Подредихме се в две колони, единайсетте от „Ливърпул“ до единайсетте от „Манчестър Юнайтед“, като бурните аплодисменти отекваха отвъд „Анфийлд“. Последваха аплаузи и за Бил Шенкли, когото почетохме заради 100-ата годишнина от рождението му. Облечени с неизменните си червени фланелки, стояхме с гръб към „Коп“, докато играчите на „Юнайтед“, този път с тъмносиньо-черни екипи, се бяха втренчили в хореографията зад нас. Успях да я видя, когато се събирахме близо до централния кръг за минутата с аплодисменти.

    До „Анфийлд“ има бронзова статуя на Шенкли с ръце встрани. Тя възкресяваше всички негови победи и всичко, което Heine постигнал, въздигайки „Ливърпул“ от посредствеността до величието. Бръчките по челото и около очите на усмихнатото му лице сякаш най-добре показваха всичко, което той Heine направил за клуба. Притесненията и целият стрес, през Които беше преминал, любовта и страстта му към „Ливърпул“ Пяха издълбани върху лицето му.

    Именно тази статуя беше изобразена на своеобразната хореография, сътворена от „Коп“. Ликуващата му фигура беше оформена от червени транспаранти, държани от феновете ни, като сто от подготвените банери в същия цвят грееха от другата страна на вратата, а останалата част от трибуната беше оцветена в бяло. Мозайката изглеждаше величествено!

    Сетих се за бръчките по лицето на Шенкли и загрижеността му за „Ливърпул“, когато видях два домашно изработени транспаранта. На единия можеше да се прочете: „Шенкли - 1981, той направи хората щастливи.“ На другия пишеше: „Шенкли винаги е жив!“. Той е бил мениджър на „Ливърпул“ в 753 мача по време на петнайсетгодишната си кариера, продължила от 1959 до 1974. Краят на този период е тъжен и объркан, но неговото наследство далеч не се изчерпваше с трофеите, които беше спечелил. Бе успял да всели в клуба непреходни ценности и убеждения. Тази линия бе неотлъчно следвана и от следващите мениджъри. След Шенкли бе Пейзли, после Джо Фейгън, а след това Кени Далглиш. Тези четирима мениджъри, оформили се като такива в Буут Руум - помещението, озарено от аурата на гения, се грижеха безупречно за клуба в продължение на повече от трийсет години.

    Дори само този факт правеше двайсет и шест годишния престой на Алекс фъргюсън начело на „Манчестър Юнайтед“ изумително постижение. Нещо повече, той съумя да изпълни своята мисия - да ни свали от върха. „Най-голямото ми предизвикателство бе да ги свалим от пиедестала, който така ни подтискаше,“ беше казал той преди време. „И да, можете да публикувате тези думи.“

    Неприязънта обладаваше всеки привърженик на „Ливърпул“. Никога не се харесвахме с тях - нито клубовете, нито градовете. Враждебността обаче се задълбочи още повече, след като „Юнайтед“ на фъргюсън пое инициативата след толкова дълга доминация на „Ливърпул“. Ние бяхме двата най-успешни клуба в историята на английския футбол.

    За мен беше особено болезнено, че се закотвихме след осем- найстата си титла, докато „Юнайтед“, който изоставаше от нас в продължение на десетилетия, поглъщаше шампионски трофеи един след друг. А имаха едва седем титли дори след трудните първи години на Фърги.

    Шампионската им суша продължи двайсет и шест години. И тогава, през 1996-97, два сезона преди професионалния ми дебют, беше поставено началото на техния превъзходен рейд. За огромно удоволствие на Фъргюсън те задминаха нашия рекорд от 18 титли, а в последния му сезон като мениджър спечелиха и 20-ия си трофей.

    Сега „Юнайтед“ се изправяше срещу нас като шампион и аз копнеех, както никога досега, да ги победим.

    В Хюйтън всяко дете беше приучавано да ненавижда „Юнайтед“ и аз не правех изключение. Мозъците ни бяха пропити от тази мисъл, която каляваше сърцата и прочистваше душите ни като привърженици на „Ливърпул“. С течение на годините, в които играех за Англия редом е велики играчи на „Юнайтед“ като Пол Скоулс, Дейвид Бекъм, Гари Невил, Рио фърдинанд и Уейн Рууни, моите чувства се поуталожиха, но вее пак никога не ме напуснаха.

    И до ден-днешен не харесвам „Юнайтед“ и никога не бих позволил тяхна фланелка да попадне в моя дом. Вкъщи имам огромна колекция от фланелки, които си разменях с играчи от най-различни отбори. Но нито една на „Манчестър Юнайтед“!

    Истина е, че уважавах и дори се възхищавах на техните най-добри играчи, които бяха и мои съотборници. Ние дори станахме приятели и аз чудесно разбирах Гари Невил, когато той обясняваше какво е имал предвид с онази скандална реплика, че ненавижда всички скаузъри.

    Всъщност той бе казал, че е израснал в Бери и от малък е привърженик на „Юнайтед“. „В моя район ни възпитаваха да мразим скаузърите.“ Разбирах го, защото обясняваше това, през което бях преминал и аз - в Хюйтън възприемахме схващането, че трябва да ненавиждаме всички от „Манчестър“.

    Въпреки това имах респект към фъргюсън, Рой Кийн, Райън и още много от техните големи фигури. Дори се отнасях е уважение, макар и с огромна неохота, към това, което успяха да постигнат като клуб.

    Юнайтед“ вече имаше своите 20 титли срещу нашите 18. На всичкото отгоре те спечелиха 11 купи на английската асоциация (ФА Къп), докато на нашата сметка бяха седем. Ние имахме осем купи на Лигата срещу техните четири, а освен това можехме да се похвалим и с три купи на УЕФА. Тези две надпревари обаче не можеха изобщо да се сравняват с турнира, който действително имаше значение - елитното състезание в световния футбол. „Манчестър Юнайтед“ беше спечелил Шампионската лига (включително трофей в предшестващата я Купа на европейските шампиони) три пъти. Но „Ливърпул“ успя да стане първенец на Европа в пет незабравими кампании.

    Ето защо скоро след Истанбул хората в нашия град започнаха да носят червени фланелки със семпло, но красноречиво пояснение: „От Хюз до Томпсън, после до Сунес, а след това до Джерард.“

    Емлин Хюз беше капитан на „Ливърпул“ в двата поредни европейски триумфа през 1977 и 1978. фил Томпсън през 1981 и Греъм Сунес през 1984 също вдигнаха първи трофея, преди да дойде моят ред в Шампионската лига през 2005. Тези пет трофея ни даваха пълни основания да се перчим пред „Юнайтед“, имайки предвид техните три успеха.

    Аз обаче жадувах за деветнайстата шампионска титла на „Ливърпул“ и моя първа, за да съкратим изоставането от „Юнайтед“ на домашната сцена. Имах своите силни моменти в мачовете е тях и все още е удоволствие си спомням как прострелях фабиен Бартес със снаряд от 35 метра при победата е 2:0 на „Анфийлд“ на 31 март 2001. След това асистирах на Роби Фаулър за втория гол, а е това осигурихме първия ни дубъл от победи срещу „Юнайтед“ в един сезон след 21 дълги години на чакане. Но тези моменти ми бяха недостатъчни. Аз исках още!

    Усещах същото, каквото и Шенкли, когато ставаше въпрос за спечелване на първенството. „Ако си първи, си първи. Ако си втори, си нищо,“ гласеше един от знаменитите му цитати.

    Бяхме заредени е невероятна увереност в деня на стогодишнината на Шенкли. Това също помогна да убедим Даниел Стъридж, че е в състояние да играе, още повече че мачът съвпадна е неговия 24-и рожден ден. Хвърлихме се в сблъсъка е „Юнайтед“ с много агресия и скорост и още в третата минута спечелихме корнер.

    Затичах се към десния ъгъл с лице към трибуната „Анфийлд Роуд“, виждайки нашите фенове до флагчето за изпълнение на корнера, както и зад цялата врата. Многобройната орда от поддържници на „Юнайтед“ бяха разположени от далечната страна на вратата. Поех дълбоко въздух, обърнах се още веднъж, за да видя разположението, и застанах зад топката. Засилих се, но хвърлих още един поглед и спрях за кратко. Забелязах, че Стъридж е охраняван от двама защитници на „Юнайтед“ на близката греда. Зад него обаче Даниел Агер бе непокрит на границата на наказателното поле и махаше енергично към мен. Вдигнах лявата си ръка.

    Засилих се отново и насочих топката е десния си крак. Тя се издигна над земята, изписвайки изчистена и красива дъга. Непокритият Агер, на когото само Фърдинанд опита плахо да попречи, срещна топката по най-добрия начин. След удара му е глава кълбото летеше уверено към мрежата, когато Стъридж ѝ даде още по-голяма острота, след като се наведе и на свой ред я засили към голлинията, макар и е гръб към вратата. Давид де Хея бе хванат в крачка, а освен това нито Евра, нито Том Клевърли успяха да реагират достатъчно бързо на далечната греда, за да спрат профучаващата край тях топка.

    1:0. Стъридж.

    Рожденикът триумфираше. Болките в бедрото му и неговите колебания преди мача бяха забравени. Те бяха заличени от поредния му гол. След двете си попадения през седмицата срещу „Нотс Каунти“ Стъридж демонстрира характерния си танц, при който ръцете му се извиват в различни посоки встрани от тялото. Той искаше да стори и това, но здравенякът с обръснатата глава Мартин Шкъртел имаше друго виждане. 1блемият ни корав защитник сграбчи бързо Стъридж с почти задушаваща хватка през врата, а опитите на Даниел да се отскубне претърпяха провал. Голмайсторът продължаваше да тича до тъчлинията, а Шкъртел не отпускаше хватката, докато и другите играчи на „Ливърпул“ не се хвърлиха в тях в момент ма безумна радост. Десет секунди по-късно видях как най-сетне освободилият Даниел вдигна ръцете си и погледна към небето е благодарност. Неговата вяра отново не го изостави. След всичките му колебания и недоверие той отново изглеждаше щастлив. Какъвто го познавах.

    Хвърлих поглед и към пейката и видях, че Брендън Роджърс и медицинският ни щаб сияеха. Интуицията ни не ни беше подвела, струваха си и всичките ми увещания и молби по време на петнайсетминутната разходка. Даниел вкара 11-ия си гол в девет мача за „Ливърпул“.

    „Юнайтед“ усещаше отсъствието на Рууни. В крайна сметка той реши да остане на „Олд Трафорд“, приемайки предложение, IB което се говореше, че включва седмична заплата от 300 000 ивунда. Но няколко дни преди мача на „Анфийлд“ Уейн пострада на тренировки и се нуждаеше от десет шева на главата. Гигс беше на терена, няколко месеца преди да навърши 40, но му бе трудно да запали искрата у колебливия „Манчестър Юнайтед“.

    Ние също не показвахме кой знае какво в един неособено приятен за гледане мач, в който имаше малко опасности пред вратите и оскъдица от запомнящи се моменти. Централната ни двойка в защита в лицето на Шкъртел, завърнал се сред титулярите, заменяйки Type, и Агер доминираше срещу нападателите на „Юнайтед“ и това ги изнервяше допълнително. В самия край на първото полувреме Робин ван Перси сякаш удари с глава Шкъртил който се строполи на тревата и страстите се нажежиха. Застанах очи в очи с Ван Перси, след което си разменихме гневни погледи и някои любезности, но всичко утихна, след като видях, че Мартин се изправи. Нямаше проблеми за големия Шкъртел...

    „Юнайтед“ не успя да ни затрудни и през втората част и ние затворихме мача без особени усилия. Спечелихме грети пореден мач с един и същи резултат - 1:0. Даниел не направи нещо запомнящо се в останалата част от срещата, но той вече бе свършил работата си, вкарвайки победния гол. Статистиците пък не пропуснаха да отбележат, че „Ливърпул“ стана едва третият отбор в историята на топдивизията на английския футбол, започнал сезона с три последователни успеха с 1:0. Първият такъв случай датираше отпреди сто години - „Манчестър Сити“ през сезон 1912-13, а след това същото прави и „Хъдърсфийлд“ през 1920-21.

    Мен обаче ме интересуваше статистиката, която сочеше, че сме на върха на класирането и бяхме единственият тим с максимален брой спечелени точки - девет от три мача.

    Останах изненадан от коментара на Мойс след края на срещата. Навярно се опитваше да вкара в игра старите трикове на фъргюсън, с които да манипулира заглавията в медиите, но този път не му се получи. Мойс е много приятен човек и не е от безмилостните диктатори, но истината бе, че представянето на „Юнайтед“ беше ужасяващо. Бившият мениджър на „Евертън“, когото аз харесвах толкова много, звучеше объркано и неадекватно. „Днес успях да видя защо сме спечелили титлата миналия сезон. Мисля, че играхме много, много добре.“

    Запитан дали се притеснява от трудностите, които съпътстват „Юнайтед“ на трансферния пазар, Мойс отвърна, че е „повече от доволен от своя състав“. „Няма от какво да се притеснявам след това представяне“, каза той.

    Предстоеше прекъсване заради международни мачове и аз тръгнах за лагера на Англия преди две световни квалификации особено щастлив и изпълнен с надежда, каквато не бях усещал от доста време. „Манчестър Юнайтед“ страдаше, а „Ливърпул“ се бе завърнал там, където му бе мястото.

    В същото време продължаваше една много по-важна битка. Една болезнена борба, но все пак, точно година преди това, в мрачната и студена сутрин на 12 септември 2012, надеждата и оптимизмът бяха по-силни, от когато и да е преди това. Изстрадалите, но непоколебими семейства на 96-те привърженици на „Ливърпул“, намерили своята смърт по време на полуфинала за ФА Къп с „Нотингам форест“, игран на 15 април 1989 на стадион „Хилзбъроу“, се бяха събрали в англиканската катедрала. След като в продължение на 23 години чуваха безумни шикалкавения и прикриване на истината, те за пореден път бяха обнадеждени след разкриването на ново доказателство.

    Пече на всички беше ясно, че нашите безпомощни и невинни привърженици бяха станали жертва на режисирана кампания нещо, което техните семейства твърдяха през цялото време. През 2012 най-сетне беше публикуван доклад, който хвърляше светлина върху случилото се в онзи злокобен ден. Ясно си спомням как през април 2009 Анди Бърнам, държавен секретар на лейбъристкото правителство, отговарящ за културата, медиите и спорта, беше освиркван по време на мемориала, посветен па 20-та годишнина от трагедията. Бърнам беше от нашия град, феи на „Евертън“, който изглеждаше загрижен за всички нас и за ужасяващото събитие. Но след като нищо не бе направено в продължение на толкова много време, яростта на близките па загиналите не можеше да бъде удържана. Той беше наречен лицемер в момента, в който отдаваше почит към жертвите - обида, която Бърнам разтълкува като израз на дълбока болка и гняв. Всички искания на „Хилзбъроу Фемили Съпорт Труп“ Пиха пренебрегвани в продължение на две десетилетия.

    В крайна сметка обаче следствието беше подновено. Беше изминала точно една година от онзи паметен ден, в който екип от независими експерти предостави информацията за новите разкрития, а след това бяха предприети и други стъпки. Беше ни гарантирано, че делото ще бъде подновено в Уорингтън не по-късно от 31 март 2014. На 12 септември 2013, беше четвъртък сутринта, бившият шеф на полицията в Дъ- рвм Джон Стодарт заяви: „Разследваме незаконното убиване мв тези 96 привърженици, които са отишли на „Хилзбъроу“, зя да гледат футболен мач. Търсим кой е отговорен за тяхната смърт, като работим по варианти както за колективна, така и ш индивидуална отговорност. Опитваме се да разберем какво точно се е случило, как се е случило и защо, както и кой носи отговорност за това.“

    Братовчед ми Джон-Пол Гилхули беше най-малкият измежду жертвите. Тогава той беше на 10. По онова време, няколко месеца преди да навърша девет, аз вече бях част от Академията - в „Ливърпул Сентър ъф Екселънс“, а двамата споделяхме една и съща мания. Бяхме заслепени от „Ливърпул“! Това беше нашият клуб, нашата мечта!

    Понякога Джон-Пол се включваше в онези диви футболни мачове пред нае на „Айрънсайд Роуд“, като двамата е него винаги носехме червените фланелки на „Ливърпул“. Бяхме неразривно свързани чрез футбола и Футболен клуб „Ливърпул“.

    Застанахме пред телевизора - мама, татко, аз и брат ми Пол, когато започнаха да съобщават новини за случилото се. Полуфиналът ни за ФА Къп с „форест“ беше прекратен в шестата минута. Слушахме мача по радиото, но така и не можех да разбера какво точно е станало. Страховитите сцени се появиха на телевизионния екран. Виждахме как хората се струпват на игрището, а някои от феновете на „Ливърпул“ биват изнасяни на носилки. Всичко това ме уплаши и разстрои, не успях да мигна през цялата нощ.

    Нямахме представа, че Джон-Пол също е бил на мача. Разбрахме за ужасяващата семейна загуба чак когато дядо Тони захлопна външата ни врата в осем и половина на другата сутрин. Той живееше отсреща и от поведението му стана ясно, че се е случило нещо ужасно.

    Когато родителите ми влязоха в стаята, разположена най-близо до вратата, дядо Тони вече не можеше да скрие нищо: „Нося лоши новини,“ каза той. „Джон-Пол е отишъл на мача и не се върна у дома.“

    Това не можеше да е истина. Джон-Пол? Нямаше как да приема това. Дядо ни разказа всичко, което знаеше. Джаки, майката на Джон-Пол, му беше съобщила шокиращата новина. Брайън Гилхули, чичото на Джон-Пол, успял да намери свободен билет за мача и попитал братовчед ми дали иска да отиде на „Хилзбъроу“. Можех само да си представя каква безумна радост щях да изпитам, ако някой ми направеше такова предложение. Шанс да гледам „Ливърпул“ в полуфинал на ФА Къп? Това наистина звучеше невероятно!

    За мен, момче на осемгодишна възраст, новината беше истински шок. Но възрастните около мен я приеха дори още по-болезнено. Трябваше да осъзнаят, че всичко това е истина. Те се ужасяваха, опитвайки се да си представят последните минути на Джон-Пол. На мен ми бе трудно, всичко в главата ми беше объркано. Джон-Пол беше отишъл на футболен мач в пролетната сутрин на 1989, за да гледа великия „Ливърпул“ и никога повече не се върна у дома. Как така? Защо? Защо?

    Малката ни утеха бе, че в онази иначе обикновена сутрин през септември 2013 бяхме с още една стъпка по-близо до съзцаряването на справедливостта. Четвърт век, след като катастрофата изтръгна сърцата на толкова много ливърпулски семейства.

    Името на братовчед ми е гравирано на мемориалната плоча близо до „Шенкли Гейтс“ на „Анфийлд“. Джон-Пол беше един от 96-те, а аз мислех за него всеки път, когато влизах на стадиона, минавайки покрай мемориала.

    Сезонът вече течеше с пълна пара в ранната есен на 2013. Н паузата заради международните мачове Англия направи голяма крачка в своята квалификационна група за световно първенство. Вкарах първия гол за победата ни с 4:0 над Молдова на „Уембли“, Рики Ламбърт също се разписа, а Дани Уелбек се отчете с две попадения. След това удържахме нулево равенство при гостуването на Украйна в Киев — ценна точка срещу нвй-големия ни конкурент в Група Н.

    Както винаги шумотевицата и скандалите не пощадиха английския тим и този път. Проблемите с травмата в бедрото на Стъридж се задълбочиха след участието му в мача с „Юнайтед“ и той пропусна двете срещи на Англия. Избраха го за Играч на месец август във Висшата лига, но в същото време го обвиниха, че е пренебрегнал каузата на националния отбор. Скандалът набра сила, тъй като в интервю за клубния ни сайт Даниел каза, че сега трябва да се концентрира върху представянето си в „Ливърпул“. След това го засипаха с обвинения, че с предал родината си.

    Не съм сред феновете на Туитър, но в онзи случай Даниел беше напълно прав, използвайки социалната мрежа, за да отговори на критиците си. „Ако се справям добре в клуба, ще мога да играя за Англия. Но не бих могъл да играя, ако не съм възстановен. Не изкривявайте истината, Англия винаги е приоритет!написа той.

    След интензивна рехабилитация на „Мелууд“ Даниел се възстанови и беше готов за следващия ни мач в Лигата. На 16 септември, понеделник, гостувахме на „Либърти Стейдиъм“, за да се изправим срещу „Суонзи Сити“, бившия клуб на Брендън Роджърс. Стана луд мач, в който Джонджо Шелви, който напусна „Ливърпул“ през лятото, имаше дейно участие и в четирите гола. Той беше честно момче, истински професионалист и откри резултата след само 87 секунди игра със странен гол. Шелви неуспешно се опита да нанесе удар от въздуха, но докосна топката и някакси успя да продължи и да реализира с втория си шут. Сякаш, за да се извини на бившите си съотборници, той отправи пас назад със следващото си докосване на топката, но тя попадна у Стьридж и: 1:1. А не бяха изминали и четири минути.

    Шелви закри лицето си с ръце отново, малко повече от половин час след това. Подаването му бе пресечено от Виктор Моузес, започнал като титуляр на мястото на Аспас, след което нападателят, дошъл при нас под наем от „Челси“, ни изстреля напред в резултата. Шелви бе главна фигура и при изравнителното попадение на Мичу в 64-ата минута. Започна головата атака, а след това направи и ключова асистенция с глава. Странната вечер за него продължи и след това, като той получи жълт картон за безумното си влизане срещу Лукас. Мачът завърши 2:2, а след неговия край всички искаха да интервюират Джонджо.

    Загубихме две ценни точки, а те щяха да станат пет в последвалата събота, когато паднахме от „Саутхямптън“. В този мач Брендън включи в състава си четирима централни защитници, предпочитайки Коло Type да смени контузения Глен Джонсън на поста десен бек, а Енрике остана на скамейката. Липсваше ни и Коутиньо, който претърпя операция на рамото след мача със „Суонзи“.

    Под ръководството на Почетино „Саутхямптън“ беше доста добър отбор, от който щяхме да привлечем трима играчи след края на сезона - Деян Ловрен, Адам Лалана и Рики Ламбърт. Ние обаче не се представихме добре и независимо че разполагахме с четирима централни защитници, инкасирахме единствения гол в мача след статично положение. Лалана изпълни корнер, отсъден след неразбирателство между Type и Шкъртел, Ловрен се отскубна от опеката на Агер и прати топката в мрежата с глава, въпреки че аз се опитах да изчистя от голлнията.

    Логично Брендън беше бесен, защото лесно загубихме владението на топката, а и в крайна сметка да получиш такъв гол при наличието на толкова защитници е престъпление. Искаше ми се да имаме на разположение доста по-силен състав, но трябваше да се примирим с това, което имаме. Единствената положителна новина след мача беше, че наказанието на Луис изтече. Щеше да бъде добре да го видим отново в състава, защото технически изглеждахме доста зле. Бяхме предвидими и безсилни. Това беше един от онези дни, в които усещах болка, но все пак продължавах да бъда оптимист за останалата част от сезона.

