екрана. — Бел.пр.]
	Бяхме се уговорили да се срещнем с Уелс следобед в бюрото на компанията за кинотеатри „Осуалд стол“, където щяхме да гледаме филм, създаден по един от разказите на Уелс. Когато се приближихме, видях огромна тълпа. Миг след това, блъскан отляво и отдясно, ме натикаха в един асансьор, който ме отведе в една малка стая с още повече хора.
	Бях изненадан, че нашата първа среща трябваше да се състои при такива обстоятелства. Уелс седеше спокойно зад едно бюро; виолетово-сините му очи ме гледаха мило; в тях блещукаха пламъчета и той се чувствуваше малко неудобно. Още преди да успеем да си стиснем ръцете, от всички страни се появиха прожектори и фотографи. Уелс се наведе към мен и ми прошепна:
	— Ние с вас сме жертвите.
	След това ни заведоха в прожекционната зала и към края на филма Уелс ми каза тихо:
	— Как ви се харесва?
	Откровено му казах, че въобще не ми харесва. Когато запалиха светлините, Уелс бързо се наведе към мен:
	— Кажете поне нещо хубаво за момчето.
	Всъщност „момчето“, Джордж К. Артър, беше онова, което „спасяваше“ филма.
	Отношението на Уелс към киното беше отношение на престорена толерантност. „Няма лоши филми — казваше той. — Обстоятелството, че образите се движат, е само по себе си възхитително!“
	Тази среща не ни даде възможност да се опознаем, но малко по-късно същия ден получих бележка:

	„Не забравяйте за вечерята. Можете да си наметнете едно палто, ако смятате това за необходимо, и да се измъкнете към 7,30 часа; тогава ще можем да вечеряме на спокойствие.“

	Тази вечер той бе поканил и Ребека Уест. Отначало разговорът вървеше малко мудно, но постепенно започнахме да се отпускаме. Уелс заговори за Русия, която неотдавна беше посетил.
	— Напредъкът е бавен — каза той. — Лесно е да се публикуват идеални прокламации, но е трудно да се провеждат на практика.
	— А какво е разрешението? — попитах аз.
	— Образование — отвърна той.
	Казах му, че не съм добре запознат със социализма, и на шега заявих, че виждам малко добродетели в една социална система, при която човек трябва да работи, за да може да живее.
	— Откровено казано, бих предпочел система, която да позволява на човека да живее, без да работи.
	— А какво ще кажете за вашите филми? — изсмя се той.
	— Това не е работа, те са детска играчка — на шега му отвърнах аз.
	Той ме попита какво възнамерявам да правя по време на почивката си в Европа. Казах му, че мисля да отида в Париж, а после в Испания да гледам бой с бикове.
	— Казвали са ми, че техниката на борбите е драматична и красива.
	— Това е вярно — каза той, — но отношението към конете е много жестоко.
	— Защо е необходима такава сантименталност за някакви си коне?
	Идеше ми да се ощипя за глупавата си забележка; нервите ми не издържаха. Видях обаче, че Уелс разбра. Въпреки това през целия път до в къщи се упреквах, че съм се държал като глупак.
	На следния ден приятелят на Еди Ноблок, известният архитект сър Едуин Лъчънс дойде в хотела. Той работеше върху чертежите на нова правителствена сграда в Делхи и току-що се бе върнал от Бъкингамския дворец след разговор с крал Джордж V. Със себе си бил взел макет на миниатюрно клозетче; то било високо около шест инча, с резервоарче, което събирало около една винена чаша вода, и когато се дръпнела верижката, то работело като нормален клозет. Кралят и кралицата били така възхитени и толкова много се забавлявали, че не спирали да дърпат верижката и да пълнят отново резервоарчето, и Лъчънс предложил да построи около него куклена къщичка. По-късно той се уговорил с някои известни английски художници да нарисуват миниатюрни картини за главните стаи на къщичката. Всички домашни инсталации били изработени в миниатюр. Когато къщичката беше готова, кралицата разреши да бъде изложена пред публиката и събра големи суми за благотворителни цели.
	След известно време ангажиментите ми в обществото започнаха да намаляват. Бях се срещнал с представители на литературата и изкуствата и със знаменити личности; бях посетил местата, където бях прекарал детството си; сега не правех почти нищо друго, освен да скачам в таксита и да изскачам от тях, за да избягна тълпите; и тъй като Еди Ноблок беше отпътувал за Брайтън, внезапно реших да събера багажа си, да се измъкна оттук и да отида в Париж.
	Отпътуването ни се пазеше в тайна — или поне така си мислех аз, — но в Кале ни посрещна огромна тълпа. „Да живее Шарло!“ — крещеше тя, докато слизах по мостчето. Бяхме пътували при силно вълнение и едната ми половина беше останала в Ламанша; аз все пак успях да помахам с ръка, като едва-едва се усмихвах. Мачкаха ме, блъскаха ме, докато най-сетне ме натикаха във влака. Когато пристигнах в Париж, бях приветствуван от гъста тълпа и полицейски кордон. Отново ме блъскаха отляво и отдясно и ме масажираха с ентусиазъм, докато с помощта на полицията не бях вдигнат и натикан в такси. Всичко беше много весело и, откровено казано, ми хареса. Но то беше повече, отколкото бях очаквал. Макар че посрещането беше вълнуващо, възбуждението, което то ми причини, ме изтощи.
	В хотел „Клеридж“ телефонът звънеше непрекъснато всеки десет минути. Обаждаше се секретарката на мис Ан Морган. Знаех, че тя ще иска нещо, тъй като Ан беше дъщеря на Дж. П. Морган. Затова се опитахме да „отпратим“ секретарката. Но тя постоянствуваше: Не бих ли желал да се срещна с мис Ан Морган? Тя нямало да ми отнеме много време. Най-сетне се предадох и обещах да се срещна с нея в четири без четвърт. Но мис Морган закъсня и след като я чаках десет минути, аз си тръгнах. Докато прекосявах фоайето, директорът на хотела ме догони с много загрижен вид:
	— Дошла е да ви види мис Морган, господине.
	Настойчивостта и самоувереността на мис Морган вече ме бяха ядосали — и ето че на всичко отгоре тя идваше със закъснение! Усмихнато се ръкувах с нея:
	— Съжалявам, но в четири часа имам среща.
	— Така ли? — каза тя. — Добре, няма да ви задържа повече от пет минути.
	Погледнах към часовника; беше четири без пет.
	— Можем да поседнем за минутка — каза тя и започна да говори, докато търсехме къде да седнем във фоайето. — Аз помагам за събирането на средства за възстановяването на опустошената от войната Франция и ако можем да представим вашия филм _„Детето“_ на галапредставление в „Трокадеро“, и ако вие се явите на сцената, бихме могли да съберем хиляди долари.
	Казах й, че може да използва филма, но че самият аз няма да мога да присъствувам.
	— Но вашето присъствие ще донесе хиляди допълнителни долари — настоя тя — и аз съм сигурна, че ще ви дадат орден.
	Някакво дяволче кацна на главата ми и аз я погледнах право в очите:
	— Сигурна ли сте?
	Мис Морган се изсмя:
	— На правителството могат да се правят само препоръки — каза тя, — но от само себе си се разбира, че аз ще направя всичко, което мога.
	Погледнах часовника и й подадох ръка:
	— Много съжалявам, но трябва да вървя. През следващите три дни обаче ще бъда в Берлин, така че може би ще успеете да ме уведомите.
	И с тази загадъчна забележка се сбогувах с нея. Знаех, че не постъпвам добре, и съжалих за грубото си държане още щом излязох от хотела.


	Обикновено влизате във висшето общество случайно, тази случайност подобно на искра от кремък запалва поредица от покани — и вас ви приемат в това общество.
	Спомням си две момичета от Венецуела — съвсем обикновени девойки, които разказаха как са проникнали във висшето общество на Ню Йорк. На пътнически параход в океана срещнали член на семейството Рокфелер. Той им дал препоръчително писмо до свои приятели — и лавината се затъркаляла. Една от тях години след това ми разказа тайната на техния успех: те никога не закачали женени мъже; поради това жените, които ги канели в Ню Йорк, ги обожавали и ги викали навсякъде — дори им намерили и съпрузи.
	Що се отнася до мен, моето влизане в английското общество стана внезапно. Докато се къпех в хотел „Клеридж“, прислужникът ми съобщи, че е дошъл Жорж Карпантие, с когото се бях запознал в Ню Йорк преди мача му с Джек Демпси, и той влезе в банята. След като си стиснахме ръцете, той ми прошепна, че някакъв негов приятел англичанин, който бил très important en Angleterre*, го чакал в гостната и много искал да се запознаем. Наметнах една хавлия и така се запознах със сър Филип Съсуун. Това беше началото на едно голямо приятелство, което трая повече от тридесет години. Същата вечер вечеряхме заедно със сър Филип и сестра му, тогава леди Роксевидж, а на следния ден отпътувах за Берлин.
	[* Много важна личност в Англия (фр.) — Бел.пр.]
	Реакцията на берлинската публика беше забавна. Бяха ми отнели всичко освен моята личност, а това дори не ми стигаше да си намеря прилична маса в нощно заведение, защото в Берлин още не бяха прожектирали филмите ми. Едва след като един американски офицер ме позна и с негодувание каза на объркания управител кой съм, ни намериха маса, която поне не беше на течение. Забавно ми беше да наблюдавам и реакцията на собствениците на ресторанта, когато около нашата маса се насъбраха онези, които ме бяха познали. Един от тях, германец, който бил военнопленник в Англия и беше гледал две-три мои комедии, внезапно изкрещя: „Шааарли!“, и се обърна към обърканите посетители: „Вие знаете ли кой е това? Шааарли!“ След това той истерично ме прегърна и ме целуна. Но неговото възбуждение почти не привлече вниманието на посетителите. Те проявиха известен интерес едва когато германската филмова звезда Пола Негри, в която бяха съсредоточени всички погледи, ме покани да отида на нейната маса.
	В деня на пристигането си получих загадъчна бележка, в която се казваше:

	„Драги приятелю Чарли,
	Толкова много неща ми се случиха, откакто се срещнахме в Ню Йорк у Дъдли Фийлд Малоун. Сега съм тежко болен в една болница и те моля да дойдеш да ме видиш. Това би ми направило голямо удоволствие…“

	Авторът на бележката беше посочил адреса на болницата и се беше подписал „Джордж“.
	Отначало не разбрах за кого става дума. После изведнъж се сетих: това, разбира се, беше българинът Джордж, който трябваше да се върне в затвора за още осемнадесет години. От тона на писмото беше очевидно, че той ще поиска пари „назаем“. Затова реших да взема със себе си 500 долара. За голяма моя изненада в болницата ме въведоха в обширна стая с бюро и два телефона; там ме посрещнаха двама елегантно облечени господа; впоследствие разбрах, че те били секретарите на Джордж. Един от тях ме въведе в съседната стая, където лежеше Джордж.
	— Драги приятелю! — развълнувано ме посрещна той. — Колко се радвам, че дойдохте! Никога не съм забравил съчувствието ви и сърдечността, които проявихте към мен у Дъдли Малоун!
	После той каза две думи на секретаря си и ние останахме сами. Тъй като той сам не ми даде никакво обяснение за обстоятелствата, при които е напуснал Съединените щати, струваше ми се, че ще бъде недискретно от моя страна да му задавам въпроси; освен това той не престана да ме разпитва за своите приятели в Ню Йорк. Бях объркан и не можех да разбера положението; имах чувството, че съм прескочил няколко глави от книга. Развръзката дойде, когато той ми обясни, че сега бил търговски представител на болшевишкото правителство и се намирал в Берлин да закупи локомотиви и стоманени мостове. Тръгнах си с петстотинте долара в джоба си.
	Берлин беше потискащ град. В него още цареше атмосферата на поражението с неговите трагични последици; едва ли не на всеки ъгъл ветерани без ръце и без крака просеха милостиня. Започнах да получавам тревожни телеграми от секретарката на мис Морган, защото печатът вече бил съобщил, че ще присъствувам на представлението в „Трокадеро“. Телеграфирах, че не съм давал обещание, че ще присъствувам, и че за да запазя доверието на френската публика, ще трябва да я уведомя за случая.
	Получи се нова телеграма: „Имам сигурни уверения, че ако присъствувате, ще бъдете награден, но за това бяха необходими редица маневри и комбинации. Ан Морган.“
	И така след тридневен престой в Берлин аз се върнах в Париж.
	Вечерта на премиерата в „Трокадеро“ седях в ложата със Сесил Сорел, Ан Морган и някои други хора. Сесил се наведе към мен, за да ми повери голямата тайна:
	— Тази вечер ще ви декорират — каза тя.
	— Прекрасно! — скромно отвърнах аз.
	До антракта се проточи един безкраен тъжен документален филм. След като едва не умрях от скука, лампите бяха запалени и две официални лица ме съпроводиха до ложата на министъра. Придружаваха ни няколко журналисти; един от тях, опитен американски кореспондент, не преставаше да шепне на ухото ми:
	— Ще получиш Ордена на почетния легион, миличък!
	А докато министърът произнасяше кратката си реч, той продължаваше да ми шепне:
	— Изиграли са те, миличък; ордени с такива лентички дават на учителите; даже няма да те прегърнат; на теб ти трябваше орден с червена лентичка, миличък!
	Всъщност аз бях много щастлив, че ме причисляват към категорията на учителите. В грамотата се казваше: „…Чарлз Чаплин, драматург, артист, кавалер на ордена на просветата…“ и пр.
	От Ан Морган получих много мило благодарствено писмо и покана за обяд на следния ден в двореца Трианон във Версай. Поканените бяха пищна смесица: принц Георги гръцки, леди Сара Уилсън, маркиз Талейран-Перигор, майор Пол-Луи Вейе, Елса Максуел и други. Не си спомням никакви случки или разговори от този обяд, тъй като бях твърде много зает да пласирам обаянието си…
	На следната сутрин приятелят ми Уолдоу Франк дойде в хотела заедно с Жак Копо*, инициатор на ново движение във френския театър. Вечерта отидохме заедно в цирка и гледахме няколко отлични клоуни, после вечеряхме с Копо в Латинския квартал.
	[* Жак Копо (1879–1949) — именит френски театрален актьор и режисьор. — Бел.пр.]
	На другия ден трябваше да бъда в Лондон, за да обядвам със сър Филип Съсуун и лорд и леди Роксевидж; на обеда щяха да ме запознаят с Лойд Джордж. Но поради мъглата над Ламанша самолетът бе принуден да кацне на френския бряг и ние стигнахме в Лондон с три часа закъснение.
	Няколко думи за сър Филип Съсуун. По време на войната той бил официален секретар на Лойд Джордж. Човек на моя възраст, той беше колоритна личност — хубав мъж с екзотичен вид. Съсуун беше депутат в парламента, избран в избирателната колегия на Брайтън и Хоув, но макар че беше един от най-богатите хора в Англия, не бездействуваше, а работеше упорито и водеше интересен живот.
	Когато за пръв път се видяхме с него в Париж, аз му казах, че съм изтощен, че искам да се откъсна от хората и че освен това съм извънредно нервен; дори му се оплаках, че цветовете на стените в хотела ми ходят по нервите. Той се изсмя:
	— А какъв цвят на стените ви харесва?
	— Жълто и златно — на шега отвърнах аз.
	Тогава той ми предложи да отида в неговото имение в Лим, където бих намерил спокойствие, далеч от хората. За моя изненада, когато отидох там, открих, че пердетата в стаята ми бяха в пастелни жълти и златни цветове.
	Имението му беше изключително красиво, а къщата мебелирана дръзко и със замах. Филип беше постигнал това, защото имаше изтънчен вкус. Спомням си какво силно впечатление ми направи луксозният апартамент, определен за мен: през нощта супата се топлеше на масата върху свещички, в случай че огладнея, а сутринта двама прислужници здравеняци докараха в спалнята ми един истински ресторант на колела с избор от зърнени ядки, котлети от риба, бекон и яйца. Бях забелязал, че откакто съм в Европа, никой не ми бе сервирал американски пшеничени питки, но ето че сега ми ги поднасяха в леглото съвсем топли, с масло и сироп. Имах чувството, че живея в приказките на _„Хиляда и една нощ“._
	Сър Филип ръководеше домакинството си с едната ръка в джоба на сакото си, а с другата прехвърляше като броеница перлите на огърлицата на майка си — всяка перла беше колкото нокът на палец. „Нося ги с мен, за да им поддържам живота“ — казваше той.
	След като се съвзех от умората си, той ме попита дали не бих искал да отида с него в една болница в Брайтън, за да посетим инвалиди от войната, неизлечимо болни от спастична парализа. Невероятно тъжно беше да гледаш тези млади лица и да виждаш в очите им изгубената надежда. Един млад човек беше парализиран до такава степен, че рисуваше, захапал четка в устните си — единствената част от тялото, му, която можеше да използва. На друг юмруците му бяха така силно стиснати, че трябваше да му се дава упойка, за да могат да изрежат ноктите му и да им попречат да се враснат в дланите. Някои от пациентите бяха в такова ужасно състояние, че не ми позволиха да ги видя, но сър Филип ги посети.
	След Лим се върнахме с кола в къщата на Съсуун на Парк Лейн в Лондон, където той организираше ежегодната си изложба от картини „Четиримата Джорджовци“ с благотворителна цел. Това беше великолепно жилище с голяма зимна градина, постлана с килим с цвета на сини зюмбюли. На следния ден обядвах там; килимът беше сменен и зюмбюлите бяха в друг цвят.
	Посетихме и ателието на сър Уилям Орпън, където видяхме портрет на сестрата на Филип — леди Роксевидж — блестяща красавица. Впечатлението ми от Орпън бе по-скоро отрицателно; той се държеше глупаво и високомерно.
	Отново се срещнах с Х. Дж. Уелс в къщата му в имението на графиня Уорик, където той живееше с жена си и двамата си синове, току-що завърнали се от Кеймбридж. Поканиха ме да пренощувам у тях.
	Следобед се появиха повече от тридесет членове на Кеймбриджкия факултет, седнаха в градината един до друг подобно на група ученици, които позират за снимка, и мълчаливо ме наблюдаваха, сякаш бях същество от някаква друга планета.
	Вечерта семейството на Уелс игра една игра, наречена „От животински, растителен или минерален произход“*, която ме накара да изпитам чувството, че правят проверка на умствените ми способности. Но споменът, който най-силно се отпечата в паметта ми, бяха ледените чаршафи и това, че си легнах при светлината на свещ. Това беше най-студената нощ, която съм прекарвал в Англия. След като на другата сутрин се размразих, Х. Дж. Уелс ме попита как съм спал.
	[* Игра, известна в Англия и под името „Двадесет въпроса“. Като тръгне от общото понятие, човек трябва с не повече от двадесет въпроса, на които му се отговаря само с „да“ или „не“, да успее да стигне по пътя на елиминирането до конкретния предмет. — Бел.пр.]
	— Доста добре — учтиво отвърнах аз.
	— Много от нашите гости се оплакват, че стаята била студена — невинно каза той.
	— Тя не е студена, а направо е ледник!
	Той се засмя.
	Запазил съм и някои други спомени от това посещение у Х. Дж. Уелс. Неговия малък и скромен работен кабинет, малко затъмнен от сянката на дърветата пред прозореца; старинната му наклонена писалищна маса; хубавичката му нежна жена, която ме разведе из една църква от XI век; разговора ни с един стар гравьор, заел се да прави медни отливки на някои от надгробните камъни; стадата елени, които скитаха около къщата; забележката на Ст. Джон Ървин относно чудните възможности на цветната фотография и моя отговор, че тя ме ужасява; момента, в който Х. Дж. Уелс четеше откъс от лекцията на един кеймбриджки професор, и моята реплика, че многословието му те кара да мислиш, че я е писал някакъв монах от XV век; и това, което Уелс ми разказа за Франк Харис. Каза ми, че като начинаещ млад автор бил написал една от първите научни статии за четвъртото измерение, която без успех предложил на редакторите на няколко списания. Накрая получил бележка от Франк Харис, който го канел да отиде в бюрото му.
	— Макар че бях закъсал — каза Уелс, — за случая купих цилиндър на вехто. Харис ме посрещна с думите: „Къде по дяволите намерихте този цилиндър? И защо по дяволите смятате, че можете да продавате статии от този род на списанията?“ Той хвърли ръкописа ми върху бюрото си. „Много е интелигентна — в нашия бизнес няма пазар за интелигентността!“ Аз грижливо бях поставил цилиндъра на края на бюрото му а за по-голяма убедителност по време на интервюто Франк не преставаше да удря с юмрук по бюрото си и цилиндърът ми непрекъснато подскачаше. Ужасявах се при мисълта, че всеки момент юмрукът му може да се стовари върху цилиндъра. Той обаче взе статията и ми поръча да напиша и други.
	В Лондон се запознах с автора на _„Нощи в Лаймхаус“_ Томъс Бърк — дребен, спокоен, загадъчен човек, с лице, което ми напомняше портрета на Кийтс*1. Той седеше неподвижен и рядко те гледаше в очите, когато разговаряше. Бърк обаче успя да ме накара да се отпусна. Имах чувството, че искам да разтворя душата си пред него — така и направих. Пред Бърк се чувствувах по-свободен, отколкото пред Уелс. Двамата се разхождахме по улиците на Лаймхаус и Чайнатаун*2, без той да проговори и дума. По този начин той ме развеждаше из кварталите. Беше стеснителен човек и не успях да разбера какво точно мисли за мен, докато три-четири години след това той не ми изпрати полубиографичната си книга _„Вятърът и дъждът“._ Младостта му е била подобна на моята; тогава разбрах, че ме обича.
	[*1 Джон Кийтс (1795–1821) — английски поет лирик. — Бел.пр.]
	[*2 Както Лаймхаус, така и китайският квартал Чайнатаун се намират в Ийст енд — бедняшката източна част на Лондон. — Бел.пр.]
	След като премина възбуждението ми от първите дни, вечерях с братовчеда си Обри и семейството му, а на следния ден посетих Джими Ръсъл, когото познавах от времето на Карно и който сега беше собственик на кръчма. След това започнах да мисля за завръщането си в Щатите.
	Бях стигнал до състоянието, в което започнах да разбирам, че ако се застоя в Лондон, ще се превърна в безделник. Не ми се тръгваше от Англия. Но известността не можеше да ми даде нищо повече. Тръгвах си напълно доволен, макар и малко тъжен, защото зад себе си оставях не само шума на аплодисментите и вниманието на богатите и известни личности, които ме бяха канили, но и искрената привързаност и ентусиазъм на тълпите от англичани и французи, които бяха чакали да ме посрещнат на гарата Ватерло и на Северната гара; оставях зад себе си разочарованието, че ме бяха отнели от тях и ме бяха натиквали в таксита, без да мога да отговоря на приветствията им; болеше ме, като че ли газех цветя. Зад себе си оставях и своето минало. След посещението ми в Кенингтън и на Паунъл теръс №3 нещо в мен бе свършило окончателно; сега бях доволен, че се връщам в Калифорния и че отново ще започна работа, защото само работата можеше да осмисли живота — всичко друго беше химера.


	XVIII

	Когато пристигнах в Ню Йорк, по телефона ми се обади Мари Доро. Да ми се обади по телефона Мари Доро — колко много би означавало това за мен преди няколко години! Поканих я на обед, а след това отидохме на матине на пиесата _„Лилиите в полето“,_ в която тя играеше.
	Същия ден вечерях с Макс Ийтсман, сестра му Кристъл Ийтсман и ямайския поет и докер Клод Макей.
	През последния ми ден в Ню Йорк посетихме с Франк Харис „Синг-Синг“. На път за затвора ми каза, че работел върху своята автобиография, но смятал, че е започнал твърде късно.
	— Започвам да остарявам — каза той.
	— Възрастта си има своите предимства — осмелих се да възразя аз. — Когато човек е възрастен, вероятността да се страхува от недискретността е по-малка.
	В затвора „Синг-Синг“ ирландският бунтовник и профсъюзен организатор Джим Ларкин излежаваше петгодишна присъда и Франк искаше да се срещне с него. Ларкин беше блестящ оратор, осъден от предубедени съдии и съдебни заседатели по скалъпеното обвинение, че се опитвал да свали правителството — поне така твърдеше Франк; това негово твърдение бе доказано по-късно, когато губернаторът Ал Смит отмени присъдата, след като Ларкин бе стоял вече няколко години в затвора.
	В затворите владее някаква странна атмосфера, като че ли човешкият дух отсъствува от тях. В „Синг-Синг“ старите килии имаха мрачен и средновековен вид: малки, тесни каменни килии, във всяка от които бяха натъпкани от четирима до шестима затворници. Какъв ли сатанински мозък е могъл да измисли такъв ужас? По време на нашето посещение килиите бяха празни, тъй като затворниците се намираха на двора; само в една от тях един млад човек се беше облегнал на отворената врата на килията и гледаше тъжно и замислено. Пазачът ни обясни, че новопостъпилите затворници с дългогодишни присъди прекарвали първата година в старите килии, преди да ги преместят в по-модерните. Минах покрай младежа, влязох в килията му и се ужасих, защото ме обхвана клаустрофобия.
	— Господи! — казах аз и бързо излязох, — но това е нечовешко!
	— Прав сте — с горчивина прошепна младежът.
	Любезният пазач обясни, че „Синг-Синг“ бил претъпкан и че трябвало да се отпуснат средства, за да се построят още килии.
	— Но в това отношение ние сме последните, на които обръщат внимание; нито един политик не е особено загрижен за условията в затворите.
	Старата сграда, в която се изпълняваха смъртните присъди, приличаше на училищна стая — дълга, тясна, с нисък таван, с банки за репортьорите и срещу тях едно евтино дървено съоръжение — електрическият стол. От тавана над него се спускаше открита електрическа жица. Ужасът на стаята се криеше в нейната голота, в отсъствието на всякакъв драматизъм и това беше още по-зловещо, отколкото мрачният ешафод.
	Зад стола имаше дървена преграда. Зад нея откарваха жертвата непосредствено след екзекуцията и извършваха аутопсия.
	— В случай че столът не е свършил работата си докрай, тялото се обезглавява хирургически — каза лекарят и прибави, че след екзекуцията температурата на кръвта в мозъка е около 212° по Фаренхайт*. Излязохме от сградата за екзекуции замаяни.
	[* Около 100° по Целзий. — Бел.пр.]
	Франк се осведоми за Джим Ларкин и пазачът се съгласи да ни позволи да го видим; макар че това било против правилата, той щял да направи изключение. Ларкин беше в обущарската работилница и там ни посрещна; той беше красив мъж, висок около шест фута и четири инча*, с пронизващи сини очи, но с блага усмивка.
	[* Около 1,90 м. — Бел.пр.]
	Макар че беше доволен да се види с Франк, той беше нервен и смутен и бързаше да се върне обратно на масичката си. Дори уверенията на пазача не успяха да разсеят неудобството му.
	— Ако аз имам привилегията да се срещам с посетители в работно време, това ще подействува лошо върху духа на останалите затворници — каза той.
	Франк го попита как се отнасят с него и дали той би могъл да направи нещо за него. Ларкин каза, че се отнасяли с него доста прилично, но се безпокоял за жена си и семейството си в Ирландия, от които нямал писмо, откакто го затворили; Франк обеща да му помогне да установи връзка с тях. След като си тръгнахме, Франк ми каза, че се чувствува потиснат, когато такъв един жизнен човек като Джим Ларкин е принуден да се подчинява на затворническата дисциплина.
	Когато се върнах в Холивуд, отбих се да се видя с мама. Тя изглеждаше много весела и щастлива и знаеше всичко за триумфалното ми посещение в Лондон.
	— Какво мислиш за сина си и за всички тези глупости? — на шега я попитах аз.
	— Прекрасно е, но не предпочиташ ли да бъдеш такъв, какъвто си, вместо да живееш в този недействителен свят на театъра?
	— Ти ли ми казваш това? — изсмях се аз. — Та ти си виновна за тази недействителност.
	— Само ако беше поставил таланта си в служба на бога — продължи след малко тя, — помисли си за хилядите душѝ, които би могъл да спасиш.
	— Може би щях да спася душѝ, но не и да спестя пари — усмихнах се аз.
	На път за дома жената на моя импресарио, мисис Рийвс, която обожаваше мама, ми каза, че откакто съм отпътувал за чужбина, мама е била в отлично здраве и много рядко е изпадала в душевно разстройство. Тя била весела и щастлива и нямала никакво чувство за отговорност. На мисис Рийвс й правело удоволствие да посещава мама, тъй като тя била извънредно забавна и я карала да се залива от смях, разправяйки й анекдоти от миналото. Естествено имало случаи, когато проявявала упоритост. Мисис Рийвс ми разказа за деня, в който тя и медицинската сестра завели мама в търговския център на града, за да й пробват някои нови рокли. Мама внезапно взела да капризничи и не искала да слезе от колата:
	— Нека те да дойдат при мен — настоявала тя. — В Англия те идват при каляската ти.
	Тя най-сетне слязла. Обслужвала ги симпатична девойка, която им показала няколко топа плат; един от тях бил в жълто-кафяво и мисис Рийвс и сестрата го намерили за подходящ, но мама не можела да го търпи.
	И със съвсем изискан английски акцент тя казала:
	— Не, не този, цветът е лайнян. Покажете ми нещо по-весело.
	Изненаданата девойка, не вярвайки на ушите си, се подчинила.
	Мисис Рийвс ми разказа и за случая, когато завели мама в една ферма за отглеждане на камилски птици. Пазачът на фермата, вежлив и разговорлив човек, ги развел из люпилните.
	— Това яйце — казал той, вземайки едно от яйцата — ще се излюпи след една-две седмици.
	Но точно в този момент го повикали по телефона и той се извинил, като подал яйцето на сестрата. Веднага щом той изчезнал, мама изтръгнала яйцето от ръцете на сестрата и казала:
	— Върнете го на нещастната камилска птица! — и го хвърлила в курника, където то се счупило с трясък.
	Те бързо извели мама от фермата, преди да се върне пазачът.
	— Когато дните са слънчеви и горещи — каза мисис Рийвс, — тя настоява да ни купува на нас с шофьора фунийки сладолед. — Веднъж, като минавали бавно с колата край една шахта, от нея се показала главата на работник. Мама се навела от колата с намерение да подаде на човека своята фунийка сладолед, но я хвърлила право в лицето му.
	— Ето, синко, да ти стане малко по-хладно — казала тя и му махнала с ръка от колата.
	Макар че се опитвах да не я занимавам с моите лични работи, тя сякаш беше в течение на всичко. По време на семейните ми неприятности с втората ми жена веднъж, докато играехме на дама (между другото тя винаги печелеше), тя внезапно ми каза:
	— Защо не се отървеш от всички тези безпокойства? Иди на пътешествие в Ориента и се позабавлявай.
	Изненадах се и я попитах какво иска да каже.
	— Ами всички тези глупости в печата за частния ти живот — каза тя.
	— А ти какво знаеш за частния ми живот? — изсмях се аз.
	Тя вдигна рамене:
	— Ако не беше толкова стеснителен, бих могла да ти дам някой и друг съвет.
	От време на време тя правеше такива забележки и не казваше нищо повече.
	Мама често идваше в къщата ми в Бевърли Хилс, за да види децата ми Чарли и Сидни. Спомням се първото й посещение. Току-що бях построил къщата, която беше добре мебелирана и имаше много слуги: камериери, камериерки и др. Тя огледа стаята, после погледна през прозореца към Тихия океан, който се очертаваше в далечината на четири мили разстояние. Ние очаквахме нейната реакция.
	— Жалко е да се нарушава тишината — каза тя.
	Мама като че приемаше богатството и успеха ми за нещо естествено и нито веднъж не спомена за тях до деня, в който бяхме седнали сами на моравата; тя се възхищаваше от градината и от това, колко добре е поддържана.
	— Имаме двама градинари — казах й аз.
	Тя млъкна и ме погледна:
	— Трябва да си доста богат — каза ми тя.
	— Мамо, в момента имам състояние от пет милиона долара.
	Тя замислено кимна с глава:
	— Стига да можеш да запазиш здравето си и да им се радваш — беше единственото нещо, което каза.
	През следващите две години мама се радваше на добро здраве, но докато снимах филма _„Циркът“,_ получих съобщение, че е болна. Преди това тя бе изкарала атака в жлъчката, но се бе съвзела. Този път ме предупредиха, че възобновяването на болестта й е сериозно. Бяха я отвели в болницата „Глендейл“, но лекарите смятаха, че не би трябвало да се оперира поради лошото състояние на сърцето й.
	Когато отидох в болницата, тя се намираше в полусъзнание, тъй като й бяха дали някакво лекарство, за да облекчат болките й.
	— Мамо, аз съм, Чарли — прошепнах аз и нежно взех ръката й.
	Тя едва отвърна на ласката, стисна ми ръката, а после отвори очи. Искаше да седне, но беше прекалено слаба. Беше неспокойна и се оплакваше от болките си. Опитах се да я уверя, че всичко ще се оправи.
	— Може би — уморено каза тя, стисна отново ръката ми и се унесе.
	На следния ден в разгара на работата ми съобщиха, че е починала. Бях подготвен за това, тъй като лекарят ме беше предупредил. Прекъснах снимките, свалих грима си и заедно с моя асистент-режисьор Хари Крокър отидох в болницата.
	Хари остана да чака отвън, а аз влязох в стаята и седнах на един стол между прозореца и леглото. Пердетата бяха наполовина спуснати. Отвън слънчевата светлина беше непоносима, както и тишината в стаята. Седях и гледах дребната фигурка на леглото с вдигнато нагоре лице и затворени очи. Дори след смъртта в изражението й имаше тревога, сякаш се боеше, че я чакат нови терзания. Колко странно беше, че животът й трябваше да свърши тук, в околностите на Холивуд, с всичките негови абсурдни ценности — на седем хиляди мили от Ламбет, където бе покрусено сърцето й. И внезапно в главата ми нахлуха спомени за нейната борба през целия й живот, за страданията й, за смелостта й и за трагичния й, отишъл напразно живот… и се разплаках.
	Мина цял час, преди да се съвзема и да изляза от стаята. Хари Крокър още стоеше отвън и аз му се извиних, че съм го накарал да ме чака толкова дълго; естествено той ме разбра и ние се върнахме в къщи, без да разменим нито дума.
	По това време Сидни се намираше в Европа, беше болен и поради това не можа да присъствува на погребението. Синовете ми Чарли и Сидни бяха дошли заедно с майка си, но аз не ги видях. Попитаха ме дали искам да се направи кремация на тялото. Тази мисъл ме ужаси! Не, предпочитах тя да бъде заровена в зелената земя — и тя все още лежи там, в холивудското гробище.
	Не зная дали описах мама така, както тя заслужаваше. Но зная, че тя носеше своето бреме с усмивка. Нейните главни добродетели бяха добротата и състраданието. Макар че беше вярваща, тя обичаше грешниците и винаги се отъждествяваше с тях. В характера й нямаше и капчица грубост. Каквито и раблесовски изрази да използваше, от реторическа гледна точка те винаги бяха подходящи. И въпреки отвратителната мизерия, в която бяхме принудени да живеем, тя бе успяла да попречи на мен и Сидни да станем уличници и ни бе накарала да се чувствуваме не обикновен продукт на беднотията, а изключителни и забележителни личности. Когато скулпторката Клер Шеридан, предизвикала доста голяма сензация с книгата си „От Мейфеър до Москва“, дойде в Холивуд, Сам Голдуин даде в нейна чест вечеря, на която бях поканен и аз.
	Високата и красива Клер беше племенница на Уинстън Чърчил и съпруга на един пряк потомък на Ричърд Бринсли Шеридан*. Тя беше първата англичанка, посетила Русия след революцията, и там й бяха възложили да направи бюстовете на главните ръководители на болшевишката партия.
	[* Ричърд Шеридан (1751–1816) — английски оратор и драматург. — Бел.пр.]
	Макар книгата й да бе написана със симпатия към болшевиките, тя не предизвика особено негодувание — американците бяха само объркани, тъй като авторката беше английска аристократка. Приеха я в нюйоркското общество и тя изработи много бюстове на негови представители. Направи също така бюстовете на Бейърд Суоп, Бърнард Барух и др. Когато ме запознаха с нея, тя изнасяше лекции из цялата страна, винаги придружена от шестгодишния си син Дики. Оплака ми се, че в Съединените щати е трудно човек да изкарва прехраната си със скулптура.
	— Американците нямат нищо против това съпругите им да позират за бюстове — каза тя, но самите те не искат да позират, много са скромни.
	— Аз не съм скромен — казах.
	И така ние се споразумяхме тя да донесе глината си и инструментите си у дома и следобед аз й позирах до късно. Клер имаше способността да предизвиква разговор и аз започнах да парадирам с интелектуалните си способности. Малко преди бюстът да бъде завършен, аз го разгледах.
	— Това би могло да бъде главата на някакъв престъпник — казах аз.
	— Напротив — с престорена тържественост ми отвърна тя, — това е главата на един гений.
	Изсмях се и започнах да развивам теорията, че между гения и престъпника има нещо много общо, тъй като и двамата са крайни индивидуалисти.
	Тя ми каза, че откакто започнала да изнася лекции за Русия, имала чувството, че я държат настрана от обществото. Знаех, че Клер не е обикновен агитатор, нито политически фанатик.
	— Вие написахте една много интересна книга за Русия; това ви стига — казах аз. — Защо се появявате на политическата арена? Не може да не пострадате.
	— Изнасям лекции, за да си изкарвам прехраната — каза тя, — но хората не искат да чуят истината, а когато говоря спонтанно, мога да се ръководя само от истината. Освен това — весело прибави тя — аз обичам моите мили болшевики.
	— Моите мили болшевики — повторих аз и се засмях. Независимо от това имах чувството, че вътре в себе си Клер ясно и трезво разбираше своето положение; когато по-късно, през 1931 г., я срещнах отново, тя ни каза, че живеела в околностите на Тунис.
	— Но защо живеете там? — попитах аз.
	— По-евтино е — бързо каза тя. — В Лондон със скромните си приходи ще живея в две малки стаички в Блумсбъри, а в Тунис мога да имам къща и слуги, както и прекрасна градина за Дики.
	Дики умря на 19-годишна възраст — ужасен и трагичен удар, от който тя никога не успя да се съвземе. Стана католичка и известно време живя в манастир, обръщайки се към религията вероятно за утешение.
	Спомням си, че веднъж в Южна Франция на един надгробен паметник видях портретчето на усмихнато 14-годишно момиченце, под което беше издълбана една-единствена дума: „Pourquoi?“*.
	[* „Защо“ (фр.). — Бел.пр.]
	Сред ужаса на скръбта е излишно да се търси отговор. Това би довело само до фалшиво морализиране и страдание и все пак това не значи, че на този въпрос няма отговор. Не мога да повярвам, че нашето съществуване е безсмислено или случайно, както ни уверяват някои учени. Животът и смъртта са много решителни, много неумолими, за да бъдат случайни.
	Пътищата на живота и смъртта — геният, покосен в разцвета на силите си, световните сътресения, катаклизми и катастрофи — всичко това може да ни изглежда безполезно и безсмислено. Но самият факт, че такива неща стават, сочи за една твърдо определена цел, която нашият триизмерен мозък не може да разбере.
	Има философи, които твърдят, че всичко е материя в действие под една или друга форма и че във всяко съществуване нищо не може да бъде прибавено или отнето. Ако материята е действие, тя трябва да се ръководи от законите за причината и следствието. Ако приема това, тогава всяко действие е предопределено. Но ако това е така, нима самият факт, че почесвам носа си, не би бил също така предопределен, както и една падаща звезда? Котката се разхожда из къщата, листът пада от дървото, детето се спъва. Нима тези действия не датират от незапомнени времена? Не са ли те предопределени и няма ли да продължат до вечността? Ние знаем непосредствената причина, поради която пада листът и детето се спъва, но не можем да разберем кога е започнало това и кога ще свърши.
	Не съм религиозен в догматичния смисъл на думата. Моите възгледи приличат на възгледите на Мъколи, който писа, че същите религиозни аргументи са били обсъждани още през XVI век със същото философско проникновение, с което те се обсъждат и днес; но въпреки натрупаните знания и въпреки напредъка на науката нито един философ, било в миналото или понастоящем, не е привел нови факти за изясняването на този въпрос.
	Аз нито вярвам, нито не вярвам в нещо. Това, което ти предлага въображението, се приближава до истината толкова, колкото онова, което може да бъде доказано по математически път. Човек не може винаги да стигне до истината чрез разума; той ни затваря в една геометрична схема от мисли, за която са необходими и логика, и правдоподобност. В сънищата си ние виждаме мъртъвците и ги приемаме за живи, макар същевременно да знаем, че са умрели. Въпреки че този сън няма никакво разумно основание, нима той няма своя собствена правдоподобност? Има неща, които разумът не може да проумее. Как бихме могли да разберем какво означава една милиардна част от секундата — и все пак според математиката тя съществува.
	Колкото повече остарявам, толкова повече ме занимава въпросът за вярата. Ние живеем с нея повече, отколкото си мислим и постигаме чрез нея повече, отколкото съзнаваме. Според мен вярата е предвестник на всички наши идеи. Без вяра ние никога не бихме могли да развиваме хипотези и теории, никога не би съществувала наука или математика. Смятам, че вярата е едно продължение на разума. Тя е ключът, който отрича невъзможното. Да отхвърлиш вярата значи да отречеш самия себе си, да отречеш духа, който поражда всички твои творчески сили.
	Вярвам в неизвестното, във всичко, което не можем да разберем с нашия разум; вярвам, че онова, което не можем да разберем, е един прост факт, но в други измерения и че в неизвестното се крият безкрайни сили, които действуват в полза на доброто.


	В Холивуд продължавах да живея сам и да работя в собственото си студио, така че имах малко възможности да срещам хора от другите студия и да си създавам нови приятели. По отношение на контакта ми с обществото спасението ми бяха Дъглас и Мери.
	Откакто се бяха оженили, те бяха извънредно щастливи. Дъглас бе престроил старата си къща и я бе обзавел с привлекателни мебели, прибавяйки и няколко стаи за гости.
	Те живееха на широка нога и имаха отлична прислуга и отлична кухня, а Дъглас беше отличен домакин.
	В студиото той си беше обзавел разкошен апартамент с турска баня и плувен басейн. Там той водеше видните си гости, обядваше с тях в студиото, развеждаше ги да го разгледат, показваше им как се правят филми, после ги поканваше в парната баня или да поплуват в басейна. След това гостите се разполагаха в съблекалнята му, увити в халати подобно на римски сенатори.
	Малко странно беше да те представят на краля на Сиам точно когато си излязъл от потилнята и се готвиш да се хвърлиш в басейна. Всъщност в турската баня аз се запознах с много видни личности, включително и с херцог Алба, херцог Съдърленд, Остин Чембърлейн, Виенския маркиз, херцог Панаранда и много други. Когато снемеш от човека всичките му светски отличителни знаци, можеш да разбереш какво представлява той в действителност — и херцог Алба израсна много в очите ми.
	Винаги когато на Дъглас гостуваха подобни величия, той ме канеше, защото аз бях една от атракциите. Обикновено след турската баня отивахме в Пикфеър към осем часа вечерта, вечеряхме в осем и половина и след вечерята гледахме някой филм. Затова никога не успях да опозная по-интимно гостите му. Понякога обаче помагах на Фербанксови да си отдъхнат малко от прекомерния прилив на хора от обществото, като настанявах някои от гостите им у дома. Трябва обаче да си призная, че не бях такъв добър домакин като Фербанксови.
	Когато приемаха знаменитости, Дъглас и Мери бяха превъзходни. Те успяваха да се държат с тях приятелски и свойски, нещо, което за мен беше трудно. Естествено, когато между поканените имаше херцози, първата вечер непрекъснато се чуваше формалното обръщение „ваше височество“; но не минаваше много време и „ваше височество“ отстъпваше място на интимното „Джорджи“ или „Джими“.
	По време на вечерята често се появяваше кученцето мелез на Дъглас и той с лек и забавен маниер го караше да прави глупави малки номера, които предразполагаха присъствуващите и слагаха край на скования и официален характер на вечерята. Често поканените шепнешком правеха пред мен комплименти на Дъглас. „Такъв мил човек!“ — поверително ми шушнеха жените. Той наистина беше мил. Никой не би могъл да ги очарова повече, отколкото Дъглас.
	Но една вечер дойде и неговото Ватерло. По понятни причини не споменавам никакви имена, но гостите бяха от елита, много от тях с високи титли и Дъглас посвети цяла седмица, за да им достави удоволствие и да ги забавлява. Почетните гости бяха млада брачна двойка в медения си месец. За да им се достави удоволствие, беше направено всичко, което човек може да си въобрази. С частна яхта бе организирана риболовна експедиция до Каталайна, където Дъглас нареди да убият един юнец и да го хвърлят във водата, за да привлече рибата (те обаче не хванаха нищо); организира и частно родео* на терена на студиото. Но макар красивата, висока млада булка да се държеше любезно, тя беше извънредно резервирана и не се интересуваше почти от нищо.
	[* Характерно американско каубойско състезание; наградата получава този, който най-дълго се задържи на гърба на неопитомен и неоседлан бивол, пуснат на свобода на арената. — Бел.пр.]
	Всяка вечер Дъглас правеше всичко възможно да я развесели, но цялата му духовитост и живост не можеха да я изтръгнат от хладината й. На четвъртата вечер Дъглас ме отведе встрани:
	— Тя ме изненадва, не зная какво да говоря с нея — каза ми той, — така че тази вечер уредих ти да седнеш до нея. Казах й колко блестящ и забавен си — ехидно се усмихна той.
	След рекламата, която Дъглас ми беше направил, когато седях на масата, чувствувах се толкова удобно, колкото парашутист, преди да скочи. Реших обаче да бъда загадъчен. Когато взимах салфетката си от масата, аз се наведох към нея и й пошушнах:
	— Малко по-весело!
	Тя се обърна към мен, неразбрала точно какво съм й казал.
	— Малко по-весело! — с тайнствен тон повторих аз.
	Тя се изненада:
	— По-весело ли?
	— Да — отвърнах аз, като нагласих салфетката на коленете си и гледах право пред себе си.
	Тя мълча известно време, като ме разглеждаше:
	— А защо ми казвате това?
	Реших да рискувам:
	— Защото сте много тъжна — и преди тя да успее да ми отговори, продължих. — Знаете ли, в мен има циганска кръв и аз разбирам тези неща… В кой месец сте родена?
	— Април.
	— Разбира се, в зодията „Овен“! Трябваше да се досетя.
	Тя се оживи, а това много й приличаше.
	— Да се досетите за какво? — усмихнато попита тя.
	— През този месец вашата жизненост е на най-ниската си точка.
	Тя помисли за момент.
	— Колко е странно, че ми казвате това.
	— То е толкова просто, стига човек да има интуиция: в момента звездата ви е нещастна.
	— Това личи ли?
	— Може би за другите не.
	Тя се усмихна, замисли се за момент и с мечтателен тон ми каза:
	— Колко странно, че ми го казвате. Това наистина е вярно. Аз съм много потисната.
	— Това е най-лошият ви месец — съчувствено кимнах аз.
	— Толкова съм унила, чувствувам се безкрайно нещастна — продължи тя.
	— Мисля, че ви разбирам — казах аз, без да зная какво ще последва.
	— Само да можех да избягам… далеч от всичко и от всички… — тъжно продължи тя. — Ще правя каквото и да е, ще си намеря работа, ще стана статистка в киното, но това ще причини болка на всички, а те не го заслужават.
	Тя говореше в множествено число, но аз естествено знаех, че намеква за съпруга си. Започнах да се плаша, изоставих тайнствената си поза и се опитах да й дам сериозни съвети, които, разбира се, бяха банални.
	— Безполезно е да бягате; отговорностите винаги ще ви преследват — казах аз. — Животът е синоним на непрестанна жажда — никой никога не е доволен; затова не правете нищо необмислено, нищо, за което бихте съжалявала цял живот.
	— Вие навярно сте прав — тъжно каза тя. — Във всеки случай толкова ми олекна, че мога да разговарям с някой, който разбира.
	От време на време, разговаряйки с другите поканени, Дъглас поглеждаше към нас. Тя се обърна към него и му се усмихна.
	След вечерята Дъглас пак ме отведе встрани:
	— За какво по дяволите разговаряхте двамата? Имах чувството, че ще си изядете един на друг ушите!
	— О, за съвсем обикновени неща — самодоволно му отвърнах аз.


	XIX

	Договорът ми с „Фърст нашънъл“ беше към края си и аз с нетърпение очаквах изтичането му. Представителите на компанията се държаха с мен без уважение, без симпатии и бяха късогледи, затова исках да се отърва от тях. Нещо повече, разни идеи за дългометражни филми не ме оставяха на мира.
	Да довърша последните три филма ми се струваше непосилна задача. Работех върху _„Денят на заплатата“,_ филм в две части, и ми оставаше да направя за тях още само два филма. От следващата ми комедия — _„Пилигримът“,_ излезе дългометражен филм. Това означаваше неприятни преговори с „Фърст нешънъл“. Но, както веднъж каза за мен Сам Голдуин: „Чаплин не е бизнесмен — той само знае, че не може да приеме по-малко от онова, за което претендира.“ Преговорите приключиха задоволително. След феноменалния успех на _„Детето“_ срещнах малко съпротива срещу моите условия за _„Пилигримът“;_ компанията се съгласи филмът да се смята за два филма и ми даде гаранция от четиристотин хиляди долара, както и съответен процент от печалбите. Най-сетне бях свободен да отида при моите съдружници от „Юнайтед артистс“.
	По предложение на Дъглас и Мери „Честният Джо“, както наричахме Джоузеф Шенк, се присъедини към „Юнайтед артистс“ заедно с жена си Норма Телмидж, чиито филми щяха да бъдат разпространявани от нашата компания. Щяхме да изберем Джо за председател на компанията. Макар че Джо ми беше симпатичен, не смятах, че неговият принос ще бъде достатъчно ценен, за да оправдае един такъв пост. Жена му беше доста известна звезда, но нейните филми не носеха такива приходи, както филмите на Мери и Дъглас. Вече бяхме отказали да дадем на Адолф Зукор акции в нашата компания; защо тогава да даваме акции на Джо Шенк, който не беше толкова важна личност, колкото Зукор. Независимо от това ентусиазмът на Дъглас и Мери надделя и Джо стана председател на компанията „Юнайтед артистс“ с равен брой акции.
	Малко след това получих бързо писмо, с което ме канеха да присъствувам на едно събрание относно бъдещата дейност на „Юнайтед артистс“. След формалните и оптимистични бележки на нашия председател Мери се обърна към нас с тържествена реч. Тя каза, че е разтревожена от това, което става във филмовата промишленост — тя винаги беше разтревожена от нещо, — поради сливането на компаниите, собственици на кинотеатри, и че ако не вземем мерки да се противопоставим на тези ходове, бъдещето на „Юнайтед артистс“ ще бъде поставено в опасност.
	Тази декларация не ме обезпокои, тъй като аз вярвах, че качеството на нашите филми е достатъчно, за да се справим с всякаква конкуренция. Но нямаше как да убедя останалите присъствуващи. Джо Шенк със сериозен тон ни предупреди, че макар компанията в основата си да е солидна, би трябвало да подсигурим бъдещето си, като не поемаме сами всички рискове, а позволим и на други поне малко да участвуват в нашите печалби. Той се бил свързал с „Дилън Рийд & Сие“ от Уолстрийт и тази фирма била готова да ни даде четиридесет милиона долара срещу отпускане на акции от нашата компания и участие в нея. Аз откровено заявих, че се противопоставям на каквато и да било намеса на Уолстрийт в моята работа, и отново потвърдих, че дотогава, докато създаваме добри филми, няма защо да се опасяваме от сливанията на компаниите. Овладявайки раздразнението си, Джо заяви със спокоен и високомерен тон, че се опитвал да направи нещо полезно за компанията, от което би трябвало да се възползваме.
	Мери отново взе думата. Когато говореше по делови въпроси, тя не беше много приятна; обръщаше се към мен не пряко, а чрез другите и това ме караше да се чувствувам ужасен егоист. Тя превъзнесе до небето добродетелите на Джо, подчертавайки колко упорито бил работил той и какви трудности имал в усилията си да укрепи нашата компания.
	— Всички трябва да се опитаме да бъдем конструктивни — каза тя.
	Но аз бях непреклонен и поддържах, че не искам други хора да взимат участие в личните ми усилия, бях уверен в себе си и готов да вложа собствените си средства в тези усилия. Заседанието се превърна в разгорещена дискусия — повече разпаленост, отколкото дискусия, — но аз продължих да отстоявам позицията си и заявих, че ако останалите искат да продължават без мен, нека го направят; аз ще се оттегля от компанията. Това доведе до взаимни тържествени декларации за вярност, а Джо заяви, че той не искал да направи нищо, което би могло да наруши нашето приятелство или пък хармонията в нашата компания. По този начин въпросът за Уолстрийт не бе повдиган повече.


	Преди да започна да снимам първия си филм за „Юнайтед артистс“, имах намерение да направя от Една Първиънс звезда. Макар че между Една и мен вече не съществуваха никакви чувства, аз все още се интересувах от нейната кариера. Но когато погледнах обективно на Една, видях, че тя постепенно придобива маниерите на зряла жена и не би била подходяща за героиня в бъдещите ми филми. Освен това не исках да ограничавам идеите си и героите си в рамките на една обикновена трупа от комедианти, защото имах още неоформени, но смели идеи за създаването на дългометражни филмови комедии, за които бяха необходими артисти с по-широко амплоа.
	Месеци наред ме занимаваше мисълта да направя филм, наречен _„Жените от Троя“,_ с участието на Една, като сам напиша сценарий. Но колкото повече проучвания правехме, толкова по-ясно ставаше, че това ще бъде скъпа продукция, и поради това изоставихме цялата идея.
	След това започнах да мисля за други интересни жени, чийто образ Една би могла да превъплъти. Ами, разбира се, Жозефина! Фактът, че това щеше да наложи използването на облекла от оная епоха и че щеше да струва два пъти повече от _„Жените на Троя“,_ сега нямаше голямо значение. Бях се запалил.
	Започнахме обширни проучвания, прочетохме _„Спомените за Наполеон Бонапарт“_ от Буриен, както и мемоарите на камериера на Наполеон — Констан. Но колкото повече навлизахме в живота на Жозефина, толкова повече на пътя ни се изпречваше Наполеон. Аз бях така очарован от този ярък гений, че мисълта за един филм за Жозефина избледня, а ролята на Наполеон постепенно изпъкна като роля, която сам бих могъл да играя. Филмът щеше да бъде история на неговия поход в Италия: епопея за волята и смелостта на един млад, двадесет и шест годишен човек, който преодолява огромна съпротива и завистта на стари, опитни генерали. За съжаление ентусиазмът ми спадна и всичките ми намерения по отношение на Наполеон и Жозефина отидоха по дяволите.
	По това време на холивудската сцена се появи Пеги Хопкинс-Джоис, красавица, известна с многото си бракове; тя се появи окичена със скъпоценности и със сметка в банката от три милиона долара, събрани от петимата й съпрузи — поне така ми каза тя. Пеги произхождаше от скромно семейство; дъщеря на бръснар, тя беше станала гърла в ансамбъла на Зигфийлд и се беше омъжила подред за петима милионери. Макар че Пеги още беше красива, тя имаше малко уморен вид. Идваше направо от Париж, облечена в черно, защото неотдавна някакъв младеж се бил самоубил заради нея. В това привлекателно траурно облекло тя нахлу в Холивуд.
	На една интимна вечеря tête-à-tête тя ми довери, че мразела известността. „Не искам нищо друго, освен да се омъжа и да имам деца. По природа аз съм съвсем обикновена жена“ — каза тя, като оправяше гривните си с двадесеткаратови диаманти и изумруди, които стигнаха до лактите й. Когато искаше да се пошегува, Пеги ги наричаше „моите нашивки“.
	Разказа ми за един от своите съпрузи; в брачната нощ тя заключила вратата на спалнята си и отказала да го пусне, ако не пъхне под вратата чек от петстотин хиляди долара.
	— А той направи ли го? — попитах аз.
	— Да — сприхаво, но не без чувство за хумор отвърна тя. — Аз го инкасирах още рано сутринта, преди той да се е събудил. Но той беше глупак и пиеше много. Веднъж го ударих по главата с бутилка шампанско и го изпратих в болницата.
	— И така ли се разделихте? — попитах аз.
	— Не! — изсмя се тя. — Това, изглежда, му хареса и даже още повече полудя по мен.
	Томас Инс ни покани на своята яхта. Бяхме само тримата — Пеги, Том и аз, седяхме на масата в кабинета и пиехме шампанско. Беше вечер и близо до Пеги се намираше бутилка шампанско. С настъпването на нощта видях, че вниманието на Пеги се пренася от мен върху Том Инс. Тя започна да става неприятна и ми напомни, че би могла да използува бутилката срещу мен, така както я беше използвала срещу съпруга си.
	Макар че и аз бях пил малко шампанско, бях трезвен и спокойно й казах, че ако видя и най-малкия признак за такова намерение в красивата й главичка, ще я хвърля в морето. След тази случка аз отпаднах от нейния кръг и тя съсредоточи вниманието си върху Ървинг Талбърг от „Метро Голдуин Майер“. За известно време младият и неопитен Ървинг беше заслепен от нейната слава. В студиото на „Метро Голдуин Майер“ се носеха тревожни слухове за женитба, но треската му премина и от цялата история не излезе нищо.
	По време на нашето странно, макар и кратко приятелство Пеги ми разказа няколко анекдота за връзките си с известен френски издател. Това ме вдъхнови да напиша сценария _„Парижанката“,_ като предвиждах Една Първиънс за главната роля. Нямах намерение да играя в този филм, но го режисирах.
	Някои критици твърдяха, че в един ням филм е невъзможно да се изрази психология, че единствените изразни средства на този вид филми са конкретните действия — герои, които притискат героините, седнали на дънери, и пламенно им шепнат нещо, което стига чак до сливиците им; или пък размахване на столове, плесници и побоища. _„Парижанката“_ беше предизвикателство срещу тези твърдения. Намерението ми беше чрез умела игра да предам психологическа дълбочина. Така например Една играе ролята на demi-mondaine*; приятелката й влиза и й показва светско списание, в което се съобщава за женитбата на любовника на Една. Една с безразличен израз взема списанието, поглежда го, след това бързо го хвърля встрани и запалва цигара. Но публиката разбира, че това е удар за нея. След като усмихната се сбогува с приятелката си на вратата, тя бързо сграбчва списанието и прочита съобщението с драматична напрегнатост. Филмът беше изпъстрен с деликатни алюзии. В една от сцените в спалнята на Една камериерката издърпва чекмеджето на един скрин и на пода случайно пада мъжка яка — нещо, което разкрива връзките на Една с главния герой (чиято роля бе изпълнявана от Адолф Менжу).
	[* Момиче със съмнителна репутация, кокотка (фр.) — Бел.пр.]
	Филмът има голям успех сред познавачите на киното. Това беше първият ням филм, който съчетаваше иронията с психологията. Последваха други филми от същия род, включително и филмът на Ернст Любич _„Брачният кръг“,_ в който Менжу играеше почти същата роля.
	Адолф Менжу изведнъж стана звезда, но Една не направи особено впечатление. Независимо от това тя получи предложение за десет хиляди долара за петседмична работа да снеме някакъв филм в Италия и поиска моя съвет, дали да приеме. Естествено аз я поощрих, но Една като че ли не искаше да скъса напълно връзките си с компанията. Поради това я посъветвах да приеме предложението, а ако няма успех във филма, да се върне и да продължи да работи при мен, като междувременно ще е спечелила десет хиляди долара. Една игра в този филм, но той нямаше никакъв успех и тя се върна в нашата компания.
	Преди да завърша _„Парижанката“,_ Пола Негри направи своя дебют в Америка по типичен холивудски маниер. Рекламният отдел на компанията „Парамаунт“ дори надхвърли обичайните си идиотски ексцеси. Сред атмосферата на измислени сцени на завист и на кавги около Глория Суонсън и Пола беше вдигнат голям шум. В заглавията се съобщаваше: „Негри иска гримьорната на Суонсън“, „Глория Суонсън отказва да се срещне с Пола Негри“, „Негри се съгласява да приеме Суонсън“ — печатът продължаваше в този дух до втръсване.
	Нито Глория, нито Пола можеха да бъдат упреквани за тези измислени истории. Всъщност от самото начало те станаха много добри приятелки. Но този изопачен „котешки“ подход към техните отношения беше манна за рекламния отдел. В чест на Пола биха давани коктейли и приеми. По време на този нагласен фестивал аз се срещнах с Пола на един симфоничен концерт в „Холивуд Боул“. Тя седеше в съседната ложа заедно със свитата си от рекламни агенти и директори на „Парамаунт“.
	— Чарли-и-и! Защо не ми се обадихте? Никога досега не сте ми се обаждали. Не знаете ли, че съм дошла чак от Германия, за да ви видя?
	Бях поласкан, макар че ми беше трудно да повярвам на последната й забележка, тъй като се бяхме виждали само веднъж в Берлин, и то за двадесет минути.
	— Много сте жесток, Чарл-и-и, че не ми се обадихте по телефона. Толкова дълго чаках да ми позвъните. Къде работите? Дайте ми номера си и аз ще ви се обадя — каза тя.
	Бях малко скептичен по отношение на цялото това изявление, но вниманието от страна на красивата Пола оказа своето въздействие върху мен. След няколко дни бях поканен на един прием в къщата, която бе наела в Бевърли Хилс. Дори за мащабите на Холивуд приемът беше превъзходен и въпреки присъствието на други звезди мъже тя посвети главното си внимание на мен. Това ми достави удоволствие независимо дали беше искрена, или не. Тази вечер сложи началото на нашите екзотични връзки. Седмици наред ни виждаха заедно на публични места и това естествено беше добре дошло за журналистите. Не мина много време и се появиха заглавия: „Пола сгодена за Чарли.“ Това извънредно много обезпокои Пола и тя каза, че аз би трябвало да направя някаква декларация.
	— Дамата би следвало да направи декларация — отвърнах аз.
	— А какво да им кажа?
	Вдигнах неангажиращо рамене.
	На следния ден получих бележка, в която се казваше, че мис Негри не можела да ме види, без да се дават каквито и да било обяснения. Но същата вечер камериерката й като обезумяла позвъни по телефона да ми каже, че господарката й била много болна и пита дали не бих могъл веднага да отида при нея. Когато пристигнах, разплаканото момиче ме въведе в гостната, в която господарката й Пола се бе излегнала на едно канапе със затворени очи. Когато ги отвори, тя изпъшка: „Ти си жесток!“ И аз трябваше да играя ролята на Казанова.
	Един-два дни по-късно директорът на студията на „Парамаунт“ Чарли Хайтън ми се обади по телефона:
	— Чарли, създавате ни много грижи. Бих искал да поговорим с вас.
	— Защо не, елате в къщи — казах аз.
	Той дойде. Беше почти полунощ, когато пристигна. Хайтън, едър, скучен човек, който по-скоро би се чувствувал у дома си в някакъв склад за продажба на стоки на едро, седна и без всякакви предварителни уговорки започна:
	— Чарли, всички тези слухове в печата разболяват Пола. Защо не направите някакво изявление и ги спрете?
	След като се обърна към мен така прямо, аз го погледнах право в очите и го запитах:
	— Какво искате да заявя?
	Той се опита да прикрие неудобството си, като се престори на смел:
	— Вие я обичате, нали?
	— Това си е чисто моя работа — отвърнах аз.
	— Но ние сме вложили милиони в тази жена! А тази реклама й вреди. — Той млъкна за момент. — Чарли, ако наистина я обичате, защо не се ожените за нея?
	В момента тази ужасна обида не ми се стори никак смешна:
	— Много грешите, ако смятате, че ще се оженя за някоя си само и само да запазя капиталовложенията на „Парамаунт“.
	— Тогава не се срещайте повече с нея — каза той.
	— Това зависи от Пола — отвърнах аз.
	Последвалият разговор завърши със суха подигравателна забележка от моя страна, че тъй като нямам акции в компанията „Парамаунт“, не виждам защо би трябвало да се женя за Пола. По този начин връзките ми с нея приключиха така внезапно, както бяха започнали. Тя въобще не ми се обади повече.
	По време на тази бурна авантюра с Пола в студиото пристигна една млада мексиканка; тя беше изминала пеша целия път от Мексико Сити до Холивуд, за да се запознае с Чарли Чаплин. Понеже много пъти бях срещал побъркани хора, казах на моя импресарио „да се отърве от нея по деликатен начин“.
	Бях забравил за този случай, докато не ми се обадиха по телефона от къщи да ми кажат, че девойката седяла на стълбите пред входната врата. Настръхнаха ми косите. Наредих на иконома да отпрати момичето и му казах, че ще чакам в студиото, докато ми се обадят, че всичко е наред. След десет минути ми съобщиха, че си била отишла.
	Същата вечер в къщи бяха на вечеря Пола, д-р Рейналдс и жена му и аз им разказах за случката. Отворихме входната врата и се огледахме наоколо да се уверим, че девойката не се е върнала. Но насред вечерята камердинерът нахлу в стаята бял като платно: „Тя е горе, във вашето легло!“ Каза, че отишъл да приготви леглото ми и я открил в него облечена в моята пижама.
	Чудех се какво да правя.
	— Ще отида да я видя — каза д-р Рейналдс, стана от масата и избърза нагоре по стълбите. Ние останахме да чакаме развоя на събитията. След малко той се върна.
	— Имах дълъг разговор с нея — каза той. Тя е млада и симпатична и говори доста интелигентно. Попитах я какво прави в леглото ти. „Искам да се запозная с мистър Чаплин“ — каза тя. „Знаете ли — казах й аз, — че вашето поведение може да бъде изтълкувано като ненормално и че могат дори да ви пратят в лудница?“ Тя не се смути ни най-малко. „Аз не съм побъркана“ — каза тя. „Просто съм почитателка на изкуството на мистър Чаплин и съм дошла чак от Мексико, за да се запозная с него.“ Казах й, че ще е най-добре да свали пижамата ти, да се облече и веднага да си тръгне, защото иначе ще повикаме полицията.
	— Бих искала да видя това момиче — с безгрижен тон каза Пола. — Нека я доведат долу в приемната.
	Аз възразих, защото имах чувството, че това ще бъде неудобно за всички присъствуващи. Все пак девойката влезе в стаята с голяма самоувереност. Рейналдс беше прав: тя беше млада и привлекателна. Каза ми, че цял ден висяла пред вратите на студиото. Предложихме й вечеря, но тя прие само чаша мляко.
	Докато тя пиеше млякото, Пола я обсипваше с въпроси:
	— Влюбена ли сте в мистър Чаплин? (Аз сбърчих вежди.)
	Момичето се изсмя:
	— Влюбена ли? О, не, аз само се възхищавам от него, защото той е голям артист.
	— А виждали ли сте някои от моите филми? — продължи Пола.
	— О, да — безразлично каза девойката.
	— И какво мислите за тях?
	— Много са добри, но вие не сте чак толкова голяма артистка, колкото мистър Чаплин.
	Интересно беше да се наблюдава изразът на лицето на Пола.
	Предупредих девойката, че нейното държане би могло да бъде изтълкувано погрешно, и след това я попитах дали има средства да се върне в Мексико Сити. Тя ми каза, че имала, и след като Рейналдс й даде още няколко съвета, тя си отиде.
	Но на обед на следния ден икономът отново се втурна в стаята и ми каза, че тя лежала насред пътя и се била отровила. Без да вдигаме повече шум, ние се обадихме на полицията и я отведоха с линейка.
	На другия ден вестниците говореха само за нея; имаше нейни снимки, седнала на леглото в болницата. Бяха й промили стомаха и сега тя приемаше журналистите. Заявила им, че не е поглъщала никаква отрова, а само искала да привлече вниманието върху себе си, че не била влюбена в Чарли Чаплин и била дошла в Холивуд да се опита да стане киноартистка.
	След като излезе от болницата, я поставиха под покровителството на „Благотворителната лига“, която ми писа мило писмо и ме попита дали бих бил така добър да помогна за връщането й в Мексико Сити. „Тя е безобидна и не е лоша девойка“ — писаха ми те; и така ние платихме билета й.


