[Kodirane UTF-8] | Елин Пелин | Гост Мъглива и тъмна нощ тежи над грешната земя. Селцето, стреснато от внезапно настъпилия есенен студ, в уплаха се е смълчало в мъглата и мрака. — Избави нас от лукаваго и всякого зачувай от зла среща, божичко милостиви! — свърши молитвата си Кирилица и като се прекръсти, хвърли грижлив поглед към спящите си деца и легна. В иконостаса пред лика на божията майка мъждукаше кандило. Неговата слаба светлина играеше леко с мътните сенки на нещата в стаичката. Влажен есенен вятър виеше лудо навън, фучеше из клоните на старата круша и с шум бръскаше по прозорците мъртви пожълтели листа. Гнилата кобилица на герана болезнено стенеше отвън. Желязното черковно клепало, разлюляно от халата, изрядко и с погребален глас, грабнат от силата на вятъра, тихо и отсечено прозвънтяваше в мълчаливата нощ. Кирилица, заслушана в равномерното дишане на децата си, бе почнала вече да заспива. Но отведнаж тя се стресна. Стори й се, че някой хлопа на вратата. Тя се надигна и се ослуша. Нищо се не чуваше освен бясната и тъжна песен на вятъра и плачът на мъртвите листа. Минаха няколко минути. Три ясни почуквания на вратата вдигнаха Кирилица. „Боже! — помисли си тя, — дали Кирил не се е върнал… толкова късно!“ Тя излезе със свещ в пруста и попита: — Кой е? — Аз съм, тетко Кирилице… гост ти дойдох нечакан! — обади се един странен глас. — Кой си? — запита Кирилица ласкателно, за да не докачи госта, чийто глас не познаваше. — Не познаваш ли ме?… Има си хас! Че аз съм Велин! — отговори гласът. Буля Кирилица не можа отведнаж да си припомни кой е тоя Велин и не отговори. Но гласът отвън обясни: — Велин… забравила си ме… братовият ти син де… на Геро… — А-а!… Ох, лели, прощавай… не те познах! Велинчо, ти ли си, лели… ти ли си, бре? Их, божичко!… Изгубен те считахме, лели… Добре дошъл, добре дошъл! — заговори през сълзи от радост Кирилица, като отвори вратата. Влезе висок, едър човек, цял в прах и дрипи, с почерняло скитнишко лице, русо и грапаво. Той се наведе и целуна ръка на Кирилица. А тя го гледаше радостна, разплакана и не можеше да му се нагледа. — Къде беше, бре лели? Пропъди се, па се не обади! Толкова години! Вуйчо ти пита-разпитва… Додяла бях му да го карам… Чухме — погинал си, пък ти си бил жив, лели! Останахте сирачета, лели, па се пръснахте… Свиди ми се за вас! Аз те знам мъничък, а ти… Тя го въведе в къщи, запали ламбата и му поднесе столче до огъня. — Тя мойта е дълга и широка, тетко! — махна с ръка Велин. — Години се минаха… дълги… Отраснахме… скитахме… светувахме! — Къде беше, лели? Къде ходи? Какво прави? — Аз, тетко, захванах от малък търговия, па свикнах с нея и така карам — заговори Велин, като скри краката си под стола, за да не се видят скъсаните му царвули. — Работя в Пловдив, Филибе, ако си чула… Имам дюкян. Там се ожених, спечелих и си живея… — Е, дай боже да е така! — рече добродушната Кирилица, като го слушаше. — То животът е такова нещо, тетко… Ако се трудиш и ако работиш — добре ще ти е, ще живееш, ако не — ще теглиш. Искаш ли да живееш като човек честно и почтено — работи — това е главното. — Това е най-главното, лели! — Честно и почтено… хем хората да ти се радват и да те уважават, хем и ти да не им се боиш. Човек като си направи положение… заякнува, знаеш… Парата е всичкото. Тя ум дава, тя свят върти. Това съм го разбрал още от малък, тетко. И целта ми е била да стана богат… И слава богу! Кирилица гледаше своя братеник, слушаше думите му, които той пущаше тежки и дълбокомислени, и недоумяваше. Защото Велин на вид не изглеждаше никак богат. Една грозна и кирлива риза, с яка мазна като баница, се закопчаваше около дебелата му червена шия, под която висеше месест гердан, и едно безцветно тъмно палто, пукнато по ръбовете от напора на могъщата му снага, го правеха страшен и вдъхваха недоверие. Очите му играеха неспокойно из стаята и не се спираха доволни и щастливи срещу теткиния му поглед. Само гласът му беше твърд, спокоен и с тежестта си като че прикриваше това, което мъждивата светлина на лампата откриваше. Велин забележи теткиното си недоумение и се усмихна широко: — Ти какво мислиш, тетко, като ме гледаш така? Сиромах Велинчо, мислиш, лъже като циганин! Всякой на твойто място така ще помисли… Да! Ама всичко това е от политика, разбираш ли? И като сниши гласа си, Велин произнесе тайнствено: — Един милион нося! Само наполеони! Как ще се опазиш от крадци и от хайдути? Пази боже да те надушат, изидат ти душицата! А така, както съм, кой ще помисли, че тука-е — потупа той пазухарника си, — има един милион! — Милион! Боже господи… Велинчо — закръсти се Кирилица и очите й се опулиха от учудване. — Милион! То са много пари, Велинчо! Ще дадеш, лели, и на вуйчо си Кирил малко да се поотплати, че е много задължнял и пропаднал… — Разбира се, тетко… Аз вас ви обичам, и колкото ми стига ръка, ще ви помогна! — Господ да те поживи, лели! — Ще ви помогна, тетко! Честната си дума давам! — Така, Велинчо, така… ти си добър, лели, баща ти беше такъв