[Kodirane UTF-8]

|	Ангел Каралийчев
|	Орачът и мечката


	Един селянин орал нивата си край гората. Изневиделица от гората излязла една мечка и се упътила към орача.
	— Чичо — изръмжала мечката, — искаш ли да орем заедно?
	— Защо да не искам — отвърнал селянинът, разпрегнал единия вол и на негово място зажеглил мечката. Почнал да я боде с остена, за да върви по-бързо. Цял ден орали. Набраздил нивата.
	На другия ден мечката рекла:
	— Хайде пък сега да посеем жито!
	— Да посеем — отвърнал орачът и докарал от житницата си един чувал зърно. Почнали да сеят. Орачът пръскал житото, а мечката влачела трънената грапа.
	Преминала зимата, настанала пролетта, пекнало лятото. Орачът отишъл в гората, намерил съдружницата си в мечата дупка и викнал:
	— Бабо мецо, нашата нива узря, ела да си поделиме житото, нали сме съдружници.
	— Ида! — изскочила мечката и се навървила подире му.
	Като стигнали на нивата, мечката се изправила, разгледала правите жълти стръкове, изкривените надолу натежали класове, дълго се чудила какво да вземе и най-сетне отсякла:
	— Аз ще вземе долното, а пък ти — горното!
	— Тъй да бъде! — зарадвал се селянинът и поженал храната. Навързал житото на снопи, овършал, го, отвял го и направил от житото една малка купчина, а от сламата изкамарил голяма купа.
	— Малката купчинка е моя, а голямата купа за тебе — рекъл той на мечката и пренесъл зърното в житницата си.
	Мечката приближила до купата и захванала да рови сламата. Ровила, ровила и като не намерила нито едно зърно, тежко въздъхнала:
	— Излъга ме ти, но до лято аз ще взема горното, а пък ти — долното!
	— Тъй да бъде, няма да се караме, нали сме съдружници — усмихнал се селянинът и се прибрал в къщи.
	Дошла втората пролет. Орачът впрегнал мечката, изорал нивата и посадил картофи. Щом заесенило, мечката се развикала:
	— Горното е мое!
	И почнала да скуби картофените стъбла. До едно ги изскубала. А орачът изровил картофите, прибрал ги в чували и ги натоварил на колата си.
	— Пак ме излъга! — кипнала мечката, изправила се на задните си крака, разперила големите си лапи и посегнала да сграби съдружника си — ще го яде. Той се дръпнал уплашен.
	Тъкмо в тоя миг измежду храстите подала муцунката си една лисица. Мечката съзряла лисицата й си помислила: „Защо да не изям и лисицата? Няма да ми дойде много.“
	— Повикай лисицата при нас! — заповядала тя на селянина. Селянинът се провикнал:
	— Кумичке, кумичке, я ела насам!
	— Не смея — отвърнала лисицата.
	— Защо? — попитал селянинът.
	— Защото ме е страх от мечката. Мечката се вдървила и тихичко проговорила:
	— Кажи й, че не съм мечка, а чер пън. Селянинът повторно се провикнал:
	— Ела, кумичке! Туй дето го виждаш, не е мечка, а чер пън.
	— Щом като е пън, мушни го в чувала! — казала лисицата.
	А мечката се обадила тихичко:
	— Мушни ме в чувала!
	Селянинът изтърсил картофите от едина чувал и наврял вътре мечката надолу с главата.
	— Ха сега — добавила лисицата — завържи чувала с въжето. Върза ли го здраво?
	— Вързах го! — отвърнал селянинът.
	— Ха сега пък вземи секирата и бухни мечката по главата! Селянинът грабнал секирата и — тупа-лупа — утрепал мечката.
	След туй поканил лисицата да се качи на колата, откарал я в село и я пуснал в курника — да си избере най-тлъстата кокошчица за награда.


	КРАЙ
I>
	©  Ангел Каралийчев

	Сканиране, разпознаване и редакция: unicode, 2007

	__Публикация:__
	Ангел Каралийчев
	Български народни приказки
	Издателство „Народна младеж“

	Свалено от „Моята библиотека“ [http://purl.org/NET/mylib/text/3544]
I$