	Сега вече бях свободен да направя първата си комедия за „Юнайтед артистс“ и много исках тя да надмине успеха на _„Детето“._ Седмици наред се мъчех, мислех, размишлявах, търсейки някаква идея. Не преставах да си повтарям: „Следващият ми филм трябва да бъде епопея! Най-великият от всички!“ Но нищо не излизаше. Една неделна сутрин обаче, когато прекарвах уикенда си у Фербанксови, след закуска седяхме с Дъглас и гледахме стереоскопични снимки. Някои от снимките бяха от Аляска и Клондайк; една от тях беше изглед на Чилкутския проход, по чиито заледени склонове се катереше дълга върволица от златотърсачи; на гърба на снимката се описваха премеждията и трудностите, които те преодоляваха при прекосяването му. Това е прекрасна тема, достатъчна да възбуди въображението ми — помислих си аз. Веднага започнаха да се раждат идеи и комедийни положения, набелязаха се контурите на сюжета.
	Парадоксалното при създаването на една комедия е, че трагичното стимулира чувството за комичното, тъй като според мен комичното е предизвикателство към съдбата; ние трябва да се смеем на нашата безпомощност пред силите на природата — иначе ще се побъркаме. Четох една книга за групата преселници, водена от Донър, която на път за Калифорния сбъркала пътя и била откъсната сред снеговете в планините Сиера Невада. От сто и шестдесет пионери останали живи само осемнадесет, а повечето от другите загинали от глад и студ. Някои от тях станали канибали и започнали да ядат труповете на своите другари, други изпекли мокасините си, за да облекчат глада си. Тази ужасна трагедия ми даде идея за една от най-смешните сцени на филма. Умирайки от глад, аз сварявам обувката си и я изяждам, като смуча гвоздеите, сякаш са костите на охранен петел, а след това изяждам и връзките на обувките си, като че ли са макарони. В делириума, причинен от глада, приятелят ми е убеден, че аз съм пиле, и иска да ме изяде.
	В продължение на шест месеца разработих цяла поредица от комични епизоди и започнах да снимам без сценарий, с чувството, че от комедийните ситуации и от играта ще се породи някакъв сюжет. Естествено много пъти попадах в задънена улица и много забавни епизоди бяха отхвърлени. Един от тях беше любовна сцена с една ескимоска, която учи скитника да се целува по ескимоски с търкане на носовете. Когато тръгва да търси злато, той страстно търка носа си в нейния за довиждане. Отдалечавайки се от нея, той пипва носа си със средния си пръст и й изпраща една последна страстна целувка, след това скрито избърсва пръста в панталоните си, тъй като е малко хремав. Но частта за ескимоската беше изрязана, тъй като не беше в тон с по-важната линия на момичето от дансингхола.
	По време на снимането на филма _„Треска за злато“_ аз се ожених за втори път. Тъй като имам двама големи синове, които много обичам, няма да се впускам в подробности. Бяхме женени в продължение на две години и аз направих всичко възможно нашият брак да бъде сполучлив, но той беше безнадежден и завърши с много огорчения.
	Премиерата на _„Треска за злато“_ се състоя в кинотеатъра „Стренд“ в Ню Йорк и аз присъствувах на нея. От самото начало на филма — когато аз безгрижно вървях по пътека край пропаст, без да забелязвам, че по следите ми върви мечка — публиката започна да крещи и да ръкопляска. До края на филма смехът бе прекъсван от откъслечни аплодисменти. Търговският директор на „Юнайтед артистс“ Хайръм Ейбрамс по-късно дойде и ме прегърна:
	— Чарли, гарантирам ти, че филмът ще донесе брутен приход от поне шест милиона долара!
	Той се оказа прав!
	След премиерата се почувствувах зле. Бях отседнал в хотел „Риц“ и не можех да дишам, затова разтревожен се обадих на един приятел.
	— Умирам — задъхано казах аз, — повикайте адвоката ми!
	— Адвокат ли? Ти имаш нужда от лекар — обезпокоено каза той.
	— Не, не, адвоката ми. Искам да направя завещанието си.
	Изплашен и разтревожен, приятелят ми повика и двамата, но тъй като адвокатът ми се намираше в Европа, пристигна само лекарят.
	След повърхностен преглед той не намери нищо сериозно освен една нервна криза.
	— Това е от горещината — каза той. — Махнете се от Ню Йорк и идете на брега на океана, където ще бъдете на спокойствие и ще подишате малко морски въздух.
	Не мина половин час и мен ме изпратиха на Брайтън бийч. По пътя плаках без никаква причина. В хотела успях да си осигуря стая с изглед към океана и седях до прозореца, като вдишвах дълбоко морския въздух. Но скоро пред хотела се събра тълпа: „Здравей, Чарли!“ „Браво, Чарли!“ — наложи се да се отдръпна, за да не ме виждат.
	Внезапно чух вик, наподобяващ лаенето на куче. Давеше се някакъв човек. Спасителите го извадиха точно под моя прозорец и му дадоха бърза помощ, но беше много късно; той вече беше мъртъв. Линейката едва го бе отнесла, когато излая друг. Общо на брега извадиха трима удавници; останалите двама спасиха. Но състоянието ми още повече се влоши и аз реших да се върна в Ню Йорк. Два дни по-късно се почувствувах достатъчно добре, за да се върна в Калифорния.


	XX

	Когато се върнах в Бевърли Хилз, един приятел ме покани в дома си да ме запознае с Гъртруд Стайн*. Когато пристигнах, мис Стайн седеше в едно кресло в средата на гостната, облечена в кафяво, с бяла дантелена якичка, сложила ръце върху скута си. Не зная защо, но тя ми напомняше портрета на мадам Рулен от Ван Гог, само че вместо червеникава коса с кок Гъртруд имаше късо подстригани кафяви коси.
	[* Гъртруд Стайн (1874–1946) — американска писателка, оказала значително влияние върху западната литература в периода след Първата световна война. — Бел.пр.]
	Гостите стояха в полукръг около нея на почтително разстояние. Една „придворна дама“ пошушна нещо на Гъртруд, след това се приближи към мен:
	— Мис Гъртруд Стайн би искала да се запознае с вас.
	Аз бързо се приближих до нея. В момента нямаше почти никаква възможност да разговаряме, защото пристигаха други гости, които чакаха да й бъдат представени.
	На обед домакинята ме постави до нея и от дума на дума стигнахме до темата изкуство. Мисля, че това стана, когато аз изразих възторга си от гледката, която се разкриваше от прозореца на столовата. Но Гъртруд прояви малко ентусиазъм.
	— Природата — каза тя — е обикновена; подражанието е по-интересно.
	Тя започна да развива тезата си, като заяви, че имитацията на мрамор е по-красива от истинския и че един залез на Търнър* е по-красив от каквото и да е истинско небе. Макар тези твърдения да бяха доста парадоксални, аз от учтивост се съгласих с нея.
	[* Уилям Търнър (1775–1851) — английски пейзажист, предшественик на импресионизма. — Бел.пр.]
	След това тя започна да теоретизира върху киносюжетите:
	— Всички те са много изтъркани, усложнени и измислени. — Искала да ме гледа във филм, в който просто вървя по улицата, завивам покрай един ъгъл, после зад втори, после зад трети.
	Мислех си да й кажа, че това е само парафраза на нейната мистична формула „Розата е роза е роза“, но нещо инстинктивно ме спря.
	Обедът беше сервиран върху красива покривка от белгийска дантела, която предизвика много комплименти от страна на гостите. По време на разговорите ни сервираха кафе в много неустойчиви чашки със златни орнаменти и моята бе поставена твърде близко до ръкава ми, така че, когато леко отместих ръката си, разлях кафето върху покривката. Страшно се сконфузих! Още не бях престанал да се извинявам на домакинята, и Гъртруд направи точно същото — и тя разля кафето си. Изпитах вътрешно облекчение, защото вече не бях сам в такова неудобно положение. Но това ни най-малко не смути Гъртруд.
	— Нищо, нищо — каза тя, — не се разля върху роклята ми.
	Джон Мейсфийлд посети студиото; той беше висок, красив и тих човек, мил и отзивчив. Не зная защо тези му качества ме направиха извънредно стеснителен. За щастие току-що бях прочел поемата му _„Вдовицата от глухата уличка“,_ от която се възхищавах, затова не бях съвсем ням, а цитирах някои от моите любими редове от нея:

	Стояха пред вратите на затвора
	камбаната да видят, люшната напред-назад.
	Очакваха, тъй както чакат всички празни хора,
	възбуда от отровата на чужди ад.

	По време на снимките на _„Треска за злато“_ по телефона ми се обади Елинър Глин: „Драги Чарли, трябва да се запознаеш с Мериън Дейвис; тя е много мил човек и ще бъде очарована да се срещне с тебе. Ще можеш ли да вечеряш с нас в хотел «Амбасадор», а после да отидем заедно в Пасадина, за да гледаме филма ти _«Безделническата класа»_?“
	Никога не бях срещал Мериън, но бях виждал ексцентричните реклами за нея. Имаше ги във всички Хърстови вестници и списания и ти се набиваха в очите до втръсване. Всичко това беше толкова прекалено, че името Мериън Дейвис стана предмет на много анекдоти. Така например, когато някой показал на Беатрис Лили гирляндите от светлини на Лос Анжелос, тя забелязала: „Чудни са! Предполагам, че по-късно те всички се сливат и изписват името «Мериън Дейвис»!“ Човек не можеше да разгърне списание или вестник на Хърст, без да попадне на огромна снимка на Мериън. Това само караше публиката да се държи настрана от кинотеатрите.
	Но една вечер у Фербанксови прожектираха филма _„Когато процъфтяваше рицарството“,_ в който играеше Мериън Дейвис. За моя голяма изненада тя беше доста добра актриса, очарователна и съблазнителна и би била звезда и без опустошителната реклама на Хърст. На вечерята у Елинор Глин я намерих непосредствена и обаятелна и това беше началото на едно голямо приятелство.
	Връзката между Хърст и Мериън се беше превърнала в легенда не само в Съединените щати, но и за целия свят. Тя трая повече от тридесет години, до самата му смърт.
	Ако ме запитат коя личност в моя живот ми е направила най-силно впечатление, бих отвърнал — Уилям Рендолф Хърст. Ще добавя, че това впечатление невинаги е било приятно, макар той да имаше похвални качества. Очароваха ме загадката на неговата личност, момчешкият му характер, проницателността му, добротата му, бруталността му, огромната му власт и богатство и най-вече непрестореното му държане. От гледна точка на материалните ценности той беше най-свободният човек, когото някога съм срещал. Империята на неговия бизнес беше баснословна и разнообразна и се състоеше от стотици публикации, големи капиталовложения в недвижима собственост в Ню Йорк, мини и обширни земи в Мексико. Секретарят му ми каза, че предприятията на Хърст се оценявали на четиристотин милиона долара — много пари за онова време.
	За Хърст съществуват противоречиви мнения. Някои твърдят, че той бил искрен американски патриот, други — че бил опортюнист, който не се интересувал от нищо друго освен от тиража на вестниците си и от увеличаване на богатството си. Като млад той е бил авантюрист и либерал. Но касата на неговите родители винаги му е била подръка. Разправят, че финансистът Ръсъл Сейдж срещнал веднъж майката на Хърст, Фийби Хърст, на Петото авеню:
	— Ако синът ви продължи да напада Уолстрийт — казал й той, — вестникът му ще губи по един милион долара годишно.
	— При това темпо, мистър Сейдж — отвърнала майката — той може да издържи още осемдесет години.
	Първия път, когато срещнах Хърст, извърших една faux pas*. Редакторът и издателят на _„Варайъти“_ Сайм Силвърман ме заведе на обед в апартамента на Хърст на Ривърсайд драйв. Това беше типично богаташко жилище, два апартамента, слети в един, с картини от известни майстори, високи тавани, облицовка от махагон по стените и вградени витрини с порцеланови изделия. След като ме представиха на семейството Хърст, ние седнахме на масата.
	[* Погрешна стъпка, нетактичност (фр). — Бел.пр.]
	Мисис Хърст беше привлекателна жена със сърдечни обноски, които ви предразполагаха. Хърст гледаше с широко отворени очи и ме оставяше аз да водя разговора.
	— За пръв път ви видях, мистър Хърст, в ресторанта „Бо-з-ар“ — казах аз. — Бяхте с две дами. Един мой приятел ми каза, че сте вие.
	Усетих, че под масата някой ме настъпва по крака. Разбрах, че това е Сайм Силвърман.
	— О! — каза Хърст с подигравателно изражение на лицето.
	Аз започнах да заеквам:
	— Ако не сте били вие, то е бил някой, който много ви прилича, разбира се, приятелят ми не беше съвсем сигурен — наивно прибавих аз.
	— Много е удобно човек да има двойник — каза Хърст и в очите му проблеснаха пламъчета.
	— Да — изсмях се аз, може би малко по-шумно, отколкото трябваше.
	Мисиз Хърст ми дойде на помощ:
	— Това наистина е много удобно — усмихнато каза тя.
	Всичко обаче се размина леко и мисля, че обедът мина много добре.
	Мериън Дейвис дойде в Холивуд, за да играе във филмите на компанията „Космополитън продъкшънз“, собственост на Хърст. Тя нае къща в Бевърли Хилз, а Хърст преведе сто и осемдесетфутовата си яхта през Панамския канал в калифорнийски води. От този момент филмовите среди в Калифорния започнаха да живеят като в „Хиляда и една нощ“. Два-три пъти седмично Мериън даваше изумителни вечери, на които понякога присъствуваха стотина поканени — смесица от актьори, актриси, сенатори, играчи на поло, водевилни актьори, кралски особи, както и помощници и редактори на Хърст. На тези вечери цареше странна атмосфера на напрежение и лекомислие, защото никой не можеше да предвиди капризното настроение на всемогъщия Хърст, което беше барометър за това, дали вечерта ще премине добре, или не.
	Спомням си една случка на една вечеря, която Мериън даде в наетата от нея къща. Около петдесетина гости стояхме прави, а Хърст седеше мрачен в едно кресло с високо облегало, заобиколен от редакционните си сътрудници. Мериън, в рокля à la мадам Рекамие, се беше изтегнала върху един диван и сияеше от красота, но се умълчаваше все повече и повече, докато Хърст продължаваше да се занимава със своите делови въпроси. Внезапно тя възмутено извика:
	— Ей, вие там!
	Хърст вдигна очи:
	— Към мен ли се обръщате? — попита той.
	— Да, към вас! Елате тук! — отвърна тя, втренчила в него големите си сини очи.
	Помощниците му се отстраниха и присъствуващите притихнаха.
	Хърст продължи да седи като сфинкс; очите му се свиха, той се навъси още повече и стисна устни, докато те се превърнаха в тънка линия, затропа нервно с пръсти по облегалките на своя стол, приличен на трон; не беше решил дали да се разгневи, или не. Искаше ми се да си взема шапката и да си отида. Но той изведнъж се вдигна от стола.
	— Смятам, че ще трябва да отида — каза той и овладявайки се, непохватно се приближи до нея. — Е, и какво иска уважаемата дама?
	— Занимавайте се с вашия бизнес в бюрото си, а не в моя дом — надменно каза Мериън. — Гостите ми нямат нищо за пиене, затова побързайте да им осигурите напитки.
	— Добре, добре — каза той, повлече се като клоун към кухнята и всички се усмихнаха с облекчение.
	Веднъж, когато пътувах по спешна работа с влака от Лос Анжелос за Ню Йорк, получих телеграма от Хърст, с която ме канеше да отида с него в Мексико. Отговорих му телеграфически, че съжалявам, но в Ню Йорк имам работа. В Канзас Сити обаче ме посрещнаха двама представители на Хърст: „Дошли сме да ви отвлечем от влака“ — усмихнато ми казаха те и ми обясниха, че нюйоркските адвокати на мистър Хърст щели да се погрижат за работата ми там. Но аз не се съгласих да тръгна с тях.
	Никога не съм срещал човек, който да хвърля наляво и надясно пари с такова безразличие, както Хърст. Рокфелер чувствуваше моралната тежест на парите, Пиърпонт Морган беше проникнат от властта, която парите олицетворяваха, но Хърст харчеше милиони така безгрижно, като че ли това му бяха джобните пари за седмицата.
	Крайбрежната къща, която Хърст подари на Мериън в Санта Моника, представляваше дворец, построен — и това беше символично — върху пясъка от специално доведени италиански майстори; това беше триетажна сграда в джорджиански стил, дълга триста фута, със седемдесет стаи, бална зала и столова с позлатени украшения. Навсякъде висяха картини от Рейналдс*1, Лорънс*2 и други художници — някои от картините бяха репродукции. В обширната библиотека, облицована с орехов фурнир, при натискането на едно копче част от пода се издигаше и се превръщаше в киноекран.
	[*1 Сър Джошуа Рейналдс (1723–1792) — англ. художник портретист. — Бел.пр.]
	[*2 Сър Томас Лорънс (1769–1830) — англ. художник портретист. — Бел.пр.]
	В столовата на Мериън спокойно можеха да седнат петдесет гости. Редица великолепни апартаменти позволяваха да се настанят поне двадесет души. В затворената градина с изглед към океана се намираше басейн, облицован с италиански мрамор и дълъг над сто фута, в средата с венециански мраморен мост. До басейна имаше бар с малък дансинг.
	Властите в Санта Моника искаха да построят пристанище за малки корабчета и яхти — проект, поддържан от в._„Таймс“_ в Лос Анжелос. Тъй като самият аз притежавах малка яхта, идеята ми се стори добра и една сутрин на закуска казах това на Хърст.
	— Цялата околност ще се деморализира, ако всевъзможни моряци вземат да надзъртат през прозорците, сякаш това тук е някакъв вертеп! — възмутено каза той.
	По въпроса не беше казана повече нито дума.
	Хърст беше забележително непосредствен човек. Когато се намираше в настроение, той танцуваше любимия си чарлстон с очарователна несръчност, без да го е грижа какво ще мислят хората за него. У него нямаше никаква поза и той се ръководеше само от онова, което го интересуваше. Създаваше ми впечатление на отегчителен човек — той може би наистина беше отегчителен, но не правеше никакви усилия да изглежда друг. Много хора смятаха, че ежедневните уводни статии, подписвани от Хърст, се пишат от Артър Бризбейн, но самият Бризбейн ми каза, че Хърст бил най-блестящият автор на уводни статии в страната.
	Понякога той се държеше съвсем по детски и лесно се засягаше. Спомням си, че една вечер, когато си избирахме партньори, за да играем на шаради, той се оплака, че не сме го включили в играта.
	— Добре — на шега каза Джон Гилбърт, — двамата с вас ще изиграем самостоятелно една шарада с думата „кутийка за хапчета“ — аз ще бъда кутийката, а вие можете да бъдете хапчето*.
	[* На английски думата „pill“ — хапче, значи още и неизбежно зло, неприятен човек. — Бел.пр.]
	На Хърст му стана криво.
	— Не искам да играя на вашите глупави шаради — раздразнено каза той и излезе от стаята, като тръшна вратата зад себе си.
	Ранчото на Хърст в Сен Симиън, разположено на площ от четиристотин хиляди акра*, се проточваше на тридесет мили край брега на Тихия океан. Жилищните сгради бяха разположени върху плато, прилично на цитадела, на петстотин фута над морското равнище и на четири мили от океана. Главният замък беше изграден от камъните на няколко замъка, пренесени от Европа в сандъци. Фасадата приличаше на съчетание от катедралата в Реймс и гигантска швейцарска планинска хижа. Около замъка като форпостове имаше пет вили в италиански стил, разположени по краищата на платото; във всяка от тях можеха да бъдат настанени по шест души. Те бяха мебелирани в италиански стил с барокови тавани, от които усмихнати ви гледаха изрязани от дърво серафими и херувими. В главния замък имаше място за още тридесет гости. В залата за приеми, дълга около деветдесет и широка около петдесет фута, висяха гоблени, някои от тях оригинални, други имитации. Сред тази баронска атмосфера във всеки ъгъл на салона имаше маси за табла и за електрически билярд. Столовата беше миниатюрно копие на кораба на Уестминстърското абатство и в нея спокойно можеха да се настанят осемдесет души. Прислугата броеше шестдесет души.
	[* Около сто и шестдесет хиляди хектара. — Бел.пр.]
	Близо до замъка имаше зоологическа градина с лъвове, тигри, мечки, маймуни, орангутани, птици и влечуги. От входната врата на имението до замъка водеше път, дълъг пет мили, край който бяха поставени табелки: „Животните имат предимство“. Човек трябваше да чака в колата си, докато двойка камилски птици решат да се махнат от пътя. Овци, елени, северни елени и бизони скитаха из имението на стада и забавяха придвижването ти.
	Коли посрещаха гостите на железопътната гара, а за онези, които пристигаха със самолет, имаше частно летище. Ако пристигнеше следобед, отвеждаха те в апартамента и ти съобщаваха, че вечерята е в осем часа и че в седем и половина в големия салон ще бъдат поднесени коктейли.
	Развлеченията бяха плуване, езда, тенис и всевъзможни игри или пък посещение в зоологическата градина. Хърст беше въвел строгото правило никому да не се сервират коктейли преди шест часа вечерта. Но Мериън събираше своите приятели в апартамента си и тайно им приготвяше коктейли.
	Вечерите бяха внушителни; менюто приличаше на меню от банкетите на Чарлз I*. Имаше дивеч според сезона: фазан, дива патица, яребица, елен. Но сред целия този разкош ни даваха книжни салфетки; гостите получаваха ленени салфетки само когато там беше мисис Хърст.
	[* Чарлз I (1566–1625) — крал на Шотландия, а после на Англия. — Бел.пр.]
	Мисис Хърст идваше в Сен Симиън всяка година, но това не предизвикваше никакъв конфликт. Съвместното съществуване на Мериън и мисис Хърст беше взаимно прието: когато наближаваше денят на пристигането на мисис Хърст, Мериън и всички останали дискретно напускахме замъка или пък се връщахме в къщата на Мериън в Санта Моника. Познавах Милисънт Хърст от 1916 г. и бяхме много добри приятели, затова имах достъп и до двете жилища. Когато се настанеше в ранчото със своите приятели от висшето общество в Сан Франциско, тя ме канеше да прекарам там уикенда и аз отивах, като че това беше първото ми посещение за сезона. Милисънт обаче не хранеше никакви илюзии. Макар и да се преструваше, че не знае нищо за неотдавнашното преселение на гостите от замъка, тя се отнасяше към това с чувство за хумор. „Ако не беше Мериън, щеше да бъде някоя друга“ — казваше тя. Тя често ми говореше за отношенията между Мериън и У. Р. доверително, но никога с горчивина. „Той продължава да се държи така, като че ли между нас нищо не се е случило и като че ли Мериън не съществува“ — казваше тя. „Когато дойда, той винаги се държи мило и очарователно, но никога не остава повече от няколко часа. И претекстът му е все един и същ: по средата на вечерята камердинерът му предава записка, той се извинява и става от масата. Когато се върне, той с глупав вид споменава, че някаква спешна работа налагала незабавното му присъствие в Лос Анжелос — и ние се преструваме, че му вярваме. А естествено, всички знаем, че се връща при Мериън.“
	Веднъж след вечеря излязохме с Милисънт на разходка из парка. Лунните лъчи къпеха замъка и той изглеждаше чуден и призрачен върху фона на фантастичния декор на седемте планински върха, които го заобикаляха; звездите пронизваха изключително ясното небе. Спряхме за момент, възхищавайки се от красотата на панорамата. Откъм зоологическата градина от време на време долиташе ревът на лъв и се носеше непрестанният вой на един огромен орангутан; те откликваха в планинските върхове и ехото ги повтаряше. Звуците бяха зловещи и ужасяващи, защото всяка вечер орангутанът започваше отначало тихо, а след това все по-силно и по-силно да надига този смразяващ кръвта вой и това продължаваше цялата нощ.
	— Това нещастно животно трябва да е ненормално — казах аз.
	— Тук всичко е ненормално. Вижте! — каза тя, хвърляйки поглед към замъка. — Творение на лудия Ото*… и той ще продължи да строи и да пристроява, докато умре. А след това каква ще бъде ползата от него? Никой няма да може да го поддържа. Замъкът не може да се използва за хотел, а ако го остави на държавата, съмнявам се дали и тя ще може да го използва — дори и за университет.
	[* Ото I (1848–1916), крал на Бавария от 1886 г. Поради лудостта му властта му е била само номинална. — Бел.пр.]
	Милисънт винаги говореше за Хърст с майчински тон, което ме караше да мисля, че тя все още го обичаше. Тя беше добра и разбрана жена, но по-късно, когато станах политически неудобен, започна да се държи с мен високомерно.
	Една вечер, когато пристигнах в Сен Симиън да прекарам уикенда, Мериън ме посрещна нервна и възбудена. Един от гостите бил нападнат с бръснач, докато пресичал парка.
	Винаги когато беше развълнувана, Мериън заекваше, но това увеличаваше нейния чар и й придаваше вид на безпомощна жена.
	— Още не з-з-знаем к-к-кой го е направил — прошепна тя, — но У. Р. повика няколко детективи, които сега претърсват парка, и се мъчим да запазим случката в тайна от другите гости. Някои смятат, че нападателят е филипинец, и У. Р. нареди всички филипинци да бъдат отстранени от ранчото, докато случаят не бъде разследван, както трябва.
	— А кого са нападнали? — попитах аз.
	— Ще го видите на вечерята — каза тя.
	На вечерята седях срещу млад човек, чието лице беше бинтовано; виждаха се само блестящите му очи и белите зъби, които той разголваше в непрестанна усмивка.
	Мериън ме бутна под масата:
	— Ето го — прошепна тя.
	Покушението, изглежда, никак не му се беше отразило, защото той вечеря с много добър апетит. На всички въпроси, които му задаваха, той само вдигаше рамене и се усмихваше.
	След вечеря Мериън ми показа мястото, където е било извършено нападението.
	— Ето тук, зад тази статуя — каза тя, сочейки ми едно мраморно копие на „Победата от Самотраки“. — Ето и следите от кръвта.
	— А какво е правил зад статуята? — попитах аз.
	— Оп-п-пииитвал се е да избяга от нап-п-падателя отвърна тя.
	Внезапно гостът отново се появи в тъмнината с окървавено лице и залитайки, мина край нас. Мериън изпищя, а аз подскочих цели три фута. Изведнъж го заобиколиха двадесет души, появили се неизвестно откъде.
	— Отново ме нападнаха — изохка той.
	Двама детективи го отнесоха на ръце в стаята му, където го разпитаха. Мериън изчезна, но след един час я видях в главния салон.
	— Какво става? — попитах аз.
	— Казват, че сам го е направил — скептично отвърна тя. — Той е побъркан и иска да привлече вниманието върху себе си.
	Без всякакво по-нататъшно съжаление ексцентрикът бе помолен да напусне къщата, а бедните филипинци се върнаха на работа на другата сутрин.
	Сър Томас Липтън често беше канен в Сен Симиън и в дома на Мериън в Санта Моника; той беше приятен, бъбрив, стар, шотландец с очарователен акцент, говореше до безконечност и разказваше спомените си.
	— Чарли — казваше той, — вие дойдохте в Америка и направихте кариера… и аз също. Първия път дойдох с товарен кораб, който пренасяше добитък. И си казах: „Следващия път ще дойда със собствена яхта“ — и дойдох.
	Той ми се оплака, че непрекъснато го ограбвали с милиони долари при неговите сделки с чай. Посланикът в Испания Алегзандър Муър, сър Томас Липтън и аз често вечеряхме заедно в Лос Анжелос и Алекс и сър Томас разказваха спомените си, като всеки на свой ред от време на време пускаше по някое име на кралска особа така, както се пуска угарка, оставяйки у мен впечатлението, че кралските особи говорят само с епиграми.
	По онова време често се виждах с Хърст и Мериън, защото ми харесваше екстравагантният им живот. Имах покана да прекарвам уикенда си в жилището на Мериън, когато пожелая, и аз често се възползвах от нея, още повече, че Дъг и Мери бяха в Европа. Една сутрин, докато закусвахме с неколцина приятели, Мериън ми поиска съвет относно нейния сценарий, но това, което й казах, не бе по вкуса на У. Р. Темата на сценария беше феминизмът и аз споменах, че жените избират своите партньори и че мъжете играят малка роля.
	У. Р. не се съгласи с това мнение.
	— О, не — каза той, — винаги мъжът прави избора.
	— Само си мислим, че го правим — отвърнах аз, — но ако една малка госпожичка ви посочи с пръст и каже: „Този си избирам!“, вие сте свършен.
	— Грешите напълно — уверено каза той.
	— Бедата е там — продължих аз, — че те така добре прикриват техниката си, че ни карат да смятаме, че ние правим избора.
	Хърст внезапно удари с длан по масата така силно, че всички съдове от закуската подскочиха.
	— Когато кажа, че нещо е бяло, вие казвате черно — изкрещя той.
	Мисля, че леко пребледнях. В момента камердинерът ми сипваше кафе. Вдигнах очи към него и казах:
	— Моля ви, погрижете се някой да опакова багажа ми и да повика такси.
	После, без да кажа нито дума, станах, отидох в балната зала и започнах да се разхождам нагоре-надолу, онемял от гняв. Няколко секунди след това се появи Мериън.
	— Какво има, Чарли?
	— Никой няма право да ми крещи така — казах аз с разтреперан глас. — Той за кого се мисли? За Нерон? Или за Наполеон?
	Без да отговори, тя се обърна и бързо излезе от стаята. Миг след това се появи У. Р., преструвайки се, че нищо не се е случило.
	— Какво става, Чарли?
	— Не съм свикнал да ми крещят, особено когато съм гост в един дом. Затова си тръгвам. Аз… — гласът ми заглъхна в гърлото и не можах да довърша изречението.
	У. Р. се замисли за момент, после и той започна да се разхожда из залата:
	— Хайде да си поговорим — каза той също с треперещ глас.
	Последвах го в хола до едно кътче, където имаше старинен двоен стол в стил Чипъндейл*. Хърст беше шест фута и четири инча висок и доста пълен. Той седна и посочи към малкото останало място.
	[* Семейство английски мебелисти от XVIII век, създали стил за изработка на мебели от акажу със сложни дърворезби. — Бел.пр.]
	— Седнете, Чарли, и хайде да си поговорим.
	Едва се сместих до него. Без да каже нито дума, той внезапно протегна ръка, която успях да стисна, макар че не можех да се помръдна от мястото си. След това той започна да обяснява все още с треперещ глас:
	— Виждате ли, Чарли, аз всъщност не искам Мериън да снеме този филм, а тя уважава вашето мнение. И когато вие одобрихте сценария… ех, сигурно затова се държах малко рязко с вас.
	Аз веднага се разнежих и започнах да отстъпвам, като настоявах, че за всичко съм виновен аз; като окончателен жест успяхме отново да си стиснем ръцете и взехме да ставаме, но се оказа, че сме се залостили в стола, който започна тревожно да скърца. След няколко опита най-сетне успяхме да се освободим, без да повредим стола.
	След като ме остави в залата, Мериън отишла право при Хърст и го упрекнала, че се е държал така грубо, като му казала да дойде да се извини. Мериън знаеше кога да действува и кога да мълчи, както правеше понякога.
	— Когато е в лошо настроение — каза Мериън, — бурята идва с г-г-гръмотевици.
	Мериън беше весела и очарователна и когато У. Р. трябваше да отиде в Ню Йорк по работа, тя събираше всичките си приятели в къщата си в Бевърли Хилз (това беше, преди да построят вилата й в Санта Моника) и ние си уреждахме забави и играехме на шаради до малките часове. После Рудолф Валентино ни канеше в своята къща, а след това и аз канех гостите в моята. Понякога наемахме автобус, натъпквахме го с хранителни продукти, вземахме хармонист и десетина-двадесет души отивахме на плажа Малибу, където запалвахме огън, уреждахме си среднощни пикници и ловяхме риба.
	С нас винаги идваше Хърстовата журналистка Луела Парсънс, придружена от Хари Крокър, който впоследствие стана един от моите асистент-режисьори. След подобни експедиции ние се връщахме в къщи едва в четири-пет часа сутринта. Мериън казваше на Луела:
	— Ако У. Р. научи за това, една от нас ще изгуби мястото си и т-т-това няма да бъда аз.
	По време на една весела вечеря у Мериън У. Р. се обади по телефона от Ню Йорк. Когато Мериън се върна на масата, тя беше разгневена.
	— Можете ли да си представите — възмутено каза тя. — У. Р. наредил да ме следят.
	По телефона Хърст й прочел рапорта на един детектив за това, което тя е правила по време на неговото отсъствие; в рапорта се казвало, че са я видели да напуска жилището на А. в четири часа сутринта, жилището на Б. в пет часа сутринта и т.н. По-късно тя ми каза, че той незабавно се връщал в Лос Анжелос, за да уреди отношенията си с нея, и че щели да се разделят. Мериън естествено беше възмутена, защото не беше направила нищо друго, освен да се забавлява с приятели. От фактическа гледна точка рапортът на детектива беше верен, но беше така изопачен, че създаваше погрешно впечатление. От Канзас Сити У. Р. й изпрати телеграма: „Промених решението си и няма да дойда в Калифорния, защото не мога да се върна отново там, където в миналото познах толкова щастие — затова заминавам обратно за Ню Йорк.“ Но скоро след това той изпрати нова телеграма, че пристига в Лос Анжелос.
	Всички очаквахме с напрежение пристигането на У. Р. Но разговорът му с Мериън има благоприятни последици и за да се отпразнува завръщането на У. Р., в Бевърли Хилз беше уреден голям банкет. Към къщата, която наемаше, Мериън нареди да пристроят временна столова с места за сто и шестдесет гости. Всичко беше готово за два дни, включително декорациите, електрическото осветление и дансингът. Достатъчно беше Мериън да махне с магическата си пръчица — и всичко беше наред. Вечерта тя се появи с нов пръстен с изумруд, който струваше седемдесет и пет хиляди долара — подарък от У. Р.; между другото никой не изгуби мястото си.
	За да сменим обстановката на Сен Симиън и Санта Моника, понякога прекарвахме уикенда си на яхтата на Хърст и отивахме до Каталайна или на юг — до Сан Диего. По време на една от тези разходки Томас Х. Инс, който беше поел ръководството на Хърстовата компания „Космополитън филм продъкшънз“, е трябвало да бъде свален от борда в Сан Диего. Аз не взех участие в тази разходка, но Елинър Глин, която е била на яхтата, ми каза, че Инс бил весел и в добро настроение, но че по време на обеда внезапно получил паралични болки и бил принуден да напусне масата. Всички помислили, че заболяването е стомашно, но на него му станало толкова лошо, че намерили за по-разумно да го свалят на брега и да го заведат в болница. Там открили, че е имал сърдечен удар, и го изпратили в дома му в Бевърли Хилз, където след три седмици той получи втори удар и почина.
	Започнаха да се разпространяват злонамерени слухове, че Инс бил застрелян и че в това бил замесен Хърст. Тези слухове бяха неверни от начало до край. Зная това, защото с Хърст и Мериън отидохме да видим Инс у дома му две седмици преди да умре; той много се зарадва, като ни видя, и вярваше, че скоро ще се оправи.
	Смъртта на Инс обърка плановете на „Космополитън продъкшънз“ и компанията беше откупена от „Уорнър Бръдърз“. След две години обаче тя премина към „Метро Голдуин Майер“, където за Мериън построиха луксозна съблекалня в една вила. (Аз я наричах Трианон*.)
	[* Название на два замъка във Версайския парк, Големия и Малкия Трианон, построени съответно от Людовик XIV в 1687 г. и Людовик XV в 1755 г. — Бел.пр.]
	Тук Хърст уреждаше по-голямата част от работата, свързана с вестниците му. Много пъти съм го виждал седнал в средата на приемната на Мериън, заобиколен от двадесетина журналисти, разположили се на пода. От креслото си той преглеждаше заглавията. „Това е лошо разпределение на материала — казваше той, сочейки към някакъв вестник. — И защо господин еди-кой си отдава такова голямо значение на тази история?“ Той вземаше съответното списание, прелистваше го и премерваше тежестта му с двете си ръце. „Какво става с рекламите на _“Редбук"_ — този месец са много малко. Телеграфирайте на Рей Лонг веднага да дойде тук." По средата на тази сцена се появяваше Мериън, току-що завърнала се от снимки, и изящна, както винаги, шеговито нарочно стъпваше по вестниците и казваше: „Махни този боклук, цялата ми гримьорна е наопаки“.
	Понякога Хърст биваше страшно наивен. Когато отиваше на премиерата на някой филм на Мериън, той ме поканваше да пътувам с тях и преди да стигнем до входа на кинотеатъра, слизаше от колата, за да не го видят, че пристига с Мериън. Но когато _„Хърст Егзаминър“_ и _„Лос Анжелос Таймс“_ се впуснаха в политически двубой, като Хърст нападаше ожесточено, а _„Таймс“_ му връщаше със същата монета, _„Таймс“_ прибягна до лични нападки и обвини Хърст, че водел двойствен живот и поддържал любовно гнездо в Санта Моника, като спомена и Мериън. Хърст не отвърна в своя вестник на нападките, но на следния ден (майката на Мериън току-що беше починала) дойде при мен и ме попита: „Чарли, ще се съгласите ли да носите заедно с мен ковчега при погребението на мисис Дейвис?“ Аз разбира се, се съгласих.
	През 1933 г. Хърст ме покани да отида с него в Европа. Той беше ангажирал за своите гости всички първокласни каюти от едната страна на един от параходите на компанията „Кюнърд“. Аз обаче отклоних поканата, защото това значеше да се влача с още двадесетина души, да скучая, когато на Хърст му се скучаеше, и да бързам, когато на него му се бързаше.
	Вече имах опит от подобно пътуване с него до Мексико по времето, когато втората ми съпруга беше бременна. Кортеж от десет коли следваше колата на Хърст и Мериън по неравни пътища и аз започнах да ругая цялото пътешествие. Пътищата бяха до такава степен непроходими, че ние трябваше да се откажем от мисълта да стигнем до нашата цел и се принудихме да пренощуваме в една мексиканска ферма. Имаше само две стаи, а ние бяхме двадесет души; бяха достатъчно мили да отделят една от стаите за жена ми, Елинър Глин и мен. Някои спаха върху маси и столове, други в птичарника и кухнята. Сцената в тази малка стая беше фантастична: жена ми заемаше единственото легло, аз се бях разположил на два стола, а Елинър, облечена като че ли ще отива в хотел „Риц“, спеше на разнебитена кушетка с шапката, воалетката и ръкавиците си. Тя лежеше със скръстени върху гърдите ръце подобно на мраморна статуя, изваяна върху гробница, и през цялата нощ не промени положението си. Зная това, защото тази нощ аз въобще не мигнах. На сутринта през полузатворените си очи я видях да става така, както си беше легнала: всичко беше на мястото си, нито едно косъмче от косата й не беше помръднало, кожата й беше бяла и нежна; тя беше така жизнена и пъргава, като че ли прекосяваше кафенето на хотел „Плаза“.
	При пътуването си в Европа Хърст отведе със себе си бившия ми асистент-режисьор Хари Крокър. Хари беше станал секретар по протокола на Хърст и ме попита дали бих дал на У. Р. препоръчително писмо до сър Филип Сасуун; аз му дадох такова писмо.
	Филип направи всичко възможно Хърст да прекара добре времето си. Тъй като знаеше, че от много, години Хърст беше отявлено антибритански настроен, той му уреди среща с Уелския принц. Затворил двамата в библиотеката си, където според Филип принцът направо запитал Хърст защо е така антибритански настроен. Те разговаряли два часа — каза Филип — и според него разговорът с принца имал отрезвяващо въздействие върху Хърст.
	Никога не успях да разбера антибританските настроения на Хърст, защото той имаше значителни капиталовложения в Англия и получаваше от тях големи печалби. Неговите прогермански тенденции датираха от времето на Първата световна война и в този критичен период връзките и приятелството му с тогавашния посланик на Германия в Съединените щати граф Бернщорф едва не се превърнаха в скандал. Дори могъществото на Хърст трудно успя да го потули. Нещо повече, неговият кореспондент в чужбина Карл фон Веган винаги пишеше благоприятни статии за Германия до самото начало на Втората световна война.
	По време на пътуването си в Европа Хърст посети Германия и има интервю с Хитлер. По онова време никой не знаеше нищо конкретно за хитлеристките концентрационни лагери. Първият намек за тях се появи в статиите на приятеля ми Корнилиъс Вандърбилт, който по някакъв начин бе успял да проникне в един от тях и писа за нацистките изтезания там. Но неговите статии за садистичната бруталност на нацистите бяха толкова фантастични, че малко хора им повярваха.
	Вандърбилт ми изпрати няколко пощенски картички, които представяха Хитлер в момента, когато произнасяше реч. Лицето му беше невероятно комично — лошо подражание на моето, със смешните си мустаци, разчорлената си права коса и отвратителните си тънки устни. Не можех да приема Хитлер сериозно. Всяка картичка го представяше в различна поза: едната — с пръсти, сгърчени като ноктите на хищник, когато държеше реч пред тълпата; другата — вдигнал едната си ръка във въздуха и отпуснал другата подобно играч на крикет, който се готви да хвърли топката; третата — стиснал ръце пред себе си, като че ли вдига някаква въображаема гира. Неговият поздрав с ръка, изхвърлена зад рамото с дланта нагоре, ме изкушаваше да поставя върху нея поднос с мръсни чинии. „Този човек е луд!“ — помислих си аз. Но когато Айнщайн и Томас Ман бяха принудени да напуснат Германия, образът на Хитлер престана да бъде комичен и стана зловещ.


	С Айнщайн се запознах през 1926 г., когато дойде в Калифорния, за да чете лекции. Според мен учените и философите са чисти романтици, които насочват страстите си в друга посока. Тази теория напълно подхождаше за личността на Айнщайн. Той имаше вид на типичен германец от Алпите в най-добрия смисъл на думата — весел и общителен. И макар че беше спокоен и добродушен, чувствувах, че зад всичко това се крие един крайно емоционален темперамент и че именно от него произлиза изключителната му интелектуална енергия.
	Карл Лемли от компанията „Юнивърсъл“ ми се обади, че професор Айнщайн би искал да се запознае с мен. Бях много развълнуван. Ние обядвахме в студиото на „Юнивърсъл“ — професорът, жена му, секретарката му Хелин Дюкъс и неговият асистент Валтер Майер. Госпожа Айнщайн говореше английски много добре, всъщност по-добре от професора. Тя беше ниска и пълна, извънредно жизнена жена; очевидно беше, че й прави удоволствие да бъде съпруга на такъв велик човек, и не правеше никакви усилия да го скрие; ентусиазмът й беше очарователен.
	След обеда, докато мистър Лемли ги развеждаше из студиото, госпожа Айнщайн ме дръпна настрана и ми прошепна:
	— Защо не поканите професора у вас? Сигурна съм, че ще му направи голямо удоволствие да поговорим спокойно насаме.
	Тъй като госпожа Айнщайн ме беше помолила да бъдем в съвсем тесен кръг, аз поканих само още двама приятели. По време на вечерята тя ми разказа за онази сутрин, когато съпругът й замислил теорията за относителността.
	— Както обикновено, докторът дойде на закуска, облечен в халата си, но не хапна почти нищо. Помислих си, че нещо не е в ред, и го попитах какво го тревожи. „Мила — каза той, — хрумна ми една прекрасна идея.“ И след като изпи кафето си, той седна на пианото и започна да свири. От време на време спираше, правеше си някои бележки и после продължаваше да повтаря: „Имам прекрасна, великолепна идея!“
	„Но за бога — казах аз, — кажи за какво става дума, не ме дръж в напрежение.“
	„Трудно е — отвърна той. — Ще трябва да поработя по нея.“ Тя ми разказа, че той продължил да свири на пианото и да си взема бележки още половин час, след това отишъл в кабинета си, казал, че не иска да го безпокоят, и стоял там две седмици. „Всеки ден му изпращах яденето — каза тя, — а вечерно време той излизаше да се поразходи и отново се връщаше да работи.“
	„Най-сетне — каза тя — той излезе от кабинета си съвсем пребледнял. «Ето» — каза ми той и с изморен вид постави на масата два листа хартия. Това беше неговата теория за относителността.“
	Доктор Рейнълдс, когото бях поканил на вечерята и който имаше някои любителски познания по физика, попита професора дали е чел книгата на Дън _„Експеримент с времето“._
	Айнщайн поклати глава.
	Рейнълдс продължи с лековат тон:
	— Той има интересна теория относно измеренията, нещо като — тук той се поколеба, — нещо като продължение на едно измерение.
	Айнщайн бързо се обърна към мен и лукаво ми прошепна:
	— Продължение на едно измерение, Was ist das*?
	[* Какво е това? (нем.). — Бел.пр.]
	След това Рейнълдс се отказа от темата измерения и попита Айнщайн дали вярва в привидения. Айнщайн си призна, че никога не е виждал привидения, и прибави:
	— Когато дванадесет души едновременно наблюдават едно и също явление, тогава бих могъл да повярвам. — И той се усмихна.
	По онова време психическите явления бяха на мода и ектоплазмата се носеше над Холивуд като гъста мъгла, особено в домовете на филмовите звезди, където се правеха спиритически сеанси, демонстрации на плуващи във въздуха предмети и на други психически явления. Аз не присъствувах на тези сеанси, но известната артистка Фани Брайс се закле, че на един спиритически сеанс видяла как една маса се вдига от пода и плува из стаята. Запитах професора дали някога е бил свидетел на подобни явления. Той се усмихна вежливо и поклати глава. Запитах го също така дали неговата теория за относителността не противоречи на хипотезата на Нютън.
	— Напротив — каза той, — тя е продължение на тази теория.
	По време на вечерята казах на госпожа Айнщайн, че след премиерата на _„Светлините на големия град“_ възнамерявам да отида в Европа.
	— Тогава трябва да дойдете да ни видите в Берлин — каза тя. — Къщата ни не е голяма — професорът не е богат; макар че фондацията „Рокфелер“ постави на негово разположение повече от един милион долара за научната му работа, той никога не ги е използвал.
	По-късно, когато отидох в Берлин, аз посетих скромното им малко жилище. То приличаше на нещо, което човек би намерил в Бронкс — приемната, покрита със стари, изтъркани килими, служеше едновременно и за столова. Най-скъпата мебел беше черното пиано, върху което той беше направил онези исторически предварителни бележки за четвъртото измерение. Често съм се питал какво е станало с това пиано. То може би се намира в Смитсоновия институт или в музея „Метрополитън“ — а може би нацистите са го нацепили за подпалки.
	Когато в Германия започна нацисткият терор, Айнщайнови потърсиха убежище в Съединените щати. Госпожа Айнщайн разказва интересна история за невежеството на професора по паричните въпроси. От университета „Принстън“ го поканили да преподава в съответния факултет и го попитали какви са му условията; професорът споменал такава скромна цифра, че ръководителите на Принстънския университет му отговорили, че при това положение той не би могъл да живее в Щатите и че са му необходими поне три пъти повече средства.
	Когато Айнщайнови отново посетиха Калифорния през 1937 г., те дойдоха да ме видят. Айнщайн ме прегърна приятелски и ме предупреди, че води със себе си трима музиканти. „След вечерята ще ви посвирим“ — каза той. Същата вечер Айнщайн взе участие в квартета, който изпълни музика от Моцарт. Макар че не беше много сигурен в лъка и техниката му беше малко скована, той все пак свиреше с увлечение, затваряше очите си и се олюляваше. Тримата музиканти не проявиха голям ентусиазъм към участието на професора и деликатно предложиха той да си почине, а те сами да изсвирят нещо. Той се съгласи, седна при нас и се заслуша. Но след като те бяха изсвирили няколко пиеси, той се обърна към мен и шепнешком ме попита: „Кога пак ще свиря?“ Когато музикантите си отидоха, госпожа Айнщайн, леко възмутена, успокои съпруга си: „Ти свири по-добре от тримата, взети заедно.“
	Няколко дни по-късно Айнщайнови отново дойдоха на вечеря; бях поканил Мери Пикфорд, Дъглас Фербанкс, Мериън Дейвис, У. Р. Хърст и още един-двама други приятели. Мериън Дейвис седеше до Айнщайн, а госпожа Айнщайн седеше от дясната ми страна до Хърст. Преди вечерята всичко като че ли вървеше добре; Хърст се държеше приятелски, а Айнщайн учтиво. Но по време на вечерята почувствувах, че атмосферата охладнява, докато накрая те престанаха да си говорят. Направих всичко възможно да съживя разговора, но нищо не можеше да ги накара да си проговорят. Някакво злокобно мълчание тежеше над столовата; Хърст тъжно гледаше десерта си, а професорът спокойно се усмихваше, погълнат от своите мисли.
	Мериън, която беше бъбрива, се шегуваше с всички на масата с изключение на Айнщайн. Тя внезапно се обърна към него и закачливо му каза: „Здравейте!“ — после прокара средните си пръсти през косата му като ножица и попита: „Защо не се подстрижете?“
	Айнщайн се усмихна и аз реших, че е време да отидем в приемната да пием кафе.


	Руският режисьор Айзенщайн дойде в Холивуд със своята група, в която бяха Григорий Александров, както и Айвър Монтегю, млад англичанин, приятел на Айзенщайн. Аз често се виждах с тях. Те, особено Александров, играеха доста лошо тенис на моя корт.
	Айзенщайн трябваше да снеме един филм за компанията „Парамаунт“. Той идваше със славата си от _„Броненосецът «Потьомкин»«_ и _»Десет дни, които разтърсиха света“._ Компанията „Парамаунт“ беше преценила, че ще има полза да го ангажира да направи филм по негов собствен сценарий и с негова режисура. Той написа прекрасния сценарий _„Златото на Сътър“_ въз основа на интересен документален материал от първите дни на златната треска в Калифорния. В него нямаше никаква пропаганда, но тъй като Айзенщайн идваше от Русия, по-късно „Парамаунт“ се изплаши и от цялата работа не излезе нищо.
	Веднъж, когато с него беседвахме за комунизма, аз го попитах дали той смята, че от интелектуална гледна точка образованият пролетарий може да се сравнява с аристократа, който има цели поколения от културни прадеди зад себе си. Струва ми се, че той се изненада от невежеството ми. Айзенщайн, който произлизаше от семейството на инженер, заяви: „Интелектуалните възможности на масите аз бих сравнил с богата неразорана нива — дайте им само образование.“
	Айзенщайновият филм _„Иван Грозни“,_ който гледах след Втората световна война, е най-високото постижение в областта на историческия филм. Той тълкува историята поетично и според мен това е прекрасен начин за тълкуването й. Като виждам как се изопачават събитията дори от най-близкото минало, историята въобще ме настройва скептично. А поетичното тълкуване дава обща представа за съответния период. Всъщност в произведенията на изкуството има повече ценни факти и подробности, отколкото в учебниците по история.


