Пиер Бул
	Сърцето и галактиката
	или Ева = MC²


	През 1983 г. с романа антиутопия „Планетата на маймуните“ (включен в библиотека „Галактика“) бе осъществена първата среща на българските читатели с изтъкнатия френски фантаст. В настоящия сборник са подбрани някои от значимите разкази и новели на писателя, които ще обогатят представата ни за неговото многообразно творчество. Независимо дали се разгръща като сюжет нейде из Галактиката, в рая небесен, или в самотно ранчо в Аржентина, фантастиката на Пиер Бур е „земна“, белязана от полета и лутанията на човешкия дух, окрилена от мечтата за едно бъдеще без военна психоза и политически безумства.
	Иронични, парадоксални, сплав на лирично и гротескно, делнично и небивало, логично и абсурдно, фантастичните притчи на Пиер Бул са проникнати от тревога за бъднините на нашата Земя, от вяра в човека и човешкия разум, способен да твори добро.


	Светлана Тодорова
	Многоликата фантастика на Пиер Бул
	Предговор към сборника „Сърцето и Галактиката“

	Сред многообразието от имена в съвременната френска проза Пиер Бул заслужено заема място на самобитен творец с оригинални идеи и собствен почерк. Автор на множество произведения в областта на фантастиката, той е познат на читателската аудитория у нас единствено с романа си „Планетата на маймуните“, публикуван в библиотека „Галактика“ през 1983 г. „Сърцето и Галактиката“ има за цел да представи белетриста Пиер Бул и като майстор на научнофантастичния разказ. Подборът на разказите и новелите е направен от сборниците „E=mc2“ (1957 г.), „Милосърдни истории“ (1965 г.) и „Quia absurdum“ (1970 г.). Писани преди 20–30 години, днес тези произведения звучат не толкова като откривателство или находчивост в научнофантастичната литература, а остро актуално, като тревожен отклик на наболели проблеми от нашето съвремие. Създадени в епохата, когато човечеството направи своите първи крачки към осъществяването на звездните си мечти, творбите на Пиер Бул не са опит за техническо прогнозиране или за предсказване на извънземни контакти — увлечение, на което не устояха редица бележити фантасти. Последователен в своето творческо верую и хуманистични позиции, писателят, със средствата на фантастиката, изрича горчиви истини за несъвършенството на човешката природа, разкрива парадоксите на класовото общество, което добре познава. Разказите и новелите в сборника могат условно да се разделят на социално-политическа фантастика, на фантастика, в която са заложени нравствено-етични проблеми, и най-сетне — на философска фантастика.
	Новелата „E=mc2“ интригува с това, че в нея се разглежда проблем, който непрестанно вълнува мнозина фантасти — за моралната отговорност на учените пред обществото, за насоката, в която се използват научните открития. Бул ни поднася своя, оригинална трактовка на проблема. Претворявайки с художествени средства исторически факт от близкото минало — създаването на атомната бомба и трагедията на Хирошима, — авторът съумява да превърне този факт в притча с обобщено философско звучене — всяко разминаване между хуманните цели, вдъхновяващи учените, и реалното приложение на техните открития може да се окаже гибелно за човечеството. В „Дяволското оръжие“ писателят отново фокусира вниманието ни върху ядрената опасност. Още преди повече от двадесет години Бул е предвидил, че ще настъпи денят, в който политиците сами ще се отрекат от безумната надпревара във въоръжаването. Обаче и тук той остава верен на себе си — абсурдното в ситуацията произтича от факта, че военните стигат до извода за пълното унищожение на „дяволското оръжие“ не поради човеколюбиви подбуди, а защото употребата му би ги лишила завинаги от възможността да упражняват занаята си с по-обикновени средства — конвенционалните оръжия. Актуален и изпълнен с тревога е и разказът „Последната битка“. Ползвайки една от версиите за съдбата на фашистките главатари, Бул възкресява Хитлер и Борман, за да ни напомни, че фашизмът винаги ще остане човеконенавистен, под каквито и благовидни маски да се прикрива. Чрез една неочаквана развръзка писателят акцентува върху абсурда и липсата на морал при определено политическо мислене, чиито последици са ни добре известни.
	Именно тези три произведения представят социално-политическата фантастика в творчеството на Бул.
	Сред творбите в сборника като че ли в „Сърцето и Галактиката“ откриваме най-вече белезите на традиционната научна фантастика — сюжетното действие се разгръща на Луната, в обсерватория, където група учени очаква сигнал от извънземен разум. Обаче приликата е само дотук. Под първия „фантастичен“ пласт в повествованието прозира горчиво-ироничната усмивка на социално ангажирания творец, който чрез езика на фантастиката засяга твърде „земни“ проблеми — за застоя в научната мисъл (от скука учените провеждат спиритически сеанси), за опасността прекаленото технизиране да изличи чисто човешкото у човека. Дали вопълът на едно преливащо от нежност сърце е долетял от дълбините на Галактиката, или иде от незнайно кътче на нашата Земя? И не е ли той призив и към нас за осмисляне и преоткриване на моралните ценности,, осъдени на забвение в компютъризирания ни век?
	В Злополучията на змията изкусителка може би най-пълно се проявява философското кредо на писателя. Преразказвайки със завидно чувство за хумор библейския сюжет за прогонването на Адам и Ева от рая, той създава жива и убедителна пародия на библейската притча. В интерпретацията на Бул господ бог си служи с персонален компютър, а раят и адът съществуват на около 3000 свята във Вселената. Обаче на една от планетите Ева се оказва изненадващо послушна и не се поддава на изкушението, а това изправя бог и свитата му пред непосилни трудности… Невероятните обрати на повествованието тук не са самоцел, те са подчинени на авторовата идея за диалектическата връзка между нравствените категории добро и зло, за диалектиката като основа на общественото развитие. В тази творба Пиер Бул открито изразява вярата си в Човека Спасител, който сам, без помощта на бог или висша технизация, може да потърси и да намери единствено правилното разрешение на своите проблеми.
	Иронични, парадоксални, сплавили лирично и гротескно, делнично и небивало, логично и абсурдно, посланията на именития френски фантаст са проникнати от тревога за бъднините на нашата Земя, от хуманизъм и надежда в човека и човешкия разум, способен да твори добро.


	Злополучията на змията изкусителка

	Небивалото произшествие стана на планета, която принадлежи към една много отдалечена от нашето слънце звездна система. А по време то се случи тъкмо когато тамошната земя се бе сдобила с трева, що дава семе, както и с дървета, натежали от сладък плод. Птици и животни от различни видове населяваха вече дървета и храсти. Риби от всякаква големина се носеха из моретата, едва отделени от водите на небесната твърд.
	Всред една гора, където преплетени лиани все още напомняха за неотдавнашния хаос, от няколко дни бе изникнала просторна и съразмерно подредена градина. Със зелените си морави, с цветните си, чудно ухаещи лехи и млади горички, чийто листак преливаше в хиляди отсенки, тя бе блестящо потвърждение на добрия вкус и артистичните качества на своя създател.
	Млада, красива до съвършенство жена се разхождаше из това блажено място. Тя бе гола, ала не го знаеше.
	Жената пристъпяше бавно, все още плахо, вдишвайки с разширени ноздри всички аромати, които се носеха наоколо, и вървеше по пътека, посипана с гладки, лъскави камъчета, така приятни за ходилата й, както допира до ситен пясък. Като стигна до първия завой, тя се обърна и зърна на известно разстояние човешка фигура, изтегната върху земята. Жената се усмихна, щом зърна своя другар, настанил се на сянка. Тя непрекъснато се усмихваше. Всяка проява на живот в градината я озаряваше с радост. Ала мъжът не можеше да се наслади на усмивката й, тъй като спеше със същия блажен израз на лицето, обърнато към небето. И той като нея бе гол, но не го и подозираше.
	Жената се поколеба за миг дали да не го извика, за да се разходят заедно. Но се отказа и мълчаливо продължи пътя си. Защото ако й бе приятно да обикаля по пътеките редом с него, ако присъствието му, лекото докосване на хълбока му, допира на мускулестата му ръка около кръста й я потапяха в сладък захлас, то в същото време тя започваше да усеща и очарованието на самотата в селение, където всичко бе ново за нея, и може би така още по-силно се наслаждаваше на омаята, излъчвана от всяко цвете, фиданка и стръкче трева.
	Младата жена стигна до река, която течеше през градината, и известно време повървя по пясъчния й бряг. Спря там, където реката излизаше от владението и се разделяше на четири ръкава. После се изкачи на една височинка, за да се порадва още малко на движещата се вода, която се губеше в непознати гори. Усмихна се при мисълта, че очите й са задържали водните отблясъци.
	Застоя се, сякаш потънала в мечтание, сетне тръгна обратно. Ала твърде скоро се отклони и пое по доста заобиколна пътека към горичката, която бяха избрали за свое убежище двамата с другаря й. Решила бе да удължава миговете на самота. Кой знае дали вече смътно не предусещаше, че така още повече ще се радва на очакваната среща.
	Пътеката я отведе почти в центъра на владението, където бяха плодните дървета. Тази му част, както и останалата площ, бе замислена и подредена с безпогрешна изкусност и за чиста радост на сетивата. Безкрайно бе разнообразието от овощни видове, разпръснати из моравата с млада и равно израсла трева, макар никога да не е била косена. Дърветата, отрупани с пурпурни плодове сред тъмнозелените си корони, приличаха на искряща от звезди небесна твърд, истинско пиршество за очите, а самите плодове, сочни и ухаещи с всички аромати на младата планета, бяха друга, не по-малко сладка гощавка, от която нямаше насита.
	Плодната градина се отличаваше и с някои особености в подредбата. Създателят й бе проявил склонност към геометричност. Тревата очертаваше голяма и съвършено правилна елипса. Гъсто засадените по края дървета се разреждаха навътре, колкото повече приближаваха към голямата й ос, така че мястото около центъра оставаше голо. Там се издигаха само две дървета; две самотни дървета, по-високи от другите, с по-разкошни корони и с още по-пищни плодове.
	Посадени бяха симетрично, в двата фокуса на елипсата. А между тях, в средата, бликаше вълшебен непресъхващ извор, чиито води се устремяваха към небето и се изсипваха в ситен дъждец не само над овощните насаждения, но и над най-отдалечените кътчета на владението, подхранвайки както плодовете, така и цветята и всички други растения.
	Преди да стъпи на моравата, жената се спря повторно. Погледът й проследи високо горе преливащите с цветовете на дъгата струи на чудния извор. Тя подложи гърди под галещите капки и пак се усмихна. После навлезе в плодната градина по една от виещите се сред стволовете пътеки.
	Клоните на дърветата се разпростираха ниско. Тук всичко бе замислено така, че да спестява и най-малкото затруднение. Достатъчно бе да протегнеш ръка, за да откъснеш от най-хубавите плодове, но жената ги подмина. Продължи навътре, прекоси гъсто залесения пояс, една по-рехаво засадена ивица и спря до центъра на елипсата, недалеч от вълшебния извор, под едно от двете отделени дървета, тъй различни от останалите и чиито златисти плодове проблясваха на слънцето. Тя се повдигна на пръсти и достигна до най-ниските му разклонения, едно съвсем леко усилие, което дори доставяше удоволствие и не извикваше пот на челото. Откъсна сочен плод, прекара длан по кадифената му кожица и отхапа от него.
	— Жено!
	Тя изненадано погледна към небето. Освен гласа на другаря си тук бе чувала само още един и той идеше най-често отгоре.
	— Насам, жено! Към земята сведи очи!
	Тя се подчини и през пъстроцветното сияние на изворните струи зърна под другото дърво навита на кълбо змия. Премина под вълшебната небесна дъга, приближи се до влечугото и с усмивка се наведе към него:
	— Какво искаш?
	Не бе особено изненадана, че животното може да говори. И по-голямо чудо не би я стреснало истински в това владение, където за няколко дни бяха станали безброй знамения.
	— Защо не ядеш от плодовете на това дърво? Те са най-хубавите.
	— Ние с мъжа ми ядем от всички плодове в градината — отговори жената, — само не от плодовете на това дърво, което е дървото за познаване добро и зло. Бог ни е заповядал да не хапваме от тях. Не го ли послушаме, ще умрем.
	С уморен и равен глас змията възрази, повтаряйки добре научения си урок:
	— Не, няма да умрете; но Бог знае, че в деня, в който вкусите от тях, ще ви се отворят очите и ще бъдете като боговете, знаещи добро и зло*.
	[* Битие, гл. III, 5. Б. а.]
	И разви дългото си тяло, готова да се оттегли, тъй като не проявяваше интерес към една твърде добре позната й развръзка. Но жената посочи дървото, под което бе преди малко, от другата страна на извора, и произнесе следните изненадващи слова:
	— Всеки ден ям от плода на другите дървета и най-вече на онова, което е дървото на живота, ала нищо не може да ме подтикне да хапна от плода на това тук, което е дървото за познаване на добро и зло.
	При тези думи змията се вцепени от слисване.
	— Вероятно не съм чула добре… — подхвърли тя.
	Ала поведението на жената показваше, че решението й е непреклонно. Влечугото я гледаше смаяно, занемяло. Изпълнявало бе тази роля на три милиарда планети, създадени във Вселената, но сега за първи път получаваше подобен отговор.
	Съвсем объркана, унизена и разгневена, змията успя все пак да прикрие смущението си и подхвана своите увещания с мекия си коварен глас:
	— Повярвай ми, грешиш. Погледни този пурпурен плод. Нима съществува нещо по-приятно за гледане и по-вкусно за ядене? А удоволствието за очите е нищо, уверявам те, в сравнение с огромното щастие, което те очаква, когато вкусиш от него. Няма равна на неговата сладост нито на небето, нито по другите планети. Само една хапка е достатъчна, за да потече по вените ти истинско блаженство. Не ми ли вярваш? Гледай!
	Змията откъсна един плод, лапна го наведнъж и тутакси започна да се извива по земята, като се опитваше да покаже с разтърсващите тялото и спазми, че изпитва най-висше наслаждение. Жената все така се усмихваше, но я гледаше с безразличие.
	— Много си забавна — каза и тя, — но не можеш да ме изкушиш, понеже, като не съм яла от плода, аз не знам какво е добро, тоест всичко онова, което ти наричаш щастие, удоволствие, блаженство.
	Разярена от отговора й, змията даде най-после воля на гнева си:
	. — Ако не вкусиш от плода, ще те ухапя и ще те сполети голямо зло!
	— Зло ли? И него не познавам, тъй като не съм яла от този плод. Думите ти са безсмислени. Не ще ме изкусиш.
	— О, ти наистина ще умреш! — кресна освирепяла змията.
	— Няма да умра — все тъй неотстъпчиво й възрази жената, — понеже съм яла от дървото на живота и по такъв начин съм си спечелила вечен живот. Ще умреш ти, защото вкуси от забранения плод.
	Грабна тя тогава жилава пръчка и с един удар пречупи гръбнака на влечугото. Наблюдаваше с любопитство предсмъртните му гърчове, докато стихнаха, после отново се усмихна и изрече:
	— Виждаш ли, права бях аз!
	И бързо се отдалечи от прокълнатото дърво, до което бе внимавала да не се докосне, както и бе заповядал бог.
	Жената продължи да се разхожда, без да я е грижа за случилото се, а и веднага го забрави. Излезе от плодната градина и ускори крачка, подтиквана от несъзнателното си желание да се озове час по-скоро при своя другар.
	Навлезе в горичка, обсипана с алени цветове без бодли. Пътьом откъсна един от тях, погледна го и като усети, че подухва лек ветрец, отдели нежните листенца от чашката и ги остави той да ги отвее. В този миг около косите й запърха огненочервена пеперуда и кацна на ръката й. Младото създание я улови, порадва й се, после изтръгна едно по едно крилцата й и както бе сторила с цветните листенца, ги подхвърли на волята на вятъра. Тъй като продължаваше да не знае какво е добро и зло, тя пак се усмихна, наблюдавайки как пъстроцветните късчета се разпиляват около нея, докато осакатеното телце потръпваше между пръстите й.
	На излизане от дъбравата жената зърна под едно дърво вълк, който бе стиснал между зъбите си агне и се готвеше да го разкъса. Тя се поспря, наведе се към тях и отново лицето й грейна, но еднакво бе лъчезарието й и за искрящия от свирепост поглед на звяра, и за умоляващите, вече замъглени очи на жертвата. Стреснат от неочакваната й поява, вълкът отпусна плячката си и полумъртвият агнец се опита с последен напън да се отскубне. Жената обаче го улови и го натика обратно в устата на кръвожадното животно, което бързо се окопити и отведнъж прегриза врата му. Тогава тя загали вълка, като от време на време, все тъй невинно, прокарваше длан и по меката, топла вълна на умъртвената твар. Така постъпваше без зла умисъл, понеже все още тънеше в невежество и не познаваше добро и зло.
	Тя отиде при своя другар и спомняйки си случката със змията, му я разказа. Той я изслуша мълчаливо и одобри поведението й с най-голяма сериозност. Но докато двамата се радваха, че е устояла на изкушението и е изпълнила божиите заповеди, ветрецът, който подухваше в градината, внезапно се усили и те чуха господния глас:
	— Мъжо, жено, къде сте?
	— Ето ни! — отвърнаха те едновременно. — Ето ни пред теб. Чухме гласа ти и веднага се отзоваваме, за да ти служим.
	Господ бог замълча, и той объркан като змията, но трябваше да приеме очевидното: мъжът и жената стояха пред него, без да помислят да се крият, все така голи и продължаващи да не го знаят. Когато най-сетне заговори, в гласа му се долавяше недоволство:
	— Значи не сте вкусили от плода, от който ви забраних да ядете?
	— Не, господи — отвърна жената с неизменната си усмивка, — Ядох от плодовете на дървото на живота, както си ми разрешил, но до дървото за познаване добро и зло не съм се докосвала, въпреки изкушението, на което ме подложи змията. Разбрах колко важно е било твоето запрещение, понеже змията, която пред мен хапна от забранения плод, умря на часа.
	— Змията умряла! — повтори гласът със странен шепот.
	— Аз я убих, за да я накажа — продължи жената, — и така станах оръдие на справедливия ти гняв. И занапред все така ще се подчинявам на твоите заповеди, невинна и вечна, след като ядох от дървото на живота.
	— Тъй ще сторя и аз, господи — рече мъжът, който не се бе обаждал дотогава. — По такъв начин и двамата ще бъдем безсмъртни, както си ни обещал.
	— Вярно е, обещах — отвърна едва чуто гласът.
	Вечерният вятър стихна. Мъжът и жената останаха сами в невинната си голота.
	Господ си тръгна, обзет от противоречиви мисли, и макар все още неясни, те го изпълваха с глуха тревога. Със странното си поведение жената го бе заварила неподготвен и за него упоритото й отвръщане от греха беше нещо неестествено, което би могло да наруши вселенския ред. Изпаднал в това угнетително състояние, Бог стигна до средата на градината и като зърна под дървото безжизненото влечуго, се убеди, че жената е казала истината.
	Змията бе умряла, ала духът на злото, вселен в нея, е вечен. И щом се появи Всевишният, духът, повален пред тленните останки на предишната си материална форма, изля злобата си и преживяното унижение във вопли на възмущение и ядни сълзи:
	— Проклета да е жената от тази планета! Проклета да е и самата планета! — застена той. — Проклятие за такава самоувереност, която отхвърля греха! Проклятие за подобно чудовище на сътворението, което се подиграва с мъдрите закони! Предлагал съм забранения плод на три милиарда жени от три милиарда планети и никога не са ми отказвали. Няма жена, която да не се е поддала на изкушението на змията. А ето сега това създание обръща с главата надолу предначертаното. О, ден на горест, ден на позор! Скоро тя ще стане майка и ще ме направи за смях пред децата и внуците си, които ще населят тази отвратителна планета.
	Господ силно се подразни от вайканията и егоцентричната гледна точка, от която демонът оценяваше станалото, затова му се яви и го прекъсна:
	— Само това да беше, нямаше да е кой знае колко голямо зло. Ти мислиш единствено за себе си. А твоето значение в света е второстепенно и за теб е възможно да се утешаваш с проклятия, които, така или иначе, няма да се сбъднат. Друго е по-страшно. Истинското злощастие е, че аз не мога да я анатемосам, тъй като тя изпълнява моите заповеди.
	— Имаш право! — съгласи се леко успокоен демонът. — Тогава какво ще правиш?
	— Знам ли! Моето положение е много по-незавидно от твоето. Толкова съм объркан, че не виждам още ясно какви ще бъдат последиците от упоритото й послуша ние, но предусещам колко сериозни могат да се окажат те. Дотолкова, че да имам основание да се посъветвам с великия компютър. Единствено той е в състояние да ги предвиди. Да вървим да питаме Омега. Ела с мен, сигурно пак ще ми потрябваш.
	Господ завари небето, обхванато от необичайно трескав кипеж. Последователните сътворения на световете отдавна не будеха интерес, тъй като бяха станали нещо обикновено и пример за подобно вълнение можеше да се намери само ако се върнем далеч назад, в онези дни, когато бе изтръгната от хаоса първата земя. Новината за благодетелната съпротива на жената се разнесе с мълниеносна бързина и отначало небесните духове я приеха с недоверие, но когато не остана място за никакво съмнение, те изпаднаха в захлас и почуда като пред небивало знамение. Тръбите победоносно заехтяха по четирите краища на небосвода, за да възвестят чудото.
	— Тя устоя на змията! — извисяваха глас серафимите.
	— Не се поддаде на изкушението! Не яде от забранения плод! Не съгреши! Чудо! Чудо! — нашепваха хиляди херувими и лекото потрепване на крилете им облъхваше целия рай с неудържим възторг.
	— Чудо! — припяваха в хор войнства от ангели. — Тя не съгреши! Те не се скриха от Всевишния! Голи са и не знаят, че са голи! Чудо! Осанна! Алилуя!
	Глъчката не стихна ни най-малко при появата на Господ и обграден от пееща и пърхаща свита, той се озова пред великия компютър. Щом научи за събитието (единствено той не знаеше за него, тъй като не разбираше езика на тълпите), Омега помръкна.
	— Господи, първо накарай да млъкнат тези дърдорковци — рече той. — Те нищо не разбират от създалото се положение, което, уверявам те, никак не оправдава буйните им изблици на радост.
	След като спокойствието бе възстановено, компютърът започна да се оправдава за предсказанията си, тъй като Бог явно го смяташе отговорен за сегашната изненада.
	— Господи, когато ми посочи в основни линии твоя промисъл, естеството на създанията, мъже и жени, които смяташе да извикаш за живот, изпитанието, на което възнамеряваше да ги подложиш, аз обработих данните с обичайната си точност и стигнах до резултата, който ти дадох: вероятността за грешка бе извънредно малка, около едно на два-три милиарда. Цифрата ти вдъхна увереност. Действително тя означаваше почти пълна сигурност за успех в няколко последователни опита. Само че ти ги увеличи далеч над предвиденото и жената, подложена сега на изкушение, се оказва тримилиардната. При това условие грешката става възможна и е напълно съвместима с моите изчисления. Ще добавя още, че малко вероятно е тя да се повтори.
	— Надявам се — отвърна кисело Господ. — Предостатъчно ни е и едно такова произшествие.
	— Имаш право — забеляза компютърът. — Случаят ни поставя в крайно затруднение. И е много по- сериозен, отколкото си представяш. Още не се досещаш за всички усложнения, които произтичат от него. Да си призная, и аз сега не мога да ги преценя. Затова, преди да предвидим бъдещето, да прегледаме отново условията на задачата и да ги анализираме.
	Предполагам, че както винаги досега и на тези създания си казал: яжте от всички плодове в градината. Най-вече яжте от дървото на живота, така ще живеете вечно; но не се докосвайте до дървото за познаване на добро и зло, защото бездруго ще умрете.
	— Такива бяха словата ми — потвърди Господ.
	— И противно на всички очаквания, мъжът и жената направиха точно каквото им беше разпоредил, нали?
	— Да. Виновна е жената. Не можех да предвидя…
	— Още нещо, много важно — прекъсна го компютърът. — Никаква принуда ли не бе упражнена върху нея?… Искам да кажа: беше ли тя напълно свободна, когато отблъсна изкусителя?
	— В това отношение не би могло да има никакви възражения — буйно възкликна Господ. — Въпросът за свободната воля е непоклатима основа на вярата. Той доведе до задълбочени изследвания и предизвика страстни спорове както на небето, така и по всички земи, които съм създал. Навсякъде стигнаха до един и същ извод и сега той е неоспорим: жената е напълно свободна да съгреши или не. И тази, която, за наша беда, избра да не влезе в грях, бе свободна като останалите.
	— Условията на задачата започват да се изясняват. Ако мъжът и жената все така постоянствуват в покорността си, те, първо, никога не ще се научат да познават добро и зло и, второ, ще бъдат безсмъртни.
	— Неизбежно е. Не мога да се откажа от думите си…
	— Същото ще бъде и с децата им и с децата на техните деца. Нали си им казал още: плодете се и множете се. Като имаме предвид тяхното послушание, а също така, че дума не може да става жената да ражда с болка, обзалагам се, че ще намерят начин да го вършат, без да прегрешават, и то в доста кратки срокове.
	— Щом условията на задачата са ясни, какъв отговор ще ми дадеш? — нетърпеливо попита Господ.
	— Нужно ми е малко време, за да ги осмисля. Но отсега съм в състояние да предскажа, че по една или друга случайност двамата ще бъдат тласнати да извършат всичко, което се смята за престъпление в другите светове и на небето, поради простия факт, че са незнаещи и невинни, а ти никак не ще можеш да ги накажеш.
	— Те вече започнаха — намеси се демонът. — Жената прекърши гръбнака на змията …
	— И даже тя помогна ла вълка да извърши убийство. Казвам ти, случайността ще насочва ръката им и трябва да очакваме както най-благочестиви дела, така и най-низки безчестия. Засега виждам…
	Омега замълча, докато обработваше данните, после продължи:
	— … виждам изтребления, братоубийства, посегателства срещу бащи…
	— Моля, моля — възрази демонът, — не може да има нищо такова.
	— Защо?
	— Защото са безсмъртни.
	— Вярно — съгласи се леко засегнат компютърът, след като поразмисли. — Обработих само първото условие — тяхната невинност. Безсмъртието усложнява задачата… Но така или иначе ясно виждам сляпо унищожение на животни и растения, без да броим кражбите, изнасилванията, кръвосмешенията и още колко други безумства, а ти, Господи, няма да имаш ни най-малкото основание да ги осуетиш, ала и не ще ги приемеш.
	На първо време отговорът ми е следният: подобно положение е недопустимо. Трябва така да направим, че да го преодолеем. Затова е необходимо жената, а след нея и мъжът да се научат да познават добро и зло, тоест да вкусят от забранения плод. Следователно налага се демонът да опита още веднъж да изкуши жената.
	— Защо аз? — възпротиви се той.
	— Тъй като, поне на пръв поглед, ти изглеждаш най-подходящ, за да въведеш в грях.
	— Омега е прав — подкрепи го Господ.
	— Е, добре тогава — съгласи се дяволът. — Да не мислите, че ми беше много приятно, като се провалих.
	— Съветвам те да приемеш друг образ, не на змията — допълни компютърът. — Влечугите не притежават нищо, с което да съблазнят едно човешко същество. Дори е изненадващо, че с подобен външен вид ти се справи така бързо на другите планети. Сигурно там жените са били прекалено узрели за греха. Сегашната е другояче устроена. Прояви по-голямо въображение.
	— Тъй ще сториш — заключи Господ. — И постарай се да успееш, защото Омега наистина ме убеди — трябва да се извърши грехът.
	Така и стори демонът. След като обмисли дадените му съвети, реши да се появи като паун с разкошно оперение. Великолепната му премяна нямаше равна на себе си. С нищо не можеше да се сравни нежният поглед на златистите му очи, когато се показа край забраненото дърво, пред жената, върнала се след няколко дни на мястото на неотдавнашната си победа.
	Дяволът бе измислил още по-тънка хитрост, за да я примами. Преструвайки се на ранен, той едва чуто заохка, а по уж ударената му шия избиха капчици кръв и алените петна се примесиха към пъстроцветието на перата. С мъчителен стон, изтръгнал се от тръпнещата му гушка, той привлече вниманието й. А щом тя се приближи, заговори й с глас, който и камък ще разплаче:
	— Жено, искаш ли да ми помогнеш? Нанизах се на остър клон в гората. Много ми е зле. Ще умра.
	— Какво да направя за теб?
	— Нещо съвсем просто, което не струва никакво усилие: вкуси от онзи плод, сдъвчи добре хапката и изплюй сока в раната ми, защото аз не мога сам да го сторя. Плодът притежава чудотворни свойства и лекува всякакви болести. Знам това добре. Много животни са прибягвали до този цяр и са се спасявали.
	Пак компютърът беше подсказал уловката. Тя стана повод за продължителни спорове на небето и след немалко възражения Господ най-после я прие като задоволителна: дори да се допусне, че жената няма да глътне капчица от забранения сок и ще изплюе най-малката частица от вкусения плод, то самата й постъпка, че е отхапала от него, може да се приеме като достатъчна проява на неподчинение и следователно на греховност.
	Ала всички подценяваха упоритостта, с която жената щеше да брани своята невинност.
	— Грешиш — рече тя. — Невъзможно е ранените животни да бъдат излекувани от този плод, защото той, тъкмо обратното, носи смърт. Сбъркал си дърветата.
	Ето, онова там, от другата страна на извора, дарява живот. Сока на неговия плод ще впръсна в раната и ти не ще умреш.
	Каквото рече, това и стори, въпреки роптанието на пауна и едва приложила лека си, настъпи чудо: кръвта спря да тече, а от раната не остана и следа. Така демонът се оказа напълно оздравял и за да не разкрие замислената хитрина, нямаше друг изход, освен да признае заблуждението си и да благодари на жената. А после избяга вдън гора, за да преглътне там яда си.
	— Виждаш ли, права бях аз! — каза пак жената, гледайки го как отлита.
	Демонът заложи много други клопки, приемайки последователно образа на най-пленителните животни, които населяваха земята и горите, дори стигна дотам, че се уподоби на дърво, на цвете и поток. Но жената не се поддаде на ни едно от лукавствата и упорито устояваше на изкушението.
	Накрая дяволът трябваше да признае, че е безсилен да я съблазни, и се примири с неуспеха си. Така, жестоко осмян, посрамен и кипящ от злоба, той отново се яви пред Всевишния.
	— Какво става? — попита го с тревога Господ.
	— Опитах всичко — отвърна той. — Тази жена е от особена порода. Двете създания се изплъзват от проклятието ти и ще живеят във вечно блаженство.
	— Искаш да кажеш, че …
	— Че все още са голи, ще продължават да бъдат голи и никога няма да го разберат.
	— Това е невъзможно! — викна разгневен Бог-отец. — Омега ни показа какви ще бъдат, последствията…
	— Трагични, пагубни — намеси се компютърът. — А днес мога да ви дам и други, още по-обезсърчителни резултати.
	— Пагубни или не — рече демонът, — аз използвах цялата си власт и приложих всичките си хитрости. Принуден съм да се откажа. Да опитат други, щом се смятат за по-лукави от Лукавия.
	Компютърът се вглъби в размисъл под изпълнения с дълбоко безпокойство поглед на Господ бог. Най-сетне заговори с присъщия си спокоен и нравоучителен тон:
	— Струва ми се, че той има право. Неговата безполезност на новата планета бе доказана от фактите. Излишно е да упорствуваме повече.
	— Тогава какво ще правим?
	— Трябва да опитаме по друг начин. Ще поумувам.
	Но преди това отпрати демона, защото няма да имаме нужда от него. И не бива да чуе какво ще си кажем тук.
	Тъй и стори Господ. А Омега, след като се увери, че дяволът си е отишъл, сериозно продължи:
	— Разсъждавам върху съвсем нова даденост, която той ми подсказа с последните си думи: „Да опитат други, щом се смятат за по-лукави от Лукавия!“
	Тук замълча и впи проницателен поглед, изпълнен с недомлъвки, в Господ. А той, отгатнал мисълта му, подскочи от възмущение.
	— Ако разбирам правилно, намекваш за мен…
	— Няма друг, по-голям велзевул от дявола.
	— Все пак не допускаш, че мога да отменя забраната и да дам противоположна заповед, нали?
	— И дума да не става — по безброй много причини — възрази компютърът, — най-важната от които е, че ако отхвърлиш заповедите си, грехът няма да бъде възможен и пак ще се окажем в не по-малко затруднително положение. Не, мисля си, че както дяволът и ти би могъл да действуваш под чужд образ, но по-умело изпипан, така че да въведеш жената в грях. Огледай внимателно предложението ми и ще видиш, че то не променя с нищо постановката за свободна воля, за която и двамата сме единодушни, че е основна и непоклатима.
	— Сигурен ли си в това, което казваш?
	— Стигнах до извода след много старателни изчисления.
	Господ дълго размишлява, но тъй и не възприе новата идея.
	— Защо не опиташ ти? — внезапно попита той. — Нали, в края на краищата, си част от самия мен!
	— Допуснах такава вероятност — отговори Омега. — Навярно в някои отношения аз съм по-лукав от Лукавия, но съм неспособен да вземам решения.
	— Разсъждаваш по-добре от всеки друг и не се налага да вземаш никакво решение. Давам ти най-точни указания: да ги накараш да хапнат от забранения плод. Може би логиката ще сполучи там, където не успя изкушението.
	— Съгласен съм — рече Омега. — Разполагам със сериозни доводи, но щом е въпрос за логика и разсъдливост, смятам, че е по-добре да се заема с мъжа, отколкото с жената.
	— Давам ти пълна свобода на действие — заключи Господ. — Ако мъжът се поддаде на съблазън, сигурно и жената ще го последва в грехопадението. За мен е важен крайният резултат.
	Така великият компютър Омега се появи в градината на непокорната планета. Приел бе образа на бял гълъб, който кацна на ниско клонче от забраненото дърво, и зачака мъжа. А той, оставил другарката си да се оглежда в едно поточе, продължи разходката си сам и не след дълго се озова в средата на плодното насаждение.
	Разговорът започна без дълги въведения. Както жената, така сега и мъжът не се учуди, че птицата заговори. Тя направо го запита:
	— Защо не вкусиш от тези плодове? Те са най-сладките.
	— Господ бог ми е забранил — отвърна мъжът.
	— А защо се подчиняваш на Господ бог?
	Мъжът се поколеба, преди да отговори. Подобна мисъл никога не го бе занимавала.
	— Не знам… подчинявам се — неуверено каза той.
	— Искам да ти помогна и да поясня разсъжденията ти. Не е ли поради това, че усещаш какво голямо добро е да се подчиняваш?
	— Да.
	— И че ще извършиш зло, ако не се подчиниш?
	— Точно така — рече мъжът, сякаш бе свалил голям товар от плещите си.
	— А как можеш да знаеш какво е добро и зло — победоносно продължи компютърът, — щом като не си вкусил от плода и не познаваш добро и зло?
	Труден въпрос. Ала с отговора си мъжът показа, че логиката няма лесно да го убеди.
	— Господ бог владее това познание.
	— Следователно той е ял от плода — веднага го притисна компютърът.
	— Несъмнено.
	— И не е умрял. Значи можеш да хапнеш от плода и да не погинеш. Излиза, че той те е излъгал.
	Продължиха още да спорят, ала диалектиката на машината не можа да надвие твърдоглавието на човека.
	— Отегчаваш ме — заяви той. — Не съм свикнал да разсъждавам. Аз се подчинявам.
	— И единият, и другият упорито отстояват своята невинност — съобщи компютърът, когато се върна след изпълнението на задачата си. — Както жената не се поддава на изкушението, така и мъжът не отстъпва пред логиката. След демона и аз се провалих. Сега оставаш само ти.
	— За нищо на света — възпротиви се Господ. — Доста мислих. Не мога да се нагърбя с подобна роля.
	— Слушай — сериозно подхвана Омега, — след първата обработка на данните и аз дълго разсъждавах, нали сега имам по-пълно условие на задачата, и ти заявявам, че положението ни е още по-критично, отколкото предполагахме. То е не само трагично, а и невъзможно от логическа гледна точка. Бях взел предвид единствено непознаването на доброто и злото, което е вече много тревожно. А…
	При тези думи машината бе прекъсната от появата на един крилат вестител, който носеше най-пресни новини от планетата и бе обхванат от силно вълнение.
	— Господи — рече той, като падна ничком пред него. — Долу положението е бедствено. Те вършат всевъзможни безумия. Последното можеше да завърши много зле. Запалиха рая.
	— Какво!
	— Да, за щастие ние успяхме да се намесим навреме, ограничихме щетите и спряхме пожара. Ала от тях трябва всичко да се очаква.
	— Как е станало такова нещо! — викна Господ. — Не е възможно да са открили огъня. Още колко поколения трябва да минат, за да узреят за това.
	— Смятам, че имам отговор на възражението ти — намеси се компютърът. — Тези човеци не изкарват хляба си с пот на челото. Благодарение на теб съществуването им е леко и осигурено. Нямат никакви материални грижи. Не познават изнурителния труд, работата им е удоволствие. Следователно, не е трудно да предвидя, че те ще напреднат по-бързо от останалите във всички посоки и по-специално в областта на откритията. Очите им ще се отворят в двойно по-кратки срокове и твърде скоро те ще овладеят всички науки, освен, уви, познаването на добро и зло, което завинаги ще остане недостъпно за тях. Какъв ще е резултатът? Днес — злоупотреба с огъня. Утре — може би с атомната енергия, което би унищожило напълно планетата, добитъка, житните култури, тоест всичко, което служи за препитанието им. А ти, от една страна, не бива да им се сърдиш за тези посегателства, докато, от друга — си длъжен да опазиш всичките блага, необходими за лекия и щастлив живот, който си им обещал. Разбираш ли какво искам да ти кажа? Ти и твоите войнства трябва да се превърнете в бдителни пазачи, да бъдете постоянно нащрек, за да осуетите катастрофите, които може да предизвикат със своята невинност мъжът и жената… Но това не е всичко.
	— Не е всичко ли?
	— По-важното е друго: при последната обработка на данните аз не взех предвид един основен факт.
	— Какъв е той?
	— Че те са безсмъртни.
	— Вярно! — изпъшка Господ. — Аз съм им го обещал.
	— Досещаш ли се за всички усложнения, които произтичат от безсмъртието им в дадения случай? Те са безсмъртни, както ще бъдат децата им и децата на техните деца. Следователно те трябва да остават здрави и читави след всяка от катастрофите, за които споменах.
	И дума не може да става за война, най-малкото пък за изтребителна. Нито за глад, епидемии или каквито да са други болести. Обещал си им щастие заедно с вечен живот. Така че те ще се множат с неподозирани темпове. Сънувах сън. Искаш ли да ти го разкажа?
	— Нима ти се случва да сънуваш?
	— Сънищата ми не са нищо друго освен подсъзнателна обработка на заложените данни. Този път ми се присъни задача със следното условие: една съпружеска двойка от безсмъртни днес, в нула часа, и неразумната ти божа заповед: плодете се и множете се… Знаеш ли приказката за житните зърна и шахматната дъска?
	— Моля те, говорим за съпружеската двойка — раздразнено отвърна Господ. — Спести ми сънищата и изчисленията и ми съобщи крайния резултат.
	— Добре. Ето какъв е той: след няколко века населението на планетата ще се увеличи толкова, че за съществуването му ще бъде необходим всеки квадратен метър площ. Ще се наложи да се обработва всяка педя земя, което означава огромно усилие… А човеците не ще се справят с него, тъй като ти си ги освободил от подобно задължение. Това все още е нищо. Да минем само няколко хиляди години напред, което всъщност е съвсем кратък срок. Тогава новата планета ще наброява милиарди невинни създания. И стигаме до пълна невъзможност, защото дори да се облагороди най-малкото късче земя, да се пресушат моретата, пак няма да има достатъчно суровини за изхранването на хората. Погледни още по-далеч в бъдещето и ще видиш, както аз насън, че те ще бъдат осъдени да стоят постоянно прави, понеже не ще има начин нито да легнат, нито даседнат, притиснати един о друг, като стръкчета трева в избуяла ливада. Няма да остане място нито за животни, нито за растения, и тъй както е немислимо представителите на човечеството да се самоунищожат, също така недопустимо е да бъдат нещастни и гладни в невероятната си поза, на планета, където в действителност не ще съществува вече земя. Ще ти припомня още веднъж, че си им обещал вечен живот и щастие.
	— Безнадеждно заплетена работа! — промълви Господ.
	— И невъзможна от логическа гледна точка, както ти казах… Но тя не се изчерпва дотук.
	— Та какво по-лошо може да има?
	— И още как! Сънят ми показа много по-далечно бъдеще. Тъй като положението ще бъде немислимо, доказах ти защо, сигурно ще се вземат мерки, за да се предотврати.
	— От кого?
	— От тях самите и с твоята дължима подкрепа. Не забравяй, че ще са напреднали повече от другите и ще са открили енергийни източници, с които да предприемат завладяването на космоса, понеже то все повече ще се налага като жизнена необходимост. Тогава ще станем свидетели на поредица от разселвания на невинни безсмъртни по обитаемите и следователно обитавани планети на Вселената, ала всяка поредна експедиция само временно ще облекчава положението… Сега обаче помисли какво ще стане на обсебените планети, чиито жители са смъртни, след като са съгрешили.
	— Ясно, ще бъдат изтребени — промълви Господ.
	— Непременно. Бързото размножаване по тези нови земи ще доведе до недостиг на природни източници. Туземците ще трябва да изчезнат. Не ще могат да се отбраняват с нищо, дори да притежават страшни оръжия.
	Между другото, ти самият ще одобриш начинанието и ще помогнеш, за да осигуриш прехраната и щастието на невинните безсмъртни.
	— В известна степен — забеляза Господ, след като размисли — тази картина отговаря на моите представи за справедливост: грешниците — наказани, невинните — възнаградени.
	— Съвместима е и с моята логика, така че възражения по въпроса няма. Но когато всички други създадени от теб човешки същества бъдат унищожени, защото невинните безсмъртни ще плъзнат навсякъде, в твоята Вселена ще останат единствено те. Невинността обаче ще продължава да се плоди и да подкопава устоите на планетите, както проказата разяжда плътта. И — с това свършвам — ти отново ще бъдеш изправен пред същия проблем, който най-красноречиво ти доказах, че е неразрешим, и пак ще се озовеш в положение, което ще се окаже още по-невъзможно в космически мащаб, ако изобщо съществуват степени на невъзможност.
	— И всичко това заради някаква глупачка, която отказва да изяде един плод!
	— Така е и аз не мога нищо да сторя. Остава само един лек: да се поддаде на изкушението. Все към това ще се връщаме. Демонът опита толкова пъти. След него и аз се провалих. Настоявам сега ти лично да се заемеш.
	— Казах ти, че не съм в състояние да играя ролята на изкусител.
	— Тогава прибегни до сила. Тя трябва да съгреши.
	Нали си всемогъщ! Двама яки архангели да хванат тази жена с магарешки инат, да отворят устата и и да я заставят да хапне от плода. Струва ми се, че е лесно.
	— Може да ти изглежда лесно, но ще е безполезно.
	Веднъж и ти да допуснеш груба логическа грешка. Забравяш условието за свободната воля.
	— Прав си — съгласи се засегнат компютърът. — Свободата на избора е задължителна, признавам, че е недопустимо прилагането на сила.
	— Няма спасение — изпъшка Господ.
	Великият компютър замълча, погълнат от мисловни операции, после заговори и рече:
	— Казваш, че не можеш лично да се намесиш, не е и желателно. Но струва ми се, че има още едно, последно решение, което, според мен, е най-доброто.
	— Какво е то?
	— Когато отидох в плодната градина да убеждавам мъжа, всъщност не се ли намесваше, макар и непряко, ти? Тогава не възрази. Излиза, че не сме използували докрай възможностите, произтичащи от троичната ти природа.
	— Искаш да кажеш, че…
	— Мисля — бавно продължи Омега, понижавайки глас, — мисля си за второто лице на бога.
	Двамата дълго и мълчаливо се измерваха с поглед. Бог-отец явно бе възмутен от предложението, ала компютърът настоятелно продължи, без да го остави да възрази:
	— След като направих пълна обработка, и сега, когато са налице всички дадености на задачата, смятам, по сърце и съвест, че божият син е единствено способен да ни измъкне от безизходицата.
	— Невъзможно е! — избухна Господ. — Ти бълнуваш! Божият син не може в никакъв случай да се нагърби с тази роля. А и той никога няма да се съгласи.
	Тогава из небето се разнесе един отдавна забравен глас:
	— Ще ми бъде ли позволено, отче наш, да изразя
	мнението си?
	Беше второто лице на Бога. Божият син. Държан доскоро настрани от споровете, сега той се намесваше с много кротък, но не лишен от властни нотки глас, в който се долавяше дори леко нетърпение.
	— Говори! — разреши му Господ. — Случаят е такъв, че и ти трябва да си кажеш думата.
	— Отче наш, струва ми се, че не само имам какво да кажа, но и че всичко това ме засяга в най-висша степен; ако не бъде извършен първородният грях, и аз ще се окажа в същото критично положение като вас.
	— Точно така — подкрепи го компютърът. — Без грях няма изкупление. А без изкупление, няма Спасител.
	— Не ще мога да се въплътя в човешки образ на тази планета, отпада възможността да се родя там, да обичам, да страдам, да бъда разпнат, да коронясам свой представител след трите милиарда папи, които съм възкачил на престола в другите светове. Всъщност, отче наш, на невинната земя няма да узнаят нищо за тайнствата на моята религия. Следователно, както вече предвиди Омега, из цялата Вселена ще плъзнат езичници и ще я завладеят, а ние не само няма да попречим, но и ще помагаме. Другояче казано, ще трябва да улесним победата на неверниците, пълното изтребление на християните и изчезването на истинската вяра. За разлика от вас, намирам това за твърде малко съвместимо със справедливостта.
	— Той е безкрайно прав — обади се пак компютърът. — Ето че още една даденост се е изплъзнала от вниманието ми. Проблемът е извънредно сложен.
	— И то заради една жена, която, както казахте, отче наш, отказва да остави отпечатъка от зъбите си върху някакъв плод. Наистина е недопустимо. Подкрепям крайния резултат на Омега: наложително е тя да съгреши. Готов съм и аз да опитам да я подтикна към грехопадението.
	— Смяташ ли, че си добре подготвен за подобна задача? — попита след кратко мълчание Господ.
	Божият син се усмихна и се обърна към компютъра:
	— Не е редно аз да изтъквам скромните си заслуги, обясни ти на бог-отец защо се спря на мен и защо смяташ, че аз имам шансове да успея там, където други се провалиха.
	— Основанията ми са сериозни — започна Омега. — Ето две от тях: първо, той е човекът на критичните случай. Доказвал го е при също толкова заплетени обстоятелства, колкото сегашните. Проклятието отдавна не ни плаши. След безброй опити, благодарение именно на божия син станахме толкова вещи в предотвратяването на гибелните последици от него, ала спомни си колко затруднени бяхме първия път. Той спаси положението както по различните земи, така и на небето.
	Макар и не без известна вътрешна съпротива, Господ трябваше да се съгласи и Омега продължи:
	— Второ, тъй като е бил дълго време сред хората, той е опознал мъжете и жените както никой от нас, а това ще му бъде от голяма полза сега, дори да се окажем изправени пред друг, по-различен случай. Нищо човешко не му е чуждо. Той знае…
	— Ще добавя и трето — кротко го прекъсна божият син. — Не само изтънко разбирам земните люде, но имам известен опит и с греховете, понеже съм изкупвал всичките, и то три милиарда пъти. А нали тъкмо за грях става дума.
	— Не е същото — промърмори сърдито бог-отец. — Достатъчно е — усмихна се божият син — да се прояви малко въображение… В това отношение демонът и ти, Омега, показахте голямо невежество и рядка наивност при непохватните ви появявания. Змия, паун, гълъб и разни други повече или по-малко прелестни създания! Странни изкусители, няма що! А как разговаряхте с тях! Позволи ми да ти го кажа, сякаш имахте насреща си деца.
	— Сигурен съм, че можеш да му гласуваш доверие — заяви компютърът. — Не се ли досещаш, че той вече си е изготвил план.
	Господ обаче продължаваше да се колебае, понеже много бяха възраженията, които напираха в него.
	— В това приключение няма ли да те заплашва някаква опасност?
	— Отче наш, нима може да ми се случи нещо по-страшно от голготата, която понесох три милиарда пъти на другите планети?
	— Да бъде тогава според волята ти — отстъпи Господ. — Върви и дано да ни спасиш още веднъж.
	Така, една вечер, като се разхождаше сама из плодната градина, жената зърна под дървото за познаване добро и зло неземно красив юноша.
	Още щом го забеляза, тя трепна за първи път в живота си. Наслаждавала се бе на немалко прекрасни проявления във владението, ала никое не бе я развълнувало като тази среща. Свикнала бе да мисли, че двамата с мъжа й са единствените човешки същества в рая, и възприемаше неочакваната поява на трети едва ли не като чудо.
	Юношата мълчаливо я наблюдаваше. На свой ред тя също внимателно го огледа. Имаше божествено изваяно тяло. Очите му бяха теменуженосини, а русите му коси, подухвани от лекия ветрец, обрамчваха лицето му като ореол. Странен трепет я обхвана, когато сравни нежните му черти с недодяланата физиономия на своя другар.
	Момъкът й се усмихна. Тя непохватно се опита да отвърне със същото. Направи й знак да се приближи. Жената почувства как отмалява и си помисли, че няма да може да мръдне, толкова бяха омекнали коленете й. Ала все пак пристъпи и спря до него. Младежът бавно вдигна ръка и тя с възхита видя как заиграват мускулите по тялото му, докато откъсва един от най-хубавите плодове от дървото. Раздели го на две и пак с усмивка й подаде едната половина.
	— Яж! — каза той.
	Изрече го спокойно и властно. Гласът му бе толкова благозвучен, че всички птичи песни секнаха и в рая настъпи омайно мълчание. Жената веднага разбра, че няма дълго да устои на магията. Но все пак опита да се възпротиви.
	— Господ бог ми е казал, че това е грях — прошепна тя.
	— Нека, който никога не е грешил — отвърна простичко божият син, — хвърли първия камък по теб.
	— Значи аз ще съгреша?
	— Та нима аз не върша грях?
	Като продължаваше да я гледа с усмивка, той изяде на няколко хапки своята половинка. Жената го наблюдаваше с искрящи от любопитство очи.
	— Ти вкуси от плода, следователно ще умреш!
	— Ще умра, но ще възкръсна.
	— А аз, ако съгреша, ще умра ли?
	— Ще умреш, но и ти ще възкръснеш благодарение на мен. Ще те изкупя.
	— Е, тогава…
	Жената лапна другата половинка от плода, избърса с опакото на ръката сладкия сок от устните си и се усмихна.
	— Този път правият си ти! — заключи тя.
	Така бе възстановен редът на непокорната планета и отново стана възможно да се следват начертанията на предвечната програма. След като жената яде от забранения плод, и мъжът не устоя дълго на изкушението. Те веднага се научиха да познават добро и зло, отвориха им се очите, видяха, че са голи, взеха смокинови листа и си изплетоха препаски. Двамата бяха, разбира се, подгонени от рая, принудени занапред да изкарват хляба си с пот на челото, и ако после извършиха почти толкова безумства и престъпления, колкото биха направили в своята невинност, според съня на компютъра, това вече нямаше значение от космическа гледна точка, понеже, като станаха смъртни и следователно подлежащи на божествената справедливост, то тази справедливост винаги щеше да намери начин да ги изтреби, окажеше ли се тяхната разюзданост заплаха за световната хармония и разум.
	Колкото до божия син, след като се освободи от въплъщението си, той се върна на небето и заел мястото си отдясно на Бог-отец, прие поздравленията на цели войнства господни духове. Необичайни празненства ознаменуваха победата му, серафими и херувими пееха химни, приветствувайки грехопадението с толкова плам, с колкото биха превъзнасяли добродетелта, и прибавяха към тях куплети за възхвала на бляскавия триумф на сина и всемирната мъдрост на отеца.
	Към края на тържеството, когато тръбите и хоровете започнаха да притихват, компютърът забеляза, че лицето на Спасителя е озарено от необикновено и ярко сияние. Той се приближи до него и го запита каква е причината.
	— Доволен съм, че се справих с толкова затруднителна задача — отвърна му той. — Дължи се и на дълбока промяна в навиците ми, и на неизбежната свръхвъзбуда. Явно, малкото приключение ми е било необходимо след всички понесени страдания.
	— Измъчи ли те изпълнението на задачата? — осведоми се компютърът.
	— Ни най-малко. Ти правилно предвиди: достатъчно е да познаваш добре човешките създания и да ги обичаш. За да ги опознаеш, трябва да се уподобиш на тях, нещо, което аз отдавна умея. А колкото до чувството за обич, то е залегнало в самата ми природа на син божи. Никой на небето не е способен да въздава толкова много любов, колкото мен. Затова, когато отново настъпи часът на изкуплението, мъките, които ще понеса за хората от тази планета, наистина ще бъдат сладко изпитание.
	— Значи, всичко в господното дело може да се обърне на добро, дори и отклоненията, които на пръв поглед идват по-скоро от ада, отколкото от небето — забеляза Омега.
	— Точно така — подкрепи го синът. — Божието дело се насочва в крайна сметка към доброто и хората с основание възвеличават славата и мъдростта на светия дух.
	Ала все пак лека сянка легна върху лицето му, когато запита:
	— Ти, който владееш науката за числата и си в състояние да определиш степента на вероятност за всички събития, можеш ли да ми кажеш, дали трябва да приемаме като изключение случая с тази планета, или съществува възможност той да се повтори при следващите сътворявания?
	Великият Омега изпадна в сън, за да направи подсъзнателните си изчисления, и произнесе присъдата си, срещайки тревожния поглед на сина:
	— Такова явление рядко се среща. Аномалия с много ниска степен на вероятност, както вече ти казах. Но при няколко милиарда сътворения, които предстоят, има немалко шансове то да се прояви още два-три пъти.
	Лицето на Спасителя просветна и загадъчната усмивка, последен отблясък от неотдавнашното му очовечаване, събуди наново пламъчето в божествените му зеници.


