antique

Майкъл
Шулман

Винаги тя



bg
Портрет на една жена_ една епоха и една професия: първата изчерпателна биография на Мерил Стрийп – "желязната лейди" на актьорското изкуство_ номинирана за деветнайсет и спечелила три награди "Оскар". През 1975 г. Мерил Стрийп завършва театралната акад, nonf_biography



Майкъл
Шулман

calibre 2.71.0
7.12.2017
8c5ef6e3-6c7b-4681-b78f-9df96250b09b
1.0


Microsoft
0101





Мерил Стрийп – Винаги тя


Майкъл Шулман







Анотация:

Портрет на една жена, една епоха и една професия: първата изчерпателна биография на Мерил Стрийп – "желязната лейди" на актьорското изкуство, номинирана за деветнайсет и спечелила три награди "Оскар".
През 1975 г. Мерил Стрийп завършва театралната академия в "Йейл" и търси своето място на нюйоркската театрална сцена. Още през първия си сезон в мегаполиса успява да привлече вниманието с участия в бродуейски пиеси, постановки на фестивала "Шекспир в парка" и номинация за награда "Тони".
С увлекателността на роман "Винаги тя" проследява пътя на млада жена, която открива любовта, феминизма и изумителния си талант, за да стигне до първите си звездни роли в "Ловецът на елени", "Манхатън" и "Крамър срещу Крамър".
"Сериозно и задълбочено проучване на ранния живот и кариера на забележителната Мерил."

Джейн Алекзандър


актриса и автор на Command Performance



ПРОЛОГ



Ако позволите... Няма такова понятие като най-добра актриса. Няма и понятие най-велика жива актриса. Аз съм в такова положение, че разполагам с вътрешна информация. И знам, че това е истина.


Мерил Стрийп, 2009


Не всички кинозвезди са създадени равни. Ако запечаташ цял Холивуд в кехлибар и го проучиш като древна екосистема, погребана под пластове утайка и скали, ще откриеш мрежа от негласни йерархии, осуетени амбиции и компромиси, маскирани като кариерни решения. Най-доброто място и време да проведеш такова археологическо проучване несъмнено е в края на зимата на булевард "Холивуд" 6801, където се раздават Академичните награди.
Разбира се, сега Оскарите са населени колкото от кинозвезди, толкова и от сателити: журналисти, агенти, стилисти, кореспонденти от червения килим, стилисти и агенти на кореспондентите от червения килим. Номинираната е като корпус на кораб, обрасъл с малко общество от паразити. Докато си пробива път през орди от фотографи, пиари и асистенти, които се стараят да стоят извън кадър, тя месеци наред е понасяла обеди, прожекции и спекулации. Скоро доверен организатор ще я преведе през множеството до залата, където съдбата ѝ я чака в запечатан плик.
84-те академични награди не са по-различни. На 26 февруари 2012 г. сцената пред Кодак Тиътър е хаос от милиони внимателно обмислени роли. Пищящите зрители чакат от едната страна на триумфална арка, през която минават претендентите с отрепетирана последователност. Фризирани телевизионни водещи чакат с въпроси: Притеснявате ли се? За пръв път ли сте тук? И в кого – според идиотския израз – сте облечени? Има утвърдени кинозвезди (Гуинет Полтроу в бяла пелерина на "Том Форд"), новоизлюпени звезди (Ема Стоун с рокля на "Джамбатиста Вали" с червена фльонга на шията, по-голяма от главата ѝ). Ако благоволите да забележите, има и мъже: Брад Пит, Том Ханкс, Джордж Клуни. По някаква причина има и монахиня.
Но най-голям интерес събуждат жените, а номинираните за най-добра актриса са оглеждани особено внимателно. Ето я Мишел Уилямс, подобна на фея в елегантна червена рокля на "Луи Вюитон". Руни Мара, пънк принцеса в бяла рокля на "Живанши" и със строг черен бретон. Вайола Дейвис в лъскава зелена рокля на "Вира Уонг". И Глен Клоуз, номинирана за "Албърт Нобс", с лукава, почти хермафродитска визия в рокля на "Зак Позен" и смокинг.
Но петата номинирана ще предизвика най-голямо вълнение. И когато пристига подобно на кралица, дошла да поздрави поданиците си, видът ѝ говори за победа.
Мерил Стрийп е в златно.
По-конкретно, облечена е в рокля на "Ланвен" от златисто ламе, надиплена около тялото ѝ като тога на гръцка богиня. Аксесоарите са също толкова впечатляващи: висящи златни обеци, седефена чантичка и златисти сандали на "Салваторе Ферагамо". Както отбелязват немалко наблюдатели, тя самата доста прилича на "Оскар". Една модна блогърка пита: "Съгласни ли сте, че никога не е изглеждала по-добре?". А подтекстът: не е зле за 63-годишна.

Обаче златният тоалет внушава най-вече следното: това е моята година. Но така ли е? Какви са вероятностите? Да, вече е печелила два Оскара, но последният е бил през 1983. И макар да е номинирана рекордните седемнайсет пъти, губила е също рекордните четиринайсет пъти, което я поставя в категорията на Сюзън Лучи
1
. Мерил Стрийп е свикнала да губи Оскари.

Помислете за филма. Никой не смята "Желязната лейди", в който тя се превъплъщава във възрастната Маргарет Тачър, за шедьовър на кинематографията. Наистина, изпълнението ѝ крие потенциал за "Оскар" – историческа фигура, състаряващ грим и британски акцент. Но това са същите онези качества, с които тя изпъква от десетилетия. В рецензията си за "Ню Йорк Таймс" А. О. Скот се изразява така: "Със скована и бавна походка, под дискретно нанесен цял тон състаряващ грим, Мерил Стрийп за пореден път поднася технически безупречно превъплъщение, което сякаш разкрива вътрешната същност на добре позната личност". Все хубави думи, но навързани заедно, те издават известна умора.
Докато Мерил води съпруга си Дон Гъмър по червения килим, репортерка тиква микрофон в лицето ѝ.
– Притеснявате ли се на такива събития, макар да сте професионалистка?
– Да, да можехте да усетите как бие сърцето ми, но не ви позволявам – отвръща сухо тя.
– Носите ли талисман за късмет? – настоява репортерката.
– Да – отвръща Мерил с известно нетърпение – Нося обувки на Ферагамо, защото той е правил всички обувки на Маргарет Тачър.
Обръщайки се към публиката, тя разтърсва рамене и тълпата ревва от възторг. После улавя мъжа си за ръка и тръгва към залата.
Нямаше да са никакви Оскари, ако не бяха безкрайни. Преди да разбере дали тази година е най-добрата актриса, трябва да издържи няколко формалности. Били Кристъл ще влезе в обичайната си роля на водещ. ("Нищо не смекчава световните икономически проблеми като това да гледаш как милионери си раздават златни статуетки.") Осемдесет и две годишният Кристофър Плъмър ще стане най-възрастният носител на "Оскар" за поддържаща роля. ("Когато излязох от майчината утроба, вече репетирах речта си пред академията.") Цирк дьо Солей ще отдаде акробатична почит пред магията на киното. Накрая излиза Колин Фърт, за да връчи наградата за най-добра актриса. Докато изрежда имената на номинираните, тя си поема дълбоко дъх за кураж, а златните обеци трепкат над раменете ѝ. Кратък клип показва как Тачър хока американски чиновник. ("Да бъда ли майка? Чай, Ал?"). После Фърт отваря плика и се усмихва. "Оскар" получава Мерил Стрийп."
Благодарствената реч на Мерил Стрийп сама по себе си е изкуство: едновременно спонтанна и обмислена, скромна и надменна, благодарна и преситена. Разбира се, фактът, че е награждавана често, е част от шегата. Кой освен Мерил Стрийп е печелил толкова много награди, че омаловажаването на постиженията ѝ да се превърне в повтарящ се виц? Сега изглежда, че титлата най-великата жива актриса е прикрепена за нея почти толкова дълго, колкото Елизабет II е кралица на Англия. Суперлативите ѝ се лепят като гербови марки: тя е богиня сред актрисите, способна да потъне във всеки образ, да овладее всеки жанр и бог знае, да усвои всяко произношение. Вместо да потъне в обичайната за над петдесетгодишните забрава, тя опровергава холивудската аритметика и достига висоти в кариерата. Никоя друга актриса, родена преди 1960 година, не може дори да получи роля, освен ако Мерил Стрийп преди това не я е отказала.
Още от първите си роли в края на 70-те тя е възхвалявана за безкрайно нюансираните елементи в  своите превъплъщения. През 80-те е космополитна героиня на драматични епопеи като "Изборът на Софи" и "Отвъд Африка". 90-те според нея самата са период на затишие. (Номинирана е за "Оскар" четири пъти.) Държи да подчертае, че в годината, когато навършва четиресет, ѝ предлагат ролите на три различни вещици. През 2002 изпълнява главна роля в жанрово неопределимия "Адаптация" на Спайк Джоунс. Филмът сякаш я освобождава от временния коловоз, в който е затънала. Изведнъж тя може да прави каквото пожелае и всичко ѝ се удава с лекота. Когато следващата година печели "Златен глобус", изглежда почти озадачена.
– Не съм подготвила реч – казва, прокарвайки пръсти през запотения си бретон, – защото сякаш от плейстоцена не съм печелила нищо.
До 2004, когато печели "Еми" за телевизионната адаптация на Майк Никълс на "Ангели в Америка" и тогава смирението ѝ се превръща в прекалена самоувереност. ("Някои дни мисля, че ме надценяват, но не и днес.") Хитовете и шеговитите благодарствени речи продължават: "Златен глобус" за "Дяволът носи "Прада" ("Мисля, че съм работила с всички в залата"), награда на Гилдията на американските киноактьори за "Съмнения" ("Дори не си купих рокля!"). Скоро усвоява изкуството да се шегува със собствената си известност, като омаловажава всепризнатото си превъзходство, макар да го демонстрира щедро.
Затова когато Колин Фърт произнася името ѝ в Кодак Тиътър, това е завръщане, подготвяно три десетилетия, знак, че ренесансът на кариерата ѝ, започнал с "Адаптация", е достигнал своя зенит. Когато чува името на победителя, тя вдига ръка към устните си и поклаща невярващо глава. Докато публиката става на крака, Мерил целува Дон два пъти, приема третия си "Оскар" и се връща към почитаната традиция да не изглежда толкова важна.
– Боже мой! Я стига! – започва и тълпата утихва. Тя се засмива на себе си. – Когато чух името си, имах чувството, че половин Америка си казва: "О, не. Я стига. Защо? Тя. Пак ли?" – За момент изглежда засегната от мисълта, че половин Америка е разочарована. После се засмива. – Но... както и да е!
След като намалява напрежението с безукорна преструвка, тя преминава към благодарностите.
– Първо ще благодаря на Дон – казва сърдечно, – защото когато благодариш на съпруга си в края на речта, заглушават името му с музика, а аз искам той да знае, че ми е дал всичко, което най-много ценя в живота. – Камерите се насочват към Дон, който докосва сърцето си. – И на второ място, на моя втори партньор. Преди 37 години, преди първата пиеса, в която участвах в Ню Йорк, се запознах с великия стилист и гримьор Рой Хеланд и работихме заедно почти без прекъсване от деня, в който се видяхме за първи път. От първия му филм с мен – "Изборът на Софи", и през цялото време до тази вечер – гласът ѝ леко се пречупва, – когато той спечели за чудесната си работа в "Желязната лейди", трийсет години по-късно. – С увереност, присъща на Тачър, тя подчертава всяка дума с каратистки удар – Всеки. Един. Филм. Помежду им. – Отново променя тона и продължава: – Искам да благодаря на Рой, но освен това искам да благодаря, защото разбирам, че съм тук за последно. (При тези думи хвърля почти незабележим поглед встрани, който казва: "Е, ще видим...") – Наистина искам да благодаря на всички мои колеги тук. Виждам пред себе си старите си приятели, както и новите. – Гласът ѝ омеква и продължава към големия финал.
– Наистина, това е много голяма чест, но за мен най-важни са приятелствата, любовта и чистата радост, която сме споделяли, докато сме правили филми заедно. Приятели, благодаря на всички вас, на покойните и на вас тук, за тази изумително прекрасна кариера. При думата "покойни" тя поглежда нагоре и вдига ръка към небето, или поне към прожекторите в Кодак Тиътър, където витаят призраците от шоубизнеса. Вероятно мисли за много хора. За майка си, Мери Улф, починала през 2001. За баща си Хари, починал две години по-късно. Нейните режисьори: Карел Райе, който я снима в "Жената на френския лейтенант", Алън Пакула, който я прави звезда в "Изборът на Софи". Сигурно е помислила и за Джоузеф Пап, легендарния театрален продуцент, който я измъква от неизвестността месеци след като завършва театралната академия.
Но в този момент, когато кариерата ѝ достига поредния връх, е трудно да си представиш, че не е помислила за началото ѝ, а то е тясно свързано с Джон Казейл.

Не го е виждала от трийсет и четири години. Трийсет и шест, откакто се запознават, изпълнявайки ролите на Анджело и Изабела в Шекспировата "Мяра за мяра" в нюйоркския Сентръл Парк. Вечер след вечер в лепкавия летен въздух тя ще го моли да прояви милост към осъдения ѝ брат: "Смилете се! Та той не се е още подготвил за смъртта си!"
2
.

Джон Казейл е сред великите характерни актьори на своето поколение и един от най-пренебрегваните. Завинаги останал известен като Фредо от "Кръстникът", той е първата ѝ голяма любов и първата опустошителна загуба. Ако беше доживял над 42-годишна възраст, може би името му би станало известно като тези на Де Ниро и Пачино. Но толкова неща не доживява да види. Не вижда как Мерил печели два Оскара още преди да навърши трийсет и три. Не вижда как узрява и постига кралско хладнокръвие. Не я вижда да играе Джоана, Софи, Карен, Линда, Франческа, Миранда, Джулия и Маги.
Джон Казейл не доживява да я види и сега как благодари от сцената на всичките си приятели за тази "изумително прекрасна кариера". След едно последно "благодаря" тя помахва за сбогом и тръгва към кулисите, излъскала репутацията си за пореден път. Мерил Стрийп, Желязната лейди на актьорството: несломима, твърда, неизбежна.
Но не винаги е било така.
Четирисет и две години по-рано Мерил Стрийп е блестяща студентка в колежа "Васар" и тъкмо открива притегателната сила на сцената. Необикновеният ѝ талант е очевиден за всичките ѝ познати, но тя не вижда бъдеще в него. Макар да изпъква с красотата си, никога не се възприема като хубавичко наивно момиче. Несигурността ѝ работи в нейна полза: вместо да се профилира в традиционно женски роли, може да се превъплъти в чужденка, смахната или незабележима, потъвайки в битности далеч от потеклото ѝ на девойка от предградията на Ню Джърси. Нито класическа красавица по калъпа на Елизабет Тейлър, нито тип на съседско момиче като Деби Рейнолдс, тя е всичко и нищо – хамелеон. Но знае, че не е едно – кинозвезда.
Следват поредица от шансове, за които мечтае всяка актриса, но малцина имат суровия талант да се възползват от тях. В края на 70-те тя е най-добрата студентка в театралната академия на "Йейл", с главни роли на Бродуей и фестивала "Шекспир в парка". Открива и загубва любовта на живота си Джон Казейл. Намира втората любов в живота си, Дон Гъмър, и се омъжва за него. Изпълнява главна роля в "Крамър срещу Крамър", за която печели първия си "Оскар". И всичко това в рамките на десет шеметни години.
Как стига дотам? Къде усвоява своя занаят? Изобщо възможно ли е това да се научи? Въпросите не са неоснователни. Десетилетието, което превръща Мерил Стрийп в звезда, представлява стремително променяща правилата епоха в американското актьорско майсторство. Но най-големите имена са мъже: Ал Пачино, Робърт Де Ниро, Дъстин Хофман. Противно на инстинктите си, тя влиза в снимачния екип на "Ловецът на елени", за да бъде с боледуващия Казейл, и прониква в кликата на "Кръстникът". Но всъщност нюансите и драматичното остроумие в актьорската игра ѝ спечелват място там. Тя изпъква в междинните състояния: двойственост, отрицание, съжаление. Гримът и произношенията я правят неразпознаваема и все пак всяко изпълнение се отличава с вътрешно недоволство, отказ да насели която и да е емоция, без да я оцвети с нейната противоположност. Вътрешният ѝ живот е диалектически.
"За мен това е като църква" – казва веднъж, преди да се препъне във въпроса за това къде отива, когато играе. – Все едно приближаваш към олтара. Имам чувството, че колкото повече говориш за това, нещо ще си отиде. В това има много суеверие. Но знам, че се чувствам по-свободна, не толкова овладяна, по-податлива." Не липсват и хулители на огромното ѝ майсторство. През 1982 г. Полин Кейл, авангардната кинокритичка от "Ню Йоркър", пише за изпълнението ѝ в "Изборът на Софи": "Както обикновено, тя влага мисъл и усилие в работата си. Но нещо в нея ме озадачава: след като съм я гледала във филм, не мога да си я представя от шията надолу."
Фразата се запомня, както и идеята, че Мерил Стрийп е "технична". Но както тя бърза да обясни, работи повече с интуиция, отколкото със систематизирана техника. Макар да е част от поколение, възпитано в актьорската техника на Метода, кореняща се в идеята, че актьорът проектира лични емоции и преживявания върху героя, тя открай време е скептична към строгите му изисквания. Наред с други неща, тя е колажен артист, умът ѝ е като алгоритъм, който призовава акценти, жестове, интонации и ги събира в даден образ. Понякога не знае от какво или от кого е заимствала, докато не го види на екрана.
Съзряването ѝ по време на възхода на втората вълна на феминизма и откриването на актьорската професия са неразривно свързани със задачата да се превърне в жена. През годините ѝ като мажоретка в гимназия "Бърнардс", тя се старае да прилича на момичетата, които вижда в женските списания. Светът ѝ се разширява през 1967 в колежа "Васар", който по онова време е изцяло женски. Но преди да го завърши, колежът отваря врати и за мъже и тя интуитивно намира път до първата си главна роля в пиесата на Аугуст Стриндберг "Госпожица Юлия". Десет години по-късно участва в "Крамър срещу Крамър" като млада майка, събрала дързостта да изостави съпруга и детето си, за да се върне по-късно и да поиска попечителство. На едно равнище филмът е реакционна гледна точка срещу освобождението на жените. Но Стрийп настоява да направи Джоана Крамър не агресивна дама, а комплексна жена с основателни мечти и съмнения, като в този процес едва не узурпира филма.
"Жените – казва тя – са по-добри в актьорството от мъжете. Защо? Защото трябва да бъдем. Ако за да оцелееш, трябва да убедиш някой по-силен от теб в нещо, което той не желае да знае, тъкмо тази стратегия са използвали жените през хилядолетията. Преструвката не е само игра. Преструвката е премислена възможност. Преструвката или актьорската игра са ценно житейско умение и ние всички го използваме постоянно. Не искаме да ни уличат в употребата му, но въпреки това то е част от адаптацията на нашия вид. Променяме същността си, за да се впишем в нуждите на нашето време."
Годините, които превръщат Мерил Стрийп от очарователна мажоретка в неудържимата звезда на "Жената на френския лейтенант" и "Изборът на Софи", имат своите превратности, които преобразяват Америка, жените и филмите. Историята на нейния възход е и история на мъжете, опитали се да я оформят, да я обичат или да я въздигнат на пиедестал. Повечето се провалят. Да стане звезда, което никога не е било в списъка на приоритетите ѝ, тя успява по свои правила, като не допуска нищо друго освен таланта и свръхестествената ѝ самоувереност да разчисти пътя ѝ. Както пише на бившия си приятел през първата година в колежа: "Стигнах до прага на нещо много плашещо и чудесно".


МЕРИ


В първата събота на ноември учениците от гимназия "Бърнардс" се събират за свещен ритуал. Дипломирането: ратификацията на силно оспорваната тийнейджърска йерархия. На свежозеленото футболно игрище, сгушено зад методистка църква, безнадеждните "Бърнардски планинци" се борят срещу съперниците си от Дънелен, квартал на Ню Джърси, доста подобен на техния. На полувремето играчите освобождават терена. Време е за коронясването на кралицата на красотата за 1966 г.
Всички в училище познават тазгодишната победителка, руса, синеока горнокласничка от Олд Форт Роуд 21. От онези момичета, които сякаш имат всичко: умна, красива, с гадже от футболния отбор. Виждали са я в групата на мажоретките. И в хора. И в училищните пиеси – винаги играе главната роля. Когато наконтеният с папийонка президент на училищния съвет я извежда на игрището, очите на цял Бърнардсвил се заковават върху светлото ѝ характерно лице.
Тя е красива. Всички го знаят освен нея. Алабастрова кожа. Високи изваяни като на статуя скули, леко сближени очи с тежки клепачи. Коса с цвят на царевична свила. Нос толкова дълъг и крив, че буквално е събитие.
Изобщо не е достатъчно хубава за кинозвезда, мисли си тя. Кинозвездите или приличат на момиченца, или са пищни, или скромни. Такива са Одри Хепбърн, Ан-Маргрет или Джейн Фонда. Кинозвездите са привлекателни. А колкото и много момчета да се борят за чувствата ѝ, тя не е привлекателна, казва си Мерил. Не и с този нос.
Полин Кейл ще се изрази така: "Стрийп има ясния поглед и русата хубост на валкирия – леко дългият нос придава на лицето ѝ изисканост, която я издига от класата на хубавичките в тази на истинските красавици". Въпреки че ще стане най-гласовитият ѝ критик, Кейл е права. Мерил Стрийп не е хубавичка. Тя е нещо друго. Нещо по-интересно или по-трудно определимо. Когато повдигне вежда или свие устни, може да бъде всякаква: аристократка, просякиня, любовница, клоун. Може да бъде скандинавка, англичанка или славянка. Но засега тя иска да бъде единствено американка.
Миналогодишната кралица на красотата Джун Рийвс пристига от колежа да изпълни последното си задължение: да постави бляскавата диадема на главата на наследницата си. Новокоронясаната кралица се качва на украсената с цветя платформа, заобиколена от подгласничките си: Джоан Бокино, Ан Буонопане, Ан Милър и Пеги Фин, всички с преметнати на една страна коси и с корсажи. Докато платформата прекосява игрището, тя усмихнато маха на тълпата с ръка в бяла ръкавица. Полага големи усилия, за да стане кралица, като се грижи за външността си, изрусява се и се преобразява в момичето, което е решила да бъде.
Никой от поданиците ѝ не знае колко не на място се чувства. Онова, което виждат, е само роля чак до последния златист косъм на главата ѝ. Дори смехът ѝ е обработен: упражнява го, за да стане лек и кръшен, какъвто го харесват момчетата. Тя не би го нарекла актьорска игра, но е точно това. С непоколебимо старание прекарва гимназиалните си години, потопена в роля. И все пак, колкото и добре да я играе, винаги ще има пукнатини във фасадата. Не прилича на жените, които вижда в списанията, всъщност не. Заблудила е тези хора, или поне повечето от тях. Момичетата виждат през маската ѝ.
Докато маха на тълпата, тя остава в образ. Приятно е да те боготворят, но може би малко самотно. Горе на платформата тя е на собствена височина, няколко сантиметра по-близо до ноемврийското небе от всички останали съученички. Да можеше Джун, Пеги или най-добрата ѝ приятелка Сю да са при нея – но има само една кралица и нейна задача е да бъде най-добрата. Може би за първи път, но със сигурност не за последен Мерил Стрийп научава, че съвършенството може да е затвор.
Тогава е седемнайсетгодишна.
Скоро ще открие, че не красотата, а преобразяването е нейната визитка. То е с нея от самото начало. Наречете го "зоната". Наречете го "църква". Това е място, което е посещавала, преди да знае как да го опише и без да е наясно как точно се озовава там.
"Бях на шест, мятах на главата си комбинезона на мама, за да се превъплътя в Дева Мария в нашата дневна. Докато повивах куклата-бебе, се чувствах успокоена, дори свята и преобразеното ми лице и неузнаваемо поведение, уловено с камера от баща ми, привлече малките ми братя. Четиригодишният Хари в ролята на Йосиф и двегодишният Дейна в ролята на домашно животно бяха приобщени към моя транс. Те бяха привлечени към сцената на Рождеството от силата на моето съсредоточаване. Ако използвах обичайната си стратегия да ги накарам да ми се подчиняват с крясъци, никога нямаше да успея."
Така е на шест. А ето как е на девет:
"Помня, че взех молива за вежди на майка ми и внимателно нарисувах линии по цялото си лице, повтаряйки бръчките, които бях запомнила от лицето на баба си, която обожавах. Накарах мама да ме снима и когато гледам снимката, приличам на себе си сега и на баба си тогава. Но си спомням с цялото си същество как стана възможно в онзи ден да се почувствам на нейната възраст. Прегърбих се, усещах се натежала, но весела. Чувствах се като нея."
Съвсем естествено е Дева Мария да е първата ѝ роля. Мерил произхожда от дълга поредица жени на име Мери. Майка ѝ е Мери Улф Уилкинсън, чиято майка е Мери Агнес, съкратено на Мейми. Когато на 22 юни 1949 г. Мери Улф ражда първата си дъщеря в Съмит, Ню Джърси, тя кръщава бебето Мери Луис. Но три жени с име Мери в едно семейство са твърде много и преди Мери Луис да се научи да говори, майка ѝ започва да я нарича Мерил.
Като малка Мерил знае малко за предците си. Майка ѝ произхожда от квакерски род, стигащ чак до Войната за независимост. Разказват се истории за един от предците ѝ, обесен във Филаделфия за конекрадство. Една от бабите ѝ участва в разрушаването на барове по време на движението за трезвеност. Дядо ѝ Хари Рокафелоу Уилкинсън, известен като Хари Поп за внуците си, обича да разказва смехории, придружени с бурни жестикулации. В детството на Мерил дядо ѝ и баба ѝ по майчина линия още използват старинните английски местоимения.

Мери Улф има широко сърдечно лице и ведро чувство за хумор, наследено от баща ѝ. Години по-късно, когато играе Джулия Чайлд, Мерил ще подражава на жизнерадостта на майка си. Тя е родена през 1915 г. в Бруклин. През Втората световна война работи като арт директор в "Бел Лабс"
3
, а по-късно учи в Художествения факултет в Ню Йорк. Подобно на повечето си връстнички, Мери се отказва от работата през войната, за да стане съпруга и майка. Става от онези жени, които Бети Фридан иска да стимулира с книгата си от 1963 г. "Тайната на женствеността". Но Мери не страда от безпокойството, което Фридан забелязва у много домакини, може би защото никога не се отказва от артистичните си занимания. Докато отглежда децата си, тя работи в ателието си на задната веранда като рекламен художник и рисува илюстрации за местни издателства и предприятия. Ако беше от поколението на дъщеря си, вероятно би направила кариера. Но е имала възможност да работи у дома и да изкарва допълнителен доход.

Бащиният род на Мерил не може да се похвали със същата жизнерадост. Стрийп е немско име, макар, че дълги години тя го смята за холандско. Баща ѝ Хари Стрийп-младши е единствено дете. (Подобно на Мери, Хари и Хенри са също толкова често срещани имена в семейството ѝ.) Баща ѝ, чийто прякор е Бъди, е роден в Нюарк през 1910 г. и учи в колежа "Браун" със стипендия. След година настъпва Депресията и той е принуден да напусне. Три десетилетия работи в отдел "Личен състав" на фармацевтичната компания "Мерк". Работата е свързана най-вече с наемане и уволняване на служители. Мерил забелязва известна меланхолия у баща си, вероятно наследена от майка му Хелена, която е лежала в клиника заради депресия. Съпругът на Хелена Хари Уилям Стрийп е търговски пътник, който често я оставя сама със сина ѝ. Като по-възрастен, бащата на Мерил гледа внука си Хенри Улф Гъмър в гимназиална постановка на "Смъртта на търговския пътник" и казва през сълзи: "Това беше татко".
Когато Мерил посещава дома на бащините си родители, той сякаш е пропит с тъга. Щорите са спуснати и пропускат само ивичка светлина – по нищо не прилича на топлата къща на Уилкинсън. Баба ѝ използва повторно абсолютно всичко. Пази парчета алуминиево фолио и ги събира на топка, която държи под мивката и която става все по-голяма за радост на Мерил.
В следвоенното доволство светлата американска мечта е постижима за семейства като Стрийп. Те се местят в централен Ню Джърси и докато семейството се разраства, живеят първо в Баскинг Ридж, после в Бърнардсвил. След Мерил идва Хари Стрийп Трети с прякор Трети. После още едно момче, Дейна, кльощав шегаджия с лунички. Родителите на Мерил я водят на мачовете на братята ѝ в малката лига, но тя е също толкова буйна и атлетична като тях, може би дори повече.
В Бърнардсвил те живеят на улица, обрамчена с дървета, на върха на малък хълм, само на хвърлей от обществената гимназия. Градът се намира в "богатия пояс" на Ню Джърси, на 70 км западно от Ню Йорк. През 1872 г. нова железница го превръща от спокоен сбор от къщички в спалня за богати нюйоркчани, които строят летни вили далеч от градската врява. По-модерните от тях издигат къщи на планината Бърнардсвил. "Планинските хора", както ги наричат тези в долната част, пращат децата си в пансиони и яздят коне. В по-късни години сред тях са Аристотел и Джаклин Кенеди Онасис, които държат имение в Бърнардсвил от 40 декара.
Железницата разделя останалата част от града: протестанти от средната класа от едната страна, а от другата – италиански работници, много от които се издържат, като строят домове за планинските хора. Има малко местни производства, като се изключи "Медоубрук Инвеншънс", които произвеждат брокат. С изключение на богатите собственици на коне, градчето прилича на многото си братовчеди покрай железопътната линия Ири Лакауана: селище, където всеки познава всеки, където банкерите и застрахователите всяка сутрин вземат влака за Ню Йорк и оставят съпругите и децата си в зелената домашна идилия.
Като представители на обикновената средна класа в Бърнардсвил, семейство Стрийп не приличат на планинските хора. Не притежават коне и не изпращат децата си в частни училища. За разлика от популярните в града къщи в колониален стил, тяхната е модерна, с японски параван във всекидневната и пиано, на което г-н Стрийп свири вечерно време.
Навън има двор, покрит с трева, където децата прекарват летните следобеди.
Хари има високи очаквания за децата си, които възпитава в скромност и почтеност. А в Бърнардсвил представите за скромност и почтеност са особено стриктни. Мери е по-либерална и притежава бунтарско чувство за хумор. Освен на рождените си дни децата са награждавани със "специални дни", когато могат да правят каквото желаят. Известно време Мерил избира зоопарка или цирка, но скоро специалните ѝ дни вече са посветени на бродуейски постановки: "Оливър", "Късмет", Етел Мърман в "Ани, грабвай пушката". Мерил обожава мюзикълите, които според тогавашните ѝ представи са единственият вид театър. На едно матине на "Човекът от Ла Манча" тя седи на първия ред и "очите ѝ искрят", спомня си майка ѝ.
Командва малките си братя и ги принуждава да играят игри на въображението, независимо дали им харесва. Все пак те са единствените ѝ сценични партньори. Трети се подчинява и по-късно я описва като "доста страховита като малка". Но другите деца от квартала не са толкова лесни за манипулиране. "Не съм имала така нареченото щастливо детство – казва Мерил през 1979 г. – Преди всичко, мислех, че никой не ме харесва. Всъщност бих казала, че имах доказателства за това. Децата ме гонеха, аз се качвах на някое дърво, а те ме биеха с пръчки по краката до кръв. Освен това бях грозна."
Не е грозна, но със сигурност не е миловидна. Когато гледа напъпващата женственост на Анет Фуничело в "Клуба на Мики Маус", забелязва гаменска привлекателност, каквато напълно ѝ липсва. С очила с дебели рамки и кестенява, дълга до раменете накъдрена коса, Мерил прилича на секретарка на средна възраст. Някои деца в училище я мислят за учителка.
На дванайсетгодишна възраст изпълнява солово песента "свята нощ" на френски на училищния коледен концерт.
Публиката става на крака, изумена, че най-ужасното дете в квартала притежава толкова чист и висок глас. За първи път тя усеща опиянението от аплодисментите. Сред изненаданите са и нейните родители. Къде е крила Мерил това сопрано?
Някой ги съветва да я запишат на уроци по пеене и те го правят. Всяка събота сутрин тя взема влака за Ню Йорк и посещава Естел Либлинг.
Госпожица Либлинг, както я наричат учениците ѝ, е връзка с един изчезнал свят. Баща ѝ е учил при Ференц Лист, а тя е последната жива ученичка на великата парижка учителка по вокално майсторство Матилде Маркези. Госпожица Либлинг е пяла Мюзета в Метрополитън Опера и е обиколила два континента с Джон Филип Суза. Сега е над 80-те, шикозна матрона с високи токчета и алено червило, внушителна въпреки дребната си фигурка. Тя познава всички в света на операта и сякаш успява да произвежда сопранови звезди с темпото, с което операта ги търси.
С такава велика учителка нищо не може да попречи на младата Мерил да стане световноизвестно сопрано. Не че си пада по операта. Предпочита "Бийтълс" и Боб Дилън. Но гласът ѝ е твърде хубав, за да се пилее. Всеки уикенд тя ходи в студиото на госпожица Либлинг близо до Карнеги Хол и пее права до пианото, докато осемдесетгодишната учителка я изпитва на гами и арпеджи. Тя учи Мерил да диша, обяснява ѝ, че дишането е триизмерно, напомня ѝ: "Отзад има още място!".
Докато чака пред студиото на госпожица Либлинг за часа си в 11:30, отвътре се чува прекрасен глас. Това е ученичката в 10:30 Бевърли Силс. Жизнерадостна червенокоска на трийсет и няколко, Силс посещава Естел от седемгодишна. Мерил оценява, че Бевърли е добра, но смята, че самата тя не ѝ отстъпва. Тогава още никой не е чувал и за Бевърли.
Разбира се, това не е съвсем вярно. Силс пее в Нюйоркската опера от 1955 г. и само след няколко години ще направи ролята, с която става известна – Клеопатра в "Юлий Цезар" на Хендел. "Госпожица Либлинг беше много строга с мен – пише Силс в своята автобиография. – Когато беше на пианото, не ми позволяваше да чета нотите над рамото ѝ и много се сърдеше в редките случаи, когато се явявах неподготвена. Една от любимите забележки на г-ца Либлинг към мен беше: "Текст! Текст! Текст!", което казваше, когато смяташе, че просто пея нотите, а не обръщам внимание на значението на текста. Г-ца Либлинг искаше да пея както играе Оливие, да изпълня арията така, че публиката да реагира емоционално."

Г-ца Либлинг има и друга мантра: "Покривай! Покривай! Покривай!". Има предвид
passaggio,
трудния вокален преход между ниския и високия регистър. За някои певци това е минно поле. "Покривай го – казва г-ца Либлинг на своите възпитаници – само с някои гласни: с "у" или с "о" и никога с открито "а". Направи прехода плавен." За непохватната тийнейджърка с шини и сплъстена кестенява коса идеята носи особена привлекателност: покрий прехода. Направи го плавен. През есента на 1962 година родителите на Мерил я водят в Сити Център, където се помещава Ню Йорк Сити Опера. Силс дебютира като Мили Тийл в операта на Дъглас Мур "Крилете на гълъба". Мерил гледа опера за първи път и е прехласната. Дотогава за нея Бевърли е милата дама, чиито уроци предхождат нейните. А сега, като я гледа на сцена, Мерил разбира целта на всички онези упражнения в съботните сутрини – славата, която увенчава дългите часове усилена работа. Същата вечер тя осъзнава още нещо: че няма глас като на Бевърли и никога няма да стане оперна певица.

След четири години тя изоставя уроците с госпожица Пиблинг. Причината не е само, че се е отказала от мечтата си да дебютира в Метрополитън Опера. Мерил преживява периода на пубертета и онова, което се намира отвъд, е далеч по-изкусително от Верди: тя открива момчетата. Време е за метаморфоза.
На 14 години Мерил Стрийп сваля шините. Зарязва очилата и започва да носи лещи. Плакне косата си с лимонов сок и кислородна вода, докато заблести като злато. Нощем спи с ролки – мъчително е, но се събужда с елегантна прическа. Докато се конти с часове пред огледалото в банята и със сигурност дразни по-малките си братя, тя открива, че красотата ѝ дава статут и сила. Но подобно на повечето тийнейджърки, втурнали се през глава към женствеността, едва ли усеща какво изоставя зад себе си.
"Съпреживяването – казва тя по-късно – е същината на актьорското изкуство. В гимназията усвоих друг вид актьорско майсторство. Исках да се науча как да бъда привлекателна. Затова изучавах героинята, която си мислех, че искам да бъда – всепризнатата гимназиална хубавица." Тя подражава на жените в списанията "Мадмоазел", "Седемнайсет" ѝ "Воуг" и копира техните мигли, тоалети и червило. Яде по една ябълка на ден и почти нищо друго. Моли майка си да ѝ купи маркови дрехи и получава отказ. Усъвършенства смеха си.
Работи денонощно, без да съзнава, че се стреми към съвсем неподходяща за себе си роля. Проучва какво харесват момчетата, какво биха приели момичетата и къде двете понятия се застъпват, което се оказва "трудно за съвместяване". Открива, че може да имитира поведението на другите с непогрешима точност като марсианец, представящ се за землянин. "Всъщност работих върху тази характеристика по-усилено от всяка друга, която съм правила оттогава", спомня си тя. Няма го вече грозното патенце, безсрамната малка грубиянка от Олд Форт Роуд. На 15 години онази Мерил е изчезнала. На нейно място се появява "идеалната хубавица от списание "Седемнайсет".
Оказва се съвършена измамница.
*****

Новините от 60-те сякаш не стигат до Бърнардсвил, макар контракултурата да заразява други части на страната. Разбира се, приятелите ѝ слушат "Бийтълс" и "Запали огън в мен"
4
, но прегрешенията са под формата на бира, не на цигара с марихуана. Градчето прилича на сцена от
Bye Bye Birdie

5

.
Момичетата носят разкроени рокли до коленете с кръгли якички и малки брошки. Момчетата са облечени с панталони в пясъчен цвят и карирани сака и носят косата си сресана на път. Заместник- директорът минава с линийка да измери бакенбардите им. Ако са твърде дълги, ги връща у дома. Забавленията са хамбургер в закусвалнята в центъра на града или кино в местния кинотеатър. На Бебешкия бал първокурсниците се издокарват с бонета и пеленки. На следващата година идва Балът на пуловерите. Следва абсолвентският бал, чиято тема е "миналите дни". Мотивът е подходящ. "Имахме чувството, че сме в черупка, където сме защитени и всичко е безопасно", казва Деби Бозак (по баща Уелш), която, подобно на Мерил, започва девети клас през септември 1963 г., два месеца преди убийството на Кенеди.

Деби се запознава с Мерил в един от първите учебни дни. В предишното училище на Деби децата са само по пет в паралелка и оживените коридори на гимназия "Бърнардс" я ужасяват. Както и перспективата да се преоблече за физическо. За сметка на това Мерил изглежда уверена и безстрашна. Часовете им се покриват, затова Деби я следва като сянка.
Като отскорошна привърженичка на американския тийнейджърски конформизъм, Мерил копнее да влезе в отбора на мажоретките. Деби също, но тя не може за нищо на света да направи циганско колело. Мерил, която е не само самоуверена, но и атлетична, го прави професионално. Понякога Деби изпраща Мерил до къщи след училище, където приятелката ѝ я учи да прави циганско колело на ливадата. Докато Мерил държи краката над главата ѝ, дребни камъчета се впиват в дланите на Деби. Но всичко е напразно. Деби не става мажоретка, а Мерил, естествено, успява.
През есенните уикенди учениците се събират на футболните мачове. С изключение на зубрачите и латиносите, всички са там. Всеки си има определено място. Момичетата, които жонглират с жезли, групата на жонглиращите със знамена, където е избрана Деби. Има и маршируващ оркестър, доста добър, отчасти благодарение на талантливия ученик от последния клас Джон Гейлс, който след няколко години ще замени тромпета с китара и ще основе "Джей Гейлс Банд".
Но мажоретките стоят настрана от другите. Не поради дребнавост, а защото са сплотени, свързани от красивата си външност и популярност. С буквата Б, избродирана на униформите си, девойките скандират, за да окуражават гимназиалния отбор. Мерил се сближава със съотборничката си Сю Кастрили, която работи във веригата сладкарници "Деъри Куин". В Бърнардсвил няма много развлечения освен разходка с кола по шосе 202 до "Деъри Куин" и гарата и обратно. Когато Сю е на смяна, урежда приятелите си с двойна доза сироп върху сладоледа.
В час Мерил внимава, когато ѝ е угодно. Има дарба за езици или поне за произношение. Когато не харесва учителя, получава четворки. Ужасява се от преподавателя по геометрия, когото децата наричат Фанг. Още по-зле е с биологията. "Само си спомни изпита по биология, и ще сънуваш кошмари", пише един съученик в албума ѝ през втората година. "Какво ли щеше да правиш, ако не бях ти подсказал отговорите", пише друг.
Като сестра на двама братя, тя се чувства добре сред момчета, може би дори по-добре, отколкото сред момичета. Харесва момчетата, които седят най-отзад, защото са забавни. От тях прихваща усет към комичното, който ще използва много по-късно. Засега се задоволява да бъде тяхна публика, като внимава да не излезе от избрания си образ. У дома на масата за вечеря има шумна размяна на идеи. Но Мерил научава, че изразяването на собствено мнение не ти осигурява втора среща – момчетата не обичат да им се противоречи. Засега мненията остават на заден план.
През пролетта на 1964, когато е първа година в гимназията, Мерил се запознава с Майк Бут. Ходила е на няколко срещи с братовчед му Джей Ди. Майк е второкурсник с дълга тъмна коса и белозъба усмивка. Носи шотландски пуловери с навити до лактите ръкави – най-близкото подобие на бунт в гимназия "Бърнардс". Баща му го смята за неудачник и Майк доказва правотата му, като се пропива и става побойник. Едва успява да мине в девети клас.
– Харесва ли ти в гимназията? – пита Мерил, когато Джей Ди ги запознава.
– Вече да.
Майк е възхитен от Мерил. "Очите ѝ бяха изключително умни – спомня си той. – Усмивката ѝ беше искрена. Не се надуваше и не следваше тълпата като много други момичета. Все пак у нея имаше някаква неловкост, сякаш бе сигурна, че роклята ѝ не изглежда както трябва, че обувките ѝ не са по мярка или че просто е грозна." Майк започва да я изпраща до къщи след училище – няма шофьорска книжка. През лятото ходят в дома на леля му Лала на пикници и плуват в езерото или играят бейзбол. Вечер ходят на партита или в кинотеатъра на Бърнардсвил и бързат да се приберат преди вечерния час на Мерил в 23 ч. Майк ѝ пише стихове, а тя му дава том съвременна американска и британска поезия, коледен подарък от баща ѝ.
В средата на лятото Майк започва тренировки по футбол, а Мерил тренира с мажоретките. Срещат се за обяд. Поделят си един от любимите ѝ сандвичи с фъстъчено масло и желе, който прокарват с диетична кола, и изостанало брауни или парче кейк, за което Мерил шеговито казва, че е "остаряло като скъпо сирене". Майк харесва самоиронията ѝ, чрез която тя се справя с всичко, което я притеснява. Понякога играе шаржове и той смята, че е "чудесна в подражаването". Когато я пита дали обича да плува, тя отвръща с произношение от Джърси: "Ами да – като свива бицепса си и се хвали, – всъщност съм доста атлетична за момиче". Докато вървят към общинския басейн един ден, намират пръстен, който проблясва край пътя. Оказва се пръстен на американските въздушни линии с метален орел и с гравиран надпис "младши пилот". Майк го слага на пръста ѝ. Двамата ходят сериозно.
Хари Стрийп никак не одобрява това. Първо ограничава Мерил да се среща с Майк само веднъж седмично. После – веднъж на две седмици. Настоява тя да излиза и с други момчета, тъй като е твърде млада да ходи сериозно с някого. Един ден на басейна Мерил печели състезание и когато излиза, Майк я целува по бузата. Господин Стрийп чува за това и наказва дъщеря си за публичната проява на привързаност.
Накрая изцяло я откъсва от Майк. Двамата се срещат тайно на горска пътека между къщите си, които са на 2 километра разстояние. Майк ѝ подарява любовно стихотворение. Очите на Мерил са зачервени от плач. Същата вечер се прибира и предупреждава баща си: "Ако не ми дадеш свобода сега, ще стана от онези момичета, които пощуряват, щом заминат в колеж". Той отстъпва.
В бележките си до Майк Мерил мечтае за съвместното им бъдеще. След гимназията ще се оженят и ще заживеят на далечен остров, ще влязат в Корпуса на мира и ще цивилизоват местните. После Мерил ще учи в колежа "Сара Лорънс" или може би в "Бард", а Майк ще завърши право и ще стане писател на половин ден. Ще спечели наградата "Пулицър". Тя ще приеме главна роля в пиеса на Бродуей и веднага ще стане богата и известна. Ще си купят вила на остров близо до Ница, естествено в ранноамерикански стил, и ще канят гости всеки уикенд. Господин Стрийп внимателно наблюдава Майк. Въпреки това Майк отбелязва: "Мерил, майка ѝ и братята ѝ постоянно се шегуваха помежду си. Подиграваха се, но по незлоблив начин. Помня, че си мислех: "Боже, на тях наистина им е приятно един с друг".
Майк и заниманията на мажоретка заемат голяма част от времето ѝ, но не са само те. Подтиквана от амбициозността на баща си, тя се занимава с цял куп извънкласни дейности. През първата година в гимназията е ковчежник на класа. Играе гимнастика и става секретар на Френския клуб. Оглавява дикторите, които сутрин обявяват обедното меню по радиоуредбата. Рисува за годишника на класа. Плува.
Междувременно продължава с пеенето. Участва в хора, чиито членове пеят на сцена в тържествени одежди. Една година на коледния концерт изпълнява соло от "Глория" на Вивалди в мола "Шорт Хилс". В изданието от 1965 на годишника на гимназията има нейна снимка с пуловер и преметната на една страна коса и с надпис: "Един глас, заслужаващ внимание".
Но Мерил не е уверена в певческите си способности. Признава на Майк, че смята гласа си за остър и писклив. Той го намира за прекрасен. Когато наближават дома ѝ, тя обявява присъствието си като вие: "Ооо-иии!!". Госпожица Либлинг би я убила. "Ако още веднъж чуя този фалцет, ще те удуша, скъпа Мерил!", вика майка ѝ и запушва ушите си.

Манията ѝ за активност я кара да се яви на прослушване през втората година в гимназията за "Музикантът". Гледала е Барбара Кук да играе библиотекарката Мериан на Бродуей. Сега изненадва половината училище, като печели ролята. Трети, който е първокурсник, играе нейния фъфлещ по-малък брат Уинтроп. Когато идва време за голямото представление, Мерил изпява "Лека нощ, мой Някой" с глас светъл и ефирен като воал. Признава на Майк, че той е "Някой". Дори учителят по химия започва да я нарича "пойна птичка". Следващия април изпълнява ролята на Дейзи Мей в
Li'l Abner,
като пее и танцува по къси панталони. Дни след спускането на завесата тя още сияе. "Почти всеки ден от последните два месеца беше "типичен ден" в Догпач, както се пее в арията – казва шестнайсетгодишната Мерил пред училищния вестник и добавя: – Много ми е трудно да престана да мисля за това." На следващата година играе Лори в "Оклахома!". Най-добрата ѝ приятелка Сю Кастрили също е в състава. Както и Трети. Докато играе ролите на тези изтънчени наивни момичета, тя не мисли за актьорската игра. "Мислех за пеенето – казва по-късно, – за показността, за танцуването."

Това е начин да се чувства обичана, нещо, което не е убедена, че е постигнала. "Мислех, че ако изглеждам хубава и постъпвам правилно, всички ще ме харесват – казва тя за тийнейджърското си аз, което по-късно ще изостави. – Имах само две приятелки в гимназията и едната ми беше братовчедка, така че не се брои. А имаше и ужасна конкуренция, основана на пубертетското съперничество за момчета. Заради това се чувствах ужасно нещастна. Всеки ден най-важното ми решение беше с какви дрехи да отида на училище. Беше абсурдно."
Друга част от нея се опитва да си пробие път навън. Следобед след училище тя се прибира у дома и пуска албумите на Барбара Стрейзънд, имитирайки всеки дъх, всяко кресчендо. Открива, че може да изрази не само чувствата в песента, но и другите емоции, които изпитва, онези, които не пасват на избраната от нея роля. Докато изрича баналността, че "хората, които се нуждаят от хора, са най-щастливи на света", иронията е очевидна: в училище е заобиколена от хора, но не се чувства щастлива. Чувства се фалшива. "Често успехът в една област пречи на успеха в друга – казва тя. – И наред с всеки мой външен избор, работех върху онова, което актьорите наричат "моето вътрешно приспособяване". Пригаждах естествения си темперамент, който беше и е склонен към известна авторитарност, малко догматичен, шумен (донякъде шумен), пълен с преценки и жизнерадост. А аз съзнателно култивирах мекота, благосклонност, безгрижна естествена привлекателност, дори срамежливост, ако щете, които бяха много, много, много, много ефективни при момчетата. Но момичетата не ми вярваха. Не ме харесваха, надушваха, че играя. И вероятно бяха прави. Но аз бях отдадена. Това в никакъв случай не беше цинично упражнение. Беше рудиментарно умение за ухажване и оцеляване, което развивах."
Майк Бут, изглежда, не забелязва това. "Леката неловкост", която е забелязал при запознанството им, е изчезнала и на нейно място идва "жизнерадостта", спомня си той. "Някак си тя бе станала още по-красива от предишната година." Мерил се заема с рисуване и му подарява свои карикатури, на повечето от които се подиграва със себе си. Представя се с космати ръце и издължен нос, пак с униформа на мажоретка, или като спасителка с изпъкнали мускули и мустаци. Нейната несигурност буквално моли да бъде забелязана, но Майк вижда само талант, който смята, че изцяло липсва у него. На седемнайсет той е посредствен спортист и още по-лош ученик. През май Майк води Мерил на бала във Флорам Парк. С белите си ръкавици и корсажа тя е "усмихнато видение от светлина", смята той. Срещат се вече повече от година. Същата година през август Майк я води на концерт на "Бийтълс" на стадион "Ший". Групата едва се чува от писъците. За щастие те знаят всички песни наизуст. Любимата им е "Ако се влюбя", която те наричат "нашата песен". Тя им казва нещо, което вече знаят: че любовта е повече от това да се държат за ръце.
Изправен срещу по-големи и по-лоши играчи от цял Ню Джърси, футболният отбор на гимназия "Бърнардс" е свикнал на унизителни загуби. Но първият мач за сезона през есента па 1965 г. срещу "Баунд Брук" е различен. Благодарение на великолепно пробягване на 50 ярда от първокурсник на име Брус Томсън (освободен от блокадата на противника от левия защитник Майк Бут), "Планинците" спечелват рядка победа. Майк вижда как Мерил крещи от радост край страничната линия в червенобялата си униформа на мажоретка.
Но вниманието на Мерил блуждае. Набелязала е Брус Томсън, донесъл на "Планинците" краткия миг слава. Брус е пясъчнорус широкоплещест хубавец със съответстващо голямо его. Приятелката му е капитан на цветната гвардия. Тя е последна година като Майк и е подозрителна към Мерил. Както и някои от другите момичета. Мерил е от тези, които получават каквото искат. А тя желае Брус.
Майк планира пътуване на юг с приятел, последна почивка преди широкият свят да ги погълне. Вечерта преди да заминат, той отива на един бал и вижда Мерил и Брус прегърнати. Може да вини само себе си. Преди две седмици е скъсал с Мерил. Не иска да бъде обвързан сега, когато има мимолетен шанс за свобода. Оставил е Мерил да му се изплъзне, може би завинаги. Няколко месеца по-късно постъпва в американската армия, в медицинския корпус.
През есента на последната година в гимназията Мерил е избрана за кралица на красотата. Никой не е изненадан. Дотогава тя е изградила коалиция от предпазливи почитатели: мажоретките, момичетата от хора, момчетата, които я карат да се смее и да гледа кокетно. "Ами добре – спомня си Деби, – знаем, че Мерил ще бъде избрана."
Пак тя.
Ето я на големия футболен мач срещу Дънелен, кралицата от последния клас на гимназия "Бърнардс". Брус Томсън е станал новият ѝ любим и двамата са хубава двойка: кралицата на красотата и футболната звезда, носителите на властта в гимназията. От платформата тя се взира надолу към поданиците си: жонглиращите с жезли и знамена, атлетите, клоуните на класа от задните редове, всички подредени според тийнейджърската йерархия. Планът, приведен в действие от деня, когато захвърля бабешките очила, е изпълнен. Осъществява го почти прекалено добре.
"През последната година в гимназията стигнах до етап, когато се слях с преобразеното си аз – спомня си тя. – Бях успяла да убедя себе си, че съм тази личност и че тя съм аз: хубава, талантлива, но не надменна. Момиче, което се смее на всяка глупост, казана от всяко момче, и което свежда поглед в подходящия момент и се сдържа, което се е научило да изчаква, когато момчетата доминират в разговора. Спомням си го съвсем ясно и личеше, че работи. Бях много по-недразнеща за момчетата отпреди. Харесваха ме повече и това ми допадаше. Беше съзнателно, но беше едновременно мотивирано и изцяло почувствано. Беше истинска актьорска игра."
Да можеше да погледне отвъд Бърнардсвил, училищните балове, помпоните и тиарите и "Лека нощ, мой Някой". На осемнайсет за първи път лети със самолет. Прелитайки над Бърнардсвил, тя поглежда надолу и вижда целия си живот: познатите улици, училището, дома си. Всичко това се побира в разстоянието между двата ѝ пръста. Осъзнава колко малък е дотогавашният ѝ свят.
В гимназията разполага само с една игра, затова играе нея. Годишникът на гимназия "Бърнардс" от 1967 разкрива колко ограничени са тогавашните възможности. Под всеки фризиран и сресан абитуриентски портрет описанията на възпитаниците звучат като колективните аспирации на едно поколение, наръчник за това какви би трябвало да бъдат младите мъже и жени. Между половете има дебела, непрекосима раница.
Само погледнете момчетата с техните пригладени с гел коси и спретнати сака: "Симпатичен куортърбек на нашия футболен отбор... голям спортист... обича да играе билярд... пристрастен към блондинки... обикновено го виждат с Барбара... запален мотоциклетист... обича коли и да ги ремонтира... обича драг състезания... обича американската история... спец по математика... бъдеще в музиката... бъдещ инженер... бъдещ математик... бъдещ архитект... копнее за военна кариера... с големи изгледи за успех...".
Сравнете момичетата, миниатюрни Дорис Дей с перлени огърлици: "Иска да стане медицинска сестра... капитан на отбора на мажоретките... без нея сладоледената къща ще фалира... блестяща брюнетка... красиви очи... Стив, Стив, Стив... обича да шие... изкусно жонглира с жезлите... магьосница на шевната машина... хубава усмивка... обича стенографията... бъдеща секретарка... бъдеща медицинска сестра... обича да се смее...".
Сред тези бъдещи архитекти и бъдещи секретарки окото едва различава Мери Луис Стрийп, която прекарва четири години в опити да се слее с останалите и успява. Под лъскавия ѝ портрет е следното спечелено с труд обобщение: "Привлекателна блондинка... жизнена мажоретка... нашата кралица на бала... много таланти... особено що се отнася до момчетата".

В югозападния край на Върмонт Мерил Стрийп седи пред строга администраторка в кабинета за прием на студенти в колежа "Бенингтън". Баща ѝ чака отвън.
– Кои книги прочетохте през лятото? – пита жената.

Мерил примигва. Книги?
През лятото
? Та тя е в отбора по плуване, за бога! Опитва се да си спомни: имаше един дъждовен ден в библиотеката, когато прочете една книга от кора до кора. Нещо за сънищата от Карл Джунг. Но когато казва името на автора, жената се сепва. "Моля ви! – изсумтява тя. – Юнг."

Мерил се сгърчва на стола си. Това е най-дългата книга, която някой от познатите ѝ е прочел през лятото – поне от всички от отбора по плуване – а тази жена ѝ се подиграва, че не е произнесла правилно името на автора?
Тя заварва баща си отвън. "Татко, заведи ме у дома." И си тръгват.
Може и да се е провалила в "Бенингтън". Има и други възможности. Според собствената си преценка е "добро момиче, хубаво, атлетично. Бях прочела може би седем книги за четирите години в гимназията. Четях списанията "Ню Йоркър" и "Седемнайсет", имах богат речник и никакво понятие от математика и природни науки. Умеех да имитирам говор, което ми осигури шестица по френски, без изобщо да знам граматиката. Не бях това, което бихте нарекли академичен тип".
И все пак знае, че иска нещо повече от училище за секретарки, към което се насочват Деби и други момичета. Обича езиците достатъчно, за да имитира малко френски. Може би ще стане преводач в ООН?
Оказва се, че строгото възпитание я води в Пъкипси. През есента на 1967 г. пътува 90 минути от Бърнардсвил за първия семестър в колежа "Васар".
И този път знае как да произнесе името на Карл Юнг.


ЮЛИЯ


Мотото на колежа "Васар" е "Чистота и мъдрост", макар отдавна да е изчезнало от емблемата на училището. Основан през 1861 г., "Васар" е първият от така наречените Седем сестри, учреден като колеж с мисията да осигурява хуманитарно образование за млади жени, равностойно на това, което "Харвард" или "Иейл" предлагат на младите мъже.
През 1967 г. обаче чистотата вече със сигурност не е на мода, а изисканият живот на изцяло женски кампус прилича на остатък от друга епоха. Очакванията са ясни: Жените от "Васар" следва да се омъжат изгодно и да създадат семейства, като се трудят по своя воля на половин работен ден, ако имат време. Сара Бландинг, президент на "Васар" през 1961 г., уверява гостите си на един обяд, че "училището постига успехи в подготовката на младите жени за тяхната роля в създаването на щастливи семейства, напредничави общности, стабилни щати и добросъседски нации".

Първа стъпка в създаването на щастливо семейство: да завържеш успешно партньорство, за предпочитане с момче от Бръшляновата лига
6
. През уикендите дамите от "Васар" се качват на автобуси на път за организирани срещи в "Принстън" или "Иейл". (Ако изпуснеш автобуса, на таблото за съобщения има куп предложения за превоз с кола дотам.) Когато автобусите пристигат в мъжкия кампус, момчета с вратовръзки се тълпят в очакване да видят последния улов. Ако имаш късмет, ще танцуваш с член на акапелния хор "Уифънпуф" и ако си такъв тип момиче, на другата сутрин ще се събудиш в хотел "Тафт". После се качваш на автобуса обратно за Пъкипси.

Десетилетие по-късно Мерил ще изпълни главната роля в телевизионна версия на "Необикновени жени и други", пиеса от съученичката ѝ в класа по театрално изкуство Уенди Уосърстайн. Основана на преживяванията на Уосърстайн в "Маунт Холиок", друго училище от Седемте сестри, пиесата улавя изчезващия свят на образованието на жените в областта на либералните изкуства, при което млади дами с диадеми и плисирани поли са обучавани на "изискан живот" от почтената майка на дома госпожа Плъм. През уикенда за бащи и дъщери те пеят: "Макар да сме имали своя шанс за нощен романс с момчета от "Харвард" и "Дартмът", и макар да ни следва цяла група от Принстън Джънкшън, ние се пазим за "Йейл".

Разбира се, не всички жени през 1967 г. са там, за да си уредят изгоден брак. Предишната година новосформираната Национална женска организация излиза с програмна декларация, в която Бети Фридан призовава за "напълно равностойно партньорство между половете" и по-прогресивните първокурснички във "Васар" споделят мнението ѝ.
В "Необикновени жени" една от героините описва своя конфликт между намирането на подходящия мъж и по-трудните изисквания на съвременната женственост. "Предполагам, че това чувство не е много похвално – споделя тя с приятелката си, – но наистина искам да срещна своя принц. Дори няколко принцове. И няма да се откажа да бъда личност. Пак ще помня всички дати от историята на изкуството. Просто не знам защо изведнъж трябва да съм наясно какво желая да правя."
Мерил пристига в кампуса, без да знае за променените настроения. "Ако при постъпването ми във "Васар" ме бяхте попитали какво е феминизъм, щях да кажа, че е свързано с това да имаш хубав маникюр и чиста коса", обяснява тя по-късно.
Очарована е от традициите на колежа, неговата гордост – не бурния ентусиазъм, който познава като мажоретка, а екзалтираната природа на академизма. Няколко дни след началото на първия семестър студентите се събират на опознавателна церемония, отбелязваща края на ориентирането и началото на есенния семестър. Провежда се в късния следобед на хълмовете около езерото Сънсет, изкуствено езеро, където момичетата от "Васар" по традиция водят кавалерите си. Сега всички са облечени в бяло, а целият факултет седи, облечен в роби, на платформа. "Много естетически вълнуваща сцена, нали? – пише Мерил в писмо до гаджето си от гимназията Майк Бут. – Не. Но онова, което наистина ме разтърси, беше мисълта как някои от най-великите умове седят пред мен – малката Мерил Стрийп, и наистина са готови да се срещнат с мен лице в лице на семинар. Леле. Това е достатъчно да оголи егото ти до кости."

Бързо се сприятелява със съквартирантката си Лиз и двете прекарват времето си в кафенето на кампуса и свирят на китара. Репертоарът:
Knock on Wood
на Еди Флойд,
The Dangling Conversation
на Саймън и Гарфънкъл,
In My Life
на "Бийтълс",
Hold On, I'm Cornin
на Сам и Дейв,
Here, There and Everywhere
(пак на "Бийтълс"), малко Отис Рединг. За Лиз тя пише: "секси дълбок глас, еврейка, Бруклин, марихуана, бийт, мъниста, мила, внимателна". За себе си пише: "Мери Луис Стрийп, 18 години и пет месеца, среден до висок треперлив глас, бяла, англосаксонка, протестантка, Бърнардсвил, умерена, несигурна, Джи Ем (Джони Матис), все още нежна, крив нос като на Джоан Бейз, златно сърце".

В моменти на размисъл пише на Майк. Той е разквартируван в Германия на път за Виетнам. Разстоянието улеснява Мерил да сподели тревогите си, както и своя устрем. "Много се притеснявах от идването тук – пише му тя, – но има толкова различни хора, че не биваше да се тревожа, че ще попадна сред дебютантки или мърли. Тук има по много и от двете. Някои принадлежат към двете категории, но е пълно и с различни като мен."
Избира да учи театър, английска литература и "просто така, без определена причина" италиански за начинаещи. Наоколо няма момчета, заради които да се конти или да се кара с други момичета. Мястото за хвърляне на хайвер – "където са момчетата" – е на един час път с автобус, което е достатъчно далеч, за да може най-после да си отдъхне. Момичетата стоят будни по цяла нощ, пушат цигари, спорят за феминизъм, расизъм и съзнание. Мерил чете "Душа върху лед", описанието на Елдридж Клийвър какво е да си чернокож и затворник в Америка – кой изобщо е чувал за фермите пантери в Бърнардсвил? Може да носи един и същи пуловер седмици наред, да прибира косата си в небрежен кок, да танцува турски танци в спалните. На никого не му пука. Поне веднъж женското приятелство е неопорочено от конкуренция и завист.

"Създадох няколко бързи, но доживотни и интересни приятелства – казва тя по-късно – и с тяхна помощ, извън всякаква конкуренция за момчета, умът ми се събуди. Изправих се, погледнах се отстрани и се преоткрих. Нямаше нужда да се преструвам. Можех да бъда глупава, страстна, агресивна, немарлива, открита, забавна и упорита и приятелите ми го позволяваха. Веднъж не мих косата си три седмици. Те ме приемаха като Бархетния заек
7
. Станах истинска вместо въображаем платнен заек." Не че момчетата са извън картината. Започва да се среща с първокурсник от "Йейл" на име Боб Леви, краен защитник на футболния отбор. Нарича го "новото ми нещо в "Йейл". Запознава ги съквартирантката ѝ чрез среща на сляпо. Тя го аплодира на футболни мачове, включително на позорния мач "Йейл" срещу "Харвард", завършил 29 на 29. (Томи Лий Джоунс е в противниковия отбор "Кримсън Гард"). През уикендите ходи на партита с Боб в клуба "Делта Капа Епсилон", където един от братството на Боб е Джордж Уокър Буш. В края на последната си година Буш се опитва да приобщи Боб към своето тайно общество "Череп и кости", но Боб отказва в полза на по-неформалия клуб "Елъхю". Мерил е дамата му на вечеря в "Елъхю" в неделните дни. Тя не говори много, все още несигурна за мястото на едно момиче в стария момчешки клуб.

Вкусът ѝ за мъжете не се е променил много от гимназията, но вече не ги смята за чак толкова важни. Във "Васар" има неписано правило: ако имаш уговорка с приятелка за уикенда, например концерт в Скинър Хол, плановете веднага се отменят, ако някое от момичетата има среща. Момчето е с предимство. "Помня, че когато бях втора година, някой повдигна въпроса, че това може би е грубо, странно и жестоко и че приятелките са не по-малко важни от момчетата – спомня си Мерил. – Това беше нова идея, напълно нова идея."
Реагира подчертано емоционално на изобразително изкуство, книги и музика. Един уикенд отива в Дартмът на концерт на Саймън и Гарфънкъл. Когато Гарфънкъл пее "За Емили, когато и да я намеря", тя е смаяна. Особено последния стих – простенатото обяснение в любов на Гарфънкъл – я вълнува по причини, които не успява да изрази. "Това е слабо казано – пише тя на Майк в писмо, придружено с хербаризиран оранжев лист от клен, – но някак, когато той изпя думите, изпитах прекрасното чувство, както когато някой пръв ти каже същото нещо. Не мога да разбера как може, след като е изпял песента, толкова много пъти да я направи толкова разтърсваща."
Това е урок по изпълнение. Урок по емоционална искреност.

Една вечер в общежитието седи в леглото и чете "Портрет на художника като млад" на Джеймс Джойс. Когато стига до последната страница, тя затваря книгата, а думите още звънтят в ушите ѝ: "Здравей, живот! За милионен път потеглям аз на среща с истинния опит и ще изкова в горнилото на душата си несътворената съвест на моя ирландски род"
8
.

Мерил решава, че преживява тежка "криза на идентичността". Излиза в коридора и пита едно момиче дали има температура, просто за да усети дланта на друг човек на челото си. Книгата я обърква, но по начин, който е непоносимо вълнуващ. Сега всичко друго ѝ се струва банално: безсмисленото дърдорене пред вратата ѝ, интелектуалните ѝ разговори с Боб. Тя иска нещо истинско, което да я удари в лицето и да я изтръгне от постоянното ѝ вторачване в себе си. Но кое е "истинско"? Какво се опитва да ѝ каже Джойс? Той сякаш я тласка нанякъде, където не е готова да отиде или не го желае.