    Сценарият със сагата на Суарес продължаваше все така провокативно. Сякаш бе написан така, че да не позволява на зрителите дори кратко отпускане. По ирония на съдбата в първия си мач след изтичането на наказанието Луис се изправяше Срещу „Манчестър Юнайтед“, на „Олд Трафорд“. Е, можеше да бъде и по-зле, ако например срещахме „Челси“ в пряк сблъсък за титлата, а не мач от надпреварата за Кепитъл Уан Къп. Дуел с Бранислав Иванович, бранителят на „Челси“, когото ухапа, за да получи санкция от 10 мача, можеше да бъде доста екстремно изживяване за Луис. Между Суарес и „Юнайтед“, разбира се, също витаеше отровна атмосфера заради един друг инцидент и едно друго наказание.

    На 15 октомври 2011, близо две години преди това, в типичен мач за първенството между „Ливърпул“ и „Манчестър Юнайтед“, изпълнен с много напрежение и противоречия, се запътих за изпълнение на ъглов удар пред „Коп“. Бях се концентрирал изцяло върху пласирането на удобна топка за Суарес или Дирк Каут, които да поразят вратата на съперника, и тогава нямах представа, че е избухнала разправия между Луис и 11атрис Евра - френският защитник на „Юнайтед“.

    По-късно Луис каза, че Евра, който го фаулираше непрекъснато по време на мача, застанал лице в лице с него точно преди изпълнението на корнера, за да поиска обяснение защо е бил изритан от него. Това е една от онези характерни ситуации, които се случват толкова често по време на мачовете. Този път обаче Луис бе избрал да нарече Евра „негър“ на испански. Последва разправия, но мачът продължи и тогава не знаех какво точно се е случило. Не разбрах дори, че след като сс прибрахме в съблекалнята, Дамиен Комоли, тогавашният директор по футболните въпроси в „Ливърпул“, е извикал Суарес настрана и му съобщил, че Евра го е обвинил в расизъм.

    Играчите вече си говореха за това, но аз осъзнах колко дебела е работата чак когато изгледах репортажа по телевизията и чух реакциите на толкова много хора. Двамата с Луис никога не коментирахме този случай. Искаше ми, разбира се, да му подам ръка като негов капитан и съотборник, но в същото време съзнавах, че той не се чувстваше комфортно да дискутира случилото се. Луис беше разочарован от цялата случка, а и това беше случай, с разрешаването на който се заеха хора, стоящи по-високо от мен в йерархията на клуба. Единственият играч, който беше замесен по някакъв начин, беше Дирк Каут. Той бе близо до Луис по време на инцидента и нямаше съмнения, че не друг, а Евра забърка кашата. Дирк защити Суарес, когато двамата бяха призовани за изслушване пред Футболната асоциация, а аз се опитвах да се изолирам от тази ситуация. Бях убеден, че Луис не е расист и подкрепата, която получи от тъмнокожия ни съотборник Глен Джонсън, доказваше тази теза. Но проблемът от изреченото от Суарес вече бе факт.

    Никой от играчите нямаше намерение да се отрече от вече дадените показания. Луис твърдеше, че съществува разлика между значението на думата „негър“ на английски - една доста обидна дума в действителност, и това в испанския. Той каза, че дори неговата съпруга понякога го нарича така, като на испански думата не означавало нищо, ама наистина нищо повече от определение за черен цвят. Луис твърдеше, че тя се обръщала към него с „черньо“ заради косата му.

    Не мисля, че „Ливърпул“ и Луис се справиха по най-добрия начин с цялата ситуация, но е истина, че Кени Далглиш, нашият мениджър, беше поставен между чука и наковалнята. Много неутрални наблюдатели го упрекваха заради неговата безпрекословна защита на Луис и навярно някои от тях имаха известно право. Но като капитан разбирах чудесно защо Кени категорично отказа да размаха пръст на Суарес. Той вярваше на Луис, а освен това рискуваше да развали отношенията си с най-добрия ни играч. Това пък можеше да доведе до нежелано напускане на клуба, а тогава всички щяха да обвиняват именно Кени.

    Той беше от хората, които защитават играчите си с цената на всичко. Понякога може би такава лоялност не е най-добрият съветник, но именно затова пък аз го обичах толкова много! Неговата преданост и всеотдайност, когато ставаше дума за клуба, винаги ме е вдъхновявала. Изключително е да знаеш, че можеш да разчиташ на такава подкрепа от мениджъра си във всеки един момент.

    Това беше поредният пример за нещата, случващи се по ливърпулския начин, защитавайки дори инстинктивно всичко, свързано с клуба. Някои от играчите, начело с Пеп Рейна, ре- шиха да облекат тениски с лика на Луис отпред и неговия номер на гърба преди мача е „Уигън“ от междинния кръг на 21 декември 2011. Аз всъщност нямах представа за това, докато не видях кадрите по телевизията, показващи как футболистите загряват, облечени с тези провокативни тениски само 24 часа след като Суарес бе признат за виновен за расистка обида срещу Евра.

    Пол Макграт (бивш тъмнокож бранител на „Ман. Юнайтед“ „Асгън Вила“ и Ирландия) беше един от онези, които разкритикуваха яростно жеста. „Ако бях на мястото на Глен Джонсън, щях да хвърля тази фланелка на пода,“ каза той. Глен обаче не му остана длъжен и написа в Туитър, използвайки доста удивителни знаци: „Ще подкрепям когото си искам и когато искам!!! Има толкова много причини, заради които заставам зад Луис Суарес!!!“

    Друга легенда на „Ливърпул“ - Алън Хансен, се забърка в неприятности, говорейки за „цветнокожи“ играчи в предаването „Мач ъф дъ Дей“. След това той се извини, но беше твърде късно...

    Не мога да съм категоричен, когато става дума за случилото се между Суарес и Евра. Мисля си, че единствено Луис таеше дали наистина е виновен. Ако действително имаше вина, както твърдяха мнозина, аз не бих го подкрепил. Никога не бих застанал зад каквато и да е форма на расизъм. Но тъй като нямаше как да разбера дали всичко това е истина или лъжа, избрах да се доверя на инстинктите си да подкрепя моя съотборник.

    Наказаха Луис за осем мача. Но всъщност санкцията се стовари върху всички ни, защото неговото отсъствие от терена бе толкова осезаемо, а цялата история се изтълкува като лош късмет за всеки в клуба. И наистина, всички пострадаха след този случай, независимо че по-голямата част от неприятностите се стовариха върху Суарес и Евра.

    Тогава отново се намесиха футболните богове, които сякаш се забавляваха с тази пошла сапунка - първият мач на Луис след неговото наказание заради расизъм беше срещу „Манчестър Юнайтед“ на 11 февруари 2012 година.

    И съблекалнята попитах Лукас Лейва, който беше доста близък с Луис, дали е наясно какво ще стане при ръкостисканията на играчите на „Юнайтед“ преди мача. Той ме увери, че всичко ще е наред, тъй като Луис споделил пред него, че е готов да стисне ръката на Евра. Вместо това обаче се стигна до нова конфузна ситуация. Ръкостискането започна, като всички съотборници ме следваха, а Луис беше доста назад. Той обаче отказа да стисне ръката на Евра, а това накара фъргюсън да нарече Суарес „позор“, добавяйки че на него повече не трябвало изобщо да му се позволява да играе за „Ливърпул“. Глупости!

    През септември 2013, деветнайсет месеца по-късно, още едно наказание на Суарес беше изтекло, а насреща ни се задаваше още един мач с „Манчестър Юнайтед“. Напрежението обаче не бе чак толкова голямо, след като фъргюсън вече бе напуснал, а Евра нямаше да играе заради контузия. Все пак хаосът в „Юнайтед“ бе сериозен, след като предишния уикенд бяха прегазени от „Манчестър Сити“ с 4:1.

    На излизане от тунела Луис беше последен измежду играчите на „Ливърпул“ и получи сериозна доза освирквания от феновете на „Юнайтед“. Суарес обаче спокойно целуна китката си, където имаше татуировка, посветена на семейството му, а нашите привърженици започнаха гръмко да скандират името му. В отговор той вдигна палеца си към тях. Изглеждаше съвсем спокоен и дори се усмихваше, докато чакаше да дойде време за ръкостисканията. Този път нямаше пропуснати ръце и най-сетне изглеждахме като сплотен футболен тим с Луис Суарес в предни позиции.

    Уейн Рууни също се беше върнал в игра след контузия. Голяма черна превръзка покриваше раната на главата му, заради която той пропусна срещата на „Анфийлд“.

    Първото полувреме изтече без запомнящи се моменти, а именно Рууни асистира за нарушаването на нулевото равенство малко след като играта беше подновена. Той центрира от корнер, заварвайки нашата отбрана неподготвена, и Хавиер Ернандес не се нуждаеше от покана, за да ни накаже с деликатен удар от близко разстояние. Изглеждаше абсурдно лесно за „Юнайтед“.

    В шести пореден мач през този сезон не съумяхме да вкараме гол през второто полувреме. Цифровото изражение на загубата ни с 0:1 от „Саутхямптън“ се повтори на „Олд Трафорд“, макар в последните 25 минути да имахме солидно превъзходство във владеенето на топката. Най-близо до гол в наша полза бе Суарее, който след колеблив старт постепенно намери своя обичаен ритъм. В 70-ата минута финтира умело Джони Евънс, а ударът му с левия крак профуча край страничния стълб. Само минута по-късно пък Луис уцели напречната греда след прецизно изпълнен пряк свободен удар. Той отново се раздаде до краен предел - нещо, в което никога не се съмнявах. Бях сигурен, че играта на Луис ще се подобрява все повече и повече и ако не друго, поне вечерта премина без каквито и да е скандали.

    Дейвид Мойс въздъхна с очевидно облекчение след последния съдийски сигнал. Той стисна юмрука си, поздрави всички свои играчи, а след това аплодира трибуната „Стретфорд Енд“ и не особено характерен за него стил. Стъпихме накриво и вече бихме аут от Кепитъл Уан Къп. Нашите цели през сезона, в който не играехме в европейски надпревари, вече се свеждаха до участието ни във Висшата лига и ФА Къп. Настъпваше времето, в което „Ливърпул“, аз и Суарес, трябваше да запретнем ръкави и да се захващаме за работа.

    Първият резултат от положения труд дойде само четири дни По-късно - на 29 септември срещнахме „Съндърланд“. Силният ни рейд продължи чак до Коледа, макар и в това време да допуснахме едно поражение и да се представихме зле в един от мачовете (в този период „Ливърпул“ всъщност допуска две загуби). Победите ни обаче бяха различни от онези измъчени успехи с 1:0. Дните ставаха по-студени и по-влажни, по-кратки и по-мрачни, но нашето представяне бе гарнирано с оптими- п.м и светлина. Работехме здраво, изстисквайки силите на съперниците ни с много тичане и яка преса, а това водеше и до грешки на опонентите. Изцеждахме ги докрай и ги довършвахме с онази толкова силно действаща доза, наречена суарес. Станахме свидетели на продължителни магически моменти, сътворени от него и от Стъридж, а след това се завърна и малкият ювелирен майстор Коутиньо. Многообещаващият стърлинг, който преливаше от сила и увереност, постепенно стана титуляр и започваше във всеки мач, а съперниците ни ис знаеха нищо за него. Хлапакът просто ги изненадваше със своята мощ и острота, също както сюрпризираше и нас, между другото. Хендерсън добавяше нужната енергия, като негова увереност се мултиплицираше заедно с тази на целия отбор.

    Аз изработвах голове, било то чрез асистенции в игрова ситуация, или след статични положения, а освен това успях да се разпиша няколко пъти. Нищо от това не ми беше чуждо, но пък ме направи по-свеж, вля нова енергия у мен. Играта ни ставаше все по-солидна, а и имаше толкова много зашеметяващи моменти, които те караха да изтръпнеш.

    Имахме, разбира се, своите колебания в дефанзивен план. Миньоле направи няколко грешки, след които допуснахме голове, но в същото време той имаше съществен принос за нашето възраждане със серия от зрелищни спасявания. Инкасирахме автоголове, станахме свидетели и на позиционни грешки в центъра за защитата. Но Шкъртел бе познатият воин – корав и безстрашен, а Агер, Джонсън и останалите, особено онова приятно хлапе от „Ливърпул“ Джон Фланагън, показаха, че можем и да се защитаваме добре. Това, разбира се, бе несравнимо по-лесно, когато съперникът биваше поставен на колене в неспособността си да се противопостави на изкусните умения, скоростта и головете, реализирани от Суарес и Стъридж.

    Те, двамата, даваха тона и всички останали се опитвахме да следваме техния ритъм. Брендън вършеше добре своята работа на мениджър, а тренировките по това време бяха сред най-добрите в цялата ми кариера. Роджърс притежаваше завидни управленски умения, а и работеше с богато въображение. Всъщност смятах, че след като Луис отново се присъедини към тренировките на отбора след отлъчването му преди началото на сезона, нивото на заниманията се покачи до това от дните на Рафа и Торес. А интензитетът и отиграванията с едно докосване може би бяха и с една стъпка по-напред.

    Понякога участвах в мачове, в Които отборите бяха съставени от пет човека, а съперникът ни буквално не успяваше да се добере до топката. Направо ги разбивахме! След това правехме няколко рокади и същата участ имаше и моят отбор. Бяхме се специализирали в тази разновидност на футбола.

    Този удивително висок стандарт оказа положително въздействие на целия отбор. Не можеше повече да се говори за бетонирани титуляри и останалите, които просто приемаха своята съдба на резерви. Брендън ръководеше отбора толкова умело, че всеки усещаше, че има своите шансове да намери място сред стартовите единайсет. Усещаше се, че преди и по време на мачовете настроението бе приповдигнато. И дори когато футболните битки липсваха, атмосферата оставаше много добра и това сплоти още повече отбора.

    Разбира се, беше болезнено да стоиш вкъщи във вторник и сряда вечерта, гледайки мачовете от Шампионската лига по телевизията. Но от гледна точка на нашите цели във Висшата лига подготовката ни вървеше перфектно.

    Тренировъчният цикъл в „Ливърпул“ беше ясен. Четири дни преди следващия мач работехме за сила - това беше времето, в което изтормозвахме краката и мускулатурата си. На следващия ден идваше ред на пресиращата тренировка, в която отделни упражнения бяха по-дълги и това помагаше да подобрим издържливостта си. Два дни преди мача наблягахме на скоростта, експлозивността и бързите реакции и постепенно почнахме да се настройваме за предстоящия двубой. В деня преди мача на практика не нравехме нищо на „Мелууд“, за да бъдем готови да започнем срещата на най-висока скорост. Имахме предимство пред останалите в челото на класирането, тъй като седмичната ни подготовка вървеше по план, без да е нарушавана от мачове в Европа и пътувания.

    Ето защо загубата на „Олд Трафорд“ в онзи мач за Купата на лигата имаше по-малко значение за мен, отколкото начинът, по който реагирахме в следващата си среща от първенството. „Съндърланд“ тъкмо беше уволнил пламенния си мениджър Паоло ди Канио, но аз бях сигурен, че няма да има успешно ново начало за тях, виждайки Суарес да се появява ни „Стейдиъм ъф Лайт“ в онова характерно настроение и в готовност отново да изригне. Добре знаех, че се намира в убийствена форма и след всичко онова, което видях на тренировки в последните дни, беше ясно, че дори след продължителното отсъствие той няма нужда от четири или пет мача, за да се върне към обичайния си ритъм и познатата острота.

    Луис не говореше много на тренировки и беше напълно концентриран към подготовката за мача. Не беше трудно да се бележи, че изгаряше от желание да покаже на какво е способен. Според мен в голяма степен той наистина беше виновен и предизвика своето отлъчване, но сякаш сега осъзнаваше това и искаше да се реваншира. Говорейки по телефона с приятелите и баща ми след тренировка, аз им споделях: „Суарес е неудържим! Казвам ви, той беше като необуздан, когато се включи в първата си тренировка. Нещо повече, сега показва дори по-високо ниво.“

    Бях сигурен, че Луис ще вкара гол на „Съндърланд“, дори вко шансовете бяха малко. Същото се отнасяше и за Стъридж. Просто трябваше да го захранваме с топки, а той си знаеше работата. Бях зареден с голяма доза оптимизъм при потеглянето ни на североизток.

    В слънчевия следобед в Съндърланд изпълних корнер през първото полувреме, Type не успя да осъществи контакт с топката, но Стъридж бе зад него и прати топката в мрежата. Тона беше рядко виждан гол, който Даниел вкара, използвайки рамото, гърдите и лицето си, но някакси топката тупна зад голлинията.

    Дълбоко в нашата половина, но имайки пространство и достатъчно време да се огледам, пратих кълбото в предна позиция c един от типичните си дълги пасове. Топката се приземи точно там, където исках - в краката на Стъридж, който се бе позиционирал на десния фланг на около трийсет метра от вратата. Той се понесе напред, елегантно елиминира един защитник и центрира с външната част на десния си крак. Суарес бе на точното място и с лекота вкара втория гол. 2:0 - Стъридж и Суарес.

    Луис отпразнува попадението, показвайки под екипа си тениска, посветена на сина му, който се появи на бял свят два дни преди това. „Добре дошъл, Бенха! Los amo! (обичам те). Първи достигнах до Суарес, но се подхлъзнах и за малко да го съборя върху аутлинията. Изправих се бързо и го прегърнах. Изключвайки обичайните мили думи по наш адрес от някои фенове, голяма част от привържениците на „Съндърланд“ бяха застинали. За разлика от тях нашите поддържници обезумяха от радост и запяха с пълно гърло: „Луис Суарес... той може да ухапе, когото си поиска. Луис Суарес... той може да ухапе когото си поиска...“

    „Съндърланд“ видя лъч надежда, след като Миньоле успя само да отбие далечния шут на Ки Сонйон, а топката се озова в краката на Емануеле Джакерини, който не сгреши с добавката и зареди с оптимизъм „Стейдиъм ъф Лайт“.

    Само две минути по-късно обаче Миньоле показа, че увереността му не е пострадала, излизайки напред и авторитетно улавяйки топката след центрирането от ъглов удар на Адам Джонсън. Симон сякаш усещаше, че съперникът е в подем, и за да предотврати жадувания от домакините обрат, ни нахъса да преминем напред, преди да хвърли към Суарес, който беше на десния фланг в близост до централната линия. Само миг след това можеше да се видят двама препускащи назад бранители на „Съндърланд“, опитващи се да осуетят нашествието на нашия квартет Суарес-Лукас-Стъридж-Стърлинг. Луис контролираше топката, а Лукас бе в очакване на негово подаване.

    Суарес обаче предпочете да комбинира със Стърлинг на левия фланг. Трима защитници на „Съндърланд“ вече се бяха върнали в наказателното поле, но Луис енергично махаше към своя партньор в атака. Той отчаяно искаше топката, копнееше за още един гол. Стъридж насочи топката към линията на вратарското поле и само миг по-късно Суарес ликуваше след безупречния си удар с левия крак - 3:1. Луис отново вдигна фланелката си, за да почете Бенха, целуна китката си и затанцува под светлината на слънчевите лъчи. След това се извърна, за да отдаде заслуженото и на Стъридж.

    В автобуса на връщане към дома казах тихичко на Крис: „Мисля, че се справихме добре днес, но засега ще е добре просто да опитаме да поддържаме темпото, а пък ще видим какво ще стане.“ В действителност обаче никой от нас двамата нс вярваше, че имаме реален шанс да спечелим титлата. Изглеждаше по-вероятно да се задоволим с място сред Топ 4, но кой можеше да каже какво наистина щеше да се случи. Чувствах увереност, че може да се справим с всеки един тим.

    Последва победа над „Кристъл Палас“ с 3:1 на „Анфийлд“ след голове на Суарес, Стъридж и моя милост. Бях точен от дузпа, изпращайки техният вратар Хулиан Сперони в погрешната посока. За разлика от Луис и Даниел, аз не изразих бурно радостта си след реализираното попадение. Просто свърших работата си, а и честно казано, очаквам да вкарам всеки път, когато заставам зад бялата точка. Вместо вдигането на фланелката и целуването на китката на Луис и екстравагантния танц на Даниел, аз избърсах потта от носа си. Никой не скочи отгоре ми. Мисля, че останалите в отбора осъзнаваха, че вече съм твърде стар за подобни неща, още повече след рутинно изпълнена дузпа. Някой все пак разроши косата ми, но нищо повече. Продължавахме по своя път, бяхме на върха на подреждането в края на този топъл съботен следобед.

    През следващата седмица Англия трябваше да изиграе две решаващи квалификации на „Уембли“ - срещу Черна гора и Полша. Победа в двата мача осигуряваше на отбора класиране за световното първенство в Бразилия идното лято. Мачовете на Англия неизменно бяха съпътствани от напрежение, натиск, критики и несигурност и вниманието ми постепенно се насочваше към добре познатото предизвикателство да играя за моята страна, както и да бъда капитан на тима.

    Беше едва първата седмица на октомври, а освен това просто бяхме победили „Съндърланд“ и „Кристъл Палас“. Оставях празненствата за времето, когато наистина си струваше да се из пусна - когато целият стрес около Англия отминеше и „Ливърпул“ започнеше да надиграва основните си претенденти. Дълъг път се задаваше пред мен. В този момент дори не си и представях, че може да се преборим за титлата в лигата или за световната купа в Бразилия.

      4. Квалификации и позиции

    След головете си в онези мачове на „Айрънсайд Роуд“ се радвах така, сякаш бях вкарал победното попадение за Англия във финал на световно първенство. Обикновено влизах в ролята на Газа (бившият английски национал Пол Гаскойн) и естествено носех фланелка с името му на гърба. Дриблирах умело, както той го правеше, и нанасях решаващ удар между двата варела за смет, които в случая служеха за греди. Представях си също така, че съм Гари Линекър и изпълнявах дузпа в последната минута на финала, играещ се на „Уембли“. В момента, в който топката се стрелваше между двата варела, ме обземаше дива радост. Аз бях героят на Англия. Този, който донесе победата на Англия. Приемах поздравления от цялата страна, докато тичах из „Айрънсайд Роуд“, крещейки като обезумял и нанасяйки триумфални юмручни удари във въздуха.

    Бях луд по „Ливърпул“, но световното в Италия през 1990 г. ме превърна в ревностен привърженик и на Англия. Това беше първенството с магията на Пол Гаскойн и головете на Гари Линекър. Спомням си късните вечерни мачове и крясъците на цялото ни семейство пред телевизора, сълзите на Газа и агонизиращата болка след полуфинала със Западна Германия. Тъкмо бях навършил 10 и гледах мача вкъщи. Още си спомням буцата, която заседна в гърлото ми, когато Газа получи жълт картон и знаейки, че ще пропусне финала заради наказание, се разплака. След това Стюърт Пиърс и Крие Уодъл пропуснаха дузпи при смъртоносната рулетка. Англия бе повалена. Това беше вечерта на разбитите сърца в Хюйтън, а и в цялата страна.

    На улицата обаче можех да си представям драматични финали с хепиенд. Малкият Стиви Джерард изкачи едно стъпало повече от своя герой в английския тим - Газа, а във финала успя и да реализира величествен гол, пронизвайки топката между двата варела на „Айрънсайд“. Тази моя мечта беше толкова истинска! Тя се доближаваше единствено до най-голямата ми фантазия - да спечеля Лигата с „Ливърпул“.

