Петър Бобев
	Отровният пръстен



	На тоя бряг се намира и носът Тиризис*,
	укрепено място, където едно време
	Лизимах** криел своите богатства.
	Страбон

	[* Тиризис — в древността селище на нос Калиакра и самият нос.]
	[** Лизимах — пълководец на Александър Велики, един от диадохите* (355–281 г. пр.н.е.).]
	[* диадохи — приемниците на Александър Велики: Лизимах, Антипатър, Птоломей, Селевк, Антигон и др.]


	Бягството

	Такова чудо не беше нито виждано, нито чувано. Когото осъдеха енареите — жреците гадатели, никой вече не можеше да го спаси. Затова Скил беше толкова радостен. Сякаш сам Папай*, богът-отец, бе протегнал десницата си върху челото му. И го бе отървал от омразния господар. Втори като Савмак нямаше из цяла Сколотия**. Явана — елините — я наричат Скития. За тях „скит“ значи „див“. Ала скитите сами се назоваваха сколоти — храбреци.
	[* Папай — главен бог на скитите.]
	[** Сколотия — Скития, в древността между р. Дунав и Дон.]
	Безпощаден беше Савмак. И към робите си, и към слугите си, и към свободните бедняци. Скубеше откъдето и колкото можеше. Свидеше му се всяка шепа булгур, която излезеше от житните му ями, всяко късче изсушено конско месо, всяка глътка кобилешко мляко. На всичко се скъпеше Савмак. Само не на роби и бедняци. Защото бедняци сколоти — колкото щеш. Прииждаха отвред, изтласквани от савромати*1 и неври*2, от скити човекоядци, от масагети*3. А роби — още повече. Само седни върху опъната бича кожа — призив за военен поход, и стотици мъжаги, жадни за кръв и плячка, ще тръгнат подире ти. Срещу сколотите земеделци, срещу сколотите орачи, срещу неврите, гетите*4 или даките*5. И на връщане ще докараш пълчища пленници, от които има и за теб, и за обмяна с явана — безсрамниците елини, които ходят с голи крака, за грънци, за тъкани и главно за вино и сол.
	[*1 савромати — сродно на скитите племе, характеризиращо се с матриархат.]
	[*2 неври — скитско племе; смятали ги, че могат да се превръщат на вълци.]
	[*3 масагети — скитско племе край р. Сърдаря и Амударя.]
	[*4 гети — тракийско племе в Добруджа и Източна Румъния.]
	[*5 даки — племена, родствени на гетите и мизите в днешна Румъния.]
	Ей тъй, с алчност и скъперничество, натрупа Савмак богатствата си. Неизчислими бяха конните му табуни, овчите му стада, чардите от дългороги говеда. Пълни бяха шатрите му със злато и сребро. Тъй разпали завист в гърдите на враговете му това богатство. А завистта е стихия, по-могъща от ураган, по-разрушителна от придошла река. И ако от наводнение все можеш се спаси по хълмове и по дървета, от завистта няма спасение. Ще те настигне и на най-високата планина, над облаците да литнеш дори.
	Съвсем неочаквано, довчера здрав и читав, вождът Ормад заболя. Гътна се от коня и се изпружи на земята. Отнесоха го върху щитовете си в аления му шатър, нагласиха го върху дебелите килими, подложиха му везани възглавки, писнаха край него жени и наложници, а той — изпънал се с оцъклени очи, лежи, не мърда, не проговаря.
	Види се, пътник беше за отвъдния свят Ормад. Засуетиха се наоколо му приближени и родственици. Застягаха се за голямо погребение. Препуснаха гонци из цялата страна: и добитък за жертвоприношенията да докарат; и пътя, по който ще мине шестколесната траурна каруца с мъртвеца, да подготвят. Жреци и жрици запретнаха ръкави да варят билки и коренища, та кога склопи очи вождът, да запазят невредимо тялото му, докато трае погребалният празник. А той не свършва, за ден — два. Четиридесет дни возят покойника по всички краища на страната, следван от обречената вдовица, упоена с омайни треви. И там, където мине, всички плачат и се вайкат. Най-ревностните сами си нанасят траурни рани, режат си ушите, драскат си лицата, пробиват със стрела левите си ръце. И всеки ден, при всеки престой, жриците — палачи, стиснали златните дръжки на каменните си ножове, принасят на боговете човешки жертви за успокоение на душата му. А накрая, когато на четиридесетия ден достигнат Хери*, свещеното гробище на великите вождове, го погребват ведно с удушената му вдовица, с главните му слуги, с коня му, с храна и посъда, с оръжия и хора, които ще му трябват и в отвъдния живот. Отгоре му насипват цяла могила. А след година натрупват нова пръст и върху чучела на коне поставят петдесет убити воина на задгробна стража.
	[* Хери — градът на мъртвите, царско гробище у скитите.]
	Ала задържа се Ормад, яка излезе душата му. Опомниха се тогава жреците, размърдаха се, заговориха. Някой беше направил магия на Ормад. И докато този някой не бъдеше наказан, вождът нямаше да оздравее. Събраха се енареите — жриците и жреците предсказатели, дълго пяха свещените си химни, дълго се въртяха в пророческите си танци, премятаха гадателските върбови пръчки. И накрай безбрадият Варкан, главният прорицател, обяви волята на Папай. Да бъде наказан Савмак, защото той е пратил болестта на вожда. Сполучливо беше обвинението му. След смъртта на виновника прорицателите имат право да си поделят имуществото му. Много добитък и злато, и роби щеше да им остави Савмак. Както се следва, набеденият опита да се защити. Нима не знаеха, че той е най-приближеният на Ормад? Тогава жреците се събраха отново. Тоя път запитаха трима прорицатели. И тримата повториха обвинението. После шестима. Накрай дванадесет енарея го потвърдиха — никой не мислеше да се откаже от щастливия случай.
	Вързаха жертвата начаса, приготвиха я за наказанието. Жестоко, позорно наказание. Щяха да сложат Савмак в кола със смет и щяха да я запалят. А подплашените волове щяха да разнесат из полето останките от подвижната клада и овъглените човешки кости. Та следа да не остане…
	Скил едва сдържаше радостта си, като си представяше от какви страдания го избавяше Папай. За слуга като Скил, главен коняр, нямаше никакво отърване. Докато е жив — тегло под камшика на господаря. А ако тоя господар умре преди него, главният коняр трябва да го последва и на оня свят ведно с виночерпеца, готвача, вдовицата и коня.
	Ей такова щастие не бе очаквал Скил — че Савмак ще умре от позорна смърт, без погребални почести. И така ще спаси, без да иска, злочестите слуги. От сутринта гонеше да хване най-лудия жребец в табуна; оня, червения като огън, с бели пищяли и бяло петно на челото. Да го отведе в рода си за спомен от слугуването, преди да са дошли жреческите ратаи, които ще подберат табуните на господаря му. Смени пет коня, покрити с пот, задъхани, разтреперани, а оня жребец все му се изплъзваше. Ала накрай успя да го измори. Ето, настигна го, метна ласото, което изсвистя във въздуха като бръмнала тетива и се оплете във врата му. Недочакал да се опомни, Скил скочи на земята и без да изпуска въжето, притича нататък. С ловък замах надяна върху главата му кожен чувал. Жребецът, слисан от станалото, от падналия пред очите му мрак, утихна. Само трепереше с цялото си тяло.
	Укротителят се приготви да му надене юздата. И тогава чу бързия конски тропот. Извърна се рязко. Ездачът дръпна поводите и закова коня си на място. Беше Агар, побратимът му. Зачервен от лудата езда, възбуден, новодошлият скочи на Земята.
	— Бягай! — почти изкрещя той. — Гонят ме!
	Скил погледна недоумяващ.
	— Гонят ме! — повтори побратимът му, — Ще те вържат, ще те удушат в гробницата на Савмак.
	Скил измънка смутен:
	— Савмак загина от позорна смърт…
	— Не е загинал — прекъсна го Агар. — Стана чудо. Сметта угасна. Шушукат, че приятелите му я намокрили. Воловете спряха. И той излезе от колата здрав и читав. На негово място изгориха в същата кола Варкан. Заради невярното предсказание. Оздравя и Ормад, вождът. Пак препуска на жребеца си. Казват, той пък отдавна търсел сгода да се отърве от вироглавия жрец…
	Конярът все не разбираше нещо.
	— Защо ще бягам? Нали Савмак е жив?
	— Вече не е — извика Агар. — На следния ден загина. Както препускал из гората на лов за глигани, от небето паднало копие и го пронизало.
	Папай — Гръмовержецът го поразил. Тоя слух пуснаха енареите. Отмъстил бил Папай заради смъртта на Варкан.
	Това вече беше различно. Заслужаваше си препускането на Агар; заслужаваше бързо решение. Скил не искаше да умира; беше млад и силен. Не искаше да загива заради своя потисник. Сколотите не се боят от смъртта. И то от смъртта на бойното поле, след което отиват направо при Акинак* — бога на войната. Задгробният живот е повторение на земния. Какъвто си умрял, такъв ще бъдеш и след смъртта. И Скил не можеше да се примири с това — да бъде слуга и там. На такъв омразен господар…
	[* Акинак — скитски бог на войната.]
	Хубаво направи побратимът му, че го предупреди. Та да избяга навреме. Макар че това съвсем не е леко. Хванат ли го, няма пощада. Трябваше да бяга. Но накъде, като отвред беше обграден с врагове? Оставаше му едно — само на север, в родното племе, при сколотите орачи. Само че надали и близките му ще го укрият. Защото и те се боят от гнева на Ормад, от мощта на царските скити.
	— Ела с мен! — пошушна му в ухото Агар. — Никой няма да ни намери там. После ще бягаме заедно.
	Скил трепна. Не! Само това не! Дори сега. При тая смъртна заплаха. Акинак щеше да се застъпи за него горе, на небето, ако загинеше в бой. Ала никой бог нямаше да отрони ни една добра дума, ако извършеше това, което му предлагаше Агар.
	Наистина, какво беше станало с побратима му? Някакъв бяс се бе вселил в него, откакто тръгна с керваните да вози жито и роби към яванските тържища на морския бряг. Промени се съвсем момъкът, сякаш друга душа, на съвсем чужд човек, се бе намъкнала в тялото му. Няма по-голям грях от тоя — да ограбиш могила. Наказват и хората, и боговете. Агар сякаш бе загубил страх и от хората, и от боговете. Само за едно бълнуваше — за златото в царските могили; за това злато, срещу което безсрамните голокраки явана давали всичко. Ала Скил все му отказваше, не дръзваше да стори тоя грях. Отказа и сега.
	— Тогава нека Папай да ти е на помощ! — отсече Агар.
	Такива думи не се разменят между побратими. Скил усети как сърцето му потръпна от болка. Толкова ли бяха покварили приятеля му омразните явана?
	Не му остана време да размисля, да отговаря. От далечината, сред облак прах, се зададе препускаща конница. Конският табун, уплашен, се раздели на две, пръсна се из степта.
	Скил реши изведнъж. Дръпна чувала от главата на уловения жребец, натика юздечката в устата му и го яхна. Нямаше нужда да му извика, да го удари, да го пришпори. Прогледал отново, усетил върху си тоя непривичен товар, конят препусна през полето. Ездачът се прилепи към гърба му, сякаш срасна е него. Няма подобри ездачи от сколотите — укротителите на диви коне; нямаше по-добър ездач от Скил сред сколотите в цялото племе. Отначало побеснялото животно не се подчиняваше на ръката му, скачаше, мяташе се лудо, дано свали противния товар.
	При тази борба преследвачите, облечени в кожени безръкавки, с брони от костни пластинки, притиснали към телата на конете си обути в широки гащи крака с къси ботуши, успяха да го наближат. По поводите им висеха окачените скалпове на убитите врагове; конете им бяха покрити с одрани човешки кожи; от одрани вражи ръце бяха направени и колчаните за стрелите им. Скил чу дивите им викове, грозните заплахи; видя освирепелите лица, скрити под бронзовите шлемове и островърхите кожени качулки. Над главата му свистяха мятаните ласа. Макар и отличен ездач, пъргав и гъвкав, той едва сварваше да се опази от тях, като се прилепваше ниско, прикрит зад конската шия.
	Тогава за щастие и жребецът разбра, че не му остава друго, освен да се подчини. И той се подчини, стрелна се като вихър през степта, насочван от умелата човешка ръка.
	Преследвачите взеха да изостават. Ала въпреки това не мислеха да се откажат. Шибаха конете с безполезните си ласа, крещяха, пришпорваха ги жестоко.
	Скил се досещаше защо. Това не беше само усърдието на добросъвестни слуги. Беше друго, нещо по-важно. Ако изтървяха жертвата си, някой от тях, а може би и всичките щяха да я заместят в погребалния обряд. Наградата за тяхната настойчивост щеше да бъде животът им.
	Конниците прелитаха по неравното поле, като прескачаха редките храсти и трънаци. Някъде се мярваше червен шатър на първенец, разпънат върху тежка кола на шест колела, заобиколен от схлупените палатки на слугите и от парцаливите навесчета на робите. Другаде им се изпречваха малки селища от едва забележими над повърхността землянки, от чиито дупки хората надникваха и се шмугваха обратно като лалугери. От пътя им побягваха уплашени орачи, зарязали ралата и волчетата си насред браздите. Само ослепените роби продължаваха да въртят безучастно мелничните камъни или да разбиват кумис в делвите.
	В напрежението на лудата гонитба Скил не усещаше умората. Ала жребецът му издаваше първите й признаци. Пъхтеше шумно, забавяше устрема си. И ездачът трябваше все по-често да го рита с пети в хълбоците, да му подвиква, да удря с бича.
	Кой знае колко време продължи това надпрепускане. Бяха тръгнали сутринта, а слънцето вече се накланяше към заник, когато Скил зърна в далечината блясъка на Танаис*. Голямата река влачеше лениво мътните си пролетни води. За жалост не бе успял да се отклони на север към племето си, където все таеше надежда да се укрие. Сякаш умишлено враговете му го бяха насочвали насам, към земите на войнствените савромати, смъртните врагове на сколотите, които непрекъснато правеха кървавите си набези в земите им, грабеха и убиваха наред. Савроматите са управлявани от жени. В тяхното племе и жените воюват, дори са по-яростни воини от мъжете. А сколотите все не можеха да свикнат с това — да воюват срещу жени.
	[* Танаис — р. Дон.]
	Сигурен беше Скил, че искат да го заловят жив. За погребалния обряд беше нужен жив коняр. Затова пазеха стрелите си. Ако ги пуснеха, каквито ненадминати стрелци бяха, той отдавна щеше да падне, пронизан на пътя. Но докога ли щяха да го щадят така?
	И още непомислил това, сякаш, ги подсетил с мисълта си, над главата му профуча облак стрели. Ония прочути сколотски стрели, които пищят като гигантски стършели. Но не. Още не искаха да го убиват. Още се надяваха да го хванат жив.
	Скил пак не спря. Никога нямаше да спре. По-добре да загинеше, след което щеше да отиде направо при бога Акинак, отколкото да бъде удушен над трупа на Савмак, за да остане все слуга през цялата задгробна вечност.
	На речния бряг, затънал в тинята, жребецът се закова на място. Спря съвсем малко, докато опитният ездач, отново го подкара напред. Ала и това кратко забавяне позволи на преследвачите да го настигнат. И когато животното скочи в замътените води, отгоре се посипа нов рой стрели. Скил мигновено се приведе ниско, ала въпреки това една стрела успя да се впие в гърба му.
	Водата ги пое, повлече ги по течението. Стрелите взеха да падат все по-назад и по-назад.
	Раненият дори не опита да извади забитото острие. Нямаше време. Сега по-важното беше да достигне другия бряг.
	А вълните към талвега ставаха все по-силни, все по-яростни и непреодолими. Заливаха гърба на жребеца, от време на време заливаха и главата му. Скил усети, че нещастното добиче почва да отмалява. Видя множеството стрели, които стърчаха забити в гърба му. Видя кървавите струички от раните, отмивани, от водата. Ясно, нямаше да издържи дълго, дори ако наконечниците не бяха отровни.
	Наистина не издържа. Навярно оставаха стотина крачки до брега, не повече, когато конят направи последен опит да се изхвърли над водата. После потъна. Ездачът остана да разчита само на себе си. И той заплува нататък с една ръка, защото другата беше скована от раната. Обезсилено беше цялото му тяло — и от загубата на кръв, и от ледената пролетна вода. Все по-трудно ставаше да размахва здравата си ръка, да пляска с крака, да се задържа над кипналите струи.


	Отровният пръстен

	На робите разчиташе най-много Орития — на гети*1, кробизи*2, одесити, одриси*3, тиризи, на скити и савромати*4, които слугуваха из домовете, мелеха житото, месеха хляба, готвеха, правеха грънци, ковяха мечове и сърпове, строяха нови къщи, потягаха градските стени, копаеха лозята, пасяха овцете и кравите, гребяха в лодките на рибарите.
	[*1 гети — тракийско племе в Добруджа и Източна Румъния.]
	[*2 кробизи — тракийско племе в Североизточна България.]
	[*3 одриси — тракийско племе по долното течение на р. Марица.]
	[*4 савромати — сродно на скитите племе, характеризиращо се с матриархат.]
	Всеки роб е скрит бунтовник — тъй мислеха елините. Спартанците дори убиваха тоя илот*, когото намереха нощем извън колибата му. По какъвто и да е повод. Орития знаеше — не всеки. Имаше и кротки хорица, примирени, смазани от теглото. Ала не бяха малко и ония, които опитваха с каквото могат, та дори с цената на живота си, да дадат своя принос за гибелта на поробителите.
	[* илоти — поробено население в Спарта.]
	Сляпа беше Орития, старата жрица предсказателка. Ала виждаше живота, оправяше се по-добре от зрящите в оплетените му нишки, що свързваха и разделяха хора и общества. Известно й бе какво може да научи от робите, какво — от знатните или от свободните. И събираше, подреждаше в побелялата си глава знанията, които все някога можеха да й потрябват, да послужат за градеж на нейното отмъщение. Тъй и запенените струи на пролетния поток се надигат зад бента, набират, сили, докато разкъсат и пометат всичко по своя път.
	Отмъщение! Единствено за него живееше сега Орития; единствено за него вършеше упорито и всеотдайно, като къртица в земния мрак, своето опасно дело. Защото откриеше ли я Лизимах, никой нямаше да я отърве, макар че беше главна жрица на Дионис, една от най-личните прорицателки на света.
	От роб виночерпец, който беше длъжен да опитва вината на стратега Аристон, беше научила преди време, че базилевсът е намислил да иде в Тиризис*. Затова и тя, гонена от своите Еринии**, жадна за мъст, напусна знаменитото прорицалище на Дионис в Родопе, където се ползуваше с почитта на жреци и богомолци, на траки и елини, на селяни и господари, на стари и млади. И се завря тук, в тоя суров край, навръх тоя скалист нос, проточен в морето. Да чака и да плете мрежата на своята разплата…
	[* Тиризис — Калиакра.]
	[** Еринии — гръцки богини на отмъщението.]
	И тук, пак от роб научи за похода, що замислял Лизимах; за похода, в който разчитал веднаж завинаги да се разправи с Дромихайт, размирния цар на войнствените гети.
	Току-що бе заръчала на един роб — каруцар, тръгващ със стопанина си по търговия към Гетия, да намери Дромихайт и да му съобщи тая вест. То се знае, не тя самата му го каза. Изпрати при него друг роб, на когото пък беше дала тая заръка чрез трети. Заплашила го бе, че ако не изпълнеше повелята й, ако се отметнеше, Дионис щеше да го намери накрай света, за да го порази. А и тя, макар и сляпа, вижда по-добре от другите — познава кой какво замисля. И прокраднеше ли се в главата му уплаха или алчност, за да го тласне към измяна, тя щеше да узнае начаса и да го срази със своето проклятие. А славата й беше толкова голяма, че малцина биха дръзнали да не я зачетат.
	Пък не само на робите, и на свободния народ — демоса*1 разчиташе Орития; на демоса, който пъшкаше под тежката пета на Лизимах. Защото единствени железните му фаланги задържаха на власт тираните. И не само в Тиризис, а и в Истрия*2, в Калатис*3, Томи*4, Дионисополис*5; и в Одесос*6, в Бизоне*7, в Аполония*8, Анхиалос*9 и Месамбрия*10. Само силата на Лизимах крепеше олигархията*11 в елинските градове по Понтийското крайбрежие. И не само тук, а по целия свят, където беше стъпил кракът на Александър*12. Тя им даваше власт да ограбват, да притесняват както робите, така и бедния работен народ.
	[*1 демос — свободно градско население, разположено в обществената йерархия между аристократите и робите.]
	[*2 Истрия — селище до делтата на Дунава.]
	[*3 Калатис — селище на Черно море между Истрия и Томи.]
	[*4 Томи — гр. Кюстенджа.]
	[*5 Дионисополис — при Балчик.]
	[*6 Одесос — гр. Варна.]
	[*7 Бизоне — селище при гр. Каварна.]
	[*8 Аполония — гр. Созопол.]
	[*9 Анхиалос — гр. Поморие.]
	[*10 Месамбрия — гр. Несебър.]
	[*11 олигархия — управление на малцинството от богати аристократи.]
	[*12 Александър Велики — цар на Древна Македония, роден 356 г. пр.н.е., заел престола 336 г. и умрял при исторически неизяснени обстоятелства 323 г. пр.н.е.]
	Градските богаташи налагаха непосилни данъци на дребните занаятчии, разоряваха ги и върху развалините на малките им работилнички изграждаха своите обширни ергастерии*, напълвани с вещи роби, докарвани отвред. Разчиташе Орития и на дребните търговци, които по-рано чакаха гети и скити да им докарват житото си до самото пристанище, където им оставаше само да го натоварват на корабите. А сега богаташите сами изпращаха керваните си, охранявани от силна стража, във варварските земи, за да купуват направо там всичко, което им е нужно. И тъй изместваха, оставяха без хляб и препитание търговския дребосък.
	[* ергастерия — занаятчийска работилница, в която работят роби.]
	Син на такъв дребен търговец, на тиризийския гражданин Аридей, беше и Хефестий — висок, силен момък, току-що напуснал гимназиона*, който след някой и друг ден трябваше да стане ефеб**, млад войник, отреден да брани родния град.
	[* гимназион — място за гимнастически упражнения на младежите.]
	[** ефеб — млад войник със сравнително по-висш социален произход.]
	Когато той изкачи мраморните стъпала, които водеха към малкия храм на Дионис навръх скалистия нос, Орития мигновено го позна. Отдавна беше ослепяла старата жрица, отдавна заместваше с други дарби изгубеното зрение. И сега пак — с острия си слух, с несравнимото си обоняние, с някаква чудна интуиция, още преди да е заговорил, тя беше уверена, че е дошъл Хефестий.
	А много знаеше Орития. Сбираха се недоволните от новия ред, който бе наложил още Александър покрай Евксинския Понт*; недоволствуваха срещу натрапения от Лизимах първи архонт на Тиризис. Заговорничеха. И един от най-разпалените беше Хефестий. По много причини. Знаеше момъкът, че от алчността на архонта и неговите приближени — все едри търговци, баща му Аридей беше изпаднал в крайна бедност; че бе разпродал и керванските си коли, и робите си, та беше станало нужда старата му майка, без никаква отмяна, до смъртта си сама да поддържа дома и да слугува на мъжа и сина си. И не само заради бащината бедност. И заради прекрасната Пенелопа, която забрави клетвите, що си бяха разменили с Хефестий, и стана жена на търговеца Андрокъл, първия помощник на архонта.
	[* Евксински понт — Черно море.]
	— Кажи, Хефестие! — пошепна старата жрица. — За какво ти е нужен съветът на Дионис?
	Момъкът трепна.
	— Как ме позна?
	Тя вирна рамене.
	— Аз виждам по-добре от тия, що имат две очи. Аз виждам и това, което вие дори не подозирате. Аз надзъртам в душите ви. Сега чета и твоите мисли.
	Орития усети как дъхът му спря. Но той скоро се овладя.
	— Щом като си ги прочела, тогава кажи ми! Ще успея ли? Каква участ са ми отредили безсмъртните?
	Доста нещо бе подочула старата жрица от стотиците хора, които идваха при нея с надежда да надзърнат в бъдещето си. И не допускаха, че от техните изповеди тя научаваше повече, отколкото те от нея. За сляпата жрица нямаше тайна в малкия град. Знаеше и това, по-право се досещаше за него — жребият бе паднал на младия Хефестий. Хефестий беше обречен да убие архонта.
	— Ще ти кажа, момко — заговори тя. — Ще ти предам волята на Мойрите*. Ще подслушам какво си шепнат Клото, Лахезис и Атропа**. Пристъпи и отдай на Дионис — Вечно Възраждащия се — дължимото!
	[* Мойри — богини на съдбата: Атропа, Клото и Лахезис.]
	[** Атропа — една от Мойрите, която прерязва нишката на живота.]
	Старият храмов прислужник не би допуснал молител, който не му е предал обреченото агне. Тази жертва щеше да бъде принесена после, на празника.
	Хефестий плисна няколко капки от ритона* с вино, което сега трябваше да замести кръвта на жертвеното животно. И коленичи. А Орития вдигна ръце, отправила нагоре, към кръглия отвор на каменния купол белите си безизразни очи. Стара прорицателка беше Орития. Нямаше нужда като младите оракулки да се опива с татулова отвара. Умееше и без билки да се приобщава към вечността, умееше без тяхната магия да разкъсва завесата, що забулва настоящето, и да надниква в бъдещето. И да говори не несвързаните брътвежи на упоените жрици, а сред мъгливите си пророчества да прокрадва мислите, които целеше да внуши на богомолците, с подмятания й намеци да улучва сърцето по-дълбоко, отколкото с най-прямия, с най-точния отговор.
	[* ритон — античен съд: главно за вино.]
	Тя шепнеше дитирамбите* си към Дионис Дитирамб — „Двойнородения“** — все по-бързо и по-бързо, извисяваше глас, люлееше цялото си тяло в учестяващ се ритъм, докато накрай вече почти крещеше, трепереше, тресеше се в изстъпление.
	[* дитирамба — хвалебствено лирично произведение.]
	[** „Двойнородения“ — дитирамбите са хвалебствен поетичен и песнопевчески жанр със сакрално предназначение при култа към Дионисий; самото трако-фригийско божество е било наричано Дионисий — Дитирамб, т.е. „възпят от устните на Зевс“ или „роден от Двете Устни“ (Двойнороден); това название отразява спецификата на дитирамбичното пеене, утвърдено и в древногръцката трагедия, за което е характерен двугласен хоров канон, пренесен по-късно във византийското църковно песнопение; според простонародната етимология в Древна Елада значението на названието Дитирамб трябва да се схваща като „този, който е пристъпил през Двукрилата Врата“ (т.е., през Зевсовите устни).]
	И изведнъж рухна на земята, сякаш се превърна в купчина бели дрехи, от които се подаваше една отпусната белокоса глава. От сбръчканите й устни се понесе тих шепот:
	— Аз виждам! Край стадото се навъртат чакали. Чакалите ядат мърша. Остави на мира чакалите!
	Хефестий, превърнат на слух, не пропускаше ни едно нейно слово. И най-малката подробност, и най-незначителната й думичка можеше да крие най-важното пророчество.
	А екзалтираната жрица продължаваше да нарежда привидно монотонно и безучастно, а всъщност настойчиво и убедително, сякаш набиваше внушенията си като гвоздеи в съзнанието му:
	— Убий лъва, за да оцелее стадото! Зарежи чакалите! Изскуби корена на паламидата, не късай листенцата й! Аз виждам Лъвоубиеца, който идва към Скалистия нос. Без ръката, която го насочва, копието е безвредно. За да спасиш жертвата, отрежи ръката! Не чупи копието! Остави на мира копието на Лъвоубиеца!
	Никой друг не би проумял тия думи. Би ги сметнал безсмислено празнословие. Никой друг. Само Хефестий.
	Свлякла се като безжизнена на пода, Орития се вслушваше в неравното му дишане, което издаваше вълнението му. Бе улучила, бе попаднала в целта. Бе отклонила ножа от сърцето на архонта, на незначителния чакал, и го бе насочила нататък, където тя желаеше. Лъвоубиеца — това беше Лизимах. Някога, много отдавна, заслепеният от гняв Александър бе хвърлил телохранителя си в клетка на лъв. И Лизимах, силен като Херакъл, бе убил лъва. Стрелата на отмъщението й вече беше насочена. Оставаше само да бъде отпусната тетивата.
	Хефестий се оттегли бавно, без да сваля поглед от проснатото тяло зад олтара. Измъкна се навън. С нова решителност в погледа, с нова дързост и себеотдайност.
	Тогава и Орития се надигна. Пристъпи опипом през малката вратичка, която отвеждаше към площадката на самия връх на носа. Отпусна се върху каменната пейка, отправила безжизнен поглед насреща към обграждащия я отвред, но невидим за нея син кръгозор. Край скалите прелитаха чайки, а под тях, по накьдрената морска повърхност се полюшкваха триери и търговски кораби, сновяха рибарски лодки и делфиноловни платноходки. Но тя не ги виждаше. Само се досещаше за живота, който кипеше долу. Слушаше рева на прибоя, налитащ върху проядената основа на каменната грамада, и достигналите до нея подвиквания на моряци и рибари. Усещаше соления дъх на морето, просмукан с мирис на водорасли, на смола и риба. Нейде отблизо, отвръх градската стена, долитаха смеховете на момчетата, които бяха пуснали в небето голямо хвърчило от рибешки мехури с опашка от водорасли.
	А вътрешният й поглед я отнасяше все по-далеч и по-далеч: и от ветровития Тиризис; и от епохата, в която живееше. Отнасяше я назад и във времето, и в пространството; там, в дебрите на Родопе, в земите на непобедимите сатри, в знаменитото прорицалище на Дионис, където младата и красива пророчица Орития разкриваше тайните на бъдещето пред аристократи, пред философи и стратези, пред траки и елини; там, в тая гора, където два пъти годишно, обхванати от божествен екстаз, с рев на бикове, загърнати в сърнешки кожи — небриди, препасани със змии, неудържимите менади* препускаха, украсени с бръшлян и лозови ластари, подир обезумелите от страх елени и сръндаци, за да ги разкъсват и принасят в жертва на бога — олицетворение на вечно възраждащата се природа.
	[* менади — участнички в Дионисиевите мистерии.]
	Оттогава бе изминало толкова много време, толкова вода бе изтекла, повече от четиридесет пъти снегът бе засипвал планината, повече от четиридесет пъти гората се бе обличала с нова премяна, а мъката й сякаш не намаляваше. И всяка година, всеки ден избухваше в гърдите й по-неудържима, по-непоносима.
	Течеше втората година на сто и единадесетата Олимпиада*, когато дотичаха ефебите** му, мускулести голобради младежи, закрили гърдите си с позлатени медни брони, с позлатени шлемове на главите и къси мечове на кръста, да подготвят лагера, да осигурят охраната му.
	[* олимпиада — общоелинско състезание и мярка за време: 4 години.]
	[** ефеб — млад войник със сравнително по-висш социален произход.]
	Разтичаха се жреци и жрици. Не беше малка чест тая — самият Александър, наследникът на могъщия Филип, покорителят на цяла Елада и Тракия, идеше при тях. Да му разкрият волята на боговете. Знаеха всички, непобедими бяха фалангите му. Никоя сила не бе устояла досега насреща им: нито атиняни, нито тиванци, нито меди, одриси, гети или трибали*. Тъй рече Кеас, старият жрец на Дионис. С блага дума, с бляскави предсказания трябваше да спечели сърцето на младия властник; от враг и поробител да го спечелят за приятел на тукашните племена.
	[* трибали — тракийско племе в Северозападна България.]
	На красавицата Орития, прорицателката, чиято слава бе почнала да се мери с Делфийската Пития*, се падна честта и бремето да предаде на базилевса божията воля. А бяха чували. Умен и дързък бил младият завоевател, ала като всеки смъртен жадувал за ласкателство и похвала, мечтаел за подвизи и слава. Пък и сприхав бил, буен и гневлив. В яда си бил годен да стори такова зло, което после със сълзи проклинал. Благоразумни трябваше да бъдат словата на оракула — да възвеличаят базилевса, без да разбудят недоверие.
	[* Делфийска Пития — жрица-оракул в храма на Аполон в Делфи под планината Парнас.]
	Орития го посрещна застанала зад мраморния жертвеник под кръглия отвор на свода — символ на слънцето, което огрява всичко. Лъчистият сноп обливаше с мека топлина тялото й, изтръпнало от хладината на храма и от вълнението пред чудната среща. Александър, синът на Филип, не беше кой да е; не беше някой от многобройните тракийски царчета и елински базилевси, които малцина дори помнеха по име.
	Когато го видя изправен в каменната рамка на портала, с искряща броня, гологлав и безоръжен, с грейнала в златно сияние коса над прекрасното мъжествено лице, Орития усети, че дъхът й пресеква. Виждаше, Александър изглеждаше малко късокрак, набит повече, отколкото се полага, ала дори така той й се струваше по-хубав от всички мъже, които бе срещала досега, по-хубав дори от Дионис. Види се, вярна ще да е била мълвата, че е син на самия Дионис, а не на куция Филип. Всички знаеха, че Олимпия, майка му, беше ревностна менада. В стаята й пълзели питомни змии. Голяма змия спяла с нея в леглото й. Твърдяха, че това е Дионис, преобразен на змия. Но дори и без някой бог да му бъде баща, Александър беше богоравен. Та нали Олимпия произхождаше от рода на Ахил Бързоноги, а Филип — от Херакла?
	Запленена от вида му, Орития забрави приветствието, що й бе съчинил преди това Кеас. Стоеше, замаяна, мълчеше и го обгръщаше с топлия си поглед.
	Сепна се, когато чу дълбокия му сочен глас:
	— Привет от Александра, Орития!
	— Привет и на тебе, Александре! — отвърна глухо тя. Добре дошъл в храма на Дионис!
	Александър пристъпи, навел по навик къдрокосата си глава. Така го запомни за цял живот Орития — леко приведен, прекрасен в тоя миг, богоподобен.
	И повече не помнеше нищо. Нито какво бе сторил той, нито какво бе отговорила тя. Нито как бе принесъл полагащата се жертва на бога, нито какви дарове бе отделил за храма. Нищо. Само някакво неизпитвано до днес, неподозирано щастие — че е там, пред нея, с цялата си младост, с неземната си красота и властна мъжественост. Щастие — като розова мъгла, полазила през стволовете на вековните борове…
	Запомни само едно — знамението. Добре, че Кеас бе съобразил начаса какво става в прекрасната главица на усърдната му възпитаничка, досетил се бе защо изведнъж бе изгубила дара си, защо мълчеше като омагьосана, забравила пророчеството, което трябваше да прогласи в престорен божествен екстаз. Затова той направи знака. И когато Александър плисна жертвеното вино върху олтара, отдолу, през невидимите за външни очи канали избликна разлятото земно масло, що се купуваше отдалеч, отвъд Колхидската земя. То избухна в огнен стълб, който се източи през таванския отвор, надвиши и най-високите борове, достигна небето.
	Нямаше нужда от тълкувания. Всички, от Александър до последния му войскар, разбираха какво величие му обещаваха боговете. Такъв огнен стълб не се бе издигал пред никой друг пълководец, който бе заставал с чакащ поглед на това място.
	Александър стоеше с вдигнати нагоре ръце. Тържествуващ.
	— Дионисе! — извика той, неуспял да овладее повече радостта си. — Аз го знаех! Благодаря ти, че ми го потвърди! Знаех, че съм роден за велики дела. И ще ги осъществя.
	А войската навън ликуваше, ревеше от възторг, удряше с мечове по щитовете, та ехтеше цялата планина така, както никога може би, при никоя буря не бе ехтяла.
	Александър бе заявил, че щом получи предсказанието, ще продължи пътя си веднага, а остана в светилището още три дни.
	Тези три дни! Най-хубавите в живота й. Заради които след това изтърпя всички мъки на земята. Техните три дни! В блаженството по-незабравимо от всичко друго, което може да съществува, по-самозабвено и от екстаза на общуването с бога.
	После той си отиде. И вселената изведнъж опустя. Храмът от средище на боговете, от дом на райско щастие, се превърна в обикновено струпване на камъни, в разядени от времето стъпала, опушени от приношенията очукани жертвеници и олющени фрески по стените.
	И още от първите дни се разбра, че и той като земния си баща Филип твърде лесно забравя обещанията си. Не бяха успели да го спечелят за приятел на траките нито ласкавите думи, нито скъпото знамение. Защото земният огън от Колхида* струваше много, равно на златото. Защото се носеше отдалеч, защото се превозваше в тайна, та никой нищо да не подозира.
	[* Колхида — днешна Западна Грузия.]
	Нито дори топлите ласки на тракийската жрица.
	Наскоро достигнаха тревожните вести. Александър прекосил Родопе там, където се слива с Донакс*1, преминал Хеброс*2 и през Филипополис се насочил към, проходите на Хема*3, прегазвайки бесите*4. В Хемските теснини траките опитали да разгромят войската му, като пуснали от стръмнините върху нея натоварени с камъни коли. Но Александър заповядал на войниците си да легнат на земята и да се покрият с щитовете си. Така оцелели. После ненадейно се озовали на север от Хем. И достигнали широкия Истър*5. Една нощ неусетно го преплавали върху мехове, сплашили гетите, после се върнали, та разгромили Сирма, царя на трибалите. Тъй Александър отмъстил за недъга на баща си, който бе окуцял от трибалско копие.
	[*1 Донакс — Рила.]
	[*2 Хеброс — р. Марица.]
	[*3 Хем (Хемус) — Стара планина.]
	[*4 беси — тракийско племе в Средногорието и Пловдивско.]
	[*5 Истър — река Дунав.]
	Никой нищо не смееше да подметне на Орития. Ала тя го виждаше. Напразно му бе подарила сърцето си. Не за любов жадуваше Александър. Жената, дори и жрица на Дионис, мисли по женски, царят — по царски. А пък Александър, който беше повече и от царете — никой не можеше да разбере какво мисли.
	Победителят се бе върнал обратно, за да се справи набързо с размирниците в Елада. Сринал бе до земята Тива, а ведно с града — и храма на Дионис. Изтръпнаха при тая вест всички — нима бе стигнал до там? После ненадейно бе нахлул в Персия. И все по-изрядко в светилището навръх планината достигаше вестоносец от него, за да й предаде някой кратък пергамент, изписан с няколко самохвални думи. Все за своите успехи, все за славата, що го очаква и в бъдеще. И нито дума за това, което й бе шепнал тук, когато тя бе тръпнала, сгушена в парещата му прегръдка. Александър от рождение беше с гореща кожа, като болен. Божествена кръв течеше във вените му. Като огън. Той целият бе въплътен огън. И види се, затова като боговете не умееше да обича другиго, освен себе си.
	Бе й шепнал, че когато постигне Великата си цел, а той щеше да я постигне рано или късно, щеше да се върне при нея, за да я направи най-славната царица на земята. Тогава тя му бе вярвала. Че коя ли девойка няма да повярва? Сега вече се съмняваше. Защото с всяка нова победа писмата му ставаха все по-редки, докато накрай пресекнаха съвсем.
	Зачестиха слуховете, все по-славни, все по-удивителни. Александър помитал всекиго, който дръзнел да му се изпречи на пътя; разгромил неизброимата войска на Дарий Трети Кодоман; смазал докрак съпротивата на Бес, който убил Дария, за да заеме престола му; направил персийския Вавилон своя столица. И всички вече се питаха накъде ще насочи следващия си удар: дали на север към безкрайните простори на Скития, или на юг към морската империя на Картаген, или пък към въздигащия се дързък и самонадеян Рим на запад…
	Ала за нея вестите ставаха все по-тревожни; убийствени вести, които дълбаеха в сърцето й като тънките длета на резбарите. Пръв й подметна за това един богомолец, сакат тракиец, който се бе сражавал като наемник в похода срещу Дарий. Подметнал бе за любимката на базилевса, знаменитата хетера* Таис, която го следвала неотлъчно. Орития едва се задържа на крака. Таис! Коя е тази Таис? Следвала го при всичките му, походи. Наистина, защо Орития не бе сторила същото; защо не бе зарязала и племето си, и Родопе, и храма на Дионис, за да бъде все с него, да бъде тя на мястото на омразната Таис?
	[* хетера — жена от висшето общество, водеща разпуснат живот.]
	Цяла нощ, нощи поред не мигна от мъка и ревност. А все не можеше да измисли нищо. И когато най-сетне изпрати отровител при Таис, като му заплати с всичките си скъпоценности, научи още нещо. Не била само Таис. Имало и друга — Барзана, вдовицата на персийския сановник Мемнон от Родос, която добила и син от него. Но имал и законни жени: Роксана — дъщерята на бактрийския цар, и Статейра — дъщерята на убития Дарий.
	Наистина защо не умря още тогава, а остана да живее, за да понесе всички мъки, отредени за смъртните? Дарий — царят на царете, имал триста и шестдесет жени, за всяка нощ на годината. Неговите стъпки ли следваше Александър?
	Няма по-мощен подтик за жената от отхвърлената любов. Прочел чувствата й, при нея дойде Кеас, главният жрец. И й разкри заговора. Докато бъдеше жив Александър, Тракия нямаше да види свободата. Не тракийски царе щяха да предвождат тракийските народи, а — надменни елински стратези. Не тракийски воини щяха да пазят плодовете от труда на работливите тракийци, а — ненаситни александрови наемници щяха да отмъкват богатствата на плодородна Тракия към гладна Елада.
	Всички го знаеха. Най-веща в билките и в баянията беше покойната майка на Орития. Все нещо беше успяла да подскаже тя приживе на дъщеря си. Ей това искаха от Орития — да, им свари най-силната и най-потайната отрова.
	И заслепена от ревност, от мъка, от омраза, Орития склони. Три дни и три нощи вари и преварява змийски зъби и татул, бучиниш и лудо биле, змийска хурка и бясно дръвце. И нарича клетви и прокоби. А накрай, след третата нощ, даде на жреца онова, що бе останало от всички преварки, цялата демонска мощ на бесовските треви — лъскава черна бучица, по-малка от лещено зрънце.
	Най-изкусен майстор изкова златен пръстен; по красота и ценност подобаващ на оня, за когото бе отреден. Такъв, какъвто само траките умееха да правят. И там, в плитко удълбление, с невидим отвор навътре, поставиха зловещото зрънце. Така че от топлината на ръката и от потта отровата да се оттича по малко, да се размазва върху кожата на пръста, А околовръст златарят написа с елински букви: „Александър, владетел на света.“
	После със знатни пратеници, придружени от кервани с подобаващи дарове, изпратиха пръстена към земите на Азия, да настигнат потисника и да му го поднесат. Та да отърват и Тракия, и света от най-неукротимия насилник, когото познаваха.
	Изтрая Орития десет дни. Повече не можа. Така е устроено клетото човешко сърце — редом се таят и омраза, и любов. Пред смъртната заплаха, що надвисваше над неверния възлюбен, потиснатата любов отново припламна с още по-голяма сила.
	Заряза клетата и храм, и дом, и бог, и родина. И се втурна да спасява врага на народа и на бога си. Мушна в пазва златото си, спусна се надолу по Нестос*1. Достигна Абдера, срещу Тасос. Оттам с търговска трирема прекоси Тракийското море*2, осеяно с каменисти архипелази, и слезе в Киликия*3. После, приставайки от един керван към друг, през Мидия и Сарди*4, през Суза*5 и Бактрия*6, най-сетне след много месеци път достигна Персеполис, дотогава най-богатия от всички градове на света, а сега купчина развалини и пепелища. Такъв беше Александър — строител и разрушител в един образ. В пиянска оргия бе запалил той двореца на Дарий в Персеполис, за да няма по-хубави от градовете, които той щеше да създаде.
	[*1 Нестос — р. Места.]
	[*2 Тракийско море — северната част на Егейско море.]
	[*3 Киликия — древна област в Югоизточна Мала Азия.]
	[*4 Сарди — столица на древна Мидия (Сарт в Западна Мала Азия).]
	[*5 Суза — един от градските центрове на Персийската държава.]
	[*6 Бактрия — Персийска провинция, която обхваща част от днешните земи на Афганистан (Южна Бактрия, или Афгански Туркестан); северните части на Бактрия са в съвременните Таджикистан и Узбекистан.]
	Продължи Орития по стъпките на Завоевателя. Бързаше лудо, за да не я преварят пратениците на Кеас с отровния пръстен. Само от нейната бързина сега зависеше съдбата на Александра.
	Уви! Не успя. Закъсня. Когато най-сетне, се добра до Вавилон, войската тръгваше на Изток, към Индия. Великият бе решил да завоюва целия свят.
	Обезумяла от възбуда, забравила себе си и света, Орития се спусна тичешком покрай войнишката колона от кънтящо желязо. Спусна се напред, където яздеше в целия си източен блясък, окръжен от етерите* и соматофилактите** си, той, самият Александър, още по-мъжествен, по-величествен и по-богоподобен. А наоколо народът, многоликият и разноезичен народ на Вавилон, крещеше от възхита и го засипваше с цветя.
	[* етери — конна царска свита.]
	[** соматофилакт — телохранител.]
	На вдигнатата му за поздрав ръка блестеше коварният накит.
	Орития не размисли, не прецени. Подала се на лудия си порив миг по-скоро да отиде при него, да изтръгне зловещия пръстен и да го запокити в праха, да го спаси — тя се хвърли към него през една пролука между телохранителите му.
	— Александре, чакай!
	В общата врява, в крясъка на тълпата, в писъка на сирингите*, в бумтежа на тъпаните, в звъна на метала, той не я чу. Отмина напред величествен и недостижим.
	[* сиринга — духов инструмент.]
	А телохранителите бяха на местата си. Още при първите й крачки няколко силни ръце я сграбчиха и дръпнаха назад. Не за пръв път жени заговорнички, озлобени и фанатизирани, тръгнали да мъстят за избити от завоевателите близки, за разрушени домове, за безчестие, опитваха да се доближат до него, за да го убият. Претърсиха я набързо. И намериха скрития под пеплоса й тракийски нож — акинак*, от който тя никога не се бе делила. Повече не разпитваха.
	[* акинак — тракийска кама.]
	Лизимах, както яздеше зад Великия, само се обърна и подметна през рамо:
	— Да се ослепи!
	Още там, докато се източваше войската, изгориха очите й с врял оцет. И я захвърлиха на пътя. Да плаче и да проклина — и Лизимах, и своята орис, и себе си самата.
	По-добре да беше умряла още там. Ала тя остана да живее. Помисли, че макар и сляпа, би могла да го намери отново, за да го предупреди. Никой друг освен нея не би могъл да го спаси. Заради него остана жива.
	С просия, сред ругатни и гаври, отново се помъкна подире му.
	И сред просяците достигаше мълвата за болестта му — за треската, що го разтърсвала все по-често, безпричинните му припадъци, безсмислените му пристъпи на ярост и губене на памет. И зачестилите напоследък, непознати доскоро поражения, за безславното му завръщане, след като бе достигнал реката Хидасп* в Индия. Говореха, че е забравил и военното си умение, и целта, на която се бе обрекъл. Отровата вършеше своето злокобно дело. Отмъщението на победените поразяваше победителя.
	[* Хидасп — днес това е пакистанската река Джелум.]
	Намери го отново пак във Вавилон, но вече труп, покрай който диадохите* — приемниците му, се бяха счепкали вече заради наследството му. Мълвеше се, че преди смъртта си Александър свалил пръстена от ръката си и го предал на Пердика с думите: „За най-силния!“ И Пердика го задържал у себе си.
	[* диадохи — приемниците на Александър Велики: Лизимах, Антипатър, Птоломей, Селевк, Антигон и др.]
	Там, пред жертвената клада, Орития даде клетвата си. Закле се във всичко свято — в паметта на майка си, в името на Дионис, в името на Александър. Закле се да намери Лизимаха и да му отмъсти.
	Най-сетне диадохите разкъсаха Александровото царство. Тръгна и Лизимах към Тракия, която му се бе паднала при дележа. Ала и него не можеше да настигне отмъстителната. Летеше Лизимах от сражение към сражение: ту срещу Севт, одриския цар; ту срещу скитите, а най-често срещу доскорошните си другари. Поселила се бе сред тях Ерида* — Раздорът, сестрата на Арес, майката на Бедствието, Кавгата и Глада. Ерида, която някога бе подхвърлила ябълката на раздора между Атина, Афродита и Хера.
	[* Ерида — богиня на раздора.]
	Завърна се сляпата клетница отново в своя храм. Разкаяна. Изкупила стократно прегрешението със страданията си. И жреците отново я приеха, отново застана прорицателката зад жертвения олтар. И отново се разнесе славата й по света. Отвред заприиждаха богомолци да чуят волята на боговете от устата на сляпата ясновидка. Прозряла бе Орития, че само така би могла да постигне целта си. Разбрала бе каква власт имаха нейните думи, изричани като повеля на Дионис.
	И чакаше, плетеше мрежите си срещу Лизимах. Но ловък беше проклетникът, силен и хитър. Пресичаше всеки заговор още в зачатъка му, разбиваше още преди да се зароди всеки съюз, който би могъл да се насочи срещу него. И сякаш единствен от диадохите разчиташе повече на своите сили, отколкото на предсказанията. Единствен той — когото толкова чакаше Орития, не отиде при нея.
	И тя накрай го проумя — сама трябваше да тръгне подире му, да го намери и да го срази със своето оръжие. Тогава при нея дойде за съвет Касандър, синът на стратега Антипатър. Дойде, след като бе заел бащиния си престол в Пела* — старата столица на Филип, и след като бе заповядал да убият с камъни Олимпия, майката на Александър.
	[* Пела — столица на Древна Македония, до с. Апостол, Енидже-Вардарско; Македония била робовладелска държава върху територията на днешна Македония; населението на древна Македония се състояло от племена, родствени на гърците и отчасти на траките и илирите.]
	Орития вече знаеше какво може да постигне от него. Какъв оракул щеше да бъде, ако не й беше известно това? Знаеше, че Касандър е настойник на малкия Александър, сина на Роксана Бактрийката. А Роксана беше една от тия, заради които Орития бе сварила отровата, заради които бе погубила Великия. Роксана също заслужаваше смърт. И Орития изрече следните пророчески, предизвикателни думи — за непосветения загадъчни, но напълно разбираеми за оногова, за когото бяха предназначени.
	— От Пела пламна искрата — рече тя с прострени към небето ръце зад жертвения огън. — От Пела изгради величието си Великия. В Пела ще се роди новото, величие на света.
	Не го виждаше, но чувствуваше как се вълнува Касандър при тези й думи, как нараства увереността му в успеха. Всеки от диадохите мечтаеше да обедини в свои ръце предишната държава на Александра — да го замести, всеки чакаше прокоба свише за това.
	И тя добави:
	— Величието е застрашено от Изтока. Докато е живо Източното Вълче, стадото няма да остане цяло. Не дръж в кошарата си Източното Вълче! И майката вълчица!
	Ясно. Тя чу задъханото му дишане. Касандър бе разбрал замъгления й намек. Бе се досетил кое беше Източното Вълче, коя — майката вълчица.
	Наскоро след като той си отиде, случаен пътник донесе вестта. Касандър бе послушал волята на оракула — заповядал бе да заколят малкия Александър и майка му Роксана. Всъщност Роксана заслужаваше тая участ — та нали преди това, веднага след смъртта на мъжа си, в съгласие с Пердика бе заповядала да убият Статейра, втората му съпруга.
	Ала Касандър не се задоволи с това. Да осигури напълно трона си, той направи и втората стъпка. Подкупи Полиперхона, съперника си, за сто таланта да удуши Херакъл, другия син на Александър от незаконната му жена Барзана.
	А Лизимах, тоя любимец на съдбата, все оставаше недосегаем. Оцеляваше, макар и без блестящи победи. Загинал бе Леонат в бой с въстаналите гърци; след това в сражението срещу Селевк умря и Пердика, последван от Антипатър. Умря и Антигон в битката край Ипса — един срещу всички.
	Орития се състари, сгърби се, сняг посипа косите й. А клетвата все оставаше неизпълнена, отмъщението — непостигнато. Година след година — с мъка, със самосъжаления, с омраза.
	С много омраза, която диреше отдушник…