	Последната битка

	Пътникът пристигна рано следобед в малък град в Перу, край Скалистите планини, там, където тропическата гора спира пред първите склонове на Сиерата*. Автобусът, който го докара, изсипа хората, почти всички местни жители, до голям прашен площад. Великият мъж слезе сред първите, отдръпна се от блъсканицата и шумно пое въздух, като се опитваше да приглади костюма си. Към края на пътуването бе станало толкова задушно, че върху бялото му сако, на гърба бе избило голямо петно пот. Тук, близо до планината, въздухът бе по-свеж.
	Мъжът се огледа наоколо. Виждаше се, че се готви празник. Площадът бе задръстен от сглобяеми бараки и неколцина индианци доукрасяваха с палмови листа и с гирлянди подготвената за танците площадка. Той обаче оставаше чужд на суетнята. Стоеше встрани, объркан и като че ли очакваше някого. Пътуването го бе измъчило. Не беше вече млад, на шестдесет и пет- седемдесет години, по-скоро дребен на ръст — странно слаб — късите му крайници, кръглата глава и увисналите бузи, които вероятно са били по-налети, подсказваха, че някога е бил набит човек. Лицето му бе набраздено от бръчки. В кафявите очи често се появяваше мътно пламъче, което сякаш издаваше една постоянна тревога.
	[* Голямо скалисто плато, една от трите географски области в страната. Б. пр.]
	— Вие ли сте сеньор Мартин?
	Приближи се млад метис с приветливо лице и с шапка в ръка. Макар да очакваше така да се обърнат към него, чужденецът се сепна, но тутакси се укори за липсата на хладнокръвие.
	— Предполагам, че те изпраща сеньор Вали — отговори той на испански със силен акцент.
	— Herr Walli ist mein Vater.
	— Dein Vater?*
	[* Хер Вали е мой баща. Твой баща ли? (нем.) Б. пр.]
	Лекотата, с която Мартин премина на немски, без да обръща внимание на странното обстоятелство, че той звучи и от устата на един туземец, ясно показваше произхода му. Младежът продължи на същия език, говореше го правилно, с нескрита нотка на гордост.
	— Да, моят обичан баща от десет години насам. Бил съм петгодишен, когато ме е взел.
	— Искаш да кажеш, че те е осиновил ли?
	Момъкът кимна утвърдително и продължи:
	— Хер Вали, моят баща, моли да го извините, че заради разклатеното му здраве не идва лично да ви посрещне. Изпрати мен. Уморен ли сте, хер Мартин? Фермата ни е доста далеч в планината и дотам се стига само с мулета. Пътят е около четири часа. Ако желаете, ще прекараме нощта тук, за да си починете. Има добре уреден хотел. Ще тръгнем утре сутринта.
	— Предпочитам да потеглим веднага… освен ако ти не се чувствуваш уморен.
	Младежът се разсмя.
	— Аз съм млад — отвърна той с безпощадно безгрижие и пое куфара му. — Казвам се Педро. За всеки случай осигурих мулета.
	Те чакаха на другия край на площада, три на брой, пазени от около двадесетгодишен индианец, който се усмихна на госта. На едното закрепиха куфара. Другото яхна, без да приеме чужда помощ, Мартин, третото беше за Педро; малкият керван потегли, предвождан от индианеца, който вървеше пеша.
	— Ще танцуват цяла нощ — махна с ръка към площада Педро.
	— Ти не танцуваш ли?
	Момчето поклати отрицателно глава и се засмя.
	— А той? — попита Мартин за другаря му.
	— Ще си навакса по-късно. Сам с мулетата ще се спусне обратно за по-малко от четири часа.
	— Няма ли да ми се сърди, че му развалям празненството? — обезпокои се Мартин.
	Във всички страни, които бе прекосил през последните двадесет години, той инстинктивно се стремеше да спечели благоразположението на тамошните жители.
	Педро се усмихна и размени няколко думи на местен диалект с другия младеж. Тогава той се приближи до Мартин, свали парчето плат, което му служеше за шапка, постави ръка върху гърдите си и дълбоко се поклони:
	— В който ден да е, дори на най-голям празник, сеньор, няма човек от този край, който да откаже да се погрижи за гост на сеньор Вали.
	Още с излизането от градчето се озоваха в планината. Пътят се виеше стръмно нагоре. Мулетата се заизкачваха в индийска нишка по тясна пътека сред скалите. Мартин трябваше много да внимава, за да не падне от седлото, и тихичко ругаеше трудното пътуване.
	— Щом превалим този хребет, ще излезем на платото. Там е фермата — викна му Педро.
	Той се осмели да вдигне очи и забеляза високо над тях редица от остри зъбери, които ясно се открояваха на хоризонта.
	— Друго не можеше и да се очаква — промълви през зъби. — Винаги е имал слабост към орловите гнезда.
	Ала щом минаха първата клисура, нагорнището свърши и Педро изчака Мартин, за да продължи редом с него.
	— Как е хер Вали? — осведоми се той.
	Метисът странно сбърчи чело и лицето му доби израз на възрастен човек.
	— От известно време насам не е много добре. Не знаехте ли?
	— Намекна ми в писмото, настояваше да дойда да го видя колкото се може по-скоро, сякаш…
	Но не продължи, сепнат от изражението на момчето. Действително, след двадесетгодишна раздяла, настойчивостта, с която приятелят му го викаше, навеждаше на мисълта, че дните му са преброени.
	— На неговата възраст едно обикновено неразположение често се приема за сериозна болест — додаде той.
	Педро посърна още повече.
	— Не знам. Вероятно смята, че съм твърде млад, и не ми казва всичко. Като го гледам, изглежда здрав, силен, както преди. Движи се, поддържа фермата. Но понякога изведнъж спира и се хваща за сърцето.
	— Кой го лекува?
	— Лекарят от града. Мисля, че е добър специалист. Хер Вали не искаше, но веднъж, когато го заварихме проснат на земята, фрау Ева веднага ме изпрати да го повикам.
	— Фрау Ева ли?
	— Да, майка ми — отвърна Педро. — Майка ми, която ме е осиновила. Вие я познавате. Тя е дошла с хер Вали в Перу, след като се измъкнали от враговете си и напуснали Германия заедно с вас. Току-що се били оженили, както са ми разказвали… преди, защото сега не обичат да говорят за онова време… Та фрау Ева веднага ме изпрати да потърся лекаря, когато заварихме баща ми паднал на земята. Не беше загубил съзнание… съвсем не! Хер Вали никога не губи свяст, но лежеше отпуснат край статива и четките и дишаше с усилие.
	— Да не би да рисува?
	— Да, когато не се занимава с фермата или с градината. Рисуването е неговата страст. Направи ми портрет. Голям художник е… лекарят ни посещава веднъж седмично. Изпроводи ли го, фрау Ева често се връща със зачервени очи.
	Ева! Рисуването! Орловото гнездо! Смутен, Мартин щеше да пита още, но пътеката отново се стесни и трябваше пак да вървят един след друг. Напредваха в мълчание, нарушавано от подвикванията към мулетата и от шума на търкалящите се изпод ситнещите им копита камъни при по-труднопроходимите места. Най-сетне, след като се изкачваха безкрайно, поне така се стори на гостенина, излязоха на чакълест, не толкова стръмен път, което подсказваше, че платото е близо.
	— Най-тежкото свърши — рече Педро. — Вече се виждат дърветата във фермата. Ще бъдем там най-много след половин час.
	Мартин вдигна глава. Трепереше и от умора, и от вълнение, че скоро ще открие последното убежище на хер Вали. Тревожният му поглед се спря на няколко големи дървета, през чиито клони надничаше покрив; ала звънък лай го накара да се обърне встрани. Огромно куче препускаше към тях сред зелената трева, която тук покриваше платото. Добър познавач, Мартин оцени по достойнство немската овчарка, но присъствието й в тази страна изглеждаше необичайно. Тя се хвърляше насам-натам пред подплашените мулета, докато Педро не я укроти с две думи:
	— Блонди! Мирно!
	Блонди! Мартин трепна, като чу името, и споменът вдълба още повече бръчките по лицето му. Кучето не беше само. След поредната извивка на пътя зърнаха силуета на жена, която идваше към тях.
	Педро слезе от мулето и се затича към нея. Мартин усети как буца засяда в гърлото му, и дръпна юздите.
	— Майко! Хер Вали, как…?
	— Днес е добре — побърза да го успокои тя. — Излязох да се поразходя. Мислех си, че трябва скоро да пристигнете.
	През това време и Мартин слезе от мулето. Спогледаха се мълчаливо с жената и тя, приближавайки се, му подаде ръка.
	— Не ме ли познахте?
	— Ева…
	— Ева Вали — припряно добави тя. — В миналото не винаги сме били приятели, но след толкова години смятам, че можем да си стиснем ръце.
	— Ах, миналото! — прошепна Мартин и думите отекнаха като тъжно ехо.
	Продължаваше настойчиво да я гледа. Несъмнено тя беше вече стара жена, но не можеше да не я разпознае. Стойката й бе все така изправена, а фигурата — съвсем леко наедряла. Нямаше бръчки и от нея се излъчваше здраве, като от всеки, който живее на открито. Изглеждаше едва ли не по-млада, отколкото преди двадесет години, след бягството от обхванатия в пламъци Берлин и от Германия; тогава косите й бяха побелели, а лицето й — изгубило цвета си след седмици доброволен затвор в подземното скривалище. Мартин й бе почти връстник, но знаеше, че е дълбоко белязан от дългото изгнаничество, и затова му стана неприятно.
	По знак, даден от майка му, Педро поведе малкия керван, а тя бавно закрачи редом с гостенина.
	— Не бива да му се говори за миналото — рече рязко Ева. — Действува му зле.
	— Бъдете спокойна, Ева — промърмори Мартин. Най-малко аз ще се връщам към онова, което е било. Правя всичко възможно, за да го забравя… А той как е?
	— Общо взето добре, поне на пръв поглед. И видът му е такъв, ще се убедите сам. Откакто сме тук, не съм имала тревоги със здравето му, но от няколко месеца заболя от сърце. Получава кризи. Лекарят ми каза: може да доживее до дълбока старост, стига да е обграден със спокойствие, а може и едно силно вълнение да се окаже фатално за него. Затова се старая да му спестя най-малкото огорчение, най-дребната грижа. Правя го от двадесет години насам и винаги съм успявала. Ала от известно време…
	— Не е вече спокоен, така ли?
	— Да. Откакто получи първия пристъп. Понякога изглежда напрегнат, разтревожен, като… като преди. Това, разбира се, отминава, но после отново се проявява, въпреки усилията ми да го разсея, въпреки старанията на Педро, когото той много обича… като истински баща.
	— Значи сте осиновили мелез! — рече Мартин и я погледна.
	Ева сви рамене.
	— Идеята беше негова. Ще видите, че се е променил в някои отношения.
	Повървяха мълчаливо, сетне тя най-неочаквано подхвана с глас, задавен от отчаяние.
	— С години живяхме тук щастливо, а ето че сега ме е страх. Макар толкова много да се грижа за него, той е постоянно неспокоен. Боя се, че го преследват спомени, а може би и… привидения. Предната нощ — продължи тя, като го улови за ръката — се стресна насън. И гледаше така, сякаш пак, както някога, има халюцинации. Спомняте ли си? И вие го познавате оттогава. Гледаше, а не ме виждаше. Лицето му бе обляно в пот. Заекваше. Вероятно е сънувал ужасен кошмар. Сред нищо незначещите думи долових: „Евреите! Евреите!“, изречено с голямо отчаяние.
	Мартин сподавено възкликна.
	— За бога, и вие не ми напомняйте миналото — добави глухо той.
	— Шепнеше: „Евреите, евреите!“ Съвсем ясно го чух.
	— Шест милиона евреи — все така тихо продължи Мартин и изведнъж викна: — Млъкнете! И аз съм изживявал същото, макар да бях само един лейтенант. Това мъчение продължава толкова години и с времето става още по-жестоко.
	— Да, но вие не сте с болно сърце — грубо му възрази Ева. — Нима не разбирате, че има опасност той да стане жертва на собствените си спомени, че угризението може да го убие. Да, сега съм напълно сигурна, заради угризенията е. Неотдавна води дълги разговори с падре-то и не пожела да ми каже…
	— Той и свещеник!
	— Винаги е бил в добри отношения с него, също и с останалите местни хора. Всички го обичат… но откакто здравето му се разклати, падрето го посещава най-малко веднъж седмично. Не са на добро тези техни срещи. И всеки път е все по-напрегнат… Кой знае дали не е разкрил истинската си самоличност пред божия служител! И дали той не го заплашва с вечни мъки в ада. И не изисква от него пълно разкаяние, прекалено тежко самонаказание?
	— Шест милиона евреи — пак прошепна Мартин.
	— А може би му е внушил да се предаде на човешкото правосъдие като изкупление!
	Мартин се сепна. Самият той се бе чувствувал толкова окаян през последните години, че и на него неведнъж му се бе приисквало да стори същото. Ала винаги бе отблъсвал с ужас подобно желание.
	— Вероятно вие виждате всичко в най-черни краски, Ева — опита се да я утеши той.
	— И така да е, не знам… Все пак сигурна съм, че още е възможно да се справя, да прогоня далеч от него привиденията, стига да не му се напомня за тях. Ето, през деня е спокоен, нощите са тежки. Затова и когато поиска да ви види, аз се постарах да го разубедя. Но той настояваше…
	— Обещавам ви да не споменавам за миналото.
	— Благодаря.
	Бяха стигнали до фермата — на следващия завой тя изникна пред очите им, обградена от големи дървета, но с достатъчно разстояние между тях, за да минават слънчевите Лъчи, и опасана от лехи с учудващо разнообразни цветя и редки растения, които скриваха изцяло долната част на постройката. Озовал се неочаквано пред това богатство на цветове и пред странната хармония, излъчваща се от цялата обстановка, Мартин възкликна. Изненадата му разсея донейде тревогите на Ева, тя доволно се усмихна и каза:
	— Градината ни. Няма друга като нея в страната. Но бяха нужни дълги години труд.
	— Вие ли я подредихте?
	— Аз му помагах колкото можех, но истинският създател е той. Още с пристигането ни се захвана за работа… със страст, която го поглъщаше изцяло и го накара веднага да забрави за страданията, преживени в Германия. Първите няколко седмици чертаеше плана на къщата, която смятахме да построим на мястото на старата, правеше и проекти за градината. Трудеше се денонощно. Разбрах, че това занимание, което го поглъщаше, му влияе благотворно. Когато завърши плановете, започнахме строежа и същевременно търсехме навсякъде цветята и растенията, които желаеше да посади. Не малко открихме в тропическата джунгла, също и във високите планини. Докарахме тонове пръст. Казах ви, че ни бяха нужни много години. Но си е струвало да положим толкова труд, нали?
	Тя се поспря за миг, преди да влезе в градината, където в сянката на дърветата се различаваше човешка фигура.
	— Ето го — прошепна тя. — Да не говорим повече за него. Но порадвайте се още малко на творението му, на вкуса, с който е подбирал цветовете, на усета му на архитект. Когато дойдохме тук, ми каза: „Иска ми се хиляда години само да чертая и да правя проекти.“ В това е истинското му призвание и щеше да бъде жалко, ако не намереше поле за изява. Адолф винаги е бил творец.
	В градината хер Вали още не ги бе забелязал, тъй като вниманието му бе изцяло погълнато от малка драма на природата и тя, изглежда, силно го бе обезпокоила. Едно птиченце бе паднало от гнездото си и пърхаше по земята, а майката, някаква разновидност на гугутка, разтревожена прелиташе край него. Блонди, видяло всичко това, летеше към жертвата си.
	— Блонди! — викна хер Вали и вдигна ръка.
	Кучето се бе устремило така, че не можа отведнъж да спре.
	— Блонди, легни!
	Сега вече животното прилегна в краката му. А хер Вали се наведе, взе птиченцето и с безкрайна предпазливост го постави в шапката си. Мартин, който от вълнение се бе заковал на място, го наблюдаваше мълчаливо и не можеше да овладее разтуптяното си сърце. И все пак първите му впечатления бяха по-скоро странни. Изненада се, че косите на хер Вали не бяха опадали, докато той самият бе напълно плешив. Установи също, че бившият му господар си е пуснал брада, дълга и гъста, която прикриваше полегатата брадичка и му придаваше съвършено друг израз, тъй като бе заличила прословутите мустачки, чиято тънка и сурова линия той напразно се опитваше да открие. И хер Вали имаше изправена стойка и изглеждаше, също като фрау Ева, много по-млад и безкрайно по-жизнен от онази човешка дрипа, която бе излязла преди двадесет години от бункера.
	Очите му, тогава изпълнени с отчаяние, сега, вперени с тревога в птичето, преливаха от необикновена нежност. Той сякаш бе потънал в някакъв свой свят, откъдето го изтръгна Педро, влязъл по странична алея в градината. Лицето му светна в радостна усмивка:
	— А, ти вече се върна!
	Прегърна го, но веднага му заговори за случилата се неприятност.
	— Погледни, Педро. Какво да правим? То няма да живее в клетка, а ако го оставим тук, зверовете ще го изядат през нощта.
	— Дайте го на мен, татко. Знам къде е гнездото. Ще го кача там.
	Момъкът взе шапката и се покатери по едно гигантско дърво, чиито клони се разпростираха едва ли не над цялата цветна градина. Той бързо се изгуби сред листака, а хер Вали се обърна и зърна новодошлите.
	— Мартин!
	Гостенинът пак се поспря, този път на няколко крачки от него, разтърсен от познатия глас и от онова присъщо само нему изражение, което не бе забелязал в първите минути. С неочаквано изплувал в съзнанието му рефлекс той тракна с токове и вдигна машинално ръка на височината на рамото:
	— Майн фюр…
	Домакинът го прекъсна с усмивка:
	— Тук аз съм хер Вали и ние сме двама стари приятели, които с радост се срещат след толкова години.
	И разтвори ръце за прегръдка. Пред непринудеността и простотата на такова посрещане Мартин почувствува, че очите му се наливат със сълзи.
	— Не сте се променили, фюр… хер Вали — промълви той, — изглеждате по-млад от всякога.
	— Не се оплаквам — отвърна с известна нотка на гордост старецът. — На 76 години съм и доста мъже на моята възраст са много по-похабени от мен… Макар че напоследък имам тревоги със здравето си — добави той и по лицето му премина сянка.
	Ева направи красноречиво движение, за да покаже, че не е съгласна. Хер Вали не възрази и положи нежно ръка върху рамото й. С другата прихвана през врата Педро, който току-що бе слязъл от дървото, и гордо представи двамата на госта си.
	— Ето, вече познавате цялото ми семейство. С него живях в спокойствие и мир, като в същински рай. Винаги ще го повтарям: на теб, Ева, и на теб, Педро, дължа двадесет години истинско щастие; без някога нещо да го помрачи, Мартин.
	На следващата сутрин, когато гостенинът слезе от стаята си, хер Вали вече закусваше.
	— Ева ще отсъствува през целия ден. Заедно с Педро отидоха в града и ще се върнат късно вечерта, ако не и през нощта. Така че имаме време да си побъбрим спокойно.
	Предната вечер Мартин се бе оттеглил рано, тъй като бе уморен от пътуването. Прекара само няколко часа с хер Вали в семейна обстановка, която Блонди развеселяваше със своите лудории. Не споменаха нито дума за миналото. Накратко си разказаха най-важните моменти от живота си на новия континент.
	— Имам да споделя с вас важни неща — продължи хер Вали. — Мисля за тях още от първите пристъпи на болестта.
	За втори път намекваше за здравословното си състояние и Мартин не се сдържа да не възроптае.
	— Знам, все още не се усеща. Тук си изковах ново тяло и същевременно нова душа. Това ме подсеща, че всъщност аз никога не съм ви благодарил, задето ме накарахте да живея. На вас преди всичко дължа тези двадесет години щастие и дори скоро да умра…
	— Пак ви повтарям, никога не сте били в такава отлична форма. Та вие пращите от здраве, изпълнен сте с желание за живот…
	— Да, така е. Но готов съм да умра, ако трябва. Не възразявайте. Ева сигурно ви е казала. Имам болно сърце.
	— Някои сърдечно болни доживяват до сто години.
	— А други си отиват за броени минути, след някоя тревога.
	— Струва ми се, че тук сте добре защитен от неприятностите. С обичта на близките ви и с покоя, който излъчват тези планини.
	Лицето на хер Вали просветна и той отвърна по-ведро:
	— Добре съм избрал убежището си, нали? Прав сте. Сред тази природа, в дни като днешния, с такова слънце имам чувството, че мога да живея и повече от сто години. И все пак…
	Изразът му отново се промени и погледът помръкна.
	— Едно нещо ме измъчва, Мартин — рече той тихо. — Една мисъл, понякога, най-вече нощем.
	Мартин потрепери. Боеше се от подобни изповеди. Ала, изглежда, не им беше дошло времето; старецът поклати глава.
	— Да не говорим сега за това. Каква хубава утрин. Искам да ви покажа фермата. Ще ни е необходим цял ден. Не сте виждали още градината, нали? Елате.
	Едва го изчака да закуси и го поведе сред лехите, чиито цветове ярко припламваха на утринните лъчи, и още повече възхитиха Мартин. После обходиха нивята на имението, които заемаха цялото плато, самото то не чак толкова голямо. Поспряха се на една ливада, където пасяха коне на свобода.
	— Вече единствено Педро язди. Ева никога не е имала слабост към конете, а аз, с годините, трябваше да се откажа; но животните ме познават.
	Едно жребче се отдели от малкия табун, приближи се до хер Вали и сложи глава на рамото му. Той се усмихна, извади бучка захар от джоба си и му я даде, като го погали по шията. От погледа му отново струеше странната нежност, с която бе прибрал птиченцето предния ден, и тя объркваше Мартин, защото му се струваше най-малкото неуместна.
	— Ева се разбира повече с тези животни — посочи домакинът двете крави, които пасяха на сянка. — Тя се грижи за тях, както и за кокошките. Приятно й е да си играе на фермерка.
	Заобиколиха колиба със сламен покрив, в която живееше семейство индианци, на служба при хер Вали. Жената го поздрави едва ли не с благоговение. Той приятелски махна с ръка и отговори с няколко думи на местния диалект.
	— Трудолюбиви хора — рече старецът на Мартин и го поведе към оградено място, където мъжът хранеше три доста едри прасета.
	— Един от първите ми успехи — посочи ги той с гордост. — Не е хвалба, ако ви кажа, че произвеждам най-хубавата шунка в страната, и че моите салами съперничат на колбасите у нас.
	Мартин се усмихна малко насила.
	— Имаше време, когато презирахте месото.
	Старецът се позамисли.
	— Да, знам — бавно заговори той. — Но трябва да ви призная нещо. Като дойдох тук, реших, че след толкова преживени страдания имам право да си позволя някои слабости. Исках да вкуся от всички удоволствия, от които съм се лишавал преди… Бъдете спокоен — добави с почти закачлива усмивка, — не прекалявам… и все така продължавам да обичам сладко. А Ева ми угажда. Ще ви се удаде случай да оцените способностите й. Тук имаме всичко необходимо, за да приготвяме чудесни сладкиши. Царевицата, която виждате, дава брашно, по-фино и от най-хубавите жита в Европа, а не ни липсват нито мляко, нито яйца… Ето още една изненада за вас. Произвеждаме си и мед.
	Мартин го гледаше с нарастващо недоумение. Нима с това се занимаваше сега господарят му? Къде оставаше дълбокият му вътрешен страх, за който говореше Ева? Възможно ли бе да не го е грижа за нищо друго на света, освен за добре гледаните животни и за реколтата от нивите му?
	— Ето ги кошерите — хер Вали сияеше. — Няма други в цялата област. Когато поисках да се заема с пчеларство, местните селяни едва не ми се присмяха: обичайната рутина — така е навсякъде по света. Но аз не се поддадох и отначало, докато израсте градината, опитах със съвсем малко пчели. Сега вече разполагам с цяла колония, а моят мед се търси навсякъде.
	Смешно и детинско, неволно си помисли Мартин. И все пак се развълнува, когато зърна познато пламъче в очите на стопанина, а той вече разгорещено излагаше свои становища, които някога бе бранил по много по-сериозни поводи.
	— Специалистите са най-неотстъпчивите и най-глупавите хора на света. Цял живот съм се разправял с тях и винаги съм надделявал. Едно време бяха генерали, инженери, икономисти. Тук пък се сблъсках със селските стопани… Лозата например: и по този въпрос всички познавачи от областта приемаха като догма, че лозата не може да вирее при такъв климат. Аз твърдях обратното. Внесох специални сортове, смело изпробвах нови присадки. Погледнете онези чепки… Трябва обаче да призная, че местните хора не са чак толкова глупави като генералите ми. Дойдоха да видят лозето, признаха, че аз имам право. Изразиха възхищението си.
	Лицето му бе порозовяло от удоволствие, докато разказваше за постиженията си. Той пак се обърна към гостенина си и като му намигна, закачливо подхвърли: — Довечера ще опитате и от винцето ми, Мартин. Лекарят ми е препоръчал да внимавам, но все пак ще изпием една бутилка във ваша чест.
	Седнали един до друг на верандата, с изглед към планината, сега двамата мъже мълчаха. Мартин следеше с крайчеца на окото хер Вали — той сякаш бе потънал в съзерцание на смрачаващото се небе, по което припламваха първите звезди. Бяха вечеряли рано и Мартин бе слушал разсеяно сътрапезника си, който неуморно ораторствуваше по най-банални теми, хвалеше безспир добрата организация на имението си и млъкваше само докато отпиваше от чашата с прословутото му вино. Накрая с тайнствен вид бе измъкнал отнякъде прашна бутилка и тържествено бе заявил:
	— Домашно приготвена ракия. Аз няма да пийна, трябва да се пазя, но вие ще я оцените.
	А пред себе си бе поставил кутия с тютюн и с видимо удоволствие бе започнал методично да тъпче изящна лула с дълга дръжка. Тогава най-после мълчанието се бе настанило между тях. Мартин премисляше цялата поредица от изненади, които, малко по малко, през изминалия ден бяха разкрили пред него новата и учудваща самоличност на хер Вали. Беше като зашеметен. Блажено отпуснат в креслото, подръпвайки от време на време от лулата, старецът с невинните очи сякаш го хипнотизираше. И това изведнъж му се стори неестествено, нелепо и непоносимо. Прекара ръка по челото си, размърда се нетърпеливо на мястото си и не можа да се сдържи. Въпреки обещанието, което бе дал пред Ева, най-неочаквано попита:
	— Mem Fuhrer, никога ли не се връщате към миналото?
	Изрече го тихо, ала гласът му странно отекна във вечерното смълчаване на планината, едва нарушавано от жуженето на насекомите. Хер Вали неуловимо се напрегна. Стисна устни, после вътрешно се отпусна и спокойно отговори:
	— Очаквах въпроса ви, Мартин. Ето отговора: през тези двадесет години почти никога не съм мислил за миналото; смятах го за мъртво. Но отскоро ме нападнаха спомените.
	Замълча, свъсил вежди, сякаш подлагаше на най-строг съд съвестта си, и сподавено продължи:
	— Нежелани, отвратителни спомени… Една натрапчива мисъл, която отнема спокойствието, толкова нужно сега на тялото ми, която прогонва съня… дълбока вътрешна тревога, трудно ми е да я определя. И всичко това поражда странно чувство, което не съм изпитвал досега: искам да умра в мир със себе си.
	Мартин вече се проклинаше, че бе повел разговора в такава насока. Старецът бе прекалено склонен да разбужда призраци. Неговите думи сякаш ги бяха отприщили в неудържима вихрушка около тях и усещането беше толкова смущаващо, че Мартин с нищо не възрази на намека му за възможната близка кончина.
	— Да умра в мир със себе си — повтори хер Вали с отчаяно самопрезрение. И додаде с още по-тих шепот, като че говореше на себе си: — Шест милиона евреи. Евреите, това е.
	Погледна замислено гостенина си и продължи:
	— Да, да умра в мир със себе си, такова е моето огромно желание, последното. А може би, без сам да знам, винаги съм го изпитвал. Този неясен, подсъзнателен стремеж, който някога ме подтикна да отхвърля смъртта. Защото не беше от страх, вие го знаете.
	— Разбирам — отвърна глухо Мартин.
	— Само че сега установявам колко трудно за изпълнение е това желание; поне що се отнася до мен. Душевното спокойствие, което смятах, че съм постигнал, ми изневерява всеки път, щом дъхът ми пресекне. И неволно се връщам към миналото.
	— Да, разбирам ви — пак рече Мартин.
	— А лек има — просветна хер Вали. — И от мен зависи да го използувам. За да намеря отново покой, достатъчно е малко усилие на волята. Падрето ми каза това и знам, има право.
	— Падрето ли?
	— Един свещеник, на когото съм доверил някои от страховете си… Не, не съм открил истинската си самоличност, но му разказах достатъчно, за да разбере терзанията ми. Знае, че съм бил важна личност в Третия райх… О, не съм се изповядвал, не мислете, че съм станал вярващ. Но почувствувах, че имам нужда не от църковна прошка, а от своеобразно човешко оневиняване, и той ме разбра, свободомислещ човек е. От мен очаква едно малко усилие на волята. А аз имам ли воля?
	— Mein Fuhrer! — изумено прошепна Мартин. — Вие ли задавате такъв въпрос?
	— Знам, знам — усмихна се тъжно хер Вали. — Но не съм сигурен дали ще имам смелост да направя усилието.
	В този миг Мартин изведнъж прозря колко верни бяха догадките на Ева, че свещеникът ще иска от хер Вали да се предаде на човешкото правосъдие. Божи човек задължително ще помисли за наказание, съответствуващо на престъплението.
	— Евреите — прошепна той уплашено.
	— Да, евреите — повтори замислено хер Вали.
	Припряно остави лулата и рязко се изправи. Приближи се до парапета и се загледа в звездното небе. Когато отново седна, лицето му бе изтерзано. Явно, вътрешно се разкъсваше от съмнения.
	— Пак ще помисля тази нощ — тихо каза той. — Падрето скоро ще дойде. Би трябвало да мога вече да отстъпя. Той има право, чувствувам го. Единствено на такава цена ще намеря покой.
	Сега искаше да остане сам. Мартин, който познаваше всяко негово изражение, го долови веднага и с готовност стана, още повече че и той беше много разстроен.
	Но горе, в стаята си, не можа да се успокои. Разговорът им като че бе разлютил привиденията, които от години бродеха край него. Тъкмо се унесе и го връхлетя отблъскващият кошмар, все един и същ, в който безброй съсухрени пръсти се мъчеха да се мушнат под завивките, за да го разкъсат, а в ушите му безспир отекваше: „Шест милиона евреи, шест милиона евреи!“
	Стресна се, потънал в зловонна пот, и се развика:
	— Прошка, прошка, господи! Разкайвам се! Най-искрено се разкайвам. Изкупвам греховете си вече двадесет години. Но искам да направя нещо повече. И аз искам да се предам в ръцете на човешкото правосъдие, щом такава е цената за покоя на душата ми.
	Сепна се и задържа дъха си, сякаш го изплаши ехото на собствените му думи. После пак високо изрече:
	— Ще се предам на правосъдието.
	Внезапното решение, което взе в такъв нервен пристъп, изглежда, го поуспокои. И той си помисли, че на следващия ден непременно трябва да сподели това с хер Вали. Сетне глътна двойна доза приспивателно и потъна в тежък сън.
	Слънцето се бе издигнало вече високо, когато той се събуди с горчив вкус в устата и с натежала от снощните преживявания глава. Странна му се стори тишината, в която тънеше къщата в толкова късен час. Наостри уши и долови нечий шепот. Надигна се и видя, че под прозореца тихичко си говореха Педро и прислужникът индианец, като сочеха към стаята на Вали.
	Педро бе помръкнал и напрегнат.
	Не беше халюцинация. Предчувствувайки беда, той веднага се облече. Когато се озова в градината, Ева тъкмо излизаше от стаята на мъжа си. Очите й бяха зачервени. Стъпваше на пръсти и щом го забеляза, му направи знак да пази тишина.
	— Изглежда, пристъпът отмина — рече тя. — Много се изплашихме през нощта, но сега спи. Нищо ли не чухте?
	— Бях уморен. Дори не съм разбрал кога сте се прибрали. Трябваше да ме събудите.
	— Какво можехте да направите? — отвърна грубо Ева. — Нужно му е спокойствие… За какво приказвахте снощи? — избухна тя.
	Мартин наведе глава и не отговори. Помълча, сетне попита:
	— Нова криза ли?
	— По-дълга и по-тежка от предишните. Помислих, че идва краят… и бълнуваше. Все повтаряше: „Евреите, евреите“ и с такъв ужас викаше: „Не мога, не мога, падре, не искайте това!“
	— Бог да се смили над нас — промълви Мартин. — Мога ли да помогна с нещо?
	— С нищо, нали ви казах. За него е по-добре да не вижда никого… и най-малко вас.
	Цяла сутрин Мартин броди по платото. Обядът премина в мрачно настроение. Ева, а сега и Педро го гледаха с упрек. Ала по-късно следобед тя сякаш се успокои и му се извини за държането си. Хер Вали бил вече по-добре, обясни тя, но смятала, че трябва още да полежи. Привечер обаче той се надигна. Мартин, който се щураше из градината, изведнъж го зърна да слиза по стълбите към двора. Ева се опита да го подкрепи, но той нежно я възпря. Пристъпяше без усилие. Не приличаше на човек, прекарал тежка криза.
	Мартин се завтече към него и дори се изуми от добрия му вид. Лицето му изглеждаше отпочинало и излъчваше ведрост и достолепие. Заговори и гласът му прозвуча уверено:
	— И този път се размина, Мартин. Струва ми се дори, че пристъпът беше благотворен. Чувствувам се бодър както никога досега.
	Помоли Ева да си почине, докато дойде време за вечеря. Не бе спала цяла нощ. Тя не се съгласи, затова той меко, но категорично настоя:
	— Върви, върви. Създадох ти толкова грижи… Но повече няма да имаш, да, няма — повтори той и с наслада вдъхна свежия вечерен въздух. — Отдавна не съм усещал такъв прилив на сила. Ще повървя малко, Мартин ще ме придружи.
	Ева с нежелание се запъти към къщата. Хер Вали я проследи с поглед, изчака да влезе вътре и тогава заговори:
	— Спечелих, Мартин!
	Мартин трепна. В гласа на стареца се долавяше тържествуваща нотка.
	— Спечелихте ли? Струва ми се, че се досещам…
	— Последната битка — рече фюрерът. — Тежка беше, но излязох победител. Ах, защо съм чакал толкова дълго? Чувствувам се облекчен, освободен от натрапчивата мисъл. Ако има бог, вече съм готов да се изправя пред него, а най-доброто е, че ще умра в мир със себе си… Мартин, Мартин, трябва да направите като мен.
	— Аз го направих — прошепна Мартин.
	— Какво?
	— Отдавна го премислям, Mein Fuhrer, и снощи реших да отстъпя.
	— Отдавна ли?… И снощи, казвате… Вие сте много по-благороден от мен… Аз…
	Замълча, поколеба се за миг, като че да отхвърли последното възражение, да надмогне и последната вътрешна съпротива, после твърдо заговори:
	— Аз пък се престраших чак тази сутрин, на разсъмване, изглежда, ми е било нужно предупреждение от провидението. Едва след като усетих смъртта, направих своя избор. И тутакси се успокоих.
	— И аз изпитах облекчение — промълви Мартин. — Не се живееше повече така… Шест милиона евреи!
	Но хер Вали почти не го слушаше. Театрално махна с ръка към все още розовеещите от залеза върхове на планината и когато се обърна към приятеля си, погледът му сияеше с блясъка на победата.
	— Евреите, това беше трудното… Но аз го преодолях. А и кой би могъл, би искал да таи омраза сред такава природа? Много дълго зрееше решението ми, но затова пък е окончателно. Изтръгнах всичката ненавист от сърцето си. Евреите, Борман, евреите! Простих им, на евреите!


	E = mc² или историята на една идея


	Великото откритие е произведение на изкуството и ние властно и непоколебимо вярваме, че сама по себе си науката е добро дело.
	Робърт Опенхаймър


