15 октомври 1917 г. Току-що се е разсъмнало. Мътна зора в края на есента, дъжделива светлина...

По булевардите минава фургон за превозване на мъртъвци. Почти никой не поглежда подире му. Само един стъклар се прекръства механично от суеверие.

В този утринен час още няма много хора. Дори в разгара на войната градът се прозява и излежава, а и отоплението е недостатъчно. Тук-там минувачи бързат по влажните, сиви тротоари. Деца, тръгнали на училище, смеещи се деца. Старци, излезли да проверят могат ли да открият пакет цигари. А най-вече жени, повечето от дребната буржоазия. Наизлизат вече с десетки... От всички жилищни сгради. Армия черни мухи, с черни рокли, с черни палта, с черни шапчици, съсипани сенки, сенки в траур, които ще се наредят на опашка при търговците на храни. Тридесет сантима за литър мляко. Три пъти повече от по-рано. По-рано... И пак с готовност биха платили. Само дано млекарят да е получил стока.

Кочияшът направлява колата мълчаливо. Отронва по някоя насърчителна думичка към конете. Фургонът е подминал вече квартала на Операта, съвсем близо до Гранд Отел. Изпреварва го такси, надуло тромбата. Слънцето се опитва да надникне.

И насам, в богаташките квартали, всичко се раздвижва, но по-елегантно, не тъй трескаво. В далечината се мяркат гувернантки, главите им са увенчани от сатенени панделки, водят редички от прелестни дечица; по пейките готвачките с вечните бели бонета се наддумват, възмутени от новата наредба, с която се въвеждат два безмесни дни седмично, а се чакат и купони за захарта; камериерки с капели прекосяват улиците, за да изпълнят поръчките, покрай стените се прокрадват сънени светски дами, някои заметнали сребърни лисичи кожи. Опитното око може да разпознае кои от тях излизат и кои се прибират... Любими жени, любящи жени, изоставени жени, прекършени жени. Цяло едно раздвижено човечество. По някаква случайност има дори неколцина войници, които явно са си прекарали добре. Французи, англичани, американци. Тромпет надува джаз след грохота на оръдията... Всеки си затваря очите за поведението на тия изпаднали мъже в униформи, оцелели от ада, на които всичко може да се прости.

Наблизо, сгушен в своя апартамент на булевард Осман, омотан в разноцветните си шалове и одеяла, Марсел Пруст е писал до зори. И тази сутрин знае, че най-сетне ще може да поспи. От месеци трепери да не изпратят и него на фронта. Като всички освободени трябва да мине пред комисия повторно. Затова тренира да не заспива до зазоряване, та да свикне с дневното военно разписание.

Кочияшът надава вик. Без да спре, гуляйджията на тротоара, с когото са се разминали на косъм, махва с ръка. Излязъл е от дома на графиня Дьо Шабрийан, тя тъкмо е финансирала най-скандалния спектакъл през тази година: Парад, нещо като кубистки авангардистки руски балет, дело на неизвестни младоци, които шокират или будят възторг: Пикасо, Кокто, Масин, Сати... Премиерата е минала сред голяма шумотевица. „Сюрреалистичен“ – това е думичката, измислена от Аполинер. От своята ложа Мися Серт, вдъхновителката на парижкото висше общество, приятелката на Дягилев, се е надигнала като лъскаво байраче, за да ръкопляска до припадък. Ето, според нея тъкмо такава ще бъде младата руска революция. Дали изобщо е чувала за онзи Владимир Улянов? Някой си там Ленин или нещо такова, който само след няколко седмици ще сведе всичко това до кръвопролития? Кръв, все повече кръв...

Фургонът наближава квартала Сен Жермен и отново става дума за Кокто или по-скоро за една от неговите духовитости. Срещнал бил Шарлот Лизес, първата жена на Саша Гитри, която той тъкмо зарязал заради Ивон Прентан, и я успокоил: „Не плачете, скъпа, пак ще си дойде при вас. Пролетта винаги трае много кратко.“1 Поне в този случай младият буржоа денди греши, но иначе на двадесет и седем години отдавна се е вписал в духа на времето. И той е обявен за физически негоден и работи като санитар в болница, финансирана от Риц. Престилката му е с дизайн на Поаре... а Сесил Сорел държи той да присъства на всичките є знаменити вечери. Скоро семейство Дьо Ноай и цялото аристократично предградие ще се прекланят пред него.

Медицинският факултет се издига като крепост. Двамата известни професори Бранка и Прьонан са там още отпреди час и вече са разпоредили да бъде подготвена зала за аутопсии. Животът си върви... Е, почти.

На улицата тежкият впряг е спрял.

Кочияшът слиза от седалката си.

Притичват двама санитари.

Отварят задната врата, изкарват носилка, покрита с бял чаршаф. Едва се забелязва, че на места той е зацапан с червено и кафяво... последен варварски грим за една не по-малко варварска епоха.

Мъжете отнасят своя зловещ товар. Минават по коридорите, ноздрите тук се изпълват с остри миризми. Етер, формалин и други летливи вещества.

Най-сетне тялото е на масата, все тъй увито в савана.

Бранка и Прьонан се колебаят за миг.

Бранка дръпва воала.

Главата е грозно пробита... Обезобразена от куршум, от довършителния изстрел. Куршумът, изстрелян в ухото, е преминал през черепа и е издълбал всичко по пътя си. Старомоден револвер, с тежки оловни куршуми. Излишно престараване: дупка над лявата гръд... Смъртта трябва да е била незабавна. Тялото е още красиво, като заспало... Само три попадения. Три от дванадесет куршума са улучили целта. Бойците са стреляли зле, вероятно от вълнение. А са опитни войници, нарочно подбрани поради своята смелост, но стреснати силно при мисълта, че разстрелват жена... Тази жена. Та нали вече разправят, че един от тях за малко не припаднал? Всеки е искал да си внуши, че тъкмо неговата пушка е заредена с халосния патрон. Към крака набързо е завързан етикет с име, грижливо изписано от старателен чиновник: „Маргарет Гертруде Целе, наречена Мата Хари“.

Прьонан поглежда Бранка.

Не си казват нищо, но и в мълчанието се разбират.

Значи това е тя... Мата. Мата Хари. Танцьорката шпионка... Това толкова желано, мечтано, заплащано, обичано, мразено тяло. Тяло, изложено като храм, причина за скандали, пораждащо любопитство, тяло, подозирано във всякакви извращения и наслади. Никой не го е поискал. Предстои им да го отворят, да извадят сърцето, спряло завинаги преди час в един от рововете край Венсен1.

„Кой иска тялото? Кой иска тялото?“

Ужасен въпрос, останал без отговор, зададен от един офицер в бледната ранна утрин.

А иначе почти навсякъде из Европа пресата гърми. Този път, без да иска, Мата е достигнала до върховете на известността. Името є буди мечти, от името є побиват тръпки. Любов, пари, смърт. Страховито триединство. Роят се безумни слухове. Мата не била умряла, Мата била спасена... Екзекуцията била само мнима. Не, Мата била умряла, умряла наистина, но при аутопсията откраднали органите є като спомени, като реликви... Любовница, мъжеядка, всичко и обратното. Бомбата избухва. Така завършва един живот и започва една легенда. Първата за двадесети век. Скоро ще дойде редът на Гарбо, на Дитрих... Зазоряване, червило, отразено в блеснала сабя.

Начало на загадката

Военният губернатор на Париж е получил три дни по-рано писмо от военния министър маршал Лиоте, дало начало на последвалите действия:

„Имам честта да ви уведомя, че лицето Целе, разведена съпруга на Маклийд, наречена Мата Хари, танцьорка, холандска поданица, е под силно подозрение, че е агент в служба на Германия...“

Издадено е нареждане за разследване, незабавно прехвърлено на капитан Пиер Бушардон, докладчик към Трети военен съд, който пуска заповед за задържане, отнесена на комисаря Приоле, за незабавно изпълнение. Във всичко това няма нищо чудно, такава е обичайната процедура.

И все пак още тук загадката е налице.

Писмото на Лиоте съдържа няколко нередности, с които всъщност се изчерпва неяснотата на цялата история. Ако документът бъде проучен (единствено сега ще си дадем този отегчителен труд, който обаче няма как да се премълчи поради красноречивостта на подробностите), незабавно проличават две любопитни неща:

1) При датирането на писмото датата 10 е добавена на ръка, а текстът „Париж, февруари 1917 г.“ е написан на машина.

2) Според първата редакция на писмото Мата Хари „е агент в служба на Германия“. Сметнато е обаче за уместно да се вмъкне допълнението „под силно подозрение, че е“. Това уточнение също е вметнато в последния момент.

Поправките са доста странни, рядкост за която и да било съдебна администрация. Така заключението става безусловно:

1) Когато арестуват Мата, документът трябва да е бил подготвен от известно време и службата за контраразузнаване ще да е решила да изчака подходящия момент, за да се намеси. Защото несъмнено прословутото Deuxi�me Bureau, Второ отделение, е внушило написването на писмото на министъра и го е държало подръка за когато му дойде времето.

2) Колкото до точността на обвиненията, около тях май липсва увереност, освен ако става дума за стратегия, целяща да не създава доказателства, прекалено компрометиращи за техните автори.

Следователно Мата Хари попада в капан, заложен за нея на тъмно...

Албер Приоле няма и представа за всички тези тънкости.

На две крачки от Операта, пред Гранд Отел на улица Скриб е спрял файтон.

Това е Париж през 1904 г. Тогава френската столица е център на света, на икономическия свят, а съответно и на артистичния, несъмнено макар че изкуството и парите не се погаждат добре, едното не може да мине дълго без другото...

Гранд Отел е най-големият луксозен хотел в столицата, смесица между Риц на площад Вандом, Савой в Лондон и нюйоркския Пиер. Ако иска да види и да бъде видян, човек трябва да отседне тук.

Вратичката на файтона се отваря. Една много красива жена слиза от него. Пиколото притичва със закъснение. Непознатата му отправя чаровна усмивка, минава през въртящата се врата и се отправя към рецепцията. Портиерът се суети. Той има око за тези неща. Клиентката си я бива. Няма да се скъпи на бакшиши. Ето я, отваря миниатюрната си чанта-мрежичка и за секунда измъква отвътре също толкова мъничка пудриера.

– Бих искала апартамент – подмята тя със съвсем лек, труден за определяне акцент, издаващ обаче добро възпитание.

– Апартамент? – повтаря малко учуденият портиер.

Предусещайки реакцията му, младата жена отговаря почти веднага, затваряйки пудриерката си:

– Багажът ми ще пристигне.

– Разбира се, госпожо. Дали госпожата знае колко време ще ни направи честта да остане?

– Още не. Може би седмица. Може би доста повече...

– Разбирам, госпожо, разбирам. (Портиерът сдържа съучастническа усмивчица и се навежда да провери в грамадната черна книга с позлати.) Мога да ви предложа много хубава стая със салон. На третия етаж.

– Спокойна ли е?

– Всичките ни стаи са такива, госпожо.

– Тогава много добре.

