Леонид Панасенко
	Гневът на Ненагледна
	Разкази и повести


	Леонид Панасенко (р. 1949 г.) е представител на поколението съветски фантасти от 70-80-те години на XX в. Автор на осем книги, той е познат на българския читател с разкази, публикувани в периодичния печат. Оригинален разказвач, надарен с блестящо въображение, Панасенко органично сплавя делничното и невероятното и ни пренася в един иреален свят, който поразително прилича на нашия. Творбите завладяват с поезията, топлотата и лиризма си, а фантастичната идея в тях е средство да се проникне в деликатната душевност на съвременния човек, да се разкрият сложните човешки взаимоотношения.


	Агоп Мелконян
	Многолик и обещаващ

	Трудно се пише предговор към книга на млад автор — той все още е публикувал само разказите и повестите си, сега търси веруюто си, все още не е натрупал онзи „първоначален капитал“, след който могат да се правят по-категорични оценки. Неговите първи разкази започнаха да се появяват на български език само преди две-три години (ако не се лъжа, запознанството ни бе разказът „Трябва да се раззелениш“ в сборника „Фантастика 1“, 1985). А ето вече влезе в авторитетното обкръжение на писателите от библиотека „Галактика“ — при това съвсем заслужено. Защото Леонид Панасенко е сред съветските автори с най-сериозна заявка за бъдещо развитие.
	В Съветския съюз интересът към фантастиката е при висок градус вече повече от три десетилетия. Малко или много е това — да съдят литературните историци. Но тези десетилетия бяха вътрешно напрегнати и динамични — тръгна се от „фантастиката на близката цел“, мина се през лъчезарния космически ентусиазъм, за да се стигне до философските антиутопии на братя Стругацки. В последните години се заговори за „новата сибирска вълна“, но това според мен е по-скоро географско, отколкото литературно понятие. Пък и самата „нова вълна“ не остави подире си особено трайни следи.
	По-важното е обаче, че в тази жива, кипяща, наситена с ензими и движения среда се оформи едно ново поколение писатели. То не изпита върху себе си трудната борба за легализирането на жанра, не се наложи само да открива каноните и конвенциите му, не мина по криволичещите пътеки на необходими и безполезни експерименти — то получи наготово и опит, и образци. Стана „вторият вал“ и затова претенциите на читателите към тях са по-строги, критериите — по-високи. Те вече не получават онези леки похвали, които щедро раздаваме на пионерите, нито овациите и кошничките с цветя — с тях възнаграждаваме само премиерите. Те живеят сред блясъка на имена, на майстори, все още активни и трудоспособни, и трябва да намерят свои места под тази огърлица от слънца. Парадоксално е, но факт: да си втори се оказва по-трудно.
	Един от най-интересните автори в това ново писателско поколение безспорно е Леонид Панасенко. Мисля, че той няма да ми се обиди, ако кажа Панасенко с човек с лесна творческа съдба — веднага направи впечатление, открои се, отдели се сред десетките нови имена, бързо излезе „наяве“. Оцениха го и по-възрастните колеги, и читателите. Онези, които следят развитието на съветската фантастика, не доловиха някаква особено дълга „борба за пространство“ — без колебания, съвсем естествено и категорично той зае своето място в групата „млади дарования“.
	За съжаление не знам подробности за живота му, затова ще се наложи почти дословно да повторя записаното в лаконичните издателски карета. Роден е в 1949 година в селцето Перковичи във Волинска област, Украйна. Завършил е журналистика в Киевския университет, работи като журналист в Днепропетровск. Автор е на четири книги, разказите му са превеждани на много езици. Комай това е същественото.
	Останалото е да си отговорим на въпроса: защо все пак Панасенко така бързо, без усилия фокусира читателското внимание върху себе си? Не е необходимо да мъкнем вода от девет кладенеца, нито пък да вадим на бял свят тежката терминологична артилерия на академичното литературознание — Панасенко е просто добър разказвач. Има такива хора — измислят и разказват истории с лекота, както дишат; имат в достатъчни дози и наблюдателност, и въображение, и разказвачески усет. Могат да съчиняват без вътрешно напрежение. Не изпитват недостиг от идеи и сюжети. И разказите по правило се получават успешни. Леонид Панасенко е от тях. (Е, разбира се, изкушените в писателското дело знаят, че най-трудно се пишат тези разкази, които изглеждат лесно направени. Но това е друга работа.)
	Но във фантастиката разказваческата дарба не е достатъчна. Трябва още да разказваш умно, да притежаваш определен обем природонаучни знания, да имаш прогностична интуиция и склонност към парадоксално и евристично мислене. Точно тук са скритите оръжия на Панасенко. Той не е от авторите, които искат да те смаят с научни небивалици или технически чудесии, нито пък се напрягат да казват за бъдещето истини от последна инстанция. Фантастичната идея в неговите произведения е винаги дозирана, премерена, добре регулирана и ме дразни. Тя е „потопена“, скрита в някаква наглед обикновена, делнична история. И още — тя е винаги очовечена!
	По всяка вероятност голямата истина е в последната думичка — очовечена. Напоследък все повече се говори, че литературната фантастика трябва да се върне към изконното си начало, да стане нова форма на човекознание — много се говори, ала малцина успяват да го направят. А точно тук минава границата между фантастиката като продукт на масовата култура и технократизма и фантастиката като пълноценна литература.
	В това отношение Леонид Панасенко е безспорен — той е писател. А фантастичното е само средство да ни каже онова, което иска да ни каже като писател. Средство, което той е овладял майсторски.


	Разкази
	Частен случай от живота на атлантите

	— Пийни си вино, приятел — Жул остави картона и въглена и избърса пръсти о зеблото, с което бе покрита глината. — Все пак не си облечен, а тази стара вещица мадам Боне от понеделник не е палила печката в ателието.
	Марсел Делабар драговолно свали ръце и слезе от дървения подиум, на който вече трети ден позираше като атлант. Виното бе студено и опиващо. Хубаво вино!
	Скулпторът разчупи със силните си пръсти една ябълка, подаде половината на Делабар. Кафявите семки се посипаха по пода.
	— Налей още, приятел.
	Слънчев лъч погъделичка рунтавите гърди на Жул и той се усмихна. Навън е март, врабчетата лудеят, вчера Луиза си окаля чорапите, а към септември поръчката ще е готова и този красавец ковач ще подпира балкона на новото кметство; освен това Жул ще си получи парата, по дяволите, а Луиза — цяла кутия нови чорапи, ако — ха! ха! — престане да се изчервява, щом срещне мадам Боне.
	— Слушай, Делабар — Скулпторът пак сипа по малко вино. — До теб под балкона ще стои твоята приятелка, кариатидата. Сигурно си виждал в града… И тъй. Сега тук ще дойде една знатна дама. Маркиза ли беше, графиня ли… Аз, разбира се, плюя на титлите й, но лицето й е божествено! А гушката… Да й беше видял гушката, Делабар. Госпожа Натали! Не-не, госпожа Гушка! Представяш ли си — Жул избухна в смях, — сама пожела да ми позира, така й било хрумнало. Имате от мен три-четири сеанса, вика, пък аз и за един съм готов да й целувам ръчичките. — Той замълча, замислено поклати глава. — Разбираш ли, приятел, дори да е от камък, жената трябва да е жена. Не мога да понасям атлетични кариатиди…
	Скулпторът погледна модела си така, сякаш бе изгубил нишката на разговора.
	— Всъщност какво исках да ти кажа? Ах, да! Гледай да се държиш деликатно пред графинята, приятел. Повече си трай. Те обичат добрите обноски. Нали разбираш?
	— Иска ли питане, господине — съгласи се Делабар. Звънчето на вратата дрънна. Жул припряно отмести чашата си и се втурна да посрещне гостенката.
	„В ковачницата сега обядват — меланхолично си помисли Делабар. — Разбира се, ако господарят не е измислил някоя работа, дето не търпи отлагане… Въгленчетата в огнището пукат, топло е. Луи е изпържил крехко свинско с лук. А чичо Раймон налива вино в чашите…“
	— Колко е тъмно тук — прекъсна тези приятни мисли женски глас. Делабар машинално грабна ризата си и прикри голите си гърди.
	Не видя веднага госпожа Натали.
	От полумрака на коридора първо изникнаха бели кадифени обувчици, после се плисна дълга атлазена рокля. С такава тънка талия беше, че на Делабар му секна дъхът. Там, където свършваше атлазът, от две полусфери, сякаш без да има допирна точка с раменете, израстваше белият стрък на шията. Израстваше — и се източваше нагоре…
	— Какъв е този дивак, господин Жул? — студено, с погнуса попита гостенката. — Глината ли ви носи? Но защо е гол?
	Делабар потрепери като от удар и болезнено се изчерви. Огромното му тяло, всеки мускул на което бе пееща струна, изведнъж се смали, сви се и се спаружи като карнавална ракета, случайно промушена с шпага. Вдън земя бе готов да потъне, да се превърне в муха, за да отлети, или пък в хлебарка — да се шмугне, да се завре в някоя дупка. Но преди това още веднъж да види лицето й!
	— Марсел! — възмути се скулпторът. — Бива ли така?! Веднага се облечи!
	Делабар отстъпи заднишката в ъгъла, където бяха струпани бъчви и късове мрамор, бутна табуретката и с трясък я събори.
	— Хиляди извинения, ваша милост — Жул се суетеше край знатната дама и се чудеше къде да я настани да седне. — Бедняшкото ми ателие и… вие! Безподобното ви лице заслепи горкия Делабар. Впрочем вижте сама: редом с вас бледнее дори благородният мрамор.
	— Вие сте подмазвач — прекъсна излиянията му графинята. — И по всичко личи, че за това ви бива повече, отколкото във вашия занаят. Не виждате ли, че вече ви позирам?
	— Момент, момент, госпожо! — Жул грабна въглена и картона. — Вече започнах. Улавям, улавям чертите ви, божествена Натали.
	Графинята се бе извърнала към прозореца. На Делабар му се стори, че тя е продължение на светлината, която се процеждаше през прашните стъкла, и дори е нещо по-чисто; така понякога, престараят ли се чираците, към опушения таван на ковачницата лумва син пламък, за да изчезне на часа.
	Делабар се обличаше бавно и безмълвно, като внимаваше дори неволно да не пропъди с шум прекрасното видение. Изгаряше и от срам, и от необяснима радост, сякаш бе зърнал скришно нещо забранено. Изпита подобно чувство на четиринайсет години, когато отиде на реката да повика сестра си и изведнъж видя сред върбовия гъсталак няколко голи момичета, които се гонеха, пръскаха се с вода и пищяха от радост.
	— Да, изкуството избира достойните — тежко рече Жул, като завършваше поредната скица. — Сама по себе си красотата е нищо. Вашето достойнство подчертава хубостта ви, изпълва я със скрит смисъл…
	„Как говори само — завидя му Делабар и се учуди като дете: — Нима Тя спи и яде също като мен или Жул, нима може, да речем, да плаче или да прегръща някого? Нима може да бъде обичана?“
	Той се засрами от мислите си и пристъпи към светлината. Графинята стоеше неподвижно, сякаш бе решила и без помощта на скулптора да се превърне в статуя. Дори не погледна към Делабар.
	— Отначало винаги ловя линията — Жул се стараеше да разпръсне мълчанието. — Хващам настроението. А с камъка работя после, по памет.
	— Всеки занаят си има своите тайни — съгласи се госпожа Натали и отегчено вдигна рамене. — Моята готвачка например може с часове да разправя как вари лучена чорба.
	Жул обидено замълча. Поклати глава, щом видя как блестят очите на Делабар. „Не е лъжица за твоята уста, приятел — говореше този жест. — И не се измъчвай напразно, изобщо не мисли за нея.“
	След като госпожа Натали си тръгна, Жул хвърли скиците в ъгъла и отиде при мадам Боне.
	— Ето! — заяви той и победоносно разклати двете бутилки вино, с които се върна в ателието. — Тази превзета фукла ми развали настроението… Лучена чорба — ама че сравнение! — ядосано измърмори скулпторът и напълни чашите с вино. — А ти я зяпаш в устата. Не си ли виждал кадифени обувчици?
	През нощта Делабар спа зле. Сънува се заобиколен от духове, господарят го хокаше и викаше, че трябва повече да върти чука, вместо да се шляе из разни ателиета, а после, вече призори, когато Делабар изпи половин канче вода и пак се унесе, вратата на ковачницата тихо изскърца и пред Делабар се яви лъчезарен ангел.
	„Вие ли сте? — прошепна Делабар. — Внимавайте, ще се изцапате. Тук е толкова мръсно и задимено. Как се решихте да дойдете?“
	Госпожа Натали загадъчно се усмихна и го повика с ръка:
	„Ела при мен, дивако. Не се бой, ела! Научих, че ни е съдено да бъдем заедно в небесата. Цял живот. Ела!“
	Той понечи да тръгне към нея, но изведнъж от огнището лумна пламък и му препречи пътя.
	„Луи, Раймон — повика Делабар приятелите си, — угасете огъня. По-бързо. Викат ме.“
	Отговори му гръмогласен кикот. Кикотеха се стените, опушеният таван, смееше се и танцуваше пламъкът.
	„Побързай де! — тропна с краче Натали. — Аз съм съдбата ти.“
	„Тя е твоята смърт — възрази пламъкът. — И твоята вечна мъка.“
	Делабар го отстрани и решително пристъпи към своята възлюблена.
	Пламъкът се метна на гърдите му, смъкна дрехите на Натали…
	Делабар извика и се събуди. Лицето му гореше като опарено с коприва, усещаше сладка премала и така и не можа да проумее: дали ги събра, или ги раздели вовеки веков грешният и чист огън.
	От сутринта валеше дъжд, досадно, непрестанно. В ателието стана още по-усойно, а на южната стена изби петно влага. Като проклинаше мадам Боне до девето коляно, Жул събра де що има трески и боклуци, счупи сандъка, в който държеше скиците, и заедно с Делабар стъкна огъня в печката.
	— Забеляза ли вчера какви очи има? — попита скулпторът, като се настани на кривокраката табуретка. — Тази гранд-дама. Не си ли забелязал? Тя има черни очи, приятел. Лоши очи. Сега нищо не ми иде отръки. — Той погледна Делабар и се усмихна. — А ти защо си толкова кисел? Да не си сънувал гушката, а? Не се черви, не се черви де. За показ пари не вземам. Щом ти се гледа, гледай, ама каква е файдата? Виж, моята Луиза…
	Звънчето дрънна. Жул моментално забрави за своята Луиза и хукна да отвори.
	Сигурно на графинята й бе хрумнало да сметне този дъждовен ден за слънчев. Тя не само че забеляза Делабар, но дори го поздрави. Той грейна от щастие. Гледаше я влюбено и предано като куче. Може би душите им наистина се бяха срещнали в съня?
	— Господин Жул — делово заяви графинята и царствено си оправи фризурата. — Днес съкращаваме сеанса. Чакам гости, освен това ми омръзна да позирам. Доста безсмислено занимание. Смятах, че ще е по-интересно.
	— Има смисъл — мрачно възрази Жул. — Нима не се радвате, че статуята ви ще краси кметството?
	— Ах — рече госпожа Натали, — дотогава има много време. Пък и кой ли ще знае, че кариатидата съм аз?
	„Аз! Аз ще знам! — за малко да възкликне Делабар. — Сега вместо на църква ще ходя при кметството, госпожо!“
	Графинята забеляза пламенния му поглед и студено кимна към Делабар.
	— Господин Жул, чиракът ви умира от скука. Слугите в моята къща никога не стоят със скръстени ръце и не зяпат гостите. Още повече дамите.
	Делабар стисна зъби от обида.
	— Грешите, госпожо — злорадо каза Жул. — Наистина господин Делабар е беден, но не е нито чирак, нито слуга. И той като вас позира за кметството.
	— Шегувате ли се?! — възкликна графинята. Бузите й пламнаха от гняв. — Аз — и до мен този селяндур! В кошмарен сън — иди-дойди. — Тя за миг се смути. — Но да стои до мен на площада?! За нищо на света! Вие сте просто шут, господин Жул! До гуша ми дойде. Сбогом!
	Делабар се вцепени.
	„Тя каза сън! Значи е истина! Огънят е бил истински! Защото провидението изпраща еднакви сънища само на любещите сърца.“
	Вратата се хлопна.
	— Ето че любовта ти свърши, приятел — Жул вдигна рамене. — По този повод ще прескоча до мадам Боне за една бутилчица. Ще поменуваме всичко свято!

	Влажното платно с шум политна към земята.
	— Трябва да се отдръпнете още — посъветва скулпторът.
	Кметът на града се засмя:
	— Нищо, господин Жул. Ще видим перспективата по-късно. Сигурно не току-така се говори, че художниците показвали творбите си отдалеч, за да скрият грешките и недостатъците им. Хайде, хайде, не се сърдете. Поръчката е изпълнена добре. Като живи са наистина.
	Той отметна глава и се вгледа във фигурите на атланта и кариатидата.
	— Харесват ми — заключи кметът. — Тя е толкова ефирна и капризна; виж как се е обърнала, не можеш припари, същинска знатна дама.
	— А какво ще кажете за атланта? — попита скулпторът и лицето му грейна в самодоволна усмивка.
	— Не сваля поглед от нея — засмя се кметът. — Наместо да крепи балкона.
	— Излиза, че съм хванал тяхната линия — загадъчно рече скулпторът и се извърна към кмета. — Вашите думи, господине, означават ли, че мога да си получа парите?
	— До последното су, драги — отговори кметът, като се любуваше на кариатидата. — И нещо отгоре. За голямото умение, което е съживило този камък.

	Над керемидените покриви се търкаляше пълна луна. Часовникът вляво от балкона, който придържаха атлантът и кариатидата тържествено извести полунощ.
	Ниският плътен звук се блъсна в атланта и го събуди. Каменното тяло на статуята полека се изпълни с живот и белият мрамор порозовя. В следващия миг атлантът видя кариатидата и трепна от изненада — от постамента му се откърти парче мазилка и падна долу. Не ще и съмнение, майсторството на господин Жул бе вдъхнало живот и в изваянието на Натали. Не ще и съмнение, тя също се бе пробудила от каменния сън, но — горда и надменна — с нищо не го показваше. Сребристата лунна светлина плахо докосваше гръдта й (господи, Жул, защо си я разголил пред целия свят?), лееше се по диплите на мраморната й дреха. Дръзкото зърно предизвикателно бодна полуслепия атлант в очите. Той побърза да отмести поглед и за първи път усети нощния хлад, сковаността на новото си тяло, видя нелепите буци от мускули. Мислеше мудно. Трябваше да минат доста седмици след пробуждането му, за да усети и да осъзнае светлината и мрака, собствената си неподвижност и многоликия живот на улиците, който течеше долу — непостижим и до болка познат. Но това, че Натали, както и преди, не желае да го забележи, че презира дори сянката му, атлантът го забеляза веднага, щом я видя до себе си на другия край на балкона.
	В този живот всичко бе по-различно. Времето течеше по улиците, докато тук, при покривите, дремеше, усещаше се само по смяната на годишните времена — по премяната на дърветата и още по това, какво прехвърча край балкона — дъжд или сняг. Истинският живот се измерва със събития, а тук само птици долитаха и понякога, през пролетта, на балкона се събираха котешки компании — да пеят серенадите си.
	На атланта му допадаше този бавен живот. Бавният живот предразполагаше към занимание, което трае вечно, и атлантът имаше такова. Гледаше своята Натали и каменното му същество се изпълваше с обожание.
	Сега често си спомняше съня. Наистина им е съдено да бъдат заедно. Заедно, но не съвсем. В онзи, истинския живот не й беше казал нито дума — така е трябвало да стане, винаги повтаряше Жул, — а сега бе вече ням. Но това не го плашеше. Най-важното е, че вижда Натали, а на нея рано или късно ще й омръзне да се преструва на статуя, ще оцени търпението и верността му. Няма значение кога — дали след десет или хиляда години… Техният странен живот няма край, безкрайно е и търпението му.
	Така мислеше атлантът. Но понякога, през мразовитите зимни нощи, губеше обичайното си самообладание. Тогава изпитваше желание да прекрачи, да прескочи пространството, което ги разделя, за да притисне към себе си Натали, да я стопли, да я запази с едрото си тяло от студа. Още по-тъжно му ставаше във виелиците. Снегът се трупаше, набиваше се в очите, бялата пелена закриваше Натали и на атланта му се привиждаха най-невероятни неща: току-виж я откраднали или си отишла сама — горделивка, света вода ненапита.
	Минаха много години.
	Една сутрин атлантът забеляза в пресечката странно шествие: пъстро конче влачеше по паважа каруца, в която имаше най-обикновен дъсчен ковчег; след каруцата вървяха пет-шест бабички и някакво хлапе — сигурно се бе присламчило от любопитство. Погребалното шествие се приближи.
	Пред вратата на кметството стояха неколцина души и тихо си приказваха. Атлантът се ослуша.
	— Така да я разори съдбата — въздъхна чернооката цветарка. — Ни тяло, ни имане.
	— Била е графиня — потвърди един господин с остър нос и измачкана риза.
	Атлантът погледна надолу, към покойницата — кльощава бабишкера с клюнест нос — и се ужаси. Нима тази грозотия е Натали — неговата вечна любов? Не, не и не! Привижда му се, струва му се, не е възможно!
	Бързо погледна наляво, към своята Натали, за да се убеди: кариатидата е все така млада и прекрасна. Погледна и за първи път срещна очите й.
	„Не гледай натам! — говореха те. — Да не си посмял!“
	Атлантът, както всички неми, чудесно разбираше езика на погледите, разчиташе думите дори по незабележимото мърдане на устните. Разбра височайшата повеля и неописуемо се зарадва — най-после! — най-после Натали се смили над него. Какво от това, че след миг тя пак стана далечна и недостижима като звезда, а надменният й поглед се зарея в празното небе. Най-после!
	Този необичайно горещ ден сякаш трая година, защото радостта не се измерва с времето, а съществува някак извън него. Надвечер вятърът докара свирепа орда черни облаци, сухи мълнии шибнаха няколко пъти града и рукна вода. Не порой, а именно вода, топъл клокочещ водопад, който тутакси скри къщите и дърветата. Лястовиците под мишницата на атланта неспокойно се размърдаха. Живееха там вече четвърто лято, свиха гнездо в пролуката между тялото на Атланта и стената на кметството. Бяха приятни съседи. Най-вече го умиляваха пиленцата, които се излюпваха всяка пролет и кълвяха ръката му с меките си гладни човчици. Гъделичкаха го и го разсмиваха.
	Изглежда, вятърът промени посоката си. Сега балконът не пазеше от дъжда, водата шуртеше навсякъде и атлантът изведнъж изпита чувството, че този гъвкав и подвижен поток го е обединил с любимата, свързал ги е с хиляди дъждовни нишки. Сигурно и Натали си помисли същото. Блесна светкавица и за миг изтръгна лицето й от мрака. Натали се усмихваше.
	Започнаха да се поздравяват сутрин.
	Атлантът търпеливо учеше своята любима да разговаря с погледи, с едва доловими движения на каменните устни. Разправяше й за ковачницата, за Луи, за чичо Раймон, за това как Жул го намери и го склони да позира… Разказа й също за съня си, опита се да изрази какво бе изпитал, щом я зърна за първи път в ателието, за какво беше мислил през цялото време. Разказваше й всичко това, кажи-речи, петдесет години. Натали повече мълчеше и атлантът започна да се опасява: току-виж мраморът остарее, а той така и не ще разбере с какво е живяла тя, какви цветя и песни е обичала.
	Измина още един век, атлантът и кариатидата се сприятелиха, но госпожа Натали си оставаше за Марсел Делабар все така тайнствена и недостижима. Неразгадаема.
	Всичко реши случайността.
	Една влажна мартенска утрин атлантът меланхолично наблюдаваше как по гърдите му лазят мравки. Те отдавна бяха набелязали там своя Голям път и сновяха напред-назад или дружно влачеха плячката си — буболечка или суха тревичка за строителни нужди. Вече разпознаваше много от мравките и дори им беше измислил имена. Ето и сега тичешком минаха двамата Новобранци, след тях се потътри Куцият Кардинал… Докато атлантът се забавляваше, долу, на площада, изведнъж се разнесе тревожна гълчава, изтрещя изстрел и към небето литна песен:
	— Ще отидем при нашите страдащи братя…

	Втори ден кипеше градът. През нощта атлантът видя по улиците безброй огньове, чу неразбираеми думи, като най-често се повтаряше думата „комуна“. Какво става?
	Проехтяха изстрели. Хората на площада залегнаха, някои — виждаше ги отгоре — се скриха зад ъгъла на кметството и също започнаха да стрелят.
	Натали напрегнато наблюдаваше събитията и атлантът имаше чувството, че тя разбира какво става, но още не е решила как да се отнесе към всичко това.
	Оловната пчела винаги ще намери кого да ужили. Един заблуден куршум се заби в глезена на атланта. Мраморът се пръсна на парчета, част от крака отхвръкна, удари се в постамента и падна на паважа.
	„Скъпи!“ — извика Натали с очи, с лице, с цялото си тяло.
	„Не ме боли — отвърна той. — Ни най-малко. Но какво ти е?“
	Млечнобялата й гръд изведнъж се пропука. Отляво, където при хората се намира сърцето.
	„И мен не ме боли — леко трепнаха устните й. — Уплаших се за теб. Там нещо се сви и ето…“
	След това живяха в обич и съгласие още четирийсет и четири години и няколко дни.

	На сутринта дойдоха работници, за два часа издигнаха скеле, подготвиха работната площадка, инструментите и си тръгнаха.
	В това нямаше нищо страшно, но те кой знае защо закриха фигурата на Натали със зебло. Атлантът се ужаси. Защо? Какво смятат да правят с нея? Защо са метнали върху лицето й този мръсен парцал?
	Следобед на скелето се качи реставраторът с двамата си помощници. Свалиха платното от Натали и атлантът се поуспокои.
	— Я гледай — учуди се реставраторът. — Като живи са. Майсторът е неизвестен, пък решението — гениално. Сюжет за малък разказ: укротяване на горделивата.
	— Приятелчето й е сериозно — съгласи се единият от помощниците. — Не сваля очи от нея.
	— Откъде ще започнем, маестро? — делово се поинтересува другият.
	— Може би от тази хубавица — рече реставраторът, който се любуваше на кариатидата. — По-малко е пострадала. Има само една пукнатина.
	Той извади от джоба си метална линийка, за да измери колко е дълбока пукнатината.
	„Убиец! — безмълвно изкрещя атлантът. — Какво правиш? Остави я!“
	С нечовешко усилие той отлепи ръце от свода и с грохот, пръскайки се на парчета, се хвърли върху онзи, който бе посегнал на неговата любима.
	… Два пъти превързваха раната на главата, но бинтът пак подгизваше от кръв. Реставраторът се смръщи от болка, наведе се и взе от купчината отломки парчето мрамор, което допреди малко бе челото на хубавеца атлант.
	— Кой би могъл да предположи — с недоумение рече той на помощниците си, — че този дявол ей така ще вземе и ще рухне?


	Проходната пешка или историята на безпределния човек

	Ах, колко е тъжно, щом злобни думи разголят твоя свят, както вятърът дърветата, и всичко там се свие и се вкочани от студ. Колко е отчайващо, щом чуждата и безочлива истина изневиделица те сграбчи за гушата. По-здраво от примка, по-безнадеждно от задух.
	Отгоре на това по време на позорното си бягство от апартамента на Величко Иван Иванович Иванов изръси някъде шала си от мохер.
	Насреща му фучеше виелица. Тя затрупваше плешивините на леда и превръщаше такситата в призраци с едно-единствено зелено око на челото. Снежинките падаха в разголената душа на Иван Иванович и кротичко се топяха.
	Плачеше му се. Само когато бе малък и само майка му се грижеше да не настине. Познаваше проклетите му сливици и винаги повтаряше едно и също: „Ваня, загърни се най-после!“ Но майка му почина и сега Иван Иванович два пъти годишно го тръшваше гнойна ангина. Главният режисьор Гоголев не понасяше актьорите, които вземаха болнични. Наричаше ги нетрудови елементи, а на Иван Иванович бе измислил страшно обиден прякор — Живата болест. Сега нещата отиваха към трета ангина — снегът в душата вече не се топеше.
	След премиерата се отбиха уж случайно у Анечка Величко. Впрочем тези „случайности“ се случваха доста често. Анечка живееше на две крачки от театъра в огромен тристаен апартамент заедно с полусляпата си баба, която за двайсет минути подсигуряваше цялата компания с топли сандвичи: върху филия хляб се слага парченце салам и парченце кашкавал, във фурната кашкавалът се топи… Сандвичите вървяха чудесно с чая, сиреч с обикновения розов портвайн. Апартаментът на Анечка поразяваше Иван Иванович с довоенния си размах — високи тавани, барелефи, паркет, а стопанката го умиляваше с веселия си нрав и винаги доброто си отношение. Обикновено си тръгваше последен от вечеринките и от известно време си беше дарил правото на прощаване да целува ръка на Анечка. Но какво да говорим: в началото на февруари, когато празнуваха у Аня първата роля на Оля Кравченко, Иван Иванович не пожела да се сбогува и да целува ръка. Той остана у Аня. Макар и мислено, остана и на другия ден страдаше и се измъчваше, че всички ще разберат всичко. Шеметните фантазии го опиваха като вино, златото на въображението се претопи с потъмнелия бакър на действителността и Иван Иванович съвсем сериозно се чудеше на спокойствието на Анечка след онова, което се бе случило.
	И ето че дойде този нагъл страхлив Аристарх и разруши всичко. Иван Иванович плетеше крака, изглежда, от мъка, защото почти не беше пил. Автопилотът на подсъзнанието го водеше към дома.
	„Не трябваше, не трябваше да влизам в кухнята“ — упрекваше се Иван Иванович и тъжно се свиваше от студ. Така де, събра кураж, търсеше Анечка. Милиционерската униформа му стоеше добре, а на хълбока му приятно тежеше кобурът с бутафорния пистолет. Все още не беше излязъл от ролята си — микроскопична, само две изречения, но финална и много важна според замисъла на Шукшин. Ами да: на сцената тъкмо са утихнали данданиите и „енергичните хора“ са седнали да отпразнуват на маса сдобряването на Аристарх Петровия с тази породиста кобила Верочка (лъчът на прожектора плавно се измества и пада върху крадените автомобилни гуми), когато като гръм от ясно небе, като самото олицетворение на неизбежното възмездие се появява той, артистът Иванов, и произнася своите две изречения: „Всички да станат от местата си! Моля документите!“
	„От какъв зор се замъкна до кухнята, глупако?“ — мислено изстена Иван Иванович. Той отново видя как вратата се открехва, а там… До печката стои неговата Анечка, а този подъл мошеник Аристарх, сиреч Мишка Воробьов, лакомо й целува ръка. Именно лакомо! Иван Иванович бе толкова потресен, че не можа веднага да се осъзнае: отгоре на това Мишка съчетаваше гнусното си занимание с не по-малко гнусни думи: „Като актьор Ваня, разбира се, е посредствен, а като личност е съвсем бездарен…“ Иван Иванович се втрещи. Понечи да посегне към бутафорния пистолет. Чак се олюля от мъка. Лакътят на лявата му ръка хлътна във вратата на кухнята. Матовото стъкло стана на парчета. „Мръсник — жално извика той на Аристарх. — Отдавна трябваше да си в затвора, подлецо…“ Изскочи в антрето, грабна си шапката и палтото…
	Толкова му дожаля за себе си, че от очите му бликнаха сълзи. Иван Иванович се спря насред улицата, простря ръце към небето и прошепна на пресекулки:
	— Аз съм нищожество. Господи, убий ме! Или ме създай наново. Твоята твар…
	Зад снежната веявица не се виждаше не само лицето господне, но и небето. А пък и отзад избибика клаксон и Иван Иванович отскочи на тротоара. Паметта му подсказа: произнесеният току-що монолог е от второ действие на „Черните дантели“. Засрамен от това явно епигонство, Иван Иванович вече с по-стабилна походка влезе в своя вход.
	Лампата на стълбището пак не светеше. Иван Иванович пипнешком взе пощата от кутията и се качи на третия етаж. Влезе в апартамента и се опита да закачи палтото си, но от това нищо не излезе: окачалката бе скъсана, пък и място нямаше — всички куки бяха заети с различни вехтории. От огледалото го гледаше рошав капитан от милицията с раздърпан кител. Иван Иванович нервно се изкикоти. И това е заради Аня. Склони го да не се преоблича след спектакъла, така ти отива, муцинко. „Муцинко“… Откъде я изрови тая дума!…
	Сред пощата, между два вестника лежеше брошура с лъскава гладка подвързия. Иван Иванович веднага разбра, че е пиеса. На горния етаж живееше Дора Павловна, която отговаряше за тематичния подбор в театъра и получаваше от агенцията за авторско право десетки драми, трагедии и разни фарсове, размножени на ротапринт. Години наред Дора Павловна безкористно го снабдяваше с нови творби. Предлагаше му ги в театъра или ги пускаше в пощенската кутия. Сега единственото, което учуди Иван Иванович, бе качеството на копието. Той скъса опаковъчната целофанена лента и брошурата се отвори с лекота. Тънката, сякаш прозрачна хартия ухаеше на борови иглички. На корицата пишеше: „Проходната пешка или историята на безпределния човек“. Името на автора не говореше нищо на Иван Иванович. За сметка на това изпита леко задоволство, щом зърна годината на издаване: 2978. Вечната история! Научиха се да правят книги, но печатни грешки е имало и ще има. Скочили са с хиляда години напред, моля ви се.
	Иван Иванович прелисти брошурата.
	Моноспектакъл. Дълги и много подробни ремарки. Такива обяснения са златна мина за режисьора. Точни психологически характеристики, предадена е динамиката на душевното му състояние… Думите сякаш омагьосват… Повтарят се като по време на хипнотичен сеанс, омайват… Интересна композиция. Безмилостно детайлизираната проза преминава в бисерния наниз на поезията и обратно… Вътрешни монолози… Свобода… Магически словоред. Има ритъм… Много достъпна символика: свобода на волята или по-точно свобода на избора. В шаха и в живота. Пешката може да умре като пешка или да стане царица. Ако измине Пътя. При героя на пиесата това е излизане извън пределите на своята роля, личност, на жизнената си територия. Излизане извън рамките на съдбата и в края на краищата пълно превъплъщаване…
	Иван Иванович конвулсивно преглътна и се откъсна от текста. Лицето му пламтеше. Всички тревоги на вечерта изведнъж се разпръснаха, изчезнаха. Странната пиеса непреодолимо го привличаше, в нея имаше нещо магнетично, близко, вярно улучено от непознатия автор… Този шахматист-неудачник, тази инфантилна личност Юрий Светов много приличаше на него, на Иван Иванович. Същото безразличие, същата несигурност в себе си… Приликата бе толкова голяма, та чак го достраша. Но следва взрив. Експлозия на духа! Юрий Светов разчупва рамките на сивото си битие и съзнание. У него бликват извори от светлина и сила. Откъде са се взели?
	Иван Иванович усети, че го втриса. Било от студ, било от възбуда. Намери в кухнята наченато шише коняк, което стоеше там още от Нова година, сипа си пълна чаша и я изпи на екс. После пак отвори брошурата.
	— Познавах един човек — прочете той на глас първото изречение и слабото му лице грейна в усмивка. — Бяхме близки през онова лято…
	Иван Иванович разбра, че полубезумната вечер е свършила.
	Започваше ново действие. Започваше безумна нощ.

	Приключи с четенето след около час и половина.
	И през цялото време образът на Светов изгаряше душата му като газова горелка. Мислите на шахматиста му се умилкваха, обгръщаха го сякаш с мъгла, думите на Юрий, неговото име капеха като мед от устата му. Имаше нещо необяснимо в очарованието на този образ, във вътрешната му прилика с Иванов: той завладя душата на двойника си с такава лекота и непринуденост, сякаш цял живот са били едно цяло, сякаш пиесата бе написана за него, за Иванов, за неговото бъдеще, за излизането му отвъд пределите на обичайното.
	Някакъв звук отвън непрекъснато разсейваше Иван Иванович и той най-после не издържа и отиде в кухнята да затегне до дупка тая проклета чешма.
	— Кап-кап, кап-кап, кап…
	Огледа се с недоумение, чудейки се къде другаде така метално и досадно би могла да капе вода. После отиде до прозореца и разбра всичко. От желязната скоба, която строителите бяха забравили да срежат, висеше ледена висулка. Тя плачеше.
	„Излиза, че вече е пролет? — учуди се Иван Иванович. — Виелицата, тишината се дянаха някъде… Значи се е запролетило?! Значи има живот на Земята! Продължава. Как не съм го забелязвал?!“
	В поразмразилото се небе по невидимата вода плаваше динената кора на месечината. Иван Иванович из веднъж си спомни гласа на Анечка — тревожен и същевременно радостен: „Почакай, Ваня!“ Така го повика в коридора, когато Иван Иванович вбесено дърпаше палтото си от закачалката. Сякаш отново чу звънтежа на неволно счупеното стъкло, който се смеси със звука на капчука…
	„Ако се видим утре — помисли си Иван Иванович — и съм прав, ако гласът й днес наистина трепна… Ще остана! Завинаги! Ще се преселя при Аня — и точка.“
	Прииска му се да действува, да върши нещо конкретно. И да е светло.
	Запали и трите крушки на евтиния полилей, светна настолната лампа. После, без да знае защо, избута масата и столовете до стената, нави килима на руло. Стаята веднага стана по-просторна.
	Юрий Светов, който вече живееше у него, хареса тази смяна на декорите.
	— Лавиците са доста скучни — отбеляза той, като огледа апартамента на Иванов с очите на домакина. — Хайде да действуваме!
	Лавиците с книги наистина бяха доста примитивно струпани: по осем парчета в две сложени една до друга етажерки.
	— Ще ги разместим асиметрично. По-красиво ще е, пък и повече място ще има.
	— Готово — весело се съгласи Иван Иванович. — Големи умници сме. И двамата сме без грешка.
	След реконструкцията ненаситно пи вода в кухнята — беше се позагрял. Пи направо от чешмата, като пет пари не даваше за „проклетите“ си сливици. Между другото поля и цветята, за които се сещаше само от дъжд на вятър.
	Стръвта за работа, непозната, плачеща, ставаше все по-голяма. Изведнъж му хрумна как чудесно би могъл да се ремонтира палатът на Анечка, който вече смайва наистина само с габаритите си, и съжали, че няма телефон. Щеше веднага да сподели с нея тази страхотна идея. И да се извини пред Аристарх, сиреч пред Миша Воробьов. Никакъв мошеник не е. Напротив, той е самата честност и често се заяжда с Гоголев, защото мрази подмазвачеството. А това, което говореше на Аня? Че то си е истина! Омръзнала му е киселата ти физиономия, омръзнало му е хленченето ти, разбра ли?!
	Нещо в стаята все пак не отговаряше на замисъла на Юрий Светов.
	Иван Иванович се огледа. Погледът му се закачи за ръба на зелената продънена кушетка. Вън тази пущина! В ъгъла! Обаче кушетката се заинати: крачетата откъм стената бяха пробили две дупки в линолеума и нямат никакво намерение да се разделят с тях.
	— Сега — измърмори той, като търсеше най-изгодното положение, — сега ще те изскубна.
	Вече беше наясно за отношението си към тази грозотия и се убеди, че то е много по-сложно от чувството му, да речем, към Мишка Воробьов. „Омразна“ беше най-малкото, което можеше да се каже за кушетката. Това чудовище сигурно още помнеше бившата му жена Люба, с която се бе развел преди шест години. Помнеше Люба — значи помнеше нейното предателство и изневяра. Не онази, в прекия смисъл на думата, а по-оскърбителната — неверието в него като човек, като личност…
	Иван Иванович рязко дръпна кушетката към себе си. Крачетата изпращяха и се счупиха.
	— Хак ти е, гадино! — победоносно извика той. Кушетката му знаеше сънищата, значи знаеше и мъките му. Защото той бе щастлив само насън. Много пъти. Много пъти душата му литваше над зелената тапицерия като над огромна сцена и той тръпнеше и пееше, защото предчувствуваше идването на Жулиета, задъхваше се от ревност заедно с Отело и проумяваше света през погледа на крал Лир. Как играеше! Кого ли не играеше! Тези проклети несбъднати сънища… Всеки път невидимата зала стенеше от възторг, а Иван Иванович стенеше от мъка, щом се събудеше. Защото през деня или вечерта, в реалния живот, той пак се вдървяваше, вцепеняваше, може да се каже, хвърляше това на сцената. Гоголев го усети и упорито му възлагаше всички роли на покойници…
	Иван Иванович се втурна в кухнята, намери там тъпа туристическа брадвичка и помъкна кушетката на двора.
	Дървената рамка затрополи по стълбите. В нощта този звук придоби особено нахалство: като нищо щеше да разбуди цялата къща. Но въпреки всички усилия Иван Иванович и Юрий Светов не успяваха да задържат рамката във въздуха.
	„Сега ще изскочи Чумата.“ — помисли си Иван Иванович, когато смъкна кушетката на втория етаж. Така съседите и собствената му жена наричаха мутрестия Федка от четиринайсети апартамент. Заради чугунения прилепчив характер, мръсния пуловер и свирепия мътен поглед — Федка, както се казва, беше вечно наквасен. Чумата вилня в двора им, кажи-речи, пет години. После собствените му приятели здравата го напердашиха, Федка малко миряса и в резултат на травмата получи безсъние. Той не закачаше открито Иван Иванович, но и не го смяташе за човек — винаги го гледаше подигравателно и с презрение, а срещнеше ли го, измърморваше някоя ругатня.
	Ако това се беше случило в обикновен ден (по-точно нощ), Иван Иванович би се постарал възможно най-бързо да прескочи опасната зона. Обаче Юрий Светов, чийто образ вече бе обсебил мислите и сърцето му, спря да си почине точно срещу четиринайсети апартамент.
	Щракна ключалка.
	— Да не си откачил бе, мухльо? — изръмжа Чумата, като подаде в коридора рошавата си глава. Той запали лампата и примижа от безжалостната светлина на голата крушка.
	Юрий Светов прехвърли брадвичката в дясната ръка, а с показалеца на лявата гнусливо закачи и дръпна към себе си фланелката на Чумата.
	— Сега ще ти отсека ушичките — благо рече Светов, а Иван Иванович примря от възторг. — Излез, драги ми съседе!
	Федка хлъцна от страх и се хвана за фланелката, която се разтягаше като гумена.
	— Що… що хулиганстваш!

	На двора, в черната дупка на небето между покривите на къщите, лениво кръжаха светулките на звездите.
	Той с лекота нацепи дъските до пясъчната площадка, направи пирамидка от трески. Драсна клечка кибрит. Това, което допреди час бе кушетка, лумна като слама. Пламъкът се изравни с лицето му.
	И в този миг усети, че е дошло време за сбогуване.
	„Не ти ли е мъчно да се разделяш? — попита го Иван Иванович. — Разбирам, увлякъл си се, вживял си се в образа… Но това е смърт на личността.“
	Светов махна с ръка и се усмихна.
	„Хайде, старче, не се плаши. Това е твоето завръщане… Рождение!“
	„Тогава сбогом. Пази тялото. Още го бива, но често боледува от ангини. Помни.“
	„Сбогом. Ще помня.“

	Видя в танцуващата светлина на огъня отделилата се сива сянка на Иван Иванович. Още по-страхлива от бившия си стопанин, нелепа и жалка на този огнен празник на преображението. Сянката запристъпва от крак на крак по снега, прегърби се и влезе в огъня. Сякаш не бе я имало! Само пламъкът изведнъж изсъска и се притисна за миг до земята, сякаш върху нажежените въглени бяха плиснали вода.
	Чумата, който страхливо и потайно наблюдаваше действията на съседа от прозореца, окончателно затвърди мнението си — Иванов е откачил, няма начин! — и отиде да си доспива в съседната стая. Че кой нормален човек ще пали на двора почти нова кушетка? При това посред нощ!