	В началото беше Идеята. Всяко действие се съдържаше още в своя зачатък в Идеята и нищо от онова, което бе направено, не бе извършено без нея.
	Идеята изкристализира в проста формула: E=mc², и така бе преведена на човешки език — всяка частица материя е равностойна на определено количество енергия, получено от произведението от нейната маса и квадрата на скоростта на светлината.
	Идеята увенчаваше продължителни размишления за пространството, времето, материята и съвестта. Тя тръгваше от интуитивното прозрение, че тези елементи представляват едно добре споено цяло, а не съществуват независимо един от друг. Този първоначален проблясък и последвалите го разсъждения (които определиха и действителната стойност на Идеята) бяха възприети от твърде малко на брой умове, ала формулата E=mc² и нейният словесен израз разтърсиха света и засегнаха най-различни области на човешката мисъл.
	Тук картезианецът спира и се запитва: защо сред толкова формули, научни и изобретателни, непознати и непризнати, защо именно E=mc² заблестя така ослепително на небосклона на големите идоли?
	След като внимателно я изследва и постепенно отхвърли всичко, което не се отнася до нейната дълбока същност, картезианецът ще се спре на три причини за необичайно силното й въздействие.
	Първите две са очевидни. Те са същите, които осигуриха успеха на „Добър ден, тъга“. Като романа на Франсоаз Саган и E=mc² дълбоко развълнува тълпата; първо, защото притежаваше едно рядко качество, искам да кажа, че изразяваше една проста идея; и второ, защото тази простичка идея бе същевременно оригинална, без да е крайна. Смътно доловената истина отдавна щеше да бъде разгласена от специалистите (в случая на „Добър ден, тъга“ и в този на E=mc²), ако, наред с тънкия си нюх да откриват силно въздействуващи върху широките маси произведения, те притежаваха и прозорливостта да обяснят защо е така.
	Третата причина е по-скрита и картезианецът трябва да впрегне всичките способности на ума и сърцето си, за да я открие; ала тя обяснява необикновения успех. Изразява се в следното: освен че е носителка на проста и оригинална, но не крайна идея, формулата E=mc² дарява на човешката душа удовлетворение от извънредно проникновен характер, като установява един съвършен, идеален закон за съответствие между материя и дух. На пръв поглед това може да изглежда объркано. Физиците например ще възразят, че ако в уравнението материята е представена от знака „m“, то в него духът не е отбелязан с нищо. Ала специалистите имат бедно въображение. Обикновените хора не се заблудиха. В буквата „e“ и в неясния термин „енергия“, тайнствено название, което прикрива една неосезаема субстанция, податлива на хиляди превращения, те веднага интуитивно доловиха духовната същност на света.
	Ако се приеме тази постановка на въпроса, картезианецът ще признае в крайна сметка посочената особеност като най-важен фактор за тържеството на формулата сред масите. Той ще забележи, че ако хармоничното съотношение между дух и материя е необходимо условие за жизнеността на всяко начинание с известен стремеж към новост или откривателство в областта на художественото или научно творчество, то същото структурно равновесие все още не е достатъчно, за да предизвика въодушевлението на масите. За да ги обхване, трябва да се заемем с тайната на границата между материя и дух и да се опитаме да я обясним. Или най-малкото да подскажем с оригинални способи, които всъщност ще се окажат художествени проявления, известен закон за съответствие, чрез който да се осмисли преминаването от едното в другото. В действителност успехът на каквото и да е произведение, литературно, изобразително, музикално, архитектурно или дори чисто математическо, е пряко свързан с тънкостта на този закон и с начина, по който той се изразява.
	Затова и формула, която преодолява неимоверната трудност да стилизира закона в магическа схема, свързана със знака за равенство, неизбежно ще възтържествува над всички. А когато словесният й израз уточнява, че двете й съставки, духовното и материалното, могат да се превръщат едно в друго и са две страни на една и съща действителност, тогава на формулата ще бъде отредена световна слава. Точно така стана и с E=mc².
	Като пояснение към тези малко абстрактни съждения ще добавим следното:
	Доктрината на идеализма направи известно впечатление в света; също и тази на диалектическия материализъм. Но и двете теории не уталожват напълно жаждата за ясно изразено съответствие между материя и дух.
	Каноникът Бъркли* дърпа конците откъм страната на духа и напълно унищожава материята, което е ловко измислен, но слабо убедителен подход, а материализмът свежда духа до мъглява и неразбираема еманация от второстепенно значение. С E=mc² равновесието се възстановява, и то чрез закон, изразен със съвършена простота.
	[* Джордж Бъркли (1685–1753) — философ, субективен идеалист, епископ в Ирландия. Б. пр.]
	Може да се добави още: E=mc² задоволява едновременно инстинкта към мистичност и чувствените апетити на човечеството по същия начин като една катедрала; една изумителна катедрала, чиито каменни стени периодично ще се разпадат, за да се разтворят в най-висшите абстракции — Вяра, Надежда, Милосърдие, а после отново, чрез един вечен импулс, ще придобиват материален израз, за да преизграждат паметника на съвършената хармония.
	E=mc² изразява и тайнството на Превъплъщението. Формулата засяга света по същия начин, както представата ни за Човека-Бог, и по същите причини, граничещи с чудото.
	В заключение ще кажем, че E=mc² е самият символ на любовта; на абсолютната любов, при която се достига до непресекващия екстаз чрез съвършеното сливане на физическото и духовното.
	Цъфналите черешови дървета празнуваха рано настъпилата пролет. В далечината синята шир искреше със средиземноморски отблясъци.
	Алберт Айнщайн бе настоял да направят пеша кратката екскурзия до един прочут будистки храм. И сега, на връщане, се наслаждаваше на разходката и на чистия въздух, след като бе прекарал толкова много уморителни дни в официални приеми и банкети, на които присъствуваше само за да не обиди чувствителните си домакини. Той бе привързан към простичките неща. Обичаше спокойните размисли сред природата и утринният излет щеше да му хареса повече, ако не бе обграден от голяма свита, и японците, подтиквани от изобретателната си любезност, не бяха променили естествения пейзаж, за да отдадат дължимото на великото му откритие.
	Предната вечер, щом изрази желание за това посещение, стотици работници се трудиха до късно през нощта, за да украсят пътя, по който щеше да мине западният учен. Ала резултатът от старанието им да му се харесат малко го натъжаваше: от двете страни на пътеката бяха издигнати продълговати книжни плакати, които закриваха напълно изгледа, и на всеки поотделно бе изписано с огромни букви равенството E=mc².
	Придружен от многобройни учени и генерали, придадени към него от Имперската академия, за да му засвидетелствуват подобаващо внимание, знатният гост на Япония пристъпяше с присъщата си гъвкава походка по пътеката, която се спускаше в лек наклон към града.
	Той вървеше начело, между кмета и най-възрастния от първенците на града. Зад тях пристъпваше японският учен Йоши, окичен с медали, а до него крачеше един от учениците му.
	— Какво величие! — заяви младежът. — И каква простота има у този човек!
	— Простотата е извор на величието му — отвърна Йоши и спря на място.
	— Какво искате да кажете, учителю?
	— Други също работеха в тази област. Един френски физик бе на косъм от откритието. В Германия доста умове почти се докосваха до истината. А когато той я оповести, първото, което си помислих аз, недостойният, бе: „Това е очевидно. Аз съм го знаел.“ Ние всички обаче затъвахме като в блато в сложни словесни формулировки. Интуитивното ни усещане се обличаше в думите: „Всичко става така, сякаш…“ А Айнщайн дойде и само каза: „Всичко е така, защото е така.“ Гениалността блясва в простотата на мисълта и се изразява пак по такъв начин.
	Ученикът се поклони в знак на съгласие, после продължиха заедно с другите. Междувременно Йоши подхвърли:
	— Той никога не е правил опити, за да провери истинността на теорията си.
	— Възможно ли е, учителю?
	— Напълно. След големия шум, предизвикан от неговата дързост, след бурята от спорове, похвали, критики, долни обиди, когато група английски астрономи откри в небесното пространство първите доказателства* за твърденията му и разгроми по такъв начин неговите хулители, той единствен сред привържениците на новата физика не заликува. Неговият гений презира насърченията и пренебрегва потвържденията на опита.
	[* Английският астроном и физик Артър Едингтън организира експедиция в Бразилия, тъй като само там може да се наблюдава пълното слънчево затъмнение през 1919 г., направените снимки потвърждават някои теоретични положения от общата теория на относителността. Б. пр.]
	Ние, японците, не сме в състояние да разберем как може човек до такава степен да нехае за общественото мнение. Та дори сега, докато последователите му изследват небето и земята с най-усъвършенствувани уреди, за да блесне още по-ярко истината и да убедят тези, които все още не желаят да я приемат, той се затваря в кабинета си с молив и лист хартия и се опитва по чисто умозрителен път да открие други, по-съкровени тайни.
	— Наистина голям творец, учителю — рече замислено ученикът.
	Празничната група стигна до края на пътеката, която извеждаше на пътя. До града оставаше около километър разстояние и по цялото му протежение се бе струпал народ. Славата на чуждестранния учен се бе разнесла сред всички слоеве на населението. Неговата непринуденост, доброта и човечност предизвикваха чистосърдечен възторг сред онеправданите, а мъдростта му будеше възхищението на образованите и на младото ученолюбиво поколение, жадно за култура и напредък.
	Пътят към града бе украсен като за триумфално посрещане с арки от зеленина и с наредени от двете му страни пилони с развяващи се знамена, по които пак бе изписана формулата E=mc². Край тях се тълпяха работници, кули, търговци, затворили магазините си като в ден на голям празник, и селяни, дошли от далечни краища. Всички изгаряха от нетърпение да зърнат прочутия гост и караха грамотните да разчитат магическите символи. Момиченца, пременени с най-хубавите си копринени пояси, протягаха ръце към необичайните хоругви и заедно с другите повтаряха уравнението на японски. Горди със знанието си студенти го разясняваха усърдно и множеството, хипнотизирано от тази алгебра, потръпваше от опияняващото предусещане, че разгадава великата тайна на вселената. Виждаше в нея вълшебна рецепта, която може да излекува страдащото човечество от всичките му злини.
	Мистична тръпка пробяга сред струпалите се, когато на пътя се появи Айнщайн с прословутите си дълги и къдрави коси. Той пристъпваше, а хиляда уста зашепнаха молитвено формулата, в която народът бе вложил цялата си надежда: E=mc², E=mc²?
	Ученият въздъхна: пословичната му скромност трудно понасяше възхвалите. Приемаше ги по принуда, за да не обиди поклонниците си. Насили се да отговори с усмивка на оказаната му почит и продължи напред.
	Само за едно надви той вродената си притеснителност и отказа поредната чест, която бяха приготвили за него домакините. Те уважиха желанието му да се придвижат пеша, но за последната част от разходката кметът бе поръчал луксозна рикша. Градските първенци не можеха да допуснат гостът да влезе без кола в града, където го очакваше официалното тържество. Като видя рикшата, Айнщайн неволно отстъпи назад и твърдо отказа да се качи в нея. Кметът настоя, понеже помисли, че не е добре разбран заради лошия си английски. Ала ученият поклати отрицателно глава. Тогава се приближи професор Йоши и му заговори на японски, сочейки рикшата.
	— Кажете му — намеси се Айнщайн, — че разбрах поканата и сърдечно благодаря, но не ми е възможно да я приема… За нищо на света няма да се кача в рикша — добави той разпалено едва ли не с раздразнение.
	Йоши го погледна с любопитство, после се поклони.
	— Желанието ви ще бъде уважено, ваше превъзходителство. Първенците на града са на вашите заповеди, аз — също. Моля да ги извините. Тъй като не познават западните обичаи, те дълбоко ви обидиха. Наистина подобна каляска е твърде скромна за най-великия сред учените.
	— Не това имам предвид — отвърна вече по-спокойно Айнщайн. — Напротив, рикшата е прекалено разкошна за мен. Причината за отказа ми е, че изпитвам вродено огромно уважение към човешката личност и не мога да приема да ме вози кули. За мен човекът е нещо свещено, а подобно отношение го принизява до товарното животно. Извинете ме и не настоявайте повече. Не съм в състояние да превъзмогна отвращението си.
	Професор Йоши замълча и приведе почтително гръб.
	— С всяка ваша дума ме убеждавате, че в много отношения ние все още сме варвари. Накарахте ме да се засрамя. Заклевам се, че повече никога няма да прибегна до такъв позорен начин на придвижване.
	Така рикшата бе отпратена и свитата отново потегли, след като Йоши обясни съображенията на госта. Всички ги приеха и докато вървяха, разсъждаваха върху неговата деликатност. А тълпата, която видя случилото се с очите си, не се нуждаеше от обяснения. Тя инстинктивно бе разбрала смисъла на отказа. Новината за проявеното благородство мълниеносно обходи двойната редица от посрещани и пламенният мълвеж, който съпровождаше Айнщайн, нарастваше при всяка негова крачка.
	На влизане в града той зърна покрит с килим подиум, пищно украсен с цветя и с многократно избродираната върху плат формула E=mc². Наоколо се трупаха ученици, а цяла процесия от девойки, облечени в бяло и с гирлянди в ръце, чакаше появяването му, за да го окичи. Айнщайн си рече, че ще се наложи да отговори на приветствията, които неизбежно съпътствуват подобни тържества. А на него винаги му беше трудно да се изказва пред хора и затова хвърляше отчаяни погледи наоколо.
	Въпреки това не можеше да не се трогне от искрената обич, прозираща във всяка проява на уважение от страна на домакините. Очакваше го още една, последна изненада. От небето внезапно се изсипа дъжд от бели цветя и цялата група потъна във водопад от нежни листица, заструял от безшумно кръжащите планери. Айнщайн пресметна, че за това зрелище са били унищожени цели насаждения от черешови дървета, а в брането са участвували всички местни жители. Развълнува се до сълзи.
	Приказният белоструй не секна, докато официалните лица не се изкачиха на подиума, съпроводени от първите тактове от европейските химни, които те трябваше да изслушат прави. Земята бе вече покрита като с цветен килим, а тук-там все още кръжаха отделни венчелистчета. Тъкмо тогава внезапна тревога обхвана Айнщайн: та той не знаеше най-важното, за да може да произнесе няколкото думи на благодарност, които прилежно редеше наум. Наведе се към професор Йоши и тихичко му заговори:
	— Извинете ме, професоре. Не бих искал да наскърбя хората, които ми устроиха такова великолепно посрещане, но се оказва, че съм забравил името на града.
	Направо се срамувам от ужасната си памет.
	— Ваше превъзходителство — усмихна се Йоши, — виновни са нашите японски имена, които навярно звучат необичайно за европееца. А в главата си вие съхранявате толкова ценни знания, че не би било позволено да се обременявате с незначителни подробности. Градът, който ви посреща днес, не е забележителен с нищо. За в бъдеще обаче най-голямата му слава ще бъде, че ви е приел и почел, макар и не съвсем подобаващо за вашето достойнство. Единствено по тази причина може да остане жив в спомените на хората и най-вече във вашата памет. Нарича се Хирошима.
	Айнщайн трескаво затършува из джобовете си, търсейки, разбира се, безуспешно несъществуващия бележник. Накрая измъкна някакво листче хартия с изписани по него алгебрични знаци.
	— Ще си отбележа името за по-сигурно — рече той. — Хи-ро-ши-ма. Благодаря ви, професоре. Няма да го забравя.
	В една ноемврийска вечер на 1938 година професор Лучези от италианската школа очакваше заедно с жена си телефонен разговор с чужбина. Получил бе поканата сутринта и сега нервно крачеше из стаята.
	— А ако се окаже най-обикновено обаждане? — спря се той изведнъж.
	— Обикновено, от Стокхолм — надали — усъмни се Роза.
	— Да, вярно, от Стокхолм може да бъде само за наградата. Ах, Роза, не заради славата, която носи една Нобелова награда, се вълнувам, кълна ти се. Аз работя безкористно.
	— Знам, Енрико. И това е добре известно на всичките ти приятели.
	— Каква голяма радост ще бъде, ако след толкова години борба новата физика се наложи най-после в света. След връчването на подобно отличие те ще признаят заблужденията си. Ще разберат, ще приемат, че…
	— Грешиш, Енрико, както винаги, щом става дума за поведението на хората. Фашистите нищо няма да разберат, защото не искат да разберат и никога няма да приемат, че E=mc². За тях най-важното е да държат народа окован във вериги и единствено това определя убежденията им. Мусолини все повече се поставя в услуга на Хитлер и подражава в своята тирания на немския диктатор. В Германия преследват всички наши съмишленици, дори самият Айнщайн трябваше да избяга след толкова много други учени.
	— Имаш право — отговори тихо Лучези. — Независимо дали ще получа наградата или не, наложително е да се махнем оттук. Но именно тя би улеснила заминаването ни.
	— Да. Поне за известно време фашистите ще се почувствуват поласкани във високомерието си. че я получава един италианец. И ние ще можем спокойно да изпълним намеренията си.
	Телефонът иззвъня. Лучези се спусна към него, а Роза посегна към допълнителната слушалка. Обаждаше се секретарят на Шведската академия на науките и поводът действително бе присъждането на Нобеловата награда. Тръпнещи от вълнение, двамата изслушаха пояснителния текст:
	„На професор Лучези от Рим за неговите научни открития и за изследователската му работа в областта на еквивалентността на енергията и материята, благодарение на която в едно по-далечно бъдеще ще стане възможно резултатното им взаимопревръщане.“
	С това разговорът приключи и Лучези и Роза буйно се разцелуваха. Отличието увенчаваше неколкогодишните им общи усилия. Сега трябваше да се приготвят, за да посрещнат неколцината верни приятели, които, предупредени от Роза, щяха да отпразнуват заедно с тях щастливото събитие. Противно на обичайното си хладнокръвие, Лучези толкова много се развълнува, че се наложи да изпие една голяма чаша с кианти, за да се поуспокои. И чак тогава отиде да се преоблече. Успехът и сгряващото червено вино дълбоко го разчувствуваха и неусетно за самия него цялото му минало изплува в съзнанието му. Той отново се върна към времето, когато отхвърли лъжливия блясък на светския живот и пое по суровия път, към който го тласкаше тайнствена сила.
	Няколко години след Първата световна война властен повик промени внезапно и коренно живота на Лучези. Беше на двадесет години. Потомък на римски аристократи, той немного прилежно се готвеше за литературното поприще, поделяйки времето си между лекото следване и повърхностните забавления на младежите от своето съсловие. Отличаваше се все пак от тях с неясна склонност към откривателство, която се свеждаше до плахи поетични опити, не толкова бездарни, колкото на останалите му приятели. Стихотворните наброски обаче го изпълваха с дълбоко чувство на неудовлетворение и макар да ги преработваше безброй пъти, накрая винаги ги унищожаваше.
	Получи откровението в една модна книжарница, където бе влязъл да разгледа богато илюстрирани книги. И тъкмо се готвеше да си тръгне, разочарован и отегчен от заниманието, което не му бе доставило очакваната наслада, когато зърна на една лавица, сякаш нарочно захвърлени там, няколко еднакви томчета със сиви корици. Спря се, без да разбира какво го кара да постъпва така, върна се назад и сочейки ги с пръст, попита:
	— Какво е това?
	— Изпратено ми е по погрешка, сеньор — услужливо му обясни книжарят. — Аз нямам купувачи за подобни издания. Това е теорията на Айнщайн, в повече екземпляри… Но да не ви прилоша?
	Въпросът бе предизвикан от странното държане на Лучези, който, разгръщайки небрежно една от сивите книги, неочаквано пребледня и сложи ръка на сърцето си, като че искаше да потисне силно вълнение. Той дори не забелязваше книжаря, който го наблюдаваше с действителна тревога. Усещаше как краката му се подкосяват и тръпки пробягват по цялото му тяло. По средата на страницата, предшествувано от тайнствена свита гръцки букви и от още по-неразбираеми знаци, случайно зърнатото уравнение E=mc² бе задържало погледа му и той стоеше като омагьосан.
	Само за едно мигновение бе окован чрез всичките си сетива. Подсъзнателно долавяше излъчването на нов свят, чието великолепие го заслепяваше, и в неговата светлина бледите подобия на удоволствия, които бе изпитвал дотогава, безвъзвратно се стопиха. Великолепието идеше от лъчезарието на възвишени истини, които той още не проумяваше, но предугаждаше свещения им смисъл по опиянението, в което го потапяше откровението, по неговото вълшебство, така че вътрешното му разтърсване се подсилваше от възбудата, съпровождаща откритието, и от неудържимия стремеж към завоевания на духа. В екстаза му имаше нещо и от плътското желание. Спомняше си, че бе изпитал подобна омая при първата си любов; но сегашното чувство бе несравнимо по-могъщо и с привкуса на окончателното и необратимо решение, на което щеше да подчини целия си живот. Още дълги минути остана занемял и вцепенен; после трескаво заразгръща книгата. Пак изпадна в съзерцание пред думите „пространство“, „време“, „материя“, „енергия“. Докато накрая грабна всички екземпляри и заяви:
	— Купувам ги.
	— Сеньор — опита се да възрази книжарят, изпаднал в още по-голямо недоумение, — смея да забележа, че вземате бройки от едно и също заглавие. Знам, че тънката интелигентност на ваша светлост се подхранва с произведения от различни жанрове, но може би да не ме разбрахте добре. Ще повторя, че книгата е предназначена за тесни специалисти. Ако се интересувате от съвременните теории по физика, имам три-четири научнопопулярни издания, които са разбираеми и много по-приятни за четене…
	— Купувам и тях — отсече Лучези. — Дайте ми всичко отпечатано досега върху теорията на относителността и ми препоръчайте специализирана книжарница, където да намеря необходимото по въпроса.
	Натоварен с тежкия пакет, Лучези крачеше припряно. Дотук не бе разсъждавал. Към дома му го пришпорваше трескаво желание — бързаше да се затвори в стаята си, за да открие богатствата, които притискаше сега под мишница, и целият потръпваше при техния допир. Ала изведнъж се спря от внезапно споходилата го мисъл и пое в друга посока. Смяташе, че първо трябва да извърши една решителна стъпка, да изпълни неотложен дълг. И все така забързан, влезе в потъналия сред рози разкошен дом на графиня София Джиберти, негова любовница от един месец насам.
	Разрешено му бе да я посещава по всяко време на деня и нощта. Камериерката Роза, висока черноока девойка, слаба и сдържана, която графинята бе избрала заради невзрачната й външност, го посрещна, без да задава въпроси, и го въведе в салона. Лучези дори не я погледна, толкова много бе погълнат от собствените си мисли. Тогава влезе София по пеньоар и се спусна да го прегърне.
	— Не те очаквах днес следобед, Енрико. Тъкмо приготвях багажа си. Ще бъда готова утре сутринта.
	На следващия ден трябваше да заминат на почивка в планината. Лучези отвърна поглед.
	— Не мога да тръгна.
	— Но, скъпи, нали така се уговорихме. Сигурно имаш важна работа утре. Няма значение.
	И тя понечи да го целуне. Възпря я и отвърна твърдо:
	— Нито утре, нито вдругиден, нито по-нататък.
	София пребледня и го погледна слисано.
	— Няма да се виждаме повече — продължи той със страстно настървение. — Дойдох, за да ти го кажа.
	Графинята притисна ръка към сърцето си, но запази спокойствие.
	— Оценявам поне откровеността ти, Енрико — рече тя с болка в гласа. — Трябваше да го очаквам, но не мислех, че ще ти омръзна толкова скоро. Не губиш излишно време. Естествено, има друга жена, нали?
	Беше по-възрастна от него и му говореше с почти майчинска нежност. Лучези поклати глава.
	— Не става въпрос за жена — обясни той, но срещна невярващ поглед.
	— Можеш да ми го кажеш, Енрико, няма да се разсърдя. Но не би трябвало да ме лишаваш от тези петнадесет дни на планина.
	— Невъзможно е! — нетърпеливо възрази младежът. — Нямам минута за губене.
	— За губене! Жесток си… О, Енрико — умолително настоя тя, — да заминем утре. Дай ми две седмици отсрочка, после си свободен. Ще се разделим, без да те укорявам за нищо, кълна ти се.
	Прегърна го, притисна се към него, отметнала назад глава с разпуснати коси, като се опитваше да надникне в очите му.
	Лучези дори не се възпротиви, стоеше безучастен.
	— Та ти не ме и забелязваш — сепна се тя отчаяно. — Нима толкова бързо забрави изминалия месец? Искам да знам коя е тя и каква власт има над теб!
	Докато още говореше, силно разстроена, графиня Джиберти неволно закачи пакета с книги, които Енрико продължаваше да стиска под мишница. Хартията се разкъса и екземплярите се разпиляха по килима. Младежът се наведе да ги събере, но бе изпреварен. Коленичила, жената се пресегна към произведението на Айнщайн, после се изправи бавно, държейки го на височината на очите си.
	— „Теория на относителността“ — прочете тя гласно. — Не може да бъде!
	Гневният вик, който се изтръгна от устата й, не напомняше с нищо за тъжните протести срещу вероятната съперница.
	— Енрико… нима ще ми кажеш, че ме изоставяш заради това? — продължи тя с гняв и възмущение, а пръстите й мачкаха сивата корица.
	— Да — отговори Лучези. — Аз вече ти обясних, не става дума за жена.
	— Мерзавец! — изкрещя София, скачайки на крака. — Какъв срам за мен! Луда бях, че те допуснах в леглото си! Как не се досетих. Ти винаги си бил склонен към най-долна поквара. Досега не са ме унижавали така. Нямаше да се чувствувам толкова зле, ако ме изоставяше заради някое хубаво момиче. Махай се, нещастнико! Трябва да измия тялото си, което ти омърси, и да прекадя с тамян, та да прочистя дома си от твоето присъствие!
	Пренебрегнатата красавица бе извън себе си от ярост. Ругаеше най-цинично и щеше да накъса всички книги, ако Лучези не ги бе изтръгнал от ръцете й, подпомогнат от Роза, която бе дотичала при гневната врява. С последни сили графинята го заплю в лицето и се строполи на дивана, обхваната от нервен пристъп.
	Ала Лучези почти не се смути от животинския изблик на тази жена, принадлежаща към една невежа класа, която сега му вдъхваше отвращение, и той твърдо бе решил да скъса с нея. През последните два часа бе вътрешно съзрял. Обидите дори не го засегнаха, а цялата сцена просто будеше у него кротката тъга, която изпитва ученият пред дълбокото заблуждение. Вече се чувствуваше с извисена душа. Сви рамене, въздъхна и вземайки пакета с книги, тръгна, без да се обърне.
	Поведението на благородната графиня разкриваше детинската суетност на прослойката, към която доскоро той принадлежеше, както и ожесточението й да се противопоставя на всяка способност за мислене. Младият мъж потръпна, спомняйки си с горчивина как до вчера самият той участвуваше в глупавите и кощунствени шеги, с които другарите му обругаваха новите научни теории. Не проумяваше, че е могъл да се държи толкова недостойно. Но всяко откровение води до отхвърлянето на предишните състояния на духа и запазва от тях само неясен и отблъскващ спомен.
	Прибра се вкъщи, изгарящ от нетърпение да се заеме с новото дело. Ала още същата вечер трябваше да понесе нова проява на ненавист, предизвикана от E=mc² — формулата, която пламенната му природа виждаше в мечтите си като непресъхващ извор на справедливост и щастие, на дръзки и благородни начинания, осъществявани в един пречистен от науката свят, към който той неудържимо се стремеше.
	Освободи прислугата, разгърна произведението на Айнщайн и потъна в сладостно съзерцание на символите. Утре щеше да си изготви план за работа. Днес обаче искаше още малко да се порадва със сърцето си на чистото излъчване на неразгаданите тайни.
	Бе обхванат от такова всепоглъщащо обожание, че не чу първото позвъняване на входната врата. Но посетителите бяха настойчиви, той се стресна, прокара ръка по челото, спомни си, че е сам вкъщи, и отиде да отвори, пристъпвайки като лунатик. Бяха Джулио, родният брат на София, и Мартинели, двама от старите му другари в развлеченията; двама от най-красивите представители на златната и безочлива младеж на Рим. Освен това те се занимаваха с политика и поддържаха връзки с фашистката партия.
	Лучези веднага усети враждебността им. Прииска му се да затръшне вратата, но си рече, че е недостойно за току-що откритото му призвание да бяга от опасността. Новата му вяра вече го подтикваше към мъченичество.
	— Тук ли е наистина домът на Енрико Лучези? — саркастично попита Джулио.
	— Какво ви кара да се съмнявате?
	— Някои слухове…
	Неканените гости влязоха и Лучези бавно ги последва, свивайки рамене.
	— Дойдох, за да получа обяснение — заяви Джулио, след като двамата се настаниха в салона.
	— По какъв повод?
	— София ми каза, че…
	— Виж какво има тук — прекъсна го Мартинели, зърнал разтворената книга върху масата.
	Двамата младежи се надвесиха над нея и с отвращение погледнаха формулата E=mc².
	Джулио полека се изправи с пламнали страни.
	— Значи е вярно!
	— Да, вярно е — потвърди Лучези.
	— Въобразяваш си, че ще останеш в нашата компания и ще четеш такива позорни книги, така ли?
	— Те не са позорни — спокойно възрази домакинът. — В тях се изследват реалности, към които се стремя, след като досега съм гонил химери. Те ми дават жадуваната истина. А колкото до вашата компания, няма да бъда повече в нея. Днес разговаряме за последен път, освен ако и вас не осени просветлението.