– Антоан, 328 за госпожата. (Портиерът извиква прислужника, след което се обръща към непознатата.) Бих помолил госпожата да бъде тъй добра да се разпише.

Подава є перо. Жената изписва името си с едър, небрежен почерк: „Лейди Маклийд“. По навик портиерът умее да чете наопаки и го изпълва своеобразна гордост, самодоволство всъщност. Не е сбъркал. Тази жена не е коя да е. Англичанка, лейди. Дали би могъл да си представи, докато я гледа как се отдалечава, тъй елегантна в пътното си облекло, че неговата британска аристократка пристига направо от Холандия и няма дори петдесет сантима в джоба?

На двадесет и осем години Маргарет Гертруде Целе-Маклийд, бъдещата Мата Хари, е започнала своя нов живот с блъф, първия от безкрайна поредица. Какво друго да стори, след като няма вече нищо за губене, притежава огнен темперамент, необходим є е реванш в този живот и носи в себе си тайната на страховити трагедии? Маргарет трябва да бъде великолепна, великолепна – или да умре. Едно име, един адрес – и това е номерът, често си го е повтаряла, повтаряла си го е, докато слепоочията є са затуптявали, за да се убеди сама... Едно име, един адрес и това е номерът: лейди Маклийд, Гранд Отел, улица Скриб, заповядайте ключовете...

Между два свята

Когато Маргарет пристига в Индонезия преди малко повече от две години, в Холандска Индия, както се е казвало тогава, тя е убедена, че е стигнала до рая.

Как би могло да бъде другояче?

Всички европейци, насочили се към колониите, са уверени, че там ще намерят нов живот, лесен, разкошен и прекрасен, също като огромните цветни афиши, разцъфнали по сивкавите стени на западните столици. Каквато и да е страната, пропагандният є образ е все същият: големи кокосови палми, радостен офицер и неколцина покорни туземци. Изправени пред растящите унижения на градския порядък, пред трудностите на индустриалния живот или пък просто за да дадат отдушник на неустоимата потребност да избягат нанякъде, мнозина се тълпят из службите на администрациите, за да подадат своите кандидатури. Разказите на Съмърсет Моъм са пълни с тези вдетинени ентусиасти, поели към завоюването на нови светове, а после осъмнали там непригодни, изоставени, блуждаещи между скуката, алкохола, тъжния секс и самоомразата...

Маргарет е омъжена отскоро и майка съвсем отскоро. Съпругът є Рудолф Маклийд е един от мнозината колониални офицери, а тя се е срещнала с него по обява. Той е с двадесет години по-възрастен от нея, но това всъщност є е дало увереност. Говори малко, отсечено, като звукова телеграма... Свикнал е така заради бързо получаваните и бързо издавани заповеди. Не е някакъв Адонис, но според критериите на онова време трябва да е бил доста хубав мъж. А и, нека го признаем, между тях съществува онова необяснимо разбирателство, което винаги ги сближава между чаршафите. В тези мигове той е Джони, а тя е Грит... Първородното им синче Норман идва на бял свят на 30 януари 1897 г., няколко месеца след великото отпътуване с попътния вятър.

Като всички свои сънародници Маргарет се озовава в Батавия след дълго и забавно пътуване на приятния лайнер SS Princess Amalia. Корабът е пълен с млади моряци, винаги готови с възторг да танцуват с такава хубавица.

Няколко дни по-късно, след като се е посъвзела и накупила някои необходими дреболии, младата двойка се настанява в Амбарава, загубено селце насред Ява. Рудолф е назначен първо там и трябва да устроят своя живот посред джунглата. Първата вечер, когато Маргарет се озовава пред заприщения от палми хоризонт в дървена къща с черни мрежи против комари, тя избухва в плач. В слабонаселения гарнизон има само още една-две други бели жени и те изглеждат скучни до полуда. В далечината се носят острите писъци на гибоните, а Норман плаче непрестанно и тя не успява да го укроти.

Това ли е новият рай?

Маргарет веднага се затваря в себе си като разочаровано, измамено дете. Любопитното е, че един ден ще дължи всичко на индийско-малайската култура, а тогава няма никакво отношение към нравите и обичаите на непознатата страна. Около нея има китайци, индийци, мюсюлмани, индуисти, будисти. Те с нищо не привличат вниманието є. Само дето е бясна, че е тук, натъпкана сред хора, които не разбира и не иска да разбере. Още по-лошо – след като бленува полети, Маргарет отново забременява в края на лятото. Жегата и влагата превръщат първите прилошавания в кошмар и на моменти тя изпада в ужас от мисълта, че ще ражда толкова далеч от родината си.

За щастие след по-малко от шест месеца, в края на декември Рудолф е назначен в Тьомпън, където животът се оказва доста по-приятен. Селището – то си е именно това, почти градче – позволява общуване, без което на Маргарет винаги ще є бъде трудно. Рудолф е повишен до ръководител на Първи пехотен батальон с ранг комендант. Съответно Маргарет може да се наслаждава на известно уважение. Къщата є е хубавичка (висока колониална къща с широки прозорци), има прислуга... Най-сетне разполага с всичко, позволяващо човек да се възползва от предимствата на отдалечеността от отечеството. А и тук може да язди, да се усъвършенства в един спорт, който обожава и който отговаря на неукротимата є потребност от свобода.

Сред мъжете Маргарет си запазва неизменна популярност, но не и сред жените. Естествено, за това има ред причини. Макар никога да не изневерява на Рудолф, Маргарет е млада (само на двадесет и една години) и копнее за забавления. Приятно є е да изтъква физическите си прелести. Дори бременна си остава стройна и има великолепен тен. Склонна е да флиртува, няма спор...

И тъй, ако външната среда нерядко е неудовлетворителна, можем да си представим, че и съпружеството не е съвсем безоблачно. Отначало Маргарет е натяквала на Рудолф, че я е излъгал за действителния живот в колониите; сега може да го упреква, че отново се е поддал на отвратителните навици на повечето стари колонисти. Да – Рудолф пие, Рудолф є изневерява. Това е мрачната реалност. Е, внимава да не я наранява, не спи с други бели жени, но всеки знае, че всичките му прислужнички често имат допълнителни задължения. Човек би помислил, че огнените ласки на младата му съпруга ще бъдат достатъчни, за да го удържат, но след четиридесет години човек мъчно променя начина си на живот.

На 2 май 1898 г. Маргарет ражда момиченце, Йохана-Луизе, която скоро започват да наричат „Нон1“. Подобно на много двойки с бурни отношения, Маргарет и Рудолф преживяват периоди на смущения и на спокойствие. Внушавали са си, че второто дете ще им помогне да се сближат отново. Това е грешка, както става почти винаги. Нон не е навършила и месец, а Рудолф започва отново да скитосва нощем, пренебрегвайки дребните усилия, поддържащи видимото приличие.

Въпреки това Маргарет прекарва тогава няколко истински щастливи месеца. Тя е извънредно добра майка (противно на онова, което нерядко ще се внушава тепърва) и смята, че ще успее да се самосъхрани чрез любовта на сина си и на дъщеря си. Тайно се надява да спаси семейството си и да прогони преследвалите я някога демони. Ала натискът на събитията води към друго. В тропиците, сред пот, неподвижност и бавни комуникации2 всеки неизбежно остава сам със себе си. Парадоксално – изобилната растителност предизвиква същия ефект, какъвто и най-безплодната пустиня. Каквото и да правят, скоро преструвката става невъзможна. Рудолф не само изневерява на жена си, за което всички знаят и което всички виждат, сега той започва да се държи ужасно неприятно, нелогично... Такъв му е нравът, вероятно влошен от прекомерна употреба на алкохол и от разклатеното поради климата здраве. В крайна сметка му е много по-добре без нея, само с кучето Блаки...

Покрай една случка положението ще се избистри. През септември, за да отпразнуват коронацията на младата кралица Вилхелмина, двама млади офицери решават да устроят малък музикален спектакъл, в който Маргарет ще играе главната роля. Отначало Рудолф се съгласява възторжено, доволен е, че жена му ще се занимава с нещо, вместо да го следи. Във вечерта на представлението обаче Маргарет пожънва такъв успех, че съпругът є се раздразва. С прелестната си жълта рокля Маргарет безспорно е звездата на празненството, тя допуска около себе си млади лейтенанти, които се надпреварват да я канят на танц. Това е повече, отколкото Рудолф може да приеме, макар сам той да върши далеч по-лоши неща. Той грубо слага край на развлеченията, заставя жена си да го последва и я обсипва с ругатни и въпроси. Маргарет рязко се отскубва и на свой ред го обвинява за многобройните му забежки. Двойката се кара насред улицата и продължава в къщата. Крясъци огласят пруста, салона, а накрая и стаята им. Подобна криза би могла да доведе до щастлива развръзка, но вече е твърде късно. За пръв път Рудолф вдига ръка срещу Маргарет. Той е пиян и тя избягва удара.

Всички го обсъждат полугласно. Директорът на подготвителното заведение за учителки е влюбен в една от младите си ученички. Преследвал я толкова настойчиво, разправят дори, че я е прелъстил... Едва ли е нужно да казваме, че подобни слухове могат да предизвикат истински скандал в малка страна като Холандия, та дори по-зле, в градче като Лейден – в един протестантски, строг район, с нрави, повлияни от реда в тъй викторианската Англия. Маргарет – естествено, става дума за нея – дотам е разпалила въображението на господин Вибранд Хаанстра, че достолепният, близо петдесетгодишен мъж стига дотам да я затваря и да є забранява да се разхожда сама. Почти като в някой от онези розови романи, възбуждащи народното въображение.

На Маргарет ще да є е било приятно, че е станала център на подобен скандал още на седемнадесет години. Впрочем тя е в учебното заведение от една година и всички се занимават все с нея. Буйният темперамент личи отрано и Маргарет предизвиква тук същото, което ще предизвиква често по-късно. Само след няколко месеца ученичките могат да бъдат зачислени в две категории: привърженички на Маргарет и противнички на Маргарет. Директорът май е луднал по онази, която би следвало да напътства и закриля в житейските є стъпки, но и останалите ученички също са направо омагьосани или раздразнени. За цяла една група Маргарет се е наложила като естествен лидер, а може би и нещо повече. В тази възраст, когато всеки търси своята идентичност, тя се сдобива с ореола на водачка на банда, на вожд на клан, чиято хватка се затяга особено здраво в подобни пансиони за момичета или за момчета. Трябва да се каже, че Маргарет е по-висока и изглежда по-възрастна от всичките си другарки, но преди всичко тя умее така добре да разказва разни вълшебни истории. Това са приказки за нейното детство, за нейния омагьосан замък – огромния и тайнствен замък Каминг, закътан някъде между Хамлет и Корнуол... Ако някои се съмняват, Маргарет знае как да им затвори човките. Тя винаги има отговор на всичко, а умее също и да мълчи, за да поддържа загадъчността, която є придава още по-голям авторитет. Несъмнено тази още съвсем млада жена изпробва своя талант, своите възможности върху преданата публика, както млад хищник се забавлява с ноктите си.