    Изиграх толкова много мачове за Англия в Хюйтън в мразовити зимни следобеди и задушни летни вечери. Беше неповторимо! Аз и по-големият ми брат Пол, когото всъщност наричах Газа заради пухкавите му бузи, боготворяхме Гаскойн. Дори не мога да предположа колко пъти съм изгледал видеото „Блясъкът на Газа“, с което подхранвах чудните си фантазии.

    Брайън Робсън (бивш капитан на Англия и „Манчестър юнайтед“) беше моят любимец от английския национален тим в най-ранните ми години. Какво си мислех ли? Да облечеш фланелка на Робсън в Хюйтън?!? Нямах съмнение как щяха да реагират съседите... Татко можеше и да се примири, ако играех с фланелката на Робсън във вътрешния двор, скрит от погледите на другите, тъй като и той съзнаваше, че Брайън беше великолепен с екипа на Англия. Но отлично знаех как трябваше да изглеждам навън, така че останалите на улицата ме посрещаха облечен в червения екип на „Ливърпул . Дори в по-късните си години обаче аз все още си фантазирах, че съм Робсън или пък Джорди като Газа. Та дори и Линекър от JIостър“, макар че след това той заигра в „Евертън“...

    Англия означаваше ужасно много за мен. Когато ми се откри възможност да се преместя в националното футболно училище в Лилшол си мислех, че това може да е моят път към рия. Две години преди това Джейми Карагър беше отишъл тим, както и Майкъл Оуен, Джейми Касиди и младият защитник на „Ливърпул“ Томи Кълшоу. Не се съмнявах, че мястото ми е в Лилшол, редом с останалите бъдещи звезди на Англия. Явих се на подбора за момчета до 15-годишна възраст и бях убеден, че ще получа лъскавата покана, тъй като мислех, че съм се представил повече от чудесно. Бях капитан на момчетата на „Ливърпул“, а вече мечтаех за живота си като ученик и футболист в Лилшол.

    Пристигането на очакваното писмо в пощенската кутия обаче донесе и сълзи. Съобщаваха ми, че съм добър играч, но при селекцията били взети под внимание фактори, нямащи нищо общо е футбола. Нямах никаква представа какво точно имат предвид, тай като не разкриваха нищо повече отвъд жестокия факт, че не бях приет. А, да, също така не биваше да се отказвам! Това беше. Изстрелях се към горния етаж и се проснах върху леглото. Закрих лицето си с възглавницата и захлипах.

    Татко се втурна да ме утешава и ми напомни колко добре се бях представил по време на подбора. Каза, че навярно са преценили, че първо трябва да порасна е още няколко сантиметра или да стана още по-уверен, преди да се убедят, че могат да ме измъкнат от вкъщи за цели две години.

    Гледах татко през сълзи и когато най-накрая бях в състояние да изрека нещо, заявих: „Не мога да продължа!“ Избухнах в още по-силен плач и добавих: „Това е, приключих е футбола.“ Татко се опитваше да ме успокои е цялата си нежност и ме дръпна към себе си. Започна да говори за „Ливърпул“. Това беше клубът, който ме обичаше и ценеше. Треньорите Стив Хайуей, Дейв Шанън и Хю Макоули бяха тези, на които им пукаше за мен. Те ми вярваха и татко беше убеден, че краят дори не е близо. Не и докато „Ливърпул“ подхранва надеждите ми.

    Продължих. Седем месеца по-късно звездите на „Лилшол“ дойдоха на „Мелууд“, за да играят срещу моя тим - момчетата на „Ливърпул“. Бях изживял толкова тежко случилото се и направо побеснях, когато ги видях да се разхождат, облечени е екипите на националното училище. Това бе подходящият момент да им покажа - на тях и на селекционерите какво бяха изпуснали, след като решиха да ме пренебрегнат. Нямах търпение мачът да започне...

    Майкъл Оуен, Уес Браун и Майкъл Бол бяха водещите им играчи, но аз не им отстъпвах. Дадох всичко от себе си! Оуен вече се бе превърнал в голова машина и именно неговият хеттрик помогна на националите да измъкнат победа е 4:3. Всички бяха наясно, че ако Майкъл отново беше играл за „Ливърпул“ или ако аз бях част от състава на „Лилшол“, нашият тим щеше да постигне разгромен успех. Малката ми утеха бе, че след края на срещата съперниците ни изчакаха своя ред, за да ме поздравят. Отнесох се уважително към тези жестове и не отхвърлих нито една подадена ръка, макар и без да отроня и дума. Но веднага след това се втурнах към съблекалнята, тъй като исках да избегна среща е треньорите на „Лилшол“. Не исках да чуя каквото и да е от тях, нито дори да ги виждам. Все още бях гневен.

    Отхвърлянето ми от английския отбор (до 15 години) всъщност ме накара още по-страстно да преследвам мечтите си и това продължи години. Бях наясно защо този епизод ми донесе толкова болка. Изгарях от желание да играя за „Ливърпул“, исках да играя и за Англия! Отне ми доста време, преди да се успокоя и да повярвам, че втората ми мечта не беше разбита. Но успях!

    Дебютирах за мъжкия национален тим на Англия в мача с Украйна на „Уембли“ на 31 май 2000 г., само ден след като навърших 20. Беше трудно да повярвам, че съм в една съблекалня е Тони Адаме и Алън Шиърър. Възхищавах им се, гледайки ги на Евро’96, когато Англия бе домакин, отново стигна до полуфиналите и отново загуби от Германия след изпълнение на дузпи. Това беше едно назабравимо лято, по време на което сякаш в цялата страна можеше да се чуе припяването „футболът се завръща у дома“ - рефрен от шлагера на Бадиел и Скинър и ливърпулската група „Трите лъва“. „Жул Риме все още блести“ след „трийсет мъчителни години“ (препратка към световната титла, спечелена от англичаните през 1966) бяха други популярни фрази от песента. Това беше турнирът, в който Газа реализира удивителен гол срещу Шотландия, преди на четвъртфиналите да отстраним Испания след изпълнения на дузпи. По онова време испанците бяха смятани за по-големи неудачници на европейски и световни първенства дори и от англичаните...

    Стоях свит и притеснен в старата съблекалня на „Уембли“, когато изведнъж Адаме изкрещя в лицето ми: „Готов ли си, но дяволите, да го направим?“ В този момент кръвта ми се вледени, гърлото ми и без това вече бе пресъхнало и само успях да измънкам със скаузърски акцент: „Да го направим!“

    Мачът премина на един дъх. Чувството да нося бялата фланелка с името ми на гърба бе невероятно. За мен бе привилегия и че играх срещу Андрий Шевченко. Бях част от тима на Англия, воден от легендата на „Ливърпул“ Кевин Кийгън, който постигна победа с 2:0.

    Дванайсет години след това, на 12 ноември 2012 г. в Стокхолм записах своя мач номер 100 за Англия. Загубихме с 2:4, а всичките голове за шведите бяха дело на Златан Ибрахимович, включително и изумителното попадение със задна ножица от трийсет метра, направило Джо Харт безпомощен. Преди мача поискаха да оценя по десетобалната система кариерата си в националния тим. Оцених се на шест или седем, като си мисля, че преценката ми бе съвсем откровена и не бе плод на какъвто и да е песимизъм.

    Изключвайки отбора, спечелил световната титла през 1966, кои играчи биха се оценили е осмица или деветка, ако са честни, разбира се? Може би щях да поставя осмица на някои от футболистите от тима на Боби Робсън, който стигна до полуфиналите в Италия през 1990. Но няма на кого другиго.

    Когато се случваше натоварените с огромни очаквания суперзвезди на Англия да отпаднат по-рано, оскърбленията и критиките преминаваха всякакви граници. Играчите ставаха „напълно безполезни“ или „абсолютни боклуци“, а колелото се завърташе по добре познатия начин. Единствената промяна през четиринайсетте ми години с Англия бе, че критиките ставаха все по-остри и по-чести. Можеше да очакваш такива, без значение дали си играл добре, или отборът се е представил на ниво като цяло. Това е начинът, по който се чувстваш, когато си играч на Англия. Дори когато побеждавахме така наречените по-малки държави, критиките се изсипваха върху нас, освен ако резултатът не е 5:0.

    За мен беше очевиден един от проблемите, с който се сблъскваха мнозина, облекли фланелката на Англия - те просто биваха провъзгласявани за герои прекалено бързо. В наши дни пресата и социалните мрежи твърде лесно и ентусиазирано лепват етикета „велик“ на някой млад играч още преди да е постигнал нещо значимо, а това носи негативи за футболистите. След подобно отношение те започват да вярват, че едва ли не вече са колоси в играта, докато всъщност заслугите им са твърде скромни.

    Налице са също и моменти от лично естество, отвъд лъскавата фасада на английския футбол, в които играчите не се третират по възможно най-добрия начин. Стюърт Пиърс ми показа суровата действителност през 2012. Той беше ключов играч в отборите на Англия в Италия’90 и Евро’96, пред които се прекланях. Пиърс беше много добър краен бранител, страстен англичанин, отдаден на каузата.

    В края на онази незабравима вечер в Торино (полуфиналния сблъсък с Германия на турнира през 1990) Стюърт пропусна една от дузпите, коствали участието на Англия във финала на световното първенство, и това направо го разби. Но шест години по-късно в характерния за него стил настоя да изпълни друга дузпа в инфарктния завършек на четвъртфинала на европейското първенство с Испания на „Уембли“. Пиърс не пропусна, а миг след това всички станаха свидетели на дивата му радост. Това бе един от редките случаи, в които Англия спечели рулетката на дузпите.

    Разбира се, аз уважавах Стюърт, който по-късно стана селекционер на младежкия национален тим на Англия (до 21 години) и бе назначен за асистент на Фабио Капело в мъжката формация. Помня добре момента, в който ме повика след края на световните финали в Южна Африка през 2010. Този жест означаваше много! Повечето от играчите в тима, чийто капитан бях, чакахме полета си на летището в Йоханесбург след опустошителната загуба е 1:4 от Германия в Блумфонтейн.

    Не беше нужно да го прави, но все пак постъпката му бе достойна за уважение. Каза ми, че съм един от малкото играчи в отбора, които могат да напуснат световното първенство е високо вдигната глава. Похвали ме също и за начина, по който бях ръководил тима като негов капитан. Думите му бяха: „Знам, че си разстроен и разочарован, както всички нас. Но поведение- го ти и нивото, което демонстрира в тренировките и мачовете, бяха от най-висша класа. Нямаше какво повече да направиш. Справи се чудесно и би трябвало да се гордееш е това.“

    Именно затова беше толкова разочароващ начина, по който Пиърс се отнесе с мен осемнайсет месеца по-късно. Направо не беше за вярване. Капело подаде оставка през февруари 2012, а преди Рой Ходжсън да поеме поста, Стюърт бе назначен за временен мениджър за контролата е Холандия на „Уембли“. Струва ми се, че Пиърс смяташе, че има шанс да получи работата за постоянно, макар че неговата визитка не можеше да се сравнява с огромния опит, който притежаваше Рой или дори Хари Реднап, спряган в медиите за следващия наставник на Англия.

    „Ливърпул“ спечели Купата на Лигата в неделята преди мача с Холандия. Победихме Кардиф след изпъление на дузпи и пристигнахме в „Гроув“ - хотела на английския тим, разположен близо до Уотфорд, по-късно от останалите. А малко, след като влязохме в съблекалнята на отбора - аз, Глен Джонсън, Анди Каръл и Стюърт Даунинг, Пиърс изтърси: „Вижте момчета, знам, че имахте тежък финален мач, и затова ще играете по 45 минути срещу Холандия. Все пак поздравления за спечелването на трофей за „Ливърпул“.“

    В това нямаше нищо нередно и нямах никакви проблеми да приема, че ще играя само в половината от приятелския мач. Имаше доста дискусии кой ще бъде капитан на отбора под ръководството на Пиърс и бях готов да чуя нещо от сорта: „Може ли да поговорим за малко навън?“ или „Би ли дошъл в стаята ми за кратък разговор?“ Смятах, че това е начинът, но който можеше да ме уведоми дали ще съм капитан или не. Но Стюърт не го направи.

    На следващата сутрин ми предстоеше възстановяване. Точно преди останалите от отбора да излязат за тренировка, Пиърс ме дръпна в една от тоалетните в хотела. „Исках да се видим насаме и да го чуеш от мен. В този мач ще връча капитанската лента на Скот Паркър.“

    Нямаше какво да добавя, а и знаех, че той правеше грешка. Скот Паркър е добър играч, свястно момче, и за мен беше удоволствие да играя с него на Евро 2012, където отново носех капитанската лента под ръководството на Рой Ходжсън. Изпитвах достатъчно уважение към Скот като футболист, а и в личен план.

    Но да ме пренебрегнеш, за да дадеш лентата на Паркър? Скот беше в добра форма по онова време, играеше наистина добре, а и притежаваше лидерски качества. Но нито имаше опит в националния отбор, нито знаеше какво е да си капитан на международно ниво. Дори в неговия „Уест Хям“ лентата се носеше от Кевин Нолан, а те играеха в Чемпиъншип (второто ниво на английския футбол) предишния сезон.

    Не можех да съм сигурен дали този ход беше срещу „Ливърпул“ или лично срещу мен, но усещах, че Пиърс се опитваше да покаже мускули в огледалата на тоалетната. Сякаш искаше категорично да демонстрира, че сега той е босът. Освен това може би вярваше, че лондонските медии ще са доволни от факта, че капитан е Паркър.

    Същия ден Пиърс говори пред репортери, а дискутирайки решението си за капитанската лента, подхвана продължителна реч, в която обясняваше как е посетил Афганистан, за да обсъди с британските войници ценностната система на лидерството. Стюърт каза: „По пътя натам си мислех как точно да подходя? Кой е ключовият елемент, който според мен е от основно значение за един лидер? И ако можех да използвам две думи, те щяха да са - да е самопожертвователен, да не е егоист. Винаги съм искал да имам лидер, припознат от съотборниците си като някой, който винаги поставя интересите на отбора пред личните. Ще се опитам да дам лентата именно на играч, който се ползва с такава репутация сред останалите. Тони Адаме беше такъв тип, Пол Ине също, както и Алън Шиърър, Тери Бътчър и Брайън Робсън. За всички тези момчета отборът означаваше адски много.“

    Медиите определено останаха изненадани няколко дни след това, тъй като по време на пресконференцията репортерите смятаха, че Пиърс има предвид мен, говорейки онези неща. Някои от журналистите споменаха, че даже колеги на Стюърт във футболната асоциация са били изненадани от решението му да направи Паркър капитан. Разбира се, никой от тях нямаше представа, че Пиърс всъщност предпочете да ми каже новината в тоалетната.

    Проведохме няколко отборни разговор, а преди мача с Холандия, по време на които Пиърс се опитваше да ни впечатли, говорейки за подготовката за Евро 2012. Помоему обаче решението, което сподели с мен в тоалетната, бе една от причините той да не получи работата, която толкова жадуваше.

    Имах някои резерви относно тактическите познания на Пиърс, но въпреки това се отнасях към него с уважение. Преди този момент, разбира се. Той се отнесе твърде лошо с мен, беше обидно. Нещата не се правят по този начин. Постъпката му беше егоистична, опита се да накара всички да повярват, че има топки и може да се справи.

    Капитаните се сменят и това е нещо обичайно, но все пак е нормално да очакваш и някакво обяснение. За първи път сложих лентата, след като Рио фърдинанд се контузи преди световното първенство през 2010. През март 2011 Капело реши да направи капитан Джон Тери и от моя страна нямаше никакви възражения. Джей Ти беше истински лидер, добър защитник, а и притежаваше огромен опит. Той обаче си имаше проблеми. През февруари 2012 трябваше да се яви пред съда заради обвинение, че е обидил на расистка основа Антон фърдинанд, брата на Рио. Тогава се стигна до конфликт между футболната асоциация и Капело, който настояваше Джон да запази лен- чата. Италианецът подаде оставка, а Пиърс беше пожарният вариант за временен заместник. В онези десет секунди обаче Стюарт така и не ми разкри един мотив защо не иска да съм капитан на отбора...

    А как ли щеше да се почувства той, ако Боби Робсън или Кевин Кийгън го беше дръпнал в тоалетната на „Бърнам Бийчис“ - старата тренировъчна база, за да му каже, че капитанската лента няма да бъде на неговата ръка, а ще я носи някой, играл за Англия 80 мача по-малко от него?

    Англия загуби от Холандия, а хубавото бе, че Рой Ходжсън бе назначен за селекционер на националния отбор. Винаги ще запазя уважението си към играча Пиърс, но респектът ми към него като човек се изпари след онзи момент в тоалетната.

    Навлизахме в решаващ период от квалификационната ни кампания за световното първенство. Предстояха ни два изключително важни мача през октомври 2013, а аз се надявах, че ще мога да играя на още един голям турнир. Пропуснах световния шампионат през 2002 заради контузия и Евро 2008, когато не успяхме да се класираме. След като участвах на три европейски първенства и два пъти бях на планетарни финали, пред мен се изправяше още една възможност да посегна към славата на международното поле. Световният шампионат през 2014 щеше да се проведе не къде да е, а в Бразилия - мечтаната сцена за всеки футболист, и аз изгарях от желание да играя там с Англия.

    Мениджър ни беше Рой Ходжсън - интелигентен и порядъчен мъж, с когото бяхме изградили тясна връзка. Все още бях капитан на Англия, а по пътя към финалите ни предстояха мачове на „Уембли с Черна гора и Полша. Равенство или загуба дори само в една от двете срещи най-вероятно щеше да ни прати на нежелан плейоф, тъй като Украйна дишаше във врата ни и също упорито преследваше първото място, което единствено осигуряваше директно класиране за турнира в Бразилия.

    Англия беше изиграла толкова много мачове на „Уембли“. Аз също. Усещането преди подобни срещи също ми беше познато. Спомням си онази отвратителна вечер на подгизналия „Уембли“ през ноември 2007, когато се нуждаехме само от точка в последния си мач от групата срещу Хърватин, за да си гарантираме участие на Евро2008. Стив Макларън, който в продължение на години беше асистент на Свен-Йоран Ериксон, бе станал мениджър на тима. Трябва да призная, че харесвах Стив и за мен беше удоволствие да работя с него, да участвам в тренировките под негово ръководство. Всъщност всички играчи го харесваха. Възприемаха методите му и в отбора цареше много задушевна атмосфера. За съжаление обаче резултатите не бяха задоволителни.

    Истината беше, че загазваш, ако не успееш да се класираш за голям турнир с Англия. Медиите и повечето фенове щяха да те разкъсат. Ти и твоите съотборници сте заклеймявани като абсолютни загубеняци, на които изобщо не им пука. Истината обаче е съвсем друга. Нещо повече, някои от момчетата дори прегарят и позволяват голямото напрежение да вземе връх.

    Въпреки това очаквах да победим Хърватия и да се класираме. Стив направи няколко ключови избора, които обаче не донесоха желания резултат. Той извади Дейвид Бекъм от отбора, като това изглеждаше поредният опит на мениджъра да демонстрира кой командва парада. С времето Стив прояви далновидност и върна Дейвид в тима, но за съжаление срещу Хърватия остави на скамейката най-опитния ни играч. А за да влоши още повече положението, той избра да постави на вратата в решаващата квалификация млад страж, който на всичкото отгоре бе и дебютант.

    Скот Карсън беше нашият вратар в „Ливърпул“. Тъкмо навършил 22, той все още бе доста неопитен. Стив знаеше, че Цол Робинсън, който обличаше фланелката с номер 1 преди това, преминаваше през труден период, но въпреки всичко изборът му бе изключително рискован. Съчувствах на Карсън, когато той допусна нелепа грешка още в осмата минута в она- И1 кошмарна вечер под изсипващия се дъжд. Нико Кранчар го направи безпомощен от безкрайно далечно разстояние. Това трябваше да бъде едно комфортно спасяване, но Карсън позволи на хлъзгавата топка да се изплъзне от ръцете му. Само шест минути по-късно вече изоставахме с два гола, а злокоб- нвта тишина на „Уембли“ след грешката на Скот се превърна в язвителни подигравки.

    франк Лампард се разписа от дузпа, а след това изглеждаше, че ще оцелеем, след като Дейвид Бекъм - появил се на терена в началото на второто полувреме на мястото на Шон Райт-филипс, центрира, а Питър Крауч свали топката с гърди И изравни резултата. Хърватите обаче бяха по-добри от нас в тази среща и възстановиха аванса си 13 минути преди края.

    Не успяхме да отвърнем на предизвикателството, а Стив изглеждаше съкрушен под чадъра на тьчлинията. Бяхме отнесени от дъжда и последвалите оглушителни освирквания.

    Играхме хаотично и разочароващо, а резултатът беше на- ираво шокиращ. Но пък изглеждаше жестоко, когато голяма част от подигравките се стовариха върху добрия стар Стив Макларън. Нарекоха го „Идиотът с чадъра“ и реномето, което беше изградил след чудесните си треньорски години в „Манчестър Юнайтед“, както и след добрата мениджърска работа в „Мидълзбро“, бе сринато за дълго време напред.

    Мисля си, че при други обстоятелства Стив щеше да бъде успешен мениджър на Англия. За съжаление, когато не успееш да класираш отбора, уволнението е неизбежно. Аз също чувствах определена вина за съдбата на Макларън, тъй като от мен се очакваше да бъде сред водещите фигури в тима, а не се представих на ниво в най-важните моменти. Проклинах онзи пропуск срещу Русия, тъй като двубоят ни с Хърватия щеше да е далеч по-малко нервен, ако бях вкарал.

    Трябваше да преминем през още една ужасна вечер на „Уембли“, като за пореден път суровата действителност ни зашлеви. На такова ниво малките детайли нанасят най-големите поражения.

    Шест години по-късно беше изключително важно да избегнем същия сценарий. Бяхме припрени в първата част срещу Черна гора и се оттеглихме на почивка при нулево равенство. Но след антракта играта ни беше на ниво. Андрос Таунзънд направи добър мач, асистира на Уейн Рууни и сам вкара гол за успеха с 4:1. Трябваше обаче да свършим още работа. Нуждаехме се от победа над Полша четири дни след това, за да си гарантираме участие на първенството в Бразилия.

Стадион „Уембли“ — вторник, 15 октомври 2013 г.

    Това беше една от онези вечери, за които мечтаех на „Айрънсайд Роуд“. Излизах от тунела на „Уембли“ като капитан на Англия преди мач от огромно значение. Шумът от трибуните беше оглушителен, а полските фенове се опитаха да дадат отпор на всеотдайната и страстна подкрепа от страна на по-голя- мата част от онези 85 хиляди, запалвайки факли и хвърляйки фойерверки във въздуха. „Уембли“ изглеждаше зашеметяващ под лъчите от електрическото осветление. Теренът блестеше, а белите и червените флагове бяха навсякъде сред едно необятно море на надежда и ентусиазъм.

    Съвсем скоро всичко се превърна в реалност. Никога не усещах нервност или притеснение преди онези мачове, в които бранехме честта на Англия в Хюйтън, но пък никога не пеехме химна преди лютите битки на „Айрънсайд Роуд“. Нямахме и мениджър като Рой Ходжсън, който да ни напътства от тъчлинията. В този момент Рой изглеждаше толкова концентриран и напрегнат, че нямаше да е лошо, ако някой разхлабеше вратовръзката му, за да може да си поеме въздух. Както той, така и ние, отчаяно се нуждаехме от победата.

