[Kodirane UTF-8]

	Ганчо Ценов
	Кроватова България


	{img:original_a.png}

	Глава I
	Из моите спомени

	1. Шафарик
	Един ден ми дойде на ум да проследя въпроса: гърци или българи са били Св. Св. Кирил и Методий.
	Когато започнах да търся доводите за едната и другата теза, аз се убедих, че на този въпрос не може да се отговори, ако не се знае какви са българите. Затова реших да проследя мненията по народността на българите. Като направих това, установих, че всички нови автори, задаващи този въпрос, твърдят: българите са късни пришълци. Разлика има между тези автори само що се отнася до народността на народа, от който българите са се били отделили, за да дойдат в днешното си отечество. Няма диво племе по света, което да не е посочвано от тогова или оногова като прадядо на българите. Аз тук ще спомена само Шафарик, защото въз основа на него Иречек написа своята „История на българите“, която и днес е евангелието на българското учителство.
	Според Шафарик българите са уралски чуди или фини, които са живели покрай Уралските планини и реките Волга и Кама, и били сродни с хуните и кутригурите. Тези уралски чуди дошли през 679 година под водителството на Аспарух в Долна Мизия, покорили там заварени славяни и основали българската държава между Дунав и Стара планина.
	Добре, но когато се запита къде са сега тези турански или монголски българи, понеже от такива не се намират никакви следи, Шафарик отговори, че те се били изгубили в покорените славяни. Това предположение не може обаче да се обясни с факти. То не намери и исторически паралел. Нека вземем за пример циганите. Люде без култура и пръснати от хиляди години насам между европейските народи, те и до днес са запазили своя език. Същото е и с евреите и куцовласите. Днешният английски народ се създаде от смесица на англосаксонци или германци с нормани или романи. Това и днес се вижда от техния език, който е наполовина германски и романски. Чужди народи в Европа са маджарите и османските турци. И двата народа дойдоха като малки орди в Европа между по-цивилизовани народи, обаче не само че запазиха езиците си, но ги и наложиха донякъде на покорените от тях народи. Народ завоевател никога не губи своя език и своята морална култура. Само в България било станало чудото: монголските българи да не оставят поне една-единствена дума в българския език. Да кажем, че това чудо е станало, тогава изниква въпрос: каква роля са играли в българския политически живот тези толкова слабокултурни монголци, които даже езика си не могли да запазят? Щом монголците са приели славянския език и славянските нрави, тогава се пита въз основа на чии нрави се създаде българската държава: въз основа на турански ли, или на славянски? Очевидно въз основа на славянски. Ето защо теорията на Шафарик, че монголски скитници — хора без всякаква култура, били създали българската държава, ми се видя неприемлива.


	2. Кръстьович
	В 1869 г. излязоха на български два труда по българската история: единият от Гаврил Кръстьович, а другият от Марин Дринов. Те и двамата се опираха на Шафарик, но по съдържание се различаваха. Излизайки от Клапрот, който пишеше, че българите са от хунски произход. Кръстьович считаше българите за хуни. Поради това той написа историята на хуните, която нарече българска история, („Iсторiя бльгарска под имя Уннов“, Цариград, 1869 г.), без обаче да докаже защо хуните се нарекоха българи. Индиректно се разбира, защото са живели покрай Волга, макар че хуните никога не са живели покрай Волга.
	С това Кръстьович се отдели от Шафарик. Докато Шафарик каза, че българите са чуди, които били сродни с хуните, което той извежда от простия факт, че били съседи с хуните, Кръстьович идентифицираше българите с хуните. Грешката, която Кръстьович направи, беше, че той не знаеше, че хуните са живели преди славяните покрай Дунав. Та и той, подобно на Шафарик, мислеше, че тези хуни-българи едва в 679 г. били дошли до Дунав, и с това предизвика критиката на Дринов.


	3. Дринов
	Дринов бе историк по призвание и затова не му правеха особено впечатление субективните мнения на този или онзи, а търсеше обосновката на тези мнения. Той прие тезата на Шафарик, но ограничено, като каза:
	„Ние приемаме Шафариковото мнение, че те са били от чудско или финско потекло. При това бързаме да забележим, че нас твърде малко ни занимава потеклото на тези българи, защото този въпрос няма място в историята на нашия народ, който не е техен потомък и няма нищо общо с тях, освен името, което той прие от тях.“*
	[* Дринов, Съчинения I, 32.**]
	[** Авторите и цифровите означения са преписани буквално от оригиналното първо издание на книгата. — Б.р.]
	Дринов каза това, защото той сравняваше образуването на българската държава с образуването на френската държава и с това — на руската. Шепа германски франки образували държавата на галите, която по името им се нарекла Франция. Както днешните французи не се считат за германци, тъй и говорещите славянски българи не може да се считат за монголци, и то толкова повече, защото Дринов бил намерил във френския език германски думи, когато в българския език той не е намерил нито една монголска дума. Поради това той беше на мнение, че българите трябва да се разглеждат като славяни. Дринов оспори тезата на Кръстьович за хунството на българите не затова, защото си мислеше, че онези, които са основали българската държава, не се били казвали хуни, а турци или пък самоеди, чуваши, фини и пр., а затова, защото той беше против късното идване на българите, каквото се разбираше от Кръстьович. Понеже българите се споменават от пети век насам покрай Дунав, а Кръстьович твърдеше, че те са дошли до Дунав едва в 679 г. Това бе Дринов.


	4. Шишманов и Златарски
	Нова България не се присъедини към Дринов, а последва онези, които казват, че българите са късни пришълци. Докато Дринов каза, че ако българите още в V век са живели покрай Дунав, ние не можем да вярваме на приказките, че те едва в 679 година били дошли отнякъде си, нова България казва, че ние трябва да вярваме именно на тези приказки. Докато Дринов каза, че ние няма защо да се занимаваме с късно дошлите чудски българи, защото те не са ни нито чичовци, нито вуйчовци и нямат нищо общо с нашия народ, който не е техен потомък и пр., нова България казва, че ние трябва да се занимаваме именно с тези монголски българи. Тя не взима под внимание, че историята не е дедуктивна наука, която трябва да се занимава именно с тези монголски българи. Тя не взима под внимание, че историята не е дедуктивна наука, която почива на хипотези или теории, а е индуктивна наука, почиваща на положителни факти, които са задължителни за всички. Историята следи събитията хронологически. Ако например Енодий, който е живял през V в. И който е познавал българите, казва, че те са стари тракоилирийци, то няма цена мнението на Шафарик и други, че българите били дошли едва в седми век отнякъде си в днешното си отечество. Нова България не взима обаче предвид, че оня, който излиза със своя теория, трябва системно да я обясни, което никой от онези, които разглеждат българите като късни пришълци, не направи. Отделни факти — даже и тогава, когато те биха били верни, а не измислени, какъвто е случаят тук, които не съставят непрекъсната връзка или система, не доказват нищо.
	Най-силното доказателство, че българите били късно дошли турци, е предположението, че името българин означавало „Волга мъж“. Шишманов взе това предположение за факт и се помъчи в своя „Критичен преглед на въпроса за произхода на прабългарите“* етимологически да докаже, че българин значело „мъж от Волга“, „воложанин“, и че това име било турска дума. Затова българите били живеещи покрай Волга турци.
	[* Шишманов, Сборник за народни умотворения, XVI и XVII, стр. 743–744.]
	Няма да се спирам върху тази етимология, която е очевидно невярна. Ще кажем само, че името българи (Vulgares) се споменава още в IV и V век на юг от Дунав, когато никой от тогавашните латински и гръцки писатели не знаеше за съществуването на река Волга.
	Второ: Името Волга е славянска дума. Дошли ли са българите от Волга, воложани ли са те; те са славяни, а не турци.
	В. Златарски приведе пък други доказателства за турцизма на българите. В писаните на гръцки каменни надписи в памет на някои български князе, старобългарската (старославянската) титла „кънезь“ или „къньазь“, по липса на буквите ъ, ь, з, в гръцката азбука, е транскрибирана с тази азбука по този начин: Златарски обявява тези титли за турски, като ги преиначи в хан и с това „доказа“, че българите, собствено славяните, били турци.


	5. Ценов
	Понеже тези факти, даже ако се окажеха верни, не опровергават тезата, че българите още в IV и V век са живеели покрай Дунав, рекох по-подробно да се занимая с този въпрос.
	Когато го проучих, установих, че византийските писатели Теофан и Никифор, на които се позовава Шафарик, за да твърди, че българите били дошли от Урал и Волга, разглеждаха българите и хуните като две отделни племена и като стари тракоилирийци, защитниците на монголския произход на българите ги считаха за един народ и за късни пришълци. И понеже си мислеха, че хуните са азиатски, монголски народ, те казаха, че Аспарух през 679 година бил довел монголци в Мизия.
	Аз обаче установих, че българската държава е основана от хуни, но хуните не са били азиатци, а скити, които още по времето на Херодот са живеели край Дунав. Името хуни се споменава в Дакия още през II в. след Христа. В четвърти и пети век хуните имали голяма държава в Панония и Дакия чак до р. Днепър. Понеже за славяните се казваше, че те едва в началото на VI век били дошли отнякъде си до Дунава, то от това излиза, че хуните са живеели преди славяните покрай Дунав. Тъй че не може да се казва, че хуни били дошли при славяни, а, обратно, трябва да се казва, че славяни са дошли при хуни. От тези хуни са произлезли Куврат и синът му Аспарух. Така че, кажем ли, че българите са хуни, трябва да кажем, че те са стари крайдунавски поселници и че са били голям народ, а не малка ордица. С това аз опровергах и тезата на Кръстьович, че българите, под името хуни, били дошли едва през 679 година до Дунав.
	Второто нещо, което аз установих е, че редом с народа хуни се споменава и за народ българи на юг от Дунав.
	Ако за хуните се предполагаше, че били туранци, защото в едно правреме били дошли от Азия, това не можеше да се каже за българите, които живееха от старо време в днешното си отечество, и за които няма сведения, че са късни пришълци и освен това се считат за мизийци. От това аз извадих заключение, че българите са стари тракоилирийци.


	6. Никифор Грегорас
	Въпреки това мен ме интересуваше да установя, на какви исторически данни почива твърдението, че българите първоначално са живеели покрай река Волга, и установих, че историческият източник за това е византийският историк от XIV столетие Никифор Грегорас (1295–1360 г.).
	Той пише, че скитите някога живели до една голяма река, която местното население наричало Булга и по нея се нарекли българи*.
	[* Nic. Gregoras, Bonnae, vol. I, 26.]
	Скитите са живели първоначално покрай Босфора. Името Босфор или Бос-поръ е произлязло от това, че едно говедо или един вол преминал през него (Бос-поръ значи волски бърф, или проход). Грегорас в случая е употребил славянското „вол-вул“ и е нарекъл Босфора река Вулга или пък Булга.
	След това Грегорас пише, че тези скити-българи „преминали двете Мизии (земята от Панония до Черно море), та всичко станало плячка на мизите, както се казва. Настанили се в Македония и останала Илирия, където им се харесало. И царско (княжеско) седалище имаше там, което после стана град, който бе възнаграден с архиепископия от император Юстиниан, която, както казахме, се нарича Първа Юстиниана“.
	Българите значи са били скити, които някога си, преди създаването на Юстиниана Прима, което е станало през 535 година, били завзели не само двете Мизии, но и Македония, и останала Илирия. С това се решава въпросът за народността, от която са произлезли българите.
	Какво правят обаче онези, които искат да уверят хората, че Македония и останала Илирия никога не са били български? Те взимат от разказа на Никифор Грегорас само думата Булга и казват, че Булга е Волга, и стигат до извода, че българите са живели първоначално покрай Волга и защото са живели покрай Волга, те били турци. Това е субективен дедуктивен извод, който за историята няма стойност, защото историята е положителна наука, която се основава на исторически факти. Този извод е очевидно неверен, защото ония, които са живели покрай Волга, са се наричали скити, а не българи. Той е измислица и за това, защото никой стар писател не е нарекъл българите турци или пък фини, самоеди и пр., а всички, щом е ставало дума за потеклото на българите-хуни, са казвали, че те са скити. Скитите обаче са живеели от правреме покрай Дунав. Онзи, който мисли, че скитите едно време са населявали поречието на Волга, той трябва и да каже, че скитите са дошли през 679 г. в Мизия. Понеже това е невъзможно да се каже, защото е невярно, изпуска се името скити и се казва, че българите били дошли през 679 г. от Волга в Мизия. Но нека се съгласим временно с това и да кажем, че българите са турци, които някога са живеели покрай Волга. Тези турци поселяваха преди VI век не само двете Мизии, но и Македония и останала Илирия. Това е най-важното за историята на българите. То се премълчава и мълчешком се прокарва измислицата, че те като малка ордица, едва през 679 г., били дошли в Долна Мизия, затова българи били само жителите между Дунав и Стара планина! Може ли някой да каже, че това е наука, а не политика?


	7. Имената Кроват, Баян и пр.
	Предвид на това аз реших да обнародвам събраните си тогава бележки и напечатах моята работа „Праотечеството и праезикът на българите“ (1907 г.).
	В тази книга посочих данни: а) че българите се споменават не само преди Аспарух, но и преди славяните на юг от Дунав; б) че хуните, които образуваха модерната българска държава, са скити или славяни.
	За доказателство на последното аз обърнах внимание и на това: Онези, които считат българите за турци, не са намерили досега турски изрази в старобългарския език. Те ги наричат турци просто въз основа на предположението, че са били дошли от турски страни. Имената обаче на основателите на българската държава са славянски. Така например името на Кроват — родоначалника на българската династия, е славянско, защото то е името на кроватите, които са славяни. Още по времето на император Хераклий (610–641 г.) се споменава кроватски или хърватски княз на име Хроват. Най-старият Кроватов син според Никифор се е казвал Баян, което е славянска дума. Понеже той е бил най-стария брат, по-младите му братя му викали бато, както и днес по-младият българин-славянин се обръща към по-голям брат. Поради това Теофан го нарича Бат-Баян, т.е. батьо Баян. Само този факт изчерпва въпроса за народността на хуните, които основаха българската държава: Те са били славяни.
	В списъка на българските князе преди Аспарух се споменават следните български князе със славянски имена Гостун и Безмер. Безмер е князувал преди Аспарух от двете страни на Дунав. Но най-важното е, че славянинът Безмер е произлизал от рода Дуло, от който е произлизал и Аспарух, и от това се разбира, че и Аспарух е от славянски род. Ние тук сме си поставили за цел само да докажем, че българите не са късни пришълци, затова не желаем да се спираме върху отношенията им към другите тракоилирийски и скитски племена, обаче за обща ориентировка нека кажем, че скитите, от които произлизат българите, са славяни. Това, което сега се нарича славяни, в старо време се казваше скити. Самата дума скити е славянска дума, която значи скитник или номад. Готите, хуните, славяните, българите, абарите, тракийците са скитски, т.е. славянски племена.


