Олга Ларионова
	Знаците на зодиака
	Сборник повести и разкази


	О. Ларионова е една от малкото писателки, посветили се изцяло на научнофантастичния жанр. Видна представителка на ленинградската школа в съветската фантастика. За нейния авторски почерк са характерни оригиналните конструкции, увлекателната романтична сюжетност, добре премерената сплав от остроумна ирония и изящен лиризъм. Ала онова, с което тя печели значително пред своите събратя фантасти, е проникновеното реалистично изображение на фините душевни промени у героите, дискретният психологизъм в творчеството й. А тъкмо психологизмът, интересът към вътрешните противоречия на личността са рядък гост в научната фантастика.


	Людмила Стоянова
	Звездните сонати на Олга Ларионова

	В съвременната фантастика все по-често срещаме произведения, създавани сякаш по някакъв цехов стереотип. Авторите им очевидно са се поддали на опасната илюзия, че за написването на една фантастична книга е достатъчно само да се познават някои специфични жанрови канони, че то не изисква особено художествено майсторство. Главното е да е интересно, да не се изостава от най-новите цехови открития. Навярно поради това расте и относителният дял на вторичната по замисъл, правена сякаш „на парче“, подражателна, епигонска научна фантастика. А тъкмо тя отблъсква от жанра любителите на сериозното философско-психологическо четиво.
	Мислейки, че им е позволено да вървят срещу общолитературните традиции, сторонниците на „специализираната“ фантастика фактически увеличават числото на естетически невежите автори сред фантастите. Това впрочем е опасно не само за тях, а и за всички, които обичат фантастичната книга.
	За Олга Ларионова истинска фантастика е само оная, която всякога залага на нещо повече от развлекателната сюжетност. Главната й сила като при всяка литература тя вижда в яркостта на художествения образ, в моралнозначимата идея.
	След успешния си дебют с „Вахтата на «Арамис»“ в сп. „Искатель“ през 1966 г. младата ленинградчанка доказва, че не ще бъде просто поредното епизодично присъствие в съветската фантастика. За твърде кратък срок тя спечелва доверието на масовия читател, налага се и сред ценителите. Още през следващите една-две години името й многократно се появява в колективните сборници и алманаси на ленинградските фантасти редом с имената на най-изявените представители на школата — Г. Гор, И. Варшавски, С. Снегов, Вл. Щербаков… В антологични сборници и по страниците на специализираните московски и ленинградски издания за фантастика излизат ранните й разкази, повести и романи: „Край морето, там, дето свършва земята“, „Планетата, която с нищо не можеше да бъде полезна“, „Изменник“, „Развод по марсиански“, „Леопардът от Килиманджаро“… После идат и ярките й самостоятелни книги: „Островът на мъжеството“ (1971), „Приказка за кралете“ (1981), „Знаците на зодиака“ (1983). И пак в „Искатель“ през 1985 г. е отпечатана една от последните й засега творби — повестта „Соната за морето“.
	Героите на ленинградската писателка упорито търсят себеподобни върху картата на звездния зодиак. Те летят към прекрасните си небесни любими, борят се ведно с представителите на други цивилизовани светове срещу космически агресори, правят блестящи научни открития. Ала колкото и възвишени и далечни да са мечтите им, осезаем е техният днешен, _земен_ корен.
	Ларионова предлага свои „сценарии“ на проблема за съществуването на човека и природата, на човека и техниката, на човека и извънземното същество и просто — на човека с човека. Фантастичните ситуации тя използува не само за да ни подготви за реална среща с проблемите на утрешния свят, а и като метафоричен художествен език. По обиколните пътеки на поезията той ни води към вълнуващи етични внушения.
	Значителна част от творбите й споделят интереса на днешната наука към темата „извънземен разум“. Те илюстрират хипотезата за многото обитавани светове във Вселената, за възможното безкрайно разнообразие на формите на разумен живот в Космоса. Контактът с други цивилизации би ни изправил лице с лице пред Неочакваното, ние едва ли сме в състояние да предвидим неговите последици. Определяща за фантастиката на Ларионова тема става тъкмо срещата с Непознатото, Чуждото, Нещото от друг свят — непостижимо за равнището на сегашните човешки знания, непознато за сегашната земна наука и все пак реално и възможно поради неизчерпаемостта и безграничността на Вселената.
	Реакциите на другоземните същества са непредсказуеми, мотивите на действията им не се побират в познатите земни стереотипи. В „Сътворение на световете“ онова, което земният човек взема за агресивност, се оказва алтруистичен жест за неговото собствено спасение. От космическите сюжети на Ларионова въобще струи някакъв романтичен метагалактически хуманизъм, налага се идеята за вселенската солидарност на живата мислеща материя („Соната за водния змей“, „Патица за примамка“, „Звездна соната“).
	С „Върни се за твоя Стор“ и „Планетата, която с нищо не можеше да бъде полезна“ писателката ни отвежда към проблема за особената природа на създаваната в изкуството втора реалност. Докосва загадката на творческия акт, гради чудесни метафори на „магическата“ способност на твореца да оживи неживото, да дари с душа светлите видения на горещата си фантазия. Странната професия на героя от „Върни се за твоя Стор“ — истински писател — му позволява не в преносен, а в буквален смисъл да вае персонажите си „от плът и кръв“, да създава кибернетични човеци. Кибернетичната тема впрочем занимава Ларионова не от вчера. Какво подтиква човека към създаването на мислещи машини? Какви ще бъдат отношенията между него и изкуствения интелект? Ще се стигне ли до фатални за човека стълкновения помежду им? Около това ядро от проблеми на едно не толкова далечно бъдеще е организиран сюжетният материал в много от нейните творби.
	Кибернетиците от повестта „Дуел“ даряват мислещата машина с емоционални сетива, събуждат у нея творчески пориви, превръщат я в личност. Тя не е вече просто усилвател на човешките възможности по отношение на съхраняването и преработката на информация, не е просто продължител на човешкия ум, а съзнаваща и самоосъзнаваща се материя, нещо качествено и затова драматично Ново.
	Следва ли да се заменя човекът с кибернетичния му двойник? Ще се роди ли някакво ново, кибернетично човечество? Съгласни ли ще са кибернетичните човеци да ги създаваме? В наш враг ли ще се превърнат те, или ще останат наши приятели, помощници, допълващи човека, там, дето това е необходимо? Сериозните успехи в областта на кибернетиката и физиологията са изходната предпоставка за тоя сравнително нов кръг въпроси, над който настойчиво размишлява съвременната фантастика. Ларионова се интересува повече от етичната страна на проблема. Тя обсъжда правото на науката на вмешателство в духовната природа, в съкровеното „аз“ на човека. Вълнува я темата „наука и нравственост“.
	Жената автор е необичайно присъствие в кохортата на фантастите. С нетрадиционността на тематичните си пристрастия Олга Ларионова категорично потвърждава това. Тя експериментира в малко занимаваща колегите й област — метафизиката на чувствата — и е сред първите, които възразяват срещу пуританското отношение към тялото в съветската фантастика. В нейните разкази и повести жената се явява не в обичайната си роля на аскетичен, едва ли не безполов партньор в космическата експедиция или в лабораторното дирене, а с правата на любовта и плътта си. Нещо повече. Ларионова разисква дори темата табу за любовния акт, секса и зачатието и за въздействието на НТР върху тях („Приказка за кралете“, „Неистинския“).
	Нашето тяло под опеката на една удивителна техника… Биоконструктори, нервоапликатори, глипотери. И дошлите заедно с фантастичните нови професии фантастични резултати от човешкия труд: сценични биороботи, донори двойници, дистанционно управляеми антропоиди без обратна връзка. В крайна сметка всякога се оказва, че за авторката по-важни от изумителните ефекти на собствената й „медицинска“ фантастика са стоящите зад тях истории на човешките чувства, амбиции, страсти. Те са мостовете, които тя дискретно прехвърля от футурологичните си притчи към нашата реалност. Защото фантастичното у нея не е самоцел, модна интелектуална игра. То всякога тежнее към нравствено-философския извод. И както хуморът, и иронията й помага да отсени мисълта си, да избегне скучното морализаторство.
	Фантастичната литература има свойството да откликва на най-новите тенденции в науката, в живота на обществото и човечеството като цяло. Да откликва в аванс — проблемът още броди в умовете, едва започва да приема социалната си форма, а фантастиката вече го поверява на бъдещето, _изпробва_ го там.
	Чужди на еуфоричното прогнозиране на едно безметежно бъдеще, фантастичните книги на Олга Ларионова не предсказват близкия златен век. Те съдържат и тревожни хипотези, напомнят за отговорността на учения пред човека и човечеството, за нашия собствен морален и екологичен дълг пред утрешния ден. Съвременничка на раждането на космическата лингвистика и на свободната хирургическа трансплантация на органи, свидетелка на шумното кръстосване на шпаги между сторонниците на тоталната компютъризация и нейните противници, съветската писателка създава по своему оптимистична фантастика, в която грижата на обществото за индивида продължава и в бъдещето, в извънредно сложните условия, на живот и труд през епохата на междузвездните полети. В твърде отдалечените си от нас във времето и пространството герои тя влага дълбока човечност, вяра в доброто светло начало, в неизбежното тържество на любовта и красотата.


	Сътворението на световете

	Младите — Макалей, Похенпол, Споришев и Хори Хе — бяха застанали в кръг, с ръце връз раменете на съседа си, и очаквателно гледаха надолу. Анохин стоеше по-настрани, в ъгъла на квадрата, и също гледаше надолу. Инглинг, командирът на отряда, отмерено крачеше около централната група и от чиста солидарност също гледаше надолу — той не усещаше нищо. Фантазират младежите — и толкова.
	— Е, и какво?
	— Аз съм тъп и невъзприемчив — каза Макалей. — Просто ми е дяволски хубаво.
	— Имаш чувството, че покрай тялото ти се плъзгат някакви прохладни струйки… — Похенпол блажено потръпна. — Като аеродинамичен душ. Бликащ нагоре.
	— Това е мирис без мирис — поде Хори Хе. — Изпълва душата с аромата на очакването…
	— Това, разбира се, е доста вярно — както винаги смутено промълви Веня Споришев. — Но всичко това са странични ефекти. А в основата им лежи много мощно излъчване, не мога да кажа какво, не намирам аналози нито на Земята, нито на други планети… Освен това имам усещането… Кирил Петрович, елате при нас!
	Анохин учудено вирна сивеещата си брада и тръгна послушно като робот. Него и Геир Инглинг ги смятаха за старци.
	Споришев и Хори Хе се пуснаха и му направиха място.
	— Стана по-силно, усещате ли? — тихо каза Веня.
	— Командире, елате тук и вие! — викна Макалей.
	Геир се промуши под ръцете им и се озова в центъра на кръга. Във въздуха се разля ароматът на цъфтяща вишна.
	— Виж ти! — каза Геир. — Кой смяташе, че това е мирис без мирис? Плочата благоухае като градината на японските императори!
	— Да изтанцуваме ли едно сиртаки? Условията са налице… — Макалей се разлудя от радост, че нарекоха планетата с неговото име. Земя на Макалей. Като мак и алея. Макова алея.
	— Плочата няма нищо общо с това — каза Веня Споришев. — Тук всяко камъче, всяка пукнатинка изпускат лъчения. А на това място сякаш има фонтан, но той е по-надълбоко, под плочата. Може би затова и те са я домъкнали, за да отбележат мястото?…
	— Даа — поклати глава командирът, — много бих искал да зная кои са тези „те“ и преди колко века са домъкнали тук тази плоча. Пък защо — това вече не е толкова важно.
	Всички мълчаха, защото, естествено, не по-малко от командира искаха да разберат кой и кога е бил тук и дали изобщо е имало посещение? По-скоро — имало е… толкова привлекателно е всичко в този скоро възникнал мъничък свят, намиращ се някъде в началото на камбрийската ера. Разсъмването тук беше незабравимо — всъщност то продължаваше от изгрев до залез слънце. Розовото светило обагряше белите скали над морето в пастелни тонове, а съцветията на лилиите едва по обед придобиваха своя снежнобял цвят.
	— Блажен е онзи, който стъпи на Земята, когато почва пролетен цъфтеж… — замислено процитира Хори Хе може би себе си, може би някого от класиците. — Само гдето тук сега не е пролет. Аз пресметнах: сега е краят на лятото. Вярно, ние кацнахме в субекваториалната зона и корабният компютър даде средногодишни колебания в температурата в границата между дванайсет и петнайсет градуса, но все пак поведението на тукашната флора ми се струва нетипично…
	Обратният път към лагера не беше толкова лесен, както изглеждаше на пръв поглед, така или иначе никой не прояви желание да продължи разговора по пътя. Камъните, причудливо нахвърляни по този стръмен шестстотинметров склон, за две денонощия се бяха покрили с пяна от лилаворозов лишей и истинска мъка бе да се върви по тази пенеста маса, съставена от милиарди миниатюрни нишки и зрънца.
	Към средата на склона видяха още две плочи с чужд произход — лишеят упорито ги заобикаляше. И двете плочи бяха пропукани… Макалей само изхъмка — та тях не ги ловеше нито геоложко чукче, нито лазерен резец. Хори, най-лекият и подвижен от всички, ги бе изпреварил и вече шеташе в лилавата сянка, хвърляна от „Харфагър“ — подреждаше масата. Най-сетне и останалите скочиха от последната тераса на равната площадка, избрана за лагеруване, и смъквайки комбинезоните, се стълпиха край ручея. Струята падаше от височината на човешки бой и образуваше естествен душ. Водата беше топла и газирана, подобно на нарзан*, а на дъното на малкия улей, който тя бе издълбала през дългите години на непрекъснато падане, голяма зелена жаба лениво мърдаше лапи. От време на време тя отваряше уста и Похенпол твърдеше, че казва „Bon appetit“. От това не следваше, че аборигените вече бяха усвоили френски език — това не беше животно, а комплекс измервателни уреди. Докато жабата беше зелена, водата можеше да се пие; промяната към жълто говореше за това, че става само за технически нужди, а червеният цвят забраняваше дори да се приближават към нея.
	[* Нарзан — минерална лечебна вода в Кавказ. Б.пр.]
	Може би всички, освен мълчаливия Анохин, поздравяваха изумрудения индикатор, като съседско куче. Отсъствието на животни на планетата, особено забележимо при такова обилие на растителност, оказваше влиянието си.
	— Докато ние се разхождахме — командирът зае мястото си начело на сгъваемата маса и посегна към чинията със салата, — този пълзящ цветарник се изкатери нагоре с още осемдесет метра. Интересно дали и там, отвъд прохода, всичко цъфти така?
	— Ако се съди по снимките — не — вежливо отговори Веня Споришев, като остави за момент чинията. — Разпространението на цветния пласт върви от брега към вътрешността на континента. Не се притеснявайте, последователните снимки се правят автоматично.
	— Ти яж, яж — каза командирът. — Най-малко от всичко ме вълнува ботаническата страна. И без това в състава на комплексната експедиция специалисти по растенията ще има повече от необходимото. Точно те ще изяснят всичко. Главното сега е — да не забравим да споменем някой специалист, за който в базата няма и да се сетят. Ето например като с това излъчване. Ще трябва да молим за консултант по психотроника, представям си каква физиономия ще направи Полубояринов.
	Геир се сепна — обсъждането на висшето началство в присъствието на редовия състав не влизаше в навиците му. Но всяко разузнаване винаги свършваше така: та нали главното в тяхната професия всъщност беше не самото разузнаване, а изготвянето на схема на бъдещата комплексна експедиция, в която нищо не биваше да се пропусне. Ако поискаш излишни специалисти — Полубояринов ще те изгризе: кадрите не стигат, планетата е безперспективна, а по вина на откривателите са изпратили там цял керван… Ако пропуснеш някого — още по-лошо: след това обезателно ще обявят планетата за извънредно интересна и перспективна, но поради немарливостта на разузнавачите не са могли да изследват всичките й богатства и прелести.
	Наистина, след комплексната на планетата пристигат първите заселници и изведнъж предявяват толкова претенции към предшествениците си, че на разузнаването му остава само да свие рамене, защото нажежаването на страстите, водещо до конфликти при усвояване на планетата, обикновено наподобява стартовия пукот на крайцерен звездолет.
	Междувременно на масата бе настъпила пауза — Хори се бе забавил със супата…
	— Салатата беше превъзходна — отбеляза Кит, — оризът, калмарите и яйцата са от собствените ни запаси. Но откъде взехте този сочен лук?
	— Това не е лук — отвърна Хори, — това са листенцата на водната лилия. Ние с Вениамин ги опитахме и ги проверихме с индикатора…
	— Надявам се, че е било в обратен ред — строго се намеси командирът. — Добре е все пак, че тук явно няма нито трилобити, нито дори червеи — в противен случай бихме рискували ей така, без предупреждение, да се запознаем с тях, и то отблизо.
	Хори Хе се изпъна и отдаде чест със супената лъжица:
	— Ест, капитане, няма да се повтори повече, капитане, задължавам се занапред да не храня екипажа с тукашни червеи…
	— Свободно — каза Инглинг, — давай супата топчета. Още повече че появата на червеи може да се очаква тук след не по-малко от два милиона години.
	— Аз… ъъъ… не искам да излизам с непроверени данни, освен това може и да ми се е сторило… — Споришев мънкаше повече от обикновеното. — Накратко казано, снощи аз наблюдавах група медузи на дълбочина около дванайсет метра. Бяха съвсем малки.
	Незабавно последва жива картина: само Хори Хе с чисто азиатското си самообладание успя да остави тенджерата със супата на земята, на другите вилиците и лъжиците им изпопадаха от ръцете.
	— Огромни дупки, черни и бели! — изрева Похенпол. — Поне камери остави ли?
	— Разбира се. И то на различна дълбочина. Дори и резервните…
	— Да вървим да измъкнем една-две, сега не ми е до супа! — нареди Инглинг и стана.
	— Минутка — вдигна широката си длан Макалей. — Не всички лаври са за Венка. Аз също не исках да се изказвам предварително, но в пробите на почвата като че ли могат да се открият и проследят останки от безгръбначни. Нещо повече: моята скъпа Маковка най-малко два пъти е била заселвана от различни животинки, които след това напълно измирали.
	— Палеокатастрофа ли? — бързо попита Геир и погледна под око скалите с приклекналия върху амортисьорите си „Харфагър“.
	— Не е изключено — каза Макалей. — Маковка е особа спокойна, уравновесена и далеч не в първа младост, както изглежда на пръв поглед. Съдейки по всичко, тя би трябвало да си завъди зверилник и да обрасне с трева още преди двеста-триста милиона години.
	— Откъде тази точност? — ревниво попита Похенпол.
	— Интуиция. Спомняш ли си първата повеля на космическите първооткриватели — „вярвай на интуицията си“? В настоящия случай — на моята.
	Анохин, който до този момент не бе проронил и дума, вдигна глава, сякаш да каже нещо. Но премисли. Интуицията. Тези момчета твърдо бяха усвоили и писаните параграфи, и неписаните повели. Иначе не биха били в тактическото разузнаване. Засега не са се опарвали. Да им се говори за това обаче е безполезно. Можеш да ги научиш да си постилат меко и дори доста точно да пресмятат къде. Но да не падат, не можеш ги научи.
	— Е, добре, първооткриватели — каза Похенпол, — аз също съм запазил нещо за отчета, исках да го проверя през последните дни поне осем пъти. Господин председателю, лейди и джентълмени, искам да ви уведомя, че тази планета е посещавана от чужденци с неизвестен досега произход, и то нееднократно. Долитали са тук поне два пъти.
	— Всички ли се изказаха? — попита командирът. — Анохин, поне ти ми спести някоя изненада, а!… Е, благодаря ти, драги. Сега слушайте: с властта, която ми е дадена по инструкцията, удължавам престоя на Маковата алея с още десет дни. Това е резерв на командуването. Но ви моля да спазвате четвъртата повеля!
	— Попаднеш ли на някоя планета, събирай информация — отчета ще правиш по време на карантината! — изрева някой от младите.
	Изтичаше десетият ден от резерва на командуването. Слънцето, оранжево и безгрижно, се скриваше зад обраслите с лалета ниски хребети. Настроението на шестимата, разположили се до самата черта на прибоя, беше доста лошо.
	— Ние така и не можахме да се разберем — констатира Инглинг и подчинените за пръв път доловиха в гласа му тревога. — Време е да прибираме лагера, да не се туткаме после в тъмнината.
	— Цялата работа е, че се боим да назовем нещата със собствените им имена. Колкото и невероятно да е това, което си мисли всеки от нас — то трябва да се каже на глас и решението ще се появи — доста колебливо се обади Похенпол.
	— Вземи и се изкажи — измрънка Макалей. — Лично на мен не ми стига речниковият запас. Просто защото ще трябва да се признае една нелепост.
	— Добре — каза Споришев, — макар че, честно казано, аз не разбирам какво особено има във всичко това. На Радзивил е бивало и по-трудно. И лично мен нищо не ме плаши, просто зная, че съм длъжен да събирам информация, но да не се опитвам да я тълкувам…
	— Аха — радостно възкликна Макалей, — втората повеля на космическия първооткривател: вярвай на интуицията си, но не прави изводи — независимо от всичко базата ще има собствено мнение.
	— Точно така! Разбирате ли, Геир — Веня стана и закрачи по обсипания с бели луковични венчелистчета чакъл, — за съжаление твърде дълго са ни учили да събираме факти, сведения, веществени доказателства… Ние знаехме, че при всеки отделен случай базата ще вземе нужното решение вместо нас. А сега… Ние долетяхме на абсолютно безжизнена планета и на осемнайсетия ден вече има живот. До момента на старта можете да се полюбувате — цели плантации с цветя.
	— Но нали преди ние да долетим, този живот не е съществувал — смутено прошепна Хори Хе.
	— Този — да — съгласи се Споришев. — Можем да кажем, че тук е съществувал живот, но той не е бил в явно, а в зародишно състояние. Колкото и да са приблизителни получените през тези десет дни оценки, ние сме длъжни да се съгласим с факта, че всяко възникване или, ако щете, възраждане на живота върху Земята на Макалей съвпада с пребиваването на разумни същества там.
	— Не съм очаквал такава категоричност от Споришев! — прихна Кит. — Че какво, да не би пришълците да сеят спори? Това не е ли теорията за спазматичната панспермия?
	— Е, не мога да ти отговоря за всички пришълци, но лично аз нищо не съм посявал!
	— Не се вълнувай, Мак, в това отношение ти си извън подозрение. Става дума дори не за първично възникване на живота. Кое точно го е предизвикало — ще разберат ония от комплексната… а може и да не разберат. За мен проблемът е, че дори и за най-елементарното съществуване и развитие на живота тук е необходимо присъствието на разум. Ако щете в качеството на катализатор. Не намирам друго сравнение.
	Инглинг се хвана за главата в прекия смисъл на думата:
	— Вениамине, ти представяш ли си как ще кажа всичко това пред Полубояринов?
	— Е, командире, ако туй ти е болката, аз мога и сам…
	Анохин се изправи. Той беше с една глава по-висок от когото и да е от разузнавачите.
	— Геир — каза той, — какъв ти Полубояринов? Какъв доклад? Нима не разбра, че ние просто нямаме право да отлетим оттук?
	Настъпи тишина. Изтласканият от вълните на брега голям бял клон с крехки алабастрови цветчета зашумоля по чакъла. След около два часа той щеше да се вкорени и подобно на всички филизи, измъкнали се от морето на сушата, щеше да порозовее; а на другия ден, до момента на старта, гъвкавите му клони, подобни на камшици, щяха да се изкатерят върху платото и можеха да достигнат стабилизаторите на „Харфагър“.
	— Кириле — отвърна командирът, — ти не си новак. Няма защо да ти обяснявам, че „Харфагър“ не може да остане тук, докато пристигнат хората от комплексната. Няма да ни стигнат запасите. Дори не става дума за това, че базата никога не ще позволи. Ако бяхме открили хуманоиди или беше станала авария… Но в последния случай нас щяха да ни вземат и толкова. При този вариант няма за какво да се борим.
	— Че то изобщо няма за какво да се борим! Вие се връщате по обичайния ред и пак така обикновено и без припряност, която ще доведе само до конфузии, изпращате комплексната. Доколкото зная, тя може да пристигне тук след около седем-осем месеца. А толкова време аз мога да издържа. Само за мен запасите ще стигнат.
	— Тоест как така за вас?… — възмути се Споришев. — Аз съм биологът на експедицията…
	— Ванечка, за какво им е на тези лотоси вашата специализация?
	— Е, нека не съм аз, но защо пък вие?
	Геир и Кирил се спогледаха.
	— Работата е там — каза Анохин, — че аз мога да бъда сам.
	Той за малко не добави: „Вече имам известен опит…“
	— Анохин е специалист по далечната връзка — сухо каза командирът, сякаш Кирил не стоеше до него. — В дадената ситуация, изглежда, точно това ще е решаващо.
	Кирил се завъртя на токове, скръсти ръце отзад и се загледа в подаващите се от водата бели, сякаш покрити със скреж скали. Той смяташе общия разговор за безполезен, а Геир се изказа съвсем определено. Какво пък, дори Инглинг да не беше най-добрият командир от разузнаваческия флот като легендарния Ричин, поне беше надежден приятел. Всъщност той дори не знаеше кое тласна Кирил тъй изведнъж към този доброволен подвиг. Въобще нищо не знаеше, освен че тогава, преди десет години, на Кирил му беше много зле. Тогава смятаха Анохин за новак, но Геир го измъкваше не само защото беше негов командир. Още тогава между тях съществуваше онова голямото, неназовимото, защото понятието „дружба“ е недопустимо широко. И голямото се състоеше не в това да знаеш, а да разбираш.
	В дълбините на вечерната вода, извивайки се като лента, премина змиеподобно тяло. Кирил се огледа — никой освен него не гледаше към водата.
	За всеки случай премълча.


	Той се събуди, обърна глава и погледна календара: бяха изминали шест месеца и единадесет дни от неговата робинзониада. Будеше се с изгрева, лягаше си с последния слънчев лъч. Стана от само себе си, влезе в ритъма естествено и без да се замисля — сигурно и цветята не се замислят кога да отварят и да затварят своите венчелистчета. Между другото това се отнасяше за земните цветя; от известно време на Кирил започна да му се струва, че местните могат и да се позамислят.
	Но да отбелязва преживените дни — това бе единственото, което не се удаваше на Кирил. И ако навреме не бе обърнал календара на автоматично броене, отдавна щеше да обърка дните.
	Без да се облича, той излезе от къщичката си, набра гъби, хвърли ги във фуниевидния отвор на автоматичната печка. Докато тя, ръмжейки, се занимаваше с гъбите, той хукна към малкия си стадион, като си мислеше, че пролетните дъждове бяха отнесли голяма част от пясъка, който бе домъкнал от плажа тук, на платото (тъй като Кирил не разполагаше с нито един, дори и най-калпав кибер, трябваше да носи всичко на гръб).
	Стадионът беше залят от слънчева светлина. Кирил не че не обичаше слънцето, но предпочиташе да стои на сянка и сякаш, досетили се за това, триметровите цветя — нито макове, нито лалета, които растяха покрай малобройните пътечки, преплетоха върховете си и образуваха покрити алеи, а над любимата пейка на Кирил израсна цял балдахин, широк около четири метра. И това чудо на света съвсем не беше изключение: преди три дни от скалата, от която шуртеше питейната вода, увисна много дебело стъбло със зелена „бомба“ в края. Предния ден бомбата се пръсна, разпръсквайки на всички страни портокалов сок, и за някакъв си час и половина опъна шестметрова бледолилава тента.
	Кирил скочи по навик върху гимнастическата греда. Още в детските си години имаше проблеми с равновесието и тук, в самотата, най-сетне можеше да навакса изпуснатото. Той се завъртя няколко пъти, отбелязвайки с удоволствие, че валсира по тясната повърхност без всякаква предпазливост, и изведнъж погледът му се спря върху площадката, която се откриваше от тази неголяма височина.
	Няколко сребристи плочи, вместо да си лежат спокойно върху старателно изравнената земя, бяха застанали ребром.
	Безредие! Кирил скочи от гредата, стигна до площадката, промъквайки се между цветните стъбла, които приличаха повече на стволове на млади дървета. Обезпокоените плочи бяха приповдигнати от някакви странни кафеникаволилави извити стъбла, всяко от които завършваше с буйна сива метличка. Трябваше доста да са силни, за да поставят ребром тежките радиатори, още повече че нито едно от новите стъбла не се бе прекършило поне.
	Кирил изтича в бараката за лопата (налагаше се всичко да върши сам). После внимателно размести плочите, изкопа винтообразните стъбла, отнесе ги на двайсетина крачки и пак така грижливо ги посади в приготвените дупки. Два-три подобни урока стигаха за всички макове и лалета, за да се научат повече да не се прихващат нито на стадиона, нито в околностите на надуваемата къщичка. Кирил предпочиташе да не се замисля как го правят.
	Той пробяга петстотин метра, изкъпа се и леко се заизкачва по стръмнината. Вдъхна аромата на прясно изпечените гъби, отби се до кухненския отсек и се вцепени: тиганът се бе търкулнал встрани, а сосът течеше по пода.
	Първата мисъл на Кирил бе да надникне под масата и леглото — дали пък там не се е скрило някое любопитно, а може би и опасно същество. После се сепна, тръсна глава и се успокои: естествено, че няма никой, да не би десантната къщичка да е някоя колиба в тайгата, където всеки може да надникне. Сега прозорците и вратите пропускат само него: нито едно живо същество, дори муха, не ще попадне тук, силовият удар ще я отхвърли.
	А пълзящо растение?
	Дали е предвидено такова нахлуване? Точно това той не знаеше — по-точно, беше го забравил и трябваше да надникне в инструкцията. Притискайки предпазливо гръб към стената, той напипа пластмасовия том на лавицата и започна трескаво и безсмислено да го прелиства — все пак откак се бе отдал на доброволно уединение, за пръв път се занимаваше с подобна работа. Непроницаемост на стените и преградите… Антисеизмичност… Настройване на входния вентил…
	Той спокойно въздъхна. И защо се изплаши толкова? Длъжен беше да помни — ни звяр, ни птица, ни камък, ни тревица.
	Неговият дом е неговата крепост. И то каква!
	Е, пък с онова, което е навън, все някак ще се разбере. Вече половин година трупа опит.
	И без да се страхува, той излезе от къщичката и приближи към кухненския ъгъл. Така си беше, под настилката косо стърчеше спиралата на новопоявило се растително чудовище. Естествено, не бе успяло да пробие пода на кухненския отсек, но ударът е разтърсил печката. Така че от закуската му не е останало нищо. А всъщност защо толкова се учудва?
	Шест месеца той живя в тази градина блажено и безгрижно. При пълно сливане на душите, ако може да се изрази така — неговата и на всички тези лилиелистни и лотосоцветни. Макар че след случилото се преди десетина години би трябвало вместо душа да му е останало само пепелище. Всичко, което се бе случило по-късно, минаваше някак покрай него. Така заставаше пред комисиите, летеше, настройваше, общуваше, приемаше, предаваше, а когато особено им потръгнеше и се натъкнеха на хуманоидна цивилизация — връщаше се към професията си на преводач. Той правеше всичко, което се изискваше от него, но не повече.
	Изглежда, страшното напрежение, в което прекара най-ужасната година от живота си, му бе отнело всички душевни сили за десет години напред.
	Ето и тук, преди половин година, той безучастно слушаше споровете, пропускайки покрай ушите си хипотезите, докато в съзнанието му изведнъж неканено се втурна нещо предишно, болезнено отекващо с отминалата болка. Изчезването на живота, отсъствието на човека — това бе изящна измислица, която преминаваше покрай ума и сърцето му.
	А виж, неизбежното умиране не беше вече нещо странично. То беше сякаш вътре в него, скрито и пронизващо, като стар шип, проникнал в слънчевия сплит.
	Точно тогава каза на Геир: „Та ние не можем да отлетим, нима не разбираш?“
	Оттогава той заживя спокойно и просто, в онова естествено съгласие с шумолящата, но безгласна зеленина, в което може би само пещерният човек е живял. Той не береше нищо освен гъбите, а ягодите сами се търкулваха в краката му. Всеки пръв цвят, изникнал като палаво кутре на неподходящо място, той изкопаваше и пренасяше на безопасно разстояние. Щом му се стореше, че някое е почнало да вехне и слабее, той тутакси се захващаше да го полива, без да се замисля дали причината е в недостига на вода. Но цветето — ако можем да наречем така три-четириметровата сопа — мигновено оживяваше и в трепета и плавните извивки на листата му имаше нещо ласкаво, като умилкващо се куче. Това, че листата се протягат към него, а стъблото едва не се свежда до земята, никак не учудваше Кирил.
	Но какво се бе случило сега? Някакви заврънкулки се бяха разбунтували, какво толкова страшно е станало? Растенията са пораснали — не всяко поотделно, а всички заедно, като колектив; започваше периодът на самостоятелността. Така порасналото куче рано или късно съдира любимите чехли на стопанина си.
	Кирил за втори път донесе лопата и внимателно подкопа ъгъла на собствената си къща, извади вироглавеца. Ако урокът, даден на един индивид, някак достига до целия клан, този индивид трябва да се накаже. Ето, ще взема да се кача на онази камениста площадка, където растат само магарешки тръни, и ще посадя там споменатия индивид — да се научи да не ти събаря закуската на пода. Тази мисъл се понрави на Кирил и той се закатери по склона към площадката, като се опираше на лопатата и притискаше към себе си студеното, жилаво стебло. Ако не беше пелиновата метличка, чуждопланетното цвете най-много би приличало на гигантски тирбушон. Вероятно силата на растежа му е такава, че ако експедиционната къща не бе защитена от всички страни със силово поле, тази завъртяна чудесия направо би продънила пода.
	Кирил трябваше да изкопае дупка, после да докара хубава пръст, сетне да направи первазче, та дъждовната вода да не се стича направо по корниза — това му отне час и половина. Анохин се изправи и погледна отгоре към сребристия покрив на своя котедж, както с уважение го наричаше, и му прилоша: на десетина крачки от входа, високо над гъсталака от млади лотоси, пускаше листа оранжев гигант. Шумно „примлясквайки“ се разтваряха многоетажните „венчелистчета“, всяко от които би могло да осигури с ветрилна площ неголяма каравела. Малиновите жилки се напрягаха, поемайки върху себе си тежестта на яркочервената грамада, а черният потръпващ плодник се целеше в зенита, подобно на копиеобразна антена. С размерите си и с някаква одухотворена чувствителност това цвете наистина наподобяваше антена на радиотелескоп.
	Кирил се вслуша в гласа на собствената си интуиция, както препоръчваха неписаните повели. Вярно, приятно е — сякаш деца растат… и все пак отвътре зрее тревога. Нямаше я, когато цветята доверчиво се навеждаха към него — голяма работа, и при земните растения може да се наблюдава способност за придвижване. Но когато става както сега — започваш със завист да си спомняш за чемшира, който расте едва-едва.
	Долу нещо пукна и Кирил съзря второ платно с цвят на праскова, разперило се до стадиона. Третото се лилавееше над метеоплощадката, където всекидневно му се налагаше да работи. Чудесно… Наближават горещините и във всеки ъгъл ще му е осигурена прохладна сянка.
	Само че не му е ясно защо нито по-нататък по брега, нито край покритите с лишеи склонове не се вижда нищо подобно.
	Той скочи от терасата, върху която сега самотно стърчеше заточеният „тирбушон“, погледна към розовото слънчице и отбеляза, че става доста топло за ранна пролет. Ще трябва да отиде до морето да се топне. Наистина, ако тръгне напряко, ще трябва да се промъква през гъсталаците, но нали няма да му е за пръв път. С леки крачки той дотича до първите немного високи — колкото боя му — цветя и изведнъж тесните восъчни чашчици едновременно се обърнаха към него и заплашително затракаха с твърдите си листенца, досущ като щъркели.
	— Вие какво, полудяхте ли? — викна Кирил, отстъпи назад и прикри с лакът лицето си.
	„Показват си характера“, — помисли той и му се стори, че вече започва да разбира защо всички предишни посетители на Маковата алея рано или късно са изоставяли тази райска градина. Ако и нататък върви така, ще трябва да се премести в планините, които се синеят на около пет километра от морето — засега там има само лишеи. Виж ги ти, израсли колкото космодрумна антена, а ум нямат за пет пари.
	Той се върна при своя ручей, където неспокойно мърдаше кафеникавата жаба, стъпи на пътеката, посипана с донесен от морето чакъл — тук имаше само глуповати макове. Вдигна глава, учудвайки се на внезапния им растеж, и не забеляза веднага, че краката му вече стъпват не по камъчета, а по нещо еластично. Погледна надолу — пътечката беше покрита с тесен лист, наподобяващ бананов, чиито краища хищно затрепериха, сякаш се канеха да се свият на тръбичка и да затворят вътре човешкото тяло. Кирил понечи да се втурне напред, но краката му затънаха в лепкава зелена маса; единственият изход бе да се стегне и със силен тласък да се изтърколи напред; тялото му го направи, преди мозъкът да го обмисли и Кирил излетя от вече затварящата се маса като грахово зърно от шушулка.
	Той се обърна и се понесе напред със скоростта на спринтьор — скочи на площадката до къщичката, сияещ от радост, че тя не е обрасла с лекомислени макозубри и лалезаври.
	Впрочем… да, един все пак бе покарал.
	До самия праг стърчеше новородена малка жълта перуника, която едва стигаше до коляното на Кирил. Явно още не беше свикнала с белия свят — силно се прозяваше, отмятайки назад нежната си главица, и навеждаше широкото си брадато съцветие. Колкото и да бързаше, Кирил не издържа и приклекна — няма нищо по-забавно и мило от едно прозяващо се или кихащо новородено.
	— Дупки небесни, черни и бели — каза той, — нима и ти ще пораснеш само за да ме излапаш?
	Жълтата уста зина отново, Кирил не се стърпя и пъхна пръста си. Перуниката веднага изплю този пръст, бързо затръска репейчетата на страничните си съцветия и беззвучно кихна, разпръсквайки медена слюнка. Стебълцето на цветето рязко се изви назад, пружинира, бледите листенца мигновено се събраха в щипка и преди Кирил да успее да отдръпне ръката си, перуниката го клъвна по дланта не силно, но някак обидно.
	— Глупаче си ти, глупаче — раздразнено каза Кирил.
	Обратният път към извора и планините беше затворен. Кирил влезе в къщата, грабна раницата, наблъска в нея няколко хранителни пакета, кислородна маска, радиофар, микропалатка. Включи радиостанцията и изпрати съобщението: „Бях нападнат от хищни растения. Премествам базата на изток, на шест километра от лагера, при чистите скали. Пратете кораб.“ (Той включи към апарата запасите от енергия и изпрати алармсигнал.) Тази връзка съществуваше за най-крайни случаи и Кирил справедливо се страхуваше не толкова заради себе си, колкото за момчетата от комплексната, които скоро щяха да кацнат с обяснимо безгрижие. Да предположим, че наистина го изядат — кой ще предупреди тогава цялата експедиция? Бедата беше и там, че събирайки цялата резервна мощност, той можеше да изпрати такъв сигнал и сигналът щеше да бъде приет от всички аварийни спътници на дадената зона, но не беше по силите му да получи отговора — нужна бе свръхмощна антена, каквато екипажът на „Харфагър“ не можеше да инсталира. Значи ще трябва да се крие някъде в пещерите, да дъвче концентрати, да ги пие с морска вода и да чака.
	Той пъхна в колана си десинтора за непрекъсната стрелба, изчака малко и разтвори входната врата. Един скок и вече е на пътечката, която води към стадиона.
	Едва ли го очакват тук, защото веднага след стадиона започва стръмнина към морето и съгласно логиката, Кирил няма какво да прави там. Само да не го хванат на пътечката. Той препускаше между редицата от гладки и мъхнати стебла и нямаше време, нито желание да разгледа какво е това което се мярка помежду им — нещо подобно на дебела, многопластова рогозка. Никой не му пречеше и той си повтаряше наум в ритъма на дишането — да се изплъзна, да се изплъзна…
	Вдигна глава, подчинил се на отново придошлата вълна, и видя _онова_. Ако всички растения на Маковата алея досега имаха определена и дори подозрителна прилика със земните, то розовото образувание, нито облак, нито аеростат, полюшващо се над стадиона на тънко краче, въобще на нищо не приличаше. Люлее си се спокойно и не възнамерява никого да напада. Да става каквото ще…
	Кирил влетя в стадиона, придържайки се към лявата страна, засили се, поглеждайки нагоре, и в същия миг, когато вече бе изминал половината разстояние, гъбата-пърхутка апатично рече „пуффф“ и пръсна цял облак от проблясващи леки спори. Те се завъртяха и западаха като снежинки и докато падаха, на всяка и порастваше почти невидима нишковидна опашчица. Кирил се вряза в този облак като в паяжина, лепкавите нишки покриха лицето, обвиха ръцете и краката му, при всяко вдишване се стремяха да проникнат в гърлото и носа му. Той безнадеждно размаха ръце, опита се да смъкне от себе си тази лепкава мръсотия и най-вече да освободи краката си — тогава някакъв мек, но силен тласък го събори на земята. Цял сноп дебели като парашутни въжета влакна оплетоха стъпалата му и със спазматични тласъци го вмъкваха обратно в покрития коридор на пътечката. При всеки тласък Кирил се преместваше с метър и половина-два и ако не беше раницата, гърбът му щеше да е одран.
	Той избра подходящ момент, отблъсна се с лакти от земята, измъкна от колана си десинтора, смени фокусировката на най-тесен лъч и изгори спъващите движението му летящи нишки, на места заедно с дрехата. Скочи на крака. Обратният път през откритото пространство на стадиона беше отрязан — сивкавоалената пърхутка се полюшваше, ловко се прицелваше и сееше редките искрици на спорите. Да се втурне да заобикаля през гората на цветните гъсталаци, беше нелепо — ще го хванат. Да пробие коридор — опасно, може да не му стигне зареденият пълнител — и тогава ще се озове сред хищниците. Значи — обратно в къщичката. Друг избор няма.
	Той хукна по пътечката, като за по-сигурно въртеше пред себе си непрекъснат лъч. Обаче никой не го спираше. Пред самата къща той изключи десинтора. Над него увисна грамадата на червеното платно, хвърлящо огнена сянка, но той успя да прескочи прага и да тръшне вратата след себе си.
	Отначало пълна херметизация, автономно кондициониране, след това радиостанцията… След втория алармсигнал няма да се туткат с подготовката на спасителната група — ще изпратят автоматичен скутер. А на него повече не му и трябва. На третия ден ще включи фарчето и ще му остане да чака към четирийсет и осем часа, не повече. Толкова ще може да издържи на пълна автономия без усилия. Ненапразно така лесно го оставиха сам — сега спасяването на алпийската аматьорска група някъде сред Хималаите, като се имат предвид земните ограничения и трудности, понякога е по-проблематично от свалянето на един неудачник от чужда планета или спътник. Разбира се, ако е в усвоената зона на отдалеченост.
	Той провери още веднъж дали са взети всички предпазни мерки и внезапно усети еластичен удар по пода — там с мощни тласъци се промъкваше „тирбушон“. Е, няма да успееш, помисли си Кирил.
	Къщичката се тресеше, подхвърляна от честите удари — вече на няколко пъти пробиваха пода. Само да не го хване морска болест. Между другото този ден той така и не закуси, а в тази обстановка май няма и да обядва.
	Къщичката се обърна на една страна. Кирил се изтърколи в ъгъла, успя да погледне през прозореца и съобрази, че убежището му вече е откъснато от земята и издигнато на отвесни колони колкото човешки бой. Дали не се канят да го повдигнат и хвърлят, както правят маймуните, за да се докопат до сърцевината на вкусен орех? Няма що, весела перспектива, дори като се има предвид еластичността на конструкцията… Вярно, възнасят го. При това с прилична скорост. Ама че жизнен потенциал имат тези спираловидни тояги, така могат да го хвърлят… все едно от Исакиевския събор…
	Ослепителната светкавица, която го накара да се дръпне от прозореца, за мигове от секундата го озадачи, но в следващия момент той разбра, че се бе плашил не от това, от което трябваше да се плаши. Силовият кабел, който съединяваше къщичката със системата от батерии… Ето за какво не бе помислил. А и да бе помислил — какво можеше да направи?
	Сега разполагаше само с тази от акумулаторите. Ако изключи всичко, дори кондиционера, запасите за поддържане на силовото поле ще му стигнат… дори и компютър не можеш да включиш. Наистина, може временно да свали защитата на тавана, ще трябва да остави молекулна проницаемост на прозорците, иначе ще вземе да се задуши. Виж, за друг алармсигнал и дума не може да става. Лошо. Само едно го радва — изплашени от възникналото електрическо изпразване, стълбовете бяха спрели да растат. До земята има към пет метра, бива си го това наколно жилище… Даже къщичката няма къде да падне — долу всичко е обрасло с плътна стена от колове, през която със съсък и свистене се плъзгат синьо-зелени лиани, сплитайки се в гигантски жилав тюфлек. Ако продължават така, те чисто и просто ще се смачкат от собствената си тежест.
	А новороденото глупаче сигурно вече са го стъпкали.
	Той малко се учуди на спокойствието, с което мозъкът му отбелязваше безизходността на положението. Всъщност какво ли друго му оставаше освен спокойствието? Да отвори вратата и да стреля, докато свършат пълнителите? Нима можеш да се промъкнеш през тези джунгли! Ех, лаленца канибалчета, та аз целият и за една хапка няма да ви стигна! Напразно стърчите тук само да ви се отваря апетитът. Така е, когато сивото вещество не достига…
	Той се дръпна от прозореца, прислони се до обърнатата маса. Да, да седиш ей така, да скучаеш, докато чакаш да те измъкнат оттук като охлюв от черупка, не е работа. Добре би било да остави бележка на Геир, но нали не може да включи диктофона… Всъщност защо му е диктофон? Тук някъде имаше един стар хубав молив. И руло перфолента. Защо ли хартията е розова? Ах, да, слънцето прониква през листото-„ветрило“ — добре че поне не е горещо. Та така: „Геир, приятелю! Пиша ти не толкова за да си запълня времето, а за да не се чувстваш ти виновен. И преди съм имал желание да ти кажа откровено няколко думи, но някак се бях отучил надълго и нашироко да изразявам мислите си. Най-малкото устно. Така че, ако сега ми позволят обстоятелствата, ще пропилея сигурно повече думи, отколкото бих казал до края на живота си, ако всичко бе свършило горе-долу благополучно…“
	Кирил се наведе към прозореца — алената сянка се сгъстяваше, макар слънцето да се бе вдигнало високо. Значи кашалотовата уста се приближава. Не бързай, миличка, не става всичко наведнъж. Пък хартията може да се пъхне под масата — когато акумулаторите се изтощят, вероятно ще смачкат къщичката и писмото че оцелее.
	„Та така, Геир, за нищо не те виня — като почнем от момента, в който ме примами в космоса; ти всъщност само ми предложи, а си решавах аз. Не съм бил чак такова пале, та да не мога да преценя цялата дълбочина на собствената си непригодност. Макар че едва сега я осъзнах докрай.
	Работата е там, че на Земята в повечето случаи обстоятелствата решават вместо човека. Докато тук е нужна интуиция. Точно така, онази същата, която в нашите повели стои на първо място. Но интуицията трябва да има едно задължително качество — адекватност. В противен случай тя се и нарича другояче: каприз, измислица, блян… Моята интуиция винаги ме е подвеждала. Ето дори сега: под мен са се събрали хищни чудовища, не мисли, че са някакви зверогущери или мегамравки — не, невинни на пръв поглед цветчета. И хиляди на брой. Мисля си, че ще ме излапат, тъй като вече се опитаха. Ако, разбира се, скутерът не дойде навреме.
	А на мен въпреки всичко ми е жал за тях — та те едно друго се мачкат и осакатяват. Особено пък малките. През тази половин година някак свикнах да ги мисля за безгласни животни. Това никак не е смешно, ако сега погледнеш от прозореца надолу…
	Ти изобщо не си виновен за това, че преди десет години ме натика в онзи спътник — спомняш ли си, на една светлинна от Земята? Всичко, което бях забъркал там, беше сътворено изключително от моите ръце, по-точно от моя ум. Ти не знаеш за това, пък и никой не знае, дори сега аз няма нищо да ти обяснявам, но, повярвай ми, направих нещо чудовищно. Непостижимо от гледна точка на здравия разум. А оцелях само защото имах някакво странно — може би интуитивно? — усещане, че съм длъжен… да изкупя вината си… Да забравя? Това е смешно. Не зная, Геир, не намирам думи, а времето тече и се боя не че ще те излъжа — а че ще ти създам невярна представа за онази история.
	Накратко, бях длъжен да направя нещо. Прекарах десет години като в летаргия — _онова_ не идваше, не се случваше. Докато не се напъхахме тук, на Маковка. Помниш ли с какво рядко срещано единодушие ние създадохме красивата легенда — че за съществуването на този свят е необходимо присъствието на човек? Не зная за теб, но аз й повярвах от първия момент, и то не само защото красотата е почти неопровержим аргумент.
	Работата е там, че онова мое престъпление тогава, преди десет години, се състоеше, ако мога така да се изразя, в унищожаването на любовта. И сега аз можех да се отплатя със същата монета. На кого? Сигурно на вселената. А ти, моля те, ми прости за високопарния стил.
	Аз бях почти щастлив, Геир, защото обикнах този свят и той ми отвръщаше със същото. Подобно на средновековен философ, повярвах, че моята любов се превръща в жизнена сила, която подхранва моите подопечни. Доказателството беше налице — никъде наоколо не видях такъв буен и радостен цъфтеж. И то през зимата!
	В какви гъсталаци само ме натика интуицията, а?
	А сега, ако успея, ще ти кажа как всъщност стоят нещата. Спомняш ли си, че Веня все се мъчеше да улови някакво живително излъчване? Ние само отбелязахме, че го има, макар нито един уред да не го регистрира. И го забравихме.
	Вероятно не хуманоиди, а тъкмо това излъчване е необходимо за съществуването на живота. А ние и онези преди нас само сме го включвали, подбуждали. Ефектът на спусъка. Сами по себе си на всички тези цветя ние им трябваме колкото статуята на Венера Милоска. А че покрай мен са растели по-буйно, това доказва наличието на взаимодействие между засега изученото излъчване и някое от многочислените полета, създавани от човешкия организъм.
	Дечицата пораснаха и като на поотраснали тигърчета им се «прииска месце». Всичко е просто, действува законът на борбата за съществуване и няма никакви абстрактни закони за всеобща любов. Като свършат с мен, ще се изхрускат взаимно. Ето, виждаш ли колко е просто, когато вместо лошата интуиция задействуваш макар и не блестящия, но абсолютно здрав смисъл.
	Зная, че скутерът идва — може би вече се е гмурнал в подпространството, но той е далеч, а този рижав кашалот е съвсем наблизо. Цветната му чашка е толкова голяма, че цялата ми къщичка ще побере. Сега ще погледна през задния прозорец. Така си е. В стаята всичко е от червено по-червено, крилата на венчелистчетата се затварят. Огромна черна колба — тичинката — ме гледа в гръб. Щом се изтощят акумулаторите, тя ще пробие прозореца. Интуицията ми го подсказва. Само че какво мирише така? Скъсал се е пликът с подправките. Не… Геир! Мирисът, Геир…“
	Листцата на гигантския мак се затвориха като половинки на алена тридактна, но човекът, защитен от тази крехка и кратковременна кутийка като десантната къщичка, вече нищо не чуваше.
	Той не чу и онова, което се случи само няколко часа по-късно.


	Събуди се от биещото право в лицето му слънце. Изправи се, подпирайки бучащата си глава. Отиде до прозореца — подът под краката му пружинираше, сякаш къщата потъваше в блато. Вратата на входния коридор се полюляваше, акумулаторите бяха на нулата. С пълно безразличие Кирил погледна навън — и се ужаси.
	Отдолу имаше мъртво бунище от растения. Къщичката стоеше върху някакви сивокафяви увехнали дрипи, под които се виждаха полегналите вити стволове.
	Той отмести поглед — на около петдесет метра се издигаше верига от пряснооткъртена антрацитна скална маса, тук-там избликваха фонтанчета гореща пара. Въздухът беше прашен, миришеше на отминала опасност.
	Той избърза към вратата и замря на прага: местността се бе преобразила до неузнаваемост. Покритите с лишеи лилави склонове бяха набраздени от чудовищни разседи, а върхът на ниската планина, от която бликаше изворът, се бе разцепил на две, откривайки блестяща от сталактити пещера. Пагубните стъпала на разседите слизаха до морето и се редуваха с пукнатините на вече изронените по краищата каньони. Също такава пукнатина, широка към пет метра, се извиваше под самата къщичка и ако не беше гъстата мрежа от преплетени растения, тя щеше да се стовари в пропастта. Но те се бяха събрали тук, бяха допълзели от цялото плато, за да предпазят него, единствения, както мравките и пчелите опазват своята царица — на всяка цена, и сега умираха с подсечени корени и прекършени стъбла.
	А писмото до Геир?… Убеден в тяхната кръвожадност, той им приписваше сатанинската борба за парче месо, а през това време те са плели последните етажи на своя гениален амортисьор, без ни най-малко да се тревожат, че след няколко часа ще станат на каша.
	Господи, какъв срам…
	Високо горе, в зенита, се чу остро свистене. През облаците прах, неуспели да се слегнат след отминалото земетресение, не можеше да се види какво е — скутер, пилотиран от автомат, или крайцерът с момчетата от комплексната. Трябва веднага да стреля с ракета, навсякъде зеят пукнатини, а и прекъснатият проводник е под напрежение… Но първо — писмото.
	Той напипа под масата рулото перфолента, откъсна изписаната част, трескаво започна да я къса на парчета, но се вглеждаше все пак — кой ли е благоволил да ни посети.
	Скутерът… Браво на момчетата от аварийната група, почти не закъсняха. Кирил отново излезе на прага, за да вижда по-добре как досами чертата на прибоя каца стройното и пъргаво корабче, пръскайки пясък и вода.
	Двигателите се изключиха, сирената изсвири подканващо — отвратително мъртъв бряг. Кирил се мръщеше и чакаше кога ще и омръзне и тя ще се изключи, продължаваше да къса писмото си, а хартиените късчета падаха надолу в кашата от листа и цветчета и веднага изчезваха.


	Звездна соната. Алегро

	Слънчевото избухване се втурна покрай стените и опаса зданието с ослепителна огнена ивица, която се извиваше като златоносна жила. После още веднъж. И още веднъж.
	— Леле майчице — прошепна Ричин, — ще взема да се върна в базата пелтек…
	Той погледна Нолан под око. Но онзи мълчаливо гледаше шлема си, сложен пред него на блестящата покривка. И пред Ричин имаше такъв шлем, сега това бяха предаватели, които ги свързваха с кораба. Да, командирът, както винаги, беше прав: ако сега има някой истински ядосан, това е Гедике, останал на „Молинел“. Вахтата си е вахта и винаги има по един обречен да виси на кораба.
	Отвъд конусообразните стени, многократно опасани с пепеливожълти обръчи, се надигаше двугласов мъчителен рев — две кафяви кълба се стрелнаха нагоре по изящната спирала, а лилавата им сянка леко докосна стените.
	Пустошаните бавно наведоха глави и вдигнаха десните си ръце, при което дясното им крило се разтвори. Да не бяха тези крила, те щяха да приличат на мързеливи ученици, които без желание отговарят на въпросите на учителя. Широките ръкави на мъглявите им одежди все така бавно разголиха тънките им слаби ръце и за сетен път напомниха на жителите на Земята за малката сила на тежестта, една от главните прелести на Бялата Пустош.
	Обичаите на тази планета дотолкова съвпадаха със земните, че Ричин пак погледна командира и се опита да отгатне какви мисли пораждат у него тези прекалено натрапчиви сравнения, но лицето на Нолан си оставаше непроницаемо, както винаги напоследък непроницаемо.
	Тътенът се отдалечи и стихна; пустошаните пуснаха ръцете си, а онзи, който стоеше в средата, точно срещу шлема на командира, отвори уста и беззвучно размърда устни.
	— Във ваша чест планетолетите с номера седемнайсет и седемнайсет дубъл правят почетен кръг над космодрума — изломоти изправеният на задните си крака бръмбар преводач и опашната му антена ситно затрепери.
	Нолан и Ричин станаха, съвсем церемониално и отмерено се поклониха към гостоприемните си домакини, като при това поскърцваха със синтериклона на скафандрите си. Отдавна трябваше да са ги свалили — те нищо не струваха без шлемовете и ръкавиците, но командирът си залагаше главата, че под синтериклоновата ризница на Ричин се подава неизменната фланелка със скъсани лакти. Този безделник дори за първата визита на новата планета не пожертва циганските си навици и не се нагласи с колосана риза и връзка.
	Нещо щракна в сложените на масата шлемове — на кораба Курт бе включил микрофона.
	— Аз казах ли ви, че първите експедиции трябва да се комплектуват само от японци — дочу се гневният му глас. — На тях всичките тези поклони и реверанси биха им изглеждали нещо съвсем естествено. Не мога да ви гледам — държите се като провинциалисти от някой забутан ръкав на Галактиката. Бъдете по-непринудени, дявол да ви вземе, и не забравяйте да ги попитате на какъв принцип летят техните съвсем недетски балончета!
	Курт беснееше — кому ли е приятно да стои на вахта през първия ден на контакта! Но командирът си знаеше работата — ако бе взел Гедике със себе си, щяха да стигнат само до първия пустошански кораб, Курт щеше да заседне под дюзите му заедно с някой смахнат механик като самия него и щеше да се наложи да ги измъкват с помощта на космодрумния автотоварач — при условие че пустошаните разполагаха с такива.
	Все пак Гедике беше професионален космически състезател. И беше тръгнал с този рейс само защото Ричин го бе хванал за врата, докарал го бе до „Молинел“ и без излишни обяснения го бе натикал в люка. Нямаше нужда от излишни думи — твърде отдавна бяха приятели с Гедике и сега беше достатъчно само Ричин да каже, че му трябва втори пилот, комуто да вярва като на себе си. Гедике разбираше, че Михайло не би се решил да смени втория пилот, ако нямаше достатъчно основания.
	Но Ричин наистина нямаше основания.
	Просто в навечерието на отлитането Нолан, и без това затворен и мълчалив, неуловимо се бе променил, сякаш бе станал още по-мълчалив и непроницаем, макар и преди да беше крайно необщителен. Тъкмо тази негова необщителност не позволи никому, освен на щурмана, да забележи, че вътре в командира като че ли имаше раковина, която всеки момент щеше да се пропука.
	Ричин се доверяваше на интуицията си така, както петелът — на изгрева на слънцето. Той помоли един познат диспечер, който, след като направи справка с всички оперативни донесения по усвоения сектор от Галактиката, му съобщи, че няколко часа преди това е бил приет сигнал SOS — при стартиране от Земята на Атхарваведа се взривил реакторът на планетния двигател на малкия сухотоварен кораб „Бинтуронг“. Загинали са всички, намиращи се на кораба — четиримата летци и една пътничка. Това е всичко.
	Тогава Ричин напусна космодрума, прескочи до Вормс и измъкна Курт направо изпод арката на старинна тухлена порта, където той обмисляше предстоящото състезание и несъзнателно имитираше гримасата на хералдическата маска над вратата. Ричин доведе Курт, а Нолан не каза нищо, само кимна.
	А Гедике също не можеше нищо да знае за Нолан — преди това бяха летели заедно само веднъж, и то много отдавна. Затова се свърза с диспечера и помоли да го задраскат от списъка на участниците в олимпийското надбягване „Нептун — 89-ти спътник“, взе необходимата (и, естествено, забранена) доза антисънтороин, а след това и двамата не затвориха очи през шестнайсетте дни полет до Бялата Пустош дори когато се сменяха от вахта. Ако Нолан беше предишният Нолан, той щеше да забележи, че се грижат за него като за болен. Но той мълчеше и караше кораба от един подпространствен скок към друг по-точно и безпогрешно от всякога. Към края на полета Ричин започна да се съмнява дали е постъпил правилно, като е докарал Гедике на „Молинел“ — командирът беше безпогрешен като автомат. Той не само че не бе направил грешка — той не допусна да се промъкне съмнение, че такава грешка е възможна макар и теоретически.
	Но за Гедике, който виждаше всичко с ненавикналото око на новак, превръщането на командира в ходеща изчислителна машина беше направо страшно. На шестнайсетия ден нервите на Курт бяха така опънати, сякаш бе участвувал в състезание с неизвестна нему машина, и то с робот вместо шофьор, а самият той играеше ролята на баласт.
	На Ричин му беше мъчно за Нолан, а Курт се боеше и за тримата.
	Но ето че това прелитане, отстрани погледнато — толкова благополучно, — свърши, мъничкият им „Молинел“ бе внимателно взет на гравитационен буксир и леко спуснат върху украсения с шоколадовокафяви рисунки пустошански космодрум. И ето вече седят в невероятно, дори потискащо великолепния хол на космопристанището — всички служби са под земята, а тук е вестибюл или банкетна зала, покрита с гигантска вдлъбната фуния, устремила кристалните си стени далече над облаците. Когато те се отдръпват, на върха се вижда златната фигура на пустошанин, разперващ криле — оттук, отвътре, тя много прилича на земната птица Феникс. Но слоестите облаци, сякаш изстискани от гигантска космическа тубичка с боя, се редят първо лилавокафяв, след него — бледожълт, навътре — жълтеникавозелен, после отново се събират, гаснат звездите, току-що появили се на звездното небе, а зад тези извиващи се слоеве изчезва и чудноватият кадифеночерен обръч, обсипан с ярки светещи точки. Това крехко съоръжение, легнало върху тънки светлинни подпори, противоречащи на всякакви представи за законите на притеглянето, опасва целия космодрум, сякаш за да го предпази от някакви невъзможни за тази благополучна планета беди… Но сгъстят ли се облаците, веднага сталактитовият чертог на хола на космодрума се озарява от ослепителния блясък на неизвестно откъде появило се слънце и куполът пламти, подобно на Вагнеровата Валхала.
	Но гостите от Земята и домакините на този дворец, седнали около масата под стремително издигащите се нагоре фуниеобразни стени — всички, безгрижни като древни богове, ядат шестата поред порция пустошанска амброзия, чиято ароматна пара покрива с малки капчици сложения пред Нолан шлем. Пустошаните са с около една глава по-високи от жителите на Земята, движат се плавно и леко забавено, без дори да загатват за онази недодяланост, присъща обикновено на мършавите дангалаци от Земята. Тази лекота не е учудваща — все пак на тяхната благодатна планета силата на тежестта е с двайсет процента по-малка от земната. Екипажът на „Молинел“ отдавна бе свикнал и с ослепително белите им лица без какъвто и да е оттенък, и с метално проблясващите им дълги крила, които те досега не бяха използували, пък и малко ли бяха другите необикновени дреболии, с които лесно можеха да се примирят и да не ги забелязват — но беззвучно мърдащите им устни страшно дразнеха земните жители.
	Кой знае как се е случило, но пустошаните, които учудващо много приличаха на земните хора, разговаряха на ултразвуковите честоти. Може би прилепите биха могли да влязат в контакт с тях, но не и хората. И пустошаните не чуваха хората, защото слухът им беше настроен на извънредно тесния диапазон между двайсет и два и двайсет и три килохерца, отреден им от еволюцията, наричана през различните етапи от човешкото развитие ту бог, ту природа.
	И ето ги седнали от другата страна на масата — хипертрофирано приветливи, разтапящи се от гостоприемство, плавно бавни, досущ като Днепър в тихо време, и най-важното — абсолютно неми. Ричин за миг дори притвори очи — изведнъж страшно му се прииска да провери да не би да сънува някакъв извънземен неозвучен сън; изведнъж той се озова съвсем сам в посърнало-лъчистия мрак на затворените си клепачи, не се чуваше дори дишането на Нолан…
	— Ей, Михайло — от наушниците на сложения пред него шлем се чу тихият глас на Курт, — я махнете този пудинг оттам! Нищо не виждам.
	Ричин отвори очи и безшумно плисналото се сияние на кристалната зала едва не го накара да се намръщи. Пъргавите като бълхи кибери изскачаха сякаш изпод земята и припряно подреждаха пред седналите седмото поред ястие. Пред шлема се извисяваше наистина уникална гастрономическа постройка, висока около седемдесет и пет сантиметра; от върха й се издигаше благоуханен сладък пушек.
	Нолан изпревари Ричин и без да разклати дори ароматната кула, взе шлема и го премести вляво от себе си. В същия миг изпод ръката му се подаде услужливият кибер и сложи пред шлема чиста чинийка и двурога вилица.
	Ричин се усмихна. Нолан отмести очи. Единият от домакините замърда устни — киберите пъргаво прибраха и трюфелния вулкан, и чинийката.
	Командирът наведе глава в знак на благодарност и уважение.
	— О, плешива Пустош! — изтръгна се от шлема. — Ще спрете ли да приклякате и да се кланяте като халифи? Време е да започвате деловия разговор. Аз тук без вас пресметнах каква трябва да е тягата на двигателите им…
	— Я мирясай, Курт — не издържа накрая Ричин, — етикетът си е етикет, пък и това бръмбарче може всеки момент да започне да превежда нашите диалози.
	— Няма начин — прибързано заяви Гедике. — Този пустошански бръмбар, дето се мотае на масата пред вас, с единия си изход се е включил към логическата си машина, а с другия — към нашия корабен лингвист. Така че аз по уредите мога да видя — когато се занимава с превод, от нашите енергобакове се изсмуква толкова енергия, че сякаш виждам как старчето „Молинел“ изтънява пред очите ми. Пък и вие самите можете да видите кога работи преводачът — бръмбарът се изправя на задните си крака като Медния конник…
	— Млъкни — помоли още веднъж Ричин.
	Курт млъкна.
	А разговорът вече наистина не беше делови. Пък и за какви ли работи си струва да се говори при първата среща? Главното е, че се намерихме, и двете страни са глупаво радостни, понеже отдавна е забелязано, че колкото е по-висока степента на цивилизацията, толкова по-голяма е радостта при установяване на контакт. Погледнеш ли пустошаните — направо виждаш как излъчват някакво нежно сияние. „Среброликите“…
	Почти като при Омир.
	— … Вашата планета е с невероятен коефициент на отразяване — бавно каза командирът, сякаш за да даде време на преводача да обмисли всяка дума. — Дори й дадохме условното име Бялата Пустош. Но, естествено, в каталога ще включим името, което вие самите сте дали на планетата си.
	Пустошаните се усмихваха лъчезарно, кимаха едновременно и към госта, и към киберпреводача, той пък усърдно клатеше опашка, докато превеждаше грубите земни звуци на техния беззвучен език. По стените и пода се плъзгаха златистомедени петна, подобно на отблясъци от общите усмивки. Атмосферата на тържествения банкет не предразполагаше към технически подробности, затова чрез бръмбара си пустошаните накратко разказаха, че планетата им се намира в голяма близост до тяхното слънце, а има още и две топли луни, и за да не страдат от прекалената светлина и топлина, те „белосали“ повърхността на планетата си. Нещо повече, сега по цялата суша се въвежда ред — изравняват се планинските хребети, нивото на континентите се издига с цел предпазване от наводнения, изместват се центровете на възникване на сезонните урагани. Естествено, наложило се всички живи същества да се преместят по луните и спътниците, но нали в края на краищата рано или късно е трябвало да се заемат с това…
	Ричин следеше чудноватия танц на бронзовия бръмбар и полека издивяваше. Сияние, блещукане, преливане — да знаете как за някакви си три часа може да ти омръзне целият този безкраен и безшумен кръговрат! И сред този сияен въртеж имаше само едно място, където можеше да си почине човешкото око; Ричин се загледа натам, без да откъсва поглед.
	Това бе чисто и просто един коридор, който водеше към подземните етажи на космопорта. От овалния, прохладен отвор, от който бяха изпълзели тъмнозелените стъбълца на поветицата, също не се чуваше никакъв звук, но това бе естествена тишина, присъща на тъмнината. Ричин непрекъснато гледаше полюшващите се стъбълца и все не можеше да си спомни къде беше виждал същите такива листа с цвят на кладенчов мъх, а сетне изведнъж си спомни — ами че по картините и подготвителните за стенописите картони на Леонардо, неговите усамотени и, без съмнение, предназначени за сладки греховни наслади изкуствени пещери с ручеи и без ручеи, с лукави, разглезени мадони от богаташки, а не от дърводелски семейства, и навсякъде тази зеленина, където всяко листенце завършва с остра брадичка, сякаш е малък тъмномаслинен отпечатък на Марииното лице…
	Нолан пресрещна погледа му и също неволно се загледа натам. Наистина, той не мислеше за влажната субтропична поветица, която висеше от сводовете на прохладната галерия и като че ли водеше към обителта на някакви не съвсем позволени галактични блаженства; просто очите му си почиваха върху тъмното петно, а самият той обмисляше утрешния ден и първите наистина делови срещи, проблема за необхватния поток от информация, която ще трябва не просто да се приеме и докара до базата, но още тук незабавно да се осигури стопроцентното й дешифриране. Оттук, несъмнено, повече ще вземем, отколкото ще дадем в замяна; а може пък на пустошаните да не им трябва нищо друго освен радостното съзнание, че някъде отвъд условните зони на отдалеченост, отвъд пропастите и изкривяванията на пространството съществува един човешки свят.
	Не хуманоиден, не човекоподобен, а човешки.
	— … А за очистване на атмосферата от различните активни частици — бръмбарът преводач монотонно пукаше, — насъбрали се в горните слоеве през седемстотинте…
	И в този миг се чу вик.
	Той можеше да идва само оттам, от дълбините на тайнствения коридор, и влажната падаща зеленина само го приглуши, но не скри нетърпимата болка, от която само човек можеше да крещи така.
	Нолан и Ричин скочиха едновременно, а под краката им дребната кибернетична паплач се разбяга. Едновременно щракнаха клапаните на шлемовете им, ръцете и на двамата земни жители едновременно и непроизволно се стрелнаха към колана, към мястото, където този път не се усещаше — а не можеше и да се усети — обикновената тежест на десинторите.
	Един до друг опрели рамене, те ловяха последните пресекливи хлипания, които достигаха до празничната им бляскава маса все по-леки и замиращи. Но ето че всичко стихна и в плътно прилепналите им шлемове се чуваше само тежкото дишане на Курт.
	И едва тогава сребърните ликове на пустошаните, засенчени от недоумение и загриженост, започнаха полека да се обръщат към земните жители. Възсухите длани, издигнати нагоре, плавно и съгласувано се люшнаха, досущ камбанки на тънки стъбла. Уплашеният от резките движения на хората бръмбар преводач, който в програмирания си порив за самосъхранение се бе хвърлил зад нещо като супник или съд за боле, сега отново изпълзя, виновно заклати опашка и подчинявайки се на движението на устните на едного от домакините, припряно се осведоми каква е била причината за тревогата на високите гости.
	Високите гости се спогледаха.
	— Ние чухме вик — не съвсем убедено каза Ричин, — някой викаше за помощ…
	Нолан поклати глава: това не бе вик за помощ, така се вика, когато вече нищо на света не може да ти помогне.
	Сянката на недоумение по лицата на пустошаните се смени от напълно оправдано недоверие. Веднага замърдаха няколко чифта устни, това накара нещастния бръмбар да се завърти няколко пъти около оста си, преди да избере думите на кого от стопаните си да преведе първо.
	И той преведе.
	Та така, колкото и да е печално, високите гости са станали жертва на преумората. Никой не е викал. Никой не е могъл да вика — ПУСТОШАНИТЕ НЕ ВИКАТ. Силните емоции са останали там, в дълбините на отминалите векове, а сега от силни болки аборигените се предпазват чрез сигурни препарати, а от морални страдания — чрез съвършено умение да потушават емоциите си.
	И за да помогнат на скъпите гости да забравят този печален инцидент, флагманът на ескадрилата планетолети от малкия каботажен флот сега ще демонстрира…
	Викът се изтръгна от мрачината на кръглия коридор и изцяло запълни този необозрим сияещ хол. Той се издигаше нагоре по параболичните стени направо към златната крилата фигура, увенчаваща върха на постройката, и изглеждаше странно, че дори до това крилато същество не достига целият ужас, цялата безизходица на този вопъл, изтласкал сякаш всичкия въздух. Безметежните, засмени лица на пустошаните им се струваха невероятни — сякаш самите те и този вопъл се намираха в различни, взаимопроникващи, но не контактуващи помежду си системи.
	— Хайде де! — не издържа Курт. — Какво чакате, момчета?…
	Без да се колебаят повече, Ричин и Нолан се втурнаха в тъмнозелената яма на коридора. Разтревожените и недоумяващи пустошани, подобно на тълпа Дантеви сенки, се плъзнаха след тях. Във влажния полумрак, подсилен от висящата зеленина, смътно се очертаваха врати. Зад петата от входа се чуваше глух стон. Струваше им се, че там някой се мъчи да заплаче, но не успява.
	— Тук е — прошепна Ричин и се обърна към командира.
	Пустошаните, които ги бяха наобиколили в полукръг, отново се раздвижиха и се отдръпнаха. От тълпата се отдели един, който в полумрака не се различаваше от другите — освен че беше по-нисък. Той вдигна ръце и покриващата вратата зеленина се отдръпна като жива. Още един неуловим жест — и веществото на вратата започна да се обезцветява, премина всички нюанси на толкова обичания от пустошаните седеф и стана прозрачно като стените на хола.
	И тогава се видя, че там, във вътрешността на тясната, обрасла със зеленина стая, лежи човек.
	Той лежеше върху някаква кехлибарена мрежа, чиито възелчета леко светеха — беше легнал по лице, но ако се съди по треперенето на раменете му, не им беше трудно да се досетят, че тъкмо той бе крещял. Бе крещял така, сякаш бе останал съвсем сам в цялата Вселена с ясното съзнание, че е завинаги.
	Металическият преводач се покатери по крака на Ричин, местейки паешките си крака. Пустошанинът, който правеше магиите с вратата, се усмихна малко виновно и замърда устни.
	— Както виждате, няма причини за тревога — преведе бръмбарчето. — Тук си почива щурманът на товаро-пътническия космолет, едва вчера благополучно завърнал се от рейс. Вероятно умората му е попречила да излезе с всички да посрещне високите гости. (Следваха поклони с приклякане.) А сега, след като уредихме това малко недоразумение, не е ли време да се върнем на масата?
	Нолан упорито разглеждаше бронзовото гръбче на бръмбара и не помръдваше. Най-сетне вдигна глава и попита, произнасяйки думите с видимо усилие.
	— Моля да бъда извинен, ако въпросът ми ви се стори неуместен или безтактен, но вие сигурни ли сте, че този щурман наистина БЛАГОПОЛУЧНО се е върнал от рейс?
	Въпросът не им се стори неуместен. Бръмбарът даде отговора, без да дочака репликите на стопаните си — явно, използуваше машинната памет на логическото устройство, с което беше свързан:
	— За нашия космически флот произшествията са изключителна рядкост. В цялата многовековна история на космоплаването в Пространството са загинали четири хиляди триста двайсет и седем жители на планетата. В памет на всеки един от тях на каменния перваз, опасващ нашия космодрум, е запалена вечна звезда.
	Ето какво е значел кадифеният черен обръч, подкрепян от светлинните стълбове!
	— Последната авария — продължи словоохотливият кибер — е станала точно над това летателно поле. Но е било много отдавна. Преди година. — Бръмбарчето млъкна, сякаш още веднъж да направи справка в електронната памет. — Да, преди година, в този ден и час. Много отдавна.
	Нолан неволно се обърна, сякаш оттук, от тъмнината на коридора, можеше да различи звездичката, запалена точно преди година върху каменния перваз на космодрума. Той беззвучно замърда устни, също като пустошаните.
	— Какво има? — бързо попита Ричин.
	— Не, нищо — той погледна тълпата сребролики същества, които допреди няколко минути му се струваха по-възвишени и прекрасни от хората. — Мога ли да остана малко с щурмана?
	— О, да, естествено, волята на високите гости…
	Нолан блъсна вратата с рамо и влезе в стаята. Легналият върху кехлибарената мрежа човек не вдигна глава. Нолан се хвана да мисли, че от момента, в който чу вика, той не мислеше за него като за абориген. Той беше човек и също като земните хора си мислеше, че страда нечуто за другите…
	В тясната стаичка нямаше къде да се седне и докато затворилата се след командира на „Молинел“ врата губеше своята прозрачност, можеше да се види, че той все така стои до главата на пустошанина с неловко и безпомощно отпуснати ръце. В коридора стана тъмно, ако не се смята слабото млечно сияние, излъчващо се от лицата и оголените ръце на пустошаните.
	— Да вървим да си дояждаме баницата, що ли — с досада каза Ричин, изтръска бръмбара от крака си и се запъти към изхода.
	Отзад беше тихо. Измъченият и отчаян глас бе замлъкнал. Не се чуваше и Нолан. Макар че — нима някога се е чувал?
	А тържествената маса, настръхнала от многобагрието на кристалните искри, вече благоухаеше и се огъваше под тежестта на осмото ястие. Разтревожилото се множество пустошани се пръсна по местата си. Седна и Ричин. Шлема си бе смъкнал още там, край вратата, но този път не го сложи на масата, а го притисна между корема си и твърдата като мидена черупка покривка.
	— Нищо не виждам — дочу се от шлема мърморещият глас на Гедике. — Някаква перлена каша… Да не би да са сложили екран, а? Ще ми осигуриш ли обзор най-сетне?
	— Ще минеш и без него — отвърна Ричин. — И по-малко питай — за всичко ще говорим на кораба.
	„Все пак добре, че не му казах за «Бинтуронг» — мислеше си Ричин. — Малкият сухотоварен кораб «Бинтуронг», с четирима пилоти и една пътничка. Курт нямаше да се сдържи, непременно щеше да изтърси нещо по общия фон за връзка. А така той не се досеща за нищо…“
	От шлема се чу сухо щракане.
	— Ти ли се изключи? — попита Курт.
	— Не, Нолан прекъсна връзката. Той е там с онзи…
	И също едва не се изтърва да каже — „човек“.
	Настъпи продължително мълчание.
	— Чуй ме, Михайло — отново не издържа Курт. — Аз все си мисля: е, от пустошаните няма какво повече да се иска — явно, те са си такива по природа…
	Ричин бързо погледна пред себе си — бръмбарът флегматично си чистеше лапите, значи не превеждаше.
	— Но ние двамата — продължаваше вторият пилот, — как можахме ние двамата толкова дни да не чуем своя командир?…


	Соната за водния змей

	Над Езерото на щуката се стелеше зелена мъгла.
	От последния път, когато Тарумов беше тук с бялата си лебедица Анастасия, то бе станало плитко до неузнаваемост и едрочелите, покрити със зелен бръшлян валчести камъни, от които толкова болеше, като се блъснеш в тях, сега бяха изпълзели на брега, но не изсъхваха в мъглата — опасваха водата като вериги от тъмнозелени блатни буци.
	Тарумов се подпря на ръце и се изправи, пръстите му се плъзгаха по дългите, наподобяващи женски коси нишковидни водорасли. Не бе трудно да стигне до глинестата, мътножълта вода, но не му се искаше да пие. Смесена миризма на крушева есенция и рибни карантии — доста хитра идея да изпотровят така езерото!
	И неясно, и небезинтересно.
	Но най-важното — как самият той се е озовал тук? Е, ако бе летял с вертолет и той се бе повредил — щеше да помни всичко, което се бе случило преди да падне. И откъде летеше. И кой трябваше да го чака тук. Наистина, кой ли? Анастасия е на Ганимед и за дълго…
	Не, нищо не може да си спомни. Сергей замислено наведе глава и едва сега погледът му спря върху собствените му ръце. Дори не върху ръцете — а върху ръкавите.
	Както и трябваше да се очаква, беше с летателен комбинезон.
	Но маншетите му бяха разкъсани, на китката му нямаше нито часовник, нито биодатчици. Той машинално се пресегна към колана — зачиташе инструкциите и в полет никога не се разделяше с лекия брезентов колан, на който от едната страна висеше портативният многочленест манипулатор, а от другата — малокалибрен десинтор, впрочем достатъчно мощен да среже, ако потрябва, титаниров блокирал люк.
	Колана също го нямаше.
	Той не си спомняше добре какво точно трябваше да има в джобовете му, но оттам бе изчезнало почти всичко освен две-три хартийки. Дори нагръдният знак на пощальон-инспектор от свръхдалечните сектори бе отскубнат с част от плата. Тарумов проявяваше нетърпимост към всяка немарливост в облеклото и затова се оглеждаше с погнуса: да, някой доста се бе потрудил. Пластмасовите закопчалки „ципове“ не бяха привлекли вниманието на грабителя, но бе изчезнало всичко — копчетата за ръкавели, металното капаче на флумастера и дори капсите на обувките му.
	Това не го учуди — зашемети го.
	Междувременно мъглата се раздвижи. Тя не се виеше на кълба, не се разсейваше, както става при лек вятър, а бавно се оттегляше — като единна маса. Тогава стана ясно, че левият край на езерото се извива и образува гниещо, влажно заливче, а на другия бряг на езерото се издига насип ли, стена ли, покрита както и брегът с плътен слой от влажни водорасли.
	Мъглата отстъпваше все по-назад и пред погледа му се появиха мъшлясала врата, леко издигнат надлез на почти безтегловни опори, малка, ниска кула, наподобяваща старинна постройка за силажиране на фураж или огромен шахматен топ.
	И върху всичко това личаха белезите на многовековна немара.
	Е, сега поне е ясно. Това не е Езерото на щуката. И въобще не е земно езеро. Пльоснал се е на някакво малко кълбо, което дори не е означено в космическите регистри. Автоматите са извършили кацането, а той почти в несвяст се е измъкнал и едва сега започва да си припомня. Преди да е дошъл съвсем на себе си, е попаднал в нечии ръце. Струва ми се, че е било така…
	Стената от мъгла стремително се отдръпваше все по-нататък и по-нататък, откривайки повърхността на езерото и безлюдните брегове, и Сергей вече си мислеше накъде да тръгне да търси кораба си — по дяволите, неговият „пощенски експрес“ трябва да е някъде наблизо!
	В този момент от мъглата се издигна нещо, което озадачи дори него, виделия не едно чудо на онези пет или шест десетки планети, където го бе отнасяла неспокойната му съдба на космически пощаджия.
	Направо от водата се издигаше гладка зелена карирана колона, приличаща едновременно на минаре от потънал храм и на шията на доисторически диплодок, който напразно се мъчи да достигне с непропорционално малката си главичка невидимото слънце. Колоната наистина се увенчаваше от странно съоръжение, което с голямо преувеличение можеше да бъде наречено глава и дори да се видят очи, следящи с безстрастно, непрестанно внимание човека с разкъсания комбинезон.
	И от мига, в който Тарумов долови този поглед, зорките мъртви очи не го изпускаха вече нито за час, нито за миг.