	Запази не само същата външност, но и памет. Тъкмо тя подсети Юрий Светов, че Гоголев е насрочил репетиция в девет — за да разработва мизансцените.
	Грижливо сгъна милиционерската униформа, сложи я в чантата, отгоре — кобура и хавлиената кърпа. После пи кафе — безсънната нощ му се бе отразила, потърси брошурата с пиесата, но безрезултатно и се отказа, накрая излезе от къщи.
	На сутринта пак бе застудяло.
	Свирукайки мелодия на Франсис Лей, Светов се спусна към Днепър. От огромната дупка в леда, където обикновено се къпеха градските моржове, се вдигаше пара.
	„Като за първи път няма да прекалявам“ — помисли си Светов и бързо се съблече.
	Когато предпазливо влезе в ледената вода — за да не си намокри главата, — сърцето, което сигурно още принадлежеше на Иван Иванович, леко трепна. Поплува натам-насам, пръхтейки от удоволствие. После потича и се разтри с кърпата до зачервяване. Облече се пак така бързо, както се беше съблякъл.
	Часовникът показваше девет и четвърт.
	Светов, който си тактуваше с ръка, с бодра стъпка се изкачи по улица Садовая и зави към театъра. Свикваше със себе си както наемател — с нова къща. Къщата му харесваше.
	Гардеробиерът, вечно съненият Иван Сидорович, който никога не забелязваше Иванов, се изправи на крака пред Светов и с лек поклон му взе палтото. Станалото явно обезкуражи стареца.
	В това време Юрий Светов прекоси фоайето, мина по двата коридора, после през „съблекалнята“ и стъпи на сцената. Там вече вилнееше главният режисьор.
	— И таз добра! — изсъска Гоголев. — Точно вие да ми закъснявате!
	Светов се огледа. Очите му се учудиха. Преди винаги забелязваха само някакъв детайл: късче, огризка от обкръжаващата действителност. Сега погледът му обгърна всичко: скучаещата Вера Сергеевна, тоест Елена Фролова, бодрия Аристарх, който беше ударил една за изтрезняване — подари му всеопрощаваща усмивка. Кузмич, техния единствен народен, който вяло дъвчеше сандвич. Встрани седяха останалите „енергични хора“. За разлика от Аристарх хората бяха махмурлии — върху лицето на Обикновения човек бе изписана с едри щрихи нечовешка мъка.
	Стана силно течение. На сцената полъхна вятър.
	— Хайде стига — рече Светов на главния режисьор. — Не се суетете.
	С крайчеца на пръстите си той леко избута Гоголев зад кулисите. Онзи безропотно се подчини.
	Щом го видя на сцената, Олечка, тоест Аня Величко, пребледня.
	— Какво ти е, Ваня? — тихо попита тя. — Болен ли си? Не приличаш на себе си.
	— После! — прекъсна я той. — После, любима. Целият живот е пред нас. Има време да се наприказваме.
	Той властно вдигна ръка, призовавайки към тишина, и се обърна към актьорите:
	— Днес ще играя аз, приятели. Първо ще ви разкажа малко за себе си. Да се запознаем. Казвам се Юрий. Юрий Светов.
	Пак подухна вятър.
	Залязващото слънце, което висеше на един стар декор още от миналия сезон, внезапно се откъсна от мръсната марля, заблестя, разпукна се като огнено цвете и изгря над сцената. А на бутафорното дърво въпреки здравия разум запяха бутафорни птици.


	Италиански пейзаж

	Лиза нареди прасковите, извади от чантата шише от пепси-кола, огледа се наоколо и напръска стоката с вода. Върху мъхестите топки заблещукаха едри капки.
	— Ранни праскови — прикани тя двете курортистки по шорти, които, изглежда, бяха тръгнали на плаж. — Току-що брани. Росни-росни…
	Предлагаше сдържано, без излишен шум, защото отдавна бе забелязала: ако се държиш на положение, значи си добра стопанка, а не бъбрица, която гледа само да се отърве от стоката. Изобщо тези, дето много дрънкат, са вятърничав народ — искат ти седем рубли, но ако им скимне, ще ти отстъпят и за три.
	На гърба й легна гореща длан — Лиза трепна и се изправи. Разбира се, това не беше никаква длан. Вече познаваше този поглед. Само че тоя… има такива шантави очи. Сякаш й прогаряха роклята. Струваше й се, че я гали с ръка — лека, пареща, нахална. Ръката помилва гърба, бедрата — Лиза сякаш я поляха с вряла вода. Пак този безсрамник! Как си позволява!
	Тя ядосано се обърна. Слабият нисък кавказец тутакси й се поклони. Лицето му грейна, устните му се разтеглиха в усмивка.
	— Здравей, сладък кифличка — обади се кавказецът. Лиза му обърна гръб.
	„Простак — ядосано си помисли тя. — Не може ли да измисли нещо друго. Заповтарял като папагал: «Кифличка, кифличка…» Да ти приседне дано.“
	Нахалният кавказец се появи на пазара преди три дни и веднага й стана антипатичен.
	„Какво търси в Крим? — ядосваше се тя. — Има си и море, и клиенти, ама не, тука се довлякъл, кривоносият му дявол… Пък и работата не е в пазара. Да беше свестен, да не ти се свиди мястото. Ама много е нахална тази прелетна птица. Като се е лепнал, като се е лепнал и само те съблича с поглед. Брей, че орел — бетер от кокошка!“
	Заприиждаха купувачи. Само мери и връщай рестото. Лиза познаваше това време на деня. Курортистите без карти бързат към плажа, запасяват се с плодове. Бързат, миличките, че по-късно от навалицата не могат и до морето да стигнат.
	— Ранни праскови, ранни праскови — повтаряше тя. — Отбрани! Росни…
	Слънцето се издигна по-високо — зад къщите въздъхна и се събуди морето. Търговията секна така, както бе тръгнала. Лиза си погледна часовника — време е за работа! — прибра в чантата прасковите, които бяха останали — към три килограма, и се забърза по криволичещите улички.
	Макар че бързаше, щом влезе в картинната галерия, както винаги си придаде важност. В залите все още нямаше никого — излъскани подове, хладина. Работното й място, един старинен стол, се намираше в кътчето между залите — за да се виждат и двете. Впрочем картините са грамадански, пък и навсякъде има сигнализация — защо да ги пази?
	Лиза седна, въздъхна с облекчение. Няма защо да ги пази, но Адамич, техният директор, мрази нехайството. Затова беше и бързането — а сега й се разтупа сърцето. Както обикновено плъзна поглед из залите, спря го върху трите етюда, окачени между прозорците на отсрещната стена. Средният — беше запомнила това — се наричаше „Италиански пейзаж“ и на него бе нарисуван гондолиер, който по нещо приличаше на кавказеца. И той беше мургав и слаб, но си личеше, че не е нахален, а е весел и млад: усмихнат, управлява с веслото леката гондола и тихичко си пее.
	Още нямаше посетители.
	Лиза извади вестник, огледа се, поразкопча блузката си и започна да си вее, за да се разхлади.
	И изведнъж нещо се случи. Стори й се, че съненият въздух в галерията трепна, от реката лъхна влага, веслото плесна и замря, а гондолиерът внезапно се приближи до Лиза, придоби обикновен човешки ръст и стана някак ужасяващо веществен. Лиза, премаляла, забеляза дори, че младежът има светла бенка на бузата, грижливо подстригани мустаци над добре очертаните устни и смеещи се очи. В този миг я видя и той и безкрайно се учуди.
	— О, Мадона! — възкликна италианецът и пристъпи към Лиза. Лодката се люшна и младежът насмалко не цамбурна във водата.
	Лиза припряно загърна блузката си. Страните й пламнаха.
	— Сеньора — гондолиерът изговаряше чуждестранни думи, но тя по някакъв начин ги разбираше. — О, забелязахте ме най-подир! Любувам ви се дълги три години… Сковал е погледът ви моите ръце и лодката от мястото си не помръдва. Не мога да отплавам, без да чуя думица поне. Изгарям от неземна страст.
	— Омъжена съм — уплашено прошепна Лиза.
	— Не-не — прекъсна я гондолиерът. — Вий сте светица и майсторът велик е гледал вас, за да рисува на Мадоната божествения лик. Вий ходите като готвачка на пазара, наместо да изслушвате молитви. Защото красотата винаги посредник е на бога. Мъжът ви жалък недостоен е за вас.
	— Но Коленка е добър — плахо възрази тя. — Не пие, не бие, грижи се за сина си… Още година-две — и ще си купим жигули…
	Лодката пак се люшна — плисна вълна.
	— Сеньора, мила, чуйте думите на Джино. Най-после събудете се.
	— Но аз не спя.
	— Не спи умът ви, но сърцето спи, умът ви тялото заставя да се движи, да работи, да бъде от машината живот частица малка — вий сте само механизъм. Омъжена макар, не сте обичали вий досега! Признайте, че съм прав!
	— Нима съм болна аз? — Лиза стана, докосна с длан челото си. — Такива работи ми се привиждат, че срам ме е да споделя дори с приятелката моя най-добра. Дали не полудявам?
	— О, не — пламенно прошепна Джино. — Мой светъл лъч сте вий и мъка на душата ми. От три години ви боготворя. Накрая църквата ще ме накаже, че повече пред земно същество се аз прекланям, отколкото пред всичките светии. Грехът ми е голям, но за душата е тъй сладък. И този грях сте вий, ала и моето спасение!
	Хлопна се входната врата.
	Разлюляното пространство, съединило за няколко минути картинната галерия и непознатото кътче на Италия, моментално се сви до големината на етюда, вълшебната светлина, която струеше над вълните, помръкна и само сърцето на Лиза биеше тъй силно, сякаш заглушаваше и стъпките на Адамич.
	— Здравей, Андреевна — поздрави я директорът.
	Лиза мълчаливо кимна. Беше си изгубила гласа. От страх или от лошо предчувствие — тези дяволски съблазни не са на добро. Кавказецът е виновен — разчопли й душевните рани. Кой какво го засяга животът й? Не живее по-зле от другите. И този… Джино. Какво пък е това име? И говори странно: „Омъжена макар, не сте обичали вий досега“…
	„Какви ги мисля, божичко? — уплаши се Лиза. — Какви думи, какъв Джино? То нищо не е имало. Задрямала съм и сигурно съм сънувала.“
	Огледа се и се приближи до картината. Внимателно докосна грапавото платно и тутакси отдръпна ръка. Ами ако види директорът? Гондолиерът на платното се усмихваше и Лиза се опита да си спомни — дали се е усмихвал преди?
	През целия ден, кой знае защо, всичко я дразнете. Глупавите курортисти, на които им беше все едно къде ще си прекарат време го — в картинна галерия или в сладкарница, замаяните от жегата чужденци докараха ги е три автобуса, случайните въпроси и погледи. Искаше й се да им докаже нещо, по какво, и тя не знаеше. Какво да доказва на чужди хора? И защо?
	Вкъщи нахрани Генка, прелисти тетрадката му: расте тройкаджия, дай му само да тича с децата по улиците, затова се) а има да учи и през лятото и неочаквано за себе си разреши двуседмичния конфликт със сина:
	— Добре, заминавай. Обаче да не си мръднал от баба си, разбра ли?!
	Генка цъфна от радост: утре заминава за Симферопол. Там ще купи триоди за усилвателя, ще играе футбол и най-важното — баба му с обещала нещо. Някъде в гардероба го чака розовият му блян истински дънки, запазена марка…
	— Няма да досаждаш на баща си прекъсна тези мечти майка му. Заминаваш с автобуса. Изчезвай още с първия рейс.
	Вечерта Николай докара от съседния совхоз две кофи праскови. Понаплиска си лицето и с великодушен жест посочи стоката:
	— Имаш поздрави от Кузмич, майко. Щетите са точно шест и трийсет. Този мошеник не признава друго освен „Пшенична“…
	Мъжът й замина с таксито за гаража, а Лиза пусна телевизора и пак се вцепени, обзета от странните си мисли. Но не я оставиха да си поседи на тъмно. Дойде една от четирите квартирантки — Тамила или Олга, вечно ги бъркаше — и помоли за тиган, после в санаториума до тях пуснаха музика и стана невъзможно да се мисли за каквото и да било.
	Разсеяно изслуша Николай. Щом се прибра, той започна да се вайка: само единайсет рубли бакшиш, а бил обикалял града като луд. Уведоми го за Генка — нека баба му се порадва, сигурно се е уморила да чака. После гледаха програма „Време“, Николай ги свикна. Наистина е удобно няма нужда да се абонираш за вестници, ще ти разкажат и ще ти покажат всички козини.
	Легнаха си рано, в девет и половина.
	Зад отворения прозорец тихо шумяха дърветата. В санаториума вече бе започнал вторият тур на танците. Лиза знаеше, че масовикът има само две касети и вечер му се налага да ги върти горе-долу по шест пъти. Но ето че Лешченко запя любимата й песен:

	Улице моя разлистена,
	да бяхме ний малко по-искрени…

	Лиза стана, наметна пеньоара си и излезе в градината. Нощта донесе прохлада. „Да бях изтичала до морето“ — помисли си Лиза, взирайки се през клоните в светлинките на дансинга. Помисли го между другото, сънливо, защото знаеше никъде няма да изтича. Хем е късно, хем с някак неудобно — вече не е момиче, има син седмокласник…
	Зад дъсчената ограда в дъното на градината се чу тих женски смях. Мярна се бялото петно на риза.
	„Целуват се — помисли си без никаква горчилка. — Виж, това е реално. А ти си измислила някакъв Джино и се прехласваш… По-добре си завъди любовник. Нали и Софа ти го казва: «Пращиш от енергия, а енергията трябва да се изразходва, пък твоят Николай само таксиметъра си гледа…» Лесно й е да приказва така — Софа вече е изразходвала всичко, което е могла. Сега е сама като кукувица…“
	Лиза се прибра и си легна. Леглото се люшна… като лодка, над Лиза се наведе мургаво лице и тутакси изчезна, защото лодката изведнъж заплава, заплава…

	Тя спря пред входа на галерията, за да си поеме дъх.
	„Дали да не помоля за отпуск? — тъжно си помисли Лиза. — Сигурно съм преуморена — кажи-речи, четири години не съм почивала като хората. Ту строихме къщата, ту Генка боледуваше… Ама какво ми става? Да те е срам и на лекар да отидеш. И на какъв лекар: невролог или не дай си боже психиатър?“
	Дяволската магия я държеше вече втора седмица.
	Първите страхове като че ли отзвучаха. Лиза се примири с Джино като с някаква нова — странна и тревожеща душата, частица от живота й. Когато в минутите на затишие гондолиерът „оживяваше“, тя гледаше да не се вслушва в приказките му, да не се замисля — дали това, което се случва, е наяве, или е само сън. Този полусън-полуреалност дори започна да й харесва, както и самият юноша, пламенните му погледи и думи.

	Днес Лиза дотича на работа по-рано — с цял половин час. Някъде из залите тракаше с кофата чистачката леля Паша. Лиза си събу сандалите, за да не привлече вниманието й, на пръсти се промъкна в своето кътче.
	Слънчевата мараня, която струеше от прозорците, както винаги затрептя. Стената и столът изчезнаха — реката заля двете зали. До Лиза се поклащаше лодката на Джино.
	Щом я видя, младежът скочи от зеблото, с което бе покрито дъното на гондолата.
	— Любима, тук ли сте?! Тъй рано? Вие? Каква утеха за мен, безумеца. Днес ветровете зли поискаха гондолата да отнесат и да разрушат съюза ни. Нощес не мигнах. Веслото жареше ръцете мои, но идването ваше раните ми изцери и жаждата ми утоли.
	— Какъв съюз? — учуди се Лиза. — Нищо не съм ви обещавала.
	— Ето неговия знак!
	Гондолиерът й хвърли роза — едра, тежка роза с капчици роса по листенцата.
	— Оставете ме — прошепна Лиза. — Наистина аз жалка съм търговка. И влюбен сте в подобието мое. Или във бляна свой. А може би и в отражение.
	— Недейте, моля ви, сеньора. Най-земна сте от всичките богини, които властвуват над този свят. Слепецът тъй за светлината не копнее, както аз жадувам своята Мадона да прегърна. Елате в лодката ми!
	Той подаде ръка на Лиза, докосна пръстите й.
	И в този миг в техния свят нахлу шляпането на нечии крака.
	— Що си тук, Андреевна? — прозвуча гласът на леля Паша.
	— Днес. Ще те чакам… — прошепна Джино.
	Светът на реката се свиваше, помръкваше, за да се върне на платното.
	— Но кога? — възкликна Лиза.
	— Точно в осем.
	Леля Паша подозрително огледа ъгъла, дори надникна под стола:
	— Що си приказваш сама, моме? Или съм толкова одъртяла, че ми се счува? Я тлей, ама ги си като невяста — розичка, румени бузи. Ох, моме, внимавай.

	Вечерта се случи задушна. Квартирантките пак пържеха нещо в лятната кухня. Лешченко съвсем ни в клин, ни в ръкав за кой ли път уверяваше цялата махала:
	„Един без друг не можем да живеем!“
	Пресъхваше й гърлото. Лиза на няколко пъти го накваси с изстудена вода. Без полза. Сигурно от горещината й се виеше свят, слепоочията й туптяха.
	Най-после си дойде Николай. Дълго се плиска на чешмата в двора, тюхка се, че все не може да направи душа. След това влезе в стаята и се учуди:
	— Защо стоиш на тъмно? Лиза премълча.
	— Пък аз днес на два пъти прескачах до Керч — доволно заяви Николай. — Карах един полковник със семейството му и още някакви артисти. Уж щели да пеят там. Накратко, изкарахме три десетачки.
	Докато говореше, Николай надникна в кухнята и още повече се учуди.
	— Да не стачкуваш, майко? Гладен съм като вълк. Хапнах две пирожки на гарата и това ми е за цял ден.
	Лекичко потупа жена си по тила.
	— Да не си болна? Или си пийнала някъде?
	Лиза се оживи.
	— У Софа… — тя се запъна, защото не беше свикнала да лъже. — Имаше рожден ден. Поседяхме след работа.
	— Виж, това са вече врели-некипели — намръщи се Николай. — Все пак съм шофьор, майко. Подушвам алкохола по-добре от автоинспекторите. Сигурно на пазара са те преметнали с някоя рубла.
	Лиза стана, извади парите от чантата.
	— Зависи — с усмивка каза тя. — Продадох всичко за двайсет минути. По три рубли.
	— Ти си мръднала…
	— Така е — с лекота се съгласи Лиза.
	Мъжът й сърдито говореше нещо, тя кимаше, но не го слушаше. После от потока думи изведнъж изплува думата „бързала“. Лиза кипна:
	— Бързах. Бързах за среща.
	— Какво се правиш на глупачка?! — кресна Николай.
	Лиза пак се усмихна, погледна часовника си.
	— Коля — попита тя, — приличам ли ти на мадона?
	— Приличаш ми на крава! — злобно отговори мъжът й.
	Тя мълчаливо му хвърли в лицето смачканите банкноти от пет, три и една рубли, взе си чантата и започна да слага вътре рокли, бельо. За всеки случай си взе и жилетка.
	— Какво ти става, Лиза? — Николай бе спрял да ругае. Гледаше все по-учудено. — Закъде се стягаш? Ти цялата гориш. Да викна ли бърза помощ?
	— Горя, защото крадена съм аз — напевно рече Лиза. — Той обеща ми днес да ме открадне. Отплаваме, щом осем удара часовникът брои. Отивам си.
	— Опомни се, Лиза! — Николай я сграбчи за ръцете, погледна я в лицето. — Какво ти е?! Какви са тези стихове… Какви ги бръщолевиш?
	Тя рязко се дръпна.
	Пусни ме, ти си ми омразен. Аз бързам. От чакане се Джино умори.
	Николай събори жена си на пода и като почти не си даваше сметка какво върши, започна да връзва ръцете й с каиша си.
	— Успокой се, Лизонка, успокой се — говореше й той. — Веднага ще изтичам… Сега ще доведа доктори, ще ти бият инжекция… Всичко ще бъде добре, Лизонка. Те ще те излекуват, ще те излекуват…
	Върза и краката й. Докато стягаше възела, бърбореше, заеквайки от ужас, от това, че не разбира брътвежите на жена си:
	— Ще те излекуват, ще те излекуват… Полежи малко, Лизонка. Защо се дърпаш?! Аз само ще телефонирам… ще изтичам…
	Николай хукна навън.
	— Реших се, затова съм аз свободна — извика подире му Лиза, която се опитваше да развърже каиша със зъби. — И да ме спирате, и да ме мъчите, помнете — сега аз мога да политна. Направих крачката, която дели досадното „аз искам“ от звънкото „аз мога“.
	Тя заплака — на глас, мъчително, скимтейки като ранено животинче.
	— Реших се аз — шепнеше през сълзи Лиза. — Всички знайте: реших се!


	Няма връзка с Макондо?

	Присъниха му се просяци, които с жална молба отваряха беззъбите си усти. Дърпаха го за дрехите, мучаха и той, потръпвайки от съжаление и погнуса, извади от джоба си шепа захарнобели, много здрави зъби и ги разпиля пред тях… Дрипльовците и сакатите се хвърлиха на земята, заваляха се в праха, засъбираха лъскавите бобчета и започнаха да ги редят в устите си. Той разпръсна още една шепа, още. Не спря до момента, в който нечий властен глас изрече зад гърба му: „А сега ги води към водата, изцери раните им и измий струпеите им. Те са твои чеда.“ Понечи да възрази, че това е по силите само на господ, но не посмя и поведе сбирщината към реката, раздавайки по пътя кътници на онези, за които не бяха стигнали. „Да не забравиш да събереш болежките им — подсети го пак същият глас. — Събери ги и ги хвърли в огъня. И гледай да изгорят докрай. Инак ще се върнат и пак ще нападнат хората.“
	Телефонът иззвъня. Кошмарът се прекрати — просяците отстъпиха назад, стопиха се в здрача на спалнята. Звънеше се дълго, настойчиво, изглежда, от друг град.
	— Ало — каза Габриел и сънено се опря на стената. В слушалката нещо щракаше и бучеше, сякаш тук долиташе бученето на жиците, които се нижеха от града през непроходимите гъсталаци и мочурища, изкачваха се в нощта на планините, прекосяваха пронизваните от вятъра савани.
	— Слушам — вече с раздразнение рече писателят. Сега в слушалката се чуваше монотонно шумолене: на другия край на жицата валеше неспирен, досаден дъжд.
	— … та ще дойдеш ли, татко? — неочаквано прозвуча мъжки глас, сякаш продължаваше прекъснат разговор, а после връзката се разпадна.
	Габриел се прозя. Добре че някой сбърка номера или в централата имаха грешка. За предпочитане е да те събудят посред нощ, отколкото да раздаваш зъби на просяци и набожни луди.
	Реши да не се връща в спалнята, защото не беше сигурен, че ще заспи, и полегна в кабинета. Ако не го лови сън, може да запали нощната лампа и да поработи.
	Изглежда, все пак бе задрямал. Телефонът изтрещя отново и отново го стресна, защото нощните позвънявания са винаги тайнствени и известяват или нещастие, или нечия глупост. Впрочем чуждата глупост също е нещастие.
	— Не ви ли омръзна? — ядосано попита писателят, щом чу вместо отговор дъждовен ромон или нечие дишане.
	Този път далечният глас бе женски. Той се губеше из дебрите на жиците, затъваше в мочурищата, закачваше се за лианите. При това безжалостно го брулеше и вятърът на саваните.
	— Извинявай, татко… — каза жената. — Имаме само един телефон… За целия град… Всички искат да чуят гласа ти… пак валят дъждове… Изпратихме ти плодове… още една кошница… ще ти се обадим…
	Пак прозвучаха кратки сигнали.
	— Притрябвали са ми вашите плодове — измърмори Габриел, притеснен, че тези глупави обаждания могат да събудят жена му и децата. — В Богота е пълно с многодетни татковци. Но какво общо имам аз, по дяволите?!
	За свое учудване заспа отново — дълбоко, без сънища, без да подозира, че подсъзнанието не току-така му беше проводило просяците и че нощните обаждания щяха да му създадат учудващи, нечувани грижи.

	Докато закусваха, в къщата нахълта един стар приятел на Габриел.
	— Всичко е ясно — рече той, щом си пое дъх. — Разбира се, още не си отварял сутрешните вестници?
	— Отдавна не вярвам, че вестниците могат да смаят с нещо света — усмихна се писателят. — Пък и не те ли вълнува ароматът на това чудесно кафе?
	— Вълнува ме ето тази статия — каза приятелят. — Утре ще я препечатат всички вестници по света.
	Габриел бегло прегледа текста с биещо на очи заглавие: „Материализация на една измислица или ефект на «кокоша слепота»“?
	„В непроходимите тропици в басейна на река Магдалена е открито селище Макондо, пълно подобие на малката провинциална вселена, обрисувана в романа на нашия прочут писател Габриел… Има смайващо съвпадение между имената на жителите, фактите от техните биографии, историята на градчето и творческата измислица на писателя, който, както знаем, е обявил за прототип на Макондо градеца на своето детство Аракатака.
	И така възниква въпросът: какво е това? Чудо, материализация на творческата фантазия на гения или проява на ефекта на «кокоша слепота», при която можем с години да не забелязваме онова, дето се намира буквално под носа ни? Така е. По-разумно е да предположим, че Макондо е съществувало винаги и само нашият егоизъм и егоцентризъм са го скривали от равнодушните ни погледи. Професор Морис Лаватюр, който отрича полумистичната хипотеза за възникването на Макондо от субстанцията на въображението, заяви пред нашия кореспондент: «В безразсъдното си бягство към нищото, наричано от някои прогрес, нашата цивилизация е забравяла и губила не само такива затънтени градчета като Макондо, но и цели страни и народи. В крайна сметка пълната или частична забрава е наша обща участ. Не се съмнявам, че майсторът Габриел, притежаващ перо, което разголва света, просто е съжалил реалното Макондо и жителите му и ги е скрил зад завесата на измислицата. Уви, в природата няма вечни завеси. Падна и тази.»“
	В края на статията авторът обещаваше да публикува в следващия брой обясненията на техния прочут сънародник.
	— Какво значи всичко това? — слисано попита Габриел.
	— Ти по-добре знаеш — разпери ръце приятелят му.
	— Не съществува никакво Макондо! — възкликна писателят и захвърли вестника. — Наистина съм взел някои неща от Аракатака, но какво общо има Макондо?!
	— Трябвало е по-слабо да пишеш — измърмори приятелят му.
	— Какво? И ти ли вярваш в тези измишльотини? — смая се Габриел. — Е, много ми дойде!
	— Това е трудно да се измисли — възрази приятелят. — Пък и защо? Може би е станала грешка или съвпадение, а вестникарите са побързали да раздухат сензацията? Във всеки случай изобщо не се замесвай. Стой по-далеч от журналистите. Ако не подклаждаш огъня, той бързо ще угасне.
	Писателят си спомни за странните нощни обаждания и се смрази. Ами ако наистина е станало чудо?! Дали неговите създания не са се мъчели да се свържат с него по телефона от затънтеното Макондо? Нарекоха го „татко“, споменаха, че всички искали да чуят гласа му… Направо да полудееш.
	— Какво ще правя сега? — объркано попита той приятеля си. — Ами ако наистина всичко е… оживяло?
	— Нека си живее — засмя се онзи. — Твоето въображаемо Макондо вече отдавна съществува реално в съзнанието на читателите… Нищо няма да се промени. Сто на сто. Вярно, това са допълнителни главоболия, но доколкото разбирам, нямаш избор.
	Габриел вдигна вестника от масата и още веднъж бегло прочете статията. Веждите му обикновено присмехулно вдигнати, се навъсиха, лицето му придоби замислен израз.
	— Знаеш ли какво — рече той. — Страх ме е от тях… Не от самия факт — и преди са се случвали чудеса, а от тях. Та нали аз ги дарих със съдба — раждане, радости и мъки, накрая смърт. За тях аз съм техният Създател, разбираш ли?! Ако дойдат и попитат…
	— От къде на къде? — учуди се приятелят. — Та те трябва да те боготворят. Такава е съдбата на всички създатели — да приемат благодарности…
	— И проклятия — продължи Габриел и погледна към телефона.

	Вечерта от гарата довтаса разсилен. Каза, че услугата била вече платена, трябвало само да се разпише квитанцията, после внесе четири кашона с плодове и огромен грозд банани. След това много предпазливо бе доставена и кошница с яйца.
	„Значи е вярно! — помисли си писателят. — През нощта жената спомена за плодове. И за кошница. Значи всичко е оттам!“
	Той си спомни за своето Макондо и за първи път смътните страхове се превърнаха в ясна, тревожна мисъл, която сега му пречеше като камъче в обувката.
	„В книгата затворих кръга на живота в Макондо. В края на романа Аурелиано Вавилония чете пергаментите на Мелкиадес, в които е записана историята на семейство Буендия за сто години напред. Излиза вятър. В последния стих на пророчеството се казва: «вятърът ще срине прозрачния (или призрачния) град из основи и ще го заличи от паметта на хората в мига, в който Аурелиано Вавилония доразгадае пергаментите и всичко записано в тях никога и за нищо на света няма да се повтори, защото на човешките родове, обречени на сто години самота, не им е съдено да се появят втори път на земята…» Аз затворих кръга… Но призрачният град изведнъж се превърна в реалност. Какво е станало? Дали Макондо още не е извървяло своя път, или пророчеството не се е сбъднало? Може би Аурелиано не е дочел пергаментите, щом е разбрал какво ще се случи след урагана? С това природата ми дава знак, че гибелта на съществуващото не е изход. Но, от друга страна, всеки жизнен цикъл има край. Макондо от моя роман е изчерпало себе си, възраждането му е невъзможно. Дали това не е друго Макондо? Въпросите са много. И най-важният от тях е: за какво ми е всичко това? Защо трябва да губя скъпоценното си време за дяволски приумици и да измъчвам сърцето си с безсмислени въпроси?“
	Габриел доста несвързано обясни на жена си защо е поръчал толкова много плодове и яйца. После се затвори в кабинета си и опита да се съсредоточи над последната глава от повестта си. Написа няколко изречения, задраска ги и остави писалката. Погледът му се спря върху рафтовете, които бяха претъпкани с негови книги. Рожбите му пристигаха от цял свят, на всички езици — Габриел си спомни за едно от многобройните писма. Получи го преди около пет години, май от Франция.
	След обичайните благодарности читателят задаваше въпрос, който потресе Габриел: „Героите ви до един са нещастни, а съдбите им са трагични — пишеше французинът. — Не ви ли се струва, че донякъде сте жесток към тях?“ Габриел съчини дълго писмо, като първо направи уговорката, че не смята да се оправдава, а след това на две страници доказа, че писателят се интересува от житейската правда, че несправедлив и жесток е животът, а не човекът, който го описва. Бих могъл да разкрася героя, пишеше той, защото обичам хората. Но не бих се решил да разкрася живота, дори от най-благородни подбуди. Никога! Инак след първата лъжа ще последва втора и така лъжата ще стане безкрайна като дъжда над Макондо.
	— Търсят те по телефона — върна го към действителността жена му.
	Той скочи така рязко, че събори плетения стол.
	Габриел чуваше за първи път този глас, но по някакъв начин го позна и изтръпна: тъкмо Вавилония завършваше жизнения цикъл на Макондо в неговия роман.
	— Здравей, Аурелиано — рече той и гласът му трепна. — Как си ти?
	Вслуша се и запъвайки се, попита:
	— Какво ти е? Плачеш ли?
	— Тук всичко се руши, татко — ридания прекъсваха далечния глас на Аурелиано… — Аз съм на ръба на пропастта. Откъде да взема вериги, за да окова сърцето си?
	— Вятърът ли бучи така? Мина ли вече ураганът? — Габриел зачака отговора със затаен дъх.
	— Всичко се обърка, татко. През това лято имаше цели три урагана — разрушиха половината Макондо. Всичките ми приятели заминаха. Но не това е най-страшното, татко. — Гласът на Аурелиано пак секна. — Гастон се върна!
	— Как?! — смая се писателят. — Нали той остана в Брюксел!
	— Не! — отчаяно извика Аурелиано. — Стоя там една седмица и се върна. Какво да правим сега? Не мога да живея без Амаранта-Урсула. Нали знаеш, татко! Всичко трябва да се промени! По-добре да загинем, отколкото да живеем разделени.
	„Действителността на истинското Макондо се различава от литературната версия“ — с горчивина или пък с облекчение си помисли писателят и попита:
	— И какво направи Гастон?
	— Преби Амаранта и заплашва, че ще ми разпори корема. Побеснял е от яд. Не разбирам откъде е надушил, може би е прочел книгата ти, но знае, че сме живели като мъж и жена.
	— Как бих могъл да ти помогна, синко? — Последната дума се изтръгна неволно и Габриел по-здраво стисна телефонната слушалка.
	— Не знам — Аурелиано изхлипа. — Нека всичко се върне. Нека си бъде така, както си го замислил. Нали си баща на всички ни. Направи нещо!
	— Животът си е живот, момчето ми — каза писателят и усети в гърдите си празнота и умора. — Прекалено е силен, за да се подчинява на книгите.
	— Но аз ще загина без Амаранта. Пак подслушвам как се люби с Гастон и вие като котка. Нощем обсипвам с целувки нощницата й, а от спомените сърцето ми спира.
	— Завръщането на Гастон може би няма да промени нищо — предпазливо рече писателят, преценявайки как би могъл да раздвижи измисления от него сюжет. — Ако ви се роди дете…
	— Не, не! — уплаши се Аурелиано. — Съвсем си загубих ума от любов и ти ги надрънках едни… Не искам Амаранта да умре както в твоята книга. Тогава по-добре да живее с Гастон.
	— И ти не знаеш какво искаш, момчето ми — Габриел го заболя сърцето от мъка. — Не мога да променя нещата от живота. Животът е по-силен от нас.
	— Посъветвай ме, татко — помоли Аурелиано. — Нищо не прави, само ми кажи: как да я карам занапред?
	— Не знам — тихо рече писателят. — Съветите още никого не са направили по-щастлив, Аурелиано. Вече с нищо не мога да помогна на нито един от вас, синко. Запомни това и го предай на останалите. Вие прекрачихте границите на сюжета и аз повече не съм ви… баща. В истинския живот от мен не зависи нищо.
	Той внимателно затвори телефона и отиде да вземе приспивателно от аптечката.

	— Нещо си блед — забеляза жена му, докато вечеряха.
	Габриел машинално кимна. Жена му каза още нещо, но обзет от тъжните си мисли, той пак кимна, ала не на място.
	— Изобщо не слушаш какво ти се говори — упрекна го тя. — Преди половин час в градината се вмъкнала някаква жена. Мулатка. Надничала по прозорците и уплашила малкия.
	— Трябваше да ме викнеш. — Той сви рамене и замислено обели един банан.
	— Малкият изкрещял — и тя избягала — обясни жена му.
	— Тогава няма защо да го правим на въпрос.
	Габриел искаше само едно: по-бързо да свърши тази задушна вечер, предвещаваща буря, нощта да накара домашните да си легнат и той най-после да остане сам. Трябва да обмисли, да прецени всичко. За щастие откриването на Макондо не предизвика голяма шумотевица. Разбира се, наложи се да посочи вратата на неколцина репортери, ала новината за чудото не се превърна в сензация. Трудно е да се каже защо. Изглежда, професорът е прав: губим толкова много неща, толкова сме равнодушни, че никой не се развълнува особено, когато бе намерено едно малко градче, макар и създадено по необикновен, фантастичен начин — сред пушека и пламъците от експлозията на човешкото въображение. Може би има и друго обяснение: хората разбират, че му е тежко, че го боли, и с мълчанието и деликатността си сякаш казват: това е твоя лична работа, Габриел, оправяй се сам…
	Той излезе в градината и я обикаля, докато в къщата не угасиха светлината. Топлият ромолящ дъжд подхождаше на настроението му. Косата му се намокри, ризата полепна по тялото му. Навлажниха се дори цигарите и Габриел се върна в къщата, за да пуши. Ще остави вратата на хола отворена. После ще постои на прага, за да послуша шепота на дъжда, който успокоява по-добре от всички лекарства.
	На вратата стоеше млада жена с копринена рокля на цветчета. Сигурно и тя бе обикаляла дълго под дъжда: черната й коса лъщеше от влагата, облечената на голо рокля бе полепнала по всички явни и тайни извивки на тялото. В лицето на жената, в маниерите й по странен начин се съчетаваха чистотата и вещината в най-дръзките загадки на любовта.
	„Решили са, че телефонът не може да замести непосредственото общуване, и са изпратили при Създателя тази босонога хубавица“ — с горчива самоирония си помисли писателят.
	— Ти ли си надничала вчера по прозорците? — попита той, озарен от внезапно предположение.
	— Извинявай — каза жената и гласът й обещаваше райско блаженство. — Не исках да уплаша сина ти. Търсех теб.
	Тя пристъпи от крак на крак и тъмните връхчета на гърдите й, които прозираха през мократа коприна, застрашително се люшнаха.
	— Изпратили са те… — подхвана Габриел, но неканената гостенка презрително изхъмка и го прекъсна:
	— Бих искала да видя безумеца, който ще дръзне да ме командува! Да пита духа на баба ми докъде води това!
	— Ерендира! Простодушната Ерендира! — възкликна писателят. Той се приближи до жената, притисна я към себе си като дъщеря, която не е виждал много години. Ерендира го обсипа с целувки и изведнъж Габриел осъзна, че в тях липсва дори сянка от роднински чувства. Страст и само страст имаше в тези жадни и вещи докосвания на устните й. Той непохватно се освободи от прегръдките й, с недоумение се отдръпна.
	— Чантичката… — рече той, сочейки с поглед. — Падна…
	От чантичката се бяха изсипали някакви листове, изрезки от вестници и списания. Ерендира се наведе, за да ги вдигне, но от рязкото движение хартиите се разпиляха. Габриел видя, че това са негови снимки и интервюта, скорошни и отпреди години, някои дори бяха пожълтели.
	— Защо са ти? — учуди се той.
	Ерендира потрепери като от удар, вдигна поглед.
	— Бях простодушна навремето — мрачно каза тя. В очите й блесна гняв. — Смешно излиза…
	Замисли се за нещо свое, омаломощено седна на пода, но погледът й дебнеше всяко движение на Габриел.
	— Глупаво излиза — упорито и недоумяващо повтори Ерендира. — Би трябвало да те мразя: ти ме дари с гнусна съдба и ми определи цена двайсет сентаво. Навремето всички проститутки на света бяха светици в сравнение с мен… Аз победих — махнах се, като взех златото на баба… И сега, вместо да те мразя с цялата си душа и с всичкото си злато, изгарям на кладата на една безсмислена любов…
	— Какво ти се случи после? — попита Габриел. Сякаш жилеха сърцето му с коприва.
	— Ти би трябвало да знаеш — Ерендира сви рамене. — Втурнахме се да бягаме, когато Улис намушка онази мръсница за пети път. Но Улис не го биваше. Настигнаха го на брега на морето. След половин година починал в затвора… Пък аз успях да се измъкна. Четири години по-късно се върнах в Макондо и там разпрах жилетката на баба със златните кюлчета… През следващите години вегетирах… Късно разбрах за теб. И после започна всичко… — Ерендира уморено посочи изрезките. — Това чувство е не по-малко безсмислено от нелепата ми съдба.
	Изведнъж скочи на крака — безшумно и силно като пантера.
	— Слушай — пламенно прошепна мулатката, докосвайки го с гърдите си. — Хубава съм, а ти, знам, не си светец. Чуй, любими. Ти ми определи цена двайсет сентаво, пък аз ще ти дам за тази нощ всичкото си злато. Отведи ме оттук!
	— Измислила си страстта си — усмихна се Габриел. — Всички хлапачки се влюбват в актьори или писатели. После надрастват детската си любов и забравят кумирите си.
	— Аз съм хиляди пъти жена и ти чудесно го знаеш — злобно каза Ерендира.
	— Още си малка — меко възрази писателят. — От начало си била възрастна, а сега си се върнала в детството. Човек не може да умре, без да е бил дете.
	— Но аз те искам — прошепна Ерендира. — Аз мечтаех за теб.
	— Не бива да се смесват детството и зрелостта — каза Габриел, като събираше снимките си. Не бива всичко да се обича с устните, ръцете и тялото. Трябва да се остави нещо и за душата. Винаги не ни достига такава любов. На теб, на мен, на всички. Разбираш ли?!
	— Душата ти е заета — пламенно възрази Ерендира. — С работа, семейство, приятели.
	— Ще се намери още едно кътче — на Габриел му олекна на сърцето. Той погледна мулатката с нежност и възхищение. — Можеш да не ми вярваш, но аз те обичах още когато създавах образа ти.
	— Не си ме обичал, а си ме съжалявал. — Ерендира пъхна изрезките в чантичката си. — Това не е едно и също.
	Тя погледна малкия часовник, който блещукаше като златна капка на мургавата й ръка.
	— Влакът тръгва след четвърт час — каза жената и извади цигара. — Да смятаме, че за начало не е чак толкова зле. Аз видях теб, ти — мен… Не ме изпъди, не ме наскърби, обеща ми кътче от душата си… — Ерендира тъжно се усмихна.
	— Да те закарам на гарата — предложи Габриел. Жената отрицателно поклати глава и излезе от хола.
	Роклята на цветчета тутакси се стопи в мрака, само огънчето на цигарата още няколко мига кръжеше из градината като светулка. После изчезна и го.

	Гостите се разотидоха късно след полунощ.
	От виното — а Габриел пи много — леко му се виеше свят. Жена му се качи в стаята си. Той допи чашата и реши да позвъни на приятеля си.
	— Спиш ли? — попита Габриел и се оплака: — Героите ми съвсем се разпасаха. Обаждат ми се всеки ден, сякаш съм сенатор от техния департамент… И изобщо! Какво ще стане със света, ако всичко, което е създадено от въображението, започне да се материализира?
	— Успокой се! — рече приятелят. — Това не се е случвало хиляди години. Така ще е и занапред. Просто ти провървя, а ти си и недоволен.
	— Но те ми пречат да работя! — възрази Габриел. — Бъркотията продължава две седмици. През това време не съм написал нито ред. Тогава какво е според теб Макондо: награда или наказание?
	— Нещо като децата — въздъхна приятелят. — Те са нашето щастие, те са и нашата мъка. Върви да спиш, философе.
	— Как не — измърмори писателят, щом затвори телефона. — Измислих нещо. Ще им помогна! А така ще помогна и на себе си…
	Той се отправи към кухнята. Припомни си разказите на баба Транкилина, по които се беше прехласвал като дете, изскубна едно перо от старото ветрило, а в чекмеджето на скрина намери торбичка с орехи. Нещо липсваше и Габриел след кратък размисъл извади свещ.
	— Сега ще вкараме в ред вселената засмя се писателят, увлечен в подготовката на магическия сеанс.
	Запали свещта, капна на пръста си няколко капки восък. После сложи в пепелника една орехова черупка и перото, запали ги и започна бързо да търка пръста си с думите:
	— Махни се, восък, отлепи се! И всички грижи отнеси! И моите, и техните… Нека живеят, както намерят за добре — добави той за по-голяма убедителност.
	Преди да изгори, перото го облъхна със смрад.
	И в този миг Габриел се уплаши. Казал е нещо не както трябва! Могат да го разберат накриво! Той не може и не иска да се отърве от грижите с цената на Макондо. Нека си живеят! Сто, хиляда години. Просто по-малко да му досаждат със своите грижи и неприятности… Неправилно формулира желанието си!
	Габриел чак изпъшка, убеден както в детството, че магията веднага ще се сбъдне. И тутакси се сети за още един разказ на баба Транкилина. Да, да! Тя спомена, че колкото по-дълго издържиш на болката, толкова по-здраво ще хване магията.
	— Спаси Макондо — Габриел се обърна с шепот неизвестно към кого и пъхна пръста си в пламъка на свещта.
	Силната болка го отрезви, но той не отдръпна ръката си. А когато болката стана неописуема, в хола издрънча телефонът.
	— Ти ли си? — зарадва се Габриел, щом чу далечния глас на Ерендира. — Браво, че се обади! Как е Макондо? Нещо ново към вас? Хосе оправи ли покрива? Чудесно! Каква аптека? Ах, да… Сватба ли?! Ще дойда. С цялото семейство. Браво, хитрушо!… При вас пак ли вали? Извинявай, лошо те чувам… Да, кажи им да ми запазят две стаи в хотел „Хакоба“… Какви цветя…
	Изгуби представа за времето, стараете се да удължи разговора, който ставаше все по-безсъдържателен, и се радваше, че неговото чедо живее и дори започва да се възражда за нов живот въпреки здравия разум и сюжета на романа.
	Гласът на Ерендира изчезна, чак се появи.
	— Разбирам — вали дъжд — крещеше той в слушалката, забравил, че може да събуди жена си. — Ало, ало… Нямо нищо, звукът се губи в блатата… Разкажи ми още нещо.
	Гласът на Ерендира изведнъж секна насред едно изречение. Габриел викаше, духаше в слушалката, почукваше вилките на апарата, но Ерендира мълчеше.
	Габриел се обади в централата.
	— Защо прекъснахте разговора? Ако абонатът няма пари, продължете го за моя сметка — настоя той.
	— Откъде се обадиха? — попита телефонистката.
	— От Макондо! Трябва ми Макондо!
	— С Макондо няма връзка — сънено отговори телефонистката.