	8. Критиките на Стефан Младенов
	Мнозинството от българското общество радостно прие моята книга. Нему му правеха особено впечатление данните, че преди Аспарух, българите са живеели на юг от Дунав. Един ден срещнах на улицата министър Ляпчев, който ми каза, че поради моята работа в Министерския съвет често ставало дума за мен. Не много време след това аз заминах за Западна Европа да търся нов материал относно интересуващия ме проблем. На Мюнхенската гара, като минавах през салона, за да си купя билет, срещнах господин Добрович — началника на кабинета на Негово величество Царя. Той много се зарадва, като ме видя. Поздравихме се и разменихме няколко думи. Той ми каза, че Негово величество имал добро мнение за мен и моите работи. От това аз разбрах, че работата ми е стигнала не само до ушите на министрите, но и до тези на държавния глава.
	Миналата година имах случай да се видя с един професор, който по-преди беше във Виена. Когато си казах името, той ми отговори: „Познаваме се, г-н Ценов, познаваме се много добре“. Аз се посепнах и се позамислих дали някога не съм се виждал с моя събеседник, но съм забравил, обаче той забеляза това и продължи: „Познаваме се, запознал ни е Иречек. Ние с Иречек много, много пъти сме говорили за вас и за вашата теория“. Моето име беше впрочем стигнало чак до Виена.
	То достигна и до ушите на нашите учени от университета, които обаче почувстваха моята работа като лична обида.
	Моята теза, че българите не само преди Аспарух, но и преди славяните са живеели на юг от Дунав, сърдеше софийските университетски преподаватели, които се придържаха за Иречек и др., че българите били доведени от Аспарух. За сръдня те нямаха право. На тях им се налагаше или да посочат несъстоятелността на посочените от мен факти, или да ги приемат. Понеже първото не можеха, а второто не искаха да направят, те ме обсипаха с лични хули.
	Това най-храбро извърши Ст. Младенов. Той слушал от Агур, Милетич, Шишманов, Златарски и пр., че българите били къснодошли турци, затова моята теза, че не са късни пришълци, дотолкова го бе възбудила, че той се самозабрави и ме обсипа с улични оскърбления. Нарече ме шовинист, Кръстьович, Йонков, Владикин. Моята етимология била волска етимология. Аз съм бил храненик на Военното министерство, т.е., че Военното министерство ми давало пари да пиша патриотични книги, поради което Ягич в една хула против мене ме питаше кой ми издава работите и прочие мерзости, които си остават мерзости и не опровергават посочените от мен данни.
	Не стига това, ами Младенов побърза да ме „понацапа“ и в Ягичовия „Archiv für slavische Philologie“ (1907, Bd. 29, S. 613). Там той написа отзив за моята работа, в който между другото с един митингаджийски тон се казва:
	„Ако човек би искал да счете тия «Изследвания» за научно съчинение, той би трябвало да каже, че в българската историческа и филологическа наука започва регрес. Защото появяването на тая книга след работите на един Дринов или Матов, на един Милетич или Шишманов, е регрес… Ако той (Ценов) днес просто от шовинизъм и недостатъчно проучване отново иска необуздано да се заеме с оная погрешна, за един Раковски извинителна етимология, то той няма право на научност. Който навсякъде открива величието на българското племе; който счита не само хуните, но и скитите, гетите, масагетите, както и всички други народи, за които старите историци пишат, че са живели на Балканския полуостров, за славяни и специално за българи; който твърди, че българите са живеели по времето на Апостол Павел около Солун; той би трябвало да подкрепи смелите си тези със силни аргументи…“ „Терминът турско-татарски език, с който се обозначава езикът на новодошлите откъм Волга българи (къде е тоя език? — б.а.), не се харесва на г-н Ценов“ и пр.
	А в „Учителски вестник“* Младенов между другото писа:
	[* Учителски вестник, год. V, 1906–1907, бр. 16–17, стр. 262–265.]
	„С убеждението, че българите са хуни, той (Ценов) ни напомня забравената «История българска под имя уннов» на покойния Г. Кръстьович. Подмамен от трудовете на Венелин и Савалев-Ростиславлевич, Кръстьович се помъчи да убеди всички, че хуните са българи. (Кръстьович собствено бе подмамен от Клапрот). Още навремето си Дринов* «Хуни ли сме ние?» показа, че хунската теория, макар основана на «първоизточните исторически източници» — не издържа никаква критика“.
	[* Браилско периодично списание, кн. V-VI, статия „Хуни ли сме ние?“, стр. 210–230.]
	От приведеното се вижда, че Младенов е поддържал гледището, че българите не са хуни, а са турци, дошли през 679 г. от Волга.
	В методично отношение той поддържаше гледището на учителя си Златарски, който каза, че е погрешно човек да се опира на първоизточници. С това той искаше да защити непочиващата на данни хипотеза на Иречек и Шафарик, че българите са късни пришълци. Извън тези автори нямало значи наука. Излизайки от същия принцип, Младенов каза, че извън Милетич, Шишманов и пр., няма наука. Оня, който посочва нови факти за изясняване на този въпрос, е регресист. Прогресист според Младенов е оня, който преповтаря онова, което са казали дядо и баба. Това е, що се отнася до „научния“ метод на Младенов.
	За научната му работа ще кажем само, че в по-първите германски университети докторска титла се дава предимно за две неща: а) защото кандидатът е homo doctus, т.е., защото има известни познания, и б) защото е homo bonus, т.е., защото е морален човек, който добросъвестно ще защитава истината. Без посочените качества не се дава докторско звание.
	Младенов не е съблюдавал тези норми, защото в гореприведените отзиви той е изопачил фактите с цел да ме унижи и да осуети истината.
	Понеже онези, които казват, че славяните едва в началото на VI век били дошли отвъд Карпатите до Дунав, се спират изключително на етимологии; понеже онези, които твърдят, че българите са турци, дошли от Волга, се опират изключително на етимологии, защото никой стар писател не е казал, че българите са турци, аз, който считам тези етимологии за несериозна работа, реших да занемаря етимологията и да се опра предимно на историческите свидетелства. (стр. 9–10)
	Още в началото на критикуваната от Младенов моя работа аз посочих историческото свидетелство на Йордан, който пише, че Скития се е простирала от Германия до Днепър. В тази Скития живеели народите: гепиди, венети, склавени, анти, българи, агацири и пр. А на стр. 30–31 като излагах посещението, което е направил византийският пратеник Приск през 448 г. на хунския цар Атила в Дакия, на север от Дунав, изтъкнах, че Приск нарича хуните скити.
	От тези и още много други исторически свидетелства, аз извадих заключение, че хуните, българите, славяните, антите и венетите са скитски племена, и, обратно, че скитите са славяни. Младенов обаче изопачи този факт и каза, че аз съм си служил с извинителни за един Раковски етимологии, за да доказвам, че скитите, хуните, гетите са били славяни и българи, след като аз казах горното не въз основа на етимологии, а въз основа на исторически свидетелства. Понеже етимологиите на филолозите Шишманов, Милетич и пр., са несериозна работа, Младенов, за да ме компрометира, намерил за необходимо да ги припише на мен. Но най-важното, което трябва да се изтъкне, е, че Милетич и Матов не са доказвали, че българите са турци. Те само са се придържали за това мнение. Младенов обаче, който тогава бе кандидат за доцент, за да се подмаже пред Милетич, го похвали, че уж бил доказал, че българите са турци. Кога и къде направи Милетич това, и досега не ми е известно, а и Младенов не го е посочил.
	С подобна лъжа Младенов си послужи и по отношение на Дринов, като го постави в редицата на Милетич, Шишманов и пр., че бил защитавал гледището, че българите са дошли от Волга турци, макар че Дринов бе първият, който отхвърли тази теза. Критикувайки Кръстьович, че българите-хуни едва в VII век са били дошли до Дунав, Дринов между другото каза:
	„Според Никифор точно в VII век българите уж преминали през Дон и се показали в Панония, Италия и Балканския полуостров, че те са връхлетели по тези места още от V век. Марк Аврелий Касиодор, който се е родил през 468 г. и е умрял около 557 г. почти на стогодишна възраст, като описва в своя летопис по-главните дела на Теодорих Велики, говори между другото, че с неговата храброст българите останали победени. А Касиодоровото свидетелство може да има цена, защото Касиодор е бил съвременник на Теодорих Велики и е живял при двора му. Друг един писател, съвременник на Теодорих, Енодий Тицински, който е живял между 473 и 521 г., говори в похвалното си слово за Теодорих, че той още на млади години се е прославил с това, че разбил непобедимите дотогава българи…“
	„А това, като е тъй, сиреч, ако още през V век българите ги е имало по Дунава, където те са били и многочислени, и страшни според свидетелствата на Касиодор и Енодий, как да се повярва на Никифоровата приказка, че те около средата на VII век минали през Дон и се спуснали към Дунав и по-нататък? Да се каже, че те и по-преди са се спускали към Дунава, но се връщали пак зад река Дон, а точно в VII век отишли, та вече не се върнали, това е нещо невероятно и пр.“*
	[* Дринов, Съчинения III, стр. 202–203.]
	Ето защо Дринов е бил против Кръстьович, пък и против Шафарик, защото те твърдяха, че българите едва в VII век са дошли от Дон до Дунав и че тогава са населили само земята между Дунав и Балкана, а Дринов е бил на мнение, че българите още в V век са живели покрай Дунав, и то не само покрай Дунав, а и покрай горния, в Панония.
	Понеже Дриновото становище беше против теорията, която се преподаваше в университета и понеже Дринов се ползваше с голямо име и голяма почит между българския народ, Младенов, за да заблуди българското общество, поставя Дринов в редицата на онези, които казват, че българите са били къснодошли турци, което, както виждаме, не е вярно.
	Макар че Дринов и Ценов излизат от един принцип, че българите преди Аспарух са живели покрай Дунав, Младенов казва, че Ценов, който твърди това, няма право на научност, понеже Дринов не бил на това мнение, а е поддържал несъществуващите мнения на Матов и Милетич. Младенов впрочем и тук умишлено е изопачил истината, за да се хареса на силните на деня.


	9. Как проф. Ст. Младенов опроверга д-р Ст. Младенов
	Ние не желаем да характеризираме Милетич, но понеже искаме да изтъкнем как професор Младенов доказа, че д-р Младенов не се е водил от истината, когато е хулил Ценов, сме принудени да се спрем върху отзивите му за проф. Милетич.
	В „Родна реч“* Младенов, като разглежда научните работи на Милетич, му напомня, „че всеки учен трябва да изнася само истината и то след внимателна проверка“. Много верен принцип. След това продължава: „А г-н М. на своя глава излиза да разправя неверности и неостроумни измислици, без да мисли, че ще бъде изобличен в незнание или най-малко в лекомислено и недобросъвестно отнасяне към научната истина“… „(Милетич) излиза с неверни твърдения и с тях неволно заблуждава читателите.“ Един учен не трябва значи даже неволно да заблуждава читателите си. Отлично. След това се казва:
	[* Списание „Родна реч“, год. VII, 1934 г., кн. 3 и 4, стр. 114, 120, 123, 124.]
	„Няма да се говори нито за неговото (Милетичевото) недостойно мълчание през 1929 г. на конгреса на славянските филолози в Прага, гдето г-н Любомир Милетич не излезе да подкрепи мисълта, че езикът на св. св. Кирила и Методия е старобългарски“. „Милетич би трябвало след толкова изобличения в лекомислие, незнание и недостатъчна добросъвестност да почувства поне малко разкаяние“.
	Понеже Милетич не е имал знания, а лекомислено и недобросъвестно се е отнасял към научната истина, пита се, Младенов, като се е основавал на един човек, който „лекомислено и недобросъвестно“ се е отнасял към научната истина, за да дискредитира Ценов, добросъвестно ли е постъпил?
	Би трябвало да се изследва кога Милетич е показал незнание и недобросъвестност: когато е писал своите работи ли, за които говори Младенов, или когато е давал мнение, че един човек като Младенов, за когото само личният каприз е меродавен, за задоволяването, на който волно изопачава истината, може да бъде професор?
	И с науката на Шишманов. Младенов не е съгласен.
	Шишманов беше против тезата, че българите са хуни. Българите според него са волжки турци, защото той бил доказал, че името българин значело „мъж от Волга“, воложанин. Младенов обаче пише: в своят „Geschichte der bulgarischen Sprache“, 1929, 8. 17.
	„За мене българското булгар не е «мъж от Волга», както досега мислеше Шишманов, а мелез (Mischling) Томашек или смесвач (Aufmischer)… и принадлежи към турско-татарското бу-ламак (буламач)“.
	„Един“ Шишманов не е бил впрочем разрешил този въпрос. А понеже Младенов каза за работата на Ценов, която се противопоставяше на Шишмановата етимология, че тя след един Шишманов е регрес, то той и тук волно е изопачил истината, за да уязви Ценов.
	Младенов каза не само, че българите нямали нищо общо с хуните, защото Дринов бил доказал това, но и че оня, който счита българите за хуни, няма право на научност. Той обаче пише*:
	[* Младенов, „Geschichte der bulgarischen Sprache“, 1929, S. 16.]
	„Близкото сродство на протобългарите и хуните, за да не кажем идентитета им, днес не може да се оспорва“. С това Младенов прие принципа на Ценов, против когото той хвърли толкова мерзости. Ценов впрочем и в това отношение е бил прав. А понеже оня, който счита хуните за българи, няма право на научност, то проф. Младенов, като идентифицира българите с хуните, доказва, че той сам няма право на научност.
	Когато Младенов клеймеше с разни епитети Ценов, защото бил твърдял, че хуните са българи, че българите не са дошли от Волга и пр., ние отдавахме това на невъзпитаност и незнание. Но щом той държи своята неприязненост и след като призна принципа на Ценов, ние сме принудени да кажем, че той не се ръководи от истината, а от каприз и волно, умишлено, заблуждава хората. Наука ли е това?
	Младенов каза за Милетич, че с неверните си твърдения неволно заблуждавал читателите си, та го посъветва да се поправи. А какво да кажем за Младенов, който волно заблуждава читателите си, като приписва на Ценов разни небивалици и по този начин осуетява разработването на един проблем, който е от жизнено значение за българския народ? Младенов е държавен чиновник. Може ли неговото началство да се опира на неговата добросъвестност? Може ли то да вярва на думите му? С този въпрос началството му все ще трябва да се занимае един ден. Думата професор значи „изповедник на истината“. Който няма това морално качество, не може да бъде професор.


	10. Васил Златарски
	Златарски се яви на историческата сцена с тезата, че българите са турци, които били дошли под водителството на Аспарух едва в 679 година откъм реките Волга и Дон, и основали българска държавица между Дунав и Балкана.
	Основавайки се на Иречек и други, Златарски отхвърли моята кандидатура за доцент, защото съм твърдял, че хуните или скитите са българи. А когато Иречек, който в своята „История на българите“ учеше, че българите са чуди или фини, в „Geschichte der Serben“ напусна това гледище и прие моето, че българите са хуни. И обратно: Златарски измени „научните“ си схващания и в „История на първото българско царство“ (1918 г.) изостави опозицията си против българизма на хуните и каза, че мнимият основател на българската държава Аспарух бил дошъл начело на хуногундури в Мизия.
	Но не само това. Той се отдели от старото схващане на Шафарик, Иречек и др. по отношение на старите селища на българите. Докато онези учеха, че българите първоначално са живеели покрай Уралските планини и реките Волга и Кама, Златарски постави Стара България на север от Кавказките планини, т.е. там, където според Прокоп едно време са живели хуните. Онези, които основаха българската държава, не бяха впрочем българи, защото българите водили името си от река Волга, а основателите на българската държава не дойдоха от Волга, а от Кавказките планини и не се казваха българи, а хуни. С това той напълно се отклони от Шафарик и Иречек и тръгна по пътя, който показа Ценов.


	11. Географски преглед на „военните операции“
	Хората сигурно са имали много лошо мнение за българите, ако те, след като се разбра, че на Балканския полуостров живее някакъв си български народ, тръгнаха по земното кълбо да търсят от кой див народ са произлезли тия според тях диви българи.
	Алеко Константинов отишъл в Америка. За да стигне в Америка, той е минал през много държави и е видял много народи, обаче той не намерил никакво сродство на българите с някои от културните народи. Такова той намерил само с американските диваци. Нему е направило впечатление, че носията и обичаите на американските диваци имали сходство с тези на селяните от Софийско. Има значи нещо неславянско и неевропейско у българските селяни в Софийската околност. Той, изглежда, не знаеше, че в Софийско не е ставало никакво смесване между монголци и славяни, защото това смесване е станало в Североизточна България отвъд Стара планина.
	Напускаме Америка и преминаваме в Европа.
	Българите са от фински произход, казва Шафарик. Въз основа на това би трябвало да кажем, че праотечеството на българите се е намирало в днешна Финландия. Но понеже от това би излязло, че българите са хора, както и другите европейци, то Шафарик каза, че българите били фини, но тези фини са живели по Уралските планини.
	Рьослер не се задоволи и с това. Виждайки по всяка вероятност, че днешните българи се „самоизяждат“, той „научно“ доказа, че българите са самоеди, които са живеели в Сибир, покрай Ледовития океан, източно от Уралските планини.
	Покойният професор Иширков ми казваше веднъж, че той разговарял с един японец, който му казал, че в Сибир и Япония имало сума българи.
	Фреен намерил в татарския град Болгар на р. Волга татарски, турски, арабски и арменски надписи, от което той прави заключение, че българите са турци. Защо той от тези надписи не извади заключение, че българите са татари или араби, или арменци, а са турци, не казва? Може би искаше с този свой чисто субективен извод да примири българския народ с турското владичество. Понеже турците или туркмените живееха в Централна Азия, то тук било сега праотечеството на българите.
	Един български фолклорист е установил, че във фолклорно отношение имало еднаквост между българи и сиамци, които живеят по брега на Тихия океан.
	Най-сетне и антрополозите си казаха думата върху народността на българите. Коперницки — краковски професор, намерил в Букурещ един череп на някой си Никола Насиу, който той обявил за български. След различни проучвания на този череп антрополозите стигнали до извода, че българите по черепната си форма са сродни с австралийските диваци, които в умствено отношение стоят по-долу от маймуните.
	Като започнем от Америка и свършим с Австралия, няма диво племе, което да не е посочено като праотец на българите.
	Ние успяхме да съкратим този простиращ се по цялото земно кълбо фронт. „Неприятелят“ се оттегли от Урал, от Сибир, от Австралия и Сиам, от татарска централна Азия и се спря на Кавказките планини. Доближи се впрочем до Европа. Ще видим дали ще може да запази и тази си позиция, понеже военните казват, че щом една армия постоянно се намира в отстъпление, тя губи духа си и най-сетне се предава. Нашият предварителен успех се състои и в това, че кавказката раса е най-красивата човешка раса.