Коя е тя в действителност? Знае се, че е сираче, или поне я мислят за сираче. Последна издънка на голям разорен род, вероятно с аристократичен произход (тя твърди, че баща є е барон)... Знае се също, че нейният кръстник и настойник е решил да я прати тук, за да завърши образованието си. Какъв по-добър занаят за една лишена от богатство девойка от това да се подготви да възпитава децата на другите, щом положението є може би никога няма да є позволи да има свои деца? Глупост, заявяват високо онези, които са я познавали добре. Ето например госпожа Керкхоф, нейна приятелка от детинство:

„...Тя просто не беше за подобна работа. Това подхожда на момичета с майчинска жилка, а М’греет беше личност.“

Странно твърдение, което явно не е съвсем вярно (Маргарет има майчинска жилка), но изразява и една истина: с темперамент като нейния тя никога не може да се задоволи с второстепенно или безлично положение. Към невероятните приказки, които разказва на своите съученички, се добавя и естествената є склонност към прелъстителство, от която пръв страда добрият господин Хаанстра. За щастие Маргарет не е от онези плашливи девойчета, които могат да бъдат притиснати или стреснати. Заплашващият я скандал съвсем не я смущава, напротив. Най-сетне става нещо изключително, то доказва на всички, че тя е различна, и ще є позволи да промени мрачното бъдеще, за което я подготвят. Твърде голяма е вероятността Маргарет да не е имала никакво желание да се заседява по чиновете в едно училище, обещаващо є твърде нищожни перспективи. Тя има нужда да живее, да мечтае, да буди мечти. Умее да постига своето и в крайна сметка настойникът є решава да я отпише от заведението, което не є приляга.

Кралска самота

И тъй, Маргарет живее сред разкош в ранното си детство, едно златно детство. Като предзнаменование за бъдещето тя се наслаждава на впечатлението, което прави. Обича да изненадва, да смайва, да доминира. Впрочем – а това е едновременно дразнещо и донякъде тъжно – малката Маргарет е като едно постоянно представление. Роклите є винаги са умопомрачителни, тя дори се появява веднъж на уроци при уважаваната госпожица Буйс в екстравагантна червена рокля – нещо най-малкото учудващо за онази епоха. Каляската є, потребността да се изтъква, ярките рокли – всичко сякаш предвещава неоспорим усет към зрелищното, но всъщност я откъсва от другите деца.

Тя ще чувства, ще търпи, ще понася тази самота през целия си живот...

Разбира се, както и по-късно в професионалното училище, Маргарет си има страстни противнички и привърженички. Докато някои се надяват тя да падне или да се изцапа, когато си играят заедно през междучасията, вече споменатата госпожа Де Керкхоф ще заяви очарована много години по-късно:

– Маргарет беше царствена, наистина различна! Когато тя беше сред нас, изглеждаше като орхидея, попаднала сред скромни лютичета...

Привидно щастието е налице. Бавно, но сигурно Маргарет развива явен комплекс за превъзходство. Тя си има бог, нейният екстравагантен баща, иска є се и тя да бъде под неговия непрестанно създаван въображаем ореол.

През 1889 г. обаче внезапно настъпва драмата. Прекалилият със спекулациите Адам Целе отведнъж фалира. Мата е тринадесетгодишна. Нейният мил, захарен свят рухва завинаги. Принуден да прекрати търговията, затънал в дългове, Адам напуска Леуварден и заминава за Хага, където се надява да стъпи отново на крака. Без уговорки зарязва цялото си семейство – Анти, Маргарет и трите момчета. Трябва спешно да напуснат хубавата къща и да се натъпчат в несравнимо по-скромен апартамент на Вилемскаде. Край с прислугата и красивите рокли. Сега трябва да помага на отпадналата си майка. Тогава Маргарет ще се грижи за братята си и ще им дава уроци, поради което ще решат, че става за детска възпитателка...

Но има и по-лоши неща от миенето на чинии и прането: погледите на другите, вторачени с удовлетворена злоба или безразличие, което понякога е по-добре, друг път по-зле. След славата идва унижението, а като знаем колко жестоки са момичетата пред пубертета, едва ли Маргарет е била пощадена. Все няколко приятелки ще да са є останали верни, другите се държат с нея като с изпаднала беднячка и є се подиграват със и без повод.

Адът обаче едва сега започва. Адам не успява да си възвърне изгубеното. Изпраща пари, но не винаги редовно. Анти мълчи. Тя остава мрачна и безмълвна. Маргарет осъзнава, че навярно има и друга жена, която я отдалечава още от този баща, станал съвсем неузнаваем. Предателството е пълно. Настъпило е без предупреждение и силно накърнява доверието, което Маргарет би могла да има в човешкия род. Така и няма да проумее как този баща, на когото се е уповавала за всичко, който е трябвало да я защити, който все є е повтарял, че е светлината на очите му, е могъл да я изостави така. Възможно ли е хората да не са такива, каквито изглеждат? Маргарет ще има и нов подобен случай с Рудолф, който от страстен любовник се преобразява в стиснат скъперник, готов да я остави в калта. За жалост ще преживее същото и през Първата световна война, но този път няма да има нито сила, нито смелост да се вдигне отново. Доста се е твърдяло, че Маргарет, а после и Мата се е възползвала от мъжете. Обективното проучване на нейния живот обаче води до тъкмо обратното заключение...

Нека се върнем към тези ужасни години на погубена младост.

През 1890 г. надеждата като че ли се завръща. Адам отново се прибира у дома. На всички им се иска да вярват, че нещата ще бъдат както някога. Той твърди, че разчита много на последното си капиталовложение, хвърлил е в него всичко, което му е останало. Отново илюзии: последните парици бързо и окончателно се изпаряват. Може би, да имаше още малко любов... Но отношенията с Анти и Маргарет не са същите. Адам е от онези слаби хора, които са наясно какво са сторили, ала не понасят да ги съдят. Един ден той отново изчезва, като изоставя семейството си...

Сякаш репетирайки бъдещето, родителите се разделят без развод. Определението е издадено на 4 септември 1890 г. Девет месеца по-късно милата Анти умира от сърдечно заболяване. Семейството се разпада напълно. Останали са толкова малко пари, че Маргарет не успява да запази нищичко, само една тетрадчица, в която майка є е преписвала любимите си стихотворения.

И в нищетата обаче – макар протритите черни рокли още да поддържат някакъв външен вид, този път тя е несъмнена – Маргарет не прекланя глава. Някои си спомнят, че в деня, когато полагат майка є в ковчега, Маргарет сяда зад пианото, докато всички прозорци са отворени. Часове наред свири погребални маршове – Шопен, Бетовен... Някои верни близки се удивляват, поведението є скандализира доброто общество, което не си е помръднало пръста, за да им помогне, а Маргарет отвръща:

– Бях тъжна и имах нужда да го изразя...

Театър, театър, отстранение от себе си, стремеж да се покажеш и винаги да бъдеш различна някъде другаде, да надскочиш живота...

Братята є са разделени и разпръснати при чичовци и братовчеди. Маргарет е поверена на попечител, нейния кръстник господин Висер. Скоро ще дойде ред на Лейден. После Рудолф. После Индонезия. После Париж...

Маргарет е петнадесетгодишна, съдбата є следва своя ход.

Тя ще бъде страховита, самотна и великолепна.

Залъгалки

Нека си припомним, че се разделихме с Мата през 1906 г. Тя тъкмо се е изявила в Испания, в Курсаал в Мадрид, после в Монте Карло, където е пожънала триумф в Крал Лахор на Масне. Там е срещнала Алфред Киперт, млад, красив и богат императорски хусар с офицерски чин. Последвала го е в Берлин, като е занемарила кариерата си, за да се отдаде изцяло на новата си любов. Но – има и но... нещата съвсем не са толкова розови, колкото изглеждат. Както често се случва в живота на Мата, няма светло без тъмно. В случая красавецът Алфред е женен за твърде богата унгарка от добро потекло. Разбира се, за един военен, който иска да се издигне, от обществена гледна точка не може и дума да става за развод. Алфред и Мата могат да живеят заедно, но само като любовник и метреса.

Доста жени биха се примирили на мястото на Мата с това положение. Алфред є е напълно предан и не є отказва нищо. В края на краищата той е в нейното ложе и кесията му е на нейно разположение. Всевъзможните танцьорки и куртизанки рядко са били склонни към брак, освен ако вече залязват. Но, както казахме, Мата е различна. Тя не е просто жадна за диаманти, тъкмо това я прави тъй привлекателна. Тя е смесица от буржоазка и курва, съчетава умело невъздържаност и свенливост и това ще бъде нейната фабрична марка. Удивително, но на Мата є е противно да бъде „нередовна“ и тя не си представя да остане задълго с един мъж, да живее с него, ако той не сложи пръстен на ръката є. Съвсем не случайно тъкмо тя е направила опит да се противопостави на развода. Сега, след като е свободна, тайно є се иска да се омъжи отново. Детинщина? Може би, дори със сигурност – ако се поровим по-дълбоко, ще съзрем в този простодушен стремеж нещичко от подмятаното, излъгано момиченце, което се опитва да си има свое огнище независимо от ветровете и бурите.

Подир няколко месеца, прекарани в безоблачна идилия, страховете на Мата отново взимат връх. Макар да го крие, тя започва да се чувства откъсната от всичко и от всички в своя разкошен берлински апартамент на Находщрасе 39. Подсъзнателно Мата усеща някаква опасност, във всеки случай несигурност, и скоро осъзнава, че малко прибързано е изоставила една дейност, която е напомняла нещо като кариера, единствената, която си е само нейна и на която всъщност е можела да разчита. За щастие е запазила сърдечните си отношения с основните си парижки връзки: адвоката Едуар Клюне и агента Габриел Астрюк. Струва є се уместно да ги „задвижи“ отново, за да се върне на пазара. Само че, естествено, за две години нещата са се променили и всичко ще се окаже по-трудно, отколкото през 1904 г. Ефектът на изненадата не може да свърши работа: свещените танци са известни. Клюне є е дал всички адреси, с които разполага, а Астрюк нещо се дърпа. В действителност Клюне си остава неизменно верен, докато отношението на Астрюк е по-професионално. Той със сигурност е привързан към Мата, но сега е зает с нови течения в изкуството, а и всъщност само донякъде гледа сериозно на нея. Остава Масне, но иначе очарователният композитор се задоволява с пламенни изявления, без да обещае нищо. Мата е най-красивата, най-вълшебната, един ден несъмнено... Засега обаче не.

Пообърканата Мата с основание си задава въпроси. Дали очарованието є вече не е престанало да действа? Нима всички, на които е смятала, че може да разчита, ще се измъкват така? Като една натежала ранена чайка тя си изгражда някакъв мираж, който да я поддържа в полета. Щом нищо не е сигурно, щом нищо не може да съгради, необходимо є е да постъпи както е правила винаги: да поеме отново на път и да търси нови източници. Подобно на други жени от онова време, инак твърде различни, но търсещи себе си и сблъскали се с грубостта на хората по дирите на нещо абсолютно, което никой мъж не би могъл да им даде, Мата ще пътува, ще пътува, следвана от своя красив офицер. Като Елизабет Австрийска, като Лу Андреас-Саломе дамата заминава, отлита, за да търси другаде нещо друго. Сиси има своите морета и кораби, Мата – хотелите и балнеолечебните курорти...