	Савроматката

	Скил, както плуваше в мътната вода, усети, че краката му досегнаха тинестото дъно. И стъпи в плитчината. Запълзя към сушата по колена и лакти, А щом се измъкна на брега, тутакси се просна безсилен на земята, без да забележи страшната заплаха, която го дебнеше там.
	Не видя опънатия лък, не видя насочената към сърцето му дълга стрела. Лежеше неподвижен, безчувствен, като труп.
	В същото време по отсрещния бряг препускаха сред облак прах изиграните с бягството му преследвачи. Не можеха да се примирят; не смееха да се върнат назад с празни ръце. Не искаха да заемат неговото място в гробницата на Савмак. И ето, наскачаха от конете, извлякоха скритата лодка от обраслия с ракита увраг, вкараха я във водата и влязоха в нея. Загребаха припряно, като се взираха боязливо към Савроматския бряг.
	Скил не ги видя. Лежеше безчувствен, проснат по очи върху напуканата крайречна тиня.
	Може би само това, тая, смъртна неподвижност му спаси живота. Насочената към гърдите му стрела се наведе надолу, лъкът бавно отпусна тетивата си. Иззад храста, където бе стояла досега в засада, излезе стройна девойка, предпазила гърдите си с броня от кожа на тур*1, с бронзов шлем на главата и къс нож акинак*2 в ръка. Тя пристъпи дебнешком към чужденеца. Загледа го. И прибра ножа си. Нямаше сили да удари мъртвец. За нея то беше срамно. Само победа над жив враг донася слава на савроматката*3, само тя й дава право да се завърне гордо в рода, да си избере съпруг, да се омъжи. И да заживее като всички други — да има деца, внуци, зетьове; да ги ръководи и напътствува, докато има сила и разум. А досега все не успяваше да постигне тая почест, все не й се бе случвало да срещне враг, когото да срази, чийто скалп да отнесе в рода, за да го положи пред майката — господарка, от която да получи благословията й за брачен живот. Само два пъти съдбата й бе предложила избор, ала за беда и двата пъти тя не бе успяла да го използува. Все нещо бе попречвало: ту скъсана тетива, ту нездраво закрепено перо на стрелата. Така се бе оправдавала пред майките — старейшинки. А в себе си знаеше — имаше в нея нещо, някаква мекост, срамна жалостивост, която не й позволяваше да убие човек. Нейните връстнички бяха изпълнили отдавна дълга си пред племето и живееха в шатрите си, окръжени с рояци дечурлига. Единствена тя все още обхождаше граничните пущинаци с девойките, търсейки щастието си.
	[*1 тур — изчезнал вид диво говедо.]
	[*2 акинак — тракийска кама.]
	[*3 савромати — сродно на скитите племе, характеризиращо се с матриархат.]
	Тя стоеше неподвижна, загледана в отпуснатата глава на непознатия. И в очите й неволно се прокрадваше странен израз — на съжаление, на възхита. Възхита от смелите, мъжествени черти на това лице. И жал — че бе мъртво. Че не можеше да украси със скалпа му своята шатра…
	Жалеха я и истинската й майка, жалеха я и другите майки — старейшинки, затова я изпращаха по най-опасните места — дано й се усмихне щастието, дано придобие своя сватбен чеиз. Много момци я харесваха, с радост биха влезли в нейния дом като женихи, ала не смееха да изкажат това, нямаха право. Позор е да поискаш жена, която не е изпълнила оброка си. Ей тъй неволно се бе примирила — приела бе, че цял живот ще остане мома, че цял живот ще бъде воин. И престана дори да поглежда момците.
	А сега? Тя трепна. Усети нещо, което до днес не бе усещала. Дръзка мисъл проряза съзнанието й. Дръзка, светотатствена. Неволно й се прииска да притисне тая мъжка глава към гърдите си. Макар и мъртва…
	Ала не. Не беше мъртва. Устните й се размърдаха, отрониха тих стон. И девойката не устоя. Поддала се на някакъв неосъзнат порив, на внезапно разбудена женственост, тя положи лъка до себе си и коленичи. Опита се да измъкне стрелата от гърба на скита. Не успя. А знаеше — скитите правят върховете с подвити зъбчета, които при всяко дръпване се впиват по-дълбоко в раната, държат, не пускат.
	Тя беше жена, но и воин. Извади ножа си и резна решително раната, разшири я. После с рязък замах изтръгна стрелата. Откъсна гъба пърхутка, та поръси с праха й цъфналата рана и я превърза с къс от ризата му.
	Тогава дочу далечни провиквания и конски тропот. Реши се изведнъж. Грабна ранения под мишниците и го намъкна в издълбания под земята окоп, откъдето преди това бе дебнала чуждоземеца.
	И се притаи до него. Сега й оставаше само да чака. Ако стрелата беше отровна, никой нямаше да го спаси — след като бе стояла толкова време забита в тялото му. Ако не беше — все имаше някаква надежда.
	Навън глъчката се усилваше. Девойката надзърна предпазливо. И видя. Другарките й, разиграли буйните си коне и размахали тънките си мечове, връхлитаха яростно срещу стъпилите на брега сколоти, които се защищаваха ожесточено, ала численото надмощие беше към страната на амазонките. Един след друг мъжете падаха сразени на земята, докато останаха само двамина, които ужасени напуснаха бойното поле и се хвърлиха назад сред разпенената река. Водата ги повлече надолу по течението.
	Савроматките се спуснаха подире им покрай брега, но когато ги изгубиха от поглед, свърнаха назад.
	Видяла ги как свалят скалповете на убитите и ги окачват по юздечките си, девойката стисна устни. От благодарност — че бяха спасили момъка. И със завист — че те бяха постигнали това, което тя години поред все не можеше да постигне.
	Не след дълго Скил отвори очи. Савроматката допря до устните му коженото си мехче с кумис. Раненият отпи няколко глътки. И се усмихна доволно. После отново изгуби съзнание.
	Навън се стъмни. Мрак затисна света. А девойката не мръдваше, подпряла на ръката си главата му, замаяна от неговата топла близост, заслушана в неравното му дишане.
	Ей така изтече нощта. Най-сетне през тесния отвор на окопа бавно се просмука дрезгавината на изгрева. Развидели се. Запя чучулига. Зажужаха пчели.
	Скил се събуди. Бледнината му се бе разсеяла. Ясно, за щастие стрелата не е била отровна.
	— Коя си ти? — запита той след дългото мълчание.
	— Амага.
	— Ще ме убиеш ли, Амага? — пак запита Скил.
	— Няма! — девойката склони тъжно глава. — Амага и тоя път не ще отнесе скалп на враг. И тоя път Амага ще остане стара мома.
	Нямаха време за по-дълъг разговор. От далечината отново се зачу хорската глъчка, конското цвилене. Амага надникна предпазливо. И се дръпна начаса.
	— Мен търсят! — пошепна тя разтревожена. — Намерят ли ме, зло ще те слети.
	Той опита да се привдигне, ала не успя. Падна по гръб.
	— Тихо! — прошепна Амага. — Да не чуят! Те не прощават.
	Не размисля дълго.
	— Бързо! Към реката!
	Подхвана го през кръста и го повлече навън. Скил едва се удържаше върху отмалелите си крака.
	Девойката изтика във водата лодката на сколотите и го намести вътре. Конският тропот се усилваше.
	— Да те пази Аргимпаса*! — провикна се тя подире му. — И помни Амага!
	[* Аргимпаса — скитска богиня на плодородието и майчинството.]
	Водата подхвана лодката, повлече я по течението. Скил се отпусна отмалял върху дървената й основа. Отпусна се, остави се и той под закрилата на Аргимпаса, богинята на любовта.
	Когато се опомни и погледна, вече се смрачаваше. Нажеженото слънчево кълбо потъваше в розовата утайка над кръгозора, а огнената му пътека искреше върху разлюляната повърхност на залива, в който се вливаше като мътно море Танаис*.
	[* Танаис — р. Дон.]
	Скил посегна да се надигне, заловен с две ръце за борда. Погледна. И видя на по-малко от хвърлей на стрела плаващата насреща му триера.
	Попадналият сколот при явана — голокраките става роб. Туй знаеше Скил. А не искаше да бъде роб. Наситил се бе на досегашното си полуробско съществуване. Затова посегна да хване веслата, за да се отклони, ако може, да избяга.
	Не успя. Корабът го настигна. Няколко сариси* се протегнаха и вцепиха борда на лодката. Придърпаха я към дървения корпус под вдигнатите весла. Измъкнаха го навън, откараха го на горната палуба и го изправиха пред триерарха** — капитана.
	[* сариса — дълго копие с кука.]
	[** триерарх — капитан на триера.]
	Той го оглежда дълго, опипва с поглед здравото му тяло, мускулестите му ръце и плещи, яките крака, волевото лице.
	И накрая му заговори по сколотски:
	— Имал си щастие. Ако беше попаднал при друг, направо щеше да те продаде. Аз съм също сколот, войник на базилевса Лизимах. Предлагам ти избор: или да станеш и ти войник като мен, или да те прикова долу на греблата. Избирай!
	Нямаше място за избор.
	— Войник! — почти извика Скил.


	Пратеникът до Залмоксис

	Троил се досещаше смътно. Подозираше само. Като истински гет и той вярваше в силата на Залмоксис*, вярваше в божествените внушения на главния му жрец Залмодегик. Но това, що бе чул със собствените си уши, бе разколебало вярата му. Той сам разпита заловения съгледвач. Сам чу признанията му при вида на нажежените щипци. Призна си елинът, че го изпраща Агатокъл, синът на Лизимах, да предаде на Золтес, братовия син на Залмодегик, че ще го чака в Тиризис** през месец десий, когато пролетта преминава в лятото. Само туй. Но и то беше достатъчно да възбуди подозрението на Троил. Какво можеха да преговарят Золтес и синът на най-опасния враг, поробител на всички траки?
	[* Залмоксис — главен бог у гети, тиризи, кробизи.]
	[** Тиризис — Калиакра.]
	Разколебани бяха напоследък гетите от увъртанията на Лизимах. Едни бяха повярвали в миролюбивите му приказки. И то предимно знатните. Защото им бяха дотегнали войните. При това се надяваха на по-големи облаги от мира, който щеше да им позволи спокойно забогатяване. Убедили се бяха, че търговията с елините ги облагодетелствува повече, отколкото военния грабеж. Че в мир и беднотията е по-послушна, не се буни, копае и оре смирено. А други не вярваха, уверени, че такъв мощен съсед, и тъй ненаситен, рано или късно ще посегне към още непокорените гетски земи. Малцина от знатните се бояха от това. Знаеха го. Елините, ако им се покориш доброволно, ще те оставят пак аристократ. Да му мисли народът, дето ще трябва да носи на гърба си и своите, и чуждите господари.
	Ведно с народа се боеше от елините и цар Дромихайт. Защото знаеше, без народа той нямаше да бъде цар, под елинска власт също нямаше да бъде цар. Загубеше ли свободата си гетският народ, щеше да загуби царството си и Дромихайт. Една и съща грижа сплотяваше народ и владетел, една и съща участ. Като него, дори още по-убеден от него, беше Троил, най-младият му военачалник. Белезите по лицето са знак на доблест — тъй твърдят гетите. И ако това е вярно, то Троил трябваше да бъде най-доблестният воин, защото лицето му беше нарязано от следите на безбройните сражения, в които бе участвувал. Затова, макар и твърде млад, се бе очертал като един от най-надеждните пълководци в Гетия. Тачеше го Дромихайт, вслушваше се в съветите му. И може би на него дължеше упоритото си недоверие към уловките, що му подхвърляше често Лизимах. Отдавна се таеше и недоверието между Дромихайт и Залмодегик. Още по-отдавна съществуваше съперничеството между владетелите и главните залмоксови жреци, може би още от първите наследници на Залмоксис, обожествения гетски жрец.
	И Дромихайт, и Троил, както повечето свои сънародници, не се съмняваха, че Залмоксис е бог, властител на небето, на земята и на цялата вселена. Вярваха, че хората не умират, а отиват да живеят вечно при него. Не бяха убедени само дали тъкмо Залмодегик е неговият избраник, дали тъкмо той трябва да бъде посредник между царя и Залмоксис. Отдавна подозираха, че върховният жрец върви по свой път, че намеренията му не съвпадат с техните намерения. Виждаха как гледа благосклонно спрямо предложенията на елините, как ги защищава.
	Сведенията на заловения шпионин изясниха неясните до днес подозрения. Троил трябваше час по-скоро да се яви при Дромихайт, за да му разкрие всичко, що бе научил, да го предупреди.
	Няколко часа той препуска през степта направо, без път и пътека, та да съкрати пътя, да стигне навреме.
	Не успя да превари. Когато запотеният му кон връхлетя в тирсиса* — крепостта на Дромихайт, съдбоносното тържество вече бе започнало. В тесния площад, сред високите стени, изградени от неспоени камъни, гъмжеше народът: мъже с кожуси, с широки гащи и лисичи калпаци, жени с диплени сукмани и пъстри забрадки, благородници с разкошни дрехи, но всички — и прости, и знатни — наметнати с шарени тракийски зейри**.
	[* тирсис — тракийска крепост.]
	[** зейра — наметало с качулка (на турски: япанджак, ямурлук).]
	Пред олтара беше запазен тесен кръг, отвъд който — войскарите, препасали кривите си махайри*, с кръгли щитове пелти през лявото рамо и дълги мечове ромфеи в десните ръце, изблъскваха надире развълнувания народ.
	[* махайра — къс извит тракийски меч.]
	Троил продължи забързан към двореца. Трябваше да завари Дромихайт преди тържеството. После, изправен лице срещу лице със Залмоксис, никой нямаше право да го доближи, нито да му заговори.
	Пред двореца, чийто първи етаж беше изграден от камък, а вторият — от дърво, го пресрещна заповедникът на царската охрана.
	— Дромихайт замина — докладва той.
	Заминал! Троил прехапа устни. Всяко забавяне даваше предимства на враговете.
	— Къде?
	— При Истър*. Да се срещне с вожда на даките. Снощи пристигна пратеник оттам. За неотложни преговори.
	[* Истър — река Дунав.]
	Отдавна ставаше дума даки, гети, мизи, скити да обединят силите си в борбата срещу Лизимах. Това беше, хубаво. Лошото беше, че Дромихайт щеше да преговаря, без да подозира новия ход на врага.
	Младият военачалник се върна назад, раздвоен, замислен, незнаещ какво да стори — да изчака ли вожда тук, или да препусне подире му към Истър.
	Внезапно при неговото приближаване гълчавата заглъхна, удавена от гръмналата музика. Проехтяха звуците на безброй кимвали, набли*1, самбики*2, магадиди*3 и гайди, насочени от ритъма на мощните тимпани.
	[*1 набла — тракийски музикален инструмент.]
	[*2 самбика — тракийски музикален инструмент.]
	[*3 магадида — тракийски струнен инструмент.]
	Тогава насред площада излезе Залмодегик, облечен в снежнобялото расо на безгрешника, с широко разперени ръце.
	По обичая, осветен от вековете, върховният жрец живееше в скрита пещера, неизвестна за обикновените гети. Неколцина по-младши жреци и царят имаха право да го навестяват. И само изрядко, през година — две, за изключително важни събития, по негова воля той се явяваше пред народа, за да извести на всички, а не само на царя волята на Единствения бог.
	Музиката изведнъж притихна. И сред настъпилата тишина проехтя гласът му:
	— Сторете път на благородния Троил! Нека Троил заеме мястото, което му се полага!
	И народът се разстъпи, раздели се на две. През зиналата пролука Троил пристъпи озадачен напред.
	Двама слепи свирачи с дванадесетструнни магадиди в ръце приклекнаха от двете им страни. Пръстите им пробегнаха по опънатите струни. Залмодегик в такт с музиката извиси глас, запя проточено, но поривисто:
	— Храбри гети, чуйте волята на Залмоксис, най-съвършения от съвършените, вечния и неотменния, който дарява здраве на тялото и на душата, дарява безсмъртие на тези, що вярват в него!
	И народът запя в хор:
	— Дари ни с безсмъртие, Безсмъртни!
	Жрецът изчака да стихне песента.
	— Чуйте, гети! Тъй както окото не бива здраво, ако не е здрава главата; както тялото не е здраво, ако душата не е здрава — тъй и отделният човек не е здрав, ако не е здрав целият народ. Затова изпълнявайте божите заповеди, слушайте волята на Залмоксис чрез устата на Залмодегик, та вашите тела някога да възкръснат за новия живот!
	И хората — жени, мъже и старци, запяха отново:
	— Дари ни с безсмъртие, Безсмъртни!
	По знак на един по-нисш жрец музиката отново гръмна, понесе към небето самозабравеното песнопение на народа.
	И пак по негов знак отново настъпи тишина. Гласът на жреца я разкъса като гръмотевица:
	— Слушайте, гети, волята на Залмоксис!
	Той замълча да си поеме дъх, да подсили въздействието на своите сетнешни думи:
	— Тая нощ ми се яви Залмоксис. И ми рече: „Иди при народа! Веднага! Защото заплахата не чака. Заплахата се надига от север, кръвожадна и неукротима като придошла река.“
	Залмодегик пак замълча. И Троил, и останалите се досещаха за кого загатва. Галатите*, отскоро достигнали границите им, действително бяха опасни съседи. Войнствени, неукротими. Галатът никога не пада в плен — или побеждава, или умира.
	[* галати — келтски племена, нахлули и завладели Балканския полуостров през III в. пр.н.е.]
	— Залмоксис повелява — продължи той. — Иска пратеник, от когото да научи въжделенията на гетския народ. Да разбере какво очаква гетският народ. И да му помогне, съветван от пратеника.
	Неволно възклицание като сподавена въздишка прошумя над множеството. Твърде често бог взе да иска пратеници. Ала кой би дръзнал да издума гласно мисълта си?
	Троил сега беше заел мястото на царя. Вместо него зададе той въпроса:
	— Кой ще бъде новият пратеник, посреднико с бога?
	А някаква неосъзната тръпка неволно скова гърлото му. Сякаш предусещаше отговора.
	Залмодегик протегна по-високо ръце, надигна се на пръсти, сякаш израсна още повече, суров и заплашителен.
	— Пред Залмоксис има право да застане само най-достойният. Най-мъдрият. Най-храбрият. Сам Залмоксис ми го посочи.
	Стотици разтуптени сърца се преметнаха в гърдите. Защото всеки смята себе си и мъдър, и храбър.
	А жрецът изчакваше. Познаваше въздействието на речта си, наслаждаваше се от властта й.
	— Троил! — почти извика той накрая. — Залмоксис удостои Троила с нечуваната чест да го посрещне, да получи съвет от него. Има ли някой да оспори мъдростта и смелостта на Троил?
	Всички сведоха надолу погледи. Никой не възрази. Първо — защото казаното от жреца беше вярно; второ — защото ако възразеше, не знаеше върху кого ще падне новият избор.
	А самият Троил стоеше като сразен от гръм. Чувствуваше го, цялото му същество съзнаваше, убеден беше, че така жрецът се отърваваше от него. Може би вече бе научил за разпита на лизимаховия пратеник. Едва възпираше ръката си да не измъкне махайрата и да не я забие в гърдите на врага си. Ала гетското възпитание, уважението към чувствата на народа сковаваха дивия му нагон за саморазправа. При това познаваше мощта на вярата. Веднъж мизите се бяха разбунтували. И жрецът ги бе заплашил, че ще се качи със стълба при Залмоксис да се оплаче от тях. Бяха се укротили начаса като агънца. Какво щеше да стане, ако всеки вдигнеше бунт срещу обичая, срещу закона на дедите? Защо са първенците? Нали затова — да дават пример как да бъде тачен законът, А не как да бъде нарушаван.
	Не се боеше от смъртта Троил. Че какво е всъщност смъртта? Пътуване от един живот — временния, в друг — вечния. Тялото е затвор за душата. Както бе изпълнявал волята на закона и послушно бе отивал от една битка към друга, където го проводеше Дромихайт, тъй щеше да отиде и при Залмоксис.
	Само с едно не можеше да се примири — че ще умре, без да е известил царя, без да го е защитил от предателството.
	И той вдигна ръка.
	— Божествен Лечителю! — жреците на Залмоксис биваха назовавани лечители. — Троил ще се окаже достоен. Ала преди това иска да говори с владетеля. Иска да изслуша неговите думи, за да ги предаде на Онзи, който дарява безсмъртието.
	Жрецът поклати глава.
	— Залмоксис иска веднага да срещне пратеника. Защото няма време. Заплахата връхлита като хала.
	И след кратко замълчаване добави:
	— Да не би пък да се е побоял Троил? Ако е така, значи не е достоен за среща с бога. Тогава ще проводим друг.
	Хитро бе отклонил удара. Няма по-голям позор за тракиеца от тоя — да го сметнат за страхливец. Ако Троил откажеше да се принесе в жертва, целият народ щеше да го презре като страхливец. А това беше по-страшно от най-страшната смърт.
	Той отвърна решително:
	— Никой никога не се е съмнявал в смелостта на Троил.
	Безропотно се остави да му свържат ръцете. Издебна само да пошепне в ухото на войника Раскопор, докато му стягаше възлите:
	— Предай на царя, че Золтес и Агатокъл ще се срещат това лято! Само това. Той ще разбере.
	Войникът кимна с глава. Беше му верен.
	Жертвеният танц започна веднага. Задумтяха тимпаните, протръбиха еднозвучните рогове. И насред площада изскочиха бойците, облечени в брони, с шлемове на главите, но без оръжие. Те се завъртяха в бясно изстъпление, като размахваха голи ръце, все едно секат невидими врагове, отскачаха пъргаво назад, пак връхлитаха, сближаваха глави, сякаш се наговарят, за да се пръснат отново на всички страни и да подхванат повторно въображаемата жестока битка.
	Върховният жрец даде знак да спрат. Играчите се отдръпнаха задъхани. Четирима воина се отправиха към обречения и го последваха, докато той се изкачваше с изпъчени гърди върху дървената скеля, висока три човешки ръста. Троил огледа отгоре притихналото множество. Точно под него застанаха трима бойци с подпрени о земята изправени копия. Тялото на жертвата трябваше да се набие върху остриетата им, за да изпрати душата си при Залмоксис. После, след като богът го приемеше, щеше да има празненства и веселби: надпрепусквания с коне, юмручни боеве, мятане на копие, стрелба с лък. И борба — любимото състезание на траките. А накрая — погребалното пиршество. Щяха да ядат и пият, докато огънят на кладата отнасяше с дима си мъртвия към небето.
	Бе претръпнал. Не усещаше страх. Само някаква потискана жал. За светлия ден, за раззеленялата природа, за приятелите. И за Меда. Знаеше. Някога пак щяха да се съберат с нея при Залмоксис. И все пак. Твърде малко бяха живели заедно на тая земя. Много малко се порадваха един на друг.
	Сега тя беше в бащиното си село и нямаше да види честта му. Това и за нея щеше да бъде чест. Че бе жена на герой, на божи пратеник…
	Тимпаните задумтяха диво, зареваха като глутница зверове роговете, закрещя в изстъпление народът. И четиримата войника, хванали обречения за рамената и краката, го хвърлиха надолу, върху изправените копия. Той усети ужасната, непоносима болка, зърна за миг подалите се от тялото му накрайници на копията и изгуби съзнание…
	Когато отвори очи, Троил се видя захвърлен върху бунището отвъд външната стена на тирсиса, изградена от два реда колове, между които бе насипана пръст. Над главата му се бе привела Меда, неговата Меда, наливаше в устата му горчива билкова отвара. Изглежда, тя бе превързала раните с накъсаната му риза, след като ги бе запушила с бяла садина и други лечебни билки.
	Троил опита да каже нещо. Ала от устните му не излезе никакъв звук. И отново изгуби съзнание.
	Събуди го врява, дрънчене на оръжие. Отвори очи. Меда, разплакана, с паднала от русите й плитки забрадка, се бореше задъхана с двама стражника, които бяха вързали ръцете й и опитваха да я отвлекат назад, към града.
	Задавен от гняв, Троил опита да им изкрещи някаква закана, ала и тоя път устните му не промълвиха ни звук.
	Като в просъница чу нейните клетви:
	— Да ви порази Бендида*, дето не оставяте жена да помогне на мъжа си!
	[* Бендида — тракийска богиня на лова и плодородието.]
	…Бендида — женското начало в божествената природа, посредница между хората и Залмоксис. Но сега ни богът, ни богинята щяха да помогнат.
	Единият войник я сряза грубо:
	— Той не ти е мъж. Не ти е дори сънародник. Не заслужава да се нарече гет. Истински достойният умира отведнъж върху копията. Остави го да пукне като куче с позора си! Защото всеки, който помага на такъв, е проклет и от бога, и от хората.
	И може би й наговори още много обиди, ала Троил повече не чу. От напрежение отново изгуби свяст.
	Когато пак се събуди, след час ли, след два ли, след дни или седмици, Меда вече я нямаше. Дали само му се бе присънила? Наоколо джавкаха мършави песове, в синьото небе се виеха лешояди. Все него ли чакаха?
	Ясно, излязъл бе недостоен да застане пред бога. При падането тялото му се беше изместило малко и копията не бяха успели да го пронижат смъртоносно. Минали бяха отстрани — през плешката, през слабината и бедрото. Изгубил бе само много кръв. Но превръзките на Меда бяха помогнали.
	Залмодегик бе постигнал целта си. Тъй като бе нежелан посланик до бога, Троил беше по-безопасен дори отколкото мъртъв. Никой нямаше да послуша думите му. По-добре беше да умре. А все не умираше.
	Устните му се бяха напукали от треската. Пиеше му се, поне глътка вода. Да разкваси пламналото гърло. Ала кой да му поднесе тая глътка вода? Меда лежеше някъде затворена, отстранена от него. Троил вече нямаше никого — забравен, изоставен от целия свят. Осъден да лежи на бунището, докато угасне като свещ.
	Така, с такива черни мисли, се измъква няколко пъти от мрака, който изпълваше съзнанието му. И всеки път се убеждаваше, че още не му е било писано да умре.
	На три крачки от него, като в недостижима далечина, лъщеше локва вода. Вода — каквато и да е! Да я достигне, да накваси устни!
	Той опита да се обърне по очи. И успя. Животът се връщаше в тялото му. Полази. Като змия с пречупен гръбнак. Но полази. Един пръст, два пръста, цяла педя. Изглежда приближаваше. Може би десет пъти губи съзнание. Но след всяко свестяване запълзяваше отново. Най-сетне я достигна. Натопи устни в мътната локва. Пи жадно. И заспа. Не загуби свяст, а заспа истински.
	И когато се събуди след това, усети нов прилив на сили. Нямаше да умре. Щеше да оживее. Гладът вече заглозгваше стомаха му. А как да го засити?
	Да изпълзи назад в града, да проси? Никой нямаше да му поднесе ни трошица. Проклятието на Залмодегик щеше да отблъсне всички — и врагове, и приятели. Напротив, трябваше да бяга от града, да стигне там, където никой не го познава.
	А защо ли? Какъв смисъл да оживее — далеч от племето, от Меда, без цел в живота, опозорен?
	Въпреки това запълзя. Чувство, по-мощно от отчаянието, подсъзнателно, го раздвижи. След пет-шест крачки усети, че може и да се изправи. Подпрян на един кол, закуцука.
	Вървя така дълго. Пада, става и отново тръгва напред. При неговото приближаване копачите по нивите му обръщаха гръб, запушваха си ушите да не чуват молбите му за хляб.
	А той все се тътреше напред, сгърчен, уродлив. Но вървеше, не спираше.
	Наблизо някакво куче глождеше кора хляб. Троил се приближи до него и без да слуша заканителното изръмжаване, се хвърли върху хляба. Изтръгна го от зъбите му и го заръфа настървено. Слисано, кучето отстъпи настрана и го заразглежда учудено.
	Когато изяде кората, тръгна отново на път.
	Най-сетне достигна реката. Знаеше, в плитчината се въдеха миди-беззъбки. Колко ги беше ловил с връстниците си като дете. И сега рови дълго, докато успя да намери няколко миди. Счупи ги с камък и ги нагълта сурови. Улови задрямалата до брега водна змия, одра я, изяде и нея сурова. И пак заспа.
	На разсъмване забеляза скритата в камъша лодка еднодръвка. Виж, това беше добър знак. Можеше да отплава надалеч. Там, където не би могъл да стигне с ранения си крак.
	Той я изтика във водата и се нагласи вътре. Заплава по течението. Не помисли дори, че всеки, който се отдели от рода си, щом попадне сред друго племе, става роб или кървава жертва на чуждите богове. Сега имаше само едно желание, един порив — да отплава някъде, където не го познават, където не са чували за позора му Не от друго, от позора бягаше Троил. И по-добре роб отколкото с такъв позор…


	Покушението

	Най-сетне, след цяла седмица плаване, блъскан от жестоката буря, корабът на Лизимах успя да се вмъкне на завет в пристана на Тиризис*. Не спря никъде по пътя: ни в Аполония, ни в Месамбрия, нито в Анхиалос или Одесос. Лизимах не посмя да стори това — първо, защото не искаше да приближава в такава буря опасния бряг; и второ, защото му се щеше да стигне изненадващо в Тиризис, за да не разберат враговете му какво замисля.
	[* Тиризис — Калиакра.]
	Не допускаше само, че тези врагове бяха добре осведомени за пътуването му и вече го дебнеха. Хефестий и другите съзаклятници бяха научили от стари хора как е бил посрещан в миналото базилевсът. И вече знаеха, че Лизимах обичал тържествата. Затова влизал през Главната порта и по главната улица, ограден плътно от телохранителите си, достигал агората — градския площад. Там принасял жертва на боговете и поздравявал народа. Така, в съгласие с наученото, изготвиха плана си. Определиха местата на засадите. Както ловците в гората. Четирима изтеглиха жребия. И четиримата щяха да направят опита — та поне един да успее. От покривите на четири къщи щяха да полетят едновременно четири стрели. Все някоя от тях трябваше да улучи смъртоносно тиранина. И четиримата току-що бяха напуснали гимназиона*. Наистина, още не бяха отбили военната си тегоба, ала затова пък от няколко месеца насам се упражняваха упорито в стрелба с лък.
	[* гимназион — място за гимнастически упражнения на младежите.]
	Зад скалната грамада, вдадена дълбоко в морето, подобна на циклопски вълнолом, вълните бяха притихнали съвсем и тежката триера едва се поклащаше. Моряците, брадясали, с изпити от борбата със стихията лица, с вдълбани и кръвясали от вятъра и безсънието очи, опитваха да скатаят раздърпаните платна, да наместят ново кормило в скобата на счупеното ляво гребло. Робите бяха заспали върху дръжките на веслата, веднага щом като хортаторът* бе престанал да отмерва такта.
	[* хортатор — пом. капитан, командващ гребците.]
	Лизимах, едър и силен, с напълно побеляла коса, стоеше изправен върху най-горната палуба, с вирната глава и бодър изглед, като че ли и той самият не бе се борил с бурята редом с простите матроси. Не напразно го оприличаваха на Милон от Кротон, героя, пренесъл през целия стадион на ръце жив бик и го изял за един ден. Не напразно се ширеше славата му на лъвоубиец, която той и до днес поддържаше, като показваше на всички кожата на убития от него в единоборство звяр.
	Погледът му обхождаше огромния масив на Тиризис, наяден от ветровете и дъждовете като гъсто надупчена от червеите дървесина. Внушителен, мощен, заплашителен — сякаш нарочно създаден да властвува над морето. А отгоре, на върха, в шеметната висина, се белееха крепостните стени на града, сякаш израсли, сякаш продължение на гигантската си каменна основа.
	Малко градче беше Тиризис. Та може ли да се нарече град такова селище, което едва бе успяло да открие гимназион, ала силите му не бяха достигнали да си създаде и театър, тъй както се полага на един елински град? Театърът — това е училище за възрастните. Заради театралните представления тиризчани ходеха в Дионисополис, в Одесос, та дори в Елада, за да се насладят от играта на най-прочутите слуги на Дионис, както наричаха актьорите. Не ставаха в Тиризис и значителни състезания. Нямаха нито един свестен стадион, в който и мъжете, и жените да покажат силата и красотата на телата си. А така също и ума си — в песни и стихове. Калон кагатон — това мечтаеше елинът. Физическо и духовно съвършенство. Както изобразяваха Херкулес едновременно с тояга и лира, така изискваха и от обикновените смъртни да умеят всичко. Затова Питагор, великият математик, се славеше и като юмручен боец; Хипократ Лечителят се бореше и надбягваше с коне по стадионите. Известни спортисти бяха и Платон, Сократ, Софокъл, Еврипид. Та не беше ли и самият Аполон и музикант, и поет, и лекар, и пророк в един образ с дискометача и стрелеца? Нали Аполон беше победил в бой с юмруци самия Арес, бога на войната?
	Много още трябваше да се направи, за да стане това поселище истински град. Ала виж — от военно гледище несравним беше Тиризис — мощна и непристъпна твърдина. Само една стена от стотина разкрача при най-голямото стеснение на полуострова можеше да противостои срещу хиляди нападатели. И наистина устояваше досега: и срещу кробизи*, и срещу гети, и срещу скити — както в миналото — пред набезите на околните тиризи.
	[* кробизи — тракийско племе в Североизточна България.]
	Не само като крепост. И за друго я разглеждаше Лизимах. Столица си търсеше той — достойна за сегашното му царство, още по-достойна за онова, що замисляше. Където минеше навремето си Александър, навред сееше нови градове, пръскаше елинската култура по целия свят. Вземаше култура и от покорените варвари. Много селища разруши, като се почне от Тива и се стигне до Персеполис. Не по-малко и създаде. Повече от седемдесет нови града бележеха пътя на победите му. И от тях — осемнадесет Александрии. А от тях — най-голямата, най-славната — Египетската Александрия на Птоломей. Великия ги създаде, преди да е навършил тридесет и три години. Градове със смесено население — от елини и варвари. Нали това беше мечтата му — да слее Изтока с Елада в една световна общност? Александър, още дете, се оплакваше, че баща му Филип е извършил всички подвизи, които са по силите на смъртните. А Лизимах досега пък не постигна съвсем нищо. Александър извърши всичко. Това, което той не успя, се оказа непостижимо и за приемниците му. Ех, наистина той наследи отлична държава с ненадмината армия, изградени търпеливо от баща му. Без Филипа нямаше да се роди величието на Великия. А какво остави Александър на диадохите* си — една разпръсната по всички краища на света държава, една изтощена войска, един развратен от непривичния му разкош народ от разглезени бивши овчари. Можеше ли някой, можеше ли Лизимах да продължи делото на Александра?
	[* диадохи — приемниците на Александър Велики: Лизимах, Антипатър, Птоломей, Селевк, Антигон и др.]
	При вида на тая естествена крепост старата му мечта отново се разбуждаше. С какво впрочем го превъзхождаше предшественикът му? Със сила ли? Нима можеше някой да се мери по сила и издръжливост с Лизимах? С воля ли? Та нима през целия си дълъг живот не бе доказал на всички, че умее упорито да преследва целите си? С твърдостта си ли? Че кой се бе разправял по-малко жестоко с всеки, който бе дръзвал да се изпречи на пътя му?
	Александър остави завета си — да не разкъсват империята. А те, диадохите, уж най-верните му другари, я раздърпаха още пред смъртното му ложе. Всеки се смяташе най-достоен за мястото му. Оставаше им да решат спора само с оръжие. И ето, толкова десетилетия, те се дебнеха, сговаряха се един срещу друг, избиваха се, без при това някой да спечели надмощието.
	Лизимах все още не се бе отчаял. Още чувствуваше сили да завърши своето дело. Нима не потвърждаваше това и последната му женитба? Не само по политически причини бе изгонил третата си жена, персийката Амастрис, за да доведе в двореца Арсиноя, дъщерята на Птоломей. Оженил се бе едновременно със сина си Агатокъл, който пък бе взел доведената сестра на Арсиноя, Лизандра. Наистина, убедил се бе, че не притежава достатъчно сили да разгроми съперниците си: Птоломей, Касандър, Деметриус и особено упорития Селевк. Пред тях разполагаше с едно преимущество. Те нямаха възможности да се разширяват: нито към Индия, нито към Рим, нито към Картаген. Единствен той имаше накъде да се насочва, нови земи да завоюва, нови народи да покорява. Северът за него стоеше открит. Непознатият, загадъчен Север, населен със здрави и работливи, но войнствени народи, от които ставаха чудесни роби и несравними войскари. Гети, скити, андрофаги, хиперборейци — кои от тях съществуващи, кои измислени. Вярно ли беше например, че архипеите се раждали плешиви и ставали съдии в съседните племена; че иседоните убивали старците си и ядели месото им, а черепите им позлатявали; че аримаспите били еднооки?
	Нататък обръщаше поглед Лизимах. За това мечтаеше по цели нощи. Най-първо да покори гетите с техния непокорен владетел Дромихайт. Да завладее земята им — богата на жито, на стада, на работни хора. Той държеше в своите фаланги много наемници гети. И не можеше да каже кои са по-храбри: скитите ли, галатите*1 или гетите. Непобедима щеше да бъде една многобройна войска от гети. И евтина. Малка плата искаха гетите, малко ядяха. Големи несгоди понасяха, не жалеха живота си. За елините смъртта беше зловеща, тя ги отвеждаше в мрачното царство на Аид*2. И те пристъпваха с ужас прага му. За гетите смъртта представляваше пътуване в слънчева желана страна. При Залмоксис*3.
	[*1 галати — келтски племена, нахлули и завладели Балканския полуостров през III в. пр.н.е.]
	[*2 Аид — царството на мъртвите.]
	[*3 Залмоксис — главен бог у гети, тиризи, кробизи.]
	И не само Гетия. Гетия не беше крайната му цел. Защото отвъд нея почваше необхватната страна на непознатите тайнствени народи, от които като река течаха кервани с роби, с кожи, със злато. Особено злато. На север са плавали аргонавтите към Златното руно на Колхида*. Злочестата Йо, изоставена от гузния Зевс, превърната на крава, бягайки от ревнивата Хера, минала и през страната на аримаспите, в която грифони** пазят планини от злато, а еднооките аримаспи, яхнали бесните си коне, го крадат от тях. В трагедията си „Прикованият Прометей“ Есхил казва: „Пази се от остроклюнестите безмълвни кучета на Зевс, от грифоните и еднооката конница на аримаспите!“ Оттам някъде, от далечния север, където хората спели зимен сън като мечките, течеше поток от злато, което, попаднало в ръцете на бактрийските прекупчици, биваше препродавано после на саките и персите. За него мечтаеше Лизимах — да се добере до извора на златната река. Защото отдавна се бе убедил в това — чието е златото, негов е светът. Не друг, а бащата на Александра го бе казал: „Всяка крепостна стена, която не може да бъде превзета с оръжие, може много лесно да бъде прескочена от натоварено със злато магаре.“ Филип не приказваше празни приказки, знаеше чудесно как се преминават крепостни стени.
	[* Колхида — днешна Западна Грузия.]
	[** грифон — митично чудовище с лъвско тяло и орлова глава.]
	Лизимах беше натрупал голямо имане. През дългия си живот бе успял да събере толкова злато и скъпоценности, колкото не бе притежавал самият Александър. Подземията на Пергам* и Сарди** вече не можеха да ги побират. Ала на него все му изглеждаха недостатъчни. Кажи-речи през ден той правеше своите пресмятания. И през ден се убеждаваше, че все още средствата му не достигат да въоръжи такава армия, каквато му беше нужна, за да осъществи най-съкровените си замисли. Такава армия, с която да довърши делото на Великия, да изрине разните му Птоломеевци, Селевковци и други, да помете Рим и Картаген, да се разпростре на север, на юг, на запад и изток, докъде има земя и хора. Една земя — с един базилевс Лизимах.
	[* Пергам — днес Бергама в Северозападна Мала Азия.]
	[** Сарди — столица на древна Мидия (Сарт в Западна Мала Азия).]
	А го наричаха на подбив „Скъперника“. Нека си злословят! Защото не подозираха какви надежди, какви честолюбиви кроежи зрееха в съзнанието му. А нямаха ум да прозрат това, което той вече бе оценил — силата на парите. Александър трупаше богатство с меча си. Лизимах щеше да купи колкото ще мечове с богатството си. Затова стискаше парите, не ги пилееше така, както ги пилееха другите, както ги пилееше и широкопръстият Птоломей по някакви си скулптори, философи и музиканти. А Лизимах предпочиташе и често повтаряше мисълта на Александра, че философите трябва само да бъдат бесени. Не даваше пари той за празни работи. След като създадеше световното си царство, след като го утвърдеше, едва тогава можеше да си позволи разкоша да мисли за изкуство и за наука. Сега само трупаше златото. Все едно вързан боен слон, който щеше да насочи срещу враговете, когато му дойдеше времето. Не поддържаше и постоянна армия. Ако му потрябваха, щеше да набере колкото ще мечове под знамената си.
	И съкровищата му растяха. Вървеше му — ще речеш, че и него бе благословил Дионис да превръща като легендарния Мидас* в злато всичко, до което се докоснеше.
	[* Мидас — фригийски цар, който според легендата превръщал в злато всичко, до което се докосне.]
	В наядената, подкопана от морето основа на Тиризис, опасана с пояс от скален трошляк като титанични руини, се блъскаха с грохот и взривове от пяна нестихващите вълни. А отсам, на завет от бурята, по стръмната скалиста стена се катереха голи момчета и скачаха в притихналите вирчета на залива — всяко оттам, докъдето стигаше смелостта и дързостта му. При вида на сърцатата им игра Лизимах неволно се усмихна. От тях щяха да излязат отлични моряци. С такива моряци той щеше да извърши по-велики плавания дори от това, което бе постигнал самият Неарх*.
	[* Неарх — командир на флота на Александър.]
	На пристана, обграден с насаждения от лаврови храсти, настана оживление. Тълпата любопитни безделници се разпръсна, даде път на фрурарха* — военния началник на крепостта, който премина бързо на палубата, следван от двадесетина воина с излъскани до блясък брони. Той се изпъчи във войнишка стойка пред базилевса си, тъй както подобава на истински боец, и поздрави отсечено:
	[* фрурарх — комендант на крепост.]
	— Хайре! Радвай се!
	Лизимах отвърна:
	— Хайре!
	— Крепостта е готова — доложи военачалникът — да посрещне базилевса си.
	Ала Лизимах не бързаше. Той погледна сянката на гномона — слънчевия часовник, и даде знак на Атробат, началника на телохранителите си — соматофилактите*. Старият воин, почти връстник на Лизимах и негов съпътник от времето на Александра, отдели петдесетина гвардейци и ги изпрати напред към града. За своята сигурност базилевсът не разчиташе на провинциалната стража. Имаше си своя охрана — вярна, неподкупна. От история много не се интересуваше, пергаменти и папируси не четеше, но това беше успял да научи — царете най-често загиват от телохранителите си.
	[* соматофилакт — телохранител.]
	Стражите му навлязоха в градището, опразниха начаса главната улица, изтласквайки народа в страничните отклонения. Половината останаха долу, на кръстопътите, а останалите се покатериха по покривите, за да прогонят оттам всички, деца и старци, които се надяваха отвисоко да погледат рядкото зрелище. После те самите се настаниха горе с готови опънати лъкове.
	Чак тогава отдолу по тясната улица, оградена с едноетажни каменни домове без прозорци, се зададе тържественото шествие. Най-отпред пристъпваше с тежка крачка отред аргираспиди* — защитените с посребрени щитове пехотинци. Веднага след тях затрополи конницата на етерите** — приближените на базилевса, с червени космести гребени върху позлатените си шлемове, с украсени със златни плетеници брони, с кръгли щитове, върху които бяха изобразени в барелиефи бойни сцени, и железни мечове на бедрата.
	[* аргираспиди — пехотинци със сребърни или посребрени щитове, за да заслепяват с блясъка им противника.]
	[** етери — конна царска свита.]
	Между тях върху пръхтящ бял жребец яздеше Лизимах, най-скромно облечен от всички, навъсен и суров, сякаш никога неуспял да се почувствува цар, а останал докрай само войник.
	Зад етерите маршируваха мрачни и заплашителни пеугетайрите — пехотните гвардейци с бронзови шлемове, с вълнени наметала — химатии*, и кожени сандали, обковани с гвоздеи и привързани с ремъци до колената.
	[* химатий — плащ, обичайна вълнена връхна дреха.]
	Народът — аристократи с разкошни бели одежди, свободни граждани, полуголи роби и тълпи варвари, облечени с народните си носии — напираше по кръстопътите, катереше се по стените, по редките смоковници и маслинени дървета, които упоритите елини безуспешно опитваха да приспособят в този суров край; подскачаше нагоре да види нещо, та наредените в шпалир войскари едва смогваха да удържат с викове и ругатни напора му.
	Ненадейно от последния кръстопът пред агората четирима младежи изтласкаха войника, който им препречваше пътя с щит и копие, и се нахвърлиха върху минаващия базилевс.
	Поставената на покривите охрана беше объркала плана на заговорниците. Не им бе останал друг изход освен тоя — с внезапно дръзко нападение да изпълнят обета си.
	Ала стрелците от покривите знаеха добре своята работа. Още преди да направят първите си крачки, тримата нападатели се свлякоха на пътя, сразени от отправените отгоре им стрели. Единствен незасегнат, Хефестий се метна като рис върху коня и замахна да забие камата в открития врат на базилевса. Ала подцени силите му, забравил, че на младини Лизимах бе убил лъв в единоборство. Старият базилевс се извърна необичайно ловко за годините си и с точен удар изби оръжието от ръката на нападателя. После с втори удар в лицето го просна на земята. Няколко етери се метнаха отгоре му и го предадоха на градските стражи. Шествието продължи, сякаш нищо не бе станало.
	Процесията се разгъна на площада — агората, украсен с мраморни статуи на богове и богоравни герои, прославили града в няколко олимпиади. Лизимах слезе от коня, посрещнат с източни поклони от първия архонт и другите големци на градската олигархия, за да принесе жертва на боговете. В шума на овациите и ехтежа на музиката не забеляза изправената зад портала на Дионисиевото светилище стара жрица, която, простряла напред костелива ръка, сякаш го оплиташе в мрежата на тайнствените си магии. Тържествуваща — престарелият лъв наближаваше ловната яма. А ловецът щеше да бъде Орития — тя нямаше да го изпусне като ония неопитни момчета.
	След като се прибра в двореца и се изкъпа в затоплената баня, Лизимах заповяда да въведат при него задържания съзаклятник.
	— Кой си ти? — запита сурово базилевсът.
	Младежът, окървавен от бой, с вързани ръце, не отвърна. Само го стрелна с поглед, изпълнен с омраза.
	— Хефестий — доложи един от стражите. — Син на Аридей.
	— Значи, елин? — подметна Лизимах.
	Момъкът изръмжа:
	— Не, не чист елин! Майка ми е тракийка. От тиризите.
	— Още по-зле тогава! Катър между човек и дивак.
	— Траките сами се наричат „драсикес“ — храбри бойци — пресече го Хефестий. — А елините изопачиха това име в „траки“, което значи диви.
	След кратко замисляне Лизимах рече:
	— Ако ми кажеш кой те прати, ще ти подаря живота. Селевк или Дромихайт?
	— Никой! Аз сам, по собствена воля.
	— Не упорствувай! Пред мен всеки признава. Не ме карай да осакатявам младото ти тяло!
	Хефестий вирна глава.
	— Синът на Аридей не за пари продава живота си.
	— А за какво тогава?
	— За свободата! И елините, и траките те мразят. Жадуват да се измъкнат от твоя гнет. Не можах аз, други ще го сторят. Свободата ще възтържествува.
	Базилевсът махна презрително с ръка. Остарял беше. Наслушал се бе на речи и словоборства. На силни думи.
	— Имаше в Атина един дърдорко — Демостен*. Но Филип не се уплаши от неговите филипики.
	[* Демостен — виден гръцки оратор (384–322 г. пр.н.е.).]
	И добави с тих напътствуващ глас:
	— Винаги силата е редила света.
	— Повече няма да го реди! Демосът* пак ще вземе съдбините си в свои ръце!
	[* демос — свободно градско население, разположено в обществената йерархия между аристократите и робите.]
	— Демосът! — сви устни Лизимах. Спокоен, без да се гневи от предизвикателствата на младежа; уверен в неуязвимостта си от хлапашките му забележки. — Знаеш ли какво казва Аристотел, учителят на Великия Александър? „За да управляваш народа, трябва да го презираш. Така се укрепва властта над презряното стадо.“
	Той изведнъж прие суровия си вид.
	— Достатъчно! Кажи кой ви изпрати?
	— Никой! — отвърна твърдо и тоя път Хефестий. — По своя воля!
	— А защо?
	— За да защитим домовете си от вас, поробителите. Базилевсът се замисли.
	— Ако ми беше казал кой те е подучил, щях да ти простя.
	И се обърна към стражите:
	— Приковете го към вратата на дома му! Да го пази! И със своя пример, волею-неволею, да пази държавата ми от враговете й.
	Това наказание беше научил от персите. То имаше въздействие, крепеше управниците им: царя на царете и сатрапите.
	Войниците хванаха осъдения, та го помъкнаха навън. И така повлечен от грубите им ръце, момъкът се извърна.
	— Смърт на тираните: — извика той.
	Лизимах се усмихна тъжно. Съжаляваше за младостта му. Ала нямаше право да постъпи иначе. Народът трябваше да бъде държан в подчинение. В името на Голямата цел. Която не бе съдено да осъществя Александър. И беше легнала изцяло върху плещите на Лизимах. В Тир Александър бе разпънал на кръст хиляда и триста защитници на домовете си. След като ги бе накарал да съборят тези домове и с измъкнатите от тях греди да си изковат сами кръстовете… Бе разрушил Тива и бе продал в робство тридесет хиляди тиванци. Бе сринал десетки градове, бе избил стотици хиляди хора. Все в името на Голямата цел. Нали в името на същата цел, чийто наследник се смяташе, и Лизимах се бе стремял към единството на царството си, с всички средства? Нали в името на това единство бе убил мъжа на дъщеря си, а нея бе тикнал в затвора?
	Нима заради безразсъдството на няколко вироглави хлапака, иначе добри и почтени момчета, трябваше да се откаже от Голямата си цел, когато наближаваше да я осъществи?