	Изглежда, на този унил бряг цареше вечнозелен ден. Мътното жълтеникавозелено небе не променяше оттенъка си, макар че от момента, в който дойде на себе си, бяха минали около шестнайсет часа. Тарумов имаше много силно развито чувство за време, но ако продължаваше така, щеше да загуби представа за дните. Работите с разстоянието също не бяха добре — той вървеше, вървеше, с мъка измъкваше краката си от влажните дългомъхести водорасли и се опитваше да се залъгва и да не се оглежда по половин час, но когато все пак се обърнеше, излизаше, че се е придвижил едва на стотина метра. Насипът и кулата топ вече се сливаха с хълмистия бряг, но „зрящото минаре“ отчетливо се открояваше над гладката повърхност на езерото.
	Най-зле беше с връзките на обувките — късаха се вече за десети път. Тогава се налагаше да ляга по корем и да разгребва тази, с ваше позволение, трева, да търси някъде в дълбокото обувката си. Когато този периодично повтарящ се процес му дойде до гуша, Тарумов хвърли връзките и като накъса от изумрудените „коси“ (да ги скъсаш през средата, беше практически невъзможно — прерязваха ръката; но поединично лесно се вадеха от корен, като конски косъм), си изплете нови връзки.
	Беше изморен до смърт. Тъмните хълмове с геометрично правилните дъги на пясъчни урви ли бяха, или сводести входове на някакви светещи пещери, до които се стремеше да стигне, се намираха на повече от половината път от езерото. Без почивка няма да стигне. Трябва да забие нос в първата по-суха буца пръст и да подремне час-два. Кой знае, може пък след като се наспи, нещо да се проясни в главата му и да си спомни зоната от Пространството, където му се е случило това.
	Намести се удобно между буците, стисна очи — май много му пречеше немигащият взор на далечния страж — и тутакси заспа, както можеше да заспи само летец космонавт, прекарал не едно премеждие през дългия си живот.


	Той се събуди от леко побутване по хълбока, сякаш голямо новородено щраусче се мъчи тромаво да се намести под крилото му. Без да съзнава докрай къде се намира и какво става с него, Сергей инстинктивно се отдръпна, но от другата му страна се притискаше още някой — топъл и потръпващ. Тарумов рязко се изправи и седна, придърпа колената към брадичката си — двете черни сгънати кълба лениво се размърдаха и без да се развиват, се търкулнаха до него и отново се наместиха от двете му страни.
	Пинфини? Откъде?
	Планетата, на която те сега се намираха, дори отдалеч не приличаше на червенотревистите савани от жилището на пинфините — Земята на Ван-Джуда. Това можа да съобрази той в просъница. Значи пинфините също не са тук по своя воля.
	Или пък не значи?…
	Доколкото Сергей си спомняше от двете си пребивавания на Земята на Ван-Джуда, пинфините бяха страшни сънливци и би било безполезна загуба на време да чака да се събудят. Освен това звуковата реч на тези малки хуманоиди, добродушни като делфините и несръчно късоръки, така че отдалеч много приличаха на пингвини-адели, се намираше в областта на ултразвука и не се знаеше дали тази двойка умее да използува онази примитивна азбука на жестовете, самопроизволно възникнала в процеса на общуването им със земяните (беше възникнала много преди лингвистите от Земята да си направят труда да съставят научно обоснован вариант за език посредник, достъпен и за двете цивилизации).
	Така че, с цел икономия на време, е по-разумно да вземе на ръце тези сънливци и да продължи изкачването си към светещите пещери. Да, но нали има и някой четвърти…
	Четвърти?
	Тарумов неволно затърси с очи по вълнообразните зелени преспи, не откри нищо, но усещаше присъствието на този четвърти с цялата си кожа.
	Той се отблъсна от пружиниращите буци и се изправи. Нещо го преряза в отеклите крака — само това му липсваше, нима се е наранил? Сергей тревожно погледна краката си — ами, глупости! Връзките от трева, които изплете, преди да заспи… Изсъхнали, свили се, те бяха стегнали краката му.
	Тарумов разхлаби връзките и се изправи. Далече назад мъждиво просветваше езерото, от което стърчеше нещо като прекалено избуял стрък камъш или може би кула за скокове във вода. Имаше нещо напрегнато, полуживо-полузакостеняло в тази върлина. Ето го пришълеца. Е, хайде, хайде, гледай. За гледане пари не вземат, както казвали в онези времена, когато на Земята е имало пари. Той се наведе и внимателно вдигна двете пухкави топли кълба. Пинфините не се помръднаха — или наистина спяха, или се преструваха.
	Той крачеше още по-бавно отпреди почивката, защото пазеше неканените си пътници и се стараеше да не загуби равновесие. Погледнато отстрани, сигурно приличаше на жерав. Местността леко се издигаше, а светлите пещери бяха разположени на склона, губещ се в непостоянната зеленикава мъгла. Отдясно този склон образуваше вдлъбнатини, правилната кубична форма на които не оставяше съмнения относно ръкотворния им произход. Сега се дишаше малко по-трудно, макар че се бе издигнал едва на петдесет метра над езерото. А и му се искаше да яде.
	Когато най-сетне стигна до първата пещера, ръцете му съвсем бяха отекли. Така не бива. Беше длъжен да помисли, че в пещерата може да живее нещо страшно. А между другото той е невъоръжен. И пинфините се държат някак странно — да не са изпаднали в летаргия?
	Но пинфините се държаха повече от естествено, просто той бе забравил навиците им. Когато се приближи съвсем до широка арка, от която струеше равномерна златиста светлина, пътникът, оседлал дясната му ръка, меко се обърна и настойчиво посочи с мъничкото си пръстче към пещерата, която се виждаше стотина метра по-надясно. А после мургавата ръчица и блестящите лемурови очички отново изчезнаха в черното кълбо.
	— Какво, и натам ли? — възмути се Тарумов и пусна пътниците си на тревата. — Господ ще ви даде, както често казвали през онези времена, когато още имало богове. Вървете, мърдайте с крачетата!
	Пинфините погледнаха към него с тъмните си печални очи и Тарумов неволно си спомни, че някой образно бе нарекъл тези същества „доведените деца на вселената“. Ван-Джуда поначало си беше калпава планета, а за такива мъничета пък никак не струваше. Още щом установиха контакт с аборигените, земяните веднага предложиха на пинфините да се преместят на съседната планета, много по-уютна и плодоносна. На разположение на „доведените деца“ бяха предоставени няколко разузнавателни планетолета, но природният консерватизъм не им позволяваше да се изместят от мястото, с което бяха свикнали. Те предприеха няколко съвместни експедиции със земяните, а всички по-нататъшни стъпки се свеждаха до дългогодишна всепланетна говорилня — да се изместват или да не се изместват?
	Тарумов не знаеше докъде са стигнали, но никак, ама никак не му хареса, че тук се бе озовала двойка пинфини.
	От това състояние на извънредна неудовлетвореност го извади висок пинфин — дори може да се каже „пинфин великан“, защото той стигаше до бедрото на Сергей. „Ти винаги си ни носил, когато сме били гладни — показа той с черните си, почти човешки пръстчета. — А пещерата с храната е хей там!“
	Дребосъчето знаеше езика на жестовете, това бе прекрасно, но откъде тази илюзия за отдавнашно познанство?
	— Много съм уморен, дечица — промълви Сергей, но веднага се усети и преведе с простите средства на пантомимата колко му е провървяло, че два пъти е бил на Ван-Джуда!
	„Добре, добре!“ — дружно се съгласиха пинфините и пъргаво се затъркаляха напред. — Тарумов успя да забележи, че свиваха стъпалото си на топчица и върху тези пухкави възглавнички се придвижваха много по-лесно от тежкия земянин, без да се спъват в мъха.
	Тарумов с всички сили се мъчеше да не изостава. Между другото трябваше да разбере нещо, преди да се пъхнат в пещерата.
	„Кой още живее в тази пещера?“ — усърдно се изясни с жестове, като най-много се страхуваше да не би да не бъде разбран. Но пинфините едновременно спряха и затракаха с очи, изразявайки крайна степен на учудване. Трябва да кажем, че те го правеха толкова изразително, колкото не би го направило никое друго същество във Вселената. Работата е там, че тези дребосъчета по природа си бяха далекогледи и еволюцията ги бе наградила освен с непрозрачни кожести клепки и с три рогови прозрачни подклепача, които при нужда се спуснаха върху очите и служеха като естествени очила. Така че, когато пинфините почнеха да „тракат с очи“, зрелището правеше впечатление — особено на новаците. — Но Тарумов не беше новак. „Кой живее там?“ — повтори въпроса си той.
	„Ти сам забрани на всички да живеят в пещерата с храна!“ Хм, излиза, че тук той се ползува с правото на вето.
	„Къде живеят тогава тези тук?“ — той зададе въпроса машинално, без да си дава сметка какво влага в понятието „тези тук“.
	„Пинфините живеят по-надясно, а по-нагоре живеят…“ — жестът отбеляза нещо вълнообразно; последното съобщение раждаше надеждата, че тези синусоидници могат да се окажат аборигените, с които той толкова горещо желаеше да се срещне.
	Но това не беше всичко. „Под кубичната скала живеят… (ръчичките описаха няколко кръга), а в тревните колиби до намръщения връх живеят невиждащите.“
	Много са… Твърде много за аборигени. Макар че — защо пък? Ами ако това е тукашният животински свят — водни змии, къртици…
	Не. Пинфините не биха ги поставили редом със себе си. Твърде разсъдливи са, за да го сторят. Тези, които живеят в светещите пещери — не са коренните жители на тази планета зеленушка. Това се вижда от само себе си. Тогава кои са те? Разумни същества, спасени при катастрофи на техните кораби?
	Или просто пленници?
	„Как попаднахте тук?“
	Малкият пинфин, който не вземаше участие в разговора, но през цялото време плахо поглеждаше към Сергей отдолу нагоре, уплашено се стрелна встрани и се скри зад другаря си.
	„Ние полетяхме… голям кораб. Много голям. Ваш най-голям. Вие научили. Вие пратили — ние опитаме… друг свят. Летели половина. После — тъмно…“
	Пинфинът отчаяно размаха мургавите си пръстчета, изчерпал всички познати нему жестове. Но Тарумов вече бе разбрал всичко. Беше им трудно да се решат на такова пътуване и по времето, когато гостуваше на Ван-Джуда, още не беше ясно дали ще тръгнат поне в изследователска експедиция. Имаха всичко за целта — и нужната култура, и знания, и умствено развитие на средния пинфин, — без да говорим за такива индивиди като този пинфин пътешественик. Липсваше им само едно — ненаситният, инстинктивен стремеж към още неоткритото, неизвестното, което винаги е било характерно за хората — затова самите те го смятаха за неотделима черта на всички разумни същества във Вселената.
	Пинфините бяха плахи. Но, както се вижда, не всички — ето тези бяха полетели…
	„Колко бяхте?“
	„Седмина. Но двама вече… изчезнаха.“
	Изчезнали? Избягали? Загинали? Схематичният език на жестовете, който и двамата владееха недотам съвършено, правеше тези понятия неразличими. Но нали от изясняването на тези тънкости би зависило много…
	„А къде живеех… живея аз?“
	Показаха му.
	Малка, идеално правилна полусфера. Лапи не биха могли да направят това — само ръце. Скалата е утаечна, дребнозърнеста, луминесцираща. Впрочем луминесценцията може да бъде и насочваща. Не това е главното. Главното — това е наръчът сух мъх, служещ за постелка, рогозка с невероятна плътност (ах, да — местна трева, изсъхва и се свива два пъти) и под това импровизирано одеяло — ръкавици.
	Обикновени синтериклонови ръкавици за механична работа, каквито Тарумов никак не обичаше да използува. Само че металните им секретни копчета на маншетите са изтръгнати заедно с част от плата. От синтериклона! А иначе — подносени стари ръкавици за неголяма, но широка ръка. С тях е работено много. Тук? И тук — късали са дълговлакнестата трева. Вижда се и с просто око. Тарумов се обърна към спътниците си, приседнали на прага, и неволно попита:
	— А той… къде е?
	Учудено примигване на прозрачни и непрозрачни клепачи. Той бе запитал на глас — сега трябваше да преведе. Трябваше да обясни с пръсти — къде е, видите ли, онзи, който е живял тук преди мен, същият с когото ме отъждествявате поради вашата невинност, а може би и заради силното ви далекогледство? Какво се е случило с него? Загинал ли е? Изчезнал? Или избягал?
	Не. Това е бил човек и следователно не е могъл да избяга, да ги остави сами. Ако е бил човек — не е могъл да го стори.
	Тарумов не преведе въпроса си.
	В пазвата му се клатушкаха и страшно му пречеха два пъпчиви „грейпфрута“ — единият, издълбаният — с вода, а другият — зрял, със засищаща сърцевина. Той се катереше по зеления склон, който ставаше все по-стръмен и по-стръмен, и мислите му бяха заети само с това, как по-икономично и по-рационално да извършва всяко движение. От най-малкия тласък в главата му се пръскаха снопове изгарящи искри. Въздух! Защо толкова не му достига въздухът.
	Изкачи се на още някакви си двеста метра — и жълтото езеро, вече мъртво, проблясва долу! Върлината е израсла още повече, но въпреки всичко оттук изглежда като тънко камъшче, което можеш лесно да пречупиш. Само усещането за нечий втренчен поглед не изчезваше. Или е самовнушение? Да не мисли повече за тази върлина. Да не мисли и да не се обръща повече — твърде много сили отиват за едно обръщане на главата. А те са му последните. Ако изгуби съзнание, преди да е стигнал превала, ще повтори съдбата на предшественика си, изчезнал някъде сред тези мъшлясали тераси, зад които се крие нещо зловещо.
	Трябва да се спре за последен път. Има още петнайсетина метра до малката седловина между двата върха, които отдолу, от езерото, приличаха на великански глави. А може и да не са петнайсет — тук той постоянно бъркаше разстоянията. Пък и мъглата се сгъстява с всеки изминат метър, става почти осезаема. Дали не е атмосферен планктон? Сергей се притисна към тревната маса, запълнила пролуката между два камъка, напипа в пазвата си бълбукащия „грейпфрут“. Извади флумастера и с точен удар проби твърдата огненочервена кора.
	Насъбралата се в средата на недозрелия плод вода смайваше с росната си бистрота и при това оказваше много силно тонизиращо въздействие. В зрелите плодове нямаше вода — бяха пълни с белтъчна сърцевина, скрита под мръснолилава кора. Тя би могла да краси масата на античните предвзети и капризни богове. Но това ще е за на връщане. Общо взето, в долината има много „грейпфрути“, откриват ги сред тревата полюгалите — неустановено разумни влечуги от Земята на Кирил Полюгаев. Сергей не ги бе срещал преди и, естествено, не знаеше езика им, а и на първо време бе отложил запознаването си с жителите на тази мъшлясала долина, докато се върне от разузнаване. Сега много по-важно бе да изясни къде и в какво положение се намират.
	Той изтърва празната кора и тя безшумно се затъркаля надолу, почти без да изчака дълговласата растителност, която никога не се поклащаше от вятъра и която Сергей така и не реши как да нарече — дали мъх или водорасли. Тя покриваше абсолютно всичко в тази долина освен сухата светозарна повърхност на пещерите; докато се катереше по все по-стръмно извиващия се склон, Тарумов изведнъж разбра, че под тази зеленина почти навсякъде по камъка има следи от допира на нечии ръце: под тревистото покривало се долавяха ту полегати стъпала, ту идеално обработена параболична вдлъбнатина, а може би и седнали една до друга надменно изправени фигури, подобно древните колоси от Абу-Симбел, които от предпазливост условно бе определил като човешки.
	Но и това е за по-късно, сега главното е — да стигне до края на тази каменна чаша, на дъното на която се намира езерото с мъртвоокия страж. Да стигне и да надникне отвъд.
	Сергей отдавна не се катереше, а пълзеше и се извиваше като змия сред струпаните заоблени канари. Седловината беше на две крачки, зад нея — неизбежното спускане, а там има или съвсем непознат свят, или също такава колония с пленници от всички краища на Вселената. Трябва да допълзи. Да надникне. По дяволите, защо му трябваше да изхвърля празната кора — трябваше да напише бележка на пинфините, които го чакат долу с боязливо стиснати ръчички. Но той изтърва тази възможност. Пък и дали те знаят земната азбука?
	Трябва да допълзи и да се върне.
	Последните два метра пълзеше вече със затворени очи. Пръстите му опипаха отпред начупен ръб, леко прикрит с мъх — тънък, не по-дебел от керемида. Той се вкопчи в него, опита се да го разклати — не, яко е.
	Притегли се.
	Пое си дъх и едва тогава си позволи най-сетне да отвори очи.
	Отначало не видя нищо — в сгъстилата се мъгла плаваха частици с размерите на листенца от чай, които се мяркаха досадно, блъскаха се, но неизвестно как не докосваха лицето. Той махна с ръка пред себе си — сякаш гонеше комари. Стана почти несъзнателно. Но „чаените листенца“ се пръснаха и за един миг под него се откри приказен пролетен свят.
	Мигът бе толкова кратък, че той успя само да възприеме свежото многобагрие на огньове или може би ярконаситени и нежни бои, разпръснати по слънчевата млада зеленина, която нямаше нищо общо с неприветливия усоен мъх, застлал долината.
	Порази го още и изяществото на почти безтегловните арки и виещите се надлези, през които прозираше небето и надвисналите над тези небесни острови невероятно леки каменни стени — чудновата паяжина, сътворена от ръка човешка, метната върху този жив свят органично и ненатрапчиво. И като потвърждение на това възникнало усещане за живот там, в димнонебесната глъбина, изведнъж долови нечие стремително движение и му се стори, че покрай повърхността на надлеза леко и непринудено, както би го правил само владетелят на този свят, се плъзга гъвкаво и прекрасно змиеподобно същество…
	Но в следващата секунда плътната рояща се пелена отново се сгъсти пред Сергей, който усети как тя го отблъсква от ръба на каменната чаша, нещо непоносимо го изгаряше по тила, сякаш онзи поглед от върха на езерната върлина бе придобил убийствената сила на смъртоносния топлинен лъч… Задъхан от дразнещата горещина, Сергей в последния момент усети как стегната топка от концентрирана мъгла го тласка надолу като юмрук в боксова ръкавица, бута го по склона, подхвърля го на терасите и го предпазва от пукнатините…


	… Стръкче влажна трева внимателно го докосваше по лицето и веднага му ставаше по-леко, сякаш някой измиваше полепнала по кожата тиня.
	Сергей отвори едното си око — така си и мислеше, за него се грижеше одевешният пинфин. Изпъкналите прозрачни клепачи, спуснати върху очите му като леко опушени очила, му придаваха вид на професор.
	— Поздрави на пинфинските мъдреци — каза Тарумов и подложи уста под тънката струйка вода, която пинфинът изцеждаше от червенокория „грейпфрут“. — Не можеш да си представиш как се радвам, че съм жив.
	Дребосъчето затрака с клепачи и се наложи той да преведе. В общи линии.
	Отдясно и отляво нещо зашумоля, запълзя по тревата. Тарумов трепна, припомняйки си приказното видение, което се бе открило от каменния балкон.
	Но това бяха само полюгалите, бързащи към езерото да пият вода. А може и за да се окъпят.
	Тарумов строго се огледа от глава до пети — целият му комбинезон беше покрит с отвратителна зеленикава водна леща, сякаш се бе въргалял в застояла горска канавка.
	„Да бяхме се топнали и ние?“ — предложи той.
	Пинфинът радостно закима и размаха ръчички, извика приятелката си от пещерата. Макар пътят да вървеше надолу — до езерото се придвижиха бавно, — Сергей още не се бе научил да се движи без затруднение по тази сухопътна тиня, а и последствията от пътуването даваха отражение — ако не бе тонизиращата роса от неузрелите плодове, не би имал сили да помръдне. Той вървеше и си мислеше дали си струва да каже на пинфините за резултатите от разузнаването.
	Помисли и реши: струва си. Онзи, предшественикът му, нищо не бе казал. Може и да не е успял да стигне доникъде, но ако бе успял и го бе предал някому, сега за Тарумов би било много по-лесно.
	Докато все още размисляше, Сергей се съблече по шорти и изплакна в топлата вода комбинезона си, после поплува, ако можем да наречем плуване тези десет лакътя навътре, десет обратно. Не рискува да се промъкне по-нататък — ще вземат пак да го пернат с топлинния лъч, а във водата трудно ще си поеме дъх. Пинфините, изглежда, изобщо не умеят да плуват — наместили са се на брега, пинфинката трие гърба на благоверния си — гребва с шепичка вода и трие черната къртича козина между лопатките.
	„Вижте, приятели мои — седна той пред тях върху плоския камък с кръстосани по турски крака. — Аз се изкачих на най-високата планина. Погледнах оттатък, отвъд планината. Та така, оттатък — има само пропаст, няма път. Стръмна пропаст, колкото… — той погледна неподвижната шарена върлина, до която безгрижно се плискаха полюгалите. — Колкото десет такива стълба. Може и повече да са. Трябва да запомните това, в случай че с мен се случи нещо. — Пинфините размахаха ръчички в знак на протест и замърдаха устни — говореха помежду си, а може би и на Сергей, но от вълнение съвсем бяха забравили, че той не може да ги чуе. — Без паника, приятели, без паника. На мен вече ми се е… случвало. Затова запомнете: нагоре към зелените планини над пещерите няма път. Трябва да се бяга в друга посока.
	Те недоумяващо го зяпнаха — да бягат?
	«Да, по друг път. Може би вие бихте се изкачили дотам, но онези, дето дишат с цялото си тяло, подобно на сапунени мехури с променяща се големина…»
	Но пинфините ги занимаваше друго: да бягат? Защо? Те тръскаха ръчички — поотделно всяко пръстче, и съвсем не на място на Сергей му хрумна, че с такива гъвкави и чувствителни пръсти биха могли да бъдат ненадминати музиканти…
	А пинфините не смееха, не искаха, дори не желаеха да мислят за бягство. Нали тук са сити, здрави…
	Тарумов махна с ръка.
	«Пазете ми дрешките — посочи им той, — а аз ще се разходя към онзи насип. — Той погледна към върха на пъстрото минаре и добави наум: ако ми позволят. — Между другото никой от вас ли не се страхува от онова нещо?»
	«Не. Нали не е живо.»
	Ах, колко сте ми наивни, плюшени мои братлета. Не било живо! И аз като тях — от какво се страхувах, когато открих, че са ме окрали и ограбили? От лапи ли?
	Не се страхувах от когото трябва. Най-страшното не са нито ръцете, нито лапите.
	Манипулаторите.
	Покрай водата, покрай водата той се приближи до насипа. Стръмничко е, има пет-шест метра, повърхността на вездесъщата тиня е с вдлъбнатини, нащърбена, следователно — може да се изкачи. Но това по-късно.
	Решетката на вратата беше покрита с тънък слой мъх, който се ронеше под пръстите. Не е зеленина — интересно, първото изключение. А какво е онова, което прозира отзад?
	Ами същото, само… Далече е, не се вижда. Изумрудено-спаначната суспензия скрива очертанията и все пак там, навътре в долината, постройките имат доста причудливи очертания. Дори може да се каже — изострящи вниманието. Те се сливат в общ блок, но явно са отделни кули, приличащи на…
	Не, сторило му се е. И проклетата мъгла се сгъсти, избиват само неясните контури, може да е пирамида или цял комплекс от храмове. А може би все пак…
	Към петнайсетина минути се взираше той в сгъстяващата се пред очите му завеса. Изглежда, този воал се спуска пред него всеки път, когато започне да проявява твърде напрегнато внимание към онова, което се намира отвъд пределите на отредената му локва и принадлежащите й гранични имоти.
	Но поне ще огледа кулата.
	Тежката врата — може би каменна, а може и пластмасова — се отмести изненадващо лесно. Тарумов се вмъкна в кулата-топ и смаян замря на място.
	Машинна зала. По-точно, разпределителна. Тръбопроводи, кормилни колела, силно изпъкнали индикатори, по които сноват разноцветни бръмбарчета. Повърхността на стените е разделена на няколко сектора, всеки боядисан в определен цвят. По всичко прилича на евтина бутафория. Не, не е толкова просто. Усеща се някакъв неуловим психологичен нюанс… А, ето каква била работата: направено е според вкуса на хората, но не от човешки ръце. Тарумов гледаше цялата тази квазиземна техника, както лястовичката би гледала гнездо, изплетено от човешки пръсти. Грижовни, чувствителни, но толкова несръчни в сравнение с пъргавия клюн на птицата…
	А за бутафорията никак не е трудно да се провери. Кой цвят се възприема като най-безопасен? Ето този, синкаволилавият. В този сектор има два прекъсвача, две кормилни колела, пет индикаторни плафона, от които светят само четири. И нещо като резистор. Е, мечка страх, мене не…
	Той завъртя дясното кормило на около петнайсет градуса. Тръгна леко и веднага мигането на светлинните бълхички по горния плафон се забави. Така, а сега да излезе навън (ако го пуснат) и да погледне дали не е станало нещо…
	Излезе безпрепятствено и тутакси дочу пронизителни, панически писъци — а, така си и мислеше, бяха полюгалите, които, заплували бесен «делфин», препускаха към брега и се хвърляха върху мъшлясалите камъни.
	Сергей отиде до водата, предпазливо я опита с бос крак — ами разбира се, изстинала е с десетина градуса. Бедните крокодилчета, да не вземат да пипнат някоя пневмония. Той се върна и постави кормилото в предишното му положение. Светлинките затичаха по-бързо.
	Колко е примитивно всичко това! Всяко що-годе разумно същество може да регулира параметрите на външната среда. Въпреки че по всяка вероятност останалите сектори са предназначени за нещо друго. Но щом тук ни пускат да влизаме и излизаме, с това ще се занимаваме следващия път. А сега — общо разузнаване. И най-важното: да се открият границите на забранената зона.
	Той помисли малко и неволно се разсмя. Не, не забранената — позволената. Забранено ще бъде всичко останало.
	Той бавно премина покрай кафеникавата решетка, надникна през плетеницата от страшно дебели греди. Мъглявата грамада на непонятната постройка едва се отгатваше в мъглата. Ако не му бе провървяло да я забележи преди половин час, сега едва ли би обърнал внимание на тъмното, неясно, размазано петно.
	Да тръгне ли нататък, отвъд насипа? Решетката обаче не може да се разклати. А с таран? Би могъл да подбере на брега някой камък, но този процес е твърде шумен — ще привлече вниманието. А да подкопае отдолу? Под самата решетка несъмнено има каменна зидария, но ако разчисти тинята… Така… А сега с опаковата страна на флумастера (наистина незаменима дреболия, превърнала се в единствено оръдие на производство!) да изстърже пръстта, натъпкана между камъните… Вероятно стените на «топа» са построени по същия начин. Изглежда, че каменните — или наподобяващи камък — блокове са се пасвали с точност до милиметър, подобно зданията от земната мегалитична област. Точно така, но тук, под вратата, почвата се е слегнала и разстоянието между камъните се е увеличило. Аха, разклати се. При добро желание сега може да се извади. А съседният — още по-лесно. Великолепно! Да го прикрием сега със зелена тревица и да го оставим за по-добри времена.
	Пита се защо всички тези, ако мога така да се изразя, хуманоиди досега са си кръстили интелигентските ръце и не са се заели с нещо подобно?
	Той старателно прикри следите от дейността си и тръгна обратно към безропотно чакащите го пинфини.
	— Измихте ли се? — Не можеше да си откаже удоволствието понякога да каже нещо на глас. — Честита баня, както често са казвали на Земята, докато на мода не са дошли йонните пулверизатори.
	Пинфините го гледаха тъжно и даже не мигаха.
	— Бяхте ли там, зад насипа? — попита ги той на вече разбираемия условен език.
	«Не. Страшно е.»
	«Ако се боиш от вълци, не ходи в гората» — както са казвали овцете… А не сте ли успели да видите какво има там в мъглата зад насипа?“
	„Това са корабите, с които са долетели всички, които живеят тук. Там е и твоят кораб. И нашият…“
	Сърцето прокънтя в гърдите му. Корабите. Ето защо силуетите му се сториха познати, само че той не си позволи да ги познае… И грамадата на бавния тежкотоварен кораб от серията, подарена на „доведения“ народ на Ван-Джуда, и собственият му строен пощенски кораб, пиленце в сравнение с него.
	Ами че пинфините биха могли да натоварят всички на своя кораб…
	Той старателно се облече и от влажния комбинезон по цялото му тяло премина тръпка. Не си бе починал напълно. Да можеше да поспи тук, на брега… Нямаше време.
	— Нали не сте огладнели много?
	Пинфините смутено замигаха.
	— Тогава почакайте ме още няколко минути!
	Той дълго и усърдно къса трева, горещо съжалявайки за забравените в пещерата ръкавици. Пинфините се дотъркаляха на късите си крачета и му помагаха, без да питат за нищо. Когато натрупаха голяма копа, Тарумов я довлече до подножието на насипа, мърморейки си както обикновено:
	— Да би знал къде ще паднеш — щеше да си постелеш слама, както често са казвали у нас на Земята по времето, когато сламата е била продукт на селската ширпотреба.
	Пинфините мълчаха както преди и го гледаха съчувствено и плахо.
	— Е, аз тръгвам.
	Той старателно опипа стръмния ръб на насипа, намери вдлъбнатинка и оскуба мъха наоколо. Стъпи, издигна се на половин метър. Не успя. Отново напипа вдлъбнатинка, залови се да скубе скърцащата зеленина. Мъртвешките очи го гледаха в тила непрекъснато.
	Той се изкачи на насипа, изправи се, успя да прецени на око, че до скупчените космически кораби по права линия има около триста метра, не повече, когато изведнъж по тила го рязна познатата пареща болка и меката лапа на мигновено стегналата се на топка възчерно-зелена мъгла го запокити назад, върху тъй грижливо постланата от самия него трева.
	Пинфините дълго го заливаха с вода. Сергей дойде на себе си, полежа половин час, събирайки сили поне да помръдне ръце, и без излишни думи подгони дребосъчетата обратно в пещерите — за обеда и ръкавиците. В продължение на няколко часа, докато те отидоха и се върнаха, той плетеше от накъсаната трева маскировъчна рогозка.
	Пинфините се върнаха уморени и още по-натъжени — изчезнал бе един от онези, „които не виждат“. Тарумов не бе успял да се запознае както следва с тези мудни, тежкоръки същества, които не оправдаваха прибързано дадения им прякор: те наистина нямаха очи, но възприемаха ултрачервеното излъчване с цялата повърхност на лицето си. Той чувствуваше, че не би било трудно да се разбере с тези момчета, но нямаше време да се разбира.
	Сергей само изсумтя, като изслуша това съобщение. Сдъвка набързо лилавата сърцевина, метна отгоре си мрежата, закатери се нагоре. Не се изправи героично върху насипа — напъха се в мъха, дори затвори очи.
	Повален бе по същия начин — безпогрешно и беззлобно.
	Отново го поливаха с вода, миха го. Големите очи на пинфините бяха пълни със сълзи. Сергей стисна зъби, нямаше какво да обяснява — сами видяха всичко. Щом можа да се мръдне, тръгна към решетката. За всеки случай се покри с рогозката и зарови, сгънат на четири — изравяше един след друг тежките камъни, проправяйки си тесен проход.
	Не му пречеха.
	Изкопа улея по-дълбок. Обърна се към пинфините, махна им с ръка и се плъзна във влажната канавка.
	Пропълзя три-четири метра, без да повярва.
	Не го пуснаха.
	Пернаха го с лепкавата зелена топка така, че тялото му веднага се свлече.
	Пинфините го извадиха, поразшетаха се — безрезултатно. Вероятно бе лежал в безсъзнание повече от денонощие. Дойде на себе си, а неудържимото треперене от студ и отпадналост го задушаваше. Премести се на рогозката. Някой — струваше му се полюгалите — го мъкнеше и скимтеше.
	В пещерата той се наспа, после се захвана с работа: с острието на флумастера, а на места и със закопчалката на ципа изстърга върху гладката стена кратък отчет за разузнаването си — за всеки случай… И още не му даваше мира мизерният на пръв поглед проблем: защо в тази колония има човек? Ако вярва на слуховете, които се предават от уста на уста, тук нито ден не е минавало без човек. За извънземните хората бяха еднакви и сред мъките на принудителния затвор те не си даваха сметка, че тези хора са се сменяли. Щом изчезнел или умирал един, веднага бил докарван нов, но винаги сам. Пинфините, крокодилчетата, ултравите са били по няколко, човекът — един. Но постоянно.
	И каква роля е играел той тук — на бавачка? Има нещо вярно, защото вратата на кулата направо дразнеше със своята достъпност. Но щом някой можеше да построи това огромно нещо, дори е успял да докара извънземни жители от всички краища на Вселената — за какъв дявол му е на него, всемогъщия земен космонавт, ролята на необучен гуверньор? За ролята на вселенски преводачи най-добре подхождат пинфините — те набързо са се запознали с всички и прекрасно се разбират. А ако стане нещо — например ако избухне епидемия, Сергей разбираше отлично, че ще е безсилен.
	Тогава за какво е тук — да върти колелцата, да прави водицата в езерото ту по-топла, ту по-студена? Не е логично. Щом тука са си наумили така да перкат по тила с топлинен лъч, трябва проблемът с дистанционното управление да е решен.
	Тогава за какво им е на тези невидими гадове човекът, който на всичко отгоре винаги ще се опитва да избяга оттук? Защо е създаден този резерват — накрая той си забрани да решава този въпрос. И да полудееш, все едно — ще си загубиш времето напразно. Трябва ясно да формулираш главния проблем и да си го повтаряш непрекъснато — само него.
	Някога, преди много години, когато командваше първия си кораб, едва не погуби всичките си хора точно защото се засуети да определи главното, а по-сетне така и не се реши на отчаяна крачка — да кацне на непозната планета, окупирана от лемоидите.
	По-късно си намери рядката длъжност пощальон-инспектор. С едно малко корабче да разнасяш товари по далечните планети — не е работа, свързана с главоболия. Експедициите се екипираха старателно и рядко се случваше да забравят в базата нещо жизненоважно. Но се случваше все пак. Тъкмо тогава тръгваше пощальонът — с малкото корабче, сам. Не му се налагаше да бъде втори номер, беше единственият член на екипажа. Това му и даваше моралното право да лети, защото след онзи злополучен рейс никога не би поел върху себе си отговорността за други хора.
	Но ето че тук той също нищо не бе поемал — така се случи. Легна върху плещите му от само себе си. И седят тук тези, прощавайте за израза, хуманоиди, без да мръднат — като пънове, под които нищо не расте, но заговориш ли за бягство — веднага завират главите в пясъка, като щрауси. Страх ги било!
	Те, видите ли, се страхуват, а той, четири пъти битият — не.
	Когато се пооправи, тръгна покрай насипа наляво, направи няколко опита да изпълзи през него — резултатът винаги беше един и същ — биеха го.
	Върна се към варианта с кулата, пробва всички ръчки, колела и резистори. Успя да замрази езерото, да разреди въздуха почти два пъти, ако поискаше, можеше да вдигне в долината буря, да направи потоп или истинска Сахара, или в краен случай геена огненая. Разбира се, правеше тези опити с максимална предпазливост, защото добре помнеше как веднъж едва не замрази полюгалите.
	Опитите му минаха безнаказано. Но и зад масивните стени, построени с истински мегалити, той усещаше втренчения, немигащ поглед. Когато стигна до регулатора на осветлението, опита се при пълна тъмнина да се плъзне под решетките — не, не му позволиха. Само наплаши пинфините — после те разправяха, че щом настъпил зеленият здрач, над върховете на планините, образуващи тяхната долина (Тарумов вече си мислеше дали пък това не е кратер?), уж пламнали три пълни луни, които хвърлили обитателите на пещерите в необясним ужас. Сергей разбра, че и с кулата е стигнал до задънена улица — да, би могъл да преобърне, да изпепели, да удави в зловонна мъгла цялото това корито — само че това не му решаваше проблема с бягството…
	Понякога му се струваше, че и неговият предшественик също, след като не е намерил начин да избяга и да поведе след себе си останалите, просто не е издържал и…
	Не. Той си спомняше тънките пръстчета на пинфините, изплашените им пепеляви очи и разбираше — не. Човекът не би могъл да ги изостави и да си отиде. Дори и в небитието.
	После предприе опит да заобиколи езерото отдясно и да стигне до корабите — отново не излезе нищо. След около шест километра брегът започваше да се издига, отначало полека, а след това все по-стръмно и по-стръмно. Тарумов вече си мислеше дали няма да могат по този път да минат ултравите, когато изведнъж скалата под краката му се прекъсна от отвесен срез — по-нататък път нямаше. Езерото бе замряло неподвижно някъде в дълбокото и само далече, далече в маранята на странната, лека, прохладна мъгла се загатваше другият бряг, където шумяха позабравените тук дървета…
	Традицията бе спазена и този път — зеленият протуберанс, метнат отдолу, го блъсна далеч от пропастта.
	Наложи му се да се връща с пълзене. Той се плъзгаше по копринената проскърцваща тиня, а в главата му непрекъснато се навираше видението на приказното влечуго, властно и стремително стрелнало се над каменния виадукт. Царствената водна змия, атавистичен символ на мъдростта, добротата и семейното благополучие… Но как да свърже този образ с насилственото заточение на няколко десетки хуманоиди тук, в тази мрачна чаша на исполински кратер?
	А може би вината е в неразбирането? Може би всички те са били поканени на гости и трябва само да се намери общ език със стопаните — дори да е в лицето на този шарен телеграфен стълб, несъмнено изобразяващ стилизиран змей? Но как обменят информация обитателите на тукашния свят — може би с гравитационни вълни? Е, ако при тях на мода са гама-квантите или снопчетата неутрино? Тогава какво? Много гостоприемно, няма какво да се каже. От такива стопани трябва да бягаш като от чума и да установяваш приятелски отношения от два-три парсека разстояние.
	Може, разбира се, да се предположи и съвършено фантастичен, свръххуманен вариант. Да допуснем, че всички обитатели на тази долина са бивши мъртъвци. Космическа авария, челно сблъскване с метеорит, когато локаторите са излезли от строя… И ето ги — чудесата на извънземната реанимация, пресътворяване на организъм по една-единствена замразена клетка, уловена в междузвездното пространство… Е, а как са възстановили скафандъра — това са подробности. Главното — това е самата идея за всегалактична служба по спасяването и в такъв случай тази изумрудена обител е просто своеобразен санаториум със строг режим, откъдето не можеш да избягаш, докато не оздравееш напълно… Но все пак би било по-добре, ако можехме да възстановяваме силите си някъде по-далеч оттук. А ако версията за вселенския хуманизъм се потвърди, какво пък, ще съумеем да се отблагодарим на спасителите си. А сега трябва да се мисли за друго.
	Ето така, докато се пъхаше във всевъзможни нравствени модели на този свят и постоянно отпъждаше тези мисли (всички мисли с изключение на една: за начина на бягство), Сергей се домъкна до пещерите.
	Завръщането му беше ужасно. Обезумелият от мъка пинфин го посрещна на прага: изчезнала бе другарката му.
	Изчезнала бе така, както и преди изчезваха тукашните жители: била някъде наблизо, зад него, след известно време той се обърнал — нямало никой. И нито плясък, нито шумолене.
	„Да не би да е отишла надолу, към езерото? Да е заспала по пътя? Малкото черно телце, свито на плюшено кълбо, лесно може да се изгуби върху хълмистия склон…“ „Не. Цялата малка колония пинфини, полюгалите и рибените мехури (тези пък кои са?) се спуснали до самото езеро, но я нямало нито върху кубичните тераси, нито в кулата, нито зад насипа, нито във водата — полюгалите се гмуркали…“
	Тарумов изпи наведнъж три „грейпфрута“ — живата вода му подействува така, сякаш си бе пийнал стар хубав коняк. Почувствува прилив на бодрост, съживи се и се хвърли да претърсва пещерите. Не може да няма някаква следа. Не може да бъде. Но нали вече е било. И то колко пъти! Значи — може! Значи, все пак те са във властта на хладнокръвните влечуги, към които е неприложима логиката на хуманоидите. Той търсеше, но предварително знаеше, че е напразно, защото малкото същество с печалните очи го няма нито на склона, нито в езерото, нито зад насипа…
	ЗАД НАСИПА?!
	Той се изтърколи надолу към пещерата, невярвайки на ушите си, невярвайки на паметта си.
	„Ти си бил зад насипа?“ „Да, но там няма нищо. Там няма пещери. Там няма камъни. Няма къде да се търси. Няма даже плодове в тревата и полюгалите повече не надничат там.“ „Значи и те са били там?“ „Някога… да.“ „Почакай ме!“
	Той тичаше надолу по склона, както никога не бе тичал тук. Тревните буци плавно го оттласкваха, подобно на трамплин. Да провери, незабавно да провери — нима забраняващата преграда е свалена? Нима пътят към корабите е свободен?
	Още докато тичаше, откри вдлъбнатинките, изчистени от него миналия път по обраслата страна на насила, и излетя нагоре…
	Как пък не! Лепкавият зелен юмрук го събори точно върху пожълтялата копа, събрана отдавна и тъкмо на място…
	Когато дойде на себе си, не му се искаше нито да се мие, нито да помръдне. Изглежда, земноводните бяха постигнали целта си — бяха му отнели цялата воля, цялата способност за съпротива. Нямаше я онази тенденциозна атавистична неприязън — отглас от онези незапомнени времена, когато босокракият човек на горската пътека подплашено отскачаше встрани от отровната твар. В детството си дори обичаше да се занимава с жабчета, градински жаби и особено с водни змии, и те си трупаха подкожна мазнина за чужда сметка в огромния му саморъчен терариум. А веднъж дори баща му го заведе (естествено, тайно от мама) в истински серпентариум. Разбира се, не ги пуснаха в заграденото място, но през дебелите стъкла, зазидани в стените, той до насита се налюбува на пепелянките и гърмящите змии, такива бавни и питомни на вид, като неговите водни змии. А сетне му дадоха да погали великолепен златоок смок — едно неспокойно същество, което непрекъснато се мяташе из клетката, търсейки пролука. Уникалното свободолюбие на това същество се бе оказало фатално за него: той попадаше в неволя именно заради него и беше обречен да служи като своеобразен индикатор за целостта и непроницаемостта на площадката кафез. Изчезнеше ли тази огромна, почти триметрова черна змия от полезрението на серпентолозите — значи незабавно трябваше да се търси и запушва пролуката. При всяка, дори най-мъничка възможност за бягство този субект бягаше пръв.
	И винаги го залавяха — практически следяха само него, нещастника.
	Само него.
	Него.
	Крилата на детските спомени бавно се затвориха, за да отстъпят на горчивото осъзнаване на настоящето. Свят на мъдри и прекрасни водни змии… Той изчезваше, оронваше се заедно с маловажните, външни, повърхностни асоциации.
	Ами че той, само той беше смокът, златоокият змей-смок, безсилно блъскащ глава в стените на този гигантски терариум. Него неуморно и непрекъснато следеше мъртвото око на езерния страж, него, човека, най-свободолюбивото същество във Вселената, този уникален индикатор на възможността за бягство…
	И тогава, едновременно с осъзнаването на собствената му роля в този свят, пред Тарумов естествено се появи единственият изход.
	„… а стартът ще бъде труден, ще трябва да тръгнете на предела. — Той не искаше да ги плаши и дори намаляваше реалната опасност, защото стартът ще бъде чудовищен, неизвестно дали всички ще издържат. — Трябва само да се откъснете от повърхността, а там само някакви си четирийсет хиляди метра — и вече сте в предпространството, нали не ви трябва точно да излезете от него. Където и да изплувате — все едно вашият сигнал за бедствие екстрено ще бъде препратен на Земята. Висете си между звездите, почивайте, спасителите сами ще ви намерят…“
	„Не“ — казаха пинфините.
	„Не“ — повториха след тях и полюгалите, и „рибените мехури“, които дишаха с цяло тяло, и ултравите с неподвижно-зрящите лица, и огледалните съсредоточени близнаци, за чието самовглъбено съществуване Сергей и не подозираше досега.
	Той им крещеше, той издевателствуваше, беше готов да ги върже с тревни върви и да ги гони до звездолета като безволно, тъпо стадо… Самият той беше готов на всичко, лошото бе само, че трябваше да стигнат до кораба без него.
	Той продължи да ги убеждава, рисуваше им по стените на пещерите приказни картини от Земята — планини, облаци… Сега вече не се стараеше да ги убеди — просто чакаше.
	И ето чу, по-скоро почувствува как от лабиринта на тинестите хълмове се появи неговият пинфин.
	„Ти стигна ли?“ „Да.“ „И влезе вътре?“ „Да.“ „И там ли я нямаше?“ „Не.“ Повече нямаше нужда да пита.
	„Опита ли да пуснеш двигателите?“ „Да. Но това никому не е нужно.“ „Нужно е на теб, защото имаш само един-единствен шанс — да доведеш помощ от Земята!“ „Безполезно е…“
	Безполезно било!
	Колко ги ненавиждаше той сега — беззащитните, мъничките и слаби…
	Безполезно било!
	А, не, това няма да ви се размине току-така, ще ви науча аз да обичате свободата, мои по-млади братя по разум, такива едни никакви…
	„Превеждай. Преведи на всички, и по-точно: от планините ще се спусне огън, в смрад ще потъне долината. Спасението е там, отвъд насипа. Преведе ли? Всички ли разбраха? А сега да вървим надолу, към езерото. До вратите по един, а по-нататък ще ги водиш ти. Пътя го знаеш…“
	Той тръгна надолу и, както обикновено, виреше крака като жерав, за да не се спъва в противната тиня. Обърна се — така, след него не върви никой. Сергей заканително се усмихна, извади от колана си ръкавиците и вървейки, взе да къса дългите влажни снопчета.
	Той вървеше бавно — по-бавно от обикновеното, — плетеше нещо като въже. Докато се домъкна до кулата топ, вече бе изплел доста, към три метра. Само да не почне да изсъхва преждевременно. Трябва да се побърза.
	Той ускори ход. Изгледа накриво кафеникавата решетка, но дори не забави ход. Влетя в регулаторната зала — всичко му е познато, изпробвано и слава богу. Този нониус — до упор, сега отвън е тъмнина. Добре че отвътре стените на кулата слабо припламват с призрачна люлякова светлина.
	А сега — въжето. Да го прехвърли през кръстачката на червеното колело и да го опъне до кръстачката на онова, пепелявото. Опъна го. С мъртъв възел. Колко просто, нали?
	Отдръпна се, погледна дали не трябва още нещо? Не, стига. Да не прекали. Тези двата ефекта са изпробвани, естествено, не с пълна сила, в прοтивен случай в пещерите отдавна никаква живинка да не е останала. Но сега ще види какво значи „с пълна сила“!
	Поне това удоволствие ще изпита.
	Той бързо изскочи от кулата и се закатери нагоре, към пещерите. Дори не обърна глава към насипа — сгъстилата се по волята му тъма не би му позволила да разгледа дори смътните силуети на корабите. Отгоре топло проблясваха извитите сводове на пещерите, трите луни се бяха издигнали зад върховете, ограждащи долината, и по отвесните гигантски стъпала леко заблещукаха полуизтрити знаци на извънземен език. Тъмнината — добре се бе справил с нея!
	А сега ще започне работата си изсъхващата трева.
	И се започна. Той знаеше, че няма да мине и час, тревното въже ще се свие, ще почне да обръща едно към друго двете колела, до които до този момент Тарумов едва се бе докосвал. Да, започна се. Краят на планините замъждука със златиста светлина и засега това не беше страшно, но огнената лента се разширяваше, вече не беше тънка нишка, очертаваща контура на каменната чаша, тя повече приличаше на огнена змия, уморено и мъртвешки простряла се по горния край на тяхната долина.
	Но огнената ивица растеше, пълзеше надолу и заедно с нея, дори изпреварвайки я, надолу се устреми задушаващият смрад… Истински апокалипсис. Още дълго ли ще се бавят по-младите братя?
	Те не се бавеха. Те ужасено се търкаляха надолу и само по стремително мяркащите се край него сенки Тарумов можа да определи колко от тях се спасяват с бягство. Трийсет… Повече от четирийсет… Кои бяха по-точно, не можеше да определи.
	Не позна и своя пинфин.
	Те се стрелкаха покрай него като скимтящо, хлипащо ято. Най-изостанали, последни преминаха огледалните близнаци.
	Край! Сега по-добре е да тръгне надясно, към гигантската, покрита с магическо писмо тераса. Но сякаш отгатнал желанието му, от общата ивица на огъня се отдели огнен ручей, спусна се стремително надолу и заструи срещу Сергей по стъпалата на исполинската стълба. Сергей отскочи — той знаеше какво го очаква, но… не толкова бързо.
	Затича наляво, като се хлъзгаше по все още влажната трева, падаше с лице върху пружиниращите буци, задъхваше се, обливаше се в пот. Свали обувките си. После в движение смъкна от себе си комбинезона. Студеният поглед се бе вторачил осезаемо в него — чак до тръпки, от лявата страна — в рамото и бузата. Хайде, хайде, гледай! Гледай и не се обръщай, дръвнико програмиран, внимателно дебни и не се отвличай, защото засега от теб се иска само това.
	Защото те още не са стигнали! Още не са излетели!
	Той вървеше все така, повличайки след себе си неоткъсващия се поглед на своя страж, и тревата, сякаш усетила приближаването на огъня, някак изведнъж изсъхна, спря да се заплита и пружинира и му беше леко да върви, ако не бе задушаващият пожар, но вече нямаше накъде да върви — пред него се откри пропастта, и хладният въздух се издигаше на тласъци от дълбините, сякаш там в тъмнината махаше с криле исполинска птица. Нетърпимата горещина го настигаше, той вдигна ръце — ловеше с устни, с лице, с гръд тези последни глътки прохладен вятър, в същия миг от тъмнината изригна тъй познатият и тъй земен тътен на стартови двигатели и огнените звезди на дюзите се издигнаха нагоре, към тъмнозелената глъбина на небето…
	Успяха.
	И последното, което видя Тарумов в конусите светлина, хвърляни от заминаващия кораб, бе стройното тяло на приказното змееподобно същество, мярнало се над езерото в стремителен и естествен полет. То не преследваше бегълците. Посребрен от светлината на отдалечаващите се звезди, този змей дори не се постара да проследи излитането им.
	Той търсеше не кораба, а дребничката фигура на човека, това най-свободолюбиво същество във Вселената, който трябваше пръв да избяга оттук, а вместо това предпочете да се задуши сред пушека на запаления от самия него пожар. И защо не бе избягал?
	ЗАЩО?
	Бавно, кръг след кръг змееподобното същество се спускаше към овъгления откос, продължаваше да се пита и както преди не намираше отговор. И не би могло да намери, защото логиката на съществата, населяващи терариумите, е несъвместима с логиката на онези, които ги създават. То гледаше надолу и погледът му бе изпълнен с недоумение и разочарование.
	Но ако Тарумов можеше да види тези очи, обърнати към него, те отново биха му се сторили мъдри и прекрасни…


	Патица за примамка

	… Сега за това говореха не само те, но и стотици, хиляди хора на Земята; и не само на Земята — на всички станции в Близкия космос; и не само днес — от половин година насам.
	Но да намери ясно, конструктивно решение — какво да се направи — никой не можа…
	— Пък и Самата дума „невъзможно“ — та това дори не е отрицание. Това е сигнал! Това значи — всички тук, всеки, който може, който се осмели!
	— И който носи трезва глава на раменете си — меко отбеляза Ана.
	— Как пък не! Алфианите с техните трезви глави не летяха на помощ към нас, знаейки предварително, че нямат никакви шансове да се върнат. Те се подчиняваха на забраната. Но най-добрите…
	— Най-безразсъдните…
	— Стоп! Безразсъдство. Безумство. Не е ли тук решението? Ти снемала ли си псиспектри на безразсъдните пориви?
	— И още питаш, Ричин! Въпреки всичко в емоционално отношение алфианите дотолкова се отличават от нас, че са действували безпогрешно — та нали нападение на десмод върху човек засега не е констатиран нито един случай.
	— Ана, злато мое сапфирено, както често са казвали нашите поетични предци! Та аз не се и стремя да открия такива случаи! Нашият съвет по галактическите контакти тъй много се страхува да не развали отношенията си с Алфа и запитването до всички медицински и юридически информаториуми беше изпратено в толкова безпомощна форма, че отрицателният отговор се разбираше от само себе си. Алфианите ни забраниха да се намесваме — разбираш ли, на нас, на цялото човечество, което доскоро беше преизпълнено с голямо уважение към себе си. Те наложиха монопол върху борбата с десмодите, а на нас оставиха местата в партера — гледайте, граждани на Земята, как могат да се борят и умират представителите на висшата цивилизация!
	— Но какво да се прави, когато те наистина са ни изпреварили? Май забравяш, че те поддържат връзка с нас, а не ние с тях. Та у нас едва е свършил третият космичен век, а при тях е започнал двайсет и шестият! Естествено, ние имаме много общи неща — апаратурата за мигновена връзка, методиката за снемане на псиспектри, цяла камара лекарства, малокаботажни космолети. Всичко това е общо, но — всичко е алфианско, скъпи мой. През тези деветнайсет години контакт те ни предадоха всичко, за което ние само мечтаехме, но в замяна не взеха нищо, дори ни заплашиха: опитайте се само да ни помогнете — ще скъсаме връзката и дим да ни няма…
	— Но нима вие там, в този ваш Съвет — горещеше се Ричин, — не можете да им намекнете, че това за нас е, меко казано, унизително и че е време да прекратим тази всегалактическа детска градина, където ни е отредено топло местенце в бебешката група. Между другото, за кога е насрочено следващото заседание на Съвета?
	— За днес, в двайсет и три нула нула.
	— Извънредно, а? Хм, а защо е това бързане?
	Ана вдигна рамене и се изправи.
	— Може би се страхуват, че ние ще се сетим за нещо — значи, има за какво да се сетим… А най-вероятно е те просто да ни информират за по-нататъшното преместване на зоната за защита — нали възприеха като принцип да ни съобщават за всички свои действия в пределите на Слънчевата.
	— Ще ни информират… Също като в училище! Та нима Съветът не може…
	— Оо, Ричин, ти пак за своето. Ама Съветът не може, нищичко не може! Ще вземат да изпълнят заканата си — и ще се изключат! Така че на заседанието Съветът нито дума няма да възрази на алфианите, но ако ти случайно се сетиш за нещо — знаеш към кого да се обърнеш: Ван Джуда, Кончански, Руогомаа…


	Членовете на земния Съвет се бяха разположили покрай едната страна на масата, а от противоположната се издигаше екран с изображението на също такава маса, зад която бяха седнали алфианите. Ефектът на присъствието беше толкова силен, че Кончански, запазил до дълбока старост детската наивност на желанията си, веднъж призна на Ана — понякога много му се приисквало да пипне алфианите с ръка. На заседанията той никога не се разделяше с молива, правеше на събеседниците си доста фини скици, почти шаржове. Но от известно време Кончански взе да рисува само десмоди. Естествено, не космическите чудовища, които никой не бе виждал по простата причина, че всички земни и алфиански уреди — електронни, гравитационни и псисоративни — не бяха в състояние да ги фиксират; не, той изпълваше страниците на своя скицник с рисунки на напълно реалните южноамерикански прилепи с набръчкани и съвсем не хищни муцунки и ципести криле като на библейски василиски. Наистина, обикновено малките вампири на Кончански наподобяваха някого от хората, а най-често — Костя Руогомаа, старши щурмана от космическия флот.
	А само преди половин година наименованието на тези изкопаеми животни беше известно само на зоолозите. Човечеството бе заето с друго — през почти двайсетгодишния период на безкористното покровителство на алфианите земните науки, техника, медицина, изкуство получиха тласък. Алфианите се появиха на Земята някак учудващо просто, някак в хода на работата; на хората дори им се стори, че са леко натъжени и явното разочарование на гостите отдадоха на ниското равнище на земната техника. Пришълците непостижимо бързо схванаха земния език — наистина те се изразяваха с експанзивност, която объркваше при неаполитанците и каталонците. Помежду си те говореха извънредно рядко, тъй като начинът им на общуване беше извън сферата на чувствените контакти, а звуковият език, макар да се бе запазил, беше за тях по-скоро удоволствие, отколкото необходимост — както пеенето при земяните. На Малта пришълците изградиха нещо като диспечерски пункт за връзка и си отидоха пак така обикновено, както бяха дошли.
	Веднъж на два месеца Малтийската станция свързваше земния Съвет по галактическите контакти с планетата на алфианите, пак тя коригираше кацането на алфианските товарни космолети. Тя се занимаваше и с още нещо, при това много интензивно, но точно тук презадоволеното любопитство на земяните се натъкваше на изкусна хитрина, с помощта на която алфианите винаги избягваха прекия отговор. А междувременно минаха години; отидоха си Рейнхард Синграм и Роман Ларомикин — задължителните членове на първия състав на Съвета. На тяхно място дойде младежта — Исаму Коматару и „мургавата лейди от хаванските Съвети“, както я кръсти Кончански — Ана Елизастеги, която независимо от възрастта си се смяташе за един от най-изявените специалисти в областта на псиспектрите. Даровете на алфианската цивилизация се сипеха над Земята като от рога на изобилието и алфианите — чувствителни, гостоприемни и угрижени от някакво неизвестно за хората нещастие — все учеха и учеха хората как да използуват тези дарове.
	И най-важното — първото им идване продължаваше да бъде единствено. И ето само преди половин година те съобщиха на хората, че придвижването им в космическото пространство се ограничава съвсем не поради технически причини.
	Някъде в черните дълбини на Вселената се бе притаила колония от живи и, без съмнение, разумни същества, които обаче притежаваха феноменална агресивност, същества, смъртно опасни за алфианите. Хората кръстиха тези космически вампири десмоди (още повече, че на Земята наистина са съществували такива малки вампири, които са се хранели с кръвта на животни). Беше невъзможно да видиш, да чуеш, да усетиш нападението на космическия десмод — за нещастието научаваха едва тогава, когато вече не можеше да се помогне. Алфианите бяха покрили своята планетна система (заедно с огромен сектор от галактическото пространство) с непроницаемата за десмодите обвивка на пулсиращата защита. Подхранваха я гигантски енергетични преобразуватели от класата „време — псиенергия“, действуваща на космическите спътници; но стационарността на преобразувателите ги правеше негодни за използуване на космолетите и за да осигурят безопасността на този единствен прелет до Земята, алфианите са били принудени да изградят временен коридор с пулсираща защита, като изпратят пред себе си армада от кибермонтажници, сглобяващи преобразувателите.
	А след това в течение на осемнайсет години общият фронт на непрекъсната защита се придвижваше до самата Слънчева система, докато не затвори Приземелиетο — ето значи какви функции е изпълнявала ретранслационната Малтийска станция. Щом научиха за това, жителите на Земята, образно казано, не можеха да намерят думи от благодарност. Но алфианите им заявиха, че, видите ли, не си струва — всичко това се прави не заради хората, а заради свободата на по-нататъшните придвижвания на самите алфиани, тъй като космическите чудовища никога не бяха нападали човек от Земята… Ако се съдеше по разположението на космическите спътници, пулсиращата защита покриваше точно онази част от Слънчевата, която бе усвоена от земните планетолети. Само нея.
	Съвещанието, свикано днес толкова екстрено, отначало по нищо не се различаваше от предходните: на земяните бе предложено да задават въпроси и те, естествено, ги задаваха.
	— Простете, може ли непосредствено да се фиксира моментът, когато десмодът напада? — попита Коматару с неизменната източна усмивка, с която се обръщаше към жените и пришълците.
	— Няма нищо по-лесно от това! — възкликна гигантът с мускули като на дървар и коси сини като на Малвина. — Фиксирайте моя псиспектър и го изведете извън фронта на защитата. Щом спектърът изчезне, значи съм изяден.
	— Извинете, а случвало ли се е някога такова нападение точно когато се снема псиспектър? — настояваше Коматару.
	— Не, не ни е провървяло — въздъхна дърварят Малвина.
	Подобен отговор в устата на човек би прозвучал ужасяващо.
	— А как изобщо си представяте начина на въздействие на десмода върху човешкия мозък? — попита Ана.
	— Върху нашия алфиански мозък — поправи я абаносовочерната алфианка.
	През първите години на контакта хората много се занимаваха с факта, че на заседания на Съвета срещу брюнета непременно се появявал алфианец с черни коси, срещу японеца — с лимоненожълта кожа; тази чудатост се изясни съвсем случайно, когато един от алфианите, обърнал се към Ана, стана по-черен от вакса. Оказа се, жителите на Алфа не само че нямаха постоянна пигментация, те нямаха и черти на лицето си, а формата на ушите или носа си можеха да променят за минути: да приемат образ, подобен на образа на събеседника си, беше за тях също такава норма на поведение, както за земяните — да намират обща тема за разговор.
	— Механизмът на въздействие ни е непонятен — намеси се седналият срещу Костя Руогомаа светлокос алфианец. — Непонятен и страшен. Мозъкът умира за миг. Дори след двайсет секунди реанимацията е вече невъзможна, следи — никакви.
	— И все пак — симптомите? — не преставаше Коматару.
	— Какви ти симптоми — извика тъмнокожа алфианка и от очите и потекоха или по-скоро рукнаха сълзи. — Това е смърт! Без да я виждаме, ние я възприемаме така, както вие бихте усетили угасването на вашето Слънце. Студ. Мрак. Вцепенение. И то за десети от секундата. Няма как да помогнеш! Ние, които можем всичко, а тук — няма как да помогнем! Няма как да помогнем!
	— И все пак, какво вземат десмодите? — попита Ван Джуда.
	— Ако животът имаше материален израз, ние бихме казали — живота.
	— Тоест — псиенергията?
	— Ама какво сте се захванали с тази псиенергия! Тя не е никакъв живот, а всичко на всичко продукт от дейността на някои участъци в главния мозък. Ако десмодите вземаха точно това, те биха се включвали към отделни индивиди и биха паразитирали върху тях, оставайки невидими и неосезаеми. Остава ни да предположим, че в мозъка съществуват полета с фина структура, неизвестни досега — точно както вие не подозирахте за съществуването на псиполетата. Нарушавайки тази фина структура, десмодите предизвикват смърт. И докато ние се занимаваме с грубата механика на атомно равнище — биотокове, псиструктури, норегични потенциали, — десмодите безпогрешно избират най-мъдрите, най-надарените сред нас. Как?…
	— Изборът на най-мъдрите ли ви наведе на мисълта, че смъртта от „претоварваща амнезия“, както сте го наричали по-рано, е нападение?
	— Не. Работата е там, че десмодите притежават една особеност: те никога не нападат един след друг, винаги едновременно. Точно тази синхронност и ни накара да изострим вниманието си, а иначе и досега щяхме да смятаме, че имаме работа с непозната болест.
	Ана незабелязано се спогледа с Кончански — алфианите бяха споделили важна информация.
	— А изобщо кога за последен път са ви нападали десмоди?
	— Ами нападнаха точно онзи наш кораб, с който летяхме към вас — ни съобщи светлокосият, сякаш ставаше дума за нещо съвсем обикновено. Космолетът се движеше по принципа на водомерката — от един предпазващ спътник към друг. А на последното островче корабът излезе от пространството твърде близко до края на защитата — по време на пулсацията се оказахме извън обвивката… Чакаха ни. Не бяха изминали и две секунди… когато трима…
	Той не можа да продължи. Лицата на алфианите застинаха в такова отчаяние, че неосведоменият наблюдател би могъл да ги вземе за начинаещи мимове, които жестоко преиграват етюда „мъка“.
	— Достатъчно! Стига! — възкликна най-младият алфианец, който бе мълчал до момента. — Дълго време смятахме „претоварващата“ амнезия просто за болест, но нали то наистина си е болест. Това е параличът на нашата цивилизация! Колкото и да е голям защитният сектор от пространството, ние сме в клетка! Не ни остава нищо друго освен борбата!
	Хората мълчаха. Пък и какво ли можеха да предложат на алфианите?
	— Ние не можем да противопоставим срещу десмодите оръжие, достойно за нашето време и нашия разум — подхвана председателят на Съвета на пришълците. — Но не можем и да чакаме. Ще ловуваме както прадедите си: с капан и примамка. Не е толкова сложно да направим капана: трябва да е нещо като плоска раковина с достатъчно голям брой навивки с пулсираща защита. Ако съдим по маневреността им, десмодите не ще да са големи. За далечни разстояния вероятно използуват нулевото прехвърляне, но по навивките на спиралата ще трябва да се движат с някаква пределна скорост. Примамката ще се намира в центъра и веднага щом се извърши нападението, изходът от капана ще бъде преграден. Десмодите ще се озоват в чувал, и при това за неопределено дълго време!
	— Но какво наричате вие примамка? — осмели се да попита Ван Джуда.
	— Велика Вселено! Той не е разбрал! — извика черната съседка на Ана. — Древният закон повелява — живот за живот, смърт за смърт! В средата на раковината ще стои един от нас, и ние вече имаме повече от милион и половина такива доброволци!
	— Прибавете към тях и мен — каза Ван Джуда.
	— Изключено! — заклати глава председателят. — Десмодът няма да влезе в капана след човек. Но все пак ви каним да вземете участие в този лов. Вече знаете, че вашата планета дълго време беше, така да се каже, патица примамка, когато десмодите ни нападаха: щом при вас избухнеше война, потоп, земетресение и ужасът на десетки и стотици хора, този хилядократно усилен сигнал за бедствие, се пръснеше по Вселената, най-младите и най-буйни от нас не можеха да бездействуват и се втурваха на помощ. И край Слънчевата незабелязано ги причакваха десмодите. В памет на онези, които не се завърнаха, ние ви молим: примамете, както и преди, десмодите към Земята. Ние ще отворим дупка в пулсиращата защита, а десмодите ще си въобразят, че при вас е започнала поредната катастрофа, и ще се втурнат към Земята, ориентирайки се по страха, който вие трябва да разигравате…
	— А вие убедени ли сте, че ще се съгласим с толкова пасивна роля? — бързо попита Кончански.
	— Да. Първо, това може да подмами в капана много десмоди. А второ… ние си мислим, че това ще съкрати времето за чакане на онези, които ще са вътре в „раковината“.
	Срещу това никой от земяните не можеше да възрази.
	— Очаквайте ни след шест земни дни. — И екранът угасна.