Започва да пише писмо на Майк, който е толкова далеч: "Сега обаче съм склонна, може би заради разстоянието да превърна теб, "Майк", в онова, което се стремя да открия, или нещо, което представляваш за мен, нещо, което ценя повече от всичко. Толкова ми се иска да си тук винаги. Липсва ми присъствието ти, или поне думите ти. Джеймс Джойс наистина ме накара да полетя. Неговият "Портрет", нещо като автобиография, е толкова силно личен. Виждам там теб, себе си, всички. Толкова неща не разбирам в неговата творба". Завършва на италиански:
Те aspetto е le tueparole come sempre.

Очаквам теб и думите ти както винаги.
В два след полунощ Майк Бут е събуден в казармата и му е заповядано да се яви по спешност. Бумтенето на спускащи се хеликоптери изтрива остатъците от съня. Виетконгците са нападнали база на брега и медиците изваждат окървавени войници един по един от хеликоптерите.
91-ва евакуационна болница в Туй Хоа обикновено лекува виетнамски цивилни, но когато се случва нещо такова, правят изключение. Майк тича между ранените редници и разрязва униформите им с ножици. Неколцина имат отчаяна нужда от турникети, може да загубят крайник, но това е единственият им шанс да оцелеят до сутринта. На другия ден девет американци са мъртви.
"Каква глупава война – разсъждава Майк. – Преди всичко изобщо не биваше да започва." Той не чака мобилизацията, нито я е избягвал като някои от приятелите си. Записва се доброволно с надеждата за голямо приключение. Подобно на мнозина в родината, има своите съмнения за войната, но решава, че ако стане медик, ще има с какво да се гордее при всички положения. След три месеца базисно обучение и три месеца медицинска подготовка е изпратен в Германия, където работи в диспансер и кара линейка.
Повечето момчета са доволни, че са разквартирувани в Германия, но Майк иска да бъде в центъра на събитията. Негов приятел моли да го прехвърлят във Виетнам и армията с готовност се отзовава. След цяла нощ наливане с бира Майк решава да стори същото. След две-три седмици получава заповед и отлита за въздушната база в Гуам.
Три пъти дневно Майк отива до разпределителния център, където като в игра на бинго извикват имена и служебни номера. "Редник Еди-кой-си, отиваш в да Нанг! Яви се при офицер Еди-кой-си." Когато изпращат някого на някое от "лошите места", другите му обръщат гръб, сякаш е болен. Майк се озовава в Туй Хоа: точно в центъра на събитията. От самолета той гледа надолу към виетнамския бряг: пищна джунгла и виеща се брегова ивица, чужда като марсиански пейзаж. Най-после ще получи своето приключение.
До болницата пътува в каросерията на камион, като смътно съзнава, че е мишена за снайпер. Когато стига до спалните помещения, оставя войнишката си торба на новото легло и отива да се срещне с другите мъже от частта. Отзад намира двайсет-трийсет момчета, които надуват магнетофона и пушат трева, сякаш утре никога няма да настъпи. Отвъд бодливата тел има артилерийска и транспортна част, после пясък и кактуси, докъдето поглед стига.
На следващия ден се явява в болницата, където има повече пациенти, отколкото легла. Започва да работи 12-часови смени, шест дни в седмицата. Вижда мъчителни ампутации, огнестрелни рани, наранявания от взрив, жени, деца, виетнамски войници. Някои имат изгаряния от напалм трета степен по цялото тяло. Ужасяващо е, но той се смята за късметлия. Ако беше изпратен на фронта като полеви лекар, щеше да е ходеща мишена.
През почивните дни пътува с камион до бедняшкия квартал, където има момичета и се намират стекове с цигари, натъпкани с марихуана. Майк обикаля провинцията и влиза в будистки храмове, където пие чай с монасите. Понякога с някой приятел наемат мотоциклети и карат в покрайнините на града, преодолявайки препятствия, като Стив Макуин. Други дни лежи в спалното помещение и чете книги от казармената библиотека. "Чувствах се пълен неудачник, задето съм във Виетнам – спомня си той, – но си казвах: поне ще чета, ще развивам ума си. Четях ужасно много философия и екзистенциализъм: Достоевски, Камю, Сартър. И много поезия – Бодлер, Рилке, Рембо, Йейтс. Книги за будизма и източната философия."
Знае, че пропуска много: колежа, рокендрола, дори антивоенните протести, за които чете по вестниците. Когато навършва двайсет, получава писмо от Мерил. Току-що е била в "Иейл" да чуе реч на писателя Уилям Манчестър. "Няма да пропадна на изпитите тук – пише тя. – Изобщо не е трудно. Четенето е фантастично. Прочетох Джойс, "Портрет на художника като млад", освен това много, много велик е Ричард Рубинстайн – "След Аушвиц".
Още в Бърнардсвил Майк винаги е разговарял с Мерил за книги. Но с всички тези задъхани разсъждения за Джойс, съквартирантки и Саймън и Гарфънкъл тя и домът му се струват още по-далечни. Чувствах се – спомня си той, – сякаш съм на другия край на света."

Първите две години във "Васар" Мерил се движи из кампуса свободна и замаяна. Но това не продължава дълго. Над женското убежище, еманципирало Мерил Стрийп, е надвиснала заплаха. Подобно на нея, училището преживява остра криза на идентичността.
Из цялата страна образованието в разделени по пол училища вече не е на почит. През 1967 г. почти две-трети от студентките във "Васар" идват от смесени гимназии като тази на Мерил и идеята да се откажеш от момчета (каквито и да са ползите) става все по-трудна за възприемане. Алън Симпсън, завършилият "Оксфорд" историк, станал президент на "Васар" през 1964 г., твърдо вярва в хуманитарните колежи за жени. Но молбите за прием стават все по-малко. За разлика от другите училища от Седемте сестри, намиращи се по-близо до мъжките си съответствия, "Васар" е сравнително изолиран и става все по-непривлекателен за млади жени, които искат да общуват с мъже седем дни в седмицата.
През есента на 1966 г. президентът Симпсън сформира Комитет за новите измерения, който ще планира бъдещето на "Васар". На първата му сбирка той отбелязва, че "Хамилтън" създава женски колеж, а "Уеслиън" и "Йейл" вероятно ще го последват. Промъкват се идеи: вероятно "Васар" може да създаде свързан мъжки колеж или да се присъедини към съществуващ такъв наблизо? Комитетът започва да проучва потенциални "партньори за танц".
Но комитетът не знае, че Симпсън обмисля много по-радикален план. През декември той се среща с Кингмън Брустър, президента на "Йейл", за да обсъдят възможно сливане на двата университета. "Васар" ще продаде своя кампус в Пъкипси и ще се премести в Ню Хейвън. Той пази плана в тайна със съзнанието, че е академична бомба.
Обаче планът се разчува и новината за предстоящата "кралска сватба" води бившите възпитанички на "Васар" почти до истерия. "Колко немислимо – пише една от тях в списанието на възпитаничките, – да замениш тази спокойна и красива атмосфера с огромен градски комплекс с неговите тревоги и напрежения." Професорите също са против, тъй като се боят да не бъдат зесенчени или изместени от колегите си от "Йейл". Заглавие в списание "Лайф" отразява назряващото настроение: "Как смеят да го направят?".
Колежанките обаче са заинтригувани. Наистина, може да изгубят идентичността си като студентки във "Васар". Но да се пазим за "Йейл" сега ще бъде лесна работа и ще си спестят трите часа път до там. Някои започват да пеят на двора "Була Була", бойната песен на "Йейл". Проучване през пролетта на 1967 г. пита студентките: "Присъствието на мъже в часа ще подобри ли качеството на обсъжданията?" и "Смятате ли, че отсъствието на мъже на лекциите във "Васар" е причина за липса на перспектива?". Шейсет и осем процента отговарят с "да" и на двата въпроса.
Като почти всички във "Васар" Мерил внимателно следи скандала. Малко студентки вярват, че сливането с "Йейл" наистина ще се случи. Преместването ще бъде скъпо, а шокираните бивши възпитанички може да отпишат "Васар" от завещанията си в ущърб на студентките, които учат със стипендии. Но повечето все пак харесват идеята, включително и Мерил.
"Смятам, че трябва да ни преместят в Ню Хейвън, ако искаме да се изравним или може би да се освободим колкото "Ентиок" или дори "Суартмор" – пише тя на Майк. – Наистина е неестествено, особено при социалните връзки. Трескави, неистови, прибързани и прочее. Сега има сдружаване между някои колежи в "Йейл" и домове тук, във "Васар". Така е по-лесно да имаш приятели-любовници, вместо любовници през уикенда."
На 12 ноември 1967 г. президентът Симпсън уведомява президента Брустър, че съвместният проект "Васар"-"Йейл" е мъртъв. Като епитаф на своя осуетен ентусиазъм той обявява: "Пълен напред в Пъкипси!"
Но как? Идеята да се създаде свързан мъжки колеж още е в сила. После идва драматичен обрат: на 30 май 1968 г. факултетът гласува 102 на 3 в полза на приема на мъже във "Васар". Този вариант е най-слабо проучен, но сега изглежда като най-малко апокалиптичния сценарий. Ако Симпсън не бе преследвал сливането с "Йейл" толкова усърдно, старейшините във "Васар" никога не биха помислили за съвместно обучение. На 11 юли, докато студентките се радват на лятото на 1968 г., настоятелството одобрява план. От есента на 1970 г. "Васар" ще приема мъже за пръв път след Втората световна война.
"Васар" се стреми към пълно смесено образование. Методът и цената се обсъждат" гласи заглавие на първа страница на "Миселъни Нюз", студентския вестник на "Васар". Когато започва есенният семестър на 1968 г., студентките са обзети от вълнение, тревога, дори забавно любопитство. В колонка на същия вестник, озаглавена "Мъжете във "Васар" ги чака комична съдба", студентка на име Сюзън Кастерас си представя живота на новодошлите мъже. Как един мускулест "двуметров супермен" ще се побере в легло, "създадено за жена"? Ще трябва ли да купят нови вани, за да поберат "по-амазонски размери"? "Менюто също трябва да се промени, за да не гладуват господата. Една малка лъжичка извара върху две увехнали листенца маруля, квадратно парче месо със страна 7 сантиметра, малка порция червено желе и чаша леден чай (със или без лимон) няма да задоволят силните мъже чудо."
В началото на 1969 г. жените от "Васар" се подготвят за предстоящата мъжка инвазия. Но мъжете не са първото, за което мисли Мерил. Вече второкурсничка, тя е заета да се сдобие с "истинско чувство за идентичност". И част от тази идентичност е способността да стане някоя друга. Тя открива актьорството, а Катедрата по театрално изкуство е на път да открие нея. Поредната метаморфоза.

Майк Бут започва да се ужасява от прибирането у дома. Знае, че всички ще го възприемат по друг начин. Няма значение, че е против войната, нито че е бил лекар: ще му бъде лепнато клеймото "детеубиец". Освен това е свикнал с приключенията. Туй Хоа вече му се струва като дом, ако изобщо има такъв.
В края на юли 1969 той се намира някъде между Виетнам и родината. Спрял е във Форт Луис за нова униформа, ваучер за самолет и едно последно ужасно армейско подстригване. Телевизорите по летищата още излъчват кадри от кацането на Нийл Армстронг на Луната. Но Майк не споделя еуфорията на сънародниците си.
"Не означаваше нищо за мен, освен че се чувствах като космонавт – спомня си той. – След като бях във Виетнам година и половина, намирах се в един чужд свят. Само че вместо със скафандър, бях обвит с всичките си спомени. Господи - мисли си той, – чудя се дали някога ще стана нормален според техните критерии."
Не казва на семейството си кога се прибира, защото не иска тържество за посрещането си. Когато го вижда на входната врата, майка му е изумена. Настанява го да седне и му разказва всички клюки в градчето: кой е болен, коя е бременна, кой има финансови проблеми. Уморен от полета, Майк за малко да заспи, когато тя казва:
– О, и още нещо.
– Какво?
– Мерил се обажда всеки ден и пита кога се прибираш.
Когато тя влиза, той е удивен. Минали са три години, откакто не са се виждали. Видът ѝ е станал бохемски: обици халки, джинси, сандали и блуза с гол гръб в индиански стил. Русата ѝ коса е дълга до кръста. "Мили боже! – мисли си той.
– Вече не е момиче."
Майк ѝ разказва за болницата, будистките храмове и карането на мотори. Тя му разказва за "Васар", часовете по театрално изкуство и книгите, които чете. Той не престава да се изумява от това колко е красива, колко самоуверена и спокойна. За негова изненада тя се държи така, сякаш никога не са късали. Започват да се срещат през няколко дни, обикалят с кола Бърнардсвил и посещават старите си любими места. Той подсъзнателно се пита: "За какво, по дяволите, си губи времето с такъв като мен?".

Сякаш нищо не се е променило. Само че не е така. В писмата си са споделяли най-съкровените си копнежи. Но сега се чувстват далечни. Майк е неспокоен, не знае какво да прави със себе си. Повечето хора се колебаят да го разпитват за Виетнам, а когато го правят, той не знае точно как да отговори. По-младите момчета в града го гледат подозрително. По-възрастните, които са участвали във Втората световна война, го потупват по гърба. Но и това не му се струва редно.
Мерил също е променена. В разговор понякога споменава момчетата, с които се среща в колежа, като Боб Левин. Майк не разбира защо. Просто знае, че тя не му казва всичко, както и той на нея. След известно време я пита защо продължава да го посещава, а му разказва за другите си гаджета. Тя отвръща, че всъщност не знае какво мисли той – някога е скъсал с нея и почти не ѝ е писал, докато е бил във Виетнам, въпреки всичките ѝ писма. "Осъзнах, че съм се държал като страхливец – спомня си той, – защото нямаше да ѝ призная какво изпитвах към нея. Изглежда тя играеше същата игра с мен."
Майк изпитва нужда да се махне от града. Няма значение къде – къщата на родителите му е твърде тиха, Бърнардсвил е твърде малък. След като е изпуснал Лятото на любовта, той решава да замине на стоп за Сан Франциско. Може би все пак би могъл да го усети или поне да се впусне в ново приключение. В края на лятото Мерил го закарва по шосе 22 до Ийстън, Пенсилвания. Той ѝ подарява неща, които е купил по време на 30-дневен отпуск в Индия: копринен брокат, фигурка на Шива от слонова кост.
Преди да слезе от колата, тя го целува и казва:
– Не забравяй да пишеш, докато си там.
– Разбира се – отвръща той, но знае, че няма да го направи.
Един ден в часа по актьорство Мерил изпълнява монолог на Бланш Дюбоа от "Трамвай "Желание". Набит мъж с буйни мустаци бързо се приближава от задната част на залата. Това е учителят Клинт Аткинсън.
– Ти си добра! Добра си! – казва той на смаяната млада Бланш. Подава ѝ текст – Чети "Госпожица Юлия".
Тя поглежда към текста на шедьовъра на Аугуст Стриндберг от 1888 г.
Вярно, получавала е главни роли в мюзикълите в гимназията. Но това не е библиотекарката Мериан. Нищо в нейния опит не съответства на героинята на Стриндберг, измъчената шведска аристократка. Поне не в началото. Но докато Мерил чете, очите на Аткинсън се разширяват. Той вижда нещо в това подвижно 20-годишно момиче, нещо, което то още не е открило в себе си. Намерил е своята Госпожица Юлия.
Отива при шефа на катедрата Евърт Сприншорн и му казва, че иска да постави "Госпожица Юлия". Сприншорн отказва: "Не можеш да го направиш!". За разлика от Аткинсън, който е работещ режисьор, Сприншорн е академичен, при това капацитет по Стриндберг. На Аткипсън му предстои подновяване на договора и Сприншорн е сигурен, че се опитва да му се подмаже, като предлага пиеса на Стриндберг.
Но той знае, че няма да се получи. Преди всичко, заявява той на Аткинсън, героите са само трима. За да се ангажират повече студенти, трябва нещо с поне пет или шест роли. Освен това ролята е твърде трудна. Госпожица Юлия е психологическо минно поле, жена, която става жертва на предразсъдъците на своята класа и на огъня в сърцето си. Заигравайки се със собствения си авторитет, тя прелъстява – или е прелъстена от прислужника на баща си Жан. Госпожица Юлия е бунтарка, дама, любовница и объркана личност. И трябва да изнесе цялата пиеса. Коя студентка би се справила с това?
– Защо не дойдете на четенето довечера, да видим какво ще кажете? – моли Аткинсън.
Сприншорн се съгласява. Часове по-късно двамата с Аткинсън седят един до друг в студентската репетиционна зала и наблюдават Мерил Стрийп, която чете ролята на Госпожица Юлия. След десет минути Сприншорн се навежда към Аткинсън:
– Направете го.
Прожекторите осветяват кухнята на шведско провинциално имение. В една лятна нощ Госпожица Юлия предизвиква обичайния скандал на бал в съседско имение. Докато чака зад кулисите да излезе на сцената, Мерил наблюдава двамата актьори, изпълняващи ролите на слугата и готвачката, които клюкарстват за господарката на дома. ("Тази вечер пак е побесняла. Госпожица Юлия е пълна дивачка!") Ръцете ѝ почиват върху надиплена синя рокля с голяма панделка над турнюра. Лимоненорусата ѝ коса е вдигната високо. Това е първата сериозна пиеса, която гледа, а ѝ е поверена главната роля.
Студентският театър някога е подслонявал училище по езда и когато вали, някои гримьорни още миришат на конюшня. При подготовката на пиесата Аткинсън моли две момичета от "Васар" да отидат до Ню Йорк и да намерят люляк за декора. Тъй като не е средата на лятото, а посред зима, не се справят. Затова той напръсква сцената с ароматизирана течност, за да прикрие конската миризма. Когато Мерил чува репликата преди своята, тя излиза под прожекторите, а люляковата роса се стича по челото ѝ.
Някои от студентките по актьорско майсторство, вложили дълги часове работа, се чудят на кастинга. Мерил сякаш няма нищо против. "Просто изглеждаше много по-зряла от мен – казва Джуди Рингър (по баща Мецкас), която играе готвачката Кристин. – Сигурна съм, че беше такава в много отношения. Що се отнася до актьорския ѝ стил и способността ѝ да стигне до емоциите си, тя имаше много повече зрялост от всички други в катедрата. И кой знае откъде идваше това – не мога да кажа."
На пръв поглед Мерил изглежда безгрижна. "Не помня да е положила големи усилия за кастинга", спомня си Лий Девин, младият преподавател, който играе Жан. Все още не приемат мъже във "Васар" и както обикновено, мъжките роли се изпълняват от учители или наети професионалисти. На сцената Девин е неин прелъстител, слуга и мъчител. Извън нея се опитва да играе професор, но тя не проявява интерес към интелектуални закачки. "Моето странно, назидателно, надуто отношение не беше за нея – казва той. – Тя просто се справяше с играта."
Но пиесата сякаш я омагьосва по странен начин. "Беше много сериозна пиеса и нямах идея какво правя, наистина нямах – казва тя по-късно. – Но, о, боже, беше източник, от който да черпя най-различни чувства, които не бях си признавала, че изпитвам, нито че съм готова да ги демонстрирам пред група хора."
Сякаш емоционалният пейзаж на Госпожица Юлия отключва този на Мерил и го превръща от чернобял в цветен.
Героинята на Стриндберг изживява психологическата гама: деспотичност, похот, увереност в правата си, отвращение, себеотвращение, себеомраза, молба, страдание, мечти, паника – и всичко това, преди да изчезне в нощта в самоубийствен транс с бръснача на Жан в ръка. "Тя е невротизирана и вътрешното ѝ аз се бори, но накрая разрушава външната обвивка на почтеността – пише "Пъкипси Джърнъл" в своята възторжена критика на 13 декември 1969 г. – Висока топка за всяка актриса, но госпожица Стрийп се справя с изненадваща лекота."
Отново е в зоната, в църквата, на мястото, което открива като дете, когато играе Дева Мария.
– Как го направи? – питат приятелите ѝ. Но тя няма идея.
Евърт Сприншорн има теория за това защо пиесата преобразява магически главната актриса. "Мерил Стрийп, може би несъзнателно, се отъждествяваше с героинята – казва той. – Госпожица Юлия донякъде мрази мъжете. У Мерил Стрийп има един такъв аспект – тя въстава срещу мъжкото общество."
"Обичах баща си – казва Госпожица Юлия на Жан, – но заех страната на майка си, защото не знаех цялата история. Тя ме бе научила да мразя всички мъже – чувал си как тя мрази мъжете – и аз ѝ се заклех, че никога няма да бъда робиня на никой мъж." Стриндберг пише "Госпожица Юлия" за един изчезващ свят, в който старият елит се разпада под напора на новата индустриална класа. Според драматурга Юлия и Жан са "съвременни герои, които живеят в преходна епоха", запращаща аристократката и слугата в смъртоносен мъртвешки танц.
С други думи, има известна прилика със студентския кампус, където е поставена пиесата. Това се случва през декември 1969 г. – навечерието на ново десетилетие и на един нов "Васар". Скоро ще има мъже в класните стаи, в спалните, дори в баните. Ще бъде свършено с унизителните срещи през уикенда, да. Но какво още ще бъде загубено? Дали жените от "Васар" още ще говорят в час, когато на задните чинове седят мъже? Пак ли ще оставят косите си неизмити?

За първите мъже студенти, стъпили в кампуса на "Васар", светът се обръща наопаки. Жените са свикнали да бъдат на места, където мъже не са желани. Сега мъжете са новост. Мъжете са малцинство. Рядко са срещали свят, така неподготвен за тяхното съществуване. В баните няма писоари. В дневната на Реймънд Хаус висят кретонени драперии на цветчета. (На втория ден от семестъра мистериозно изчезват.) Един начинаещ културист тренира вдигане на тежести от 250 кг в спалнята си, докато не му намират място в мазето. Джеф Силвърман от випуск 1972 се прехвърля от изцяло мъжко училище с мечти за хормонално приключение. "Да си единственият мъж в час, на масата за вечеря или просто да се разхождаш из двора, беше нещо, с което всички трябваше да свикнем, както и да виждаме ролки сутрин и нощници вечер и да не правим проблем от това – спомня си той. – Тепърва щяха да се пишат правила. Точният етикет се създаваше в движение. Отначало никой не знаеше какво да каже на жената, седнала до него на закуска. Но бързо разбрахме, че "Моля те, подай ми захарта" е подходящо за начало."
Междувременно жените свикват със звука от мъжки стъпки в трапезариите. За Мерил Стрийп промяната е съществена. "Мъжете дойдоха през моите предпоследна и последна година – спомня си тя. – Живеех в домовете "Дейвисън" и "Мейн" и те се нанесоха при нас. Етикетът за пиене на чай, дрескодът, режимът в пансиона постепенно изчезнаха. Също така изчезнаха някои от по-фините ексцентрици. Мисля, че минаха в нелегалност. Помня първата смесена година, когато сякаш изведнъж всички постове бяха заети от мъже: редакторите на литературното списание и вестника, председателите на класа и лидерите на важните тогава студентски политически движения. Мисля, че това беше временна защита за гостите. Егалитаризмът победи. "Васар" се развиваше. Както и ние.
Мисля, че бяхме готови за пристигането на мъжете, но знам, че лично аз бях благодарна за двугодишната пауза от безмилостната сексуална надпревара."
В "Госпожица Юлия" Жан си спомня, че е отраснал в колиба със седем братя и сестри и прасе. "От прозореца – разказва той на Госпожица Юлия, – виждах оградата на градината на баща ти с ябълковите дървета, които се подаваха отгоре. За мен това беше Райската градина, охранявана от множество ангели с пламтящи мечове. Въпреки това аз и други момчета намерихме пътя към дървото на живота. Обзалагам се, че ме презираш." "Всички момчета крадат ябълки", свива рамене Госпожица Юлия.
Майк Бут все така не си намира място. Пътува на стоп чак до Калифорния. На връщане минава пеш през Гранд Каньон. Известно време работи в ресторант в Северна Каролина. После намира работа като шофьор на камион. Никъде не се задържа за дълго.
Майка му изпраща гимназиалната му диплома в център за избор на колеж и при всяко негово прибиране у дома го отрупва с каталози.
– Погледни! Колежът "Хирам Скот" в Небраска.
– Не става, мамо.
Една дъждовна вечер президентът Никсън пристига в Мористаун близо до Бърнардсвил да помогне в кампанията на кандидат за губернатор. Майк и негов приятел отиват да протестират. Когато пристига автоколоната на Никсън, той е най-отпред и скандира: "Едно, две, три, четири, не искаме шибаната ви война!". Никсън прави знака на победата и се вмъква в хотела. Когато излиза половин час по-късно, протестиращите са още по-гневни. Никсън тръгва към лимузината, а тълпата се люшва напред, избутва Майк и той се озовава на два метра от президента. Гледа Никсън в очите и скандира до прегракване.
След заминаването на президента Майк чува глас: "Това е той!". Изведнъж трима мъже в костюми се приближават и го събарят на земята. Опразват джобовете му и го натикват в празен кабинет за разпит.
– За кого работиш? За комунистическата партия ли? – пита го единият.
– Шегувате ли се? – изкикотва се Майк. – Аз съм ветеран, наскоро се върнах от войната и не одобрявам гадостите, които се случват там.
Питат го какво прави на протеста.

– Исках да взема автограф от президента – озъбва се той. – Ще опиша дейността на местния фенклуб на Измамника Дик
9
.

Инцидентът стига до местните вестници. Когато репортерите посещават дома му, покрусеният му баща обяснява, че Майк е заминал за колеж в Колорадо. Разбира се, това не е така. Той е в града, макар да изглежда сякаш е в друг свят. Една седмица казва на родителите си, че ще обикаля Апалачите. На другата, че иска да замине за Тайван да учи китайски. Единственото, което знае, е, че не може да си намери място.
После разбира какво става: липсва му Виетнам. Липсват му вълненията. Липсва му джунглата. Липсва му пътуването до града в каросерията на камион под тропическия дъжд.
Мерил продължава да го пита кога ще я посети във "Васар" и накрая той взема влака за Пъкипси. Общува с приятелите ѝ в колежа, сред които вече има мъже. Пие вино, може би прекалено много. Притеснен е. Разговарят за поезия и когато Майк започва да хвали Езра Паунд, един от младежите посочва, че Паунд е антисемит. "Знам, но също така е велик поет", отвръща Майк, преди да обяви, че "Балада за най-добрия брат" е едно от най-хубавите стихотворения, писани някога. Но какво разбира той? Нали не е ходил в колеж. Преди да си тръгне, Мерил го съветва да помисли да се запише във "Васар", след като вече приемат мъже.
Но Майк знае, че това няма да се случи. "Като ветеран се чувствах не на място сред тези привилегировани хлапета – спомня си той. – Може и да съм бил неуверен, но знаех, че "Васар" не е място за мен."

През есенния семестър на последната година Мерил прави последното, което би сторил някой, скърбящ за рушащия се матриархат. Прекарва го в чисто мъжкия "Дартмът" на разменни начала, една от шейсет жени в университет от почти четири хиляди мъже. "Дартмът" е огледалният образ на "Васар".
Когато отива в кампуса в края на 1970 г., тя осъзнава с какво се е нагърбила. Също като мъжете във "Васар", жените, които кацат аварийно в Хановър, Ню Хемпшър, са често пъти нежелана новост. "Наистина не ни искаха там – спомня си тя. – В университета витаеше усещането, че сме чужди."
Един ден Мерил и нейна приятелка учат в коридора на библиотеката "Бейкър" и трябва да отидат до тоалетната, която е в другия край на залата. Усещат погледите на студентите, затова чакат до последно, докато вече не издържат. Когато пресичат библиотеката, момчетата започват да тропат с крака в такт със стъпките им. После блъскат с длани по масите. "Бяха ужасно враждебни", заключва Мерил.
Социалната цена „а Дартмът" - доминирана от братствата на Уебстър Авеню. Една вечер състудентката на Мерил Каръл Дъдли вижда как бюро е изхвърлено през прозорец. Секунди по-късно двама пияни младежи се претъркулват през три реда стъпала и падат на снега само по бельо. Мерил се диви на жените, които "нахлуват в клубовете като добитък на заколение", и приема пренебрежително половите разграничения, които наскоро се е научила да преодолява във "Васар". Академичният живот е също толкова шокиращ. "Получавах само шестици. Не повярвах на очите си, когато видях оценките – спомня си тя. – Във "Васар" имаше тържество в катедрата по английски, когато бе написана първата шестица от 20 години. Струваше ми се, че в "Дартмът" шестиците се раздаваха с лекота и незаинтересованост. "Значи така – казах си, – това е разликата между женските и мъжките колежи." Ние получавахме шестици по старомодния начин. Спечелвахме ги. В мъжките училища те сякаш бяха смазка за вкарване в юридическо училище и една нежна алма матер много държеше нейните момчета да се справят добре."
Въпреки това контракултурата е по-видима в "Дартмът", отколкото във "Васар". Момчетата ходят с дълги коси – "сякаш гледаш студентки от "Васар" в гръб", спомня си Мерил. На мода са раздърпаните дрехи, "а социалният живот е невероятно достъпен“ – смята Дъдли, – защото всеки може да си позволи стара тениска или нещо от магазина за военни униформи. Всички имаха стари таратайки. И минаваш за напълно готин, без да харчиш нищо освен за питиета в общежитието, а вноската беше 50 цента или долар за буренце с бира".
В самотата си Мерил търси утеха в красотата на Високата долина. Когато не работи като сервитьорка в хотел "Хановер Ин", тя чете на брега на река Кънектикът или отива в църквата "Ролинс", за да си пее самичка. Църквата винаги е празна. Точно такава ѝ харесва. Опитва се да участва в пиеса, но единствената женска роля е спечелена от най-добрата ѝ приятелка. Тя е единствената жена в курса по танци. В курса по драматургия, където преподава професор Ерол Хил от Тринидад, Мерил пише феминистки драми: "силно символични, метафорични, сериозни, но забавни" трактовки на женското освобождение.
Може би дължи разпалеността си на Глория Стейнъм, която произнася реч в началото на семестъра във "Васар" същата пролет. В речта, озаглавена "Да изживееш революцията", Стейнъм се обръща към випуск 1970: "Мъжките ловни занимания винаги се сочат като доказателство за водещата роля на мъжете в племето. Но докато те са на лов, жените строят къщи, обработват земята, развиват животновъдството и усъвършенстват езика. Изолирани един от друг в гората, мъжете често се превръщали в бързоноги, но не особено умни същества".
Дисертацията на Мерил в "Дартмът" е посветена на костюмографията. Прекарва часове на постлания с линолеум под в стаята си в дома "Чоутс" и скицира костюми от различни периоди от театралната история: тесни панталони, фусти, корсети и турнюри. До зимата е създала портфолио, обхващащо много векове, видения на жени, които може да е била или може да стане.
Каръл Дъдли забелязва разлика в образователната стратегия между "Васар" и "Дартмът". "Жените във "Васар" старателно си водеха бележки и усвояваха материала – спомня си тя. – Но тук установих, че мисълта на мъжете е много по-свободна, че имат повече собствени идеи и са готови да отстояват позицията си." Не че мъжете са по-умни. Те са насърчавани да бъдат гласовити и да спорят в клас, докато училищата от Седемте сестри още носят отпечатъка на "Изтънчения живот".
Мерил забелязва същото. "Помня, че във "Васар" си мислех: студентките седят тихо и отговарят на въпроси с критични, обмислени, сериозни отговори", казва тя. В "Дартмът", щом професорът започне да задава въпрос, поне петима се опитват да отговорят. "Беше много вдъхновяващо. Такава инициативност ми липсваше – признава тя. – Средата насърчаваше хората, от тях се очакваше да проявяват активност."
В началото на 1971 г. Мерил събира багажа си и се връща в Пъкипси. Не е лесно да живееш сред преобладаващо мнозинство мъже, но тези няколко месеца в Хановър са я направили по-силна. В час тя имитира инициативността, която е видяла в "Дартмът". Преди професорите още да са задали въпрос, вдига ръка и заявява: "Дори не смятам, че този въпрос е обоснован". Няма значение, че няма представа какъв е въпросът. Видяла е двете страни на огледалото между половете и както знае всяка Алиса в Страната на чудесата, нещата стават все по-любопитни и интересни.

Професор Аткинсън не престава да я включва в пиеси: "Добрият човек от Сечуан" на Брехт, "Скъперникът" от Молиер. През март на последния семестър тя участва в трагедията на Джордж Лило от 1731 г. "Лондонският търговец". Аткинсън избира пиесата, отчасти защото тя предлага добра роля за Мерил: тази на проститутката Сара Милууд, която принуждава любовника си да краде заради нея. Накрая той убива чичо си и двамата са изпратени на бесилото.
За пореден път действието на сцената отразява войната между половете в общежитието. Очернена като "коварна, жестока и проклета жена", Милууд излива чувствата си за мъжкия пол: "Познавала съм мъже от всички съсловия и с всякакви професии, но не намерих никаква разлика помежду им, а по-скоро няколко сходства: всички са еднакво, до крайна степен порочни".

Мерил използва гнева, който е изразила в "Госпожица Юлия". Може би си спомня момчетата от "Дартмът", които блъскат с длани по масите, докато тя отива до тоалетната в библиотеката. Или пък времената ѝ се отразяват. През април предишната година президентът Никсън одобрява нахлуването в Камбоджа и ескалацията поражда горещи дебати в университета. Мерил участва в антивоенното движение в "Йейл", където заедно с Боб Левин провесват от прозорец плакат с надпис "Няма да отидем!", докато студентите ги окуражават с възгласи. Но във "Васар" се чувства разочарована от митингите и откритите огньове, доминирани от момчета, които все още са малцинство. Когато ги вижда да изнасят речи на двора, те ѝ напомнят за подражатели на Аби Хофман
10
, които се изявяват пред рояк възхитени девойки.

Какъвто и да е стимулът ѝ, той изригва като лава по време на финалния ѝ монолог от "Лондонският търговец". "Публиката аплодираше, сякаш изявата ѝ беше оперна ария – казва Евърт Сприншорн, който изпълнява ролята на търговеца Тороугуд. – Когато чета описанията на пиесите през XIX век, при някое бравурно изпълнение се коментира: "Публиката сякаш искаше да я погълне". Докато бях на сцената с Мерил Стрийп, чувствах точно това – публиката сякаш искаше да ни "погълне."
Вестник "Миселъни Нюз" приглася: "Мерил Стрийп убеждава, заговорничи, ридае и крещи и героинята ѝ оживява – възхищава се репортерът. – Чувството вече е познато на госпожица Стрийп. Чрез изпълненията си в "Госпожица Юлия", Молиеровата Фросина от "Скъперникът", а сега и с ролята на Милууд, госпожица Стрийп гради имидж".
Въпреки похвалите Мерил продължава да се пита дали актьорската професия е допустим начин да си изкарваш прехраната. Известно време се колебае дали да специализира театър, или икономика. Но Аткинсън вярва в нея достатъчно, за да я заведе в Ню Йорк още преди да успее да се дипломира. През април 1971 г. тя прави професионалния си дебют в постановката на Аткинсън "Плейбоят от Севиля" на Тирсо де Молина – ранна испанска драматизация на любовните подвизи на Дон Жуан. Мерил играе селянката Тисбея, едно от неговите завоевания.
Пиесата е поставена в Театър "Кубикуло", подземна зала със седемдесет и пет места и прякор Кубчето. Намира се на Петдесет и първа улица близо до Девето авеню. Не е най-чистата част на града, но все пак е Ню Йорк. Аткинсън води група момичета от "Васар" по време на пролетната им ваканция. Избира по-талантливите като Мерил Стрийп, които няма да се стреснат от професионалистите.
Филип Лестрандж е нюйоркски актьор, който изпълнява ролята на Каталинон. Играл е с Мерил във "Васар" в "Скъперникът" и я смята за най-безгрижното момиче на света. Зад кулисите момичетата броят смеховете на публиката на всяко представление – едно от тях дори прави списък, върху който отбелязва, докато се играят сцените. Но Мерил не брои, а наблюдава. Същото се отнася за "Плейбоят от Севиля". "Дори по време на представление – казва Лестрандж – заставаше в удобна позиция така, че да наблюдава."
Какво вижда? Наред с други неща, вижда Майкъл Мориарти, трийсетгодишния актьор, който изпълнява главната роля. Изменчив, представителен, с високо чело и изразителни очи, Мориарти има треперлив, пресекващ глас, сякаш всеки момент ще се пречупи. Той играе Дон Жуан като модерна персона, едва ли не отегчен до смърт.
Мориарти не остава до края на триседмичните представления. По средата е избран в пиеса на Бродуей и напуска. За разлика от "Плейбоят от Севиля" това е сериозен ангажимент. Аткинсън спешно търси друг Дон Жуан и намира, макар и със съвсем различен подход към ролята. За Мерил това е надзъртане в света на шоубизнеса и не за последен път пътят ѝ ще се пресече с този на Мориарти.
Връща се във "Васар", все още несигурна какво да прави с живота си. Знае, че е добра в актьорската игра, приятелките ѝ от втория ред на "Госпожица Юлия" са ѝ го казали. Но когато се замисля за най-светите си моменти на сцената, съзнанието ѝ се връща към уроците по художествено слово на Сондра Грийн.
Мерил е една от любимите студентки на Грийн във "Васар" – една от петте, лично избрани от нея в групата ѝ за напреднали по "Основи на речта". Грийн не обича импровизациите, но е любопитна как ще се справи Мерил със задачата, която ѝ е намислила.
"Не бях го възлагала на никого и никога след това не го възложих – спомня си тя. – Казах на студентите, че отивам да си взема пощата и че ще се върна след пет минути, така че имаха точно толкова, за да подготвят импровизациите, които им задавам. Няма значение какво съм казала на другите. На Мерил възложих просто да се качи на сцената и че ще бъде извикана на последен бис след петдесет години в театъра." Мисли за Хелън Хейс, казва ѝ Грийн.
Когато се връща, кара Мерил да застане на сцената зад завеса.

Нарежда на другите студентки да аплодират силно и да викат "Браво!". Завесата се вдига и разкрива двайсет и една годишна девойка, която се държи като жена на шейсет или повече години, излизала безброй пъти на бис на безброй сцени.
Пристъпва напред, сключила ръце, и се покланя царствено на своята публика от петима. После разтваря ръце и произнася реч.
– Тези аплодисменти са за вас, колкото и за мен – казва тя благородно. – Постигнахме това заедно през всички тези чудесни години.
Грийн е във възторг. Както и Мерил, която се разплаква.
"Дотогава не бях се докарвала сама до сълзи дори когато исках да получа нещо, когато бях по-малка – спомня си Мерил много години и много бисове по-късно. – Не бях способна да го направя, но това едва не ме уби... Беше като надзъртане във въображаем скок и си помислих: така е възможно да изгубиш себе си."
Връща се в църквата на измисления свят и открива себе си след петдесет години.

Майк Бут най-после намира ново приключение. В упорития си стремеж да го накара да продължи живота си, майка му показва каталог на Университета на Северна и Южна Америка "Пуебла" в Мексико. На корицата има снимка на два покрити със сняг вулкана – Попокатепетъл и Истаксиуатъл. Изглежда красиво. Прилича на място, където той може да избяга от миналото.
Когато се връща у дома през ваканцията, намира работа в магазин за обувки в центъра на Бърнардсвил. Няколко дни след като започва, Мерил влиза в магазина. С дълго палто и шал тя изглежда някак по-светска. Вече не подскача като мажоретка, а се движи достолепно.
Срещат се няколко пъти само като приятели. Майк вече не се чувства като некадърника, който е бил, когато се е прибрал у дома. Сега е авантюрист, пътешественик. И е срещнал момиче в Мексико. Нарочно я споменава пред Мерил, когато се връщат в дома му.
– Тя е красива, полумексиканка е – казва той, припомняйки си лятото, когато Мерил се е хвалила с ухажорите си от Бръшляновата лига.
– Така ли? – отвръща тя, може би със сянка от съжаление.
Всеки от тях през ваканциите в Бърнардсвил е наблюдавал как другият се променя, като всеки път се отдалечава все повече. В гимназията светът им е бил толкова малък и безопасен. Сега вече няма смисъл да бъдат заедно. Момчето, с което тя някога е споделяла за Джеймс Джойс, е намерило нов край от света, в който да се изгуби.
Но тя също е намерила нещо, нещо също толкова омагьосващо и само нейно. При една от срещите им му съобщава развълнувано:
– Най-после играх на сцена във "Васар".
– Сериозно ли?
Мерил разказва, че е участвала в пиесата "Госпожица Юлия". Била обляна във фалшива кръв и всичките ѝ приятели дошли и си умрели от смях.
– Може ли да ти изиграя една сцена?
Майк наблюдава съсредоточено, докато Мерил се преобразява в Госпожица Юлия в най-унищожителния момент, след като Жан я е обезчестил:
– Долен лакей! Лъскач на обувки! Изправи се, когато говоря с теб!
По-късно Майк се пита дали нарочно е избрала тази сцена. Дали част от гнева на Госпожица Юлия не е насочен към него – скрит гняв или разочарование от начина, по който са се развили отношенията им? Докато я гледа, източникът на чувствата ѝ му е непонятен. Той просто се чуди. Не я е виждал да играе след ролята на Дейзи Мей. Не е виждал нищо подобно. "Боже – казва си, – колко е напреднала."



***



Мерил завършва "Васар" на 30 май 1971 г. Реч произнася Елинор Холмс Нортън, чернокожа лидерка на феминисткото движение и бъдещ член на Конгреса. Мерил се връща във Високата долина, все още несигурна дали да кандидатства в юридическо училище. Нейни приятели са основали театрална трупа в Ню Хемпшър. Тя решава да се присъедини, докато намери по-добро предложение.
Един ден с приятеля ѝ Питър Мийк от групата ѝ по драматургия в "Дартмът" прелистват университетския вестник и виждат реклама за нова лятна театрална трупа, наречена "Грийн Маунтин Гилд". Там плащат 48 долара седмично, което не е зле. Питър и Мерил отиват с кола до Удсток, Върмонт, да се явят на прослушване. И двамата са одобрени.
Основател на трупата е Робърт О'Нийл-Бътлър, професор по театър, който ръководи компанията с по-младата си съпруга Мардж. О'Нийл- Бътлър е надменен и малко тираничен. Актьорите, които го наричат О-Би, така и не разбират дали е британец. Извън сцената Мерил пее джаз стандарти, които е научила от майка си, и си играе с шестмесечния син на О-Би, на когото дава прякора Немирните крачета.
Пътуват от град на град и поставят пиеси в Стоу, Килингтън и Куечи, спят в хижи и колиби, всички в една стая като комуна. Една вечер, когато си лягат, Мийк безстрастно коментира: "Значи това е театърът". Всички избухват в смях в тъмнината.
Нищо не изглежда сериозно, особено актьорската игра. В пиесата на Джон ван Друтен "Гласът на костенурката" Мерил и Питър Мийк ядат курабийки и пият мляко. Посред сцената Мерил отива зад кулисите, после спокойно се връща и казва:
– Съжалявам, задавих се с курабийка. Докъде бяхме стигнали?
О-Би им възлага "Държавни дела", стара булевардна комедия от 1950 г. Питър Парнел, друг приятел от "Дартмът", е в ролята на политик, който се влюбва в секретарката си. Мерил играе секретарката, роля, която Селест Холм е изпълнявала на Бродуей. Оставени сами на себе си, младите актьори намират текста толкова старомоден, че тайно го пренаписват като комедийна пародия, като Парнел имитира Кари Грант, а Мерил вместо невзрачна секретарка става сексбомба. Когато О-Би идва вечерта на премиерата, той е втрещен, но е твърде късно да ги спре.
Със захлаждането на времето О-Би превръща лятната трупа в зимна. Мерил и още трима актьори заживяват в стара фермерска къща в Удсток с алея за коли, дълга два километра. Когато вали сняг, което се случва почти постоянно, мястото прилича на колониален чифлик като от приказките. "Беше наистина идилично – спомня си Мийк. – Репетирахме в къщата, готвехме заедно и канехме приятели. Добре си живеехме."
Играят в скиорски хижи, в хамбари и ресторанти и прибират декорите на неизползвани стелажи или където им падне. Публиката е уморена и загоряла от слънцето след цял ден каране на ски. Понякога Мерил чува похъркване в тъмното. Тя продава реклами за програмите и пише пиеси, които не показва на никого. Изпълнява главната роля в "Кандида" на Бърнард Шоу в красив стар хамбар, а родителите ѝ идват от Ню Джърси да я гледат. В последния ден от годината приятели от "Дартмът" пристигат от Бостън в два фолксвагена костенурка. В първия ден на 1972 г. се събуждат замаяни и щастливи.
Но Мерил се чувства неспокойна. Колкото и да е забавна нейната "дилетантска група", тя знае, че по-добрият театър се прави другаде. Готова е да бъде истинска актриса, каквото и да означава това. В почивния си ден с Мийк пътуват до Ню Йорк, за да може Мерил да се яви на прослушване за Националната Шекспирова трупа, пътуващ актьорски състав, работещ в "Кубикуло", където тя е играла "Плейбоят от Севиля". Според нея прослушването минава добре, но я отхвърлят, "което тя сметна за невероятно и за лудост", разказва Мийк.
Решава, че ако ще играе истински, а не да се весели по скиорските хижи, трябва да учи актьорско майсторство. Разглежда формулярите за двете най-добри театрални училища в страната – "Джулиард" и "Йейл". Таксата за кандидатстване в "Йейл" е 15 долара. За "Джулиард" е 50, повече, отколкото изкарва за седмица. Мерил пише писмо до "Джулиард", преливащо от справедливо според нея възмущение. Нещо в този дух: "Това само показва каква извадка от населението приемате във вашето училище".
Така избира "Йейл". Като в повечето театрални академии, за прослушването трябва да се подготвят два монолога, един съвременен и един класически. За съвременния избира нещо, в което е сигурна: Бланш Дюбоа от "Трамвай "Желание". За класическия, нещо внушително: Порция от "Венецианския търговец".
"Не иде милосърдието нивга по принуждение.

То благ дъждец е, поръсил от небето към земята, без никой да го кара."
11

В покритата със сняг ферма тя упражнява монолозите си. Тръпката идва от прехода между двата образа. В един момент е невротична, сексуално незадоволена и потяща се в жегата на Ню Орлиънс. В следващия е интелигентна, хладнокръвна и говори авторитетно за достойнствата на милосърдието. Тръпката е в метаморфозата. Това тя го умее.
От Удсток лесно се стига до Ню Хейвън. В края на февруари скрежът по кулите на "Йейл" тъкмо започва да се топи под събуждащото се слънце. Облечена в дълга рокля, Мерил е посрещната от Чък Левин, студент първокурсник по актьорско майсторство. Той е брат на Боб Левин, бившето ѝ гадже от "Йейл". Мерил и Боб скъсват, когато той завършва и се премества в Северна Каролина. Разговаряли са за брак (за съжителство без брак и дума не може да става), но за пореден път бащата на Мерил я връща към скромността и почтеността. Той поставя ултиматум на Боб: "Щом искаш да се ожениш за нея, плати последните две години на следването ѝ". Това слага край на въпроса.
В "Йейл" Чък я води в бивша сграда на студентски клуб, превзета от театралното училище. На върха на вехто стълбище има репетиционна зала с малка дървена сцена. Докато Чък чака отвън, Мерил застава пред група професори. Тя им показва Венеция. Показва им Ню Орлиънс.
Питър Мийк гледа през прозореца на фермата, когато вижда колата на Мерил, модел "Наш Рамблър", да се носи по заснежената алея. Тя изскача от автомобила и се качва по стълбите. Ходи важно и наперено. Поглежда го с блеснали очи и се усмихва: "Разказах им играта".


КОНСТАНС


Сигорни Уийвър. Кристофър Дюранг. Уенди Уосърстайн. Мерил Стрийп. Талантите, които се събират в театралната академия на "Йейл" между 1972 и 1975 г., ще утвърдят периода като безспорния златен век на тази школа. Те ще работят заедно в продължение на десетилетия, дори след като бродуейски постановки, хитови филми и награди "Пулицър" изстрелят кариерите им в орбита. Засега са ярки млади актьори, драматурзи и ексцентрици, които шият костюми и се мъчат с Чехов между обраслите с бръшлян стени на "Йейл". Звучи приятно? Но е истински ад.
"Инстинктът ми подсказва, че едно училище, или място, което има претенции за училище, трябва да положи усилие да не съди толкова субективно – казва Сигорни Уийвър. – Всичко беше въпрос на политика. Още не разбирам какво искаха от мен. Още мисля, че имаха някакъв платоничен идеал за актриса в главна роля, който така и не можах да постигна. А и не бих искала."
"През първата година стигнах до терапия – спомня си Кейт Макгрегър-Стюарт от випуск 1974. – Борех се да докажа, че съм достойна и че още имам право да съм там, защото мнозина биваха отрязвани в края на първата година. Мисля, че от осемнайсет станахме дванайсет."
Линда Аткинсън, випуск 1975: "Не се опитваха да надграждат силните ти страни. Целта беше да разрушат всичко и да открият нещо друго в теб, което да изграждат. Което е донякъде тъпо, нали? Ти си донякъде талантлив и Еди-кой си казва: "Изхвърли всичко през прозореца".
Уенди Уосърстайн измисля названието Травматична академия "Йейл". "Когато бях в театралната академия, се страхувах – спомня си Мерил. – За пръв път осъзнах, че това не е нещо забавно, че има тъмна страна." "Йейл" "беше като казарма, обръсваха ти главата. Насаждаха ти смирение. Целта беше да прекършат духа ти, а благодарение на инстинкта си за оцеляване започваш да отсяваш онова, което е важно."
Не подозира нищо от това, когато пристига в Ню Хейвън през есента на 1972 г., след като е приета със стипендия. Знае, че обича природата, рисуването и да играе на сцена, и споделя с новите си състуденти, че любимото ѝ място са Лорентианските планини, северно от Монреал. Току-що е навършила 23 години.
Нанася се в триетажна жълта викторианска къща на ул. "Чапъл", недалеч от Йейлския репертоарен театър. Къщата е била използвана от организацията "Анонимни алкохолици" и понякога някой надзърта през прозорците в очакване да се проведе сбирка. Сега това е място, където студентите идват и си отиват, живеят за няколко месеца, един или няколко семестъра. Първата вечер съквартирантите се събират в кухнята да обсъдят правилата в дома. Решават всеки да надписва своята храна в килера за провизии. Мерил дели първия етаж със студент по режисура на име Бари Маршъл, заедно с жена му и кучето им порода корги на име Литъл Дог.
На втория етаж е Уилям Айви Лонг, конте от Северна Каролина, който никога не е живял толкова на север. След като е учил ренесансова и барокова архитектура в колежа "Уилям и Мери", наскоро е отпаднал от докторантска програма в Чапъл Хил (дипломна тема: "Сватбените фестивали на Медичите"), а сега учи сценичен дизайн в "Йейл" при майстора Минг Чо Ли. Той е последният пристигнал съквартирант и затова още спи на походно легло.
По-късно през семестъра ще се сдобият с друга съквартирантка: висока аристократична красавица на име Сюзън Уийвър, която на тринайсет години решава, че ѝ подхожда по-дълго име и започва да се нарича Сигорни. Всички знаят, че баща ѝ е Силвестър Уийвър, бивш президент на телевизионния канал Ен Би Си, но никой не би го допуснал, съдейки по хаотичния ѝ стил на обличане: хипарски дрипи и рокерски якета, избрани от разделени по цвят купчини, разпръснати из стаята ѝ като камари с боклук. Прилича на богинята Атина, маскирана като скитница. В "Станфорд" известно време е живяла на къща на дърво. Когато Кристофър Дюранг се запознава с нея, тя е облечена в зелено долнище от пижама с помпони, което според нея е част от елфическия ѝ костюм.
През втората година от следването си Сигорни все още изумява факултета. Възприемат я като изпълнителка на главни роли, а тя се възприема като комедиантка. Опяват и за външния ѝ вид, като я сравняват с неоправено легло. На едно оценяване ѝ казват, че изглежда намръщена по коридорите. "Намръщена съм по коридорите, защото не ми дават никакви роли!", сопва се тя. Когато се явява на урока по техника на говора на следващия ден в бяла блуза и перли, преподавателят ѝ се подиграва: "Знаеш ли, Сигорни, не е нужно всички да те обичат". За следващото оценяване намира парче муселин от гардероба, рисува на него гигантска мишена и го закрепва на якето си – знак, че е преследвана. "Стреляйте по мен", казва тя.
Разочарована, Сигорни се изнася от общежитието, за да се отдалечи от училището, и се озовава на етажа на Уилям Айви Лонг.
– Трябва да дойдеш да гледаш "Кабаре" – казва му тя през първата му вечер в Ню Хейвън. – Мои приятели участват в него.
Скоро той седи на маса с карирана покривка и бутилки кианти и гледа най-странното представление в живота си. Изпълняват го двама второкурсници по драматургия: Албърт Инаурато, облечен като майката игуменка от "Звукът на музиката", и Кристофър Дюранг в синя вечерна рокля от тафта. След представлението академик с увиснали мустаци започва да говори надуто за изкуството и театъра. Това е Майкъл Файнголд, който ще стане главният театрален критик във "Вилидж Войс".
"Не знаех какво става – спомня си Лонг. – Не разбирах театъра, който създаваха." Готов е да си събере багажа и да се прибере у дома. На другия ден в кухнята вижда "руса богиня", която се нарича Мерил Стрийп. Когато чува, че Лонг учи дизайн, го пита: "Искаш ли да видиш моите проекти за костюми?". И му показва рисунките си, чудесни като замисъл и изпълнение. "Боже мой – мисли си той. – Тя е актриса и рисува като вълшебница." Вече наистина е готов да побегне.
"Всеки клас в театралното училище смята, че някой е там по погрешка", казва Уолт Джоунс, студент по режисура в класа на Мерил. – Мислех, че този някой съм аз." Разбира се, повечето се тревожат за същото. Но кой би си признал? По-добре да държиш под око състудентите си и да се опиташ да разбереш кой не си е на мястото. Защото, ако не е някой от тях, тогава явно си ти.



*


****



Школите по театрално изкуство се основават на опасен вид изчисления. Привлечени театрални индивидуалности на възраст, в която амбицията многократно надминава опита им, и ги постави в толкова малобройна и изолирана общност, че да има вечен недостиг на най-ценните ресурси – внимание, похвали и роли. И все пак театралната школа в "Йейл" притежава своя собствена марка лудост благодарение на един човек: Робърт Брустийн.

С ехтящия си глас и непоклатими идеали, Брустийн властва над театралната школа, сякаш тя е негово лично владение. Създал си име като заядлив театрален критик в "Ню Рипъблик"
12
той вярва в евангелието на Арто "вече няма шедьоври": театърът трябва да е предизвикателен, политически и саркастично нов. Ненавижда натуралистичните драми на Артър Милър, величае епичния театър на Бертолт Брехт. Между семестрите прекарва летата в Мартас Винярд, общувайки с хора като Лилиан Хелман, Уилям Стайрън и Джоузеф Хелър. Най-прочутата му книга е "Театърът на бунта".

Години преди да стане декан, Брустийн е учил в театралната академия на "Йейл" като актьор. Смята обучението за архаично. В часовете по фонетика студентите са обучавани да разширяват гласната А и да вибрират съгласната Р. Слушат записи на Джон Гилгуд и се учат да рецитират реплики със "средноатлантическо произношение", което Брустийн смята неподходящо за сцената, тъй като никой не живее насред Атлантика освен рибите. "Всичко беше ветрила, пърхане, поклони и кавги и пиеси от реставрацията", казва той. След година напуска.
Когато Кингмън Брустър, президентът на "Йейл", го кани да поеме програмата през 1966 г., той е изумен. Ако питат него, Йейлската театрална академия е от онези "застояли блата", където театърът отива да умре. Ако приеме, ще му трябва свободата да направи огромни промени: нов екип, нова програма, всичко да е ново. "Планът ми беше да превърна мястото от висше училище, чиято мисия е да изпълнява изисквания и да издава магистърски дипломи, в професионална академия, чиято цел е да създава артисти за американската сцена", пише той в "Създаване на сцени", мемоарната си книга за "бурните години в "Йейл".
Когато следващия семестър Брустийн пристига в Ню Хейвън, той е "либералът на бял кон" според първия му помощник декан Гордън Рогоф. Новата театрална академия на "Йейл" няма да фабрикува "персонажи" каквито виждате във филмите. Тя ще изковава професионалисти за репертоарните театри, които се справят с всичко от Есхил до Йонеско. "Исках да обуча актьор, способен да изиграе всяка написана някога роля – пише Брустийн, – от древните гърци до най-големите експериментатори на постмодернизма." Представете си изумлението му, когато обещаващият млад актьор Хенри Уинклър от випуск 1970 решава да стане Фонзи в ситкома "Щастливи дни".
Съществено за визията му е основаването на Йейлския репертоарен театър, професионална трупа, която ще работи в тандем с академията. Студентите ще играят наред с наети актьори в смели жанрово неопределими продукции, които се подиграват с буржоазния вкус. Има една негова постановка на "Макбет", в която вещиците са извънземни и пристигат с летящи чинии. А Молиеровият "Дон Жуан" започва с "богохулно ритуално жертвоприношение" – богохулно, защото Иейлският репертоарен театър се е подслонил в бившата Баптистка църква на Разпятието. "Бюргерите от средната класа бяха шокирани", споделя Рогоф.
Когато пристига в "Йейл", Брустийн се заклева да ръководи училището като споделена демокрация. Но бурните години – радикализмът, силата на чернокожите, седящите стачки – го преобразяват в тиранин, подобен на Робеспиер. През 1969 година вестник "Йейл Дейли Нюз", някога аплодирал "открития толерантен подход към несъгласието" на Брустийн, вече осъжда неговата "авторитарна и репресивна политика" и призовава за оставката му. Брустийн е предизвикателен. "Опитах се да бъда мек, разумен администратор и се оказах начело на въстания, разцепления и унищожения пише той. – Вече не бях толкова доброжелателен."
Когато Мерил пристига, той е отблъснал почти всички. Бакалаврите в Йейл смятат, че ги ощетява, като не им дава достъп до магистърски програми. Публиката е смутена от експерименталните му програми. Магистрите постоянно се бунтуват. "Знаете ли лозунга на Сара Лий в телевизионните реклами: "Всеки не харесва нещо, но всички харесват Сара Лий" – казва един студент пред списание "Ню Йорк Таймс".
– Тук може да го перифразираме като: "Всеки не харесва някого, но всички не харесват Робърт Брустийн".
Новосформираният випуск 1975 знае до известна степен, че го очаква култ към личността. Но тук се случва нещо странно: когато пристигат в университета за първия си семестър, Брустийн вече го няма. Изтощен от осем години вълнения, той си взема една година почивка като гостуващ критик за лондонския "Обзървър". На негово място изникват поредица дребни тирани, които превръщат първата година на Мерил Стрийп в "Йейл" в мъчение.



*


****



В сряда на 13 септември Мерил тръгва по улица "Чапъл", за да присъства на първите лекции. От трийсет и деветимата ѝ състуденти девет са записани в актьорската програма: четирима мъже и пет жени. Според официалния бюлетин на театралната академия програмата се състои от "дисциплиниращ период на обучение, когато всички студенти служат в качеството си на чираци. По време на този период се оценяват техният талант, разширяването на кръгозора им и артистичният им принос към театъра". Ако тази оценка е незадоволителна, студентите са подложени на академична пробация, първа стъпка към изгонването им от учебното заведение.
Два пъти седмично се събират в университетския театър за час по Драма 1, "Въведение в йейлския театър". Преподава го Хауърд Стайн, когото Брустийн е определил за изпълняващ длъжността декан. Стайн е обичан от всички, той е закрилиикът на Брустийн, усмихнатото и насърчаващо добро ченге, към когото се обръщаш, когато си затруднен.
В понеделник, сряда и петък сутрин има Драма 128, "Техника на говора", с упражнения по "правилно дишане, звукоизвличане, произношение и упражнения по правилна дикция". Във вторник и четвъртък има Драма 138, "Сценични движения", за обучение по "акробатика, пантомима и изразителност на жестовете и телесна композиция". Това е територията на Мони Яким и Кармен де Лавалад, бивша примабалерина, постъпила в театъра с надеждата да се прояви като актриса.
Тези часове са приятни за Мерил заради прагматичната им насоченост. "Нещата, за които наистина мисля сега и разчитам на тях, са физически неща", казва тя по-късно. В часовете по движение те учат за отпускане и сила. По "Техника на говора" четат сонети и учат, че мисълта е дъх и дъхът е мисъл. "В часовете по пеене, където хората не са певци, Бетси Париш казваше: "Няма значение, пеенето е израз, то е концентрирано, невъзпрепятствано от мозъка и вашите неврози. То е чисто. То е музика. Идва от същината ви". Научих всички тези неща. Обаче актьорското майсторство... Не знам как някой те учи да играеш."
И все пак актьорското майсторство се преподава в Драма 118 – курсът, от който Мерил след време ще се ужасява. Всеки вторник, сряда и четвъртък следобед студентите влизат в зала "Върнън", преустроен студентски клуб, където се е състояло първото ѝ прослушване. В мазето е Кабаре "Йейл", небрежно разтурено черно помещение, където студентите по актьорство се отпускат и поставят своите етюди, колкото и импровизирани и странни да са те. Точно над него има и слабо осветено от слънцето широко студио с дървен под, осеяно със сгъваеми столове и закачалки за костюми. Именно там се събира класът за Драма 118 с цел да се "установи колективен подход към работата" и да се усъвършенстват специализирани умения като "импровизация, изучаване на сцени, цирк, анализ на текст и маски" под ръководството на Томас Хаас.
"Том Хаас беше проклятието на Мерил – казва Брустийн. – Беше и мое проклятие, както се оказа. Беше нещастен човек и притежаваше непогрешимата способност да избира най-талантливите хора в класа и да се опита да ги изхвърли, защото са талантливи." Други имат по-топло отношение към него. Състудентът на Мерил Стив Роу го нарича "едно от светилата" – толкова гениален, че Роу го следва в "Йейл" от "Корнел", където трийсет и четири годишният Хаас е защитил докторантура. Но випуск 1975 е в конфликт с него от самото начало. Помежду си се подиграват на неговия "поглед-стена": едното око гледа насам, а другото натам. Говори се, че съпругата му го е напуснала, за да влезе в женското движение, като го е изоставила с двама малки синове: онзи вид ултрамодерна семейна динамика, която ще вдъхнови "Крамър срещу Крамър".
Личните му неприятности може би вгорчават настроението му в репетиционната зала "Върнън", където Хаас води импровизационни театрални игри с първокурсниците. При упражнението "Метро", трябва да влезеш във вагон на метрото и веднага да дадеш да се разбере кой си и къде отиваш. Има и упражнение по рисуване, където трябва да изобразиш класическа творба на изкуството. Първия ден Хаас възлага на класа встъпителната задача да импровизират собствената си смърт. "Заяви, че повечето хора не умират достатъчно добре", спомня си Линда Аткинсън.
За начало на първата поредица от смърти Хаас повиква наперен студент по актьорско майсторство на име Алън Розенбърг. Розенбърг е следвал театър и политически науки в университета "Кейс Уестърн Ризърв". Родителите му, собственици на универсален магазин в Ню Джърси, му дават няколкостотин долара да кандидатства в престижни висши училища, но той губи повечето от тях на покер. Тъй като му остават само толкова, че да кандидатства на едно място, той се явява на прослушване за театралната академия в "Йейл" и някак си е приет. Подобно на всички останали, смята, че е там по погрешка.
Когато влиза в студиото, Розенбърг вижда прекрасна млада жена, седнала на сгъваем стол. "Бях поразен – спомня си той. – Не можех да откъсна поглед от нея." Мерил притежава красота, която той не може да определи точно, "като произведение на изкуството, което можеш да съзерцаваш вечно". За негово съжаление тя има приятел: Филип Касноф, постъпил в Гилдията "Грийн Маунтин" през лятото на 1972 г. Мерил и Фил са участвали заедно в пиеса на Питър Мийк, в която през вечер се редуват да играят една и съща полово неутрална роля. След лятото той намира работа в пътуваща трупа, която обикаля страната с мюзикъла "Годспел", но през почивните дни посещава Ню Хейвън. Фил има дълга коса и лице на прекрасен принц. Както с Брус Томсън в гимназията и Боб Левин в колежа, двамата с Мерил са хубава двойка.
Розенбърг става да изпълни сцената на смъртта си, като се прави на глупак, за да прикрие несигурността си. Изиграва с пантомима мъж, който върви по улицата и е нападнат от рояк пчели убийци. Студентите се смеят. Дали това е успех?

Той сяда и наблюдава другите. Един се преструва, че се е самозапалил. Друг се прострелва в устата и бавно умира от загуба на кръв. После идва ред на Мерил. Малцина в залата ще забравят нейния начин да умре: тя сама си прави аборт. Не само е мъчително за гледане, но е и актуално. Процесът "Роу срещу Уейд"
13
още се гледа пред Върховния съд и ще бъде решен едва през следващия януари. Междувременно жените са принудени сами да намират решение при нежелана бременност, често пъти с трагичен резултат. Едно е ясно: Мерил е отдадена на работата си колкото никой друг в залата. Беше "невероятно въздействащо", спомня си Розенбърг. Той забелязва, че цветът на лицето ѝ се променя, когато е на сцената – толкова се вживява в образа си. Розенбърг обаче е проявил лекомислие. След като всички се изреждат да покажат смъртта си, Хаас казва: "Не мисля, че Алън разбра смисъла на упражнението".

Розенбърг се прибира у дома радостно възбуден и смутен. От една страна, е срещнал жената на мечтите си. От друга, Хаас го е накарал да бъде по-конкретен и той е в безизходица. Обажда се на свой приятел лекар и го пита за конкретен начин да умре. Приятелят го съветва: костномозъчна емболия. Следващия час Хаас повиква Розенбърг за втори опит. Този път той изиграва мъж, който кара кола и спуква гума. Спира колата, опитва се да я поправи, но крикът се разцепва на две и счупва крака му. Умира след 20 секунди. Пак е несериозно, но е по-добре от ужилвания от пчели. И ако не впечатлява Хаас, може би ще впечатли Мерил. Във всеки случай, казва им Хаас, всички ще упражняват смъртта си чак до Деня на благодарността.