    Бяхме наясно, че в другия край на Европа най-големите ни конкуренти за първото място потриват ръце за предстояща голеада. Украйна играеше със Сан Марино и единственият въпрос беше колко пъти щеше да се разпише срещу тима, съставен предимно от аматьори. Не успеехме ли да победим 11олша, украинците печелеха първото място в групата, а с това и билет за Бразилия. За нас щеше да остане утехата да се впуснем в лотарията на плейофите.

    Полша беше солиден тим, с който бяхме завършили 1:1 точно преди година. В отбора се подвизаваше един от водещите нападатели в Европа - Роберт Левандовски, и още в първите двайсет и пет минути той няколко пъти застраши вратата ни, макар и да не успя да вкара. Сред нашите привърженици се усещаше напрежение, докато ревът на поляците се чуваше все така осезаемо. Скоро на „Уембли“ дойде и новината, че Украйна вече води с 3:0. Бях наясно, че нашите привърженици са на границата между окуражителните възгласи и гневните хули. Полският тим беше компактен и приемаше играта в своята половина, а ние се изнервяхме все повече от факта, че не съумявахме да покажем превъзходството си във владението на топката.

    В крайна сметка дочакахме своя миг, четири минути преди почивката. Рууни се разписа с брилянтен удар с глава след първокласното центриране на Лейтън Бейнс. Това бе един от моментите, които ме накараха да повярвам, че Уейн е наистина специален. Големите играчи показват на какво са способни в големите мачове! Те умеят да бележат в най-точните моменти, а тази среща беше от изключително значение за Англия.

    Дуелът обаче съвсем не беше приключил. Предстоеше ни цяло полувреме, а поляците играеха доста ентусиазирано. Нямаше съмнение, че искат да застанат на пътя ни към победата, а и бяха окуражавани от толкова много от своите фенове, които бяха намерили начин да се сдобият с билети за „Уембли“. С напредването на времето преднината ни започваше да изглежда все по-крехка, а аз отлично осъзнавах, че дори равенството би било също толкова катастрофално, както и загубата от Хърватия през 2007. Оставаха петнайсет минути до края. Джеймс Милнър замени Таунзънд, тъй като се нуждаехме от свежа енергия и повече стабилност. После Франк Лампард се появи вместо Майкъл Карик, за да добави повече опит към състава ни, а след това още един полузащитник смени нападател - Джак Уилшър зае мястото на Даниел Стъридж. Минутите до края станаха по-малко от десет, но поляците не намаляваха темпото.

    Потта се стичаше по лицето ми, а безпокойството по трибуните сякаш се прехвърляше и върху нас на игрището. Трябваше да натиснем още малко, тъй като имаше голяма опасност съставен предимно от аматьори. Не успеехме ли да победим 11олша, украинците печелеха първото място в групата, а с това и билет за Бразилия. За нас щеше да остане утехата да се впуснем в лотарията на плейофите.

    Полша беше солиден тим, с който бяхме завършили 1:1 точно преди година. В отбора се подвизаваше един от водещите нападатели в Европа - Роберт Левандовски, и още в първите двайсет и пет минути той няколко пъти застраши вратата ни, макар и да не успя да вкара. Сред нашите привърженици се усещаше напрежение, докато ревът на поляците се чуваше все така осезаемо. Скоро на „Уембли“ дойде и новината, че Украйна вече води с 3:0. Бях наясно, че нашите привърженици са на границата между окуражителните възгласи и гневните хули. Полският тим беше компактен и приемаше играта в своята половина, а ние се изнервяхме все повече от факта, че не съумявахме да покажем превъзходството си във владението на топката.

    В крайна сметка дочакахме своя миг, четири минути преди почивката. Рууни се разписа с брилянтен удар с глава след първокласното центриране на Лейтън Бейнс. Това бе един от моментите, които ме накараха да повярвам, че Уейн е наистина специален. Големите играчи показват на какво са способни и големите мачове! Те умеят да бележат в най-точните моменти, а гази среща беше от изключително значение за Англия.

    Дуелът обаче съвсем не беше приключил. Предстоеше ни цяло полувреме, а поляците играеха доста ентусиазирано. Нямаше съмнение, че искат да застанат на пътя ни към победата, а и бяха окуражавани от толкова много от своите фенове, които Пиха намерили начин да се сдобият с билети за „Уембли“. С напредването на времето преднината ни започваше да изглежда пее по-крехка, а аз отлично осъзнавах, че дори равенството би Пило също толкова катастрофално, както и загубата от Хърватия през 2007. Оставаха петнайсет минути до края. Джеймс Милнър шмени Таунзънд, тъй като се нуждаехме от свежа енергия и повече стабилност. После Франк Лампард се появи вместо Май- км Карик, за да добави повече опит към състава ни, а след това още един полузащитник смени нападател - Джак Уилшър зае мястото на Даниел Стъридж. Минутите до края станаха по-малко от десет, но поляците не намаляваха темпото.

    Потта се стичаше по лицето ми, а безпокойството по трибуните сякаш се прехвърляше и върху нас на игрището. Трябваше да натиснем още малко, тъй като имаше голяма опасност да допуснем гол, който би убил надеждите ни, ако се отдръпнем в очакване на последния сигнал. Полша отказваше да се предаде и един от централните им защитници поде поредна атака. Този път обаче Джеймс Милнър пресече паса напред близо до централната линия. Той вдигна глава, а след това копна обещаващо топката към мен.

    В този миг усетих голямата възможност. Все още бях далеч от вратата. Полякът, който беше най-близо до мен, изостана. Контролирах топката, а дългите ми крачки увеличаваха предимството ми. Врязах се навътре, слаломирайки между онзи, когото оставих зад мен, и още един съперник. Но и в този момент бях заобиколен от трима с червени фланелки. Последната преграда - техният вратар Войчех Шчесни, пък бързо скъси дистанцията между нас. Но аз бях обладан от магията на този миг и нищо не можеше да ме спре!

    Протегнах напред десния си крак и макар и губейки баланс, съумях да ритна топката покрай Шчезни, а тя влетя в опразнената врата. Изправих се на краката си мигновено, все още не можех да повярвам! Втурнах се толкова бързо, че никой не можеше да ме настигне. Спринтирах към флагчето за изпълнение на ъглов удар с вдигната глава, отворена уста и триумфиращи ръце, а срещу мен публиката беше полудяла. Хората скачаха и крещяха от радост, а аз разперих още по-силно ръцете си. В този момент можех да полетя и да се спусна над ликуващата маса от фенове на Англия. Плъзнах се на колене по влажната трева и показах за пореден път с ръцете си, че се чувствам на седмото небе. Можех да прегърна всеки един от феновете срещу мен.

    Ликуването в онзи миг беше по-разюздано дори от дивите моменти на „Айрънсайд Роуд“ преди години. Затова бе и толкова сладко. Това беше радост, която дори не си представях, че мога да изпитам. Блаженство и еуфория, обвити с толкова много смисъл! Прекрасно осъзнавах какво означава този гол. Той не само ни помогна да поведем с 2:0. Вече беше 88-ата минута и без съмнение вратите към Бразилия бяха отворени. Цялото безпокойство, поне засега, щеше да остане на заден план...

    Рууни и Уелбек най-накрая успяха да ме догонят. Скочиха върху мен, а междувременно събориха и ъгловия флаг. Милнър, Уилшър, Лампард, а после и всички останали увеличиха купчината. Бях затиснат от цяла камара с бели фланелки, но се чувствах толкова щастлив, че дори не се нуждаех от въздух. След малко съотборниците ми все пак се оттеглиха, а аз продължавах да лежа на земята, чувайки оглушителния рев от трибуните. Бях обезумял от щастие сред цялата тази лудница ма „Уембли“. Какво усещане!

    Уейн ме шляпна закачливо по лицето няколко пъти, а след това ми помогна да се изправя на крака. Обърнах се отново към публиката, нанесох триумфален удар във въздуха и съвсем загубил разсъдъка си, изкрещях: „Да!“.

    Бях на 33 и току-що изпратих отбора ни на финалите на световното първенство с гола, който реализирах. Бейнс ме прегърна, а след това и Фил Ягиелка - двама играчи на „Евертьн“, които също оставиха сърцата си на терена онази вечер. Върнах се до централната линия. Бях навел глава, но лицето ми все така сияеше. Само футболът беше в състояние да ме макара да се усетя толкова жив. Той бе единственият, който можеше да отприщи такива емоции.

    Футболът е арена на разгорещени сблъсъци, а шумът наистина може да те оглуши. Не е лесно да се отърсиш нито от идиотските подвиквания, нито от гневните критики. Но след като Англия успя да се класира за световните финали, вече копнеех за един по-спокоен ритъм в „Ливърпул“, който щеше да ми позволи да се концентрирам върху случващото се в клуба.

    В последвалия мач след Полша събота вкарах още един гол - в двубоя с „Нюкясъл“. Бях точен от дузпа, изпращайки топката вдясно от Тим Крул. Нямах съмнение в прецизността на удара, така че се обърнах към центъра. Дори не се усмихнах, но след като Хендерсън, Джонсън и Суарес се затичаха към мен, все пак разперих ръце. Не мисля, че беше нужно да изразявам бурно радостта си, макар че това бе стотният ми гол във Висшата лига. Преди дузпата изоставахме в резултата с 0:1.

    Отново се озовахме на губещата страна след поредна грешки а отбрана. Все пак Суарес и Моузес комбинираха на левия фланг, Луис пласира удобно центриране пред вратата и Стъридж (аби топката в мрежата с глава. Равенство - 2:2. Въпреки това се обнадеждих, когато се прибрах в съблекалнята, тъй като разочарованието от изпуснатите две точки бе очевидно. Прогресирахме, а с това и амбициите ни нарастваха сериозно.

    Останах обаче неприятно изненадан и дори малко обиден, косато за пореден път футболният кошер зажужа, а остро жило също пс липсваше. Един от старата гвардия -Алекс Фъргюсън, надаваше вой и аз се спрях да го изслушам. Девет години преди това, през 2004, той ме бе нарекъл „най-значимата фигура в националния отбор на Англия, без изключение“, добавяйки, че „всеки би искал да има Джерард в състава си“. Спомням си, че още преди това - през 2000, когато бях само на 20, преди мача ни с „Юнайтед“ той беше казал: „Джерард е узрял преждевременно както физически, така и технически. Той е същински мотор, притежава забележителна енергия, умее да чете играта и подава на скорост. Неприятно ми е, като се замисля, че и „Ливърпул“ разполага с играч от класата на Рой Кийн.“ Напра- во останах без дъх, когато прочетох думите на фърги.

    Те придобиха дори още по-голямо значение малко по-късно в мразовития декемврийски следобед през 2000, когато феновете на „Юнайтед“ подложиха на истинска канонада с камъни автобуса ни при напускането на „Олд Трафорд“. Те скандираха: „Майната ви, шибана измет! Ще ви избием в порутеното ви гето в Ливърпул!“

    В онзи ден ги победихме е гол на Дани Мърфи от пряк свободен удар, а Рой Кийн стисна ръката ми след последния съдийски сигнал и каза „Браво!“ Не беше длъжен да казва това, след като бяха загубили у дома, но именно затова казаното по мой адрес от фърги и Рой означаваше много.

    Тринайсет години по-късно, рекламирайки своята автобиография на 22 октомври 2013, Фъргюсън изведнъж разкри, че бил сред малцината, които никога не са ме нареждали сред най-добрите играчи. Каза също, че „рядко съм бил на ниво срещу „Юнайтед“, а също и че аз и Франк Лампард сме играли толкова често в националния отбор за сметка на Майкъл Карик заради нашето „перчене“.

    Едва ли щях да загубя съня си заради тези коментари, но в действителност бях малко изненадан, след като бях чел всичко онова, казано за мен още преди да достигна пика в кариерата си.

    Освен това мениджърът ми - Стрюън Маршал ми беше казал, че „Ман Юнайтед“ и фърги се интересуват от мен и се опитват да ме привлекат. Гари Невил дори почука на вратата ми по време на лагер на националния отбор, а след като влезе да побъбрим, ми каза, че в „Юнайтед“ ще са щастливи, ако играя за тях. Тогава Гари ми каза, че именно фърги го е изпратил.

    Сега обаче, едно десетилетие по-късно и след като вече бе напуснал играта, фъргюсън ме унижаваше. Кой можеше да знае дали наистина мисли това, което е написал. Над пропастта между „Ливърпул“ и „Юнайтед“ никога няма да бъде изграден мост, ние си оставахме същите яростни съперници. Разбира се, и аз бях казал някои неща за „Юнайтед“ в миналото, които със сигурност са разгневили фъргюсън.

    Неговите думи се превърнаха в централна тема в медиите и телефонът ми прегря от съобщения. Но всъщност единственото, което имаше значение, бе, че уважавах Фърги. В същото време се чудех колко титли според него щяха да спечелят Ско- улс или Кийн, ако бяха на мое място. Вярвах, че бих се справил съвсем прилично в „Юнайтед“, играейки до Рой в центъра на халфовата линия, с Дейвид Бекъм на десния фланг, Райън 1йгс отляво и Руд ван Нистелрой начело на атаката. Щях да Гп.да доста успешен в тази формация...

    Всъщност каква е дефиницията на фърги за „най-добрите играчи“? Ако има предвид Зинедин Зидан или Андрес Иниеста, или Шави, добре, навярно би бил прав. Не съм толкова добър, колкото са те. Но пък играх и се противопоставях на голяма част от водещите футболисти и винаги се представях на ниво. Съумявах да играя своята си игра дори срещу най-големите. Естествено имаше периоди, в които моят „Ливърпул“ отстъпваше на „Юнайтед“ и останалите от европейския елит и това беше нещо, което трудно можех да преглътна.

    Що се отнася до Майкъл Карик, аз съм голям негов почитател и харесвам играта му в „Юнайтед“. Той наистина свърши добра работа. Аз обаче съм различен тип футболист от Майкъл, който е типичен опорен халф. Може да видите, че показателите ни са напълно различни. Не може да сравнявате неговата голова успеваемост с моята или с тази на Лампард. Пее логично да се прави паралел и между това, което прави Карик, и това, което вършим ние в дефанзивен план, тъй като изпълняваме различни роли в средата на терена. Може би фъргюсън бе разочарован, че Майкъл не получаваше доста- тьчно признание, и навярно имаше основание.

    В крайна сметка това беше само едно мнение. Също както някога Зидан бе достатъчно любезен да каже, че аз съм най-добрият играч в света. Бях щастлив, когато прочетох това, но и същото време знаех, че това е само една споделена мисъл и един конкретен ден.

    Останах озадачен и от още нещо, казано от фъргюсън в неговата книга. Той твърдеше, че „Ливърпул“ са платили на „Съпдърланд“ прекалено висока цена - 20 милиона паунда, за ли подпишат с Хендерсън. фърги явно не харесваше начина, по който Джордан тича. Алекс смяташе, че Хендерсън набляга на коленете си (в книгата си фъргюсън казва, че тежестта при съвременните футболисти пада върху хълбоците) и държи гърба си прекалено изправен, прогнозирайки, че към края на кариерата си нашият халф ще страда от контузии заради това.

    Джордан беше един от играчите на „Ливърпул“, на когото отделях най-много внимание. Винаги съм смятал, че той има сили да се превърне в ключов играч както за клуба, така и за националния тим. Определено го харесвах, а и откривах доста от себе си у него. Той работи здраво, винаги се раздава за отбора, не престава да гони победата и произхожда от същата среда като мен. Спомням си как веднъж майка му ме дръпна настрана в деликатен за него момент - трудностите са нещо нормално за един млад играч. Видях безпокойството, изписано на лицето ѝ, тя се тревожеше за своето момче. Джордан бе напуснал наскоро „Съндърланд“ и в началото се чувстваше малко притеснен и объркан в „Ливърпул“. Този трансфер беше твърде голямо предизвикателство за него в онези дни.

    Поговорих си с нея и казах: „Не бива да се притесняваш. Ще направя всичко, което зависи от мен, за да му помогна и съм сигурен, че той ще се справи.“ Виждах как работи на тренировки и останах впечатлен. Вече бях опознал Хендерсън и като човек и нямах съмнение, че нещата ще се развият добре за него в „Ливърпул“.

    По-късно някой ми каза, че Джордан имал мой плакат на стената си. Това беше достатъчно, за да разбера колко съм остарял...

    Хендерсън вече е достатъчно зрял и може да се грижи за себе си. Аз обаче нямах заслуга за неговото израстване. Единственото, което направих, бе да уверя майка му, че всичко ще е наред. Това е едно от най-хубавите неща в задълженията на един капитан - да накара хората около него да не се притесняват. Можех да погледна майката на Джордан в очите и да кажа: „Довери ми се, той ще се справи.“

    Една от отговорностите е да крепиш единството в отбора, да опознаваш семействата на играчите, да ги изслушваш, когато имат някакви притеснения или трудности. Всъщност сега с тази роля вече се е нагърбил самият Хендерсън. Ще следя неговите действия и, разбира се, ще очаквам от него да върши същите неща извън терена, за да поддържа добрата атмосфера в отбора.Когато думите на фърги по негов адрес излязоха наяве, дръпнах Джордан настрана и му казах: „Не обръщай внимание, това просто не е вярно. Играеш чудесно и ще ставаш все по-добър. Това е само един от начините на фърги да жегне „Ливърпул“. Трябва да го приемем и да продължим напред.“

    Джордан кимна утвърдително, но аз забелязах, че е разстроен. Трудно му беше да разбере защо е станал мишена на Фъргюсън. Това не бе почтено от страна на човек от ранга на фърги. Хендерсън се върна към задълженията си и направи безупречна тренировка - най-добрият начин да отговори на сър Алекс.

    Надявам се, че някога пътищата ни с фъргюсън ще се кръстосат отново и тогава ще опитам да изкопча от него какво наистина мислеше за мен.

    Отново се потопих във футбола. В още една слънчева събота играхме с „Уест Бромич“ на „Анфийлд“ и направо ги разпиляхме. Победихме с 4:1, а Луис Суарес направи хеттрик. Най-напред продължително слаломира, след което умело фин- тира защитник и опъна мрежата. Второто му попадение беше дори още по-зрелищно - Луис се разписа с глава с удар извън наказателното поле, засичайки центриране на Али Сисоко. Това беше един от головете на сезона за „Ливърпул“.

    Тогава дойде време и за третия му гол. Аз асистирах от свободен удар, а той отново вкара с глава след поредно брилянтно изпълнение. Луис хукна към мен, сияейки, и неколкократно ме посочи с пръст, сякаш искаше да каже: „Заслугата е твоя“... Неговото поведение бе продиктувано от удобното центриране, но всъщност между нас имаше много по-тясно сътрудничество. И случая сякаш усетих, че Луис осъзнаваше значението на ролята, която изиграх за неговото оставане на „Анфийлд“. Вкопчихме се в здрава прегръдка досущ като развълнувани хлапаци.

    Стъридж уцели гредата с изящен шут, а след това реализира четвъртия гол в един следобед, гарниран със зрелищни попадения. Даниел обаче можеше да претендира, че неговото беше е ннй-силен блясък. Топката тупна в средата на половината на „Уест Бром“ между него и мен, след което той я овладя, а аз ее в турнах напред в очакване на подаване. Но Стъридж имаше но добра идея. Той продължи рейда си с кълбото, вдигна глава, 01 леда се още веднъж и хладнокръвно прехвърли вратаря. Боаз Момчил бе излязъл само метър пред голлинията, но това се оказа достатъчно за Даниел да придаде фантастична траектория на топката, при това с подходящата скорост. Бранител на „Албиън“ се сблъска с него в опит да му попречи, но кълбото се оказа недостижимо за плонжа на Майхил и безапелационно се оплете в мрежата. Това беше невероятно изпълнение! Момент, в който не може да не възкликнеш „Леле!“.

    Двама магьосници играеха в нападение за „Ливърпул“ и изглеждаше сякаш могат да направят, каквото си поискат. Всички говореха превъзбудено за тандема SAS (Suarez and Sturridge - Суарес и Стъридж). Дори Брендън Роджърс изневери на сдържаното си поведение на пресконференцията след мача. Там той каза, че съм бил пълен господар в средата на терена, зад фойерверките на SAS и намери подходящ начин да отвърне на фърги: „Стиви е сред най-най-добрите играчи. Сред наистина най-най-добрите!“

    След това играхме с „Арсенал“ на „Емиратс Стейдиъм“ в сблъсък, изправящ един срещу друг два от челниците в подреждането. Между двата клуба все още имаше напрежение заради онази оферта от 40 милиона + 1 паунд за Суарес и ние бяхме решени да настъпим тима на Венгер. Това обаче бе един отрезвяващ следобед. „Арсенал“ ни надигра, спечели с 2:0 с два хубави гола на Санти Касорла и Аарон Рамзи. След десет изиграни кръга те дръпнаха с пет точки напред. „Челси“ и ние бяхме зад тях, след като събрахме по 20 точки.

    Суарес и Стъридж не успяха да натиснат спусъка срещу „Арсенал“. След мача пък се вдигна шум за едно положение, в което Луис не подаде на Даниел, който беше в по-удобна позиция да реализира. Стъридж реагира, размахвайки раздразнено ръце и дори за онези, които не са в кухнята, стана ясно, че двамата не са особено близки.

    SAS не беше партньорство като онова между Джон Тошак и Кевин Кийгън например. Суарес и Стъридж продължаваха да действат като двама изкусни индивидуалисти. Брендън често казваше, че те играят по-скоро като солисти, които непрекъснато се конкурират, отколкото като хармонично дуо. Те никога не разменяха много думи помежду си на тренировки, но уменията и виждането на играта им помагаха на терена, понякога връзката им бе дори телепатична. Беше като сбъдната мечта да играя зад тях. Единият ще е по-близо до мен, другият - по-далеч, а това означаваше, че имам цели две опции за следващия ми пас. За първи път след престоя на Торес се чувствах толкова комфортно. Получаваше се много добре, а и всеки оттях беше доволен, когато и партньорът му в атака вкарваше. У тях нямаше егоизма на Кристиано Роналдо, който винаги държеше да е в центъра на събитията. За съжаление не се получи срещу „Арсенал“...

    Никога не се стигна до ескалация на напрежението между Суарес и Стъридж, но така или иначе между тях винаги имаше дистанция. Случваше се в някои мачове Луис да се държи по-дръзко с Даниел и ние хвърляхме по едно око. В крайна сметка обаче не ме интересуваше толкова дали те ще си говорят, или ще останат хладни един към друг, след като заедно вкарваха по 50 гола на сезон.

    Суарес добави нови два гола към сметката си при завръщането ни на „Анфийлд“, когато разгромихме „Фулъм“ с 4:0. Аз сс отчетох с три асистенции, те си вкараха автогол, а Шкъртел също се разписа след остър удар с глава, след като центрирах ОТ корнер. Не бяхме обаче единствените в „Ливърпул“, които сс носеха на крилете на вдъхновението. „Евертън“, нашият следващ опонент, също се представяше забележително под ръководството на новия си мениджър Роберто Мартинес.