Писъмца

Има обаче някои реалности, които любовниците май подценяват. Когато се срещат, и Алфред, и Мата смятат, че са проявили дискретност, но Мата не е от типа жени, които могат да минат незабелязани през хотелска трапезария дори през време на европейската криза. Още на заранта срещата им е обстойно отразена в един от онези канавкаджийски вестникарски парцали, които обожават да се занимават с личния живот на хората. Алфред є се обажда по телефона, докато тя довършва закуската си:

– Мата, скъпа, жена ми е бясна... Невъзможно ми е да излизам повече с вас, но не се безпокойте, скоро ще дойда при вас в Париж.

– В Париж ли?! – отвръща учудено Мата. – Скъпи, нали знаете, че ще остана в Берлин поне още половин година. Заради театъра...

– Ще се озовете в Париж много скоро, също и аз.

– Алфред...

Мата не успява да си каже приказката, красавецът военен е затворил.

„Ще се озовете в Париж много скоро, също и аз...“ Отправяйки се към театъра, Мата премисля загадъчното изявление, което непрестанно се върти в съзнанието є. Познава Алфред достатъчно добре, за да бъде наясно, че той никога не говори, без да знае какво. Минава покрай портиера на Метропол, без да го погледне, едва дочува как той тича подир нея и є вика:

– Госпожо, костюмиерът ви чака вече почти половин час!

Точно сега ли му е времето да се занимава с проклетия костюмиер, набит простак, търгаш, спорещ за цената на платовете като селяндур, който пробутва болната си крава на пазара. Нали є отказа втория тоалет за предфиналната сцена заради някакви си загубени бюджетни ограничения? Мата свива рамене и се затваря в гримьорната си. Незабавно вади хартията за писма и започва да реди с изискания си равен почерк.

Шпионажът – нова роля?

През есента на 1915 г., навярно през ноември, когато мъглата бавно набъбва откъм водите на каналите, когато влагата притиска крайниците ви и дните сякаш са завършили, преди да са започнали, консулът преминава в настъпление. Чака само сгода. Ето че Мата е на легло. Лоша хрема, която не иска да мине. Това е повече отвсякога случай да се появи. Изпратени цветя. Питаме за новини. Тревожим се. Все куп дребни внимания, които няма как да не трогнат сърцето на една жена, принудена да пази леглото. Скоро и бележчица с някакво подобно съдържание:

„Прескъпа госпожо,

Щом ви стане по-добре, бих желал да ви видя насаме. Уведомете ме през коя вечер бихме могли да се срещнем. Ще ви бъда задължен, ако запазите пълна дискретност...“

Заинтригувана, Мата отговаря веднага:

„След три дни, моля, заповядайте на чай след вечеря... Прислужницата ми ще си е легнала...“

Дали смята, че съседът я ухажва?

Може би...

В действителност няма значение: нещо се случва, само това е важното!

В уречения ден, вероятно в началото на ноември 1915 г., Мата се занимава с подготовка за тайната си среща. Инстинктивно, по рефлекс тя се разкрасява. Не прекалено... Твърде ловка прелъстителка е, за да изглежда като в очакване. Само каквото е нужно, за да бъде напълно неотразима, без да си личи, че е работено за целта.

Няколко бижута.

Пръсчица парфюм.

Десет е, когато най-сетне на вратата се хлопа. В съответствие с уговорения код – Мата отваря сама. Влиза именно хер Кремер с шапка в ръката. Мата го оставя да є целуне ръка и го отвежда към хола. Предлага му чаша чай и той я приема с почти ласкава усмивка. Доста дълго си говорят за времето. По-малко за войната. Най-сетне за живота в Париж. Когато става дума за булевардите, очевидно познати и на дипломата, Мата започва да се оживява. Дворецът Гарние, Кафе Англе, Паяр, Ларю, площадът при Мадлен – все места, където Мата се чувства като у дома си. Самите названия стоплят сърцето є. Иде є почти да заплаче. Спомня си онзи пролетен ден, когато, едва пристигнала във френската столица, на излизане от Гранд Отел се озовава насред площада при Операта. Времето е разкошно и изведнъж сякаш всичко е възможно. Центърът на Париж, центърът на Франция, центърът на Европа, центърът на света! Каквато и да е националността на човек, трябва да бъде там, ако иска действително да съществува.

Мата оставя чашата си за чай. След този миг на екзалтация провинциалният є живот тук, в Хага, є се струва отведнъж още по-тежък. Тя млъква. Кремер я гледа продължително.

Притеснение?

Мата се ужасява от мълчанията и винаги намира някакви темички, за да ги избегне – тези светски празноти, през които може да изчезне всяка репутация, както на духовития мъж, така и на почтената жена. Този път обаче не є се налага да се напряга, за да измисли клюка. Тя оставя пустотата да набере мощ, сякаш предчувства, че именно сега консулът ще є предложи онова, с което да запълни безсмислието на живота си.

Кремер се изправя. Високата му фигура затуля пламъците на камината. Той потрива ръце пред огъня, преди да се обърне:

– Мога ли да бъда откровен с вас? (Мата все така мълчи, а Кремер продължава.) Вие мечтаете да се върнете във Франция. Зная, че баронът няма желание да ви пусне да заминете. Можем да си окажем взаимно големи услуги. Достатъчно ясен ли съм?

Мата си дава сметка, че Кремер не е дошъл за развлечение. Всъщност тя е достатъчно интуитивна, за да знае какво ще є бъде предложено. Въпреки това от вкус към играта или пък за да чуе онова, за което се досеща, без да є се вярва, подмята:

– Би могло и повече...

– Искате ли да работите за нас? Отивайки в Париж, можете да събирате там всевъзможни сведения, които биха ни заинтересували. Ако искате да правите това, мога да ви дам 20 000 франка.

Значи Кремер е шпионин. Да, шпионин. Изглежда толкова спокоен, така отстранен от всичко. Вярно, немски консул, но тази служба напълно би могла да бъде и почетна. Скромен еснаф денем и авантюрист след здрач. Мата би следвало да се изненада. Тя е твърде свикнала на притворство за подобно нещо. Усмихва се и си взима сладкишче с апетита на светска жена:

– Това не е много...

– Вярно – отвръща консулът и прави пауза. – За да получите повече обаче, трябва да ни покажете на какво сте способна и тогава ще получите всичко, което пожелаете. Моето правителство умее да бъде много щедро към онези, които му служат добре...

На свой ред Мата прави пауза.

Тя се взира в Кремер също тъй втренчено, както и той в нея – като два едри хищника са, които се колебаят още дали да си имат доверие. После си взима нова чаша чай, за да прикрие смущението си и му казва с умишлено премерен глас:

– Какво очаквате от мен?

– Всевъзможни сведения. В тази война всяко нещо е от значение и една подробност може да ни осведоми за придвижването на военни части. Вие познавате хора. За вас няма да е особено трудно, достатъчно е да слушате... И да ми разкажете всичко.

Мата поклаща глава:

– Разбирате, че трябва да поразмисля. Дайте ми няколко дни...

– Напълно разбирам. (Консулът е говорил извънредно бавно.) Знаете къде да ме намерите...

Отведнъж той отново надява приветливото си изражение, целува є ръка още веднъж и излиза, без Мата дори да се сети да го изпрати.

Когато чува захлопването на вратата, оставя чашата за чай.

20 000 франка – неочаквано.

20 000 франка не са нищо особено... 20 000 франка са всичко...

20 000 франка са нищо!

Мата е объркана, двоуми се, тя е привлечена, втрещена, свръхвъзбудена.

Никога не є е хрумвало да шпионира за Германия. Нито пък изобщо да шпионира впрочем. Откакто е преживяла несгодите около обявяването на войната, Райхът не є вдъхва особена симпатия. Не е забравила колко грубо са се отнесли към нея. Тези хора, които тя смяташе, че познава, можеха внезапно да започнат да се държат като животни. Да работи за швабите. В края на краищата... Та те така и не є върнаха онези кожи... 80 000 франка чиста загуба, сега получава възможност да си върне поне част. Ще вземе парите, нищо не им дължи. По-скоро е обратното.

Хиляди противоречиви мисли минават през главата є, за миг сякаш почти є се вие свят. Скоро обаче Мата е обсебена само от една мисъл, проста и силна: пак потръгва. Този път обаче, за пръв път в живота є, реалността ще надхвърли въображението. Тя, отблъснатата, която е трябвало да се натиска, за да играе дребни роли, сега е ухажвана, и то не от кого да е... а от представител на една от първите държави в света. Речи го, все едно от самия кайзер. Какви безумци са били онези, които вече не са вярвали в нея и в нейните умения.

Мата вече е потънала в този спрял извън времето миг. Всъщност решението є е взето още преди да е била наясно с него. На другия ден тя сяда зад бюрото си и написва простичката фраза:

„Размислих. Можете да ми донесете парите.“

Несъмнено Париж не е от най-ведрите места, но пак е рай в сравнение с Хага. Мата вече съжалява, че е тръгнала. Колко глупаво, че не е успяла да се позабавлява по-добре! Вярно, преживя шок и нещата бяха силно променени, но въпреки привидната строгост имаше възможност човек да се поразсее, във всеки случай повече, отколкото тук. Дори във война Париж превъзхождаше мирна Хага, където прииждаха бежанци отвсякъде, без да замирише ни най-малко на космополитизъм.

Едва-що пристигнала, Мата се чувства като в изгнание, гони я носталгия.

Вярно, че през годините Мата Хари е станала съвсем французойка или поне до голяма степен „парижанка“. Тя пише, мисли и мечтае повечето време на нашия език. Някои, като Рудолф Маклийд, приемат тази промяна за преструвка. В случая с Мата става дума за нещо повече. Твърде много хамелеонщина има у нея, твърде силно е повлияна от парижките миражи, за да не се промени и в дълбочина.

И тъй, понеже баронът е налице само един уикенд от два, Нон є е напълно недостъпна, маркиз Дьо Бофор є пише много нежни писма, настоявайки за близостта є, а є липсват и домашни рокли... Има всъщност хиляди причини, които я убеждават, принуждават я да се върне в Париж, така че Мата се свързва отново с Кремер. Нека є дадат пак 20 000 франка и този път тя ще се справи по-добре.