	Горчивият плач на Елена…

	Чудна работа! Татко ако случайно си забрави чехлите, върви по чакъла бавно, не върви — балансира като циркаджия и смешно си криви стъпалата. Пък аз тичам към морето и се смея. Горещите камъчета ме гъделичкат по петите — ужас! Между другото татко и във водата влиза предпазливо. Защото на дъното също има камъни. Те не се виждат хубаво, а хитрата вълна се блъска. Татко се мръщи и така се нахвърля върху морето, сякаш иска да го пребори. И непременно ми крещи да стоя на брега… Трета година идваме на почивка в Пицунда и всеки път татко ругае тези „проклети камънаци“ и вика: „Край, точка! Следващото лято отиваме в Крим и никъде другаде. Да има пясък и диви брегове. И никакви вълноломи!“ Ходихме и в Крим, но не видях пясък, а камъните бяха още по-големи и по-остри… Сигурно защото всички камъни на света причиняват болка на татко, мама го нарече „болезнено чувствителен“, когато днес сутринта си приказваше с леля Леся.
	Моите родители лежат под чадъра, пък аз отивам при грамадния стар пън. Побелял е от солта и от слънцето, обичам да сядам на него и да гледам морето. Бих могла да копая и тунел, но мама ми забранява: „Ще те затрупа — няма да успееш и да гъкнеш!“
	Сядам върху дебелите бели корени, милвам ги. Този пън сигурно е болен. Нали е вървял към морето. Вървял, ама спрял. Само на двайсет крачки от водата. Може би е искал да се удави, след като са отсекли дървото?
	А после или се е разболял, или е размислил. И е останал на брега.
	От строежа на солариума дотича Генка. Стеснителен е и затова винаги мълчи. С него ми е скучно.
	— На — казва Генка и ми подава полупрозрачното телце на скарида.
	Виж, тя се е удавила — не шава. Занасям я на майка и татко, но те са увлечени в разговор с приятелите си — чичо Витя и леля Леся.
	Играй си. Леночка, играй си. — Мама ми се усмихва и ме подсеща: — Сложи си шапчицата. Сега слънцето е най-силно.
	Слънцето наистина припича, но аз нехая за такива дреболии. Толкова ми е мъчно за скаридата, та чак ми се плаче. Мъртва и никому ненужна! Да я хвърля ли в морето? Нали преди това е живяла там. Какво го интересува това море малкото раче? Гълта дори кораби и тутакси забравя за тях.
	Дълбая дълбока дупка — тук, при чадърите, вече има пясък увивам скаридата в парчето салфетка, в което донесох от столовата извара за една позната котка, и заравям гроба. Отгоре слагам голям плосък камък, нравя ограда от бамбукови пръчици.
	— Край — казвам на мама. — Погребах я.
	Възрастните се смеят, а чичо Витя си обува джинсите, намига на татко и казва:
	— Да вървим да поменем скаридата.
	— Какво значи „да поменем“? — питам аз.
	Татко, който се облича, отговаря:
	— Когато умре някой добър човек, приятелите му се събират и си спомнят какъв е бил, на кого с какво е помагал…
	— Можем да поменем и някой лош — казва чичо Витя и всички се смеят. Аз знам: сега ще отидат в бара до басейна, ще седнат там на високите столчета и ще пият красивото вино „Абхазки букет“.
	Привечер идва Задухата. Тя е рунтава и черна. Докато вечеряме в столовата, тя се търкаля в леглата ни — чаршафът ми е влажен и измачкан. Разказвам на мама за лудориите на тази лоша Задуха, мама ме целува и казва:
	— Ти си фантазьорка, Альона. След две седмици тръгваш на училище, а все измисляш небивалици.
	Тю! Изтрябвал ми е този първи клас. Всички само за него приказват — мама, татко, баба. Пък аз — нула внимание. Там всичко трябва да се учи наизуст като стихотворение, пък аз обичам да мисля.
	— Мамо — питам аз, като се сещам за скаридата. — И все пак защо поменуват лошите? По-добре е хич да не си спомнят за тях. Тогава те всички веднага ще измрат.
	— Какви ги приказваш, дъще. — Мама сякаш се плаши. — Не ти ли е жал за хората?
	— Да не би лошотиите да са хора? Това са пришълци от космоса, мамо. Подхвърлят ни ти, както кукувицата — своите кукувичета. За да погубят добрите хора.
	Мама клати глава.
	— Всички пиленца се еднакви. Чак после порастват и стават различни… И хората са така.
	— Не-не, мамо. Ти не разбираш. На колко години е Славик? На четири. Аха! А вече е от лош по-лош. Хвърля пясък в очите.
	Мама пак клати глава.
	— Не си права. Елена. Всички деца се раждат добри.
	— Какво? Тогава какво им става после? — почти крещя аз.
	Майка изгася лампата — татко е на кино и ще се върне късно.
	— Спи — казва тя. — Като пораснеш, ще разбереш. Вълната ръмжи и ми хапе краката със зелената си беззъба уста. Преди морето, разбира се, е имало зъби. Но е остаряло и те са опадали. И се образували морските камъчета. Ето и на татко през пролетта му се счупи един зъб. Татко също старее.
	Чудни хора са възрастните. Забелязах: колкото по` остаряват, толкова по-весели стават. Усмихват се — на мен, един на друг, събират се и се веселят, сякаш ги е страх да останат сами. Ето и татко. Колкото по-стар става, толкова по-често се смее. Вече трети ден преди обед и вечеря ходи с чичо Витя да поменуват скаридата и така силно се смее, че всички на плажа започват да се обръщат към нас.
	— Събирай си нещата, Леночка — казва мама, — тръгваме си.
	До вечерята има още цял час, но мама и татко трябва да вземат душ и да се преоблекат. Днес морето е бурно и зеленикавокафявите вълни са изцапали всички с пясък. Не се къпах, само прикляквах в пяната — и пак съм като прасе.
	Минаваме през бамбуковия гъсталак, в който разправят, че се въдели змии. А освен това онзи ден видях как в гъсталака се целуваха младежът и девойката, които седят на съседната маса в столовата. Той ми харесва — добре играе тенис и всеки ден плува зад шамандурите. А хлапачката е много неприятна. Когато държи вилицата, малкият й пръст стърчи на половин километър. Освен това се клепа с лилаво червило.
	— Мамо, защо възрастните се крият, когато се целуват? — питам аз.
	Моите родители се смеят. Татко повтаря като папагал:
	— Като пораснеш, ще разбереш.
	Родителите ми влизат в станцията и сега аз мога да си поиграя.
	— После ще те извикам — казва мама. — На ти топката.
	Топката е огромна и шарена. Търкаля се и шумоли като автомобилна гума, а когато пада от високо, тупка.
	Скок-подскок, туп! Скок-подскок.
	— Лети, златна моя. Лети, хубавице моя!
	Топката изведнъж се удря в пейката и се търкулва в чимширената горичка.
	Тичам след топката и спирам до първите дървета. Страх ме е! Чимширът ми харесва: той е прашен, стар, тайнствен. И думата „чимшир“ е сладка и грапава. Но в горичката е много тъмно. Дори денем е мрачно, а сега слънцето залязва.
	Няма как, трябва да отида. В края на краищата няма да моля възрастните, дето се разхождат пред станцията или си почиват на пейката. Нищо, бързо ще изтичам…
	Хуквам натам, накъдето се търколи топката. Къде ли е? Златисти нишки пронизват тук-таме прашната тъма. Една нишка трепти точно пред очите ми. Май намерих топката. Навеждам се, за да я грабна и да си плюя на петите, но изведнъж дясната ми ръка хлътва в някаква празнина. Сякаш всеки момент ще се откъсне. Държа в ръка… ГОЛЯМА ЗЕЛЕНА ЧАНТА, КОЯТО НАПЪЛНИХ ТОКУ-ЩО НА ПАЗАРА…

	ГОЛЯМАТА ЗЕЛЕНА ЧАНТА, КОЯТО НАПЪЛНИХ ТОКУ-ЩО НА ПАЗАРА с пресни картофи, краставици и репички, се удря в краката ми и в стъпалата. Проклетият асансьор пак се е развалил, сега ще има да трака всяка минута.
	Ето го и седмия етаж.
	Като голяма риба на сухо сърцето ми се мята в гърдите в такт с тракането на асансьора, който е заседнал на четвъртия етаж. Туйто! А съм само на четирийсет. Пълен комплект: тахикардия, разширени вени — за тебе ли е да влачиш торбите, глупачко? — нерви, нерви… В чантичката има какво ли не. Седуксен, михексин, феназепам и най-накрая елениум. Илачи срещу „пощръкляване“, как го се шегувам понякога. Срещу отвратителните гневни избухвания поради безброй дребни и безкрайно развалящи живота ни причини. Сигурно цялата работа е в несъответствието, в несъвпадение го на моя и Костиния начин на живот. Въпреки че бих могла ако не да приема, то поне да разбера отпуснатостта му — но не мога, избухвам. Освен това бих могла да не забравям, че навикът му да възразява раздразнено за щяло и нещяло не е негова същност, а форма на самоотбрана, проява на комплекса за малоценност, който е получил като дете или веднага щом завършил училище — но аз забравям. И най-накрая поне от време на време да поглезя Костя с „поничка“ — да го похваля за труда, който според него (и то си е така) полага изцяло заради семейството, — но не го глезя. Не мога! Или по-точно не искам. А защо не правя всичко това и не искам да го правя и аз не знам. Сигурно все пак се разминаваме. Но не като начин на живот — това е външното.
	Разминават се душите ни, тоест нашата същност, начина ни на мислене. Като двете половинки от картичка, които ни се палнаха на новогодишната вечер в Дома на учените. И там не ми провървя: или не намерих своята „половинка“ — навалицата беше голяма, или тя (сиреч той) не беше дошла на празника.
	Според Костя ме потиска моята стриктност. Наистина е много трудно всичко да помниш, с всичко да се справяш. Но как иначе? Ако не купя хляб или например не плат я телефона, не уредя Вовка на плуване, не ремонтирам, не телефонирам, не проуча, не… тази работа няма да бъде свършена изобщо. Тези дела няма да ги има в природата. А значи без тях животът вече ще е друг. Няма да е нашият. Когато приятелката ми от катедрата по психология Таня Глухова си пийне на някоя вечеринка, започва да призовава гостите да разчупват стереотипите. При това хваща първия мъж, който й падне, и като начало го завлича в кухнята да се целуват. Преди четири години на симпозиума в Свердловск се опитах да проверя „теорията“ на Таня. Оказа се, че краткият хотелски флирт изобщо не се отразява върху стереотипите. Дори не изпитах срам, който, така казват, разкрасявал живота на жената. За срама е необходима отправна точка, а откъде да я взема? Костя ми е повече от чужд, а Вовка след трети клас „отиде в големия спорт“ и не се върна при майка си, сиреч при мен.
	Слагам картофите да се варят, нарязвам краставиците.
	После отварям широко прозореца на кухнята, паля цигара. От чантичката се появяват на бял свят тефтерът, в който вече от около седем години слагам бележчици със задачите за деня, за да не забравя. За седмица листчето се покрива с двайсет-трийсет точки, но пък е толкова приятно да задраскваш. Задрасквам „да се обадя в Москва“, „да взема поредния том от световна детска“, „да преведа статията“, „да върна Пруст“, „зачот, задочници“.
	Набива ми се в очи бележката с червен флумастер. С него маркирам най-важното или онова, което трябва да се прехвърли в следващия „списък“.
	„Да отида на гробищата.“
	Мамо, мамо… Всичко стана толкова бързо и нелепо. Но нима това би могло да бъде „лепо“? Знам, че баща ми се измъчва през всичките тези години и… пие, пие. Преди поне го криеше, а сега…
	Изведнъж дълбоко в паметта ми изплува морският бряг, Пицунда. Чиста вода и чиста душа, една от друга по-бистри. И смехът на мама и татко, които поменуват в бара скаридата. И сочните мъхести праскови. И Генка с опулените очи. И шарената топка, с която си играя пред станцията и която кънти от възторг и от близостта на морето. Ето тя се търкулва в чимширената горичка, аз тичам след нея в царството на сенките, навеждам се… сухата клонка изведнъж се впива в ръката ми като ЗЪБИТЕ НА СТРАШИЛИЩЕ…

	ЗЪБИТЕ НА СТРАШИЛИЩЕТО захващат ръката ми — изпищявам и презглава, блъскайки се в дърветата, хуквам към станцията.
	Крещя толкова силно, толкова отчаяно, че още повече се плаша. И когато се сблъсквам с коленете на мама, ужасът, който ме изпълва, се излива в сълзи. Ето я мама, ето ме и мен! Онова беше кошмар. Лош сън. Припадък. Нали на плажа така и не си сложих шапката. И слънцето ми напече главата…
	— Какво ти е, дъще? — пита мама. Тя кляка и нежно ме притиска към себе си. — Удари ли се, уплаши ли се, или някой те обиди?
	— Там, там… — плачът все още стяга гърлото ми. Соча към чимширената горичка. — Там е страшно! Там е страшно, мамо!


	Подкуп за Харон

	Така си беше: на младини се присмя на врачката, която, първо, както обикновено, му обеща несметни богатства и слава, след което впи поглед в дланта му, замърмори, после уплашено се дръпна и колкото и да я разпитваше, рече само: „Линията на живота ти… Не прекъсва, но и не продължава. Ще се подвизаваш някъде между небето и земята, миличък. А това е невъзможно…“
	Сега Адам се убеди: да, наистина е невъзможно, защото лодката е вече насред реката, а той все не може да заприказва проклетия старец. Но кой е той! Не ще и съмнение, че сред милионите, та и милиардите пътници, вече превозени от Харон, е имало най-забележителни хора; учени и оратори, властници и сладкогласни певци — служители на всички музи… И никой… Господи, никой векове наред не е успял да трогне този истукан, по-студен и по-равнодушен от черните води на Стикс. Не всички са опитвали, разбира се. По време на последния преход душите на мнозина погивали заедно с тялото, тоест ставали слепи и глухи, по-мъртви от самото подземно царство. Но нали е имало и силни. Имало е смели и хитри. И бунтовници, у които духът на противоречие е пламтял по-ярко дори от запалените на отвъдния бряг огньове. Уви! Проклет да бъде този безсмъртен стар пръч — полугол и грозен, облечен с вонящи дрипи, глух за молби и стенания. Водата е като смола — изглежда гъста, тежка. Греблата потъват в нея без звук, без пръски. Лодката плава бавно и невъзвратимо. Тук времето не се усеща, но и тук то безспорно съществува — изтича, свива се, късно е…
	Ех, врачко! Колко сбърка. Тъкмо отсрещният бряг на Стикс е краят на линията на живота, макар че формално Адам почина онзи ден. Но защо лодкарят изобщо не се трогва? Може би недочува?
	— Не искам там, старче — колкото се може по-високо и по-убедително рече Адам, като извади монетата от устата си, за да не му пречи. — Много обичам живота и няма какво да правя там, в царството на сенките. Пусни ме или поне ми дай отсрочка.
	След тези думи Адам тутакси пак налапа обола, за да не нарушава погребалния обред.
	Старецът мълчеше. Лодката бавно плаваше към Аид, който оттук изглеждаше не толкова зловещ, колкото безкрайно потискащ: камари от прашни дървета, камъни и скали с долепена до тях широка кула с арковиден вход, зад всичко това пак дървета и някакви бели кълба — мъгла или пушек, а още по-нататък, вляво, след зеленикавочерния сумрак блещукаха светлинки — сигурно там бе съдилището, където душата на Адам ще блуждае вечно.
	Адам пак извади обола от устата си. Харон погледна сребърната монета, която Адам бе купил, преди да умре, от един познат колекционер. В безцветните очи на лодкаря блесна искрица интерес.
	— Аха, той забеляза — зарадва се Адам. — Признай си, приятелю, вече отдавна не ти плащат за превоза. Забравили са обреда, забравили са го. Пък аз ще ти платя. Толкова пари не си сънувал. Само ме пусни горе. Да, на това хората му викат подкуп, но какво те засягат хората, старче. Гледай…
	Адам припряно измъкна от пазвата си велурена кесия и я развърза. Дори на оскъдната светлина брилянтите припламнаха, заблещукаха, сякаш се размърдаха върху дланта му.
	— Тук има горе-долу един милион… — гласът на Адам трепна. — Вложих в тях всичките си спестявания. Хонорарите ми за репортажите и за книгите… Три от тях станаха бестселъри. Всичко… Всичко ти давам.
	Харон дори не погледна скъпоценните камъни, не обърна глава към Адам. Сякаш не беше и чул предложението.
	Адам се смрази от ужас. Изведнъж разбра колко нелеп и смешен е опитът му да подкупи лодкаря. Милиарди покойници са седели преди него в тази ладия. Ако не всички, то поне мнозина са искали да продължат самоизмамата на битието, че и да се върнат _горе_… Най-важното бе да не попаднат в Аид, да не се слеят с неизброимата тълпа от безлични стенещи души, които са забравили земята и живота на нея — лишени от всякакви желания, те бродят из поляните с цъфнали диви макове, още по-посърнали и по-жалки от цветовете им… Как не се сети по-рано, че вече милиони пъти са изкушавали Харон. В тази лодка е седял самият Крез — къде е сега тъжната му сянка? Седели са императори и фараони, красавици на всички времена и народи, финансови магнати, велики учени и Омир… А той, нещастният драскач, репортер и развейпрах… Той си въобрази, надяваше се…
	Всъщност всички са се надявали. Всички преди него. На милостта, на случая, на късмета…
	Адам погледна с недоумение обола, който все още стискаше в ръка, и метна паричката в реката. За какво му е? Има ли нужда да възкресява един древен обичай, забравен и безполезен както всичко, на което се е надявал и за което е мечтал.
	И все пак чудото стана.
	Старецът се обърна към пътника и в скърцащия му глас прозвуча укор:
	— Защо нарушаваш обреда, човече? Предстои да те съдят.
	— Плюя на това — почти изкрещя Адам и пак се изуми. Харон остави едното гребло и извади от ухото си мръсни кълчища или памук. Ето какво било! Излиза, че лодкарят дори си запушвал ушите, за да не чува молбите и предумванията. Жълтеникавото лице на Харон бе изпъстрено с белези и драскотини, долната устна над бялата проскубана брада беше цепната. Нима?… А по лицето и дрипите му личаха белезникави петна. Те се сливаха в странен налеп, образуван сякаш от безброй засъхнали капки мръсна вода.
	— Позна — заплювали са ме — измърмори Харон. — Безброй пъти. Сам виждаш. А женорята ме дращеха по мутрата — все гледаха да се докопат до очите. Един римлянин от много акъл ме ръгна с меч.
	— За кого говориш? — не разбра веднага Адам.
	— За такива като тебе. Любители на живота.
	— Не разбирам! Ужасно е… — смутено избърбори Адам. — Това е диващина.
	Лодкарят неопределено изхъмка и остави греблата, за да си почине.
	— Телесата си загубват там — Харон хвърли остър поглед към кулата с черната кухина на входа. — А тук понякога се държат по-грубиянски, отколкото на земята… Един лорд отказа да се качи в лодката. Била мръсна, нарушавала се хигиената. А защо им е на покойниците хигиена?
	Той замислено погледна ниското сляпо небе — без слънце и вятър, — което едва криеше своя каменен свод зад зеленикавокафявите облаци, и без всякаква връзка попита:
	— Другите, дето не си знаят парите, още мога да ги разбера. Жал им е… А ти защо се силиш нагоре? Какво друго си оставил там освен грижи и суета?
	— Там животът е тооолкова хубав…
	Адам почти изпя тази фраза.
	— Ти не можеш го разбра, приятелю Харон. По-точно, дълго е за разправяне. Същността на живота не е в големите събития, които ние така или иначе търсим по земята. Разбрах го, когато ходих с рибарите на лов… Отдавна, още като хлапе… Същността на живота е в малките радости и в спокойствието на духа. Представи си само един ден. Обикновен, делничен… Изкъпал си се преди лягане и на сутринта се събуждаш сред чисти завивки. Ранна есен е. Дърветата зад прозореца вече линеят. Въздухът е като изворна вода, но е още топло, а през деня ще е направо приказно. Правиш малко гимнастика. Следва лека закуска. О, дори сега долавям аромата на пържената шунка и на кафето — горещо, току-що сварено. А как се пише сутрин! Отначало думите се будят с нежелание, сякаш ги виждаш как се прозяват и се протягат. Минава време и те започват да разбират от ред и от смисъл, все по-бързо се строяват върху листа. Вече се тълпят, бързат да се материализират, дори си пречат взаимно. И се подчиняват. Усещането, че имаш власт над тях, с нищо не може да се сравни. Познато е може би само на Наполеон, когато той и армията му сякаш са били едно цяло… Ах, старче, защо ми сипа сол в раните!
	— Не се коси толкова — рече Харон. — Само глътка от Лета — и всичко ще забравиш. Хитра река… Тук непрестанен плач и стон щяха да се чуват без нея… Разказвай, разказвай…
	— Не искам да забравя! — злобно каза Адам. — Не за това те моля… За мен писаха: „неудържимият репортер“. Това не е само име по първите страници на вестниците и евтините книжлета, дето ги продават във всеки павилион. Начин на живот е. Радвах се на всичко, то ме опияняваше като вино. Представи си: добре си поработил, захвърляш писалката по дяволите, взимаш ключовете за колата и излизаш на двора. По седалката са нападали листа — нека си стоят там. Тръгваш да вземеш приятелката си, имате уговорка. След половин час вече сте в ресторантчето, където сервират месо с гъби и тръпчиво червено вино. И музика. На масата — ваза с хризантеми. И всичко — виното, сладките приказки, блусовете, допирът на телата — разпалва огъня на желанието. Нетърпението ви тласка към колата. По пътя току се целувате с риск да се блъснете в някой стълб. Най-после сте в спалнята… О, нямаш представа каква спалня има приятелката ми. Цялата стена срещу леглото е огледална… И изведнъж се оказва, че съм болен от рак. И то на четирийсет и две години. Не съм се наживял, старче, разбираш ли?!
	Харон, както се стори на Адам, кимна със съчувствие и си погледна часовника. Часовникът — хубав, швейцарски — смая Адам. Дрипи, ладия, старец от задгробния свят и… този механизъм. Жив, тиктакащ, от другия — реалния свят.
	Защо ти е? — попита Адам, като посочи с поглед часовника.
	— За ориентация мъгляво отговори Харон. — Работата е много — виждаш каква тълпа се е събрала, пък аз съм стар… Ето, днес се заприказвах с теб, а през нощта Хермес ще доведе нова партида…
	Адам се върна за миг в миналото, когато се отказа от безполезните консултации с медицински светила и окончателно се прости с надеждата, че ще оздравее. За няколко дни прочете цял куп книги, в които човекът прибягваше до безброй хитрини, за да създаде различни модели на съществуване след смъртта. Трудно е да се каже с какво точно го привлече гръцката митология.
	Може би с това, че не плашеше с никакви крайности. Да, мрачно, да, лошо, да, загуба на всички желания, сиреч пълно обезличаване. Последният постулат се свързваше с безброй древни и най-нови представи за разтоварването на психическата енергия на индивида в някакво общо поле… С една дума, той направи своя избор, купи обола и дори отиде в Италия, на езерото Аверн, където според преданието се намира един от входовете на Аид… Когато Адам изведнъж осъзна, че не спи, а върви и се препъва по камениста, едва осветена пътека, той разбра: всичките му предположения са се сбъднали. Слизането продължи около два часа. Хората вървяха мълчаливо, зашеметени от случилото се, като не знаеха да се радват ли, че засега няма пълно небитие, или да се вайкат за онова, което е изгубено завинаги. Бяха петдесетина души, а може би и повече. Адам различаваше само сенките на онези, които вървяха най-близо до него. От време на време някоя от жените започваше да плаче. Хермес грубо ги окуражаваше, но им даваше и зор. Изглежда, пътеката нямаше необходимата пропускателна способност, но тук или ги мързеше да правят каквито и да било подобрения, или канонът го забраняваше.
	Веслото плесна — Адам се сепна.
	И тутакси се уплаши. До припадък. До повдигане.
	„Защо не предприема нещо? Отвъдният бряг е все по-близо, а старецът и не мисли да ми помогне! Нима всичко е напразно?! Всичките ми хитрини, цялата ми енергия, жизненост. Нима те не са нужни на тукашния свят? Тогава защо й е на душата илюзията за живот? За да угасне сред поляните? За да стане първо безплътна, после равнодушна и безпаметна, тоест абстрактно мислеща субстанция, бурмичка от световната ЕИМ… Не! Хиляди пъти не! Долен старец, забравил вкуса, цвета и мириса на живота, как да трогна сърцето ти?!“
	— Какво мълчиш като мумия?! — изкрещя Адам.
	Овладяха го гняв и ужас. Вече бяха наближили брега, който имаше цвят на стар кокал, защото бе отъпкан от милиони нозе. — Пак мълчиш… Измисли нещо! Страх ме е. Не искам да ходя при сенките, на поляната… Там няма думи и спомени… Спри да гребеш, старче!
	— Чудак — изхъхри Харон. — Искаш невъзможното. Не е по силите ми да ти върна живота, човече. Ти си мъртъв и си погребан. Още никой не е възкръсвал от гроба…
	— Измисли нещо! — Адам се свлече от пейката и с молба простря ръце към стареца. На дъното на лодката коленете му потънаха в пласт от нечистотии. Изглежда, долу имаше косми, изпонападали от дрехите на пътниците за царството на мъртвите, прах от обувките им, разни вещи, които се бяха разложили.
	— Мога да ти предложа нещо — замислено рече Харон и цепнатата му устна се изкриви в подобие на усмивка. — Но едва ли ще склониш. Това не е живот — онзи, твоят… Но би могъл да живееш със спомените си…
	— Съгласен съм, на всичко съм съгласен! — изкрещя Адам и задърпа кесията с брилянтите от врата си. — Все пак го склоних! Подкупих стареца! — Той се смееше като луд и в бързането не можеше да свали кесията, нито пък да скъса шнурчето. — Само не при сенките!
	— Не бързай да се радваш. — Харон спря да гребе. — И прибери тези камъни. Вече ти казах: тук те не струват нищо.
	— Какво трябва да направя? — Адам замря, страхуваше се да не разгневи всемогъщия старец.
	— Уморих се да греба без почивка. Болят ме ръцете. Освен това скучая. Всичките ми пътници или мълчат като риби, или вият и стенат. Седни до мен — ето ти едното гребло! — и ми разказвай за онзи живот. Добре разказваш…
	„До него?… Този гнусен дявол се гаври с мен. С години да измъчвам душата си със спомени за радостите на битието, което толкова обичах, и да греба, да греба безспир? Да изгарям от безплодни мечти за Невъзвратимото?! Само болното ми въображение да рисува гощавките с приятели и прегръдките на Ева?! Да забравя, че съм бил галеник на света, богат и известен? И всичко това е останало там. А тук ще снова вечно между живота и смъртта… Сега разбирам защо навремето врачката се уплаши, щом видя линията на ръката ми… Сам, доброволно, да се обрека на вечни мъки?! Не, за нищо на света! Предпочитам да ме съдят… Предпочитам да отпия от Лета…“
	— Знаех си аз — въздъхна Харон и се захвана да гребе. Лодката пак заплава към брега.
	— Не, не! — Адам скочи на крака. Лодката се люшна и това ново движение изглеждаше необичайно и странно в света на хилядолетния ред. — Ще греба. И ще разказвам…
	Старецът мълчаливо сви рамене, стори му място. Лицето му пак стана безизразно и отчуждено.
	Адам се спъна първо в пейката, после в черпака, сетне бързо пристъпи напред и не седна, а направо се стовари до лодкаря.
	С две загребвания Харон обърна лодката към брега, откъдето бяха дошли току-що. Там продължаваше да стои тълпата, която бе довел Хермес. Душите чакаха своя ред да прекосят Стикс и да се превърнат в сенки.
	„Нека се мъча — помисли си Адам. — Всякак… Адски! Нека изгарям на кладата на спомените… Затова пък ще ми остане душата. Болна, кървяща — но жива!“
	— Какво чакаш? — запита Харон и посочи с поглед греблото.
	Адам сграбчи излъсканата дървена дръжка. Тежкото гребло му се стори необичайно леко. Небето над Аид изсветля и Адам си помисли, че и тук стават промени, значи и тук има някакво движение. Макар и слабо, почти незабележимо като дъха на спящо дете, но достатъчно, за да се устои на тлена и вечността. Разбира се, на живата душа й трябва целият свят, но тя ще съумее да се задоволи и с малкото. А ако не умее, ще се научи…
	За първи път, откакто бе стъпил в царството на мъртвите, Адам се усмихна.
	Погледна стареца с цепнатата устна и сякаш между другото каза:
	— Знаете ли, друже Харон, през миналото лято се озовах в Испания. Съвсем случайно, без пукната пара, без документи. Трудно е да се измисли по-смешно положение. И така… Слизам от самолета…
	Лодкарят наклони глава, за да чува по-добре. Започна да гребе все по-бавно, после пусна греблото. Потопи отрудената си длан във водата — за да охлади смъдящите мазоли, а с другата се закани на тълпата, която роптаеше на брега.
	Адам също погледна бившите си спътници към царството на Аид.
	Хората оживено ръкомахаха, крещяха нещо — Адам още не различаваше какво, — а една жена дори нагази до колене в черните води на Стикс и развя шал или бяла кърпа.
	Адам го заболя там, където преди бе туптяло сърцето. Не знаеше защо се вълнуват хората на брега. Дали се радват, че поне един от тих се е откупил от жестокия старец, или завиждат и проклинат. Сега вече не само Харон, но и него.


	Повести
	Гневът на Ненагледна*

	
	[* Трета част на романа „Градинари на Слънцето“ (Днепропетровск. Проминь, 1981). Б.съв.изд.]

	Черният пламък

	— Отворете прозореца — помоли Антоан.
	Иля Ефремов погледна Павлов — лекуващият лекар мрачно кимна.
	Иля включи пропускливостта на прозореца и в стаята нахлу вятърът — поривист, наситен с влага и сол. Зад Големия коралов риф океанът тътнеше и беснееше. Оттук, от двадесет и осмия етаж, рифът изглеждаше като бяла нишка — белег върху тялото на океана. Кашата от пяна и водни пръски скриваше варовиковия праг.
	— Най-после се събрахме… Цялата девета група — прошепна Антоан. Лицето му, което сякаш вече се преселваше в отвъдното, се успокои. Преди върху него личеше грижливо прикриван страх — не от смъртта, не, по-скоро от неразбиране на разигралите се събития, — а сега, когато приятелите се събраха, се отпусна.
	— И тримата… — Антоан едва-едва се усмихна. — Колко навреме дойдохте! И всички сте облекли униформата. Значи при изпълнение…
	— Четиримата! — поправи го Славик. — С тебе сме четирима. Съветът на световете изпрати Шевченко, ти го знаеш. Иля е ръководител на групата Градинари*.
	[* Сътрудници на т.нар. Служба на Слънцето, която се занимава с въпросите на щастието и духовната хармония на колективно и индивидуално равнище (фант.). Б.а.]
	След един час има разширено съвещание на всички специалисти… А пък тебе, Зевсе, на бърза ръка ще те вдигнем на крака.
	Болният не реагира на ученическия прякор. Изглежда, изобщо не слушаше Славик — лицето му отново стана смъртнобледо. Ръцете на Антоан се плъзгаха насам-натам по капака на стерилната камера за осигуряване на жизнени условия, докато не срещнаха ръката на Иля…
	— Не бива да говорите за мене! — изведнъж бързо и строго каза болният. — Мен вече ме няма… Трябва да се спасяват хората! Стотици… не зная, може би вече хиляди… Но това не е епидемия… Това е бедствие! Нещо е нарушило равновесието. Може би курортистите, може би Раят… Ориентирайте се, момчета. Колкото може по-скоро… — Той се задъхваше от слабост. Ръката му, която отначало се вкопчваше и настойчиво молеше, изведнъж изнемощя и се сви в чаршафа като мъртво зверче. — Само мама, само на мама… Не й казвайте. Измислете нещо. Кажете й, че съм се загубил в Космоса. За да се надява…
	Антоан погледна приятелите си и му дожаля за тях. Насили се да се усмихне и дори опита да се пошегува:
	— Знам отде иде бедата, момчета. Ненагледна не ни е харесала! Повярвайте ми, аз познавам жените. Все пак съм французин…
	Главата на Антоан падна на възглавницата, капакът на камерата се затвори — заработиха инжекторите. За кой ли път вече машината улавяше изплъзващата се душа и я връщаше в умиращото тяло.
	Излязоха в коридора. От белите пространства на медицинския център изникна дребен плешив човечец — академик Янин. Без да поздрави, занарежда гръмогласно със зъл настървен бас:
	— Къде е той? Защо бездействувате? Имате безброй възможности. Защо досега не са изпратили Антоан на Земята?
	— Престанете да крещите — прекъсна го Павлов. — Болният не може да се пренася, а телепортирането ще го убие. Прави се всичко възможно. Нещо повече — при нас дойдоха най-добрите специалисти от всички Обитаеми светове.
	— Кръвната картина? — Академик Янин усмири баса си и печатно сви устни.
	— Пълно прекъсване на хемопоезата — отговори Иля вместо Павлов. — Почти две седмици. Между другото, преди аз също бях лекар. Единствената възможност е камерата за осигуряване на жизнени условия.
	— Момчето ми… прошепна академикът. Той някак се сви, стана още по-дребен. С надежда в гласа си попита: — Доколкото зная, камерата може да поддържа живота години наред?…
	— Практически вечно — каза Павлов, гледайки над главата на Янин. — Некротизиралите тъкани и органи постепенно се отстраняват. Остава само мозъкът. Въпросът е другаде — дали той ще поиска…
	— Нас са ни учили да управляваме организма си поясни Иля, като се мъчеше да преглътне буцата, заседнала в гърлото му. — Когато разбере, когато се умери… С една дума, той сам може да спре сърцето си.
	— Но нали камерата… — пак закрещя академикът. — Дявол да го вземе, никой няма да му позволи…
	— Обикновеният Градинар може повече, отколкото най-посвененият йога — тихо каза Егор. — Той ще угаси мозъка си.
	— Извинете ме, приятели — Иля направи крачка към изхода, който извеждаше на пръстеновидната тераса-градина. — След два часа е съвещанието. Извинете ме, трябва да остана за малко сам.
	Той едва-едва се помръдваше във въздуха — използваше въздушното течение. В паметта му отново като на филмова лента се нижеха събитията от изминалите дни, а покрай тях и през тях непрекъснато изникваше лицето на Антоан. Сърцето му се свиваше от болка, която не затихваше. Откъде дойде бедата? В какво се състои? Откъде поникнаха корените на злото, къде и защо избухна черният пламък на смъртта? Куп въпроси и нито един отговор.
	— Повтори съобщението на Съвета на световете — помоли той Помощника*.
	[* Логико-информационен блок, съставна част от специалното облекло на Градинарите (фант.) Б.а.]
	— Планетата Ненагледна, първокласен курорт на Обитаемите светове, е аналогична на Земята — занарежда безстрастен глас. — Днес на планетата се намират над осемнадесет милиона курортисти и обслужващ персонал. Избухването на остра спонтанна левкемия е зарегистрирано на четвърти март. Оплаквания — треска и отпадналост. Експресните анализи показаха, че кръвта на всичките четиристотин и шестдесет пациенти гъмжи от млади патологични клетки. География на епидемията…
	— Това не е инфекциозно заболяване — поправи го Иля.
	— Терминът е използван за конкретното явление — възрази Помощникът. — География на епидемията: Златния пояс — триста осемдесет и седем случая, архипелаг Съгласие — двадесет и три. Северна Палмира — тридесет и шест. Централния континент — четиринадесет. Въпреки старателните изследвания не бяха открити въздействия на йонизиращи излъчвания или предизвикващи левкемия вещества…
	„Така значи — тъжно си помисли Иля. Спонтанна! Значи самопроизволна, предизвикана не от външни въздействия, а от вътрешни причини. Но такъв подход изключва епидемията. Излиза, че все пак има външен фактор. Непознат за нас и неуловим за уредите…“
	— … Публикувана е официална версия, че от Горните тресавища са проникнали комари, преносители на плазмодийна треска (местната малария). Външно и двете болести протичат почти еднакво. На четвърти март — добави Помощникът — е обявена карантина за цялата планета. Не са поставени никакви ограничения относно контактите и отдиха. Единствено е забранено да се напуска планетата.
	— Каква е връзката на курорта със Земята? — попита Иля. — Имам предвид пътническия транспорт. Линията Ненагледна — Земя. Има ли редовни рейсове?
	— Поради необикновената популярност на курорта преди осем години е построена станция за нула-пространствени преходи. Преходът Ненагледна — Земя е съоръжен с десет кабини за масово ползване. Интервалът между импулсите е дванадесет минути. Максимално натоварване на всяка кабина — сто пътници.
	Иля веднага пресметна — пет хиляди пътници в час. При евентуална спешна евакуация за едно денонощие могат да бъдат прехвърлени сто — сто и двадесет хиляди души. Къде — ясно. Но защо?!
	Той тежко се спусна на брега. Покрай лицето му профучаха върховете на древни борове с плоски широки иглички, безкрайно дълги колони от стволове, хълбоците на гигантски заоблени камъни, покрити е мъх. Свали униформата, панталоните, ризата и тръгна към океана. По стволовете беше застинала на струпеи кехлибарена смола. Тук-таме тя сякаш бе изкълвана. Иля се усмихна, като си представи колко трудно са се сдобивали със „спомен за Ненагледна“ неизвестните упорити курортисти. Друг път непременно щеше да заснеме боровете за видеохербария си. Друг път! Тук, на Ненагледна, това абстрактно понятие изведнъж добиваше конкретен и страшен смисъл: вместо безсмислено прекарване на времето — неизвестност, опасност, смърт…
	Откъм рифа незабелязано го издебна една вълна, заля го презглава и едва не го събори. Наблизо някакви момичета, които се гмуркаха във връхлитащите вълни, запищяха от възторг. Зърнестият тежък пясък студенееше на босите му ходила. Ту тук, ту там водата изхвърляше на брега гирлянди подводни цветя — бели, полупрозрачни — и Иля внимателно ги прескачаше.
	— Елате при нас — го повика на интерлинг едно от момичетата — мургаво и грациозно, китайка или пък виетнамка. — Наричат ме Да Фудзъ — Голямо Щастие.
	— То си личи и без да го превеждате — усмихна се Ефремов. — Извинете ме, но трябва да тръгвам.
	„За карантината засега знаят малко хора — онези, които са решили да се връщат — мислеше той, плувайки все по-навътре. — На планетата има триста и седемнадесет камери за осигуряване на жизнени условия. За една седмица ще съоръжат максимум триста-четиристотин. Адски сложно нещо са… Сега тежко болните са около седемдесет. Но утре, вдругиден… Ако пандемията продължи да се развива със същите темпове, след седмица болните ще бъдат хиляди… Засега никой от почиващите не знае, че в огъня на тъй наречената «малария» вече изгоряха двама — Оси Деланца и Лена Коканова. Но не ще можем да го скрием. Ние сме се отучили да крием каквото и да е… Разбира се, хората ще понесат принудителното безделие. Но ако не успеем да спрем пандемията, може да настъпи паника. Милиони ще се втурнат към Земята и във всички посоки из Обитаемите светове… Ами ако се окаже, че тази левкемия си има причинител? Вирусът ще се разнесе из всички светове… Не, невъзможно! Тоест възможно е, но по никой начин не бива да се допусне.“
	— Плувецо, отишли сте много навътре. Върнете се обратно към брега — чу той над главата си бездушния глас на автомата-спасител.
	Иля заплува към брега и червената капсула веднага отлетя да лови друг нарушител.

	* * *

	Съвещанието беше към края си. Шевченко огледа събралите се и попита:
	Всички ли смятат, че са необходими извънредни мерки?
	— Не, хиляди пъти не! — скочи академик Янин. Той тори протегна ръце пред себе си, като че ли искаше да спре другарите си. Светът вече няколко столетия живее честно, а вие искате да му върнете лъжата?! И то най-страшната — организираната лъжа. Аз съм против!
	Славик се намръщи.
	— Това е възвишена демагогия — рязко каза той. От една страна, са интересите на курорта Ненагледна, а от друга — интересите на многомилиардното човечество. Това са несъизмерими понятия. И ако неочаквано Ненагледна се превърне в заплаха за човечеството, ако не остане никакъв друг изход, ще призова не само лъжата, която се съдържа в идеята за „унищожаване“ на нула-пространствените преходи. Аз пръв ще поискам планетата да бъде взривена незабавно. Впрочем заедно с пас.
	Около масата настъпи мълчание.
	Най-после стана Шевченко.
	— Поставям въпроса на гласуване завърши той мрачно. — Така… Дванадесет „за“ и два „против“. Предложението на Ефремов се приема.
	Той помълча, после каза:
	— И така, остана най-неприятното. Кой ще се наеме да играе ролята на варварин? Предупреждавам ви: истинските мотиви няма да се разгласяват. Ето защо естествено е, че върху този човек ще се стовари общественото презрение. Има ли доброволни?
	Всички наведоха глави.
	Ще ми позволите ли? — Иля се надигна и веднага мислено се наруга: „Фукльо! Това не е твоя работа. Службата на Слънцето няма нищо общо. Това е прерогатив на Съвета на световете. Шевченко може да определи всекиго от нас… Защо доброволно да поемаш такъв позор?“
	Но въпреки това той каза, като хапеше устни:
	— Пръв дадох идеята да се локализира опасността. Радвам се, че я подкрепихте. Значи именно аз трябва да изпълня замислено: о.
	Усмихна се, сякаш за да ободри присъствуващите и да ги прикани да приемат жертвата му:
	— Не се сърдете, момчета… Аз съм бивш хирург. Свикнал съм да изрязвам ненужното и опасното… Позволете ми да изпълня обшия ни план.
	— Вървете. Гранинарю — каза Шевчеико.

	* * *

	Площадът за транспортиране излизаше на Крайморския булевард, който опасваше цялото крайбрежие. Булевардът обединявате многобройните курортни селища в един безкраен град на развлеченията и именно той се наричаше Златния пояс.
	В малките часове по разноцветните ленти на движещите се тротоари почти нямаше минувачи. „Така е по-добре помисли си Иля. — Колкото по-малко хора видят този театър, толкова по-добре. Варварството противоречи на самата човешка същност… А информация ще получат — сутринта по програма «Инфор» ще има специално съобщение. Освен това всеки със собствените си очи ще може да се убеди какво е извършил неизвестният побъркан…“
	Прозрачно силитово фолио преграждаше пътя към площада. Върху него на всеки пет-шест метра светеха надписи на интерлинг: „Вход строго забранен! Карантина! Междупланетните връзки временно са спрени.“
	Иля включи гравитационния си колан, прескочи оградата и се огледа. Кабините за нула-пространствен преход бяха разположени подковообразно от двете страни на площада. Белите им продълговати елипсоиди, увенчани с корони от антени, напомняха чуждоземни плодове или пък тъжните лица на идоли. Отляво бяха кабините за приемане, отдясно — за предаване. „Точно те ми трябват“ — помисли Градинарят.
	Той откачи от колана си тежкия цилиндър на универсалния инструмент и включи генератора за атомен разпад. Червеното око на индикатора, разположен върху капака на цилиндъра, светна: „Готовност“.
	Ефремов още веднъж провери разстоянието до целта и мощността на заряда. Атомният обстрел трябваше да повреди само шлюзовите камери и част от площада около тях. С една дума, трябваше да направи така, че на човек да му стане страшно, като погледне площада, и същевременно ремонтните работници да могат, ако е необходимо, за два-три часа да възстановят нула-преходите.
	Иля се прицели и стреля. Пред последния елипсоид със страшен грохот избухна син пламък. Той направи още едно-две движения с излъчвателя и в огнения вихър изчезнаха павилионите чакални, розариумите и откритите кафенета. Площадът се изпълни със задушлив дим от овъглени пластмасови покрития, с жаравата на сгърчени и отчасти стопени конструкции. Отнейде блъвна пара.
	Ефремов отстъпи назад, към преградата, и отпусна излъчвателя. С крайчеца на очите си забеляза, че към площада тичат хора. Иля размаза потта и чернилката по лицето си и пак натисна спусъка. По-бързо! По-бързо да изгори всичко тук, да разоре земята с атомния огън, като пощади само уникалното творение на човешките ръце — кабините за нула-преход.
	Стреля за последен път и отвърна поглед от безобразния танц на огъня.
	Зад неосезаемо тънката ципа на преградата стояха хора. Стотици. Тълпата все растеше, набъбваше.
	Иля машинално пристъпи към хората, но внезапно, сякаш някой включи копчето на звука, през грохота на пламъците той чу развълнувани гласове — бяха мъжете, които се мъчеха да разкъсат преградата, за да хванат побъркания, тоест него.
	„Свършено е. Мога да си вървя — помисли Ефремов. — Черното дело е сторено. Сега поне да не се показвам пред хората.“
	— Не го закачайте! — извика някаква девойка, задържайки тълпата. — Не виждате ли, че е ненормален?!
	Гласът му се стори познат. Иля се приближи до преградата — нечии силни ръце вече я раздираха — и позна в своята защитничка Голямо Щастие.
	— Сега вече съм свободен, Фудзъ — й извика той.
	Девойката ужасено се дръпна от ципата-стена, а Иля включи гравитационния колан и се стрелна право нагоре в нощното небе.
	В стаята му светеше.
	Иля влезе и кимна на Егор и Славик, сякаш гостите му цял живот са идвали на разсъмване — отвън тъмнината бързо се топеше. Всъщност той, разбира се, и се учуди, и моментално забеляза, че лицата на приятелите му са печални, посивели от умора. Сърцето му се сви от лошо предчувствие. За да се отърси от него. Ефремов шеговито доложи:
	— Побърканият терорист пристигна! Без овации, моля! Трябва да се изкъпя, иначе възмутените съотечественици веднага ще ме познаят.
	Отиде в банята и включи на последно положение програмата „Максимална обработка“, за да разтегли времето. Изправен под острите като кинжал струи ту гореща, ту ледена вода, малтретиран от вси страни с електрическите игли и микровзривовете на масажиста, Иля изведнъж тъжно помисли:
	„Нека да е всичко друго, само не и това!“
	Излезе от банята и започна прекалено гръмко и живописно да разказва какъв „театър“ е разиграл на площада. После млъкна, защото усети, че целият изстива и душата му се напряга от предчувствие за нещо лошо.
	Егор свъси русите си вежди и се отпусна в креслото. — Тази нощ болните се увеличиха с още двеста осемдесет и шест. И още двама умряха — каза той.
	— Кой? — не попита, а изкрещя Иля.
	— Технологът Ганзафар, жител на Северна Палмира, и… — Егор млъкна.
	— Вторият, кой е вторият? — закрещя Ефремов. — Защо си играете на криеница с мен?!
	— Ние не играем — Егор стана и сведе глава. — Ние плачем. Иля.
	Ефрем се обърна към Славик и видя, че наистина малко дръпнатите му очи са пълни със сълзи.
	— Преди един час умря Антоан — каза Славик.


