[Kodirane UTF-8]

|	Иван Вазов
|	Украсил столицата


	Всеки, който го познаваше преди две години, помни как беше съвсем други човек господин Бучински: лек, приятен и весел, винаги в добро разположение на духа, което имаше заразително действие въз другите. Той търсеше тогава обществото, което също го търсеше; интересуваха го всичките новини градски и всичките общи въпроси, и най-добрите мезелици, и политиката, и съдбата на Бисмарка, и даже литературата…
	Сега вече господин Бучински е съвсем противното. Той не е оня, който беше… Навел е глава към земята, се` замислен, се` съсредоточен, се` под товара на някоя тайна съкрушителна грижа. Нему ще остане света!… Усмивката бягала от лицето му, радостта не намира почва в сърцето му — тя е там чужденка, — дето се гнезди червеят на някоя вековечна мъка. Ни в общество вече, ни в кафенета, ни в градини няма да се мерне. Овдовели са от господина Бучински разтушните места. Политиката му вдъхва отвращение; сякаш — и всичкият свят! А литературата? Боже мой! Той повръща назад всичките списания и вестници, които, по стар навик, редакциите му правят чест да му изпращат. Не му е до вестници на Бучински.
	Какво има тоя бивши приятел на света и на живота? Какъв враждебен демон го отстранява от тях? Защо има вид толкова нещастен?
	Оние, които съдят повърхно, казват, че господин Бучински е жертва на някаква ипохондрия.
	Други уверяват — тайни домашни беди…
	Други — мислят друго.
	Други — пък нищо не мислят, защото се не интересуват за господина Бучински.
	А работата е съвършено проста.
	Господин Бучински има… има… — нека да кажа смело — има нова къща на три ката, или триетажна, както се изразяват учено софиянците.
	Нова къща на три ката — ето разрешението на загадката.
	И погледнете, както е приведен към земята, не личи ли, че тежи на гърба му товарът на три ката?
	И гледа той днес своята къща, и си дума:
	— В земята, под тая къща, и в зидовете й, и в сводовете й, и в стаите й, и в покрива й зарових и здраве, и имане, и спокойствие. И откак станах стопанин на тая къща, всичките радости световни ме напуснаха и животът ми се напълни, вместо тях, с полици, с дългове неизплатими, срокове, визити на банката, залози, актове, нотариуси; с поправки, доправки, преправки, изправки, разправки; с борба с небесните дъждове и снегове и урагани, с борба с подземните софийски води, които правят в избите ми езера, дето ти дохажда изкушение да се удавиш; и с калпави наематели, и с чудо даждия: държавни, градски, окръжни, училищни, железнични, водяни, боклучави, и с жълти и чървени хартийки, що ми носят бирници, и с призовки и съдби с майстори от две години насам — и всичкият тоя потоп от безобразия се струпа върху моя живот, защото един ден господин Бучински пожелал да украси столицата!
	И тая къща, вместо да ме радва, ми е умразна и ужасна като един саркофаг, в който е закопан моят душевен мир.

	* * *

	Но един ден гражданите и кафенетата, и улиците, и вестниците видяха пак господин Бучински; и господин Бучински беше пак ясен и щастлив, както напред. На въпросите на слисаните си приятели той отговаряше лукаво-ухилено, като отсичаше един голям резен коприщенска луканка:
	— Няма да живея със Стара планина, я?
	Но как стана това чудо? Сполучи най-после да победи всичките мъчнотии господин Бучински? Или им привикна? Или се примири философски с положението си? Или що?
	Не, господин Бучински направи още по-добре от всичките тие.
	Той продаде къщата!
	И главно, сполучно: той зема почти половината от цената, колкото му струваше.
	И сега господин Бучински няма вече ни грижа, ни дълг.
	Истина, той още ходи малко наведеничък към земята.
	Гръбнакът му беше пречупен завсегда от тежестта на трите ката!


	КРАЙ
I>

	Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]
	Набиране: Надежда Владимирова

	Свалено от „Моята библиотека“ [http://purl.org/NET/mylib/text/3785]
I$