	— Тук — кимна Магавира и описа втори кръг над езерото. — Каква е тази бяла пяна край брега? Ваша воля, но аз няма да кацна на вода.
	Амфибията пое надясно и тръгна над просеката. Два бели облака се пръснаха на различни страни; очистеният от многогодишен недокоснат прах асфалт се появи като тъмносиня ивица. Щом колелата го докоснаха, Ричин, Кончански и Алгимантас Ота, когото бяха взели заради изключителното му познаване на местността, издърпаха капаците на кабините и едновременно скочиха на асфалта.
	— Синхрон, на който биха завидели десмодите — мрачно коментира Ричин. — Между другото да не бяха се изпуснали тогава нашите по-големи братя по разум за този синхрон — друг път щяхме да се сетим, че трябва да търсим точно тук. Затова пък сега… Момент, Маг, я удари с десинтора по тази папрат — предполагам, че там…
	— Ее, намирате се в резерват! — намеси се Алгимантас.
	— Това е генетично избухване — поясни Кончански. — Чергарите имат вроден страх от влечугите. Ти дали си запазил нещо от чергарите, а, Ричин?
	— Освен чергарската си професия — изключителните външни данни.
	— Хм, а това какво е?
	В подножието на двуметровата папрат се търкаляше жълт кръг с нарисувани чиния и чаша.
	— Търсената „Горска лилия“ — поясни Ота. — Направо, след двайсет метра.
	— Не можа да кацнеш на покрива, и това ми било пилот екстра категория — подхвърли Ричин през рамо на Магавира и нахълта в гъсталака.
	„Горска лилия“ или по-точно онова, което бе останало от нея, се показа внезапно. Кръглата постройка без покрив, която по форма наистина наподобяваше цвете, бе оплетена от вкопчващите се лапи на необикновено израслата малина; в чашата на това дървено цвете, подобно на тичинки, стърчаха мъшлясали пънчета, бившите масички с табуретки.
	— Спомените на сервитьорката Алдона Старовайте — бодро цитира Кончански. — „Онази вечер, както винаги в събота, танците започнаха към седем…“ Но, колеги, къде ще се развъртиш тук?
	Той се опита да направи изящен пирует в ритъма на валса бостон — „Пам-па-рар-ра, пам-па-па!…“ и веднага се оплете в увисналата през перилата малина.
	— Слизали са да танцуват долу, на отъпканата площадка — авторитетно обясни Алгимантас. — Там е по-тъмно…
	— Следователно не можем да сме сигурни в едновременността на петте нещастни случая, щом е било тъмно?
	— Я чуй, старче — опита се да го вразуми Ричин, — ще търсим не противоречията, а потвържденията на нашата хипотеза. Спомняте ли си: „Чу се писъкът на петте момичета“ — значи девиците са изпищели едновременно, в противен случай Старовайте, каквато беше стриктна, сигурно би посочила последователността на събитията.
	— Какво си взел да ме уговаряш? — вдигна рамене Кончански. — Та аз ти вярвам. И Ота ти вярва. Виж, Съветът — той няма да ти повярва.
	— На Съвета ние ще му изкараме такива убийствени данни, че…
	— Е, и какви данни получихме днес? Случай на обикновено хранително отравяне, при това едва ли не със стогодишна давност.
	— Забележете, _едновременно отравяне_ — вмъкна Ота.
	— И имай предвид — Ричин вирна пръст, — че от всички посетители тези петимата са били истинска примамка за десмодите. Има си хас участници в симпозиума по дезактивация на изкуствените спътници, използувани някога за погребване на ядрените отпадъци… Запасите от тази непозната субстанция, с която се хранят десмодите, при тази петорка са били максимални. Но нали не са пипнали момичетата!
	— Ее — каза Алгимантас, — това още нищо не доказва.
	— Да не спорим за вкусовете на десмодите. Време е да тръгваме обратно.
	— Тоест как така обратно — разтревожи се Алгимантас. — Ами всичко онова, което се е струпало върху това местенце през следващите години?
	— Но Зарасайският информаториум не ни е дал повече сведения за едновременни поразявания — възрази Ричин.
	— Затова пък оттогава неедновременни ставали много — не напразно езерото е наречено „прокълнато“. Например готвачът на същата тази „Горска лилия“. Половин година след нещастието с радиолозите този млад здрав мъж си плиснал гореща супа върху крака и умрял на място.
	— Съветът ще каже — шок от болката — усъмни се Кончански.
	— Другаде може и да има такива глезльовци, но тук не. Още повече че след около два месеца тукашният органист завил от шосето насам и полетял направо, без да намали скоростта, докато не се блъснал в един бор. Изгорял в колата.
	— Съветът ще каже, че се е замечтал — резюмира Ричин.
	— Добре, ами тенисистката от Тарту — намериха я сред камъша на дъното на лодката. И отново никакви следи. Ще кажете, слънчев удар, нали? Е, да, разбира се. През октомври. Но ако на вас не ви прави впечатление самият факт, че на тази педя място от езерото до шосето — забележете — не по-далеч! — за няколко години е имало над петнайсет загадъчни смъртни случая, тукашните жители са излезли по-разумни. Околностите на изоставената „Горска лилия“ бяха обявени за резерват.
	— Една минута! — прекъсна го Ричин. — Проблясна ми интересна мисъл. Ако за последните трагедии също са виновни десмодите, които никога преди не са нападали последователно, то е станало прераждане или по-точно — израждане на тези чудовища!
	— Да, да — запали се Кончански, — след нападението срещу хората петимата вампири не са могли да се върнат в бърлогата си. Изгубили са своята изобретателност и са започнали да нападат каквото им падне. Излиза, че всемогъщи ги е правил интелектът на алфианите.
	— Точно така! И това е главното доказателство, че десмодите _могат_ да нападнат човек, когато нямат друг избор. Е, Конча, да отидем в Съвета, вдругиден алфианите пристигат…


	… — Как ме чуваш? Как ме чуваш, викам? Като не ти върви, не те и чуват. Е, можеш да ме поздравиш, злато мое сапфирено, провалихме се! На нас ни беше ясно, че онова в „Горска лилия“ е било работа на десмодите… Какво? Съветът ли? На Съвета също му е ясно, но… дадоха ни извънпланова връзка с Алфа! Какъв шум се вдигна! Тези наши по-големи братя поначало не се отличават с особено възпитание, но сега… Ние, видите ли, си пъхаме носа, където не трябва, а другите „раковини“ щели да ги построят в околностите на Процион, а от нас изобщо нямало да приемат помощ. Те могат… Какво да правим? Преминаваме към открито пиратски действия. Не, подробности не мога. Ами ти как си? Какво значи — никак? Та ти си най-големият специалист но псиспектрите, какво значи не става? Нима човек може да се отучи да се страхува? Това може… ако щеш земетресение… ако щеш взрив на хиперонна бомба… Пак ли няма да се изплашат? Ана, не изпадай в паника, излитай за Магамбър. Да, по-далече от флегматичните европейци… Добре, ще домъкна всички, които мога…


	Твърдата, неизсъхнала още лента се люлееше от течението, преливаше с всичките цветове на дъгата; прозрачното шнурче на псисоративното записване се извиваше по самия й край. По цялата Земя нямаше човек, който поне приблизително да знае какво е това псисоративно записване. Ако щеш се смей, ако щеш плачи — но е същото като с гравитацията: колко века са претегляли всичко, от мухата до слона, а физическата същност на гравитацията беше изяснена едва преди два века. Така и тук: от Алфа пристигнаха товарни кораби, киберите извадиха непретенциозни на вид автоматични писци, съединени с резервоарчета, в които като жива мърдаше лилава плесен. Автоматичният писец се включваше към шлем, който щом се поставеше, от резервоарчето веднага изпълзяваше виеща се лента, блестяща като старинно чешко бижу.
	С еталонни таблици в ръка Ричин се разхождаше из лабораторията и преглеждаше всяка такава лента. Ана дремеше в коженото кресло. Кончански рисуваше десмод, който приличаше на Ричин.
	— А това — от стадиона ли е? — питаше Ричин.
	— От конгреса на лекарите — отвръщаше Ана и леко отваряше едното си око. — Съобщиха, че над Аляска е разкъсана защитата и четирима са загинали.
	— И никакъв страх? — Кончански придаде на десмода израз на безкрайно съжаление.
	— Само лек фон. А тези едри двуреди зъбци като на акула — това от професионално любопитство. Ето го в чист вид. А лентата от стадиона е в ъгъла. И там се изложихме…
	— Аа, моля те! — изправи се Ричин. — Аз играех ляв полуконтактен, а когато ми подадоха топката и вниманието на целия стадион беше приковано в моята персона — о, какви адски мъки изобразих само! Кончански, кажи, талантливо ли го изиграх?
	— О, да!
	— Ето! А основните компоненти на псиспектрите са любопитство и възхищение! Не, грешката беше допусната по-рано, още когато заседанието на Съвета се транслираше по цялата Слънчева. Човечеството психически се е подготвило _да изиграе_ страх, да го подправи… Единственият изход е да се отложи ловът, мътните го взели!
	— Ние няма да направим това — обади се звучен, сякаш отразен от метала глас. — Ловът ще започне веднага, щом бъде готов първият капан, тоест след по-малко от десет дни.
	Всички неволно скочиха. Когато ТОЙ влизаше, всички се превръщаха в притихнали ученици, ненаучили уроците си.
	— Ние не изпълнихме молбата ви — с усилие каза Ана. — Нито един спектър, получен от нас, не съвпада с вашия образец. Ето ги, може да се убедите сам. Затова и ви молим за още няколко месеца, та у хората да се притъпи тази готовност да _симулират_ страх.
	— Не — повтори небрежно той, сякаш пропъждаше нещо несъществено. Изглеждаше, че сега повече от всичко на света го интересуват пъстрите ленти, които дърпаше от телта, на която съхнеха, и ги хвърляше на пода.
	— Всичко това — в утилизатора. А какво има там?
	В нишата, която сочеше, се камареха плоски кутии.
	— Там е учебният архив — поясни Ана. — Опити да се овладее апаратурата. Тук са отделните емоции в чист вид, тук — сумарните шумове, най-вече улични, а тук — просто така, всякакви.
	Алфианецът грабна тези „всякакви“, изтърси съдържанието им на пода и приклякайки, се задълбочи в изследването на старите напукани ленти.
	— А това какво е? — закрещя той. — Брак ли! Или записът е правен през тесните цепнатини? Невероятна чистота! Не, това не може да бъде първичен импулс — изглежда, е една от съставящите, отделена изкуствено… Но как? Та ние не сме ви учили на това?
	— Нито е брак, нито е през тесните цепнатини, нито е съставяща — Ана се опитваше да разгадае условните знаци, набодени с игла по края на лентата.
	— Но какво е това? Какво? Вас питам!
	Но кой знае защо, Ана се бавеше с отговора и се взираше някак особено продължително и втренчено в лицето на събеседника си.
	— Записът е направен в клетка с човекоподобни маймуни — каза тя накрая. — Реакция при появата на змия.
	— Но ние на Алфа нямаме… ъъъ… алфоподобни… — неочаквано объркан промълви пришълецът. Лицето и косите му веднага се обезцветиха, както ставаше винаги, когато алфианите общуваха помежду си от дълги разстояния. И наистина, не бяха изминали и десетина минути — изведнъж в стаята нахълтаха четирима от пристигналите с него. Все така, без да произнесат и звук, но ожесточено жестикулирайки, те направо изтръгваха лентата със странния запис.
	— Транслатор! — извика някой от тях.
	Приемната касета на транслатора лакомо всмука лентата, чу се бръмчене — лицата на алфианите отново се изкривиха до неузнаваемост. Те посиняха, полилавяха, мъчително хапеха изтънелите си устни, някой притискаше с юмруци слепоочията си — то бе такова невероятно хилядократно усилено съпреживяване на чуждата болка и чуждия страх, че Ана не издържа и извика.
	Кончански удари с юмрук клавиша на транслатора — бръмченето спря. Всички — и алфианите, и земяните — облекчено се отърсиха, отхвърляйки от себе си тази магия.
	— Сега ще се свържем с базата — каза единият от тях — и аз мисля, че ще се възползуваме от аналогични записи… Вярно, ефектът би бил много по-силен, ако потокът псиимпулси излизаше непосредствено в космоса, а не се транслираше чрез запис.
	— Тоест клетките с маймуните да се пренесат направо в капсулата?
	— Точно така! Макар че… животните не са защитени, нали?…
	— Е, Съветът ще направи изключение — каза Ричин.
	— Да, имаме съвсем малко време.
	— Да не бяхте бързали толкова — започна Кончански, но вратата вече се бе затворила зад пришълците — така и не се сбогуваха.
	— Е, а нашето време е още по-малко. — Ана се хвърли към пулта на предавателя. — Ще направя запитване за всички маймуни и питони. Кончански и Руогомаа ще подготвят ракетодрума в Куду-Кюел за посрещането им. Ричин, ти отговаряш за всички пилоти.
	Ще опитам. Ще взема със себе си и ракети, бенгалски огньове и сирени, но се страхувам, че някой от нас ще трябва да остане в Съвета.
	— Защо? — запротестира Кончански. — Какъв е смисълът да контролираме Съвета, ако от капсулата ще го дели двудневен полет?
	— Няма време за спорове — прекъсна ги Ана, — трябва да действуваме. Още повече че сега си изяснихме главното. Какво по-точно ли? Ами ето какво: когато държах в ръцете си лентата с „маймунския“ запис, аз отдавна вече бях разбрала какво е това, а те продължаваха да питат. Постарах се да събера цялата си воля, за да усиля псисоративния си поток — но те не го приеха! Следователно те не могат да четат нашите мисли.
	— Това наистина е най-важното — измърмори Ричин. — Бяхме омагьосани от способността им да почерняват и позеленяват. А това е само бутафория и нищо повече.
	— И още нещо — каза Ана. — Ако ще всички да са с една глава по-високи от нас, а ръчищата им си ги бива, пак са по-слаби от нас.


	Огромният космически лайнер, флагманът на Слънчевата армада, бе застинал неподвижно на пристана край неотдавна построената капсула — от онази страна, която се намираше под прикритието на пулсиращата защита. След известно време той щеше да си тръгне оттук, отнасяйки на борда си всички членове на обединената експедиция; всъщност не, не всички. В капсулата завинаги щеше да остане един, когото всички — и на Алфа, и на Земята — наричаха просто _той_, макар името му да им бе известно: С Сеге Д. Естествено, обитателите на Земята искаха да запомнят не само името, но и образа на този пришълец, но желанието им беше неизпълнимо, тъй като алфианите нямаха постоянно лице и го променяха по най-невероятен начин. Да, много неща бяха недостъпни за хората: и ето сега те се намираха на борда на кораб, построен по алфиански чертежи и от сплави, намерени от алфианите; прикриваше ги пулсираща защита, създадена от мрежа наземни излъчватели. Тази капсула също не бе построена от хората — изградиха я автомати; като видяха размерите на този гигант, хората разбраха защо той можеше да бъде построен само в покрайнините на Сатурн; киберите измъкнаха няколко по-дребни отломки от каменните канари, съставящи горния разреден слой от пръстените на планетата, разтопиха ги и от тази сплав изтъкаха фината дантела на космическата станция, разпънала ажурните си кръгове на повече от десет километра. Плътна беше само централната част на тази спирала, с диаметър не повече от шестстотин метра. От едната страна, обърната към Слънцето, тя беше изпъкнала; в тази изпъкналост се бяха скрили генераторите на гравитацията, асансьорът, който свързваше „нощната“ с „дневната“ страна, а също и излъчвателите, осигуряващи непрекъснатата защита на трюмовете.
	„Нощната“ страна представляваше плоскост, покрита с прозрачен купол, под който свободно би се поместил лондонският Тауър. Двете вътрешни навивки на спиралата се намираха под купола, покрай чиито стени се точеха безкрайни клетки с маймуни. По-нататък, зад пределите на купола започваше каменната дантела, в чудноватия рисунък на която бяха вплетени останалите навивки на пулсиращия коридор, отворил широкия си край към Пространството, сякаш канеше, примамваше оттам непознатите страшни чудовища, останали толкова години ненаказани и неуязвими. И гладни.
	А по средата на твърдия диск, близо до централната кула, се виждаше нещо синкаво, разляло се като малко езерце по повърхността. Само онези, които бяха посещавали купола, знаеха, че това не е вода, а копринена и топла алфианска трева. Срещу кулата, от другата страна на синкавата ливада, се издигаше екран, където се виждаше всичко, което ставаше в каюткомпанията на големия космически кораб.
	Всичко това, създадено в такива непостижимо кратки срокове, беше истинско чудо, но хората бяха поразени не толкова от техниката, колкото от екзалтираната воля на алфианите, решили на всяка цена да изчистят космоса от невидимите хищници и нежелаещи да отлагат този фантастичен лов на десмодите нито ден, нито час, нито миг.
	Какво можеха да поставят редом с тази воля и тази техника хората от Земята, които допреди две десетилетия се смятаха за тъй целеустремени, тъй мъдри и всемогъщи, какво?
	Само това, че бяха хора.
	Четиримата алфиани седяха зад тясната и дълга маса в каюткомпанията на космолета също както по време на междупланетните срещи на двата Съвета. Само че този път не бяха изображения, а живи, съвсем реални великани. Но сега ръстът им не биеше на очи, защото хората не седяха редом с тях, както обикновено, а се бяха изправили зад креслата може би като почетен караул или като втори ред зрители. Погледите и на осмината бяха приковани в кръглия като илюминатор екран. А колко ли такива екрани, издигнати на Алфа и на Земята, бяха събрали около себе си жителите на двете планети? И на всички екрани към топлата синкава ливадка бавно се движеше фигура в бяло. На жителите на Земята вероятно тя напомняше гипсова отливка на алфианец — у самите алфиани такава асоциация не би могла да възникне просто защото те не знаеха какво е това „скулптура“.
	С Сеге Д се отпусна на тревата в подножието на кулата, сви колене и ги обгърна с ръце. Така можеш да седиш и с часове да гледаш морето. Но С Сеге Д виждаше пред себе си само екрана, от който, без да мигат, го гледаха четиримата му сънародници. Пред него върху полираната повърхност на масата блещукаха два големи бутона, като очите на Андерсеновото куче, онези същите, големи колкото чаена чинийка. Капанът беше готов, всички кулички с усилватели, генератори и отражатели се намираха под напрежението на пситоковете, но засега системата на раковината беше отделена от общата защита, покрила цялата Слънчева.
	С Сеге Д кимна и най-главният от алфианите сложи длан върху първия клавиш — той леко хлътна и пламна с червеникава тревожна светлина. В същия миг над клетките с маймуните гръмнаха фишеците, клетките се отвориха, откри се достъп на скритите зад тях змии към площадките.
	Възбудените писъци на обезумелите от ужас животни, пукотът на магния и яростните пламъци стигнаха до синкавата ливада, но С Сеге Д не забелязваше нищо. Той седеше, опрял рамене до едва вибриращата стена на генераторната кула и чакаше кога главният ще натисне следващия клавиш, който ще пусне в просторите на Вселената целия този поток от животински ужас. За това трябваше само фронтът на общата защита да се пусне под повърхността, оставяйки купола и навивките на „раковината“ в незащитеното пространство.
	И изведнъж С Сеге Д почувствува нещо, което в дадената ситуация не би могло да се случи: някой го докосна по рамото. Той вдигна глава — над него се бе надвесил набит земянин с напрегнат израз на лицето. Обърканият алфианец понечи да се изправи, но в същия миг къс удар отстрани изключи съзнанието му и той вече не видя как със завиден синхрон четиримата му сънародници, седнали зад масата, бяха завързани за креслата. Кончански, Ван Джуда, парапсихологът Юнг и Руогомаа се изправиха. Те изчакваха няколко секунди, през които Ричин трябваше да измъкне омекналото тяло през люка, от който вече надничаше готовият Брюне, бившият корабен лекар на космолета.
	— Давай направо към катера — шепнешком, сякаш някой можеше да го чуе, заповяда Ричин, докато набутваше С Сеге Д през тесния люк. — И не бързай да го свестяваш. Е, тръгвай…
	Той хлопна капака на люка, хукна обратно към тюркоазената полянка и досещайки се какви текстове приема сега фонотипът на космолета и от Земята, и от Алфа, извика:
	— Сечете въжетата, момчета! — И видя на екрана как широката длан на Костя Руогомаа легна върху втория клавиш.
	Знаеше, че не е дадено човеку да чувствува псипроцесите, но все пак му се стори, че повя пронизителен студ, сякаш някъде се бе отворила гигантска врата към ледената празнота, и заговори — да не би някой да разбере какво усеща:
	— Засега нищо ми няма. Ще взема да декламирам нещо, та да усетите, когато… А? Например това: „Това се случи на празника на Сант Яго, дори някак без да искам, щом фенерите угаснаха…“ Натискат ли вратата? Добре направихте, че се заключихте. — Той потърси с очи мястото, където доскоро тревата беше смачкана, а сега се бе изправила, сякаш допреди минута тук никой не бе седял. Ужасът от празнотата се изпари и Ричин се успокои — за пръв път от толкова време пред него не се задаваше някаква работа и можеше да се търкаля по тревата, да чете това, което най-много обичаше на света, а също и да желае само едно: вратата на каюткомпанията да се отвори и да влезе Ана.
	И изведнъж той видя Ана Елизастеги, но съвсем не на екрана, а само на десетина крачки от себе си.
	Тя стоеше неподвижно, гледаше го и по това, колко бяха напрегнати раменете й, можеше да се досети, че ноктите на здраво стиснатите й отзад ръце до кръв са се впили в тъмните длани, че тя ще стои така дотогава, докато не се случи онова — все едно дали с него или с нея. Той се хвърли към Ана, без да знае какво ще направи, когато стигне до нея, когато стигне, препъвайки се, викайки нещо в тази невъобразима врява, вледенен от ужас, но не за самия себе си.
	— Виждат ни — прошепна Ана, — гледат ни, Ричин.
	Те стояха хванати за ръце и се гледаха в очите, очаквайки всеки миг тези очи да се затворят, да се изпразнят от настъпилата забрава и всеки беззвучно се молеше „това“ да се случи с него, само с него…
	— Ето, измина година — прошепна Ана, като едва мърдаше полилавелите си устни, и измина не година, а цяла вечност, докато устните й отново се отвориха и само по движението им Ричин разбра, че тя прошепна: „Две години минаха…“
	И тогава си помисли, че тя ще каже: „Три години минаха.“ Тя не успя да каже нищо повече, очите й широко се отвориха, в тях се четеше не страх — а недоумение.
	— Защо? — извика тя. — Защо? И кой посмя…
	Ричин объркано въртеше глава и внезапно разбра, че адът е свършил, огньовете угасват, воят на сирените става басов и само маймуните, изплашени от змиите, продължават да пищят.
	Но защо прекратиха опита и как успяха да го направят? Та нали за да се затвори входът на „раковината“, след като влязат десмодите, трябва да има специално безинерционно устройство, което не се подчинява нито на хората, нито на алфианите. Той се обърна към екрана, от там му махаха с ръце, опитваха се да се надвикат поне петдесет души — сиреч два пъти повече отколкото можеше да побере каюткомпанията.
	— Надолу — само това успя да разбере Ричин.
	— Те викат — незабавно надолу. Станало е нещо! — Но Ана упорито поклати глава. — Това е заповед!
	И като видя, че тя въпреки всичко няма да мръдне, Ричин я хвана за раменете и както някога (а, да, преди две години!) я помъкна, както мъкна омекналото тяло на алфианеца. Брюне вече отчаяно им махаше, провесил се през люка, и ето те четиримата (а С Сеге Д като най-едър и мъчно побиращ се — на пода) и бавно се приближаваха към борда на космолета с малокоботажната ракета.
	— Осемнайсет маймуни наведнъж — повтаряше Брюне, задушавайки се от възторг. — Кой можеше да си представи… Може пък това да е цялата популация на десмодите, а? Тогава цяло щастие е, че затварящият механизъм на „раковината“ работеше не само от вашите псиспектри; ние от професионално любопитство монтирахме на входа му биодатчиците от клетките на маймуните. Никой не се измъкна!
	— А, глупости — уморено каза Ричин. — Ти не си бил в „Горска лилия“, не знаеш. Десмодите, които са нападнали хората, вече не са могли да преодолеят дори такава преграда като шосето. Можете да си представите как са деградирали досега.
	— Логично — отговори Брюне. — Е, пристигаме, поне да бяхте стиснали ръка и на другите, че както сте се вкопчили един в друг…
	Без да се наговарят, Ана и Ричин вдигнаха стиснатите си ръце и ги стовариха върху врата на Брюне.
	— Така, така — мрачно забеляза от пода изгубилият предишната си експанзивност С Сеге Д, — точно това не го бяхме предвидили — ние на Алфа нямаме такива неща… — Той замислено потриваше чернолилавия белег на врата си. — Не мога да си завъртя главата…
	— Такива сме ние — каза Ричин, зъбите му още потракваха от нервната възбуда. — Такива сме с нашите страхове, малко техническа съобразителност, и неподчинение пред висшето командуване… стига, разбира се, да предположим сериозно, че висшето командуване не се е досещало за нищо. Общо взето, хора. Но, мисля си, не от най-добрите между известните ви хуманоиди.
	— И все пак — замислено рече Ана — защо десмодите избраха маймуните, а не хората?
	— Ами защото — някак злорадо поясни С Сеге Д — вие толкова се страхувахте един за друг, че сред трийсетте хиляди псиспектра на също такъв _нечовешки_ ужас не са могли да ви открият дори десмодите.
	— Е, благодаря — поклони се палячовски Ричин. — Намерихте с кого да ни сравнявате…
	— Моля — ухили се алфианецът, все още попипвайки врата си.
	Ракетата се приближи до пръстена, където трябваше да пристане, позалюля се и спря.
	— Стигнахме, спасители на Вселената — каза Брюне. — Излизайте.


	Върни се за твоя Стор

	Вече минаваше пет. Астор вървеше по празните коридори на института и колкото по-назад оставаха стъклените стени на лабораториите и работилниците, толкова повече отминаваха обичайните дневни мисли, отминаваше всичко онова, което го правеше просто физик. Оставаше му да измине двайсетина крачки, да се спусне по обичайните стълби на вестибюла, да прекоси боровата алея и да влезе в своята къща, която се намираше на някакви си пет минути път от института и на около двайсетина минути полет от Съюза на писателите.
	Когато стигне до къщата си, той вече окончателно ще престане да бъде физик, защото ще настъпи вечерта. А вечер той не е просто Астор Еламит, а световноизвестен писател. Вървеше, без да бърза, макар че тъкмо този ден следваше да не се бави. Но той надничаше през всяка врата, току влизаше в някоя стая, оглеждаше се, надничаше зад шкафовете и уредите. Почиваше си. Това беше малка пауза, почивка, отдушник между онези две състояния, през които преминаваше всеки ден с неумолима периодичност. Точно така — не професии, а състояния. Няколко минути, през които си позволяваше да не бъде нито единия, нито другия, а просто един изморен, отчужден от всичко човек. И, както винаги, той пропиляваше тези минути, за да намери Рика — знаеше, че тя е още в института.
	Намери я на перваза на прозореца в малката кибернетична зала. Тя седеше омърлушена, опряла брадичка на коленете си, и личеше, че на всичките й момински тревоги само Астор липсваше.
	Той се приближи и спря. Трябваше да каже нещо, а сам не знаеше за какво я търси. Ясно, просто му прави удоволствие да я види. Но ето сега, като я гледаше, той търсеше у себе си това удоволствие — макар и малка, но все пак радост — и не я намираше. Какво общо можеше да има между него и тази светлоруса немарлива практикантка? Доста често си мислеше каква ли сила го кара да я търси, мъчително да подбира нелепите, чужди за него фрази и въпреки всичко да я търси, въпреки всичко да говори, въпреки всичко да я гледа…
	— Защо сте останали? — попита той с непоносим глас. — Нали знаете, че в целия институт енергозахранването е прекратено.
	Тя го погледна от висотата на своя перваз и отвърна:
	— Че аз не ползувам енергия.
	„Колко мило — помисли си Астор, — но какво ще правя с тази сцена довечера, когато това ще се случва не на живо, а в моята повест, когато аз няма да съм аз, а друг, по-млад и по-обаятелен и вече не с това глупаво име — Астор, удивително наподобяващо името на благородно ловджийско куче, — а Стор, с външност на капитан от стар булеварден роман, надарен с всичко онова, което така не достига на самия мен? С момичето някак се оправих — превърнах високата и слаба светлокоса Рика в златокъдрата красавица Регина, но какво да правя с този диалог? Мога ли да допусна и в повестта тя да ми говори дързости?“
	— Вървете си вкъщи — каза той колкото може по-строго. — Не е разрешено практикантите да се задържат в помещенията на института без надзора на сътрудниците.
	— Че надзиравайте ме вие — каза тя, придърпа колене към гърдите си и освободи част от перваза. — Седнете до мен и ме надзиравайте.
	„Е, миличка — мислеше си той, като продължаваше да стои, — виж, това непременно ще го запазя. Моята Регина непременно ще каже: че наглеждайте ме вие… И ще ми направи място на перваза. Цялата беда е там, че аз, тоест не аз, а Стор ще седне до нея и какво ще стане после, господи, какво ще стане… Нали зная, че всичко е банално до втръсване, чак коремът ме присвива, и все пак ще пиша. Литература, мътните да я вземат…“
	— Чуйте, момиче — каза той и предварително усети, че ще каже съвсем не това, което трябва. — Неведнъж съм ви съветвал да смените професията си. Не си губете времето, от вас няма да излезе добър физик. Характерът ви е неподходящ.
	— Аз не се и каня да ставам добър физик. — Тя изобщо не се смути. — Аз само ще започна с това. А после ще стана Истински Писател, като вас.
	Той учудено я погледна. Никога не бе говорил в института за втората си професия — и веднага се поправи: за второто си състояние.
	— Това е още по-трудно, отколкото да станеш просто физик — бавно каза той. — Можеш цял живот да пишеш и пак да не станеш Истински Писател.
	— Значи и аз цял живот ще пиша!
	— Но отначало трябва да се научиш да пишеш на хартия.
	Много е мъчително това — да пишеш на хартия. Самият ти знаеш толкова много за героя си, че неволно преставаш да разбираш дали си успял да вложиш в подтекста всичко онова, което не се събира в печатните редове. За теб този подтекст съществува, защото всичко, което си мислил, когато си сътворявал своята повест или роман, или дори късичък разказ, всичко това е винаги в теб — когато препрочиташ написаното, хиляди асоциации се роят в главата ти и волю-неволю създават онова преплитане на звуци, аромати, усещания и желания, което придава плът и кръв на написаното; но всичко това е само за теб. А как да провериш дали го усеща страничният читател?
	И дори твоите собствени мисли, те могат да звучат съвсем различно — зависи дали са написани на ръка, напечатани на машина или типографски набрани. Върви, че разбери кое е станало като хората и кое е направо заникъде. Само пишеш, пишеш, мъчиш се и в един прекрасен ден решаваш да пратиш всичко по дяволите, защото вече е ясно, че нищо не е излязло от теб, и изведнъж като гръм от ясно небе пристига решението на Съвета на Съюза на писателите, че те удостояват с правото да бъдеш Истински Писател.
	И тогава преставаш да пишеш на хартия.
	— Искам също като вас — упорито повтори Рика, — искам да бъда Истински Писател и да създавам живи хора.
	„Още е съвсем момиченце — помисли си Астор, — съвсем глупавичка още. До една възраст те всички мечтаят или да летят до Уран, или да станат Истински Писатели. Но обикновено към шестнайсет години им минава. Половината от тях дращят хартията, но по-далеч от драскането отиват единици. Единици от цялата планета. На останалите им минава. Ще й мине и на нея — от само себе си, — така че няма смисъл да й говори. Да разубеждаваш едно момиченце в желанието му да стане каквото си е намислило, това е неблагодарна и най-вече безполезна работа.“
	— За да създаваш живи хора, не е достатъчно да искаш — с изненада дочу той своя собствен менторски тон. — Това право се дава от Съвета на писателите, и то не е пожизнено. Могат да ти го дадат, но могат и да ти го отнемат. И после, сред Истинските Писатели жените се броят на пръсти. Вероятно е така, защото жените имат възможност да създават живи хора по друг, по-естествен начин и това им се удава по-добре.
	Рика така се изчерви, че Астор дори се уплаши, но тя само притисна по-силно колене към гърдите си, почака, докато й се стори, че червенината е преминала — а в действителност тя се задържа цели десет минути — и отново повтори упорито и гневно:
	— Аз пък искам и ще бъда, искам и ще бъда. Това ще бъдат мои хора, съвсем мои, аз ще ги измисля, ще ги накарам да дишат, да се движат, да се измъчват и най-важното — да живеят като хора. Разбирате ли, ще ги науча да живеят така, както аз искам.
	— Разбирам — бавно каза Астор. — И аз мечтаех за това. Мечтаех как ще живеят моите герои. Мечтаех как ще ги създам на белия свят. Предварително знаех колко много ще ги обичам. Но също като вас забравях, че рано или късно щях да бъда принуден да ги убия.
	Той свърши и веднага съжали не защото не трябваше да го казва на Рика, а просто защото искаше да си почине и да не мисли за нищо, докато не стигне до къщата си, но ето че онова, което подсъзнателно го измъчваше дори и през деня, когато мислеше за своята любима физика, излезе наяве и сега няма да го остави на мира и през тези няколко минути.
	Вероятно всичко се бе отразило на лицето му, защото Рика спусна крака от перваза, скочи на пода и се доближи до него с някакъв странен израз, почти гримаса.
	— А!… — каза той, махна с ръка и бързо се отдалечи — излезе от института, тръгна по късата борова алея към къщи, където го чакаше диктофонът, свързан непосредствено със Съюза на писателите, и през целия път не знаеше какво да прави, защото повестта му бе стигнала до естествения си край и този край трябваше да стане край и за неговия Стор. Край — това не е непременно трагична развръзка. Краят — това е дори тогава, когато „те се оженили и заживели дълго и щастливо“. Краят — това е точката, когато героят, когото ти си отгледал и изправил на крака, когато си го научил да твори чудесата, които самият ти не можеш да сътвориш, извървява измерената от теб отсечка от пътя; кулминация, развръзка — и той вече не ти се подчинява, той няма какво повече да прави при теб. Той вече не е твой.
	И ето, вървиш, въртиш се, преди да сложиш тази последна точка, и търсиш начин да направиш героя си ако не безсмъртен въобще, поне по човешки смъртен — нищо не можеш да измислиш и все протакаш, протакаш, докато не настъпи ден като този, когато непременно трябва да свършиш. Защото Истинският Писател няма право да напусне белия свят, без да се разпореди със съдбата на героя си. Това е жестоко, но справедливо, защото иначе всеки би се стремил да остави незавършени произведенията си, та да могат героите му да живеят в илюзорния живот на студията, да живеят в света на декорите и проектираните обемни фигури, които заменят второстепенните персонажи.
	Много е тежко — да прекъснеш съществуването на собствения си герой, затова само на много мъжествени хора се предоставяше правото да бъдат Истински Писатели. Самият Астор не се отнасяше към този вид хора, но явно другите смятаха така; той не грешеше спрямо себе си и ето сега първата му повест, не написана на хартия, а изиграна от създадените от него хора, фактически отдавна бе свършила, но на Астор не достигаше мъжество да сложи точката.
	Трябваше незабавно да го стори, защото на следващия ден в лабораторията му щеше да се проведе експеримент, който можеше да завърши доста печално. Астор не можеше да изпрати другиго и отиваше сам — само той знаеше колко е голям рискът.
	Всичко можеше да се случи.
	Значи трябваше незабавно да приключи със Стор.
	Астор стигна до стълбите на къщата си и се огледа. Γрамадата на института, заобиколена от борове, се извисяваше, подобно на снежна планина. Сигурно Рика отново се е качила на перваза и гледа след него. Светлокосата Рика, която трябваше поне веднъж дневно да види. Откъде бе разбрала за второто му състояние? И после това „искам да създавам живи хора“… В студията не е прието да казваш за героите си, че са живи хора. Наричат ги „сценични биороботи“ или „материализирани образи“.
	Но те наистина са почти живи хора, които живеят кратък, предварително програмиран, но дяволски блестящ, завиден живот. Като Стор.
	Астор седна, придърпа към себе си диктофона и изведнъж почувствува… Беше странно и невероятно усещане за преходността на всемогъществото. По дяволите всичко наоколо, ти не си глупав човек, ти си почти талантлив. Истински Писател при това! Тогава търси извод, направи невъзможното, спасявай своя Стор! Още има време. Недей протака всички тези амури, первази и златни къдрици! Най-важен е Стор. Спасявай го!
	Той включи диктофона.
	— Излизайки от института — започна той, — Стор знаеше, че нито сега, нито по-късно ще види вече Регина.
	„Така й се пада на рижата — помисли си, — нея ще я дематериализирам без никакво съжаление.“
	Той бързо вървеше по алеята, но когато тя го доведе до вратата на дома му, изведнъж се поколеба, заобиколи го и се озова на площадката за кацане, където всяка вечер, от пет часа нататък, го чакаше малък спортен аеромобил. Той издигна машината във въздуха и двайсет минути по-късно вече беше там, където зад стволовете на гъсто израслите борове се издигаше опушената стена на студията. Тя ограждаше площ от неколкостотин квадратни километра и затова изглеждаше съвсем плоска. Стената се извисяваше високо в небето, облаците се сливаха с нея и я правеха безкрайна. Тук някога Стор за пръв път се срещна с Регина, сега несъзнателно намери това място близо до чепат, покрит с мравки пън и зачака, без да знае какво, седнал направо върху ниския изсъхнал мъх, като от време на време пропъждаше от обувката си огромните червени мравки, упорито не желаещи да заобикалят.
	Астор помисли малко: дали да не прибави още нещо? И изключи диктофона. Абзацът е приет и вече е постъпил в студията. Киберасистентите вече са го разшифровали и подготвят реквизита: аеромобилът за полет и всичко останало, а павилионите са предишните — копие на пътя от института до самата къща на Астор, площадката за аеромобили зад къщата и гората. Но това вече не е павилион, това е натурата, толкова рядко срещана в студията.
	Време е.
	Астор излезе от къщи, изкара колата от гаража и стремително излезе нагоре. Той пое не към главния корпус на студията, а нататък, към стената, точно към мястото, където от другата страна след известно време трябваше да дойде неговият Стор.
	Астор не обичаше да лети на голяма височина. Оживените трасета минаваха встрани и доста по-нагоре, затова той спокойно гледаше надолу през прозрачния под на машината и се опитваше да си представи какво става в студията.
	Предния ден той остави Стор в лабораторията му. Диалогът с Регина — отвратителен диалог. Колкото да запълни времето — и това се чувствува; абзацът свърши с това, че Стор се скара на Регина, поменавайки дявола, и я прогони на работното й място.
	Следователно сега, преди началото на новия епизод, асистентите са вложили в паметта на Стор всичко онова, което уж е правил между разговора с Регина и излизането си от института. А може би са разработили невидимите за Стор апарати, снимките са започнали и Стор послушно заобикаля своята къща, както бе продиктувал Астор, взема аеромобила и машината се издига, но не към висините, като истинския аеромобил, а само на няколко метра, после се включва проекцията на предварително заснетите кадри и на Стор му се струва, че земята се отдалечава, че долу се мяркат градове и горички, стрелят се неестествено прави пътища и канали. А всъщност макетът на аеромобила му ще се премести само с няколко десетки метра встрани, там, където близо до забранената опушена стена растат истински дървета, и тук този полет ще продължи не повече от трийсет секунди, защото нали не бива да караме зрителя да наблюдава половинчасовото седене на героя в машината, но когато Стор се приземи, ще има усещането, че полетът е продължил двайсет минути — точно толкова, колкото Астор бе продиктувал.
	На пулта пламна червен предупредителен сигнал — отпред локаторът бе напипал стената. Астор изви своя аеромобил, за да не кацне.
	Дърветата растяха толкова близо, че той едва се промъкваше през гъстите клони и увисна на някакъв си половин метър от късия изсъхнал мъх.
	Астор излезе от аеромобила.
	Никога преди не бе идвал толкова близо до стената. Тя беше само на две-три крачки и последните дървета растяха плътно до нея.
	Астор направи още две крачки, пристъпи до самата стена, огледа се, без да иска, и замря поразен — последният ред дървета, най-близко до стената, нямаше обратна страна. Погледнато от мястото, където се бе приземил аеромобилът, това бяха дървета като дървета — живи и обемни. Но от самата стена се виждаше, че са само половинки, срязани от невидима вертикална плоскост, и този разрез е покрит с мътни лилави застинали корици. Астор не се сдържа и почука с пръсти по това покритие — чу се глух звук — сякаш там, вътре, половинките дървета бяха кухи. Астор постоя още малко, съобразявайки нещо, докато не реши, че това са бутафорни дървета, изнесени от студията вероятно за да не проникне истинската растителност през стената.
	Нямаше време за размишления. Там, отвъд стената, Стор вече бе долетял, защото във филмите, снимани в студията, времето тече по-иначе, отколкото в живота на обикновените хора. Понякога това течение се забавя и някакъв си половин час от живота на героя се разделя на множество по-дребни и в тази своя раздробеност, като че ли незначителни епизоди. Две сили, добрата съсредоточеност — отвън, и безмилостната необходимост — отвътре, свързват тези отломки и сякаш върху огромни длани ги доближават до очите на зрителя — минути от измислен живот, значението на които е умножено по забавеното действие.
	Но по-често се случва другояче и годините на героите се превръщат в часове, и това е не защото тези години са дребни и незначителни, а защото условията на авторовата задача са такива: да побере цял един живот в кратката отсечка време от — до. И тогава времето на материализираните герои…
	„Я виж ти — учуди се Астор, — как ми се изплъзна това? Та досега ги наричах живи хора. И едва сега, когато се озовах пред тази стена, механично използувах несвойствения термин: материализирани герои. Не! Не е така! Тези живи хора са необикновени само в едно-едничко нещо. Те са необикновени с това, че са изцяло подчинени на автора. Макар че не, не изцяло! Вече толкова пъти се е случвало авторът, създал един или друг образ, изведнъж да почувствува, че героят се изплъзва от подчинение, че диктуваните му думи и постъпки са органически неприемливи за него. Случва се и друго — авторът изведнъж да осъзнае, че роденият от въображението му герой го кара да прати по дяволите замисления и репетиран сюжет и авторът приема, подчинява се на избора на своята рожба. Естествено, ако авторът е наблюдателен. Но има и такива, които независимо от всичко продължават да карат своите герои да вършат противоестествени постъпки, несъвместими с техния образ, и често това бива последното произведение на такива автори — лишават ги от правото да бъдат Истински Писатели и им забраняват да идват до студията.“
	Това, което щеше да направи сега Астор Еламит, се наказваше с лишаване от всички права на Истински Писател, но Астор вече нищо не можеше да направи, защото Стор му беше по-скъп от самия него. Той беше длъжен да го спаси, без да мисли за последствията, нито дали това е нужно на самия Стор. Той беше длъжен. Длъжен…
	Астор направи няколко крачки напред и се спря толкова близо до стената, че още само половин крачка — и лицето му би потънало в пихтиестата й маса. Усети по бузите си леко боцкане, сякаш пред него висеше тялото на огромна медуза. Той трябваше да влезе в тази мътилка. Отново — беше длъжен!
	Но защо нито веднъж до този момент не се бе запитал дали може да го направи? Сякаш се разбираше от само себе си. Той знаеше много за студията, знаеше всичко или поне си мислеше, че знае — за онези, които по волята на Истинските Писатели получават право на живот в стените на тази студия и често този живот е по-ярък и постъпките по-резултатни, отколкото в живота на обикновените хора. Беше си го повтарял стотици пъти.
	А какво знае той за стената? Само това, че за да премине от другата страна, ще заплати с правото си да създава живи хора. Но и в това не беше сигурен — само предполагаше.
	Защо не знае той какво представлява стената? И най-главното — ще може ли, ще смее ли да премине през нея?
	Той стоеше, чакаше отговорът да се появи някъде отвътре. Но отговор не се появяваше и вместо него в съзнанието на Астор определено се забелязваше провал, празнотата на безсъзнанието, като след припадък, а след това усети как стремително нараства усещането му за немислимост, за забрана на онова, което щеше да прави, и без да си позволи да се подчини на това усещане, Астор протегна напред ръце като в мъгла и влезе в димното тяло на стената. За миг той не виждаше нищо, после димът изчезна отведнъж и Астор се озова в някаква странна кристална празнота. Тънка сребриста ципа под краката му — и нищо наоколо, абсолютно нищо. Кой знае защо, той си помисли, че в такива моменти хората трябва да изпитват ужас; но той само недоумяваше. Астор бързо тръгна напред с все още протегнати ръце и след няколко крачки отново попадна в пояса на неизвестно как появил се дим, после димът отново се разсея и Астор разбра, че вече е преминал отвъд.
	Това е всичко, каза си той, съвсем просто било. Значи, човек може да мине през стената, но то се наказва с отлъчване от любимата работа — какво пък, цената не е малка. Ами биороботите? Могат ли те да минат през стената? Нямаше ли да е по-просто да заповяда на Стор да дойде при него, в света на хората?
	Кой знае защо, това не му бе дошло по-рано наум. Вероятно е невъзможно. Вероятно. Отново тази странна неопределеност, този провал в съзнанието. Защо не знае такова важно нещо за своя Стор?
	Мисълта за Стор го върна към действие. Не е време да разсъждава. Той е в студията, на забранена територия. Сега са му необходими само бързина и ловкост. Само да се срещне със Стор, пък там ще стане ясно как да действува. Тогава ще стане ясно може ли или не може биороботът да премине през стената. Стената, през която той премина, но така и не разбра нищо определено за нея.
	Астор тръгна напред, търсеше мястото, което самият той само два пъти бе описал в повестта си, но още не виждаше нито чепатия пън, нито Стор, който трябваше да седи на този пън.
	Прилоша му. И дори не просто му прилоша. Стана му страшно, както в детството, когато стремително пропадаш в бездънна пропаст, някаква еластична невидима маса продължава да се отдръпва, а ти все падаш, падаш…
	Астор разбра, че мястото не беше същото.
	Нямаше дори желание да хукне нанякъде, да изкрещи, да извика. Безполезно беше. Площта на студията — това са стотици квадратни километри. И накъде да тича — надясно? Или наляво? И откъде се бе взела у него тази увереност, че ще излезе точно на онова място, където го очаква неговият Стор? Откъде знаеше, че точно на това място трябва да премине през стената?
	Странно, но преди имаше тази увереност. А сега — нищо, съвсем нищо, нямаше желание дори да се върне. Астор тежко се олюля и тръгна някъде настрани, напосоки, плъзгайки се по изсъхналите голи места, обсипани с миналогодишни иглички. И едва когато излезе на пусто хълмче, заляно от слънцето, спря, защото точно пред него седеше старец с полузатворени очи, сякаш се печеше на слънце.
	„Ето че загазих — натъжено си помисли Астор, — промъкнах се на заета площадка в остър психологически момент и всички невидими камери работят в едър план. Още някакви си петнайсетина минути — и заснетото парче ще се обработи, киберкоректорът автоматично ще вдигне тревога, защото в кадъра ще бъде открита странична фигура. И край.“
	Астор погледна стареца. Ще се учуди ли той, че срещна непознат? Ами ако изведнъж старецът се окаже от друго време? Може би действието в повестта, която се играе тук, е отпреди петдесет години? Затвореният черен костюм на непознатия нищо не подсказваше.
	Но старецът гледаше към приближаващия се спокойно, дори с някакво удовлетворение. Гледаше го вече отдавна, сигурно от самото начало, само че Астор не бе обърнал внимание.
	Астор пристъпи по-наблизо.
	— Сядайте — каза старецът и леко се отмести по ствола на падналия бор, макар че и без това имаше достатъчно място. Астор бавно преметна крака си над ствола и го възседна, а червеникавите, нагрени от слънцето парченца кора се посипаха надолу като люспи на голяма златна риба. „Ето какви са значи — мислеше си Астор и без всякакво стеснение разглеждаше стареца — тези, които ние създаваме със съмнителната сила на нашето въображение. Виждаме ги след това като обемни, дяволски достоверни фигури на екрана. Но такива, от плът и кръв, не срещаме никога. Това е междинен процес, иззет от акта на творчеството. Навярно така и трябва да бъде, защото срещнеш ли се веднъж със своя герой така, както аз сега се срещнах със стареца, авторът не ще може вече да го накара да живее, да мисли, да чувствува и тъй нататък. За техническия персонал на студията — за биоконструкторите, невропликаторите, операторите на псивръзката — те винаги си остават сценични биороботи, дистанционно управляеми антропоиди без обратна връзка. И само ние — дори може би не всички, а само неколцина — знаем до каква степен и те са хора“.
	Старецът продължаваше да гледа право пред себе си, без да се обръща към Астор, и малките му старчески ръце някак особено безпомощно лежаха на коленете му. „Той е по-възрастен, отколкото изглежда — помисли си Астор. — И въобще май някъде вече съм виждал този старец. Макар че не, не съм могъл да го срещна — та това е сценичен биоробот, материализиран образ, да го вземат мътните! Но нали той може би има прототип. Съвсем сигурно съм го срещал. Не в института — там бих го запомнил. Значи в Съюза на писателите. В края на краищата какво ще се случи, ако взема да попитам кой е?“
	Астор се канеше да отвори уста, но старецът полека се обърна към него и рече:
	— Е, добре, тогава ще трябва аз първи да се представя. — Той подъвка устни, отново някак натъжено се загледа в далечината, сякаш очакваше Астор да го спре и да заговори пръв. Но Астор реши да изчака. — Виждате ли, аз съм писател. Винаги е някак неудобно да говориш за себе си. — Старецът виновно се усмихна, малките му ръчички неспокойно зашаваха. — Но аз съм Истински Писател. Въпреки че по-точно би било да се каже, че бях Истински Писател.
	„Хм, да — помисли си Астор, — и аз бях, съм бил.“
	— Създал съм много книги — продължи старецът. — Беше ми разрешено да материализирам последните три. Сега се опитвам да разбера кое беше най-важното, най-радостното в процеса на създаването на истинска книга? Дали раждането на сюжета? Или появата на героя?… И кое е по-скъпо — първата му поява в твоето въображение или първата ти среща с него на стереоекрана?
	„Интересно — помисли си Астор, — интересно. Нали той говори сега с мен, страничното лице. Значи, целият този монолог не е авторски. Това са мисли, независими от волята на този, който е създал стареца. Дори е страшно. Не интересно, а страшно.“
	— И аз не знаех кой от всички родени от мен герои ми е по-скъп и по-близък. Доскоро не знаех. Докато не дойде време да се разделя с последния. И тогава разбрах, че този последният ми е дотолкова близък и необходим, че раздялата с него, изчезването му не само ще е смърт за мен — ще бъде по-страшно, защото после идва празнотата, в която ще продължава моето небитие.
	„Ти си нищожество — с неочаквана ожесточеност си помисли Астор. — Ти унищожаваш човека, когото си родил и превел през живота. Ти мърдаш малките си, за нищо неспособни ръчички, а някъде там в това време него го дематериализират. Не там, а тук. Това става тук, в студията. Още малко, така ще стане и с моя Стор. И двамата сме нищожества. Нали и аз нищо не съм направил!“
	— В него съм вложил самия себе си — монотонно продължаваше старецът. — Не такъв, не — малко по-добър… и по-млад. Аз не можех да го създам юноша — навярно отдавна съм отвикнал да мечтая за това. Той беше такъв, какъвто аз бих искал да бъда, ако беше възможно подобно чудо — на средна възраст, не гениален, не световна знаменитост, а просто човек, който честно си върши работата. Но най-важното — исках да му предам цялата си болка, с която създаваш героя си и с която го напускаш…
	„Преставам да го разбирам — машинално отбеляза Астор. — Самият той е писател, и героят му е писател, излиза, че… Но нали, по дяволите, той не е истински човек, нали него самия някой го е създал, ама че глупост, матрьошка в матрьошката…“
	— Извинете, не си казахте името — каза Астор.
	— Аз съм Истински Писател — тъжно рече старецът.
	— Това вече го казахте.
	— Аз съм истински Истински Писател.
	Какво бълнуване… Астор потри чело, намръщи се като от болка… И в този момент разбра. Той е просто човек! Човек като него! Той като Астор е пресякъл забранената граница, за да спаси някого. Сега са двама. Двамата все ще измислят нещо! Двамата все нещо ще направят!
	— Как ви е името? — почти извика гой.
	— Кастор Еламит — каза старецът.
	Астор се изправи. Бавно преметна крак през дървото, погледна ръцете си и ги скри в джобовете. Стори му се, че димната завеса на стената се появи иззад дърветата и запълзя към тях.
	— Да… — промълви той. — Да… Много интересно… съвпадение…
	Старецът не отговори.
	— Вие сте Кастор Еламит… Да. Тогава кой съм аз?
	И отново старецът не отговори.
	— И откъде съм?
	Старецът мълчаливо погледна към сивата стена, потъваща сред облаците. Отвъд тази стена растяха дървета, които съществуваха само наполовина. Те не растяха. Те просто си стояха, като макети. Само живото може да расте. Не бяха нужни нито доказателства, нито обяснения. Просто трябваше да си спомни тези половинки дървета, за да разбере: студията беше там, отвъд стената. А това — това беше светът на хората.
	— Искате аз самият да ви го кажа? Добре. Вие сте биоробот. Антропоид без обратна връзка, създаден по образ и подобие на автора. Точно както и аз съм сътворил моя Стор. Малко по-млад и малко… по-добър. Нали така? И името ви, скъсено с една буква.
	Въпреки всичко това беше невероятно. Особено когато го изкажеш на глас. Мисълта, че си всичко на всичко един робот, е страшна. Но изречена на глас, тя става нелепост и трябва да говориш, да говориш, да говориш, за да може звученето на думите да изкристализира с максимална яркост техния смисъл.
	— Значи онзи свят, в който съм живял досега — това е светът на декорите, имитираните звуци, материализираните образи? Свят на макети и предварително заснети кадри? Свят на несъществуващи разстояния и височини? Свят на никога несъществувало детство, на измислена заради мен любов?…
	Той се спря. Рика. Неговата Рика и невъзможността да преживее дори един ден, без да я види…
	— Значи и Рика не е била Истинска? — попита той шепнешком.
	— Да — каза старецът. — Дадох ти онова, за което сам мечтаех — все едно каква, но само млада, неправдоподобно млада и нищо друго освен да я виждаш, да я виждаш един път на ден…
	— Така — гласът на Астор беше спокоен, учудващо спокоен. — Да я виждам един път на ден. Значи и това е било ваше. Не съм имал нищо свое. Да, естествено. Сега си спомням. Някак чуждите думи. Аз й говорех с не свои думи. А имало ли е мои? Имало ли е поне нещо мое?
	— Астор — отговори старецът така, както се казва „Мило дете“, — от мига, в който си излязъл оттам, ти престана да бъдеш мой.
	— Благодаря — отвърна Астор, — благодаря ви за тези петнайсет минути никому непринадлежащо състояние, които не ми стигат дори да стана такъв, какъвто съм си. Само че защо го направихте? Та нали вие като никого другиго знаехте, че изчезването на един биоробот не може да остане незабелязано дори ако по чудо успее да проникне в света на хората. Ще ме търсят и, мисля си, ще ме намерят без много труд и какво тогава? Дематериализация на място, без съд и следствие? Или как постъпват при вас, хората, с биороботи, придобили свобода на волята?
	— Недей — помоли старецът, — недей така. Астор.
	— Извинете ме — отговори той. — Моментно любопитство. И тъй и тъй ще трябва да се върна, а утре е експериментът, моят последен експеримент, който сте измислили вие, но ще трябва да участвувам аз. Нали така?
	— Да — кимна старецът, — това ще стане утре. Преди да дойда тук, аз завърших книгата.
	— Благодаря ви. Ще се постарая да го изиграя колкото може по-правдоподобно.
	— Не се перчи, момчето ми. Не се опитвай да изглеждаш поне малко по-добър от мен. Стига и това, че си по-млад.
	— По-добър… — Астор чу собствения си глас. — За какъв дявол ви трябваше да ме измъквате от тази страна? Да си се случва онова, което по ваша воля ще се случи утре, но за какво ми е да знам, че съм — как го казвате вие… Истинските писатели — че съм само един сценичен биоробот, антропоид с дистанционно управление?
	— Да — тихо, почти като на себе си каза старецът, — изглежда е неизбежно. Вложил съм в теб не само собствената си душа, но и всичко онова, което, струваше ми се, не ми достигаше до абсолютното съвършенство; и въпреки всичко ти се получи някак по-малък, по-слаб от самия мен.
	— Извинете ме — просто отвърна Астор. — Време е да се връщам в моето утре. И ако е възможно, разрешете ми за малко да остана… какъвто съм си.
	— Момчето ми — старецът тежко се изправи и застана редом с Астор, — ти забравяш, че времето… — той се запъна — за тези, които се намират отвъд тази стена, тече малко по-бързо, отколкото времето на хората. Това утре на Астор Еламит ще настъпи след двайсет минути.
	— Виж ти — отговори Астор. — Трябва да побързам. Длъжен съм да бъда в института, нали?
	— Да, разбира се… — старецът тъжно се усмихна — това беше най-лесният изход.
	— И защитата няма да издържи?
	— Да, момчето ми…
	— Значи анихилация… По дяволите, колко е банално! Вие сте физик, ако не греша?
	— Нямах време за нищо друго, Астор. Ти знаеш, че Истинският Писател няма право да остави книгата си недовършена. А пък аз — аз съм стар и болен и ето, дойде времето, когато киберанализаторът не можа да намери начин да спре развитието на болестта. Дойдох при теб, докато все още имам сили за това. Бях длъжен да се разпоредя за твоята съдба и го направих. Сбогом, момчето ми.
	Той вдигна неголемите си леки ръце и някак церемонно ги отпусна върху раменете на Астор. Известно време стояха така, после Астор внимателно взе тези ръце, леко, сякаш се боеше да не им причини болка, стисна ги и ги пусна.
	— Е, аз тръгвам — каза той.
	— Ти така и не ме разбра, момчето ми. Там ще отида аз.
	— Къде? — объркано попита Астор.
	Старецът се усмихна, сякаш искаше да каже — там, мило дете — и тръгна към стената, която се виждаше зад последните дървета като димна мараня.
	— Не — викна Астор и му препречи пътя. — Не, не.
	Старецът се приближи до него и Астор го хвана за раменете.
	— Остават по-малко от двайсет минути — спокойно рече старецът. — Аз не съм просто физик, аз съм един от онези, които създаваха студията, издигаха стената и програмираха роботите. Това ми позволи за известно време да разваля фокусирането на апаратурата за снимане и наблюдение. По този начин ти можа да излезеш оттам и когато аз се върна там вместо теб, никой няма да забележи. Но общият ход на действието в моята книга е вече продиктуван и е невъзможно да бъде променен. Някой трябва да се върне и да го изиграе докрай.
	— Нека този някой бъда аз — каза Астор. — И не ме карайте да употребявам сила.
	— Да, направих те по-млад и по-силен от себе си. — Старецът вдигна глава и погледна Астор право в очите. — Но аз съм човек и не ще можеш да се изправиш на пътя ми.
	Той свали ръцете на Астор от раменете си и тръгна към стената, като се стараеше да върви колкото може по-изправен. Астор гледаше след него, без да смее да помръдне от мястото си, мислите му се объркваха, стремително се преплитаха, превръщаха се в безформена маса и от цялата тази маса не можеше да изкристализира онази, най-необходимата, единствената, която би му дала право да спре стареца. Но с целия си инстинкт усети, че има такова право, само му се изплъзваше основанието и в този момент стигналият последния ред дървета старец се огледа и силно извика:
	— Сбогом, Астор Еламит!
	И Астор си спомни.
	— Чакайте! — викна той и се спусна след стареца. — Не мога да ви пусна вместо себе си — там остана моят Стор.
	Старецът го изгледа учудено.
	— Сега разбирам защо не го срещнах тук — продължи Астор. — Това е светът на хората, а той е само биоробот. Значи той е там, на територията на студията, и затова там ще се върна аз, да го намеря. Та това е единственото, което имам.
	— Не — отвърна старецът, — ти нямаш своя Стор. Той също е мой, както и детството, което си спомняш, както законите на физиката, които ползуваш, или необходимостта да виждаш Рика… Той не е твой.
	— Наистина. Вие сте измислил всичко това. Дори Стор. Подчинявайки се вам, аз разигравах Истински Писател и творих хора. Но болката за него беше моя. Болката подлага на изпитание онзи, който създава, а не който губи.
	— Ти познаваш само отзвуците на онази болка, която съм изстрадал аз, когато мислех за теб.
	— Да върви по дяволите тогава, щом не е моя! Вземай всичко! Всичко! Няма за кога да се пазарим! Давам ти всичко, което е било. Но онова, което ще бъде, онези няколко минути, които остават до взрива — те са мои, защото ако там отидете вие — какво ще направите за моя Стор?
	— Нищо — спокойно отвърна старецът.
	— А аз ще направя! Всичко, каквото мога. Ще го намеря…
	— Ти няма да го намериш, защото той просто не съществува. Разликата между теб и него е тази, че ти си материализиран герой, а той не. Той живее само върху хартията и в твоето въображение.
	Така — бавно промълви Астор. — Последната матрьошка излезе празна. — Вътре няма нищо. Но как ще живея на този свят, как ще живея изобщо, когато вътре е празно?
	— Мило момче, не е изтекъл и час, откакто си станал истински човек. Но всичко онова, което си преживял през това време, е твое. И всичко, което ще стане, след като си отида, също ще бъде твое. Оставям ти името си и правото да ползваш студията. Ти все още нямаш своя Стор. Но можеш да го създадеш.
	Астор мълчеше потресен.
	— Но ако поискаш да спасиш този Стор, твоя Стор, помни: сценичните биороботи не могат да преминат границата, за да излязат в света на хората. Киберкоректорите, които проверяват целия материал, постъпващ в студията, просто няма да пуснат такава заповед. А дори и да я пропуснат поради някаква грешка, никой не ще приеме такава заповед и не ще й се подчини. Така са програмирани.
	— Ами аз? — объркано попита Астор.
	— Спомни си къде отиваше ти: ти искаше да отидеш не в света на хората, а също в света на измислените герои. Ти беше длъжен да се срещнеш не с твоя творец, а със собственото си творение. Ако текстовете на моето последно предаване се проверяваха от хора, те сигурно биха разбрали хитростта ми. Но успях да излъжа киберите. Запомни, това е единственият изход, аз го намерих само защото някога сам проектирах и определях зоната на студията. Безполезно е човек да преминава тази граница: кибернаблюдателите не ще му позволят да се срещне с нито един биоробот. Запомни този единствен вариант. Ти ще можеш да развалиш фокусирането, защото в теб е вложен целият онзи комплекс от знания, с които разполагах аз — нали всяка сутрин ти също беше просто физик.
	Астор кимна.
	— И не бързай. Не претупвай нещата. Не се чувствувай задължен. Извайвай своя Стор само с любов и болка. Тези са единствените чисти съставни части, всичко останало е измислено. Не го цени само защото е твой. Той трябва да заслужава да дойдеш за него. И когато разбереш, че наистина го заслужава, вече знаеш как да го спасиш.
	Постояха още мълчаливо, просто се гледаха. После старецът отстъпи крачка назад и изчезна в димната завеса на стената.
	Астор чакаше. Притаените шумове на вечерната гора го обгърнаха и той напрягаше всички сили да долови онова, което ставаше от другата страна. Оттам не се чуваше нито звук. Астор все чакаше. Някак подсъзнателно изплува странен спомен: та от другата страна гората никога не шумеше… Той се олюля, сякаш този спомен меко го тласна отвътре, после тръгна настрани, вървеше все по-бързо и по-бързо, без да се оглежда, защото вече бе запомнил това място за цял живот, за да го открие незабавно и безпогрешно, щом дойде време да се върне тук.