	Утечка по линията

	Неочаквано подът се изплъзна изпод краката им — съдовете задрънчаха, висящото сандъче с амарилиси се откъсна и падна, върху бялата покривка се разля грозно петно вишнев сок.
	Някой изплашено изохка.
	— Осма степен по скалата на Рихтер — везната съобщи Помощникът. — Включиха се гравитационни те компенсатори.
	— Какво става. Рем? — викна Иля на един Администратор, негов познат, чиято закуска се беше разсипала върху масата.
	— Нямам представа отговори той и се приближи до прозрачната стена-прозорец. От плажа тичаха хора. Над потъмнялото тяло на океана се суетяха червените капсули на автоматите спасители — спускаха се върху водната повърхност и стремително се понасяха към медицинския център.
	Стационарният „Инфор“ в ъгъла на столовата оживя. Появи се обемно изображение, но не на дежурния от Съвета на световете, а на самия Шевченко какво винаги лаконичен и съсредоточен.
	— Регистрирани са неподдаващи се на прогнозиране мощни подводни трусове в местата, където се намират основните селища — каза той. — Службата за предизвестяване на цунами предупреди, че към Златния пояс се носи вълна със скорост около деветстотин километра в час.
	Шевченко замълча за миг и си погледна часовника.
	— Обявявам тревога! — рече в заключение той. — Евакуацията да приключи за двадесет минути. Всички сгради и отделните модули да преминат към режим на полет. Всички почиващи да се приберат в жилищните си помещения. След десет минути Администраторите да докладват за хода на евакуирането в зоните, за които отговарят.
	— Какъв ужас! — Професорът по екология Висвалдис, обикновено невъзмутим, сега се хвана за главата. — С какво разгневихме Ненагледна?! Тя ще убие всички! Нас, парковете, прекрасните цветни градини… ще разкъса Златния пояс…
	— Едва ли е обикновено природно бедствие — каза Иля, като се мъчеше да отклони вниманието на Висвалдис и да насочи разговора към близка до професията му тема. — В сеизмично отношение Ненагледна е пасивна планета и изведнъж — едновременни трусове. И то, може да се каже, насочени… Налага се изводът, че по някакъв начин хората са влезли в конфликт с планетата. Това е от вашата област, професоре.
	Висвалдис се оживи.
	— Вие май твърдите, че Ненагледна като затворена екологична система притежава инстинкт от трети род, тоест не позволява да бъде извадена от равновесие? — Професорът се замисли за миг и завърши: — Оттук логично е да се предположи, че и пандемията, и цунами са прояви на инстинкта за самосъхранение в планетарен мащаб?!
	— Това го твърдите вие — усмихна се Иля. — Наистина аз предполагах нещо подобно, но не открих нито един фактор, който да нарушава екологичното равновесие. Планетата се използва като курорт. На практика ние не се наместваме в нейната биосфера, не променяме климата и ландшафта й, макар че много неща тук биха могли да се направят по-разумно.
	Сградата на административния център, където се бяха настанили Градинарите експерти и дошлите заедно с тях специалисти от Обитаемите светове, тихо потръпна, освобождавайки се от земните окови. Антигравите безшумно я издигаха над развълнувания град.
	— Знаете ли — рече екологът, — нашите представи за здрава природа са по земному догматични. Мислим си, че ако отровим цяло едно море или унищожим половин континент, едва тогава това ще се отрази по някакъв начин върху природата. А взаимните връзки в биосферата по принцип могат да бъдат извънредно тънки. Дори бих казал — изтънчени. Помните ли чудесния разказ на Бредбъри, в който заради една смачкана пеперуда в миналото чувствително се променя бъдещето?
	— Искате да кажете, че ние все пак сме нарушили нещо тук? — Иля се приближи към стената-прозорец. Океанът проблясваше — оловносив, страховит, досущ като черен буреносен облак.
	— Не го казвам аз, а планетата — отговори в неговия тон екологът. — Но не разбираме какво точно казва. Къде ли е онази „пеперуда“, която не сме забелязали, отдадени на общопланетното безделие?
	— Не зная, братко — печално привърши разговора Градинарят. — Сега-засега никой не знае…
	Висвалдис сгреши. Вълната цунами не само разкъса Златния пояс, но на много места обезобрази и разруши брега, комуникациите, стационарните постройки — центровете за обслужване, зрелищните площади, спортните и детските градчета.
	Петнадесет минути преди вълната да връхлети, безкрайно дългият град-курорт изглеждаше странно и необикновено. Сякаш отскубнати от бурен порив на вятъра, многоетажните здания се размърдаха и заплуваха нагоре. Стотици хиляди индивидуални модули напуснаха земните си „пристанища“ и също се устремиха към спасителното небе — един по един, на блокове и на цели гирлянди, така както живееха стопаните им.
	От прозорците и терасите на административния център, който се издигна малко по-високо, всичко изглеждаше като широка пъстроцветна ивица отпадъци, поклащаща се до брега на потъмнелия океан.
	— Идва! — простена някой зад гърба на Иля.
	Вълната беше далеч и изглеждаше като бръчка върху лицето на океана. Като придойде към брега, в плиткото, стремително движещата се водна маса започна да набъбва невероятно бързо, да става по-висока, раздвижи се тежко, заплашително. Яростта на разбеснялата се вода изви вълната като хищен гребен. Но още преди нея връхлетя вятър и довя непознати звуци — глух громол, съскане, нищене, резки удари-хлипания. Отначало тъмнозелени, а после синкавочерни, плътните водни маси се извисиха над Големия коралов риф и с гръм като от ракетни двигатели се разбиха, разляха се в безобразно мръсно петно, в което изчезнаха градините и зданията. Сякаш срязани от лъча на универсален инструмент, древните борове рухнаха и се удавиха в мътния поток.
	Водата бавно се отдръпна. Летящите жилища започнаха да се завръщат на земята. Те се спускаха предпазливо, като търсеха свободни площадки за кацане сред отломъците и мъртвите дървета, затлачени с пясък и водорасли, сред изкривените метални конструкции и огромните камъни, купищата умряла риба и животни, подобни на земните медузи.
	Иля и Егор доста трудно разчистиха входа за колектора, а после включиха към него комуникациите на сградата — енерго— и водоснабдяването, хигиенната и пречиствателната система.
	Шевченко ги завари точно когато бяха потънали в работа.
	— Похвално — не без ирония каза Михаил Владимирович. — Ръководителят на групата Градинари експерти и помощникът му се занимават с това, което би трябвало да свършат или автоматите, или в краен случай техниците.
	— Сега-засега нямаме работа — отговори Егор. — А техниците не могат да се справят сами с последиците от цунами.
	— Работа има — уморено въздъхна представителят на Съвета на световете. — Май Ненагледна ни е обявила истинска война. Лично аз не съм склонен да припиша само на стечението на обстоятелствата лавината от бедствия, която се стоварва отгоре ни.
	— Пак ли се е случило нещо? — разтревожи се Иля.
	— Все още е трудно да съдим за причините. Може би е обикновена повреда, която автоматите не са забелязали — Шевченко приседна върху къс варовик. — Половин час пред подводния земетръс в енергоснабдяването по цялата зона на Златния пояс настъпиха смущения. Докладваха ми, но се наложи да се занимавам с евакуацията и не ми беше до повреди. След като вълната се оттегли, токът спря изобщо — Михаил Владимирович по навик разтри слепоочията си.
	— От лошо по-лошо — подсвирна Ефремов. — Четох някъде, че за да се погуби съвременната цивилизация, е достатъчно само да спре токът.
	— Точно тъй — съгласи се Шевченко. — Все още нямам доказателства, но във всички тези събития, които се разиграха на планетата, проличава намесата на нечия зла воля. Помислете си, моля ви, откъде може да идва опасността… Този младеж… — Михаил Владимирович се обърна и приятелите едва сега забелязаха висок гъвкав юноша в златист комбинезон на енергетик стоеше настрана, до универсалната лаборатория-всъдеход — е най-добрият ни специалист по енергосистемите. Той ще провери дали линията и автоматиката са изправни. А вие ще потърсите онова, за което току-що говорихме. Трябва да сте безкрайно предпазливи. И ме дръжте в течение…
	Шевченко се приближи до младежа и приятелски сложи ръка на рамото му:
	— Постарайте се, Скворче… Разбира се, едно-две денонощия ще изкараме с аварийното захранване. Но по-дълго време ще ни е трудно.
	Младежът се изчерви.
	— Разбирам всичко — отговори той, като се мъчеше думите му да прозвучат солидно и убедително. — Ще се оправим още до довечера. Не се тревожете, Михаил Владимирович.
	Тръгнаха. Егор се полюбува на финото, одухотворено лице на енергетика, не издържа и го попита:
	— Извинете, защо Скворче? Прякор ли е?
	Момчето отново се изчерви.
	— Фамилията ми е Скворцов, Николай Скворцов — представи се той.
	— Много ми е позната — промърмори Иля, като се вглеждаше в картата-схема на енергийната мрежа на Ненагледна. — Ако не греша, Луна-опера, миналото лято, голямата награда на Обитаемите светове, дванадесет хиляди поклоннички, които скандират „Пей, Скворче!“?
	— Така е — засмя се Николай. — Пеенето ми е втора професия… А пък тамошният салон побира осемнадесет хиляди зрители.
	Всъдеходът мина покрай оцеляла разпределителна подстанция и навлезе в гората. Мокри листа заплющяха по капака на кабината, птичи гласове нахълтаха в разговора на хората и за известно време го прекъснаха. Вероятно именно тук се е родило името на планетата. За разлика от тропическите гори на Земята тук беше просторно и слънчево. Оазиси от древни борове тънеха в светли широколистни храсталаци, поляни с ливадни цветя незабележимо се сливаха с разлелите се Бисерни езера, гъсто обрасли с дървовидни орхидеи. Езерата бяха предвестници на Вечните тресавища, които — както обясниха на Иля — също никак не приличаха на земните блата.
	И където и да минеше всъдеходът, на всеки половин километър пред тях израстваха златисточервените опори, които крепяха кабела на плазмопровода. За по-безопасно автоматичната енергоцентрала се намираше на седемдесет и осем километра от Безкрайния град.
	— Коля, разяснете ситуацията — помоли Иля. — Още не сме успели да се опомним след цунами, а ни връхлита нова беда.
	— По всичко изглежда, че по трасето има голяма утечка — оживи се момчето. — Централата работи нормално, значи енергията се губи някъде по пътя. Вижте — това е централата, а ето го и плазмопровода.
	Върху екрана осмоъгълникът на централата светеше с ясен зелен цвят, обаче нишката на енерголинията едва личеше.
	— Това е собственото поле на кабела — обясни Николай. — Страшно много енергия — около двадесет гигавата — се губи някъде. Ние трябва да открием изтичането.
	Отново се занизаха залени от Бисерните езера места.
	Всъдеходът навлезе в рядка горичка. В кабината заиграха отблясъци от развълнуваната вода, повя хлад. Тук, на петдесет километра от брега, и яростта на океана, въплътена в черната стена на цунами, и опустошеното крайбрежие изглеждаха като кошмарен сън. Човек изобщо не можеше да повярва, че и в тази гора, в тази неземна благодат, може да се крие незнайна опасност.
	Тананикайки си шеговитата балада за мързеливеца, който проспал гибелта на собствената си вселена, Николай спря колата, наведе се навън и откъсна няколко бледолилави водни рози.
	— Кощунство е, разбира се — съгласи се той, като забеляза учудения поглед на Иля. — Макар че цветята няма да загинат. Щом ги хвърлиш обратно във водата, веднага си пускат нови корени. Между другото тези водни рози са докарани от Земята. Преди петнадесет години. Зная това, защото майка ми работи като селекционер. Тя се занимава точно с декоративните растения.
	Скворцов спомена майка си и Иля отново си представи бялата камера за осигуряване на жизнени условия, чу шепота на Антоан: „Само мама, само на мама… Не й казвайте…“ Защо? Защо по пътя си към познанието човекът трябва да се блъска ту в една, ту в друга стена? За какво са му дадени тези постоянни изпитания? Иля си спомни мъчителната неизвестност, когато преди един месец тайната на мъглявината Прозорец беше надвиснала над него като стена, и си помисли, че заселването на хората в галактиката прилича на бягане с препятствия. Преодоляваш една бариера, след нея идва втора, трета… И така — безкрай. Впрочем това си има своята логика. И на стадиона е по-лесно да се оттеглиш настрана, да полегнеш на тревата, да си подремнеш… Но тогава ще изчезне движението. Ще умре Големият Бяг, а може би животът съществува тъкмо заради него.
	Екранът внезапно бе залян от тревожна пулсираща червена светлина.
	— Ето я утечката! — възкликна Скворцов.
	Той извади от гардероба два комбинезона, досущ като неговия и помоли:
	— Облечете ги, моля ви. В случай че ви се наложи да излезете навън. Тази тъкан е идеален изолатор…
	Енергетикът сякаш изобщо не си беше тананикал преди пет минути. Беше се втренчил в екрана, предпазливо насочваше всъдехода към следващата опора, която стърчеше над дърветата, и отсечено задаваше въпроси на бордовия логически блок:
	— Напрежение на полето? Индукция?… Заряд на проводника, капацитет?
	Блокът отговори. Николай за секунда облегна гръб на седалката и затвори очи. После се обърна към Градинарите, а лицето му изведнъж се беше състарило.
	— Не разбирам! — рече Скворцов и махна с ръка към опората. — В природата няма такова нещо. Не може да бъде!
	— Какво става? — нетърпеливо запита Егор.
	— Уредите показват, че цялата енергия, изработвана от централата, не просто се губи, а се акумулира в района на тази опора.
	— Но в природата не съществува такъв капацитет! — учуди се Егор, неволно повтаряйки думите на Скворцов. — Е, да, кълбовидната мълния. Но тя просто е играчка…
	— Не само в природата — каза Николай. — И човекът все още не може да акумулира такива енергетични запаси.
	— Ненагледна пак прави фокуси! — промърмори Ефремов, вглеждайки се в опората.
	Кабелът на плазмопровода около опората беше омотан с нещо като сива паяжина или прежда, която висеше на валма до земята.
	— За всеки случай направете запис на изображението — помоли Иля Николай. — Какво показват анализаторите?
	— Нищо ново — сви рамене енергетикът. — Ще опитам със сондата. Трябва да вземем късче от тази прежда. Момчетата от лабораторията бързо ще я разплетат.
	Кълбото на сондата се отдели от всъдехода и се зарови в сивите валма. Ефремов неволно стисна очи, защото очакваше ослепителна експлозия. Но в следния миг сондата благополучно изплува от странното ново образувание и се върна в „гнездото“ си.
	Скворцов извади специален пробник и плътно закопча комбинезона си.
	— Какво смятате да правите? — напрегнато попита Егор.
	Николай се усмихна:
	— Да си гледам работата. Трябва да проверя самата опора. Ако тя рухне…
	— Не знам дали тази „прежда“ не е опасна — възрази Иля. — Оправдано ли е излизането ви?
	— Аз съм напълно защитен — каза енергетикът, правейки от качулката си нещо подобно на космически скафандър. — Като специалист отговарям за безопасността на цялата операция. И така — в този костюм мога да хващам мълниите на Перун. Не се тревожете, приятели.
	Той скочи на блатистата земя. Разхвърча се рядка кал и от буца на буца Николай заподскача към златисточервената колона на опората, която се извисяваше върху пясъчно хълмче.
	— Не ми харесва цялата тази работа — рязко подхвърли Егор, като следеше с поглед Скворцов. — Преждата не ми харесва, пък и самата красавица Ненагледна не ми се нрави. Ама че рай неземен… Има нещо противоестествено в понятието „планета курорт“. Безделие, пропиляване на живота… Горчива съдба за една планета!
	Николай предпазливо се приближи до колоната и направи някакви измервания. Върху сивата завеса, спускаща се до земята като отвратителни дрипи, отражението на фигурата му беше странно уголемено, а движенията — забавени.
	После той насочи пробника към „преждата“, плъзна го нагоре и внезапно замря.
	— Какво?! — скочи и завика Иля. — Коля, какво стана?
	От канала за връзка, който Егор веднага включи на пълна мощност, се чуваше как енергетикът диша на пресекулки „Преждата“ помръдна, хилядите й нишки рукнаха към човека и омотаха защитния му комбинезон.
	— Назад! — викна Иля. — Веднага назад!
	Скворцов изведнъж запя.
	Това беше толкова страшно и неочаквано, че Иля и Егор замръзнаха, вслушвайки се в дрезгавия глас. Изтръгнал се от усилвателите на всъдехода, той ту се издигаше и звънтеше над блатото, ту спадаше до шепот и преминаваше в неясен брътвеж:

	И този ден отиде си — добре.
	И скачаш ти във нова бездна,
	и други бездни среща твоят бяг.
	Това наистина огромно е!
	Без край история във царство на
	транзита,
	дори щом дойде онзи ден последен.
	А иде пак началото — измито,
	и продължава, само че без тебе…*

	[* Пабло Неруда. Б.а.]
	Иля трескаво започна да закопчава комбинезона си.
	Скворцов вяло се мъчеше да се освободи от сивата паяжина, като че ли пъдеше нахални оси. После изпусна пробника, отстъпи няколко крачки и се обърна към всъдехода. Олюляваше се.
	Без да се наговарят, Градинарите изскочиха от машината, за да отведат енергетика от това прокълнато място, да му помогнат да се добере до зоната на действие на защитното поле.
	В този миг Скворцов започна да свети. По-точно отначало стана полупрозрачен, сякаш някаква светлина с незнайна сила пронизваше и тялото, и защитния му костюм.
	Заотстъпва от всъдехода, като засланяше с ръце очите си, без да разбира, че самият той излъчва светлината.
	Иля се втурна към него и веднага падна, повален с ловък удар от Егор.
	— Да не си посмял! Опомни се! Вече с нищо не можеш му помогна!
	Той едва ли щеше да удържи приятеля си, но в този момент Скворцов също падна. Тялото му засия като кълбовидна мълния, около него клонките на храсталака запушиха и лумнаха.
	— Коля! Скворче! — отчаяно простена Иля. — Какво направи. Коля!


	Кой знае защо, вечерта Полина не се обади.
	Иля си спомни как жена му искаше на всяка цена да дойде заедно с него на Ненагледна и се зарадва, че Полина остана на Земята. Няма какво да прави в този неправдоподобно красив мъничък свят, поразен от незнаен недъг. Тайните и бедите се множат, никнат като отровни гъби… Наистина успяха отчасти да потушат черния смъртоносен пламък на пандемията. Хематолозите от Земята утре ще изпратят първата партида изкуствени далаци, пристигнаха и вече се прилагат мощни препарати, които възстановяват нормалното функциониране на кръвотворните органи. Но изникна нова загадка. Какво означава справката на медицинския център, върху която му обърна внимание академик Янин — само няколко думи: „При профилактичния преглед на планетата са открити четиристотин осемдесет и седем случая на стерилитет при практически здрави жени. Изглежда, той е предизвикан от външни фактори.“ Янин, с лъщящо плешиво теме, два пъти прочете информацията и направо запита: „Разбира се, вие се досещате, че както в странния случай с левкемията, и тук не са открити никакви външни фактори?“ „Предполагам нещо такова“ — съгласи се Иля. „Тъй че запомнете — завърши академикът. — Ненагледна иска или да ни прогони, или да ни изтреби. Трета възможност няма. Малко й се струват пандемията и уж стихийните бедствията тайничко прави и жените ни безплодни… Това са звена от една верига, Градинарю!“
	Последната фраза на Янин се вряза в съзнанието на Иля. И наистина, откъдето и да погледнеш, във всички събития проличават признаци на методично настъпление срещу човека. Но как, защо планетата да може почти разумно да реагира на присъствието на хората? Пък и с какво толкова са я разгневили? Къде е онази „смачкана пеперуда“, за която говореше Висвалдис?
	Иля се опита да отвлече вниманието си от натрапчивите мисли. Представи си Полина — светлите й коси, зеленикавите й очи, изпълнени с толкова топлота и светлина, златистия мъх над горната й устна… По-скоро да се върне у дома! При прозрачните води на рекичката Вип, където „закотвиха“ своя модул, при гората и нейните росни поляни, които са на двайсет минути път от дома… Като отлиташе, той помоли Полина да се разхожда повече… Да можеше да я види сега… Как върви по пътечката, сякаш плава — къде отиде предишната й стремителност? За всичко е виновно То — още непознатото им човече, което спи под майчиното сърце. Как ли са те там, неговите близки?
	… Той видя и Вип, и обраслата с пача трева пътечка, и своя модул до брега. След миг над това тихо кътче се изви и затрептя от гняв черната стена на цунами, същата, от която тук се спасиха, и на Иля му стана неумолимо ясно — както може да бъде само в кошмарен сън, — че този път няма да им се размине… Той простена и се обърна на другата страна.
	В ъгъла до леглото му изведнъж светна обемно изображение.
	— Иля — тихо го повика Полина.
	Чертите на спящия, разкривени от страшния сън, се отпуснаха. Той дори се усмихна, но не се събуди.
	Полина седеше, наметната с пухкав шал, и мълчаливо гледаше мъжа си. Далечното земно слънце запали косите й и те сияеха като ореол около мургавото й лице.
	После си спомни, че времето на сеанса изтича, и стремително стана. Вероятно искаше да събуди спящия, но в последния миг се отказа.
	Протегна безплътната си ръка, погали главата на Иля, докосна затворените му очи, устните… Отстрани Полина приличаше на фея, която е долетяла през нощта при своя любим и го обсипва с ефимерни ласки.
	Камбанката на сигнала за прекъсване на връзката звънна и образът на феята се стопи.


	Таласъми

	По брега се трудеха автоматите за почистване — червени рачета с много щипци. Сръчно боравейки с антигравите, те мъкнеха някъде навътре във временното селище повалените древни борове, събираха отпадъците, поправяха повредените места по крайбрежната улица.
	Иля се гмурна няколко пъти, а когато излезе на брега, видя Славик.
	Той седеше върху един съборен плажен чадър и намръщено гледаше къпещите се.
	— Какво си се начумерил? — учуди се Иля. — И на закуска те нямаше.
	— Не ми е добре — каза Славик и почука челото си. — Главоболие. Също като при високо кръвно. Най ме мъчи вечер. И сутрин. През деня ми е по-добре.
	— Какво ти е?! — Иля се разтревожи. — Поне прегледа ли се?
	Славик махна с ръка.
	— От грижи ме боли… Разбира се, бях в медицинския център. Казват, че практически съм здрав. А вчера така ме блъсна, че се спасих само с хипносън. В царството на Морфея.
	— Да не би пак да са шегите на Ненагледна? — предположи Иля.
	— Не й стига другото, ами и един по един да почне да ни преследва — усмихна се Славик. — Ти пък, Илюша, от една обикновена планета създаде образ на някакъв отмъстител.
	Ефремов сгъна хавлията и изведнъж забеляза, че лявата ръка на Славик е превързана.
	— А това пък какво е? Да не би пак да е от грижи?
	— Не знаеш ли? — на свой ред се учуди приятелят му. — Впрочем ти вчера се занимаваше с утечката… Вечерта имаше пожар. Дори не вечерта, а през нощта.
	— Защо не ме събудихте? — намръщи се Иля. — Какви работи ставали, а аз последен да разбера. Какво се запали?
	— Цехът за дублиране на предмети на бита. По-точно складовете му. Нали знаеш, че тези неща се изработват серийно… Шевченко забрани да те будим. Вие, казва, сте Градинари, а не пожарникари.
	— Затуй пък ти си се отличил — Иля кимна към бинтованата му ръка. — Изгаряне ли е?
	Славик сви рамене.
	— Малко нещо. Но по-интересното е, че дори не съм забелязал кога и къде съм се изгорил. През нощта вдигнаха тревога, а на мен главата ми бе като чугунена. Хората тичат, суетят се, викат. Пожарникарските гравилети покриха всичко с пяна — едва не потънах…
	— От тези неслучайни случайности вече започна да ми става скучно — каза Иля. — Действията на Ненагледна са безсмислени и жестоки. Тя става все по-агресивна. Понякога ми се иска все пак да евакуирам хората и да превърна тази мила планета в облак електронна пара.
	— Не съм ти казал най-важното — Славик наблюдаваше момичетата, които подскачаха и се смееха наблизо сред пенливите вълни. — Пожарът е умишлен.
	Иля изтърва хавлията си.
	— Ти си полудял!
	Славик разказа, че група алпинисти се връщали късно вечерта от планините и забелязали огън в цеха за дублиране. Веднага съобщили на служба 01 и започнали да гасят пожара. Алпинистите твърдят, че видели най-малко трима злосторници, но не успели да ги заловят…
	Отначало дори не могли да разберат — как така човек ще вземе да унищожава нещо? Още повече не лична вещ, а обществена собственост.
	— Може — рече Иля, като си припомни дивашката, патологична постъпка на художника Жданов, чиято съдба трябваше да поправи преди пет години. — Безкрайно редки случаи, но все още съществуват…
	— И тъй — завърши разказа си Славик — на мен и на академик Янин ни е възложено да изясним работата с тези… — Той се запъна търсейки точната дума — таласъми.
	— Може би са замесени Бедните духом? — предположи Иля.
	В служебните бележки на Антоан той неведнъж беше срещал да се споменава за Бедните духом — група морални изроди, които се бяха заселили в Централния материк, в района на Залива на миражите. Те бяха нарекли селището си глупаво и претенциозно — Рай.
	— Изключено е. Вече проверихме — Славик погледна часовника си. — Вчера, веднага след пожара, Янин изпрати там своя фантом и ги преброи като овце. Всички Бедни си бяха на мястото.
	— Между другото първият случай на заболяване от левкемия беше открит именно в Рай — замислено отбеляза Иля и попита: — Бързаш ли? Тогава тичай. А аз искам да надникна и при екзобиолозите…
	Славик си тръгна, а Иля седна на мястото му и като се обърна към океана, затвори очи. Трябва да отделя време и да отскоча до Бедните, помисли си той. Защото този Рай, рудимент от миналото и по-точно на безобразното, което е съществувало в миналото, вълнува всички нас, всички Обитаеми светове. С него се занимава специален сектор на Службата на Слънцето… Да дойда тук и да не видя Бедните, да не се опитам да разбера откъде иде ехото на злото…
	— А, вие ли сте? — чу Иля познат глас и се досети коя е девойката, преди още да отвори очи.
	— Да, аз съм варваринът, който разруши Площада за транспортиране — Ефремов се усмихна на дребничката китайка и се отмести. — Седнете, ако не се страхувате. Имайте предвид — като престъпник аз съм подложен на обществено презрение. И вие ли имате намерение да ме презирате?
	— Защо лъжете? — каза Да Фудзъ. — А пък сте Градинар. Ясно е, че не сте го измислили вие. Съветът се е изплашил да не възникне паника и е решил да се застрахова. А всъщност се презастрахова… Не ви ли е срам да лъжете, Градинарю?
	— Много ме е срам — охотно се съгласи Иля. — Но за презастраховането не сте права. Разбира се, човек е господар на инстинктите си, обаче… Представете си за момент, че този плаж е покрит с мъртви, разлагащи се тела, които санитарните гравилети не успяват да извозят. Къщите също са претъпкани с мъртъвци — тази пандемия прилича на експлозия… И тъй, в такава ситуация инстинктът за самосъхранение е твърде опасно нещо…
	— Защо ме плашите?! — Момичето дори се отдръпна. — Възможно ли е такова нещо? Че това е кошмар!
	— Само преди няколко дни не се изключваше възможността от подобна ситуация — каза Ефремов. — За щастие пандемията започна да затихва. Повече няма да ви плаша.
	— Сега е мой ред, Градинарю.
	Да Фудзъ решително смъкна от мокрите си рамене гирлянда от светещи цветя и се изправи.
	— Кажете кой беше този човек, с когото току-що говорехте?
	— Един приятел.
	— Той е враг — възрази момичето. — Вчера присъствувах на пожара — връщахме се от планината. Аз го познах. Той беше там и палеше всичко със същото странно нещо, с което вие си служехте на Площада за транспортиране. Само че вашето лице беше нормално, а неговото — мъртвешко… Стволът на оръжието му се беше нажежил… Той го крепеше с лявата си ръка и не усещаше болка. А сега е превързан.
	— Това не може да бъде — студено каза Иля. — Припознали сте се, Фудзъ. Уверявам ви, припознали сте се.
	Някой извика девойката. Тя сви рамене, поклони се, като че ли се извиняваше за неприятния разговор, и изтича към водата.
	„Не ни стига другото, ами да почнем да търсим врагове и сред самите нас. Подозрителността е черно, отдавна забравено понятие. Не трябва да позволим тя да надигне глава като змия, използвайки объркването и неизвестността. Хубава каша се забърква — ако повярвам на Фудзъ, Славик търси начин да разобличи самия себе си…“
	Мина му през ума, че пожарът навярно не е последната дяволия на планетата, която иска да прогони хората, че може би си струва отново да се потърси скрита форма на разумен живот на Ненагледна, някаква цивилизация, но веднага отхвърли тази мисъл. Нали вече търсиха, проверяваха… Тук няма следи от духовен живот. Има само обикновена материя, изляла се в красиви форми.
	Вечерта приятелите се бяха събрали на чай в административния център и Ефремов искаше да разкаже за разговора си на брега, да се пошегува с нелепото обвинение, но като погледна умореното, отчуждено лице на Славик, се отказа от шегите.
	Докато пиеха чая, Иля научи две новини, които малко го успокоиха: комисията не беше открила следи от умишлено подпалване, вероятно алпинистите бяха сгрешили; по нареждане на Шевченко голяма група специалисти проверява хипотезата на Ефремов–Висвалдис, че присъствието на човека на тази планета може би нарушава екологичния й баланс.
	Но беше рано да се радва. В четири часа сутринта местно време го събуди сигналът за обща тревога. Коридорът се изпълни с шумно трополене.
	— Не! — Шевченко решително удари с длан по масата. — Иля, нашата версия нищо не струва. Епидемия, земетресения, пожар… Тези неща някак си се връзваха с нея — човекът бил алерген и нещастната планета се мъчела да се освободи от него… Но експлозията във фабриката за биосинтеза! На туй отгоре там се води бой!
	— Бой?! — Иля и Егор скочиха едновременно. Пръстите им пробягаха по плочките на коланите, привеждайки в готовност костюмите-скафандри.
	— Съвсем истински. И при това ужасно непочтен, защото там са само девет наши момчета. Почти невъоръжени. Парализаторите действуват на сто крачки, а противникът пердаши с атомни заряди.
	— Кой е противникът?
	Иля изведнъж почувствува — и тук всичко рухва, както там, в далечната мъглявина Прозорец. Всичко се е смесило в един куп — факти, догадки, осъзнаване на събитията… Само разумни същества или създадени от тях механизми могат да стрелят.
	Разбирайки неговия смут, Шевченко мрачно произнесе:
	— И аз мисля така, Градинарю — природата все още не се е научила да стреля.
	— Ние отлитаме там — твърдо каза Егор. — Имаме истинско оръжие и познаваме древното военно изкуство. Ще намерим безумците и ще ги спрем.
	— Внимавайте — предупреди ги Шевченко. — Помъчете се да изясните главното — кой е против нас?
	— За всичко ще съобщим — кимна Иля и като включи антиграва, полетя след Игор към изхода на пръстеновидната тераса-градина.
	Десет минути се носеха покрай брега с максимална скорост. Отдолу океанът беше кафяво-зелен, страшен, обърнат наопаки от скорошните подземни трусове. Повалени дървета, планини от пясък и мъртви водорасли, скални отломъци и нови заливчета — навсякъде личаха следите от цунами.
	Близо до мястото, където преди беше горичката, завиха на север, към Белите планини, и веднага рязко намалиха височината — мъглата, спускаща се от предпланините, се смеси с ниските облаци и закапа дъжд.
	Първоначално не видяха дим — пречеше им мъглата. После отдолу набъбна червен пламък — той изпълваше купола на фабриката или по-точно онова, което бе останало от него, пълзеше между дърветата и настъпваше към пъстроцветните жилищни модули.
	— Ама че работа — провлечено каза Егор и добави: — Извиках Славик. Три „ствола“ — все пак е сила.
	— Време е да се разделим — прекъсна го Иля. — Мини на бръснещ полет — и към складовете за готова продукция. Там видях хора. А аз ще тръгна покрай тази скална стена. Там е транспортната площадка. Трябва да се пресекат изходите.
	В ефира се дочу нечий смях, учудващо познат и същевременно чужд, някак мъртвешки. И тутакси в разговора им се намеси трети глас. Прегракнал и зъл.
	— Аз съм Рей Карпов, главен оператор. Защо разговаряте с открит текст? Противникът подслушва ефира и ще ви избие един по един.
	— Къде сте? — попита Иля. — Отговорете само ако това не ще ви навреди. И главният въпрос — знаете ли същността на противника?
	Карпов изхъмка:
	— От къде на къде пък същност? Някакви хора са… Ние вече приспахме четирима от тях, осигурили сме им едно денонощие сън… Но те имат запалки и някаква много сериозна гадост, по-лоша от бластер. Търсете ни при складовете за готова продукция, момчета. Само че внимавайте…
	На десет крачки от Иля син атомен пламък стопи старата скала, осеяна с кълбата на кактуса скитник.
	Иля изстина: „Само това липсваше!“
	Стреляха с универсален инструмент, в който имаше генератор за атомен разпад. Такива инструменти притежаваха само пионерите на планетата и… Градинарите. Още едно обстоятелство му се стори пък съвсем странно — Иля веднага разбра, че или оръжието е в неумели ръце, или противникът явно… не е искал да уцели.
	„Аз също… не искам — си помисли Иля, като превключи излъчвателя си на микрозаряди. — Не искам да те убивам, който и да си. Но сега ще ти стане горещо.“
	Той изстреля три къси откоса. Капчици плазма се посипаха в храстите като рояк оси. Някой изкряска с продран глас, запращяха клонки.
	— При складовете всичко е наред — весело докладва Егор. — Противникът избяга още след първия „показен“ залп. Между другото едва се свързах със Славик — той се намира на друг континент и няма да може да дойде.
	— Струва ми се, че моят противник също отстъпва — промърмори Иля, като предпазливо си проправяше път към транспортната площадка.
	Иззад скалите шумно, като огромна птица, излетя светлосин глайдер.
	Иля вдигна дулото на излъчвателя. И го отпусна. Стрелбата във въздуха е сигурна гибел за машината. Не ни трябват вашите трупове. Това вече не ще бъде бой, а отмъщение. Макар че само ако някой от момчетата загине тук…
	— Чуйте, Карпов — каза той. — Има ли загуби? Аз съм Градинарят Ефремов. Всички ли са живи?
	— Размина ни се — след кратко мълчание отговори главният оператор. — Наистина Янек е ранен. Изгаряне. Вече го изпратихме в медицинския център.
	— Добре. Сега ще се заемем… — Иля потърси думата и кой знае защо, вместо „пленници“ каза: — Ще се заемем със „спящите“.
	Под купола на бившата фабрика нещо започна да избухва — методично, тежко, смесвайки всичко, което все още оставаше там, в отвратителна пурпурна магма.


	Четиримата пленници лежаха върху меката като килим подова настилка и кротко спяха. Единият от тях — светлокос, с женствени черти на лицето — дори тихичко подсвирваше с нос.
	Иля още веднъж провери пашкулите на силовото поле, което омотаваше пленените като с невидими пелени, и се огледа. В залата вече се бяха събрали всички изтъкнати специалисти на Ненагледна. До сектора за свръзка стоеше Шевченко и разговаряше — вероятно със Земята. Академик Янин обикаляше един след друг пленените и недоверчиво се взираше в безгрижните им лица.
	— Слава, моля те — каза Иля.
	Слава се върна от Северна Палмира мрачен и изнемощял, пак се оплакваше от главоболие. Неочакваното нападение срещу биофабриката обаче постави толкова въпроси и задачи наведнъж, че Ефремов го помоли да се заеме, па макар и с най-лесното — да установи чрез Информатора личността на диверсантите.
	„Има такава дума — обясни той, като долови в погледа на Славик неразбиране и някаква неясна напрегнатост. — Имало е. Отдавна. Ето че се наложи да си я спомним.“
	— Личността… на диверсантите е установена — със смъртно уморен глас започна Славик.
	Остра болка прониза Иля: ние пазим хората — всеки час, всяка секунда, — а себе си, а приятелите… Ето например Славик. Той е зле, много е зле, сам виждаш. И същевременно не забелязваш неволята на близкия ти човек. Видите ли, другите трябва да се щадят, чуждите…
	— Егор Матвеев, историк, специалист по древността. Курортист.
	— Винченцо Валенти, оператор в центъра за обслужване. Вече шеста година работи на Ненагледна.
	— Камил Клайн, поет. Курортист.
	— Жером Йенсен, лекар. Курортист.
	Академик Янин побутна Иля:
	— Ето резултата от смесените бракове и асимилацията на народите! Имам един асистент — Жан Хорхе Иванов-Патанджали… Представяш ли си?… Що се отнася до тъй наречените „диверсанти“, страхувам се, че всеки от нас можеше да се окаже на мястото им. Налице е някакво влияние върху психиката на хората.
	Като чу думите на академика, Шевченко се обърна към двамата:
	— Точно това ще проверим сега. Помолете да събудят някого от тях. Да речем, Клайн.
	След няколко минути Клайн отвори очи с недоумение, а после с тревога той огледа събралите се в залата и опита да се надигне, но невидимите окови не му позволиха дори да помръдне.
	— Какво означава всичко това? — попита той на интерлинг, като се обръщаше към Шевченко, защото забеляза на комбинезона му знака на Съвета на световете.
	— Извинете, но ние ограничихме свободата на действията ви — сухо каза Шевченко и седна в едно кресло, за да не стърчи над събеседника си. — Принудени бяхме да вземем тази мярка. Надявам се, че сега недоразумението ще се разсее. За тази цел вие трябва да отговорите на няколко въпроса.
	— Готов съм — също тъй сухо отговори Клайн. Върху лицето му, вече леко напълняло и понабръчкано, се четеше обида. — Готов съм на всичко, само и само да разбера какво става.
	— Къде се намирахте тази нощ, а също и вчера вечерта? — попита Шевченко.
	— Спах, разбира се… — Въпросът явно учуди поета. — След вечеря се опитах да поработя, но нищо не излезе. Навярно нервите ми са разстроени. Епидемията, карантината… После тази ужасна вълна… Дори ме заболя главата. Затова си легнах рано — някъде около единадесет.
	— Извинете, Камил, но вашето съзнание сега се контролира — каза Шевченко много по-меко и някак извинително. — В сегашната ситуация не можем да вярваме само на думите.
	Клайн за момент затвори очи.
	— Излиза, че съм престъпник, така ли? — прошепна той. — Дори не обикновен престъпник, а опасен. Нали, ако не греша, сондирането на съзнанието се допуска само при преки враждебни действия срещу обществото?
	— Да, преки и враждебни — се съгласи представителят на Съвета на световете. — Какво можете да прибавите към разказа си?
	— Абсолютно нищо — смутено отвърна поетът. — Спал съм.
	— Познавате ли това нещо? — Шевченко показа на Клайн една термична бомба, тъй наречената „запалка“.
	— За пръв път го виждам.
	Към тях се приближи Егор, който работеше с блока на поливита, контролираш съзнанието на заподозрения.
	— Той наистина е… спал — каза Егор, като освобождаваше Камил Клайн от оковите на силовото поле. — И както знаем, в същото време се е биел във фабриката за биосинтеза, обсипвал я е със същите тези „запалки“.
	Камил скочи на крака и от безкрайно изумление дори отвори уста.
	— Но аз не помня, нищо не помня — прошепна той. — Това е някакво безумие. Никога не съм държал в ръка оръжие… И освен това защо, с каква цел? — повиши глас: — Аз, Камил Клайн, да…
	— Успокойте се, приятелю — каза Егор. — Всички обвинения срещу вас са оттеглени. Съзнанието ви не е участвувало във вашите действия. Парадоксално, но факт. Вие, Камил, сте изпълнител на нечия чужда воля. Както и тези спящи клетници. Някой просто ги е използвал, за да изпълни плановете си.
	Всички притихнаха. Чувството за страшна опасност беше толкова явно, че хората неволно погледнаха към вратата на заседателната зала. Може би тя сега, в този миг, изведнъж ще се отвори, на прага ще застане или ще изникне, ще затрепти, ще запулсира или запремигва Някой или Нещо и ще обясни най-сетне в какво са се провинили хората в този неземен рай.
	„Той също се оплакваше от главоболие“ — помисли Иля и потърси с очи Славик. Но в залата го нямаше.
	— Веднага разбери колко пионери има на планетата — поръча той на Помощника.
	Логическият блок отговори веднага, без да се замисля:
	— Нито един.
	„Как може?! — едва не извика Иля. — Значи… Значи на планетата има само четири универсални инструмента — моя, на Егор, на Славик и на Шевченко. Според инструкцията след смъртта на Антоан инструментът му бе изпратен на Земята… Да Фудзъ твърдеше, че там е видяла Славик с… някаква дяволия… Изгаряне на ръката!… И аз като последен идиот не повярвах на думите й.“
	Едва сдържайки се да не затича, Иля тръгна към вратата.
	Коридорът беше пуст. В далечината на видеообемното изображение, зад червената паяжина, която означаваше края на реалното пространство, се простираше лунна степ с две китки черни дървета и почти незабележимо припламваше огънче… Номерът на стаята на Славик, също изтъкан от червена паяжина, сякаш висеше във въздуха.
	Иля за секунда спря, за да събере мислите си, после бързо отвори вратата и веднага му стана ясно, че въпреки цялата си тренираност няма да успее нито да се отдръпне, нито да отскочи встрани, нито да падне по очи.
	Право в сърцето му се целеше зловещото дуло на генератора за атомен разпад.
	— Слава, това съм аз — само с устни извика Ефремов.
	Славик беше полулегнал на кревата — на отчужденото му лице горяха възпалените му очи, пълни с болка и безумие.
	Той опита да се обърне, да отмести дулото на универсалния инструмент и Иля изведнъж беше осенен от мигновено прозрение — в този момент човекът в Славик отчаяно се бори с някаква чужда и разрушителна воля.
	— Аз съм твой брат! — изкрещя Иля вече с пълно гърло, като се мъчеше да се приближи до този борещ се и може би дори загиващ човек. — Опомни се, братко, ти си човек! Съвземи се, чуваш ли!
	Дулото трепна и се отклони встрани. В същия миг Иля скочи и изби оръжието от ръцете на приятеля си.
	Славик странно затрепера, сякаш желязната ръка на чуждата воля разхлаби хватката си, но не го пусна съвсем. Страхът, че разкъсващата душата му мъчителна борба ще се поднови, разтърсваше едрото му силно тяло.
	— Убий ме, Илюша! — простена той, преглъщайки сълзите си. — Убий таласъма! Или го вържи… Страх ме е! Аз не съм аз, разбираш ли?!
	— Лежи спокойно — каза Иля, като вдигна цилиндъра на универсалния инструмент. — Не се мъчиш само ти. Потърпи. Все нещо ще измислим.
	Той погледна брояча на зарядите върху генератора за атомен разпад на Славик. От осемдесет и четири бяха останали само шестнадесет.