*


****



Бавно, но сигурно студентите започват да разбират, че Мерил Стрийп ги превъзхожда почти във всичко. "Тя беше по-подвижна, по-гъвкава, владееше тялото си по-добре от всички ни", казва състудентът ѝ Ралф Редпат. Танцува. Може да преплува три дължини на басейна, без да си поеме дъх. Приготвя вкусно суфле със сирене грюер. На уроците по акробатика с олимпийския гимнастик Дон Тонри изненадва всички, като прави задно салто от стоеж. В часовете по фехтовка, водени от унгарската фехтовачка Каталин Пирос, Мерил размахва рапирата като Ерол Флин. Някой я пита дали се е фехтувала преди и тя отвръща: "Не много". Коя е тази жена?
На упражненията по импровизация е по-изобретателна от всички, сякаш десетки възможности изпълват главата ѝ, когато и една е достатъчна.
В един момент Хаас нарежда всеки да мине през въображаема врата и без думи да обясни откъде идва и къде отива. Не могат да използват лицата си, само телата. Мерил е облечена в дълга туника с качулка. Докато стои с лице към вратата, тя прибира ръце в ръкавите и обръща туниката така, че качулката да покрива лицето ѝ. То е не само безизразно, но и скрито. "Само с начина, по който изпълни упражнението, тя ни победи", казва Уолт Джоунс.
В часа по движения на Мони Яким карат студентите да се носят из стаята като листа на вятъра. Актьорите залитат из залата с ръце на хълбоците, избягвайки погледите си, за да не избухнат в смях. "Всички летяхме из стаята и се правехме на глупаци, а тя стоеше в поза за модерен танц, опряна до стената", спомня си Джоунс. Друг студент прелита край нея и я пита: "Какво ти става?", а Мерил сухо отвръща: "Закачих се на клонче".
В употреба влиза нов израз: "направи го като Стрийп". Уилям Айви Лонг го определя по следния начин: "Превземи сцената. Овладей образа си. Накарай ни да те гледаме". За добро или зло, сега тя определя стандарта за своите състуденти.
Омаловажава растящата си репутация с игрив хумор. Един ден след репетиция двамата с Джоунс се забавляват на пианото. Джоунс се преструва на неин акомпанятор в нощен клуб, докато тя пее песента на Робърта Флак "Когато за пръв път видях лицето ти". "Колко дълго мислиш, че мога да задържа тази нота?", пита го тя. Той изсвирва фразата "Когато за пръв път...". Докато Мерил задържа нотата, Джоунс отива до фоайето да проведе телефонен разговор. Когато се връща, тя все още пее "пъъът". Той сяда, изсвирва следващия акорд и песента продължава. "Направихме го само за себе си – обяснява той. – Нямаше друг наоколо."
След като упражняват сцената на смъртта си седмици наред, Хаас най-после разрешава да продължат. Ще изпълнят пиесата на Чехов "Три сестри", но с някои особености. Всеки актьор ще изтегли името на герой от шапка, независимо от пола. Мерил изтегля Маша, средната сестра. В сцените им е разрешено да говорят само с цифри, или да изберат една дума от всяка реплика и да я повтарят многократно. Идеята е да се намери силата в поезията, да се гмурнат под езика и да изровят скъпоценния подтекст.
Алън Розенбърг играе Сольоний, грубия армейски капитан. В една сцена той заявява, че когато жените философстват, резултатът е "нищожен". Маша му отвръща: "Какво имаш предвид, ужасни човече?". Мерил свежда репликата до думата "какво", която запраща към Розенбърг като залп стрели. "Какво. Какво? КАКВО!" "Каза го поне трийсет пъти – спомня си Джоунс. – А Алън сякаш потъна в земята."
В действителност той се влюбва безумно в нея.
"Изпитвах болезнено несподелена любов към Мерил", казва Розенбърг. Тъй като и двамата живеят в Ню Джърси, по празниците пътуват заедно. Той ѝ гостува на Коледа и се запознава със семейството ѝ. Някои уикенди отиват в Ню Йорк – или да гледат нов филм на Ингмар Бергман, или да гостуват на някой приятел, където свирят на китара, пеят и забравят да излязат. Розенбърг не приема сериозно импровизационните игри на Хаас и непочтителното му отношение заразява и Мерил. "Понякога, когато беше с мен, се държеше като лошо момиче", спомня си той. През януари 1973 г. заминават за Вашингтон да протестират срещу второто встъпване в длъжност на Никсън. Мерил не е политически активна колкото Розенбърг, но пропуска лекции, за да отиде. От факултета забелязват отсъствието ѝ.
Проблемът, поне за Розенбърг, е Фил Касноф. Когато я посещава в почивките от участието в "Годспел", другите студенти забелязват, че е привлекателен мъж. Мерил не само е идеалната фехтувачка, акробатка, певица и импровизаторка: тя има и приятел с идеална външност. Но Фил я посещава рядко и дори когато е там, се носи по периферията на сплотения и стресиран малък свят на студентите от академията. Мерил става все по-близка с Розенбърг и жонглира с вниманието на двама много различни ухажори: прекрасния принц и дворцовия шут.
Междувременно упражнението "Три сестри" достига своята кулминация, тричасова презентация пред факултета. Майкъл Посник, преподавател и режисьор, си припомня: "В средата на сцената имаше диван. На дивана беше Мерил Стрийп в ролята на Маша с книга. Лежи на дивана, държи книгата и я чете. Дадох си сметка, че тя обладава дивана. Изведнъж разбрах нещо за нея, което никога не бях забелязвал дотогава".
Подобно на други, Посник осъзнава, че Мерил има много по-големи амбиции от състудентите си. Поема повече рискове, прави по-странни избори. През пролетта първокурсниците вече се наричат класът на Мерил Стрийп, макар че изразът може и да крие сянка от неодобрение. Тогава Хаас прави нещо, което никой не е очаквал: подлага я на пробация.
В това няма никакъв смисъл. "Класът ни сам се е кръстил на нейно име, а този глупак подлага именно нея на пробация! – разказва Уилям Айви Лонг. – Разбира се, всички предполагахме, че й завижда. Бунтувахме се срещу него заради поведението му." Розенбърг се тревожи, че вината е негова, защото тя прекарва твърде много време с него. Той не е подложен на пробация, защото за него няма високи очаквания. Но с нея е различно.
"Том ни обясни, че няма нищо, което тя да не може да направи, но според него не се старае достатъчно – обяснява Уолт Джоунс, който забелязва, че Хаас е облян в сълзи на края на "Три сестри". – Помня, че си помислих: това са глупости. Кой би могъл да стори повече от нея?"
Дори преподавателите са озадачени. На едно факултетско събрание Хаас се изказва за таланта ѝ: "Не, не вярвам в него. (поред мен му липсва бъдещ потенциал". Посник не вярва на ушите си: все едно да стоиш пред Емпайър Стейт Билдинг и да се оплакваш, че ти скрива слънцето.
"Той каза, че потискам таланта си от страх да не се конкурирам със състудентите си – спомня си Мерил. – В това имаше доза истина, но нямаше причина да ми отправя предупреждение. Аз само се стараех да бъда свестен човек, да защитя магистърска степен и да завърша академията." Освен това тя започва да се съмнява в концепцията на Хаас за характеристиката на героите. "Той казваше: "Щом влезете в стаята в някоя пиеса, публиката трябва да знае кой сте". А според мен щом напуснете някоя стая, половината публика трябва да знае кой сте, а другата половина трябва да не е съгласна с първата."
За пръв път заклеймена като проблемно дете, Мерил се задълбочава в работата си. Студентите по актьорско майсторство репетират "На дъното" от Максим Горки, чието действие се развива в руски приют за бедстващи хора. За първи път по-горните випуски от академията ще видят как работят първокурсниците. Албърт Инаурато, тогава втори курс драматург, присъства на представлението с очакване, а може би дори с надежда за катастрофа. "Всички казваха: "Отвратителни са, нито един не става за нищо. А хубавицата е просто ужасна. Наистина не я бива".
"Хубавицата" е Мерил Стрийп, която играе съпругата на пазача. В апогея на трето действие тя напада собствената си сестра в пристъп на ревност, като я блъсва по стълбите и я попарва с ведро гореща вода. След представлението във фоайето се говори за "очарователната" актриса, която играе Василиса, въпреки насилието, което е проявила на сцената. "Знаех, че това момиче явно е предопределено за нещо много голямо – казва Майкъл Файнголд, – защото ако можеш да направиш това, а после всички да говорят колко си очарователен, явно притежаваш голяма власт над публиката."
Дори Брустийн добива представа за способностите на Мерил. През декември той се връща от Лондон за осем дни. Следобедът на последния ден от занятията академията дава коледно тържество в Кабарето. По масите има водка и портокалов сок, а студентите изпълняват нецензурни интерпретации на поп песни от петдесетте. След дългия семестър това е добра възможност да изпуснат парата. Но за първокурсниците това е нещо като прослушване: техният шанс да направят впечатление на всевластния декан. В своите мемоари Брустийн пише: "Направи ми особено впечатление една много красива и талантлива актриса, първокурсничка от "Васар", на име Мерил Стрийп". Най-после намира актриса с "упоителен сексапил, съчетан с усет за комедия", която да играе Лулу в "Земният дух" на Франк Ведекинд, макар че така и не я вижда в ролята. Но той не знае колко малко Том Хаас одобрява предполагаемия ѝ талант.
През пролетта настъпва известно облекчение, когато Хаас е изтеглен да режисира пиеса на Брехт в Йейлския репертоарен театър. Алън Милър, доцент по актьорско майсторство, идва да режисира първокурсниците. Никой не страда от отсъствието на Хаас, но са притеснени. Докато Хаас е академичен, Милър е по-"уличен". Роден в Бруклин, той не обича превземките и предпочита анализ на сцените вместо импровизации. Подходът му е съвсем различен.
Милър е ментор на младата Барбара Стрейзанд, когато е едва петнайсетгодишна, а по-късно ѝ помага при репетициите ѝ за мюзикъла "Забавно момиче". Когато пристига в "Йейл", той смята, че студентите актьори са "доста интелигентни", но им липсва "интуитивност". Рязък е в критиката си и се гордее с факта, че изразява прямо мнението си и не го украсява с тактичност. Освен това наскоро е приключил 18-годишен брак. Един ден Мерил е изумена, когато Милър я кани на среща. Петък вечер е и той ще гледа пиеса в Йейлския репертоарен театър. Би ли дошла? "Поканата я сварва неподготвена и тя му отказва", спомня си Розенбърг. Отговаря, че вече има планове с приятеля си от Ню Йорк. Изненадан от отказа ѝ, Милър кани състудентката ѝ Лора Зукър, която приема.
Докато тече семестърът, студентите разбират, че Милър и Зукър са двойка. Междувременно отношението му към Мерил се ожесточава. "Не става въпрос за таланта ѝ, понякога тя е блестяща, но студена", казва Милър. Започва да я нарича Ледената принцеса на събранията на факултета. В час я упреква, че не се старае достатъчно. Може би в някаква степен е така. Но студентите подозират, че Милър и Зукър се обединяват срещу Мерил. "Отначало изразяваха пасивно злобната си отмъстителност – казва Уолт Джоунс, – но тя растеше."
Семестърът завършва с постановка на "Майор Барбара" на Шоу.
Милър смята, че "неудържимото усърдие" на Мерил е подходящо за главната роля, моралистката от Армията на спасението, която се кара с баща си, производител на оръжие. Той дава на Зукър ролята на майката на Барбара. На репетициите тя гледа заплашително Мерил с поглед, който казва: "Всъщност не си толкова велика". А нощем подстрекава Милър: "Как може да спя с режисьора и да не получа ролята на Майор Барбара?".
Милър кара студентите да оправдаят декларациите на Шоу чрез емоционални състояния: ярост, отвращение или несигурност. Но колкото и да се старае, Мерил не може да му угоди. Чувстваше се нещастна заради него – казва Уолт Джоунс. – Не знаеше какво се опитва да ѝ каже. Полагаше големи усилия, но той я тормозеше, недоволен от старанията ѝ." Другите студенти също се борят. Един актьор е толкова ядосан на Милър, че вдига юмрук срещу него, но в последния момент удря стената вместо лицето на режисьора.
По време на една импровизация Милър подхвърля предложение и забелязва, че Мерил прави физиономия, сякаш е усетила лоша миризма, и му обръща гръб. "Хайде, Мерил, кажи го", подтиква я той. "Тя се извъртя рязко към мен с ужасено изражение на желание и болка, а после спря – спомня си Милър. – Спря емоционалния изблик. Не искаше да бъде уязвима, затова прякорът ѝ беше Ледената принцеса."
Мерил смята тактиката на Милър за "манипулативна". Скептично настроена е към идеята да изследва собствената си болка, тъй като вярва, че нещастието няма връзка с артистизма. Онова, което преподавателите ѝ смятат за мързел или увъртане, всъщност е растящ интелектуален бунт срещу общоприетия метод на Лий Страсбърг, оформил предишни поколения актьори. Не е склонна да изрови личните си демони, за да разпали тези на Майор Барбара. Предпочита въображението и смята, че подходът на Милър е "пълна глупост". "Той се рови в личния живот по начин, който за мен бе отвратителен", казва тя по-късно. От друга страна, може би наистина самата тя крие нещо.
Според повечето описания обаче Майор Барбара на Мерил е обективен урок по "направи го като Стрийп". "Освободиха се от изкуствеността – казва Файнголд. – Общо взето се отнасяше за всички, но не всички в класа го правеха със страстта на Мерил."
В понеделник след представлението актьорите се събират в студиото за официално оценяване. (Студентите са свикнали да го наричат "обезценяване".) Преподавателите критикуват актьорите един по един, като започват с малките роли и стигат до главните. Учителят по сценични движения заявява: "Всъщност не можете да се движите". Учителят по техника на говора произнася отчетливо: "Произношението ви беше безобразно!".
"Беше кървава баня – казва Уолт Джоунс, който играе бащата на Барбара. – Всички бяхме попарени, но Мерил получи буквално удар между очите. Последната доза от язвителността на Алън, с която я беше тровил през целия семестър."
Накрая тя едва сдържа сълзите си. Както впрочем и останалите. Студентите са зашеметени. Най-лесната мишена, смятат те, е най-абсурдната. Мерил е изнесла представлението, което Милър не може да признае, нито да си припише заслугите. Затова по-добре е да го очерни публично.
В края на семестъра Алън Милър напуска "Йейл". Както и Лора Зукър. Не след дълго двамата заминават за Лос Анджелис и се женят. Класът по актьорство намалява с един.
Мерил се колебае дали в "Йейл" има място за нея. Тук има приятели, сред които влюбеният Алън Розенбърг. Но учителите ѝ в най-добрия случай я игнорират, а в най-лошия са авторитарни. Общо взето, това е наследено от Брустийн. "Много се влияеха от авторитарността и проклетията на Боб", казва Инаурато. В отсъствието на последователна властова структура студентите се солидаризират един с друг. "Беше ни позволено да се чувстваме собственици на времето си, това беше нашата година", спомня си Уилям Айви Лонг.
В кухнята на жълтата викторианска къща Мерил се оплаква на Лонг, когото нежно нарича Уим. Ако е толкова лоша актриса, колкото твърдят, защо да остава? А от друга страна, ако е толкова талантлива, колкото смятат състудентите ѝ, защо да се отказва? Ако е научила нещо през първата година, то е издръжливост. Може би ако работи усилено, още по-усилено, отколкото в "Майор Барбара", някой с влияние ще ѝ отдаде дължимото.
Тогава се завръща Робърт Брустийн.



*****



На 5 септември 1973 г. Йейлската театрална академия се събира в университетския театър. Мъжът, който излиза на сцената, е известен само на третокурсниците, сред които сега са Сигорни Уийвър и Кристофър Дюранг. За останалите той е само легенда: несломимият Робърт Брустийн, дошъл да произнесе приветствената си реч.
"Странно усещане е да видя толкова непознати лица, събрани в тази аудитория – казва той от подиума. – За пръв път, откакто съм декан, смятам, че е нужно да се представя не само на новопостъпилите, но и на второкурсниците." Оглежда новите лица, включително и Мерил Стрийп. "И все пак – продължава той – можете да бъдете сигурни, че поради малкия брой на студентите и интимната същност на работата ни всички ще се опознаем доста бързо."
За непосветените Брустийн излага идеалите си, както и разочарованието си, когато те не са оправдани. "Още съм смаян, че един актьор може да откаже поредица интересни роли във вълнуващи пиеси, да печели прилична заплата сред общество от артисти, срещу шанс за участие в телевизионен сериал, филм или дребна роля в рекламен клип – заявява той.
– Все едно писател, който цял живот се е стремил да стане романист, когато издател най-после му предложи договор за книга, да го отхвърли заради по-високо платена работа в рекламата." През лятото Брустийн се е вманиачил по разгръщащия се скандал "Уотъргейт". Дори прави точна имитация на Никсън. Като човек, който управлява малкото си кралство с железен юмрук, той е заинтригуван от слабостите на хората с власт. Но скандалът го притеснява.
"Преди няколко години – продължава той, – в дух на оптимистично обновление, някои американци твърдяха, че сме нацията на Удсток. От днешна гледна точка ми се струва по-точно да ни нарекат нацията на Уотъргейт. Всички ние – млади и стари, представители на културата и контракултурата, мъже и жени, политици и творци – трябва да носим петното на това събитие."
Накрая обобщава: "Американският театър изпитва характера ни и нашата роля в него ще определи бъдещето му. Ако гилдията не издържи този тест, излиза, че се е присъединила към нацията на Уотъргейт и е съдействала страната ни да бъде поднесена на своите предатели. Тогава, за да променим лицето на театъра, трябва да променим собственото си лице, да запазим вярата и да се опитаме да запалим отново светлината, която някога разпалваше сърцата ни."
Възвишени думи, но не всички им вярват. "Пристигна с червен "Мерцедес", докаран от Лондон – спомня си един от студентите по актьорско майсторство. – После изнесе голяма реч как не бива да възприемаме театъра като начин за печелене на пари. Гледам червения "Мерцедес", гледам него и се питам: кой е този човек?"
Брустийн решава да преобрази програмата по актьорство, която според него е пълна с "фракционизъм, състезателност и клеветничество". По-късно той пише: "Решителността ми се засили, когато скоро след като се върнах от Англия, открих, че актрисата, която толкова ме бе впечатлила предишната година, Мерил Стрийп, е подложена на пробация". Една от главните му тревоги е отсъствието на водеща философия. С тази цел той е довел Боби Луис като "майстор учител". Луис е легенда в професията. Като някогашен член на Груп Тиътър наред с Харолд Клърман, Стела Адлер и Лий Страсбърг, той спомага за популяризирането на Метода в американската актьорска игра. В Холивуд е играл с Чарли Чаплин и Катрин Хепбърн.
Някои студенти намират Луис (и обучението според Метода) за старомодни. "У него имаше традиционализъм, който ни се струваше остарял – казва Уолт Джоунс, – но не знам за какви се мислехме ние." За пореден път има сътресение в обучението им. "Всяка година имаше преврат – спомня си Мерил. – Новият човек влизаше и казваше: "Каквото и да сте научили миналата година, не мислете за него. Това ще бъде нов подход".

И все пак е трудно да устоиш на гласа на Луис, подобен на Елмър Фъд
14
("Пиша си мемоарите"), или на ексцентричния му стил на преподаване. Със своя голдън ретривър Цезар, който винаги е до него, той разказва анекдоти за себе си и великите: Марлон Брандо, Чарли Чаплин. После разказва същите истории за втори или за трети път. Цяло чудо е, че някой изобщо играе на сцената.

Все пак го правят от време на време. В един час Мерил и Франшел Стюарт Дорн изпълняват сцена от "Слугините" на Жан Жьоне. Намират се в танцово студио, което студентите наричат "огледалната стая", и двете актриси интерпретират сцената, използвайки отраженията си в огледалните стени като алтернативни герои. Никой от класа не разбира какво означава това, но Луис е възхитен.
Съзнателно или не, Мерил създава героините си като съчетание на личности от своя живот: използва ту мелодична интонация, ту характерен жест. В ролята на ексцентрична старица в пиеса на Ричард Лийс, тя използва странен физически тик – помръдва дланта си, сякаш свири на арфа. След това обяснява на състудентите си, че жестът е зает от леля ѝ. А гласът е на баба ѝ.

През ноември второкурсниците поставят Брехтовия "Едуард Втори" в Експерименталния театър, тясно пространство на долния етаж на Университетския театър. Стив Роу играе главната роля, а Мерил е кралица Ан. Запазва самообладание дори когато "Йейл Дейли Нюз" в заглавие я нарича Мерил Шийп
15
.

Кристофър Дюранг е в ролята на нейния син. "Репетирахме няколко седмици, но не вървеше добре – спомня си той.
Режисьорът беше споменал, че иска да използва цирково оборудване в сценографията, но когато дойде ред на костюмите, Мерил бе облечена като танцьорка на трапец: имаше мъниста по гърдите и между краката и те потракваха, докато се движеше. Тя облече костюма и изгледа свирепо режисьора.
Каза, че в никакъв случай няма да играе "в този вид." Мънистата отпадат. Мерил е решена да се докаже пред важните хора. Една вечер Уилям Айви Лонг идва да остави костюм в гримьорната ѝ и вижда кръв в мивката. Заради напрежението, на което се подлага, Мерил е развила стомашни проблеми – притеснява се, че е получила язва. Преди представлението е повръщала. Тя го поглежда и казва: "Уим, не ме издавай".
Макар да е превъзмогнала репутацията си на "хубавица", Мерил е сияещо присъствие в кампуса. Състудентите я забелязват отдалеч как отмята лимоненорусата си коса – ярко петно сред фалшивите готически фасади. Още по-забележително е, че най-впечатляващата ѝ роля в "Йейл" е такава, в която се прави на същинско грозилище.
Ролята идва благодарение на училищните шутове Кристофър Дюранг и Албърт Инаурато. Крис е израснал в католически училища, преди да специализира английски в "Харвард". Влиза в "Йейл" благодарение на абсурдистката пиеса, наречена "Природата и целта на Вселената". Албърт, също прегрешил католик, идва от Филаделфия. И двамата са гейове, и двамата бягат от религиозното си минало, в което няма място за тях, и намират спасение, като се превръщат в напаст. (Обичат да пишат пиеси за зли монахини.) Първия ден Крис закъснява за часовете и влиза със забележимо накуцване. Албърт веднага забелязва, че се преструва. Двамата стават неразделни.
За разлика от някои свои състуденти, те са твърде предвзети, за да крият сексуалността си. "Бяхме като коледни елхи, които вървят запалени по улиците", казва Инаурато. Но докато Албърт е открито лукав, Крис е потаен, с лице на херувим и остроумието на усойница. Брустийн, който го харесва веднага, го нарича "смъртоносна пираня с обноски от "Итън" и невинност на църковен хорист".

Когато една галерия в "Йейл" открива изложба за Уилям Блейк и Томас Грей, ги помолват да напишат и изпълнят сцена. Двамата се обличат като свещеници и забъркват каша от петдесет пиеси за пет минути. В един момент Крис е Лора от "Стъклената менажерия". В следващия Албърт е Елинор Рузвелт в "Изгрев в Кампобело". После изпяват меса с мелодията на
Willkommen
от филма "Кабаре". По средата на представлението жена от публиката се обръща към друга: "Хайде, Идит!", и двете напускат оскърбени. Но помощник-деканът Хауърд Стайн решава, че представлението е много смешно, и насърчава двамата да го изпълнят в Кабарето.

Сътрудничеството им продължава с налудничава пародия на "Братя Карамазови", представена в "Силиман" – едно от общежитията в "Йейл". Пиесата е изпълнена със забавни алюзии: Достоевски среща "Тримата тъпаци", с кратки откъси на Джуна Барне и Анаис Нин. Обявяват я като "Братя Карамазови с лейди Идит Евънс" в ролята на Констанс Гарнет, прочутата британска преводачка на руска класика. При пристигането си публиката установява, че "лейди Идит Евънс" си е счупила крака и осемдесетгодишната преводачка ще бъде изпълнена от Албърт с мустаци и шапка с цветя. За пореден път дяволитостта е техният път към успеха: въпреки оплакванията Хауърд Стайн избира пиесата да се играе през пролетта в Експерименталния театър.
Но ще има промени. Пиесата е прекръстена на "Идиотите Карамазови" и женските роли ще бъдат изпълнявани от жени. Това означава преосмисляне на ролята на Констанс Гарнет. Авторите на пиесата я представят като злобна, сексуално незадоволена вещица в инвалидна количка, която изпълнява функцията на разсеян разказвач. Когато не чупи монокъла си и не крещи на иконома Ърнест Хемингуей, тя напразно се опитва да проумее действието:

Констанс:


"Братя Карамазови" – един от най-великите романи, писани на който и да е език. Той разглежда неумолимо злочестото състояние на човешкия род. Глад, бременност, жажда, любов, глад, бременност, робство, болест, здраве и тялото, да не забравяме тялото. (
Потреперва пресилено.)

Кой може да изпълни този шедьовър на гротеската? Отговорът е едновременно вдъхновен и перверзен: хубавицата Мерил Стрийп. В "На дъното" тя е показала, че лошотията може да бъде очарователна. Дали може да я направи и забавна?
Уловката: режисьор е страховитият Том Хаас. Когато Крис и Албърт предлагат идеята Мерил да изпълни ролята на Констанс, той контрира: "Виждали ли сте Мерил да е добра в нещо?".
Младите драматурзи настояват и желанието им е изпълнено.
Мерил се хвърля в ролята, отърсвайки се от всякаква суета. Докато Крис и Албърт пишат за нея все по-трудни монолози, Хаас я изключва от програмата за репетиции. Това е глупаво решение, Констанс е огромна роля и на Мерил ѝ трябва време да разработи героинята. Дали режисьорът не я саботира?
Един ден Мерил намира Албърт в Залата за дипломанти, където с Крис и Сигорни Уийвър често се събират да обядват, да си подхвърлят шеги и да се оплакват от политиката на училището. Сигорни вече е третокурсничка и все още не получава прилични роли в репертоарния театър. Вместо това намира свой път, като играе във всяка абсурдна пиеса, която Крис и Албърт поставят в Кабарето.
Мерил ги заварва в трапезарията. "Може ли да говоря с теб насаме? – пита тя Албърт, като го дръпва настрана. – Какво можеш да направиш, за да присъствам на репетициите? Том не ме допуска."
Албърт отвръща, че Хаас е изолирал него и Крис. Режисьорът е започнал да реже хумористичните им реплики и да забавя темпото, като кара актьорите да играят ролите си напълно сериозно. Притеснени, драматурзите отиват при Хауърд Стайн, като го молят да присъстват на репетициите на собствената си пиеса. Но не са в състояние да лобират и за Мерил. Когато все пак я споменават, Хаас твърди, че Мерил се представя по-зле, колкото повече репетира – по-добре да я оставят да се справи сама. Няколко седмици по-късно Албърт вижда Мерил на алеята между Университетския театър и Кабарето. Тя е видимо разстроена.
– Какво ти е? – пита той.
– Не ме вика на репетициите – дава воля на недоволството си Мерил. – Бих го помолила, но дори не ме поглежда. – Освен че са дълги, монолозите ѝ изобилстват с академични препратки и тя едва разбира собствените си шеги. – Наистина имам нужда да работя – обяснява тя.
– Знаеш ли, че аз съм играл ролята? – пита Албърт. Тя почти е забравила този факт.
– Как го направи?
Тогава Албърт се впуска в своето велико въплъщение на Идит Евънс:

– Ееее – протръбява той като пияна Лейди Бракнел
16
– Просто говорех такаааа.

Умът ѝ бясно преработва информацията.
– Всъщност това ще ми е от голяма полза – казва тя.

Прибира се у дома и обмисля стратегия: как да направи тази карикатура своя? Когато най-после е поканена на репетициите, Мерил представя пълнокръвен комедиен образ: импозантната, непостоянна, побъркана Констанс Гарнет. Дори сама изработва проскубана перука и изкуствен нос с голяма брадавица на върха. Прилича на Злата вещица от Запада
17
.

Скоро рамкиращият образ Констанс започва да доминира в пиесата. В първо действие Карамазови пеят водевилна ария, наречена "Трябва да стигнем до Москва". Една вечер Мерил се включва с облигато. То е толкова смешно и неочаквано, че го добавят в пиесата. "Намесата ѝ внесе нещо ново в действието – казва Уолт Джоунс, който композира музиката. – Човек научаваше повече за образа ѝ, колко централна е за събитието, как кара пиесата да се случи в нейното объркано, откачено съзнание."
На Хаас не му е забавно. "Все още имаше зъб на Мерил – смята Дюранг. – Освен това мислеше, че тя отвлича вниманието от монолога на друг герой на края на пиесата. Хаас ѝ нареди да се отдръпне и тя го направи." Дни преди техническата репетиция съдбата ѝ прави подарък. Хаас се разболява от грип и оставя второто действие на своите асистенти, които се връщат към първоначалния смахнат тон.
След като се възстановява, той сякаш е приел новото откачено темпо. По време на една репетиция седи в публиката и щрака с пръсти – "По-бързо! По-бързо!" – докато актьорите се мъчат да наваксат. По време на коментарите на репетицията Мерил казва пред всички: "Това беше най-неприятното нещо, което съм преживявала в театъра досега".
Хаас я поглежда безизразно. "Аха – казва той. – Ето ти бележките." Премиерата на пиесата е през пролетта на 1974 г. Колкото и да е откачена и загадъчна, студентите я възприемат като свой хит с непочтителния хумор, който са изковали в Кабарето. В центъра на събитията, или по-скоро обикаляйки около периметъра, е Мерил Стрийп. Накрая, по причини, неизвестни на никого освен на драматурзите, Констанс се слива с госпожица Хавишам от "Големите надежди". В ефирна булчинска рокля, създадена от Уилям Айви Лонг ("За пръв път работих с копринен тюл"), тя излиза с инвалидната количка, осветена от розов прожектор, и изпява тъжна песен:

Питате се дали плаче непретенциозната преводачка.


Възможно ли е тя да е матрицата, звездата на шоуто.


Ако е така, да знаете,


че никога няма да се откаже.

Карикатурата не просто преминава в патос. Тя демонстрира вокална сръчност, като прави преход от мюзикълско пеене към крехка ефирна висока нота на "откаже", която заглъхва като спихнат балон. Някои предполагат, че е съпруга на преподавател, актриса на поне петдесет или шейсет години.
Първите няколко вечери по време на бисовете, докато публиката аплодира, тя приближава инвалидния стол до първите редове и заплашва хората с бастуна си и с викове: "Вървете си у дома!". Драматурзите харесват импровизацията, но Хаас ѝ нарежда да престане. Затова следващата вечер тя имитира инфаркт и умира драматично. "Знаехме, че прави напук на Том", казва Дюранг.
Изпълнението на Мерил, казва Майкъл Файнголд, съчетава "нечувана екстравагантност и пълна достоверност". Нищо не е фалшиво, нищо не е пресилено. Заблудите на Констанс са абсолютно логични за нея, което ги прави още по-забавни. Боби Луис смята, че това е най-изобретателното фарсово изпълнение, което е виждал.
Най-важното е, че тя впечатлява човека, чието мнение наистина има значение: Робърт Брустийн. Пиесата отговаря на представата му за антинатуралистичен Брехтов театър, както и изпълнителката на главната роля. "Мерил беше неузнаваема в тази роля – спомня си той в "Създаване на сцени". – Орловият ѝ нос бе превърнат във вещерски клюн с брадавица на върха, очите ѝ под тежките клепачи гледаха с помътен поглед, прекрасният ѝ глас пращеше от яростна властност. Това изпълнение несъмнено показа, че е голяма актриса."
Накрая пише в дневника си: "Мерил Стрийп, истинско откритие". Изпълнен с възторг, той програмира "Идиотите Карамазови" в репертоарния театър същата есен.



*****



Тъкмо когато Мерил се утвърждава на сцената, любовният ѝ живот се усложнява. Всеки от двамата ѝ ухажори Фил Касноф и Алън Розенбърг е наясно със съществуването на другия. Връзката ѝ с Алън е неустановена: нещо повече от приятелство и по-малко от любов. Това е достатъчно да дразни Фил, който е избран за ролята на Тийн Ейнджъл в бродуейската постановка на "Брилянтин".
Ситуацията стига до развръзка една вечер посред зима, когато и двамата мъже се озовават в квартирата на Мерил. Фил е дошъл в града, без да предупреди, и очаква да се види с приятелката си. Но тя има планове с Алън. Когато се отказва от тях, той силно се разгневява. Съперниците започват да си крещят.
– Защо си тук, по дяволите?
– Аз трябваше да съм с нея тази вечер!
Преди да стигнат до размяна на удари, двамата мъже осъзнават, че Мерил е изчезнала. Тяхното мъжкарство ѝ е дошло до гуша и тя е излязла навън без палто. Не само, че времето е мразовито, но улиците на Ню Хейвън са опасни по тъмно и студентите постоянно се пазят от крадци след дългите часове в репетиционната зала. Алън и Фил излизат да търсят Мерил, като продължават да се карат. Но няма полза, тя е изчезнала в нюхейвънската нощ.
Двамата с Фил са заедно повече от година и Алън знае, че е в неизгодна позиция. Все пак той е на разположение, когато Фил отсъства. През уикендите двамата ходят на Кейп Код и той ѝ прави подаръци: стъклени мъниста, коледна чиния от магазина на родителите си. Мерил споделя тревогите си с него: тя се бои от професионален провал, "постоянния ѝ страх да не успее", както го нарича Алън. Завладяна е от книгата "Граници на растежа" за това как цивилизацията някой ден ще изтощи земните ресурси. Спалнята ѝ гледа към тих площад, но ѝ липсват горите на Бърнардсвил. "По-късно разбрах, че това е най-тихото място в Ню Хейвън – спомня си тя. – Само че аз го смятах за най-шумното място на земята, толкова шумно, че нощем не можех да спя."
Алън решава да играе вабанк. Един ден, когато Мерил гостува в апартамента му, той ѝ предлага брак. Тъй като знае, че шансовете са малки, го прави без подготовка: без да коленичи и без пръстен. Но предложението му е сериозно. "Мисля, че може да постигнем чудесни неща заедно", казва ѝ той.
Известно време разговарят за това и се смеят. Постепенно разговорът преминава към друга тема. Тя не е отговорила с да или не, което всъщност означава не. Алън знае, че Мерил не го възприема сериозно, поне не колкото той нея. Фил все още е в картинката, а дори да не беше така, тя не е готова да се омъжи за никого.
През февруари Боби Луис разделя класа на две: половината ще играят "Балконът" на Жьоне, а другата половина "Последният анализ" на Сол Белоу. Мерил е в ролята на момичето пони в "Балконът", малка ексцентрична роля, за която носи корсет, ботуши с връзки, мрежести чорапи и конска опашка. Алън изпълнява главната роля в "Последният анализ", която Белоу първоначално е написал за Зиро Мостел (който я отказва заради "Цигулар на покрива"). Ролята плаши Алън – той е млад човек, не импозантен еврейски чичо.
Както при Мерил, нервността му се отразява физически. Страда от тежка дехидратация и се налага Мерил да го заведе в университетската болница. След няколко дни на легло той се връща навреме за представлението. След това приятелите му се събират зад кулисите и го поздравяват за това, че се е справил с невъзможното. Но освен това му казват, че Боби Луис е излязъл по време на антракта. Розенбърг е вбесен. Следващия час Луис подробно критикува първото действие. Когато започва да прави по-общи забележки за второто действие, Алън вдига ръка.
– Извинявай – казва той, – но чух, че си напуснал салона след първо действие. Тогава защо говориш за второто?
Луис признава. Не е харесал режисурата. Лицето на Алън почервенява.
– Боби, всички сме платили много пари, за да учим тук – казва той. – Ако не ти харесва начинът, по който сме режисирани от студентите режисьори, може би трябваше да останеш и да гледаш пиесата. Може би щеше да ни помогнеш!
След като ядосан напуска часа, отива при Хауърд Стайн и му казва, че се оттегля от програмата. Два дни по-късно освобождава апартамента. Няма време за сбогувания дори с Мерил. И все пак знае, че скандалът с Луис е само фасада. Ако Мерил бе приела предложението му, той би преглътнал цялото напрежение, нараненото си его и всички глупости. Без нея какъв е смисълът? "Всъщност бягах от нея – признава Алън. – И от чувствата си към нея."
Класът по актьорско майсторство намалява с двама.



*****



Сезонът на Йейлския репертоарен театър завършва с квакане. В Лондон Брустийн е поканил бродуейския режисьор Бърт Шевелъв да постави музикална версия на пиесата "Жабите" на Аристофан в плувния басейн във физкултурния салон "Пейн Уитни". Представлението ще бъде един вид лекомислена следсезонна чучулига и ще даде възможност да се спечелят бързи пари за театъра.
За композирането на песните Шевелъв кани Стивън Зондхайм, с когото са написали мюзикъла "Смешна случка на път за форума". На четиресет и четири годишна възраст Зондхайм е по средата на поредица забележителни мюзикъли, сред които "Компанията" и "Щуротии". Със Зондхайм пристига неговият оркестратор Джонатан Туник, а с Туник пристига цял оркестър. Скоро следсезонната чучулига се превръща в пищна бурлеска, в която участват шейсет и осем души, сред които двайсет и един плувци в жабешки костюми и мрежести бандажи, взети назаем от отбора по плуване на "Йейл".
За да запълни хора, Брустийн ангажира всеки студент в академията, който му попадне, включително Кристофър Дюранг, Сигорни Уийвър и Мерил Стрийп. Никой не знае точно какво става. "Помня, че влязох, потопих се в басейна, приближих се до Крис Дюранг и го попитах: "Какво става? – разказва Кейт Макгрегър-Стюарт. – Той отвърна: "Не знам!"." Отегчени и развеселени, членовете на хора се шегуват как ще хвърлят Зондхайм в басейна. Ралф Редпат, който играе Ърнест Хемингуей в "Идиотите Карамазови", кара Мерил да го учи да плува в стил бътерфлай.
Зондхайм, според когото цялата история е унизително непрофесионална, възприема Брустийн като академик, който му се подиграва, без да притежава продуцентски умения. (А и фактът, че Брустийн е критикувал творбите на Зондхайм в печата, не помага.) Междувременно Брустийн е ужасен колко разточително става представлението, особено заради участието на цял куп бродуейски егоцентрици. На една от репетициите той публично благодари на компанията и екипа за усилената работа. След това Зондхайм избухва срещу него, че е пропуснал да благодари на музикантите. На всичко отгоре акустиката в басейна е ужасна до степен, че Зондхайм добавя един стих към встъпителния номер: "Ехото понякога трае с дни... дни... дни...".
Вечерта на премиерата елегантна бродуейска тълпа, сред която Ленард Бърнстейн и Харолд Принс, пристига в Ню Хейвън сред хаос от въздушни целувки и караници за места. Зондхайм е неприятно изненадан, че Брустийн е поканил нюйоркски критици, сред които Мел Гъсоу от "Таймс", който добродушно нарича постановката "шляпаща епична творба на "Метро Голдуин Майер". Ако беше обърнал внимание на скамейките вляво, би забелязал стройна блондинка, облечена като гръцка муза, включена в масовката може би за последен път в живота си.
Въпреки възторжените критики "Жабите" събира и враждебни реакции. Невролог от медицинското училище пише гневно писмо до Брустийн, в което се оплаква, че "оскъдните" костюми разгалват задниците на плувците. "Във вашите гняв и възмущение от голите задници на плувците – отговаря Брустийн – явно сте пропуснали да забележите разголената гръд на една от актрисите. Колкото и да предпочитате мъжки задни части вместо женски млечни жлези, надявам се, ще се съгласите, че в това време на равни права за жените, пропускът ви да забележите този факт е обида за противоположния пол." Същевременно Центърът за освобождение на жените в Ню Хейвън се оплаква, че представлението се отнася към жените като съм "сексуални обекти". Брустийн отвръща:
"Мисля, че вашата сатира срещу липсата на чувство за хумор у екстремистките елементи в нашето общество е безценна".
Подигравателният тон е показателен за чувствата на Брустийн към втората вълна феминизъм. Готовият му отговор е презрение. Когато списание "Ms." му изпраща анкета с въпроси като "Колко пиеси за жени поставяте във вашия театър?" и "Колко пиеси в театъра ви са написани или режисирани от жени?", Брустийн им изпраща свой подигравателен въпросник: "Колко статии от или за мъже сте публикували? Колко от редакторите им са мъже?".
Презрението на Брустийн усложнява живота на студентка от първи курс, специалност "Драматургия", на име Уенди Уосърстайн, която пристига през есента на 1973 г. Дъщеря на еврейско семейство от средната класа от Бруклин, Уосърстайн е със ситнокъдрава коса, пълничка и възторжена. След като е учила история в колежа "Маунт Холиоук", тя иска да пише пиеси за живота на жените, но шеговитият ѝ натуралистичен стил се сблъсква с авангардните идеали на Брустийн. Той открито оспорва основанията за приема ѝ в академията и нарича работата ѝ "незряла" – независимо че Кристофър Дюранг, чиято работа е неприкрито незряла, е един от фаворитите му.
В часовете съдбата ѝ не е по-добра. При първото прочитане на бъдещата ѝ пиеса "Необикновените жени и другите" един от мъжете казва: "Не ги разбирам тези женски работи".
Уенди крие своята несигурност – от наднорменото си тегло и за таланта си – зад момичешки кикот. Макар че майка ѝ се обажда всеки ден в седем сутринта да попита дали си е намерила съпруг, тя занемарява личната си хигиена и носи седмици наред една и съща кадифена рокля с бродирана роза на гърдите. Подобно на Сигорни няма интерес (и е неспособна) да се облича както хората очакват.
Чувства се най-комфортно около гейове като Крис, с когото веднага намират общ език. Двамата присъстват на писателски семинар и Крис забелязва, че Уенди сякаш отсъства. "Изглеждаш толкова отегчена, сигурно си много умна", казва ѝ той след това. (Десетилетия по-късно тя включва репликата в пиесата си "Хрониките на Хайди", с която печели наградата "Пулицър".) Двамата започват да сравняват обърканите си семейства. "У нея имаше някаква лична тъга – казва Дюранг, – но тогава не го разбирах." Жените се притесняват около нея: тя изкарва на показ всичко, от което се опасяват за себе си. "В Уенди имаше нещо, което много ме плашеше – споделя Сигорни пред биографката на Уенди. – Беше по-разголена версия на собствената ми уязвимост."
Мерил е точно от онзи тип жени, които Уенди цял живот избягва: високата и слаба руса богиня нееврейка, която безгрижно се носи из живота. Уенди не е склонна да се доверява на такива жени, защото смята, че не искат да имат нищо общо с нея. Но Мерил е мила и Уенди по-късно ще я нареди под номер 8 в списъка си от "Идеални жени, които са поносими". "Никога не би ти дала отровна ябълка – пише тя. – Мерил просто си върши работата."
Когато са дежурни по костюми, което е задължително за всички студенти в академията, Мерил и Уенди кърпят рокли и се разсмиват взаимно. Но в смеха на Уенди има нещо, което безпокои Мерил: той прилича не толкова на искрен изблик, колкото на изкуствен дар на общо благоразположение. "Винаги ми се струваше самотна – спомня си Мерил, – и колкото по-весела и усмихната беше, толкова по-самотна изглеждаше."
Мерил остава в Ню Хейвън за първия сезон на Лятното кабаре, извънсезонен продукт на управлявания от студенти театър. Онези, които остават, поставят десет (почти нерепетирани) пиеси за десет седмици. Една седмица Мерил е Лейди Синтия Мълдун в "Истинският инспектор Хаунд" на Том Стопард. На следващата е Беатриче в "Много шум за нищо" или озлобената сестра в пиесата на Дюранг "Сватбата на Бет и Бу", за която Кабарето е превърнато в католическата църква "Дева Мария на вечните мъки" и бинго зала. За костюми използват всички вехтории, които Уилям Айви Лонг намира да се търкалят наоколо, а декорите се държат на честна дума. Преди представление на "Дракула е жив" машината за пушек остава без течност и бандата я заменя с минерално масло от аптеката, което превръща целия театър в мазно и миризливо блато.

Без климатизация в Кабарето е адски горещо. Въпреки това някои от трупата живеят на третия етаж, докато университетската полиция не ги изгонва. В събота Мерил прави пържени филийки за всички в апартамента си извън кампуса. Преди представленията сервират чийзкейк и сода, тайно избутвайки хлебарките от чиниите, преди да ги сервират. После стоят до късно, за да почистят за следващия ден. В любимата им кръчма на улица "Чапъл" упражняват
Йейлско разтягане:
когато се готвят да одумват някого, въртят глави, за да проверят кой може да ги чуе.


Една седмица трупата е толкова изтощена, че решават да поставят нещо съвсем импровизирано. Резултатът е "радиопредаване от 40-те" – пародия от времето на войната. Облечени в меки шапки и кожени палта (при което едва не получават топлинен удар), актьорите измислят представлението в движение, използват стари лентови микрофони и мятат натрошен стиропор над главите си, за да изобразят сняг. Солото на Мерил е джаз парчето
You Go To My Head
от 1938 г. "Човек се разтапяше като го слуша", казва Уолт Джоунс, който пренася представлението на Бродуей без Мерил. На втората вечер опашката за билети се извива до съседната улица. Никой не знае как се е разчуло толкова бързо.

Насред веселбата Мерил гледа напред в бъдещето. Не научава много за актьорската игра от Боби Луис, но той ѝ намира агент от новосформираната "Ай Си Ем Партнърс": Шийла Робинсън, единствената афроамериканка във фирмата. Междувременно чрез Алвин Епстайн, актьор ветеран в Йейлския репертоарен театър, тя получава първия си професионален ангажимент за дублаж. Семейният анимационен екип Джон и Фейт Хъбли адаптират теорията на Ерик Ериксон за осемте стадия на психосоциалното развитие в поредица от анимирани портрети, наречени "Всеки се вози на въртележката". Мерил и състудентът ѝ Чък Левин са наети за "Шести етап: ранна зрелост".
Двамата актьори отиват в звукозаписно студио в Ню Йорк, където им показват сценария и ги карат да импровизират сцена, драматизирайки конфликта "интимност срещу изолация". Те импровизират очарователна седемминутна сцена между млада двойка в гребна лодка. Когато мъжът се набожда с тресчица, жената нежно я маха с безопасна игла. Докато се отдалечават, лицата им се превръщат в двулики маски. Двамата се питат поотделно: дали ще бъдат заедно след две години? Въпросът вероятно отеква в съзнанието на Мерил, докато претегля влечението си към двамата си ухажори Алън и Фил.
При друго пътуване до Ню Йорк тя гледа Лайза Минели в театър "Зимната градина". Прямото и хладнокръвно изпълнение – много далеч от сценичните студии, които тя изпълнява в академията – я кара да преосмисли представите си за актьорската игра.
"Ако не бях защитена от това, че гледам пиеса, бих умряла – казва тя по-късно. – Но научих нещо, докато гледах Лайза Минели. Срещата и говоренето на истината са първоначалните стъпки в актьорството. Но има и по-нататъшен скок към разбирането на важността на дарбата, искрата и вълнението. "Изпълнението" е последното лустро. То е средство да привлечеш публиката към образа си."



*****



През третата година на следването Мерил влиза в Йейлския репертоарен театър като член на трупата, за което получава карта за членство в актьорския профсъюз. Брустийн, който е наясно с дарбите ѝ, я включва в първата пиеса за сезона, адаптация на "Бесове" на Достоевски, която ще бъде режисирана от полския кинематографист Анджей Вайда. За ролята на Ставрогин той наема жилестия млад актьор Кристофър Лойд.
Вайда говори чрез преводач – никой не е сигурен доколко разбира английски. Но той е запленен от Мерил и Кристофър Лойд и дори добавя допълнителен диалог специално за тях. Казва на Файнголд, литературния мениджър на театъра: "Отрязах тази сцена в Краков, но тук я включвам, защото вашите актьори са много по-добри".
С Вайда пристига полската кинозвезда Елжбета Чижевска, напуснала родината си, тъй като съпругът ѝ, американският журналист Дейвид Халберстам, е изгонен заради критика на комунистическия режим. Чижевска има особен начин на работа, който очарова Мерил. В края на първо действие тя пълзи по сцената и крещи на Лойд: "Антихрист! Антихрист!" със свирепост, която сякаш разтърсва сградата на театъра.
Но значението на познанството на Мерил с Чижевска ще стане очевидно едва след години. Когато приятелят на Брустийн Уилям Стайрън пише романа си "Изборът на Софи", той използва полски изрази от речта на Чижевска. Няколко години по-късно, когато Мерил играе ролята на Софи във филма, състудентите ѝ от "Йейл" забелязват нещо странно: това е Чижевска, или поне елементи от нея, пречупени както от Стайрън, така и от Стрийп.
След Достоевски театърът се обръща към негова пародия: постановка на голяма сцена на "Идиотите Карамазови". Мерил преработва ролята на Констанс Гарнет без режисурата на Том Хаас, когото Брустийн е изгонил, подтикнат от някои студенти. Въпреки това, когато започват репетициите, напрежението е голямо. Кристофър Дюранг и Албърт Инаурато, пакостливите Туидълдъм и Туидълди, са се дистанцирали. Причината е Уенди Уосърстайн. Увлечението на Уенди по Крис отвращава Албърт, който се чувства изместен. Той забелязва как Уенди чака Крис след лекции като влюбена ученичка, явно насочила усилията си в грешна посока. Според Албърт Уенди "е отровила" приятеля му, използвайки неговата несигурност. "Когато се мразиш, а някой те обича точно заради онова, което мразиш в себе си, е много трудно да не откликнеш", казва той по-късно.
Брустийн се разпорежда на репетициите, което дразни актьорите. Дори пред Крис, който играе Альоша, Брустийн се меси в текста. Крис е толкова стресиран, че получава обрив по гърдите. Когато Линда Аткинсън, която играе госпожа Карамазова, възразява, след като Брустийн отрязва една от репликите ѝ, той изкрещява: "Можеш да напуснеш училището ми!".
"Добре", вика тя от сцената. (Въпросната реплика е "Да".)
Дори изисканият Уилям Айви Лонг, който прави костюмите, стига до точката на пречупване. Проектирал е прокъсана черна дантела върху пурпурен плат за проститутката Грушенка.
– Тя би трябвало да е курва – казва му Брустийн. – Прилича на херцогиня!
– Но, декан Брустийн...
– Промени я!
Докато Брустийн се отдалечава, Уилям не се сдържа и извиква:
– Майната ти, Боб!
Брустийн се обръща и се усмихва като Чеширския котарак. Междувременно Мерил трябва да пресъздаде комедийната магия от предишната година, този път на много по-голямо пространство. Сцената е наклонена напред и Мерил трябва постоянно да внимава да не се катурне от нея заедно с инвалидния стол. Една вечер се налага Дюранг да се пресегне и да я хване, преди да се килне върху първия ред. И все пак на нея ѝ харесва да играе в инвалиден стол: "Ограничен си, но това те освобождава".
Репертоарният театър привлича публика не само от театралната академия, а и критици от всички вестници от околните градове. Смахнатата Констанс Гарнет на Мерил, която решително е превзела пиесата, се превръща в неин официален дебют. Възторжени критики идват от "Стратфорд Нюз" и "Хартфорд Курант". Дори Мел Гъсоу от "Ню Йорк Таймс" отбелязва: "Звездната роля е на преводачката Констанс Гарнет. Мерил Стрийп я представя като побъркана стара вещица (пиесата също е откачена) в инвалиден стол, обслужвана от иконом на име Ърнест, който накрая си пръсва мозъка".
Ако Брустийн не е бил наясно преди, сега вече разбира: Мерил е тайното му оръжие. До края на сезона тя ще играе навсякъде, постоянно, независимо дали ѝ харесва.



*****



Трудно е да бъдеш аутсайдер, но понякога не е по-лесно да бъдеш фаворит. Уенди и Сигорни знаят какво е да работиш в сянка, поне що се отнася до Брустийн. Мерил вече е твърдо от другата страна, главната актриса в професионална трупа. През сезона 1974-1975 тя участва в шест от седемте постановки на Йейлския репертоарен театър. Чувства се нещастна.
Под ръководството на Боби Луис катедрата по актьорство става все по-неуправляема. Второкурсниците се бунтуват, след като той уволнява трима учители. Един от студентите предлага самият Луис да се яви на прослушване. Студентите са навъсени или просто отсъстват от занятия. Когато Луис поставя съобщение, че присъствието е задължително, някой го скъсва. Поради изтощителната си програма за репетиции в театъра Мерил също пропуска лекции, но Луис се колебае да ѝ направи забележка. На Брустийн се пада "неприятната задача" да я повика в кабинета си и да ѝ каже, че трябва редовно да присъства на занятията, ако иска да получи диплома.
Да жонглира с многобройните роли е достатъчно трудно. В театъра тя участва в сатирична сапунена опера, наречена "Стълбът на любовта". Една вечер Норма Брустийн, съпругата на декана, която играе нейна психоаналитичка, пропуска да излезе на сцената. За да печели време, Мерил се разхожда из психиатричния кабинет и разглежда реквизита. Накрая поглежда едно от петната на Роршах на стената и сякаш героинята ѝ открива някаква дълбока и ужасна истина в него, избухва в сълзи.
В мюзикъла на Брехт и Курт Вайл "Хепиенд" Мерил е разпределена в ансамбъла. Единствената ѝ реплика, която изпищява сред бърборенето на тълпата, е "Къде е Лилиан?". "Заради остротата на момента на публиката буквално ѝ падаше шапката", отбелязва Файнголд. По средата на репетициите сопраното от музикалното училище, което играе Лилиан, губи гласа си. Само след един следобед за репетиции Мерил я замества. Вместо да си почине с малка роля, сега играе главната. При първото ѝ излизане на сцена Брустийн сяда на първия ред с яркочервена вратовръзка. През антракта Мерил му изпраща спешно съобщение: червената вратовръзка я изнервя и той трябва да се махне, ако очаква тя да издържи до края на матинето.
Още по-изнервяща е постановката на "Бащата" от Стриндберг, в която главната роля е поверена на Рип Торн. Мерил играе дъщеря му Бърта. Торн е известен с разсеяността си и толкова се вживява в ролята си, че колегите му работят в постоянен страх. Той спира репетиция, за да спори за дребен елемент от костюмите или реквизита. По време на техническа репетиция обявява, че иска да изтръгне вратата на сцената. След като я откача от пантите, заявява: "Трябва да е по-стабилна. Твърде лесно беше".
Елжбета Чижевска играе съпругата му и Торн "се държеше с нея в живота със същото жестоко презрение, с което я наказваше и в пиесата", спомня си Брустийн. "Просто искаш "Ню Йорк Таймс" да ти целуват задника", казва той, на което тя отвръща: "Щом толкова държиш на тази пиеса, защо не си научил проклетите реплики?". Двамата подмятат Мерил помежду си като перце за федербал.
Студент по драматургия, който води протокол на репетициите, улавя буреносната атмосфера. На 1 февруари: "Том уплаши всички, като едва не метна Елжбета през прозореца". 12 февруари: "Том започва сцената си с Елжбета във второ действие, като я хвърля на пода". 19 февруари: "Том се занимава с оръжията. Не смята, че капитанът трябва да има колекция от антични оръжия". Мерил, пише той, "има проблеми с Бърта, защото правилно преценява, че макар Бърта да е тийнейджърка, репликите са писани за по-малко момиче".
Междувременно положението ѝ в театъра влошава отношенията ѝ със състудентите. Жените от класа се трудят с години в очакване на възможност да играят на сцената на репертоарния театър. Сега Мерил получава всички роли. Макар да не могат да отрекат таланта ѝ, те са разочаровани. Една актриса дори отива при Кингмън Брустър, президента на "Йейл", и му казва: "Знаете ли, че хората плащат да посещават академията, а не им се дава възможност да играят?".
В края на есенния семестър Кабарето отново поставя коледна пиеса.
Този път Мерил се подиграва на собствената си вездесъщост, като изпява иронична версия на песента на Ранди Нюман "Самотна на върха". "Атмосферата в залата охладня – спомня си Уолт Джоунс. – Беше направо ледена." Тя отново е на платформата като в гимназията, изолирана от собствения си успех.
"Конкуренцията в програмата по актьорско майсторство беше много уморителна – спомня си Мерил. – Винаги се конкурирах с приятелките си за всяка пиеса. И нямаше никакво равенство при разпределението на ролите. Тъй като всеки студент режисьор или драматург отговаряше за състава на своя дипломен проект, избираха актьорите по свое усмотрение. Някои хора участваха постоянно, а други изобщо не бяха избирани. Това беше нечестно. Беше като във външния свят, но в по-малък мащаб."
Фактът, че тя е на слънчевата страна на улицата, не прави напрегнатата атмосфера по-приятна. Напротив, Мерил казва: "Ситуацията ме подлудяваше. Не че не ми даваха роли, напротив, даваха ми постоянно. Но изпитвах вина. Имах чувството, че отнемам нещо от хора, които познавам, от приятелите си. Аз учех със стипендия, а някои бяха платили много, за да са там".
Тя е изтощена. Партньорът ѝ на сцената е избухлив. Учителят ѝ по актьорство не я одобрява. Стомахът ѝ страда от стреса. А състудентите ѝ са разстроени заради многото време на сцената, което получава – не че Мерил има избор по въпроса.
Накрая отива в кабинета на Брустийн и заявява: "Напрежението ми идва в повече. Искам да бъда освободена от някои ангажименти".
"В такъв случай – отвръща Брустийн, – ще бъдеш подложена на академична пробация." Но това е по-скоро заплаха, отколкото компромис. Тя не иска да бъде изхвърлена от академията.
Мерил е избрана за ролята на Елена в "Сън в лятна нощ", последната постановка за сезона. Възможно ли е да се измъкне? Брустийн пребледнява: знае, че тя е идеална за ролята. Вместо това възразява, защо не приеме ролята на Елена, а дубльорката ѝ да поеме ролята в "Бащата".
– Невъзможно! – отвръща Мерил. – Рип няма да го понесе. Той наистина ме възприема като своя дъщеря. Ако някой се появи на мое място, дори и да го предупредиш, веднага ще спре представлението и ще пита: "Къде е Бърта?".
Двамата са в безизходица. Мерил излиза от кабинета му, все така ангажирана до края на сезона. Разстроена, тя посещава училищния психиатър, който я успокоява:
– Знаеш ли какво? След единайсет седмици ще се дипломираш и вече никога няма да се конкурираш с пет жени. Ще се състезаваш с пет хиляди и това ще е облекчение за теб. Ще бъде по-добре или по-зле, но няма да бъде като сега.
И все пак това са единайсет дълги седмици, а настроението в училището е по-враждебно от всякога. По Коледа Боби Луис претърпява сърдечен пристъп, предизвикан от напрежението да ръководи катедрата по актьорско майсторство. Той моли дотогавашната си асистентка Норма Брустийн да заеме мястото му. Второкурсниците са бесни, че съпругата на декана става техен преподавател, без да се посъветват с тях. Изпращат телеграма на Луис, който е на легло, и в нея споделят своята "изненада" и "разочарование". В "Йейл Дейли Нюз" се появява заглавие: "В театралната академия назрява разкол".
На Брустийн му идва до гуша. "Училището е пълно със завист и злоба на духа – пише той. – Мисля, че предпочитах революцията." Той събира всички актьори второкурсници в Експерименталния театър и им раздава непопълнени молби за напускане. Ако някой е недоволен, информира ги, може да попълни формулярите и да напусне. Никой не приема предложението му.
На кого му пука, че Брустийн по собствените му думи е "Чингис хан, който управлява с тиранията на Сталин"? Длъжен е да ръководи академията. Фантазира си как ще напусне или ще разформирова цялата програма, но Норма къса писмата с оставката му. На Великден същата година той кани Мерил и Чък Левин на вечеря и обсъжда с тях бъркотията в актьорската програма. Явно ги възприема като хора, на които има доверие.
На Мерил ѝ остава още една постановка: "Сън в лятна нощ" с Кристофър Лойд в ролята на Оберон. Въпреки изтощението ѝ Елена е неустоима роля: красива, но дива, смешна, но меланхолична. Режисьорът Алвин Епстайн има романтична визия, съчетавайки текста на Шекспир с музиката на Хенри Пърсел за "Кралицата фея". Декорът е увенчан с гигантска блещукаща луна, направена от пуканки, а сърдитите любовници Елена, Хермия, Деметрий и Лизандър ще захвърлят костюмите си в течение на пиесата, сякаш сливайки се с горския пейзаж. Епстайн постоянно спори с диригента Ото-Вернер Мюлер и му остава малко време да мисли за любовните двойки. Това притеснява четиримата актьори, които трябва да изпълнят една от най-сложните комедийни Шекспирови сцени. "Алвин изобщо не режисираше сцената – казва Стив Роу, който играе Деметрий. – Каза ни: "Идете в някоя стая и го измислете". И ние го сторихме. Върнахме се и му показахме сцената. А той казваше нещо като: "Ами получава се, но мисля, че приличате на лочещи прасета. Вървете и поработете още!".
Робърт Маркс, студентът драматург, на когото е възложена постановката, записва с растяща тревога в своя репетиционен дневник. 21 април 1975: "любовниците искат още време за репетиции – напрегнатата програма води до нелогични характеристики ... това е причина за напрегнати дискусии с Алвин ... общо усещане за безполезност на предрепетиционните обсъждания на пиесата ... актьорите: твърде много сцени остават "нерешени" за тях".
29 април: "вечер: предвидената репетиция е отменена ... скандал с Ото: твърди, че няма достатъчно време да подготви и да интегрира музиката... Алвин иска да използва времето да организира хоровите партии ... оркестърът е освободен по-рано ... Ото заплашва да напусне, но не го прави. ... Сценичното време се използва за хора".
6 май: "Първа цялостна репетиция с музика на живо... Хорът се движи като живи трупове – нямат свобода на жестовете и позите (и носят костюмите много зле), дикцията им е лоша, солистите пеят фалшиво ... все още има въпроси как музиката ще се интегрира с текста ... костюмите на феите са неудобни, без да са екстравагантни – над сцените с феи витае някакъв викториански дух ... Мерил Стрийп (Елена) избира моментите за мелодрама изключително добре, но изглежда твърде красива за ролята, тя трябваше да е Хермия".
На 9 май, вечерта на премиерата, нещата някак си се нареждат: "много ентусиазирана публика ... всичко се съчета добре: пасторални сцени, любовници, битки, феи ... преходите между сцените са плавни, макар че представлението е малко повече от три часа ... хорът се движи малко по-добре, оркестърът е относително хармоничен ... мърморене на няколко места в публиката дали пиесата е достатъчно задълбочена от интелектуална гледна точка, освен това няколко въпроса относно ролята на музиката ... общото мнение е – успех".
Почти всички са съгласни. Брустийн нарича постановката "кулминация на всичко, което сме правили някога". Линда Аткинсън, която играе Пък, споделя: "Пиесата просто се понесе като летящо килимче". Мел Гъсоу от "Таймс" намира представлението за "запомнящо се" и "бляскаво", макар да добавя: "Постановката малко се спъва със своите звезднокръстосани любовници. С изключение на Мерил Стрийп (която явно е една от най-разностранните членове на трупата на "Йейл") в ролята на Елена, те не са достатъчно игриви".
Разнася се новината, че "Сън в лятна нощ" е най-забавното представление в Ню Хейвън, особено сцената "Пирам и Тисба", водена от приятеля на Мерил Джо "Грифо" Грифаси в ролята на Пискуна. Зрителите се тълпят, за да го гледат. "Управителят на дома се налагаше да ги гони, защото беше пенсиониран пожарникар и имаше опасност от пожар", спомня си Файнголд. В ролята на Елена Мерил става неловка, залитаща и объркана, неосъзнаваща лъчистата си красота. Насред общия възторг падането на Сайгон на 30 април слага край на Виетнамската война и затваря една кошмарна страница за страната. Настроението в кампуса, насърчено от опияняващия "Сън в лятна нощ", е на закъсняло избавление.
С наближаване на дипломирането Мерил прави равносметка на преживяното в "Йейл". Какво точно е научила там? Не е имало последователно обучение, само бъркотия от техники. "Този вид импровизирано еклектично образование е безценно, но само ако си в безизходица – споделя тя по-късно. – Половината време си мислиш: не бих го направила така, този тип дрънка пълни глупости, но в известен смисъл по този начин изграждаш възгледите си. Все пак през тези години се чувствах уморена, луда, нервна. Постоянно повръщах."
Има агентка в Ню Йорк и дарбата да се справя с различни театрални стилове: идеала на Брустийн за актриса в репертоарен театър. Но научава и по-неприятни уроци. Болката постиженията ти да остават незабелязани. Огорчението от конкуренцията дори когато печелиш. Разбира какво се случва, когато отстъпваш на властни мъже и им позволяваш да те лишат от инициативност.
И научава, че е добра. Наистина добра.
Брустийн я моли да остане в трупата след дипломирането си. Той знае с какво разполага и не иска тя да пожертва таланта си за нещо толкова банално като звездната слава. Три дни след като навършва двайсет и шест, тя му пише, като се извинява, че толкова се е забавила с решението си. "Репертоарният театър е мой дом – пише тя, – не съм неблагодарна и вие ми дадохте възможности и насърчение, които са в основата на моята вяра и любов към театъра. Обаче – продължава – точно сега всичко в мен иска да изпробва далеч от Ню Хейвън онова, което научих в Ню Хейвън. Просто трябва да разбера какво е."
На 19 май випуск 1975 се събира в стария кампус в церемониални тоги и шапки. Сред морето от черни одежди една жена изпъква като лъч светлина. Това е Мерил Стрийп в снежнобяла рокля за пикник. Погледната от небето на Кънектикът, сигурно е изглеждала като диамант, проблясващ сред кал. За пореден път Мерил превъзхожда всички. "Всички останали жени в класа си казаха: "Кучка! – спомня си Уилям Айви Лонг. – Защо аз не се сетих за това?".