	Откраднатият ритон

	Агар все още не можеше да си даде сметка как се озова в Тиризис*. Всичко стана така бързо, лудешки, сякаш някаква вихрушка го пое върху невидимите си криле и го запокити тук, сред тоя чужд град, сред тия още по-чужди хора.
	[* Тиризис — Калиакра.]
	Защо не се отказа още там от това, що си бе наумил, тъй както го убеждаваше Скил, преди да избяга от слугите на Савмак? Защо забрави, че сколотът бива уважаван за доблестта, а не за богатството му? Че за сколота броят на вражите скалпове по юздата струва повече от купища злато?
	Скил му беше побратим. Бяха пили от слятата си кръв, размесена в кумис, в която преди това бяха потопили меч, секира, копие и стрела — символи на вечна вярност. А побратимът няма друга мисъл освен твоята, друга грижа — освен твоята. Тогава Агар би трябвало да избяга с него, да сподели участта му, както повелява законът. А той не постъпи по закона. Изостави го. Заради съкровището. Отрано беше научил силата на златото. От времето, когато като каруцар пътуваше с търговеца Марсагет до Понтийските градове — да превозват нататък жито, кожи, восък, злато и роби. А на север бе достигнал дори до страната на суровите хуни, за да разменя с тях скъпи животински кожи срещу вино и мечове; срещал се бе с мълчаливите китайски търговци, които пренасяха с многочислените си кервани блестящи тъкани, бяла рисувана керамика и благовония. Какво ли не бе видял в краткия си, но разнообразен живот? Малко наслади има сколотът в родината си. Само труд и лишения. Най-голямата му радост са бойните подвизи. А за боен подвиг се залага главата — или твоята, или вражата. Много е скъпа цената на тая радост. Обича сколотът и да пие, ала Сколотия* не ражда грозде. Скъпо е виното в Сколотия. Затова тъй му бе допаднал животът в елинските градове. Там имаше всичко: вино, колкото щеш — да се удавиш във вино; ястия, каквито не си сънувал — да ядеш, да не се наситиш. И риба, и свински пражоли, които се топят в устата. А сколотите не отглеждат свине, защото свинете не понасят чергарския им живот. И жени, всякакви жени, от всички страни на света: персийки, гъркини, финикийки, юдейки, тракийки, та дори и тъмнокожи либийки. Усмихнати, пленителни, замайващи погледа.
	[* Сколотия — Скития, в древността между р. Дунав и Дон.]
	Ала всички тия радости се плащаха. Само със злато. Имаш ли повече филипики, повече александрийки, — каквито и да са златни и сребърни монети, можеш да се наслаждаваш, докато си жив. Не беше нужна ни смелост, ни сила. Златото беше амулетът, който даряваше успех във всичко. Тук то имаше повече сила от Папай* — Гръмовержеца, от Табити — богинята на семейното огнище, от Аргимпаса** — богинята на плодородието и любовта. Не като в Сколотия, не и като в Гетия, където за размяна служеше не златото, а — всекиму нужните бронзови остриета на стрелите.
	[* Папай — главен бог на скитите.]
	[** Аргимпаса — скитска богиня на плодородието и майчинството.]
	Зажадня за тия радости Агар, дотегна му да надзърта крадешком през открехнатите врати на пивниците и домовете на щастието. Тъй неусетно закопня за злато. А къде другаде можеше да го получи, ако не в Хери*, из царските гробници? Така разказват преданията. Цели купища лежат заровени в могилите. Един такъв куп, дори част от него, поне толкова, колкото има сила да изнесе човек, можеше да осигури щастието на Агар.
	[* Хери — градът на мъртвите, царско гробище у скитите.]
	Най-сетне се реши. И когато Скил изчезна — избяга ли или го заклаха савроматите* — Агар потегли към Хери, Царското гробище. Пътуваше през нощта, а денем се криеше като звяр из шубраците. Десет дни прокопава могилата. Завря се като къртица в сърцевината й. Безброй кошове с пръст изтътрузи навън. Оставаше му съвсем малко — вече прокънтяваше на кухо изтънелият земен слой, когато дочу хорските гласове. Измъкна се гузно навън, погледна. Бяха двамина. Затова може би се поколебаха. Не допускаха, че в дупката ще има само един копач. Препуснаха назад. Но Агар знаеше. Отиваха да доведат другарите си, та да заловят престъпниците, поругали светостта на гроба.
	[* савромати — сродно на скитите племе, характеризиращо се с матриархат.]
	Агар не се двоуми. Нямаше да му простят. Законът наказваше жестоко осквернителите. Иначе не би останало погребение неограбено. Защото всяка могила криеше в утробата си цяло съкровище. Всеки сколотски цар гледа да отмъкне със себе си на оня свят колкото може повече злато, та да му се намира под ръка и там. Когото заловят, че копае, принасят го тутакси в жертва на боговете пред олтара на войнишкия бог Акинак* — пред високата купа смет с изправения на върха й меч. Две жрици поднасят на енарея — женоподобния жрец — чаша и каменен нож със златна ръкохватка. И жрецът заколва вързания осквернител като агне, а кръвта му събира в чашата.
	[* Акинак — скитски бог на войната.]
	Ей от това се боеше Агар. Жадуваше за злато, за да живее с него; не да умре заради него. Колкото и да изглеждаше заслепен от алчност, успя да прецени. Тоя път нямаше да му се размине. Затова се измъкна бързо! навън, възседна коня и препусна на юг. Отърва главата, запази кръвта си. Още при първия идол, който срещна на пътя, изсипа шепа ечемик в каменната му чаша за благодарност, че боговете и тоя път го бяха запазили. Добре, че се бе досетил навреме да сложи под попоната на коня няколко къса конско месо, което вече се бе изсушило добре и осолило от потта му, превърнало се бе в пастърма, та ставаше за ядене. Още по-добре, че при скитанията с Марсагет бе запомнил пътя, бе запомнил и приятелите му, бе завързал и той приятелства. И с помощта на тия приятели достигна Олвия* — Щастливия град. Нямаше друг избор. Стана елински наемник. Таксиархът** — началникът му, дори не го запита владее ли оръжието. Всеки сколот е роден войник. Нахлупиха му медния шлем, тикнаха меча и щита в ръцете му и го натовариха на кораба, за да го от карат в Тиризис.
	[* Олвия — селище под Одеса.]
	[** таксиарх — началник на боен отред.]
	Не е лек животът на наемника, никак не е лек. Учения и дежурства — от сутрин до вечер, та и през нощта. Сколотите се бият — всеки както умее, не познават думата „дисциплина“. Стига им личната храброст. При елините най-важна е дисциплината — всеки във фалангата* върши само това, що му заповяда началникът. То беше най-трудното за Агар — да изпълнява чуждата воля. Но и с него свикна. Нали насреща получаваше всяка седмица по един ден и една нощ отпуск. И златни монети, с които можеше да плати на кръчмаря пред крепостната стена изпитото вино?
	[* фаланга — тактическа пехотна единица в древногръцката армия.]
	Лошото дойде, когато опита заровете. Отначало му вървеше, лудо му вървеше. Заради спечелените пари момичетата не се отделяха от него. Ала напоследък взе да губи. Елините имат богиня на щастието — Тихе*. Сколотите нямат. Изглежда, елинската Тихе се бе намесила да му се подиграе. От комара не му оставаха пари ни за вино, ни за забавления. Пък и задлъжня. Кръчмарят се оплака на войнишкия ковчежник и той престана да му плаща заплатата. Даваше я направо за покритие на дълга.
	[* Тихе — гръцка богиня на успеха.]
	Ей това беше лошото сега. И за него си мислеше часовоят Агар, подпрян на копието върху стената, що се извисяваше на четиридесет човешки боя над морето — загледан в прииждащите откъм обкръжилия го отвред кръгозор вълни. Те пъплеха бавно, величествено и неудържимо насам като изумрудена степ през пролетта, разлюляна от южняка, и се блъскаха с бели взривове в безредно натръшканите пред носа каменни блокове. Точно под него се синееше в кристален блясък плитко заливче, оградено от щръкналите през пясъчното дъно нащърбени подводни скали. То привличаше сега погледа му, поощряваше дръзката мисъл, зародила се в главата му при вида на златния ритон за виноприношения, забравен сякаш, оставен нарочно да го изкушава върху мраморния жертвеник отсреща в храма на Дионис. Този ритон, претопен в буца злато, можеше да разплати всичките му задължения. И пак да му остане.
	Знаеше, че е опасно. Елините също не прощават, наказват жестоко светотатството. Затова се колебаеше, въртеше се неспокойно, премисляше.
	Но когато видя, че сляпата жрица излезе от храма и пое към агората, потраквайки с жезъла си, всяко колебание у него изчезна. Без да си признае, страх го бе от нея. За него, сколота, предсказателка и вещица беше все едно.
	А златната чаша, огряна от слънчевия сноп през отвора на тавана, блестеше сред окръжаващия я полумрак в меки, слънчеви сияния. Мамеше го с непреодолима сила.
	И той не устоя. Огледа боязливо улицата. Изглеждаше безлюдна. Само един сляп рапсод — бродещ певец, дремеше до гномона. А в съседната уличка се бяха струпали в шумна купчина двадесетина момчета. Наблюдаваха разпалено бой между петли. Досмеша му на Агар, като ги сравняваше със сколотските момчета. С петльови боеве елините целяха да възпитат у децата си дързост и суровост. А сколотите вместо други играчки, даваха на своите деца истински човешки черепи.
	Агар пристъпи към каменната стъбла, по която се слизаше от стената. Но се дръпна бързо. По улицата премина със ситни крачки полугол роб, закрепил на рамо кобилица с две амфори вода.
	Воинът неволно посегна към голямата обеца на ухото си. Тя не беше от тия накити, що носят елинките — само за красота. Неговата обеца, украсена с животински образи, всъщност представляваше амулет, предназначен да предпазва от лоши очи, от магии и всякакви други злини. А изобразената пантера трябваше да му внушава дързост.
	И той доби тая дързост. С два скока премина стълбата и влезе в храма. В първия миг изтръпна. Напреде: му, свит в подножието на олтара, дремеше едър смок. Змията е страж на храма. Никой не би посмял да влезе вътре, щом като я види. Ала за Агар тя беше една безобидна гадина.
	Той мушна ритона под наметката си. Пак на два скока изкачи стената, озърна се и като не видя нищо подозрително, го запрати с все сила в бездната. След няколко мига плячката му, попаднала в кристалното вирче, потъна към дъното и легна спокойно там.
	Той въздъхна облекчено. Сега, и да се усъмнеха й него, щяха да го оправдаят, щом не намерят откраднатото. Сянката на гномона вече наближаваше делението, на което свършваше постът му. И имаше право да върши каквото си ще до утре.
	Ето, смяната се зададе с тежка стъпка. Разводящият го освободи от поста и остави на негово място новия часовой. После го поведе към казармата. Там Агар сложи оръжието и снаряжението си и излезе в обикновено войнишко облекло — с кожени дрехи и кожена шапка, само с къс меч в пояса. С едно все още не можеше да свикне — с голите колене. Не само за щото му беше студено. Повече от срам. Сколотите не са свикнали да излагат на показ голите си нозе.
	Всички знаеха, че както обикновено, ще се опъти към кръчмата. Тоя път той я прескочи, хвана страничната пътечка, издълбана в скалистата стена, която го отведе надолу до морския бряг. От камък на камък, обливан от солените пръски, достигна заливчето. Водата беше кристално прозрачна, но тук, до самата й повърхност, разлюляна неспокойно от вълните, дъното не можеше да се види. Трябваше да търси ритона под водата.
	Той съблече бързо дрехите си и скочи. Лятото беше още далеч. И студът скова тялото му. Стори му се, че сърцето му ще се пръсне от напрежение. Ала не се върна. Не бе почнал, за да спира насред път. Загреба надолу. И на дълбочина не повече от два-три човешки ръста достигна пясъчното дъно. Пред очите му прелитаха подплашени риби — като размазани сенки. Подобни на неясни сенки лежаха миди и камъни, обкичени с водорасли. Само ритонът не се виждаше. Плувецът се носеше над самото дъно, оглеждаше, опипваше трескаво наред. Въздухът му беше вече на привършване, когато успя да намери това, което търсеше. С рязък замах отскочи към повърхността, вдъхна шумно.
	И зърна на няколко разкрача от себе си рибарската лодка. Мигновено пусна ритона. Предпочете да го загуби, отколкото да го видят у него.
	Рибарят подвикна шеговито:
	— Ей, скит! Ти спиш ли зимен сън?
	Още гузен, Агар не отвърна. Поощрен от мълчанието му, рибарят додаде:
	— Вярно ли е, че вие, скитите, доите като крави кобилите, а яздите като коне говедата?
	Агар все не можеше да проумее какво чудно има в това — всеки народ си има свои обичаи. Защо само елинските да са хубави?
	— Вярно е! — изръмжа той. — Но вярно е и друго. Че пием вино от черепите на елините. И от твоя череп става чудесна чаша.
	Лодкарят натисна веслата и отмина, неразбрал на шега или наистина говори варваринът. Тогава пък по скалите полазиха орляк дечурлига. Трябваше и от тях да се крие Агар. Затова се гмурна отново, решил тоя път да притули плячката си в някоя ниша по скалистия бряг. Хванал ритона, той зашари покрай отвесната стена.
	Отначало не разбра точно какво е това. В искрящата синева забеляза, че скалата се спуска отвесно надолу като каменна завеса. Той се шмугна под нея. Чак тогава видя зиналия отвор. Любопитството му надделя. Пък и не само от любопитство. Нали диреше скривалище? Заплува в черния тунел. И изведнъж главата му се подаде над повърхността. Беше попаднал в някаква пещера. От пет-шест пролуки в скалната стена струеше бледа светлина, при която едва се забелязваха размазаните в мрака очертания на неравния свод и плоския под на височина две стъпки над водата. Точно насреща му лежеше оголен скелет на морска мечка*. Изглежда, тук е било убежище на морските мечки.
	[* морска мечка — тюлен.]
	Смаян, Агар се изкатери на сушата. Обиколи пещерата, опипа стените й. Нищо, никакъв друг изход освен тоя, през който бе проникнал. През пукнатините, от които се процеждаше светлината, не можеше да мине дори мишка.
	Той намери една ниша в стената и там скъта плячката си. Щеше да я вземе друг път, когато наоколо не се мяркат хора. И нямаше да издаде никому откритието си.
	Той се гмурна обратно и изплува на брега. Децата, без да го забележат, продължаваха гонитбата си по камъните.
	Неподозиращ, че още някой може да го е видял, Агар се облече и пое към града. Но още при Главната порта го пресрещна таксиархът.
	— Бегом при базилевса! — заповяда му той.
	С премаляло сърце Агар изтича към двореца. Охраната го пусна вътре, без да пита. Главният соматофилакт* го поведе през тесния двор, та го отведе навръх дворцовата кула, където ги очакваше самият Лизимах.
	[* соматофилакт — телохранител.]
	Скитът поздрави по войнишки. Без звук, без движение.
	Базилевсът го изгледа под вежди.
	— Видях колко време стоя на дъното!
	Нещастникът пребледня. Коленете му се разтрепераха. Вече беше готов да се хвърли в нозете му, за да проси милост, когато базилевсът запита:
	— Колко можеш да останеш под вода?
	Знаеше, един водолаз, който издържа толкова дълго, колкото тоя скит, няма цена. Той може да върши чудеса в една морска битка. А Лизимах мечтаеше и за морски битки. Който владее моретата, владее и земите.
	— Аз… — заекна наемникът… — Аз не знам… Не знам…
	Лизимах тръгна надолу.
	— Ще идем на брега! Да проверя издържливостта ти.
	Агар разбра. Не можеше да го излъже. А ако недай боже се досетеше, че го лъже, базилевсът щеше да го убие. Не си поплюваше. Ще не ще, Агар трябваше да признае. Да отърве главата.
	— То не е каквото мислиш, базилевсе — измънка той. — Аз… Намерих една пещера… В пещерата бях…
	Това каза. За ритона нямаше да спомене. Ритонът беше скрит добре в нишата.
	Безизразното лице на Лизимах просветна в едва сдържано любопитство.
	— Каква пещера?
	— Дълга двадесетина крачки. Широка още толкова. Висока десетина.
	— Вход? Изход?
	— Само от водата. Един тунел под водата. Отгоре не може.
	Лизимах видимо се бе развълнувал. Цял живот бе търсил истинско скривалище. Недосегаемо. Да скъта златото си. За да не го достигне никой. И Сарди* имаше дълбоки подземия, и Пергам**. Ала известни на всички. И на Селевк, и на другите…
	[* Сарди — столица на древна Мидия (Сарт в Западна Мала Азия).]
	[** Пергам — днес Бергама в Северозападна Мала Азия.]
	— Казал ли си това някому?
	— Никому! — отвърна скитът, без да подозира, че с това подписва смъртната си присъда.
	Лизимах плесна с ръце. Дошлият ефеб* се изпъна покорно пред него. Базилевсът му пошепна заповедта си в ухото.
	[* ефеб — млад войник със сравнително по-висш социален произход.]
	И в следващата минута двама глухонеми пазачи се метнаха ненадейно върху Агар, овързаха го и го повлякоха към подземието, за да го хвърлят в най-дълбоката килия. Сам, без другар. Без връзка с никого другиго освен с тях. За да не издаде никому тайната си, която вече не беше само негова.
	Такава участ му бе отредил Лизимах. Щеше да го държи затворен, докато докараше част от съкровищата си. Скитът щеше да покаже пещерата и после да умре. За да умре с него и тайната.
	А Тиризис, скрил богатствата на владенията си, щеше да получи и новото си име — Лизимахия.


	Предателството

	Продаван и препродаван от ръка на ръка, след като в еднодръвката бе спрял на скитския бряг, Троил най-сетне се бе озовал в Тиризис*, и то в двореца на Лизимах. Мнозина се бяха излъгвали да го купят при вида на атлетическото му тяло и умното му лице, като се бяха надявали, че раните му ще зараснат и от него ще излезе един полезен роб. Ала скоро разбираха заблуждението си и бързаха да се отърват. Така, почти на безценица, го купи дворцовият управител, но не за работа, а за съвсем друго предназначение. Каква ли работа можеше да се очаква от този куц, сгърбен великан, който стоеше безучастен, отпуснат като дрипа там, където го оставеха? И само когато го нахокваха, се надигаше да изпълни господарската заръка. Тялото му все още живееше, мъкнеше се, не му се щеше да умира, макар и осакатено. Ала душата му, по-осакатена, вече нямаше никаква сила. Мъждукаше подобно на догарящо лоениче, което угасва при най-малкия полъх. Пък и за какво ли да живее? Изоставен, самотен, никому ненужен. Без родина, без бог, без жена. Народът му го бе изгонил, отрекъл се бе от него. Както се бе отрекъл и самият Залмоксис*, намерил го недостоен за посредник с хората. Забравила го бе навярно и жена му, И беше права. Недостойният за Залмоксис е недостоен и за жена си, и за баща си, за майка си, за братята си. За тях той е мъртъв — по-лошо, все едно не е съществувал. Никой не смее да спомене позора си. А за какво друго става гетът, който е останал без род и без бог, освен за роб? Да мъкне срама си, додето е жив, а след смъртта да изгние като захвърлена мърша върху бунището…
	[* Тиризис — Калиакра.]
	[** Залмоксис — главен бог у гети, тиризи, кробизи.]
	Само за пробник беше годен такъв роб — да опитва виното на господаря си. Много пробници бе имал Лизимах през дългия си живот. Донякъде на тях дължеше този си дълъг живот. Защото мнозина се бяха опитвали да подхвърлят някое отровно зрънце в чашата му. Нали това е най-лекият и най-безнаказан способ да се отървеш от врага си, щом като не смееш да го сразиш в открит бой? Не би се погнусил от това нито Селевк, нито Касандър, та дори и тъстът му Птоломей. Затова трябваше винаги да бъде нащрек. Да се варди и от нож, и от стрела, и от отрова. Така се затри и последният му роб. Умееше да наблюдава Лизимах. Та нали някога беше телохранител на Александра? Никога не изпускаше от поглед виночерпеца си. И тоя път, преди седмица време, той погледна пробника, когато отпиваше полагащата се глътка от златния му ритон. И забеляза мигновената тръпка, която пробягна по лицето му; забеляза израза на обреченост, с който нещастникът поднесе виното. Лизимах го пое и уж случайно го изпусна. Тогава видя как се разтрепера робът. Вече беше сигурен. И когато след малко започнаха мъчителните гърчове на самоотровения роб, базилевсът го запита кой му е заповядал тая гнусотия. Робът умря, без да издаде никого. Изръмжа само тези думи: „Яд ме е за едно — че загивам без полза. Ала знам — все някой ще свърши тая работа.“
	Сложиха на негово място Троил. Много волев, жизнен беше предишният. А Троил, отчаян и обезверен, не будеше съмнение. Изпълняваше задължението си напълно безчувствено, като обречено агне, без страх от смъртта. Тъй смятаха всички — той не би направил нещо подобно — да пожертвува и себе си, за да премахне базилевса. Нямаше воля за това.
	От няколко дни го бяха оставили на мира — Лизимах се бе запилял някъде. На лов ли за турове*1 и зубри*2, да оглежда границите си ли, да проверява войската си ли, която се събираше из земите на кробизите*3? В двореца бе останал само престолонаследникът Агатокъл — суров, груб воин, който види се още не се боеше от отрова, та не прибягваше до помощта на опитвачи.
	[*1 тур — изчезнал вид диво европейско степно говедо.]
	[*2 зубър — европейски бизон.]
	[*3 кробизи — тракийско племе в Североизточна България.]
	Троил седеше в робското дворче и се грееше на слънце. Наоколо робите подтичваха всеки по своите работи и никой нито го поглеждаше, нито му продумваше. Нито пък му завиждаха, че стои така бездеен, докато те се съсипваха от работа. Пък и не го жалеха. Не им оставаше сила да жалят и другите.
	Над градчето ехтеше обикновената дневна глъчка. Кънтяха ковашките чукове, скрибуцаха грънчарските колела и тъкачните станове, гларусите грачеха пресипнало по покривите, надвикваха се деца, откъм казармата се носеха крясъците на скитските наемници, които играеха дивите си хора с мечове в ръце. Отсреща, под простия навес, проскърцваше еднообразно и досадно мелничното колело, бутано от слепия роб, който куцукаше мъчително в кръг покрай триещите се мелнични камъни.
	От двореца дотича някакъв прислужник и извика:
	— Ей, гетът! Веднага в пиршествената зала!
	Троил се надигна бавно. Затътри се нататък. За какво ли им бе потрябвал? Нали Лизимах го нямаше?
	Още на прага, до димящия бронзов триножник с благоуханно масло, се сепна. Не бе очаквал това.
	Насред залата, окичена с персийски килими, с мозаичен под, представляващ светлокъдрия Дионис, който язди пантера, в коприненото пиршествено легло с възглавница под лявото рамо лежеше Агатокъл. А насреща му, отвъд тържествената, отрупана с изящни ястия ниска маса, със събути сандали, отпуснал се непохватно, несвикнал да се храни тъй в леглото, говореше нещо самият Золтес. Макар и гърбом към него, макар и предрешен като елин, повече по усет го позна Троил. И понечи да се върне. Не би понесъл да го види така племенникът на омразния Залмодегик.
	Притули се зад завесата на входа до подредените в дървените си подставки амфори за вино, превърнат в слух. Всъщност какво диреше тук Золтес? При най-заклетите гетски врагове! И то облечен в елински дрехи, та никой да не подозре, че Агатокъл преговаря с гети.
	И изведнъж си припомни заловения съгледвач, който трябваше да уреди тая среща. Нали точно това каза той тогава — Агатокъл и Золтес да се срещнат през месец десий. Значи, друг пратеник все пак бе успял да предаде поканата. И Золтес бе побързал да й се отзове. Какво ли разговаряха, каква ли низост крояха?
	Троил се преобрази неочаквано, като по чудо. Безучастието, равнодушието, отпуснатостта му сякаш се изпариха без следа. Духът му отново се разбуди — предишният дух на смелия, беззаветно предан на Гетия и на Дромихайт воин. Досети се, замисляше се нещо против царя му, против родината — нещо нечувано подло, зловещо.
	Слугите поднасяха най-изискани ястия: печени яребици, поръсени с исиот, диви прасенца в сок от нарове, печени змиорки. В златни подноси бяха натрупани смокини и орехи. А в разкошните ритони искреше чисто вино, неразмесено с вода: не като у елините — разредено. И Троил чу.
	— Какво предлага Залмодегик? — запита Агатокъл.
	След като избърса мазните си ръце в поставеното на масичката сурово тесто, Золтес се наведе и отвърна тихо. Ала Троил успя да чуе и него.
	— Залмодегик казва: „Всичко е готово. Когато Лизимах навлезе, Дромихайт ще се пресели при Залмоксис. И Гетия ще остане без боен вожд. Залмодегик ще вземе мястото му. Лизимах ще завладее без бой цяла Гетия.“
	Троил трепереше от възбуда. Не можеше да допусне, че това, което слуша, е истина, че не е тежък кошмар — от ония, които го душеха, когато треската разтърсваше пронизаното му тяло.
	Гласът на Золтес отново прикова вниманието му.
	— Ала върховният жрец иска да чуе отново от устата на благородния Агатокъл потвърждението на първата уговорка. Ще я спази ли Лизимах?
	Агатокъл вдигна ритона си, отля няколко капки вино за боговете, които да потвърдят думите му, и след като отпи от него, отвърна твърдо. Види се, отдавна бе приготвил отговора си:
	— Базилевсът обещава тържествено. Ако върховният жрец изпълни точно спогодбата ни, той ще допусне в царството си, което скоро ще обхване целия свят, култа на Залмоксис като главен бог, а Залмодегика ще въздигне като върховен жрец на своята държава. Доволен ли е от това благородният Золтес?
	Троил усети прилив на неподозирани сили в изтощеното си тяло. Възмущението, погнусата от това, което се кроеше сега, изопна мускулите, цялото му тяло. Животът му отново доби значение. Отново имаше защо да живее.
	Само една мисъл, един порив запълваше сега цялото му същество. Макар и роб, макар и сакат, изоставен от всички, от бога и народа, той беше преди всичко гет. Длъжен беше, каквото и да става, да предупреди Дромихайт, да осуети подготвяното престъпление, да спаси народа си от готвеното му робство. Забрави предпазливост и благоразумие. Досега можеше да опитва вината им, да ги предпазва от отровители, можеше да умре мърцина. Сега не можеше. Сега трябваше да живее, за да извести Дромихайта за гнусния заговор. Животът му придоби цена. Беше станал незаменим. Вече беше длъжен да се пази — не заради себе си, а заради Дромихайт.
	И той реши да го запази. Дръпна се назад, отказа се да влезе в залата. Виното тоя път можеше да се окаже отровно, а можеше и Золтес да го познае. Това също щеше да означава краят му.
	Никой не би го пуснал да се измъкне през вратата на двореца. Не беше от робите, които имат право на излизане. Дано го забравеше Агатокъл! Дано го не потърсеше! Ала не. Потърси го. Досетил се бе престолонаследникът, че пред гости, и то пред чужденци, следва да покаже разкоша си, да покаже, че и той пие проверено вино.
	— Пробникът! — развикаха се прислужниците. — Къде е гетът?
	А сега накъде?
	Троил грабна едно въже и се покачи на стената. Погледна. Не беше висока. Само три човешки ръста. Закрепена върху скалистата основа, която обграждаше отдолу като каменен корниз, широк не повече от две-три стъпки. И оттам почваше страхотната бездна. А долу се зъбеше запенено морето. Ако се изтървеше, тялото му щеше да полети от камък на камък, от зъбер на зъбер, докато достигнеше скалистия бряг превърнато на кърваво месиво. И само една тясна пътечка, като ръбец в скалната стена, почваше от площадката, за да се свлече косо към нагризания бряг, в който се блъскаха прииждащите от изток вълни. Там нейде, из пещерите, разяли каменната снага на Тиризис, можеше да изчака нощта, за да отмъкне тогава някоя лодка и да поеме с нея на север. Да потърси пиратите, да продължи с тях.
	Нямаше време за умуване. Всеки миг някой можеше да се изкачи горе, всеки миг часовоят от ъгловата кула можеше да надзърне насам. И той се реши. Върза въжето за един от зъбците на стената и се спусна по-него, като се придържаше с ръце и крака.
	Не бе преценил силите си. Още насред път усети че пръстите му почват да отпускат, че се разтреперва цялото му тяло. Пред очите му взеха да прелитат алени облаци…
	Когато се опомни, се видя с вързани ръце и нозе, захвърлен по гръб в някакво тъмно подземие. През тесен отвор до тавана проникваше слаб здрач. Болеше цялото тяло, натъртено от падането, с подновени рани. Болеше до премаляване. Ала не болката му тежеше. По-жестоко болеше другото — съзнанието, че не бе успял, че бе пропилял напразно възможността да спаси Дромихайт, да бъде полезен на Гетия. Че щеше да загине ей така мърцина, че нямаше кой да осуети злото, което заплашваше народа му. А знаеше, научил го бе — смърт заплашва роба, който е опитал да бяга. Щяха да го убият. И заедно с него щеше да умре надеждата да извести Дромихайт.
	На всяка цена трябваше да направи нов опит за бягство, най-малкото да съобщи тайната на някой роб гет, като го убеди той да избяга в Гетия, обещавайки му от името на Дромихайт богата награда срещу поетия смъртен риск. Пълна беше Лизимаховата държава с роби — траки: одриси, гети, трибали — продавани като военопленници при честите гранични сблъсквания, та и от самите им родители срещу сол от елинските солници.
	Не му остана много време да обмисля. Скоро в подземието се чуха тежки подковани стъпки, които спряха пред вратата на неговата килия. Тя се отвори и двамина тъмничари развързаха краката му. Той опита да стане. Болеше го цялото тяло. Зле се бе ударил при падането. Той пристъпи, олюля се, но не падна. Тръгна.
	Отведоха го в двореца при Агатокъл, който, току-що излязъл от банята, лежеше по очи върху масата, а един як роб масажираше мускулестото му тяло.
	Пазачите оставиха вързания затворник насред стаята и излязоха. Троил остана да чака мълчалив, готов да чуе жестоката присъда.
	Агатокъл обърна главата си.
	— Е, робе! — рече той. — Защо избяга?
	Троил не отговори.
	— От какво се уплаши? — постави нов въпрос престолонаследникът.
	— Гетът не се бои от нищо — отвърна затворникът.
	— Научил си, че ще ми донесат отрова и затова офейка. Да не пиеш от виното, така ли е?
	— Не!
	— Ако признаеш — рече Агатокъл, — няма да те убия. Отричаш ли, ще полетиш от стената!
	Троил го знаеше. Тъй в Тиризис наказваха провинените роби — от стената направо в морето.
	— Нищо не знам за отрова — отвърна той.
	Агатокъл замълча. Ясно, все още не му вярваше. А не можеше да намери друго обяснение за неочакваната му постъпка. Той го изгледа строго.
	— Или пък е трябвало ти да сипеш отровата. А си се разколебал в последния момент. Затова си побягнал…
	— Не! — повтори Троил. — Казах ти, не съм чувал за никаква отрова.
	На вратата застана дежурният ефеб*.
	[* ефеб — млад войник със сравнително по-висш социален произход.]
	— Базилевсът идва! — извести той с ясен глас. Агатокъл скочи веднага и се омота в химатия* си.
	[* химатий — плащ, обичайна вълнена връхна дреха.]
	Застана в почтителна поза. Робът масажист се просна на колене и тъй, пълзешком, се измъкна навън. Лизимах влезе с бодра стъпка.
	— Е? — рече той. — Завърши ли делото е успех?
	Агатокъл отвърна почтително:
	— Изпълних всичко, което ми заръча.
	Базилевсът изглеждаше доволен.
	— Бях длъжен да остана в, сянка. Да не се замесва моето име, ако случайно нещо се разчуе. А сега да се надяваме, че работата ще се оправи и без война. Дори Александър предпочиташе да му се подчиняват без кръв. Защото Дромихайт е опасен противник.
	Агатокъл отвърна с някаква горчивина:
	— Ти си по-опасен. Побеждавал си всички врагове. Нужно ли беше да поемаш такова задължение към варварите?
	Лизимах го изгледа снизходително:
	— За Залмоксис ли намекваш?
	Агатокъл кимна.
	— Не всяко задължение се изпълнява — рече баща му. — Освен това, Залмодегик още не е успял. Пък и да успее… Защо да не приемем култа на Залмоксис? Та елините не са ли обсебили от траките и култа на Орфей, на Дионис, на Арес?
	— Но те не са главни божества. А Залмоксис ще измести Зевса.
	— Ами самият Александър не се ли прогласи за син на египетския Амон? Нали и по монетите го изобразяваме така — с овнешките рога на Амон? Не бе ли приел персийските нрави; не се ли бе оградил с халдейски гадатели? Не е ли по-добре с един бог, както има един базилевс?
	— Но той целеше тъй да сплоти край себе си покорените народи.
	— Не целя ли същото и аз? Да обединя първоначално към трона си гети, трибали, кробизи, одриси и скити. Нали гетският Залмоксис е Сбелсурд на травсите*, Папай** на скитите? Та има ли и сега някаква разлика между учението на Залмоксис и елинското питагорейство? Не е важно кой от кого е заимствувал: дали Залмоксис като роб при Питагор е възприел неговите идеи или обратно. Твърдят, че Залмоксис е живял много преди Питагор. И едните, и другите вярват в безсмъртието на душата. Нали затова и наричат гетите „даряващи безсмъртие“?
	[* травси — тракийско племе в областта между долното течение на Хеброс и Източните Родопи.]
	[** Папай — главен бог на скитите.]
	Агатокъл премисляше. Явно, колебаеше се. Все още не можеше да приеме напълно бащините си схващания.
	— Защо да не постъпя и аз така? — добави Лизимах. — Аз, истинският наследник на Великия. Нали на смъртния си одър той посочи пръстена си с думите: „На най-силния!“ Кой беше по-силен от мен? Кой заслужаваше александровото наследство повече от мен?
	Чак сега базилевсът като че ли забеляза роба, който стоеше неподвижен, сякаш нечуващ и невиждащ нищо.
	— Защо е тук тоя? — запита внезапно той.
	Агатокъл отговори:
	— Разпитвах го, преди да го хвърля от стената.
	— Е, какво реши накрая?
	— Нищо не признава. Няма що, ще полети надолу.
	Лизимах поклати твърдо глава.
	— Не, това няма да сториш! Робът, дори и най-калпавият, струва пари. Нямаш право да хвърляш на вятъра пари.
	— Той извърши голямо провинение.
	— Има и други наказания. Не по-леки. Понякога робите предпочитат смъртта. Да се отърват изведнъж. Убиваш ли коня си, когато те е ритнал?
	— Конят е друго — възрази Агатокъл.
	— Забрави ли какво казва Аристотел, учителят на Великия? „Робът е говорещ добитък“. Всеки от тях иска да избяга. Какво ще стане, ако убиваме затова всички? И Аристотел го твърди: „Нужни са роби, за да работят; а свободните са нужни, за да управляват“.
	При тези думи Троил неволно си спомни, че и в Гетия е горе-долу така. И за тракийския аристократ трудът е най-големият позор. За него най-желано е безделието, а най-достойно — военният грабеж.
	Агатокъл не мислеше да дразни напразно баща си. Познаваше неговата слабост. Стиснат беше Лизимах, не понасяше разхищенията. Пестеше от всичко — от дрехите на слугите, от въоръжението на войниците, от храната им, от маслото в лоеничетата дори. Затова и не убиваше робите. Свободните можеше, те не струват пари. Не и робите.
	— Добре! — рече той. — Нека живее!
	И плясна с ръце.
	Иззад завесата на входа влезе единият тъмничар.
	— Приковете го към мелницата! — нареди Агатокъл.
	Стражите хванаха осъдения и го извлякоха навън, отведоха го в робския двор, където ковачът го прикова с верига през врата към лоста на мелничния камък. А досегашния сляп роб откараха да върти обикновен хромел.
	Троил ликуваше. Не го убиха. Значи, оставиха му неволно надеждата — да направи нов опит за бягство, да изпрати другиго при Дромихайт. Докато беше жив, имаше надежда. Само че трябваше да бърза, да превари предателя.
	Дори радостен от наказанието си, той грабна черпака и насипа житото в улея. После хвана с две ръце лоста и го натисна. Завъртя се по отъпканата като харман кръгла пътека покрай скрибуцащото колело. Крачка след крачка, завъртане след завъртане — все с тоя проскърцващ прът в ръце, сякаш сраснал с него… Докато успееше да се отскубне от безпощадната верига — или докато умреше от изтощение…