	Родена в Рая

	Не си губи времето напразно — намръщено го посъветва Янин, след като на закуска разбра, че Иля иска да посети Рай.
	— Има ли някаква разлика — продължи академикът, бодейки с вилицата разпадащото се на влакна синтетично месо — дали всичко това е започнало в Рай, или на архипелага? Това не е инфекция. Това е бедствие, умножено по случайността. Или по зъл умисъл.
	— Иля предполага — обясни екзобиоложката Етери, — че Бедните нарушават екобаланса на планетата.
	— Съмнявам се — измърмори академикът. — Вярно е, че те са Бедни духом. Но възпитанието на третото хилядолетие непременно е оказало своето влияние върху тях. Те не са варвари и бъдете сигурни, че не изтребват местните сърни, а се задоволяват — както и всички нормални хора — със синтетична храна.
	— Работата не е в храната — възрази Градинарят. — Околната среда е много широко понятие.
	— Аха — Етери закачливо се усмихна. — Бедните системно подпалват горите, синтезират цели бъчви нефт и го изливат в Залива на миражите.
	— Хич не ми се подигравайте — каза Иля. — Лекарите ще спрат пандемията. На всяка цена. Но виж. Рай си остава загадка. Откъде се взе такова странно явление в нашия век? Как се появиха тези Бедни? Какво им липсва? Само въпроси… Ако искате да знаете, вашият Рай е ахилесовата пета на цялата Служба на Слънцето.
	— Раят е наш, а не „ваш“ — уточни Шевченко, който досега мълчеше, и добави: — Антоан е ходил често там. Прегледайте записите му.
	Този разговор се проведе на закуска. А сега дневното светило щеше вече да се търкулне зад хоризонта, но бързият глайдер изпреварваше нощта и долу океанът продължаваше да блести празнично и ярко.
	Иля пак включи кристала със записа на Антоан:
	„Разбира се — каза Антоан, — след първата среща се опипах да класифицирам Рая и Бедните като явление. Не искам да крия — поразен съм. Самият факт, че в нашия век съществува! Бедните духом, е абсурден. Макар че, от друга страна, още мислителите на двадесети век са предвиждали, че и в далечното бъдеще не може да има абсолютно благоденствие. Такива са законите на диалектиката.
	Навремето Имануел Кант беше писал: «Две неща изпълват душите ни с винаги ново и нарастващо удивление и благоговение, колкото по-често и по-продължително размишляваме за тях — звездното небе над нас и моралният закон в нас.» И тъй. Бедните не виждат звездното небе над главите си, а моралният закон в душите им или е погубен, или са го подменили със слободия.
	Селището, което хлапаците предизвикателно са нарекли Рай, съществува вече седем години. За разлика от курортистите, чиито отпуски обикновено не са по-дълги от два месеца, Бедните живеят постоянно на Ненагледна и събират себеподобните си от всички кътчета на Обитаемите светове. По-точно онези сами се събират, тъй като Бедните не се смятат за общество или общност. Съдържанието на живота им се състои в липсата на всякакво съдържание. Запълват времето си с изроден отдих, с развлечения на всички народи и времена и с различни изпитания, често пъти рисковани и безсмислени. Бедните отричат труда като осъзната необходимост.
	Какво представляват тези хора? Според социалния психолог Зайдлер 43 на сто от Бедните се смятат за неудачници, чиито мечти и надежди не са се сбъднали. Разбира се, те обвиняват за това обществото. 16 на сто заявяват, че в Рая ги е довел стремежът «да живеят по-другояче», с други думи — желанието да изпъкнат… Сред тях има и кемписти, тоест хора с неорганизирана психика, които проявяват емоциите си спонтанно… Академик Барков не без основание отбелязва, че «всеки беден духом е нечий педагогически неуспех.»“
	Записът прекъсна. После Антоан каза:
	„За седми път идвам в Рай и не преставам да се учудвам на злата фантазия на Франц. Сред Бедните е безспорен лидер. Той абсолютно отрича правните и моралните норми и е патологично равнодушен. Умен е, добре познава историята на философията. Неизчерпаем извор на различни развлечения, при чийто подбор слага ударението на низшите инстинкти и стадното чувство. Може да бъде опасен… По принцип всички те са опасни…“
	Подчинявайки се на програмата, глайдерът се гмурна надолу и скоро след това се приземи меко на океанския бряг. Зад огряна от слънцето горичка се мярнаха няколко десетки пъстроцветни жилищни модули и стандартен снабдителен блок.
	Вождът на Бедните стоеше на рогозка пред дома си в поза „Сиршасана“.
	„Пето положение — отбеляза Иля, който знаеше добре хатха йога. — Ще почакаме. Не можеш да стоиш дълго на глава.“
	Той се огледа. Раят по нищо не се отличаваше от обикновените селища на земните хора, освен със стадиона си, в който имаше многобройни непознати на Иля уреди, и с огромното пано до Зрелищния площад. На черния фон се сплитаха бледи, изнемощели от плътски утешения тела. Червените бликове вероятно би трябвало да предават екзалтираната разкрепостеност и обхваналия ги безумен екстаз. Но отдалеч пурпурните петна изглеждаха като езици на адски пламък, сред които се гърчеха похотливи човекоподобни същества.
	Ефремов сви рамене. Ако всичко, за което мечтаят Бедните, са тези скотски пози, те не са чак толкова опасни.
	— Пак гостенин — чу той зад гърба си прегракнал глас. — И пак неканен.
	Франц, когото Иля веднага позна по късата подстрижка, оголваща ушите му, и по грозния белег на брадичката, вече се бе изправил на нозе и разглеждаше Градинаря без особен интерес.
	— На какво дължим тази чест? — в старинен стил попита вождът. — Имайте предвид, че изхвърляме от Рая всички, които се намесват в живота ни. Не ни трябват проповедници и моралисти.
	Иля му показа знака с изображението на Слънцето.
	— Всичките ми хора — лениво каза Франц — много отдавна са се възползвали от правото си на вето*. Тъй че нямате работа тук.
	[* Забрана (лат.). Тук — забрана за каквато и да било намеса в личния живот на човека. Б.а.]
	— Грешите, ако си мислите, че всички много се интересуват от вас — студено отговори Градинарят. — Но сега на планетата има пандемия. Длъжни сме да проверим всички възможни източници. Има предположение, че именно Рай по някакъв начин нарушава екобаланса на планетата. И оттук идва защитната реакция на Ненагледна, която се проявява като цунами, земетръси, пандемия и други бедствия.
	— Бълнуване! — грубо го прекъсна вождът на Бедните. — Болни фантазии, които по всяка вероятност са родени от самите вас.
	— Това не променя нещата — в душата на Иля се надигна глухо раздразнение. — Пък и не е обвинение, а предположение. И аз съм длъжен да го проверя.
	— Проверявайте! — Франц подигравателно се поклони. — При нас всичко е открито. Няма какво да крием. Всичките ни хора спазват санитарните норми. Между другото това вече сто пъти го проверяваха. Ние дори не ловуваме, а любителският риболов, както знаете, тук е разрешен.
	— А морът по птиците преди половин година? — попита Иля.
	— Аз не съм зоолог — озъби се Франц. — Морът обхвана всички континенти. Всеки глупак ще разбере, че местните причини нямат нищо общо с това. Макар че при вас, в Южна Палмира, птиците, естествено, са измрели от скука, като са гледали вашите курортисти…
	Вождът навлече върху голото си тяло комбинезон с цип и върху него веднага се появиха „живи картини“, които изобразяваха емоционалното състояние на стопанина му. Състоянието на Франц явно беше сурово — на раменете му се бе навила анаконда с безобразно издут корем, в който жертвата още мърдаше.
	„Звезди безсмъртни! — възкликна наум Градинарят. — Колко разнообразни са проявите на прогреса и новаторството. И колко еднообразно и страшно изглеждат разпадането и деградацията.“
	Той се учуди на абсолютно прозрачния модул на вожда. И не толкова на жилището, колкото на книгите от минали векове, пръснати по саморъчно направени лавици.
	— У нас всичко е открито — с непонятна гордост повтори Франц, като забеляза погледа на Иля. — Който иска, дори ходи гол. И няма никакви проблеми.
	— С това не можете да учудите никого — засмя се Ефремов. — Майката Земя вече познава тези неща. Както и всичко останало впрочем, с което се опитвате да изпъкнете.
	— Всичко е вторично — меланхолично се съгласи вождът и спря. — Ето утилизатора за отпадъци и почистващите автомати. Искате ли да се уверите, че работят? А ето и датчиците за контрол върху средата. Погледнете показанията им.
	— Няма нужда.
	Иля вече бе разбрал — версията, че бедните нарушават екобаланса на планетата, не издържа критика. Те са твърде малко. Пък и санитарно-хигиенните навици у съвременния човек вече са автоматизирани… Всичко това е тъй, но… Но защо не го напуска тревогата, чувството, че съществува скрита заплаха, която иде от Рай и неговите обитатели? Откъде тази вътрешна убеденост, че бедата е родена именно в Рай?
	— Не, всичко ще ви покажа. Всички ъгълчета — в гласа на Франц се появи решителност. — Омръзнаха ми безкрайните обвинения и подозрения. Това, че живеем свободно, не е повод да ни смятат за дегенерати или прокажени.
	— Но отчасти е така — възрази Иля. — Липсата на всякакъв труд и преди всичко умствен, неизбежно води до деградация на личността. Спомнете си: „Душата е длъжна да се труди…“
	— Само без цитати — гнусливо се намръщи Вождът. — За изминалите хилядолетия са създадени безброй културни ценности. Ние с удоволствие ги консумираме. Това е също труд. Между другото нима рискът позволява на душата да заспи? Вижте моите момчета.
	Ето онези например сами са си измислили изпитания.
	На брега по камъните и направо върху пясъка седяха трийсетина зрители. Малко по-нататък няколко юноши мързеливо редяха сухи съчки за огън.
	Един червен скутер едва-едва забавяше ход пред импровизираното пристанище — поредният смелчага на водни ски само подхващаше буксирното въже и скутерът политаше към тясно дефиле сред рифовете. Рязко излитане от трамплина — над озъбените скали, над кашата от пяна и разгневените вълни, — от брега се разнасяха възторжени викове и скутерът, взел на борда си щастливеца, вече завиваше към нов търсач на силни усещания.
	— Камикадзе? — Иля насмешливо погледна Франц. — А който се пребие — както разбирам, на кладата, а?
	— След един час ще се стъмни и ще започнат Състезанията — неохотно отговори вождът на Бедните, като проследи с поглед как един висок къдрав младеж, вероятно мулат, се насочва към трамплина. — Рифът е самоизява. Вие, Градинарю, не можете да разберете. Те искат да си играят със смъртта. Така животът придобива все пак някакъв смисъл.
	Голата девица, накичена с гирлянд от водорасли, която лежеше недалеч от водата, изведнъж изписка уплашено и скочи.
	Изглежда, мулатът се беше отблъснал твърде силно от трамплина. Мургавото тяло се стрелна като свещ на рифа, нещастникът размаха ръце, като че ли искаше да се хване за въздуха, и рухна върху камъните. Скутерът зави към брега, сякаш нищо не беше станало.
	— Не можете да разберете — повтори Франц. — Той се преби, но преди това славно си поживя. Не гледаше в краката си…
	— Стига с вашата евтина философия! — Иля ядосано се обърна към вожда. — Вие какво — в животни ли сте се превърнали?! Защо никой не оказва помощ на пострадалия?
	— Практически е безполезно, ангеле мой — се изсмя почернял, съвсем плешив човек на неопределена възраст, който от десетина минути се навърташе около тях. — Вече е проверено… Мозъкът не е камък.
	Ефремов с погнуса погледна усмихващото се лице и наркотично блестящите очи.
	— Аз самичък ще повикам санитарен гравилет — заяви той, пребледнял от гняв. — Вие наистина сте изроди! Ще поискам от администрацията на Ненагледна да унищожи змийското ви гнездо.
	Франц се изплю и намигна на плешивия:
	— Инспекторът се сърди. Я иди, Нико, и намери нашия брат, който най-после найде пълната свобода.
	Гривната за свръзка бодна китката на Иля — някой го викаше. Той не се обади. Стиснал зъби, Градинарят наблюдаваше как Нико увисна в двуместен гравилет над рифа и несръчно вмъкна безжизненото тяло в кабината.
	— А къде е предшественикът ви? — заинтересува се вождът. Анакондата на комбинезона му надигна глава и лакомо се взря в Градинаря. — Той беше по-деликатен. Предайте, че не ни харесвате. Нека дойде той.
	— Той умря — лаконично отговори Иля.
	— Ясно — приключи Франц. — Ангелът е удостоен с най-висшата чест — възнесъл се е на небето.
	Ефремов мълчаливо хвана вожда на Бедните за гърдите и го дръпна към себе си — невъзможно му бе да търпи повече издевателствата на този негодник.
	Гривната пак го бодна по китката.
	И от тази слаба болка, която веднага се стопи, Градинарят изтрезня. Той отблъсна вожда, както се отблъсква нещо отвратително — и онзи се отърколи в краката на Бедните. Тутакси скочи, като с едната ръка изтриваше пясъка от лицето си, а с другата зашари по земята.
	„Нямам какво да правя повече тук — помисли Иля, отправяйки се към горичката, потънала в мрака на нощта. — Жалко, че Антоан и предшествениците му са се отнасяли толкова добродушно към Рай. Тук всичко гние и се разлага. В такива случаи е необходима хирургическа намеса…“
	Той не обърна внимание и не разбра какво търси Франц по пясъка. Помогнаха му интуицията и дългогодишната тренировка. Още полуизвърнат, Иля отскочи нагоре и встрани. Затова големият камък, хвърлен от силна и точна ръка, го уцели не в главата, а в рамото.
	— Не ви харесва, че ви обвиняват в деградиране и духовно израждане — студено каза Ефремов. — Дали ще е нож в гърба или камък — все едно. Във всички времена народите са го наричали подлост.
	Като премина горичката, той най-после отговори на повикването. Появи се обемното изображение на Егор.
	— Човек не може да те намери — с укор произнесе той.
	— Извинявай, братко — насила отговори Иля. — Занимавах се тук с утайката.
	— Да не би в Рай вече да разчистват дъното? — Егор не разбра старинното значение на думата.
	Иля се усмихна:
	— Да, тук има много работа. На самото дъно.


	Глайдерът приветливо намигаше със светлинките на габаритите си.
	Докато Иля се приближаваше към него, вятърът разгони облаците и над залива заблестяха звезди. Тук те бяха много по-едри, отколкото на Земята, а по-далечните, от ядрото на галактиката, приличаха на светещ прах. В сребристия поток светлина океанът и дърветата запламтяха, всяка песъчинка си имаше своя сянка и блясък.
	Иля влезе в топлата вода и затърка ръцете си в пясък. Чувството, че цял ден се е ровил в нечистотии, лека-полека изчезваше. И досега то болеше дясното рамо, където подло го уцели Франц, макар че по пътя насам Иля се опита да потисне болката със самовнушение.
	Той влезе навътре, където водата беше по-дълбока и по-чиста, изми се и подложи лицето си на вятъра, за да изсъхне.
	До него не достигаха звуците на ритмизатора, но отблясъците от огромния огън на Бедните от време на време пронизваха горичката с лъжовна и някак болнава светлина.
	„Ще унищожим гадния ви Рай с погнуса и омраза си помисли Иля. Не със сила, не. Ние просто ще заселим до вас нормални хора, които ще живеят и ще се радват, ще раждат деца и ще работят. А вие, отровни гъби такива, ще се удавите в собствената си безсмисленост…“
	Иля вдигна глава. Звездната светлина охлади разгорещената му душа.
	„Наистина рядко гледаме звездите помисли той, като си спомни думите на Кант. — И навярно по-рядко, отколкото трябва, надникваме в душите си. Та нали в идеала моралният вътрешен закон на човека с отражение на целия всемир. Щом престанем да се учудваме, паяжината, която свързва душата и вечността, се къса. А толкова е просто трябва да вдигнеш глава и да постоиш така една-две минути… Къде си, паяжинно на сродството и на всемирната симпатия? Къде си, тънка паяжинко?!“
	Той примижа и откри светлинката на непозната синя звезда.
	„Ето я бе, глупчо — усмихна се Иля. — Тя изобщо не е изчезвала. Връзката се е видоизменяла, но е съществувала. Иначе всички щяхме да измрем. И не само това — иначе щяхме да бъдем просто материя. Мъртва. Ненужен прах… Пепел.“


	Ехото на непозната воля

	Онова, което излиза извън границите на обикновените представи, винаги изглежда странно и плаши дори просветения разум.
	Късно след полунощ покрай брега на стихналия океан милионите прозорци на будния Златен пояс светеха. Вече четвърта нощ Безкрайният град не спеше.
	На пръстеновидната тераса около декоративно езерце седяха академик Янин, неговата дребничка помощничка — екзобиоложката Етери, и тримата експерти Градинари.
	От време на време Етери сипваше храна в езерцето. Златните рибки церемониално се събираха „около масата“, а една от тях — голяма и дебела — доближаваше до самия бряг, гледаше хората и беззвучно мърдаше устни.
	— Ето ви традиционен модел на неразбиране — каза басово Янин, сочейки рибката. — Само ролите се сменят. Ту ние сме в ролята на рибката, ту нечий свят.
	— Искате да кажете, че във всяка конкретна ситуация има страна, която говори, и страна, която слуша? — попита Славик. — Тогава ние сме лоши слушатели и съвсем сме се отучили да разбираме езика на алегориите.
	— Не сте съвсем прав — поклати глава Янин. — Разбира се, всичко, което става на планетата, можем да резюмираме с решителната заповед: „Хора, махайте се!“ Но може да има и друг превод. Съвсем друг. Ако просто ни гонеха, навярно това щеше да стане с по-конкретни средства. Да речем, всеки ден по една вълна цунами… А така… Нас или ни дразнят, или… — академикът сви рамене — ни изпитват… Обърнете внимание, приятели! Щом започнем да реагираме на действията на Ненагледна, тя веднага променя тактиката. Организирахме борба с левкемията — и пандемията рязко стихна. Почнахме вълново предаване на енергията — и „преждата на небитието“, която погуби Скворцов, изчезна. Славик победи чуждата воля — и някой или нещо остави на мира нашите нещастни „изпълнители“… Меко казано, през цялото време ни активизират. Сега пък масово безсъние… Защо?
	— На мнозина дори им харесва — засмя се Етери. — На съвременния човек катастрофално не му стига време. Дори когато е в отпуск и си почива.
	— А пък Шевченко си има друга грижа — каза Иля. — Той получава стотици запитвания от хората, чиито отпуски са продължени заради пандемията. Изморили се да си почиват и искат да работят. Разбира се, ние им измислихме по нещичко: възстановителни работи за ликвидиране на последиците от цунами, изпратихме сто и четиридесет души във фабриката за биосинтеза — оказа се, че там много неща са оцелели…
	— Досами нас, на Зрелищния площад, философи ентусиасти създадоха институт за глобални проблеми — прибави Славик. — Пържат се на слънце и водят безкрайни дискусии.
	— Все пак е по-добре, отколкото планетарно безделие — се оживи академикът и понечи да погали приказливата рибка. Тя нацупи уста и отплува, като плесна с опашка. — Между другото вдигането на карантината е въпрос на няколко дена.
	В нощното небе над Безкрайния град изведнъж разцъфна фойерверк. После разноцветните огньове образуваха думи и се понесоха покрай брега: „Ние се обичаме! Бъдете наши гости днес! Индекс 14716. Бианка и Чед.“
	— Ето това го разбирам — се засмя Иля. — Животът си е живот. Ненагледна като свадлива старица ни поставя клопки, а пък нас ни канят на сватба. Ще отидем ли, приятели?
	— Ще отидем — хорово му отговориха те.


	От сватбата се връщаха сутринта. През нощта Егор и Етери бяха изтанцували едва ли не всички танци на света, затова сега се събуха и пристъпиха боси по мокрия пясък, поизоставайки от компанията. От време на време сънена вълна връхлиташе и заливаше краката им с пяна, а тя веднага се стопяваше, изчезваше в пясъка.
	— И все пак нито крачка не сме се приближили до тайната — тъжно каза екзобиоложката. — Знам, че специалистите опровергаха хипотезата на Ефремов — Висвалдис. Но пък друго обяснение на случилото се просто няма.
	— Аз съм добър интуитивист — рече Егор, прекрачвайки поредния гирлянд от светещи подводни цветя. — Поне преди съм специализирал, пък и тук опитвах… Странна работа — на Ненагледна непрекъснато се получава огледален ефект. Усещам опасността, но виждам… себе си или приятелите. Значи все пак причината трябва да се търси в самите нас… Екологичната несъвместимост, за която всички приказваме, е най-простото обяснение… Може би има по-високи нива на общуване със световете, на въздействие върху тях? Да речем, естетично ниво? Приятелят ни Антоан преди смъртта си полунашега, полунаистина предупреди: „Познавам жените… Ние просто не й харесваме.“
	— Това е прекалено — усмихна се Етери. — Отвлечено е и твърде абстрактно: харесва й — не й харесва.
	Разбира се — съгласи се Егор, — конкретните загадки са доста много, за да ги обясним с общи съждения. Ето още един пример. От една страна, тайнственият стерилитет. А от друга, забележете, нито едно дете не е пострадало от бедствията на планетата, включително и от пандемията… Едно знаем със сигурност: след „принудително будуване“ усещането за опасност у мен съвсем изчезна. Изглежда, все пак нещо се е променило. В положителна насока, разбира се.
	— Какво казахте? — засмя се Етери и напевно повтори: — При-ну-ди-тел-но будуване… Но защо? Защо някому е притрябвало да ни буди?
	На Егор му се щеше да отговори с магическите думи „Не зная“, но вниманието му бе привлечено от необикновено мълчалива тълпа, събрала се около една от яхтите за разходка. Неотдавнашният прилив я бе оставил върху пясъка на тридесетина крачки от водата.
	Янин, Иля и Славик, които вървяха по-напред, също спряха.
	От тълпата се отдели един младеж в олимпийски тренировъчен костюм и приближи към тях.
	— Има ли сред вас лекар? — попита той. — На едно момиче там му е лошо.
	— Какво е станало? — Иля излезе напред.
	— Не знаем — младежът сви рамене. — От сутринта работим — на младежки спортен лагер сме. Почиствахме брега. Изведнъж нашите момичета викат — вижте какво става с нея… Май че се казва Таня. Тя е от местните.
	Иля избърза към яхтата. Още отдалеч той дочу тих, прекъсващ гласен, който изтъня на думата „бързайте“ и секна.
	— Пуснете лекаря — каза някой от тълпата.
	Момичето се държеше за борда на яхтата, ръцете му бяха неудобно извъртени, а гърбът — изопнат назад.
	Главата му бе отметната, сребристочерните коси — разпилени, очите — притворени.
	„Каталепсия — веднага определи Иля. — Момичето се е вцепенило и не чувствува нищо.“
	— Отдавна ли е в транс? — попита той хората наоколо.
	— Най-много от половин час — отговори възрастна жена с гордо и изтънчено лице. Тя също беше облечена в олимпийски костюм. — Помагаше на моите момичета да изгорят сухите водорасли. После се отдели встрани. Стана й лошо. А сега ето — пророкува…
	Девойката внезапно потрепери отново, изпъна се, като че ли тялото й бе ударено от ток, и заговори:
	— Не спирайте! Бързайте! Спирането е смърт! Без вас е невъзможно…
	Думите на новата Пития непрестанно пресекваха, изчезваха, преди да успеят да се родят, сякаш незнайната воля, завладяла момичето, не намираше нужните понятия. Тя по-скоро възпроизвеждаше някаква обща мисъл, а съзнанието на приемане на свой ред търсеше словесен израз.
	— Вие трябва да се промените! — гласът на девойката отново се извиси. — Вие сте носители на болест! Бързайте! Без вас е невъзможно…
	Тя млъкна и безжизнено се отпусна.
	С тихо свистене над тълпата се спусна санитарен гравилет. Отстраниха Иля. Едър негър в бял комбинезон с неуловимо бързи движения на пръстите си премахна напрежението от вцепенените мускули на девойката и я вдигна на ръце.
	— Разиграва се ново действие — въздъхна Янин, когато приближиха до административния център. — Уви, то само увеличи загадките. Втълпяват ни: Човекът е носител на някаква „болест“. Но какво означават думите на Пития: „Вие трябва да се промените“? Как? В каква насока? Защо и закъде да бързаме?
	Той махна с ръка и промърмори, обръщайки се към Иля:
	— Ще отида при Шевченко. Ще му покажа записа от това пророкуване. А вие за всеки случай разберете дали не е имало и други питии и какво са предсказвали.
	Някой тичаше по коридора.
	Иля прогони остатъците от съня и пресметна: човекът притича покрай залата за общуване, покрай стаята на Егор, покрай кабината за ментовръзка… Какво стана? Къде изчезна тропотът на тежките обувки? И изобщо какво е това бързане?
	Той тръгна към вратата — тя се скри в стената, сякаш се разтвори.
	Върху белия мъх на подовата настилка лежеше Франц, облечен с изрисувания си с „живи картини“ комбинезон, разкъсан на гърдите и на рамото, и с високи гумени ботуши. Безобразен и страшен, целият в кал, тиня и някаква сива паяжина. Лицето му бе брадясало, очите трескаво блестяха. Анакондата на комбинезона нагълтваше сама себе си.
	— Не се доближавай! — изхриптя вождът на Бедните. — Също можеш да бъдеш уловен… Не знам как се нарича това. Не е важно — мънкаше той. — Не е важно как се нарича, но аз съм на фокус… Не се приближавай, ти казвам!… Дяволският гравилет се повреди, а аз бързах и за да успея, си променях мислите, играех на криеница, изплъзвах се. Тя е много голяма, трудно й е да ме улови такъв дребосък. Но чувствувам — благоволи да се размърда, проследи ме… — Заплака ли, засмя ли се — не можа да се разбере. — Благоволи да дойде при мен… за да ме смаже.
	— Какво ти е, братко? — Иля повика медицинския център.
	— Само не ме доближавай — Франц простена и конвулсивно се вкопчи в килима. — Ти беше прав — ние сме чумави. Всички! Цялата Ненагледна! Особено Бедните. По-страшни сме от чума… Преди три дена имах видения, а вчера Тя ме откри… Аз унищожих Рай, Градинарю! Самичък! Разгоних момчетата! Принуди ги да правят нещо. Непременно! Незабавно! Иначе — смърт. За всички Бедни… за вас, ако…
	Той се задъхваше. И изведнъж Иля ужасен разбра, че бялата паяжина е „преждата на небитие го“, която изяде, изсмука, разби на атоми Коля Скворцов, Скворчето…
	— Коя Тя? Планетата? — извика Ефремов, като се наведе над вожда на Бедните. — За какво говориш?
	— Тя е навън, гледа… — измънка Франц. Тя е тук, навсякъде, във всичко. Главното с да мислите… През цялото време мислете, не позволявайте на хората да спят. Разпръснете ги и им дайте работа! Много работа. Убийте безделието!
	Тялото му застиваше, превръщаше се в полупрозрачно стъкло, подобно на медуза, но вътре нещо още живееше, може би само гласът.
	— Случайно прочетох… и разбрах всичко. Само че там, в книгата, не е точно така. Всъщност всичко е наопаки. Тя трябва да се променя, да живее… Трябва да се развива. Същността е движението, а не равновесието. Равновесието е смърт. Тя се бори с него милиарди години… Наричат я Вселена!
	Едва сега Ефремов видя: на пода, на две крачки от умиращия, се търкаляше старинна книга с разпилени страници. Изглежда, Франц я бе изтървал, когато бе паднал.
	По коридора към тях вече тичаха хора.
	— Не го пипайте — рече Иля и вдиша един от листовете, изпъстрен с бележки и въпросителни. — Късно е. Всички се отдръпнете.
	Франц засвети, сякаш в него имаше жичка, която се нагряваше от ток с незнайна сила. Лъхна жар.
	Иля отстъпи и плъзна поглед по текста:
	„… Ако съществуваше само законът за запазване на ентропията, щеше да настъпи хаос. Но, от друга страна, ако съществуваше единствено или дори имаше надмощие непрекъснато усъвършенствуващият се и всемогъщ разум, структурата на всемира също щеше да се наруши. Това, разбира се, не би означавало, че Всемирът би станал по-лош или по-добър, той просто щеше да стане друг, защото непрестанно развиващият се разум може да има само една цел: изменение на природата на Природата. Ето защо същността на «закона на Вечеровски» се състои в поддържане на равновесието между нарастването на ентропията и развитието на разума. Затова няма и не може да има свръхцивилизации, защото под свръхцивилизация разбираме именно разум, който се е развил до такава степен, че вече преодолява закона за запазване на ентропията в космически мащаби. И онова, което сега става с нас, не е нищо друго, освен първите реакции на всемира срещу опасността човечеството да се превърне в свръхцивилизация. Всемирът се защитава.“
	„Ето каква била работата! — помисли Иля, без да обръща внимание на въпросите, възгласите и хорската блъсканица в коридора, който неочаквано стана тесен. — Каква ти Ненагледна — много повече! А пък Франц е прав. Вселената не се бои от разума! Той е нейна рожба, любимото и най-рядкото й дете в пространството и времето, необходимо й за продължаване рода на вселените. Тя не може да убие рожбата си под никакъв предлог. Напротив, Вселената не може да се примири с ентропията на духа. Заспалият разум, безделието на ума е по-лошо от болест… Ненагледна, планетата курорт, се превърна в блато, в което разумът изпадна в застой. Отстрана това прилича на обширно огнище на ентропия, по-точно «черна дупка», която всмуква животворната енергия на мисълта… Да, Вселената започна да се защитава, да ни буди, да издига пречки и опасности. А че ни будеше невнимателно, грубо — съгласен съм. Както умееше — така… Какво представляваше Рай: липса на духовност, леност, покой, затлъстяване на душата, а оттук до деградирането и израждането на разума има половин крачка. На скъпоценния разум, който, разбира се, ще роди свръхцивилизации — ние сме като малко дете, имаме много още да растем! — защото природата на Природата не може да не се изменя. Не може — и точка.“
	Клатушкайки се от умора, Ефремов внимателно заобиколи изгореното петно на килима: „Ех, Франц, предводителю!… Ето какво остана от тебе — дупка, нищо!“ — и излезе навън.
	Зад Големия коралов риф, както и преди, вълните кипяха и тътнеха. А над главата на Иля звездите се бяха събрали на Вече* — страшно далечни, обаче далеч не равнодушни дори към такова дребно нещо, каквото е един-единствен човек на океанския бряг.
	[* Народно събрание в стара Русия. Б.пр.]


	Повест за трите изкушения

	

	Дяволът в своя обикновен или дори в ангелски облик предлага на човек, изпаднал в смъртна опасност, не злато, а възможността да вкуси отново от плода на Живота. Неспокойната душа той обикновено изкушава с младостта и познатите й радости. Онези, чийто ум е най-любознателен и сериозен, издебва със съблазните на горението на духа, който им е по-сладък от всички земни утешения… И надали някой може да устои на тези три изкушения.

	Агрипа фон Нетесхайм. Из непубликувани съчинения за магьосничеството.


	Пепел и звезди

	Бързаше. Имаше маса работа в това кътче на Вселената, много трудна и отговорна работа, и затуй отново помоли Кораба да не го безпокои. Още повече че сред срещнатите светове само на една планета — Земята — съществуваше разумен живот, и то твърде плах, твърде млад. Опитният Патрулен от „Великия Пръстен“ можеше и да не вярва на прогнозите на колегите си, но едно знаеше със сигурност — хората още дълго трябваше да растат, та да може Пръстенът да започне диалог с тях.
	И все пак Корабът го повика именно в околностите на тази синя планета.
	— Какво има? — попита Патрулният. — Какво неразбираемо или непосилно за теб има още под звездите, приятелю?
	Получих интересно съобщение от нашия автоматичен наблюдател — отговори Корабът. Той докладва: един от аборигените е проникнал с мисълта си в съкровените тайни на всемира. Поради това господствуващата в страната група религиозни фанатици е решила да убие философа. Навярно си струва да се намесим…
	„Намеса… — помисли разтревожено Патрулният. — Ние много рядко я използваме. Само ако обективната историческа необходимост изисква «поправката». Дали този случай е такъв? А от друга страна… Твърде съблазнително е да спасим искрицата разум. От нея ветровете на историята могат да раздухат огромен пламък. И тогава той ще сгрее тези нещастници…“
	— Бъди добър — каза той на Кораба, щом си намислил да предприемем тази спасителна експедиция, поне се помъчи да кацнеш близо до мястото. И то така, че никой да не ни види.
	— Ще бъде изпълнено.
	И още нещо, приятелю. Подготви ми алгоритъм на езика им и характеристиката на епохата. Това е всичко.
	Патрулният стана и се приближи до екрана за далечно наблюдение. Планетата беше колкото грахово зърно, но бързо се уголемяваше и се наливаше със синева.
	Старея и започвам да забравям печално каза той. — Приют ви ми дрехи като техните. За всеки случай.
	Водата зад борда е черна, чува се ритмичният плясък на веслата. Във фенера, досами ръката му, танцува мъничкото езиче на пламъка. Слабите му отблясъци падат ту върху превития гръб на гребеца, ту върху къдрещите се вълнички и тогава животът на светлината е кратък — жълтите искри угасват в студената вода.
	Някъде от лабиринта на уличките повя влажен, пронизващ чак до костите вятър и Патрулният се загърна по-плътно с наметалото си. Той не се учудваше на печалната тишина, която се таеше по двата бряга на канала. От няколко дена насам във Венеция царуваше дъждовна и капризна пролет и вечер градът си лягаше рано.
	Лодката внезапно рязко възви към брега и спря.
	— Тук е, синьор — каза гондолиерът и погледна с очакване пътника. Той му хвърли няколко монети и бързо, като призрак, се стопи в гъстия мрак.

	Чото още не бе заспал, когато на вратата се почука властно и нетърпеливо. Той отвори и няколко мига гледа озадачен непознатия, който се беше появил от влажната и тревожна нощ. Строгото, с изразителни черти лице на госта хареса на книжаря, но това не изтри тревогата от душата му. Напротив, бодливо валмо от някакъв необясним, мистичен страх изведнъж шавна под сърцето му и Чото отстъпи навътре, неволно подканвайки непознатия да го последва.
	Късният гост влезе в стаята и сдържано поздрави, като грижливо изговаряше думите. После бързо се взря в очите на Джамбатисто и по-скоро заповяда, отколкото помоли:
	Трябват ми всички книги на Еретика!
	Дъхът на Чото секна. Той се олюля от изненада, но погледът на непознатия търсеше отговор — дори не отговор, а незабавно действие — и Джамбатисто трескаво се мъчеше да изрови някаква спасителна мисъл.
	„Аз разказах всичко на светата инквизиция, всичко.
	Да, за пръв път срещнах ноланеца във Франкфурт на есенния панаир… Той не каза нищо, което би могло да събуди съмнение, че не е добър католик… Ами няколкото иронични фрази? Не, само дяволът можеше да ги подслуша. Светата служба си знае нейното, а аз — моето. Унищожих книгите, както беше заповядано. Колко чудни бяха те! Прочетох ги и после ходех като пиян. Излиза, че пространството няма край, че нямат чет световете в небето, а там, сред звездите, също живеят хора… Нима сега отново ме проверяват? А скривалището? Нима инквизиторите все пак са надушили нещо?“
	— Огънят прочете страниците им. Така повелиха да бъде сторено с писанията на еретика от Нола — най-сетне доста твърдо отговори Чото, но непознатият само се усмихна.
	— Виждам какво става в душата ти. Бих могъл да ти обясня всичко, но нямам време. Потърси и ще намериш онова, което ме интересува. Побързай…
	Това бяха обикновени думи, които би могъл да изрече всеки агент на светата служба, но безумна догадка разтърси Чото: „Той прилича на Христос… Не, какво говоря! По-скоро прилича на сатаната! Този поглед… Не мога да го издържа!…“
	Той дълго и силно трополя, забравил от страх как се отваря скривалището. Накрая бързешката, сякаш изгаряха ръцете му, сложи на масата няколко тома в тъмна подвързия.
	— Това е всичко, което имам… синьор.
	Стопанинът на книжарницата внезапно се успокои, така бързо, както се и изплаши преди десет минути. Неизвестно защо си помисли, че който и да е късният гост, няма причини да се страхува от него. Джамбатисто не знаеше откъде иде тази увереност, но бе готов да се обзаложи с всекиго, че непознатият няма нищо общо с арестуването на Еретика. Още повече пък с него, обикновения свидетел, който на разпита не успя да зарадва суровите инквизитори. Какво да се прави, памет… Не може да помни всяка дума на философа я…
	Патрулният на Пръстена кимна за сбогом и тръгна към вратата. После навярно си спомни един от обичаите на този свят и сложи нещо на масата. Чото не видя и не чу как и кога си тръгна странният гост. Замаян, ослепен от невиждания блясък, той тъпо гледаше шестте едри брилянта, които се бяха изтърколили сред жалките остатъци от вечерята му.
	— Всеки един струва, струва… — трескаво бърбореше книжарят, опипвайки скъпоценните камъни. — Тук има повече пари, отколкото в хазната на светата служба.
	Джамбатисто падна на колене и започна горещо да се моли за живота на чудатия ноланец и за неговия приятел или почитател, когото самият бог или сатаната — все едно! — бе изпратил в бедното му магазинче.
	Патрулният вървеше по тясната уличка. Погледна назад към дома на книжаря и със задоволство помисли, че този Чото въпреки всичко бе излъгал светите инквизитори и сто на сто знае наизуст книгите на философа. Просто търговецът е хитър и безкрайно предпазлив.
	В края на уличката Патрулният се подхлъзна. Една книга падна в калта. Той я вдигна и внимателно я избърса с полите на наметалото. Иззад косматите облаци ненадейно надникна съненото око на луната и Патрулният прочете заглавието на трактата. На корицата пишеше: „За безкрайността, Вселената и световете“…

	По местното летоброене беше 17 февруари 1600 година. Утрото вече настъпваше, когато шествието с Еретика излезе от Улицата на стрелците и навлезе в Кампо ди Фиори — Площада на цветята. Еретикът не обръщаше внимание нито на огромната тълпа, която се бе насъбрала там, нито на зловещо припламващите факли в ръцете на охранените монаси. Той стъпваше твърдо, като се мъчеше на всяка цена да довлече изтерзаното си тяло до лобното място. Не трепна, само нещо като усмивка изкриви лицето му, когато наоколо камбаните забиха в хор.
	Мокрите дървета горяха трудно. Отначало задимяха с ръждив пушек, но лека-полека вятърът раздуха огъня и тогава двамина служители хвърлиха в него още сухи съчки.
	… Те се забелязаха още отдалеч. Изглежда, че вече нищо не би могло да събуди никакви чувства у Еретика, още повече пък любопитството му, но онова, което той видя на площада, го накара да застане нащрек. От дима му се виеше свят, нетърпеливата душа вече се прощаваше с тялото му, а той с някаква необяснима тревога гледаше непознатия, който бързо се приближаваше до кладата. „С какви дрехи е облечен? Странни… — помисли Еретикът. — Хората му правят път, но ако ги попиташ защо, и те няма да знаят какво да отговорят…“
	Патрулният стремително крачеше през тълпата и виждаше само едно — уморените до смърт очи на гордия ноланец. Зяпачите се отдръпваха и му правеха път, но той не им обръщаше внимание — очите на Еретика горяха високо над тълпата и Патрулният беше принуден да гледа само нагоре. Спря и като забеляза в тях учудване, махна с ръка успокоително.
	„Постарай се да ме разбереш, човече — мислено се обърна той към философа и Еретикът трепна, сякаш огненият език вече бе го близнал. — Устата ти е затворена с щипци, но нали именно ти в трудовете си допускаше възможността, че може да се разговаря и мислено. Тогава изслушай ме. Успокой се и се помъчи да разбереш всичко.“
	„Кой си ти?“ — мисълта на Еретика, по-скоро приличаща на вик, прониза мозъка на Патрулния.
	„Ти предвиди моето съществуване в книгите си, в които писа за другите населени светове и за живота сред звездите. Как попаднах при вас? Това е дълго за обяснение, а времето ни е толкова малко. Огънят се разгаря. Слушай ме. Твоят разум, ти самият си необходим на тази планета, на тази епоха. И затова ще спася живота ти…“
	„Предвидил съм… Тогава ти, разбира се, не си бог, чието съществуване цял живот съм отричал. Пушекът ослепява очите ми. Дали аз, безумецът, не разговарям със себе си?“
	Еретикът се задъхваше. Отвори очи и като се убеди, че непознатият не е изчезнал като привидение, закрещя с цялото си същество:
	„Искам да живея!“
	Тези думи с прекрасния си смисъл възкресиха в паметта му мъките през отминалата нощ в килията: „Да живея… Макар само още веднъж да зърна сред бездънното небе грамадата на Везувий. Там остана страната на моето детство. Само още веднъж да изпия от каната няколко глътки студена и тръпчива асприния, а над главата ми да сребреят свещите на цъфналите кестени…“
	Палещото дихание на огъня близна Еретика и внезапна пронизваща болка разпъди мъчителните видения. „Пречистване с огън? Или просто заработи регулираният като механизъм мозък?“ — мярна се в ума му насмешливата мисъл и съвсем равнодушно той запита:
	„Как ще сториш това?“
	„Само едно незначително усилие на волята и ще приспя тълпата. Останалото е лесно“ — отговори Патрулният и пристъпи към огъня.
	Спря го погледът на Еретика — разумен, мъдър и същевременно печален.
	„Не трябва, чуждоземецо. Това ще бъде само още едно чудо, още една радост за духовниците. Веднага ще затръбят, че ме е спасил самият сатана. Спасяването ще излезе свръхестествено, а аз не мога да се съглася с това.“
	Той изрече още нещо, но поразен от отказа му, Патрулният вече подсъзнателно регистрираше мислите на земния жител.
	„Те и без това са толкова много — измислените от духовниците чудеса. Аз изминах своя път и сега идва логичният му край. Предвиждах, че всичко ще свърши с кладата. Помниш ли, в книгите писах…“
	Изведнъж пламъкът плисна нагоре — високо и ярко. Патрулният сякаш почувствува как внезапната вълна на чуждата болка пронизва и неговото тяло и замъглява съзнанието му. Тълпата се развълнува, запристъпва към кладата. Някой завика с креслив глас:
	— Огън, повече огън!
	„Какво става тук?! — гневно си помисли Патрулният. — Какъв е тоя страшен, абсурден свят?“
	Той напрегна волята си, за да парализира с един удар ограничената психика на хората и да ги потопи в дълбок сън. И отново, в последния миг, го спря лумналата мисъл на философа: „Нека! Защото им е нужна жертва. Именно жертва, а не чудо. И ако после макар един от тази беснееща тълпа се замисли: «Все пак защо изгориха Еретика от Нола?» — това вече ще бъде моя победа. А ти… Прости ми, чужденецо…“
	Силен порив на вятъра раздуха огъня и смъкна шутовската шапка от главата на Еретика. Пламъците сякаш се извиха досами небето.

	Патрулният излезе пеш от града. Той вървеше, а вятърът на тази странна планета го успокояваше, милваше лицето му, шепнеше му:
	„Да, сега те са неуки бедняци. Но затова пък са душевно млади, с революционен дух.“
	Тъй и не погледна ни веднъж Рим, не видя нито една от красотите на Вечния град.
	В кабинета на Кораба Патрулният дълго размишлява, прелистваше книгите на земния философ. Най-сетне мъчещата го мисъл се оформи в съзнанието му и той няколко пъти си я повтори, сякаш за да провери доколко е зряла: „Уви, всеки свят си има своята логика. Колко струва в дадения случай нашият галактически рационализъм? Колко струва той в сравнение с жертвоготовността на Еретика, с неговата мъдрост?“
	Патрулният извади измежду гънките на дрехата си кристала с видеозаписа на изгарянето на Еретика, сложи го внимателно върху пулта и промърмори, обръщайки се към Кораба:
	Запази го. Нека бъдещите Патрулни го гледат през последния цикъл на обучението си… Нека узнаят…
	Преди да включи корабните двигатели, той за последен път погледна разкривените дръвчета в пролетно оголялата горица, кристала с видеозаписа и неволно потръпна — стори му се, че пречупеният слънчев лъч лумна в кристала като всепоглъщащ огън.


