[Kodirane UTF-8]

|	Иван Вазов
|	Репетиция


	Третият акт на драмата се изигра при ръкопляскането на публиката. Четвъртият, който беше най-важният, пълен с много движение и критически ситуации, щеше да се почне след един четвърт. Извътре сцената, при спусната завеса, с голям тропот променяха декорацията: трябваше да представят един площад в Севилла… При изхлузените кулиси, до ламбата, натрупани актьорите: едни с книги в ръка, преговаряйки за последен път ролята си, други — улисани в шумни приказки, в които често пробиваха раздразнени ноти. Скоро глъчката сдоби остър характер.
	— Аз пък те съветвам, Бартович — казваше един дълъг, бледолик актьор, облечен във вехтък средневековен костюм, с някаква чудата капела с перо на главата — да пазиш приличие и да не си позволяваш много…
	— Това е ролята, господин Влъхвов; ролята ми предписва нежност и аз постъпвам нежно… На сцената доде сме, ти трябва да забравиш, че си мъж на Даринка; тя е само дъщеря на Дон Фернанде`ца, а аз съм неин любовник. Тебе ти стига, дето си цар… Всеки ролята си… — отговаряше един нисък, рус, грапав момък, облечен също с костюм на испански гранд, с лице нацапано с дебел пласт белило и пудра.
	— Нежност-нежност — подземаше царят, — но защо я прегръщаш истинската? Ти даже веднъж я цалуна по ухото, Даринка се дръпна, а ти искаше по устата! Забранявам ти, господине!
	И царят доби свиреп вид.
	— Бартович — обърна се към испанския гранд един друг актьор, който изпълняваше службата и на режисьор, — на сцената подобни движения, които показват нежност, любов и пр., се правят присторени… Ти само показваш вид, че прегръщаш, а в същност не се долепяш… Влъхвов има право.
	— Разумява се, разумява се: „На голо шега не бива“ — обади се оттатък един друг глас.
	Бартович изгледа презрително режисьора.
	— Моля, урок не ща… Ти когато отиваше, аз се връщах… Колкото за в мимиката, господине, там аз съм гений.
	Режисьорът погледна съжалително „гения“ и, без да му възрази, обърна се към царя:
	— Влъхвов, и на тебе позволи да ти направя една нужна бележка. Защо гледаш в сцената така кръвнишки? Гледай, напротив, ухилено, усмихнато. Тъй ти следва.
	— Аз знам, знам хубаво… Но тури се на моето място, когато този будала си позволява да прави скандали пред публиката.
	— Млък, че ти изпивам кръвта! — изкряска Бартович и цял позеленя даже през белилото си.
	— Не ревете там толкова като магарета, почтени господа! — обади се един друг дебел испанец, около когото владееше една лека атмосфера от винена миризма…
	— Дигобайчев! — забележи режисьорът на носителя на винената атмосфера. — Ти, я прочети си още веднъж репликите… Ти одеве, без да слушаш суфльора, приказваше работи, които хич няма в ролята ти… Нямаш право да съчиняваш.
	— Ти, господине, още трябва да ме похвалиш, че не се смущавам като папин, а ми тече из устата.
	— Па остави турските. Драмата е из испанския живот, а ти: „динини иманънъ!“ Какви са тия читашки псувни?
	— А кому ръкопляска публиката? — попита Дигобайчев гордо.
	— Тя ти ръкоплеска, че я разсмиваш — озова се един актьор, облечен в расо на инквизитор; — смеят му се, а той излазя с червената си муцуна и се кланя, кланя… — И инквизиторът си изкриви лицето карикатурно.
	— Бре, нищожно животно, тебе кой те пита бръснат ли е владиката? — изрева Дигобайчев и се спусна с юмрук към инквизитора.
	— Господа! — викаше режисьорът към двамата. Но в същия миг от другата страна царят и испанският гранд се счепкаха и се уловиха за косите; при тоя сигнал ратоборният жар зарази и останалите. Уловиха се с юмруци и с плесници инквизиторът и Дигобайчев, като увлякоха в борбата и ония, които преговаряха. Сякаш че демон някой влезна в телата на актьорите. Всичките ядове, зависти, злъчки на наранени самолюбия, накипели в гърдите им един против други, сега избухнаха в бесен неудържим бой. В продължение на една минута из кулисите и из сцената плющяха само удари от бушници и столове, размесени от псувни и от писъците на актрисите, затекли се да разтървават мъжете си или да им помагат в борбата.
	В залата всичкият тоя смесен шум привлече вниманието. Публиката впери очи към завесата, тя искаше да разгадае какво произхождаше оттатък. Някои затропаха с крака.
	— Това не първи път бива с нашите господа актьори — обърна се към другите един прекарал господин с простодушно лице, бузесто и с побелели бакенбарди; — не си учат навреме ролите, ами в антрактите все, пред самото излизане. Сега правят репетиция сбиването на тълпата в Севилла… Барем по-ниско.
	В това време през дупката на завесата едно око погледна към оркестъра и чу се глас:
	— Музика!
	Оркестърът гръмна и заглуши шума от репетицията.


	КРАЙ
I>

	Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]
	Набиране: Надежда Владимирова

	Свалено от „Моята библиотека“ [http://purl.org/NET/mylib/text/3792]
I$