	XXI

	Докато бях в Ню Йорк, един приятел ми каза, че присъствувал на озвучаване на филм, и предсказа, че звукът скоро ще извърши революция в цялата филмова промишленост.
	Спомних си за неговите думи едва няколко месеца по-късно, когато братята Уорнър създадоха първите звукови епизоди. Това беше филм на историческа тема, в който една много красива артистка — чието име няма да назова — мълчаливо изживяваше някаква дълбока скръб, а големите й тъжни очи изразяваха мъката й по-добре, отколкото красноречието на Шекспир. После във филма изведнъж се появи един нов елемент — шумът, който наподобяваше шепота на раковина, когато я долепиш до ухото си. Красивата принцеса заговори като през пясък: „Ще се омъжа за Грегори дори ако трябва да се откажа от престола.“ Това беше ужасен шок, защото дотогава бяхме очаровани от принцесата. С развоя на филма диалогът ставаше все по-смешен и все пак не толкова смешен, колкото звуковите ефекти. Когато се завъртваше дръжката на вратата на будоара, имах впечатлението, че някой подкарва трактор, а когато се затваряше врата, сякаш се сблъскваха два камиона, натоварени с трупи. В началото не умееха да контролират звука: бронята на странствуващ рицар вдигаше толкова шум, колкото завод за стомана, един обикновен семеен обед звучеше като евтин ресторант в часовете на най-усилена работа, а сипването на вода в чаша издаваше такъв странен звук, като че ли се изпълняваше гама чак до горно до. Излязох от театъра уверен, че дните на звуковия филм са преброени.
	Но един месец по-късно „Метро Голдуин Майер“ създаде дългометражния музикален филм _„Мелодията на Бродуей“_ и макар че беше лош и скучен, филмът има огромен касов успех. Това беше началото: веднага всички кинотеатри започнаха да искат звукови филми. Настъпи залезът на немите филми. Това беше жалко, защото качеството им беше започнало да се подобрява. Германският режисьор Мурнау беше използвал ефикасно това изразно средство, същото успешно правеха и някои американски режисьори. Хубавият ням филм привличаше едновременно и интелектуалеца, и масите. Сега всичко това щеше да бъде загубено.
	Аз обаче твърдо бях решил да продължа да правя неми филми, защото бях убеден, че има място за всякакъв вид забавления. Освен това аз владеех пантомимата и без излишна скромност бях изключителен майстор в тази област. И така, пристъпих към снимането на нов ням филм — _„Светлините на големия град“*._
	[* Филмът е прожектиран у нас под названието „Светлините на града“. — Бел.пр.]
	Сюжетът бе заимствуван от историята на един клоун, изгубил зрението си при злополука в цирка. Той има малко, болно и нервно момиченце и когато се връща от болницата, лекарят го предупреждава да крие от него слепотата си, докато то не се оправи и укрепне достатъчно, за да го разбере, защото иначе шокът можел да се окаже твърде силен за детето. Начинът, по който той се препъва и блъска в разни предмети, кара малкото момиченце весело да се смее. Но всичко това беше много мъчително. В _„Светлините на големия град“_ слепотата на клоуна беше прехвърлена върху образа на цветарката.
	За втора сюжетна линия използвах идея, която ме беше занимавала няколко години: двама членове на богаташки клуб, спорейки за нестабилността на човешкото съзнание, решават да направят опит с един скитник, когото намират заспал на кея. Те го отвеждат в разкошния си апартамент и разточително му предлагат вино, жени и песни, а когато той заспива мъртво пиян, те го отнасят обратно там, където са го намерили, и той се събужда мислейки, че всичко е било сън. От тази идея се роди историята за милионера в _„Светлините на големия град“,_ който е приятел на скитника, когато е пиян, и не му обръща внимание, когато е трезвен. Тази тема обосновава интригата и позволява на скитника да поддържа пред цветарката илюзията, че е богат.
	През деня работех върху _„Светлините на големия град“,_ а вечер отивах в студиото на Дъглас да си направя парна баня. Там се събираха много негови приятели — артисти, продуценти и режисьори — и ние седяхме, пиехме бавно джин с тоник, клюкарствувахме и обсъждахме звуковите филми. Много от тези хора се изненадаха, че снимам нов ням филм. „Имате голям кураж“ — казваха те.
	В миналото работата ми обикновено предизвикваше интерес сред продуцентите. Но сега тях така много ги занимаваше успехът на говорящите филми, че с течение на времето започнах да чувствувам, че стоя настрана от събитията; предполагам, че съм бил много разглезен.
	Джо Шенк, който публично бе заявил, че звуковите филми не му харесват, беше вече спечелен за тяхната кауза.
	— Страхувам се, че в тях е бъдещето, Чарли — казваше той и започваше да развива хипотезата, че единствен Чаплин може да създаде сполучлив ням филм. Това беше ласкателство, но немного утешително, тъй като аз не исках да бъда единственият привърженик на изкуството на немия филм. Нито пък беше успокоително да чета в списанията статии, в които се изразяваха съмнения и опасения относно бъдещата филмова кариера на Чарли Чаплин.
	И все пак аз виждах _„Светлините на големия град“_ само като ням филм и нищо не можеше да ме отклони от решението ми да го снема. Сблъсках се обаче с редица проблеми. След появяването на звуковото кино през изтеклите три години актьорите почти бяха забравили изкуството на пантомимата. Целият им ритъм премина от действието към словото. Друга трудност бе да намеря момиче, което да изглежда сляпо, без това да се отрази на красотата му. Много кандидатки гледаха нагоре и показваха бялото на очите си, а това беше много неприятно. Съдбата обаче ме облагодетелствува. Една сутрин видях една филмова трупа, която правеше снимки на плажа в Санта Моника. Имаше много красиви момичета в бански костюми. Едно от тях ми махна с ръка. Беше Вирджиния Черил, с която вече се познавах.
	— Кога ще работя за вас? — попита тя.
	Красивата й фигура в синия бански костюм не навяваше мисълта, че тя може да играе одухотворената роля на сляпата девойка. Но след като направих една-две пробни снимки с други артистки, изпаднал в отчаяние, аз я повиках. За моя изненада тя притежаваше дарбата да изглежда сляпа. Накарах я да гледа към мен, но всъщност да гледа вглъбено в себе си, без да ме вижда — и тя успя да го направи. Мис Черил беше красива и фотогенична, но имаше малко опит като актриса. Понякога това е преимущество, особено в немия филм, където техниката е от решаващо значение. Опитните актриси понякога имат прекалено установени навици, а в пантомимата техниката на движението е така механична, че това ги смущава. Онези, които имат по-малък опит, са по-способни да се приспособят към тази техника.
	Имах една сцена, в която скитникът, за да се промъкне през задръстената от коли улица, минава през една лимузина и излиза от другата страна. Когато тръшва вратата на колата, сляпата цветарка го чува и му предлага цветя, мислейки, че той е собственикът на колата. С последната си половин крона той купува цвете за бутониерката си. Без да иска, той събаря цветето от ръката й и то пада на тротоара. Цветарката се отпуска на едно коляно и започва пипнешком да го търси. Той й показва къде е цветето, но тя продължава да опипва тротоара. Нетърпеливо той сам вдига цветето и я поглежда недоверчиво. Но изведнъж разбира, че тя не вижда, приближава цветето до очите й, уверява се, че е сляпа, и виновно й помага да стане.
	Цялата сцена продължаваше седемдесет секунди, но ми бяха необходими пет снимачни дни, докато получа онова, което търсех. Вината не беше у девойката, а отчасти у мен, защото в желанието си да постигна съвършенство почти бях изпаднал в невроза. Снимането на _„Светлините на големия град“_ ми отне повече от година.
	По време на снимките дойде крахът на борсата. За щастие аз не пострадах от него, тъй като бях чел книгата на майор Х. Дъглас _„Обществен кредит“,_ в която се анализираше и правеше диаграма на нашата икономическа система и се казваше, че в основата си всички печалби идват от надниците. Следователно безработицата означава загуба на печалби и намаляване на капитала. Неговата теория ми направи такова силно впечатление, че в 1928 г., когато броят на безработните в Съединените щати достигна 14 000 000 души, аз продадох всичките си акции и ценни книжа и превърнах капитала си в пари.
	Вечерта преди краха вечерях с Ървинг Бърлин, който беше оптимист по отношение на борсата. Той ми разказа, че в ресторанта, където се хранел, една келнерка, като удвоила капиталовложенията си, спечелила четиридесет хиляди долара за по-малко от година. Самият той притежавал акции на стойност няколко милиона долара, които му носели печалба повече от един милион долара. Попита ме дали играя на борсата. Казах му, че не вярвам в акции, когато има 14 000 000 безработни. Когато го посъветвах да продаде акциите си и да се оттегли, докато още има печалба, той се възмути. Имахме цял спор по въпроса. „Та ти мамиш Америка!“ — каза той и ме обвини, че не съм бил никакъв патриот. На следния ден курсът на акциите на борсата спадна с петдесет пункта и състоянието на Ървинг беше пометено. Два дни след това той дойде в студиото ми зашеметен и извинявайки се, искаше да разбере откъде съм получил сведенията си.
	Най-сетне завърших _„Светлините на големия град“;_ оставаше само да се запише музиката. Едно от предимствата на звука беше, че можех да контролирам музиката: затова аз сам композирах музиката за филмите си.
	За фон на моите комедии се стараех да пиша нежна, лирична музика, която да контрастира с образа на скитника, защото нежната музика придаваше емоционална дълбочина на комедиите ми. Композиторите, които аранжираха филмовата музика, рядко разбираха това. Те искаха музиката да бъде смешна. А аз им обяснявах, че не желая конкуренция, че искам музиката да бъде контрапункт от нежност и обаяние, да изразява чувство, без което, както казва Хезлит, едно произведение на изкуството е незавършено. Понякога някой музикант започваше да се държи с мен надменно и да ми говори за ограничените интервали на хроматичната и диатоничната гама; аз го прекъсвах с лаическата забележка: „Каквато и да е мелодията, останалото е само импровизиран акомпанимент.“ След като написах музиката за един-два филма, започнах да гледам на партитурата на диригента с окото на професионалист и да разбирам дали дадена композиция не е свръхоркестрирана. Ако видех много нотни знаци в партиите на медните и дървените духови инструменти, казвах: „При медните инструменти е много черно“ или пък „Дървените инструменти са прекалено претоварени“.
	Няма нищо по-възбуждащо и вълнуващо от това да чуеш композираните от теб мелодии, изпълнени за пръв път от оркестър от петдесет души.
	Когато най-сетне приключих озвучаването на _„Светлините на големия град“,_ с нетърпение очаквах да разбера каква ще бъде съдбата му. Затова, без да оповестяваме, ние уредихме предварителна прожекция на филма в един от градските кинотеатри.
	Това беше ужасно преживяване, защото филмът се появи на екрана при полупразна зала. Зрителите бяха дошли да гледат драма, а не комедия и се съвзеха от своето учудване едва към средата на филма. Имаше и откъслечен смях, но слаб. Още преди края на филма видях неясни силуети, които вървяха по пътеката към изхода. Побутнах с лакът асистент-режисьора си.
	— Напускат салона!
	— Може би отиват в тоалетната — прошепна той.
	След това не можех вече да се съсредоточа във филма, защото чаках да видя дали ще се върнат онези, които бяха тръгнали нагоре по пътечката. След няколко минути прошепнах:
	— Не се върнаха!
	— Някои бързат да хванат влака — каза той.
	Напуснах залата с чувството, че две години труд и два милиона долара са били хвърлени на вятъра. Когато излязох от залата, директорът на кинотеатъра стоеше във фоайето и ме поздрави.
	— Много хубав филм — усмихнато каза той и като допълнителен комплимент прибави. — А сега ми се иска да направите говорящ филм, Чарли — цял свят очаква това.
	Помъчих се да се усмихна. Хората от нашия екип бяха напуснали бавно залата и сега чакаха на тротоара. Отидох при тях. Моят административен директор Рийвс, винаги сериозен, ме поздрави с треперещ глас: „Според мен мина доста добре. Като се има предвид…“ Последните му думи съдържаха мрачна резерва, но аз уверено кимнах с глава: „При пълна зала ще бъде великолепно. Естествено ще трябва да изрежем един-два епизода“ — прибавих аз.
	И изведнъж като гръм ме порази тревожната мисъл, че още не бяхме се опитали да продадем филма. Но това не ме безпокоеше прекалено много, тъй като славата на моето име все още носеше касови печалби — поне така се надявах. Председателят на нашата компания „Юнайтед артистс“ Джо Шенк ме предупреди, че собствениците на кина не били готови да ми предложат същите условия, както за _„Треска за злато“,_ и че големите компании за разпространение на филми се въздържали и заемали позиция на изчакване. В миналото те винаги проявяваха жив интерес към всеки мой нов филм, а сега се държаха едва ли не равнодушно. Освен това възникнаха трудности във връзка с уреждането на прожекция в Ню Йорк. Казаха ми, че всички нюйоркски кинотеатри били заети и че трябвало да чакам реда си.
	Свободен беше само театърът на Джордж М. Коен с хиляда сто и петдесет места, но той се намираше настрана от централните улици и се смяташе за доста недоходен. Това дори не беше кинотеатър. За четирите стени ми поискаха наем седем хиляди долара седмично с гаранция, че ще наемем салона за осем седмици; освен това трябваше за моя сметка да ангажирам директор, касиер, разпоредители, кинооператор и общи работници на сцената, както и да поема разноските за светлинните надписи и рекламата. И без друго вече бях вложил два милиона долара в това начинание — и при това мои собствени пари, — защо да не рискувам докрай и да наема театъра?
	Междувременно за премиерата в Лос Анжелос Рийвс беше сключил договор с нов, току-що построен театър. Тъй като Айнщайнови още бяха там, те изразиха желание да присъствуват на премиерата, но не вярвам да си даваха ясна сметка какво ги чака. Вечерта на премиерата вечеряха у дома, после заедно отидохме в града. Главната улица беше претъпкана от народ по продължение на няколко пресечки. Полицейски коли и линейки се опитваха да си пробият път през тълпите, които бяха счупили витрините близо до киносалона. С помощта на отряд полицаи бяхме изтикани до фоайето. Как мразя премиерите: собственото ми напрежение, смесицата от парфюми, мускус и боя за вежди — всичко това ме отвращава и нервира.
	Собственикът беше построил великолепен театър, но като много други по онова време не умееше да организира филмови премиери. Филмът започна. Минаха надписите, придружени от обичайните за всяка премиера аплодисменти. Най-сетне се появи първата сцена. Сърцето ми силно затуптя. Това беше комична сцена, представляваща откриването на една статуя. Зрителите започнаха да се смеят! Смехът се увеличи и стана неудържим. Бях спечелил публиката! Всичките ми съмнения и опасения започнаха да се разсейват. Идеше ми да се разплача. Зрителите се смяха в продължение на три части на филма. От нервно възбуждение и аз се смеех заедно с тях.
	И тогава се случи нещо съвсем невероятно. Внезапно посред смеха прожекцията беше прекъсната! Салонът светна и по високоговорителя един глас съобщи: „Преди да продължим тази прекрасна комедия, бихме искали да отнемем пет минути от времето ви, за да ви запознаем със забележителностите на красивия нов театър.“ Не можех да повярвам на ушите си. Полудях от ярост. Скочих от фотьойла си и затичах по централната пътека, крещейки:
	— Къде е този глупав, мръсен директор? Ще го убия!
	Зрителите взеха моята страна и започнаха да тропат с крака и да аплодират, докато оня идиот продължаваше да хвали красотите на театъра. Той обаче бързо спря, когато публиката започна да свирка и да дюдюка. Необходимо беше обаче да мине цяла една част, преди смехът да възвърне предишния си ритъм. Като се имат предвид всички тия обстоятелства, мисля, че филмът се посрещна добре. По време на финалната сцена забелязах Айнщайн да бърше очите си — още едно доказателство, че учените са неизлечимо сантиментални.
	На следния ден, без да дочакам рецензиите, заминах за Ню Йорк, защото исках да стигна там четири дни преди премиерата. Когато пристигнах, открих за свой голям ужас, че на филма не беше направена почти никаква реклама с изключение на формалното съобщение: „Нашият стар приятел е отново между нас“, и други бледи изрази. Вдигнах скандал на представителите на „Юнайтед артистс“: „Оставете чувствата настрана, дайте им сведения; помнете, че премиерата е в зала, която не е кинотеатър и освен това не се намира на централните улици!“
	Изготвих реклами и всеки ден ги давах на половин страница в най-големите нюйоркски вестници. Целият текст беше с еднакъв едър шрифт:

	ЧАРЛИ ЧАПЛИН
	В ТЕАТЪРА НА КОЪН
	В
	СВЕТЛИНИТЕ НА ГОЛЕМИЯ ГРАД
	НЕПРЕКЪСНАТИ ПРЕДСТАВЛЕНИЯ ПРЕЗ ЦЕЛИЯ ДЕН
	ЦЕНИ 50 ЦЕНТА И ЕДИН ДОЛАР

	Похарчих още 30 000 долара за реклама във вестниците, после за фасадата на театъра поръчах светлинна реклама, която струваше нови 30 000 долара. Тъй като времето беше малко и трябваше да действуваме бързо, не мигнах цялата нощ и правех опити с прожекцията на филма, определяйки размера на образа и коригирайки изкривяването му. На следния ден се срещнах с представителите на печата и им обясних защо и по какви причини съм снел ням филм.
	Хората от „Юнайтед артистс“ изразиха съмнения относно цените на билетите, които бях определил, защото най-скъпите билети бяха по един долар, а останалите по петдесет цента, докато билетите във всички големи премиерни кина бяха от 35 до 85 цента максимум и освен това те представяха говорящи филми и атракции на живо. Моите разсъждения почиваха върху важното обстоятелство, че филмът е ням и че това оправдава увеличението на цените на билетите, защото, ако зрителите искат да видят филма, разликата от осемдесет и пет цента до един долар няма да ги спре. Затова отказах всякакъв компромис по този въпрос.
	На премиерата филмът беше приет много добре. Но премиерите не са показателни. От значение е дали обикновената публика ще се интересува от един ням филм. Тези мисли не ми позволиха да мигна до среднощ. Сутринта обаче ме събуди рекламният ми агент, който в единадесет часа сутринта се втурна в спалнята ми, крещейки възбудено: „Човече, успяхме! Какъв удар! Още от десет часа сутринта около целия квартал се е наредила опашка, която спира даже автомобилното движение. Десетина полицаи се опитват да поддържат реда. Хората се бият да влязат в киното. Трябва да ги чуете как крещят!“
	Обзе ме щастливо чувство на успокоение, поръчах си закуска и се облякох.
	— А къде най-много се смяха? — попитах аз.
	Той подробно ми разказа къде зрителите са се смели, къде са умирали от смях и къде са викали.
	— Елате сам да видите — каза ми той. — Ще изпитате голямо удоволствие.
	Не ми се отиваше много, защото нищо не би могло да се сравни с неговия ентусиазъм. Независимо от това гледах половин час от филма, застанал прав в дъното на салона, сред тълпата, сред нейното щастливо напрежение, което непрестанно се прекъсваше от внезапни взривове смях. Това ми беше достатъчно. Излязох от залата доволен и за да дам израз на чувствата си, четири часа се разхождах из Ню Йорк. От време на време минавах покрай кинотеатъра и наблюдавах дългата непрекъсната опашка, която го заобикаляше. Филмът единодушно получи възторжени отзиви.
	В зала с 1150 места ние получавахме по 80 000 долара седмично в продължение на три седмици. Кинотеатърът „Парамаунт“, който се намираше точно отсреща и имаше три хиляди места и в който даваха говорящ филм с личното участие на Морис Шевалие в атракционната програма, същата седмица спечели само 38 000 долара. _„Светлините на големия град“_ се задържа на екрана дванадесет седмици, донасяйки ни чист приход повече от 400 000 долара след покриване на всички разноски. Прекратихме прожекциите само защото нюйоркските компании за разпространение на филми, които бяха наели филма на много добра цена, не искаха успехът му да отмине, преди филмът да е стигнал до техните кина.
	Сега имах намерение да отида в Лондон, за да представя там _„Светлините на големия град“._ Докато бях в Ню Йорк, често се срещах с моя приятел Ралф Бартън, един от редакторите на списание _„Ню Йоркър“,_ който току-що бе илюстрирал новото издание на _„Странните приказки“_ на Балзак. Ралф беше едва тридесет и седем годишен, високообразован и ексцентричен човек и се беше женил пет пъти. Напоследък той беше потиснат и беше направил опит да се самоубие, като беше глътнал силна доза от някакво лекарство. Предложих му да ме придружи до Европа като мой гост, като му казах, че промяната на обстановката ще му подействува добре. И така двамата потеглихме с _„Олимпик“_ — същия параход, на който бях пътувал за Англия при първото ми завръщане там.


	XXII

	Питах се как ще ме приеме Лондон след десет години. Бих предпочел да пристигна незабелязано, без никакъв шум. Но бях дошъл да присъствувам на премиерата на _„Светлините на големия град“_ и трябваше да се прави реклама на филма. И все пак не бях разочарован от това, че ме посрещна огромна тълпа.
	Този път отседнах в хотел „Карлтън“, защото той беше по-стара забележителност от „Риц“ и чрез него Лондон ми ставаше по-близък. Апартаментът ми беше прекрасен. Най-тъжното нещо, което мога да си представя, е да свикнеш с лукса. Всеки ден, когато влизах в „Карлтън“, имах чувството, че влизам в позлатен рай. Да бъдеш богат в Лондон това означава всеки миг от живота ти да бъде вълнуващо приключение. Целият свят беше едно развлечение. Представлението започваше още от сутринта.
	Погледнах от прозореца на стаята си и долу на улицата видях няколко плаката. „Чарли е все още техният любимец“ — пишеше на един от тях. Усмихнах се замислено на смисъла на тези думи. Печатът се държа извънредно мило; в едно интервю бях допуснал доста голяма нетактичност, когато ме бяха попитали дали възнамерявам да посетя „Елстрий“. „А това къде е?“ — невинно попитах аз. Репортьорите усмихнато се спогледаха и ми обясниха, че това бил центърът на английската филмова промишленост. Смущението ми беше така искрено, че те не се засегнаха.
	Това второ посещение в Лондон ме разтърси и развълнува почти толкова, колкото и първото, но то несъмнено беше по-интересно, защото имах щастието да се запозная с много интересни хора.
	Сър Филип Съсуун телефонира и ни покани с Ралф на няколко вечери в своето жилище в града на Парк Лейн, както и в жилището си в провинцията, в Лим. С него обядвахме и в Камарата на общините, където във фоайето се запознахме с лейди Астър. Един-два дни по-късно тя ни покани на обед на Сейнт Джеймсис скуеър №1.
	Когато влязохме в салона, имахме впечатлението, че влизаме в залата на знаменитостите в музея на мадам Тюсо* — пред нас бяха Бърнърд Шоу, Джон Мейнърд Кейнс, Лойд Джордж и др., — но от плът и кръв. Леди Астър поддържаше разговора с неизменната си находчивост, но внезапно я повикаха и настъпи неловко мълчание. Тогава Бърнърд Шоу пое щафетата и ни разказа един забавен анекдот за преподобния Инг, който, възмущавайки се от учението на св. Павел, казал: „Той до такава степен е изопачил учението на спасителя, че в преносен смисъл го е разпънал с главата надолу.“ Тази сърдечност и добродушие при поддържането на разговора бяха една от най-приятните и привлекателни черти на Шоу.
	[* Прочут лондонски музей с восъчни фигури, в който са представени много знаменити личности през вековете. — Бел.пр.]
	По време на обеда разговарях с икономиста Мейнърд Кейнс и му казах, че съм чел в едно английско списание за кредитните операции на Бенк ъв Инглънд, която по онова време беше частна корпорация; как по време на войната банката била изчерпала златните си резерви и имала само 400 000 000 английски лири в чуждестранни ценни книжа и когато правителството й поискало заем от 500 000 000 лири в банката просто извадили ценните книжа, погледнали ги, отново ги сложили в хранилището и отпуснали искания от правителството заем и как тази сделка била повторена няколко пъти.
	Кейнс кимна с глава и каза:
	— Горе-долу така стана.
	— Но как бяха изплатени тези заеми? — учтиво попитах аз.
	— Със същите книжни пари — отвърна Кейнс.
	Към края на обеда леди Астър си постави театрални изкуствени зъби и имитира дама от викторианската епоха, която произнася реч пред един клуб на любителите на коне. Зъбите изкривяваха лицето й и му придаваха много комично изражение. Тя пламенно каза:
	— По наше време ние, британските жени, следвахме хрътките, както подобава на една дама, а не възседнали коня по вулгарния начин на онези нахални момичета от Дивия запад в Америка. Седяхме на коня отстрани и яздехме смело и бързо, с достойнство и женско благоприличие.
	От леди Астър би станало отлична актриса. Тя беше очарователна домакиня и аз трябва да й благодаря за редица прекрасни приеми, които ми дадоха възможност да се запозная с много от видните личности на Англия.
	Следобед, когато всички поканени се бяха разотишли, лорд Астър ни заведе да видим портрета му, рисуван от Мънингс. Когато пристигнахме в ателието, Мънингс не искаше да ни пусне да влезем, но лорд Астър най-сетне успя да го убеди. Портретът представляваше лорд Астър в ловджийски дрехи, на кон, заобиколен от глутница хрътки. Аз спечелих Мънингс, като изразих възхищението си не само от готовия портрет, но и от редицата предварителни скици, които той бе направил на движенията на кучетата. „Действието е музика“ — казах аз. Лицето на Мънингс светна и той ми показа още няколко скици.
	Един-два дни по-късно бяхме на обед у Бърнърд Шоу. След това Дж. Б. ме отведе в библиотеката си — бяхме само двамата; леди Астър и другите гости останаха в салона. Библиотеката беше светла, приятна стая с изглед към Темза. И ето че изведнъж се озовах пред цял рафт с книги на Шоу над камината и като невежа — тъй като почти не бях чел Шоу — се приближих до тях с възклицанието: „А, това са всичките ви произведения!“ После ми хрумна, че той може би беше създал тази благоприятна възможност, за да провери интелекта ми чрез обсъждане на неговите книги. Представих си, че ние двамата сме така увлечени от разговора, че другите гости трябваше да дойдат и го прекратят. Как ми се искаше да бъде така! Но вместо това настъпи кратко мълчание, аз се усмихнах, обърнах се, огледах стаята и направих някаква банална забележка относно приятната обстановка. После отидохме при другите гости.
	След това много пъти съм се срещал с мисис Шоу. Спомням си, че обсъждахме с нея пиесата на Дж. Б. „Количка с ябълки“, която критиката беше посрещнала с безразличие. Мисис Шоу беше възмутена. „Казах на Дж. Б. — заяви тя, — че не трябва да пише повече пиеси; публиката и критиците не ги заслужават!“
	През следващите три седмици бяхме отрупани с покани — от министър-председателя Ремзи Макдонълд, от Уинстън Чърчил, леди Астър, сър Филип Сасуун и други видни личности.
	С Уинстън Чърчил се бях запознал във вилата на Мериън Дейвис. Около петдесетина гости се въртяха из балната зала и салона, когато той се появи на прага с Хърст и застана там в позата на Наполеон, пъхнал ръка под жилетката си, като наблюдаваше танцуващите. Имаше вид на човек, който се е загубил и е попаднал не където трябва. У. Р. ме видя, повика ме и ни запозна.
	Макар Чърчил да се държеше интимно, маниерите му бяха доста резки. Хърст ни остави сами и известно време, докато около нас сновяха гостите, ние си разменяхме обичайните банални забележки. Лицето му се оживи едва когато заговорих за английското лейбъристко правителство.
	— Това, което не разбирам — казах аз, — е, че избирането в Англия на едно социалистическо правителство не променя положението на краля и кралицата.
	В бързия поглед, който той ми отправи, се четеше насмешливо предизвикателство:
	— Разбира се, че не — отвърна той.
	— Мислех, че социалистите са против монархията.
	— Ако бяхте в Англия — засмя се той, — щяхме да ви отрежем главата за тези думи.
	Няколко дни по-късно той ме покани на вечеря в апартамента си в хотела. Присъствуваха още двама други гости, както и синът му Рендолф, хубав шестнадесетгодишен юноша, жаден за интелектуални спорове с присъщата критична нетърпимост на младеж. Личеше си, че сър Уинстън много се гордее с него. Това беше много приятна вечер, през време на която бащата и синът говореха шеговито за дреболии. След това често се срещахме във вилата на Мериън, преди Чърчил да се върне в Англия.
	А сега бяхме в Лондон и мистър Чърчил ни покани с Ралф да прекараме уикенда в Чартуел. Пътувахме дотам в студено, хапещо време. Чартуел беше прекрасна къща, мебелирана скромно, но с вкус, в която цареше семейна атмосфера. Едва по време на това мое второ посещение в Лондон аз започнах истински да опознавам Чърчил. По това време той беше един от редовите членове на Камарата на общините.
	Предполагам, че сър Уинстън е прекарал живота си по-забавно, отколкото мнозина от нас. На сцената на живота той е играл много роли с кураж, усърдие и забележителен ентусиазъм. Малко от удоволствията на този свят са му убягнали. Животът е бил благосклонен към него. Той е живял добре и е играл добре — залагал е високо и е печелил. Той се е радвал на власт, но властта никога не е ставала идея фикс за него. Въпреки голямата си заетост той е намирал време и за любимите си развлечения: зидарство, конни състезания и рисуване. В столовата забелязах един натюрморт, окачен над камината. Уинстън видя, че живо се интересувам от картината.
	— Аз съм я рисувал — каза той.
	— Колко забележително! — ентусиазирано казах аз.
	— Нищо особено… В Южна Франция видях един човек да рисува пейзаж и си казах: „Защо и аз да не мога.“
	На следната сутрин той ми показва зида около Чартуел, който беше изградил собственоръчно. Аз бях учуден и подметнах, че зидарското майсторство не е толкова лесно, колкото изглежда.
	— Ще ви покажа как се зида и ще се научите за пет минути.
	Първата вечер дойдоха няколко млади членове на парламента, които, така да се каже, седяха в краката му; между тях беше и мистър Бутби, понастоящем лорд Бутби, както и вече починалият Брендън Брекън, по-късно лорд Брекън — и двамата обаятелни и интересни събеседници. Казах им, че ще се срещна с Ганди, който по това време се намираше в Лондон.
	— Достатъчно сме угаждали на този човек — каза Брекън. — Гладни стачки или не, трябва да го тикнат в затвора и да го държат там. Ако не сме твърди, ще изгубим Индия.
	— Хвърлянето му в затвора би било много просто разрешение, ако имаше полза от това — намесих се аз. — Но ако затворите един Ганди, ще се появи друг. Той е символ на онова, което иска индийският народ, и докато не го получи, този народ ще ражда един Ганди след друг.
	Чърчил се обърна към мен и се усмихна:
	— От вас би станало добър лейбъристки член на парламента.
	Обаянието на Чърчил се криеше в неговата търпимост и уважение към възгледите на другите. Изглежда, че той не питаеше злоба към онези, които не бяха съгласни с него.
	Брекън и Бутби си отидоха още същата вечер, а следния ден прекарах в интимната среда на Уинстън и семейството му. Това беше ден на политически кипеж; лорд Бийвърбрук от сутринта до вечерта се обаждаше по телефона в Чартуел, а на вечерята Уинстън на няколко пъти бе вдиган от масата. Това ставаше по време на изборите и в разгара на икономическата криза.
	Когато бяхме на масата, аз се забавлявах, защото Уинстън произнасяше истински политически речи, а членовете на семейството му го слушаха със самодоволно равнодушие. Човек имаше чувството, че това се случваше често и че те вече бяха свикнали.
	— Правителството говори за трудностите да се уравновеси бюджетът — каза Чърчил, поглеждайки крадешком към семейството си, а след това към мен. — То твърди, че е стигнало до границата на своите кредити, че вече не остава нищо, което да може да се обложи с данък, а Англия разбърква чая си гъст като сироп. — Той спря, за да види ефекта.
	— Възможно ли е бюджетът да бъде балансиран чрез допълнителен данък върху чая? — попитах аз.
	Той ме погледна и се поколеба.
	— Да — отвърна той, но според мен без вътрешно убеждение.
	Бях възхитен от простотата и от почти спартанския вкус в Чартуел. Спалнята на Уинстън беше едновременно и библиотека; рафтовете бяха претъпкани с книги, книги бяха натрупани и до всички стени. Цяла стена бе отделена за стенографските дневници на парламентарните дебати „Хенсард“. Имаше и много томове за Наполеон.
	— Да — призна той, — аз съм голям негов почитател. Чух, че възнамерявате да правите филм за Наполеон — продължи той. — Трябва да го направите: Наполеон се къпе; в банята се втурва брат му Жером, облечен в позлатената си униформа, и се възползува от случая да постави Наполеон натясно и да го накара да се съгласи с исканията му. Но Наполеон нарочно се подхлъзва във ваната и опръсква с вода цялата униформа на брат си, като му нарежда да си върви. Брат му си излиза безславно — прекрасна комична сцена.
	Спомням си един ден, когато мистър и мисис Чърчил обядваха в ресторанта на Куалино. Чърчил седеше нацупен като момче. Отидох да ги поздравя.
	— Имате вид като че ли върху раменете ви се е стоварило бремето на света — усмихнат казах аз.
	Той ми каза, че току-що се е върнал от дебати в Камарата на общините и че не му се е харесало онова, което са разисквали там относно Германия. Аз направих някаква лековата забележка, но той поклати глава.
	— О, не, това е сериозно, наистина много сериозно.
	С Ганди се запознах скоро след престоя ми у Чърчилови. Винаги съм уважавал Ганди и съм се възхищавал от него заради политическата му проницателност и желязната му воля. Но според мен посещението му в Лондон беше грешка. Легендарното значение на Ганди се изпаряваше на лондонската сцена, а религиозното му благочестие не беше така внушително. Сред студения и влажен климат на Англия, наметнат с традиционния плат, чиито дипли безразборно събираше около тялото си, той изглеждаше съвсем не на място. Поради това и присъствието му в Лондон стана повод за подмятания и карикатури. Човек винаги е по-внушителен от разстояние. Бяха ме попитали дали бих искал да се запозная с него. Аз естествено много се развълнувах.
	Срещнахме се в малка, скромна къща в бедняшкия квартал зад Ийст Индия док роуд. Улиците гъмжаха от тълпи, а двата етажа бяха претъпкани с репортьори и фотографи. Разговорът се състоя в една предна стая на втория етаж около дванадесет на дванадесет фута. Махатма още не беше дошъл и докато го чаках, започнах да си мисля какво ще му кажа. Бях чувал за затварянето му и за гладните стачки, както и за борбата му за свободата на Индия, и смътно знаех, че е против механизацията.
	Когато той най-после пристигна, разнесоха се викове „ура“ и приветствени възгласи, докато слизаше от таксито, прибирайки около пояса диплите на дрехата си. Сцената беше необикновена — задръстената малка бедняшка уличка и странната фигура, която влиза в скромното жилище, съпроводена от приветствията на тълпата. Ганди се качи горе и се показа на прозореца, после ми направи знак и ние двамата махнахме с ръка на тълпите долу.
	Докато седяхме на дивана, в стаята внезапно нахлуха светкавиците на фотоапаратите. Аз се намирах отдясно на Махатма. Беше дошъл тревожният, ужасяващ момент, когато трябваше да кажа нещо умно по въпрос, който едва познавах. От дясната ми страна седеше една натрапчива млада жена, която ми разказваше някаква дълга история; не чувах нито дума, но одобрително кимах с глава, като през цялото време се чудех какво ще кажа на Ганди. Знаех, че разговорът трябва да започна аз, че не можех да очаквам от Махатма да ми каже колко много е харесал последния ми филм и пр. — съмнявах се дали той въобще някога е гледал филм. Властният глас на една индуска обаче прекъсна словоохотливата млада жена:
	— Мис, ще бъдете ли така добра да свършите разговора си и да позволите на мистър Чаплин да поговори с Ганди?
	В претъпканата стая изведнъж се възцари тишина. И тъй като на приличното на маска лице на Махатма се четеше очакване, имах чувството, че цяла Индия също чака думите ми. Покашлях се и казах:
	— Естествено аз симпатизирам на въжделенията и на борбите на Индия за свобода. Но все пак не мога да разбера вашата омраза към машините.
	Махатма кимна и се усмихна, а аз продължих:
	— В края на краищата, ако машините се използват по алтруистичен начин, те би трябвало да помогнат на човека да се освободи от оковите на робството, да му осигурят по-кратък работен ден и време да се образова и да се радва на живота.
	— Разбирам ви — спокойно отвърна той. — Но преди Индия да може да постигне тези цели, тя трябва най-напред да се отърси от английското иго. В миналото машините ни направиха зависими от Англия и единственият начин, по който можем да се освободим от тази зависимост, е да бойкотираме всички стоки, произведени от машини. Затова ние вменихме като патриотичен дълг на всеки индус да преде собствения си памук и да тъче собствените си тъкани. Това е нашият метод на борба срещу една такава могъща нация като Англия, а, разбира се, има и други причини. Климатът на Индия е различен от английския, нейните обичаи и нужди са по-други. В Англия студеното време изисква силно развита промишленост и сложна икономика. На вас ви е необходима промишленост за производството на прибори за ядене; ние използваме пръстите си. И така всичко води до многобройни различия.
	По този начин получих ясен, нагледен урок по тактическите методи в борбата на Индия за свобода — борба, вдъхновявана, колкото и странно да звучи това, от един мечтател реалист с мъжествен дух и желязна воля да я доведе докрай. Той също така ми каза, че висшата степен на независимост се състои в това да се отърсиш от излишните неща и че насилието в края на краищата се самоунищожава.
	Когато стаята се изпразни, той ме попита дали не бих желал да остана и да ги гледам по време на молитва. Махатма седна на пода по турски с кръстосани крака, а петимата други седнаха в кръг около него. Това беше странна гледка: шест души седнали на пода в тази малка стая, сред лондонските бордеи; тъмнооранжевото слънце бързо се спускаше зад покривите, а аз седях на дивана и ги гледах, докато те смирено и монотонно пееха молитвите си. Какъв парадокс — мислех си аз, като гледах как острият ум на юриста и дълбокият усет към политическата действителност у този извънредно реалистичен човек сякаш изчезват в монотонния шепот.


	В деня на премиерата на _„Светлините на големия град“_ валеше като из ведро, но имаше огромна тълпа и филмът мина много добре. Седнах на балкона до Бърнърд Шоу — това се посрещна с много смях и аплодисменти. Накараха ни да се изправим двамата и да се поклоним. Това предизвика нов взрив от смях.
	Чърчил присъствува на премиерата, както и на вечерята след нея. Той произнесе реч, в която каза, че искал да вдигне наздравица за един човек, започнал като хлапак от Южен Лондон и спечелил любовта на целия свят — Чарли Чаплин! Това беше неочаквано и аз бях малко смутен, особено когато той започна словото си с обръщението: „Уважаеми лордове, госпожи и господа.“ Проникнат обаче от официалния тон на тържеството, отвърнах в същия стил: „Уважаеми лордове, госпожи и господа! Както моят приятел, старият канцлер на съкровището…“ — не успях да продължа, защото избухна силен смях. Някакъв бумтящ глас повтаряше: „Старият, старият! Много ми хареса «старият»!“ Разбира се, това беше Чърчил. Когато се окопитих, аз казах; „Звучи ми странно да кажа: «бившият канцлер на съкровището»*.“
	[* На английски: „ex-Chancellor of the Exchequer“ — получава се повторение на сричката „екс“. — Бел.пр.]
	Мелкъм Макдоналд, син на лейбъристкия министър-председател Ремзи Макдоналд, ни покани с Ралф да се запознаем с баща му и да прекараме нощта в Чекърс*.
	[* Официалната резиденция на английския министър-председател. — Бел.пр.]
	Срещнахме министър-председателя по пътя, когато правеше редовната си разходка; със своя голф, шал, каскет, лула и бастун — типичен провинциален земевладелец — той беше последният човек, когото бихте взели за ръководител на Лейбъристката партия. Правеше впечатление на човек, изпълнен с голямо достойнство, съзнаващ напълно бремето на своя министър-председателски пост, с благородно изражение, в което не липсваше хумор.
	В началото на вечерта цареше известна сдържаност. Но след вечеря отидохме да пием кафе в прочутата историческа Дълга стая и след като разгледахме оригиналната смъртна маска на Кромуел и други исторически реликви, седнахме да поговорим на спокойствие. Казах му, че след моето първо посещение в Лондон са настъпили големи промени и подобрения. В 1921 г. в Лондон бях видял много мизерия и стари жени с посивели коси, заспали по кейовете на Темза; сега обаче тези стари жени ги нямаше и там не спяха никакви скитници. Магазините изглеждаха добре снабдени със стоки, а децата прилично обути — а това несъмнено бе заслуга на лейбъристкото правителство.
	С неразгадаемо изражение на лицето той ме остави да продължа, без да ме прекъсва. Запитах го дали лейбъристкото правителство, което, доколкото разбирам, е социалистическо правителство, има властта основно да измени конституцията на страната. В очите му се появиха пламъчета и той ми отвърна с хумор:
	— То би трябвало да направи това, но парадоксът на британската политика е, че в момента, в който дойдете на власт, ставате безсилен.
	Той помисли за момент, след това ми разказа за първата си аудиенция в Бъкингамския дворец като министър-председател. Негово Величество го приветствувал сърдечно и му казал:
	— Е, сега какво ще правите с мен вие, социалистите?
	Министър-председателят се засмял и отвърнал:
	— Нищо друго, освен да се опитаме да служим на Ваше Величество и на интересите на страната.
	По време на изборите леди Астър ни покани с Ралф да прекараме уикенда в къщата й в Плимут и да се запознаем с Т. Е. Лорънс*, който също щял да прекара уикенда там. По някаква причина обаче Лорънс не дойде. Тя все пак ни покани в своята избирателна колегия на едно събрание близо до доковете, на което щеше да говори пред рибари. Попита ме дали не бих искал и аз да кажа няколко думи. Предупредих я, че съм за лейбъристите и че не бих могъл да подкрепя нейната политика.
	[* Томас Едуърд Лорънс (1888–1925), английски офицер и агент в Близкия изток, писател, автор на „Седемте стълба на мъдростта“. — Бел.пр.]
	— Това няма значение — каза тя, — те просто искат да ви видят, това е всичко.
	Митингът беше на открито и ние говорихме от един голям камион. Там беше и епископът на нейната избирателна колегия, който изглеждаше доста раздразнен и, както ми се стори, ни поздрави доста студено. След кратката встъпителна реч на леди Астър аз се качих на камиона.
	— Здравейте, приятели! — казах аз. — На нас, милионерите, ни е лесно да ви казваме как да гласувате, но нашите условия на живот са съвсем различни от вашите.
	— Браво! — внезапно извика епископът.
	— Между леди Астър и вас — продължих аз — може би има нещо общо, макар че не зная какво е то. Предполагам, че вие го знаете по-добре от мен.
	— Много добре! Отлично! — възкликна епископът.
	— Що се отнася до нейната политика и до досегашните й заслуги като представител на тази …хм …хм… („Избирателна колегия“ — каза епископът; всеки път, когато се колебаех, той ми подсказваше думата),… активът на леди Астър навярно е много задоволителен. — И аз завърших словото си, като казах, че я познавам като мила и добродушна жена, която се ръководи от най-добри намерения. Когато слязох от камиона, епископът беше ухилен до уши и сърдечно стисна ръката ми.
	У английските духовници има силно развито чувство за откровеност и искреност и това е особеност на Англия, гледана откъм най-добрата й страна. Именно хора като д-р Хюлит Джонсън*, каноникът Колинс и много други прелати дават жизненост на английската църква.
	[* В близкото минало виден деец на световното движение за мир. — Бел.пр.]


	Приятелят ми Ралф Бартън се държеше странно. Забелязах, че електрическият часовник в салона беше спрял — някой беше прерязал жиците му. Когато казах това на Ралф, той ми отвърна: „Да, аз ги отрязах. Мразя тиктакането на стенните часовници.“ Обезпокоих се и малко се раздразних, но отдадох всичко на една от ексцентричните прищевки на Ралф. Откакто бяхме напуснали Ню Йорк, той сякаш се бе съвзел напълно от своята депресия. Сега беше решил да се върне в Щатите.
	Преди да отпътува, той ме попита дали искам да посетим заедно с него дъщеря му, която само година преди това беше станала монахиня и сега се намираше в един католически манастир в Хекни. Тя беше най-голямата му дъщеря от първия му брак. Ралф често бе говорил за нея и ми беше казал, че още от четиринадесетгодишна възраст тя чувствувала призвание да стане монахиня, въпреки че той и жена му направили всичко възможно да я разубедят. Показа ми нейна снимка, направена на шестнадесет години, и мен веднага ме порази нейната красота: две големи черни очи, пълни, чувствени устни и привлекателна усмивка.
	Ралф ми обясни, че в Париж я водили на множество танци и много нощни заведения с надеждата да я отклонят от желанието й да се посвети на църквата. Запознавали я с интересни мъже и й създавали всевъзможни развлечения, които, изглежда, й доставяли удоволствие. Но нищо не могло да я разубеди да стане монахиня. Ралф не я беше виждал от осемнадесет месеца. Сега тя беше свършила своето послушничество и беше станала монахиня.
	Манастирът беше мрачна, тъмна сграда в сърцето на един беден квартал в Хекни. Когато пристигнахме там, посрещна ни игуменката и ни въведе в малка, неприветлива стая. Седнахме и зачакахме — на мен ми се стори, че чакаме невероятно дълго. Най-сетне влезе дъщеря му. Веднага ме обзе тъга, защото тя беше така красива, както на снимката. Само когато се усмихнеше, личеше, че отстрани й липсват два зъба.
	Сцената беше странна: тримата седяхме в тази малка тъжна стая — един тридесет и седем годишен баща, жизнерадостен и изискан, преметнал крак върху крак и запалил цигара, и неговата дъщеря, тази хубава деветнадесетгодишна монахиня, която седеше срещу нас. Исках да се извиня и да чакам отвън в колата, но и двамата не искаха да чуят за това.
	Макар че тя беше весела и жива, виждах, че се е откъснала от живота. Движенията й бяха нервни и резки и в тях личеше напрегнатост, докато тя ни описваше задълженията си като учителка.
	— Да се учат малки деца е толкова трудно — каза тя, — но ще свикна.
	Очите на Ралф блестяха от гордост, когато говореше с нея и пушеше цигарата си. Макар че не беше верующ, виждах, че е доста доволен от това, че дъщеря му е монахиня.
	Срещата им беше проникната от някакво тъжно самовглъбяване. Дъщерята на Ралф несъмнено бе изживяла духовно изпитание. Макар че беше хубава и млада, лицето й беше тъжно и на него се четеше набожност. Тя говорѝ за хвалебствените репортажи за нашето посрещане в Лондон и попита как е петата жена на Ралф, Жермен Тайфер. Ралф й каза, че са се разделили.
	— Разбира се — усмихнато каза тя, обръщайки се към мен, — не успявам да бъда в течение на татковите съпруги.
	Двамата с Ралф се изсмяхме смутено.
	Ралф я попита дали дълго ще стои в Хекни. Тя замислено поклати глава и каза, че може би ще я изпратят в Централна Америка.
	— Но никога не ни казват кога или къде.
	— Бихте могли да пишете на баща си, когато пристигнете там — намесих се аз.
	Тя се поколеба:
	— На нас не ни разрешават да се свързваме с когото и да било.
	— Дори и с родителите ли? — попитах аз.
	— Да — каза тя, като се опитваше да бъде безразлична, после се усмихна на баща си. Последва минутно мълчание.
	Когато дойде време да си тръгваме, тя взе ръката на баща си и я стиска дълго и с любов, сякаш имаше някакво предчувствие. В колата Ралф беше потиснат, макар и все още апатичен. Две седмици по-късно той се самоуби в апартамента си в Ню Йорк, като се застреля, легнал в леглото си и покрил главата си с чаршаф.


	Сега се виждах често с Х. Дж. Уелс. Той имаше апартамент на Бейкър стрийт. Когато отидох да го посетя там, четири секретарки бяха потънали сред справочници, сверяваха и вземаха бележки от енциклопедии, технически трудове, документи и вестници.
	— Това е новата ми книга — _„Анатомия на парите“_ — каза той. — Цяла индустрия.
	— Прави ми впечатление — шеговито отбелязах аз, — че те вършат по-голямата част от работата.
	На един висок рафт по цялото протежение на библиотеката бяха наредени папки, които приличаха на големи кутии за бисквити, всяка с етикет: „Биографичен материал“, „Лични писма“, „Философия“, „Научни данни“ и пр.
	След вечеря пристигнаха негови приятели, между които и професор Ласки, все още много младолик. Той беше отличен оратор. Бях го слушал да говори пред Асоциацията на американските адвокати в Калифорния — той говорѝ блестящо и самоуверено в продължение на един час без каквито и да било бележки. Тази вечер в апартамента на Х. Дж. Хералд ми разказа за изумителните нововъведения във философията на социализма. Той каза, че най-малкото ускоряване на бързината поражда страхотни социални различия. Разговорът беше извънредно интересен, но дойде часът, в който Х. Дж. си лягаше, и той намекна за това не особено деликатно, като поглеждаше гостите, после часовника си, докато всички си отидоха.
	Когато Уелс ме посети през 1935 г. в Калифорния, аз го упрекнах за критиките му срещу Русия. Бях чел за критичните му репортажи, затова исках да чуя мнението му лично от него и се изненадах, че той е настроен едва ли не ожесточено по този въпрос.
	— Но не е ли още твърде рано да се съди? — възразих аз. — Те бяха изправени пред трудна задача, с опозиция и заговори отвътре и отвън. Несъмнено след време ще последват добри резултати.
	По онова време Уелс говореше с ентусиазъм за това, което Рузвелт беше осъществил с програмата си „Ню дийл“ („Нов курс“), и беше на мнение, че от умиращия капитализъм в Америка ще се роди един псевдосоциализъм. Той ми се стори особено критичен по отношение на Сталин, когото беше интервюирал, и каза, че под неговото управление Русия се била превърнала в тиранична диктатура.
	— Ако вие като социалист вярвате, че капитализмът е обречен — казах аз, — каква надежда има за света, ако социализмът в Русия се провали?
	— Социализмът няма да се провали в Русия, нито където и да било другаде — отвърна той — но това конкретно негово развитие се е превърнало в диктатура.
	— Русия естествено е правила грешки — казах аз — и подобно на другите страни ще продължава да ги прави. Най-голямата според мен бе отказът й от нейните чуждестранни заеми, от руските бонове и пр. и това, че след революцията ги нарекоха „дългове на царя“. Макар че тя може да е имала оправдание да откаже да ги изплати, мисля, че тя направи сериозна грешка, тъй като предизвика антагонизъм в света, бойкоти и военни нашествия. Така че това й струваше двойно повече, отколкото ако ги беше платила.
	Уелс се съгласи отчасти с мен и каза, че моите разсъждения са добри на теория, но не и на практика, защото отказът от царските дългове бе един от декретите, вдъхновили революцията. Народът би реагирал остро, ако трябвало да плаща дълговете на стария режим.
	— Но ако Русия беше действувала по-гъвкаво и по-малко идеалистично — възразих аз, — тя би могла да вземе назаем големи суми от капиталистическите страни и по-бързо да изгради своята икономика, а при трудностите, които капиталистическият свят изживява след войната — инфлацията и други подобни явления, — тя лесно би могла да ликвидира дълговете си, запазвайки същевременно благоразположението на света.
	— Сега е вече много късно — засмя се Уелс.
	Имах възможността да видя Х. Дж. в най-различна светлина. В Южна Франция той беше построил къща за любовницата си — една много темпераментна рускиня. Над камината стоеше надпис с готически букви: „Двама влюбени построиха този дом.“
	— Да — каза той, след като аз споменах нещо по този повод. — Няколко пъти го поставяме и сваляме. Когато се скараме, нареждам на зидаря да го махне, а като се сдобрим, тя му нарежда да го постави отново. Поставяхме го и го сваляхме толкова много пъти, че зидарят най-сетне престана да ни обръща внимание.
	В 1931 г. Уелс завърши _„Анатомия на парите“,_ резултат на двегодишен труд, и изглеждаше доста изморен.
	— А сега какво смятате да правите? — попитах го аз.
	— Ще напиша нова книга — уморено се усмихна той.
	— Господи! — възкликнах аз. — Не бихте ли искали да си починете или да правите нещо друго?
	— Какво друго има да се прави?
	Скромният произход на Уелс бе оставил своя отпечатък — не върху творчеството или външния му вид, но — както при мен — в една извънредно подчертана лична чувствителност. Спомням си, че веднъж той произнесе едно „Н“ като придихателен звук там, където не трябваше, и се изчерви до уши. Такъв голям човек да се изчерви за такова незначително нещо! Спомням си, че той ми разказваше за един свой чичо, който бил главен градинар в имението на някакъв английски благородник. Амбицията на чичото била Уелс да стане домашен прислужник. „Ако бог не беше милостив — иронично каза Х. Дж., — сега може би щях да бъда помощник-лакей.“
	Уелс искаше да разбере как съм се заинтересувал от социализма. Казах му, че това стана едва след като отидох в Съединените щати и се запознах с Ъптън Синклер. Пътувахме с кола за къщата му в Пасадина, където щяхме да обядваме, и със спокойния си глас той ме запита дали вярвам в системата на печалбите. Отвърнах му на шега, че на този въпрос може да отговори само счетоводител. Въпросът беше безобиден, но инстинктивно почувствувах, че той засяга самата същност на въпроса, и от този момент у мен се зароди интерес и аз започнах да гледам на политиката не като на история, а като на икономически проблем.
	Уелс постави под въпрос убеждението ми, че имам свръхестествени възприятия. Разказах му за една случка, която може би е била нещо повече от случайност. Веднъж с шампиона по тенис Анри Коше и един друг приятел влязохме в един бар в Биариц. На стената висяха три лотарийни колела, всяко с номера от едно до десет. Аз оповестих с драматичен тон, че се чувствувам обзет от свръхземни сили, че ще завъртя колелата и че първото колело ще спре на девет, второто на четири, а третото на седем. И ето че първото колело спря на девет, второто на четири, а третото на седем — шанс на един милион!
	Уелс каза, че това е чиста случайност.
	— Но повторението на случайностите заслужава да се разгледа — отвърнах аз и му разказах история от детството си. Минавах покрай една бакалница на Кембъруел роуд и забелязах нещо необикновено — капаците на прозорците бяха затворени. Нещо ме накара да се покатеря на перваза и да надникна през ромбоидното отверстие на капака. Вътре беше тъмно и пусто, но всички бакалски стоки си бяха по местата, а в средата на стаята на пода имаше голям сандък. Скочих от перваза с чувство на отвращение и отминах по пътя си. Скоро след това бе разкрита серия от убийства. Едгар Едуардс, приветлив шестдесет и пет годишен джентълмен, се беше сдобил с пет бакалници, като чисто и просто умъртвявал собствениците им с тъпо оръжие и присвоявал дюкяните им. В сандъка в оная бакалница в Кембъруел се намериха труповете на последните му три жертви — мистър и мисис Дарби и детето им.
	Но Уелс не искаше и да чуе: той каза, че в живота на всеки човек е нещо обикновено да има много случайности и че това още нищо не доказва. С това нашият спор свърши, но аз бих могъл да му разкажа и друга случка. Бях малко момче, когато един ден се отбих в една кръчма на Лъндън бридж роуд и поисках чаша вода. Подаде ми я един любезен, добродушен джентълмен с черни мустаци. Не зная защо, но не можах да изпия водата. Престорих се, че пия, но в момента, в който човекът се обърна да говори с някакъв клиент, аз оставих чашата и си излязох. Две седмици по-късно Джордж Чепман, собственик на кръчмата „Короната“ на Лъндън бридж роуд, беше обвинен, че е убил пет свои съпруги, като ги е отровил със стрихнин. В деня, в който той ми беше дал чашата с вода, последната от жертвите му агонизирала в една стая над кръчмата. И Чепман, и Едуардс бяха обесени.
	Говорейки за тайнственото, спомням си, че около една година, преди да построя къщата си в Бевърли Хилз, получих анонимно писмо. Авторът ми пишеше, че е ясновидец и че в съня си видял къща, кацнала на върха на хълм, пред която се разстилала морава, завършваща с връх, подобен на носа на кораб — къща с четиридесет прозореца и голяма зала за музика с висок таван. Площта, на която била построена къщата, била свещено място; преди две хиляди години там древните индиански племена принасяли човешки жертви. Къщата била навестявана от духове и не трябвало никога да се оставя в тъмнина. В писмото се казваше, че ако никога не оставам сам в нея и винаги има светлина, духове няма да се появят.
	Тогава не обърнах никакво внимание на писмото; смятах, че го е писал някой побъркан, и го прибрах само защото ми се стори странно и забавно. Когато две години след това подреждах бюрото си, попаднах на писмото и го препрочетох. Колкото и да беше странно, описанието на къщата и на моравата бяха точни. Не бях броил прозорците и реших да ги преброя; за мое удивление, те се оказаха точно четиридесет.
	Макар че не вярвам в привидения, реших да направя един експеримент. В събота вечер прислугата беше свободна, къщата беше празна и аз вечерях вън. Незабавно след вечеря се върнах в къщи, и отидох в залата с органа, което беше дълга и тясна подобно на кораба на черква и имаше таван в готически стил. Дръпнах завесата и изгасих всички светлини. После пипнешком намерих едно кресло и мълчаливо седях в него поне десет минути. Гъстият мрак стимулираше сетивата ми и аз си представях, че пред очите ми плуват безформени фигури; разсъдих и реших, че това е лунната светлина, която прониква през някакъв тесен процеп между завесите и се отразява в една кристална гарафа.
	Дръпнах още по-плътно завесите и плуващите форми изчезнаха. После отново зачаках в тъмнината — чаках сигурно около пет минути. Тъй като нищо не се случи, започнах високо да говоря: „Ако тук има духове, моля ви дайте някакъв знак.“ Чаках известно време, но пак нищо не стана. После продължих: „Няма ли някакъв начин да се свържем? Може би чрез потропване или пък по друг начин — чрез моя разум, който би могъл да ме подтикне да напиша нещо; или може би полъх от студен въздух ще покаже нечие присъствие.“
	Седях още пет минути, но нямаше нито полъх на въздух, нито някаква друга проява. Тишината беше оглушителна, мозъкът ми — празен. Най-сетне изоставих експеримента като празна работа и запалих една лампа. След това отидох в дневната. Завесите не бяха дръпнати и на лунната светлина се очертаваше пианото. Седнах и прокарах пръсти по клавишите. Най-сетне се спрях на акорд, чийто звук ме очароваше, и ударих клавишите няколко пъти, докато цялата стая вибрираше от звуците. Защо правех това? Може би това беше някаква проява на духовете! Продължих да удрям същите клавиши. Изведнъж бял обръч от светлина ме обгърна около кръста; скочих като ужилен от пианото и замръзнах на място, а сърцето ми биеше като барабан.
	Когато се опомних, опитах се да разсъждавам. Пианото се намираше в една ниша до прозореца. Тогава разбрах, че това, което бях взел за пояс от ектоплазма, са били всъщност светлините на някакъв автомобил, който се е спускал по хълма. За да се уверя, седнах на пианото и отново няколко пъти ударих същите клавиши. В другия край на дневната имаше тъмен коридор, а срещу него беше вратата на столовата. С крайчеца на окото си видях вратата да се отваря и нещо да излиза от столовата и да минава по тъмния коридор — гротескно джудже, чудовище с бели кръгове около очите като на клоун, вървеше, клатушкайки се към залата с органа. Докато обърна глава, то бе изчезнало. Ужасен, станах и се опитах да го проследя, но то беше потънало вдън земя. Реших, че при възбуденото състояние на нервите ми потрепването на един клепач е могло да създаде илюзията, и продължих да свиря на пианото. Но нищо повече не се случи и реших да отида да си легна.
	Облякох пижамата си и влязох в банята. Като запалих лампата, призракът седеше във ваната и ме гледаше! Изскочих от банята почти хоризонтално. Това беше скункс! Същото мъничко същество, което бях видял с крайчеца на окото си, само че долу то ми се бе сторило много по-голямо.
	Сутринта прислужникът постави обърканата животинка в клетка и ние постепенно я опитомихме. Един ден обаче тя изчезна и повече не я видяхме.


	Преди да напусна Лондон, херцог и херцогиня Йорк ме поканиха на обед. Обедът беше в интимна обстановка — присъствуваха само херцогът, херцогинята, баща й, майка й и брат й — малко момче на около тринадесет години. По-късно дойде и сър Филип Съсуун и ние с него бяхме натоварени със задачата да заведем малкия брат на херцогинята в Итън след ваканцията. Тих и дребен на ръст, той вървеше след нас, докато двама класни отговорници, които ни бяха поканили на чай със сър Филип и още няколко души, ни развеждаха из колежа.
	Когато влязохме в сладкарницата, най-обикновено заведение, в което продаваха сладкиши и сервираха чаша чай за шест пенса, той остана отвън заедно с около стотина ученици от колежа. Ние четиримата седнахме на миниатюрна масичка в претъпкана малка стая на горния етаж. Всичко вървеше великолепно до момента, в който ме попитаха дали искам още една чаша чай и аз имах непредпазливостта да кажа „да!“ Това предизвика финансова криза, тъй като нашият домакин нямаше достатъчно пари и беше принуден да отиде и си пошушне нещо с няколко други момчета.
	— Боя се, че не им достигат два пенса, а ние нищо не можем да направим — прошепна ми Филип. Те обаче успяха да поръчат с общи усилия още един чайник чай, който трябваше да изпием набързо, тъй като училищният звънец започна да звъни; за една минута те трябваше да бъдат в двора на училището и затова всички се втурнаха презглава. В училището бяхме приветствувани от директора; той ни показа залата, където Шели и много други знаменитости бяха вписали имената си. После директорът отново ни предаде в ръцете на двамата класни отговорници; те ни въведоха в училищната светая светих — стаята, която едно време е заемал Шели. Но нашият малък приятел Боуз-Лайън остана отвън.
	— Ти какво искаш? — с повелителен глас го попита младият ни домакин.
	— О, той е с нас — намеси се сър Филип, обяснявайки, че сме го довели от Лондон.
	— Добре — с нетърпение каза младият ни домакин. — Влез!
	— Те правят голяма отстъпка, като го пускат да влезе — прошепна сър Филип. — Ако някое друго момче престъпи прага на това светилище, кариерата му би се оказала в опасност.
	Едва по-късно, когато посетих Итън с лейди Астър, разбрах каква спартанска дисциплина цари в училището. При хапещ студ сред тъмнината ние пипнешком вървяхме по зле осветения боядисан в кафяво коридор; до всяка врата имаше съд за измиване на краката. Най-сетне намерихме търсената врата и почукахме.
	Отвори синът й, дребно момче с бледо лице. В стаята двете му другарчета се бяха свили край шепа въглени в малката камина и грееха ръцете си. Атмосферата наистина беше мрачна.
	— Исках да разбера дали мога да те взема за уикенда — каза леди Астър.
	Разговаряхме известно време, после на вратата внезапно се почука и преди да успеем да кажем: „Влезте!“, бравата се завъртя и в стаята влезе надзирателят на пансиона — хубав, добре сложен, около четиридесетгодишен рус мъж. „Добър вечер“ — сухо каза той на леди Астър, а на мен само кимна. След това облегна рамо на малката полица над камината и запуши лулата си. Съзнавайки, че посещението й е явно ненавременно, леди Астър започна да обяснява.
	— Дойдох да видя дали мога да взема малкия за уикенда.
	— Много съжалявам, но няма да можете — беше резкият отговор.
	— Хайде, хайде — каза леди Астър с приятния си глас. — Не бъдете толкова упорит.
	— Аз не съм упорит, просто ви съобщавам един факт.
	— Но той има толкова блед вид.
	— Глупости, нищо му няма.
	Тя стана от леглото на момчето и се приближи до надзирателя: „Хайде, съгласете се, де!“ — с примамливия си глас каза тя и леко го побутна, както често я бях виждал да прави с Лойд Джордж и други хора, които се опитваше да убеди.
	— Леди Астър — каза надзирателят, — вие имате неприятния навик да потупвате хората и да ги карате да губят равновесие. Моля ви да не го правите.
	При тези думи цялото savoir faire* на леди Астър я напусна.
	[* Умение, сръчност (фр.). — Бел.пр.]
	Не зная как разговорът мина на политически теми и надзирателят рязко го прекъсна с лаконичната забележка.
	— Бедата с английската политика е, че жените прекалено много се месят в нея, и с това ви казвам лека нощ, леди Астър. — И с тези думи той ни кимна сухо и излезе.
	— Какъв неприятен човек — каза леди Астър.
	Но синът й го защити:
	— О, не, мамо, той наистина е много мил човек.
	Можех само да се възхищавам от този човек въпреки омразата му към жените; в него имаше някаква честност и прямота. Макар и лишен от хумор, той поне беше искрен.


	Тъй като не се бяхме виждали с брат ми Сидни вече няколко години, напуснах Англия, за да прекарам известно време при него в Ница. Сидни винаги беше казвал, че когато спести 250 000 долара, ще се оттегли. Мога да прибавя, че той спести значително повече. Той беше не само ловък бизнесмен, но и отличен артист, с успех играл в много филми, като _„Лоцманът на подводницата“, „По-доброто убежище“, „Човекът в сандъка“_ и _„Лелята на Чарли“,_ а това увеличи значително състоянието му. Сидни вече се беше оттеглил и живееше с жена си в Ница.
	Когато Франк Дж. Гулд, който също живееше в Ница, научи, че отивам да посетя брат си, той ме покани да му гостувам в Жюан-ле-Пен и аз приех.
	На път за Ница спрях за два дни в Париж и отидох във „Фоли Бержер“, защото там работеше Алфрид Джексън от някогашната трупа „Осемте ланкаширски момчета“. Когато се видяхме с Алфрид, той ми каза, че семейството Джексън доста се било замогнало, че сега за тях работели осем трупи танцьорки и че баща му още бил жив. Ако съм отидел във „Фоли Бержер“, където репетирали, можел съм да го видя. Макар и да бе надхвърлил осемдесетте, старецът все още беше бодър и имаше здрав вид. Говорихме за доброто старо време с възклицания като „Кой би повярвал!“
	— Знаеш ли, Чарли — каза той. — Най-яркият спомен, който имам за теб като момче, е споменът за благия ти характер.
	Не трябва дълго време да бездействуваш сред ласкателството на публиката; подобно на суфле, щом го оставиш да престои, то спада. Така стана и с приема, който ми беше оказан; той изведнъж охладня. Първият студен полъх дойде от печата. След преувеличените хвалебствия журналистите застанаха на противоположно гледище. Предполагам, че това правеше статиите им по-интересни за читателите.
	Вълнението в Лондон и Париж беше оставило своя отпечатък. Бях уморен и имах нужда от почивка. Докато възстановявах силите си в Жюан-ле-Пен, бях помолен да взема участие в благотворително представление, уреждано от кралското семейство в лондонския театър „Палейдиъм“. Вместо това аз изпратих чек за двеста лири. Това предизвика скандал. Обидил съм бил краля и съм се бил отнесъл с неуважение към кралското представление. Писмото на директора на „Палейдиъм“ за мен не беше кралска заповед. Освен това не бях готов да се явя на сцената при такова внезапно повикване.
	Следващата атака дойде няколко седмици по-късно. Чаках на тенискорта моя партньор, когато се появи млад човек и ми се представи за приятел на един мой приятел. След като разменихме някоя и друга шега, започнахме да споделяме мнението си по разни въпроси. Той беше приятен и извънредно симпатичен млад мъж. Тъй като имам способността изведнъж да се привързвам към някои хора — особено ако те са добри слушатели, — аз се спрях на много въпроси. Говорейки по международната политика, проявих песимизъм, като му казах, че положението в Европа води към нова война.
	— Във всеки случай за следващата война няма да ме хванат — каза приятелят ми.
	— Не ви упреквам — отвърнах аз. — Не изпитвам никакво уважение към онези, които ни вкарват в беда; не обичам да ми казват кого да убивам и за какво да умра — и всичко това в името на патриотизма.
	Доколкото си спомням, разделихме се сърдечно. Дори се уговорихме да вечеряме заедно на следния ден, но той изобщо не се яви. И ето оказа се, че съм разговарял не с приятел, а с вестникарски репортьор; на следния ден на първа страница във вестниците се появиха огромни заглавия: „Чарли Чаплин не е патриот!“ и пр.
	Това е вярно, но по онова време не исках личните ми убеждения да се появяват в печата. Факт е, че аз не съм патриот — не само поради морални или интелектуални съображения, а защото не изпитвам чувство на патриотизъм. Как може да се толерира патриотизмът, когато в негово име бяха избити шест милиона евреи? Някои ще кажат, че това е станало в Германия; и все пак клетките, пораждащи убийствата, се намират в латентно състояние във всяка нация.
	Не мога да крещя за национална гордост. Ако човек е пропит от традициите за семейство, дом с градина, щастливо детство, близки и приятели, бих могъл да разбера това чувство, но аз не съм израсъл в такава обстановка. В най-добрия случай моят патриотизъм се подхранва от местни навици: конни състезания, лов, йоркшърски пудинг, американски хембургър* и кока-кола, но днес тези местни навици са залели света. Естествено, ако срещу страната, в която живея, бъде извършена агресия, смятам, че както повечето хора ще бъда способен на върховна саможертва. Но аз не съм способен да изпитвам пламенна любов към родината си, защото е достатъчно тя да стане нацистка, за да я напусна без всякакво угризение на съвестта, а от моите наблюдения зная, че клетките на нацизма, макар и дремещи понастоящем, могат много бързо да бъдат съживени във всяка страна. Затова не желая да правя никакви жертви за каквато и да било политическа кауза, освен ако не вярвам лично в нея. Не съм мъченик на национализма, нито пък желая да умирам за някакъв си президент, министър-председател или диктатор.
	[* Печено кюфте от говеждо месо, което обикновено се сервира като сандвич с резени лук и доматено пюре — национално американско ястие. — Бел.пр.]
	Няколко дни по-късно сър Филип Съсуун ме заведе на обед у Консуело Вандърбилд Болсън в една красива къща в Южна Франция. Сред гостите се открояваше висок, слаб мъж с черна коса и ниско подстригани мустаци, приятен и забавен, с когото поведохме разговор. Аз говорех за книгата на майор Дъглас _„Икономическа демокрация“_ и твърдях, че неговата теория за кредита може много успешно да разреши сегашната световна криза; по повод на този обед Консуело Болсън заяви: „Чаплин беше интересен събеседник и забелязах силните му социалистически тенденции.“
	Трябва да съм казал нещо, което особено много е допаднало на високия джентълмен, защото лицето му се озари и очите му така широко се разтвориха, че можех да видя бялото им. Той като че одобряваше всичко, което казвах, докато стигнах до кулминационната точка на моята теза, а тя трябва да се е отклонила в противоположната посока на неговата, защото той изглеждаше разочарован. Оказа се, че съм разговарял със сър Осуалд Мозли, без да подозирам, че този човек ще стане ръководител на черноризците в Англия — но тези очи с бялото, което се показваше над зениците, и тази голяма уста, изкривена в гримаса, са се отпечатали в паметта ми като едно наистина странно, ако не е и малко страшно изражение.
	В Южна Франция се запознах и с Емил Лудвиг, автора на обемистите биографии на Наполеон, Бисмарк, Балзак и др. Той описваше Наполеон интересно, но до такава степен прекаляваше с психологическия анализ, че отклоняваше интереса на читателя от фабулата.
	Лудвиг ми изпрати телеграма, в която ми пишеше, че филмът _„Светлините на големия град“_ много му е харесал и че би искал да се запознаем. Той съвсем не изглеждаше така, както си го представях. Приличаше на изтънчен Оскар Уайлд, с доста дълга коса и дебели женски устни. Срещнахме се в моя хотел, където ми се представи по доста фрапантен и драматичен начин, като ми поднесе лавров лист с думите: „Когато един римлянин е достигнал величие, окичвали са го с венец от лаврови листа. Затова аз ви поднасям един лавров лист.“
	Необходимо ми беше известно време, за да се приспособя към това излияние; после разбрах, че то е прикритие на неговата свенливост. Когато дойде на себе си, пред мен стоеше един много умен и интересен човек. Попитах го какво смята за основно при написването на една биография.
	— Отношението — каза той.
	— Но тогава биографията ще бъде предубедено и цензурирано произведение — казах аз.
	— Шестдесет и пет процента от станалото никога не се казват, защото са замесени други лица — отвърна той.
	По време на вечерята той ме попита коя е най-красивата гледка, която някога съм виждал. Без да се замислям, отговорих: движенията на Хелин Уилс, когато играе тенис: в тях има грация, пестеливост, както и непокварен сексапил. Спомних си и една сцена от филмов преглед: скоро след примирието селянин оре нива във Фландрия, където са паднали хиляди хора. Лудвиг описва залеза на един плаж във Флорида: открита спортна кола, пълна с красиви момичета в бански костюми, се движи бавно по плажа; едно от момичетата е седнало на задната броня, отпуснало крак, и пръстите му, докосвайки пясъка, оставят безкрайна следа.
	Сега си спомням и друго красиво видение: „Персей“ на Бенвенуто Челини на Пиаца дела Синьориа във Флоренция. Беше нощ, площадът беше осветен и аз бях примамен там от „Давид“ на Микеланджело. Но щом видях „Персей“, всичко друго остана на заден план. Бях очарован от неосезаемата красота и грация на неговите форми. Персей, вдигнал високо в ръка главата на Медуза, докато нейното окаяно тяло се гърчи в нозете му, е олицетворение на тъгата, и това ме накара да си спомня мистичните редове на Оскар Уайлд: „…Всеки човек убива онова, което обича“*. В тази вечна загадъчна борба между доброто и злото той бе разбил живота си.
	[* Цитат от „Баладата за затвора Рединг“. — Бел.пр.]
	Получих телеграма от херцог Алба, с която ме канеше в Испания. Но на следния ден във всички вестници се появиха огромни заглавия: „Революция в Испания“. Така че вместо в Испания, аз отидох във Виена — тъжната, чувствена Виена. Най-яркият спомен, запазен от това посещение, е едно любовно приключение с красива девойка. То напомняше последната глава на роман от викторианската епоха: заклехме се във вечна любов и се разделихме с целувка, знаейки, че никога няма да се видим отново.
	След Виена отидох във Венеция. Беше есен и градът беше пуст. Венеция ми харесва повече, когато там има туристи, защото те стоплят и съживяват града, който без тях прилича по-скоро на гробище. Аз обичам туристите, защото хората ми изглеждат по-приятни, когато са на почивка, отколкото когато се блъскат едни в други през въртящите се врати на учрежденията.
	Макар че Венеция беше красива, тя беше същевременно и тъжна и аз останах там само две нощи; понеже нямаше какво друго да правя, пусках си грамофонни плочи — и то тайно, тъй като Мусолини беше забранил в неделя да се танцува или да се свирят грамофонни плочи.
	Искаше ми се да се върна във Виена и да продължа любовната си история. Но в Париж имах ангажимент, който не можех да пропусна — обед с Аристид Бриан, създател и покровител на идеята за Европейски съединени щати. Г-н Бриан ми се стори с разклатено здраве, разочарован и огорчен. Обедът се състоя у издателя на парижкия вестник _„Л’Ентрансижан“_ г-н Байби и беше много интересен, макар аз да не говорех френски. Графиня Дьо Ноай*, дребна жива жена, прилична на птичка, говореше английски и беше извънредно духовита и очарователна. Г-н Бриан я посрещна с думите: „Напоследък почти не ви виждам; вие се появявате така рядко като любовница, която човек е изоставил.“
	[* Графиня Ан дьо Ноай (1876–1933) — видна френска поетеса — Бел.пр.]
	Следобед ме отведоха в Елисейския дворец и ме направиха кавалер на Почетния легион.