	Септемврийска светлина

	„И дойде при теб богът на Слънцето, и ти даде за жена дъщеря си, а защо — ти, робе недостоен, нивга не ще разбереш…“
	Закачлив лъч прободе жълтия листак и докосна лицето му. По клоните на крушата, които надничаха в разтворения прозорец, святкаха и други лъчи-паяжинки. Те сънливо пълзяха из градината, вмъкваха се в стаята. Да, линее лятото… Бартошин обичаше тази стара круша. Какъв сорт! Действително красавица — „горска красавица“. Плодовете й са огромни, сочни… В онова далечно следвоенно лято те, още студенти, ядяха до насита хляб и круши. По малко хляб, а круши — колкото ти душа иска — дъхави и по-сладки от мед. И наистина — защо? Защо богът на Слънцето даде Мария на него, на демобилизирания клепоух сержант?
	Иван Никитич отново повтори наум шеговитата молитва, която Костя Линев с прекалена емоционалност издекламира на сватбата им, и се усмихна. Костя също задиряше Мария, но докато беше обсебен от поредната си идея за преобразуване на историята като наука, те двамата си купиха в банката марка за държавната такса и тихо и кротко се ожениха през септември.
	На сватбата бяха петима. От Кривой Рог пристигна майката на Мария и донесе две парчета сланина. Костя се появи, потънал в мирова скръб, но като изпи половин бутилка „Степни цветя“, душата му се разтопи и дори съчини молитвата, смесвайки всички митове и вярвания на народите от цял свят. Катя, приятелката на Мария, седеше тихо като мишка, изплашено поглеждаше ту ордените и медалите му, ту Мария, представяше си нещо — от „семейния живот“, и веднага цялата пламваше от мъчителен срам. Тъща му беше изморена от пътя, но, общо взето, доволна от избора на дъщеря си и поради това успокоена. Тя бавно белеше картофчетата, от сланината си вземаше най-тънките парченца, като напрягаше изкривените си пръсти. След минута-две парченцето по неведоми пътища се връщаше обратно в чинията… Привечер Катя внезапно изписка: „Горчиво!“ Той с такова удоволствие се пресегна към Мария, та чак ордените му звъннаха. Катя пак се изчерви, а майката се заусмихва. Устните на жена му се топяха под неговите настойчиви устни и бившият разузнавач се олюля — окаляният под се изплъзна изпод краката му, а стените на старичкото общежитие се наклониха…
	Бартошин поклати глава — тридесет години изминаха от онази есен, а не я бе забравил, не. И сякаш пак усеща вкуса на виното — евтино, плодово, и земята тихо се олюлява…
	— Слушай, Мария — попита той, — защо пък богът на Слънцето? Е, помниш ли онези думи на Костя… Той те нарече дъщеря на Слънцето.
	— Кой Костя? — учуди се жена му.
	— Когато се женихме. На сватбата.
	— А ти нима забрави?!
	В гласа на жена му се прокрадна укор, а очите й се усмихнаха.
	Тя се приближи до него и свали кърпата от главата си.
	— Ах ти, златна моя — прошепна Иван Никитич, като гледаше посивелите коси на жена си. Как можа да забрави?! Разбира се, дъщеря на Слънцето, златокъдрата Мария, от която през петдесетте години се възхищаваше целият педагогически институт. Мария младша, която се роди в петдесет и трета, имаше неговите коси — тъмноруси. Тогава Мария се шегуваше: „Развали ми породата!“
	Той виновно прегърна жена си.
	Колко бързо отлетя младостта! И как безжалостно обира хората, когато си отива от тях цвета на косите и блясъка на очите, скритата прохлада на кожата и еластичността на устните… Всичко си взема. Всичките си дарове. Справедливо ли е това? Иван Никитич въздъхна. Може би е справедливо. Защото есента на живота носи свои дарове. И преди всичко — бистър ум и прозрението, че суетата е суета, както и да я наречеш.
	Портата хлопна. На прага на верандата се мярна пъстрата рокля на Мироновна.
	Съседката беше дошла у Бартошини уж да иска пари на заем. Всъщност, разбира се, й се искаше друго. Да разгледа — двора, къщата на съседите, Никитич, Мария. Тя е някак странна… Целия си живот е прекарала над шевната машина, а пък е горда… Думица не можеш измъкна от нея. Е, много важно — главното е да разбере какво се е променило от миналия петък насам, когато се отби при тях с разни новини. Защото все нещо се е променило. Животът си тече… Като вода от пробита бъчва. И току-виж показало се дъното. А най-интересното е винаги на дъното.
	Мироновна влезе в стаята и тутакси фотографира с очи лицата на съседите. Да не би — не дай боже! — да им се е случила някаква беда? Тя винаги се изписва първо на лицето. Мироновна знаеше цял куп беди, които сполетяват човека — те, казва, вървят след него заедно със сянката му. Особено след пияните мъже. Наистина Никитич не пие, но това абсолютно нищо не означава. Днес капка не туря в уста, а утре, току-виж, вече се пропил.
	— Донесе ли данните от разузнаването? — усмихна се Бартошин и кимна на съседката за поздрав. Той обичаше от време на време да вмъква в разговора военен израз.
	— Тъй вярно. Всичко нося — потвърди Мироновна. — Вчера квартирантката ми ходи в Москва, а пък по радиото няма всичко да кажат я.
	И забърза, дори се затресе от напрежение, като пропускаше през себе си живота, както турбината на електроцентралата пропуска бързоструйния поток.
	От време на време Мироновна се отклоняваше, питаше самите Бартошини за разни неща, но по принцип нищо ново не узна. После Мария не се сдържа и се похвали:
	— Утре пристига Виталий. В първия си отпуск.
	По-малкият син на Бартошини от една година работеше в Харков като съдия — оставиха го там на работа, щом завърши юридическия факултет. Виталий се канеше да се жени и в писмото си съобщаваше, че ще дойде с Полина — неговата годеница, да я запознае с родителите си. Но това Мария все пак не го каза на съседката.
	— Ах, каква радост! — развълнува се Мироновна. — Че вие трябва да се приготвите, да купите туй-онуй. Щом работата е такава — ще поискам от някой друг.
	— Ама ти какво щеше да искаш? — сам се напъха между шамарите Иван Никитич.
	— Не, не! Няма нужда — съседката се накани да тръгва. — Мислех да заема от вас трийсетина рубли. Квартирантката донесе от Москва ботуши, югославски. На нея й стискат, а на мен са ми точни.
	— Мироновна не си отивай, имаме толкова — Мария влезе в съседната стая, за да вземе парите.
	Изведнъж без всякаква видима причина Иван Никитич помръкна. Жена му застана на прага, а в очите й се четеше недоумение.
	— Ваня, вземал ли си парите?
	Мироновна застана нащрек.
	— Взех — каза Бартошин и извади иззад шкафа спретнато жълто куфарче. — Купих това.
	— Там са останали само седем рубли — напомни жена му. — Само за това куфарче ли си дал сто рубли?
	— Сто тридесет и пет — уточни Иван Никитич. — Това е телескоп, Мария. Нарича се „Алкор“. Помниш ли, исках да го купя още когато Виталий беше ученик.
	— Господи — пошепна Мироновна, като предчувствуваше, че ще стане скандал. — Толкова пари!
	Мария я погледна и се усмихна с разбиране.
	— През септември звездите се виждат по-добре — обясни смутено Иван Никитич. — Виталий също искаше…
	— Телескоп, казваш — Мария отвори куфарчето, попипа уредите. После погледна съседката и се засмя: — Нищо, ще преживеем до пенсията. — И обясни на Мироновна: — Щом е за радост, защо пък да не го купим? И микроскоп ще си купим… Щом е за радост…
	На Мироновна й стана досадно. Вървеше към къщи и съжаляваше съседите си. Живеят като слепи — обърнали лице към слънцето и се усмихват. Мислят си, че животът им е без сянка. Гукат си като гълъбчета. Докога, да ги пита човек? Защото сянката догонва всички. И те покрива, когато му дойде времето. Когато си млад, не я виждаш, не я забелязваш. А после и да не искаш, постепенно целият потъваш в нея.

	— Онази откъсни, дето е на върха — помоли Мария.
	Бартошин вдигна пръта, промуши куката около дръжчицата на ябълката и дръпна. Плодът глухо тупна на земята. Мария го вдигна, изтри го и го сложи в кошницата. Иван Никитич смяташе, че не бива да се поднасят паднали плодове.
	— Напомни ми, моля те, че довечера трябва да сваря месото.
	Жена му стоеше срещу слънцето, изправена, с отпуснати и изпоцапани от зеленината на доматите ръце. Бартошин го досрамя. Телескопът чака десет години, можеше да почака още месец-два. Трябваше да купи жилетка на Мария, от мохер. Иде есен, ще завали, ще задуха и кръстът пак ще почне да я мъчи.
	— Защо довечера? — ни в клин, ни в ръкав попита той.
	— Ще правим вареники — каза Мария, — или вече забрави как ми поръчвахте с Виталик: „Майче, в неделя… Майче, само че не със сирене…“
	Бартошин се канеше да разкаже как веднъж те, мъжете, сами започнаха да правят вареники със зеле. Тогава Мария беше в болница. Направиха ги, а във водата топчетата се разпаднаха и се получи зелева чорба… Никитич отвори уста и така си и остана, защото в небето нещо запращя — сякаш се късаше плат — и в гъсталака от домати се строполи човек, като едва не събори Мария. Тя изплашено се дръпна назад.
	Човекът беше в комбинезон и не можеше да се освободи от нещо голямо и бяло.
	„Парашут или делтаплан“ — като познавач си помисли Бартошин и побърза към непознатия. Помогна му да се освободи от ремъците и го подкрепи, когато човекът се надигна, стенейки.
	— По лицето ви има кръв! — изохка Мария.
	— Това са домати… — каза непознатият и се усмихна, криейки болката си: — Съсипах ви градината.
	— Не, не, кръв е — разтревожи се Мария. — По-бързо да влезем вкъщи.
	Иван Никитич поля на ранения, а когато той се изми, намаза драскотините му с йод. Около веждата си имаше една по-дълбока рана и се наложи да й сложат лейкопласт.
	— Състезания ли? — позаинтересува се Бартошин, като кимна към такъмите на госта.
	— Не — раненият позабави отговора си — внимателно разглеждаше бившия учител. — По-скоро експериментален полет. С научна цел.
	Едва сега Иван Никитич разбра, че огромните бели платна, които Мария беше сложила до прага, не са нещо друго, а крила. Кални, омацани с пръст и зеленилка, великолепни крила.
	— Изпери ги — помоли Иван Никитич жена си и се обърна към непознатия: — Разбира се, ако може.
	— Може — кимна той, — ако това не затрудни Мария Василиевна.
	„Откъде ли знае името на жена ми?“ — учуди се Бартошин, но не се издаде.
	— По-добре със сапун — прибави непознатият, — не с прах. Праховете ви са много силни, ще разядат органичната материя.
	Това „ви“, което Мария не забеляза, бодна слуха на Бартошин като белег на някакво разграничаване. Какво искаше да каже гостът? Че е от Москва? Ами че те също живеят почти в чертите на града. Но пък той не прилича на фукльо.
	— Все едно — рече сякаш на себе си непознатият. — Все едно, ще се наложи да се намеся в паметта ви. Крилата, фактът, че съм паднал, видът ми… Всичко това ще се наложи да изтрия. Затова нека бъдем откровени. Всъщност аз не съм човек.
	Иван Никитич се намръщи.
	— Защо ни мътите мозъците? — Той поклати глава. — Ние сме възрастни хора, но все нещичко разбираме. Преди аз бях учител…
	— Иван Никитич — прекъсна го странният гост, — вие не сте възрастни, вие сте златни хора. И в думите ми няма лъжа или подигравка. Аз наистина съм сътрудник на ГИДЗ с ранг Пратеник.
	Мария с недоумение се изправи — тя переше крилата на части в голям леген.
	— ГИДЗ значи Галактически институт на Доброто и Злото — обясни непознатият. — Пратеник е нещо като длъжност, аз работя в сектора за активно добро. Разбира се, не съм човек, това е временна биоформа, но нашата същност — моята и на събратята ми, е напълно материална. Тъй че няма никаква мистика.
	— Странно — пошепна Бартошин. — Галактически институт, сектори… Може би сте попрекалили с фантастиката?
	— Не, не — с досада каза Пратеникът. — Вие просто ми харесахте. Попрелистих паметта ви — и ми харесахте още повече.
	— Шегувате ли се? — попита Мария. Пяната от отпуснатите й ръце капеше на парцали; изпод забрадката й се беше измъкнал кичур сребриста коса.
	— Ни най-малко — твърдо отговори Пратеникът и седна до масата. Сега се виждаше, че е по-нисък от среден ръст и хилав. С червеникавите си коси и драскотините по лицето си приличаше на упорит, своенравен хлапак.
	— Заради вас паднах — Пратеникът попипа подпухналия си нос. — Загледах се в душите ви, когато прелитах над вас… Колко са красиви! А пък крилата ми са нови, не са свикнали с мене… Щом се озовах на земята заради вас, защо пък да не ви наградя?
	— Но на нас нищо не ни трябва — смутено каза Иван Никитич и погледна жена си. — Нищо не сме искали.
	— Ваня си купи телескоп, Маша вече е омъжена и получиха жилище… — повярвала на госта, Мария гласно изброяваше всичко, което преди е било тяхно желание. — Не, струва ми се, че всичко си имаме. Какво ли ни трябва още?
	— Вземете си ябълки — предложи Бартошин на госта. — Или круши. Че сме се разприказвали за разни странни неща, а пък вие сте изморен от пътя.
	— Не ме разбрахте — каза Пратеникът и отхапа от една голяма „горска красавица“. — Аз не съм джин от приказките, който може да поправи нещо из къщи или да намери билети за театър… Вие сте прекрасни хора, затова ще ви върна младостта. Само това.
	— Какво говори той? — Мария се разсмя и махна с ръка. — Ще простра крилата на двора. Или може би не бива?
	— По-добре недейте — потвърди Пратеникът. Те сами ще попият водата… А аз, Мария Василиевна, имам предвид това, че вас с Иван Никитич и досега ви сгрява чувството, което ви е съединило в далечната петдесет и втора година. Онази септемврийска светлина е още жива. Днес, когато надникнах в душите ви, я видях… Помните ли?!…
	Пратеникът се надигна, протегна ръка над масата и също като Костя Линев издекламира:
	— И дойде при теб богът на Слънцето и ти даде за жена дъщеря си, а защо…
	— Недейте!… — гласът на Мария пресекна. — Моля ви! Защо се ровите в чуждите души?!
	— Искам да ви върна петдесет и втора година — отговори Пратеникът. Вие сте живели красиво и заслужавате награда. Кожата ви ще си върне еластичността, бръчките ще изчезнат, а косите ви ще заблестят като златни, също като истинска дъщеря на Слънцето… Децата ви ще разберат. Единствено ще се наложи да се преместите в някой друг град, за да не изплашите хората и да не предизвикате сплетни.
	— Чуваш ли, Ваня? — изхлипа Мария. — Сякаш е приказка.
	За миг земята се изплъзна изпод нозете на Бартошин. Някъде отдалеч — отпреди тридесет години, към него протегна ръце златокъдрата първокурсничка. Устните й с дъх на круши и вино се топяха под неговите настойчиви устни, орденът му закачи с острия си край роклята й и се заби в тялото й (тогава той не усети, а Маша не му каза). А отвън летяха ли, летяха паяжинките на сиромашкото лято, замъгляваха погледа.
	Иван Никитич чак стисна очи, за да не се издаде какво става в него, и прегракнало напомни:
	— Утре пристига Виталий.
	— Виждате ли — зарадва се Мария. — Не ни прилича да тичаме подир младостта.
	— То се знае, децата ще разберат — промълви Бартошин. — С ума си ще разберат, но сърцето им едва ли ще свикне. Родители връстници?! Чудно и необяснимо. Природата обича хармонията. Защо да вървим срещу нея?
	Мария с благодарност погледна мъжа си и изтри сълзите си.
	— Личи, че сте добър човек, макар да сте неземно същество — каза тя на Пратеника. Той кимна в знак на съгласие с рижата си глава. — И вярвам на всяка ваша дума, защото, когато перях крилата, разбрах — те са живи, топли са. Но от подаръка ви, макар и да е царски, се отказвам.
	Мария замълча, обърна глава към прозореца. В градината дневната светлина вече бе изгаснала.
	— Оставете ни нашия септември — каза тя. — Може би вие не ще разберете, но и той си има своите радости.
	— Една от тях вече бърза насам — разтревожи се Иван Никитич, като видя навън Мироновна. — Сега ли пък намери!
	— Ще ви отърва — каза Пратеникът, без да гледа в прозореца, — тя няма да влезе тук.
	Слънцето залезе, но някакъв последен лъч се заплете в тревата, проточи се през пътечката и боцна очите на Мироновна с веселия си жълт блясък.
	Тя се наведе и ахна — по отъпканата пътечка се търкаляше масивен златен пръстен. От страх Мироновна дори клекна — ами ако и някой друг го види! — и хукна да догони неочакваната плячка. Пръстенът се търколи покрай къщата на Бартошини, заподскача по неравната земя и се затъркаля още по-бързо. „Там е обрасло с бурени! Ще се загуби!“ — смрази се Мироновна. Тя протегна ръце и отчаяно се хвърли на земята. Пръстенът се мушна в гъсталака от репеи и коприва и заблестя оттам. Мироновна се огледа и решително влезе в копривата…
	— Може би ще пренощувате у нас, а? — попита Иван Никитич госта. — Утре ще си дойдат децата, ще направим гощавка. Ще се радваме, ако сте с нас.
	— Трябва да бързам — поклати глава Пратеникът. Той взе крилата си, огледа ги и с лекота нахлузи ремъците.
	— Елате с мен в градината — помоли той. — И ви моля да не ми се сърдите — аз исках за добро.
	— За какво да ви се сърдим? — учуди се Мария. — Ние ви развалихме плановете. Остава сега и да ви наругаят в института…
	Излязоха в градината.
	— Отдръпнете се малко — помоли ги Пратеникът. Те се отдръпнаха. Крилата изведнъж се разпериха, зашумяха, проблеснаха под бледата светлина на първите звезди.
	— Тук ще живея дълго време — каза дребният риж пришелец. — Ще ви помня. Пожелавам ви разбирателство и любов.
	И шестте крила се размахаха наведнъж, запърхаха, забръмчаха.
	След миг гостът изчезна. В тъмното небе над градината се мярна и се изгуби само една сянка.
	Бартошини дълго стояха и мълчаха, усещайки как приижда нощната прохлада. На края на селото прогърмя, а после затихна електрическият влак. Изгря луната.
	— Ваня, ама и ти си един!… — се засмя Мария. — Изхарчи парите за телескоп, а не ми даваш да погледна през него. Виж колко големи са звездите.
	— Да влезем вкъщи — зарадва се Иван Никитич. — Докато прочета инструкцията и сглобя телескопа, ти ще свариш месото за варениките.
	Той нежно прегърна жена си.
	На лунната светлина косите й сребрееха с непознат, младежки блясък.


	Следи по мокрия пясък

	Превземките на продуцента започнаха да го вбесяват.
	— Не! — рязко каза Рей Дъглас. — Не мога да приема вашия вариант… Не, аз не съм си враг. Напротив, пазя си репутацията…
	Гласът на продуцента сякаш обливаше телефонната слушалка и тя изведнъж стана хлъзгава като змия. На писателя му се прииска да я запрати по дяволите.
	— Става дума само за едно мъничко епизодче, мистър Дъглас — мазно шепнеше слушалката.
	— Представете си, че разказът е дете — често правят подобно сравнение — той с тъга си помисли, че раздразнението му унищожава метафората. — Такова едно разкошно здравеняче, на пет-шест години. Всичко си има — ръце, крака, хармонично е. Епизодът, за който говорим, е ръка, която стиска едва оформения му характер в юмрука си. Защо трябва да осакатявам собственото си дете?!…
	Писателят изкара колелото на пътеката и дрънна със звънчето му. Тъничките прохладни звуци заромоляха по отдавна неподкастрените храсти като капчици роса.
	— Долу тъгата! — възкликна той, пъхна крака си в педала-стреме и скочи върху въображаемия кон.
	Вятърът възторжено засвири покрай ушите му. Спиците се замяркаха и се стопиха в пространството. Гумите прилепнаха о земята.
	След около триста метра Рей намали скоростта — не, не може вече да излети, не може! А преди можеше — засилваше се по ливадата или надолу от хълма покрай кариерата, засилваше се и затваряше очи. Освободено от собственото си тегло, тялото му политаше ведно с велосипеда и косите му се вееха… Беше!
	Ядът му срещу продуцента мина. Той не е глупав, но е безкрайно отегчителен. И по-точно досаден. Може и да има някаква представа за силата на разума, но какво знае за силата на страстта?
	Като кон, който знае пътя към дома, колелото го отведе до реката. Рей често се разхождаше тук. Полегат бряг с мокър и тежък като неприятни спомени пясък, а водата — неразговорлива. Сутрин биваше така. Но днес слънцето навярно бе сбъркало костюма си — вместо октомврийския, подплатен с мъгла, паяжина и студена роса, беше облякло юлския — и реката сияеше от удоволствие, бърбореше нещо ласкаво и неясно. По двата й бряга се бяха ширнали ясни далнини и се чуваше дори как падат листата.
	„Ами аз какво зная за страстта? — помисли си писателят. — Видял съм само първичната й същност. Безспорно целият свят, човекът, всичко живо е проява на страстта. Какво говоря — самият живот като явление е страст на природата. Но медалът си има и обратната страна… Аз създавам въображаеми светове. Вероятно това е най-фината материя на страстта. Но уви, аз изгарям. Каква глупост — раждайки едно, страстта изгаря друго. Закон за запазване на страстта…“
	Помисли още, че за да разпръсне тъгата си, няма да е зле да замине. Някъде. В някое затънтено място.
	Той погледна нагоре.
	Небето въздъхна и покрай реката изромоля бързорек дъждец.
	— Дъглас — повикаха го тихо.
	Писателят пъргаво се обърна.
	Няма никой!
	Брегът е пуст, а гората е далеч. В нея е пълно с красиви дървета — брястове, дъбове и кленове. Като дете той тичаше там да бере диво грозде. Това беше страст към всичко незряло — киселите ябълки, зелените топчета на дивите ягоди…
	— Почакайте за миг — помоли го същият глас. — Сега ще вляза в тялото си.
	Рей най-сетне забеляза, че на десетина крачки от него въздухът някак странно шепти и струи, сякаш пред очите му се ражда мираж.
	След миг се чу тихо пукане и на брега се появи висок непознат човек, облечен в нещо черно и дълго, приличащо на наметало. Замириса силно на озон.
	— Не ви ли стиска? — със съчувствие запита Рей Дъглас и се усмихна: — Имам предвид тялото.
	— Извинете, учителю. Изразих се неправилно. Но това наистина е моето тяло. — Непознатият пристъпи към писателя и радостно възкликна: — Ето значи какъв сте били!
	„Кой ли е той? — помисли си Рей Дъглас. — Монах, който се увлича по фантастиката? Или… Или просто съм се преуморил. През септември работих много и усилено. Пък и октомври беше горещ. Нима въображението ми се е разиграло толкова буйно?“
	— Успокойте се, учителю. — Непознатият се спря. — Не сте болен. Аз съм толкова реален, колкото и вие. Извинете ме за дръзките думи — съвсем не ми прилича да ви уча как да се отнасяте към Чудото. А колкото до дрехите, това е само защитно наметало. Радиоактивността при вас е много висока. Вкъщи ме чака грижливо дезактивиране.
	Писателят вече се бе овладял.
	— Откъде сте? — попита, като внимателно оглеждаше непознатия.
	— Отдалеч — отговори онзи. — От 2611 година. Аз съм президент на Асоциацията на любителите на фантастиката. Дойдох за вас, учителю. И освен това искам да ви кажа, че имаме твърде малко време.
	— Поласкан съм! — се засмя Рей Дъглас. — Среща с читатели ли? Или лекция? Аз съм готов. — И учудено поклати глава: — Две хиляди шестстотин и единайсета… Нима ме познават?
	Сега пък се усмихна президентът.
	— Чакат ви във всички обитаеми светове — обясни той и бледото му лице едва-едва порозовя. — Такъв късмет имаме, че можем да ви спасим! Хайде, Дъглас. Вие ще живеете още най-малко осемдесет-деветдесет години и ще напишете куп прекрасни книги. Единствено нашият свят може да даде истинска храна на вашето невероятно въображение. Ще подхвърляте слънцата от ръка в ръка като печени картофи.
	— Какво говорите? — със сподавен шепот попита писателят. — Да си отида? Изобщо? Сега? Посред бял ден и напълно с ума си?
	— Вече не сте млад — меко каза пратеникът от бъдещето. — Отгледали сте децата си и сте в зенита на славата си. Тук вече никому и с нищо не сте задължен. Ако ви е безразлично, че ви очакват стотици милиарди мои съотечественици, поне веднъж помислете за себе си. Да тръгваме, Дъглас. Остават ни двадесет и две минути.
	Неделното утро, което за знаменития писател започна с досадна телефонна кавга, внезапно заблестя с цялото си цветно великолепие, а смутената му мисъл се втурна към дома:
	„Как така? Ами Маргарет, дъщерите ми, внучетата… Да замина, значи да потъна в земята. Безследно. Значи да изчезна, да избягам, да дезертирам. А, от друга страна, е страшно интересно. Защото това, което става с мен, е истинско вълшебство. Това е предизвикателство към моята страст, към моето изкуство и талант. На тях им е необходим маг. Имам ли право да отхвърля предизвикателството? И какво ще стане, ако го приема? Защото аз съм само форма, която светът е запълнил повече или по-малко сполучливо. Вече е запълнил.“
	— Защо бързате толкова? — недоволно попита той. — Във всеки случай аз трябва да се сбогувам с близките си.
	— Изключено е! — Президентът на Асоциацията на любителите на фантастиката разпери ръце и върху лицето му се изписа искрено съжаление. — Остават ни двадесет минути.
	— Но защо, защо?
	— Оказа се, че времето е много по-сложно нещо, отколкото предполагахме. Множество причинно-следствени връзки и исторически безизходици… Някои векове изобщо са забранени. Те са като най-фина дантела, която се боим дори да докоснем. Повярвайте ми, ако имаше възможност, щяхме да спасим всички златни умове на всички векове и народи. Уви, с малки изключения това е невъзможно.
	— И аз съм тъкмо такова изключение — мрачно направи извод Рей Дъглас.
	— Да. И ние много се радваме. Но тунелът във времето е само един и може да се задържи не повече от тридесет и седем минути.
	— Кого още сте спасили?
	— От близките ви по дух хора — Томас Улф — отговори президентът на асоциацията и въздъхна. — Но той се върна. Апаратурата е несъвършена…
	— Томас? — възкликна Рей. — Ужасно ми се иска да се срещна с него. Ах, да, забравих…
	Писателят се развълнува и хвана пришелеца от бъдещето за ръката.
	— Сега вече разорах — бърбореше той с усмивка. — Всичко разбрах. Последното писмо на Улф от болницата в Сиатъл, месец преди да умре. Как беше? Ах, да… „Аз направих дълго пътешествие и посетих една чудна страна. Видях отблизо черния човек (тоест вас)… Чувствувах се така, сякаш през широк прозорец гледах живота, който никога преди това не съм познавал…“ Бедният Том! Навярно му е харесало при вас…
	— Учителю! — помоли човекът с черното наметало. — Сега не е време за шеги. Решете се най-после. Остават четири минути.
	— Не, какво говорите — Рей Дъглас се наведе и вдигна колелото за кормилото. Усмихна се хитро: — Ако можех да се сбогувам — да, а така… Тайничко… В никакъв случай!
	— Обичаме ви — каза човекът с бледото лице и тръгна натам, където въздухът трептеше и струеше. — Ще съжалявате, Дъглас.
	Почакайте! — викна го писателят. — Действително човек е слаб. Не искам да съжалявам! Изтрийте паметта ми, сигурно умеете да правите това. Унищожете макар и само усещането за реалност на това, което стана.
	— Сбогом, учителю — пришелецът прокара горещата си длан по челото на Рей Дъглас и изчезна.

	Писателят докосна звънчето на колелото. Сребристите звуци се затъркаляха по изсъхналата рядка трева като капчици живак. Рей трепна и се огледа.
	„Какво стана с мен? Нещо като прострация. И главата ме боли… Днес много мислих за Улф. И май разговарях с някого. Или ми се е сторило? На брега няма жива душа. Но пък има следи…“
	Наистина върху мокрия пясък ясно личаха два реда следи.
	„Добре де, това не е най-главното — помиеш писателят. — Я виж, сюжетът за Улф е добър… Вземат го в бъдещето, един час преди да умре… Там му продължават живота с още сто-двеста години. Само пей и пиши! Не, това е немислимо, твърде щедро е, той ще потъне в океана от време. Трябва да го съкратя! Да го сбия до краен предел, още и още… Месец! Максимум два. Ще му стигнат за всичко. Той отлита на Марс. И там пише, диктува най-хубавата си книга. А после се връща в болницата, в гроба… Но как да обясня връщането му — с необходимост или с желание? Ще напиша разказ. За изкушението с песен и за възможността да пееш… Мога да го нарека «Загадъчно писмо». Или «Годината на ракетата». Или пък «За вечното странствуване и за Земята».“


	Мястото на Жерава

	Альошин излезе от метрото, отскочи до хлебарницата и се зарадва — имаше пресни кифли. Той взе десет наведнъж, за да ги нареже вкъщи на тънки филийки и да си изпече във фурната цяла камара сухарчета. Нина Алексеевна, приходящата домашна помощничка, два пъти в седмицата му готвеше топло ядене. Освен това редовно пълнеше хладилника със сирене, яйца и шунка — професор Альошин обичаше да закусва и да вечеря вкъщи. Дори можеше да учуди някой гостенин или гостенка — празнично да подреди масата и да направи цяло угощение от „нищо“. За женитбата си и за четирите години празен живот, когато сякаш непрекъснато гонеше нещо или някого, не обичаше да си спомня. След развода не отбягваше жените, но се страхуваше от дълготрайни връзки — винаги скъсваше пръв, докато е още „топло“, или пък бягаше в науката като в нелегалност — да не свикват. Вече четири месеца — от май насам, той беше абсолютно свободен, но чувствуваше, че златното лято безвъзвратно е отлетяло: септември бе на прага, а сърцето му, което успя да опази от всички изкушения на Юга (летния си отпуск прекара в Кримската обсерватория), наопаки, започна да страда и да търси ласки.
	Може би затова професорът замръзна, щом чу Гласа. В светлината на далечната лампа през ошарения с жълто листак смътно прозираха силуети — бяха момчетата, които често свиреха на китара пред съседния вход. Но днес всичко бе друго. Днес с тях имаше и момиче и то пееше. Гласът му омагьоса Альошин. Той дълго стоя и слуша. От време на време смехът й ромолеше в мрака като ручей. Можеше само да се догажда за възрастта и външността на непознатата. Въображението му, омагьосано от гласа й, я рисуваше прекрасна.
	„Дали да ида при тях? — си помисли Альошин. — Не, неудобно е. За тях вече съм «старец». Пък и не ми се иска да остана излъган. Може би съвсем не е такава, каквато си я представям.“
	Вкъщи професорът не се зае със сухарите. Щураше се от стая в стая, докосваше предметите, а после седна до бюрото.
	„Смешно! — Альошин разлисти страниците на наполовина готовата си монография. — Като философ години наред се занимавам с космогония и космология. Вълнуват ме глобални въпроси: как и кога е възникнало всичко, как се е развивало, от какво и по какви закони са се създали нашият свят и Вселената? Най-сетне доказвам с математически изчисления, че Космосът е населен. Това означава, че съм осъзнал самотността на нашата цивилизация като цяло и чрез мен се реализира копнежът за общуване на цялото човечество — огромна съвкупност от индивиди. А, от друга страна, самият аз съм самотен. Чисто по човешки. За какво ми е общуването между световете, щом и досега чувам Гласа и копнея за женска ръка, която да премахне всяка болка…“
	За да не продължава да си трови душата, Альошин се съблече и си легна. Не му се четеше и той угаси лампата. Нощта веднага нахлу в стаята. Вън валеше. Вятърът разклащаше фенера пред котелното помещение и неясни светли петна пълзяха по стените, а на терасата се струпваха сенките на мокрите тополи. Под одеялото беше топло и уютно. Альошин включи телевизора и се усмихна — предаваха позната мелодия в изпълнение на ансамбъл „Каравели“. Мелодията подскачаше като гумена топка и пръскаше искрите на акомпанимента като бенгалски огън. Когато слушаше хубава музика, Альошин обичаите да мисли за жените. Не изобщо, а за някоя от тях, която бе срещал в живота си и не му бе създала неприятности. След развода нямаше много от този род — всичките му връзки бяха краткотрайни, без обещания и сцени и затова навярно ги беше запомнил. „Паметта също устройва приеми — се пошегува веднъж един дипломат, негов познат. Пошегува се и притвори очи, смеейки се: — Ах, какво великолепно зрелище е това! На тези приеми никога не идват неканени гости.“
	Альошин също притвори очи. А когато ги отвори, уплашено трепна и дръпна одеялото до брадата си.
	През открехнатата врата за терасата, зад синкавото тюлено перде, полюшващо се между светлината и сянката, се виждаше полуобърната… гола девойка.
	Сякаш незнайно откъде лумна огън и освети стаята. Альошин с един поглед обгърна девойката — дъждовните капки по младото тяло, мокрите коси… Блещукайки в светлината на уличния фенер, капките се стичаха покрай хълмчетата на гърдите й, пълзяха по корема и изчезваха надолу, в края на златистия мъх.
	Девойката беше толкова реална, толкова нещастна и премръзнала, че Альошин веднага скочи от кревата и без да се замисля, грабна една хавлия от банята. Той изтриваше мокрото тяло. Тънките ръце на непознатата не му помагаха, а по-скоро го плашеха със случайното си докосване.
	„За нищо не питай! — сам си заповяда Альошин. — Не питай! И не се учудвай! Приеми това като подарък от съдбата. Обикновено чудо.“
	Той наметна девойката с халата си — тя трепереше от студ. Без да знае какво да прави по-нататък, Альошин отведе нощната гостенка до леглото и я накара да седне.
	— Ей сега, само минутка — каза той. Досети се, че когато човек е премръзнал, му дават да пийне нещо. Донесе малко коняк — пипнешком, като се блъскаше в мебелите, сякаш се боеше да запали лампата: ами ако това е само сън и всичко изчезне?
	Девойката пое чашката, близна и с погнуса я отблъсна.
	— Какво да те правя? — отчаяно промълви Альошин. — Завий се. Легни и се завий. Цялата си се вкочанила.
	Уви гостенката с одеялото и внимателно я привлече до себе си, за да я стопли с тялото си. Почувствува, че него също го втриса. Защото както и да се успокояваше, очевидно бе, че случилото се е неправдоподобно. А най-много го вълнуваше близостта на девойката, чиито влажни коси се бяха разпилели по възглавницата.
	„Защо мълчи?…“
	Примирайки от собствената си смелост, Альошин прегърна непознатата и намери в тъмнината устните й. Сякаш възвърнала най-сетне гласа си, девойката тихо извика. Хладните юмручета на гръдта й се опряха о гърдите му и разпалиха у него непреодолимо желание да се разтвори, да се стопи без остатък в еластичното тяло, сковано от страх или от студ…
	После дойдоха благодарността и смущението.
	„Аз изобщо не я познавам! — ужаси се Альошин. — Коя е тя? Откъде е? Защо се появи на терасата ми?“
	— Как ти е името? — тихо попита той.
	— Не зная — отговори девойката. Привдигнала се на лакът, тя някак твърде сериозно разглеждаше неочаквания си любим. — Наричай ме както искаш.
	— Аха! — съгласи се Альошин и се включи в играта, която му се предлагаше. — За мен си дар божи и туйто. И затова ще те наричам именно така.
	— Няма нужда от „божи“ — помоли девойката. — Не ми харесва. Нека да е по-кратко.
	— Тогава Дар — се засмя Альошин. — Просто Дар. От небесата, от боговете, от дявола — все едно.
	Весела увереност смени предишното смущение. Всичко ще бъде добре! Щом се появи… Дар, всичко, буквално всичко ще се оправи. Точно това е щастието. Тази нощ птицата на щастието случайно долетя в стаята му… И все пак… Как се озова на терасата?
	Сърцето на Альошин за миг се сви — той се страхуваше от въпросите, защото знаеше, че отговорите не винаги съвпадат с онези, които сме си измислили, и тогава връзката между явленията се къса и става лошо за всички.
	— Никъде ли не те чакат? — предпазливо попита той. — Вече е късно.
	— Не — отговори Дар. — Не се тревожи за мен. Аз не съм тукашна. Може да се каже — чужденка.
	— Чужденка ли? — учудено попита Альошин. — И откъде идваш?
	— Няма да разбереш — девойката се прозя. — Ние имаме друга координатна система. Всъщност съм от ГИДЗ — Галактически институт на Доброто и Злото.
	— Аха — Альошин се изсмя саркастично. — Добрата фея. Къпала си се в подпространството и изведнъж си усетила колко е самотно едно от земните същества.
	— Да, ти генерираше мощен поток душевен дискомфорт — съгласи се Дар, сякаш това бе нещо обикновено. — Жажда за общуване, застой в работата плюс обикновен сензорен глад…
	„Назубрила е разни думички… — помисли Альошин. — Знае дори за монографията ми. И наистина шеста глава нещо не върви… Само че откъде знае? Е, какво пък, щом ще играем — да играем.“
	— И звездното момиче реши да ми помогне? — Той нежно привлече Дар. От случилото се и от странния разговор главата му леко се въртеше.
	— Ще ти помогна — съгласи се Дар. — Но през декември ще си замина… Ще отлетя. И не ме целувай толкова често — не съм свикнала с вашите земни ласки. Защо трябва да се облизваме?
	— Ще полудея! — Альошин седна на ръба на кревата и гаврътна коняка, който преди това Дар бе отказала да изпие. — Ти, момиче, си невъзможна фантазьорка. Да слезем на земята, а? Искаш ли да ти разкажа нещо за теб? Значи наричат те Дар. А бащиното ти име и фамилията ти? Да речем. Дар Сергеевна Климова. Средно специално образование. Да предположим, библиотекарка. Пристигнала си от Псков или Воронеж. Тъй ли е?
	— Нека бъде тъй — съгласи се Дар и леко го докосна с ръка. — Ако това те устройва, нека бъде тъй.
	— Смешно — поклати глава Альошин. — Ако те слуша човек, всичко е било нарочно. Чула си ме, дошла си… утеши ме. Всичко по поръчение на института ли е?
	Дар не забеляза подигравката:
	— Не, какво говориш. Всичко направих сама! В института никой не знае… А нашата близост… Разбираш ли, щом съм почувствувала твоята душа, значи по нещо сме близки. При вас не съществува духовна полигамия. Дори пълна моногамия няма. Всичко опира до тялото. Това е странно. Вечно разединение, пълно сливане на индивидуалностите е невъзможно. Аз ти дадох съвсем малко, без да излекувам душата ти. Дори не я успокоих.
	Альошин затвори устата на Дар с целувка. После помоли:
	— Хайде да прекратим този разговор-игра. Неприятен ми е. Науката си е наука, дори и умозрителната, а животът си е живот. Не обичам феите и „звездните момичета“, които живеят в измислени светове. Нека просто да се обичаме. И без никакви небивалици.
	Дар дълго мълча. После въздъхна и се съгласи:
	— Навярно си прав. Не може да се съедини несъединимото. Мен също са ме учили на това. Но никога не съм вярвала… Вероятно трябва действително или да си останеш такъв, какъвто си, или напълно да се подчиниш на чуждия свят, да се разтвориш в него. Ще помисля. Щом ти искаш това, ще помисля.

	Пратеникът пристигна точно в определеното време.
	Той беше дребен, побелял старец с безформено палто и заешка шапка. Без да си изтрие краката и дори без да поздрави, влезе в стаята и седна в едно кресло. Сложи си шапката на коленете, като с целия си вид искаше да покаже, че разговорът ще бъде кратък.
	— Днес е шести септември — недоволно рече той. — Какво си мислите? Ние и така изразходвахме тук огромно количество енергия. Ако всеки…
	— Няма да се наложи да правите тунел в пространството — прекъсна то Дар. — Оставам на Земята.
	— В какъв смисъл? — слиса се старецът.
	— В пряк. Аз обикнах един човек. Тоест обекта на проучване.
	Старецът сви рамене и се облегна в креслото.
	— Сега я втасахме — недоволно промърмори той. — Разбира се, теоретически е възможно. Имаше няколко случая… И все пак не разбирам — как може да се обикне един дивак?!
	— Той не е дивак — възрази Дар. — Напротив, той е голям учен, философ е. С него ми е интересно.
	— Случва се — вяло кимна Пратеникът и извади бележник. — С колко да продължим престоя ви на Земята? Имайте предвид, че плътската любов е само подобие на Великото сливане. После ще се наложи дълго да пречиствате душата си. Ако останете, експериментът преминава към отдела на емоциите. Половин година ще ви бъде предостатъчно.
	Дар почервеня и с досада мръдна рамене.
	— Не ме разбрахте. Оставам завинаги.
	От изненада Пратеникът дори се надигна. Заешката шапка падна на пода.
	— Момичето ми — каза той, като хвана Дар за ръката и се взря в очите й. — Май сте болна. Сега ще изследвам психиката ви и ще се опитам да ви помогна. Вие не осъзнавате какво вършите.
	— Ама не! — Дар издърпа ръката си. — Всичко съм обмислила. Аз не мога да наблюдавам отстрани и да експериментирам… Хората са ни близки. За да ги опознаем, трябва да живеем заедно с тях. Да станем като тях.
	— Това е невъзможно — строго каза Пратеникът. — Разликата в развитието и във възприемането на света не може да се унищожи или да се игнорира. Колкото и да се стремите да се претопите в този свят, момичето ми, винаги ще си останете чуждо тяло. Работата не е в знанията — те могат да се усвоят, да се предадат. Вие непрекъснато ще усещате разликата в духовните потенциали. Това ще ви убие.
	— Ще свикна — възрази Дар. — По-добре е да се ощастливи един умен жител на Земята, отколкото да се правят догадки за съдбата на цялата цивилизация. Освен това Генадий сам е открил интересни космологични закономерности — полека-лека ще му помогна да вникне в тях.
	— Но не на такава цена! — извика Пратеникът, забравяйки земната учтива форма „ви“. — Ти ще загубиш всичко! Нашият живот е седемстотин-осемстотин години — според земните мерки това е безсмъртие. А биоформата! Погледни ме, погледни ме де! Тази отвратителна, полумъртва плът. Но аз ще се върна в ГИДЗ и пак ще стана млад и практически всемогъщ. А ти, като приемеш техния живот, след петдесет-шейсет години ще се разсипеш, ще се превърнеш в тлен. Ще ти вземат всичко, момичето ми, дори крилата. Ще ти остане паметта и забраната да си спомняш. И това е най-страшното… Когато разбереш колко дълбоко е несъответствието, когато осъзнаеш, че жертвата е безсмислена… Дар заплака.
	— Недейте да ме плашите — тихо помоли тя. — Аз не искам да бъда висше същество — студено и равнодушно. Недейте да ме плашите! И аз самата се страхувам. Но зная — и у нас, и тук, на Земята, силните винаги се притичват на помощ на слабите. Нас са ни учили: доброто трябва да бъде активно. Значи трябва да се рискува и да се жертвува. Ние сме се отучили да се жертвуваме.
	— Има различни жертви, момичето ми — тъжно рече Пратеникът и стана от креслото. — Необходими и, как да ти кажа… възторжени. Зад които освен порив и добри намерения няма нищо.
	Пратеникът вдигна шапката си и от умен, властен събеседник отново се превърна в побелял старик с безформено палто. Отново премина на „ви“.
	— Мъчно ми е за вас — каза той и уморено въздъхна. — Живейте както искате. Но ще се опитам да убедя ръководството на института да ви следи и да не приема сериозно вашата жертва и вашия отказ.
	За пръв път от началото на разговора Пратеникът се усмихна:
	— Може би ще ви вземем обратно, когато настъпи пълно откъсване. Може би ще успеем. А засега — сбогом.
	Очите му светнаха в зеления спектър, което на универсалния галактически език означаваше пожелание за успех. Пристъпи към стената и изчезна.
	Няколко минути Дар с невиждащ поглед се взираше в пъстрите тапети, докато най-после до съзнанието й достигна, че на вратата настойчиво се звъни. Два дълги и три къси сигнала — значи Генадий не е сам, а води гости.