ИЗАБЕЛА

Лятото на 1975 година е жестоко време да започнеш актьорска кариера и това е набито в главите на завършилите театралната академия "Йейл". Страната преживява рецесия, която повлича развлекателната индустрия и цял Ню Йорк. Таймс Скуеър е истинско запустение от боклуци и стриптийз клубове. Театрите на Бродуей са празни или превърнати в хотели. Трудно се намира дори временна работа. Линда Аткинсън се оплаква пред "Ню Хейвън Реджистър" скоро след дипломирането си: "За съжаление да намериш работа като продавачка на ръкавици е също толкова трудно, колкото и работа като актриса".
Статистиката е мрачна: в сравнение с предишната година в страната са издадени шест хиляди дипломи повече в областта на драматичните изкуства. Актьорският състав на "Сън в лятна нощ" скоро ще се изгуби в океан от амбициозни Пъкове и Хермии, въоръжени с куп лъскави снимки двайсет на двайсет и пет сантиметра. Мнозина от тях ще опитат късмета си в Ню Йорк, докато други се пръсват по регионалните театри. Един актьор от "Йейл" заминава за Масачузетс да работи в магазин за хвърчила.
А къде е Мерил Стрийп, безспорната звезда на випуск 1975? Мерил Стрийп, която има две научни степени, четири хиляди долара студентски заеми и почти никакво професионално признание? Намира се в задръстване на магистралата от Кънектикът и закъснява с цял час за среща с Джоузеф Пап, един от най-големите продуценти в Ню Йорк. "Аз съм на двайсет и шест – казва си тя. – Започвам кариерата си. Желателно е да успея през предстоящата година."
Тя много разчита на срещата, защото веднъж вече се е провалила.
Преди дипломирането студентите по актьорство са пътували до Ню Йорк за прослушване в "Тиътър Комюникейшънс Груп", която назначава млади актьори по театрите в страната. Прослушването е толкова важно, че "Йейл" предлага специална програма за него. Студентите от Йейлската театрална академия се изправят срещу колегите си от "Джулиард" и Нюйоркския университет и който издържи тура в Ню Йорк, ще бъде изпратен на финалите в Чикаго. Ако впечатлиш журито, може да те наемат в театрална трупа в Луивил или Минеаполис. Не е Ню Йорк, не е Холивуд, но е работа.
Мерил пренощува в Ню Йорк вечерта преди прослушването. Когато се събужда на следващата сутрин, тя поглежда часовника и отново заспива. Просто не отива. Не може да понесе идеята отново да се яви пред същите седем или осем души. Може би също така знае, че мястото ѝ не е в Луивил. Докато потъва отново в забрава, тя чува гласовете на състудентите си: "Боже, къде е Мерил? Олеле, този път наистина загази!".
Дали е свършено с нея? Не съвсем. Защото скоро след това Милтън Голдман, шефът на театралния отдел в Ай Си Ем, се обажда на Розмари Тишлър, кастинг режисьор в Пъблик Тиътър.
– Искам да те запозная с някого – казва ѝ той. – Робърт Луис, преподавател по актьорско майсторство в "Йейл" каза, че тя е една от най- необикновените жени, които е обучавал.
– Щом Робърт Луис го твърди, ще се радвам да се запозная с нея – отговаря Тишлър от кабинета си в Ийст Вилидж. Разбира се, Милтън може и да преувеличава, казва си тя.
След няколко дни Мерил стои на сцената на третия етаж в Пъблик Тиътър, подобна на лабиринт червена сграда, някога приютявала библиотека "Астор". Сега тя е средище на театралния живот в града, мястото, където се е родил мюзикълът "Коса" и където мюзикълът "Кастингът" е имал премиера през април и е получил възторжени отзиви.
Подобно на повечето хора от бранша, Тишлър иска да чуе класически и съвременен монолог. Мерил започва с войнствената кралица Маргарита от "Хенри VI, част 3, която дразни пленения херцог на Йорк:

Снемете му короната и с нея снемете и главата на злодея!

18


Докато я гледа от салона, Тишлър се усмихва. Мерил е уловила не само злобата на Маргарита, но и радостта, която изпитва, докато измъчва своя политически съперник. "Беше прекрасно чудовище", спомня си Тишлър.
После Мерил сякаш преобразява тялото си и става женствена, секси, престорено скромна. Гласът ѝ преминава към страстен тексаски провлечен говор. Превръща се в героинята Садърн Комфърт, кокетна двайсет и няколко годишна дивачка от пиесата "Уиски" на Терънс Макнали.
– Израснах тук в Хюстън – мърка тя. – Бях хубава, бях национална шампионка по жонглиране с жезли и се срещах само с футболисти. Познато ли ви звучи?
За актрисата на сцената определено е познато – това е образът ѝ от гимназията, героинята, която е играла перфектно в Бърнардсвил, превърната в южняшка въртиопашка.
Превъплътена в Садърн Комфърт, тя описва всички спортисти, с които го е правила: Боби Бартън на задната седалка на "Форд Феърлейн"-а на баща му, Тайни Уокър, който имал кървавочервен "Плимут Фюри" с двоен карбуратор. Всички момчета са сразени на футболния терен скоро след като са спали с нея, но тя с наслада описва връзките си с тях – особено колите.
Тишлър е в истерия. "Когато разказваше, че е спала с тях, винаги говореше за колите", спомня си тя. Мерил е показала част от хамелеонската си дарба, но Тишлър още не познава пълния ѝ капацитет. "Просто знаех, че притежава голяма красота, справяше се с лекота и беше грациозна", казва тя.
Няколко седмици по-късно Тишлър разпределя ролите за "Трелони от театър "Уелс", викторианска комедия от Артър Уинг Пинеро за наивна актриса от театрална трупа, която се отказва от сцената, за да се омъжи. Пиесата ще се играе в театър "Вивиан Бомонт" в Линкълн Сентър, който отскоро е част от Нюйоркския Шекспиров фестивал, разширяващ се обект, който включва Пъблик Тиътър и "Шекспир в парка". Тишлър търси жена за ролята на г-ца Имоджен Парът, актриса, която е и управител на театъра. Трябва да е очарователна, но и властна, да има финансов нюх и да командва хората. Тишлър се сеща за актрисата от "Йейл", изиграла агресивната кралица Маргарита, и я вика на среща с режисьора Ей Джей Антун. Но Антун не е запленен. Той харесва Мерил, но харесва и други кандидатки. При второто ѝ прослушване в Пъблик Тиътър режисьорът не вижда онова изключително рядко качество, което е забелязала Тишлър. Кастинг режисьорката продължава да настоява, но всъщност мнението на Антун не е решаващо. Важният човек е Джо Пап, основателят на Нюйоркския Шекспиров фестивал, който ръководи Пъблик Тиътър и наема поне половината актьори, драматурзи и режисьори в Ню Йорк.
Мерил още работи в Кънектикът и не може да дойде в редовното време за кастинги. Затова Тишлър и Антун я викат на прослушване при Пап след работно време. Седем часът става осем, а Мерил още я няма. Пап става нервен, търпението не е типично за него, а небето притъмнява. Докато той се разхожда из стаята, Тишлър притеснено поддържа разговора. Тя иска той да види младата жена. Къде е Мерил, за бога?



*****



В някои отношения Джо Пап прилича на Робърт Брустийн. И двамата са властни, заядливи мъже, които основават театри, водят битки и се извисяват над армия творци, от които изискват вечна преданост. И двамата са нюйоркски евреи, завършили държавни училища, и са убедени, че театърът може да промени света. Между Ню Йорк и Ню Хейвън те се състезават за пиеси и актьори, поддържайки (най-често) приятелско съперничество.

Но тук, общо взето, приликите свършват. Докато Брустийн управлява от кулата от слонова кост, Пап не е завършил колеж. Брустийн прекарва летата в Мартас Винярд, Пап наема вили по крайбрежието на Джърси. Роден Джоузеф Папирофски в семейство на бедни имигранти от Източна Европа, като тийнейджър той е работил като викач
19
в Кони Айлънд и е продавал домати и гевреци от ръчна количка. След участието си във Втората световна война влиза в "Актьорската лаборатория" в Лос Анджелис, където изработва популистката си идеология: театърът е за всички, не само за елита. Докато си проправя път до върха на нюйоркския театрален свят, той се чувства не на място, евреин от работническата класа в свят на бели якички.

Подобно на най-добрите Шекспирови герои, той е ходещо крещящо противоречие. Критиците така и не успяват да решат дали е културен модел за подражание, или самообразован търгаш. Говори за бедното си детство в Бруклин с дикенсова наслада, но две от четирите му съпруги са с впечатлението, че е полски католик. Петнайсетгодишен влиза в Лигата на младите комунисти и запазва членството си до трийсет и няколко годишна възраст, но рядко говори за това, за да не рискува финансирането на своя театър. Докато се носи из коридорите па Пъблик Тиътър, зад него подтичва върволица от асистенти, които се стараят да проумеят противоречивите му мнения. Говори с каламбури и алюзии. Когато асистент нахлува в кабинета му, за да съобщи, че актьор е ранен, докато репетира Хамлет, той отвръща:

"Не може да изиграеш Хамлет, без да счупиш крак"
20
. С нещо повече от дързост (каквато има в излишък) Пап изгражда империя. През 1954 г. поставя "Ромео и Жулиета" в църква на Авеню Ди, началото на наречения от него Нюйоркски Шекспиров фестивал. Мечтата му е да построи сцена за безплатни шекспирови представления в Сентръл Парк, което го води до оспорван двубой с всемогъщия комисар на градските паркове Робърт Мозес, който е над седемдесетгодишен и няма намерение да се преклони пред волята на един "безотговорен комунист." Последвалата битка превръща Пап в градска знаменитост, агресивен Робин Худ на шоубизнеса, който се бори с големия лош комисар и прави високото изкуство достъпно за масите.

Накрая Мозес разрешава придвижването на плановете за амфитеатър в Сентръл Парк и театър "Делакорт" е открит през 1962 г., когато Мерил Стрийп е тринайсетгодишна. Първата постановка от поредицата "Шекспир в парка" е "Венецианският търговец" с Джеймс Ърл Джоунс и Джордж Скот в главните роли. Четири години по-късно Пап открива Пъблик Тиътър в Ийст Вилидж, където поставя смели нови пиеси от драматурзи като Дейвид Рейб, към когото се отнася като към свой син.
От самото начало част от мисията му е да създаде американски стил на шекспирова игра: силна и сурова, напълно различна от афектирано звучната британска оратория на Лорънс Оливие. "Търсим настървени актьори... актьори, които носят печата на истината върху всичко, което казват и вършат – пише той. – Това придава на езика по-човешки качества и заменя четенето на стихове и напевното рецитиране – белег на старомодната класическа актьорска игра – с разбираема жива реч." Неговите актьори ще изглеждат и звучат като самия Ню Йорк: мултиетнически, истински и жилави.

Макар Пап да поддържа фасадата на неукротима самоувереност, той е преследван от тревоги, най-вече заради постоянните финансови проблеми на фестивала. Тактиката му е: направи нещо голямо сега, по-късно ще платиш. "Постоянно се чувстваше под натиск и атакуван", казва Гейл Мерифийлд Пап, която ръководи драматургичния отдел и през 1976 г. става четвъртата и последна госпожа Пап. Фестивалът непрекъснато затъва в дългове и финансовите тревоги на седемдесетте правят кризата екзистенциална. После идва
deus ех machina: A Chorus Line –
"Кастингът", революционният мюзикъл, разказващ за историите и борбите на бродуейските танцьори. Премиерата му е Оф Бродуей през април 1975 г. и се прехвърля на Бродуей същия юли. Огромният му успех ще финансира Фестивала години наред, поддържайки театър "Делакорт" отворен и безплатен за масите, и ще позволи на Пап да продължи да измисля откачени проекти.

Един от тези проекти го тревожи. През 1972 г. управата на Линкълн Сентър, огромния културен комплекс, съживил манхатънския Горен Уест Сайд, го моли за съвет при назначаването на нов режисьор за театралния отдел. Колкото повече се консултира, толкова повече осъзнава, че разполага с идеалния кандидат: себе си. Ненавистна му е идеята да обгрижва богатите любителки на матинета от квартала, но Фестивалът има повече от един милион дългове. Ако получи огромния театър "Вивиан Бомонт" в Линкълн Сентър с 1100 места, ще си осигури средства, недостъпни за него в Пъблик Тиътър. Същевременно може да даде на своето "домочадие" от дръзки млади драматурзи национална трибуна.
Прибавянето на Линкълн Сентър като негова нова база безпрецедентно разширява обхвата му с обекти в различни части на града, в Сентръл Парк и на Бродуей. Дългогодишният му помощник-продуцент Бърнард Гърстен нарича това, "период на експанзията на Пап". През 1972 г. карикатура в "Ню Йоркър" представя целия град Ню Йорк като постановка на Джоузеф Пап. Но той се чувства неловко в Линкълн Сентър, който за него представлява институцията, с която се е борил цял живот. Театър "Вивиан Бомонт" му напомня на мавзолей. Дори не си устройва кабинет там.
Редовната публика на Линкълн Сентър отвръща на презрението му. Когато обявява програмата за първия си сезон, която включва рок мюзикъл, "черна" пиеса и работническа драма от Дейвид Рейб, постоянните зрители побягват на тълпи. Жена, която нарича себе си "една от снежнобелите абонати, които мисля, че бихте искали да прогоните", му казва: "Не ме интересуват черни драматурзи, а добри драматурзи". "Получавахме цели чували с писма – спомня си Гейл Пап.
– Хората протестираха срещу поставянето на "черни" пиеси на голяма сцена. От някои писма лъхаше омраза." За една година абонаментите се сриват от 27 000 на 22 000. Вместо да е златна мина, Линкълн Сентър се превръща във финансови плаващи пясъци.
Накрая Пап омеква. Във "Вивиан Бомонт" ще се играе класика. Той отлита за Осло да убеди норвежката кинозвезда Лив Улман да участва в ролята на Нора в "Куклен дом", който се играе при пълни салони. Ангажира Рут Гордън и Лин Редгрейв да изпълнят главните роли в пиесата на Бърнард Шоу "Професията на госпожа Уорън". Но през цялото време скърца със зъби. Не това е мотивът му да се занимава с театър. В Пъблик Тиътър поставя новаторски творби като пиесата на Нтозаки Шанге "За цветнокожи момичета, мислили за самоубийство, когато дъгата е достатъчна". В артистичната част на града салоните му са пълни. Той сглобява набързо сезон 1975-76 във "Вивиан Бомонт". Заедно с "Професията на г-жа Уорън" прехвърля от "Делакорт" популярната постановка на "Хамлет" с участието на Сам Уотърстън, последвана от Ибсеновата "Пер Гинт". Сезонът ще бъде открит с "Трелони от театър "Уелс", популярната комедия на нравите на Пинеро. На 13 юли, по-малко от две седмици преди "Кастингът" да превземе Бродуей, Таймс излиза със заглавие: "Могат ли Шекспир, Ибсен, Шоу и Пинеро да спасят Джоузеф Пап?". Би трябвало да е в подем, но е подложен на кръстосан огън.
Пиесата "Трелони от театър "Уелс" е не просто вехта: тя е повече от вехта. Написана е в края на 90-те години на XIX век, но Пинеро връща действието трийсет години по-рано. Според автора тя "трябва да следва до най-дребния детайл модата от началото на 60-те години на XIX век – рокли с кринолин и панталони с басти... да не се предприемат опити тази мода да се променя чрез илюстрации, за да я направите по-малко странна и гротескна за модерния човек. Напротив, нека да се възпроизведе и дори да се подчертае всеки елемент, който днес може да изглежда особено странен и чудат". Нищо не може да е по-различно от визията на Пап.
И ето го сега, задържан до късно на работа, в очакване на някаква неизвестна актриса от "Йейл" (тоест от хората на Брустийн) да се яви на кастинг за ролята на изтънчената, но решителна Имоджен Парът. А тя пък закъснява с цял час.



*****



Същия ден, в който "Таймс" пуска ужасното заглавие за Джоузеф Пап, Мерил пристига в театралния център "Юджийн О'Нийл" в Уотърфорд, Кънектикът. Центърът е основан през 1964 г. във фермата "Хамънд", зелена шир с площ 380 декара, недалеч от мястото, където Юджийн О'Нийл е прекарвал летата си. На следващата година там се установява Националната конференция на драматурзите, която дава възможност на творците да работят далеч от критичния поглед на Ню Йорк. През 1977 г. Уенди Уосърстайн написва там пиесата си "Необикновените жени и другите". "Таймс" нарича мястото "Пробен град, САЩ".
За млади актьори като Мерил Стрийп, Джо Грифаси и Кристофър Лойд мястото е като театрален летен лагер. Те препускат от пиеса в пиеса, репетират под червенолистни букове и прекарват почивките на плажа. Лойд е единственият актьор с кола, червен "Триумф" с гюрук. Нощуват наблизо, в колежа "Кънектикът", в общежитие, нежно наричано "Пандиза", което Грифаси по-късно описва като "изискана обстановка от лъскаво боядисани итонгови тухли, морскозелена изкуствена кожа с апликации от изгорено от цигари, спално бельо с подозрителни шарки и скромни протестантски възглавници с мекотата на сухар".
Мерил харесва откритата и свободна атмосфера на "О'Нийл" с "пъстър букет от индивидуалности". Там е преподавателят Артър Балей, намазан със скъп френски лосион против изгаряне. Там е и Идит Оливър, театралната критичка на "Ню Иоркър" и акушерка на пиеси – "дребна възрастна дама с усмивка, широка колкото плажа". Джордж Уайт, основателят на театралния център "О'Нийл", седи начело на масата в бял ленен костюм. По време на оживените, пищни вечери на полегатата ливада Мерил вижда "светлините на увеселителния парк, блещукащи на отсрещния бряг от другата страна на пристанището, забавно място, което никой няма време да посети, защото ние осветявахме небето и от нашата страна".
Тя участва в пет пиеси за четири седмици – онзи вид бърза импровизационна игра, която е усъвършенствала в Йейлския театър кабаре. Няма време да обмисляш избора на герой: просто избираш нещо и действаш. В "Марко Поло", комедийна пиеса за деца, двамата с Грифо играят близнаците Труфалдино, превъплътени в акробати аматьори. "Когато публиката видя Мерил в онази първа пиеса, разбра, че не е само поредното съвършено лице със странна фамилия – спомня си Грифаси. – Никой не очаква едно хубаво момиче да е толкова забавно или откачено. Истината е, че другите винаги смятат Мерил за по-хубава, отколкото тя съзнава."
Най-примамливото заглавие онази година е "Айседора Дънкан спи с руската флота". Мерил играе Айседора, танцьорката, която умира фамозно, когато дългият ѝ развят шал се заплита в колелото на колата, в която се вози. Единственият реквизит на Мерил е шалът, който тя използва, за да впримчи многобройните си любовници, преди накрая той да я удуши. Разполагат с пет дни да поставят пиесата и Мерил не успява да борави с шала и едновременно да държи текста. Затова наизустява цялата пиеса, с което изумява колегите си. ("Скучно" постижение, ако питате нея.)
В една от редките им почивни вечери с Грифо гледат най-касовия филм за годината – "Челюсти". Идеално забавление в тяхното безгрижно лято, последното преди развлекателната индустрия да ги погълне цели или да отхапе парче от тях като акула убиец. На следващия ден Мерил се хвърля в пролива Лонг Айлънд, като драматично пляска във водата, сякаш предизвиква голямата бяла акула да я нападне. Под залязващото слънце двамата с Грифо плуват до платформа, която се люлее от вълните в далечината. Тя се обръща към него и споделя: "Ще се омъжа и ще имам куп деца, преди да стана на трийсет и пет".
После плуват обратно.
След три седмици Мерил получава обаждане, което преобръща спокойното ѝ лято с главата надолу. Викат я да се яви на кастинг за "Трелони от театър "Уелс" в Линкълн Сентър. Кога може да бъде в Ню Йорк? Програмата ѝ в театър "О'Нийл" е запълнена, но тя успява да убеди хората от "Пъблик" да я прослушат в извънработно време. Трябва светкавично да отиде до Ню Йорк и да се върне.
С Грифо вземат кола под наем и потеглят по магистралата. Докато Мерил шофира и пуши, Грифо държи текста и чете репликите ѝ. Стиснала здраво волана при скорост 140 км/ч, тя спокойно рецитира текста, докато той ѝ подава реплики, а двамата са обгърнати в облаци дим от "Марлборо". Когато подминават Ню Хейвън, Грифо си представя заглавие във "Върайъти": "Мечтите на двама актьори се разбиват във високоскоростен бис".
Когато все пак още живи спират колата на ул. "Лафайет", Мерил е отчаяна. Закъснели са ужасно много. "Няма да ме ангажират – мисли си тя.
– Ще отида, но каузата е обречена." Излиза от колата, а Грифо държи двигателя включен като шофьор при банков обир. Въздухът е лепкав, а Мерил не иска да се изпоти, затова върви спокойно, вместо да тича. Не че има значение. Обречена е.
Но не това вижда Розмари Тишлър. След отчаяните ѝ опити да разсейва Пап, докато часовникът цъка, вече е готова да се откаже, но все пак излиза навън и за последен път оглежда улицата. И ето я Мерил Стрийп – закъсняла е с час и половина, но върви, без да бърза.
Розмари я дръпва вътре и я представя на Джо. След като набързо се извинява за закъснението, Мерил директно започва сцената – няма време за суетене.
Тишлър я гледа с благоговение. Ето я, току-що завършила театралната академия, запознава се с най-важния човек в нюйоркските театрални среди, закъснява за прослушване за важна роля в Линкълн Сентър. "Деветдесет и пет процента от актрисите щяха да са в истерия, но тя просто... се справи", спомня си Тишлър.
Когато Мерил си тръгва, Тишлър оставя мълчанието да се проточи. После се обръща към Пап с въпроса: "Това е, нали?".
Вън на тротоара Мерил скача в колата. Най-после може да диша спокойно. Но трябва бързо да се връщат в Кънектикът.
– Видях Джо Пап – казва на Грифо.
– И?
– Хареса ме.
И е права. Мерил Стрийп току-що е спечелила първата си роля на
Броудей. А още дори не живее в Ню Йорк.



****



Четири години преди Уди Алън да му придаде романтичен облик в "Манхатън", Ню Йорк е в криза. Зле управляваният бюджет и градският упадък го превръщат в клоака от неон, боклуци и престъпност. Убийствата и обирите са се удвоили в сравнение с 1967 г. Под управлението на кмета Ейбрахам Бийм градът се носи към банкрута. През юли 1975 г. служителите от почистването започват стачка, като оставят боклука да се трупа и да гние в горещината – хората се страхуват от зарази заради мухите.
Режисъори като Сидни Лъмет и Мартин Скорсезе улавят мръсотията и корупцията в "Коварни улици", "Серпико" и "Кучешки следобед", последният от които има премиера на 21 септември, тъкмо когато задушните дни на лятото преминават в червеникава есен. Скоро след това на града е отказан федерален спасителен бюджет и "Дейли Нюз" пуска безсмъртното заглавие "Форд до Ню Йорк: Пукни!". Като мърляво сираче Ню Йорк е оставен да се оправя сам.
За Мерил Стрийп, която тъкмо се е преместила в Манхатън, това е мястото мечта. Има работа на Бродуей и стая на Уест Енд Авеню в апартамент, който дели с Тио Уестънбъргър, приятелка фотографка, с която се познава от "Дартмът". Уестънбъргър ще стане първата жена, снимала корица за "Нюзуик" и "Спортс Илъстрейтид". Засега намира идеален модел в своята съквартирантка, която снима, облегната на телевизор в кимоно или възседнала табуретка в трико с леопардови шарки.
Скоро след това Мерил наема самостоятелно жилище на няколко преки от там, на Западна шейсет и девета улица, близо до Сентръл Парк Уест. Кварталът е опасен – Амстердам Авеню гъмжи от наркопласьори – но за пръв път живее сама, без съквартиранти или братя. Колкото и да е опасен, тя смята града за очарователно унил.
"Имах три сметки месечно – за наем, ток и телефон – спомня си по- късно. – Разговарях с двамата си братя и четирима-петима близки приятели, няколко познати и всички бяха необвързани. Водех си дневник. Четях три вестника и "Ню Йорк Ривю ъв Букс". Четях книги, спях следобед преди представленията и не се прибирах до 2-3 след полунощ, разговарях за театър с актьори в актьорски барове."
И за разлика от мнозина жители на града, има работа.
На първата репетиция на маса за "Трелони" Мерил се вцепенява. Съставът е многоброен с актьори ветерани като Уолтър Ейбъл, роден през 1898, годината, в която е премиерата на пиесата. Но има и по-млади. Вечно напрегнатият двайсет и две годишен отпаднал от "Джулиард" Манди Патинкин, който също прави своя дебют на Бродуей. Както и характерният актьор Джефри Джоунс. На двайсет и девет години широколикият завършил "Харвард" Джон Литгоу участва в третата си бродуейска постановка. А в главната роля, тази на г-ца Роуз Трелони, с детско гласче и кестенява коса Мери Бет Хърт играе за четвърти път на Бродуей. Мери Бет също е на двайсет и девет, завършила театралната школа в Нюйоркския университет през 1972 г. Бракът ѝ със студента по актьорско майсторство в "Джулиард" Уилям Хърт се разпада тъкмо когато тя прохожда като актриса.
През 1973 г. Пап ѝ дава ролята на Целия в "Както ви харесва" в Сентръл Парк и по време на репетициите тя е толкова объркана, че постъпва в психиатричното отделение на болница "Рузвелт". "Смятах, че съм се провалила – казва по-късно, – че е трябвало да бъда идеалната съпруга." Пап ѝ се обажда всеки ден в болницата и я уверява: "Ще пазим ролята за теб, докато можем. Моля те, върни се".
"Когато Джо те обича, наистина се чувстваш обичан и нямаш усещането, че се опитва да те използва. Обича те завинаги", споделя Мери Бет. След три дни я изписват от болницата и поема ролята на Целия.
На репетициите на маса на "Трелони" Мерил трепери. В един момент осъзнава, че горната ѝ устна се движи съвсем независимо от долната. Ей Джей Антун пренася британската пиеса в Ню Йорк в началото на века и по средата на една своя реплика тя чува гръмък глас: "Направи го с южняшки акцент".
Казва го Джо Пап.
– Да, сър – отвръща тя, като инстинктивно имитира певицата Дайна Шор. ("Виж САЩ в своя шевролет...")
И изведнъж героинята ѝ добива плът и кръв – наивно момиче, натрупало опит с годините, превръщайки се от южняшка красавица в отракана управителка на театър, способна да командва. Джо е прав.
"Чувственият едва доловим флирт на интонациите ме насочи към определени пози, походка, начин на сядане и най-вече себеосъзнаване, защото южняшкият акцент предполага себеизразяване и самонаблюдение – обяснява Мерил по-късно. – Ти оформяш фразата. Без да задълбавам прекалено, това беше безценен избор и той не беше мой, беше негов и още не знам откъде му хрумна идеята. Това е същината на неговата режисура. Той е прям. Казва ти: "Направи го".
Джон Литгоу среща Мерил няколко месеца по-рано на художествено четене на пиеса от негов приятел от "Харвард" – нещо за заложници в Апалачите. Забелязва "бледо, крехко момиче с дълга, права руса коса" и странно име. "Изглеждаше на по-малко от двайсет години – спомня си той.
– Беше толкова срамежлива, сдържана и скромна, че не можех да реша дали е хубава или обикновена. Чувах я само когато произнасяше репликите си. Имаше висок и тънък глас и носов селски акцент. В поведението ѝ толкова липсваше театралност, че изобщо не я помислих за актриса." Пита се дали пиесата не е написана за нея. Когато я вижда на първата репетиция на "Трелони от театър "Уелс", Мерил е сякаш различен човек, оживена, пламенна и уверена в хубостта си. Както винаги, не издава притеснението си. "Наблюдавал съм актьори цял живот – спомня си Литгоу.
– Не беше лесно човек да ме заблуди. Но когато я помислих за селяндурка на онова четене преди няколко месеца, или съм бил сляп глупак, или тази млада жена бе брилянтна актриса."



****



15 октомври 1975 г., премиерата на "Трелони от театър "Уелс". Мерил е зад кулисите в театър "Вивиан Бомонт" и чака да излезе на сцената. Горната ѝ устна отново трепери. Иска да я спре с усилие на волята, но не успява. Опитва се да не мисли за критиците, които се мръщят в тъмния салон. Казва си: "Ще изплатя студентския си заем!".
Майкъл Тъкър, трийсет и една годишният актьор, който играе Том Ренч, вече е на сцената. Той също е притеснен. Мерил си мисли за грациозната и уверена жена, която ще играе, и излиза на сцената.
– Е, Ренч, как си? – е първата ѝ реплика на Бродуей.
Изиграват сцената малко сковано. После Тъкър закача с ръкава си ваза, която пада на маса. Мерил я хваща, преди да се счупи, и я връща на мястото ѝ.
"От този момент нататък всичко беше наред – спомня си тя, – защото се случи нещо истинско и ни дръпна в плоскостта на реалния свят. Целият положен по време на репетициите труд, животът, който бяхме водили, и хората, които бяхме, се наместиха в осезаемия свят и се справихме."
Критиците обаче не са съгласни.
"Господин Антун прехвърля пиесата в Ню Йорк в началото на века. Защо? – буквално изкрещява Клайв Барне в "Таймс" на другата сутрин. – Какви нови резонанси получава от това? Дали се опитва да я направи по- близка до американската публика, или по-лесна за американските актьори? Така пиесата става ли по-смислена? Или това е поредният пример за готовността на Шекспировия фестивал да направи почти всичко, стига това всичко да е различно? Това е глупост. При това симптоматична глупост."
Уолтър Кър задълбочава критиката в неделното издание под заглавие: "Кастингът" се извисява, "Трелони" се срива". "Щом прожекторите осветиха декора, представляващ актьорско жилище – пише той, – добрите хора, произнасящи встъпителните реплики, започнаха да крякат като гъски, за да ни уверят, че нещо е или ще стане смешно." Обаче по-нататък добавя: "Сред прекаления ентусиазъм се открояват само две фигури: Мерил Стрийп като преуспяла бивша колежка, която отива да блесне в друг театър, саркастична, уравновесена, прекрасно нагиздена в розова рокля и бели пера, и Мери Бет Хърт като самата Роуз Трелони, която, ако не друго, е много приятна за окото".
Несъмнено представлението е провал, поне според критиката. Актьорите са изумени – публиката, изглежда, се е забавлявала.
Мерил не е потисната. Заедно с похвалата на Кър представлението носи допълнителни облаги. Малко преди Деня на благодарността легендата от екрана Джийн Кели идва и поздравява изненаданите актьори зад кулисите. С него е Тони Рандъл, прочут от сериала "Странната двойка". Рандъл казва на актьорите, че смята да създаде национална актьорска трупа, и кани състава на "Трелони" да се присъедини. Предложението звучи прекрасно (макар че няма да се осъществи до 1991 г.). Все пак младите актьори не го приемат съвсем сериозно: защо да чакат Тони Рандъл? Те вече се чувстват като репертоарна трупа. Нали са заедно?
Сред новите приятели на Мерил е Мери Бет Хърт, с която дели гримьорна № 4. "Беше пълна с дим – спомня си Хърт. – Беше забавно. Смеехме се. Отбиваха се Манди или Майкъл Тъкър. Всеки посещаваше всеки. Вратите бяха отворени. Никой не ги затваряше, освен за да се преоблече."
Мерил има и нов помощник: Джей Рой Хеланд, стилистът на продукцията. Рой е син на фризьор, държал е салон в Калифорния и е работил странично като имитатор на жени, преди да започне работа в театъра. Предишната пролет е нает да разкрасява Лив Улман за постановката "Куклен дом" в Линкълн Сентър. "Трелони" е второто му представление на Бродуей. Старателен е с ролките и перуките и умее да смекчава лицеви дефекти (например крив нос) с подходящото количество грим. Рой е възмутен, когато сценичните работници залепват плакати с голи момичета зад кулисите, затова окачва плакати на голи мъже от "Плейгърл" в коафьорското си студио, където редовни посетителки са Мерил и Мери Бет. Рой им разказва как Улман се опитала да го примами в Норвегия, за да я гримира за филмите на Ингмар Бергман. Двете млади актриси се изпъчват и казват: "Когато ние се снимаме в киното, също ще те вземем!".
"Не беше просто човекът, който стои долу и прави перуки – спомня си Джефри Джоунс. – Имаше свое мнение и добър вкус и веднага реши, че тя ще бъде неговата ракета носител." Когато гледа Мерил на репетиции, Рой забелязва професионализъм, подобен на този на Улман – тя не играе, сякаш това е първото ѝ представление на Бродуей. Вижда я като живо платно, човек, който работи отвън навътре и отвътре навън едновременно. Когато има нужда от освежаване на грима, тя се промъква долу във фризьорското ателие и подвиква: "Хей, Роой!". Скоро всички от състава започват да го правят.



*****



Мерил Стрийп идва в Ню Йорк с една основна цел: да не играе определен типаж. В "Йейл" е играла всичко от Майор Барбара до осемдесетгодишна преводачка. В реалния свят не е толкова лесно. "Не бъди характерна актриса. Това е Ню Йорк – все ѝ повтарят хората. – Ако им трябва старица, ще си намерят такава. При всички случаи ще имаш амплоа, свиквай с тази мисъл." Неведнъж ѝ казват, че би станала прекрасна Офелия.
Но тя не иска да играе Офелия. И не иска да бъде типажът "млада наивница". Иска да бъде всичко и всеки. Ако може да запази способността си да препуска през самоличности – репертоарния талант, който е усвоила в "Йейл" и театър "О ' Нийл" – ще стане актрисата, каквато иска да бъде. Ако веднага след академията беше попаднала във филм или в бродуейски мюзикъл, щяха да ѝ лепнат етикета хубава блондинка. Вместо това тя прави нещо, което малко стройни млади актриси биха сторили: играе стокилограмова повлекана от Мисисипи.
Трупата на театър "Финикс" съществува от 1953 г., когато поставя пиеса с Джесика Танди в бившия Еврейски театър на Второ авеню. Оттогава, въпреки несигурното си съществуване, поставя десетки представления, от дебюта на Каръл Бърнет "Имало едно време един дюшек" до "Чайка" на Чехов с Монтгомъри Клифт в главната роля. Изисканият му съосновател Ти Едуард Хамбълтър (приятелите го наричат Ти) не е идеологически обвързан като Пап. Водещият му принцип е: поставяй добри пиеси.
През 1976 г. трупата на Финикс работи в "Плейхаус", малък бродуейски театър на Западна четиресет и осма улица. Подобно на други театрални трупи в града, той планира американски сезон, за да отбележи предстоящата двестагодишнина на нацията. Ще започнат с двойно представление на двамата титани на американската драматургия от средата на века – Тенеси Уилямс и Артър Милър. И двамата са над шейсетгодишни и с достатъчно утвърдена репутация, за да ги смятат за леко старомодни. И все пак контрастът ще придаде тръпка на вечерта: лиричният, чувствен южняк Уилямс срещу ясния и прагматичен северняк Милър.

Когато Мерил вижда ролята, за която се явява на кастинг, не вярва на очите си. Пиесата на Уилямс "27 каруци с памук", чието действие се развива на една веранда в делтата на Мисисипи, е огромно предизвикателство за онази, която ще изиграе Флора, похотлива южна хубавица с големи цици и нисък коефициент на интелигентност. Флора е омъжена за противен собственик на даракчийница, който я нарича Бейби Дол
21
. Когато конкурентната даракчийница мистериозно изгаря, старшият полицай идва да задава въпроси. Флора подозира съпруга си (който, разбира се, е виновен), а полицаят я впримчва в похотлива игра на котка и мишка, като ѝ измъква информация чрез изнудване, заплахи и секс. В "Бейби Дол" – филмовата адаптация на Елиа Казан от 1956 г., Каръл Бейкър е обезсмъртила ролята като прелъстителка, подобна на Полита, а сексуалността ѝ буквално прелива от роклята – и няма нищо общо с 56-килограмовото ефирно създание, което се нарича Мерил Стрийп.

Уморена след осемчасова репетиция на "Трелони", Мерил пристига на кастинга с обикновени пола и блуза и обувки без връзки. Понесла цяла опаковка салфетки, взети от дамската тоалетна, тя се представя на режисьора Арвин Браун. До него седи Джон Литгоу, който режисира друга пиеса в театър "Финикс". Литгоу си спомня случилото се след това:
"Докато си бъбреше с Арвин за пиесата и героинята, тя разпусна косата си, смени обувките, извади блузата от полата и започна небрежно да тъпче салфетки в сутиена, като удвои размера на бюста си. Партнирайки си с инспициента, започна сцена от "27 каруци с памук". Човек не можеше да усети точния момент, когато излезе от собствения си образ и се превърна в Бейби Дол, но преобразяването беше пълно и поразително. Беше забавна, секси, кокетна, глупавичка, уязвима и тъжна, като всички нюанси се меняха като живак пред очите ни."
Арвин Браун я наема веднага. Но изглежда не е забелязал преобразяването, станало пред очите му, защото, когато започват репетициите, оглежда внимателно главната си актриса и изпада в паника. Магията ѝ е проработила толкова добре, че той не е разбрал, че е илюзия. "Беше толкова слабичка, руса и красива, а по един или друг начин на кастинга ме бе убедила, че е онази мърлява и ленива селянка – спомня си Браун и се пита: – Ще се получи ли?"
Мерил също се тревожи. Фалшивият голям бюст е начин да измами не само присъстващите на кастинга, но и себе си. Без купищата хартия, натъпкани в сутиена, тя губи контрола над героинята си. "Нека да опитам нещо", казва тя на Браун.
Излиза и се връща с раздърпана домашна рокля и изкуствени гърди. Намерила е Бейби Дол и Браун още веднъж вижда "закръглената повлекана". Без да играе фатална жена, Мерил улавя невинността и вулгарността на Флора, които би трябвало да си противоречат, но не е така. Подобно на Евърт Спришорн във "Васар", Браун усеща намек за бунт: "Имах чувството, че иска да се отърси от следите от доста конвенционалното си потекло".
На сцената на "Плейхаус" през януари 1976 г. героинята на Мерил Бейби Дол оповестява присъствието си с крясък в тъмното:
– Джееейк! Загубих си бялата детска чантичка!
После излиза на сцената, потраквайки на високи токчета, в широка рокля, закръглена дърдореща глупачка с глас като сапунена пяна. Между репликите тя гука, кикоти се, гони въображаеми мухи. В един момент, седнала на верандата с разкрачени крака, поглежда към мишницата си и я обърсва с длан. Малко по-късно си бърка в носа и перва с пръст изваденото от него. Това е най-смешното и гротескно нещо, което е правила след "Идиотите Карамазови". Но подобно на Констанс Гарнет, нейната Флора носи нещо шантаво в себе си.
Вестник "Вилидж Войс" я нарича:
"Висока, добре подплатена жена-дете рубенсов тип, секси палавница, олюлява се върху мръсни кремави обувки с високи токчета, кикоти се, дърдори с глас на дете, ту дрезгав, ту писклив, изговаря думите, сякаш я мързи да ги произнесе както трябва (и все пак всяка дума се разбира), облизва устни, усмихва се похотливо, играе си с дългата си руса коса, обгръща с ръце гърдите си, изтяга се блажено и се наслаждава на тялото си, сякаш е в топла вана. И всички тези екстравагантни детайли са толкова спонтанни и органични, колкото са изобилни. Нищо не е прекалено, нищо не те разсейва, всичко е част от Бейби Дол. Какво изпълнение!".
Малцина в Ню Йорк – Розмари Тишлър, Джон Литгоу – познават таланта на Мерил за преобразяване. Докато нейната Бейби Дол е блестящ пример за физическа комедия, истинският шок от "27 каруци с памук" идва от онова, което следва. Пиесата е част от двойно представление със "Спомен за два понеделника" на Артър Милър, чието действие се развива в склад за авточасти в Ню Йорк по време на депресията. Усещането и атмосферата няма как да са по-различни: докато от пиесата на Уилямс лъха на секс и лимонада, тази на Милър е остра и индустриална като сухо мартини. В нея участват Литгоу и Джо Грифаси с Мерил в маловажната роля на секретарката Патриша.
Но именно там тя изиграва своя коз. В края на пиесата на Уилямс светлините угасват, докато Флора пее "Рокабай Бейби" на чантичката си под луната на Мисисипи. След антракта излиза на сцената като Патриша: с черна коса на вълни, елегантна рокля, с ръка на хълбока показва брошката, подарена от мъжа, с когото се е срещнала снощи. Сякаш по даден знак се чува шумолене на хартия в тъмното, докато зрителите прелистват програмата: възможно ли е това да е същата актриса?
"Тя не само играеше тези две крайно различни героини – спомня си Арвин Браун, – но и създаде два напълно различни енергийни модела. В "27 каруци" беше сънлива и замечтана, на моменти дори мудна. И изведнъж следва енергиен удар, когато излиза на сцената във втората пиеса с онази черна перука и всичко е градско, стоманено и бързо. Беше просто шок."
Тенеси Уилямс и Артър Милър избягват да бъдат виждани заедно. Знаят, че съчетаването на пиесите им неизбежно ще прозвучи като състезание, и не желаят да насърчават въпроса кой е великият американски драматург. Затова Милър идва на генералната репетиция, а Уилямс на премиерата. Когато завесата се спуска след "27 каруци", Мерил тича зад кулисите, за да се превърне от раздърпана селянка в строга секретарка. Помага ѝ Джей Рой Хеланд, който я следва от Линкълн Сентър и помага при създаването на двете контрастни външности. Уилямс спира Арвин Браун във фоайето, за да му каже колко е смаян от изпълнението на Мерил.
– Ролята никога не е била играна така! – повтаря той, което според Браун се отнася за наивността, която никак не прилича на целеустремената нацупена бомба, представена от Каръл Бейкър във филма.
Браун се вмъква в гримьорната да разкаже на Мерил за еуфорията на драматурга. След представлението смята да доведе Уилямс при нея, за да я похвали лично. Но Уилямс така и не отива на уговорената среща. В края на "Спомен за два понеделника" вече си е тръгнал.
Никой не знае защо до следващия ден, когато агентът на Уилямс се обажда на режисьора, за да го извини. Случва се следното: Мерил има дубльорка на име Фидъл Виракола, чието кръгло лице и шантави маниери я правят естествена Бейби Дол. Виракола има странен навик: отива при някоя знаменитост и я кара да ѝ нарисува жаба. На генералната репетиция е била при Артър Милър да измоли жаба за колекцията си.
На премиерата Уилямс отива във фоайето да се срещне с Браун, когато към него се спуска някаква жена и дърдори нещо за някаква жаба. Драматургът се паникьосва и хуква да вземе такси. Така и не отива зад кулисите да каже на Мерил колко много е харесал нейната Бейби Дол.
Въпреки успехите си тя все още не се вижда като кинозвезда. Явно така мислят и всички останали. Или поне така изглежда един следобед, когато седи срещу Дино де Лаурентис, италианеца, продуцирал филми като "Пътят" на Фелиии и "Серпико". Де Лаурентис провежда кастинг за римейк на "Кинг Конг" и Мерил идва да кандидатства за ролята, станала известна чрез Фей Рей – момичето, което печели сърцето на огромната горила.
Де Лаурентис я оглежда от глава до пети през дебели правоъгълни очила. От офиса му на върха на сградата "Гълф енд Уестърн" на площад "Кълъмбъс" се вижда цял Манхатън. Той е прехвърлил петдесетте, има пригладена назад прошарена коса. Синът му Федерико е гледал Мерил в пиеса и я е довел. Но очевидно възрастният Де Лаурентис не вижда у нея това, което забелязва младият.

–
Che brutta!
– казва бащата на сина и продължава на италиански. – Толкова е грозна! Защо си ми я довел?

Мерил е като попарена. Той обаче не знае, че е учила италиански във "Васар".

–
Mi displace molto –
отвръща тя на изумения продуцент. – Много съжалявам, че не съм красива колкото трябва. Но друго не мога да предложа.

Всъщност е дори по-разстроена, отколкото показва. Не само че я нарича грозна, той подозира, че е и глупава. Коя актриса, още по-малко американка, при това блондинка, би могла да разбира чужд език?
Тя става да си върви. Точно от това се бои в киноиндустрията: манията по външността и по сексапила. Наистина иска да пробие в киното, но си е обещала, че няма да се снима в боклуци. А това е боклук.
Когато научава, че Джесика Ланг е получила ролята, не се цупи.
Всъщност не я е искала чак толкова. Знае, че няма да бъде добра в нея. Нека някоя друга да пищи срещу маймуна на върха на Емпайър Стейт Билдинг. Те търсят кинозвезда, а тя не е такава.

Тя е твърде
brutta.

Сърцето ѝ е в театъра. След победата в "27 каруци с памук" Мерил остава в театър "Финикс" за още една пиеса същата пролет: "Сикрет Сървис", мелодрама за Гражданската война от Уилям Джилет. Старият ѝ приятел Грифо също участва. Както и партньорите ѝ от "Трелони" Джон Литгоу и Мери Бет Хърт.
Пиесата е трилър от 1895 г., нищо впечатляващо, но ѝ е забавно да играе Идит Варни, красавица от Ричмънд, която се влюбва в шпионин от Съюза, докато в далечината гърмят оръдия. В карирана рокля и боне, тя и сучещият мустаци Литгоу играят любовни сцени, които биха изглеждали преувеличени в "Отнесени от вихъра":
– Какво ще бъде, любов и сбогуване?
– О, не, само първото! И то всеки ден, всеки час, всяка минута, докато се срещнем отново!
Жанрът не е точно определен и актьорите така и не разбират с каква доза ирония да играят сцените си. Но младежите от "Финикс" просто искат да работят заедно върху каквото и да е. Създава се сплотен ансамбъл на сцената и извън нея: енергичната и писклива Мери Бет, дяволитият Джо Грифаси, замисленият Джон Литгоу в главната роля и Мерил, изисканата блондинка, която може да играе всичко. След представленията пият в ресторант "Джо Алън", после се прибират заедно на велосипеди до Горен Уест Сайд като пренесени в Ню Йорк герои от "Жул и Жим". "Чувствахме се като принцовете на града", спомня си Мери Бет.
Мерил още се радва на успеха на "27 каруци" и "Спомен за два понеделника". "Тези две пиеси в театър "Финикс" заедно с "Трелони" привлякоха вниманието към мен повече от които и да са три пиеси, които бих изиграла на Бродуей за три години с роли на три блондинки", обяснява тя по-късно. Печели първата си професионална театрална награда "Тиътър Уърлд" и е номинирана за "Драма Деск". В края на март, по-малко от година след завършването на театралната академия, е номинирана за наградата "Тони" за двойното представление във "Финикс". Конкурентка ѝ е приятелката ѝ Мери Бет, номинирана за "Трелони".
На 18 април, няколко дни след премиерата на "Сикрет Сървис" в "Плейхаус", двете актриси влизат тържествено в театър "Шуберт" за церемонията. Зад кулисите е тежката артилерия на развлекателния бизнес: Джейн Фонда, Джери Луис, Ричард Бъртън. Сцената е аранжирана като декора на "Кастингът", който е номиниран в почти всички категории за мюзикъл. Актьорският състав открива церемонията с вече станалия прочут встъпителен номер "Дано да спечеля". Той изразява чувствата на номинираните сред публиката.
Денят е неделя, Великден. Мери Бет се появява с огромни очила и характерната си червена коса, подстригана на черта. Мерил още е с букли от Гражданската война на челото. Седнала сред публиката, тя се чувства "крайно неудобно". По време на рекламите усеща как номинираните се облизват. Всичко ѝ се струва толкова глупаво.
Както се очаква, "Кастингът" печели убедително, като обира половината награди в осемнайсетте категории. След като побеждава "Чикаго" и "Тихоокеански увертюри" в категорията "Най-добър мюзикъл", оркестърът сякаш свири само "Направих го от любов" – една от ариите в мюзикъла. Вече никой не може да отрече: спектакълът на Джо Пап е истинска бомба.
Алън Аркин излиза да връчи наградата за най-добра актриса в пиеса. Когато прочита името на Мерил, тя свива устни. Но победителка е Шърли Найт за "Децата на Кенеди". Мерил и Мери Бет се прибират у дома с празни ръце. Когато следващия вторник отиват на работа, се връщат в Ричмънд, Вирджиния, през 1864 г.



*****



На генералната репетиция на "Трелони от театър "Уелс" Джо Пап тайнствено ѝ съобщава: "Може би имам нещо за теб". На Бъдни вечер 1975 г. телефонът ѝ звъни.
– Искаш ли да играеш Изабела в "Мяра за мяра" в Парка? – пита продуцентът. – И може би Катерина в "Хенри V"?
Мерил е... объркана. Да не е загубил критическите си способности? Знае, че той има любимци, а всеки, допуснат сред приближените му, ще има работа доживот, като в японска корпорация. Но Изабела? Това не е ли главната роля?
"У него ми харесваше, че се държи с мен като с равна – казва тя. – Още от началото, когато бях неизвестна, напълно невежа студентка, много преди да съм готова за това, той ме включи в обсъжданията като равна." Двамата са родени на една и съща дата – 22 юни, и имат чувството, че са космически свързани.
"Неговата вяра в мен беше абсолютна – спомня си тя, – но подсъзнателно нещо в мен крещеше: "Леле! Ужас! Представяш ли си?! Леле!"."

След зимата настъпва пролет и Мерил се движи навсякъде с колелото. До Пъблик Тиътър в центъра, където репетира "Мяра за мяра", до Линкълн Сентър, където Пап репетира "Хенри V". Един ден през май тя оставя колелото си в гардероба на
Cafe des Artistes
на Западна шейсет и седма улица, на две преки от новия си апартамент. Тъй като е подранила, се разхожда из облицованата с ламперия трапезария и разглежда пасторалните фрески с танцуващи голи горски нимфи. Заобикалящите ги дървета ѝ напомнят за Бърнардсвил от едно време, когато е била малко момиченце, което обича да командва. Сега до там води магистрала и целият град е променен. Освен това баща ѝ тъкмо се е пенсионирал и двамата с Мери Улф се преселват на остров Мейсънс в Мистик, Кънектикът.

Според критериите на всеки актьор първият ѝ сезон в Ню Йорк е изключително успешен: няколко пиеси на Бродуей, номинация за "Тони" и предстоящи две роли в "Шекспир в парка". Освен това няколко дни по-рано са я потърсили по телефона.

Отсреща: "Желаете ли да летите за Лондон?". Мерил: "Разбира се.
{Пауза.)
За какво?".


Отговорът е кастинг за филма "Джулия", базиран на една глава от мемоарната книга на Лилиан Хелман
Pentimento.
Историята (със спорна достоверност) разказва за приятелка от детските години на драматуржката, която винаги е била по-смела от нея. Джулия става антинацистка активистка и вербува Лилиан да пренася нелегално пари за дейци на съпротивата в Русия. За разлика от "Кинг Конг" това е филм, в който Мерил би приела да участва: история за женско приятелство и смелост, тоест не е глупост. Джейн Фонда играе Лилиан.РежисьорътФред Зинеман смята да включи неизвестна актриса в ролята на Джулия.

Засега Мерил не може да спре да се взира в самолетния билет до Лондон: 620 долара.

"Когато бях в "Йейл", актьорите на частичен хонорар като мен вземаха по 2.50 долара на час, докато сме на сцената – споделя тя с репортера от "Вилидж Войс" Тери Къртис Фокс, с когото има среща за обяд в
Cafe des Artistes.
Това е първото ѝ професионално интервю. – Като изключим тази година, най-много пари съм печелила като сервитьорка. Но 620 долара. И то само за кастинг. Това е лудост."

И още нещо. Тя няма паспорт. Досега не ѝ е бил нужен.
Мерил е увлечена от репетициите за "Хенри V". Визията на Пап е проста: колкото по-мащабно, толкова по-добре. На пристанището се събират исторически кораби за предстоящата двестагодишнина като флотилия от призраци. Пап ще пресъздаде пищността и блестящото зрелище в Сентръл Парк, като представи битката при Ажанкур като кърваво повторение на Лексингтън и Конкорд. Успехът на "Кастингът" му осигурява почивка от финансовите проблеми, но продуцентът още си блъска главата с Линкълн Сентър. Навярно много добре разбира думите на коронясания крал:
"Колко много спокойни радости не знае кралят, достъпни всекиму!". Според Мерил той е неустрашим. "Ще се впусне право към целта: нека критиците да ни сравняват с британците и да ни разкъсат на парчета – казва тя на Фокс с грейнало лице. – Той ще отвори цялата сцена и ще изстреля пламтящи стрели в езерото." Като френската принцеса Катерина, Мерил няма да е на сцената за екстравагантните бойни сцени. "Как ми се иска да участвах в тях", казва алчно.
Плащат сметката и тръгват към вратата. Тя взема колелото от гардероба, мята раницата на гръб и потегля към Рокфелер Сентър да се погрижи за паспорта си. Според Фокс двайсет и шест годишната актриса прилича на героиня от филм. Все пак той ще напише: "У Мерил Стрийп има нещо, присъщо на убиец".



*****



Апартаментът ѝ на Шейсет и девета улица е съвсем близо до Сентръл Парк. Бърз преход с колелото я води до "Делакорт", оазис на открито, построен от Джоузеф Пап. Още няколко крачки и тя е на сцената, дворецът Белведере се издига в далечината като скъп декор, а над нея се е ширнало лятното горещо небе. Тогава започват битките.
Пап е събрал огромен състав – шейсет актьори, много от които наскоро са завършили актьорско майсторство и търсят шанс за изява. Повечето са се явили на кастинг в "Пъблик", театъра, където за първи път е игран "Кастингът", преди да се премести на Бродуей. Бялата линия, където са стояли членовете на танцовата трупа, още минава през сцената.
"Накараха група от нас да влезе и да застане на тази линия – спомня си кандидат на име Тони Симоутс. – Изведнъж Джо започна да говори за постановката и как си я представя. Сякаш искаше да ни въведе в обстановката. И каза: "О, впрочем всички сте одобрени". Продължи да говори, а ние си казахме: "Какво!?". Развикахме се от радост и започнахме да се прегръщаме."
С пура, вечно увиснала от ъгълчето на устата му, Пап размахва властта си като кралски скиптър. "Постройте ми кула", нарежда той и тълпа дърводелци се втурва на сцената с чукове и дървен материал. В един момент започва да скача на въже пред актьорите, за да покаже, че не е загубил жизнеността си.
Няколко дни след началото той уволнява актьора, който изнася пролога ("О, ако имахме пламтяща муза, която да ни вдигне в емпирея на висшето изкуство!"), и го замества с Майкъл Мориарти. По това време Мориарти вече играе на Бродуей и е носител на наградата "Тони". Зад сцената Мерил е очарована от застрашителната му трактовка на пролога. Както отбелязва по-късно, това е "първият път, в който осъзнах, че можеш да извадиш всичко, абсолютно всичко от Шекспир. Майкъл произнасяше с наслада всяка нецензурна реплика и звучеше порочно и мъдро".
Двамата актьори имат нещо общо освен сценичната си афера в "Плейбоят от Севиля" пет години по-рано. Те са единствените членове на трупата, които не изглеждат ужасени от режисьора.
"Майкъл Мориарти изобщо не се впечатляваше от Джоузеф Пап, което беше супер – спомня си един от актьорите. – Само казваше: "Искаш да го изиграя така? Добре, ще го направя". Мнозина от екипа наистина се бояха от него. Но бях поразен от начина, по който Мерил Стрийп се приближаваше до Пап и го прегръщаше, сякаш му беше стара приятелка."
Тя дори започва да говори като него в интервютата. Когато от "Таймс" посещават "Делакорт" и я питат дали завижда за Шекспировата традиция, на която се радват британците, тя свива рамене и отвръща: "Завиждам на богатството на опита, на който се облягат, но в Америка имаме друга традиция, която е също толкова силна. Тя е свързана със сърцето и с куража". Сърцето и куражът: специалитет на Пап.
Като Катерина тя има само две сцени, но те са буквално сензационни.
Едната е изцяло на френски, когато принцесата учи английските думи за частите на тялото, като нарича лакътя "льо лакет." По-късно се връща с абсурдно украшение на главата и очарова английския крал. "Беше просто едно кратко и изящно появяване, а тя се справи с лекота – спомня си Розмари Тишлър. – Гледаш как горкият объркан крал изведнъж се влюбва. И заедно с него се влюбва и публиката."
Работата в Сентръл Парк има своя особена магия. В три следобед тълпи нюйоркчани се нареждат пред "Делакорт" за безплатни билети. (Пап никога не отстъпва по въпроса за цената, дори когато общината го умолява да я направи поне един долар.) Опашката се извива обратно на часовниковата стрелка към софтболните игрища на Голямата ливада и се превръща в особен вид шекспирова сцена, където на показ излиза чудатата енергия на града. Един юлски следобед консервативно облечена жена с учебници по право се нарежда зад мъж с тениска на сърфист, докато трубадур в елизабетински костюм пее мадригали с акцент от Средния запад срещу дребни монети. Наблизо продавач на хотдог се конкурира с количка за продажба на фалафели, докато мъж в лилава риза, лилави джинси и с лилаво колело разправя на всеки, готов да слуша: "Всъщност не ме виждате. Вие халюцинирате. Мислите, че виждате лилаво, защото това е цветът на вълшебната гъба".
Около пет часа екипът раздава карти, които служат вместо билети, и 1800 късметлии влизат в амфитеатъра за представлението в осем часа.
Когато Майкъл Мориарти излиза да призове пламтящата муза, слънцето още сияе на небето. В пето действие, когато Хенри целува Катерина, сцената се осветява от лунна светлина. Нощем паркът се превръща в бърлога на крадци и перверзници, затова малката армия от актьори се прибира заедно, за да се пазят взаимно. След това Мерил е във фоайето на сградата си, в асансьора и в апартамента, който е изцяло на нейно разположение.



*


*****



Четири дни след последното представление на "Хенри V" в "Делакорт", в същия театър е премиерата на "Мяра за мяра". Десет минути преди първото представление мъж от публиката получава сърдечен пристъп. С линейка го откарват в болница "Рузвелт", но умира по пътя. В осем часа започва да вали и инспициентът задържа представлението за 20 минути. Изиграват първо действие, но дъждът се усилва. Накрая отменят представлението и всички се прибират по домовете си мокри до кости.
Дори в сухо време пиесата е предизвикателство. Нито трагедия, нито комедия, "Мяра за мяра" е една от Шекспировите неопределени, "проблемни пиеси". Сюжетът се гради върху морална дилема: Виена се е превърнала в средище на бордеи, сифилис и грях. Херцогът (в ролята трийсет и пет годишният Сам Уотърстън) оставя своя строг заместник Анджело да разчисти бъркотията. За да внуши страх от закона, Анджело осъжда на смърт млад мъж на име Клаудио за разврат. Сестрата на Клаудио Изабела се готви да влезе в женски манастир, когато чува новината. Тя моли за милост Анджело, който е луд от похот по нея. Затова ѝ отвръща с неприлично предложение: Ако спиш с мен, ще пощадя живота на брат ти. Въпреки молбите на брат си Изабела отказва с думите: "И тъй решавам: живот на брат за чест моминска давам!".
Репликата обикновено предизвиква ахване.
"Ролята е прекрасна, но има много проблеми в нея – казва Мерил по онова време. – Преди всичко за публиката през 1976 г. е трудно да възприеме, че чистотата на душата е най-важното за Изабела. Наистина им е трудно да го повярват." "Вярно, че Анджело е прасе – биха си казали повечето хора.
– Но какво толкова, става дума за живота на брат ти! Просто преспи с него!"."
Мерил е твърдо решена да разкрие истината на Изабела, да представи дилемата убедително, въпреки че публиката е настроена срещу нея – същата трудност ще срещне в "Крамър срещу Крамър". Може ли да накара хората да застанат на страната на една фанатична монахиня? "Мъжете винаги са осъждали Изабела, откакто съществува пиесата", казва тя по време на репетициите, зарадвана от предизвикателството. Като пенсионер в Кънектикът, баща ѝ събира всички материали за пиесата, които може да намери. "Наистина се държи като същински учен", хвали го Мерил.
Едната причина Пап да постави "Мяра за мяра" е идеалната роля за Мерил Стрийп, но вероятно другата е непреходността на сюжета. Шекспировата Виена гъмжи от корупция, разврат и мръсотия – нещо понятно за нюйоркчани, които са преживели едва ли не банкрута на своя град. Междувременно цялата страна е получила урок по официално опрощение като онова, което Изабела иска за Клаудио. Две години по-рано президентът Джералд Форд прощава на Ричард Никсън за престъпленията при аферата "Уотъргейт" и сега плаща тежката цена в електоралната битка срещу Джими Картър. Накъдето и да се обърнеш, някой в коридорите на властта сключва сенчеста сделка или някой град се срутва под тежестта на собствената си мръсотия.
Режисъорът Джон Паскуин си представя Виена подобно на начина, по който нюйоркчани възприемат Ню Йорк. Декорът на Санто Локасто прилича на станция на метрото или на мъжката тоалетна пред театъра – с противни бели плочки, буквално смърдящи на урина на фона на нарисувани демони. Докато Анджело и неговите служители се усмихват подигравателно от леко издигната пешеходна алея, сводниците и проститутките на Виена се появяват от врата в пода, сякаш идват от подземния свят. Обществото от Парк Авеню се среща със скитниците от Таймс Скуеър, раздвоеният град, който Пап се опитва да обедини в своите театри.
Мерил многократно препрочита дългата и вълнуваща пиеса. Облечена в бяло расо, тя може да работи само с лицето и гласа си. А в парка, изложена на природните стихии, старателната ѝ характеризация може лесно да се изгуби. Една вечер при кулминацията на най-важния ѝ монолог
– "Таз вест от мене ще узнае той, за да умре с достойнство и в покой" – над главата ѝ прогърмява самолет и се налага да изкрещи "в покой". "Абсурдно е – споделя тя скоро след това. – Струва ми ужасно много, защото внимателно съм изградила образа и мотивите му, а после се случва нещо съвсем непредвидено и проваля всичко."
Но с Мерил Стрийп се случва друго, което може да контролира още по-малко от рева на реактивни самолети, прелитащи над Манхатън. В сцените ѝ с четиресет и една годишния актьор, който играе Анджело, то е видно за всички: борбата на две воли, светицата и грешника, вкопчени в битка на секс и смърт. Конфликтът е нажежен до бяло. Тя се взира в черните като въглен очи на своя партньор на сцената, в изпитото му лице, което изразява безпомощна тъга. Той ѝ дава огън, тя отвръща с лед.

Анджело:

Желая те, разбираш ли?

Изабела:

И брат ми желаеше Жулиета и затуй вий казвате, че трябва да умре.

Анджело:

Не ще умре, дадеш ли ми любов.
Дубльорката на Мерил Джудит Лайт всяка вечер гледа сцените на Изабела и Анджело, за да запомни спецификата в изпълнението на Мерил, в случай че се наложи да излезе на сцената. (Това не се случва.) "Динамиката помежду им сякаш даваше тласък на представлението и беше невероятно наелектризиращо да наблюдаваш как между тях се случва нещо – спомня си Лайт. – Личеше си, че нещо се развива и че тя се оставя да бъде увлечена."
Старият приятел на Мерил от "Йейл" Майкъл Файнголд също го забелязва. "Физическото привличане помежду им беше истинско – казва той. – А идеята да започне връзка Изабела – Анджело не само в актьорските реплики, но и в живота им... прибавяше допълнителен заряд на всичко и това личеше дори под расото на монахиня."
Долавя го дори критикът от "Таймс" Мел Гъсоу: "Госпожица Стрийп – пише той, – на която често поверяват роли на решителни и по-зрели жени, не представя Изабела като сладко и невинно създание. Зад очевидната ѝ наивност се долавя познание. Усещаме сексуалното напрежение между нея и Анджело, тя ни кара да почувстваме как у героинята се пробуждат самочувствие и сила."
Ако само се досещаше колко е прав.
"Мяра за мяра" по принцип е проблемна пиеса за монахиня, която поставя принципите си над живота на брат си. Но тази постановка на "Мяра за мяра" е за мъж и жена, които се борят с неутолената си сексуалност, изказват мнения и същевременно се съмняват в тях, а неукротимото им желание ги принуждава да предадат идеалите си. Именно чистотата на Изабела разпалва Анджело така, както виенските проститутки не успяват. Двамата актьори са почти толкова абсурдна двойка като своите герои: ледената принцеса и аутсайдерът. И все пак всички на сцената и извън нея сякаш усещат искрата между тях.
Вечерта след премиерата Мерил и нейният Анджело се измъкват от купона на колегите си. Отиват в "Емпайър Дайнър" в Челси, евтин ресторант за аламинути, декориран в стил ар деко в сребърно и черно, с миниатюрна Емпайър Стейт Билдинг на покрива. Двамата вечерят и разговарят и тя се прибира у дома едва в пет сутринта. Не може да заспи.
На другата сутрин става, за да приеме репортер в апартамента си. Докато разговарят на портокалов сок и кроасани, очите ѝ са зачервени, лицето ѝ е без грим. Отговаря на въпроси за необикновената си първа година след дипломирането, но умът ѝ постоянно се връща към Джон Казейл. В този мъж има нещо. Нещо.
Сякаш без да иска, тя споделя: "Късметът ме съпътства, откакто дойдох в този град...".


ФРЕДО


Времето се движи по различен начин за Джон Казейл. Всичко върви по-бавно. Той в никакъв случай не е глупав, но е добросъвестен, а понякога и влудяващо педантичен. Дори простите задачи му отнемат часове. Всичките му приятели знаят колко е бавен. Това ги подлудява.
"Имахме къща в провинцията – разказва приятелят му Марвин Старкман, – и Джон често ни идваше на гости. Ако шофираше пред мен, щом стигнехме до пункта за плащане на пътна такса, той спираше колата и проверяваше дали служителят има табелка с име и номер. Оглеждаше го, за да се увери, че трябва да плати именно на него, изваждаше парите: "Заповядайте". Честна дума, можеше да умреш в колата зад него."
"Купихме си цветен телевизор – спомня си Робин Гудман, омъжена за приятеля му Уолтър Макгин. – Беше чисто нов и много му се радвахме. Уолтър се обади на Джон и помоли: "Ела да ми помогнеш да го монтираме". А Джон каза: "Нека първо да настроим цветовете". Това се случи около десет часа вечерта. Легнах си към полунощ, а те още работеха. Мисля, че прекараха по-голямата част от нощта да настройват апарата."
Драматургът Израел Хоровиц: "Наложи се да му дадем ключа от театъра, защото сваляше грима си твърде бавно. Отидохме в ресторанта на ул. "Астор Плейс" и се разбрахме да го чакаме. Вечеряхме и всички се бяха нахранили, когато той най-после дойде. Беше най-бавният човек, когото познавам".
Приятелят му Ал Пачино: "Ако вечеряш с него, нахранваш се, измиваш съдовете и си лягаш, а той още е по средата на вечерята. После вади пура. Пали я, оглежда я, вкусва я. И едва след това започва да я пуши".
Джон се движи, сякаш разполага с всичкото време на света.
По същия начин се отнася и към героите си. Режисьорите го наричат Двайсет въпроса, защото не спира да ги разпитва по време на репетиции. Преди да направи каквото и да е, той трябва да знае всичко. Опитва едно и също по милион различни начини – има толкова много възможности. Марвин Старкман се шегува с него: "Господи, любовната ти игра сигурно трае пет часа".
Не прилича на никого другиго в киното: източена фигура, голям нос, чело, високо като купол, прорязано от пулсираща вена. Когато Джон гледа някого с хлътналите си очи, може да изглежда наранен и отчаян като умиращо куче.
"Сякаш беше от друга планета – разказва Робин Гудман.
– Притежаваше задълбоченост и искреност. У него нямаше никакъв фалш, нито като човек, нито като актьор. И възприемаше света крайно задълбочено."