	Глава II
	Стара България

	1. Старото отечество на хуните
	Златарски си мислеше, че като поставя Кубратова България до Кавказките планини, ще може да спаси поне нещо от азиатщината на българите. Това обаче не можа да стане по много причини. Хуните са живеели действително в едно правреме покрай Кавказките планини, обаче в историческо време, преди да се чуе името славяни, те живееха покрай Дунав, където в четвърти век имаха свое голямо царство. От тези — дунавските хуни, произлязоха Куврат и синовете му, а не от някакви си сега дошли азиатци.
	Това само за обща ориентировка, а сега най-главното. Най-старият автор, който пише, че хуните някога са живели покрай Кавказките планини, е Прокоп. А Прокоповият Кавказ, покрай който са живели хуните, се е намирал в Тракия и Илирия, а не в Азия. Имайки предвид това, Прокоп пише:
	„От подножията на Кавказката планина едни са обърнати към север и запад и се простират през земята на илирийците и тракийците, други са обърнати към изток и юг и стигат до проходите, в които живеят хуните и водят към земята на персите и ромеите (гърците), от които единият се казва Тцур (Чорлу).“* Прокоп впрочем наричаше Кавказка планина една тракоилирийска планинска верига, която свършваше източно при Чорлу. Тук, в Тракия и Илирия, е била родината на хуните според него. Опираме ли се на Прокоп, трябва и да слушаме какво казва той. Той, прочее, казва, че хуните са стари тракоилирийци. Прокоп не е единствен, който твърди това, защото преди него са казали същото други много по-стари автори като Есхил, Херодот и др. Страбон например, считайки Кавказ за тракоилирийска планинска верига, пише, че неговите склонове отивали чак до Адриатическо море. Покрай него са живели скитите (хуните), албанците и ахайците. До Кавказките планини, до които са живели и ахайците, които не са били азиатски, а тесалийски народ, са живели и хуните. Златарски е взел от Прокоп само думата Кавказ, а не и смисъла, в който Прокоп е употребил тази дума. А Калиник — ученик на св. Хипатий, който е писал своя труд около 447 г., т.е. сто години преди Прокоп, пише за хуните:
	[* Proc. Bg. IV, 3, 3.]
	„Варварският хунски народ, който живееше в Тракия, дотолкова нарасна, че зае повече от сто града и малко остана да застраши (завземе) и Цариград.“*
	[* A. Tougard, De l’Histoire profane, p. 66, 246.]
	Хуните впрочем през V век са обитавали цяла Тракия. Тези хуни разглежда Прокоп, а не азиатци. Тези хуни са наречени после българи. Златарски не е проучвал тези изследвания.


	2. Меотис, Кимерии и Скити
	Хуните са стари тракоилирийци не само за това, защото са живели покрай тракоилирийските планини, а и защото те според Прокоп и други негови съвременници са живели и покрай Меотидското блато, или Меотидския канал, и се идентифицират със старите кимерии. Херодот делеше скитската раса на скити и кимерии, които едно време са живели покрай Меотис и Кимерийския канал. Прокоп обаче пише: онези, които някога се казваха кимерии, днес се казват хуни, а които в старо време се казваха скити, днес се казват готи. Тъй че, докато Херодот твърдеше, че покрай Меотис са живели кимерии и скити, Прокоп и съвременниците му казаха: там са живеели хуни и готи. А за да разберем къде са живели хуните и готите, трябва да знаем какво са разбирали в онези времена под Меотидско блато или Меотидски канал.
	Херодот пише, че Понтът (Черно море) образува един канал, който се казва Меотис, и се излива в Понта почти там, където и той сам се излива.*
	[* Herodot. IV, 86.]
	Този канал или залив е Златният рог, защото той се образува от Черно море и се излива там, където се излива и Черно море. По-ясно е изразена тази мисъл от Есхил, Аполодор, Прокоп и други.
	По-старият от Херодот Есхил, предавайки думите на Прометей за бягството на Йо, дъщерята на Инах, княз на Аргос, казва, че Йо минала през Меотидския канал, за да избяга от Европа в Азия.
	Историята на Йо според разказа на Аполодор*, изразена с няколко думи, е следната:
	[* Apollodor, II, 7–8, ed. Wagner.]
	Зевс се бил влюбил в Йо, но Хера от завист я превърнала в крава. Тогава Зевс приел образа на бик, но Хера, за да ги раздели отново, пуснала стършел върху кравата Йо. Подлудена от измъчващия я стършел, кравата Йо напуснала крайбрежието на Йоническия залив, спуснала се през Илирия към Хемус (Стара планина), сетне завила към югоизток, минала през земята на скитите и кимериите и преминала през Тракийската теснотия от Европа в Азия, поради което тази теснина се нарекла Бос-пор (волски брод или проход). Йо, според Аполодор, била преминала в Азия през днешния Босфор. Най-старият, Есхил, обаче казва, че Прометей бил казал на Йо, най-напред да тръгне по пътя към изток, където ще стигне до земята на скитащите се скити, но да не се доближава до тях, а да се отправи към морето. „Ти ще стигнеш, казал той, до реката Хибриста.“ Но понеже било трудно да се мине през нея, то Йо да мине през Кавказката планина, от която извирала реката Хибриста (Ибър, Марица) и да слезе от нея на юг. „Ти по този начин, казал Прометей, ще стигнеш до Кимерийския нос, който се мие от тясното устие на (Меотидския) канал. Него (носа) трябва смело да напуснеш и да преминеш Меотидския канал. Хората ще има много да приказват за тоя път и ще го наричат Боспор (волски път)“.*
	[* Aeschil, Prometheus, 703 et cet.]
	Като Кимерийски нос Есхил е обозначил днешния нос Галата. При него се намира устието на Златния рог, който Есхил е нарекъл Меотидски канал. Йо е скочила от Галата в Златния рог и тогава е преплувала Тракийската теснина. От Есхил научаваме още, че скитите и кимериите са живели по онова време в Тракия и че Кавказ е бил тракийска планина, вероятно днешна Рила, защото от Рила извира река Хибриста, Ибър (Марица). Кавказките планини са се намирали според Есхил и Аполодор между Йонийско море и Стара планина, а Меотидският канал югоизточно от тях при днешния Босфор, защото него преминала Йо, за да отиде в Азия.
	Страбон пише, че Евксинският понт (Черно море — б.а.) се дели на две морета.
	В средата му изпъквали два носа. Единият откъм Европа и северните части, а другия насреща от Азия. Те стесняват пътя в средата (образуват Тракийската теснина, или Босфора) и по този начин създават две морета. Европейският нос се казва Криуметопон, а азиатският — Карамбис. В Кипертовата карта Illyricum et Thracia XVII с името Metopon е отбелязан носът, образуващ се между Златния рог и Босфора, който и днес се казва Галата и Пера. Този нос има вид на овнешка глава, или овнешко чело, затова Страбон го нарича Криу (овнешко) метопон (чело, лице). Есхил го нарече Кимерийски нос, защото по него са живели кимерийците. Понеже устието на Златния рог мие този Кимерийски нос, Страбон го нарече Кимерийски Босфор. Йо напусна земята на кимерийците, т.е. днешна Галата, когато навлезе в устието на Златния рог.
	Освен това Страбон пише, че Меотидският канал се излива в Понта през Кимерийския Босфор, а той — през Тракийския в Пропонта, т.е. в Мраморно море.*
	[* Strabon, p. 125, §23.]
	Според това Страбон е нарекъл Златния рог, Меотидски канал, а устието му — Кимерийски Босфор, защото то се влива в Тракийския Босфор.
	Юдейският писател Флавиус Йосеф (37–100 г. след Хр.) пише, че гърците наричали галатите гомар (кимерии), а магогите скити.*
	[* Flavius Joseph. Paris 1865. Antiq. Jud. I, 6. 1.]
	И от това свидетелство се вижда, че днешен Галата е бил населяван едно време от кимерии, защото галатите са наречени кимерии.
	Прокоп пък, подобно на Херодот, пише, че Евксинският понт образува Меотидския канал и тече наляво и надясно от него, затова каналът се казва майка на този понт. Това казвали свидетелстващите, защото той (каналът) тече от тъй нареченото Хиеро (на устието на Златния рог), където свършва този понт, към Византия във вид на река.*
	[* Procop. Bg. IV, 6, 16.]
	Прокоповият Меотис е впрочем Златният рог, защото той тече от Хиеро към Византия във вид на река.
	Тук, а не в Азия или пък покрай Азовско море, са живели според Херодот кимериите и скитите, а според Прокоп — хуните и готите.


	3. Стара България
	Както казахме, Прокоп нарича Херодотовите кимерии хуни, а Херодотовите скити — готи. Теофан и Никифор пък нарекоха Прокоповите готи българи. Докато Херодот пише, че покрай Меотидския канал са живели кимерии и скити, а Прокоп — че там са живели хуни и готи, Теофан и Никифор пишат, че там са живели хуни или хуногундури и българи. Като българи те са обозначили Херодотовите скити или Прокоповите готи. Ето защо ние наричаме готите българи. Теофан и Никифор определят родината на тези хуни и българи по следния начин:
	Теофан пише:
	„Нужно е сега да разкажем и за старината на хуногундурите, българите и котрагите (а Никифор казва: хуните и българите). В северните преминаеми части на Евксинския понт, в тъй наречения Меотидски канал, започва тъй наречената река Куфис (Никифор я нарича Кофис), която се връща (излива) на края на Понтийското море, близо до Некропилите, при тъй наречения нос Криупросопон“.
	При Криупросопон, или Метопон, се е изливал Страбоновият Босфор, тъй че Теофан и Никифор са наричали Страбоновия Босфор река Кофина, или Говедина, която е текла на края на Понта покрай Галата.
	След това Теофан продължава:
	„От казания канал (където започвала р. Кофина) морето е като река и тече през земята на Босфора и Кимерия в Евксинския понт. От този канал покрай р. Кофина се простира Стара Голяма България“.*
	[* Theophanes, p. 356-357; Mikeph., p. 33.]
	Стара България е опирала до Златния рог и е обемала днешна Галата и Пера.
	Като сравним Теофан със старите писатели, ние виждаме, че неговата работа представлява една компилация от техните мнения. Той повтори Херодот, като каза, че неговата р. Куфис е текла на края на Черно море (т.е. там, където Черно море се влива в Мраморно). Той е повторил Страбон, като казва, че неговата р. Кофина свършвала при Криупросопон (овнешко лице), а Страбоновото Криуметопон днес е Галата. Понеже тук свършва Златният рог, то и Теофан е нарекъл устието на Златния рог р. Кофина. Страбоновият Меотидски канал се излива в морето през Кимерийския Босфор, този — през Тракийския. Теофан пък пише, че неговата р. Кофина тече през земята на Босфора и Кимерия, вместо да каже, че е текла през Кимерийския Босфор. Тук Теофан е повторил Страбон. Той е повторил и Прокоп, който пише, че от Хиеро (на устието на Златния рог) към Византия морето текло във вид на река. Понеже неговата Стара България се е намирала там, където морето тече във вид на река и понеже според Прокоп морето правело това от Хиеро на Златния рог до Византия, то тук се е намирала Стара Голяма България. Теофановите хуни и българи са впрочем Есхиловите скити и кимерии, т.е. пражителите на Тракия и Илирия. Стара България се е намирала в Тракия до Босфора. Мястото на днешния Цариград се е населявало някога от българи. Тук трябва особено да изтъкнем, че Теофан и Никифор под българи са разбирали предимно народа, който по-старите средновековни писатели наричаха готи. Вместо хуни и готи, те казваха хуни и българи. Българската държава според тях е образувана от хуните и готите на по-старите писатели: затова аз казах, че готите са българи.
	Съобщените тук данни не са отделни факти, а система, която се поддържа от всички стари писатели. Така например, за хунугурите или хуногундурите, които образуваха българската държава, Йордан, който е писал своята книга около 552 г., казва: Те живееха най-напред покрай Меотидското блато (преди Троянската война), след това в Мизия, Тракия и Дакия; по-късно пак се споменават в Скития покрай Понтийското море и пр.* Тези хуногури образуваха българската държава.
	[* Getica V, 38.]


	Глава III
	Българите според по-старите средновековни писатели

	1. Методът на В. Златарски
	Посочените дотук факти Златарски не е взел под внимание, а казва измислици, че стара България се намирала в Азия. Понеже неговата цел не беше да установи истината, а да защити тезата, че българите са късни пришълци в днешното си отечество, над което те нямат историческо право, то за защита на тази теза той или не съобщаваше данните, които я опровергаваха, или пък, ако ги съобщаваше, предаваше ги в изопачена форма. Да кажем, че Златарски не е бил разбрал изложеното от нас за Стара България, защото за това се иска малко повечко напрягане на ума, но има очевидни факти, които той е знаел, и понеже не е могъл да ги опровергае, той просто ги е премълчал. Тук нека посочим само няколко такива:
	1. Златарски е знаел, че според Никифор Грегорас, както посочихме, българите преди шести век са владеели не само двете Мизии, но и Македония и останалата Илирия, но той е премълчал този факт.
	2. Златарски е знаел, че в хрониката на Манасий се казва, че по времето на император Анаетасий (491–518) българите завзели долната Охридска земя и цяла Македония, но го е премълчал.
	3. Златарски е знаел за картата на св. Йероним (IV в.), в която Мизия е наречена България: mesia hec et vulgaria, но не го е споменал.
	4. Златарски е знаел, че в хрониката на владиката Йоан от Никиу, Мизия е наречена „провинция България“. Там се казва, че роденият в Залдаба, днес Шумен, Виталиан се е бил надигнал (516 г.) против император Анастасий. Срещу него император Анастасий е изпратил по море към Варна военачалника Кирил. Сражението станало между Шумен и Варна, след което Кирил се оттеглил във Варна и спрял там, а Виталиан останал в провинцията България.*
	[* H. Zotenderg, Jean, eveque de Nikiou, p. 378.]
	Ако ставаше дума само за българи, би могло да се помисли, че българите по това време са дошли отнякъде си в Мизия. Но понеже самата Мизия в четвърти и пети век се е казвала България и провинция България, явно е, че старите мизийци са наричани българи и че България преди Аспарух е била провинция на Източноримската империя, което потвърждава казаното от Теофан, че Стара България е опирала до Босфора. Тези „дребни“ факти Златарски благоволил да премълчи.
	5. Златарски е знаел, че Йордан (VI в.) пише, че българите са живели покрай Черно море, и то на юг от Дунав, защото оттук те веднъж се съюзили със склавените и антите, които са живели на север от Дунав, а друг път — с гепидите и херулите, които живели в Горна Панония. Той е знаел, че както пише Равенският козмограф (IV в.), според Йордан, „в Долна Мизия, Тракия или Македония само българи живеят“*.
	[* Getica V, 37.]
	И тази „дреболия“, която опровергава тезата му, че българите са били доведени в Долна Мизия от Аспарух, а Тракия и Македония никога не са били български, той премълчава.
	6. Златарски е знаел за списъка на българските князе, в който Ирник — най-младият Атилов син, се споменава като български княз, който след 460 г. е князувал на юг от Дунав, в днешна Добруджа; че княжеството на князувалия преди Аспарух, Безмер се е простирало от двете страни на Дунав; че българската династия произлизала от племето „доуло“, стар крайдунавски скитски народ, а не от самоеди, туркотатари и пр. диваци. На всичко това Златарски не е обърнал внимание и пише измислици, че Аспарух за пръв път бил довел турски българи в Мизия и пр.
	7. Златарски е познавал много добре трудовете на Константин Порфирогенет, който пише, че император Константин Велики (306 до 337) поради партизанските нападки на скитите (хуните) и на самите българи направил от Тракия особена тема (за защита на Цариград), от което се разбира, че българите по времето на Константин Велики са живели в Мизия, пък и в Тракия.*
	[* ed. Bonnae. III. De adm. imper., p. 44 et cet.]
	На друго място, описвайки появяването на сърбите в историята, станало по времето на император Хераклий (610–641), когато те отнякъде си дошли при императора, Порфирогенет пише:
	„Когато България се намираше под римска власт, умря князът на сърбите, който бе избягал при императора“.
	Понеже тези свидетелства потвърждават Теофан за това, че Стара България е обемала и Тракия до Босфора, и Дарданелите, и понеже от тях и слепите виждат, че преди Аспарух България е съществувала на юг от Дунав и че тя е съставлявала част от Римската империя, Златарски, за да защити мисълта, че българите са диви „самоеди“, не ги споменава. Разбира се, че щом всичко това се премълчи, тогава българите са всичко друго, но не и онова, което са.
	Но наука ли е това и с право ли се искат пари от българския народ за тази наука?