	Няма да описвам лудия ентусиазъм на огромната тълпа, която ме посрещна при второто ми посещение в Берлин, макар че едва устоявам на изкушението.
	По този повод си спомням за филма, който Мери и Дъглас ни показаха за своето пътуване в чужбина. Бях се приготвил да гледам с удоволствие интересен документален филм. Най-напред ни показаха пристигането на Мери и Дъглас в Лондон с огромните ентусиазирани тълпи на гарата и огромните ентусиазирани тълпи пред хотела им, после посрещането им в Париж с още по-огромни тълпи. След като видях външния вид на хотелите и железопътните гари в Лондон, Париж, Москва, Виена и Будапеща, попитах наивно: „А кога ще видим нещо от града и от страната?“ И двамата се изсмяха. Признавам, че и аз не съм прекалено скромен, когато описвам тълпите, които идваха да ме посрещат.
	В Берлин бях гост на демократичното правителство и към мен бе делегирана графиня Йорк, много привлекателна германска девойка. Това беше през 1931 г., скоро след като нацистите се бяха появили като сила в райхстага, и аз не знаех, че половината от печата е против мен, изтъквайки, че съм бил чужденец и че германците ставали смешни, като ми уреждали такова фанатично посрещане. Естествено подобни бележки се появиха само в нацистките вестници и тъй като аз не ги четях, не знаех нищо за тях и прекарах отлично.
	Един братовчед на кайзера беше така добър да ме разведе из Потсдам и Сан-Суси. За мен всички дворци са смешни — безвкусен, мрачен израз на самохвалството. Въпреки историческия интерес, който представляват Версай, Кремъл, Потсдам, Бъкингамският дворец и останалите подобни мавзолеи, когато си помисля за тях, разбирам какви помпозни и суетни личности са ги създавали. Братовчедът на кайзера ми каза, че дворецът Сан-Суси бил изграден с по-добър вкус — с по-скромни размери и по-човешки; но на мен той ми приличаше на женски несесер и не ми направи никакво впечатление.
	Посещението ми в музея на берлинската полиция беше ужасяващо и потискащо: снимки на жертвите на убийци, на самоубили се, на дегенерати и всевъзможни ненормални типове. Когато излязох от сградата, бях доволен, че мога отново да дишам свежия въздух.
	Д-р фон Фулмюлер, автор на _„Чудото“,_ ме покани у дома си, където се запознах с представители на германския театър и изкуство. Друга вечер прекарах с Айнщайнови в малкия им апартамент. Бяха предвидили вечеря и с генерал фон Хинденбург, но в последния момент се оказа, че той е неразположен, и аз отново се върнах в Южна Франция.
	На друго място в тази книга казах, че ще говоря за любовта, но няма да се спирам надълго, тъй като не мога да прибавя нищо ново към тази тема. И все пак размножаването е главната грижа на природата и всеки мъж, млад или стар, когато срещне която и да било жена, преценява възможността за интимни връзки с нея. Така поне винаги е било с мен.
	По време на работа жените никога не са ме интересували: бях уязвим само в периода между снимането на два филма, когато нямаше какво да правя. Както казва Х. Дж. Уелс: „Идва момент през деня, в който, след като сте написали заплануваните страници сутринта и сте отговорили на писмата си следобед, нямате какво повече да правите. Тогава идва часът на скуката; това е часът на любовта.“
	И така, като нямаше какво да правя на Лазурния бряг, имах щастието да се запозная с очарователна млада жена, която притежаваше всичко необходимо, за да облекчи тези часове на униние и скука. Като мен и тя не беше обвързана с никого и ние взаимно се приехме такива, каквито бяхме. Довери ми, че току-що се е съвзела от нещастна любовна история с някакъв млад египтянин. Макар че не говорехме за нашите отношения, по тях съществуваше мълчаливо разбирателство: тя знаеше, че един ден аз ще се върна в Америка. Давах й определена сума седмично и заедно обикаляхме казината, ресторантите и галапредставленията. Вечеряхме и танцувахме танго, отдавайки се на обичайния лековат живот. Но нашата близост ме оплете в мрежата на нейния чар и се случи неизбежното: намесиха се моите чувства. И когато си мислех за завръщането ми в Америка, не бях съвсем сигурен дали трябва да я оставя. Самата мисъл да я напусна ме терзаеше: тя беше весела, очарователна, симпатична. Но имаше случаи, които предизвикваха у мен недоверие.
	Един следобед, на чай с танци в казиното, тя внезапно стисна ръката ми. Там се намираше С., нейният любовник египтянин, за когото така много ми беше разказвала. Много се раздразних, но след малко си тръгнахме. Когато приближихме до хотела, тя изведнъж „откри“, че е забравила ръкавиците си и че трябва да се върне да ги вземе, като ми каза да не я чакам. Претекстът й беше съвсем очевиден. Не възразих, не казах нищо и се прибрах в хотела. Когато минаха два часа и тя не се върна, разбрах, че се касае за нещо повече от обикновен чифт ръкавици. Същата вечер бях поканил няколко приятели на вечеря, часът наближаваше, а нея още я нямаше. Точно когато се готвех да изляза от стаята, тя се появи, разчорлена и бледа.
	— Много закъсня за вечерята — казах аз, — затова ще е по-добре да се върнеш в приятното си топло легло.
	Тя започна да отрича, да ми се моли, да ме убеждава, но не можа да ми даде приемливо обяснение за дългото си отсъствие. Бях убеден, че е била с любовника си, и като произнесох една саркастична тирада, тръгнах без нея.
	Кой не е седял и разговарял на фона на хълцащите саксофони, на шума и трясъка на един нощен клуб, внезапно обзет от чувство на самотност? Седиш с другите, изпълняваш задълженията си на домакин, но вътрешно нещо те терзае. Когато се върнах в хотела, нея я нямаше. Изпаднах в паника. Отишла ли си е вече? Толкова бързо! Влязох в спалнята й и за мое голямо успокоение дрехите и другите й вещи бяха още там. Тя се върна след десет минути, жизнена, весела и каза, че била на кино. Аз студено й заявих, че на следния ден заминавам за Париж, че ще уредя сметките си с нея и че всичко между нас окончателно е свършено. Тя не възрази на нищо, но продължаваше да отрича, че е била с египтянина.
	— Ти убиваш малкото приятелство, останало между нас, като поддържаш тази заблуда — казах аз. След това я излъгах, че съм наредил да я следят и зная, че от казиното е отишла със своя приятел египтянин в неговия хотел. За моя изненада, та отстъпи и призна, че това е вярно, като ми обеща и се закле, че никога повече няма да го види.
	На следната сутрин, докато опаковах багажа си и се готвех да тръгна, тя започна тихичко да хлипа. Щях да пътувам с колата на мой приятел, който се качи да ми каже, че всичко е готово и че ще ме чака долу. Тя захапа показалеца си и започна горчиво да плаче.
	— Моля те, не ме оставяй, моля те, недей, недей.
	— Какво искаш да правя? — студено я попитах аз.
	— Само ми позволи да дойда с теб до Париж; обещавам ти, че след това никога няма да те безпокоя — отвърна тя.
	Тя изглеждаше така достойна за съжаление, че сърцето ми се смекчи. Предупредих я, че това ще бъде тъжно пътуване и че няма да има никакъв смисъл, защото в момента, в който пристигнем в Париж, ще се разделим. Тя се съгласяваше на всичко. Същата сутрин тримата отпътувахме за Париж с колата на приятеля ми.
	Пътуването започна студено: тя беше мълчалива и потисната, аз хладен и учтив. Но да се запази тази атмосфера беше трудно, защото по време на пътуването някои неща привличаха вниманието и на двама ни и тя или аз се обаждахме. Това обаче с нищо не напомняше предишната ни интимност.
	Отведохме я направо в нейния хотел, след това се сбогувахме. Усилията й да представи раздялата ни като своето последно „сбогом“ бяха невероятно прозрачни. Тя ми благодари за всичко, което бях направил за нея, стисна ръката ми и след като драматично се сбогува, изчезна в хотела.
	На следния ден ми телефонира да ме попита дали не бих я поканил на обед. Аз отказах. Но когато излязохме с приятеля ми от хотела, тя чакаше пред входа, облечена в кожено палто и докарана от глава до пети. И така тримата обядвахме заедно, а след това посетихме Малмезон, където Жозефина е живяла и починала след развода си с Наполеон. Това беше красива къща, в която Жозефина е проляла много сълзи.
	Мрачният есенен ден подхождаше на печалното състояние на нашите отношения. Изведнъж забелязах, че приятелката ми е изчезнала, после я намерих в градината, седнала на една каменна пейка и потънала в сълзи, сякаш проникната от духа на околната атмосфера. Ако бих му позволил, сърцето ми щеше да се разнежи, но не можех да забравя нейния любовник египтянин. И така ние се разделихме в Париж и аз отпътувах за Лондон.


	Когато се върнах в Лондон, няколко пъти се видяхме с Уелския принц. Една моя приятелка, леди Фърнис, ни беше запознала в Биариц. Заедно с тенисмана Коше и двама други приятели седяхме в един известен ресторант, когато влязоха принцът и леди Фърнис. Телма изпрати бележка до нашата маса, питайки ни дали по-късно не бихме искали да се видим с тях в Руския клуб.
	Според мен тази първа среща беше формална. Представиха ни един на друг, после негово височество поръча напитки и стана да танцува с лейди Фърнис. Като се върна на масата, принцът седна до мен и започна да ме разпитва:
	— Вие, разбира се, сте американец? — попита той.
	— Не, англичанин съм.
	Той се изненада:
	— А откога сте в Щатите?
	— От 1910 година.
	— О! — той кимна замислено. — Преди войната?
	— Така ми се струва.
	Той се изсмя.
	По време на разговора тази вечер споменах, че Шаляпин дава вечеря в моя чест. Съвсем по момчешки принцът каза, че би желал и той да присъствува.
	— Сигурен съм, сър — казах аз, — че това ще направи чест на Шаляпин и че той ще бъде доволен, — и помолих за разрешение да уредя поканването му.
	На вечерята принцът спечели моето уважение, като седя до около деветдесетгодишната майка на Шаляпин, докато тя се оттегли. Едва тогава той дойде при нас и започна да се забавлява.
	Сега Уелският принц беше в Лондон и ме бе поканил във Форт Белвидиър — имението му в провинцията. Това беше стар замък, подновен и мебелиран без особен вкус, но кухнята беше отлична, а принцът се оказа очарователен домакин. Той ме разведе из замъка: спалнята му беше скромна и наивна, с модерни червени копринени тапети и кралския герб над леглото му. В една друга спалня едва не ми се замая главата: розови и бели тапети, легло с колони и по три розови пера на върха на всяка колона. После се сетих: разбира се, перата бяха кралският герб на принца.
	Същата вечер един от гостите ни научи на игра, която беше много популярна в Америка и се наричаше: „Откровена оценка“. На всеки от гостите се даваше карта с десет графи: обаяние, интелигентност, характер, сексапил, красота, искреност, чувство за хумор, способност да се приспособява и пр. Един от гостите излизаше от стаята и отбелязваше на картата своята откровена оценка за себе си, като си вписваше бележки от едно до десет: така например аз си писах седем за хумор, шест за сексапил, шест за красота, осем за способността да се приспособявам, четири за искреност. Междувременно всеки гост даваше оценка на качествата на жертвата, напуснала стаята, и тайно вписваше оценката си в картата й. След това жертвата влизаше, казваше каква оценка си е дала, а един от останалите гости прочиташе техните оценки, за да се види доколко те съвпадат с нейните.
	Когато дойде ред на принца, той съобщи, че си е писал три за сексапил, а гостите му дадоха средно четири, аз му дадох пет, а някои само две. В графата „красота“ принцът беше отбелязал шест, средната оценка на гостите беше осем, а моята седем. В графата „обаяние“ той беше вписал пет, гостите му дадоха осем, аз също. В рубриката „искреност“ принцът си беше дал максимума — десет, гостите му дадоха средно три и половина, а аз четири. Принцът се възмути: „Искреността е главното качество, което мисля, че притежавам“ — каза той.
	Едно време като момче бях живял няколко месеца в Манчестър. Сега, когато нямах никаква особена работа, реших отново да видя този град. Въпреки мрачния си вид за мен Манчестър притежаваше някаква романтична привлекателност, някакъв недоловим блясък сред мъглите и дъжда — това може би беше споменът за огнището в ланкаширската кухня или пък нещо в духа на неговите жители. Както и да е, наех кола и потеглих на север.
	На път за Манчестър спрях в Стретфърд-он-Ейвън*, където дотогава не бях ходил. Пристигнах късно в събота и след вечеря излязох да се разходя с надеждата да намеря жилището на Шекспир. Нощта беше непрогледна, но аз инстинктивно свих в малка уличка, спрях пред една къща, драснах клечка кибрит и прочетох надпис: „Къщата на Шекспир“ Несъмнено ме бе водил някакъв сроден дух — може би духът на самия бард!
	[* Родният град на Шекспир. — Бел.пр.]
	Сутринта кметът на Стретфърд сър Арчибълд Флауър дойде в хотела и ме разведе из жилището на Шекспир. В никакъв случай не бих могъл да свържа барда с това жилище; струва ми се невероятно такъв ум някога да е живял или да е израснал там. Лесно е човек да си представи един селски син да отиде в Лондон и там да има успех като актьор или собственик на театър; но струва ми се невероятно такъв човек да стане велик поет и драматург и да придобие такива познания за живота в чуждестранните дворове, за живота на кардинали и крале. За мен няма значение кой е писал творбите на Шекспир — дали Бейкън, Саутхамптън или Ричмънд*, но според мен това едва ли е било момчето от Стретфърд. Тези творби са писани от аристократ, който и да е бил той. Такова пълно пренебрежение към граматиката може да допусне само талантливият интелект на един благородник. А след като видях жилището на Шекспир и чух оскъдните местни клюки за буйното му детство, слабите му бележки в училище, бракониерството му и еснафските му възгледи, не мога да повярвам той да е претърпял такава интелектуална метаморфоза, че да стане най-великият поет на всички времена. В творбите на великите гении скромният им произход оставя някъде своето отражение; в творбите на Шекспир няма и най-малка следа от това.
	[* Още продължава спорът, дали Шекспир действително е автор на пиесите, или това е било псевдоним на някой знаменит негов съвременник. Най-често се споменава името на Френсис Бейкън (1561–1626), английски държавник, философ и писател от епохата. — Бел.пр.]
	От Стретфърд пътувах с кола до Манчестър, където пристигнах към три часа следобед. Беше неделя и Манчестър беше замрял; по улиците нямаше жива душа. Затова с удоволствие се върнах в колата и продължих към Блекбърн.
	Когато като момче ходех на турнета с пиесата _„Шерлок Холмс“,_ Блекбърн беше един от любимите ми градове. Обикновено отсядах в малък хан срещу четиринадесет шилинга седмично за пълен пансион и в свободното си време играех на малката маса за билярд. Английският палач Билингтън често идваше там и аз се гордеех, че съм играл билярд с него.
	Макар че в Блекбърн пристигнах едва в пет часа по тъмно, аз открих моето ханче и си пийнах, без никой да ме познае. Собственикът беше друг, но старата ми приятелка, билярдната маса, още стоеше там.
	По-късно пипнешком намерих пътя до пазарния площад — три акра тъмнина, осветявани най-много от три-четири улични лампи. Около политическите оратори се бяха насъбрали групички. Беше по времето на най-дълбоката икономическа криза в Англия. Минавах от една групичка към друга и слушах различните речи. Някои от тях бяха остри и хапливи — в едни от тях се говореше за социализъм, в други за комунизъм, а в трети за плана на Дъглас, който за съжаление беше прекалено сложен, за да го разбере обикновеният работник. Вслушвайки се в по-малките групички, които се образуваха впоследствие, с изненада чух един стар викториански консерватор да излага становището си: „Бедата е там — каза той, — че Англия прекалено дълго е живяла на нашия гръб; помощта за безработните разорява Англия!“ В тъмнината не можах да устоя на изкушението и извиках: „Без помощта за безработните Англия не би съществувала!“ — около мен се разнесоха одобрителни възгласи.
	Политическото положение беше катастрофално. В Англия имаше близо четири милиона безработни и техният брой растеше, а това, което им предлагаше лейбъристката партия, почти не се различаваше от предложенията на консервативната партия.
	Отидох в Уулидж и слушах предизборната реч, която мистър Кънингъм Рийд произнесе от името на либералите. Макар че издрънка много политически софизми, той не обеща нищо и направи малко впечатление в тази избирателна колегия. Една млада лондончанка, седнала до мен, извика: „Оставете тия високопарни приказки и ни кажете какво ще направите за четирите милиона безработни, тогава ще знаем дали да гласуваме за вашата партия, или не.“
	Ако тя е образец на интересуващия се от политика обикновен избирател, има надежда лейбъристите да спечелят изборите — помислих си аз, — но сбърках. След речта на Сноудън* по радиото консерваторите спечелиха изборите с голямо болшинство, а Сноудън стана лорд. И така аз си тръгнах от Англия, когато на власт идваше консервативно правителство, а пристигнах в Америка, когато консервативното правителство напускаше властта.
	[* Лорд Филип Сноудън (1864–1937), председател на Лейбъристката партия и канцлер на съкровището в различни кабинети на Р. Макдоналд (от 1926 до 1931 г.). — Бел.пр.]


	В най-добрия случай почивката е безцелна. Прекалено дълго се влачих из европейските курорти — и знаех защо го правя. Нямах никакви стремежи, бях разстроен. С въвеждането на звука във филмите не можех да определя бъдещите си планове. Макар че _„Светлините на големия град“_ има огромен успех и донесе повече печалби, отколкото всеки говорящ филм навремето, имах чувството, че ако направя още един ням филм, сам ще си поставя препятствие — а освен това непрекъснато ме преследваше страхът, че съм старомоден. Макар че един добър ням филм би имал по-голяма художествена стойност, трябваше да призная, че говорът по-силно очертаваше характера на героите.
	Имаше моменти, когато си мислех за възможността да направя говорящ филм, но самата мисъл ми беше неприятна, защото съзнавах, че никога не бих могъл да постигна съвършенството на моите неми филми. Това би значело окончателно да изоставя образа на скитника, който бях създал. Някои хора предложиха скитникът да проговори. Това беше немислимо, тъй като първата дума, която той би промълвил, би го превърнала в съвсем различен човек. И нещо друго: калъпът, от който той се бе родил, беше също така ням, както и парцаливите дрехи, които носеше.
	Именно такива меланхолични мисли ме караха да продължавам почивката си, но съвестта ми не преставаше да ме мъчи: „Върни се в Холивуд и работѝ!“
	След пътуването си в Северна Англия аз се върнах в хотел „Карлтън“ в Лондон с намерение да си запазя място за Калифорния през Ню Йорк, когато една телеграма на Дъглас Фербанкс от Сен Мориц промени плановете ми. „Ела в Сен Мориц — се казваше в нея. — Ще поръчам свеж сняг за пристигането ти. Ще те чакам. Сърдечни поздрави. Дъглас.“
	Едва бях прочел телеграмата и някой плахо потропа на вратата. „Влез!“ — извиках аз, като очаквах, че ще се появи някакъв келнер. Но през вратата надзърна моята приятелка от Лазурния бряг. Изненадах се, ядосах се и се примирих. „Влез!“ — студено казах аз.
	Отидохме в „Херъдз“* и си купихме екипи за ски, а после в един бижутериен магазин на Бонд стрийт й купих гривна, която много й хареса. Един-два дни след това пристигнахме в Сен Мориц и самото присъствие на Дъглас ме развесели. Дъг беше изправен пред същата дилема по отношение на своята кариера, но и двамата не споменахме нито дума по този въпрос. Той беше сам — мисля, че се беше разделил с Мери. Независимо от това нашата среща в швейцарските планини разсея тъгата ни. Карахме заедно ски или по-скоро заедно се учехме да караме.
	[* Един от най-големите универсални магазини в Лондон. — Бел.пр.]
	Германският престолонаследник, синът на кайзера, беше в нашия хотел, но с него не се запознахме, макар че когато случайно пътувахме заедно в асансьора, аз се усмихвах формално, мислейки си за моята комедия _„Пушки на рамо“,_ в която престолонаследникът беше комичен герой.
	Докато бях в Сен Мориц поканих Сидни да ми гостува. Понеже нямах бърза работа в Бевърли Хилс, реших да се върна в Калифорния през Ориента и Сидни се съгласи да ме придружи до Япония.
	Отидохме в Неапол, където се сбогувах с моята приятелка. Този път обаче тя беше във весело настроение. Нямаше никакви сълзи. Мисля, че се беше примирила и даже изпитваше известно облекчение, тъй като след нашия престой в Швейцария и двамата знаехме, че взаимното привличане беше малко отслабнало. И така ние се разделихме като приятели. Когато параходът се отдалечаваше от пристанището, тя тръгна по кея като подражаваше на моята походка на скитник. Така я видях за последен път.


	XXIII

	За Ориента вече са писани много великолепни пътеписи и затова няма да отегчавам читателя. Имам все пак известни основания да пиша за Япония поради странните обстоятелства, в които се оказах там. Бях чел книгата на Лафкадиоу Хърн и това, което пишеше за японската култура и театър, събуди у мен желание да посетя тази страна.
	Пътувахме с японски параход и след като оставихме зад себе си ледените януарски ветрове, навлязохме в слънчевия Суецки канал. В Кайро взехме нови пасажери, араби и индуси — взехме всъщност цял нов свят! При залез-слънце арабите постилаха черджетата си на палубата, обръщаха се с лице към Мека и напевно изговаряха молитвите си.
	На следващата сутрин пристигнахме в Червено море, свалихме „северните“ си одежди и облякохме бели къси панталонки и леки копринени ризи. В Кайро се бяхме снабдили с тропически плодове и кокосови орехи и за закуска имахме манго*, а вечерта ледено кокосово мляко.
	[* Месест жълто-червен плод, отглеждан предимно в Индия. — Бел.пр.]
	Една вечер решихме да ядем по японски и вечеряхме, седнали на палубата. Един от морските офицери ми каза, че ако сипя малко чай в ориза си, той ще стане още по-вкусен. Колкото повече се приближавахме до следващото пристанище в южните морета, толкова повече нарастваше вълнението ни. Капитанът японец спокойно ни съобщи, че на сутринта ще бъдем в Коломбо. Макар че Цейлон беше екзотичен, единственото ни желание беше да стигнем в Бали и Япония.
	Следващото пристанище беше Сингапур, където попаднахме сред характерния декор, познат ни от китайските сервизи за чай; бениъновите дървета* сякаш израстваха от океана. Най-яркият ми спомен от Сингапур са китайските актьори, които играеха в „Парка за забавления на новия свят“ — изключително талантливи и паметливи деца, чийто репертоар включваше много класически творби на велики китайски поети. Актьорите играеха в пагода, в традиционния стил. Пиесата, която гледах, трая три вечери. Главната актриса на трупата, петнадесетгодишна девойка, изпълняваше ролята на принца и пееше с висок, писклив глас. На третата вечер дойде кулминационната точка. Понякога е по-добре да не разбираш езика, защото нищо не би могло да ме трогне така силно, както последното действие на тази пиеса: ироничните тонове на музиката, хленченето на струнните инструменти, бурният трясък на гонговете и пронизителният дрезгав глас на изпратения на заточение млад принц, който, преди да напусне окончателно сцената, оплаква мъките на една изгубена в самотното пространство душа.
	[* Индийска смокиня. Клоните й се спускат до земята и хващат корени. — Бел.пр.]
	Решихме да посетим остров Бали по предложение на Сидни, който ми разказа колко непокварен от цивилизацията бил останал той и ми описа красивите му жени с разголени гърди. Това възбуди моя интерес. За пръв път видяхме острова сутрин: бели пухести облаци ограждаха зелени планини, чиито върхове приличаха на плуващи острови. В онези дни в Бали нямаше нито пристанище, нито летище; до острова се стигаше с гребна лодка, която спираше на стар дървен пристан.
	Минахме през селища, оградени с красиви стени и с внушителни порти; в тях живееха по десетина-двадесет семейства. Колкото по-навътре навлизахме, толкова по-красив ставаше пейзажът: огледалните сребристи стъпаловидни оризища се спускаха към криволичещи поточета. Сидни изведнъж ме побутна с лакът. Край пътя минаваха редица стройни млади жени, чието единствено облекло се състоеше от парче плат, увито около кръста; гърдите им бяха голи, а на главите си носеха кошници, пълни с плодове. Оттам нататък не преставахме да се побутваме. Някои от жените бяха доста красиви. Нашият водач, американец от турски произход, седнал на предната седалка до шофьора, започна да става досаден, защото непрекъснато се обръщаше ухилен като развратник, за да види каква е реакцията ни — като че ли самият той беше организирал представление специално за нас.
	Хотелът в Денпасар беше построен неотдавна. Всеки апартамент се състоеше от салон с открита веранда, а в дъното зад преградка се намираха чистите и удобни легла.
	Американският художник акварелист Хършфелд и жена му живееха в Бали от два месеца и ме поканиха в къщата си, където преди тях беше живял мексиканският художник Мигуел Коварубиас. Те бяха наели къщата от един балийски благородник и живееха в нея като местни феодали срещу петнадесет долара седмичен наем. След вечерята излязохме с Хършфелдови и Сидни да се поразходим. Беше тъмна, задушна нощ: нито полъх от вятър. И внезапно огромни рояци светулки нахлуха в оризищата като трептящи вълни от синя светлина. От друга посока се дочу звънтящият звук на тамбурини и ритмичният отмерен удар на гонгове.
	— Някъде има танци — каза Хършфелд. — Хайде да отидем.
	На около двеста ярда група местни жители стояха или седяха в полукръг, а сред тях, кръстосали крака по турски и държейки в ръка малки факли, девойки продаваха деликатеси. Пробихме си път през тълпата: две десетгодишни момичета с бродирани саронги* и сложна прическа, в която златистите и сребристи украшения проблясваха на светлината на лампите, изпълняваха мозайка от танцови стъпки на фона на писклива музика под акомпанимента на дълбоките басови тонове на големи гонгове; главите им се накланяха, клепките им примигваха, пръстите потръпваха под звуците на дяволската музика, която стигаше до кресчендо като буен поток и после стихваше като спокойна, разлята река. Във финала липсваше кулминацията; момичетата внезапно прекъснаха танца си и се сляха с тълпата. Нямаше никакви аплодисменти: балийците никога не ръкопляскат, нито пък имат дума за „любов“ или „благодаря“.
	[* Националното облекло на малайската раса — продълговато парче плат, увито около кръста. — Бел.пр.]
	Музикантът и художник Уолтър Спайс ни се обади и обядвахме заедно в хотела. Той беше живял в Бали петнадесет години и говореше балийски. Беше приспособил някои от техните мелодии за пиано и ни ги изсвири. Те звучаха като кончерто на Бах с двойно по-бърз ритъм. Каза ни, че балийците били с много придирчив музикален вкус; нашият модерен джаз намирали за скучен и с прекалено бавен ритъм. Моцарт смятали за сантиментален и проявявали интерес единствено към Бах, защото неговите форми и ритми наподобявали собствената им музика. На мен тяхната музика ми се стори студена, жестока и малко тревожна; дори тъжните басови пасажи ми напомняха зловещата мъка на гладен минотавър.
	След обеда Спайс ни заведе във вътрешността на джунглата, където щеше да се състои церемония на биене с камшик. За да стигнем до мястото на обреда, трябваше да изминем четири мили пеша през джунглата. Когато стигнахме там, намерихме се сред огромна тълпа, заобиколила олтар, дълъг около дванадесет фута. Девойки с красиви саронги и разголени гърди се бяха наредили на опашка с кошници, пълни с плодове и други дарове, които един свещенослужител, приличащ на дервиш с дългата си до кръста коса и с бялата си роба, благославяше и поставяше върху олтара. След като свещениците прочетоха с напевен глас молитвите си, кикотещи се младежи се впуснаха и разграбиха олтара, отнасяйки каквото могат, докато свещениците свирепо ги биеха с бичове. Някои от тях изпускаха плячката си — толкова жестоки бяха ударите, — но се смяташе, че това ги освобождава от злите духове, които ги изкушават да крадат.
	Посещавахме храмове и селища, когато ни хрумнеше, гледахме бой с петли и присъствувахме на празници и религиозни церемонии, които се провеждаха по всяко време на деня и нощта. От една такава церемония си тръгнах едва в пет часа сутринта. Техните богове обичат удоволствията и балийците им се кланят не със страхопочитание, а с любов.
	Късно една нощ попаднахме на стройна амазонка; тя танцуваше на светлината на факла, а зад гърба й малкият й син подражаваше на движенията й. Един младолик човек от време на време й даваше съвети. По-късно разбрахме, че той й бил баща. Спайс го попита на колко години е.
	— Кога беше земетресението? — попита той.
	— Преди дванадесет години — каза Спайс.
	— Тогава три от децата ми вече бяха женени. — И тъй като отговорът му, изглежда, не го задоволи, той прибави. — Стар съм две хиляди долара — като с това искаше да каже, че през живота си е похарчил такава сума.
	В много селища видяхме напълно нови лимузини да се използват за кокошарници. Попитах Спайс на какво се дължи това.
	— Всяко селище — обясни той — се управлява по комунистически и парите, спечелени от продажбата на няколко говеда, постъпват в спестовен фонд, в който с течение на годините се натрупва значителна сума. Един ден предприемчив търговски пътник ги уговори да си купят кадилаци. Ден-два те се разхождаха с колите и се забавляваха много, докато им се свърши бензинът. Тогава разбраха, че разноските по поддържането на една кола за един ден се равняват на прихода им за цял месец, затова ги оставиха в селищата и ги превърнаха в кокошарници.
	Балийският хумор е подобен на нашия и изобилствува със солени вицове, труизми и каламбури. Изпробвах чувството им за хумор върху младия ни келнер в хотела.
	— Защо пилето пресича пътя? — попитах го аз.
	Той реагира с презрение:
	— Кажете нещо по-ново.
	— Добре, кое е дошло по-напред: яйцето, или кокошката?
	Този път той се озадачи.
	— Кокошката…, не! — той поклати глава, — яйцето…, не! — тикна назад тюрбана си и се замисли, после твърдо заяви: яйцето.
	— А кой е снесъл яйцето?
	— Костенурката, защото костенурката стои над всичко и снася всички яйца.
	По онова време Бали беше рай. Местните жители работеха четири месеца в оризищата и посвещаваха останалите осем месеца на своето изкуство и култура. Забавленията в целия остров бяха безплатни и жителите на едно селище даваха представления пред жителите на друго. Сега обаче раят постепенно изчезна. Образованието научи балийките да крият гърдите си и жителите на острова да сменят бакхусовите си богове с боговете на Запада.
	Преди да тръгнем за Япония, Коно, моят секретар японец, поиска да тръгне преди нас, за да подготви пристигането ни. Щяхме да бъдем гости на правителството. В пристанището на Кобе ни посрещнаха самолети, които кръжаха над парахода и пускаха бюлетини с приветствени думи, а на кея се беше струпало многохилядно множество.
	Видът на многоцветните пъстри кимона на фона на комините и сивите докове излъчваше странна красота. В тази проява на японските тълпи не личеше нищо от загадъчността и въздържаността, приписвани на Япония. Тълпите бяха не по-малко развълнувани и буйни от тълпите, които бях виждал навсякъде другаде.
	Специален влак, поставен на наше разположение от правителството, ни отведе до Токио. На всяка гара тълпите и възбуждението нарастваха и пероните бяха претъпкани от цяла галактика красиви девойки, които ни отрупваха с подаръци. Наредени на пероните, кимоната им напомняха изложба на цветя. В Токио на гарата ни приветствуваха около четиридесет хиляди души. В блъсканицата Сидни се спъна и падна и едва не го стъпкаха.
	За загадките на Ориента се разказват много легенди. Винаги съм смятал, че ние, европейците, ги преувеличаваме. Но те се носеха във въздуха още от момента, в който слязохме в Кобе; сега в Токио те неусетно започнаха да ни обгръщат. На път за хотела свихме в един тих квартал на града. Колата внезапно намали ход и спря близо до императорския дворец. Коно загрижено погледна през задното прозорче, после се обърна към мен и ми отправи странна молба: да сляза от колата и да се поклоня по посока на двореца.
	— Това обичай ли е? — попитах аз.
	— Да — с безразличен тон отвърна той. — Не е необходимо да се покланяте; просто излезте от колата — това ще бъде достатъчно.
	Искането му малко ме учуди, тъй като наоколо нямаше никой с изключение на две-три коли, които ни следваха. Ако тази церемония беше обичайна, хората биха знаели за нея и там би имало тълпа, макар и малка. Както и да е, излязох от колата и се поклоних. Когато се върнах, Коно изглеждаше облекчен. Сидни отбеляза, че това искане било странно и че Коно въобще се държал странно: откакто сме пристигнали в Кобе, видът му бил загрижен. Отхвърлих тази мисъл, като казах, че той може би е преуморен.
	Същата вечер не се случи нищо, но на следващата сутрин Сидни влезе много развълнуван в хола на апартамента ми. „Не ми харесва — каза той. — Претърсили са куфарите ми и са разбъркали всичките ми документи!“ Казах му, че дори и това да е вярно, не е чак толкова важно. Но нищо не можеше да премахне опасенията на Сидни. „Има нещо тъмно в цялата тази история“ — каза той. Но аз се изсмях и го обвиних в прекалена мнителност.
	Същата сутрин към нас беше придаден представител на правителството. Той ни каза, че ако искаме да отидем някъде, трябва да го уведомим чрез Коно. Сидни твърдеше, че ни следят и че Коно крие нещо от нас. Трябваше да призная, че с всеки час Коно изглеждаше все по-загрижен и обезпокоен.
	Подозренията на Сидни не бяха неоснователни, защото същия ден се случи нещо особено. Коно ми каза, че някакъв амбулантен търговец имал порнографски рисунки, бродирани върху коприна, и искал да отида в дома му да ги видя. Казах на Коно да съобщи на човека, че рисунките му не ме интересуват. Коно доби загрижен вид.
	— А ако му кажа да ги остави в хотела? — предложи той.
	— В никакъв случай — казах аз. — Кажи му да не си губи времето.
	Той се поколеба.
	— Тези хора не приемат отказ.
	— Чуваш ли се какво говориш? — попитах аз.
	— Вече няколко дни ме заплашват; тук, в Токио, има гангстери.
	— Глупости! — отговорих аз. — Ще изпратим полицията по петите им.
	Коно само поклати глава.
	Следната вечер, когато вечеряхме с брат ми и Коно в отделна стая в един ресторант, влязоха шестима млади мъже. Един от тях седна до Коно и скръсти ръце, а другите застанаха прави една крачка зад него. Седналият човек започна да говори на Коно на японски, като едва сдържаше гнева си. Нещо, което той каза на Коно, внезапно го накара да пребледнее.
	Аз не бях въоръжен. Въпреки това бръкнах в джоба на сакото си, като че ли имах револвер, и изкрещях:
	— Какво значи това?
	Без да вдигне очи от чинията си, Коно промърмори:
	— Той твърди, че сте обидили прадедите му, като сте отказали да видите неговите рисунки.
	Скочих на крака, без да изваждам ръка от джоба си, и свирепо погледнах младежа:
	— Какви са тези глупости! — после се обърнах към Сидни. — Хайде да си тръгваме. А ти, Коно, повикай такси.
	Когато излязохме на улицата, и тримата въздъхнахме с облекчение. Таксито ни чакаше и ние тръгнахме с него.
	Кулминационната точка на мистерията дойде на следния ден, когато синът на министър-председателя ни покани да присъствуваме на борбите „Суоми“. Докато наблюдавахме борбите, един служител потупа г-н Кен Инукай по рамото и му прошепна нещо. Той се обърна към нас и се извини, като ни каза, че трябвало да излезе по спешност, но че по-късно щял да се върне. Към края на борбите той се върна пребледнял и развълнуван. Попитах го дали не му е лошо. Той поклати глава, после внезапно стисна главата си в ръце: „Току-що са убили баща ми“ — каза той.
	Заведохме го в апартамента ни в хотела и му предложихме коняк. После той ни разказа какво се бе случило:
	Шестима кадети от морското училище убили пазачите пред двореца на министър-председателя и нахлули в резиденцията, където го намерили с жена му и дъщеря му. Майка му разказала останалата част от историята: убийците застанали пред министър-председателя с насочени пистолети и стояли там в продължение на двадесетина минути, докато той безуспешно се опитвал да ги разубеди. Те били готови да стрелят без предупреждение. Той обаче ги помолил да не го убиват в присъствието на семейството му. Те му позволили да се сбогува с жена си и дъщеря си. Той спокойно станал и отвел убийците в друга стая, където вероятно отново се е опитал да ги разколебае, тъй като членовете на неговото семейство чакали дълго време в напрежение, преди да чуят изстрелите.
	Убийството било извършено, докато синът му присъствувал на борбите. Ако не бил с нас — каза той, — щели да го убият заедно с баща му.
	Придружих го до жилището му и видях стаята, в която два часа преди това е бил убит баща му. На килима още личеше голямо влажно петно кръв. Там имаше огромна група фотографи и репортьори, но те проявиха достатъчно благоприличие да не правят снимки. Все пак те успяха да ме убедят да направя изявление. Единственото нещо, което можах да кажа, е, че това е ужасна трагедия за семейството и за страната.
	В деня след трагедията беше предвидено да бъда представен на загиналия министър-председател на официален прием, който естествено не се състоя.
	Сидни заяви, че убийството е част от някаква мистерия, в която сме замесени ние. „Не е случайно — каза той, — че убийците на министър-председателя са шестима и че шест души нахлуха в ресторанта, когато вечеряхме там.“
	Цялата мистерия поне по отношение на мен се разясни едва след като Хю Байъс написа интересната си и добре документирана книга _„Управление чрез убийства“,_ издадена от Алфред А. Нопф. Оказа се, че по онова време активно е действувало тайно общество, наречено „Черният дракон“, и че то било поискало да се поклоня пред двореца. От книгата на Хю Байъс цитирам следния пасаж за процеса срещу хората, които бяха убили министър-председателя:

	„Ръководителят на заговора, лейтенантът от военноморските сили Сейши Кога, впоследствие разказа на съда, че затворниците обсъждали план за въвеждане на военно положение чрез атентат в Камарата на представителите. Предвиждало се граждани, които можели лесно да получат пропуски, да хвърлят бомби от галерията за публиката. В това време млади офицери щели да чакат пред вратите, за да избият членовете на парламента, докато те бягат от залата. В друг вариант на плана, който би изглеждал твърде невероятен, ако за него не беше разказано в съда, се е предвиждало убийството на Чарли Чаплин, който в момента се е намирал на посещение в Япония. Министър-председателят бил поканил мистър Чаплин на чай и младите офицери предвиждали да нахлуят в официалната му резиденция по време на този прием.
	_Съдията:_ Какъв би бил смисълът на убийството на Чаплин?
	_Кога:_ Чаплин е популярна личност в Съединените щати и е любимец на капиталистическата класа. Смятахме, че с убийството му ще предизвикаме война с Америка и по този начин ще убием с един куршум два заека.
	_Съдията:_ А защо тогава се отказахте от великолепния си план?
	_Кога:_ Защото по-късно вестниците съобщиха, че проектираният прием още не бил сигурен.
	_Съдията:_ Какви бяха съображенията да се нападне официалната резиденция на министър-председателя?
	_Кога:_ Целта беше да се свали министър-председателят, който същевременно беше и свидетел на една от политическите партии. С други думи, целта беше да се събори самото ръководство на правителството.
	_Съдията:_ Имахте ли намерение да убиете министър-председателя?
	_Кога:_ Да, макар че не питаех никаква лична омраза срещу него.
	Същият подсъдим заяви, че планът за убийството на Чаплин бил изоставен, «тъй като се спореше дали ще бъде разумно артистът да бъде убит заради малката вероятност това да предизвика война със Съединените щати и да увеличи влиянието и властта на военните».“

	Мога да си представя колко разочаровани щяха да бъдат убийците, ако приведеха в изпълнение своя план и след това откриеха, че не съм американец, а англичанин: „О, много съжаляваме!“
	Не всичките ми преживявания в Япония обаче бяха свързани с мистерии и неприятности; по-голямата част от времето на престоя ми беше интересна. Театърът „Кабуки“ ми достави удоволствие и далеч надхвърли очакванията ми. „Кабуки“ не е обикновен театър, а смесица от древното и модерното. Най-голяма роля играе виртуозността на актьора, а пиесата е само материалът, който той използва. Техниката на артистите е строго ограничена от гледна точка на нашите западни критерии. На реализма не се обръща внимание там, където той не може да бъде използван ефикасно. Така например на Запад ние не можем да поставим на сцената дуел със саби, без в него да има нещо абсурдно, защото независимо от ожесточеността на борбата зрителят долавя в нея известна предпазливост. От друга страна, японците вършат това без претенции за реализъм. Те се дуелират на почтено разстояние един от друг и замахват смешно със сабите си, като единият от тях уж се опитва да отсече главата на противника си, а другият да отсече нозете му. И двамата скачат, танцуват и правят пируети. Това много прилича на балет. Двубоят е импресионистичен: двамата състезатели го завършват с пози на победител и победен. Този импресионизъм прелива в реализъм по време на сцената на смъртта.
	Иронията е основната тема в много от техните пиеси. Гледах една пиеса, която би могла да се сравни с _„Ромео и Жулиета“_ — драмата на млади влюбени, чиито родители се противопоставят на брака им. Пиесата се играеше на въртяща се сцена, която японците използват вече триста години. Първата сцена ни показва току-що оженилите се млади хора в спалнята им. По време на действието техни пратеници правят постъпки пред родителите им да се сдобрят. Но традицията се оказва прекалено силна. Родителите са непреклонни. И така влюбените решават да се самоубият съгласно японската традиция, като всеки от тях постила пред себе си килим от цветя, върху който да умре; женихът най-напред убива съпругата си, а след това се пронизва с меча си.
	Разговорът между влюбените, докато разпръсваха върху пода листа от цветя, подготвяйки се за смъртта, предизвика смях сред публиката. Преводачът ми каза, че в текста имало много хумор и ирония, например реплики като тази: „Би било глупаво да продължиш да живееш след такава любовна нощ.“ Цели десет минути те си разменят подобни иронични забележки, после невястата коленичи на своя килим от цветя, който се намира на известно разстояние от неговия, и разголва гърлото си; и докато женихът изважда меча от ножницата и бавно се запътва към нея, въртящата се сцена започва да се движи и преди острието на меча му да опре о гърлото на младата съпруга, сцената изчезва от погледа на зрителя и виждаме къща, обляна в лунна светлина. Публиката чака дълго сред пълна тишина. Най-сетне се чуват гласове, които се приближават. Това са гласовете на приятели на самоубийците; те идват да им донесат щастливата новина, че техните родители са им простили. Те са пийнали и спорят кой да съобщи новината. После започват серенада и като не получават отговор, удрят с юмруци по вратата.
	— Не ги безпокойте — казва един от тях. — Те или са заспали, или са много заети. — И приятелите тръгват по пътя си, продължавайки своята серенада, придружена от шум, напомнящ кастанети, с което се оповестява краят на пиесата и завесата бавно се спуска.
	Колко дълго Япония ще устои на вируса на западната цивилизация, е спорен въпрос. Начинът, по който японският народ цени такива обикновени неща в живота и така характерни за неговата култура: замечтан поглед към един лунен лъч, поклонение пред разцъфнали вишневи дървета и спокойния размисъл по време на церемонията на пиенето на чай, всичко това, изглежда, е осъдено да загине в смога на западната цивилизация.
	Ваканцията ми свърши и макар много моменти от нея да ми бяха приятни, други бяха потискащи. Видях да гният хранителни продукти, планини от стоки, а около тях да обикалят хора с гладни очи; видях милиони безработни, чийто труд никой не използваше.
	На една вечеря някой заяви, че нищо не би могло да оправи положението, ако не се намери повече злато. Когато казах, че автоматизацията ще създаде още по-голяма безработица, някой каза, че този въпрос щял да намери своето разрешение от само себе си, тъй като работната ръка щяла да стане толкова евтина, че щяла да бъде в състояние да конкурира автоматизацията. Кризата действително беше страшно жестока.


	XXIV

	Когато се върнах у дома в Бевърли Хилз, застанах в средата на всекидневната стая. Беше късен следобед и по моравата се беше разстлал килим от дълги сенки, а в стаята проникваха златисти слънчеви лъчи. Какво спокойствие излъчваше цялата тази картина! Малко остана да се разплача. Бях отсъствувал осем месеца и въпреки това се питах дали съм щастлив, че съм се върнал. Бях объркан и неспокоен, нямах никакви планове и изпитвах безкрайна самота.
	В Европа имах смътната надежда, че ще срещна някой, който да придаде смисъл на живота ми. Но от това не излезе нищо. От всички срещнати жени малко попадаха в тази категория, а онези, които биха могли да ми помогнат, не проявиха интерес. Сега, след като се бях върнал в Калифорния, имах чувството, че съм попаднал в гробище. Дъглас и Мери се бяха разделили, така че и тяхната компания ми липсваше.
	Същия ден щях да вечерям сам — това никога не ми е било приятно в тази огромна къща. Затова реших да не вечерям, отидох в Холивуд, паркирах колата и тръгнах да се разхождам по булевард Холивуд. Струваше ми се, че въобще не съм отсъствувал: същите дълги редици от едноетажни дюкянчета, същите магазини, продаващи залежали стоки на армията и на флотата, същите кафенета с намалени цени на Уулуърт и Крезги — подредени безвкусно и с потискащ вид. Холивуд беше запазил вида си на град, израснал като гъба.
	Докато се разхождах по булевардите, взех да се питам дали да не се оттегля, да продам всичко и да отида да живея в Китай. Нищо вече не ме задържаше в Холивуд. Нямаше съмнение, че беше дошъл краят на немия филм, а не ми се водеше борба срещу говорящия филм. Нещо повече, бях се откъснал от моята среда. Опитах се да си спомня за някого, достатъчно близък, за да го поканя на вечеря, без да се почувствувам неловко, но никой не ми дойде наум. Когато се върнах в къщи, моят импресарио Рийвс се обади да ми каже, че всичко е наред, но никой друг не се обади.
	Посещението ми в студиото да уредя някои досадни делови въпроси приличаше на скок в студена вода. Все пак с удоволствие научих, че _„Светлините на големия град“_ има изключителен успех и че вече сме получили чиста печалба от три милиона долара, като всеки месец продължават да пристигат чекове за повече от сто хиляди долара. Рийвс ме посъветва да отида в Холивудската банка и да се срещна с новия директор, просто да се запознаем. Не бях стъпвал в банка вече седем години и отказах.
	Внукът на кайзера принц Лудвиг-Фердинанд ми се обади в студиото, а след това вечеряхме в къщи и водихме интересен разговор. Принцът, обаятелен и много приятен събеседник, окачестви германската революция след Първата световна война като комична опера. „Дядо ми избяга в Холандия — каза той, — но някои от членовете на семейството ми останаха в двореца в Потсдам, тъй като бяха толкова сковани от ужас, че не смееха да се помръднат. Когато революционерите най-сетне се явиха пред двореца, те изпратиха на роднините ми бележка, с която ги питаха ми са съгласни да ги приемат, и по време на последвалия разговор ги увериха, че ще им бъде гарантирана пълна сигурност и че ако се нуждаят от нещо, достатъчно е да се обадят в главната квартира на социалдемократите. Роднините ми не можеха да повярват на ушите си. Но когато по-късно правителството се обърна към тях по въпроса за уреждането на техните имущества, роднините ми започнаха да се пазарят и да настояват за по-големи суми. Руската революция беше трагедия — приключи той, — нашата беше само фарс.“
	Когато се завърнах в Щатите ставаше нещо чудно. Суровите икономически изпитания, които изживя американският народ, показаха неговото величие. Условията на живот непрекъснато се влошаваха. Някои щати стигнаха дотам, че започнаха да печатат банкноти без покритие, за да продават залежалите стоки. Междувременно мрачният Хувър продължаваше да бездействува и да се цупи, тъй като катастрофалната софистика на икономическата му политика — да се отпускат кредити на едрите капиталисти с надеждата, че част от тези суми в края на краищата ще стигнат и до простолюдието — се беше провалила. И сред цялата тази трагедия той крещеше в предизборните си речи, че ако Франклин Рузвелт бъде избран, ще се разколебаят самите устои на американския начин на живот — които и без друго в момента не бяха много надеждни.
	Франклин Рузвелт обаче дойде на власт без страната да изпадне в опасност. Речта му за „забравения човек“ в американското общество изтръгна политическия живот на Съединените щати от циничното му вцепенение и сложи началото на най-вдъхновяващата епоха в американската история. Слушах речта му по радиото в крайбрежната вила на Сам Голдуин. Бяхме се събрали няколко души, между които и Бил Пейли от радиоразпръсквателната компания „Кълъмбия“, Джо Шенк, Фред Астер и жена му, както и други гости. „Единственото нещо, от което трябва да се страхуваме, е самият страх“ — думите на Рузвелт стигнаха до нас по етера като слънчев лъч. Но аз бях скептично настроен, както повечето от нас. „Много е хубаво, за да бъде истина“ — казах аз.
	Но Рузвелт, едва заел поста си, започна да прилага на практика обещанията си, като нареди всички банки да бъдат затворени в продължение на десет дни, за да се предотвратят фалитите. Това беше време, когато Америка се показа в най-добрата си светлина: всички магазини продължаваха да продават на кредит; дори кината продаваха на кредит билети и в продължение на десетте дни, през които Рузвелт и неговият така наречен „мозъчен тръст“ изготвяха програмата си „Ню дийл“, всички се държаха великолепно.
	Беше въведено законодателство за всички спешни случаи: възстановени бяха кредитите, отпускани на фермерите с цел да се сложи край на грабежа за неизплатените ипотеки; бяха предвидени средства за крупни обществени строежи; приет бе Законът за възстановяването на националната икономика; повишени бяха минималните надници; заетостта бе увеличена чрез скъсяване на работния ден и бе насърчено създаването на профсъюзи. „Отива се твърде далеч, това е социализъм“ — крещеше опозицията. Дали беше социализъм, или не, тази програма спаси капитализма от пълен провал. С нея също така бяха въведени някои от най-забележителните реформи в историята на Съединените щати. Радостно беше да гледаш колко бързо американският гражданин откликва на конструктивните мерки на правителството.
	В живота на Холивуд също настъпиха промени. Повечето от звездите от немия филм изчезнаха от хоризонта — бяхме останали само неколцина души. Сега, когато говорящият филм се беше утвърдил, изведнъж изчезна очарованието и безгрижието на Холивуд. За двадесет и четири часа говорящият филм се беше превърнал в огромна и безпощадна индустрия. Специалисти ремонтираха студията и изграждаха сложни звукови инсталации. Огромни като стаи камери се движеха тежко из павилионите подобно на небесни колесници*.
	[* В английския текст: juggernaut — индуската митология; колесницата на Кришна — едно от превъплъщенията на Вишну, — под колелата на която се хвърляли верующите. — Бел.пр.]
	Монтираха се сложни радиоапаратури, свързани с хиляди жички. Мъже, екипирани като марсиански воини, седяха със слушалки, докато актьорите играеха, а над главите им като въдици висяха микрофони. Всичко беше много сложно и потискащо. Как би могъл човек да се настрои творчески сред цялата тази бъркотия? Самият й вид ме ужасяваше. Впоследствие някой откри, че цялата огромна апаратура може да стане портативна, камерите да станат по-подвижни и всички съоръжения да бъдат давани под наем срещу прилична сума. Въпреки тези подобрения все още не ми се искаше отново да започна работа.
	Продължаваше да ме занимава и мисълта да уредя работите си и да се установя в Китай. В Хонгконг бих могъл да живея добре и да забравя за киното, вместо да вегетирам в разцвета на живота си в Холивуд.
	Въртях се без работа три седмици, а после Джо Шенк ми телефонира да запазя уикенда си за разходка с неговата яхта — красиво корабче, дълго сто тридесет и осем фута, в което удобно можеха да се настанят четиринадесет души. Джо обикновено хвърляше котва до остров Каталайна, близо до Ейвълън. Гостите му рядко биваха интересни; обикновено той канеше играчи на покер, а покерът не ме интересуваше. Но имаше и други привлекателни неща. На тези разходки Джо редовно канеше и по няколко хубави момичета и тъй като се чувствувах отчаяно самотен, надявах се, че ще мога да намеря слънчев лъч.
	Точно така и стана. Запознах се с Полет Годар. Тя беше весела и забавна и още първата вечер ми каза, че била решила да вложи петдесет хиляди долара — част от издръжката, отпусната от бившия й съпруг, в постановката на някакъв филм. Беше донесла със себе си всички документи, готови за подпис. Положих изключителни усилия да я разубедя. Филмовата компания, за която ставаше дума, очевидно беше мошеническо предприятие. Казах й, че се занимавам с филмовия бизнес почти от самото му начало и че след като го познавам така добре, не бих вложил нито цент в чужд филм — дори влагането на пари в собствените ми филми носи известен риск. Убеждавах я, че щом Хърст с целия си персонал от литературни сътрудници и с достъпа си до най-популярните творби в Щатите е изгубил седем милиона долара от капиталовложенията си във филми, какъв шанс би имала самата тя? Най-сетне успях да я разубедя. Така се сложи началото на нашата дружба.
	С Полет ни свързваше самотата. Тя току-що беше дошла от Ню Йорк и не познаваше никого. Както тя, така и аз се чувствувахме като Робинзон Крузо, който открива Петкан. През седмицата бяхме много заети, тъй като Полет снимаше филм за Сам Голдуин, а аз се занимавах с моите работи. Но в неделите нямаше какво да правим. В отчаянието си предприемахме дълги пътешествия с кола — всъщност обиколихме цялото крайбрежие на Калифорния и скучаехме. Най-вълнуващото ни приключение беше да отидем до пристанището на Сан Педро и да разглеждаме яхтите. Една от тях се продаваше — моторна яхта, дълга петдесет и пет фута, с три кабини, кухня и привлекателна кормчийска каюта — точно яхта по моя вкус.
	— Ако ти имаше нещо такова — каза Полет, — в неделя бихме могли да се забавляваме добре и да отиваме до Каталайна.
	Проучих условията за продажбата й. Яхтата се оказа собственост на някой си мистър Мичъл, фабрикант на филмови камери, който ни разведе из нея. За една седмица отидохме три пъти, докато посещенията ни станаха неудобни. Мистър Мичъл обаче ни каза, че докато я продаде, ще бъдем винаги добре дошли на борда и че можем да я разглеждаме, когато си поискаме.
	Без да казвам на Полет, купих яхтата и набавих припаси за пътуване до Каталайна, като взех на борда собствения си готвач, както и бившия полицай от филмите на „Кийстоун“ Енди Ендърсън, който в миналото е бил морски капитан. Следващата неделя всичко беше готово. Излязохме много рано с Полет уж на дълго пътуване с кола — поне тя така си мислеше, — като решихме да изпием само по чашка кафе и по-късно да закусим другаде. Тя изведнъж откри, че отиваме към Сан Педро.
	— Да не си решил пак да разглеждаш тази яхта? — запита тя.
	— Иска ми се още веднъж да я видя — отвърнах аз.
	— Тогава ще си я разглеждаш сам, защото на мен ми е много неудобно — тъжно каза тя. — Аз ще седя в колата и ще те чакам.
	Когато спряхме пред нея, нищо не можа да я накара да слезе от колата.
	— Не, върви сам. Но бързай, защото още не сме закусили.
	Върнах се до колата след две минути и въпреки волята й я убедих да дойде с мен на борда. Върху масата в кабината беше сложена покривка с весели розови и сини тонове, а върху нея — сервиз за чай в същите тонове. От кухнята се носеше приятният аромат на пържени яйца с бекон. „Капитанът беше така добър да ни покани на закуска“ — казах аз. „Имаме пшеничени ядки, яйца с бекон, препечен хляб и кафе.“ Полет погледна към кухнята и позна нашия готвач. „Нали искаше да отиваме някъде в неделя, затова след закуска отиваме в Каталайна, за да поплуваме.“ И след това й казах, че съм купил яхтата.
	Реакцията й беше странна.
	— Чакай малко! — каза тя, после стана, слезе от яхтата и изтича около петдесет ярда по кея, закрила лицето си в шепи.
	— Ей! Ела да закусиш! — извиках аз.
	Когато се върна на борда, тя каза:
	— Това ми беше нужно, за да се отърва от сътресението.
	После японският ни готвач Фреди пристигна със закуската, ухилен до уши. Загряхме мотора, излязохме от пристанището и потеглихме в Тихия океан по посока на Каталайна, на разстояние двадесет и две мили, където хвърлихме котва за девет дни.


	Аз все още нямах непосредствени планове за работа. С Полет правехме най-безсмислени неща: ходехме на конни състезания, в нощни клубове и на приеми — само и само да убием времето. Не исках да оставам сам, за да не мисля. Но сред всичките тези забавления изпитвах чувство на вина: Какво правя тук? Защо не работя?
	Нещо повече, бях потиснат от упрека, който един млад критик направи по отношение на _„Светлините на големия град“;_ той каза, че филмът бил много хубав, но граничел със сантименталност и че в бъдещите си филми ще трябва да опитам да се доближа до реализма. Чувствувах, че той беше прав. Ако тогава знаех онова, което сега бих му отвърнал, че така нареченият реализъм често е изкуствен, фалшив, прозаичен и скучен и че във филма не е важна действителността, а онова, което може да направи от нея въображението.
	Странно, но случайно и когато най-малко очаквах, у мен се появи желанието да направя нов ням филм. Отидохме с Полет на хиподрума в Тихуана, в Мексико, където на победителя щяха да връчат сребърна купа от Кентъки. Помолиха Полет да връчи купата на жокея и да каже няколко думи с южняшки акцент. Тя лесно се съгласи. Бях поразен, когато чух гласа й по високоговорителя. Макар да беше родена в Бруклин, тя прекрасно имитираше говора на красавица от хайлайфа на Кентъки. Убедих се, че тя има актьорски данни.
	Това ме вдъхнови. Установих, че Полет притежава характерните качества на gamine*. Това беше прекрасен образ за пресъздаване на екрана. Във въображението си вече си представях как скитникът и тази лудетина се срещат в претъпканата затворническа кола и скитникът галантно й отстъпва мястото си. Това беше основата, върху която можех да изградя сюжет и да вплета най-разнообразни комични положения.
	[* Лудетина (фр.). — Бел.пр.]
	Тогава си спомних и моето интервю пред един умен млад репортьор от нюйоркския вестник _„Уърлд“._ Научавайки, че се каня да посетя Детройт, той ми разказа за конвейерната система там — ужасяващ разказ за това, как едрата промишленост примамва здрави мъже от фермите, които след като стоят четири-пет години край конвейера, се превръщат в човешки развалини.
	Този разговор ми даде идеята за филма _„Модерни времена“._ Използвах машината за хранене като средство за печелене на време, за да могат работниците да продължат да работят и по време на обедната почивка. Кулминационната точка на епизода във фабриката идва, когато скитникът получава нервен припадък. Фабулата се развива, следвайки логичния ход на събитията. След като се излекува, скитникът бива арестуван и се среща с една лудетина, която също е била арестувана, защото се е опитвала да открадне хляб. Те се срещат в полицейската кола, претъпкана с нарушители на закона. Оттук нататък във филма се показват двама обикновени хора, които се опитват да се оправят в „модерните времена“. Те попадат сред кризата, сред стачки, безредици и безработица. Полет беше облечена в парцаливи дрехи. Тя едва не се разплака, когато започнах да мацам лицето й, за да изглежда мръсна.
	— Смятай, че тези петна са бенки — увещавах я аз.
	Лесно е за една актриса да изглежда хубава в модни дрехи, но не беше лесно да я облечеш като цветарка и все пак да бъде привлекателна, както стана в _„Светлините на големия град“._ Облеклото на девойката в _„Треска за злато“_ не ме изправи пред такъв проблем. Но дрехите на Полет в _„Модерни времена“_ изискваха не по-малко вкус и взискателност, отколкото едно творение на Диор*. Ако се отнесеш пренебрежително към костюма на момиче от улицата, гримът му ще изглежда театрален и неубедителен. Обличайки актрисата като гамен или цветарка, целех да създам поетичен ефект, като същевременно запазя характера й.
	[* Реномирана модна къща в Париж. — Бел.пр.]
	Преди премиерата на _„Модерни времена“_ някои коментатори споменаха за слуховете, че това бил комунистически филм. Предполагам, че това се дължеше на резюмето на филма, вече появило се в печата. В либералните критики обаче се казваше, че филмът нито е прокомунистически, нито антикомунистически и че в преносния смисъл на думата „аз съм седнал върху плета“.
	Няма нищо по-неприятно от това да чуеш, че първата седмица броят на зрителите е счупил всички рекорди, а втората седмица леко е спаднал. Затова след премиерите в Ню Йорк и Лос Анжелос единственото ми желание беше да се държа колкото е възможно по-настрана от всички сведения за успеха на филма. Реших да отида в Хонолулу, като взех със себе си Полет и майка й, и наредих в студиото да не ми изпращат каквито и да било съобщения.