	— Не понасям такъв език! — ревна Джулио. — И не сме дошли, за да те връщаме към нашите, куче! Ти заслужаваш само наказание.
	Пристъпи и удари звучна плесница на Лучези по дясната буза. Почака малко, надявайки се на някаква реакция, но потърпевшият усмихнато скръсти ръце върху гърдите си и обърна лявата си страна. Влиянието на E=mc² бе превърнало толкова буйния момък в апостол на ненасилието.
	Тогава яростта на другите двама надмина всякакви граници. Те безмилостно се нахвърлиха върху новия мъченик. Налагаха го с юмруци и с всичко, което им попаднеше подръка, а когато го повалиха на пода, продължиха с ритници. Пребиха го така, че той целият се превърна в една кървяща рана. Разкъсаха дрехите му, изпочупиха огледал ата,, раздраха картините, опустошиха цялата къща. Не бяха на себе си и хулите им се носеха като животински рев. Докато методично съсипваха всичко наоколо, забравили дори за Лучези, той мълчаливо ги следеше изпод подпухналите си клепачи и ги окайваше.
	Когато най-после си тръгнаха, задъхани и без да пропуснат няколко последни презрителни ритника, Лучези се довлече до масата. Толкова голямо бе ожесточението на нападателите му, че бяха подминали основния обект на гнева си. Като по чудо трудът на Айнщайн се бе запазил непокътнат сред другите накъсани книги. Той благоговейно го взе и с треперещи пръсти го измъкна от ужасяващия безпорядък. Почти ослепен от ударите, с насинено тяло, дълго стоя неподвижно, за да се съвземе, ала и за да си даде сметка каква тежка битка го очаква занапред.
	— Извинете, сеньор…
	Вече не беше сам. Потръпна, като си помисли, че ония пак се връщат; но гласът бе женски и в него нямаше враждебност.
	— Извинете, че влязох така, сеньор, но идвах да се срещна с вас. Вратата беше отворена, видях изпочупените мебели. Усъмних се да не е станало някакво нещастие и вие да се нуждаете от помощ…
	— Помощта е вътре в мен — прошепна Лучези и си каза, че е чувал този глас.
	С голямо усилие отвори очи. Изпод насинените си клепачи зърна източена фигура, тя не му бе непозната; но така и не можа да назове по име лицето, което виждаше като в мъгла.
	— Ако позволите … — рече жената и се приближи до него. — Бих искала да ви помогна…
	Пресегна се и избърса с носна кърпа кръвта от устата му. Лучези сякаш свикваше с болката и погледът му започна да се прояснява. Тогава я позна.
	— Роза, камериерката на… — не довърши той и я отблъсна с ръка, а лицето му стана строго. — Излишно е да идвате. Ще кажете на госпожата, че няма да променя решението си.
	— Аз не работя вече при нея. Напуснах преди час.
	— Значи не тя ви изпраща.
	— Никой не ме изпраща. Дойдох…
	Лучези изненадано се вгледа в младата жена. Чак сега, различавайки лека-полека чертите й, с недоумение се запита защо никога не бе забелязвал това лице. Не бе красиво — иронично се усмихна при мисълта за тщеславието, вложено в тази дума, — но макар слабо и дори костеливо, притежаваше особено, рядко излъчване, за което той неочаквано бе придобил сетива, затова изпита дълбоко вълнение: лицето й бе интелигентно.
	— Неволно чух част от спора ви с госпожата — продължи тя с известно притеснение. — Когато влязох, видях книгите по пода и не се въздържах да прочета заглавията… Разбрах всичко, изпитах истинска почуда и се възхитих от вас… Трябва да ви кажа, сеньор, че не съм съвсем неука. Имам известни познания по математика и физика.
	— Вие! Една камериерка!
	— Завършила съм висше образование — призна Роза, като се изчерви и наведе глава.
	— Нима е възможно? — възкликна възхитено Лучези.
	— Да, ето дипломата ми… Криех я, защото госпожата щеше да ме изгони, ако узнаеше, а мястото беше добро.
	— Физичка, значи!
	— О, с твърде скромни възможности. Струва ми се, че нищо не знам. И по-специално не съм запозната с теорията на относителността, която е изхвърлена от официалните учебни програми; но днес усетих, че ме привлича като магнит. Изоставих професията си, защото тя не ми осигуряваше сносен живот, ала сега съжалявам. Като видях тази книга, в мен лумна огън, който смятах за отдавна угаснал. Искам отново да уча и непозната сила ме тласна към вас.
	— Бог те изпраща! — провикна се Лучези, който, забравил за раните си, крачеше из стаята. — Да се срещнем именно в деня, в който аз открих за себе си пътя към Дамаск*, е истинско чудо, Роза. Второто чудо. Ще работим заедно и никога няма да се разделяме. Ти си ангелът на знанието, чието присъствие ми е така необходимо; прозорливият помощник, от когото се нуждая, за да напътствува първите ми стъпки.
	[* Т.е. пътя на истината. Метафората е свързана с просветлението, което получава в Дамаск свети Петър. Бел. пр.]
	— Вярно ще ви служа, но не съм особено умна, сеньор. Ще трябва много да работя, за да разбера и малкото. Днес ми стана ясно, че вие сте гений, който с ведра лекота ще проникне във всички истини.
	— Ще бъдеш моя съратница. Ще станеш моя жена. Ти си моя жена, Роза.
	Хвърлиха се в прегръдките си. Нямаха нужда от дълги речи, за да се разберат. Нали горяха с един и същи плам. И времето престана да съществува за тях.
	След час на пълна забрава, усещайки как Лучези потреперва, Роза се върна към действителността и се укори за егоизма си. Захвана се да превърже раните му и докато вършеше необходимото, се възмущаваше от жестокостта на враговете им.
	— Добре са те подредили, Енрико. Сякаш дяволът те е нарочил.
	— Те са" по-лоши и от дявола — отвърна той, вече обхванат от пристъпите на треската. — Слепи и невежи същества… Уви, и аз бях сляп и все още съм невежа… Чакат ни трудни времена — на смутове и гонения. В Италия Мусолини е поставен на власт от силите на злото, за да се опълчи срещу идеята за относителността и формулата E=mc², знам това със сигурност. Но ние ще се борим. Не може да не възтържествува истината.
	— Да, ще се борим — викна Роза. — И аз ще воювам заедно с теб. Ще им върнем на тези варвари двойно и тройно заради побоя, който ти нанесоха…
	Лучези я загледа мълчаливо. Лицето му сякаш беше осветено отвътре и на устните му се появи ангелска усмивка, в която бе събрано цялото благородство на новата му вяра.
	— Не, любов моя — рече той нежно, — ти не мислиш това, което казваш с толкова омраза. Нито ти, нито аз, нито който да е от последователите на новата физика не бива да прибягва до позорните средства на противниците ни. Обединени сме от една благородна идея и ще се запазим неопетнени. Разбира се, че ще се борим, защото каузата ни е в името на човечеството, и ще победим. Но ще водим битка с нашите оръжия, кои то са по-силни и по-действени. А те са научното мислене, логичната причинност, убеждението, доведеният до край експеримент. Именно така ще накараме италианският народ и целият свят да приемат истината; а после лека-полека да се освободят от оковите и да отхвърлят игото на тираните.
	— По-добър човек от мен си, Енрико, и имаш право.
	— Та нима E=mc² не е формулата на любовта и справедливостта? С любов ще отвърнем на омразата, справедливостта ще противопоставим на неправдата, с нежност и доброта ще дадем отпор на насилието. Така ще стигнем до Победата.
	Роза, която вече бе превързала раните му, се притисна към него и го целуна.
	— Ще бъда с теб докрай, кълна се, Енрико… Но кажи ми, няма ли все пак да съжаляваш за предишния си начин на живот?
	— Няма — отговори бойко Лучези. — Изпитвам само презрение към фалшивия свят, към който съм принадлежал.
	— Графиня Джиберти е по-красива от мен — тихичко добави Роза. — И нейната гръд е по-заоблена от моята.
	— О, Роза, твоята гръд потръпва от нашата обща страст; С ужас си спомням как съм се докосвал до тяло, лишено от душа.
	— Щастие мое!
	Любиха се цяла нощ с ласки, незнайни от простосмъртните, изпитвани само от ония, които свързва не само плътта, но и духът. Станаха призори. Желанието за работа ги накара да забравят умората.
	Лучези се бе преоблякъл. Изтръгна се от мислите си и се ослуша. Долу, в трапезарията, Роза подреждаше масата. Но тъй като гостите все още не бяха пристигнали, той се настани в едно кресло и отново се върна към спомените си.
	В дните, последвали внезапното му просветление, той продаде разкошния си дом и раздаде богатството си на бедните. Ако трябва да кажем истината, изпита известно колебание, преди да се лиши от всичко, защото парите, макар и презрени, можеха да му помогнат да осъществи плановете си. Но пречистената му съвест не позволяваше вече компромиси и вътрешен глас му нашепваше: „Непридобитото чрез ума не е в състояние да служи на разума.“ Така че младият мъж се ограничи с най-необходимото, за да преживее известно време и да купува нужните му учебници и справочници. Роза бе пожелала да се издържа сама от частни уроци и не му беше в тежест. Освободен по този начин от всичко, той се премести в една таванска стаичка и ревностно залегна над математика, механика и физика. През първия месец бе така погълнат от заниманията си, че Роза трябваше насила да го кара да се храни, а той дори не усещаше студа в неотоплената бърлога през онази мразовита зима.
	Жена му се оказа права. Лучези не само притежаваше висока интелигентност, за да се справи без затруднение с теоретичните изложения и да осмисли най-абстрактните доказателства, той носеше в себе си и онова друго, което прави един учен гениален. Никога не се задоволяваше с известни истини; постоянно будното му въображение отиваше по-далеч, разглеждаше под неочакван ъгъл даденостите на проблема, позоваваше се на нови съображения, за да стигне до собствено решение, единственото, което го удовлетворяваше.
	Така, още докато изучаваше под ръководството на Роза основите на класическата физика, положени от предишните поколения, той вече долавяше неистинността на понятията и го доказваше на младата си учителка, която, очарована, твърде скоро се превърна в негова ученичка и съмишленичка. Формулата E=mc², магическа пътеводна нишка, не му позволяваше да се отклонява в грешна посока. Накратко казано, необходими му бяха по-малко от две години — срока, който сам си бе определил, — за да се запознае с постиженията на класическата физика, да разбере, а не да предусеща, че повечето научни твърдения са лъжа, и дълбоко да осмисли мъдростта и истината, заложени в теорията, която се бе разкрила пред сетивата му в оня паметен ден.
	Тогава дойде време да помисли за полагането на изпити. Беше решил, че за него науката ще бъде едновременно призвание и средство за препитание. Трябваха му официални звания, за да продължи по-нататък своята подготовка. Стигна дотам, че се застави със сълзи на очи да се преструва пред изпитната комисия — тя не биваше да разбере, че отхвърля остарелите й разбирания, още по-малко да се сблъска с новата му вяра в относителността, недопустима в лоното на италианския университет. Така, благодарение на своята хитрост, той не бе обвинен в интелектуална безнравственост; а понеже междувременно го бяха забравили в лекомисленото висше общество, безпрепятствено се представи на изпитите, издържа ги с отличие във всички кръгове и още съвсем млад получи назначение за преподавател в провинцията.
	Там прекара няколко години, като неуморно работеше над себе си. С нежелание преподаваше по официалната програма, но затова пък тайно посвещаваше в новата физика млади хора, достойни да се запознаят с нея. Намери време да продължи и теоретичните си изследвания, започна да сътрудничи на международните специализирани списания с важни научни съобщения. В тях вярата му в теорията на относителността се проявяваше открито и това скоро привлече вниманието на големите учени от свободния свят.
	След тези години на упорит труд той бе преместен в университета в Рим. И не защото огъналото се пред фашизма академично ръководство приемаше теорията му, престанала отдавна да бъде тайна, а понеже с многобройните чуждестранни награди той вече си бе извоювал известността на голям учен. Правителството понасяше неговото присъствие, както търпеше другите знаменитости, с надеждата да сподели, в една или друга степен, тяхната слава. Лучези обаче не се заблуждаваше, та нали и Примо Кариера* получаваше държавните отличия по същата причина. Ала рано или късно маската щеше да падне. И затова, вслушвайки се в съветите на Роза, той осуетяваше всички опити за предизвикателство и продължаваше да посвещава само колегите си от другите страни в най-важните резултати от своята работа.
	[* Известен италиански боксьор (1906–1969), свръхтежка категория, радвал се на специалното благоволение на Мусолини. Б. пр.]
	Голямата идея му бе хрумнала в Рим; отначало в най-общи линии, но постепенно се очертаваше все по-ясно, докато се превърна в строен план, обсебващ цялата му дейност. Предусещаше сполуката и за него тя стана най-възвишената цел в живота му.
	И така, това се случи в Рим. Спомни си с усмивка за неясни душевни терзания, за копнежи, колебания, които са били просто настоятелни подтици от приемащата вече образ мисъл.
	Тогава работеше с двама асистенти — жена си Роза, неотменния Му помощник, и младия физик Спалино, у когото бе открил бляскав ум и способност да овладее новите теории. Нямаше тайни от своите съмишленици. Те го съпътствуваха в размислите му, в бавния напредък на трудни умозаключения. Така че и двамата забелязаха как от известно време нещо го измъчва: вечер, когато се събираха за обичайните си разговори, той вече не се палеше толкова. Отгатвайки причината за тревогата му, те самите бяха не по-малко неспокойни от него.
	Не съмнението обаче пораждаше потискащата тъга у Лучези, както ставаше при повечето физици релативисти. А слабото разпространение на формулата E=mc² сред масите. Трудът на Айнщайн бе откровение за света, любов от пръв поглед, но след това, като изключим няколкото посветени, които продължаваха да го боготворят тихомълком, народът потъна в предишното безразличие към науката и престана да се вълнува. Той не признаваше хората, които работят за него. В авторитарните държави правителствата бяха прибягнали до вероломни средства, за да се преборят с идеята. Бяха я осмели и посредственото множество се бе отвърнало от нея със свиване на рамене.
	Онази вечер, когато тримата отново се озоваха в кабинета на Лучези, Роза постави ребром въпроса.
	— Ние основно разработихме теорията на относителността — рече тя. — Ти, Енрико, запечата върху хартия вълшебното извеждане на формулата. Засега не можем да отидем по-далеч, а и народът не ни следва. Въпреки усилията ни, истината бе разпространена в нищожни размери.
	— Така е, учителю — подкрепи я Спалино. — Народът не се задоволява с логика и не оценява безпогрешните ни доказателства. За да се присъедини към нас, за да направи своя формулата, която ще му донесе свобода, той иска осезаеми доводи. Астрономическите наблюдения от 1919 година бяха първата крачка по пътя на експерименталната проверка, но оттогава насам не е направено нищо повече и такива измервания продължават да интересуват само специалистите.
	— Знам — отговори Лучези. — И затова съм толкова потиснат. Отдавна смятам, че би трябвало…
	Не довърши изречението и замълча. Точно в този миг, спомняше си го добре, ясна и завършена, в съзнанието му се открои онази мисъл, която с изплъзващите се като в мъгла съставки го терзаеше ден и нощ. Роза и Спалино отгатваха по лицето му венценосното усилие на претворяването. Чертите му се изостриха, преждевременните бръчки по челото се вдълбаха още повече. Погледът му сякаш проникваше отвъд границите на пространството.
	Верните му съмишленици го наблюдаваха мълчаливо. Роза не си спомняше да го е виждала друг път толкова дълбоко развълнуван. Изведнъж той се изтръгна от странното си състояние. Обхвана го дълбоко спокойствие и усмивка озари неочаквано умиротвореното му лице.
	— Открих — рече той простичко.
	Роза и Спалино го гледаха, но не смееха да питат за нищо.
	— Ето какво трябва да направим — продължи Лучези. — Свърши времето на умозрителността и чистото теоретизиране; вие сами сте го почувствували. Трябва да действуваме, за да възтържествува вярата ни. Нали физиката е нашето поле за изява! Затова ще осъществим следното. Принципът е безкрайно прост. И тази пределна яснота ми попречи толкова дълго време да го осмисля. Слушайте: E=mc². Енергия и материя са равностойни. Енергията и материята могат да се превръщат една в друга. За да бъде убедено човечеството в това, задачата на учения се определя от самата формула. Ние трябва…
	Пак замълча, а после махна със свита в юмрук ръка, сякаш за да подчертае дръзката си мисъл, и продължи:
	— Трябва да създадем материя, разбирате ли? Да създадем материя, получена от енергия. Трябва да съберем, да кондензираме невидимата енергия, пръсната из света, която се губи безполезно всяка минута, и да я превърнем в материя, в устойчива материя, видима и осезаема, та всяко човешко същество да може да я зърне и да я пипне. Тогава вече никой няма да отрича истината.
	Настъпи продължително мълчание. Роза и Спалино имаха нужда да размислят, за да обхванат цялото значение на чутите думи.
	— Учителю — каза най-после младият физик, — пред такава грандиозна програма всякакъв коментар би прозвучал смешно. Прекланям се пред силата и дързостта, но изтръпвам при мисълта за трудностите, които ни очакват.
	— Трудностите — намеси се разпалено Роза — са
	създадени от природата, за да вдъхновяват в най-висша степен гения на изследователя.
	— Точно така — подкрепи я Лучези. — Няма нищо по-чуждо на духа на учения и на артиста от леснодостъпното. Трябва да се стремим към най-трудната цел и тя…
	— …е същевременно най-благородната, Енрико; и разбрах мисълта ти. На хаоса от разпадането на материята да противопоставим реда на синтеза, да градим, да създаваме, това очевидно влиза в рамките на нашата научна задача.
	Спалино отстъпи пред доводите им. И още същата вечер се захванаха за работа.
	Начинанието се оказа по-трудно и изискваше много повече време, отколкото предполагаха. Преди да се помисли за създаването на материя, налагаше се самата тя да се изучи; да се разложи на атоми, а после те да се разделят на най-малките съставящи ги частици. В този първи етап изникваха пречки на всяка крачка. Бяха още твърде далеч от крайния резултат, но някои открития затвърждаваха у Лучези убеждението, че е на прав път, и той бе изпълнен с вяра в успеха на делото. Нуждаеше се обаче от повече средства, които италианското правителство, все по-враждебно настроено към него, никога не би му отпуснало. Тази необходимост бе една от причините, които го подтикваха да напусне родината си.
	Междувременно той бе пътувал доста, и бе разбрал, че релативистите не бива повече да работят откъснати един от друг, а самият той трябва да следи какво става в изследователските центрове по света. Влизайки във връзка с някои научни кръгове, Лучези преживя една голяма изненада и едно малко разочарование. Установи, че идеята, която смяташе действително само за своя и я разработваше единствено с двамата си верни помощници, тази същата идея бе хрумнала на почти всички физици, достойни да бъдат наречени такива, във всички страни. Те до един бяха стигнали до мисълта, повече или по-малко ясно изразена, да проверят експериментално уравнението на Айнщайн, създавайки от енергията материя. След миг на неовладян яд Лучези се засрами от егоизма си. Преследваната цел бе толкова благородна, че не допускаше индивидуализъм, напротив, размахът на делото сам по себе си изискваше сътрудничество. Запозна се най-подробно с изследванията на колегите си и тогава изпита истинско облекчение. Нямаше съмнение, че той сериозно ги бе изпреварил. Те работеха слепешката, все още не знаеха откъде да вземат необходимата енергия за успешното провеждане на опита. А Лучези знаеше.
	От долния етаж долетяха гласове. Пристигаха гостите — неколцина физици, които се бяха сближили поради еднаквите си разбирания и бяха признали Лучези за свой ръководител.
	А той прогони спомените си и се приготви да приеме поздравленията им. На влизане в салона си помисли за предстоящото пътуване. Отиването му в Стокхолм ще бъде повод да излезе от Италия и да не се връща повече там. Америка го зовеше. Преди това обаче щеше да използва случая, за да се срещне с някои европейски колеги и да се запознае с последните им изследвания.
	Не можеше да бъде другояче; и затова бе твърде наивно от страна на Лучези да се изненадва. По онова време всички последователи на новата физика се бяха посветили на работа, насочена само към едно: създаването на материя от разпръсната из света енергия. Беше неизбежно. Почти религиозната им вяра във формулата E=mc² и сляпото упорство и злонамереност на враговете им трябваше неминуемо, рано или късно, да ги изкушат да извършат показен опит. От друга страна, техният дух, който жадуваше за напредък и освобождаване на човечеството чрез науката, определяше избора им във възможните решения на даден проблем; а то бе единствено конструктивното решение. И те го приеха инстинктивно, без ни най-малко колебание. Произтичащите от него трудности бяха за тях, по подобие на Лучези, само подтик за работа.
	Така че по своята същност безбройните опити, извършвани през тази 1938 година из всички научни центрове по света, бяха най-недвусмислени. Само повърхностен човек можеше да бъде подведен от изрази като разцепване ядрото на атома, експлозия на частиците, бомбардиране на атоми с други атоми, наречени снаряди, разпадане на атома. Те бяха заблуждаващи привидности. Логическото мислене водеше до заключението, че тъй варварската артилерия е необходима на предварителния етап от осъществяването на великия проект — дисекцията, разлагането на отделните съставки задължително предхождаха съзидателния синтез.
	Придружен от съпругата си и другия си верен съратник, Лучези напусна Италия, за да получи Нобеловата награда, и твърдо решен да не се завръща повече в родината си, мина през Норвегия, където щеше да се срещне с една от най-видните личности в науката по онова време, професор Сборг. В дома му го очакваше малка група изследователи от различни националности, които желаеха да се запознаят с него.
	Още при влизането им професорът се завтече към Лучези и Роза с такова нетърпение, че то най-красноречиво показа уважението, на което се радваше италианският учен в чужбина. Домакинът ги посрещна с весела шега, придружена от гръмкия му смях, станал пословичен сред приятелите му. Професор Сборг бе известен колкото заради заслугите си в науката (бе на петдесет години, а отдавна вече бе носител на Нобелова награда и се смяташе за един от първите атомни физици на века), толкова и заради веселия си нрав. Лучези му отвърна в същия тон. Присъствуващите сдържано се засмяха. И след като отдадоха дължимото на традицията, която особено сега, в тези тежки мигове, им налагаше търсеното добро настроение, те заприказваха за своите изследвания и грижи. Но тъй като повечето от тях говореха само на родния си език, беше малко трудно да се разберат: неразборията обаче не трая дълго. Започнаха, всеки по ред, да излагат мисълта си с математически символи върху черната дъска, внесена предварително от домакина в салона.
	Още след първите разменени мнения стана ясно, че проектът на Лучези заема огромно място в мечтите, разсъжденията и опитите им. Първоначалният етап бе вече на прага на осъществяването. Материята разкриваше полека-лека тайните на своята структура. И по-специално трудовете на професор Сборг хвърляха ярка светлина както от теоретична, така и от практическа гледна точка върху сложната природа на атома.
	— Но всичко това е предварителната част на работата — рече в заключение норвежкият учен. — Да познаваш структурата на материята все още не означава да я създадеш по изкуствен път. На всички ви е известна основната трудност; тя произтича от самата същност на формулата E=mc², да, така е; за да се получат няколко частици материя, необходимо е значително количество енергия. Откъде да намерим тази енергия, как да я кондензираме, та тя да се прояви във видима и осезаема форма?
	Настъпи продължително мълчание, а Лучези се почувствува едновременно горд и радостен пред общото недоумение. Действително се потвърждаваше неговото първооткривателство, защото той бе в състояние да отговори поне на част от въпроса. Впрочем, след дълъг разговор с Роза, бе вече решил да го стори и да разкрие пред колегите си изобретателния си план. Развилнелите се противници в Германия и Италия изискваха от всички истински учени всеотдайно сътрудничество.
	— Как да кондензираме енергията, професор Сборг, аз все още не мога да кажа. Но откъде да я намерим, откъде да я вземем, това знам.
	Погледите се насочиха към него. Сборг повдигна гъстите си рижави вежди.
	— Откъде?
	— От звездите — отвърна Лучези.
	В очите на всички се четеше учудване, ала отговорът не предизвика нито възклицания на недоверие, нито скептични подигравки, както би станало при не толкова добре потготвени слушатели. Откакто бяха навлезли в теориите на новата физика и задълбочили основните постановки, учените свикнаха да се докосват до фантастичното. Знаеха, че здравият разум отвежда до измамни привидности, защото действителността в тази вселена е по-невероятна и от най-необузданото писателско въображение. Нещо повече, двадесетият век бе свидетел на странна, дори парадоксална за хора, които обичат точността и логиката, мутация — появата на поетичен усет. И събраната групичка, включваща някои от най-видните учени на епохата, даде ново потвърждение: думата „звезда“ я накара да потръпне.
	— От звездите ли? — изрече бавно професор Сборг.
	Но тъй като мозъкът му работеше бързо и безпогрешно, въпреки наличието на новия усет, той пръв схвана тънката мисъл на Лучези. Плесна се по челото и викна:
	— Разбирам! Как не съм се сетил по-рано! Лъчението…
	— Отгатнахте — отговори му италианският физик и разпалено продължи: — Знаете, че през пространството непрекъснато преминават и бомбардират планетата ни лъчи със значителен интензитет и способност за проникване, чийто точен произход все още е неизвестен, но ги наричаме космични, тъй като идват вероятно от звездите; звездите от нашата галактика и от най-отдалечените мъглявини. Аз искам да използвам енергията тъкмо от тези трептения, за да създам материя; може би няколко молекули за начало или дори само няколко атома, няма значение. Изворът е непресъхващ и ? на наше разположение. Ние сме потопени във водите му.
	След тези думи пак се възцари мълчание. Вълнението на Лучези се предаваше малко по малко и на останалите, но те бяха учени и нямаха навика да обсъждат нова идея, без да са я огледали от всички страни. След като се допита с поглед до Роза, Лучези отново заговори. Гласът му звучеше спокойно, ала от време на време леко потрепваше и така сякаш подчертаваше важността на изложението:
	— Ще си позволя да изтъкна голямото теоретично, дори бих казал „метафизично“ значение на начинанието. Произходът на космичните лъчи още е обект на спорове, но той несъмнено е свързан, както знаете, с ужасяващите избухвания на гигантски звезди, които стават понякога. Може би — и това е хипотезата на Льометър, с която също сте запознати — произходът им да отвежда към създаването на времето и пространството, когато в хаоса е избухнал първоначалният атом, раждайки нашата планета.
	Така или иначе за мен няма съмнение, че енергията от тези трептения произлиза от разрушаване на материята. Тя представлява разпадане, разпиляване на огромния ни капитал от материя. Аз се стремя да кондензирам разпръснатата енергия, станала неизползваема вследствие космическите катастрофи, отново да я преобразувам, като се опирам на формулата на Айнщайн, и да я върна към основното й състояние. Вземам за изходен материал една неуловима мъгла и създавам тук, на нашата планета, няколко частици субстанция, изгубена от милиарди години насам.
	Лучези замълча. Одобрителният шепот и няколкото възторжени възклицания подсказваха за вълнението, предизвикано от дръзката му мисъл. Сборг изрази общото впечатление:
	— Действително, изглежда че така Природата ни предоставя необходимия източник на енергия. Чест ви прави, Лучези, че пръв сте се досетили да използвате тази „манна небесна“, разпръсквана от звездите, в която ние сме до такава степен потънали, та вече не я забелязваме. Какъвто и да бъде резултатът, идеята е велика. С божията помощ дано да я осъществим.
	— Убеден съм, че е възможно, професоре. Извърших цяла поредица наблюдения, които ми дават основание да се надявам на успех.
	Лучези засегна и някои технически подробности по методите, които смяташе да използва. Те бяха скъпо струващи и изискваха голяма предварителна организация. Накрая каза, че му е невъзможно да продължи опитите в Италия, в сегашната враждебна обстановка. Това поведе разговора в друга насока, започнаха да се оплакват от преследванията, на които бяха подложени. Сборг запозна Лучези с младата физичка Елза Шмид. Издали я на гестапо заради смелите й изказвания, но като по чудо успяла да избяга навреме. Тя се опита да опише неудържимата ненавист на нацистите към съвременната наука. Разказът й накара всички да потръпнат. И надали щяха да повярват на думите й, ако те не бяха потвърдени от други двама бегълци.
	Последователите на релативизма били подложени на огън и меч в Германия. Айнщайн бил отдавна принуден да напусне страната, а трудовете му били изгорени по площадите, превръщайки се в огромни клади. Неговите апостоли заплащали с кръвта си верността към теорията му. Всички, които неблагоразумно показвали каквото и да е одобрение спрямо E=mc², били хвърляни в затвора, откарвани в концентрационни лагери, подлагани на изтезания, а понякога и разкъсвани от тълпата. От това именно идваше най-голямата болка за свободомислещите. Народът, обработван, обсаждан от пропагандата, не признаваше вече истинските си приятели.
	— Италия все още не е стигнала до такъв срам — каза Лучези, — но и при нас може скоро да започне.
	Затова няма да се върна там. Не се боя за себе си, трябва обаче да продължа работата спокойно и на свобода.