достоен… Пази се… хората лоши станаха… много лоши! — рече, прояснена от вътрешна радост, леля Кирилица и в душата й се роди едно страхопочитание към богатия й братеник, който се яви тука тъкмо сега, когато са съвсем засиромашели. — Лош стана светът, тетко, лош! Гледаш го, приятел ти, говори ти… преструва се такъв, а да му падне случай, тъй на, с два пръста би те смачкал! Ами предпазвай се и туйто. Вълк да си, в село ли си — лай като куче! — Така, лели, а? Ти си имаш парици? — Колкото за това, слава богу — имам… Тръгнах за стока в София, па си рекох: стой, аз тука свои хора имам. Трябва да ги видя. И ако, не дай боже, са в нужда, да им помогна… Свой своето не храни, ама тежко и горко кой си го няма! — Така, лели, така… Да си жив, че те господ изпрати да се видим! — заплака пак Кирилица от радост. — Ето, мисля си, тетко, що е от човека? Никой си не знае дните!… И аз рекох да се видим, че утре кой знае какво ще се случи с нас! — Господ от зло да чува, лели! — Ох! — въздъхна Велин, — аз право да ти кажа, тетко, съм уморен… много ходих, а не съм навикнал пеши… Търговията иска скитане… Истина, файтони и железници колкото искаш, ама… Сега се излъгах и така съм се уморил, та съм капнал. — Може и да си гладен, лели? — Па и гладен съм — засмя се Велин, който все повече се вдъхновяваше и повече растеше пред въображението на тетка Кирилица. Тя се разбърза, стъкна огън, опържи яйца, намери вино и сложи богата трапеза на своя мил гост. Велин не знаеше как да благодари, а тя не знаеше как да се извини, че тъй набързо е шетала, та може да му не е угодно. — Ние сме селяни, леля… Ти може да не си научен… — Глей си работата, тетко… Аз съм научен на всичко! — Къща имаш ли си, Велине? — Е, тетко, да е да ми дойдеш на гости! Хем ако искаш, ще те заведа, да ми видиш дома, та да се чудиш и маеш. Палат имам, палат! Какви генерали стоят по-доле от мене! — Дай боже да е истина! — кръсти се добродушната Кирилица. — Ще те заведа, тетко, да постоиш там някой и друг ден, да погостуваш на жената и децата. Що има да ти се радват! — Та и булка си имаш, Велинчо? — Имам, тетко. Тя не ви познава, ама да видиш чудо — често ви сънува и както ми разправя — явявате й се насън също каквито сте си. Лелята пак се разплака. — Ами дечица имате ли си, Велинчо? — Пет — все момчета! Кирилица не можеше да каже нищо. Два реда сълзи се ронеха от очите й и говореха каква радост, каква милост и обич се топяха в сърцето й. Вятърът с двойна сила зафуча навън. Черковното клепало пак звънна в нощта и гнилата кобилица на герана пак тъжно простена в двора. — Ох! Мен ми се спи, тетко… много ми се спи! — въздъхна Велин. Тетка Кирилица извади нови черги и грижливо приготви легло на Велин. Той легна несъблечен, от страх да не настине, защото бил потен. В стаята пак настана мрак. Мъжделивата светлина на кандилцето пак затопи по стените големите сенки на покъщнината, трепкаво и пресекливо, като разговорите, които от време на време сънно повеждаше тетка Кирилица. Ликът на божията майка гледаше от иконостаса благ, тъжен и милостив. Сутринта Кирилица стана рано, с грижа да се отличи пред милия си братанец, когото цели години не беше виждала. Ала леглото на госта беше празно. А новите чешири на бае Кирил и долните му дрехи, които снощи висяха на стената — липсваха. През деня двама стражари, покрити с прах, спряха морните си коне пред портата на буля Кирилица и запитаха: — Стрино, снощи тук е пристигнал един твой роднина, избягал от затвора. Ще влезем в къщи да го потърсим. КРАЙ I> © 1903 Елин Пелин Публикуван за пръв път в сп. Летописи, IV, кн. 9–10, юли-август 1903, с. 234–236, с подзаглавие „Разказ“ и подпис Елин Пелин. За първообраз на Велин е послужил роднина на Елин Пелин, произхождащ от съседното село Белопопци. Самият Елин Пелин казваше, че описаната случка станала у тях: късно вечер, когато баща му не бил в къщи, дошел някакъв далечен сродник, разправял на майка му, която била доверчива жена, всевъзможни небивалици за себе си, пренощувал у тях и на сутринта изчезнал с чеширите на баща му; в къщи често се подигравали с майка си за нейната наивност. — С доста значителни поправки включен в Разкази, т. I, 1904, с. 77–83, и почти без изменения в следните издания на Разкази, т. I. Наново преработен и включен в СI*, 1938. с. 46–53. — В Разкази, т. I: „В тъмната стая играеше с големите сенки на нещата слаба светлина от мъжделивото кандило, което трепкаше пред лика на Божията майка в почернелия иконостас.“ В СI става: „В иконостаса пред лика на Божията майка мъждукаше кандило. Неговата слаба светлина играеше леко е мътните сенки на нещата в стаичката.“ [* Съчинения на Елин Пелин. Под редакцията на Т. Боров, С., к-во „Хемус“, т. I, 1-о изд. 1938] Сканиране, разпознаване и редакция: Ивет Костова, 2008 __Публикация:__ Елин Пелин. Съчинения, том 1 — Разкази 1901–1906 Редактор: Светла Гюрова Издателство „Български писател“, 1972 г. ДПК „Димитър Благоев“ — София Свалено от „Моята библиотека“ [http://purl.org/NET/mylib/text/5265] I$