[Kodirane UTF-8]

|	Иван Вазов
|	Горан


P>
	Огънят тлееше лениво
	и в гъстий полунощен мрак
	блещеше бледно, мърчаливо;
	наокол тъмният букак
	шептеше с вятъра сънливо.

	Иван свърши разказа свой
	с пожар запален във очите.
	Радой, Радой! — викнаха всите, —
	сега да чуйм що знай Радой! —
	И будната, безгрижна чета,
	от трепкавия плам огрета,
	Радоя тясно окръжи
	и напна слух да чуй готова
	история проклета, нова…
	Радой главнята разтроши,
	бликнаха искри извисоко
	и сред мълчаньето дълбоко
	подзе: „Какво да кажа вам?
	Аз малко видях, малко знам,
	дълбоки рани на сърцето
	кат другите не крия аз,
	с разказ горчив, с мъченье вето
	не мога развълнува вас.
	Но се едно: против тирана
	омраза страшна и аз храна
	и кръв да лея съм готов…
	Ща ви разказвам за любов.“
	„Любов! Любов! — това добро е,
	любили сме, кажи, Радое!“
	Радой подкачи с тихен глас:
	„Историята не е стара,
	но струва да я кажа аз,
	фанете, ако щете, вяра:
	по-друго не знам тоя час.
	За хляб в селото снощи слязох,
	взех пупал и тютюн, и сол,
	на връщане — когато влязох
	в гората, при Зелени дол,
	срещнах девойка млада тамо,
	върви — с кобилица на рамо.

	Тупна сърцето. Аз сетих,
	че в жили ми кръвта гореше,
	едвам поимах моя дих,
	а тя към мене се вървеше.

	Девойко мила, добър час! —
	казах u с разтреперан глас,
	и без да ща, се спрях омаян,
	и взрях се в нея кат пиян;
	макар в сукман, но нейний стан
	като от мрамор бе изваян.
	Тя гледаше на мен без страх,
	тя беше стройна и висока,
	тя беше румена, чернока
	и кат сложи котлите с смях,
	дал бог добро, каза ми… Ах,
	стори ми се, че се залюбих!
	Забравих де съм и кой бех,
	страхът и дързостта изгубих
	и само нея веч видех.

	Стъмни се скоро. Зад бърдата
	червено слънцето се скри,
	прибраха се отвън стадата
	със бяг, с мучане и с игри.
	Млъкна гора, млъкна долина,
	млъкнаха викове, звънци
	и из вечернята мръчина
	писнаха ранните щурци.
	Бе време вече да си тръгна,
	но бях омаян и упит
	и нямах мощ да се изтръгна
	из тоя буден сън честит.
	Милана и тя не спешеше,
	трепереше и нейний глас.
	Във тоя хладен, късен час
	таз среща ней приятна беше,
	тя срамежливо, бъблешком
	мълвеше думи простодушни,
	като зефиря, кога шушне,
	и свойта ръка мълчешком
	отпущаше в ръка ми жежка
	да я цалувам в страст лудешка.
	Уви, за пръв път пожалех,
	задето там при Дунав синий
	над сабята се аз заклех;
	задето чедо аз не бех
	на тия дивите долини;
	задето нямах право аз
	да жертвувам на таз девица
	живот, сърце и ум, и страст.
	— Не са те вече в мойта власт —
	за друга — славна годеница,
	живея, служа и ща мръ.
	Но ах, как страшно аз горъ!

	Накрай Милана тихо рече:
	— Ах, късно, божичко, е вече.
	Прощавай… мама ще гълчи —
	и със наведени очи
	грабна кобилицата леко.
	— Къде стоиш? — Тук недалеко,
	но с мен недей ти дохожда,
	вземи си спомен таз калина
	и утре пак по хладовина
	аз тук ще дода за вода… —
	Каза, подаде и изчезна
	във нощната мъглява бездна
	и дълго йощ се взирах аз
	към тамо, дето тя отмина,
	и дълго слушах нейний глас,
	и дълго мислех и без свяст
	цалувах нейната калина.“
	Радой свърши и своя дар
	из пазва трепетно извади
	и на другарите си млади
	показа цветето със жар.
	Но две пламтящи очи в мрака
	се бяха впили във юнака.
	……………………………………
	И скоро падна тма и сън
	покрай загасналий огън.

	_(Следва)_
P$


	КРАЙ
I>

	Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]
	Набиране: Преслав Марков

	Свалено от „Моята библиотека“ [http://purl.org/NET/mylib/text/9707]
I$