[Kodirane UTF-8]

|	Елин Пелин
|	Край воденицата


	Старият воденичар дядо Угрин прегледа още веднъж с голямо внимание гнилия и жабунясал улей на воденицата, разсипания градеж под него и едвам докуца с патерицата си до вратата, дето, отмалял, поседна на почивка. Силни болки защракаха счупената кост на крака му, раздвижен от тая малка разходка. Старецът простена глухо, сне шапката си и се възлегна на стената.
	— Ох, ще осакатея, брее… на стари години!
	Слънцето бе заседнало зад сините далечни планини на запад. Там се губеше вече последният кървав багрец и полека-лека се открояваше във вечерната дрезгавина, дълбок, лазурен и безкраен. Угасна жежък леген ден и лека вечерна хладина повея над земята. В полето нейде, отдалечено и тъжно, се вдигна до възбог последният ек на жална жетварска песен и замря. Вечерният здрач бавно и неусетно потъмня. В небесата една след друга затрепкаха светли звездици. В близкия вир закрякаха жаби и в чудната вечерна тишина някак успокоително и мечтателно трепна челиченият ек на дружната им песен. По пътя над воденицата за към село заглъхна шумен смях и говор на жътвари. По кривата пътечка въз реката мерно задрънка клопатарче.
	Шумът на воденицата като че ли се засили. Дядо Угрин цвъкна няколко пъти с огнилото, запали лулата и направи усилие да стане, ала болният крак нему позволи.
	— Милено… Милено… къде се дяна? — завика малко обезпокоен той и внимателно впи очи в мрачината.
	— Тук съм де — обади се ясен женски глас от малката градинка зад воденицата, — Тук съм, тук.
	— Хайде, прибери се, стана късно! — викна малко наставно старецът.
	— Е, нека полея, жегата е прегорила всичко! — обади се Милена.
	Гласът на клопатарчето мерно и бавно приближи и спря на пътя до само градината. В тъмнината светна цигара. Милена се изправи и плахо погледна нататък.
	До плета, в тъмните сенки на храсталака, стоеше човек, а до него спокойно чопкаше по тръните натоварено магаре.
	— Добра вечер, Милено! — обади се тихо и някак неуверено млад мъжки глас из тъмнината.
	Немощни тръпки полазиха снагата на Милена. Боса, по ръкави, с малка бяла пребрадка, която прибираше буйните и руси коси, тя стоеше като самодива всред градината.
	— Дал бог добро, Свилене! — отвърна тя смутено и рече да избяга.
	— Много късно поливаш — обади се пак Свилен.
	Милена се спря.
	„Божичко, божичко!“ — помисли си тя и не отговори.
	— Къде ходиш, какво правиш? Не сме се скоро виждали — заговори смело Свилен.
	— Е, сега нали знаеш — работно време — отговори Милена срамежливо.
	— Откак се ожени не излизаш често по свят?
	— Че защо да излизам?
	— Е, защо… Кой знае? Види се, у дома ти е по-добре… при Стоян! — подигравателно рече Свилен.
	Милена откъсна клонче от близката върба и без да отговори, закъса с наведена глава листата му.
	— Човек привикнува!… Човешкото сърце се менява! — заговори Свилен.
	Той се бе подпрял на плета и пушеше. До него смирено и кротко стоеше магарето му.
	Милена все тъй нервно късаше листата на клончето и не можеше да отговори. Тя сещаше колко много я обиждат думите на Свилен и и се искаше да му каже, че той не мисли право. Сърцето и силно биеше и нещо страшно вълнуваше гърдите и, задавяше думите и, очите и се наливаха със сълзи, готови да се сипнат като градушка.
	— Няма що — такъв е светът! Такъв е светът — без сърце… Може тъй да е по-хубаво — продължи бавно Свилен — Люби тогава, вземи оногова, па си живей… Продай се, па си живей… Стига да ти е добре.
	— Свилене, не думай така, като знаеш кой… — проговори глухо Милена.
	— Не чувам.
	— Като знаеш кой бе причината, та… така да стане, не кори мен — повтори пак глухо тя.
	— Не чувам! Ела по-близо де, гледай каква си плашлива!
	— Трябва да се прибера, че тато е болен… Днес оставих свекървата сама и дойдох тук при него — рече Милена и страхливо приближи.
	— Е, няма ли да те мъмрят?
	— Се ми е едно… зарад тях няма да оставя баща си така…
	Свилен замълча.
	— А ти, Свилене, как си, как живееш? — попита Милена.
	— Аз ли? Аз съм добре, Живея, работя и пия… Веселият, лудият Свилен, дето го познаваш ти — умря. Тоя Свилен, дето сега го гледаш, е друг — намръщен, лош и пиян! — отговори Свилен и потегли от цигарата.
	Слабата светлина озари кръглото му русо лице, сините му очи и Милена го видя пак хубав, какъвто бе преди години, когато тъй лудо се обичаха. И неговите думи й се сториха лъжливи.
	— Какъв си ти, какъв! — укори го с пръст тя. — Май не си се променил… Чувам, с Кунка Попова…