    В началото на лятото през 2012 се смяташе, че „Ливърпул“ ще избира за наставник между Роджърс и Мартинес. По онова време се вълнувахме от предстоящото назначение, но в същото време се чувствах доста тъжен от факта, че Кени Далглиш ИС остана за по-дълго на поста. Не се представихме добре в Лигата в сезон 2011/2012 и Кени беше първият, който щеше да потвърди това. Но пък под негово ръководство играхме два финала (през 2012 „Ливърпул“ спечели Купата на Лигата - първи трофей за клуба след 2006, и загуби от „Челси“ във финала ни ФА Къп), а това не е лесно постижимо. Освен това той бе кумирът на баща ми и олицетворяваше голяма част от онова, което правеше клуба толкова специален. Съжалявам, че успях Ди играя само в трийсет и няколко мача под ръководството на Кени, но по негово време получих няколко контузии.

    Върху Далглиш се стовариха доста остри критики, тъй като неговите покупки Анди Каръл, Джордан Хендерсън и Стюърт Двуиинг бяха заклеймени като провали. Медиите и част от фоновете смятаха, че Кени и футболният ни директор Дамиен Комоли са прахосали 100 милиона паунда. Вярно е, Каръл и Двунинг напуснаха клуба след това, но пък вижте къде е Хендерсън сега. Освен това Кени имаше и доста полезни ходове, Суарес например бе привлечен срещу само 22.7 милиона.

    Собствениците ме държаха в течение за случващото се и за предстоящия избор между Роджърс и Мартинес. Проведох и няколко разговора с изпълнителния директор Иън Еър, от когото се осведомявах накъде се накланят везните. Аз нямах предпочитания към някой от двамата мениджъри, тъй като не ги познавах. Освен това знаех, че са на една и съща възраст и изповядват сходен стил на игра. И двамата бяха минали през кормилото на „Суонзи“, като Мартинес продължи след това в „Уигън“ и спечели с тях ФА Къп. Смятах, че и Брендън, и Роберто ще са успешни мениджъри на „Ливърпул“ и изчаках назначението на собствениците. В крайна сметка мисля, че постъпиха правилно, насочвайки се към Роджърс. Все още вярвам, че Брендън ще постигне успехи в „Ливърпул“, макар всички да знаем, че някои обстоятелства във футбола се променят твърде бързо.

    Два пъти повеждахме на „Гудисън Парк“ - първо, след като Коутиньо вкара отблизо, а след това чрез Суарес, който вкара след фалцово изпълнение на пряк свободен удар. Но „Евертън“ намираше сили да изравни. Най-напред Кевин Миралас бе точен, а после и Ромелу Лукаку, който на всичко отгоре доведе нещата до 3:2 с мощен изстрел с глава, след като беше оставен непокрит. Ние обаче продължихме да се борим страстно и в 89-ата минута стигнахме до 3:3 след драматичен гол. Стъридж се превърна в герой, засичайки с глава по най-добрия начин мое центриране от свободен удар. Това беше поредната класическа мърсисайдска продукция!

    Навлизахме в месец декември, бяхме втори в класирането, а на моята сметка имаше доста асистенции и голове. Но аз се чувствах някакси странно неудовлетворен. Беше ми трудно да облека това състояние в думи, но наистина усещането беше болезнено. Случваше се дори след тренировка или мач да се почувствам зле от онова, което ме човъркаше отвътре. Изглеждаше, че никой друг не забелязваше какво се случва с мен, а и отзивите за играта ми в пресата бяха доста добри. Но самият аз усещах разликата. В последните няколко мача нещата не се получаваха както преди.

    Винаги съм бил взискателен и изискващ към себе си. Именно тази самокритичност и убедеността, че непрекъснато трябва да подобрявам играта си, ми помогнаха да достигна висотите в пика на кариерата си. Беше минало немалко време, откакто прехвърлих 30-те, но дори и сега се опитвах да бъда най-усърдния в тренировките. Проблемът бе, че въпреки усилията не успявах да достигна обичайното си ниво. Бях стигнал до етап, и който започвах да мисля, че се нуждая от почивка.

    Винаги играех по своя характерен начин. Опитвах неща, които много от футболистите дори не биха помислили да опитат на игрището. Винаги искам да имам сериозен принос, да сътворявам велики моменти, които ни помагат да печелим мачовете. Знам, че мога без проблеми да играя в мачове, в които просто да помагам да задържаме владеенето на топката чрез пасове на пет или десет метра. Но аз предпочитам да вляза в статистиката с 80 процента прецизност на подаванията, но осигурявайки голов пас, отколкото да имам 96 процента успеваемост, но без някакъв съществен принос в мача. Лесно е да допускаш малко грешки, когато не рискуваш. Разбира се, случвало се е да действам и така. Когато не се чувстваш добре след някой ритник или по друга причина, а се налага да довършиш мача, правиш именно това. Но когато съм здрав и подготвен, винаги се стремя да играя по-дръзко. Последиците от това са, че при такъв тип футбол няма как да не допускаш грешки.

    Дори в мачове, в които пресата ме оценяваше е „деветка“ или дори с близката до перфекционизъм „десетка“, имаше поне един или два момента, в които изпълненията ми нямаха Нищо общо със замисъла. Това обаче беше така, защото винаги опитвах да се получи нещо необикновено.

    Нямам представа колко играчи имат куража да признаят, че понякога се нуждаят от помощ на терена. Навярно повече- то не биха изразили това гласно, но аз винаги усещах кога е добре да се обърна към мениджъра. Не беше трудно да отида при Брендън. Той беше не само чудесен млад мениджър, но и Чудесен човек. С него никога нямахме пререкания.

    Бях забелязал интелигентността на Брендън и задълбочените му тактически познания още преди да бъде назначен за мениджър на „Ливърпул“. Вече бяхме играли със „Суонзи“, предвождан от Роджърс, на „Анфийлд“ и останах впечатлен от подредбата им на терена и от начина, по който комбинираха помежду ги. Те се опитваха да имат числено превъзходство близо до нашите централни полузащитници и признавам си, този ход направи следобеда ми труден. Още тогава си мислех колко рядко се случва отбор от долната половина на таблицата във Висшата инга да покаже такава тактическа гъвкавост и въображение на „Анфийлд“. На всичкото отгоре тогава те ни надиграха.

    Така се стигна до посещението ми при Брендън през ноември 2013. Казах му: „Усещам, че нещата не се получават по най-добрия начин в ролята ми на атакуващ халф. Сякаш не съм на подходящото място.“ Навярно представянето ми можеше да бъде оценено с „шестица“ или „седмица“ по десетобалната система, но аз се нуждаех от поне „осмица“.

    В началото той бе шокиран. Брендън смяташе, че се представях доста добре. В същото време ме слушаше внимателно и го запитах: „ще анализираш ли статистическата информация от мачовете ми, за да видиш как се представям във физически план? Би ли обърнал внимание на формата ми и на поведението на тялото ми? Освен това ще коментираш ли тези неща с твоите анализатори и кондиционните треньори? Имам нужда да чуя гледните ви точки, тъй като в момента не се чувствам комфортно в мачовете.“

    Това беше един дълъг списък с въпроси, една прочувствена пледоария, но Брендън отговори така, както очаквах. Увери ме, че ще отдели специално внимание на въпросите и заедно ще обсъдим всичко това. Стори го още на следващия ден, след тренировка ме извика в офиса си. Имаше пред себе си подробна разпечатка с данните за представянето ми в последните мачове. Всичко беше там, както плюсовете, така и минусите и първото нещо, което ми каза, бе, че съм имал право. Той беше изненадан, но детайлните анализи сочеха, че инстинктът ми не ме е подвел. Най-важното в случая бе, че Брендън беше разкрил какво точно се случва с мен.

    Той се насочи към видеодоказателствата, а тогава нещата станаха съвсем ясни. Вглеждайки се в негативната страна на моите отигравания, установихме, че не заемах достатъчно бързо подходяща позиция и не покривах празните пространства. Липсваше така важното движение на главата ми. Показателите за интезивността ми също бяха влошени. Изглеждаше обаче, че това е по-скоро технически, а не физически проблем, тъй като данните за линейната скорост и издържливостта ми бяха напълно приемливи.

    Никога не съм бил обсебен от статистическите показатели. Винаги ги следя и вземам под внимание и съм наясно, че си важни, но те не могат да ти покажат цялата картина. Моят случай бе още един пример за това. Статистически погледнато, моето представяне беше солидно, но не така стояха нещата с движението на главата ми и реакциите. Те са изключително важни, особено за един халф във Висшата лига. Това е движението, с което сякаш имаш очи и на тила си. Всички халфове от световна класа го притежават. Те винаги следят играта както директно, така и с периферното си зрение. Виждат какво става отвъд раменете им, наясно са кога топката ще се насочи към тях, а и знаят какво ще последва след това. Те умеят да четат играта. Ако забележите, че някой халф твърде често губи топката при нейното овладяване или не успява бързо да пласира пас, трябва да знаете, че има проблеми с движението на главата си.

    Брендън постави начало на дискусията. Когато бе назначен за мениджър на „Ливърпул“, той спомена, че в даден момент ме вижда изтеглен по-назад. Почти като опорен халф, но с Тази разлика, че аз все още щях да мога да давам насока на играта е разнообразието на пасовете и погледа ми върху случка щото се на терена.

    Роджърс веднага успя да грабне вниманието ми. Очевидно беше, че ако продължа да играя традиционната си роля в по-предни позиции, отборът щеше да страда. Брендън е привърженик на високото темпо и аз наистина понякога имах усещането, че ако съм поставен прекалено напред, офанзивно- то ни звено действа бавно. Нуждаехме се от някого, който да поема топката и да я насочва към отворилите се пространства Доста по-бързо, отколкото го правех в последните мачове. В същото време имах чувството, че не играя достатъчно често е топката. Имайки Суарес и Стъридж на върха на атаката, in мен оставаше само да се облизвам и да чакам евентуално никоя топка да се върне при мен. Много по-голям щеше да е ефектът, ако ги захранвам с пасове от по-задна позиция. Така ТО щяха да са още по-полезни.

    Брендън се заговорихме за Андреа Пирло - великия италиански халф, срещу когото се бях изправял нерядко. За нетната способност да променя хода на събитията. Никога не Пич се сравнявал с Пирло, тъй като бях един от големите му феноне. Бях гледал и играл в редица мачове, в които Андреа доминираше. Той беше олицетворение на най-доброто движение на главата, на тялото. Научил съм толкова много от Пирло, че чак се чувствам поласкан, че мога да бъда споменат в едно и също изречение с него.

    Той играе на този пост петнайсет години. Аз също съм заемни този пост в някои мачове, но това само обогати моя опит. Никога не съм играл продължително на позицията на Пирло. В едно бях сигурен - тя беше нещо съвсем различно от онова, което вършеше типичният опорен халф.

    Трябваше да се впусна в още доста единоборства, здрави сблъсъци, както и битки на втория етаж, преди да започна да се опитвам да играя поне малко като Пирло. С неговия проницателен поглед върху играта и финеса на пасовете му. Можеше да се получи в нашия отбор, който винаги преследва определени цели, а сега в нападение имахме дуета SAS. Когато играех като номер 10, бях свързващото ниво между халфовата линия и атаката, а пред мен се подвизаваше само Фернандо Торес. Тогава непрекъснато изпитвах нужда да пласирам голово подаване или самият аз да реализирам.

    Смятахме, че трябва да се трансформирам в ролята на Пирло стъпка по стъпка. Като начало трябваше да съм първото препятствие за съперниковите атаки, нужно бе да попреча на опонентите ни да реализират. Това беше обратното на онова, което правеше номер 10. Но когато получех топката, Луис, Даниел и Рахийм вече трябваше да спринтират пред мен, а аз щях да имам пространство и време да комбинирам с някого от тях. Едновременно трябваше да съм съзидателен халф и опорен полузащитник.

    Идеята ме развълнува. С Брендън се разбрахме да избистрим нещата в следващите седмици, да дискутираме още по-задълбочено. За да усетим подходящия момент, в който да заема новата си позиция. Почувствах облекчение, когато напуснах кабинета, но не само защото разбрах какво куцаше в играта ми. Пред мен се изправяше ново вълнуващо предизвикателство, скоро трябваше да започна да играя по съвсем различен начин.

    На първи декември гостувахме в Хъл. Не можехме да разчитаме на Стъридж, беше контузен, и аз играх на обичайната си позиция - офанзивен халф. Изостанахме в резултата след шут, при който имаше рикошет, но след това изравних от пряк свободен удар. Беше хубав гол, при който използвах пролука в изградената стена и изразих радостта си подобаващо. После Виктор Моузес пропусна от удобна позиция, а в това време бяхме пълни господари в защита. Коло Type обаче се оплакваше от контузия в гърба и „Хъл“ отново излезе напред. Дръпнаха напред в резултата след лесен гол, при който Коло падна на земята, притискайки гърба си.

    Последва поредното недоразумение в отбрана, след което Шкъртел си вкара автогол. „Хъл“ поведе с 3:1 - това щеше да е първата им победа изобщо над „Ливърпул“.

    По време на разбора Брендън заговори директно. Той съобщи на отбора как съм отишъл при него, за да поискам помощ. Каза, че това трябвало да бъде пример за останалите: „Той е спечелил Шампионската лига, изиграл е над 600 мача за този клуб и повече от 100 за Англия. Стивън Джерард е на 33, но въпреки това дойде при мен и попита как да му помогна да подобри играта си.“

    Брендън направи пауза, за да позволи на момчетата да осмислят думите му. Аз се почувствах малко неловко, но знаех, че това бе само прелюдия към същината на онова, което искаше да каже. „От друга страна, виждам, че много от вас се чувстват прекалено комфортно. Някои от младите играчи дори закъсняват за тренировки, а това е неприемливо.“

    Мениджърът отново даде време за необходимия самоанализ, който бе в унисон с настроението отвъд съблекалнята. Основете ни се чувстваха обезсърчени. Пресата също наливаше масло в огъня и привържениците ни сякаш приемаха, че това Ще бъде поредният сезон, в който няма да постигнем нищо.

    Луис Суарес, разбира се, не мислеше така. След трагедията в Хъл във вторник играхме с „Норич“. След петнайсет минути игра успях да пресека с глава изчистената от вратаря им Джон Руди топка. Кълбото се насочи към Луис малко след централната линия. Той позволи на топката да отскочи, а след това да тупне още веднъж на земята, преди да замахне изящно с десния си крак и да прехвърли Руди със зашеметяващ удар от 40 метра. Стражът на „Норич“ се срина на тревата, сякаш бе поразен от снайпер. Шутът на Суарес беше смъртоносен!

    11е след дълго Луис порази целта след центриране на Коутиньо от ъглов удар, а в 35-ата минута оформи и своя хеттрик. Суарес направо взриви „Анфийлд“ след хубав пробив, елегантно освобождаване от съперник и последвалия пронизващ удар. Пуис не можеше да повярва. Закри сияещото си лице, сякаш в този момент бе заслепен от собствения си блясък. Виждайки в какво настроение е, какво можеше да направя, когато спечелихме пряк свободен удар близо до наказателното поле на „Норич“? Отстъпих му правото да изпълни, а той не ни разочарова и прехвърли стената от пет играчи е ювелирен фалцов шут - 4:0! Суарес, Суарес, Суарес... и пак Суарес. Това беше Невероятно представяне, заслужаваше единствено „десетка“!

    Трибуната „Коп“ пееше с пълно гърло, феновете възхваляваха Луис, използвайки мелодията от парчето на „Депеш Мод“ „Just Can’t Get Enough“ („Не мога да получа достатъчно“). Четирите гола им бяха предостатъчни, за да запеят: „Да-да- да-да-да-да/Не мога да получа достатъчно/Не мога да получа достатъчно/Неговото име е Луис Суарес/Той носи фамозната червена фланелка/Не мога да получа достатъчно/Не мога да получа достатъчно/Когато той вкара от воле/И когато вкара с глава/Не мога да се наситя/Не ми е достатъчно/Той вкарва нов гол и „Коп“полудява/Но и това не ми стига/Суарес/Да-да-да-да- да-да“.

    „Норич“ успя да върне един гол, а след това Коутиньо сла- ломира в половината на гостите, преди да ми подаде. Бях с гръб към вратата, завъртях се и нанесох ножичен удар с левия крак, без да падна на земята. Уцелих страничния стълб. След това Суарес асистира на Стъридж за последния ни гол - 5:1!

    Завършващите удари на Луис тази вечер бяха феноменални. На мен лично третият му гол ми хареса повече от прехвърлящия му удар, с който открихме резултата. Техниката, прецизността и намирането на точния момент за нанасяне на шута при онова попадение илюстрираха най-добре неговото грандиозно представяне.

    Три дни по-късно изтеглиха жребия за световното първенство. Англия попадна в Група Д заедно с Италия, Коста Рика и, разбира се, с Уругвай на Суарес. А сякаш, за да ни напомни каква опасност грози националния ни тим, изправяйки се срещу Луис, той реализира още две попадения на следващия ден, а ние победихме „Уест Хям“ с 4:1. Следобедът обаче не беше толкова радостен за мен, тъй като получих разтежение на бедреното сухожилие и трябваше да напусна накуцвайки. Щях да остана извън строя няколко седмици.

    На 15 декември бях на „Уайт Харт Лейн“, но работейки като анализатор на „Скай Спортс“ заедно с Джейми Карагър. А можеше именно това да е първият мач, още повече, че гостувахме, в който да се впусна в новата роля, изтегляйки се по-назад.

    Лукас зае поста, а капитанската ми лента отиде на ръката на Суарес. Той беше напълно реабилитиран след санкцията заради ухапването.

    Станах свидетел на прекрасен спектакъл, изнесен от „Ливърпул“ в онзи зимен следобед. „Спърс“ бяха тотално надиграни! Техният мениджър Андре Вияш-Боаш беше уволнен след унизителното поражение е 5:0 - това бе най-слабият мач на „Тотнъм“, за който можех да се сетя. „Ливърпул“ пък беше страховит и действаше безмилостно! Суарес се разписа два пъти, а Хендерсън, фланагън (първият гол в кариерата му беше фантастичен) и Стърлинг също бяха точни за убедителната победа. „Ливърпул“ демонстрира скорост, мощ и смайваща прецизност на завършващия удар, срещу които нямаше как да се противопоставиш.

    Това беше първият мач на отбора, който гледах отстрани и си помислих: „Господи, наистина ли сме толкова добри?“

    Брендън нарече момента „повратен“. Той смяташе, че можехме да вкараме и още голове, тъй като три пъти уцелихме гредите. Според него „Ливърпул“ притежава увереност, която Пи му позволила да се бори за титлата.

    На връщане след мача пътувахме заедно е Кара. Беше като н парите времена - двамата е него седяхме един до друг след мач на чужд терен. Разликата беше, че пътувахме в неговата кола, а не в клубния автобус. През цялото време, както винаги Говорехме само за футбол и за „Ливърпул“. И двамата усещахме, че това е моментът, в който отборът започваше своя подем. Кара се пошегува, че може и да загубя мястото си в отбора. Стъридж също беше контузен. Осъзнавахме, че никой нямаше да е в състояние да ни спре, ако успеехме да го възстановим и да го включим в игра редом със Суарес. Лесно беше да се долови вълнението в гласовете и най-после си позволихме да кажем, че „Ливърпул“ има шансове за титлата.

    „Може би този път...“ каза Кара. Препускайки в тъмнината, зa първи път замълчахме, потопени в отколешната ливърпулска мечта... Втренчих се през прозореца в студената зимна вечер. „Да! - казах тихичко, най-после позволявайки си да изрека новата си надежда. - Може би ще успеем да я спечелим...

  5. Неоспорими факти

    „Ливърпул“ оглавяваше класирането на Коледа, така беше и на 25 декември 2008. Брендън Роджърс, начело на отбора през 2013, и Рафа Бенитес, който ни беше мениджър пет години по-рано, бяха удивително различни както в методите и стила си на работа, така и като характер и манталитет.

    Често ме питаха за предишните ни мениджъри. В такива случаи се усмихвах, защото таях добри чувства към почти всеки един от тях. Пазех толкова много щастливи спомени. Имаше, разбира се, и някои не съвсем приятни, но това е неизбежно за една седемнайсетгодишна кариера на професионалист. Усещането беше уникално. Можех да вдигна телефонната слушалка и да звънна на всеки един от бившите ми мениджъри с изключение на един...

    Изключението беше Рафа Бенитес. Всички други мои наставници бяха насреща, когато и да имах нужда от тях. Можех да им доверя каквото и да е както от личния си, така и от професионалния си живот, да дискутирам различни теми.

    Рафа е пълна противоположност на отзивчивия и приветлив Брендън. Но би било грешно да ги разглеждам така едностранчиво - Рафа като хладнокръвен и недостъпен тактик, а Брендън като човечен и разбиращ мениджър. За всеки успешен наставник, както и за всеки играч е характерно нещо, което невинаги успяваш да доловиш веднага.

    Брендън се показа като добър и открит човек от самото начало. Освен това от първия момент демонстрира голямото си уважение си към традициите в клуба и към всеки, свързан по някакъв начин с него. Без значение дали става въпрос за бивши футболисти или за хората, работещи в академията в Къркби. Разбира се, няма как да станеш мениджър на величествен клуб като „Ливърпул“, ако не си достатъчно твърд и на моменти дори безмилостен. Трябва да си готов да вземаш трудни решения, които неминуемо биха наранили някого.

    Още в първия си ден в клуба - 1 юни 2012, Брендън даде да се разбере, че няма да задържи Стив Кларк, който беше асистент на Кени Далглиш. По принцип се очаква, че новият мениджър ще предпочете сам да избере своята дясна ръка, но и този случай ситуацията беше малко по-деликатна. Стив беше помогнал на Брендън в миналото, когато и двамата работеха в „Челси“. Всъщност именно Кларк, по онова време асистент на Жозе Моуриньо, беше човекът, отворил вратите на академията ма „Челси“, а по-късно и на втория отбор за Роджърс. Точно по това време Брендън бе забелязан като способен млад треньор.

    Честно казано, очаквах Роджърс да задържи Стив като свой асистент, но в същото време не бях наясно какви са отношенията помежду им. Това беше един от примерите, показващи с какви странности се сблъсква един футболист. На сутринта работиш със Стив Кларк - свестен човек, който тренираше отбора с отдаденост и страст, а следобед получаваш текстово съобщение, в което той те уведомява, че пътят му продължава далеч от клуба.

    Работих няколко сезона със Стив, с него стигнахме и до финали в някои турнири. Познавах го добре, а сега изведнъж той беше напуснал. Неизбежно е да се натъжиш, когато подобни връзки се прекъсват толкова внезапно.

    Играчите трябва да се адаптират към промените бързо, но понякога това става трудно. Спомням си, че когато Жерар Улие напусна през май 2004, в продължение на дни си мислех Вкъщи: „Не искам да си тръгва. Дали ще е същото с някой друг?“ Жерар беше този, който ми даде шанс да започна своя път, а през 2003 ме помоли да заместя Сами Хюпия като капитан. Връзката помежду ни беше изключително силна и когато той напусна, сякаш нещо в мен се скъса.

    Трябваше да си припомня, че никога не излизах на терена с мисълта: „Днес го правя заради мениджъра“. Винаги играех за моя клуб или за моята страна. Така че в крайна сметка нямани1 толкова голямо значение кой е начело на тима. Просто се нидянах да изградим силна връзка и да се уважаваме взаимно. Това бяха приоритетите.

    Толкова неща се промениха оттогава. Жерар като първи мой мениджър се грижеше за мен като баща. А ето, че толкова години след това аз съм почти на същата възраст, на която е и настоящият ни бос Брендън.