	На неистинския

	Кротко, като в болница, дрънна сигналът, сякаш котенце бе закачило с лапичка звънеца. Дан се усмихна, изправи се, ставите му изпукаха, той се хвана за никелираната табла на леглото и направи великолепна стойка. Едва след това откъсна лявата си ръка от студената метална дъга, натисна бутона „приемам“, и то без да загуби равновесие.
	Флегматичният образ на доктор Сидни Дж. Уеда заблестя на масленозеления екран. Екстравагантната поза на пациента ни най малко не учуди доктора. Той наведе леко глава и зачака един от двамата да се предаде.
	Диаметърът на металната тръба беше обидно малък, човек не можеше дълго да се задържи на една ръка. Дан скочи на пода.
	— Така — доволен констатира Сидни Дж. Уеда. — А сега можеш да дойдеш в кабинета ми.
	Дан въздъхна тъжно.
	— Ще те изписваме — съжали го докторът.
	Дан се втурна към вратата, отърколи се като пумпал по стълбището и след шестнайсет секунди вече беше в кабинета.
	— Вива, британски лорде!
	— Покрий плешивото си теме, испански гранде. Кралят те поздравява.
	Дан Арсинегас направи жест, уж че си слага шапка.
	Като при всяка неочаквана среща на бивши съученици, които никога не са били близки приятели, но и никога не са имали сериозни разправии, те изпаднаха в прекален възторг, като се видяха (Сидни, когато в донорската му клиника докараха Дан в тежко шоково състояние, впрочем защо ли го бяха довели тук, можели са да го откарат в коя да е болница; Арсинегас — когато отвори очи и разбра, че вече не е в хидромобила — последна собствена конструкция, а в болничната стая, до която в крайна сметка бе стигнал благодарение на неудържимото си отвращение към роботите изпитатели). И двамата от сърце се бяха зарадвали, но тяхната радост не бе помрачена от неизменната тъга, както е при среща на истински приятели, разделени за дълги години. Те си припомниха ученическите прякори и традиционните шегички, които си разменяха навремето в часовете, и както става в подобни случаи, останали насаме, разговаряха и се държаха така, сякаш все още бяха випускници в дванайсети клас.
	С Дан не се бе случило нищо страшно, най-обикновен шок, безинтересен дори за наскоро постъпилите практиканти. И ето че съучениците отново се разделяха и само по израза на Дан си личеше, че независимо от компанията на Сидни донорската клиника му бе дошла до гуша.
	Междувременно доктор Уеда измъкна изпод плексигласа, покриващ бюрото му, широка и твърда перфокарта, обърна се рязко на въртящия се стол и метна перфокартата на миниатюрната неколкокатна масичка, както децата хвърлят ринговете на сорсото.
	Картата плътно се залепи за масичката и тя послушно реагира със залп от зелени и бели светлини. Само една лампичка замига в червено, но тутакси премисли и угасна.
	— Дон Арсинегас, ти си здрав като каталонски бик. Тъй че можеш да се пръждосваш до следващото си изпитание.
	— Веднага си тръгвам!
	— Би могъл да останеш поне от приличие. Все пак тук на ръце те носеха, с лъжичка те хранеха.
	— Но не ти, ваше лордство, а практикантите!
	— По мое височайше нареждане.
	Дан неопределено изхъмка. Тъкмо Сидни трябваше да си припомни, че като се почне от пети клас, та до последния, Арсинегас го бяха носили на ръце без каквито и да било височайши нареждания.
	— Да, щом се отвори дума за практикантите… — Дан стана сериозен. — Обещаха ми киберпрофилакториум, за да не изпращаме изпитателите всеки път за преглед на материка. Виж какъв куриоз: кибери цял куп, медицински персонал — няма. Можеш ли да ми отстъпиш някоя бедна млада практикантка? Или и тук са ти необходими?
	Сидни разпери пръсти:
	— „Необходими“ не е точната дума. Нали все някой ден ще се разотидат. Задължителната практика ще свърши и ще духнат. Когато кандидатствуват за тук, само профилът на работата ги привлича. Но в нашите клиники, разбираш, съществува особен морален микроклимат…
	— Хм… А външен човек не го забелязва.
	„Как ще го забележиш ти — неочаквано раздразнен си помисли доктор Уеда. — Красавец!“
	— Нали си външен човек — гласно изрече той. — А практикантка ще ти избера. Още сега. Да се отърва. Но цялото нещастие е в това, че тъкмо тя няма да иска да напусне.
	— Защо пък? — вяло полюбопитствува Дан.
	— Именно на нея нашата клиника й харесва. Виждам, тя просто блаженствува тук. Въобразява си, че се е оттеглила от света.
	— Да не е някоя с каменно сърце? То вие, чекръкчиите, гледате само скелетът да е здрав и анализите да са положителни.
	— Виж, Дан, това, което наричаш „каменно сърце“, е елементарно депресивно състояние. Тук има нещо друго. По-дълбоко. Тя е от онези, които до трийсетата си година се интересуват само от стихове и театър, едва след трийсетте започват да се чувствуват момиченца, а след четирийсетте — големи момичета…
	— Аха — отвърна Дан. — Това и аз го зная. Най-страшното е, че такива моми чак след шейсетте осъзнават, че са жени. А тази на колко е?
	— Наближава трийсет. Всеки ден получава театрални програми, вестници с рецензии, магнетофонни ролки със записи на самодейни театри и разни други щуротии. Няма да се учудя, ако над леглото и са накачени стереофотоси на разни знаменитости, естествено не учени и звездни летци, а някакви си миловидни хлапаци, които хабят свободното си време, за да играят на любителски представления роли на учени и звездни летци.
	— Е, милорд Сидни Дж. Уеда, по-кротко! Или си забравил, че пред теб стои не чак известен, но достатъчно миловиден хлапак от любителските сцени? Ех, де да имаше този хлапак повече свободно време, та да продължи…
	Милорд Уеда безнадеждно махна с ръка:
	— Случай на забавено развитие, също като при моята практикантка. Отдавна подозирам, че при избора на професия огромна роля изигра общуването ми с теб. Разбираш ли, още от първи клас ме сгряваше плахата надежда, че един ден на такива като тебе някой ще им намества мозъците по хирургичен път.
	— И тия някои ще съберат всички книги и ще ги изгорят! Ведно с театрите.
	— По дяволите, нека си останат. Разбери, откровено казано, аз не съм против Есхил, Шекспир, Чехов и Строгов. Дори не съм и против това, някой космовакуумчик или генетик проектант да напише водевил. Или сега водевили не се пишат? Всичко ли се пише? Чудесно. И най-сетне не съм против, да речем, театърът на Гвардейския техникум по торфа да изпълни този водевил и да го запише на стереомагнетофон.
	— Е, благодаря. А против кое си?
	— Дан, против съм моята практикантка всяка вечер да пули очи в стереопрожектора и да трупа под леглото си купища касети с въпросните миловидни хлапаци, вместо да живее и да мисли самостоятелно, само с помощта на единствения си и незаменим мозък. Против съм, защото не зная какво може да изхвърли тази практикантка…
	— Нищо няма да изхвърли. Ти ще изхвърлиш нея, доктор Уеда, само че не мога да разбера защо? Във всеки случай не заради увлечението й по театъра…
	Сидни загледа в краката си, засумтя. Така де, защо се заяде с нея? Спомни си строгото й лице, светлите й до бяло коси, сресани на идеално прав път, и чистата й престилчица, не с един, а с два горни джоба, способността й еднакво ловко да работи и с двете ръце… Симетрията бе тъжното качество на младата жена. Но не това беше главното в сестра Сааринен. Главното доктор Уеда формулира едва сега — безнадеждната й НИКОМУ НЕНУЖНОСТ.
	— Ей-ей, заинтригува ме. По какъв начин ти, светило на хлиптоприсаждането, ще можеш да инкриминираш сополивата си практикантка?
	— Сега — по никакъв. Но когато ще мога, вече ще бъде късно. Имам усещането, че тя е фанатичка.
	Изговори бавно и уверено тия думи, макар по-рано да не бе мислил по този въпрос. И сам се учуди на казаното.
	— Е, много далеч отиде, милорд Сидни Дж! — Арсинегас бе учуден не по-малко от него. — Разбираш, в двайсети век преди нашата ера човек е можел да бъде слънцепоклонник, но не и убеден монотеист, а в двайсети век от нашата ера поради още някакви причини е можел да бъде християнин, но не е бивало да бъде убеден поклонник на слънцето. След още два века е можел да бъде фанатик в науката, но в никакъв случай фанатик в религията. Сега изобщо не може да бъде фанатик, тъй като фанатизмът е ликвидиран, както е ликвидиран и дифтеритът. Ясно ли се изразявам за един чекръкчия?
	„С мен става нещо, помисли си Сидни. Трябва да му отговарям, а езикът ми не се обръща. Сигурно съм уморен. Уморен от всичко и по-точно от Дан. Ако срещнеш училищен приятел и три вечери наред бъбрите празни приказки, сякаш още сте яхнали чиновете, то на четвъртия ден или трябва да станете близки приятели, или да минете на делови въпроси. Или пък да се разделите. В училище не се сприятелихте и сега няма да стане. Но тогава не отивай по-далеч от епичното, «а помниш ли?…» и целият нелеп, неясно как породил се разговор за сестра Сааринен ще е само един инцидент, досаден и излишен.“
	— Така, разбрахме се — изписваш ме. — Дан сякаш бе отгатнал мислите му и спаси положението.
	Доктор Уеда с облекчение размърда рамене.
	— Да-да — потвърди той, — изписвам те. На всяка цена. На разсъмване можеш да потегляш. И извикай своя любезен хидромобил, защото нашите не достигат.
	— Чудесна ситуация: хем те изригват, хем подскачаш от радост като зайче. Още сега ще го извикам. Обхватът ти далечен ли е?
	— Среден, но към двеста мили ще покрие.
	Дан се протегна към мустакатото кръгче на портативния предавател, огледа се — зад тежката завеса се провиждаше балкон.
	— Ей сега — каза той и мина зад завесата.
	Балконът бе надвесен над жълтата площадка за кацане, която като широк петдесетметров пръстен опасваше целия Мериланд. Радиалните площадки, разположени на равни разстояния, придаваха на плаващия остров вид на рак, лениво пльоснал се върху океана на петдесет мили от Земята на Кралицата на Модите. Акваторията на Южната донорна станция заемаше около триста квадратни километра и над целия този район не минаваше нито едно трасе за редовни рейсове, тук не се допускаше никакъв циклон и океанът се вълнуваше не повече от два и половина бала. Резерватната зона бе открита само за кораби и мобили от системите за санитарна служба.
	Дан примижа, загледан в мъглата на хоризонта. В хубаво време Земята на Кралицата на Модите се виждаше оттук — сива лентичка от млада, трудно прихванала се хвойна, отвъд която се простираше низ от ледници. Около Мериланд лед вече нямаше: микроклиматът на акваторията стабилно поддържаше плюс десет градуса по Целзий, а прииждащите айсберги биваха унищожавани на границата на резервата.
	През бурната арктическа зима тази акватория отвисоко приличаше на кръгло оченце в леда, като топло синьо петаче, стопено от нетърпеливо детско дихание; някой дори се бе опитал да я нарече „обетована вода“, но прозвището не се хареса, защото в средата на това спокойно езерце с ледени брегове невидимо се полюшваше на гравитационни котви изкуствен остров, съхраняващ в подводната си утроба невероятен, скъпоценен и почти чудовищен товар.
	Дан се свърза със своята станция и нареди да му изпратят от Рисер Ларсън едноместен мобил. Вече бе хванал дебелата завеса, която пазеше кабинета на главния лекар от досадното незалязващо слънце, когато изведнъж вътре прозвуча равен глас, произнасящ думите малко по-отсечено от обикновено — така диктуват на фона заповеди: „Сестра, приемете донор 2446/19-М, регенерация на кръвта в обем хиляда и седемстотин кубика. Хомеостезин както обикновено. Край.“
	Когато Арсинегас подръпна завесата, вътрешният фон бе вече изключен. Какво имаше на екрана? Само лицето на сестрата, по тона на Сидни — въпросната практикантка или… или и контейнера? Контейнерът, където се намира донор номер двайсет и четири четиресет и колко беше там?
	Доктор Уеда не се обърна, когато Дан, препънал се ο прага, влезе в кабинета. Не вдигна и ръката си от пулта за вътрешна връзка — тя си остана върху прекъсвача.
	— Между другото решително настоявам да си вземеш отпуск — изрече Сидни. — Само не си мисли да хукнеш към екватора. Никаква повишена влажност, никакви високопланински местности. И не по-малко от трийсет дни — той погледна през рамо Дан. — Добре де, двайсет, дявол те взел. Но това е последната ми дума.
	Дан милостиво кимна.
	— А след това ще се върнеш ли в своя Рисер Ларсън?
	Дан безгрижно вдигна рамене.
	— Пак ти предлагат да заминеш някъде, а?
	— На Марс — без желание отвърна Дан.
	— Ще полетиш ли? Нямам възражение срещу климата.
	Отново неопределено движение.
	Доктор Уеда се приготви да изкаже съображенията си по този въпрос, но в същия миг под ръцете му изписука и мек женски глас попита: „Да се прави ли дезактивация?“
	— О, не, не, каква дезактивация след изтегляне на кръвта? — той ядно тракна прекъсвача на звуковия канал, сякаш натисна спусък. — Както си знаех! Симетрична дръвничка.
	— Слушай, Сид — Арсинегас заобиколи масивното бюро и приседна на крайчеца на пулта за вътрешна връзка. — Защо изключи екрана? Не искаше да видя… онзи?
	Сега пък доктор Уеда неопределено вдигна рамо.
	— Но защо? — настояваше Дан.
	— Нека минем без обяснения, а? Това е традиция в лекарската етика. В просекториума роднини не се допускат. Болният не вижда своя донор. Не е прието.
	— Но ти си видял твоя, нали?
	— Не. Дори и аз.
	— Хм… А нали мога да се гледам в огледалото!
	— Ще се задоволиш с това.
	— Виж, Сид, не ти ли се струва, че така само натягате атмосферата, която плаши вашите практиканти? Митологична антивизуална ситуация, а ла Амур и Психея. Остава да пуснете слуха, че кръвта на човек замръзва, щом погледне своя донор. Взаимодействие на двойка псиполета или някаква друга квазинаучна мистика. Защо правите от донора гоголевски Вий? Та той е просто торба с кости. Балон с кръв от моята група. Защо да не мога да видя такова нещо?
	— Всичко е и така, и не е така. Естествено, донорът може да бъде разглеждан като контейнер със запасни части. На чуждите така и гледаме, иначе не бихме могли да работим. Но за теб той е твоето второ АЗ. Твой брат-близнак, вярно, отгледан изкуствено, но от твоя плът, тоест от твои клетки и под диктовката на твоята ДНК. Ако те бях завел в хлиптотеката и ти бях показал комплекти от сърце, черен дроб и още нещо жизненоважно, ти просто щеше да ми стиснеш ръката и да си тръгнеш доволен от нивото на съвременната медицина. И щеше да се държиш още по-безразсъдно по време на твоите изпитания. Но ако ти покажа това сърце и ръце, тези очи и далак, и то всичко събрано в едно тяло, ТВОЕТО СОБСТВЕНО ТЯЛО — не гарантирам за психиката ти.
	— Слабо ме познаваш.
	— Колкото е необходимо. Стига ти толкова глезене.
	— Предполагаш, че ще откача?
	— Не. Но няма да забравиш тази картина, докато си жив. До последния си час, когато бъдат изчерпани всичките ти ресурси — и на твоя собствен организъм, и на донора, и на отделните препарати на хлиптотеката.
	— Така… Да смятаме, че опази душевния ми покой. Но ми е трудно да повярвам, че оставате равнодушни, когато режете едни хора, за да спасите други.
	— Не, Дан, това не ни потриса. Защото донорите не са хора. Те са неодушевени препарати, щом искаш да знаеш. Впрочем не — всеки първокурсник се страхува преди първия си сеанс в дисекционната, макар че има работа със свободен или безоригинален донор, чийто стопанин се е затрил някъде на своя любим Марс, където все още няма донорски клиники, или пък в Пространството, откъдето просто може да не се върне. Но нали и преди триста години първокурсниците са се измъчвали от съзнанието, че пропитите с формалин, нямащи вече никакво отношение към истинската жива материя експонати в дисекционната са бивши хора…
	— Ти през цялото време искаш да ми внушиш, че донорите не са бивши, не са истински, а са обекти, неспособни да станат хора…
	— Именно. Ни-ко-га.
	— Нарочно не споменаваш тези, обемните снимки на псиструктурите, нали? А това е единственото, което не достига на донора, за да стане човек. Ето днес от мен взеха такъв отпечатък — защо да не го наложат на моя донор…
	— О, добре, че ме подсети — иди се снимай пак. Първите снимки са дефектни. В никакъв случай не си тръгвай, без да се снимаш.
	— Хубаво, хубаво, не ме баламосвай! Днес вече ми внушаваха, че на всяка крачка ме дебне пълна амнезия — щом навляза в променливо поле или от претоварване с информация, или чрез метода на Пир, царя епирски — ако ме фраснат с цукало по главата. Така ли е? И ще ме довлекат безчувствен в твоята клиника, и ще извадят тазсутрешната снимка, където е заснета цялата ми памет в единайсет часа и петнайсет минути днешна дата, и ще наложат на моите бедни опустошени гънки целия грижливо запазен запас от моя информация… Нали така?
	— Така. И дори с допълнение — правила за безопасност при работа на повърхността на Марс, да речем, такива допълнения не противоречат на лекарската етика. А защо да не ти ги наложим всички заедно, щом бездруго ще седиш на мнемостола?
	— Стоп, доктор Уеда. Съвсем не е така. Не се измъквай с шега. Та нали ти ей сега заяви, че аз, самият аз не съм нужен! Престанал съм да бъда ценност, обект за приложение в лекарската етика. Нали си имате тяло — донор и душа — запис на паметта. Защо ви е да ремонтирате мен, една износена биомашина, която ви създава толкова грижи, когато е достатъчно да съберете онова, дето го пазите из килерите си — и ето ти един готов Дан Арсинегас? Духът е същият, тялото — здраво, лекарската етика трябва да бъде „за“, и то с двете ръце. А може би така и правите вече, а, ескулап Уеда? Може би истинският Арсинегас се търкаля някъде из хладилните камери?
	Сидни уморено задъвка устни, никак не искаше да признае, че не е всемогъщ.
	— Виж, Дан, цялата ти тирада няма никакъв смисъл, защото ние не умеем да вършим това… Да, да — и досега не сме успели да съединим тялото, по-точно мозъка на донора със записа на псиструктурата на оригинала. Защо? Задай някой по-лесен въпрос. По тия причини не можем да спасим пациент, чийто мозък е неспасяемо поразен: пренасяме мозъка на донора — работа филигранна, — оживяването е пълно, но щом дойде до налагане на паметта…
	— Отмиране на кората ли!
	— О, не, с това можем да се справим. Не, и за да ти стане по-ясно, ще ти кажа — квазилетаргия. Никакви сили не са в състояние да събудят мозъка на донора. Той не желае да се събуди. Не желае!
	— Слушай, Сид — Дан хвана приятеля си за реверите на бялата престилка, — слушай, пипкав ескулапе! В мен заговори роденият експериментатор, а това е верен признак, че решението не е далече. Ти казваш — отпуск? Вземам два месеца и се заключваме в твоята лаборатория. Не бой се де, няма да те врънкам да ми разрешаваш да пия брудершафт с моя донор. Да си нанка в хладилника и да пази моите дробчета-далачета. Ще се заловим за работа и кълна ти се, Сидни Дж., ще решим проблемчето! Хайде, дембелин, съгласявай се!
	Сидни Дж. Уеда внимателно освободи престилката си от ръцете му. Да, реверите сякаш крава ги е дъвкала. Откъде ми се лепна… експериментатор.
	— Какво си ме заял? — изрече той колкото се може по-миролюбиво. — С това проблемче, както благоволи да се изразиш, светила от световен мащаб — не като теб и мен! — са си блъскали главите. И друго, утре заминавам. На стаж в световния донорски център. Два месеца и половина, не по-малко. Тъкмо през това време ти ще поизгубиш интерес към проблема.
	Дан склони глава на дясното си рамо, замислено погледна Сидни. Продължи да го гледа, но премести глава на лявото си рамо. Как му викахме до четвърти клас? „Какво си ме заял?…“ Ами да, Мечо Пух. А от четвърти до седми го наричахме Сидни Дж. Месокомбината. После, да, казвахме му Портос — до девети клас. А по-нататък нищо не му казвахме. Беше станал толкова незабележим, въпреки че бе висок и охранен, та не си заслужи дори поредния прякор. А на мен как ми викаха тогава? Естествено, Д’Артанян, а преди това — Цаца, по-късно вече — Генерален конструктор. Ето, не са минали чак толкова години и седим лице срещу лице — бившият Генерален и екс-Мечо Пух — и не можем да стигнем до съгласие…
	— Сид — попита той добродушно, — сигурно я`ката ти втръснах?
	— До гуша ми дойде! — зарадва се докторът. — До смърт ми втръсна! И между другото втръсна ми както в осми клас. Когато хвърчеше насам-натам с проекти на разни таратайки, а аз те гледах и си мислех: още ли не сме доживели историческия момент, в който човечеството ще се интересува преди всичко от ръце и крака, а едва след това от колела и манипулатори?
	Дан се плесна по коленете и енергично се изправи.
	— Баста — каза на път към вратата. — Нямам повече въпроси. Макар че не съм искрен. Но само един. Кажи, Сид, сериозно ли сте се занимавали с този проблем? Може ли да се смята, че отрицателният отговор е верен стопроцентово?
	Сидни също се изправи, заклатушка се из кабинета, като дърпаше копчетата на измачканата си престилка.
	— Виж какво, Дан. Отказвам се да ти предписвам отпуск. Излитай си на Марс, занимавай си се със своите хидромобили, макар че, да пукна, изобщо не разбирам защо са отишли там, където вода има само в цистерните. За теб Марс е подходящ, защото засега на него няма нито един донорски стационар — само аптеки и хлиптотеки, няма как да се развихряш. И така: с проблема за налагане на обемната псиструктура, или просто казано със записа на паметта върху мозъка на донора, са се занимавали най-големите учени на света. Доказали са, че теоретически е достижимо, но експериментално — не. Изпробвани са всички методи, приложени са всички възбудители и катализатори. И — дотук. Трябва да ти кажа — доволен съм. Да, да! Защото ако бяхме получили дори един положителен резултат, къде е гаранцията, че нямаше да се изкушим да създадем еквивалентен дубликат на някой велик учен, после за друг… И то не един дубликат — би било възможно да се създадат петдесет Айнщайновци, сто Ахтарведовци, двеста Несейченко. И развитието на човечеството щеше да тръгне не по вертикалата, а по хоризонталата. Тъй че лети си на Марс, а в свободното от изпитания време се залови с организацията на студия за художествена самодейност.
	— А мога ли да прекарам отпуска си тук, в Мериланд?
	— Първо, това е вече вторият ти въпрос. Не спазваш регламента. А, второ, всеки пациент може да остане тук само в санаторния корпус. Но имай предвид: само неколцина знаят шифъра за подземните хранилища. Така че без пиратски действия. Е, ще останеш ли?
	— Ще си помисля. Ще се видим ли утре сутринта?
	— По-добре да се сбогуваме сега. Зает съм…
	— Сбогом, Сидни Дж. Месокомбинат.
	— Довиждане, Дан.
	Доктор Уеда изпрати бившия си пациент до вратата, понечи да му стисне ръка, но се отказа. Потупа го по рамото, излезе още по-лошо — покровителствено, едва ли не високомерно. Заключи след Дан и се върна при бюрото си, ядосан на самия себе си. И в същия миг окончателно се разстрои: на малкия панел на страничния стенд бе включен звуковият канал за вътрешна връзка.
	Целият им разговор е могъл да бъде чут от някого.
	Откровено казано, нищо криминално не бе споменато и всичко, което наговори на Арсинегас, през последните няколко години десетки пъти как ли не го бе втълпявал на най-различни кореспонденти. Тъй че не бе издал никакви служебни тайни. Пък и такива не съществуваха. И въпреки всичко той, главният лекар на донорската клиника в Мериланд доктор Сидни Дж. Уеда, седеше с изкривено от погнуса лице и се мъчеше да улови и най-малкия сигнал, който можеше да се чуе от репродуктора. Но на другия край на канала, изглежда, нямаше никого. Май му се размина.
	— Сестра Сааринен! — повика той.
	Тишина.
	Тишина, в която умело е скрито нечие дихание. Той се протегна към копчето на видеофона и като изруга на специален патоанатомически жаргон, на мода в донорските клиники, опита да се овладее. Ето ти я специфичната тукашна атмосфера. Още малко и ще почне да се промъква до вратите и да ги отваря, за да търси зад тях дявол знае що.
	— За шестнайсети юли — издиктува във включения диктофон. — 19-М да се върне в стая 2446. На 552-Ж — хомеостазен контрол, да се остави в бокса до моето завръщане. Безоригиналните от седми и осми бокс — в хлиптотеката. Тия от единайсти — за кремация. Никой от хлиптотеката да не се изхвърля. Край. — Потърка брадичка. — Допълнение: да се преснеме псиструктура на пациента Арсинегас от стая двайсет и втора. По молба на пациента да му се вкара допълнителна информация не повече от три хиляди мнемоединици. Край. Още едно допълнение: да му се запази стая в санаторния корпус. Сега вече край.
	Сидни изключи диктофона, отиде при огледалото. Въпреки всичко Дан успя да си остане млад. И духом, и телом. Докато Дан беше при него, доктор Уеда усещаше непоколебимо превъзходството си. А сега, лице в лице със собственото си отражение?
	— Последно допълнение — едва чуто изрече Сидни. — Главният лекар на Мериландската донорска клиника, старият пръч Сидни Дж. Уеда — на боклука…


	— Добро утро, сестра. Не ме изписват без повторна снимка, къде трябва да я направя, само че по-бързо?
	Бяла дреха до земята — впрочем всички, които работят с донори, кой знае защо, носят дълго. Маска до очите. Кралски жест, сочещ вратата на бокса — ох, тия кралски жестове, които от парсек вонят на школски драмкръжок…
	Школски ли? Бледа сянка на някаква калпава асоциация. По дяволите! Веднъж да свършат тия процедури и — я на Марс, я в Тускарора. А целият резерват с неговите Уеди, с царствените особи с кринолини, с всичките му консервирани двойници и, най-важното, с тази неповторима, спе-ци-фич-на атмосфера, да върви в гъглавите. Човек от първия ден може да подуши що за атмосфера цари тук. Надменност и безкрайна самоувереност. Същински богове, даряващи на простосмъртните втори живот! И нищо чудно, че начело на този консервен завод стои Сид. Ето какво излиза, когато една абсолютна посредственост стане глава на фирма. Фирмата започва да се чувствува Олимп. И ти идваш на този Олимп с чисто сърце, предлагаш ръцете си, не чак дотам несръчни, и главата си — и тя нелоша, и времето си, а те…
	Огромният, но удивително лек шлем внимателно се спусна на главата му и го принуди да потъне в креслото. Стана му топло и приятно, сякаш на голото му теме се настани грамаден ангорски котарак. И дори монотонния шум от някаква помпа Дан възприема като мъркане. Ето го сигнала: „Съсредоточете се“. Не, записът днес няма да стане. Когато човек е ядосан, не бива да му се прави снимка.
	А само преди около три години му правиха снимка и тогава приближаването на този електронен котарак довеждаше Дан до състояние на доброжелателен, едва ли не умилителен покой. Той бързо се изключваше от всичко извън пределите на неговото младо, силно и умно тяло. Но в този покой нямаше нито отпуснатост, нито идиотска самовлюбеност, тъкмо обратното — мозъкът се подчиняваше на съсредоточената готовност целият да се принесе в дар някому и това състояние можеше да се сравни май единствено с чувствата на съзидателя, изпращащ новия си модел в открития космос — същото максимално себеотдаване, само без каквато и да било тревога.
	По-преди контактът с електронния ангорски котарак се осъществяваше така естествено и бързо, че на Дан и през ум не му минаваше да анализира собствените си усещания. Още по-малко да се пита как е при другите, и те ли се чувствуват толкова леко? Или никак не е трудно да снемат псиструктурата на него, Арсинегас, поради крайната й примитивност — нали е несравнимо по-лесно да се скицира гипсов куб, отколкото Венера Калипига? В такъв случай Месокомбината е прав. Проблемът за сигурността на колелата и манипулаторите е с една степен по-долу от проблема за целостта на ръцете и краката. Сид има сили да се захване с второто, Дан — само с първото. Примитивното механистично мислене не е апаратът, който заслужава да се предлага заедно с чистото сърце и умелите ръце през време на двумесечен отпуск… Най-малкото тук.
	— Пациент, готов ли сте? — той дори не забеляза как сестрата бе минала зад преградката. Пролука, през която се вижда същото кресло и същият шлем. И марлената превръзка до очите — неподвижни, немигащи, невероятно светли очи, в които само тъмният кат отделя седемцветната обвивка от синкавия белтък. Разправя се, че такива втренчени, ледени очи е имал проклетият крал Филип Красивия.
	— Готов съм, сестра.
	— Доктор Уеда разреши да впишем в паметта значителен мнемообем, но снощи вие нищо не поръчахте…
	Той обикновено използуваше тази възможност, още повече че шлемът сега беше на главата му, а снимки се правеха всеки две-три години, и механически „вписваше“ в паметта си ту класическия латински, ту теорията на извънслучайностите на Чипинхолд, ту драмите на Корней. Последните му бяха съвсем излишни — зад кулисите отдавна бяха забелязали, че ролите и партиите, вписани в мозъка механично, не носят успех. Впрочем той не бе имал голям успех и с ролите, които подготвяше по естествен път…
	— По дяволите мнемоединиците. Направете ми снимката.
	— Но доктор Уеда остави за вас това. — През пролуката се виждаше надписът върху касетата. — „Методика на постановката на експеримента в естествени условия в околополярните области на Марс“.
	Разрешение за медицинската карта, шлемът на главата, никакви физически усилия. Вярно, после ще трябва да погледне този текст, за затвърдяване — без дори да го чете. А сега от него се искаше само едно — ДА ПОЖЕЛАЕ ДА ПРИЕМЕ ИНФОРМАЦИЯТА.
	— Благодаря, сестро, нещо не ми се ще.
	Спокойни, неспособни нито да се учудят, нито да се натъжат очи. Ако на ледения Юпитер съществуваха някакви сапиенси, те сигурно щяха да имат такива телескопи, факт. А гласът е просто изненадващ — дълбок, вибриращ. С добра постановка. И странното усещане, че някога е виждал тази фигура, тези очи и е чувал този контраалт, но всичко това всячески се съпротивяваше да се съедини в един образ, тия коси на Солвейг, гласът на негърката Олимпия Бат и движенията… да, на принцеса Беренис, точно така.
	Не, това не се събираше в една реална жена.
	— Пациент, съсредоточете се, моля ви, давам ви петнайсет секунди да се приготвите.
	Е, най-после. Пролуката се стесни, светлината започна бавно да гасне. Още малко и за няколко минути (а може и за част от секундата) той ще остане в пълна тишина и тъмнина. Може би не светлината се изключваше, а самият той преставаше да вижда и усеща. Сега се опита да улови мига на откъсване от външни дразнители, както в детството си дебнеше и все не успяваше да издебне момента, когато започваше сънят. Но съзнанието му нямаше за какво да се захване — отвътре боксът бе целият бял и гладък… Дори вратата. Врата без дръжка. По дяволите, абракадабра, изключването на съзнанието започна… Не. Още секунда. Втора. Тук ли е вратата без дръжка? Безсмислица. А, ето, угасва… вратата… вратата, през която не може да мине… там… врата за никъде… врата…


	Толкова зле не му беше дори след аварията, когато четири часа се трепа в ледената вода и не чувствуваше нито клетчица от тялото си. Сега беше тъкмо обратното — усещаше всичко, което в нормално състояние човек не усеща: и тежестта в тромавото, изтръпнало тяло, и шума на кръвта в ушите, и неритмичното дишане, и размазващите се пред очите предмети… Възприемаше всичко това като разфокусиране на апаратурата, съставляваща комплекса на неговото тяло, и просто бе чудно как така доктор Уеда, загубил толкова време с него, не можа да му осигури приличен запас здраве.
	Минимално напрежение — и всичко отиде по дяволите. Шок, не шок, но състоянието му е страшно гадно. Добре поне, че паметта му си е в ред… А дали е в ред? Преди да изключи, той си мислеше за нещо необикновено. Необикновено важно. С цялото си същество усещаше, че откритието му е значимо и първостепенно, че то трябва да преобърне из основи по-нататъшния му живот. Необикновено…
	Напрежението му струваше още няколко минути безсъзнание, окопити се от леко прозвънване — така звънят ледените зрънца, удрящи се ο страниците на хидромобила. Когато зрънцата са много, превръщат се в ледена каша, губят единичната си звънливост и в сумарния им шум винаги ясно може да се чуе: Арсинегас… Арсинегас…
	— Дан Арсинегас!
	Вече го будят, а той още не си е спомнил. НЕЩОТО, толкова огромно, се мята в съзнанието му като безформено, непознато туловище: много е близко, за да може да го види добре — сякаш книга, която се опитваш да прочетеш, но я държиш на сантиметри от зениците. Редовете се сливат в размазана мрежа и очите болят. Прилича на мнемоотпечатък, когато в първата минута на пробуждането си дори не помниш какво са дарили на паметта ти, а вземаш томчето на Корней, от когото в момента не помниш нито звук, и не четеш, а пробягваш с поглед страничката, тия с нищо несравними по гордост строфи:
	Да бъде Сид; и този звук да срине вси прегради, да бъде буря той и на Толедо, и на Гранада… — и цялата страница, от първия до последния ред, сякаш се проявява в напълнена с разтвор ваничка; думите са ясни и звучни, те се виждат и чуват, запечатани са в мозъка ти от днес и завинаги.
	Но е необходимо книгата да се отвори — иначе споменът тъй и ще си остане смътен контур на нещо неразпознато.
	Отново чува шум на ледунки, но сега вече не е шепот, а просто шумолене на колосана дреха и пред него се е изправила жена — впрочем това е сестрата, сестрата с царствените жестове и очи на Филип Четвърти.
	И в този миг го шибна вълната на жалко, пристягащо сърцето отчаяние. И то не защото неговото младо, пъргаво тяло, чието съвършенство бе дотолкова естествено и привично, че всеки го приемаше за нещо задължително, дори не защото тялото му за някакви части от секундата се бе превърнало в потръпваща топка от неуправляема биомаса; в крайна сметка за това са суперлекарите като Сидни Дж. Уеда с техните суперклиники, за да вдигнат на крака която и да било човешка развалина. Но нали тъкмо когато венецът на природата се превръща в развалина, пред него с едно изтънчено садистично злорадство се изправя на тънката си змийска опашчица неканеният въпрос: е, и кому си нужен сега такъв? Не, не след две седмици, отново излекуван и доведен до богоподобно съвършенство, а именно такъв, какъвто си сега, с цялата непотребност на своята безпомощност — кому?
	Той се опитваше да се бори с този призрак, силеше се да разчупи твърдата кора, която скриваше пъстрото купище на неговата памет. Но мозаечните искрящи зрънца от дребни победи бяха здраво споени от студено любопитство и свинско равнодушие. Той знаеше, че някъде в дъното още блещукат слънчеви зайчета, чиито контури са ясни и оттенъците бистри — спомените от онова невероятно време, когато всичко най-свято и прекрасно лекомислено е било запращано в кьошето „за после“. А когато това „после“ все пак настъпи, стана ясно, че палешката лакомия плюс момчешкия страх от стабилизираните отношения вече са се превърнали в постоянно действуващ, синдром на самотата. На самотата ли? Не! Не!!! О, несъществуващ господи, цял живот можеш сладострастно и словоблудно да жадуваш за великомъченичество, но когато действително те помъкнат към кладата или към ръба на пропастта — не! Неее!…
	Спокойните, внимателни очи се приближават до него. Ето всичко, що му се полага — доброта, предписана от клетвата на Хипократ. Добротата на една от хилядите сестри към един от милионите пациенти. Доброта, която вместо лице има стерилна маска.
	— Маската… Свалете маската де… — Никога и през ум не му бе минавало, че едва забележимото помръдване на устните може да му отнеме толкова сили. Креслото меко потъва някъде в димната дълбина на припадъка и в същия миг над него се вкаменяват стотици неестествено изправили се ледени фигури и стотици очи, без да мигат, се вперват в него, и стотици марлени маски падат, падат, падат като пърхащ снежен рой, и стотици лица…
	Лицето. Примиращо от страх да не бъде познато, милото, единственото, любимото лице. И чудото от появата на това лице именно сега, в мига на най-страшното и непоносимо в живота отчаяние.
	И едва след това името.
	С радостна, припряна готовност неговата памет отдаваше на настоящето по чудо опазените трошици от миналото — и онази дъждовна, калпава вечер на окончателно изпортената ученическа ваканция, и стъпалата на полегатото стълбище, на което някой ги бе запознал, и глупавата суетня на недооблечените и недогримирани момченца и момиченца — бъркотия, предшествуваща любителския и предварително обречен спектакъл; и нейното лице на втория ред — недетско спокойно лице, което той по-късно с такава страстна ярост проклинаше, страхувайки се да го види втори път, и което по-късно обожествяваше, търсейки го цял живот.
	Но така и не го срещна.
	Научи се да лъже себе си, че е било само една случайна среща, която преди четиринайсет години бе засегнала самолюбието му. Но сега фактът, че отново се срещнаха, не можеше да бъде най-обикновен случай — това беше вълшебство и би било смъртен, непоправим грях да не повярва в него. И той знаеше, че никога не ще извърши такъв грях, защото няма да се раздели с тази жена — нито за ден, нито за час, дори за миг. И ако на пътя им се изпречи смъртта, той няма да надживее жената.
	Нито с ден. Нито с час. Дори с миг.
	Тази мисъл не се роди от спомените и не дойде подир тях — не, тя съществуваше от самото начало, от момента на пробуждането, а може и от по-рано; може би, неосъзната и неоформена, тя бе възникнала в мозъка му точно преди четиринайсет години и само очакваше тази среща, неминуема като възмездие, защото щом на земята извечно съществува закон на битието, наказващ с мъка за злото, то би трябвало в противовес на него да съществува и друг закон, според който за доставена веднъж огромна радост да те даряват с щастие…
	Тази мисъл още не бе успяла да се оформи като ясните кристалчета на думите от онзи първичен извънсловесен хаос на усещания и понятия, който предшествува подобна кристализация — и той се засрами и ужаси от нея, защото тя принадлежеше на предишния Арсинегас, още непреживял това пробуждане, още незадъхал се при вида на чудното, любимо лице, пазено в паметта му десетилетие и половина. И бе посмял да си помисли, че тогава, през ваканцията на големите дъждове, й бе донесъл радост! Ах ти, повърхностен бонвиван, кавалер Фоблас на космическия век! Дума да няма, беше облагодетелствувал с вниманието си няколко десетки разнокалибрени глупачки. Имаше такова нещо. Доставяше им „голяма радост“ — като се почне от нежни приказки, та се стигне до… Именно до. Включително до. И съхрани, загнезди в паметта си това самовлюбено просташко чувство „да носиш радост някому“.
	И ето че сега с тия нечисти лапи на спомените, окалян от фобласовската терминология, той се промъкна в дъждовното лято на провалената ваканция… Как бе посмял да си помисли, че момичето от втория ред в полутъмния ученически салон, момичето със загадъчните очи на древни крале — че то се бе радвало на неговото внимание, че изобщо не го бе забравило през всичките четиринайсет години?
	Насили се да пропъди мъчителната слабост и замайване и да проумее най-сетне какво е била за него тази жена и какво би могъл да бъде за нея той? И разбра едно: тя също го е чакала и обичала през всичките тия години. Всичките четиринайсет години. Но това не беше следствие от разсъжденията или от спомените, а сякаш от момента на пробуждането по вътрешните стени на душата му вече бе изписано с огнени букви: „Тя ме е обичала…“ И сега му оставаше само да се съсредоточи, вътрешно да се взре и да прочете надписа.
	Изглежда, действително бе напрегнал погледа си, защото лицето, застинало пред него, изведнъж се проясни, стана удивително реално; и едва като закова очи в нея, разбра, че тя чака нещо, чака го именно от него, но тъй като не знаеше какво иска тя, реши да й разкаже всичко, което си бе припомнил и премислил през последните години, но не му достигнаха сили и единственото, което можа да направи, бе да прошепне името и: „Сари… Сари Сааринен…“
	А тъкмо това очакваше тя, очакваше го с такова нетърпение, че се люшна, и на него му се стори — тя пада възнак, а той е безсилен да й помогне; но не падна, не, спусна се към него и не го прегърна, а го хвана за раменете, както хващат дете, което за малко да тупне в кладенец…

	* * *

	Доктор Уеда докрета до коридора и се опря ο стената. Идеше му да се свлече на пода. Две младички сестри с еднакви дълги престилки се затичаха към него — той махна с ръка и се затътри към кабинета си, като пътьом сваляше ръкавиците си. Кога си бе казал, че е за боклука? Да, преди шест години, при последната си среща с Дан.
	Преди шест години беше млад и наперен като кукуряк. А сега изобщо не бе в състояние да извърши операцията.
	Макар че кой би могъл да направи ТАКАВА операция?
	Напипа ключа на звуковия канал — не видеото, не, очите му не гледаха натам. Не заповяда — помоли:
	— Шерелис, поемете операцията.
	Но по това как изведнъж стихна тревожният, ромолещ шепот — в операционната се бяха натъпкали двайсетина човека — той разбра: Шерелис ще направи операцията вместо него. Но трябва да решава самият той.
	Защо, дявол да го вземе, защо той да решава, след като няма абсолютно никаква вина? Защо го наказват?…
	— Почакайте, Шерелис, почакайте минута…
	Помъчи се да влезе в релси. Възможно ли е, след като се случва нещо, което и през ум не му беше минавало. Не бе го допускал и когато едновременно пристигнаха двете фонограми. И досега са на бюрото му, първата — поразила го със своята неуместна налудничавост: „Излитаме заедно. Готви се за фантастична среща. _Дан Арсинегас. Дан Арсинегас.“_
	Сети се, че тогава, преди шест години, Дан бе излетял от Мериланд, без да дочака завръщането му. Сидни прегледа историята на заболяването и почувствува професионално угризение на съвестта. След катастрофата с мозъчното сътресение не биваше да разрешават на Дан да запечата в паметта си каквито и да било инструкции за Марс. Тогава и двамата бяха избързали. Вярно, досега на никого в подобна ситуация не са се появявали усложнения, но Дан, ако се съди по дневника, се е мотал месец и половина в санаторното отделение. И е излетял заедно с рибоподобната Сааринен кой знае защо точно един ден преди завръщането на Уеда от материка.
	Втората фонограма имаше по-определено съдържание. Дежурният лекар на Новозеландския космодрум пределно точно, но с явна тревога съобщаваше: „Днес в единайсет нула и три минути старши механикът на помощния надземен транспорт на космодрума Дан Арсинегас поиска разрешение да излети за Мериланд с машина, собствена конструкция с биоуправление. На борда имаше пътник. При излитането хидромобилът загуби управление. Разби се, пилотът и пътникът загинаха.“
	Ех, защо съобщението не завършваше с това!
	„Жената на Арсинегас, сестрата от космодрумския медицински пункт Сааринен, приложи дълбока хипотермия и сега телата на пострадалите са на път за Мериландската клиника със санитарен мобил за бърза помощ. Личното мнение на лекаря — реанимация е невъзможна дори при максимално използуване на донори. Предварителното мнение на началника на космодрума: тъй като пътникът в мобила е идентичен близнак с пилота, експерименталната биотокова система на управление е била настроена едновременно на двата източника на командите и затова те са били неразличими за нея. Не е изключено пътникът изобщо да не се е досетил каква роля неволно е изиграл в аварията.“
	Дали в главата на Сидни бяха трепнали поне някакви подозрения, когато получи втората фонограма? Абсолютно никакви. Той твърдо вярваше, че невъзможното е невъзможно.
	Първото смътно подозрение, отговарящо на действителността, се породи едва когато поиска от хранилището контейнера с донор 19-М от камера №2446.
	Донорът изобщо не приличаше на Дан Арсинегас.
	А след това санитарният мобил кацна на покрива на операционната и последваха няколко минути на шеметна, но строго регулирана суетня, предшествуваща всяка операция с повишена сложност, когато хора, кибери и датчици на компютри заемат своите точно определени места, а той, царят и богът на този снежноблестящ Олимп, все не можеше да повярва, че двете тела, проснати пред него, са двама Дан Арсинегас, единият от които преди шест години беше донор на другия.
	Невъзможно!
	И когато най-сетне бе принуден да си признае, че невъзможното все пак е реалност, не изпита нищо освен безкрайно изумление — виж ти, чудо на чудесата! А и малко яд — някой се е досетил. И то не той, Сидни Дж. Уеда. И не друг, а фанатичката Сааринен…
	Тези мисли мъждееха някъде на втори план, защото главното, с което бе зает, беше опитът да намери поне някакъв шанс за спасяването на единия от двамата. Ако пациентите си имаха донори, лесна работа, щеше да осигури търсения шанс. Но единственият изход в създалата се ситуация беше един от двамата Арсинегас да стане донор на другия. Отдавна всички в операционната бяха стигнали до това заключение. Сега трябваше да се реши — кой? И да се реши бързо. Забавянето означаваше гибел и за двамата.
	Уеда хвърли поглед към кибердиагностатора. И това ми било помощник — „и двата варианта са еднакво възможни“ — и изключи. Вече на всяка санитарка й е ясно, че е така. Трябва да се избере! Да предположим, че донор ще бъде ТОЗИ — атрофия на някои мускули, вероятно следствие на прекараните в контейнера десетилетия, където никакви тренировки не могат да осигурят пълно мускулно натоварване… Но пребиваването на Марс, където силата на тежестта е по-малка от земната, също дава аналогична картина. И значи ОНЗИ е също с недоразвити мускули… Космически загар? Иди го различи от арктическия! И ТОЗИ и ОНЗИ могат да се похвалят със загара си, нехарактерен за обикновените хора… А, ето: на истинския Арсинегас трябва да се е запазил белегът отпреди шест години — след аварията, която го доведе в Мериланд… Мда. Това трябва да се има предвид. И двамата по право се наричат Арсинегас, всеки има не по-малко от десетина белега. Еднакви характери с еднакви последствия. Дали да не съпостави историите на заболяването от архива? Времето! Нима няма начин мигновено и безпогрешно да различи истинския Арсинегас от неистинския?
	Истинския от неистинския…
	И тогава го обзе ужас.
	Когато Сидни Дж. Уеда, главен хирург и завеждащ Мериландската донорска клиника, най-хуманният човек от най-хуманното общество, разбра, че безотчетно, но категорично дели тези две категории — висши и нисши, истински и изкуствен, достоен да живее и обречен да умре. И тогава докрета до коридора и се опря ο стената. Още една мисъл, връхлитаща всички слаби хора в решителни минути, не му даваше мира: защо това се изсипа тъкмо на моята глава? Защо именно аз трябва да отговарям за всички?!
	Когато автоколичките с двете безжизнени тела се плъзнаха в операционната и крилата на вратата подире им бавно се затвориха, Сари остана съвсем сама в огромната чакалня, сякаш специално предназначена за целта — докато чака изхода на тежка и дълга операция, човек безкрайно да крачи по поскърцващия под и да отмерва от единия до другия ъгъл шейсет крачки. Сари го знаеше съвсем точно: шейсет крачки. Доктор Уеда обичаше да повтаря: „Този, който очаква изхода на операцията, се намира почти в същото тежко състояние, в което се намира оперираният.“ Затова при чакащите винаги излизаше някой от младшия персонал, та заедно да обикалят кръглата, засенчена от широколистни дървета чакалня.
	При Сари не дойде никой и тя беше благодарна за това. Не й бяха нужни никакви обяснения, с точност до секундата знаеше кога телата ще бъдат пренесени от количките върху операционните маси, колко време ще е необходимо за дезинфекция на кожата, за даване на наставления от кибердиагностатора и за другите предварителни процедури. А екипът отдавна е готов. И ето сега, в този миг пристъпват…
	Още няколко секунди. Вече са започнали.
	Значи изборът е направен — избор безпристрастен и безжалостен, защото никой от съпричастните към избора не би могъл да бъде пристрастен, най-малкото заради своето неведение: за всички тях и двамата Арсинегас са съвършено еднакви. Единствено тя би могла мигновено и безпогрешно да открие СВОЯ Дан. Но изборът вече е направен. Остава й само да чака — безкрайни часове в смъртна мъка по другия. А след това на стенния екран ще се появи личицето на старшата сестра, в чиито задължения влизаше да известява с милото си гласче: „А сега си почивайте — всичко мина. Операцията беше рядко сполучлива, самият доктор Уеда…“ На измъчените чакащи този небесен глас действуваше безотказно — те мигом „оздравяваха от съпреживяванията“.
	Операцията ще бъде сполучлива. Тя вярваше в доктор Уеда като в бог — дори да има един-единствен шанс, то операцията ще бъде най-малкото „рядко сполучлива“. И само за нея, Сари Сааринен, тази мажорна формулировка ще бъде празен звук — тя няма да знае най-важното: жив ли е НЕЙНИЯТ Дан? Достатъчен й беше един поглед, достатъчен дори не шепот, а звук от неговото дихание. Но Мериландската клиника завинаги е затворена за нея, защото именно тук тя бе извършила своето… престъпление? Или откритие?
	Ако се съдеше по това, че никой не излезе при нея, вярно беше първото. Сари зиморничаво сви рамене, още беше наметната с кожухчето си от нерпа, с което тичаше от къщи към площадката за излитане на космодрума, където се бе сгромолясал хидромобилът; тя тичаше и знаеше само едно: нейният Дан се е убил, нищо друго не стигаше до слуха и съзнанието й.
	Убил се е Дан. Човекът, който беше за нея това, което не можеше да бъде нито един мъж на света за нито една жена от вселената. Нейният Дан — бездушно тяло, лишено от съзнание същество, един от милионите, който, подобно на орисан от макбетовска орисница, „не беше роден от жена“; неодушевена обвивка, в която тя успя да вложи безплътен отпечатък на душата на истинския Арсинегас. Оказа се толкова просто, толкова просто! Необходимо беше само да изчака цял живот тази случайна среща с човека, преминал бързо една дъждовна вечер през нейната ученическа ваканция; необходимо беше търпеливо, година след година, десетилетие след десетилетие да чака тази среща да се повтори и дочакала, да разбере, че това е краят, трета случайност няма да има, и че сега, без да познае, без да си спомни, без да отгатне нейната лудешка, но стаена любов, той ще отмине и ще изчезне в широколистия шумол на августовския училищен парк…
	Тя преживя всичко това и то бе достатъчно, за да може в нейния мозък ясно и определено да се оформи решението на проблема, за което на нито едно световно светило не достигаше не талант, не ерудиция, не — просто интуиция.
	Решението се оформи, когато тя подслуша думите на доктор Уеда: „Мозъкът на донора не иска да се събуди…“ И разбра.
	ЗА УСПЕШНОТО НАЛАГАНЕ НА СНИМКАТА НА ПСИСТРУКТУРАТА НА ДОНОРА Е НЕОБХОДИМО ПАРАЛЕЛНО В ДОНОРСКИЯ МОЗЪК ДА СЕ ВКЛЮЧИ ДОПЪЛНИТЕЛНО МОЗЪК ОТ ЧОВЕКА, СПОСОБЕН ДА СЪЗДАДЕ ДОСТАТЪЧНО МОЩНО ЕМОЦИОНАЛНО ПОЛЕ ЗА ЖЕЛАНИЕ ДА ПРИЕМЕ ИНФОРМАЦИЯ, КОЯТО МОЖЕ ДА ПОНЕСЕ.
	Преди шест години тази формулировка се породи в съзнанието й от само себе си. Гениално откритие? Може би. Не е важно.
	Но тя не само пренесе върху донора всички мисли и чувства на истинския Арсинегас. В такъв случай щеше да се получи втори Дан, който щеше да я напусне така безогледно и безвъзвратно, както и първият. Тя направи малка, съвсем малка мнемовложка: накара го да си припомни онази августовска вечер и нея, малкото момиче от втория ред в полутъмния салон, с която той не бива да се разделя, дорде е жив, нито за ден, нито за час, нито за миг, защото нямаше да има нито ден, нито час, дори миг, през който момичето да живее, без да го обича.
	Дан дойде на себе си с тази мисъл. Шест години бе живял с нея. Шест години. Само шест. И — край, край, край! Как бе научил за тях онзи, истинският, от когото сега тя се страхуваше повече от смъртта, повече от раздялата, повече от самотата? Онзи, от когото така изкусно се криеше, когото непрестанно следеше и комуто желаеше само едно: да изчезне, да се разтвори в Пространството, да загине! Както съвсем наскоро с момински екстаз се бе молила за чудо — за втора мимолетна среща, така сега с ненаситна алчност на похитител бе готова на каквато и да е цена — на каквато и да е! — да опази своето странно, внушено от самата нея щастие. През тъмните августовски нощи дори й се струваше, че ако първият попаднеше в нейната неограничена и безнаказана власт, тя щеше да заповяда да го разпнат пред очите й. За всичката самотност на младостта и. За нестихващия през тия шест години страх.
	Но когато изтича до останките на мобила, наметнала рамене с нерповото кожухче, един поглед бе достатъчен, за да стане всичко така, както беше преди шест години: той отново я подмина, без да я познае, без да си спомни нищо, и този път завинаги.
	И не беше по нейна воля, не беше по нейна вина това, че отпърво от сърцето й се изтръгна вопъл по любимия, а едва после — по съпруга.
	И ето че сега в тази зала, толкова огромна и безлюдна, издигната сякаш нарочно, та в нея човек да почне да свиква с постигналата го самота — тук тя не можа да сдържи оня вопъл, когато право пред очите й изведнъж лумна синият огън на внезапно оживелия екран и видя на него самия доктор Уеда.
	Край.
	От започването на операцията бяха изтекли някакви си десет минути и на екрана не беше старшата сестра, неизменният добър вестител… Независимо кого се бяха опитвали да спасят, не им се бе удало.
	Сари знаеше, че трябва да се обърне и да излезе, преди доктор Уеда да заговори. Но за да се помръдне, й бяха необходими не сила, не воля — необходим й беше просто живот.
	А животът вече бе свършен — преди секунда.
	Затова не може да си тръгне, а стои като вкаменена и във факта, че чува гласа на доктор Уеда, няма нищо чудно — нали още в древността хората са разбрали, че няколко мига след смъртта си човек възприема звукове, затова около мъртвите винаги говорят шепнешком…
	— Сестра Сааринен — гласът на доктор Уеда звучи властно и оглушително като заповед из космодрума. — Сестра, сега вие ще влезете в операционната. Знаете кой е там. Не, нямам нужда от помощта ви. Дори няма да ви попитам кой от двамата Арсинегас е ис… преди шест години е бил истинският. Сега те са равноправни. Но в дадената ситуация от двата абсолютно еднакви варианта трябва да бъде избран онзи, който ще стане донор. А другият ще бъде спасен. И избора ще направите вие. Вие, Сари Сааринен.
	Той я гледаше от екрана и очакваше отговор. Беше се приготвил отговорът да бъде най-неочакван, от ридание до смях. Но това, което се случи, той не очакваше — Сари се втурна към още неотворилата се врата, удари тялото си с нея като ослепяла птица и когато крилата най-после се дръпнаха, тя хукна по коридора, по стъпалата покрай ординарската — чак до прага на операционната.
	Само да не се спре, да не се препъне, да не падне…
	Само да не размисли.


	Леко, като във всяка болница, дрънна сигналът за повикване. Дан се усмихна, изскърца със стави, докато се вдигаше, и направи на никелираната табла на леглото съвсем прилична стойка. После отблъсна лявата си ръка от блестящата метална тръба и успя да натисне с пръст бутона за приемане, но в дясното рамо го преряза нетърпима болка.
	— Селски чекръкчия — изсъска той към появилия се на екрана Сидни. — Виждаш ли как страда твоят клиент? Не можа да го залепиш като хората… Кракът ми повече няма да стъпи тук!
	— Тялото, миличък, не кракът. И при това безмълвно.
	— Ах, извинявай. Просто се стапям от благодарности!
	Сидни искрено се разсмя.
	— От теб всичко може да се очаква. Такива само си мислят как по-скоро да се измъкнат. Дори без да кажат едно благодаря.
	— Хайде без инсинуации — миналия път когато излитах, теб те нямаше в клиниката. Тъй че не съм виновен.
	— Не говоря за това — бързо изрече Сидни.
	Когато разговорът засегнеше миналото, той винаги сменяше темата. Не искаше да чуе нещо, което би могло да реши въпроса: кой от двамата Арсинегас остана жив? Дан също се стараеше да избягва тази тема, но понякога се случваше ей така — неочаквано и… безопасно. Истински опасен разговор се завърза само веднъж, когато Дан направо попита за онзи, втория.
	Без да му трепне окото, Сидни отвърна, че от втория останало само мокро петно и нямало какво да се реанимира. Отговорът бе подготвен предварително и дори интонационно прозвуча убедително. Дан стана мрачен и оттогава не задаваше въпроси.
	— Думата ми е — продължаваше доктор Уеда, — че ако се притесняваш тук, можеш да заминеш, където си искаш. След тазсутрешната визитация те изписах.
	— Шегуваш ли се? — не особено радостно изрече Дан.
	Като че ли искаше да попита още нещо, но не се осмели.
	— Не се шегувам — въздъхна Сидни. — Измитай се.
	И изключи своя екран.
	Вървеше бавно по обраслата с бръшлян тераса, където обикновено се разхождаха оздравяващите. Но сега беше време за следобедна почивка и на терасата нямаше никого. Така или иначе трябва да се сбогува. Много бързо бе изключил екрана, което понамирисваше на най-елементарна страхливост. Трябва да се сбогува. Сега Дан се преоблича, след три-четири минути ще бъде вече на малката дървена площадка, чиито стъпала водят направо до зеленикавата вода на топлия Мериландски залив. Оттук, от тази небоядисана лека вратичка, която така чевръсто и охотно хлопва подир бившите пациенти на клиниката, оттук бягат презглава всички, които са загубили търпение да се втурнат обратно в огромния, шумен и опасен свят, за малко незагубен за тях безвъзвратно; тук, при резбованите перила, обикновено чакат бившите си подопечни сестрите и лекарите и колкото по-трудно е било завръщането на полумъртвото тяло към живия човек, толкова повече са изпращачите.
	Сидни със собствените си ръце бе вдигнал Дан на крака за втори път и появата му на „прощалната площадка“ беше нещо естествено. Може би ще дойдат още две-три сестрички, дежурили нощем при Дан — добра традиция на клиниката.
	Но когато свърна зад ъгъла и излезе на насипаната с чакъл пътечка, чак закова на място. Тук, където се събираха пътеките и алеите от парка, видя не само две сестрички. Събрал се бе целият свободен в тия часове персонал на клиниката.
	Всички без изключение.
	Тези, които бяха близо до площадката, изглеждаха бодри и непринудени — я ни вижте, значи, какви сме, от оня свят го върнахме. Сега на сбогуване можем и ръка да му стиснем.
	Другите, по-свитичките, се бяха спрели по-далечко, под розовите пищни храсти на японската мимоза. Доктор Уеда не можеше да разгледа лицата им, но позите издаваха явно смущение. И въпреки всичко никой не се прибра, когато докторът дойде. А самият той много искаше да се махне. Защото бе признал пред себе си: и той като другите дойде само за да разбере кой от двамата Арсинегас е ТОЗИ? Никой не знаеше по какво ще си проличи, но всеки се надяваше на случая. И Сидни Дж. Уеда по нищо не се отличаваше от останалите. Същото равнодушно, гадно любопитство — истинският ли е все пак или не?
	За да не среща ничий поглед, Сидни с престорено равнодушие почна да разглежда крехката черупка на хидромобила, който очакваше стопанина си до дървения кей.
	И в този миг видя Сари. Тя стоеше сама, до водата, беше се подпряла или пък се криеше зад ствола на едно дърво. Откъде е научила? Защо е дошла? На какво се надява?
	Ненавиждаше тази жена. Не завиждаше, че тя бе открила донякъде неоткриваемата тайна — не; но не можеше да й прости, че от първия миг на съществуването му тя направи неистински първия в историята на Земята не роден, а ръкотворен човек. Нали Дан беше при нея, седеше в креслото — тя би могла да му внуши тази неземна любов. Но не — ръката й не се вдигна срещу този, единствения, истинския.
	А бездушната кукла й хареса. С този не я е било страх. Още не бе изпуснал първата си въздишка, още не бе трепнало сърцето в гърдите, а тя веднъж завинаги го обрече да бъде неистински. Защото бе вложила любов така, както запояват схема в транзистор. И сега стои тук с най-спокойното, най-непроницаемото, най-безстрастното лице.
	Звънко хлопна дървената врата. Дан изтича на площадката.
	Десетки хора се тълпяха около него, искаше му се да каже на всички нещо топло, нещо извън рамките на традиционната благодарност, но странният им израз го спря.
	Доктор Уеда грешеше — по лицата им не бе изписано лакомо любопитство. Беше съвсем друго — някаква строга взискателност, очакване, което е невъзможно да излъжеш… Но в следващия миг Дан забрави за тях, за всичките тези хора, върнали му живота и младостта. Защото в далечината под стария платан стоеше жената със спокойното, скъпо за него лице, което не можеше да забрави нито за ден, нито за час, нито за миг. И сияещ от смях и щастие като дете, се затича към нея, вдигна я леко, високо и я понесе по скърцащия мостик. А зад него бе легнала такава тишина, че той не издържа и се обърна.
	И видя как мълчаливо и забързано се разотиват хората в бели престилки, как, навели глави, те изчезват в сенчестите алеи на болничния парк.


	Планетата, която с нищо не можеше да бъде полезна

	1

	Тук, върху огромния, леко проблясващ екран за външна връзка, градът не геанитите изглеждаше още по-жалък. Особено оная негова част, която беше разположена върху терасите на хълма. Тук вече ги нямаше стройните многоколонни храмове и площадите, застлани с лилав камък.
	Тук се ширеше пазарът, едно от най-отвратителните места на града. Кошници, рогозки, рогозки, кошници, камари от сурови или полуготови хранителни продукти, всичко това в прахта, едва ли не на земята, и всичко се пипа с ръце; плодовете, зеленчуците и рибата се слагат в кошниците на купувачите и нерядко се връщат обратно, ако някоя от страните не е удовлетворена от цената или качеството; бурно жестикулиране, изтънчени ругатни и мръсотия, мръсотия, мръсотия…
	Командирът се намръщи погнусен. И защо им трябваше на тези, които излязоха днес от кораба, да се запътят точно към пазара! Тълпите от безредно сновящи геанити изпълваха екрана и е трудно да отличиш онези двамата, които само външно приличат на геанити. А, ето ги…
	Командирът се наведе напред, напрегнато заразглежда бялата фигурка, която, без да бърза, се движеше по екрана. Тя върви по-бавно от останалите, заобикалят я, понякога я блъсват и почти всеки, надникнал в лицето й, се обръща още веднъж. С какво се отличава тя от геанитските жени?
	Този, който е назначен да контролира тази сутрин, се движи на разстояние петнайсет-двайсет крачки. Широката му сива дреха, тоягата — истинска! — в ръката, буйната растителност по лицето — всичко това не привлича вниманието в тълпата от подобните нему. Понякога момичето го поглежда и той бавно навежда глава, сякаш се бои да не залитне по посипаната с чакъл улица, и това едва забележимо движение на главата му е знак, че всичко върви както трябва.
	И все пак понякога девойката привлича вниманието, след нея се обръщат.
	Самата тя, изглежда, не го забелязва: влиза през пазарната ограда, като леко повдига края на туниката си и прекрачва кошница с дребни тъмночервени плодове. Насреща й ситни` пъргаво старче с брада, боядисана в яркооранжево — изглежда до този момент бе седяло под навеса на дюкянчето, където се разменят монети. Ето, той се прегъва, заговорва с момичето, предлага му някакви накити… Може би да ги купи? Не. Май че накитите се предлагат безплатно. Ето, той я хваща за ръката, меко, но настойчиво я дърпа след себе си. Сочи към закритата носилка. Девойката отказва със знаци, вероятно не е много уверена в произношението си. Напразно, та нали, като я инструктираше, киберколекторът подчерта, че на обществени места, улици, пазари, пристанището, често се срещат чужденци, говорещи на други езици, а не този, който е разпространен в града и околностите му.
	Сега контролиращият е длъжен да се намеси.
	Да, ето го и него, престорил се е на сляп, блъска се върху им така, че геанитът с рижата брада полита към глинената стена. Докато той се изправя, момичето вече е успяло да избяга през една дупка в оградата.
	И все пак какво привлече този червенобрадия? Защо от всички жени, които ходят нагоре-надолу по пазара, той избра точно нея?
	Дрехите и самата тя бяха моделирани от киберколектора след продължително проучване на външния вид, начина на живот и навиците на геанитите. Доработването на детайлите вървеше под личното наблюдение на Командира, той не откри никакъв пропуск. Защо сега всеки срещнат я оглежда, а червенобрадият дори се опита да я задържи?
	Командирът натиска клавиша за външна връзка:
	— Двайсет и седма, веднага се върни на кораба!
	Един от многобройните КП-ове*, направени като малки летящи същества и окачени почти из целия град, прие заповедта, рязко пикира надолу, прелетя край главата на Двайсет и седмата. Момичето спря, после внезапно се обърна и се запъти към изхода на града. След известно време тя ще стигне до обраслите с храсталак планини, където вече не ще срещне нито един геанит и ще включи левитора.
	[* КП — кибернетичен помощник — автомат. Б.пр.]
	Командирът притвори очи и си позволи минута почивка.


	2

	— Ръцете — заповяда Командирът.
	Девойката вдигна длани, неловко притиснала лакти към тялото си, и замря с леко отметната назад глава сякаш от тежестта на огромния възел черни коси, преливащи с метален блясък.
	Командирът взе ръцете й в своите, приближи ги до очите си, придирчиво ги огледа от всички страни. Не, всичко е точно. И издължените нокти, и прозиращият през тънката кожа едва доловим рисунък на кръвоносните съдове, и чудноватите бръчици по топлата ръка, наподобяващи пукнатинки на розов мрамор.
	Всичко е точно.
	А дори и да има нещо неточно — нима то може да се открие от няколко крачки?
	Командирът пусна ръцете на девойката, те безсилно увиснаха край тялото й.
	Девойката вирна още по-високо глава и направи три леки, плъзгащи се крачки.
	— Обърни се. В профил.
	Тя се обърна.
	— Върви до стената и обратно с бавна крачка.
	И отново:
	— Сега малко по-бързо.
	И отново, и отново, и отново:
	— Спри. Върви. Спри. Върви. По-бавно. По-бързо. Напред. Назад. Извивката на главата! — извика Командирът.
	— Не — каза девойката, — не.
	— Защо си толкова уверена?
	— Не зная. Не мога да обясня, но усещам, че не е това.
	Командирът въздъхна, рязко се изправи от креслото си и се приближи до момичето. Внимателно, за да не я повреди — тя беше истинска, от колекцията, — той откопча бронзовата катарама на рамото й и извади карфицата, прикрепяща дрехата в кръста. Бялата тъкан със синя ивица по края безшумно се свлече на пода. Командирът подържа в дланите си бронзовите предмети, сякаш ги претегляше, и внимателно ги постави на масата. После вдигна бялото покривало, приближи се до пулта за вътрешно обслужване и напечата шифъра на заповедта:
	„Централният склад. Мостри на истински тъкани.“
	Почти веднага щракна вратата на стенния хоризонтален асансьор и сивата лента на транспортьора изнесе папка с подредени квадрати от пъстри тъкани. Командирът затвори вратата и още веднъж погледна девойката: тя бе застанала на три крачки от креслото му само по дървени сандали с чудновато преплетени бели каишки и както преди отметнала глава, с полузатворени очи. Но сандалите също се изключваха: и те бяха истински, както и бронзовите украшения.
	Командирът се отпусна в креслото и отвори папката с мострите.
	Ако имаше право на умора, той би си признал, че е безкрайно уморен.
	Неуспехи, неуспехи, неуспехи. От най-големите (нито една от експедициите под негово командуване не бе дала положителни резултати) до най-дребните, с учудващо постоянство изсипващи се върху главата му — например като тази, когато Двайсет и седма, практикантка за първи рейс, беше позната от аборигените като че ли без всякакви причини.
	Изглежда, би било по-разумно да й препоръча някое животно, нали Сто и четирийсети се спря на малкия черен звяр, толкова често придружаващ геанитите както по време на разходките им, така и при по-продължителни пътувания. Да, трябваше да отчете неопитността на девойката и да я посъветва да се спре на животното — несъмнено това би стеснило сектора и времето за наблюдение, но най-важното би могло да се поръча и на КП-овете, създадени специално за Геа като малки летящи същества, издаващи пронизителни ритмични звуци. Черните и тъмносиви КП-ове висяха, пърхаха и кръжаха над града, криеха се сред листата на дърветата и непрекъснато предаваха на кораба всичко, което попадаше в сектора на обзора им, а там специален КП-фиксатор водеше отделна лента за всеки от подвижните транслатори.
	Командирът сложи ръка върху термопрекъсвача на фона за вътрешна връзка.
	— Сто и четирийсети, при мен!
	В централната рубка на кораба влезе черен рошав звяр, ноктите му тракаха по звънката настилка на пода. Ако се изправеше на лапи, би се видяло, че не е по-малък на ръст от който и да е геанит. Той равномерно размахваше опашка, отронваше слюнка по блестящия под, после се приближи до Двайсет и седма, погледна я и замря.


	И отново Командирът мълчеше и ги гледаше: и отново го обзе нещо като обида, неясно, смътно проправящо си път усещане, толкова рядко и неочаквано изплувало от подсъзнанието; и вече не капитанът на кораба на Събирачите, не командирът на шестнайсетата поред експедиция, а просто Четвъртият, просто стареещият логитанин, комуто не оставаха много рейсове, мъчително се стараеше да заглуши у себе си това неканено усещане, с горчилката си потъващо в миналото, а с тревогите си — в бъдещето, и — не можеше.
	„Събирач, съставил точно описание на изследваната планета, може да смята дълга си за изпълнен“ — така гласеше Законът на Събирачите.
	Щом напуснат планетата, всички членове на екипажа ще я забравят. Командирът е длъжен да състави отчета и да направи предварителните изводи за това, какво може да даде тази планета на Велика Логитания. Ако той извърши всичко точно и безупречно, ако аргументира своите изводи, значи е направил онова, което се изисква от него. Отчетът ще бъде разгледан от Висшия комитет по чуждопланетни цивилизации и никой, освен онези, които са били с него, не ще узнае какво са постигнали.
	Винаги е било така. Но никога преди не е изпитал толкова горчилка.
	Командирът старателно прогони тези мисли и когато се убеди, че както преди го интересува само съдбата на експедицията, се обърна към Сто и четирийсети и Двайсет и седма. Пред Командира бяха замръзнали две странни, невиждани на Логитания фигури: гола геанитка с леко отметната глава и черен смръщен звяр. Командирът не гледаше всекиго поотделно, а някак си двамата заедно и отново не можеше да разбере защо това горчиво чувство се появява точно сега? Може би просто защото тези двамата имат още много да летят?…
	— Сто и четирийсети — каза той, като прогонваше неканените мисли, — готови ли сте за излизане?
	Сто и четирийсети врътна глава, произнесе някакъв неопределен звук и нервно сви на топка предната си лапа; избраният от него образ го скриваше в града на геанитите, обаче на кораба му беше извънредно трудно да се храни и да разговаря. Но навлизането в образа отнемаше твърде много време, за да си позволи разкоша да се демаскира, когато се връща на кораба.
	— Готов съм дори веднага! — хрипкаво се отрони от муцуната му.
	— Ще идете утре като контролиращ. Излизането от кораба да става само нощем! Както преди, забранявам използуването на левитъра в зоната, достъпна за наблюдение от геанитите.
	Девойката се обърна и тръгна към изхода, дървените подметки на обувките й лекичко потракваха по звънкия метален под. Защо върви така леко? Вървежът на истинските геанитки е по-тежък. Тя се отличава от истинските геанитки с нещо почти неуловимо, макар киберколекторът да бе създал образа й на базата на стотина снимки. Но нито Четвъртият, нито Сто и четирийсети, нито Девети могат да я отличат от всички останали девойки от Геа.
	Геанитите го правят от пръв поглед. Командирът се обърна. Вратата меко чукна и той отново се озова очи в очи със своите мисли. Тези мисли го водеха към далечната му родина, далеч от Геа — планетата, която с нищо не можеше да бъде полезна на Велика Логитания.


	3

	… Ге-а — това е като жълта пухкава топчица, която засяда в гърлото, когато цялото ти дихание не стига да го изтласкаш и отрониш от устните; това е отчаяние от невъзможността да произнесеш, от неподчинението на най-простата от чуждите думи; вечно падащите нощни звезди; това прозирно сияние на пролетните градини и предутринния цъфтеж на небето, безкрайното им отразяване едно в друго; това е гърленият вик, роден от ехото на планинска теснина и подет от върволицата подплашени птици, отлитащи на север — Ге-а, Ге-а…
	Това е прииждане от усещания и поток от нови необикновени думи, твърде меки и гъвкави за твърдия език на логитаните — такива, като вцепеняващото _отчаяние_ и онова странното, дошло съвсем отскоро — тази вечер — спиращо диханието и довеждащо до желанието да изчезне, още неусетено докрай — _страхът_…
	Страхът се роди днес и първият му вик прозвуча днес, когато тропотът на четиримата войници равномерно нарастваше зад нея; страхът се зароди отвън, някъде много далеч и едновременно — навсякъде, сякаш на линията на хоризонта, стремително затворил се над главата като купол на силово поле; само че това поле не предпазваше, а наопаки, замразяваше мислите, спираше хода на кръвта, искаше й се да направи нещо непонятно и извънредно нелогично — да изкрещи, да падне на земята… Но вместо това тя си спомни самата дума, празнотата на звученето й изведнъж унищожи и току-що възникналото усещане, и хаосът от мислите и остана само безкрайното учудване как се случи така, че тя, Двайсет и седмата, същество, подчинено на строгите закони на вътрешния свят на логитаните, изведнъж си позволи да падне до равнището на тези полуживотни, поведението на които се управлява не от разума, а от наследствените инстинкти?!
	Страх, повтаряше си тя; животински страх, завещан от инстинкта за самосъхранение; страх от този тропот, от дрънченето на метала, от свирещото дишане на давещите се от влажния нощен въздух геанити — ето какво я тласкаше сега по криволичещата, набраздена от сенки улица. Тласкаше я страхът и в тези минути тя не беше нито Събирач, нито просто логитанка. Беше само едно малко наплашено момиче от Геа.
	И когато го разбра, тя спря.
	Четиримата, които я преследваха, не можаха да спрат внезапно като нея; те потичаха още малко и хлъзгайки се и приклякайки по глинения склон, спряха. От Двайсет и седмата ги деляха няколко крачки, но те така и си стояха, задъхани от яростния бяг, ненаситно гълтаха въздуха и кой знае защо, никой от тях не бързаше да направи тези няколко крачки.
	Двайсет и седмата стоеше обърната към своите преследвачи и не помръдваше; в неподвижността й имаше нещо нечовешко — наистина, да замрат ето така, без да трепне нито един мускул в някоя причудлива, понякога неудобна от гледна точка на хората поза — така можеха да застават само логитаните, но Двайсет и седма беше твърде неопитна, за да може сама да забележи своята грешка. Затова тя спокойно гледаше своите преследвачи, неспособна да разбере какво ги кара да я преследват и защо така боязливо пристъпват от крак на крак, когато е достатъчно да направят три скока, за да бъдат съвсем близо.
	Девойката гледаше войниците и от страха й вече нямаше помен. Дори й беше мъчничко: отишло си бе острото, за пръв път изпитано усещане, което щеше едва ли да се повтори. Дали да доложи на Командира? Това влиза в задълженията на Събирача. Но трябва да докладва за усещания, появили се у тях, у логитаните, а сега тя не беше логитанка… Какво да прави с тези тук? Те стоят. Дишат. При геанитите се вижда как дишат. Обикновено се повдига горната част на торса, устните леко се отварят, но при тези диша цялото тяло, въздухът с хриптене и гъгрене се изтръгва от гърлото; свистяща глътка, четири глътки — и тялото немощно спада, сякаш мускулите се плъзват надолу по скелета, и отново мъчителното издишване. Но нали това са воини, това са геанити, специално тренирани, подобно товарни животни. А може би е сбъркала, че е тичала толкова бързо?
	Тя с досада си спомни за придружителя. Сто и четирийсети, огромният черен звяр… те се разминаха с него на излизане от гостилницата. Той не можеше да влезе вътре и остана да я чака на едва осветената улица, но четиримата войници започнаха да се бият, а после полетяха парчета бял камък и буци пръст, и кости, измъкнати от толкова не на място оказалата се помийна яма, и ето, стана така, че четиримата видяха момичето и хукнаха след него, преследваха и по тъмните пресечки и нататък, към града, но Сто и четирийсети го нямаше.
	И ето тези четиримата стоят пред нея, а тя не можеше да разбере — защо я гонеха, щом сега явно не усещат желание да се приближат.
	Може би трябваше да им каже нещо; например отново да се обърне и да побегне. Но да стоят и да се гледат беше невъзможно. Дори глупаво в края на краищата. Или, ако не намери по-добър изход, да включи левитъра и да се издигне нагоре?
	И отведнъж тя видя как изразът на лицата им се промени постепенно. Отначало някакво очакване: ето сега ще си поемем дъх, ще съберем сили и… Но последва стъписване, а след него недоумение, накрая — страх. Същият онзи страх, който самата тя току-що бе изпитала. Те пък от какво се плашеха? Тя е застанала на открито, лицето и е като на обикновена млада геанитка, ярко осветено от луната, не помръдва. От какво се плашат?
	И в този момент отдалеч се чу лекото чаткане на нокти по каменистата пътечка; естествено, геанитите още не бяха дочули нищо и нищо не биха видели, дори и да се обърнат, но Двайсет и седма вече бе разбрала; това е придружителят, най-сетне ще се тури край на тази глупава неясна случка! Геанитите се обърнаха едновременно, но беше късно: с един скок звярът ги прескочи, падна в краката на девойката и застина, сякаш изваян от блестящ черен камък. Девойката пак не помръдваше.
	Геанитите постояха още известно време, после някой от тях нададе вик и четиримата рухнаха на земята, затресоха се, зъбите им затракаха, но все пак ясно се чу непознатата досега и неясна за логитаните дума „Хеката“. Сетне тръпките спряха и стана ясно, че геанитите пълзят към близката горичка, без да вдигат глава.
	Тъмен облак скри луната и в настъпилата тъмнина се чу тропот: неотдавнашните преследвачи се спасяваха с бягство. Луната с неохота изпълзя, едва тогава двамата, останали на полегатия склон, мръднаха. Девойката наведе глава и погледна кучето — това е, всичко се оправи, няма нарушаване на инструкциите, могат да отлетят и да докладват на Командира. Звярът също вдигна глава и целият потръпна някак отвратено, козината му щръкна и спря да блести — е, да, всичко е наред, но колко глупости извършихме, ще трябва да докладваме за това.
	Девойката се обърна и бавно тръгна надолу. Тя ще докладва на Четвъртия за всичко. Но за онова, което бе почувствувала, когато зад гърба и ехтяха медните доспехи на войниците, няма да каже. Това нито ще бъде назовано, нито произнесено на глас, то ще остане завинаги с нея. Все едно хубаво ли е или лошо. Но то бе усещане, недостъпно за логитаните, и няма защо логитаните да знаят за него. То е парченце от приказния свят на Геа, което тя никому не ще даде.
	Тя се върна на кораба и подробно доложи за всичко, което бе видял и разбрал придружителят й. Но страха остави за себе си.
	Командирът я слушаше с наведена глава. Колко беше уморен от тази нелепа, объркана Геа!
	Сега да се вдигнеше тревога… Обща тревога с аврално стартиране, да захвърли всичката апаратура на тази проклета Геа и после — нагоре, да се промуши през това глупаво синкаво сияние и да се озове най-сетне у дома, сред черния покой на междузвездната пустош… У дома. Не е лошо казано — у дома. Дори учудващо точно. Макар и до известна степен прибързано.
	В белоснежните Пантеони на Велика Логитания има множество еднакви гробове. Но всички те са на обикновени логитани. Сред тях няма Събирачи — тази висша каста от населението на Логитания. Дори ако по някаква случайност Събирач умре на своята планета, тялото му се запазва в блестяща капсула и се изпраща в пространството: далеч от рейсовите трасета на логитанските кораби.
	Ето откъде у Четвъртия се бе появило някога саркастичното, после — горчивото, а сега — безразличното „у дома“.
	Но „у дома“ — не може.
	Има закон, има и устав и те определят точното време за престой на планетата. Ге-а — това е планета, която нищо не може да даде, но и тук е необходимо да се проведат ред изследвания, да се използува спирането за подготовка на младите Събирачи, да се натоварят експонати, потвърждаващи безполезността на планетата, и едва тогава да излетят, унищожавайки предварително всички следи. Подготовката на младите Събирачи… Закон и устав. Устав и закон.
	Утре е последният опит за излизане в града. Контролиращ ще бъде Деветдесет и трети.