	— Че аз още тебе не съм прежалил! — настави след малко мълчание той, — И ми се струва, че няма лесно да те забравя, както ти мене… Жени сте вие и нямате за пет пари постоянство. Гласът му затрепера.
	— Свилене, не говори така… ти знаеш ли колко аз те… мисля… и колко още те обичам…
	Глух плач задави думите й. Тя покри лицето си с ръце.
	Свилен пресегна през плета и отне едната ръка от лицето й.
	— Пшьт! Сълзи не искам! — рече нежно той, — Сълзи не искам! Обичала си ме още, викаш. Само мъки… Такава глупава любов, скрита, потайна Ех!… Вятър!… Де не плачи, де! Срещнали сме се в толкова време веднъж и ти да плачеш!
	— Свилене, Свилене!… Знаеш ли как ми е мъчно?… Ти не знаеш — разхлипа се Милена, — ти нищо, нищо не знаеш!
	— Е, млъкни, млъкни!
	Свилен опна по-близо Милена и сви крепко мъжка ръка през кръшната й снага. Тя се предаде на гърдите му и като в прежни минали дни устата им се сляха в целувка, сега вече греховна целувка.
	Върбите тихо и спокойно си шушнеха нещо. Воденицата глухо гърмеше. А в синьото небе звезди една до друга трептяха, непрестанно трептяха.
	От воденицата се чу немощният глас на стареца:
	— Милено… Милено! Къде се дяна бре, дете?
	Милена трепна.
	— Ида, ида! — обади е тя високо. — Их, Свилене, колко съм мислила — божичко, защо го не срещна някъде, само да си поприказваме!
	— Нима само да си поприказваме?
	— Ами?…
	— Е, приказвай де… да слушам…
	— Ех, Свилене, какъв си! Защо се не ожениш? Чини ми се, че тогава няма толкова да ми е мъчно, няма да те мисля… Щях да привикна и с ония хора… Как ги мразя сега! Така е, човек кога излъже сърцето си! говореше Милена и гладеше с ръка челото на кроткото магаре, което спокойно и мило я гледаше.
	— Марко, Марко! — заговори му тя. — Хубаво сивичко магаренце, ти никому не казвай… ти, простичко животно; колко пъти си ни бил свидетел!… Мълчи си, мълчи си, сивичък Марко!
	Свилен се засмя.
	Милена се беше забравила.
	Немощният глас на стареца пак завика:
	— Милено!… Чедо!
	— Е, ида де! — обади се високо Милена и настави: — Защо ме вика сега? Нека почака… Ех, Свилене!…Не знам дали ти още ме обичаш, но аз… Стоян е добър, добър като муха… Вярвай, да го бия, ще плаче като дете и нищо, нищо няма да ми каже… ама пак го мразя… може и затова да го мразя… Ти какъв си луд, лош, ама…
	— Нямахме щастие да живеем заедно и това си е! — въздъхна Свилен.
	— Ти си крив за това, ти, Свилене!
	— Сиромашията е крива! Нали ги говорих… В чужда къща живея… Все ратай, все ратай, заробил съм се у хората. И ти щеше край мен да страдаш повече ог мен… Защо да ти почерня младините и да отровя живота ти… Мислих, мислих… много мислих и не се реших.
	— Ако ме обичаше повече, щеше да се решиш.
	— Ти пак тая си знаеш!… И по-напред така ме кореше.
	Старецът пак завика:
	— Милено!
	И забуха суха кашлица зад върбите.
	— Ида, ида!
	— Постой — рече Свилен.
	— Свилене, пусни ме, моля ти се, късно е…
	— Не, постой!
	И Свилен прескочи плета.
	На небето спокойно си трептяха звезда до звезда. Мрачните високи сенки на върбите тихо си шушнеха нещо, воденицата непрестанно и глухо шумеше.
	— Милено — извика пак старецът. — Милено, къде се дяна? — зачести ядосано той, но дълго никой не му се обади.
	Пак по някое време медното клопатарче пак мерно задрънка из пътя към село. В тишината внезапно екна тиха мъжка песен и някак странно проехтя в нощта.
P>
	Де гиди млади години,
	колко се лесно минахте!
P$


	КРАЙ
I>
	© 1903 Елин Пелин

	Публикуван първоначално в Летописи, IV, кн. 7, май 1903, с. 145–147, под заглавие „Идилия под звездите. Разказ“ и подпис Елин Пелин. С новото заглавие и доста езикови и смислови поправки включен в Разкази, т. I, 1904, с 117–123, и почти без изменения в следващите издания на VI. Наново преработен за СI*, с. 71–77.
	[* Съчинения на Елин Пелин. Под редакцията на Т. Боров, С., к-во „Хемус“, т. I и II, 1-о изд. 1938]
	Някои промени при включване в СI: „Слънцето бе заседнало зад сините далечни планини на запад и хоризонта губеше вече…“ става „…планини на запад. Там се губеше…“; „Воденичния шум стана самотен и някак си потаен“ — „Шумът на воденицата като че ли се засили“; „иззад оградата на малката воденична градинка“ — „от малката градинка зад воденицата“.
@	_Елин Пелин. Съчинения, том 1 — Разкази 1901–1906_, „Български писател“, 1972 г.

	Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

	Свалено от „Моята библиотека“ [http://purl.org/NET/mylib/text/5302]
I$