	Аспирантът Овчаренко идваше у тях почти всяка събота. Усмихваше се пленително на Дар и още от антрето незабелязано изваждаше от дипломатическото си куфарче бутилка арменски коняк.
	— Зная, зная, Дар Сергеевна — казваше той, като се мъчеше да скрие бутилката зад гърба си. — Вие ненавиждате спиртните напитки. Но за нас, хилавите интелигенти трето поколение, и без това пороците са почти недостъпни. Само дето пийваме по чашка-две — от най-благородната сред благородните напитки…
	Михаил бе словоохотлив, обаче умееше моментално да „превключи“ и да стане най-преданият слушател. Не се подмазваше излишно на завеждащия катедрата — в науката предпочитам постиженията, а не длъжностите, казваше той. „Интелигентът трето поколение“ познаваше толкова добре постиженията на Альошин, че можеше, щом се наложи, да цитира наизуст нещо от негова статия отпреди десет години. Альошин го наричаше „кандидат без пет минути“ и предсказваше на аспиранта блестящо бъдеще.
	Разговорите им на чашка коняк до някое време се въртяха около науката, а после обикновено се отклоняваха към загадъчната за Дар личност на някой си Меликов, заместник-ректор на института, в който работеше Альошин. Излизаше, че е подлец и хищник, душител на живата мисъл и отгоре на това — завистник.
	— Вие защо не го поправите? — не издържа веднъж Дар.
	— Кои „вие“? — слиса се Овчаренко.
	— Вие всички, хората — обясни Дар.
	Альошин се разсмя.
	— Жена ми не може да се оправя твърде в практическия живот — обясни той. — Възпитателната функция на колектива оказва въздействие само върху по-дребни риби. А Меликов, макар да е глупак, все пак стои над нас. Плюс връзките му, плюс умението му да се ориентира…
	— Но и него някой го ръководи — възрази Дар. — Нека те го поправят.
	— Гърбавия гробът го изправя — промърмори под носа си Овчаренко и погледна въпросително шефа си.
	— Мила, ти опростяваш всичко — с раздразнение забеляза Альошин. — Там… при вас… има хармония и ефирни създания. Меликов обича да си похапва и не обича да пътува с метрото. Той пази по-добре и от куче извоюваните от самия него блага и жизнено пространство. Може да звучи малко вулгарно, но е вярно. И вината му не е, че живее, както иска, а че не дава на другите да живеят. Той се страхува за своето парче баница, защото единственото, което умее, е да плюска и да спи. А пък аз умея и да мисля и намирам в това определено удоволствие. И Михаил умее. Такива като нас са изключително опасни за онези, които „просто дъвчат“…
	— Къде е това там, Генадий Матвеевич? — не на място се учуди аспирантът. — Какви ефирни създания?
	Альошин небрежно кимна към жена си.
	— На Марс, приятелю, на Марс. Там има и хармония, и ефирни създания. И такива като… Дар Сергеевна. Жената на един космолог също трябва да бъде малко не от този свят.
	Той изведнъж си спомни деня, когато решиха да отидат в ЗАГС*, и вътрешно потрепери. Вечерта я попита. „Къде са документите ти?“ Дар безгрижно му отговори с въпрос: „А какво е това?“ Той се ядоса и я помоли да престане със „звездните си шегички“. „Но аз наистина нямам никакви документи“ възрази Дар. Тя се приближи до масата, погледна в чекмеджето, където стояха документите и от което Альошин току-що бе извадил своя паспорт. После влезе за минутка в кухнята. Върна се усмихната, с новичък паспорт в ръка. Альошин го отвори и едва не го изтърва. Всичко беше тъй, както го бе казал преди, като се подиграваше — Дар Сергеевна Климова, година на раждане 1948, месторождение… Псков. Ако й припомни, ще донесе от кухнята… и диплома за библиотекарка… Ами как се появи? През нощта, гола под дъжда, на терасата на петия етаж! Пък и тези бълнувания за галактически институт! Може ли да се живее с такъв човек?… Спомни си, че тогава му се разтрепериха ръцете. Дар като че ли усети уплахата, тревогата му. Притисна се до него, засмя се тихичко, сякаш стопявайки в ромола на смеха си внезапния му страх. „Ти самият казваше — му пошепна, — че всичко трябва да се възприема с чувство за хумор. Та нали нищо не се е случило!“ „Нищо“ — облекчено въздъхна той. „И ние се обичаме — убеждаваше го Дар. — А това е най-главното! Във всички светове и галактики.“ „Във всички светове“ — съгласи се той.
	[* Отдел за регистрация на гражданското състояние. Б.пр.]
	— Я по-добре да ви приготвя нещо да хапнете — прекъсна спомените му Дар.
	— Ти си ми умница! — зарадва се Альошин. — Михаиле, не можете да си представите каква фантазьорка е Дар Сергеевна в кулинарията… Не, не, недейте да спорите. Вие сте обядвали у нас, но не можете да си представите… Само че бързаме, Дарюшка. Изпържи ни шунка за по-бързо… Да, и не забравяй, моля те, сухарчетата. С масло…
	Работата преобразяваше Альошин.
	Той не потъваше в нея веднага. Отначало преглеждаше записките си, после „се препъваше“ в някоя от тях, проверяваше мисълта си — заравяше се в източника, четеше го задълбочено, насочваше се към трудове на други учени, сравняваше своите схващания с твърденията на предшественици и колеги.
	Върху бюрото, на дивана и дори по перваза на прозореца се трупаха десетки книги и списания. Альошин ту започваше да пише, ту захвърляше писалката, разхождаше се из кабинета, отново хващаше нечия монография и поразен от внезапно хрумване, тичаше към бюрото, за да го запише.
	— Седни при мен — молеше той Дар всеки път, когато се захващаше за работа.
	Тя подвиваше крака в креслото, прелистваше някоя книга или слушаше откъси от монографията, които Альошин й четеше с радостта на пълководец, спечелил победа, известяващ за нея на своя народ. Народът в лицето на Дар честичко сапунисваше „пълководеца“ — нещо, което Альошин също подчиняваше на работата си. Дар забеляза, че като философ мъжът й моментално улавяше всяка ценна мисъл, веднага я развиваше, подчиняваше я на идеята си или я отхвърляше, но непременно самичък. Когато работата му спореше, от него лъхаше сила и увереност, сякаш излъчваше някаква вътрешна светлина, и тогава в дома им ставаше по-топло.
	Тръгваше към института — и светлината угасваше. Като че ли я изключваше, щом излезеше от кабинета. Веднъж Дар сподели с него това. Генадий сви рамене.
	— Тук летя, макар и от време на време, рядко… А там… — той неопределено махна с ръка. — Там. Дарюшка, функционирам. И карам другите да функционират. Често без особена полза. А това ме потиска. С една дума, животът си е живот. И в него се налага да бъдеш различен.
	Онази вечер на Альошин не му се работеше. Изпи си кафето, прелисти недовършената монография и още повече се вкисна.
	— Защо си тъжен? — предпазливо го попита Дар.
	Тя не разбираше и затова се плашеше от неуравновесеността на хората, от емоционалните им сривове, които в нейния свят щяха да бъдат признак на тежко психическо заболяване. Да, хората са други! Те живеят по-бързо. Краткият биологичен живот, изглежда, активизира духовно-емоционалния. Хората са неукротими. Те са постигнали малко конкретни неща, но за много знаят или се досещат, а към безброй други се стремят. Уви, желанията им са несъизмерими с възможностите, но тъкмо тук се крие нещо…
	— Ти не можеш да разбереш тъгата ми — отговори Альошин. — Много умове — много тъги — пошегува се той и гласът му трепна. — Разбираш ли, Дарюшка, понякога смисълът на това, което става, ми се изплъзва… Вече съм на четиридесет и седем. Научните отличия са празна работа. Достатъчно съм умен, за да мога самичък да преценя какво съм направил. Да, хрумвали са ми някои мисли, имал съм прозрения… Но така и не създадох собствена концепция, собствен убедителен модел на Вселената. Впрочем и това е празна работа! Най-страшното е, че всяка моя мъничка победа в областта на мисълта е била последвана от съкрушително поражение на житейския фронт.
	Альошин въздъхна и нежно хвана Дар за ръката.
	— Разбираш ли… Станах професор и същевременно си развалих характера — от весел момък се превърнах в мърморко и неврастеник. Написах книга — и изгубих жена си. За какво с било всичко това? Всички тези загуби? Боли ме, като си представя колко нежни думи не съм изрекъл, колко изворна вода не съм пил, как не съм забелязвал красотата, колко девойки не съм целувал… Аз съм космолог, но, уви, виждам звездите по-често по етикетите на коняка, отколкото в небето… Започнах да се страхувам от откритията, защото за всичко се налага да плащам. Не искам да напиша тази проклета монография и да те загубя.
	Не ми е лесно с тебе неочаквано за Альошин се съгласи Дар. Ги си прекалено неуравновесен. Непредсказуем. Ту си добър и нежен, ту жлъчен и избухлив. Знам, че не си лош. Знам също, че големите личности често са импулсивни. Затуй ти прощавам много неща. Но от това не ми става по-леко, не знаех, че да обичаш човек е толкова трудно.
	Альошин буйно прегърна жена си и виновно я помоли:
	Не ме съди строго, Дарюшка, аз не съм по-лош от другите. Ти видя в мен доброто тогава, когато дойде през нощта… Но освен светлина в мен има и мрак. А колко неща притуря животът! Колко чужди неща има в мен! Не само мъдри мисли и възвишени думи, а и чужди нечистотии, кал, обиди, умора…
	Дар целуна мъжа си.
	— Но аз съвсем не те осъждам — усмихна се тя. — Аз повече ти прощавам. Затуй сега отивам да спя, а ти можеш да поработиш още малко.
	Но щом Дар си легна, Генадий я повика:
	— Събуди се, миличка!
	Тя погледна с крайчеца на очите си към прозореца навън вече бе нощ.
	— Таксито чака — каза Альошин и я погъделичка с устни зад ухото. — Поръчах го… Само че не ме питай нищо. Става ли? Ще ти помогна да се облечеш…
	Тя промърмори нещо, съгласявайки се, но тъй и не се събули напълно. Ако е тяло го си — своята земна черупка — Дар свикна много бързо и дори го обикна (та нали самичка си го избра), то начинът на живот на хората, многобройните лишени от логика обстоятелства и ситуации, за които се налагаше да изразходва нервна енергия, безкрайно я изморяваха. В битието си на ефирно същество тя смяташе съня за анахронизъм. А сега единствено той й носеше краткотрайно избавление от грижите и постоянното напрежение. Дар изцяло проспа първите си дни. Альошин я наричаше „спящата красавица“, безпокоеше се за здраве той, но после свикна и се примири с всичко като с даденост.
	Асансьорът изръмжа. Навън ноемврийският студ шибна девойката през лицето, но колата беше спряла досами входа и след няколко секунди Дар отново бе обгърнал от топъл мрак.
	Таксито полетя през пустите нощни улици.
	Поени си, мъничкото ми пошепна й Альошин, като я привлече и сложи главата й на рамото си. — Ще пътуваме дълго, почини си.
	Дар не забеляза как колата се измъква от лабиринта от улици и булеварди на големия град. Тя дремеше, докато стигнаха Пулковските възвишения. Сетне сред студените звезди се появиха куполите на обсерваторията и таксито спря. Альошин отскочи при дежурния и излезе оттам с ключове в ръка.
	— Днес на Големия не работят — обясни той, повличайки Дар в просторно помещение, където гласовете и стъпките им кънтяха. — Това е нашата гордост шестдесет и пет сантиметровият рефрактор.
	Альошин млъкна, защото под сводовете на купола думите им звучаха излишно и ненужно. Той доведе жена си до окуляра на телескопа и нагласи столчето на височина.
	… Върху нея буквално се изсипаха познатите съзвездия!
	Дар ги познаваше не от звездните атласи, а е цялата си същност — с онази полузабравена, ефирна природа, в която преди живееше съзнанието й. За пръв път болката от загубата — огромна и непоправима! — я прониза, замая я, принуди я да се свие на студеното въртящо се столче.
	Веднъж, когато в един от почивните си дни Альошин отиде на вилата, Дар реши да види отблизо „това чудовище Меликов“. Тя знаеше, че след „отричането“ е загубила ведно с безсмъртието и всичките си необикновени способности. Но също тъй знаеше колко по-високо стоят нейният мозък и психика, колко по-фино са устроени те в сравнение със земните. Поне нещичко ще забележи. Обикновено еманацията на Злото е ярко изразена. Ако се помъчи, няма да е чак толкова сложно да надникне в душата на заместник-ректора, за когото мъжът й постоянно приказва. В края на краищата Меликов е обективна пречка по пътя на Альошин. Дори според условията на експеримента на ГИДЗ, стига тя да ги бе приела, Опекунът беше длъжен да премахне пречката. Альошин трябва колкото се може по-скоро да завърши монографията си и да я публикува.
	Дар дълго обикаля около института. Вляво от сградата, до паркинга, се намираше трамвайното колело и по него, дрънчейки, завиваха трамваи. Тълпата ту се спускаше към вагоните, ту изчезваше в тях и спирката отново опустяваше.
	Тя веднага позна волгата на Меликов. Червени калъфи на седалките, отпред виси джудже… Всичко е тъй, както то описваше Генадий.
	Дар моментално и точно определи как трябва да се развият събитията. Трамваите влизат в колелото през три-четири минути. При всички случаи пътят на заместник-ректора до колата му пресича трамвайната линия. Докато трамваят обръща, Меликов трябва да стои тук — нито сантиметър по-встрани. Тя ще го заговори, после ще се престори, че се е припознала, ще захване да се оправдава и да се шегува и незабелязано ще го отведе до нужната точка. Задният вагон ще закачи с крайчеца си главата на заместник-ректора, но това ще бъде достатъчно, за да може „чудовището“ да се въргаля три-четири месеца в болницата и да излезе оттам с частична амнезия. Изгубването на паметта изобщо няма да му пречи в живота, но от института ще се наложи да си отиде…
	Дар потрепери. Альошин й купи топло кожухче, а виж, за ботушките сглупи — избра й есенни. Януарският студ скова краката й и Дар започна да потропва. Сега материалното тяло й се струваше неподходящо и съвсем неприспособено за живота. Жилищата, дрехите, безбройните болести и опасности… Нима това може да се сравни с препускането сред звездите под формата на концентрат от организирани силови полета, когато си и неотделима частица от Вселената, и неин господар…
	Тежката врата на института се отвори, вероятно за стотен път през последните часове, и пропусна навън Меликов. Дар пристъпи към него.
	„Опекунът е длъжен да премахне пречката…“
	Тя се съсредоточи и с лекота надникна в душата на заместник-ректора. Там се оказа тъжно и по-студено, отколкото на улицата. Мислите на Меликов се носеха безредно, несвързано, блъскаха се една в друга.
	„… Май пак ми се е отворила язвата. Болката сякаш не е постоянна, идва и си отива, но ако се спука кръвоносен съд, тази язва ще ме довърши… Миналия път кръвта шуртеше като от заклана свиня. Може би все пак трябваше да се оперирам? Всеки път съществуват две опасности — да изгубя много кръв, а при операцията…
	Защо да мисля за това? Ние предполагаме, а случаят решава…“
	„… Цветя… Да не забравя да купя цветя. И бонбони. И вкъщи да скрия вермута. Ако Лялка доведе «динозаврите» си, ще опустошат хладилника, ще изпият дори миналогодишния ликьор и навсякъде ще увонят с миризливите си цигари… — после чак в гардероба намирам пепел.“
	„Пак ми се обаждаха от списанието. А аз все ги лъжа за статията. Потънал съм в стотици нелепи и никому ненужни книжа, дремя по съвещания и заседания. Това проклето «нямам време»! Нямам време просто да седна до бюрото, да разтворя записките и извадките си, да помисля… Толкова е сладко да мислиш! Стига да не съм се отучил. За четири години не съм написал нито една статия. Разбира се, бих могъл да си завъдя «роби». Като Альошин например. Цялата катедра работи за него, а в замяна той презира и тормози всички. Овчаренко още миналата година можеше да защити дисертация, но не — не му позволи. Тихичко, незабележимо. И главното, гадината му е гадина, чрез мене. А самият той навярно всичко е представил наопаки: видите ли. Меликов пъха прът в колелата… Не му се иска да загуби адютанта си, ясно е. Кой би искал да губи…“
	В същия момент Дар беше буквално смазана от вълната лепкав страх, който извираше от Меликов.
	„… Няма да устоя, не! Той е млад, пробивен, в президиума на академията го познават. Умее да блесне, да покаже, че е незаменим. Ами аз — какво умея аз? Да се ровя в административната рутина и да нося всичко на гърба си?… Кому е нужно това? Във всеки случай, щом заеме мястото ми, Альошин няма да се нагърби с грижи. Ако желае, винаги ще се намери някой Овчаренко, който да му стане предана сянка, робот-изпълнител…“
	„Пак тази болка! Не бива да се вълнувам — ще ми се спука язвата. А ако не се спука, ще дойде Альошин… Ще дойде и ще ме стъпче! Аз му се струвам като анахронизъм, като знахар в блестящия храм на науката. И какво от туй, че альошиновци са превърнали този храм в пазар? Да, те имат «стока». Но те не живеят с мислите си — те ги продават. И от диалог на мъдреците философията се превръща в съперничество между знаещите, от размяна на възвишени мисли — във възвишена измама… Освен това, Меликов, ти си вече стар, макар още да не си побелял. А пък Альошин няма да дойде. Той вече е дошъл в храма, ти сам го доведе, за ръчичка — помниш ли? И няма да те стъпче. Той вече те е стъпкал и е отминал нататък, без да забележи какво е останало от теб, Меликов…“
	Внезапно Дар чу паническия звън на трамвая, който лудешки изскочи от завоя, и моментално дойде на себе си.
	Заместник-ректорът трябваше да пресече пътя на трамвая, по-точно вече стоеше на релсите, без да забелязва нищо, без да чува гласа на смъртта. Сега огромната червена машина ще го удари, ще го смачка, ще го натъпче под колелата си…
	Дар се спусна и силно дръпна Меликов за яката на палтото. Той отлетя встрани, тежко падна на гърба си в снега, но веднага обърна широкото си повехнало лице към хулигана. Едва сега чу сърцераздирателния звън на трамвая, видя ватманката, закрила лицето си с ръце, и разбра всичко.
	— Извинете, за бога, извинете… — бърбореше той, като шареше с ръце по снета — търсеше може би очилата или шапката си, отлетяла при падането му.
	Дар се наведе над Меликов.
	Той грабна ръката й и започна да тика в нея студените си мокри устни.
	— Толкова съм ви задължен, толкова съм ви задължен — бърбореше Меликов. — Вие ме спасихте… Кажете ми името си! Как да ви се отблагодаря?…
	Дар изскубна ръката си и се смеси с любопитните, които тутакси се струпаха на местопроизшествието.
	Ужасът, който й вдъхнаха предишните й намерения, я караше да тича към къщи. Противоречивостта на този примитивен и същевременно сложен свят я порази. Как живеят те? Кои са критериите им за истината, къде са? Как отличават черното от бялото и в края на краищата на чия страна е правото в дадения случай — на страната на мъжа й или на този пълен и навярно нещастен човек, който преди малко едва не загина? Възможно ли е в този свят да се довери безрезервно някому, както е прието в нейния свят? Как да се грижи за хората, чиито истини са толкова различни?!
	За пръв път, откакто беше тук, на Земята, Дар заплака.

	Мъжът й чудо на чудесата! — си беше вързал престилка и белеше картофи.
	— Къде беше досега? Вече започнах да се тревожа упрекна я той.
	Альошин помогна на Дар да се съблече и без да забележи колко е потисната, я поведе към кухнята.
	— Днес давам банкет в чест на моето звездно момиче! — заяви той и показа приготвената вече салата от варени яйца и сьомга, която и двамата обожаваха. — А това са най-пресните златисти сухарчета на света. Още горещи. И великолепни пържоли.
	— Какво ти става? — учуди се Дар. — Случило ли се е нещо?
	— Случи се! Нещо се случи, чувстваме пий… — изпя Альошин и я прегърна. — Първо, днес е първият ден на пролетта. Второ, много те обичам. Освен това днес поработих славно. Дописах седма глава и започнах нова. Искам да поразмисля върху стабилността на хипотетичните цивилизации, тяхната жизнеспособност и продължителност. Разбираш ли, от тези фактори зависи нивото на развитие на цивилизацията.
	— Разбирам — усмихна се Дар. — Само че нека си сваля ботушите и да си обуя топли чорапи. Краката ми просто са се вкочанили.
	Альошин захвърли ножа и започна да помага на жена си да си свали ботушите.
	— Имай предвид — изведнъж каза тя, — че дори при благоприятни условия цивилизацията не винаги се развива по експонента. Стремежът към познание също зависи от много фактори. Например от природната интензивност на разума или от това, дали познанието влиза в исторически изработена система от социални стереотипи на ценностите…
	— Откъде се взе тази мъдрост? — учуди се Альошин и веднага си спомни: — Аха, ясно ми е. Както се казва — видяла си го с очите си. Дай да те целуна.
	Той настани Дар в креслото и загъна краката й с одеяло. После бързо сложи масата и пусна телевизора.
	— За теб! — Альошин с удоволствие изпи коняка си и замези с парченце лимон. — Ти наистина си Дар! Разбираш ли, откакто се появи, на мен ми се работи. Толкова нови мисли ми идват… Защото всъщност проблемът за Контакта се свежда до два кардинални въпроса: съществува ли изобщо чужд разум и ако съществува, защо не влиза в контакт с нас?
	— Аха — каза Дар, като иронизираше мъжа си. — Опитай се да влезеш в контакт е вас… Та вие сте догматици. Ето ти например — измислил си някакви модели и си заключил в тях въображението си като в затворен кръг. Според теб сигнали могат да се изпращат единствено в диапазона на радиовълните, а пришълците ще дойдат само с ракети. Всичко това е толкова примитивно…
	— Разбира се — засмя се Альошин, по-добре голи и направо на терасата. Контактът е гарантиран.
	— Гена — Дар уморено се облегна в креслото, — защо не можеш да бъдеш сериозен? Или не искаш? Защо всеки божи ден изпробваш и без това твърде безумното ми чувство към теб? Какъв е този твой постоянен скептицизъм? Този сарказъм и неприязън към хората? Да речем, към същия този Меликов?
	— Към Пьотър Петрович?! — възмути се мъжът и. Знаеш ли, това вече са твои фантазии. Разбира се, Меликов с консерватор, но като човек… Днес ми предложи командировка в България! Разбираш ли? Две седмици. Симпозиумът не е кой знае какъв, но самият факт…
	И отново дъхът на Дар спря за миг от усещането, че тук, в този свят, всичко е несигурно и неопределено — понятията, чувствата, емоциите, че навярно тя никога не ще се оправи в хаоса, където практически не съществува еднозначност. Та нали преди мъжът й говореше за Меликов точно обратното! Пък и постоянно беше невнимателен и почти груб с нея, със своя звезден дар. Какво се е променило? И дали е за дълго? Изобщо има ли нещо стабилно в този непрестанно променящ се свят?
	Нима не разбираш? — прошепна мъжът й, като се наведе над нея и горещо дишаше в лицето й. — Дарюшка! Днес е щастлив ден и аз обичам целия свят, а най-много — теб. Това е толкова логично. Както казват студентите ми — „просто като фасул“…
	— На едно място много проницателно си писал за несъответствието в нивата на развитие на различните цивилизации — предпазливо каза Дар.
	— Това не е страшно, мое намерено момиче — прошепна той.
	По лицето му блуждаеше усмивка, която Дар нямаше да разбере, ако ще и хиляда години да живееше на Земята. Може би унижена, може би насмешлива, а може би сатанинска. — Несъвпаденията се преодоляват. Да, да, всички несъответствия и несъвпадения се преодоляват… с търпение и жертвоготовност от страна на по-високо развития разум!
	Альошин се засмя. Алкохолът вече го бе хванал и той лукаво заплаши Дар с пръст:
	— Затова сте по-стари от нас… А ние какво сме? Ние сме деца! Тъй че вие ни берете грижата. Такова разпределение на задълженията напълно ни устройва.
	Той разбуждаше Дар с целувките си, шепнеше й несвързани и общо взето глупави думи, в които изведнъж, както тогава, есента, се прокрадваше умолителна нотка: „само бъди с мен“, „само не изчезвай, фейо моя“, сякаш Альошин дълбоко в душата си винаги бе вярвал в звездния произход на жена си, но се бе преструвал, а днес се бе ужасил от мисълта, колко случайно и нетрайно е щастието му. Тази мисъл го принуди да шепне слова на разкаяние и алчно да търси близост, като че ли в нея и само в нея в краткото сливане и възторг на телата — се съдържаше сигурността на техните отношения и обещанието, че всичко ще си остане както преди.
	След полунощ успокоеният и почти заспиващ Альошин пъхна главата си под мишницата на Дар и помоли:
	— Разкажи ми какво има там, на звездите.
	И отново в тъмнината върху устните му се разля загадъчна усмивка.

	Монографията набъбваше.
	По цели дни Альошин не излизаше от къщи, изписваше страница след страница с енергичния си четлив почерк. Веднъж дойде Овчаренко — без обичайния коняк, но затова пък с пълно дипломатическо куфарче литература и някакви изчисления, поръчани от шефа му.
	— Тази глава ще им прочета в България — многозначително каза Генадий Матвеевич на аспиранта, размаха ръкописа под носа му и с хитра усмивка го скри зад гърба си. В устата на професора „им“ прозвуча дори заплашително, сякаш ставаше дума не за изказване на международен симпозиум, а за решаваща битка на умовете, в която той непременно би искал да победи.
	През тези дни Альошин сякаш бе забравил за съществуването на Дар. Машинално изяждаше ястията, които тя приготвяше, прие като нещо обикновено умението на жена си да пише на машина и веднага я впрегна в работа.
	— Заради теб се научих — похвали се Дар, когато отнесе на мъжа си първите преписани страници. — Само за половин ден.
	Альошин разсеяно се усмихна.
	— Щом си фея, значи трябва всичко да умееш — каза той и целуна жена си. — Трябва да ми благодариш, че давам на един познат програмист да ми прави изчисленията и не те използвам вместо компютър. Ти нали би могла?
	— Разбира се — радостно отговори Дар. — И много по-бързо от вашите ЕИМ.
	Лицето на Альошин някак се промени.
	— Недей, Дарюшка — помоли той. — Нека приказките останат за спалнята. Животът и твоите фантазии са несъвместими. Ти си премного добра домакиня за една фея.
	Дар сви рамене и се отдръпна.
	— Това е толкова просто — печално промълви тя. — Сложното е друго. Струва ми се, че ти не ме разбираш. Не ми вярваш.
	— Какво говориш — Альошин тръгна към кабинета си. — Аз разбирам твоята любов. Без теб не мога да живея. Нима това е малко?
	— Нима това е малко? — като ехо повтори Дар. „Само ако знаех малко ли е или не — помисли тя тъжно. — Търсех любовта й я намерих. Странна, неприличаща на разсъдъчно-възвишеното сливане на духовните субстанции у нас. Върнах се в този нетраен свят, в който има малко хармония и много страсти. На мен той ми харесва. Може би защото в моя роден свят аз не се бях привързала особено към някого… Но и тук всичко е толкова непостоянно. Пък и неустойчиво. Разбира се, Генадий ме обича, но обича повече тялото, отколкото душата ми. При нас е едната крайност, а при тях — другата. Къде е златната среда? И дали изобщо съществува?“
	Дар тихо заплака (на нея й хареса тази особеност на човешкия организъм — сълзите сякаш измиваха скръбните мисли) и отиде в гостната да дописва главата.
	„Умът ми не го побира! — измъчваше се тя. — И Пратеникът, а сега и Генадий говореха за жертвоготовност. Защо при тях, на Земята, да обичаш — значи да се жертвуваш? Би трябвало да е обратното. Винаги съм мислела, че това чувство прилича на вдъхновението: изпълва те със светлина и радост. Но дори и да е така, по тяхному… Защо тогава Генадий се вбесява, щом му призная, че живея за него? Той хем иска това, хем се сърди, когато казвам: «ако искаш», «щом трябва»… Какво е това? Глас на съвестта или обикновено лицемерие?“
	Това стана във вторник.
	А в петък, когато Альошин отиде в института, на вратата плахо се позвъни. Дар отвори, без да погледне през шпионката. На стълбищната площадка стоеше непозната жена с черна забрадка.
	— Извинявайте — каза тя, — аз съм от втори вход. Знаете ли, вчера умря Паша, нашият портиер. Павел Потапович — поправи се тя.
	Дар не познаваше портиера, но за всеки случай кимна.
	— Аз съм тяхна съседка — обясни жената. — Решихме да съберем кой колкото може. За погребението. Паша пиеше, а сега ето на — три сирачета остави. Голямата тъкмо премина в седми клас…
	— Пари ли трябват? — попита Дар, като с усилие проследяваше логическата връзка, която обединяваше смъртта на пияницата-портиер, тази жена с енергично лице и нея, жената на професор Альошин.
	— Кой колкото може — потвърди жената.
	— Почакайте малко.
	Дар влезе в кабинета и отвори кутията, където държаха парите. „Колко да й дам? — помисли нерешително тя и си спомни за децата. — Много ли ще е да дам три банкноти…“
	Дар взе три банкноти по двадесет и пет рубли и ги подаде на жената през прага. Тя машинално ги взе, а после, взирайки се в парите, се учуди, дори се изплаши.
	— Ама моля ви се, толкова пари! Дайте там една рубла или три… Не трябва, моля ви!
	— Вземете, вземете — рече Дар. — Това е за сирачетата.
	Докато вечеряха, тя разправи на Генадий за нещастието. Той слушаше разсеяно и пиеше чай.
	— Познавам го този алкохолик — троснато каза той за покойника.
	Дар разправи за съседката, която събираше пари за погребението, и за децата. Альошин кимна — тъй де, необходимо е. Дар между другото назова сумата и безгрижно каза, че днес е открила музиката на Григ — чула я по радиото.
	— Дори се разплаках — похвали се тя. — Вече се научих да плача, представяш ли си?
	Альошин се задави с чая си и я погледна слисано.
	— Колко? — попита. — Колко й даде?
	— Седемдесет и пет — отговори Дар. — Защо? Ние имаме още.
	Альошин остави чашата с недопития чай и криво се усмихна.
	— Разбира се, глупаво е да се караме за пари. — Той помълча. — Но в нашия огромен град има хиляди алкохолици и всеки ден някой умира. Всеки час. А може би и по-често. Аз не мога да издържам всички сираци. Това би трябвало да разбере дори… извънземен жител, от какъвто и институт да е. Извинявай, Дар, но ти просто си ненормална и болестта ти прогресира…
	Той отиде в кабинета, но не можеше да работи — разхождаше се из стаята, дори запали цигара, което му се случваше извънредно рядко.
	Дар се опита да почете „Литературная газета“. Отново остро почувствува, че въпреки огромния обем информация, която усвои, преди да тръгне за Земята, катастрофално не й достигат знания за хората, за навиците и личния им живот. Опита се да чете, но не можа. От парещата обида очите й се пълнеха със сълзи, буквите трепкаха и се размазваха. На ти жертвоготовност и опекунство… На ти земна любов.
	Дар се съблече и угаси лампата. След половин час в спалнята влезе Альошин и също легна. Помълча, сетне неловко се опита да я прегърне:
	— Стига си се сърдила. По-добре ми разкажи какво има на звездите.
	Дар конвулсивно въздъхна, сякаш изхлипа.
	— Там е чисто — рече тя и се обърна на другата страна.

	Альошин се ослуша — в кухнята жена му тракаше със съдовете. Той тихичко отиде в гостната и отвори барчето. Пиеше му се нещо студено — две-три чашки „Ерети“ с лед, за да премахне лепкавата тежест на жегата през деня и отведнъж да удави грижите, които днес бяха както никога много. Но ледът и виното са в кухнята, а там е Дар с глупавото си отношение към спиртните напитки: всеки път, щом ужасно му се приискаше да си пийне, тя примира и го гледа тъй, сякаш пие най-малкото сярна киселина.
	Альошин се намръщи, наля си половин чашка коняк и я изпи на един дъх. Веднага силно издиша, запали цигара и тръгна към кухнята.
	Жена му стоеше до прозореца и режеше зеленчуци на дъската.
	„Пак рагу — тъжно си помисли той. — Не, тя наистина е ненормална — да се отвращава от месото… Да й кажа ли? А, не, и без туй ми се повдига от нейното «ако трябва»…“
	Дар се усмихна на мъжа си:
	— Купих две дини. В хладилника са.
	Гневът на Альошин помина и той седна на табуретката.
	— Знаеш ли — каза, като се взираше в гирляндите осветени прозорци на отсрещната къща, — този Меликов ме изкарва от кожата ми. Струва ми се, че все пак иска да ми напакости. Вбесява се, че съм професор. Бездарността възприема като отклонение от нормата всеки прогрес, всяко движение напред. Да, да! Бездарността винаги се смята за норма. За еталон!
	— Пак викаш — забеляза Дар. — Колко пъти ти казвам — не му обръщай внимание. Твоята работа е да си гледаш науката. А вие водите дуел на самолюбията си.
	— Много разбираш! — ядоса се Альошин. — Днес влязох при него за монографията си, а той ми казва с усмивчица: „Труден път сте си избрали, Генадий Матвеевич. Днес масите са увлечени от идеята на Шкловски за уникалността на нашата цивилизация. А вашата концепция…“ А пък аз му казвам: „Концепцията не е моя, драги колега. Тя е на Джордано Бруно.“
	— Можеше да му кажеш, че е на Анаксагор. Или на школата на Епикур — каза Дар. — Защото те са го предвидили много по-рано.
	— Ха, Епикур — изпуфтя Альошин. — Меликов и за Омир нищо не е чувал, той само знае как да те хързулне.
	— Ако искаш, мога да ти помогна — каза жена му, като режеше картофите на кубчета.
	За да не изругае, Альошин изхвръкна от кухнята. Вече без да се крие, отвори барчето и изпи още половин чашка коняк. Поиска му се да хапне нещо. Пак отиде в кухнята, като стенеше наум, сякаш го боли зъб: „Докога ще чувам тези унизителни «ако трябва» и «щом искаш»… От една страна, кучешка преданост, от друга — тази втръснала ми игра на «звездно момиче» и на висше същество. Докога ще търпя всичко това?…“
	— Искаш ли да се обадя по телефона на Шкловски? — попита го Дар, когато той извади от буркана маслина и я лапна. — Веднага ще му се обадя и ще му обясня всичко. Че си прав.
	От изненада Альошин едва не се задави.
	— Бълнуване! Врели-некипели! Параноя! — закрещя той, като изплю костилката. — Басните ти са добри само за в леглото! За леглото! Сто пъти съм ти казал: не намесвай бълнуването си в сериозните работи! Какво ще му кажеш?! В края на краищата къде са ти доказателствата? Можеш ли да докажеш нещо? На него, на мен?
	Дар пребледня и остави картофите. Лицето й се изкриви.
	— Не мога — тихо отвърна тя. — Не бива. Нали съм ти казвала защо не бива. Мога само да обясня.
	Много пъти съм се опитвала да ти обясня, да ти помогна, но ни веднъж не си ме изслушал докрай.
	— На психиатъра ще обясниш — злобно отвърна той. — Вече се консултирах — типична параноя, хронична системна налудничавост. Дявол да го вземе, само това ми липсваше! Цялата страна ще ми се смее! С разсъжденията си за съществуването на множество обитаеми светове професор Альошин е побъркал жена си.
	— Защо говориш така, Гена? — очите на Дар се разтвориха широко и се напълниха със сълзи. — Защо толкова се страхуваш от истината, Гена?
	— А, истината! — подигравателно каза Альошин, като жадно палеше втора цигара. — Истината, която живее на петия етаж и всеки вторник вари борш! И същевременно познава _истинската_ космология?
	Той дори се изправи, та при този окончателен морален разгром да му помагат и ръстът, и умението му да се държи пред аудитория.
	— Добре — каза той. — Да предположим, че си тайна. Спомням си нещичко за странното ти появяване, за документите и биографията, която аз ти измислих… Да предположим, че ти си Негово величество Жеравът. Но нали всяко огледало ще ти каже обратното: домакиня, обикновена еснафка, квачка. Извинявай, но ти си достъпна тайна, домашна, земна. Ти си жерав вкъщи. А мястото на жерава е в небето. Само там! Каква тайна можеш да бъдеш в тази гадна кухня? Защо си тук?
	Ножът падна от ръцете на Дар.
	— Защо? — като ехо повтори тя.
	И изведнъж сякаш леден повей облъхна Альошин. Стори му се, че Дар с едно неуловимо движение свали дрехите си. Отново за момент я видя цялата, както тогава, в дъжда. После светлината примигна и угасна, но не задълго. Дар грабна нещо бяло и се хвърли през прозореца. Издрънча счупено стъкло.
	— Дар!!! — изкрещя Альошин и се втурна към вратата.
	Той взимаше по няколко стъпала наведнъж, рискувайки да си счупи врата, викаше нещо отчаяно, неразбираемо за него и разбираемо за всеки, който макар веднъж се е срещал със смъртта. Тичаше тъй, сякаш се надяваше да изпревари падането на тялото, да поеме Дар, да смекчи страшния удар о земята.
	Альошин пълзеше по асфалта като сляп. Парчета стъкло му режеха ръцете, но той не забелязваше.
	— Къде е? Къде е тя? — повтаряше като безумен — Къде е тялото й? Къде си, Дар?!
	Хората, които се бяха стекли от виковете и звъна на счупеното стъкло, огледаха храстите пред блока. Някой вдигна професора на крака.
	— Иди си вкъщи, приятелю — строго му каза един младеж, облечен със спортен костюм в синьо и червено. Той май живееше на шестия етаж и поздравяваше Альошин, когато го срещнеше. — Сторило ти се е. Или си пийнал повечко. Жена ти сигурно пържи картофи, а ти тук плашиш хората.
	Без да забелязва насмешливите и любопитни погледи, Альошин едвам се дотътри до съседния вход и седна на пейката.
	Разбра всичко.
	Той вече със сигурност знаеше, че жена му я няма вкъщи. Онова бяло нещо, което се мярна в ръцете й, когато електричеството угасна… Ефирно и еластично… Разбира се, това бяха крила! Веднъж Дар му разказваше за тях, а той й се присмя: аха, шестокрили, като на серафимите… Отлетя! Отлетя неговата любима. Няма я нито у дома, нито в този град, нито по цялата Земя.
	Жеравът отлетя!


	Небесната скиорка

>>>
	Той се опита да се надигне и дъхът му секна от болка. Тялото му конвулсивно се сгърчи — като се подпираше с колене, Робърт пропълзя малко надолу по склона и падна обезсилен. Болката се гнездеше в цялото му тяло и го беше прояла, както бръмбар-корояд прояжда дърво. Особено трудно му беше да диша. Струваше му се, че в гърдите му е заседнало кълбо бодлива тел: при всяко вдишване шиповете се впиваха там в нещо нежно и разкъсано.
	На всяка цена трябваше да слезе в Капана.
	Там е гибелта, а следователно — спасението. От всички страдания и мъки, от безизходицата в неговия безсмислен живот.
	Искаше да се изплюе, но слюнката леко се запени на устните му и той заби лице в острата трева. Едва сега с някаква клетчица на мозъка си Робърт осъзна, че не стене, а мучи: силно, при всяко издишване.
	„Някога с теб вече стана така…“ — прошепна същата клетчица.
	Робърт с тъга гледаше как тромаво се движи между горящите дървета аспидно-черният Змей. Плазменият червей все още се навърташе край шахтата на подземната електроцентрала. Беше видимо отслабнал, докато си пробие път към свободата през масата на бетона, и беше страшно гладен. На фона на изгорената трева Змеят сияеше като всевечна тъма, поглъщана постепенно от облак скреж. Змеят утоляваше глада си, гълтайки всичко по ред — слънчева енергия, топлина, радиовълни, преди отново да избухне при изхвърлянето, да се изчерпи. На всяка цена трябва да допълзи по-близо до него. А може би самият Змей ще се смили: ще свърне насам, ще се приближи до него, до господаря си? О, това всичко ще бъде просто. Сухата трева и отломките от планера ще пламнат, болката ще премине. И най-важното, паметта ще изчезне, ще напусне полумъртвото тяло. Ще се превърне в ярка светлина.
	„Някога с теб вече стана така. Подобно… — настойчиво повтори клетчицата. — Помниш ли, от нямане какво да правиш замина с алпинисти за Кордилерите… Беше преди десетина години. На зимно изкачване. Помниш ли? Случайно падна на снежния склон, вече при слизането, току до клека. Да, тогава също яката се прасна. Ето защо ти е позната тази болка. Наистина тогава не търсеше смъртта… Това е четвъртата ти болка, Робърт. Две сбивания в колежа, случаят в планината и сега. Макар че, както изглежда, скоро ще ти стане по-леко…“
	„Не! — мислено възкликна той. — Само не сега. Още мъничко. Трябва да дочакам. Да дочакам, докато Змеят изгълта всичко, което му се полага… И защо постоянно Робърт, та Робърт? Името ми е друго. Това е прозвище, глупав псевдоним — нищо повече. Аз се казвам…“
	Така и не можа да си спомни истинското име.
	С известно задоволство Робърт помисли, че белите петна в паметта сигурно са условен сигнал за мозъка. Време е значи… А освен това си помисли:
	„Колко е хубаво. В небето започна всичко и в небето свърши. А умират всички еднакво — на земята. И Бланка, и аз…“
	Той като че ли я видя отново. Усмихна се, протегна ръце към момичето. Та нали истинският живот започна за него едва след срещата е Бланка, преди няколко седмици. Започна и се побра целият без остатък в тези няколко седмици. А щом е така, то почти нямаше и какво да си спомня. Животът се оказа наистина много кратък.