	4

	Командирът извика само Двайсет и седма, а Сто и четирийсети се възползува от това и остана навън: все му се струваше, че с ноктестите си лапи и сплъстената си козина осквернява вътрешната белота на кораба.
	Сто и четирийсети тръсна глава, като да отпъди досадно насекомо. Денем те го преследваха, лепяха се безмилостно за него; сега вече беше нощ, те се бяха изпокрили някъде, но ето че той нямаше мира от мислите си, натрапчиви и еднообразни.
	Всички те вършат не това, което трябва. Девойката никога няма да стане истински Събирач. Тя прекалено съсредоточено разглежда този отвратителен, безреден свят, тегли я лабиринтът на вонящите глухи улички в това мръсно селище; у нея няма и не ще я има никога онази свещена ненавист към всичко, което не е Велика Логитания, и свещена алчност към онова, което би било полезно за нея. Ами старецът? Ами самият Командир? Нима те, взети всички заедно, могат да се сравнят с него в онази безпределна, сляпа преданост към своята далечна родина, която го преизпълва в безкрайните странствувания?
	Сто и четирийсети вдигна дългата си муцуна и нададе проточен, мъчителен звук. Този звук се роди от само себе си, той не значеше нищо нито на езика на геанитите, нито на езика на логитаните. Но той идваше от сърцето: дали от неговото собствено, или от това на черния объркан звяр, чийто образ бе взел?
	Беше срещал много подобни нему зверове из уличките и площадите на този град; те се различаваха по цвят и големина, по глас и поведение. Но след известно време Сто и четирийсети разбра, че има нещо по-важно, което дели тези зверове на две съвършено различни групи: едните бяха бездомни, другите принадлежаха на някой геанит.
	И сега, като гледаше блестящия корпус на кораба, Сто и четирийсети ясно почувствува колко далеч е стопанинът му, огромен и властен, зовящ го при себе си; обляната в лунна светлина грамада на кораба беше само нищожна частица, нищожна съставяща от този далечен стопанин и преизпълнен с неочаквана жал към самия себе си, че му е дадено толкова малко от въжделеното щастие да услужи, той отново започна да вие и запълзя по корем към кораба, сълзливо премигвайки с белезникавите си очи.


	5

	На другата сутрин Деветдесет и трети се събуди с прекрасно настроение, защото му предстоеше последно излизане от кораба на тази мила, объркана планета.
	Деветдесет и трети беше стар и мъдър. Избраният от него образ беше традиционен: той винаги се превръщаше в престарял, немощен абориген — естествено, стига на планетата, на която кацаха, изобщо да имаше аборигени и да можеха да се копират. Той знаеше прекрасно, че го смятат за един от най-добрите Събирачи в цяла Логитания, и тихичко се присмиваше. Между другото той така се присмиваше на всичко и най-вече на спътниците си. Беше му смешен и самият Командир с неговата вечна дребнава придирчивост към себе си и към другите, който си бе поставил целта да бъде идеален Събирач и се стараеше да го постигне с помощта на робско подчинение на всеки параграф от Закона на Събирачите; беше му смешен и Сто и четирийсети с неговата фанатична преданост към Велика Логитания — онази митична родина, която ще могат да видят само в качеството й на награда за особени заслуги; незлоблив смях предизвикваше у него и това момиченце Двайсет и седма, с тихите й възторзи по повод първата видяна от нея планета. После ще има втора, трета планета. След възторзите ще се появи затъпяване, а може и ожесточение също както при Сто и четирийсети. Това ще е хипертрофирано усещане за собствената си преходност, която неминуемо нараства… Планети и полети, полети и планети, жалки трохи от знания, които те ще вземат крадешком, без да дадат нищо в замяна за славата на Велика Логитания.
	Бедното момиченце, мислеше си той, докато вървеше след нея и тътреше крака по тясната камениста уличка, благоухаеща от локвичките помия, лиснати от разтропаните стопанки иззад задънените глинени огради. Бедното момиченце, то изпада във възторг пред изсечените колонади на учудващо пропорционалните храмове и безукорната симетрия на белезникавите, сякаш покрити със слой от напрашен метал тесни листа на високите полупрозрачни дървета и гъсто разположените малки тъмносини плодове по тежкия, геометрично съвършен грозд. Колко сте много вие, бедните дребосъци, които до края на живота си така и не разбирате, че изходът е един: да лъжеш и да предаваш. Да лъжеш другарите си и да предаваш делото си.
	Единствено самият Деветдесет и трети знаеше до каква степен и колко отдавна е престанал да бъде Събирач. Щом пристигнеха на нова планета, благодарение на богатия си опит и вродената си интуиция той мигновено се сливаше с живота на обитателите й и безпогрешно определяше къде се крие дребното щастие на обикновения абориген. Той не търсеше изтънчени наслади, не, той последователно опитваше малките, непретенциозни, всекидневни радости, достъпни на съществото, чийто образ бе приел.
	Например на третата планета, Ремазанга, той ловеше забранените сини паяци и притворил очи, ги размазваше върху корема си — те отделяха неописуем аромат, който го потапяше за три рамазански цикъла в състояние на блажена прострация; на единствената малка планета под слънцето Нии-Наа, изтощена от бремето на неумолимо растящия брой полудиви същества, които се раждаха по осем-десет наведнъж, той пълзеше от пещера на пещера, оставяйки след себе си следа от слюнката си — търсеше жълтооки бебета, а когато ги намереше, грабваше ги и с тържествуващ вой събираше цялата глутница на Зелената планета, откъдето избягаха, след като изгубиха половината екипаж, той съумя да наруши четири от шестте Повели на Опазването и дори се съчета с бялата птицемишка Шеела, което пък не се побираше в никакви правила.
	Естествено, това излизаше от рамките на обикновените радости на средния типичен абориген, но Деветдесет и трети направи изключение, тъй като се намираше на чужда планета. На кораба той беше логитанин, а те обикновено изобщо не допускаха изключения: не им беше в характера. Ясни, неотменими закони — ето на какво от ранно детство се учеше всеки логитанин. А изключенията само развращават ума и будят въображението.
	Деветдесет и трети не се страхуваше от нищо. Заедно с чуждия образ той получаваше и чуждите инстинкти, на чийто зов се подчиняваше без колебание и до известна степен демонстративно. Знаеше, че многобройни КП-ове, окачени над целия район на действие на Събирачите, следи всяко негово движение и не се опитваше да скрие и най-малката дреболия. Той последователно преминаваше през всички стадии на насладата и уредите на кораба послушно фиксираха всички особености на скотското му състояние. Нямаше и най-малко съмнение, че ако се държеше така за пръв път, вцепененият от ужас и отвращение Командир веднага щеше да го изключи от списъка на Събирачите и да го унищожи физически, но тайната на Деветдесет и трети се състоеше в това, че караше Командира да приема всяко негово похождение като акт на самоотвержена служба на Велика Логитания. Изнемощял и изпълнен с демонстративно отвращение от самия себе си, той се изправяше пред Командира и без да скрие нито йота от онова, което биха могли да наблюдават КП-овете, с крайна образност описваше вътрешния свят на аборигена, а той в сравнение с жителя на Велика Логитания винаги излизаше тъпо и похотливо животно, развратено от наличието на втора сигнална система. С жертвена неумолимост, натъртвайки всяка дума, той си припомняше всичко най-срамно както от гледна точка на аборигена, така и от гледна точка на логитанина. Полученият по този начин образец на абориген изглеждаше убедителен.
	А самият Деветдесет и трети получи непоклатимата репутация на един от най-опитните специалисти по психология на разумните същества от други планети. Трябва да кажем, че успяваше да запази тази си репутация без особени усилия.
	Ето и сега той с широка отмерена крачка следваше Двайсет и седма; при всяка крачка острите му колене толкова явно изпъкваха под стария хитон, че направо щяха да го пробият; козята му брадичка ритмично се поклащаше. Уличката, по която се изкачваха, заобикаляше стръмен хълм, под краката на вървящите се търкулваха парчета лилав камък. От напречните улици, спускащи се в низината, лъхаше утринна прохлада — хладина, примесена с мириса на прясно уловена риба и ивичести плодове, които растяха направо на земята. Лъчите на издигналото се неотдавна светило, наричано тук Хелиос, почти не грееха, но унилите глинени огради, изпъстрени с фантастични петна от най-различен произход, изведнъж се обагриха в нежен златисторозов цвят. Докато не стигне до целта си, утринният Хелиос ще застила пътя му с листенца от жълтеникавоалени рози…
	Старецът зацъка с език. Пътят му водеше към кръчмата.
	Тази полутъмна барака се отваряше с изгрева и най-вероятно изобщо не се затваряше. Дъсчените маси сякаш никога не се почистваха и почти заспиващите моми, връщащи се от долните улици, преди да се напъхат в своите килери, ровеха по масите — търсеха недоядени парчета.
	Старецът си избра място досами вратата, така че да можеше да вижда и утъпканата пътечка пред самата гостилница, и тесните улички, отиващи към морето. Досега той придружаваше Двайсет и седма на няколко крачки разстояние; време е вече да свикне да действува самостоятелно. Вярно, той ще е наблизо, винаги готов да се притече на помощ — та нали всеки път, когато слиза в града, геанитите направо не й дават мира, което пък поставя натясно техния Командир, този… старецът усърдно прерови всички най-подходящи думи на езика на геанитите… този кретен.
	Деветдесет и трети известно време гледаше как момичето се изкачва по склона, придържайки с ръка полите си, за да не се издуват от вятъра; после извади от платнената си торба обикновена глинена чаша и я сложи пред себе си. След това почука с пръсти по масата и подаде глава, зад вратата — Двайсет и седма все още се виждаше, а здравенякът роб, който местеше боси крака по каменливия склон, явно скъсяваше пътя си към морето, откъдето се чуваше сигналът на рибарската камбана, която приканваше първите купувачи, вече хищно и бързешком я оглеждаше, както всички геанити, които тя срещаше на пътя си. Деветдесет и трети стисна в юмрук козята си брадичка, присви очи — той разбираше защо става така. Не, всъщност не разбираше, а самия него го влечеше към нея, и това бе зовът на инстинкта, непознат на логитанина.
	Всичко вървеше както трябва и старецът отново почука по мокрите дъски на масата.
	Появилата се на вратата стопанка закри с тялото си светлината — в кръчмата нямаше прозорци, светлината на лампата беше намалена. Старецът разтвори юмрук — на сбръчканата кафеникава длан искреше дребна монета. Стопанката се наведе и грабна монетата — тя въобще не се съмняваше, че старецът просяк я е откраднал; парите мигновено се превърнаха в чиния супа, останала от предния ден, и глътка светло вино с дъх на гниеща трева. Старецът си пийна и отново попипа брадата си — виното беше лошо. Изобщо не струваше. И отново нетърпеливо чукане по масата, и отново монета, но вече по-едра, по-убедителна, изчезва в гънките на дрехата на стопанката, изведнъж придобила необикновена лекота на движенията. И отново вино.
	Естествено, монетите са откраднати предната вечер (подправянето би отнело твърде много време); за Командира — акт на необикновена храброст в името на чистотата на експеримента и за славата на Велика Логитания, за стареца — единственото щастие на осиромашелия геанит, получил купчина пари, без да се труди особено.
	Днес той пропилява тези пари.
	Това е щастие.
	Той бавно пиеше чаша след чаша и постепенно се напиваше; пространството свършваше около чинията с пържена риба, като затваряше стареца с обицата и заглушаващо кънтящия пашкул на алкохола. Главата му клюмаше все по-надолу и по-надолу и когато Двайсет и седма стремително, сякаш спасявайки се от невидимо преследване, изтича покрай кръчмата по посока на кораба, той дори не я забеляза.


	6

	Вратата на каютата се блъсна, Двайсет и седма се обърна — на вратата стоеше Командирът.
	— Кога се върна?
	Двайсет и седма не отговори. Командирът неволно се намръщи: въпросът беше излишен. Съвсем естествено бе именно той да знае кога момичето е напуснало кораба и кога се е върнало обратно. Но не това бе най-важното.
	Двайсет и седма бе сменила дрехите си. Същата туника, както сутринта, същите сандали, само че ослепителнобели. И не само дрехите. Неестествена, мъртвешка белота — но не матова, а искряща и чуплива на вид, сякаш Двайсет и седма бе изсечена от леден блок. Върху безжизнената маска на лицето — черните искрици на зениците, ту свиващи, ту разширяващи се — живи.
	— Защо си си сменила образа?
	Командирът погледна още веднъж Двайсет и седма и разбра, че тя не възнамерява да му отговори.
	— Снощи бягаше от четирима геанити и не можа да отговориш защо. Тази сутрин се върна, без въобще да си изпълнила задачата, и пак не можеш да отговориш защо. През деня си сложила тази дреха, въпреки че можеше да се задоволиш с експедиционната униформа на Събирачите — той посочи костюма си. — Защо?
	Девойката не помръдваше. Дори зениците й — и те вече не блестяха. Командирът се обърна, няколко пъти обиколи малката каюта, опирайки рамо в стената. Ритмичните движения трябваше да стимулират мислите му. Какво ли трябваше да направи сега с тази Двайсет и седма? Опита да си спомни устава. „Планета, която с нищо не може да бъде полезна на Велика Логитания, трябва да се използува за тренировки на младите Събирачи.“ Не си спомняше нищо повече. Но за тренировка се изисква максимална активност на целия организъм, а Двайсет и седма се намира в някакво шоково състояние. Следователно трябва да я изведе от това състояние.
	— Тази Геа — каза той, — на която ти гледаш по-внимателно и по-заинтересовано, отколкото изисква дългът ти на Събирач, тази Геа не може нищо да даде на Велика Логитания.
	Девойката вирна брадичка и погледна Командира, а погледът и учудващо лесно премина през него, чак му се прииска да се обърне и да погледне какво толкова разглежда тя зад него.
	После му стана неудобно.
	Нито изпълненото с достойнство лицемерие на козлобрадия Деветдесет и трети, нито всеобхватната и неизтощима ненавист на Сто и четирийсети не го бяха карали да се срамува. А ето че сега, под открития поглед на тези очи и дори не очи, а зеници, той се запъна и за пръв път не си повярва: онова, което искаше да каже, беше логично, мъдро и необходимо. Но беше лъжа.
	Командирът обърна гръб. Ама че глупости! Беше обмислил всичко, мислите му бяха стройни, дори нелишени от своеобразно изящество. Всичко е наред. Длъжен е да й говори, длъжен е да унищожи Геа в душата на това упорито момиче, докато логитаните са още тук.
	Иначе тя ще отнесе Геа със себе си и не ще може да я забрави, когато тръгне към друга звездна система. Законът и уставът гласят, че Събирачът е длъжен да събира, а не да запомня. Когато корабът напусне чуждата планета, всички сведения за нея трябва да се пазят в лентите на КП-записите и в контейнерите за образци на материална култура. А разумът на Събирачите трябва да бъде очистен от спомени за изоставената планета и готов за работа на някоя друга, там, където, съгласно теорията на вероятностите и според данните на безкрайните рейсове на логитански кораби чакат Събирачите. Съвършено други условия, други форми на живот и твърде различни една от друга цивилизации. Макар че най-често последните отсъстват.
	Командирът отново тръгна покрай стената, старателно обмисляйки думите си, и изведнъж, без да се обърне, съвсем неочаквано дори за себе си, прошепна:
	— А всъщност някога и Логитания е била такава, като Геа…
	Трудно можете да си представите как светотатствено звучеше тази фраза — да сравниш Велика Логитания — пък дори и в миналото й — с дивия свят на невежите геанити!
	— Всъщност не, такава тя не е успяла да стане. Това, което наблюдаваме на Геа, не е най-ниската степен на цивилизацията, а преждевременният й залез. Успяхме да спасим Логитания. Тук, на Геа, властта е доста разпръсната, затова твърде слаба, за да може изцяло да подчини икономическия и политическия живот на планетата. От какво се обуславя неизбежността от гибелта на цивилизацията на Геа? — замислено продължи той.
	Киберинформаторите, изпратени да летят на различни орбити около планетата, потвърждават, че степента на развитие на човешките племена е много различна.
	Не стига, че всяко огнище на цивилизация си има собствено управление, но това управление се разделя на ред сектори — държавната власт, религиозната, системата за шпиониране между секторите… Какво ли ги очаква?
	Едва успее да дойде на власт някой повече или по-малко активен индивид и веднага се хвърля да разширява своите владения за сметка на съседите, без да знае дали ще може да държи в подчинение завоюваното.
	И така, вождът, царят, по-рядко върховният жрец, започват война и го правят в собствен интерес. Това е логично, но ако се върнем към трофеите, виждаме, че се делят между него, държавната хазна, с която вождът не винаги може да разполага свободно, жреческата каста на жреците и огромния брой големци — тоест абсолютно нелогично подсилва тъкмо онези слоеве, за чието подчиняване хвърля по-голямата част от силите си.
	По-голямата част от войските в случай на успех също забогатява недопустимо, което довежда до развращаването и разлагането им, до загуба на максималната работоспособност. Войниците получават роби, всеки доскорошен подчинен — най-нисш подчинен на своя цар — се чувствува вече мъничко царче сред своите роби. Развива се независимото мислене на нисшите касти.
	Освен това на Геа се срещат явления, абсолютно неизвестни на логитаните — например създаването на така наречените произведения на изкуството — безполезна, логически неоправдана загуба на сили и средства. От гледна точка на логиката за благото на самите геанити би следвало да унищожат всички служители на изкуството заедно с техните произведения. Но Логитания не се занимава с благотворителност, затова изкуството почти не се осветява в отчетите на логитаните, вземат се само отделни образци.
	Тогава какво става на Геа? Нисшите слоеве са отвикнали да се подчиняват безпрекословно, защото си мислят за своите собствени роби, за своите собствени вещи; висшите слоеве, недопустимо многобройни, затлъстели, затъпели и най-сетне развратени от изкуството, масата роби, чието положение им се струва тежко само защото те могат да се сравняват със свободните бедняци, които живеят по-добре от тях, и затова винаги са готови за въстание — такава държава вече почти съседните диви орди без много усилия могат да изтрият от лицето на Геа.
	Така и ще стане.
	Така ще става до момента, в който цивилизацията на Геа не стигне до пълното си самоунищожение, си мислеше и говореше Командирът.
	Съществува ли естествен начин да се предотврати това? Не, тъй като геанитите се размножават твърде бързо, земята не ще бъде в състояние да изхрани увеличаващото се племе и завоевателните войни са неизбежни.
	Има ли насилствен начин за присаждане на логитанската цивилизация на Геа?
	Разбира се, че има. Неколкостотин големи геанитски цикли под контрола на логитаните — и ние бихме имали млада, напълно задоволяваща ни логитаноподобна цивилизация. Но Велика Логитания не се занимава с благотворителност.
	Да оставим Геа с нейната току-що родила се, но вече умираща цивилизация да върви по своя път, без да й помогнем с нещо и без да вземем нещо от нея — та това е планета, която въпреки всичко нищо не може да даде на Велика Логитания…
	Командирът спря. Отдавна не бе говорил тъй продължително и страстно. Но всичко е наред, всичко е наред. Той постъпи така, както повелява уставът.
	Точка първа — най-важната — гласи: „Основната задача на Командира е да осигури работоспособността на целия екипаж.“
	Той ще изпълни тази точка.
	— А сега върви.
	Тя тръгна, но не към вратата, а право към него, спря се и каза:
	— Искам да остана на Геа.
	Дълго мълчаха. Командирът гледаше момичето и усещаше как го обзема ужасно непреодолимо безразличие. Още малко и щеше да каже: „Остани.“ Или още по-лошото: „Все ми е едно.“
	— Върви! — колкото може по-твърдо заповяда той. — Направо!
	Излезе след нея в централния коридор. Салонът. Рубката. Изходният тамбур… Покрай него.
	— Нагоре!
	Първи хоризонт. Помещения — складове за експонати. Всички са пълни.
	— Нагоре!
	Втори хоризонт. Колко леко стъпва! Жените на Геа не ходят така. Но това е вече без значение.
	Двайсет и седма забави крачка. Още една врата. Покрай нея. Още една. Също не. И още една. Двайсет и седма се спъва и пада на колене. Но няма защо да вървят по-нататък. Тези помещения са празни. Все едно, сега не ще успеят да се напълнят. Нека да е тази.
	— Влизай.
	Вратата след момичето се затръшна. Отвътре е невъзможно да се отвори.
	Командирът стигна до рубката. Целият личен състав на експедицията е на борда. Командирът включва прекъсвача на общия фон:
	— Екипажът да се събере в рубката. Всички КП-ове да се върнат на борда. Да се прекратят полетите на кибертранспортьорите за набелязаните експонати. Да се ускори товаренето на доставените експонати. Щом товаренето свърши — аврален старт.


	7

	Подът беше грапав и не беше студен: помещенията бяха подготвени да съхраняват експонати от неорганичен произход при онази температура, при която са се намирали в момента на изземването. Двайсет и седма опря брадичка в коленете си и ги обгърна с ръце. Нощта току-що бе настъпила. До разсъмването имаше толкова много време, че би могло двайсет пъти да литне до града и обратно, и то с най-тежкия кибертранспортьор.
	Още не всичко е загубено. Още нищо не е загубено. Цяло щастие е, че Командирът толкова много бързаше и не си даде труд да се качи още по-нагоре. Това наистина би сложило край на всичко. Но тя тъй лесно и просто излъга Командира. Тъй лесно и просто, сякаш някой я бе научил. Чудеса! Та това е невъзможно, логически е изключено един редови Събирач да лъже Командира си. Но тук не действаше логитанката. Също както тогава, когато я гонеха четиримата войници, тя се усещаше като малко момиче от Геа и това малко момиче извърши малка хитрост — тя сама избра вратата, която му бе нужна, и Командирът доверчиво се улови на тази хитрина. Наистина вратата не се отваряше отвътре, но отвън лесно можеше да я отвори дори кибер.
	Нещо изшумоля зад вратата.
	Не, не е за нея. Най-вероятно е лекият йонизатор с едногъсеничен еластичен ход. А ето го специфичния бумтеж на супраторните механизми — един след друг се оттеглят тежките кибертранспортьори. Първата група замина. Сега те меко ще прехвърлят планините и ще увиснат над града да търсят „охлювчета“. Те с Деветдесет и трети всеки ден разпръскваха над двеста такива „охлювчета“; вътре във всяко „охлювче“, направено по подобие на сухоземното геанитско мекотело, бе монтиран миниатюрен предавател, който с настъпването на нощта започваше да работи на определена честота. Монтирано бе и най-просто запаметяващо устройство. Преди да залепи незабележимото „охлювче“ към експоната, който трябваше да транспортира на кораба, Събирачът диктуваше на това устройство номера на помещението и физичните условия, при които трябва да се намира експонатът. Това напълно изключваше каквато и да е неразбория или суета при товаренето.
	Кибертранспортьорите напипваха с локаторите си датчика, изземваха експоната заедно с „охлювчето“ и го пренасяха на кораба в точно определеното помещение.
	Докато се изкачваше на второто ниво, Командирът си мислеше, че резервните помещения на отсека за неорганични експонати не могат да бъдат използувани без негово знание. Но той не знаеше, че онова единственото, което Двайсет и седмата бе избрала за пренасяне на кораба през това утро, трябваше да бъде докарано точно в това помещение.
	Трябва само да чака търпеливо, докато киберите отворят вратата.
	Двайсет и седма се приготви да чака.
	И в този момент отвсякъде — отдолу, отгоре, от коридора, усилвайки се и препокривайки едно друго, се дочу тракане, вибриращото хлипане на планетните двигатели и трополене на метални крака. Тръшкаха се вратите на помещенията, бързо влачеха нещо по коридора, закачайки стените; хлипащият вой нарастваше и намаляваше, отново нарастваше и отново намаляваше; после за известно време спря.
	Стана ясно, че корабът се готви за старт.
	Двайсет и седма притисна чело о пода, после дланите, цялото си тяло. Но нима можеше да различи шумоленето на пълзящия кибертранспортьор сред този адски грохот на авралното товарене? Късно е! Въпреки всичко е късно. По-рано трябваше да мисли. Трябваше да мисли още сутринта. Трябваше да мисли, да мисли, а не да лети, без да се обръща към този кораб! И даже не, не да мисли, а да се вслуша в онзи вътрешен глас на момичето от Геа, който често я учеше да прави каквото трябва.
	Само че точно сутринта, кой знае защо, не и подсказа, че трябва да тича не към кораба, а в обратна посока.


	8

	Командирът не се обръщаше при всеки звук. Алените отблясъци на блестящите надписи танцуваха по таблото. Тръшна се врата, дочу се чаткане на нокти по звънкия под — значи бе влязъл Сто и четирийсети. Започна подаването на енергия към централния левитор. Отлично. Левиторът ще изгълта сума енергия, но в близост до населен масив не бива да се издигат направо с планетарните. Припламване високо в небето — това е друга работа — може да го вземат за мълния или светкавица. Отново хлопна врата — беше козлобрадият Деветдесет и трети. Нулева готовност.
	Командирът се забави, после ръката му се протегна към предпазителя на вътрешната връзка. Не. Първо стартът. Той дръпна ръката си.
	— Старт! — силно извика той и пусна антигравитаторите.
	Корабът бавно се откъсна от повърхността на Геа. Командирът включи екрана на външния фон. Черната маса без нито една светлинка падаше надолу. Отдясно блещукаше морето. Сякаш отдолу бе останала абсолютно необитаема планета. Май за Двайсет и седма ще е полезно да погледне. Не ти остава никакво съжаление, като гледаш тази безжизнена чернилка. Двайсет и седма трябва да види това!
	Той премести ръцете си на хоризонтален полет и излезе от рубката, без дори да погледне към другите членове на екипажа; качи се на втория хоризонт, намери нужната врата.
	— Излизай — каза той на момичето. — Излизай, вече сме във въздуха.
	Тя не се помръдна.
	— Геа още се вижда — повтори той. — Черната Геа, която не ни даде нищо. Иди я виж.
	Двайсет и седма мълчеше.
	— Заповядвам ти да отидеш в рубката!
	Девойката не помръдваше, отпуснала ръце, леко отметнала глава. Командирът пристъпи прага на помещението и се приближи до нея.
	— Ти… — почна той и се задави: зениците и бяха бели, както и цялото и лице. Тях просто ги нямаше…
	Той вдигна ръка и пипна високото гладко чело. Прекара пръст по шията, край ръката.
	Камък.
	Дълго стоя и се мъчи да разбере. После трепна. За какво мислеше сега? Не можеше да се разбере — бъркотия от мисли. Превърнала се е в камък? Глупости… Можеше да се престориш на камък, но да се превърнеш?…


	9

	Девойката протегна длани напред — беше много тъмно и ако не беше слабото ултрачервено излъчване на звездите, едва ли би могла да намери пътя, по който предния ден бе вървяла заедно с козобрадия си придружител. Напред има стръмнина, остър трошляк, който се пъхаше в сандалите, а по ръба на хълма — излетите вретенообразни стволове на кипарисите, насочени към нощното небе, сякаш очакващи сигнал да се стрелнат нагоре и да се доближат до кораба, който безшумно, като крадец, се отдалечаваше от Геа.
	Девойката прекара ръка по грапавата стена. Напипа празнината на вратата. Отвътре някой ръмжи и хлипа. Няма какво да се страхува, това е насън, само да не събуди някого: бялата й рокля се вижда отдалеч, ще хукнат след нея и тя може да изгуби пътя. А сега главното за нея е да не се обърка. Мъчно намери онази кръчма, където предния ден се разделиха със стареца. Той се мушна тук, в душния отвор на сляпата врата.
	Девойката тръгна нататък, крачка след крачка повтаряше пътя си от предния ден. Ето го високия пън, на който жените поставяха стомните си, когато се изкачваха нагоре и си почиваха на половината път. Ето тук тя кривна по тясната пътечка, която се изкачваше по стръмния хълм. Тук я срещна робът с тръстиковата мрежа за риба и срещнала погледа му, тя ускори крачка.
	А ето го и върха на хълма и тук тя видя онзи човек.
	У него имаше нещо, което го отличаваше от останалите геанити. Не лицето, лицето тя не си спомняше, макар у нея да бе останало усещането, че би й доставило удоволствие да го гледа. И не дрехите — те бяха обикновени, затова изобщо не ги запомни. Но в този човек имаше някакво спокойствие, то прозираше и в изражението на стиснатите устни, и в бавната, лека походка, и в това, че я подмина и не само не я опипа с лаком поглед, както правеха всички геанити, а просто не я забеляза.
	Какво ли правеше на хълма? Вчера тя не можа да разбере. Но днес, като видя пепелявото предутринно небе, момичето разбра: изкачвал се е тук да гледа как се издига зад морето далечното, нетоплещо слънце. Тогава тя не знаеше това, но нещо и подсказа да тръгне след този човек.
	Те криволичеха по влажните лабиринти на крайморските улички. Девойката не знаеше отдалечават ли се от центъра, или се приближават към него. Нито веднъж човекът не ускори крачка. Девойката вървеше след него също тъй бавно. Но странно, колкото по-спокойно се придвижваше, толкова повече я обземаше предчувствие за нещо необикновено и й се искаше да побутне този човек, да го накара да върви по-бързо. Ако можеше, би го накарала да тича. Но трябваше да се сдържа, да забавя крачка, а отвътре нарастваше капризната детска злоба и тревожното недоумение, и отчаяният страх, който я караше да не мисли за онова, което ще се случи, когато стигнат края на пътя.
	Сега тя вървеше бързо, дори не вървеше, а летеше, безпогрешно намираше нужните завои и кръстовища, спускаше се все по-надолу и понякога едва не падаше в тъмните пресечки на улиците, докато ръцете и не познаеха огромния влажен и пропукан камък, на който се опираше вратата, и топлата извивка на бръшляна. Тази врата, неочаквано висока и тежка, я бе учудила — в другите стени на тази уличка се виждаха малки портички, през които висок геанит би минал само ако се наведе. Предния ден тя безпрепятствено влезе през тази врата, но сега тя беше затворена, вероятно за през нощта. Девойката включи левитора. Тя безшумно се издигна над обраслата с бръшлян стена и се спусна в двора на къщата. Там, във вътрешността на дворчето, беше още по-тъмно, отколкото на улицата, и девойката с мъка намери мъшлясалия каменен кладенец. Напрегна всичките си сили, успя да отмести плочата, закриваща отвора му, после свали колана с деветте плоски кутийки — преносимия фон и акумулаторния левитор.
	Всичко това, омотано заедно, с кънтящо бълбукане изчезна във водата. От света на Логитания не бе останало нищо друго.
	Девойката излезе на пясъчната пътечка. Вече се разсъмваше, а тук денят пламваше толкова бързо, че нямаше да успее да се огледа. Ето, и птиците, нелетящите домашни птици започваха проверката си от единия край на града до другия. Ако и днес този човек поиска да погледа как мътното геанитско светило се издига зад морето, той скоро ще излезе от къщи.
	Девойката мина вдясно от малката къщичка с мътни тесни прозорчета и криейки се като крадец зад непроницаемата стена от храсти, се приближи до чернеещия се навътре в градината навес.
	Когато разбра, че това е само работилницата на един от онези хора, които изработват ненужните предмети за украса на улици и здания, обзе я глухо разочарование. През цялото време, докато бе вървяла след този човек, надеждата, че най-сетне ще открие чудната тайна на разликата между геанитите и логитаните, не я напускаше. С цялото си същество тя разбираше, че има такава тайна, и главното й очарование се състоеше в това, че геанитите бяха нужни за нещо един на друг. Но досега тя не е била нужна никому и на нея никой не й е бил нужен. Те всички принадлежаха на Велика Логитания, взаимоотношенията им се градяха само върху това, което по-опитният беше длъжен да посочи на по-неопитния, за да изразходват по-продуктивно и по-резултатно труда си в службата.
	А тук всичко беше различно. Още от първите си крачки по тази странна земя тя разбра, че обитателите й имат нужда един от друг за нещо, те търсят някого и изборът им е свободен.
	Но не само това — тя разбра, че тя самата им е нужна, нужна е буквално всекиму и стремежът им да я превърнат в своя собственост я смая и изпълни с инстинктивното желание да побегне.
	И ето че вчера рано сутринта тя срещна човек, от когото изобщо не й се искаше да бяга. Той беше равнодушен и невнимателен. Тя учудено търсеше у себе си уплахата и не я намираше, затова, като прехвърли върху този човек всичко, което бе свикнала да среща в погледите на другите геанити, тя с изумление разбра, че изразът на кръвожадна жестокост е просто несравним, несъвместим с неговото лице. Това беше човек, създаден да владее целия свят, добър и приказен, и най-важното — доброволно подчинил се.
	Тя стоеше зад гърба му с цялата си приказност на същество от друга звезда, с цялата си доброта на дете, което дори не знае думата зло, с цялата си готовност да разбере най-накрая за какво един геанит е нужен на другия?
	Но тя не се чувствуваше нещастна частица от света на тази Геа, тя беше външен човек, чужда, ненужна.
	Ето, сега той ще си отиде, а тя така и не ще успее да го повика.
	Но той не си отиваше. Скрита в лозовите храсти, тя гледаше човека, застанал на прага на своята работилница. Парчета камък се търкаляха по пода. Край стената се виждаха вази и фигури на животни, изваяни от лилавокафеникава глина. В центъра стърчеше статуя, покрита със светла ленена тъкан.
	Сякаш човекът се старае да отгатне чертите й през грубия плат и се бои от това, сякаш самата увита с покривало фигура е изворът на дълбоко скритата му мъка. Ето значи какво го е накарало да страда — каменен идол, неизвестно божество, набързо изработено копие на човешка фигура…
	Човекът пристъпи напред, наведе глава, сякаш си забраняваше да гледа собственото си творение, и така, без да гледа, смъкна покривалото.
	Не беше божество. Беше тя, Двайсет и седма.
	Човекът падна на колене пред статуята, притисна слепоочията си към пиедестала и девойката видя лицето му.
	Човекът плачеше.
	Потресена, невярваща на очите си, девойката отстъпи крачка назад. И още една. После още една. Този свят, недостъпен за нея, свят, в който плачат пред каменни статуи, й се струваше отблъскващ за нея, чувствителната, непричастната към тайните му.
	И тогава тя хукна. Задъхвайки се от болезнено острото усещане на собствената си отчужденост, от мъка по цялата обърканост и неизпълнимост на току-що родилата се мечта и най-вече, че е ненужна на този единствен в цялата Вселена човек, тя прелетя през целия град, за да се свре в каютата си на кораба и най-после да остане сама.
	Но дори и там, в самотата, тя не можеше да се успокои. Онова, което видя, беше твърде невероятно. По какъв начин статуята се е озовала в работилницата на неизвестен скулптор? Девойката знаеше: за направата й се изискваше много повече време от трите дни, прекарани в града на геанитите. Следователно художникът не бе изваял нея. Откъде тогава е тази прилика? Може би киберколекторът, събиращ всички сведения за геанитите преди излизането на членовете на експедицията от кораба, бе видял тази статуя и е предложил на Двайсет и седма да приеме този образ?
	Не, такова нещо не би могло да се случи. Киберите не грешат. Програмата им е била формулирана ясно: на базата на известните данни за външния облик на жените от дадената планета да създадат събирателния образ на млада девойка от този град, отговаряща на основните изисквания на геанитите. Киберът извайваше не просто средното. Ако срещнеше някакво отклонение, недостатък от гледна точка на аборигените — в синтеза си той избягваше тази черта. Двайсет и седма бе станала идеалното момиче, което можеше да си представи геанитът, така както Сто и четирийсети беше най-великолепният пес в този град, а Деветдесет и трети — най-жалкият просяк.
	Но значи и онзи, неизвестният, също си бе поставил за цел да пресъздаде образа на съвършената млада жена.
	Но защо?
	И тогава девойката забеляза, че „охлювчето“, което цяла сутрин стискаше в ръката си, го няма. „Охлювчето“ с номера на едно отдалечено, никога неизползувано помещение. Девойката искаше да си вземе за спомен нещо от градината на този човек и без сама да забележи, в минутите на смут бе изтървала миниатюрното уредче до самата статуя.
	Много добре. През нощта вкопчващите се пипалца ще я оплетат, грижливо ще я вдигнат и ще я докарат там, в едно от помещенията, където никой не се бе сетил да погледне. Тя само ще я погледне, нея — самата себе си, — само че каменна, и тогава може би ще й стане ясна онази неуловима разлика, която караше този човек равнодушно да я подмине там, на върха на хълма, а след това неудържимо, както става единствено в самота, да плаче в нозете на каменния й двойник.
	Камъкът му беше по-нужен от човека. Непонятно, но нека бъде така. Тя самата ще стане камък, доколкото е възможно. Дрехите, сандалите, накитите. Това и отне още малко време. Сега да обезцвети лицето си. Ето така. Сега не можеш ги различи…
	И тогава Командирът я видя отново. Неочаквано заприказва за Геа. Той забеляза, че бе успяла да си направи нова дреха, но тя не отговори на въпросите му и тогава той последователно и логично й доказа преходността и безполезността на геанитите. И колкото повече говореше той, толкова повече у нея назряваше убеждението: трябва да остане на Геа. Той говореше за далечната и велика родина, но за нея вече съществуваше само едно кътче във Вселената, заради което би дала живота си капка по капка. Тя знаеше, че едва ли ще стане истинско момиче от Геа — нещо я прави по-различна, може би неоткритата тайна? Но тя и не искаше чак толкова. Тя би се съгласила да стане вещ, само да бъде нужна на този човек. Командирът говореше за далечните светове, подчинили се на Велика Логитания, за безкрайните простори на Пространството — а тя тихичко се присмиваше и на него, и на окастрената му мъдрост, съжаляваше го, че не може да му разкаже всичко онова, което я изпълва. Той дори няма да разбере какво щастие е това — да бъдеш неподвижна вещ, която само веднъж — в ранна утрин — ще е нужна на онзи човек от хълма.
	И вече за хиляден път си повтаряше: само вещ, която веднъж на ден, сутрин, той ще докосва, смъквайки покривалото, и до която ще се смъква върху дъсчения, осеян с камъни под и косите му ще се разпръскват по белия мрамор на пиедестала… А после тя се умори от тези необикновени блянове и само мъчително чакаше кога най-сетне ще свърши Командирът, а той все говореше, говореше, говореше, сякаш всичко, за което разказваше, имаше поне някакво отношение към момичето.
	Той свърши.
	— Искам да остана на Геа — каза тя, за да го спре веднъж завинаги.
	А след това — помещението и грохотът на предстартовата суета, безкрайното очакване на освобождението и бягството, при което нямаше време дори да погледне каменния си двойник, докаран на кораба, а после нощният полет над планините, тъмната плетеница от улици до това дворче, до този праг…


	10

	Тя влезе в работилницата, стъпи върху нещо меко. Наведе се и вдигна лененото покривало. Бързо просветляваше и рязко очертаният четириъгълник на пиедестала, от който с безшумни ултразвукови ножове бе отрязана статуята, се белееше в средата. Девойката бавно се изкачи върху него. Това ще бъде нейното място. Място на вещ. През цялото утро, целия ден и цялата вечер тя ще бъде мъртва, неподвижна вещ. Само през нощта безшумно ще излиза в градината да си откъсне няколко плода и да гребне от кладенеца шепа ледена вода.
	Стана още по-светло. Сигурно слънцето бе осветило върховете на близките планини. По улицата, зад каменната стена, някой пронизително завика на непонятен, чужд език. Трябваше да бърза.
	Тя се заметна с покривалото, лекичко извърна глава — както стоеше статуята. И с цялото си тяло почувствува, че е свикнала с тази поза — та нали точно тъй бе стояла пред онези, с които се бе разделила завинаги. Ще й бъде лесно да стои така. Само че под плътното покривало е задушно. Сега трябва да застане неподвижно и да диша както само логитаните умеят да дишат — без да трепне нито един мускул. И топлината. Да изгуби човешката топлина, да стане ледена като нощен камък — и това го умеят единствено логитаните. Но трябва да успее, преди той да се върне, преди да я докосне.
	В къщичката се хлопна врата. Девойката замря. Сега той ще мине край нея и ще излезе на улицата, ще тръгне към морето. Жалко само, че не може да го види…
	Но днес той не тръгна към морето. Тя не очакваше, не искаше това да се случи толкова бързо, но въпреки волята й стъпките стремително се втурнаха в работилницата, неудържимите ръце с такава сила смъкнаха от нея покривалото, че тя едва устоя да не се залюлее, и горещите човешки устни се притиснаха до нозете и — там, където на още топлия глезен се кръстосваха ремъчетата на сандалите.
	Край, разбра тя. Не успя, не искаше толкова бързо. А сега той ще разбере лъжата й, ще усети топлината на тялото й…
	… Невъзможно бе да не усети. Той се отдръпна, скочи на крака. Край. Не успя да стане за него дори вещ, мъртва вещ.
	Тя въздъхна тихичко и виновно, направи крачка напред и слезе от мраморния си пиедестал.


	Приказка на кралете

>
	Блокът беше последният в края на града. От него започваше полето, където нищо не бяха успели да построят — неутрална ивица ничия земя, още не градска, но вече отдавна и не селска. Цялото поле бе обрасло с бурен, защото това лято му предстоеше да изживее голямата мъка на приобщаването си към цивилизацията и щеше да е жалко безбройните колела, гъсеници, екскаваторни кошове и най-обикновени лопати да смажат дори такива простички тревици като комунигата и рапицата. Природата принасяше в жертва бурена.
	На отвъдния край на полето се виждаха парници или, по-точно, онова, което някога са били. Колхозът, който ги бе използувал, получи нови земи и след като извади внимателно остъклените рамки, отпраши в неизвестна посока, а металните конструкции останаха, същински скелет на херинга, и пропускаха през треперещите си ребра волен полски вятър.
	Нощем в полето бе тъмно като в рог. Затова пък около самия блок, където впрочем не беше вече поле, а заради засадените полуживи храсти кисел трън минаваше за озеленена зона на дадения микрорайон — бяха легнали гладките светлинни квадрати на ту светващите, ту угасващи прозорци. Но от високото, от деветия етаж, тази осветена ивичка не се виждаше и нощем на Артьом му се струваше, че някъде там, в непрогледната мъгла, небето все пак се слива със земята, както успоредни релси се сливат в глухи линии; небето бързо се съединява със земята и черният отблясък на това сливане като гребен на вълна замира над света, докато острието на първия лунен лъч отново не ги раздели като черупки на мида.
	А понякога, когато му беше особено зле, той изпитваше усещането, че отвъд прозореца пространството съвсем изчезва, изчезваха не само земята и небето — там нямаше нищо, там цареше първобитен хаос, още не разделен на суша и простор. Този ден Артьом се чувствуваше особено зле.
	Влезе тихо в апартамента, сякаш да не събуди някого. Ала нямаше кого да събуди и като се ядосваше на ненужната си предпазливост, демонстративно шумно закрачи из кухнята и тупна до хладилника чантата си и мрежата с консерви. Запретна крачоли до колене, клекна и меланхолично запремества кутиите, пакетите и кесиите в белия, мъхясал от скреж търбух. Щом си чак такъв идиот, че при всичкото си желание не можеш да си създадеш най-обикновен семеен живот, няма защо приятелите ти да страдат от това. Утре ще поливате апартамента и ще ги събереш в своето чудо и приказ жилище. Посрещай ги. И прави съответната благодушна мутра. Особено пред чуждите дами. Ето и кайсиевият компот е за тях. Ах, вижте, сетил се е да ни купи кайсии! Ах, в сиропа има ледунки! Тьомка, ти си голяма работа, нищо че приличаш на Ален Делон! И чуждите дами, опръскали с лепкави капки деколтетата си, ще започнат да се наливат с кайсиев компот.
	И тогава неговите момчета ще разберат колко му е зле.
	— Тьомка — ще му кажат приятелите, — ти си един глупав буржоа! Та може ли в такова комфортно жилище да живееш самотен? Ето виж — ще ти кажат начетените момчета, — и аперитивче си поднесъл, и грахова гозба, но ти липсва някоя Зизи. Слава богу, за това оправия има. Я колко прекрасни дами са дошли (тия над кутията с кайсиев компот). Избирай!
	Може пък и да избере? Та нали нито една няма да му откаже. Прекрасните дами направо са се изродили в някакви самоотдаващи се системи… Баста. Стига толкова.
	Артьом хлопна вратата на хладилника и мина в стаята. Не светна лампата, а се приближи до прозореца, едва мъждеещ с пепелява нощна светлина. Неясното отражение на лицето му се открои на стъклото и Артьом го погледна с омерзение.
	Представете си, че до вас живее млад мъж, неотразим като Ален Делон. Е, човек може да си представи такова нещо. И как живее той, също може да си представи. Но цялото нещастие на Артьом бе в това, че беше много по-красив и от Ален Делон, и изобщо от всички чуждоземни кинозвезди от мъжки пол. Сравнението не е кой знае колко подходящо, но какво да се прави, щом в дадения момент липсват други еталони. Разправят, че навремето сравнявали с кралете (вж. Дюма). Слабичък и тъмнокос, той притежаваше онази чиста красота, с която са се славили благородните и неописуеми жени на Венецианов, с техните леко чупнати носове, одухотворени чела, с преливащата чистота на рафаеловските си очи и с греховните пухкави устни на Казанската Богородица. За съжаление този тип красота е изместен в нашето съзнание от друг, билинен новгородски тип, със задължителните руси къдри и лекомислено светъл поглед, който ние приемаме, кой знае защо, за истинския руски тип. А между другото сините очи и русите коси са се смятали задължителни за красавиците на средновековна Франция, ако се вярва на нейния любовен кодекс от XI век.
	Така или иначе благородната външност, съчетана с уникалното за наше време име, създаваха на Артьом такъв комплекс на неотразимост, че и при най-горещо желание на своите двайсет и четири години той не можеше да създаде поне до известна степен здраво семейство. Поне да беше артист или най-малкото телевизионен говорител — те вероятно си изработват професионален имунитет срещу факта, че постоянно ги зяпат и сочат с пръст. Но той беше най-обикновен инженер и изобщо не можа да свикне с това, че жените по улицата непрекъснато се обръщаха подире му.
	В мътното отражение на лицето му не се различаваха отделни черти, но Артьом го гледаше с искрено омерзение.
	Докато внезапно не проумя, че е невъзможно да види дори смътно отражение, щом лампата не свети.
	Отвън, от чернилката на първозданния хаос, го гледаше чуждо, застинало лице.
	Артьом остана като закован още няколко секунди. После се сети, че това всъщност не е прозорец, а балконска врата, и зад нея стоеше непознатият. Мисълта, че е най-обикновен крадец, му се стори нелепа — един крадец няма така спокойно да разглежда стопанина на апартамента през стъклото на вратата. Пък и какво може да се открадне от един млад специалист, съвсем наскоро изхарчил всичките си спестявания за най-евтинкото апартаментче на последния етаж?
	А лицето продължаваше да го гледа, не помръдваше, не мигаше, не се приближаваше. Артьом направи крачка напред. Протегна ръце, натисна силно дръжката на вратата. Вратата, набъбнала през зимата, протяжно заскърца. Втората поддаде по-лесно и настръхнал от силния порив на вятъра, Артьом стъпи на балкона.
	Мътното лице, виснало някъде отстрани, започна малко по малко да отплува в мрака, перилата на балкона лумнаха с фосфоричен пламък и изчезнаха, Артьом разпери ръце, притискайки се ο грапавата тухлена стена, но беше късно да търси зад гърба си вратата, защото мракът пред очите му внезапно оживя, запристъпя към него като огромен черен котарак и Артьом усети как безшумната необятна лапа го подхвана, понесе го, притисна го към пухкавия си топъл корем и в тази гъделичкаща топлина той почна да се задушава, но вече нямаше сили нито да се бори, нито да извика.
	Последва кошмар, удесеторен от своята безкрайност. Нещо преобръщаше Артьом, меко го запращаше от една страна на друга, но в летежа си той не можеше да достигне нито пода, нито тавана — всеки път един пружиниращ удар на въздуха променяше движенията му и той продължаваше да плува, да пада, да се рее, а най-мъчителното бе липсата на каквато и да било твърда точка, за която да се захване. Въздухът беше ужасно гъст, раздираше вътрешностите на Артьом и той се чувствуваше като дълбоководна риба, хвърлена в леген с дестилирана вода. Жажда и глад не усещаше — до гуша бе изпълнен с някакъв лют, сладникав блудкаш и всичко — пространството около него, въздухът, храната, с която бе натъпкан — беше нечовешко, невъобразимо, НЕЗНАЙНО. По всяка вероятност отпърво бе сънувал или бе изпаднал в безсъзнание, но всичко, което го заобикаляше и преизпълваше, бе толкова мъчително, че той непрекъснато идваше на себе си, но непосилен да задържи съзнанието си, отново го губеше. И тъй до безкрай.