Джон е бавен, защото всичко го очарова. Обича своята кола, марка "Датсън". Обича филма "Крадци на велосипеди"
22
. Обича кубински пури и пуши като луд. "Джон притежаваше детско любопитство, което не беше преструвка – казва Старкман. – Ако не го познаваш, би казал: "Що за глупост?". Но не беше глупост."

Веднъж двамата с Уолтър Макгин (Джон го нарича Бързака) намират монетен паркинг автомат, съборен на тротоара. Решават да го отнесат в дома на Джон и да го разглобят, за да видят как работи. Явно някой ги издава, защото пристига полиция и го арестува. Прекарва нощта в затвора.
– Боже, и как беше? – пита Старкман, когато го освобождават.
– Там намерих нови приятели – отвръща Джон. – И се научих как да запаля два пъти с една клечка кибрит.
Героите му също притежават детска невинност, но под нея винаги прозира меланхолия. "У него винаги имаше някаква скрита тъга – казва брат му Стивън. – Не знам как може да се обясни." Двамата с Уолтър с часове говорят за актьорската игра, докато Робин Гудман наблюдава. "И двамата бяха твърдо убедени, че в същината на всеки герой има някаква болка – спомня си тя. – Виждаше се, че бяха някак ощетени и го превръщаха в изкуство."
Тъкмо болката определя най-яркия му кинообраз, Фредо Корлеоне в "Кръстникът" и "Кръстникът II". Тя е там, когато пиян задиря приятелката на брат си Кей на сватбата на сестра им. Има я и в сцената, когато в костюм с цвят на горчица и авиаторски слънчеви очила се прави на баровец пред момичетата в Лас Вегас. Болката присъства и в навеса за лодки край езерото Тахо, когато най-после избива на повърхността.

Майкъл:

Винаги съм се грижил за теб, Фредо.

Фредо:

Грижил си се за мен? Ти си по-малък от мен, а се грижиш за мен? Мислил ли си за това? Поне веднъж помисли ли? Прати Фредо да свърши това, прати го да свърши онова. Нека Фредо се погрижи за някой идиотски нощен клуб. Нека той да прибере някого от летището. Аз съм по-големият ти брат, Майк, и съм пренебрегнат!
Повечето актьори биха дали всичко, за да играят Сони или Майкъл Корлеоне, мъжествените братя, които отговарят за фамилния рекет. Кой млад мъж не иска да играе смел, наперен и силен? Но Джон е обратната страна на американската мъжественост. Без да трепне или да привлича внимание, той може да изиграе слабост, страхливост, срам или страх.
Може да направи малкия човек най-добрата роля във филма, стига да му обърнеш внимание. Повечето хора излизат от филмите му и коментират Ал Пачино, Робърт Де Ниро или Джийн Хекман, които играят неспокойните герои. Но ако благоволиш да забележиш него, Джон Казейл може да ти скъса сърцето.
Всичко започва с музика. Като деца Джон и малкият му брат боготворят Тосканини. Часове наред слушат стария грамофон: втория и третия Бранденбургски концерти на Бах, ноктюрните на Дебюси, увертюрите на Вагнер към "Нюрнбергските майстори певци" и "Парсифал". От слушане изтъркват плочата с 99-а симфония на Хайдн, а веднъж Стивън, който е с две години по-малък, сяда върху плочата и я счупва. "Беше побеснял от гняв – разказва Стивън. – Много ме биеше. Понякога ръцете ми бяха насинени от юмруците му."
Наследяват любовта към музиката от леля си Кити, която ги води на концерти и музеи в Ню Йорк. Тя пък го е наследила от баба им Нона, която пее откъси от италиански опери вкъщи. Като млада Нона е работила в текстилна фабрика за производство на юта и с гордост показва движенията, които е правила на стана. Внуците ѝ имитират жестовете и се кикотят зад гърба ѝ.
Въпреки че изпълнява главна роля в класическа филмова сага за италиански имигранти в Америка, Джон не проявява интерес към миналото на рода си. По-късно Стивън ще разкрие семейната история, реална версия на "Кръстникът II", като се изключи мафията. Дядо им Джовани Касале е роден в Генуа и отплава за Ню Йорк на 27 септември 1868 г. Тогава е шестнайсетгодишен, без пукната пара и почти неграмотен. Шестнайсет години по-късно по неизвестни причини той подписва документ за натурализация като "Джовани Казейл", със "з" – името, което ще носят децата и внуците му. По онова време работи като продавач на плодове и пътуващ точилар. Заедно с жена си Ани заживяват в Ривиър, крайбрежно градче близо до Бостън, и с двама съдружници отварят първия хотел там. Когато Ривиър става процъфтяващ курорт, Джовани купува още имоти. Подобно на Вито Корлеоне, той изгражда нов живот в нова страна и ръководи собствен бизнес. Само че неговият не е свързан с хвърляне на трупове в реката.
Джовани и Ани имат дъщеря Катрин, която Джон и Стивън познават като леля Кити. Още една дъщеря, Елвира, умира млада. После идват близнаците Джон и Чарлс, родени преждевременно. Ани ги намазва със зехтин и ги сгрява край печката. Бебетата оцеляват. И двамата стават търговци на въглища и обичат да залагат на коне на хиподрума "Съфък Даунс". По-големият близнак, Джон, се жени за ирландска католичка и имат три деца. Роденият през 1935 година Джон Казейл е второто им дете, срамежливо момче, което обожава "Ред Сокс" и Тед Уилямс.
Когато Джон е на пет, а Стивън на три години, семейството се преселва в Уинчестър. Родителите им ги изпращат в различни училища интернати: Джон в "Бъкстън" в Уилямстаун, Масачузетс, а Стивън в гимназия "Удсток" във Върмонт. Джон е мълчалив и затворен и близките му с изненада научават, че е влязъл в училищния театрален клуб. "Бях учуден не по-малко от всички, когато той осъзна, че желае да се занимава с театър – споделя Стивън. – Никой не очакваше това от него."
В юношеските си години Джон работи като куриер за "Стандард Ойл". Друг куриер във фирмата е Ал Пачино, с пет години по-малък от него. Джон се записва да учи театър в Бостънския университет, където се запознава с Марвин Старкман и Уолтър Макгин. Тримата благоговеят пред учителя си по актьорско майсторство Питър Кас, който насърчава студентите да търсят мрака в себе си, да не се боят от болката, да я откриват в даден образ. (Мерил решава да не последва същия този съвет през първата си година в "Йейл".) Джон остава в Бостън и играе в театър "Дарлс Плейхаус", а през деня работи като таксиметров шофьор. Отново прави впечатление със своята мудност. "Не оставяше хората насред улицата – казва Старкман. – Спираше точно до тротоара. Отваряше вратата на клиентите, слизаше от колата. Беше идеалният таксиметров шофьор."
Мести се в Ню Йорк и наема апартамент на приземен етаж отвъд Западна шейсета улица. "Никак не го биваше в домакинството", спомня си Стивън. Братята си говорят на развален латински и на кочината викат "кочинус". Когато Джон за първи път показва на Стивън апартамента си, той обявява: "Добре дошъл в свинския "Хилтън". Част от бъркотията се дължи на импровизираната му тъмна стаичка. Печели, като снима скулптури за брошури на галерии и портретни снимки на приятели актьори. Фотографията импонира на задълбочената му природа: той старателно нагласява осветлението, за да се увери, че скулптурите изглеждат триизмерни. Някои от снимките прави за себе си, пейзажи от Бъркшир или студии на леля Кити, седнала пред пианото.
Актьорските ангажименти са оскъдни. Старкман, който продуцира реклами, опитва да му намери работа, но отговорът винаги е версия на "Твърде характерен". Най-доброто, което успява да снима, е рекламен клип за "Ню Йорк Телефон", в който играе индиански вожд. Затова двамата с Марвин създават свои проекти. През 1962 г. снимат гротесков кратък филм, наречен "Американският начин", където Джон играе анархист, който не успява да взриви нищо. Вече се виждат проблясъци на противоречивото му екранно присъствие: комедиен, но тъжен, опасен, но безпомощен. Извън екрана опасността отсъства, но невинността му е така неподправена, че е в състояние да го измъкне от трудно положение. Една неделна сутрин той отива към дома на Старкман, за да започнат снимки, и носи фалшива кутия с експлозив. Полицай го спира и казва: "Хей, ела тук. Къде отиваш?". Джон го поглежда безизразно и отвръща: "Отивам в къщата на Марвин". "А, добре", успокоява се ченгето и го пуска да си върви.
Успява да пробие в театъра чрез две пиеси от Израел Хоровиц. Докато Хоровиц учи в театрална академия в Англия, вижда някакви хулигани да тормозят индийски студент с чалма. Случката го вдъхновява да напише едноактната пиеса "Индиецът търси Бронкс", която поставя в Ню Йорк. В ролята на главния хулиган е Ал Пачино, неизвестен актьор, когото случайно е гледал в някаква пиеса. За ролята на неговата жертва – Гупта, уплашен баща, изгубен в Ню Йорк, който иска да се свърже със сина си по уличен телефон – Хоровиц наема индийски актьор. Но човекът няма много опит и необяснимо защо вдига ръка при всяка своя реплика. "Пиесата се въртеше около ръката на този човек", спомня си Хоровиц.
Пачино, който е привърженик на Метода, не може да се съсредоточи. Налага се да сменят индиеца, а Израел вече познава Джон Казейл, тъй като са израсли в съседни градове. Репликите на Гупта са изцяло на хинди и Джон и Израел спорят дали италиански актьор трябва да играе ролята. Накрая Джон се съгласява. Пиесата ще се играе в Провинстаун, а когато Пачино отива в къщата на Кейп Код, където е отседнал екипът, бъдещият му сценичен партньор излиза от една от спалните. Пачино разпознава лицето отпреди години, когато е работил в "Стандард Ойл".
– Пак ти – казва Пачино. – Познавам те.
През януари 1968 г. започват да играят пиесата в Ню Йорк в театър "Астор Плейс". Веднага е посрещната с одобрение, тъй като отразява суровата, жива улична агресия, която наелектризира градската театрална сцена. Хоровиц, Пачино и Казейл печелят награди "Оби". През лятото участват със същата пиеса на фестивала "Сполето" в Италия. Между представленията Джон събира трупата на главната пиаца и дирижира хоровото им изпълнение. Те не знаят италиански, затова пеят думите от туристическите карти: „Пиаца дел Дуомо! Сполето! Сполето!“
Друга пиеса на Хоровиц дава на Джон тласъка, който чака с нетърпение. "Опашката" е минималистичен експеримент, характерен за края на шейсетте, който преобръща общоприетите представи за понятието пиеса. Няма декор, а сюжет почти липсва. Трябват само петима актьори, наредени един зад друг, четирима мъже и една жена. Така и не е обяснено какво чакат. В течение на пиесата те се карат, развратничат и всеки мами другия, за да заеме мястото му на опашката: нещо непонятно за възпитаните нюйоркчани, които, щом видят опашка, се питат дали не трябва да се наредят.
Джон играе Доулан, по собствените му думи "господин Добряк", който въпреки това едва не удушава друг герой. В един момент Доулан описва своята "философия на победения", която може да се сравни с подхода на Джон към актьорската игра или поне с нейното въздействие:
"Всеки иска да е първи, нали? ... Може да го показвате явно. Просто се изпъчвате напред като дете, крещите и се хвалите, че сте пръв. Или че заслужавате да сте пръв. Искам да кажа, че трябва малко да отстъпите... Най-лесният начин да ритнете едно куче в топките е да сте под него. Оставете го да ви гази известно време. Прицелете се добре. И..."
Премиерата на "Опашката" е в театър "Ла Мама" в Ийст Вилидж през есента на 1967 г. Четири години по-късно се играе отново в Тиътър де Лис на ул. "Кристофър" с участието на Казейл и Ричард Драйфус, който тогава дебютира на Оф Бродуей. Една вечер Драйфус кани Франсис Форд Копола и неговия кастинг режисьор Фред Рус, които подготвят "Кръстникът". Когато вижда Казейл на сцената, Рус веднага заявява: "Това е Фредо".



*****



"Вторият син, Фредерико, наричан още Фред или Фредо, беше дете, за което всеки италианец се молеше на боговете – пише Марио Пузо в своя роман "Кръстникът". – Той бе покорен и предан, винаги в помощ на баща си и на трийсетгодишна възраст все още живееше с родителите си. Нисък и широкоплещест, той не беше красив, но имаше същата характерна за семейството глава на Купидон с шлем от къдрава коса над кръглото лице и чувствени извити устни."
Джон Казейл не е нисък и широкоплещест и определено няма шлем от къдрава коса. Но за Копола и Рус има вида на човек, който винаги е пренебрегван. Копола, чиито брат и сестра са талантливи (писателят Огъст Копола и актрисата Талия Шайър, която играе Кони Корлеоне), има слабост към Фредо. "Във всяко италианско семейство, или поне в моето, винаги има от онези братя, които са смятани за не толкова талантливи като другите – казва режисьорът. – Подиграват им се. Може би и аз попадах в тази категория понякога. Не знам. Определено имах чичовци, които бяха иронизирани. Мисля, че италианците с манталитет на хора от малък град са много сурови към своите и жестоки към онези, които не се справят с проблемите така добре, както успелите братя или чичовци." Джон отново играе с Ал Пачино, който е в ролята на Майкъл Корлеоне. Но истинската тръпка е да играе с Марлон Брандо, който е в ролята на бащата Вито. Брандо е безспорният гигант в американското кино и по-младите Казейл, Джеймс Каан и Робърт Дювал благоговеят пред него точно както братята Корлеоне пред своя властен баща. "Брандо беше нашият герой – казва Марвин Старкман. – Ходехме да гледаме "На кея" и "Трамвай "Желание", всичките му ранни филми, сякаш присъствахме на майсторски клас. Обожавахме го. Джон получи шанса да работи с Брандо и това му даде крила."
Идва моментът да се снима сцената, когато Вито е прострелян на улицата пред магазина за плодове, Фредо изпуска пистолета си, а несполучилите убийци побягват. Кръстникът кърви в канавката, Фредо отчаян се навежда над него, тъй като се е провалил пред баща си по възможно най-ужасен начин. Копола снима Брандо, полумъртъв на тротоара, после обръща камерата да улови реакцията на Джон. "Брандо имаше достатъчно високо мнение за Джон, за да лежи в канавката, така че да не влезе в кадъра на Джон – отбелязва Старкман. – Това беше най-големият комплимент."
Премиерата на Кръстникът е през март 1972 г., докато Мерил още играе в скиорски хижи във Върмонт. Номиниран е за единайсет академични награди и печели "Оскар" за най-добър филм и най-добър актьор за Марлон Брандо, който изпраща индианската активистка Сашийн Малкото перо да приеме наградата. Ал Пачино, Джеймс Каан и Робърт Дювал са номинирани за най-добър актьор в поддържаща роля. Джон не е номиниран.
Насърчен от успеха на "Кръстникът", Копола снима драматична лента за проследяването, наречена "Разговорът", в който Джийн Хекман е в ролята на "най-добрия специалист по проследяване на западния бряг." Джон играе неговият помощник Стан, любознателен техник със слушалки и очила с дебели стъкла. За пореден път Джон улавя слабостите на героя – неговата незрялост и любопитство – и ги прави по детски симпатични. Филмът е номиниран за три Оскара, включително за най-добър филм. Джон не е номиниран.
В "Кръстникът II" Копола довежда самоненавистта на Фредо до кресчендо. В кариран костюм и с тънки мустачки, Фредо е общителен и безсилен, неспособен да усмири дори пияната си жена на дансинга. След като заговорничи за покушение срещу брат си, което не успява, той се измъчва от страх и угризения. В най-паметния филмов момент на Джон Майкъл сграбчва главата на Фредо и заявява: "Знам, че си ти, Фредо. Ти сломи сърцето ми. Сломи сърцето ми".
Предателството на Фредо и решението на Майкъл да го убие са в центъра на филма и дават възможност на Джон за повече сценична изява. "Кръстникът II" е номиниран за единайсет академични награди, включително най-добър филм, която печели. Ал Пачино е номиниран за най-добър актьор. Робърт Де Ниро, Майкъл В. Газо и Лий Страсбърг се състезават за най-добър актьор в поддържаща роля, която печели Де Ниро. Джон не е номиниран.
Въпреки типичния за Фредо талант да бъде пренебрегван, дарбата на Джон се усъвършенства с всеки следващ филм, способността му да разкрива психичните рани на героя става по сърцераздирателна. В същото време изглежда все по-болнав, жизнеността му го напуска, челото му сякаш изпъква още повече. Докато гостува през лятото в къщата на Старкман в планината Катскил, му прилошава на селския панаир. "Трябва да се върнем в града", моли той. Марвин и жена му го закарват с колата, а всяко раздрусване по пътя му причинява агония.
Закарват го в болница "Рузвелт", където му поставят диагноза хроничен панкреатит. Когато Марвин идва да го посети, целият е овързан с тръбички и едва говори. До стената има стъклен буркан, пълнещ се с воднистозелена течност от стомаха. "Беше ужасно – спомня си Старкман. – На тръгване си блъсках главата какво можем да направим за него." Лекарите нареждат на Джон веднага да спре пиенето, иначе алкохолът ще унищожи панкреаса.
Бледността му някак допринася за необикновеното му екранно присъствие. "При Фредо се усеща някакъв морален разпад, подчертан от факта, че във втория филм Казейл все повече заприличва на призрак – отбелязва критикът Дейвид Томсън. – Той е по-слаб, очите му изглеждат по-големи, челото му сякаш е по-изпъкнало."
Филмовият бум от края на шейсетте и през седемдесетте извежда на преден план актьори, които са ексцентрични, от етнически групи или просто със странна външност. Като изключим Уорън Бийти и Робърт Редфорд, главните герои вече са с мургава кожа като Ал Пачино, комплексирани дребосъци като Дъстин Хофман, чернокожи като Сидни Поатие или с дяволски поглед като Джак Никълсън. Кинозвездите все по- малко приличат на актьорите от сапунените сериали и повече на хората, които срещаш на улицата. Дори Робърт Де Ниро, новият символ на мъжествеността от големия екран, е италианец. Пепелявото лице на Джон и ексцентричната енергия, която някога го е изключила от телевизионните реклами, сега стават негова силна страна.

Всъщност той притежава странен сексапил. Джон е пример за френското понятие
jolie laide,
или "грозно-красив". Това е концепция, която Холивуд тъкмо започва да проумява (поне когато става дума за мъже). Както обича да казва Хоровиц, прилича на св. Франциск Асизки, но никога не липсват красавици, с които да излиза, сред които са актрисите Върна Блум и Ан Уеджуърт, сценичната му партньорка в "Опашката". Приятелите му не проумяват как го прави. "Не оставаше без гаджета – казва Старкман.

– Излизаше с някои от най-красивите момичета, но повечето от тях късаха с него заради мудността му."
Когато кариерата му потръгва, започва да се среща с червенокоса актриса от Тексас на име Патриша. Патриша е студена красавица, която не успява да пробие. Някои приятели на Джон долавят, че тя го използва, но той е влюбен. Може би по нейна идея изоставя претъпканото жилище в Горен Уест Сайд, което е отблъснало предишните му приятелки, и влага част от парите от "Кръстникът" в мансарден апартамент на улица "Франклин". Сградата е бивш склад с пожарна стълба, асансьор и рампа за товарене на стоки към улицата. Традиционно индустриалният квартал тъкмо започва да се преобразява, тъй като художници и трупи за експериментален театър купуват сградите, някога притежавани от търговци, снабдяващи корабите с провизии. Скоро за нюйоркчани той ще стане известен като Трайбека. Засега е ничия земя.
Когато Джон за първи път вижда апартамента, пълен от пода до тавана с доматени консерви, не вярва на очите си. Тези подове сигурно са здрави, мисли си той. "Знаеш ли какво е консерва № 10? – пита той Марвин. – Виждал ли си голяма консерва с домати? Имам предвид истинска, ей толкова голяма – много са тежки!"
След изнасянето на консервите остават голи тухли и празни стаи. Джон донася дървени летви и чукове. С Патриша ще си построят гнездо в склада. Но това не трае дълго. Патриша заминава за Калифорния и оставя Джон сам в апартамента.
Междувременно Пачино подписва договор за новия филм на Сидни Лъмет "Кучешки следобед". Основава се на действителен случай, в който злополучен престъпник взема за заложници служители в бруклинска банка, за да плати операция за смяна на пола на своя любим. Докато мъжът и помощникът му се мъчат да се справят със заложниците, навън се тълпят ченгета и зяпачи – нещо като перверзен уличен театър. Пачино моли Лъмет да прослуша Джон за ролята на помощника Сал, макар изобщо да не прилича на реалния персонаж. Лъмет се съгласява с неохота. Джон изчита около две изречения и режисьорът казва: "Ролята е твоя".
Външността на Джон като Сал е най-странната му дотогава. С мазната си коса, започваща от средата на черепа и стигаща до раменете, той прилича на лешояд битник. Когато размахва картечницата, за разлика от Сони на Пачино, има вид на човек, който наистина може да я използва. И все пак изпълнението му е пропито с тъга, сякаш дори Сал, главорез и обирджия на банки, някога е бил пренебрегвано малко момче.
Пачино се чуди как Джон се наелектризира и импровизира, преди камерите да започнат да снимат. Има една сцена, в която двамата мошеници планират бягството си. Ситуацията бързо върви към провал: заложниците искат да пикаят, ченгетата са отвън, а цялата операция се е превърнала в цирк. Сони обяснява на Сал, че ако някога се измъкнат от тази каша, трябва да напуснат страната. Има ли страна, в която би избрал да забегне?
Сал се замисля за миг и отговаря: "Уайоминг".
Налага се Лъмет да сподави смеха си, защото ще унищожи кадъра. Същото се отнася за Пачино. Според сценария Джон няма реплика. Естествено, "Уайоминг" остава във филма.
"Кучешки следобед" е номиниран за шест академични награди, включително за най-добър филм, и печели наградата за оригинален сценарий. Ал Пачино е номиниран за най-добър актьор, а Крис Сарандън, като любовника на Сони, е номиниран за най-добър актьор в поддържаща роля. Джон не е номиниран.
Докато снимат "Кучешки следобед", Пачино организира уъркшоп за пиесата на Брехт "Удържимият възход на Артуро Хи". Събира екип от актьори, сред които и Джон, и намира място за репетиции: Пъблик Тиътър на Джоузеф Пап. Пап познава Пачино от 1968 г., когато го уволнява от пиеса заради неясен говор. Сега с радост става гарант на проекта на актьора, като плаща на екип от трийсет души да репетират седмици наред, без гаранции за финална продукция. Пап няма нищо против. Достатъчно е да даде на Пачино пробен терен.
Обаче забелязва Джон Казейл, който притежава нужната заплашителност за "Мяра за мяра", която смята да постави през лятото като част от фестивала "Шекспир в парка". Пап дава избор на Сам Уотърстън да играе Анджело или херцога и Уотърстън избира херцога. Затова продуцентът кани Джон на кастинг за Анджело.
Вечерта преди кастинга Джон отива в дома на Уолтър Макгин и Робин Гудман на Осемдесет и шеста и "Ривърсайд". Притеснява се, тъй като няма много опит с Шекспир. Нещо повече, на кастинга ще му партнира главната актриса, млада абсолвентка от театралната академия, която е неразделна част от проекта, защото Пап я обожава. Ако иска ролята, трябва да впечатли Мерил Стрийп.
Уолтър, който е участвал в "Хенри V", я познава донякъде. Джон го обсипва с въпроси – за пиесата, за ролята и най-вече за актрисата, която играе Изабела. "Уолтър го увери, че Мерил би харесала актьор, който дава всичко от себе си – казва Гудман. – А Джон беше именно такъв."
На другия ден Джон отива и изиграва сцената от "Мяра за мяра". "Помня колко беше напрегнат – казва Гудман, – страхуваше се и се обади веднага след кастинга да каже, че според него е минал добре. "Нали знаеш, можеше и по-добре..." Никога не беше напълно доволен от работата си."
Но удовлетворява Джо Пап и не на последно място, Мерил Стрийп. Така получава ролята.
В репетиционната зала Джон се държи настрана от другите и пуши пури до прозореца през почивките. "Кубински са – обяснява той на колегите си. – Пушите ли?"
Героят на Шекспир Анджело е престорено морален деспотичен подлец – по нищо не прилича на слабаците, които е играл Джон – Фредо, Стан и дори размахващия картечница Сал. Или пък не? За пореден път Джон търси болката и я намира.
"Той привнесе заплаха, привнесе болка – спомня си Розмари Тишлър. – Но болката, вместо да е слабост, беше гняв. Под нея се криеше гняв. Ако някой го притиснеше, той нямаше да рухне. Щеше да стане опасен."
Като кастинг режисьор тя знае, че правилно подбраните актьори могат да придадат на пиесата поразителен нов подтекст. В сблъсъка на воли, който представлява "Мяра за мяра", Джон внася нещо, което не присъства в текста. Неговият Анджело е мъжът, който никога не получава момичето, неудачникът, който седи в ъгъла, докато всички други се забавляват на дансинга. Ето защо затваря публичните домове във Виена. Затова осъжда Клаудио на смърт за разврат. Затова така трескаво копнее за чистата като роса Изабела. Тя е всички хубави жени, които някога са го пренебрегвали.

Ни една


развратница със чарове и опит не е успявала да развълнува


кръвта във мен, но таз девойка чиста ме покори изцяло! ... А до днеска


на влюбените гледах аз със смях


и чудех се какво се случва с тях!

23


И така, вечерта след премиерата Джон Казейл и Мерил Стрийп седят в ресторант "Емпайър", зарязали купона на колегите си, разговарят и се смеят до пет сутринта. Изгряващото слънце тъкмо започва да проблясва по огледалните стени, кафените чаши, столчетата на бара и лимоненорусата ѝ коса. Джон открива нещо абсолютно изключително. Тя е по-добра от "Датсън". По-добра от кубинска пура. По-добра от това да запалиш две цигари с една клечка. Тя е жена, с която си струва да стоиш буден цяла нощ, като цветен телевизор, само че по-интересна, защото цветовете ѝ са така безбройни, че не е възможно да настроиш всичките.
"Срещнах най-великата актриса в историята" – споделя той с приятеля си Ал Пачино.
"Просто е влюбен – мисли си Пачино. – Колко може да е добра?"
През целия месец август станциите на метрото в Ню Йорк са облепени с плакати на Джон Казейл и Мерил Стрийп: Мерил в бяло монашеско расо, с разтворени устни и сведен поглед, сякаш замислена; Джон, загледан в нея в гръб с поглед, пълен с копнеж, и с повдигната вежда. Балончетата с мислите над главите им се сливат в общ облак с надпис "Мяра за мяра".
Джон е лудо влюбен. "Откакто започна да играе в пиесата, говореше само за нея", разказва Марвин Старкман.
"Мисля, че той се влюбва в Мерил", каза ми Уолтър. А аз се надявах и тя да се влюби в него – спомня си Робин Гудман. – Когато дойде време за премиерата, вече бяха лудо влюбени." Докато ги наблюдава, Робин се пита дали със съпруга ѝ проявяват достатъчно нежността си – толкова гореща е страстта на Джон и Мерил. Когато идваше в театъра, "устните ѝ бяха напукани от целувки", разказва Гудман.
Мерил е омагьосана от това странно, нежно, подобно на ястреб същество, чиято власт над нея не може да си обясни. "Никога не бях срещала човек като него – споделя тя по-късно. – Причината беше в неговата уникалност, в човеколюбието му, в любопитството му към хората, съпричастността му."
Актьорската игра е техният общ език. "Говорехме за процеса безкрайно, той беше вманиачен в работата си", спомня си Мерил. Джон обмисля и преосмисля персонажите си, анализира ги и ги изучава, подобно на онзи монетен автомат за паркиране, и никога не се задоволява с очевидния или лесен избор. "Мисля, че аз бях по-повърхностна и готова да последвам първата идея, която ми хрумне – признава тя. – А той казваше: "Има много други възможности".
Една вечер след представление Джон представя Мерил на брат си, който е станал музиколог. По причини, които братята не помнят, винаги са се наричали с прякори: Стивън е Джейк, а Джон е Бобо.
– Мерил – гордо казва Джон, – поговори с Джейк! Той знае италиански.
Стивън и Мерил провеждат със запъване кратък разговор на италиански, докато тя се разсмива: "Не мога! Не мога!". Стивън е очарован.
Вечер след вечер на сцената на "Делакорт" те изиграват забранено привличане на лунна светлина. Извън сцената привличането им не е забранено, но определено е необикновено. Мерил никога не се е увличала по толкова особен мъж. Един до друг те някак подчертават взаимно несъвършенствата си: нейния крив нос, неговото изпъкнало чело, бледата му кожа, близко разположените ѝ очи. Приличат на две екзотични птици или на портретите на Пиеро дела Франческа на херцога и херцогинята на Урбино.
"Беше интересно да ги наблюдаваш, защото двамата изглеждаха някак странно – казва Израел Хоровиц. – Бяха прекрасни по своему, но наистина бяха странна двойка. Хората се обръщаха след тях, но не защото я смятаха за красавица." Той не прилича по нищо на предишните ѝ приятели: мъжествения Брус, мускулестия Боб, хубавеца Фил и дори мрачния Майк Бут. Може би вече не се нуждае от прекрасния принц, за да е уверена в красотата си. Двамата с Джон не са "красива двойка", но човек не може да откъсне очи от тях.
Където и да отидат, хората подвикват през прозорците на колите: "Хей, Фредо!". "Славата категорично никак не го привличаше – казва брат му. – Не мисля, че знаеше как да се справя с нея, нито пък искаше." Двете части на "Кръстникът" са го направили известен, но не и богат. Когато с Мерил ходят в "Малката Италия", собствениците отказват да им вземат пари. Затова те често посещават ресторанта, вечерят паста и салата капрезе, доволни и сити благодарение на неговата популярност.
"Негодникът намираше смисъл във всичко – казва тя по-късно. – Имаше толкова добра преценка, толкова подредена мисъл. Особено за мен, която съм склонна към всякакви човешки слабости. "Това не ти е нужно – казваше той. – Нито пък това". И все пак Джон осигурява на Мерил достъп до елита на актьорските среди. През ноември тя го придружава на празненството по случай седемдесет и петия рожден ден на легендарния учител по актьорство Лий Страсбърг в "Пиер", където сред гостите са Ал Пачино, Селест Холм и Елън Бърстин.
Колкото и бавно да действа Джон, романсът им се развива бързо и не след дълго Мерил заживява в мансардния апартамент на улица "Франклин". Сега двамата заедно ще бъдат като пионери откриватели на един град, едва открил себе си. Тя скоро разбира нещо, което бившите приятелки на Джон са открили преди нея. "Всичко правеше бавно – спомня си Мерил. – Нужно му беше много време да излезе от къщи, да заключи колата." Веднъж Джон решава да облепи една стая с тапети. Това му отнема три седмици.
Но тя няма нищо против. Нека времето да се точи бавно като меласа. Те са щастливи.



******



Няколко седмици след кастинга на Мерил за "Джулия" Фред Зинеман дава ролята на Ванеса Редгрейв, която не може да се нарече неизвестна. Предлага на Мерил малката роля на Ан Мари, приятелката клюкарка на Лилиан Хелман. Но във филма му вече има твърде много блондинки: дали е съгласна да носи перука? Разбира се, отвръща Мерил. Би направила всичко.
През есента отлита за Лондон да снима сцените си. Това е първото ѝ участие в киното, и то в компанията на Джейн Фонда и Ванеса Редгрейв. Както при първото ѝ пътуване със самолет след Бърнардсвил, светът ѝ се разширява.
Още през първия ден на снимките получава обрив. Преди всичко смята вида си за ужасен: с къдравата черна перука изглежда груба, а костюмите ѝ са с абсурдни шапки, кожи и червени старомодни рокли. Сцената е тържество в чест на Лилиан Хелман, състояло се в "Сарди", ресторант в театралната част на Манхатън, копиран точно в Лондон. Мерил се подготвя старателно като за Шекспир, но когато се явява на снимки, ѝ връчват променен сценарий. Заради паниката по кожата ѝ от шията надолу избиват червени петна, които гримьорите веднага покриват.

Най-плашещото е, че всичките ѝ сцени са с Джейн Фонда. По това време звездата е на трийсет и осем години и никоя филмова актриса не е по-известна и по-противоречива. Дните ѝ на сексапилно котенце в "Барбарела" са минало. Както и Ханой Джейн
24
. С комедията "Купон с Дик и Джейн" тя възвръща статута си на търсена кинозвезда и използва влиянието си да лансира социално ангажирани проекти като "Джулия", в който героинята ѝ храбро надхитрява нацистите.

Мерил е представена на Джейн Фонда. "Притежаваше почти котешка бдителност – спомня си Мерил. – Яркосините ѝ очи внимателно следяха всичко около нея, което ми вдъхваше страхопочитание и ме караше да се чувствам тромава и от Ню Джърси, което си е истина."
Репетират сцената веднъж и Фонда я насърчава да импровизира. При първия дубъл Мерил малко разкрасява изпълнението. Изглежда се получава добре. При втория дубъл в прилив на смелост решава: "Ще опитам нещо друго!". Фонда се навежда към нея и ѝ казва:
– Погледни надолу.
– Какво?
– Ето там – посочва Фонда. – Зелената лепенка на пода. Това си ти. Твоят белег. Ако стоиш на него, ще бъдеш под прожекторите и ще бъдеш забелязана във филма.
Мерил е благодарна за помощта, има нужда от нея, но забелязва и начина, по който Фонда носи звездната слава. Сякаш половината действия на актрисата целят да поддържат имиджа на Джейн Фонда, а не са съсредоточени в актьорската игра. "Възхищавам се от Джейн Фонда – казва Мерил скоро след това. – Но не искам да прекарам цялото си време, погълната от работа по себе си..."
По подобен начин благоговее пред Ванеса Редгрейв. Двете нямат общи сцени, но веднъж пътуват заедно с кола. Мерил се тревожи, че от притеснение ще си глътне езика, но за щастие Редгрейв говори през цялото време за политика и за Лев Троцки. Мерил не знае почти нищо за Троцки, но знае нещо за Редгрейв: тя е киноактриса, която заслужава уважение, налага се със своите убеждения и винаги оправдава очакванията.
В почивните дни Мерил общува с Джон Глоувър, който играе неин брат. Двамата няма какво да правят и убиват времето в бара на нейния хотел в Южен Кенсингтън. (Тя държи парите си в куфар в стаята си, докато един ден се връща и открива, че са откраднати.) Или ходят в "Харъдс", където Мерил изучава произношението на продавачките. Тя е твърдо решена да усвои английското произношение на думата "всъщност".
Друг път посещава Глоувър в къщата, където е отседнал. По време на разточителни домашно приготвени вечери актьорите и техните домакини играят на "наречия": всеки трябва да изиграе без думи значението на дума, а останалите играчи да познаят коя е. Когато е ред на Мерил, тя се преструва, че се събужда сутрин и поглежда през прозореца.
Всички едновременно извикват думата: "Красиво!".
По средата на снимките Казейл идва да я посети. Общуването ѝ с другите актьори рязко прекъсва: двамата с Джон се връщат в своя всепоглъщащ свят. Когато се прибират в Ню Йорк, Джон разбира, че агентът му го е търсил. Имал е предложение да се снима в телевизионен филм за черния списък на ФБР. Не са го намерили и ролята му се изплъзва. "Как да не можеш да ме намериш?", сопва се Джон в един от редките си пристъпи на гняв. Всички знаят, че е заминал за Англия, а двамата с Мерил имат нужда от парите.
Когато "Джулия" излиза на екран следващата есен, Мерил е не по-малко гневна. Не само че изглежда ужасно с къдравата черна перука. Половината ѝ роля е изрязана, а репликите от една отрязана сцена са произнесени от друга актриса. Фред Зинеман ѝ изпраща бележка с извинения.
Допуснах ужасна грешка, мисли си Мерил. Никакви филми повече!



*****



Джо Пап беснее в Линкълн Сентър. Като бейзболен треньор на губещ отбор той постоянно сменя стратегията, но нищо не помага: нито смелите нови пиеси, нито благовъзпитаните стари. Накрая му хрумва хибридна идея: да възложи класически пиеси на режисьори експериментатори, които радикално да ги преосмислят в голям мащаб. "Вече не може да поставяш класически произведения по традиционния начин – казва той. – Дърпат те надолу като воденични камъни."
Наема Ричард Форман, авангардния основател на Онтологичния истеричен театър, да режисира "Опера за три гроша". Постановката, чиято премиера е през пролетта на 1976 г., постига спорен успех. Докато "Мяра за мяра" се играе в "Делакорт", Пап жонглира с три хитови постановки: "Трите гроша" във "Вивиан Бомонт", "За цветнокожи момичета", който скоро излиза на Бродуей, и "Кастингът", който му носи повече от 140 000 долара седмично в театър "Шуберт". Но това все пак не е достатъчно. Въпреки пълните зали Линкълн Сентър е с 1.2 милиона дефицит.
Сред цялата бъркотия има поне двама души, които Пап иска да ангажира постоянно: Джон Казейл и Мерил Стрийп. Джон и Ал Пачино искат отново да работят заедно и обсъждат двойно представление на "Кредитори" на Стриндберг и "Местният стигматик" от Хийткоут Уилямс в Пъблик Тиътър. Междувременно Мерил ще помогне за финализирането на 1977 г. в "Бомонт" с нова постановка на Чеховата "Вишнева градина", режисирана от Андрей Шербан.
Роденият в Румъния трийсет и три годишен Шербан работи в "Ла Мама", когато е открит от Пап. Шербан смята света на Оф Бродуей за аматьорски и предпочита дисциплината на източноевропейския авангард. Мерил възприема строгостта му като стимул. "Тогава наистина можеш да работиш – коментира тя преди началото на репетициите, – когато режисьорът знае точно какво иска. Не харесвам "сговорчиви" режисьори. Сигурно няма да се справя добре в Калифорния."
"Вишнева градина" на Шербан няма да има нищо общо със сериозния психологически реализъм на повечето Чехови постановки и ще търси, по негови думи, "нещо много по-леко и близко до изменчивостта на истинския живот". Самият Чехов предизвикателно нарича "Вишнева градина" комедия, но Станиславски пренебрегва това описание, когато режисира премиерата през 1904 г., и разгневява драматурга. Шербан иска да се опълчи на Станиславски и да възстанови "Вишнева градина" като шумен фарс. Ще му помага Елизабет Суадос, мрачна двайсет и шест годишна композиторка, която често е работила с него в "Ла Мама". Шербан, Суадос и Форман са ключовите фигури в отчаяния план на Пап да реши загадката на Вивиан Бомонт. За ролята на мадам Раневская Пап ангажира шейсетгодишната театрална звезда Айрин Уърт. Мерил я е гледала предишния сезон в бродуейска постановка на "Сладката птица на младостта" на Тенеси Уилямс и скоро след това изразява възторга си: "Можеш да махнеш всички други герои, декорите, всичко, и пак ще разбереш всяка тема в пиесата".
Като подготовка за наградите "Тони" Мерил и Мери Бет Хърт присъстват на закуска на номинираните в хотел "Риджънси". Когато младите актриси пристигат, Арвин Браун предлага да представи Мерил на г-ца Уърт, номинирана за най-добра актриса в пиеса. Мерил е изпълнена със страхопочитание. Двете с Мери Бет отиват в дамските тоалетни да пушат, докато Арвин не почуква на вратата: "Излез, намерих Айрин".
Мерил излиза и е представена на г-ца Уърт. Голямата актриса я оглежда от глава до пети и я пита:
– Какво смятате да правите през декември?
– Ще съм без работа, предполагам – заеква Мерил.
– Добре – казва Уърт. – Помислете за "Вишнева градина".
И тя се подчинява. Уважението ѝ към Уърт, или по-точно към Пап, е достатъчно, за да приеме ролята на камериерката Дуняша. Това е малка роля, каквато иначе би отказала. "Всички говореха за тази фантастична млада актриса и мнозина се изненадаха, че прие да играе такава малка роля във "Вишнева градина", когато биха могли да ѝ предложат главна роля на Бродуей – спомня си Шербан. – Но тя реши, че още иска да се учи, като наблюдава по-възрастните, в този случай великата Айрин Уърт, която играеше Раневская. Помня, че Мерил идваше на репетициите дори когато не беше повикана, седеше тихо отстрани и наблюдаваше всеки детайл, очарована от уникалната техника на Айрин."
Пап събира силен екип, в който участват Мери Бет Хърт в ролята на Аня и буйният пуерториканец Раул Хулия (едно от забележителните открития на Пап) в ролята на Лопахин. Надява се актьорският състав на "Вишнева градина" да сформира ядрото на американска класическа актьорска трупа, за каквато мечтае и Тони Рандъл. Мерил и Мери Бет делят гримьорна № 18. Джей Рой Хеланд идва да прави перуките и изработва на Мерил смахната прическа, подобна на облак.
Репетициите започват с неловка ситуация. Шербан познава Мерил само от "27 каруци с памук" и когато идва първия ден, я поглежда и се сепва. "Ти не си дебела! , изръмжава той със своя тежък румънски акцент. – Не си дебела и не си смешна!" След това нещата става още по-напрегнати. Шербан ненавижда идеята за "стил" и казва на актьорите, че иска играта им да бъде "обикновена". Но какво има предвид? "Обикновеността не е ли стил сама по себе си?", пита Мерил.
Още по-разочароващи са импровизационните упражнения, които Шербан налага на репетициите. Веднъж кара инспициентите да четат текста, докато актьорите изразяват действието чрез мимика. Друг път ги кара да измислят несъществуващо пето действие след края на пиесата. Айрин Уърт възприема методите на Шербан, като в един момент се превъплъщава в агресивен лебед. Но Мерил е нетърпелива. Може би е нещастна, че играе слугинята, или пък игрите на импровизация ѝ напомнят за ужасните първи дни в "Йейл". Раздразнението ѝ избухва по време на едно упражнение, в което тя изразява недоволството на Дуняша, което на този етап сякаш се слива с нейното.
"Не съм виждала по-гневна импровизация от онази на Мерил, когато я накараха да покаже как тази жена, тази слугиня, възприема живота си – спомня си Мери Бет. – Тя пълзеше по пода, храчеше и плюеше. Личеше си, че наистина е бясна на Андрей Шербан."
Но Шербан е доволен. "Беше безстрашна – спомня си той. – Човек обикновено се бои да излезе извън рамките на общоприетия тежък метод на актьорска игра в "руските пиеси": изкуствен, сантиментален подход на съчувствие към героя. Но Мерил мислеше само за валидните и живи чувства в момента. Никакви методи не ѝ помагаха освен чистото откритие, което се роди в импровизацията."
Шербан насърчава комедийните прояви на Мерил в стил Люсил Бол. В замяна тя го имитира съвършено и изкрещява: "Падането е много, много смешно". До деня на премиерата на 17 февруари 1977 г. тя намира уникална трактовка за Дуняша: секси, луда, залитаща матрьошка, която се търкулва на пода при всяко появяване на сцената. Наистина в "27 каруци" дарбата ѝ за физическа комедия е очевидна, но още по-силно проличава във "Вишнева градина", в която тя изнася чиста клоунада. Когато икономът Яша я целува в първо действие, тя припада и счупва чаена чаша. Когато я изоставя в четвърто действие, тя го събаря на пода. Голяма част от второ действие прекарва с кюлоти, смъкнати до глезените. Естествено клоунската трактовка на Шербан на "Вишнева градина" предизвиква полярни критични отзиви. В "Ню Лийдър" Джон Саймън я нарича "груба" и "вулгарна", и добавя: "Не ни интересува истината, както я вижда румънският мухльо и парвеню. Интересува ни истината, както я е видял големият майстор Чехов". Но Клайв Барне в "Таймс" дава възторжен отзив: "Това е възхвала на гения, подобно на почистване на велика картина – свежа интерпретация на една стара философия... Държавният департамент трябва незабавно да я изпрати в духовния ѝ дом – Московския художествен театър".
Публиката също не е единодушна. "Мисля, че ако тази ужасяваща постановка беше поставена в Русия, вие двамата и може би господин Хулия щяхте да бъдете изправени пред взвод за разстрел", пише един зрител на Пап и Шербан. Друг предлага в писмо до "Таймс" пиесата да бъде озаглавена "Безумната вишнева градина". Някои смятат, че Мерил безсрамно привлича вниманието към себе си. Когато Пап пише на редовните зрители, че изпитва "уважение и възхищение" към Шербан, един получател връща писмото със сини драсканици в полетата: "Шегувате ли се?! Невъзможно! Може ли да разбереш постановка, в която слугинята е най-важният изпълнител?".
Месец след премиерата на "Вишнева градина" Мерил отбелязва важно събитие: екранния си дебют. Филмът "Джулия" още не е пуснат по екраните, а поводът е телевизионият филм "Най-смъртоносният сезон" за грубия свят на професионалния хокей.
Майкъл Мориарти играе хокеист от Уисконсин, принуден да обуздае агресията си на леда. Той се сблъсква със свой приятел от противниковия отбор по време на мач и мъжът е откаран в болница с разкъсан далак.
Когато приятелят му умира, Мориарти е съден за убийство. Приятелят на Джон Уолтър Макгин играе областния прокурор. Мерил е съпругата на Мориарти, която отчаяно иска да повярва, че съпругът ѝ е невинен. Ролята е разновидност на Ейдриан от "Роки", пуснат по екраните през ноември 1976 г., в същия месец, когато се снима "Най-смъртоносният сезон".
Мерил получава ролята по предложение на кастинг режисьора Сис Корман. Когато режисьорът Робърт Марковиц я вижда на кастинга, отива при сценариста и го кара да разшири сцените ѝ. Голяма част от диалога е между хокеиста и адвоката му, но Марковиц иска да измести тежестта на действието към съпруга и съпругата. "Тя беше като центробежна сила", спомня си Марковиц.
На снимачната площадка в Хартфорд Мерил е неспокойна. Мориарти забелязва как тя постоянно навива на пръст косата си и си гризе ноктите. Подобни нервни тикове дава и на героинята си – хапе устни, кърши пръсти, върти очи. Усвоява уисконсинския акцент, изразява лека неловкост, която подхожда на нежния дистанциран гигант на Мориарти. В една сцена сяда на хотелското легло и му казва: "Подейства ми възбуждащо да те гледам как удряш и блокираш противниците по време на мача. Нямах търпение да се прибера и да си легнем. Не знам, тази вечер имаше нещо различно".
Това не е точно Тенеси Уилямс и Мерил обикновено се колебае да играе нечия съпруга или приятелка. Но героинята ѝ притежава специфично достойнство, докато се противопоставя на съпруга си за насилието на леда. Както казва режисьорът, "Тя не е потисната съпруга, защото се противопоставя на същината на неговия занаят".

Все повече хора научават за дарбата ѝ. Докато "Най-смъртоносният сезон" още се монтира, трима бележити кинотворци идват да видят материала: Милош Форман, който току-що е заснел "Полет на кукувиче гнездо", Луи Мал, който скоро ще режисира
Pretty baby

25

,
и роденият в Чехословакия режисьор Карел Райе, който след четири години ще снима "Жената на френския лейтенант". Изпълнението на Мерил впечатлява и продуцента Хърбърт Бродкин, който подготвя минисериала "Холокост".

"Най-смъртоносният сезон" получава топли отзиви, когато се излъчва по Си Би Ес на 16 март 1977 г. Две седмици по-късно, докато шофира в Холивуд призори, Уолтър Макгин пада от скала в морето близо до Мълхоланд Драйв. Тогава е на четиресет години. Робин Гудман губи съпруга си, а Джон Казейл – един от най-близките си приятели. Черен облак надвисва над малкия им свят, но за Мерил и Джон най-лошото предстои.



*****



Три дни след последното представление на "Вишнева градина" в Линкълн Сентър е обявено, че Мерил ще замести Шърли Найт в "Хепиенд". Нищо не може да бъде кръстено по-неподходящо от тази постановка в театър "Делси". С една дума, представлението е прокълнато.
Проблемите започват от самото начало. Майкъл Посник, режисирал мюзикъла на Брехт и Вайл в "Йейл", го поставя наново в Бруклинската музикална академия, където временно се помещава "Челси". Кристофър Лойд играе чикагския гангстер Бил Кракър. Шърли Найт, която е победила Мерил и Мери Бет на наградите "Тони" предишната година, играе Алилуя Лил, момичето от Армията на спасението, което се опитва да го накара да приеме християнството – ролята, която Мерил е поела в Ню Хейвън в последния момент.
Посник е сравнително неопитен, а темпераментната Найт му се качва на главата. Нещо повече, тя не е особено добра певица и диригентът никога не знае кога ще се включи. "Ариите вървяха на запад, а репликите на север", разказва Майкъл Файнголд, който е адаптирал сценария. Една вечер след първата си ария Найт се обръща към оркестъра и казва: "Не ми харесва как го направих. Мисля да опитам пак". Вторият опит не е много по-добър.

Настъпва хаос. Една актриса излиза в средата на сцената миг преди първото закрито представление, ядосана, че има грешка в биографията ѝ. Друг актьор избутва колегата си от подвижен подиум, висок 1.20 м по време на арията
Brother, Give Yourself a Shove.
Двама от гангстерите, които постоянно се карат, се заключват заедно в една от гримьорните. А Кристофър Лойд е изключително притеснен. "Имах предчувствие – спомня си той, – че това представление ще бъде катастрофа."

Тъй като постановката ще се играе на Бродуей, той изразява загрижеността си пред артистичния директор на театър "Челси" Робърт Калфин. Обиден от главната актриса, Посник напуска в същия момент, в който го уволняват. След това Калфин поема режисьорските функции и веднага уволнява Шърли Найт. Именно тогава Джо Грифаси, който играе брат Ханибал Джаксън, прави предложение. Мерил Стрийп вече знае ролята от "Йейл". Защо да не поканят нея?
За пореден път Мерил учи ролята на Алилуя Лил под напрежение. С подчертани с въглен очи, бомбе и къдрава руса перука тя прилича на побъркана кукла или на статистка от "Портокал с часовников механизъм".
"Мерил спаси представлението", казва Кристофър Лойд.
Но проклятието над "Хепиенд" продължава. Два дни преди премиерата в Бруклинската музикална академия Лойд пада по време на батална сцена и изкълчва коляното си. Според лекарите се нуждае от сериозна операция. Премиерата на Бродуей е отложена, а Лойд е сменен от дубльора си Боб Гънтън. В същото време Калфин прави промени в текста, с което ядосва Файнголд и предизвиква Международното Брехтово общество.
И сякаш това не е достатъчно, Боб Гънтън се разболява от рубеола. Един вторник всички актьори се нареждат на опашка да им поставят инжекции с гама глобулин, за да не разпространят инфекцията. Същата вечер Кристофър Лойд се връща с гипс от бедрото до глезена и натъпкан с обезболяващи, за да стане дубльор на своя дубльор. "Когато отворих уста да изпея първата ария, започнах с октава по-високо – спомня си той.
– Беше същинско мъчение. Но Мерил беше там, а тя имаше чудесната дарба да се шегува и да разсмива хората."
Междувременно плановете на Джон Казейл да направи двойно представление с Пачино се провалят, тъй като Ал е с главна роля на Бродуей в "Обучението на Павло Хумел" от Дейвид Рейб. Тъй като още скърби за Уолтър Макгин, Джон намира подходяща алтернатива: постановката на Андрей Шербан на Есхиловия "Агамемнон" с музика от Елизабет Суадос. Джон изпълнява ролите на Агамемнон и Егист. Пиесата ще се играе в театър "Вивиан Бомонт" две седмици след края на "Вишнева градина" като продължение от поредицата на Шербан.
В края на април 1977 г. Мерил и Джон са в период на репетиции в различни пиеси на Бродуей. През май тя ще изпълнява главната роля в "Хепиенд", който някак успява да докуцука до театър "Мартин Бек", докато той играе главната роля в "Агамемнон" на двайсет преки по на север. През деня се разхождат по улица "Франклин", вечер са сред светлините на Бродуей.
Има само един проблем: Джон Казейл започва да кашля кръв.


ЛИНДА



Опечалените се събират на гробище на върха на хълма. Ноември е: голи дървета, сиви небеса, пълни с пушек от близкия стоманолеярен завод. Свещеник люлее кадилница и пее погребална песен. Мерил Стрийп се извръща наляво и през дебел черен воал вижда Робърт Де Ниро. Изучава лицето му
–
изглежда напълно отчаян. Тя поглежда надолу към краката си сред попарената трева. Скръбта във въздуха е примесена с неверие. Никой не е очаквал да се получи така, най-малко тя.


Един по един те се приближават към ковчега. Мерил поставя върху него бяло цвете с дълга дръжка. Има вид на жена, с чиято невинност е свършено, голямата ѝ любов е покосена, преди да е разцъфнала. Тя се прекръства и тръгва след Де Ниро към колите. Не се обръща назад, затова не вижда бледото мустакато лице на Джон Казейл. Той последен оставя цвете и последен си тръгва.


Кадърът се отдалечава, дърветата са покрити с листа, тревата е зелена. Светът на лятото обгражда петно кафява есен, като антипод на оазис. Това е снимачната площадка на "Ловецът на елени". Ковчегът е празен.

"Хепиенд" най-после стига до Бродуей, с проклятие или без. Въпреки бедствията, които го спохождат като обитавана от призраци къща, постановката има едно неопровержимо предимство: Мерил Стрийп, която за три следобеда отново е научила ролята на Алилуя Лил. Все пак времето е малко и в деня, когато декорите пристигат в театър "Мартин Бек", всички са притеснени. Актьорският състав има само една възможност за репетиция, но не могат да открият Мерил.
В друга част на града "Агамемнон" приключва първата седмица закрити представления и там звездата също липсва. На 3 май 1977 г. помощник-режисьорът пише в доклада си: "Джон Казейл отсъстваше през по-голямата част от деня заради медицински изследвания, затова Джамил игра Агамемнон".
Става ясно, че нещо сериозно се случва с Джон. Мерил забелязва "тревожните симптоми" и по нейно настояване той се съгласява да отиде на лекар, а закритите представления да вървят по дяволите. Но двамата актьори не знаят как да се справят с медицинския свят в Манхатън. В лекарските кабинети на Парк Авеню часовете са ангажирани за седмици напред. За щастие те познават човек с влияние, може би единствения в театралните среди, който може да получи каквото пожелае само с едно обаждане: Джоузеф Пап.
Колкото и да е зает с раздутата си театрална империя, Пап е готов да зареже всичко, за да помогне на актьор или драматург в момент на нужда. Мери Бет Хърт лично се убеждава в това, когато я спасява от психиатричното отделение на болница "Рузвелт". За Мерил и Джон Пап би сторил същото. Урежда им час при своя лекар Уилям Хициг в кабинета му в Горен Ийст Сайд.
Роденият в Австрия седемдесетгодишен д-р Хициг се държи сърдечно с пациентите си, което някак не се връзва с огромното му влияние. Освен Пап сред пациентите му са етиопският император Хайле Селасие и индийският държавник В. К. Кришна Менон. Връчен му е ключът на град Хирошима, след като лекува двайсет жени, осакатени от атомната бомба, а по-късно отива в Полша да се грижи за оцелели от нацистките медицински експерименти. Въпреки глобалните си хуманитарни ангажименти той е един от малкото нюйоркски лекари, които правят домашни посещения.
Ако д-р Хициг си позволява някаква екстравагантност, тя е неговият "Ролс-Ройс", боядисан по спомени на Гейл Пап "в крещящо лимоненожълто". По молба на Пап Хициг се съгласява шофьорът му да вземе Джон и Мерил и те прекарват деня в обикаляне между всички специалисти по ракови заболявания в града. Иронията е мрачна: две кинозвезди се возят в скъпа кола, сякаш отиват на премиера, но не могат да се порадват на лукса заради надвисналия ужас.
За следващото представление на "Агамемнон" Джон се обажда, че е болен. И за по-следващото. Първата седмица на май е мъгляв спомен за медицински изследвания, качване и слизане от ролс-ройса на д-р Хициг, а Джо Пап ги придружава, за да се увери, че се държат с тях като с кралски особи. "Регистрира ни в болницата, седя на стол часове наред и чакаше резултатите от изследванията – спомня си Мерил. – Задаваше въпросите, които ние не се сещахме да зададем от притеснение или от невежество." След това Пап никога няма да бъде човекът, който за първи път ѝ е дал работа в Ню Йорк. Ще бъде Папа Джо, единственият шеф, когото някога е обичала.
След няколко изтощителни дни Мерил и Джон седят в кабинета на д-р Хициг заедно с Джо и Гейл Пап. Нищо в милото поведение на лекаря не издава ужасната диагноза: Джон има напреднал рак на белите дробове и трябва незабавно да започне лъчетерапия. "Съобщи му новината по типичния за него начин – подавайки клонка надежда за бъдещето, макар всъщност да нямаше такава – спомня си Гейл Пап. – Ракът имаше разсейки навсякъде." Беше от онези новини, казва тя, които те карат да се чувстваш "сякаш животът ти е свършил".
Джон замълчава. Известно време Мерил също мълчи. Но тя никога не се предава, още по-малко отстъпва пред отчаянието. Може би се дължи на онази тайнствена самоувереност, която винаги е успявала да си внуши или поне да демонстрира. Но тъкмо тогава Мерил черпи от някакъв огромен кладенец от упоритост и решава, че що се отнася до нея, Джон ще живее.
Тя вдига очи и казва: "Е, къде ще вечеряме?".



*****



Като Агамемнон, който се прибира у дома след Троянската война само за да бъде убит от царица Клитемнестра, на Джон Казейл му е отредена ужасна съдба. С Мерил под ръка отива в театър "Вивиан Бомонт" на 6 май и дръпва настрана режисьора Андрей Шербан. Повече няма да може да участва в постановката. Същата вечер в доклада на помощник-режисьора пише: "От тази вечер Джамил Закаи ще играе Агамемнон и Егист".
Мерил се връща в "Хепиенд", в известен смисъл като последната жертва на проклятието. Ако е подразнена от хаоса зад кулисите или от трагедията в дома си, тя не го показва: колегите ѝ не забелязват нищо освен железен професионализъм. Веднъж тя води Джон и колегите си в "Манганарос", старомодния италиански ресторант на Девето авеню, прочут с окачените по тавана колбаси и кюфтенца в сос маринара. Това е любимият ресторант на Джон, казва Мерил на колегите си с непроницаема усмивка.
Когато Джон ги посещава зад кулисите, всички, които знаят за болестта му, с изумление откриват, че още пуши кубински пури. Мерил е обявила гримьорната си за зона без дим, затова Джон отива в гримьорната на колежката ѝ Грейсън Хол, която е превърната в неофициален салон за пушене на състава. Кристофър Лойд, още в гипс от бедрото до глезена, забелязва твърдостта на Мерил. "Любовта ѝ беше сурова – казва той. – Не му даваше да се прави на болен."
Но все по-трудно е да пренебрегнат действителността, особено за Джон. Когато брат му Стивън го посещава в мансардата и чува думите "Намериха петно на дроба ми", той инстинктивно се досеща, че каузата е загубена. Излиза на площадката на пожарната стълба и се разплаква. Джон само успява да каже: "Мислил ли си да откажеш цигарите?". Скоро след това тримата излизат на обяд в Чайнатаун. Стивън е ужасен, когато Джон спира на тротоара, навежда се и изплюва кръв в канавката.
Приятелите им са обнадеждени, или поне се опитват да бъдат. Робин Гудман, която още не е свикнала с живота на млада вдовица, си мисли: "Джон винаги изглежда болен. Едва ли е толкова страшно". Ал Пачино седи в чакалнята, докато Джон влиза за лечение. Репликите на пациента винаги са нещо в духа на: "Ще се справя с това нещо!". Джон повтаря фразата като заклинание и пред Израел Хоровиц, но въпреки оптимизма си понякога си задава въпроса "Дали ще ми позволят да работя?".

Вечер след вечер в театър "Мартин Бек" Мерил пее своето тъжно соло
Surabaya Johnny
– разказа на Алилуя Лил за далечна любов с мошеник от Изтока, който пуши лула. В арията тя го следва в Пенджаб от реката до морето, докато той я изоставя. С мисъл за своя Джони, който лежи на дивана в гримьорната ѝ, Мерил придава на всяка дума печална острота:


Сурабая Джони, защо съм толкова тъжна? Нямаш сърце, Джони, а аз още те обичам...

През юни "Хепиенд" е номиниран за наградата "Тони" в категорията най-добър мюзикъл. Продуцентите молят Мерил да изпълни "Сурабая Джони" на живо при излъчването. Тя ги поглежда и казва: "Не съм достатъчно уверена, за да го направя" с убеденост, която сякаш противоречи на отговора. Във всеки случай Кристофър Лойд излиза на сцената с патерици и изпълнява друга ария и мюзикълът "Ани" печели наградата.
Междувременно Мерил и Джон планират следващия си ход, който няма нищо общо с доктори и лъчетерапия, а е тясно свързан с онова, което ги е събрало: актьорската игра. Докато Джон има сили, те ще дадат част от себе си за единственото нещо, което смятат за свещено. Ще се снимат заедно във филм.



