[Kodirane UTF-8] | Елин Пелин | Нещастие Какво беше се случило, та веселият, жизнерадостният, вечно засменият отец Пиомий като никога седеше на прага на килията си тъжен и замислен? За тъга ли беше тоя хубав летен ден? На. По широкия манастирски двор, облян от слънце и радост, мирно и тихо си тече безбурният живот на братята, всички доволни и щастливи. Престарелият отец Сисой, когото братята наричат баба Аглида, като всякога спокойно и машинално си преде на чекръка пред голямата манастирска порта. Двете госпожици — гостенки на тая света обител — важно се разхождат подръка из двора и весело си приказват. Край тях час по час минава младият отец Игнатий, почтително им се кланя, и лицето му се отваря от усмивка чак до ушите. На куршумения черковен покрив се любят гълъбите. В двора два красиви пауна се перчат срещу слънцето и весело крещят. Наоколо гората и планинските върхове високо и спокойно се къпят в чистия лазур на небето. Всичко по старому си живее в ред и покорност на съдбата и се радва с благодарност на хубавия божи свят. И сред тая спокойна, набожна тишина се чува сладостният еднообразен шум на двете манастирски чешми, които шепнат нежно на ушите, на сърцето, на ума и на душата и пеят сладко: спи, спи, спи… Само отец Пиомий е далеч от тая радост. Загубен и занесен седи той на прага на килията, потънал в мисли. Минават, заминават братята край него, всеки по своята работа, а той едвам отвръща на поздрава им и не вдига очи да погледне. Мина се час, два, три, наближи пладне, а той се не поклати от мястото си. Игуменът, с голяма въдица в ръка, вече се връщаше от риба, цял зачервен и изпотен. Като мина край него, той извади от джоба ей две големи пъстърви, които още шаваха, и какъвто беше си весел, показа му ги със закачлив тон: — Отче Пиомий, виждаш ли? Още шават! Отец Пиомий вдигна глава и погледна игумена с такъв жален и съкрушен поглед, че го накара да отстъпи две крачки назад и веднага да стане сериозен. — Какво има, отче Пиомий, какво се е случило? — запита уплашено и с участие игуменът. Отец Пиомий въздъхна и се изправи. Лицето му беше бледо като на икона. А той цял изглеждаше, като че ли току-що го е прегазила някоя кола. — Какво се е случило, отче Пиомий, да не си болен? — повтори още по-уплашено игуменът. — Седиш, мислиш и въздишаш! Е, че бива ли тъй? Такъв юнак! — Знаеш ли какво, отче — проговори отец Пиомий като из гроб, — да посветиш толкова труд, време, грижи и когато да се радваш на това, което си направил, ти… — Господи, помилуй нас грешните! — прекръсти се игуменът, съвсем изумен. — Какво се е случило, отче Пиомий? — Аз съм съсипан, отче игумене, аз съм отчаян! Колко несигурен е човек в надеждите си — дълбоко въздъхна отец Пиомий. — Успокой се, отче. Може да не е всичко изгубено. — Не — всичко, всичко е изгубено! — произнесе с треперящ глас Пиомий. — Не се отчайвай, отче. Кажи, изповядай ми! Грях ли е? Изкушение ли е, болест ли е? — Още по-лошо, отче! — Господи боже! Да не си се влюбил пак? Тю, да му се не види макар! Та разправи де. — Така изгубва човек вяра и в доброто, и в бога, и в труда, и във всичко — отпусна ръце отец Пиомий и пак седна на прага. — Винотооо, винцето — тригодишното — отиде, та се не видя! — заплака отведнаж той и настави през сълзи: — Ти знаеш ли, отче, какво нещо щеше да стане от него? Изтече, изтече безвъзвратно! — Нима така! — плесна ръце дядо игумен. И двамата калугери дълго мълчаха, без да се погледнат. Единият изповяда нещастието си, другият напълно го разбра и го почувствува сам. После игуменът, седна до отца Пиомия и го попита с една трогателност, присъща на душите, които обичат едно нещо, вярват в едно нещо и които всецяло се срещат и разбират в това нещо. — Бре, да му се не види! Е как стана това? — Нощес се скъсал един обръч на бурето, и виното изтекло до капка. — До капка! — До капка-капчена! — Нещастие! — Ела, ела само да видиш — вдигна се отец Пиомий. — От мъка не съм го побарнал. Бидох, разклапчах го и бегах, да не гледам! В това време покрай тях замина бързият отец Герасим. Като видя двамата братя разтревожени и тъжни, той се спря и попита с женския си глас: — Какво се е случило, молим? — Какво се е случило! Запечатаното буре на Пиомия изтекло — отговори малко троснато дядо игумен. — У-у!… Е-е!… Па сега? — присъедини и своята скръб отец Герасим. След малко дойде отец Никифор, по него отец Максим, по него Теодосий, събраха се всичките братя от манастира. Даже баба Аглида остави чекръка и дойде. И всички цъкаха със зъби, и всички се ядосваха, и всички си шушнеха нещо, сякаш имаше мъртвец. Отец Пиомий ги въведе в своето малко зимниче, дето бе станало нещастието. Всички с любопитство се натрупаха около бурето, което още сълзеше между разцъфтелите се дъги. Слаба светлина идеше от единственото прозорче и меланхолично осветяваше покойното буре. Благоуханна миризма от разляното вино пълнеше зимничето. Отците се натрупаха мълчаливо около бурето и по брадатите им лица се четеше дълбоко съжаление, като че се намираха не пред едно пукнато буре, а пред голямо човешко сърце, разбито от нещастие. — Бог да го прости! — произнесе някой с тайнствен глас. И всички с въздишка погледнаха отца Пиомия, който стоеше настрана съкрушен, изгубил вяра и надежда, и всички мълчаха, и никой не можеше да намери поне една утешителна думица да му каже. КРАЙ I> © 1905 Елин Пелин Публикуван за пръв път под заглавие „Събитие“, разказ, с подпис Елин Пелин, във в. Вечерна поща, VI, бр. 1521, 6 ноември 1905. С многобройни поправки от стилно-езиков характер включен в Разкази, т. II, 1911, с. 106–109, и почти без промени в следващите издания на Разкази, т. II. Някои дребни поправки, предимно в пунктуацията, при включването му в СI*, 1938. — Най-значителната промяна още при първото включване в Р е новият край. Първоначално разказът завършва: — Бог да го прости! — произнесе някой с тайнствен глас. И всички му отговориха: — Бог да го прости! После дядо Игумен, за да утеши отец Пиомия, разпечата едно от своите скъпоценни бурета, повика още няколко братя и го изпиха всичкото. [* Съчинения на Елин Пелин. Под редакцията на Т. Боров, С., к-во „Хемус“, т. I, 1-о изд. 1938] @ _Елин Пелин. Съчинения, том 1 — Разкази 1901–1906_, „Български писател“, 1972 г. Сканиране, разпознаване и редакция: Ивет Костова, 2008 __Публикация:__ Елин Пелин. Съчинения, том 1 — Разкази 1901–1906 Редактор: Светла Гюрова Издателство „Български писател“, 1972 г. ДПК „Димитър Благоев“ — София Свалено от „Моята библиотека“ [http://purl.org/NET/mylib/text/5305] I$