	Качихме се на парахода В Лос Анжелос и пристигнахме в Сан Франциско сред проливен дъжд. Нищо обаче не можа да ни разколебае; имахме малко време за някои покупки, после се върнахме на парахода. Когато минавахме покрай складовете, на някои сандъци видях отпечатана думата „Китай“.
	— Хайде да отидем там!
	— Къде? — попита Полет.
	— В Китай.
	— Шегуваш ли се?
	— Да тръгнем сега, иначе никога няма да отидем — казах аз.
	— Но аз нямам какво да облека — каза тя.
	— В Хонолулу можеш да си купиш всичко, което ти е необходимо — казах аз.
	Всички кораби трябва да носят името _„Панацея“*,_ защото нищо не възстановява силите ти повече, отколкото пътуването по море. Забравяш всичките си грижи, корабът те осиновява, излекува те и когато най-сетне влезе в някое пристанище, с нежелание те връща в скучния свят.
	[* Универсално лекарство. — Бел.пр.]
	Но когато пристигнахме в Хонолулу, за мой голям ужас видях огромни реклами за _„Модерни времена“,_ а на пристанището ме чакаха журналисти, готови да ме разкъсат. Нямаше как да се отърва от тях.
	В Токио обаче никой не ни закачи, тъй като капитанът на парахода ми беше направил услугата да ме запише под друго име. Японските власти сериозно се разсърдиха, като видяха паспорта ми. „Защо не ни уведомихте, че идвате?“ — попитаха ме те. Тъй като междувременно в Япония беше извършен военен преврат, при който бяха убити неколкостотин души, реших, че съм постъпил разумно. През цялото време на престоя ни в Япония непрекъснато ни придружаваше представител на правителството. От Сан Франциско до Хонгконг не разменихме почти нито дума с пасажерите; но когато пристигнахме в Хонгконг, ледът се стопи благодарение на един католически мисионер. „Чарли — каза ми един висок бизнесмен със сериозен вид. — Бих искал да ви запозная с един американски свещеник от Кънектикът, който се намира тук вече пет години в колония за прокажени. Отецът се чувствува твърде самотен и всяка събота идва в Хонгконг да посреща пристигащите от Америка параходи.“
	Мисионерът беше висок, красив, на около четиридесет години мъж, с розови бузи и пленителна усмивка. Поръчах нещо за пиене, същото направи моят познат, а след него и мисионерът. Отначало групичката ни беше малка, но по-късно станахме двадесет и петима души, като всеки поръчваше по нещо за пиене. Групата ни нарасна на тридесет и пет човека и питиетата продължаваха да идват; много от присъствуващите трябваше да бъдат отнесени мъртвопияни на борда, но мисионерът, който през цялото време не пропусна нито една чашка, продължаваше да се усмихва и напълно трезвен, обслужваше всички. Най-сетне дръпнах стола си, за да си взема сбогом с него. Докато той загрижено ме подкрепяше, стиснах ръката му. Стори ми се груба, затова я обърнах и се вгледах в дланта му. Тя беше пропукана и в средата й имаше бяло петно.
	— Надявам се, че това не е проказа — пошегувах се.
	Той се усмихна и поклати глава. Година по-късно узнахме, че е умрял от проказа.
	От Холивуд отсъствувахме пет месеца. По време на това пътуване с Полет сключихме брак. После отплавахме за Щатите с японския параход, на който се качихме в Сингапур.
	Още първия ден получих бележка, в която се казваше, че с автора й сме имали много общи приятели, че години наред сме пропускали възможността да се запознаем и че тази възможност се открива сега, сред Индийския океан. Следваше подписът: Жан Кокто*. Към нея имаше постскриптум: не бих ли се съгласил да дойде в каютата ми, за да изпием по един аперитив преди вечеря. Първата ми мисъл беше, че това е някакъв самозванец: какво би правил този изискан парижанин сред Индийския океан? Оказа се обаче, че Кокто действително пътува с нас, тъй като парижкият вестник _„Фигаро“_ му бил възложил да напише някакъв репортаж.
	[* Жан Кокто (1889–1963) — френски поет, белетрист, драматург, критик и кинорежисьор. — Бел.пр.]
	Кокто не знаеше дума английски, а аз не знаех френски, но секретарят му говореше малко английски и ни беше преводач. Същата нощ ние седяхме до малките часове и разисквахме нашите теории за живота и изкуството. Преводачът говореше бавно и колебливо, докато Кокто, сложил деликатните си ръце върху гърдите, говореше като картечница; от време на време той хвърляше умолителен поглед към мен, а после към преводача, който продължаваше да говори невъзмутимо: „Мосьо Кокто казва… вие поет… на слънцето,… а той поет… на нощта.“
	Кокто незабавно поглеждаше от преводача към мен, кимваше като птица и продължаваше. После подхващах аз, впускайки се в дълбоки разсъждения върху философията и изкуството. От време на време, когато гледищата ни съвпадаха, ние се прегръщахме под студения поглед на преводача. И така, изпаднали във възторг, продължихме разговора си цялата нощ до четири часа сутринта, като си обещахме да се срещнем в един часа на обед.
	Но ентусиазмът ни беше прехвърлил връхната си точка. И на двамата ни беше омръзнало! Нито аз, нито той се появихме в уречения час. Следобед нашите писма навярно са се разминали, защото съдържанието им беше еднакво: и двете бяха пълни с извинения; и в двете грижливо не се определяха бъдещи срещи — бяхме се наситили един на друг.
	Когато дойде време за вечеря и влязохме в ресторанта, Кокто беше седнал в крайния ъгъл на залата с гръб към нас. Но секретарят му не можеше да не ни види и с почти незабележимо движение обърна внимание на Кокто, че се намираме в ресторанта. Кокто се поколеба, после се обърна, престори се на изненадан и весело размаха писмото, после и двамата се засмяхме. След това със сериозен вид си обърнахме гръб и започнахме внимателно да четем менюто. Кокто свърши да вечеря преди мен и докато келнерите сервираха главното ни ястие, той бързо и дискретно мина край масата ни. Преди обаче да излезе, обърна се и с пръст посочи към хола, като искаше да каже: „После, ще се видим там.“ Съгласих се, кимайки живо с глава. Но по-късно изпитах облекчение, когато видях, че него го нямаше.
	На следващата сутрин се разхождах сам по палубата. Внезапно за мой голям ужас Кокто се появи зад ъгъла в далечината, идвайки към мен! Господи! Бързо потърсих някакъв начин да се измъкна, но той ме забеляза и за мое облекчение изчезна през главната врата на салона. Това сложи край на сутрешната ни разходка. През целия ден си играехме на криеница и се отбягвахме един друг. Обаче докато стигнем до Хонгконг, бяхме се съвзели достатъчно, за да се срещнем за няколко минути. Все пак до Токио ни оставаха още четири дни.
	По време на пътуването Кокто ми разказа странна история: във вътрешността на Китай видял жив Буда, мъж на около петдесет години, който прекарвал целия си живот, потънал до шия в огромна делва, пълна с масло — подавала се само главата му. Поради дългогодишния му престой в маслото тялото му се било развило само като зародиш и било толкова меко, че можело да прокараш пръст през него. Никога не стана ясно къде, в какъв район на Китай е видял този Буда и най-сетне той си призна, че всъщност не го бил видял лично, а само чул да се говори за него.
	На различните пристанища ние се виждахме рядко, само колкото да си кажем: „Как сте?“ и „Довиждане“. Но когато стана известно, че и двамата се връщаме в Съединените щати на борда на „Президент Куулидж“, примирихме се и повече не се опитахме да проявяваме ентусиазъм един към друг.
	В Токио Кокто купи един скакалец; държеше го в малка клетка и често с церемониал го носеше в каютата ми.
	— Той е много интелигентен — казваше Кокто — и цвърчи всеки път, когато му заговоря. — Той до такава степен се интересуваше от малката животинка, че тя се превърна в основната ни тема на разговор.
	— Как е Пилу тази сутрин? — питах го аз.
	— Не е много добре — тържествено отвръщаше той. — Поставих го на диета.
	Когато пристигнахме в Сан Франциско, предложих му да пътува с нас до Лос Анжелос, тъй като ни чакаше кола. С нас дойде и Пилу. В колата той се разцвъртя.
	— Виждате ли? — каза Кокто. — Америка му се харесва. — Внезапно той отвори прозореца на колата, а после и вратичката на малката клетка и пусна Пилу.
	— Зашо направихте това? — изненадано попитах аз.
	— Връща му свободата — каза преводачът.
	— Но той е чужденец и не знае езика — казах аз.
	Кокто сви рамене:
	— Той е умен, бързо ще го научи.


	Когато се върнахме у дома в Бевърли Хилс, очакваха ме приятни новини. _„Модерни времена“_ имаше огромен успех.
	Пред мен обаче отново изникна мъчителният въпрос: да снема ли още един ням филм? Знаех, че ако направя това, ще поема голям риск. Целият Холивуд се беше отказал от немите филми — бях останал единствен аз. Досега бях имал щастлива звезда, но да продължавам работа, след като имах чувството, че изкуството на пантомимата постепенно остарява, съвсем не ме насърчаваше. Освен това не беше лесно да се намери сюжет за ням филм, който да трае час и четиридесет минути, като хуморът се превърне в действие, и в продължение на седем-осем хиляди фута на всеки дванадесет фута да се измислят комични положения. От друга страна, ме вълнуваше мисълта, че дори и да снема говорящ филм, независимо колко ще бъда добър, никога не бих могъл да надмина актьорското си майсторство от пантомимата. Търсех евентуални гласове, които скитникът би могъл да използва, и се питах дали той не би могъл да говори с едносрични думи, или просто да мърмори. Но от всичко това нямаше никаква полза. Ако почнех да говоря, бих се превърнал в най-обикновен комичен актьор. Такива бяха тъжните проблеми, пред които бях изправен.
	С Полет бяхме женени от една година, но пропастта между нас не преставаше да се разширява. Това отчасти се дължеше и на факта, че аз бях неспокоен и потънал в мисли, опитвайки се да започна отново работа. След успеха на _„Модерни времена“_ Полет сключи договор с „Парамаунт“ за няколко филма. Но аз не можех нито да работя, нито да играя. В това тъжно настроение реших да отида на Пебъл бийч с приятеля ми Тим Дюрант. Там може би бих могъл да работя по-добре.
	Пебъл бийч се намираше на около стотина мили на юг от Сан Франциско и беше диво, отровно място с малко злокобен вид. Нарекох го „Убежището на загубените души“. Той беше известен под името „Седемнадесетте мили с кола“, в горите наоколо скитаха елени и се намираха много претенциозни къщи, които не бяха заети и се продаваха, по поляните, пълни с кърлежи, гниеха паднали дървета и растяха отровен бръшлян, олеандрови храсти и старо биле — истинско средище на духове. Край океана, построени в скалите, се издигаха редица луксозни къщи, собственост на милионери; този район беше известен под името „Златен бряг“.
	С Тим Дюрант се бях запознал, когато някой го беше довел у нас една неделя да играем тенис. Тим беше много добър тенисист и често играехме заедно. Той току-що се беше развел с жена си, дъщеря на И. Ф. Хътън, и беше дошъл в Калифорния, за да я забрави. Тим беше симпатичен и ние станахме приятели.
	Наехме къща на половин миля от брега на океана. Тя беше влажна и плачевна и когато палехме огън, стаята се изпълваше с облаци дим. Тим се познаваше с много хора от висшето общество в Пебъл бийч и когато им отиваше на гости, аз се опитвах да работя. Дни наред седях сам в библиотеката или се разхождах из градината, търсейки безуспешно някаква идея. Най-сетне престанах да се измъчвам и придружавах Тим, когато отиваше на гости у някои от нашите съседи. Често си мислех, че те са добър материал за разкази — от типа на разказите на Мопасан. В една голяма къща, макар и удобна, цареше малко странна и тъжна атмосфера. Домакинът, приятен човек, говореше непрекъснато и на висок глас, докато жена му седеше, без да промълви дума. Откакто преди пет години умряло бебето й, тя рядко говорела или се усмихвала: единствените думи, които произнасяше, бяха „добър вечер“ и „лека нощ“.
	В друга къща, построена на високите, надвиснали над морето скали, един писател беше изгубил жена си. Тя, изглежда е правела снимки в градината и отстъпила назад повече, отколкото е трябвало. Когато съпругът й тръгнал да я търси, намерил само един триножник. Въобще не успели да открият тялото й.
	Сестрата на Уулсън Мизнър не обичаше съседите си, чийто тенискорт гледаше към нейното жилище, и когато те започваха да играят тенис, наклаждаше огън и над корта се разнасяха облаци дим.
	Старата и извънредно богата двойка Фейгънови уреждаха в неделя луксозни приеми. Нацисткият консул, с когото се запознах у тях, млад русокос мъж с изискани маниери, направи всичко възможно, за да ми стане симпатичен. Аз обаче се държех настрана от него.
	Понякога прекарвахме уикенда си у Джон Стайнбек. Той имаше малка къща близо до Монтърей. Току-що бе стигнал на прага на славата, след като беше написал _„Тортила флет“_ и няколко разказа. Джон работеше сутрин и пишеше средно около две хиляди думи на ден. Бях поразен, като видях колко чист беше ръкописът му — по страниците нямаше почти никакви поправки. Завиждам му.
	Интересува ме как работят писателите и колко пишат на ден. Томас Ман пишеше около четиристотин думи дневно. Лион Фойхтвангер диктуваше около 2000 думи, от които оставаха около 600 думи дневно. Съмърсет Моам пишеше по 400 думи на ден само за да се поддържа във форма. Х. Дж. Уелс пишеше средно по хиляда думи на ден, а английският журналист Хенън Суофър — около 4000–5000 думи. Американският критик Алегзандър Уулкот за петнадесет минути пред очите ми написа рецензия от 700 думи и след това се включи в игра на покер. Хърст пишеше вечер редакционна статия от около 2000 думи. Жорж Сименон написа за един месец цяла новела, и то с отлични литературни качества. Жорж ми каза, че ставал в пет часа сутринта, сам приготвял кафето си, след това сядал на бюрото и търкаляйки златна топка, голяма колкото топка за тенис, размишлявал. Той пише с автоматична писалка и когато го попитах защо почеркът му е така ситен, той ми отвърна: „Така се изисква по-малко усилие от китката“. Що се отнася до мен, аз диктувам около 1000 думи на ден, от които в окончателния диалог на филмите ми остават около триста.
	Стайнбек нямаше прислуга и жена му се грижеше сама за цялото домакинство. Те бяха прекрасно семейство и аз много се привързах към него.
	Ние водихме много разговори и говорейки за Русия, Джон каза, че едно от нещата, което са извършили комунистите, е премахването на проституцията. „Това беше едва ли не последната проява на частната инициатива — казах аз. — Жалко, защото това е почти единствената професия, която ви предлага пълна стойност срещу парите ви — и освен това напълно почтена професия. Защо не организират проститутките в профсъюзи?“
	Една привлекателна омъжена жена, чийто съпруг открито й изневеряваше, уреди за двама ни tête-à-tête в обширния си дом. Отидох там твърдо решен да извърша прелюбодеяние. Но когато тя със сълзи на очите си ми довери, че осем години не била имала полови сношения със съпруга си и че продължавала да го обича, сълзите й охладиха страстта ми и започнах да й давам философски съвети: срещата ни стана интелектуална. Впоследствие чух, че станала лесбийка.
	Поетът Робинсън Джефърс живееше близо до Пебъл бийч. С Тим се запознахме с него в дома на един общ приятел. Той беше сдържан и мълчалив, а аз, както обикновено, започнах да се шегувам с тъжния живот, само и само да съживя вечерта. Но Джефърс не продума нито дума. Тръгнах си доста ядосан на себе си заради това, че бях монополизирал разговора. Останах с впечатлението, че не съм му приятен, но бях сбъркал, тъй като след една седмица той ни покани с Тим на чай.
	Робинсън Джефърс и жена му живееха в малък замък в средновековен стил, наречен „Тор“, който той сам беше построил върху скала на брега на Тихия океан. Според мен това беше чисто детинска прищявка. Най-голямата стая беше най-много дванадесет на дванадесет фута. На няколко фута от къщата се издигаше кръгла каменна кула, също в средновековен стил, висока осемнадесет фута, с диаметър четири. Тясно каменно стълбище водеше до малка кръгла стаичка, в която вместо прозорци имаше бойници. Това беше кабинетът му, където той беше написал _„Шареният жребец“._ Тим твърдеше, че тази гробищна атмосфера говорела за психологическо желание за смърт. Но аз видях Робинсън Джефърс да разхожда кучето си при залез-слънце, вкусвайки вечерната свежест — сякаш беше потънал в далечни мечти. Сигурен съм, че хора като Робинсън Джефърс не се стремят към смъртта.


	XXV

	Във въздуха отново се носеше полъхът на войната. Нацистите бяха в настъпление. Колко бързо бяхме забравили Първата световна война и четирите години агония! Колко бързо бяхме забравили ужасяващите човешки развалини — куците, сакатите, слепите, хората с отнесени челюсти, парализираните! Войната не пощади и онези, които не бяха убити или ранени, защото много от тях осакати умствено. Подобно на минотавър тя беше погълнала младежта; преживяха я само циничните старци. Но ние бързо забравихме войната и започнахме да я възпяваме с популярни войнишки песнички, като:

	„Как ще ги задържиш в чифлика,
	след като са видели Париж…“

	и прочее. Някои твърдяха, че войната в много отношения била нещо добро. Тя допринасяла за развитието на промишлеността и техниката и създавала работа за безработните. Как би могъл човек да мисли за милионите, паднали на бойното поле, когато на борсата се печелеха милиони долари? Когато курсът на акциите беше стигнал връхната си точка, Артър Бризбейн писа във в. _„Хърст Игземинър“:_ „Курсът на акциите на «Юнайтед Стейтс стийл» ще скочи на петстотин долара.“ Вместо курса на акциите спекулантите започнаха да скачат от прозорците на небостъргачите.
	И ето че сега се готвеше нова война. Аз се опитвах да напиша сценарий за Полет, но работата никак не ми спореше. Нима човек можеше да се занимава с женски капризи и да измисля романтични положения и любовни истории, когато този отвратителен палячо Адолф Хитлер отново разпалваше безумие в света?
	През 1937 г. Александър Корда* бе внушил да направя филм за Хитлер с основна сюжетна линия объркването на личността на героя: тъй като Хитлер имал същите мустаци като моя скитник — казваше той, — бих могъл да играя и двете роли. Тогава идеята му не ми направи особено впечатление, но сега тя беше актуална, а освен това горях от желание отново да почна работа. И изведнъж ме озари вдъхновение. Разбира се, в ролята на Хитлер можех да говоря пред тълпите на жаргон и да им казвам каквото си искам, а в ролята на скитника да си остана повече или по-малко мълчалив. Един филм за Хитлер създаваше възможност бурлеската да се съчетае с пантомима. Ентусиазиран, бързо се върнах в Холивуд и започнах да пиша сценария. Работата върху сюжета ми отне две години.
	[* Английски режисьор, унгарец по произход, един от създателите на английската филмова промишленост. — Бел.пр.]
	Началото си представях като сцена от Първата световна война. „Дебелата Берта“ с обсег седемдесет и пет мили, с която германците възнамеряваха да ужасят съюзниците, трябва да унищожи Реймската катедрала, но снарядът не улучва целта си и вместо това събаря един клозет в предградията на града.
	Предвиждаше се и Полет да играе във филма. През последните две години тя беше постигнала значителен успех във филмите на „Парамаунт“. Макар че почти се бяхме разделили, ние си оставахме добри приятели и още не се бяхме развели. Но Полет беше капризно същество. Една от прищевките й щеше да бъде много забавна, ако не беше дошла в съвсем неподходящ момент. Един ден тя влезе в съблекалнята ми в студиото, придружена от мазен, добре облечен млад мъж, сякаш излян в костюма си. През деня сценарият ми беше създал затруднения и бях доста изненадан от това прекъсване. Но Полет каза, че въпросът бил много важен, седна и покани младия мъж да дръпне един стол и да седне до нея.
	— Това е моят импресарио — каза тя.
	След това тя му кимна да продължи разговора. Той говореше бързо и отсечено, като че ли беше влюбен в гласа си.
	— Както ви е известно, мистър Чаплин, след снимането на _„Модерни времена“_ вие плащате на Полет по две хиляди и петстотин долара седмично. Но това, което ние не сме уредили с вас, мистър Чаплин, е въпросът за афишите. Името й трябва да заема седемдесет и пет процента от размера на всеки афиш…
	Той не успя да продължи.
	— Какво по дяволите значи това? — изкрещях аз. — Вие ли ще ме учите каква част от афиша трябва да заема името й! Нейните интереси ми са присърце много повече, отколкото на вас! Махайте се от главата ми и двамата!
	Насред работата ми върху _„Великият диктатор“_ започнах да получавам тревожни съобщения от „Юнайтед артистс“. Бюрото за цензура ги било уведомило, че ще си имам неприятности с него. Същевременно агенцията ни в Англия изрази опасения относно снимането на антихитлеристки филм и съмнения за възможностите той да бъде прожектиран в Англия. Но аз бях решен да довърша филма, защото Хитлер трябваше да бъде осмян. Ако тогава знаех за ужасите в германските концентрационни лагери, не бих могъл да създам _„Великият диктатор“:_ не бих могъл да се присмивам на човекоубийственото безумие на нацистите. Бях обаче решил да осмея мистичните им приказки за някаква си чистокръвна раса — като че ли такова нещо въобще някога е съществувало с изключение на аборигените в Австралия!
	Докато снимах _„Великият диктатор“,_ на връщане от Русия през Калифорния мина сър Стефърд Крипс*. Той дойде на вечеря, придружен от един млад човек, току-що завършил висшето си образование в Оксфорд. Не си спомням името му, но добре помня думите, които той каза тази вечер: „Като гледам как се развиват нещата в Германия, а и в целия свят, малки са шансовете да живея повече от пет години.“ Сър Стефърд беше посетил Русия, за да се запознае със страната, и това, което беше видял, му беше направило огромно впечатление. Той описа грандиозните проекти на русите и естествено огромните трудности, пред които те бяха изправени. Според него войната беше неизбежна.
	[* Сър Стефърд Крипс — английски държавник лейбърист, канцлер на съкровището в лейбъристкото правителство през периода 1945–1950 г. — Бел.пр.]
	От нюйоркската ни агенция дойдоха нови писма, с които ме умоляваха да не правя филма, тъй като нямало да разрешат да го прожектират в Англия или Америка. Но аз бях решил да го довърша, дори и да се наложеше сам да наемам зали, за да го прожектирам.
	Още не бях успял да завърша _„Великият диктатор“,_ когато Англия обяви война на нацистите. Бях отишъл да прекарам уикенда на яхтата си в Каталайна, когато по радиото чух угнетяващата новина. Отначало по всички фронтове беше спокойно. „Германците никога няма да пробият линията Мажино“ — твърдяхме ние. После внезапно дойде катастрофата: пробивът в Белгия, рухването на линията Мажино, ужасната трагедия в Дюнкерк и окупирането на Франция. Новините ставаха все по-тревожни. Англия се бореше, опряла гръб до стената. И после Хитлер реши да нахлуе в Русия! Какво по-блестящо доказателство, че го е обзела неизбежната му лудост? Съединените щати още не се бяха включили във войната, но както в Англия, така и в Америка цареше чувство на голямо облекчение. Агенцията ни в Ню Йорк започна да ми изпраща тревожни телеграми: „Побързайте с филма си: всички го чакат!“
	Снимането на _„Великият диктатор“_ се оказа трудна работа: бяха необходими миниатюрни кукли и декори, изработването на които отне цяла година. Но без тях филмът би струвал пет пъти по-скъпо. Въпреки това обаче, преди да включа камерата, в него бях вече вложил 500 000 долара собствени средства.
	Малко преди да завърша _„Великият диктатор“,_ Дъглас Фербанкс и жена му Силвия ни посетиха на снимачната площадка. През последните пет години Дъглас не бе играл и с него се бяхме виждали рядко, тъй като той непрестанно пътуваше до Англия и обратно. Стори ми се остарял, напълнял и малко загрижен, но независимо от това си беше останал същият възторжен Дъглас. Докато снимахме един от епизодите, той се смя от сърце през цялото време:
	— С нетърпение ще чакам да го видя — каза той.
	Дъглас остана при нас около един час; като си тръгна, аз стоях и гледах как той помагаше на жена си да слезе по един стръмен наклон. Докато те се изгубваха в далечината и разстоянието между нас се увеличаваше, внезапно изпитах чувство на тъга. Дъг се обърна, махнах му с ръка, и той ми отвърна. Това беше последното ни виждане. Месец по-късно Дъглас-младши ми се обади по телефона и ми каза, че през нощта баща му получил сърдечен удар я починал. За мен това беше ужасен удар — Дъглас беше така жизнен.
	Той ми липсваше: липсваше ми топлотата на неговия ентусиазъм и обаяние; липсваше ми приятелският му глас, който се обаждаше по телефона в мрачна неделна утрин, когато се чувствувах самотен: „Чарли, защо не дойдеш на обед…, а после ще поплуваме, ще вечеряме заедно и след това ще гледаме филм.“ Да, прекрасното му приятелство ми липсваше…
	С какъв вид хора бих предпочел да общувам? Предполагам, че изборът ми би трябвало да падне върху хората от собствената ми професия. И все пак Дъглас беше единственият актьор, с когото се сприятелих. Когато на различни холивудски приеми се запознавах с филмови звезди, винаги си тръгвах настроен скептично: може би бяхме прекалено много. Атмосферата беше по-скоро враждебна, отколкото приятелска и на път за бюфета ти се хвърляха много предизвикателства, за да обърнеш специално внимание на определени личности. Не, звездите сред звезди излъчваха малко светлина… или топлина.
	Писателите са приятни хора, но не много общителни: те рядко споделят с другите онова, което знаят; повечето от тях го пазят между кориците на книгите си. Учените могат да бъдат прекрасни събеседници, но самото им появяване в приемната умствено те парализира. Художниците ти досаждат, защото голяма част от тях се опитват да те убедят, че са по-скоро мислители, отколкото художници. Поетите несъмнено принадлежат към най-висшата категория и взети поотделно като личности, са приятни, толерантни и прекрасни събеседници. Но според мен музикантите, общо взето са най-общителни измежду всички хора на изкуството. Няма нищо по-топло и вълнуващо от вида на симфоничен оркестър. Романтичните светлини над пултовете, настройването на инструментите и внезапната тишина, когато влиза диригентът — всичко това създава атмосфера на общуване. Спомням си вечерта, когато бях поканил у дома си пианиста Хоровиц, а другите ми гости обсъждаха международни проблеми и стигнаха до заключението, че безработицата, предизвикана от кризата, ще доведе до духовно възраждане. Той внезапно стана и заяви: „Този разговор ме кара да седна на пианото.“ Естествено никой не възрази и той засвири Соната № 2 от Шуман. Съмнявам се дали някой някога ще я изпълни толкова хубаво.
	Точно преди да започне войната, той и жена му, дъщеря на Тосканини, ме поканиха на вечеря у дома си. Присъствуваха Рахманинов и Барбироли. Рахманинов беше човек със странен вид, у когото имаше нещо естетско и монашеско. Вечерята беше интимна — присъствувахме само пет души.
	Изглежда, че всеки път, когато се говори за изкуство, моите възгледи върху него са различни. А защо не? Тази вечер заявих, че изкуството е изобилие от чувства, съчетани с техническо съвършенство. Не зная как разговорът премина на тема религия и аз признах, че не съм верующ. Рахманинов бързо ме прекъсна:
	— Но може ли да има изкуство без религия?
	В продължение на няколко минути не знаех какво да му отговоря.
	— Струва ми се, че говорим за различни неща — казах аз. — Представата ми за религията е вярата в една догма, а изкуството е по-скоро чувство, отколкото вяра.
	— И религията е същото нещо — отвърна ми той.
	След това предпочетох да замълча.


	На една вечеря у дома Игор Стравински предложи заедно да направим филм. Аз измислих сюжет. Филмът трябва да бъде сюрреалистичен — заявих аз, — декадентски нощен клуб с маси, разположени около дансинга, а на всяка маса — групички или двойки, представляващи висшето общество: на една маса алчните, на друга лицемерните, на трета безпощадните. На подиума се представят мъките Христови; групичките около всяка маса наблюдават представлението с безразличие, като някои си поръчват нови ястия, други разговарят по делови въпроси, а трети не проявяват почти никакъв интерес. Тълпата, жреците и фарисеите размахват пестници към кръста, крещейки: „Ако си син божий, слез и се спаси!“ На маса близо до подиума група бизнесмени развълнувано обсъждат някаква голяма сделка. Един от тях нервно смуква от цигарата си, поглежда към Христос и разсеяно изпуска пушека по посока на него. На друга маса са седнали бизнесмен и жена му, които проучват менюто. Тя вдига очи:
	— Не мога да разбера защо хората идват тук — недоволно казва тя. — Атмосферата е така потискаща.
	— Но представлението е хубаво — казва бизнесменът. — Заведението за малко щеше да фалира, преди да поставят тази атракция. А сега заведението даже печели.
	— На мен ми прилича на светотатство — казва жена му.
	— От него има голяма полза — отвръща мъжът. — Хора, които през живота си не са влизали в черква, идват тук и научават историята на християнството.
	По време на представлението пияница, попаднал под влиянието на алкохола и седнал сам на отделна маса, започва да плаче и изкрещява високо: „Гледайте, те го разпъват! А никой пет пари не дава!“ Той се изправя на крака, олюлявайки се, и молебствено протяга ръце към кръста. Съпругата на свещеник, седнала близо до подиума, се оплаква на оберкелнера. Келнерите извеждат пияницата от ресторанта, а той продължава да крещи и да протестира: „Вижте се, какви сте християни! Никой пет пари не дава!“
	— Виждате ли — казах на Стравински, — те го изхвърлят, защото смущава представлението. — Обясних му, че поставянето на пиеса за страданията на Исус Христос на подиума на един нощен клуб цели да покаже колко цинични са станали хората и колко безразлично се отнасят към религиозните си убеждения.
	Лицето на маестрото стана извънредно сериозно:
	— Но това е богохулство — каза той.
	Аз силно се изненадах и се почувствувах неудобно:
	— Така ли? — попитах аз. — Никога не съм имал такова намерение. Целта ми беше да осмея отношението на хората към християнството — и сигурно с развитието на сюжета това не е станало достатъчно ясно.
	Не говорихме повече по този въпрос. Но няколко седмици след това Стравински ми писа, питайки ме дали все още ме занимава мисълта да създадем заедно филм. Моят ентусиазъм обаче беше охладнял, а ме интересуваше и мисълта сам да създам нов филм.
	Ханс Айслер доведе в студиото ни Шьонберг*, дребен, открит човек с резки маниери, чиято музика много ми харесваше и когото бях виждал редовно сред зрителите на тенис турнирите в Лос Анжелос с бял каскет и спортна риза. След като бе гледал филма _„Модерни времена“,_ той ми каза, че комедията му е харесала, но музиката била много лоша — и аз трябваше отчасти да се съглася с него. Говорейки за музика, в съзнанието ми се запечатаха неговите думи: „Обичам звуците, хубавите звуци.“
	[* Арнолд Шьонберг (1874–1951) — австрийски композитор, един от теоретиците на атоналността. — Бел.пр.]
	Ханс Айслер ми разказа една забавна история за този голям творец. Ханс учил при него хармония и изминавал пет мили в снега сред най-дълбоката зимна нощ, за да вземе урок от маестрото. Шьонберг, вече доста оплешивял, сядал на пианото, а Ханс стоял над рамото му, разчитал нотите и си подсвирквал мелодията. „Младежо — казал маестрото, — не ми свиркай във врата, защото усещам ледения ти дъх!“
	По време на снимането на _„Великият диктатор“_ бях започнал да получавам заплашителни писма и сега броят им беше взел да се увеличава. В някои от тях се заканваха, че в киносалоните и по екраните ще бъдат хвърляни миризливи бомбички, в други ме заплашваха с безредици. Отначало мислех да се обърна към полицията, но реших, че такава реклама би могла да подплаши зрителите. Един мой приятел ме посъветва да поговоря с ръководителя на профсъюза на докерите Хари Бриджис. Поканих го в къщи на вечеря.
	Откровено му казах за причините, поради които съм искал да се срещна с него. Знаех, че Бриджис е настроен антинацистки, и му обясних, че правя една антинацистка комедия и че съм започнал да получавам заплашителни писма.
	— Бихме могли на премиерата да поканим двадесет-тридесет от вашите докери — казах аз — и да ги разпръснем сред публиката; после ако някои от привържениците на нацистите решат да вдигнат скандал, вашите хора тихичко ще ги усмирят, преди да стане нещо по-сериозно.
	Бриджиз се изсмя:
	— Не вярвам, че ще се стигне дотам, Чарли. Сред собствената ви публика ще има достатъчно ваши защитници и те ще се справят с хулиганите. А ако тези писма са изпращани от нацисти, те и без друго няма да посмеят да се покажат наяве.
	Същата вечер Хари ми разказа интересна история за стачката на докерите в Сан Франциско. По това време той фактически бил господар на града, тъй като контролирал цялото му снабдяване. Но никога не пречел необходимите продукти да бъдат доставяни на болни и деца. Разказвайки ми за тази стачка, той каза:
	— Когато делото е справедливо, не е необходимо да убеждаваш хората: достатъчно е да им кажеш фактите и те ще решат сами. Аз предупредих моите хора, че ако обявят стачка, ще имат много неприятности и че някои от тях дори може да не дочакат изхода на стачката. Казах им също така, че каквото и решение да вземат, аз ще се придържам към него. Ако решението е да се обяви стачка, аз ще бъда там, в първите редици. И петте хиляди души единодушно гласуваха за обявяването на стачка.
	_„Великият диктатор“_ беше ангажиран едновременно в два нюйоркски кинотеатъра — „Астер“ и „Кепитъл“. В „Астер“ направихме предварителна прожекция за печата. Същия ден вечеряхме с главния съветник на Франклин Рузвелт, Хари Хопкинс. След това отидохме на прожекцията за представителите на печата и влязохме по средата на филма.
	По време на предварителната прожекция на комедиен филм смехът идва от само себе си въпреки желанието на присъствуващите. На тази прожекция смехът имаше същия характер.
	— Получил се е голям филм — каза ми Хари на излизане от кинозалата. — Идеята си е заслужавала усилията, но филмът няма никакви шансове. От него ще загубите пари.
	Тъй като във филма бях вложил два милиона долара собствени пари и двегодишна работа, предсказанието не ми хареса особено. Независимо от това кимнах с глава, показвайки, че разбирам какво иска да каже. За щастие оказа се, че Хопкинс греши. Премиерата на _„Великият диктатор“_ се състоя в кино „Кепитъл“ пред зала, пълна със знаменитости, които бяха очаровани и запалени от филма. Филмът беше прожектиран в продължение на петнадесет седмици едновременно в два нюйоркски кинотеатъра и в сравнение с дотогавашните ми филми донесе най-големи печалби.
	Рецензиите за филма бяха различни. Повечето от критиците възразяваха срещу последната реч на „диктатора“. Нюйоркският вестник _„Дейли нюс“_ писа, че съм проповядвал комунизъм. Макар че много от критиците възразяваха срещу тази реч и изтъкваха, че била в разрез с характера на диктатора, общо взето, тя много се харесваше на зрителите и за нея получих множество хвалебствени писма.
	Един от най-известните холивудски режисьори, Арчи Л. Мейоу, ми поиска разрешение да отпечата речта на диктатора в коледните картички, които пращаше на приятелите си. Следват уводните му думи към речта и самата реч:

	„Ако бях живял по времето на Линкълн, бих ви изпратил неговата гетисбъргска реч*, тъй като в нея се съдържаха най-вдъхновените думи на епохата. Днес ние сме изправени пред нови кризи и един друг човек се обърна към нас от дълбочината на сърцето си с цялата си откровеност и искреност. Макар че едва го познавам, това, което той каза, ме развълнува дълбоко… Затова ви изпращам пълния текст на речта на Чарлз Чаплин, за да можете и вие да се обнадеждите.“
	[* Гетисбърг — градче в щата Пенсилвания, където в 1863 г. северняците са извоювали победа над южняците в американската гражданска война. — Бел.пр.]

	ЗАКЛЮЧИТЕЛНАТА РЕЧ ОТ ВЕЛИКИЯ ДИКТАТОР

	Много съжалявам, но не искам да ставам император. Това не е моя работа. Не ми се ще да управлявам или да завоювам която и да било страна. Иска ми се да помагам на всички, доколкото е възможно — евреи, неевреи, негри, бели.
	Всички искаме да си помагаме един на друг. Така са устроени човешките същества. Искаме да живеем не чрез нещастието, а чрез щастието на ближните си. Не искаме да се мразим или презираме един друг. В света има достатъчно място за всички. А добрата земя е достатъчно богата, за да изхрани всички ни.
	Животът може да бъде хубав и свободен, но ние сме се заблудили. Алчността е отровила човешките души, обградила е целия свят с барикади от омраза и сляпо ни е хвърлила в нещастия и кръвопролития. Открихме тайната на бързината, но станахме зависими от нея. Машините, които създават нашето благоденствие, ни оставиха да гладуваме. Знанието ни превърна в циници. Разумът ни направи груби и жестоки. Мислим прекалено много, а чувствуваме твърде малко. Ние имаме повече нужда от човечност, отколкото от машини, имаме повече нужда от милосърдие и доброта, отколкото от разум. Без тези качества животът ни ще бъде низ от насилия и всичко ще бъде загубено.
	Самолетът и радиото ни сближиха. Самата същност на тези открития е зов за доброто в човека, зов за всемирно братство, за нашето единство. Ето и сега гласът ми стига до милиони хора из целия свят, до милиони отчаяни мъже, жени и малки деца, жертви на една система, при която невинни хора се изтезават и хвърлят в затвора. На онези, които могат да ме чуят, аз казвам: Не се отчайвайте! Нещастието, което ни е сполетяло, се дължи единствено на временното господство на алчността, на ожесточението на хора, които се страхуват от прогреса на човечеството. А омразата към хората ще премине, диктаторите ще умрат и властта, която те са отнели от народа, ще се върне на народа. И докато има хора, готови да умрат, свободата никога няма да загине.
	Войници! Не се предавайте на тези зверове, които ви мразят, превръщат ви в роби, командуват вашия живот и ви казват какво да правите, какво да мислите и какво да чувствувате! На хората, които ви обучават, карат ви да гладувате, отнасят се с вас като с говеда и ви използуват за пушечно месо! Не се оставяйте да ви командуват тези ненормални хора, хора машини с мозъци машини и сърца машини! Вие не сте машини! Вие сте хора! В сърцата ви блика любов към човечеството! Не мразете никого! Мразят само хората, които никой не обича, хората, които са ненормални!
	Войници! Не воювайте за робството! Борете се за свобода! В седемнадесета глава от Евангелието на Лука се казва, че царството небесно е в самия човек — не в един човек или група хора, а във всички хора! Във вас, в народа е цялата власт — властта да се създават машини. Властта да се създава щастие! Вие, народът, имате възможността да направите живота красив и свободен, да го превърнете в чудно приключение. Затова нека в името на демокрацията да се възползваме от тази власт и да се обединим! Нека се борим за един нов, хубав свят, който ще даде на хората възможност да работят, на младежите — бъдеще, а на старците — сигурност.
	Обещавайки подобни неща, на власт са се издигнали тирани. Но те лъжат! Те не изпълняват обещанията си. Те никога няма да ги изпълнят. Диктаторите освобождават себе си, но поробват народа. Нека сега да започнем борба за освобождението на света, да премахнем преградите, издигнати между нациите, алчността, омразата и нетърпимостта. Да се борим за един свят на разума — свят, в който науката и прогресът ще създадат щастие за всички ни. Войници, да се обединим в името на демокрацията!
	Хена, чуваш ли ме? Където и да си, вдигни очи! Вдигни очи, Хена! Облаците се разпръсват! Слънцето се показва! Ние излизаме от мрака в светлината! Ние влизаме в един нов свят — един по-добър свят, в който хората ще се издигнат над алчността, омразата и жестокостта. Вдигни очи, Хена! Душата на човека се сдоби с крила и той най-сетне започва да лети. Той навлиза в дъгата, в светлината на надеждата. Вдигни очи, Хена! Вдигни очи!

	Една седмица след премиерата бях поканен на обед от собственика на вестник _„Ню Йорк таймс“_ Артър Сулцбъргър. Когато пристигнах, отведоха ме на най-горния етаж на сградата на вестника и влязохме в апартамент, който приличаше на жилище: в салона имаше картини, снимки и мебели, тапицирани с кожа. До камината, удостоявайки ни със своето августейшо присъствие, стоеше бившият президент на Съединените щати мистър Хърбърт Хувър, висок човек с малки очи и вид на светец.
	— Господин президенте, това е Чарли Чаплин — ме представи Сулцбъргър на великия човек.
	Върху сбръчканото лице на Хувър се появи усмивка.
	— О, да! — със сияещо лице каза той. — Ние вече сме се срещали преди много години.
	Изненадах се, че мистър Хувър си спомня за случая, понеже по онова време той изглеждаше много зает с подготовката си да влезе в Белия дом. Той присъствуваше на една вечеря с журналисти в хотел „Астер“ и един журналист ме беше довел, за да послужа, така да се каже, за нещо като ордьовър преди речта на мистър Хувър. Точно изживявах агонията на развода си и доколкото си спомням, измънках нещо в смисъл, че не съм добре запознат с държавните работи и че всъщност малко зная и за това, как се развиват собствените ми работи. След като две-три минути говорих несвързано по този начин, седнах на мястото си. По-късно ме представиха на мистър Хувър. Мисля, че казах: „Приятно ми е“ и че това беше почти всичко.
	Тогава той произнесе речта си, ползвайки обемист ръкопис, дебел около четири инча, и докато го четеше, обръщаше една след друга страниците. След час и половина всички гледахме тези страници, със свито сърце. След два часа купчинката пред него се беше разделила на две равни половини. От време на време той прескачаше десетина-дванадесет страници и ги поставяше настрана. Това бяха наистина приятни моменти! Но тъй като нищо в живота не е вечно, речта му най-сетне свърши. Докато събираше бележките си делово, аз се усмихнах и се готвех да го поздравя за речта му, но той бързо мина край мен, без да ми обърне внимание.
	И ето че сега, след много години, през които беше заемал и поста президент, той стоеше пред камината с необичайно благосклонен вид. На обеда около голямата кръгла маса седнахме дванадесет души. Казаха ми, че на този обед канели само подбрани хора.
	Има един тип американски бизнесмени, които ме карат да изпитвам чувство на малоценност. Те са високи, красиви, безупречно облечени мъже, разсъждават трезво и не се смущават от нищо, тъй като всички факти са им ясни. Те имат звучни металически гласове и говорят за човешките проблеми с геометрически термини, като например: „Организационните процеси, които се забелязват в ежегодната крива на безработицата…“ и пр. Такива именно хора бяха насядали около масата със страшен и внушителен вид подобно на небостъргачи. Единственият човешки полъх идеше от Ан О’Хеър Макормик, блестяща и очарователна жена, известен политически коментатор на в. _„Ню Йорк таймс“._
	По време на обеда атмосферата беше официална и разговорът вървеше трудно. Всички се обръщаха към мистър Хувър с думите „господин президенте“ според мен по-често, отколкото беше необходимо. Постепенно започнах да чувствувам, че са ме поканили случайно. Мистър Сулцбъргър не закъсня да разпръсне всички съмнения по този въпрос. Той се възползува от една подходяща пауза, за да попита:
	— Господин президент! Бихте ли ни обяснили целта на предстоящата ви мисия в Европа?
	Мистър Хувър остави ножа и вилицата си, замислено сдъвка хапката си, погълна я и започна да говори за онова, което очевидно го бе занимавало по време на целия обед. Той говореше, навел глава над чинията си, като от време на време хвърляше бегли погледи към Сулцбъргър и мен.
	— На всички ни е известно в какво плачевно състояние се намира понастоящем Европа, всички знаем за мизерията и глада, които бързо растат, откакто започна войната. Положението е така сериозно, че успях да убедя Вашингтон незабавно да окажем помощ. (Предполагам, че под „Вашингтон“ той имаше предвид президента Рузвелт.)
	След това той изброи факти и цифри за резултатите от последната си мисия по време на Първата световна война, когато „ние хранехме цяла Европа“.
	— Тази мисия — продължи той — ще бъде на непартийна основа и ще преследва изключително хуманни цели. Това е нещо, което вас до известна степен ви интересува — каза той, като ме погледна косо.
	Аз кимнах важно.
	— А кога възнамерявате да пристъпите към осъществяването на този план, господин президент? — попита Сулцбъргър.
	— Веднага щом получим съгласието на Вашингтон — отвърна Хувър. — Но Вашингтон се нуждае от натиска на общественото мнение и от подкрепата на известни личности. — Той отново ме погледна косо и аз отново кимнах. — В окупирана Франция — продължи той — има милиони нуждаещи се. В Норвегия, Дания, Холандия, Белгия, в цяла Европа гладът не престава да расте! — Той говореше красноречиво, като излагаше фактите си в логически порядък и вливаше в тях вяра, надежда и състрадание.
	След това настъпи мълчание. Аз се покашлях.
	— Положението, разбира се, не е съвсем същото, както по време на Първата световна война. Франция и много други страни са напълно окупирани, а ние естествено не искаме тези хранителни продукти да попаднат в ръцете на нацистите.
	Мистър Хувър свъси вежди и леко вълнение се разнесе сред бизнесмените небостъргачи, които погледнаха най-напред към мистър Хувър, а после към мен.
	Мистър Хувър отново втренчи поглед в чинията си.
	— Ние ще създадем комисия на безпартийна основа в сътрудничество с Американския червен кръст и ще действуваме съгласно §27 на 43-ия раздел на Хагската конвенция, който позволява на комисия за милосърдие да се грижи за болните и нуждаещите се и в двете страни независимо от това, дали те се намират в състояние на война, или не. Смятам, че като хуманист вие ще одобрите създаването на такава комисия.
	Това може би не са точните му думи, но такъв беше общият им смисъл. Аз обаче държах на своето:
	— Напълно подкрепям идеята при положение, че храната не ще попадне в ръцете на нацистите — казах аз.
	Моите думи предизвикаха ново вълнение около масата.
	— Ние и преди сме правили това — каза мистър Хувър с вид на засегната скромност.
	Сега високите млади мъже насочиха вниманието си към мен. Един от тях се усмихна.
	— Мисля, че господин президентът ще съумее да се справи с това положение — каза той.
	— Идеята е великолепна — авторитетно заяви мистър Сулцбъргър.
	— Напълно съм съгласен — смирено казах аз — и бих я подкрепил стопроцентово при положение, че практическото провеждане на проекта бъде поверено само на евреи!
	— О! — сухо каза мистър Хувър. — Това не би било възможно.
	Странно беше да слушам олизаните млади нацисти, които, застанали зад малки махагонови трибуни на Петото авеню, говореха пред групички хора. Един от тях заяви следното: „Философията на Хитлер е задълбочено и грижливо проучване на проблемите на нашия индустриален век, в който има малко място за посредниците и за евреите.“
	Една жена го прекъсна:
	— Какви ми ги дрънкаш! — възкликна тя. — Това е Америка. Къде мислиш, че се намираш?
	Младежът, красив и със сервилни маниери, вежливо се усмихна:
	— Намирам се в Съединените щати и съм американски гражданин — любезно отвърна той.
	— Е добре — каза тя, — и аз съм американска гражданка и съм еврейка и ако бях мъж, щях да ти смачкам фасона!
	Двама-трима души подкрепиха заплахите на жената, но повечето от слушателите апатично мълчаха. Стоящият наблизо полицай успокои жената. Тръгнах си изненадан, не вярвайки на ушите си.
	Няколко дни по-късно се намирах в една вила, където граф Шамбрьон, млад французин, блед и с анемичен вид, съпруг на дъщерята на Пиер Лавал, не ме оставяше на мира, преди да започне обедът. Бил гледал _„Великият диктатор“_ на премиерата в Ню Йорк.
	— Но естествено на вашата позиция не може да се гледа сериозно — великодушно ми заяви той.
	— В края на краищата това е комедия — отвърнах аз.
	Ако знаех за зверските убийства и изтезания в нацистките концентрационни лагери, не бих бил така учтив. На обеда присъствуваха петдесетина гости и седяхме по четирима души на маса. Граф Шамбрьон седна на нашата маса и се опита да ме въвлече в политически спор, но аз му казах, че предпочитам добрата храна пред политиката. Той говореше такива неща, че аз вдигнах чашата си и казах: „Изглежда, че поглъщам голямо количество «Виши»*.“ Едва бях изрекъл тези думи, и на друга маса избухна бурен спор, в който две жени не пестяха думите си. Спорът стана така ожесточен, че имах чувството, че скоро ще се хванат за косите. Едната от тях извика на другата:
	[* Виши — минерална вода от курорта Виши, седалище на правителството на Петен от 1940 до 1944 г. по време на окупацията на Франция. — Бел.пр.]
	— Няма да търпя такива приказки! Вие сте мръсна нацистка!
	Един млад нюйоркчанин невинно ме запита защо съм настроен така антинацистки. Отвърнах му, че това е, защото нацистите са безчовечни.
	— Вие, разбира се — каза той, сякаш правеше внезапно откритие, — сте евреин, нали?
	— Не е необходимо човек да бъде евреин, за да бъде антинацист — отвърнах му аз. — Достатъчно е да бъде нормално и честно човешко същество.
	С това темата беше изоставена.
	Няколко дни след това ми предстоеше да произнеса заключителната реч от „Великия диктатор“ от залата на „Дъщерите на американската революция“ във Вашингтон. Преди това ме поканиха на посещение при президента Рузвелт, по чието искане бяхме пратили филма в Белия дом. Когато ме заведоха в кабинета му, той ме посрещна с думите: „Седнете, Чарли; вашият филм ни създава доста трудности в Аржентина.“ Това беше единствената му забележка по отношение на филма. Един приятел по-късно резюмира посещението ми с думите: „Приеха те в Белия дом, но не с отворени обятия.“
	С президента разговаряхме около четиридесет минути и през това време ми бяха сервирани няколко коктейла мартини, които аз от стеснителност бързо поглъщах. Когато стана време да си тръгвам, излязох от Белия дом, олюлявайки се в буквалния смисъл на думата, и изведнъж си спомних, че в десет часа трябваше да говоря по радиото. Бяха включени всички станции в страната, а това значеше, че ще говоря пред повече от шестдесет милиона души. След като взех няколко студени душа и пих силно кафе, малко се посъвзех.
	Щатите още не бяха влезли във войната, така че тази вечер в залата имаше много нацисти. Едва бях започнал речта си и те взеха да кашлят. Кашлицата им беше прекалено шумна, за да бъде естествена. Това ме изнерви до такава степен, че устата ми изсъхна и езикът ми залепна на небцето и не можех да говоря отчетливо. Речта ми трябваше да трае шест минути. На средата спрях и заявих, че не мога да продължа, ако не ми дадат чаша вода. Естествено в цялата сграда не можа да се намери нито капка вода и аз държах в очакване шестдесет милиона слушатели. След като изминаха две минути, които ми се сториха като цяла вечност, в една малка книжна фунийка ми донесоха вода. По този начин бях в състояние да завърша речта си.


	XXVI

	Раздялата ни с Полет беше неизбежна. И двамата го знаехме много преди да започне снимането на _„Великият диктатор“,_ а сега, когато филмът беше готов, трябваше да вземем решение. Полет ми съобщи, че се връща в Калифорния да снима нов филм за „Парамаунт“, а аз останах известно време в Ню Йорк да се позабавлявам. Домоуправителят ми Франк телефонира, че като се върнала в дома ни в Бевърли Хилс, тя не отседнала там, а прибрала нещата си и си отишла. Когато се върнах в Бевърли Хилс, тя беше заминала за Мексико, за да получи развод. Къщата изглеждаше много тъжна. Разривът естествено ми причиняваше болка, защото е трудно човек да изреже от живота си една осемгодишна връзка.
	Макар че _„Великият диктатор“_ се ползваше с голяма популярност сред американските зрители, той несъмнено създаваше подмолна враждебност към мен. За пръв път почувствувах това, когато след завръщането си в Бевърли Хилс приех представителите на печата — злокобна групичка от двадесетина души, които седяха на остъклената ни веранда и мълчаха. Предложих им по чашка, но те отказаха — нещо необичайно за журналисти.
	— Какво искате да ни кажете, Чарли? — обади се един от тях, който очевидно говореше от името на всички.
	— Искам да направя малко реклама на _„Великият диктатор“_ — пошегувах се аз.
	Разказах им за интервюто си с президента и им казах, че филмът създавал грижи на американското посолство в Аржентина, като се надявах, че това е добър вестникарски материал, но те продължиха да мълчат. След известна пауза шеговито казах:
	— Анекдотът май че не ви се хареса, а?
	— Не — отвърна техният представител. — Отношенията ви с печата не са много добри, а вие заминахте оттук, без да ни информирате; това също не ни се харесва.
	Макар че никога не съм се ползвал с особени симпатии сред местния печат, забележката доста ме изненада. Аз наистина бях тръгнал от Холивуд, без да се срещна с представителите на печата, защото смятах, че онези, които не са много приятелски настроени към мен, могат да направят _„Великият диктатор“_ на пух и прах, преди да съм го показал в Ню Йорк. След като бях вложил във филма два милиона долара, не можех да си позволя лукса да поемам каквито и да било рискове. Обясних им, че един антинацистки филм има могъщи неприятели дори и в Америка и че за да избягна излишни рискове, съм решил да устроя предварителна прожекция в самото навечерие на официалната премиера.
	Но нищо от това, което казах, не измени враждебното им отношение. Атмосферата започна да се променя и в печата се появиха много измислици: отначало — умерени нападки, истории за моето скъперничество, а впоследствие мръсни слухове за отношенията ми с Полет. Но въпреки враждебните критики _„Великият диктатор“"_ продължаваше да чупи всички рекорди в Англия и Америка.


	Макар че Америка още не се намираше в положение на война, Рузвелт водеше студена война срещу Хитлер. Това създаваше големи трудности на президента, тъй като нацистите бяха проникнали в много американски институции и организации; независимо от това, дали тези организации го съзнаваха, или не, нацистите ги използваха като свое оръдие.
	И после изведнъж се разнесе внезапната и драматична вест за нападението на Япония над Пърл Харбър. Жестокостта на удара смая Америка. Но тя незабавно се окопити и се стегна за военни действия; не след дълго много американски дивизии бяха изпратени отвъд океана. По това време русите задържаха хитлеристките орди пред Москва и призоваваха за незабавно откриване на втори фронт. Рузвелт поддържаше това искане и макар че приятелите на нацистите бяха минали в нелегалност, отровата им все още се носеше във въздуха. Те използваха всички възможни средства, за да ни разделят с руските ни съюзници. По това време се разгръщаше злостна пропаганда, чийто лозунг беше: „Нека германците и русите взаимно се обезкървят и тогава ние ще отидем да приберем плячката“; използваха се всевъзможни маневри, за да се предотврати откриването на втори фронт. Последваха тревожни дни. Всеки ден научавахме за ужасяващите загуби на русите. Дните се превърнаха в седмици, седмиците в много месеци, а нацистите все още бяха пред Москва.
	Предполагам, че моите неприятности започнаха именно в този момент. Ръководителят на Американския комитет за военна помощ на Русия в Сан Франциско ми се обади по телефона да ме попита дали бих се съгласил да говоря вместо американския посланик в Москва мистър Джоузиф Дейвис, който в последния момент заболя от ларингит. Приех, макар че ми известиха за това доста късно. Митингът щеше да се състои на следния ден и затова взех вечерния влак, който пристигаше в Сан Франциско в осем часа сутринта.
	Комитетът беше предвидил за мен програма — тук обед, там вечеря — и затова ми остана малко време да подготвя речта си, а аз щях да бъда главният оратор. На вечерята изпих една-две чаши шампанско и това ми помогна.
	Залата побираше десет хиляди души и беше претъпкана. На трибуната седяха американски адмирали и генерали, както и кметът на Сан Франциско Роси. Речите бяха сдържани и двусмислени. Така например кметът заяви: „Трябва да се съобразяваме с факта, че русите са наши съюзници.“ Той положи усилия да омаловажи неотложните трудности на русите и техния героизъм; не спомена и факта, че те се борят и умират, за да задържат натиска на близо двеста нацистки дивизии. Тази вечер ми се стори, че към русите отношението беше приблизително такова: „Наши съюзници, но случайни познати.“
	Председателят на комитета ме беше помолил да говоря по възможност един час. Това ме ужаси. Обикновено красноречието ми не надхвърляше четири минути. Но след като изслушах тези празни приказки, аз се възмутих. На гърба на картончето, на което беше означено мястото ми на масата, набелязах четири основни точки. Нервен и смутен се разхождах напред-назад зад кулисите в очакване да ме повикат. Най-сетне чух, че ме представят.
	Бях облечен в смокинг. Имаше аплодисменти, които ми дадоха известно време да събера мислите си. Когато аплодисментите стихнаха, произнесох само една дума:
	— Другари!
	В цялата зала избухна смях. Когато той стихна, повторих подчертано:
	— Точно това исках да кажа: Другари!
	Нов смях и нови аплодисменти. Аз продължих:
	— Предполагам, че тази вечер в залата има много руснаци и като зная как днес се бият и умират вашите сънародници, за мен е чест и привилегия да ви нарека „другари“.
	Нови аплодисменти, по време на които мнозина станаха на крака.
	Сега вече се запалих, мислейки си за израза: „Да ги оставим да се обезкървят взаимно.“ Готвех се да изразя възмущението си от този израз, но нещо вътре в мен ме възпря. Вместо това заявих:
	— Аз не съм комунист, но съм човешко същество и мисля, че познавам реакциите на човешките същества. Комунистите не се различават от когото и да било друг; когато изгубят ръка или крак, те страдат като всички и умират като всеки от нас. Майката на комуниста е като всяка друга майка. Когато тя получи трагичната вест, че синът й няма да се върне, тя плаче, както плачат всички други майки. Не е необходимо да бъда комунист, за да разбера това; достатъчно е да бъда човешко същество. А в този момент руските майки проливат много сълзи, а синовете им умират с хиляди…
	Говорих четиридесет минути, без да зная какво ще кажа следващия миг. Разсмивах ги, предизвиквах аплодисменти с анекдоти за Рузвелт и за речта ми в кампанията за бонове по време на Първата световна война — всичко се приемаше добре.
	— А сега — продължих аз, — що се отнася до тази война, аз се намирам тук от името на Комитета за военна помощ на Русия. — Спрях и повторих думите: „Военна помощ на Русия.“ — Парите несъмнено ще помогнат, но русите се нуждаят от нещо повече от пари. Казват ми, че два милиона войници на съюзниците бездействуват в Северна Ирландия, докато русите са изправени сами срещу около двеста нацистки дивизии! — Последва напрегната тишина. — Русите — наблегнах аз — са наши съюзници; те се борят не само за собствения си начин на живот, но и за нашия начин на живот, а ако познавам добре американците, те обичат _сами_ да се борят за своята страна. Сталин настоява за втори фронт. Рузвелт призовава за откриването му, затова нека ние всички днес призовем за откриването на втори фронт още сега!
	Избухнаха бурни аплодисменти, които траяха седем минути. Тази мисъл се таеше в сърцата и умовете на присъствуващите. Те не ми позволиха да продължа, само тропаха с крака, ръкопляскаха, крещяха и хвърляха шапки във въздуха. Започнах да се питам дали не съм казал прекалено много и не съм ли отишъл твърде далеч. После се разгневих на самия себе си, че могат да ми минават такива малодушни мисли пред лицето на хилядите, които се биеха и загиваха. Когато публиката най-сетне се успокои, аз заявих:
	— Ако правилно разбирам чувствата ви, нека всеки един от вас изпрати телеграма до президента! Нека се надяваме, че до утре той ще получи десет хиляди искания за откриването на втори фронт!
	След митинга имах чувството, че атмосферата е заредена с напрежение и неловкост. Отидохме да вечеряме с Дъдли Фийлд Малоун и Джон Гарфийлд. „Много сте смел“ — каза Гарфийлд, имайки предвид речта ми. Думите му ме смутиха, тъй като нямах намерение нито да ставам герой, нито да се замесвам в една политическа cause célèbre*. Бях казал само това, което искрено чувствувах и което смятах за правилно. Независимо от това след забележката на Джон бях потиснат до края на вечерта. Но заплашителните облаци, които очаквах във връзка с тази реч, се разпръснаха и когато се върнах в Бевърли Хилз, животът отново си потече нормално.
	[* В случая: важен спорен въпрос (фр.). — Бел.пр.]
	Няколко седмици по-късно ме помолиха да говоря по телефона пред масовия митинг, свикан в Медисън скуеър парк. Тъй като се отнасяше до същата кауза, аз приех — и защо не? Митингът се свикваше от най-уважавани хора и организации. Говорих четиринадесет минути и Съветът на Конгреса на производствените профсъюзи* намери за необходимо да публикува речта ми. Както личи от следната брошура, публикувана от КПП, на митинга говориха и много други оратори:
	[* Една от главните профсъюзни централи в Съединените щати преди сливането й с Американската федерация на труда. — Бел.пр.]

	РЕЧТА
	ДЕМОКРАЦИЯТА ЩЕ ВЪЗТЪРЖЕСТВУВА ИЛИ ЩЕ ЗАГИНЕ НА БОЙНИТЕ ПОЛЕТА НА РУСИЯ

	Огромната тълпа, предварително предупредена да не прекъсва ораторите с аплодисменти, се беше притаила и напрегнато слушаше всяка дума.
	Тя изслуша и четиринадесетминутната реч на великия американски народен артист Чарли Чаплин, предадена по телефона от Холивуд.
	Рано вечерта на 22 юли 1942 г. шестдесет хиляди членове на профсъюзите, на граждански, ветерански, обществени и църковни организации и на различни братства се събраха в Медисън скуеър парк в Ню Йорк да подкрепят призива на президента Франклин Д. Рузвелт за незабавно откриване на втори фронт с цел да се ускори окончателната победа над Хитлер и оста.
	Тази голяма демонстрация беше организирана от 250-те профсъюза, членуващи в Съвета на профсъюзите от промишлеността в голям Ню Йорк (КПП). Уендъл Л. Уилки, Филип Мъри, Сидни Хилман и много други видни американци изпратиха ентусиазирани послания до митинга.
	Времето беше безоблачно. На трибуната наред с американското знаме се развяваха знамената на съюзниците, а сред морето от хора, задръстили улиците около парка, се издигаха плакати с лозунги в подкрепа на президента и за откриването на втори фронт.
	Митингът бе открит от Люси Монроу, която запя _„Звездното знаме“*,_ последваха изпълнения на Джейн Фроман, Арлийн Френсис и няколко други популярни звезди от американския театър. Главните оратори бяха американските сенатори Джеймс М. Мийд и Клод Пепър, кметът на Ню Йорк Ф. Х. Ла Гуардия, заместник-губернаторът Чарлз Полети, членът на Камарата на представителите Вито Маркантонио, Майкъл Куил и председателят на нюйоркския съвет на КПП Джоузеф Кърън.
	[* Националният химн на Съединените щати. — Бел.пр.]
	Сенаторът Мийд заяви:
	„Ние ще спечелим тази война само когато успеем да въвлечем в борбата за свобода, от все сърце и ентусиазирано, огромните човешки маси в Азия, окупирана Европа и Африка.“
	Сенаторът Пепър каза:
	„Онзи, който спъва нашите усилия и призовава към въздържане, е враг на републиката.“
	А Джоузеф Кърън:
	„Ние имаме необходимите хора. Разполагаме с необходимите материали. Известен ни е единственият начин, по който можем да спечелим победата, а този начин е незабавното откриване на втори фронт.“
	Огромните тълпи единодушно приветствуваха всяко споменаване на името на президента, на втория фронт и на нашите героични съюзници — храбрите войни и народи на Съветския съюз, Великобритания и Китай. После по междуградския телефон бе предадено обръщението на Чарли Чаплин.