	2. Гръцки и латински автори за старинността на българите
	Най-важните свидетелства Златарски не съобщи, а онези, които той спомена, ги спомена в изопачена форма. Тъй например, Теофан, който нарича българи живеещите в Тракия и Илирия Прокопови хуни, отбелязвайки събитията в Източната Римска империя под година 494, пише: „В тази година (494) и тъй наричаните българи, които живееха в Илирия и Тракия, нападаха и се отдръпваха, преди да ги забележи човек.“*
	[* Theophanes, p. 143.]
	Теофан, като нарича българите „тъй наричаните сега българи“, иска да каже, че тракийците и илирийците сега били наричани българи. Ако става въпрос за народ, който отначало е носил името българи, той би бил наречен „българи“, а не „тъй наричаните българи“. Теофан говори и за араби, арменци и пр., обаче не ги нарича „тъй наричаните араби, арменци“ и пр. Като казва „тъй наричаните българи“, той иска да каже, че името на този народ досега е било друго, а сега е българи.
	В. Златарски споменава приведеното тук в своята История (I.46) тъй: „Теофан пък, като говори за това нашествие (на кутригурите, за които Теофан тук нищо не говори — б.а.), споменава, че българите нахълтали и в Илирия, преди да се узнае за тях!“ Българите значи се били вдигнали от Азия и без да ги забележи някой, преминали реките Волга, Дон, Днепър, Днестър и Дунав, прекосили Стара планина и Родопите и „нахълтали в Илирия, т.е. Македония и Албания, без да ги забележи някой“. Дяволи българи! Когато от Теофан се разбира, че недоволните от римското владичество българи са водили в Илирия и Тракия партизанска война против римляните.
	Теофан е живял в края на VIII и началото на IX век, а Комес Марцелин, който е илириец и съвременник на тези събития, отбелязва в своята хроника под година 499 следното: „Арист, военачалникът на илирийските войски, с петнадесетхилядна въоръжена войска и 250 коли, натоварени с нужното за бой снаряжение, тръгна против българите, които плячкосвали Тракия. Боят се завърза при р. Цурта (Чорлу), където бяха унищожени повече от четири хиляди наши, било като бягаха, било като падаха от брега в реката“.
	Тук като българи са обозначени Прокоповите хуни, защото те обитавали прохода Цурта. Понеже пратената против българите римска войска била окончателно разбита, кой остана тогава господар на Тракия? Българите. Българите, след като разбили римската армия в Тракия, нахлули тогава в Илирия или Македония. Тези събития са станали по времето на император Анастасий, а в Манасиевата хроника се казва, че тогава българите били заели долната Охридска земя и цяла Илирия. Всичко това Златарски не е бил видял или пък не е бил разбрал. Сега нека обясним един факт, с който много пъти се злоупотребява.
	Двамата Теодориховци: Теодорих, Триаровият син, и Теодорих, Теодомировият син, заплашвали съществуването на Византийската империя. Теодорих, Триаровият син, заплашвал от Одринско Цариград, а другият Теодорих — Илирия, и бе завзел даже Епидамнус (Дурацо). Тогава император Зенон се видял принуден да се свърже в съюз с тъй наречените българи, обаче Теодорих, Триаровият син, отблъснал хуните и се отправил за Цариград.*
	[* Johann. Antioch., p. 619.]
	Като българи Йоан Антиохийски тук е означил хуните, защото Триаровият син отблъснал хуни, за да продължи пътя си, а трябваше да отблъсне българи.
	В. Златарски предава това събитие по следния начин:
	„Към 80-те години на V век у съвременните писатели изпъква името не на хуните(?), а на българите. Така Йоан Антиохийски ни съобщава, че през 482 г., когато остготите нападнали придунавските провинции, император Зенон (474–491) се видял принуден да повика на помощ «за пръв път тъй наричаните българи»“.*
	[* В. Златарски. История I, 43.]
	Зенон не „повика“, а се свърза в съюз с живеещите между Цариград и Адриатическото крайбрежие българи главно против остроготския Теодорих, който не се намираше на Дунав, а в Дурацо, на Адриатическия бряг, и се готвеше да навлезе в Тесалия. За да защити тезата, че българите са късни монголски пришълци, Златарски си служи с неистини, като казва, че това събитие е станало на Дунав, докато то е станало на адриатическия бряг. Според Златарски „Зенон бил повикал от Централна Азия българите против остготите, които заплашвали дунавските провинции“, без да знае, разбира се, че остроготите слязоха от Панония на юг и завзеха най-напред Македония; че бащата на Теодорих Теодомиров умря в Прилепско; че Теодорих Теодомиров тук наследи баща си и оттук заплашваше Цариград и пр.
	Но да кажем, че Зенон е довел българите от Азия на Балканския полуостров. Добре. Тези българи отсега не изчезнаха оттук. Те, както по-горе посочихме, разбиха в 499 г. римската армия при Чорлу и останаха господари на Тракия, като завзеха и Македония. Но Златарски, който си е поставил за цел да докаже, че Тракия и Македония, които са нужни на други народи, никога не са били български, пише, че събитията, които са ставали в Илирия, били ставали на Дунав! Младенов би казал, че той волно, умишлено, заблуждава читателите си.


	3. Сабиниановци
	За да се бори с готите, които от една страна, застрашаваха Цариград, а от друга — Епир и Тесалия, Зенон се обърна за помощ към живеещите между Тракия и Адриатическо море българи и назначи Едеския (Воденския) войвода Сабиниан за военачалник срещу Теодорих Теодомиров. Сабиниан съумя с разни маневрирания да накара Теодорих да напусне Адриатическото крайбрежие и Македония, но без да го унищожи. Понеже Зенон не бе доволен от този начин на действие, той изпрати убийци да унищожат Сабиниан, когото историците наричат Велики Теодорих Кривогледият, или Триаров, падна от кон и умря, а Теодорих, Теодомировият син, се примири със Зенон и се оттегли в Мизия, която той напусна през 488 г., за да замине за Италия и да я завладее за Зенон. Отивайки за Италия, той минал през Сирмиум, където с измама покорил и убил Трапстил, княз на гепидите. В същото време той тук (в Долна Панония) повалил на полесражението в една голяма битка и Буса, княз на българите.*
	[* Pauli Historia Romana. Monum. Germ. histor. 11, 213.]
	От приведеното се вижда, че българите по онова време (488 г.) са населявали не само Македония, но и Долна Панония. Не българи завариха в Панония готи, а напротив — готи завариха българи там.
	След смъртта на Сабиниан Велики илирийски или македонски войвода станал синът му пак на име Сабиниан, когото Теодориховият възхвалител, Тицинският епископ Енодий, нарича български войвода.
	След като Теодорих станал италиански крал, той поискал да присъедини и Сирменската област към Италия, защото тази област е спадала по-рано към Западната Римска империя. В Сирмиум князувал тогава гепидският княз Тразерик, синът на Трапстил, когото Теодорих е убил при заминаването си за Италия. При Тразерик живеел и братовчед му Мундо. Тразерик постоянно уверявал Теодорих в своята преданост, но той не му вярвал, и изпратил своите благородници Пиций (Пеца) и Хардуик с непосвещавана дотогава в бой младеж, за да завземат Сирмиум. Пиций успял да завземе града без бой и управлявал областта хуманно като собствена, а не я ограбвал като завладяна. Гърция обаче използвала това положение на събитията, за да предизвика война с българите. Опряна на готската помощ, тя искала да сведе българите под свое опекунство. За тази цел тя спечелила гепида Мундо на своя страна, който тероризирал българите с плячкосване. Йордан ни говори за тези събития, както следва:
	„Теодорих изпроводи своя граф Пеца, който заемаше първо място между първенците му, да вземе Сирмиум. Пеца пропъди тамошния княз Тразерик и завзе града. След това потегли против Савиниан, военачалника на Илирикум, който се биеше тогава с Мундо при Маргоплан (днес Кюприя на р. Морава) и разби илирийската войска“.
	„Този Мундо, прочее, който е от рода на Атила, бе избягал от гепидите* и се скиташе отвъд Дунав в необработени и необитавани места. С помощта на отвсякъде събрани крадци, разбойници и убийци той завзе една кула (един кастел) на брега на Дунав, която се казваше Херта, и остана тук, където той живееше от ограбване на околността, крал на своите крадци. Нему впрочем, който се намираше в отчаяно положение и мислеше да се предаде, дойде на помощ Пеца и го спаси от ръцете на Салиниан, след което той от благодарност се подчини на крал Теодорих“.** Понеже българите в Долна Панония и Горна Мизия били омаломощавани от Мундо, Теодорих използвал този случай, за да завземе Сирмиум, столицата на Долна Панония.
	[* Мундо вероятно бил братовчед на Тразерик по майчина линия. — Б.а.]
	[** Jord. Getica LVIII, 300.]
	В хрониката на Комес Марцелин под година 505 между другото, четем за това сражение:
	„Сабиниан, синът на Великия Сабиниан (който изпъди Теодорих от Епир) и войводата на войските, бе изпратен против гета Мундо… Сражението стана при Хореа-Марга (Кюприя на река Морава — б.а.). Много от неговите войници се изгубиха в това сражение и погинаха в реката. Той изгуби при това и обоза си, тъй че с малцина свои едва може да се спаси в кастела Нато“.
	Пиций или готите и Мундо са се сражавали впрочем на Морава с илирийци. Тези илирийци се наричат от Енодий, който е свидетел на сраженията, българи.
	Пиций е успял да завземе без бой град Сирмиум, защото българите са били заети в бой с Мундо. И понеже считал завзетата земя за върната, а не за заробена, затова не я оплячкосал, а й служил с равномерно разпределение на тежестите. След това Енодий пише:
	„По времето на тези усмирители Гърция чрез посегателството на съюзника (готски) Мундо прояви несъгласие с тамошното (българското) ръкополагане, като свеждала своите българи (от които тя била застрашена) под опека, понеже по време на боевете си служила с кастела (който Мундо зае). Тогава (заплашеният) Мундо, мислейки, че за да се защити, е достатъчно, ако твоите (Теодориховите) кохорти биха узнали как би изпатил той, с бързи пратеници съобщи за опасността си“.*
	[* Ennodius, Monumenta Germaniae Auct. antiq., p. 211.]
	Дошлият на помощ Пиций, като видял отдалеч необузданата българска младеж, настроил с една пламенна реч своите хора за бой против българите.
	Йордановите и Марцелиновите илирийци Енодий нарича българи. Най-важното обаче, което научаваме от взелия участие в тези събития Енодий, е, че Гърция, или Византия, е била инсценирала тази война, за да подчини българите, които тя наричала свои българи; считали ги за хора на Византийската империя. Досега Византия употребяваше ту тоя, ту оня Теодорих против българите. Сега, когато Теодорих Теодомиров с настаняването си в Италия стана силен, тя реши да си послужи с тази сила против непокорните си българи. Привлякла на своя страна бандита Мундо и чрез него тиранизирала населението в Мизия покрай Дунав. Наричайки мизийците българи, Енодий потвърждава по-стария Йероним, който нарича Мизия България.
	Българите излезли против споменатото от Йордан ограбване начело с илирийския и македонския военачалник Сабиниан, когото Енодий обозначава като български войвода. Това сражение между подпомогнатия от готите Мундо и Сабиниан се сочи като най-кръвопролитното сражение, което по онова време е ставало.
	Енодий казва: „Сблъскали се два народа, които никога не са се плашили от смъртта. Чудили се един на друг, че се намират равни на себе си, и че в човешкия род гот се осмелява да противостои на българин, и българин — на гот. Най-сетне готите победили.
	След това двете римски империи се повърнали на старата си граница“.*
	[* Monum. Germ. Auctor. antiq., VII, p. 211.]
	Българите значи досега са пречили на цариградската и римската държава да граничат една с друга, от което също така се разбира, че българите са били стари тракоилирийци. Излагайки поражението на Сабиниан, Енодий казва на Теодорих: „Виждам пред себе си проснат българския войвода, на когото твоята десница ограничи свободата.“ А след това, радвайки се на бягството на този български войвода, Енодий казва: „Има ли защо още веднъж да разправям за поражението на войската и за срамното бягство на войводата Сабиниан?“*
	[* Monum. Germ. Auctor. antiq., 12, p. 252.]
	Енодий обозначава илирийския войвода Сабиниан като български войвода. Църквата на илирийеките българи Гърция е искала да постави под своя опека.
	За тези българи Енодий казва още, че преди Теодорих те са били народ, на който всичко, каквото е поискал, е принадлежало. „Те преди това поражение си мислеха, че светът им е отворен навсякъде: сега обаче считат, че само онази част на империята им е затворена (недостъпна), която ти защитаваш. Набързо ще премина много неща, да не би ти, поради губене на време с писане, късно да пристигнеш и свещта на курията (сената), която дълго време бе принудена да свети в сянка, по-късно да светне“.*
	[* Cassiodorus, Monum. Germ, ibid., p. 239–249.]
	И оттук приведеното се вижда какъв народ са били българите и каква роля са играли в Римската империя.
	След отслабването на императорската власт, особено в Рим, те били фактически господари на Тракия, Илирия и Македония и поставили в сянка римската курия, т.е. тази курия загубила всякакво влияние. Чак след победата на Теодорих над българите тя започнала отново да просветва под неговата защита и двете римски държави (или Византия и Италия) започнали отново да граничат една с друга.
	Йордан и Марцелин обозначават Сабиниан като илирийски войвода. Онези, които не са проучвали основно тези въпроси, мислят, че Сабиниан като илирийски войвода е бил всъщност византийски войвода. Това не е така. В старо време не е имало обща наборна система в днешния смисъл, а отделните племена са воювали начело със своите племенни водители или войвода. Сабиниан е бил илирийски войвода, стоял е значи начело на илирийци, които не са били безусловно подчинени на Цариград. Източните българи са имали също свой племенен началник или войвода. Когато Атила е преминал Искър и е нахлул в Източна България, насреща му са излезли източнобългарските войводи, като Аспар, Арнегискъл, Аеробинд и др. Тези войводи са обслужвали и Византийската империя. Когато илирийците са ставали непокорни на византийската власт, против тях са се изпращали тракийци, и обратно. Против Теодорих Теодомиров и наследника на Аспар, Теодорих Триаров, Зенон е повикал илирийските българи, войвода на които тогава е бил Сабиниан Велики. Сега пък против илирийските българи е повикан Теодорих Теодомиров и т.н. Тъй българските племена се биеха помежду си за благото на трети.
	Няма по-необоримо свидетелство, че българите са стари тракоилирийци, от това на Енодий.
	Същото се разбира и от Касиодор, министъра на Теодорих Велики.
	Той предава едно писмо от 527 г. На крал Атанарик до патриция Киприян, в което, като изтъква неговите войнствени добродетели, казва:
	„Виждал те е до сега праотечественият* Дунав да воюваш: не те плашеше Морава, за да може Италия да завземе Сирмиум“.**
	[* Едно от многото свидетелства, че готите са били гети или стари дунавски поселници, а не са били късно дошли германци. — Б.а.]
	[** Part. 1.69, coi. 1247.]
	Сирмиум (или Долна Панония), както и Мизия и Илирия преди тази победа са били български. Когато Теодорих, отивайки за Италия мина оттук, той удари върху българите. Не българите като малка ордица са се били качили на аероплани, за да дойдат в Панония и да нападат готи и византийци, а те бяха нападнати от последните: не те заеха чужда земя, а чужденци заеха тяхната.
	Касиодор и Енодий потвърдиха по един блестящ начин тезата, че българите са стари тракоилирийци. От тях ние разбрахме защо Мизия в IV век се е наричала провинция България: защото старите автори са считали българите за стари мизийци и стари илирийци.
	Какво прави обаче В. Златарски?
	Той просто премълчава тези факти. А които от срам не е могъл да премълчи, той ги изопачава. За да представи българите като късни пришълци, той пише за Мундо следното: „И Марцелин и Енодий, и Йордан ни разправят, че един варварски войвода Мундо, който водил потеклото си от рода на Атила, помогнал със своите българи през 505 г. на остготите в едно сражение против императорските войски“.*
	[* В. Златарски. История I, 46.]
	Очевидна неистина, защото казаните автори пишат тъкмо обратното. А именно, че Мундо, готите и Византия са воювали против българите, а не, че Мундо предвождал българи против Византия. Непознаващ историята, Златарски обозначава предвожданите от Сабиниан илирийски българи като „императорска войска“! Как може да се каже, че българите са воювали на страната на готите, когато Теодориховият министър Касиодор пише, че Теодорих завзел Сирмиум, след като разбил българите? А върху Енодий Златарски пише само следното: „Енодий, епископ на гр. Павия, който е живял между 473 и 524 г., в панегирика си към Теодорих Остготски казва, че той още от млади години се прославил с победите си над непобедимите дотогава българи. Същият Енодий споменава и за друго едно сражение на готите с българите, което е станало пак в Теодорихово време, но в което сам Теодорих не взел участие поради напредналите си години“.*
	[* В. Златарски. История I, 43.]
	Казаното тук е от началото до края измислено, защото в посочения от Златарски източник няма казано подобно нещо. Първото предположение от тук приведеното не е казано от Енодий в похвалната му реч към Теодорих, а е казано от Атанарик относно войводата Толуин. И второто предположение не се намира в посоченото от Златарски място. От това трябва да се извади заключение, че Златарски не е чел Енодий и Касиодор — най-важните автори за старата българска история, и споменава имената им само за украшение, да покаже, че е „учен“ човек. Понеже свидетелствата на Енодий и Касиодор опровергават неговата теза за късното идване на българите, то той ги е смотолевил по горния начин. Наука ли е това?
	След гореказаното за Енодий, Йордан и Марцелин, Златарски вади следното заключение:
	„Приведените тук известия ясно свидетелстват, че към средата на втората половина на V в. българите започват от черноморските си живелища да играят първенстваща роля в областта на средния и долния Дунав, и дотолкова се засилили, че съвременниците ги смятали за непобедими, а византийският император, както и близките му съседи ги викали на помощ против германските си врагове, като са разчитали както на тяхната сила, тъй и на старата им вражда с остготите“.*
	[* В. Златарски. История I, 44.]
	Това е измислица от началото до края, защото посочените автори не говорят за българи покрай Черно море и Дунав, а за такива в Тракия, Илирия и Панония. Сражението не става заради черноморските брегове, а за Сирмиум. Както и да е, от Енодий, Йордан и Царцелин, Златарски бил извадил заключение, че българите са били многоброен народ и че в V в. Играели водеща роля покрай Черно море и долния и средния Дунав. Това добре, но какво стана с тезата на Златарски, че българите до VII век са били живели в Азия и че едва към края на VII век Аспарух бил довел в устието на Дунав една малка ордица от стотина души, както и че едва „хановете“ Крум и Омуртаг били разширили българската държава и към средния Дунав? Коя теза е права? Как стигна Златарски до убеждението, че българите още в V век са живели като голям народ покрай Дунав и Черно море? Преди работите на Ценов или след тях?