	След дълги спорове стана ясно, че проектът на Лучези представлява единствената програма, достойна за научното верую, с което да се противопоставят на преследванията, единствената, способна да промени мисленето на масите, като им покаже не на думи, а на дела, на чия страна е истината. Всички единодушно заявиха, че такава програма е осъществима само в свободна страна, далеч от унижения и насилие, с правителство, което да подкрепи изследователите в техните усилия.
	— Америка отговаря на тези условия — каза Лучези. — Там е Айнщайн и неговата известност ще ни осигури съдействие. Невъзможно е да се справим без помощта на правителството.
	Сборг одобри предложението. Мислеше си, че може би той също ще бъде принуден да напусне страната си, ако и в нея проникне отровното семе, разпространявано от Хитлер.
	— Междувременно — рече той — трябва да дадем възможност на Лучези да се възползва от всички наши постижения. Нямаме вече право да пазим научните си тайни. Пред заплашващата ни опасност трябва да сме единни, сплотени. Кой знае дали утре все още ще ни бъде позволено да говорим!
	Хванати за ръка, Лучези и Роза се опитваха да различат в мъглата очертанията на многоетажните сгради. Корабът наближаваше Ню Йорк. Обзелото ги вълнение се дължеше не толкова на обстоятелството, че бяха успели да избягат от враждебната обстановка в Европа, а може би и от заробване, колкото на мисълта за задачата, с която се бяха натоварили като учени.
	Италианският физик носеше със себе си мирните надежди на цялата европейска наука. Ако изведеше своето дело докрай, нещо, в което вярваше не само той, а и колегите му, цялото човечество щеше да признае заблужденията си и народът нямаше повече да откликва на тираните. E=mc² щеше да промени лицето на света.
	Дните преди голямото пътуване бяха дълги и отегчителни. Дори връчването на Нобеловата награда се оказа за Лучези тегоба. След първоначалната радостна възбуда той бързо бе оценил действителната стойност на подобно отличие. Не бе от хората, които заспиват върху старите си лаври, гледаше винаги напред. Роза, която се възхищаваше от съзидателната му страст, се усмихна и посочи с пръст първите отблясъци на свободния свят, очертали се на хоризонта.
	— Ще успееш, Енрико. Сега държиш в ръце всички козове.
	— Да, вярно е. Смятам, че ще успея да попълня и последните бели полета.
	Показа й сива тетрадка, изписана на ръка.
	— Какво е това?
	— Дневникът на Елза Шмид. Най-новите открития в Германия.
	По съвета на професор Сборг всички учени му бяха поверили резултатите от тайно извършените проучвания. Някои не представляваха особен интерес, вече се бе запознал с тях, но бележките на Елза Шмид задържаха вниманието му и той внимателно ги прочете по време на пътуването. Те предаваха накратко проучванията на Ото Ханс, бившия научен ръководител на младата физичка, един от най-големите немски изследователи. Лучези веднага оцени огромната стойност на документа.
	В него се описваше как ядрото на най-тежкия атом, на урана, е било разбито и разложено на най-простите си части, нещо, което никой не бе постигнал дотогава.* Въз основа на извършения опит най-после се добиваше точна представа за вътрешната структура на метала и за освободената при разпадането енергия. Оттук нататък, изхождайки от тези дадености, бе съвсем лесно да се изчисли необходимото количество енергия, за да се извърши обратната операция.
	[* Вероятно авторът има предвид изследванията на Ханс и Щрасман и Фриш и Майнер. През 1939 г. те постигат разцепване на ядрото на урана на две приблизително равни части, при което се отделя голяма енергия. Б. пр.]
	Още същата сутрин, след като дълго премисля прочетеното, Лучези реши да съсредоточи усилията си в получаването на уран. Той, несъмнено, е с най-сложен атомен строеж, тъй като е и най-тежкият метал, но непредвиденото усложнение бе сякаш още по-голямо насърчение за гениалното прозрение; от друга страна, много по-силно впечатление щеше да направи получаването на тежък метал, отколкото на лек елемент.
	Лучези сподели намеренията си с Роза тъкмо когато корабът влизаше в пристанището. Приготвиха се за слизане, като си мислеха за чудното равновесие, което провидението установяваше по своите неведоми пътища: последната брънка от веригата, една от най-важните, бе изкована в Германия, страната, в която вилнееха най-яростните врагове на E=mc².
	Въпреки напредналата си възраст, Айнщайн се приближи с гъвкава походка. Той познаваше лично президента на Съединените американски щати и го уважаваше, ала не обичаше официалните срещи. Беше се решил на това посещение, подтикван единствено от чувството за неотложен дълг.
	На свой ред американският държавник, знаейки неговата неприязън към публичните изяви, бе отпратил всичките си сътрудници. Пристъпи към въпроса след няколко доброжелателни думи.
	— Ето, тук е писмото ви, професоре. Вашата известност е достатъчно уверение за мен, че откритието е важно, а предложението — сериозно. Но все пак бихте ли ми го прочели бавно, на глас. После ще поговорим. Не разбирам някои постановки и бих искал да ги изясня.
	Айнщайн зачете:
	„… Нови научни изследвания, извършвани напоследък във всички страни по света, ме карат да мисля, че е възможно да се намери практическо приложение на принципа, изразен във формулата E=mc².
	И по-специално: от проведените неотдавна от професор Лучези проучвания, чиито резултати ми бяха писмено съобщени, става ясно, че една част от пръснатата и разхищавана във вселената енергия, под формата на така наречените космични лъчи, може да бъде кондензирана и преобразувана в тежък метал, какъвто е уранът. Това начинание, представляващо несъмнен интерес от теоретична гледна точка, ще осигури на човечеството огромен напредък, който далеч надхвърля другите открития на века…“
	Следваха кратки технически пояснения за провежданите в момента опити, но президентът пожела да прескочат тези редове.
	— Бих искал да ми прочетете заключението си.
	Айнщайн мина към края на писмото и продължи:
	„Ето защо няколкото физици, посветени в делото, и аз самият настоятелно препоръчваме на президента на САЩ да оцени по достойнство начинанието на Лучези, да му осигури предимство пред останалите държавни проекти и да отпусне значителните средства, необходими на учените в по-нататъшната им работа.“
	Айнщайн замълча. Президентът го изгледа с възхищение и бавно заговори:
	— Правилно съм разбрал… Знаете ли, професоре, че вие и вашите учени сте едно от чудесата на съвременния свят?
	— В какъв смисъл? — запита Айнщайн, защото долови в думите му саркастична нотка.
	— Вашите грижи са толкова далеч от нашите, сякаш живеете на друга планета. Чуйте ме, професоре. Невъзможно е да не знаете колко тежко е международното положение. Известно ви е, че в Европа още утре може да избухне война и страната ни няма да остане дълго извън сблъсъка. По целия свят се говори само за бойно снаряжение, за въоръжение по суша, вода и въздух.
	Военните непрекъснато ме преследват с искания за повече кредити. Виждам как наближава денят, в който всички държавни средства ще бъдат пренасочени за военни цели… и вие, професор Айнщайн, и вашите наивни учени сте избрали точно такова време да настоявате да занимая правителството с дело, което има може би голямо теоретично значение, но чиято непосредствена полза…
	— Сър — прекъсна го професорът, — тъкмо сегашното международно положение ме подтикна към тази постъпка. Малката група учени, от чието име говоря, знае много добре каква огромна опасност крие то. Но ние смятаме, че насилието води до насилие, като в омагьосан кръг; затова вярваме, че тъкмо обратното, примерът на едно безкористно начинание всред всеобщата безпътица, ще породи уважение из целия свят и ще се окаже единственият възможен начин да се сложи край на надпреварата във въоръжаването, която неизбежно ще ни доведе до самоунищожение. По наше мнение евентуалният успех на Лучези може да предотврати войната или, ако е твърде късно, поне бързо да я прекрати, като пренасочи човешката енергия и въодушевление, поели днес по грешен път, към напредъка, естественото състояние на света.
	Президентът внимателно го наблюдаваше. После попита:
	— Ако добре разбирам, професоре, вие възнамерявате да уловите идващата от… звездите енергия и по немного икономичен начин да…
	— Нищо не разбирам от финанси, сър, но сигурно ще са нужни милиони долари. Не бива да го крия.
	— Милиони долари… за да я преобразувате в метал… много малко количество метал, добит от голямо количество енергия, ако правилно съм проследил мисълта ви. Но колко точно имате предвид? Няколко тона ли?
	— Сър — отвърна разпалено Айнщайн, — ако Лучези използва изумителното количество космическа енергия, която, без да подозираме, буквално ни залива, и изразходва милиони американски долари, за да получи само един атом, един атом уран, т. е. една милиардна част от милиардната част на милиграм материя, ще сметна, че опитът му е успешен и че той добре се е потрудил за човечеството, а най-вече за страната, която винаги е вървяла начело на свободния свят. Ще сметна също така, че като подкрепи този опит, ръководителят на една велика нация ще се покрие със слава, много по-голяма от тази на всички пълководци.
	Казаното направи силно впечатление на президента, той стисна ръка на Айнщайн и заяви:
	— Харесват ми вашата вяра и вашият идеализъм, професоре. Уверявам ви, че и аз, като човек и американец, съм не по-малко убеден в полезността на безкористното научно изследване. Бих ви подкрепил напълно, ако времената не са толкова тревожни; но аз нося отговорност за страната си и трябва да се съобразявам със съветниците си… По този повод искам да ви кажа, че показах писмото ви на началника на Генералния щаб, като поисках да го запази в пълна тайна. Той направи следната забележка, която, признавам, силно ме изненада. Чудя се как вие не сте се досетили сами.
	Замълча, погледна настойчиво събеседника си и едва тогава продължи:
	— Каза ми: „Не разбирам нищо от тези неща, но ако учените не се заблуждават и E=mc², ако огромно количество енергия може да се кондензира в няколко молекули материя, то тогава излиза, че една частица материя съдържа в латентно състояние неимоверно много енергия. Накарайте ги да разрушат материята, така че да освободят енергията за извънредно кратко време, което трябва да е много по-лесно, отколкото обратната операция, и те ще дадат на страната оръжие, осигуряващо пълното ни превъзходство при воденето на войната.“ Ето, такава е гледната точка на военните. Бързам да добавя, професоре, че аз самият съм невежа в областта на физиката, но бях удивен от логиката на подобно предложение.
	Айнщайн се стъписа за миг. Явно думите на президента го бяха заварили неподготвен и го объркаха. Съсредоточи се, после бавно изрече:
	— Един вид експлозия, разпадане на материята, така ли? Признавам, господин президент, че никога не сме помисляли за това.
	И така беше. Нито Айнщайн, когото твърде малко занимаваха експерименталните потвърждения, макар гениалният му ум да предвиждаше всяко тяхно проявление; нито Лучези, на когото първи хрумна идеята да подкрепи принципа с нагледен опит, нито Сборг от Норвегия, който познаваше по-добре от всеки друг безкрайната мощ на атома; нито Ото Ханс от Германия, който беше разложил урана на най-малките му части, нито някой от френските, английски или австрийски учени, заели се да пренесат на практическото поприще формулата за еквивалентността, не бяха се досетили за такова приложение на E=mc². Инстинктивният ужас, който им вдъхваше самата представа за разрушение, бе стеснил този път научния им кръгозор.
	След като отново се вглъби и прецени всички страни на подсказаната от президента вероятност, Айнщайн възмутено възкликна:
	— Ако добре съм разбрал, сър, началникът на Генералния щаб иска от физиците релативисти да му произведат нещо като бомба.
	— Да. Бомба, която както изглежда за нас, непосветените, ще превишава по мощност всички познати досега оръжия.
	— Чест прави на науката — заяви професорът, като с усилие се владееше, — че подобна мисъл не е дошла наум на никого от нас. Тя може да се роди само в главата на един военен.
	— Възможно е — съгласи се държавникът. — Но пред заплахата от война аз трябва да се съобразявам и с военните. А противниците, с които евентуално ще трябва да се бием, са, смея да забележа, точно вашите врагове, врагове и на науката. Именно те ви принудиха да избягате от Европа и те преследват сега вашите привърженици.
	— Дори за да дадем отпор на най-страшните жестокости, сър — възрази Айнщайн, — дори за да победим лъжата, не бих могъл никога да се реша да участвувам в дело, сеещо смърт и унищожение!
	Въпреки обзелия го гняв, той напрегнато разсъждаваше. С невероятната си способност веднага да развие една идея чак до крайните й последици той вече виждаше кървавата картина, която щеше да бъде зловеща развръзка на поредица от все по-изкусни опити да се предизвика разпадането на материята. Насили се да запази самообладание, осъзнавайки, че ужасът от подобно видение не може да бъде убедителен довод пред върховния военачалник. И продължи по-спокойно:
	— Борбата, която водим от години, господин президент, е борба на разума; битка на истината срещу заблуждението и лъжата. Такъв конфликт изисква оръжия на духа; и ето, днес аз ви предлагам най-мощното от тях: възможността да дадем на света осезаемо доказателство за една голяма истина. А вие се колебаете дали да ни помогнете!
	— Аз не ви отказвам. Искам да поразмисля върху вашия проект. Междувременно ви обещавам малка финансова помощ, която ще позволи на Лучези да продължи изследванията си… А сега се обръщам към обективния учен, най-големия на нашата епоха и може би на всички времена. Осъществима ли е идеята, подхвърлена от началника на Генералния щаб?
	За гениалния ум на Айнщайн, поел веднъж в тази посока, бяха достатъчни няколко минути, за да предвиди, че превръщането на материята в разрушителна енергия е напълно възможно и вероятно много по-лесно от обратното преобразуване. Но той веднага си даде сметка какво би означавало за правителството и военните среди едно потвърждение или уклончив отговор от негова страна.
	И все пак доста се двоуми, преди да отговори. От една страна се отвращаваше от лъжата и най-вече от лъжата в науката. От друга — цялото му минало на последователен миротворец натежаваше във везните на съвестта: отхвърлянето на насилието, безбройните му призиви, акциите за запазването на мира. Макар и косвено, той не можеше да поеме отговорност за неописуемото бедствие, чиято ужасяваща картина вече си представяше. Немислимо беше. Човешкото достойнство надделя над угризенията на учения… Та нима Галилей не бе изрекъл една лъжа, за да запази себе си? А той щеше да изкаже една антиистина, за да спаси вероятно милиони човешки живота. Реши се да го стори, но се изчерви от срам.
	— Предложението на началника на Генералния щаб е напълно неосъществимо, господин президент — рече той. — Давам ви честната си дума на учен. То е противно на законите на физиката по причини, които не бих могъл да ви изложа сега. Би било загуба на време и пари да се правят изследвания в тази насока.
	Дори дяволската метаморфоза на материята в енергия да бе осъществима, в свободните страни не би се намерил нито един добре подготвен учен който да работи за нейното възцаряване, обаче благоразумието им подсказваше да не се опитват и да обсъждат такава възможност.
	Пред опасността, предусетена от Айнщайн, пред бедствието, което можеше да отприщи едно пагубно, чудовищно тълкуване на E=mc², героичната лъжа на учителя се превърна в негласна повеля за всички физици-изгнаници, които се ползваха с такова име в САЩ, че не бе изключено правителството да се обърне към тях за мнение.
	И действително, когато избухна войната и след Айнщайн и Лучези най-прославените хора на науката от Европа намериха убежище в Новия свят, когато стана напълно очевидно, че Съединените американски щати няма да останат извън стълкновението, президентът събра видни личности, за да се посъветва с тях за възможния принос на релативистката физика в засилването на военната мощ на страната. Всички отговориха в духа на казаното от техния предводител. Заклеха се, че разлагането на атома не е, слава богу, в човешките възможности. Единствено осъществимо бе отстояваното от Лучези преобразуване и те настойчиво искаха подкрепата на правителството, за да пристъпят към незабавното изпълнение на неговия проект. Въпреки твърденията им обаче президентът продължаваше да се съмнява дали във военно време трябва да обвърже страната с начинание явно без никаква практическа изгода и също така дали наистина бе невъзможно да се използва формулата E=mc² за създаването на мощни оръжия, както открито настояваха военните.
	Честта да го убеди и по единия, и по другия въпрос и да наложи гледната точка на истинската наука се падна на американския физик професор Алмейър.
	Той бе твърде млад — едва четиридесетгодишен, — но се нареждаше сред най-големите имена в Новия свят не само заради заслугите си в изследователската област, а и поради енциклопедическите си познания и многопосочната си дейност, която далеч надхвърляше рамките на физиката и математиката.
	Спортист, произхождащ от фермерско семейство от Западните щати, обикнал живота сред природата, той влагаше колкото усърдие и енергия в поддържането на ранчото си, толкова търпение и тънка прозорливост в откриването на чистите истини сред джунглата на уравненията. Притежаваше великолепни качества на организатор, беше истински американец в някои отношения, реалист до такава степен, че проявяваше интерес дори към финансовите операции, ала намираше време и да изучава будизма и индуските религии и бе станал техен последовател. Владееше санскритски.
	Тъй като поддържаше връзка с всички големи научни центрове, той знаеше за идеята на Лучези и я бе изследвал с присъщата си ревностност. Но европейските учени имигранти го познаваха слабо и се обезпокоиха, когато разбраха по неофициален път, че президентът ще поиска неговото мнение. Един американец, подведен от зле разбран патриотизъм, можеше да пренебрегне действителните интереси на човечеството.
	Дълбоко разтревожени, Айнщайн и Лучези отидоха при него, за да разберат какви са намеренията му и да се опитат да го спечелят на своя страна. Прие ги любезно, но още при първите им думи се усмихна.
	— Закъснели сте — каза той. — Президентът ме повика вчера и ми постави същия въпрос като вас.
	— Какво отговорихте вие? — попита Айнщайн, като леко пребледня.
	— Нима се съмнявате, учителю?
	Гостите го погледнаха с недоумение, защото не знаеха как да изтълкуват усмивката му. А тя внезапно угасна и ученият подхвана с нескрито възмущение:
	— Възможно ли е да се съмнявате в поведението на един убеден индуист? Вярвате ли, че аз, Алмейър, почитател на Брама, за когото е непоносимо всякакво насилие, че тъкмо аз, който смятам за престъпление да смачкам дори една мушица, ще съдействувам за изследвания, заплашващи да удавят света в потоци човешка кръв?
	Допускате ли, че няма да се противопоставя на подобна мерзост с всички сили и с цялото влияние, което имам в страната? Залогът не е да знаеш коя нация ще господствува, а дали все още ще има хора по земята след война, водена с такова оръжие. Как сте могли дори за миг да се усъмните в отговора ми, учителю! Нима е възможно да се поддам на изкушението и да извърша грях, след като съм не само физик релативист, но и последовател на Ганди… Аз също се заклех, че е невъзможно разпадането на материята.
	Засрамен от подозренията си спрямо такъв апостол, Айнщайн развълнувано го прегърна и тогава Алмейър му съобщи радостната новина: защитната му реч в полза на науката била толкова добра, че успял да убеди президента. Той щял да поведе правителството по славния път, открит от Лучези. Готов бил да му окаже пълна подкрепа и дори да му предостави значителна част от военните кредити, за да осъществи изумителния синтез.
	Нощта вече си отиваше от столовитото плато в Лос Аламос, сред планините на Ню Мексико. Младият индианец Яка, с дълги черни коси и искрящи очи, се възползва от последните мигове мрак, за да се промъкне безшумно сред борове и шубраци в скривалището си под една скала, откъдето незабелязано следеше как се справят белите мъже. Живееше много далеч, в самотно селце сред най-високите хребети. Свикнал бе да слиза почти всяка сутрин тук, където учените извършваха тайнствени ритуали.
	Странното му поведение не бе предизвикано от никаква видима причина. Първия път се озова на това място случайно, тръгнал по следите на един таралеж. Когато зърна научноизследователския център, той инстинктивно се спотаи. Оттогава все идваше, сякаш го притегляше магнит.
	Единствената му цел бе да наблюдава. Нищо не разбираше от действията на хората, които обитаваха платото, но им приписваше религиозен смисъл. Полека-лека започна да ги боготвори, те бяха спокойни и мълчаливи, толкова различни от останалите бели, които познаваше. Излъчваха ведрост на духа и благоразположение, които го потапяха в доволство и извикваха у него уважение. Същински жреци, те отправяха понякога прехласнати погледи към небето и на Яка не му трябваше много, за да потърси връзка между странните им занимания и хилядите всекидневни чудеса на природата. Дебнеше всеки техен жест и изпадаше в дълбока възбуда, когато бе край тях.
	За него бе опияняваща игра да се промъква всеки ден преди разсъмване през бодливата тел, която ограждаше лагера, и да мами часовите. Те всъщност не бяха особено бдителни, тъй като безотрадната пустиня на Ню Мексико пазеше достатъчно добре голямата тайна, поне така смяташе правителството. Самите учени твърде често бяха забелязвали Яка, но присъствието му не ги смущаваше и те не бяха съобщили нищо на военните власти, които отговаряха за сигурността им. Не допускаха, че е опасен, и поначало изпитваха съчувствие към нищите и туземците. Понякога му намигаха съучастнически, сякаш бяха сключили негласно споразумение: те ще си затварят очите пред любопитството му, а той няма да се приближава прекалено много. Обожанието от разстояние му стигаше. Избрал бе наблюдателния си пост недалеч от тухлената пирамида, висока колкото цяла къща, около която бяха разположени уреди и проводници. От няколко седмици насам там бе главният театър на действията. Неизвестно как бе усетил, че тази сутрин ще се случи нещо. Сгуши се в старо прокъсано одеяло и зачака изгрева. Скоро дочу гласове, надигна глава и в утринната дрезгавина видя двама души, които крачеха към него.
	— Вярваш ли, че успехът е близо, Роза?
	— Убедена съм, Енрико.
	Шестото чувство не бе подвело Яка. Днешният ден нямаше да бъде като другите. Не разбираше думите, но интонацията на двамата чужденци засилваше предчувствието му. Мъжът говореше на пресекулки, сякаш имаше треска, а жената отговаряше разпалено.
	— Убедена съм, Енрико — повтори тя. — Помисли за това, което вече постигна. То е най-важното. Още преди месец получи уранов атом.
	— Само един.
	— Да, един, но синтетичен, създаден от теб и затова с нищожната си материалност той струва много повече, отколкото тонове метал, които съществуват в естествено състояние във вселената.
	— Така е — съгласи се Лучези. — Днес обаче трябва да предизвикам раждането на милиарди атоми.
	— Ще го направиш. Теорията ти е правилна, изчисленията — точни.
	Лучези отговори. Яка потръпна, като чу гласа му — на такъв разговор в началото на работния ден бе присъствувал само два-три пъти и все ставаше чудо. Отгатваше го по трескавата радост, която обземаше неговите богове, свели глави над обредните си инструменти. Тази сутрин тонът на Лучези издаваше същата голяма възбуда като преди месец и Яка си спомни, че в оня ден след обяда белият мъж изведнъж бе започнал да подскача с вдигнати към небето ръце, толкова неприсъщо за обичайната му сдържаност, и да крещи: „Атом, атом!“, думи, които индианецът бе добре запомнил.
	— Имаш право, Роза — казваше съпругът й, — изчисленията са точни и теоретичната ми постановка е правилна. Верижната реакция ще се получи, както съм я предвидил. От първия създаден атом ще се родят други два. От тях — четири и т.н. Би трябвало да съм по-уверен.
	Двамата физици останаха неподвижни и смълчани пред тухлената пирамида, издигаща се като храм сред пустинното плато. Яка внезапно обърна глава. Доловил бе познат шум, който вещаеше появата на друг жрец. Известни му бяха навиците на всички и гръмкият смях можеше да бъде единствено на професор Сборг. Още преди да го види, той си представи почти със синовна обич огромната фигура и червеникавите вежди на норвежеца.
	Сборг също бе принуден да напусне страната си, завладяна от нацистите. Неговото бягство, истински подвиг, бе възхитило целия научен свят. Арестуван от гестапо, той се измъкнал през нощта по въжена стълба и след много премеждия се добрал до съюзническа подводница. Носел със себе си последните резултати, получени в европейските и по-специално в германските лаборатории, които продължавали да работят тайно за истинската наука. И норвежкият професор, като толкова други прочути специалисти, бе намерил в Америка сигурно убежище и възможност да продължи изследователската си работа. Съединените американски щати колекционираха научни светила, както някога европейски произведения на изкуствата. Една Нобелова награда представляваше най-доброто свидетелство за автентичност и много се търсеше.
	По искане на Лучези, подкрепено и от Алмейър, на когото бе поверено организирането и ръководството на центъра, повечето именити изгнаници бяха събрани в Лос Аламос, далеч от градовете, сред тишината и безлюдието на пустинята, за да съдействуват за осъществяването на проекта.
	Яка забеляза, че Сборг се смее по-отривисто и по-шумно от обикновено, което бе ново потвърждение на предчувствието му за необикновени събития. Ето че се появи и самият той. Вървеше заедно с Джон Алмейър и двамата подвикваха весело на Лучези и съпругата му.
	— Велик ден — рече Сборг и пак гръмогласно прихна. — Ще повторим чудото на Христовите хлябове.
	Лучези само се усмихна, но американският му колега не устоя и чистосърдечно се разсмя.
	Тук му е мястото да го кажем. Въпреки напрегнатата работа и сериозните проучвания, атмосферата в Лос Аламос съвсем не бе потискаща. Настроението сред учените бе ведро, дори закачливо, ако искаме да бъдем по-точни. Възвишеният характер на делото не възпираше нито за миг изявата на чувствата, а сред тях важно място заемаше хуморът. Сред общия дух на усмихната човечност, който постепенно се бе наложил на столовитото плато, най-големият атомен физик, професор Сборг, се открояваше с шумната си веселост, занимателна духовитост и неизчерпаем запас от смешни истории. Всички, които по-късно описваха „Лосаламоската епоха“, наблягат на тази негова черта от характера като на значителен факт. Някои дори разказват, че там можели да го открият по превиващите се от смях хора, които неизбежно оставял след себе си.
	Впрочем у всички тези известни люде се таеше нещо детинско. Радвайки се за първи път в живота си на истинска свобода, избавени от отегчителните лекции и паричните грижи, разтоварени чрез военната администрация от дотегливите подробности на всекидневието, те не бяха далеч от мисълта, че изследователският център е земен рай, и се държаха действително като ученици във ваканция. А и съзнанието, че работят за благородно, според разбиранията им дело, с практически неограничени средства, ги изпълваше с необичаен плам и доволство. Способностите им бяха устремно пришпорени. Получените досега частични резултати бяха за тях въодушевляващи етапи от победоносния път, който трябваше да извървят докрай. Така че те живееха в постоянно опиянение, което се изразяваше преди всичко в непоклатимо добро настроение и би било лицемерно да премълчим, в неудържимото желание да си погаждат взаимно безобидни номера.
	Яка, мълчалив и усмихнат свидетел, наблюдаваше простичките или изтънчени закачки, които не винаги разбираше добре, но затова пък съдеше за духовитостта им по бурния хохот, съпътствуващ добре скроената шега. Оценяваше както веселите задявки, така и сериозността и съсредоточеността на учените, когато ги погълнеше сложен опит. Това засилваше убеждението му, че неговите богове са добри.
	Изобретателното им шегобийство стигна един ден дотам, че закачиха проводник със слаб електрически ток за дръжката на вратата към столовата; жертвата обаче се оказа генерал Гоуц, военният управител на лагера, а не професор Сборг, на когото искаха да си върнат заради постоянните му дяволии. След като неволно се завъртя с балетна стъпка, генералът страшно се разгневи. Наложи се Алмейър да го убеждава с целия си авторитет и тактичност, че никой не се е опитвал да засегне достойнството му, а че той за беда е попаднал на лоша електрическа изолация. Но високопоставеният военен така ругаеше, че се чуваше из целия център. Яка сякаш се вкопа в земята и косъм от него не се подаваше навън. Този ден разбра, че мъжът в униформа е опасен и не принадлежи към расата на веселите богове.
	И така в Лос Аламос всекидневната работа се вършеше с радост.
	— Ще повторим чудото на Христовите хлябове — каза пак професор Сборг, защото обичаше да подчертава образните си попадения.
	Така изразяваше посвоему същността на решаващия опит, към който се готвеха да пристъпят, водейки се по изчисленията на Лучези, а те, изглежда, потвърждаваха някои изследвания в немските научни лаборатории. След като получеха от космическата енергия един или няколко атома, трябваше да започне спонтанно, т.е. чрез действието на самите природни сили, така наречената верижна реакция. Очакваше се от първите атоми да се родят други и броят им да се увеличава в геометрична прогресия, ограничавана единствено от мощността на уредите и скоростта на енергийното захранване. Ако практиката потвърдеше теорията, в тухлената пирамида щяха да се излюпят милиони, ако не и милиарди уранови атоми, чиято поява щеше да бъде отбелязана от съответните прибори. Все още не ставаше въпрос атомите да се кондензират във видим и твърд къс метал. Този следващ етап изискваше много труд и време.
	— Всичко е готово — вече сериозно заяви Лучези.
	Изчакаха да дойдат и другите участници: група физици, в която влизаха най-големите умове на света. Решиха да започнат. С разтуптяно сърце Яка гледаше как Лучези се изкачва на приспособения подиум срещу тухлената пирамида, сякаш божи служител се готви да свещенодействува пред олтара.
	И останалите заеха местата си — всеки знаеше какво точно трябва да извърши. Стояха мълчаливо пред подобия на пултове, разположени в полукръг около пирамидата. От време на време завъртваха ръчка, натискаха копче, подчинявайки се на Лучези, който, застанал високо на своя амвон, махваше с ръка или даваше кратки указания. Цялото устройство се намираше на открито. Дори палатката, в която пазеха апаратурата, бе свалена, така че нищо не спираше погледа на очарования Яка.
	Сборг и Алмейър, в случая обикновени зрители, бяха се дръпнали встрани. До тях генерал Гоуц, поканен от любезност, изглеждаше доста притеснен и наблюдаваше сцената с безпокойство. Помисли си, че тя прекалено много му напомня за някои спиритически сеанси, на които бе присъствувал, докато беше още нисш офицер.