	ДА ПОДКРЕПИМ ПРИЗИВА НА ПРЕЗИДЕНТА ЗА НЕЗАБАВНО ОТКРИВАНЕ НА ВТОРИ ФРОНТ
	_Медисън скуеър парк, 22 юли, 1942 г._

	Демокрацията ще възтържествува или ще загине на бойните полета на Русия. Съдбата на съюзниците е в ръцете на комунистите. Ако Русия бъде победена, азиатският континент — най-големият и най-богатият на земното кълбо — ще попадне под нацистко господство. Когато целият Ориент всъщност се намира в ръцете на японците, нацистите ще получат достъп до почти всички жизненоважни стратегически суровини в света. Какви шансове ще имаме тогава за победа над Хитлер?
	Като се имат предвид трудностите на транспорта, проблемът за нашите комуникации, разтегнати на хиляди мили, проблемите за стоманата, петрола и каучука — както и стратегията на Хитлер „Разделяй и владей“, — ако Русия бъде победена, ние ще се окажем в безнадеждно положение.
	Някои твърдят, че това ще удължи войната с десет-двадесет години. Според мен това мнение е твърде оптимистично. При такива обстоятелства и пред лицето на такъв внушителен враг бъдещето би било извънредно несигурно.

	КАКВО ЧАКАМЕ?

	Русите отчаяно се нуждаят от помощ. Те ни молят да открием втори фронт. Между съюзниците съществуват разногласия по това, дали е възможно още сега да се открие втори фронт. Твърди се, че съюзниците нямали достатъчно материали, за да снабдяват втория фронт. А впоследствие научаваме, че такива запаси има. Чуваме също така, че те не искали да поемат риска с откриването на втори фронт сега поради страх от евентуално поражение. Те не искат да рискуват, докато не бъдат напълно готови и уверени в победата.
	Но можем ли да си позволим да чакаме, докато станем напълно готови и уверени? Можем ли да си позволим да разчитаме на пълна сигурност? В една война няма напълно сигурна стратегия. В момента германците се намират на 35 мили от Кавказ. Ако Кавказ бъде загубен, ще бъдат загубени 95 процента от руския петрол. Когато загиват десетки хиляди души, а милиони са пред прага на смъртта, трябва честно да кажем какво мислим. Хората си задават въпроси. Узнаваме, че в Ирландия се стоварват огромни експедиционни сили, че деветдесет и пет на сто от нашите конвои благополучно стигат до Европа, че два милиона англичани са напълно екипирани и с нетърпение чакат да бъдат хвърлени в боя. Какво тогава чакаме, когато положението в Русия е така отчаяно?

	НИЕ ИМАМЕ СИЛИ ДА ГО ПОНЕСЕМ

	Отбележете си, официални среди във Вашингтон и Лондон, че задаваме тези въпроси не за да предизвикваме разногласия. Задаваме ги, за да се разпръсне объркването и да се създадат увереност и единство с оглед на крайната победа. И какъвто и да е отговорът, ние имаме сили да го понесем.
	Русия се бори, опряла гръб в стената. Тази стена е най-силната защитна позиция на съюзниците. Ние отбранявахме Либия и я загубихме. Отбранявахме Крит и го загубихме. Отбранявахме Филипините и други острови в Тихия океан и ги загубихме. Но ние не можем да си позволим да загубим Русия, защото това е фронтовата линия за атака от страна на демокрацията. Когато нашият свят, нашият живот, нашата цивилизация се сгромолясват в краката ни, ние сме длъжни да поемем риска.
	Ако русите загубят Кавказ, това ще бъде най-голямото поражение за каузата на съюзниците. Пазете се тогава от привържениците на политиката на омиротворяване, защото те ще изпълзят из дупките си. Те ще настояват да се сключи мир с победилия Хитлер. Те ще твърдят: „Няма смисъл повече да се жертвува животът на американците — с Хитлер можем да сключим «добра сделка».“

	ПАЗЕТЕ СЕ ОТ НАЦИСТКАТА КЛОПКА

	Пазете се от тази нацистка клопка. Нацистките вълци ще навлекат овчи кожи. Те ще ни представят мира като нещо привлекателно и преди да успеем да се опомним, ние ще се окажем в плен на нацистката идеология. Тогава ще бъдем поробени. Те ще ни отнемат свободата и ще контролират мислите ни. Светът ще бъде управляван от гестапо. Те ще ни управляват по етера. Да, такава ще бъде властта в бъдеще.
	Когато нацистите се домогнат до господство в етера, насилствено ще бъде премахната всяка опозиция на нацисткия ред. На прогреса на човечеството ще бъде сложен край. Ще бъде сложен край на правата на малцинствата, на правата на работниците, на гражданските права. В момента, в който се вслушваме в думите на привържениците на политиката на омиротворение и сключим мир с един Хитлер победител, на земята ще се възцари неговият жесток ред.

	НИЕ МОЖЕМ ДА ПОЕМЕМ РИСКА

	Пазете се от миротворците, които след поражението винаги никнат като гъби.
	Ако бъдем бдителни и запазим духа си, няма от какво да се страхуваме. Не забравяйте, че високият дух спаси Англия. Ако запазим високия си дух, победата ни е сигурна.
	Хитлер пое много рискове. Най-големият му риск беше нашествието в Русия. Бог да му е на помощ, ако това лято той не успее да проникне в Кавказ. Бог да му е на помощ, ако ще трябва да прекара още една зима пред Москва. Шансовете му са малки, но той въпреки това пое риска. Ако Хитлер може да рискува, защо да не можем и ние? Повече действие! Повече бомби над Берлин! Повече хидроплани „Глен Мартин“, за да се помогне за разрешаването на проблема за транспорта! И преди всичко — втори фронт още сега!

	ПОБЕДА ПРЕЗ ПРОЛЕТТА!

	Нека си поставим за цел да постигнем победата още идущата пролет! Вие, в заводите, вие, по полята, вие, в униформите, вие, граждани от целия свят — нека всички заедно се трудим и се борим за постигането на тази цел. Вие, официални среди във Вашингтон и Лондон, нека си поставим тази цел — победа през идущата пролет!
	Ако се ръководим от тази мисъл, работим с нея, живеем с нея, тя ще породи такъв дух, който ще удвои енергията ни и ще ускори победния ни поход.
	Нека се стремим към невъзможното. Спомнете си, че всички велики постижения в историята са били победа над онова, което е изглеждало невъзможно!

	В момента живеех в безоблачни дни. Но това беше затишие пред буря. Обстоятелствата, които доведоха до тази странна история, отначало бяха доста невинни. Беше неделя и след партия тенис Тим Дюрънт ми каза, че имал среща с една млада жена на име Джоана Бари, приятелка на Пол Гети; тя току-що се била завърнала от Мексико Сити с препоръчително писмо от неговия приятел А. С. Блументал. Тим каза, че щял да вечеря с нея и една друга млада жена, и ме покани да отида с тях, тъй като мис Бари изразила желание да се запознае с мен. Срещнахме се в ресторанта на Перино. Въпросната млада жена беше приятна и весела и четиримата прекарахме заедно една съвсем безобидна вечер, като не предполагах, че някога ще се видим отново.
	Но следната неделя, когато у нас по традиция се играеше тенис, Тим я доведе със себе си. В неделя вечер винаги давах почивка на прислугата и вечерях вън, затова поканих Тим и мис Бари да вечеряме в ресторанта на Романов, а след вечерята ги отведох с колата си до тях. На следващата сутрин тя обаче ми се обади и ме помоли да я заведа на обед. Казах й, че имам намерение да присъствувам на един търг в Санта Барбара на деветдесет мили разстояние и че ако тя няма особена работа, може да дойде с мен: ще обядваме там, а после ще отидем на търга. След като купих някои работи, върнахме се с колата в Лос Анжелос.
	Мис Бари беше едра, красива двадесет и две годишна жена, стройна и с добре развити куполи над кръста си, привлекателно подчертани от извънредно ниското деколте на лятната й рокля; на връщане те възбудиха любопитството ми. Тогава тя ми каза, че се била скарала с Пол Гети и че следващата вечер се връщала в Ню Йорк, но ако съм искал, щяла да остане и да изостави всичко. Аз се отдръпнах, изпълнен със съмнения, защото в предложението й имаше нещо твърде внезапно, твърде странно. Съвсем откровено й казах да не остава заради мен, свалих я пред апартамента й и се сбогувахме.
	За моя изненада тя ми телефонира след един-два дни и ми каза, че така и така оставала в града — защо да не се срещнем същата вечер? Постоянството води до успех. Така тя постигна целта си и ние започнахме да се срещаме често. Дните, които последваха, не бяха приятни, но в тях имаше нещо странно и не съвсем нормално. Без да ми се обади предварително по телефона, тя изведнъж се появяваше у дома късно нощем. Това до известна степен ме смущаваше. После цяла седмица не ми се обаждаше. Макар че не исках да си го призная, започнах да изпитвам опасения. След като обаче тя отново се появяваше, очарованието й ме обезоръжаваше до такава степен, че всичките ми съмнения и опасения се разпръсваха.
	Един ден обядвах със сър Седрик Хардуик и Синклер Луис, който по време на разговора спомена за пиесата _„Сянка и материя“,_ в която Седрик беше играл. Според Луис образът на Бриджит бил образът на една съвременна Жана д’Арк и той смяташе, че от пиесата би могъл да излезе великолепен филм. Това ме заинтересува и казах на Седрик, че бих желал да прочета пиесата. Той ми изпрати един екземпляр.
	Една-две вечери, по-късно Джоана Бари дойде на вечеря и говорихме за пиесата. Тя каза, че я е гледала и че би искала да играе в ролята на девойката. Не се отнесох сериозно към думите й, но същата вечер тя ми прочете ролята и за моя голяма изненада я изпълни отлично, дори до ирландския акцент. Толкова се запалих, че направих няколко неми филмови проби с нея, които се оказаха задоволителни.
	Сега вече изчезнаха всичките опасения, предизвикани от странното й държане. Дори си мислех, че съм направил откритие. Изпратих я в драматичната школа на Макс Райнхард, защото тя имаше нужда от овладяване на техниката на актьорската игра, и понеже тя беше твърде заета, виждахме се много рядко. Още не бях откупил филмовите права на пиесата, затова се свързах със Седрик и с негова помощ успях да ги откупя за 25 000 долара. След това сключих с Бари договор при заплата 250 долара седмично.
	Има мистици, които вярват, че нашето съществуване е наполовина сън и че е трудно да се разбере къде свършва сънят и къде започва действителността. Така стана и с мен. Месеци наред бях погълнат от писането на сценария. После започнаха да стават непонятни и ужасни неща. Бари взе да пристига съвсем пияна с кадилака си по всяко време на нощта и трябваше да будя шофьора си, за да я отвежда у дома й. Веднъж блъсна колата си в алеята и се наложи да я остави там. Тъй като името й вече беше свързано със студиото Чаплин, започнах да се безпокоя, че ако полицията я арестува за шофиране в пияно състояние, ще избухне скандал. Най-сетне тя взе да става така нетърпима, че когато се обаждаше или идваше в малките часове, нито отговарях на телефона, нито й отварях вратата. Тогава тя започна да чупи прозорците. Животът ми изведнъж се превърна в кошмар.
	После разбрах, че вече няколко седмици тя е отсъствувала от школата на Райнхард. Когато й поставих въпроса, тя внезапно заяви, че не желае да става актриса и че ако платя пътя на нея и майка й до Ню Йорк и й дам 5000 долара, тя е съгласна да скъсаме договора. При създалите се обстоятелства с удоволствие се съгласих с нейното искане, платих пътните разноски, дадох й 5000 долара и бях доволен, че съм се отървал от нея.
	Въпреки че начинанието с Бари се провали, не съжалявах, че съм откупил правата на _„Сянка и материя“,_ тъй като почти бях привършил сценария и го смятах за много сполучлив.
	От митинга в Сан Франциско бяха изминали няколко месеца, а русите продължаваха да призовават за откриването на втори фронт. От Ню Йорк получих нова покана, с която ме молеха да говоря в Карнеги хол. Помислих си дали да отида, или не и реших, че съм пуснал кампанията в ход и че това е достатъчно. Но на следния ден, когато Джек Уорнър дойде да поиграе тенис на моя корт, аз му споменах за поканата и той загадъчно поклати глава:
	— Не отивайте — каза той.
	— А защо не?
	Той не ми обясни, но прибави:
	— Съветвам ви да не отивате.
	Думите му имаха обратен ефект. Това беше предизвикателство. По онова време не беше необходимо голямо красноречие, за да предизвикаш симпатиите на цяла Америка в полза на откриването на втори фронт, тъй като Русия току-що беше спечелила Сталинградската битка. Затова аз заминах за Ню Йорк, като взех със себе си Тим Дюрънт.
	На събранието в Карнеги хол присъствуваха Пърл Бък, Рокуел Кент, Орсън Уелс и много други знаменитости. Преди мен говори Орсън Уелс, но когато бурята на опозицията се разрасна, той според мен отведе корабчето си в тихи води, близо до брега. Той заяви, че не виждал причина да не говори, тъй като ставало дума за военна помощ за Русия, а русите били наши съюзници. Речта му приличаше на гозба без сол. Това само засили решението ми да говоря откровено. В уводните си думи споменах за един журналист, който ме беше обвинил, че се опитвам да командувам военните действия.
	— От неговите припадъци на ярост — казах аз — мога да заключа, че той ми завижда и сам иска да ги командува. Бедата е, че ние сме на различни мнения относно стратегията — той не вярва в необходимостта от незабавно откриване на втори фронт, а аз вярвам.
	„Митингът беше любовен дует между Чаплин и неговите слушатели“ — писа в. _„Дейли уъркър“._ Но чувствата ми бяха смесени; макар, че бях доволен, изпитвах известни опасения.
	Като излязохме от Карнеги хол, Тим и аз вечеряхме с Констънс Колиър, която беше присъствувала на митинга. Констънс беше много развълнувана, а тя беше всичко друго, но не и левичарка. Когато се върнахме в хотел „Уолдорф Астория“, очакваха ме няколко бележки, че по телефона ме е търсила Джоана Бари. Просто изтръпнах. Веднага ги скъсах, но телефонът отново позвъни. Исках да наредя на телефонистката да не ме свързва с когото и да било, но Тим каза:
	— По-добре недей, а отговори, иначе ще дойде тук и ще ти направи сцена.
	Когато телефонът иззвъня още веднъж, вдигнах слушалката. Тя изглеждаше съвсем нормална и приятна и каза, че просто искала да дойде да се видим. Съгласих се и помолих Тим да не ни оставя насаме. Тази вечер тя ми каза, че от пристигането си в Ню Йорк живеела в хотел „Пиер“, собственост на Пол Гети. Излъгах я, като й казах, че ще останем само ден-два и че ще се опитам някак си да вместя в програмата си един обед с нея. Тя постоя половин час и ме помоли да я придружа до хотела. Когато настоя да отида до асансьора, започнаха да ме обземат съмнения. Аз обаче я оставих пред входа на хотела и това беше последният път, когато я видях в Ню Йорк.
	В резултат на речите ми в полза на втория фронт светският ми живот в Ню Йорк постепенно замря. Вече не ме канеха да прекарвам уикенда в разкошни вили. След митинга в Карнеги хол писателят и есеистът Клифтън Федиман, който работеше в радио-разпръсквателната компания „Кълъмбия“, ми се обади в хотела, за да ме попита дали съм съгласен да произнеса по радиото реч, която да бъде предадена по цял свят. Отпускали ми седем минути да кажа каквото си искам. Изкушението да приема беше голямо, докато той не ми каза, че речта ми щяла да бъде включена в програмата на Кейт Смит. Тогава отказах поради това, че искаха да използват моите възгледи за развоя на войната като реклама за „Джело“*. С това съвсем не исках да обидя Федиман. Той беше приятен, талантлив и културен човек и когато стана дума за „Джело“, той всъщност се изчерви. Веднага ми се поиска да му се извиня и да си взема думите обратно.
	[* Едни от най-рекламираните в САЩ витаминозни храни с желатин. — Бел.пр.]
	Последваха доста писма с най-разнообразни предложения. Едно от тях беше от видния член на дружеството „Най-напред Америка!“ Джерълд К. Смит; той искаше публично да разисква въпроса с мен. В други ми се предлагаше да изнасям лекции или да говоря в полза на втория фронт.
	Имах чувството, че съм попаднал в политическа лавина. Започнах да се питам какви са били съображенията ми; до каква степен са ме стимулирали актьорът в мен и реакцията на една жива публика? Бих ли се впуснал в такава донкихотска авантюра, ако преди това не бях създал антинацистки филм? Не беше ли това върховен израз на раздразнението ми и реакцията ми срещу говорящия филм? Предполагам, че за това са допринесли всички тези фактори, но най-силният от тях беше моята ненавист и презрение към нацистката система.


	XXVII

	В Бевърли Хилз продължих да работя върху _„Сянка и материя“,_ когато Орсън Уелс ми направи едно предложение: той ми обясни, че възнамерявал да изготви серия документални филми на теми, взети от живота, и че един от тях щял да бъде за знаменития френски убиец многоженец Ландрю. Според него това щяло да бъде прекрасна драматична роля за мен.
	Предложението му ме заинтересува, защото това щеше да бъде една промяна след комедиите; освен това нямаше да бъде нужно едновременно сам да пиша, играя и режисирам, както правех вече толкова години. Помолих го да ми покаже сценария.
	— О, той още не е написан — каза Уелс, — но е достатъчно да се вземат протоколите на процеса срещу Ландрю и готово. Помислих си, че може да поискате да помогнете в написването му — прибави той.
	Разочаровах се.
	— Ако трябва да помагам в писането на сценария, идеята не ме интересува — казах аз и с това приключихме въпроса.
	Но един-два дни по-късно ми хрумна, че от идеята за Ландрю може да стане великолепна комедия. Затова позвъних на Уелс.
	— Слушайте, предлаганият от вас документален филм за Ландрю ми даде идеята за една комедия. Това няма нищо общо с Ландрю, но за да избегнем всякакви недоразумения, готов съм да ви заплатя пет хиляди долара само защото вашето предложение ми подсказа идеята.
	Той започна да мънка.
	— Вижте какво, историята на Ландрю не е оригинална нито за вас, нито за когото и да било — казах аз. — Тя е обществено достояние.
	Той помисли за момент, после ми каза да вляза във връзка с неговия агент. По този начин сключихме сделка: Уелс да получи 5000 долара, а аз да бъда освободен от каквито и да било задължения спрямо него. Уелс прие, но с една уговорка: след като види филма, да има правото да поиска в титрите да има и надпис: „По идея на Орсън Уелс“. В ентусиазма си не обърнах никакво внимание на тази уговорка. Ако можех да предвидя славата, която впоследствие той се опита да извлече от това, бих настоял в надписите да не се споменава името му.
	Оставих настрана _„Сянка и материя“_ и започнах да пиша сценария на _„Мосьо Верду“._ Бях работил три месеца над него, когато внезапно в Бевърли Хилз отново се появи Джоана Бари и домоуправителят ми съобщи, че се била обадила по телефона. Казах, че няма да се срещна с нея при никакви обстоятелства.
	Събитията, които последваха, бяха не само отвратителни, но и злокобни. Тъй като отказах да я видя, Бари нахлу в къщи, започна да чупи прозорците, заплашваше, че ще ме убие, и искаше пари. Най-сетне бях принуден да повикам полицията — нещо, което би трябвало да направя отдавна, макар че за печата това би било галаатракция. Но полицията се държа много любезно. Казаха ми, че няма да я арестуват за скитничество, стига да се съглася да платя пътя й обратно до Ню Йорк. И така аз платих пътя й, а полицията я предупреди, че ако се появи отново в околностите на Бевърли Хилз, ще бъде арестувана за скитничество.


	Жалко е, че най-щастливото събитие в живота ми се случи непосредствено след този отвратителен епизод. Но сенките изчезват в нощта, а от зората изгрява слънцето.
	Един ден, няколко месеца след това, по телефона ми се обади холивудското импресарио мис Мина Уолис и ми каза, че имала една клиентка, току-що пристигнала от Ню Йорк, която по нейно мнение подхождала за ролята на Бриджит, главната женска роля в _„Сянка и материя“._ Тъй като имах трудности с _„Мосьо Верду“,_ защото не беше лесно да се обоснове интригата, позвъняването на мис Уолис ми се стори като щастливо предзнаменование — да преразгледам въпроса за екранизацията на _„Сянка и материя“_ и временно да отложа работата си над _„Мосьо Верду“._ Поисках повече подробности. Мис Уолис каза, че клиентката била Ууна О’Нийл, дъщеря на прочутия драматург Юджийн О’Нийл. С Юджийн О’Нийл не се познавах, но от сериозността на пиесите му си представях дъщеря му по-скоро в мрачни краски. Затова лаконично попитах мис Уолис:
	— А тя може ли да играе?
	— Има известен театрален опит от летни трупи в Източните щати. Най-добре ще е да направите пробни снимки с нея и сам да разберете — каза тя. — Или още по-добре, ако не искате да се обвързвате, елате у дома на вечеря; ще поканя и нея.
	Пристигнах рано и като влязох в салона, видях едно младо момиче, седнало само до камината. Докато чакахме мис Уолис, аз се представих и казах, че тя навярно е мис О’Нийл. Тя се усмихна. Обратно на впечатлението, което предварително си бях създал, намерих се в присъствието на лъчезарна красота, на едно малко сдържано обаяние и нежност, които бяха извънредно привлекателни. В очакване на домакинята ние поведохме разговор.
	Мис Уолис най-сетне влезе и ни представи официално. На вечерята бяхме четирима: мис Уолис, мис О’Нийл, Тим Дюрънт и аз. Макар че не говорехме по делови въпроси, непрекъснато ги засягахме. Споменах, че героинята в _„Сянка и материя“_ е много млада и мис Уолис между другото каза, че мис О’Нийл неотдавна е навършила седемнадесет години. Сърцето ми се сви. Макар че ролята изискваше млада изпълнителка, образът беше извънредно сложен и за него беше необходима по-възрастна и по-опитна актриса. Затова с неохота престанах да мисля за нея.
	Няколко дни по-късно обаче мис Уолис ми се обади да ме попита дали имам някакви планове за мис О’Нийл, тъй като от нея се интересувала филмовата компания „Туентийт сенчъри фокс“. Веднага подписах договор с нея. Това постави началото на едно пълно двадесетгодишно щастие, което се надявам да трае още дълго.
	Колкото повече опознавах Ууна, толкова повече се изненадвах от нейното чувство за хумор и от нейната търпимост: тя винаги можеше да разбере другия. Поради тази и много други причини аз се влюбих в нея. Тя току-що беше навършила осемнадесет години, но бях сигурен, че характерните за тази възраст капризи не са й присъщи. Ууна правеше изключение — макар че отначало се страхувах от разликата във възрастта ни. Но Ууна беше решена, сякаш току-що беше открила някаква истина. И така ние решихме да се оженим след приключването на филма _„Сянка и материя“._
	Бях завършил първия вариант на сценария и се готвех да го пусна в производство. Ако успеех да пресъздам на екрана рядкото обаяние на Ууна, _„Сянка и материя“_ щеше да има огромен успех.
	Точно в този момент Бари отново се появи в града и безцеремонно заяви по телефона на домоуправителя ми, че е останала без средства и е бременна от три месеца, без обаче да отправя обвинения или да прави намеци за предполагаемия баща на детето. Тъй като това нямаше нищо общо с мен, казах на домоуправителя, че ако започне да скита около къщи, ще телефонирам на полицията независимо от това, дали ще стане скандал, или не. Но на следния ден тя се появи весела и засмяна и няколко пъти обиколи къщата и градината. Тя очевидно следваше някакъв предварително обмислен план. По-късно се изясни, че ходила при една журналистка, която водеше рубриката „Проблеми на сърцето“ в някакъв вестник и която я посъветвала да се върне пред дома ми и да се остави да я арестуват. Говорих лично с Бари, като я предупредих, че ако не напусне веднага градината ми, ще повикам полиция. Но тя само се изсмя. Не можех повече да търпя този шантаж и наредих на домоуправителя да телефонира на полицията.
	След няколко часа вестниците бяха пълни с огромни черни заглавия. Завързваха ме на позорния стълб, оплюваха ме, хулеха ме: Чаплин, бащата на нероденото й дете, наредил да я арестуват и я оставил без средства за препитание. След една седмица срещу мен беше заведено дело за признаване на бащинство. В резултат на тези обвинения се обадих на адвоката си Лойд Райт и му казах, че през последните две години не съм имал нищо общо с Бари.
	Знаейки за намерението ми да започна снимането на _„Сянка и материя“,_ той деликатно ме посъветва да го отложа временно, а Ууна да се върне в Ню Йорк. Ние обаче не се съгласихме да приемем този съвет, нито пък да позволим животът ни да бъде ръководен от лъжите на Бари или заглавията в печата. Тъй като с Ууна вече бяхме говорили да сключим брак, решихме да го направим веднага. Приятелят ми Хари Крокър уреди всички предварителни формалности. Той сега работеше за Хърст и обеща да направи само няколко снимки от сватбата, като ми обясни, че е по-добре Хърст да има изключителни права върху събитието, а бележката за него да напише приятелката ни Луела Парсънс, отколкото да се изложим на нападките на неприязнено настроените вестници.
	Сключихме брак в Карпинтирия, тихо, малко селце на около петнадесет мили от Санта Барбара. Но преди да получим разрешително за женитба, трябваше да се запишем в общината в Санта Барбара. Беше осем часа сутринта и в този час в града нямаше почти никакво движение. Ако някой от бъдещите съпрузи е известна личност, регистраторът обикновено уведомява печата, като натиска копче, скрито под бюрото му. За да избегнем глутницата фотографи, Хари беше уредил аз да чакам отвън, докато Ууна се регистрира. След като записа обичайните данни, име, възраст и пр., чиновникът попита: „А сега къде е младият човек?“
	Когато аз се появих, той много се учуди: „Я виж ти, каква изненада!“ Хари видя как ръката му изчезва под бюрото. Ние обаче го накарахме да побърза и след като протака процедурата колкото беше възможно, той с нежелание ни даде разрешителното. Точно когато излизахме от сградата и влизахме в колата, журналистите пристигнаха с кола в двора. Последва гонитба на живот и смърт през пустите в ранната утрин улици на Санта Барбара: гумите се хлъзгаха и пищяха, докато свивахме от една странична уличка в друга. По този начин успяхме да се измъкнем от нашите преследвачи и да стигнем в Карпинтирия, където спокойно сключихме брак с Ууна.
	Взехме под наем за два месеца една къща в Санта Барбара. И въпреки истерията на печата ние прекарахме мирно и хубаво, защото не знаеха къде сме — макар че се стряскахме всеки път, когато чувахме звънеца на входната врата.
	Вечер излизахме на спокойни разходки из околностите, като внимавахме да не ни видят или познаят. Понякога изпадах в много потиснато състояние и имах чувството, че съм си навлякъл язвителността и омразата на цялата нация и че с филмовата ми кариера е свършено. В такива моменти Ууна ме изтръгваше от това настроение, като ми четеше _„Трилби“,_ много викторианска и смешна книга, особено когато авторът се впуска в дълги обяснения и извинения, за да оправдае непрестанната щедрост, с която Трилби раздава ласките си. Ууна ми четеше книгата, подвила крака на фотьойла пред камината. Въпреки потиснатото ми от време на време състояние тези два месеца в Санта Барбара бяха трогателно романтични сред щастие, безпокойство и отчаяние.


	Когато се върнахме в Лос Анжелос, получих неприятни известия от моя приятел, съдията Мърфи от Върховния съд на Съединените щати, който ме уведоми, че на вечеря на видни политици един от тях казал, че били решили „да поставят Чарли на мястото му“. „Ако имате неприятности — пишеше Мърфи, — по-добре ще е да се обърнете към някой дребен, малко известен адвокат, а не към някой от скъпо платените.“
	Мина обаче известно време, преди федералното правителство да премине към действие. То се ползваше с единодушната подкрепа на печата, в чиито очи аз бях най-долният злодей.
	Междувременно ние се готвехме за делото по признаването на бащинство, което се отнасяше до граждански иск и нямаше нищо общо с федералните власти. За това дело Лойд Райт ме посъветва да поискам проверка на кръвната група, която, ако се окаже в моя полза, ще бъде неопровержимо доказателство, че не съм баща на детето на Бари. Впоследствие той ми съобщи, че бил постигнал следното споразумение с нейния адвокат: ако дадем на Джоана Бари 25 000 долара, тя и детето й ще се съгласят на проверка на кръвната група и в случай че проверката докаже, че аз не мога да бъда бащата, тя ще се откаже от иска си. Веднага се хванах за това предложение, въпреки че шансовете ми бяха един срещу четиринадесет, тъй като толкова много хора имат сходна кръвна група. Той ми обясни, че ако в кръвната група на детето има елементи, които не се намират в кръвта нито на майката, нито на предполагаемия баща, тези елементи би трябвало да идват от кръвта на трето лице.
	След като се роди детето на Бари, федералните власти започнаха разследване пред главното жури, разпитвайки Бари с намерение да предявят срещу мен обвинение — в какво, просто не можех да си представя. Приятели ме посъветваха да се обърна към известния адвокат по углавни дела Гислър, което и направих въпреки съвета на съдията Мърфи. Това беше грешка, тъй като създаваше впечатлението, че се намирам в много затруднено положение. Лойд Райт се срещна с Гислър да обсъдят на какви основания главното жури би могло да предяви обвинение. Двамата адвокати бяха чули, че властите целели да докажат нарушение на закона Ман.
	От време на време федералните власти прибягваха до този вид юридически шантаж, за да дискредитират някой политически противник. Първоначалната цел на закона Ман беше да се забрани прехвърлянето на жени от един щат в друг с цел за проституция. След премахването на публичните домове за запазването на този закон в сила имаше малко основания, но той все още се използваше за разправа с някои граждани. Ако мъж премине с разведената си съпруга от един щат в друг и има с нея отношения, той нарушава закона Ман и може да бъде осъден на пет години затвор. Правителството на Съединените щати предяви обвинение срещу мен именно въз основа на този недоносен образец на юридически опортюнизъм.
	Освен това невероятно обвинение властите скалъпиха и друго, основано на някакъв остарял параграф в законите, но то беше така абсурдно, че те сами се отказаха от него. Райт и Гислър бяха на мнение, че и двете обвинения срещу мен са нелепи и че няма да бъде трудно да спечеля процеса, ако бъда изправен пред съда.
	Главното жури започна разследването. Бях сигурен, че цялата инсценировка ще се провали: в края на краищата Бари, доколкото си спомням, бе пътувала до Ню Йорк и обратно, съпроводена от майка си. Няколко дни по-късно обаче Гислър ми се обади по телефона:
	— Чарли, подведоха ви по всички пунктове — каза той. — По-късно ще получим подробностите на обвинителния акт. Ще ви уведомя за датата на предварителното гледане на делото.
	Следващите седмици приличаха на разказ от Кафка. Аз бях изцяло погълнат от борбата, която водех за свободата си. Ако ме признаеха за виновен по всички пунктове на обвинението, рискувах да бъда осъден на двадесет години затвор.
	След предварителното гледане на делото в съда за фотографите и репортьорите настъпи празник. Те нахлуха в кабинета на федералния съдия-изпълнител въпреки моите протести и ме фотографираха в момента, когато снемаха отпечатъци от пръстите ми.
	— Имат ли право да правят това? — попитах аз.
	— Не — отвърна съдията изпълнител, — но с тези хора е невъзможно да се справиш. — И това ми го казваше служител на федералното правителство.
	Междувременно детето на Бари беше пораснало достатъчно, за да могат да му вземат кръвна проба. По общо споразумение между нейния адвокат и моя избрахме клиника и на Бари, детето й и мен взеха кръв за проба.
	Малко по-късно адвокатът ми се обади с разтреперан глас:
	— Чарли, вие сте реабилитиран! Кръвната проба доказва, че не можете да бъдете баща на детето.
	— Това е възмездие! — развълнувано казах аз.
	Новината предизвика краткотрайна сензация в печата. Един вестник писа: „Чарли Чаплин е невинен!“ Друг: „Кръвната проба окончателно показва, че Чаплин не е бащата!“
	Въпреки че резултатите от пробата поставиха федералните власти в неудобно положение, те не прекратиха делото. С приближаването на деня на процеса бях принуден да прекарам дълги, тъжни вечери в дома на Гислър и да си припомням всички неприятни подробности за това, при какви обстоятелства и кога се бях запознал с Джоана Бари. Получих важно писмо от един католически свещеник от Сан Франциско, в което той ми пишеше, че по негови сведения Бари е била използвана от една фашистка организация и че той бил готов да дойде от Сан Франциско в Лос Анжелос, за да даде показания в този смисъл. Но по преценка на Гислър това нямаше отношение към същината на предявените към мен обвинения.
	Бяхме събрали също така много съкрушителни доказателства относно характера на Бари и миналото й. Няколко седмици наред проучвахме този въпрос, когато една вечер за моя изненада Гислър изведнъж заяви, че нападките срещу моралния облик на жената били стар трик и макар че такива нападки се оказали успешни по време на процеса срещу Ерол Флин*, в конкретния случай те не били необходими.
	[* Американски филмов актьор. — Бел.пр.]
	— Можем лесно да спечелим делото и без да използваме всичките тези мръсотии — каза той.
	За Гислър това може би бяха „мръсотии“, но за мен доказателствата за миналото й бяха от голямо значение.
	Притежавах и писма от Бари, в които тя ми се извиняваше за всички неприятности, които ми беше причинила, и ми благодареше за добротата и щедростта ми. Аз исках тези писма да бъдат приети за веществени доказателства, защото те биха опровергали злостните истории, които се появиха в печата. По същата причина бях доволен и от това, че скандалът най-сетне е избухнал, тъй като сега вестниците щяха да бъдат принудени да публикуват истината и аз щях да бъда реабилитиран най-малкото в очите на американския народ — така поне се надявах.
	Тук е моментът да спомена няколко думи за Едгар Хувър и неговата организация, Федералното бюро за разследване, защото това беше федерално дело* и ФБР полагаше усилия да събере доказателства за прокурора. С Хувър се бяхме запознали на една вечеря преди много години. След като човек свикне с доста жестокото му лице и със счупения му нос, намира го доста приятен. Тогава той с ентусиазъм ми беше говорил за намерението си да привлече в своята организация интелигентни хора, включително и студенти по право.
	[* В Съединените щати отделните щати имат свое собствено законодателство и съдопроизводство; само някои от делата се предават на федералните власти. — Бел.пр.]
	Няколко дни след подвеждането ми под отговорност Едгар Хувър се намираше в ресторанта на Чейсън, седнал със своите хора от ФБР през три маси от нашата. На същата маса се намираше и Типи Грей, когото от 1918 г. насам бях срещал от време на време в Холивуд. Той се появяваше на холивудските приеми — човек без интереси, с безгрижен вид и с постоянна празна и дразнеща усмивка. Винаги го бях смятал за богат безделник или пък за филмов актьор — изпълнител на второстепенни роли. Чудех се какво търси той сега на масата на Хувър. Когато станахме с Ууна да си тръгнем, аз се обърнах точно когато и Типи Грей се обърна и погледите ни за момент се срещнаха. Той ми се усмихна неясно.
	И тогава изведнъж разбрах неоценимата полза, която имаше тази усмивка.
	Най-сетне дойде денят на процеса. Гислър ми определи среща пред Федералния съд точно в десет часа без десет минути, за да можем да влезем в залата заедно.
	Съдебната зала беше на първия етаж. Появяването ни почти не предизвика вълнение: всъщност сега журналистите ме игнорираха. Навярно получаваха достатъчно материали от самия процес — мислех си аз. Гислър ме настани на един стол, после обиколи залата и поговори с няколко души. Имах чувството, че само аз съм чужд на тази обстановка.
	Погледнах федералния прокурор. Той четеше документи, вземаше си бележки, разговаряше и самоуверено се смееше с няколко души. Типи Грей също беше там и от време на време хвърляше бегъл поглед към мен с все същата неясна усмивка.
	На масата Гислър беше оставил хартия и молив да си води бележки по време на процеса и от нямане какво да правя започнах да рисувам. Гислър незабавно довтаса: „Не драскайте! — прошепна той, измъкна листа от ръцете ми и го накъса на парченца. — Ако журналистите се доберат до рисунката ви, ще я подложат на психоанализа и ще извадят всевъзможни заключения от нея.“
	Аз бях нарисувал малка скица на река с дървено мостче — нещо, което често си рисувах като дете.
	Постепенно напрежението в съдебната зала нарасна и всички отидоха по местата си. Секретарят на съда удари три пъти с чукчето и заседанието започна. Срещу мен имаше четири обвинения — две по закона Ман и две по някакъв остарял закон, за който никой нищо не бе чувал от Гражданската война насам. По този текст ме обвиняваха, че уж съм бил накърнил правата на някакъв гражданин. Отначало Гислър поиска всички пунктове на обвинението да бъдат оттеглени. Но това беше само формалност: да се осъществи това беше толкова лесно, колкото и да накараш зрителите да напуснат цирка, след като са били платили билетите си.
	Подборът на съдебните заседатели* отне два дни: имаше двадесет и четирима души; срещу шестима от тях всяка от страните има право да направи възражения, като останалите дванадесет образуват журито. И двете страни подлагат членовете на журито на щателна проверка и страхотен разпит. Съгласно процедурата съдията и адвокатите разпитват съдебния заседател относно неговата квалификация да съди без пристрастие и му задават такива въпроси: чел ли е вестниците, бил ли е повлиян от тях и дали в резултат на четенето им си е създал някакви предубеждения, дали познава лица, свързани с делото, и пр. Според мен това беше цинична процедура, тъй като от четиринадесет месеца насам деветдесет и пет на сто от печата проявяваше враждебност към мен. Разпитът на един кандидат за съдебен заседател отнема около половин час, през което време както прокурорът, така и адвокатът на обвиняемия разпращат свои хора бързо да съберат сведения за него. Всеки път, когато се повикваше отделен кандидат за съдебен заседател, Гислър написваше бележка и я подаваше на своите детективи, които незабелязано изчезваха. Десет минути по-късно детективът се връщаше и подаваше на Гислър бележка с такива сведения като: „Джон Доукс, служещ в галантериен магазин, женен, с две деца, никога не ходи на кино.“ „Засега няма да го отхвърляме“ — прошепваше Гислър. И така подборът продължаваше, всяка страна приемаше или отхвърляше даден съдебен заседател, а федералният прокурор се съветваше със своите следователи; от време на време Типи Грей поглеждаше към мен с неизменната си усмивка.
	[* Съгласно американското съдопроизводство съдебните заседатели (жури) се произнасят само по това, дали обвиняемият е виновен, или не, с евентуална препоръка за снизхождение, а размерът на присъдата се определя от съда. — Бел.пр.]
	След като бяха избрани осем съдебни заседатели, в ложата на журито влезе една жена. Гислър веднага каза:
	— Тази не ми харесва. — Той продължаваше да повтаря. — Не ми харесва — в нея има нещо, което не ми се нрави. — Докато още я разпитваха, детективът на Гислър му връчи бележка. — Така си и мислех — прошепна той, след като я прочете. — Тя е била дори репортьор на в. _„Таймс“_ в Лос Анжелос. Трябва да се отървем от нея! Освен това противната страна я прие много бързо.
	Опитах се да разгледам лицето й, но не виждах много добре и посегнах към очилата си. Гислър бързо сграбчи ръката ми.
	— Не си слагайте очилата — прошепна той.
	Имах впечатлението, че тя е погълната в себе си, но без очила всичко ми изглеждаше смътно.
	— За съжаление — каза Гислър — можем да направим възражения само срещу още двама съдебни заседатели, така че е по-добре да я запазим засега.
	Но по време на подбора се наложи да използваме последните възражения срещу двама души, които явно бяха пристрастни към мен, и той беше принуден да приеме репортьорката.
	Слушайки оплетените юридически аргументи на двамата адвокати, имах чувството, че те играят някаква игра, с която нямам почти нищо общо. И въпреки абсурдността на обвиненията дълбоко в мозъка ми се появяваше мисълта, че е възможно и да ме осъдят, но нито веднъж сериозно не повярвах в такава възможност. От време на време си бях мислил и за бъдещето на кариерата ми, но сега всичко беше хаотично и далечно. Наложих си да не мисля за това — можех да съсредоточа мислите си само върху едно нещо.
	Както при всички неприятности, човек не може непрекъснато да се отнася към тях сериозно. Спомням си, че по едно време съдът беше прекъснал заседанията си, за да обсъди някакъв пункт в тълкуването на закона. Съдебните заседатели бяха излезли от залата, а адвокатите и съдията се бяха оттеглили в една малка съдебна стая и в залата останахме само публиката, един фотограф и аз. Фотографът дебнеше да ме снеме в необичайна поза. Когато поставих очилата си да чета, той бързо вдигна фотоапарата си, а аз бързо свалих очилата си. Това предизвика смях сред онези, които бяха останали в залата. Когато той свали фотоапарата си, аз отново сложих очилата си. Всъщност най-добродушно си играехме на котка и мишка — той сграбчваше фотоапарата, а аз сграбчвах очилата — и на публиката това доставяше голямо удоволствие. Когато заседанието се поднови, аз естествено свалих очилата си и отново заех сериозната си поза.
	Процесът продължи няколко дни. Тъй като това беше федерално дело, приятелят на Джоана Бари, мистър Пол Гети, както и двама млади германци и още няколко души бяха принудени да се явят като свидетели. Пол Гети трябваше да признае, че в миналото е бил в близки отношения с Джоана Бари и й е давал пари. Но най-важното бяха писмата, които тя ми беше писала. В тях тя ми се извиняваше за всички неприятности, които ми беше създала, и ми благодареше за моята доброта и щедрост. Макар че Гислър се опита да включи тези писма като веществено доказателство, съдът се противопостави. Аз обаче мисля, че Гислър не беше достатъчно настойчив.
	На процеса бяха представени доказателства, че няколко дни преди да нахлуе в моя дом, тя е прекарала цяла нощ в апартамента на един млад германец и той бе принуден да го признае на свидетелската скамейка.
	Да се намираш в центъра на всички тези гнусотии беше все едно да те продават на търг. Но в момента, когато напусках съдебната зала, забравях всичко и след спокойна вечеря с Ууна се отпусках изтощен в леглото.
	Освен напрежението и безпокойствата, свързани с процеса, тормозеше ме и досадната необходимост да ставам всеки ден в седем часа сутринта и да тръгвам веднага след закуска, тъй като ми беше необходим цял час, за да премина през голямото движение на Лос Анжелос и да стигна навреме — десет минути преди откриването на заседанието.
	Процесът най-сетне свърши. Двамата адвокати се споразумяха да отделят по два и половина часа за заключителните си речи. Не можех да си представя за какво биха могли да говорят така дълго. За мен всичко беше ясно и просто: обвинението на държавния прокурор се бе провалило. И естествено възможността да прекарам двадесет години в затвора, ако ме намереха за виновен по всички пунктове, никога не ми минаваше през ума. По моя преценка резюмето на съдията можеше да бъде по-ясно. Опитах се да видя какво впечатление прави то на дамата от _„Таймс“,_ но лицето й беше обърнато на другата страна. Когато съдебните заседатели се оттеглиха да разискват, тя излезе от залата, без да погледне нито вляво, нито вдясно.
	Когато излизахме от залата, Гислър дискретно ми прошепна:
	— Днес не можем да напуснем сградата, докато не бъде произнесена присъдата. Но — оптимистично прибави той — можем да поседнем на балюстрадата и да се погреем малко на слънце.
	Тази новина, колкото и деликатно да ми бе съобщена, създаде у мен чувството за някакво зловещо вездесъщие, което стяга обръча около мен и ми напомня, че поне за момента аз съм собственост на органите на властта.
	Беше вече един и половина часът и предполагах, че съдебните заседатели ще стигнат до заключение най-малко след двадесет минути. Затова реших да почакам, преди да се обадя по телефона на Ууна. Измина обаче цял час! Телефонирах й, че журито още заседава и че веднага щом науча решението, ще й се обадя.
	Изтече още един час, а решение нямаше! На какво можеше да се дължи това закъснение? На съдебните заседатели им бяха необходими не повече от десет минути — единственото заключение, до което можеха да стигнат, беше да ме признаят за невинен. Междувременно ние седяхме с Гислър отвън, на каменната балюстрада; и двамата не коментирахме причините за това забавяне, докато Гислър не погледна часовника си.
	— Четири часа — с безгрижен тон каза той. — Чудя се какво ги задържа.
	И ние спокойно и откровено започнахме да разискваме отделните моменти от делото, които биха могли да забавят решението им…
	В пет без четвърт звънецът оповести, че съдебните заседатели са стигнали до решение. Сърцето ми се обърна и докато влизахме в сградата, Гислър бързо ми прошепна:
	— Каквато и да е присъдата, не проявявайте никакво вълнение.
	Покрай нас по стълбите към съдебната зала, задъхан и възбуден, изтича прокурорът, следван от усмихнатите си помощници. Последен край нас мина Типи Грей и ухилено ме погледна през рамото си.
	Съдебната зала бързо се изпълни с хора и напрежение. Не зная защо бях напълно спокоен, макар че сърцето ми биеше силно.
	Секретарят на съда чукна три пъти с чукчето; това значеше, че влиза съдията, и ние станахме на крака. Когато всички отново заеха местата си, влезе журито и неговият председател подаде един документ на секретаря на съда. Гислър седеше с наведена глава и нервно мърмореше под носа си.
	— Ако ви признаят за виновен, това ще бъде най-голямата съдебна грешка, която съм срещал в практиката си.
	Секретарят започна да чете документа, после отново чукна с чукчето си три пъти. Сред последвалата напрегната тишина той обяви:
	„Чарлз Чаплин, углавно дело № 337068… По първия пункт на обвинението… (последва дълга пауза) — невинен!“
	Присъствуващите внезапно изкрещяха и също тъй внезапно замлъкнаха, очаквайки секретарят на съда да продължи:
	„По втория пункт на обвинението… невинен!“
	В залата настъпи истински хаос. Никога не съм знаел, че имам толкова много приятели — някои от тях прескочиха преградата и започнаха да ме прегръщат и целуват. Улових погледа на Типи Грей. Усмивката беше изчезнала от устните му и сега лицето му беше безизразно.
	Съдията тогава се обърна към мен:
	— Мистър Чаплин, присъствието ви в съда не е повече необходимо. Вие сте свободен.
	Той ми протегна ръка от креслото си и ме поздрави; поздрави ме и прокурорът. После Гислър прошепна:
	— А сега идете да се ръкувате със съдебните заседатели.
	Когато се приближих до тях, дамата, в която Гислър толкова се съмняваше, стана и ми протегна ръка и аз за пръв път видях лицето й отблизо — красиво, излъчващо интелигентност и разбиране. Докато се ръкувахме, тя усмихнато ми каза:
	— Всичко е наред, Чарли. Все още живеем в свободна страна.
	Не се решавах да отворя уста: думите й така силно ме развълнуваха. Успях само да кимна с глава, а тя продължи:
	— Видях ви от прозореца на заседателната зала на журито как се разхождате нагоре-надолу и така много ми се искаше да ви кажа да не се безпокоите. Ако не беше един от съдебните заседатели, щяхме да стигнем до решение за десет минути.
	Трудно беше човек да не се разплаче при думите й, но аз само се усмихнах, благодарих й и се обърнах да благодаря и на другите. Всички сърдечно раздрусаха ръката ми с изключение на една жена, която ме гледаше с омраза. Щях да се отдалеча, когато чух гласа на председателя на журито:
	— Хайде, бабке, отпусни се и стисни ръката му!
	Тя стисна ръката ми с неудоволствие и аз й благодарих студено.
	Ууна, която беше бременна в четвъртия месец, ме очакваше на моравата. Тя била сама и когато чула новината по радиото, припаднала.
	Тази вечер вечеряхме в къщи само двамата. Не ни трябваха никакви журналисти, никакви разговори по телефона. Не исках да видя или да говоря с когото и да било. Чувствувах се празен, огорчен, обезличен. Смущаваше ме дори присъствието на прислугата.
	След вечеря Ууна приготви силен джин с тоник, седнахме заедно край камината и аз й разказах за причините, които забавиха решението на журито, както и за дамата, която ми каза, че все още живеем в свободна страна. Тази вечер се отпуснах в леглото с приятната мисъл, че няма да ставам рано сутринта и да отивам в съда.
	Един-два дни по-късно Лион Фойхтвангер шеговито ми каза:
	— Вие сте единственият драматичен актьор, който ще влезе в американската история като човек, предизвикал политическия антагонизъм на цяла една нация.


	Но ето че над мен отново надвисна делото за признаване на бащинство, което смятах за напълно решено след кръвната проба. С умели маневри друг адвокат, с влияние сред местните политически среди, успя да възобнови делото. Той прибягна до хитрия трик да прехвърли настойничеството на детето от майката върху съда; споразумението, сключено с майката, остана в сила и тя успя да запази 25-те хиляди долара. А сега съдът като настойник можеше да ме съди за издръжка на детето.
	По време на първото гледане на делото журито не успя да стигне до единодушно решение за голямо разочарование на моя адвокат, който смяташе делото за спечелено. Но на второто му гледане въпреки кръвната проба, която сега вече е приета в щата Калифорния като окончателно доказателство в подобни дела, журито ме намери за виновен.


	С Ууна искахме едно-единствено нещо — да се махнем от Калифорния. През годината, откакто бяхме женени, бяхме минали през истинска мелница и имахме нужда от почивка. И така взехме с нас малкото си черно котенце и се качихме на влака за Ню Йорк. Оттам отидохме в Найък, където взехме под наем една къща. Наоколо нямаше нищо друго освен камениста неплодородна почва; независимо от това тя имаше свой собствен чар. Това беше малка, привлекателна къща, построена през 1780 г., а наемът й включваше една много симпатична икономка, която същевременно беше и отлична готвачка.
	Заедно с къщата наследихме и едно мило старо ловджийско куче, което се привърза към нас като приятел. То се появяваше на верандата точно по време на закуска и след като учтиво размахваше опашка, тихичко лягаше и ни оставяше на мира, докато свършим закуската си. Когато малкото ни черно котенце го видя за пръв път, то започна да съска и да плюе срещу него. Но кучето невъзмутимо продължи да лежи с муцуна, опряна о земята, за да покаже готовността си за мирно съвместно съществуване.
	Дните, прекарани в Найък, бяха идилични, но самотни. Не се срещахме с никого, никой не ни посети. Така може би беше по-добре, защото още не се бях съвзел от неприятностите на процеса.
	Макар че това изпитание беше сковало творческата ми мисъл, аз все пак почти бях завършил _„Мосьо Верду“._ Сега се възвръщаше желанието ми да го завърша окончателно.
	Имахме намерение да останем в Източните щати поне шест месеца и Ууна да роди бебето си там. Но аз не можех да работя в Найък и затова след пет седмици се върнахме в Калифорния.
	Скоро след като се оженихме, Ууна ми призна, че няма желание да става нито филмова, нито театрална актриса. Това й признание ме зарадва, защото най-сетне имах съпруга, а не жена с професия. Тогава именно бях изоставил _„Сянка и материя“_ и се бях върнал към _„Мосьо Верду“_ — докато властите така брутално не прекъснаха творческата ми работа. Често съм си мислил, че филмите са изгубили една отлична комедийна актриса, тъй като Ууна има силно развито чувство за хумор.
	Спомням си, че точно преди процеса бяхме отишли с Ууна в един бижутериен магазин в Бевърли Хилз, за да поправят пудриерата й. Докато чакахме, започнахме да разглеждаме гривни. Хареса ни една изключително красива гривна, инкрустирана с диаманти и рубини, но цената й се стори твърде висока на Ууна и когато си тръгвахме, казах на бижутера, че ще си помисля. Като се върнахме в колата, нервно извиках:
	— Тръгвай! Бързо!
	После бръкнах в джоба си и небрежно извадих гривната, която й беше харесала.
	— Взех я, докато той ти показваше другите гривни — казах аз.
	Ууна пребледня:
	— О, как можа да направиш това!
	После тя подкара колата, сви в една странична уличка и спря до бордюра.
	— Дай да обсъдим въпроса! — каза тя и повтори: — Не трябваше да го правиш!
	— Добре де, но сега вече няма как да я върна.
	Не можех обаче да се преструвам повече, избухнах в смях и й казах, че се шегувам и че докато тя е разглеждала другите бижута, аз съм отвел бижутера настрана и съм купил гривната.
	— А ти, макар и да мислеше, че съм я откраднал, беше готова да станеш съучастник в престъплението! — засмях се аз.
	— Така е, не ми се искаше да си имаш нови неприятности — отвърна тя.


	XXVIII

	По време на процеса бяхме заобиколени от много сърдечни приятели — всички бяха предани и ни съчувствуваха: Салка Фиртъл, семействата на Клифорд Одетс, Ханс Айслер, Фойхтвангер и много други.
	Полската актриса Салка Фиртъл даваше интересни вечери у дома си в Санта Моника. Салка привличаше хора на литературата и изкуството: Томас Ман, Бертолт Брехт, Шьонберг, Ханс Айслер, Лион Фойхвангер, Стивън Спендър, Сирил Конъли и много други. Където и да живееше, Салка установяваше une maison Copet*.
	[* По едноименния замък в селцето Копе на Женевското езеро, където мадам Дьо Стал е поддържала своя литературен салон. — Бел.пр.]
	У Ханс Айслер често се срещахме с Бертолт Брехт, който имаше подчертано енергичен вид с ниско подстриганата си коса и, доколкото си спомням, винаги пушеше пура. Няколко месеца по-късно показах ръкописа на _„Мосьо Верду“,_ който той прелисти. Единствената му забележка беше: „О, вие пишете текстовете си по китайски маниер!“
	Попитах Лион Фойхтвангер какво мисли за политическото положение в Съединените щати. Той ми отговори шеговито:
	— Може би има нещо многозначително в обстоятелството, че когато завърших строежа на новата си къща в Берлин, Хитлер дойде на власт и трябваше да си изляза. Когато завърших обзавеждането на апартамента си в Париж, нацистите нахлуха в града и отново трябваше да си изляза. А сега, в Америка, току-що купих къща в Санта Моника — и той вдигна рамене и многозначително се усмихна.
	Понякога се срещахме с Олдъс Хъксли и жена му. По това време той до голяма степен се беше приютил в обятията на мистицизма. Откровено казано, той повече ми харесваше като циничен млад човек, какъвто беше през двадесетте години.
	През 1945 г. или приблизително по това време приятелят ни Франк Тейлър ни се обади по телефона и ни съобщи, че уелският поет Дилън Томас искал да се запознае с нас. Казахме му, че това ще ни направи голямо удоволствие. „Добре — колебливо отвърна Франк, — ще го доведа, ако е трезвен.“ По-късно същата вечер звънецът на входната врата иззвъня и когато отидох да отворя, Дилън Томас се сгромоляса в антрето. Ако това означаваше трезвен, как ли би изглеждал, когато е пиян? Няколко дни по-късно той дойде на вечеря и се държа по-добре. С дълбок звучен глас той ни прочете една от своите поеми. Не си спомням образите, но в чудните му стихове думата „целофан“ блестеше като отразена слънчева светлина.
	Между приятелите ни беше и Теодор Драйзер, от когото се възхищавах. Той понякога вечеряше у дома с очарователната си съпруга Хелин. Макар че изгаряше от вътрешно негодувание, Драйзер беше тих и добродушен човек. Когато той почина, по молба на драматурга Джон Лосън, който прочете надгробното слово, съгласих се да държа един от шнуровете на траурния плащ и на церемонията да прочета едно стихотворение от Драйзер.
	Въпреки че от време на време ме обземаше малодушие относно моята кариера, нито веднъж не се разколеба увереността ми, че една добра комедия ще сложи край на всичките ми неприятности. С тази увереност завърших _„Мосьо Верду“._ Работата по сценария ми отне две години, тъй като мотивирането на действието беше трудно, но за самото снимане на филма ми бяха необходими само дванадесет седмици — рекордно време за мен. После изпратих сценария в службата на Брийн за цензуриране. Не след много получих от службата писмо, с което филмът се забраняваше изцяло.
	Службата на Брийн е клон от Легиона на приличието, цензурна служба, която Асоциацията на филмовата промишленост сама си беше наложила. Съгласен съм, че цензура е необходима, но тя трудно се прилага. Единственото предложение, което правя, е нейните правила да бъдат гъвкави, а не догматични, за филма да се съди не по сюжета, а по добрия вкус, интелигентност и чувствителност, проявени от създателите му.
	Смятам, че от морална гледна точка физическото насилие и фалшивата философия са не по-малко вредни, отколкото една пикантна любовна сцена. Бърнард Шоу казваше, че е прекалено лесно да се опиташ да разрешиш житейските проблеми само като удариш злосторника по мутрата.
	Преди да се спра на цензурирането на _„Мосьо Верду“,_ необходимо е да дам кратко резюме на сюжета. Верду е многоженец, дребен банков чиновник, който, след като е изгубил поста си по време на кризата, замисля план да се жени за стари моми и да ги убива заради парите им. Законната му жена е инвалид и живее извън града с малкия си син, но тя не знае нищо за престъпленията на съпруга си. След като убие някоя от своите жертви, Верду се връща у дома като всеки съпруг буржоа след тежък работен ден. Той е парадокс на добродетели и пороци, човек, който не може да настъпи най-обикновена гъсеница, когато подрязва розовите храсти в градината си, докато в дъното на градината трупът на една от жертвите му изгаря в пламъците на една пещ. Фабулата изобилствува със сатанински хумор, остра сатира и социална критика.
	Цензорите ми изпратиха доста дълго писмо, в което ми обясниха защо забраняват филма изцяло. Цитирам следната част от писмото им:

	„… Отминаваме онези елементи, които ни изглеждат антисоциални по своя замисъл и значение. В сценария има пасажи, в които Верду осъжда самата обществена система и се обявява срещу сегашната социална структура. По-скоро бихме искали да привлечем вниманието ви върху нещо, което е дори по-осъдително и попада пряко под юрисдикцията на Кодекса…
	Верду косвено твърди, че е смешно човек да се шокира от размера на неговите зверства, защото те представляват само «комедия от убийства» в сравнение с узаконените масови убийства по време на войната, за които «обществената система» раздава ордени със златни лентички. Без да влизаме в какъвто и да било спор по въпроса, дали войните представляват масови убийства или оправдано убиване, остава си фактът, че в своите речи Верду прави сериозен опит да оправдае моралния характер на своите престъпления.
	Втората основна причина, поради която сценарият не може да бъде приет, можем да формулираме по-кратко. Тя се състои в това, че в основни линии това е разказ за един мошеник, който измамва редица жени да му поверят средствата си, като сключва с тях невалидни бракове. От този аспект на фабулата се разнася неприятният мирис на незаконни любовни отношения, а това според нас не е хубаво.“

	Тук цензорите изброяват дълъг списък от конкретни възражения. За да дам пример за някои от тях, най-напред ще цитирам две страници от моя сценарий, отнасящи се до Лидия, една от незаконните съпруги на Верду, възрастна жена, която той се готви да убие същата вечер:

	_Лидия влиза в салона, потънал в полумрак, после отива в спалнята си, където се запалва лампа, която хвърля ивица от светлина в тъмния салон. Тогава Верду влиза бавно. В дъното на салона се намира голям прозорец, през който се вижда кръглата луна. Очарован, той отива бавно към прозореца._
	Верду _(sotto voce)*1:_ Колко е красив… този бледен час, часът на Ендимион*2…
	[*1 С тих глас, встрани (итал.). — Бел.пр.]
	[*2 В гръцката митология: пастир, влюбен в Диана, която убедила Зевс Ендимион да запази красотата си във вечен сън. — Бел.пр.]
	Гласът на Лидия _(от спалнята):_ За какво говориш?
	Верду _(в транс):_ За Ендимион, мила… един красив младеж, влюбен в луната.
	Гласът на Лидия: Добре де, забрави го и ела в леглото.
	Верду: Да, мила… Колко нежен беше допирът на цветята, когато се разхождахме сред тях.
	_Влиза в спалнята на Лидия; салонът остава празен и в полумрака на лунната светлина._
	Гласът на Верду _(от спалнята на Лидия):_ Погледни към луната. Никога не е блестяла така ярко!… Безсрамна луна!…
	Гласът на Лидия: Безсрамна луна! Какъв глупак си… ха, ха, ха! Безсрамна луна!
	_Музиката стига до ужасяващо кресчендо, след това сцената прелива в сутрин. Същият салон, но сега в него проникват слънчевите лъчи. Верду излиза, тананикайки си, от спалнята на Лидия._

	Възраженията на цензорите по горната сцена бяха следните: „Умолявате се да перефразирате репликата на Лидия: «Добре де, забрави го и ела в леглото», както следва: «Добре де, забрави го и иди да си легнеш.» Предполагаме, че цялата тази сцена ще бъде изиграна по начин, който да не създаде впечатлението, че Верду и Лидия се готвят да прекарат любовна нощ. Сменете също така израза: «Безсрамна луна», който се повтаря, както и сцената, когато на следната сутрин Верду се появява от спалнята на съпругата си, тананикайки си.“
	Следващото възражение на цензорите беше по повод на разговора на Верду с една млада жена, която той среща късно вечерта. Те заявиха, че от характеристиката на младата жена става ясно, че се касае за проститутка, и следователно епизодът е неприемлив.
	Естествено в моя сценарий тя е проститутка и би било детинско да се смята, че тя идва в апартамента на Верду само за да разгледа колекцията му от гравюри. Но в случая той я завежда в апартамента си, за да изпробва върху нея една смъртоносна отрова, която не оставя никакви следи, нито доказателства, но ще я умъртви един час след като напусне апартамента му. В сцената няма нищо развратно или възбуждащо. Ето и текста от моя сценарий:

	_Преливане в апартамента на Верду в Париж, над магазин за мебели. След като влизат, той открива, че младата жена е скрила под палтото си заблудено котенце._
	Верду: Вие обичате котките, така ли?
	Младата жена: Не особено, но това тук беше съвсем мокро и измръзнало. Нямате ли да му дадем малко мляко?
	Верду: Имам, разбира се. Както виждате, бъдещето не е така мрачно, както си мислите.
	Младата жена: Толкова песимистична ли изглеждам?
	Верду: Да, но не мисля, че сте наистина така песимистична.
	Младата жена: А защо?
	Верду: Трябва да сте оптимистка, щом сте излязла по такова време.
	Младата жена: Всичко друго съм, но не и това.
	Верду: Животът е труден, нали?
	Младата жена _(със саркастичен тон):_ Вие сте забележително наблюдателен.
	Верду: Откога се занимавате с тази професия?
	Младата жена: О,…от три месеца.
	Верду: Не ви вярвам.
	Младата жена: Защо?
	Верду: Такова привлекателно момиче като вас би постигнало повече в живота.
	Младата жена _(презрително):_ Благодаря!
	Верду: А сега кажете ми истината. Току-що сте излязла от болница или от затвор… Кое от двете?
	Младата жена _(добродушно, но предизвикателно):_ А защо искате да знаете?
	Верду: Защото искам да ви помогна.
	Младата жена: Филантроп, така ли?
	Верду _(учтиво):_ Точно така… И не искам нищо в замяна.
	Младата жена _(оглежда го внимателно):_ Това какво е… Армията на спасението ли?
	Верду: Добре. Ако мислите така, напълно свободна сте да си отидете.
	Младата жена _(лаконично):_ Току-що излязох от затвора.
	Верду: А за какво бяхте в затвора?
	Младата жена _(вдига рамене):_ Какво значение има? Нарекоха го кражба… Дадох в заложната къща една пишеща машина, която бях взела под наем.
	Верду: Я виж ти, я виж ти… А друг изход нямахте ли? И на колко ви осъдиха?
	Младата жена: На три месеца.
	Верду: И днес излязохте от затвора?
	Младата жена: Да.
	Верду: Гладна ли сте?
	_Тя кимна с глава и тъжно се усмихва._
	Верду: В такъв случай, докато аз се занимавам с кулинарна дейност, ще ми помогнете да донесем някои неща от кухнята. Елате с мен.
	_Влизат в кухнята. Той започва да приготвя бъркани яйца и й помага да сложи приборите за вечерята върху поднос, който тя отнася в салона. В момента, в който тя излиза, Верду поглежда предпазливо след нея, после бързо отваря един долап и изважда отрова, сипва я в бутилка червено вино, запушва бутилката и я поставя на подноса заедно с две чаши, после излиза в салона._
	Верду: Не зная дали това ще може да възбуди апетита ви… Бъркани яйца, препечен хляб и малко червено вино.
	Младата жена: Прекрасно!
	_Тя оставя настрана книгата, която е разтворила, и се прозява._
	Верду: Виждам, че сте уморена, затова веднага след вечеря ще ви отведа в хотела ви.
	_Той отпушва бутилката._
	Младата жена _(изучава го):_ Много сте мил. Не мога да разбера защо правите всичко това за мен.
	Верду: А защо не? _(Отлива от виното с отрова в чашата й.)_ Нима мъничко доброта е толкова рядко нещо?
	Младата жена: Вече бях започнала да мисля, че наистина е така.
	_Той се готви да сипе от същото вино в собствената си чаша, но намира извинение._
	Верду: Ах, забравих препечения хляб!
	_Изчезва с бутилката в кухнята, където бързо я заменя с друга бутилка, взема препечения хляб и тръгва към хола. Влиза в хола и оставя препечения хляб на масата с думата: „Voilà!“* и от сменената бутилка си сипва чаша вино._
	[* Ето! (фр.). — Бел.пр.]
	Младата жена _(изненадано):_ Вие сте странен човек.
	Верду: Така ли? А защо?
	Младата жена: Не зная.
	Верду: Както и да е, вие сте гладна, затова не се смущавайте.
	_Докато тя започва да яде, той вижда книгата на масата._
	_Верду:_ Какво четете?
	_Младата жена:_ Шопенхауер.
	_Верду:_ Харесва ли ви?
	_Младата жена:_ Горе-долу.
	_Верду:_ Чели ли сте неговия трактат за самоубийството?
	_Младата жена:_ Това не би ме интересувало.
	Верду _(с хипнотизиращ поглед):_ Даже и ако краят може да бъде така лесен? Да речем например, че заспите и въобще без да мислите за смъртта, изведнъж всичко спре… Не бихте ли предпочели това пред едно жалко съществуване?
	Младата жена: Не зная…
	Верду: Ужасяващото е мисълта, че смъртта наближава.
	Младата жена _(замислено):_ Струва ми се, че ако детето в утробата на майка си знае за приближаването на живота, то би се ужасило не по-малко.
	_Верду одобрително се усмихва и изпива чашата си. Тя вдига своята чаша с отровно вино и се готви да я изпие, но се спира._
	Младата жена _(замислено):_ И все пак животът е прекрасен.
	Верду: Какво прекрасно има в него?
	Младата жена: Всичко… пролетни утрини, летни вечери… музика, изкуство, любов…
	Верду _(презрително):_ Любов!
	Младата жена _(с леко предизвикателство):_ Такова нещо съществува!
	Верду: А вие откъде знаете?
	Младата жена: Едно време бях влюбена.
	Верду: Искате да кажете, че физически сте била привлечена от някого.
	Младата жена _(въпросително):_ Вие като че ли не обичате жените?
	Верду: Напротив, обожавам жените… Но не се възхищавам от тях.
	Младата жена: И защо?
	Верду: Жените са земни… реалистки, ръководени единствено от физическите качества.
	Младата жена _(недоверчиво):_ Що за глупости!
	Верду: Когато една жена изневери на един мъж, тя започва да го мрази. Въпреки неговата доброта и положение тя ще го остави заради някой, който стои под него… ако този „някой“ физически е по-привлекателен.
	Младата жена: Колко зле познавате жените.
	Верду: Ще се изненадате, ако знаете колко добре ги познавам.
	Младата жена: Но това не е любов.
	Верду: А какво е любов?
	Младата жена: Любовта е да дава… да се жертвуваш… същото чувство, което майката изпитва към детето си.
	Верду _(усмихвайки се):_ По този начин ли обичахте вие?
	Младата жена: Да.
	Верду: Кого?
	Младата жена: Съпруга си.
	Верду _(изненадан):_ Вие омъжена ли сте?
	Младата жена: Бях… Той умря, докато бях в затвора.
	Верду: Разбирам ви… Разкажете ми за него.
	Младата жена: Това е дълга история… _(пауза)._ Той беше ранен по време на Гражданската война в Испания… остана инвалид за цял живот.
	Верду _(навежда се напред):_ Инвалид ли?
	Младата жена _(кима):_ Точно затова го обичах. Той имаше нужда от мен… зависеше от мен. Беше като дете. Но за мен той беше повече от дете. Той беше религия… собственият ми дъх… за него бих извършила дори убийство.
	_Тя преглъща сълзите си и се готви да изпие отровното вино._
	Верду: Един момент… Струва ми се, че в чашата ви е попаднал малко корк. Позволете ми да ви донеса друга чаша.
	_Той взема чашата й, поставя я върху бюфета, взема чиста чаша и я напълва с вино от своята бутилка. Известно време те мълчаливо отпиват вино от чашите си. После Верду се вдига от стола си._
	Верду: Много е късно, а вие сте изморена… Ето… _(дава й пари),_ това ще ви помогне да изкарате един-два дни… Желая ви щастие.
	_Тя поглежда парите._
	Младата жена: О, но това е твърде много… Аз не очаквах… _(заравя лице в шепите си и се разридава)._ Колко е глупаво… да живееш така. Бях започнала да губя вяра във всичко. И после ми се случва това, което ме кара отново да повярвам във всичко.
	Верду: Не вярвайте прекалено много. Светът е зъл.
	Младата жена _(поклаща глава):_ Това не е вярно. Това е свят, който греши, много тъжен свят… но мъничко доброта може да го направи красив.
	Верду: По-добре си вървете, преди вашата философия да ме е покварила.
	_Тя отива до врата, обръща се и на излизане с усмивка му казва „Лека нощ!“_

	Цитирам някои от възраженията на цензорите по повод на горната сцена:

	„Да се променят следните реплики в диалога между Верду и момичето: «Трябва да сте оптимистка, щом сте излязла по такова време»; «Откога се занимавате с тази професия?» и «Такова привлекателно момиче като вас би постигнало повече в живота».
	Бихме искали да отбележим, че по наша преценка споменаването на Армията на спасението би могло да обиди тази организация.“

	Към края на моя сценарий след много перипетии Верду отново среща младата жена. Той е изпаднал, а тя доста се е замогнала. Цензорите възразиха срещу нейното благоденствие. Става дума за следната сцена:

	_Преливане. Външен вид на кафене. Верду седи край една маса и чете вестник, в който се казва, че войната в Европа е предстояща. Той плаща сметката и си тръгва. Докато пресича улицата, едва не го смачква луксозни лимузина, която рязко свива до бордюра. Шофьорът спира и започва да натиска клаксона, а от прозореца на лимузината му маха ръка в ръкавица; и за своя голяма изненада на прозореца той вижда усмихнатото лице на Младата жена, с която едно време се бе сприятелил. Тя е облечена елегантно._
	Младата жена: Как сте, господин филантропе?
	_Верду е озадачен._
	Младата жена _(продължавайки):_ Не си ли спомняте за мен? Вие ме отведохте в апартамента си… в една дъждовна нощ.
	Верду _(изненадано):_ Така ли?
	Младата жена: И след като ме нахранихте и ми дадохте пари, отпратихте ме като добричко малко момиче.
	Верду _(шеговито):_ Трябва да не съм бил с всичкия си.
	Младата жена _(откровено):_ Не, напротив, вие бяхте много мил… Накъде сте тръгнали?
	Верду: Наникъде.
	Младата жена: Качете се.
	_Верду влиза в колата._
	_Вътрешността на колата._
	Младата жена _(към шофьора):_ Кафене Лафарж… Все още си мисля, че не си спомняте за мен… пък и защо ли да си спомняте?
	Верду _(разглеждайки я с възхищение):_ Всички причини, поради които би трябвало да си спомням, са налице.
	Младата жена _(усмихвайки се):_ Наистина ли не си спомняте? Нощта, когато се срещнахме… Аз току-що бях излязла от затвора.
	_Верду поставя пръст на устните си._
	Верду: Шшш! _(Посочва към шофьора, после опипва стъклото между него и тях)._ А, добре! Стъклото е вдигнато! _(Поглежда с изненада към нея)_ Но вие… всичко това… _(сочейки колата)_ — Какво е станало?
	Младата жена: Старата история… от колибата в двореца. След като се срещнахме с вас, щастието ми се усмихна. Запознах се с един много богат човек — фабрикант на оръжие.
	Верду: Именно такава професия трябваше да си избера. Що за човек е той?
	Младата жена: Много е мил и щедър, но в бизнеса си е безпощаден.
	Верду: Бизнесът винаги е безпощаден, мила моя… А вие обичате ли го?
	Младата жена: Не, но точно това поддържа интереса му към мен.