	Предсказанието

	Скитите се славеха като честни, неподкупни хора. Ала всяко стадо има и мърша. Това го знаеше най-добре Лизимах. Защото направо при него идваха всички, които имаха да му обадят нещо за враговете, пък и за приятелите му. Искаше той да знае всичко до най-малката тънкост. Убеден беше, че ако разгадае кроежите на противника, това вече представляваше половин победа.
	Седнал на трона си в приемната зала, в присъствието само на Агатокъл, базилевсът разговаряше с двама скитски търговци, облечени в разкошните си носии, които стояха раболепно на колене пред него по източен обичай.
	— Базилевсът Лизимах — рече той тихо, — истинският наследник на Великия Александър, чака да чуе мъдрите думи на почтените си гости.
	Единият скит с дълга червена брада кръстоса ръце пред гърдите си и се поклони още по-ниско.
	— Славни базилевсе, нека нашият Папай* и твоите богове бдят над тебе и над семейството ти!
	[* Папай — главен бог на скитите.]
	Лизимах едва сдържа усмивката си. Наистина, твърде много грижи щеше да създаде на боговете неговото семейство. И не само неговото, а на всички диадохи*, за които често подмяташе, че женските им разправии струват повече от най-тежките битки. Та нали той самият имаше толкова горчив опит с четирите си жени, освен многобройните си наложници: и от Никая, майката на Агатокъл; и от одриската Макрис; от персийката Амастрис и Птоломеевата Арсиноя, сегашната му любимка. Леко ли е то, да имаш жена, половин век по-млада от тебе? Нима му създаваше малко ядове и враждата между двете неистински сестри: неговата Арсиноя и жената на Агатокъл Лизандра? Право думаха скитите, само божата намеса би могла да ги оправи.
	[* диадохи — приемниците на Александър Велики: Лизимах, Антипатър, Птоломей, Селевк, Антигон и др.]
	Той повтори:
	— Слушам ви, любезни гости.
	И червенобрадият склони още по-ниско глава.
	— Много път бихме дотук, о, светли базилевсе. Зарязахме делата си. Само за да ти направим тая услуга. Голяма загуба понесохме от търговията си. Много добичета измряха по пътя. Много стоки се похабиха от дъждовете.
	Лизимах прекъсна словоизлиянията му:
	— Ако новината заслужава, аз ще ви наградя богато.
	Скитът продължи да се оплаква.
	— Най-малко два таланта злато ще ни трябват да покрием щетите си. Откъде ще намерим два таланта злато?
	Лизимах свъси вежди. Виждаше се как премисля трескаво. И повтори решително:
	— Ако заслужава — ще ги получите от мен.
	Агатокъл го изгледа явно учуден, неповярвал в такава необичайна за баща му щедрост.
	Зарадвани, двамата скити пропълзяха по-близо до трона. Червенобрадият заговори бързо:
	— Пази се, Лизимахе! Черни облаци се сбират над главата ти. Селевк Никатор, твоят враг отвъд Понта, изпроводи цял керван със скъпи дарове за нашите първенци. Кани ги да му гостуват. Ще дойде тогава и Дромихайт, гетският вожд. И галатите*. И савроматите**. Ще се съберат наесен. И догодина ще те нападнат вкупом. Скитите и гетите, ако склонят савроматите и галатите — от север, той — от изток, от юг — Деметриус.
	[* галати — келтски племена, нахлули и завладели Балканския полуостров през III в. пр.н.е.]
	[** савромати — сродно на скитите племе, характеризиращо се с матриархат.]
	Лизимах трепна. Нима и Деметриус? Нали съвсем наскоро сключи мир с него? Тъкмо за това, да бъде сигурен поне от юг. Но опита да запази спокойствие. И рече:
	— Слушал съм много за това. Празни приказки.
	Скитът бръкна в пазвата си и извади един пергамент. Подаде му го. Лизимах го разгъна, зачете го. И усети, че действително новината заслужаваше не само два таланта, а двадесет и два. В ръцете му бе попаднало писмото на скитския цар до Селевк, в което го уведомяваше, че се е срещал с Дромихайт и се е уговорил с него да нахлуят едновременно с всички сили срещу Лизимах по даден от Селевк знак. Само че за това Никатор се задължаваше да им осигури кораби за превоз през Понта, та да ударят Лизимаха и откъм брега.
	Всичко бе очаквал базилевсът — нали бе съсредоточил отбраната си към Истър*. Само за това не бе помислял — че флотата на Селевк, може би в съюз с пиратите, ще превози варварските пълчища, за да ги стовари нейде по крайбрежието, около Одесос, Дионисополис или Калатис**.
	[* Истър — река Дунав.]
	[** Калатис — селище на Черно море между Истрия и Томи.]
	— Заслужихте наградата — вдигна той глава. — Но кажете преди това — как попадна пергаментът у вас?
	Скитът намигна хитро.
	— Ние сме пратениците до Селевк.
	Лизимах едва успя да прикрие сянката на погнуса, която мина по лицето му. Отпрати ги с ръка.
	— Идете си със здраве! Моят тезаурофилакт* — ковчежникът ми, ще ви отброи заслужената награда.
	[* тезаурофилакт — пазител на съкровище.]
	Той плясна с ръце. Влезлият ефеб* с позлатена броня се изпъна по войнишки. Лизимах му пошепна нещо на ухо и ефебът пак с войнишки поздрав напусна залата.
	[* ефеб — млад войник със сравнително по-висш социален произход.]
	— Сега ни върни писмото! — обади се другият скит. — За да довършим задачата си.
	Лизимах го прочете още веднаж. Паметта му беше все още достатъчно бистра. Можеше да мине и без препис.
	Двамата скити изпълзяха доволни назад, поклониха се още веднаж доземи от вратата и си отидоха.
	А Агатокъл стоеше все още слисан от необичайната щедрост на баща си. Забелязал учудването му, базилевсът се усмихна.
	— Златото съвсем не е загубено — рече той. — Току-що заповядах да ги вържат и да ги предадат на скитите. С писмо от мен. С него ще съобщя на скитския цар, като на приятел, какви подлеци са неговите посланици. Тъй аз ще си запазя златото, а и скитите ще знаят, че ми е известно всичко. И тогава или ще се отдръпнат, или ще избързат, преди да са се подготвили добре. А и в двата случая аз печеля…
	— Но, базилевсе… — не се стърпя Агатокъл. — Честно ли е това?
	— А тяхното честно ли е? Да предадат своя цар!
	— Но на теб ти направиха услуга.
	Лизимах помълча, преди да отговори.
	— Не само аз наказвам така предателите. Самият Филип, бащата на Александра, заповядал да убият тези, които му предали Амфиполис. „Щом като са годни да предадат съгражданите си — рекъл той, — колко по-лесно ще предадат мен.“
	Агатокъл не можеше да възрази нищо срещу тоя довод. Той самият цял живот се бе гнусил от предателството. И все пак не беше сигурен защо баща му бе постъпил така — в името на справедливостта или от скъперничество. За да запази златото. Или и заради двете.
	Ала Лизимах вече бе забравил за предателите и за тяхната участ. По-наложителни, по-близки мисли го тревожеха.
	— Ако са поотделно — изрече гласно той колебанията си, — ще се справя лесно. Още от времето на Филип ги бием. Най-опасен беше Атей, деветдесетгодишният воин, който управляваше всички скити. Филип го победи и Атей загина в боя. Тогава и гетският цар Котела, за да има мир с Филип, му даде дъщеря си Меда за жена. Би ги и Александър. Още двадесетгодишен разгроми Сирма, царя на трибалите*. Бил съм ги и аз неведнъж. Преди тридесетина години се срещнах с цар Севт, одриският, основателят на Севтополис, който извади насреща ми двадесет хиляди пехотинци и осем хиляди конника. Десет години по-късно разбих скитите в земите отвъд Истър, когато бяха въстанали Истрия** и Калатия.
	Агатокъл се осмели да възрази на баща си:
	[* трибали — тракийско племе в Северозападна България.]
	[** Истрия — селище до делтата на Дунава.]
	— Затова пък преди четиридесетина години Зопирион*, стратегът на Александра, загинал в Скития с тридесетхилядната си армия. Пък и аз самият няма да забравя, че бях пленник на Дромихайт. И той ме пусна, само за да не се кара с тебе.
	[* Зопирион — наместник на Александър Велики.]
	— Какво искаш да кажеш? — прекъсна го баща му рязко.
	— Че не сме готови да се сразим с тях, ако са сплотени. Че трябва мъжки да се подготвим.
	— Та нали това правя? Да ги разединя, да ги бия поотделно. Още това лято ще смажа Дромихайт, преди да се съедини със скитите и със Селевк. Някога аз бях само храбрец, необикновен храбрец. И толкоз. Сега трябва да бъда друг. Да бъда хитрец. Едно е да си соматофилакт* на Александра, друго да си негов заместник…
	[* соматофилакт — телохранител.]
	Той се надигна и се прибра в покоите си. Остави сина си сам, замислен, смутен. Агатокъл вярваше в съобразителността, в дързостта на баща си. Лизимах беше безспорно най-добрият пълководец след Александър. Неговият поход срещу Антигон нямаше равен по майсторски замисъл и по изпълнение. Колко пъти, дори с многократно по-малки сили, бе успявал да се изплъзва от всяка клопка, докато издебне сгодния миг за противоудар. Но това не бе достатъчно сега, когато вратовете опитваха да го обкръжат отвред, както ловците обграждат с вдигнати копия и цяла глутница кучета самотния лъв. Вече не изглеждаха достатъчни само личните му качества, нужна беше и помощта на боговете. Трябваше да се разбере какво мислят боговете, каква участ му гласят. Агатокъл отдавна беше слушал за славата на сляпата жрица от Тиризис*. И ето, от толкова време живееше в града, а все още не я бе посетил.
	[* Тиризис — Калиакра.]
	Би трябвало да изпрати баща си при нея, той да я пита. Защото и Филип се бе допитвал до Пития от Делфи*, където служеха жреците Тракиди, и Александър бе посетил Родопската оракулка. Нямаше равни на тракийските предсказатели в целия свят. Ала Лизимах отбягваше ясновидците и гадателите. Не че не им вярваше. Може би заради друго. Не държеше да знае какво му готви Тихе**. А лошите езици подмятаха, че не ходи при тях от скъперничество, понеже не му се дават подаръци на жреците.
	[* Делфийска Пития — жрица-оракул в храма на Аполон в Делфи под планината Парнас.]
	[** Тихе — гръцка богиня на успеха.]
	Агатокъл знаеше — нито той, нито който да било друг не би могъл да изпрати баща му при Сляпата. А трябваше да я питат. Сега вече им се налагаше да научат волята на боговете, да изпросят от тях съвет и поука. И щом като не рачеше Лизимах, това щеше да стори Агатокъл. И за бъдещето на баща си, и за бъдещето на царството, и за своето бъдеще.
	За нето — да намисли, значеше да го извърши. Начаса той изпрати един ефеб в храма на Дионис да попита кога може да се яви пред оракула. Пратеникът се завърна скоро. На днешния ден жрицата не давала предсказания, такъв бил денят, запретен от Дионис Ясновидеца. Жреците молели благородния Агатокъл да ги почете с присъствието си утре. Тогава богопомазаната Орития щяла да му изтълкува волята на боговете.
	И наистина рано на другия ден, без да спомене нещо пред баща си, метнал на гърба си снежно бял химатий*, придружен от десетина соматофилакти, Агатокъл се запъти към прорицалището.
	[* химатий — плащ, обичайна вълнена връхна дреха.]
	Старият жрец го посрещна на стълбището между двете колони, които ограждаха ниския вход към храма. Въведе го почтително във вътрешната зала, осветявана слабо през кръглия тавански отвор. Стените, опушени от ежедневните жертвоприношения, бяха покрити с барелиефи, изобразяващи мистериите на Дионис и дивите оргии на менадите*, които с тирсове в ръце преследват из горите жертвените бикове и елени. А над тях, до самия свод, личаха загадъчните, необясними за простосмъртните, тракийски орнаменти с магическа сила: безкрайни спирали, символизиращи живота; концентрични кръгове, скрили в себе си смисъла на битието; успоредни зигзаги, които показват взаимната връзка на всички явления. А по пода бяха наредени оброчните плочи, оставени от усърдни богомолци, с изображенията на Тракийския конник, на отвлечния от пиратите Дионис, на свирещия Орфей, на седналата заднешком върху кошута Бендида**.
	[* менади — участнички в Дионисиевите мистерии.]
	[** Бендида — тракийска богиня на лова и плодородието.]
	И ето, иззад колонадата в дъното на храма се показа подобна на оживяла мумия сляпата жрица. С безизразно лице, прикрило радостта, която бушуваше в озлобеното й сърце. Цяла нощ не бе мигнала. Тържествуваше. Най-сетне идваше при нея. Ако не бащата, то синът. И чрез сина тя щеше да изпълни това, което бе решила — да осъществи най-сетне отмъщението си, по-жестоко от всяко друго, много по-жестоко от несполучливите й досегашни опити да го отрови, да устрои покушение срещу него, да подпомага външните му врагове.
	Свещеният огън, подклаждан отвътре, избликна от олтара. И Агатокъл изля върху пламъка няколко плиски вино. Тогава старият жрец се обърна към него:
	— Кажи, Агатокле, сине Лизимахов! Какво тревожи покоя ти? Какво те води да дириш съвет от безсмъртните?
	Орития стоеше зад жертвеника като статуя, с прехласнато лице, сякаш не от тоя свят.
	— Не за себе си идвам сега — отговори Агатокъл. — А за баща си. Защото участта на Лизимах — това е участта на царството; защото участта на царството — това е и моята участ. Отговори ми, Орития, какво трябва да стори Лизимах, за да обезвреди враговете си, за да осъществи замислите си?
	Орития мълчеше, сякаш нечула думите му, докато отдолу, от подножието на жертвеника, избухна облак благоуханен дим, който я обви, скри я от погледа на богомолците. Чак тогава се чуха думите й, далечни и глухи, като ехо от гласа на божеството:
	— Аз виждам. Нейде далече. Виждам евнух. Под него злато. Не вярвай на евнуси!
	Агатокъл напрегна слух да разбере неясния смисъл на фъфлещите старчески устни. Ставаше дума за Пергам*. Не за друго. Там се пазеше съкровището на Лизимах. И Филетер, евнухът, беше царският тезаурофилакт. Но Филетер изглеждаше верен на базилевса. Филетер, братът на Атала, беше приятел на Агатокъл още от корпуса на царските момчета. И все пак — дали наистина някой можеше да остане верен в това толкова невярно време? Щом боговете го изричаха чрез устата на безпогрешната жрица.
	[* Пергам — днес Бергама в Северозападна Мала Азия.]
	Орития продължаваше бавно, сричка по сричка, като на сън:
	— От глад умира катеричката, която крие лешниците си само в една хралупа.
	Агатокъл бързаше да проумее смисъла и на тоя намек. Дали наистина боговете потвърждаваха хрумването на баща му да раздели богатствата си на няколко места — както катеричката крие запасите си из много хралупи в гората.
	И все пак не това го вълнуваше най-много, не златото. Повече другото — съдбата на баща му, на цялото царство. Затова чакаше да чуе думи за най-важното.
	И ги чу.
	— Лъвът се готви за скок — добави Орития. — Лъвски скок. Ала не стига само лъвската сила. В подземието има злато. Злато за пръста, златото на славата. Великия с него изявяваше властта си. Великия каза: „За най-силния!“ Който носи златото на пръста си, ще властвува над света.
	И за тия забулени слова Агатокъл се досети. Научил бе това, което му беше нужно. Ставаше дума за пръстена, който Александър бе показал на Пердика. Този пръстен, който си бе присвоил Пердика, докато Лизимах му го отне. Ала кой знае защо — дали защото още не се смяташе равен на Великия, не бе посмял да го сложи на ръката си, а го бе скътал ведно с другите си скъпоценности в съкровищницата на Пергам.
	И сякаш, за да не остане повече съмнение, Орития се изправи сред дима с разперени ръце и изкрещя:
	— Пръстенът на Александра! Пръстенът на славата!
	Олюля се и рухна безчувствена на пода.


	Саможертвата

	Залмодегик се бе показал милостив. Вместо да бъде принесена в жертва на Бендида* — посредницата между хората и Залмоксис**, Меда беше отредена за продан в робство ведно с двадесетина други нещастнички, незадоволили с хубост или трудолюбие досегашните си стопани. Всички бяха натъпкани в робската яма, дълбока шест-седем стъпки и покрита с лек тръстиков покрив.
	[* Бендида — тракийска богиня на лова и плодородието.]
	[** Залмоксис — главен бог у гети, тиризи, кробизи.]
	Меда, отчаяна и обезверена, се бе свила в единия край, опряла гръб в стената, и чакаше покорно ориста си. Напразна се бе оказала помощта й, не бе успяла да спаси мъжа си. Изчезнал бе Троил. И никой не го бе видял. Тъй бе угаснал нейде, захвърлен край града и зверовете бяха разнесли костите му из степта. Вълци и лешояди. И бездомни псета, по-настървени от вълците.
	Тежка беше съдбата на жената у гетите. Омъжеше ли се, все едно ставаше робиня. И при бедните, и при знатните, що могат да издържат цели хареми. Защото мъжете купуват жените си от бащите им също като робини.
	Троил, макар вече от първенците, издигнал се сред другите с храброст и сила, не подражаваше на истинските аристократи. Като повечето селяни, като баща си и дядо си, и той живееше добре с единствената си жена. Меда имаше сърце да му даде грижи и нежност, достатъчни да стоплят скромния му дом, изграден по древния обичай близо до бащината му хижа, редом с хижите на другите му братя в общ двор. А наоколо десетина такива, семейни общини образуваха селото.
	Ако беше сигурна, че Троил е умрял, щеше да умре и тя. Защото освен него си нямаше никого на тоя свят. Не беше отдавна то, само преди година. Тежък мор покоси селото им. Тя самата, със собствените си ръце зарови в гробовете и баща, и майка, и братя. Обезумяла от мъка, бе тръгнала из гората — къде да е, само да избяга от спомена. Така я нападна мечката — стръвницата. И ако не беше Троил, мъката й щеше да се е свършила отдавна. Ала друго бе отсъдил Оня, що дарява безсмъртие — първо да изпита блаженството, а след това — и горестта. С първия удар на вярното си копие Троил бе повалил звяра. После я бе отвел у дома си.
	А вече го нямаше. И целият свят бе опустял. Дали мъртва или жива, свободна или робиня — всичко бе свършено. Имаше една надежда — да дойде смъртта, избавлението. И да се яви пред Бендида; и Бендида да я заведе при нейния Троил. И през цялата вечност, която ги очакваше, да останеха все заедно.
	По небето, доскоро синьо и ясно, почваха да се набират черни, накъдрени облаци. Те нарастваха бързо, струпваха се един до друг като гигантски черни овци на пладнина. Долитаха далечни гръмотевични тътнежи.
	Двама стражи пазеха нещастничките. Единият, седнал на пъна до самата яма, подпрял копието до себе си, подсвиркваше с току-що издялканата от него върбова свирка. А другият, легнал в краката му, бързаше да си навакса изгубения сън от нощното бодърствуване.
	Внезапно съвсем наблизо изтрещя гръмотевица. Спящият се пробуди, привдигна се. Изфуча сърдито. И грабна лъка, опъна тетивата.
	— Махай се, Гърме! — изрева той. — Запилей се по върхове и чукари!
	И пусна стрелата, която бръмна нагоре. Такъв обичай имаха траките — да гонят бурята със стрели и прашки. После се върна, та седна до другаря си. И дали случайно или пък нарочно, с добро намерение, да чуе и Меда, подхвърли:
	— Чу ли за Троил?
	При тия думи сякаш огън опари нещастницата. Тя скочи, изправи се до стената.
	— Какво? — запита безучастно другият.
	— Видели го. Роб. Върти мелничен камък.
	Стражът сви рамене.
	— Туй е животът. Вчера заповедник — днес роб.
	И продължи да надува свирката си.
	Меда не можа да се сдържи.
	— Кой? — запита тя, разтреперана от вълнение. Кой го е видял?
	Оня се поозърна боязливо. И отвърна:
	— Отде да знам! Тъй говорят. От ухо на ухо.
	— А къде? Къде са го видели?
	Той сви рамене.
	— Някъде край Понта. Тиризис* като че ли го думаха.
	[* Тиризис — Калиакра.]
	Клетата притисна с ръка сърцето си. Троил жив! Далече-далече. Но жив. Докато е жив, все има надежда. Макар и роб. Никой друг не може да му помогне. По-право мнозина могат, и Дромихайт може, ала не искат. Никой няма да помогне на отритнатия от Залмоксис. Никой — освен нея…
	Само тя. Но как? Като и тя е обезсилена, безпомощна робиня. Кой да помогне първо на нея?
	А бурята връхлиташе. Небето причерняваше, прихлупваше света подобно на осажден връшник. Вятърът се усилваше, зафучаваше като ранен рис. Мълниите зачестяваха. Отделните гърмежи почваха да се сливат в един непрекъснат тътен.
	Двамата пазачи отново опънаха лъковете. Една след друга стрелите им политаха нагоре, без да уплашат духа на гръмотевицата. По тръстиковия навес затопуркаха едри дъждовни капки, по-често и по-често, докато накрая плисна същински порой. Мълниите затрещяха все по-наблизо и по-наблизо. Сякаш целият свят се срина върху им.
	Когато трясъкът поутихна, Меда надзърна нагоре. Щеше й се да попита още нещо. И видя. Двамата стражи лежаха един връз друг ударени от гръм, превърнати на въглени.
	Преодоляла най-сетне ужаса от станалото, тя съобрази начаса и извика на струпаните край нея робини: Вдигнете ме! Ама бързо!
	И те послушно я оставиха да стъпи върху раменете им. Меда се изкатери до върха на ямата, изпълзя навън. Тозчас спусна дървената стълба, та да излязат и другите, после хукна през полето. Трябваше да се спаси. Сега тя беше единствената надежда на Троил. Да превари тези, които щяха да тръгнат по следите й. Сякаш небето и неговият владетел бяха пратили тази хала, за да й дадат изгледи да се спаси.
	Нещастницата хукна направо, шибана от потоци вода, блъскана от пристъпите на вятъра, ослепявана от блясъка на светкавиците. Спъваше се в невидими ями, падаше в локви кал, ставаше и пак се втурваше напред. Задъхана, с бъхтещо в гърдите й пресилено сърце. Ала не спираше. Нямаше право. Трябваше да използува бурята, която й бе изпратила Бендида. Благосклонната. Защитницата на жените.
	Тича целия ден през подгизнали от водата ливади, през полегнали от бурята ниви с пшеница, с ечемик и лимец, който наричаха тракийско жито; през начупени конопи и ленища. Да не я види никой, избикаляше струпаните на сушина под столетните дъбове стада и редките селца от кирпичени къщурки, покрити със слама и тръстика.
	Чак по тъмно достигна селото. Никой не я видя, защото всички се бяха скрили от дъжда. Кучетата, познали я веднага, се смълчаха. Тя влезе в дома си. Щракна огнивото, запали лоеничето, след което затули с рогозка облепеното с говежди мехур прозорче. Бледото сияние затрептя по бедната уредба: по измазаните с глина стени, по които на дървени клинове бяха окачени грънците; по пезулите, където бяха прибрани иглите и дребните накити; по пъстрите рогозки на пода и ниската дъбова маса, оградена от четири пънчета вместо столове, по застлания с мечи кожи одър. От тавана висеха пушени бутове, семена, китки билки, кошници с ошав.
	Меда знаеше. Със своята хубост и здраве не би могла да стигне безнаказано далечния Тиризис. Дори да се облечеше по мъжки, пак, щом напуснеше пределите на Гетия, другоземците щяха да я продадат в робство. Ни жена, ни мъж можеше да се промъкне. Само търговците. Ала те пътуват в големи кервани, познават ги всички, носят със себе си пергаменти, на които пише, че имат право да търгуват. Дори ако се предрешеше като просякиня, под окъсаните дрехи всеки щеше да познае здравото младо тяло.
	Имаше един начин. Само прокажен може да се движи навред, без някой да го спре; само прокажения го не иска никой ни за роб, ни за приятел, ни за враг. Толкова е голяма погнусата от това проклятие, че всеки бяга от прокажения, нито го оглежда, нито го пита кой е и откъде е…
	Тя свали дългия до петите сукман и бялата си риза, махна забрадката си, изу цървулите си. И измъкна от дървения скрин една стара дреха, с която отвяваше житото на хармана, отърка я още повече в саждите на огнището и чак тогава я облече. Нажежи върху пламъка на лоеничето острието на ножа, опря го на няколко места по лицето си. Скоро там се издуха едри воднисти мехури.
	Сега вече никой не би посегнал към нея, не би дръзнал да предизвика злите духове. Вече всяка граница беше отворена за нея. Вече не само до Тиризис — докрай света можеше да стигне.
	Меда приши към ръкава си една торбичка с отрова. За всеки случай. От най-бързата. И всичките си златни накити: нагръдник, гривни, обеци и пръстени, подарени й от Троил след дележа на плячката от бойните набези. Натика в торбата комат хляб и буца сирене, след което излезе навън. Пое през селската мера към празния тирсис*. В мирно време никой не ходи нататък. Не само защото няма нужда. И от страх. Защото из такива градежи, сред камънаци и бурен, ведно със змиите и гущерите се въдят и всякакви зли духове. Но сега всичките зли сили в природата да се изпречеха насреща й, хората, нейните сънародници, щяха да й изглеждат по-страшни от тях.
	[* тирсис — тракийска крепост.]
	Промъкна се, разтреперана от страх, стиснала до болка акинака* в ръка, през тесния проход на каменната крепост, изградена от наредени без спойка камъни. Завря се в най-тъмното, под прогнилия навес и мигновено заспа, смазана от умора.
	[* акинак — тракийска кама.]
	Събуди се на другия ден. Привечер. Измъкна се навън надзърна през отвора. На стотина разкрача от кулата бързаше към село девойка със стомна на глава. С една ръка тя не спираше да върти бръмналото вретено, а с другата придържаше метнатата на рамо мотика и водеше с прехвърленото през лакета въже уморените волове, които теглеха катурнатото настрана рало с железен лемеж. Зад нея крачеше баща й, наметнат с шарена зейра*, и току бодеше воловете с остена. Мръкваше и селякът бързаше да го не свари мракът в полето.
	[* зейра — наметало с качулка (на турски: япанджак, ямурлук).]
	Цяла нощ вървя Меда все на юг, като се оправяше по Голямата мечка. Знаеше само това. Тиризис се намираше в Тиризия, а Тиризия беше на юг. На разсъмване легна да денува в една изоставена землянка наравно със земята с единствен вход отгоре, който й служеше и за комин, та можеше да я забележат само ако запалеше огън в огнището.
	Така се кри четири дни, за да не би някой да я познае. На петия ден се престраши. Пък и свършила беше хляба и сиренето. Тръгна на просия. Имаше хора, които оставяха пред вратнята комат хляб и бягаха, та се криеха от нея. Когото застигнеше, все за Тиризис питаше. И поемаше нататък.
	Другите реки все успяваше да премине някак си. Или по мост, или през брод. Чак когато достигна Истъра*, се смая. Такава вода не бе виждала. Страх я обзе, като погледна замътените талази, които се носеха на изток. Ала знаеше, Тиризис е отвъд реката. И трябваше да я премине. Как да е.
	Два дни чака там, сред блатистите разливи. Два дни я ядоха облаците комари. Най-сетне успя да склони един рибар. Тя си направи сал от свързани дънери, прикачи го към лодката му, за да не влиза тя самата в нея, после лодкарят я повлече през реката. Когато стигна на другия бряг, стръмен и подкопан от водата, искрено благодари на Бендида.
	[* Истър — река Дунав.]
	Тогава за пръв път видя голокраките елински войници и едва не припадна от уплаха и срам. Ала се окопити бързо. Трябваше. Пък и те като всички други не я закачиха, а тутакси смутени отстъпиха от пътя й. Проказа беше то, не шега. Не беше враг, с когото при равни сили да кръстосаш меча.
	Продължи пак напред. Дни наред. С просия. И питане. С питане се стига и до Вавилон. Още веднаж поднови мехурите по лицето си, защото старите почваха да заздравяват.
	Когато наближи Тиризис, ечемиците вече зазряваха. Подранили жетвари и жетварки поемаха към нивиците с железни сърпове през рамо.
	Полето изглеждаше все така безкрайно, както досега. И изведнъж, сякаш огромен меч го бе разсякъл, равното свърши, пропадна като гигантско стъпало, под което се ширна морето като втора, бляснала на слънцето степ, по която пъплеха кристалните вълни, подобни на зелените дипли по избуялата степ.
	Меда погледна надолу и отстъпи, замаяна от страшния шемет. Дълбоко под нея, в основата на отвесната скала се плискаше с бели пристъпи прибоят, сякаш я мамеше, притегляше я в бездната. И само една тънка ивица суша, подобна на гигантска стена, се вдаваше навътре. А там, на края й, в далечината, почти сред морето, се сивееха каменните зидове на твърдината Тиризис.
	Меда продължи нататък. Постепенно скалният откос, по който тя вървеше, се стесняваше и пред градската порта вече й се струваше, че всеки миг ще се срине с нея долу в зиналата отляво и отдясно пропаст. Две дълбоки, заплашителни бездни отстрани като две изумрудени, непонятни чудовища.
	Стражите на поста също не я спряха. Никой не смееше да посяга на луд и на прокажен. На белязан от боговете — за добро или зло. И тя продължи безпрепятствено през кривите улички, оградени с каменните стени на опрените един о друг домове без прозорци, като разпитваше срещнатите роби дали познават някой гет на име Троил.
	Най-сетне една робиня се сети.
	— Прикован е към мелницата в двореца — рече тя.
	И като й посочи пътя, бързо свърна встрани.
	Само в двореца не пуснаха мнимата прокажена. Стражите я спряха с препречени копия. Напразно ги моли клетата, напразно ги проклина. Все пак успя да разбере, че базилевсът не е в Тиризис. Тук останал само синът му, ала и той бил на лов.
	И седна Меда срещу двореца да чака. Изчака го до късно следобяд, когато Агатокъл се зададе, възседнал обления си в пяна жребец. Тя се простря по очи пред коня. И Агатокъл дръпна поводите. Стражите се спуснаха да я избутат с копията си, ала нещастницата ги превари и запълзя по колене насреща му.
	— Агатокле, моля те! — изплака тя. — Изслушай една злочеста жена!
	Престолонаследникът беше израсъл в Тракия, та знаеше и тракийския език.
	— Кажи, злочеста! — смили се той.
	— Аз не съм прокажена, вярвай ми! И не се плаши от мен! Сама си направих тия белези. С огън. За да вървя спокойно по пътя. Тръгнах да диря мъжа си. Заради него го сторих.
	Агатокъл я гледаше слисан.
	— Откъде си, жено?
	— Отдалече, от Гетия. Само тъй можех да стигна дотук.
	— Та кого дириш, каза?
	— Мъжа си. Роб е при тебе. Троил, най-храбрият от гетите…
	— Троил ли каза? — свъси вежди той. — Непокорника? Беглеца?
	— Смили се, царю! Затова съм дошла да те моля. Пусни го!
	— А не знаеш ли, жено, че роб така се не пуска?
	Тя издърпа вързопчето със скъпоценностите си. И му го подаде.
	— Нося ти гиздилата си, царю. За откуп! Агатокъл се изумяваше все повече. Не можеше да повярва, че на света съществува такава обич. И такава женска вярност. Хрумна му нещо, хрумна му да я изпита докрай. И после да я възнагради щедро.
	— Малък е тоя откуп — рече той уж недоволно. — Не стига.
	Тя го гледаше, зинала от почуда и отчаяние. Отде можеше да знае цената на един роб в тоя чужд град?
	— Е? — рече Меда накрая. — Напразно ли съм била път дотук? Няма ли да го пуснеш тогава?
	Той се усмихна леко.
	— Ще го пусна, защо да го не пусна? Но при едно условие…
	— Казвай какво искаш?
	— На негово място ти да останеш.
	— Но аз… — запъна се Меда. — Аз само затова… Да бъдем заедно…
	— Само тъй ще го пусна.
	Тя погледна решителния израз на лицето му. Замисли се дълбоко. Какво трябваше да стори тогава? Да се върне ли назад? И да го остави в теглото?
	Реши изведнъж:
	— Ще остана! Само той да е свободен.
	Тъй трябваше да стори. Единственото. Ако наистина го обичаше, ако наистина му желаеше доброто. Троил щеше да поскърби за нея, то се знае, ала накрай все щеше да се утеши. Щеше да намери друга. Важното беше той да е добре. Не Меда…
	— Тогава иди при робините! — рече Агатокъл, доволен от хрумването си, още по-доволен, че в тоя неверен, лъжлив свят бе намерил истинска любов. — И чакай там!
	Меда пристъпи в робското дворище. С подкосени колена премина покрай вързания Троил, който продължаваше да върти скрибуцащата мелница, и влезе в тъмното помещение на робините. Но нема сили да се отдели от вратичката, нема сили да му се нагледа.
	Ето, синът на базилевса спази обещанието си. Ковачът пристъпи към роба, разчекна халката от врата му. Слисан от станалото, замаян от непрекъснатото въртене в кръга на мелницата, Троил тръгна навън с олюляващи се, като пиянски, крачки.
	Един писец му подаде свит пергамент, с който му се даряваше свободата. После Троил излезе от двореца. Меда не можа да чуе каква заръка му бе предал досегашният му господар. Решил бе Агатокъл да изведе шегата си докрай. Затова нареди на предишния си роб да изчака пред двореца, за да му даде награда за вярната служба. И отсега се наслаждаваше на радостната изненада, що му готвеше. Отде можеше да допусне, че гетът нямаше търпение да чака, че бързаше час по-скоро да превари предателя Золтес, да спаси Дромихайт. И че веднага, щом получеше свободата си, щеше да зареже и Тиризис, и царската награда, и да запраши по пътя на север.
	Меда се отдръпна назад в тъмната стая. Повече нямаше да го види. Направила бе за него всичко по силите си. И беше доволна от себе си. Ала без него не можеше да живее.
	Тя отпра торбичката с отровата и изсипа в устата си горчивия прах. Преглътна с мъка. И се сви в ъгъла, зачака смъртта.
	Тогава от двореца дотича една слугиня, изправи се отгоре й.
	— Бързо! Господарят те вика!
	Меда се надигна. Вече усещаше слаби болки в корема. И тръгна. Изправи се пред сина на базилевса. Зачака мълчаливо.
	Усмихнат, доволен от себе си, той заговори:
	— Хвала на тебе, жено! За твоята вярност ти давам награда. Каквато заслужаваш. Пуснах мъжа ти, който те чака пред портата. Дарувам и теб свободата. Бъдете щастливи двамата! Заслужихте го. Блазе на Троил, че има такава невяста!
	А не можеше да проумее защо нещастницата го гледа с такъв обезумял, трескав поглед. Защо не скача да целуне сандалите му от благодарност.
	И добави:
	— Ето, връщам ти накитите! И ти давам моя сватбен подарък. Тази златна огърлица. Да си спомняте, да споменавате Агатокла!
	Внезапно Меда прижълтя и се свлече на каменните плочи. Агатокъл се приведе над нея.
	— Какво ти е?
	Тя успя да промълви през посинелите си устни:
	— Не знаех… Не можех да бъда робиня… Взех отрова…
	И изгуби съзнание.


	Злокобното съкровище

	Лизимах закотви триерата си далеч от пристана, а той слезе на брега с една лодка. Там се бави малко, докато отгоре се спусна забързан, почти тичешком синът му. Двамата се уговориха нещо набързо. После Агатокъл се изкачи отново в града, а базилевсът се върна на кораба.
	Дори от морето, от борда на триерата се видя каква суматоха настана. Войскарите, тръгнали във верига, подкараха пред себе си цялото население на Тиризис*. Мъже, жени, деца, старци — всички. Скоро никой не остана зад високите стени. Градът опустя. Дори и стражевите кули се оголиха, без часовои, които иначе никога не напускаха постовете си, вперили поглед в морската шир. Войниците опразниха и пристанищното селище. Подгониха нагоре, към високото плато, и кръчмарите, и момичетата от увеселителните домове, и хамалите от кея, и рибарите. Изведоха всички към вътрешността на страната.
	[* Тиризис — Калиакра.]
	Тогава, убеден напълно, че никой няма да ги види, Лизимах даде заповедта си на триерарха* — капитана, който пък я препредаде на помощниците си. Голите гребци, наредени в три редици, размахаха веслата под такта на тъпана. Двамата кормчии извиха кормилните си весла, насочиха триерата към пристана.
	[* триерарх — капитан на триера.]
	Агар в това време стоеше облакътен върху долната палуба и гледаше замислен брега. Какво ли пак го очакваше тук? И досега не можеше да си обясни защо го държа толкова време затворен базилевсът. И защо пък след това го отведе с кораба си. Но пак затворен, все в окови, все в трюма. За какво го наказваше така? А всъщност наказание ли беше това или нещо различно? Защото, ако беше за наказание, колко му струваше да го продаде роб, да го хвърли в тъмница, да му отреже главата?
	Никъде не го пуснаха на свобода. Чак накрая съвсем случайно Агар чу, че наблизо бил Пергам*. Подразбра, че нещо става на кораба по непрекъснатото топуркане през цялата нощ на палубата, по тракането на изнасяните от трюма амфори и внасянето на тяхно място някакви тежки сандъци.
	[* Пергам — днес Бергама в Северозападна Мала Азия.]
	Когато на другия ден го освободиха от оковите, триерата пореше вълните с курс на север. Небето беше ясносиньо, тъй синьо, каквото Агар никога не бе виждал през живота си. Морето — също синьо. И толкова гъсто осеяно с острови и островчета, та му се струваше, че може да скача от бряг на бряг, както се скача през брода на планинска река.
	Още същия ден видя на горната палуба базилевса. Ала не успя да го пита какво иска от него, защото стълбата между двете палуби беше вдигната през цялото време. Боеше се, види се, Лизимах от бунт, от размирие на робите наемници. Около него се въртяха само царските соматофилакти*.
	[* соматофилакт — телохранител.]
	Вече два пъти се бяха прехвърляли на други кораби. Първият път спряха на остров Лемнос. Пристигнаха късно вечерта. На брега слязоха двадесет войници наемници. Лизимах ги подреди в полукръг покрай пристана с опънати лъкове. После двадесет роби взеха да изнасят на пристанището натоварените в трюма сандъци. Изглежда, много тежаха, защото робите, все яки мъжаги с изпъкнали мускули, заловени по десетина за един сандък, едва ги мъкнеха. Разтоварваха ги до среднощ. И когато свършиха, триерата си тръгна обратно.
	След два часа се появи друг кораб. Уверено навлезе в залива и пристана до брега. До заранта робите пренесоха тежките товари в неговия трюм. И триерата тръгна на път. Пак на север, към избледняващата Голяма мечка, която явана наричаха Арктос.
	От Егейско море навлязоха в Тракийско море*1, после през теснината на Хелеспонта*2 се вмъкнаха в Пропонтидата*3, минаха покрай крепостта на Бизантион, наречена така по името на основателя й, тракийския цар Бизас, и оттам през теснината на Босфора, подобна на голяма река, навлязоха в Евксинския Понт*4. Заобиколиха отдалеч Салмидесос*5, това старо пиратско гнездо.
	[*1 Тракийско море — северната част на Егейско море.]
	[*2 Хелеспонт — проливът Дарданели (на съврем. гръцки), или Чанаккале Богази (на тур.).]
	[*3 Пропонтида — Мраморно море.]
	[*4 Евксински понт — Черно море.]
	[*5 Салмидесос — днес Мидия, Европейска Турция.]
	Второто им спиране беше в едно малко закътано заливче преди Аполония. Както и в Лемнос, същите воини начело с Агар слязоха на брега, обградиха заливчето да не избяга някой; същите роби разтовариха сандъците. И корабът пак си отиде.
	До заранта точно измерено доплава третата триера. Натовариха се и на нея, след което отново поеха в открито море. Плаваха още два дни. Не се отбиха повече никъде: нито в Анхиало, нито в Месамбрия, нито в Ерите* край устието на Панисос. Прескочиха Одесос, Дионисополис, Бизоне**.
	[* Ерите — селище в устието на р. Панисос (днес: р. Камчия).]
	[** Бизоне — селище при гр. Каварна.]
	Когато триерата се прилепи до кея плавно и леко, слънцето вече се скриваше зад белите хълмове на Дионисополис, разливаше върху стихналия западен залив на Тиризис аленото си зарево. Докато изнасяха отново товарите, безлунната нощ затисна морето. Тогава Лизимах извика при себе си Агар.
	— Дойде и твоето време! — рече му той. — Води ни при подводната пещера!
	Едва сега нещастникът проумя всичко. Затова, значи, го бе държал затворен базилевсът. Затова го бе отделил от всички хора — да не издаде някому скривалището. За да натика там, под водата, златото, което носеха. Защото само злато може да тежи така, както тежаха тайнствените сандъци.
	Лизимах добави:
	— Сега те правя малък заповедник. Само на тия наемници и на робите. После те чака още по-голяма награда. Царска. Таксиарх* ще те направя.
	[* таксиарх — началник на боен отряд.]
	Таксиарх, началник на цял отряд… На таксис*… Такова щастие клетият наемник не бе очаквал, не бе и мечтал.
	[* таксис — освен „боен отряд“, таксис значи още „целенасочено движение“, „напредване в боен ред“, „планирана атака“]
	Но и с награда, и без награда — Агар поведе дружината си. Какво друго можеше да стори, щом заповядваше базилевсът. От камък на камък, все под нависналата каменна грамада на Тиризис достигнаха познатото вирче.
	Сколотът се съблече, взе в ръка една кожена торба, в която скри насмолена факла и огниво, после се гмурна в дълбочината. Опипом, защото през нощта водата изглеждаше като катран, след няколко напразни гмурвания най-сетне намери отвора. Запали факлата. Погледът му тозчас се закова в нишата. Златният ритон, за който бе рискувал живота си, заради който бе намерил тая пещера и бе претеглил всичко досега, стоеше непокътнат на мястото, където го бе оставил. Той закрепи факлата на стената с въздишка. Изплува на брега. Щеше му се да вярва, че базилевсът ще го награди добре.
	Сам Лизимах организира пренасянето на съкровището. Трима роби — гмурци влязоха в пещерата, хванали краищата на три въжета. Разковаха сандъците и отвътре златните съдове бляснаха с матови сияния под бледото зарево на звездите.
	Агар усети, че му се замайва главата при техния вид. Бе рискувал главата си само за един ритон, а тук пред него лежаха стотици ритони, блюда, хидрии, шлемове, колани, нагръдници, гривни, свещници. Идеше му да размаха меча и да се нахвърли срещу всички около него. Но не. Но го размаха. Уверен беше, още при първия опит щеше да бъде съсечен. Лизимах подбираше войници от различни племена, които едва се разбираха на явански. Не би могъл да се сговори с никого. Друго не му оставаше — да мълчи, да чака. Да изчака наградата на базилевса. Трохите. Да изчака още нещо — а само при мисълта за това дъхът му пресекваше — някога пак да се върне тук, на кораб ли, на лодка ли, и да си вземе толкова злато, колкото може да отнесе. Да заживее и той богато, охолно. Не като прост наемник.
	На брега робите пълнеха кожени торби със скъпоценности, които биваха изтегляни под водата от другите роби в пещерата. После издърпваха опразнените торби, за да ги напълнят отново. И отново ония отвътре ги изтегляха пълни при себе си.
	Тъй — цялата нощ…
	Когато и последният товар изчезна под водата, изтокът посивя. Звездите взеха да бледнеят, а морето се уплътни, открои се от небето като лъснат до блясък сребърен поднос.
	Лизимах направи знак на Агар да се приближи до него.
	— Таксиархе! — рече му той със суров глас. — Никой друг освен нас не бива да знае това! Заповядай на хората си да избият робите! До един!
	Агар изтръпна. Не можа веднага да схване смисъла на заповедта.
	— Чуваш ли? — повиши глас Лизимах. — Или чакаш и теб да те сполети тая участ? За непокорство.
	Сколотът го знаеше. Суровата Лизимахова дисциплина беше успяла да внуши във волното му варварско съзнание тази истина — за неподчинение наемникът плаща с главата си. А той ценеше своята глава. Тутакси събра войниците си и им предаде царската заповед. И царската закана. Видът на Лизимах, застанал на скалата над тях, огромен, широкоплещест, с мускулеста десница, опряна върху тежкия меч, с грозна решителност върху суровото лице, уби у тях всяко колебание.
	Преди още нещастните роби, налягали задъхани върху обливаните от вълните камъни, да се опомнят, върху им се изсипа облак стрели. Неулучените от първия залп и по-леко ранените скочиха в ужас да се спасяват. Едни побягнаха нагоре по скалите, други се метнаха във вълните, всеки където се чувствуваше по-сигурен. Ала вторият откос ги настигна насред път. Войниците бяха отлични мерачи, попаденията, им — безпогрешни.
	Базилевсът стоеше над тях като някакво жестоко, безчувствено божество.
	— Изхвърлете труповете!
	Наемниците изпълниха и тая заповед. Източното течение, което минаваше току до носа, пое безжизнените тела и ги понесе навътре в морето. Водните плиски измиха кръвта от скалите.
	Убедил се, че следите вече са заличени, Лизимах поведе малкия отред обратно към пристана. Едновременно с тяхното пристигане, в залива навлезе новата триера. Чудесен уредник беше Лизимах — особено щом се отнасяше за злато. Нагласил бе всички действия тъй, както Александър подреждаше бойните си операции. Съгласувани последователно с точност, която изумяваше.
	Там той отново повика Агар. И му рече доверително:
	— Сам виждаш, таксиархе! Много знаете: и ти, и хората ти. Не мога да ви оставя в Тиризис. Изпращам ви в друга част. В Пергам ви връщам, при фрурарха* Филетер. Да бъда спокоен. Ала един запрет ви поставям. Ни дума за това, що стана тая нощ! Чуя ли, че някой нещичко е издумал — накрай света ще го намеря. И ще го разпъна на кръст. Знаеш, не се шегувам…
	[* фрурарх — комендант на крепост.]
	— Знам! — поклати глава Агар.
	Лизимах добави:
	— Качвайте се на кораба! Там ще ви дадат наградата!
	Махна с ръка и се заизкачва сам, с тежка, уморена стъпка към Тиризис, докато наемниците се прехвърляха в триерата.
	Щом стъпиха на борда, кормчията ги пресрещна и им посочи оръжейния склад вдясно.
	— Оставете оръжията! После на закуска!
	Без да подозират нищо, покорни като истински бойци, те окачиха на празните стойки щитовете, лъковете и мечовете си, после отново излязоха на площадката над гребците, където ги отпрати същият кормчия.
	Чак тогава Агар се смути, прочете смута и в очите на другарите си. Палубата беше пуста, без никакъв човек на нея, без никаква маса, без никакво ястие. Но преди да реши какво да стори сега, по всички стълби откъм гребците и откъм мостика на триерарха се зададоха стотина обковани в метал войници, които бавно пристъпваха насреща им с щитове и мечове в ръце.
	Агар изкрещя:
	— Назад! Към оръжието!
	Ала бе закъснял. Кръгът на враговете му се затвори. Едва сега сколотът си даде сметка как глупашки бе попаднал в тая клопка. Едва сега проумя, че базилевсът бе постъпил точно тъй, както би постъпил и Агар. Не би оставил жив никого, който знае тайната му. Как не се досети за това, когато видя как Лизимах изсели целия Тиризис, та никой да не види какво става на брега. И когато му заповяда да избие робите. Защо тогава не насъска другарите си да надупчат със стрели коварния базилевс? А после да отмъкне безнаказано златото.
	Нямаше време за повече размисляне. Чу се отсечената заповед на Лизимаховия военачалник и нападателите нахлуха в тълпата на осъдените, като размахваха безмилостно мечовете. Първите жертви се свлякоха, потръпващи на пода сред локви кръв.
	Обезумял от ужас, Агар отскочи към борда. Не свари. Двамина се изправиха насреща му с вдигнати мечове. С удесеторени сили от уплахата той блъсна единия с юмрук в лицето. Войникът се олюля, не падна, но изтърва меча от омаломощената си ръка. Това беше достатъчно за Агар. Той го блъсна повторно и се измъкна от обкръжението. До борда, отвъд който беше морето и спасението, оставаха две крачки. Уви, не можа да ги направи. Някой го сподири, хвана го за краката и го свали на земята. После се метна отгоре му. Агар успя да се извърти, да го погледне в очите.
	Това бяха мигове. Ала и в краткия миг, в който зърна лицето на врага си с вдигната ръка, готова да забие меча в гърлото му, Агар го позна. Позна Скил, побратима си. А побратимът е по-близък и от истинския брат. Истинският брат може да те изостави, побратимът — никога. На побратима винаги можеш да се осланяш. Той ще ти помогне. Агар забрави, че той самият го бе изоставил в най-решителния час на живота му.
	— Скил! — извика той.
	И оня го позна. Отпусна ръката си. По лицето му преминаха със светкавична бързина смайване, нерешителност, уплаха. Но бързо, със същата светкавичност, по него се изписа и взетото решение.
	— Агар — пошушна му той, — Престори се на мъртъв!
	В суматохата на клането, сред виковете на ранените, в стоновете на умиращите и ругатните на убийците никой не забеляза какво си казаха двамината.
	Агар се просна на пода, оваля се в полазилата към него кървава локва, отпусна се неподвижно. Смеси се с другите трупове.
	Добре, Скил не го уби сега. А после? Сега единствен Скил можеше да помогне. Никой друг. Побратимът ти е длъжен дори да умре, но да те спаси. Тъй изисква законът — загине ли единият, да загине и другият. Пред мисления му поглед премина целият им живот. Още от малки момченца, когато играеха пред шатрите с черепите на убитите от бащите им врагове. И надуваха свирките си от пробити човешки пищяли. Заедно израснаха; едновременно сразиха първите си неприятели, с чиито скалпове украсиха юздите на конете си; заедно направиха от черепите им винените си чаши, с които общото събрание на мъжете им признаваше воинското право. Тогава решиха да се побратимят, със свещения обряд да скрепят дружбата си. Пиха от смесената си кръв в деня, когато в чест на победата над таврите жреците енареи принасяха в жертва на бога Акинак* върху купата смет всеки стотен пленник…
	[* Акинак — скитски бог на войната.]
	И чу думите на Скил:
	— Щом те хвърлят във водата, изплувай до лодката зад триерата! Не се качвай! Само се дръж за нея! Аз ще дойда…
	После се присъедини към другарите си, които приключваха кървавото изтребление.
	И когато всички стонове пресекнаха, палачите изритаха труповете в морето. После се прибраха в кубрика.
	През цялото време триерата не бе забавила ход. Гребците, съвсем безучастни, сякаш не чуващи глъчката на клането, продължаваха да размахват веслата.
	Щом падна в морето, Агар опита да остане под повърхността колкото може по-дълго, за да не го забележат от кораба. Когато изскочи над вълните, триерата вече бе отминала и той се бе изравнил с вързаната отдире й лодка. Едва я догони. Хвана се за борда й и се прикри зад нея.
	Остана така увиснал във водата до вечерта. Лятото отдавна бе настъпило; отдавна не бе вилняла буря, която да изкара студените слоеве от дълбочините. Въпреки това скоро се вкочани. Зъбите му тракаха от студ, цялото му тяло потръпваше като в люта треска.
	Настъпи нощ. А от Скил — никакъв знак. Допуснал, че вече никой няма да го види от борда, Агар опита да пропълзи в лодката. Не успя. Останал бе съвсем без сили. Струваше му се, че всеки миг може да загуби съзнание. И ведно с това да изтърве и лодката, и Скил, и спасението.
	За нищо друго не му оставаше сила. Само за молитва. Към Фагимасад*, сколотския бог на морето. Обещаваше щедро Агар всякакви жертви — не само риба, не само бикове. Обещаваше и първия си боен противник, когото щеше да срази. Само да му даде сила, та да се спаси и тоя път. Да го предпази от зиналата под него ледена бездна.
	[* Фагимасад — скитски бог на морето.]
	Пред очите му тъмнееше. Просветваше за малко, колкото да види, че нищо не се е променило, и отново изпадаше в своя мъчителен полусвяст.
	Но сега вече не бе същото. Нещо бе станало. Агар лежеше в дъното на лодката, а отгоре се бе привел другарят му и разтриваше премръзналото му тяло с яките си ръце. После го облече в своите дрехи, а той остана гол в хладината на нощта, докато мокрите дрипи на Агар съхнеха, проснати на бака.
	Триерата вече не се виждаше. Ясно, Скил бе отвързал лодката. И враговете бяха отминали в тъмнината. Сега двамата бяха сами в морето. Спасени. Макар без вода и храна. Но живи? И свободни.
	— Рекох си, че си ме изоставил — пошепна Агар.
	Скил обърна към него глава.
	— Аз имам само един приятел. Който ги има много, е като блудница.
	После добави:
	— Сега да спим! Утре ще ни трябват повече сили.
	Заспаха начаса, смазани от изтощение и от всичко преживяно, полюлявани от леките поклащания на вълните, които припляскваха сънливо о борда.
	А когато се събудиха, видяха, че боговете им бяха изиграли нова шега. Неблагосклонен се оказа Фагимасад. На двадесетина разкрача от тях се поклащаше върху вълните тесен дълъг кораб. Но не търговски. Търговските са кръгли и къси. Тъй тесни са само военните, които трябва да порят лесно вълните. И пиратските. Скил я позна. Миопарона* — малък боен кораб. С един ред гребла. Кратка му беше службата във флотата, но все бе понаучил нещичко. Насреща им стоеше истинска пиратска миопарона.
	[* миопарона — малък кораб, гемия.]
	Морските разбойници грабят търговските кораби, вземат пленници за откуп. А когато пленникът няма пари, продават него самия. Сега и двамата, и Скил, и Агар, нямаха пари. Значи щяха да ги направят роби.
	Скил погледна към веслата. Ала преди да посегне към тях, корабът ги доближи, от борда му се протегнаха две сариси* — дълги копия с куки накрая, които в цепиха лодката и я придърпаха. Няколко чифта яки ръце поеха двамата бегълци, та ги измъкнаха на палубата. Овързаха ги начаса. И ги отведоха на кърмата, където ги очакваше навъсен и суров едър мъжага с червена като огън брада.
	[* сариса — дълго копие с кука.]
	Той дори не ги попита. Само ги измери с присвити очи и изръмжа:
	— Скити! Не чакайте откуп за тях! Ами веднага на веригата! За продан!
	Говореше по таврийски, както повечето от пиратите. Хората от тази страна бяха добри мореплаватели, отдавна разбрали, че с грабеж се преживява по-охолно, отколкото с рибарство. Допадаше им това поприще, допадаше на смелите им и жестоки сърца. Славата им се носеше навред, дори в тези безжалостни и свирепи времена. Говореха, че принасяли в жертва на своята кръвожадна богиня-дева всеки попаднал при тях чужденец, а главата му забивали на кол пред храма.
	Скил се примири с участта си. Може би затова, че не знаеше другото, което знаеше Агар. Наведе покорно глава. Ала побратимът му не искаше да изгуби наведнъж всичко. Та за това ли се бе борил, за това ли бе рискувал живота си, честта си, заради това ли бе пожертвувал и рода си. Наистина, досега се бе надявал сам да отмъкне богатството на Лизимах, който дори не подозираше, че един от тези, които знаеха неговата тайна, бе останал жив. Не му се щеше на Агар да дели с другите това, що се следваше само нему. Ала сега, пред новата заплаха, реши друго. Прежали половината. Останалата половина можеше да му осигури всичко, за което мечтаеше: и вино, и момичета, и охолство.
	Той блъсна разбойника, който опитваше да го отвлече към трюма, и се обърна към главатаря:
	— Ако ме продадеш, няма да спечелиш много. Ще спечелиш, ако ме оставиш свободен.
	При тези думи тавриецът се поколеба.
	— Откуп ли предлагаш?
	Агар усети прилив на надежда. И на дързост.
	— Предлагам ти съдружие.
	Пиратът едва се сдържа да не замахне с меча.
	— Марш оттук, куче! — изкрещя той. — На мене ли, на Москон Неуловимия, предлагаше това? Знаеш ли кой е Москон? Москон сам си върши работата. Съдружници не търси.
	Агар го изчака. И рече:
	— Нека си поговорим, само двамата. Другите да се махнат.
	И помощниците на главатаря, подушили, че ще падне плячка, доброволно се оттеглиха. Тогава пленникът пристъпи напред.
	— Аз знам къде крие златото си Лизимах.
	Очите на тавриеца се окръглиха, Дъхът му секна.
	— Е! — усмихна се тържествено Агар. — Да си го поделим ли?
	Алчният блясък в очите на Москон говореше по-красноречиво от всякакви думи.
	Агар сподави въздишката си. Няма що. Пожертвува половината. Пък кой знае — имаше време. Защо през това време да не му хрумне нещо ново? И да запази и нея. Не му изглеждаше много хитър този див самохвалец.