	4. Виталиан. Гръцки автори за старинността на българите
	Енодий каза, че войната против българите била започнала, защото Гърция не била съгласна с българското ръкополагане. Поражението на българите се използва от император Анаетасий. Той веднага след това заточи илирийските владици, или владиците на онези българи, които под водителството на Сабиниан отстояваха своята свобода на р. Морава в Мизия. А именно владиката на Ниш, Сердика (София), Пауталия (Кюстендил), Охрид и Никопол (на залива Арта). Обаче североизточните братя на илирийците не останаха хладнокръвни към тази неправда спрямо техните илирийски братя. Православните на Скития и Мизия и другите области поканили родения в Залдаба (Шумен) Виталиан (сина на Патрикиол, водителя на федератите) да се вдигне за това против безбожния Анастасий.*
	[* Theophanes, p. 157.]
	Заради илирийските владици против Анастасий се били вдигнали скитите и мизите, т.е. североизточните българи.
	Йоан Малала, който е почти съвременник на тези събития, пък пише:
	„Във времето на неговото (Анастасиевото) царуване се вдигна тракиецът Виталиан поради заточените владици, както се казва, и завзе Тракия, Скития и Мизия до Одеса (Варна) и Анхиало, предвождащ голямо множество хуни и българи.“
	Тук скитите са наречени хуни, а мизите — българи.
	Важно е това свидетелство и за това, защото тук хуните и българите са отбелязани като две отделни племена. Хуните са скити, които са живели предимно на север от Дунав — в Дакия, а българите — мизи, които са живели на юг от Дунав.
	Водител на поетата сега борба е бил мизиецът Виталиан. Тук нека кажем за него, той ще ни интересува и по-нататък, че е бил по онова време и главнокомандващ византийската армия. А това значи, че Византия тогава се е опирала на военната мощ на източните българи. Теофан казва, че Виталиан е бил син на комита (управител) на федератите (съюзниците), от което се разбира, че Мизия по онова време е била във федеративни отношения към Цариград. Тази федерация даде на мизийците император Константин Велики, защото му помогнаха да основе самодържавието си и да съгради Цариград. Това трябва да се знае, за да може да се разбере по-нататъшният ход на българската история. Понеже мизийските българи са се ползвали с известна автономия, то ние не намираме никакъв стремеж на Цариград за властване над тези българи; това, разбира се, се отнася до по-старо време. Сега Цариград или Византия се е стремила предимно да запази властта си над илирийските българи, които тя е считала за пряко подчинени. Затова ние четем, че император Анастасий заточил илирийските, а не и мизийските и тракийските владици.
	Понеже мизийските българи изповядваха същата християнска вяра, както илирийските, те не можеха да търпят своеволията на Анастасий, надигнаха се и завзеха Тракия почти до Цариград. За да не падне и Цариград в техни ръце, император Анастасий съгради дългата стена от Черно море до Силимврия на Мраморно море „против нахлуванията на мизите или българите и скитите“.*
	[* Zonaras, Bonnae III, 144.]
	Дългата стена е била съградена против мизийците (или българите) и скитите (или хуните), които се бяха вдигнали против цариградското владичество.
	Всички тези отдавна известни факти не се използват от В. Златарски.


	5. Юстин и Юстиниан
	Българите се усмириха едва след смъртта на Анастасий, когато цариградският престол се зае от сенатора Юстин, който бе подпомаган от своя млад, но даровит братовчед Юстиниан. И двамата бяха македонци, или илирийци. Делото на българите се подобри. Сваленият от Анастасий Виталиан бе отново назначен за консул и главнокомандващ. Обаче работите не се развиха тъй, както се предполагаше. Виталиан беше най-популярната личност във Византийската империя. Народът го искаше за император. Заради това Юстиниан, който сам се готвеше да заеме мястото на стария си чичо, изпрати убийци да го унищожат. Той стана, след това консул, а след смъртта на Юстиниан в 527 г. — император.
	След убийството на Виталиан, българската революция отново започна.
	През 526 г. умря италианският крал Теодорих Велики. Тогава съюзникът му Мундо напусна готите и се постави в услуга на император Юстиниан (527–565 г.) против българите. Юстиниан го назначи за илирийски военачалник. Но когато Мундо отишъл в Илирия, т.е. Македония, защото шлемът му е намерен в Охридското езеро, върху него се нахвърлили хуни заедно с голямо количество разни други варвари, пише Малала.*
	[* Malala. p. 451.]
	А Теофан, който обикновено нарича Прокоповите и Малаловите хуни българи, предава горното тъй:
	„Като пристигнал в Илирия (Охридско), излезли българите, едно голямо множество, но той се нахвърлил върху тях и ги погубил всички“.*
	[* Theophanes, p. 219.]
	Отнася се до същите българи, които през 505 г. се сражаваха с Мундо под водителството на македонския войвода Сабиниан при Кюприя на Морава. Понеже Мундо бил техен неприятел, те са го посрещнали с оръжие в ръка и го принудили да си хвърли шлема в Охридското езеро.
	Как предава този факт В. Златарски? Предава го така: „Към това голямо нашествие на хунокутригурите се отнася и известието на Малала за резултата му в Илирия, именно, когато новоназначеният комендант на Илирия, Мундо, родом гепид, се научил, че хуните (Теофан ги нарича българи) с голямо количество разни варвари нападнали Илирийската страна, той ги ударил и съвсем ги разбил“.*
	[* В. Златарски. История I, 54.]
	Очевидно изопачение на факта, защото не хуните или българите се били качили в Централна Азия на аероплани, за да дойдат в Македония и да нападнат Мундо, а напротив — той дошъл при тях и те му излезли насреща, защото е бил техен смъртен неприятел. А къде остана тогава твърдението на Златарски, че Мундо е българин и предвождал българи против императорските войски?
	Комес Марцелин, който е работил в канцеларията на Юстиниан I, отбелязва в своята хроника, че през 499 г. Арист се сблъскал с българите на р. Тцурта в Тракия, където претърпял голямо поражение, а под година 530 той отбелязва, че Мундо се обърнал и към българите в Тракия и ги разбил.
	От 494-та и 499-а до 530 г. ние постоянно намираме българи в Тракия и Илирия, когато Златарски представя работата тъй, като че ли тук не е имало българи, и че българите сега са нахлули отнякъде по тези места да ги ограбят и пак да избягат в Централна Азия.


	6. Тракийските хуни
	Сега нека се спрем при близките до Цариград провинции. Прокоп и Калиник наричаха тракийците предимно хуни. Според Прокоп покрай Босфора и на Галиполи от памтивека са живели хуни. Юстиниан, който с отстраняването на Виталиан бе изгубил симпатиите на тези хуни, се мъчеше сега да ги привлече някак си на своя страна и успя да направи това с князуващия около Босфора хунски княз Горда, или Грода (528 г.). Съотечествениците му обаче не останаха доволни от подчинението му на Юстиниан и го убиха, а за княз избраха брат му Мугела. Понеже тези хуни се опасявали, че Юстиниан ще ги накаже за това, те, за да осуетят наказанието, избили императорската стража, която пазела Цариград, заедно с началника и трибуна Далматий. Тогава Юстиниан назначил за комендант на босфорската стража бившия консул Йоан, син на Йоан, който е убил Сабиниан Велики, и му заповядал да постави квартирата си в Хиеро (на устието на Златния рог).* След това Юстиниан изпратил по море една експедиция към Варна срещу хуните или българите в Мизия. Според Малала на нея се противопоставили два хунски, а според Теофан, който точно преписва Малала, двама български князе. Теофан пише: „В тази година (531 г.) се раздвижиха в Скития и Мизия двама български княза с много българи и други (съюзници)“.
	Най-напред българите разбили византийците, но те получили подкрепление и разбили българите: двамата български князе паднали в сражението. Зарадвани от успеха си, византийците потеглили през Тракия за Цариград, обаче в Тракия ги посрещнали други българи, които им нанесли съсипващо поражение, та само малцина могли да избягат живи. „Отсега-нататък настана мир в Тракия“, пише Малала.
	[* Малала, стр. 432.]
	Тракия по онова време (531 г.) е била поселявана от българи и идващите откъм Мизия византийци тук са попаднали в българска земя. Това не е някакво случайно явление, защото по-старият Комес Марцелин е писал, че в 499 г. българите съсипващо разбили римската войска при Чорлу, а още по-старият Калиник е писал, че хуните дотолкова се засилили, че завзели повече от 100 града в Тракия. Трябвало е впрочем тракийските българи да разбият византийците и да ги пропъдят от Тракия, за да настане мир там. Кой бе тогава, в 531 г., господар на Тракия? Явно българите.
	Българите не се задоволиха само с разбиването на византийците в Тракия. Те продължиха освобождаването на своите сънародници чак до Йонийско море. В моето изследване: „Die Abstammung der Bulgaren und die Urheimat der Slaven“ (S. 252, 278), аз съм посочил, че пелопонесците не са били гърци, а са спадали към тракийската или българската раса. Като се има това предвид, разбира се казаното от Прокоп, че хуните навлезли в Тесалия и след като унищожили всички елини, с изключение на пелопонесците, се върнали.*
	[* Procopius, De bello Persico II, 4, 11.]
	Унищожавани са впрочем само елините, а не и пелопонесците. Правела се е разлика между елини и пелопонесци. Хуните са считали пелопонесците за свои сънародници, та са искали да ги отърват от елините.
	А в своите анекдоти Прокоп пише:
	„В Илирия и цяла Тракия, т.е. от Йонический залив (Арта) до предградията на Византия, там, където селището се населяваше от елини и херсонити, хуните, склавените и антите извършваха почти всяка година, откак Юстиниан стана император (527 г.), непоправими злини над хората (елините и херсонитите). Аз мисля, че при всяко нападение повече от двеста хиляди от живеещите тук ромеи (гърци) биваха отвеждани или заробвани, тъй че цялата тая земя най-сетне действително се съедини със скитската пустиня“.*
	[* Procopius, Anek. 18, 20.]
	Йордан пише тук българи вместо хуни. Той казва в своята Romana, Momsen: (Р. 52) „Такива са работите в Римската република, освен това всекидневните настоявания (за правдини) на българите, антите и склавените“. Българите, значи били присъединили земята от Йонийския залив до Цариград към останала Скития. Касаело се е за земята на заточените от Анастасий илирийски владици.
	Най-важното, обаче, което научаваме от Прокоп, е, че българите са водили в случая национална борба: те са искали да очистят българската земя от гръцкия елемент; преследвани са според Прокоп само гърците. Какви са били другите поселници на казаните земи, се разбира от живелия по това време Малала, който нарича мирмидоните, тесалийски народ, българи. Той пише, че Ахил, прочутият войвода на елините против троянците, е имал своя (не елинска) армия, състояща се от тъй наричаните тогава мирмидони, които сега (в VI в.) се наричат българи.*
	[* Malala. Bonnae, p. 97.]
	Мирмидоните не са били елини, а българи. Тези тесалийски българи са освобождавали северните българи от гърците. И както Анастасий библиотекар пише, мизийските българи в случая са се били съединили с тези в цяла Тесалия, двата Епира (от Арта на север), Дардания и пр., въз основа на родовото право.*
	[* Part. I. 128. col. 1393.]
	Тъй българите принудиха Юстиниан да създаде в Илирия за освободените от гръцкото духовно и политическо робство българи, отделна архиепископия, което той през 535 г. направи, като постави седалището й в родния си град Охрид. Но за това ще кажем няколко думи по-нататък.
	В. Златарски предава гореприведените факти със следните думи: „… а за първите години от Юстиниановото царуване същият автор (Прокоп) казва, че не се минала година, откак Юстиниан взел властта над ромеите, да не нападат хуни, склавини и анти в Илирия, Тракия, Елада и Херсонес: те опустошавали цялата страна от Йонийско море чак до предградията на Цариград и я обръщали в «скитска пустиня»“.
	Понеже познанията на Златарски по гръцки бяха слаби, той съвсем не е разбрал горния текст. Според него хуните нахлули от Азия в Елада за грабеж, а Прокоп пише, че хуните очистили Илирия, или земята между Йонийския залив и Цариград, от гърци, и я съединили окончателно с останала Скития, или че окончателно я освободили от гърците, което се документира и с това, че за тази именно земя император Юстиниан създаде самостоятелна архиепископия.
	Но преди да преминем към основаването на модерната българска държава, което всъщност е нашата цел, нека скицираме накратко казаното дотук.
	Най-старите автори, които са споменали името българи, казват, че българите са скити: Стара България не е нищо друго, освен най-старото селище на скитите, което опирало до Босфора; самият Босфор е лежал в скитска земя; българите са живели покрай Тракийския провлак, преди той да получи името Босфор, т.е. преди Троянската война.
	Старите автори казват, че Мизия е България или че българите са мизи, а мизите са не само стар тракийски, но и троянски народ.
	Старите автори казват също, че българите са мирмидони, а мирмидоните са живели в Тесалия преди и по време на Троянската война.
	От тези мирмидони-българи Ахил бе събрал наемници, за да се бие против северните им братя. С една дума, старите автори са единодушни в това, че българите са стари тракоилирийци; че са по-стари поселници на своето отечество, отколкото гърците на своето, защото гърците се разпространиха или увеличиха за сметка на българите, а не българите за сметка на гърците. Тракоилирийците пък принадлежаха към расата, която днес се казва славянска раса.
	Противната страна не е могла досега да посочи нито един стар автор, който да казва, че българите са били фини, чуваши, самоеди, австралийски диваци, турци и пр. Нейната теза не почива на научни основи.