Както през 1904 г., пощальонът звъни винаги два пъти и всичко ще се разиграе при повторното пътуване. Германците са потребителски настроени, дори повече, отколкото преди няколко месеца, когато Кремер се е появил за пръв път. Независимо от нищожните резултати Мата още ги интересува. Наистина те са изгубили току-що най-добрия си агент във френската столица, барон Фон Шлуга, на поста от 1870 г. Старият аристократ е издъхнал след дълги години на дискретна и ползотворна служба. Така че те му търсят заместници, лица, способни да се движат в обществото... От самото начало при Мата им допада едно и също, но този път и тя трябва да вложи нещичко. Накратко, понеже първите є резултати са лоши, германските служби настояват тя да премине през истинска агентурна подготовка. Когато Кремер є съобщава условията, тя потръпва: по дух у нея няма нищо военно, а подобен курс є се струва съвсем армейски. Когато обаче разбира, че няма да получи нищо, ако не се преклони пред тази „формалност“, най-сетне се съгласява. Тя ще отиде в Германия между 3 и 10 май 1916 г., първо в Кьолн, където ще я приеме майор Николай, върховният ръководител на тайните служби, после я пращат във Франкфурт. Съществува неяснота дали Мата е продължила подготовката си в Германия, или се е прехвърлила по-нататък в Антверпен, в окупирана Белгия...

Госпожица Доктор

Каквито и да са нещата, днес се знае от сигурен източник, че тъкмо при това пътуване Мата се е срещнала с една от най-митичните личности в историята на шпионажа: Фройлайн Доктор... Госпожица Доктор, с която се сблъскваме при всички дела и при всички шпионски инструктажи, свързани с Германия. Госпожица Доктор смайва тайните служби в целия свят, тя е супершпионката на кайзера, немският Джеймс Бонд или по-скоро Мистър М., тъй като със сигурност е по-скоро водач, а не прост изпълнител, било то и блестящ. Дъщеря на пруски военен, тя е също доктор по политически науки (откъдето идва и прозвището є) и притежава страховит усет за ефективност. Нека преценим сами: на двадесет и шест години тя е натоварена с германския шпионаж във Франция, по-точно с вербуването на „висша класа“.

Позната е под множество имена: разбира се, Фройлайн Доктор, но също Русата жена, Фройлайн Елза, принцеса Жан, Тигрицата от Антверпен... Госпожица Ренмюлер, Жената с руските цигари... Всъщност Госпожица Доктор се е казвала Елизабет Шрагмюлер1.

В непубликуван секретен доклад, свързан с друго дело, аферата Мони, шпионин, арестуван на 3 август 1916 г., Пиер Бушардон описва точно маршрута на подготвяните за шпиони. Винченцо Чиро Мони е бил привикан в Антверпен – но независимо дали там или във Франкфурт, при подобни условия трябва да се е озовала и Мата Хари. В този миг Мата и Мони влизат в контакт със страховитата непозната, със скъпата Госпожица Доктор, чието описание се колебае между някакво предварително подобие на Марлене Дитрих и активна лесбийка, което пък в крайна сметка не е и особено противоречиво:

„След като пристигнал в комендантството на гарата в Антверпен, той [Мони] бил отведен под свод, където чакала германска кола. Влязъл в нея, отбелязал за себе си, че завесите са спуснати и че на седалката редом до военния шофьор седи и друг войник.

Първоначално колата се отправила директно на улица Пепиниер, в сградата, където е разположена основната организация за германски шпионаж в Белгия.

От аферите Деи Паси и Кондоянис знаем, че там една жена стои в дъното на всичко и царува като същинска господарка.

Мони чакал доста дълго в богато обзаведен салон на първия етаж. Капаците били спуснати и прекалено острата светлина просто режела очите. Чувал как в съседните стаи тракат пишещи машини, после видял да влиза руса, доста яка жена, немски тип, обсипана със сравнително безвкусни бижута. Това била тамошната кралица и Мони чул как я наричат „Фройлайн Елза“. Знаем и други нейни имена. Не е без значение да бъдат отделени някои подробности от твърде внушителното описание, което е дал за нея Мони:

Хубаво момиче е, но стъпва много тежко. Говори като жена, чиито заповеди не подлежат на обсъждане, и постоянно държи подръка да є е или поставен на масата, или пъхнат в джоба малък броунинг. Винаги е забързана. Прекъсва разговор, за да отскочи за няколко минути до други части на къщата. Говори винаги много високо, никога не се усмихва и не приема никога отказ. Притежава известна хипнотична сила и при случай използва заплаха. Властва като абсолютна господарка над шпионската централа и капитан Кьофер, когото съм виждал редом с нея, є отдава почит като войник на офицер...

Мони забелязал, че всяка от вратите към салона (общо четири) била пробита тъй, че да се вижда само отвън.

Русата жена предложила на обвиняемия сандвичи и цигари. Самата тя пушела1 много и говорела френски без никакъв акцент. Най-напред предложила на Мони да отиде да се занимава с шпионаж в Америка, обещавайки да го снабди там с доста внушителна сума. Хитрецът обаче вероятно предпочитал нещо в джоба пред нещо предстоящо, и то след дълъг път, и отклонил предложението. Тогава станало дума за подобна мисия във Франция или в Италия, но нищо не било решено през въпросния ден.

Интересна подробност, която показва, че антверпенската шпионска школа е в крак с всякакви нововъведения, е, че Мони забелязал по време на разговора наличието в един ъгъл на залата на звукозаписна фуния за фонограф, а тъкмо когато идело време да го отпратят, съзрял един подчинен да се доближава до апарата и да изважда от него навосъчен цилиндър. Несъмнено думите му били записани. Не пропуснал също и жеста, с който през време на разговора русата жена включила фонографа посредством един от електрическите бутони, наредени като клавиатура върху бюрото є. Видял също множество микрофони, разположени из стаята и по масата.

Все тъй предпазливо, както и на отиване, Мони бил откаран в Антверпен от комендатурата до гарата. На другия ден в съответствие с получената заповед се върнал в шпионската централа при същите условия като предния ден.

Този път той приел да замине и да се занимава с шпионаж в Италия и във Франция. Русата жена му предписала да посети много градове във Франция, по-специално Дижон, Марсилия, Бордо и Вердюн. Поискала да отбелязва придвижването на войски и да си записва номерата на полковете. После от заповеди преминала към заплахи и от заплахи към още по-привлекателни обещания и прибягнала до следните изрази:

Ако се измъкнете, ще разпоредя да ви отровят. Нашата шпионска служба е най-силната в целия свят. Имаме агенти навсякъде, дори на места, където изобщо не бихте предположили. И в Шангай [sic] да отидете да се скриете, ще ви спипаме. В замяна на това сме много богати и ако ни служите добре, като ни изпращате ценни сведения, незабавно ще получите между 20 и 30 000 франка.

Мони бил сметнат за твърде умен, не се наложило да го обучават повече и да кара курс по професионална подготовка. Освободили го от изпитанията, на които подлагали по-нископоставени агенти. Просто му дали номера AF 231 и получил инструкция да праща сведенията си на Убалдо Пиати в Люцерн и на Гадони в Лугано. Не му дали кода, който получавали някои шпиони. За тайната си кореспонденция трябвало да използва просто лимонов сок. В действителност той винаги си служел с вода от тоалетните...“

Ето така трябва да са изглеждали нещата... Мата и Госпожица Доктор, както разбрахме, трябва да са били доста различни. Впрочем не е препоръчително две лъвици да бъдат държани в една клетка. Явно не са си допаднали. Контакт не се е получил още когато са се срещнали за пръв път в един малък салон на Франкфуртер Хоф. Положението не се е подобрило и през време на подготвителния срок. За да припомни колко е важна, Мата пристигнала с албумите си, съдържащи всичко написано за нея, снимки, статии, дори визитни картички... но проявявала съвсем бегъл интерес към свързаните с шпионажа неща.

В края на подготовката, когато е трябвало да се направят коментари, Госпожица Доктор е завършила своя рапорт с пренебрежителна гримаса. Авторитарна, но и дисциплинирана, тя все пак се подчинява пред мнението на висшестоящите, които по онова време приемат кого да е. Така че взима на свое пряко подчинение Мата, оставяйки є предишното означение, H21. Разправят, че казала, след като вратата се захлопнала подир Мата: „Само ще си имаме неприятности с тази демимонденка...“

На Мата є е разрешено да мине отново през Хага, преди да се завърне в Париж. Тя получава благословията на Берлин и този път взима 15 000 франка, за да предприеме второто си пътуване до френската столица. Както виждаме, има отбив в цената поради недоволство.

Отвъд привидностите

Странна бъркотия.

Какво цели Ладу, постъпвайки така?

Сега, след като е имал време да я наблюдава, да добие представа за нея, би следвало да вземе решение. Ако смята, че Мата е шпионка, би следвало да я арестуват. Ако пък тъкмо напротив вярва, че тя може да му свърши работа, за какво му е да я тормози?

Ладу постъпва съвсем иначе. Двусмислие, двусмислия...

В действителност ръководителят на контраразузнаването безспорно играе двойна партия. Впрочем той е майстор на жанра и постоянното му двуличие ще го докара след няколко месеца до подсъдимата скамейка. Жените, хубавите жени са негов специалитет. Внимава с тях, привлича ги, използва ги или ги унищожава. Така постъпва с Март Ришар, тази млада французойка, призвана да срещне двойна слава, първо като героиня след Първата световна война, а след Втората като Мадоната на затварянето на бардаците... Sic transit gloria mundi... Заподозряна също като Мата, тя ще бъде привлечена от Ладу, преди да влезе в службите. Съдбата на Март Ришар е твърде различна от съдбата на Мата, макар пътищата им да вървят доста успоредно. Само че ето нЎ, Март Ришар е непозната, докато Мата е знаменитост. Така че и едната, и другата ще бъдат по своему манипулирани. Бидейки наясно с нещата, Март Ришар предизвиква скандал в известното предаване на Арман Жамо Досиета на екрана през 60-те години, като заявява чисто и просто:

– Мата Хари и аз много си приличахме. Само дето тя получи дървен кръст, а аз получих железен.

Нека отворим скоба.

Мата не настоява да отиде до Вител. Тя е напълно искрена, когато съобщава на шефа на френските служби, че е готова да се откаже от пътуването си и да отиде във Фиуджи. Дори отива до полицейската префектура и иска виза за Италия.

Дълбоко в себе си обаче Мата се колебае. Все тъй непоследователна, опиянена, че толкова я търсят отвсякъде, тя се опитва да стигне до яснота. Съвсем добре съзнава, че не би могла да свърши каквато и да било работа за германците сега, след като е разкрита от Второ отделение. Ако Франция иска да я наеме, може пък тогава да успее да свърши нещо голямо... Същевременно – а Мата не знае това – е доста тънка работа да искаш да се правиш на по-хитър с такъв неясен човек като Ладу. Засега тя вероятно преценява как да стане двоен агент, без да си дава сметка с какво се захваща, без да обозре поетия риск. Открай време е свикнала да живее ден за ден и да му мисли после.

Този път обаче Мата направо не знае как да постъпи.

Да, неудържимата се колебае, нещо є подсказва, че е изправена пред голяма опасност. Няма как да признае цялата истина, но решава да потърси съвет, който би бил от полза само частично, тъй като основанията са фалшиви, но все пак – съвет... Всъщност Мата, която е сама, винаги сама, има нужда да поговори, да остави да се излеят донякъде изпълващите я чувства. Сеща се първо за своя любовник-съучастник маркиз Дьо Маржри. Той е наясно с нещата. Дали няма да изрече нещо, което да я накара да се реши?