	В Лизимаховия стан

	Троил нямаше време, пък и не мислеше да чака. Защото враговете нямаше да го изчакат. Трябваше ден по-скоро да стигне при Дромихайт и да го предупреди за зловещия заговор, за страшната заплаха, която грозеше него и цяла Гетия.
	Лятото беше в разгара си. Селяците, приведени сред жълтите ниви, размахваха сърповете си и отмятаха ръкойка след ръкойка. По гумната покрай редките селца подранилите стопани вършееха разстланите снопи с коне и дикани, а отстрани жените и девойките отвиваха с лопати овършаното. В тия размирни времена трябваше да приберат колкото може по-рано родитбата и да я заровят в подземните ями. Защото размърда ли се войската, коя да е, може да опожари посевите и кръстците, може да отмъкне цялото още неукрито зърно. А с това зърно и при елини, и при гети, и при скити ще трябва да приживее и жетварят, и жена му, и челядта му до идното лято. С това семе трябва да засее наесен нивиците си.
	Небето беше чисто и безоблачно. Може би цял месец не бе паднала ни капка дъжд и пръстта се бе нарязала от дълбоки, грозни пукнатини. Пътеката, застлана с няколко пръста прах, криволеше между натежалите жита и се губеше в далечината, размазана от трепкащата мараня. От време на време, при всеки полъх на вятъра по нея се надигаха прашуляците в тъмни калносиви повлекла, сякаш отдолу димеше невидима жарава.
	Самотният странник, изкривен и прегърбен от лошо зарасналите рани, куцукаше по пътя. Изморен, изтощен от робското ядене и от убийственото въртене около мелничния камък… Вървеше. Само понякога, изрядко, спираше да изрони шепа жито от нависналите класове и отново поемаше напред, дъвчейки ги пътем. Другаде — да обрули няколко още неузрели диви круши и киселици. Мъчеше го жаждата. Безводна е и без това тая земя. А сега, в сушата, нийде се не мярваше ни речица, ни ручейче, ни локвица дори.
	Наоколо се ширеше Тиризия, чужда, непозната. Ако беше в своя край, със затворени очи щеше да намери всеки от малобройните кладенци, дълбоки десетки човешки боя. Но тук чакаше пътеката сама да го отведе до водата.
	Най-сетне привечер тя го отведе. Встрани от пътя стърчеше малък каменен пръстен. И нищо друго. От превъртяната му средина се спускаше надолу, сякаш бездънен, почти пресъхналият кладенец. Само това. Ни въже, ни мех за водата. А наоколо — пустош, никой, от когото да поиска въже и мех. В ямките на копитата на добитъка, идвал тук на водопой, се бе задържала малко мътна вода. И Троил отпи от нея. Нямаше избор. Тръгна пак. Легна да спи, когато нощта превали и луната потъна зад далечния кръгозор, а премалелите му нозе взеха да се спъват в неравностите на пътя и от това босите му пръсти се израниха до кръв.
	Още преди изгрев скочи на крака. Селяните бяха захванали отдавна жътвата, още по тъмно. По носиите им разбра, че бе напуснал Тиризия и сега преминаваше през страната на кробизите*1. Разни носии, разни нрави, но близки, разбираеми езици — защото бяха все траки, като гетите, трибалите*2, уздицензите*3, одеситите; все потиснати, заробени от омразния Лизимах. Всички поглеждаха с надежда към Дромихайт, който, отстъпвайки тая част от Гетия, която се простираше на юг от Истър*4, бе решил да укрепи Задистрийска Гетия, да я противопостави на Лизимах и на целия елински свят.
	[*1 кробизи — тракийско племе в Североизточна България.]
	[*2 трибали — тракийско племе в Северозападна България.]
	[*3 уздицензи — тракийско племе, което заедно с кробизите населявало долината на р. Ятрус (Янтра).]
	[*4 Истър — река Дунав.]
	Самотен орач загрибаше с ралото си малка нивица, засята с бакла*. Така понякога траките торяха изтощената си земя, ако нямаха друга угар за разораване.
	[* бакла — бобова култура, която — както всички растения от този вид — при развитието си насища почвата, върху която расте, с азотни съединения, с което я наторява по един естествен начин.]
	Троил се накани да свърне към орача, та да си изпроси къшей хляб, когато видя в далечината пушилката от препускаща насам конница. Неволно посегна към мушнатия в пазвата му пергамент. С тоя белег на челото, издаващ бягал роб, само пергаментът можеше да му даде път при потисниците.
	В последния миг се поколеба. А не беше ли още по-добре съвсем да не ги среща? И той начаса се шмугна в близката конопена нива. Притихна сред извисените стъбла. Ала ония го бяха видели. Напразно се бе скрил. Само възбуди подозренията им, само направи пакост на стопанина. Двамина отбиха от пътя и прегазиха посева, изкараха с дръжките на копията си беглеца.
	И там, задържал разиграния си кон, го посрещна Атробат, старият телохранител на Лизимах. Съгледал клеймото на челото му, той изсумтя:
	— Ей, варварино! Кой е господарят, от когото си избягал?
	Троил стисна юмруци. Ала овладя гнева си. Отдавна бе привикнал на обиди, на оскърбления. Откакто го смаза животът, откакто го отхвърлиха и боговете, и хората… Далеч от Гетия, която се бе отрекла от него, той можеше да бъде роб или пък бягал роб. Нищо повече. Само ако го приемеше отново Гетия, нещастникът щеше да се превърне отново в предишния доблестен воин. Само тогава.
	И отвърна глухо:
	— Аз бях роб на Агатокъл. Вече не съм. Чети! И извади свитъка от пазвата си. Подаде му го. Атробат махна с ръка.
	— Не умея да чета.
	— Тогава аз ще ти го прочета — добави Троил. — Агатокъл пише, че ми дава свобода. И ми позволява да се върна в Гетия.
	Старият соматофиларх* вдигна рамене.
	[* соматофиларх — началник на телохранителите.]
	— И Херакъл, когато е трябвало да се подпише, се е изпотявал — рече той, като че ли се оправдаваше. — Аз съм воин. Нито четенето, нито мисленето е за мен. Ще те отведа при базилевса. Той да отсъди.
	И даде заповед на дружината си. Един метна примката върху врата на Троил, та го поведе подире си. Нещастникът се повлече след забързаната конница, като се препъваше и давеше от дигнатия прах. И само притискаше към гърди скъпоценния пергамент. Знаеше, в него беше надеждата му за спасение, надеждата му да изпълни дълга си. Да види отново и Меда…
	Той самият не можеше да отдели едното от другото. Съвсем не допускаше, че сега Меда лежеше в агония, между живота и смъртта, в храма на Дионис при жрицата Орития, отнесена там по заповед на Агатокъл. Че може би никога вече нямаше да я види…
	Скоро навлязоха в Лизимаховия стан, ограден с дълбок ров и гредоред от дебели дънери по тракийски образец, върху който се вееха знамената с изобразения върху, тях козел. Палатките вътре бяха разпънати тъй нагъсто, че помежду им едва оставаше място за коневръзите, където цвилеха и тъпчеха припряно на място конете. Макар и все още без война, армията беше на бойна нога. В размирна Тракия никой не знаеше кога се водят битки и кога е настъпил мир. По всяко време ту този, ту онзи племенен вожд се наежваше, нападаше някой гарнизон, превземаше някоя крепост — за слава, за плячка. И стратезите на Лизимах трябваше непрекъснато да ги усмиряват. Още повече сега, когато надигаше глава не някое си царче, а самият Дромихайт, най-мощният тракийски предводител, след като и бесите, и одрисите бяха преклонили глави пред победоносното им оръжие.
	Зад гредоредите, по дървените кули над лагерните входове дебнеха тежко въоръжени часовои — хоплити*. В пълно бойно снаряжение, без да изпускат копията и мечовете от ръце, седяха пред палатките си бодърствуващите отреди. А останалите, свободните от наряд войскари в това време кърпеха дрехи, лъскаха с пясък брони и шлемове, точеха с брусове мечове и копия. В окрайнината на стана подтягаха лъковете си псилистите* — стрелците, които се набираха от средата на бедняците и варварите. Благородните предпочитаха меча. Говореха, че и далечните римляни смятали стрелата подло оръжие.
	[* хоплит — тежко въоръжен пехотинец.]
	[** псилисти — стрелци във фалангата.]
	Новодошлите, прекосили целия стан, спряха в средата, където се издигаше най-личната палатка. Ярко червена. На дървен стол под навеса пред нея седеше сам базилевсът, облечен както всичките си етери* в броня, шлем и наколенници, които още повече подчертаваха могъщото му телосложение. Ала изгледът му беше различен. Изгубил бе предишната си горда осанка Лизимах. Лицето му бе пребледняло, раменете му потръпваха, разтърсвани от треската. Устата му дишаше полуотворена, задъхано. Трескави горяха и зачервените му очи. Смутен изглеждаше базилевсът — та той никога преди това не бе боледувал…
	[* етери — конна царска свита.]
	Атробат пристъпи към него. Поздрави с отсечено „Хайре!“
	После му каза няколко думи, ала Троил не ги чу. Лизимах вдигна към челото си ръка, на която блестеше разкошният златен пръстен. Двама стражника отведоха пленника пред него.
	— Веднъж ти спасих живота — рече базилевсът, — макар че заслужаваше да те блъснат в морето. Сега пък ти ще ми помогнеш!
	Троил, едва изчакал думите му, извади пергамента и пристъпи да му го даде.
	— Агатокъл, твоят син, ме освободи.
	Лизимах погледна свитъка.
	— Та аз не те лишавам от свобода. Искам само да ми помогнеш.
	Троил не знаеше, че тази мисъл беше хрумнала на базилевса в момента. Не знаеше, че доскоро Лизимах разчиташе на един от телохранителите си гет, един от най-преданите му хора, с надеждата, че този гет, както покорно се бе сражавал заради заплатата си със скити и наемници на Селевк, покорно щеше да го отведе и в родната си Гетия. Ала не бе познал. Досетил се какво ще искат от него, решил да не вдига меч срещу братята си по кръв, гетът бе предпочел да зареже и служба, и хляб, и охолство и да избяга. Него именно търсеше Атробат с дружината си, когато случаят го срещна с Троил.
	Снощи пък някакъв друг гет сам бе подирил базилевса. Да му предложи услугите си. Защото ненавиждал Дромихайта. Защото Дромихайт не му зачел воинската доблест. И други вместо него приближил до себе си. На какво ли не е годно накърненото честолюбие? Готов бил на всичко да отмъсти на Дромихайт — и да преведе базилевса през цяла Гетия, и да му каже каква е бойната сила на гетите, и къде е съсредоточена, и откъде може да бъде обходена. Ала на Лизимах му се досвидяха жълтиците, що му поиска предателят. Пък и все очакваше водачите, които щеше да му проводи Залмодегик. Не смяташе, че е дошло времето да пръска парите си, отредени за Голямата цел. Когато дойдеше това време, щеше да ги даде — тъй както умееше и Александър, и Филип. Дори по-щедро от тях. Не особено опасен противник му изглеждаше Дромихайт. Не заслужаваше ни златни подкупи, ни толкова силна войска, колкото щеше да пожертвува за Голямата цел — когато Лизимах щеше да премери сили със Селевк и останалите диадохи*. Затова му отказа златото. Може би и заради друго — раздразнен беше от треската. Заповяда да го измъчват. Ала упорит излезе гетът. Нищо не издаде, умря при мъченията. Троил премисли дълго, преди да отговори:
	[* диадохи — приемниците на Александър Велики: Лизимах, Антипатър, Птоломей, Селевк, Антигон и др.]
	— Как мога да ти помогна аз, базилевсе? Някакъв роб.
	Един ефеб* приближи до Лизимах, каза му нещо тихо. Тогава Лизимах стана.
	[* ефеб — млад войник със сравнително по-висш социален произход.]
	— Ето как! Когато ти спасих живота, аз не подозирах кой си. Току-що го научих. Разбрах, че си пострадал от гетите. Предлагам ти дружбата си. Ти си изгоден от Гетия. Аз ще ти я върна. И чест, и сила.
	Троил го погледна изпод вежди.
	— Какво ще поискаш в замяна на това?
	— Много малко. Да преведеш войската ми като добър пълководец оттам, откъдето Дромихайт не я очаква.
	Троил вдигна очи.
	— Ако откажа?
	Лизимах отпусна уморено ръце.
	— Не те съветвам!
	И посочи с очи разголените палачи с извадени мечове, които приближиха заплашително. После прибави:
	— Покажеш ли се усърден, заслужиш ли доверието ми, съдбата — Тихе* може да нареди тъй, че ти да седнеш върху трона на Дромихайт. И после двама приятели, ти и аз, да редим съдбините на две приятелски царства.
	[* Тихе — гръцка богиня на успеха.]
	Нищо не му струваше да обещава онова, що вече бе обещал на Залмодегик. На предателите се обещава всичко, а после не се изпълнява. Още от Александра бе усвоил това изкуство, който пък го бе научил от Филипа.
	Троил премисляше трескаво. Ако откажеше с достойнство, главата му щеше да отхвръкне начаса. Не се съмняваше в това. Ведно с него щеше да загине и тайната му. И никой нямаше да предупреди Дромихайта. Трябваше ли тъй безразсъдно да погуби и себе си, и Дромихайт?
	Със стиснати юмруци той отвърна решително:
	— Добре! Да вървим!
	Лизимах поклати глава.
	— Още не! Когато му дойде времето.
	Развързаха го веднага. Отведоха го да се нахрани.
	Преоблякоха го като Лизимахов войник. Дадоха му право да се движи навсякъде свободно. Но той виждаше — само привидно свободно. Винаги подире му вървяха като сенки двама здравеняци, които не го изпускаха от поглед. Не би могъл да се пребори и с двамата, и то сега, тъй обезобразен, осакатен от получените рани.
	Но не се отказваше от решението си. Затова бе останал жив — да изпълни своя дълг. Едва тогава щеше да получи право да живее достойно. Или да умре достойно. Налагаше му се да приспи бдителността на пазачите, да се преструва на още по-немощен, отколкото беше. И да избяга. И то час по-скоро.
	Това му се удаде чак на третия ден. Троил лежеше пред палатката, загърнат с вълнения химатий*, преструвайки се, че го тресе, докато в същото време следеше през полуспуснатите клепачи всичко наоколо. И най-вече двамата пазачи, които си намираха работа уж да чешат конете си на десетина крачки от него.
	[* химатий — плащ, обичайна вълнена връхна дреха.]
	В същото време и Лизимах лежеше в своята палатка, затрупан с кожи и наметала, разтърсван от истинска треска.
	Внезапно се чу конски тропот. През разтворената порта на стана влетяха трима изпратени конници и току пред Троил скочиха на земята, подхвърлиха поводите на посрещналите ги слуги, после с бързи крачки се запътиха към палатката на базилевса.
	Такъв миг бе чакал гетът. С рязък замах той отхвърли химатия си и с един скок яхна най-близкия кон. Пришпори го. Животното скочи напред, блъсна с гърди воина, който посегна да го задържи, и префуча през вратата, преди да затръшват двете й крила.
	Подире му избухна врява. Стражарите от привратните кули надуха роговете, задрънчаха мечове в щитове. Портата отново бе отворена и през нея излетяха десетина конника, успели първи да се опомнят. Подире им взеха да се източват все нови и нови отреди, изпратени да заловят на всяка цена беглеца.
	Троил, отличният ездач, един от най-добрите сред гетите, летеше с все сили към север. Умееше той да изтръгне от коня си всичко, на което беше годен. За беда, когато го възседна, този кон, вече изморен, извървял дълъг път, почваше да забавя ход.
	Ето, един преследвач почна да го застига преди другите. Повече по усет Троил разбра кога врагът метна копието си. И прилепна върху конската холка*. Острието профуча над приведения му гръб, без да го засегне, и се заби в земята пред него. Само с едно пресягане гетът го грабна, обърна се, запрати го назад. Не погледна повече, нямаше време за това. Ала разбра по изоставащото топуркане на следващия го кон, че бе улучил — че част от предишната сръчност вече се бе върнала в мускулите му. Тази неочаквана развръзка смути за миг враговете, даде му малка преднина. Толкова, колкото да достигне реката. Конят не спря пред стръмния бряг, продължи по склона надолу, като се свличаше ведно с цяла лавина пръст и облак прах.
	[* холка — задната част на шията при началото на гръбнака на коня.]
	Последваха го войниците, обсипвайки го със залпове стрели.
	Истър се стелеше пред очите му притихнал, наподобил стопена мед, разлята отсреща в далечината в множество пресъхващи блата като захвърлени нажежени щитове.
	Докато стигне до водата, мракът затисна света. И далечния бряг, и причернялата река. Враговете му не спираха. Някои коне се премятваха, отхвърляха от гърбовете ездачите си, пропадаха надолу ведно със сринатите преспи пръст, ала останалите не отстъпваха. Догонваха го със стрелите си.
	Ето, беглецът достигна брега. Скочи направо във водата, обрасла в плитчината с рядка тръстика. В този миг ги обсипа същинска смъртоносна градушка. Конят и ездачът изчезнаха под водата.
	Преследвачите се стълпиха върху тинестата прибрежна ивица със заредени лъкове и приготвени копия. И видяха, животното изплува, сви към сушата, излезе от водата и се отръска.
	А от ездача — ни помен.
	Дълго се взираха те в реката — Троил не се показа вече. Изчезна. Дълго се въртяха още наоколо в нерешителност. Най-сетне, превързали другарите си, наранени при падането, обърнаха конете назад, уверени, че дръзкият гет бе загинал.


	Гибелната страст

	Корабът пристана на кея рано сутринта, след като бе пътувал спокойно в тихо като езеро море. Кристалните вълни припляскваха лениво в подножието на отвесната скална грамада на Тиризис*. По камъните, облепени с морски жълъди, а под водната линия накичени с полюшкващи се при всяка нова вълна водорасли, пробягваха криви раци, които щапукаха уплашени да се намъкнат из междините. Още сънливи, чайките дремеха, кацнали във водата. Рибарите бързаха да навлязат в морето с утрешния бриз, за да разставят навреме парагадите.
	[* Тиризис — Калиакра.]
	Царица Арсиноя, облечена с дълъг снежнобял хитон, препасан през кръста, с преметнат през дясното рамо разкошен химатий*, натопи бронзовото си огледало в съд с вода, за да стане по-лъскаво, и се погледна. Оправи прическата си, нагласи златната диадема, обсипана със скъпоценни камъни, разтърси с изящно движение тежките обеци на ушите си, разгледа гривните и пръстените, с които бяха отрупани ръцете й. Очите, начернени по източен обичай, издадоха доволството й. Тя махна с ръка и робините отстъпиха назад, сториха й път.
	[* химатий — плащ, обичайна вълнена връхна дреха.]
	Свежа и хубава като утринта, Арсиноя излезе от каютата. На палубата вече стоеше готова разкошна носилка, до която бяха коленичили четирима роби. Изчакали покорно господарката си да се нагласи в леглото, те я вдигнаха върху яките си рамене и тръгнаха по спуснатото мостче към брега, където я посрещна с почтително мълчание фрурархът* — началникът на крепостта със свитата си. Арсиноя само им махна приветствено с ръка през леко отметнатата завеска и даде заповед на робите да продължат, без да спират, последвана от целия ескорт.
	[* фрурарх — комендант на крепост.]
	Пътят криволичеше и се издигаше плавно нагоре към платото. Отстрани, навред, където бяха успели да се сместят, се тълпяха мъже и жени, рибари, земеделци и роби, любопитни да видят своята царица, славата за чиято красота бе стигнала и тук.
	Най-сетне шествието мина през градската порта. Стражите отпуснаха към земята копията си за почест, както пред базилевса. Носилката продължи, като се поклащаше над главите на множеството.
	Ето и чертогът! Колко скромен, неподобаващ за един базилевс й се стори той на нея, дъщерята на Птоломей, свикнала с разкоша на Изтока, свикнала да бъде оградена с великолепие и с хора на изкуството. Пък не само тоя. И другите дворци на скъперника Лизимах също бяха строени скъпернически, сякаш не царски покои, а войнишки станове, в които Арсиноя тъгуваше за родната Александрия, за топлината и уюта й, за прекрасния остров Фарос, където бе мечтал да прекара остатъка от живота си самият Александър и където почиваше прахът му.
	Ала недоволната гримаса върху лицето й се разсея мигновено, преля в очарователна усмивка, щом зърна застанал сред залата заварения си син Агатокъл. Почти половин век беше по-стар от съпругата си Лизимах. Дори неговият син Агатокъл беше почти два пъти по-стар от мащехата си. Едновременно и мащеха, и балдъза. Нали нейната доведена сестра Лизандра беше съпруга на Агатокла?
	След обичайните дворцови приветствия, след като слугите и робите напуснаха залата, Агатокъл смръщи вежди.
	— Царице, не знаеше ли, че баща ми не е тук? Че подготвя нов поход?
	Сякаш невидяла гневния му израз, Арсиноя отвърна многозначително:
	— Тъкмо затова…
	— За какво? — пресече я грубо Агатокъл.
	Почти тъй грубо като него и тя отговори:
	— За тебе!
	И в неудържим порив понечи да го прегърне. Ала той я спря насред път с леден глас:
	— Опомни се, царице! Не гневи Хименея*! Забрави ли коя си ти? И кой е твоят съпруг?
	[* Хименей — гръцки бог на брака.]
	Очите й блестяха. Устните й шепнеха задъхани:
	— Не съм забравила. И това е моето нещастие. Никой не ме попита, когато баща ми ме продаде на твоя баща. И няма да му простя това! Никога!
	Наистина, нямаше да му прости, че я бе пожертвувал заради политическите си кроежи. Тикнал я бе в ръцете на един старец. Какво от това, че беше базилевс?
	Тя не искаше базилевс, искаше нежност и ласки. Жестоко бе постъпил Птоломей. Уж бе облагодетелствувал нея, като я бе направил жена на цар. А всъщност я бе унизил, предпочел бе Лизандра. Защото й бе отредил млад, хубав мъж, престолонаследник. И когато умреше Лизимах, което можеше да се случи всеки миг, Агатокъл щеше да стане базилевс, а Лизандра — царица, докато Арсиноя тогава щеше да бъде само бивша царица. И бъдещ базилевс щеше да бъде синът на Лизандра, не на Арсиноя. Агатокъл пресече гневните й мисли:
	— Така е отредила Съдбата. Станалото не може да се отмени!
	— Може! — извика тя поривисто. — Ако го поискаш ти.
	Отдавна Агатокъл отблъскваше греховните намеци на своята млада мащеха. Но чак това не бе допускал — че ще дойде тук, когато ги няма и Лизимах, и Лизандра.
	— Какво ще си помислят хората? — подхвърли ядно той.
	— Аз имам оправдание. Дошла съм за прорицателката.
	— Делфийската Пития* ти беше на пътя.
	[* Делфийска Пития — жрица-оракул в храма на Аполон в Делфи под планината Парнас.]
	— Тази надмина славата на Делфийката. И ще отида, ще я питам. За мен. И за теб. За бъдещето. За общото ни бъдеще.
	— Тогава върви! — сопна се Агатокъл. — Но само за себе си! Не за мен. И се прибирай у дома си! Тиризис не е столица. Тиризис е бойно гнездо.
	Обърна се рязко и тръгна към изхода. На прага, вече посегнал да отметне завесата, той рече:
	— Уважавай баща ми! Уважавай и себе си!
	Тя почти изплака подире му:
	— Аз искам любов, не — уважение?
	После се хвърли върху леглото, захлупи се по очи, разплакана от гняв и обида.
	Но скоро се опомни. Надигна се. Отвън, при всеки полъх на вятъра, нахлуваше обикновената градска глъчка. Носеше се приглушеното пеене на грънчарите, с което измолваха от боговете благосклонност, та да се изпекат по-добре амфорите им. От пазарчето на роби долиташе плачът на изкараните за продан нещастнички и разделените от майките им деца.
	Арсиноя плясна с ръце и робините й, сякаш досега скрити под земята, само чакали повика й, притичаха, за да коленичат пред нея — всяка със своето задължение: една с гребен, друга с огледало, трета с четчица за мазила и чернила. Избърсаха лицето й, наръсиха я с благовония, оправиха одеждите и накитите й. После я придружиха до отредените й покои в гинекея — женското отделение на двореца.
	Щеше й се да отпочине от дългия път, след всичко преживяно. А не можеше да си намери място. Срамът, огорчението, мъката стягаха сърцето й с ледени пръсти. Не й даваха покой, гонеха я като звяр в клетка от ъгъл на ъгъл.
	Накрай тя се реши. Без да прати вестител, без да изчака отговора на жрицата, царицата излезе навън, придружена от две робини и малък отред златообковани ефеби*.
	[* ефеб — млад войник със сравнително по-висш социален произход.]
	Когато пристъпи в храма, оставила отвън свитата си, зад олтара нямаше никой. Старият жрец беше полегнал на хладина, а ясновидката се бе прибрала в своята килия да нагледа оставената под нейните грижи самоубийца, която вече няколко дни лежеше безчувствена, без влошаване, но и без подобрение, нейде по средата между живота и смъртта.
	Нали беше малък град Тиризис, все още нямаше свой храм Асклепи, нямаше жреци на Асклепи. Ала и без тях болните намираха помощ и изцеление. Та то кажи-речи всеки по-стар тракиец е лечител. Имаше си Тиризис вече и жрица Орития, веща в гаданията, още по-веща в умението да лекува с билки и с магически думи. Тъй при нея ходеха всички: и когато заболееше тялото — за билки, и кога се измъчваше душата — за съвет и предсказание. Пред оракула и пред лечителя излива всеки душата си, и знатен, и незнатен затова нямаше нищо скрито за Орития в Тиризис.
	Докато наливаше насила в устата на Меда лековитата отвара, шепнейки заучените заклинания, в килията й влезе задъхан старият жрец и й пошепна развълнуван:
	— Дошла е царица Арсиноя!
	Орития притвори доволна невиждащи очи. Идваха един подир друг. Най-първо Агатокъл, сега Арсиноя. Щеше да дойде и Лизимах. Мрежата се стягаше. Наближаваше часът. Тя нямаше да го пропусне. С всички средства, с всичко, което умееше, трябваше да постигне отмъщението, да срази врага. По-добре късно, отколкото никога! И с отрова, и с клевета, с подстрекателство и интрига, с лъжа и коварство. Орития, също като Пандора*, беше отворила зловещата си кутия и беше пуснала всички злини срещу Лизимах. Като гъмжило от змии. Все някоя от тях, поне една щеше да го стигне, щеше да го клъвне в сърцето.
	[* Пандора — първата жена, на която Зевс подарил кутия със затворени вътре човешките нещастия; Пандора от любопитство я отворила и пуснала нещастията на свобода.]
	Тя се изправи. Тръгна уверено по стръмната каменна стълба. Нямаше нужда да опипва пътя си. Познаваше го по-добре, отколкото ако го виждаше с очи. Изкачи се тихо, безшумно като сянка.
	Умислена в своите грижи, Арсиноя не я видя как се измъкна иззад завесата и застана зад жертвеника.
	— Кажи, царице! — проговори Орития с глух глас, от който тя трепна. — За какво си удостоила с посещението си незначителната богослужителка?
	Арсиноя се поклони леко, както подобава на сана й.
	— Славата ти, свята жрицо, се носи по света. Дойдох да се възползувам и аз от дарованието, с което са те сподобили боговете. Всеки смъртен жаднее да надзърне в бъдещето си. Отмести за малко и пред мен завесата на тайната!
	Сляпата вече беше готова с пророчеството си. Отдавна дошли роби й бяха разказали мълвите за царския дворец. А само преди половин час една робиня й бе предала дума по дума разговора между Арсиноя и Агатокъл.
	Тя изчака посетителката да излее жертвеното вино върху олтара и да се поразсее избухналият дим, след което заговори със задгробен глас:
	— Аз виждам това, което вие не виждате. Не тялото, а душата. Не действието, а причината. Вътре, в същността. И напред, в предстоящето. Вашият поглед е препречен от действителността. На моя поглед не пречи нищо.
	Царицата, изчакала почтително думите й, запита?
	— Кажи ми, благословена! Открий съдбата ми! Какво очаква мен самата, каква е ористта на децата ми?
	Прорицателката стоеше сред благоуханните димни кълба с прострени нагоре ръце и широко разкрити слепи очи:
	— Аз виждам! Виждам! Младостта младост дири.
	Наистина, сърцеведка беше Орития. Макар и сляпа, проникваше дълбоко в душата, в най-потайните й кътчета. Арсиноя не откъсваше поглед от устните й, които продължаваха да мълвят в някакъв унес, в трескаво бълнуване, за чужд човек непонятно, дори нелепо, но за Арсиноя разбираемо, ясно като божествено откровение. Сякаш разговор насаме със себе си.
	— Аз виждам Йокаста — мълвеше Орития. — И до нея Едип*. Едип протяга ръце към Йокаста, към своята майка и съпруга…
	[* Едип — древногръцки герой от Тива, комуто било предсказано, че ще убие баща си и ще се ожени за майка си.]
	А знаеше сляпата жрица. Думите й улучваха безпощадно целта, както стрелец пронизва излетялата от тревата яребица. Усещаше го по задъханото дишане на Арсиноя. Слепите имат толкова сетива и толкова необясними прозрения за истината, която не могат да видят. Арсиноя беше разбрала и тоя й намек, досещаше се кого наричаше Едип и кого Йокаста. Едип беше убил баща си и се бе оженил за майка си. Арсиноя също беше майка, макар и мащеха на Агатокъл-Едип. И чакаше Орития. Това коварно подшушване можеше да предизвика в непонятните душевни дълбини на незадоволената царица най-чудовищни мисли. Но каквито и да бъдеха те, все щяха да бъдат в ущърб на Лизимах.
	Веднъж започнала, Орития бързаше да довърши започнатото. Привидно все по-отмаляла, олюлявайки се, тя продължаваше да говори, по-право да шепне. Но беше сигурна, че тоя шепот проникваше по-дълбоко в сърцето на Арсиноя, отколкото ако й го крещеше:
	— Аз виждам… Виждам царски скиптър над твоето потомство.
	И повтори:
	— Царският скиптър над твоето потомство… После бавно се свлече на пода, безчувствена, неподвижна. Това беше знак, че просителката трябва да си ходи. Ала тя беше царица и старият жрец не се решаваше да я подкани.
	Арсиноя стоеше потресена. Значи, такава е волята на боговете! А колко много допадаше тая божествена воля на нейните собствени копнежи. Боговете й бяха открили това, което тя самата пред себе си не бе се осмелявала да признае. А сега можеше. Имаше право да мисли за него, да се бори за него. Скиптър над нейното потомство! То значеше, че нейният син ще бъде базилевс. Макар че преди него бяха родени и Агатокъл, и двамата Александровци — на Макрис Одриската и на Амастрис Персийката. А това можеше да стане само ако умре Агатокъл със синовете си, а след това и останалите синове на Лизимах; или пък ако умре Лизимах, а Агатокъл и Арсиноя се оженят и въздигнат в базилевс своето бъдещо дете. Първото беше и по-неосъществимо, и по-неприемливо за нея. Би предпочела второто…
	Така да отмъсти и на доведената си сестра Лизандра, да се порадва на падението й…
	С вирната глава Арсиноя тръгна обратно за двореца. Влезе, без да спира, в приемната зала. Седнал на бащиния си трон, престолонаследникът разговаряше с трима военачалници.
	— Да остане само Агатокъл! — заповяда царицата. — Другите да излязат.
	Те се оттеглиха с поклон. Изчезнаха, сякаш се стопиха зад завесите, робите и слугите. Агатокъл се изправи ядосан.
	— Какво значи това? — прогърмя гласът му.
	Арсиноя отвърна уверено:
	— Идвам от Орития. И знаеш ли какво ми предсказа Сляпата?
	— Това не ме засяга.
	— Засяга те. Повече, отколкото си мислиш. Тя обеща за моя син царския скиптър. А тебе — за мой съпруг. И те нарече Едип. Чуваш ли, разбираш ли какво значи Едип?
	Той го разбираше ясно. Не за пръв път тя му го бе подмятала, подтиквала го бе към отцеубийство, да го съблазни с непреодолимата магия на властолюбието.
	Агатокъл не можа да се владее повече.
	— Махни се от погледа ми! — почти изкрещя той. — Ако не беше жена на баща ми, щях да заповядам да те бият с камшици.
	Скочи и с гневна крачка излетя от залата, метна се на коня си й препусна извън града.
	Арсиноя остана на място неподвижна, с прехапана устна. Не бе очаквала такъв отказ. И такава обида, такова унижение. Дори след като се бе позовала на божествената воля. И въпреки това, въпреки всичко, я бе отхвърлил; предпочел бе оная, омразната Лизандра.
	Тя плясна с ръце. И извика на влезлия ефеб:
	— Да се приготви корабът! Тръгваме обратно! Веднага!
	Не я познаваше достатъчно Агатокъл; не предполагаше на какво е способна младата му мащеха. И щеше да се кае горчиво за това си неведение.
	Тя щеше да му отмъсти, да измие обидата. Немезида* нямаше да я изостави. Ериниите** щяха да я подкрепят също, когато дойдеше часът на отмъщението. Щеше да му отмъсти с оръжието, което той отхвърли. Щеше да го обвини, че иска да прелъсти мащехата си и да убие баща си, за да му вземе и жената, и трона.
	[* Немезида — гръцка богиня на възмездието.]
	[** Еринии — гръцки богини на отмъщението.]
	Щеше да постигне това. Рано или късно…


	Краят на предателя

	Още докато се хлъзгаше с коня по стръмния бряг на Истъра, Троил скрои плана си. По-право намери случаи да приложи на дело умението, на което го бе учил покойният му баща. Старо умение, предавано от баща на син, от един гет на друг гет.
	Когато конят навлезе във водата, Троил скочи от гърба му и се гмурна към дъното. Напипа с ръка едно по-дебело стъбло на тръстика, та го сряза с ножа си. След това го захапа и задиша през него, така легнал на дъното на една стъпка под повърхността, като се придържаше с ръце и крака към камъшовите коренища, да не изплува нагоре.
	Чак тогава разбра, че не бе успял да се отърве безнаказано. От целия залп стрели, който го бе обсипал, една бе улучила рамото му и сега той усещаше как оттам се изцежда капка по капка кръвта му.
	То се знае, не чу разговора на недоумяващите преследвачи. Ала тропотът на конските копита проникваше отчетливо и под водата, караше го да сдържа всяко свое движение, да стиска до премаляване острите коренища, за да не го видят враговете.
	Стори му се, че бе престоял така цяла вечност, че вече всичката му кръв е изтекла и че всеки миг тялото му можеше да изплава над повърхността и течението да го понесе безжизнено надолу, когато чу как тропотът на конете отслабва, заглъхва все повече, докато изчезна съвсем. Настана тишина.
	Едва изчака още няколко минути, за да се убеди напълно, че това не е някаква уловка.
	Подаде се леко над водата, колкото да покаже очите си, надзърна между камъша. Огледа брега. Никой. Бяха си отишли наистина. Нямало е тракийци между тях, които да се досетят за хитростта му, а ако е имало, явно, премълчали бяха, негласно му бяха помогнали.
	Троил изпълзя по тинята и се просна на гръб омаломощен, задъхан от трудното дишане под водата.
	Събуди се призори, когато виделината на изгрева посребряваше реката. Из близкия върбалак чирикаха птички, жужеха пчели, прелитаха ниско едри водни кончета. Започваше хубав летен ден.
	Беглецът се надигна с мъка, само защото трябваше. Би предпочел да си лежи, да не мърда, да не мисли… Само да лежи…
	Стана. Закрета, сгърчен от болка, надолу по течението. Смътен спомен го влечеше нататък в надежда да намери лодка, за да премине с нея отвъд.
	Чак по обяд брегът се снижи, превърна се в малка, залята до половина от пресъхващо блато низина. И точно в средата на блатото се издигаше, като на кокили, дървено наколно селище.
	Троил достигна самия бряг по напуканата като натрошени паници пресъхнала тиня.
	На тераската пред колибите няколко жени мелеха жито в хромели, други разпалваха огнищата си, трети перяха. Покрай тях пълзяха малките им деца, вързани за крачетата, за да не паднат във водата.
	Врагове или приятели? Троил знаеше, бяха гети. Но сега, в тия времена, то не стигаше. По-важното беше дали старейшината им дружеше с покорителите. Тогава начаса щеше да им го предаде.
	Нямаше друг избор. Размаха ръце и се провикна. Ала скоро разбра, че е много слаб гласът му, че няма да го чуят. И реши да чака, докато някой от селището сам слезе на брега. Наистина, скоро една лодка се отдели от колибите. Троил побърза да я пресрещне. Щом го видя, наколникът вдигна копието си, но като се убеди, че е безоръжен, приближи поуспокоен до него.
	— Кой си ти? — извика лодкарят отдалеч.
	Троил отвърна:
	— Гет! Избягал роб.
	Рискуваше много. Но нямаше как да се скрие. Белегът върху челото му го издаваше. Пък и друго — това все беше по-малко опасно от признанието, че бяга от самия Лизимах.
	— Какво искаш? — запита човекът. Беше млад, рус момък.
	— Лодка. Да стигна отсреща. Отвъд Истъра.
	Момъкът се подвоуми малко, после изведнъж реши:
	— Влизай!
	Троил не дочака втора покана. Лодкарят натисна веслата, подкара към тесния проток, който свързваше блатото с реката, обрасъл с избуял папур, чиито кафяви вретена повече приличаха на бухалки, отколкото на цветове. Само човек, роден и израсъл в тоя пущинак, можеше да се оправи в лабиринта на плитчините, коварните капани от тиня и преплетена растителност.
	— Тръгнал бях да си насека три кола. Ще се женя…
	Троил знаеше обичая на наколниците. За всяка жена строят отделна колиба, а за това са нужни три нови кола. Все едно данък за брак. Останалото построява цялото село.
	— Да ти помогне Бендида*! — благослови го Троил.
	[* Бендида — тракийска богиня на лова и плодородието.]
	И замълчаха.
	Мълчаха през цялото време, докато прекосяваха голямата река. За да не гневят духа й.
	И когато стигнаха на левия й бряг, след като Троил стъпи на сушата, вече на тръгване, лодкарят му подаде торбата си, в която имаше парче хляб, буца сирене и печена риба.
	— Повървиш ли на север, ще стигнеш до ктистите*.
	[* ктисти — съвършени, нещо като монаси.]
	Той натисна греблата. И едва отделил лодката от брега, му подвикна усмихнат:
	— Кажи на Дромихайт, че повече не можем да траем под голокраките!
	Троил му махна приятелски с ръка, доволен. Едно дружеско наколно селище в гърба на врага може да свърши хубава работа. То издържа дълга обсада като най-яка каменна крепост, защото до него може да се проникне само с лодки, а те са лесен прицел на бойците, скрити зад дървените колиби; защото вода, от липса на която падат другите крепости, тук колкото искаш; защото и риба — колкото искаш. Пускаш рибарския кош направо през дупката в пода на колибата и го издърпваш пълен.
	Троил седна да похапне. Оттатък оставаше поробена Гетия. А тук вече почваше свободна Гетия. Ала заплахата за него сега не беше по-малка. Залмодегик не беше по-малко опасен от Лизимах. Паднеше ли му в ръцете, жив нямаше да се измъкне.
	Щом се нахрани, тръгна отново. Свечеряваше се, когато навлезе в общежитието на ктистите. „Ктисти“ — това значи „чисти“. Те нямат имот, нямат богатства, нямат жени и деца. Живеят общо, работят общо, хранят се общо. Не ядат месо, не пият вино, не убиват нито хора, нито животни. Само се молят на Залмоксис*, трудят се и помагат на хората.
	[* Залмоксис — главен бог у гети, тиризи, кробизи.]
	Посрещнаха го като брат. Всеки, който се нуждае от помощта им, е техен брат. Нахраниха го с варен булгур, напоиха го с прясна вода. Дадоха му място за сън в една издълбана в пръстта землянка, където той влезе през дупката отгоре, що служи и за комин. Ктистите бяха и лечители. Промиха му раната с някаква отвара, наложиха я с билкови корени, дадоха му да пие друга отвара.
	И на заранта той се почувствува почти здрав. Тозчас тръгна на път, след като напълниха торбата му с хляб и лук.
	Настигна из пътя един сляп просяк, който тътрузеше крака из праха под тежестта на мъката и годините си, помъкнал на рамо торбата и магадидата* си.
	[* магадида — тракийски струнен инструмент.]
	Троил прецени начаса. Така би могъл да се промъкне незабелязан. Кой ще вземе да занича под дрипите на странствуващ разказвач?
	И заговори с просяка. Пое да му носи товара. Превърза с парцал едното си око, намаца с орехова шума страните си, та да изглежда още по-отслабнал, неузнаваем. Тръгна редом с него. И във всяко село, в което спираха слепият и едноокият, Троил засвирваше с магадидата, а старецът занареждаше с гъгнив глас отдавна забравени напеви за герои, прославили Гетия и себе си с неповторими подвизи.
	Не беше благородник Троил. Ала като благородник го бе изучил баща му — да воюва, да говори хубаво, да свири на магадида.
	След два дни стигнаха тирсиса* на Дромихайт. Без да ги спре някой, защото разказвачите и певците имат достъп всякъде, двамата влязоха в крепостта, седнаха на малкия площад и запяха. Събраха се край тях слуги и войници.
	[* тирсис — тракийска крепост.]
	Троил дърпаше привидно унесен струните в съпровод с тъжната песен, що редеше слепецът, а единственото му открито око шареше зорко, оглеждаше всичко, което ставаше наоколо.
	Ето, Дромихайт излезе от крепостта, поведе коня си към изхода. И на минаване покрай певците, когато той намали крачките си, за да чуе думите на песента, Троил му пошушна:
	— Царю, аз съм! Троил! Нося ти важна вест.
	Дромихайт го изгледа слисан, сякаш видял възкръснал мъртвец.
	— Никой да не разбере! — добави Троил. — Повикай ни в кулата. Уж да ти попеем.
	Дромихайт разбра. Спря се. И рече с висок глас:
	— Много песни съм слушал. Такава не съм. Я влезте вътре! Да чуя цялата!
	Тръгна обратно, последван от певците. Влезе в широката зала. Скромен владетел беше Дромихайт. Съзнаваше, че е израсъл от беден народ. Не му подхождаше разкошът, който си позволяват одриските и беските царе. Не носеше като тях златен алопекидес* от лисича кожа, украсен със скъпоценности; не бяха позлатени еленовите му ботуши; нямаше златен нагръдник и златни гривни. И мечът му беше прост като на обикновен воин, каквито бяха и дрехите му. Скромна беше и уредбата на тирсиса му. Стените — от камък. Рогозки от шарен папур, оплетен в различни образи, застилаха стените и пода. В средата стоеше груба дъбова маса, около която бяха наредени пънове вместо столове.
	[* алопекидес — тракийска шапка-ушанка.]
	— По-напред се нахранете! — досети се нещо Дромихайт. — Идете в кухнята.
	И когато двамата тръгваха нататък, поведени от слугите, той внезапно ги спря:
	— Я по-младият да остане! Да го питам откъде иде, какво е видял по пътя. После ще си навакса пропуснатото ядене.
	И когато двамата останаха сами, скочи, та го прегърна:
	— Казвай, Троиле! Какво преживя, брате?
	Троил отвърна:
	— По-важно е другото.
	И му предаде дума по дума подслушания разговор между Золтес и Агатокъл.
	Дромихайт едва го дочака да свърши и скочи, почервенял от гняв и възмущение.
	— Ей сега ще измъкна тоя злодей от бърлогата му! И ще го съсека на място!
	По примера на древния Залмоксис, всички върховни жреци живееха в скривалища, невидими за простосмъртните, пред които се явяваха в изключителни случаи — когато станеше потребно да им предадат непосредствено волята на бога. В подземие, охранявано от неподкупни жреци-воини, живееше и Залмодегик. И всеки опит да бъде измъкнат оттам заплашваше да прерасне в междуособица.
	— Не е ли по-добре друго? — предложи Троил. По време на пътуването си бе успял да обмисли всичко. — Не е ли по-добре да отпратиш Битус и Тарула, неговите хора, с важна задача при Лизимах? И там, на границата, да ги задържиш. А ти да хванеш Золтес, да го поразпитаме. Може да издума още нещо. И да ни послужи за свидетел пред събранието на мъжете.
	Безспорно беше по-разумно. Дромихайт го възприе начаса.
	Тогава Троил сметна, че може вече да запита и за другото — онова, което владееше непрекъснато мисълта му, без да го изрече. Защото в такъв важен разговор нямаше място за жени, за любов.
	— А Меда? — рече тихо той. — Къде е Меда?
	Дромихайт сведе поглед.
	— Няма я.
	— Как така я няма?
	— Изчезна. Залмодегик я отредил за робиня. Но в бурята тя избягала от ямата. И толкоз. Ни вест повече…
	Нещастният съпруг стоеше слисан, сякаш поразен от гръм. Сърцето му беше замряло. Очите му се изпълваха със сълзи. Ала не. Нямаше право да се отпусне. Да заплаче за жена си. Та при траките жената беше все едно робиня. Загуби ли една, ще си купи друга.
	А знаеше, макар и да не го признаваше никому, че за него Меда беше единствена.
	Той стисна юмруци. Сега беше длъжен да се справи със Залмодегик. Ала после, след като го обезвредеше, щеше да помисли и за себе си. Света щеше да преобърне, но щеше да я намери…
	Дромихайт отправи Троила в едно тайно помещение, където никой друг освен него нямаше достъп, и прати стражи да доведат Золтеса, който наскоро се бе върнал от търговските си работи.
	Някой редовно уведомяваше Дромихайта за намеренията на Лизимах, а той все не можеше да разбере кой е. Уведомил го бе и за подготвения срещу Гетия поход. Съвсем безвъзмездно. А такива ценни сведения не се дават току-така. Какво ли целеше непознатият — помагаше ли на Дромихайт, подвеждаше ли го или играеше своя игра? И за Золтес го бе известил — че се е срещал с Агатокъл. Само това — нищо повече. Изглежда, не бе чул това, което знаеше Троил. А самият Золтес, след като се върна, види се, да се предпази от всяко подозрение, бе казал сам, че е ходил при Агатокъл и той му дал разрешително да търгува из цялото бащино му царство.
	Не бе и допускал подобна низост царят, затова бе повярвал. Ако беше стигнал до него Раскопор, пратеникът на Троил, ако бе му предал думите на Троил, Дромихайт щеше да постъпи другояче. Но Раскопор бе загинал случайно, нападнат от тур* в гората. Чак сега Дромихайт разбра — не е било случайно. Убийците бяха обезобразили тялото му, за да изглежда намушкан от тур.
	[* тур — изчезнал вид диво говедо.]
	Той извика Битус и Тарула и им нареди тозчас да заминат при Лизимах, който уж му бил поискал пълномощници за неотложни преговори. Знаеше, двамата щяха да полетят нататък, повярвали, че базилевсът наистина може да преговаря и с други, освен със Залмодегик. И да уведомят, то се знае, върховния жрец.
	Вечерта стражите се завърнаха гузни. В началото имали щастие. Срещнали Золтес на път към Дромихайтовия тирсис. И се върнали с него без да му споменават, че са тръгнали тъкмо за него. Ала той, изглежда подушил нещо нередно, опитал да избяга. Тогава, за да не го изтърват, те го застреляли. За доказателство носеха главата му.
	Малко след тях влезе и пратеникът, който оповести, че утре, при изгрев слънце, върховният жрец щял да обяви новата повеля на бога. Страшна заплаха надвисвала над Гетия. И час по-скоро трябвало да се вслушат във волята на Залмоксис. Нужно било да се прати нов посланик при бога и сега жребият се паднал на Котела…
	— Залмодегик почна да действува — рече Троил, като чу това. — Навярно е сметнал, че е дошъл часът да те убие. Ще трябва да завъртим мрежата му така, че той самият да влезе в нея!
	Цяла нощ подготвяха решителния удар. Удар, насочен не срещу кой да е; не срещу някой благородник, та бил и най-знатният. Върховният жрец беше по-властен от всеки благородник, от всеки пълководец. Понякога се мереше по власт и с владетеля. Мнозина още помнеха — имало е и такива случаи, по-безволеви царе са били водени за носа от хитри и настойчиви върховни жреци.
	Успяха да запазят всичко в тайна. И когато на следния ден Дромихайт застана сред стъгдата пред събраното множество спокоен и уверен, никой, дори Залмодегик, не би могъл да подозре съдбоносността на решението, което бе взел.
	Народът мълчеше смутен. Някои навярно допускаха, че между царя и върховния жрец няма пълно съгласие; малцина, само единици — че се дебнат, за да се унищожат. Народът не можеше да си обясни какво налагаше тъй често, напоследък през два-три месеца, да се изпращат посланици при Залмоксис. И то все най-личните момци, от най-верните воини. Защо беше потребно и сега да отправят в задгробно пратеничество и Котела, приятеля на недостойния Троил? Та ако Залмоксис беше отхвърлил Троила, той нямаше да приеме и Котела? И ако вървеше все така, ако изпращаха при бога най-кадърните да защищават Гетия воини, кой тогава щеше да остане на земята, да я защищава тук?
	Котела, облечен както подобава за случая в бяла жертвена дреха, стоеше върху дървената скеля решителен, безстрашен както винаги пред смъртта.
	До него се бе изправил с каменно изражение върху бледото си лице, невидяло слънце от постоянния престой в скривалището си, самият Залмодегик, а зад него — четиримата приятели, които щяха да хвърлят удостоения върху изправените отдолу копия.
	Музиката, тържествена и заплашителна, внезапно пресекна. Откънтяха последните бумтежи на тимпана. Жрецът пристъпи крачка напред, вдигна ръце към небето, готов да заговори, да разкрие пред народа волята на бога.
	И в тоя миг, заграден от десетки тежко въоръжени бойци, сред тълпата излезе Троил, накуцващ, прегърбен от раните, които бе получил на, това същото място, от същите копия.
	Народът зашумя тревожно: едни — зарадвани, обнадеждени; другите — смутени, предчувствуващи, че предстои съдбоносна развръзка на отдавна подготвяна буря.
	Залмодегик, обикновено тъй уверен в себе си, тоя път онемя, остана като вцепенен. Само поотпусна напред ръка, като да се запази от удара, който му готвеха.
	Троил пристъпи напред, изравни се с Дромихайт.
	— Храбри гети! — извика той. — През моите уста говори истината. Залмодегик отправи Троила при Залмоксис. Ала по погрешка Троил попадна при Лизимах. Знаете ли кой е той?
	Няколко гласа отвърнаха в хор:
	— Най-злият враг на Гетия! Троил извиси глас:
	— Тогава чуйте! Чуйте какво предлага Лизимах на доблестните гети!
	Залмодегик вече се бе опомнил.
	— Махнете го! — изкрещя той. — Махнете богохулника! Да не скверни свещения обред! Убийте го!
	Ала тълпата зарева:
	— Да говори! Да го чуем!
	И Троил продължи:
	— Тъй казва Лизимах: „Нека храбрите гети убият своя повелител Дромихайт! Тогава той, Лизимах, ще присъедини Гетия към царството си, а Залмодегик ще направи свой върховен жрец. И вие повече няма да бъдете диви варвари, а ще станете просветени елини…“
	Залмодегик се провикна от високото:
	— Мъдри гети! Нима ще повярвате на един лъжец? Един, когото не аз, а самият Залмоксис намери за недостоен. Хванете тозчас подлеца и го вържете на четири коня, та да разкъсат лъжливото му тяло!
	Троил не изчака, а го прекъсна с гръмлив глас?
	— Не замесвай Безпогрешния в своите гнусни дела! Всичко, което говоря, е истина. И затова се гневиш.
	— Докажи го! — изкрещя Залмодегик. Троил даде знак на войниците зад себе си.
	— Аз имам свидетел.
	Един от тях пристъпи напред, бръкна в торбата, която носеше, и извади отвътре отрязаната глава на Золтес. С рязко движение я повдигна нагоре, към пребледнелия жрец.
	— Ето моят свидетел! — рече Троил.
	Залмодегик го позна. Ясно, заговорът му бе разкрит. Свърза го мигновено с изпращането на Битус и Тартула при Лизимах. Подозрял го бе снощи, сега се увери напълно (уви, твърде късно!), че това бе коварен ход на Дромихайт; че така врагът му го оставяше без най-верните му, най-силните му поддръжници.
	Като звяр в клетка върховният жрец се озърна назад, търсейки опора, търсейки изход, пролука за бягство. Напразно. Отвред се виждаше обграден с врагове, които го отделяха напълно от малкото му привърженици. А тия привърженици, явно вече разколебани от думите на Троил, по-вероятно уплашени при провала на заговора, бяха готови да го изоставят напълно. Хората на Дромихайт, приятелите на Троил бързо настъпваха към него, стягаха обръча. И всеки миг можеха да скочат отгоре му, да го убият…
	Той беше сигурен — нямаше право да очаква пощада. За предателя в Гетия има само едно наказание — смърт. Като истински тракиец и Залмодегик си бе поиграл със смъртта. Тъй както понякога се забавляват пияните му сънародници, както изпитват съдбата си… Беше се забавлявал и той, преди да стане жрец. Поставяш примката на врата си и в мига, когато другите бутват столчето, на което си стъпил, срязваш въжето. Ако успееш, разбира се…
	Голяма игра бе подхванал Залмодегик. И я бе изгубил. Не бе успял навреме да среже въжето…
	Без да се колебае повече, безстрашно, като истински гет, той се спусна напред в мига, когато четиримата воини зад него, все приятели на Котела, протягаха ръце да го хванат, и се хвърли върху щръкналите отдолу копия.
	Този път Залмоксис не отхвърли пратеника.