	Глава IV
	Кувратовата държава

	1. В. Златарски за Стара България
	Златарски дойде най-сетне до убеждението, че хуните са българи. За дейността на тези хуни по Дунав и в Тракия по времето на император Юстиниан, той говори надълго и нашироко в своята история. Най-после въпросните хуни били навлезли и в Илирия, Елада и пр. Ние очаквахме, че отсега-нататък ще следи историята им тук и няма вече да разправя, че те били дошли като малка ордица в устието на Дунав едва в края на VII век. Това се забрави и се започна пак да се твърди, че те били дошли в Мизия през 679 г. и покорили славяни, които ги пославянчили. Ами славяните? Откъде и кога дойдоха те? Те били слезли откъм Карпатите до Дунав през V век. В началото на VI век преминали Дунав и по времето на Юстиниан завзели не само Мизия, Тракия и Илирия, но и Пелопонес, защото тези страни после са населявани от славянски народ. Кой казва това? Това казват Прокоп и Йордан. Както по-горе казахме, Йордан пише, че българи, склавени и анти, а Прокоп, пише, че хуни, склавени и анти били завзели Илирия от Йонийско море до Цариград. Тези свидетелства се сочат, когато се казва, че славяните са завзели Илирия заедно с Пелопонес по времето на император Юстиниан. Обаче, че тези славяни са били предводителствани от българи и че славяните в случая са били само съюзници на българите или хуните, които собствено заеха посочените земи, не се казва. Славяните и антите са живели на север, а българите на юг от Дунав. Българите повикали отвъдните си братя на помощ и завзели Илирия.
	Това не се казва, а се изпуска името българи и се казва, че само славяни били заели споменатите илирийски области! Българите се били явили до Дунав едва в края на седми век и никога не били владеели тези илирийски области!
	Българското завземане на Илирия фалшиво се нарича славянско завземане на Илирия и на Балканския полуостров. Оттук тезата, че македонците не са българи, а били славяни, които се нарекли българи, защото „хан“ Борис бил нахлул в Македония, и те, щом той нахлул, взели та се нарекли българи. Ами защо не се нарекоха турци, когато Мурадовци и пр. завладяха тяхното отечество? Защо не се нарекоха гърци, когато ги покори Василий II?
	Наука ли е това?
	С тази наука си служи В. Златарски, за да затвърди мнението, че българите били дошли едва в края на VII век в устието на Дунав и че едва „хан“ Борис е бил стигнал до Македония? Като оставим настрана факта, че Златарски изобщо не се е занимавал с първоизточниците на българската история, той не държи даже и на онова, което сам досега беше признал. В своята история*, той пише за Куврат**:
	[* В. Златарски. История I, 92.]
	[** Кубрат. — Б.р.]
	„Както и да било, но с присъединяването на кутригурските и другите хуно-български орди Кубрат завършил обединението на българските племена, които са живели по бреговете на Черно и Азовско море и на север от Западен Кавказ; той станал по тоя начин основател на известната при Теофан и Никифор Стара Велика България.“
	Очевидна неистина, защото според Теофан и Никифор Стара България се е намирала в Тракия покрай Босфора, както изложихме по-горе. Но преди да продължим, нека отбележим, че Златарски с това показва, че не е учен, защото според Ст. Младенов и В. Златарски, оня, който твърди, че хуните са българи, няма право на научност.
	На друго място в книгата си Златарски пише:
	"Името „българи“ има събирателно значение и е било общо, както за кутригури, тъй и за утигури — име, което са носили, когато са били обединени под една власт и в една държава. Разбирайки така името „българи“, ние сме склонни да приемем етимологическото му обяснение, предложено от проф. В. Томашек, който пише следното: "Първоначално през 481 г. исторически доказаното име „булгарои“ вероятно означава „мелез“ от „тюрко-монголското“ вербално съдържание „булгха“ — „смесвам“„.“
	Същото преповтори и Ст. Младенов.
	Името българи означавало буламач. Този буламач настанал, защото Куврат бил съединил живеещите в края на VII век на север от Кавказките планини кутригури и утигури и бидейки турчин, той нарекъл тази смесица буламач. Според това името българи било разпространено едва в VII век. А че същият Златарски твърдеше досега, че българите още в V век са живели покрай Дунав, т.е. преди Куврат да направи въпросния буламач, това се забрави.
	Тук ще споменем, че имената кутригури и утигури са споменати по Дунав най-напред от Прокоп (VI в.), а името българи vulgares (единствено число vulgar), се споменава в Тракия и Илирия още от писатели, които са живели в IV и V век, когато за утигури и кутригури нищо не се е знаело, тъй че името българи не е започнало от направения през VII век от Куврат в Кавказките планини буламач от утигури и кутригури. Името българи няма нищо общо с имената кутригури и утигури, защото то се споменава преди Куврат, и то редом с имената кутригури и утигури. Това се разбира най-добре и от Теофан и Никифор, които Златарски привежда за свидетели. Те пишат, че Кроват, или Куврат, станал господар на хуни, или хуногундури (утигури), българи и котраги.*
	[* Theophanes, p. 356–357.]
	Името българи не се е получило от мнимия буламач на утигури и кутригури, защото от приведеното се вижда, че българите, уногундурите и котрагите са били различни племена, и че името българи е съществувало преди посочения буламач.
	Понеже Златарски и Младенов предават тук мнението на Томашек, нека споменем, че този „учен“ филолог показа своята образованост и с това, че направи от латинската дума Libertatem*, турската дума Албертем, и по този начин „доказа“, че българският войвода, илириецът Сабиниан, се казвал Албертем и следователно бил турчин. Думите на Енодий, върху които се позовава Томашек, преведохме по-горе, но ще ги повторим и тук. Енодий казва: „Stat ante oculos Vulgarum ductor libertatem dextra tua adserente prostratus“. Това според Томашек означавало: Виждам пред себе си българския войвода Албертем и пр.! Тази гавра с науката се предава от Златарски и Младенов като божа истина. И понеже Томашек бил учен, то и те, които механически предават тази научност, се считат за учени. Разликата между тях е само в това, че докато авторът на измислицата се счита за обикновен учен, Златарски и Младенов се провъзгласиха за велики учени.
	[* Свободата (винителен падеж). — Б.р.]
	Тук сме принудени още веднъж да се спрем на Младенов, защото той е меродавният филолог.
	Както посочих в началото, Младенов ми приписва измислицата, че съм си служил с етимологиите на Раковски. От това аз разбрах, че несериозни етимологии не трябва да се правят. Какво да кажем тогава за етимологията на Ст. Младенов, че от смесването на утигури и кутригури, един чисто физически или пък химически препарат, се е получило буламач, или българи, макар че изследването на подобни проблеми е работа на биолозите, а не на филолозите?
	И най-лошата етимология на Раковски тъмнее пред тази на Младенов, защото Раковски се мъчеше да отгатне значението на дадени думи, докато Младенов създава нови думи, за да заблуди обществото, че българите са турци. Със същата цел се обяви и славянското кънез и кънiаз за хан.
	Ние и тук ще кажем, че ако Младенов не обясни как е станало от „vulgares“ буламач или обратното; как е станало от „канес“ и „каннас“ хан, той ще компрометира мястото, което заема, защото според проф. Младенов, който се занимава с „раковщини“, или с несериозни етимологии, не може да бъде професор, а неговата етимология е типичен пример за това. Попреди посочихме, че Младенов не е homo bonus, сега нека кажем, че от неговия буламач се вижда, че той не е homo doctus. На какво основание той тогава е професор?
	Не по-малко учудване предизвиква и разказът на Златарски, че кутригурите и утигурите, за чиито действия по Дунав, в Тракия и Илирия той разправяше досега надълго и нашироко, през VII век изведнъж се намериха на север от Кавказките планини! Този човек просто не знаеше какво приказва.
	За учудване са също и следните му разсъждения: „От турските междуособици обаче най-първо се възползвала Византия, която успяла не само да спаси Херсон от турците, но и Боспор да върне отново под властта на императора. За да запази и в бъдеще своите владения по северните брегове на Черно море, византийското правителство немалко е спомогнало за освобождаването на българите от турската власт и за възстановяването на българската държава в областта на Азовско море и р. Кубан, което се отнася тъкмо към даденото време, т.е. към началото на 80-те години на VI век“.*
	[* В. Златарски. История I, 83–84.]
	От приведеното ясно се разбира, че българите не са турци, докато Златарски разправяше досега, че българите били турци. Византийците били минали Кавказките планини да освободят българите от турците! Какви са били българите, щом не са турци? Идеята на Ценов и тук бе повлияла на В. Златарски.


	2. Абари, утигури, славяни, българи
	Като турци Златарски сега обозначава абарите, които според него са живели в Бухара и Туркестан и оттам дошли да покорят българите или хуните на север от Кавказките планини. Тези турци бил отблъснал Куврат и съединил живеещите на север от Кавказките планини хунски племена в един народ.*
	[* В. Златарски. История I, 72–92.]
	Има нещичко вярно в казаното, само че тези събития не са станали в Азия, а в Панония, Дакия и Илирия, и че абарите не са били турци в днешния смисъл на думата, а — славянски турци (говедари), от славянското турица (крава). Златарски премества тези събития в Азия само и само да защити тезата, че българите са азиатци. Но нека споменем по-напред народите, които по онова време са живели покрай Дунав.
	Йордан, който е живял в Малка Скития и е работил върху своето съчинение около 552 г., пише, че от Мурза (на долното течение на р. Драва) до Днестър живели склавените, а от Днестър до Днепър живели антите.
	Прокоп пък, който е действал от 527 до 548 г. пише, че до Меотидското блато живели хора, които в старо време биваха наричани кимерии, а сега се казват утигури, а на север от тях живеят безбройните племена на антите.*
	[* Procop. Bg. IV. 4, 7–9.]
	Понеже сме си поставили за цел да дадем един кратък преглед на тези събития, тук не можем да влизаме в подробности, но все пак нека обърнем вниманието на читателите, че според Прокоп утигурите са се казвали в старо време кимерии, а кимериите са стар скитски и тракийски народ, който едно време е живял и до Босфора в Тракия.* Това се разбира и от приведеното тук, където се казва, че кимериите-утигури са живели южно от антите, т.е. южно от Дунав.
	[* Gantscho Tzenoff, Die Abstammung der Bulgaren und die Urheimat der Slaven. S. 74 ff. — Б.а.]
	Тъй като антските или славянските племена са живели на север от Дунав източно до р. Днепър, то живеещите южно от тях кимерии — утигури или хунигури са живели покрай Черно море, южно от Дунав. Йордан пък, според когото унугурите или хуните са живели в едно правреме в Тракия до Меотис, а сега до Черно море в (малка) Скития и според когото тези хуни са българи, пише, че антите са живели в завоя на Понта между Днепър и Днестър, а южно от тях покрай Черно море в Долна Мизия, Тракия и Македония са живели българите.*
	[* Йордан V, 35 и 37; Равенския козмограф IV, 6.]
	Оттук се вижда, че като българи са обозначени старите тракийски кимери.
	Както и да е, в VI век славяните са живели на север от Дунав, а на юг от Дунав — българите. Всички тези стари тракийски племена Златарски обявява за монголски азиатци, които през VII в. нахлули в Тракия да изкоренят тракийците!
	А за абарите ще споменем, че старите славянски писатели ги наричат обри. Птоломей (II век) ги споменава в Западна Дакия или Панония под името омбронес, а Херодот — под името омбрики. Предвид на всичко това ние ги пишем абари, а не авари, както някои други ги пишат. Тези абари покориха или се съединиха с живеещите източно от тях в Дакия славяни или хуни и българи. В Панония те се съединиха с аланите и се обърнаха за помощ към император Юстиниан (564 г.). Юстиниан ги е задоволил с разни подаръци, та те се оттеглиха от Римската империя и се отправиха за Галия. Но и франкският княз Сигиберт е съумял да се освободи от тях, та те се върнаха пак към Панония. Между това император Юстиниан е повикал на помощ живеещите по изворите на Елба лангобарди да се бият против гепидите, които своеволничеха в Долна Панония. Когато лангобардите дошли на Дунав в Дакия, те ударили тук върху българи, които ги нападнали една нощ.*
	[* Paulus, Histona Langobardorum I, 16.]
	Абарите и българите или хуните са живели в Панония и по времето на император Юстиниан, а редовният професор на Софийския университет В. Златарски пише, че те по онова време са се намирали в Туркестан, Бухара, и на север от Кавказките планини.*
	[* Тази философия Златарски бе придобил в славянска Русия, защото след оставката на княз Батенберг вестниците писаха, че руското правителство било предложило един бухарец за княз на България. Руското правителство в този случай се е било вслушвало в гласа на „учените“, затова и отношението на Русия към България бе такова, каквото беше. — Б.а.]


	3. Борбите на абарите и другите скитски племена с Източната Римска империя
	Златарски пише:
	„Към началото на 558 г. аварите (които според него, както посочихме, са живели в Бухара и Туркестан) достигнали земите на кавказките алани и при посредничеството на аланския владетел Саорсия (след като покорили там българите) установили отношения с Юстин (наследника на Юстиниан).“
	Още епископ Амбросий, умрял в 374 г., писа, че веднъж император Валентиниан (364–375 г.) отклонил хуните (абарите) и аланите, които през Алемания се доближили до Галия.
	Аланите, с които се съединили хуните или абарите, както виждаме, са живели още през четвърти век в Горна Панония, а Златарски разправя измислици, че те не само в четвърти, но и в шести век били живели в Азия. И като човек на науката, той сочи и свидетели за това си твърдение. Тези свидетели са Теофилакт Симоката и Теофан. Добре. Да видим какво свидетелстват те.
	Теофилакт Симоката пише, че абарите са хуни, които живеят покрай Дунав.
	Тези хуни-абари се били съединили с аланите, и то в Панония.
	Тези абари-хуни, след като се върнаха от Галия, успяха с дълги преговори и военни действия да завземат Сирмиум. След това потеглиха към изток и се съединиха с останалите скитски племена в борбата си против Източната Римска империя. Но понеже Златарски пише, че според Симоката същите абари по това време се намирали в Азия, нека посочим, че Симоката пише съвсем друго. Той пише, че абарският княз, след като превзел Сирмиум, се сдружил със скити и мизи. Тези скитски и мизийски съдружници, или пък подчинени на абарския княз, завзели след това мизийските градове Ритиария (Арчар), Бонония, Акис, Доростол (Силистра), Залдаба (Шумен), Панаса, Марцианопол и Тропай.*
	[* Theophil Simocatta. I, 8, 10.]
	Дакийските поселници на север от Дунав са наречени тук скити. С дакийците и мизийците са се били съединили идещите от запад абари, а не с някакви си азиатски бухарци и туркестанци. Мизийците завзели мизийските градове. Били са се значи надигнали против римската власт. А понеже Мизия от четвърти век насам се наричаше България и понеже мизите се наричаха българи, то от това се разбира, че абарите са се били сдружили с българите в Мизия. Живеещите покрай Дунав в Панония абари са се били съюзили с тракийските племена против Византийската империя. А византийският поет Писидес, който е съвременник на тези събития, описвайки абарската война, при стените на Цариград, която още се нарича скитска война, казва, че славяните съставлявали една партия с хуните, скитите пък с българите, а медите със скитите. (Персите се бяха присъединили към тези племена за превземането на Цариград).*
	[* Georgi Pisidae. Bellum Avaricum. p. 55.]
	Живеещите на север от Дунав славяни и хуни образували една партия, а живеещите на юг от Дунав в малка Скития и Мизия скити и българи — друга. Тъй се наричат тези народи и от Симоката в по-нататъшното му описание на тези войни. Симоката нарече по-нататък мизийците българи. Той пише, че когато византийският военачалник Петър, тръгнал срещу абарите и стигнал до Нова (Свищов), за да узнае разположението на неприятеля, изпратил напред един разузнавателен отряд. Този отряд се натъкнал на хиляда души българи, които, доверявайки се на свързаното примирие, си вървели безгрижно, но в тази схватка българите разбили византийците.*
	[* Теофилакт Симоката. VII, 2, 16 и 4, 1; Теофан, стр. 274–275.]
	Петър бил сменен. Неговият наследник Приск продължил похода и взел мизийския град Сингидунум (Белград), като изгонил от него българите.*
	[* Theophanes, p. 277.]
	Мизийците впрочем от Свищов до Белград са се казвали по онова време (588 г.) българи. С тези българи се сдружиха абарите след превземането на Сирмиум според Симоката, а не с някакви си бухарци и други азиатци, както пише Златарски.
	Симоката наричаше мизийците българи, а гетите в Дакия славяни.*
	[* Simocatta. III, 4, 7; VI, 6, 14; VII. 2, 5.]
	Абарите пък се бяха сдружили с гетите и мизите, които се наричаха и славяни, и българи.
	Това са писали Симоката и Теофан.
	Така се схващат тези народи и в легендата за св. Димитър Солунски. Според нея абарите били потеглили за Солун с безчетно множество склавени и българи.*
	[* A. Tougard, De l’histoire profane, §47, p. 130.]
	Като българи тук са отбелязани предимно илирийците, защото по-нататък се казва, че абарите, след като били заели цялата илирийска префектура, а именно: двете Панонии, двете Дакии, Дардания, Мизия, Превала (Черна гора), Родопа, Тракия до голямата стена пред Византия, били подчинили жителите на тези страни. От това време настанало смесване на българи, абари и други племена.*
	[* A. Tougard, De l’histoire profane, §110, p.186.]
	В Панония, Илирия и Тракия впрочем са се смесили абарите с българи, а не в Азия.*
	[* В списание „Просвета“ год. II, кн. 10, проф. Ст. Романски е написал статията „Заселение на Балканския полуостров от славяните“, в която се казва: „Историческите известия говорят в полза на мнението, че същинското заселване на славяните на Балканския полуостров е станало в продължение на едно столетие — втората половина на VI и първата половина на VII столетие“ (стр. 1255). Славяните се били явили на юг от Дунав за грабеж. След това се бил явил и „турандският“ народ аварите, а след него и „номадският“ народ — прабългарите, които със своята силна политическа организация успели да обединят еднородните, но разединени племена от долнодунавската група славяни в една държава (стр. 1263). Номади или скитащи се чергарски скитници имали силна политическа организация!
	Проф. Романски не е прав, като казва, че историческите известия говорили онова, което той пише. Кои са тези исторически известия? Да ги посочи. Ако Симоката пише, че славяните са гети, а Йордан, че са венети, не бива да се заблуждава българската младеж, за която г-н Романски е написал своята статия, че славяните едва в края на VI в. се били явили на Дунав. Ако Симоката, Йордан и пр. Пишат, че абарите се смесили в Тракия и Илирия с българи, че българите са живели на юг от Дунав, когато славяните живееха на север от Дунав, не може един професор да пише, че „номадските“ българи се били явили на Дунав едва след славяните и абарите. Г-н Романски не ще да е чел авторите, за да защити една фалшива кауза. Това не е наука, а партизанство. — Б.а.]


