[Kodirane UTF-8] | Никола Вапцаров | Песен за човека P> Ние спориме двама със дама на тема: „Човекът във новото време“. А дамата сопната, знаете — тропа, нервира се, даже проплаква. Залива ме с кални потоци от ропот и град от словесна атака. — Почакайте — казвам, — почакайте, нека… — Но тя ме прекъсва сърдито: — Ах, моля, запрете! Аз мразя човека. Не струва той вашта защита. Аз четох как някой насякъл с секира, насякъл сам брат си, човека. Измил се, на черква отишъл подире и… после му станало леко. — Смутено потръпнах. И стана ми тежко. Но аз понакуцвам в теория и рекох полека, без злоба, човешки, да пробвам със тази история. — Тя, случката, станала в село Могила. Бащата бил скътал пари. Синът ги подушил, вземал ги насила и после баща си затрил. Но в месец, или пък във седмица само властта го открила и… съд. Ала във съдът не потупват по рамото, а го осъждат на смърт. Отвели тогава злодея злосторен, затворили този субект. Но във затвора попаднал на хора и станал човек. Не зная с каква е закваса заквасен, не зная и как е замесен, но своята участ от книга по-ясна му станала с някаква песен. И после разправял: „Брей, как се обърках и ето ти тебе бесило. Не стига ти хлеба, залитнеш от мъка и стъпиш в погрешност на гнило. И чакаш така като скот в скотобойна, въртиш се, в очите ти — ножа. Ех, лошо, ех, лошо светът е устроен! А може, по-иначе може…“ Тогава запявал той своята песен, запявал я бавно и тихо Пред него живота изплаввал чудесен — и после заспивал усмихнат… Но в коридора тихо говорят. Сетне секунда покой. Някой полека вратата отворил. — Хора. Зад тях часовой. Някой от групата, плахо и глухо, казал му: „Хайде, стани.“ Гледали хората тъпо и кухо сивите, влажни стени. Онзи в леглото разбрал, че живота е свършен за него, и в миг скочил, избърсал потта от челото и гледал с див поглед на бик. Но лека-полека човека се сетил — страхът е без полза, ще мре. И някак в душата му станало светло. — Да тръгнем ли? — казал. — Добре. Той тръгнал. След него те тръгнали също и чувствали някакъв хлад. Войникът си казал: „Веднъж да се свърши… Загазил си здравата, брат.“ Във коридора тихо говорят. Мрак се в ъглите таи. Слезнали после на двора, а горе вече зората блести. Човекът погледнал зората, в която се къпела с блясък звезда, и мислел за своята тежка, човешка, жестока, безока съдба. „Тя — моята — свърши… Ще висна обесен. Но белким се свършва със мен? Животът ще дойде по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден…“ Споменал за песен и нещо се сетил. В очите му пламък цъфтял. Усмихнал се топло, широко и светло, отдръпнал се, после запял. Как мислите, може би тука се крие един истеричен комплекс? Мислете тъй както си щете, но вие грешите, приятелко, днес. — Човекът спокойно, тъй — дума след дума и твърдо редил песента. Онези го гледали с поглед безумен, онези го гледали с страх. Дори и затвора треперел позорно, и мрака ударил на бег. Усмихнати чули звездите отгоре и викнали: „Браво, човек!“ Нататък е ясно. Въжето изкусно през шията, после смъртта. Но там в разкривените, в сините устни напирала пак песента. И тук започва развръзката, значи. Как мислиш, читателю, ти? — Тя, бедната дама, започна да плаче, започна във транс да крещи: „Ужасно! Ужасно! — Разказвате, сякаш като че там сте били!“… Какъв ти тук ужас?! — Той пеел човека. — Това е прекрасно, нали? P$ КРАЙ I> © 1940 Никола Вапцаров Източник: [[http://slovo.bg|Словото]] Набиране: Мартин Митов Издание: Никола Вапцаров. Съчинения, „Български писател“, С. 1979, под редакцията на Бойка Вапцарова Свалено от „Моята библиотека“ [http://purl.org/NET/mylib/text/11441] I$