	Сънят на базилевса

	Орития вече не се съмняваше, че Меда ще оживее. Дишането и се бе изравнило, събудил се бе отново пулсът на сърцето, устните й бяха изгубили мъртвешката си синина. Може би след ден, след два нещастницата щеше да дойде в съзнание. Но какво можеше да й каже тогава Орития; как да й разкрие ужасната вест, научена от върналия се с базилевса роб — че мъжът й е убит? Как щеше да понесе неговата смърт нещастницата, която се бе пожертвувала за него?
	А беше длъжна да й го каже. Дори най-жестоката истина е по-добра от съмнението. Трябваше да знае Меда, че Троил бе загинал, защото бе отказал да поведе враговете срещу родината си. И че тя беше длъжна да отмъсти на Лизимах — първо за себе си. Да отмъсти и заради Орития, заради всички траки…
	Меда вече нямаше смисъл в живота. Жрицата беше уверена в това. Жена с такава любов, годна на такава саможертва, не може да надживее любимия. Загива. А защо да загине мърцина? Защо?
	Дори когато разумът е угаснал, когато спи и бездействува, подсъзнанието бодърствува, попива света. Орития го знаеше. Беше убедена, че всичко, което й кажеше сега, Меда щеше да запечата в тайнствените подземия на душата си. И това неосъзнато знание щеше да насочва постъпките й в бъдеще, след като се свестеше.
	— Меда, слушаш ли ме? — пошепна й жрицата толкова тихо, че никой друг не би я чул. — Троил е мъртъв. Лизимах го уби. Отмъсти на Лизимах! Иди при Лизимах! И го отведи там, откъдето няма да се върне! Отмъсти за Троил!
	Болната лежеше все тъй безчувствена и неподвижна. Ала Сляпата беше сигурна. Чула я бе, щеше да я послуша, когато му дойде времето.
	Заплела беше още една бримка от мрежата, която щеше да омотае Лизимаха. Отмъщението й трябваше да го стигне. И щеше да го стигне — все някоя пусната от нея стрела щеше да го умери.
	Тя знаеше още нещо. Може би след час, може би след два Лизимах щеше да дойде тук. Затова беше напуснал стана си при Истър — да се съветва с нея, да я пита за някакъв зловещ сън, който бе сънувал. Дори само това даваше надежда. По-рано Лизимах не сънуваше лоши сънища, по-рано отричаше ясновидци и предсказатели. А сега без ничия подкана бе решил да я подири. Отровата действуваше. И с Александра стана така — и той се огради с гадатели; и нищо не начеваше без тях.
	Ако имаше сила, Орития би забила акинака* си в гърдите му. Ала нямаше. И може би по-добре. Защото сега разполагаше с друга сила, с която можеше да го уязви по-жестоко.
	[* акинак — тракийска кама.]
	Преди да дойде базилевсът, в храма влезе Аридей, като се озърташе да не го види някой.
	— Орития! — обади й се той тихо.
	И тя го позна по гласа. Не бе идвал друг път при нея. Но го бе слушала, когато плачеше и проклинаше хора и базилевси и богове при вида на прикования си към родната къща син. И не бе забравила гласа му.
	— Аридее! — обади се тя от подземието. — Ида.
	После бавно, с треперещи старчески нозе се изкачи горе, зад олтара.
	— Кажи, какво искаш от мен?
	Нещастният баща коленичи.
	— Орития, ти знаеш всичко. Знаеш и моята мъка. Питай боговете! Ще ми помогнат ли, ще дадат ли покой на сърцето ми? Чакам твоето пророчество, пречиста.
	Орития замълча. И в настъпилата тишина се чу ревът на морето. Вятърът още не се бе появил, ала вълните от заранта връхлитаха бясно в подножието на Тиризис*. И тътенът им нарастваше непрестанно като надигащо се земетресение, което в следния миг щеше да погребе в съсипиите си целия град Тиризис с обитателите му, с всичките им грижи и радости.
	[* Тиризис — Калиакра.]
	Жрицата заобиколи опипом жертвеника и се изправи пред него — дребна и мършава, сякаш само облечени в съсухрена кожа кости, с бели невиждащи очи в хлътналите им орбити, но с такова изражение върху изпитото й лице, че внушаваше трепет — уважение и боязън.
	— Аридее! — рече тя. — Ти търсиш оракул. Ала сега аз ще говоря с тебе не като оракул, а като друг човек, който също така мрази до смърт Лизимах. Той след малко ще дойде тук. Бих могла да те скрия зад жертвеника, да ти дам нож.
	Очите му светнаха.
	— Дай го!
	— Ала не! — спря го Орития. — Варди се тиранинът. Ще те хванат. Ще загинеш и ти.
	Мисълта й бе хрумнала сега, докато слушаше воя на морето. Всички тиризийци плуват като риби. На времето си Аридей бил най-добрият боен гмурец. Оставал под вода по-дълго, отколкото издържат дори морските мечки*1. А сега в Западния залив бе пристигнала флотата на Лизимах. Начело с наварха*2 Исократ. Никой не го казваше, всички се досещаха за какво се бе събрала тук тая армада. И то по времето, когато Лизимах готвеше удара си срещу Дромихайт. Навлязла през морето по Истър*3, по Тирас*4 или по коя да е друга река, тя би могла да удари в гръб гетите, щом се счепкат с Лизимаховите фаланги.
	[*1 морска мечка — тюлен.]
	[*2 наварх — командващ флота.]
	[*3 Истър — р. Дунав.]
	[*4 Тирас — р. Днестър.]
	А тъкмо това не биваше да допусне Орития. Сега тя вече не отмъщаваше само за себе си. Когато искаше да удари Лизимаха, целеше да удари цялата му държава. Защото, ако загинеше само той, Агатокъл, който беше не само смел като баща си, но и по-умен от него, щеше да застане на неговото място, щеше да укрепи поробителското царство. Трябваше да бъде уязвена войската на Лизимах, за да бъде уязвена и държавата му. Орития беше длъжна да се разплаща не само заради себе си. Днес се разплащаше за всички траки.
	Тя запита шепнешком:
	— Помниш ли Скилас и Хидна*?
	[* Скилас и дъщеря му Хидна — антични герои, прерязали котвените вериги на персийската флота.]
	— Че кой може да ги забрави! — отвърна Аридей.
	Известен беше на всички подвигът на тракиеца Скилас и дъщеря му Хидна, които при Артемизиум прерязали котвените въжета на Ксерксовите кораби и бурята ги разбила в скалите малко преди Саламинската битка. И тъй спасили Елада.
	Орития простря напред костеливите си ръце.
	— Чуй ме, Аридее! Базилевсът не е само личността Лизимах — това е цялото му царство, това е армията му, това е флотата, която го крепи. Флотата — това пък са ръцете му. Прострени да грабят. Отсечи ги! Боговете сами ти дават сгода да сториш това. Възползувай се от благоволението на боговете! Отмъсти за Хефестий! Обезсмърти се като Скилас в борбата с тиранията!
	Аридей премисляше трескаво. Явно, думите й бяха попаднали на място. Всичко, което казваше тя, изглеждаше вярно. Не беше виновен само Лизимах. Виновно беше Лизимаховото царство, което крепеше олигархията. Ако загинеше то, щеше да възтържествува демосът* — народът. А Хефестий даде живота си заради тоя народ, заради демокрацията.
	[* демос — свободно градско население, разположено в обществената йерархия между аристократите и робите.]
	Аридей вирна глава.
	— Ще те послушам, Орития!
	Поклони се и излезе решително навън, остави я все така, с прострени напред като заклинащи, сочещи пътя ръце.
	Сляпата приседна бавно върху пиедестала на жертвеника. Оброни глава, замислена. Отдавна не се бе замисляла. Само преследваше целта си. Бързаше. Защото вече нямаше време. Никой не знаеше кога ще хрумне на Атропа* — орисницата да среже нишката на живота й; и делото й, и отмъщението й да останат неосъществени.
	[* Атропа — една от Мойрите, която прерязва нишката на живота.]
	Клетият баща! Една отрепка. Нека осмисли съществованието си. Нека стане нещо! Със своя подвиг, а тя беше сигурна, че ще го извърши, да се обезсмърти. Заради себе си Аридей не беше способен на подвиг. Само заради сина си — да обезсмърти и сина си, който бе загинал ей тъй напразно.
	Колко непознато, пълно с противоречия е човешкото същество! Нищожество и величие, облечени в едно слабо тяло. Когато се срива някаква проста канара, се разтърсва светът. Когато умира човек, може никой да не го забележи. Платон беше казал: „Човекът е двуного и безперно същество“. Диоген посочил един оскубан петел: „Ето човекът на Платон!“ Кой беше прав? Дионис, още като дете, бил изяден от титаните. Така разправя митът. И Зевс, баща му, ги изгорил с гръмотевицата си. От пепелта им се зародили хората. Затова у всички тях се борят двете начала: зверското от титаните, божественото — от Дионис. Кое начало ще надделее у Аридей: зверският страх или божествената храброст?
	Тъй я завари царският ефеб*, който дойде да предупреди за идването на Лизимах.
	[* ефеб — млад войник със сравнително по-висш социален произход.]
	Орития се прибра в подземието да се приготви. Вълнуваше се, сърцето й блъскаше в гърдите. Този, който бе убил радостта в живота й, който й бе отнел светлината, идваше при нея като просител, без да подозира дори от кого чака съвет и напътствие. Щеше ли да устои тя, щеше ли да овладее докрай омразата си, без да я издаде, без да я разкрие пред тогова, когото бе решила да унищожи.
	Тя изпи няколко глътки от отвара на котешко биле. Трябваше да се успокои, да укроти треперенето на цялото си тяло, да се представи на врага си такава, каквато подобава — безстрастна и безучастна проводница на божествената воля. Зашепна молитви към Дионис, към сина му Орфей, към майката на Орфей — музата Калиопа Сладкогласната. Към деветте музи и майка им Мнемозина. Все тракийски божества, присвоени от гърците.
	Тогава чу тропота на телохранителите, които претърсваха храма. Добре, че не позволи на Аридея да се скрие някъде. Щяха да го намерят, щяха да го съсекат на място.
	После всичко утихна. Няколко тежки стъпки спряха пред жертвеника. Лизимах бе дошъл. Ето, вече принасяше жертвата. Тя долови и забързаните стъпки на жреца. Идваше и нейният ред.
	Без да изчака повикването, прорицателката се заизкачва по стръмната стълба. По навик, безшумно като сянка, застана на мястото си.
	Сама се учуди на овладения глас.
	— Кажи, Лизимахе, какво мъчи душата ти?
	Чу тежкото му дишане. Нямаше нужда от очи, за да разбере, че отмъщението й се сбъдваше; че отровата на пръстена вече действуваше. Представяше си го как изглежда — пребледнял, с трескав поглед, с разтреперани пръсти, изгубил досегашната си увереност. Външно все същият Лизимах, а вътрешно — съвсем друг.
	— Видях лош сън — изпъшка базилевсът.
	И млъкна.
	Орития го изчака търпеливо. И тъй като той не продължи, сама го попита:
	— Какъв сън?
	— Аз… — трепна той. — Какво исках наистина?
	Тя едва сдържа радостта си. Той вече забравяше, почваше да забравя! Значи, наистина отровата беше проникнала у него. Може би по-бавно, по-слабо от някога, но действуваше.
	— Сънувал си лош сън, базилевсе — подсети го сляпата.
	Лизимах задиша още по-учестено.
	— И съм болен. Нещо има не в ред. Треска. Понякога унес. Затова реших да те подиря. И Базилевсът някога така…
	Винаги в разговорите със себе си, в мисълта си той не можеше да нарече Александра с друго име. За пръв път сега го нарече гласно така.
	— Базилевсът вярваше на гадатели, на ясновидци. И елини, и халдейци. Във всичко виждаше знамение. Тъй разправяше той — когато се раждал, върху покрива на двореца кацнали два орела. А като станал цар, статуята на Орфей в Либерта, изсечена от кипарис, се обляла в пот. И гадателите предрекли, че на поетите предстои да се потят много, за да опишат бъдещите му подвизи. Една жрица в прорицалището на бесите му предсказала слава на бог…
	Орития неволно се подпря в жертвеника. Споменът на загатнатата среща изникна като жив пред мъртвия й поглед, сякаш в гърдите я блъсна нажежена скала. Тогава… Тогава сърцето й беше младо, преляло от любов. И пред нея стоеше самият Александър.
	Калон кагатон! Мечтата на елина. Красив и добър. Здрав дух в здраво тяло. Такъв беше Александър: равен на бог физически, богоравен и по дух. Ала боговете не понасят тези, които искат да се мерят с тях, да ги достигнат. Калокагатията е гибелна за обикновените смъртни.
	А него го нямаше вече. Сега срещу една съсухрена старица със сърце, сгърчено от злоба, стоеше един омразен стар базилевс, който беше виновен за всичките й нещастия. И тя вместо да скочи отгоре му и да му издере с нокти очите, трябваше да разговаря с него, да го утешава, да криви душата си.
	Едва чуваше думите му:
	— Тръгвахме срещу Дарий. Тъй ни казаха тогава. Избликнал горещ извор и изригнал каменна плоча. На нея пишело, че Базилевсът ще срази персите. Сам я видях… После пак — при битката с Дарий над главата му кръжеше орел. Базилевсът вярваше, че той му е предрекъл победата… А преди да влезем във Вавилон, ни пресрещнаха халдейските жреци. Предизвестиха го да не влиза в града. Защото там го очаква нещастие. И той за пръв път не се вслуша в предсказание…
	Орития хапеше устни. Уви, не пророчеството на халдейците го бе убило, а нейната отрова. Уби го тя. Уби го, без да знае това и самият Лизимах, който не й позволи да го предупреди.
	Посетителят повиши глас:
	— Кажи, Орития! Изтълкувай ми волята на безсмъртните! Предпази ме от гнева им! Както боговете бдяха над Базилевса!
	Орития неволно промълви:
	— Не се сравнявай с Александра! Ти си сянка на Александра.
	Лизимах трепна. Не можа да чуе всичко, не можа да го схване веднага.
	Иззад олтара бликна жертвеният дим, обгърна изправената жрица, която мълвеше своите молитви.
	— Разправи ми съня си! — подкани го Орития.
	И Лизимах отвърна:
	— Над главата ми летеше гарван. Той си откъсна главата и я понесе с нокти над полето. Кажи ми, Орития, какво означава това? Предскажи ми бъдещето!
	Вече замаяна, през упойващия дим жрицата отговори:
	— Както си живял, тъй и ще си идеш.
	— Славно ли? — не сдържа въпроса си базилевсът.
	Тя отвърна веднага:
	— Ти си сянка на славата.
	Лизимах стисна юмрук, не свикнал да разговарят така с него. Не беше ходил при оракул преди това, та да знае, че пред оракула мълчат всички: и роби, и базилевси.
	— Много си дръзка! — възкликна той.
	Сляпата отвърна:
	— През устата ми говори Вечният, Възкръсващият и Възкресяващият.
	Лизимах преглътна и тоя отговор. Нямаше друг, който да му изтълкува кошмара. А той не му даваше покой оттогава. Такъв сън — и то тъкмо преди похода. Тъкмо сега, когато усещаше странни неща, друг път неусещани; когато ведно с телесната слабост, непозната до днес, се прибавяше и някаква духовна слабост — колебание, неувереност, боязън. И краткотрайни притъмнявания на паметта, обезличаване на спомени.
	Орития шепнеше несвързани думи, люлееше се диво, сякаш се задушаваше в упойващия дим.
	И ето, разперила ръце, тя почти изкрещя:
	— Аз виждам… Много кръв… Гарванът е лаком за леш. Собствената му лакомия ще го унищожи… Сам ще откъсне главата си…
	В смутената му душа тя целеше да влее нов смут, да я разколебае пред решителното сражение. Знаеше, не би го накарала да се откаже от замисления поход. Пословична беше упоритостта му. Затова трябваше да разклати вярата му в успеха. И продължи прегракнало:
	— Кръв… Отвъд голямата река… Червена от кръв… И голяма победа… И страшно поражение…
	— За кого? — не можа да сдържи въпроса си Лизимах.
	Не дочака отговора. С вик на ужас сляпата се свлече безчувствена на пода. Тоя път наистина припадна. Изгубила всички сили от страшното напрежение при срещата с врага си…
	Когато се събуди, Орития опипа пода под себе си. Къде се намираше? Това не беше нейната килия, а някаква дупка, издълбана в скалите, която вонеше на мухъл.
	Усети, че над главата й се бе привел самият базилевс.
	— Сега слушай ти! — рече й той.
	В гласа му вече не личеше предишната слабост; неувереността и уплахата пред бъдещето. Види се, пристъпът му бе преминал. И той отново бе станал предишният силен и самонадеян владетел. Види се, отслабнала бе отровата на пръстена; даваше отдих, позволяваше на тялото да се бори с нея, да надделява понякога.
	— Слушай какво ще ти кажа пък аз! Пред мен не минават такива пророчества като пред Крез!
	Орития знаеше по-добре от него историята на баснословно богатия Крез. Преди да започне войната против Кир, персийския цар, Крез бе поискал съвет от оракула в Делфи. И Пития* му бе отговорила: „Едно голямо царство ще загине“. Помислил, тъй както му се искаше, че това царство е персийското, Крез бе започнал войната, в която бе загубил всичко. Едва тогава бе прозрял, че оракулът не бе уточнил кое именно царство ще загине.
	[* Делфийска Пития — жрица-оракул в храма на Аполон в Делфи под планината Парнас.]
	— Аз не помня — отвърна тихо Орития — какво съм говорила в прорицалището. Затова не разбирам намека ти.
	Лизимах натърти:
	— Затворена си в подземието ми. И само аз знам къде си. Само аз имам ключа на тъмницата. Оставил съм ти вода и храна за няколко месеца. Сега тръгвам на война. Ако си предсказала вярно, значи аз ще победя. Тогава ще се върна. И ще те пусна. Нещо повече — ще те наградя богато.
	— Аз награда не ща!
	Гласът на базилевса стана заплашителен и зъл:
	— Излъгала ли си ме, загубя ли и не се върна, знаеш какво те очаква. Няма кой да ти отвори. Тогава във всички случаи ще заслужаваш смърт: ако си го сторила умишлено, значи си зложелателка; дори да е неволно — това значи, че не си никакъв оракул. Лъжкинята да не лъже повече…
	Обърна се и излезе. Ключалката щракна подире му.


	Отмъщението на Аридей

	От стената на Тиризис*, сякаш от небесните висини, Аридей гледаше с втренчени, омагьосани очи просналата се от кръгозор до кръгозор морска шир, по която пъплеха дълги прави вълни като неизброима конна рат с разпенени бели гриви. Една след друга, на равни междини те извираха от безкрая на юг като фалангите на воините безсмъртници, в които на мястото на всеки загинал веднага застава друг от частите за попълнение и фалангата никога не оредява, а настъпва бавно, уверено, неотклонно.
	[* Тиризис — Калиакра.]
	Когато духнеше източният Евър или Борей — Скитянинът, обикновено най-бурни в тая част на Понта, корабите се укриваха в Западния залив, където беше и истинският пристан на Тиризис. Задухаше ли понякога от запад Зефирът, моряците се гушеха в по-неудобния, Източния залив. Когато пък, съвсем изрядко, завееше Нот — Южнякът, Тиризис не даваше никаква защита от вълните, които нахлуваха дълбоко и в двата му залива. Тогава цялото крайбрежие кипваше в пяна. Така и днес. Вълните настъпваха срещу брега и срещнали острието на носа, се разкъсваха в подводните му рифове като в каменен таран*. Изригваха вулкани от бели пръски и после, сякаш неусетили нищо, със същия устрем продължаваха, макар и разцепени на две, всяка по своя път, огризвайки стръмните му стени, обливайки ги с водопади от пяна.
	[* таран — пробивно съоръжение; в случая, острие в предната част на кораба.]
	На Тиризис рядко стихва вятърът. Затова там няма прашуляци, както в степта на север, затова не се задържат мухи и буболечки. Ала сега Нот, жарък и сух, сякаш дошъл не от морето, а направо от Либийските пустини, фучеше, ревеше, заканваше се злобно. Отскоро задуха той, дълго след като се разбунтува морето, ала оттогава все се усилваше, напираше с бесни пристъпи, сякаш се заканваше да събори не само покривите, а и стените на града. И с всеки нов порив надигаше все по-високи, по-запенени талази, които се тръшкаха с все по-неудържимо настървение в скалистия бряг.
	Закъснели да се измъкнат навреме, та да се укрият в някой друг залив, по-закътан от Тиризкия, в Одесос или Калатис*1, върху разлудуваното море се подмятаха двадесетина триери и още толкова нави и бързоподвижни миопарони*2. Навархът*3 Исократ все пак бе сварил да предаде заповедите си и триерарсите — корабните капитани, бяха развърнали корабите си с тараните срещу вълните, закрепили ги за дъното с всичките им котви. Бяха изтеглили веслата да не се натрошат при случайно сближаване, нагънали платната, прибрали тентовете и всичко, което би могло да стане жертва на вятъра.
	[*1 Калатис — селище на Черно море между Истрия и Томи.]
	[*2 миопарона — малък кораб, гемия.]
	[*3 наварх — командващ флота.]
	Към тях гледаше сега Аридей, изучаваше ги повече от час. И никой, дори омотаният в химатия* си часовой, укрит на завет в една чупка на стената, не би могъл да подозре защо тоя човек се е взрял в морето в такова време, когато другите и носа си не показват навън.
	[* химатий — плащ, обичайна вълнена връхна дреха.]
	Знаеше Аридей. От това, що успееше да забележи сега, щеше да зависи успехът на цялото му начинание. Съзнаваше, че сам, със своите сили, не би успял да се справи с цялата флота. Нужен му беше добре изпипан план — тактика, с която да разбърка строя на корабите, та да ги сблъска едни с други. Такава задача си поставяше той — да освободи от задържащите котви първата корабна редица, тая, откъм морето. После вълните щяха да довършат започнатото от него. До тая редица трябваше да се добере незабелязан. Наистина той щеше да плува под вода с цев в уста. Така Скилас и Хидна* изминали няколко десетки стадии**, за да достигнат неусетени закотвената в залива на Артемизиум персийска флота. Щом като го бяха сторили други хора, защо да не го стореше и Аридей, който не беше по-стар от Скилас.
	[* Скилас и дъщеря му Хидна — антични герои, прерязали котвените вериги на персийската флота.]
	[** стадия — 190 метра.]
	Все имаше някаква надежда да се примъкне дотам клетникът, да отмъсти, преди да потъне във водите на Лета, от която пият сенките на умрелите, за да забравят земния си живот.
	Сега все още нямаше това право, нямаше право да забрави. Колко ли дни бяха минали оттогава, седмици ли, години ли, векове ли? Ала мъката му все не стихваше. Наопаки, усилваше се, разгаряше се като раздухвано ковашко огнище при всяко споменаване името на Лизимах, при всяка среща с него, с натрапените от него архонти, с всеки негов войскар. Как можеше да забрави; не да прости, само да забрави това, което разби живота му, което отне светлината от очите му. Как можеше да забрави тия два дни, сякаш два века, когато детето му — едва станало мъж, се гърчеше разпънато с гвоздеи върху вратата на бащиния си дом? Колко пъти се бе втурвал към него да накваси с вода устните му или пък да сложи край на мъките му с един удар на ножа. Ала стражите го пресрещаха начаса с дръжките на копията си, с ритници и го връщаха назад да скимти и той като псе, докато мъката прелееше отново и отново го запокитеше срещу мъчителите в нов напразен опит. Заповед, строга заповед беше издал Лизимах и кой смееше да я престъпи — за пример и назидание трябваше да умре в мъки Хефестий, та да не би друг тиризиец да направи опит за подражание. На втория ден привечер издъхна Хефестий, на двадесет разкрача от баща си. Аридей не можа да се приближи до него и в тоя последен час, да го целуне, да погали косите му. Само трупа дадоха на бащата. Само тая милост не му отказаха като на почтен гражданин, а не някакъв безроден варварин. И го погреба Аридей. Ей там, в некропола, в началото на провлака. Оттук се виждаше ясно белналият се надгробен камък, върху който бе издълбал само няколко думи: „Хефестий — умрял, преди да е живял.“ Струваше му се, че синът му се надига от гроба, простира към него ръка и го заклина: „Отмъсти за мен!“
	От какво ли можеше да се бои повече Аридей. Вече нямаше нищо за губене. Беше по-силен от смъртта и от природата. Когато Александър запитал Диоген какво желае, философът отвърнал гордо: „Нямам никакво желание. По-силен съм от природата. Желанието ми сега е да се отместиш, та да не ми закриваш слънцето.“
	Аридей стана. Опирайки се в стената, за да не го отнесе бурята, той слезе в града, притича до в къщи, за да вземе това, което му трябваше, омотано в овчи мех, после прекоси опустелите улички и излезе през Малката порта, покрай скритите на завет стражи. Слезе към морето по най-пряката пътечка, като се удържаше с ръце в израслите отстрани лаврови храсти. Елините ги бяха разсадили по цялото Понтийско крайбрежие. За да могат и тук да вият от тях венци за най-достойните… И Хефестий мечтаеше за лавров венец. Тъкмо беше написал първата си поема.
	Трудностите почнаха още от началото. Върху плоските камъни, в които връхлитаха с грохот запенените водни грамади, бяха налягали десетина голи момчета, за да ги обливат морските пръски. Ясно, не можеше оттук. Щяха да го видят, да вдигнат врява. Не можеше и надясно. Нататък бяха пристанът, кръчмите, работилниците, търговските складове, рибарските къщи.
	Той тръгна наляво. Избиколи острия нос с надежда, че зад него ще успее да нагази незабелязан във водата. По камъните лежаха нахвърлени от вълните цели откоси водорасли, окичени с гроздове черни миди. Пред краката му пълзяха подплашени едри криви раци и бързаха да се укрият в пукнатините, вдигнали застрашително острите си щипци. Въздухът беше наситен с пара и водни капчици, сякаш не въздух, а направо вода.
	Внезапно Аридей трепна. Пред него се извисяваше малка самотна кула, която кой знае защо Лизимах бе изградил над самия бряг и бе наредил в нея денонощно да бди караул. Царски приумици. Ако някой намислеше да напада Тиризис, то оттук ли щеше да нахлуе? Та да го видят тукашните часови, да вдигнат тревога, да пуснат подире му други плувци и лодки, а на корабите да застанат наблюдателите.
	И той пак се върна назад. Нямаше време. Слънцето наближаваше да се скрие зад Дионисополис. Наистина Скилас и Хидна бяха извършили подвига си през нощта, но те са били много по-добри плувци. Не напразно Хидна е приравнена по слава с боговете. А баща й е бил ловец на сюнгери, не е излизал от водата.
	Наситили се на играта си, момчетата бяха напуснали брега. Аридей ги видя как се катереха, подобни на мравки, към Тиризис.
	Той свлече химатия и хитона си, та ги скри под един камък да не будят подозрение. После взе тръстиковата цев и двата остри ножа, които бе донесъл в торбата си та нагази във водата. Навлезе в развилнялата се стихия, вперил напред трескав поглед като омагьосан. Стори му се, че Хефестий ходи по белите гребени на вълните и го зове и го заклева, понесен от Немезида*1, окръжен от Ериниите*2, сбръчканите старици със змийски коси, изплували от Аида*3, крещящи за отмъщение.
	[*1 Немезида — гръцка богиня на възмездието.]
	[*2 Еринии — гръцки богини на отмъщението.]
	[*3 Аид — царството на мъртвите.]
	Делфийският оракул бе предсказал на атиняните: „Молете се на ветровете!“ И наистина ветровете бяха довършили делото на Скилас и Хидна. Бяха разбили върху рифовете откъснатите от котвите им персийски кораби. На Скилас бе помогнал Хелеспонтският* вятър. Аридей се молеше да му помогне Нот. Духнеше ли източният Евър, това щеше да означава само едно — че боговете са благосклонни към Лизимах, че са решили да запазят флотата му.
	[* Хелеспонт — проливът Дарданели (на съврем. гръцки), или Чанаккале Богази (на тур.).]
	Засега нямаше опасност да се промени вятърът. Всичко зависеше от умението на Аридей. Вълните прииждаха една след друга, все по-настръхнали, все по-разперени, с грохот, по-оглушителен от гръмотевица. Покрай брега се напластяваше пяна, две-три педи дебела, която вреше в краката му като кипнало мляко.
	Аридей пошепна молитвата си към Посейдон да помогне на делото му и се хвърли във водата. Дебелата пяна покри главата му. Опита да изплува над нея, за да поеме въздух, ала не успя. Тя го покриваше, задушаваше го. И той, ще не ще, се върна на скалата, възседнал една вълна. Прецени начаса какво трябва да стори. Още от брега захапа цевта. С нея вече можеше да достигне въздуха над пяната.
	Това беше най-трудното, да премине прибоя, който ревеше като Сцила и Харибда, подмяташе го високо върху кристалните си зъбери и заплашваше всеки миг да го запокити върху озъбените рифове, върху гигантския трошляк на брега.
	Дълго се бори Аридей със стихията, докато най-сетне разбра, че задушаващата пяна е останала назад. Без дихателната тръба не би могъл да я преодолее. Вълните продължаваха да прииждат насреща му с неотслабваща сила, ала тук те не бяха така разбъркани и безредни. Вече знаеше какво може да очаква от тях всеки миг, знаеше кога кристалният хълм ще го повдигне върху хладните си плещи, кога ревящият му гребен ще профучи над главата му и кога ще го отпусне надолу по задния си склон, замрежен от бялата пенеста дантела. Пък и цевта му служеше по-добре, водата не преливаше тъй често през отвора й, не пълнеше устата му. И не ставаше нужда да я издухва обратно като делфин.
	Когато наближи първата триера, слънцето вече бе опряло в кръгозора и ту потъваше зад гребена на идващата вълна, ту отскачаше над нея като огнено кълбо.
	„Кръгът и кълбото са съвършените форми“. Тази мисъл на Питагор Аридей бе научил още в гимназиона*1. И по някаква необяснима връзка си я бе припомнил тъкмо сега, когато му бе хрумнало, че вижда за последен път слънцето. „Затова земята трябва да бъде кълбо, като слънцето, и да се движи в кръг около средищния огън. Защото само огънят е най-достоен да бъде в средоточието“. Може би за последен път Аридей поглеждаше към съвършенството. Утре щеше да се озове в Тартара*2, на брега на Стикс*3. В царството на сенките, без слънце, без светлина…
	[*1 гимназион — място за гимнастически упражнения на младежите.]
	[*2 Тартар — царството на мъртвите.]
	[*3 Стикс — според гръцката митология река в подземното царство.]
	Колко по-щастливи умират траките, чиито задгробни селения са сред облаците и светлината!
	Върху потъмнелите склонове на вълните като разлюлени от земетръс смарагдови хълмове лудуваха с ослепителни отблясъци огнените отражения на слънцето.
	Аридей се скри напълно под водата, захапал здраво цевта и спазил повече по усет посоката към набелязания кораб. Под него, в размазаната синева, прорязвана от разноцветните оттенъци на вълните, не се мярваше ни риба, ни медуза. Морските обитатели бяха потънали на спокойствие в дълбините.
	Той съгледа насреща си тъмната сянка на корабния корпус и загреба нататък, внимавайки вълната да не го блъсне в него. Ето, улови котвеното въже, изпънато като струна на арфа. И му се стори, че то наистина из-звънтя като струна.
	И така, прикрит от надвисналия отгоре му борд, плувецът подаде глава над водата. Огледа се. Беше попаднал точно там, където трябваше. При първия кораб на първия ред. Котвата го придържаше с носа напред, та да пори прииждащите от юг вълни с обкования си в медни плочи таран. Аридей извади ножа. Нишка по нишка започна да стърже въжето. Ето, преряза го до половина! Повече не издържа. При новата вълна то се скъса. Триерата се завъртя мигновено кръгом, обърна нос към сушата към следващата корабна редица, удържана вече само от котвата на кърмата. Резкият тласък прекърши мачтата и тя се срина върху палубата.
	Аридей едва свари да отстъпи от профучалия борд, който мина на лакет от него. Така беше загинал и Скилас. Затова Хидна бе довършила сама наченатото от баща й дело и с подвига си бе дала смелост на елините да се преборят с мощния завоевател.
	Нощта настъпваше бързо. Моряците запалваха корабните светлини. От дълбините изплаваше черен мрак като сепийна боя. Какви ли ужасии щяха да се надигнат заедно с него?
	Аридей стисна зъби. Каквито опасности да го заплашваха, той беше длъжен да завърши делото си. Сянката на Хефестий вдъхваше сили в измореното му тяло. Щяха да му помогнат и нереидите, дъщерите на морския мъдрец Нерей, честните и благородни девойки които подкрепят смелчаците.
	Той улови задното котвено въже, замахна с ножа. Подложено на двойно по-голямо опъване, след като предното не бе устояло, то отстъпи по-лесно. И корабът изведнъж се люшна към брега, сякаш го запрати върху вълните страхотна подводна балиста; подскочи с тарана напред, връхлетя върху неподозиращата триера от втората редица. Опасното острие хлътна мигновено в борда й, издъни го и в трюма нахлу водата. Двата счепкани кораба се завъртяха на място, докато се накъсаха и въжетата на таранираната триера, не издържали двойния товар; после полупотънали, разбитите кораби се понесоха към брега, повлякоха и една миопарона, ведно с която се блъснаха върху скалите, където за няколко минути бяха превърнати на купчина дъски и греди, разлюляна върху прибоя.
	Аридей не изчака да види края им, а отново, се гмурна. В тъмнината опипом намери въжето на съседния кораб. Насече го с няколко удара, премина към задната котва. Сряза я и без да погледне как освободената триера ще се нахвърли срещу стоящата зад нея редица, загреба към третия кораб. Вече престана да плува под вода. Беше достатъчно тъмно. Подмятан от огромните вълни, едва устояващ на напора им, той хвана въжето му, заудря с ножа. Но го смени бързо със запасния нож, защото този вече бе изхабен. Не дочака да се скъса съвсем, а отскочи до задната котва. Сряза и нейното въже. Заплува към четвъртата.
	Тогава разбра, че триерарсите се бяха опомнили. През воя на бурята долитаха откъслечни команди. Ето, през пролезите се проточиха, както таралеж изправя бодлите си, трите реда весла, които загребаха във водата под такта на хортатора* — надзирателя на гребците. После матросите изтеглиха задната котва, притичаха до бака по размятаната палуба и заловиха предната котва. Измъкнаха и нея. В първите мигове изглеждаше, че веслата устояват срещу стихията. Като че ли корабът щеше да поеме напред. Такава беше целта на триерарха** — да го измъкне в открито море. Ала една по-висока вълна го надигна върху гребена си така, че веслата му се размахаха напразно във въздуха и го понесе назад, стовари го с трясък върху скупчената като подплашено стадо армада.
	[* хортатор — пом. капитан, командващ гребците.]
	[** триерарх — капитан на триера.]
	Водолазът премина към петия кораб и след като обезвреди и него, заплува към следващия. Един подир друг. Премалял от умора, едва удържащ се над водата, той нанасяше удар след удар върху опънатите въжета, а в гърдите му напираше тържествуваща радост. Флотата на Лизимах вече бе смазана, превърната в жалка купчина трески, от която опитваха да се измъкнат няколко оцелели триери и миопарони.
	Ето още една триера, която не смееше да се откачи от котвите си. Аридей се отправи към нея. Хвана въжето, за махна с ножа. Ала силите му вече бяха изчерпани. Усети, че пред очите му преминават светливи петна, които заслепиха погледа му. Омаломощен, той увисна, заловен с лява ръка за въжето. Може би изгуби съзнание само за миг. Но тоя миг излезе съдбоносен. Придошлата вълна подхвърли кораба настрана, бордът й блъсна главата му.
	Аридей се опомни само за кратко, колкото да разбере, че потъва към дъното. И сякаш не потъваше, а политаше нагоре, към някаква светлина, към която го водеше Хефестий.
	Хефестий се усмихваше. Отмъстен…