Мата го посещава на Ке д’Орсе и му разказва какво є е предложил Ладу. Коментира съвсем трезво:

– Според мен капитан Ладу греши относно важността на сведенията, които бих могла да му дам.

– Напротив, аз мисля, че имате всички качества за подобна работа, скъпа. Като французин мога само да ви подтикна да следвате този път... Като приятел...

– Е?

Маркизът прави пауза.

– Няма да скрия от вас, че е много опасно да приемате подобни мисии. Имате шанса да сте от неутрална страна, Мата. Бягайте от тази воняща на смърт война. Върнете се у вас, докато още е време.

Мата със сигурност е направо попарена при подобно сърдечно предупреждение от страна на човек, който по-нататък ще докаже своята откровеност и своето достойнство на благородник. Няколко дни по-късно обаче решението є е взето и промяна няма да има: тя заминава за Вител, като приема всички предложения на Ладу.

Какво се е случило, та след толкова колебания Мата прави пълен завой?

Мата е влюбена... Влюбена, влюбена до полуда за пръв път в живота си.

Преследване

Отвъд хладния полицейски доклад можем да си представим в какво състояние е вече Мата. Тя е наясно с каква сложна игра се е захванала, бърза да докладва, да си уреди работите и да є платят. Вместо това няма дори враждебност, а най-лошото, за да започнат и съмненията: мълчание, отсъствие, великото нищо... Затова независимо от умората след пътуването (по онова време от Мадрид до Париж се пътува над тридесет и шест часа) Мата разсъждава известно време и решава да действа, както е постъпвала винаги: да хване бика за рогата. Тя се изкъпва набързо, преоблича се и поръчва кола, за да отиде до Военното министерство. По пътя спира за малко. Дисциплинираният Моние отбелязва:

„... Маклийд предаде пощенска картичка, надписана в салона на хотела и адресирана до капитан Vadime de Massloff... Предавайки тази карта, тя попита за колко време би стигнала до Вердюн.“

Мата пише за втори път на Вадим, откакто е пристигнала. Дълги страници или къси бележчици, все с един смисъл, все колкото да го призоват. Жалки, повехнали хартийки, които остават днес единствен свидетел на тази трагична страст и се ронят през този януари като бели камъчета, като бутилки в морето, хвърлени от една отчаяна жена...

„Мили, ще имам ли скоро новини от теб? Можеш ли да дойдеш? Целувки. Твоята Марина“

„Мой Ди, днес е твоята Коледа. Целувам те дълго. Твоята Марина“

Това е началото на същинска писмовна мания, Мата ще изпраща до три-четири писма на ден. Докато светът се отдалечава от нея, тя се мъчи да съхрани своята любов. Тази луда любов, която я е отвела дотук и която и тази вечер я отнася към неизвестното...

Да си представим сцената...

Мата е потънала в нощта. В Париж вече светят фарове. Тук вдясно. Моние и Тарле тъкмо са ударили спирачки малко след Камарата на депутатите. На няколко метра отсреща е номер 282 на булевард Сен Жермен. Мата тъкмо е слязла от автотакси – голяма червено-черна машина. Тя моли шофьора да я изчака. Влиза в сградата от дялан камък, която така скучно прилича на буржоазните кооперации около нея. С разтуптяно сърце се обръща към офицера на пост и поисква да види капитан Ладу.

– ... Спешно!

Офицерът взима телефонната слушалка, осведомява се, после съобщава на Мата, че капитан Ладу „тъкмо е напуснал министерството“.

Мата не иска да повярва, опитва се да мине през вратата и да се насочи към стълбището, водещо до добре познатия є кабинет.

Появяват се хора.

Офицерът на пост предупреждава:

– Госпожо, намираме се във Военно министерство. Не ме принуждавайте да ви извеждам оттук със сила.

Мата го гледа известно време безмълвно, после рязко излиза. Мята се в таксито и казва да я закара до Пале д’Орсе.

Няколко метра по-нататък реното на Тарле и Моние възобновява преследването. Двете коли продължават по булевард Сен Жермен. Нощ е и падащият вече дъжд прави настилката неприятна и плъзгава. Автотаксито е свърнало към улица Солферино. Сега се насочва към сградата на Орсе...

Шофьорът намалява малко грубичко.

Мата влиза в сградата. Минава през рецепцията, надниква в салоните, после отива до трапезарията.

Един метрдотел се приближава:

– Госпожо, с какво мога да ви услужа?

– Търся полковник Данвин. Може би знаете къде мога да го намеря.

– Данвин? (Метрдотелът смръщва вежди.) Данвин... Не, не, госпожо, съжалявам, не познавам никого с това име. Вероятно биха ви упътили на рецепцията.

– Благодаря, благодаря... – подхвърля Мата и едва се сдържа да не се върне тичешком към входа.

Доближава се до портиера и му задава същия въпрос.

– Данвин... Данвин? Не, съжалявам, нямам представа...

Човекът със златните ключове внезапно изглежда съвсем дистанциран и се извинява, извикал го е друг клиент. Мата се озовава насаме с един служител от рецепцията, който има честно и открито лице. Тя е дезориентирана и не знае на кого да се опре. Обръща се към младия човек, който не е пропуснал нищичко от разговора, и му повтаря почти механично:

– Трябва да го видя. Непременно трябва да го видя... Аз съм негова братовчедка от Мадрид.

Вероятно развълнуван от объркването є, младият служител се навежда напред и промълвя:

– Полковник Данвин преди малко си плати сметката, госпожо. Той напуска Париж още тази вечер и се качва на влака в 9 часа и 40 минути за Испания. (Той поглежда часовника си.) Ако побързате, още можете да го хванете.

Мата безмълвно му благодари с поглед и се втурва в посока гарата. Същата гара, на която е пристигнала сутринта...

Тълпата навсякъде е внушителна.

Жени, деца, но най-вече войници. Ранени, които отиват да се дооправят, свежи войски, минаващи през Париж, преди да се отправят към фронта. Тази сутрин пероните са били почти празни, а вечерта на тях едва може човек да си поеме дъх. Мата се опитва да мине през тълпата. За малко да изгуби чантата си, но най-сетне е близо до началото на влака. Внезапно един контрольор я вика:

– Госпожо, вашият билет...

– Не заминавам – извиква Мата. – Дошла съм само да видя един приятел.

– Достъпът до коловозите е забранен без билет – отвръща чиновникът.

– Но аз не заминавам...

– В такъв случай ви е необходим перонен билет. Имате ли перонен билет?

– Моля ви, умолявам ви!

– Невъзможно, госпожо. Такъв е правилникът.

Мата усеща, че човекът се е запънал, като се хваща за малката власт, която му носят задълженията му. Като вижда, че никога няма да є стигне време да купи перонен билет, тя набързо надрасква бележка в контрольорската канцелария на компанията Спални вагони и дава бакшиш на един носач, като го моли да я предаде на полковника. Носачът взима бележката и є благодари:

– Знаете ли, госпожо, имате още един шанс да зърнете вашия приятел. Влакът спира на гара Аустерлиц.

– Кажете му, че ще бъда там!

Искрица надежда връща смелостта на Мата, която хуква тогава да хване друго такси.

Въпреки дъжда шофьорът се е справил блестящо. Мата пристига до грамадните сгради на гарата в посока Испания преди влака за Мадрид. Този път шансът най-сетне е на нейна страна! Двамата инспектори отбелязват, че я виждат да взима къс пътен билет от гише до бюфета. Мата ги гледа, без да ги вижда. Едно нещо само е от значение: тя може да бъде на перона, когато влакът ще се появи на гарата.

Гледа навсякъде дали полковник Данвин не е застанал на някой прозорец.

Няма никой.

Тогава Мата хваща един човек от персонала на Спални вагони:

– Господине, във влака е полковник Данвин, френският военен аташе в Мадрид. Кажете му, че искам да говоря с него. Той знае, че го чакам.

След няколко минути, които изглеждат като векове, Данвин най-сетне се появява на вратата на един вагон. Мата веднага забелязва, че той има твърде притеснен вид и ни най-малко не прилича на любезния мъж, когото тя е познавала само преди няколко дни.

– Как само си отивате, полковник, без да ме предупредите! Ами нашите работи? Какво става? Споменахте ли за мен на капитан Ладу? Предадохте ли сведенията ми?

Данвин изглежда двадесет години по-стар и явно не е на себе си. Той отговаря с гласец, какъвто Мата никога не е чувала от него:

– Нямах възможност да се видя по-надълго с капитан Ладу, но се видях с началника му полковник Губе.

– Какво мисли той за мен? За моята служба?

Данвин прави пауза, после сякаш подбира думите:

– Смята ви за много интелигентна жена, способна да се справи и с най-трудни задачи...

– И това е всичко? Не разбирам – изпуска се Мата, която наистина е очаквала нещо повече.

– Попита ме също така дали съм в течение на вашите познанства. Отговорих, че не съм.

– Не? Ами нашите разговори? Ами писмото ми? Моите сведения? Защо сте излъгали?!

– Момичето ми, бедното ми момиче. (Данвин сякаш е изплашен, изплашен да не каже прекалено много, изплашен, че е казал прекалено много, изплашен, че се е компрометирал.) Поставете се на тяхно разположение.

Изсвирване оповестява, че влакът тръгва.

– Тъкмо това се опитвам да направя. Полковник, трябва да ми помогнете...

Влакът бавно потегля. Данвин се отдръпва навътре във вагона, прави няколко крачки, после се връща, колебае се, кани се да каже нещо, после се спира и за последен път жално повтаря към Мата:

– Ах, момичето ми, бедното ми момиче!

Тежкият локомотив дръпва напред сред грохот на желязо и огън...

„Това бе всичко, влакът тръгваше и служителите ме помолиха да се дръпна. Останах като вцепенена на перона.“1

Когато Мата идва на себе си – за миг є се е сторило, че губи съзнание, – тя машинално се обръща, за да си върви. Внезапно забелязва инспекторите Моние и Тарле, които я наблюдават. До този миг те са є се стрували като два призрака, две второразрядни фигури в драмата... Но сега всичко сякаш е наопаки, животът є се разнищва като парче захабена коприна... Тя има нужда от сблъсък. Сякаш задвижена от някаква направляваща я сила, тя тръгва право към тях. Но двамата мъже изчезват, преди да е могла да ги доближи.

Преди да продължим с това изключително приключение, нека да си зададем един основополагащ въпрос: в какъв контекст се развива случаят Мата Хари? Крайно необходимо е да си създадем точна мярка (макар това да е почти невъзможно, толкова голям е ужасът), за да разберем онова, което биха чувствали тези, пред които Мата се явява и ще трябва да се обяснява.

От 1914 г. са минали три години. Франция е дала над един милион мъртви и милион и половина ранени или пленени. Войната, която всички са се надявали да бъде свежа и радостна, се превръща в най-ужасния катаклизъм в историята. Това е европейска гражданска война, от която западният свят няма да се съвземе. Всъщност изчезва една форма на хуманизъм и това ще доведе логически до страховития бъдещ Холокост. Няма нито едно семейство, където да няма изчезнали: син, баща, годеник... Да не забравяме, умират най-вече мъжете, жените си остават... обикновено сами.