	4. Фалшивите или неистинските абари
	Симоката делеше абарите на истински и неистински. Истинските абари според него били турките, които живееха западно от Панония в Норикум, а неистинските били огорите (загорците), които живеели покрай Дунав. Истинските абари били покорили многобройния огорски народ. Една част от огорите, която се нарекла вар и хуни, била избягала при мокрите (македонците, от които произлизаше македонският цар Самоил) и при барселт (бързаците) хуногурите, савирите и други хунски племена. Те си помислили, че това са абари, и от страх, че може да им направят нещо зло, ги обсипали с подаръци. Огорите или вар и хуни, като забелязали това, се нарекли абари. Тъй са се обособили фалшивите абари.* Върху тази история ние тук не можем да се простираме, ще кажем само, че и днес видинчани и нишчани наричат селяните на околността си загорци (угорци) и торлаци (турки или турци), т.е. говедари. Торлаците, или загорците, откъм Дунав избягали на юг в Македония. Това са „турците“, които били покорили хуногурите, или хуногундурите, савирите и пр., обаче не в Азия, а на юг от Дунав.
	[* Симоката. VII, 7, 13; VIII, 1–4.]
	Руският хронограф Нестор нарича казаните хунски племена българи; според него угорите били съседи на българите. Угорите са били съседи на унугурите, савирите и пр., които после се нарекоха българи, затова Нестор пише, че славяните живели покрай Дунав, „где есть ныне Угорьска земля и Болгарьска“. Така вместо уногури угорите живеели до българите.*
	[* Н. Глазунов. Летопись Нестора. С. Петербург 1903, стр. 3.]
	По-нататък се казва:
	„Посемь же придоша Угри Бели, и наследиша землю словенску; си бо Угри почаша быти при Ираклии цари, иже находиша на Ходзроя царя Перьскаго. И си же Времена быша и Обри (абари) иже ходиша на Ираклия царя и мало его не яша. Си же Обри воеваху на Словенех и примучиша Дулебы, сущая Словены…“
	И от Нестор се вижда, че абари и угорци, или загорци, които били съседи на българите, покорявали край Дунав славяни и пр., затова там, където едно време живеели славяните, сега се намирала угорската и българската земя.
	Абарите и другите крайдунавски племена се сдружили с персите, за да превземат Цариград. Теофан предава това така:
	Персийският шах изпратил Сарвара с остатъка на армията си против Цариград и ще се разбере със западните хуни, които се наричат абари, с българите, склавените и гепидите да тръгнат срещу града и го обсадят.*
	[* Theophanes, p. 315.]
	Ако в 625 година са обсаждали Цариград, българите са живеели преди Куврат и преди Аспарух край Дунав и в Тракия.
	Обсадата обаче не успя. Тя не успя не само защото нападателите са били слаби да превземат един укрепен град като Цариград, но и защото тогавашният император Хераклий успял да се разбере с хуните или българите против абарите.


	5. Куврат или Кроват, основателят на модерната българска държава
	Сражението при Цариград стана през 625 г., а както пише патриарх Никифор, господарят на хуните бил дошъл в 619 г., т.е. шест години преди сражението пред Цариград, във Византия със своите войводи и телохранители, където хуните били въведени в светите тайнства и били богато надарени. На господаря на хуните било дадено патрицийско достойнство. Опрян на това приятелство с хуните, Хераклий започнал мирни преговори с абарите, които, както се вижда, са били безрезултатни, защото въпреки това сражението при Цариград пак стана. От факта, че след поражението абарският княз е бил особено силно раздразнен против славяните или хуните, може да се каже, че те не са били изпълнили акуратно своите задачи в боя. След това поражение стана разцепление между абари и хуно-славяни. Патриарх Никифор пише за него:
	„По това време се подигна Куврат, внукът на Органа, господарят на хуногундурите, против хагана на абарите и изгони хората му из собствената си земя. Проводи след това пратеничество до Хераклеа и свърза мир с него“.*
	[* Niceph., ed. de Boor, p. 24.]
	Абарите покориха тук уногурите или хуногундурите. Тези хуногундури се вдигат сега против абарите и ги изпъждат от отечеството си. А както пише Йордан, хуногурите са живеели от правреме в Тракия и Дакия, които бяха заети от абарите. Поради това хуногундурът Куврат не беше някой чужденец за Византийската империя. Неговият съвременник, владиката Йоан от Никиу, ни разправя, че Куврат бил от детинство отраснал в императорския двор в Цариград и поради това е бил близък приятел на император Хераклий. Тези двама приятели са се били разбрали против абарите, които потискали хуните и заплашвали Цариград.
	В легендата пък за св. Димитрий Солунски, която е писана по това време, се казва, че българският княз, който се вдигнал срещу абарите и ги изгонил, се наричал Кувер.
	Там се казва, че сега пък се започнала война от българите Мавър (Марко) и Кувер за превземането на Солун.
	След като се минали шестдесет и повече години, откакто предводителят на абарите подчинил народа (в споменатите вече илирийски и тракийски провинции), израснало ново поколение, което с времето станало свободно. Бидейки обаче обсебен народ, абарският предводител му назначил за войвода българина Кувер.*
	[* Tougard, §110, 111, p. 186, 188.]
	Кувер, като узнал от някои свои приближени за желанието на народа да се върне в бащините си (македонски и тракийски) градове, се надигнал против водителя на абарите и се отделил от него. Абарският предводител го последвал, но той го отблъснал в пет-шест сражения и го принудил да избяга с останалия си народ в по-отдалечени към север места.
	След тази победа Кувер минал с народа си река Дунав, отишъл в Македония и завзел полето Керамесия (Прилепско). Оттук българите поискали да завземат Солун и другите тракийски градове, които те считали за градове на своите бащи.
	Понеже абарите започнаха да нахлуват в Източната римска империя към края на Юстиниановото царуване, т.е. около 565 г., и понеже надигането на Кувер против абарите е станало шестдесет и повече години след това, то Кувер се е бил вдигнал против абарите между 625 и 630 година, т.е. тъкмо тогава, когато Куврат се вдигна против тях, тъй че Кувер и Куврат са една и съща личност. Разликата е само тая, че хуногундурите тук са наречени българи.
	Понеже Кувер се вдигна на север от Дунав, то хуногундурите, над които е стоял той, са живеели на север от Дунав.
	След като изпъдили абарите от Дакия към северозапад, хуногундурите, или българите, минали на юг от Дунав да прогонят и гърците от бащините си градове. Казва се само от „бащините си градове“, а не от „бащината си земя“, защото земята си е била населявана от българи. Гърците са се били настанили из градовете било като чиновници, било като търговци и пр., та българите сега искали да очистят и градовете си от тях.
	Първоначално всяко племе е воювало самостоятелно, но сега разбрали, че има нужда от общо командване и общо управление, затова решили да си изберат един за общ главнокомандващ. След като разсъдили, видели, че никой друг от тях не е способен за исканото, и понеже всички (хуни или славяни, българи или скити и пр.) воювали заедно, всички взели „коварното“ решение да изберат Кувер за общ водител; той да ги владее и да им бъде архонт (владетел) и хаган (водител).*
	[* Tougard, §112, p. 190; §110, 113 — в следващите абзаци на „Кроватова България…“.]
	Кувер впрочем бил станал един вид тракоилирийски император. Тъй се съединиха скитските племена в една държава.
	Тези сведения са извънредно поучителни, за отношенията на южните славяни помежду им. Абарите, или поселниците на Горна Панония, разбрали, че югоизточните им съседи са обсебен народ, затова се съгласили този народ да си има своя отделна управа. От друга страна, племената, които населяваха Долна Панония, Дакия и пр., са се считали за един народ, затова си избрали общ господар, и по този начин образували обща държава.
	Българите искали да вземат Солун и другите тракийски градове не защото се считали за храбри хора, които, опирайки се на силата си, искали да завладеят гръцки градове, а защото считали тези градове за български, за градове на своите бащи и деди. Освен това войната им със солунчани е била братска война, война между два съплеменни народа. Това значи, че солунчани са били българи, но предпочитали византийската пред българската власт. В житието се казва, че Мавър и Кувер били тайно намислили една братска война против града.
	От това се разбира какъв монголец е бил Куврат и какви гърци са били родените в Солун св. св. Кили и Методий.
	Предвид на това, че в Солун са живеели българи, Мавър и Кувер решили да изпратят в града някого, който да го превземе отвътре с вътрешно въстание. За тази цел бил изпратен Мавър, който, казва се в житието, знаел нашия език, т.е. ромейски, славянски и български.
	В Солун преди Кувер, или преди 625 г., се е говорел и български. Етнографски Солун е бил български град. Това се разбира от само себе си, щом войната на българите Мавър и Кувер срещу Солун е наречена братска (съплеменна) война. Българите откъм Дунав са искали да присъединят и Солун към останала България.
	Архиепископ Теофилакт пък пише за това:
	„Когато след толкова години омбрите (абарите), един варварски народ, напуснаха южните части на Тибериопол (Македония), дойде из скитските части отвъд Дунав друг народ, тъй наречените българи… След това разширили властта си над цялата илирийска земя, Стара Македония до град Солун, заселените места на Стара Тракия, аз мисля тези около Бероя (Стара Загора), Филипопол и по-нагоре: завзеха тези земи като постоянни жители (защото се считаха за техни постоянни жители) и разместиха жителите на градовете (на Северна и на Южна България), едните нагоре, т.е. към север, а другите обратно на тяхното място“.*
	[* Pair. gr. 126, col. 189.]
	Куврат е преселвал южните българи на север, защото са били неблагонадеждни пазители на българизма против гърцизма.
	Тъй започна модерната българска държава.
	Тя се създаде в Западна България и се разшири и върху Македония и Тракия.
	Нашата цел обаче е само да посочим, че абарите не са били покорили българите в Азия, а в Долна Панония, Дакия, Мизия, Илирия и Тракия и че тук се надигна Куврат против аварите, тъй че тези страни трябва да се считат за българско отечество. Всичко това Златарски не е взел предвид, а пише измислици, че Теофилакт Симоката и Теофан били твърдели, че абарите били покорили българите в Азия, поради което ние имаме право да кажем, че той не е търсил истината, а нарочно се е стремил да я забули, само и само да защити политическата функция, че българите нямат историческо право над Тракия и Илирия.


	6. Аспарух
	По-нататък Златарски пише, че след смъртта на Куврат, която според него била последвала в 642 г., петимата Кувратови синове като че ли чакали смъртта на баща си, за да напуснат бащината си земя и да идат да се подчинят под чужди народи. При това надбягване към робството само третият Кувратов син Аспарух бил сполучил да избяга от Азия през 678 г., да дойде в устието на Дунав, да покори славяните в Долна Мизия и да основе българската държава. „Третият по възраст син Исперих, Аспарух, напуснал приазовското си отечество(?!)… и с падналата му се орда — уногундури, потеглил на запад и пр.“ — пише Златарски на стр. 123 в своята История. Аспарух бил довел според него хуногундури, а ние говорим за българи. Да кажем, че това е вярно: не следва ли от него, че хуногундурите са дошли край Дунав при българи, които и според Златарски още в пети век господствали покрай Дунав. Защо тогава се казва, че българите едва в 678 г. били дошли отнякъде си? Ами къде остана „буламачът“ на Златарски и Младенов? Нали Куврат бил направил в Азия буламач от утигури и кутригури, от които излязъл химическият продукт българи? Защо Аспарух не доведе българи, а доведе уногундури?
	Понеже тук става дума за хуногундури, нека кажем, че никъде не е казано, че хуногундурите някога са живели в Азия. Най-старите писатели, като Приск и Йордан, ги считат за стари дакийски и тракийски жители.
	Но да оставим и това. Вече посочихме, че славяните и антите са живеели северно покрай Дунав чак до р. Днепър, а южно от тях до Черно море, казва Прокоп, живееха утигурите, а Йордан — българите. По времето на император Юстиниан, според Прокоп, хуните, славяните и антите, а според Йордан — българите, славяните и антите, завзели и Илирия чак до Йонийско море. Може ли в такъв случай да се казва, че хуни или пък българи едва в 679 г. са дошли от Азия при славяните на юг от Дунав, когато тъкмо обратното е факт? Това може да говори само оня, който или не е проучил тези факти, или пък не търси истината.
	Понеже тук става дума за дакийските поселници, нека хвърлим един кратък поглед върху тях.
	Още Херодот писа, че реката Марис извира от земята на агатирзите и се слива с Дунав. Реката Марис, днес Марош, извира от Карпатите и се влива в Тиса, а тя — в Дунав. Агатирзите впрочем са живели в източните Карпати, щом реката Марис е извирала от тяхната земя. Там са живели те и според Йордан, който описва скитските или дакийските племена по следния начин:
	Наляво от Карпатите, започвайки от изворите на Висла, живее многобройният народ венети. Макар че техните названия се менят според разните им племена и селища, все пак като главни названия си остават склавени и анти. Склавените поселяват земята от град Новиетунум и тъй нареченото Мурзианско езеро (на долното течение на р. Драва) чак до Днестър и на север до Висла. Антите пък, най-храбрите между тях, живеят покрай завоя на Черно море от Днестър до Днепър. Край океана живеят естите (където и днес живеят естонците). Южно от тях живеят акацирите… Южно от тези, по брега на Черно море, се простират селищата на българите.*
	[* Getica V, 37.]
	Херодотовите агатирзи Йордан нарече акацири, защото те живееха там, където живееха Херодотовите агатирзи.
	Равенският козмограф нарече Йордановите акацири хазари (козари). Като излага, че Хазария е наричана „Голяма Скития“ (за разлика от българската Малка Скития), той пише, че Йордан наричал хазарите агацири.*
	[* Finder et Partey, Ravennatis anonymi cosmographia, p. 168.]
	Хазарите са живеели впрочем в Карпатските планини и днешна Украйна, а южно от тях в Дакия са живеели българите, или хуните. Ако сега се казва, че българите били нападнати от хазари, трябва да се разбира, че са били нападнати в Дакия и на Дунав, а не в Азия.
	По времето на Атила хазарите били под хунска власт. Йордан в случая е нарекъл хуните българи.
	Дакия или Скития от германците до Днепър е била населявана от славяни, безразлично, дали те са се казвали венети, склавени, анти, българи, хуни и пр.
	Тези славяни покорил тук в средата на четвърти век остроготският княз Херманрик. Той бил покорил всички народи на Скития и Германия, включително и естонците, пише Йордан. След като покорил херулите, които живееха в Горна Панония, той подчинил и венетите, склавените и антите, които не могли дълго да понесат подчинението си. Работата е само, че докато ние очаквахме, че славяни ще се надигнат против това подчинение, четем, че онези, които се надигат срещу Херманрик, се казват хуни. Хунският княз Баламбер (Белимир) използвал болестта и старостта на Херманрик, който бил 110-годишен, и навлязъл с една добре подготвена за бой войска в областта на остроготите.
	Започнало раздвижване на племената от маркоманите и квадите, които живееха в днешна Западна Чехия, до Черно море.
	Скоро след това настъпилата смърт на Херманрик дала надмощие на хуните против остроготите. Остроготите попаднали под властта на хуните, обаче остроготският княз Видимир (Ammianus Marcellinus) запазил отличията на княжеския си чин. Понеже много тъгувал, че е попаднал под властта на хуните, за да се освободи от тях и поне отчасти да покаже своята храброст, навлязъл в земята на антите.*
	[* Jord., 48, 247.]
	За да ги сплаши, той разпънал на кръст техния княз Боца, синовете му и седемдесет благородници. Хунският княз Баламбер не изтърпял това, а събрал войска и нападнал Видимир, който паднал в сражението.
	С това хуните станали господари на цяла Дакия, или Скития, като при това подчинили и агатирзите, или хазарите.
	Остроготският княз Херманрик покорил венети, склавени и анти. За освобождението им обаче се надигат хуни и подчиняват остроготите. Остроготският пък княз Видимир, за да се освободи от хуните, навлиза в земята на антите, поради което хуните отново подчиняват остроготите.
	Между хуни и славяни, както виждаме, няма разлика. Те са били стари дакийци и са се считали за един народ, както пише и Писидес.
	Тези хуни-славяни под водителството на Куврат освободиха по времето на Хераклий съплеменниците си на юг от Дунав и образуваха по този начин Велика България.
	Куврат, или Кроват, имал петима синове, които той преди смъртта си съветвал да се държат заедно, защото иначе ще попаднат под чужди народи. Синовете му обаче не спазили този съвет, а щом умрял баща им, се разделили, като всеки застанал над управляваното от него племе.
	Понеже хуните владеели Дакия от днешна Чехия до Днепър, тук стана подялбата на Кувратовите синове.
	Най-старият брат Баян, или Батбаян, останал да управлява земята на прадедите си, т.е. Дакия. Вторият брат Котраг минал река Танаис. Четвъртият и петият брат минали на юг от Дунав и отишли единият в Аварска Панония, а другият в Равенския пентапол (Овче поле). Третият брат Аспарух преминал реките Днепър и Днестър, т.е. напуснал земята на антите и се настанил в ъгъла (онглос, или оглос, както това място се наричало по български) на север от Дунав. И от думата онгъл (ъгъл), която е славянска дума, се вижда, че Аспарух е предвождал славяни.
	Защо направиха това Аспарух и другите му трима братя?
	Защо хазарите, които живеели по Карпатите и които, както споменахме, бяха едно време под хунска власт, се възползвали от разпокъсването на хунската държава, за да нападнат южните си съседи, хуните, или българите. Завзели българската земя отвъд Дунав и принудили Батбаян, княза на първа България, да им плаща данък.*
	[* Theoph., p. 358.]
	А понеже арменският географ Мойсей от Хорене пише, че Аспарух бил избягал от хазарите от българските гори и прогонил абарите на запад*, то оттук следва, че хазарите (козарите, украинците) са били принудили Аспарух да напусне областта между Днепър и Днестър, а не защото бил обладан от мисълта да стане роб на чужди народи. Хунът Аспарух напуснал една земя, която от четвърти век насам е била хунска. Понеже между хуни и анти не се правеше разлика, затова се казва, че той дошъл начело на хуни.
	[* ЖМН Просв. 1883, №226.]
	Всички тези събития са станали в Дакия, между Карпатите, където живеели хазарите, и Дунав. Че хуните са имали тук своя държава преди Аспарух, това се разбира и от списъка на български князе, в който се сочат българските князе покрай Дунав преди Аспарух. Там, между другите, се споменава и най-младият Атилов син Ирник, като български княз, който се посели в 460 г. в Малка Скития, или Добруджа. След него се споменават Гостун, Коурт, Безмер (който имал княжество от двете страни на Дунав), чиито имена са антски (славянски). Чак след тях до Дунав бил дошъл Исперих, или Есперих.
	Понеже се казва, че „турчинът“ Аспарух е довел турски българи в Мизия, които тук са покорили славяни, които после пък са пославянчили турците, нека още един път да обърнем внимание на посоченото в гл. IV, 1. на настоящия труд, че според Прокоп утигурите, или хуногурите, са живеели на юг от антите, т.е. покрай Черно море в Добруджа, където князуваше Атиловият син Ирник. Аспарух е бил дошъл от една славянска страна на юг от Дунав при хуни, или българи, което се разбира и от факта, че Мизия преди Аспарух се е казвала България. Аспарух впрочем бил избягал при своите сънародници. Понеже, както споменахме, самите хуни са считани за славяни, трябва да кажем, че дошлият Аспарух е бил славянин, което се разбира и от славянското име онголс и оголс.
	Славяни дойдоха при българи, а не обратно.