	Бузата му се сгърчи от студ и той се окопити. Ахаа, помисли, ето така загиват от преумора младите специалисти — седнали на пода в кухнята, прегърнали хладилника.
	Отвори го, взе бутилка бира, още неуспяла да се изстуди. Ръката му трепереше толкова силно, че отново трябваше да се облегне на хладилника и да изсмуче бирата, уловил бутилката с две ръце, както мечетата държат биберона с мляко. Автоматически премести празното шише в чантата и прекара ръка по брадичката си. Днес му беше ред да се бръсне, но утре е празник, утре и… Ръката му се спря. Прекара я по едната буза, после по другата — четината, порасла за ден и половина, изчезна. Мда. Може би на връщане се бе отбил в бръснарница?
	Артьом стана и се запъти към стаята, като продължаваше в недоумение да поглажда брадичка. В стаята спря и дълго шари по стената да търси електрическия ключ. За миг погледът му се задържа на пепелявия, мътно изпъкващ квадрат на прозореца. Някакъв страшен спомен се размърда в мозъка му, но така си и остана размътен. Пръстите му напипаха ключа, чу се щракване и Артьом съкрушено разбра, че магията — а може би лудостта — продължава.
	На канапето лежеше мъничка като гущерче жена.
	Тя спеше. Артьом на пръсти се приближи до нея, за да не я събуди, отмести стола, яхна го и кой знае как подпря брадичката си на облегалката.
	Жената не помръдваше. Гъвкавото й тяло се бе разположило така, сякаш е било захвърлено, и то доста небрежно, като вещ, на която никой особено не държи. Нито един нормален човек няма да заспи в такава неудобна поза. Той просто несъзнателно ще заеме по-удобно положение… И едва сега Артьом разбра, че на нея й е зле и трябва да й се помогне, и това, че тя се нуждаеше от помощ, бе най-важното — той се втурна към нея и я повдигна за слабичките, необичайно смъкнати рамене. За части от секундата замря и объркано загледа раменете й, защото такива рамене не можеха да съществуват в природата, но тогава пред очите му изплува акварелният портрет на Наталия Гончарова — неволно повярвал в съществуването на такива рамене, той ги пусна и хукна към кухнята за вода.
	Но водата се оказа безполезна, защото просто не знаеше какво да прави с нея. Неудобно му бе да напръска главата й, а беше невъзможно да я излее в устата й — устните на непознатата бяха плътно стиснати. Вярно, от литературата знаеше, че в такива случаи разтварят зъбите с остър кинжал. По дяволите литературата! Но какво да прави сега, тук, с този човек, какво? Да крещи? Да вика за помощ? Ще вика помощ, „Бърза помощ“. О, господи, ако наблизо имаше изправен телефонен автомат! Но Артьом знаеше, че няма. А и как да излезе, как да я остави? Сама? О, безпомощност на двайсет и четири годишен съвременен цивилизован човек! Равик до умиращата Жоан. Роберт Локамп и Патриция Холмън. Оня, как беше там у Хемингуей, и оная, Кетрин. Литература, литература, литература.
	И в този миг видя, че очите й оживяват. Не ресниците, а само очите под изпъкналите клепачи; после дойде ред и на ресниците, но те бяха прекалено дълги и тежки, за да се повдигнат. Хайде де, подканяше я той, хайде — сякаш отворените й очи щяха да го спасят от премеждията, от цялото неправдоподобие през този ден. Жената бе най-невероятното от всичко случило се през тази проклета вечер — и то не нейната поява, а тя самата, неприличаща на никого, НЕЗНАЙНА. В какво се изразяваше това, Артьом не успя да разбере, защото видя очите й.
	— Фу — отдъхна си той и приседна в края на канапето, — а пък аз…
	Но тя вече вдигаше ръце и закриваше лицето си и между дланите и устните й се блъскаше отчаян, почти детски вик: „Но, но, но, но, но!…“ Хвана ръката й — викът вече изпълваше стаята, отразяваше се от стените, звучеше от всички ъгли. После се скъса. О, по дяволите, гневно си рече Артьом! И ръцете й, ледени и някак безплътни, като жабешки лапички. Без да става, той се протегна и измъкна от стенния шкаф вълнено одеяло. Такаа. Отдавна трябваше да го направи. Загърна раменете й, мраморните рамене на Наталия Николаевна. Ама къде днес ще срещнеш жена, дето да припада, като види красив мъж? Изключено!
	Наведе се над нея и се втренчи в лицето й; после се отдръпна и тихичко подсвирна. Каква стана тя, каза си — пред него лежеше красавица с разкошна разрошена плитка и дълги като стрели ресници. А какво друго бе казал Николай Василиевич Гогол за голите бели ръце? И как така не я забеляза той още от първия миг? Сигурно го бе объркал печатът на дълго, непрестанно страдание върху това чудно лице. И после самият факт от появата на жената?… Само на жената ли?… Отново я загледа. И за малко пак да подсвирне. Тя не беше на повече от петнайсет, съвсем момиченце, сигурно ученичка. Ученичка ли? Виева вещица, това е тя. Или агент на „Интелижънс сервис“. Нали от уплаха крещеше: „Но, но!“ Не е рускиня значи. А може да е естонка или латишка? Нали и те са руси, а по красота е къде-къде по-красива от Вия Артмане!
	Виевата вещица или агентът от „Интелижънс сервис“ тихичко изхлипа насън. Артьом оправи одеялото. Нещастно, изтерзано, подхвърлено детенце, дошло бог знае откъде. Стоплила се като котенце на припек и спи. Защо не и дам да пийне горещ чай?
	Артьом се изправи, все още усещаше краката си подкосени, и се отправи към кухнята. След цялата тази хофманиана страшно му се искаше да направи нещо — да яде ли, да пие ли, или пък да отвори прозореца и да се надвеси навън? Спря се на най-простия вариант и започна да рови в хладилника. По дяволите гостите, ще има и за тях. В краен случай утре ще отскочи до магазина. Извади шунка, масло, кайсиевия компот — да се постопли, не може да го даде толкова студен на измъченото момиче. А утрешните дами ще минат с каквото има.
	Той хапна насила и се замисли кой къде ще спи. Още не бе купил походно легло, макар отдавна да се канеше, та да има къде да настани заседелите се и безпарични за такси гости. Вярно, канапето беше достатъчно широко за двама, но кой знае, може би неканената да се окаже с предразсъдъци. Най-вероятно още не е ходила на студентски бригади по строежите и на полето, където спят кой където свари. Ще трябва да си постеле на пода. Отиде в стаята и се закова на прага, защото от канапето го гледаха немигащи, разширени от ужас очи. Още една крачка и — отново ще се разнесе режещият, звънтящ вик. Артьом се подпря на касата на вратата. Колкото да бе трудно, все пак трябваше да се разберат. В края на краищата във всяко училище изучават някакъв чужд език. „Но.“ Тя крещеше „но“.
	— Спик инглиш?
	Очите дори не трепнаха.
	— Шпрехен зи дойч?
	О, слава богу, знаеше само тази фраза, чута в някой филм. Ами сега? Вдигна изразително рамене. Тя дълго го гледа изпод одеялото, после тихичко прошепна нещо. Той направи крачка напред, очите уплашено замигаха. Тя повтори фразата, но толкова бързо, че Артьом разбра единствено — говори френски. Тук вече не можеше да използува дори дежурната фраза.
	— Париж — започна той ядно. — Нотр Дам, интернационал, метропол, революцион, Марсилезата. И Анри Четвърти. С това речниковият му запас свършва, ще се наложи да се обясняват с мимика. Марсел Марсо, ясно? Макар че утре ще се обясняваме, днес само ще се запознаем, за всеки случай. Ще трябва като диваците да се бутаме един друг с пръст така: Тарзан — Джейн, Джейн — Тарзан, помните ли този епизод?
	Ама че контакт на двама ерудити, помисли той. И то в епохата на космическите полети. Не е много приятно такава хубавичка жена да те запомни като кръгъл глупак.
	— Казвам се Артьом — рече той. — Артьом! — И за по-голяма убедителност тупна юмрук в гърдите си. Същински орангутан, помисли си.
	— Аз се казвам Дьониз — чу се изпод одеялото. — Само че лошо говоря руски.
	— О, господи! — Олекна му. — Говорите като самия цар Соломон, като Цезар, като самия доцент Василиев на лекции по международно положение. Но да отложим преговорите за утре, че главата ми се пръска, пък и виждам — очите ви се затварят. Спете спокойно и сънувайте своя роден Талин.
	— Mon Paris natal* — тихо прошепна тя.
	[* Моят роден Париж (фр.). Б.а.]
	— Е добре, Париж. — На Артьом му беше все едно, само по-скоро да се изтегне. — Въпрос на вкус. Макар че, естествено, заслужава си да сънуваш онова, което едва ли ще видиш в оригинал.
	— Аз съм родена оттам — бавно изрече Дьониз, като явно трудно намираше думите. — Μon Dieu, je confonds des mots simples* — прошепна съвсем тихо.
	[* Боже мой, бъркам обикновени думи (фр.). Б.а.]
	— … Родом съм оттам — машинално я поправи Артьом. И едва сега до съзнанието му достигна смисълът на казаното. — Аха, проклетият „сервис“ все пак.
	— Не разбирам… Защо сервис?
	— Нищо, аз само така. Искате ли да ядете?
	— Не.
	— Отговорът е прекалено бърз, за да бъде искрен. Сега ще ви донеса нещо.
	Бе запилял някъде ножчето за консерви и доста се забави в кухнята, докато отвори кутията с джобното си ножче. Отвори я, изсипа я в стъкленото блюдо за риба и го отнесе на Дьониз.
	— Ето — каза, като се приближи, но тя вече изопваше ръка, за да се предпази от него с тясната си беззащитна длан.
	— О, по дяволите! — ядосан остави съдината на стола до канапето. Розовките лъскави кайсии самодоволно като прасенца се бяха излегнали в тясната съдина и изразително деляха собствената му стая на Франция и СССР. — Впрочем, както желаете.
	Отри ножчето и се опита да го сгъне, но след неотдавнашната магия ръцете му още трепереха и ножът, без да се сгъне, се плъзна от пръстите му и полетя с острието надолу. Двамата видяха как то блесна като тясна сребърна рибка, докосна пода и… потъна в него. Цялото. Сякаш подът не беше паркет, а гъст крем или месена глина. Едва забележимото кръгче се разбърза, разшири се, слабата му сянка плъзна под обувките на Артьом — и всичко изчезна.
	Той гледаше зашеметен пода, мястото, където бе станало поредното чудо. После вдигна глава и срещна очите на Дьониз. Гледаха се така, сякаш и двамата бяха нечиста сила в човешки образ, мразеха се взаимно за цялото безсмислено неправдоподобие на тази вечер, за кошмара на тия никому ненужни чудеса, за нежеланата среща — и всеки си мислеше, че другият е виновен за случилото се.
	Артьом се опомни пръв. Край. Стига с тези фокуси, до гуша му дойдоха. Изтича в антрето и дръпна шлифера си от закачалката. Още не знаеше какво ще прави — ще пренощува у някой приятел, ще се пошляе до сутринта из пролетните усойни улици или просто ще намери изправен телефонен автомат и ще се обади на съответните органи — не можеше повече да понася такова издевателство над разсъдъка си.
	Ако тя поне мъничко беше по-различна, и мисъл нямаше да му мине да я обвинява в това, което ставаше; но необикновената красота от само себе си я правеше съпричастна на цялата тази дяволия. Той отвори широко холната врата, изхвърча на стълбищната площадка — и видя наоколо сребърна здрачна градина.
	Тогава се успокои. Дявол да го вземе, рече си, не всеки ден ти се пада да сънуваш такъв вълшебен, цветен, широкоформатен, стереоскопичен и стереофоничен сън. Трябва да се възползувам. Възползувай се, брат. Не, може ли така — и два часа да не прекара без цитати от Хемингуей. Това съвсем го развесели. Е, да разгледаме съня с всичките му подробности.
	Черни мултипликационни пирамидки от дървета, равномерно залепени за долния край на мрачното неживо небе; тъмен варак по правите като релси пътеки, а между тях — разлив от светлосиви бисерни цветя, не израсли от земята, а сякаш преливащи от гърлото на вълшебно гърненце, което вместо просената каша на Братя Грим вари и не спира купища цветя, докато не запълни този кукленски свят до края, който е толкова близо.
	И сред градинката, обвита от пепелява мъждееща светлина, без всякакъв аромат, с особена, лепкава тишина, като нещо съвсем естествено се издигаше мъничка дисневска къщурка. Неправилната й форма подсказваше, че се състои от една стая. Изградена бе от най-обикновени тухли и двукатно покрита със слама. Прелестна колибка. Само комин нямаше, затова пък на входната врата трогателно белееше номер на апартамент. Артьом тихичко, почти на пръсти заобиколи къщата и през цялото време рамото и дланта му докосваха грапавата стена — беше опасно да се отдалечи дори на половин крачка. Чупка — и под пръстите му зашумоляха тапети. Ами да, тук трябваше да се намира великолепният апартамент на съседа Викентич, безпръстия месар, който вече бе чукал у Артьом за цигари. Но от апартамента са останали само грапавите невесели тапети, тук-там раздрани от якия пес на пазача.
	От следващия ъгъл започваха прозорците. Неговите прозорци — първо кухненският с перата зелен лук на вътрешния перваз, а после осветеният, съединен с балконската врата. Балконът лежеше направо на земята и хванал се за неговите грозни чугунени перилца, Артьом ясно си представи, че цялото вълшебство на тази мъртва градина изчезва, почвата се отдръпва изпод краката му и възстановява предишната девететажна пропаст между неговия балкон и истинската земя. Страхът от въображаемата бездна бе толкова голям, че за малко Артьом да се прехвърли през перилата и да нахълта обратно в стаята през балконската врата, но през стъклото се виждаше канапето, а на него — легналата по корем Дьониз. Но-но, подвикна си той и се насили да се откъсне от спасителните перила, забърза покрай последната стена и удряйки се с цяло тяло ο входната врата, се озова в антрето.
	Дьониз не помръдна, сякаш не бе чула стъпките му. Но пухкавото одеяло дишаше равномерно и бавно, като че ли бе кожа на спящо котенце. Артьом отиде до канапето и тежко се отпусна на единия му край.
	— Току-що бях там — той посочи с палец към прозореца. — Висяща градина на Семирамида. Посред градината — голо място, а на него — нашата колиба. Искаш ли да погледнеш?
	Тя вдигна глава, безучастно хвърли поглед към прозореца, след това едва чуто промълви.
	— Mais c’est égal*. — И отново оброни глава.
	[* Все едно ми е (фр.). Б.а.]
	И в този миг той вече истински се уплаши, както човек се страхува не за себе си, а за другиго. Която и да е тя, той е мъжът, той е по-големият, по-силният. Не знаеше нито дума френски, но прекрасно разбра — на нея й е все едно, и то дотолкова все едно, че няма нито да яде, нито да пие, а ще се свие под одеялото в малка зъзнеща топчица, досущ изоставено в гнездото си птиче, и като едното нищо ще си умре. А той няма да знае какво да прави с нея, още повече че не може да изтича до телефонната кабина и да се обади нито на „Бърза помощ“, нито на съответните органи.
	— Сега вече ще трябва да ме слушаш — каза той решително. — Ще вечеряме.
	Водопроводът в кухнята беше наред — течеше и топла, и студена вода. И с газта беше наред. Артьом свари чай, почти насила даде на Дьониз да пие. На него след всичките тези открития нищо не му се хапваше, но в качеството си на по-възрастен бе длъжен да даде нагледен пример, та със сполучливо прикрито отвращение напъха в устата си две тлъсти марокански сардинки. Извършил този гастрономически подвиг, Артьом почувствува, че повече не е способен на нищо.
	— По моя часовник е десет и половина… О, дявол го взел! Спрял е. Трябва напосоки да определяме времето. Навън е тъмна тъмница, на хоризонта не се вижда никаква светлина и едва ли ще можем да се ориентираме. С правото си на старши отлагам всички въпроси за утре и заповядвам да спим. Лично аз съм уморен като куче.
	Той старателно заключи вратата, после издърпа чекмеджето с инструментите и извади оттам малка, наскоро точена брадвичка. Не е кой знае какво оръжие, но все пак.
	— Поотмести се — каза той. Дьониз отчаяно затрепка с ресници. — Отмести се, отмести. Нали ти е все едно.
	Тя уплашено се притисна ο стената. Артьом пъхна брадвичката под възглавницата и блажено се изтегна до Дьониз.
	— Ние си имаме една симпатична приспособленческа пословица — измърмори той, присвил очи — „с любимия и колибата е рай“. Не си ли чувала? — Възглавницата под бузата му помръдна — Дьониз или бе кимнала, или отрицателно бе поклатила глава. — И така, раят е налице, колибата също е комфортна, остава да си представиш, че аз съм желаният „любим“. — Дьониз отново се дръпна уплашено, но вече нямаше накъде. — Не бой се, глупаче, нали ти казах — само си представи. А колибата ми е европейска — „с баня, гостна, фонтан и градина…“, как беше по-нататък?… „с фонтан и градина, само внимавай да няма наблизо…“ А знаеш ли кое е най-страшното в цялото това театро? — Дьониз спря да диша. — Струва ми се, че сме съвсем сами…
	Събуди се.
	Чувствуваше се неописуемо леко. Въздухът го гъделичкаше отвътре при всяко вдишване, ръцете, вдигнати, за да ги сложи под главата и да се протегне, литнаха от само себе си, сякаш за всяка бяха привързани по десетина балончета. И изобщо всичко бе до немайкъде хубаво — шапка на тояга и морето до колене. И ако нещо не беше съвсем както е ред, то само за да може да го преодолее, превъзмогне, преправи, преустрои. И да го овладее.
	Състояние на леко опиянение. Внимателно, Тьомка. Докато спа, с теб са направили нещо. А може би не с теб, а с всичко, което те заобикаля. С въздуха например.
	Артьом напипа в джоба си прибрания през нощта кибрит и драсна една клечка. Пламъчето бе по-ярко от обикновено. А може би само му се е сторило така? Драсна още една и чак тогава се сети за Дьониз. Ама че съм магаре, ще изплаша спящия човек.
	Внимателно пусна крака от канапето, изправи се и едва ли не с танцова стъпка излезе в антрето — впрочем това ставаше от само себе си, а не от прилив на радост. Добре, първо да определим къде се намираме. Отвори вратата и излезе в градината. Веселието — неестествено, привнесено — не си отиваше, но увереността му безвъзвратно се изпаряваше. Да, наистина къде сме? През главата му минаваха какви ли не щуротии на Бианки от рода на лишеи, които трябва да растат само откъм северната страна на дървото, или мравуняк, който, напротив, предпочита южната. В райската градина нямаше нито мравуняци, нито лишеи. Утринният здрач бързо се стопяваше, но никъде между дърветата не проникваше нито едно петънце на криещото се слънце, нито розовеещият знак на зората. Небето бе забулено с леки, но необикновено ниски облаци, те виснеха неподвижно и отвън дърветата се спускаха чак до земята. Като че ли градината с кукленската къщичка бе покрита с мътен пихтиест похлупак. Никакъв шум, никакъв полъх.
	Той се върна.
	— Ставай — приседна на края на канапето, отпусна длан върху одеялото, където предугаждаше тесничкото полегато рамо. — И да не си помислила да се стряскаш като одеве.
	Тя обърна към него лицето си, потръпващо от спомена за вчерашния ужас, и той внезапно бе обзет от страх, страх като в детството, когато срещнеш нещо такова, което е невъзможно да съществува, което НЕ СЕ СЛУЧВА — нещо като Сивия вълк, нещо като Вий, като Кашчей Безсмъртни.
	Точно така го порази нейното нечовешко, не от природата, а от живописта лице.
	— Успахме се — нарочно високо каза той, за да разруши магията на застиналата, нетрепваща красота. — Трябва да се ориентираме по звездите. Север, юг и всичко останало. Има мъгла. — Тя го погледна, види се, не разбра какво говори, а и той не чуваше и не разбираше собствените си думи. — Мъгла. Облаците са слезли досам главите ни. Отвъд дърветата те са похлупили земята. Само мъгла, а по средата й — ние. Ти и аз.
	Той се ограждаше от нея посредством думите, сякаш само да замлъкнеше и щеше да остане беззащитен пред дяволската й неръкотворна красота.
	— Ама ставай де — развика се той отчаяно, — ставай, натресе ми се на главата…
	Тя послушно се вдигна и тръгна към банята, стъпваше плахо и леко, сякаш подът, така загадъчно погълнал вчера злощастното ножче, можеше отново да зине. На прага спря, учудено се заслуша, но не във външни звуци, защото наоколо цареше все същата ненарушима тишина, а в нещо свое, подкожно, мърдащо вътре в нея.
	— Чудна работа — каза тя спокойно, — цялата съм… Légère, лека. Само да си почина и…
	Не доизрече, сякаш още не можеше да реши какво ще направи, като си почине.
	— И тогава? — кой знае защо шепнешком попита Артьом.
	— Тогава ще мога да летя.
	— Да — каза той, — да… — И дори в себе си, не на глас, не се усъмни, че тя действително ще може.
	И си представи как тя излиза на балкона, навежда се през перилата… О, по дяволите, та той забрави, че сега балконът е легнал на земята. Но все едно, все едно. Тя ще се качи на перилата, ще подскочи и дори без да размаха ръце, ще започне леко да се издига към пихтиестата сива камбана, покриваща цялата градина. Контурите на тялото и ще избледнеят, ще се размият; ето я… Вратата хлопна — Дьониз изчезна в банята.
	Артьом шумно си пое въздух и се отръска като излязъл от езеро паток. Положително, докато гледа Дьониз, главата му се пълни с разни щуротии. Огромна глупост, както обичал да казва Хораций. Да се намериш бог знае де, дявол знае с кого и съвсем незнайно за какво и още преди зори да блещиш очи в тази кукличка… Тфу. Значи тъй: закусва набързо, приготвя се и тръгва на разузнаване. В края на краищата тази градина не е дълга десет километра. Все някъде трябва да свърши. Да стигне веднъж до края, пък там ще види.
	— Готова ли си? — попита той влязлата Дьониз. — Сядай, яж. Сега ще останеш тук, а аз отивам да поогледам околността.
	Тя отчаяно разтресе глава.
	— Чуй, когато ти говорят. Ако са искали да те отвлекат оттук… Ама не се пули така страшно! Разбери, щом нас двамата са ни настанили в тази самостоятелна колиба, значи някой иска да стоим тук заедно. И ако са решили да направят с теб нещо, то повярвай, ще имат и време, и възможност за това. Така че стой си и не мърдай от къщи. Брадвичката е на канапето, за всеки случай. И не се разкисвай.
	Понечи да я потупа приятелски по рамото, та наистина да не се разкисва, но навреме се усети. Дявол да го вземе, съвсем забрави, че нейните рамене не са създадени да ги потупваш приятелски. Съвсем за друго са тия рамене…
	Фу, нечиста сила. Пак трябваше да се отръска.
	— Хич да не ти пука, принцесо — каза той с неестествено бодър глас и прекрачи прага.
	Направо от вратата пътечките се разделяха като ветрило — не по-малко от десетина. И така, да изберем някой прост вариант — ще върви направо, та къщичката винаги да остава зад гърба му.
	Извървя няколко крачки и разбра, че е невъзможно да се върви направо. Пътечката лъкатушеше, по най-чудноват начин сменяше посоката и се губеше сред безмълвна грамада от издължени храсти, яко преплетени с тризъби, колкото голям кокоши крак бодли. Артьом неволно се обърна — сламеният покрив на къщата вече не се виждаше зад завоя. Защо нямаше едно капроново въженце или поне най-обикновена макара десети номер от комбинат „Червен конец“, дълго 200 метра. И Дьониз да я държи за единия край а ла критската Ариадна.
	Представи си картината, сякаш я гледаше отстрани: дългуч (метър и осемдесет и четири) с капронена ремъчка като стайно куче. Ама нас комай ни е страх? Тясната пътечка продължаваше да се вие, изплъзвайки се изпод краката му; беше насипана с едър като добре препечена елда червеникав пясък. Артьом все не можеше да разбере какво необикновено, НЕЗНАЙНО има в пясъка, после разбра: по него не остават следи. Никакви. За да се убеди, той приклекна и изписа с пръст главно калиграфско „Д“. Докато вдигна ръката си, всичко изчезна, сякаш беше писано на вода. Нито трапчинка, нито браздичка.
	Само червен ненаситен пясък, в който можеш да изчезнеш без следа.
	Затича назад. Още един завой. Заби се в жилав, надвиснал над пътечката храст. Изподра се. До кокал. Отново затича. По-бързо. Само по-бързо. Спъна се. Корен. По дяволите, какъв ти корен. Дървета без коренища. И такива дървета не бе срещал досега. Сигурен е, не бе срещал. Някъде беше завил. Не бе забелязал, че пътеката се разклонява. Назад!
	Назад. А докога назад? Тича вече повече от километър и никакви отклонения, нищо, което да напомня предишната пътечка. Заобикаля го гъсталак. Защо ли свърна? От какво се уплаши? Ще повърви още малко, мътните ги взели тия дървета, може пък да не ги е забелязал преди. Сега вече трябваше да се връща към къщичката. Назад!
	Назад. Дърветата ставаха все повече и повече. Не бива да тича. Че то и бездруго го измъчва жажда. Трябва да върви спокойно. Спокойно да върви назад. Ето така. Вече половин час върви назад. За кой ли път завива назад. И къде е неговият дом? Колко пъти сменя посоката тази сутрин? Поне да имаше някакъв ориентир, бил той и нищожен. За слънце дори не мечтаеше. По слънчицето, по слънчицето, по зелената ливадка. Окаденият търбух на мишосивото небе е провиснал чак до върхарите на дърветата. Той бавно се потътри напред. Напред ли? Ако можеше да бъде сигурен в това…
	Мина около час, докато му хрумна просто да се покачи на някое дърво и да се огледа. Безпомощност на цивилизован цивльо, разгневен си помисли той.
	Избра си едно, дето му се стори по-високо, промъкна се към него през гъстите храсти и свали обувките си. Стволът бе гладък, дяволски трудно му беше да достигне долните клони. Нагоре беше по-лесно и вече на върха Артьом провря глава през клонака и погледна надолу.
	Видя онова, на което казват „девствена гора“. Море от зеленина, смайващо еднотонова зеленина, дори без петънце мъничко по-друг оттенък. Сякаш гората бе поливана от вертолет с отровноизумруден меден сулфат. Ако не беше пътечката, идеално посипана с едрозърнест железен пясък, щеше да рече, че по тия места не е стъпвал човешки крак.
	А сигурен ли е, че под него има пътечка? Никак нямаше да се учуди, ако и тя изчезнеше. Но пътечката си беше долу и когато скочи на нея, Артьом пак не можа да определи от коя посока бе стигнал до дървото. А не е ли все едно? Оставаше му да поеме накъдето му видят очите. Или изобщо никъде да не ходи. Какъв смисъл да се мята назад-напред, щом сезам се е затворил, завинаги отделил поляната, застлана с лека пяна от пепелносиви цветя? Какви нови неестествени красоти го очакват на единия или другия край на пътечката и най-важното — защо? От онази проклета вечер, когато той тупна на пода чантата и мрежата с консерви в своето симпатично новичко апартаментче, някой упорито и методично се гавреше със здравия му разсъдък. Сякаш в концлагер се опитваха да установят колко време може да издържи човек в разреден въздух. Или на студ.
	Не си ли правят с него някакъв чудовищен опит, като проверяват колко чудеса може да понесе обикновеният човешки мозък? А ако е така, каква тогава е Дьониз — съучастничка или опитно мишле?
	Колкото и да е странно, мисълта за Дьониз не възкреси в паметта му лицето й. Неопределени спомени за нещо красиво, и толкова. Е, стига, какво пък особено има в нея? Той с мъка си припомни всяка отделна нейна черта — устни, вежди, коси. Всичко е прекрасно, няма спор, но много често същите съвършени съставки се съчетават в абсолютно неизразителни, плоски лица. Нищо особено и ако му е съдено повече да не я види, няма да изпита кой знае колко голямо разочарование. А хич няма и да я търси. По собствено желание кракът си няма да мръдне. Пък ако някому това е необходимо, нека го носят. Ако щат да го влачат, ако щат по въздуха. Пльосна се на пътечката, разрови с обущата си пясъка и в същия миг чу близък, призивен вик: „Аа!“ Викаше Дьониз, но не с пълен глас като от болка или страх, а малко недоумяващо, питащо — къде си?
	И отново „аа!“, но това вече беше страх.
	Той скочи и без да мисли за нищо, втурна се право през шубраците към гласа. И когато най-сетне, целият изподран, се измъкна на полянката, къщичката се виждаше на някакви си десетина крачки от него и на прага, подвила под себе си крака и пръснала по коленете си сиви цветя, в буколическа поза седеше Дьониз. Той чудесно разбираше, че тази картина прекалено намирисва на коледна картичка от старинния бабин албум, липсват само гукащи гълъби — и същевременно с трезво съзнание чувствуваше, че сега ще я вдигне — само крехките й лопатки ще шавнат под дланите му — и както е така, с подвити коленца и цветя в полата, ще я притисне към гърдите си… оставаше му само крачка до нея, когато преодоля магията. Изчака, пое си дъх, после направи последната крачка и като дръпна панталоните на коленете си с привичен жест, приклекна до нея.
	— Какво има? — попита я. — Уплаши ли се?
	— Да — съгласи се Дьониз. — Вие толкова дълго бил… dans ce fourré*… там — тя неопределено махна с ръчица. — Исках да ви извикам…
	[* В този гъсталак (фр.). Б.а.]
	Запъна се и наведе глава. Смътно подозрение отново се надигна у него: тя не искаше да го изпуска. Държеше го до себе си. Той се изправи и тя мигом изпадна в паника.
	— Така — Артьом втренчено я гледаше. — Искаше да ме повикаш. И какво?
	— Исках да ви повикам… но тогава… Забравих името ви.
	Беше готов да не й вярва. Каквото и да кажеше, не биваше да й вярва.
	Но думите й, произнесени по детски безпомощно, по странен начин съвпадаха с неотдавнашното му състояние. Та нали и той не можеше да си припомни лицето й.
	Всичко беше очаквал, само не това.
	— Артьом.
	— Артьом…
	— Повтори.
	— Мосю Артьом.
	— Ох, само без тия вносни обръщения. Просто Артьом.
	— Артьом. Артьом. Артьом.
	— Така, умница. Друго не те ли безпокои?
	— Страхувам се за утре (не е лишено от основание, ето аз пък се страхувам за днес)… страхувам се за утре — ще се събудя и вас няма да ви има. И помен няма от вас. Нищо.
	Артьом я погледна замаяно като осмото чудо на света.
	— Нали ти беше все едно.
	— Докато сте до мен.
	Виж ти!
	— Не бой се, вече няма да те изоставям. Беше пълна глупост да тръгна сам. Ако не ме беше повикала… Защо не питаш какво съм видял там?
	— Това вече ми е все едно.
	— Там има само градина. Безкрайна, самотна градина и ако напуснем нашата къщичка, едва ли ще можем да се върнем в нея.
	— За какво тогава да излизаме?
	Той стана и мълком влезе в къщата. Искаше му се да мине без обяснения.
	— Приготвяй се — късо изкомандува той.
	Дьониз объркано го гледаше от прага как тъпче хляб и консерви в сака, как сгъва одеялото.
	— Това е за теб — хвърли й той своя пуловер. — Нощем става хладно.
	Притвори зад гърба си вратата и дори не се обърна. Тази кукленска колиба не беше неговият дом, за да му е жал.
	— Върви напред — пусна я пред себе си по тясната — двама не можеха да се разминат — пътека. — И крайно време е да си поговорим.
	Тя не отвърна нищо.
	— Коя си ти?
	Дьониз направи няколко крачки в мълчание, сякаш обмисляше отговора си, после вървешком се обърна и той видя спокойно прекрасно лице: аз съм такава, каквато съм, каквато съм се родила. Отново литература.
	— Рускиня ли си? — Глупав въпрос, руските лица не са такива.
	— Мама.
	— Ясно. Жертва на предреволюционната миграция. Като Марина Влади.
	— Не. Последната война.
	— Немците ли са ги изселили? Тогава извинявай.
	— Да. Татко и мама се срещнали в лагера и не могли да се разделят.
	Да, ако Дьониз прилича на майка си, човек лесно може да разбере баща й. Макар че това може да е само една правдоподобна версия. Версия… А, второкачествена литература. Пък и кому ли е притрябвал той, новоизлюпеният инженер? Смешна работа. Да си създават излишни главоболия, да го прехвърлят в тази мъртва долина, пък и му пробутват тази пъстропера кокошчица, тази непълнолетна Мата Хари?
	Щуротии, невероятни щуротии. Момиче като момиче, ученичка, само дето е прекалено миловидна. Погледнеш ли я отзад — тръпки те побиват. Направо за артистка, разправят, в чужбина използували непрофесионалистки. А може пък да е тъкмо професионална артистка? Одевешната уплаха и писъците, и безсилните, сякаш чужди ръце? Ако беше обикновено момиче — рускиня или французойка, — отдавна щеше да опъне петалите от умора. А тази върви. Дали да я попита още нещо? Ще отговори. И кога е родена, и как се казва тази… как беше… консиержката, и с какъв камък е застлано дворчето им… И улицата ще назове. Да пита, за да не повярва?
	А тя все върви, върви, без да оставя следи по едрия, непроскърцващ под нозете пясък.
	— Може би все пак си уморена?
	Тя продължава да върви, не се обръща. Ами да, нали той няма никакви права да се грижи за нея. Никакви права, докато тя има поне малко силици. Когато силите й свършат, правата ще дойдат от само себе си. Правото да се грижи. Правото да помогне. Правото да…
	Ох, по дяволите, пак ме прихващат.
	— Да мина аз напред, а?
	Прави го, за да не я вижда пред себе си. Но тя пак не отвръща и продължава безшумно да се движи напред по червената лъкатушна пътечка, по която не остават никакви следи.
	Вървят, вървят, вървят и главата му вече се мае от безбройните завои и му се иска да падне по очи и да лежи, както лежеше тя, когато за пръв път я видя на канапето в стаята си. Да лежи като изоставен и дори да не се опитва да промени положението на тялото си.
	Дьониз спря така внезапно, че Артьом направи неволно още една крачка и обгърна раменете и — пътечката се бе стеснила толкова, че беше невъзможно да стоят един до друг. Дьониз се облегна назад и отметна глава.
	— Край — въздъхна тя. — Аз се изчерпах. Край.
	Той очакваше да стане точно така, но сега изведнъж се обърка.
	— Още малко, Дьониз — замърмори, сякаш това можеше да промени нещичко. — Може би ще излезем на някоя полянка…
	Бяха вървели няколко часа, но така и не срещнаха никаква полянка. Само стена от трънливи шубраци и едър пясък на пътеката.
	— Ще те нося.
	Тя заклати глава.
	— Тогава какво предлагаш?
	Раменете й се изплъзнаха изпод дланите му; той я стискаше все по-силно, но нищо не помагаше, тя изчезваше, просто изтичаше из ръцете му… Успя да я подхване. Вдигна я. Какво леко тяло, по-леко, отколкото си бе представял. Аха, рече си, значи представял си си как я носиш на ръце. И кога успя? Стараеше се да върви с широка отмерена крачка. Като камила. Но лекотата на тялото е измамна. Дори такова, почти безтегловно, след двеста крачки ще се превърне в непосилна тежест. В това беше абсолютно убеден. Знаеше го от онзи, по` завчерашния живот, останал отвъд хладилника и мрежата с консерви, пръснати по пода. А кого бе носил тогава? Не можеше да си спомни, пък и не бе важно.
	— Артьом — викна тя в ухото му, — пуснете ме.
	— Защо така изведнъж? — попита той, като внимателно си поемаше дъх между думите. Загубена работа — да говориш, когато носиш някого на ръце! — И защо това — пуснете ме?
	— Пуснете ме. Аз сама… — Артьом мълчаливо вървеше напред, стараеше се да прикрива с ръка голите й коленца, та да не ги изподерат сивите кичести бодли, плъзнали едва ли не до средата на пътечката. — Si vous ne me laissez pas partir aussitôt…* — кресна тя с висок и разлютен глас.
	[* Ако не ме пуснете веднага… (фр.). Б.а.]
	— Не ми викай в ухото — помоли Артьом.
	Тя заби нос в шията му и замлъкна.
	— Потрай още малко, може би ще стигнем до някоя полянка. Ще си починем.
	И в същия миг зад завоя послушно се появи равна плюшена полянка.
	Той приклекна и преди да е пуснал Дьониз, прокара свободната си ръка по тревата — беше лека и суха като сено.
	— Най-после, можем да си опънем краката.
	Дьониз премълча. Той я пусна на тревата, в която не цвъртеше никакво скакалче, не пъплеше никакво бръмбарче. Мъртъв шубрак, мъртва поляна.
	И на всичко отгоре измъченото, смъкнало се лице на Дьониз. Това вече не можеше да бъде игра. Дори някога да стане прочута артистка, и тогава не ще съумее да го изиграе толкова истински.
	И ще бъде много смешно, ако след десетина години я познае в поредното холивудско киночудо и небрежно подхвърли на приятелите си: „Ама че се измъчих, когато трябваше да мъкна на ръце тази мамзел — добре че беше живи мощи — само за пача ставаше. Тогава се бяхме загубили в…“
	Мощите и пачата си бяха най-нахално плагиатство; беше ги чул в един филм по адрес на Одри Хепбърн, изпадна в див възторг и ги скъта в колекцията си. А колкото до „загубихме се в…“ — сега това беше проблем номер едно. Къде са наистина — в Андите, в Апалачите, Бирма, Венесуела, Херцеговина?… Вярното да се подчертае. Ха!
	Ами ако тя знае? Трябва да я изненада — не се ли изпусне, поне ще се пообърка.
	— Къде се намираме? — бързо попита той.
	Тя обърна към него спокойното си лице.
	— Мене ли питате?
	Не знаеше. Не може да знае и така да се преструва.
	— Не сме в Европа.
	Тя не възрази.
	— Пренасяли са ни, и то дълго. Не сме в Африка — тук не е топло. Пък и растителността е за средните ширини. По-нататък. При нас не прониква нито звук, нито вятър. Значи се намираме в малка долина, заобиколена от планини. Високи планини. Има ли такива в Австралия? Според мен няма. Но не сме на върха на планината — иначе щяхме да дишаме трудно. Логично, нали? Друго, гъстата облачност говори, че наблизо има вода. Вода, и то много. Може би океан. Но нещо не си спомням такива безлюдни планини по крайбрежието на Азия. Мътните ме взели, а имах добри бележки по география. И така, остава Южна Америка — Андите. Много ли си уморена?
	Дьониз мълчаливо поклати глава.
	— Добре ще е до вечерта да стигнем планините. Сигурно долината е съвсем малка, иначе щеше да има вятър.
	Ръката й машинално се вдигна, пръстите се разшаваха, сякаш вятърът беше нещо осезаемо, което можеше да се улови. Ръката й падна.
	Ах, дяволска работа, проклета сантименталност, евтино рицарство! Езикът му не се обръща да каже: „Да тръгваме!“ А трябва, трябва! Няма да чака тук, докато си направят с него поредния фокус.
	— Дьониз… — мълви почти виновно.
	— А?
	— Да тръгваме, Дьониз.
	Тя въздъхна тихичко и стана.
	Вървяха така чак до мръкнало — отпърво Дьониз бавно креташе отпред, после виновно се обръщаше и Артьом я вземаше на ръце. След това излизаха на някоя поляна, лежаха един до друг и се гледаха, защото над тях виснеше неподвижното, сякаш застинало в един момент на падане небе, което бе страшно за гледане.
	После ставаха и продължаваха пътя си.
	Мракът се спусна внезапно, дори твърде внезапно, сякаш някой бе включил с пълна сила огромен реостат. Известно време вървяха в тъмнината, но не срещнаха повече спасителни поляни.
	— Нищо — каза Артьом. — Това не е най-страшното. Пясъкът на пътечката е съвсем топъл.
	Започна да разкопчава якето си и в един миг пред тях блесна пламъче. Не затичаха не защото Дьониз едва мърдаше краката си, не — просто още проявяваха някаква предпазливост. Безшумно се промъкваха напред, докато пламъкът не се превърна в осветен прозорец; Артьом вкопчи пръсти в перилата на малката градинка, надигна се и скрит зад касата на прозореца, надникна вътре.
	Разхвърляно канапе с карирано одеяло, празна чиния от селда върху стола насред стаята, на пода до прага — черният пуловер, който Дьониз бе забравила.
	Разглеждаше вцепенен обстановката, без да разбира, без да иска да разбере, че това е същата къщичка, която сутринта бяха напуснали, и не се обърнаха назад, тръгнаха направо и тя остана зад гърба им.
	— Кой е там? — плахо попита иззад гърба му Дьониз.
	Ех, ако можеше да има някой!
	— Никой — отвърна Артьом и я пусна да мине. — Няма от кого да се страхуваш.
	Никой, само къщата, безлюдна, очакваща завръщането им. Като капан. Вратата подире им хлопна и Артьом неволно протегна ръка назад — да опита ще се отвори ли пак. Вратата меко поддаде. Значи така — капан, от който може да се излезе. Тази сутрин вече опитаха да направят това. Е, утре пак ще опитат.
	— Само недей заспива — каза той, — ей сега ще сваря кафе, че то утре съвсем ще капнеш.
	Но Дьониз вече лежеше на канапето в позата от предния ден, сякаш не бе легнала сама, а някой я бе захвърлил, както се хвърля рокля. Той се обърна и на пръсти — за да не я събуди — отиде в кухнята. И там всичко си беше както преди. Франзелата в найлоновата торбичка, камарата консервни кутии на дъното на хладилника. Дори кайсиите. Може пък да не е отварял кутията? Не, отваря я, ей го ножа… Ножът беше на масата. Джобното ножче за две рубли и петнайсет копейки. Същото. А кафето? И кафето в тенекиената кутийка е толкова, колкото беше и вчера.
	Кой знае защо му се отщя да яде.
	Върна се в стаята, внимателно отмести Дьониз към облегалката и легна до нея. Тя притвори очи.
	— Между другото — прошепна той — ние действително се намираме в райска градина. И хладилникът играе роля на вълшебната покривчица.
	Тя се намръщи леко — от досада и безразличие.
	— Не… не градина — измърмори тя, заспивайки. — В градината има цветя… А в райската… des pommiers, ябълки…
	Артьом шумно прихна и тутакси изви поглед. Не, няма страшно, не се събуди. Усмихна се, вече беззвучно — господин учителю, да имах вашите грижи. Ябълките не са й достатъчни. Каква Ева само. А Ева ли е? Вгледа се в лицето й. На кого прилича? Всяка отделна черта напомня нещо, понякога абсолютно ясно — раменете на Наталия Гончарова, косите на Екатерина Втора, брадичката на Одри Хепбърн… А пък една педя човек. Десетокласниче. Макар че Хубавата Елена била, разправят, на десет години, когато я отмъквал Парис. Жулиета на тринайсет. И Ева едва ли е била пълнолетна, още по-малко — хубавица. На`, Жан Ефел я представя като първозданна глупачка, на която й дай само да докопа райската антоновка. Невъзможно е било да бъде като тази. Когато господ я сътворявал, не разполагал с никакви еталони, а от промишлена естетика и представа си нямал поради своята необразованост. Частен занаятчия.
	Трябвало да минат десетки векове, за да може да се роди на земята това чудо. За раждане, родила се, ама защо? Ей богу, по-добре да му бяха пробутали най-обикновено момиче, поне щеше да знае как да се държи с нея. Щеше да я научи на елементарни туристически навици, та да не моли да я носят на ръце след всеки сто крачки, щеше да й подвиква, от време на време да я чука по носа — да повдигне духа й. Щяха да си крачат по този крастав рай и да си пеят песничките на Никитини и Пугачова, а откриеха ли онези, дето бяха замислили всичко това, можеше да не се страхува, дори да се стигне до ръкопашен бой.
	А тази? Чак е неудобно да я наречеш момиче. В старо време казвали — лице, изваяно от алабастър. От този образ се е запазило усещането за нещо неземно, макар за нашего брата алабастър да означава друго — сивкав прах в книжни чували.
	И все пак лицето е изваяно от алабастър, две мнения няма. Каприз — бръчица в ъгълчето на устата. Само ябълката липсва.
	А когато на заранта се събудиха, беше съвсем светло и пред къщата сияеше петоъгълна леха, с каквито обикновено украсяват централните площади на малките градчета. Лехата бе увенчана от зелено цвете с фантастични размери.
	Отляво и отдясно на лехата стърчаха две лози, отрупани с червено-оранжеви като домати ябълки.
	— Ставай, принцесо. — Артьом се стараеше да говори колкото се може по-весело, та да не забележи тя безпокойството му. — Тукашният Мерлин са го прихванали да изпълни твоето желание. Да идем да погледаме.
	Хванати за ръце, те приближиха до лехата. Невиждано разточителство на багри, всички оттенъци на аленото и виолетовото, а цветовете — еднакви — примитивните пет листенца, мъничката бутилчица на плодника и четчицата от черни тичинки. Най-обикновен цвят. Не лайкучка, не рапица, дори не лютиче. Ботанически шаблон. Опита се да си припомни дърветата, които видя вчера — и с ужас разбра, че и те не бяха тополи или брези, а нещо средно, безлико, мъртво в своята абсолютно правилна форма.
	Но онова, което бяха взели за огромен светлозелен божур, не беше никакво цвете.
	В центъра на лехата нахално се бе разположил огромен, десетинакилограмов зелев кочан.
	— Артьом — обади се Дьониз и вдигна към него спокойните си, ни най-малко неуплашени очи. — Страх ме е. Това може да го стори само… — не почна да търси нужната дума, а само повъртя разперена длан край главата си.
	И Артьом изпитваше страх. Отдавна се бе досетил, че се намират във властта на безумен всемогъщ маниак и въпросът сега се заключаваше в това, колко време безумието му ще остане в рамките на безопасното.
	Артьом се наведе над нея и припряно сложи пръст на устните й. След това посочи ушите си и направи неопределен кръгообразен жест, който би трябвало да означава: отвсякъде могат да ни подслушват.
	Дьониз разбра. Пък и как да не разбере: нали онова, което си бе пожелала снощи, беше произнесено едва чуто, във възглавницата, и все пак бе чуто.
	Тях ги чуват. И може би дори ги виждат. Дьониз задърпа Артьом обратно в къщата. Хапнаха набързо и се приготвиха, без да си кажат дума. Излязоха.
	— Вчера вървяхме направо — наруши мълчанието Артьом. — Ще поемем в друга посока, макар да ми се струва, че къщичката се мести.
	Говореше високо, защото и бездруго казаното беше очевидно. Лозите с доматообразните плодове се бяха врязали в монотонната зеленина на шубраците и пътеките бяха значително по-малко от вчера — само три. Избраха тази, дето водеше наляво. Вървяха бавно и си почиваха по-често, но въпреки това към пладне стана ясно, че е просто нечовешко да измъчва така Дьониз.
	Плюшената полянка, изпъстрена с многобагрените пръски на примитивните петлисти цветя, беше на техните услуги. Артьом отвори всевечната кутия с кайсиев компот, нареди сандвичите. Накара Дьониз да хапне. Той само това и правеше — караше я да яде, да върви, да ляга, да става. Тя се подчиняваше безропотно. Сега той изведнъж разбра, че това е нечувано мъжество от нейна страна. Та нея сигурно са я носили на ръце. В буквалния смисъл на думата. С лъжичка са я хранили. Не случайно е израсла такава, на никого да не прилича. Принцеса Блян. Точно така. Врубел е бил заплес. Ето такава е била Принцеса Блян. Съвсем момиченце и съвсем жена. Пределно изнежена и безкрайно издръжлива. Прекрасна до полуда и с тази прекомерна красота можеш само да я гледаш до прехлас, и толкова.
	Извърна очи и внимателно погледна надолу — принцеса Блян лежеше на тревата, свита на мъничка златиста топчица, същинско рижаво морско свинче.
	— Е? — попита той, знаейки предварително отговора. — Дотук ли беше? Повече не можеш?
	— Мога — чу я да отвръща, — но не искам. За какво да вървим? Нали няма да се върнем… вкъщи. Никога.
	— Но-но! — викна той и се смрази от съзнанието за нейната правота. — Остави тия приказки, принцесо… — наведе се над нея и подпъхна ръка под главата й, където топлината на косите й не се различаваше от човешката топлина на сухата копринена трева.
	С отработено движение вдигна Дьониз на ръце.
	— За какво? — гласът й бе като на най-малко петдесетгодишна жена. — Моля те, за какво? Да останем тук.
	— Защо пък не — бавно я пусна той, — ще се опитаме да останем. Вечерта скоро ще се спусне.
	Вечерта настана много по-рано, отколкото бяха очаквали, и когато съвсем притъмня, на някакви си трийсет крачки призрачно заблещука прозорец. Същата къща, същата кутия кайсиев компот на хладилника, сякаш парченце сланина в капан за мишки.
	На сутринта отново поеха, този път надясно; след един ден се върнаха и няколко дни се опитваха да се избавят от неканено появяващото се пред тях жилище, и всяка вечер намираха прозореца светнал и вратата незаключена. Къщата сменяше само мястото си. Зелевите поляни се редуваха с доматени лози, бреговете на ручеите с морска зелена вода отстъпваха място на нащърбени лазуритови скали, обрасли с триметрова калуна; неизменна беше къщата, очакваща ги в края на дневния им път.
	— Край! — каза най-сетне Артьом. — Утре няма да ходим никъде. Ще си седим като тъпаци и ще чакаме да направят нещо с нас.
	Чакаха целия ден и най-страшното беше, че никой не се и опитваше да направи нещо с тях. Чакаха и това чакане ставаше непоносимо.
	И тогава Дьониз намери единствения изход.
	— C’est assez! Стига толкова! Тук всичко е мъртво: тревата, небето, ние… Nous sommes au fond*. Това е нашата съдба, разбирате ли, Артьом? Съдба. Ние ще умрем. Но чакането… C’est insupportable**, разбирате ли? Моля ви, по-добре сами! Нали няма да ми откажете?
	[* Ние сме на дъното (фр.). Б.а.]
	[** Непоносимо е (фр.). Б.а.]
	Артьом я погледна втренчено:
	— Решителни думи.
	Той замислено почеса брадичката си. Естествено, Дьониз изтърси това не от много ум, а по силата на истеричната си женска същност. И най-вече — устами младенца…
	А може би е права — малък експеримент, само капчица мъжество и издръжливост от тази принцеса. Целта ли? Да принудят противника да се разкрие, когато той явно не желае; да го заставят да нападне, когато има само намерение да наблюдава. Естествено, експериментът е съшит с бели конци, но нали условният „противник“ — явно абсолютен психопат, може и да изчезне.
	— А няма ли да се изплашиш, принцесо?
	Дьониз вирна брадичката си — ни следа от отчаяние, ни дребнава обидчивост, само недетска готовност да се подчини на неговата воля и разум.
	— Тогава ще направим така. — Артьом взе от шкафа няколко стари вестника, смачка ги и ги сложи на пода до входната врата.
	— Домъкнаха ни тук — продължаваше той високо и демонстративно, — но, изглежда, не сме им нужни. Нямат намерение да ни връщат. Съгласен съм с теб — по-добре веднага да умрем, отколкото да живеем в неизвестност и без каквато и да било надежда за връщане.
	Запали хартията и се върна на канапето. Седна до Дьониз, взе ръцете й в своите, за да не се плаши. Дьониз гледаше не огъня, а него, очите й бяха съсредоточени и ни най-малко уплашени.
	Вестниците се разпалиха, първите високи езици вече лижеха касата на вратата. Да, изящен ход. Щом са ги довлекли тук, щом са създали специално за тях този дяволски павилион, хранят ги и ги поят, а се и стараят да изпълнят всичките им разумни желания — значи са много нужни някому. Нека сега този „някой“ вземе мерки за спасяването на своите живи експонати.
	В стаята изведнъж замириса на пърлено месо, макар че и вратата, и стената упорито отказваха да се разпалят. По сивата плоскост на вратата пробяга тръпка, сякаш ветрен полъх бе раздвижил локва, а после вратата потече изведнъж, сякаш бе от масло. Гаден люляков дим се втурна в образувалата се паст и в полуздрача на бързо настъпващата вечер те ясно видяха фигурата на човек, застанал в края на пътеката.
	Артьом рипна, прескочи тлеещия куп хартия, изхвърча от къщата и се втурна срещу непознатия. Само да не изчезне, само да не…
	И в същия миг налетя на стена, невидима и еластична. Прозрачната повърхност пружинира и го отхвърли назад. По ръцете и лицето му остана лепкав и дразнещ го налеп, сякаш се бе забил в тялото на огромна медуза. Неволно вдигна ръце към лицето си да изтрие тази лепкава слуз, но усещането му бе лъжливо, кожата беше суха. Като се мъчеше да се освободи от странното усещане, Артьом затърка бузите и челото си, а когато свали ръка, видя, че непознатият е вече на крачка от него, отвъд прозрачната преграда.
	Секунда-две се гледаха втренчено, види се, непознатият добре бе изучил Артьом, защото в очите му не пробяга и сянка от скрито любопитство; на свой ред Артьом нямаше какво толкова да разглежда, тъй като лицето на непознатия беше нещо средно от всички обикновени мъжки лица. Просто едно лице. Като на анатомичен мулаж.
	Непознатият размърда устни и на Артьом му се стори, че думите, удивително правилно произнасяни, следват с малка пауза движенията на устните.
	— Какво ви липсва? — насечено изрече непознатият.
	Артьом направи крачка и опря длани ο лепкавата повърхност на разделящата ги стена.
	— Искаме да знаем къде и при кого се намираме. Искаме да знаем с какво право ни похитихте. Искаме да знаем за какво сме ви необходими.
	Непознатият отново замърда устни.
	— Утре сутринта, на разсъмване — дочу Артьом, — ще разговарям с теб.
	Стената помътня, тръпка пробяга по нея, като по кожа на обезпокоено животно, после напълно загуби прозрачността си. Отзад се чуха стъпки — внимателно се приближаваше Дьониз.
	— Видя ли? (Естествено, бе видяла.) Мисля, че точно тази мутра се появи зад прозореца, за да ме примами на балкона. А ти не забеляза ли някого, когато те отмъкваха?
	Дьониз смръщи челце.
	— Аз спях. После отворих очи — плувам… как да кажа… ето така, из стаите… Не вярвате ли? Плувам, всичко наоколо е здрачно и един човек, не го познавам, прави с ръцете така… — Дьониз издаде длани напред и ги размаха, като да отпъди облаче дим — и плувам, по-бързо, по-бързо, като че ли съм… как да кажа… un duret de peuplier*, дърво, не — топола, тополов — така ли? а, глухарче! — тя облекчено въздъхна. Когато съставяше проста фраза, всичко вървеше гладко и той дори се учудваше колко правилно говори, но щом се впуснеше в подробности, започваше такава каша от руски и долногаронски, която безнадеждно се превръщаше в безсмислица. — Но там, у дома човекът беше друг. Друго лице… — тя бързо погледна към Артьом и старателно се поправи: — Друга мутра. Като… консервена кутия.
	[* Тополов пух (фр.). Б.а.]
	— Мутра. Ти постигаш поразителни успехи в руския. Впрочем с какъвто тръгнеш… Само че какво ще кажат мама и татко, като се върнеш?
	— Татко и мама превеждат ваша проза… как да кажа… contemporaine, съвременна. Там има и по-други думи… някой път ще ви ги кажа. Всичките подред, вие ще ме поправяте. Съгласен ли сте? А когато се върна…
	Раменете и изведнъж се смъкнаха, тя кротичко се обърна и заситни към къщата. На прага се спря и без да се обръща, сякаш изобщо не я засягаше ще чуе ли Артьом или няма, шепнешком, много правилно изрече:
	— Зная, че никога няма да се върна вкъщи.
	Артьом по-скоро се досети, отколкото чу. Клетото малко скитниче, стои гърбом и плаче мълчешката, само се старае раменете й да не треперят, да не я издават.
	Ама защо си такова дърво, иди при нея, направи нещо, я по главицата я погали, я друго — момичето плаче…
	Приближи се. Наведе се над нея.
	— А ако се върнем — попита Дьониз, вдигнала сухите си спокойни очи към него, — няма ли да се ожените за мен, няма ли да ме вземете със себе си?
	— О, господи, ама, разбира се!
	А какво друго можеше да каже при такъв случай?

>
	Дьониз тихичко просумтяваше, гушната в лявото му рамо.
	Артьом трябваше да освободи ръката си с часовника. Не успя отведнъж, защото най-малко от всичко искаше да събуди Дьониз. Предстоеше му разговор, и то твърде сериозен, за да забърква в него и това дете. Детето примляска с устни насън и едва чуто промърмори: „Артьом…“ Мда. Не „мамо“, а „Артьом“. Може да беше от постоянните дневни страхове, а може… Добре де. Не е време сега да мисли за това. Ето вече се провиждат стрелките на часовника, значи след някакви си петнайсет минути в един миг и неотвратимо ще разсъмне. Трябва да тръгва. И да се постарае да стане господар на положението.
	Артьом се измъкна по чорапи в антрето, недоволно огледа панталоните си — през всичките тия дни той спа облечен и това бе сложило печален отпечатък върху костюма му. Естествено, не му се щеше да се появява пред представителя на чужда държава в такъв неугледен вид, но с всяка минута все повече и повече просветляваше и дума не можеше да става да се забави заради някакво си лустросване.
	Излезе от къщичката. Утрините тук не бяха хладни както нямаше нито дневна жега, нито нощна прохлада. Широката поляна беше пуста и Артьом бавно тръгна между нахалните, нескопосни лехи, докато не стигна до шубраците. И там, на далечната чупка, невидима от прозорците на къщата, вече го очакваше вчерашният непознат.
	— Седни — заповяда той.
	Артьом извърна поглед — вляво от пътечката действително се бе появила оформена от чимове пейка. Артьом пъхна ръце в джобовете и предизвикателно се залюля от пети към пръсти и обратно. Трябва веднага да овладее положението. Ето така, тук ще нарежда той и въпроси ще задава също той.
	— Приближете се — изрече той с тон, с какъвто обикновено разговаряше в щаба на доброволните отряди. — Сега си направете труда да ми отговорите къде се намираме.
	Непознатият размърда устни и Артьом ясно чу:
	— Не на Земята.
	Артьом замислено попипа брадичката си, след това, кой знае защо, помириса дланта си… Не на Земята. Всички други въпроси мигом се изпариха. Не на Земята. С това трябваше да свикнат, да го преглътнат и смелят, а всичко останало засега нямаше никакво значение. Вярно, в първия момент Артьом за малко да попита: „А далече ли е Земята“, но овреме разбра, че въпросът е глупав.
	— Защо мълчиш? — отново се разнесе приглушеният глас. — Аз получих пълномощия да разговарям с теб и да отговарям на всеки твой въпрос.
	— Ние не сме на Земята. — Артьом само вдигна рамене. — И всичко останало е ала-бала.
	— Това идиом ли е?
	— Именно. Поне кажете защо го направихте?
	— Вие сте ни нужни.
	— Ние? Аз и Дьониз?
	— Ти и тя.
	— Две зайчета, черничко и беличко… Ще ни пиете кръвта или какво? Какво можем да очакваме от вас, щом като едва не я убихте, докато я мъкнахте дотук! Не можахте ли да намерите някое по-голямо момиче? Защо ви е това дете, питам ви?
	— Стана ли ви мила вече?
	— Виж ти! — Артьом изразително почука по челото си, после по тока на обувките. — Корифеи на чуждопланетна цивилизация… Не можахте ли да си направите друг извод?
	Непознатият високомерно премълча.
	— Значи така, приемете за в бъдеще, че подобни въпроси не се отнасят към същността и не подлежат на обяснение. Както при нас на Земята.
	Нещо в лицето на непознатия трепна. Дали не беше подигравателна гримаса? Артьом не можа да разбере.
	— И какво искате от нас конкретно?
	Непознатият подъвка устни и интервалът между тяхното движение и раждането на звука още повече се увеличи.
	— Някога и ние сме били като вас, същите. Сега искаме да знаем каква е разликата между вас и нас.
	Артьом само вдигна рамене.
	— Вие долетяхте на Земята с кораб, какъвто не сме и сънували. Можахте да създадете всичко това — миниатюрен квазиземен рай с най-модната колиба. Нима не успяхте да конструирате машина, която да изчисли разликата между вас и нас с точност до атом?
	— Количественият анализ не ни даде нищо. Необходими са непосредствени наблюдения в условия, максимално близки до естествените.
	— И вие протегнахте ръка и ни взехте като две жаби от терариум. Можете да ме поздравите — вече ясно виждам разликата между вас и земните хора.
	— Така ли? — каза непознатият и тонът му никак не хареса на Артьом. — Знайте, че известно време прекарах близо до вашата планета и наблюдавах живота на нейните обитатели. Някои наблюдения ме убедиха, че пренасянето на двама жители на Земята в условия, най-благоприятни за тях, ще бъде не по-антихуманно от всичко, което се върши на вашата планета.
	— Бива си я цивилизацията ви, щом се ориентирате по далеч не най-добрите представители на планета, значително под вашето равнище на развитие.
	— Защо се опитваш да ни обвиниш? Нали ако ти бяхме предложили доброволно да долетиш тук, ако бяхме поискали помощта ти, нямаше да откажеш?
	— Разбира се, че не. Но вие забъркахте в тази работа Дьониз…
	Те бързо се спогледаха.
	— Кръгът на разговора почна да се затваря — забеляза непознатият. — Не искаш ли да попиташ още нещо, преди да се събуди твоята Дьониз?
	Твоята Дьониз. Тоя супермен просто прелива от тактичност.
	— Мога да задавам безброй въпроси. Но за първи път стига. Нали пак ще се видим?
	— Както ти пожелаеш.
	— А ако пожелая, как да ви повикам?
	— Повикай ме.
	— Но не сте ми се представили…
	— Името ми не може да се произнесе на твоя език. Затова да се уговорим как ще ти бъде най-лесно да ме наричаш. Как е на вашия език същество, което стои на по-високо ниво от човека?
	Артьом вдигна рамене:
	— Сигурно бог. Один, Зевс, Саваот, Агуро-Мазда, Юпитер… Ако ви е все едно, ще ви наричам Юп — това е върховното божество у древните римляни.
	„А също така и човекоподобната маймуна у Жул Верн“ — помисли си той.
	Непознатият важно наведе глава в знак на съгласие.
	— Запасът от хранителни продукти, както и досега, ще се обновява всекидневно. Нещо да ви липсва?
	— Работа.
	— О, ние само искахме да ви дадем възможност да си починете след пътя. Малко по-надолу по тази пътечка ще намерите две кабини със звукозаписващи апарати. Ще ви помолим подробно да диктувате всичко, което знаете за живота на Земята — предимно за самите себе си, за семействата ви, за детството, за възпитанието… Не се мъчете да систематизирате — диктувайте по реда, по който ще ви бъде най-лесно да си спомните.
	— А нямате ли апаратура за записване на мисли?
	— За чуждопланетни същества нямаме.
	— Че защо така сте изостанали. Ами създайте си. Та вие сте построили такъв кораб.
	— Този кораб е създаден преди много хилядолетия. Отдавна вече нищо не създаваме…
	Настана мъчителна пауза. Малко по малко ставаше ясно защо на тия „богове“ им е притрябвало да търсят разликата между себе си и нормалните хора.
	— Струва ми се, че Дьониз се събужда — наруши мълчанието Артьом. — До утре, Юп.
	— До утре.
	Прозрачната ципа, за която досега Артьом само се досещаше по глухия глас на Юп, загуби своята прозрачност, стана лилава, морава, черноморава и се стопи. На пътечката нямаше никого.
	Той тръгна към къщичката, знаеше, че Дьониз наистина се е събудила, но не става, а се е свила под карираното одеяло в тръпнеща топчица и все се ослушва. Страхува се, че е сама. Не я ли виждаха очите му, можеше съвсем спокойно да мисли за нея като за хлапачка десетокласничка. Като за много красива десетокласничка.
	Но всеки път я намираше съвсем не такава, каквато я помнеше, и това го изваждаше от релси. Налагаше му се да се насилва, та да изстиска от себе си някоя неутрална фраза.
	— А ти все още спиш, любима, стани красавице, стани!* — Дай боже, на нея, възпитаната с Лафонтен и Ростан, тези чудесни стихове да не прозвучат до болка банално, както на самия него!
	[* Пушкин „Зимно утро“ (Избр. произв., том втори, изд. „Народна култура“, 1970 г. Прев. Григор Ленков.) Б.пр.]
	Тя го гледаше, без да мигне, както се гледа чудо. Сигурно и той така я бе гледал първата им вечер?
	— Какво ти има? Да не те е изплашил някой?
	— Не. Но се събудих и изведнъж си помислих, че изобщо не сте съществували.
	— А аз съществувам. Там е нещастието!
	— Не е нещастие. Не бива така. Но сега трябва отново да свиквам с вас.
	— Тогава да започнем със закуската. После ще се постегнем. Хващала ли си някога ютия? Не си? Хм, лоша работа. Ще трябва всичко да поема аз: да гладя, да пера, да ти бърша нослето…
	— Артьом, какво искате да скриете от мен?
	— Общо взето, нищо. Просто днес е първият ни нормален работен ден. Сядай, яж. Кайсиите още ли не са ти дошли до гу… Кхм! Не са ли ти втръснали?
	— Какво ще върша аз?
	— Това, което и аз — ще си припомняме и ще диктуваме. На този, който ни покани тук — така ще казваме, — са му необходими нашите интимни спомени. Пеленки, детска градина, училище. Ти как си с историята?
	— Доста добре.
	— Охо, допълваме се взаимно. И така, на наше разположение са предоставени звукозаписващи апарати. Ще се помъчим да си спомним как е започнала живота си нашата майчица Земя. Отдалеч и по-подробно. И се постарай засега да се ограничиш с най-древните времена. За Карл Велики и Пипин Къси също може. И кой още е бил по онова време в Англия? А, Тюдорите.
	— Ох… — каза Дьониз.
	— Не хълцай, предупредих те. Това е средното ниво на редовия инженер. Слушай внимателно. За Бертолд Шварц не трябва. Не им е интересно. Разбра ли ме?
	— Да — кимна Дьониз. — Добре разбрах. Интересува ги само историята.
	— Собствено интересува ги всичко. Но по-добре да започнем с историята — по-безобидно е. Колкото до географията, сигурно са се сетили да направят някоя и друга снимка, когато са идвали за нас…
	Той спря, но вече беше късно. Трябва да си последната глупачка, та след тия думи да не се досетиш кое как. А досети ли се тя?
	Дьониз седеше с наведена глава.
	— Погледни ме, Дьониз. Моля те. Работата е там, че не сме на Земята.
	— Да — отвърна тя спокойно, — да, тук е леко, прекалено леко, може да се лети…
	Той се втренчи в нея изумен.
	— Ти да не се… досещаше? От самото начало? А нищо не си ми казала…
	— Тогава ми беше все едно.
	— А сега?
	— И сега ми е все едно къде сме.
	Тя се изхитряваше тъй да построи фразата и да прави такива многозначителни паузи, че след всяка от тях просто му идеше да падне в краката й а ла полковник Бурмин.
	— Я измий съдовете. Време е да започнем работа.
	Покритите беседки, обвити с дива лоза, вече ги очакваха от двете страни на пътечката, на която предния ден сутринта Артьом разговаря с Юп. Във всяка от тях бе монтиран уред, донякъде приличащ на хелиевия течотърсач. Пред пулта — нисък въртящ се стол и еднокрака масичка с неизменната кутия кайсиев компот и пакетче сухари.
	„Цяло щастие е — помисли Артьом, докато се настаняваше на стола, — че ми се падна да възпитавам толкова умно дете. Виж я ти, да забележи, че тук притегателната сила е друга! Разликата е едва уловима… И това царствено спокойствие… Друга на нейно място щеше да реве денем и нощем без прекъсване и да се сеща ту за майка си, ту за улиците край Сена и за гълъбите на площад… как беше у Ремарк?… На площад «Съгласие». Но защо наистина тя нито веднъж не се сети за вкъщи? Ще се върнем на предположението за «Интелижънс сервис»… Бабини деветини. Нали и аз не съм й натрапвал спомените си за своята единствена леля Полина Глебовна! А ако бях започнал да й пея за гранитните крайбрежни улици и лъскавите колони на Исакиевския събор с дупките от шрапнели — щеше да стане една, не ти е работа. Натрапената откровеност е по-лоша от неканен гост. Тогава защо онова, което е напълно естествено за мен, ми изглежда неестествено у нея? Може би това бе чисто интуитивно желание да открие в момичето някакъв фалш поради липса на други пороци — желание, диктувано от елементарния закон за самосъхранение… от какво? Хайде, хайде, признай си, никой не чува, а тези машини не записват мисли — но ти се страхуваш от нея, нали?“
	Отдавна знаеше, че се страхува. Но не от нея, а от себе си. Знаеше, че ако се заплесне, трезвият му инженерен разум няма да помогне. Затова си позволяваше да гледа на Дьониз само като на малко момиче, ученичка. Не е нито време сега, нито мястото е подходящо. Трябва да работи. Наведе се над „течотърсача“.
	— Най-древното средище на цивилизация според мен е бил Египет — започна той и разноцветните лампички като щури замигаха на таблото. — Вече през петото хилядолетие преди новата ера… по дяволите, как да се обясни що е нова ера, без да се навлезе в историята на християнството? Е, добре, за новата ера после. Върховна управляваща личност в древния Египет е бил фараонът…
	Единствените фараони, които помнеше, бяха Аменхотеп IV и Ехнатон. Вярно, имаше известно съмнение, че това е едно и също лице. Помнеше и някакъв жрец Херихор. Е, естествено и Нефертити. А, ето на кого прилича Дьониз. Същата спокойна, стаена нежност, същото издължаване на чертите — от вдлъбнатинката на горната устна към слепоочията, сякаш по изваяното вече лице внимателно са прекарали влажните длани и то завинаги е запазило това докосване на сътворилите го ръце…
	— Наброяват около двайсетина, ако не и повече, управляващи династии — изрече той сепнато. Лампичките отново замигаха по пулта, като че ли само чакаха звука на неговия глас. — Могъща сила, противостояща на фараонската власт, са били жреците.
	Към обяд при него дотича Дьониз.
	— Малко прегракнах — съобщи тя. — А вие?
	— Стигнах до Ехнатон и Херихор.
	По лицето на Дьониз се изписа истински ужас:
	— Двамата, в едно и също време, а? Нали не забравихте да кажете, че жена на Ехнатон е била кралица… не, не е така — Савската царица?
	Артьом наведе глава и погледна сериозната муцунка на Дьониз. В душата му бавно пропълзя подозрението, че с него се гаврят.
	— Между впрочем жените на великите личности нямат общо с историята, те не правят история. Както и самите велики личности. Историята се прави от народа, това се учи в училище.
	Лицето на Дьониз се сгърчи в жалостива гримаса.
	— Бедната история! — тя седна на прага с краката навън, виснали през стъпалото, без да докосват земята, с глава, полуобърната към Артьом; един такъв киногеничен диалог с реплики през рамо. — История без жени — какъв ужас! Всяко нещо без жени е просто гадост. Вземете войната. Вземете пияно… пиянството. Вземете полицията. Политиката…
	— История и политика са различни неща.
	— Ама, разбира се! Политиката я правят мъжете, а историята… мъжете я правят ей така — Дьониз плавно издаде ръце напред, сякаш изобразяваше бавно течаща река. — А жените… — тя бързо завъртя китки, като да разбърква вода.
	— Сполучливо моделиране на историческите процеси! Но какво общо има с това Савската царица?
	— Савската царица не е могла да прави история, краката и са били, о, криви като на мече. — Дьониз опря ръце ο прага, изпъна напред крачката си и направи съвсем прилична „дъга“. Явно, занимава се със спорт, затова е толкова издръжлива, а обущетата на бос крак (и как само се държат — едва-едва покриват крайчетата на пръстите й) са стари, изглежда, семейството на средни преводачи не живее нашироко.
	— Савската царица — продължаваше да чурулика Дьониз — не е жена на никого. Дори на Соломон…
	— Я чуй, никой ли не ти е казвал, че приличаш на Нефертити?
	— О, естествено. Казвали са ми. Мосю Льовен, вие не го познавате. Сега това го казват на всички красиви жени.
	Хм, каква скромност — „на всички красиви жени“!
	— А Нефертити… — Дьониз вдигна рамене: нищо особено значи; сви пръсти и ги прекара вертикално отдолу нагоре, сякаш опипваше тънка пръчица. — Сушена рибка… Бабушек, какво, не е ли така?
	— Бабушка — машинално подсказа той.
	— Раменете и са едни такива прави, кърпи да сушиш на тях. А краката? Така и така (във въздуха бе изрисуван ръжен), ето тук (свали обувчицата, на прага стъпи малко гъвкаво ходило. Дьониз шляпа по ходилото и после показва на пръстите нещо, което по големина съответствува на четирийсети номер) — тук е мършава, плоско дърво… дъска.
	Цяло нещастие са тия жени — колко развита е у тях елементарната пошла завист! Още с мляко около устата, а вече съска срещу онази, която е царувала преди три хилядолетия, и не защото онази е по-хубава — не, колкото и невероятно да звучи, Дьониз е по-прекрасна и на човек му става страшно да си помисли каква ще стане по-нататък, към двайсет и петата си година, но сега тя болезнено завижда, защото Нефертити я знае целият свят, а нея я познават само татко и мама и някой си мосю Льовен.
	— Мда — произнесе той, — аз самият изпитвам към нея по-малко неприязън, повече състрадание. — Тъй или иначе Ехнатон я зарязва.
	Дьониз учудено стрелна вежди — тя често го правеше, сякаш питаше: правилно ли говоря? Въпросителните интонации избликваха у нея също твърде често и неочаквано нейде в средата на някоя чисто епична фраза; тя се съмняваше в правилността на своята реч и същевременно се извиняваше за възможната грешка. Правеше го много симпатично, но ако поне малко по-лошо говореше руски, тия игриви интонации щяха да сторят думите и абсолютно неразбираеми.
	— Неприязън ли? — Най-сетне учудването на Дьониз доби словесен израз. — За какво? (Винаги бъркаше „защо“ и „за какво“.) Просто човек трябва да гледа, да мисли. Вие гледате (винаги, когато започне да говори бързо, думите не и достигат) и това (малката й длан като трионче назад-напред покрай деколтето… Може би това означава „скулптурен портрет“)… но то не е истината, така не става, не е възможно — изобщо за всички в действителност… В действителност трябва да се видят des fresques, рисунките. Те са за всички, разбирате ли? В рисунките е жената. А това е глава, всички я боготворят, но тя е такава само за един, разбирате ли, Артьом? За него. Не за Ехнатон. Не е ли така? Това е Нефертити за един-единствен човек…
	Той дори не я спираше, макар Дьониз да бе стигнала пределната скорост, когато една дума сменя друга по-рано от предидущата, произнесена полувъпросително, полуядно (господи, как може да не разбира такива прости неща!), без да изчака Артьом да я осмисли, да я смени с по-подходяща и най-важното — да схване връзката на тази дума с всичко, казано преди нея. Дьониз продължаваше да чурулика, а той слушаше и не можеше да се начуди — момичето говореше всичко това така разпалено, сякаш се отнасяше лично за нея и сякаш не ги деляха три хилядолетия.
	„Това се вика шамар!“ — мислеше той. А всъщност „какво му пука?“. Историята за нещастната жена на фараона я бе слушал десетки пъти все монотонно и еднообразно. Работата беше там, че когато с Фимка Найман сваляха ерудирани момичета, които трябваше да шашнат със своя интелект, Найман пускаше в обращение сагата за неверния фараон, изоставил такава красавица заради пищнобедрата гъстовежда Кийя, евтина кокотка от брега на Нил. Още щом чуеше каноническото начало: „Впрочем за мъжкото постоянство…“ — Артьом механически изключваше и вдъхновената Найманова измишльотина никога не достигна до сърцето и съзнанието му. Вярно, на момичетата това им бе достатъчно — същинска приспивна песничка. Тази история продължи до началото на миналата година, когато излезе романът „Фараон Ехнатон“ и разгроми необикновената и сензационна Фимкина залъгалка. Но той не се предаде, изрови отнякъде поредната хипотеза за произхода на „Мона Лиза“ — че уж било автопортрет на Леонардо в рокля, и с помощта на тази изискана изкуствоведческа уловка продължаваше да поддържа репутация на интелектуалец.
	И ето че сега няколкото заплетени, припрени думи на Дьониз бяха достатъчни опротивялата вече на всички история за размирния, но непоследователен фараон и неговата неправдоподобно прекрасна съпруга да заблести със съвсем нови багри и за пръв път да бъде разбрана окончателно.
	Ами, разбира се, Нефертити не е била, не е могла да бъде такава, каквато я е изобразил незнайният скулптор. Двата скулптурни портрета не са онази Нефертити, каквато е била само за художника. А всички останали — пък и самият фараон — виждали дълголиката немлада майка на шест деца с безобразен, провиснал корем, както е изобразена на няколко стенни рисунки.
	— Значи излиза, че Ехнатон не е знаел, че неговият придворен скулптор, така да се каже, лакира действителността и изобразява законната му половинка като богиня на красотата?
	— О, как е възможно — цар да не знае? Знаел е. Веднъж. Отишъл в работилницата и видял. И станал толкова нещастен… злощастен — така ли се казва? — фараон. И всичко, което правел… има такива думи, ей сега, сега… О, станало на прах и пепел.
	И станало на прах и пепел великото дело на Ехнатон, щото той търсил онази Нефертити, която успял да види неговият придворен художник, а не можел да я намери. Някъде наблизо минала тя, съвсем близо край него, страстна и нежна, щастлива като никога в младостта си и млада както никога в зенита на своята царска власт. И удържал той войските свои, готови да се втурнат в съкрушителен набег срещу съседни царства, и спрял ръката своя, готова да изтреби до крак непокорните жреци, позволил да управлява наместо него някакъв негодник от прежните му любимци и, твърде възможно, си взел твърдобедрата пищновежда Кийя, и добре, ако само нея. Ето как е станало всичко и единствена Дьониз се бе досетила, че тъкмо така е станало.
	— На колко си години, Дьониз?
	— На шестнайсет. На толкова, на колкото е била мама, когато е срещнала татко.
	Такава постановка на въпроса, по-точно на отговора, някак отведнъж го отрезви.
	Е, щом си само на шестнайсет, като непълнолетна трябва да имаш намален работен ден. Затова — право вкъщи и свари картофи, те са в ъгъла на кухнята, в тортена кутия. Направи си труда да почистиш. А аз ще подиктувам още.
	Дьониз царствено изплува от беседката. Да имаше Нефертити нейните рамене!
	А подир час тя дотича, дори не дотича, а докуцука на един крак, и с радостен вик го помъкна в кухнята; отпърво той не можа да усети причината за нейния възторг и едва след известно време разбра, че това са първите картофи, сварени лично от нея. Дьониз беше една малка домакиня и Артьом се отврати от себе си, защото се опитваше да я сравни с Одри Хепбърн от „Римска ваканция“, когато в ролята си на наследствена принцеса на необозначена на картата страна вари първата и последна в живота си чашка кафе.
	След обяда отново си отидоха по беседките, но когато почна да се мръква, Дьониз не беше на работното си място, сигурно й бе омръзнало и бе решила да се възползува от привилегията си на непълнолетна. Артьом я завари на канапето с подвити крака и игла в ръката. Единствената му официална риза от индийско платно, чиито ръкави бяха старателно срязани, лежеше опъната върху масата.
	— Дьониз, ти си полудяла! Какво си направила с ризата ми?
	— А? Жал ли ви е?
	— Не, ама все пак…
	— Прекалено любопитен сте — и се захвана да реже ръкавите на дълги ивици.
	Цялата си вечер загуби с тази работа, припявайки си нещо под нос. Най-сетне тържествено обяви:
	— Готово!
	— Много симпатично сукманче. Във воланите познавам собствените си ръкави. Надявам се, не се каниш сега пред мен да я мериш?
	Дьониз се изчерви.
	— Ох, извини ме, какъв съм глупак. Нашият предобеден разговор ме подсеща, че ти все пак си французойка.
	— Не виждам връзката…
	— Кой знае как съм си изградил представата, че французойките задължително говорят двусмислено, събличат се в присъствие на чужди мъже, целуват се с първия срещнат и на всичко отговарят с неизменното „о-ля-ля“!
	— Нагледали сте се на пошли филми — тъжно констатира Дьониз. — Дори не ви се сърдя. Но ако ще живеем тук… мм… дълго, бих искала да имам des draps, чаршафи. Може ли?
	— Естествено. И тях ли ще режеш?
	— За какво? Ще спя на тях. Цяла седмица без да се събличам… Просто ме е срам.
	— Нищо, не се стеснявай от мен.
	— Срам ме е пред собствената ми рокля. Единствена ми е.
	— А тази, новата?
	— Боже мой, това е нощница!
	Сега беше ред на Артьом да се смути. И за да не се издаде, заби нос в гардероба.
	— Ето ти калъфки… и това… и това… извинявай, не са парфюмирани… Аз съм идиот! — радостно обяви той. — Тук е надувният дюшек на Фимка. Цял живот съм мечтал да спя на балкон.
	— Не ви ли е страх сам?
	— Глупачето ми, нас тук ни пазят като зеница на око. А вратата само ще я притворя. Ако има нещо, извикай ме.
	Измъкна се на балкона и се чуваше как надува дюшека с велосипедна помпа. По някое време го повикаха.
	— Какво има, детко?
	Дьониз не отвърна, явно трябваше да отиде при нея.
	Тя вече се бе приготвила за лягане и Артьом неволно се усмихна, като видя своята риза с отрязани ръкави, с яка, прекалено широка за Дьониз.
	— Нефертити в мъжка роба. Картина!
	Тя вдигна очи към него, не прие шегата му:
	— Лека нощ.
	— Спи, детко.
	Наведе се и я целуна по челото.
	На балкона не беше никак студено, Артьом метна дрехите си на перилата, изтегна се и блажено загледа нагоре. Тъмничен мрак бе надвиснал над него.
	— Юп! — повика той шепнешком.
	Отляво зад перилата се мярна нещо.
	— Доволни ли сте от нас, Юп?
	— Да — също тихо се чу от тъмното. — А вие?
	— Напълно. Макар че да си спомняш не е толкова лесно, колкото изглежда.
	— Оплакваш ли се?
	— Не.
	— Нужно ли ти е нещо друго?
	— На мен не. Но се страхувам, че всичко това не е достатъчно за Дьониз.
	— Какво още й трябва?
	— Играчки.
	— Добре.
	Заспа неусетно и се събуди едва на разсъмване. Тихичко се облече и се прехвърли от балкона. Вече се канеше да заобиколи къщата и да мине през вратата, та безшумно да влезе в кухнята, но в този миг дочу задавения вик на Дьониз. С един скок се прехвърли обратно и нахълта в стаята.
	Безброй плоски разноцветни кутийки се издигаха от пода чак до тавана, а до тях с голи коленца на пода седеше Дьониз. Цялата стая бе в някаква златиста пяна и Дьониз гребеше пяната и я притискаше ο лицето си. Като видя Артьом, тя скочи, извика нещо на своя си език, хвърли над главата си толкова пенесто злато, колкото можеха да поберат шепите й; после се завъртя и бакърените ефирни струи с ромон се увиха около нея. Артьом се приближи, пипна — еластична синтетична материя, осеяна с безброй блестящи мехурчета.
	— Все пак получи играчки — добродушно промърмори той.
	— Боже мой, „играчки“! Знаете ли какво ми се иска да кажа при тази картина?
	— Зная: о-ля-ля!
	— Именно. О-ля-ля!
	— По-добре да беше казала благодаря.
	— О, изобщо не се сетих. Аз съм… un cochon de lait, свинка. Кой ми го подари?
	— По всяка вероятност Юп.
	— Откъде се е взел тук този негър?
	— Защо „негър“? Това е нашият домакин.
	— Юп е име за слуга, а не за господар, не сте ли съгласен? Но все едно. — Втурна се към балконската врата, отвори я широко и викна:
	— Мерси, мосю Юп!
	— Ето че се държиш като французойка от пошъл филм: крещиш „о-ля-ля“ и търчиш полугола на балкона.
	Дьониз само вдигна рамене.
	— А много ли е стар мосю Юп?
	— Мисля, че не много. Но — край на възторзите. Закусваме и — на работа.
	— А кога ще дойде… мм… неделя?
	— Пресметни сама, вчера беше понеделник.
	Дьониз нацупи устнички.
	Но като вземам предвид детската ти възраст и домакинските ти задължения, определям работния ти ден до обяд.
	— О-ля-ля! — развика се Дьониз. — Да живее безработата!
	— Първо, казва се безработица. Второ, тя е частична и, трето, вече прекаляваш с твоето „о-ля-ля“. Внимавай да не си помисля, че досега си се преструвала и едва като видя тия парцали, си показваш същността.
	Дьониз помръдна ноздри като малка антилопа и сърдито заяви:
	— Ще се обличам.
	— Ясно. Това значи, че аз трябва да варя кафе. Но знай — от утре ти ще вършиш тази работа — не с цел да ликвидирам безработицата, а за да ти създам трудови навици.
	Докато закусваха, на Артьом му бе хрумнало да вземе в беседката топче хартия. Рисуваше не лошо и работата стана по-приятна.
	— Сред древните скални рисунки в Централна Африка се среща изображение на човек с прозрачен шлем, вж. рис. номер двайсет и три. Вярно, по-нататъшните изследвания показали, че шлемът всъщност е тиква, вж. рис. номер двайсет и четири.
	И всичко в тоя дух.
	А вечерта, когато се прибра в къщата, той изпита лек световъртеж. Стените, прозорците и вратите бяха драпирани със сребристосиви, кремави и вишневи тъкани, масата бе покрита с колосано платно, достойно за банкет във Версай.
	— Мосю Артьом, каня ви на прощална вечеря в чест на старата ми рокля. Утре ще отида на работа с тоалет от времето на Империята.
	— Някой казвал ли ти е, че приличаш на мадам Рекамие?
	— Естествено. Пак мосю Льовен.
	— Знаеш ли какво, по-добре да беше сварила супа.
	— Сърдите ли се, нали не?
	— Нали не.
	Тя вдигна рамене, защото той действително се сърдеше.
	— По-добре ми нарисувайте рокля. С която бихте искали да ме видите.
	„Бих искал да те видя на Земята“ — помисли той.
	А после тя започна да се готви за сън, а Артьом, седнал на кухненската маса, послушно нахвърляше скица на роклята на Наталия Гончарова. Дьониз го извика.
	— Какво има, детко?
	— Искам да кажа „лека нощ“.
	Леглото и бе застлано с черна коприна.
	— Да не ти е казвал някой, че приличаш на Маргьорит Валоа?
	— Естествено. Пак той…
	— Мосю Льовен. Внимавай, ще се изтърсиш. Коприната е хлъзгава.
	— Лека нощ.
	— Желая да видя насън мосю Льовен.
	Той се обърна и се запъти към балкона.
	— Артьом!
	Трябваше да се върне.
	— Лека нощ! — повтори Дьониз.
	— Спи спокойно, детко.
	Наведе се и я целуна.
	После излезе в мрака и спря, подпря се на грапавата стена на къщата.
	— Юп — повика, — а днес доволни ли сте от нас?
	Настъпи пауза. Артьом вече бе решил, че отговор няма да последва, но в същия миг до него прозвуча сухото и не много уверено:
	— Да.
	Беше толкова тъмно, че дори Юп да се намираше на две крачки, както можеше да се предположи по звука — все едно, изразът на лицето му не можеше да се види. Не се виждаха дори смътни очертания на фигурата му. А беше съвсем близо.
	— Юп, отговорете ми, ако можете: защо все пак от милионите жители на Земята избрахте именно нас?
	— Гледай — чу се в отговор и на часа на някакви си десетина крачки пред него светна екран. Появиха се две неподвижни фигури и Артьом нямаше защо да се взира, за да познае себе си и Дьониз.
	Кога, в коя щастлива минута са ги видели пришълците такива? И двамата тичаха напред, той — с ракета за тенис, тя — придържайки на гърдите си пухкава плажна хавлийка; без сами да знаят, тичаха, за да се срещнат, но по-добре единият от тях да бе спрял своя лек и безгрижен бяг, защото на тази среща й бе съдено да се състои не на Земята. Ала те летяха напред, през всичките светове и пространства, и ако Артьом не беше един от двамата, щеше да потвърди, че изборът на пришълците е правилен — те бяха най-прекрасните хора на Земята.
	— Но какво искате от нас? — тихо попита Артьом.
	— Бъдете такива, каквито сте си — бе отговорът.
	Двамата, затичани към своята неизбежна среща, нечуто се стопиха в мрака. Артьом протегна ръка покрай стената, напипа вратата, бутна я.
	Мътни петна от неугасена някъде светлина проникваха едва-едва в стаята. Артьом спря над спящата Дьониз. Колко страшно, черна постеля! Леко отметнатото назад лице сякаш се рееше в тъмнината и всеки миг можеше да изчезне в нея. Сега ще те събудя, Дьониз, но ще остане ли лицето ти, каквото бе в деня, когато тичаше, прихванала с две ръце развяващата се хавлийка? Ще тичаш ли така насреща ми, както тичаше, преди да ме познаваш?
	И тогава му се стори, че очите на Дьониз са отворени. Вижда ли го тя в тъмното? Може би не; но знае, че той е тук. „Защо си тук, Артьом“. „Видях двама ни и сега зная, че за мен съществуваш само ти, а за теб — само аз.“ „А може би тук просто няма друг освен мен?“ „Не, Дьониз.“ „Тази райска градина, нашата симпатична колибка, няма дори телефон да размениш някоя дума с приятели?“ „Не зная, Дьониз.“ „И аз съм толкова близо и никой не вижда и не чува, и утре очите ми няма да бъдат разплакани, защото всяка вечер те викам?“ „Не зная, не зная, Дьониз.“ „И аз съм на толкова години, на колкото е била майка ми, когато е срещнала баща ми; и ние се гледаме вече толкова дълго, че ти не можеш просто така да се обърнеш и да си отидеш…“
	Артьом рязко се наведе над нея и — замря: очите й бяха затворени. Крехкият сън охраняваше умореното й лице и сякаш едно докосване беше достатъчно този покой да се наруши и светът да се сгромоляса.
	Захапа устни, за да не я сепне дъхът му. Само не се събуждай, Дьониз, заклевам те във всичко свято, в твоята и моята душа, само не се събуждай в тоя миг!
	Предпазливо се измъкна от къщичката, заобиколи я, прехвърли се през перилата на балкона и се пльосна на дюшека. Бъдете такива, каквито сте си, а? Кучи син! Това е.
	А когато на сутринта се събуди, не посмя да влезе. Страхуваше се, че Дьониз още не се е събудила, страхуваше се от спящото й лице. Обиколи по хрущящите пътечки, докато вратата се отвори и на прага се показа омотана в бяло Дьониз.
	— Ауу, къде сте? — викна тя и му махна с ръка. — Ваната е свободна.
	Той не се помръдна.
	И тогава тя затича към него, придържайки на гърдите си саморъчна хламида, и още отдалеч той позна лицето, вчерашното щастливо лице, и разбра още, че каквато и преграда да въздига между себе си и Дьониз, каквито и забрани да налага на себе си и на нея — всичко ще бъде напразно.