    Мениджърът на „Ливърпул“ е по-натоварен от повечето заети с някаква дейност във футбола. Това произтича от успехите, чиито основи бяха поставени от Бил Шенкли и надградени от Боб Пейзли, превърнал клуба в колосална институция, радваща се на подкрепа по цял свят. Твоя отговорност, без значение дали си нает като мениджър или играч, е да се опиташ да добавиш нещо към тази толкова богата история.

    Винаги усещах себе си като брънка от тази верига. В академията на „Ливърпул“ мой треньор беше Стив Хайуей, който беше част от онзи неповторим тим на Бил Шенкли. Стив беше обладан от начина на работа на Шанкс. Той до такава степен беше свързан е „Ливърпул“, че феновете го възпяваха в онази популярна песен „Fields of Anfield Road („Полетата на „Анфийлд Роуд“). Добре разбирах как се променя историята на клуба чрез различните треньори и мениджъри. От Шенкли до Хайуей, от Бенитес до Роджърс.

    Именно затова се ползвах с такова уважение сред привържениците ни. От първия ден осъзнавах добре колко трудно е да пробиеш в отбора, а след това да се задържиш там и непрекъснато да се опитваш да се усъвършенстваш. Дори в дните, в които не играех добре, феновете виждаха, че се старая да дам всичко най-добро от себе си. Същото се отнасяше и за мениджърите. Всеки един от тях трябваше да изстиска всичко от себе си, тъй като беше ясно, че ние сме тук за съвсем кратко време в сравнение е цялото съществуване на клуба. Без значение дали играеш за „Ливърпул“ или си негов мениджър - това е само временна привилегия! Клубът ще продължи да съществува! Той винаги ще притежава топиграчи и топмениджъри. Възходите и паденията ще продължават да са част от историята, а ти си само брънка от цялата верига. Ето защо е нужно да хвърлиш всичките си сили, докато си тук. Някои играчи обаче не го правеха...

    Мениджърите ми през годините бяха разнолики личности, имащи собствен стил на работа, но всички те отправяха едно и също простичко послание. Те изискваха от нас да бъдем професионалисти, да се трудим усърдно и да работим за благото на отбора. Тези три ценности се споделяха от всички тях.

    От чисто човешка гледна точка предпочитах симпатични мениджъри като Жерар и Брендън, но професионално погледнато, не бих имал нищо против да работя и е някой по-студен тип. При връзки, в които се запазва дистанция и липсват емоции - каквито бяха отношенията ми е Рафа Бенитес и Фабио Капело, понякога могат да се постигнат по-значими успехи. Това няма да е моят стил, ако някога стана мениджър. По-ско- ро бих се опитал да слея най-доброто от тактическата проницателност на Рафа и умението на Брендън да бъде разбиращ ръководител. От Бенитес научих също, че не е задължително Да си особено близък с играчите си. Дистанцията понякога може да е полезна.

    Не мисля, че Рафа ме харесваше като човек. Не мога да съм сигурен защо, но това беше моето усещане. Може би всичко започна още преди да ме срещне, тъй като той първо говори е майка ми. Рафа беше назначен за мениджър на „Ливърпул“ през юни 2004, а по това време аз играех с Англия на европейското първенство в Португалия. Макар че беше заменен от Рафа, Жерар продължаваше да обича клуба и да бъде близо до мен. Той и майка ми летяха до Португалия, за да ме гледат в мача с Хърватия и така се сблъскаха с Бенитес.

    Жерар представил Рафа на майка ми. Последвало ръкостискане, поздравления, а след това той изведнъж я попитал: „Стиви харесва ли парите?“

    Оставяйки настрана обичайната размяна на любезности при запознанства, това били първите думи на Рафа към майка ми. Връзката ми е мама беше толкова силна, че тя ми предаде целия разговор още преди новият ми мениджър в „Ливърпул“ да се качи на такси, за да дойде и да се срещне с мен. Чудех се Що за въпрос, но при все това бях толкова впечатлен от работата на Рафа във „Валенсия“, че нямах търпение да се срещна с него. Тогава разбрах, че той най-вероятно е искал да разбере кое е онова, което може да ме мотивира най-добре.

    Отношенията ни бяха изключително професионални, като нетната сдържаност ме зареждаше с енергия да стана още по-добър играч. Отчаяно се нуждаех да чуя някой комплимент, но освен това бях готов на всичко да му покажа, че той има нужда от играч като мен. Бях в разцвета на силите си, играех наистина добре и му отдадох най-добрите години от кариерата си. Може би пък именно благодарение на хладното си отношение към мен, той успя да извади наяве най-силните ми години. Навярно ако се отнасяше по-топло и беше по-щедър към мен, нямаше да бъда толкова мотивиран да му покажа, че греши, или да изкопча малко повече уважение от негова страна.

    Двамата бяхме като огън и лед. Страстта ми ме изгаряше отвътре, докато той си оставаше един недостъпен стратег. Резултатът от тази дистанция помежду ни бе, че нито аз загубих от енергията и ентусиазма си, нито пък Рафа изневери на своя традиционен сдържан подход.

    Според мен испаноговорящите играчи бяха привилегировани при него. Рафа определено беше голям привърженик на южноамериканците, но това е нормално. Това не създаде никакви проблеми в отбора. На пресконференциите се случваше да нарече някои играчи с първите им имена, но аз си останах Джерард. Същото се случваше и в съблекалнята. Той изпиташе състава и понякога използваше прякори, ала аз винаги бях просто Джерард - Не ме интересуваше обаче как ме нарича. Нямаше да заиграя по-добре, ако изведнъж станехме приятели и той започнеше да ме нарича Стиви. Просто исках да спечеля следващия мач, а знаех, че Бенитес е способен да ни помогне да постигнем победа.

    В тактически план Рафа беше най-добрият наставник, с когото съм работил в „Ливърпул“ и Англия. Откроява се над останалите, когато става въпрос за изграждане на стратегия и подредба на отбора, така че той да се чувства възможно най-сигурен. Трудно е да го сравнявам с Жозе Моуриньо, но е факт, че Рафа е в състояние да намери път към победата дори с отбор, който е смятан за аутсайдер. Особено ако става въпрос за дуел в Европа, състоящ се от два мача.

    Единственото ми разочарование, свързано с Рафа, е, че повече не мога да разчитам на него. Вече не поддържаме никакви контакти. Жалко е, че връзката между нас е прекъсната, защото заедно изживяхме може би най-запомнящата се вечер в кариерите си. Но мога да говоря само със суперлативи по отношение на онова, което той върши на тренировъчното игрище и колко голям професионалист е. Със сигурност няма да има конфузни моменти, ако утре се изправим един срещу друг в някой мач или просто се срещнем на летището. Може би някой ден ще имаме възможност да проведем по-задълбочен и приятелски разговор и да разсъждаваме върху всичко, което преживяхме в „Ливърпул“. Свързват ни някои незабравими изживявания и разтърсващи спомени.

    Славата от триумфа в Шампионската лига в Истанбул безспорно е нашият връх. Но споменът за сезон 2008/09, когато бяхме водачи в класирането на Коледа, е също толкова жив. Кампанията беше изпълнена със забележителни обрати, незабравими победи, озадачаващи инциденти и притеснения. Пет години след това, когато бяхме замесени в битката на вечно изплъзващата ни се титла, споменът за онзи сезон отекваше ясно в съзнанието ми.

    Щях да отсъствам няколко седмици заради травмата в бедрото. Направихме впечатляващ рейд през декември 2013 и Ос хубаво да си спомним колко добре се представяхме и пет години по-рано. Преди да започнат сплетните и проблемите, разбира се. Именно трудностите, които започнаха в края на декември 2008 и началото на януари следващата година, трябваше да ни напомнят да бъдем нащрек и да не си позволяваме никакво отпускане. Твърде редки са моментите в живота и футбола, в които проблемите липсват. В онзи период получих няколко горчиви урока. Струва ми се, че това важеше и за Рафа Бенитес.

    И неделя, 28 декември, гостувахме на „Нюкасъл“. На Боксинг Дей (денят след Коледа) „Ливърпул“ беше победил „Болтън“ с 3:0 след два гола на Роби Кийн и попадение на Алберт Риера. Но „Челси“ също се бе поздравил с успех, за да остане само Точка зад нас, и бе от особено значение да продължим многообещаващата си серия.

    Бяхме изпълнени с увереност, че може да спечелим шампионската титла, тъй като разполагахме с чудесен отбор. А и под ръководството на Рафа изглеждахме доста гъвкави в тактическо отношение. Аз се намирах в топформа и изпитвах наслада дн играя с футболисти като Торес, Каут, Алонсо, Масчерано, Хюпия, Кара и Рейна.

    Освен това бяхме станали майстори на късните голове. Всичко започна още в първия кръг, когато Торес се разписа в 83-ата минута, за да наруши нулевото равенство със „Съндърланд“ и ни осигури трите точки. Притежавахме толкова силен дух, че дори да изоставахме с гол или два в резултата, нещо, което не беше рядкост, не губехме надежда. Седмица след мача със „Съндърланд“ имахме нужда от гола на Кара четири минути преди края, за да изравним в домакинството на „Мидълзбро“. Рикоширалият му удар не остави никакви шансове на вратари. Стигна се и до 90-ата минута, когато забих победния гол с кинжален изстрел, след който топката така разклати мрежата, чг мина известно време преди тя да застане отново в покой.

    Извърнах се и хукнах, разперил триумфиращо ръце, сякаш всеки момент щях да полетя. Трябваше да се подложа на операции в слабините преди началото на кампанията и подготовката ми не премина гладко. Да реализирам победен гол толкова рано през сезона беше точно онова, от което се нуждаех, за да напомпам самочувствието си.

    Тепърва щяхме да сътворим и серия от забележителни обрати. Изоставахме срещу „Манчестър Юнайтед“ след ранен гол на Карлос Тевес, но в крайна сметка ги победихме е 2:1 в двубоя ни на „Анфийлд“. На 5 октомври пък, само пет седмици, след като „Ман Сити“ бяха купени от паралиите от Абу Даби, успяхме да обърнем и тях. Губехме с 0:2, но Торес вкара два пъти, а Каут се разписа в последната минута за така важната победа над новата сила във Висшата лига. Седмица след това изоставахме и срещу „Уигън“, преди да надделеем със същия резултат - 3:2, а решаващият гол на Каут стана факт в осемдесет и петата минута.

    В домакинския ни мач е „Хъл“ на 13 декември допуснахме два гола след двайсет и две минути игра. Десет минути по-късно резултатът бе 2:2, като аз вкарах и двете попадения. Тогава обаче изпуснахме две точки, при това на собствен терен, а аз знаех, че тези резултати струват скъпо. В този месец „Манчестър Юнайтед“ участваха в световното клубно първенство. На Коледа те изоставаха със седем точки от нас, но това беше подвеждащо, тъй като бяха изиграли два мача по-малко. Нямахме право да изпускаме каквото и да е при визитата на „Нюкасъл“.

    В предходния сезон Торес не можеше да спре да вкарва и завърши с 33 гола. Освен това той реализира и победното попадение във финала на Евро 2008, с което Испания победи Германия с 1:0, за да спечели първия си голям турнир. Фернандо ми беше споделил как този гол, сложил край на дългата суша за испанците, го е вдъхновил и заредил с желание да направи същото и в „Ливърпул“. Да даде своя принос за спечелването на титлата след 19-годишна пауза. Няколко седмици преди мача с „Нюкасъл“ той зае трета позиция във вота на ФИФА за най-добър играч в света, оставайки само зад Роналдо и Меси.

    Вторият му сезон в „Ливърпул“ обаче бе сериозно повлиян от контузията, която получи. Той разтегна бедредно сухожилие още по време на третия ни мач в лигата - срещу „Астьн Вила“, а след това на два пъти последваха усложнения, тъкмо когато се опитваше да се върне на терена. Преди Коледа Торес игра твърде рядко и успя да реализира едва пет гола. До този момент аз бях вкарал шест. Нямах съмнения, че ако успеем да го възстановим напълно, ще имаме всички шансове да спечелим първенството. Торес остана извън строя за поредна седмица, а преди мача с „Нюкасъл“ Бенитес изненада всички, изваждайки за пореден път Роби Кийн от състава. А Роби беше вкарал три гола в последните ни две срещи.

    В началото бях много доволен, че подписахме е него, тъй като се беше справил изключително добре в „Тотнъм“ редом до Димитър Бербатов. Той обаче искаше да играе като номер 10 в „Ливърпул“. По онова време играех доста добре на тази позиция и смятах, че нямаше нужда Роби да влиза в тази роля. Той беше добро допълнение за състава ни, но се притеснявах, че в един момент конкуренцията помежду ни за един и същи пост ще роди проблем, било за него или за мен. Рафа предпочиташе мен за номер 10, в неговия тим нямаше място за двама ни.

    Можех да разбера и защо Рафа имаше своите колебания относно поставянето на Роби в предни позиции пред мен. Кийн не притежаваше скоростта на Торес. Роби се справяше доста но-добре, когато беше оставян по-назад. Тогава той съумяваше Интелигентно да открива пространства, след което създаваше голови положения или сам реализираше. Беше очевидно обаче, че нещата между него и Рафа няма да се получат. Вместо дп се възползва от качествата на играча, когото беше привлякъл, Бенитес искаше да го промени. Рафа изискваше от Роби Неща, които очевидно го караха да се чувства некомфортно. Кийн щеше да пожъне успех при повечето от мениджърите, при които играх в „Ливърпул“. Рафа обаче го прие твърде лично. Не можех да разбера защо иска да промени играта на мече доказан футболист. Остави го да действа както той умее най-добре, нали затова го бяхме привлекли...

    Друга война беше избухнала десет седмици преди това и „Нюкасъл“, след като Кевин Кийгън бе заменен от Джо Киниър. Това бе нещо като гражданска война между страстните привърженици на отбора и собственика на клуба Майк Ашли. Собственикът беше обявил „Нюкасъл“ за продажба, но сутринта преди мача с нас изведнъж промени плановете си. Клубът нямаше да бъде продаден, а Ашли обеща нова успешна епоха.

    Този следобед бях настроен единствено за нещо голямо за „ Ливърпул“. Бяхме пълни господари в първите трийсет минути Кара, Масчерано и Бенаюн комбинираха по десния фланг, преди да изпратят топката към наказателното поле, където бях . Имах достатъчно пространство, за да нанеса остър удар, с който преодолях Шей Гивън. Топката срещна вътрешната страни на страничния стълб и влетя в мрежата. Сами Хюпия удвои преднината ни с глава, засичайки центриране от корнер, който изпълних. Резултатът вече бе 3:1 в наша полза, когато направихме двойно подаване с Лукас, който след това ме изведе в коридор с ювелиран пас. Продължителният ми пробег завърши с деликтано копване на топката покрай Гивън - четвърти гол за „Ливърпул“ и мой втори в мача. Направих с ръцете си ножични движения, с които исках да покажа, че сме ги довършили. Никой не се съмняваше как ще завърши двубоят. Всъщност не всичко бе свършило. Рафа ме смени, а вестниците написаха, че е направил това, за да мога да обера мощните овации от целия стадион. Оцених жеста на феновете на „Нюкасъл“, но в същото време се замислих дали пък мениджърът не искаше да ми покаже, че не бива да смятам нещата за приключени, когато мачът все още не е завършил. След това Райън Бабел спечели дузпа. Това можеше да бъде първият ми хеттрик за „Ливърпул“, но точен бе Алонсо, а на мен ми оставаше само да се усмихвам от резервната скамейка.

    Мнозина се нахвърлиха с жлъчни подигравки срещу Джо Киниър, но той прие нещата философски. „Ливърпул“ демонстрира съвсем различна класа - каза той след мача. - Ние се представихме доста неубедително, докато те показаха много атрактивен футбол. А Джерард беше великолепен. Това бе най-добрата индивидуална продукция, която съм виждал от доста време.“

    Нямаше обаче нужда да се взираме особено в моето представяне. По-важно беше, че „Ливърпул“ победи с 5:1 и запази аванса си от четири точки на върха на класирането. Освен това го направихме в изящен стил и показахме ентусиазъм - направо прегазихме „Нюкасъл“. В интервюто си след мача не отдадох особено значение на приноса си към победата, а поставих акцента върху това, че играех в може би най-силния състав на „Ливърпул“ в моята кариера.

    Но за да не излязат нещата от контрол, завърших с характерните футболни клишета. Уверих, че тази победа няма да ни повлияе, ще останем здраво стъпили на земята и ще продължим да работим усърдно.

    След толкова изразителен успех и лишена от пиршества Коледа Рафа реши да ни даде два дни почивка. Бях готов за едни вечер навън - ако не в града, то поне в Саутпорт.

    На сутринта се озовах в полицейския участък. Щях да остана под стража в следващите двайсет и три часа. Спомням си че се чудех как съм попаднал там, когато един от полицаите ми донесе сутрешните вестници. Снимките и името ми бяха както на челните, така и на последните страници. Сияех в спортния раздел след двата гола и солидното ми представяне срещу „Нюкасъл“ предишния следобед. Първите страници обаче не ставаха много за гледане. Бях заклеймен като хулиган, участвал в сбиване в един бар.

    Почувствах се неловко, засрамих се, усещах също и болка. Бях се замесил в един от онези инциденти, които се случват всяка вечер в заведенията в по-големите градове по цял свят. Знам, че в никакъв случай нямаше да остана задържан в продължение на двайсет и три часа, ако се казвах Джо Блогс например. Бях разочарован от начина, по който полицията се отнесе с мен при ареста. В случая обаче трябваше да виня единствено себе си.

    В началото всичко вървеше гладко. В автобуса след разгромната победа в „Нюкасъл“ бяхме превъзбудени и аз изпратих съобщения на най-добрите ми приятели. Твърде рядко имам възможност да излизам вечер и това беше един от малкото Шансове да се позабавляваме. Всички от групата бяха навити да изпуснем парата. Бяхме общо осем и оставаше само да се разберем къде ще купонясваме.

    Знаехме, че центърът на Ливърпул вече не е за предпочитаме, Времето на заведенията в сърцето на града беше отминало. Макар че беше малко тъпо, че не можех да се забавлявам в централната част на родното ми място. Все пак все още бях млнд, на 28 години... Разбира се, приемах, че начинът ти на живот се променя в момента, в който станеш популярен и разпознаваем в Ливърпул. Дори през деня е трудно да свършиш никаква работа в центъра - да отидеш до магазина или просто да изпиеш едно кафе. Никога не оставаш сам и неслучайно не Пич правил това от години.

    Фоновете на „Ливърпул“ са навсякъде и беше нормално Просто да ме поздравят или да ме засипят с похвали след някоя победа. По-голямата част от хората се отнасяха много сърдечно с мен. Не се радвах обаче на особена почит в синята Половина на града (сред привържениците на градския съперник „Евертън“, който играе със сини екипи). Случваше се привърженици на „Евертън“ да изразяват неприязънта си доста директно. Повечето от тях, разбира се, са почтени и демонстирират уважение, но има и такива, заради които не е съвсем приятно да се разхождаш из града. Все пак го правя понякога, но винаги съм нащрек, шмугвам се бързо някъде или просто да прекарвам повечето от времето в колата си. Преди години, когато все още не бях пробил в първия тим, нямаше никакъв , проблем да отида до центъра в девет сутринта и да се шляя там до пет следобед. В онези дни можех да отида където и да било в моя град. Животът на един професионален футболист е различен, необходимо е внимателно да подбираш местата, на които се появяваш. Най-тежко е вечер, през деня поне повечето все още са трезви. Алкохолът е в състояние да помрачи и най-хубавата забава, а някои хора стават доста агресивни. Винаги е малко странно, когато някой, когото изобщо не познаваш, започне да крещи в лицето ти. Но реалността беше такава и добре разбирах защо е препоръчително да избягваш , да излизаш вечер в Ливърпул. Освен това би било нелепо да се оплакваш, имайки предвид получаваните крупни възнаграждения. Плащаха ни много пари, безумно много, а и получавахме хвалебствия и се къпехме в слава. Обиди и жлъчни критики също не липсват, но това, както и липсата на социален живот е едно от нещата, които са неизбежна част от битието на всеки изявен професионален спортист. Теглейки чертата, привилегиите не бяха никак малко и нямаше как да не си доволен.

    Понякога обаче, особено когато все още си млад, просто ти се приисква да излезеш някъде с приятели и да се позабавляваш. Всеки има нужда от релаксация. Именно по този начин се чувствах онази вечер на 28 декември 2008. Така се стигна и до класическия гаф - озовах се на неподходящо място в не-подходящ момент. Седейки в ареста на следващата сутрин, си мислех: „Защо не си останах вкъщи?“

    Случва се да излезеш и цялата вечер да премине без каквито и да е произшествия. Понякога е особено полезно за един футболист, а и от чисто човешка гледна точка, просто да се отпуснеш и да забравиш за проблемите за няколко часа. За съжаление всеки инцидент, бил той и нищожен, те кара ди съжаляваш горчиво.

    Както всяко човешко същество, и аз не съм светец. Не съм допускал кой знае колко големи грешки, а и винаги съм се е опитвал да извличам поука от тях. Когато бях на единайсет, заедно с един от приятелите ми опитахме нещо идиотско - да задигнем канцеларски материали от Woolies (жаргонно наименование на веригата супермаркети Woolworths). Искаха ни ги в училище и мама и татко ми бяха дали пари, но ние имахме други планове. Със спестените пари щяхме да отидем в „Макдоналдс“ и да си купим бургер и кока-кола. Оказа се, че сме безнадеждни обирджии и охранителят ни разкри още докато притисках няколко химикалки в джоба и една-две тетрадки под палтото си. Накара ни да си кажем имената, училището, което посещаваме, а освен това ни взе и адресите. Бях ужасен от мисълта, че татко може да научи, и в уплахата си излъгах и дадох адреса на леля ми.

    От супермаркета се втурнах направо към дома на леля Лин и ѝ разказах какво се е случило. Помолих я да отиде и да разкаже станалото на татко. Искаше ми се той да разбере колко ужасно се чувствах.

    Бях закъснял. От Woolies вече се бяха свързали с училището ми, а оттам пък уведомили татко. Той беше побеснял. Не мисля, че някога го бях виждал толкова разгневен. Какво си позволявах - да обирам магазини? Мама също беше там, тъй като искаше да укроти гнева на баща ми, ако се наложи. Но и тя знаеше добре какво бях извършил и държеше и аз да осъзная грешката си. Татко беше прав, като ми каза, че сега мога да загубя мястото си в академията на „Ливърпул“. Добави, че Стив Хайуей може да ме изгони, ако научи за издънката. В този момент се притесних още повече.

    Бих приел на драго сърце наказанието, което получи приятелят ми. Напляскването нямаше да продължи кой знае колко дълго. Но ако се стигнеше до изгонването ми от „Ливърпул“, това щеше да е краят. Щях да се почувствам сякаш животът ми е приключил.

    Не се възпротивих срещу моето наказание - здраво издърпване на ушите и никакво излизане от къщи в следващите три дни. Отне ми време, преди да успея да преглътна вината си, Но пък това ми помогна никога повече да не се изкуша от подобни глупости.