Съмърсет Моъм, който е бил санитар, а после таен агент през този ужасен конфликт, обобщава положението по-добре от всекиго.1 Един ден край Сома той влиза в църква, превърната във временна болница. Навсякъде мъртъвци, ранени, умиращи върху сламата, стига да има такава, повечето на земята... мирис на мърша... лекари и сестри, които тичат къде с трион, къде с превръзки в ръце. Внезапно чува до себе си стенещ войник. Очите му са превързани и наистина вече няма човешко лице, ала ето че се стяга, почти подскача и припада, надавайки вопъл:

– Мамо, мамо, мамо...

Като всички останали и той е едва на осемнадесет години.

Отвъд образа, бил той и страшен, тази 1917 г. представлява един решителен, основен, окончателен поврат: от тази година можем да датираме истинското начало на ХХ век. Наистина, ако началото на ХVI век може да се датира с битката при Маринян (1515 г.), началото на ХVII – със смъртта на Анри IV (1610 г.), началото на ХVIII век – със смъртта на Луи ХIV (1715 г.), началото на ХIХ век – с окончателното поражение на Наполеон (1815 г.), то със сигурност през мрачната 1917 г. започва най-смъртоносният век за нашата цивилизация. Действително тъкмо през тази година, докато Мата се упражнява в шпионаж с дантели, се случват няколко мощни събития, които завинаги ще променят лицето на света:

Руската революция избухва през февруари и завършва през октомври с взимането на властта от болшевиките на Ленин.

На 2 април Съединените щати влизат във войната, използвайки като претекст торпилирането на няколко кораба, превозващи американски граждани, от германски подводници2.

Това е годината на процъфтяването на болшевизма, против който скоро се появява фашизмът.

Започва могъщият възход на двете нови „велики сили“, които ще доминират над интернационалната шахматна дъска – СССР и САЩ.

Всичко е вече на мястото си за продължението на събитията, сред които все още живеем.

Воин на Републиката

Няма как да се продължи, без да бъдат казани няколко думи за личността на Пиер Бушардон, който ще изиграе решаваща роля за съдбата на Мата Хари. Толкова съществена, че днес върху него се сипят всички обвинения на защитниците на Мата.

Роден в Гере през 1870 г. в семейство на адвокати и лекари, Пиер Бушардон следва безпогрешния маршрут на видните държавни служители. Първо е помощник-съдия в Обюсон, после прокурор в Ивто, ще бъде заместник-главен в Руан, преди да прекара десетина години в Министерството на правосъдието като заместник-директор по криминалните случаи. Войната го заварва в Парижкия апелативен съд. Той е назначен в Трети военен съд още със създаването му.

В действителност отвъд полемиките, ако някой израз може да опише Пиер Бушардон, това е именно „любопитният“, както престъпниците наричат съдия-следователите. Рядко един общ прякор е съвпадал толкова точно със специфична личност, както подчертава хронистът на Анал политик е литерер, където публикуват портрета на капитан-докладчика на първа страница на 25 ноември 1917 г.:

„Това е много показателно прозвище... Любопитният, с други думи, човекът, който иска всичко да знае, все задава недискретни въпроси, отива до дъното на нещата. Портретът – вижте днешната корица със скицата на Рапено. Тъмнокос, с широко, открито чело, с гъст мустак, той не изглежда строг. Не е нито мрачен, нито затворен. За сметка на това обича яснотата и простотата. Говори бързо, като акцентира отчетливо последната сричка на всяка дума, което придава авторитетност на изказа му... Много саможив е и има съвсем малко приятели. Не познава „известните хора“, а съответно и те не го познават. Казва впрочем така:

„Когато някой обвинен бъде доведен при мен за пръв път, съм сигурен, че по-рано не съм го срещал.“

Казва още:

„Хората, които приемам тук, никога не са ме приемали другаде.

Идеални условия, за да осъществява със свободно съзнание деликатната мисия, която му е поверена.“

Наистина има нещо робеспиеровско у Бушардон, който обича да повтаря:

„Правосъдието не бива да има нито приятели, нито роднини. То мачка пред себе си всичко, що е виновно.“

Работейки със съвсем скромни средства1, капитан-докладчикът е неуморен. Някои вестници ще пишат без колебание: „Трима души могат да ни спечелят войната. Във военно отношение – Фош. В политическо – Клемансо. В юридическо – Бушардон.“ За мнозина действително Пиер Бушардон, който скоро си спечелва медийни овации, се възприема като „човек на Клемансо“, на „Тигъра“, който скоро ще го нарича „Великия инквизитор“.

Сам срещу всички

Освен постоянните опити да подобри условията на задържане на Мата, Клюне ще действа в няколко насоки. Първо, ще се опита да постигне Мата да бъде пусната под гаранция. Всеки месец той пуска искане да се даде повече простор на клиентката му. Тези искания до едно биват отхвърлени, дори опиращите се върху очевидни здравословни причини. Освен това ще се помъчи да заобиколи кодекса на военната процедура, като иска да присъства не само на първия и последния, но и на другите разпити. Изтъква, че Мата е чужденка и статутът є на чужденка я поставя обективно в уязвимо положение. За целта конструира една ловка теза a contrario. Уточнява, че ако законът от 27 април 1916 г. относно организацията на военните трибунали определя, че първият и последният разпит не могат да се състоят без присъствие на адвокат, той не твърди, че съветникът трябва да не присъства при другите разпити.

Тази „претенция“ незабавно ще предизвика злъчна реакция на Бушардон. В писмо до правителствения комисар капитан-докладчикът подчертава, че Мата не е каква да е чужденка. Тя дълго е живяла в Париж и ни най-малко не се чувства неизгодно поради своя статут, както претендира нейният адвокат. Той се възползва и отправя към Мата комплименти, които са в разрез с неговата кауза:

„Госпожа Целе говори френски с лекота, на която биха завиждали много французи, и ако кажа, че тя е с висока интелигентност, пак няма да съм изразил истината. Къде е тук уязвимостта?“

Нещо повече, понеже му писва да бъде подмятан от Едуар Клюне, който накрая може наистина доста да му попречи, Бушардон добавя не без умисъл:

„Адвокат Клюне е, имате представа за това, стар и малко наивен обожател на танцьорката, каквато е била госпожа Целе. Той влага в защитата на своята клиентка страст на новак и се отнася към нея по начин, който ми е трудно да си обясня, след като знае, че в навечерието на войната обвиняемата е била в Берлин любовница на двама офицери и на шефа на полицията. Това е казано от госпожа Целе. Добавям, че когато тази жена, очевидно изпратена от германското посолство в Мадрид, се е представила на нашия военен аташе, се е позовала на адвокат Клюне като техен общ познат...“

В действителност под тези няколко простички думи се крие заплаха, която Бушардон скоро ще уточни: щом Клюне е явно толкова близък с танцьорката и като че ли се появява многократно в нейната история, накрая той може да бъде призован и като свидетел. А тъй като от закона е забранено да бъде човек едновременно магистрат и страна, в случая адвокат и свидетел по едно и също дело, Клюне би могъл, ако се инати, да се озове лишен от право да пледира...

Заплахата е сериозна. Старият адвокат обаче не се отказва. Напротив. След близо единадесет седмици следствие той заявява, че ако обвинението не може да извади наяве нито едно доказателство, трябва да пуснат Мата. Тук вече не става дума за просто свобода под наблюдение, а за непроизнасяне и определяне на клиентката му за невиновна по всяко обвинение. Клюне извиква това ясно и отчетливо, а след това на 23 април 1917 г. пише до Пиер Бушардон, за да формулира официално искането си:

„Господин капитан,

Позволявам си енергично да настоявам пред вас на следствието срещу моята клиентка да бъде сложен край. Вече два месеца тя е затворена в Сен Лазар по подозрение в шпионаж.

Никакво доказателство не е намерено срещу нея в подкрепа на това обвинение. Невъзможно е това положение да продължава още с тази нещастна жена...“

Този път Клюне е ударил здраво, силно и публичната власт не може да не реагира. Ладу е незабавно предупреден. Телеграмите най-сетне се появяват в досието.

Божествена изненада

Истината е, че офанзивата на Клюне съвпада с друга, която е катастрофална: на 20 април нападението над Шмен де Дам се превръща в пълен провал. Предавайки телеграмите на Пиер Бушардон, Ладу, а и военният министър наблягат отново на секретността, верни на стратегията си. Нека уточним – макар днес да можем да твърдим със сигурност, че германците са били наясно с прозрачността на шифъра, с който са телеграфирали, тезата на Ладу, според която никой не е бивало да знае за разгадаването на използвания код, е била съвсем в реда на нещата по онова време. Съдия Бушардон нито за миг не се е съмнявал в нейната истинност. Впрочем министър Пол Пенлеве ясно му изтъква своята позиция, която е напълно в съгласие с предишни изявления на ръководителя на Второ отделение:

„Предоставяйки тези документи на следствието, привличам вашето внимание върху тяхната важност и върху неприятните последствия, които разпространението им би имало върху националната сигурност.

Моля ви съответно да спазите условието за закрити врати при следствието и при дебатите по делото като най-сигурно средство никое от сведенията, които ви предавам, да не може да бъде известно на публиката и да не се появява в присъдата.

Трябва също да се обърнете към председателя на Военния съд и да му дадете в това отношение всички индикации, които сметнете за уместни, с оглед най-пълна тайна да бъде съблюдавана и от трибунала, и от защитата.“

Ще отбележим само, че има интересно съвпадане между това внасяне на доказателствата, катастрофата при Шмен де Дам и инициативите на Клюне. Внезапно става възможно да се ползват данни по същество, по-точно да бъдат внесени в едно конфиденциално досие – нещо, което няколко месеца по-рано е било невъзможно. Същевременно във военно отношение положението ни явно се е влошило... Защо е тази промяна на поведението? Както казахме, след като войниците не успяват, а общественото доверие е на път да се срине, войната се прехвърля на полето на дезинформацията, където Ладу разполага с козове, за да спечели.

Така че Бушардон може да бъде доволен. Напълно отдаден на своето разследване, той разполага с четиринадесетте радиотелеграми, изпратени между Мадрид и Берлин – четиринадесет къса хартия, за които много е чувал, за които си е мечтал и които ще му помогнат да преобърне положението тъкмо когато трайно е започнал да затъва. От 13 февруари Мата не е признала нищо, а той, макар и да се старае да си обяснява всичко, нищо не е научил.

Какво съдържат телеграмите?

Какво има в тях, което би му позволило да си отдъхне малко и да поеме отново нещата в свои ръце?

