[Kodirane UTF-8]

|	Ангел Каралийчев
|	Непослушни деца
|	Сибирска народна приказка


	Майката пристигна от кладенеца с големи менци на рамо. Тя беше цялата измокрена. Вир-вода шуртеше от дрехите й. Като окачи менците на полицата, простудената жена тръгна към огъня и рече:
	— Деца, сторете ми мъничко място да се посгрея, защото съм капнала от умора и студ. Навън плющи страшен дъжд. Реката приижда. Пак ще вдигне моста. Сторете ми мъничко място!
	Четирите деца се бяха наредили край накладения огън и се грееха с разголени крака и прострени напред зачервени ръце.
	Първото се обърна и рече:
	— Мамо, аз не мога да ти сторя място, защото обувката ми е пробита и си намокрих крака, като се връщах от училище. Трябва хубаво да се натопля!
	Второто каза:
	— На мене пък калпакът ми тече. Днес в училищната стая, като си удряхме калпаците върху пода — моят се пукна. Докато се върна, намокри ми се главата. Пипни, ако не вярваш!
	— Аз, майчице, тъй хубаво съм се наместила до батя, че не ми се иска да стана — добави лениво третото дете, момиченцето.
	А четвъртото, най-малкото, викна високо:
	— Който ходи по дъжда, нека сега мръзне като мокра кокошка!
	Затоплените деца се засмяха високо и безгрижно, а простудената майка тъжно поклати глава. Без да каже нещо, тя влезе в пещника да им замеси хляб. Докато меси хляба в нощвите, мократа й риза залепна на гърба и зъбите й взеха да тракат. Късно през нощта майката запали пещта, метна хлябовете, почака, докато се опекат, извади ги с една лопата, нареди ги на полицата и хвърли отгоре им кожухчето си. Прибра се под юргана. Духна лампата. Децата й сладко спяха, налягали едно до друго, но тя не можа да притвори очи, защото главата й пламна. Залюля я люта треска. Три пъти става да гребе студена вода от менците и да си кваси челото.
	На сутринта децата се пробудиха и скочиха. Откачиха менците и разляха всичката вода, докато се измият. Сетне си отчупиха по едно парче мек хляб, мушнаха го в торбата и заминаха за училище. При болната майка остана само най-малкото.
	Търколи се денят. Майката не можа да се вдигне. Устните й се напукаха от огъня. След пладне трите деца се върнаха от училище. Блъснаха вратата.
	— Ах, мамо, още лежиш, а пък нищичко не си ни сготвила! — укори я момиченцето.
	— Мили деца — обади се с премалял глас майката, — много съм болна. Изгоряха ми устата от жажда. Тази сутрин вие сте разлели водата от менците до капка. По-скоро вземете стомната и тичайте на чешмата!
	Тогава се обади първото:
	— Нали ти казах, че обувката ми тече.
	— Ти забрави, че калпакът ми е пукнат — добави второто.
	— Мамо, колко си смешна — рече момиченцето. — Мога ли да хукна по чешмите, когато имам домашно упражнение?
	Очите на майката се напълниха със сълзи. Най-малкото, като видя, че майка му заплака, грабна стомната и се затече навън, ала се спъна на прага и счупи пръстения съд.
	Всички деца ахнаха, разшаваха се, отрязаха си още по една порязаница хляб и неусетно се измъкнаха навън да играят. Остана само най-малкото, защото нямаше обувки. То започна да пише с пръст човечета по запотеното стъкло на прозореца.
	Болната майка се надигна. Погледна навън през отворената врата и рече:
	— Дано се превърна на каквато и да е птичка! Дано ми пораснат криле, че да литна с тях и избягам от тези лоши деца! Аз за тях залъка от устата си давах, а те не пожелаха да ми донесат капка водица.
	И мигом стана чудо: изведнъж болната жена се превърна на птичка кукувица. Най-малкото, щом видя, че майка му е вече птичка и размаха крилете си, изскочи навън по чорапи и развика:
	— Братчета, сестро, тичайте по-скоро, защото мама стана на птичка и се гласи да бяга от нас.
	Тичешком се втурнаха децата, но когато стигнаха пред къщи, майката вече излиташе през отворената врата.
	— Къде отиваш, мамо? — попитаха децата в един глас.
	— Отивам си! Не ща да живея при вас! Вие сте лоши деца!
	— Мамичко — запищяха и четирите, — върни се вкъщи! Ей сега ще ти донесем вода.
	— Късно е вече, дечица! Аз не съм човек — нали виждате — птичка съм. Не мога да се върна. Вода ще пия от бистрите ручеи и от планинските езера.
	И тя полетя над земята.
	Децата се втурнаха с писък след нея. Тя хвърчеше над земята, а те тичаха по земята.
	Девет дни бягаха сиротните дечица подир кукувицата през нивите, през трънаците, по каменистите поляни. Падаха, ставаха. Нараниха си краката и ръцете. Гърлата им се продраха от викане. Нощем кукувицата кукаше уморена на някое дърво, а децата се сгушваха до дънера под дървото.
	На десетия ден птицата размаха криле над една гъста гора и се загуби. Децата се върнаха в родното си село, но къщата им се видя съвсем пуста, защото я нямаше майка им.
	А кукувицата не искаше повече да свие гнездо и да отвъди челяд. До ден днешен тя скита по света, кука самотна и снася яйцата си в чужди гнезда.


	КРАЙ
I>
	© 1967 Ангел Каралийчев

	Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2009 г.
	Издание: Ангел Каралийчев. Приказки от цял свят. Издателство „Пан“, 1998

	Свалено от „Моята библиотека“ [http://purl.org/NET/mylib/text/13213]
I$