    Издъних се също и малко след като станах професионалист. Жерар Улие вече бе мениджър на „Ливърпул“, а аз бях съвсем млад. Взеха ми шофьорската книжка заради употреба на алкохол. Не бях пил много, но въпреки това Жерар, също както и Пнща ми, изригна яростно. След като се успокои, той ми каза: „Ако приятелите ти искат да ходят в нощен клуб, остави ги. След време, когато кариерата ти приключи, ти ще можеш да ги позволиш да купиш цялото заведение...“

    Чувствах се неудобно и искрено съжалявах, а с времето такива неща ме изкушаваха все по-малко и по-малко. Всъщност не ми беше трудно да съм дисциплиниран, тъй като футболът означаваше страшно много за мен. Добре осъзнавах, че имах много по-големи шансове да стана класен играч, ако оставах вкъщи и си лягах рано, вместо да осъмвам по заведенията с приятели.

    Също така разбрах, че ми беше напълно достатъчно да изляза само няколко пъти в годината. Нямаше нужда да пия много, а просто да прекарам добре с най-близките си хора. Възприех тази промяна доста добре.

    Бях в приповдигнато настроение след мача в Нюкасъл. Прекарвахме си чудесно в Launge Inn - шикозен бар в Саутпорт, докато в един момент не се стигна до покачване на напрежението. Възникна спор, който прерасна в сбиване. С годините хората украсиха доста този инцидент, твърдейки че съм халосал с юмрук диджея, тъй като не искал да изпълни желанието ми да пусне Фил Колинс. Това, разбира се, са глупости. Спорът не започна заради фил Колинс, а този човек дори не беше диджей. Но тази версия - че съм се сбил, защото не искал да пусне моята песен, се харесваше на хората и мнозина я приемаха. Ставаше въпрос за нормален посетител на заведението, а препирнята започна от нищото, просто ей така...

    След престой от двайсет и три часа в ареста бях обвинен в нападение и нарушаване на обществения ред. Всъщност обвинения бяха повдигнати срещу повечето от групата ни. Ситуацията беше напечена, още повече, след като вестниците започнаха обичайните си спекулации, граничещи с истерия. Те допускаха, че мога да получа присъда до пет години, в случай че ме признаят за виновен. И това, разбира се, бяха нелепи твърдения. Бях напълно убеден, че името ми ще бъде изчистено в съда. С готовност щях да застана пред заседателите и да обясня какво се бе случило. Не се съмнявах, че дванайсет безпристрастни човека ще разберат как се е стигнало до ескалацията на напрежението, ако съм откровен.

    формата ми не се повлия от инцидента и това беше особено важно. Дори се оказа, че след случилото се започнах до играя по-добре и така продължих през целия сезон. Съумях да приема проблемите, но в същото време успявах да освободя съзнанието си когато тренирах или играех. Клубът ме подкрепяше през цялото време на тази сага. Рафа беше прагматичен и прояви разбиране. Той отказа да ми чете морал и това също повлия положително на ситуацията. Рафа дори ми назначи личен асистент, казваше се Оуен Браун, който ме съпровождаше До съда и ме изпращаше след това. Защитата ми пък бе поета от доста уважаван адвокат в лицето на Джон Келси-Фрай. Имайки зад мен експерти на толкова високо ниво, ставах все по-уверен, че ще успеем да се аргументираме добре пред съда. Не се тревожех особено за изхода на делото, бях сигурен, че ще бъда оправдан. В трудни дни като тези футболът отново беше моят отдушник. Усещах се толкова освободен на терена, независимо че процесът се проточи доста.

    Следващото лято - през юли 2009, най-после се явихме в съда, а аз бях оправдан по всички обвинения. При това решението беше взето единодушно! Както аз, така и другият замесен в инцидента, представихме своите версии. Обясних, че съжалявам за случилото се и че съм нанесъл удара при самоотбрана. Добавих, че винаги се опитвам да потушавам напрежението и да избягвам скандалите, дори чакайки на светофара.

    Запитаха ме: „Какво имате предвид?“  – „Вижте, аз съм футболист и често се случва да се сблъсквам с фенове както на „Ливърпул“, така и на „Евертън“ или „Манчестър Юнайтед“ - отговорих аз. - Понякога те се нахвърлят върху мен с ругатни и обиди, но винаги се опитвам да овладея ситуацията по най-безболезнен начин. Дори разговаряйки със запалянковците, като целта ми е да не се стига до ексцесии.“

    Казах, че по време на инцидента съм започнал спора с другия човек просто защото съм искал да си изясня защо той е държи така, сякаш има някакъв проблем с мен. След като Пих оправдан, съдията Хенри Глоуб ми каза в съда: „Присъда- 13 е достатъчно правдива, тъй като бяха взети под внимание някои факти по случая. Така че напускате този съд, без да е накърнена репутацията ви. Не сте инициатор на насилието... през цялото време твърдяхте, че сте действали, съвсем обяснимо според вас, при самоотбрана. Въпреки това осъзнавате, че сте допуснали грешка. Беше доказано чрез обстоен анализ н свидетелски показания, че няма нищо вярно в това, което в началото е изглеждало очевидно за обикновения наблюдател – че неправомерно сте проявили насилие.“

    Дори и сега обаче смятам, че този инцидент лепна петно срещу репутацията ми. Все още ми е неприятно да говоря за този случай. Макар че бях оправдан, не започнах да скачам от радост, когато напуснах съда. Нито пък се чувствах горд или нещо такова. Напротив, продължавах да съм леко объркан и да не можех да си обясня как се замесих във всичко това. И до ден-днешен съжалявам за случилото си. Съжалявах дори за другия участник в инцидента. Хубаво е, че всичко приключи. Остана зад гърба ми. Бях доволен, че никой не пострада особено и всички можехме да продължим напред.

    В следващата година вечер не посмях да отида никъде, където има повече хора. Казах си, че е по-добре да прекарвам времето си у дома, след всичко, което причиних на Алекс и родителите ми. Искаше ми се да можех да държа Алекс настрана от този инцидент, но нямаше как, трябваше да ѝ разкажа всичко. Почувствах се страшно неловко, когато ѝ звъннах от ареста и започнах да ѝ обяснявам защо съм там. Тя разбра какво се е случило и през цялото време ме подкрепяше. Алекс също трябваше да е нащрек. Тя харесваше да излиза вечер, но трябваше да приеме, че живеем във време, в което все ще се намери някой, който да създаде неприятности или да вдигне скандал.

    Инцидентът още веднъж ми напомни колко внимателни трябва да бъдем. Налагаше се да избягвам репортерите и камерите всеки път, когато бях навън, от момента, в който пробих в първия тим на „Ливърпул“. Още тогава имаше една или две хиени с камери, скрити някъде в храстите или край колите, чакайки да те хванат в неловка ситуация. В наши дни обаче всеки, който притежава смартфон, може изведнъж да се превърне в папарак и да те щракне в деликатен момент. Вече го няма удоволствието от излизането навън. Още преди да си се прибрал у вас, всички знаят къде си бил и какво си правил - или ще си в Туитър, или в Инстаграм, а на сутринта ще присъстваш и във вестниците.

    Доста от младите играчи продължават да се сблъскват С проблемите, през които преминах. Аз обаче вече се отърсих от грешките си. Макар че все така си продължавах да си задавам някои въпроси. Ние просто бяхме хора, които умеят да играят добре футбол. Защо да не можем да си позволим да се позабавляваме, още повече че някой и друг купон би ни помогнал да се отърсим от напрежението, съпътстващо ни неизменно? Да не пуша, не употребявам наркотици. Въобще съм противник на всичко вредно. Но въпреки това се озовах в съда след една от редките вечери навън. Сбивания се случват често в нощните клубове из цялата страна. Всеки уикенд. Но на следващата сутрин почти никой не се сеща за тях, докато на мен ми се наложи да изчиствам името си в съда. Убеден бях, че това се случи само защото бях популярен футболист.

    Нощта ми в ареста се превърна в хит в Интернет, а и бе подобаващо отразена във вестниците на 30 декември 2008. Сега мм изглежда направо невероятно, но само десет дни по-късно - на 9 януари, Рафа също сътвори гаф, който привлече огромно внимание. В последния си мач в Лигата бяхме разгромили „Нюкасъл“ с 5:1, а след това изиграхме само още една среща - победа с 2:0 над „Престън“ в третия кръг от турнира за фА Къп. фернандо Торес се завърна в игра именно в този двубой и не пропусна да се разпише. Мачът, който ни предстоеше през уикенда, не се отличаваше с нещо особено - гостувахме и първенството на „Сток Сити“.

    Големият сблъсък в този кръг на Висшата лига щеше да се състои на „Олд Трафорд“ - „Манчестър Юнайтед“ приемаше Челси . Поне един от двата ни основни конкурента за титлата щеше да загуби точки. И досега не знам какво накара Рафа ди използва пресконференцията преди мача със „Сток“, за да насочи стрелите си към Алекс фъргюсън с онази скандална тирада, добила популярност като „факти“.

    В петък по обяд се прибрах вкъщи след тренировката на „Мелууд“ и включих телевизора. Обикновено правех това в Дйите, в които имаше изявления за медиите. Така разбирах какво е казал мениджърът. Рафа зае мястото си, усмихвайки се деликатно, както правеше обикновено. Очакваше се това да даде поредната рутинна пресконференция, но в този момент бръкна в джоба си и извади няколко листа. Постави ги на масата пред себе си и започна да изрежда „фактите“. Рафа ги нччиташе, като непрекъснато натъртваше: „факт...факт...факт“, направо не можех да повярвам на това, което чувах. Бях го вкопчил в канапето, а недоумението от това, което Рафа пипне, не преставаше да нараства.

    Той започна с това, че „може би в „Манчестър Юнайтед“ са МйМсрнени, тъй като ние сме на върха на класирането“. Още в този момент си казах: „Ъ-ъ-ъ, чакай малко, какво става тук“? Беше толкова необичайно, че Рафа започва така емоционално. Но беше трудно да усетиш гнева, който изпитваше.

    „Искам да говорим с факти - каза той. - Искам да съм Hivii. Не желая да участвам в психологически игрички на такъв ранен етап, макар да е ясно, че те искат точно това. Някои факти обаче са неопровержими.“

    Рафа продължи с шокираща атака срещу „Манчестър Юнайтед“ и „мистър фъргюсън“, твърдейки, че те не получават наказанията, които заслужават за свои провинения. Той изброи инциденти и датите, в които се бяха случили, и заключи, че „мистър фъргюсън“ е единственият мениджър в Лигата, който не е санкциониран след подобни неща.

    След това продължи е ироничен тон, обявявайки, че програмата и началните часове на мачовете се изготвят така, че да са най-удобни за „Юнайтед“. В този момент Рафа звучеше объркано и параноично. Какви, по дяволите, ги вършеше, искаше ми се да скоча зад дивана и да запуша ушите си. Та той се поставяше в унизително положение. Направо не проумявах : какво се опитваше да постигне, а тирадата му далеч не беше приключила:

    „Що се отнася до програмата, съществува и друг вариант. Мистър фъргюсън я определя в своя кабинет и след това ни я изпраща. Така всеки ще е наясно и няма да се оплаква, толкова е просто. Знаем какво се случва всеки път, когато гостуваме на „Олд Трафорд“. Хората от щаба на „Юнайтед“ си позволяват да притискат съдиите, особено след края на първото полувреме. Те вървят непосредствено до тях и говорят ли, говорят... Всички мениджъри трябва да са наясно с това. Единствено мистър фъргюсън има право да коментира програмата и да говори за съдиите и, разбира се, нищо не се случва след това. Трябва да е ясно, че аз говоря с факти.“

    Рафа повиши тона, когато започна да задава въпроси:

    „Да не би нещо да се притесняват? Може би не са си мислели, че ние ще сме водачи в класирането през януари. Но ето, че сме, а те нещо са изнервени. Не искам да казвам ни властите как да си вършат работата. Но след като вече пет години съм тук, много добре знам за какво става въпрос. Сега ще следя мача на „Юнайтед“ е „Челси“.“

    Рафа нямаше спирка и продължи с безумните си заключения: „Мениджърите и хора от футболната асоциация участвах в събиране в Манчестър, свързано с кампанията „Респект“. И аз бях достатъчно красноречив - забравете за тази кампания, Не виждате ли, че мистър фъргюсън се саморазправя с реферите? Той погуби мистър Аткинсън, след това и мистър Хакет, но не получи никакво наказание за това. Как е възможно да говориш за кампанията „Респект“, а след това да се нахвърляш върху съдиите. Всяка седмица! Можете да анализирате изложените факти и да предложите своите идеи.“

    Това беше истинска катастрофа! „фактите“ на Рафа бяха сравнени с гневния изблик на Кевин Кийгън през 1996, когато той очевидно изпусна нервите си пред телевизионните камери. Говорейки по адрес на „Юнайтед“ и фъргюсън, бившият играч на „Ливърпул“ изригна: „Ще бъда честен с вас, направо ще полудея от щастие, ако ги бием. Толкова много го искам!“ Емоциите му бяха взели връх в онзи момент, а в края на сезона „Нюкасъл“ сдадоха титлата на „Юнайтед“, след като по едно време имаха аванс от дванайсет точки.

    Не разбирах защо му трябваше на Рафа да подхваща тези словесни битки с фъргюсън — доказан майстор в подобни психологически дуели, при това точно когато уверено оглавявахме класирането. Беше подбрал толкова неподходящ момент, а и го стори с неуместен тон. Когато след това се срещнах с играчите на „Ман Юнайтед“ на лагера на английския национален отбор, те ми казаха, че фърги се изсмял на напъните на Рафа, Казвайки доволно: „Хвана се! Сега ще си го получи.“

    По принцип беше много трудно да изкопчиш нещо от Рафа па пресконференции. Той умееше умело да отклонява въпросите, особено когато ни предстоеше тежък мач. За него беше важно да предпази отбора от допълнително напрежение.

    Сeгa обаче се остави да попадне в ръцете на фърги. А той обичаше такива игри! Защо му трябваше на Рафа да се бърка в това? Оглавяваш класирането, защо просто не се концентрираш върху предстоящия тежък мач със Сток, вместо ли говориш за „Юнайтед“ и Фъргюсън? Остави ги да се оправят с техните си проблеми...

    Според мен Рафа взе доста решения, поставяйки себе си на преден план. Той искаше да има власт и контрол върху нещата - това не ми харесваше, защото както конфликтите с борда, така и противопоставянето на другите мениджъри и пресата следваха клубните принципи, нямаха нищо общо с Liverpool Way, Рафа се скара със собствениците Том Хикс и Джордж Цжилет, а впоследствие те загубиха доверието и на всички нас. Но онова, което не можех да приема, бе, че мениджърът ни анкринаше пред медиите някои проблеми в клуба, включително и спънките при подписването на новия му контракт.

    Но този начин Рафа разконцентрираше отбора. Въпросите на репортерите за случващото се в клуба станаха безкрайни. „За какво беше всичко това? Защо му трябваше да го прави?,“ казвах си аз. Така и не разбрахме мотивите на Рафа, тъй като той не сподели нищо пред нас. Мисля си все пак, че се почувства неловко, защото осъзна, че действията му имаха обратен ефект. През уикенда „Манчестър Юнайтед“ разби „Челси“ с 3:0, а ние завършихме 0:0 при гостуването на „Сток“. Уцелих гредата малко преди края на мача, а Рафа по-късно сподели, че именно в този момент сме загубили инерцията си.

    Не беше прав. Проблемът не бе в този пропуск, причините бяха заровени доста по-дълбоко. През януари и февруари изиграхме седем мача във Висшата лига и успяхме да спечелим едва десет точки. В този период „Юнайтед“ имаше осем срещи, като от тях съумя да вземе максимума - осем победи и 24 точки. В това време осезаемо се усещаше липсата на бившия асистент на Рафа Пако Айестаран. Неговото присъствие беше ключов фактор, той внасяше спокойствие и стабилност в отбора.

    Загубихме много след разрива между Рафа и Пако през 2007. Всички в отбора харесвахме Пако и неговите тренировъчни методи. Винаги се чувствах свеж и напълно готов, излизайки на терена след добрата му работа през седмицата. Пако беше и мечтаният посредник за връзка е мениджъра. Рафа беше толкова недостъпен и Айестаран бе човекът, с помощта на когото можеше да се доближиш до него. Пако беше доста забавен, а и умееше да намери подходящите думи, за да обясни на даден играч защо ще остане на резервната скамейка или защо понякога е по-разумно да пропусне една тренировка, но да избегне претоварване. Комуникацията в отбора бе почти перфектна във времето, в което Пако беше при нас. Всичко се промени, след като той напусна. Дори Рафа се промени, а аз нямах особено доверие на новия му щаб.

    Раздялата стана факт, след като Рафа обвини Пако, че действа зад гърба му. Аз обаче и досега поддържам връзка е Айестаран. Той е свестен човек, а в момента е мениджър на „Макаби“ - Тел Авив (Айестаран подаде оставка през август 2015). Под негово ръководство клубът спечели първия в историята на израелския футбол требъл. Това несъмнено доказваше колко добра работа беше свършил, но за мен той си остава перфектният асистент.

    Рафа доведе Сами Лий, но на практика той натовари с но вече отговорности един друг испанец - Пако де Мигел. Един дребничък човек, който до този момент се съгласяваше с всичко, казано от Бенитес. Беше неговият довереник. Той обаче не се ползваше с уважение сред играчите, а тренировъчните му методи бяха ужасни. Опитвахме се да правим повечето от нещата на Пако, но не се получаваше. Новият Пако нямаше нищо общо с предшественика си. След напускането на Айестаран при нас дойдоха още испански играчи. Те бяха добри момчета, но нещата щяха да са съвсем различни, ако Пако беше останал. Но Рафа беше голям инат.

    В същото време той свърши и много добри неща. Рафа успяваше да изстиска максимума от Торес, умееше да го мотивира да се раздава докрай. С мен ситуацията беше сходна. Рафа не преставаше да изисква повече и повече от Фернандо. А фактът, че никога не можеш да си сигурен как точно те котира Бенитес, те нахъсва винаги да се опитваш да го впечатлиш, дори да играеш за него. Поне с мен бе така. Имаше, разбира се, и играчи, които не можеха да го понасят.

    Моментите, в които изглеждахме като реални претенденти за титлата, не бяха свършили. В седмицата, в която направо смазахме „Реал“ - Мадрид с 4:0 на „Анфийлд“, за да спечелим осминафинала в Шампионската лига с общ резултат 5:0, гостувахме на „Олд Трафорд“. В двайсет и третата минута Кристиано Роналдо откри резултата, превръщайки в гол отсъдения 11 метров наказателен удар.

    „Юнайтед“ имаха в състава си футболисти от световна класа като Едвин ван дер Cap, фърдинанд, Неманя Видич, Роналдо, Рууни и Тевес. Проблемът им бе, че не играеха задружно, а и а леждаха като събрани накуп изявени индивидуалности. Пет ми пури след дузпата Торес изравни, възползвайки се от грешка на Видич. Неманя е много добър играч, но двамата с Фернандо направо го тероризирахме. Беше му страшно трудно да се справя с нас, а Торес превръщаше престоя му на терена в смципски кошмар. Малко преди края на първата част изведох ирбора напред с гол от дузпа, отсъдена, след като Евра ме фаулира.

    Веднага щом опънах мрежата зад Ван дер Cap, се втурнах м.м тъчлинията пред погледите на феновете на „Юнайтед“, Показвайки с пръст на съотборниците ми да изчакат. Не бях планирал подобен начин на празнуване, беше чиста проба импровизация. Първо целунах клубната емблема на фланелката ми заради съперничеството, което имахме с „Юнайтед“, а след това се отправих директно към телевизионната камера, разположена до ъгловия флаг. Целунах обектива и отправих поздрав към милионите зрители по света. Този мач и този гол имаха огромно значение за мен.

    „Ливърпул“ игра чудесно, а подходът на Рафа беше сякаш ни предстоеше мач в Европа. В този ден той надигра тотално фъргюсън, подбирайки безупречно стратегията си. Настрои Торес по най-добрия начин, а зад него аз, Масчерано, Лукас и Каут направо разбихме „Юнайтед“. Рафа беше изпипал и най-малките детайли, калкулираше всичко като невъзмутим гросмайстор пред шахматната дъска. Ние с Торес пък бяхме неудържими. В този ден нямаше кой да ни победи, особено след като и защитата ни бе изключително стабилна. Именно заради силната игра в отбрана успяхме да създадем толкова контраатаки.

    В началото съумяхме да удържим на натиска им, а след това направо ги размазахме с контра след контра. Видич нямаше отговор на скоростта и мощта на Торес, а в 76-ата минута получи червен картон за нарушение срещу мен. В края на мача вкарахме още два гола и ги довършихме - 4:1 на „Олд Трафорд“! Това бе една от най-сладките ми победи над „Юнайтед“.

    Усещахме, разбира се, и малко горчивина, тъй като заради неубедителния ни рейд през януари и февруари те оставаха с четири точки пред нас, при това бяха изиграли и мач по-малко. Седмица след това привържениците ни получиха нова порция надежда, след като реализирах първия си хеттрик за „Ливърпул“ във Висшата лига при победата над „Астъп Вила“ с 5:0. Мисълта за титлата не се бе изпарила напълно, но в крайна сметка платихме скъпо за многото равенства ни собствен терен. През целия сезон загубихме само два мача, но въпреки това „Юнайтед“ отново стана шампион, финиширайки с четири точки аванс.

    Разликата между двата тима беше Роналдо. Аз успях дн вкарам двайсет и четири гола - най-доброто ми постижение като халф, а Торес, който отсъства известно време заради контузия, се отчете със седемнайсет. Роналдо завърши с двайсет н шест попадения, но с тях „Юнайтед“ успя да надиграе всички слабаци в първенството, докато ние не съумяхме. У дома завършихме наравно със „Сток“, „Хъл“, „Уест Хям“ и „Фулъм", Изпуснатите осем точки в тях се оказаха фатални в надпреварата за титлата в един сезон, помрачен от съдебното дело и онази чудновата тирада е фактите.

    И до ден-днешен мисля, че трябваше да спечелим лигата с Рафа Бенитес. Това беше първата от двете чудесни възможности да сторим това в моята кариера и ние я пропиляхме.

    Периодът след Коледа през 2008 беше изпълнен със събития извън терена, докато през 2013 състезанието бе концентрирано изцяло върху игралното поле. Гостувахме последователно на „Манчестър Сити“ и „Челси“ - най-сериозните ни претенденти за титлата. Пропуснах и двата мача, тъй като се възстановявах от травма в бедрото, но на Боксинг Дей пътувах е отбора и станах свидетел как загубихме злощастно от „Ман Сити“ С 1:2. Попадение на Рахийм Стърлинг не бе зачетено заради несъществуваща засада, а от пейката изглеждаше, че играем наистина добре. Освен това при 1:1 Коутиньо пропусна златна възможност за гол, като именно бразилският ни магьосник беше открил резултата преди това. Така се стигна и до победното попадение на Алваро Негредо след удар, който можеше да спасен от Симон Миньоле. В края пък Стърлинг пропусна да изравни, след като беше изведен в добра позиция от Суарес. Трябваше да измъкнем поне точка от този мач.

