[Kodirane UTF-8]

|	Никола Вапцаров
|	Писмо


P>
	Ти помниш ли
	морето и машините
	и трюмовете, пълни
					с лепкав мрак?
	И онзи див копнеж
					по Филипините,
	по едрите звезди
				над Фамагуста?
	Ти помниш ли поне един моряк,
	нехвърлил жаден взор далече,
	там, дето в гаснещата вечер
	дъхът на тропика се чувства?
	Ти помниш ли как в нас
						полека-лека
	изстиваха последните надежди
	и вярата
			в доброто
					и в човека,
	в романтиката,
				в празните
						копнежи?
	Ти помниш ли как
				някак много бързо
	ни хванаха в капана на живота?
	Опомнихме се.
				Късно.
	Бяхме вързани жестоко.
	Като някакви животни в клетка
	светкаха
	очите жадно
	и търсеха,
			и молеха пощада.

	А бяхме млади,
				бяхме толкоз млади!…
	И после… после
				някаква омраза
	се впиваше дълбоко във сърцата.
	Като гангрена,
	не, като проказа
	тя раснеше,
			разкапваше душата,
	тя сплиташе жестоките си мрежи
	на пустота
			и мрачна безнадеждност,
	тя пъплеше в кръвта,
					тя виеше с закана,
	а беше рано, беше много рано…

	А там —
	високо във небето,
				чудно
	трептяха пак на чайките крилата.
	Небето пак блестеше
					като слюда,
	простора пак бе син и необятен,
	на хоризонта пак полека-лека
	се губеха платната
					всяка вечер
	и мачтите изчезваха далеко,
	но ние бяхме ослепели вече.
	За мен това е минало — неважно.
	Но ний деляхме сламения одър
	и тебе чувствам нужда да разкажа
	как вярвам аз и колко днес съм бодър.

	Това е новото, което ме възпира
	да не пробия
			своя
				слепоочник.
	То злобата в сърцето
					трансформира
	в една борба,
			която
				днес
					клокочи.
	И то ще ни повърне Филипините
	и едрите звезди
				над Фамагуста,
	и радостта
			помръкнала в сърцето,
	и мъртвата ни обич към машините,
	и синята безбрежност на морето,
	където вятъра на тропика се чувства.

	Сега е нощ.
	Машината ритмично
				припява
					и навява топла вера.
	Да знаеш ти живота как обичам!
	И колко мразя
			празните
				химери…

	За мен е ясно, както че ще съмне —
	с главите си ще счупим ледовете.
	И слънцето на хоризонта
						тъмен,
	да, нашто
		ярко
			слънце
				ще просветне.
	И нека като пеперуда малка
	крилата ми
			опърли най-подире.
	Не ще проклинам,
				няма да се вайкам,
	защото все пак, знам,
					ще се умира.
	Но да умреш, когато
					се отърсва
	земята
		от отровната си
				плесен,
	когато милионите възкръсват,
	това е песен,
			да, това е песен!
P$


	КРАЙ
I>
	© 1940 Никола Вапцаров

	Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]
	Набиране: Мартин Митов
	Издание: Никола Вапцаров. Съчинения, „Български писател“, С. 1979, под редакцията на Бойка Вапцарова

	Свалено от „Моята библиотека“ [http://purl.org/NET/mylib/text/11440]
I$