Чисто и просто поредица от съсипващи разкрития от германския военен аташе в Мадрид майор Кале. Във всеки от текстовете Мата е внимателно упомената като агент в служба на Берлин, агент, дал току-що извънредно вълнуващи сведения. В своя окончателен доклад Пиер Бушардон ще синтезира основната информация, която Мата следва да е предала на германския военен аташе:

„Дамата Целе е предала на Фон Кале [sic] сведения относно намеренията на съпругата на принц Георг Гръцки, относно политическото положение в Париж и напредъка, осъществен от партията, опонираща на кабинета Бриан, относно доминирането на Англия и опасенията, които това засилване внушава на отделни френски политици без влияние. Споменала му е за обща сериозна офанзива, подготвена напролет за всички фронтове от Англия, за транспортни мисии, осъществени от авиатора Ведрин през линиите, за предписанията, които трябва да следват нашите офицери при пътуване, за разкриването от французите на едно от германските симпатични мастила...“

Нека уточним – поначало Мата не би могла да даде подобни сведения. Единствените, които трябва да е „предала“ (при това ще видим в какъв дух), се отнасят до политическото положение в Париж и до непопулярността на Англия в някои френски среди... Колкото до останалото, то е чистопробна измишльотина, ловко нагласена от германците, за да се отърват от танцьорката. Една информация е особено интересна: относно „разкриването от французите на едно от германските симпатични мастила“. Действително нашите антропометрични служби са успели да разкрият тайната на „едно симпатично мастило, давано от германците на изтъкнати шпиони“. Но – и тук е важното – това разкритие е станало след като Мата е заминала за Испания. Следователно тя няма как да е била в течение на нещата. Тази информация показва просто, че немските служби в Париж са опасно ефективни, щом са научили за нашия напредък в разчитането... При това положение дали биха могли да не знаят, че имаме шифъра на тяхното кодиране?

Както ще видим, Мата така и не успява (жалко за нея) да влезе в контакт с агенти на Берлин, действали във Франция.

Но както и да е положението с истинността на тези радиотелеграми, аферата напълно се променя.

Бушардон най-сетне има какво да докаже.

Отделен свят

Вече споменахме нехигиеничността, влагата и чернотата на килиите, в които затварят Мата, но към това се добавят още други неща като глада и мръсотията.

На 6 юли 1917 г., няколко дни след приключването на следствието и преди започването на процеса, Мата пише до лейтенант Морне, заместник на правителствения комисар:

„Господин лейтенант,

Вече 4 и половина месеца съм затворена в тъмницата Сен Лазар, където ме хранят толкова скандално зле, че ви моля да се намесите.

Дават ми това, което дават на нещастниците, които също са затворени тук. Има дни като днес, в които ни дават да ядем такава мръсна оризова вода, че и кучета биха я отказали [sic]. Хлябът се смалява с всеки изминал ден. Толкова страдам и толкова отслабвам, че ви моля да сторите нещо. Всеки ден мога да взимам допълнително от храната, но е много скъпо и не продават повече хляб.

Няма смисъл да ме малтретират така. В момента плача от срам, че се осмеляват да ми дават да ям от тази гнусна паница.

Жените, които са тук, могат още да крещят или да се бунтуват, аз мога само да плача. Леглата пълни с гадини. Цели дни глад.

Не мога повече.

Не можете да си представите, лейтенант, колко нещастна съм тук в Сен Лазар. Не искам ли да ям тази кучешка помия, трябва да лягам, без да съм яла нищо...“

Морне не се намесва, а Мата не преувеличава. Хранителният режим в Сен Лазар не е блестящ и в мирно време, а от 1915-а е станал направо невъобразим. Доктор Бизар, лекар на затворите, който ще се занимава с Мата заедно с доктор Соке, дава някаква представа за него в мемоарите си. Сутрин в 8 часа задържаните имат право на „постна супа“, всъщност просто вариво от зеленчуци без месо и без нищо мазно. В началото на следобеда е ред на самите зеленчуци, които, ако се вгледа човек, са само съдържащи скорбяла и са преварени (основно бял фасул и картофи). Вечеря няма. В неделя сервират „мазна“ супа с месо, правят някакво месно вариво с плуващи парчетии, напомнящи бял дроб за котки. Със сигурност, както подчертава Бизар без капчица хумор, това е добър лек против затлъстяване. Богатите клиентки могат да купуват други продукти от стола, но, както казахме, както припомня и Мата, парадоксално нейният случай не е такъв. Тя е толкова бедна, че ще се наложи дори да умолява да є отблокират малко пари от иззетите суми, за да може да вземе марки за кореспонденция с Едуар Клюне.

Може би по-мъчителна за преживяване и от липсата на храна е мръсотията, за която Мата намеква, мръсотия, сред която човек се отвращава от себе си, самопрезира се. Освен плъховете, които гъмжат в коридорите и току преминават през килиите, в Сен Лазар не се спазва никаква хигиена. Мата разполага само с легенче за миене, няма дрехи за смяна, рокля, лично бельо, нито дори най-елементарно средство, за да се почисти някак. Налага є се много пъти писмено да умолява да є върнат тоалетните принадлежности, след като вече са огледани и се знае, че не представляват опасност. Поне „водата за зъби“. Никакъв резултат... Ще бъдат необходими седмици, месеци, за да си вземе някои неща: една долна риза, чифт пантофи...1 Без огледало, без гребен, Мата трябва да научи да се вчесва с ръце, без да се гледа. Тази личност, гъмжаща от образи, няма възможност вече да гледа своя. Това може да изглежда дреболия, но едва ли е такава във всекидневието.

Както вече казахме, много години по-късно Пиер Бушардон ще напише, че всъщност аферата Мата Хари е като да пипнеш крадец с ръката в торбата. Скорошни биографи на Мата Хари вдигат шум за машинации, за осъждане на невинна. Нито една от двете версии не е нито напълно истинска, нито напълно невярна, защото с времето истината става не толкова проста.

Самото поведение на Бушардон не е толкова чисто, колкото изглежда. Убеден патриот, почтен магистрат, той би останал и малко непонятен, ако човек се абстрахира от темперамента му и от личния му живот. Като всички французи и той сам е пострадал от тази война. Преди няколко месеца е изгубил своя любим племенник, когото е обожавал и на когото е гледал като на син. Мата, жена, която работи за германските тайни служби, няма как да не е идеалният враг. Но това важи за всички шпиони, които ще трябва да съди. В случая с Мата има нещо друго, нещо по-дълбоко и по-съкровено. Освободена жена, секс-символ, свободна жена... Мата е предизвикателство за чувствителността на мъже и жени от ХIХ век, малко склонни към отстъпки в свободата на нравите. Видяхме с какво презрение говорят свидетелите. Бушардон е същият. Мата го шокира, възмущава го. Нещо повече, тя го дразни с поведението си, с исканията си, с природата си, дори с любовта си към Вадим Маслов. Действително Пиер Бушардон тъкмо тогава преминава през най-голямата криза в живота си. Жена му Франс, която той обожава, има любовник и това е извънредно болезнено за Пиер Бушардон. Безумията, които се вършат от любов, свободата да любиш, просто жената... Това са все теми, пораждащи противоречиви реакции у този хладен и страстен човек, който също е напълно объркан и разбунтуван, а насреща му е жена, която може само да осъжда.

Използвана от Ладу, появила се в определен момент в живота на Бушардон, Мата може да ни се стори двукратен козел отпущения.

Би било обаче погрешно да искаме да сведем до това сблъсъка между Мата и нейния съдия. Положението неусетно ще се промени между този мъж и тази жена, които са вкопчени в безмилостна схватка.

Първо, чувствата на Бушардон към Мата не са недвусмислени. Впрочем истината е, че има малко мъже, които са оставали безразлични към Мата. Ако в своите Спомени, публикувани след смъртта му, Пиер Бушардон ни описва една твърде непривлекателна Мата и смята за уместно да отговаря на онези, които идват да го разпитват след Втората световна война, че не я е намирал красива, той заявява нещо съвсем друго на 2 август 1919 г. пред вестник Екселсиор:

„За да забравим, че беше жена, и то красива, трябва да помним всички беди, които нейната измяна причини на нашите героични воини. По време на следствието Мата Хари игра съвсем като в театър: сълзи, усмивки, презрение, кокетство, гняв, женско достойнство... Веднъж се държи свойски, друг път тържествено, винаги нервна, тя умееше да пуска реплики... Никога не съм познавал по-културна жена и по-удивителен лингвист...“

В няколко фрази капитан-докладчикът издава неприкрито възхищение, което по-нататък е свил в дълбините на съзнанието си. Освен това, макар и далеч по-късно, точно там, където най-малко би бил очакван, този възторг избликва от страниците:

„Тя говореше живописен, но приятен френски. Понякога граматическата точност не бе съвсем налице, но изреченията є си оставаха смислени и думите винаги съответстваха на идеите. Достигнал съм, уви, до възраст, в която паметта окъсява и точната дума чезне подобно на капка живак под пръст. Мата Хари би ми я казала мигом. Един ден се забавлявах да стенографирам почти буквално един от нейните разпити. Страницата беше издържана в най-добър стил, и то с какви гъвкави средства! Каква ирония! Колко на място звучаха отговорите!

Почеркът є беше издължен, остър, изтънчен, елегантен; стилът – почти винаги съвършен. А френският не бе неин матерен език.“1

Ето че не можем да не си мислим, че отношението на Бушардон към Мата трябва да е било странна смесица от любов и отхвърляне, очарование и отвращение. Мата го лъже, както го лъже жена му Франс; Мата изменя на страната му, както жена му Франс му изменя. Освен странното предзнаменование в името, можем да търсим тук интимна нагласа с понякога неочаквани последствия. Действително коментаторите често само са отчитали прекомерната суровост, проявена от Бушардон към неговата затворница. Убягнало им е, че поне веднъж, но пък наистина уместно, не е използвал веднага едно оръжие, което би могло да я унищожи. Той бърза в началото на следствието да осведоми Мата за заболяването на Вадим, но ще се колебае, преди да є съобщи за неговата измяна. Защо, след като е очевидно, че това ще я порази право в сърцето? Просто защото жената палач се е превърнала в жена жертва, защото на свой ред е предадена и тогава той може да разбере болката є.

Началото на процеса е определено за 24 юли в 13 часа. Естествено, отначало Мата се разбира с Клюне да извикат доста свидетели. Първо това са полковник Данвин и помощник-лейтенант Алор, с когото Мата най-сетне иска да се разбере, но също и известен брой други свидетели в подкрепа на защитата. Нека отбележим в съответствие с официалното изброяване: „Господин капитан Маслов (руска армия във Франция), господин капитан Дьо Бофор (белгийска армия във Франция), господин Анри Капферер, господин маркиз Дьо Маржри и господин полковник Месими.“

Господин капитан Маслов... Мата е сама жена срещу мъжко правосъдие, така поне един ще може да свидетелства, че тя никога не е работила против неговата кауза, че никога не е задавала въпроси от военно естество – Вадим, основна фигура на шахматната дъска. Естествено, той е начело в списъка, уточнен на 13 юли, на свидетели в полза на обвиняемата... После отведнъж, без дори да спомене на Клюне, Мата се отказва и изпраща следния отказ до лейтенант Морне, заместник на правителствения комисар: