[Kodirane UTF-8]

|	Ангел Каралийчев
|	Защо дърветата стоят на едно място


	По ония времена, когато земята приличаше на рай; когато вълкът и агнето бяха задушевни приятели; когато рибата плуваше в морето пържена и ако някому се дощеше риба, вземаше вилица, отиваше на морския бряг и трябваше само да си протегне ръката, за да се набоде сама най-сладката риба; в ония честити дни, когато нивите раждаха готов печен хляб на самуни — дърветата имаха крака. Те не стояха, както сега, заковани на едно място, а ходеха, дето си щат, по нивите, по ливадите, по градовете и селата.
	— Хей, дръвце — думаше някой ратай, — имаш ли добра сянка?
	— Имам — отвръщаше дръвцето.
	— Ела тогава на ливадата, долу, дето е зад дядовата Михова воденица! Отивам да кося сено за коня на моя господар и ми се иска да си подремна, когато напече слънцето. Ти ще ми пазиш сянка.
	— На драго сърце — отговаряше дървото и тръгваше подир ратая.
	Или:
	— Ябълко червена, какъв хубав род си родила тая година! — дигаше нагоре очи някоя стара жена. — Имам си в къщи десет внучета. Ако ми беше тука торбата, щях да я напълня с плод и всеки ден щях да давам по една ябълка на палавите деца — да ме слушат. Много са немирни и непослушни.
	— Иди си, бабо — навеждаше се ябълката надолу, — довечера аз сама ще дойда у вас, преди да мръкне. Ще отърся от клоните си най-узрелите си ябълки и ще викна на твоите внучета:
	— Събирайте!
	Израсла беше тогава близо до един дълбок бистър кладенец една стройна тънка елха. Тя не ходеше като другите дървета, ами по цели дни и нощи стоеше над кладенчето, оглеждаше се във водите му и не можеше да се нагледа на хубостта си. През един пролетен ден отнякъде долетя птица гугувица, кацна под елхата., изви едното си око нагоре и рече:
	— Колко си тънка и висока, елхице! Щом лъхне вятър, почваш да се люлееш. Позволи ми да свия гнездо в твоите клони и да си измътя едно пиле.
	— Защо не свиеш гнездо на друго дърво? — попита елхата.
	— Защото другите дървета скитат по цели дни и мене ме е страх да не загубя рожбата си, а ти все на едно място стоиш. И как хубаво се люлееш! Моето пиленце ще заспива, упоено от шума на твоите вейки. Позволяваш ли?
	— Позволявам — каза елхата и пак потъна в кладенеца.
	Направи си гнездо гугувицата и снесе само едно яйце. Легна да го мъти и измъти едно гугувиче голошарче, с жълта човка и жълти крачка. Щом излезе от яйцето, гугувичето записука:
	— Гладно съм, мамо!
	— Сега, маминото!
	Честитата майка литна за храна и почна да носи: мухи, зрънца, червеи, гроздови зърна, трохи от торбите на орачите. Гугувичето стоеше в гнездото, ядеше като попско дете на задушница и растеше. Когато се показаха първите перца върху крилете му, неговата майка се дигна и цял ден ходи да разправя на птиците по гората, че и нейното чедо ще може да лети.
	Един неделен ден елхата рече на гугувицата:
	— Гугувице, ти като летиш по света, виждала ли си друга елха по-хубава от мене?
	— Не съм, ти си най-хубавата.
	Елхата се зачерви от радост и протегна нагоре клоните си. Въздъхна. В туй време някъде в полето затумка тъпан. Подир тъпана писна гайда.
	— Какво е туй? — попита елхата.
	— Хоро има днес на поляната. Всичките млади дървета се събират да играят. Цял ден ще свири гайдата и ще бие тъпанът.
	— И аз ще ида да поиграя между яворите — засмя се елхата.
	— Моля ти се не ходи тая неделя! — трепна гугувицата. — Почакай до неделя. Дотогава крилата на моя син ще пораснат. Ако сега идеш и се хванеш между яворите и почнеш да тропаш — ще ми изтърсиш чедото от гнездото на земята и някоя лисица ще го лапне. Всички лисици стоят клекнали край хорото и гледат.
	— Мамо — обади се от гнездото гугувичето, — яде ми се гроздово зърно!
	— Сега, маминото! — скокна гугувицата и полетя към поповото лозе.
	Но преди да се върна гугувицата, елхата отиде на хоро. Хвана се да играе между два явора. Почна да се друса, да кляка и да ихка, разтърси клоните си и птичето падна от гнездото на земята. Една лисица го затисна с лапата си и викна:
	— Туй пиле е мой късмет!
	Надвечер, когато елхата си тръгна, гугувицата я посрещна насред пътя.
	— Къде ми е златната рожба? — извика тя, като надникна в празното гнездо.
	— Иди питай лисицата! — отговори елхата. — Аз не съм ти прислужница, за да ти пазя рожбата!
	Сърцето на гугувицата писна като змия в огън. Тя дигна очи нагоре и прокълна:
	— Дано даде господ краката ти да изсъхнат! И твоите, и краката на всичките дървета по земята! Всяко дърво, дето е, там да си остане за вечни времена, додето изсъхне и додето изгние!
	От него ден дърветата пуснаха корени в земята и останаха като заковани все на едно и също място.


	КРАЙ
I>
	©  Ангел Каралийчев

	Сканиране: sir_Ivanhoe, август, 2007 г.
	Разпознаване и последна редакция: NomaD, август, 2008 г.

	__Издание:__
	Ангел Каралийчев. Приказен свят. Том втори, 1982
	Издателство „Български писател“, 1982

	Свалено от „Моята библиотека“ [http://purl.org/NET/mylib/text/9082]
I$