[Kodirane UTF-8]

|	Елин Пелин
|	Бездомник


	Тоя мрачен зимен ден, роден без слънце и блясък, угасна незабелязано и тъжно. Мъглив вечерен мрак сгъсти синята мъгла, що покриваше целия ден града и легна непроницаем върху побелялата и вкоченясана земя. Но по улиците на шумния град сякаш повече шумеше и повече се разгаряше предколедната суета. Хората бяха повече, бързаха повече и изглеждаха някак си по-важни в това празнично настроение. По отъпкания и поледен сняг бързо бягаха шейни и в студения въздух равномерно и хубаво ечеха звънчета и гласъг им радостно и леко се губеше из шума и мъглата.
	Маринковица стоеше в тезгяха на своята мръсна и отдалечена кръчма и слушаше безучастно двамата стражари, които пиеха ракия стоешком и разправяха за някаква си отпуска.
	— Сега е празници, госпожо, и човек, който и да е, трябва да отиде да види децата си… Най-после защо служим? — говореше единия, като сучеше дългите си мустаци.
	— Трябва… трябва — отговаряше Маринковица червена и важна като всякога.
	— Човещина, знаеш! — рече стражарят и плюна въодушевено.
	В това време врата се отвори и на прага страхливо застана небръската, едра и парцалива фигура на тридесетгодишен мъж. Главата му се губеше в жълта дрипава качулка.
	Той бавно затвори вратата след себе си, направи поклон към Маринковица, скръсти ръце и застана.
	— А-а! Ти пак ли се довлече, Никола? — извика му сърдито Маринковица и надуто посади главата си в месестата си шия.
	— Е, пак, ами… — отговори парцаливия посетител и пристъпи.
	— Пак, а? Ами нали ти казах да се махнеш… разбра ли? Утре е Коледа. Затварям кръчмата и си отивам дома… при децата си.
	— Ами аз къде да ида? — проговори дебело бедняка и като пристъпи, заваляйки се, седна тежко на стола до печката и наведе глава.
	Кръчмата бе ниска, грозна и миризлива. Ламбата светеше слабо и лошо. Печката бе студена.
	— Разбери и си върви! Няма кой да ти служи теб… Чу ли? — рече Маринковица сърдито.
	— Не искам никой да ми слугува! — отговори Никола. — Остави ме тук сам да пия… да пия, па да легна да умра… И тогава викни псетата да ме извлекат на пътя и да ме изядат… Чу ли? Ей, дърта брантио!
	Никола удари по масата и изпсува.
	— Да станеш да си вървиш, думам ти аз! — извика с презрение Маринковица и настави: — Омръзнал ми е да го гледам, все тук, все тук…
	— Няма да си вървя! — отговори пияния. — Къде ще вървя? Аз дом нямам… И вие сте ми омръзнали на мен, ама пак няма къде да ида!
	— Ще намериш хубав дом ти, приятелю! Какво кряскаш така? — рече един от стражарите.
	— Ти да мълчиш, полицио, да не говориш! Аз нямам дом. Имах, но сега нямам… Утре е Коледа… И тая нощ аз имам право… да бъда на сушина… И вие ме гоните… Кажи ми ти мен, приятелю, де се роди Христос? А?… Нали в колибата на бедния овчар… Искам да се свия някъде под стряха… И тук ще остана. Аз съм честен човек, не съм крадец… Тук съм си изпил всичките пари и тук ще остана.
	— Не се лигави, приятелю, ами си върви, докато ти думам с добром — рече Маринковица.
	— Няма да си вървя, няма и няма — разлюля пияната си глава Никола.
	Стражарят го задърпа за рамото:
	— Хайде, приятелю, иди си!
	— Казах… нямам дом! Аз не знам откъде съм!
	— Намери си приятели, утре е Коледа. Как така самичък?
	— Сиромах човек няма приятели, байно… него никой не го обича. Пък той целия свят не обича… Маринковице, дай ми вино!
	— Не давам ти ни отрова, иди си!
	— Кога имах пари, ти ми даваше… всичко ми даваше… дърта брантио… Сега нямам пари, ти ме гониш!
	Никола се изправи, тури ръце в джобовете си и тръгна към тезгяха.
	— Вино искам! Вино!
	— Не кряскай, ей! — рече стражарят.
	— Мълчи, форм-о-о-о?… Мълчи!… Иди си купи четвърт кило сланина, па носи дома, та се пооблажете с женицата и дечицата, па се изправи на улицата, та гледай в очите на честните хора, да не са откраднали на баща ти имането! Тричковци такива! Аз дом нямам, приятелю! И ти нямаш право да ме закачаш!
	— Вън, говедо! — викна стражарят.
	— Аз? Говедо? — извади Никола ръцете си и се заудря по гърдите.
	Стражарят го улови и го тласна към вратата. След малко боричкане Никола запсува из улиците и се изгуби в тъмнината.
	— Когато по дванадесет часа се роди Христос и града потрепера от тържествения ек на камбаните, Никола пак блъскаше вратата на затворената и безжизнена вече кръчмица и ревеше:
	— Дайте ми стряха, ей, проклети хора!… Христос се роди!


	КРАЙ
I>
	© 1904 Елин Пелин

	Публикуван за пръв път в Разкази, т. I, 1904, с. 150–153; изоставен в следващите издания. Невключен в С*.
	[* Съчинения на Елин Пелин. Под редакцията на Т. Боров, С., к-во „Хемус“, т. I и II, 1-о изд. 1938]

	Сканиране, разпознаване и редакция: Ивет Костова, 2008
	
	__Публикация:__
	Елин Пелин. Съчинения, том 1 — Разкази 1901–1906
	Редактор: Светла Гюрова
	Издателство „Български писател“, 1972 г.
	ДПК „Димитър Благоев“ — София

	Свалено от „Моята библиотека“ [http://purl.org/NET/mylib/text/5280]
I$