*****



Разни грозни митологеми завинаги хвърлят сянка върху "Ловецът на елени". Дори когато филмът се отправя към академичните награди, се налага арбитрация на Гилдията на сценаристите да разреши сложния проблем с авторството на сценария. Неяснотата на произхода му е показателна за по-дълбоките тайни, които преследват филма, сред които например: Наистина ли във Виетнам се е играело на руска рулетка? Това има ли значение? Дали изобщо е филм за Виетнам, или медитация върху великите теми за приятелството и мъжеството? Дали е антивоенна или фашистка пропаганда? Шедьовър или бъркотия?
В центъра на тази мъгла и най-често неин източник е режисьорът Майкъл Чимино, който по-късно е склонен към такива загадъчни изказвания като "Когато се шегувам, съм сериозен и когато съм сериозен, се шегувам" и "Аз не съм който съм, и съм този, който не съм". Нисък и с тих приятен глас, с голям нос, тежка челюст и бухнала коса, Чимино никак не прилича на елегантен кинорежисьор. Ако външността му е скромна, егото му е безгранично – веднъж заявява, че е бил артистично дете чудо "като Микеланджело, който можел да нарисува идеален кръг на петгодишна възраст". За семейството си говори малко. Израства в Ню Йорк и започва кариерата си, като прави реклами за чорапогащи "Леге" и "Юнайтед Еърлайнс", преди да режисира Клинт Истууд в "Печеният и новакът" през 1974 г.
Две години по-късно Чимино е потърсен от британския продуцент Майкъл Дийли от "И Ем Ай Филмс". Дийли го моли да погледне сценарий, който отдавна събира прах на бюрото му, написан от Куин Ридекър и Лу Гарфинкъл. Ридекър се вдъхновява от поредица от снимки, видени в списание две десетилетия по-рано. На тях мъж играе руска рулетка с револвер "Смит и Уесън". Двамата с Гарфинкъл развиват образа в приключенска история за двама мъже, които попадат в кръг от хора, играещи руска рулетка. В течение на година написват двайсет и една чернови, като постоянно променят мястото на действието: Южна Дакота, Бахамските острови. Когато сценарият стига до Дийли, който го купува за 19 000 долара, действието се развива във Виетнам и заглавието е "Мъжът, който дойде да играе".
Америка тъкмо започва да се изправя на крака след катастрофата на Виетнамската война, но Майкъл Дийли не се обезсърчава дори след като пет големи студиа му отвръщат с различни варианти на "Твърде скоро е". Освен това интересното в историята не е Виетнам, а мъчителните сцени как американски военнопленници играят на руска рулетка. Все пак Дийли смята, че историята има нужда от развитие на характерите, и решава да търси сценарист-режисьор, който да уплътни сценария. Тук се появява Майкъл Чимино. Когато Дийли се запознава с него, решава, че е сговорчив човек, или поне е бил такъв с Клинт Истууд, когото е по-добре да не дразниш.
Дали Чимино се възприема така, е друг въпрос. След умерения успех на "Печеният и новакът" той е готов да се присъедини към поколението режисьори новатори, които оформят новия Холивуд: непокорни аматьори като Мартин Скорсезе, Питър Богданович и Франсис Форд Копола, раздвижили американските филми с колоритната изобретателност на европейското елитарно кино. Филми като "Бони и Клайд", "Волният ездач" и "Среднощен каубой" са носители на една творческа революция, която е изцяло в ръцете на режисьорите, упражняващи все по-голям контрол върху бюджетите и цялостната визия.
Дийли и Чимино се срещат за обяд в градината на покрива на сградата на И Ем Ай в Бевърли Хилс и са единодушни, че е необходима информация за миналото на героите, може би двайсет минути в началото. Известно време след като се разделят, Дийли открива, че режисьорът е наел сценарист на име Дерик Уошбърн, без да го уведоми. Това е дребно предупреждение, но е първото от цяла поредица, които карат Дийли да се усъмни в преценката си за Чимино. "Мога само да кажа – споделя по-късно продуцентът, – че от моя гледна точка той е особен в много отношения и едно от тях е трудността понякога да говори истината."
Уошбърн, когото Гилдията на сценаристите признава за единствен сценарист (Ридекър и Гарфинкъл, заедно с Уошбърн и Чимино, са признати за автори на идеята), помни Чимино като "много предпазлив". Изключение представляват трите дни, които двамата прекарват в дома на Чимино в Лoc Анджелис, когато превръщат "Мъжът, който дойде да играе" в нещо категорично свое, а именно "Ловецът на елени".
"Идеите просто се изливаха – казва Уошбърн. – Беше екипна работа. Имахме схематично изложение, диалог и герои. Довършихме цялото проклето нещо за три дни. Оттогава не ми се е случвало такова нещо. Така че седнах и започнах да пиша. Мисля, че ми отне три седмици. И всяка вечер Чимино изпращаше асистент, на когото предавах страниците. Разбира се, нямах копия от тях, за което си дадох сметка по-късно, защото когато сценарият беше завършен, името ми не беше върху него."
Уошбърн работи по двайсет часа дневно. Когато приключва, Чимино го води на евтин ресторант недалеч от Сънсет Булевард заедно със своята помощничка и копродуцентка Джоан Карели. Уошбърн разказва, че когато приключват вечерята, Карели се обръща към него: "Е, Дерик, време е за прецакване". На следващия ден Уошбърн се качва на самолет и се връща към живота си на дърводелец в Манхатън.
Сценарият, който след това Чимино представя в И Ем Ай, не запазва почти нищо от "Мъжът, който дойде да играе". Действието се развива в индустриалния град Клеъртън, Пенсилвания. Първоначалният главен герой се превръща в трима работници в стоманолеярен завод, и тримата с руски произход. Филмът ще има структурата на триптих. В първата част безгрижните млади мъже от Клеъртън се готвят да заминат на война. Във втората се изправят срещу зеления ад на виетнамската джунгла, където надзиратели ги принуждават да играят руска рулетка. Третата част, отново в Клеъртън, показва опустошителните последици. Майкъл, благородният страдалец, се завръща жив, но отчужден. Стивън се връща без крака. А Ник се превръща в психясал зомби, обречен да играе руска рулетка в Сайгон, докато накрая куршум слага край на болката.
Бизнес партньорът на Дийли Бари Спайкингс си спомня как веднъж по време на полет Чимино се обръща към него и казва: "Знаеш ли каква е тази история с руската рулетка? Всъщност е метафора за това, което правим с нашите младежи, като ги изпращаме във Виетнам". В последна сметка сценарият е свързан не толкова с политиката на войната, колкото с дълбочината на мъжкото приятелство. По-късно критиците ще отбележат, че режисьорът и главният герой имат едно и също малко име, Майкъл. По- показателна е фамилията на героя, Вронски, заета от "Анна Каренина" – може би препратка към толстоевското чувство за мащабност у Чимино. Той решава проблема с развитието на характерите чрез шумната сватба на Стивън и приятелката му Анджела в първата част на филма. В сценария сватбата заема седем страници и половина.
– Майкъл, това може направо да ни изяде главата – предупреждава Спайкингс.
– О, не, ще бъде лесна работа – уверява го Чимино. – Ще го приключим за няколко дни.
В историята на мъжкото приятелство Чимино и Уошбърн замесват и жена: Линда, касиерка в супермаркет, разкъсвана между годежа си с Ник и по-дълбокото привличане към Майкъл. Описана в сценария като "слабичко момиче с незабравимо миловидно лице", тя е не толкова плътно изграден образ, колкото архетип на момичето у дома, Пенелопа, която чака в края на една съвременна Одисея.
Със съзнанието, че филм за Виетнам ще се продаде трудно, И Ем Ай се нуждае от звезда за ролята на Майкъл Вронски. Като се изключи фактът, че изобщо не прилича на руснак, Робърт Де Ниро е много примамлив вариант. Ролите му в "Коварни улици", "Кръстникът II" и "Шофьор на такси" го утвърждават като героя мъжкар на Холивуд. И Ем Ай плаща исканата цена от 1.5 милиона долара и пуска реклама на цяла страница във "Върайъти", като обявява своя удар със снимка на Де Ниро със слънчеви очила и пушка в ръка.
Чимино и Де Ниро започват да търсят актьори, за да попълнят екипа. В стоманолеярен завод в Гари, Индиана, ги развежда плещестият майстор Чък Аспегрен, на когото предлагат да играе Аксел, впиянчения вагабонтин на групата. В Ню Йорк Де Ниро вербува за ролята на Ник трийсет и четири годишния Кристофър Уокън, който наскоро е играл с Айрин Уърт в "Сладката птица на младостта" на Бродуей. Гледа Джон Савидж в пиесата "Американски бизон" и решава, че ще е идеален за младоженеца Стивън, който остава без крака. А във "Вивиан Бомонт" гледа Мерил Стрийп като залитащата Дуняша във "Вишнева градина". Ролята по нищо не прилича на сдържаната Линда, но когато Чимино я вижда няколко седмици по-късно да пее "Сурабая Джони" в "Хепиенд" в Бруклинската музикална академия, тя получава предложението.
Мерил няма големи амбиции да се снима във филми и винаги е смятала, че не е подходяща за роля на младо невинно момиче. Линда, казва тя по-късно, е "забравеният човек в сценария, а също и в живота на другите герои". Ролята на приятелката, на блондинката в любовния триъгълник – това е работа за някой друг, нечия друга мечта. Вместо да "изгрее като начинаеща звезда", Мерил планира своята разрастваща се сценична кариера, за да постигне обратното. За по-малко от две години е била монахиня, френска принцеса, въртиопашка от южните щати, секретарка от Манхатън, красавица от Гражданската война, тромава руска слугиня и кръстоноска от Армията на спасението, без да споменаваме менажерията от роли, които е играла в "Йейл". Касиерката Линда може да заличи всичко постигнато до момента.
"Трябваше им момиче между двама мъже – казва тя по-късно – и аз бях насреща."
Но "Ловецът на елени" има друга притегателна сила, която е по-важна от опасенията ѝ да не бъде типизирана като актриса: във филма има роля за Джон Казейл. Станли, работникът в стоманолеярния завод, е шутът на групата, "неуспелият алфа мъжкар" (според характеристиката на Чимино), който тормози приятелите си с евтини задевки и клюки. Той е човекът, който се перчи пред огледалото въпреки олисяващата си коса, който залага 20 долара, че куотърбекът на "Орлите" носи рокля. Подобно на Фредо Корлеоне, той е слабакът в групата от братя, което компенсира с долнопробни гаджета или отбранително заяждане, и вечно води комична битка със закъснялата си мъжественост.
Според Чимино Джон иска шанс да играе заедно с Де Ниро. Но се колебае да приеме ролята по причини, които отначало не обяснява. Накрая отива при Чимино и му признава, че се подлага на лъчетерапия срещу рак на белите дробове. Ако режисьорът не иска да поеме този риск, ще го разбере. Шокиран, Чимино го уверява, че ще продължат според плана. От актьорите се изисква да се подложат на медицински преглед преди снимките. "Какво да кажа?", пита Джон. Кажи истината, съветва го Чимино. Всички ще затаят дъх и ще чакат.
Снимките на "Ловецът на елени" трябва да започнат в края на юни, тъкмо когато Мерил приключва с представленията на "Хепиенд". Седмиците минават без новини за медицинския преглед, докато в деня преди снимките Чимино получава френетично обаждане от служител на И Ем Ай, най-вероятно Майкъл Дийли. Студиото трябва да застрахова филма и изведнъж ужасната истина за здравето на Джон е въпрос на долари и центове. Според Чимино "малоумниците от И Ем Ай" му нареждат да уволни Джон. Режисьорът избухва. "Казах му, че е луд – споделя Чимино по-късно. – Че още на другата сутрин започваме снимки и че тази история ще съсипе компанията. Отговори, че ако не се отърва от Джон, ще спре филма. Беше ужасно. Прекарах часове на телефона, крещях, спорех и се карах."
Както Бари Спайкингс, така и Майкъл Дийли отричат И Ем Ай някога да е настоявала за уволнението на Джон. "Изобщо не е ставало дума да го отстраним – казва Дийли. – Беше любимият на Мерил Стрийп, беше ни представен от Робърт Де Ниро, двамата щяха много да се разстроят." Получават експертно медицинско мнение, че Джон няма да стигне до "кризисен етап", докато не приключи работата си по филма. Но няма да снимат хронологично, за да приключат първо с неговите сцени. Все пак Дийли смята, че е разумно да имат някакъв резервен план. Той моли Чимино да съчини резервна сцена, която обяснява изчезването на Стан, така че готовият заснет материал да не бъде компрометиран, в случай че Джон умре.
Това предизвиква ново избухване. Според разказа на Чимино той намира молбата толкова непристойна, че се консултира с психиатър. Това няма нищо общо със снимането на филми. "Ще се махна – казва си той. – Не мога да го направя. Не е редно да говориш за живота и смъртта по този начин." Накрая се съгласява да напише алтернативна сцена, някакъв "абсолютно ужасен боклук", който няма намерение да използва, и трясва слушалката отвратен.
Но въпросът със застраховката още стои. В по-късни години се разчува историята, че Робърт Де Ниро плаща застраховката на Джон със собствените си пари. Това е реален аналог на предаността, обрисувана в "Ловецът на елени", в който Майкъл се заклева да не изостави Ник в джунглите на Виетнам. Публично Де Ниро се изказва скромно за застраховката с мъгляви твърдения като "Той беше по-зле, отколкото мислехме, но аз исках да участва във филма".
Но Дийли и Спайкингс настояват, че това не се е случило. "Кой щеше да бъде облагодетелстваното лице? – пита Дийли. – Не И Ем Ай, защото компанията няма нищо общо със застраховането му. Не можехме да получим застраховката. Защо някой смята, че Робърт Де Ниро има някакво специално въздействие върху застрахователния бизнес?" Въпреки това Мерил е толкова убедена във великодушието на Де Ниро, че повтаря историята десетилетия по-късно. Като почти всичко около "Ловецът на елени" тя придобива статута на легенда.
Ако Джон играе, без да е застрахован, както твърдят продуцентите, всички трябва да се молят здравето му да е достатъчно крепко, че да приключи сцените си. Според Савидж актьорите са помолени да подпишат споразумение, в което обещават, че ако Джон почине по време на снимките, няма да съдят компанията.
Сега времето е от първостепенна важност. Колкото по-дълго продължат снимките, толкова по-сложно ще бъде монтирането около неговите сцени, ако се случи немислимото. Създаването на "Ловецът на елени" се превръща в своеобразна игра на руска рулетка, като всеки снимачен ден е нов куршум в барабана на револвера.

Две фигури вървят по главната улица на Клеъртън, Пенсилвания, хванати за ръце. Мъжът е зелена барета в униформа, жената в елегантно синьо палто. На минувачите те приличат на щастлива двойка, която се разхожда по прашния булевард. Но лицата им са напрегнати и рядко се поглеждат в очите. Когато някой спре, за да поздрави мъжа на улицата, жената крадешком поглежда към витрината, за да оправи косата си.

– Стоп!
Мерил отдръпва ръката си от тази на Робърт Де Ниро. Това е първият ден на снимките на "Ловецът на елени" и всичко върви наопаки. Сцената как Майкъл и Линда излизат заедно в Клеъртън е от третата част на историята след Виетнам.
Налага се да си представят всичко, което се е случило преди това: любовните погледи на сватбения банкет, предпазливото завръщане. Всичко това ще бъде заснето по-късно.
Освен това не се намират в Клеъртън. Истинският град не подхожда на визията на Майкъл Чимино за митичното средноамериканско градче. Вместо това той скърпва части от седем различни града в централната област, където се събират Охайо, Пенсилвания и Западна Вирджиния. Филмовият Клеъртън ще бъде сбор от селища като Уиъртън, Дюкейн, Стюбенвил и Фолънсби. В Кливланд Чимино лично избира "Св. Теодосий" – историческа руска православна катедрала за сватбената церемония. В Минго Джънкшън, Охайо, ремонтира "Уелш Лаундж", квартален бар недалеч от стоманолеярния завод, който да служи като местна кръчма.
Където и да пристигнат актьорите и екипът, подобно на пътуващ цирк, местните вестници се втурват към мястото и пускат заглавия като "Гражданите на Минго са въодушевени от филма" и "Кинаджиите оставят пари, а не замърсяват града". Само Лойд Фюдж, кметът на истинския Клеъртън, Пенсилвания, предпазливо споделя пред вестник "Стюбънвил Хералд Стар": "Казват, че естеството на сцените няма да е изгодно за нашия град". И може би е прав. Във въображението на Чимино Клеъртън е сиво градче с прашасали табели на магазини и пещи, затлачващи небето с дим.
Според сценария времето е мрачен ноември: сезон за лов на елени.

Но когато екипът се настанява в Ръждивия пояс
26
, се оказва, че това е едно от най-горещите лета в историята. Щом средствата за снимките са осигурени, екипът разбира, че трябва да действа бързо, защото здравето на Джон Казейл като бомба със закъснител превръща чакането на есента в неоправдан риск. Затова свалят листата от дърветата, напръскват зелената трева с кафява боя и разстилат мъртви листа по земята. Естествено е гражданите на Минго Джънкшън да се чудят защо дърветата пред "Словашкия клуб" са оголели в края на юни.

Жегата тормози и актьорите. При изгарящите 32 градуса, те носят фланелени ризи и вълнени шапки, докато снимачният екип е по къси панталони. След всяка сцена сменят изпотените дрехи със сухи. Джордж Дзунзда, който играе барманът, е с фалшиви бакенбарди, които постоянно падат от лицето му. Мерил държи наблизо сешоар, за да не изглежда косата ѝ влажна пред камерата.
Малцина в Минго Джънкшън я забелязват, за разлика от Де Ниро, който не може да мине по търговската улица, без снимката му да се появи в "Стюбенвил Хералд Стар". Подобно на героинята си, Мерил запълва времето между снимките с плетене на пуловери. Когато има възможност, опознава града. В магазина за дрехи на Уайзбъргър си купува шал и разговаря със собственика. Търговецът е възхитен, че си приказва с киноактриса, без да съзнава, че тя работи, като попива темпото на речта и подробностите от живота край река Охайо.
Все още има съмнения относно Линда и не се бои да ги изрази. Когато от "Ню Йорк Таймс" идват в града да отразят "Филма за Виетнам, който не осъжда Америка", тя е изненадващо откровена.
"Всъщност Линда е мъжката представа за жената – обяснява тя. – Крайно пасивна и много мълчалива, жена, която е постоянно уязвима. Винаги е готова да заплаче, но има несломим дух, много е грижовна, но никога не е потисната. Жена, която е тормозена от всички, но никога не се ядосва."
За да подчертае тезата си, тя продължава: "С други думи, тя е много далеч от моите инстинкти. Аз самата съм борец. Така че ми е много трудно. Искам да я освободя от усмирителната риза, но разбира се, не мога да допусна това да проличи. Склонна съм да я възприемам като жена, която ще се превърне в една от милионите невротизирани домакини. Но това е мъжки филм, не е за проблемите на Линда. Мисля, че от гледна точка на сценария тя е прекрасен човек".
За безименна актриса, която се снима в първата си голяма роля, изразяването на това недоволство пред "Таймс" е повече от смело. Само че главната ѝ грижа не е Линда, а Джон. Наблюдава го внимателно на снимачната площадка, за да е сигурна, че не се напряга прекалено. Той е слаб и му личи. Под фланелената риза на гърдите му има малък татуиран знак, направен от лъчетерапевтите, който прилича на мерника на въздушна пушка. Повечето актьори знаят какво преживява, макар че никой не обсъжда темата. Може би Мерил най-после го е убедила да остави пушенето и сега той тормози всеки, който пали цигара. "Щом ни види, се спуска към нас, взема цигарата, гаси я и ни крещи – спомня си Джон Савидж.
– Предразполагаше хората, като ги обсипваше с критики и с хумористични забележки. В общи линии казваше: "Ако пушиш, ще умреш. Това не е шега работа!".
През тези първи няколко седмици Чимино заснема последната третина от филма, мрачните сцени след Виетнам. В Дюкейн, Пенсилвания, той превръща малко поле в гробище, където заснемат погребението на героя на Кристофър Уокън. Когато приключват, го отстъпват на местните деца да го използват за игрище. В бар "Уелш" заснемат незабравимия финал, в който опечалените пеят скръбна интерпретация на "Бог да благослови Америка". Мерил и Джон седят един до друг и пеят за планини, прерии и океани, побелели от пяна.
След като заснема трагичния финал на филма, Чимино се връща към шумното му начало. През това време актьорите създават непринудени приятелства, които допринасят за безгрижното настроение. Чимино иска тези сцени да приличат на домашни видеоклипове, сякаш публиката гледа части от собственото си минало. Полага големи усилия да внуши на актьорите чувство за автентичност, като дори ги снабдява с фалшиви шофьорски книжки, които да носят в джобовете си.
Най-важната сцена в първата част е сватбеното тържество, което Чимино вижда като една прецизно оформена детайлна картина, нямаща нищо общо с постния мизансцен, който си представя Майкъл Дийли. Чимино е кумувал на руска православна сватба точно като тази и целта му е да заснеме сцената като документален филм, с възможно най-много елементи от действителността. Ето защо избира балната зала "Лемко" в Кливланд, където местната славянска общност организира тържествата си.
Три дни инструкторка на име Олга Гайдос учи актьорите на руски народни танци като "Коробушка" и "Тройка", танца на трите жребеца. Мерил и друга шаферка, Мери Ан Хенъл, се въртят от двете страни на Джон и се подиграват на двата му леви крака. "Стига толкова", казва той малко нацупено. Изведнъж всички го обсипват със загриженост: "Добре ли си", "Имаш ли нужда да си починеш?".
При възможност двамата открадват моменти насаме. "Разговаряха тихичко, доближили глави – спомня си Мери Ан Хенъл. – Разхождаха се. Изглеждаха щастливи. Но от време на време забелязвах онзи поглед, който си разменяха – беше пълен с емоции."
Светът на Клеъртън е просто фонов шум на здравословните проблеми на Джон. "Участието във филма беше най-дребният елемент в тази трудна част от пейзажа на живота ни – спомня си Мерил. – Беше наистина тежко и всъщност никой не знаеше дали лечението ще помогне. А ние неизменно бяхме изпълнени с надежда, че всичко ще приключи добре."
Накрая, на 3 август, след като графикът вече закъснява със седмици, Чимино започва да снима един от най-лудите, пиянски и дълги сватбени купони в историята на киното. Пред зала "Лемко" улицата е затворена за движение и пълна с камиони и генератори. Вътре прозорците са покрити с черни завеси, така че залата да тъне в постоянна нощ. Огромни портрети от гимназиалните години на Савидж, Уокън и Де Ниро висят по стените, наред с плакати с пожелания момчетата да се справят добре във Виетнам. Барът в задната част работи цял ден, така че всеки може да прекарва времето в игра на джин руми или да пие бира "Ролинг Рок". Разбира се, Чимино не възразява, ако актьорите са подпийнали. Толкова по-добре.
Кинаджиите пускат обява за статисти от местното население и наемат около двеста гости за сватбата от три различни енории. Плащат им по двайсет и пет долара на ден и с два отгоре, ако се появят с опакована кутия за подарък. Казват им да оставят подаръците в задната част на залата, където купчината кутии стига до тавана. Преди снимките помощник- режисьорът отива при Чимино и му казва невярващо:
– Майкъл, всички са донесли подаръци!
– Нали им казахме да го направят? – отвръща режисьорът.
– Не разбираш. – В кутиите има тостери, миксери, прибори и порцелан. Енориашите са купили истински подаръци, сякаш са поканени на истинска сватба.
Тържеството започва всяка сутрин в седем и половина и се вихри до девет-десет вечерта. Всички са уморени, объркани и щастливи. Чимино улавя хаоса с антропологично любопитство, като се намесва само за да аранжира някой елемент тук-там. В един момент героят на Джон танцува с една от шаферките, а капелмайсторът, изпълняван от Джо Грифаси, ги разделя. Когато Джон вижда, че Грифаси я хваща за задника, той скача и ги разделя, после се обръща към девойката и ѝ удря шамар. Чимино твърди, че чичо му е направил същото на семейна сватба. Други весели моменти се случват естествено. Старец, който се тъпче с пълнено зеле. Кристофър Уокън, който прескача халба бира. Чък Аспегрен, който влачи една от шаферките към гардеробната, докато тя го налага с чадър. По време на един кадър Де Ниро е толкова изтощен, докато влачи Джон, за да направят групова снимка, че губи равновесие и двамата мъже се строполяват на пода. Чимино запазва кадъра: търси инциденти, не изящество.
Мерил е увлечена от веселбата поне когато камерата е насочена към нея. Когато Де Ниро я върти на дансинга, тя избухва в пиянски кикот. Когато улавя букета, пищи от радост. Може да няма високо мнение за героинята си, но намира начин да я изиграе. "Мислех за всички момичета в гимназията, които чакаха нещата да им се случат – казва тя по-късно. – Линда чака някой мъж да дойде и да се погрижи за нея. Ако не този, тогава друг: тя чака някой мъж да осъществи живота ѝ."
Всъщност играе героинята, която е усъвършенствала в гимназията: кикотеща се, отстъпчива, крадяща момчета мажоретка. В бухнала розова рокля и с панделка в косите, тя претворява онова забравено момиче, което знае, че най-добрият начин да спечелиш втора среща с футболист в гимназия "Бърнардс" е отказът от собствено мнение. Когато Майкъл Вронски пита Линда каква бира предпочита, тя свива рамене и казва: "Каквато и да е". Мерил открива, че е "прибрала в картотеката си" този образ и може да го съживи, когато пожелае. Само че сега, разбира се, е достатъчно самоуверена, за да се отърси от него, щом камерите спрат да снимат.
На мястото на някогашния отбор на мажоретките сега са другите шаферки – Мери Ан Хенъл, Минди Каплан и Ейми Райт. Един ден почивката се проточва и четирите стават нетърпеливи. Мерил излиза да провери защо е забавянето и се връща с новината, че е свършила кинолентата. (Чимино, който се опитва да улови всеки момент, изразходва цели километри.) За щастие някой ѝ е показал как се убива муха, а една бръмчи из гримьорната им цял ден. Мерил показва на момичетата как се прави: плясваш с ръце точно над мухата и щом се стрелне нагоре, я убиваш. Когато се опитва, мухата пикира и успява да избяга, намирайки убежище в деколтето на Ейми Райт. Момичетата пищят и се кикотят, а тя панически вдига фустата си, за да пусне мухата.
Най-после Чимино обявява финал и сватбата, която продължава сякаш цяла вечност, свършва. Плакатите са свалени, пълненото зеле отива на боклука. Статистите получават хонорарите си и се разотиват. Както и Мерил и Джон, Кристофър Уокън и Робърт Де Ниро. В призрачно празната зала Чимино вижда местен мъж, седнал на сцената с полупразна чаша с бира. Той тихо плаче.
– Какво ти е? – пита го режисьорът.
– Беше толкова хубава сватба – отвръща през сълзи мъжът.
Когато снимачният екип на "Ловецът на елени" се изтегля от Ръждивия пояс, сцените на Мерил в ролята на Линда вече са заснети. Но на Казейл все още му остават сцените с лова, в които ергените махмурлии тръгват към планините в ранното утро. Чимино се отнася към тези сцени с поетично благоговение и озвучава вървежа на Де Ниро през мъглата със звуците на ангелски хор. Разбира се, Мерил би посочила, че този небесен лов е само за момчета и че за момиче като Линда няма място в свещения съюз между мъжа и природата.
Вече е краят на лятото и никоя от планините в Северозапада не е заснежена. Затова Чимино закарва актьорите със самолет до планинската верига Каскади в щата Вашингтон. В ролята на Стан задачата на Казейл е за пореден път да изиграе глупака, фукльото, който служи за контраст на мъжкарите. Той излиза от кадилака на планинския път в омачкан смокинг и с абсурдна кожена шапка. Както винаги е забравил ловните си ботуши и Майкъл Вронски на Де Ниро отказва да му даде своите.
– Това е положението – обяснява Майкъл.
– Това пък какво означава? – озъбва се Стан. – "Това е положението".
Да не са някакви педалски глупости или педалски...
Стан все пак сграбчва ботушите и Майкъл го гледа изпепеляващо, стиснал пушката си.
– Какво? – сопва се Стан. – Ще ме застреляш ли? А? Хайде.
При последната дума Джон Казейл разтваря ризата под смокинга си и показва част от кожата си. Избира мястото с кръстчето, татуирано на гърдите му по време на лъчетерапията. "Сякаш – казва по-късно Чимино – това бе някакво странно предварително загатване за собствената му смърт." Снимачният екип построява хижа между два върха, където мъжете се събират да снимат сцена от втората ловна експедиция, след като Майкъл се е върнал от Виетнам. Сега Стан носи навсякъде малък револвер и след дребна провокация Майкъл му го отнема и заплашва да го простреля в главата. Наистина виждаме колко далеч е стигнал, как адът на войната го е откъснал от старите приятели. В последния момент той насочва револвера нагоре и прострелва тавана. Де Ниро, който е проучил всичко – от свидетелски разкази на военнопленници до наръчници за подготовка за лов, смята, че сцената ще се получи по-добре, ако в револвера има истински патрон. "Луд ли си?" пита Чимино. Но Де Ниро настоява да попитат Джон.
– Джон, Боб иска да го изиграе с истински патрон в револвера – казва режисьорът.
Казейл го поглежда и примигва.
– Добре – отвръща той. – Но първо трябва да проверя револвера.
Преди всеки дубъл Джон прекарва половин час, проверявайки револвера, за да се увери, че патронът не е на погрешното място. По този начин отново подлудява всички със своята мудност. Защо се съгласява с това? Прекарал е месеци, гледайки собствената си смърт в очите. И все пак нищо не го възбужда толкова като електрическия заряд между двамата актьори.
Дните в планината са величествени, но забързани. При всяко вдигане на мъглата Чимино пуска аларма и всички застават по местата си, съзнавайки, че слънцето всеки миг може пак да се скрие. Но времето върви по различен начин за Джон Казейл. Чимино го засича между снимките да мирише планинските цветя.
Мерил копнее единствено да бъде с Джон, но съдбата я тегли в две посоки. Едната: оспорваната борба за възстановяването му. Другата: шоубизнесът, където е все по-търсена.
Хърбърт Бродкин, продуцентът на "Най-смъртоносният сезон", я наема за следващия си проект "Холокост" – минисериал от девет епизода.
Сериалът проследява историята на немско семейство, разпръснато заради възхода на нацизма. По обхват и сериозност той ще следва модела на "Корени" – епичен минисериал на Ей Би Си за робството в САЩ, излъчен предишния януари и постигнал безпрецедентен рейтинг. С надежда да даде на Ен Би Си собствен престижен блокбъстър, Бродкин наема Марвин Чомски, един от режисьорите на "Корени", да заснеме целия сериал "Холокост".
Мерил приема работата само по една причина: за пари. Тя незабелязано помага в плащането на медицинските сметки на Джон. След "Ловецът на елени" и двамата не знаят кога той ще бъде в състояние да работи. Надява се Джон да отиде с нея в Австрия, но когато моментът настъпва, той просто е твърде слаб.
В края на август заминава сама за Виена. Австрия е "неумолимо австрийска – казва по-късно. – Материалът беше неумолимо мрачен. Моята героиня беше неумолимо благородна." Изпълнява ролята на Инга Хелмс Вайс, чистокръвна немкиня, която се омъжва в еврейско семейство, без да подозира нещастията, които ще последват. Съпругът ѝ Карл, изпълняван от Джеймс Удс, е художник и син на изтъкнат берлински лекар. Привикан за "рутинен разпит", Карл е изпратен в Терезиенщат, който нацистите представят като лагер "модел" за пропагандни цели. Там той се присъединява към група художници, които заговорничат да изнесат тайно рисунки за истинските условия на живот пред света.
Също като Линда Инга представлява идеал: "добрата арийска" наблюдателка, която застава до евреите в лицето на нацисткото предателство. В една отвратителна сцена тя се отдава на нацистки офицер, който в замяна ще освободи Карл от работа на кариерата и ще достави писмата ѝ. ("Наложи се да направя някои неща, за да получиш тези писма – пише тя, – Но любовта ми към теб е вечна.") Накрая отива в ателието му в Терезиенщат, като жертва свободата си, за да бъде със своя съпруг.
Виена е "невероятно красива и потискаща", пише тя в картичка до Джо Пап на 29 август 1977 г. Очарована е от артистичното наследство на града, но ужасена от продължаващото нацистко присъствие. Всичко в града затваря в девет. Понякога в два различни киносалона се прожектират филми за Хитлер в една и съща вечер. Не пропуска да отбележи, че Виена е мизансценът на "Мяра за мяра". Минала е само година, откакто тя и Джон са играли онези сцени. Казва на Джо, че ѝ липсва "шумотевицата" на Ню Йорк.

В "Холокост" Мерил отново играе с Майкъл Мориарти, който със социопатична наслада изпълнява ролята на нацисткия началник Ерик Дорф. Не се впуска в много проучвания, освен че прочита книгата на Ерих Фром "Анатомия на човешката деструктивност". Но болезнената история, в която се превъплъщава, е очевидна навсякъде около нея. Снимките в концентрационния лагер "Маутхаузен" "ми дойдоха в повече – спомня си тя. – Зад ъгъла имаше
hofbrau –
кръчма, и когато старите войници се напиеха и станеше достатъчно късно, изваждаха своите сувенири от войната. Беше много странно и извратено. Аз полудявах, Джон беше болен, а аз копнеех да бъда с него".

Срокът на снимките постоянно се удължава. Цели два месеца и половина тя се чувства като в затвор. Марвин Чомски вижда как отчаяно Мерил иска да бъде другаде и знае причината. "Може би правеше връзка между възможността да загуби Джон и съпруга си в сериала – казва той. – По някакъв начин го използваше, аз не питах, не предполагах. Не исках да се възползвам от личната ѝ страст. Тя разчиташе на професионалната си страст. Това беше повече от достатъчно." Изумен от способностите ѝ, той я пита между дублите: "Мерил, обясни ми. Как го постигаш?" "О, Марвин...", скромно отвръща тя.
Макар чрез него да прикрива вътрешно безпокойство, ведрият ѝ професионализъм е истинско облекчение, предвид темата на филма. Когато снимат в газовите камери в Маутхаузен, между актьорите избухват кавги. "Причината беше, че се чувствахме ужасно там, и често си го изкарвахме на хората, с които работехме, докато всъщност изпитвахме гняв към нацистите – отбелязва Джеймс Удс скоро след това. – В подобни ситуации, а такива имаше доста, именно Мерил винаги казваше каквото трябва, за да намали напрежението."

Двайсетгодишната Бланш Бейкър, която играе снаха на Мерил, изпитва страхопочитание към по-възрастната актриса, която на двайсет и осем ѝ се струва най-обиграният човек на света. Макар да е дъщеря на оцелял от Аушвиц (режисьора Джак Гарфейн), Бланш не се интересува толкова от зверствата, колкото да флиртува с Джоузеф Ботъмс, който играе неин брат. В почивните дни двете с Мерил ходят във виенските пекарни и си поръчват сладкиши
mit Schlag

27

.
Мерил споделя с Бланш за болния си приятел в родината, а на момичето това му се струва много зряло.

Бланш е израснала в семейство от шоубизнеса. Кръстник ѝ е Лий Страсбърг, а майка ѝ е актрисата Каръл Бейкър, обезсмъртила героинята на Тенеси Унлямс Бейби Дол на екрана. Все пак впечатлителната Бланш възприема Мерил като модел на сериозна актриса и се старае да я имитира. Преди всяко заснемане на сцена Мерил си отделя малко време, за да се съсредоточи на спокойствие. Бланш започва да прави същото. Сценарият на Мерил е изпълнен с бележки в полетата. Бланш започва да си води бележки и в своя. Като момиче тя е учила скулптура и старателните бележки на Мерил ѝ напомнят за скици на скулптор.
Мерил прекарва последните три седмици на снимките, като брои часовете и безсънно чака утрото под "проклетия пухен юрган", с който е завита. Не остава в Австрия нито минута повече, отколкото се налага. "Беше нетърпелива да заснеме последната сцена и да замине – спомня си Чомски. – Мисля, че дори не остана време да се сбогуваме." Когато се връща в Ню Йорк, Джон куца. Той е в по-лоша форма отвсякога.



*****



Известно време никой не вижда Мерил. Никой не вижда и Джон. Предлагат ѝ роли, но тя отказва. Приятели звънят в мансардата да търсят Джон, но вдига Мерил.
– В момента тъкмо заспива. Може би друг път.
Щрак.
Излизат рядко и това им струва големи усилия. Веднъж състудентът на Мерил от "Йейл" Албърт Инаурато ги забелязва да вечерят на улица "Бароу" и се сепва, когато вижда как Мерил подкрепя Джон на път към масата им. "Това е един аспект от нея, който не очаквах да видя", казва той.
Когато ходят в онкологичния център "Мемориал Слоун Кетъринг", лекарите са впечатлени от непоколебимата придружителка на Джон. Един хирург отбелязва характерната ѝ красота, а Джон отговаря, че тя е пример за най-доброто, на което е способна природата: "И се надявам да я виждам колкото е възможно по-дълго".
Решителността ѝ убеждава всички – не разбират ли, че тя играе от душа и сърце? Както пише на своя преподавател по актьорско майсторство в "Йейл" Боби Луис, "Любимият ми е тежко болен и понякога, както сега, е в болница. За него се грижат прекрасно и гледам да не кърша ръце, но постоянно се тревожа и непрекъснато се преструвам на весела, което е по- изтощително умствено, физически и емоционално от всяка работа, която съм вършила някога. Слава богу, не съм работила от октомври, иначе не знам как щях да оцелея".
Белодробният рак на Джон е развил метастази до костите и всеки ден той става все по-слаб, което Мерил обяснява с химиотерапията. Нещата, които са я занимавали в предишния ѝ живот, сега изглеждат тривиални, единствената роля, за която има време, е тази на милосърдна сестра. Въпреки грижите Мерил цени това време далеч от ангажиментите в шоубизнеса и двамата са сами заедно, споделяйки интимността съвсем отблизо. "Бях толкова близо – казва тя, – че не забелязвах влошаването на състоянието му."
Месеците минават. Настъпва 1978 г. През януари студ, сняг и дъжд превземат града и стотици хиляди хора остават без електричество. Две седмици по-късно натрупва 33 сантиметра сняг – най-голямата снежна буря на десетилетието. Градът, който току-що е устоял на липсата на ток и ужаса от серийния убиец Сина на Сам, сега се оказва неспособен да разчисти планините натрупан сняг и боклуци по улиците. Всеки няколко дни общината обявява "снежна тревога", фраза, използвана толкова често, че става безсмислена.
В Деня на св. Валентин снегът натрупва още 10 сантиметра. От пожарната стълба Джон и Мерил виждат улица "Франклин", застлана с бяло. Едва ли е било романтичен образ. Под снега остават погребани торби с боклук, дупки и мръсотия. Болест пронизва града.



*****



Вече без Мерил, продукцията на "Ловецът на елени" се мести в Тайланд, с който Чимино замества Виетнам. Филмът е надхвърлил бюджета, а графикът е отишъл по дяволите. Сватбената сцена, вместо да е "лесна работа", е погълнала значително количество време и пари, което тревожи администраторите от И Ем Ай. Бари Спайкингс води режисьора на разходка край езерото.
– Майкъл – пита той, – правиш ли всичко по силите си? Чимино го уверява, че е така.
Снимането в Тайланд е не само скъпо, но и опасно. Държавният департамент предупреждава екипа да не заминава за страна, контролирана от дясна хунта. На границата с Бирма, където гъмжи от бунтовници, Чимино и екипът му нощуват в сламени колиби и ядат зелена кобра, която уж стимулира мъжествеността.
Чимино иска виетнамските сцени да са също толкова автентични като сцените в Клеъртън. Наема местни хора да изпълняват ролите на виетнамските надзиратели в лагера. Като военнопленници Де Ниро, Уокън и Савидж носят едни и същи дрехи всеки ден. Не се бръснат и не се къпят. Спят с униформите си. "Миришеха до небесата", хвали се Чимино. По време на сцена в потопена във вода клетка за тигри един плъх започва да гризе лицето на Савидж. Чимино запазва кадъра във филма.
В сила е строг полицейски час, затова екипът се разполага на тайни места в два сутринта, а служители на ЦРУ го охраняват. (Чимино включва и тях във филма.) Позволено им е да изнасят негативи, но не да внасят отпечатъци, така че снимат на сляпо, без да имат възможност да гледат немонтирания материал. Спайкингс пристига със самолет да надзирава продукцията и негов говорител става генерал Криангсак Чаманан, главнокомандващият на кралските тайландски въоръжени сили. По средата на снимките той привиква Спайкингс в Банкок и любезно го моли за всички оръжия, хеликоптери и бронетранспортьори, които продукцията е взела назаем, тъй като планира военен преврат през уикенда. Обещава на Спайкингс, че ще получат всичко обратно във вторник.

Най-опасната сцена е бягството от хеликоптера, заснето на река Куай. (Чимино се наслаждава на връзката с Дейвид Лийн
28
.) Водата е леденостудена, пълна със змии и соленоводни крокодили, а речните лодки са прерязали стъблата на подводния бамбук и са ги превърнали в смъртоносни остриета. Сцената изисква Де Ниро и Савидж да скочат от хеликоптера в реката от височина почти трийсет метра. Каскадьорите отказват.

– Ние ще го направим – решава Де Ниро. – Актьорите.
– Нали разбираш, че няма да сте застраховани – предупреждава Спайкингс.
– Кой ще каже на застрахователите?
Савидж и Де Ниро се качват на временен стоманен мост, който екипът е преобразил като паянтов въжен мост. Когато хеликоптерът се приближава, един от плъзгачите му се закача в трийсеттонния кабел, който придържа моста. Хеликоптерът се килва, двигателят вие, докато Де Ниро като луд се опитва да освободи плъзгача. Пилотът крещи по радиото на диалект, а Чимино, облечен в униформа в хеликоптера, протяга ръка на Де Ниро, знаейки, че въртящите се витла може да се наклонят и да убият него, звездите и половината екип.
Хеликоптерът се освобождава, като преобръща моста. Камерите още снимат, когато той излита с Де Ниро и Савидж, висящи над реката.
– Майкъл, да се пуснем ли? – крещи Савидж на партньора си, още използвайки името на героя му.
– Савидж, за бога! – изревава Де Ниро. – Вече не играем. Не сме в шибания филм!
Двамата скачат един след друг в ледената, пълна с крокодили и шипове от бамбук река. След миг изскачат, все още в сцената и подобно на героите си изненадани, че са живи.



*****



– Мерил! Здравей!
Би познала навсякъде този глас: звънливото, тъничко чуруликане на Уенди Уосърстайн. На двайсет и седем години тя още е сърдечната, неспретната и неуверена жена, която Мерил помни от екипа по костюмите. Този път я търси за услуг а.

Две и половина години след дипломирането състудентите на Мерил от "Йейл" си пробиват път в театралния свят. Кристофър Дюранг и Сигорни Уийвър продължават налудничавото си сътрудничество с
Das Lusitania Songspiel,
пародия на Брехт-Вайл, която се играе на улица Вандам.
Gemini
на Албърт Инаурато е поставена в театър "Драматургични хоризонти" също с участието на Сигорни Уийвър. А Уилям Айви Лонг се готви да създаде костюмите за първата си пиеса на Бродуей, като поставя началото на кариера, увенчана с много награди "Тони".

Сега е ред на Уосърстайн. Лятото на 1977 г. тя прекарва в драматургичния център "О'Нийл" и работи върху "Необикновените жени и другите", пиеса, започната още в "Йейл". Театър "Феникс" я поставя същата есен в Горен Ийст Сайд. Изцяло женският състав, чиито героини са вдъхновени от съученичките на Уенди от колежа "Маунт Холиок", включва изгряващи таланти като Джил Айкънбъри и Сузи Курц. Трийсетгодишната Глен Клоуз играе Лийла, неспокойната срамежливка, която копнее да завърши колежа и да учи антропология в Ирак.
В "Необикновените жени" Уенди драматизира двойственото отношение на своето поколение към втората вълна на феминизма и големите очаквания, които той не успява да оправдае. В сцените, спомени от колежа, момичетата бърборят за Ницше, "завистта към пениса" и как ще бъдат "неотразими пички", когато станат на трийсет. Когато след шест години се срещат отново, героините ходят на терапия, работят в застрахователна компания или са бременни, но са убедени, че ще бъдат "неотразими пички", когато станат на четирийсет. Може би на четиресет и пет. Трите седмици на сцена натрупват добри отзиви и Уосърстайн за първи път се радва на публично признание. Преди последната постановка на 4 декември 1977 г. пиесата е избрана от ТВ "Тринайсет" за излъчване по Пи Би Ес като част от поредицата "Чудесни представления". ("Сикрет Сървис", драмата за гражданската война с участието на Мерил и Джон Литгоу, е излъчена миналата зима.) Актьорският състав от Оф Бродуей ще се събере за филмирането с едно изключение: Глен Клоуз трябва да се яви в Бъфало на кастинг за "Кръстоносеца на кръвта", пиеса за Шерлок Холмс, която ще се играе на Бродуей. Уенди спешно ѝ търси заместничка. Затова се обръща към Мерил.
Лийла е една от най-малките роли в пиесата и определено няма да помогне за кариерата на Мерил. Но Уенди моли за услуга и работата ще отнеме само няколко дни. Мерил се съгласява. Но ще трябва да доведе Джон.
Няколко седмици след началото на 1978 г. тя пътува за Хартфорд, Кънектикът, където пиесата се заснема в телевизионно студио. (За Пи Би Ес "неотразими пички" става "неотразими мацки.") През повечето време Джон си стои в хотела. Стивън Робмън, който режисира пиесата и записа, помни Мерил от първата ѝ година в "Йейл", когато тя участва в неговата постановка на "На дъното". Самоувереността ѝ винаги го е впечатлявала, но сега тя е придружена с опит пред камерата, който превъзхожда неговия. Докато снима сцена с Елън Паркър, тя спира и казва:
– Стив, сега камерата улавя ли лицето на Елън? Реакцията е чудесна и мисля, че трябва да бъде заснета.
Случва се същото като във филма "Джулия", но този път Мерил е знаещият сценичен партньор, каквато Джейн Фонда е била за нея.
Мерил представя героинята си като разсеяна мечтателка. Интерпретацията ѝ не се различава много от тази на Клоуз: и двете са нетипични красавици, успели да уловят копнежа и самотата на Лийла. Но Робмън забелязва различията в произхода им. Клоуз е израснала в каменна къща в Гринич, Кънектикът, дъщеря на хирург. "Това беше разликата за мен – казва Робмън. – Как се чувства аристократично момиче, когато е изолирано, за разлика от момиче, което мечтае да стане кралица на красотата?" Това е първият от многото случаи, когато двете актриси са сравнявани една с друга.
В началото на март снегът продължава да засипва Ню Йорк и слоеве киша покриват улиците. С парка си от раздрънкани почистващи машини градът е безсилен срещу яростната атака. Когато снегът най-после започва да се топи, разкрива тротоари, покрити с гадни остатъци, погребани от два месеца. Трайбека вони на гниещ боклук.
Братът на Мерил Трети звъни в мансардата с надежда за добри новини за Джон, който вече е твърде болен, за да излиза. Обикновено Мерил отклонява загрижеността му с весел отговор: "Много сме добре!". Един ден обаче отговорът ѝ е различен: "Не е добре". За пръв път се издава, че ѝ липсва надежда. Същия ден Джон Казейл постъпва в "Мемориал Слоун Кетъринг" за последен път.
Мерил дежури в болницата постоянно, докато Джон сякаш потъва в спретнатото бяло легло. Тя повдига духа му с единствения еликсир, с който разполага: актьорската игра. Изпълва стаята с комични гласове, чете му спортните страници с бомбастичния тон на Уорнър Улф и прочутата му реплика: "Да видим видеозаписа!".
Когато го посещават приятели, не забелязват умората на Мерил, а нейната твърдост. "Грижеше се за него, сякаш на света не съществува никой друг – казва Джо Пап. – Не го предаде нито в негово присъствие, нито в негово отсъствие. Той знаеше, че умира, както го знаят обречените." И все пак "тя му даваше огромна надежда".
Десетилетия по-късно Ал Пачино ще каже: "Когато видях как се държеше това момиче край него, си помислих: "Това не може да се сравни с нищо". За мен това е тя. Колкото и да е велика във всичките си роли, когато мисля за нея, я виждам такава."
Към три след полунощ на 12 март 1978 г. Джон затваря очи. "Отиде си", казва лекарят. Но Мерил не е готова да го чуе, още по-малко да го повярва. Случилото се след това според някои описания е кулминацията на цялата упорита надежда, която поддържа Мерил през последните десет месеца. Разплакана, тя удря гърдите му с юмруци и за един кратък невероятен миг Джон отваря очи.
– Всичко е наред, Мерил – казва той немощно. – Всичко е наред...
Кое го връща? Последен приток на кръв към мозъка? Силата на волята ѝ? Каквото и да е, продължава само секунда-две. След това Джон Казейл отново затваря очи. Тогава е на 42 години.
Мерил се обажда на брат му и го събужда.
– Джон си отиде – съобщава му тя.
– Господи! – отвръща Стивън.
– Опитах се – казва тя и избухва в сълзи.
Връща се в апартамента в състояние на шок. В следващите дни се оказва, че не е способна да планира погребението, нито дори "да изкачи стълбите". Обикаля от стая в стая в апартамента на Джон, чийто под е толкова здрав, че може да издържи купчини с доматени консерви. Изведнъж вече не ѝ се струва достатъчно здрав.
Присъства като сомнамбул на погребението, където светила на театъра отдават почит на постоянно подценявания си колега.
Ето какво пише в прощалното си слово Израел Хоровиц:

"Хора като Джон Казейл се срещат веднъж в живота. Той беше фантазия, малко съвършенство. Не е чудно, че приятелите му изпитват такъв гняв, когато се събудят и открият, че Казейл спи "заедно с крале и съветници земни"
29
, с Бут и Кийн, с Джими Дийн, с Бернар, Гитри и Дузе, със Станиславски, с Граучо, Бени и Алън. Ще си намери добри приятели там горе. Лесно е да го обикне човек.

Тялото на Джон Казейл го предаде, но не и духът му. Целият му живот се прожектира като филм в нашите киносалони, в нашите сънища. На своята вярна публика той оставя спомен за огромното си спокойствие, за кроткото очакване, за любовта към изисканата музика и към долнопробните шеги, абсурдния край на гората, която беше косата му, резена диня, който беше усмивката му.
Той е незабравим."



*****



Мерил е "емоционално изчерпана". "Беше егоистичен период, период на лечение за мен, опит да приема какво се е случило в живота ми – спомня си тя. – Исках да намеря място, където да го запазя завинаги и все пак да оживея."
След погребението тя събира малко багаж и заминава за Канада в дома на приятелка в провинцията. Оставена сама, рисува скици. Едни и същи образи напират от белия лист като живи същества, които се мъчат да се освободят. Понякога рисува Джоузеф Пап, човека, държал ръката ѝ по време на това изпитание, който вече има безусловната ѝ преданост.
Но най-често рисува Джон като жената на френския лейтенант, която изобразява далечния си любим. Просто иска да вижда лицето му.



*****



На Майкъл Чимино са му нужни три месеца само да изгледа целия материал, който е заснел, като работи по тринайсет-четиринайсет часа дневно. С монтажиста Питър Зинър той започва да го дялка, извайвайки филм. Приключва озвучаването в три часа една нощ и предава грубо копие на И Ем Ай. Филмът е дълъг три часа и половина.
По това време Майкъл Дийли, президентът на "И Ем Ай Филмс", вече смята Чимино за "лъжлив егоист". Филмът, чийто първоначален бюджет е бил 8.5 милиона, всъщност струва 13. Поисканата първоначална характеристика на героите се разраства до един час повече. Тричасов филм ще загуби четвърт от потенциалната възвръщаемост, тъй като ще бъде показван в киносалоните само по три пъти дневно. Въпреки това Дийли и Бари Спайкингс са очаровани от грубото копие, усещайки суровата му сила.
Но когато го показват на американските си партньори в "Юнивърсъл", филмът получава категорично хладен прием. Костюмарите са ужасени от насилието и особено от дължината на филма. Дори Чимино е съгласен, че прожекцията е "катастрофа", и си спомня как един чиновник възкликва, когато Де Ниро убива елена: "Край! Изгубихме публиката! Свършено е!". А друг, Сид Шайнбърг, започва да го нарича "Ловецът на елени и ловецът и ловецът". Искат филмът да бъде съкратен с един час. Защо не започнат с онази сватбена сцена?
Чимино отказва да окастри своя епос, уверен, че мрачната магия на филма се крие в "сенките". И Ем Ай заплашват, че ще го отстранят от собствения му филм. "Обещах им да направя всичко възможно – казва той.
– Махах сцени, после отново ги връщах. Мисълта, че ще ме отстранят и някой друг ще заеме моето място, ми причиняваше физическа болка." Всяка вечер си ляга с главоболие, сутрин се събужда с пулсираща глава. Започва да пълнее. "Бях готов на всичко, за да попреча филмът да ми бъде отнет и да бъде съсипан."
В "Юнивърсъл" се съгласяват на пробни прожекции в два различни варианта: съкратена версия, която ще прожектират в Кливланд, и тази на Чимино, по-дългата, която ще покажат в Чикаго. Самият Чимино толкова се притеснява, че публиката в Кливланд ще хареса видяното, че подкупва оператора да заглуши звука от средата на филма. Тричасовата версия печели.
Мерил гледа филма в прожекционната зала на Шесто авеню общо шест пъти. Винаги закрива очи на сцените с мъчения, но някак си не ѝ е толкова трудно да гледа Джон. Докато екранът проблясва пред нея, тя вижда всички закачливи и глупави човешки нюанси, които е оставил в последното си представление:
Джон се кръсти в църквата.
Джон потропва с крак, докато булката минава по пътеката в църквата. Джон проверява дюкяна си, докато сватбарите позират за снимка.
Джон тича след младоженците и хвърля ориз като момче, което мята бейзболна топка.
Острият  профил на Джон в полусянка, докато барманът пуска "Ноктюрно" на Шопен.
По време на тържеството за добре дошъл на Майкъл Вронски Джон се обръща към Мерил: "Знам, че Ник скоро ще се върне. Познавам го. И той ще се прибере".
Джон гледа бледото си отражение в прозореца на кадилака, оправя яката си и заявява: "Прекрасно".
Една неделна сутрин братът на Джон, Стивън, се среща с Мерил в прожекционната зала. Нетърпеливо чакат филма да започне. "Кога ще почне най-сетне?", мърмори Мерил с фалшиво нетърпение. После се облягат и гледат. Същата вечер Стивън се прибира у дома и си ляга с бутилка водка.



*****



Мерил почти не работи през петте месеца, докато се грижи за Джон. Сега програмата ѝ е отчайващо празна. "Не искам да престана да си припомням миналото – това е всичко, което ти остава от някого, който си е отишъл – споделя тя по онова време, – но се надявам, че работата ще ми помогне да се разсея." Готова е да излезе от бездната на отчаянието и отново да играе.
За щастие има предложение за филм: "Сенаторът", политическа притча, написана от Алън Алда, симпатичната звезда от "Военнополева болница". Алда е в ролята на сенатор Джо Тайнън, принципен женен мъж, който се отклонява от правия път заради задкулисни договорки и изневяра. На Мерил е предложена ролята на негова любовница, адвокат по трудово право от Луизиана с ненатрапчива сексуалност и с вътрешни познания за игрите във Вашингтон. "Когато искам нещо, просто си го вземам – казва тя на Джо Тайнън. – Също като теб."
С други думи, тя е всичко, което касиерката Линда не е: силно независима "модерна жена", както я описва Мерил. Като гласовит феминист и привърженик на Поправката за равни права, Алда е наблюдавал отблизо мръсния свят на политиката. Докато участва в кампанията за Поправката за равни права в Илинойс, той вижда щатски законодател да казва на лобистка, че ще си помисли дали да гласува в полза на поправката, като ѝ дава ключ за хотелската си стая. При Алда липсва склонността, която Мерил е срещала при други колеги, да вкарва женските образи в широки архетипи. Ако сърцето ѝ не беше така натежало, това би било вълнуваща възможност.
Режисьорът Джери Шацбърг я посещава в мансардата на Джон. Той усеща тъгата ѝ, но не обсъждат причината. Обяснява ѝ, че му се иска да има намек за южняшкия произход на героинята ѝ, но не търси силен акцент. Мерил прибягва до същия провлечен говор на Дайна Шор, който е използвала в "Трелони от театър "Уелс". И така, само четири тъжни седмици след смъртта на Джон тя събира багаж в една чанта и потегля за Балтимор.
Също като в "Холокост" ведрото ѝ присъствие прикрива една тъпа болка. "Направих този филм на автопилот", признава тя скоро след това. Работата само отвлича вниманието ѝ, не я утешава: "За някои неща утеха няма". За да е в тон с героинята си, тя се държи лековато. Рип Торн, някогашният ѝ партньор в "Бащата" в репертоарния театър на "Йейл", играе поддържаща роля като законодател женкар. Шацбърг работи с Мерил по костюма ѝ и ѝ съобщава, че скоро ще види Рип. "Кажи му да не се държи като досадник", отвръща тя.
Освен това се среща отново с Бланш Бейкър, нейна снаха в "Холокост", която сега играе дъщерята тийнейджърка на Джо Тайнън. Бейкър има голяма сцена с Алда, в която плаче и допуска грешката да прекали със сълзите по време на общия план. След това всички отиват да обядват. Когато се връщат за нейния кадър отблизо, тя се чувства изцедена. Мерил забелязва, че младата актриса изпада в паника, и отново изиграва ролята на голямата сестра. "Ще се справиш – окуражава я тя. – Просто трябва да си вярваш. Бъди по-недвусмислена."
Същата твърдост прилага и спрямо себе си и Шацбърг е доволен от резултата. "Сцените с нея бяха толкова хубави – казва той, – че когато филмът бе завършен, ми се струваше, че е толкова добра, че може би Джо Тайнън трябваше да замине с нея. Наложи се да измисля начин да принизя героинята ѝ, за да може той да се върне при жена си."
В Мерилендския щатски парламент в Анаполис Шацбърг ангажира местни политици да играят сенатори и конгресмени. Един делегат е с впечатлението, че филмът е за сенатор, който има връзка със секретарката си. "Всъщност съм негов адвокат – обяснява Мерил, когато чува за това, и добавя: – Това ви говори нещо, нали?"



******



Докато снимат, Шацбърг и Алда постоянно спорят за сценария. Алда иска актьорите да се придържат към репликите, които е написал, докато той свободно импровизира. Барбара Харис, която играе съпругата му, се оплаква на Шацбърг: "Когато иска да промени своите реплики, го прави".

Мерил стои настрана от препирните и изпълнява сцените с лекота. Хубавото на автопилота е, че не се ангажираш прекалено. Алда, казва тя по- късно, не можеше да бъде "по-мил и разбран човек", предвид сроковете. Но я притесняват палавите им сцени в спалнята. Освен меланхоличните любовни сцени с Де Ниро в "Ловецът на елени" никога не се е налагало да играе секс пред камера. Коментарът на Дино Де Лаурентис
che brutta
още отеква в съзнанието ѝ. А така или иначе, не е в настроение за лудории.

"Сцената изискваше добро настроение и голяма сексуална енергия – казва Джон Литгоу скоро след това, – а по онова време, точно след смъртта на Джон Казейл, Мерил не беше в настроение и за двете. Сцената много я смущаваше. Казваше, че се поти, докато стане вир-вода от притеснение."
Шацбърг събира възможно най-малко членове на екипа в хотелската стая в Балтимор, където снимат, за да избегне зяпачите. Мерил се пъхва между чаршафите заедно с Алда. Камерите работят. Докато са приятно затоплени след секса, тя взема една бира, излива я върху слабините на Джо Тайнън, надниква под чаршафа и произнася провлечено: "Вярно е, нещата наистина се свиват от студа!".
Скоро след това снимките приключват. "Възприемаше филма като някакво изпитание, тест, който трябваше да издържи – казва Алда по-късно.
– Беше твърдо решена да не се огъне."
Докато траят снимките, по Ен Би Си тръгва сериалът "Холокост". Шумно рекламираната творба се излъчва в продължение на четири вечери от 16 до 19 април. Гледат я 120 милиона американци, повече от половината Съединени щати. За пръв път лицето на Мерил Стрийп печели международна известност, гледат я огромен брой семейства, събрани около телевизорите си.

Естествено, сериалът предизвиква противоречиви мнения. Още след първата вечер от излъчването Ели Визел
30
, който след публикуването на "Нощ" става най-прочутият оцелял от Холокоста в света, публикува унищожителна критика в "Таймс" и нарича сериала "неверен, обиден и евтин". До снимка на Мерил, която се бори с офицери от СС, той пише: "Сериалът се опитва да покаже невъобразимото. Превръща едно онтологично събитие в сапунена опера. Каквито и да са намеренията, резултатът е шокиращ".

Сред десетките писма в отговор на това на Визел е едно от Джо Пап, който признава, че не одобрява "героиката в стил Ерол Флин" на сериала. И все пак, настоява той, "актьорската игра е първокласна. Докато гледах сериала, актьорите, мнозина от които познавам лично, престанаха да бъдат актьори и мои приятели – превърнаха се в евреи и нацисти".
В Германия, където думата Холокост не се използва широко, въздействието е разтърсващо. Гледат го повече от двайсет милиона западногерманци и мнозина признават в официално проучване, че са "дълбоко потресени". В русата Инга на Мерил те виждат модел на немска добродетелност, достойна за подражание. Излъчването предизвиква национален дебат, който се води във вестници, училища, публицистични предавания и в коридорите на властта. В Бон Бундестагът се готви да дебатира давността на нацистките военни престъпления, мнозина от извършителите на които още се укриват. В седмиците след излъчването обществената подкрепа за продължаване на съдебното преследване се повишава от 15 до 39 процента. Шест месеца по-късно Бундестагът гласува с 255 на 222 гласа да се анулира прекратяването по давност, което води до нови съдебни процеси и национално пречистване.
За Мерил, потънала в лична, а не историческа трагедия, вероятно всичко това изглежда безкрайно далечно. Но промяната в ежедневието ѝ е осезаема. Докато се разхожда из Анаполис една сряда през май, облечена в широки джинси и вълнено сако, я спират почитатели с фотоапарати "Кодак". Преди излъчването на "Холокост" тя се храни в ресторантите в Мериленд, без да я забележат, освен ако не е в компанията на Алън Алда. Сега хората идват при нея.
Този първи сблъсък със славата е "нещо сюрреалистично", казва тя по онова време. В Ню Йорк, докато кара колело из Челси, някакви мъже във фолксваген ѝ подвикват: "Хей, Холокост!". Мерил потръпва. "Представяте ли си? – коментира тя скоро след това. – Абсурдно е, че онзи исторически период може да се сведе до хора, които подвикват на актриса през прозорец на кола."
През септември печели наградата "Еми" за най-добра актриса в главна роля в минисериал или филм. Не присъства на церемонията. Статуетката пристига няколко месеца по-късно в кутия. Поставя я в кабинета си, "подпряна като предмет" между снимки на приятели: неподвижна. "Ще ми се да можех да ѝ придам някаква голяма важност", казва тя тогава, но почестите "нямат траен ефект."
В деня след наградите "Еми" една жена се приближава към нея в Блумингдейл с думите:
– Казвал ли ви е някой, че приличате досущ на онази Мерил... как ѝ беше името?
– Не, отвръща тя. Никой не ми го е казвал.
В "Юнивърсъл" имат план: да пуснат "Ловецът на елени" в отделни кинотеатри в Лос Анджелис и Ню Йорк и да го изтеглят след седмица. Така той ще се класира за Академичните награди, ще предизвика шум заради липсата на билети, а през февруари, когато интересът на публиката се изостри, ще бъде прожектиран свободно навсякъде.
Стратегията успява. На 15 декември Винсънт Канби го описва като "мащабен, неловък, лудо амбициозен, понякога секващ дъха филм, който има шансовете да се превърне в популярен епос като всяка историческа лента от "Кръстникът" насам." "Тайм" се присъединява към хвалебствията: "Подобно на самата Виетнамска война, "Ловецът на елени" отприщва множество страсти, но не предлага катарзиса, който би облекчил болката".
Но назрява и враждебна реакция. Атаката води Полин Кейл от "Ню Йоркър". Тя се възмущава от трактовката за "мистичната връзка на мъжкото приятелство", която прилича на "въздържанието от секс на футболните играчи преди голям мач". По-съкрушителна е оценката ѝ за виетнамските мъчители, обрисувани по калъпа на "злия непроницаем ориенталец", както са представяни японците във филмите за Втората световна война. Тя пише: "Зрителят остава с впечатлението, че ако сме извършили някакви злини, сме ги сторили безмилостно, но безлично. Виетконгците са били жестоки и садистични. Филмът сякаш казва, че американците не са имали избор, а виетконгците са се наслаждавали".
Малко критици отричат психологическото въздействие на филма или мъчителното отразяване на войната и нейните последици. Но колкото по- внимателно анализират творбата, толкова повече въпроси възникват. Наистина ли виетконгците принуждават американски войници да играят на руска рулетка? Няма ли нещо хомоеротично в тези мъжки ловни излети? А какво ще кажете за последното изпълнение на "Бог да пази Америка"? Нима смисълът му е да бъде иронично? Или до болка искрено?
Пряк контрапункт представлява друг филм за Виетнам, "Завръщане у дома" на Хал Ашби. И двата филма представят ветеран в инвалидна количка и жена, принудена да избира между двама военни. Но политиката на "Завръщане у дома" е категорично антивоенна и либералните му послания се покриват с тези на главната актриса, Джейн Фонда. След "Джулия" Фонда лансира Мерил в Холивуд, дори се опитва да ѝ намери роля в "Завръщане у дома", но програмите им не се засичат. Ролята на съпруга на военен в такъв важен исторически момент за пореден път дава възможност на Фонда да изрази политическа позиция. Докато войнолюбивият ѝ съпруг (Брус Дърн) е във Виетнам, тя започва по-дълбока връзка с парализирания пацифист Джон Войт, който в края на филма държи реч пред гимназисти за безсмислието на войната.
Докато "Ловецът на елени" показва как хората губят пътя си и връзката помежду си, "Завръщане у дома" е за намиране на връзка и цел – политическо родство в противовес на духовно недоволство. Героинята на Фонда, за разлика от Линда, не чака някой мъж да я спаси. Става доброволка в болница за ветерани, радикализира се и с помощта на Войт постига първия си оргазъм. Откровеният либерализъм на "Завръщане у дома" сякаш излага на показ несъзнателния консерватизъм в "Ловецът на елени", макар да му липсват размахът, ужасът и двусмислеността на последния.
На 20 февруари 1979 г. конфликтът става официален. "Ловецът на елени" има девет номинации, "Завръщане у дома" – осем. Двата филма ще се състезават за наградата за най-добър филм заедно с "Раят може да почака", "Среднощен експрес" и "Неомъжена жена". Робърт Де Ниро се конкурира с Джон Войт за най-добър актьор, а Кристофър Уокън – с Брус Дърн, за най-добър актьор в поддържаща роля.
Джон Казейл не е номиниран. Но постига тиха победа: от петте филма, в които е участвал, всички са номинирани за най-добър филм. И макар че той не доживява да го види, Мерил Стрийп е номинирана за първия си "Оскар" – за най-добра актриса в поддържаща роля.
С наближаването на Оскарите дебатът за "Ловецът на елени" се ожесточава. През декември Чимино дава интервю за "Ню Йорк Таймс", в което настоява, че всеки, който напада филма заради фактите, "се бори срещу фантом, защото буквалната точност никога не е била цел". Статията отбелязва, че Чимино, който се представя за трийсет и пет годишен, "постъпва в армията по времето на офанзивата "Тет" през 1968 г. и е назначен като медик към Зелените барети, обучавани в Тексас, но така и не е изпратен във Виетнам".
Майкъл Дийли е сред първите, които се усъмняват: застрахователните документи показват, че Чимино е почти четиресетгодишен. Том Маунт, президентът на "Юнивърсъл", получава обаждане от журналист от студиото: "Имаме проблем". Репортерът не може да потвърди казаното от Чимино за военната му служба и според Маунт: "Той е бил медик при Зелените барети, колкото аз съм ряпа". ("Таймс" все пак го публикува.) През април кореспондентът във Виетнам Том Бъкли публикува подробно описание в "Харпърс" за това как Чимино изопачава истината. От Пентагона разбира, че Чимино постъпва в мобилизационния резерв през 1962 г., много преди офанзивата "Тет", и прекарва спокойни шест месеца в Ню Джърси и Тексас.
Бъкли се тревожи не от изкривяването на истината (което Чимино разпалено отрича), а от начина, по който то е "отразено" във филма. Най- острата му критика, подобно на тази на Кейл, е за обрисуването на виетнамците. "Политическите и морални проблеми на Виетнамската война, които повече от десет години са предмет на дебати в нашата страна, се пренебрегват напълно – пише Бъкли. – Така или иначе, макар и косвено, истината е преобърната. Северновиетнамците и виетконгците стават убийци и мъчители, а американците са техни доблестни жертви."
Но полемиката за "Ловецът на елени" съвсем не е приключила. Една вечер бившият ефрейтор от пехотата Джан Скръгс гледа филма в Мериленд. Когато се връща в дома си, будува до три след полунощ с бутилка уиски, връхлетян от спомени за войната. В момчетата от Клеъртън той вижда неизречената болка на поколение войници, някои от които са се върнали, а други не. На другата сутрин казва на жена си, че е имал видение: мемориал на ветераните от Виетнам с имената на всички загинали. Това е началото на тригодишно пътешествие, което завършва на Националната алея на славата.
Един от ветераните, съгласни с критиките, е Майк Бут. Вече пет или шест години не е виждал Мерил, увлечен в следването си в Мексико. След като няколко пъти сменя специалността – изящни изкуства, философия, латиноамерикански науки и накрая американска литература, той защитава научна степен в Санта Крус, където среща момиче и се сгодява. Един ден през 1977 г. я води на кино да гледат "Джулия" и по средата на филма се сепва. "Това е някогашното ми гадже от гимназията", обяснява той.
Тъй като вече наближава трийсетте, Майк копнее да се ожени и да "опита да стане нормален човек вместо скитник". Води годеницата си на изток в Нюпорт, Роуд Айлънд. Мечтае да стане писател, но иска да издържа семейство, затова започва работа като помощник на баща си в бизнеса с бои във Фол Ривър, Масачузетс. Разполагат с малък офис в стара фабрична сграда и Майк изпълнява различни поръчки: пише фактури, товари камиони, понякога смесва бои във фабриката. Дните му завършват в потен гащеризон, опръскан с жълта и червена боя.
Когато вижда Мерил в списанията, изпитва възхищение от таланта ѝ и от упоритостта ѝ да следва мечтата си. Тъкмо се е оженил, когато сестра му го съветва да не гледа "Ловецът на елени", защото според нея "филмът ще го разстрои". Той все пак отива. Когато вижда виетконгците, пленили момчетата от Клеъртън в потопени във водата клетки за тигри, у него се разпалва старият огън, подтикнал го да протестира пред президента Никсън. "Комунистите правеха много ужасни неща – казва той по-късно, – но доколкото си спомням, нашата страна използваше тигровите клетки". А руската рулетка? Никога не е чувал за такова нещо във Виетнам.
Но докато седи в киносалона в Нюпорт, вижда и други неща. Вижда Робърт Де Ниро през първата вечер на връщането си в Клеъртън. След като забелязва плаката "Добре дошъл у дома", окачен в негова чест, нарежда на шофьора да продължи да кара. Вижда Кристофър Уокън във военна болница в Сайгон да се взира в снимката на момичето, което го чака у дома. Вижда зелената джунгла, разтърсена от експлозии, неловките разговори със стари приятели и си припомня как се е чувствал при завръщането си у дома в Бърнардсвил.
Вижда и Мерил. Как улавя букета. Как хвърля ориз по младоженците. Как се кикоти и се върти на дансинга. Как оправя косата си и се оглежда във витрината. Как избухва в плач в склада на супермаркета, без да може да обясни причината. Как казва на студения Майкъл Вронски: "Може ли просто... да се утешим взаимно?".
Когато излиза от салона в Ню Ингланд, Майк е разтърсен. Да, забелязал е изкривяването на истината. Но освен това е видял момичето, на което някога е подарил пръстен на "младши пилот", ръка за ръка с мъж в униформа. Филмът наистина го разстройва, както го е предупредила сестра му. "Но ми въздейства особено силно – спомня си той, – защото тя беше толкова красива."
На 9 април Мерил пристига в Павилион "Дороти Чандлър" в Лос Анджелис, облечена в черна копринена рокля, купена от магазина "Бонуит Телър", която е изгладила сама предишната вечер. ("Търсех нещо, от което майка ми да не се срамува", обяснява тя.) Същата седмица е минала през хотел "Бевърли Хилс", без да я разпознаят. Дори се топва в басейна: постъпка на новачка, тъй като басейнът е направен да се излежаваш край него, а не за плуване. Мерил още не познава холивудския етикет, нито се интересува от него. Като изключим палмите, които се полюшват над главата ѝ, сякаш е в общинския басейн в Бърнардсвил.
Когато колата наближава павилиона, Мерил чува демонстранти от организацията "Ветерани от Виетнам срещу войната" да протестират срещу филма, за който е номинирана. Мъже в униформи и кепета размахват плакати с надписи: "Никакви Оскари за расизма" и "Ловецът на елени" е проклета лъжа". Има данни, че замерят лимузините с камъни. До края на вечерта са арестувани тринайсет души.
Атаката срещу "Ловецът на елени" става все по-озлобена. На международния кинофестивал в Берлин социалистическите държави протестират в знак на солидарност с "героичния виетнамски народ". На домашно парти военна журналистка приближава към Бари Спайкингс и го удря в гърдите с думите: "Как смеете?". Когато го нападат, Чимино обяснява, че "героите не проповядват нищо освен човечност." Мерил също реагира аполитично. "Показва стойността на хората в малките градчета – казва тя. – Заслужава си да проумеем живота на обикновения човек."
Напрежението в залата е приглушено. Майкъл Дийли и Дерик Уошбърн не разговарят с Майкъл Чимино. Когато започва награждаването, Джони Карсън, който е водещ за пръв път, приветства гостите с безсмъртната реплика: "Виждам много нови лица. Особено върху старите".
През следващите три часа "Ловецът на елени" се съревновава със "Завръщане у дома" в битка за политическата душа на Холивуд. Джейн Фонда печели наградата за най-добра актриса и произнася част от речта си на жестомимичен език, защото "над 14 милиона души са глухи". Кристофър Уокън побеждава Брус Дърн в категорията за най-добър актьор в поддържаща роля. Робърт Де Ниро, който е останал у дома в Ню Йорк, губи от Джон Войт в категорията за най-добър актьор. "Завръщане у дома" печели награда за най-добър сценарий, но после Франсис Форд Копола връчва на своя "сънародник" Майкъл Чимино "Оскар" за най-добър режисьор. "В моменти като този – казва Чимино в словото си – е трудно да съчетаеш гордостта си със смирение."
А в състезанието между Мерил Стрийп и Пенелъпи Милфорд от "Завръщане у дома", печели... Маги Смит за "Калифорнийски апартамент". Мерил се усмихва и аплодира енергично.
В края на вечерта (която е безкрайна – излъчването на Източния бряг продължава до 1:20 след полунощ) Джон Уейн излиза на сцената, за да връчи наградата за най-добър филм. "Херцогът" изглежда нетипично немощен, изтощен от рак на стомаха, който ще го отнесе в гроба два месеца по-късно. Когато обявява "Ловецът на елени" за големия победител, аплодисментите според "Лос Анджелис Таймс" са "почтителни, но в никакъв случай оглушителни", сякаш са примесени с угризения.
На път за среща с журналисти Майкъл Чимино се озовава в асансьора с Джейн Фонда, която заклеймява "Ловецът на елени" като "расистка версия на войната, вдъхновена от Пентагона", преди да признае, че не го е гледала. И двамата държат статуетките "Оскар". Фонда отказва да го погледне в очите.
След церемонията Майкъл Чимино се връща към работата по следващия си филм "Войната в окръг Джонсън", който ще бъде излъчен следващата година с името "Вратата на Рая". Джон Казейл минава в посмъртна неизвестност, призрачно присъствие за новата холивудска машина.
А Мерил Стрийп, след като е започнала поредица от номинации, за която още никой не знае, че ще бъде рекордна, се завръща в Ню Йорк със своя съпруг.