	7. България по времето на Аспарух
	Византийският император Константин Погонат, като видял, че българите в Дакия, които съединиха тракоилирийските племена в една държава, били нападнати от хазари и абари, решил и той да ги нападне и заповядал на войската си да нахлуе в Тракия. Византийците минали Дунав и нападнали българите отвъд Дунав. Тези сведения взимаме от Теофан, който обикновено нарича хуните българи, тъй че всъщност Погонат е бил нападнал хуни отвъд Дунав. Хуните обаче разбиха византийците и принудиха Погонат да им плаща данък. След разбиването на византийците хуните минали Дунав и стигнали източно до Варна. Като видели, че местността тук е трудно превземаема, защото отзад е Дунав, отпред и отстрани са клисури и Черно море, завладели клисурите и преместили от съседните седем славянски племена северите от намиращата се пред тях Берегавска (Берковска) клисура към изток (до Цариград), а останалите седем племена, с които били в съюз (още от VI в.), към юг и запад, чак до Абария.*
	[* Theoph., p. 359; Niceph., p. 35.]
	От това известие се разбира, че българите и сега, както и по времето на император Анастасий, са минали Дунав при Видин и Лом, ако пред тях най-напред се е виждала Берковската клисура. Преместването на берковчани на изток до Цариград е станало, както и преместванията по времето на Куврат, защото съседните на гърците българи не били надеждни пазители на българската граница.
	Абария, за която тук става дума, се е намирала в Панония, защото Теофан на друго място казва, че единият от Кувратовите синове, четвъртият, преминал Дунав и отишъл в Абарска Панония, където той според Никифор сключил договор с тамошния народ.
	От това следва, че границата на Нова България на запад е опирала до Горна Панония.
	Това се разбира от само себе си, защото от V век насам ние постоянно слушаме за българи в Панония. Когато в 488 г. Теодорих дойде в Панония, той удари тук върху българи. Българите трябваше да се разбият, за да вземе Италия Сирмиум. Когато лангобардите по времето на император Юстиниан дойдоха в Панония, те удариха тук върху българи. Когато заминаха за Италия, те отведоха и българи със себе си. През 598 г. трябваше византийците да изгонят българите от Белград, за да го превземат. Във Фредегаровата хроника се казва, че през 631–632 г. (когато Куврат изгони абарите от България) в държавата на абарите в Панония един българин и един абарин се скарали за престолонаследието и пр.
	Четвъртият Кувратов син бил поел управлението на тези българи.
	На юг тази държава е обемала и Солун, което се вижда от Теофан, който пише, че щом Юстиниан II през 685 г. наследил баща си Погонат, той веднага потеглил на война против Склавиния и България, отблъснал излезлите му насреща българи и стигнал до Солун.
	Българите обаче разбили византийците, та спасилите се в боя избягали през Дарданелите в Азия.
	От това свидетелство се вижда, че българите по времето на Аспарух са населявали и земята между Цариград и Солун.
	И това трябваше да се разбира от само себе си, защото според Теофан Стара България е опирала до Босфора и защото не само Теофан, но и всички други стари писатели свидетелстват, че Тракия, Македония, и останала Илирия са били населявани само от българи.
	Българите впрочем по времето на Аспарух населявали земята от Горна Панония до Карпатите, Черно, Егейско и Йоническо море.
	Инициаторите за създаването на модерната българска държава бяха хунските племена хунугурите, или хуногундурите и савирите, които Приск и Йордан отбелязват, като стари дакотракийци. Те бяха покорени от абарите. Те се вдигнаха против абарите и ги изпъдиха от българските земи. Теофан и Никифор пишат, че те основали българската държава, като съединили хуни, или хуногундури, с българи. А Теофан казва още, че Кроват станал господар на хуногундури, българи и котраги.
	По времето на Кроватовите синове Теофан и Никифор нарекоха тези хуни славяни. Досега се казваше, че българи и хуни се били съединили или съюзили, сега се казва, че българите били в съюз със седемте славянски племена. Кои са тези славяни? Това виждаме от разказите на Теофан и Никифор, които казват, че от тези славянски племена северите били поставени към изток. Хунските савири, другарите на унугурите или хуногундурите, начело на които се вдигна Куврат, са обозначени тук като славяни, и се казва, че българите били в съюз със славяни вместо с хуни, както се казваше досега. Славяните от Дакия се съюзили с българите на юг от Дунав и създали една голяма държава.
	Ако се съди по стари имена на реки и места в Дакия, като Пеща, Черна, Предеал (Предял) и пр., трябва да заключим, че дакийските славяни са говорили източнобългарски или тракийски, защото звуковете ч, щ, я, са източнобългарски или тракийски звукове. Още Страбон (I в.) каза веднъж, че дакийците и тракийците говорят един и същи език.
	В. Златарски и тук е останал последователен на себе си. Той пише, че и Теофан, и Никифор му разправяли, как Аспарух (излизайки от едно от островчетата в устието на Дунав) по пътя си през Добруджа „трябвало да си пробива път през завзетите от славяните земи, с други думи, сега му предстояла борба вече не с византийци, а със славяни“.*
	[* В. Златарски. История I, 142.]
	Очевидна невярност, защото Аспарух излезе от земята на антите, а южно от антите в Добруджа и Мизия според Прокоп живееха хуни, а според Йордан — българи, тъй че Аспарух в случая не си е пробивал път, а е избягал при сънародниците си хуни или българи. А че Мизия преди Аспарух се е наричала България, това Златарски се прави, че не знае, та пише небивалици.
	След това този „учен“ продължава:
	„И двамата наши автори казват, че българите, след като се настанили в страната между Дунав, Стара планина и Черно море, почнали да господарстват над заварените тук славянски племена, от които едно — северите — преселили… на изток“ и пр.
	И това е измислица, която се приписва на Теофан и Никифор, защото тези автори не казват, че българите започнали да „господарстват“ тук над славяни, а казват, че българите (в Мизия) са били в съюз със съседните славяни. Златарски изопачава Теофан с неверния си превод, че българите господарствали в Мизия над славяни!


	8. Буламач в понятията
	а) Антропологическите доказателства за турцизма на българите.
	След като филолозите „доказаха“, че дошлите от славянска Волга българи били турци, че славянската титла „кънезь“, или „кънiазь“, е турска титла, че името българи е турска дума, която значи буламач, ето, че се явяват и антрополозите, които „доказаха“, че българите спадат антропологически към монголската раса. Това направи българският антрополог Дрончилов. Длъжен съм тук да отбележа, че след като „хан“ Аспарух, както са „доказали“ учени хора като В. Златарски, избягал от азиатските пустини, се бил заселил на едно от островчетата в устието на Дунав. Понеже чергарските хуни, които той е предвождал, са били скотовъдци, ордата му се е състояла най-много от сто души с жени и деца, тъй като повече хора не са могли да живеят на едно дунавско островче. Затова се казва, че тези хуни се били изгубили в многобройните славяни. Една такава малка орда, даже ако би се състояла от хиляда души, не е могла да окаже никакво антропологическо влияние върху 50 хиляди пъти по-многобройните заварени славяни. Ако някой антрополог, въпреки това, иска да установи дали има монголско антропологическо влияние у днешните българи, той трябва да изследва само онази област, където са живеели тези „монголски“ хуни, предимно Преслав. А тъкмо преславчани ни дават най-убедителната аргументация против тази мнима монголска смесица. В никой кът на българското отечество не се е запазил типът на старите гети — славяни, както именно в Преслав. Аз минах веднъж през Преслав и останах поразен от гледката. Хора предимно руси, с правилни черти на лицето и тялото, слаби и високи, не широкоплещести, красиви хора. Видях в околността и руси турци, които съвсем не представляваха някакъв си монголски тип, което се дължи на това, че турците са взимали българки за жени.
	Доколкото при заминаването си можах да видя шуменци, те ми се видяха по-чернички от преславци, но с правилни черти, както преславците, красиви хора, които също напомнят типа на старите гети. Който търси Аспаруховите българи, той трябва да изследва само тези области, защото само тук е станала мнимата смесица.
	Какво правят обаче антрополозите? Вместо да се ограничат в казаните области, те тръгнали по цяла България, където не е ставала никаква смесица, да търсят ненормални типове и по тоя начин да съберат доказателства за тезата, че „протобългарите“ били азиатци. Ако има някаква азиатщина в днешните българи, тя ще произлиза от днешните турци.
	Един млад, но извънредно активен антрополог в Берлин, немец, интересувайки се и за антропологическия тип на българите, ми показа веднъж фотографии от българи, снимани на пристанището в Лом; отвратителни типове, които оправдават тезата, че българите са сродни антропологически с австралийските диваци. „Както виждате, г-н Ценов, ми каза моят приятел, българите не могат да принадлежат към северната раса“.
	Позамислих се. Познавам много ломчани. Живял съм шест месеца в Лом, но такива типове не съм виждал. Ломчани са като всички българи. Има руси и черни хора, но и черните имат прилична европейска физиономия, а не очевидно циганска и азиатска, както се виждаше от фотографиите. След това си спомних изследванията на нашите учени. Йордан Иванов, например казва, че смесицата между „прабългари“ и славяни била станала между Дунав и Балкана и че останала България била слабо засегната от прабългарска кръв. Според В. Златарски хуно-българите били стигнали до Врачанския балкан, тъй че Ломско и Видинско не са били окупирани от монголски хуни, не са били засегнати от монголска кръв, за да имаме право да търсим у тях монголци. Откъде тогава този цигански тип? Загадката скоро се разреши. В България има няколко вида цигани.
	1. Душливи цигани, които говорят цигански. Те са скитници, които живеят от грабеж на околността, в която са се спрели.
	2. Български цигани. Те говорят български, не знаят ни дума цигански. Християни са и се обличат като българите от селото, в което живеят. Нямат земя. Не притежават недвижим имот и живеят от аргатлък при българските селяни. С труд си изкарват прехраната. Зимно време се занимават с музикантство. От този род цигани има много в Румъния и Маджарско.
	3. Турски цигани. Те говорят цигански и са мохамедани, затова ги наричат турски цигани. Те бягат от земеделската работа. Никога подобен циганин не е видян да работи на някоя нива, лозе и пр. В селата те живеят от просия и дребна търговия. Циганките донасят от града игли, пръстенчета, гривни, обеци и пр. Потреби за селянката, които се сменят срещу брашно и други хранителни продукти, както и предмети за облекло. С времето тези цигани се съсредоточиха главно в търговските градове. Освен дребни занимания, като кошничарство, правене на вретена, дървени лъжици и др. Подобни, главното им занимание в града е хамалството. В пристанищните градове, като Видин, Лом и пр., работниците, които товарят и разтоварват стоките на и от параходите, са само цигани. Когато стигне човек в някой от тези градове, първите хора, които го посрещат, са циганите, които си предлагат услугите да му отнесат багажа. Циганите представляват българизма пред чужденците, даже и в София. Дойде ли човек в България, той вижда най-напред цигани. По-преди те рязко се отличаваха от българите, защото носеха турска носия с фес на главата. Сега те носят същото облекло като българските граждани и освен това говорят добре български, та който не познава циганския тип, ги счита за българи. Тези цигански „българи“, очаквайки някакъв бакшиш (подарък) от пристигналия пътник, блокират всекиго със своите просии. Тези „българи“ е фотографирал германецът в Лом. И да има някаква азиатщина в днешните българи, тя произлиза от днешните турци.
	Германците, както и другите западноевропейци, са наострени от българските власти да търсят „истинските“ българи. В упътването за чуждите посетители на България, което Дирекцията на държавните железници е издала на немски, най-напред се обяснява на чужденците, че българите са от турански произход. Откъде железничарите знаят това, не ми е ясно, но факт е, че те са счели за нужно да разправят това най-напред на чужденците. Няма българин, каквато и да е неговата специалност, който е изнасял доклад в Берлин, да не го е започвал с това, че българите са от турански произход. Че на хората е омръзнало вече да слушат това, българите не го чувстват. Дошъл френският държавник Ерио в България. Първото нещо, което българската дипломация счела за нужно да му обясни, е, че българите са от турански произход, чието същинско отечество е земята между Дунав и Балкана.
	Настроени по този начин от българските власти и учени, западноевропейските антрополози си поставиха за цел да издирят „истинските“ българи и с помощта на българските антрополози ги откриха в лицето на циганите. От циганска раса са били онези, които са основали българската държава.
	Аз моля моите читатели да не обръщат внимание на тези антрополози. Онзи, който търси Аспаруховите „протобългари“, той трябва да отиде в Шуменско и Варненско, а не в Лом, където никога не е имало „протобългари“.
	Оня, който иска да установи антропологическия тип на българина, той трябва да отиде в българското село, и то в чисто българското, което не е имало съприкосновение с чужди елементи, а не в препълнените с други народности (цигани, евреи, турци, арменци и пр.) градове. Всичко друго е несериозна работа.
	б) Супер-културата на „протобългарите“.
	Според видните представители на българската наука тези протобългари от циганска раса били нахлули на юг от Дунав за грабеж и разоряване. Според Богдан Филов хуните били нахлули в София и разорили Софийската църква. Според В. Златарски, който вика на помощ и Йордан Иванов, българи, авари и славяни били нахлули в Илирия (Македония) и били унищожили архиепископията Първа Юстиниана. Протобългарите значи са били обладани от манията на разорението. Когато нахлували във Византийската империя, те отрязвали главите на хората, за да си правят чаши от черепите им. Те стигали даже до Мраморно море, но само да си измият краката, по мохамедански обичай. Това знаехме ние от онези, които казват, че всичко знаят. Но ето, че се явява едно нова теория: протобългарите не са били диваци, а един суперкултурен народ. Това се вижда от направените от тях постройки в Абоба и Плиска. И това е измислица, защото посочените паметници са строени от българите още в IV век по инициатива на Константин Велики. Откъде повикаха тези чергари архитекти за колосалните си постройки? Азиатско ли, или европейско изкуство изразяват тези постройки. Откъде вземаха полуголите диваци, каквито те са били според Златарски, средствата за тези големи постройки с изтънчен вкус?
	Накратко ще кажа, че нито антрополозите, нито социолозите можаха да оправдаят мнимия буламач. Буламач има, но не антропологически, а в понятията на някои хора.
	Макар че тук свършваме първата книга на нашата работа, още не искаме да кажем последната дума за „науката“ на В. Златарски, защото тя има още много да ни занимава. Тук обаче нека само изтъкнем, че Златарски системно е фалшифицирал българската история. Грешки може да прави всеки, но ние тук имаме работа със система на фалшификация. Как е могъл Златарски да каже, че Аспарух покорил славяни в Мизия, когато Мизия от IV век насам се е наричала България?


	__Издание:__
	Ганчо Ценов. Кроватова България и покръстването на българите
	Трето издание (Първо издание — 1937 г., Второ издание — 1998 г.)
	Консултант: Здравко Даскалов
	ИК „Хелиопол“, 2004 г.
	ISBN: 954-578-160-2

	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/27034
	Последна корекция: 24 февруари 2013 в 18:24