	Който й да е непосветен наблюдател също би се изненадал от налагащото се сравнение. За него щяха да го подготвят непрекъснато повтарящите се във всекидневните разговори думи „материализация“, „дезинтеграция“, а ето че сега тези смълчани хора със съсредоточени погледи и поставени върху пулта ръце наистина приличаха на спиритисти, събрани около огромна маса в очакване на свръхестествено видение.
	— Всички уреди работят добре — установи Лучези. — Електрическият ток е включен.
	Стрелката върху големия циферблат се бе отместила. Това означаваше, че силни потоци невидима енергия, породени в междузвездните глъбини, започват да прииждат към пирамидата, в която бе поставен изработеният от Лучези и Роза кондензатор. Разпръсната космическа мощ постепенно се натрупваше в мъничкия реактор. Въздухът бе чист. Надморското равнище също благоприятствуваше за провеждането на опита. Стрелката едва доловимо, но непрекъснато се отдалечаваше от нулевото деление. Сега всички погледи бяха вперени в един киноекран, възпроизвеждащ в уголемен вид Уилсъновата камера, уред, който отбелязва появата на атомите чрез причинената от тях във влажен въздух кондензация.
	Дълго време екранът оставаше сив и празен. Генерал Гоуц крачеше напред-назад и стрелкаше със сърдити погледи физиците. Вече няколко пъти го бяха канили на подобни сеанси, но според него от тях не бе излязло нищо полезно, нито пък забележително. В деня, когато Лучези закрещя: „Атом, атом!“, и се озова в прегръдките на Роза, а после всички се спуснаха да го поздравяват, той реши, че са полудели. Въпреки получените обяснения генералът не можеше да възприеме сериозно мъничката мъглява чертица, появила се и мигновено изчезнала от екрана, която предизвика такъв възторг у специалистите.
	След едночасово търпеливо изчакване Лучези изведнъж се обади:
	— Ето началото на материализацията. Достигаме до същата точка като миналия път. Сега ще се роди атом.
	— О, свети дух, къде си? — викна Сборг.
	Ала изражението на останалите показваше, че не е време за шеги, и той замълча.
	Призракът, чието появяване дебнеха, заяви присъствието си по свой начин, както преди месец, просветвайки върху екрана подобно на тъничка ивица мъгла.
	— Ако изчисленията ми са верни, верижната реакция трябва да започне сега — каза Лучези и гласът му потрепера.
	— Ще започне! — потвърди и Роза.
	Уредите бяха включени на най-голяма мощност и чудото стана. Върху екрана плахо се появиха две чертички, после четири, осем, цял букет, сноп, докато накрая заискри истински бенгалски огън, който се разгаряше все по-буйно. Стрелката на големия циферблат се бе върнала на нула, което показваше, че опитът продължава по свой собствен импулс, черпейки необходимата енергия от природните източници чрез процес на съзидателно множене, породен от великата тайна на света. Сега целият екран бе покрит с бели чертици в несекващо движение и гайгеровите броячи, отбелязващи наличието на свободни атоми, след началните прищраквания издаваха вече едно непрекъснато бръмчене.
	— Милиарди атоми — прошепна Лучези.
	— Може и да са милиарди, ала къде са? — кипна генерал Гоуц.
	— Около вас — обясни му Алмейър. — Едва породили се, те изчезват, невидими в пространството. Концентрацията все още не е достатъчно висока, за да изкристализират в уран, но принципът на верижната реакция е установен. В скоро време ще видите с очите си и ще пипнете с ръцете си получения метал, уверявам ви.
	Генералът недоверчиво сви рамене. Опитът завършваше. Бръмченето на броячите, преминало през най-голямата си сила, постепенно затихваше: пуканията се чуваха на все по-дълги промеждутъци, проблеснаха последните чертици по екрана, той потъмня, престанаха да работят и останалите прибори. Цялата енергия, събрана в тях, се бе превърнала в материализирани атоми. Лучези слезе от подиума, горещо приветствуван от приятелите си.
	Тогава професор Сборг показа нещо, увито в хартия, което бе скрил зад гърба си, разопакова го и победоносно измъкна бутилка кианти: своеобразен поклон пред родината на италианския им колега, който развълнувано му стисна ръка.
	Вдигнаха сърдечни наздравици и изпразниха бутилката. После се запътиха към лабораторията, опиянени от първия си голям успех и затова още по-нетърпеливи да продължат изследванията. Яка изчака да се отдалечат. Пропълзя през храстите, мина под бодливата тел и все още зашеметен от атомния фойерверк, пое по обратния път. Уподобяваше церемонията на магическите обреди, извършвани в племето му от жреците, които, накичени с отблъскващи маски в бяло и черно, неистово се мятаха и подскачаха, за да влязат в общение с духовете на Земята и Небето. Ала неподвижността и царственото спокойствие на учените го покоряваха много повече от кълченията на туземните му събратя. Убеден бе, че новите богове се движат в по-висши селения. Прибра се в селцето късно през нощта, обсебен от разтърсващи видения.
	Преди отново да се захванат за работа, Лучези изтри потното си чело, погледна с усмивка жена си и в очите му светна гордост.
	— Видя ли, Енрико — каза Роза. — Не биваше да се съмняваш.
	— Да, но не можех да постъпя другояче. А ти разбра ли метафизичната стойност на опита? Знаеш ли защо атомите се размножават така, чрез делене от цялото, като амеби?
	— Защото си голям учен, Енрико.
	— Не, какво съм аз пред природата. Причината е в нея, ние само й помагаме, тъй като тя по своята същност е градивна. Съзиданието извиква съзидание. Такъв е космическият смисъл на верижната реакция. Тази най-висша постановка на Вселената народът отдавна е отгатнал по интуиция и я е изразил в една чудесна поговорка: „Помогни си сам и господ ще ти помогне!“
	Роза кимна утвърдително и прошепна:
	— Господ-бог не залага на рулетка, както казва великият Айнщайн*. Той винаги следва един съзидателен план.
	[* Крилата фраза на Айнщайн, произнесена в споровете му с физиците, които защитавали тезата, че случайността и вероятностите са единствените закони, управляващи Вселената. Б. пр.]
	Хилядите подробности от решаващия опит бяха проучени първо с жар, а после с най-голяма придирчивост, та провеждането му да добие внушителен характер и да остави незаличим спомен в сърцата на зрителите.
	Времето и мястото на действието бяха обсъдени на съвещание, на което присъствуваха учени, членове на правителството, военни и президентът на САЩ. Историческите обстоятелства определиха едва ли не с математическа точност мястото, а случайността и въображението се намесиха чак накрая, когато трябваше да се избира между селища с еднакви дадености. Очевидно бе, че може да бъде само район в Япония, единствения останал противник на науката и на закона E=mc². Тази страна предлагаше последна възможност на учените да докажат свръхчовешката мощ на формулата, като същевременно спрат, с неопровержимия си експеримент пред обществеността, една кръвопролитна война. За държавниците, отговорни за управлението на страната си, това пък бе последен шанс да оправдаят с нагледен резултат огромните кредити, отпуснати за изпълнението на проекта на Лучези.
	По технически причини — космическите лъчи проникват по-лесно в горните слоеве на атмосферата — опитът трябваше да се извърши на определена надморска височина. А от съображения за по-голяма гласност, за ефект на въздействие — нужно бе да се осигури най-голям брой надеждни наблюдатели, — немислимо бе демонстрацията да се проведе пред армии или флотилии. Учените не смятаха военните за особено достойни за вяра свидетели и имаха известно основание. Военолюбците бяха устроени така, че най-малко те можеха да схванат истинското значение на едно градивно дело. И тъй, решаващо се оказваше последното действие от цялата поредица проучвания и изследвания да се разиграе във въздуха, над голям град, който да е гъсто населен и високо развит, та да предостави едновременно многобройни и сигурни очевидци.
	След като участниците в съвещанието единодушно стигнаха до това убеждение, намеси се случайността. Тъкмо изброяваха различни селища, когато професор Айнщайн, също поканен на обсъждането, поиска да запише нещо. Порови из джобовете си, но не намери бележник и накрая измъкна смачкано и пожълтяло листче, на което сред алгебрични знаци бе записано едно странно име.
	— Хи-ро-ши-ма — разчете го той.
	Беше същото листче, върху което бе записал названието на града, посрещнал го така тържествено преди няколко години. Оттогава то стоеше в джоба му, а и той носеше все същия костюм.
	— Какво казахте, господин професоре? — попита президентът.
	— Хи-ро-ши-ма — повтори замислено Айнщайн.
	И в съзнанието му изплуваха приятни спомени: той отново крачеше под арки със зеленина и отново от небето струеше белоцветен дъжд. С вълнение разказа запечаталата се у него картина и всички почтително го слушаха.
	Когато свърши, президентът се позамисли, после се обърна към присъствуващите физици:
	— Струва ми се, че Хирошима е много подходяща за вашия опит, господа. Предлагам именно този град в памет на посрещането, което е устроил на най-големия учен в света.
	— Аз лично ще бъда много поласкан — заяви Айнщайн. — Не се сърдя на жителите му, въпреки сегашните им заблуждения. Напротив, ще се радвам, ако добрините, с които ме обсипаха, им се върнат стократно.
	И тъй като нямаше никакви сериозни възражения, избраха град Хирошима.
	За определянето на подходящо време също не се наложи дълго да спорят. Стигнаха бързо до решението, че ще бъде най-удобно в дванадесет часа, когато движението по улиците е най-натоварено. Лучези и Алмейър се бояха някой да не пропусне зрелището, като имаха предвид най-вече домакините и малките деца. Затова предложиха жителите на Хирошима да бъдат предупредени за чудото, което щеше да се извърши над главите им; срещнаха обаче съпротивата на правителството, която бе обоснована от президента със следните думи: — Не, господа. Ако получаването на материя има действително историческото и философско значение, което вие му приписвате, то трябва да се извърши напълно изненадващо, тогава въздействието му върху масите ще бъде много по-голямо.
	всъщност той не смееше да признае, че правителството и военните не споделят ни най-малко оптимизма на физиците. Ако се съдеше по доклада на генерал Гоуц, по време на един от предварителните опити той наистина видял нещо да проблясва във въздуха, а после благоговейно поставили в шепата му стиска бял прах и заявили, че това е новополучен уран.
	Но той не можел да бъде сигурен в нищо с тези мечтатели и фантазьори, които понякога подозирал в най-обикновено фокусничество. Затова президентът не държеше да заложи името на САЩ в операция със съмнителен успех, като се съгласи предварително да я оповести.
	Щом завърши съвещанието, учените се завърнаха в Лос Аламос. Докато чакаха определената дата, те се заеха да уточнят и да подготвят последните подробности от операцията. Яка, който почти не напускаше наблюдателния си пост, забеляза в очите им пламъче и то искреше все по-силно с приближаването на решаващия ден. В лагера пристигна дори самият Айнщайн. Макар да нямаше склонност към практическите доказателства, той оценяваше голямата важност на експеримента и затова сметна за необходимо да насърчи всички с присъствието си в навечерието на събитието. Придружаван от Сборг, той обикаляше из лаборатории и работилници и искаше да му обяснят действието на безбройните механизми, необходими за изпълнението на научната задача.
	Принципната идея, родена от неговия ум, бе довела полека-лека талантливите му ученици до тези находчиви изобретения. Приемаше ги добронамерено, но с леко снизхождение. Току се усмихваше и тихичко си повтаряше: „Верните теории позволяват експериментални проверки, но няма път, който да води от опита към теорията.“
	Яка, изпълнен с удивление и уважение към големия учен, се превърна в негова сянка през цялото време на престоя му в Лос Аламос. Във всяко от движенията му той виждаше заложено вълшебство и понякога дори се опитваше да задържи погледа му. Присъствува от разстояние на многобройните му срещи със Сборг. И забеляза, че щом завършваха доверителните разговори, в очите на Айнщайн проблясва лукаво пламъче, а жестовете му, обикновено толкова сдържани, издаваха вътрешна топлота. Помисли си, че ги свързва някаква тайна. И се увери в това, когато гръмкият смях на норвежеца прозвуча по съвсем особен начин.
	През трите седмици, предшествуващи събитието, не бяха бомбардирани нито Хирошима, нито съседните селища. Учените бяха издействували краткотрайно примирие от военното командуване, тъй като човеколюбивият характер на предприетото дело бе несъвместим с обстановка на насилие.
	На хоризонта, над морето, се появи черна точка. Един-единствен самолет напредваше в безоблачното небе на Хирошима. И колкото повече се приближаваше, толкова по-голямо недоумение будеше сред жителите, тъй като, по искане на учените, бе боядисан в зеления цвят на надеждата, а под крилете му бяха залепени изображения на бели гълъби. Не се усещаше ни най-малък полъх на вятъра. Градът бе притихнал в спокойното и топло японско лято.
	Водещите физици от Лос Аламос също участвуваха в експедицията. Лучези бе заявил, че има нужда от всички свои помощници. Не беше точно така, защото само с включването на един лост щеше да започне цялата поредица от операции, но той нямаше нито смелостта, нито правото да ги лишава от триумфалния завършек. Всеки изгаряше от желание да види крайния успех, бляскава отплата за много години свръхчовешки усилия. Отсъствуваше единствено Айнщайн, който, поради напредналата възраст и разклатеното си здраве, не понасяше полети на голяма височина. Но поддържаше постоянна връзка с тях посредством радиотелефон.
	— Оставете ги да постъпват както искат — бе посъветвал президентът военното командуване. — Всичко още от началото е дело на учените, а ние не разбираме кой знае какво. Интересува ни резултатът.
	Така че екипажът бе помолен да се съобразява с указанията на Лучези, каквито и да са те. Затова пилотът не се възпротиви, когато му наредиха да се спусне ниско над града и да направи няколко обиколки, като поклаща криле, за да се видят ясно на слънцето белите гълъби. Подчини се, но все пак си позволи да забележи, че има опасност да бъдат свалени. Ала Лучези поклати глава и се усмихна. Предчувствието му подсказваше, че оръдията на противовъздушната отбрана няма да влязат в действие.
	Не се излъга. Японците не ги обстрелваха. Те бяха стъписани, обезоръжени пред зеления самотен самолет, окичен със странни птици, и малко оставаше да го приемат за свръхестествено видение. Той беше направил вече няколко кръга и Роза видя пълните с хора улици. Нямаше следа от паника.
	— Погледни, Енрико — рече тя. — Те разбраха. И са с нас.
	Действително като по телепатия възбудата и възторгът на пътниците се бяха предали на жителите на Хирошима. Застанали неподвижно, те с разширени очи наблюдаваха небето и очакваха да стане чудото.
	— Гледайте, гледайте хубаво! Гледайте всички! — викна Лучези, напрегнат до крайност, сякаш тълпата долу можеше да го чуе.
	Но все пак се овладя. Нуждаеше се от цялото си хладнокръвие, за да направлява следващите решаващи маневри. Заповяда на пилота да се издигне на около дванадесет хиляди стъпки*.
	[* Стара френска мярка, равна на 0.32 м. Б. пр.]
	— Наближава часът — каза напрегнато Алмейър.
	Лучези укроти разтуптяното си сърце и нареди да изхвърлят енергийния кондензатор, който, поддържан от малък балон, се понесе из въздуха. Самолетът бавно закръжи около него.
	Сборг вдигна слушалката на радиотелефона, който ги свързваше с Айнщайн, и на един дъх тихо изрече:
	— Настъпи часът, Учителю!
	Гласът на Айнщайн се разнесе необичайно спокойно от високоговорителя и бе в пълна противоположност на трескавата напрегнатост на учениците му.
	— Не изпитвам никаква тревога. Опитът не може да не потвърди една правилна теория.
	Тогава Лучези се обърна към жена си с едва доловим трепет:
	— Роза, благодарение на теб се заех с тези изследвания и ги доведох до успешен край. Твоята заслуга за предстоящото събитие е толкова голяма, колкото и моята. Ти включи лоста.
	— Не, Енрико. Тази чест, както всичко останало, се пада на теб.
	— Нима не виждаш, че не мога, нямам сили — примоли се той и се строполи на една седалка, неспособен повече да мръдне.
	Всички наоколо бяха мъртвобледи, парализирани, не на себе си от вълнение. Едва изрекоха:
	— Хайде, Роза!
	При изключителни обстоятелства някои жени проявяват по-голяма психическа устойчивост от мъжете. С решително движение Роза дръпна лоста надолу. От един високоговорител веднага се разнесе отброяването на секундите:
	— Десет, девет, осем, седем…
	Лучези успя да махне отчаяно с ръка. Пилотът разбра и изключи моторите. Самолетът планираше безшумно. Изпитото лице на Джон Алмейър сякаш се удължи още повече. Сборг, дори той с изопнати черти, не бе в състояние да изрече нито дума.
	— Шест, пет, четири… — отекваше гласът от високоговорителя.
	Лучези хвана Роза за рамото и я накара да долепи заедно с него чело до илюминатора.
	— Три, две, едно… нула!
	Навярно, както някога небесните тръби са приветствували внезапния взрив на първоначалния атом, отбелязвайки със свещен сигнал създаването на Вселената, така сега високоговорителят тържествено обяви нулевия миг от новата ера, извикана за живот от човешкия гений. Ала неговото сътворение не бе придружено от никаква глъч. Напротив: тишина, по-стряскаща и от най-чудовищната врява, изпълни ведрото небе над Хирошима.
	Дори въздишка не се чу вътре в самолета, а той продължаваше да планира, несмущаван от ни най-малък повей. Толкова дълбоко, толкова наситено бе безмълвието и притихването на природата в първите минути от новата епоха, че екипажът си помисли да не е станал провал. Хората на науката обаче знаеха, че най-възвишените дела се осъществяват винаги в пълно самовглъбяване.
	Почти всички нададоха едновременно победоносен вик. Вперили очи в небето, те зърнаха бегъл отблясък под кондензатора. Един слънчев лъч бе отразен от… от нещо, от предмет, от вещество, което не съществуваше преди миг. Необичайното просияване се повтори. Самолетът се приближи и те ясно видяха.
	По-тънка от стърготина, нежна като листче от роза и като него плуваща из въздуха, искряща на слънцето, същинска кристална капка, синтез на разпръснатата из света енергия, символ на мъдростта, търпението, човешкия гений и любовта сред хората, фина пластинка уран се рееше из ослепителната синева.
	За секунда, хипнотизирани от появата на създадената частица материя, която се носеше високо над града — отбрулен и запокитен лист, — учените не отделяха поглед от нея. После всеки реагира според характера си.
	Джон Алмейър се спусна към Лучези и Роза, прегърна ги и се разрида неудържимо. Спалино се завъртя в дива жига, от която самолетът започна да се люлее заплашително. Но екипажът най-много се разтревожи от поведението на грамадния Сборг. Той се затъркаля по пода, блъскайки глава в стените, и не можеше да спре истеричния смях, който разтърсваше херкулесовото му тяло.
	Дълго време никой не беше в състояние да отрони дума. Най-после вълнението се изля в една-единствена формула:
	— E=mc²
	изхълца Алмейър.
	— E=mc²
	повтори Лучези, стиснал ръцете на жена си.
	— E=mc²
	изрече и тя, заеквайки.
	— E=mc² — изкрещя Спалино и размаха ръце като криле на мелница.
	— E=mc² — избоботи професор Сборг и смехът му изпълни с продължителен тътен кабината.
	След този пристъп на обяснима лудост Лучези грабна телефонната слушалка, наложи с голяма мъка относителна тишина и се обади на Айнщайн.
	— E=mc², учителю! — гласът му трепереше. — Кондензираната енергия приема форма и цвят. Видимо, осезаемо, създадено от нас вещество се появи в небето над Хирошима. Вие бяхте прав! Ние сме прави!
	— Никога не съм се съмнявал — отвърна простичко Айнщайн. — Благодаря.
	Междувременно тъничката пластинка уран продължаваше полека своя полет надолу. Не бе изминала голямо разстояние през няколкото минути на неуправляема радост. Проблясването й даваше възможност да не се изпуска от поглед нейното движение.
	Проявеното от учителя хладнокръвие успокои донякъде физиците и те проследиха останалата част от опита. Пилотът бе включил единия мотор и водеше самолета успоредно с късчето метал.
	— Не може, не бива да спре дотук нашето сътворяване — възкликна Лучези. — Сега трябва да започне верижната реакция, както я предизвикахме при атомите… Не ме ли лъжат очите? Тук, тук и тук…
	Зрението му беше все още добро. В малкото пространство, което искрящата частица вещество сякаш осветяваше с факел, вече блестяха две напълно еднакви нещица. Урановата пластинка си имаше сестра близначка, от първородна материя, също толкова изящна и толкова чиста както нея, но още по-изумителна, и тя я придружаваше с криволици в плавното й спускане към Хирошима.
	Тишината, която настъпи този път, бе нарушена само от възклицанието на Сборг:
	— Четири.
	Сега над града кръжаха четири метални стружки. Ала норвежецът още не бе довършил, и ето че осем бели точици се откроиха на слънцето. Отново ставаше чудото на верижната реакция. Захванаха да се надпреварват кой първи ще обяви поредното, фантастично размножение:
	— Осем — викна Спалино.
	— Шестнадесет — още по-несдържано отброи Лучези.
	— Тридесет и две — изрева Сборг.
	Но твърде скоро вече не смогваха да следят водопада от вълшебства. Те прииждаха на последователни вълни от диаманти и бисери, които изникваха от нищото, заченати сякаш от гениалните туптения на невидим мозък. Облак от искрящи пеперуди се залюля в чистата синева над Хирошима и с всяка измината секунда се разпростираше все повече.
	Някои от малките, лъскави частици дори докоснаха корпуса на самолета при поредното му кръжене.
	— Но… това са цветя! — удиви се Спалино.
	Отново отекна смехът на професор Сборг. Сега в него нямаше нищо истерично, долавяха се по-скоро лукави нотки.
	— Уранови цветя — уточни той. — Идеята е на Айнщайн, хрумна му, когато си спомни за възторженото посрещане, което са му устроили тук. А аз я осъществих. След като принципът на създаването е известен, не е трудно да придадеш на енергията желаната форма и металната субстанция да се втвърди в очертанията на цвете. Така засвидетелствуваме дължимото едновременно към разума и артистичното чувство у японците.
	Всички нададоха възторжени възгласи и приветствуваха норвежкия си колега за изобретателността.
	— Погледнете — обади се Роза, сочейки надолу, към земята. — Разбраха ни и ни поздравяват. Никой няма да го забрави.
	Действително, японците бяха проумели какво представлява необикновеният облак и бяха плъзнали по улиците. Без да губят от религиозната си окраска, интуицията им и предчувствието за неизбежно чудо прерастваха в научнообоснована сигурност. Екстазът, в който бяха изпаднали, се подхранваше колкото от удовлетворението за ума, толкова и от удоволствието за сетивата. Омаяни от лъчистия водопад, който бавно се изливаше над тях, просветлени от яснотата на формулата E=mc², повтарян в хор от мъдреците на града като химн, жителите на Хирошима изживяха миг на чувствена наслада и на интелектуално ликуване, какъвто нито една общност не бе познала досега. Всички бяха вдигнали ръце към небето в порив на признателност, надежда и любов. Старците падаха на колене и благодаряха на боговете за оказаната им милост да видят такова зрелище. Караха и децата да застанат ничком и да съберат длани за молитва.
	В тези славни минути на непресекваща радост сякаш всяка следваща секунда разкриваше още по-шеметни висоти и изпълваше обитателите с още по-опияняващ възторг.
	Първо растящият облак, разпрострял се над града и околностите, се превърна в гигантска гъба. Цялото небе над Хирошима, чак до хоризонта, се изпълни с безброй цветя, по-изящни и от цъфнала черешова клонка, и в толкова гъсти редици, че слънчевата светлина се разпадна на хиляди приказни пламъчета и феерични пъстроцветни дъги.
	После настъпи разтърсващото преживяване, когато струпалите се хора чуха за първи път музиката, идеща от небесния дъжд. Нежната мелодичност, която долавяха всички в Хирошима, не можеше да се сравни с нито една земна песен. Само в сънищата си най-трепетните поети дочуват далечно ехо от подобни акорди и напразно ги дирят наяве. Носеше се основен звуков фон, непрестанен и галещ като шепота на най-бистър извор, навярно така пърхат с криле серафимите, понесли се рамо до рамо из космическия безкрай; и след този шептеш, по-извисен и от потрепването на неосезаем ефир, на неравни промеждутъци бликаха божествено чисти тонове, тънко, сладостно звънтене на кристал, родено от сблъсъка на пластинките чистороден уран в бавното им кръжене към земята.
	Дойде най-после мигновението, трескаво желано както от учените, горе в небето, така и от людете, долу на земята, когато първите снежинки новосъздадена материя, истински вълшебен сняг, паднаха над Хирошима, нежно и полека, сякаш след дълъг полет кацаха пеперуди. Въодушевлението достигна връхната си точка и трудно би могло да се повярва, че душата и тялото издържат на такова сластно откровение.
	И ако небесната манна бе очаквана с нетърпение от всички здрави обитатели на Хирошима, то със стократно по-голямо вълнение, с упование, надхвърлящо здравия разум, жадуваха за нея онеправданите — болни, недъгави, ранени, те всички, сами или с помощта на други, бяха излезли по улиците. Предчувствието ги бе изтръгнало от ложето на страданието и надеждата бе грейнала за тях с първите метални отблясъци.
	И ето че там, пред очите на струпалите се, когато първата вълна стигна до земята и клетниците усетиха полъха, а сетне и мекото докосване на първородната материя, ето че започна нова верижна реакция от чудеса, отглас на онази другата, предизвикана от хората в небето. Един нещастник, с тежко нараняване от фронта, и парализиран от кръста надолу, захвърли патериците, вдигна и той ръце към небесата и се впусна в ликуващ танц.
	Примера му последваха и други и колкото по-силно се сипеше божественият уран, толкова по-многобройни ставаха те.
	Слепци, които още отначало следяха демонстрацията с вдигнати нагоре каменни лица, потрепваха, щом вълшебните пластинки докоснеха мъртвите им зеници. Напрегнатият израз изчезваше, чертите се смекчаваха и очите примигваха под ласката на светлината. Благодарствените им молитви вляха своята пламенност в небесната симфония. И се понесе над Хирошима песен на безгранична признателност.
	Ето: парализираните проходиха, слепците прогледнаха, глухите си възвърнаха слуха, раните се затвориха, мъртвата плът възкръсна. В зората на славната нова ера се намеси провидението и то нямаше да остане длъжно на човешката добронамереност. Защото вече не ограничаваше намесата си спрямо един или двама, както обикновено, а умножаваше до безкрайност чудното си благо, отстраняваше на часа всяка болка и най-после проявяваше онази своя щедрост, която пазеше, за да възнагради усилията на знаещите как да го призоват и вярата на неотвърналите се от него.
	Като видя всичко това, Хирошима се възпламени в неудържим възторг. Бързо облече празничната си премяна. Щръкнаха върлините за състезание, преплетоха се гирлянди, развяха се знаменца и върху хиляди плакати бе изписана с огромни букви формулата E=mc². А приказните цветя затрупваха земята с диамантена постеля. Децата ги събираха с шепи и им се радваха. Момиченца ги втъкваха в косите си като най-скъпоценен накит. И за да бъде вълшебството по-пълно, в този миг учените започнаха да изстрелват в искрящото от металните отблясъци небе снопове многоцветни ракети, които феерично озариха небесния дъжд и той запламтя като северно сияние над благословения град.
	Защо опитът в Хирошима не завърши с това тържество на прослава? Защо става така, че най-благородното дело често се свежда до резултат, който ни най-малко не отразява чистотата на първоначалните замисли и дори е в крещящо противоречие с вдъхновилите го възвишени принципи? Защо толкова много любов предизвика толкова размирици?… Когато, дълго време след трагичното събитие, Джон Алмейър си спомни за него, той изрече с болка няколко стиха от Милтън, излезли сякаш от устата на незнаен демон: „…ако тогава от злото се помъчи пак добро да извлече, ний трябва да намерим начин да го извратим, така че от доброто зло отново да изтръгнем, в което може да сполучим…“*
	[* „Изгубеният рай“, кн. I. Преведе Ал. Шурбанов. Б. Пр.]
	Цитатът обаче е само коментар и в никакъв случай не може да се приеме за обяснение. А тъй като горепоставените въпроси остават без отговор, историята трябва да се задоволи с точното отбелязване на фактите…
	Пръв се обезпокои Лучези, когато след час забеляза, че ураниевият дъжд все повече се усилва и верижната реакция не дава никакви признаци за забавяне.
	— Трябва да преустановим опита — прошепна Алмейър.
	Лучези му посочи изключения лост. Престанал бе да направлява операцията, ала природата, на чиито сили се бяха позовали хората, бе сякаш обладана от съзидателна страст, която нищо не можеше да уталожи. Всяка секунда се произвеждаше превъплъщение на енергията в материя, кратно на това от предидущата секунда, но космическият извор не пресъхваше. Самолетът отдавна се бе издигнал на голяма височина, за да не попадне в плен на новосъздаденото вещество, чиято грамада растеше неудържимо, и за това пътниците на борда следяха с най-усъвършенствувани прибори какво става в Хирошима.
	А над Хирошима все по-поройно се лееше металният дъжд и все по-тъмен ставаше той. Искренето, наред с лъченето лека-полека бяха угаснали. Броят на урановите цветя нарастваше, следвайки своя съдбовен закон, също както при игра на дама се удвояват бобените зърна.
	Явлението се подчиняваше на математиката и неумолимата й точност бележеше всеки миг от неговото разгръщане. Ни един лъч не проникваше през огромния облак и ослепителната му белота и хилядите отблясъци се бяха удавили в сива сплав. Превърнал се бе в плътна маса от тъмно, без блясък тежко вещество, което се сипеше безспир върху града, и земята трепереше под него сред глух непрекъснат тътен, като непресекващо ехо от чудовищни оръдия. По улиците уранът бе затрупал хората до пояс, после стигна до шията. Още няколко броени минути уредите на борда показваха, че се виждат дечица, вдигнати на ръце от родителите им. Ала скоро и те бяха погребани. Не мина много време и синтетичната материя погълна най-високите сгради. Така изчезна от лицето на земята Хирошима.
	След като градът безвъзвратно потъна и съзидателният бяс на природата най-после се усмири, след като настъпи постепенно проясняване и последните уранови цветя закръжиха над огромно метално езеро, без нито едно островче в него, след като учените се увериха, че не е останала и следа от Хирошима, те дълго и замислено мълчаха.
	— Кой би могъл да го предвиди? — въздъхна най-сетне Лучези.
	— Никой — отвърна Роза.
	— Струва ми се все пак — неуверено възрази той, — че нося, макар и непряко, известна отговорност.
	— Но аз натиснах копчето! — простена Айнщайн по свързания с радиотелефона микрофон; Сборг вече го бе предупредил.
	Всички в хор възмутено го прекъснаха и започнаха да го утешават. На Сборг не му беше трудно да докаже на Учителя, че нито той, нито Лучези, нито някой от останалите физици има за какво да се упреква.
	— Нашата съвест е чиста — заключи той — и това е важното. Имахме благородни намерения. Идеалът ни бе съзиданието.
	— Да, вярно е — потвърди Лучези, като хвърли последен поглед надолу, към земята. — Бог ми е свидетел, че не съм искал да стане така.