ДЖОАНА


Шест месеца.
Толкова време е нужно. Шест месеца и промяна. На 12 март 1978 г. любовта на живота на Мерил Стрийп умира, докато тя бди край леглото му. В края на септември вече е омъжена за друг.
Шест месеца, през които Майкъл Чимино се бори с ежедневниците. Шест месеца, през които сериалът "Холокост" прави лицето ѝ популярно от Холивуд до Хамбург. Шест месеца, през които актрисата, която става на двайсет и девет, ще изиграе три незабравими роли по едно и също време. Шест месеца, през които, в зависимост от това кого питате, тя е или емоционална развалина, или виртуоз, постигащ кулминацията в своето изкуство.
Шест месеца, за да събере парчетата от живота си без Джон и да ги превърне в нещо ново, цялостно и трайно. Как? Започва с почукване на вратата. При това нежелано.



*****



Сигурно е била изумена или разстроена, когато отваря входната врата на мансардата на улица "Франклин" и вижда непозната бледа червенокоса жена от Тексас. Несъмнено Джон ѝ е разказал за бившата си приятелка, внезапно заминала за Калифорния. А може би не.
Минали са само три седмици от смъртта на Джон и Мерил още обикаля апартамента като зомби с празен поглед. Във всеки ъгъл се натъква на следи от него, което прави отсъствието му още по-неприемливо. Кога ще се прибере?
Тъй като не се справя с всекидневните задачи, брат ѝ Трети се премества при нея. Поне няма да посреща деня сама. Живее на автопилот.
Сякаш за да разпръсне мъглата и да я върне насила към практичната страна на живота, червенокосата жена стои пред нея и твърди, че нейното име е на нотариалния акт заедно с това на Джон и че тя, Патриша, има права над апартамента. Мерил трябва да го освободи веднага.

От всички неща, за които иска да мисли, това със сигурност е последното. Не точно за апартамента, а за правото, което жената твърди, че има над дома на Джон.
Техният
дом. Джон и Мерил са били заедно по-малко от две години, но преживяното от тях сякаш има тежест за цял живот. Какво е означавала Патриша за него? И защо не е оправил тази бъркотия, докато е бил жив? В известен смисъл това е типично за Джон, така омагьосан от настоящето, че е сляп за бъдещето, което сега носи един призрак от миналото.

Освен това къде ще живее?
Приятелите ѝ са шокирани. "Предполагахме, че може да остане да живее там или пък че Патриша ще се откаже от правата си – спомня си Робин Гудман. – Честна дума, ако бях аз, щях да кажа: "Мерил, жилището е твое". Мислехме, че всичко ще се оправи. Защото що за човек би изритал Мерил на улицата?"
Робин се обажда на Патриша и я умолява. Пари ли иска? Ако поиска, ще ги получи.
Когато молбите не помагат, Робин опитва със заплахи: "Ще се отрази ужасно на репутацията ти, защото всички ще узнаят за това." "Всички" означава тяхното общество от актьори, хората, които са обичали Джон, обичат Мерил и не могат да повярват, че това се случва. Една вечер Робин е в бар "Чарлис", когато италиански актьор, когото и двете познават, се приближава до нея.
– Чух, че Мерил има проблем с онази Патриша за мансардата.
– Опитвам се да го предотвратя – отвръща Робин. – Искам да ѝ помогна.
Актьорът се навежда към нея.
– Знаеш ли, познавам хора в Ню Джърси, които могат да се погрижат за това момиче.
Робин примигва. Нима ѝ предлагат наемен убиец? Историята навлиза в територията на "Кръстникът".
– Не – отвръща тя, леко обнадеждена, но и малко уплашена. – Не мисля, че искаме да носим отговорност за нещо такова.
Патриша не отстъпва. "Брат ми каза, че е ценен и трябва да е мой", обяснява тя. Брат ѝ е прав: кварталът, все по-известен като Трайбека (макар името да се съревновава с JIo Кал, Уошингтън Маркет и СоСо), вече се рекламира като "международен център на изкуствата" на бъдещето и собствеността там е златна мина.
– Да знаеш, че нищо хубаво не те очаква – казва Робин на Патриша, сякаш изрича проклятие.
Мерил няма полза от това. Тя скърби. Уморена е. А вече и бездомна.



*****



Нюйоркчани измерват живота си в апартаменти. Двустайния на Уест Енд Авеню през първата ѝ година в града. Мансардата на улица "Франклин". Наетият на Шейсет и девета улица. Кое лято беше това? Преди колко апартамента?
Изгонването на Мерил от мансардата на Джон слага край на предишния ѝ живот и началото на нещо, което не би могла да предугади. Но понякога апартаментите сами пишат следващите глави.
Двамата с Трети започват да опаковат вещите си: непосилна задача, и то не само физически. Всеки кашон е талисман от живота ѝ с Джон и носи допълнителна тежест от тъга. Може би най-добре е да скрият всичко. Трети има приятел в Сохо, на една-две преки от там, който предлага помощта си. Той е скулптор, мускулест, къдрокос, с мила усмивка, като Сони Корлеоне, но с по-масивна фигура и не толкова избухлив. Мерил го е срещала два-три пъти, но не го е запомнила.
Дори след като тримата прибират всичко, което могат, на склад, остават още кашони. Те са като неудържима тежест, обременително напомняне за това колко объркано е всичко. Скулпторът предлага да прибере оставащите вещи в своето ателие в долната част на Бродуей.
След като този въпрос е решен, Мерил заминава за Мериленд да снима "Сенаторът". Един ден Трети идва да я посети на снимачната площадка заедно със скулптора. Щом се върне в Ню Йорк, тя няма да има къде да живее, затова скулпторът ѝ предлага да се настани в мансардата му. Той се готви да замине на околосветско пътешествие със стипендия и жилището ще бъде на нейно разположение. Тя приема предложението.
Останала сама, започва да си задава въпроси за своя домакин. За пореден път живее сред вещите на отсъстващ мъж, макар че този път къщата е пълна с живот, не със смърт. Заинтригувана е от скулптурите му, изпълващи ателието: масивни мрежоподобни грамади от дърво, жици и гипсокартон.
Започва да му пише писма. Отговорите идват от далечни места като Нара, Япония, където той изучава начините за сгъване на паравани и подови постелки. През втората му година в колежа майсторът скулптор Робърт Индиана му казва: "Ако ще ставащ художник, трябва да пътуваш и да видиш света". Сега той следва съвета му и попива геометрията на Далечния изток, която ще се запази в съзнанието му, преди някой ден да излезе претворена от ръцете му, също както Мерил попива човешките жестове и интонации със съзнанието, че може някой ден да ги претвори на сцената.
Докато чете писмата му, заобиколена от негови творения, Мерил научава повече за мъжа, когото е срещала само няколко пъти. Името му е Дон Гъмър, на трийсет и една години е. Роден е в Луивил, Кентъки, и е израснал в Индиана с петима братя. Предметите винаги са му говорили. Като момче строи къщички на дървета, модели на самолети и крепости. В квартала му постоянно се строят нови къщи и той с часове играе по строежите. После се прибира и създава свои сгради с детски строител.
Когато Робърт Индиана го съветва да види света, той е в училището по изкуствата в Индианаполис. Затова през 1966 г. се мести в Бостън с малко повече от 200 долара и чифт панталони. Женен е за приятелката си от колежа, но тя остава в Индиана и връзката им се разпада. Докато Мерил е във "Васар" и открива "Госпожица Юлия", Дон е в Училището за изящни изкуства в Бостън и открива скрития глас на предметите. Лекция на живописеца Т. Лукс Файнингер му насажда идеята, че абстрактните форми могат да бъдат експресивни, урок, повторен от книгата на Джордж Рики "Конструктивизъм". Занимават го материалите и пространството и какво се случва, когато се съчетаят.
През 1969 г. намира тъмно парче камък, което му напомня за "Рибата" на Бранкузи. Разрязва го на две и окачва частите над бетонна плоча, като засажда лехичка с трева под разсечения камък. Между двата каменни къса оставя ивица празно пространство – като разстоянието между два отблъскващи се магнита, или схизмата в човешката душа. Нарича го "Раздяла".
На следващата година отива в "Йейл", за да стане магистър по изящни изкуства, където продължава да прави мащабни инсталации. Покрива цяла стая със суха земя и камъни, разпъва телена мрежа над тях и го нарича "Езеро". Защитава степента си през 1973 г., без да познава студентката по театър, която импровизира смъртта си съвсем наблизо. В Ню Йорк започва работа като квалифициран дърводелец при строителството на Олимпийската кула. Тази дейност прониква в скулптурите му, които започват да приличат на разглобени плотове на маси. Интересува го гравитацията. Интересува го сянката. Година след като заживява в Ню Йорк, е избран от Ричард Сера да монтира първата му самостоятелна изложба на улица "Устър". Той изпълва галерията с огромна сложна структура, която нарича "Скрити следи".
Всичко това е ново за Мерил, език, който не говори, но инстинктивно разбира като човек, който също постоянно размесва суровия материал на живота. От друга страна: какво точно става тук? Минали са само седмици от смъртта на Джон, а тя е в апартамента на друг мъж, умът и се разкъсва между скръбта и виталността, която прозира в писмата на Дон.
Епистоларният им флирт стига до критичен етап с тревожната новина, че Дон е ранен при мотоциклетна катастрофа в Тайланд. Настанен е в болница "Лана" в Чанг Май, където прекарва времето си, скицирайки нова скулптура, релеф от рисувано дърво, аранжирано в отсечени правоъгълни мотиви като онези, които е видял на рогозките татами. Ще я създаде, когато се върне в Ню Йорк, което ще е по-скоро от очакваното.
Мерил е в апартамента с Робин Гудман, а в ръка държи писмото от Дон. Не е точно любовно писмо, но тонът е променен. Той иска да бъде с нея, когато се върне, по някакъв сериозен начин, който я плаши. Както в най-добрите ѝ роли, конфликтът сигурно е изписан на лицето ѝ. Разкъсва се между желание и вина, минало и бъдеще, загуба и живот. Толкова месеци се е грижила за Джон, поставяла е нуждите му над своите с упорита отдаденост, която изтиква всичко друго на заден план. Сега външният свят се връща на фокус, а очите ѝ още не са се адаптирали. Не е ли твърде скоро? Не предава ли Джон? Трябва ли да е целомъдрена като Изабела? Разбира се, че не, но се случва твърде бързо.
Показва писмото на Робин и споделя: "Мисля, че се опитва да ми каже нещо, за което не съм готова".
Робин разбира как се чувства. След като Уолтър Макгин пада с колата си от Холивуд Хилс предишната година, тя се оказва двайсет и девет годишна вдовица. Известно време не излиза от къщи. "Никой не е готов да бъде вдовица – казва Робин по-късно. – Никой на тази възраст, на нашата възраст, не е готов. Не знаеш, докато не ти се случи, дали си готов за това и дали те бива за това."
После Джо Пап се обажда на Робин и с добродушния си навик да командва хората я уведомява, че има роля за нея в Пъблик Тиътър. Безсмислено е да спори.
– Джо, не съм...
– Запиши си датите за репетициите.
Робин се насилва да излезе от къщи, за да участва в пиесата. После животът в нея се завръща. Запознава се с мъж и започва връзка, като пренебрегва загрижените коментари от приятели, които смятат, че е твърде скоро. "Минаха осем месеца! – казва тя. – Тоест може ли да преспя с някого, моля?" Скоро след това Джо ѝ казва, че призванието ѝ е да стане продуцент. През 1979 г. става съосновател на компанията "Секънд Стейдж", която се установява в театър в Горен Уест Сайд, наречен "Макгин/Казейл".
Зловещо е, че Джон и Уолтър умират един след друг и оставят тези две млади жени да се справят с болката. Но с летящия си старт към подмладяване Робин знае, че най-лошото за Мерил е да чака.
– Виж – казва ѝ Робин, – аз имах връзка. Няма да те съдя. Трябва да продължиш живота си. Ако Дон ти харесва, опознай го.
Изглежда толкова просто. Но не е. Дори да направи място за Дон в сърцето си, той ще трябва да съжителства с огромната територия, която е отредила за Джон.
Когато Дон се връща, прави малка собствена стая за Мерил в мансардата си. Изведнъж тя си е у дома. Изключва се от автопилота не само в това отношение. Както си спомня по-късно, през този период тя е "алчна за работа".
За щастие има някой също толкова алчен за успеха на Мерил: Сам Коен, гуруто на шоубизнеса в Ай Си Ем. След "Йейл" нейни представители в агенцията са Шийла Робинсън и Милтън Голдман от театралната секция. Но сега, когато изгрява звездата ѝ в киното, тя привлича вниманието на Коен, чиято официална титла е шеф на нюйоркския киноотдел, но далеч не отразява целия му принос.
След като договаря сливането, което създава Ай Си Ем през 1974 г., Коен властва над своето оживено царство, бутикова агенция в рамките на агенцията. Колежката му Сю Менгерс го нарича "агент-режисьор". От бюрото си на Западна петдесет и седма улица той създава проекти за десетки актьори, сценаристи и режисьори, които представлява и от които очаква и получава безпрекословна преданост.
Дарбата му за сключване на сделки е легендарна. "Сам постига много повече от всеки друг, когото познавам – казва бродуейският продуцент Джералд Шьонфелд. – Прави каквото когато и както пожелае, без да мисли за последиците."
Но не прилича на важна особа. Гардеробът му се състои от торбести пуловери с остро деколте, широки панталони в цвят каки и дебели очила, през които загадъчно присвива очи. На пръв поглед изглежда срамежлив, докато не чуеш гласа му, който "Ню Йоркър" описва като "уверено стакато, неудържимо като мраморни топчета, които се търкалят по хълм". Когато е на среща в кабинет на съдружник, накрая някак си се озовава на стола на домакина, вдигнал крака на бюрото му.
Прословути като сделките му и мистериозно свързани с тях са навиците му, едновременно особени и строго последователни. Сутрин пристига на работа, мята палтото си на бюрото, за да го вземе някой асистент, и излайва имената на четири-пет души, с които иска да го свържат по телефона.
Сам Коен и телефонът са любопитна двойка: според някои телефоните в кабинетите му звънят по двеста пъти на ден и той не спира да говори по тях. И все пак е един от най-трудните хора за намиране в Ню Йорк.
"Всяка сутрин имахме променящ се списък с неприети обаждания – спомня си Сюзън Андерсън, негова асистентка в течение на двайсет и осем години. – И колкото по-надолу слизаш в този списък, толкова по-малка е вероятността да ти се обади. Беше човек, който живее в настоящето, и успяваше да се свърже само с хората в най-горната част на списъка." Приятелите му се шегуват, че на надгробния му камък ще пише: "Тук почива Сам Коен. Ще ви се обади".

Коен винаги обядва в Руската чайна, където държи първото сепаре вдясно. (Първото сепаре вляво е запазено за Бърнард Б. Джейкъбс, шефа на организацията "Шуберт"
31
.) Коен се наслаждава на факта, че е единственият посетител, за когото не е задължително да носи сако. "Онзи мъж е без сако – казват другите клиенти. – Сигурно е Сам Коен."

После се връща в офиса и работи до осем без петнайсет, когато отива на опера или по-често на театър. Обича театъра и гледа приблизително седемдесет и пет пиеси годишно. След представлението вечеря в "Уолис", където поръчва говеждо филе с чушки и лук. Там или на обяд се среща с група неспокойни и влиятелни приятели, които почти винаги са негови клиенти: Боб Фоси, Рой Шайдър, Пади Чайефски, Пол Мазурски. "Никога не беше само с един човек – спомня си Арлийн Донован, която работи в литературния отдел. – Най-често се срещаше поне с петима."
На сутринта започва същата бясна програма: избягване на разговори, сключване на сделки. Ню Йорк (по-точно Мидтаун Манхатън) е неговият свят. Ненавижда Лос Анджелис, смята го за културна пустиня и го посещава изключително рядко, доколкото това е възможно за човек от киноиндустрията. На Оскарите присъства неохотно и докато е там, чете "Ню Йорк Таймс".
– Не мога да остана по-дълго – казва той и бърза да хване нощния полет. – Боя се, че ще ми хареса. – Но това така и не се случва.
От всички ексцентричности на Коен най-странната е склонността му да яде хартия. Вестници, картонени кибрити, сценарии: те някак си се озовават сгънати на малки топчета в устата му, преди да изхвърли остатъците в някой пепелник. Наема кола на летището в Лос Анджелис и изяжда талона, преди да стигне до гаража.
– Веднъж трябваше да се срещнем някъде – спомня си Донован, – а той изял бележката, на която е записано мястото на срещата.
Друг път пристига чек за седемцифрена сума за клиента му Майк Никълс, който продава предмети на изкуството. Налага се да бъде преиздаден, след като Коен, без да иска, е глътнал подписа.
През 1978 г. един от малцината, които успяват да пробият телефонната бариера на Коен, е Мерил Стрийп. Като вманиачен любител на театъра той познава способностите ѝ, преди да ги открие Холивуд. За разлика от близкия му кръг от интелектуалци на средна възраст, тя е като дъщеря, която е склонен да глези. (Наред с Робърт Брустийн и Джо Пап, на нея никога не ѝ липсват по-възрастни евреи наставници.) Коен смята малцина за умни, но според него Мерил е умна.
"Благоговееше пред нея – казва Донован. – И много внимателно ѝ подбираше материалите." Възприема я, както се възприема самата тя: като актриса, не като "звездичка". Освен това разбира колко голяма може да е кариерата ѝ. Просто въпрос на подбор на правилните проекти. Никакви долнопробия.
"Не ѝ плащаха толкова, колкото би получила от пазарен хит – казва
Андерсън, – но не това беше идеята. Планът на Сам винаги беше качеството преди всичко."
Сега на бюрото му има сценарий, който още не е сдъвкан на топчета. Написан е от друг негов клиент, Робърт Бентън, и е базиран върху роман от Ейвъри Корман. Нарича се "Крамър срещу Крамър".



*****



До единайсетгодишна възраст Ейвъри Корман вярва, че баща му е мъртъв. В апартамента в Бронкс, където живее с майка си и сестра си, рядко става дума за въпросния мъж. Когато я притискат, майка му отговаря, че е загинал в канадската армия. По-късно версията се превръща в автомобилна катастрофа. Ейвъри става подозрителен.
През 1947 г., докато играе на карти с леля си, той споделя, че децата в училище му се подиграват, защото няма баща. Това е лъжа. "Искаш ли да знаеш къде е баща ти? – пита леля му на езика на знаците, защото е глуха. Заклева го да пази тайна. – В Калифорния."
Ейвъри успява да изкопчи истината чрез друга лъжа, като небрежно казва на майка си: "Ако баща ти е покойник, трябва да преминеш през Бар мицва на дванайсет, а не на тринайсет години, защото според еврейската религия трябва по-рано да станеш мъж". Тъй като момчето скоро ще стане на дванайсет, тя няма друг изход, освен да признае, че баща му е жив.
Подробностите следват като лавина: бащата на Ейвъри трудно се задържа на работа. Продава вестници и е уволнен. Работи в магазин за обувки, който фалира. С натрупването на дългове, бащата прибягва до хазарт – майката на Ейвъри още изплаща задълженията му. По-късно Ейвъри научава, че е заловен при обир на сладкарница. През 1944 г. баща му подава документи за развод и така майката на Ейвъри става единствената разведена жена в квартала. "Казах ти, че е мъртъв – обяснява тя, – защото все едно е такъв."
Три десетилетия по-късно Корман живее на Източна осемдесет и осма улица с двамата си малки синове и съпругата си Джуди Корман, за която е женен от десет години. Романът му "О, Боже!" му носи известна слава, особено след като е филмиран с Джордж Бърнс в главната роля. С баща си се чува веднъж, когато е на двайсет и шест. Разговорът е безрезултатен и години наред той не предприема нищо. След време наема частен детектив, за да научи повече, но баща му е починал преди шест години.
Засега Ейвъри се старае да бъде съпругът и родителят, какъвто баща му никога не е бил. Когато се запознава с Джуди, тя е музикален рекламен агент, но сега се грижи за децата и дома и поема случайни поръчки като вътрешен декоратор. Няма нищо против да не работи на пълен работен ден, но времената се менят. През 1974 г. се включва в група за повишаване на женското самосъзнание, една от многото, които изникват в частни домове и църкви из цялата страна. Всеки член говори по дадена тема – за всичко от кърменето до оргазмите – като идеята е жените да се организират като самоопределила се политическа класа. Джуди се вписва, но не съвсем. На едно събиране се обръща към групата: "Ако се срещнем на парти и ме попитате с какво се занимавам и аз ви отговоря, че стоя у дома с две малки деца, какво ще направите?". Една от жените признава, че вероятно ще отиде да разговаря с някой друг.
Вдъхновена от чутото в групата, Джуди създава график, с който си поделя домакинските задължения с Ейвъри. Родителят, който пазарува за вечеря, готви и мие чиниите и така освобождава изцяло вечерта на партньора си. Експериментът се разпада след шест месеца. По-големият им син Матю отказва да приеме идеята за дежурния родител и постоянно пречи на писането на Ейвъри. Бремето на грижата за децата отново се пада на Джуди.
В женското движение Ейвъри забелязва нещо, което не му харесва. "Част от риториката, която чувах, не се връзваше с личния ми опит като баща, както и с личния опит на мнозина мъже, които познавах – казва той по-късно. – Струваше ми се, че феминистките слагаха всички мъже в един кюп като група злодеи."
Ейвъри усеща, че една цяла гледна точка остава незащитена: тази на добрите бащи. Доколкото схваща, най-силните гласове във феминисткото движение са тези на неомъжените жени, които са по-подготвени да се справят с неравенството на работното място, отколкото да диктуват как женените мъже и жени да се държат у дома си. И не само това: става свидетел на разпадането на няколко видимо щастливи връзки, след като жената изразява недоволство пред група за повишаване на самосъзнанието. Съпругата на негов приятел дори зарязва брака си. "Видях няколко жени да проявяват егоизъм и нарцисизъм с цел да постигнат лична себеизява", спомня си той.
В тези смущаващи тенденции Ейвъри вижда основата на следващия си роман, който ще се противопостави на "отровната риторика" и ще защити ролята на добрия баща. Главният му герой е Тед Крамър, трийсет и няколко годишен работохолик нюйоркчанин, който продава място за реклами за мъжки списания. Той има съпруга Джоана и малък син на име Били. В началото на романа бракът е представен като повърхностно успешен, но под повърхността се крие досада.
Проблемът е Джоана Крамър. Описана като "поразително хубава, стройна жена с дълга черна коса, тънък елегантен нос, големи кафяви очи и доста едър бюст", тя бързо открива, че майчинството е в общи линии "скучно". Омръзва ѝ да играе на кубчета и да обсъжда ходенето на гърне с другите майки. Когато споменава на Тед, че желае да се върне към работата си в рекламна агенция, той е изумен – след като платят на бавачка, ще излезе, че губят пари. Джоана започва да взема уроци по тенис. Сексът с Тед е механичен. На около петдесетата страница от романа тя съобщава на Тед, че се "задушава". Че изоставя него, както и Били.
– Феминистките ще ме аплодират – казва тя.
– Какви феминистки? Не виждам такива – озъбва се той.
След това Джоана общо взето изчезва. Тед преодолява шока, наема бавачка и се връща към живота си на неженен мъж. По-важното е, че се научава да бъде добър баща. Повратната точка идва, когато Били пада и порязва лицето си. Тед го отнася в спешното отделение и стои до него, докато лекарят шие раната. Детето, което някога му се е струвало чуждо, сега е "част от самото му същество".
Тъкмо в този съкровен момент Джоана прави немислимото: връща се и заявява на Тед, че иска попечителство. След като е предприела пътуване към себепознанието в Калифорния, вече е готова да бъде майка.
Последвалата битка за попечителството, която дава заглавието на романа, разкрива грозотата на бракоразводните дела и раните, които чрез тях хората си нанасят взаимно. Съдията присъжда попечителството на Джоана, но в последните страници тя променя решението си и оставя момчето на грижите на баща му.
Докато Ейвъри пише кулминационните сцени в съда, Джуди се разболява от пневмония. Отново натоварен с домакински задължения, той с усилие стига до последната страница. Когато жена му прочита ръкописа, е доволна, че Джоана не е демонизирана. "Това беше голямото ми притеснение – споделя тя след публикуването на книгата, – как ще бъде представена жената." И все пак в мъчителните последни глави е трудно да възприемеш Джоана иначе, освен като преграда между бащата и сина, изградили любяща връзка, и като пример за "нарцисизма", забелязан от Ейвъри в социалния му кръг.
Такъв роман неизбежно предизвиква полемика. Разводът е станал неразделна част от американския живот, като тенденцията е към трайно повишаване. През 1975 г. разводите в Съединените щати са повече от милион годишно, над два пъти повече от регистрираните десетилетие по- рано. След публикуването на "Крамър срещу Крамър" мнозина читатели допускат, че това е историята на ужасния развод на самия Ейвъри Корман. Всъщност той има щастлив брак, който продължава трийсет и седем години до смъртта на Джуди. Почти никой не осъзнава сърцевината на проблема, а именно че авторът е детето в развода. Той не е Тед Крамър, а Били Крамър.
Преди "Крамър срещу Крамър" да се озове в книжарниците, ръкописът попада в ръцете на Ричард Фишоф, млад служител, току-що започнал работа при продуцента Стенли Джафи. Фишоф прочита книгата за една нощ в Палм Спрингс. Според него тя разкрива нещо ново: разводът от гледна точка на бащата, признание, че мъжката страна на историята има същите "обхват, дълбочина и сложност на чувствата" като женската. Това е първият проект, който представя на вниманието на Джафи.
Тед Крамър напомня на Фишоф за една по-възрастна версия на Бенджамин Брадок, героя на Дъстин Хофман в "Абсолвентът". В една от най-незабравимите киносцени от шейсетте в края на филма Бенджамин е в задната част на автобуса с любимата си Илейн, след като я е спасил от женитба с друг. Докато пътуват към бъдещето си, възторжените им лица постепенно започват да изразяват съмнения и нещо като страх. Дали са го обмислили? Какво точно ги чака занапред? Тед и Джоана Крамър, мисли Фишоф, са Бенджамин и Илейн десет години по-късно, след като импулсивният им съюз се срутва отвътре. Филмът ще бъде нещо като поколенчески жалон, проследяващ бейби бумърите от безразсъдството на ранната им младост до тревогите на средната възраст. Още никой не нарича хората като семейство Крамър юпита, но определящите ги неврози вече са видими.
Джафи е преживял труден развод и има две малки деца, затова Фишоф знае, че книгата ще го развълнува. Което и става. След това им е нужен режисьор и Джафи се обръща към Робърт Бентън. Добросърдечен и отзивчив, с рошава бяла брада (приятелката му Лиз Смит го нарича Професор Мечо), Бентън е най-известен като съсценарист на "Бони и Клайд". Джафи продуцира първия му филм като режисьор, "Лоша компания", а Бентън в момента е в Германия да рекламира втория си филм "Късното шоу". Вече е чел и отхвърлил "Крамър срещу Крамър", след като е получил ръкописа от Арлийн Донован, агентката на Ейвъри в Ай Си Ем. За разлика от предишните му творби, "Крамър" се базира изключително на характерите. "Как да го направя? – мисли си той. – Никой не носи оръжие."
Бентън смята да напише сценария и приятелят му Франсоа Трюфо да го режисира, но френският творец си е запланувал други проекти. Джафи иска да се действа бързо и започва разговори с други режисьори. Междувременно Бентън работи по чернова за криминална история в артистичните среди, наречена "Пробождане", което по-късно ще се превърне във филма с Мерил Стрийп "Тишината на нощта". Когато показва сценария на Сам Коен, агентът му отговаря "Това е ужасно". (Може би не му е допаднал вкусът на хартията.) В търсене на режисьорски проект Бентън пита Джафи дали "Крамър" още е свободен. Продуцентът му се обажда в Берлин да потвърди.
Всички харесват идеята за духовно продължение на "Абсолвентът", което означава, че единственият избор за изпълнител на Тед Крамър е Дъстин Хофман. "Среднощен каубой" и "Цялото президентско войнство" са превърнали четирисетгодишния актьор в неспокойния антигерой на епохата, но в момента той преживява един от най-тежките периоди в живота си. Докато снима "Изпитателен срок" и "Агата", затъва в съдебни дела и контраискове и решава да напусне киното и да се върне в театъра, където ще има повече творческа свобода. Освен това е насред емоционална раздяла с жена си Ан Бърн, с която имат две дъщери. Тя иска да продължи своята кариера на актриса и танцьорка. Дъстин възразява. "Преживявах развод, купонясвах с наркотици и това ме изтощаваше във всякакъв смисъл", обяснява той по-късно. Вместо да го спечели за "Крамър" като Стенли Джафи, близостта на материала до собствената му съдба го отблъсква. Той изпраща писмо на Джафи и Бентън, че героят не е правдоподобен: "не е достатъчно активен".
Бентън приема критиката присърце и пренаписва сценария. През зимата на 1977 г. двамата с Джафи летят за Лондон, където Дъстин още снима "Агата". В четири следобед пристигат в хотел "Роял Ин он дъ Парк" и заварват актьора сам във фоайето. Бентън веднага разбира, че ще откаже, иначе би ги поканил в стаята си. Когато отиват да пият чай, управителят се извинява, че няма свободни маси. Нямат друг избор, освен да отидат в апартамента на Дъстин, където тримата разговарят повече от два часа. Бентън се обръща към него като към баща: "Това е филм за бащинството". (Синът му е в една детска градина с голямата дъщеря на Дъстин.) Едва на следващата вечер по време на вечеря Дъстин приема да играе Тед.
В Ню Йорк тримата се срещат в апартамент в хотел "Карлайл", където прекарват седмица да изгладят сценария, като работят по дванайсет часа дневно.
"Беше почти като групова терапия: разговаряхме, разговаряхме и знаехме, че никой няма да повтори навън казаното", спомня си Джафи. С включен касетофон Бентън и Дъстин се отклоняват с множество "ами ако", докато Джафи ги връща към сценария. Целта на Бентън е да нагоди сценария към Дъстин, "сякаш изпробва костюм". Второстепенни герои от романа – дядото и бабата, бавачката – отпадат и резултатът е напрегната камерна драма, в която всеки миг пулсира от емоции. "Тезата", около която се обединяват, спомня си Дъстин, е "онова, което прави развода толкова болезнен, е, че любовта не свършва".
Мъжете пишат като бащи и съпрузи, като хора, които са обичали и са се провалили и са събрали отломките. Но докато префасонират сценария по свой образ, онова, което им липсва, е гласът на Джоана Крамър, жената, която изоставя детето си, а после си го иска по причини, които едва успява да изрази. В случая на "Крамър срещу Крамър" везните на драматичната справедливост се накланят решително в полза на Тед. "Почти не работихме по образа на Джоана – спомня си Бентън. – Сега като се замисля, може би причината е, че тя не беше в стаята."



*****



Джо Пап за пореден път спасява травматизиран актьор от ръба на отчаянието, като му предлага нов живот на сцената. Този път актрисата е Мерил Стрийп, а пиесата е "Укротяване на опърничавата", която той включва в лятната програма за 1978 г. на фестивала "Шекспир в парка".
Мерил е в ролята на опърничавата.
Това е смел избор: открита война между половете, в която мъж превръща вироглава жена в покорна съпруга. Според фабулата на Шекспир скромната Бианка не може да се омъжи, докато не се намери съпруг за по- голямата ѝ сестра Катерина, прочута в цяла Падуа като "непоносима кавгаджийка". В този момент се появява Петручио, който ухажва непокорната Кейт, като я държи гладна, лишава я от сън и буквално я отвлича в желанието си да я опитоми. Пиесата е в явно противоречие с обладания от феминизъм Ню Йорк през 1978 г. В модерните времена режисьорите смекчават пиесата по всякакъв начин и се опитват да намерят смисъл в нещо, което прилича на сексистка атака. Как може която и да е уважаваща себе си актриса да произнесе финалния монолог, прославящ женското покорство?

Срамувам се, че някои глупачки опитват се война да обявяват, наместо да склонят глава за мир! Защо им са надмощие и власт наместо дълг, покорство, нежна страст?

32


Един ден Мерил седи в репетиционната зала в Пъблик Тиътър, полата ѝ е вдигната и разкрива две червени наколенки – защита за второ действие, първа сцена, първата разтърсваща кавга с Петручио. До нея е партньорът ѝ на сцената Раул Хулия.
С физика на танцьор на фламенко и елегантност на паун, Хулия украсява Шекспировия бял стих с пикантни латино интонации. "Тя пие сладко като славей – произнася той репликата си. Но се сепва: – Боже мили!
– и скача от стола. – Пее. Тя пее сладко като славей."
В тон с грешката му, Мерил щраква с пръсти и танцува суинг на стола си. Когато се запознава с Раул, тя е "ужасена" от огромните му очи, жестовете, усмивката му. Както ще разбере по-късно, той е източник на чиста радост. В един момент прекъсва репетицията по средата на сцената, за да заяви: "Това момиче е фабрика за актьорство!". Ако някой може да отвърне на опасния му мачизъм, реплика след реплика, това е Мерил.
За нея пиесата е напълно съвместима с женското движение, ако я гледаш и изиграеш от правилната гледна точка. За да се подготви, тя чете "Женският евнух" на Джърмейн Гриър, една от най-острите полемики на втората вълна феминизъм, която твърди, че жените са жертви на самоналожената си пасивност, обуздани от общество на мъжко господство, което иска да потисне женския сексуален инстинкт. Гриър пише за Кейт и Петручио: "Той желае духа и енергията ѝ, защото търси жена, която си струва да запази. Опитомява я, както би го сторил с ястреб или с буен кон, а тя го възнаграждава със силно сексуална любов и свирепа преданост". Представете си жена като Гриър да се поддаде на чара на Петручио, който нарича завоеванието си "мой имот, мой дом, мой двор". Какво изкривяване на волята е нужно?
Мерил открива отговора между стиховете. "Феминистките са склонни да виждат тази пиеса като еднопосочен билет за мъжа, но Петручио наистина дава много – обяснява тя на един репортер. – Отвратително изопачаване на пиесата е Петручио да я удари. Шекспир не го е направил, тогава защо го налагат? Това не е садомазохистично шоу. Петручио успява да събуди ентусиазъм и любов у жена, която е зла и гневна. Той е от онези Шекспирови мъже, които идват от друг град. Те винаги знаят повече, проницателни са. Той ѝ помага да обуздае цялата си страст и да я канализира в по-приятно русло."

Година по-рано отговорът ѝ може би щеше да е различен, а критиката ѝ към Кейт по-остра. Но когато говори за "раздаване", тя мисли за месеците, прекарани край леглото на Джон Казейл. "От това научих нещо – продължава тя. –
Ако наистина даваш, си напълно осъществен."
Поставила е нуждите на един мъж над своите и е излязла повече човек – нима има нещо по-противоречащо на феминистките принципи? Сега трябва да застане пред тълпа манхатънци и да призове жените "всяка да простре в тържествен знак ръката си под мъжовия крак!".

"Мисълта ми е, че бих направила всичко за този мъж – разсъждава тя.
– Вижте, ще има ли проблем, ако жената е майка, която говори за сина си? Тогава защо себеотрицанието да е грешно? Да служиш на някого е единственото важно нещо в любовта. Всички се тревожат, че "губят себе си" – що за нарцисизъм? Дълг. Вече не можем да понасяме и тази идея. Тя носи истински грозния робски смисъл. Но дългът може да е бронята, която обличаш, за да се бориш за любовта си."
В известен смисъл Петручио ѝ напомня за Джон, за начина, по който я е разголил до същността ѝ: "нямаш нужда от това", "нямаш нужда и от другото". В най-тежките им часове остава само животът, който му е дала, и "да загубиш себе си" не е въпрос. Тази истина все още я води като факел не само през Шекспир, но и през шеметния ѝ романс с Дон Гъмър. Следобед двамата обикалят музеи: той вижда форми, тя вижда характери. Или обратното. "Тя се научи как да гледа предметите, а аз – как да гледам хората", обяснява Дон скоро след това. Връзката им се гради на "дълбоко вкоренено чувство за доверие", казва той, здраво и стабилно като бетонната основа на неговите скулптури.
Именно тази Мерил Стрийп – едновременно скърбяща и влюбена – научава от Сам Коен за възможната роля в "Крамър срещу Крамър". Ролята на Джоана вече е предлагана на друга: Кейт Джаксън, "умната" от "Ангелите на Чарли". Джаксън притежава известност и крехката красота, за която настояват от "Кълъмбия Пикчърс". Но преговорите удрят на камък, когато Арън Спелинг иска финална дата за снимките на филма, така че Джаксън да се върне към продукцията на "Ангелите". Екипът на "Крамър" знае, че не могат да гарантират финала, а Спелинг няма да промени графика си. С голяма неохота Джаксън е принудена да откаже.
Според копродуцента Ричард Фишоф студиото изпраща списък с възможни заместнички, на практика каталог на печелившите звезди по онова време: Али Макгро, Фей Дънауей, дори Джейн Фонда. Катрин Рос, която играе Илейн в "Абсолвентът", е естествена кандидатка. Тъй като "Ловецът на елени" още е в постпродукция, името Мерил Стрийп не означава нищо на Западния бряг, освен че звучи като холандски сладкиш. Но двамата с Бентън имат общ агент и ако някой знае как да уреди прослушване на някого, това е Сам Коен.
Мерил се е запознавала с Дъстин Хофман и срещата не е минала добре. Като студентка тя е кандидатствала за роля в бродуейската пиеса "Из целия град", която той е режисирал. "Аз съм Дъстин... – оригване – ... Хофман", представя се той и я сграбчва за гърдата, по нейните думи. "Каква противна свиня", мисли си тя.
Вече по-самоуверена, Мерил влиза в хотелския апартамент, където Хофман, Бентън и Джафи седят един до друг. Прочела е романа на Ейвъри и намира, че Джоана е "чудовище, принцеса, глупачка". Когато Дъстин я пита какво мисли за историята, тя отговаря съвсем недвусмислено. Представят героинята съвсем погрешно, настоява Мерил. Основанията ѝ да напусне Тед са твърде неясни. Трябва да разберем защо се връща да поиска попечителство. Когато се отказва от Били в последната сцена, прави го заради детето, не заради себе си. Джоана не е злодейка. Тя е отражение на реалната борба, която водят жените в цялата страна, и публиката трябва да изпита известно съчувствие към нея. Ако искат Мерил, трябва да преработят сценария.
Тримата са изненадани, най-вече и преди всичко защото не са я повикали за ролята на Джоана. За нея са предвидили второстепенната роля на Филис, с която Тед преспива за една нощ. Тя някак си е останала с грешно впечатление. И все пак, изглежда, инстинктивно разбира героинята. Може би все пак това е тяхната Джоана?
Такава поне е версията на Мерил. Мъжете разказват съвсем различна история. "Във всяко отношение това беше най-лошата среща, състояла се някога – спомня си Бентън. – Каза няколко неща, не много. И просто слушаше. Беше мила и любезна, но сякаш... присъствието ѝ беше едва осезаемо." А Дъстин разказва: "Изобщо не отвори уста. Не каза нито дума. Просто си седеше".
Когато Мерил излиза от стаята, Стенли Джафи е втрещен.
– Как се казваше? Мерл ли? – пита той, загрижен за печалбата. Бентън и Джъстин се споглеждат.
– Това е Джоана – заявява Дъстин.
Причината е Джон Казейл. Той знае, че Мерил го е загубила преди няколко месеца, и от видяното разбира, че тя още е разтърсена. Това ще реши проблема с Джоана: актриса, която още изпитва остра болка, която е в лапите на емоционален смут. Убеждава го слабостта, а не силата на Мерил.
Бентън се съгласява. "Тя притежаваше някаква крехкост, която не я правеше невротична – спомня си той. – Джоана на Мерил не е невротична, но е уязвима и крехка." Според режисьора не са я предвиждали за Филис. Поначало я канят за ролята на Джоана.
Явно има несъответствие между тяхното впечатление и представата на Мерил за себе си. Дали е безстрашна застъпничка, която казва на трима властни мъже какво липсва в сценария им? Или е пълна развалина, чиято огромна скръб е изписана по лицето ѝ? Дали е Джърмейн Гриър, или едва осезаемо присъствие? Която и Мерил Стрийп да е излязла от хотела, тя печели ролята.

Жената е в профил, свела поглед към леглото на детето си. Подпряла е брадичка с длан, на която проблясва златна венчална халка. Осветена от нощна лампа, покрита с червен шал, лицето ѝ е само скули и сенки, леко загатнато в сумрака. Може да мине за модел на Вермеер.


– Обичам те, Били
–
казва тя.


Навежда се и целува момчето, после опакова багажа си.

Това е първият ден от снимките на "Крамър срещу Крамър". Всичко е притихнало в студиото на "Туентиет Сенчъри Фокс" на Петдесет и четвърта улица и Десето авеню. Робърт Бентън е толкова нервен, че чува как червата му къркорят, което го притеснява още повече, да не би звукът да влезе в кадъра.
Момченцето под завивките е Джъстин Хенри, седемгодишен с миловидно лице от Рай, Ню Йорк. Докато търси дете, което да играе син на Дъстин Хофман, кастинг режисьорката Шърли Рич е огледала стотици момчета. Русият кръглолик Джъстин Хенри не изглежда подходящ според Дъстин, който иска дете с необикновена външност, което да прилича на него. Но милото и доверчиво поведение на момчето към Дъстин на пробните снимки променя мнението му. Освен това той осъзнава, че Били Крамър не трябва да прилича на Дъстин. Трябва да прилича на Мерил: постоянно напомняне за отсъстващата Джоана.
Да накарат студиото да приеме Мерил е нелека задача. Някои маркетинг мениджъри в Кълъмбия смятат, че не е достатъчно хубава. "Не я смятаха за кинозвезда. Мислеха, че е характерна актриса", казва Ричард Фишоф, като описва точно начина, по който се възприема Мерил. Но тя има своите привърженици, сред които Дъстин Хофман и Робърт Бентън, и този натиск се оказва достатъчен.
За да се подготви, Мерил прелиства списания като "Космополитън" и "Гламър", от вида, който Джоана би чела. (Мерил не се интересува от модни списания след гимназията.) Всички списания се занимават с работещи майки, гениални съдийки, които отглеждат пет прекрасни деца. Общоприетото мнение е, че всяка жена може да се справи и с двете: ужасното клише "да имаш всичко". Ами онези като Джоана Крамър, които не се справят и с двете? Мерил се обажда на майка си Мери Улф, която ѝ казва: "Всичките ми приятелки в един или друг момент са искали да вдигнат ръце и да се махнат, да видят дали няма друг начин да подредят живота си".
Тя седи на детска площадка в Сентръл Парк и наблюдава майки от Горен Ийст Сайд с бебешки колички, съревноваващи се една с друга. Докато попива атмосферата – приглушен шум от трафика, чуруликащи птички – тя мисли за "дилемата как да бъдеш жена, как да бъдеш майка, целия бомбастичен политически жаргон за "да намериш себе си". Повечето ѝ приятелки са бездетни актриси, наближаващи трийсетте, жени в пика на кариерния си потенциал, което парадоксално е и най-подходящият момент да създават бебета. Част от нея съжалява, че не е имала деца на двайсет и две. Сега детето ѝ щеше да е седемгодишно.
Мисли за Джоана Крамър, която има седемгодишен син, която гледа същите тези супержени в списанията и усеща, че се е провалила. "Колкото повече мислех за това – казва Мерил, – толкова повече разбирах сетивната причина за заминаването на Джоана, емоционалните причини, онези, които не са свързани с логиката. Бащата на Джоана се е грижил за нея. Колежът се е грижил за нея. После грижата за нея поема Тед. Изведнъж тя се чувства неспособна сама да се грижи за себе си." С други думи, тя няма нищо общо с Мерил Стрийп, която винаги се е чувствала способна на всичко.
Докато мие зъбите си една сутрин, тя мисли за Маргарет Мийд, прочутата антроположка, която пътува до Самоа и Нова Гвинея. Мерил чете мемоарната ѝ книга "Къпинова зима". Хрумва ѝ, че хората, които са извън дадено преживяване, често пъти са по-прозорливи от онези, които го преживяват. Мийд съчетава собствените си инстинкти със силата на наблюдението и достига до нещо много дълбоко. За разлика от Джоана Крамър Мерил не е майка, нито съпруга и не живее в Горен Ийст Сайд. Но може да пътува дотам във въображението си, също както Мийд пътува до Южния Тихи океан.
"Снимах "Крамър срещу Крамър", преди да имам деца – разказва тя по-късно. – Но майката, която щях да стана, вече беше вътре в мен. Хората казват: "Когато имаш деца, всичко се променя". Но може би се пробуждат неща, които вече ги е имало. Мисля, че актьорите могат да събуждат неща, които ги има у всеки: нашата злоба, жестокост, милосърдие. Актьорите могат да призовават тези емоции по-лесно от другите хора."
Преди снимките Дъстин, Мерил и Джъстин отиват в Сентръл Парк с фотограф да позират за щастливи групови портрети. Тези снимки ще украсяват дома на семейство Крамър, мигове от едно бивше щастливо семейство. Бентън разумно отрязва първата част на романа, която разкрива предисторията на заминаването на Джоана. Филмът започва вечерта, когато тя заминава – вечерта, когато избухва бомбата в живота на Тед Крамър.
Когато за пръв път вижда снимачната площадка, Дъстин казва: "Моят герой не би живял в такъв апартамент". Целият декор бързо е преобразен така, че да съвпадне с представите му. За разлика от повечето филми снимат сцените поред, като причината е седемгодишният им партньор. За да направят историята истинска за Джъстин, те му казват само онова, което се случва в съответния ден, за да го преживее, вместо да го изиграе, което неизбежно ще изглежда фалшиво. Режисира го само Дъстин, което е начин за сближаване между екранните баща и син.
На втория ден продължават да снимат встъпителната сцена, когато Тед следва разстроената Джоана в коридора. Заснемат цялата сцена сутринта, а след обяд започват близките планове. Дъстин и Мерил заемат местата си от другата страна на входната врата. Тогава се случва нещо, което шокира не само Мерил, но и всички от екипа. Точно преди да влязат, Дъстин ѝ удря шамар, толкова силен, че пръстите му оставят следи по бузата ѝ.
Бентън чува шамара и вижда как Мерил се втурва в коридора. "Мъртви сме – мисли той. – Свършено е с филма. Тя ще се оплаче пред Гилдията на киноактьорите."
Вместо това Мерил изиграва сцената.
Вкопчила пръсти в шлифера на Джоана, тя умолява Тед: "Не ме карай да влизам там!". Ако питат нея, може да изиграе разстроената Джоана, без да я удрят по лицето, но Дъстин се презастрахова. И това не е всичко.
В последните тъжни мигове Джоана признава на Тед, че вече не го обича и че няма да вземе Били със себе си. Камерите показват Мерил в асансьора, а Дъстин играе ролята си извън кадър. Докато импровизира, Дъстин ѝ нанася още един удар: пред асансьора започва да измъчва Мерил с приказки за Джон Казейл, като я обсипва със забележки за болестта и смъртта му. "Той я подтикваше и провокираше – спомня си Фишоф, – използваше неща, които знае за личния ѝ живот и за Джон, за да изтръгне реакцията, която според него би трябвало да изиграе."
Мерил, казва Фишоф, "пребледня като платно". Тя си е свършила работата и е обмислила ролята – няма нужда Дъстин да я напада. Също като Алън Милър през първата ѝ година в "Иейл", който я кара да се рови в собствената си болка за "Майор Барбара". Тя не е такъв тип актриса. Подобно на Маргарет Мийд, тя може да стигне там, където иска, чрез въображение и съпричастие. И ако Дъстин иска да използва техниките на Метода като емоционален спомен, да ги използва върху себе си, не върху нея.
Приключват снимките и Мерил напуска студиото ядосана. Още е само ден втори, а "Крамър срещу Крамър" вече се превръща в "Стрийп срещу Хофман".



*****



Уди Алън прави следващия си филм в разбираемо черно-бяло, както вижда своя обект Манхатън. След успеха на "Ани Хол" и "Интериори" той се утвърждава като хроникьор на съвременния градски невротик: играчите на скуош, нуждаещите се от терапия и самохвалковците, които среща в "Илейнс", където вечеря почти всяка вечер от десет години.
Мерил пристига една сутрин в Уошингтън Мюс, редица къщи с порти, северно от парка Уошингтън Скуеър. Дошла е да снима две кратки сцени в "Манхатън", а ролята ѝ е на бившата съпруга на Уди Джил. За комедия настроението на снимачната площадка е ужасно сериозно: никакви шеги. Режисьорът седи в един ъгъл и чете Чехов. Говори много малко дори с актрисата, която е наел да го подценява.
Ролята ѝ е малка и изисква само три дни работа. Това е всичко, което има, предвид факта, че участва в "Крамър срещу Крамър" и в "Укротяване на опърничавата". Дългогодишната кастинг режисьорка на Уди Джулиет Тейлър си спомня, че е извадила голям късмет да я ангажира – толкова нажежен до бяло е шумът, свързан с името ѝ, макар че "Ловецът на елени" ще бъде по екраните едва след шест месеца.
Сред съзвездието от жени във филма Джил е най-оскъдно описана: "повече авторова идея, отколкото героиня" според съсценариста на Уди Маршъл Брикман. За разлика от претенциозната журналистка на Даян Кийтън или скандално младата и наивна героиня на Мариел Хемингуей, или дори разсеяната домакиня, изпълнена от Ан Бърн – бивша съпруга на Дъстин Хофман в реалния живот, Джил е по-скоро подигравателно обсъждана, отколкото видима. След като е напуснала героя на Уди Айзък заради друга жена, сега тя пише унищожителни мемоари за тяхната връзка "Брак, развод и индивидуалност", където разкрива не само сексуалните несполуки на Айзък, но и факта, че той плаче по време на "Отнесени от вихъра". За Алън, който се е развеждал два пъти, тя явно е проявление на някакво фройдистко безпокойство: жена, която кастрира съпруга си не само веднъж, с лесбийството си, но и отново, чрез публично унижение. "Мисля, че той просто мразеше героинята ми", казва Мерил по-късно.
Тейлър, която е правила кастинга за "Джулия", има нужда от някого с "измерение", който може да придаде плътност на роля, която е "може би недостатъчно изградена". Няма много възможности да задълбае повече. Според обичая на Уди Мерил получава своите шест страници малко преди снимките. Само малцина избрани могат да прочетат целия сценарий. На снимките на "Крамър срещу Крамър" Бентън насърчава актьорите да импровизират и се отнася към собствения си сценарий като към подробен проект. В "Манхатън" сценарият е по-скоро свето писание. "Уди казваше: В средата на изречението има запетая – спомня си Мерил. – Неслучайно е сложена там и може би трябва да го кажеш както е написано."
Когато отива на снимачната площадка, тя се представя сама на Карън
Лудвиг, жената, която играе нейна любовница. В сцената, която предстои да заснемат, Айзък отива у тях да вземе сина си и моли Джил да не публикува спомените си. (Това е, след като я е дебнал на улицата и я е молил да не пише за брака им.) Джил го обвинява, че се е опитал да прегази любовницата ѝ с колата си. След като се запознават, двете актриси имат само няколко секунди да установят екранните си отношения.
– Да се престорим, че току-що сме правили страстен секс на кухненската маса – казва Мерил на Лудвиг.
– Добре – отвръща Лудвиг. Тя сваля огърлицата си с едри зелени камъни и я подарява на Мерил – таен знак за тяхната интимност.
Уди става от стола си и обявява: "Начало". После се превръща в Айзък, дърдорещия телевизионен сценарист, влюбен в Граучо Маркс, шведското кино и втората част на симфония "Юпитер" и абсолютно безпомощен по отношение на всичко друго, особено жените. Както във всичките ѝ сцени, задачата на Мерил е да се движи постоянно – да разтребва масата, да се носи от стая в стая като навъсена светулка, която Айзък никога не успява да улови в мрежата си. Никой от тримата актьори не поглежда другия. Но заради еротичната тайна, която Мерил е съчинила с Лудвиг, Айзък изглежда още повече натрапник, мъж, който вечно преследва жената, обърнала му гръб.
Въпреки краткото си екранно време Мерил оставя забележима следа във филма, копринената ѝ коса и устремена фигура са по-скоро композиционен елемент, отколкото личност. "Не мисля, че Уди Алън ме помни – казва тя две години по-късно. – Отидох да гледам "Манхатън" и се почувствах, сякаш изобщо не играя в него. Филмът ми допадна, защото изглеждам хубава в него и го намирам за забавен. Но работих в него само три дни и не опознах Уди. Кой изобщо познава Уди? Той е до голяма степен женкар, много погълнат в себе си."
Изтънченият свят, създаден от Уди, също не я впечатлява – още от "нарцисизма", който тя, подобно на Ейвъри Корман, смята, че прониква в културата. "На известно равнище филмът ме обижда, защото е за всички онези хора, чиято единствена грижа е да обсъждат емоционалното си състояние и неврозите си – отбелязва тя по онова време. – Жалко е, защото Уди има потенциал да бъде американският Чехов, но е погълнат от битието на богатите и лекомислено пилее таланта си."
Над масичка с карирана покривка Дъстин Хофман гледа свирепо
Мерил Стрийп. Екипът е окупирал "Джей Джи Мелън", ресторант на Трето авеню и Седемдесет и четвърта улица. Днешните страници: централна сцена в "Крамър срещу Крамър", в която Джоана съобщава на Тед, че смята да си върне сина.
Срокът за снимките почти изтича и Бентън е в паника. "Бях на непозната територия – казва той: без оръжия, без престъпници. – Напрежението беше свързано само с емоции, нищо физическо." Бентън и жена му планират да заведат сина си на ски в Европа след снимките. Но на две трети от снимачния период, убеден, че никога вече няма да работи, той се прибира и казва на жена си: "Отмени пътуването. Трябва да пестим всичко, което имаме".
Междувременно Дъстин побърква всички. В усилието си да изпълни всеки миг с напрежение, той открива личната уязвимост на всеки екранен партньор и я използва. За малкия Джъстин Хенри, който преживява историята ден за ден, методите на Джъстин извличат детска актьорска игра с необикновени нюанси. Преди да изиграе сериозна сцена, Дъстин го кара да си представи, че кучето му е умряло. За мъчителната сцена, в която Били пада от катерушката на детската площадка, момчето трябва да лежи на паважа и да плаче, облян във фалшива кръв. Тъй като знае как Джъстин се е сприятелил с екипа, Дъстин се навежда над него и обяснява, че филмовите семейства са временни и че може би никога няма да види приятелите си.
– Например Еди – казва Дъстин и посочва мъжа от екипа. – Може вече да не го видиш.
Джъстин избухва в сълзи. Дори след като сцената е заснета, не може да спре да хлипа.
– Смяташ ли, че свърши добра работа? – пита го Дъстин.
– Д-да.
– Как се чувстваш след това – когато си изиграл сцената, наистина да плачеш?
– Ч-чудесно.
– Значи си актьор.
С възрастните актьори тактиката на Дъстин има смесен успех. Гейл Стрикланд, актрисата, наета да играе съседката на Тед Маргарет, е толкова стресната от интензивността на сцените им, че след първите няколко дни започва да заеква. Когато става ясно, че по-голямата част от диалога ѝ не може да се използва, тя е заменена от Джейн Алекзандър. (Вестниците го обясняват с "артистични различия.") Алекзандър е играла с Дъстин в "Цялото президентско войнство" и одобрява "трескавия" му начин на работа. Обаче е изненадана, когато му казва, че не държи да гледа снимковия материал за деня, и той отвръща: "Щом не искаш, си шибана глупачка".
Остава Мерил. За разлика от Стрикланд тя не се огъва, когато Дъстин открива нейната уязвимост. Когато я питат, отговаря, че го възприема като един от по-малките си братя, който вечно изпробва докъде най-далеч може да стигне. "Никога не видях нито за миг да издаде емоция, освен докато играеше", казва Еентън. Тя възприема филма като работа, не като психологическо минно поле.
В момента тя има въпрос. Според сценария Джоана започва, като казва на Тед, че иска попечителство над Били. После, докато Тед ѝ се кара, тя обяснява, че цял живот се е чувствала като "нечия съпруга, нечия майка или нечия дъщеря". Едва сега, след като е отишла в Калифорния и е намерила терапевт и работа, разполага със средствата да се грижи за сина си. Няма ли да е по-добре, пита Мерил на снимачната площадка, ако Джоана произнесе монолога за "нечията съпруга", преди да разкрие намерението си да вземе Били? Така ще представи търсенето на себе си като основателна цел, поне от гледна точка на героинята. Може да го каже спокойно, не от отбранителна позиция. Бентън се съгласява, че новата структура на сцената ѝ придава повече драматична логика.
Но Дъстин е вбесен. "Мерил, защо не престанеш да развяваш знамето на феминизма и просто не изиграеш сцената? – сопва се той. Точно като Джоана тя се намесва и обърква всичко. Реалност и фикция се смесват. Когато Дъстин поглежда през масата, вижда не просто актриса, която прави предложение за сцената, а елементи от Ан Бърн, която скоро ще му бъде бивша съпруга. В Джоана Крамър и по съвместителство Мерил Стрийп той вижда жената, която превръща живота му в ад.
Във всеки случай Дъстин има свое предложение за сцената, което пази в тайна от Мерил. Между снимките той отива при оператора и се навежда към него, сякаш заговорничат за бягство от затвора.
– Виждаш ли чашата на масата? – пита той и кимва към чашата с бяло вино. – Ако я разбия, преди да си тръгна, като обещавам да бъда внимателен, ще можеш ли да го заснемеш?
– Само я премести малко по-наляво – отговаря мъжът едва чуто. Дъстин отново сяда.
– Камера!
При следващият кадър възбудата на Дъстин е осезаема.
– Не ми говори така – казва Тед в края на сцената и размахва пръст в лицето на Джоана. После, докато се изправя, Дъстин блъсва чашата с вино и я разбива в стената на ресторанта сред оглушителен звън на стъкло. Мерил скача на стола си, истински стресната.
– Следващия път, когато го направиш, ще бъда благодарна, ако ме предупредиш – казва тя. В косата ѝ има парчета стъкло. Камерата е уловила всичко.

Уважаеми г-н Пап –
пише жителка на ул. "Джейн" № 5, –
Миналата седмица гледах фестивалната постановка "Укротяване на опърничавата" в Сентръл Парк и я сметнах за толкова обидна, че се чувствам длъжна да протестирам както срещу избора ви на пиеса, така и срещу интерпретацията ѝ.


В най-добрия случай може да се нарече безчувствено да поставите пиеса, възхваляваща подчинението на жените. Но да я представяте откровено, без никакво признаване на тормоза и страданията, причинявани на жените от канона на мъжкото господство, е акт на агресия срещу жените.


Особено иронично е, че избирате да прославяте потисничеството над жените тази година. Само преди месец- два нюйоркската полиция под заплаха от съдебен процес, заведен от пребити жени, за първи път се съгласи да приложи законите за нападение, побой и опит за убийство, когато жени са били нападнати от съпрузите си. Именно сега, след 6 години политиканстване и задкулисни сделки, тази страна още отказва на жените конституционното им право на равна защита от закона.


Ако дискриминацията, изнасилванията, експлоатацията и митовете за по-ниското положение на жените бяха останка от миналото, аз също бих се смяла на " Укротяване на опърничавата ". Но все още се налага да се прибирам у дома след театъра с обществен транспорт и да се пазя от мъже престъпници, които ме смятат за лесна и приемлива мишена, защото съм жена. Все още трябва да си вадя хляба в конкуренция с мъже, невъзпирани от идеята, че истинското им призвание е отглеждането на деца. Все още трябва да плащам данъци, за да подкрепям програми като вашата, които оправдават потисничеството срещу мен и го наричат култура.


Призовах всичките си приятели да бойкотират това представление, но колкото повече мисля за това, се убеждавам, че по-скоро трябва да протестираме срещу него.

Август 1978 г. На сцената в Делакорт Мерил Стрийп и Раул Хулия се нападат като поетични гладиатори, отприщват вечерен арсенал от остроумия, игри на думи и физическа сила. Мерил, с непокорни червеникаворуси къдрици, излиза на сцената, набира се като на лост, повдига полите си, стъпква някакви храсти, после вие, удря и заплюва Петручио. Раул крачи наперено в черни ботуши, мята я на коленете си, хваща я за глезените, гъделичка я по ходилата, събаря я на земята и сяда отгоре ѝ като на столче. И това е само второ действие, първа сцена. Това е любов като кървав спорт и увлечените зрители са охотни участници. Когато един потен и озъбен Петручио нарича Кейт "мой обор, вол, кон, магаре! Всичко туй е тя!" в трето действие, той получава взрив от аплодисменти, последван от откъслечни неодобрителни възгласи, няколко освирквания и накрая притеснен смях. Една вечер Раул хвърля парче овнешко месо и случайно удря жена от публиката ("но тя не беше ранена", заявява инспициентът).

През антракта битката между половете продължава. "Не е за вярване колко хора аплодират, когато той изрича онази част за коня и магарето!", казва една вечер млада жена от публиката. "Сцената добре отразява накъде върви нашата връзка", остроумничи приятелят ѝ въпреки възмущението на жената. По време на едно представление екип снима документален филм и посещава Мерил в гримьорната, където тя изказва мнение за опърничавата Кейт. "Тя живее в едно крайно традиционно общество, където булките се купуват и продават. Това е общество, което я
ограничава –
простенва Мерил и едва произнася думите, докато гардеробиерката стяга корсета ѝ. – Не смятате ли, че корсетът е твърде стегнат, момичета?"

В Пето действие Опърничавата е укротена, или поне така изглежда.
Заключителният монолог на Кейт е най-трудната за възприемане част. Как да убедиш публиката през 1978 г., че съпругите трябва да служат, да обичат и да се подчиняват на съпрузите си? Дали Кейт е поредната версия на "женския евнух" с промит мозък? Ако Мерил я "представя откровено", както се изразява жената от ул. "Джейн", може наистина да се възприеме така. Но има и нещо друго. Когато Кейт съветва дамите да "прострат в тържествен знак ръката си под мъжовия крак", Мерил коленичи до ботуша на Петручио. Но после Раул взема дланта ѝ, целува я и коленичи до нея, като двамата се споглеждат с разбиране. Дали това е подчинение, или съюз? "Чувствам се силно раздвоена – споделя една трийсетгодишна жена след представлението. – Да! Чувствам се отвратена. Но също така казвам: "Не е ли късметлийка?". И съм отвратена от себе си, че го чувствам. И цялата тази неопределеност прави пиесата толкова прекрасна и толкова отвратителна."
Зад кулисите Мерил и Раул представят своя пиеса пред камерите.