>
	Настанаха странни, приказни дни за тях. Часовете за работа, неуморителна и понякога дори забавна, отлитаха незабелязано; цялото останало време бе запълнено единствено от Дьониз. Тя знаеше и помнеше невероятно много неща и всяка вечер, надянала фантастична ориенталска премяна, се разполагаше с подгънати крака на канапето и започваше, както я бе учил: „Дочух, ο велики царю…“ Дните на Дьониз. Дни като пчелни пити, златисти, натежали от мед. Дни, безшумно преминаващи в нощ, в дълго шумолене на чудновати премени, пробвани преди лягане, в безкрайна нежност, която цяла трябваше да се помести в две кратички думи: „Спи, детко“; но това още не беше краят на деня.
	Защото най-последно беше черното нощно небе, надвиснало над балкона, на няколко педи от тях — и тихият шепот, за да не чуе заспиващата Дьониз: „Доволни ли сте от нас, Юп?“ И в отговор същото тихо, едва колебливо „да“. Само че с всеки изминат ден все по-голяма и по-голяма пауза между въпроса и отговора.
	И най-сетне:
	— Доволни ли сте от нас, Юп?
	Дълго, много дълго мълчание.
	— Не.
	Отдавна трябваше да бъде готов за това, но все пак бе някак дяволски тягостно и не му се искаше да се впуска в обяснение. Та те сами са си виновни. От три милиарда избрали две миловидни муцунки. Да бяха вдигнали двамина какви да е академици, щяха да им изрисуват пълна картина на живота на Земята.
	— Прекалено много искате — сухо изрече Артьом и отметна ръце зад главата си. — Училищната програма отдавна се е изпарила от главата ми, а колкото до работата си, нямам никакви намерения да ви разказвам за нея. А Дьониз е способна да ви демонстрира моди от всички времена и народи, но нищо повече. Сгрешили сте в избора си, Юп, а сега се мъчите от нищо нещо да направите.
	— Ние не грешим — последва безстрастен отговор. — Нужни ни бяхте именно вие и взехме вас.
	— По дяволите, с какво право?
	— Право? — Гласът замлъкна, сякаш Юп се мъчеше да си спомни значението на тази дума. — Право… Сякаш едно обяснение на постъпката ни може да промени нещо във вашата съдба. Но щом мислиш, че съм длъжен да се оправдая, ще го направя заради теб, и то колкото може по-убедително.
	Гласът на Юп се приближи, звучеше малко отвисоко, сякаш той стоеше до самите перила на балкона. Артьом не се стърпя и безшумно провря ръка между пръчките, но пръстите му срещнаха привичната лепкава повърхност на защитния купол. Страхува се, гад такъв. А може и да не е гад, просто съставът на атмосферата да е друг. Да чуем.
	— Преди много десетки хиляди години — прозвуча от мрака гласът на Юп — ние бяхме като вас. Впрочем и тогава сигурно сме били по-мъдри и по-внимателни от вас. Достигнахме предела на човешките знания — разполагахме с кораби, които можеха да ни отведат в която и да било точка от галактиката и дори извън нея. Успяхме да удължим живота си за неограничено време, като победихме всички болести и дори старостта, можехме… впрочем ти дори няма да разбереш, ако започна да изброявам всичко, което сме познали, открили, успели. И така, в алчния си стремеж всичко да видим, всичко да разберем, всичко да познаем, веднъж долетяхме на трета планета от една нищожна периферийна звездичка. Невероятно, но там открихме условия, аналогични на нашите в момента, когато на планетата ни се е появило разумно същество… И ние срещнахме там такова първично същество. Полумаймуна. Дивак. И започнахме внимателно да следим вашата планета. Унищожихме дивите зверове, заплашващи първите човешки групи, учехме вашите диваци да използуват огъня и оръдията на труда, подарихме им сведения, за които сами нямаше да се сетят, и те започнаха да се развиват по-бързо, запомнили нашите уроци и забравили нас. Ние ви помогнахме в зората на вашето човечество, бяхме ваши бавачки и учители… Е, стига ли ти такова обяснение?
	— Никаква благодетелка, да не говорим за разни бавачки и учители, няма право да посяга на свободата на своя възпитаник. А що се отнася до знанията, то, съдейки по това как благоволихте да се държите с мен и с Дьониз, сигурно сте учили първобитните хора на добро, справедливост и уважение към ближния.
	Равнодушното лице на Юп не изрази нито досада, нито смущение. Само отново се размърдаха устните му и след секунда прозвуча монотонният му глас:
	— Тогава ще ти предложа втори вариант. Ние намерихме на вашата планета условия, в които може да се развива разумът. Но разумно същество не открихме. И тогава група наши хора… нищо че бегълци, напуснали планетата ни по политически причини, реши да се установи на вашата Земя. За съжаление не бяха пресметнали възможностите си и след няколко поколения подивяха. Четири групи бегълци, пристигнали по различно време на планетата, са създали четирите земни раси. Не е ли правдоподобно?
	— Но само толкова. И изобщо не обяснява защо си позволявате да се разпореждате с нас като със своя собственост.
	— Вие на няколко пъти се опитвахте да напуснете къщичката и всеки път намирахте същата къща, само че на друго място. И в края на краищата не я напуснахте, останахте в нея. Е, ще ми се наложи и този път да ти предлагам една хипотеза след друга, докато се спреш на някоя. Само че сега хипотезите ще бъдат различни, но всичките на едно и също място. Ето ти още една: ние не оставихме хора на Земята. Но като се завърнахме в родината си, предположихме, че все някога ще ни дотрябват същества, подобни на нас. Не можахме да предвидим всичко, което ни очакваше в бъдеще, но ни разяждаше смътна тревога. Намирахме се на върха на знания и възможности, а бяхме и много предпазливи. И тогава създадохме биороботи, да, саморазвиващи се биороботи, като взехме за основа вашите маймуни. Затова вие не можете да откриете последното звено между маймуната и първия човек. Пръснахме ви по континенти с надеждата, че поне една група ще оживее. Оживяхте всички. Оживяхте и се развихте. Развихте се и започнахте да си задавате въпроса: а за какво живее човек? За какво съществува цялото човечество? Не е ли така?
	Артьом направи неопределен жест — общо взето — да. Нямаше смисъл да крие.
	— И така — гласът на Юп зазвуча патетично, — вие съществувате само за да можем всеки момент да се върнем към своето минало, към своята младост. Нашето човечество престаря. Знаем всичко, можем всичко, но нищо не искаме. Каквито и да сме за вас — баби акушерки, стояли над люлките ви, братя, бащи или богове, създали ви от прахта — искаме от вас само своето и всъщност искаме малко. Около сто милиарда човеци минаха по Земята, а ние взехме само теб и Дьониз. Това е наше право. Богу боговото!
	— Но кесарю — само кесаревото. И дори да приемем, че сте богове, то, дявол да го вземе, богове, как така стигнахте до такъв живот?
	Известно време Юп мълча, после се чу нещо подобно на човешка въздишка.
	— Много се пазехме. Прекалено се пазехме. И за да опазим още по-добре всеки човек, до краен предел ограничихме раждаемостта. Минаха десетки години, стотици и на нашата планета останаха само старци. Спряхме полетите в космоса, не се спускахме в дълбините на океана и в катерите на вулканите. Толкова се страхувахме за себе си! Но нашите другари гинеха един подир друг, гинеха заради нелепи, неподозирани случайности. И тогава направихме последната грешка: вместо да се опитаме да родим ново поколение — може би щяхме да успеем, защото нашата медицина се бе издигнала, пък и сега стои на недостижимо равнище, — решихме да заместим липсата на хора по пътя на създаването на себеподобни биороботи.
	„Мутри като консервени кутии“ — спомни си Артьом думите на Дьониз.
	— Минаха стотици и хиляди години и на цялата планета остана един-единствен човек, роден от жена, аз. Впрочем аз ли съм? Моето тяло многократно се обновяваше и дори изцяло се сменяше, оставаше само мозъкът. Външно съм такъв, каквито са и всички жители на нашата планета. Но единствено аз чувствувам, че загиваме. Струваше ми огромни усилия да убедя моите другари (на тази дума се запъна) да изпратят на Земята последния оцелял звездолет. Като използувах способността си да оставам невидим — няма да разбереш как сме го постигнали, — аз прекарах на Земята известно време, запознах се с нейното минало и настояще и най-важното — избрах вас. Останалото ти е известно.
	— Мда — изрече Артьом. — Разправят, че в древни времена някои полулуди царе се опитвали да си възвърнат младостта, като си преливали кръв от бебета. Да не би и вие по този начин да се подмладявате?
	— Ние сме хора — високопарно произнесе Юп.
	— Вие сте консервени кутии, с извинение. Честна дума, съжалявам ви и ще направим за вас всичко възможно. Кесаревото — кесарю. Лека нощ.
	Юп не отвърна. Обиди се и изчезна. Макар че, не, отдавна трябва да е свикнал с обидите. Просто е сметнал разговора за приключен. Ама и разговора си го биваше! Още половин час такива откровения и без каквато и да е симулация можеше като някой вицекрал на Индия да поиска любимия си слон.
	Дано само Дьониз не научи нещо. Че не е на Земята, е все още половин нещастие. Но това, че не е сред хора… И в същия миг усети, че балконската врага бавно се отваря. И не видя, а се догади, че там, на пода, седи Дьониз, опряна на касата на вратата, обвила коленца с ръце.
	Трябва да й каже нещо, да я излъже, та да я успокои, да заспи, само че веднага, хайде, хайде, бързо, нали се условихме, кучи сине, да използуваш жизнения си опит, спомни си какво си казвал на ония, предишните, спомни си и го повтори, тази ще повярва, глупавка е още, съвсем дете, само си припомни, измъкни от паметта си такива думи, след които нищо повече не е страшно, хайде де, дръвник с дръвник, хайде…
	— Дьониз…
	Невидима в тъмното ръка намира лицето му. Ръката е лека, същинско прилепче. Ама че глупости — прилеп. Откъде го измисли? А, вкамененият въздух на фараоновата гробница. И тук същата застиналост. Дребни съсиреци сиво небитие, оживяващи от човешкото дихание, от трепета на човешки устни. Ами това откъде е, съсиреците? Сигурно от най-ранното детство, когато вярваше, че сутрин цялата нощна тъмнина се събира в глобусите на уличните лампи и цял ден се крие там и вгледа ли се човек, ще види, че в белите матирани балони се е притаила пихтиеста тежка мъгла и, не дай боже, такъв балон да се откъсне, тогава тъмнината ще се измъкне навън, както духът от бутилката в „Багдадския крадец“ и посред бял ден ще залее града, както става вечер, когато запалят лампите и мракът, уплашен, сам излита… Господи, какво говори той, какво?
	— Дьониз…
	Това вече не беше детство, макар че, не, детство беше, разбира се, само че не онова на уличните лампи, а по-късното, с Лариска Салова, само да се сети какво бе говорил тогава, въпреки че няма нищо за сещане, просто бе казал: „Аз твоят въшлив кадет ще го направя на кюфте.“ И тя се засмя, защото бе казано толкова изискано, въшливият кадет беше нахимовец, с една глава по-висок и с голяма тока на колана, и тя престана да се смее, за да му бъде по-удобно да я целуне, и той каза: „И на онзи Лимар ще му разбия мутрата“ — и отново я целуна, а тя каза: „Баба изхвърля боклука“ — защото се бяха спрели пред входа, и той отвърна: „Аз на твоята баба ще й спраскам прозореца“ — и за трети път я целуна, после се отказа — омръзна му, пък и вече май нямаше смисъл…
	— Дьониз…
	А виж — това изобщо не беше детство — последния път — всички се разотиваха, а той можеше да остане, защо трябваше да отказва, и остана, страшно беше пиян, пък и домакинята беше хубава. Той безмълвно я съблече и дали тя го разгледа по-добре, дали бе решила да поскромничи, но изведнъж изтърси: „Ти си ми първият истински…“ „Хайде, хайде, посмали малко“ — каза й той, така стана последния път.
	— Дьониз. Дьониз. Дьониз… — Беше като спасение, като заклинание, като тебеширен кръг на пода — кръг, отделящ всичко, що е било и как е било.
	— Тук съм — прозвуча от мрака нейният невероятно спокоен глас. — Протегни ръка, тук съм.
	Нещо вътре в него се сви при тия думи, обикновени и нищо незначещи в обичайното си номинално значение, но сега обърнали към нея цялата страшна голота на единствения си смисъл. И не той на нея, а тя на него предлагаше единственото лекарство против страх пред заобикалящото ги тъпо и безсмъртно мъртвило и това „протегни ръка“, първото, което тя му каза като равна на равен, означаваше само едно: „Протегни ръка и ме вземи.“
	Той се изправи бавно, одраска буза ο тухлената външна част на касата и прекрачи прага на стаята. Някъде долу, пред краката му, седеше на пода невидимата Дьониз.
	Така. И не се измъчвай, все едно, неизбежно е. Да станеш кучи син. Съдба.
	— Ти като че се боиш? — проклет глас, обиден, съвсем детски. — Но нали никой не вижда. Тъмно е.
	Иде му да я убие. На място.
	— Може би не съм достатъчно хубава за теб? Мосю Льовен казваше…
	— Млъкни!!!
	Въздухът се размърда безшумно и Артьом се досети, че Дьониз се изправи, изопна се и поотметна глава назад. От мрака на леки талази се вдигаше и стигаше до лицето му нейният дъх. Сега тя беше до него по-близо от една протегната ръка.
	— Защо „млъкни“? Аз те обичам, Артьом.
	Господи, възможно ли е това „аз те обичам“ да прозвучи толкова бавно, провлечено и спокойно?
	— Не, Дьониз, не! Просто стана така, че тук сме само двамата, ти и аз, никой освен мен. Затова ти се е сторило… И защо не? Момичетата разправят мама забранява, твоят плешив мосю лъготи за Нефертити… Първия път хората вярват не само на другите. Вярват на себе си. Че е от пръв поглед и за цял живот. И на теб така ти се струва. Мосюто не е бил подходящ за тази роля, стар е, и момичетата ще ти се подиграват. А тук — млад руснак и на съвсем друга планета. О-ля-ля! Засега никой не вижда…
	— Тъмно е и не мога да те ударя.
	— Няма да е лошо. Дори няма да искам прошка. Това ще стане утре. Когато ще мога да съобразявам какво говоря.
	— Ти говориш и не чуваш! Всяка твоя дума е като crapaud*, не зная как е на руски, едно студено, противно, мокро! За какво така? За какво? За какво?
	[* Жаба (фр.). Б.а.]
	Дьониз, ти, мъко моя горчива, не „за какво“, а „защо“.
	— Защото да не си посмяла да кажеш: „Тъмно е и никой не вижда.“ Да не си посмяла да кажеш: „Протегни ръка.“ Да не си посмяла в тази тъмница да стоиш толкова близо, че да протегна ръка и да те взема.
	Шум от стъпки. Отдалечава се. Още повече. Четири крачки мрак помежду им. Една негова крачка ще бъде достатъчна, ако сега го повика. Да не си посмяла да ме повикаш, Дьониз. „Аз те обичам.“ Откъде можеш да знаеш, че тъкмо това е обич?
	Тишина. Продължителна тишина, в която не спи и няма да заспи Дьониз. Значи това не е краят. Да се приближи, да намери в тъмното спокойното чело и — „спи, детко“. Ще можеш ли? Вече ще мога.
	А лицето е мокро. Цялото. Дори веждите. И ръцете, тесничките студени длани.
	— Ама какво има, глупавичката ми, какво има, слънчице мое, мое момиченце — всички думи, всички имена, само да са нежни, а кои — не е важно, важното е нежността в тях, цялата нежност на белия свят, нежността на всички мъже, целували женски лица от Нефертити до Аелита. — Мъничка моя, червенокоске моя, единствена…
	О, последователност на всички мъже по света!
	Заспа Дьониз, нацелувана, щастлива, и продължава да стиска ръката му като любима играчка. Колко малко ти е трябвало — да те стоплят, да те приспят. А то — „протегни ръка и ме вземи“. Глупавичката ми. А сега спиш спокойно, само просумтяваш — наплака се, а аз ще прекарам нощта тук, на пода, като последния глупак, положил глава в края на твоята постеля само за да видя лицето ти, когато почне да се разсъмва.
	Да беше видял Юп тази картина!
	— Ей, Юп, стара консервена кутийо, доволен ли си днес от нас?
	Тишина. И съвсем наблизо отсеченото:
	— Да.
	Имаше такъв отрязък от време, в който Артьом насмалко да се разсмее. Понякога човек изпада в състояние, при което първата му реакция е смехът. Но това продължи само няколко секунди. Последва недоумение: нима ги е подслушвал? Говедо.
	Той внимателно издърпа ръка от малките длани на Дьониз и на пръсти се измъкна от къщи. Тъмница. Непрогледна, тежколиста, августовска.
	— Юп.
	— Слушам те.
	— Юп, вие… вие доволни ли сте днес от нас?
	— Да. Вие разбрахте какво се иска от двама ви и съм доволен.
	— Чули сте… всичко?
	— Естествено. От първия миг на пребиваването ви на нашата планета виждаме и чуваме абсолютно всичко.
	— Дори в тъмното?
	— За нас не съществува нито тъмнината, нито стените на къщата, нито дрехите ви. Виждаме всичко, което искаме.
	Може ли един двайсет и четири годишен земен жител да фрасне в мутрата чуждопланетен гад, па бил той и на хиляди години? Впрочем те самите са предвидили този въпрос, иначе сега между Юп и Артьом нямаше да има защитна стена и тогава…
	— Юп, но ти си човек, вярно, те са консервени кутии, но ти?…
	— Първо, не бива така лесно да ме наричаш човек, тъй като самият ти се смяташ за такъв, а ние се намираме на твърде различни степени на развитие. Второ… — Безстрастен машинен глас и думите една подир друга капят върху черепа му и се стичат по него, без да проникват в дълбините на съзнанието му и без да открият своя съкровен и старателно изплъзващ се смисъл. — Второ, разликата в нивата е в наша полза с изключение на един-единствен въпрос. Точно по този въпрос имаме намерение да получим информация от вас. Вие най-сетне разбрахте какво искаме и аз съм доволен.
	— Юп, можете ли на обикновен руски език да ми обясните за какво става дума? Слушам ви и не разбирам, моят човешки разум не е в състояние да асимилира вашата естествена за вас и сигурно много проста мисъл. За какво говорите, за какво, дявол да го вземе.
	— Моля. Ние имаме безброй самообновяващи се биороботи от различен тип, при което едните копират хората, другите са много по-съвършени от тях… И въпреки това животът на нашето човечество неотклонно върви към залез. Спряно е всякакво развитие. Няма защо да се развиваме повече. Нали за такова нещо трябва да се обича знанието. Няма защо повече да летим в космоса. За това е нужно да се обичат звездите. Практически ние сме безсмъртни, не сме длъжни да продължаваме рода си, както и да се грижим един за друг. Всеки е зает със самия себе си. Само със себе си. Нали за да си помагат взаимно, хората трябва да се обичат. Но ние отдавна сме изгубили представа какво значи това. Забравили сме как да се любим…
	— А ти, ти самият, Юп?
	— Беше толкова отдавна… Не зная, не помня обичал ли съм някого…
	— Но нали искаш да им помогнеш, значи не всичко още е загубено, друже. Само не разбирам какво можем да направим за теб?
	— Дадох ти райска градина, родната къща, с която си свикнал. Дадох ти най-красивото момиче на света. Създадени са ви всички условия. Любете се!
	Удар. В мрака. Срещу гласа. Еластичната повърхност хвърля Артьом обратно на прага на къщата. Безсилен, див гняв…
	— Ако още от началото знаех какво искате, щях да предпочета да пукна под някоя от райските ви ябълки!
	Почакай, ами Дьониз? Никому не е забранено да умира под ябълките, но какво ще прави тя сама с тия консервени кутии? Помисли ли за това? Тя сама няма да им е нужна и… Тук не пазят ненужните вещи. Независимо дали е информация или човек. Неикономично е. И отново невидимият звездолет ще долети на Земята, за да вземе още една двойка млади симпатични зайчета и — създадени са ви всички условия, любете се!
	Тази зверска приумица ще се завърти по втория кръг…
	— Защо мълчиш? — носи се от тъмнината. — Какво мислиш?
	Мисля, че вие сте машинна сган, безсмъртни дегенерати, въобразявате си, че сте богове, но сте безсилни да ме принудите да върша онова, което ви е угодно. В едно успяхте — отнехте ми Дьониз…
	А пред очите му като проклятие, като призрак стои бялата хавлийка.
	Безгрижната мъничка Дьониз, упоена от неземните синтетични парцали. Нежната, неудържима Дьониз, тичаща насреща му по неистинските цветя на техния личен рай.
	Любете се, създадени са ви всички условия!
	А вие ще погледате?
	… ще погледате.
	— Не ми отговори. За какво мислиш?
	Мисля дали да не приключа с тази комедия още сега, дали да не ти кажа на чист руски език какво мисля за всички вас и дали да не избягам в мрака, в лабиринта от безвъзвратни пътечки, да избягам, та на разсъмване да не видя събуждащото се лице на Дьониз. Да не я видя никога повече. А после?
	А после — старият вариант: ще признаете експеримента за неуспешен и ще изчезне и най-малката надежда, че във вас ще се пробуди съвестта и хуманизмът. Няма да ни върнете на Земята. Тук няма да сме ви нужни.
	И тъй, безброй изходи и всички водят до едно: до още една двойка зайчета, която ще заеме освободилото се място в райската градина.
	В райската градина, от която безследно ще изчезне Дьониз…
	— За какво мислиш?
	— Аз… аз си мисля колко ще бъдем щастливи в тази райска градина.
	Лъжата е цената на няколкото дни, през които трябва да намеря някакъв изход. Да го намеря, преди да се досетите, че няма да получите ни боговото, ни кесаревото.


	Оказа се, че най-лесно е да излъже Дьониз.
	— Мила, сега ти си моя годеница и съм длъжен да се погрижа за нашето бъдеще. Ти си разумно момиче и разбираш, че можем да се оженим само на Земята, ако, естествено, не размислиш. Затова трябва колкото е възможно по-скоро да съобщя на нашите гостоприемни домакини всички сведения, които ги интересуват. Бъди умна и не ми пречи. Колкото по-рано свърша, толкова по-скоро ще се върнем у дома.
	— А ще се върнем ли?
	Господи, Дьониз, ако смеех да ги помоля за това!
	— Как можеш да се съмняваш? Нали са хора.
	Тя лесно и безгрижно прие неговата сдържаност, както човек приема условията на нова забавна игра. Ако знаеше само колко й беше благодарен, че се съгласи. Ако знаеше само колко му е мъчно, че така лесно се съгласи!
	И после — всяка игра има край. Рано или късно настъпва момент, когато един от участниците в играта казва: „Пу, не играя“ — и играта свършва.
	Но колко дни ще играем тази игра, Дьониз? Защото времето си лети, а изход няма.
	Няма изход.

>
	Дните са прозрачни и безцветни, един от друг по-малки — като стъклените яйчица върху бабиния скрин. Дни, мизерни и безсилни, всеки от които би могъл да се побере в шепичката на старица. Проклета литература, научила на феерични деяния земните супермени, изтръгнали се в просторите на космоса! Кой би могъл да предположи, че първите хора, попаднали на друга планета, изобщо няма да образуват Големи пръстени, юнашки да секат пространствено-временните връзки или начело на чуждопланетните маси на часа да извършат галактически революции.
	Сигурно ще бъде така. Някой ден. Не сега. Защото сега единственото, което той трябва да прави, е ДА НЕ ПРАВИ НИЩО.
	И само да усеща — всяка минута, всяка секунда — как всичко онова, което още не се е случило между него и Дьониз, се превръща в това, което никога няма да се случи между тях.
	И дните, които трябваше да бъдат за двамата заедно, ще бъдат за всеки поотделно.
	Знаеш ли, Дьониз, че един ден, прекаран с някого, са два дни? Ние отбягваме азбучни истини, високомерно, по свински, презираме цитатите от класиците, набивани в главите ни в омразните часове по литература. За тия цитати е заплатено докрай — „четворки“ и „петици“ в дадените за вторични суровини дневници, и вече сме квит, в правото си сме да изхвърлим, да изметем от главата си всичко ясно и елементарно, всичко неподправено с мускусния ароматец на парадоксалността. Я опитай сега на маса, около която се е събрало сиромашкото инженерие, да кажеш, че трябва да се умира агитационно. Или че най-скъпото у човека е животът! Ще те вдигнат на балон!
	А нали е така, Дьониз, най-скъпото у човека е действително животът. Само в едно е сгафил класикът: животът се дава не само веднъж. Защото ако човек обича, живее два живота: за себе си и за онзи, другия. И е чудесно, когато извадиш късмет и се влюбиш истински. Ако не бях срещнал теб, Дьониз, никога нямаше да почувствувам това, защото излиза, че досега всичко при мен е било просто залъгалка. Като се почне от Лариска Салова, та се стигне до онази, „най-последния път…“.
	Но какво да правя, какво да направя, та да се изтръгна от яките лапи на тия, с позволение, богове? Какво да направя, та всеки мой ден да е и твой, всеки твой миг да е и мой? Та аз искам толкова малко: просто да бъдем заедно, дорде съвсем побелеем, като легендарните гърци… като тях ли? Пък им се подигравахме… А, Филемон и Бавкида. Какво сме разбирали ние, сополанковци д’артаняновци? Безнадеждна хлапащина, която може да продължи до дълбока старост, докато престанеш изобщо да чувствуваш, ако не се намеси нещо страшно, ако не издърпат земята изпод краката ти като сега, когато висиш в безвъздушното пространство и дори не можеш да се сбиеш или да зяпнеш от ужас — нали те гледат!
	А нали имах всичко, Дьониз, всичко имах, в ръцете ми беше, всичко имах, имах, имах…
	Цял да се дръпна назад и да стоваря с всички сили глава върху мигащия пулт, на парчета да го направя.
	Да го направя ли? Ами невидимият звездолет, отново безшумно прокрадващ се към Земята? Ами още двама арестанти в този рай?
	И после — ако тези двама, от незнание ли, от недосетливост ли, или дори защото не им пука, какво пък, да гледат — какво ще стане, ако двамата дадат на тия консервени кутии всичко, което искат от тях. Ако им покажат, ако научат тия дръвници да обичат?
	Смях през сълзи. Та това е единственото, от което може изобщо да не се страхува. Щом Юп нищо не помни, за останалите няма защо да се безпокои.
	А може…
	Спомените изплуват неочаквано, често против волята. Ами ако Юп все пак си спомни, че е бил човек? Ако си спомни какво значи да любиш?
	А може пък това да е единственият им шанс за връщане, който трябваше да открият?
	— Юп.
	И за пръв път от толкова време никакъв отговор.
	— Юп! Чуваш ли ме? Юп!
	Ха сега. Забърка цялата каша, подхвана този гестаповски експеримент, домъкна ги тук, а взе, че офейка? Мръсник.
	— Юп!!!
	Може пък просто да не го пускат при нас? Нали му каза още първия път: „Получих пълномощия да отговарям на всички твои въпроси.“ Или нещо от този род. Може да са му отнели пълномощията? Например заради прекратяване на експеримента.
	Тогава не им остава никакъв шанс. Какво да правят? По-нататък — колкото и да е смешно — трябва да правят онова, което искаше от тях Юп: просто да бъдат хора. Да останат хора докрай. Но какво всъщност друго е правил Артьом? Нищо. Просто е бил човек. И толкова.
	Но се оказа, че то е твърде малко.


	— … Омръзнах ти, нали? Трийсет дни само една жена до теб — скучно е, нали? Само не казвай: ти си ми годеница. Аз съм годеница — о-ля-ля! Гледай тук — това е тоалетът ми… за венчавката. Нали? Бяло-бяло. Сняг. Мъртъв сняг. Аз съм годеница!
	— Дьониз, успокой се!
	— Годеница съм на дървеното… как беше? Дърво, Пинокио. Но за какво така? За какво?
	— Искаш да кажеш — защо? (Наистина, не е ли все едно дали с няколко часа по-рано или по-късно ще ги вдигнат оттук…) Ние много малко сме говорили един за друг, за своето детство. Наскоро си припомних нещо много интересно и ако искаш, ще ти разправя…
	Ето на` — капризно изкриви устни, страхува се, че просто увъртам, за да не й отговоря.
	— Бях съвсем мъничък, когато едно лято заминахме с мама в Прибалтика. Брега на Балтийско море, разбираш ли? Та, в стаичката, която наехме, на стената висеше старинна картина: девствена гора — не истинска, а такава, като в добра — непременно в добра, Дьониз! — вълшебна приказка. И в тази гора двама стари крале — черен и бял — с пепелносиви бради и потъмнели корони. И върху дланите на тези старци лежи малък приказен свят. Разбираш ли, Дьониз? Целият свят, а може би само едно кралство. Дребничък, но съвсем истински град, а наоколо гора, по-ниска от току-що набола тревица, а хората сигурно толкова ситнички, че само зорките и добри очи на мъдрите крале са можели да ги видят. Есента си заминахме и аз не видях повече тази картина — разбира се, беше репродукция, но през цялото си детство съм мечтал да имам същото кукленско кралство, мъничък жив свят, който да мога да разглеждам безкрай и никога да не ми омръзне…
	— А как се нарича тя? — неочаквано попита Дьониз.
	— Картината се наричаше: „Приказка на кралете“.
	— И това те натъжава? — тя се засмя. — И на теб ти трябва играчка. Но то е толкова просто. Трябва да помолиш мосю Юп. Той ще ти подари приказката. Ние сме двамата крале. Мосю Юп! Две бради, две корони!
	Глупавичката ми, нищо не си разбрала. Ние пъплим в кукленска градина, но нашият неистински мъничък свят не е в добри ръце.
	Впрочем, когато обичаш за пръв път, простено ти е да бъдеш глупав. Той изведнъж отметна глава и се вгледа внимателно в лицето й. Разплакана, отслабнала муцунка, кръгове под очите и някак позеленяла, защото се бе облякла в невероятно алено, сякаш парцал от платната на Грин, една нюансираща дрипа.
	— Рибка зеленоперка…
	Брадичката потръпна, очите станаха теснички и злобни:
	— Още една приказка ли? За рибката?
	Когато обичаш за първи път… А откъде го измисли, че тя те обича? Ах, да… бяха ни създадени условия… А и това спокойно, учудващо правилно изречение: „Обичам те“ — през онази, последната нощ; не се знае само дали беше от любопитство или от страх? Ама и него си го бива — самонадеян красавец. Повярва й.
	Старинна приказка, на хиляда години: той я обича, а тя него — не… А тя него — не. Отново литература.
	Но нали още нищо не е загубено, Дьониз, и достатъчно е да се приближа, да хвана с длани лицето ти и да те целувам, безшумно да подухна ресниците ти и едва чуто да галя косите по слепоочията ти и — и всичко ще се случи, нали ще ме обикнеш, нали още никого не си обичала, това няма да те отмине, няма, само едно е нужно — моите устни и твоето лице.
	А досами прозореца — небе, мрачносиво, сякаш огромно оловно око.
	Обичам те, Дьониз, обичам те повече от всичко на белия свят, повече от златното слънце. Обичам те, но ако сега имах граната, която може да прати по дяволите целия този кучи свят, цялата планета, щях да я запратя в нашите крака, Дьониз. Разправят, любовта била съзидателно чувство. Има такава азбучна истина. Но какво ли не бих дал сега, щото моята любов да се превърне в адски взрив, хилядократно по-мощен от водородната бомба, способна да направи на парчета цялата тази свръхразумна цивилизация! Не зная дали това е хуманно или не — да се унищожи цялото човечество, защото разумът на земния жител не е в състояние да реши такъв проблем, от такъв проблем разумът на земния жител просто откача. Но за такава граната, за такава бомба, без да разсъждавам, без да умувам, бих дал живота си. И твоя живот, Дьониз.
	Защото отучилият се да обича свят не може, не заслужава, не бива да съществува във Вселената!
	Индикаторният пулт на диктофона. Лампичките са плътно една до друга, като оловни войничета. Колко ли са? Сто по сто, не по-малко. На шума от стъпките му те отвърнаха с гълъбово мъждукане, сякаш език от меден сулфат бе лизнал пулта. Така. Стой си тогава тук до последния миг, тъй като в твоята любима световна литература има една строга щампа, че истинският човек умира на бойния си пост. Или на работното си място в най-лошия случай. Агитационно.
	А всъщност — за да не вижда злобното и равнодушно лице.
	„Твоето лице и моите устни…“
	Лампичките на диктофонния пулт послушно замигаха. Синьо, виолетово, лимонено.
	Още колко безкрайни дни пред този пулт, колко още лекции, разкази, стихове, предания, още колко лъжи?
	— Един поп имал куче.
	Синьо, виолетово, оранжево.
	Артьом протегна ръка и измъкна една лампичка от гнездото й. Безцветно остро калпаче, като ония, които окачват на елховите гирлянди.
	— И много го обичал.
	Лампичката в ръцете му мигна лилаво, после — изумрудено. Я виж ти, реагира на звук. И няма нужда от захранване. Артьом отиде зад кутийката на диктофона, намери капачето, подпъхна ножа — отвори се. А вътре — нищо.
	Бутафория. „Трябва да работите…“ Примитивно приспособление, с помощта на което се създаваше илюзията, че си зает с работа. Стига толкова евтини илюзии!
	Нежен учуден звън. Стъкълцата на лампичката гъделичкат ръцете, без дори да одраскат кожата. А във входа на беседката — безстрастният розов лик на анатомическия мулаж. Появи се все пак, гад такъв. Появи се, сякаш нищо не е било.
	Дали пък да не се свлече на колене пред него и да плаче, да моли, да иска?
	От памтивека боговете са обичали хората да се унижават пред тях, да пълзят по корем.
	Заради Дьониз може да понесе и това.
	— Юп, моля те… Всеки експеримент си има граници. Границите на разумното. Границите на човечното. Та вие сте мъдри, добри богове, Юп, (ох!) и ако изпитвате поне капка благодарност за всичко, което правихме за вас — помогнете ни да се върнем вкъщи.
	От това се страхуваше най-много. От тази критична пауза…
	— Искаш невъзможното.
	Като че ли му поолекна.
	— Ако ви е нужен човек за по-нататъшните изследвания — оставете мен. Но върнете Дьониз на Земята.
	— Вие ще получите всичко, което можете да си представите. Всичко, което никога не бихте имали на Земята.
	— Но тук няма да я има Земята.
	Юп не отвърна.
	— Юп, моля те, повярвай ми: ние имаме книги, Шекспир, Пушкин, Гьоте…
	— Информацията е непълна и в повечето случаи — явно лъжлива. Един експеримент с живи хора ще ни даде повече, отколкото всички литературни данни относно човешките емоции. И после, не забравяй, че аз сам ви доведох тук, но не само аз се разпореждам със съдбата ви.
	Не само той… Значи ли това, че ако зависеше единствено от него, ще ги върне на Земята?
	— Юп, приятелю, та ти си бил космонавт, сигурно помниш какво значи да искаш да се върнеш у дома. Имаш кораб, Юп. Доколкото разбрах — сам го управляваш. Моля те не за себе си…
	— Ти се намираш на палубата на този кораб.
	Артьом конвулсивно зяпна и глътна стерилен кондициониран въздух.
	— Това е палубата за разходки на нашия последен космически кораб. На моя кораб. Както виждаш, тук може да се създадат всякакви условия, всякаква обстановка. Невъзможно е само едно: да стигнеш до края на помещението, макар че сравнително не е голямо. Когато преди много векове корабът извършваше редовни рейсове до други звезди, предприемахме цели пътешествия… практически без да слизаме.
	Да, дяволска работа. А как е било практически постигнато, „това няма да го разберете“.
	Преди хиляди години, когато цивилизацията на Земята едва се зараждаше, съставът на нашите атмосфери беше почти еднакъв. Не предполагахме, че сега различията ще бъдат толкова големи, та да се наложи да ви държим в специална барокамера. На кораба лесно могат да се създадат всички необходими условия, но на повърхността на планетата щеше да се наложи да се построи специална сграда с комплекс от сложно оборудване.
	Юп явно се обърка.
	— За вас, всемогъщите, това е нищо работа — не се стърпя Артьом.
	— Наистина нямаше да е сложно… но никой не искаше да се заеме с това. МОЖЕХМЕ, НО НЕ ИСКАХМЕ. Бяхме се отучили да създаваме, в най-добрия случай можехме само да възпроизвеждаме. Тогава предложих да ви оставим на кораба.
	— Значи сме в космоса? В орбита?
	— Не. Вярно, корабът не беше приспособен да каца на повърхността на планетата, но нали повече не ни беше нужен, аз използувах най-мощните антигравитатори, за да го спра на едно от безлюдните плата. Последният ни кораб е пуснал мъртва котва.
	Ауу, къде си ти, остроумни супермене? Всички условия са налице — ти си на чужд кораб, изчакваш само за да проникнеш в рубката, за някакви си два-три часа да усвоиш принципа на управление, след което ще натиснеш копчето и — летим към Земята.
	— А… ако отново то издигнем? — Господи, колко ли идиотски му се вижда този въпрос!
	— Да го издигнем? Но ние не разполагаме с толкова мощен антигравитатор, който да изведе в орбита такава маса.
	— А да се стартира от повърхността?
	— Ти дори не си представяш какво говориш. Стартът на крайцерски тип звездолет ще откъсне атмосферата от повърхността на планетата и ще унищожи всичко живо на нея.
	Значи — край. Може би има изход, но за да го намери, не е достатъчно да е само един тъп обикновен инженер. Шлосеру — шлосеровото. Остава едно: да протака, доколкото може да издържи човешкият разум, а после да пукне, не агитационно — къде ти! — но поне прилично.
	И вече можеше да не се страхува от втория невидим кораб, хищно промъкващ се към Земята, и да не се измъчва за ония двамата, които ще трябва да заемат тяхното място при повтарянето на експеримента.
	На тях се бе паднало да бъдат първи и последни. Защо не го знаеше по-рано! Стоеше безсмислено загледан пред себе си и само повтаряше: „Защо не го знаеше по-рано?“ Розовомутрестият бог, защитен от ажурната малка арка на беседката, изглеждаше като оживяла рисунка на старинен и много примитивен италиански майстор. Впрочем живи бяха само устните — те смешно замърдаха, без какъвто и да било синхрон със звученето на думите, сякаш всяка фраза но пътя си от тези устни до ушите на Артьом минаваше през безброй филтри и затова безнадеждно закъсняваше.
	— Постарайте се да започнете съвместен живот… — добродушно боботеше Юп.
	— Няма какво да започваме — отваряйки устни, изрече Артьом. — Не ни остана нищо. Освен да губим.
	Устните на розовото лице замряха на половин дума.
	— Остана ни само да губим… — повтори Артьом.
	И тогава някъде съвсем близо, досами лицето му, прозвуча вик.
	— Млъкни! — викът долиташе от всички посоки, сякаш викаха едновременно в двете му уши. — НЕ ТЕ ЧУВАМ САМО АЗ!
	Гледаше неподвижната маска на лицето, без да разбира какво толкова страшно е произнесъл; но след това изведнъж лицето се изкриви и в абсолютната тишина устните се размърдаха, заповтаряха безшумно току-що заглъхналите думи.
	Артьом се втурна към изхода. Фигурата на прага не се помръдна, не се отдръпна встрани и Артьом, който инстинктивно очакваше да срещне обичайната лепкава преграда, не я срещна, и по инерция профуча през Юп, както се прекосява светлинен лъч. Но не смееше нито да се замисли за това, нито да се озърне. Летеше към къщичката, защото знаеше, че с думите си, на които не придаде никакво значение, бе пуснал някаква адска пружина. „Остана ни само…“
	Дьониз лежеше по очи и алените езици на ефирните й дрехи като изкуствен пламък на бутафорна камина се люшнаха над нея. Ръцете, изненадани, лежаха с дланите нагоре.
	„Остана ни само да губим…“
	Ако на лицето й се бе отразила поне сянка на ужас или страдание, той нямаше да посмее да я докосне; не, само учудване, смирено учудване и очакване, сякаш към нея плуваше нещо бавно и ни най-малко страшно.
	Да — боговете са решили да догледат спектакъла докрай. И той сам им подсказа съдържанието на последната картина. На тях им беше абсолютно все едно какво значи „да обичаш“. Но затова пък сигурно им се е сторило безкрайно интересно какво е това „да губиш“.
	Какво са направили с нея?
	Вдигна я на ръце, пренесе я на канапето. Свят, в който всичко е „просто“. Просто дървета, просто цветя, просто лица.
	Просто смърт.
	Не, не просто. Смърт театрална, смърт с антични сандали, в пурпурен синтетичен хитон.
	Артьом взе нож и разряза плъзгащата се като рибешки вътрешности коприна. Кротко, сякаш се страхуваше да не я събуди, той събличаше Дьониз, хвърляше на пода парцали от фантастичната й премяна. Светотатство? Не. Пречистване.
	Обикновен чаршаф със седемцифрен номер в ъгълчето и земен мирис от обществената пералня. Майка му разправяше, че леля Паша я загърнали в чаршаф и с една детска шейничка я откарали на смоленското гробище. Но трапът бил изкопан не на смоленското гробище, а малко по-далеч, през една рекичка, но мама нямала повече сили да стигне дотам и поседнала край трамвайната спирка, докато не се приближил някакъв военен със също такава шейничка, само че неговият мъртвец бил увит в хубаво одеяло, и тъй мълком завързал мамината шейничка за своята и тихо тръгнал по моста, докато не подминал бившето трамвайно колело, където започвало друго гробище, мъничко, а трапът бил отвъд второто гробище, а после мама се сепнала, дето си дала шейничката — нали трябвало да откарат и другите две сестри…
	Не беше свидетел, беше го чул, както хората знаят за хилядите разпнати покрай виа Апия, за десетките хиляди изгорени от инквизицията, за стотиците хиляди изтерзани в концлагерите, за милионите убити през войната. Това знание не му тежеше, то лесно се забравяше, носеше го в себе си леко и го забравяше като всеки съвременен млад дебелак, то не позволяваше косата му да побелява, не го побъркваше, не го караше да разбива главата си ο някоя стена.
	Това бяха минути, в които още беше способен да мисли, да се измъчва, да си спомня — може би не минути, а часове. Защото, когато хвана ръцете на Дьониз, те бяха вече толкова тежки, сякаш носеха мъката на осемдесетте милиарда смърти на Земята.
	Опита се да скръсти ръцете й на гърдите — не се прегъваха.
	И изчезна всичко освен безкрайния ужас пред тия несгъващи се ръце. Дьониз я нямаше вече.
	Нямаше я Дьониз.
	Целуваше тялото й, както не се целуват живите. Светотатство ли е? О, нека да бъде хиляди пъти светотатство, но може ли изобщо да е нещо? Няма вече зло и добро, няма нощ и ден, няма нито тебе, нито мен.
	Няма я Дьониз.
	Загърна тялото й, както момиченцата повиват куклите си. Взе я на ръце и излезе в ослепителното сияние на деня, което досега не бе преминало в нощна тъма.
	Витриолната зеленина на неполюшваните от вятъра дървета, криволиците на тясната пътека, голите петна на цветните поляни. Той я носеше към някой гъсталак, както дивите животни отнасят плячката си, но гъсталак нямаше и той не можеше да я скрие от развратните месести рози, от вонящите на благовония ручеи, от сладникавата сантименталност на беломраморните беседки. Вървеше без път, задъхан от непомерната тежест, заслепен от гняв, от безсилието да намери в този блестящ, седемцветен свят поне едно тъмно кътче, където да скрие Дьониз.
	Вече престана да разбира какво става наоколо и само краката му, затъващи до глезените, напомниха, че отдавна не е в градината.
	Наоколо беше само пясък. Жълтеникавосив, потискащ. Безкраен. Артьом пусна товара си и няколко минути седя, опитвайки се да спре треперенето на отмалелите си, безчувствени ръце. После, както бе на колене, започна да изгребва пясъка. Тънката струяща маса не се подчиняваше, сриваше се обратно в тясната продълговата ровина. Още малко. Е, стига толкова.
	Пълни шепи пясък. Огромни, тежки шепи. Изгребал бе толкова, че да стигне за цял град, приказен град с пирамиди и лабиринти, щедър град, с козунаци и краваи, наредени посред улиците. На пясъка край реката изпекохме пирожки… Край реката, край реката… Преди човек да умре от жажда, полудява… изпекохме…
	Той наистина умираше не от любов и не от мъка — от това се умира много по-бавно, — а от жажда, но нямаше сила, която да го принуди да поеме дори глътка вода от тази планета, от този проклет свят. На пясъка край реката… Нажеженият пясък се наби под черепната му кутия — достатъчна бе и най-мъничката, едва мръднала мисъл и острите парещи кристалчета се впиха в мозъка — тогава настъпи кратката хладина на безсъзнанието. А след това отново небето, бухнало от сивата прегрята пара, и слягащото се възглаве, и спокойното лице на Дьониз, обърнато към небесата.
	Минаваха часове, дни, години, а той не можеше да вдигне две шепи пясък и да засипе това лице. Лежеше и гледаше, дорде имаше сили да гледа. Нейната смърт беше негова смърт. Това бе всичко, което му остана от Дьониз.
	А после минаха хиляди години и той нямаше повече сили да гледа и не видя как отдясно и отляво, рушейки този кукленски свят, се надигнаха морави смерчове. И само грохотът, пулсиращ и усилващ се и оставащ някъде назад, го накара за миг да се окопити и той разбра, че Юп, тъй и не можал да си спомни какво значи „да обичаш“, си е спомнил другото.
	Спомнил си е какво значи „да губиш“ и движен от горестната и справедлива сила на този спомен, е монтирал смъртоносни фотонни двигатели на исполинския кораб и помита от своята планета живелите дълго и предълго богове и с цялата мощ на стартовия удар им въздава боговото.


	Първото нещо, което усети, бе вятърът, истински, мокър и шибащ; след това — влажната земя, тук-таме покрита с помръзнала, едва-едва набола лобода, и досами бузата си — ледена кахлена мозайка на облицовъчна плоча.
	Артьом се надигна. На десетина крачки се извисяваше неговият блок, невероятно огромен, забил антени в утринното есенно небе. Но блокът вече не беше последен в края на града. Точно под прозорците му, нахално промъкнала се на тясната цветна алея, се бе разпростряла строителна площадка с неизменните купища тухлени парчетии, с чакъл и пясък, с изпръскани с вар и обречени на изгаряне дъски, с унилия екскаватор, отдалеч приличащ на динозавър с прекършена шия, с провинциалната човка на уличната чешма и режещата ръждива капка.
	Капките чукаха по парче ламарина, сякаш удряха със сребърни копитца. Артьом се изправи и с големи усилия тръгна към този звук. Нещо странно ставаше с него, а какво, не можеше да разбере и дори не можеше свързано да опише състоянието си, защото така е само в детството, когато плачеш неудържимо и дълго, толкова дълго, че заспиваш, а после се събуждаш един такъв лек и тъжен и в първия миг не можеш да си спомниш защо си плакал.
	Той вървеше по кахления трошляк, щастлив, че нищо не знае, че се освобождава от нещо мъчително и по чудо забравено, вървеше и се молеше — само да не си спомня, само да не си спомня; но страхът му бе напразен и всичко, що лежеше между преддверието на пролетния празник и това септемврийско утро, бе скрито зад седем врати и заключено със седем катинара, та никакво усилие на паметта да не може да ги измъкне.
	Вървеше по тухлени парчетии, подмяташе с върха на обувките си дяволските клинове на изпочупени въглеродни електроди, плъзгаше се по ледунките на още непоставено, но вече счупено стъкло, и всяка крачка по набоклученото парче земя, което раждаше дом, комуто е съдено за кратко време да бъде последен в града — всяка такава крачка бе нова безкрайност, отделяща го от черната бездна на сякаш завинаги изчезналото лято.
	А после спря.
	Защото там, отвъд капещата желязна чешма, имаше пясък, ситен, жълтосив, ронлива могилка, там беше спокойното лице на Дьониз, обърнато към есенното ленинградско небе.
	Острата болка на паметта го докосна и го стегна, стягаше го все по-силно и по-силно, докато стана толкова нетърпима, че повече нямаше накъде, за да си остане такава за през целия му живот. И тогава той каза:
	— Благодаря, Юп.
	Никой не му отвърна и Артьом разбра, че последният от „безсмъртните“ справедливо е въздал и на самия себе си.