	Дяволското оръжие

	Членовете на комитета се изправиха на крака при влизането на принца в залата, където трябваше да се проведе заседанието. Военните се изопнаха в безупречна стойка, дори няколко чифта пети се събраха с едва доловимо тракване. Цивилните инстинктивно постъпиха почти по същия начин. Тази проява на почит не бе продиктувана само от спазването на правилата за поведение в обществото и от йерархията, а действително отговаряше на уважението и възхищението, които всички изпитваха към държавния глава. Принцът се бе наложил с младежки дух, голям ум и силен характер.
	Той леко махна с ръка в отговор на засвидетелствуваното му внимание, ръкува се с генерал Перл, председател на комитета, и седна. Генералът веднага обяви заседанието за открито, тъй като знаеше колко много мрази принцът празните приказки.
	Комитетът бе завършил проучванията си и този ден ръководните му членове се бяха събрали, за да обсъдят резултатите, да уточнят практическото им приложение и да изготвят заключителния доклад, който трябваше да представят на правителството за одобрение. Работата им бе продължила повече от година. Принцът й придаваше такава голяма важност, че бе решил да присъствува на последното съвещание. Той държеше на личното общуване и желаеше да поговори с хората, които бе натоварил със съществена за бъдещето на страната задача, преди да прочете официалното им изложение.
	Всъщност идеята за създаване на извънреден комитет бе негова и пак той подсказа избора на членовете. Преобладаваха военните. Те, разбира се, бяха цветът на офицерското съсловие, но ръководителят на държавата бе поставил като условие за подбора рядко срещаща се черта от характера, която той ценеше над всичко: трезво и същевременно надарено с въображение мислене, подвластно на традицията и дисциплината само дотолкова, че да не изпада в обезличаването на рутината. Всеки един от тях бе ярко изявена личност, а и повечето бяха млади. Имаше и няколко цивилни, принцът държеше на тяхното присъствие, понеже смяташе, че по своето значение въпросите надхвърлят знанията и опита на техническите специалисти и изискват обективно мнение извън армията. Те също бяха издирени сред хора, способни да търсят и възприемат новото, винаги готови да предложат оригинални решения за големите проблеми на настоящето. Принцът не бе допуснал участието на официалните власти, за него те бяха прекалено склонни да вървят по утъпканите пътеки. Самият той бе върл противник на закостенелия опит. Откакто бе поел управлението на страната, правеше всичко възможно да събуди духа на откривателство, доста залинял през последните десетилетия, но без който няма големи дела. При създаването на комитета той обобщи в едно-единствено изречение какви качества очаква да проявят членовете; то не беше негово, но напълно отговаряше на мисълта му:
	— Хора, които войната да не изненада; които да бъдат в състояние да предвидят войната на бъдещето и да не се изразходват в подготовката на една война на миналото.
	Защото тъкмо за това ставаше дума, както припомни генерал Перл в началото на заседанието:
	— … Да предвидим, господа, различните форми, които може да приеме една война, ако, за беда, тя избухне след няколко седмици, година или пет — уговорката бе, че вероятността за по-дълъг срок е опасна заблуда, — ето с каква задача ни натовари правителството преди година. Да предвидим и да изготвим програма за действени мерки, така че армията да е готова за всякакъв отпор, а не, както често се е случвало преди, да се окаже безпомощна, изправена пред обстоятелства, за които нейните пълководци, поради безотговорност или нерешителност, не са си дали труда да помислят…
	Върху лицето на принца се изписа одобрителна усмивка и насърчен, генералът продължи:
	— … Да предвидим, да подготвим и в заключение да предложим на правителството военна политика, съобразена с резултатите от нашето проучване. Предприехте го всички вие, представители на различните родове войски, при пълна свобода на мисълта и далеч от всякакви предразсъдъци, което държа да подчертая. И веднага ще добавя, че то бе полезно, тъй като ни доведе до една точно определена, единствена линия на поведение, която единодушно препоръчваме на ръководителите на страната.
	Тук, макар да нямаше намерение да прекъсва встъпителното слово, принцът неволно направи знак с ръка и също така неволно от устата му се изплъзна въпросът:
	— Единодушно ли?
	— Да, единодушно — отговори генералът.
	— Точно така — отвърнаха в хор членовете на комитета пред въпросителния поглед на държавника.
	— Казахте „единствена линия на поведение“… Нима никой не й се е противопоставил?
	— Вече никой, сър — твърдо поясни генерал Перл. — А бяха много на първите заседания. Мога да ви уверя, че се отправиха всички възможни възражения и внимателно бяха изследвани всякакви мнения. Но колкото повече напредвахме в проучванията, толкова по-ясно, наблягам на това, толкова по-ясно се очертаваше пред всички нас окончателното решение. То се наложи с точността на математическата мисъл, след задълбочен анализ на даденостите на проблема и напълно обективен синтез на изводите. Убеден съм, сър, че и вие ще го приемете. Смея да твърдя, че предлаганата от нас политика е единственият логичен и разумен начин на действие при сегашните обстоятелства.
	Принцът продължително го изгледа. Думите „точност, анализ, синтез“ му правеха по принцип добро впечатление, ала те ни най-малко не го изненадваха, тъй като ги изричаше Перл. Той бе възпитаник на едно от най-големите висши учебни заведения в страната, в чиито програми научните дисциплини и най-вече математиката заемаха основно място. При все че имаше генералски чин, от няколко години Перл бе напуснал армията и заемаше отговорна длъжност в частната промишленост. Определяйки за председател на комитета именно такъв човек с неумолима логика, принцът осигуряваше необходимия противовес на разпалените и авангардно настроени млади участници, с надеждата да постигне равновесие между трезвомислие и въображение, които представляваха двата полюса и в неговата собствена природа. Но при последните му думи той изведнъж се запита дали не е сгрешил в избора си. С нищо обаче не издаде обзелото го съмнение, само запита:
	— Какво е по същество окончателното ви решение?
	— Ако нямате нищо против, сър, нека първо чуем отделните докладчици. Така установените и неоспорими факти естествено ще ни доведат до него.
	— Слушам ви — съгласи се той.
	Генералът даде думата на един много млад полковник, натоварен с проучването в сухоземните войски. Бе ревностен воин, но същевременно и блестящ, прозорлив ум. Участвувал бе в няколко въоръжени стълкновения, учил бе в най-известните военни академии, но не бе човек, който сляпо да се доверява на опита от миналото, нито пък на отвлечените теории. Негови трудове, интересни, а според някои — направо революционни, вече бяха привлекли вниманието на началниците му. Принцът също се бе запознал с тях и бе настоял именно той да се заеме с един от основните раздели в проучването.
	Първата част от изказването си полковникът изложи последователно и с ясен глас. Извини се, че припомнял познати факти, но било необходимо, за да се добиела цялостна представа за положението. После направи обширен обзор, като последователно се спираше на различните класически въоръжения.
	Пехотата ли? Длъжен бил да говори за нея, тъй като тя заема важно място в съвременното военно дело. Но от задълбочения му анализ стана ясно, че не е разумно да й се възлага първостепенна роля в една бъдеща война. Лично той бил убеден и не се боял да го заяви на всеослушание, че подобна роля всъщност се свежда до нула.
	Даде и нагледен пример: при отбрана голямото съсредоточване на такива части се превръща в уязвима цел за вражеското ядрено оръжие и неизбежно ще доведе до хекатомба, до масова гибел, ненужно утежняваща материалните загуби.
	По същата логика отхвърляше и настъпателните операции с голям обхват, каквито се водеха в миналото.
	— В това отношение като че ли единственото, което ни остава — уточни полковникът, — са провежданите от малки групи акции с ограничени обекти за унищожение. Но в такъв случай собствените ни ядрени оръжия, които не отстъпват нито по мощност, нито по точност на въоръжението в останалите страни, ни позволяват да постигнем много по-бързо и по-сигурно същия резултат.
	И продължи нататък все по-разпалено:
	— Дори самото понятие за завземане на територия, основна задача на някогашната пехота, вече се оказва остаряло. Защо да се овладява територия, вражеска или не, след като ядрените оръжия на единия и на другия лагер ще направят невъзможно задържането там още в първите часове на стълкновението?
	Танковете ли? И изобщо бронираните транспортни средства? Той специално проучил приложението на този вид въоръжение, изиграло извънредно важна роля в последната световна война. Без никакво усилие доказа, че времето им е безвъзвратно отминало и не бива да се предвиждат разгърнати операции с тях; при настоящото положение на нещата било чиста заблуда да се смята, че за страната ще се осигури по-голяма безопасност с изследвания или някаква подготовка в тази област. По каква причина ли? Почти по същата, отнасяща се за пехотата. При съвременните средства за радиолокация съсредоточването на механизирани части веднага ще доведе до тяхното унищожение с една-две подходящо насочени атомни бомби. И дори някои да останат незасегнати, запасите от гориво, работилниците и службите по поддържането им ще попаднат под унищожителния удар.
	— А колкото до пробив, ваше превъзходителство, замислен тайно и осъществен светкавично, ако приемем, че въобще е възможно, което е твърде наивно, неговото въздействие и като сила, и като изненада ще се окаже буквално смешно в сравнение с резултата, до който би довела една-едничка от ракетите ни с ядрен товар.
	„Смешен“ бе най-често повтаряната дума в изложението на полковника. Той я употреби и по повод артилерията, инженерните войски и няколкото спомагателни служби, проучванията за които водеха до същия извод: атомното оръжие правеше смешни всички други въоръжения.
	Завършвайки, полковникът подчерта очевидната истина, като обобщи оценките и наблегна на последствията, които само бегло бе засегнал.
	— Изправени пред превъзходството на това оръжие — заяви той, — стигнахме до убеждението, че съвременната ни войска и въоръжението й са безпредметни. Не само че са безрезултатни класическите методи за използването им, но — и тук се сблъскваме несъмнено с най-тревожното — няма разумно същество, което да посочи рационален начин за изгодното им приложение. Съжалявам, че трябва да представя положението в твърде мрачни краски, но бих изневерил на дълга си, ако се опитам да преинача истината. Тя действително е такава. Всякакви маневри се свеждат до детинска игра. Стратегията и тактиката се превръщат в думи, лишени от смисъл. Обучението, което се провежда във висшите училища за офицери, няма никаква практическа стойност, а военната кариера като цяло ще изглежда вече лекомислено занимание, развличащо единствено старците.
	Полковникът замълча и му се стори, че сянка легна върху лицето на принца. Усети, че изявлението му може да бъде изтълкувано неправилно, и затова сметна за необходимо да даде предварително още пояснения.
	— Не мислете, сър — поде той още по-разгорещено и с болка в гласа, — че изказаното от мен мнение е опит да се оневинят и прикрият известна леност и бездействие у военните ръководители. Нито пък, че се опира на отвлечени постановки. То се затвърди у мен едва след като се сблъсках с неоспоримите факти. Имах възможност да се убедя на място, че цялата армия смята сегашното положение за плачевно. По време на последните бойни учения разговарях със стотици офицери с различни чинове и на различна възраст. У всички открих същото безпокойство, не, думата не е достатъчно силна, същото отчаяние, породено от настоящата драма. Хиляди, десетки хиляди пъти търсехме заедно лек…
	Беше точно така. Докато се водеха последните учения, а те продължиха дълго, защото бяха многократно подновявани, младият офицер не бе щадил труда си. Изоставяйки за малко теорията, той заживя с войската. И бързо установи, че командирите на бойните единици напълно съзнават опасността, която тегне над главите им, и се опитват да я избегнат с всички средства в рамките на поставените им тактически задачи. Работеше в тясно сътрудничество с тях и скоро разбра, че усилията им са напразни. Всички опити ги отвеждаха до едно и също заключение… Атомните ракети-роботи попадаха винаги точно в целта и точно в уречения час, като помитаха най-изкусно създадените планове, разбиваха най-предпазливо изградените бойни строеве, обезсмисляха всякакви тактически маневри. И най-пристрастният съдия, най-убеденият поддръжник на конвенционалните оръжия трябваше да признае, че те са обречени на унищожение.
	Тогава, използвайки пълномощията си, които му даваха право да разговаря на най-високо равнище, той се обърна към генералните щабове и настойчиво поиска да се променят тактическите задачи при ученията. И там в повечето случаи срещна разбиране и добронамереност. Висшите офицери, все с дипломи от големите академии, се заеха заедно с него за работа — безспирно, с трескаво усърдие,, с откривателска страст, пришпорвана от страха. Дори старите генерали се върнаха към младостта си, докато отчаяно търсеха решение, което да не бъде смешно, някакъв възможен стратегически план, с други думи, начин за водене на война, съвместим с дяволската мощ на атомното оръжие.
	— И нищо не успяхме да направим — завърши с потреперващ и тържествен глас полковникът. — Не успяхме, сър. Не успяхме, господа. Затова съм длъжен да заявя: по отношение на сухоземните войски атомната заплаха води военното изкуство към гибел.
	Седна на мястото си сред пълна тишина. Погледите се насочиха към принца, смълчан, намръщен. Генерал Перл даде думата на следващия докладчик, капитан първи ранг, натоварен с проучването във флота.
	Той говори не по-малко енергично от колегата си и по същество изложението му бе същото. С тази разлика, че започна оттам, откъдето беше свършил полковникът — подчерта колко много изследвания са извършени, за да се намери възможно приложение на конвенционалните военноморски сили, описа как оплаквали, той и толкова други, напусто хвърления труд. Очевидно на първо място дългът изисквал да съобщи следното: всички тези огромни самолетоносачи, броненосци, кръстосвачи и другите класически военни съдове са също обречени на почти пълно разрушение още от началото на военните действия и ударите, които те биха могли да нанесат, са несъизмерими със загубите, причинени от най-скромната ракета с ядрена глава.
	— Единствено резултатни са малките подводници, въоръжени с подобни ракети и действащи поотделно. И тъй като ние разполагаме с достатъчно такива съдове, за да сринем цял континент, стигаме до мисълта, че останалите кораби не служат за нищо друго освен за показ. Добавям и повтарям, мнозина установихме със съжаление, че те не могат в никакъв случай да съставляват военен флот. С тях не може да става дума за никакво плаване, тактически ходове и каквито и да е маневри, в които се изразява същината на нашата професия. Да се движат по права линия или да слязат на голяма дълбочина, докато стигнат до определените по координатите точки, това са маневрените им възможности. А нужния генерален щаб се попълва от неколцина математици, снабдени с изчислителни машини. По отношение на военния флот атомният конфликт изключва всички други войни.
	Такава бе единствената приемлива действителност и за специалиста от военновъздушните сили, който се изказа след капитана и приведе не по-малко убедителни доказателства. С лекота се обоснова, че сегашните ескадри са полезни колкото детски играчки и че създаването на нови типове самолети се обезсмисля при наличието на атомно оръжие. А колкото до подготовката, на която подлагаха пилотите на бомбардировачи и изтребители, тя бе чисто и просто губене на време. По въздух, земя и море атомният призрак свеждаше до невъзможност класическото понятие за водене на битка.
	Ръководните членове на комитета вече бяха докладвали. Генерал Перл се обърна към принца, който не бе направил досега никаква забележка, но бе видимо загрижен и неудовлетворен. Разбира се, постановките, които чу, не бяха нови за него. Те, разбира се означаваха, че трябва да се бракуват остарелите представи, а това не можеше да не му се понрави. Той обаче бе смутен, едва ли не уплашен от отрицателния характер, който явно щеше да придобие окончателното решение на комитета. Събрал бе огромна човешка енергия, впрегнал я бе в изследователска работа, за да се намери разрешение на наболелите въпроси, а не за да се установи едно отдавна познато състояние на нещата. Ето че от страх да не се покажат назадничави, всички тези най-избрани офицери всъщност се поддаваха на пълно примирение и издигаха в култ цялостното отричане. Били дълбоко опечалени! Много важно! Онова морско капитанче даже оплака очертаващата се обстановка. Сякаш са се събрали, за да се вайкат! С една дума, това, което произтичаше от направеното проучване, бе всестранен отказ на армията от нейното предназначение.
	Принцът изрази общото си впечатление с тон, който предвещаваше буря.
	— И така, да обобщим — обърна се той към генерал Перл. — Ако правилно съм ви разбрал, вие всички сте убедени, че класическото военно въоръжение — танкове, артилерия, кораби, самолети — не служи за нищо.
	— За нищо, сър — твърдо повтори генералът. — Не служат за нищо, откакто се появи ядреното оръжие.
	— И представлява една безполезна железария.
	— Точно такова е нашето мнение.
	— И това на войниците, на генералните щабове и на военните академии ли?
	— Да, сър.
	— Следователно не ви остава нищо друго, освен да си въртите палците и да хленчите!" — избухна най-после той.
	— С ваше позволение, съвсем не, сър!
	Възражението и най-вече гневният, почти неуважителен начин, по който то прозвуча, вдъхна малко вяра на държавния ръководител. Огледа се и с удоволствие установи, че обвинението му е възмутило и останалите членове на комитета. Драго му стана, като прочете по лицата им чувства, твърде различни от примирението. Особено полковникът, който се бе изказал за сухоземните войски — очите му мятаха светкавици. Принцът мълком се поздрави за острите си нападки. Какво по-добро от няколко такива ужилвания, за да пришпори духовете и да извлече от тях всичко, на което са способни. Сега вече беше сигурен, че на събранието ще се роди градивна идея. Зле бе преценил офицерите. Не бяха хора, които бездейно да приемат едно пълно отхвърляне. Все още не бяха казали последната си дума и основното им съображение му убягваше. Успокои се напълно, когато генерал Перл отново заговори — приказваше с овладян глас, но в него пак се долавяха гневни нотки:
	— Боя се, сър, че вие не ни разбрахте напълно. Нито за миг не сме забравили, че възложената ни задача предполага положителни препоръки към правителството.
	— Именно за това мислех и аз… — примирително подхвърли принцът.
	— Ако показахме какво е положението и колко голяма е бедата, то бе, за да обосновем твърде революционните ни предложения.
	— Революционният дух не ме плаши.
	— И да докажем необходимостта от военната политика, която бихме искали да внушим на правителството, тъй като тя е напълно противоположна на досегашната и на всичко онова, което то се е опитвало да наложи на международните конференции.
	— В края на краищата какво е вашето заключение?
	— Позволете ми, сър, да добавя няколко последни думи: пагубната мощ на ядреното оръжие прави невъзможна не само войната с конвенционални оръжия, но и войната изобщо. Атомната война е утопия. Твърде голяма е заплахата от пълно унищожение, за да поеме отговорността за нея която и да е държава. Отдавна вече това е очевидна, добре известна истина.
	— Да речем, че е така — нетърпеливо го прекъсна принцът. — Тогава какво?
	— Тогава — отчетливо изрече генерал Перл — окончателното решение се налага, както казах в началото, с точността на математическата мисъл…
	И тържествено продължи:
	— Трябва да имаме смелостта да погледнем истината в очите и да изтръгнем злото от корен. Атомното оръжие прави невъзможна войната. Следователно това дяволско оръжие трябва да бъде забранено. Този бич за човечеството трябва да бъде поставен извън закона.