	Жажда

	Меда оздравя изведнъж. Съзнанието й се проясни, престана гаденето в стомаха, уталожиха се болките в цялото й тяло. Усещаше само някаква слабост.
	И още щом стана, се запъти при Агатокъл. Донякъде гузен за станалото, той я прие веднага и веднага я отправи към бащиния си стан, с един керван тракийски биги*, отнасящи провизии за войската.
	[* бига — тракийска кола с шарен сандък.]
	Тръгнаха същия ден. След като излязоха от града и поеха към платото, Меда видя натрупаните по целия бряг отломки от несъществуващата вече флота на Лизимах, сред които се ровеха войници и роби да търсят останките на загиналите, за да ги погребат съгласно обичая. Отдавна беше останал тоя обичай, тачеше го свято и Александър, а подир него и Лизимах. Войниците, безразлично елини или варвари, трябва да бъдат сигурни, че след смъртта им ще бъдат погребана достойно, та да се сражават и умират спокойно.
	Морето бе утихнало напълно. Загладило се бе. И само леки тръпки браздяха в брилянтена плетеница блестящата му повърхност. Бурята, завършила пакостното си дело, се бе усмирила. И сега над брега лежеше тежка, задушна жега, без никакъв полъх на вятър. Неподвижни, попарени от сухата буря висяха листата на дървета и храсти, посипани с прах, сякаш заскрежени. Мълчаха, обезсилени от летния пек, и птичките. Над стърнищата, почервенели като огън, трептеше мараня, подобна на напалена пещ.
	Пристигнаха в стана на другата вечер преди затварянето на тежката дървена порта. Влязоха, посрещнати от фрурарха*.
	[* фрурарх — комендант на крепост.]
	Още щом скочи от колата, където бе стояла, без да я напусне през целия път, Меда запита най-близкия войник:
	— Къде е гетът Троил, който щял да ви води в Гетия?
	Запита го с тръпка в сърцето, с необяснима за нея увереност какъв ще бъде отговорът му.
	Войникът измънка неясно:
	— Троил… Казват… Избягал…
	Но тя знаеше (откъде ли?), че не е избягал; че са го убили. Него, единствения, за когото бе направила всичко възможно да се направи от една жена. В сърцето й се надигаше омраза. Но някакъв глас, не неин, дълбоко в душата й говореше друго. Укротяваше яростта й, злобата, отчаянието. Нашепваше твърди думи — да се владее, да се преструва, за да отмъсти заради смъртта на Троил. Да отмъсти.
	— Искам да видя базилевса! — рече тя.
	Войникът вдигна рамене.
	— То ако всеки, комуто скимне, почне да го безпокои…
	Но Меда настояваше, викаше. Приближи соматофилархът* Атробат, привлечен от глъчката.
	[* соматофиларх — началник на телохранителите.]
	— Искам да видя базилевса! — настояваше с плач тракийката. — Имам да му казвам нещо. Нещо важно — за него…
	Оня другият, в душата й, той говореше така; той я подучваше какво да стори.
	Старият воин се върна скоро.
	— Ела! — рече й той. — Базилевсът ще те приеме. И я поведе през тесните пътеки между струпаните шатри и коневръзи, покрай застаналите като статуи на пост телохранители, отметна завесата пред входа, изпъна се и поздрави по войнишки.
	Насреща, в дъното на палатката, седеше върху нисък стол Лизимах, издребнял, с клюмнала глава, наметнат с няколко вълнени химатия*.
	[* химатий — плащ, обичайна вълнена връхна дреха.]
	Той махна с ръка. Гласът му, отпаднал, загубил прежната си звучност, прошептя:
	— Коя си ти?
	— Меда, жената на Троил. Тоя, който щеше да те води в Гетия.
	Досещане огря лицето му.
	— Ела насам, Меда!
	Тя пристъпи с поклон, както беше прието в народа й.
	— Базилевсе — рече Меда. — Къде е моят Троил?
	Лизимах потърка чело. Мъчеше се да приведе в ред, спомените си, да намери най-уместен отговор.
	— Троил се удави — рече той накрая. — Пратих го да огледа брега на Истър. И конят му се подхлъзнал във водата…
	Спомените го навещаваха съвсем безредно. Понякога се пръсваха като подплашени птици, понякога се завръщаха с цялата си яркост. Но сега не беше заради неясния спомен. Беше заради друго. Лизимах, дори в болестта, дори под въздействието на отровата, си оставаше все същият Лизимах. От всяко положение искаше да извлече възможната изгода. Не успя с Троил, защо да не опита с жена му? Особено сега, след неуспеха на Залмодегик. Когато нямаше кой да му прати други водачи…
	И той заговори:
	— Меда! Троил искаше да отмъсти на Дромихайт и на Залмодегик за всичко, що му бяха сторили. Затова обеща да ме преведе през цяла Гетия, докато ги достигнем. Не успя клетникът. Ще отмъстиш ли ти заради него?
	Колко много лъжеше старият базилевс!
	Меда познаваше своя съпруг. Троил не беше годен за това, в което го замесваше Лизимах. Троил не би изменил на Дромихайт, още по-малко на Гетия. По-вероятно изглеждаше другото — че бе опитал да избяга, както й подметнаха в началото, и войниците го бяха убили.
	Нещастницата чувствуваше неудържимо желание да заплюе базилевса в лицето. Но се сдържаше. Оня в душата й повеляваше друго. Подсказваше постъпките й. Само с преструвка би могла да отмъсти. А после — да става с нея, каквото ще. Вече нищо не я свързваше с тоя свят.
	И тя отвърна:
	— Какво трябва да сторя, базилевсе? Кажи ми!
	— Ето какво! — започна Лизимах. — Ти познаваш Гетия. Наскоро си я прекосила сама. Преведи войската ми по най-краткия път до Дромихайтовата столица! Ала не по търговските друмове…
	И Меда се досещаше. Керванските пътища, по които минават елинските търговци, криволичат от селище в селище, избикалят възвишенията, дълбоките долини. Навярно в Лизимаховата войска имаше търговци, познаващи тия пътища. Ала базилевсът диреше човек да го преведе напряко, да печели време.
	Лизимах добави:
	— Изпълниш ли задачата, ще ти дам Дромихайт, те ти дам и Залмодегик, да правиш с тях, каквото пожелаеш! И ще те наградя богато!
	— Не ща награда! — отсече Меда. — Стига ми отмъщението!
	Сигурна беше — той не подозираше кому се заканваше да отмъщава тя.
	— Добре! — рече Лизимах, като се загърна още по-плътно в наметалото. — Утре ще разчитаме на теб.
	Още преди зазоряване тръбите засвириха тревожно. Разбудените войскари наскачаха сънени, припнаха към пирамидите, грабнаха оръжието, оседлаха конете. И когато челниците издадоха отривистите си заповеди, всички заеха местата си, строиха се в частите си: пехотинците във фаланги, конниците — в илове*.
	[* ил — ескадрон.]
	Лизимах излезе от палатката пак тъй свеж и бодър, какъвто го познаваха отпреди. Отслабнала беше отровата след толкова години, нямаше сили да сломи могъщото му тяло тъй бързо, както бе успяла да унищожи изтощения от излишества, от пресилване и пиянски оргии Александър. Тръпките и главоболието бяха престанали, замъглената памет се бе избистрила, волята отново бе впрегнала в действие неизчерпаемите му сили.
	Всички забелязваха промяната: стратези, хипарси*, та и простите войници. И това изпълваше душата им с увереност и надежда. Базилевсът беше здрав и както преди щеше да ги поведе отново към победи и плячка.
	[* хипарх — командир на конен полк.]
	Лизимах направи сутрешното жертвоприношение, но не изчака жреците да довършат гаданията си по жертвените вътрешности. Метна се пъргаво на коня и поведе войската.
	Воини и началници едва сдържаха възклицанията си на почуда. Излизайки от разтворената порта на стана, колоната не се опъти, както очакваха всички, на север, към Истър*, накъдето сочеше Арктос — Голямата мечка, а — на юг.
	[* Истър — река Дунав.]
	Вървяха дълго така, в същата посока, сред звън на брони и оръжия, сред конско цвилене и скрибуцане на коли, обвити в облак прах, който се стелеше отподире като дълга пухкава опашка и бележеше пътя им.
	Развиделяваше се. В избликващото от изток зарево се разтваряха избледнелите звездни роеве. Зад близката гора припламваха отблясъците на далечен пожар. При настъпилата страшна, незапомнена суша прегорелите стърнища, ливади и храсталаци се запалваха сами от дневната жар. Пламъците обхващаха бързо цялото поле. Прехвърляха се от нива на нива, докато някоя полупресъхнала рекичка пресрещнеше пътя им.
	След два часа войниците спряха. Нахраниха се, подир което получиха разрешение за почивка. И те, уморени, заспаха начаса, докато началниците им, събрани в походната палатка на базилевса, обмисляха дълго понататъшните действия.
	Малко преди залез тръгнаха обратно. Такъв беше замисълът на Лизимах. Базилевсът знаеше, че гетите слухтят подире му, че го дебнат от левия бряг на Истър, че имат съгледвачи и в неговия стан. Трябваше да ги заблуди на всяка цена, за да може с по-малко загуби да прехвърли реката. Довчера те го очакваха някъде в близост със стана му. И положително се готвеха да го посрещнат в тая обстановка. Сега, след като бяха видели отдръпването му, трябваше и те да променят плановете си, да изместят засадите си, да ги пръснат по цялото протежение на реката, защото вече не знаеха къде ще насочи удара си.
	Обозът продължи с празни каруци към Тиризис*, а припасите: хляб, маслини, лук, солена риба и сушено месо, бяха разпределени между войниците, всеки от които понесе на гръб освен оръжието си и по една препълнена кожена раница. Предводителите обясняваха решението на базилевса с желанието му да мине незабелязан отвъд, защото иначе за превоза на тежкия обоз щели да бъдат нужни кораби. Ала войниците си шушукаха скрито, че и това е все заради пословичното скъперничество на Лизимах, който не иска да харчи пари за провизии, когато се надява да изхрани войската си с плячка. Недоволствуваха мълчаливо. По един начин, с една воля за победа върви този войник, който е сигурен, че с него върви и храната, и водата му; по друг — онзи, дето трябва да разчита на случая.
	[* Тиризис — Калиакра.]
	Точно по плана достигнаха брега при пълен мрак, няколко часа преди изгрева на луната. Всеки получи по един мех, пълен с въздух. Лизимах също. Така постъпваше някога Александър, така постъпваше и наследникът му — винаги наравно с бойците.
	Начело пак беше базилевсът, с една ръка хванал меха, а с другата коня си, който го теглеше напред. Следваха го хипарсите и конниците, а след тях се тъкмяха и фалангистите.
	Най-отпред, по отдавнашен обичай, плуваше наказаният ил — конният отред, съставен от провинени войници, който се изпращаше в най-опасните места. С усърдие в боя непокорниците бяха длъжни да изкупят простъпките си.
	Луната вече се показваше, когато първите редици достигнаха отсрещния бряг, излязоха на сухо и, както бяха в мокри дрехи, се метнаха на конете. Лизимах ги построи в бойна готовност. Стар опит имаше той. Знаеше, от траките може да се очаква всичко. Явяват се точно тогава, когато най-малко очакваш. Длъжен си да бъдеш винаги нащрек.
	За беда и тоя път не се излъга. С грозен рев от крайбрежния ракитак излетя отред гети, без брони и шлемове, само с кожуси и калпаци, които им заместваха снаряжението. Те размахаха прашките, метнаха върху пришълците градушка от камъни. Други зад тях ги засипаха с облак от стрели. А базилевсът знаеше, гетите имат и отровни наконечници. Той даде заповед на хората си да се укрият зад щитовете. Още не възнамеряваше да напада. Налагаше му се да изчака и оная част от армията, която все още се намираше в реката, да изчака ударната сила — фалангите си.
	Тогава иззад стрелците и прашкаджиите изскочиха въоръжените с копия и мечове траки, защитени с малки полукръгли пелти, а някои от тях — с брони и шлемове. Лизимах познаваше отлично тракийската тактика, неизменна през годините — първи нападат леко въоръжените, след тях пристъпват най-добрите пехотни бойци и задържат врага, докато отстрани връхлети третият ред — конницата. А най-отзад, в четвърта редица, стоят жените, които крещят, кълнат и хулят страхливците, побегнали от боя.
	Тоя път настъпи третата редица — конницата, съставена от тежко въоръжени ездачи благородници, които бяха изчаквали досега, скрити в гората. Връхлетяха по обичая си в неудържим устрем, с викове и крясъци, с дрънкане на оръжие, с такова настървение, сякаш не хора, а самите Еринии*. Лизимах го знаеше, траките са недостижими в атака. Трябваше да устои още срещу първия им пристъп. Затова мигновено престрои отреда на телохранителите си, също недостижими — и в атака, и в отбрана. Облечени в брони, с дълги копия и широки щитове, те стояха твърдо срещу налитащите гети, сплотени като железен юмрук, в който се разбиваше всеки напор.
	[* Еринии — гръцки богини на отмъщението.]
	Гетите не се отчайваха от тая съпротива, продължаваха да налитат с вой и крясък. Сякаш не на бой, а в някаква дива оргия. Размахваха като бесни — в нечовешко изстъпление — сики* и ромфеи, скачаха върху конете, мушкаха животни и ездачи.
	[* сики — ножове за ръкопашен бой.]
	Не успяха. Може би затова, че тоя път не се показа четвъртата редица — жените, които ги окуражават и осмиват. Непробиваем се оказа и тоя път строят на Лизимаховите фаланги. Както връхлетяха, със същата бързина гетите се пръснаха назад, изчезнаха от полесражението, стопиха се без следа из крайбрежните гъсталаци. И само труповете по земята и стенещите ранени издаваха каква стихия бе вилняла тук.
	Лизимах седна върху един убит кон. Избърса окървавените си ръце в химатия.
	— Не всичко е свършено — рече той замислен. — Изненадахме ги. Малка част бяха оставили тук. Но скоро ще се върнат.
	Младият стратег Аристон възрази самодоволно:
	— Нали ги пръснахме?
	— Това още не значи нищо! — отвърна Лизимах. — Траките са майстори на настъплението, още по-големи майстори на отстъплението. За нас отстъплението е поражение, за тях — само тактика.
	— Ще ги ударим пак! Да си показват докрай тактиката!
	— То се знае, ще ги ударим. Но те ще налитат, ще ни нападат непрекъснато. Друго ме смущава. Друго. Защо липсва четвъртата им линия? Къде са сега жените им?
	Може би малцина се досещаха защо се тревожи базилевсът от това, че варварите били без жените си. Най-добре го разбра Меда, която стоеше на няколко крачки зад него, извън групата на стратезите и хипарсите. Слушала бе, без да бъде войник, как бащите и дедите й са водили големите си войни — войните, от които зависи съществованието на народа, а не дребните погранични спречквания за стада и роби. И в измъченото й вледенено сърце се просмукваше слаба топлинка, предусещане на предстоящото отмъщение.
	Преди гетите да нападнат отново с утроени сили, с подкрепата на придошлите покрай брега отреди, които бяха дебнали врага на други места, подведени от хитрината на Лизимах, от реката се измъкнаха повечето от доплувалите пехотинци, построиха се начаса във фаланги. Калена беше Лизимаховата армия, годна да понесе всякакви изпитания. И когато враговете, сметнали, че могат да разчитат на множеството си, връхлетяха повторно с яростните си крясъци, фалангистите ги посрещнаха като стена.
	Луната се бе издигнала над равнинния кръгозор едра, огненочервена — сякаш на прокоба.
	Гетите налетяха както винаги внезапно, устремно, без колебание и без страх, размахали сариси*, копия, сики и ромфеи. Фалангистите, построени плътно в няколко редици, ги посрещнаха като някакъв железен таралеж. По едно махване с ръка на Лизимах щръкналите над главите им сариси се отпуснаха, насочиха срещу нападателите дългите си жила.
	[* сариса — дълго копие с кука.]
	Траките се мятаха подобно на демони по бойното поле, удряха, мушкаха, душеха с ръце. И падаха, умираха без стон, без вик за пощада.
	Застанал с коня си в дясното крило, заобиколен от соматофилактите* и етерите**, Лизимах наблюдаваше с ястребов поглед полесражението.
	Ето, време беше. Той вдигна ръка, посочи наляво. Мигновено цялата фаланга се обърна натам, построи се в клин и потегли уверено напред. Това беше познатият кос удар на фалангата. Лизимаховите войници разцепиха отреда на отчаяно съпротивляващите се гети и продължиха да напредват върху труповете им, прострели напред дългите сариси, скрити зад широките щитове.
	[* соматофилакт — телохранител.]
	[** етери — конна царска свита.]
	В този миг отдясно връхлетя стоялата досега в засада гетска конница. Опита да удари в гръб източилия се железен клин. Ала Лизимах познаваше отлично и елинското военно изкуство, и тракийското. Не току-така бе воювал половин век. Под рязката му команда фалангистите се обърнаха внезапно надясно, прехвърлиха натам и оръжията си, посрещнаха налитащата конница като каменен вълнолом. Отзад пък запасните части от псилистите* — стрелците, не спираха да обсипват нападателите с облаци стрели.
	[* псилисти — стрелци във фалангата.]
	Отдалеч разстройваха реда им.
	Меда, покатерила се на една суха върба, гледаше с трескави очи боя. И едва сдържаше избликналия си порив — да скочи, да побегне напред, да се смеси със своите, с тях и тя да развърти сиката. Ала скоро се овладя. Така, до Лизимах, във вражата бърлога, тя щеше да бъде по-полезна. Предчувствуваше го, не — уверена беше в това. Трябваше да остане, за да нанесе решителния удар в решителния миг.
	И тогава видя. Тоя, който летеше пред всички, размахал тежката ромфея* с дясната ръка, без пелта** и с копие в лявата, беше самият Дромихайт. А оня зад него — сърцето й се преобърна, колко много приличаше на Троил, на нейния Троил?
	[* ромфея — тракийски дълъг двуостър меч.]
	[** пелта — малък кръгъл тракийски щит.]
	Но не! Тя стисна зъби. Не можеше да бъде. Присънваше й се. Бълнуваше наяве. Защото дори и жив, какво щеше да дири Троил редом с Дромихайт, след като народът го прокле, след като го пропъди?
	Когато погледна отново, Троил беше изчезнал. Ясно, припознала се бе, сметнала бе някой друг за мъртвия си съпруг. Или пък бе видяла сянката му…
	Битката привърши преди изгрев слънце. Не можеше да завърши другояче. Не случайно Александровата фаланга беше прекосила целия свят, не напразно бе громила всеки враг. Никой не бе устоял насреща й: нито Елада, нито Персия, нито Египет. Можеха ли да се мерят с нея лековъоръжените гети?
	Както и първия път, така и сега като че ли по негласна команда те обърнаха гърбове и се оттеглиха из шубраците и повяхналите тръстики на пресъхналите блата.
	Тогава фалангата се сви, престрои се в походен ред и потегли подире им, готова всеки миг за бой. Фалангистите не спираха да викат и да удрят в щитове, оповестявайки новата си победа.
	Но Лизимах скоро даде знак на тръбачите да свирят сбор. Траките, както винаги, се бяха изгубили от погледите им, стопили се като привидения. Почнаха да се завръщат следвалите ги по петите хипастисти* — леките конници, подреждаха се по местата си зад тежката конница.
	[* хипастисти — леки конници, разузнавателни разезди.]
	Тогава, убедени вече, че няма опасност от ново нападение, победителите се спуснаха да грабят убитите. Знаеха, траките отбягват дневните сражения и то в открита местност, където не могат да устроят клопките и засадите си и където предимствата са към страната на фалангата, която е способна да маневрира свободно на всички страни. Но какво ли имаше за вземане от бедните гети, които не носеха по себе си нищо ценно и чието оръжие беше много по-лошо от елинското? И като не намираха никаква плячка, разгневените войници доубиваха тежко ранените противници. Защото леко ранени нямаше, бяха се изтеглили със здравите. Лизимах не успя да вземе никакви пленници, които да продаде като роби или за които да поиска откуп. Трябваше да се задоволи само с откупа, очакван от Дромихайт за правото да погребе мъртъвците си.
	После, а то вече беше някъде около пладне, базилевсът в снежнобели одежди принесе жертва на Зевс като благодарност за извоюваната победа и разреши на войската отдих. Той самият едва изчака върху коня си да провери дали са спазени всички мерки за охрана на стана, след което се тръшна грохнал като труп върху походното легло в набързо разпънатата палатка.
	Пълната почивка продължи до другия ден, когато тръбите изправиха на крака вече отморените войници. Събуди се и Меда, обнадеждена, че вече наближава и нейният ред. И още неоправила забрадката си, ето че дотича един ефеб*, за да я вика при базилевса.
	[* ефеб — млад войник със сравнително по-висш социален произход.]
	Меда влезе в палатката му с поклон.
	Лизимах седеше на походен стол съвсем различен от вчера — посърнал, блед, с дълбоко потънали очи, затрупан с наметала. С клюмнала глава, с невиждащ поглед. Отровата отново бе взела надмощие.
	— Викал си ме, базилевсе! — обади се пленницата.
	Лизимах трепна. Вдигна глава. Взря се в нея с трескави очи.
	— Какво искаш?
	— Ти ме извика, базилевсе — повтори тя.
	— За какво?
	— Аз не знам.
	Той продължаваше да я гледа с необичайно неуверени, смутени очи. Неразбиращ.
	И тя реши да го подсети със своето желание:
	— Дойде ли време да ви поведа?
	— Къде?
	Сега тя го изгледа недоумяваща. Та този ли беше страшният всесилен базилевс, от когото трепереше цял свят? Този оглупял, болнав старик, който вчера за малко бе заприличал на цар.
	И додаде с полусъжаление, с полунасмешка:
	— Срещу Дромихайт. Да ти покажа пътя.
	Досещането огря разколебаното му лице.
	— Да! Тъкмо затова те викам. Време е да ни поведеш. Ала по-напред искам още нещо. Вие, траките, всички сте гадатели. Разгадай ми тазнощния сън!
	— Аз не умея, базилевсе. Питай твоите оракули!
	— Не ми трябват! — махна той с ръка. — Плашат ме само. Сънувах, че съм Дарий. И навлизам в Скития. А цар Иданфирс ми е пратил както на Дария птица, мишка, жаба и пет стрели. Моят оракул ми каза, че трябвало да се върна, ако искам да не сполети и мен същото.
	Това беше най-големият позор на Великия Дарий. Нахлул в земите му, след като бе получил от скитския цар това зловещо, предупреждение, едва се бе спасил от смърт в обширната скитска земя.
	— Аз не се доверявам много на моите оракули. Подкупни са.
	Не се доизказа. Досещаха се елинските жреци за преговорите му със Залмодегик, бояха се от една победа над Гетия, която би им докарала Залмодегик за върховен жрец. Помнеха какви права бе дал Александър на халдейците. А не знаеха, Лизимах още не им бе споменал за смъртта на Залмодегик.
	Меда реши, че трябва да рискува. Успееха ли елинските жреци да го разколебаят, нямаше никаква надежда тя да изпълни отмъщението си.
	И му рече:
	— Сънищата обикновено говорят обратно. И твоят сън показва, че няма да те споходи участта на Дарий.
	А си мислеше: „Дано пък твоята участ бъде по-безславна!“
	Базилевсът опита да вирне решително глава.
	— Днес тръгваме на север! И помни какво сме се договорили.
	Той плесна с ръце. Извика военачалниците си. И само след половин час войската беше готова за път.
	Лизимах се качи тежко, уморено на коня. С явно нежелание. Погледна с питащи очи доброволната си водачка.
	Меда му посочи също така с поглед коритото на една пресъхнала река.
	Напред препускаха разузнавачите-хипастисти. Няколко отреда тежко въоръжени конници тръгнаха отстрани редом с колоната като странична охрана. Проточиха се редица след редица пехотинците: отпред тежко въоръжените с шлемове, с мечове, с копия и щитове, след които идваха псилистите, препасали през рамо лъковете и препълнените колчани със стрели. Всички метнали на гръб раниците с припасите си. Зад тях сред облак прах топуркаха конете, яхнати от тежките ездачи, с вдигнати отвесно дълги сариси, защитени с кожени брони, обшити с железни пластинки, с шлемове, украсени с конски опашки. Излъсканите с пясък метални части блестяха ослепително на слънцето.
	Още първия ден опасенията на Лизимах се оправдаха. Дромихайт, убеден, че не би могъл да се справи в открит бой с въоръжената до зъби дисциплинирана неприятелска войска, бе възприел скитската бойна тактика. Нивята и селата бяха опожарени, хората и добитъкът — откарани нанякъде. Житниците — ямите и огромните питоси* в дворовете — ометени до зрънце. Само тук-там между развалините се мярваха измършавели бездомни кучета.
	[* питос — огромна делва за насипни материали (жито) или течности (вода).]
	Без храна все можеше да се издържи някой и друг ден. Раниците още не бяха опразнени. Ала без вода не можеше. В тия области нямаше надземни извори. А редките кладенци се оказаха затрупани догоре с пръст и камъни.
	Лизимах извика при себе си тракийката.
	— А сега?
	Тя вдигна рамене.
	— Така воюват гетите…
	Той се намръщи.
	— И по-нататък ли ще бъде същото?
	— Зависи — отговори тя уклончиво. — Ако им оставиш време, може да опустошат цялата страна.
	Лизимах се замисли.
	— Значи, според теб трябва да ги настигна; да им попреча — така ли?
	— От твоята бързина зависи дали Дромихайт ще изпълни плана си. И друго. Изтрайте без вода още един ден! Да стигнем Бистрата река. Река не може да бъде затрупана като кладенец. Ще се напием донасита.
	Нямаше друг избор. Или трябваше да се вслуша в съвета й, който изглеждаше приемлив; или да се оттегли. Среден път нямаше. А не беше свикнал да се връща назад.
	И добави:
	— Пък и накъде ли ще отстъпва Дромихайт? Нали отзад, откъм Тирас*, ще го пресрещне Исократ, когото изпратих с флотата.
	[* Тирас — р. Днестър.]
	Меда едва се сдържа да не запита за каква флота говори. Та нали бурята я разби на трески край Тиризис? Ясно, забравил бе и това. И бързаше, като разчиташе да хване в клещи противника си. Радостта избликна в гърдите й. Добре, че бе забравил! Така по-сигурно щеше да попадне в клопката.
	Лизимах даде заповед да продължат напред. Не поиска да изслуша стратезите, които опитваха да му се противопоставят.
	— Аз съм базилевсът! — отсече той.
	Те го знаеха добре. И не биха дръзнали да оспорват волята му. Но от известно време забелязваха промяната в него, забелязваха болестта му, разсеяността му, забравянето. Никога преди това Лизимах не се доверяваше само на един водач. Винаги неколцина. И по отделно ги разпитваше за пътя. За да се увери, че не го мамят. А сега… Пък и тая несъществуваща доскоро склонност към гадания…
	Но замълчаха. Дисциплината надделя. Тръгнаха отново.
	Спаха жадни. И на заранта рано-рано, още по хладина поеха напред. Задъхваха се от жажда. Опразнили бяха всички мехове. Ала най-зле бяха конете. Те едва кретаха отмалели, със запенени уста. Ту един, ту друг падаше край пътя, за да не стане вече. Лешоядите почваха да се събират по опушеното небе, да следват колоната.
	Пътуваха така, с изчерпани сили, още един ден. И пак легнаха без да са наквасили устни. Някои войници, обезумели от жаждата, се хвърляха да пият кръвта на умиращите коне.
	Слънцето вече се бе издигнало над мътния кръгозор, когато достигнаха реката, за която говореше Меда. Бистрата река. Коритото й беше пресъхнало. Само на две-три места, където е имало дълбоки вирове, се бяха запазили няколко локви, дълбоки две-три педи. При вида й Лизимах опита да каже нещо, но не можа, задъха се и се строполи на земята. Соматофилархът Атробат притича, напълни шлема си с вода и го поднесе към устните на базилевса.
	Ала Лизимах вече се бе свестил. Той поклати глава.
	— Нека първо войниците! После аз…
	Доволен шепот се понесе сред сблъсканите редици. Лизимах беше все същият воин. И Александър някога така. Премалели от жажда, етерите бяха напълнили за него шлем с вода. И той я бе излял. Щом като няма за другите, да няма и за базилевса.
	Един след друг се изреждаха премалелите хора покрай локвите, за да уталожат жаждата си. Началниците едва ги удържаха, едва опазваха реда. И въпреки всичко, въпреки пресмятанията, водата се свърши преди дори една трета от войската да се е напила.
	Лизимах запита Меда:
	— А сега?
	— Никога не е пресъхвала. Остава ни само да вървим напред. Нататък има повече кладенци.
	А нямаше. Сигурна беше, че няма. Оттам почваше безводната степ, почти пустиня. Голямата Гетска пустиня. Без селища, без вода. Тя беше целта й. Да го увлече нататък.
	Приготвиха се отново за път. И тогава, точно в разгара на приготовленията, започна лудостта. Войниците, които бяха пили от водата, взеха да буйствуват, да викат, да крещят. После обезсилени се строполяваха на земята в гърчове и мъки. Неколцина умряха наскоро. Мнозина други останаха да лежат безжизнени, ни живи, ни умрели. А останалите се лутаха замаяни, сякаш изпили по цяла амфора тиризийско вино.
	Меда се досети първа. Гетите бяха направили това. Само те. Бяха насипали в локвите отрова, навярно татул. Но не го изрече гласно. Нека мислят, че е от степните духове, от гетските защитници, както шушукаха вече някои.
	Лизимах се надигна, впрегнал в това усилие цялата си воля.
	— Напред!
	Очите му святкаха с безумен, трескав блясък. Сякаш не знаеше нищо друго, сякаш в обърканото му съзнание бе останал само тоя порив — напред!
	Тогава стратезите, хипарсите, етерите го наобиколиха решително. Намръщени.
	— Базилевсе! — престраши се стратегът Аристон. — Преди да продължим, нека обсъдим!
	Лизимах се извърна, почервенял от гняв.
	— При Лизимах, както при Александър, не се обсъжда. Само се изпълняват заповеди!
	— Не се гневи, базилевсе! — рече стратегът почтително. — Виждаме, не си добре. Болнав си. Затова…
	— Нищо ми няма! — отсече Лизимах, като неволно се загърна в химатия си. И приседна върху една повалена суха върба. Главата му клюмна.
	Военачалниците се озърнаха озадачени. Аристон отново заговори:
	— Слушай, базилевсе! Войниците мърморят. А не бива. Лошо е, когато войниците почнат да мърморят.
	Той вдигна уморено глава.
	— Какво мърморят?
	— Че са изпаднали в тая беда, защото ти изостави обоза.
	Не посмя да каже, че го обвиняват за скъперничеството му.
	Лизимах мълчеше, вторачил в него заплашителен поглед.
	— Остави войниците! — изръмжа му той накрая. — Кажи ти какво искаш!
	— Да се връщаме, базилевсе, докато не е станало късно!
	Лизимах го изгледа с разширени от почуда и гняв очи.
	— Стратег… Да говори така… За отстъпление…
	Опита да се изправи, да добие предишния си царствен вид.
	— Аз вас всички… Като роби ще ви разпъна на кръстове… Селевк ви е подкупил… И Дромихайт… Да ме върнете насред път… Когато победата е близо… Ще ви хвърля на кучетата…
	Соматофилархът Атробат премисляше бързо. Не, не беше това техният базилевс. Друг се криеше под неговата външност. Зъл дух се бе вселил в него. Такава мнителност! Подозира жреците, подозира стратезите, подозира всички. Или пък се е поддал на чужди внушения. Никога преди това не бе дирил гадатели. А сега — слушаше дори една проста варварка… Нещо отдавна забравено, но мъчително познато, се въртеше в мисълта му. И то не отскоро. Откак започна болестта на Лизимах? Кога е било това? И къде? Друг някой също така крещеше, че му правят заговори. И в треската на болестта си изпращаше на смърт най-верните си хора…
	Погледът му се спря върху златния пръстен на Лизимаховата ръка. И досещането го осени. Спомни си. Същият пръстен и върху ръката на Александър. И болестта на Александър. И лудостта му — простете, богове! После и Пердика. Със същия пръстен. И със същата участ…
	Атробат почти изплака:
	— Базилевсе! Махни го! Тоя пръстен! Той носи проклятие, базилевсе. Видях — едно и също! При Александър, при Пердика. Сега и при теб.
	Лизимах се надигна. Омразата, честолюбието му бяха дали неочаквани сили. Посегна към меча си. Старият телохранител се отдръпна. Така, в такъв пристъп загина и Клит от ръката на довчерашния си приятел Александър.
	Ала силата на Лизимах, изтощен от отровата и от жаждата, не достигна.
	— Значи тъй! — изхриптя той с напукани устни. — Значи искаш да ме лишиш от това, което ми остави Базилевсът! Друг да грабне пръстена му. И славата му. Ти ли искаш…
	Почти изкрещя:
	— Смърт! Заровете го жив в земята! И нека…
	Не довърши. Думите му се заплетоха, заглъхнаха. Той разпери безпомощно ръце да се залови в празното и се строполи на земята.
	Военачалниците се спуснаха към него, за да го пренесат върху походното легло. Асклепиархът* зачете молбите си към Асклепия, преди да направи нов опит да помогне. Ала знаеше, неговата вещина не помагаше срещу това страдание. По-силен от Асклепия беше Аполон — Стрелецът, който наказва с болести. Не дръзваше Лечителят да се бори там, където беше попаднала стрелата на Аполон.
	[* асклепиарх — жрец на бога Асклепий, бога на медицината.]
	Никой не помисли да изпълни заповедта на базилевса. Мнозина си спомниха, че след всеки подобен изблик на ярост Александър се разкайвал горчиво, плачел и скубел косите си. Така плакал и след убийството на Клит. И трябвало прорицателят да го успокоява, че такава е волята на боговете; че Александър не е убиец, само изпълнител на божествената воля.
	И докато асклепиархът се суетеше около болния цар с отвари и молитви, военачалниците се събраха на съвет. Решението беше взето единодушно. Назад — докато не е станало късно!
	И смазаната от изтощение войска се повлече обратно — начело с носилката на базилевса, следвана от телохранителите етерите, а след тях — от останалите войници. И то каква армия! Една безредна тълпа от кретащи, грохнали от жажда и умора хора, които захвърляха по пътя щитове и оръжие, само и само да удължат силите си, да се измъкнат от тоя зловещ капан.
	Източиха се отново на юг, защото знаеха, че там е Истър, а Истър значеше вода, много вода. За всички. И пътя на отстъплението им бележеха труповете на коне и хора, а по небето ги следваше ескортът на лешоядите.
	Страдаща и като всички от глад и жажда, Меда едва се мъкнеше с колоната. А сърцето й тържествуваше. Бе сполучила! Бе постигнала отмъщението си! Жаждата бе превърнала непобедимата Лизимахова армия в паплач. Дромихайт можеше да връхлети, когато поиска, и да я унищожи. И никога вече крак на неин войник да не нагазва в тая земя, да не заплашва мирния й труд…
	Знаеше, уверена беше, чувствуваше го с всяка клетка на смазаното си тяло. Щеше да умре и тя, може би преди другите. Но — с изпълнен обет. А това беше главното.
	Траките знаят, знаеше го и тя. Песента има магическа сила. Силата на Орфей. С нея се побеждава смъртта. Тялото е затвор за душата. Смъртта — това значи освобождение на затворената душа. С песен искаше да се избави от телесната си тъмница и душата на Меда. Ала от напуканите й устни не можа да излезе ни звук.
	Закъсняла бе песента.
	Меда видя как избледня кретащата край нея тълпа, как се размаза, стопи се, изчезна. Пред очите й се завъртяха орляци черни врани, все нови и нови орляци, които прииждаха отвред, намножаваха се, сливаха се в една непрогледна чернота.
	Тя се строполи безчувствена в праха.
	А войниците, без да я забележат, всеки зает със себе си, отминаха надолу по пътя…


	Надхитряне

	Откак чу за несметното богатство, Москон изгуби покоя си. Ден и нощ разпитваше Агара дано отскубне нещо повечко от него, дано случайно упоритият сколот изтърве излишна думичка. И по тая думичка пиратът да намери без чужда помощ пътя. Защото от всичко най-мразеше Москон да дели. Ако можеше сам да свърши цялата работа, не би търпял и хората си, би ги изгонил или изхвърлил в морето. Ала нямаше избор — как ще достигнеш плячката без гребци, как ще я завладееш без бойци? Но виж, без такъв съдружник можеше да се оправи лесно. Не му беше нужен нито Агар, нито Скил. Нужна му беше само тайната им. Ако се добереше до нея, тозчас щеше да им отреже главите, преди да са я издали другиму.
	Ала, изглежда, досещаше се Агар какво може да му се случи, ако се разбъбре, затова мълчеше. Мълчеше упорито. Не се поддаваше ни на сладки увещания, ни на обилни пиршества. Няколко амфори критско вино прежали главатарят, та дано го разприказва. Напразно. Колкото по пиеше, толкова по-мълчалив ставаше сколотът.
	Хората почваха да мърморят. Замаян от алчност, като омагьосан от приказното съкровище Москон се въртеше все около Тиризис*, чакаше сгода. Няколко кораби, препълнени с плячка, пропусна. Не щеше повече да рискува. И защо му трябваше да рискува и кораба, и главата си, ако попаднеше на бойна триера, когато можеше да се оправи веднъж завинаги без никакъв риск, без никакво сражение. Само тъй, с едно приставане на брега. И само с толкова труд, колкото е нужно да се пренесе златото в трюма.
	[* Тиризис — Калиакра.]
	То се знае, не по-малко бързаше и Агар. И нему се щеше час по-скоро да се добере до плячката си, да я има и вече да я харчи из елинските градища. Макар че на кораба не му беше лошо, все чувствуваше, че това е нищо в сравнение с другото, което го очакваше. От тая мисъл главата му се замайваше. Почваше да се плаши от мечтите си. Мъчеше се да ги укроти. А те налитаха все по-настървено. Пред очите му изплаваха мраморни дворци, натъпкани с разкош, из които сноват пълчища роби. И ястия, ястия. Не само сушено конско месо и кумис. А купища гозби и сладкиши, каквито бе зървал през вратите на богатите елини — да се чудиш от кое да наченеш и с кое да свършиш, подредени, украсени, с чуждоземни подправки. И всякакви вина: критски, кипърски, херсонески* — от най-тежките, сладки и тъмни като кръв, до най-леките, възкисели, освежаващи устата след обилно ядене. И най-важното, и всякакви момичета: от белите, русокоси северянки до почти черните либийки.
	[* Херсонес — днес: гр. Севастопол.]
	Бързаше Агар. Ала разбираше. Не му бе дошло времето. Невъзможно е да пристане към Тиризис незабелязан кораб. И то току пред новата кула, построена над скривалището. Затова възпираше нетърпението си. Убеждаваше и пиратския главатар да чака. Само в мъгла, в непрогледна мъгла би могъл да се приближи неусетно.
	Ала оня не щеше да чака. И той самият, и хората му. Не искаха повече да губят време. Мислеха си, че ги мамят сколотите — само време да печелят, докато им се отдаде случай да избягат.
	Най-сетне тавриецът не се стърпя.
	— Омръзна ми! Давам ти три дни срок да ме отведеш. Не го ли сториш, ще ти хвръкне главата!
	Агар сви рамене.
	— С моята глава ще загубиш толкова злато, колкото не е видяла цяла Таврия*.
	[* Таврия — в древността: Крим.]
	Москон пак отстъпи, склони да изчака още десет дни. За да не стоят без работа, само за занимавка ограбиха едно търговско корабче. Нямаше много печалба от него, защото плаваше почти празно, запълнено с пясък за баласт, в който бяха набучени дузина амфори с жито. Вързаха в пиратския трюм петимата му моряци, а на пленения кораб изпратиха десетина пирати. Малък беше корабът, ала в битка все можеше да окаже помощ, като нападне жертвата изотзад.
	Скил не участвуваше в разговорите. Или помагаше на моряците при платната, или почистваше с тях оръжие и брони, или изпъваше кожите върху плетените им щитове, или пък седеше на бака и гледаше към изток. Вятърът просвирваше във вантите, плющеше в платната, а отдолу, от гребната палуба се носеше ритъмът на тъпана и дружният плясък на греблата. Чуваха се грубите ругатни на хортатора*, който подвикваше на мързеливците. И неволно, колкото и да го отблъскваше Скил, споменът пак се изправяше пред очите му. Отнасяше го надалеч, все на изток, откъдето прииждаха вълните, към оня бряг, където бе оставил девойката. Виждаше я пред очите си. И устните неволно шепнеха името й: „Амага!“
	[* хортатор — пом. капитан, командващ гребците.]
	Дори не знаеше вярно ли говори Агар или мами разбойниците, за да забави колкото може повече робската верига. Макар и побратими, не му бе споменал нищо. Затова Скил не го бе питал повече. Пък и не го блазнеше златото. Мислеше само за свободата. Ако Агар успееше да ги освободи със злато, добре. Ако не успееше, Скил също си правеше плановете. Дебнеше, следеше. И някоя нощ щеше да спусне лодката зад борда…
	Накрая Фагимасад*, морското божество, им се усмихна.
	[* Фагимасад — скитски бог на морето.]
	Плаваха някъде към Калатис*, когато падна мъглата. От вчера бе застудяло много, да не повярваш, че е още лято. Дъхът им се виждаше като сред зима. Ала чак толкова не бяха очаквали. От север запъплиха като стена, в бавна лавина огромни облачни вълма, които затиснаха морето, обхванаха във влажните си пипала пиратската флота. Хората, ще речеш, дишаха морска пяна, а не въздух.
	[* Калатис — селище на Черно море между Истрия и Томи.]
	Москон посочи с ръка.
	— Какво ще речеш сега?
	Агар погледна наоколо. Наистина, можеше. В такова време имаше надежда да се промъкнат, без да ги усетят дори на небето, при Папай*. Сякаш не плаваха по морето, а летяха в някаква бяла празнота, сред едно безкрайно нищо, отвъд което нямаше ни море, ни кораби, ни суша.
	[* Папай — главен бог на скитите.]
	И Агар отвърна:
	— Сега може!
	— Тогава води ме! — почти извика Москон. Сколотът се усмихна.
	 — Как тъй ще те заведа? Да ти дам златото в ръцете и ти да ме заколиш?
	Лицето на пирата, до преди малко грейнало от радостна надежда, изведнъж почервеня от гняв, сля се с рижата му коса и брада. Наистина такива бяха помислите му.
	— Значи, не ми вярваш? Така ли?
	Агар съзнаваше силата си.
	— Така е! Никой не вярва на мен, никому не вярвам и аз.
	— Като съм пират, смяташ…
	— Нищо не смятам. Искам да остана жив. Само това.
	Москон отново се бе овладял. Дори се разсмя. Неволно му стана драго, че толкова се боят от него.
	— Грозна ни е славата. Ама за нищо. Че с какво съм по-лош аз от Лизимах? От Селевк? Навярно не си чувал това. Отде ще го знаеш — прост сколот? Хванал Големият Александър един наш брат от Хиос, Аристоник го викали. Ще го беси на мачтата. А оня, Аристоник де, му рекъл: „Аз правя на дребно това, което ти вършиш на едро“. Ей такива са и Лизимах, и Селевк, а ти само на мене не вярваш.
	— Никому не вярвам. Не само на теб.
	Москон хвана меча си.
	— Май че вече трябва да те дам на палача. Пред него може да проговориш.
	— Няма да го направиш. Защото знаеш, че тогава съвсем нищо не ще чуеш. Затуй нека да се уговорим ние двамата!
	— Казвай!
	Отдавна беше скроил плана си Агар. Прекроявал го бе оттогава десетки пъти. Струваше му се, че добре го е изпипал. И се приведе към ухото му.
	— Ще ми дадеш единия кораб. С най-верния ти човек. Да си взема сам дела. А той да види къде е скривалището. И да следи да не взема повече, отколкото ми се полага. После, когато отида на сигурно място, когато се уверя, че няма да ме настигнеш, ще го пусна. Та да ти покаже останалото.
	Москон премисляше бързо. Мъчеше се да схване замисъла му, да проумее с какво иска да го излъже. И запита:
	— Ами ако го убиеш? И избягаш…
	— Аз също ще ти оставя заложник. Побратима си Скил. Чувал ли си какво значи сколотско побратимство?
	С това успя да разпръсне съмненията му. Сколотът може да остави жена, деца, родители. Не и побратима. И Москон се съгласи.
	— Добре! Ще ти дам плененото корабче.
	— И предишните му моряци — добави Агар. — Че твоите може да ми отрежат главата.
	Тавриецът склони и на това. Само всичко, да стане по-скоро, да не губят време.
	Заедно с трима роби гмурци и с освободените моряци Агар се прехвърли върху кораба им. С тях отиде и Орик, братовият син на главатаря. Изборът падна върху него не само защото му беше роднина. Повече за това, че имаше жена и деца в Таврия. Тъй Москон беше по-сигурен, че няма да се отметне.
	А Скил, след като се прегърна с Агар, остана при пиратите, както беше уговорено — като заложник. Спокоен. Побратим няма да те изостави.
	Когато Москоновата миопарона* изчезна в мъглата, Агар събра малкия си екипаж на палубата:
	[* миопарона — малък кораб, гемия.]
	— От вас сега зависи да спечелите свободата и кораба си. С надбавка отгоре.
	Моряците кимнаха мълчаливо, все още недоверчиви.
	— И вие, роби, ако ми служите добре, ще получите свободата си. Също с надбавка.
	Тримата се спуснаха да му целуват ръцете.
	— Но който опита да ме измами, ще го убия!
	Те го знаеха, без да им го казва. Моряците бяха елини от Истрия*, плавали от рождение покрай тия брегове. А робите — траки, събирачи на сюнгери от островите в Тракийско море**. Много бяха слушали за скитската жестокост.
	[* Истрия — селище до делтата на Дунава.]
	[** Тракийско море — северната част на Егейско море.]
	— Сега към Тиризис! — заповяда Агар.
	И кормчията изви веслата. Само хора, израсли в морето, можеха да се оправят в такова време, сред непрогледна мъгла.
	Агар седна на кърмата, пред кубрика. Хем до кормчията, хем зад всички. Да не остава никой зад гърба му. Макар че сега все още нямаше основание да се бои. Страшното щеше да дойде после, когато златото легнеше в трюма, когато разпалеше алчността в очите на матроси и роби. Гледаше и мислеше. Добър урок му бе дал Лизимах. И Агар, спасил се по чудо, беше длъжен да се възползува от урока. Още там, при Тиризис, да убие тримата гмурци. А после — и моряците. Прав беше Лизимах, само тъй се запазва тайната. И после — нека го търси Москон, ако си няма работа. Агар щеше да се върне повторно при Тиризис, да си вземе и останалото богатство. Негово си беше и то, защо да го дели с тоя и оня? Ех, налагаше се да прежали побратима си. Ала няма що. Пък и друго — то му хрумна ей тъй, за успокоение на съвестта, с това злато можеше да откупи Скила от пиратите, да го спаси. Москон няма да го заколи я, няма да изпусне един тъй ценен заложник. А стане ли нещо със Скила, то такава му е била орисията. Отдавна беше обречен нещастникът. Ако Агар не бе го предупредил, та да избяга, откога щеше да лежи удушен в гроба на Савмак? Пък и защо Скил не му помогна тогава? Ако беше отишъл с него да разкопаят могилата, двамата щяха да свършат работата много по-рано. И сега щяха да бъдат богати. А той…
	Пътуваха така до стъмване. А сякаш стояха на място. Все върху едно притихнало като езеро море, все сред една непрогледна като пяна мъгла. Ще речеш, осъдени цял живот да плават без крайна цел, без почивка, както бродят в пустошта сенките на непогребаните.
	Бялата мъгла посивя, поруменя, превърна се в теменужна утайка. И тогава кормчията посочи напред.
	— Тиризис! — пошепна той. Безпокойството на скита се бе предало и нему.
	В мъглата всеки звук се чува надалеч. И ето, до слуха им долетя протръбяването на рог. Сменяха часовоите по крепостните кули.
	Види се, наближили бяха брега. Напреде им през притъмняващата завеса на мъглата се появи върхът на подводна скала, облизван от разплискваните гребенчета на вълните. На носа застана моряк с прът в ръце да измерва дълбочината, да следи за коварните рифове.
	Вече бе притъмняло съвсем, когато след успешна маневра корабчето опря борд о скалата, изникнала из мрака насреща им, черна и заплашителна. Агар скочи на брега.
	Вървя доста, скачайки от камък на камък, докато най-сетне позна мястото, което диреше, по застроената вляво от него кула. И се притаи, вперил поглед напред.
	Дебна дълго. Накрай се убеди. Нямаше войници. Съвсем безлюдна стърчеше кулата. Агар не знаеше, че Агатокъл, който не бе получил никаква вест от баща си след преминаването на Истър, се бе спуснал с малобройната войска, която му бе останала, да го настигне. Да разбере, да помогне. И бе оставил Тиризис с малко защитници. Затова войниците бяха напуснали всички извънградски постове и се бяха затворили зад непристъпните стени.
	Не го знаеше, пък и не го бе грижа за това. Важното беше, че нямаше кой да му попречи. И той даде знак на моряците да пуснат котвите.
	— Сега бързо! — заповяда шепнешком Агар на гмурците. — Събличайте се!
	Те свалиха дрипите от гърбовете си. Приготвиха се. Ведно, с тях — и той. В кожен мех постави лоениче и огниво. После влезе във водата. След хладината на мъгливата нощ морето изглеждаше даже горещо. То сгря премръзналото му тяло. Освежи го. До него пръхтяха доволни тримата гмурци, почувствували се като в родното Тракийско море, а не в суровия Понт, който някога с основание са наричали Негостоприемен.
	Агар им даде знак и потъна. Подводният път се бе запечатал тъй отчетливо в паметта му, че и на сън би могъл да намери скрития проход. Робите го следваха един подир друг, докосващи с ръце краката на предшественика си.
	Ето, напипа отвора, вмъкна се в него. Изплава в пещерата. После стъпи върху хладния камък, удари кремъка, раздуха праханта, запали лоеничето. Бледото пламъче затрептя със сиянията си върху струпаното злато, което пламна с някакъв току-що разбуден свой вътрешен огън. Изплували до него, робите гледаха като омагьосани. Със зяпнали уста. Невярващи.
	— Ще има и за вас — рече Агар. — Само, ако го натоварим бързо. Няма много време.
	Обходи пещерата. Надзърна в нишата, където стоеше небутнат откраднатият ритон. Той го взе и притисна до гърдите. Зашепна благодарствена молитва към Таргитай*. Таргитай — синът на Папай и на дъщерята на речния бог Бористен, бащата на всички хора, се грижеше за сколотите. Не бе забравил и Агар.
	[* Таргитай — скитско божество, първият човек.]
	С ритона в едната ръка и с края на въжето в другата той се върна на кораба. Робите си знаеха работата. Само след няколко минути слабо подръпване на въжето показа, че трябва да го изтеглят. И моряците се заловиха за него. Когато торбата се показа над водата, трябваше да притичат на помощ тавриецът Орик и Агар, за да вдигнат на палубата тежкия товар.
	Изсипаха златото направо върху пясъка в трюма и върнаха торбата. После я издърпаха и разтовариха втори път, трети път, четвърти, пети…
	Никой не усещаше умора. Златната купчина в трюма нарастваше, а на всички им се струваше много малка. За кого по-напред?
	Още една торба! И още! Още!
	Тъй не забелязаха кога се е зазорило, кога вятърът е разсеял мъглата, кога над главите им се е извисила скалистата грамада на Тиризис. Алчността ги беше заслепила.
	Затова като че ли не чуха плясването на облия камък до борда. При втория един от моряците се досети:
	— Обстрелват ни с балиста! Отгоре! От крепостта! Наистина защитниците ги бяха видели и опитваха да ги потопят с каменни гюллета.
	Нямаше смисъл да чакат повече. Само едно сполучливо попадение можеше да пробие кораба, да го прати на дъното.
	Със свито сърце Агар подръпна въжето на торбата с рязко движение — тревожен сигнал. И водолазите изплуваха начаса.
	Матросите прибраха котвите. Опънаха платното. Натиснаха веслата. Отгоре вече летеше каменна градушка. Ето, едно гюлле прасна точно в средата. Проби палубата. И спря в сплесканите от тежестта му златни щитове, под които пък лежеше цял лакет пясък. Имали бяха щастие, че бе попаднало в средата. Какво би станало, ако някой по-тежък камък удареше в борда?
	Агар прецени набързо. Налагаше му се да продължи живота на гмурците. За да има гребци. Убеден беше, че подире му ще пратят и кораби. Тогава всеки чифт ръце щеше да бъде нужен. А да се отърве от тях винаги имаше време.
	Ето, отскубнаха се. Каменните снаряди взеха да плискат все по-назад и по-назад в морето. Вече не можеха да ги достигнат. Ала триерите можеха. Затова никой не остави веслата. Натискаха ги с все сила. Час по-скоро да избягат! Преди да са се окопитили корабите в пристанището, преди да се приготвят за преследване.
	И тогава, едва излезли от завета на скалистия нос, разбраха защо няма мъгла. Неочаквано навлязоха в развълнувано море. Развихреният вятър ги брулна, сякаш ги блъсна с юмрук, а побеснелите вълни ги поеха върху разлудуваните си гърбове, заподхвърляха ги нагоре-надолу.
	И тогава с трепет в очите видяха колко дълбоко газеше корабът им, претоварен от наблъсканото без мярка злато. Всяка малко по-висока вълна, всеки страничен плисък прехвърляше борда и шуртеше към трюма.
	А бурята се усилваше, налиташе по-диво, по-настървено. Все по-сърдити, по-заплашителни се източваха водните зъбери. Изглеждаше, като че морето е избълвало от дълбините всичките свои чудовища, които се мятаха яростно с кристалносини пипала и запенени устни да увлекат жертвата си към дъното.
	И сега Агар пак беше заел последното място, зад гърбовете на другите. На сигурно. И оттам, докато шепнеше горещите си молби към Фагимасад, успя да чуе подвикванията на гмурците, които не спираха да гребат:
	— Дионисе, помогни! Дионисе!
	И се сети. Дионис беше общ бог — и на траки, и на елини. На Дионис беше посветен и оня храм в Тиризис, където служеше сляпата жрица.
	— Защо споменавате Диониса? — запита ги той, надвиквайки воя на бурята.
	Най-близкият роб изкрещя в отговор:
	— Дионис помага на моряците!
	Агар усети как се вледенява сърцето му. Това беше гневът на Дионис. Тоя чужд бог отмъщаваше. Заради кражбата от светилището му.
	И разтреперан от страх, той се изправи, та запокити далеч сред вълните златния ритон.
	— Ето, връщам ти го! — провикна се Агар. — Мирни най-сетне!
	Ала и след тая жертва морето не рачи да се укроти. Напротив, размята се по-лудо. Вълните все по-често взеха да преливат през борда. Водата в трюма се надигна разплискана, скри безредно натрупаното богатство. Хората зарязаха веслата, грабнаха мехове и амфори да я изхвърлят навън.
	Напразно. Повече вода нахлуваше през борда от тая, която свареха да изчерпят. Корабът потъна още повече.
	— Да изхвърлим товара! — провикна се накрая Орик пред ужаса от смъртта, успял да се отскубне от златната магия. — Иначе ще загинем всички!
	Не повтори. Агар го прасна с меча си.
	— Да не сте посмели! — изкрещя той, обезумял от алчност. — Или със златото! Или мъртви!
	Сякаш чакал само тези думи, корабът се килна назад, загреба цяла планина вода, после заби в дълбините с кърмата напред, потъна изведнъж, както потъва хвърлено желязо.