Мерил:
Най-голямо щастие изпитваш, когато се раздаваш.


Раул:
Най-голямо удовлетворение носи да служиш другиму, дори да не ви се вярва. Независимо дали другият е мъж или жена.


Мерил:
Точно така! Защо е толкова трудно да кажеш на някого само защото е мъж... бих сторила всичко за теб. Защо е толкова трудно?

Докато гардеробиерката закърпва скъсаните им костюми, тя продължава:
– Това е любовта. Това е абсолютното себеотрицание. Когато собственото ти аз изчезва в любовта, която даваш на този човек.
– Именно.
"Пълното себеотрицание" е онова, което е научила през онази ужасна зима край леглото на Джон. Пет месеца по-късно животът ѝ е като репертоарен театър с една актриса. В предградията е Джоана, майката, която напуска сина си. В центъра е Джил, съпругата, която унижава мъжа си. Вечер в Сентръл Парк е Кейт, опърничавата, която укротяват. Джоана, Джил и Кейт: три жени, които нарушават правилата и оставят мъжете край себе си объркани, уплашени и гневни.
В Крамър срещу Крамър Стенли Джафи не разбира как е възможно тя да се снима във филма му и да играе в пиеса, да не говорим за "Манхатън". Но това изобщо не притеснява Мерил. В "Йейл" е обучена да преминава от роля в роля и да сменя героините като маски. Направи го както трябва и те започват да разговарят една с друга, репертоар на ума. Ако някой разбира това, то е Джо Пап.
"Джо нямаше проблем с тази програма, стига да се явявах на работа и да тъпчех храстите от декора всяка вечер в парка – споделя Мерил пред неговия биограф. – От друга страна, кинопродуцентите много се притесняваха дали ще успея да поддържам концентрацията и физическата издръжливост, необходими за ролята на Джоана Крамър. Джо възприемаше актьорите като впрегатни коне, мускулести и страховити, докато кинаджиите бяха по-склонни да ги глезят. Дори сега, когато видя Джоана Крамър при повторения на филма по телевизията, си мисля за червенокосото ѝ алтер его опърничавата Катрин, която пръска слюнки и се поти над първите четири реда зрители в Делакорт."



*****



Явява се в уречения час в съдебна палата "Туийд", масивната каменна сграда на улица. Деймбърс" 52. Кръстена е на Уилям М. Туийд, политик от Демократическата партия, който присвоява средства от бюджета за строителство на сградата и е осъден през 1873 г. в една незавършена съдебна зала в същата постройка. Когато 105 години по-късно в нея влиза Мерил Стрийп, сградата отдавна е общинска. Но сега в нея ще има още едно изслушване по делото "Крамър срещу Крамър".
"Всички бяхме опустошени и уморени", спомня си Робърт Бентън. Дъстин е на път да се разболее. На всички други им е писнало от него. А сцената в съдебната зала ще е особено обременителна. За всеки свидетел, който дава показания, Бентън се нуждае от три или четири близки плана: на Тед, Джоана, съдията и противниковия адвокат. Цялата сцена ще отнеме няколко дни.
Първа на скамейката е Джоана Крамър. Бентън се бори с нейните показания, които за него са абсолютно решаващи. Това е единственият ѝ шанс да изложи претенциите си, не само за попечителството над Били, но и за личното си достойнство, както и за това на всички жени. През по- голямата част от филма тя е илюзия с недействителни мотиви. Адвокатът ѝ задава въпрос:
– Госпожо Крамър, кажете на съда защо молите за попечителство? Бентън е написал своя версия на отговора ѝ – вариант на речта на Шайлок "Като ни убодете, не кървим ли?" от "Венецианският търговец".

Джоана:

Защото той е мое дете. Защото го обичам. Знам, че изоставих сина си, знам, че това е ужасна постъпка. Повярвайте ми, трябва да живея с нея всеки ден от живота си. Но само защото съм жена, нямам ли право на същите надежди и мечти като мъжете? Нямам ли право на свой живот? Толкова ли е ужасно това? Болката ми по-малка ли е само защото съм жена? Чувствата ми по-евтини ли са? Изоставих детето си – знам, че няма оправдание за това. Но оттогава получих помощ. Работих усилено, за да стана пълноценно човешко същество. Не мисля, че трябва да бъда наказана за това. Били е само шестгодишен. Има нужда от мен. Не казвам, че няма нужда от баща си, но от мен се нуждае повече. Аз съм негова майка.
Бентън не е доволен от тази реч. В края на втория ден от снимките, веднага след като Дъстин я удря и я избутва в асансьора, режисьорът дръпва Мерил настрана. "Има една реч, която произнасяш в съда – казва ѝ той, – но не мисля, че е женска реч. Според мен това е реч на мъж, който се опитва да напише женска реч." Дали би опитала да я напише тя? Мерил се съгласява. Бентън се прибира у дома и скоро забравя, че я е помолил.
Сега, няколко седмици и много скъсани нерви по-късно, Мерил подава на режисьора бележник с текст, написан с нейния почерк, и ведро му казва: "Ето речта, която ми каза да напиша". Написала я е на връщане от Индиана, където е гостувала на родителите на Дон Гъмър.
"Защо го направих? – тюхка се Бентън. Вече няма време за това. Сега ще трябва да я отхвърли. – Ще загубя приятел. Ще загубя ден от снимките. Може би ще проваля представянето ѝ." След това той прочита речта и си отдъхва. Словото е прекрасно, макар и може би прекалено дълго. Двамата с Мерил набързо зачеркват няколко излишни реда, после той поръчва да я напечатат.
Тя заема свидетелското място в бежово сако и пола в същия цвят, косата ѝ е на опашка, преметната през лявото рамо. Докато камерите работят, Мерил произнася репликите си със съмнителната увереност на жена, която внимателно ги е репетирала. За разлика от Кат или Джил, и със сигурност за разлика от Мерил, Джоана винаги е на крачка от рухването дори когато разкрива, че новата ѝ заплата като дизайнер на спортни облекла е по-висока от тази на Тед. Когато идва време за голямата реч, Мерил изрича думите, които сама е написала:

Джоана:

Защото той е мое дете... И защото го обичам. Знам, че изоставих сина си, знам, че това е ужасна постъпка. Повярвайте ми, трябва да живея с тази мисъл всеки ден от живота си. Но за да го оставя, трябваше да вярвам, че това е единственото, което можех да направя. И че това е най-доброто за него. Бях неспособна да съществувам в онзи дом и не знаех каква ще бъде алтернативата. Затова реших, че не е добре да го взема със себе си. И все пак оттогава получих помощ и положих големи усилия да стана цялостна личност. И не мисля, че трябва да бъда наказана за това. Нито че моето момченце трябва да бъде наказано. Били е само седемгодишен. Има нужда от мен. Не казвам, че няма нужда от баща си. Но наистина вярвам, че се нуждае от мен повече. Бях негова майчица пет години и половина. Тед пое тази роля за осемнайсет месеца. Но не знам как някой би допуснал, че имам по-малка роля в отглеждането на това дете от господин Крамър. Аз съм негова майка.
Тя повтаря през сълзи: "Аз съм негова майка". Но думата, която впечатлява Бентън е "майчица". "Не мога да си представя, че бих написал това", казва той. Джоана вече не е студената любителка на тениса от романа на Ейвъри Корман, тя има осезаем вътрешен живот, пълен с копнеж, нежност и съжаление.
Бентън първо заснема общия план на речта, като напомня на Мерил да запази енергията си за близките планове. Но тя я изиграва със "същото богатство" всеки път, дори когато камерите се обръщат към Дъстин за неговите реакции. "Сигурно ѝ е било приятно да покаже на Дъстин, че няма нужда да бъде удряна – казва режисьорът. – Би могла да изиграе всичко пред всеки във всеки момент."
За този ден снимките приключват. Когато се връщат в съдебната палата "Туийд", то е за да заснемат една от най-мъчителните сцени във филма: кръстосания разпит на Джоана от адвоката на Тед Шонеси, изигран с каубойска агресивност от Хауърд Дъф. Бентън е взел тази сцена почти дословно от книгата и нейната цел е ясна: да разруши крехкото самоуважение на Джоана по начин, който дори Тед намира за безсърдечен.
Шонеси веднага обсипва Джоана с въпроси: Господин Крамър някога удрял ли ви е? Изневерявал ли ви е? Пиеше ли? Колко любовници сте имали? Сега имате ли любовник? Когато Джоана започва да заеква, той нанася убийствения удар. Наведен над нея, облегнат на бастуна си, я кара да назове "най-дългата лична връзка" в живота си. Не е ли тази с бившия ѝ съпруг?
– Да – прошепва тя.
Тогава не се ли е провалила в най-важната връзка в живота си?
– Тя беше неуспешна – отговаря Джоана неуверено.
– Не тя, госпожо Крамър – прогърмява той и навира обвинително пръст в лицето ѝ. – Вие. Не се ли провалихте в единствената и най-важна връзка в живота си? Не е ли така? – В този момент виждаме "онази цялостна личност", която Джоана смята, че е изградила, да рухва пред очите ни, пленена като риба в мрежа.
Преди този кадър Дъстин отива до свидетелското място да поговори с Мерил. Той иска тя да рухне пред камерата и знае вълшебните думи, с които да го предизвика: "Джон Казейл". Без да го чува Бентън, той шепне името в ухото ѝ, като ѝ причинява страдание, както е сторил при сцената в асансьора. Знае, че не е преодоляла загубата. Затова е получила ролята, нали така?
Сега, с дебел пръст, размахан на 8 сантиметра от лицето ѝ, Мерил чува думите: "Не се ли провали в единствената и най-важна връзка в живота си?". Очите ѝ се пълнят със сълзи. Устните се свиват. Дъстин я инструктира да го погледне, когато чуе тези думи. И когато го поглежда, той леко поклаща глава, сякаш казва: "Не, Мерил, не си се провалила".
Кой точно е на свидетелската скамейка? Дали актрисата, която енергично влиза в хотелската стая и казва на тримата влиятелни мъже да пренапишат сценария си? Нима винаги не е била такава – самоуверена, веща във всичко, момичето, което може да преплува три дължини, без да си поеме дъх? Или Дъстин е прав? Дали не е "едва осезаемо присъствие" като Джоана Крамър?
Още от ролята ѝ в "Госпожица Юлия" актьорската игра е единственото, което никога не я предава. С усилие на волята преодолява гнездото на оси в Иейлската театрална академия. Играла е Констанс Гарнет в инвалиден стол, Шекспир под дъжда, Тенеси Уилямс в костюм на дебелана. Научила е ролята на Алилуя Лил за три дни. Танцувала е тройка и е падала по задник. Има само един проблем, който талантът ѝ не е успял да разреши: не е спасила живота на Джон.
Провалила ли се е в най-важната връзка в живота си? Въпросът не е справедлив, но е зададен и отговорен от Дъстин Хофман. "Не", казва той с поклащане на глава.
Докато седи на свидетелската скамейка и защитава живота си, дали мисли за Джон? Или просто играе въпреки намесата на Дъстин? По собственото ѝ признание, мъката още я съпътства. "Не я преодолях – казва тя скоро след това. – Не искам да я преодолявам. Каквото и да правиш, болката завинаги остава в някое кътче на съзнанието ти и се отразява на всичко, което се случва след това. Смъртта на Джон още ме преследва. Но както правят децата, мисля, че човек може да асимилира болката и да продължи напред, без да я превръща в натрапчива идея."
Никога не е вярвала, че актьорите трябва да страдат. С почти извънземна точност тя може да симулира всяка емоция, която ѝ е нужна. Но ако Мерил сега е емоционална развалина и играе емоционална развалина, може ли някой (включително и тя) да разбере дали се преструва? Може ли да бъде "истинска" и преструваща се в един и същ момент?
Когато Бентън вижда Мерил да поглежда настрани, забелязва как Дъстин поклаща глава. "Какво беше това? Какво беше това?", пита режисьорът, наведен към Дъстин. Без да иска, Дъстин е създал нов момент, който Бентън желае да постигне в сцената. Той обръща камерите и кара Мерил да изиграе отново кръстосания разпит, като този път снима реакциите на Дъстин. Сега поклащането на главата означава нещо друго. Сега Тед Крамър казва на Джоана Крамър: "Не, ти не се провали като съпруга. Не се провали като майка". Въпреки озлоблението покрай съдебната процедура това е последен жест на любовта, която някога са изпитвали.
Заснемат останалите свидетели и сцените в съда са готови. В един момент между снимките Дъстин отива при истинската съдебна стенографка, наета да седи зад пишещата машина.
– С това ли обичайно се занимаваш? – пита я той. – С разводи?
– Да, това правех години наред – отвръща жената, – но се изтощих. Не можех повече. Беше твърде болезнено. – После добавя весело – Сегашната работа ми харесва много повече.
– Каква е тя? – пита Дъстин.
– Убийства.



*****



В един ден от циганското лято – 30 септември 1978 г., Мерил Стрийп се омъжва за Дон Гъмър. Епископалната церемония се състои в градината в дома на родителите ѝ на остров Мейсън пред около петдесет души гости. Дон, който още се възстановява от мотоциклетната катастрофа, куцука към олтара на патерици. На някои от гостите може да им бъде простено, че се питат: "Чакай малко. Кой е този?".
"По онова време се тревожех, че е прибързано решение", казва Робин Гудман, макар да е насърчавала връзката им. Мерил и Дон се срещат само от няколко месеца. Как може да е сигурна? Наистина ли е преодоляла Джон? Всъщност има ли значение?
Дори майката на булката е малко объркана. "Какво си мисли Мерил?", пита тя Джо Пап на сватбата. Пап усеща известна "напрегнатост" между майка и дъщеря, въпреки че на пръв поглед изглеждат в добри отношения. Представленията на "Укротяване на опърничавата" са приключили по-рано същия месец и той вижда, че Мерил "изобщо не се е възстановила" от смъртта на Джон.
Но знае, че е с ясно съзнание, защото е видял как работи. В известен смисъл всичко това е логично: след всичко, което се е случило, Мерил отново се връща към стабилния живот. "Тя прави най-доброто за себе си в момента – казва той. – Умее проницателно да се самоанализира." Старият левичар забелязва, че тя се омъжва "за човек от своята класа".
Десет дни по-късно по настояване на майка си Мерил пише на Джо и Гейл Пап, за да им благодари за часовника, който са им подарили за сватбата. "Каква огромна подкрепа ми дадохте в онези непоносими времена – пише тя на двойката, превела нея и Джон през медицинския лабиринт. – Бяхте до мен в добри и лоши времена. Сега съдбите ни са неразривно свързани завинаги."
Тринайсет години след това, преди да почине от рак на простатата, Пап търси наследник, който да ръководи Пъблик Тиътър. Първият му избор е Мерил Стрийп. По онова време тя има три малки деца, живее в Кънектикът и от десет години не е играла на сцена. Веднага отказва изумена, че Джо я смята за способна на социалните контакти и събирането на средства.
Целува го за сбогом и се връща в Кънектикът "неизразимо трогната, че би ме избрал за свой наследник, смаяна, че е възможно да ме прецени толкова неправилно, и тъжна при мисълта, че на света няма човек, който да заеме мястото му".



*****



Робърт Бентън разбира, че нещо не е наред с финала на "Крамър срещу Крамър", буквално в момента, в който го заснема. Обмислял е идеята да приключи филма със събраните отново Тед и Били, които се разхождат из Сентръл Парк. Камерата се отдалечава и разкрива, че те са само двама от хилядите родители и деца, които се радват на слънчевия нюйоркски следобед.
Но отдавна е разбрал, че във филма са заложени две истории. Едната е отношенията на Тед с Били, които се разрешават около сцената с инцидента на детската площадка, когато Тед разбира, че нищо на света не е по-важно от любовта към сина му. Втората история е за Тед и Джоана: след бруталните сцени на делото за попечителство как е възможно заедно да бъдат родители?
Това е конфликтът, който Бентън трябва да разреши във финалната сцена във фоайето на сградата, където живее Тед. Това е денят, когато Джоана идва да вземе Били известно време след като е спечелила делото. Тя звъни и моли Тед да слезе долу, където я заварва облегната на стената, облечена в шлифер. Тя му казва, че в крайна сметка няма да вземе Били.

Джоана:

След като си тръгнах... докато бях в Калифорния, си мислех що за майка съм, щом можах да изоставя собственото си дете. Стигна се дотам, че не можех да кажа на никого за Били... не можех да понеса погледите им, когато призная, че той не живее с мен. Накрая това ми се стори най- важното нещо на света, да се върна тук и да докажа на Били, на себе си и на света колко го обичам... И го направих... И спечелих. Само че... това е поредното "трябва".

(Разплаква се.)

След това Джоана пита дали може да се качи горе и да поговори с Били. Двамата родители се качват в асансьора. Филмът завършва с вратите на асансьора, които се затварят пред двамата Крамър, обединени като родители, ако не като съпрузи.
Сцената е заснета в края на 1978 г. във фоайето на кооперация в Манхатън. Но докато Бентън монтира филма, краят не му се струва  подходящ. Единият проблем са разсъжденията на Джоана. Ако наистина се е върнала заради това как я гледат хората в Калифорния, значи е същата заблудена егоцентричка от романа на Ейвъри, а не противоречивата уязвима жена, която играе Мерил. Монологът ѝ твърде много се занимава с нея: с гордостта, вината ѝ, безкрайното търсене на себереализация. Вторият проблем е последният кадър в асансьора. Подозрително изглежда сякаш Тед и Джоана се събират отново. Това не може да бъде холивудски финал, при който публиката си представя целувка зад вратата на асансьора. Бентън иска да не оставя съмнение: дори двамата Крамър да продължат да си помагат като родители, с брака им категорично е свършено.
В началото на 1979 година режисьорът вика отново Дъстин и Мерил на снимки. Мерил репетира нова пиеса в Пъблик Тиътър, наречена "Омъжена"

–
Taken in Marriage,
изцяло женска ансамблова пиеса от Томас Бейб. Тя приключва 1978 г. с разочарования, като играе главната героиня в "Приключенията на Алиса в Страната на чудесата", адаптирана като мюзикъл от Елизабет Суадос. Двайсет и седем годишната Суадос не се справя с режисьорските задължения и малко преди предпремиерата Пап разтуря постановката. Вместо това той предлага три вечери поред концертна версия по случай Коледа. Мерил играе не само Алиса, но и Хъмпти-Дъмпти и други обитатели на Страната на чудесата. "Това е зряла актриса, която се преобразява във вълшебно дете без възраст – пише в рецензията на "Таймс". – В края на концерта всички сме убедени, че Алиса е висока, руса и прекрасна, също като Мерил Стрийп."

Фоайето, където Бентън е снимал първия финал на "Крамър срещу Крамър", не е свободно, затова екипът построява копие. Идея на оператора Нестор Алмендрос е да изрисуват стаята на Били с облаци около леглото. Те символизират пашкула на дома и действат като напомняне, като лененорусата коса на Джъстин Хенри за отсъстващата майка. В пренаписания финал облаците са стимулът за промяна на решението на Джоана. Причината вече не е в нея, а в сина ѝ.

Джоана:

Когато сутринта се събудих, си мислех за Били. Представих си как се събужда в стаята си, обграден от облаците, които аз му нарисувах. И си помислих, че трябва да нарисувам облаци и при мен, защото... тогава той ще мисли, че се събужда у дома си. Дойдох тук да отведа сина си у дома. И осъзнах, че той вече е у дома си.
Мерил произнася монолога си с треперещ глас, но уверено, като вмъква въздишка за кураж между "нарисувах" и "облаци". Това е Джоана, както я вижда Бентън, която сега извършва най-героичната постъпка във филма: жертва попечителството не въпреки любовта си към Били, а заради нея.
Този път Джоана влиза в асансьора сама. В последните мигове избърсва размазаната от сълзи спирала от очите си и пита Тед как изглежда. "Страхотно", отвръща той, докато вратата между двамата се затваря. Нейната безмълвна, видима за секунда реакция е също толкова богата като погледа на Дъстин в края на "Абсолвентът" – и двамата са поласкани и невярващи, лицето на човек, получил подходящия подарък в подходящия момент от най-неочаквания човек. Какво ще донесе бъдещето на тази жена, разкъсвана между крехкост и убеждения?
"В началото филмът принадлежеше на Тед Крамър, а в края беше и на двамата – казва Бентън. – И нямаше начин Дъстин да се отърси от нея. Не можеше да направи нищо, за да я разкара. Тя просто беше там и имаше невероятна сила." Когато Мерил споделя с Дъстин, че смята да се върне към театъра, той отговаря: "Никога няма да се върнеш".
И още нещо се е променило между първия и втория финал. Този път Мерил е бременна. Не достатъчно, за да личи, но достатъчно, та изборът на Джоана – предвестник на този на Софи – изведнъж да изглежда невъзможен. Пред Бентън признава: "Вече не бих могла да изиграя тази роля".
"Това е сезонът на Мерил Стрийп", пише Мел Гъсоу на своя редактор в списание "Ню Йорк Таймс" през есента на 1978 г.:

На 14 декември е премиерата на "Ловецът на елени", първия филм, в който тя изпълнява главната роля. Предварителните отзиви (още не съм, го гледал) показват, че е много силен и ще участва в надпреварата за Оскарите – както самият филм, така и нейното изпълнение в него. Тя е звезда в този филм за Виетнамската война с Робърт Де Ниро и покойния Джон Казейл (бившият ѝ любим, наскоро се е омъжила за друг). Мерил изпълнява главната роля и в "Алиса в Страната на чудесата " на Лиз Суадос, който се репетира в Пъблик Тиътър и предпремиерата е обявена за 21 декември. Тази есен се снима и в " Крамър срещу Крамър ", където е също в главна роля и партнира на Дъстин Хофман, както и в " Манхатън " на Уди Алън.


Преди своя "сезон" тя несъмнено беше най-интересната и оригинална актриса на американската театрална сцена. Казвам го, тъй като следя кариерата ѝ от самото ѝ начало в Репертоарния театър в " Йейл ", където е играла всичко от Стриндберг до Кристофър Дюранг и Албърт Инаурато. Това, което я прави изключителна, е, че преди да стане чудесна звезда, вече е била многостранна характерна актриса. Най- забележителната ѝ роля в "Йейл" беше на осемдесетгодишната прикована в инвалиден стол Констанс Гарнет в лудата музикална пародия на всички изкуства и литература, наречена "Идиотите Карамазови" с автори Дюранг и Инаурато. Ще бъдем ли първите, които публикуват портрет на Стрийп?

На 13 ноември 1979 година, след хвалебствията на Мел Гъсоу, Мерил ражда трикилограмово момченце, което с Дон кръщават Хенри Улф Гъмър. Очаквали са го на Хелоуин, но се ражда две седмици по-късно чрез цезарово сечение, за да се избегне седалищно раждане. Бащата, както отбелязва "Върайъти" "не е от шоубизнеса".
Мерил прекарва последните месеци от бременността като студентка, която учи за изпит, и чете "Първите дванайсет месеца от живота" и "Телата ни, това сме ние". Все пак се чувства неподготвена за майчинството. Когато вижда Дон да държи новороденото, има чувството, че "това е най- естественото нещо на света". Прибират бебето у дома, където Дон му е приготвил детска стая. За да няма объркване с другите мъже Хенри в нейното семейство, Мерил му дава прякора Джипи.
Всеки журналист, който търси "цялата Стрийп", а те вече са много, трябва да е готов да прави паузи в интервюто заради кърменето. "Работата ми беше много важна – казва тя на един от тях, – защото ако искаш кариера, смятах, че трябва да изградиш основите между двайсетата и трийсетата си година. Но искахме да имаме дете, защото мислим, че недостатъчно хора от нашия приятелски кръг имат деца. Мои приятелки от колежа, които са много талантливи, отлагат бременността за по-късно заради кариерата си."
Същото лято е навършила трийсет през четвъртия месец от бременността. Докато още са свободни, двамата с Дон вземат круизен кораб до Франция и прекарват два месеца и половина в обиколка из Европа с кола под наем, като спират в малки градчета между Париж и Флоренция. Връщат се за премиерата на "Сенаторът" през август. По настояване на Лю Уосърман, шефа на "Юнивърсъл", Алън Алда променя заглавието на "Прелъстяването на Джо Тайнън", да не би някой да помисли, че "сенаторът" прелюбодеец е базиран на приятеля на Уосърман Тед Кенеди. Филмът пожънва скромен успех и получава топли отзиви. Но "сезонът на Стрийп", започнал с номинацията ѝ за "Оскар" за "Ловецът на елени" и продължил с априлската премиера на "Манхатън", сега е в разгара си.
През тези месеци Робърт Бентън завършва "Крамър срещу Крамър" със своя монтажист Джери Грийнбърг. Сега филмът не му се струва пълна катастрофа. (Жалко, че жена му вече е отменила ски ваканцията.) При пробните прожекции стои в задната част на салона и наблюдава публиката, като отбелязва всяко въртене на стола и всяка кашлица. Тъй като се пита как филм за развод ще се възприеме в Средна Америка, той организира прожекции в Канзас Сити, Мисури. Тревожи се, когато вижда как един мъж става по време на важна сцена. Как може някой да отиде до тоалетната точно сега? Той следва мъжа навън. Вместо да отиде в мъжката тоалетна, мъжът спира до монетен телефон и се обажда на бавачката да пита как е детето му.
"Всичко е наред", мисли си Бентън.
Премиерата е на 19 декември 1979 г. Както са се надявали продуцентите, "Крамър срещу Крамър" е възприет не толкова като филм, колкото като културен ориентир, моментна снимка на разбитото американско семейство през този период. "Макар филмът да не дава отговори на въпросите, които поставя, той подхранва дебата, като формулира проблемите по нов и обезпокоителен начин, или може би по най-стария възможен начин: "чрез мъчително неопределени човешки истини", пише Франк Рич в списание "Тайм". От Винсънт Канби в "Таймс": "Крамър срещу Крамър" е манхатънски филм и все пак сякаш говори за цяло поколение американци от средната класа, които съзряват в края на шейсетте и началото на седемдесетте, опитни по повърхностен начин, но все пак очакващи изпълнението на обещанията, направени през по- благочестивата епоха на Айзенхауер".
Ейвъри Корман не е включен във филмовата адаптация на романа си. Показан му е грубо монтиран вариант, който той намира за "изключително силен". (Негов колега си спомня, че Ейвъри е бил вбесен, че толкова много второстепенни герои са елиминирани.) Скоро след премиерата Ейвъри води жена си и двамата си синове на публична прожекция в Лоус Тауър Ийст на Седемдесет и втора улица. Ето какво си спомня: "Когато филмът свърши, включиха осветлението и се огледах, в киносалона имаше групи тийнейджъри, които седяха тихо по местата си. Не ставаха да си тръгнат. Просто седяха. И аз казах на жена си: "Боже мой. Това е тайната публика на всичко това: децата на разведени родители".
Наистина публиката посреща филма с отворени портфейли. През уикенда след премиерата филмът е прожектиран в 524 киносалона и докарва обща печалба от 5.5 милиона долара. В света на кинопроизводството, създаден от "Междузвездни войни", камерна драма за неуспешен брак вече не е идеята на Холивуд за печелившо заглавие. Но общата печалба на "Крамър срещу Крамър" достига над 106 милиона долара, като го превръща в най-големия вътрешен печеливш филм на 1979 г., надминал дори наследника на "Междузвездни войни" "Стар Трек" и "Пришълецът" с някогашната състудентка на Мерил Сигорни Уийвър.
Това е филм, на който хората плачат, който поражда спорове, добре направена трогателна история за баща и син. Всеки, който някога е бил родител или е имал любящ родител, ще се развълнува от този разказ. Но има и една по-сложна история, която се спотайва в сенките, разказът на Джоана Крамър. Като възхвалява връзката между Тед и Били, дали филмът не предава не само нея, но и феминисткото движение? Изглежда някои хора смятат така. Според Гари Арнолд от "Вашингтон Поуст" "е трудно да се избегне изводът, че скъпата госпожа Крамър е глупава жертва на най- жалкото културно лицемерие, което напоследък е на мода".
На излизане от киното с петнайсетгодишната си дъщеря писателката Барбара Гризути Харисън се чувства леко манипулирана. Защо аплодираме благородната саможертва на Тед Крамър, пита се тя, когато същото нещо просто се очаква от жените? Как Джоана успява да си намери работа за 31000 долара годишна заплата? Защо Тед да не може да наеме бавачка? И как да разбираме това неясно търсене на себеизява на Джоана? "Продължавам да мисля за Джоана – пише Харисън в списание "Ms.", знаменосеца на преобладаващия феминизъм. – Дали е навън или е пред портите на щастието, или е доволна от работата си, от любовника си и редките посещения при Били? Коя е Джоана и дали е прекарала осемнайсетте месеца в Калифорния напразно?"
Все повече журналисти, да не говорим за многобройните зрители на филма, си задават подобен въпрос: коя е Мерил Стрийп?
Ето няколко факта, които може би ще ви е интересно да знаете, ако сте "Тайм", "Пийпъл", "Воуг" или дори списание "Ms.": Мерил Стрийп си купува джинсите на ул. "Макдугъл". Една от любимите ѝ дрехи е хавайско сако, което има още от колежа. Пристрастена е към перлени обеци, яде ябълките на резенчета, сама изхвърля боклука си. Ако я потърсите по телефона, ще чуете записано съобщение, което гласи: "Здравейте... ако искате да оставите съобщение, моля, изчакайте сигнала, защото... не знам... иначе връзката прекъсва. Благодаря".
Обича да посещава художествени галерии. Обича да се вози в метрото. Смята, че всички политици трябва да ползват метрото и да бъдат принудени да се срещнат с "реалния живот". Говори без заобикалки за мъжките методи за контрацепция, защото много от приятелките ѝ имат проблем да забременеят след употребата на спирала и хапчета. За първи път търси адвокат и счетоводител. Както и бавачка на половин работен ден. Предпочита да се занимава с театър вместо с кино и се надява някой ден да играе Хамлет. Мечтата ѝ е да събере звездна шекспирова трупа, която ще играе в репертоарни театри из цялата страна с актьори като Ал Пачино, Робърт Де Ниро и Мери Бет Хърт. Джо Пап ще продуцира и ще ходят на не толкова лъскави места. Ако не сега, може би когато станат на петдесет и пет.

Не винаги получава каквото иска. Прави сондажи за "Евита" на Бродуей, защото "харизматичните лидери са много интересни", но е бременна и ролята печели Пати Лъпоун. Търсят я за римейк на "Пощальонът винаги звъни два пъти", но изискването е да се снима гола и когато пита дали Джак Никълсън е готов да покаже същото количество плът, ролята печели Джесика Ланг. Смята хората, които описват френските актриси като "мистериозни" и "секси", защото говорят с бебешки шепот, за "пълни идиоти". Обича Бет Дейвис и Розалинд Ръсел, Лина Вертмюлер и "Амаркорд". Възхищава се на Зиро Мостел, защото "би рискувал живота си в името на комедията." Мрази партита – най-скучното нещо на света е вечер в "Студио 54"
33
. Не одобрява последните модни тенденции и предпочита зелените каубойски ботуши, които съпругът ѝ ѝ подарява за Коледа.

Тя е, както казват някои журналисти, една от "антинаивните девойки", които тогава стават модерни в Холивуд. Като Фей Дънауей, но не толкова съблазнителна. Джейн Фонда, но не толкова самодоволна. Джил Клейбърг, но не толкова предразполагаща. Даян Кийтън, но не толкова невротична. Тя е спомен за Катрин Хепбърн или Карол Ломбард. Името ѝ звучи като "крясък на птица". Прилича на "заострена свещ", не на "ангел на фламандските майстори". Тя е копие на "Портрет на жена в жълто" на Алесо Балдовинети. Скулите ѝ са "изискани." Носът ѝ е "аристократичен". Дори няма дума за бледосиния цвят на очите ѝ, може би "мерилски"? Тя е "повече от едно красиво лице". Може да те накара да "се отъждествиш с Медея". По собствените си думи живее "в приказката за Пепеляшка". Изповядва философията "носи се по течението". Мрази горещините, които я карат да се чувства като сирене, оставено на слънце. Никога не е била по на юг от Александрия, Вирджиния.
В действителност няма представа защо на някого му пука откъде си купува джинсите или защо лицето ѝ се появява на кориците на "Парейд", "Плейгърл" и "Лейдис Хоум Джърнъл". "Прекалената публичност" в най-добрия случай я озадачава, а в най-лошия я дразни. "Известно време по кориците на списанията бяхме или аз, или Аятолахът", оплаква се тя две години по-късно в интервю именно за едно такова списание ("Тайм"). Може би още помни предупрежденията на Брустийн за холивудските "персони", но тя възприема известността като нежелан страничен ефект към своя занаят. Освен това за двамата с Дон става все по-трудно да посещават художествени галерии.
Когато репортери от списанията я посещават в дома ѝ, тя може да е очарователна и прекалено скромна, но понякога е просто нетърпелива. За фотографа на "Воуг" прави мажоретски шпагат във въздуха. Но журналистът, дошъл в мансардата, не може да не се почувства натрапник, когато Мерил кърми двумесечния Джипи и едновременно се оплаква на магнетофона: "Идеята, че си длъжник на своята публика, е донякъде странна. Никой друг не го прави освен избраните чиновници, а аз не съм избрана, никога не съм кандидатствала за пост... И ми се струва странно, че трябва да деля малкото лични моменти, които имам, с други хора".
Двамата с Дъстин полагат всички усилия да смекчат препирните си по време на снимките, поне пред журналистите. Но резултатът все пак звучи пасивно-агресивно. "Дъстин притежава акуратността на техничар и е много взискателен, но не е с темперамент на звезда, както си мислех първоначално – споделя тя пред "Таймс". – Това не е суета. Той е перфекционист в професията и в структурирането на филма и собственото му его е подчинено на това." Дъстин прави също толкова измъчени комплименти. "Мразех я ужасно – казва той, когато филмът вече е по екраните. – Но я уважавах. В крайна сметка тя не се бори за себе си, а за сцената. Отстоява позициите си и не допуска никой да ѝ се меси, когато смята, че е права."
Възторгът на пресата достига връх през първата седмица на 1980 г., когато Мерил се появява на корицата на "Нюзуик". Тя е с перлени обеци (които вече са нейна запазена марка) и със загадъчната усмивка на Мона Лиза, а надписът с големи бели букви гласи: "Звездата на 80-те". Статията твърди, че Мерил Стрийп може да стане "първата американка след Джейн Фонда, която да съперничи по влияние, многостранност и въздействие на такива актьори като Дъстин Хофман, Джак Никълсън, Робърт Де Ниро и Ал Пачино". Още не е изиграла главна роля във филм, а за нея вече говорят със суперлативи на суперлативите. Когато се появява на корицата на "Тайм" през 1981 г., тя "не чувства нищо".
Струва ѝ се, че вече е преминала онзи приятен етап, в който може да се концентрира единствено върху удоволствието от актьорската игра. В началото на кариерата си прекарва 80 процента от времето си по кастинги, пробни снимки или в писане на молби за работа, а другите 20 процента в работа. Сега отново отделя 80 процента за периферни неща като интервюта за "Нюзуик" и "Воуг". Понякога ѝ се иска да бе останала "умерено успешна актриса", от онези, за които никой не иска да знае нищо. Отново е качена високо на платформата на кралица на красотата, изумена от това колко разреден е въздухът горе. Изглежда този момент винаги ѝ носи разочарование, сякаш някой друг я е издигнал там.



*****



Звездата на 80-те прекарва първите мигове от 80-те на новогодишно парти, организирано от Уди Алън. Режисъорът, който още работи върху "Спомени от звезден прах", е наел балетно училище на Седемдесет и пета улица и репетиционните зали и витото мраморно стълбище сега са населени с прочути имена. На втория етаж Бианка Джагър се обляга на перилото и разговаря с Анди Уорхол. Един етаж по-горе Кърт Вонегът танцува на червен диско дансинг с жена си Джил Кременц, докато Джордж Плимптън и Джейн Алекзандър ги наблюдават. Глория Вандербилт идва рано, Мик Джагър идва късно. Има кинозвезди (Лорън Бакол, Бет Мидлър, Джил Клейбърг), литературни величия (Норман Мейлър, Лилиан Хелман, Артър Милър). Рут Гордън от "Харолд и Мод" е дочута да казва: "Изненадана съм, че някой може да познава толкова хора".
По-рано през деня неколцина тийнейджъри се промъкват в сградата, като се преструват на обслужващ персонал, и сега се мотаят сред бомонда и похапват от почерпката. Доста от разговорите са за това как домакинът, прочут със стеснителността си, е или смел, или мазохист, щом организира толкова пищно тържество. Когато Уди чува това мнение, коментира безучастно: "Явно тук е пълно с храбреци". Горе в трапезарията Том Брока си пробива път през тълпата, за да разговаря с Мерил Стрийп, която присъства въпреки очевидните си резерви към домакина. На парти, където всеки е някой, сега тя предизвиква не по-малко вълнение от останалите. Може мястото ѝ да е в страната на прочутите, но тя вече планира оттеглянето си.
Двамата с Дон намират имот от 372 декара в окръг Дъчес, който купуват за около 140 000 долара. Там има мебелирана триетажна къща, заобиколена от пет хиляди елхи. Има и отделна сграда за гараж, която Дон може да превърне в ателие. Планират да построят вятърна мелница и соларна енергийна система, за да се освободят напълно от доставчиците на комунални услуги. Но най-вече искат място, където да избягат от мръсотията и шума в центъра на Манхатън, да не говорим за ловците на автографи. Преди да роди Хенри, Мерил обикаля Сохо и съзерцава интересните образи, спотайващи се зад всеки прозорец. Сега за пръв път ѝ се струва грозен. Няма къде да заведе бебето, а купуването на тампони в аптеката я кара да се чувства неловко. Разбира се, ще задържат апартамента, но в техния залесен оазис ще се чувстват като заселници в новооткрита земя. Когато я връхлита славата, у нея се задейства някакъв инстинкт за самосъхранение. Нужно ѝ е да дръпне завесата, за да запази някаква малка част от себе си на спокойствие и тишина.
Когато часовниците в балетното училище удрят полунощ, Мерил Стрийп и всички знаменитости в Ню Йорк се сбогуват със седемдесетте. Хората вече говорят за един "нов консерватизъм", който ще проникне не само в политиката, но и в киното. Някои го виждат в изисканото лице и перлените обеци на Мерил – "дамата", както я нарича "Воуг" – но това е най-вече външен израз. Във всеки случай новият консерватизъм едва ли е бил очевиден на новогодишното парти на Уди Алън. Все пак това е човекът, който в "Ани Хол" нежно описва своя град като епицентър на "леви, комунистически, еврейски, хомосексуални порнографи".
През февруари "Крамър срещу Крамър" е номиниран за девет академични награди, включително за най-добър филм (Стенли Джафи, продуцент), най-добър актьор (Хофман), най-добър режисьор (Бентън) и най-добър адаптиран сценарий (отново Бентън). Осемгодишният Джъстин Хенри, номиниран за най-добър актьор в поддържаща роля, става най- младият номиниран за "Оскар" в историята. А Мерил, заедно с Барбара Бари ("Откъсване") и Кандис Бъргън ("Ново начало"), ще се състезава за най-добра актриса в поддържаща роля срещу две от колежките си: Джейн Алекзандър от "Крамър срещу Крамър" и Мариел Хемингуей от "Манхатън".
Вече няма съмнение, че Мерил може да изнесе главна роля във филм и Сам Коен се залавя за работа да намери подходящ проект или проекти. След "Манхатън" и "Крамър срещу Крамър" тя иска да играе всичко друго, но не и съвременна нюйоркчанка. "Изпрати ме на луната", казва на Коен. Той я изпраща на края на каменен кей на Ламанша. В средата на февруари има сключен договор за главната роля в "Жената на френския лейтенант", костюмна драма по романа на Джон Фаулс и по сценарий на Харолд Пинтър. Снимките ще започнат в Дорсет през май. Тя ще играе две героини: мистериозна викторианска прелъстителка и съвременна актриса, изпълняваща ролята ѝ във високобюджетен филм.
По същото време се състезава за роля в екранизацията на романа на Уилям Стайрън "Изборът на Софи" на полякиня, оцеляла от Холокоста, която живее в Бруклин. Налага се да се бори, за да спечели тази роля.Режисьорът Алън Джей Пакула си е набелязал чешка актриса и Мерил го моли да промени решението си. Още през март името ѝ се споменава във връзка с филм за Карън Силкууд, работничка в ядрената централа в Оклахома. 1980-а едва започва, а тя е ангажирана за работа през следващите три години. Определено е и амплоато ѝ на трагичка с дарба за произношение. Ще мине доста време, преди някой да помисли Мерил Стрийп за забавна.
Междувременно "Крамър срещу Крамър" обира всички възможни награди. На "Златните глобуси" Мерил е облечена в бялата си копринена сватбена рокля и тъй като тогава кърми, роклята се изцапва с кърма. Приема наградата, покрила гърдите си с една ръка. Филмът вече се прожектира по екраните по цял свят, от Швеция до Япония. На 17 март в лондонското кино "Одеон" на площад "Лестър" е организирана специална прожекция, на която ще присъстват кралица Елизабет II и принц Филип. Мерил заминава за Лондон заедно с Дъстин Хофман, Робърт Бентън, Стенли Джафи и Джъстин Хенри. Облечена е в дълга бяла рокля и блейзер в същия цвят с обърната нагоре яка. Пред погледите на Лив Улман и Питър Селърс тя подава ръка на Нейно Величество и две бели ръкавици се докосват. Кралицата се навежда, за да поговори с Джъстин. Това ли е първият му ангажимент като актьор?
– Да – отговаря той.
Кралицата пита дали филмът ще я разплаче.
– Да – отвръща той. – Майка ми се разплака четири пъти.



*****



14 април 1980 г. Пред павилиона "Дороти Чандлър" звездите на новото десетилетие пристигат с подобаваща тържественост: Голди Хоун, Ричард Гиър, Лайза Минели, Джордж Хамилтън. Сред кинобожествата е Мерил Стийп, една от малкото жени в тоалет без пайети. Облечена е в същата бяла рокля, която е носила на срещата с кралицата, но без ръкавици.

Вътре сяда между съпруга си и Сали Фийлд, номинирана за най-добра актриса в "Норма Рей". Хенри Манчини с огромна папийонка открива шоуто, като дирижира темата от "Стар Трек". Мерил аплодира, когато президентът на академията Фей Канин говори за "славното наследство" на институцията. Изчаква нервно, докато трае монологът на Джони Карсън с остроумия относно "Кукленото кино", плитчиците на Бо Дерек във филма "10", иранската заложническа криза, бюста на Доли Партън и факта, че три от големите филми през тази година са за разводи. "Много показателно за нашето съвремие, когато единствената трайна връзка е онази в "Клетка за пеперуди"
34
– шегува се Карсън. – Кой казва, че вече не се пишат добри женски роли?"

Двама джентълмени от "Прайс Уотърхаус", натоварени да пазят пликовете, излизат на сцената и се покланят. После излизат Джак Лемън и Клорис Лийчман да обявят първата награда за вечерта: най-добра актриса в поддържаща роля.
Когато чува името си, последно сред номинираните, Мерил потрива ръце и си промърморва нещо.
– И наградата получава... – казва Лийчман, преди да подаде плика на Лемън.
– Благодаря, скъпа.
– Няма защо, скъпи.
– Мерил Стрийп в "Крамър срещу Крамър".
В залата еква Концерт за мандолина в до мажор на Вивалди, музикалната тема на филма. Преди да тръгне към сцената, Мерил се навежда и целува Дъстин по бузата. После се качва по стълбите до микрофона и взема първата си академична награда.
– Мили боже! – започва тя и оглежда статуетката. Тонът ѝ е спокоен. – Искам да благодаря на Дъстин Хофман и Робърт Бентън, на които дължа... това. На Стенли Джафи, че ми даде възможност да играя Джоана. И на Джейн Алекзандър и Джъстин – изпраща въздушна целувка – за любовта и подкрепата по време на това изключително приятно преживяване.
За хората в публиката и за милионите, които гледат у дома, тя изглежда като истинска звезда, като Венера, застанала в мидена черупка. Само тя знае колко невероятно е да я определят като "кинозвезда". Това е поредната ѝ метаморфоза, като онази, определила пътя ѝ десетилетие по-рано, когато стои сред фалшивата миризма на люляци в ролята на Госпожица Юлия. Изкачването ѝ до върха на шоубизнеса само за десет години е просто отражение на онова, което са знаели Клинт Аткинсън, Джо, Джон, а може би и самата тя: че Мерил Стрийп открай време е създадена за това.
След едно последно "Много ви благодаря" тя вдига Оскара и тръгва наляво, преди Джак Лемън любезно да я насочи надясно.
Вивалди прозвучава отново за най-добър адаптиран сценарий, най- добър режисьор и най-добър актьор.
Когато приема своя "Оскар" от Джейн Фонда, Дъстин Хофман отново изразява добре известното си презрение към наградите. ("Бях критичен към Академията, и с основание"). Джъстин Хенри губи от Мелвин Дъглас ("Присъствие"), със седемдесет и една години по-възрастен от него, и толкова се разстройва, че Кристофър Рийв, по-известен като Супермен, е повикан да го утеши. В края на вечерта Чарлтън Хестън обявява победителя в категорията най-добър филм: "Крамър срещу Крамър" получава и тази награда.
Малко след церемонията победителите от "Крамър" са въведени в зала със стотина репортери. "Сапунената опера победи", избоботва Дъстин, когато влиза, предчувствайки тяхното презрение. Очевидно е, че това няма да бъде типичната поздравителна пресконференция, и репортерите са нетърпеливи да отговорят на агресивността на Дъстин. Журналистката Рона Барет отбелязва, че много жени, особено феминистките, "възприемат този филм като плесница."
– Не съм чувал подобно нещо – сопва се Дъстин. – Не мога да попреча на емоциите на хората, но не вярвам всички да се чувстват така.
Докато спорят, Мерил се качва на подиума.
– И аз съм феминистка – представя се тя. – Не смятам, че това е вярно.
– След като е взела думата, продължава – Мисля, че основата на феминизма е свързана с освобождаването и на мъжете, и на жените от наложените им роли.
Би могла да каже същото за актьорството, или поне за своята представа за него, която толкова се е борила да постигне. Вече не е първокурсничката в колежа, която смята, че феминизмът е свързан с поддържан маникюр и чиста коса. Всъщност той е неделим от нейното изкуство, защото и двете изискват радикални прояви на въображение. Подобно на актриса, разширяваща своята многостранност, Джоана Крамър трябва да се изяви в друга роля освен като съпруга и майка, за да стане "цялостно човешко същество", макар и с недостатъци. Това може да не е било очевидно за Ейвъри Корман, но е ясно за Мерил и тазвечерния триумф сякаш подчертава правотата ѝ.
Вече няма да се налага да вмъква героинята си през задната врата като забравената жена в сценария. През предстоящото десетилетие ще ориентира филмите към себе си и ще усъвършенства способността си да разкрива бръчките на съзнанието, доколкото ѝ позволява екранът. С помощта на Сам Коен, който остава неин агент до 1991 г., тя ще овладее онзи вид сложни женски роли, които е смятала за невъзможни в Холивуд: датска авантюристка, вашингтонска важна особа, пияница от епохата на Депресията, австралийка, заподозряна в убийство. След 1981 г. Мерил до голяма степен изоставя театъра, като се връща само за отделни постановки в "Делакорт". Една от причините ще бъдат децата ѝ: още три след Хенри, наречени Мейми, Грейс и Луиза, отгледани без нито една пауза в професионалната ѝ биография. Бракът ѝ с Дон Гъмър, който по онова време изглежда едва ли не прибързан, ще се окаже един от най-трайните в Холивуд.
В по-късни години ще изразява политическите си убеждения по- твърдо, като настоява Конгресът да съживи поправката за равни права, и ще нарече Уолт Дисни "тесногръд сексист" при връчването на наградите "Изборът на критиците" за 2014 г. ще отбележи с изненада, че мъжете на нейна възраст, сред които и Бил Клинтън, неизменно казват, че любимата им от всичките ѝ героини е Линда, отстъпчивата касиерка от "Ловецът на елени". Нищо чудно, че е приела ролята с толкова безпокойство. Знае колко лесно светът може да типизира една актриса като красива наивница. Личи си колко са се променили времената, отбелязва тя през 2010 година, защото мъжете най-после започват да споменават друга любима героиня: Миранда Пристли, влиятелната редакторка на модно списание от "Дяволът носи "Прада".
"Те се отъждествяват с Миранда – разсъждава тя. – Но биха излезли на среща с Линда."
Засега стои в зала, пълна с репортери, с "Оскар" в ръка и с една простичка декларация: "И аз съм феминистка".
– Какво е усещането? – пита я някой.
– Несравнимо – отговаря тя. – Трудно чувам въпросите ви, толкова силно бие сърцето ми.
Ако изглежда спокойна, това е преструвка. По-рано, докато се лута зад кулисите след получаването на наградата, се отбива в дамската тоалетна, за да си поеме дъх. Вие ѝ се свят. Сърцето ѝ бие лудешки. След като постоява за малко сама, тя тръгва към вратата, готова да посрещне голямата холивудска суматоха.
– Хей! – чува се женски глас. – Някой си е забравил Оскара.
Покрай нервната възбуда е оставила статуетката на пода в тоалетната.


































ПОДДЪРЖАЩИ РОЛИ


Алън Алда
– актьор, най-известен с дългия ТВ сериал "Военнополева болница". Сценарист и изпълнител на главната роля в "Прелъстяването на Джо Тайнън".


Джейн Алекзандър
– театрална и киноактриса, четири пъти номинирана за "Оскар" за ролите си в "Голямата бяла надежда", "Цялото президентско войнство", "Крамър срещу Крамър" и "Завещание".


Клинт Аткинсън
– преподавател по актьорско майсторство на Стрийп във "Васар", който я режисира в "Госпожица Юлия" и други пиеси. Умира през 2002 г.


Лннда Аткинсън
– студентка по актьорско майсторство в "Йейл", випуск 1975.


Бланш Бейкър
– играе заедно с Мерил Стрийп в "Прелъстяването на Джо Тайнън" и "Холокост", за което печели награда "Еми". По-късно играе главната роля в "Лолита" на Бродуей.


Робърт Бентън
– носител на "Оскар", сценарист и режисьор на "Крамър срещу Крамър". Известен още като съсценарист на "Бони и Клайд" и като режисьор на "Късното шоу", "Място в сърцето" и "Няма балами".


Майк Бут
– гаджето от гимназията на Мерил Стрийп, с когото тя си кореспондира от "Васар", докато той участва във Виетнамската война.


Арвин Браун
– режисьор на "27 вагона с памук" и "Спомен за два понеделника". Дългогодишен артистичен директор на театър "Лонг Уорф" в Ню Хейвън, Кънектикът.


Робърт Брустийн
– декан на Театралната академия в "Йейл" от 1966 до 1979 г. и основател на Йейлския репертоарен театър. По-късно основава Американски репертоарен театър в Кеймбридж, Масачузетс.


Стивън Казейл
– брат на Джон Казейл. Като млад сменя фамилното си име, като го връща към оригиналното италианско изписване.


Филип Касноф
– театрален и киноактьор, с когото Стрийп има връзка, докато учи в "Йейл".


Джон Казейл
– театрален и киноактьор, най-известен като Фредо Корлеоне в "Кръстникът" и "Кръстникът II". Участва още във филмите: "Разговорът", "Кучешки следобед" и "Ловецът на елени". Заедно с Мерил Стрийп изпълняват главните роли в "Мяра за мяра" през 1976 и имат връзка до смъртта му през 1978 г.


Майкъл Чимино
– режисьор, носител на "Оскар" за "Ловецът на елени". Сред другите му филми са "Печеният и новакът", "Годината на дракона" и "Портите на рая", който се смята за един от най- катастрофалните финансови провали в историята на киното.


Сам Коен
– агент в Ай Си Ем, който представлява Стрийп до 1991 г. Сред клиентите му са още Боб Фоси, Уди Алън, Майк Никълс, Нора Ефрон, Робърт Бентън, Пол Нюман и Упи Голдбърг. Умира през 2009 г.


Ейвъри Корман
– автор на романите "Крамър срещу Крамър", "Старият квартал" и "О, Боже!".


Майкъл Дийли
– бивш президент на "И Ем Ай Филмс" и продуцент на "Ловецът на елени", "Блейд Рънър" и "Човекът, който падна на земята".


Кристофър Дюранг
– студент по драматургия, випуск 1974 в "Йейл", където заедно с Албърт Инаурато пише "Идиотите Карамазови". Сред по- късните му пиеси са "Отвъд терапията", "Сестра Мери Игнейшъс ще ви обясни всичко" и спечелилите "Тони" "Ваня и Соня и Маша и Спайк".


Майкъл Файнголд
– първи литературен мениджър на Йейлския репертоарен театър, за който адаптира "Хепиенд". Започва да пише за "Вилидж Войс" през 1971 и е негов главен театрален критик от 1983 до 2013 г.


Ричард Фишоф
– асоцииран продуцент на "Крамър срещу Крамър".


Констанс Гарнет
– британска преводачка (1861-1946). Един от първите преводачи на английски на руските класици Толстой, Достоевски и Чехов.


Робин Гудман
– театрален продуцент, бивша актриса и приятелка на Джон Казейл покрай покойния си съпруг Уолтър Макгин. Съоснователка на театралната трупа "Втора сцена" през 1979 г.


Джо "Грифо" Грифаси
– студент по актьорско майсторство в "Йейл", випуск 1975. Играе със Стрийп на сцена в "Сън в лятна нощ", "Спомен за два понеделника", "Сикрет Сървис" и "Хепиенд" и в киното в "Ловецът на елени", "Тишината на нощта" и "Диворасляк".


Дон
Г
ъмър
– скулптор и съпруг на Мерил Стрийп.


Хенри Улф Гъмър
– син на Мерил Стрийп и Дон Гъмър, с бебешки прякор Джипи. Сега е актьор и музикант.


Мел Гъсоу
– дългогодишен театрален критик и репортер в област култура за "Ню Йорк Таймс". Умира през 2005 г.


Том Хаас
– преподавател по актьорско майсторство в Театралната академия в "Йейл". По-късно става артистичен директор на репертоарен театър в Индиана и умира през 1991 г.


Джей Рой Хеланд
– дългогодишен стилист и гримьор на Мерил Стрийп. През 2012 година печели "Оскар" за "Желязната лейди".


Лилиан Хелман
– драматуржка, чиито пиеси включват "Часът на децата", "Лисички", "Играчки на тавана", мемоарната книга "Пентименто" е източникът за "Джулия". Умира през 1984 г.


Джъстин Хенри
– някогашно дете актьор, изпълнило ролята на Били Крамър в "Крамър срещу Крамър".


Израел Хоровиц
– драматург и режисьор. Джон Казейл изпълнява главната роля в пиесите му "Индианец търси Бронкс" и "Опашката".


Мери Бет Хърт
– заедно с Мерил Стрийп участват в "Трелони от театър "Уелс", "Сикрет Сървис" и "Вишнева градина". Известна още с филмите "Интериори" и "Светът според Гарп".


Албърт Инаурато
– студент по драматургия, випуск 1974 в "Йейл", където заедно с Кристофър Дюранг написва "Идиотите Карамазови". По- късните му пиеси включват
Gemini
и
Passione.


Стенли Р. Джафи
– продуцент на "Крамър срещу Крамър". По-късни негови проекти са "Фатално привличане", "Обвинената" и "Училищни връзки".


Уолт Джоунс
– студент по режисура в "Йейл", випуск 1975. По-късно пише и режисира бродуейската постановка
The 194О's Radio Hour.


Раул Хулия
– театрален и киноактьор, който участва заедно с Мерил Стрийп във "Вишнева градина" и "Укротяване на опърничавата". Известен на кинопубликата като Гомес от "Семейство Адамс". Умира през 1994 г.


Полин Кейл
– кинокритичка в сп. "Ню Йоркър", която пише за списанието от 1968 до 1991 г. Умира през 2001 г.


Шърли Найт
– актриса, най-известна с ролите си в "Мрак на стълбището" и "Сладката птица на младостта". Заместена от Стрийп в "Хепиенд".


Боб Левин
– има връзка с Мерил Стрийп, докато тя е студентка във "Васар", а той е защитник във футболния отбор на "Йейл".


Чарлс "Чък" Левин
– студент по актьорско майсторство в "Йейл", випуск 1974. Брат на Боб Левин.


Робърт "Боби" Луис
– съосновател на Актьорското студио и член на театър "Груп". По-късно служи като шеф на катедрите по актьорство и режисура в Театралната академия в "Йейл". Умира през 1997 г.


Естел Либлинг
– влиятелна учителка по пеене, преподавала на Стрийп в тийнейджърските ѝ години. Умира през 1970 г.


Джон Литгоу
– заедно с Мерил Стрийп участва в постановките "Трелони от театър "Уелс", "Спомен за два понеделника" и "Сикрет Сървис". По-късно е номиниран за "Оскар" за ролите си в "Светът според Гарп" и "Думи на нежност".


Кристофър Лойд
– играе на сцена заедно със Стрийп в
The Possessed
и "Сън в лятна нощ" в "Йейл" и в "Хепиенд" на Бродуей. Най-известен с ролите си в "Такси",. "Завръщане в бъдещето" и "Семейство Адамс".


Уилям Айви Лонг
– студент по дизайн в "Йейл", випуск 1975 г. Като костюмограф на Бродуей печели награди "Тони" за "Девет", "Продуцентите", "Лак за коса" и др. През 2012 е избран за председател на "Американско театрално крило".


Уолтър Макгин
– актьор и приятел от колежа на Джон Казейл. Женен за Робин Гудман, починал през 1977 г.


Кейт Макгрегър-Стюарт
– студентка по актьорско майсторство в "Иейл", випуск 1974.


Алън Милър
– преподавател по актьорско майсторство, който режисира Стрийп в "Майор Барбара" в "Йейл".


Майкъл Мориарти
– театрален и киноактьор, участвал с Мерил Стрийп в "Плейбоят от Севиля", "Хенри Пети" и "Холокост". По-късно известен с ролята си на Бенджамин Стоун в "Закон и ред".


Гейл Мерифийлд Пап
– вдовица на Джоузеф Пап и бивш шеф на

драматургичния отдел в Пъблик Тиътър.

Джоузеф Пап
– основател на Нюйоркския Шекспиров фестивал, "Шекспир в парка" и Пъблик Тиътър, който е преименуван на театър "Джоузеф Пап" след смъртта му през 1991 г.


Ралф Редпат
– студент по актьорско майсторство в "Йейл", випуск 1975 г.


Алън Розенбърг
– студент по актьорско майсторство в "Йейл" (но не завършва). По-късно известен с ролите си в "Граждански войни", "Законът на Лос Анджелис" и "Сибил". Президент на Гилдията на американските филмови актьори от 2005 до 2009 г.


Джон Савидж
– киноактьор, който играе ролята на Стивън в "Ловецът на елени". Известен още с ролите си в "Коса",
The Onion Field
и "Салвадор".


Джери Шацбърг
– режисьор на "Прелъстяването на Джо Тайнън".

Други негови филми са "Паника в Нийдъл Парк", "Плашилото" и "Шоу на колела".

Андрей Шербан
– румънски театрален режисьор, който режисира постановките "Вишнева градина" и "Агамемнон" в театър "Линкълн Сентър".


Бари Спайкингс
– филмов продуцент, по-рано на "Бритиш Лайън" и "И Ем Ай Филмс", продуцирал филмите "Ловецът на елени"и "Конвой".


Евърт Сприншорн
– бивш шеф на катедра по театрално изкуство в колежа "Васар", сега почетен професор по театрално изкуство.


Марвин Старкман
– актьор и режисьор, приятел на Джон Казейл, когото режисира в краткия филм "Американският начин".


Хари Стрийп-младши
– баща на Мерил Стрийп. Починал през 2003 г.


Хари Стрийп Трети
– по-малък брат на Мерил Стрийп, известен като Трети.


Мери Улф Уилкинсън Стрийп
– майка на Мерил Стрийп, починала през 2001 г.


Елизабет Суадос
– композитор в експериментален театър, в чийто мюзикъл "Алиса на концерт" Мерил Стрийп участва в различни превъплъщения. Най-известна с "Бегълците", игран на Бродуей през 1978 г.


Брус Томсън
– среща се с Мерил Стрийп през последната ѝ година в гимназията.


Розмари Тишлър
– шефка на кастинга в Пъблик Тиътър от 1975 до 1991 г., по-късно артистичен продуцент до 2001 г.


Рип Тори
– участва заедно с Мерил Стрийп в "Бащата" и "Прелъстяването на Джо Тайнън". Най-известен с ролите си в "Разплата", "Крос Крийк" и "Шоуто на Лари Сандърс".


Дерик Уошбърн
– сценарист на "Ловецът на елени".


Уенди Уосърстайн
– студентка по драматургия в "Йейл", випуск 1976. Авторка на пиесите "Невероятни жени и други", "Сестрите Розенсуейг" и спечелилата наградите "Пулицър" и "Тони" "Хрониките на Хайди". Починала през 2006 г.


Сам Уотърстън
– участва заедно със Стрийп и Казейл в "Мяра за мяра". По-късно известен с ролите си във филма "Полетата на смъртта" и сериалите "Закон и ред" и "Нюзрум".


Сигорни Уийвър
– студентка по актьорско майсторство в "Йейл", випуск 1974, най-известна с ролите си в "Пришълецът", "Работещо момиче", "Горили в мъглата" и "Аватар". През 2013 г. участва в спечелилата "Тони" пиеса на Кристофър Дрюранг "Ваня и Соня и Маша и Спайк".


Айрин Уърт
– участвала заедно с Мерил Стрийп във "Вишнева градина", носителка на три награди "Тони" за "Малката Алис", "Сладката птица на младостта" и "Изгубени в Йонкърс". Починала през 2002 г.


Фред Зинеман
– режисьор на "Джулия", най-известен с филмите си "Точно по пладне", "От тук до вечността" и "Човек на всички времена". Починал през 1997 г.



Photo Insert Credits (clockwise):

Pg. 1: Courtesy of the Bemardsville Public Library Local History Collection; Courtesy of C. Otis Sweezey; Courtesy of Michael Booth. Pg. 2: Photo by William Baker, Courtesy of William Ivey Long; Photo by Martha Swope/© Billy Rose Theatre Division, The New York Public Library for the Performing Arts; Photo by George E. Joseph/© Billy Rose Theatre Division, The New York Public Library for the Performing Arts. Pg. 3: Illustration © Paul Davis; Photofest; Irv Steinberg/Globe Photos, Inc. Pg. 4: Universal Pictures/ Photofest © Universal Pictures; Photo by Mondadori Portfolio/Getty Images. Pg.
5: United Artists/ Photofest © United Artists; Photo by Jack Mitchell/Getty Images. Pg. 6: Columbia Pictures/ Photofest © Columbia Pictures; Columbia Pictures/Photofest © Columbia Pictures. Pg. 7: Photo by Graham Turner/Getty Images; Photo by Art Zelin/Getty Images. Pg. 8: Photo by ABC Photo Archives/ABC via Getty Images.

"We're Saving Ourselves for Yale"



Превод Ралица Ботева


ISBN 978-954-655-700-1


ИК "БАРД" ООД – 2016 г.


Заметки
[
←1
]


Сюзън Лучи – американска актриса, номинирана 21 пъти за "Еми" за сериала "Всички мои деца", но печели само веднъж. – Б. пр.

[
←2
]


Превод Валери Петров – Б.ред.

[
←3
]


Компания, основана от Александър Греъм Бел – Б.пр.

[
←4
]


Light My Fire – песен на група „Доорс“ – Б.пр.

[
←5
]


Музикална комедия от 1963 г. – Б.пр.

[
←6
]


Група висши училища, които се отличават с отлично академично качество и високи критерии за прием. – Б. пр.

[
←7
]


Детска книжка, в която главният герой Бархетният заек мечтае да стане истински чрез любовта на собственика си – Б.пр.

[
←8
]


Превод Николай Б. Попов – Б.пр.

[
←9
]


Измамника Дик – прякор на президента Никсън – Б.пр.

[
←10
]


Американски политически и социален активист. – Б.пр.

[
←11
]


Превод Валери Петров – Б.ред.

[
←12
]


Либерално американско списание за политика и изкуства, основано през 1914 г. – Б.пр.

[
←13
]


Нашумял процес  относно правото на жените да абортират. – Б.пр.

[
←14
]


Анимационен герой – врагът на Зайчето Бъни – Б.пр.

[
←15
]


Sheep (англ.) - овца

[
←16
]


Героиня на О. Уайлд от пиесата „Колко е важно да бъдеш сериозен“ – Б.пр.

[
←17
]


Героиня от „Магьсникът от Оз“ – Б.пр.

[
←18
]


Превод Валери Петров – Б.ред.

[
←19
]


Човек, който е нает да кани минувачите да посетят представление. – Б.пр.

[
←20
]


„Да счупиш крак“ – идиом, пожелание за късмет, най-често отправяно към актьор преди да излезе на сцената. – Б.пр.

[
←21
]


Кукличка (англ.) – Б.пр.

[
←22
]


Филм на режисьора Виторио де Сика от 1948 г. – Б.пр.

[
←23
]


Превод Валери Петров – Б. ред.

[
←24
]


През 1972 г. Джейн Фонда посещава зенитна батарея на армията на Северен Виетнам край Ханой, където според присъствалите журналисти пее антивоенна песен, „за да подкрепи войниците в борбата им срещу въздушните атаки на американските империалисти“. – Б.пр.

[
←25
]


Филм от 1978 г. с Брук Шийлдс. – Б.пр.

[
←26
]


Североизточната част на САЩ – обхваща щатите Пенсилвания, Западна Вирджиния, Охайо, Индиана, Мичиган. – Б.пр.

[
←27
]


С бита сметана (нем.) – Б.пр.

[
←28
]


Дейвид Лийн – режисьор на филма „Мостът на река Куай“. – Б.пр.

[
←29
]


Книга на Йов, трета глава – Б.пр.

[
←30
]


Писател и общественик с унгарско-еврейски корени. – Б.пр.

[
←31
]


Продуцентска театрална компания, основана от братята Шуберт в края на XIX век. – Б.пр.

[
←32
]


Превод Валери Петров.

[
←33
]


Най-прочутият нощен клуб в Ню Йорк между 1977 и 1981 г. – Б.пр.

[
←34
]


Филм на Едуард Молинаро с Уго Тоняци. – Б.пр.