	Сърцето и Галактиката

	В едно от помещенията на обсерватория „Космос“ край кръгла масичка бяха седнали трима души, които навремето се бяха проявили с интересни изследвания, но имената им вече бяха позабравени. Положили длани върху гладката повърхност, сега те бяха погълнати от занимание с далеч не научна стойност.
	— Дух, тук ли си? — попита Додж, най-възрастният от тях.
	Въпросът, повторен и потретен безрезултатно, накара Ърквин да се разгневи и с рязко движение той наруши съсредоточеното подреждане на ръцете, сетне отмести стола си, грабна оставената наблизо чаша и отпи голяма глътка.
	— Глупава игра!
	— Вие я предложихте — възпротиви се Молтън.
	— За да убия скуката и да избягам от отчаянието… Всъщност тя не е по-безсмислена от работата, която вършим тук. Колкото духът на Сталин или на Джордж Вашингтон ще се въплъти в тази масичка, толкова и ще уловим значещ нещо сигнал с радиотелескопа. Губим си времето и има голяма вероятност да полудеем.
	— Вероятността избрахме по собствено желание, но тя не е причина да пиете толкова много.
	Ърквин сви рамене и мълчаливо изпразни чашата. Никакъв външен шум не стигаше до стаята, която изведнъж се стори зловеща на Додж. Той стана, закрачи напред-назад, но не успя да овладее нервните си движения.
	— Искате ли да повикам Олга за един бридж? — услужливо подхвърли Молтън.
	Ърквин отвърна със сърдито сумтене, а Додж тъжно напомни:
	— Вчера цял ден играхме на карти. А и Олга е дежурна. Трябва да затвърдим у нея убеждението, че върши важно дело. Още е млада.
	Ърквин завъртя очи нагоре и подигравателно се изсмя. Молтън понечи да възрази, но обезсърчението надделя и той замълча. Настана още по-тягостна тишина.
	— Март, 1980 — промълви най-сетне Додж. — Скоро ще станат десет години, откакто сме на Луната, и никакъв сигнал, ни най-малък признак, че съществува друг разумен свят.
	Този път Молтън се намеси, и то доста енергично:
	— Известни ни бяха рисковете, които поемаме. Когато дойдох, вие лично, Додж, ме предупредихте. Припомням ви собствените ви думи: ще ни бъде необходимо свръхчовешко търпение. Може да имаме резултат още през първия четвърт час, но по-вероятно е да чакаме месеци, години — двадесет, петдесет…
	— На мен ли ще обяснявате теорията на вероятностите! — ядно го прекъсна Ърквин. — Десет години са кратък срок, знам, особено като се има предвид колко малки са шансовете ни. Но десет години да гниеш тук! Десет години, които биха могли да се използуват за друго, десет години, през които станахме за смях на целия научен свят!
	— Откажете ли се, проектът пропада. И без това той се крепи само на вас двамата с Додж. Нито един добре подготвен специалист няма да пожелае да ви замести.
	— Знам — отвърна Додж.
	— Така е — промърмори Ърквин. — Добре подготвените работници, както казвате вие, не са луди.
	— Молтън, приятелю — скръбно се обърна към него Додж, — нали сте психолог, направете нещо за нас!
	— Едно безсмислено забавление е за предпочитане пред пълното бездействие. Да опитаме пак с масичката.
	Додж и Ърквин примирено седнаха на местата си. Отново образуваха кръг с поставени пред тях ръце и се помъчиха да се съсредоточат.
	— Дух, тук ли си? — попита не особено убедително Молтън.
	Въпросът щеше да повтори и Додж, вече вбесен от безмълвието и неподвижността на масичката, когато тримата неочаквано подскочиха. Вратата се отвори с трясък и Олга нахлу като вихър. Задъхана, с пламнали страни и разпилени коси (бе изминала тичешком разстоянието от залата за прослушване дотук), тя отвори уста, но звук не излезе. Минаха секунди, докато, обръщайки се към Додж, който освен астроном беше и директор на обсерваторията, изрече с неузнаваем от вълнение глас:
	— Има сигнал!
	Действително, бяха изминали почти десет години, откакто обсерваторията „Космос“ заработи върху невидимата страна на Луната. Задачата й беше особена, но не представляваше новост за света. Още през 1959 година, с привеждането в изпълнение на проекта ОЗМА* (сега го наричаха ОЗМА-1), в обсерваторията Грийн Банк бе открита ерата на този род наблюдения за прослушване на космическото пространство, което практически означава да се насочи огромен радиотелескоп към звезда, предполагаем център на планетна система, да се отсее невероятната смесица от радиовълни, с надеждата да се улови сигнал от неприроден произход, толкова необичаен, че да бъде приписан на съзнателно същество.
	[* Инициалите са произволно избрани. Имало е подобен проект от американска страна SETY (Search for Extra Terrestrial Intelligence), Но той е завършил с неуспех. Б. пр.]
	Първият проект ОЗМА бе твърде ограничен и по време, и по пространство. Наблюденията продължиха не повече от сто и петдесет часа, след което, поради липса на положителни резултати и поради необходимостта да се предостави телескопът за изпълнението на други, смятани от повечето хора на науката по-важни задачи, опитът бе преустановен. По отношение на пространството той бе насочен към сравнително близки до нашето слънце звезди*, за чиито планети се предполага, че имат физически условия, подобни на земните, т. е. благоприятствуващи появата на живот. Техническата надеждност също не бе задоволителна. С двадесет и осем метровата антена и използуваната енергия не можеше да се улавят сигнали, изпращани от далечни звезди; а и обсерваторията Грийн Банк, макар обградена от планини, не бе предпазена от смущения, предизвикани от земни източници.
	[* Тау от съзвездието Кит, Епсилон от съзвездието Еридан, разположени на 11 светлинни години. Б. а.]
	Ето защо през 1970 година група учени от различни националности, но всички с големи звания (ала според мълвата и с намалени творчески възможности вследствие хроническата преумора), предложи да се заеме повторно с проекта, но с помощни средства и с обсерватория върху невидимата част на Луната, която представлява сигурна преграда за идващите от нашата планета радиовълни. Доводите за съществуването на други обитавани светове, значението на влизането във връзка с вероятно много по-развита цивилизация, самата идея за международно сътрудничество в научната област, всичко това се оказа достатъчно убедително за отделните правителства и те отпуснаха големи суми за осъществяването на проекта ОЗМА-2. Така се пристъпи към работа с най-нова техника и с внушителна финансова помощ, което караше да се топят от завист скептично настроените учени.
	Основният уред в обсерваторията бе гигантски радиотелескоп с хилядометров диаметър, чиято полусфера се вместваше в един естествен лунен кратер* и денонощно изследваше звездното пространство. Допълнителното съоръжение също бе на голяма висота: селектори, аудио-визуални устройства за запис, лаборатории, обзаведени с най-съвременна апаратура, компютри, обработващи най-сложни програми. Необходимата енергия се доставяше от атомна централа. Така в „Космос“ доброволно се затвориха двадесет и четирима учени, подпомагани от голям брой висококвалифицирани специалисти. И тъй като не бе определен срок за изследванията, те всички, окрилени, решиха да работят, докато получат желания резултат. Никой не се съмняваше, че с такова техническо обзавеждане и с участието на някои от най-големите умове на века всяко съобщение, долетяло от междузвездните далечини, ще бъде веднага уловено и разчетено. Ала, уви, в обсерваторията не се получаваха никакви сигнали.
	[* В обсерваторията в Аресибо, на остров Пуерто Рико, рефлекторът също е поставен в естествена падина, изравнена с булдозер. А при многобройните лунни кратери с най-различна големина подобна идея се оказа още по-съблазнителна. Б. а.]
	Тогава, пред безмълвието на небето, първоначалното въодушевление лека-полека спадна и отстъпи място на отегчението, което започна да се изражда в непоносима меланхолия. След година близо половината от обитателите се отказаха и се върнаха на Земята, за да се заемат с не толкова неблагодарни задачи. В края на втората година само трима продължаваха яростно да отстояват ОЗМА-2; имаха на разположение неколцина инженери, но и те се сменяха на тримесечие.
	Наистина безкрайното очакване на знак, подаден от дълбините на Вселената, се оказа непосилно за човешката психика. И макар за всички да бе априорна истина, че едно неколкогодишно мълчание е в пълно съгласие с теорията на вероятностите по отношение честотата на проявление на извънземен разум, то тази истина с нищо не им помагаше. Тъкмо обратното, тя ги навеждаше на мисълта, че може да прекарат целия си живот (капчица в океана на времето) тук, без никакъв резултат, без да отхвърлят или да потвърдят вълнуващата хипотеза. Освен това Луната далеч не е приятно място за обитаване, особено пък пустинната й невидима половина. Оттам не се вижда нашата планета, гледка, която винаги вдъхва сигурност, а и никакво небесно светило не разкъсва мрака на несвършващите нощи.
	От тримата, издържали досега, двама бяха от първите участници в проекта: Додж, един от най-изтъкнатите астрономи на времето си, и Ърквин, който бе известен с изследванията си в математическия анализ. Що се отнася до психолога Молтън, той нямаше равен в тънкото познаване на човешката психика. А задълбоченото владеене на законите на човешкия дух е решаващо — изтъкна Додж, когато го убеждаваше да дойде в обсерваторията, — щом се готвим да влезем във връзка с друг вид разум.
	И ако бяха устояли по-дълго от останалите на еднообразието в лунната станция, то бе благодарение на научната им подготовка. Отначало, изправени пред безмълвието на сигналоуловителните уреди и неподвижността на записващите устройства, те прекарваха времето си в разговори и в сложни изчисления за вероятността от съществуване на извънземен живот. После проучиха основно всички хипотези, създадоха дори свои и стигайки до положителен извод, поведоха горещи спорове за формата и вида на посланията, които щяха да им изпратят съществата, принадлежащи несъмнено към един много по-развит свят. Проявяваха невероятно въображение и находчивост, искаха да надминат себе си, особено Ърквин, за да се пренесат в други измерения и да се поставят на мястото на подобни създания.
	Така че първите години бяха запълнени с полезна дейност, която прогонваше унинието и мрачните мисли. Но отчайващото чакане си каза думата и подложи на сериозно изпитание нервите им. То се изрази в постепенното израждане на заниманията им.
	Спиритическите сеанси, най-новата им страст, бяха именно от ония детински занимания, с които да убият времето. За тях се бе досетил Ърквин през един особено потискащ ден и бе подхвърлил, че масичката лесно ще се завърти при отговорите заради по-слабото привличане на Луната. Никой не повярва, но все пак се съгласиха, и то не за друго, пак той го каза, а за да увеличат с още една чудатост нездравословните си изследвания.
	Тези игри, лесни сами по себе си, не бяха обаче в състояние да надвият смазващата тъга, която, върху невидимата част на Луната, тегнеше над хора, впуснали се в необикновено благородно по своята същност приключение, ала убийствено като преживяване.
	Все по-рядко засягаха научни или философски теми и онова, което доскоро толкова ги вълнуваше, сега будеше у тях едва ли не отвращение. Възторгът и страстното увлечение отстъпиха място на професионалния навик. Ърквин, най-въодушевеният в началото, бе най-угнетен и понеже си даваше сметка колко е обезсърчен, прибягваше до всякакви заместители, та поне малко да съживи предишния плам. Додж все по-често спираше по средата на изречението, изгубил нишката на мисълта си. А Молтън се чувствуваше до известна степен отговорен за самочувствието на колегите си и затова се опитваше да поднови споровете, като подлагаше на остра, дори злостна критика теориите, изповядвани от другите двама. Шахът, бриджът, сетне и покерът постепенно изместиха висшата гимнастика на ума, дойде ред и на игри, изискващи още по-малко интелектуално усилие.
	— Има сигнал — повтори Олга, като се опитваше да си поеме дъх. — И не е от естествен произход.
	Младата астрофизичка се бе дипломирала само преди няколко месеца и бе изпратена по собствено желание на стаж в обсерваторията „Космос“. Лунните отшелници й се зарадваха, тъй като нямаха достатъчно хора за поддържането на сложната апаратура. Освен това тя бе приличен партньор на бридж.
	Колкото и странно да е, съобщението й, вместо да предизвика бурно вълнение, бе посрещнато с привидно спокойствие. Само ръката на Ърквин леко потрепера, когато той я дръпна от масичката и посегна към чашата. Додж попита с равен глас:
	— От каква посока идва?
	— От звезден куп M-13 в съзвездието Херкулес…
	— Звезден куп M-13! Така си и помислих — простена Ърквин. — Това момиче е лудо или си е пийнало.
	— На четиридесет хиляди светлинни години! — възкликна Додж. — Той е прав, Олга, абсолютно невъзможно е.
	— Напротив — възпротиви се девойката. — Проверих. Казвам ви, че съм напълно сигурна.
	— Покажете записа.
	Тя подаде свитъка на Ърквин, който го грабна, усамоти се в другия край на стаята и внимателно го прегледа.
	— Как можете да бъдете толкова уверена? — учуди се Додж.
	— Преместих контролната антена на своя отговорност. Няма никакво съмнение. Едно съвсем леко отклонение и сигналът изчезва. Но пак се появява, щом я насоча към звездата. Тя е доста далеч от центъра на купа M-13.
	Обсерваторията бе снабдена с две антени, едната от които се използуваше именно за такива проверки, без да се прекъсва прослушването. И това не бе проява на излишна предпазливост. Още при ОЗМА-1 в Грийн Банк бе уловен ясен сигнал, а радиотелескопът бе насочен към звездата Епсилон от съзвездието Еридан. Уви! Сигналът не промени нито силата, нито яснотата си, когато бяха засечени други точки по небето. Идваше от Земята, което впоследствие бе действително потвърдено. Тук, на Луната, обаче такива смущения бяха напълно отстранени, те можеха да бъдат предизвикани само от появата на междупланетен кораб.
	Така че опитът, извършен от Олга, добиваше голямо значение. Додж задиша учестено и в очите му припламна искрица. Но хладната точност на учения бързо надделя.
	— На четиридесет хиляди светлинни години! — повтори той, поклащайки глава. — Невъзможно е, Олга! За да изпратят сигнал, който ние да уловим от такова разстояние, необходима им е невероятна енергия, много по-голяма от тази, с която разполагаме по цялата Земя за години напред.
	— Ако тяхната цивилизация владее удивителни източници на енергия? — намеси се с необичайна разпаленост винаги спокойният Молтън. — Ако са преценили, че съобщението е толкова важно, та оправдава изразходването на огромна енергия, тогава?
	— Не се увличайте — възпря го Додж. — Уверявам ви, че се дължи на природно явление. Не за първи път улавяме електромагнитни вълни, предизвиквани от звездни пулсации.
	— Не е природно явление — упорствуваше Олга. — Сигналът е изпратен от мислещи същества.
	— Додж!
	Астрономът трепна. Гласът на Ърквин, който все така бе свел глава над свитъка, издаваше необичайно вълнение. Дори в най-разгорещените спорове той не бе прозвучавал по такъв начин.
	— Додж! Олга не е полудяла!
	— Какво!
	— Тя има право. Съставен е от разумно създание.
	— Знам да броя до две хиляди и петстотин — обидено промърмори девойката.
	— Какво казахте? Две хиляди и… — нервността обхвана и астронома.
	— Погледнете, Додж, и бройте; както тя е преброила, както и аз.
	И разгъна дългия лист на пода. Записът започваше така: (вж. стр. 160)
	Додж бе легнал по корем и броеше на пръсти редуващите се нули и единици. Надигна се след няколко минути със сияещо лице.
	— Имате право… Деца, днес е велик ден.
	— Не разбирам какво става… — започна Молтън.
	(cut)
	(Тук и по-долу пропускам двоични числа и схеми, чието възпроизвеждане от синтезатор на реч би било отегчително… Явно на хартията е възпроизведена част от дългата разпечатка… (Б. Виктор от bezmonitor.com))
	— О, сега няма време, приятелю — викна Ърквин. — Олга, моля ви, милиметрова хартия и нещо за писане!
	— Ето.
	Макар че бързаше да съобщи новината, тя не бе забравила да донесе и необходимото за работа. Ърквин й поблагодари с поглед, разбута останалите, настани се на едно писалище и започна да пресмята, следвайки с пръст знаците от записа.
	— Проверявайте, Олга. Ръката ми трепери… Не, диктувайте ми, така ще стане по-бързо.
	— По-бързо, да по-бързо! — препираше и Додж. Олга взе листа и занарежда:
	— Петдесет пъти единица… Проверявам… да, петдесет пъти. После само една единица, следват четиридесет и осем нули и една единица… Така. Сега — единица и четиридесет и осем пъти нула… Сякаш…
	— Без коментари, моля — обади се Додж. — Давайте нататък.
	— Не ме притеснявайте! — възропта Ърквин. Астрономът се отдръпна с нежелание и за да залъже нетърпението си, захвана се да обяснява на Молтън:
	— Две хиляди и петстотин е идеалният математически квадрат.
	— Да, вярно. Как не се сетих. Равно е на…
	— На петдесет по петдесет. Смятате ли, че едно природно явление, например трептенето на звезда, може да породи точно такъв брой сигнали? Прекалено необикновена случайност, почти невъзможна. Оттук се налага и заключението. Какво, мислите, прави сега Ърквин?… Получава ли се нещо, Ърквин?
	— Ако ме прекъсвате всяка минута — избухна той, защото се бе разсеял и пропуснал реда, — никога няма да свършим. Оставете ме най-после на мира!… Повторете, Олга.
	— Още четиридесет и осем нули, после — единица.
	— Добре, добре — примирително рече Додж. — Да не им пречим… петдесет, умножено по петдесет, означава, Молтън, че съобщението е подредено в петдесет реда с по петдесет знака. Ние отдавна мислим за такъв способ. Но това тук е по-просто от диаграмата на Дрейк*… Та ето какво прави в момента Ърквин.
	[* При осъществяването на първия проект ОЗМА проф. Франц Дрейк бе измислил подобен способ за предаване на съобщения. Той взема число знаци, получено от първите две числа. Още по-просто е да се избере идеален математически квадрат, както са постъпили обитателите на звезден куп M-13. Б. а.]
	Върху лист милиметрова хартия той вече бе нанесъл на един ред първите петдесет знака от записа. Петдесет и първия пренесе на втория ред, все така от ляво на дясно, стигна до края, мина на третия и продължи по същия начин нататък. Работеше трескаво и напрегнато, като от време на време глухо възклицаваше.
	— Мисля, че става ясно — каза Олга. — Петдесетият, последен ред е само от единици… Точно така.
	— Как иначе! — заликува Ърквин. — Трябваше веднага да съобразя. Погледнете, Додж.
	И показа на колегата си това, което се бе получило, (вж. стр. 163)
	— Чудесна симетрия! — разочаровано установи Молтън. — Но не виждам с какво ще ни помогне тя.
	Сетне замълча, за да не разсейва другарите си. Само за няколко секунди и Додж стигна до извода на математика и се обърна към Олга:
	— Поемете веднага наблюдението. Ще последва още нещо.
	— Трябва да последва!! — натърти Ърквин. — Всички записващи устройства са включени, даже микрофоните, тук, в стаята. Ще разберем кога започва предаването.
	(cut)
	Massage iVO retranscrtt (LE CADRE)
	— Ако започне.
	Нима се съмнявате, Молтън? Не виждате ли, че това което получихме, е само рамката? Рамката, в която ще се впише съобщението. Трудното в подобни предавания, основаващи се на двоичната система, т. е. на редуващи се нули и единици, е да се отбележи точно началото и краят… Напънете се малко — нервно възкликна той. — При радиопредаване нулата е просто отсъствие на сигнал, мълчание. Е. ще разберете по-късно… Но отсега можете да ми вярвате. Кадрирането е извънредно полезно.
	Ясно — подзе Додж. — Рамката ще бъде повторена в следващите предавания, за да се определят границите.
	— Да, но тогава няма да има нули вътре в нея. Там ще се появят знаците на посланието — поясни с разтреперан глас Олга.
	Молтън премисли мълчаливо казаното от другарите му и вероятно напълно го възприе, защото след малко забеляза:
	— И то ще е извънредно важно, за да впрегнат при изпращането му огромна енергия, както предполагате вие, Додж.
	— Не предполагам, а съм напълно сигурен. Енергийна мощ, която ние не можем да си представим.
	— А посланието аз ще разчета, заклевам се — тържествено изрече Ърквин и прибра полупразната бутилка в един шкаф.
	Докато очакваха жадуваното продължение на първото съобщение, белязано от тях с номер 0, обитателите на обсерватория „Космос“ преживяха трескави часове, през които вземаше връх ту въодушевлението, ту надигащият се страх. Ърквин обикаляше непрекъснато из станцията, поспираше се пред сигналоуловителните апарати, после се връщаше в общата всекидневна, тръшваше се в някое кресло и стиснал глава с ръце, седеше неподвижно дълги минути. Молтън също не беше спокоен. Колкото до Додж, и той, изпаднал отначало в необуздан възторг, все пак направи усилие да се овладее и припомняйки си задълженията на директор, реши да съобщи стъписващата новина на няколко високопоставени научни ръководители, както се полагаше да направи още при първия получен сигнал.
	Запъти се към кабинета си. Можеше да получи радиовръзка със Земята посредством телефонна станция, работеща върху другата половина на Луната. Попадна на колега, който заемаше отговорна длъжност, но беше същевременно и негов добър приятел.
	— Всичко наред ли е при вас?
	— Знаеш ли, просто не смея да повярвам — започна Додж неуверено, но изглежда, че…
	Колкото и малко време да беше минало, съмнението пак го бе заглождило.
	— Запазете го в тайна засега. Няма смисъл да вдигате на крак пресата, но изглежда, че е изпратен сигнал.
	Приятелят му хлъцна от смайване, после го обсипа с въпроси и само го притесни.
	— Да, ще ви го изпратя… много лесен, да, ние го разчетохме… Не, нищо, една празна рамка.,. О, по дяволите, по-късно ще ви обясня. Но първо отговорете на моите въпроси. Много е важно. Трябва обаче да ми обещаете, че ще говорите истината. Ето, не се ли преструвате сега на изненадан? Искам да кажа, дали можете да се закълнете, че не сте си правили разни упражнения в ефира, за да поразнообразите живота ни в обсерваторията?
	Думите му отвеждаха към идеята, изказана напълно сериозно от един учен* при обсъждането на втория проект ОЗМА. Той прозорливо бе предвидил, че скуката и обезсърчението неизбежно ще притиснат нещастните изследователи, и затова бе предложил от време на време да се изпращат фалшиви сигнали в пространството, за да предпазят хората от отчаяние и да поддържат жив интереса им.
	[* Морисън Б. а.]
	Додж се поуспокои, като чу как колегата му едва не се задави от възмущение.
	— Е, не се ядосвайте! Значи заклевате се в най-скъпото ви, че… Добре… Съобщението ли? Един момент… Какво има, Олга?
	Девойката бе застанала на прага на кабинета и правеше отчаяни знаци:
	— Предаването се поднови.
	— Ще ви позвъня по-късно — извика Додж и без да обръща внимание на гневните протести на приятеля си, се спусна към общата всекидневна, чиито микрофони, свързани със залата за прослушване, излъчваха вече подадените сигнали. Ърквин трескаво отбелязваше по слух „стоповете“. Успя за първите петдесет единици, които, както се очакваше, представляваха разчетената рамка. Но после изпусна нишката и се отказа да следи паузите, т. е. нулите. Трябваше да вземат записа, направен от автоматично действуващите уреди.
	— Щом свърши, веднага ще ви го донеса — обеща Олга.
	Тримата мъже мълчаливо зачакаха сред нарушаваната на неравни промеждутъци от „стоповете“ тишина. Ърквин извади часовника си. Бе изчислил времето, отговарящо на две хиляди и петстотин знака. Малко преди да изтече, той вдигна ръка, сякаш се готвеше да даде знак за начало на спортно състезание, и сетне рязко я свали. Точно в този миг предаването свърши. Додж и Молтън извикаха „Ура!“.
	Скоро дотича и Олга със скъпоценния свитък. Върху него бяха отбелязани две хиляди и петстотин знака (вж. стр. 168)
	Нанасянето им в петдесет реда, с което се заеха веднага без колебание Олга и Ърквин, този път се оказа по-дълго, отколкото при съобщение N0. Имаше нещо вътре в рамката. И това нещо изглеждаше така (вж. стр. 169), понеже Ърквин бе заменил нулите с обикновени точки, за да изпъкне отликата. Свъсил чело, Додж се взираше напрегнато в неразбираемите очертания.
	— Две геометрични фигури, една под друга. Долната е очевидно триъгълник, но горната… Не разбирам какво може да представлява…
	— Не разбирате ли? Наистина ли не разбирате? — извика Ърквин и всички се сепнаха от гласа му. Бе мъртвоблед, а очите му светеха със странен блясък. Нима полудяваше, та пак остро запита:
	— Вие, Додж, един от най-известните астрономи, вие ли не разбирате? — и избухна в нервен смях, удавен в сълзи.
	Молтън го сграбчи за ръката:
	— Винаги съм ви предупреждавал да не прекалявате с пиенето. Всичко, което…
	Но не продължи повече, понеже и Додж изпадна в същото възбуждение, с малката разлика, че той почервеня и гласът му премина във фалцет. Разкопча яката на ризата си, сякаш се задушаваше:
	— Господи! Ърквин, вие сте прав, аз наистина съм магаре!
	— Галактиката! — възкликна Олга, поставяйки пръст върху горната фигура.
	— Галактиката!
	(cut)
	Начало на записа на послание N0
	(cut)
	Послание N1 (Истинското съобщение)
	Дори Молтън разпозна очертанията на това островче от Вселената, наброяващо няколко милиарда звезди, сред които и нашето Слънце, точно както е дадено във вертикален разрез по всички атласи. Додж отбеляза размерите на рисунката и бързо изчисли нещо:
	— Точно така е. Спазено е основното съотношение, доколкото позволява опростената схема… Какво има, Олга?
	— Погледнете!
	Изображението на Галактиката бе предадено с единици, но същият знак се появяваше и на четвърта линия, в двадесет и шеста колонка по номерацията на Ърквин.
	— Местоположението на звезден куп M-13 от съзвездието Херкулес. Към него е насочен радиотелескопът.
	— Именно — избоботи Додж. — Ето ги координатите. И разстоянието съвпада по мащабната таблица. Четиридесет хиляди светлинни години! Значи там!
	— Там са! Оттам предават…
	— Предавали са преди четиридесет хиляди години — поправи го Ърквин.
	Не последваха никакви други забележки. Всички бяха занемели, замръзнали по местата си, зашеметени от внезапното откритие, че безкрайното им търпение се е увенчало с успех. Най-големите оптимисти се бяха вече усъмнили в него, дори в правилността на хипотезата и ето че разум, идващ от космоса, ненадейно заявяваше своето съществуване с яснота и точност, обезоръжаващи всякакво неверие.
	Нещо повече, този първи опит за установяване на връзка носеше печата на простота и същевременно на величие, присъщи единствено на високоразвит интелект. Още докато се работеше по първия проект ОЗМА, специалистите неведнъж бяха мислили да изпратят в космоса сигнали, изразяващи или прости аритметични действия, или чертежи на геометрични теореми като например Питагоровата теорема. А колко по-далеч бяха отишли създанията, населяващи звезден куп M-13. Само с една фигура те крайно точно определяха своя свят и нашата Галактика. Така привличаха вниманието на всички възможни мислещи същества от милионите звездни системи, стига те да знаят как да гледат небето. А с една простичка единица, с един обикновен двоичен знак, с един бит, както казват специалистите, посочваха своето местоположение във Вселената. Изпращаха адреса си. Пред такава възхитителна лаконичност Ърквин изживяваше същото блаженство, каквото би обхванало познавача, попадайки на шедьовър на изкуството.
	Всички стояха като омагьосани. А после стана нещо, което няма да учуди само тези, които знаят как понякога хората на науката, дори най-строгите сред тях, се отдават на лудешко веселие. Обсерваторията изведнъж се превърна в психиатрична болница. След толкова години униние съмненията бяха най-после разсеяни и радостта се развихри с неудържимостта на тайфун. Додж сграбчи Олга в прегръдките си и я повлече в дивашки танц, Ърквин също неистово се въртеше, прегърнал кръглата масичка, а Молтън, уравновесения Молтън, жадно смучеше шампанско направо от бутилката и отмерваше такта с ръка.
	Кризата, отдушник за изопнатите им нерви, продължи четвърт час. Сетне разумът надделя и те отново сведоха глави над записа. Останалата му част все още беше загадка за тях.
	— Под Галактиката е изобразен обикновен триъгълник. Може би и те като нас са помислили за някакво геометрично правило. Додж изглеждаше разочарован. Съпоставен с хрумването за Галактиката, такъв банален способ му се струваше недостоен за високоразвити същества.
	— Нито един от редовете не дава основание за подобно тълкуване — отвърна Ърквин. — Ще видим по-нататък. А колкото до другото…
	Той се умисли, после заговори сякаш на себе си:
	— Петнадесетият ред е образуван само от единици. Явно е, че той не бива да се взема предвид, както и линиите, очертаващи рамката. Предназначен е да разграничи двете фигури. А това, което следва отдолу… несъмнено е съобщение, не рисунка, защото не се получава никакво очертание… и то съобщение, съставено по двоичната система.
	— Има и други цели редове с единици — забеляза Додж. — Всеки пети е такъв. Вижте 19, 23, 27 и т. н.
	— Точно така.
	Ърквин пак се съсредоточи, свъсил вежди, после усмивка озари лицето му:
	— Има и вертикални разграничителни линии, ясно се виждат. Именно… — рече той. — А, не! Не е това. Ще трябва още да се помъча. Но схващам метода, което е крачка напред… Поставете се на тяхно място, Додж. Представете си, че искате да изпратите в ефира, на същия принцип, не чертежи, а поредица от думи, изразени на двоичен език.
	— Какво означава двоичен — намеси се Молтън. — Не разбирам.
	— Ще ви обясним… Всяка дума е поредица от нули и единици. В тази диаграма точките заместват нулите. Вземете например думата 0110. Ако я напишете, ще отбележите всеки знак. Не е трудно. Но радиосигналите предават само единици, тъй като нулите са пауза, т. е. мълчание. Така че важното е да се отбележи началото и края на думата, иначе може да се смеси думата 0110 с думата 11. В началото на реда е лесно, понеже помага рамката. Разбирате ли сега каква е ползата от рамката, Молтън? Ако са графични изображения, бихме минали и без нея, защото нулите означават празните места, ала при думите… Следователно необходимо е да се обрамчи всяка дума. оттам и нуждата от вертикални разделители… които виждате тук под формата на пет подредени една след друга единици. Ето например четиринадесета колонка, редовете от 15 до 19, или колонка 12, редовете от 23 до 27… За да са доловими вертикалните очертания, трябва да се наредят поне пет единици… От което следва…
	— Следва, че — продължи Олга — смисловите линии са подредени през пет и така всяка дума се оказва затворена в правоъгълна рамка, образувана от единици.
	— Браво! — поздрави я Ърквин. — Във всяка такава група от пет линии смисловата е в средата… Забележете, че горният и долният ред са представени от нули. Изключваме ги, както правим с редовете, очертаващи рамката или вертикалните разделители от по пет единици. Така че същинското съобщение започва на седемнадесетия ред. Първата дума е доста дълга:010011001001, втората — 0001010010, третата е съвсем кратка — 11, четвъртата — 111010 и т. н. После минаваме на двадесет и първи ред. Сега разбрахте ли?
	След като поспориха, всички се съгласиха, че обяснението на математика е единственото възможно тълкуване.
	— Добре — обади се Молтън. — Приемам, че е изпратено съобщение, в което вие определихте думите. Остава да ги разчетете.
	— Да, така е — сърдито промърмори Ърквин. — Ако искате, можете да опитате. Някакви до двадесетина думи и никакъв шифър за тях… Всъщност не за пръв път се правят опити да се създаде двоичен език, като се изхожда от някои правила на логиката. И почти всички специалисти смятат, че няма код, измислен от човешки ум, който да не бъде разчетен от човек. Само че…
	— Само че това тук не е съставено от човешки ум — бавно отрони Додж. — Написано е преди четиридесет хиляди години от обитателите на звезден куп M-13.
	През следващите два часа Ърквин се вглъби в изучаването на нулите и единиците, но безуспешно. И тъкмо се надигна обезсърчен от стола, микрофоните пак заработиха.
	— Сигурна бях! — възкликна Олга. — Сега ще се изяснят.
	— Дано! — каза Ърквин и изтри потта от челото си. — Не може да ни оставят да се губим в догадки, след като вече ни смаяха с първите си предавания.
	След като разделителите бяха изписани с цели линии, а неносещите смислово значение нули — изпуснати, новото съобщение, нанесено в рамката петдесет на петдесет, изглеждаше по следния начин (вж. стр. 175).
	В лявата част на листа се очертаха една под друга три рисунки; първата бе пак на Галактиката; втората очевидно представляваше кръг; третата — друг, по-малък кръг. В дясната част се виждаха двоичните групи.
	— Така си и мислех… Първи урок… Вероятно използват логически език… Въведение в техния речников фонд. — По навик Ърквин разсъждаваше на глас, с леко поучителен тон. — По двоичната система Галактиката се изразява с 11, но…
	— Не смятате ли, че трябва все пак да ми обясните нещо за двоичната система и за този ваш логически език? — обади се Молтън.
	Обърканият му вид накара Додж да прояви малко търпение:
	— Често сме мислили за подобен език и през
	174
	(cut)
	Послание N2 (Първи урок) последните години се направиха много опити в тази насока. Най-общият принцип се изразява в подреждането по редове и в отговор с „да“ и „не“ (единица и нула при двоичното писмо) на все по-конкретни въпроси. Например приемаме като начално условие (трябва да има такова), че в двоичното писмо всяка дума е с корен i1. После задавам въпроса: живи същества ли са? Отговорът е „да“. Тогава обозначението за всички живи същества ще започва с 11. Ако отговорът е „не“, названията на неживите същества ще започват с 10. Продължавам с въпрос: към животинското царство ли принадлежат? Положителният отговор предполага цифровия израз 111 за означаването на животни, а отрицателният — 110 за имена на растения. При тази система понятието „човек“ би получило знака 1111. Други въпроси и съответните отговори ще добавят още числа и все по-конкретно ще определят даден човешки вид. Стана ли ви ясно?
	— Горе-долу.
	— Тук — намеси се Ърквин — началното условие е друго. Тръгва се от Галактиката — 11… и големият кръг отдолу — 111.
	— Но има още една дума над група 11 — прекъсна го Додж, — една-единствена единица. И никаква рисунка срещу нея. Нима изразяват по такъв начин понятието за „нищо“?
	[# Заимствувам от Албер Дюкрок („Ерата на роботите“) основния принцип на такъв език. Б. а.]
	— Съвсем не, приятелю. Струва ми се, че вече схващам метода… Да поразсъждаваме: те имат астрономическа нагласа, защото най-напред мислят за Галактиката. После, естествено слизат по стълбицата на стойностите. Вървят от общото към частното и степенуването е очевидно… Този голям кръг означава звезда, дори бих казал звездна система, непосредственото и най-логично подразделение на Галактиката, а малкият кръг отдолу…
	— Разбирам, малкият кръг отдолу е планета от същата звездна система.
	— Съвсем видно е… То тогава, Додж, ако се върнем към първия ред, към тази малка единица, която ви смущава, ще трябва да заключим, че тя не изразява нищото, напротив.
	— Сетих се! — викна Олга. — Вселената.
	— Та какво друго! Вселената, която включва Галактиката, тя на свой ред е съставена от звездни системи, а в тях се намират планетите. Това велико цяло, този космос, те могат да го представят само следвайки степенуването, като му дават име на двоичен език. От ясно по-ясно!
	— Интересно е от психологическа гледна точка — забеляза Молтън. — Те започват от най-обширното, от най-общото и му поставят знака 1.
	— Ърквин, къде е първото съобщение? — неочаквано попита Додж. — Защо ми се струва, че…
	— Аз пък съм сигурен — заяви математикът. — Знам го наизуст. Ето го. Можете да проверите. Група 11, т.е. Галактиката, се намира на трето място, на седемнадесети ред.
	Една дума от посланието бе разчетена. Всички се смълчаха, поразени от постижението си.
	— За другите думи ще се наложи да чакаме нови съобщения: следващите уроци.
	— Значи не се съмнявате, че ще продължат. Отговорът дойде с пращенето на микрофоните. На четиридесет хиляди светлинни години от Луната тайнствените същества методично продължаваха да ги посвещават. Слушаха сигналите в благоговейно мълчание. Но когато Олга донесе записа, Ърквин установи само с един поглед, че е точно повторение на първото съобщение.
	— Очаквах го — заяви той, след като сравни двата свитъка. — Това е посланието, Додж, истинското послание, което те искат на всяка цена да стигне до нас. Другите включвания са предназначени да ни помогнат да го разберем. За тях това е документ с огромна стойност. Ако не се лъжа, ще го повтарят след всеки пореден урок.
	Изглежда, имаше право. След два часа — такъв промеждутък от време се очертаваше между предаванията — съобщение N3 се оказа вторият урок. Той предизвика почти толкова силно вълнение, колкото и разчитането на думата „галактика“. След като го обработи, Ърквин разгъна листа пред смаяните погледи на другарите си (вж. стр. 179)
	Всеки, без да е голям учен, щеше да разпознае първите три изображения. Те прекалено много напомняха човешка фигура, за да има някакво колебание. Явно, показваха съществата, обитаващи планетата, от която идваха сигналите: мъжко, женско и малко, създадено от първите две. Очертанията подсказваха яко телосложение, което не изненада никого. Живеещите на планета с голямо привличане, припомни Додж, имат почти неизбежно подобна телесна форма. Впрочем предположенията отиваха понякога и до по-крайни представи. Но пълното съвпадение, за да не кажем пълната прилика с човешкото тяло, с неговите крайници и органи, стъписа хората от обсерваторията много повече от каквито и да е уродства.
	— Мъжът е 11101 — започна да обяснява Ърквин, след като бързо разучи цифровите обозначения, разположени срещу всяка рисунка. — Да, пак техният метод на подреждане: мъжът е част от звездната система — корен 111. Нулата навярно представлява промяна във вида. Значи не става въпрос за нежива материя.
	(cut)
	Послание N3 (Втори урок)
	Единицата след нулата трябва да сочи най-важното създание от вида — мъжа 11101 и жената 11100.
	— Каква жена! — запротестира Олга.
	— Женското и мъжкото създание, ако предпочитате така да се изразя. Дотук е ясно, само че…
	— Какво?
	— Не следват нашата логика на мислене. Ние щяхме да определим живото създание в най-широк смисъл, после да посочим животинското царство, различните видове, следвайки пътя на еволюцията, и да стигнем накрая до човека.
	— Какво неудобство има в това?
	— Засега никакво, но очаквам големи усложнения — каза Ърквин, поклащайки глава. — В съобщението има необичайно дълги думи.
	— Е, няма да придиряме на логиката им — застъпи се Молтън, — щом ни дават толкова сведения в няколко реда: планета, обитавана от раса, твърде подобна на нашата. Симетрия във формите. Пол. Начин на размножаване.
	— Не се оплаквам… Забележете, няма нова цифрова група за обозначаване на детето. Просто са поставили една под друга думите „мъжко“ и „женско“. Пестеливост в знаците.
	— А по-нататък? — нетърпеливо запита Додж. — Квадрат, сетне — триъгълник. Същия, с който започва и съобщение N1. Как ще го разтълкуваме?
	— Не е много ясно. Но… — Ърквин напрегнато разсъждаваше и ето че лицето му просветна. Техният метод, начинът им на степенуване ще ни го подскаже… Квадратът е представен от цифрова група 111011. Значи той е някаква част от човешкото тяло, защото включва корена „човек“ — 11101, и то една от най-важните според тяхната система на подреждане, тъй като е начало на ново подразделение… Ясно, Молтън, квадратът не може да бъде нищо друго освен глава на човек. Ако се съмнявате, погледнете колко прилича на главата в първата рисунка.
	— Дали действително имат квадратни глави, или са използували тази форма за по-голяма яснота в изображението?
	— Подробностите ще уточним по-късно. Сега ме интересува последната рисунка, триъгълника… и той трябва да е важна част от човешкото тяло, защото и тук е налице коренът 11101.
	— Защо нямаме специалист по анатомия в групата! — разочаровано възкликна Додж.
	— Триъгълник с обърнат надолу връх — бавно изрече Олга, — изместен вдясно спрямо оста на горните рисунки, а главата попада точно в тази ос… Изместен вдясно — за нас. За фигурите — вляво…
	Прекъсна я победоносният вик на Ърквин. Останалите също се бяха досетили.
	— Това момиче е гений! — заяви той, като го целуна по двете бузи. — Засрами ме.
	— Сърцето, човешкото сърце! — прошепна Молтън.
	— 111010 — тържествуваше математикът. — И не само изображението на сърцето е най-отгоре в съобщение N1, а съответната двоична група се явява два пъти в текста: четвъртата дума на седемнадесети ред и първата — в четиридесет и петия, последен значещ ред.
	И така, бяха разчетени две важни думи: Галактика и сърце. Нова вълна на неудържим възторг грабна учените — първите успехи разкриваха бляскави перспективи пред тях. Нервното им натоварване пак щеше да ги накара да лудеят като хлапета. Додж вече подхващаше някакъв танц, Молтън войнствено запя с цяло гърло, но устремът им изведнъж секна. Директорът на обсерваторията замръзна на място, повдигнал единия си крак, а психологът тъй си и остана със зинала уста: микрофоните работеха. И този път, надал ухо, Ърквин броеше паузите. Не му трябваше много време, за да установи, че се повтаря съобщение N1. Беше го предсказал, но все пак се ядоса:
	— По дяволите! — избухна той. — Вече знаем това… Но не довърши изречението пред укорителните погледи на другарите си. И те бяха разбрали или просто бяха отгатнали. Ритъмът на тази идеща от космоса музика започваше да им звучи познато. Слушаха я с богомолско усърдие, сякаш смисълът й щеше да просветне от такта. Дори Ърквин, строгият математик, усети как се свива сърцето му. Трябваше да си признае, че има нещо покъртително в упоритото, повтаряно на равни промеждутъци звездно послание. То бе несъмнено истинското СЪОБЩЕНИЕ, носител на трансцендентно съдържание, толкова важно, така вълнуващо, че авторите му не се бяха поколебали да пожертвуват неизчислимо количество енергия и труд. Може би в него се разкриваше една от великите загадки на Вселената? Или се поставяше въпрос на живот и смърт за всички живи същества в космоса, въпрос, изпратен, посредством електромагнитните вълни преди четиридесет хиляди години?
	Така започна много нашумялата случка от историята на проекта ОЗМА-2, обещаваща да се превърне в блестящо потвърждение на прозорливата интуиция, отстоявана от неколцина учени и разпалила страстите в продължение на две години.
	От една страна, Ърквин излезе прав, като предвиди, че уроците по двоичен език ще стават все по-трудни, а от друга, предаванията не бяха равномерно възобновявани. Прекъсваха за седмици, за цели месеци, което се обясняваше с астрономически явления, предизвикани от движението на изпращащата сигнали планета около нейното слънце.
	Много бързо, още щом се премина от отделни названия към по-заплетени словосъчетания, двоичният речник непреодолимо се усложни. Макар да се трудеше по двадесет часа на денонощие и колегите да му помагаха, Ърквин не можеше да се справи с безбройните тълкувания на всяко последвало съобщение. Обитателите на обсерваторията се видяха принудени да приемат съдействието на други специалисти, и то с голямо съжаление, понеже гледаха на тази задача едва ли не като на лично притежание.
	Впрочем бе невъзможно работата да се ограничи сред тесен кръг посветени. Веднага щом узна за случилото се, планетата се разбуни и всяко новополучено съобщение се разпространяваше от единия до другия й край. Организираха се изследвания в световен мащаб, правителствата отпуснаха значителни средства, установи се дух на сътрудничество, не по-малко невероятен от самото произшествие.
	На Земята стана чудо, предизвикано от космическото знамение: кипежът, отприщен пред прага на една доскоро немислима ера, бе така неудържим и толкова всеобщ, че не само учените забравиха за старите си препирни, но и нациите последваха примера им. Някогашната идея за световна федерация, плахо подхвърлена навремето от неколцина мечтатели и мигом удавена в злостни подигравки, бе на път да се осъществи. Тайнственото послание, изпратено преди четиридесет хиляди години от един далечен свят, положи основите на всеобщото обединяване. Психическото сътресение бе такова, че две седмици след получаването на първите сигнали правителствата на няколкото все още воюващи страни се събраха и решиха да прекратят конфликта, което бе посрещнато с всеобщо одобрение дори и от най-разпалените войнолюбци.
	Светът стана свидетел на разтърсващи сцени. Държавният ръководител на народен Китай сърдечно прегърна съветския министър-председател. Двамата на свой ред крепко стиснаха десница на президента на САЩ. Християни и езичници, будисти и атеисти, араби и израилтяни падаха заедно ничком пред изображението на който и да е бог, пред изгряващото слънце, пред Стената на плача, или се обръщаха с още по-голямо упование към звездния куп M-13 от съзвездието Херкулес, чието местоположение вече знаеше и последният невежа. Всички народи молеха, настояваха за мир, мир на всяка цена. Условията на противника биваха приемани още преди той да ги е поставил. Въпросите, свързани с националност, експанзия, териториално господство, дори понятието за чест се оказаха изведнъж с нищожно значение.
	Тази проява на всеобща воля ускори хода на събитията. За 24 часа навсякъде бяха подписани мирните договори, формалност, за която държавните глави упълномощиха най-невзрачните си служители. Те самите бяха призвани за друго, по-възвишено дело: да организират научното изследване, да вдигнат на крак най-големите умове в страните си, за да установят връзка с извънземната цивилизация, като първо разрешат загадката на посланието.
	В челните редици бяха, естествено, най-личните учени, математици, астрономи, физици, астрофизици и най-вече ония, които до известна степен бяха предвидили подобно събитие и с досегашната си работа бяха подготвени за такъв род проучвания. Но към представителното тяло лека-полека бяха включени още специалисти, от които се очакваше обяснение на една или друга особеност.
	Биолози, губещи се в догадки за външния вид на изобразените върху рисунката същества, градяха хипотези, според които мислещият дух трябва да бъде въплътен в обвивка, напомняща повече или по-малко човешкото тяло. Оттам стигнаха до извода, че и езикът им вероятно е подобен на нашия и опирайки се на този принцип, изработваха правила за разчитане на кода на посланието. Социолози създаваха задълбочени теории за организацията на обществото в далечната планета и всяка ги повеждаше по нов, непознат път. Анатоми прекарваха по цели нощи, надвесени над простичкия триъгълник, представляващ сърце. Някои смятаха, че съобщението се отнася до революционно откритие в областта на хирургията, далеч по-важно от присажданията, и нашите братя от звезден куп M-13 искаха цялата обитавана вселена да се възползува от него.
	Откривателската стихия обхвана всички клонове на човешкото знание и мисъл. Философите също не можеха да останат настрани от изследователските групи. Силно впечатлени от разчетените дотогава думи „галактика“ и „сърце“, те виждаха в тях възможност за разбулването на една от най-великите тайни на Вселената, изясняването на взаимоотношенията човек-космос.
	Подобна бе гледната точка на теолозите, към които също се обърнаха за помощ. Често те се оказваха най-запалените и с ревностната си вяра, с красноречието и проникновените си разсъждения даваха нов тласък на търсенията. Отново бяха подети, и то много разгорещено, споровете, които така силно бяха развълнували определени кръгове в началото на века, ала пред безмълвието на отвъдното постепенно бяха стихнали. Понякога те протичаха доста бурно. Едни твърдяха, че има само едно превъплъщение, други пък бяха на мнение, че бог може да се въплъти във времето и пространството под избрана от него форма, макар тя да ни изглежда чудовищна. Отивайки още по-далеч и позовавайки се на свети Тома Аквински, трети заявяваха, че няма догма, която да отхвърля възможността бог-отец или светия дух да се превъплъти в тяло вместо в божия син. На което пък възразяваха (теза, поддържана навремето от един английски учен*), че Вселената се нуждае от едно-единствено превъплъщение, това на Христос, тъй като другите светове също ще бъдат спасени, щом получат съобщението по радиото.
	[* Едуард Милн. Б. а.]
	Изследванията надхвърлиха рамките на официално създадените научни групи. Цялото човечество бе обладано от откривателска треска. Всред всички социални прослойки, в клубовете, университетите, училищата, посолствата, в светските салони, в кухните, заводите, на полето, навред се виждаха хора, поотделно или заедно, които, свъсили чело, съсредоточено препрочитаха посланието и възбудено редяха комбинации от цифри или с блуждаещ поглед търсеха вдъхновение в необятната бездна на космоса. Когато най-после стана ясно, че събитието е разтърсило даже най-безразличните, че няма по-необикновено от него в историята на света, интерес проявиха и някои от най-изявените хора на перото. През двете години след приемането на първите сигнали един академик дори посвети няколко реда на космическото произшествие, както го нарече той, в едно много сериозно списание.
	И все пак основната работа се довършваше в лунната обсерватория и Ърквин си оставаше главният вдъхновител. Междувременно Додж бе издействувал от вече създаденото федерално правителство на Земята всички частични резултати да бъдат изпращани при тях. „Космос“ поддържаше постоянна връзка с научноизследователските центрове и те веднага съобщаваха и за най-скромната находка, за най-малката вероятност за ново тълкуване. Така, възползувайки се от най-доброто в човешката изобретателност, подпомагани от прочути специалисти и като имаха на разположение нов, огромен компютър, специално създаден за целта, Ърквин и другарите му навлизаха все по-дълбоко в загадката, но към нейното разрешаване напредваха бавно, стъпка по стъпка.
	Колкото повече следваха уроците, толкова по-усложнен ставаше езикът им и нито един човек, нито пък научна група бяха в състояние да съхранят в главите си всичките му съставки. Единствено компютърът се справяше с това и чудовищната му памет непрекъснато се обогатяваше с нови термини или с някои от безбройните лексически отсенки, които създаваха толкова мъчнотии при разчитането. Машината грижливо подбираше данните, като съхраняваше най-полезното от несекващия поток информация, който влагаха в нея учените, неспособни сами да стигнат до вярното тълкуване. Най-важната й задача бе, естествено, разчитането на послание N1, което, същински съдбовен припев, още по-тайнствен и затова още по-обнадеждаващ с всеки изминат ден, звучеше с покъртителна настойчивост между отделните уроци по космически език.
	— Мисля, че всичко е готово, Додж — каза Ърквин с несигурен глас. — Моля, натиснете копчето.
	— Не, приятелю — поклати глава астрономът. — Вие трябва да го направите. През тези Две години вие бяхте душата и умът на групата.
	— Страхувам се.
	— И аз.
	— А з също — обади се Молтън. — Но Додж е прав, на вас се полага да го сторите.
	Настъпваше решителният миг. Преди няколко дни Ърквин се убеди, че в компютъра са заложени всички сведения, необходими за разчитането на съобщението. Сега, с натискането на едно копче, трябваше да подадат команда за изпълнение. Математикът изгаряше от нетърпение, но събитие от такава важност, наложило сътрудничеството на цялото човечество, изискваше присъствието на високопоставени представители от всички държави. Тайната, която несъмнено щеше да бъде разбулена, се нуждаеше от достойни свидетели, от ръководители, поели далеч по-голяма отговорност от хората на науката. Може би загадката криеше в себе си опасност? И не биваше да се съобщава на широките маси! Кой би могъл да знае предварително! Предизвестено по неофициален път, федералното правителство изпрати водещите си държавници и бе решено на церемонията да присъствуват само те и светилата от обсерваторията.
	— Хайде, Ърквин!
	Бяха се събрали в залата с компютъра, трескави от нетърпение, но също и от страх. Вратата бе заключена. Олга, която не бе допусната сред важните личности, се топеше от притеснение в съседната стая и напразно се напрягаше да долови някакъв шум. Отлично изолираните стени осигуряваха пълна поверителност.
	— Хайде, Ърквин, побързайте. Не можем повече да чакаме.
	Лицето на математика бе посивяло. Той овладя с усилие треперенето на ръцете и краката си, тежко пристъпи към един пулт, дръпна надолу две-три ръчки и след миг колебание натисна с палец червено копче. Молтън, който не го изпускаше от поглед, изпита странното чувство, че вижда човек, решил да сложи край на живота си и чието последно разумно действие е да натисне спусъка на насочения към слепоочието му пистолет.
	Последва леко прищракване, което премина в бръмчене и след няколко секунди компютърът започна да превежда послание N1.
	Олга, която се бе примирила, че няма да чуе нищо, изведнъж подскочи в креслото. Вратата на залата шумно се отвори и някой се затича по коридора. Тя веднага се спусна навън и успя да зърне мъжка фигура, в която разпозна Ърквин тъкмо когато нахълтваше в стаята си. Той размахваше ръце, сякаш беше полудял. Затръшна вратата и до ушите на девойката стигна проскърцването на леглото, върху което се бе строполил.
	Тя постоя още миг, но й се стори, че долавя ридания, и тогава без колебание влезе вътре, макар че той явно искаше да се скрие от всички. Не се бе излъгала. Проснат по корем върху леглото, стиснал глава с ръце, математикът се тресеше целият. Олга се приближи и когато той обърна лице към нея, зърна сълзите му: сълзи от ярост. Ърквин бе обхванат от безумието на гнева.
	— Посланието… — започна тя.
	— Посланието ли, питате за посланието… — прошепна той с безумен поглед.
	Но не можа да продължи, разтърсен от истеричен смях, в който се дави повече от минута. После заговори несвързано, като ту крещеше необуздано, ту жално стенеше, същинска прокълната душа.
	— … Огромна енергия, чудовищна, която дори не можем да си представим тук, в атомната ера, използували са я, за да изпратят посланието! Милиарди и милиарди киловати, изчислиха физиците… Предостатъчно, за да пометат планетата ни за няколко секунди… Какъв ли невероятен запас от звездната си мощ са употребили! А ние, Олга, ние изразходвахме милиарди рубли, милиарди лири стерлинги, франкове, лири, йени, рупии… В продължение на две години всички учени бяха вдигнати на крак!… Зарязаха останалите изследователски програми… Сивото вещество на човечеството бе съсредоточено само в едно: да се разчете посланието, посланието с великата тайна на Вселената!…
	— Ще ми обясните ли най-после? Разгадахте ли го?
	Ърквин болезнено се изсмя и запрати в лицето й смачкания на топка лист със записа. После с един скок се озова до шкафа, от който измъкна бутилката, забравена там от две години. Олга приглади с ръка книжната лента, приближи се до прозореца и зачете тихичко, докато той, отпуснал се пак върху леглото, пиеше на едри глътки.
	„Ще се срещне ли в Галактиката щедро, състрадателно сърце, което да се смили и да изцери една нещастница, недостойно измамена и наранена за цял живот?
	Едно преливащо от нежност сърце“
	— „Наранена за цял живот“, „преливащо от нежност“ — захриптя математикът, давещ се от яд и алкохол. — Прочетохте ли го? Оценихте ли го по достойнство?… Всички умове, вдигнати на крак цели две години! И защо? Защо?… За толкова жалка история… Олга! Олга! Компютърът ни се присмя… Най-тривиално, най-блудкаво, най-тъпо писъмце от рубриката „Сърдечна поща“.



	$id = 462
	$source = Моята библиотека
	__Издание:__
	Пиер Бул. Сърцето и галактиката или Ева = MC{sup}2{/sup}
	Разкази и новели
	Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1989
	Библиотека „Галактика“, №98
	Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
	Георги Марковски, Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Светослав Славчев, Христо Стефанов
	Съставител и преводач: Райна Стефанова
	Консултант: Райна Токушева
	Редактор: Светлана Тодорова
	Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
	Рисунка на корицата: Текла Алексиева
	Художествен редактор: Иван Кенаров
	Технически редактори: Тонка Костадинова
	Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева
	Френска, I издание
	Дадена за набор на 26.IV.1988 г. Подписана за печат на 24.I.1989 г.
	Излязла от печат месец март 1989. Формат 70×100/32 Изд. №2165. Цена 1,50 лв.
	Печ. коли 12. Изд. коли 7,78. УИК 8,40
	Страници: 192. ЕКП 99366 26331/5637–412–89
	Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
	Държавна печатница „Георги Димитров“ — София
	Ч 840–32
	© Светлана Тодорова, предговор, 1989
	© Райна Стефанова, съставител, преводач, 1989
	© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
	© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1989
	c/o Jusautor, Sofia

	© Pierre Boulle
	E=mc{sup}2{/sup} ou le roman d’une idee
	Julliard, 1957
	Histoires charitables
	Julliard, 1965
	Quia absurdum
	Julliard, 1970