	В плен

	Дромихайт продължи да преследва отстъпващите противници с главните сили на войската си, а Троил препусна напред начело на леката конница, за да им пресече пътя за бягство.
	Не му беше трудно да ги проследи. Целият път на Лизимах беше осеян с конски и човешки трупове, над които се виеха орляци лешояди и гарвани.
	Младият предводител едва сдържаше бойците си, особено по-леко въоръжените, които посягаха да скочат от конете си, за да свалят броните и шлемовете на мъртвите, да вземат хубавите им оръжия. Такъв беше законът на войната. Оръжието на победения враг е твое. И имотът. И животът му.
	Троил го знаеше. Но бързаше. Изпуснеше ли бягащия базилевс отвъд Истъра, губеше надежда да го срази. Вече беше почти сигурен — нямаше да го изпусне. Съгледвачите му донасяха, че армията на Лизимах, превърната в умираща паплач, вече не може да се нарече армия; че в Голямата река не се виждат чужди кораби, които да я превозят. Ала той беше опитен воин. Не се отпускаше, винаги готов да срещне всякаква изненада.
	Както препускаха сред облак прах през безредно натръшканите трупове, от които се разлитаха орляци врани, някой извика:
	— Жена!
	Троил неволно погледна проснатия по очи труп. И нещо познато се мярна в съзнанието му — някакво зловещо досещане. Не беше в елински дрехи, облечена беше като тракийка. Какво диреше тракийка сред тях?
	Той скочи на земята и извърна по гръб трупа.
	— Меда! — изхриптяха пресъхналите му устни.
	Той я вдигна на ръце.
	— Меда!
	Знаеше, неприлично е за един мъж да показва наяве обичта си към една жена. Особено за благородниците, които имат много жени. И друго, траките не издават външно скръбта си. Защото смъртта, казват, е освобождение, преминаване във вечния живот, горе, сред блясък и светлина. Трябва да се скърби при раждането, защото наказание е раждането, не смъртта, И все пак…
	— Меда!
	Един гет скочи до него. Откачи от колана си кожения мех. Плисна малко вода върху лицето й, наля няколко капки в устата й.
	— Не е мъртва! — рече той.
	Наистина само след миг устните на Меда се размърдаха. Тя преглътна водата. Задиша.
	Троил й наля още няколко глътки.
	И ето, тя отвори очи. Пошепна:
	— Троиле!
	Той се досети за смисъла на думите й, без да ги чуе.
	— Къде сме? На небето ли? При Залмоксис*?
	[* Залмоксис — главен бог у гети, тиризи, кробизи.]
	— На земята, Меда. И аз, и ти. Живи. Заедно.
	Не можеше да спре. И все повтаряше:
	— Заедно! Заедно!
	Изведнъж тя се сепна, опита да се привдигне.
	— А Лизимах? Къде е Лизимах?
	Той махна с ръка.
	— Защо ти е сега Лизимах?
	— Ще избяга. Не го оставяй да избяга! Аз го докарах дотук.
	— Ти?… Как?…
	— Да го погубя. Защото мислех, че те е убил.
	Троил изведнъж разбра. Ето кой го е водил! Ето защо от всички пътища Лизимах бе тръгнал по най-пустинния, най-безводния.
	— Няма да избяга! — рече той. — Ще го настигнем. Виж! Орлите кръжат на място. Там е спрял Лизимах.
	Скоро Меда успя да се изправи сама на крака, да възседне един от запасните коне. И тръгна с отреда.
	Сърцето й преливаше от блаженство. Жив, жив, жив! Бе успяла да го спаси, бе успяла пак да го намери. Бендида*, женската закрилница, й го бе върнала. Нейният Троил! Макар и сгърбен от жестоките рани, макар и разкривен в рамената, без прежната сила, той й изглеждаше все същият Троил — най-смелия, най-силния, най-хубавия…
	[* Бендида — тракийска богиня на лова и плодородието.]
	Насреща им долетяха двама конници.
	— Лежат сред полето. Грохнали. Без сили.
	Беше станало точно това, което очакваше Троил.
	Гетите обходиха далече от изток стана на враговете, по-право безредното им лежбище, и тогава свиха на запад. Разгънаха се между тях и Истъра*. Бяха им отсекли пътя за бягство. И слязоха от конете. Спряха да изчакат.
	[* Истър — река Дунав.]
	Не чакаха дълго.
	Скоро дотича конник, пратеник на царя. Със заповед — да настъпят срещу Лизимах. Но не с вихрена атака като тракийци, а бавно, търпеливо. Само да го обградят. Да не започват бой, преди да са получили нова наредба.
	И те настъпиха. Приближиха. Неприятелите, всъщност какви ли неприятели вече бяха те, ги бяха усетили. Които още имаха сили да се държат на крака, се изправиха тежко, вдигнаха щитове и копия, опитаха да образуват фалангите си.
	Ала сега тези фаланги не вдъхваха предишния ужас. Оредели бяха. Безсилни бяха. Сарисите* не стърчаха тъй непоколебимо, както преди. Потръпваха в отслабналите ръце като трепетлики.
	[* сариса — дълго копие с кука.]
	Гетите ги обкръжаваха бавно — стотици, хиляди, десетки хиляди сурови, брадати, намръщени воини, размахали застрашително оръжията си като някакво настръхнало чудовище, обвито с облак прах. Ето, затвориха напълно обръча. Стегнаха врага като в примка, като хайка за глигани.
	Сам Дромихайт излезе с коня си пред редиците и извика:
	— Предай се, Лизимах!
	Няколко по-дръзки псилисти* пуснаха към него стрелите си. Ала малко сили им бяха останали, не достигнаха да опънат както трябва тетивите на лъковете.
	[* псилисти — стрелци във фалангата.]
	Соматофилархът* Атробат опита да отвърне дръзко:
	[* соматофиларх — началник на телохранителите.]
	— Види се, не ни познаваш!
	При такъв отговор цялата армия почва да блъска копията в щитовете и да крещи бойните си викове. Тоя път никой не мръдна, не се чу ни звук на съгласие. Мълчаха всички.
	Царят изправи коня си.
	— Искам да чуя Лизимах!
	Ала базилевсът не се показа. Нито се обади.
	Тогава Дромихайт се върна, даде някаква заповед. Тозчас гетите свалиха меховете с вода от гърбовете на товарните коне. Започнаха да я разливат в шлемовете, да пият шумно.
	Въздействието на това непоносимо предизвикателство пролича начаса. Дори тези, които лежаха безсилно по земята, се надигнаха, запълзяха към водата между краката на по-здравите си другари.
	Дромихайт се провикна отново:
	— Който ми предаде оръжието си, ще получи един шлем вода!
	Цялата Лизимахова войска зашумя. Един след друг, все повече и повече, на цели тълпи, прежаднелите войници притичваха или пропълзяваха до гетските редици и им оставяха копията и мечовете си. После жадно се нахвърляха на водата.
	Макар че ясно личеше смутът в очите, не се предадоха само етерите* и телохранителите на Лизимах. Продължаваха да стоят в боен ред, готови да продадат скъпо живота си.
	[* етери — конна царска свита.]
	Дромихайт губеше търпение пред това твърдоглавство. А и военачалниците му го увещаваха да не пилее ценно време. Той вече беше готов да даде заповед за настъпление, когато видя самия Лизимах, който се измъкна между телохранителите си, наметнат с няколко химатия*, с разчорлени бели коси, с изпито лице и трескави очи. Пристъпваше, олюлявайки се като пиян, и фъфлеше с неразбираем глас:
	[* химатий — плащ, обичайна вълнена връхна дреха.]
	— Вода! Вода! Вода!
	Сякаш не страшният базилевс, а някакъв малоумен жалък просяк — от тия, дето хленчат по кръстопътищата. След него безмълвно се предаде и цялата му свита.
	Поднесоха му пълен шлем. Лизимах натопи цялото си лице в него, засърба шумно. Но още при втората глътка внезапно политна и се строполи в несвяст на земята.
	Поставиха го на носилка, понесоха го напред. Поведоха всички пленници на север, нататък, накъдето бяха тръгнали с толкова надежди за лека победа и за плячка, а сега кретаха жалки и безпомощни, без да знаят каква съдба им е отредена от победителите, с които дори не бяха премерили оръжие.
	Скоро достигнаха гетския обоз, където им раздадоха храна — хляб и сушено месо. И пак поеха на север.
	На другия ден, когато вече виждаха дървените стени на гетската столица, Лизимах дойде в съзнание. Надигна се в носилката и се огледа. Видя след себе си обезоръжените свои приближени, видя яздещия редом с него Троил. И Меда.
	— Къде ме водите? — запита глухо той.
	Троил отвърна:
	— На съд! Съветът на мъжете ще реши участта ти. Някакво досещане грейна в блуждаещия поглед на базилевса. Спомни си за жаждата, за поражението, за пленяването си. И изведнъж сякаш нещо се прекърши в него, той падна по очи. Заскуба косите си. Заплака като дете:
	— О, богове! Как допуснахте това? Такъв позор! Как заради две глътки вода направих себе си роб? От базилевс се превърнах в роб…
	И повече не стана. Смазан от отчаяние. И от срам. Не погледна как влязоха в града. Всъщност това не беше гръцкият полис — град държава. Това беше повече бойно укрепление, седалище на бойния вожд и на пълководците му. Траките живеят пръснати по селата си. И само при война се събират заедно. За отбрана или за нападение.
	Отнесоха Лизимах в двореца, или както го наричаха траките — тирсиса*, каменна кула на два етажа сред конюшни и казарми, всички оградени с два реда висок плет, чиято междина беше запълнена с трамбована пръст. И го затвориха в подземието. Там да чака присъдата си.
	[* тирсис — тракийска крепост.]
	А пленената войска натикаха зад един ров край града. Наоколо разставиха стрелците със запънати лъкове, зад които бдяха конниците, готови всеки миг да полетят, ако стане нужда.
	Още същия ден се събра съветът на воините, на който имаха право да присъствуват и да вземат решение само мъжете, годни да носят оръжие.
	Дромихайт, обкръжен от първенците си, даде знак да говорят.
	Първи каза какво мисли един белобрад воин, по чието лице белезите от раните бяха повече от старческите му бръчки — а това беше знак на чест и му даваше право да се изкаже пръв.
	— Храбри гети — започна той. — Залмоксис ни дари с лека победа. Да не я изпуснем тъй, както я спечелихме. Бащата на моя баща се е сражавал с елините. А неговият баща и неговият дядо, и неговият прадядо все са воювали с тях. Елините са ограбвали земите ни, заробвали са синовете и дъщерите ни. Затова аз казвам: Да отсечем главата на Лизимах! Да продадем в робство пълчищата му!
	Надигна се след него друг. И той белязан със знаците на доблестта:
	— Алчен е за кръв Лизимах. Да напоим и неговата глава с кръв така, както Зарина, сколотската царица, напои с кръв отрязаната глава на Кир Стари.
	Мнозина знаеха това, повтаряха го певци и разказвачи, да вдъхват вяра у скити и траки, че и те могат да сразяват велики държави и завоеватели. Непобедима е била Персия, непобедим е бил цар Кир. Не му стигнал половината свят, решил и Сколотия* да завземе, да покори и непокорните варвари. Ала не успял. Отрязала му главата Зарина.
	[* Сколотия — Скития, в древността между р. Дунав и Дон.]
	Не всички след него искаха смъртта на Лизимах, ала всички смятаха, че сега е време веднъж завинаги да се премахне заплахата.
	Накрая заговори Дромихайт:
	— Чух ви, гети. Изслушах ви, както се слушат съветите на храбри и мъдри мъже. Ала все ми се струва, че тоя път повече говореха сърцата, отколкото умовете.
	Множеството занемя. Не очакваха такива думи. И Дромихайт добави:
	— Искам сега да чуя умовете ви. Добре, ще прережем гърлото на Лизимах! И после? Няма ли на неговото място да седне Агатокъл? А той по-глупав ли е от баща си, по-страхлив ли е? Няма ли на мястото на стария лъв да седне младият лъв? Вместо пленената войска на баща си, Агатокъл ще събере десеторно по-многобройна. Той не е скъперник като баща си. Ще отвори съкровищниците си, ще събере наемници, каквито светът не познава. Така ли е, гети?
	Малцина потвърдиха колебливо думите му. Сякаш не забелязал това, той продължи:
	— А от север напират сколотите. Защото тях ги притискат савроматите*. Селевк пък се тъкми да прегази и едните, и другите, и като противници, и като съюзници, за да нахлуе в хлебородна Гетия. За да удари оттук Лизимах. Така ли е?
	[* савромати — сродно на скитите племе, характеризиращо се с матриархат.]
	Сега повече гласове се обадиха в негова подкрепа.
	— От запад пък дебнат най-опасните, галатите*. Гетите са храбри бойци, галатите са безумни бойци. Вярно ли е и това?
	[* галати — келтски племена, нахлули и завладели Балканския полуостров през III в. пр.н.е.]
	— Вярно е! — зашумя тълпата.
	Отдавна не бяха воювали със сколотите. Ала с галатите се биеха ежедневно, ежедневно отблъскваха безредните им набези. И не се самоизмамваха. Знаеха. Не ги отблъскваха те. Самите галати не искаха повече. Задоволяваха се с отделни набези за кражба на коне и роби. Сигурни бяха гетите, ако рекат галатите, ако връхлетят така, както умеят, никой няма да ги спре.
	Дромихайт изчака те сами да се убедят в правотата му. И тогава заключи:
	— Лесно е да убием един вързан пленник. Макар че не е достойно. Лесно е да изправим срещу нас опасния Агатокъл. А после? Какво ще прави Гетия срещу сколотите, срещу Селевк, срещу Агатокъл? И срещу галатите?
	Виждаше, най-много ги плашеха галатите. На същото бе залагал в своите планове и Залмодегик. Само че с друга цел.
	— Не е ли по-разумно друго? — рече той. — Вместо врагове, с Лизимах да станем съюзници? Вместо мощен враг, да спечелим мощен съюзник? Заедно да посрещнем галатите. След като му дадохме един хубав урок. Какво ви говорят умовете, не сърцата?
	Пръв го подкрепи Троил.
	— Мир! — извика той. — Мир с Лизимах!
	И множеството поде след него:
	— Мир!
	Дромихайт вдигна ръка.
	— И още нещо — добави той, вече уверен в успеха си. — От елините можем да научим много. И после да го противопоставим срещу самите тях. Как се градят крепости, как се ваят статуи, как се записват песните. И най-важното — как се води бой.
	— От тях ли ще се учим! — обади се някой от най-непримиримите. — Ние, които ги бихме?
	Дромихайт отвърна спокойно:
	— Вярно е, бихме ги. Но с каква цена? С опожарена Гетия. Със затрупани кладенци. С отбити корита на реките. И добре, че Лизимах нахлу, след като бяхме прибрали житата. И сега ще можем пак да ги засеем. А какво би станало, ако нападнеше преди жътва? Кажете де! Ей затова ни трябва армия като неговата, строй — като неговата фаланга, в която да се разбиват като в желязна стена пристъпите на враговете. За да може зад тая стена гетите да се трудят и да живеят спокойно.
	— Мир! — прекъсна го народът. — Мир!
	И Дромихайт веднага даде заповед да освободял пленника, да му приготвят баня по елински обичай и най-хубавата стая на втория етаж, където се намираха царските покои. И да му предадат, че вечерта царят го кани на пир.
	В града настана оживление. От селата заприиждаха тежки тракийски биги*, натъпкани с храни и вино. Лумнаха, огньове, върху които се печаха на шишове овни и телета. Гетите облякоха празничните си премени, навред се понесоха песни и смехове.
	[* бига — тракийска кола с шарен сандък.]
	Вечерта Дромихайт, облечен в снежнобяла тържествена одежда, посрещна досегашния пленник прав насред пиршествената зала в тирсиса си, където вече се бяха събрали всички гетски първенци и освободените стратези и хипарси*.
	[* хипарх — командир на конен полк.]
	Лизимах влезе с предишната си стегната походка. Мъчеше се да си дава вид на дързост и самоувереност. Ала безуспешно. Причина за това не беше само поражението му. И великодушието на победителя, което за човек като Лизимах беше равностойно на най-тежко наказание. Имаше още нещо — тягостното чувство, което оставаше в гърдите му след всеки пристъп на тайнствената болест. Чувството, че нещо е загубил, което няма да се върне никога; а не можеше да си го припомни. Не беше то обикновеното старческо забравяне. Друго беше — нещо зловещо, свързано със страданието му, последица на тая проклета болест. И боязън — че пристъпът ще се повтори, че всеки миг може да го срази със стрелата на безумието. Той стоеше насреща, учтиво усмихнат, но смутен, все още непроумял добре как се бе озовал в това трагично състояние. В замъглената му памет пробягваха неясни спомени: за опожарена степ, за затрупани кладенци, за отровна вода, за адска жажда — и толкова! Липсваше причинната връзка, която да обедини тая зловеща поредица. А беше все още достатъчно горд, та да иска обяснение за всичко това, да признае слабостта си.
	Дромихайт му се поклони дълбоко.
	— Хайре! — поздрави го той по гръцки. — Бъди здрав, Лизимах, единственият базилевс на елините!
	— Хайре, Дромихайте! — отвърна въздържано базилевсът.
	Вождът протегна двете си ръце.
	— Посрещам те не като пленник, а като скъп гост. Защото знам, не аз те победих, а жаждата. Никой не може да победи Лизимаха с оръжие.
	Приятни бяха тия думи на базилевса и то пред всички — пред най-знатните гети и елини. Прие протегнатите ръце.
	Домакинът го отведе до мястото му, изчака го да заеме отреденото му почетно столче. После седна до него. Насядаха и останалите. Лизимах познаваше тракийските обичаи, гостувал беше на много траки. Знаеше, че се хранят седнали, а не полулегнали като елините. Слугите се разтичаха, поставиха пред всекиго по една ниска тракийска масичка. Царят разчупи топлите димящи хлябове, та подаде всекиму по къшей. После раздроби с ръце месото и също предложи на всекиго по късче. Виночерпците припнаха да наливат вино в роговете.
	Тогава Дромихайт стана. В настъпилата тишина прозвуча тиха тракийска музика. Свирачите докоснаха струните на магадидите*, надуха гайдите, сирингите**, удариха тимпаните. И така, с техния съпровод по стар гетски обичай Дромихайт почна речта си:
	[* магадида — тракийски струнен инструмент.]
	[** сиринга — духов инструмент.]
	— Лизимахе, погледни! Не се свеня от това. Ние сме сиромаси. Ти ни видя, видя колибите на гетите, видя и моя тирсис.
	Лизимах кимна с глава. Наистина, беден народ беше гетският. Дори дворецът на владетеля му малко се отличаваше от обикновените селски домове. Нали в стаята, която му бяха отделили като за гост, имаше само няколко нара, застлани с мечи кожи, и дървени стойки за амфорите с вода и за окачване оръжията? Гетските първенци малко се отличаваха от простите селяни, не приличаха на одриските аристократи, на беските, на медийските, които носеха позлатени брони и шлемове, със златни колани и пръстени. И жените им не приличаха на другите тракийки, които бяха отрупани със златни венци, обици, копчета, диадеми, огърлици с мъниста и скъпоценни камъни, с позлатени обувки. Познаваше разкоша на южните траки, станал пословичен сред изтънчените елини.
	Дромихайт продължи:
	— Нашата бедност е нашата сила. Защото нямаме какво да губим. Не сме обременени с богатства, които трябва да влачим със себе си, както мечка стръвница влачи убитата крава.
	Той замълча за малко. После добави:
	— И все пак имаме какво да дадем на своите приятели. Затова ти предлагам дружбата си. И ти, и аз сме обградени с врагове. Нека Гетия има една сигурна граница — твоята; нека ти имаш една сигурна граница — Гетия.
	Свирнята неусетно се усилваше и караше оратора също така да повишава глас.
	— Гетия има жито, има кожи, има месо. Защо да не ги получиш в замяна на елинското маслинено масло, на елинското вино, на елинските тъкани, на елинското оръжие? По-евтино ще ти струва, отколкото да ги вземеш с война. Никоя военна плячка не плаща направените за нея жертви.
	Музиката вече гърмеше под дървените сводове на ниската зала. В унисон с нея почти викаше Дромихайт:
	— Нека да сключим съюз! Да опрем гръб с гръб! И да скрепим тоя съюз с родство. Съгласен ли си, базилевсе? Съгласен ли си да дадеш дъщеря си, тракийката, за царица на Гетия?
	Лизимах премисляше бързо. Не прекаляваше ли тоя варварин? Да иска дъщеря му? Наистина и тя полутракийка, родена от някогашната му жена, одриската Макрис. Ала все пак — дъщеря на базилевс!
	И вече в гърлото му напираха да излетят горди, обидни думи, когато в залата влетя задъхан, прашен и потен вестоносец, който се изправи пред Лизимах и като тропна с крак за войнишки поздрав, вдигна ръка, в която държеше свит пергамент, като че ли посяга да го хвърли на земята — знак, че носи важно и бързо известие. После се поклони пред базилевса си и му подаде пергамента. Лизимах счупи восъка, подпечатан с пръстена на Агатокъл, развърза шнура, разгъна писмото. Зачете го. Не можа да скрие обзелото го вълнение. Защото синът му съобщаваше, че Деметриус, доскорошният му приятел, научил за неуспеха му в Гетия, е навлязъл в Южна Тракия и се носи победоносно на север.
	Лизимах стисна челюсти. Нямаше друг изход сега. Трябваше да пресрещне Деметриус. А после… После щеше да му мисли… Какво толкова му пречеше да се отметне после? Нима спазваха сключените договори и Филип, и Александър — всички, когато нямаха изгода?
	И пак — онова противно чувство, че нещо е изгубил, че е забравил дори какво е изгубил. Че оня гаден пристъп, като след дивашко препиване, отново ще дойде…
	А сега, сега най-опасен беше Деметриус…
	Той стана, вдигна рога с вино.
	— Да бъде тъй, Дромихайте! — рече той.
	И пристъпи към победителя си. Двамата пресушиха роговете и се прегърнаха при ликуващите възгласи на приближените си. После, хванати за ръце, излязоха навън.
	Там народът също пируваше. Гети и доскорошните им пленници разкъсваха печените волове и пресушаваха роговете с вино. Тук-там траките играеха бойните си танци. Те подскачаха лудо, размахали мечовете. Биеха се привидно настървено, някои се преструваха на убити и победителите им сваляха въображаемото снаряжение. Други ги изнасяха уж да ги погребват. После отново подхващаха боя. До пълно изтощение.
	Отстрани потропваха своите кротки хора жените и момите с празнични носии, с разноцветни забрадки на главите.
	Един телохранител удари щита си с ръба на меча. И извика:
	— Базилевсът ще говори! Слушайте!
	И сред настъпилата тишина Лизимах опита да извиси глас:
	— Храбри мои воини? Току-що сключихме мир и вечен съюз с мъжествените гети. Обещавам на доблестния Дромихайт моята дъщеря за жена!
	Радостни гласове изпратиха думите му. Той продължи:
	— Ала Деметриус подло е нападнал Тракия. Нямаме право да празнуваме и се веселим! Длъжни сме да пресрещнем коварния враг, за да го накажем! Тръгваме в полунощ!
	Точно в полунощ войската му беше готова за път. Строгата елинска дисциплина, от която се възхищаваше Дромихайт, отново бе споила победената армия.
	Двамата владетели се прегърнаха пред очите на всички за сбогом, после Лизимах се метна коня си и поведе колоната.
	Едва излязъл от гетското градище, и усети, че пристъпът отново наближава. Тръпките полазваха между плешките, стягаха гърлото, изтласкваха въздуха от дробовете му. Той се мъчеше да не издаде смута, който го обхващаше, а не успяваше. Стискаше зъби. Искаше с воля да победи болестта.
	Сигурен беше, че е изгубил нещо. И все не можеше да си го спомни. Паметта му избледняваше, избледняваше…
	Той отиваше на юг, като си повтаряше трескаво: „Срещу Деметриус! Срещу Деметриус!“ А в същото време беше забравил другото — че се тъкмеше да подчини Гетия и Скития; забравил бе Великата си цел; забравил бе Тиризис и съкровището, което почиваше никому неизвестно в подводната пещера; забравил бе и злочестата прорицателка, ключът на чийто затвор се намираше у него… И никой друг не можеше да й отвори.


	Амага

	Никой не разбра, че Агар е загинал. И Москон, и Скил го чакаха дълго в устието на Истър, край остров Певка*, където се укриха от бурята и където по уговорката трябваше да ги подири Орик, след като се раздели със скита.
	[* Певка — остров сред Дунава.]
	Чак на третия ден пиратският главатар даде заповед за път, вече убеден напълно, че нещо е станало с Агар, че или са го хванали в Тиризис*, или е избягал, след като е убил Орик, племенника му.
	[* Тиризис — Калиакра.]
	Миопароната* размаха дългите си весла и се стрелна към морето.
	[* миопарона — малък кораб, гемия.]
	С втората заповед нареди да приковат и Скила с верига към една гребна пейка.
	Изправи се до него и тъй му рече:
	— Не се върна Агар. Наруши клетвата. Затуй те връзвам. Да не ми побегнеш.
	Скил отвърна уверено:
	— Сколот не изоставя побратима си. Щом не е спазил условието, значи нещо пряко силата му е попречило. Ако е жив, рано или късно ще ме освободи.
	— Аз няма да чакам вечно? — сопна се Москон. — Ще те държа още седем дни. Не дойде ли дотогава Орик или самият Агар, ще ти отрежа главата!
	И сърдит се изкачи на горната палуба. Сърдит повече на себе си, че се остави така да го излъжат. Не е малко това — да изгубиш цял кораб злато. А как да не се излъже? Всички смятат скитите почтени хора, образец на правдивост и честност. Няма по-свято задължение за скита от побратимството. Как можеше да допусне, че някой ще го наруши? Навярно се бяха наговорили Агар да отвлече богатството, а Скил да избяга след това. Ала сега вече нямаше да избяга. Щеше да стои на веригата. И когато беглецът се убедеше, че планът им е пропаднал, или щеше да пусне Орик, или щеше да даде откуп за побратима си.
	Привечер срещнаха една рибарска лодка близо до Тиризис. Отдалеч запитаха рибарите какво ново има в града. И ония им разправиха за обстрела с балисти на някакъв непознат кораб, който избягал в морето. И толкова. Нищо повече, от което да се разбере свършил ли си бе работата Агар, или не.
	Още три дни кръстосваха морето от Тракийския Босфор до Таврийския Херсонес*1, покрай Салмидесос*2, покрай Аполония и Месамбрия, покрай Одесос и Дионисополис, Тиризис и Калатис*3, покрай брега на Сколотия*4 между Истър*5 и Танаис*6, покрай Пантикапея — което на сколотски значи „Рибен път“, до Залива на символите*7, където се крият таврийските пирати. И навред разпитваха за кораба на Агар. Ала все напразно. Никой не го бе видял, никой не бе чул ни вест за него. Сякаш беше се стопил в морето.
	[*1 Херсонес — днес гр. Севастопол.]
	[*2 Салмидесос — днес Мидия, Европейска Турция.]
	[*3 Калатис — селище на Черно море между Истрия и Томи.]
	[*4 Сколотия — Скития, в древността между р. Дунав и Дон.]
	[*5 Истър — р. Дунав.]
	[*6 Танаис — р. Дон.]
	[*7 Залив на символите — Балаклавския залив.]
	Два пъти едва избягаха от срещнатите Лизимахови триери и трябваше да се готвят за бой, макар че при такива срещи бягството е най-сигурното средство за спасение. И двата пъти приготвиха казаните със смола за запалителните стрели, с които не една миопарона, а дори една лодчица може да подпали цяла триера, а змиеловецът пират приготви пълните със змии гърнета, които при крайна нужда се хвърлят върху вражеската палуба, за да предизвикат уплаха и смут.
	Не стана нужда. Бързата миопарона успя да им се изплъзне, преди да я забележат. А лошо щеше да си изпати, ако я заловяха. Селевк поощряваше понтийските пирати, затова пък Лизимах ги преследваше толкова ожесточено.
	В това време Скил кроеше своите планове за бягство. Убеден бе, че побратимът му е мъртъв. Иначе не би го изоставил. И сам трябваше да се погрижи за спасението си. Не му се щеше да загине мърцина. Искаше да остане жив тоя път, за да умре, както подобава на мъж, на истински сколот. При смъртта се минава моста Чинвад, зад който се простира царството на героите, паднали в боя. Там, в сянката на Папай*, седнали на облачни могили около бога на войната Акинак**, те си припомнят бойните подвизи пред чаши, вечно пълни с опиващ кумис. А другите, безславно умрелите, скитат отдолу в облачната сянка и се лутат като бездомни псета около пируващите герои. Не искаше Скил да се лута като псе…
	[* Папай — главен бог на скитите.]
	[** Акинак — скитски бог на войната.]
	Робите, размахали веслата, нямаха време, нямаха сили да мислят за бягство. Благодарен беше Скил на Москон, че не го накара да гребе. А така, свободен, можеше да подготвя плана си. Дълго бе опитвал веригата си. Убедил се бе, че е яка. Не би могъл да разчекне нито една брънка. Но виж, дъската, о която беше закачена скобата й, като че ли беше поугнила. Дълго, по цял ден Скил човъркаше с пръсти там. Изчовъркваше тресчица подир тресчица, стърготина след стърготина.
	И с всяка нова тресчица надеждата му нарастваше. Почваше да мечтае за свободата. И за Амага. Не можеше да я забрави. Макар да знаеше, че няма да я види. Не само защото сега беше заложник, обречен на смърт. Дори и свободен. Как ще иде в Савроматия, как ще потърси Амага? Та нали още щом стъпи на тяхна земя, савроматките* ще го убият, най-малкото ще го заробят?
	[* савромати — сродно на скитите племе, характеризиращо се с матриархат.]
	Какво ли не се говореше за тоя тайнствен народ, какви ли бивалици и небивалици? И никой не знаеше откъде бяха попаднали тук. И какви бяха всъщност. Никъде другаде, дори сред най-дивите племена момите не воюваха наравно с мъжете. Затова елините ги наричаха амазонки. Според легендата някога гърците победили амазонките в родината им, край брега на Понта. И ги натоварили на кораба си. Докато те пирували, радостни от победата, пленничките се разбунтували, избили поробителите си, завладели кораба. Ала не умеели да го управляват. И ветровете ги отнесли далеч на север, в Сколотия. Там те се оженили за сколоти и дали началото на новото племе „савромати“, в което мъжете запазили своите обичаи, а жените — обичаите на храбрите си прабаби.
	Ала и в мечтите, с унесен поглед, ръцете му не спираха своята работа. Драскаха, дълбаеха прогнилата дървесина. Все по-често Скил опитваше здравината й, като разклащаше желязната скоба. И се убеждаваше с радостна тръпка, че трудът му не отиваше напразно, че леглото се разширява все повече. И при едно по-силно натискане скобата остана в ръцете му. Ведно с веригата.
	Скил я натика на мястото й. Не беше сега време за бягство. Пиратите щяха да го забележат начаса. А подозреха ли, че замисля нещо, трудно би се отървал после. Налагаше му се да изчака нощта. Тогава щеше да направи опита си — да доплува до вързаната зад кърмата лодка. Както избягаха с Агар от Лизимаховата триера…
	Не я дочака. Наложи му се да действува преди това. Дочу заповедта на хортатора* към гребците да приберат веслата, след което нещастниците напълно голи, изтощени до смърт се свиха по пейките си и мигновено заспаха, без да дочакат храната си. После отвън изпляскаха във водата каменните котви, въжетата им се отъркаха шумно о борда.
	[* хортатор — пом. капитан, командващ гребците.]
	Не мина много време и отгоре се вдигна някаква гълчава. Топуркане по палубата. След това по стълбата към трюма се спуснаха двадесетина вързани за вратовете нови роби, блъскани от пиратите.
	— Къде сме сега? — свари да запита Скил.
	— При савроматките — процеди един от тях. — Те ни плениха, те ни продават.
	И отмина, изритан от пазачите.
	Скил усети сладка тръпка. И в неволята. Савроматки! Може би и Амага? А той стои бездеен, когато с едно помръдване може да махне скобата. И да скочи във водата. Да доплува до Амага.
	Не можеше да изтрае повече. Щом пиратите залостиха люка след затворените роби и се изкачиха на горната палуба, той измъкна веригата, хвана свободния й край с ръка да не трополи по дъските и се промъкна подире им. Никой не го видя, никой не го чу. Гребците спяха дълбоко, а надзорниците се бяха прибрали горе. Вече нямаха работа тук.
	Беглецът надзърна от стълбата. Таврийците се бяха струпали около главатаря си. Уговаряха нещо. Личеше си как Москон ги увещава разпалено.
	Отсреща, на двеста-триста разкрача се виждаше брегът. И там някъде беше неговата Амага, която го чакаше. Трябваше да го чака. Трябваше да копнее за него, както копнееше той за нея.
	Скил пропълзя петте крачки от стълбата до бордовото перило безшумен като гущер. Прекрачи го, готов да се спусне тъй безшумно във водата. Спасението вече му изглеждаше близко, достижимо. Наистина не е леко да се преплува до брега така, с тежката верига на глезена. Но за него, за издържливостта на един сколот, за неговата жажда за живот, за любовта му — и тая пречка не изглеждаше непреодолима.
	Край кораба подскачаха делфини. Ако се вярва на елините, делфините някога били хора. Като Москон и пиратите му… Те пленили бога Дионис, то се знае, без да подозират това. Вързали го за мачтата. И по чудо мачтата се разлистила, оковите му се превърнали в крехки лозови филизи. Дионис се освободил леко от тях, като в същото време приел образа на лъв, а пиратите, ужасени, наскачали да се спасяват в морето, където се превърнали на делфини. И оттогава пренасят душите на удавените моряци в подземното царство.
	Скил трепна за миг. Щом са били пирати, дали и сега няма да помогнат на събратята си?
	Внезапно, при едно неочаквано поклащане на миопароната веригата му се чукна о борда. Издрънча звънливо. Неколцина пирати се извърнаха, видяха го. И се хвърлиха към него.
	Без да губи време, Скил се спусна във водата. Знаеше какво трябва да стори. Мигновено трябваше да се гмурне. Защото разбойниците щяха да го замерват с копия и стрели.
	Потъна повече, отколкото искаше. Веригата на крака му тежеше, увличаше го с непреодолима сила надолу. Вече почваше да усеща болки в гърдите си, да чува пукот в ушите и ребрата, когато най-сетне успя да задържи по-нататъшното си потъване. После загреба нагоре. Въздухът му се свършваше. Мъчителни гърчове разпъваха гърдите му, жадни за въздух. А повърхността все не се виждаше. Вече не можеше да се владее. Всеки миг дробовете му сами щяха да нагълтат водата.
	Най-сетне успя. Изскочи над повърхността; вдъхна шумно. И в същия миг около него се посипа градушка от стрели.
	С бърз поглед Скил прецени. Отдалечил се бе много от миопароната, но не толкова, колкото трябваше. Трябваше още малко. И той се гмурна повторно, за да се предпази от рояците стрели, които го преследваха с ядно бръмчене. Изплува след още двадесетина крачки. Вече недосегаем. Загреба над водата по-спокойно.
	Наблизо продължаваха да играят и пръхтят делфините. Ала нито го нападаха, нито му помагаха. Все едно, че го нямаше.
	Скил знаеше. Корабите пускат котва навътре в морето. И чакат там местните хора да им докарат с лодки стоките си. Нямат право да спират на брега. То е равносилно на война. На това разчиташе и той — че няма да го преследват нататък.
	Ала се бе излъгал. Ето, трима пирати скочиха в лодката. Размахаха веслата. Беглецът проумя мигновено заплахата и загреба лудо с ръце и крака. Ала не му спореше. Веригата тежеше, спъваше движенията му, теглеше го към дъното. Въпреки това, въпреки цялата трудност, той не спираше. Гребеше, пляскаше като безумен. Нима трябваше да загине? И то сега? На сто крачки от брега, от спасението?
	Лодката го наближаваше. Пиратите викаха подире му да спре. Нима вярваха, че ще ги послуша?
	Оставаха им още два-три разтега. Ето, достигнаха го. Той се гмурна. Ала отгоре през бистрата вода те видяха накъде отплува. Свиха нататък и когато той се подаде току под самата лодка, три чифта ръце посегнаха да го хванат.
	Плувецът потъна, преди да е вдъхнал въздух. Не можа да издържи повече. Изплува начаса. И с ужас усети как някаква яка ръка се вкопчи в косата му.
	Тогава видя наредените край брега савроматки. С опънати лъкове. И Амага пред всички! Амага! Не можеше да бъде друга. С нейната коса, с нейната снага, с нейните движения.
	— Амага! — извика той с последни сили. — Амага! Аз съм… Скил… Скил…
	Още две ръце се протегнаха към него, подхванаха го под мишниците, задърпаха да го прехвърлят в лодката.
	Изведнъж тези ръце омекнаха, отпуснаха го и във водата пльосна единият преследвач с щръкнала в гърлото му стрела. Но другият продължаваше да го стиска за косата, подвиквайки припряно на другаря си да обърне назад. Нов рой стрели се посипа отгоре им, без да засегне някого.
	Влачен за косите, Скил видя с ужас как се отдалечава от брега. От спасението.
	И се извъртя рязко. Успя да се обърне и да хване пирата за ръцете. С ловко извъртане го дръпна, преметна го при себе си във водата. Посегна към гърлото му, почна да го души.
	Тогава третият вдигна веслото да го стовари върху главата му. Не успя. Една добре премерена стрела прониза гърдите му.
	Скил пусна врага си, който потъна безжизнен в дълбините, а той загреба към брега, следван от ругатните на разбойниците от кораба, тоя път вече не посмели да го преследват.
	Най-сетне усети под краката си твърдото дъно. Стъпи, закрачи към сушата. И там, полужив от изтощение, се строполи на пясъка.
	Когато пред очите му просветна, беглецът се видя обграден от цял отред савроматски девойки с опънати насреща му лъкове. А пред него, закрила го с тялото си, стоеше разярена самата Амага.
	Скил се надигна, изправи се до нея. И тя го прегърна с лява ръка, докато с дясната стискаше заплашително меча.
	— Отстъпете! — извика тя, задъхана от гняв.
	Десетничката амазонка пристъпи напред заплашително.
	— Всеки чужд мъж, слязъл на тоя бряг, трябва де умре!
	Амага вдигна още по-решително оръжието си.
	— Аз вече убих първия си враг. И то не само един, а двама… И имам право да се омъжа.
	— Имаш — отвърна десетничката. — Такъв е законът…
	Амага почти извика:
	— Тогава… Слушайте закона! Ето моят мъж… Вече не е чужд…
	Разярените амазонки бавно отпуснаха надолу върховете на стрелите си.
	Защото тъй повеляваше Аргимпаса*, богинята на любовта…
	[* Аргимпаса — скитска богиня на плодородието и майчинството.]


	Щастието на Орития

	Затворницата забелязваше как намалява водата в питоса*. Вече при всяко гребване глинената й чаша се чукаше о дъното. Намаляваше и храната, която й бе оставил Лизимах.
	[* питос — огромна делва за насипни материали (жито) или течности (вода).]
	Във вечния мрак, затиснал нейния свят, нямаше ден и нощ. Нямаше изгрев и залез. Имаше само тъмнина, черна и непрогледна, каквато навярно е водата на Стикс*, през която Харон** превозва душите на умрелите. И може би заради това сегашният й затвор в дълбоката пещера, без искрица светлина, не й изглеждаше толкова зловещ. Та нали животът й беше една безкрайна тъмница, откак изгуби Александра — светлината на сърцето си, и истинската светлина на очите си. Един безкраен Стикс, вледенил приживе душата й…
	[* Стикс — според гръцката митология река в подземното царство.]
	[** Харон — в гръцката митология: лодкарят, който отвежда мъртвите в Аида.]
	И ето, дойде и тоя час, когато чашата й излезе от питоса суха. Водата се бе свършила. И никой нямаше да й поднесе друга. И никой нямаше да й отвори, та да я изведе навън. Останали й бяха десетина маслини и кора хляб. Но водата беше по-важна. Без храна може да се живее дълго. Без вода не може. След ден-два-три Орития трябваше да умре.
	Струваше й се, че вече вижда пред себе си прекрасната ловджийка Бендида*, наметната с пъстра зейра*, която й дава знак с ръка и я кани да я последва. Накъде ли? На нейния празник ли, когато жените ядат сурово свинско месо, за да получат разплодна сила от богинята на плодородието?
	[* Бендида — тракийска богиня на лова и плодородието.]
	[** зейра — наметало с качулка (на турски: япанджак, ямурлук).]
	Но не. Орития знаеше. Никога нямаше да празнува Бендидиите. За друго я зовеше богинята — зовеше не нея, защото тялото й не можеше да види нищо; зовеше душата й, която отделена дори от сляпо тяло е зряща. Нали Бендида беше тая, която се грижеше за душите на умрелите тракийки? И колкото повече е страдала душата, толкова повече грижи изискваше?
	Ясно, идеше краят. А Орития не се боеше от него, И не само защото всички траки не се страхуват от смъртта; не само защото знаеше, че всеки край е ново начало. Не само защото като вярваща в Дионис се надяваше като него да добие безсмъртие. Знаеше, душата се преражда, за да изкупи предишните си грехове. И така, по пътя на преражданията, да се слее с божеството. Колко ли пъти щеше да се преражда Орития, за да изкупи своите страшни грехове? Тя познаваше екстаза — когато душата излиза от тялото и се приобщава към Дионис, за да вкуси още приживе своята независимост от тялото — да вкуси от блаженството, на което ще се наслаждава вечно в отвъдния живот.
	Ала не. Сега не беше същото. Не беше екстазът на менадите*, вкусили от бръшляновите листа при Дионисиевите мистерии. Сега беше нещо по-друго, по-човешко. Това беше екстазът на личното щастие. Щастлива беше Орития, тържествуваше пред прага на Аида*. Защото бе отмъстила. Макар и след толкова години, бе постигнала целта на живота си. Отмъстила бе заради себе си, заради непосилната си мъка; отмъстила бе и заради другите, заради всички ония, които се наричаха траки и пъшкаха под железния юмрук на Лизимах. Нещастниците, които бяха принудени да му харизват житото, получено с кървав пот на челото, и децата си, откъснати от сърцата им, за да му стават роби — да слугуват на потисниците, да правят крепостите им, за да овековечават тиранията.
	[* менади — участнички в Дионисиевите мистерии.]
	[** Аид — царството на мъртвите.]
	Щастлива беше клетата. Щом като до днес Лизимах не бе дошъл, значи нямаше и да дойде. Тя помнеше думите му: „Ако ли пък си ме излъгала, ако загубя и не се върна, знаеш какво те очаква“. И той не се бе върнал. Или нейното подвеждащо пророчество го бе тласнало към гибелта му, или отровата на Александровия пръстен бе извършила своето дело. Нямаше го вече Лизимах! Последвал бе и той другия стратег на Александра — Зопирион*, оставил бе и той костите си из гетските степи.
	[* Зопирион — наместник на Александър Велики.]
	Закъсняло бе отмъщението на сляпата. Толкова много години, сякаш векове, бе чакала. Накрая бе успяла. Сразила го бе. Сразила го бе тя, не Дромихайт. А Дромихайт би трябвало да благодари на нея, ако знаеше коя е.
	Идеше й да подскача, да крещи, да пее. Да тържествува. Да я чуе целият свят, да я чуят всички богове. А не можеше. Остаряла бе в чакане часа си Орития. Не пееше, не танцуваше менадските си танци. Само лежеше, подпряла глава в празния питос в мрака на пещерата. Единствена душата й танцуваше, летеше в някакво розово небе, огряно от слънчевия изгрев, сред птици и пеперуди, сред лъчи и простор.
	Целият й живот преминаваше пред очите й. Ала сега и щастието, и страданието не й се струваха такива, както ги чувствуваше преди. Постигнала бе покоя си злочестата — атараксията*, както я наричаха елините. Всичко, дори мъката й, изглеждаше сега обляно в сияйна светлина. Не като последица, а — като причинителка, предшественица на това, което бе извършила. За което бе предопределена от целия тракийски род, пръснат от Понта на изток до Илирия на запад, от Скития на север до Тракийско море* на юг. Както казва Херодот, траките са най-многобройният народ след индийците.
	[* атараксия — пълно душевно спокойствие.]
	[** Тракийско море — северната част на Егейско море.]
	Ликуваше Орития.
	А колко повече щеше да ликува, ако допуснеше, че му бе подготвила много по-жестоко отмъщение. Ако знаеше, че почтената смърт на бойното поле за него щеше да означава благоволение — и за тялото, и за паметта му. Че ако бе загинал сега, той щеше да си спести и бъдещите страдания, и бъдещия си позор.
	Семето, което бе посяла сляпата, щеше да даде отровния си плод; змийчето, което бе пуснала в сърцето на Арсиноя, щеше да го клъвне с израсналите си зъбчета. И Лизимах, трескав, полусляп, оглупял до безумие от отровата на пръстена, щеше да повярва клеветата на отмъстителната съпруга, че Агатокъл замисля да го убие, за да му я отнеме ведно с престола. Клеветата — която Орития й подшушна толкова умело… И озлобеният базилевс щеше да даде зловещата си заповед. Щяха да удушат сина му в тъмницата. А самият Лизимах, изоставен от близки и приятели, сам срещу всички врагове, на които това безсмислено синеубийство щеше да даде сила и подкладка, останал без най-верния си крепител Агатокъл, преследван от гнева на непрощаващите Еринии*, пазителките на кръвното родство, щеше да намери смъртта си някъде при Киропедион в загубеното сражение срещу Селевк Никатор. Безславна смърт!
	[* Еринии — гръцки богини на отмъщението.]
	Защото, както бе казала Орития, той беше само сянка на славата…


	© 1984 Петър Бобев

	Сканиране, разпознаване и корекция: А.Б., 2010

	__Издание:__
	Петър Бобев. Отровният пръстен
	Издателство „Отечество“, София, 1984
	Рецензент: проф. Иван Венедиков
	Редактор: Цветан Пешев
	Художник: Ани Бобева
	Художествен редактор: Борис Бранков
	Технически редактор: Георги Нецов
	Коректор: Асен Баръмов

	Издателски номер 903.
	Дадена за набор 6. IX. 1983 г.
	Подписана за печат 6. I. 1984 г.
	Излязла от печат 4. II. 1984 г.
	Формат 32/84×108. Тираж 85 115.
	Печатни коли 13.
	Издателски коли 10,92.
	Условно-издателски коли 11,20
	Цена 0,75 лв.
	ДП „Д. Благоев“, ул. „Н. В. Ракитин“ № 2

	Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/16644]
	Последна редакция: 2010-07-09 22:00:00