	По горните сцени цензорите направиха следните възражения:

	„Умолявате се да промените подчертаните реплики: «… отпратихте ме като добричко малко момиче» и отговора: «Трябва да не съм бил с всичкия си», за да се избягнат сегашните недомлъвки в диалога. Умолявате се също така да включите в диалога някакъв намек, от който да се разбере, че фабрикантът на оръжие е годеник на младата жена, за да се избегне намекът, че тя е държанка.“

	Други възражения се отнасяха до различни сцени и отделни моменти. Цитирам:

	„Да не се набляга по вулгарен начин на «странните форми както отпред, така и отзад» на жената на средна възраст.“
	„В костюмите и танците на гърлите от ревюто да няма нищо шокиращо. По-специално да не се показват голи крака над жартиерите.“
	„Шегата за «докосването до задника ѝ» е неприемлива.“
	„Да не се показват, нито пък да се намеква за присъствието на тоалетни чинии в банята.“
	„Умолявате се да промените думата «похотлив» в речта на Верду.“

	В заключение цензорите ме уведомяваха в писмото си, че с голямо удоволствие ще се поставят на мое разположение, за да обсъдим въпроса, и че би било възможно сценарият да бъде съобразен с изискванията на производствения кодекс, без това сериозно да се отрази на неговите забавни качества. Поради това аз отидох в службата на Брийн и ме въведоха лично при мистър Брийн. Минутка по-късно се появи един от помощниците му, висок, млад мъж със строг вид. Тонът му беше всичко друго, но не и приятелски.
	— Какво имате против католическата църква? — ме попита той.
	— Защо питате? — отвърнах аз.
	— Вижте сам — каза той, тръшна един екземпляр от ръкописа ми върху бюрото и взе да прелиства страниците. — Сцената в килията на осъдените, където Верду се обръща към свещеника с думите: „А какво мога да направя за вас, добри човече?“
	— Е добре, той не е ли добър човек?
	— Казано е иронично — той махна пренебрежително с ръка.
	— Не намирам нищо иронично в това да наречеш един човек „добър“ — отвърнах аз.
	По време на разговора установих, че с него си разменяме реплики, сякаш взети от някаква пиеса на Шоу.
	— Към един свещеник човек не се обръща с думите „добри човече“, а с прозвището „отче“.
	— Добре, ще поставим „отче“ — казах аз.
	— И после, този ред тук — и той посочи на друга страница. — Вие влагате в устата на отеца репликата: „Дойдох да ви поканя да се примирите с бога.“ А Верду отвръща: „Аз съм се примирил с бога, но съм в конфликт с човека.“ Знаете, че това е подигравка.
	— Вие имате право на вашето мнение — отвърнах аз, — а аз на своето.
	— А това — прекъсна ме той, продължавайки да чете от текста: — Свещеникът пита: „Не се ли разкайвате за греховете си?“ А Верду отговаря: „Кой знае какво нещо е грехът, родил се в рая от падналия ангел на бога, кой знае на какви тайнствени цели служи той?“
	— Смятам, че грехът е също тъй голяма загадка, както добродетелта — отвърнах аз.
	— Това не е нищо друго освен псевдофилософия — презрително каза той. — И после в текста ви Верду поглежда към свещеника и казва: „А какво щяхте да правите вие, ако не съществуваше грехът?“
	— Съгласен съм, че тази реплика е малко спорна, но в края на краищата предвижда се тя да бъде иронична и смешна, а не да се отправи към свещеника неуважително.
	— Но вашият Верду непрекъснато печели словесния си двубой със свещеника.
	— А вие какво искате от свещеника — да играе комична роля ли?
	— Естествено не, но защо не намерите за него подходяща реплика?
	— Слушайте — казах аз. — Престъпникът отива на смърт и се опитва да бъде смел. Свещеникът се държи с достойнство през цялото това време и репликите му са подходящи. Независимо от това ще измисля някаква по-убедителна реплика за него.
	— А този ред тук — продължи той: „Нека господ бог се смили над душата ви!“ А Верду му отговаря: „А защо не? Нали тя му принадлежи.“
	— Какво лошо има в това? — попитах аз.
	Той повтори лаконично:
	— „А защо не?“ Така не се говори на свещеник.
	— Верду произнася тази реплика на себе си — казах аз. — Почакайте, докато видите филма.
	— Вие се опълчвате срещу обществото и цялата държава — каза той.
	— Но държавата и обществото не са олицетворение на Симона* и предполагам, че не е неприемливо те да бъдат критикувани, нали?
	[* Симон чудотворецът, един от основателите на философията на гностиците, които са се смятали за единствените верни тълкуватели на догмите на християнството. — Бел.пр.]
	С една-две други дребни поправки сценарият беше приет. Трябва да отдам дължимото на мистър Брийн: голяма част от неговите критически бележки бяха градивни. Той тъжно ми каза:
	— Не превръщайте и това момиче в проститутка. Почти във всеки холивудски сценарий има по една проститутка.
	Трябва да си призная, че се почувствувах неловко. Обещах обаче да не наблягам на този аспект.
	Когато филмът беше готов, прожектирахме го пред около двадесет-тридесет членове на Легиона на приличието, представители на цензорите и на религиозни групи от различните вероизповедания. Никога не съм се чувствувал така самотен, както по време на тази прожекция. Когато обаче филмът свърши и запалиха светлините, Брийн се обърна към останалите:
	— Мисля, че всичко е наред… Хайде да го пуснем! — внезапно каза той.
	Настъпи мълчание, после някой се обади:
	— Аз нямам нищо против, няма дълбоки деколтета.
	Останалите стояха наоколо мрачни.
	С гримаса на лицето Брийн се обърна към другите и махна с ръка.
	— Наред е, нали? Можем да го пуснем?
	Малко хора реагираха; някои с неудоволствие кимнаха с глава. Брийн бързо парира всякакви евентуални възражения, като ме потупа по гърба, и каза:
	— Добре, Чарли, започвайте да го въртите — с което искаше да каже да започнем да вадим игрални копия.
	Малко се учудих, че те приеха филма, като имах предвид, че отначало искаха да го забранят изцяло. Бързото му приемане породи у мен съмнения. Дали нямаше да прибегнат до други средства?
	Докато правех поправки в _„Мосьо Верду“,_ получих телефонно съобщение от един федерален съдебен изпълнител, че имам призовка да се явя във Вашингтон пред Комисията за антиамериканска дейност. Призовки получихме деветнадесет души.
	По онова време в Лос Анжелос се намираше сенаторът Пепър от Флорида и някой предложи да се посъветвам с него. Не отидох на срещата, защото статутът ми беше друг: аз не бях американски гражданин. На тази среща всички се съгласили, ако бъдат поканени във Вашингтон, да се позоват на конституционните си права. (Онези, които се позоваха на тях, бяха осъдени на една година затвор за обида на съда.)
	В призовката се казваше, че ще бъда уведомен в срок от десет дни кога точно да се явя във Вашингтон, но скоро след това дойде телеграма, с която се уточняваше, че явяването ми пред Комисията е било отложено с още десет дни.
	След третото отлагане изпратих телеграма, в която казах, че голямата организация, която ръководя, бездействува, че това ми причинява значителни загуби и че след като тяхната Комисия неотдавна е била в Холивуд, за да разпитва приятеля ми Ханс Айслер, тя е могла да ме разпита по същото време и да спести средства на данъкоплатците. „За да улесня обаче задачата ви — в заключение писах аз, — ще ви кажа това, което ми се струва, че искате да знаете. Не съм комунист, нито пък някога през живота си съм бил член на каквато и да било политическа партия или организация. Аз съм това, което вие наричате «пацифист». Надявам се, че това няма да ви обиди. Затова ви моля да ми съобщите окончателно кога ще трябва да се явя във Вашингтон. Искрено ваш, Чарлз Чаплин.“
	Получих изненадващо учтив отговор, че моето явяване не е необходимо и че мога да смятам въпроса за приключен.


	XXIX

	При всичките мои лични грижи не бях обръщал почти никакво внимание на работите на „Юнайтед артистс“. Сега моят адвокат ме предупреди, че компанията има един милион долара дефицит. По време на своя разцвет тя печелеше бруто от четиридесет до петдесет милиона долара годишно, но аз въпреки това не си спомням да съм получавал от нея дивиденти повече от два пъти. На върха на този разцвет „Юнайтед артистс“ се беше сдобила с двадесет и пет на сто от акциите на четиристотин кинотеатъра в Англия, без да заплати за тях нито цент. Не си спомням точно как се сдобихме с тях. Предполагам, че са ни били дадени срещу гаранции от наша страна, че ще ги снабдяваме с филми. По същия начин и други американски филмови компании получиха голям брой акции в английските кина. По едно време нашите акции във филмовата компания на Ренк* възлизаха на 10 000 000 долара.
	[* Най-голямата английска филмова компания със собствени кинотеатри из цялата страна. — Бел.пр.]
	Но един по един акционерите на „Юнайтед артистс“ продадоха акциите си обратно на компанията и след като тя ги изплати, касите й почти се изпразниха. По този начин аз изведнъж се оказах притежател на половината акции на компанията, която имаше 1 000 000 долара дефицит, със съдружник Мери Пикфорд. Тя ми писа тревожно, че всички банки отказвали повече да ни дават кредити. Това не ме обезпокои твърде много, тъй като и преди сме имали задължения, но един сполучлив филм винаги ни беше помагал да изплуваме. Освен това току-що бях завършил _„Мосьо Верду“_ и очаквах да ни донесе огромни печалби. Моят представител Артър Кели предвиждаше брутна печалба от поне 12 000 000 долара. Ако това се окажеше вярно, не само щяхме да уредим задълженията на компанията, но да получим освен това и приход от 1 000 000 долара.
	В Холивуд уредих частна прожекция за моите приятели. След като филмът свърши, Томас Ман, Лион Фойхтвангер и много други станаха прави и ръкопляскаха повече от една минута.
	Тръгнах за Ню Йорк с увереност. Но веднага след пристигането ми ме атакува в. _„Дейли Нюс“:_

	„Чаплин пристигна за премиерата на филма си. След неговите подвизи като «сподвижник на комунистите» аз го приканвам да има куража да се покаже на пресконференция, защото ще бъда там, за да му задам един-два неприятни въпроса.“

	Рекламната служба на „Юнайтед артистс“ започна да обсъжда въпроса, дали е разумно да се срещна с представителите на американския печат. Аз бях възмутен, защото предишния ден сутринта вече се бях срещнал с представителите на чуждестранния печат, които ми бяха оказали топъл, радушен прием. Освен това не съм от онези, които се оставят да ги сплашват.
	За следната сутрин наехме голям салон в хотела и аз се срещнах с представителите на американския печат. Появих се, след като сервираха коктейли, и веднага почувствувах недоброжелателство в атмосферата. Взех думата от една естрада зад малка масичка и с възможното си най-голямо обаяние казах:
	— Добър ден, уважаеми дами и господа. Намирам се тук, за да ви съобщя всичко, което би могло да ви интересува във връзка с моя филм и с бъдещите ми планове.
	Те запазиха гробно мълчание.
	— Моля ви, не говорете всички едновременно — усмихнато казах аз.
	Най-сетне една журналистка, седнала в предните редове, попита:
	— Вие комунист ли сте?
	— Не — твърдо отвърнах аз. — Следващият въпрос, моля.
	Някой започна да мърмори. Мислех, че това може да е моят приятел от в. _„Дейли Нюс“,_ но той блестеше с отсъствието си. Ораторът се оказа мръсен на вид субект, несвалил дори палтото си, приведен над някакъв ръкопис, от който започна да чете.
	— Извинете — прекъснах го аз, — ще трябва още веднъж да ми го прочетете, не разбирам нито дума от това, което казвате.
	— Ние, католиците ветерани от войните… — започна той. Аз отново го прекъснах:
	— Не съм дошъл тук, за да отговарям на въпросите на каквито и да било католици ветерани от войните; това е пресконференция.
	— Защо не сте станали американски гражданин? — попита друг глас.
	— Не виждам никаква причина да променям гражданството си. Аз се считам за гражданин на света — отвърнах аз.
	Получи се доста голямо оживление. Двама-трима души искаха едновременно да вземат думата. Един глас обаче надделя:
	— Но парите си печелите в Америка.
	— Добре — усмихнато казах аз, — щом поставяте въпроса на търговска база, нека да бъдем наясно. Моята дейност е интернационална: седемдесет процента от доходите ми постъпват от чужбина, а Съединените щати ги облагат със стопроцентов данък, така че, както виждате, аз съм много добър гостенин, който плаща за престоя си.
	Отново се обади представителят на католическия легион:
	— Независимо дали печелите парите си тук, или не, ние, които дебаркирахме на бреговете на Франция, се възмущаваме от това, че не сте гражданин на нашата страна.
	— Вие не сте единственият дебаркирал на тези брегове — казах аз. — Двамата ми сина също бяха там, с армията на Патън, на фронтовата линия, но те нито се хвалят, нито спекулират с това, както вие.
	— Познавате ли Ханс Айслер? — попита друг репортьор.
	— Да, той ми е много близък приятел и е забележителен музикант.
	— Знаете ли, че той е комунист?
	— Пет пари не давам какъв е; приятелството ни не се базира на политиката.
	— Но на вас, изглежда, ви се харесват комунистите? — каза друг.
	— Никой няма право да ми казва кого да харесвам и кого не. Дотам още не сме стигнали.
	И изведнъж сред враждебната атмосфера се чу глас:
	— Как се чувствува един артист, обогатил света с толкова радост и така добре разбрал обикновения човек, когато така наречените представители на американския печат му се подиграват, мразят го и го оскърбяват?
	Аз толкова малко очаквах да чуя какъвто и да било израз на симпатия, че отвърнах сухо:
	— Съжалявам, но не разбрах въпроса ви, ще трябва да го повторите.
	Рекламният ми агент ме побутна с лакът и ми прошепна.
	— Този човек е за вас, той каза нещо много хубаво.
	Това беше американският поет и белетрист Джим Аджий, който по онова време пишеше статии и критики за списание _„Тайм“._ Аз бях изненадан и объркан.
	— Извинете — казах аз, — но не ви чух. Ще бъдете ли така добър да повторите това, което казахте?
	— Не зная дали ще мога — леко смутено каза той, но после повтори приблизително същите думи.
	Не можах да измисля отговор, затова само поклатих глава и казах:
	— Нямам коментари… но ви благодаря.
	След това вече не ме биваше за нищо. Добрите му думи ме лишиха от бойкия ми дух.
	— Дами и господа, съжалявам — казах аз. — Мислех, че на тази пресконференция ще ме интервюирате за моя филм; вместо това тя се превърна в политически спор, затова нямам какво повече да кажа.
	След пресконференцията ми беше болно, защото знаех, че съм изправен срещу злостна враждебност.
	И все пак не можех съвсем да повярвам на всичко това. Бях получил прекрасни писма, с които ме поздравяваха за _„Великият диктатор“._ От този филм бях спечелил повече пари, отколкото от всеки друг мой филм, а и преди него бях изтърпял доста враждебни критики. Освен това бях много уверен в успеха на _„Мосьо Верду“,_ а и персоналът на „Юнайтед артистс“ имаше същото чувство.
	Мери Пикфорд телефонира, че би искала да дойде с мен и Ууна на премиерата. Поканихме я на вечеря в ресторант „21“. Мери доста закъсня за вечерята. Обясни, че я били задържали на някакъв прием и че трудно се измъкнала.
	Когато пристигнахме пред киното, отвън имаше тълпа. Пробихме си път през нея и в хола видяхме един репортьор, който предаваше по радиото:
	— А сега пристигат Чарли Чаплин и жена му. С тях е и онази прекрасна, нежна актриса от дните на немия филм, все още любимка на Америка, мис Мери Пикфорд. Мери, няма ли да ни кажете няколко думи по повод на тази великолепна премиера?
	Салонът беше претъпкан и Мери си проби път до микрофона, без да изпуска ръката ми.
	— А сега, дами и господа, пред микрофона е мис Мери Пикфорд!
	Сред блъсканицата Мери започна:
	— Преди две хиляди години се роди Христос, а тази вечер… — тя не успя да продължи, защото внезапен тласък на тълпата я откъсна от микрофона. Оттогава често съм се питал какво ли щеше да каже по-нататък.
	Тази вечер атмосферата в кинозалата беше неспокойна; човек имаше чувството, че публиката е дошла, за да докаже нещо. Когато филмът започна, вместо трепетното очакване и радостното вълнение, с което зрителите в миналото посрещаха моите филми, в залата се разнесоха нервни аплодисменти, прекъсвани тук-таме от подсвирквания. Срам ме е да си призная, но от тези няколко подсвирквания ме заболя повече, отколкото от цялата враждебност на печата.
	С развоя на филма започнах да се безпокоя. Имаше смях, но не единодушен. Това не беше смехът от едно време, от времето на _„Треска за злато“, „Светлините на големия град“, „Пушки на рамо!“._ Този смях беше само предизвикателство срещу онези зрители в залата, които свиркаха. Сърцето ми започна да се свива. Не можех повече да стоя на мястото си и прошепнах на Ууна: „Отивам във фоайето, чувствувам, че няма да издържа.“ Тя стисна ръката ми. Програмата, която бях смачкал до неузнаваемост, пареше ръцете ми и аз я пуснах под стола. Скрито минах по пътечката и започнах да се разхождам из фоайето. Разкъсван бях между желанието да се вслушам в смеха или въобще да се махна оттам. После тихомълком се качих на балкона да видя какво е положението там. Един човек, несъмнено приятел, се смееше повече от другите, но смехът му беше конвулсивен и нервен, сякаш той се опитваше да докаже нещо. Положението беше същото и на втория балкон, и в галерията.
	В продължение на два часа се разхождах нагоре-надолу из фоайето, по улицата, около киното, после се върнах да гледам филма. Той сякаш нямаше край, но най-сетне свърши. Един от първите хора, които срещнах във фоайето, беше критикът Ърл Уилсън, един много приятен човек.
	— На мен ми хареса — каза той, подчертавайки думите „на мен“.
	След това се появи моят представител Артър Кели:
	— Естествено филмът в никакъв случай няма да донесе дванадесет милиона долара — каза той.
	— О, ще се съглася и на половината — шеговито отвърнах аз.
	След прожекцията дадохме вечеря за около сто и петдесет души, между които имаше стари приятели. Тази вечер мненията бяха раздвоени и въпреки шампанското атмосферата беше потискаща. Ууна се прибра рано вкъщи, но аз останах половин час след нея.
	Бейърд Суоп, един човек, който ми се харесваше и когото смятах за интелигентен, спореше за филма с приятеля ми Дон Стюърт. На Суоп филмът никак не беше харесал. Тази вечер много малко хора ми направиха комплименти. Дон Стюърт, леко пийнал като мен, каза:
	— Чарли, всички те са мръсници и се опитват да правят политика от филма ти, но той е прекрасен и се хареса много на публиката.
	Но аз вече пет пари не давах кой какво мисли, нямах повече сили. Дон Стюърт ме изпрати до хотела. Когато пристигнахме, Ууна вече беше заспала.
	— Това кой етаж е? — попита Дон.
	— Седемнадесетият.
	— Господи! Ти знаеш ли коя е тази стая? Това е стаята, в която прислужникът стъпи на перваза на прозореца и стоя там дванадесет часа, преди да се хвърли и да се самоубие.
	Тази новина беше подходяща кулминационна точка на вечерта. Независимо от това според мен _„Мосьо Верду“_ е най-мъдрият и блестящ филм, който някога съм създавал.
	За моя голяма изненада _„Мосьо Верду“_ се задържа на екраните в Ню Йорк шест седмици и приходите бяха много добри. Но те внезапно намаляха. Когато попитах Гред Сиърс от „Юнайтед артистс“ на какво се дължи това, той ми обясни:
	— Всеки ваш филм обикновено върви извънредно добре първите три-четири седмици, защото идва публика от ваши стари почитатели. Но след това идва обикновеният зрител; а, откровено казано, вече повече от десет години печатът непрекъснато ви напада и това не може да не даде своето отражение; затова намалява и посещението.
	— Но несъмнено и обикновеният зрител има чувство за хумор? — казах аз.
	— Вижте! — той ми показа в. _„Дейли Нюс“_ и Хърстовите вестници. — А това се чете из цялата страна.
	В един от вестниците имаше снимка на представители на католическия легион на щата Ню Джърси, които демонстрираха пред един театър в този щат, където се прожектираше _„Мосьо Верду“._ Те носеха плакати, на които се четеше:
	„Чаплин е сподвижник на комунистите.“
	„Да изхвърлим чужденеца от страната!“
	„Чаплин прекалено дълго ни е гостувал срещу заплащане.“
	„Чаплин е неблагодарник и симпатизира на комунистите.“
	„Изпратете Чаплин в Русия…“
	Когато върху някого се сгромолясат огромни разочарования и неприятности, ако той не изпадне в отчаяние, прибягва или до философия, или до хумор. Така, когато Гред ми показа снимката с демонстрантите, без пред кинотеатъра да има нито един зрител, аз казах на шега: „Очевидно е направена в пет часа сутринта.“ Когато обаче играеха _„Мосьо Верду“_ без външна намеса, посещението беше над средното.
	Филмът беше купен от всички големи компании за разпространение на филми в страната. Но след като получиха заплашителни писма от Американския легион и други влиятелни организации, те отказаха да го прожектират. Легионът притежаваше ефикасен начин да влияе върху собствениците на кина, като заплашваше кината им с едногодишен бойкот, ако в тях бъдат представяни филми на Чаплин или други филми, които легионът не одобряваше. В Денвър първата вечер залата беше претъпкана, но на следната вечер прожекциите бяха прекратени именно поради този метод на заплахи.
	Този ни престой в Ню Йорк беше най-нерадостният дотогава. Всеки ден получавахме съобщения за анулирането на договори за разпространението на филма. Освен това срещу мен беше заведен процес за плагиатство във връзка с _„Великият диктатор“._ В разгара на силната ненавист и враждебност както на печата, така и на публиката — и в момента, в който четирима сенатори отправяха срещу мен обвинения от трибуната на сената — делото се разглеждаше пред жури въпреки моите усилия да го отложа.
	Преди да продължа, бих искал да подчертая, че винаги сам съм замислял и писал собствените си сценарии. Процесът едва бе започнал, когато съдията съобщи, че баща му бил на смъртно легло, и ни попита дали не бихме могли да постигнем споразумение, за да можел да отиде при него. Противната страна веднага разбра техническите преимущества, които тя може да извлече от едно такова разрешение на въпроса, и с готовност прие възможността да сключим споразумение. При нормални обстоятелства аз бих настоял разглеждането на делото да продължи. Но поради непопулярността ми в Съединените щати в момента и поради този натиск на съда аз се изплаших, тъй като не знаех какво може да последва; затова стигнахме до споразумение.
	Всички надежди да получим брутна печалба от 12 000 000 долара за _„Мосьо Верду“_ се бяха провалили. Филмът едва щеше да покрие собствените си разноски и компанията „Юнайтед артистс“ се озова в отчаяна криза. За да спестим средства, Мери настоя да уволня представителя си Артър Кели и се възмути, когато й напомних; че аз също притежавам половината от акциите на компанията.
	— Ако моите представители напуснат, Мери, ще трябва да напуснат и твоите — казах й аз.
	Това доведе до безизходно положение, на което аз сложих край с думите:
	— Един от нас двамата ще трябва да продаде акциите си. Кажи колко искаш за тях.
	Но нито Мери, нито аз бяхме готови да определим конкретна сума.
	Тогава на помощ ни дойде една адвокатска фирма, представляваща група кинотеатри в Източните щати. За да получи контрол върху компанията, тя беше готова да ни заплати 12 000 000 долара — 7 000 000 в брой и 5 000 000 в ценни книжа. Това беше неочакван дар от небето.
	— Слушай — казах аз на Мери, — дай ми пет милиона в брой сега и аз ще напусна, а ти ще получиш останалото.
	Тя се съгласи, съгласи се и компанията. След неколкоседмични преговори всички документи бяха готови. Най-сетне моят адвокат ми се обади и каза:
	— Чарли, след десет минути вие ще притежавате пет милиона долара.
	Десет минути по-късно обаче той отново се обади:
	— Чарли, споразумението се провали. Мери беше взела писалката в ръката си и се готвеше да подпише, когато внезапно каза: „Не! Защо той да получи пет милиона долара сега, а аз да трябва да чакам две години за моите?“ Опитахме се да я убедим, че тя получава седем милиона долара — два милиона долара повече от вас. Но тя изтъкна като претекст, че това щяло да създаде проблеми във връзка с данъците върху дохода й.
	Така пропуснахме тази златна възможност и по-късно бяхме принудени да продадем акциите си за значително по-малка сума.


	Върнахме се в Калифорния и аз напълно се съвзех от мъките около _„Мосьо Верду“_ и отново започнах да мисля върху разни идеи. Бях оптимист и все още не бях убеден, че напълно съм изгубил любовта на американския народ, че неговото политическо съзнание е такова или пък до такава степен му липсва чувство за хумор, че да бойкотира някой, който би могъл да му доставя развлечения. Хрумна ми една идея и тя така много ми хареса, че пет пари не давах какво ще се получи от нея: филмът трябваше на всяка цена да бъде създаден.
	Каквото и модерно лустро да си слагат, хората винаги обичат любовната история. Както казва Хезлит, чувството привлича повече, отколкото интелектът и същевременно допринася повече за създаването на едно творение на изкуството. А моята идея беше една любовна история; освен това сюжетът беше нещо напълно противоположно на циничния песимизъм на _„Мосьо Верду“._ Но най-важното, идеята ме стимулираше.
	Подготовката на _„Светлините на рампата“_ ми отне осемнадесет месеца. Трябваше да се композират дванадесет минути балетна музика, а това беше почти неосъществима задача, защото трябваше да си представя танца зрително. В миналото бях композирал музика едва след като филмите ми бяха готови и можех да видя действието. Независимо от това, представяйки във въображението си танца, композирах цялата музика. Но когато тя беше готова, започнах да се питам дали е подходяща за балет, тъй като танцьорите трябваше повече или по-малко сами да измислят хореографията.
	Бидейки възторжен поклонник на Андре Еглевски, сетих се за него във връзка с балета. Той се намираше в Ню Йорк и аз му се обадих по телефона и го попитах дали ще бъде склонен да изпълни своята „Синя птица“ при различна музика и дали може да предложи някоя балерина за своя партньорка. Той ми отговори, че най-напред ще трябва да чуе музиката. Танцът на „Синята птица“ е по музика на Чайковски и трае четиридесет и пет секунди. Затова бях композирал музика, която траеше почти същото време.
	В продължение на месеци бяхме аранжирали дванадесетте минути балетна музика, бяхме я записали с оркестър от петдесет души и аз с нетърпение очаквах да видя тяхната реакция. Най-сетне балерината Мелиса Хейдън и Андре Еглевски пристигнаха със самолет в Холивуд, за да я чуят. Бях извънредно нервен и смутен, докато те седяха и я слушаха, но за щастие и двамата я одобриха и казаха, че е подходяща за балет. Един от най-вълнуващите моменти във филмовата ми кариера беше, когато ги гледах да танцуват на фона на тази музика. Тяхната интерпретация ми направи голяма чест и придаде на музиката класическо звучене.
	За ролята на младото момиче исках невъзможното: красота, талант и голям емоционален диапазон. След като месеци наред търсих артистка и правих снимачни проби с отчайващи резултати, най-сетне имах щастието да ангажирам Клер Блуум, препоръчана от приятеля ми Артър Лорънтс.
	Има нещо в нашата природа, което ни кара да забравяме омразата и неприятностите. Процесът и цялото огорчение, свързани с него, се стопиха като пролетни снегове. Междувременно Ууна беше родила четири деца: Джерълдин, Майкъл, Джоузи и Вики. Животът в Бевърли Хилз сега вече беше приятен. Бяхме създали щастливо семейство и всичко се развиваше добре. В неделя приемахме гости и тогава идваха много от нашите приятели, между които и Джим Аджий, който беше дошъл в Холивуд, за да пише сценарий за Джон Хюстън.
	Писателят и философът Уил Дюрант също се намираше в Холивуд, защото изнасяше лекции в Калифорнийския университет в Лос Анжелос. Той беше стар приятел и от време на време вечеряше у нас. Тези вечери бяха приятни. Уил, който беше ентусиаст и за да се опие, не се нуждаеше от никакво друго стимулиращо средство освен самия живот, веднъж ме попита: „Какво е вашето схващане за красотата?“ Отвърнах, че според мен тя представлява вездесъщие на смърт и очарование, една усмихната тъга, която откриваме в същината на всички неща, едно мистично общуване, което чувствуват поетите: тя би могла да се изрази в лъч светлина, падаща върху кофа боклук, или в една роза, захвърлена в уличния канал. Ел Греко я е видял в „Разпятието на спасителя“.
	С Уил се срещнахме отново на една вечеря в дома на Дъглас Фербанкс-младши. На вечерята бяха и Клемънс Дейн и Клер Буут Лус. С Клер се бях запознал преди много години в Ню Йорк на един бал с маски в дома на У. Р. Хърст. Онази вечер тя беше пленителна в своя костюм от XVIII век и с бяла перука и беше много очарователна, докато не я чух да спори с приятеля ми Джордж Муър, културен и чувствителен човек. Застанала сред заобикалящите я обожатели, тя високо го апострофираше:
	— Вие имате доста загадъчен вид: как печелите парите си?
	Този въпрос беше твърде жесток, особено зададен в присъствието на други хора. Но Джордж се държа мило и отвърна със смях:
	— Продавам въглища, играя от време на време поло с приятеля ми Хичкок, а ето (аз случайно минавах покрай тях) приятелят ми Чарли ме познава.
	От този момент мнението ми за нея се измени. Затова не се учудих, когато по-късно научих, че тя била станала член на Конгреса и че окачествила американската политика със следния дълбок философски афоризъм: „световна глупост“.
	Вечерта у Дъглас Фербанкс-младши слушах пророческите проповеди на Клер Лус; разговорът естествено премина към религията (тя неотдавна беше станала католичка) и в разгара на спора аз казах:
	— Не е необходимо човек да носи белега на християнството на челото си; той личи както у светеца, така и у грешника; белегът на светия Дух се намира във всяко нещо.
	Тази вечер си взехме сбогом с известна хладина.
	Когато филмът _„Светлините на рампата“_ беше готов, по отношение на неговия успех имах по-малко опасения, отколкото за всеки друг от предишните ми филми. Устроихме частна прожекция за нашите приятели и всички го посрещнаха с възторг. Тогава започнахме да мислим за пътуване до Европа, тъй като Ууна държеше децата ни да се учат там, далеч от холивудското влияние.
	Три месеца преди това бях подал молба да ми се разреши обратна входна виза за Съединените щати, но не бях получил никакъв отговор. Независимо от това продължих да уреждам деловите си въпроси, подготвяйки се за пътуването. Бях внесъл всичките си данъци и всичко беше в ред. Но когато данъчната служба узна, че тръгвам за Европа, тя изведнъж откри, че й дължа още пари. Измислиха една шестцифрена сума и поискаха да внеса като гаранция 2 000 000 долара — десет пъти повече от сумата, за която предявиха претенции към мен. Инстинктът ми подсказа да не внасям никаква гаранция, а да настоя въпросът веднага да бъде отнесен до съда. Това бързо доведе до споразумение за съвсем номинална сума. Сега, когато данъчната служба нямаше никакви по-нататъшни претенции, аз отново подадох молба за обратна входна виза и отново чаках няколко седмици, без да получа отговор. Затова писах на компетентните власти във Вашингтон, като ги уведомих, че възнамерявам да замина дори и ако откажат да ми дадат обратна входна виза.
	След седмица по телефона ми се обадиха от имиграционната служба и ми казаха, че искали да ми зададат още няколко въпроса. Биха ли могли да дойдат у дома?
	— Моля — отвърнах аз.
	Дойдоха трима мъже и една жена. Жената носеше стенографска пишеща машина, а останалите — малки квадратни куфарчета, в които очевидно имаше магнетофони. Главният следовател беше висок, слаб човек на около четиридесет години, хубав и хитър мъж. Много добре съзнавах, че бяхме четирима срещу един и че трябваше да повикам и адвоката си, но нямаше какво да крия.
	Отведох ги на верандата и жената извади стенографската си пишеща машина и я постави на малка масичка. Останалите се разположиха на едно канапе и сложиха пред себе си куфарчетата с магнетофоните. Следователят извади досие, дебело цял фут, и грижливо го положи на масата пред себе си. Седнах срещу него. Той започна да разгръща досието страница по страница.
	— Чарлз Чаплин истинското ви име ли е?
	— Да.
	— Някои твърдят, че името ви било… (тук той спомена някакво оплетено чуждо име)… и че сте роден в Галиция.
	— Не. Името ми е Чарлз Чаплин, също като на баща ми, и съм роден в Лондон, Англия.
	— Твърдите, че никога не сте били комунист?
	— Никога. Никога през живота се не съм бил член на каквато и да било политическа организация.
	— Произнесли сте реч, в която сте употребили думата „другари“ — какво сте искали да кажете с това?
	— Точно това, което казах. Погледнете в речника. Комунистите нямат монопол над тази дума.
	Той продължи разпита в същия дух, после изведнъж ме запита:
	— Извършвали ли сте някога прелюбодеяние?
	— Слушайте — отвърнах аз. — Ако търсите някакъв формален претекст, за да ми попречите да се върна в Съединените щати, кажете ми го направо и аз съответно ще уредя работите си, тъй като не искам никъде да бъда персона нон грата.
	— О не, такова нещо няма — каза той, — този въпрос фигурира във всяко разрешително за повторно връщане в Съединените щати.
	— А каква е дефиницията на „прелюбодеяние“? — попитах аз.
	Потърсихме я заедно в речника:
	— Да речем „блудство със съпругата на друг“ — каза той.
	Помислих за момент:
	— Доколкото ми е известно, не! — отвърнах аз.
	— Ако в нашата страна бъде извършено нашествие, бихте ли се сражавали за нея?
	— Разбира се. Аз обичам тази страна — тук е моят дом, тук живея вече четиридесет години — отвърнах аз.
	— И все пак не сте станали гражданин на Съединените щати.
	— Срещу това закон няма. Аз обаче плащам данъците си тук.
	— Но защо следвате линията на партията?
	— Ако ми кажете каква е линията на партията, ще ви кажа дали я следвам или не.
	Последва пауза, която аз прекъснах с думите:
	— Знаете ли с какво си навлякох всички тези неприятности?
	Той поклати глава.
	— Правейки услуга на вашето правителство.
	Изненадан, той сбърчи вежди.
	— Вашият посланик в Русия мистър Джоузиф Дейвис трябваше да говори в Сан Франциско в подкрепа на Фонда за военна помощ на Русия, но в последния момент получи атака от ларингит и един висш представител на вашето правителство ме помоли да говоря вместо него. Оттогава насам не са спирали нападките срещу мен.
	Разпитваха ме три часа. След една седмица отново ми се обадиха по телефона и ме помолиха да отида в имиграционната служба. Адвокатът ми настоя да дойде с мен „в случай че искат да зададат допълнителни въпроси“ — каза той.
	Там не биха могли да ме посрещнат по-сърдечно. Завеждащият имиграционната служба, приятен човек на средна възраст, едва ли не взе да ме утешава:
	— Съжалявам, че ви забавихме, мистър Чаплин. Но сега, след като в Лос Анжелос създадохме клон на имиграционната служба, ще действуваме по-бързо, без да трябва да изпращаме молбите до Вашингтон и да чакаме отговор. Само още един въпрос, мистър Чаплин: колко време смятате да прекарате в чужбина?
	— Не повече от шест месеца — отвърнах аз. — Ние отиваме просто на почивка.
	— Защото, ако ще отсъствувате по-дълго, ще трябва да поискате продължение на визата си.
	Той остави на масата някакъв документ и излезе от стаята. Адвокатът ми му хвърли бърз поглед.
	— Ето я! — каза той. — Това е визата ви!
	Завеждащият службата се върна с писалка:
	— Моля, подпишете тук, мистър Чаплин. Естествено ще трябва да си извадите и документите за качване на кораба.
	След като подписах, той любезно ме потупа по рамото:
	— Ето визата ви. Приятна почивка, Чарли, и връщайте се по-скоро у дома!
	Беше събота, а в неделя сутрин тръгвахме с влака за Ню Йорк.
	Исках, в случай че нещо стане с мен, Ууна да има достъп до касетката ми в банката, тъй като там се намираше по-голямата част от състоянието ми. Но Ууна все отлагаше подписването на необходимите документи в банката. А днес беше последният ни ден в Лос Анжелос и банките се затваряха след десет минути:
	— Остават ни само десет минути, трябва да побързаме — казах аз.
	Но такива въпроси Ууна винаги обича да отлага.
	— Защо да не почакаме, докато се върнем от почивката си? — каза тя.
	Но аз настоях и добре, че го направих, защото иначе може би щяхме да прекараме останалата част от живота си във водене на дела, опитвайки се да изнесем състоянието си от Съединените щати.
	Денят, в който тръгнахме за Ню Йорк, беше мъчителен. Докато Ууна даваше последните си инструкции на прислугата, аз стоях отвън на моравата и гледах къщата със смесени чувства. Толкова много неща ми се бяха случили в тази къща, тя беше свързана с толкова щастие и толкова терзания! Сега градината и къщата имаха такъв мирен и приятелски вид, че ми стана мъчно, задето ги напускам.
	След като се сбогувахме с камериерката Хелин и домоуправителя Хенри, влязох в кухнята да си взема сбогом и с готвачката Ана. В такива случаи аз много се смущавам, а Ана, едра, закръглена жена, малко недочуваше. „Довиждане“ — повторих аз и я стиснах за ръката. Ууна излезе последна; по-късно тя ми каза, че намерила готвачката и камериерката в сълзи. На гарата дойде да ни изпрати моят асистент-режисьор Джери Епстайн.
	Пътуването през страната ни поотпусна. Преди да тръгнем за Европа, стояхме една седмица в Ню Йорк. Тъкмо се бях приготвил да се забавлявам, когато адвокатът ни Чарлз Шварц се обади и ми каза, че някакъв бивш служител на „Юнайтед артистс“ завел дело срещу компанията за не зная колко си милиона долара. „Това е само за да ни създадат неприятности, Чарли; все пак погрижете се да не ви връчат призовка, защото това би ви принудило да прекъснете почивката си.“ И така през последните четири дни аз се затворих в стаята си, лишен от удоволствието да видя Ню Йорк заедно с Ууна и децата. Имах обаче намерение да присъствувам на предварителната прожекция на _„Светлините на рампата“_ за представителите на печата независимо от това, дали ще ми връчат призовка, или не.
	Крокър, който беше станал мой рекламен агент, беше организирал обед с редакторите на списанията _„Тайм“_ и _„Лайф“_ — възможност да си създам повече реклама. Редакцията на списанията с голите си бели гипсови стени напълно подхождаше на студената атмосфера по време на този обед, на който аз седях край масата и се мъчех да бъда любезен и забавен пред редицата от сериозни мъже с късо подстригани като на космонавти коси — редакторите на _„Тайм“._ Менюто беше също така ледено като атмосферата и се състоеше от безвкусно пиле с жълтеникав сос и вкус на нишесте. Що се отнася обаче до осигуряването на някаква положителна критика за _„Светлините на рампата“,_ не допринесоха нито присъствието ми, нито усилията да бъда любезен, нито храната; техните списания безмилостно разпънаха филма на кръст.
	Макар че по време на прожекцията за журналистите в театъра несъмнено цареше неприязън, по-късно бях приятно изненадан от критиките в някои от главните вестници.


	XXX

	На _„Куийн Елизабет“_ се качихме в пет часа сутринта, наистина романтичен час, но го направихме само поради отвратителната причина да избегнем евентуални съдебни чиновници, които биха могли да ми връчат призовка. Инструкциите на адвоката ми бяха да се кача дискретно на парахода, да се затворя в каютата си и да не се появявам на борда, преди да слезе лоцманът. И понеже последните десет години ме бяха научили да очаквам най-лошото, аз се подчиних.
	Бях чакал с нетърпение да застана на горната палуба със семейството си и да вкуся този вълнуващ момент, когато параходът се отделя от кея и се впуска в далечни пътища към нов живот. Вместо това бях позорно заключен в каютата си и гледах през прозорчето.
	Някой почука на вратата.
	— Аз съм — обади се Ууна.
	Отворих вратата.
	— Джим Аджий току-що дойде да ни изпрати. Той е на кея. Извиках му, че се криеш от съдебните чиновници и че ще му махнеш от прозорчето. Ето го там, в края на кея — каза тя.
	Джим стоеше малко настрана от група хора под палещото слънце и внимателно разглеждаше парахода. Бързо свалих плъстената си шапка, подадох ръка през прозорчето и започнах да му махам, докато Ууна гледаше през другото прозорче.
	— Не, още не те е видял — каза тя.
	Джим въобще не ме забеляза, а това беше последният път, в който аз го видях, застанал сам, сякаш откъснат от света, с втренчени очи, които ме търсеха. Две години по-късно той почина от сърдечен удар.
	Лоцманът най-сетне напусна парахода и аз отключих вратата и излязох на палубата като свободен човек. Внушителната линия на нюйоркските небостъргачи, високомерни и възвишени, бягаше от мен под слънчевата светлина и с всеки изминал момент красотата й ставаше все по-ефирна… И докато тя се отдалечаваше, аз изпитах странно чувство при вида на този огромен континент, изчезващ в мъглявината.
	Макар че се вълнувах при мисълта, че ще посетя Англия със семейството си, бях приятно отпуснат. Необятният простор на Атлантика прочиства душата. Почувствувах се нов човек. Престанах да бъда легенда във филмовия свят и предмет на злобни нападки и се превърнах в баща на семейство, който отива с жена си и децата си на почивка. Децата си играеха на горната палуба, а ние с Ууна се бяхме изтегнали в шезлонги. И в това настроение разбрах какво представлява пълното щастие — нещо много близко до тъгата.
	Говорехме с любов за приятелите, които оставяхме зад себе си. Говорихме дори и за любезността на хората от имиграционната служба. Колко лесно се разтапя човек и от най-малката проява на внимание; колко трудно е да храниш неприязън.
	С Ууна възнамерявахме да си отпочинем и да се посветим на удоволствията, а с лансирането на _„Светлините на рампата“_ почивката ни нямаше да бъде безцелна. Чувството, че съчетаваш полезното с приятното, беше изключително удоволствие.
	Следния ден на обед бяхме в много весело настроение. Наши гости бяха Артур Рубинщайн със съпругата си и Адолф Грийн. Но по средата на обеда донесоха на Хари Крокър радиограма. Той се готвеше да я сложи в джоба си, но хопът каза: „Чакат отговор по радиото.“ Докато четеше радиограмата, лицето на Хари се помрачи; той се извини и стана от масата.
	По-късно той ме повика в каютата си и ми прочете радиограмата. В нея се казваше, че достъпът в Съединените щати ми се забранява и че преди да мога да се върна там, ще трябва да се явя пред Анкетната комисия за имиграцията и да отговоря на редица обвинения от политически характер, както и на обвинения в морална разпуснатост. Агенция „Юнайтед прес“ ме питаше дали бих искал да направя някакви изявления по този повод.
	Нервите ми се обтегнаха до крайност. За мен имаше малко значение дали ще се върна в тази нещастна страна, или не. Искаше ми се да им кажа, че колкото по-скоро се отърва от тази заредена с омраза атмосфера, толкова по-добре, тъй като ми е дошло до гуша от обидите и лицемерния морал на Америка и че това ми е страшно опротивяло. Но всичко, което притежавах, се намираше в Щатите и се ужасявах при мисълта, че могат да намерят някакъв начин да го конфискуват. Сега от тяхна страна можех да очаквам всякакви безскрупулни действия. Затова се задоволих с една помпозна декларация в смисъл, че ще се върна, за да отговоря на всички техни обвинения, че обратната ми входна виза не е къс хартия, а документ, издаден ми добронамерено от правителството на Съединените щати, и… дрън, дрън, дрън.
	От този момент на парахода за мен повече нямаше почивка. От всички краища на света вестниците ме молеха с радиограми да направя изявления. В Шербур, първата ни спирка преди Саутхамптън, на борда се качиха поне сто репортьори на европейски вестници, които искаха да ме интервюират. Уговорихме се следобед да им отделим един час в бюфета. Макар че те бяха настроени съчувствено, пресконференцията ме отегчи и изтощи.
	Пътуването ни от Саутхамптън до Лондон премина в безпокойство и напрежение, защото за мен не беше толкова важно това, че са забранили завръщането ми в САЩ, колкото да разбера каква ще бъде реакцията на Ууна и децата, когато за пръв път видят английския пейзаж. Години наред бях хвалил пред тях чудната красота на Югозападна Англия, на Девъншър и Корнуъл, а сега минавахме покрай мрачни гроздове от тухлени сгради и редица от еднакви къщи, накацали по хълмовете.
	— Те всички си приличат — каза Ууна.
	— Не бързай толкова — казах аз. — Ние току-що излязохме от Саутхамптън.
	Естествено по-нататък пейзажът стана по-красив.
	Когато пристигнахме на гара Ватерло в Лондон, вярната тълпа пак беше там, все така предана и ентусиазирана, както винаги. При изхода на гарата хората ни махаха с ръце и ръкопляскаха. „Натрий им мутрата, Чарли!“ — извика някой. Това наистина ми стопли сърцето.
	Когато най-сетне останахме сами с Ууна, застанахме на прозореца на нашия апартамент на петия етаж на хотел „Савоя“. Показах й новия мост Ватерло; макар и красив, за мен сега той не означаваше почти нищо освен това, че през него минаваше пътят към моето детство. Ние стояхме мълчаливи, опиянявайки се от най-вълнуващата гледка, която човек би могъл да види в който и да било град на света. Възхищавал съм се от романтичната елегантност на Плас дьо ла Конкорд в Париж, чувствувал съм мистичното послание, излъчвано от хилядите прозорци, блестящи на залеза в Ню Йорк, но за мен изгледът на лондонската Темза от прозорците на нашия хотел надминаваше всичко това със своето величие — в него имаше нещо така дълбоко човечно.
	Погледнах към Ууна, докато тя се възхищаваше от гледката с напрегнато от вълнение лице, което я правеше да изглежда по-млада, отколкото нейните двадесет и осем години. Откакто се оженихме, тя беше преминала заедно с мен през много премеждия; и докато тя гледаше към Лондон, а слънчевата светлина си играеше с черните й коси, за пръв път видях една-две сребристи нишки. Не казах нищо, но в този момент й се почувствувах робски предан, докато тя спокойно ми казваше: „Лондон ми харесва.“
	Бяха изминали двадесет години, откакто бях идвал тук за последен път. От мястото, където бях застанал, се виждаше един от завоите на реката и по нейните брегове се издигаха модерни сгради, които загрозяваха пейзажа. Половината от детството ми беше преминало сред овъглените останки по потъналите в сажди незастроени места край бреговете й.
	Докато с Ууна се разхождахме из Лестър скуеър и Пикадили, сега подправени с фалшивите украшения на американския начин на живот — ресторанти на самообслужване, щандове за кренвирши, млечни барове, видяхме разгърдени младежи и девойки с тесни панталони, които се въртяха безцелно наоколо. Спомням си времето, когато, отивайки в Уест енд, хората се обличаха елегантно и се разхождаха с жълти ръкавици и бастунчета. Но този свят си отиде и го замести друг, в който очите виждат другояче и други неща предизвикват емоции. Мъже плачат, когато слушат джаз, а насилието стана сексуално. Времето следва своя ход.
	Взехме такси до Кенингтън, за да видим къщата на Паунъл теръс №3, но къщата беше празна и предстоеше събарянето й. Спряхме за момент пред Кенингтън роуд № 287, където ние със Сидни бяхме живели при баща ми. Минахме през Белгрейвиа* и в салоните на великолепните едно време частни жилища, с неонови светлини и чиновници, седнали зад бюра; на мястото на други жилища се издигаха продълговати сгради, прилични на стъклени аквариуми или на циментови кибритени кутии, издигащи се към небето — и всичко това в името на прогреса.
	[* Квартал в Лондон с център Белгрейв скуеър, в който по-рано са живеели предимно аристократи. — Бел.пр.]
	Предстоеше ни да разрешим много проблеми и преди всичко да изнесем средствата си от Съединените щати. Наложи се Ууна да се върне в Калифорния със самолет и да вземе всичко, което се намираше в нашата касетка. Тя отсъствува десет дни и когато се върна, разказа ми как са се развили нещата. Служителят в банката внимателно проучил подписа й, погледнал я и отишъл при директора на банката, където дълго се съвещавал. Ууна се безпокояла до момента, в който отворили нашата касетка.
	След като свършила работата си в банката, тя отишла в къщата ни в Бевърли Хилз. Всичко било точно така, както сме го оставили, и цветята, и паркът били много красиви. Тя останала за момент сама в дневната и я обзело силно вълнение. По-късно се видяла с нашия домоуправител швейцарец Хенри, който й казал, че след като сме заминали, хора от ФБР на два пъти идвали да го разпитват що за човек съм бил, дали той знаел в дома ми да е имало някакви вакханалии с голи жени и пр. Когато той им казал, че съм живеел спокойно с жена си и семейството си, те взели да го заплашват, попитали го от каква националност е, от колко време е в Съединените щати и поискали да видят паспорта му.
	Ууна ми каза, че когато научила това, всички нишки, които още я свързвали с дома ни, се скъсали на самото място. Дори сълзите на камериерката ни Хелин, когато Ууна си тръгвала, само ускорили заминаването й.
	Приятели са ме питали с какво съм успял да си навлека целия този антагонизъм на американците. Големият ми грях беше, че аз бях и си оставам човек, който не плува по течението. Макар и да не съм комунист, отказвах да следвам „официалната линия“ и да мразя комунистите. Това, естествено, шокира много хора, включително и Американския легион. Нямам нищо против истински градивната дейност на тази организация; такива мероприятия като закона за правата на бившите военнослужещи и за други привилегии за тях, както и подпомагането на нуждаещите се деца на ветераните от войните са прекрасни и хуманни. Но когато легионерите надхвърлят законните си права и под маската на патриотизъм използват влиянието си, за да посягат върху правата на другите, те извършват покушение срещу самите основи на американския строй. Такива свръхпатриоти могат да станат ядката, която да превърне Америка във фашистка държава.
	На второ място, аз се противопоставях на Комисията за антиамериканска дейност — самото название на комисията поначало е безчестно, тъй като то е достатъчно разтегливо, за да хване за гърлото и заглуши гласа на всеки честен американец, чието мнение не съответствува на мнението на мнозинството.
	На трето място, никога не се опитах да стана гражданин на Съединените щати. Но много американци, които изкарват прехраната си в Англия, никога не са се опитвали да станат британски поданици. Така например един американец, висш служител в „Метро Голдуин Майер“, чиято седмична заплата възлизаше на четирицифрена сума в долари, живя и работѝ в Англия в продължение на повече от тридесет и пет години, без да стане британски поданик — но англичаните пет пари не даваха за това.
	Тези разяснения не представляват извинение. Когато започнах да пиша тази книга, зададох си въпроса, защо я пиша. Причините са много, но извинението не е една от тях. Накратко бих казал, че в атмосфера на могъщи клики и невидими правителства аз предизвиках антагонизма на цяла една нация и за съжаление изгубих любовта на американската публика.