    Двубоят с „Челси“ се разви по почти същия начин. Излязохме напред е гол на Шкъртел, но в крайна сметка загубихме е 1;2 след поредна грешка на Миньоле. И в тази среща имахме добра възможност в края, но ударът на Сако с глава срещна напречната греда. Играхме доста добре в двата мача, но не успяхме да вземем дори точка, а Миньоле беше започнал да разбира, че летвата в „Ливърпул“ е доста по-висока, отколкото а „Съндърланд“. Немалко играчи стигат до това прозрение и в един момент си казват: „По дяволите, това наистина е голям клуб. Огромен клуб!“ Но често правят по някоя и друга грешна, преди да стигнат до тази мисъл.

    Бях доволен, че се завръщам в игра за следващата ни среща  - гостуване на „Сток“. И Стъридж бе отново в състава, макар на резервната скамейка и това повдигна духа в съблекалнята. С Брендън решихме, че е време да пристъпим към нсПстние, и аз започнах на по-задна позиция. Бяха изминали почти шест седмици, откакто дискутирахме плана за първи път н по че най-после беше дошло време да се действа.

    Визитите в „Сток“ никога не са били безпроблемни за „Ливърпул“ Именно там гостувахме в първия си мач след фиаското на „фактите“ на Рафа. А още по-обезпокоително бе, че ние нямахме нито една победа на този стадион във Висшата лига. Нуждаехме се от нещо по-различно, за да сложим край на тази серия. Хората останаха учудени, когато видяха, че новата роля на Лукас - издърпан по-напред от мен. Моята позиция бе пред четиримата ни бранители. Постепенно навлизах в ритъм, но си спомням, че влязох и имаше много твърди сблъсъци. Това беше един луд мач, в който съдията рядко се намесваше. Обикновено „Сток“ са добре организирани и действат доста компактно, но в този мач бяха доста освободени и така се стигна до реализирането на цели осем гола.

    Имах много повече възможности да участвам в изграждането на атаките ни в тази конфигурация с трима халфове. Нямаше нужда да спринтирам напред, тъй като Лукас и Хендерсън винаги бяха пред мен, а в атака маневрираха Коутиньо, Стърлинг и Суарес. Поведохме с 2:0 след автогол и попадение на Суарес, но след това „Сток“ ни притисна и това позволи на двама бивши играчи на „Ливърпул“ - Крауч и Адам, да се разпишат. Направих 3:2 след точно изпълнена дузпа, а не след дълго появилият се в игра Стъридж асистира на Суарес. Двамата ликуваха така, сякаш никога не преди това не се бе случвало подобно нещо.

    Голеадата продължи с гол на Уолтърс, но към края на този луд мач ролите в тандема SAS се смениха, като този път Стъридж бе точен след подаване на Суарес. Нова вълни с надежди ме изпълни, докато гледах танца на Стъридж след гола - заради отсъствието му поради контузия не бяхме виждали характерното му изпълнение седем седмици. Спечелихме с 5:3 в първия мач, в който заех новата си позиция, а тони нямаше как да не развълнува. Представянето на защитата ни беше забележително, но беше очевидно, че атакувахме много по-често и с много повече въображение. Нямаше как да не сме претенденти за титлата, след като успяхме да вкараме пет гола на „Сток Сити“. При това на техен терен. Бях решен да не повторим грешките, които допуснахме пет години по-рано.

  6. Бушуващи емоции

    Магията на ФА Къп беше окървавена при гостуването ни и Борнемут в онзи далеч не толкова романтичен ден, в който пенисът ми беше разкъсан, а след това зашит. Имахме едно наум, че в четвъртия кръг на надпреварата са възможни всякакви изненади. Точно година преди това бяхме отстранени от „Олдъм Атлетик“ на същия етап в турнира. Оказа се обаче, че единствената изненада дойде от болезненото разкъсване на деликатния орган, което ме доведе до сълзи. Заедно с медицинския щаб и съотборниците ми, които между другото доста се позабавляваха на мой гръб, решихме да запазим инцидента и тайна. Дори отразяващите какво ли не неделни таблоиди, за които това би била една истински шокираща и кървава новини, не разбраха.

    По това време „Борнемут“ беше във втората половина на Чемпиъншип, но подемът в редиците на водения от впечатляващия млад английски мениджър Еди Хау тим беше очевиден и само осемнайсет месеца по-късно те спечелиха промоция за Нисшата лига. Играеха изчистен и атрактивен футбол и ние се отправихме към „Дийн Корт“ в пълен състав. Макар че само четири дни след това предстоеше мърсисайдското дерби, Брендън точи в състава Суарес, Стъридж, Хендерсън, Коутиньо, мен, както и опитни защитници. Всички искахме да играем.

    Излязохме напред след гол на Виктор Моузес, но „Борнемут" демонстрираше високо ниво и трябваше да работим здрави, за да ги удържаме. В началото на втората част затворих едно от техните крила, понечих да блокирам центрирането му, конно усетих остра пареща болка в слабините. Помислих си: „По дяволите, нещо не е в ред.“ Плъзнах се на шпагат и така н не разбрах дали сам се натъкнах на бутонките си, или той мс уцели с обувката си след центрирането. Тогава усещах само непоносимата пареща болка в пениса.

    След мача изгледах видео с инцидента и тогава установих, 4# след центрирането именно неговите бутони се стовариха върху топките ми. Не погледнах надолу и продължих да играя, но болката не отминаваше. Тогава опипах мястото, а когато по гледнах ръката си, тя беше в кръв. Опитвах се да следвам хода на играта, но в същото време си казах: „Мамка му!“ След като се убедих, че телевизионните камери са фокусирани върху събития на терена, далеч от мен, хвърлих бегъл поглед надолу. Свлякох шортите си, за да проверя, и видях, че бандажът ми е в кръв.

    Махнах ръката си от шортите максимално бързо, а в главата ми запрепускаха мрачни мисли. Не само защото можех да си представя изобретателните заглавия във вестнците, а и от притеснението, че проблемът може да се окаже твърде сериозен. Хвърлих нов поглед под шортите и бандажа. Раната в средата на пениса ми не изглеждаше никак приятно, вече имаше доста кръв.

    Затичах се към тъчлинията, право срещу Брендън. Извиках Крис Морган и Анди Мейси, които тъкмо бяха приключили с превързването на главата на Мартин Шкъртел. Анди, който сега е главният лекар на „Ливърпул“, по онова време беше М медицинския екип на академията и това бе дебютния му мач с първия отбор. Наложи се да го извикат, след като едно oт децата на доктор Заф Икбал се разболя и той си остана вкъщи.

    В този момент играта беше спряна, а един от играчите на „Борнемут“ също получаваше медицинска помощ. Следобедът беше доста натоварен за лекарските екипи. Шкъртел получи нараняване на бръснатата си глава след неволен сблъсък и медиците трябваше да се постараят доста, преди да го върнат на терена.

    Казах на Брендън: „Виж, имам проблем тук, свеждайки глава към слабините си. Той ме погледна озадачено... „Иии голяма рана... кърви,“ добавих. Крие реагира мигновено. Привика веднага няколко наши служители, които ме обградиха така, че никой не можеше да види какво се случва. Свали* шортите си, Брендън надникна и направи характерна гримаса, придружена с поклащане на глава. В този момент всеки, то се опитваше да разбере какво точно се случва, навярно си е мислел, че проблемът на Роджърс в момента е свързан със схемата „диамант“.

    Погледнах Крис. В кариерата си на физиотерапевт гои беше виждал куп ужасяващи рани и тежки контузии. „Какво е положението, Крие? Ще мога ли да продължа?“ - попитах го аз. Лицето му не издаваше никаква емоция, но каза: „Да, ще можеш. Възприех думите му като диагноза, която показваше, че нещата не са толкова зле, така че останах на терена. Болката не беше изчезнала, но не беше непоносима. Просто онова усещане, което всеки изпитва при порезна рана. Повече се тревожех да не се стигне до инфекция. Вече имах горчив опит с инфекции в глезена и слабините от сезон 2010/2011 и се притеснявах от допира с тревата и калта. В същото време си помислих, че оставането ми на терена не крие рискове, след като Крис ми разреши. Той знаеше колко лесно ставам жертва на инфекции. Издържах до края на мача, който спечелихме с 2:0, след като Суарес изведе Стъридж за второто попадение.

    Брендън беше видимо доволен след края на срещата и очевидно нямаше предвид мен и контузията ми, когато заяви: „Нещата при нас се получаваха по-гладко през второто полувреме. „Борнемут е много качествен тим и те също заслужават похвала. Моят отбор обаче показа характер. Само преди Година се случваше да загубим мачове като днешния. Демонстрирахме манталитет на победители и беше хубаво да видя как увеличихме темпото след почивката.“

    Искаше ми се да вярвам, че говорейки за характер и манталитет. Брендън имаше предвид и проблема с окървавените ми Шорти. В този момент се бях оставил в ръцете на Анди Мейси. Останалите момчета падаха от смях, правейки го по начин, който само футболистите умеят. Особено когато става въпрос за никои специфични части на тялото или просто за конфузни ситуации. Бяхме победили, атмосферата в съблекалнята беше добра и те приемаха случилото се по възможно най-забавния начин. Никой от тях не проявяваше съчувствие, докато аз имах безмълвен и пребледнял, чудейки се какво ще се случи оттук нататък. Анди беше категоричен, че раната трябва да се промие. „С колко шева, докторе“, попитах аз. „Може би четири. отвърна той.

    Този отговор тотално довърши момчетата, които отново избухваха в бурен смях. Може да си представите също и всички шеги по мой адрес, свързани с намаления пениса, шевовете, както и описанието на бъдещите ми представяния с Алекс у дома. Тогава се усмихвах плахо, но в действителност ми се искаше да удуша някои от тях. Група футболисти бяха най - малко подходящите хора за дискусия относно състоянието на разрязания пенис.

    Двамата с лекаря се огледахме за някое по-тихо местенце, в което той да свърши работата си с иглата, докато аз стискам зъби, затворил очите си с мисъл за „Ливърпул“, Англия и всички жертви, които съм принуден да направя по време на кариерата си на професионален футболист. Съблекалнята ни в Борнемут обаче не предлагаше условията, каквито имаме на „Анфийлд“. Трябваше да се преместим в техния салон за физиотерапия. Там обаче в този момент непрекъснато влизаха и излизаха разни , хора. Седнах на един стол, гледайки глуповато, а някои от децата на Борнемут дойдоха да се ръкуват с мен. Навярно си помислиха, че съм доста скромен и срамежлив, тъй като в този . момент успях само да промърморя: „Как си, приятел?

    „Мисля, че трябва да се заемем с това, Стиви, каза докторът, но просто нямаше начин да извадя пакета си пред цялата тази аудитория. Тогава доктор Мейси помоли намиращите се в стаята хора да напуснат. Можехме да започнем.

    Събух шортите и бандажа си и отново погледнах надолу. О, не! Надявах се, че това няма да е сбогуването със стария ми приятел.

    Най-напред лекарят ми сложи инжекция и без да гледам към мястото, го заговорих. Трябва да кажа, че в онзи момент той не изглеждаше особено уверен. Вече му се беше наложило да закърпи главата на Шкъртел, а сега поправяше моя пенис. На доктор Мейси навярно му се искаше да си беше останал в академията и да се справя с одраскванията и нараняванията на децата. Не говорех непрекъснато, разбира се. Не исках да го разконцентрирам.

    Лекарят се справи добре. Не усетих болка по време на манипулацията, а той се оказа прав, че ще са нужни четири шева. Изправих се на крака и се върнах в нашата съблекалнщта а там ме очакваше нова порция с остроумици. Дали съм се надървил, какво съм усещал, когато лекарят ми го е пипал и всякакви подобни щуротии. Този път се усмихвах доста по-спокойно. Най-лошото беше минало, а и лекарят ме бе уверил, че няма да има никакви последици - както за изявите ми на терена, така и извън него.

    След като получих добрите новини, а той ме превърза, за да ме предпази от възможна инфекция, зададох и най-логичния въпрос: „Докторе, ще мога ли да играя срещу „Евертън“ пън вторник?“ Той ми каза: „Нека да видим как ще се развият нещата през следващите дни.“

    Помислих си, че съм готов да играя и с шевове на пениса, ако ставаше въпрос да бием „Евертън“. „Не се притеснявай, докторе. Сигурен съм, че всичко ще е наред.“

    Изгарях от желание да играя срещу „Евертън“. Това не беше обикновен мач. Преди всяко мърсисайдско дерби ме завладяваше притеснение. Не става въпрос за обичайната напрегнатост или за характерните „пеперуди“ в стомаха. Просто изпадах в паника от мисълта, че може да паднем от „Евертън“, особено у дома. Щеше да е непоносимо да загубим още едно дерби на „Лнфийлд“. Вече бях изпитал вкуса на поражението през 1999 година и тази загуба направо ме опустоши. Физическата болка беше нетърпима, чувствах се, сякаш някой ме беше изкормил. за капак в тази среща получих и червен картон... Бях твърде наивен, за да запазя маса за вечерта след мача - нямах съмнение, че ще победим и това беше част от подготовката за празненствата. След това пък нямаше как да проваля плановете на останалите и се замъкнах до Албърт Док, където останах намръщен цялата вечер. Бях просто едно мрачно деветнайсетгодишно хлапе. В тоалетната се сблъсках с Кевин Кембъл, нападателят на Енертън , който вкара победния гол. Той си смъкна панталоните и ми показа белезите от бутоните ми върху бедрото си. Беше здрав като боксьор тежка категория и всичко, което можех да направя, бе да поклатя глава и да кажа, че съжалявам.

    Това беше последната ни загуба в градското дерби на наш терен и аз отлично осъзнавах, че не можем да си позволим нов провал точно когато се опитвахме да циментираме позицията ни в Топ 4. „Евертън“ обаче играеха доста добре и също както ние, „Арсенал“, „Спърс“ и дори страдащият „Манчестър Юнайтед таеше надежди да спечели място в Шампионската лига. В това време „Ман Сити“ и „Челси“ вече бяха дръпнали напред.

    Наближаваше двайсет и петата годишнина от трагедията на „Хинзбъроу“, а и оставаше само месец до подновяването на депото, което водеха близките на загиналите. Беше очевидно, че ннй сетне нещата се преобръщат. Въпреки това неистово исках им стимулирам допълнително хората от „Хилзбъроу фемили съпорт груп“ в толкова важен момент от тяхната изтощителна но болезнена борба за истината.

    Реших да даря 96 хиляди на групата преди дербито. Редно е също да отдадем заслуженото и на „Евертън“, тъй като това беше клубът, който ни подкрепяше повече от всеки друг през тези години. Говорих пред пресата и когато стана дума за дарението, заявих: „От дълго време исках да направя нещо подобно, още повече, че и моето семейство е сред потърпевшите. Мисля, че това е един подходящ момент да напомним още веднъж колко силно желаем справедливост. Оставяйки настрана моя жест, както аз, така и всички фенове на „Ливърпул“ искаме да благодарим на „Евертън“ за силната подкрепа. Не казах това, разбира се, за да се подмажа на привържениците на градския ни опонент. Нашето съперничество си оставаше все така ожесточено. Но всеки можеше да го потвърди - тяхната подкрепа в онези дни бе повече от трогателна.

    Беше лесно да говоря за благодарността ми към „Евертън“, що се отнася до „Хилзбъроу“, тъй като те ни съчувстваха искрено, нямаше никакъв фалш. Двата клуба бяха обединени В своята скръб и копнеж за справедливост. Трагедията на „Хилзбъроу“, както и семействата на всеки един от загиналите фенове винаги ще имат много по-голямо значение от което и ди е градско дерби. Привърженците на „Евертън“ наистина бяха невероятни в подкрепата си, а и самият клуб винаги правеше нужното, за да демонстрира съпричастността си и да ни помогне. Когато и да се случеше някаква трагедия в нашия град, футболът оставаше на заден план. Това наистина е удивително, имайки предвид колко страстни са привържениците и на двата отбора. На практика те живеят за своя клуб - бил той червен или син. За голяма част от феновете футболът е най-важното нещо в земния им път. Но когато толкова зловещо събитие разкъса сърцето на града ни, всички се сплотяват и се подкрепят взаимно!

    Неразривната връзка между двата клуба можеше да се усети и когато беше убит Рис Джоунс. Единайсетгодишното лудо влюбено в „Евертън“ момче, което заедно с баща си и брат си притежаваше сезонен билет. Рис беше застрелян в гръб малко след като си тръгва от тренировка на футболен клуб „Фар Трий“, провела се на „Крокстет Парк Истейт“ през август 2007 в един безумен акт на улично насилие. Веднага след инциденти той беше откаран в детската болница „Олдър Хей“, но скоро след това почина. Неговите родители подеха кампания „В име* то на Рис да прочистим нашите улици от оръжията!“ Идеята им бе подкрепена и от „Евертън“, и от „Ливърпул“, както и от всички трезво мислещи хора в града. Именно в такива ужасни моменти усещаш най-добре единството между двата клуба. Така че аз едновременно исках да даря сумата и да отдам заслуженото на „Евертън“ в името на моето семейството, както и на всички семейства, които бяха загубили роднина или близък на „Хилзбъроу“.

    Бях убеден, че една порезна рана на пениса ми не е в състояние да ми попречи да играя. Освен това държах особено да опазя инцидента в тайна. Можех да си представя какви щяха да са песните на феновете на „Евертън“, ако те научеха какво се е случило само няколко дни преди дербито.

    Появиха се спекулации, че Рос Баркли — двайсетгодишният халф на „Евертън“ и мой съотборник в английския национален тим, който се бе превърнал в местна звезда, може да пропусне мача заради контузия. Аз обаче имах друга информация, финансовият ми съветник беше научил, че Баркли е готов за игра и ще се изправи срещу мен в новата ми роля на терена.

    В навечерието на дуела Брендън ме окуражи, заявявайки пред пресата, че съм способен да достигна нивото на Андреа Пирло и Хавиер Санети на новата си позиция и да променям развоя на мачовете по същия начин, както го правеха и те. Имах чувството, че Пирло играе цяла вечност, но всъщност той беше само на 34 и все още ключова фигура на „Ювентус“. Пирло пък вече бе на 40 и продължаваше да облича екипа на Интер . Повечето хора в града обаче бяха по-заинтригувани пт сравненията между мен и Баркли. Вече бях ветеран, докато ми него му предричаха, че скоро ще се превърне в краля на „Мърсисайд“. Това допълнително ме мотивира.

    Трябваше да се подготвя достатъчно добре, тъй като вече бях наясно с качествата на Баркли от мачовете, които изиграхме заедно в националния отбор. Той наистина притежаваше маса и мощ. Истинско бижу!

    Беше удоволствие да поговоря е него, когато се обърна към мен за съвет. Навярно феновете на яростните съперници и града биха приели за странно това, че капитанът на „Ливърпул“ съветва най-изявеното младо дарование на „Евертън“ ми остана лоялен към клуба си, но именно това казах на Рос.

    Според мен за него щеше да е по-добре да се концентрира въpxy усъвършенстването си в „Евертън“ - родният му тим, в който толкова много хора се грижеха за него. Те водеха битка за европейска квота и ми се струваше нелогично Баркли да отиде някъде другаде. Смятам, че щеше да е грешка да му дам грешен съвет, въпреки че винаги държах „Ливърпул“ да е над Евертън в класирането.

    Оставяйки настрана сблъсъка ми с Баркли, предусещах как Суарес и Стъридж могат да вгорчат живота на централните бранители на „Евертън“ фил Джагиелка и Антолин Алкарас. Смятах, че този защитен тандем беше едно от най-големите недоразумения във Висшата лига. фил е изключително честен човек, притежава огромен опит, а и играехме заедно за Англия. Не е и лош футболист, но не бива да се забравя, че преди да отиде в „Евертън“, той се подвизаваше в Чемпиъншип. Фил полагаше големи усилия да е на ниво и му се доверяваха в мачовете на Англия, когато го поставяха редом до някой като Гари Кейхил. Но според мен Алкарас не беше играч за Висшата лига, той просто не притежаваше достатъчно класа. Всъщност не бях впечатлен от него още когато бе в „Уигън“ и направо не проумявах какво бе накарало Роберто Мартинес да го привлече в „Евертън“. Той нямаше никакви шансове срещу Суарес и Стъридж.

    Започнах мача по възможно най-добрия начин. Справях се чудесно и усещах прилив на енергия. Чувството беше невероятно! В двайсет и първата минута спечелихме ъглов удар. По принцип аз изпълнявах корнерите, но този път опитахме нещо различно, тъй като бяхме разучили поведението на „Евертън“ при статични положения. Лукаку обикновено заставаше в средата на наказателното поле, но както повечето нападатели и той често не действаше особено адекватно. Винаги съм вярвал, че не бива да се доверяваш на нападател, когато става думи за статични положения. Най-важните места трябваше да бъдат охранявани от бранителите. Така че преди мача си казахме, чо аз бих могъл да се възползвам и да изпреваря Лукаку.

    Суарес центрира, а Лукаку наистина беше неориентирани. Алкарас се опита да ме последва, но не ми беше особено трудно да го оставя зад гърба си и да насоча топката в мрежата остър удар с глава. Втурнах се към Луис, разперил ръцете си и крещейки от радост. В този момент обаче можеше да се чуе само грохотът от трибуните на „Анфийлд“. Прегърнахме се, и след миг и останалите бяха сред нас. Когато се измъкнах ОТ навалицата, триумфирах с мощен юмручен удар във въздуха 1:0 в дербито с гол на Джерард!

    Хубавото тепърва предстоеше. Дванайсет минути след топи Хендерсън комбинира с Коутиньо, който от своя страна на предна и с гениален пас изведе Стъридж на стрелкова позиция. Последва хладнокръвен удар, с който бе преодолян Тим Хауърд - 2:0. Стъридж само поклати глава, сякаш искаше да ми покаже, че за него това просто е било рутинно задължение. Той вкара нов гол преди почивката, когато след дълго подаване на Type преодоля излезлия Хауърд с изящен прехвърлящ удар. Даниъл отново не показа емоции, а остави останалите да се струпат отгоре му. Най-висок беше отскокът на Шкъртел, който изглеждаше като същински воин е превързаната си в черно глава. Никой освен съотборниците ми, треньорите и медицинския екип пък не знаеше, че аз също съм превързан, но на едно по-деликатно място.

    Нямаше начин и Луис да не попадне сред голмайсторите. В началото на второто полувреме той пресече пас на съперниците около централната линия, след което се понесе напред. Продължи да дриблира на скорост чак до наказателното поле, а след това направи мъката на „Евертън“ още по-голяма с поредния си хладнокръвен завършек. Трибуната „Коп“ избухна и запя: „Да-да- да-да-да-да/ Не мога да получа достатъчно/Не мога да получа достатъчно/Неговото име е Луис Суарес/Той носи фамозната червена фланелка/Не мога да получа достатъчно...“

    Под изсипващия се дъжд Стърлинг беше повален от Хауърд в наказателното поле, а аз позволих на Даниъл да изпълни отсъдената дузпа, за да може да оформи своя хеттрик в мача. Той ми благодари, но малко след това прати топката над гредата. Копът, който копнееше за пети гол, изстена... Победа с 4:0 беше достатъчно сладка, но въпреки това по пътя към съблекалните размених няколко думи със Стъридж. „Не е толкова лесно, колкото изглежда, а?“ - подхвърлих му с иронична усмивка. Можех да го кажа, тъй като през годините бях пропуснал само няколко дузпи.

    Събота, 8 февруари 2014 - Анфийлд “