	Дуелът

	Всичко това се случи пред очите ми и няма никого да оправдавам, макар че за всичко беше виновна истинската любов, беззаветната и безкористната, тази, която най-често тласка човека към подвизи и престъпления — за щастие на човечеството, в различна степен. И нека пропадна в нашите десететажни мазета, ако знам защо тази любов дарява деветима с ясновидството на тибетски лама, а десетия — с тъпоумието на непоправим кретен.
	Между другото за нашите мазета. Работата е в това, че точно там се намираше едно от главните действуващи лица в тази история. По-точно — героиня, наречена Рижата БЕСС. Тя беше само безелектронна самообучаваща се система, каквито по целия свят сигурно има вече хиляди, ако не и десетки хиляди, а „рижата“ е епитет, смятам също така постоянен за тази система, както „храбър“ за юнака и „глупак“ за Иванушка, а и на програмистите от Канбера и Орлеан, от Канзас Сити и Вишни Волочек едва ли фантазията им стигаше за не дотам изтъркани асоциации, както е прякор на грозната дъщеря на Анри VIII.
	Освен другите си достойнства БЕСС беше аналогова машина, но не в смисъла на онова, което са разбирали под този термин преди около сто-сто и петдесет години, когато електронните машини тъкмо излизаха на мода, а безелектронните не съществуваха дори в проект. Но за това ще говорим по-късно, защото трябва по-бързо да назовем втория герой, моя съкурсник от университета Иля Басманов — през студентските години — вундеркинд и безделник, който се изхитряваше да се интересува от всичко, освен от своята специалност, и въпреки това да има по нея твърда шестица.
	Яснотата от самото начало е залог за краткост и за да не се връщаме по-късно към проблема за взаимоотношенията между Рижата БЕСС и Иля Басманов, веднага съм длъжен да направя уговорката, че съвсем не тя бе обектът на неудържимата му любов. Макар че последното не беше трудно да се предположи, като се има предвид онова, което забелязах още в първи курс — Иля Басманов беше роден експериментатор, готов да замени и най-хубавото момиче срещу допотопен компютър. И курсовите си работи правеше по „метода на уцелването“. Този метод е познат от сто години и се състои в това, че на експериментатора му хрумва някаква щура идея, той набързо сглобява малка биоелектронна схема, подава й напрежение и чака да види какво ще излезе. От гледна точка на солидните теоретици това е почти същото, като да гадаеш по книга със затворени очи, уцелвайки страницата с пръст. Но какво да се прави, та нали точно от позициите на „какво ще стане, ако опитаме така“ са били направени голяма част от най-великите открития в миналото. Все още не мога да се причисля към великите теоретици, но методите на Басманов винаги са ми били чужди и може би тъкмо поради това ние двамата никога не сме били близки. Аз дори не зная точно къде беше разпределен — струва ми се, на Рисер-Ларсен, най-северната точка от Земята на Кралица Мод. Така или иначе това беше в неговия стил. Но след две години и половина той отново се появи на Голямата земя, прелиташе от един изчислителен център в друг, захващаше се с нерешими проблеми, успяваше да ги реши, вече го споменаваха по всички симпозиуми (на които той между другото не обичаше да се появява) и все не можеше да си намери място, което да му допадне.
	Аз си се трудех спокойно в Гатчина, когато веднъж съвсем неочаквано развълнуваният му лик, наподобяващ едновременно лорд Байрон и Буратино, се появи на екрана на междуградския ми фон.
	— Я чуй, старче — заговори ми той така, сякаш едва вчера се бяхме разделили в коридора на университета. — Дочух, че са те удостоили с ново назначение.
	Учудих се. Гатчина ме задоволяваше напълно и за никакво ново назначение не можеше и дума да става. В най-лошия случай можеха да ми направят предложение, но аз не бях чувал за такова нещо.
	Същото казах и на Басманов.
	— Не се ежи, старче. Ще ти направят предложение. По установения ред. Със сватове и везани кърпи. Но можеш да го приемеш като назначение, защото и през ум няма да ти мине да откажеш.
	Вдигнах рамене и, естествено, се осведомих до каква степен е запознат с по-нататъшната ми съдба.
	— Ще завеждаш сектор програмиране в новия информаториум — каза той с категоричен тон.
	— Че те новите са много. Казвай по-конкретно.
	— По-конкретно не може. За догодина е заплануван само един нов информаториум — той направи пауза. — В Пушкинские Гори.
	— Е, и какво от това? Щом е в Гори, нека да е в Гори. Какво общо имам аз с това? И какво конкретно искаш от мене ти — ти, Басманов?
	— Вземи ме в сектора си. Като младши научен.
	— Чакай, чакай. Защо младши? Завършихме заедно…
	— А след това ти си седеше като квачка в твоя гатчински полог, снасяше си твоите статии и трудове, а отгоре, от сияещите върхове на науката, над теб се сипеше академичната благодат на научните степени. Пък моето е друга работа. Свободен програмист. Младши научен сътрудник е пределът на моето честолюбие. Вземаш ли ме?
	— Дали е за дълго?
	— Остави, старче, недей. Говоря ти сериозно. Ако не ме вземеш като „менеес“, ще дойда като механик на асенизационните работи. Е, вземаш ли ме?
	— Я ме остави на мира, аз не съм и помислял да се сбогувам с топлия си „гатчински полог“.
	— За последен път те питам: ще ме вземеш ли при себе си в Пушкиногорския информаториум?
	Погледнах го и разбрах, че говори съвсем сериозно.
	— Да — казах. — Там БЕСС ли монтират?
	— Че какво друго? От последната серия. УП/с. Ама наистина, няма да сложат „Волоколамск“ я. Нали ще й се наложи да мисли, а не да изчислява.
	Той дори не кимна и изключи екрана на фона.
	Аз станах и отидох до прозореца. Излиза, че вече се бях съгласил… Това не ми прилича. Досега се смятах за човек малко или много солиден и дори не се съмнявах, че гатчинският изчислителен център с неговите три могъщи машини ще ми стигне за цял живот. А ето че след някакъв си несериозен и доста емоционален петминутен разговор аз решавам да захвърля топлото си местенце, сътрудниците, дома си — и заради какво? Вярно, веднага след завършването на университета аз доста се огорчих, като не ме разпределиха в току-що открития тогава Скитски информаториум. И може би след година пак така платонически бих въздишал по Пушкиногорския информаториум — но, естествено, на самия мен и през ум не би ми минало и пръста си да помръдна, за да ме преместят там.
	А между другото защо ли ме преместват? Няма начин да не се е намесил този смахнатият — такива като Басманов имат купища приятели и нищо чудно някой от тях да е от висшите сфери. Иначе откъде ще е чул за всичките тези проекти? А той самият се е съгласил на младши научен… Какво пък, той още в университета проповядваше — трябва да заемаш такава длъжност, която би ти позволявала да правиш три пъти повече, отколкото ти се полага по щат.
	И стана така, че две седмици по-късно аз вече отлитах от Гатчина право на юг. Фактически Пушкиногорск вече отдавна не беше отделен резерват (да се прави информаториум само заради един резерват — това е недопустим разкош в наше време), а представляваше югозападна територия на Обединения Пушкински музей. От площадката за излитане на централната територия — знаете я, в Пушкин, точно зад Александровския парк до Светогорския ракетодрум имаше само петнайсет минути полет. Въздишката по Ермитажа и Голямата зала на Филхармонията, която си позволих при излитането, беше традиционна, но напълно излишна: оказа се, че административно Пушкиногорск е също такъв пълноправен район на Ленинград, каквито са Гатчина или Луга. По принцип можех дори да не напускам апартамента си.
	Нашият център трябваше да обслужва всички територии на Обединения музей, а ни бяха натикали тук просто защото и в Пушкино, и в Болдино бихме могли да се разположим само под земята, където не е много уютно. Наистина и тук не ни бяха разглезили с площта — монтажната част все пак бе отишла под земята, което неописуемо зарадва биотермистите, тръпнещи при всяко колебание на температурата дори с една хилядна от градуса. Малко поспорихме заради наименованието — дали информаториумът да бъде Пушкиногорски, като резервата, или светогорски, като ракетодрума. Все пак се спряхме на първото.
	Когато пристигнах, Басманов вече беше там, отдаден докрай съвсем не на онова, което трябваше да прави — приемаше оборудването. Ние почти не се виждахме, защото и аз имах странно занимание: отразявах атаките на възторжените и напълно скараните с математиката и биоелектрониката литературоведи, които, видите ли, по-добре от мен знаели как трябва да се програмира БЕСС. Между другото винаги ме е поразявал фактът, че всеки технически специалист задължително ако не познава дълбоко, то поне обича и е доста осведомен по някой въпрос, който няма и най-малко отношение към професионалните му задължения, но който запълва вечерите му, празниците, дори и сънищата. Някога това се е наричало с неуважителната дума „хоби“, преводима на съвременен език като „глупост“. Впрочем преводът е машинен. Аз например никога не съм се мамил и не съм се смятал за нещо друго, освен за банален, скучен техничар — и все пак мога да се похваля с колекцията си на Вивалди, защото в нея е събрано абсолютно всичко, написано от „рижия абат“ — естествено, онова, което е достигнало до наши дни. Разберете ме правилно, обичам точността и само затова винаги правя толкова допълнителни забележки. Но защо само аз? Ами Роман Шпак от групата на биотермистите, дето се занимава с историята на руските камбани? Ами Леночка Пилипенко от субвакуумната лаборатория, чиято статия за „Царкинята ламя“ на Рьорих бе публикувана в седмичника на Художествената академия? А самият Басманов?…
	Та така, кой знае защо, нито един от познатите ми филолози нито веднъж не се е постарал да надникне дори в най-примитивната брошурка за принципите на действие на самообучаващите се системи, макар че този вид литература се пише в напълно класически стил, понятен и за шестокласник тройкаджия, а дадените там сведения са според мен не по-малко увлекателни от най-интригуващата повест за рицарските времена.
	Понякога повикването на междутериториалния фон ме е вдигало от леглото и някоя беловласа дама, дето всяка нощ се мъчи под тежестта на надипленото боне, с което изглежда като Прасковия Александровна Осипова, изведнъж с ужас ми съобщава, че аз, видите ли, съм забравил да вложа в „машината си“ една от песните на „Мармион“, която Александър Сергеевич несъмнено е знаел, тъй като е благоволил да се изкаже за нея: „Хубава е.“
	Благодарях за напомнянето от свое име и от името на „машината си“ и лягах да спя до следващото обаждане.
	При това всяка, дори и най-простичката самообучаваща се система изобщо не изисква в нея да се влагат каквито и да е сведения. Подават се само входящите данни, например в нашия вариант това са: руски, немски, латински и съвременен език, граматиката от XIX век до днешната, а също така механичните правила за свързване с всевъзможните библиотеки, фонотеки, изчислителни центрове и информаториуми. След входящите данни трябва само да се даде темата, да се седи и чака със скръстени ръце, докато вашата система събере и подреди в биоструктурната си памет абсолютно всички съществуващи сведения по дадената тема. Обяснявам това на филолозите.
	Вярно, понякога системата иска „задгранична командировка“ и тогава ви се налага да издействате петнайсетминутна връзка с Оксфорд или Кейптаун.
	Естествено, „да си седиш със скръстени ръце“ — е състояние по-скоро желателно, отколкото действително, защото през периода на активното самообучение винаги излизат множество най-различни монтажни грешки, лош контакт на каналите за предаване на междуградска информация и така нататък, и така нататък. В нашите среди вместо термина „активно“ се среща изразът „трескаво“ или дори „сесийно обучение“, но не си мислете, че щом системата навлезе в състояние на нулева готовност, тя вече престава да усвоява каквото и да е, подобно на студент през ваканция. Естествено, поглъщането на информация ще продължава безкрайно, но то ще бъде направо трохи в сравнение с онова, което поглъща хранилището на биоструктурните блокове за няколкото седмици активно самообучение!
	Бяхме заети почти непрекъснато и първата ни наистина свободна вечер се случи едва когато БЕСС ни докладва, че е готова за ходовите изпитания.
	Бавно настъпваше тъжната септемврийска вечер с парцали от мъгла, виснали над господарските имения и селските колиби, с кудкудякането на кибернетичните „таласъми“, които настойчиво подмамваха в птичарника квачките с пилетата, но не смееха да се покажат на улицата преди настъпването на тъмнината — през деня на територията на резервата не се появяваха никакви машини и механизми, като единствено за пожарната команда се правеше изключение от тази вековна традиция. Излязох от сградата на Центъра, взех от конюшнята кроткия кулест кон, който от самото ми идване тук ме призна за господар, и бавно тръгнах към Михайловское. Здраво вкоренените снопчета лен носеха вахтата си вляво и вдясно от пътя; разстоянието между тях беше непоносимо еднакво — по всяка вероятност точността стигаше до части от милиметъра и ми се искаше да сляза от тоя одър, да сляза и да наруша тази симетрия, като сритам едно от снопчетата, та да се мръдне или, още по-добре, живописно да се разпилее за голяма досада на таласъмите, които нощем разорават и прибират тези полегати и пъстри късчета стърнище, зимница и угар.
	Завързах кулестия до ковачницата, в която местният художник, един необщителен пияница и чудотворец, отмерваше съвършенството на новия си шедьовър с оскъдните удари на сребърния звън. Поради голямата му прилика с Кюхля* се бяхме принудили да го наречем Бехля.
	[* Кюхля — прозвището на Кюхелбекер В. К. (1797–1846) — приятел на Пушкин от лицея; поет, литературен критик, участник в Декабристкото въстание в Петербург. Б.пр.]
	Просто грешно беше да му преча и аз се запътих към чифлика, но там през стъклените, обрамчени отвътре с тънковлакнест лен врати се виждаше как в жълтата опияняваща светлина на истински восъчни свещи беззвучно се рояха екскурзианти. Аз отново завих и тръгнах някъде надясно, като инстинктивно се насочих към неприсъщата за това кътче нестихваща глъчка.
	Шумяха патиците на директора, развъждани тук, както бях чувал, с методична упоритост повече от век — за съживяване на пейзажа; едни нахални създания със сивкаво-кафеникав или врабчов цвят, чийто благороден произход се потвърждаваше от бялата якичка около шията, а още повече от самодоволната наглост, с която изискваха подаяние от минаващите екскурзианти. В резервата имаше много животни: преди около век, когато цялото обслужване на територията било предадено на дребните спомагателни роботи, кръстени веднага „таласъми“, тук се случи направо някаква екологична трагедия: всички животни и птици или измряха, или напуснаха резервата, останаха само враните — охранени, както по времето на Мамаевата битка. Тъкмо тогава спасиха положението с това, че част от животновъдските грижи бяха възложени на всички сътрудници на резервата без изключение. Роботите както преди изпълняваха цялата черна работа — хората пък трябваше просто по няколко минути на ден „по-човешки да общуват“ с животните. Литературните сътрудници към резервата се грижеха за пернатите — от отдавна вече опитомените и сиви чапли до обикновените носачки; работещите в сферата на храненето обслужваха рогатия добитък, а ние, математиците и кибернетиците, получихме конете. Аз не възразявах срещу такова извънработно натоварване — скопеният кон на име Франсоа-Мари ми доставяше немалко приятни минути.
	И така, аз се насочих към патешката врява и открих Басманов, който, както винаги, беше зает не със своя работа — хранеше патиците, които изобщо не се обслужваха от работниците на информаториума.
	Седнах до него на стъпалата на гърбатото мостче. Зеленоглавият паток веднага установи „телепатически“, че тъкмо от мен нищо няма да получи, излезе на брега и недружелюбно ме клъвна по обувката.
	— Къш, къш — грубо извиках аз, — махай се, експонат такъв!
	Патокът се пльосна обратно във водата и цялото люпило заплува към мястото за нощувка, съживявайки пейзажа.
	— Слушай, Кимич — каза изведнъж Басманов, — никога ли не си имал еретичното желание всичко това да принадлежи само на теб?
	— Директорските патици ли? — попитах аз, показвайки целия си наличен багаж от хумор.
	— И патиците. А освен това и Михайловское, и Тригорское, и Петровское, и манастирът, и Центърът…
	— А какво ще кажеш за стотина-двеста крепостни отгоре? — не издържах аз.
	Басманов стана, засили се и хвърли парчето кифла след отдалечаващите се патици. Патиците презряха милостинята и заклатили трътки, дружно се закатериха по брега.
	— Аделя каза, че чаплите й заминали на юг — рече той без каквато и да е видима връзка с предишното. — На кон ли си?
	Можеше и да не пита — моя Франсоа-Мари всеки ден го виждаха вързан до ковачницата.
	— Хайде тръгвай — приключи той, сякаш бях дошъл тук само за да обсъдя с него проблема за получаването на околните земи.
	Ние минахме по оредялата алея, чиято ширина навремето вероятно се е определяла от диаметъра на дамския кринолин. Мъглата безнадеждно се оплиташе в короните на липите и тежките капки, родени от съприкосновението й, с вече мъртвите и изстинали листа, цопваха пред нас на земята. Ние се приближихме до коневръза, Иля отвърза коня и ми задържа стремето. Кулестият обърна муцуна и някак въпросително погледна Иля.
	— Тръгвайте, ваше превъзходителство, господин началник на сектора. Пък аз все някак ще пренощувам в някоя селска къща, може и при Бехля.
	Не ми харесваше Басманов и тонът му не ми харесваше. И то не до днес, а въобще напоследък.
	— Хайде да не го усукваме, Иля. От какво не си доволен?
	Стори ми се, че въпросът ми не беше чут. Кулестият тръгна с отмерена крачка, Басманов тръгна до него, сложил ръка на седлото. Отпред, на пътя, спускащ се към Маленец, се движеше едрата грамада на кола със сено — в тъмното мъничкият „таласъм“ върху нея не се виждаше.
	— Возят сеното — промълви Басманов, когато колата се изравни с нас и ние се отдръпнахме вляво, под тривековните елхи, и го каза с такава интонация, сякаш това бе отговорът на въпроса ми. — От сутрин до вечер — само сено. И така до края на живота си. А?
	— Да не се каниш да заминаваш в друг център? — логично предположих аз. — Омръзна ли ти вече тук?
	Отново не ми отговори. Изглежда, и двамата упорито не искахме да се разберем. През това време луната се понадигна над мъглата и отпред, на височинката около трите елхи, аз видях същата група поизмръзнали екскурзианти. Вече знаех, че тукашните екскурзоводи смятат за голям шик да доведат групата си на това място колкото може по-късно, защото Александър Сергеевич „е преминавал оттук при лунна светлина“.
	Ние дочухме звънък глас на момиче да рецитира Пушкиновите стихове с неудържимия възторг, с който обикновено се декламират стихове по пионерски сборове, независимо от това какви са стихотворенията и сборовете: „Здравей! племе! младо! непознато!“
	Ние изслушахме декламацията до края, след това групата се стрелна надолу по хълма и всичко наоколо утихна.
	— Докато отсъствувах, покрай познатите ми стари елхи се бе изправило младо елхово семейство, към което гледах с досада, както понякога гледам с досада младите кавалергарди на баловете — самият аз вече не танцувам…
	Ако не знаех, че до стремето ми седи Иля — не бих познал гласа му. Дори не можах веднага да се сетя, че той декламира редове от Пушкиново писмо. И кой знае защо, си спомних също, че Дантес е бил кавалергард.
	— Между другото, Кимич — отново без каквато и да е връзка с предишното изведнъж ме попита Басманов, — някой казвал ли ти е защо отлетях от Рисер-Ларсен?
	Никой нищо не ми беше казвал, но нямах навика да разпитвам и затова реших да изчакам Иля сам да ми обясни. Но той пусна поводите и изчезна в тъмнината така уверено, сякаш не от една година познаваше тези места.
	А на другия ден от изпитанията на БЕСС той беше тих и скромен, изчукваше върху клавишите въпросите на изпитната комисия отгоре, изваждаше от последната касета картончетата с отговорите, като със служебно любопитство набързо ги преглеждаше — нищо повече. От време на време вкарваше в машината някоя поправка — БЕСС я гълташе и на таблото винаги светваше: „Благодаря за допълнителната информация.“
	Комисията отгоре питаше за дати, цитати, копия на Пушкинови автографи, направени на молекулярно равнище, за разнообразен фактологичен материал, например: всички сведения за ненадеждния и небрежен книжар г. Фариков или средногодишната раждаемост в селцето Кистеньовка, или формата и обема на „Сборника закони“, най-накрая поискаха пълния списък на всички паметници, скулптури, портрети и т.н., и т.н. на великия поет (естествено, оригиналите). БЕСС малко позагря, за четири минути си написа около сто и петдесет задгранични командировки — половината от месечния лимит, — но с много голямо старание и прилежание завърши списъка.
	Отзивите на комисията отгоре бяха великолепни. Естествено, капацитетът на нашия информаториум несъизмеримо надхвърляше седемдесетте тома на фино изработената „Пушкинова енциклопедия“, пък и удобството не беше малко: всеки сътрудник на която и да е от нашите територии за някакви си секунди можеше да получи и най-труднодостъпните сведения, без да се рови в каквито и да е каталози или архиви. Каналите за връзка на машината бяха толкова, че задоволяваха всички едновременни свързвания с информаториума. Всичко това можете да научите, ако надникнете в паспорта и описанието на нашата БЕСС.
	На мен като началник сектор съвсем не ми беше безразличен фактът, че моята десететажна рожба не се изложи при нито един въпрос. Потискаше ме само физиономията на Басманов, чието изражение беше досущ като на Буратино, закусил само с една луковичка.
	— Секторът за биологично осигуряване предлага да отпразнуваме рождения ден на малкото момиченце — аз честно се опитвах да оправя нещата. — А между другото и кръщенето. Защото наистина, където и да погледнеш — всички имат Рижа БЕСС. Никакви варианти. Биотермистите предлагат да наречем новородената „Натали“. Ти как мислиш?…
	— Простаци. И „Рижата“, и „Натали“ — вземи едната… — страхувам се, че за да завърши фразата, се канеше да използува израз, който влизаше в речника на Пушкин. — Колко века мърсят името на прекрасната жена и не се срамуват. И ти си като тях. А нашата машина между другото днес цялата сутрин возеше сено. Кола след кола. Тъпо, последователно, успешно.
	Ако можех да избухвам, щях да избухна. Но по природа съм си доста флегматичен.
	— Скъпи мой — казах аз, — сам се предложи, сърбай си сега попарата. Никой не те е карал да идваш в този информаториум. Между другото ти прекрасно знаеше, че неговата задача е да осигурява всички нуждаещи се от точна информация, необременена с излишни предположения. БЕСС това и прави. И то блестящо. Ти получи това, за което беше дошъл.
	— Но, Кимич, нали това е мозък, жив мозък, милиони блокове, стотици милиони капиляри, по стените на които има десетки милиарди клетки — такива едни охранени, здравички, образцово отгледани от нашите биотермисти клетки…
	— Образцово отгледани могат да бъдат само породистите кучета.
	— … Породисти клетки, напълно съм съгласен с теб, които като цяло образуват система, превъзхождаща мозъка на гения!
	— На новородения гений.
	— Е, не съвсем, старче. Той вече е способен да извършва примитивен анализ и някои плахи обобщения. — Пречката сега е само в тренировката, по-точно — в треньорите, защото геният, израснал в конюшнята, ще бъде само превъзходен коняр, но не и ветеринар.
	— Не си струва да се изсилваш, Иля. Никой не иска от БЕСС повече от предоставяне на информация в искания обем. И само на теб, корифея на мислещите системи, това ти се струва нещо примитивно. Това е колосална помощна работа, облекчаваща труда на десетки хиляди изследователи.
	— Тази лекция я изнасяй ти на пионерите от тукашното средно училище. Може те от възхищение да не те попитат откога „мислеща система“ и „автомат за подаване на дати и цитати“ е едно и също.
	— Ако слушаха теб, би трябвало БЕСС да пише изследвания и монографии.
	— Е, на първо време и това стига.
	— Нахалник си ти, Басманов. Не напразно са те изгонили от Рисер-Ларсен.
	Той се обърна и ме погледна така високомерно, както Буратино погледнал Пиеро, след като вече е знаел, че зад платното с нарисуваното огнище все пак се крие приказен град.
	— Всеки е свободен да напусне мястото, което не задоволява потребностите му — отбеляза Иля.
	— И тук ли те гризат неудовлетворените потребности?
	— Да, бих искал малко самостоятелност. Нали ще се заемеш с осигуряването на връзка с извънтериториалните клиенти?
	Той винаги знаеше предварително какво се каня да правя.
	— Ще се наложи — отговорих аз. — Имаме вече заявки от Краков, от Бърно, от Чикаго, да не говорим какво ще стане, когато във вестниците излезе репортаж, че тук сме прерязали червената лента.
	— Даа, няма що, работата е творческа. А пък аз си избрах такъв един мъничък самостоятелен участък: заявките, на които БЕСС отговаря отрицателно.
	Стори ми се, че той не разбира колко е посредствен избраният от него въпрос.
	— Чуй ме, Басманов — много ми се искаше накрая да си поговорим откровено, — ето ти си „измолваш малък самостоятелен участък“ — на теб самия ти се струва, че е синекура, но нали след пет дни ще се мотаеш из резервата по здрач и ще виеш като вълк, че са ти набутали работа, давана обикновено на най-тъпата практикантка, която не може да върши друго, освен да събира в кутия от грузински чай картончетата, гнусливо изплюти от машината било заради неграмотно съставяне или поради очевидната глупост на въпроса. И какво ще ми заповядаш да правя тогава, как да утеша сирачето си?
	— Даваш ли ми този участък?
	Той разговаряше с мен както първия път, когато си седях на перваза на прозореца в Гатчина и все още не се канех никъде да се местя.
	— Не ти го давам, а ти го подарявам. Нека ти бъде като хоби, тоест начин да си полудуваш през свободното време. Защото знам, че при приемането от сто въпроса не е имало нито един отхвърлен. Ето ти последната ми дума: от девет до шестнайсет нула нула отговаряш за вътрешнотериториалния канал за свръзка, а от шестнайсет до девет ти самият назначаваш дежурни. А през свободното си време можеш да колекционираш отхвърлени въпроси. Всичките ми хора са заети, аз самият трябва утре да летя в Омск.
	— Ами да беше стигнал дотам с каруца. За какво тогава е междуградският фон?
	Ако ни слушат с Басманов — за нищо на света няма да се досетят кой на кого е началник. Лоша работа са тези състуденти.
	— В комплексния психологически проблем „съгласуване и координация“ — съществува един неотчитан от кибернетиката фактор, какъвто е коефициентът на обаянието на личния контакт. Ясно ли е?
	— Ясно — мрачно отвърна Басманов. — От ясно по-ясно ми е с каква физика си се занимавал в твоята Гатчина. И просто съм щастлив, че по силата на мизерния си менеесовски чин не съм принуден аз самият да се занимавам с такава мръсотия.
	И как само ми говори!
	— Я чуй, Басманов — прекъснах го аз, — напразно се опитваш да ме ядосаш. Моята флегматичност ти е известна, следователно намерението ти е трудно изпълнимо. А може би го правиш от спортен интерес? Тогава това е свинщина по отношение на старата ни дружба.
	Бях забравил, че Иля е ярко изразен холерик или, по-просто казано, палячо. Той тръгна към мен с протегната ръка и пламнало, като у младия Байрон, чело (заприличваше на него, когато се обръщаше към събеседника си анфас).
	— Приятелю мой — изрече той патетично, — прости ми, че се усъмних във величието на твоята душа и… ми дай за малко твоя „таласъм“.
	— Защо? — смаян попитах аз.
	— Защото ще направя от него първокласен киберадминистратор, ще се мотае по различни инстанции вместо теб, ще съгласува срокове, ще издействува щатни единици, ще проси резервни енергомощности, ще се дърпа от задгранични командировки…
	— Басманов, стоп. Вече предвиждам техническото решение: ще увеличиш товароподемността на моя „таласъм“ на десет члена от която и да е експертна комисия…
	— … Нищо подобно, мой непроницателни приятелю и началнико, просто аз ще го науча да сяда на прага на кабинета и да плаче със сини сълзи четирийсет и пети калибър — ей такива! — и в същото време да повтаря: „Аз съм слаб, беззащитен робот…“
	Всичко беше много весело, по-точно, би било весело, ако двамата с Басманов бяхме още в първи курс.
	Сигурно едновременно помислихме за това.
	— Е, добре — прекъснах аз неловкото мълчание, — ти получи своя участък, заявките без отговор също са твои. Утре в шест отлитам, ти ще ме заместваш. Друго няма.
	— Има, има. (О, господи!) Искам да ми разрешиш да ползувам резервните блокове и допълнителна енергия; няма да е лошо да имам и стаичка — може и онази, където са дублиращите пултове. Нали при нашата БЕСС няма да изпращат практиканти?
	— Няма. Затова вземай всичко, което успя да измъкнеш — днес съм добър. Гледай само да не се увлечеш.
	— Хм, Кимич, как си го представяш това?
	— Кое — „това“?
	— Ами… да се „увлека“, както благоволи да се изразиш?
	Пък аз изобщо не си представях, че наистина може да се увлечеш от глупавите въпроси, на които дори на машината не й е приятно да отговаря.
	Честно вдигнах рамене.
	— Добре тогава — обобщи Басманов. — Стигнахме до взаимно съгласие.
	Погледнах го и си помислих, че през следващата командировка ще ме замества някой друг, добре че в сектора си имам четиридесет души, и ако не споменавам някого от тях, то е защото не искам да се отклонявам. А при мен има някои хора по-интересни и от Басманов. В известно отношение, разбира се.
	— Само че, Басманов, ще те помоля — вече тръгнах и бях решил да не се церемоня: в края на краищата и той всеки ден доста ме нервира с мърморенето си. — Ще те помоля: не бъди много груб с тукашните филолози. Това значи да не ги презираш чак толкоз явно, когато започнат да ти задават такива въпроси, на които БЕСС няма да е в състояние да отговори.
	— Ако можеше — бавно промълви Басманов, — не бих пуснал близо до информаториума и такива, дето задават въпроси, на които БЕСС веднага отговаря.
	— Не те разбрах — казах аз. — Нищо не разбрах.
	— Какво има за разбиране? Вече ти казах, че ние караме нашата БЕСС да превозва сено. А тя трябва най-малкото да решава логически задачи.
	— Машината ми в Гатчина точно с това се занимаваше. Но това беше в Гатчина, сиреч в топлото блато, където кръгът от въпроси се ограничаваше с физиката на инелементарните частици. А ти какво искаш тук? На въпроса за броя на крепостните в селцето Кистеньово БЕСС да подава не само копията от заложните свидетелства за същите тези хора, или за трийсет и осем хиляди в банкноти, но и цитата за „диво робство без чувство, без закон“, така ли?
	— Хм, ти май добре си изучил биографията на Александър Сергеевич… Извинявай, обаче машинната логика я разбираш като филолог. Нали БЕСС е аналогова система, тя може да приеме и моята, и твоята, и въобще предварително въведена логика, включително и логиката на Бенкендорф. Нали не трябва да ти обяснявам на какво е способна БЕСС?
	— Не трябва да ми обясняваш. Ти самият знаеш, че това никой не го използува практически, пък и кому ли е нужен, да речем, машинен вариант на Иля Басманов?
	— Е, старче, и аз си мисля, че никому не е потрябвал втори Басманов, струващ няколко милиарда и на това отгоре гълтащ сума ти електроенергия всеки час. Така че ние отново стигнахме до взаимно съгласие.
	Нямах и най-малкото желание да продължавам разговора в същия тон. Още повече че аз така и не можах да разбера — каква муха го бе ухапала?
	А в Омск, след като бях съгласувал и уточнил всички въпроси относно сибирските филиали на нашата фирма, неочаквано връхлетях на Аска Табаки.
	— Ха! — каза тя с еклив глас, който сигурно се чуваше до другата страна на Иртиш. — Виждала ли съм те след произвеждането? Не? Оплешивял си.
	Както и през студентските години, тя ходеше без шапка, много-много не се церемонеше и винаги точно намираше повод да бъде възможно най-нетактична.
	— Къде си и с кого — жената не влиза в сметката?
	Отвърнах й, че засега не се предвижда такава, че работя в Пушкиногорския информаториум и че от нашия курс там е само Басманов.
	Изведнъж Аска така се изкикоти, че леката ветроходка, движеща се по средата на реката, се завъртя и спря — явно, неопитният ветроходец от объркване изтърва вятъра.
	— Само Басманов — повтори Аска, като спря да се смее. — Басманов и никой друг. Че какво правите там във вашия нещастен информаториум, щом там се е окопал самият Басманов?
	— Работим. По малко.
	— Пълен цирк, а? А Иля е художественият ръководител?
	— Какво толкова го харесваш този Иля? Да знаеш колко ми е омръзнал с постната си физиономия и с вечното си дребнаво недоволство. Мърмори, мърмори…
	— Лъжеш — каза Аска с такъв шепот, че ушите ми се запушиха, сякаш над главата ми бе преминал реактивен самолет на четвърта звукова скорост. — Защо само ме лъжеш, Кимич? Та аз познавам Илюшка не само от курса, ние двамата бяхме на Рисер-Ларсен…
	— Така ли? Я кажи по-подробно? Разправят, че там… ъъъ… не бил много удобен и го изгонили?
	— Кимич, как може да слушаш клюки! На Рисер-Ларсен всичко си беше както трябва, само че малко по-весело. Естествено, заради Басманов. Обаче когато разказваш за това, кой знае защо, не излиза смешно. Случвало ти се е така, нали, Кимич? Съберем се наши хора, от университета, през цялата вечер — шум до бога, цвилене с мощност петнайсет конски сили, а на другия ден почнеш да разправяш на някого — не излиза смешно…
	— Нищо — отговорих аз, — не питам за смеха. Интересно ми е какво се е случило с Иля. Нещо много е затворен в себе си. А БЕСС е направо като закрепостена. Няма да се учудя, ако започне да я подтиква към стихиен непрограмиран бунт. Е, какво е станало?…
	— Ами нищо, ако не си бил на Модиха — тоест на Земята на Кралица Мод — и не си работил под ръководството на Дуан Актон. По някакво чудо той се е изхитрил да се роди или на Северния, или на Южния полюс и това е била единствената му невнимателна крачка през целия му живот. От само себе си се е смятало, че щом човек е роден на полюса, самият господ бог му е заповядал да бъде несменяем ръководител на полярната международна база на геофизиците.
	— И какво от това? — не издържах аз. — Да вземем моя Център — аз нито веднъж не съм виждал началника си дори когато прерязваха лентата при тържественото откриване.
	— Е, Кимич, на Голямата земя всичко е по-просто. Ама и там се бяха събрали едни хорица — не просто физици, а някакви пирати от висшата наука. Та така Актон се изхитряваше преди всяка експедиция собственоръчно да провери всяко копче, всеки нагревател, всяка кислородна маска… Чистокръвен континентален презастраховател. И досадник. Ще извика някой командир на авариен отряд и ще почне: „Разберете ме правилно, нямам намерение да сковавам инициативата ви, но животът в Антарктида ме е научил…“ Нашите момчета изскачаха морави от кабинета му. Нямаше сентенция, която да не започваше с думите: „Разберете ме правилно“, а всяка заповед по база — „с цел осигуряване на безопасността…“
	— Какво смешно има тук? Затова пък при него сигурно са загивали по-малко хора, отколкото на която и да е друга база.
	— Но пък беше голяма скука, Кимич — чак кондензираното мляко в кутиите се вкисваше. Басманов спаси положението. Работата е там, че Актон не можеше да си позволи да напусне базата — какво щяхме да правим без неговите циркуляри! — а от друга страна, гореше от желание да инспектира всяка заминаваща група. Тогава Басманов му предложи през време на отсъствията си да предава управлението на базата на БЕСС, с която лесно се поддържаше двустранна връзка. Актон с триста зора се съгласи. А от благодарност изтормози Илюша, че, видите ли, „бездушната му машина“ не е способна да прояви неговата, актоновска, грижа за хората. Илюша го слуша, слуша, после се изплю и от яд възложи на БЕСС да анализира изцяло административната дейност на нашия началник. Изцяло — това значи с всички емоционални оттенъци.
	— Безделник — промърморих аз. — Нямало е какво да правите с енергията, а и с резервните биоструктурни блокове…
	— Ето, и ти почваш да мърмориш! Началнически комплекс. Замисли се — и в това има някаква истина. Може би при обикновени условия конкретната личност на началника и да не играе забележима роля, но там беше базата на Рисер-Ларсен, там обстановката беше почти като на фронта, както са казвали дедите ни. В такава ситуация трябва точно да знаеш какво и от кого може да очакваш при определено положение. Не, Басманов беше абсолютно прав — ако БЕСС бе продължила да работи като обикновен изчислителен център, ние през цялото време щяхме да се превключваме от режим на отявлена презастраховка към отсъствие на всякакъв режим и обратно. Приказвай каквото щеш, но голямо благо е да си имаш денем и нощем, в делник и празник, зиме и лете един обикновен началник-база, пък бил той и не дотам идеален.
	— Мда — не можех да не се съглася с Аска, — съществуването на всякакви „замове“ води до морална отпадналост на сътрудниците. В това съм се убедил. Но все пак в тази история не виждам нищо достойно за някогашния басмановски хумор.
	Аска се обърна към реката и дълго гледа другия бряг, където се намираше „старият град“ с причудливите си къщички с много кули, с малката си крива главна улица и прозрачната кутийка на речната гара, дадена, както се виждаше, на ученическата ветроходна школа. На леда се въртяха неумело две ветроходки; нагоре по крайбрежната се готвеха да пуснат още една.
	— Общо взето, това не е смешно — промълви най-сетне Аска, — но когато системата, начело се с актоновските циркуляри, започна сама да пише: „С цел осигуряване безопасността…“, а по местния фон заговори с тържествен началнически глас: „Разберете ме правилно…“, то… ама аз ти казах, че на страничен човек няма да му е смешно!
	— А самите вие дълго ли се забавлявахте по този начин?
	— Защо да сме се „забавлявали“? Доколкото знам, системата и досега си работи в квазиактоновски режим. Така е удобно за всички. Актон е доволен, а на нас още на третия ден ни омръзва да се смеем. Казват, че БЕСС дори пише писма вместо Актон до жена му на континента.
	— Почакай, почакай. Щом Актон е бил доволен, защо тогава Басманов напусна базата?
	— Ами така, поиска и напусна. Няколко дена се кикотеше с всички на това „разберете ме…“, а после без каквото и да е обяснение подаде молба за напускане и отлетя. Може да му е омръзнала, може да му е станало неприятно или пък да му е хрумнала някоя друга мисъл…
	Аз слушах Аска Табаки и си мислех колко се е променила: в университета за пет години не бях чул в гласа й нито една тъжна нотка. Но тя, сякаш досетила се за мислите ми, тръсна щръкналите си като на бодливец кичури и отсечено попита:
	— Женен ли си?
	— Кой, аз ли? — леко стъписан от промяната на темата, повторих аз.
	— Ти, ти.
	Тогава разбрах, че изобщо не я интересувам, като се има предвид, че разговорът ни бе започнал точно със семейното ми положение.
	— Кой знае как в отдела ни са се събрали само ергени — постарах се колкото може по-тактично да я отърва от следващия въпрос.
	Тя кимна. Не я разпитвах повече. И без това всичко беше ясно. Цялата мъжка половина от нашия курс единодушно прощаваше на Аска Табаки и невчесаните й кичури, и феноменалната, направо изтънчена липса на вкус към облеклото, и първобитните й, напълно лишени от женственост маниери, и дори това, че през всичките пет университетски години тя нито веднъж не излезе от ролята на „мъжко момиче“.
	Но с гласа й никой не можа да се примири.
	— Е, Кимич, време е да тръгвам — почти тихо каза Аска и аз разбрах какво значеха всичките тези паузи в разговора ни.
	Искаше й се да каже: „Вземи ме в информаториума при себе си.“ Но не го каза. Бяхме си останали същите: Аска — юначага, аз — тъп егоист, Басманов — първокурсник вундеркинд.
	Трябва да кажа, че се връщах в отвратително настроение. Ако вървиш по пътечката, от ракетодрума до информаториума пътят е не повече от двайсет минути и аз тръгнах по края на горичката, макар есента да беше толкова късна, че от очарованието и разкоша й не бе останала следа. Изведнъж от рядката, изтъкана от сиво-синкави пръски мъгла изплува моминската фигурка в супермодерен дъждобран, светещ от ударите на капките. Тя вървеше насреща ми, „удряше крак“ в прекалено опънати панталони и ако не беше тази подскачаща походка, неволно се натрапваше сравнението с тропическата риба, пораждаща искри при допира си с вечерното мъгливо море. Изравнихме се.
	— Ами че аз тъкмо вас посрещам! — изведнъж извика тя пронизително, опряла в гърдите ми остро пръстче в светеща ръкавица.
	Аз трепнах и се подхлъзнах. Щом се изправих, надникнах под качулката.
	Свещени планини! Беше главната архитектка на резервата.
	— Вашият робот!… — започна тя с доста висок тон и не издържа — гласът й пресекна.
	Възползувах се от паузата, за да сложа всички точки над „i“-то, и заявих: нямам никакъв робот за лично ползуване (наистина ми го беше изпросил Басманов), а от пускането на информаториума всички пушкиногорски „таласъми“ се подчиняват на експлоатационен отдел, към когото да се обърне.
	— Недейте го увърта! Роботът се числи на вас и той си позволява посред бял ден да се разхожда из резервата!!!
	Аз плахо отбелязах, че роботите не могат „да си позволяват“, а действуват в съответствие със заложената в тях програма.
	— Още по-лошо! Значи вие си позволявате! Съществуват вековни неписани традиции…
	Аз неволно склоних глава.
	— … И ние се борим за опазването на типичния пейзаж от първата трета на деветнайсети век…
	Че се бореше — това го знаех. Тя се бореше главно с Бехля. Обелиски на нейните победи станаха огромните ледени морени, мъшлясали и наполовина потънали в земята, с одялани страни и способни да надживеят вековете трайни релефни надписи, бележещи границите на именията, общото разположение на селата и други забележителности на резервата. Лично на мен това ми харесваше много повече от пластмасовите табелки с неизтриваеми надписи, каквито и правят в други паркове и музеи. Но Бехля, творецът на по-голямата част от пушкиногорските скрижали, беше неописуемо мързелив. Когато употребиха всички околни морени, той се ободри, но щастието му не трая дълго. От Колския полуостров докараха с вертолети цяла партида гранитни блокове, за да могат посетителите на резервата през всеки сезон да виждат сред преспите или клоните подходящи звънки Пушкинови строфи. Със смяната на сезона ненужният надпис се прибираше в подземно скривалище, а следващият поред камък се изваждаше на повърхността. Дори от техническа гледна точка замисълът беше превъзходен и аз не можех да разбера Бехля, който се стараеше да се изплъзне от тази работа, позовавайки се на нетворческия й характер, въпреки че дори сред пушкиногорци се смяташе за изтъкнат фанатик. Като че ли ние само с творчество се занимавахме. Работата си е работа. Ето работата на главния архитект по пейзажа се състои и в това да гони от хорските очи разните роботи, които стават все по-дръзки с всеки изминал ден.
	— А той се пъхна във вира — знаете го, точно зад стопанството на Прасковия Александровна, — хвана каракуда и я изяде пред очите ми. Жива!
	Изведнъж се усетих, че цели десет минути мисля за нещо свое и изобщо не слушам какво ми разказват за някакъв пакостлив робот. Но последните думи на притежателката на фосфоресциращия дъждобран по някакво чудо стигнаха до съзнанието ми и изведнъж пряко волята ми пред мен се изправи плоската мутра на „таласъма“ с телескопичните видеодатчици и трепкащата рибя опашка, изчезваща в отвора за смазка.
	Едва не прихнах.
	— Моля да ме извините — казах аз колкото може по-сериозно, — но роботите не ядат въобще. Още по-малко сурова риба. Страхувам се, че претенциите ви към мен… ъъъ… са малко необосновани.
	— Не ви питам хранят ли се роботите или не! И ще ви помоля да не се подигравате, млади човече! На моята възраст бих могла да ви бъда майка! — Вече я бях разгледал доста сериозно: въпреки моминската си стройност и светещите панталони тя беше най-малко на възрастта на прабаба ми. — Питам ви, откъде посред бял ден той беше намерил каракудата? Последната каракуда в тази област е била уловена точно преди сто и петдесет години! Вирът се намира под надзора на санепидсектора и в него не може да има дори личинка от комар!
	Двамата се погледнахме слисано.
	— Да-да — измънках аз. — Ще изясня всичко. Още днес. Сега. Непременно. Задължително. Давам дума…
	Няма защо да ви обяснявам, че с всяко извинение правех крачка назад. Разстоянието между нас се увеличи дотолкова, че накрая се поклоних надве-натри, кимнах, обърнах се и хукнах към информаториума.
	Басманов! Само да е замесен дори на йота в цялата тази история!…
	Но Иля го нямаше в централната пултова зала. Дневната смяна бе завършила работата си, не бяха дошли спешни задачи за през нощта и само два „таласъма“ сновяха в ъгъла, монтирайки резервен сферичен екран. Печатащият блок църкаше като щурче — БЕСС, без да бърза, работеше над някакви изчисления. Основното натоварване на експлоатационния сектор се падаше през нощта, но още не беше се стъмнило и „таласъмите“, послушни на електронната воля на системата, а също и по волята на неписаните традиции още не бяха се захванали за праведен труд. Затова в дежурната намерих само един от работещите в експлоатационния сектор, който търкаляше топки по кабинетния билярд. Негов партньор беше еднорък и вероятно предназначен за демонтаж „таласъм“ — да се състезава с изправен робот би било най-малкото безполезно и унизително за инженерското му самолюбие.
	— Виждал ли си Басманов? — запитах го проформа, макар и да предчувствувах, че Иля се мотае някъде сред мокрия елшак, или, което е по-лошо, със собствения ми кон утъпква старателно разчертаните ивици зимници.
	— Надникни в учебната кабина, където са дублиращите пултове — посъветва ме той. — Оттам вече втори ден излиза сивосинкав дим.
	Свети планини! Съвсем ми излезе от ума, че самият аз дадох това помещение на Иля. Нарекох се стар склеротик и тръгнах по полукръглия коридор, опасващ централната зала. Учебната стая, построена по типовия проект, се намираше в самия му край.
	Сивосинкавият дим се забелязваше още по коридора.
	Аз бутнах вратата, без дори да се замисля, че там би могъл да бъде и някой друг освен Иля. Но в стаята имаше петима души, те се обърнаха към мен с търпеливо безучастния вид на безкрайно вежливи хора, които не ни дават да разберем, че сме им попречили. Изведнъж у мен възникна подозрението, че аз, фактическият собственик на помещението и ръководител на работата, извършваща се в него, сякаш съм излишен.
	Масичката, около която седяха, не беше лабораторна — струва ми се, в древността такива клатещи се системи, на които не бих се решил да сложа дори прегорял волтметър, са се наричали маси за игра на карти. На масата стърчеше бутилка вино „Роз дьо масе“, пред всекиго — тежка химическа чаша от молибденово стъкло.
	Освен Басманов около масата седяха двамина, които бегло познавах — това бяха местният художник Бехля и литературният сътрудник на резервата, трийсет и пет годишната девица Аделя, закрилницата на сивите чапли. Нежното звънко име Адел изобщо не се връзваше с несъразмерната и кокалеста фигура, с дългото неизразително лице и постоянния лилав пуловер с разтеглена яка; нелепото производно Аделя й приличаше повече. Според отзивите на Басманов тези двамата бяха истински фанатици на Пушкинские Гори.
	Около масата седеше и един „таласъм“ — както пред другите, така и пред него се мъдреше пълна почти наполовина чаша; когато той се обърна към мен, с учудване забелязах, че към рамото му е прикрепена носна кърпа.
	Пиещият „таласъм“ и Аделя с нетърпимия си пуловер дотолкова приковаха вниманието ми, че не успях да огледам както трябва петия, който седеше точно срещу тях, и изглеждаше така, сякаш плуваше в цигарена мъгла, въпреки че по това време никой в стаята не пушеше. Външният му вид не се е запечатал в паметта ми с фотографска точност, но у мен остана само впечатлението за необикновена мекота и интелигентност, също и недоумение относно много високата яка, стигнала чак до бузите, и старомодните очила в метална рамка, ъгълчетата на която гледаха леко надолу.
	Неловката пауза се проточи.
	— Сядай, щом си дошъл — Басманов пръв наруши мълчанието. — Само си вземи чаша — ей там, на пулта.
	Аз органически не понасям панаир на работното място и онова, което ставаше върху хоризонталния панел на пулта, ме възмути не по-малко, отколкото бутилката евтино вино. По буквената клавиатура се търкаляха някакви останки от пера и алено томче на Волтер; в гнездата на манипулаторите кротко се бяха настанили ръждивочервени билярдни топки; на плота за предварително регулиране на режима войнствено се бе разположила двойка допотопни пистолети, а екранът на единия осцилограф бе закрит от световноизвестния акварел на Брюлов, изобразяващ леко кривогледата руска Венера, чиито пленителни рамене се открояват сред пяната на дантелите.
	Тук нямаше водна чаша, затова пък намерих една тежка винена от опушено стъкло. Не бих пил от нея. През това време около масата започна разместване, вероятно за да ми освободят място, след това Иля някак объркано измърмори: „Бароне…“ Когато се обърнах към тях с подозрителния съд в ръка, петият вече го нямаше — явно бе излязъл. Чашата остана непипната.
	Приседнах в края, наляха ми. Отнасяха се твърде добре към Басманов, за да започна да го хокам началнически направо пред чужди — и най-важното, твърде мили хора, като предполагах съвсем справедливо — досетливите гости скоро сами ще разберат, че ние с Иля трябва да си изясним нещо на четири очи. Но чашите се вдигнаха, разговорът тръгна с предишната лекота, сякаш идването ми не го бе прекъснало. За какво говореха ли? Ами за дреболии. Смисълът не бе в съдържанието. Главното тук беше тонът на тримата; държанието им един към другиго се отличаваше не толкова с топлота или тактичност, а с някаква безкрайна грижовност, нещо много по-голямо от обикновената чувствителност.
	Изведнъж си помислих, че така могат да говорят само хора, приобщени към велика и прекрасна тайна.
	Известно време мълчах, тъй като въпросите, с които от време на време се обръщаха към мен, бяха риторически и не изискваха от мен нещо повече от едно кимване или усмивка. Говореха за кучетата. Басманов хвалеше вълкодавите. Бехля твърдеше, че най-важното за кучето е чувството за хумор, а с чувство за хумор могат да се похвалят само фокстериерите, затова той предлага скочфокстер или бедлингтън. Това явно се предлагаше на Аделя, защото тя мръщеше носле и клатеше глава. В края на краищата реших и аз да си кажа мнението — заявих, че щом трябва да се сдобиеш с пес, най-добре да е един санбернар, дори два, както при Соболевски.
	Аделя печално се усмихна. Басманов тъжно отмести очи, сякаш бях изтърсил някаква глупост, каквато той бе очаквал от мен. Що се касае до Бехля, той не забеляза репликата ми с безкрайно великодушие, което неволно се предаде на всички, и на мен включително — аз си простих грешката, без дори да разбера същността й.
	Изведнъж се почувствувах приобщен към взаимната им отзивчивост и доброжелателност; нямаше никакъв преходен момент — аз просто мигновено се оказах с тях, дори по-точно — бях един от тях. От паметта ми веднага се изпариха и пътечката, прехвърлена като влажно мостче от ракетодрума някъде към непрогледната мъгла, и светещата вещица, и гнусните клевети, отправени към неподчинения ми „таласъм“ за изядената от него измислена каракуда. Разговорът около масата отново се върна към кучешките достойнства, беше топъл и спокоен, като козината на спяща хрътка. Този образ се появи у мен, изваян от подсъзнанието, изпреварило слуха; когато се отърсих и вслушах по-добре, излезе, че става дума тъкмо за хрътките.
	— … И да не е руска — към началото на двайсети век вече не е имало чисто руски, всички са били с примес от планински хрътки и гладковълнести хрътове. Но да не е и гладковълнест хрът — те пък са се изродили в домашни уйпети*. И английска да не е — козината им е къса, а муцуната — плоска. Кафеникавите са зли и с нечиста кръв. Кримските са много малки и с прекалено широка кост… Не, щом ще си взимаш хрътка, нека е туркменска, жълточервеникава с цветни петна — несравнима осанка. Ушите й прибрани, муцуната й суха и неописуемо красива, козината й атлазена…
	[* Уйпет — вид малка домашна хрътка. Б.пр.]
	Аз слушах този вдъхновен речитатив, без да разбирам всяка дума, но предварително бях съгласен с всичко, защото виждах изящното ласкаво куче, е не обещаното „жълточервеникаво с цветни петна“, а най-обикновено, бяло с червеникави петна. И тънката му муцуна на коленете на Аделя. Това беше единственото куче, наистина подходящо за нея, за издълженото й неизразително лице, за сухото й тяло, губещо предишната си моминска гъвкавост, за неспокойните големи ръце и бледите прави коси. Но колкото и да е странно, природната красота на създаденото от въображението ми животно не само че не подчертаваше грозотата на седналата пред мен жена, а обратно — караше ме да се взирам алчно, но не и оскърбително в онова, което беше реалност и което стремително губеше значението си, защото главното в тази жена беше нещо скрито, неотминало с младостта — нещо, което по никакъв начин не искаше да се открие пред първия срещнат.
	Проклинах се за настойчивия поглед, но нищо не можех да направя със себе си, защото тази реална, действително съществуваща Аделя с невидимото за всички, освен на мен, приказно дълговласо голямо куче в краката бе за мен такова откровение свише, такова озарение, какъвто е бил за Леонардо моментът, когато за пръв път си е представил кралския хермелин в ръцете на лукавата дълголика съблазнителка на миланския херцог, и разбрал, че пред него стои не просто Цецилия Галерани, а Дамата с хермелина.
	Но нали аз не бях Леонардо, посещаван вероятно от подобни видения със същата задължителна периодичност, с каквато свети Антоний е бил посещаван от изкушаващата го нечиста сила! Аз бях най-обикновен смъртен, с когото само веднъж би могло да се случи ТОВА, а какво е ТО, и аз самият не бих могъл смислено да обясня. Най-вероятно онова вцепенение, в което изпадаш, когато хвърлиш цветчето на папрата и от докосването му земята стане прозрачна, а в юлската й чернота се виждат несметни съкровища, подвластни само на това магьосническо цвете… „По-мили ни са сетните цветя, отколкото на първите разкоша. Че те мечтания печални…“*
	[* Пушкин, „Подражание на Корана“. Б.пр.]
	— И планинската не й отстъпва, може би само опашката ще е по-тънка…
	„Тъй живи в нас събуждат, тъй горещи. Затуй понякога в раздяла час по-жив е от най-нежна среща…“
	— … Ако ли пък бъде персийска, да е черна с пъстри петна или червенокафеникава…
	Свещени планини! Едва сега разбрах, че говори не Иля, не Бехля, а „таласъмът“, който няма дори звуковъзпроизвеждаща система.
	И тогава побеснях. Вместо да въвеждам ред в поверения ми сектор, аз съм седнал в центъра на този хаос със съмнително чиста съдина в ръка, пълна с червено вино, което не понасям, на всичко отгоре се пуля срещу несъществуващото куче и което е особено унизително, като първокурсник мънкам под носа си христоматийни стихове.
	— Защо на пулта има боклук? — креснах. — И кой няма какво друго да прави в работно време, че е монтирал в малък манипулаторен робот цяла разговорна система? И откога такива роботи са почнали да ползуват носни кърпи? И изобщо, по какъв повод е…
	Едва не изтърсих: цялата тази бъркотия. Спрях се навреме. Същото онова странично зрение, с помощта на което през цялата вечер се бях наблюдавал, сега ми позволи да систематизирам собствените си постъпки и внезапно разбрах, че този взрив не е бил друго, освен панически блясък на инстинкта за самосъхранение, защото исках мирен живот, спокойна работа и никакви душевни колебания. Стигаше ми онази дългосрочна гатчинска любов, за която нито веднъж не съм споменавал, защото, първо, има отношение към нашия разказ, колкото да обясни факта, че съм ерген, и, второ, аз много успешно и приложих правилото на Херострат и системно не си спомням за нея по цели седмици.
	И ето сега — тази неканена Аделя! Аз знаех отдавна, и то много добре, че има неща, в които не си струва да се вглеждаш, защото при продължително взиране в тях започват да се отварят безброй „сезами“ — един след друг, подобно на пъхнати една в друга дървени матрьошки; но откъде можех аз, печалният емпирик, да зная, че онази нежна, кротка покорност пред настъпващата есен, учудващо свойствена, присъща на руските жени, е тъкмо онова, от което и господ не може да ме опази…
	Исках да добавя нещо за избягалите роботи, дето посред бял ден плюскат несъществуващи каракуди в сурово състояние, но бялото куче, което никой не виждаше, се приближи до мен и сложи лапи на раменете ми. Бях връхлетян от сложно чувство за срам и безполезност на съпротивата, но тук всемогъщата техника, в лицето на гореказания „таласъм“, ми се притече на помощ.
	— „Вие, ваше благородие, винаги напразно благоволявате да се карате“ — цитира той с тръбен глас. — Том шести, страница седемнайсета, шести ред отгоре. Последно издание, пълно.
	Басманов си удари главата в масата. Аделя и Бехля безшумно и тактично се затресоха от смях.
	— Върви по дяволите — казах аз, неволно копирайки цар Соломон в интерпретация на Саша Чьорний. — И повече да не съм видял тенекиената ти мутра нито денем, нито в което и да е друго време от денонощието.
	„Таласъмът“ важно ме изслуша и не се втурна към вратата, както би следвало, а се приближи до пулта, закри го от мен и защрака с някакви прекъсвачи върху таблото и върху собственото си коремче. Личеше, че докато съм отсъствувал, Басманов му бе прибавил доста електронна самостоятелност. След това, вече на прага, той галантно се поклони (но не към мен) и изрече: „Пристъпвам към изпълнение на втората част от програмата, винаги на вашите услуги“, и изчезна в коридора, като шляпаше с прилепалата си.
	Гостите ни, които едва ли разбираха какво ме бе прихванало, побързаха да се сбогуват и да го последват.
	— Ти си свиня — убедено каза Басманов, когато останахме само двамата. — Естествено, Аделя е стара мома и се кани да си вземе куче по същите съображения като Соболевски, но защо трябваше да го казваш гласно?
	Какво можех да му възразя? Свиня си бях. И робота изгоних — сега те двамата с Бехля вървят по тъмния път — няма кой да им светне. Аз знаех, че Аделя се страхува от конете.
	— Чий е този „таласъм“? — попитах аз. Сътрудниците на резервата, които живееха в селски къщи и водеха натурално домакинство с цел опазване на селския колорит, имаха привилегията да използуват такива роботи за домашни нужди.
	— „Таласъмът“ беше на Бехля — начумерено отвърна Иля. — Толкова ми трябваше — нашата БЕСС разбира само от библиотеки и архиви. Тя няма понятие какво значи елхово клонче. Тя няма нито очи, нито нос, нито пръсти, не е в състояние…
	— Да влезе до коляно в езерото и с ръце да хване каракуда…
	— Точно така. Така че роботът, който си видял, вече не е просто „таласъм“, а комплекс от външни рецептори на системата, управляван непосредствено от нейния мозък. Между другото това не противоречи на пълномощията, които получих от теб, преди да заминеш, и твоята намеса…
	Аха, Буратино нещастен, добра се до самостоятелността и веднага започна да разговаряш с мен така, сякаш насреща ти е Пиеро. Не е трябвало да се съгласяваш на младши научен — с твоя опит спокойно можеше да претендираш за поста началник сектор. И сигурно биха ти го дали…
	— Нещо много бурна дейност разгръща участъкът ти. Нали за тези няколко дни едва ли се е появил поне един въпрос, на който БЕСС да не е могла да отговори.
	— Представи си, появи се. Ние тук разговаряхме тъкмо по този повод.
	Те тук разговаряли!
	— И кой от местните пушкинисти е бил толкова мъдър?…
	— Едно момиче на около десет години. Тя попитала екскурзовода: щом Александър Сергеевич е бил толкова самотен тук, защо не си е взел куче?
	Е, на десет години такива въпроси са простими. Защо Пушкин не е имал куче. Защо Земята няма други спътници, освен Луната. И прочие. Но защо трябва да предаваме на машината некоректно поставения въпрос?
	— Виждаш ли, Ника поискала да научи мнението на машината по този въпрос и дотича при мен. Въведох въпроса по общия канал, но БЕСС отказа да отговори.
	— Естествено — казах аз. — И как се забавлявахте по-нататък?
	— По-нататък — БЕСС вече по блоковете на моя участък втори ден събира материали за всички породисти и непородисти кучета от първата трета на деветнайсети век. От време на време ми предоставя междинните си заключения, аз ги коригирам и поставям следващите насочващи въпроси. Както ти бях обещал, уча я да мисли последователно.
	— И какви бяха тези междинни изводи?
	— Знаеш ли, предпочитам да ти докладвам крайните резултати. Естествено, когато се получат.
	„Да докладвам.“ Буратино скри златните монети в устата си и явно си просеше да го обесят надолу с главата.
	— Ето какво, Басманов, като твой началник те уведомявам, че няма да търпя всичко това…
	— Ако под „всичко това“ имаш предвид боклука по пулта — безцеремонно ме прекъсна той, — бързам да те уверя, че не е крадено — молекулно-идентични копия! Направени по поръчка на БЕСС — няма да е по моя ами! Каракудата ли? Каракуда въобще не е имало — беше само обемен образ на базата на диспергиран колоид, стар театрален трик. „Таласъмът“, естествено, беше там, но нямам понятие за какво му е потрябвала тази инсценировка. Нали той е само външна част на БЕСС, в моя участък активното самообучаване продължава и сам разбираш, че през този период е практически невъзможно да я контролираш — обемът на поглъщаната информация е твърде голям. Бабата със светещия чувал ли? Бих те посъветвал да се отнасяш към нея с уважение — световноизвестен специалист е все пак. Със собствените си ръце е насадила повече от половината дървета след опустошителен ураган през деветдесет и шеста. И тя е фанатик по своему. Любимият ми началник има ли още въпроси? Мога ли да продължа работата си в поверения ми участък?
	— Ако искаш — продължавай, ако не искаш — не продължавай — беше ме напуснало усещането за причастност към някаква обща тайна, оставаше само обичайната смътна тревога, че не бях разбрал нещо важно. — Можеш и да не продължаваш, защото с мен пристигна и Ника.
	Отдавна вече бях забелязал, че обикновено разностранно надарените натури с тънък усет имат определен сектор от битието, в рамките на който са невероятно равнодушни и непретенциозни.
	В живота на Басманов такава област на безразличие бяха жените. Не че въобще минаваше без тях, съвсем не — край него винаги се въртеше по някоя фуста. Но пази боже той да направи и най-малкото усилие да завоюва и най-достойното женско сърце. Единствената проява на внимание към жената при Басманов беше тази, че той се обръщаше към нея с байроновското си лице, а буратиновия профил оставяше за тълпите от момичета.
	В настоящия момент споменатата от мен Ника беше онова геометрично място от точки, откъдето Иля се виждаше в най-добрия си ракурс. Ника беше една възхитителна светлоруса рошла, на пръв поглед успяла по загадъчен начин да запази осемнайсетте си години, въпреки двете си омъжвания, второто твърде страстно, понеже я бе пренесло за няколко години в труднопроизносимия град Тируванантапурам, откъдето се бе върнала това лято, за да има нещастието да се увлече по Иля Басманов. През цялата есен тя му демонстрираше непристъпност с напора на шекспировата Беатриче, та отстрани аз ясно видях, че Басманов е обречен.
	Затова му казах за Ника и нито дума не споменах за Аска Табаки.
	И тук — дали защото вече си бях помислил за две жени и за спазване на триединството трябваше трета, дали по някаква друга причина, изведнъж си представих Аделя, която кротко си върви по тъмния път към Савкино, хвърлих се да оседлавам коня си и някъде по средата на пътя я настигнах. Верният „таласъм“ крачеше до нея и светлото пиринчено петно от фенерчето му се плъзгаше по пътя, сякаш побутвано от връхчетата на мокрите Аделини обувки. Аз вървях тихо след тях и ето че вече освен кучето, нервно пристъпващо с напрегнатите си, потръпващи лапи, ми се привидя и старинна шумоляща рокля от немокрещ се в мъглата атлаз, роклята на Жозефина, пристегната под самата й гръд — безмилостна антична рокля, която съвсем не намаляваше грозотата на Адел, но по непостижим и единствен начин се съчетаваше с нея. Аз вървях по нощния път, с усилия достигах до простата истина, че хармонията е в състояние да преобрази незабележимото в прекрасно, прескачайки степента красиво. В главата ми набъбваха още няколко открития, равни на първото по своята свежест и оригиналност, но в същия миг стъпих накриво, „таласъмът“ се огледа, позна ме, стрелна се в храстите и изчезна.
	Досетила се кой я преследва, Аделя тихо чакаше в тъмнината, докато се приближа, и в тази тиха покорност аз безпогрешно отгатнах тактичното й нежелание да скрие от мен, че не ми се радва.
	За да спася положението, незабавно трябваше да започна разговор — лек и непринуден, но привичният „инженерит“, на който говорехме в лабораториите, беше неприемлив сега, когато пред мен във влажната тъмнина леко прозираше силуетът на висока жена с атлазена рокля, прихваната под самата гръд с везан колан… Аз отварях и затварях уста в беззвучни напъни да кажа нещо, за което не биха ме помолили веднага да си вървя по пътя. И благославях есенната тъмнина, защото скриваше този позор.
	Но от тази тъмнина се протегна една лека ръка и гласът заповяда:
	— Върнете го. Няма да намерим пътя…
	Аз викнах „таласъма“, но той не се обади. Умен робот. Щом е получил заповед да не се вясва пред очите ми — значи да си знае мястото. А пък може той с неговите приумици вече да се намира през девет земи в десета. Неволно си спомних загадъчния случай на Тригорските езера и го сторих на място, защото Аделя веднага откликна, оживи се и разговорът тръгна от само себе си. Вече бях забелязал, че Аделя говори с една плашлива загриженост, присъща на всички тукашни истински „фанатици“ — само и само да не допуснат излишна категоричност, да не застанат в позата на съдия, да не се покажат предубедено мислещи всезнайковци. Тя говореше някак полувъпросително, вслушваше се в себе си и като да се проверяваше при всяка дума, гласът й беше тих, сякаш зад крайпътните храсти се бяха притаили злонамерени провинциални Пустякови, Флянови или Харликови. „Наистина на Тригорските езера се е случило нещо удивително, но не защото «таласъмът» е изял несъществуваща каракуда, а защото според стигнали до нас сведения вече веднъж е ставало…“ „Ставало ли е? Отдавна ли е било?“ „Може би няколко десетилетия след смъртта му. Тригорският помешчик…“ „Не е ли била помешчица?“ „Не, не, синът й Алексей, пропаднал човек, стигнал до маразъм…“ „На село бе щастлив, рогат, обличаше се той с халат…“ „Да беше само халатът! Съвременниците му си спомнят, че въвел в имението си правото на «първа брачна нощ» — средновековщина…“ „Може да е било психическо заболяване?“ „Имаме основания да предполагаме — да ловиш в езерото каракуди и да ги хрускаш живи…“ „И той е бил прототипът на Ленски!“ „Може ли да сте толкова категоричен! Бил му е събеседник в селската самота, но не и съмишленик; една от частиците, съставили образа на юношата поет; само другар за веселите вечери, прекарани в Тригорское, и за нощувките в дървената баня, където ги е затваряла предвидливата Прасковия Александровна — не и този, когото поетът би нарекъл приятел…“ „Между другото за приятеля — спомняте ли си интересния въпрос на онова момиче за кучето, на който дори БЕСС не можа да отговори?“ „Нима БЕСС не е отговорила?“ „Досега не са ми докладвали.“ „Всъщност наистина не знам, машината ви много спореше с Басманов…“ „Спореше ли?“ „Е, не знам, Иля само ни преразказваше, спомням си дословно само последния отговор на вашата машина…“ „Мога ли да проявя любопитство?“ „Да, разбира се, разбира се. Тя отговори така: «Имам достатъчно крепостни. Нужен ми е приятел.»“
	Аз мълчах зашеметен. Една-едничка дума, употребена от моята БЕСС, предизвика у мен абсолютен смут. Това не ти е „таласъмът“ с рибка в уста! Това е… Това беше дявол знае какво, не можех да го формулирам. Навремето такива номера, да възложиш на машината да пише стихове за момичето ти, се квалифицираше като „машинно хулиганство“. А как могат да се нарекат действията на Басманов? Във всеки случай налице бе неоправдано натоварване на машината с психологическо отъждествяване. Припомних си разказа на Аска Табаки, която винаги получаваше от Басманов само профила му, и окончателно се убедих, че той не ми докладваше за подробностите на експеримента си. На мисленето на машината Иля придаваше черти, свойствени на тукашните „фанатици“ — склонност към мъчителни съмнения и безкрайни търсения, съчувствена загриженост към фактите, боязън от категорични заключения и догми… Несъмнено всичко това е неоправдан преразход на машинно време и държавна енергия и трябва да се прекрати; но все пак — как все пак да си обясня, като имам предвид това, което ми стана ясно сега, употребената от машината къса думичка „на мен“?
	Ние вървяхме полека по тъмния път към Савкино, едва очертан отляво от пепелявата мъгла, осветена отдолу, и дори в тази непрегледност ясно се усещаше, че есента е преминала времето на буйния си метеж, когато природата се мъчи да си върне пълните и звучни багри на лятото; заедно със способността да се съпротивлява тя бе изгубила всичко, дори гнилата миризма на увехнала трева, и полята бяха безмълвни и неосезаеми за човешкото зрение, слух и обоняние.
	Така ние стигнахме до Савкино и покрай мъшлясалия първобитен стобор се спуснахме към реката. Понякога ми се струваше, че в черната грамада на още неокапалите храсти, заели всички савкински градини, се чуваше шумолене и тракане на метал. Подозирах, че верният „таласъм“ пази Аделя, но колкото да се взирах в тъмнината, нищо не можех да различа. Заповедта ми се изпълняваше свято. Аз бих забравил за него и въобще не бих си спомнил нито на другия ден, нито по-късно, защото мислех съвсем за друго и имах работа до козирката, командировка след командировка — за изчезналия „таласъм“ не ми напомняше нито Басманов, нито пък Аделя, а самият аз не обръщах внимание на малките сметки за енергията, постоянно пристигащи в моя сектор ту от Пятигорск, ту от Архангелск, ту от Бахчи-сарай, и така до момента, в който ми попадна писмо, официално адресирано до Иля Басманов.
	Писмото се търкаляше отворено, освен това по погрешка титулуваха Иля началник на сектора „Πо програмиране“; аз се усъмних да не би все пак да е за мен и се осмелих да го прочета. В писмото се съобщаваше, че в Кишинев, около така наречения дом на гърка Кацики, наскоро старателно реконструиран поради това, че във вмирисаните му от горчивото вино мазета в началото на деветнайсети век активно е функционирала добре известната масонска ложа „Овидий — 25“, обикаля безработен на вид робот с носна кърпа на рамото, който си тананика с доста приятен баритон нещо като „арде-ме, фри-ше-ме“, което в превод на съвременен руски език трябва да значи „ако щеш коли ме, ако щеш гори ме“. Ако се съди по номера му, „таласъмът“ е записан към механичния парк на южната територия на Пушкиногорския резерват и се числи към другаря Басманов, когото молят да си изясни нерационалното използуване на поверения му робот.
	Естествено, аз попитах Басманов какъв е поредният случай с избягалия „таласъм“; Иля вдигна рамене и ми отговори, че роботът както преди се намира в пряка връзка с БЕСС, която го е акредитирала по всички енергостанции на градовете и населените пунктове, в които някога е бил или за които е споменал Александър Сергеевич. Следователно няма причини за тревога, тъй като БЕСС се е справяла с повече от стотина автомати и роботи, ръководена от главния принцип — да не причини никаква, дори косвена вреда на човека. Наистина „таласъмът“ бе докарал до истеричен припадък тукашния архитект по пейзажа, но нали това състояние, както можеше да наблюдава БЕСС, не беше за архитектката екстремално, както казват програмистите.
	Междувременно изтекоха месеци, изпълнени с делнична работа, и от време на време до мен достигаха слухове за поредните екстравагантни постъпки на нашия механичен сътрудник. Например Днепропетровският отдел на здравеопазването ни запита с каква цел на нашия робот му е потрябвало да инспектира всички болници в града и да проучва всички запазени истории на болестите с простуден характер, когато заболяването е вследствие на къпането в Днепър. Тази ревизия е разтревожила целия днепропетровски медицински персонал, защото петдесет години са лекували настинката с по едно-две хапчета полипанацид, а за това, че къпането дори през зимата е можело да докара човека до болницата, лекарите са знаели само от историята на медицината. Суматохата се успокоила едва тогава, когато разбрали, че роботът ревизор се води не към Министерството на здравеопазването, а към нашия парк от автомати антропоиди. Но днепропетровци рано се бяха успокоили: през следващата неделя разхождащата се посред бял ден по крайбрежната улица тълпа обърнала внимание на необикновената двойка плувци, прекосяващи Днепър и насочващи се към островчето. Зрителите видели, че единият бил робот за битови услуги, а другият — около двайсетгодишен мъж, облечен в дрипи. Плувците били оковани с ясно виждаща се от брега верига.
	Спасителната моторна лодка се откъснала от мястото си и се стрелнала към плаващите, но те вече били стигнали островчето и олюлявайки се, излизали на брега. В последния миг, преди катерът да скрие от зрителите необикновените плувци, човекът с дрипите сграбчил един камък и го метнал по робота спасител, приготвил се за скок на носа на моторната лодка.
	Зрителите ахнали изумени: след това мнозина твърдяха, че във водата бил паднал не робот, а човек, облечен в някаква старинна униформа и без ботуши.
	На мястото на потъналия си събрат от трюма излезли трима резервни киберспасители, настанала суматоха. От брега можели да се досетят, че изтеглят някого на борда. Най-после корабчето се отдалечило от пустинния като преди остров; свършилите работата си кибери се излегнали покрай бордовете в специални гнезда и тогава от брега видели, че на борда има само един пътник, а и той не е човек, а „таласъм“, с някакъв бял отличителен знак на рамото, който много приличал на носна кърпа. Естествено, попитали киберите къде е човекът, от катера отговорили, че два километра нагоре и надолу по течението от мястото на произшествието НЕ Е ИМАЛО никакъв човек с разкъсани дрехи, нито с метални вериги. Безполезно бе да ги питат как да класифицират тази масова зрителна измама. Единственото, което те вършеха безукорно, бе ваденето на всякакво живо (или вече не съвсем живо) същество от всякаква дълбочина. Е, вземаха се и всички възможни мерки по реанимацията, ако е било необходимо, докато пристигне не толкова бързият катер с медицинския персонал. Но в дадения случай нямаше живо същество — тук киберите не биха могли да сбъркат; изваденият от водата „таласъм“ пусна димна завеса от колоидна суспензия и изчезна под прикритието й, оставяйки зрителите в недоумение относно неговите пълномощия и степени на свобода.
	Той се озовал и в Гурзуф, на бреговата територия на делфинариума. Девойката делфинолог, дежурна по кей, изведнъж открила, че по забранените води на акваторията, опнал всички ветрила, се движи изящен ветроход. Тъй като добре познавала Айвазовски, тя отбелязала, че нарушителят има определена прилика с военния бриг „Меркурий“. И тогава тя забелязала, че и нея самата някой я наблюдава, и то не друг, а онзи „таласъм“ с нахален вид и носна кърпа на рамото. Роботът явно не бил от парка на делфинариума, тъй като последният се обслужва само от неантропоидни киберамфибии. След като видяла втория нарушител, девойката объркано погледнала към морето, чудейки се за кого най-напред да доложи, но ветроходът бил вече изчезнал. Стопил се. Най-любопитното е, че по-късно всички разпитани делфини отговорили единодушно, че нито един кораб не бил минавал през акваторията в онази сутрин.
	Роботът също изчезнал — наистина, този път не пуснал след себе си мъгла.
	Това са само част от епизодите — екстравагантни, но безобидни, само част от авантюрите на нашия „таласъм“, приключения, които като цяло биха съставили цяла „Одисея“. И за друг те не представляват интерес — какви ли не номера правят роботите, получили излишна свобода! Но като се оглеждам назад и се опитвам да разбера как от флегматичен математик съм се превърнал в непоправим фанатик — сега виждам, че тъкмо тези игриви лудории лека-полека са ме привикнали към необичайното състояние на всичко онова, което става около мен и почти с мое разрешение; и аз самият взех да допускам някои неща, които в милата ми блатиста Гатчина бих счел за най-малко некоректни експерименти по отношение на самата БЕСС. Благодарение откровеността на Аска аз се досетих, че Басманов присажда на машината способността да мисли с остра взискателност и нетърпимост към прибързаните изводи, затова гледах през пръсти на постъпките на „таласъма“, ще рече на самата БЕСС. Та нали това, че на машината не й стигаха печатните или ръкописни сведения, трябваше да помирише нещо, да го подържи в ръка или да опита вкуса му — в това имаше нещо и от Аделя.
	А не досаждах на Басманов и затова, че веднъж вече се бях „хванал“ на обемното изображение на милия барон Делвиг и нямах желание да се излагам повторно по подобен повод. Официално Басманов не ми докладваше нищо по работния си сектор, а аз не можех вече да разчитам на обикновена приятелска откровеност — така и не успяхме да се сприятелим с Иля — явно ни пречеше нещо повече от различието между експерименталния и теоретическия начин на мислене. Доброжелателен беше към мен само в компанията на „фанатиците“, но щом останехме очи в очи, независимо дали на работа или извън нея, той се държеше така, сякаш с ритници го бях натикал в този информаториум и го бях накарал извънредно да се занимава с глупавите въпроси, на които БЕСС не благоволи да отговори.
	Затова искрено се учудих, когато през един от първите пролетни дни самият той, при това малко смутен, ме помоли да го навестя в „свинарника“ му.
	Свинарникът си го биваше. Към билярдните топки, акварелите и пистолетите бяха добавени много вехтории: охлузени книжа, бурканчета от помада, проскубани пера, чинии с тъмносини китайски рисунки, белезници и главното — планина от портрети, от които, след като се напънах, можах да позная около една трета.
	Но ако имаше нещо, на което отдадох значение — това бе фактът, че зад блоковете с допълнителни стабилизатори забелязах притисналия се в ъгъла „таласъм“ с малък портативен магнетофон на колана. Щом ме забеляза, той трепна, после изведнъж се закова на място, сякаш контролиращата действията му БЕСС го бе изключила. Струваше ми се, че не бях отменял заповедта да се показва пред очите ми, но кой знае защо, пренебрежението му към моята заповед не ме учуди. Бях свикнал с номерата му. А кой, ако не аз бях длъжен да помня, че роботите нарушават дадените от човек заповеди само в екстремални ситуации — почти винаги тогава, когато ЧОВЕКА ГО ЗАПЛАШВА ОПАСНОСТ.
	А и странният, интригуващ вид на Басманов също отвличаше вниманието ми. На лицето му направо беше написано, че се разкъсва между служебния дълг и вътрешните си убеждения, и аз реших да го подпитам с цел икономия на време.
	— Я чуй, Басманов — казах аз, — изглеждаш тъй, сякаш си свалил ботуша си и с царствената си пета пробваш дали не е студена водата на Хелеспонта.
	Аз знаех, че Иля не може да понася подобно отношение. Той прощаваше всякакви подигравки с буратиновския си профил, но щом някой му намекнеше за приликата му с лорд Байрон, веднага излизаше от стационарния си режим.
	Но не улучих. Той само ме изгледа със съжаление — както Буратино е погледнал чинията с каша от грис без малиново сладко, а след това по отвратителния си стар навик попита без всякаква връзка:
	— Ти знаеш ли колко години е живял на белия свят Якоб Теодор Хеккерен де Шатерваард?
	— И през ум не ми е идвало да се заинтересувам!
	— Точно деветдесет и три години. Ами нехранимайкото кавалергард при росийския двор, а след това френски сенатор Жорж Дантес?
	Отново вдигнах рамене.
	— Осемдесет и три години. Общо около сто и осемдесет години…
	Знаех цената на голите цифри, неприкрити от словесни орнаменти. Но все пак тази цифра някак странно ме удари по неочаквано настръхналите нерви. Двамата убийци са преживели общо сто и осемдесет благополучни години!
	— Ако можехме да Му върнем поне една десета, поне една стотна от тази цифра…
	По-добре Басманов да не бе произнасял тези думи. След тази ужасяваща с убедителността си цифра — някакво си филологическо „ако можеше“, което изобщо не понасях.
	— В историята няма „ако“. Което е било, си е било, и няма защо да изпадаме в маниловщина. Който е живял трийсет и седем години, нему не можеш добави и една хилядна от чуждия живот.
	— Ами ако можеше? — повтори Иля упорито, като овена от приказките.
	— Ако тези „ако, ако…“* и така нататък, както го е казал Петьофи. Ако Александър Сергеевич беше починал в детските си години вместо брат си — ние изобщо нямаше да имаме сега нито резервата, нито информаториума. Да не говорим за поета. Ако на десети декември двайсет и пета година не му бе пресякъл пътя заек или котарак, или поп, той би се явил без височайше разрешение в Петербург и не къде да е, а право у Рилеев, а оттам, естествено — на Сенатския площад. И щеше да бъде шестият. И никакъв Светогорски манастир. А яма с вар. Та така. И изобщо бихме могли да продължаваме с тези „ако“ до безкрайност, но дали си струва, все пак сме на работа…
	[* Намек за стихотворението на Ш. Петьофи „Аз ще съм…“ изд. „Наука и изкуство“, 1972. Прев. Г. Крумов. Б.пр.]
	— „Логично“, би казал роботът — отвърна ми Басманов. Изглежда, дълбоко съжаляваше за започнатия разговор.
	А всъщност защо наистина започнах аз този разговор?
	— Тогава може би ще ми обясниш, защо си ме поканил тук?
	— Нямаше да те поканя — коректността винаги изменяше на Басманов. — Кажи благодаря на Аделя, тя настоя. А работата е там, че БЕСС ми докладва, че е готова за работа в зададения режим. На дадения участък, естествено.
	— Чакай, чакай! А в такъв режим е работила през всичките тези месеци?
	— На моя участък — в учебноподготвителен.
	— Слушай, Басманов, не говориш с първокурсник или кореспондент. Блоковете на паметта като цяло са били напълнени още през есента. Не съществува — разбираш ли ме, просто не може да съществува — допълнително въведен кръг от въпроси, по който БЕСС да събира информация още половин година! Ами че тя и така беше издоила всички библиотеки и близки информаториуми за някакви си три седмици. Разбира се, един профан винаги би могъл да постави пред машината някоя глупава некоректна задача, но нали ти си опитен програмист. Казвай какво си й възложил?
	Басманов ме погледна някак объркано.
	— Ама… Мислех, че се досещаш… Нали Аска се беше раздрънкала за експериментите ми на Рисер-Ларсен?
	— Да, за това се досетих. Психологическо аналогизиране. Ти си готов да направиш от една порядъчна БЕСС още някой типичен пушкиногорски „фанатик“, нещо средно между Бехля, Аделя, Ника и самия теб. Но всичко това са допълнителните входящи условия, не и целта на експеримента. И освен това, за да ви опознае всичките, че и мен отгоре, на БЕСС не би й потрябвал повече от половин месец.
	— Ако… — каза Иля. — Ако можеше БЕСС да създаде аналог на твоята добродетелна Аделя… Но там, в милионите капиляри, в десетките милиони изкуствени клетки — там има мозък, готов да върне на отдавна загиналия човек същата онази частица живот, която не е могъл да опази Арендт!
	Разбрах.
	И даже не се учудих.
	Стопроцентова щура идея — толкова му приличаше на Басманов! Да се опиташ да пресъздадеш творческия разум на човек, загинал преди повече от сто години, и то не просто човек, а самият… Свещени планини, езикът ми не се обръща да го кажа.
	БЕСС е готова — бавно промълви Басманов, като ме гледаше изпод вежди. — Тя е влязла в ролята. Въпреки че, какви ги говоря — в ролята. Тя е станала Той. Тя е готова да изживее нека не една десета, нека дори не една стотна, но поне някаква частица от живота му след два часа и четирийсет и пет минути на двайсет и девети януари трийсет и седма година.
	— Да изживее ли? — не издържах аз.
	— За НЕГО „да живее“ е значело да пише.
	— Приятелю Басманов, недей така високопарно…
	— Съжалявам, че изпълних молбата на Аделя, защото сега тук няма място за човек, който поне веднъж не е способен на нещо възвишено.
	— Как да разбирам това — „сега“?
	— Ами разбирай го така, че след два часа тук ще започнат пробите.
	Вътре в мен всичко се преобърна. Мен само ме уведомяват. Дори не ме питат. И най-вероятно няма да е по силите ми нито да отменя, нито да отложа тези проби за другия ден. Два часа! И само… само Аделя може да направи нещо да ми помогне.
	Пришпорвах нещастния кон, проклинах нелепата традиция да се държат в резервата само кранти с отрязани опашки и увиснали кореми — в памет на жалкото конче на Александър Сергеевич. Песъкливият, неизсъхнал още път едва пълзеше насреща ми и въпреки че имах предостатъчно време, знаех, че така и не ще намеря какво да кажа на Аделя. Нали не можах да намеря думи, с които да убедя Иля Басманов! Всичко би било много по-просто, ако си имахме работа с обикновените електронни компютри: колкото и да са сложни, с течение на времето се усеща, че възможностите им не са безкрайни.
	Но нашите всемогъщи безелектронни системи — колкото повече се занимаваш с тях, толкова повече се учудваш на неизчерпаемата им мъдрост. В това се състои истинското обаяние на гениалния, чувствителен и гъвкав ум. Защото и в действителност си е така: БЕСС е жив мозък, който се обогатява с невъобразима за човека бързина. Започваш да вярваш в него като във висша сила. И ето сега БЕСС бе омагьосала Иля, той бе престанал да долавя границите на нейната мощ. Естествено, можем да си представим и такъв фантастичен вариант машина, способна по произведенията да пресъздаде аналог на автора. Но това е утопия. Гениалният актьор може да влезе в ролята дотолкова, че да се почувствува Пушкин. Но той не ще напише нито един Пушкинов ред. А да не говорим за машината. Това не ти е да диктуваш хумористични варианти на тема „разберете ме правилно“.
	Но нали задължително ще ми възразят, че, видите ли, всичко това са априорни твърдения, че трябва да се извърши пробен експеримент и тогава от само себе си ще се види какво може машината и какво не. Аз самият зная, че след подобен експеримент всичко ще се изясни.
	Но не бива да се допуска подобен експеримент, не бива, да ме вземат мътните с всичките тези Свещени Планини!!!
	Успях да хвана Аделя на прага на къщата й. Малко време й оставаше, на мене — също. Обяснението ни беше кратко и едва ли можете да си представите по-нелепо, по-тромаво и по-безнадеждно любовно обяснение!
	Тъй като на всичко отгоре аз й се обясних в любов. Намерих и аз време. Идиот!
	Е, а какво можех да й οтговоря, когато ме попита, с какво право изисквам от нея да промени възгледите си, плановете си, дори тайните си мечти — и изведнъж ни в клин, ни в ръкав, да поиска от Басманов да се откаже от съвместно замисления експеримент? Нямах никакви други доводи и изтърсих, че е в правото на любовта — да изисква безусловно доверие. Тя ме гледа дълго, много дълго — кой знае какви мисли са й минали през главата в това време! И аз я гледах, и разбирах, че ако заговори — това ще бъде началото на нова, този път вече последна — до самата ми смърт — самота; а вътре в мен всичко се късаше от досада, от болка и от едно не много добро, собственическо чувство на загуба, защото заедно с Аделя аз губех и онази жена, която само аз бях видял — жената с роклята на Жозефина, с хрътка на коленете, която принадлежеше единствено на мен…
	Тя мина покрай мен, сетне се обърна и каза:
	— Защо по света живее заблудата, че всичко — злодеянието, глупостта, убийството, светотатството — могат да се оправдаят с любовта?…
	… Тя вървеше по пътя, бързаше, колкото можеше, не смеех да я изпреваря, дори не смеех да я приближа, защото тя се страхуваше от конете, и от време на време опъвах поводите така, че верният ми кон да не чатка с копита точно зад гърба й. Сега вече всичко ми беше безразлично, знаех, че ще пристигна и чисто и просто ще затворя лабораторията, ще прекъсна подаването на тока и без каквито и да е обяснения ще забраня провеждането на експеримента. Имам това формално право. Това е.
	Когато прекрачихме прага, всички се бяха събрали — в ъгъла стърчаха мустаците на винаги мълчаливия Бехля, който приличаше на недоспал шотландски териер, на перваза люлееше крака Ника — тя пък беше съвсем излишна тук, защото беше от типа на не просто красивите, а направо прелъстителни жени, чийто ум напълно е заменен от инстинкти и емоции; имаше още пет-шест души, с които само си кимахме и които бяха заобиколили учтив и приятен на вид юноша с кадифено сако — неведнъж го бях срещал по тесни и мокри пътечки на Пушкинские Гори — и той винаги ми правеше впечатление на човек, способен да даде всичката изчислителна техника на Слънчевата система заради късче хартия със съмнителен автограф на поета. Дори го бях кръстил „архивния юноша“.
	Непроницаем като жрец на Амон, Иля застина до таблото. И въобще всички присъствуващи бяха с такива лица, сякаш очакваха съшествието на светия дух.
	Е, добре. Сега аз ще туря край на това шаманство.
	Но в този момент „архивният юноша“ огледа всички и строго попита:
	— И така, кого чакаме?
	Думите бяха казани с такъв тон, че веднага разбрах, пред мен стои далеч не юноша. Само така ми се бе сторило.
	— Всички са тук — доложи Басманов, все така застанал „мирно“. — Можем да започваме, другарю директор.
	Сигурно би било по-уместно да назове директора по име и презиме, но Басманов нарочно не го направи — заради мен.
	Аз вече не бях пълновластен господар в тази лаборатория. И тогава ме обзе непреодолима апатия. Да става каквото ще! Нека всичко пропадне. Ако ще и да изгори, по дяволите! Точно така! По дяволите!
	Мушнах се в ъгъла, седнах с гръб към останалите. Бялото езиче на „контролната“ се подаваше от пролука в таблото — на тази „контролна“ напечатвахме всички данни, усвоени от машината през изтеклия ден. Сигурно би било доста увлекателно да ги четеш, само едно им беше лошото — за един ден машината навиваше по няколко десетки километра лента и само за един бегъл прочит на тези данни трябваше да издържаме цяла работна група сътрудници. Но сега не ми се искаше да вземам участие в това, което ставаше, не ми се искаше дори да напусна помещението, затова разсеяно четях дребните букви, вървящи по тясната пластмасова лента. Ето го финала на решението на поставената задача черно на бяло: „Системата е готова за проверка.“ А по-нататък следваха още два метра с имена. Да, Басманов бе разхайтил машината ми. Беше я разглезил. След подаване сигнала за готовност БЕСС трябваше да замре и да чака входящите данни. Тя не бива да приема никаква информация по свое усмотрение. В противен случай — защо ще й трябва да докладва, че е готова?
	Ако за нещо обичах работата си — то бе за точността. А сега моята машина бе усвоила цялата басмановска недисциплинираност… Какво ли още й е трябвало, след като САМА се е сметнала за абсолютно готова?
	Фьодор Басманов, Никита Басманов, Прокопий Басманов, Акипфий, Глеб, отново Фьодор… Дати, жени, деца. Странични разклонения. Незаконно родени издънки.
	Това бе родословното дърво на младши научния сътрудник Иля Басманов! От това произтичаше неподлежащият на съмнение извод, че той е потомствен дворянин на руската земя до еди-кое си коляно.
	Раменете ми са се разтресли навярно, но успях да потисна нервния си смях. От уважение към директора.
	— Така че, собствено казано, повече никого не чакаме — рече Басманов със зле прикрита въпросителна интонация. — Машината чака заповеди, Артемий Павлович…
	И в този миг се случи нещо необяснимо. Ника, неблагоразумната къдрокоса Ника, вирна патешкото си носле и с непосредствеността на първолаче попита:
	— Може ли аз да попитам? — На нея, разбира се, всичко и винаги й се разрешаваше — дори на директора тя се усмихваше така, сякаш той беше някакъв механик по нестационарните кибери. — Аз например не разбрах добре кой чака заповеди?
	Басманов сви устни: дори той бе озадачен. А аз дори не разбирах какво точно трябва да се обяснява на Ника. И дали изобщо си струва да й се обяснява.
	— Излиза, че сме се събрали за проверка на обикновена машина — продължаваше да пита Ника, — на която можеш просто да й заповядаш да съчини нещо си?
	— Това вече не е машина, а още по-малко обикновена — отсече Басманов.
	— А — каза Ника, махна с ръчица и скочи от перваза. — Вие нищо не разбирате. Отивам си. Не искам да ставам джандарин.
	И излетя от лабораторията. Кой знае защо, си помислих, че тъкмо тази жена по справедливост би трябвало да носи звънкото и винаги юношеско име Адел…
	Басманов рязко се обърна към таблото, пръстите му засвириха по бутончетата и клавишите. Сред невъобразимия боклук, просветвайки през дамски ръкавици и атлазени колани и шалове, замъждукаха сигналните лампички. Твърде забележимият тътен подсказваше на специалиста, че БЕСС загрява всичките си стъпала, ползувайки мощност почти близка до пределната.
	— Задачата! — хвърли Басманов, без да се обръща. — Диктувайте задачата!
	Този път филологическата половина се намираше в затруднение. Естествено, всеки от тях си имаше своя заветна и явно неизпълнима мечта — като например да се възстанови текстът на първия вариант от „Сцена край фонтана“, която Александър Сергеевич не е успял да запише, докато стигне до Воронич поради липса на хартия и молив. Отначало се дочу сдържано шушукане, после пламна спор, който се водеше с яростен шепот; накрая скръцна нечий стол — стана директорът.
	— Скъпи приятели, моментът е наистина много отговорен — изрече той и вече окончателно не ми приличаше на юноша. — Да започнем с една нетривиална, но и не много сложна задача. Наемам се да предложа първия въпрос: в запазилите се откъси от десета глава на „Онегин“ всеизвестната четиринайсета строфа гласи:

	Най-често тайната им свита
	витийството си рязко ля
	у неспокойния Никита…
	у предпазливия Иля…*
	[* А. С. Пушкин. „Евгений Онегин“. Изд. „Отечество“, 1985. Прев. Г. Ленков. Б.пр.]

	Тъй като само поетът е знаел за кого е трябвало да се говори по-нататък, предлагам да дадем задача да се продължи тази строфа.
	Прониквайки през жълтия шал, на таблото пламна още една лампичка — това бе знак, че машината е започнала да изпълнява задачата. Пред очите ми плуваше лека мараня и аз разбрах, че проклетата премъдра БЕСС сега ще ни предложи коронния си номер — изображение върху колоидна суспензия. И я се опитай да възразяваш, когато пред теб е самият Александър Сергеевич в мащаб едно към едно! Хайде, БЕСС, хайде, Рижата, покажи ми, че си способна на такава безупречна, майсторска имитация!
	Очите на Адел. Те бяха огромни, зелени, яростни — сигурно така някога са гледали полета на огнения бог омагьосаните тунгуси… Но в лабораторията не възникваха никакви призрачни фигури — очите на Аделя неотстъпно следяха вкопчилия се манипулатор, в чиито клещи бе стиснат остатък от перо, и ето, писукайки и пръскайки мастилена каша по сигналните лампи, перото се плъзна по грапавата хартия, като оставяше след себе си стремителните щрихи на редовете — изстинах, щом почувствувах, че нещо неудържимо ме влече да позная в тези редове толкова характерния, веднъж завинаги запомнящ се почерк…
	Черната щипка на манипулатора отхвърли перото и пет чифта ръце неволно се протегнаха към таблото, но манипулаторът беше по-бърз — той вдигна изписаната хартия високо над главите ни, за секунда сякаш замря, докато избере някого, а след това хвърли листа право в лицето на Басманов.
	Този път никой не помръдна.
	Листчето изшумоля и се плъзна по ревера на сакото на Басманов, превъртя се един-два пъти във въздуха и тихо легна на пода до краката на Иля — с текста нагоре.
	Вероятно всички го прочетоха — големите отчетливи букви на съвсем непоетическото обръщение: „До негово превъзходителство началника на резервната група от лабораторията по програмиране господин Басманов. Милостиви господине!…“
	Не зная, може би някой бе прошепнал на глас тези редове, а може и да не е, но съм уверен, че в паметта на всекиго изплува следното:

	Туй бе приятна, благородна
	Покана къса, ил’ДУЕЛ…

	Но в лежащите пред нас редове нямаше нито краткост, нито приятност, нито дори хладна яснота. Не съм запомнил дословно и както стана ясно по-късно — никой от присъствуващите не ги бе запомнил точно, — но в едно съм убеден твърдо: това не бе продиктувано от машина. Толкова гордост, толкова ярост и отчаяние от веднъж вече преживяната смърт — и то без ни най-малко колебание пред нова смъртна мъка — имаше в тези редове, че така би могъл да пише само човек и поет.
	Само човек и поет, който не е бил роб нито на царя, нито на самия бог.
	Само човек и поет, който никога не би позволил да го командуват като слуга и да му казват какво и кога да пише.
	Само човек и поет, свободен духом и телом от раждането си до предначертания от съдбата час, вече готов не с перо, а с пистолет в ръка да защитава правото си да не се подчинява на волята и прищявката на равния нему…
	Странно сухо щракане наруши тишината: вдигнах глава и в черната щипка на манипулатора видях бавно вдигащия се пистолет. Другият лежеше на пулта с дръжката към Иля.
	Басманов не помръдваше. Не се помръдваше и никой от нас, макар съгласно старите класически правила трябваше да викнем на Басманов поне. „Прикрий се!“ Не можехме и пръста си да мръднем, макар черното дуло да се бе вдигнало до синьото ромбче на университетската значка, защото всички ние — и аз също — бяхме ОТСАМ, а ОТСРЕЩА той беше сам.
	Но в този миг груб тласък ме събори на земята и над лицето си видях устойчиво разкрачените опори на „таласъма“, а от черната кутия на колана му, която бях помислил за магнетофон, се показваше тъпата муцуна на десинтора за близък бой.
	Струята син пламък шибна таблото, преряза манипулатора и жълтеникавото листче с летящите редове пламна пред очите ми. Отдръпнах глава и неволно затворих очи.
	Когато ги отворих, всичко бе свършило. Прорязаното от бързо изстиващи огнени бразди табло вече не беше табло — а разтопена развалина. От касетите с контролни ленти се виеха отвратителни зловонни пушечета и сред целия хаос от разтопени и овъглени предмети кой знае как бе оцеляла само една кутийка от помада, издигната в ранг _мастилница на поета_.
	Лъчът на десинтора за близък бой, който проникваше само на шейсет-седемдесет милиметра навътре в повърхността, не можеше да повреди самата БЕСС, чийто мозък се намираше в десететажните мазета на информаториума.
	Но лабораторията на Басманов вече не съществуваше.
	Свършил работата си, „таласъмът“ затвори капака на десинтора и замря в ъгъла. Той не можеше да постъпи по друг начин — пистолетът, насочен срещу Иля Басманов, не грешеше. Само че кой бе извикал „таласъма“ в лабораторията, кой му бе позволил да наруши моята заповед, кой го бе подсетил да вземе със себе си десинтора?
	Че кой друг, ако не самата БЕСС, която още вечерта, след доклада си за пълна готовност, до най-дребния детайл бе пресметнала всичко, което неминуемо ще се случи…
	Не си спомням кой след кого излизаше от разбитата лаборатория. Струва ми се, първа избяга Адел — както по време на сутрешния ни разговор, тя ме заобиколи внимателно, да не би да ме докосне, и изчезна в предвещаващия дъжд здрач с аромат на динена кора. Когато си отивах, в помещението бе останал само Басманов.
	Аз слязох долу и реших да го изчакам, защото на другия ден ми предстоеше да пиша докладна във връзка с аварията и тази работа трябваше да се съгласува. Недалеч от информаториума дузина „таласъми“, светещи си с малки прожектори, поемаха от вертолет огромен камък, обвит с вериги. Не можах да видя имаше ли нещо издълбано върху него или не.
	Следях тяхното суетене и си мислех, че съм виновен за случилото се не по-малко от всички останали, само че при мен степента на отговорност е малко по-друга: аз присъствувах служебно и не се намесих. И няма смекчаващи вината обстоятелства за онази безумна, фанатична, всеопрощаваща любов…
	Достатъчно. Съвсем наскоро ме попитаха защо живее на света заблудата, че с любовта може да се оправдае всичко — и злодейството, и глупостта, и светотатството?… Аз не зная защо, но по всяка вероятност тази заблуда ще съществува дотогава, докато на земята съществуват и злото, и любовта. И покрай такава любов можеш само да минеш на пръсти, боязливо придърпвайки крайчеца на дрехата си, та да не Я докоснеш…
	Но пред такава любов мъртвите са беззащитни.



	$id = 479
	$source = Моята библиотека
	__Издание:__
	Олга Ларионова. Знаците на зодиака
	Повести и разкази
	Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988
	Библиотека „Галактика“, №97
	Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
	Георги Марковски, Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Христо Стефанов
	Съставител: Людмила Стоянова
	Консултант: Стефан Лефтеров
	Преведоха от руски: Нели Христова, Валя Димитрова
	Редактор: Ася Къдрева
	Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
	Рисунка на корицата: Текла Алексиева
	Художествен редактор: Иван Кенаров
	Технически редактор: Тонка Костадинова
	Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева
	Руска-съветска, I издание
	Дадена за набор на 24.II.1988 г. Подписана за печат на 1.VIII.1988 г.
	Излязла от печат месец септември 1988 г. Формат 70×100/32 Изд. №2157
	Печ. коли 23. Изд. коли 14.89. УИК 16.31. Цена 2,50 лв.
	Страници: 368. ЕКП 95363 5617–54–88
	Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
	Държавна печатница „Георги Димитров“ — София
	С–32
	© Людмила Стоянова, съставителство, предговор, 1988
	© Нели Христова, Валя Димитрова, преводачи, 1988
	© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
	© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1988
	c/o Jusautor, Sofia

	Ольга Ларионова
	Знаки зодиака
	© „Молодая гвардия“, 1983
	Сказка королей
	© Лениздат, 1981