	Премиерата на _„Светлините на рампата“_ трябваше да се състои в кинотеатър „Оудиън“ на Лестър скуеър. Малко ме безпокоеше как щяха да приемат филма, тъй като това не беше характерна Чаплинова комедия. Преди премиерата устроихме прожекция за представителите на печата. Беше изминало достатъчно време, за да мога да гледам на филма обективно, и трябва да кажа, че той ме развълнува. Това не е нарцисизъм*, защото някои епизоди от моите филми ми харесват, а други направо мразя. Аз обаче не се просълзих, както намекна някакъв репортьор, но дори и да съм се просълзил, какво от това? Ако авторът не се вълнува от творбата си, той едва ли би могъл да очаква, че ще развълнува публиката. Откровено казано, на мен самия моите комедии ми харесват дори повече, отколкото на публиката.
	[* От гръцката митология: Нарцис бил така влюбен в собствения си образ, че непрестанна се оглеждал във водите на един извор. В преносен смисъл — човек, влюбен в себе си. — Бел.пр.]
	Премиерата на _„Светлините на рампата“_ беше галапредставление с благотворителна цел, на което присъствува принцеса Маргърит. На следващия ден филмът беше показан на обикновените зрители. Въпреки че критиките бяха въздържани, филмът счупи световните рекорди и макар че беше бойкотиран в Америка, донесе повече печалби, отколкото всеки друг мой филм.
	Преди да отпътуваме от Лондон за Париж, лорд Страболджи ни покани с Ууна на вечеря в Камарата на лордовете. На масата седях до Хърбърт Морисън и се изненадах, че макар и социалист, той подкрепя политиката за атомна отбрана. Казах му, че колкото и да увеличава своите запаси от ядрени оръжия, Англия винаги ще бъде силно уязвима цел; че това е малък остров и ответният удар едва ли ще ни донесе утешение, след като бъдем превърнати в пепел. Убеден съм, че най-разумната стратегия за отбраната на Англия е пълен неутралитет, защото в атомната ера аз се съмнявам дали пълният неутралитет ще бъде нарушен. Но моите възгледи далеч не съвпадаха с тези на Морисън.
	Изненадан съм колко много интелигентни хора говорят в полза на атомните оръжия. На една друга вечеря се запознах с лорд Солсбъри, който беше на същото мнение с Морисън, и когато изразих отвращението си от стратегията на ядрената отбрана, почувствувах, че паднах в очите на лорда.
	Мисля, че е дошъл моментът да резюмирам моето мнение относно сегашното положение в света. В резултат на все по-сложния съвременен живот и на нахлуването на кинетиката в двадесетия век индивидът е обкръжен от гигантски институции, които го застрашават от всички страни от политическа, научна и икономическа гледна точка. Ние ставаме жертва на ограничения на мисълта, на санкции и на разрешителни.
	Тази матрица, в която позволихме да ни излеят, се дължи на липсата на културна проницателност. Ние сляпо се впуснахме сред грозотата и стадната психология и изгубихме усета си към естетиката. Разбирането ни за живота бе притъпено от печалбите, властта и монополите. Ние позволихме на тези сили да ни обградят, напълно пренебрегвайки злокобните последици от това.
	Науката, лишена от разумно ръководство или чувство за отговорност, предостави на политиците и на воините оръжия с такава разрушителна мощ, че те държат в ръцете си съдбините на всяко живо същество на земята.
	Тази прекомерна власт, предоставена в ръцете на хора, чиято морална отговорност и интелектуална компетентност в най-добрия случай не са непогрешими, а в много случаи подлежат и на съмнение, би могла да доведе до една война, която ще унищожи всякакъв живот на нашата планета. И въпреки това ние сляпо вървим в тази посока.
	Д-р Робърт Оупънхаймер веднъж ми каза, че „човекът се движи от необходимостта да знае“. Това е вярно, но в много случаи той го прави, без да има предвид последиците. С това д-р Оупънхаймер се съгласи. Някои учени приличат на религиозни фанатици. Те безспирно дълбаят напред, уверени, че онова, което открият, е винаги за добро и че тяхното научно кредо се основава на морала.
	Човекът е животно, което притежава примитивния инстинкт да се бори да оцелее. Затова неговата изобретателност най-напред е развила интелекта му, а едва впоследствие душата му. Затова и научният прогрес значително е изпреварил развитието на човешката етика.
	Алтруизмът напредва бавно по пътя на прогреса на човечеството. Той се олюлява и се препъва по стъпките на науката. На него му се позволява да се прояви само поради силата на обстоятелствата. Мизерията не намаля в резултат на алтруизма или филантропията на правителствата, а поради действието на силите на диалектическия материализъм.
	Карлайл казваше, че светът ще бъде спасен от хора, които мислят. Но за да може човек да мисли, той трябва да изпадне в трудно положение.
	Така с разбиването на атома човекът беше притиснат до стената и беше принуден да мисли. Пред него стои алтернативата да се самоунищожи или да се държи, както трябва; бързото развитие на науката го принуждава да вземе това решение. И при тези обстоятелства аз вярвам, че в края на краищата неговият алтруизъм ще надделее и добрата му воля към останалата част от човечеството ще възтържествува.
	След отпътуването ни от Америка животът ни беше на съвсем друго равнище. В Париж и Рим бяхме приети като герои победители: в Париж президентът Венсан Ориол ни покани на обед в Елисейския дворец, поканиха ни на обед и в британското посолство. После френското правителство ме повиши в степен офицер на Почетния легион, а същия ден Дружеството на драматурзите и композиторите на музика за театъра ме направи свой почетен член. По този повод получих едно силно затрогващо писмо от председателя на дружеството г-н Роже Фердинан. Ето го в превод:

	„Благодарим ви, господин Чаплин,
	Ако някои се изненадват на шума, вдигнат около вашето присъствие тук, това значи, че те са зле осведомени за причините, поради които ние всички ви приветствуваме, възхищаваме се от вас, обичаме ви; това значи, че те също така не умеят да ценят човешките стойности; това значи, че те не са си направили труд да изброят добрините, с които вие ни отрупвате от четиридесет години насам, да разберат неоценимата стойност на вашите поуки или на несравнимите радости и вълнения, които вие ни създадохте, с две думи, това значи, че те са големи неблагодарници.
	Вие сте една от най-великите личности в света и вие имате право да искате слава, равна на славата на всички онези, които могат да се наредят между най-знаменитите личности в историята.
	На първо място несъмнено стои вашият гений. И тази дума гений, с която така често се злоупотребява, придобива пълния си смисъл, когато тя се използва за човек, който не само е прекрасен актьор, но и автор, и композитор, и режисьор, и нещо повече, топъл и великодушен човек. Защото вие съчетавате всички тия качества с една скромност, която ви издига в очите на хората и която съвсем естествено предизвиква ентусиазма, който вие умеете да създавате и непрестанно да поддържате без предварителни планове или усилия, а като просто оставяте щедрото ви сърце да стигне до сърцето на съвременния човек, вълнуван от мисли, подобни на вашите.
	Но геният не е достатъчен да заслужи уважение, той не е достатъчен и да породи любов. А във вашия случай би трябвало да се говори именно за любов.
	На прожекцията на _“Светлините на рампата"_ ние се смяхме, често до сълзи, но ние и плакахме — с истински сълзи — с вашите сълзи, от които вие ни направихте неоценим подарък.
	Всъщност, виждате ли, истинската слава никога не се узурпира: тя има смисъл, трайност и стойност само когато допринася за едно добро дело. В това се състои именно и вашата победа, победата на една човешка, спонтанна, неподправена щедрост, която не се придържа към правила и не прибягва до хитрости, а блика от собствените ви страдания, радости, надежди и разочарования, от всичко онова, което е близко до човека, който страда пряко сили и иска състрадание, който всеки момент търси претекст да се утеши, да забрави, да се смее с един смях, който няма претенции да лекува, а само амбицията да утешава. Дори и да не го знаехме, бихме могли да си представим цената, която е трябвало да заплатите за чудния ви дар да ни забавлявате и след това да ни вълнувате Може да се гадае, нещо повече, може да се види през какви страдания самият вие сте минали и в резултат на какви мъки и терзания са се родили всички онези подробности, които ни вълнуват така силно и които вие сте извлекли от собствения си живот.
	Защото вие имате добра памет.
	Защото вие оставате верен на спомените от детството си.
	Защото нищо не сте забравили за вашите болки и скъпи загуби, защото искате злото, което ви е било причинено, да бъде спестено на другите, защото искате на всички да дадете основание за надежда. Вие не сте изменили на тежкото си детство и славата не е имала силата да ви откъсне от миналото. Такива неща, уви, се случват.
	И тази вярност към спомените от ранното ви детство може би е най-голямата ви заслуга, най-голямото ви богатство и основната причина, поради която масите ви обожават. Те откликват на всяка ваша мисъл и жест. Вие сякаш винаги сте в пряк допир със сърцата на другите. И наистина няма нищо по-хармонично от това съчетание между автор, актьор и режисьор, чиито обединени таланти се поставят в услуга единствено на онова, което е добро и човечно.
	Ето защо вашето творчество винаги е било щедро. То не се оплита в теории — нито дори в техниката; то е една постоянна изповед, откровение, молитва. И всички са ваши съучастници, защото мислят и чувствуват като вас.
	Единствено с таланта си вие можахте да укротите и критиците, защото успяхте да ги плените. Задачата е трудна. Те никога няма да признаят, че вие сте еднакво чувствителен към обаянието на старата мелодрама и към сатанинския жар на Фейдо*. И все пак вие сте именно това, като същевременно притежавате някаква нежност, която ни напомня за Мюсе. Но въпреки това вие не подражавате на никого и не приличате на никого. В това също се крие тайната на вашата заслужена слава.
	[* Жорж Фейдо (1862–1921) — френски автор на водевили и актьор. — Бел.пр.]
	Днес нашето Дружество на драматурзите и композиторите на музика за театъра има честта и щастието да ви приеме в своите редове. По този начин ние ви отнемаме няколко момента и увеличаваме ангажиментите, които вие така смело понасяте. Ние много държим да ви приемем в нашата среда, г-н Чаплин, и да ви изразим нашето приятелство и възхищение и освен това да ви кажем, че вие наистина сте един от нас.
	Защото във вашите филми сценарият е написан от г-н Чаплин.
	Защото г-н Чаплин е и композиторът, и режисьорът.
	Защото той освен това е и актьорът — допълнителен и също така великолепен принос.
	С вас са френските автори, автори на пиеси и на филми, композитори, режисьори, всички онези, които подобно на вас по свой собствен начин, с еднакво желание и гордост и също така с цената на огромните усилия, които ви са познати, имат амбицията да вълнуват и забавляват масите, да разработват за тях благородни теми за щастието и нещастието в живота, за страха да загубиш любовта на хората, за състраданието към незаслужената съдба и за желанието тя да бъде променена в дух на мир, надежда и братство.
	Благодарим ви, господин Чаплин.
	Роже Фердинан"*
	[* Преводът е направен от френски оригинал. — Бел.пр.]

	На премиерата на _„Светлините на рампата“_ присъствува най-изискана публика, включително френски министри и чужди посланици. Американският посланик обаче не дойде.
	В „Комеди Франсез“ бяхме почетни гости на специално представление на _„Дон Жуан“_ от Молиер, в което участвуваха най-добрите френски актьори. Тази вечер фонтаните на Пале Роял бяха осветени, а ние с Ууна бяхме посрещнати от студенти в „Комеди Франсез“, облечени в ливреи от XVIII век и държащи в ръце запалени свещници, които ни ескортираха до балкона, изпълнен с най-красивите жени в Европа.
	В Рим бяхме посрещнати по същия начин: бяха ми оказани почести, връчиха ми ордени и президентът и министрите ме приеха. На премиерата на _„Светлините на рампата“_ стана забавна случка. Министърът на изкуствата предложи да мина през входа за артистите, за да избягна тълпата. Предложението на министъра ми се стори доста странно и аз му казах, че щом хората са били достатъчно търпеливи да чакат пред театъра, за да ме видят, елементарната учтивост ми налага да мина през главния вход и да им се покажа. Стори ми се, че лицето на министъра имаше странен израз, когато той плахо ми повтори, че ако вляза през задния вход, ще си спестя много неприятности. Но тъй като аз не отстъпих, той повече не настоя.
	Вечерта се състоя обичайната бляскава премиера. Когато ние пристигнахме с лимузина, тълпите бяха обградени с кордони от другата страна на улицата — твърде далеч, помислих си аз. Влагайки цялата привлекателност и обаяние, на които бях способен, слязох от колата, заобиколих я, отидох до средата на улицата и под ослепителния блясък на прожекторите с широка усмивка вдигнах ръце à la de Gaulle*. Незабавно покрай мен прелетя залп от зелки и домати. Не бях съвсем сигурен какво става, докато не чух моят италиански приятел, преводачът, да охка зад гърба ми: „И да си помислиш, че това може да стане в моята страна.“ Все пак нищо не ме улучи и ние бързо влязохме в кинотеатъра. Едва тогава разбрах колко забавно е цялото положение и не успях да сдържа смеха си. Дори и италианският ми приятел беше принуден да се разсмее заедно с мен.
	[* Като Дьо Гол — под формата на буквата „V“. — Бел. пр.]
	По-късно разбрахме, че виновниците били млади неофашисти. Трябва да си призная, че в тяхната акция нямаше никаква ожесточеност — това беше по-скоро една демонстрация. Четирима от тях бяха незабавно арестувани и полицията ме попита дали възнамерявам да предявя някакво обвинение срещу тях. „Разбира се, че не — отвърнах аз, — те са само момчета“ (те бяха младежи от четиринадесет до шестнадесетгодишна възраст) — и по този начин въпросът беше ликвидиран.
	Преди да тръгна от Париж за Рим, поетът и редакторът на _„Летр Франсез“_ Луи Арагон ми се обади по телефона и ми каза, че Жан-Пол Сартр и Пикасо искали да се запознаят с мен; поканих ги на вечеря. Те предложиха някаква по-спокойна обстановка и затова вечеряхме в моя апартамент в хотела. Когато рекламният ми агент Хари Крокър научи за това, той едва не получи припадък.
	— Но това ще сведе до нула всички усилия, които направих, откакто напуснахме Щатите!
	— Слушайте, Хари, това е Европа, а не Щатите, а тези господа са три измежду най-известните личности в света — отвърнах аз.
	Бях много внимателен да не доверя нито на Хари, нито на когото и да било другиго, че нямах намерение да се завърна в Съединените щати, тъй като там все още имах собственост, с която не се бях разпоредил. Хари замалко щеше да ме накара да повярвам, че една среща с Арагон, Пикасо и Сартр представлява заговор за свалянето на западната демокрация. Все пак неговата загриженост не му попречи да остане, за да получи техните автографи. Хари не беше поканен на вечерята. Казах му, че малко по-късно очакваме да дойде Сталин и че не искаме никакъв рекламен шум.
	Не бях много сигурен как ще мине тази вечер. Единствено Арагон знаеше английски, а да говориш чрез преводач е все едно да стреляш по далечна цел и да чакаш да ти съобщят дали си я улучил.
	Арагон е красив мъж с добре очертани линии на лицето си. Пикасо има насмешлив и подигравателен вид и би могъл да мине по-скоро за акробат или клоун, отколкото за художник. Сартр има кръгло лице и макар че чертите му не се поддават на анализ, в тях има някаква изтънчена красота и чувствителност. Сартр не казваше почти нищо от онова, което мислеше. Същата вечер след вечерята Пикасо ни заведе в студиото си на левия бряг на Сена, което продължава да използва. Когато се изкачвахме по стълбите, на вратата на апартамента под неговия видяхме надпис: „Това не е студиото на Пикасо — един етаж по-горе, моля!“
	Влязохме в жалка, прилична на хамбар мансарда, в която дори Чатъртън* не би искал да умре. От един пирон, забит в греда на тавана, висеше гола електрическа крушка, на светлината на която видяхме паянтово старо желязно легло и счупена печка. До стената бяха натрупани прашни стари платна. Пикасо вдигна едно от тях — оказа се един прекрасен Сезан. Вдигна друго, после трето. Трябва да сме разгледали петдесетина шедьовъра. Изкушаваше ме мисълта да му предложа една кръгла сума за всички… само и само да се отърве от „боклука“. Това Горкиево „дъно“ беше златна мина.
	[* Томас Чатъртън (1752–1770) — английски поет, който, изпаднал в мизерия, се самоубива. — Бел.пр.]


	XXXI

	След премиерите в Париж и Рим се върнахме в Лондон, където прекарахме няколко седмици. Предстоеше ми да намеря дом за семейството си. Един приятел ме посъветва да отидем в Швейцария. Аз, разбира се, бих предпочел да се установя в Лондон, но се съмнявах дали климатът ще бъде подходящ за децата; а освен това тогава, искрено казано, бяхме загрижени от валутните ограничения.
	И така с известна меланхолия ние събрахме багажа си и с четирите деца пристигнахме в Швейцария. Временно се настанихме в Лозана, в хотел „Бо Риваж“ на брега на езерото. Есента беше доста тъжна, но планините бяха красиви.
	В продължение на четири месеца търсихме подходящо жилище. Ууна, която чакаше петото си дете, категорично заяви, че след болницата не желае да се връща в хотел. Това ме накара да побързам с намирането на жилище: най-сетне се установихме в Маноар дьо Бан в селцето Корсие, малко над Веве. За наша изненада открихме, че имението се простира върху тридесет и седем акра*, с овощна градина, където се раждат едри черни череши, вкусни зелени сливи, ябълки и круши, както и градина с ягоди, прекрасни аспержи и царевица; по време на сезона независимо къде се намираме ние отиваме там на специално поклонение. Пред терасата се разстила петакрова ливада с великолепни високи дървета, зад които в далечината се очертават планините и езерото.
	[* Около 150 декара. — Бел.пр.]
	Наех много опитен персонал: мис Рашел Форд, която уреди домакинството ни и впоследствие започна да се занимава с деловите ми въпроси, и мадам Бюрние, моята секретарка от швейцарско-английски произход, която много пъти е преписвала настоящата книга на машината си.
	Бяхме малко смутени от претенциозния вид на жилището и се питахме дали то ще отговаря на нашия бюджет, но когато собственикът ни каза колко струва поддържането му, видяхме, че то влиза в рамките на бюджета ни. И така ние се установихме в селцето Корсие, чието население възлиза на 1350 души.
	Необходима ни беше поне една година, за да се ориентираме. Известно време децата ходеха на училище в Корсие. За тях беше много трудно изведнъж да започнат да учат всичко на френски и ние се опасявахме относно психологическото въздействие, което това може да окаже върху тях. Но не след дълго те проговориха френски отлично и беше доста трогателно да ги наблюдаваш как добре се приспособяват към швейцарския начин на живот. Дори бавачките на децата Кей Кей и Пини взеха да се преборват с френския.
	Сега вече започнахме да се отърсваме от всички останали връзки със Съединените щати. Това ни отне доста време. Отидох при американския консул и му връчих моята обратна входна виза, като му казах, че се отказвам от жителството си в Съединените щати.
	— Няма ли да се върнете, Чарли?
	— Не — почти с извинение отвърнах аз. — Твърде стар съм вече, за да мога да понасям цялата тая глупост.
	Той не направи никаква забележка, само каза:
	— Е, ако искате, винаги можете да се върнете с обикновена виза.
	Усмихнах се и поклатих глава.
	— Реших да се установя в Швейцария.
	Стиснахме си ръце и това беше всичко.
	Ууна реши от своя страна да се откаже от американското си поданство. По време на едно посещение в Лондон тя уведоми за решението си американското посолство. Оттам обаче й казаха, че за да се уредят формалностите, ще бъде необходим почти три четвърти час.
	— Що за глупост! — казах аз на Ууна. — Смешно е за това да трябва толкова време. Ще дойда с теб.
	Когато пристигнахме в посолството, у мен като балон, готов да се пукне, се бяха струпали всички обиди и клевети от миналото. С висок глас попитах къде е канцеларията на имиграционната служба. Ууна се почувствува неловко. Една от вратите на канцеларията се отвори и се появи един човек, който каза:
	— Здравейте, Чарли, защо не влезете в канцеларията заедно със съпругата си?
	Той трябва да е прочел мислите ми, защото първото нещо, което каза, беше:
	— Един американец, който се отказва от поданството си, трябва да знае какво прави и да бъде напълно нормален. Затова сме въвели тази процедура с въпроси — за защита на гражданина.
	В това естествено нямаше нищо неразумно.
	Той беше към шестдесетгодишен човек.
	— Гледал съм ви в Денвър през 1911 г. в стария театър „Емпрес“ — каза той, гледайки ме с укор.
	Аз, разбира се, се размекнах и заговорихме за доброто старо време.
	Когато изпитанието свърши и последният документ беше подписан, весело се сбогувахме. Беше ми малко мъчно, че почти не се развълнувах.


	Скоро след завръщането ни в Швейцария получих писмо от Неру, към което беше приложено препоръчително писмо от леди Маунтбатън. Тя изразяваше своята увереност, че между мен и Неру има много допирни точки. Той щял да мине през Корсие и ние евентуално бихме могли да се срещнем. Тъй като провеждаше ежегодното съвещание с посланиците си в Люцерн, той ми пишеше, че би му доставило голямо удоволствие, ако мога да отида и да прекарам там нощта; на следния ден щял да ме върне в Маноар дьо Бан. Аз отидох в Люцерн.
	Бях изненадан да видя един нисък като мен човек. Присъствуваше и дъщеря му, госпожа Ганди, очарователна, тиха жена. Неру ми направи впечатление на човек с променливо настроение, строг и чувствителен, с изключително остър и гъвкав ум. Отначало той беше резервиран, но само докато тръгнахме с кола от Люцерн за Маноар дьо Бан, където го бях поканил на обед; дъщеря му пътуваше след нас в друга кола, тъй като тя продължаваше за Женева. По пътя водихме интересен разговор. Той направи висока оценка на лорд Маунтбатън, който като вицекрал на Индия допринесъл много за ликвидиране на британските интереси в страната.
	Попитах го в каква идеологическа насока ще се развива Индия. „В онази насока, която ще доведе до подобряване на живота на индийския народ“ — отвърна той и прибави, че те вече започнали изпълнението на петгодишен план. Той говори блестящо по време на целия път, докато шофьорът му навярно караше със седемдесет или повече мили в час, препускаше по стръмните тесни пътища и внезапно стигаше до остри завои. Неру се впусна да ми обяснява политиката на Индия, но трябва да си призная, че не чух половината от онова, което ми казваше — до такава степен „участвувах“ от задната седалка в шофирането на колата. Спирачките скърцаха, колата ни изхвърляше напред, но Неру невъзмутимо продължаваше да говори. Слава богу, получихме известен отдих, когато колата най-сетне спря за момент на един кръстопът, където дъщеря му трябваше да се сбогува с нас. Тогава той се превърна в любещ и загрижен баща, прегърна дъщеря си и нежно й каза: „Пази се“ — думи, които по-скоро дъщерята би трябвало да отправи към баща си.


	Във Веве се сдобихме с нови приятели, между които г-н Емил Рсие и г-н Мишел Росие и семействата им — всички любители на музиката. Чрез Емил се запознах с пианистката Клара Хаскил. Тя живееше във Веве и винаги когато се намираше в градчето, Клара и двете семейства Росие идваха на вечеря, след което Клара ни свиреше. Макар че беше надхвърлила шестдесетте години, тя се намираше в апогея на кариерата си и имаше извънредно голям успех както в Европа, така и в Америка. Но в 1960 г. тя се подхлъзна от стъпалото на един влак в Белгия и беше отведена в болница, където почина.
	Аз често слушам нейните плочи — последните, които записа преди смъртта си. Преди да започна да преработвам настоящия ръкопис за шести път, поставих на грамофона Третия концерт за пиано от Бетховен под диригентството на Маркевич с Клара на рояла: според мен това е шедьовър, пределно близо до истината в изкуството — извор на вдъхновение за завършване на тази книга.
	Ако не бяхме така заети с децата си, бихме могли да имаме доста активен светски живот в Швейцария, тъй като живеем близо до испанската кралица и до граф и графиня Шьовро д’Антрег, които се държат много мило с нас. Освен това много близо живеят много филмови звезди и писатели; често се срещаме с Джордж и Бенита Сендърс, а Ноуъл Кауърд също ни е съсед. През пролетта ни посещават много наши американски и английски приятели. Често се отбива Труман Капоти, който понякога работи в Швейцария. През великденските празници отвеждаме децата в Южна Ирландия. Това е събитие, което цялото семейство всяка година очаква с нетърпение.
	Лятно време вечеряме на терасата по шорти и стоим до десет часа, наблюдавайки залеза. Често внезапно ни хрумва да отидем в Лондон и Париж, понякога във Венеция или Рим — всички тия градове са само на два часа път.
	В Париж много често ни кани нашият много близък приятел Пол-Луи Вейе; през август той кани цялото семейство да прекара един месец в красивото му имение „Кралица Жана“ на брега на Средиземно море, където децата плуват и карат водни ски до насита.
	Приятели са ме питали дали Съединените щати и Ню Йорк ми липсват. Откровено казано — не. Америка и Ню Йорк са се изменили. Гигантският мащаб на промишлените предприятия, на печата, телевизията и търговската реклама напълно ме откъсна от американския начин на живот. Предпочитам другата страна на медала, едно по-просто, лично разбиране на живота, а не суетните авенюта и издигащите се до небето сгради, които непрестанно ти напомнят за едрия бизнес и за неговите претенциозни постижения.
	Необходимо ми беше повече от година, за да ликвидирам всичките си капиталовложения в Съединените щати. Опитаха се да обложат с данък печалбите, които бях получил в Европа от _„Светлините на рампата“_ до 1955 г., под предлог, че все още съм бил американски жител, макар че още в 1952 г. забраниха достъпа ми в тази страна. Нямах възможност да защищавам делото, тъй като моят адвокат американец ми каза, че шансовете да се върна в Съединените щати са малки.
	След като разтурих всичките си американски компании и ликвидирах всичките си капиталовложения в Съединените щати, можех да си позволя да им кажа да вървят по дяволите. Но тъй като не исках да ставам длъжник на друга държава за нейната протекция, сключихме споразумение за сума далеч под първоначалната в иска и далеч повече от това, което би следвало да платя.
	Прекъсването на последните ми връзки със Съединените щати беше мъчително. Когато Хелин, нашата камериерка в дома ни в Бевърли Хилз научи, че няма да се връщаме, тя ни писа следното писмо:

	„Драги мистър и мисис Чаплин,
	Писала съм ви много писма, но никога не съм ги пускала в пощата. Сякаш всичко върви зле, откакто си тръгнахте — на самата мен за никого никога не ми е било по-мъчно освен за собственото ми семейство. Но всичко е така излишно, така безполезно, така несправедливо, че аз просто не мога да го преживея. И после получихме тъжната новина, която се страхувахме, че ще дойде… да опаковаме почти всичко… това просто не е възможно… просто не е вярно… почти всичко, което опаковахме, окъпахме със сълзите си и мен все още ме боли глава от мъка… не зная вие как го понасяте. _Моля ви,_ МОЛЯ ВИ, мисис Ч., _не позволявайте_ на мистър Ч. да продаде къщата, ако това е възможно. Всяка стая все още е запазила своя собствен облик, макар че тук са останали почти само килими и пердета… аз така много обичам тази къща, че не бих искала никой друг да живее в нея. Само да имах пари да я купя, но, разбира се, глупаво е дори да мисля за това. Ако желаете, намалете всички излишни разноски колкото е възможно повече. Но _моля ви,_ МОЛЯ ВИ, запазете къщата. Зная, че не трябва да ви казвам това, но то е по-силно от мен… и никога няма да престана да се надявам, че един ден вие всички ще се върнете. Мисис Ч., засега стига толкова… имам да ви препращам три писма, но трябва да намеря по-големи пликове. Поздрави на всички и извинете, че ви пиша с молив, защото писалката ми се развали.
	Искрено ваша,
	Хелин“

	Получихме писмо от домоуправителя ни Хенри, в което се казваше:

	„Драги мистър и мисис Чаплин,
	Не съм ви писал дълго време, тъй като ми е много трудно правилно да се изразявам на моя швейцарско-английски. Преди една седмица ми се случи нещо много приятно: имах възможност да видя филма _“Светлините на рампата"._ Това беше частна прожекция. Покани ме мистър Рънзър. Присъствуваха около двадесет души. Единствените, които познавах, бяха мистър и мисис Сидни Чаплин, мис Рънзър и Роли. Седнах отзад, за да бъда сам с мислите си. Наистина си заслужаваше. Аз може би се смеех най-силно, но и очите ми бяха най-много просълзени. Най-хубавият филм, който някога съм гледал. В Лос Анжелос не са го прожектирали. По радиото свирят много плочи с музика от _„Светлините на рампата“._ Красива музика. Изтръпвам, като ги слушам. Никога не се споменава композиторът мистър Ч. Радвам се, че на децата Швейцария им се харесва. Разбира се, на възрастните хора е необходимо повече време да се приспособят в която и да било чужда страна. Убеден съм, че Швейцария е една от най-добрите. Най-добрите училища в света. Също така и най-старата република в света, основана през 1191 г. Там 4 юли* е на 1 август. Празникът на независимостта. Не е почивен ден, но ще видите огньове по върховете на всички планини. Общо взето, една от малкото консервативни и благоденствуващи страни. Напуснах я през 1918 г., за да отида в Южна Америка. Оттогава съм се връщал два пъти. Служил съм на два пъти и в швейцарската армия. Роден съм в Сен Гален, в източната част на Швейцария. Имам по-млад брат в Берн и още един в Сен Гален.
	[* Американският национален празник. — Бел.пр.]
	Най-добри пожелания на всички ви.
	С уважение,
	Хенри"

	Всички, които работеха за мен в Калифорния, бяха все още на заплата, но аз не можех да си позволя да им плащам сега, когато се бях установил в Швейцария. Затова уредих да им се изплати възнаграждението при уволнение, както и допълнителни възнаграждения на обща сума осемдесет хиляди долара. Освен че получи допълнителното си възнаграждение, Една Първиънс получаваше от мен заплата до деня на смъртта си.
	Когато подбирах артисти за _„Мосьо Верду“,_ предвиждах Една за важната роля на мадам Гроне. Не бях я виждал в продължение на двадесет години: тя никога не идваше в студиото, защото чекът със седмичната й заплата й се изпращаше от канцеларията. Тя по-късно ми призна, че когато й се обадили от студиото, по-скоро се смутила, отколкото развълнувала.
	Когато Една пристигна, операторът Роли дойде в съблекалнята ми. Той също не я беше виждал вече двадесет години.
	— Тя е тук — каза той с блестящи очи. — Разбира се, не е същата… но изглежда великолепно!
	Каза ми, че чакала на пелузата пред съблекалнята си.
	След толкова дълго време не исках да има някаква вълнуваща сцена на повторно събиране и затова се държах съвсем естествено, като че ли бяха изминали само няколко седмици, откакто не се бяхме виждали.
	— Браво! Браво! — весело казах аз. — Най-сетне успяхме да те открием.
	На слънчевата светлина забелязах, че устните й потръпват, докато тя се усмихваше. После започнах да й обяснявам защо сме я повикали и ентусиазирано й разказах за филма.
	— Изглежда прекрасен — каза тя. (Една винаги се палеше лесно.)
	Тя прочете ролята си нелошо; но през цялото време присъствието й ми вдъхваше една потискаща носталгия — защото тя беше свързана с първите ми успехи, с дните, когато всичко беше само бъдеще!
	Една се зае от душа и сърце с ролята си, но всичко беше напразно, ролята изискваше европейска предвзетост, която Една никога не е притежавала, и след като работих с нея три-четири дни, бях принуден да призная, че тя не е подходяща за ролята. Самата Една изпита по-скоро облекчение, отколкото разочарование. Не бях я виждал, нито пък тя ми беше писала до деня, в който в Швейцария получих следното писмо, с което ми благодареше за допълнителното възнаграждение.

	„Скъпи Чарли,
	За пръв път мога да ти пиша, за да ти благодаря за твоето приятелство през всичките тия години и за всичко, което направи за мен.
	Когато сме млади, изглежда, нямаме толкова неприятности, а зная, че ти си получил своя дял от тях. Надявам се, че с очарователната ти съпруга и семейство чашата на щастието ти е пълна…
	(Тук тя описа болестта си и страхотните разноски за лекари и сестри, но, както винаги, завърши с шега):
	Току-що ми разказаха един виц. Затворили един човек в ракета и го изстреляли, за да видят каква височина ще достигне — казали му да следи височината. И той започнал да брои: 25 000 мили… 30 000… 100 000… 500 000… Стигнал дотук, той казал на себе си: «Господи!», и един много тих и мек глас му отвърнал: «Да?…»
	Чарли, моля те, много те моля, пиши ми скоро нещо за себе си. И моля те, върни се; твоето място е тук. Най-верният ти и най-искрен обожател, целувки,
	Една“

	През цялото това време не бях писал нито едно писмо на Една; винаги бях влизал във връзка с нея чрез студиото. В следното писмо тя ми благодари за съобщението, че ще продължи да получава от мен заплата:

	13 ноември, 1956 г.

	„Скъпи Чарли,
	Ето че сърцето ми отново е изпълнено с благодарности.
	Аз пак съм в болница (клиниката «Ливански кедри») и правят облъчвания с кобалт на врата ми. След облъчването адът не ми се вижда вече страшен! Всичко става за секунди. Все пак това е най-доброто лечение за моята болест. Надявам се в края на седмицата да се прибера у дома — тогава ще мога да отивам на амбулаторно лечение (колко хубаво!). Радвам се, че вътрешностите ми са добре и че това е чисто и просто локално заболяване, така поне казват. А това ми напомня за оня, който застава на ъгъла на Седмо авеню и Бродуей и започва да къса лист хартия на малки парченца и да ги хвърля около себе си. Идва полицай и го пита какво по дяволите му е хрумнало. Той отговаря: «Това е, за да държа слоновете настрана.» «Но в този район няма никакви слонове» — казва полицаят. «Значи това дава резултати, а?» — отвръща човекът. Това е поредният ми идиотски виц, затова прости ми.
	Надявам се, че ти и семейството ти сте добре и се радвате на всичко, за което си се трудил.
	Както винаги, с любов,
	Една“

	Скоро след като получих това писмо, тя почина. Светът наоколо се подмладява. И младежта поема щафетата. А ние, които сме живели малко по-дълго, се чувствуваме все по-отчуждени в нашия жизнен път.
	И така аз ще сложа край на своята одисея. Зная, че времето и обстоятелствата са били благоприятни за мен. Станах любимец на хората по целия свят, обичали са ме и са ме мразили. Да, светът ми даде най-доброто, което имаше, и малко от най-лошото. Каквито и да са били превратностите на съдбата в моя живот, мисля, че щастието и нещастието връхлитат случайно като облаци през лятото. След като зная това, неприятностите никога не ме смущават много, а хубавите неща ми носят приятна изненада. Аз нямам определен план за живот, нямам жизнена философия — независимо дали сме мъдри или глупци, всички трябва да се борим с живота. Аз съм непоследователен: понякога малки неща ме дразнят, а катастрофите ме оставят равнодушен.
	И все пак сега животът ми е по-вълнуващ от всякога. Здрав съм, все още мога да творя и имам планове да снимам още филми — в които аз може би няма да участвувам, — но да пиша сценарии и да ги режисирам с участието на членове на моето семейство, някои от които имат сериозен артистичен талант. Продължавам да бъда много амбициозен: никога не бих могъл да се примиря с бездействието. Има много неща, които бих искал да направя: освен някои недовършени филмови сценарии бих искал да напиша една пиеса и една опера — ако времето ми позволи.
	Шопенхауер казва, че щастието е негативно състояние, но аз не съм съгласен с него. През последните двадесет години аз разбрах какво е щастие. Имах щастието да се оженя за прекрасна жена. Бих искал да пиша повече по този въпрос, но става дума за любов, а голямата любов е най-красивото от всички разочарования за един творец, защото той не намира думи да я изрази. В живота ми с Ууна непрестанно и наново откривам дълбочината и красотата на нейния характер. Дори когато тя върви пред мен по тесните улички на Веве и наблюдавам непрестореното й достойнство, изящната й стройна малка фигура, прибраната й тъмна коса, по която личат няколко сребърни нишки, в мен внезапно прелива вълна от любов и възхищение от всичко, което тя представлява, и в гърлото ми засяда буца.
	Сред цялото това щастие аз понякога сядам на терасата при залез-слънце, гледам през широката зелена морава към езерото в далечината, а зад него — към спокойните планини и в това настроение не мисля за нищо и поглъщам прекрасната им ведрина.


	Снимки

	{img:01_uchilishteto.jpg|#1. В училището в Кенингтън на седем и половина годишна възраст}

	{img:02_maika_mi.jpg|#2. Майка ми}

	{img:03_bashta_mi.jpg|#3. Баща ми}

	{img:04_brat_mi.jpg|#4. Брат ма на седемнадесетгодишна възраст}

	{img:05_keningtan_roud.jpg|#5. Първият етаж на Кенингтън роуд, № 287, където Сидни и аз живяхме с Луиз и баща ми}

	{img:06_paunal_teras.jpg|#6. Мансардата на Паунъл Теръс № 3 близо до Кенингтън роуд}

	{img:07_kashtata_s_klanicata.jpg|#7. Къщата с кланицата и консервната фабрика, където живяхме, след като мама излезе от приюта за душевно болни}

	{img:08_lambet.jpg|#8. Приютът за бедни в Ламбет}

	{img:09_mari_doro.jpg|#9. Мари Доро в „Шерлок Холмс“}

	{img:10_karno_teg.jpg|#10. Мистър и мисис Фред Карно (вляво) на яхтата им край о. Тег}

	{img:11_5_trupi_karno.jpg|#11. Пред канцеларията на Карно в Кембъруел пет трупи тръгват на обиколка из мюзикхоловете в Лондон и околностите}

	{img:12_za_amerika.jpg|#12. С Алф Рийвз, жена му и Мюриъл Палмър на път за Америка по договор с трупата на Карно}

	{img:13_hokey_team.jpg|#13. Тимът за хокей на трупата на Карно. (Аз съм седнал, вторият отляво. Зад мен стои прав Стенли Лаурел.)}

	{img:14_feigin.jpg|#14. Пародията ми на Бийрбом Трий в ролята на Фейгин}

	{img:15_hirurg_bodi.jpg|#15. В ролята на „театралния“ хирург д-р Уолфърд Боди}

	{img:16_predi_uspeha.jpg|#16. Преди моя успех}

	{img:17_sled_uspeha.jpg|#17. … и след него}

	{img:18_gentleman.jpg|#18. „Джентълмен, поет, мечтател — винаги с надежда за любов“}

	{img:19_roskou_arbkl.jpg|#19. Роскоу Арбъкл}

	{img:20_meibl_normand.jpg|#20. Мейбъл Нормънд}

	{img:21_ford_sterling.jpg|#21. Форд Стърлинг}

	{img:22_mak_senet.jpg|#22. Мак Сенет}

	{img:23_grifit.jpg|#23. Д. У. Грифит (вляво), когото смятах за гений, и Сид Грауман (вдясно), отличен организатор на спектакли}

	{img:24_keystone.jpg|#24. Американски балет — полицаите на „Кийстоун“}

	{img:25_v_studioto_na_senet.jpg|#25. По време на едно тържество в студиото на Мак Сенет. Отляво надясно: Томас Инс, аз, Мак Сенет, Д. У. Грифит}

	{img:26_konstans_koliar.jpg|#26. Констънс Колиър}

	{img:27_sir_tree.jpg|#27. Сър Хърбърт Бийрбом Трий}

	{img:28_bronko_bili.jpg|#28. Дж. М. Ендърсън, известен под името Бронко Били, от компанията „Есеней“, който ми даде първото възнаграждение от 600 долара}

	{img:29_150000.jpg|#29. Една година по-късно председателят на компанията „Мючуъл филмз“ Фройлър ми връчва възнаграждение от 150 000 долара}

	{img:30_stifioto_keystone.jpg|#30. След като напуснах, студиото на „Кийстоун“ се замогна}

	{img:31_studioto_mi_v_holivud.jpg|#31. Студиото, което построих в Холивуд}

	{img:32_airis_trii.jpg|#32. Айрис Трий}

	{img:33_za_vashington.jpg|#33. Тръгваме за Вашингтон с Мери и Дъглас}

	{img:34_na_iug.jpg|#34. В Южните щати}

	{img:35_sidni_kaizer.jpg|#35. Със Сидни в ролята на кайзера}

	{img:36_mod_fiili.jpg|#36. Мод Фийли}

	{img:37_edna_parvians.jpg|#37. Една Първиънс, която остана с компанията Чаплин до края на живота си}

	{img:38_po_vremeto_s_mildred_haris.jpg|#38. По време на женитбата ми с Милдрид Харис}

	{img:39_s_mentorite_mi.jpg|#39. С моите ментори Ъптън Синклер (вляво) и Роб Уогнър}

	{img:40_moiat_portret.jpg|#40. Моят портрет, направен от фотографа художник Едуърд Стейкън}

	{img:41_stroia_dekori.jpg|#41. Строя декори без ясна предварителна идея}

	{img:42_epizod_ot_deteto.jpg|#42. Епизод от „Детето“}

	{img:43_panair_na_suetata.jpg|#43. „Панаир на суетата“ в Ню Йорк. Франк Крауниншийлд (от края вляво), посланикът Жерар, Едуард Ноблок и Конде Наст (от края вдясно) — всички прави. Между Жорж Карпантие и мен е седнала Алис Делижа}

	{img:44_45_epizodi_ot_deteto.jpg|#44, 45. Епизоди от „Детето“}

	{img:46_slancheva_strana.jpg|#46. Епизод от „Слънчева страна“}

	{img:47_v_parizh.jpg|#47. Посрещането ми в Париж}

	{img:48_v_london.jpg|#48. … и в Лондон}

	{img:49_s_erik_kembel.jpg|#49. С Ерик Кембъл в „Безделническата класа“}

	{img:50_mladost.jpg|#50. В дните на неопитната ми младост}

	{img:51_s_iasha.jpg|#51. С Яша Хайфец}

	{img:52_s_filip_sasuun.jpg|#52. Първата ми среща в Париж със сър Филип Сасуун (в средата), с когото ни запозна Жорж Карпантие}

	{img:53_lord_mauntbatan.jpg|#53. Съобщавам на лорд Маунтбатън тъжната новина, че от него няма да стане актьор}

	{img:54_s_ledi_astor.jpg|#54. С Еми Джонсън (вляво), леди Астър и Бърнърд Шоу}

	{img:55_domashen_film.jpg|#55. „Домашен филм“. Героинята е лейди Маунтбатън, злодеят с пистолета съм аз}

	{img:56_s_gandi.jpg|#56. Срещата ни с Ганди в Лондон}

	{img:57_churchil_nazdravica.jpg|#57. Уинстън Чърчил вдига наздравица на приема, устроен от мен след премиерата на „Светлините на големия град“ в Лондон}

	{img:58_harst.jpg|#58. Рендолф и Милисънт Хърст}

	{img:59_s_godovski.jpg|#59. Пианистът Годовски и семейството му. По-големият му син, вдясно от мен, стана един от изобретателите на цветната фотография}

	{img:60_harst_i_deivis.jpg|#60. С Рендолф Хърст и Мериън Дейвис}

	{img:61_domat_na_harst.jpg|#61. Сен Симиън, домът на Уилям Рендолф Хърст}

	{img:62_impresarioto_mi.jpg|#62. Верният ми импресарио Алф Рийвз}

	{img:63_s_dr_reinolds.jpg|#63. С д-р Сесил Рейнълдз, неврохирург и мой приятел}

	{img:64_zhilishteto_mi.jpg|#64. Жилището, което си построих в Бевърли Хилз, когато в 1923 г. отново станах ерген}

	{img:65_panacea.jpg|#65. „Панацеа“ във всеки смисъл на думата}

	{img:66_ribar_s_ton.jpg|#66. Рибарска история: тонът, тежък 103 фунта, който хванах до о. Каталайна с Едуърд Ноблок}

	{img:67_pegi_dzhois.jpg|#67. Пеги Хопкинз Джойс}

	{img:68_pola_negri.jpg|#68. Пола Негри}

	{img:69_s_ana_pavlova.jpg|#69. С Ана Павлова в студиото Чаплин}

	{img:70_v_svetlinite_na_golemia_grad.jpg|#70. Вирджиния Черил в „Светлините на големия град“}

	{img:71_treska_za_zlato.jpg|#71. Джорджия Хейл в „Треска за злато“}

	{img:72_polet_godar.jpg|#72. Полет Годар във „Великият диктатор“}

	{img:73_s_ainshtain.jpg|#73. С Албърт Айнщайн на премиерата на „Светлините на големия град“}

	{img:74_circus.jpg|#74. Мърна Кенеди в „Циркът“}

	{img:75_df_parvia_pat.jpg|#75. Дъглас Фербанкс първия път, когато го видях}

	{img:76_df_poslednia_pat.jpg|#76. Дъглас Фербанкс последния път, когато го видях…}

	{img:77_brasnariat.jpg|#77. Бръснарят}

	{img:78_diktatora.jpg|#78. Диктаторът}

	{img:79_diktatora_otnovo.jpg|#79. Отново диктаторът}

	{img:80_edna_v_parizhankata.jpg|#80. Една Първиънс в „Парижанката“}

	{img:81_zapis.jpg|#81. На запис}

	{img:82_montazh.jpg|#82. Техниката на монтажа}

	{img:83_obiad_na_snimki.jpg|#83. Обяд по време на външни снимки}

	{img:84_s_merilin_nash.jpg|#84. С Мерилин Неш в епизод от „Мосьо Верду“}

	{img:85_nash_i_lamber.jpg|#85. С Мерлин Неш в епизод от „Мосьо Верду“}

	{img:86_verdu.jpg|#86. С Фриц Ламбер в епизод от „Мосьо Верду“}

	{img:87_procesa.jpg|#87. По време на процеса ми}

	{img:88_uuna_1942.jpg|#88. Ууна в 1942 г.}

	{img:89_detska_zabava_za_maikal.jpg|#89. Детска забава, уредена за Майкъл в дома в Бевърли Хилз: Ууна (в центъра) и Джуди Гарланд (седнала от края вляво)}

	{img:90_komedi_grances.jpg|#90. На представлението на „Дон Жуан“ от Молиер, изпълнено в „Комеди Франсез“ в наша чест}

	{img:91_s_decata.jpg|#91. Семейството започва да се увеличава. Бевърли Хилз: с Ууна, Майкъл и Джерълдин}

	{img:92_s_kler_bluum_v_svetlinite.jpg|#92. Последният филм, който направих в Америка: Клер Блуум в „Светлините на рампата“…}

	{img:93_s_don_adamz.jpg|#93. … и първият филм, който създадох в Лондон: Дон Адъмз в „Един крал в Ню Йорк“}

	{img:94_s_prezidenta_na_francia.jpg|#94. С президента на Франция Венсан Орио}

	{img:95_s_premiera.jpg|#95. С министър-председателя Ремзи Макдонълд}

	{img:96_s_ispanskata_kralica.jpg|#96. С испанската кралица}

	{img:97_s_abata_pier.jpg|#97. С абата Пиер}

	{img:98_s_nastoiatelia.jpg|#98. С бившия настоятел на кентърберийската катедрала, преподобния д-р Хюлит Джонсън}

	{img:99_v_kabare_s_churchill.jpg|#99. В кабаре с Уинстън Чърчил. Вдясно от мен е бившата херцогиня Рътленд, а вдясно от нея — сър Филип Сасуун}

	{img:100_haskil_kasals.jpg|#100. С Клара Хаскил и Пабло Касалс}

	{img:101_s_kokto.jpg|#101. С Жан Кокто}

	{img:102_manoar_dio_ban.jpg|#102. Маноар дьо Бан}

	{img:103_semeistvoto_za_koleda.jpg|#103. Семейството се събира за Коледа в Маноар дьо Бан. Отляво надясно: Анет, Джейн, Юджийн, Виктория, Джоузефин и Кристофър. По това време Джерълдин и Майкъл бяха в Лондон}

	{img:104_maikal_v_edin_kral.jpg|#104. Режисирам Майкъл в „Един крал в Ню Йорк“}

	{img:105_viktoria.jpg|#105. Виктория се занимава с музика}

	{img:106_uuna_risunka.jpg|#106. Опит да нарисувам Ууна с водни бои}

	{img:107_ulovat.jpg|#107. Уловът на Джоузи}

	{img:108_dzheraldin.jpg|#108. Джерълдин}

	{img:109_charli.jpg|#109. Чарли}

	{img:110_sidni.jpg|#110. Сидни}

	{img:111_viktoria_dzhouzefin.jpg|#111. Виктория и Джоузефин}

	{img:112_uuna.jpg|#112. Ууна}

	{img:113_snimka_ot_uuna.jpg|#113. Снимка, направена от Ууна.}


	Филмите на Чарлз Чаплин

	Филми на компанията „Кийстоун“*
	(The Keystone Films)
	[* Наименованията на някои от филмите се дават така, както са познати и прожектирани у нас. — Бел.пр.]

	1914
	ИЗКАРВАНЕ НА ПРЕХРАНАТА (Making a Living) — една част
	ДЕТСКИ АВТОМОБИЛНИ СЪСТЕЗАНИЯ ВЪВ ВЕНЕЦИЯ (Kid Auto-Races at Venice) — половин част
	СТРАННОТО ПРИКЛЮЧЕНИЕ НА МЕЙБЪЛ (Mabel’s Strange Predcament) — една част
	МЕЖДУ ДВА ПОРОЯ (Between Showers) — една част
	ФИЛМОВИЯТ ЗАПАЛЯНКО (A Film Johnnie) — една част
	ОБЪРКАНОТО ТАНГО (Tango Tangies) — една част
	ЛЮБИМОТО МУ РАЗВЛЕЧЕНИЕ (His Favourite Pastime) — една част
	ЖЕСТОКА ЛЮБОВ (Cruel, Cruel Love) — една част
	НАЙ-ДОБРИЯТ КВАРТИРАНТ (The Star Boarder) — една част
	МЕЙБЪЛ НА КОРМИЛОТО (Mabel at the Wheel) — две части
	ДВАДЕСЕТ МИНУТИ ЛЮБОВ (Twenty Minutes of Love) — една част
	КЕЛНЕР В КАБАРЕТО (Caught in a Cabaret) — две части
	ИЗНЕНАДАН ОТ ДЪЖДА (Caught in the Rain) — една част
	ТРУДЕН ДЕН (A Busy Day) — половин част
	СЪДБОНОСНОТО ЧУКЧЕ (The Fatal Mallet) — една част
	НЕЙНИЯТ ПРИЯТЕЛ БАНДИТЪТ (Her Friend the Bandit) — една част
	НОКАУТ (The Knockout) — две части
	ДЕЛОВИЯТ ДЕН НА МЕЙБЪЛ (Mabel’s Busy Day) — една част
	СЕМЕЙНИЯТ ЖИВОТ НА МЕЙБЪЛ (Mabel’s Married Life) — една част
	СМЕХОТВОРНИЯТ ГАЗ (Laughing Gas) — една част
	РЕКВИЗИТОРЪТ (The Property Man) — две части
	ЛИЦЕТО НА ПОДА В БАРА (The Face on the Bag-room Floor) — една част
	ОТДИХ (Recreation) — половин част
	МАСКИРАНИЯТ (The Masquerader) — една част
	НОВАТА МУ ПРОФЕСИЯ (His New Profession) — една част
	ГУЛЯЙДЖИИ (The Rounders) — една част
	НОВИЯТ ПОРТИЕР (The New Janitor) — една част
	ТЕЗИ ЛЮБОВНИ МЪКИ (Those Love Pangs) — една част
	ТЕСТО И ДИНАМИТ (Dough and Dynamite) — две части
	НЕВЪЗМУТИМИТЕ ДЖЕНТЪЛМЕНИ (Gentlemen of Nerve) — една част
	НЕГОВАТА МУЗИКАЛНА КАРИЕРА (His Musical Career) — една част
	ЧАРЛИ КЪЩОВНИК (His Trysting Place) — две части
	ЗЛОПОЛУЧНАТА ЛЮБОВ НА ТИЛИ (Tillie’s Punctured Romance) — шест части
	ЗАПОЗНАВАНЕ (Getting Acquainted) — една част
	НЕГОВОТО ПРАИСТОРИЧЕСКО МИНАЛО (His Prehistoric Past) — две части


	Филми на компанията „Есеней“
	(The Essanay Films)

	1915
	НОВАТА МУ РАБОТА (His New Job) — две части
	ЧАРЛИ СЕ ВЕСЕЛИ (A Night Out) — две части
	ШАМПИОНЪТ (The Champion) — две части
	В ПАРКА (In the Park) — една част
	ЧАРЛИ СЕ ЖЕНИ (The Jitney Elopment) — две части
	СКИТНИКЪТ (The Tramp) — две части
	КРАЙ МОРЕТО (By the Sea) — една част
	РАБОТА (Work) — две части
	ЕДНА ЖЕНА (A Woman) — две части
	БАНКАТА (The Bank) — две части
	НАСИЛА МОРЯК (Shanghaied) — две части
	ЕДНА НОЩ В МЮЗИКХОЛА (A Night in the Show) — две части

	1916
	КАРМЕН (Carmen) — четири части
	ПОЛИЦИЯ (Police) — две части
	1918
	ТРИ ПЪТИ В БЕДА (Triple Trouble) — две части


	Филми на компанията „Мючуъл“
	(The Mutual Films)

	1916
	ПАЗАЧЪТ В УНИВЕРСАЛНИЯ МАГАЗИН (The Floorwalker) — две части
	ПОЖАРНИКАРЯТ (The Fireman) — две части
	СТРАНСТВУВАЩИЯТ МУЗИКАНТ (The Vagabond) — две части
	В ЕДИН ЧАСА СЛЕД ПОЛУНОЩ (One A.T.) — две части
	ГРАФЪТ (The Count) — две части
	ЗАЛОЖНАТА КЪЩА (The Pawnshop) — две части
	ОТВЪД ЕКРАНА (Behind the Screen) — две части
	НА ПЪРЗАЛКАТА (The Rink) — две части

	1917
	ТИХАТА УЛИЦА (Easy Street) — две части
	ЛЕЧЕНИЕТО (The Cure) — две части
	ИМИГРАНТЪТ (The Immigrant) — две части
	АВАНТЮРИСТЪТ (The Adventurer) — две части


	Филми на компанията „Фърст Нашънъл“
	(The First National Films)

	1918
	КУЧЕШКИ ЖИВОТ (A Dog’s Life) — три части
	ОБЛИГАЦИЯТА (The Bond) — половин част
	ПУШКИ НА РАМО! (Shoulder Arms) — три части

	1919
	СЛЪНЧЕВА СТРАНА (Sunnyside) — три части
	ДЕН НА РАЗВЛЕЧЕНИЯ (A Day’s Pleasure) — две части

	1921
	ДЕТЕТО (The Kid) — шест части
	БЕЗДЕЛНИЧЕСКАТА КЛАСА (The Idle Class) — две части

	1922
	ДЕНЯТ НА ЗАПЛАТАТА (Pay Day) — две части

	1923
	ПИЛИГРИМЪТ (The Pilgrim) — четири части


	Филми на компанията „Юнайтед Артистс“
	(United Artists Films) (всички дългометражни)

	1923
	ПАРИЖАНКАТА (A Woman of Paris)

	1925
	ТРЕСКА ЗА ЗЛАТО (The Gold Rush)

	1928
	ЦИРКЪТ (The Circus)

	1931
	СВЕТЛИНИТЕ НА ГОЛЕМИЯ ГРАД (City Lights)

	1936
	МОДЕРНИ ВРЕМЕНА (Modern Times)

	1940
	ВЕЛИКИЯТ ДИКТАТОР (The Great Dictator)

	1947
	МОСЬО ВЕРДУ (Monsieur Verdoux)

	1953
	СВЕТЛИНИТЕ НА РАМПАТА (Limelight)

	1957
	ЕДИН КРАЛ В НЮ ЙОРК (The King in New York)


	Показалец

	Аджий Джим, 408–409, 414
	Айзенщайн Сергей, 227, 292
	Айнщайн Алберт, 289–293, 299–300
	Айслер Ханс, 359, 394, 408
	Александров Григорий, 292
	Арагон Луи, 428–429
	Арбъкъл Роскоу, 128, 130–135, 208–210, 245
	Артър Джордж К., 246

	Бари Джеймс, 243–244
	Бари Джоана, 375 и следв. стр.
	Баримор Джон, 233–234
	Бартън Ралф, 302, 303, 310–312
	Бек Мартин, 108
	Бел Чарли, 80
	Бернар Сара, 173
	Бийч Рекс, 179
	Бойсевейн Ян, 223
	Болсън Консуело Вандърбилт, 320
	Брайс Фани, 233, 291
	Брейди Джим, 140
	Брекън Брендън, 306
	Брехт Бертолт, 394
	Бриан Астрид, 322
	Брусикоу Дайън, 80
	Бутби Робърт, 306
	Буут Едуин, 234
	Бушман Френсис Екс, 149
	Бърк Томас, 253
	Бърлин Ървинг, 297
	Бърнард Сам, 232
	Брюние Ейлийн, 430

	Валентино Рудолфо 167, 286
	Вейе Пол-Луи, 250
	Венбра Айрийн, 233

	Ганди Махатма, 305, 306–308
	Ганди Индира, 432–433
	Гарфийлд Джон, 371–372
	Гати-Казаца Джулио, 162–163
	Гест Морис, 161–163
	Гети Пол, 375–376, 378, 389
	Гилбърт Джон, 167, 281
	Гиш, сестрите, 140
	Глин Елинър, 179–180, 277–278, 287
	Годар Полет, 344 и следв. стр., 348, 351, 354–355, 368
	Годовски Леополд, 171
	Голдуин Самюел, 204, 260, 266
	Гордън Хари, 218–219
	Граумън Сид, 114
	Грей Типи, 387–388, 391–392
	Грейвс Джордж, 80
	Грийн Хети, 199
	Грифит Дейвид Уорк, 115, 155, 198–199, 227
	Грифитс, братята, 39
	Гудуин Нет, 176–177
	Гулд Франк Дж., 123, 347

	Дейвис Мерийн, 277, 278, 295
	Дейвънпорт Дороти, 139
	Де Мил Сесил Блаунт, 156, 196
	Дендо Артър, 122–123
	Джерати Том, 178
	Джефърс Робинсън, 353
	Джилет Уилям, 70, 77–79
	Джоис Пеги Хопкинс, 268–269
	Дойл Джек, 167
	Доро Мари, 77–81, 195–196, 255
	Драйзер Теодор, 395
	Дреслър Мари, 141, 191
	Дру Джон, 157, 232,
	Дузе Елеонора, 174, 231
	Дънвил Т. И., 38
	Дюрант Тим, 351–353, 357, 378
	Дюрант Уил, 414
	Дягилев Сергей, 172

	Еглевски Андре, 413
	Елзуърт Елмър, 129, 137
	Елиът Максин, 156, 161
	Емърсън Джон, 175
	Емърсън Ралф Уодлоу, 120
	Ендърсън Дж. М., 145–148

	Зармо, 38
	Зукор Адолф, 266

	Ибанес Бласко, 179
	Ийстман Кристъл, 255
	Ийстаман Макс, 188, 223, 255
	Инс Томас, 140, 287
	Йънг Крала Кимбъл, 140

	Капоти Труман, 433
	Карно Фред, 62, 80, 83–84, 85, 101, 102, 110
	Карно Фред, младши, 125
	Карпантие Жорж, 192
	Каргьр Лесли, 233
	Карузо Енрико, 163–165
	Каурд Ноуъл, 433
	Кедмън Чарлз, 203
	Кейн Хол, 80
	Кейнс Джон Мейнърд, 303
	Кели Артър, 122, 239
	Кели Хети, 90–94, 101 — 102, 160, 235, 239
	Кембъл Пат, 233 Кесел Чарлз, 123–124
	Кичин Фред, 80
	Кларк Бърт, 203
	Койн Франк, 38–39
	Кокто Жан, 348–350
	Колинс Джоузи, 161
	Колинс Луис, 310
	Колиър Констанс, 175–177, 195, 378
	Конели Марк, 228
	Конъли Сирил, 394
	Копо Жак, 251
	Корда Александър, 354
	Коул Джейн, 233
	Коше Анри, 314, 326
	Крауниншийлд Франк, 220
	Крейн Харт, 222–223
	Крипс Стефърд, 356;
	Крокър Хари, 259, 286, 288, 383–384
	Куган Джеки, 207–211, 226
	Купър Мириам, 140
	Кънингам Рийд, 329
	Къртис Глен, 166

	Лемли Карл, 143, 289
	Лерман Хенри, 130, 133
	Лесток Ива, 47–48
	Лили Беатрис, 277
	Линоу Дан, 39–40
	Липтън Томас, | 284
	Лойд Мари, 153
	Лок Уилям Дж., 179
	Лосън Джон, 395
	Лудвиг Емил, 321
	Луис Синклер, 376
	Лукас И. В., 243
	Лус Клер Буут, 414
	Лъчънс Едуин, 246–247

	Майер Валтер, 289
	Мак Чарли, 177
	Макдонълд Мел към, 309
	Макнодълд Ремзи, 304, 309–310
	Макей Клод, 255
	Макромик Ан О’Хеър, 364
	Максуел Елса, 252
	Малоун Дадби Фийлд, 223, 225, 371
	Ман Томас, 289, 352, 394, 406
	Марсьолен, 37–38
	Мейсфийлд Джон, 277
	Мелба Нели, 171
	Менжу Адолф, 270
	Менсфийлд Ричард, 23
	Мизнър Уилсън, 194
	Мийд Джеймс, 372
	Миън Томас, 181
	Мозли Осуалд, 321, 322
	Молнар Ерик, 228
	Монтегю Айвър, 292
	Монтъри Карлота, 140
	Морган Ан, 250–251, 253–254
	Морган Дж. Пиърпонт, 280
	Морис Уилям, 107, 115–116
	Моам У. Съмърсет, 113, 179, 242–243, 352
	Муър Алекзандър, 284
	Муър Джордж, 414
	Мънингс Алфред, 303–304
	Мъри Филип, 372

	Негри Пола, 270–273
	Неру Джавахарлал, 432–433
	Нижински Вацлав, 171 — 173
	Ноблок Едуард, 243–247
	Норис Кетлийн, 179
	Норманд Мейбъл, 124, 126–129, 131, 132–136, 139–140, 141 — 142

	Одетс Клифърд, 394
	Оливие Лорънс, 230
	О’Нийл Ууна, 381–382, 383–384, 389–390, 392–393, 415, 431–432
	О’Нийл Юджийн, 221
	Опънхаймер Робърт, 424

	Павлова Ана, 171, 173
	Падаревски Игнаци, 171
	Паркър Гилбърт, 179
	Парсънс Луела, 148, 286
	Пийрс Пеги, 141
	Пикасо Пабло, 428–429
	Пикфорд Мери, 140, 177–179, 191–192, 196–201, 262–264, 341, 409
	По Едгард Алън, 120
	Първианс Една, 151, 182–184, 206, 268, 267–271, 435–437

	Райнхард Макс, 161, 176, 377–378
	Райт Лойд, 384–385
	Рахманинов Сергей, 358
	Рейнълдс Сесил, 225–226, 273–274, 290
	Рийв Ейда, 233
	Рийвс Алф, 104–105, 123, 234, 299, 341
	Рийвс Били, 80
	Робинсън Карлайл, 209, 234
	Рок Чарлз, 69
	Рокфелер Джон Д., 280
	Роене Емил, 432–433
	Роене Мишел, 432–433
	Роуч Хол, 153
	Рузмерт Франклин Д., 191, 342–343
	Ръсел Джими, 253

	Сартр Жан-Пол, 428–429
	Сейдж Ръсел, 278
	Сейнтсбъри Х. А., 66–68, 70
	Сенет Мак, 115, 123–124, 126–129, 131, 132
	Сименон Жорж, 352
	Сиърс Гред, 410
	Сорел Сесил, 250
	Спайс Уолтър, 333–334
	Спендър Стивън, 394
	Стайн Гъртруд, 276–277
	Снайнбек Джон, 352
	Станиславски Константин, 231
	Стивънс Емили, 233
	Стравински Игор, 358–359
	Сторс Карл, 151
	Стърлинг Форд, 127, 128, 143, 232
	Стюарт Доналд Огдан, 410–411
	Суийт Бланш, 140
	Сулцбъргър Артър, 363–365
	Суонсън Глория, 149, 181, 270
	Суоп Бейърд, 410
	Суофър Хенън, 352
	Съсуун Филип, 243, 251, 252–253, 302

	Талбърг Ървинг, 269
	Твен Марк, 120, 133, 138
	Тейлър Франк, 394–395
	Телегън Лу, 140
	Телмидж Норма, 266
	Тери Елън, 233
	Тини Франк, 232
	Томас Дилън, 394–395
	Томас Олив, 204, 220
	Торндайк Сибил, 233
	Трий Айрис, 175–176
	Трий Хърбърт Бийром, 174, 175–176, 231
	Търпин Бен, 149, 153

	Уебър Лоуис, 204
	Уегнер Роб, 192–194
	Уелдън Хари, 80, 87–88, 101
	Уелс Орсън, 380–381
	Уелс Хърбърт Дж., 235, 243–244, 245–247, 252–253, 312–315, 324
	Уест Ребека, 246
	Уилки Уендъл, 372
	Уилсън Уудроу, 191
	Уилямс Брензи, 40
	Уимзикъл Уокър, 107–108
	Уитман Уолт, 120
	Уолис Мина, 381
	Уолтър Луис, 80
	Уорд Фани, 183
	Уортън Едит, 179.
	Уорфийлд Дейвид, 232
	Уулкот Алекзандър, 352

	Фарар Джерълдин, 163
	Фербанкс Дъглас, баща. 177–180, 191 — 192, 196–201, 262–264, 356
	Фербанкс Дъглас, син, 414
	Фийли Вод, 165–166
	Фиртъл Салка, 394
	Флауър Арчибълд, 327
	Фойхтвангер Лион, 352, 394, 406
	Франк Уолдоу, 222, 251
	Фремпътн Джордж, 243
	Фриганца Трикси, 233

	Хайтън Чарли, 271–272
	Хан Грета, 72
	Харингтън Том, 203–206, 213, 235
	Харис Джед, 231
	Харис Милдрис, 204–205, 205–207, 212 и следв. стр.
	Харис Франк, 216, 253, 254–256
	Харт У. С., 118
	Хезлит Уилям, 120, 413
	Хекет Уолтър, 243
	Хамилтън, С. И., 66
	Херсегхаймер Йозеф, 179
	Херлоу Джийн, 166
	Хилман Сидни, 372
	Хопкинс Хари, 360
	Хоровиц Владимир, 357
	Хоторн Натениъл, 120
	Хувър Едгар, 342, 363–365
	Хъксли Олдъс, 394
	Хъртс Милисънт, 277–278, 282–283
	Хърст Уилям Рандолф, 277 и следв. стр., 292, 304, 353 Хършфелд Алберт, 332–333 Хюс Хауърд, 166

	Чаплин Албърт, 51
	Чаплин Сидни, 6, 9, 12, 18, 19, 22–35, 45, 46, 49–50, 53–54, 58, 60–61, 63–64,65–66, 70–72, 74–76, 81–82, 83, 84–86, 142–144, 155, 297, 330 и следв. стр.
	Черил Вирджиния, 296
	Чехов Антон, 228
	Чърчил Рандолф, 305
	Чърчил Уинстън, 304–307, 308

	Шаляпин Фьодор, 326
	Шварц Чарлз, 418.
	Шекспир Уилям, 229–230, 327
	Шенк Джо, 266–267, 295, 298, 342, 343
	Шеридан Клер, 260–261
	Шеридан Марк, 38
	Шопенхауер Артур, 120
	Шоу Джордж Бърнард, 243–244, 303–304
	Шуберт Ли, 108
	Шьонберг Арнолд, 359, 394

	Ървин Ст. Джон, 253
	Ървинг Уошингтън, 120
	Ървинг Хенри, 80, 157, 234


	$id = 8787
	$source = Моята библиотека
	__Издание:__
	Автор: Чарлз Чаплин
	Заглавие: Моята автобиография
	Преводач: Веселин Измирлиев
	Година на превод: 1979
	Език, от който е преведено: английски
	Издание: трето
	Издател: Наука и изкуство
	Град на издателя: София
	Година на издаване: 1986
	Тип: автобиография
	Националност: английска
	Печатница: „Димитър Благоев“, София
	Излязла от печат: октомври 1986 г.
	Редактор: на първото издание Николай попов
	Художествен редактор: Лиляна Радева
	Технически редактор: Теменужка Хаджииванова
	Художник: Богдан Мавродинов; Жеко Алексиев
	Коректор: Цветана Георгиева
	Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5616