	Привидението

	Полулегнал в креслото, Робърт тъпо гледаше през илюминатора. Гадеше му се и той от време на време отпиваше ледено кафе от термоса. Кафето слабо помагаше.
	„И как можах така да се натряскам вчера“ — намръщи се Робърт. Безпричинно раздразнение кипеше в него. Кипеше и не намираше отдушник. В този глупав самолет, дегизиран като пътнически, нямаше дори с кого да се скара.
	Самолетът-лаборатория се движеше плавно. В празния салон матово светеха бордните табла и от време на време издрънчаваше конячният сервиз в центъра на овалната маса за екстрени съвещания, за „мозъчни атаки“ и всякакви други дивотии, с които нормалните хора се занимават изключително на Земята.
	„Да беше ми изпратил дяволът поне Хюз за компания — помисли си Робърт и сам се поздрави за шегата. — Че кой друг може да ми изпрати Хюз за компания?“
	Като си представи почтително-нахалната физиономия на полковника, той неволно погледна под око към купчината санитарни пликове. „Да, Хюз не е ментов бонбон. Затова пък един-два словесни дуела с него — и вече си в работна форма. Жлъчта кипи, а разяреният мозък скача като котка на всеки стобор от формули. Дори най-остри…“
	Продължилото час и половина въздушно пътешествие беше към края си. През разкъсаните облаци се мярна ивица от океана, зелено-кафявата маса на Тумора (така наричаха мястото на изпробването на генната бомба), петниста, ако я гледаш отгоре, засолена степ. Сега още двадесет минути полет и срещай. Капане, шефа си по научните въпроси.
	Слънчев лъч го загъделичка по бузата, Робърт се обърна към илюминатора. Отпред и навред сияеше небето. С особена прозрачност и синева, а леко избеляло от изобилната светлина. А под крилото се разстилаше безкрайната равнина на облаците.
	„Какви ти облаци — усмихна се мислено Робърт, присвил очи от белия блясък. — Просто е поле. Заснежено поле. Ей ти преспите, и вятърът вдига вихрушки — валма е наокачил. А ето я и нашата сянка. Сянката на самолета върху снежната целина. Там, където има сянка, там има и земна твърд. О, това вече не мирише на виелица, а на истинска фъртуна…“
	И в този миг той видя… скиорка!
	Момичето с черен пуловер и стари дънки внезапно изскочи иззад хълма на облака и видяло пред себе си стоманената птица, изплашено се хвърли встрани.
	— О, господи! — извика Робърт. Грабна бинокъла, втурна се при другия илюминатор. Привидението не беше изчезнало. Сега успя да разгледа даже мургавото лице на бегълката, треперещите от уплаха устни, смолистата коса, стегнато прибрана на тила. Забеляза и нейните „ски“ — някакви примитивни конструкции от две извити пръчки или тръбички, обшити или с найлон, или с тънък плат. Най-вероятно това изобщо не бяха ски, а плавници, защото момичето не се плъзгаше с тях, а рязко и силно се отблъскваше като гмуркач, който се стреми по-скоро да отиде в дълбокото.
	И тя отиде. Гмурна се в белия кипеж на облаците и изчезна.
	Робърт разтърси натежалата си от махмурлука глава, замижа и отново отвори очи. Какво е това? Какво беше това? Нов вид спорт? Вещица? А може би пиянско бълнуване?
	Първата, която срещна в административния корпус, беше Евелина.
	— Шефе. — Препречила с едрото си тяло едва ли не половината коридор, тя лесно спря Робърт. — Ръчичката ви, шефе. Не забравяйте — вдругиден е плановият медицински преглед.
	Евелина мереше пулса смешно и непосредствено: устата й полуотворена, а устните едва трепкат — сякаш в такт с ударите на чуждото сърце.
	— Увличаш се, малката — каза Робърт. Кой знае защо, пак му стана тъжно. — Нощем трябва все пак да се спи от време на време. Още повече че миналата седмица ти имаше великолепната възможност да изучиш моя организъм. Рр-азностранно. Нима нощта не ти стигна?
	— Вие сте непоносим, Робърт — засмя се Евелина. — Говоря сериозно. Не забравяйте, че вашето здраве е едно от перата на моя скромен доход. При това главното. Така че трябва да поживеете още поне от любезност. За всички мои… грижи.
	— Склони ме, малката. Сега дори уискито ще започна да разреждам. Щом ще живеем, да живеем.
	„Нашата докторица има оригинална религия — помисли си Робърт, докато старателно заключваше вратата. — Защо да мъкне кръста към Голгота сама, щом всички човешки грехове може да се изкупят в леглото?“
	Прегледа пощата отгоре-отгоре и я смете от масата в чекмеджето на писалището: Ралф ще се оправи. След това намери любимата си чаша с отчупеното столче, ливна в нея уиски и го изпи на един дъх. Ослуша се. Наля си още. „Този стар дивак Хюз се подиграва, че моята чаша е сигурен начин да се накъркаш без особен свян и срам. Мда, действително не е много удобно да я оставиш настрана.“
	Не му се искаше да слиза в лабораторията.
	Робърт запуши, поразходи се малко из стаята и включи холографа. Като дете завари плоския екран и макар че това беше преди хиляда години, обемното изображение и сега или учудваше Робърт, или то караше да бъде нащрек. Учудващ ефект на присъствие. Ето и сега. Нима можеш да кажеш, че Оливър не е тук, в стаята ти, че той дъвче просташкия си сандвич дълбоко под земята, зад пластове бетон и стомана. Между другото колко противен навик — непрекъснато да дъвче. Той пък, водещият биохимик на Центъра, съвсем не може да се похвали с гладно детство. Впрочем нека плюска. След Тумора, след такъв неуспех, добрият апетит е цял разкош. Друг веднага биха го изритали, но Оливър освен челюсти, колкото и да е странно, има и мозък. Нека плюска…
	Изключи холографа, запуши. И едва сега си спомни за Змея. През тези дни, докато отсъствуваше. Змеят трябваше да натрупа „жизнен“ импулс, тоест да се събуди. С него сигурно вече може да се общува. Разбира се, в рамките на онези оскъдни понятия, които лично той, Робърт, бе въвел в паметта на чудовището.
	Робърт за миг се замисли.
	Със Змея всичко излезе доста сполучливо. Замисълът да създаде такъв един самоуправляем, подвижен натрупвач на електроенергия се появи у него сравнително скоро — миналото лято. По-правилно не натрупвач, а гълтач на енергия. В резултат се получи пашкул от електромагнитни полета, в който беше разположено устройство за поглъщане на енергия — контактер, а също така блок за управление и връзка. Такова едно черно „нещо“, което при разтоварване се превръща в огромно подобие на кълбовидна мълния. В огнедишащ дракон, който е намислил да експлодира, но се е отказал… Стратегическа задача: да изважда от строя енергокомуникациите и енергокондензаторите на противника, като се започне от електроцентралите и линиите за пренасяне на високо напрежение и се завърши с автомобилните акумулатори. Плюс всичко друго — хуманният фактор. Непосредствено за човека Змеят е опасен само в момента на разтоварването.
	Робърт набра кода на Змея на гривната за връзка. Чудовището тутакси се обади:
	— Гладен съм! Гладен съм! Гладен съм! — глухият, кълколещ глас прозвуча неочаквано силно, като че ли на две крачки. — Изпитвам остър недостиг на енергия. Готов съм да я акумулирам. Готов съм да я консумирам. Мога да се придвижвам и да търся източници на енергия. Функционирам нормално. Много съм гладен!
	Робърт се усмихна — къде може Оливър да се мери с този гладник. Беше програмирал Змея с такъв апетит, че той би из лапал и Слънцето.
	„Тъкмо е време и аз да се наобядвам — помисли Робърт. — Време е.“

	В стола вече бяха седнали Оливър и Евелина.
	— Шефът днес не е ли в настроение? — мимоходом полюбопитствува шишкото.
	— Ако ви се е свършило „лекарството“, Робърт, мога да помогна. — Евелина беше самото състрадание.
	— Как можа, малката? — Робърт се престори на обиден. — Ти поне знаеш какво прави тая отрова с моя пулс… Самолетът е виновен за всичко. Нещо ми прилоша.
	В стола влезе Хюз. Полковникът сдържано поздрави сътрудниците, а за Робърт изобрази някакво подобие на усмивка.
	— Докторе — пак се откъсна от супата Оливър. — Разправят, че сте летели до града?
	— Не, аз бях в Пента…
	Хюз се намръщи и Робърт завърши със смях:
	— В Пента-клуба, разбира се.
	„У полковника това не е само чудатост, ами истинска мания — помисли Робърт. — Той би обявил за секретна и родната си майка. Не съм имал значи и нямам никаква майка. Роден съм по решение на сенатската комисия…“
	Споменаването на Пентагона се стори недостатъчно на Робърт.
	— Слушайте, полковник — каза той, като си сипваше супа. — Имате пламенен поздрав от Змея. Този симпатяга вече се е събудил. И апетитът му между другото е по-голям от Оливъровия. Тъй че след седмица-две ви каня на полигона…
	— Докторе! — само това успя да изрече Хюз. — Нямам вече сили да се боря с вас. Разбира се, всички ние тук сме приятели… Но вие пренебрегвате елементарните правила за сигурност. Такава информация — на глас?!
	„Интересно — помисли си Робърт. — Аз съм научен ръководител на Центъра, обаче не знам точния статут на Хюз… Е, не е чак толкова сложно да си представиш началото на биографията му. Школа по военно разузнаване, след това е служил някъде. Да речем, на остров Тайван, там има специалисти по радиозасичане. Или в Агенцията за национална сигурност. Клерк по въпросите на «електронния шпионаж». След това скок. Полковнишки пагони и поста главен копой на Капана. За кого ли работи сега? За ФБР? Или за армейския му двойник «Си-Ай-Си» — военното контраразузнаване? Или за двете служби едновременно? Можеш да се объркаш в тях… Навсякъде дублиране. Двойно, тройно следене…“
	— Не се сърдете, мистър Хюз. — Робърт отмести чинията си. — Вие също сте симпатяга. Аз даже дадох вашия глас на Змея. В знак на особено благоразположение.
	Евелина избухна в смях.
	— Е, Робърт, днес сте невъзможен!
	А Робърт си спомни един също такъв обеден час.
	Беше преди три години, през есента. Току-що бяха открили техния изследователски Център. На Робърт бяха възложили цял куп организационни въпроси и той търчеше като луд. На обед, след като обърна чашка-две, започна да разказва някаква нова клюка, която беше чул в Пентагона. Полковникът не оцени хумора, не то разбра.
	„… Сър… — цял почервенял, забеляза той. — Вие злоупотребявате със своята осведоменост. Принуден съм да ви направя бележка.“
	„Един момент“ — каза Робърт и се запъти към стаята си.
	Когато се върна в стола, тръшна на масата една дебела книга, сложи отгоре дланта си като върху библия.
	„Полковникът е напълно прав — с официален тон започна Робърт. — Станахме твърде безгрижни. Затова предлагам да въведем псевдоними. Пред вас е известната книга на Робърт М. Като автор на идеята вземам името на автора. Останалите — имената на героите. Вие ще бъдете Евелина. Вие — Оливър. Вие — Ралф. По-нататък Стивън… Запомняйте, колеги. Вие, полковник, от днес ще се наричате Хюз. Самият Център — Капана. А Пентагонът…“
	„Пента-клуб“ — подсказа Евелина със скрита усмивка.
	„Именно съгласи се Робърт. — Моля всички да се отнесат сериозно към думите ми.“
	Полковникът промърмори нещо под носа си. А Оливър високо попита Робърт:
	„Слушайте, шефе, поне чели ли сте тази библия?“
	„Чел съм я — усмихна се той. — Там също такава една идиотска компания като нашата остава жива след атомна война. Във вагона на метрото… Напълно подходяща творба, за да ни направи секретни за вечни времена.“
	„Робърт — тогава Евелина първа прие правилата на играта. — Не бъдете скръндза, дайте да я прочета…“

	Вечерта се проточи безсънна, безкрайна.
	Робърт лежеше на кушетката, пушеше и поглеждаше към звездите. През отворения прозорец в стаята леко струеше прохлада. В парка ту избухваше, ту замлъкваше женски смях.
	„Нещо ме е прихванало днес — мислеше си той. — Заяждам се с всички, мърморя. Какво означават тия страсти? Струва ми се, че всичко е наред. Жив съм, здрав съм, богат съм, успехите ми растат. Змеят веднага може да бъде пуснат на полигона… Спречкването с Хюз? Дреболия! Полковникът може и да се е пообидил, но какво има да се обижда? Голяма работа, взел съм гласа му… А моят Змей е юначага. Как надаваше рев: «Гладен съм!» Впрочем аз също…“
	Той даже приседна, подчинявайки се на още ненапълно осъзнатото движение на мисълта.
	„Да, да. Аз също… съм гладен. Отчаяно гладен душевно! Всичко ми дотегна — и Центърът, и вечно дъвчещият шишко Оливър, и този изпечен мошеник — Ралф. А Змеят?… Другите проектират електроцентрали, търсят нови източници на енергия, а аз… Пръкнах чудо на техниката. Змей от Змей!“
	Робърт неспокойно се размърда — пепелта от цигарата падна на кушетката.
	Мисълта му се въртеше в кръг, вече формулирана и ясна, но усещането за тъга криеше още някакъв подтекст.
	И тогава Робърт си спомни сутрешното привидение.
	„Скиорката! Ето какво ме е мъчило! — Пред мисления му взор пак се появи мургавото лице, треперещите устни. Черният пуловер, тънкият стан, уплашените очи… — Какво беше това? Какво?“
	За кой ли път подлагаше на разпит собствения си мозък, сякаш от отговора зависеше нещо много важно за него.
	„Привидение, мираж, фантом? Отпада. Прекалено реално видение. При това толкова подробности, пък и бинокълът не е приспособен за разглеждане на призраци. Значи скиорката е факт. Но какво се крие зад него? Нов вид спорт? Също отпада. Нито крила, нито витло, нито реактивни двигатели… Та в Пента-клуба знаят техническите новости. Левитация? Даа, това вече е от областта на фантастиката. Обаче фактът, да смятаме, е установен. И името му е — мургавелка с черен пуловер. Но, господи, отрезви ме най-после: откога хубавичките момичета се разхождат в небесата като в собствената си градина? Левитация, халюцинация… Аз май лека-полека полудявам! Дръж се. Или… дръж Евелина.“


	Щом кучетата летят…

	Нещо бе развалило апетита на Оливър. На закуска както винаги си поръча двойна шунка — розова, влажна — но я чоплеше с вилицата без никакво вдъхновение. Това беше тревожен симптом.
	— Какво има, старче? — полюбопитствува Робърт, като седна до шишкото.
	— А, вие ли сте, шефе — оживи се биохимикът. — Помогнете ми. Съвсем се обърках. Тоя Тумор не прилича на нищо. Цяла лавина вторични ефекти и все различни… А на туй отгоре Хюз ми опява и души, като че ли нарочно му обърквам плановете.
	— Почакайте, ами Ралф? — Робърт потърси с очи дребния си помощник.
	— Защо, шефе? — Оливър отмести приборите. — Вие не по-зле от мен знаете цената на външния ефект. За руснаците, обърнете внимание, това е нещо като ругатня.
	— Накратко, какво искате от мен?
	— Съвсем малко. — Шишкото разпери ръце, сякаш се готвеше или да прегърне своя ръководител, или да се вкопчи в него с мъртва хватка. — Хайде да идем с вертолета до Зоната. Ще вземем с нас и Хюз. Полковникът отдавна се стреми към Тумора, ама се бои да не се зарази там. А за компания…
	Робърт се облегна назад в креслото, насмешливо погледна биохимика.
	— Та аз не съм специалист по туморите, старче. Аз съм енергетик! Разбираш ли, умна главо? По-добре вземете с вас Евелина. Тя е лекар, това й е по-близко. Пък и ще бъде къде-къде по-приятен спътник от мен.
	— Вие по-добре знаете — сви рамене Оливър. — Но скоро ще ни поискат отчет, аз честно ще сложа оръжие — за мен, повярвайте, това е най-добрият изход, — а Ралф…
	Вратата се отвори широко и в стола влезе Ралф. Той дори дъвчеше многозначително. Така, сякаш всеки миг очакваше да му дойде някаква гениална мисъл, но празното мърдане на челюстите разваляше цялата тържественост на момента.
	— Та ето — забелязал помощника на Робърт, Оливър заговори вече злобно и нарочно високо. — Аз капитулирам и ще ми простят. А Ралф веднага ще обяви: разследването значи се е водило неорганизирано, не сте разработили методиката, научният ръководител не е вникнал…
	— Изследването — поправи го Робърт.
	Шишкото почервеня.
	— Не ме учете да живея, докторе. Аз знам цената на думите също така добре, както и на някои мои колеги. Туморът — това вече е разследване.
	— Не го слушайте, Ралф. — Робърт погледна часовника си. — Оливър е известен завистник. И какво, мислите, го дразни? Тайната на Тумора и вашето пренебрежително отношение към този небезинтересен факт? Нищо подобно…
	Ралф вяло се усмихна.
	— Вбесява го вашето телосложение, мистър Ралф — продължаваше да се превзема Робърт, претегляйки наум аргументите на биохимика. — Шишковците винаги са завиждали на изящните мъже.
	В стола се чу смях.
	— Обаче той е мъдър — замислено поклати глава Робърт. — Когато дойде време да се разхвърлят камъните, действително ще ги изсипят върху моята бедна глава. Ти си мъдър, Оливър, като моя ненагледен Змей. И поради това съм готов да летя.
	Сипеше остроти за щяло и нещяло през цялото време, докато се приготвяха за път, но щом двигателят изрева и въздушната струя сплеска тревата край вертолета, млъкна, изключи се от разговора.
	Вертолетът меко, като котка скокна към небето.
	За броени секунди останаха долу ниските огради на лабораторния и административния корпус, кубът на енергоблока, примитивните алеи на парка. Отляво се люшна и изчезна грамадата на хълма, по чийто връх бяха набучени-антените от стопанството на професор Доуън.
	Незабелязано отлетя почти час.
	— Повалите на малките хора рядко трогват някого — високопарно произнесе Хюз, — но всички надежди сега възлагаме на вас, докторе. На вашата интуиция. Това неизвестно излъчване е забъркало там та-ки-ва каши…
	Робърт изхъмка.
	— Полковник, защо да се ласкаем? Мога да повярвам, че имате хипертония, но хиперскромност?… Не, в никакъв случай.
	— Робърт, Хюз мисли, че джобовете ви са натъпкани с генералски звезди — без следа от усмивка и с неприкрита омраза забеляза Оливър. — Или пък иска да подслади хапчето, наречено Тумор.
	Полковникът, без да извръща глава, подхвърли небрежно:
	— Не съм толкова глупав, колкото предполагате, Оливър. Аз поне си върша работата. Върша я старателно. А вие преяждате за сметка на данъкоплатците и все ломотите за „вторични ефекти“… Създадоха ви условия за опити, механизмът на действие на генната бомба върху клетката по принцип е известен. Тогава какво още ви трябва? Ако зависеше от мен…
	— Приближаваме — прекъсна свадата им Стивън, надникнал от пилотската кабина. — Моля всички да облекат защитните костюми.

	— Каква гадост! — Ралф се подхлъзна, падна, бързо стана и сега не знаеше с какво да си избърше ръцете — червеникавокафявата слуз изцапа ръкавиците, на лепкави парцали увисна по коленете му. — Тук е невъзможно да се върви: всичко се размазва под краката, навред е разложение и смрад. Тук няма какво да се диша, докторе.
	— Успокойте се — измърмори Робърт, като спря и се огледа. — Благодарете на бога, че са ви дали дихателен апарат. Можете да си избършете ръцете в дрехите. Бездруго след дезактивацията ще изгорим защитните костюми.
	Вървяха по тясната просека.
	От двете й страни се издигаше зелено-кафява стена от дървета, храсти и лиани, сякаш набавени тук от кадрите на фантастичен филм. Видът и размерите им поразиха дори безразличния към всичко Робърт. Всичко живо тук беше загубило чувство за мярка и пропорция: папратта се издигаше към небето като кипарис, а тръстиката в малкото блато — тръстика ли е? — беше пръснала дебелите си, криви стъбла напосоки. Кожестите листа-масури, които растяха направо от земята, се редуваха с тъмнокафяви хълмовидни израстъци, с отровнозелени кичури слуз, оплела по всички „етажи“ тази странна гора.
	— Аз разбирам така — гнусливо каза Робърт, — вие сега се занимавате с идентификация: кое от какво е произлязло след експлозията на генната бомба.
	Оливър, проследил погледа му, отрицателно поклати глава:
	— Не, това не е тръстика. По всяка вероятност е хвощ. Или някакво отвратително водорасло, напуснало естествената си среда. Тук всичко се е объркало, докторе. И дума не може да става за някаква идентификация. Впрочем цялата тази тропическа гора — това са мутанти на ниво трева. Избуяли… след експлозията. Ами че ние ви докладвахме, показвахме ви снимки…
	— Да ви плюя на снимките — доверително заяви Робърт, вгледан в навъсените лица на спътниците си. — Че какво ми обяснявахте непрекъснато: „вторични ефекти“, „вторични ефекти“. Бомбата — виждам — не е изпълнила свръхзадачата си.
	Хюз наостри уши, а шишкото, напротив, клюмна.
	— Именно затова ви молих — измърмори Оливър. — Тъй да се каже, колегиално, заедно… Лично аз отдавна съм сложил оръжие. Това е непосилна загадка. Не очаквахме…
	— Каква загадка?! — кресна Робърт. Ужасно му се дощя да си сръбне една-две глътки от войнишката манерка, с която не се разделяше, ама няма пък да вземе да пие пред очите на тия тъпаци. — Няма загадка, няма никакъв Тумор. Има елементарен неуспех. Вашата „добра бомба“, Оливър, трябва да потиска жизнеспособността на гените, да ги примитивизира. Това е аксиома. Но къде са тук признаците на регрес, къде са? Изродчета, мутанти, трева, която се е превърнала в джунгла, — целият този танц на обезумелия живот става за експеримент, но не и за вашата „хуманна“ бомба.
	— Ние сме точно експериментатори — внезапно се озъби Оливър. — Държите се така, шефе, сякаш ние сме фабриканти на оръжие, а вие — прогресивен профсъюзен деец…
	— По-добре си трайте — посъветва го Робърт, опитвайки се в движение да изчопли с обувката си някакво ниско растение с учудващо могъщи стъбла. — Ако не знаете кои сме — питайте полковника.
	Тъкмо бяха излезли на скалната тераса, която леко се издигаше над унилата местност на Зоната. Макар че изкачването беше твърде кратко, лицата зад прозрачните предпазители на дихателните апарати посивяха, в шлемофоните се чуваше пресекливо дишане.
	— Ние грижливо охраняваме зоната на Тумора — не без гордост заяви Хюз. — Обърнете внимание, докторе, ей на онези наблюдателни кули. Освен електронните системи са задействувани и добрите стари методи: денонощно патрулиране, тройна ограда, естествено, и ток.
	Робърт намръщено кимна. Пред погледа му се откри почти целият Тумор. В огромната маса от зеленина — хипертрофирана, уродлива — се чувствуваше нещо страшно и болнаво. Животът тук действително беше набъбнал, беше се размножил извън всякакви граници. По краищата на тропическата гора, където над обезумялата биомаса се промушваха наблюдателните кули, минаваше черна ивица. Отвисоко и просеката, по която дойдоха тук, изглеждаше по същия начин.
	— Обгаряме с огнехвъргачки — поясни Хюз, отгатнал неизречения въпрос на Робърт. — Всяка сутрин. И просеката също. Тази зелена зараза не може да се спре другояче.
	— Точно така — потвърди Робърт. — Вашата гениална бомба, Оливър, не е потиснала, а е разбудила гена. Признаците на разпадане и разложение са само резултат от прекомерната жизнена дейност на растенията.
	Все още обиден, биохимикът промърмори:
	— Още не се знае кое е по-добро: да се превърнеш в безсловесно добиче, да деградираш или да умреш от това, че след облъчването жизнените системи ще се разпаднат, ще изгорят сами.
	— Какво има там? — изведнъж уплашено прошепна Ралф.
	Малката му ръчичка сочеше към океана, чийто бряг се скриваше от набъбналата зеленина на псевдотропическата гора.
	— Къде? — попита Робърт.
	— Там, там, там…
	Златистите лъчи на залязващото слънце изтръгнаха от далечната „плешивина“ няколко тръстикови покрива.
	— Изоставени бунгала — е готовност обясни Хюз. — Използвани са при снимането на някакъв филм. Кинокомпанията няма имуществени претенции.
	— Вие пък всичко знаете, полковник — намръщи се Робърт.
	Оливър внезапно побледня, а Стивън, който през целия път безгрижно си подсвиркваше, кой знае защо, оправи кобура на пистолета си.
	Бързо се стъмняваше.
	Вече не само покривите, но и самата „плешивина“ се разтвори в болнавото тяло на Тумора. От блатата плъзнаха смрадливи мъгли, а над Виолетовата пустош, където се намираше епицентърът на взрива на генната бомба, се разшава прозрачно, тревожно светене.
	След това просеката се стесни, гмурна се в долината и малкият отряд, който бързо се връщаше при вертолета, инстинктивно се струпа около Робърт.
	В гъсталаците, които се чернееха от двете страни на просеката, течеше неразбираем за хората нощен живот: изпищяваха птици, нещо съскаше и бухаше, а в блатото неизвестна твар методично и оглушително скърцаше със зъби.
	— Преди тук имаше ли хищници? — попита Робърт.
	Ралф се изкиска, а Стивън за всеки случай разкопча кобура.
	— Моля ви се! Насекоми, птици, гризачи. Наистина — Оливър се запъна — те също частично… са се изменили. Кое какво е — не може да се разбере. Но за щастие всички тези гадинки се задържат в зоната на Тумора. Например…
	— Ето ви пример! — изписка Хюз. След това гръмнаха два изстрела. Изведнъж от мрака до Робърт се приближи нещо черно и рунтаво. Наравно с лицето му най-неочаквано се появи озъбена в злобно ръмжене кучешка муцуна. Робърт отскочи, стреля. Кучето веднага изчезна в тъмнината.
	— Отлетя… — пое си дъх изуменият Стивън.
	— Не дрънкайте глупости! — избухна Хюз. — То скочи върху мен.
	— Я стига — заяви разсъдливият Ралф. — Полковникът явно греши: за скок кучето се движеше твърде бавно. То действително… как да кажа, плуваше във въздуха.
	— А очите, очите — продължаваше да се чуди Стивън. — Очите му горяха. Такива едни жълти. И светят…
	Някакво страшно усещане, сякаш не се намират на Земята, а вървят по непозната и опасна планета, накара Робърт да настръхне. Той доста грубо заповяда:
	— Край на разговорите. Към вертолета след мен!

	През цялата вечер Оливър мълчеше и много пиеше.
	„Разбирам те, приятелю — със съчувствие си помисли Робърт, докато добавяше лед в чашата си. — Едно е теорията. Разните му там изчисления, формули, препоръки… А ето резултата… И ако той на всичко отгоре е толкова отвратителен… Аз, разбира се, не съм специалист по Туморите, но тази обезумяла биомаса прави силно впечатление… Нищо, приятелю. Това е нашият хляб! Омърсен, не споря, но наш, наш, наш…“
	Вече беше почнало да го хваща и Робърт весело поздравяваше както влизащите в бара, така и ония, които излизаха.
	Всички се отбиха тук, без да се наговарят, още щом вертолетът се върна в базата. Докато Стивън търсеше пети стол, Робърт огледа умърлушената си команда и не без ирония отбеляза: да живееш в подобни секретни центрове е равносилно на това години да играеш в някой затънтен театър едно и също представление — омръзнали декори, повтарящи се лица наоколо, еднакви думи и страсти. Бррр!
	Ралф понечи да напомни за летящото куче, но Робърт веднага заяви: в Зоната дори кравите могат да летят и нека Ралф да благодари на бога, че никоя от тях… След такова сакраментално изявление всички се засмяха и разговорът за Тумора временно се прекрати.
	— Днес много пиете, докторе — предпазливо забеляза Хюз. — Безпокои ли ви нещо?
	— Умори ме от смях! — гръмогласно се засмя Робърт. — Честна дума, умори ме. Полковник, ролята на пастор не ви отива. Шпионирате ни — моля, но да ви се изповядам… Де-де!
	Робърт пиянски се закани с пръст на полковника.
	— С вас не може да се разговаря — обиди се Хюз. — Аз понасям с вас всички трудности, тревожа се… Днес, тъй да се каже, рискувах живота си…
	Робърт отново се засмя:
	— Вие, приятелю, страдате от мания за величие… На кого му е притрябвал вашият живот? Вие просто се поуплашихте в зоната на Тумора. Нали? От кучето ли се уплашихте? Трябва да се боите от кравите, полковник. Ако кравите наистина започнат да летят…
	— Впрочем сред охраната има случаи на заразяване — неотстъпчиво каза Хюз. — Някакъв вирус-мутант. Кожата става златиста и…
	— И какво? — Робърт си наля уиски.
	Полковникът вдигна рамене:
	— Не знам. Но фактът на заразяването си остава факт.
	— Каква глупост — намръщи се Робърт. — Обяснете му, Оливър, какво става с кожата в Зоната. Да… Остатъчен фон. Влияе само на пигмента. Появява се ефектът на „загара“. Вие, Хюз, между другото днес също сте поизгорели.
	Полковникът побледня и трескаво отпи от чашата си.
	— Какво ви е? — учуди се Робърт. — Пребледняхте като мъртвец. Зарежете ги тия ваши страхове. Престанахте да разбирате шегите, а това вече е опасно. По-добре пийнете с мен и забравете за всичко. Впрочем в Зоната може да се ходи без всякакви защитни костюми… Я ни капни, Стивън.
	Хюз отмести чашата си.
	— Вярно ли е? — попита той Оливър, бършейки потта от челото си.
	— Какво точно? — не разбра шишкото.
	— Ефектът на „загара“, пигментът… — нетърпеливо поясни другият. Без да очаква отговор от биохимика, Хюз изведнъж високо се засмя. — Да, Робърт, страхувах се. Дяволски се страхувах от тази златиста зараза. Налей ми, налей ми повечко, Ралф.

	Стената се наклони и решително тръгна срещу Робърт. Той протегна напред ръце, за да не го смачка, постоя малко. Коварната стена заобикаляше сега от другата страна, гласеше се да го удари в гърба.
	— Всичко виждам — заплашително й каза Робърт. — Изчезвай!
	В кабината на асансьора го подкрепи телефонът, на който след два несполучливи опита все пак успя да се подпре.
	Асансьорът спря на третия етаж.
	Изпитият алкохол ни най-малко не успокои душата му. Напротив, някакви чужди гласове, лица и образи се блъскаха в съзнанието му, докато Робърт събере сили да ги прогони. След това се появи облак. Висок, купест, от който като от планина се спускаше небесната скиорка.
	— Върви си! — помоли я Робърт. Накрая нахълта в стаята си и рухна на леглото. Подът на стаята веднага се продъни. Робърт летеше над Тумора с едноместния си планер, а насреща му, късайки зловонните нишки на паяжината, се издигаше мъртво куче. Скиорката седна на облака си и заплака. Кучето внезапно залая. „Как може то, мъртвото, да лае?“ — поучуди се Робърт. „То видя мен — каза полковник Хюз, появил се бог знае откъде в тясната кабинка на планера. — Не знам нищо, защото кучетата не ме обичат…“ Без всякаква връзка с предните думи той изведнъж зашепна, наведен до ухото на Робърт: „Ония войници умряха, докторе. Всички до един. Дето се бяха заразили.“ „Те не можеха да умрат! — извика Робърт. — Максимум два-три пристъпа треска. Тръпки. Все едно да слънчасаш на плажа.“ „Късно е — прошепна Хюз. — Ние ги кремирахме. Нали ви докладвах в сряда…“ „Къде, как? Откъде в Зоната крематориум?“ „При полеви условия, докторе — въздъхна полковникът. — При полеви…“
	Нещо лекичко чукна по прозореца.
	На Робърт му се привидя, че зад стъклото отвън се мярна бяло припламване — женско лице.
	— Надничаш — закани се той с пръст към прозореца. — Не е хубаво! Днес не съм напълно във форма. Попрекалих. Мъничко…
	Той отпусна глава на възглавницата.
	— Отлитай — промърмори Робърт. — Отлитай. Скиорке. Иначе Хюз ще те хване и ще те изгори. Да, да — при полеви условия…


	Застреляй се, Оливър

	— Защо е такъв… — сви рамене Хюз — разлят?
	Черният съсирек на Змея безшумно се плъзгаше над земята, като разумно заобикаляше храстите. Тук-там от тревата се издигаха хилави струйки дим — те бележеха пътя на Змея. Всъщност горяха сухите стъбла и ланската шума.
	— Гладен е, слаб е — неохотно обясни Робърт. Той беше трезвен и намръщен, без всякакъв интерес поглеждаше експертите, които се тълпяха около водача си. Главният експерт Слоупър сякаш изобщо не гледаше представлението в негова чест, обаче току си отбелязваше нещо в бележника. От време на време устните му се разтягаха в снизходителната усмивка на човек с твърде голям опит. По всичко личеше: Змеят беше харесал на мистър Слоупър.
	— Защо да не се върнем в скривалището? — предложи Хюз.
	Слоупър премълча. А Робърт, изругал наум „стария дивак“, мрачно забеляза:
	— Обектът не е опасен за човека. Само при непосредствен контакт. Или при разтоварването от излишната енергия. В неговата програма са въведени редица забрани. Освен това той се подчинява на всички мои команди.
	Робърт вдигна лявата си ръка, на която висеше гривната за връзка, заповяда:
	— Търси! Консумирай и акумулирай!
	Змеят тутакси зави към стълба за високо напрежение, който бе монтиран предния ден на полигона. Пак тук, в оврага, беше скрита подвижна електроцентрала.
	Черният съсирек спря до опората. В следващия миг част от псевдотялото на Змея сякаш се разля по носещите конструкции на стълба, потече нагоре. От електрическата линия, водеща към оврага, се откъсна синкавата светкавица на разряда.
	— Има контакт — докладва операторът от командния пункт. — Всичко потъва като в бездънна яма. — По-добре от всякакво заземяване.
	— Гледайте — не се сдържа един от експертите. — Той тече по линията.
	— Такава е програмата — за пръв път през този ден се усмихна Робърт. — Ум Змеят, уви, няма. Затова, преди да е успял да опита както трябва възхитителния вихър от електрони, веднага се стреми да намери източника му. Да го намери и да го унищожи. И отново да гладува.
	От оврага излетя нагоре пламък. Разнесе се слаб взрив.
	— А сега да слезем в скривалището — покани ги Робърт. — Предстои ефектно зрелище.
	Змеят се върна от оврага след около две минути. Псевдотялото му беше почерняло още повече.
	— Поглъща светлината — поясни Робърт. — „Малчуганът“ опита деликатеси и му се отвори апетит. Слушайте.
	Той извика Змея. Горещо кълколещо мърморене нахлу в скривалището. Полковник Хюз, познал гласа си, трепна.
	— Гладен съм! Гладен съм! Гладен съм! — повтаряше чудовището. — Усвоявам различни видове енергия. Готов съм да консумирам. Функционирам нормално.
	— Сега ще опитаме да го унищожим — каза Робърт, намалявайки силата на звука. Насърчително тупна оператора по рамото: — Пошушни там на артилеристите.
	„Улучиха“ Змея още с първия снаряд.
	— Още, още! — викна Робърт, долепен до наблюдателния отвор. — Пердаши го! Не пестете снарядите!
	Когато пръстта падна и димът се разсея, наблюдателите видяха, че тялото на Змея доста се е уголемило. Тъмната му маса бодро се люшкаше между снарядните ями, а в гласа му сякаш прозвучаха нотки на задоволство:
	— Получих активно подхранване! Част от топлинната енергия е изгубена при избора на оптимален режим на поглъщане. Усещане за ситост. Усещане за излишък…
	8 следващия миг Змеят изведнъж светна, пламна по-ярко от слънцето и веднага угасна. Взривната вълна разпиля отломките от стълба за високо напрежение, залюля скривалището.
	— Разтоварване — тихо произнесе Робърт. Неизвестно защо, той веднага загуби интерес към това, което ставаше.
	— Гладен съм! Гладен съм! Гладен съм! — буквално ревна Змеят.
	— И пак коварство на програмата — уморено обясни Робърт. — Разтоварването отнема не само излишъка. Почти всичко. По принцип аз създадох Тантал на двадесети век.
	— Прави силно впечатление — най-сетне се обади Слоупър. — Не по-късно от вдругиден ще бъде докладвано на президента за резултатите от изпробването.
	Главният експерт леко се поклони на Робърт и каза:
	— Бих искал да поговоря с вас насаме.
	Отдръпнаха се встрани. Робърт улови неприкрито завистливия и ревнив поглед на Хюз.
	— Слушам ви, сър.
	— Ако правилно съм разбрал вашите изводи от математическите изчисления — Слоупър се позабави, подбирайки термина, — енергетичният капацитет на системата „Змей“ може да бъде много по-голям?
	— О, да. В този случай бихме повдигнали прага на разтоварването — нищо повече. Обаче сегашните параметри са доста оптимални. Ние не познаваме по-мощни източници на енергия.
	— А аз познавам. — Устните на главния експерт се разтегнаха в дяволска усмивка. — Имал съм възможност да наблюдавам.
	— Не разбирам. Впрочем — Робърт учудено вдигна поглед към Слоупър. — Не искате ли да кажете…
	— Именно — прекъсна го главният експерт. — Интересува ме: ще може ли вашият… Змей поне частично да обуздае ядрен взрив?
	— Дявол го взел… — смутено промърмори Робърт. Стори му се, че от мистър Слоупър лъхна гробовен хлад. — Никога не съм мислил… Но защо, какъв е смисълът?… Навярно теоретично такъв вариант е възможен.
	— Това е добре. Помислете, пресметнете. А смисълът… Ако вашият Змей победи атомния дракон, ще можем да създадем невиждана досега система за защита. Хиляди, десетки хиляди ваши гълтачи на енергия ще обкръжат най-важните промишлени и военни обекти. Ние ще станем практически неуязвими — представяте ли си?
	— Опитвам се да си представя — угнетено каза Робърт. — Вие искате да разчлените ядрения взрив на десетки, даже на стотици малки взривове-разтоварвания?
	— Не е задължително — загадъчно се усмихна Слоупър. — В идеалния случай ще можем да консервираме цялата мощ на ответния удар на нашия противник и няколко века след това да използваме електричество гратис.
	— Ответния? — запита Робърт и потръпна от погнуса.
	— Не се хващайте за думата, драги колега — махна с ръка главният експерт. — Замислете се над другото: може би сега сте пред прага на откритието на века.
	— На закриването на века — сърдито натърти Робърт. — Извинете, чакат ме.

	Робърт дойде в стола последен.
	— А къде е доктор Оливър? — попита той келнера.
	Ордьоврите на масата, където седеше шишкото, бяха останали недокоснати. — Да не се е разболял?
	— Не знам, сър. Предложих да му занеса обяда в стаята, но той ме изруга и изключи телефона.
	„Това е сериозно — помисли си Робърт. — Още не е имало случай Оливър да се откаже от обяд…“
	На него също не му се ядеше. Циничните откровения на Слоупър зашеметиха Робърт. Само това липсва, да проклинат после името му, както проклинат и сега създателите на атомното оръжие. Макар толкова дълбоко да затъна тук, че Центърът действително стана за него капан. Оттук така лесно не може се измъкна. Пък и кому е нужен? На брат си ли, който цял живот се мъчи криво-ляво да осигури семейството си? Не, Ред не може да му бъде опора. На самия него трябва да се помага. А друг… Друг си няма никого — в целия този огромен и глупав свят. Може би само феята, която срещна в небето?
	Влезе в стаята на биохимика без разрешение. Оливър лежеше на кушетката. На пода се търкаляше книга, а на масичката се мъдреше почти празна бутилка.
	— Какво си се разкиснал, старче? — полюбопитствува Робърт и се пльосна в креслото. — И какъв е тоя нов навик — да се накъркваш сам? Можеше да ми позвъниш. Аз съм идеален партньор.
	— Вие нищо не знаете, шефе — тъжно каза шишкото, без да обръща глава. — Нищо!
	— Правилно. И не искам да знам — съгласи се Робърт. — Ако се тормозиш заради Тумора, ти си глупак. Да се повлияе на гените така избирателно, че да настъпи малка деградация на живото и нищо повече, е безкрайно сложно. Нещо повече, отде да знаем: може би тъкмо тези лавинообразни мутации ще доведат в последна сметка до онова, което си искал да получиш.
	— Не, не съм искал! Не съм искал да получа! — неочаквано извика биохимикът. Посегна към уискито и наля в чашата си. Робърт пое битулката, отпи няколко глътки.
	— Ето ти още едно доказателство — не бива да пиеш сам. Почна вече да крещиш, да се удряш в гърдите. Заради какво? — Робърт мрачно погледна биохимика. — Ние не работим във фабрика за играчки, а аз не съм пастор, за да ти опростя греховете. Самият аз съм до гуша в мръсотия.
	— Писах на генерала — каза Оливър, вперил безсмислен поглед в тавана. — Настоявам за официално разследване.
	Робърт се засмя високо.
	— Да не си откачил, друже?! Той настоява за разследване! И това го казва човекът, който повече от всички искаше да остане в сянка, да джироса своя Тумор на мен, на Ралф, на господа бога! Каква муха те е ухапала?
	— Не ми се живее, Робърт. — Биохимикът се опита да запуши, но веднага с отвращение хвърли цигарата. — Не ви ли се е случвало такова нещо? Пред мен се разкри… Разбрах всичко… Не стига, че съм нищожество, ами съм и престъпник.
	— Може да се помисли, че тук всички останали развъждат зайци — злобно каза Робърт. — Престани да се занимаваш с мазохизъм.
	— Вие нищо не знаете, шефе — упорито повтори Оливър. — Аз съм по-лош от онези фашисти, които са експериментирали в лагерите на смъртта…
	— Какво искаш? — грубо запита Робърт и изведнъж му стана противно, че се намира до този стенещ шопар.
	— Да се отърва от мъките! — с пиянска разпаленост извика Оливър. — Винаги съм смятал, че съвестта е измислица на поетите и неврастениците. А сега тя се отвори като стара рана и боли. Какво да правя?
	— Застреляй се — посъветва го Робърт. — Най-простият изход. Засега не съм опитвал, но казват, че помагало.
	Оливър се понадигна. Очите му придобиха смислен израз.
	— Благодаря за съвета — без следа от усмивка каза той и добави: — Винаги съм те смятал за добро момче, шефе.
	— Отспи си — промърмори Робърт, тръгвайки към вратата. — Сега ще изпратя Евелина — нека ти направи успокоителна инжекция.

	В града Робърт реши да позвъни на брат си и отиде с колата до пощата. Не му се искаше да звъни от Центъра — знаеше, че всичките им разговори се записват.
	Докато телефонистката се свързваше с Лос Анджелис, той излезе на верандата. От запад към града приближаваха буреносни облаци. Слънчевите лъчи все още ги пронизваха и всичко наоколо изведнъж се обагри в зловещ теменужен цвят. Робърт извади шишенце с коняк и сръбна няколко мощни глътки.
	„Сбърках с Оливър — помисли той. — Може наистина да го е заболяла душата човека… Нещо го мъчи, разбира се. В такъв случай — какво го усуква? Да беше ми се доверил, макар че, дявол да го вземе, какъв духовник съм аз… На мен самия ми се ще да вия…“
	Отново отпи от шишенцето и неволно настръхна, усетил в тила си нечий поглед. Десетинагодишно слабо момче с изтъркани дънки и мръсна жълта риза безцеремонно го разглеждаше. Хлапакът седеше на стъпалата на верандата. От време на време се извръщаше с независим вид и плюеше в цветната леха. Погледът на хлапака беше насмешлив и дързък.
	Робърт му направи знак с ръка. Ела насам значи.
	Хлапакът застана нащрек и неохотно се изправи.
	— Искаш ли да спечелиш един долар? — попита Робърт.
	— И още как, сър.
	— Ето, вземи. И имай добрината да не ми стърчиш пред очите.
	— Разбрах, сър. Изчезвам.
	— Мистър… Вие дадохте поръчка за Лос Анджелис — напомни телефонистката. — Свързвам ви.
	Робърт позна гласа на Луиза, жената на брат му, и се зарадва.
	— А къде е Ред? — запита той.
	— Откъде се обаждаш? — отговори с въпрос Луиза. — От града ли?
	— Не, Лу. От службата. А Ред вкъщи ли е?
	— Жалко, че от службата — огорчи се Луиза. — Ние те чакаме ли, чакаме… Втора година обещаваш да дойдеш и все те няма. Ред вече се страхува, че там си се възгордял, забравил си ни. Той често си спомня за теб.
	— Добре съм, Лу. Ще се измъкна някак. Непременно! За Коледа, а може и по-рано. Я дай слушалката на Ред.
	— Няма го вкъщи. Ред реши да прокара в нашата къщичка водно отопление. Занимава се сега с тръбите, с котела.
	— Що за къщичка? — учуди се Робърт.
	Какво? Не знаеш ли? Нали ти писах… През пролетта купихме парцел. Използвам случая да ти благодаря за парите — свършиха ни добра работа. Ред се надява, че за около три години напълно ще ти се изплатим.
	— Дреболия, това е подарък — измърмори Робърт. Нещо го стисна за сърцето и не то пускаше: ако правилно е разбрал, сбъднала се е най-после бащината им мечта. — Голям ли е парцелът, Лу, къде се намира?
	— На брега. Четири акра. Знаеш ли, посях край къщата море от цветя. И твоята любима магнолия посади, радвай и живей там колкото искаш.
	Робърт преглътна буцата, заседнала на гърлото му.
	— А къде е малката Каролина? — попита той.
	— Нея за ушите да я дърпаш, не можеш я откъсна от Ред. Помага… Тя също често си спомня за теб. И все пита кога най-после ще дойде моят чичо. А за твоето идване Ред така е заредил барчето, че буквално пращи.
	Робърт криво се усмихна, като си спомни как при едно от идванията му за няколко дни двамата с брат си разгромиха барчето на Ред. Изпиха всичко до капка. Дните не им стигаха да се наприказват. Седяха и нощем, в голямата стая, и веднъж неволно събудиха Луиза: една празна бутилка от бренди се търкулна под масата, събори и цялата батарея…
	Аз… непременно… ще дойда — запъвайки се, каза Робърт в слушалката.
	— Ти говориш странно. Да не би да си болен?
	— Здрав съм като Змея. — Той се засмя, но веднага разбра: думата „Змей“ не означава абсолютно нищо за Луиза. — Извинявай, Лу. Сигурно малко съм прекалил. На туй отгоре някаква меланхолия се е лепнала за мен.
	— Трябва да се ожениш — въздъхна Луиза на другия край на жицата. — Същото казва и Ред. А освен това трябва да си починеш. Прати всичко по дяволите и долитай при нас, а?!
	— Тук заваля дъжд — каза Робърт, като гледаше през стъклото на кабината към улицата. — А при вас?
	— Не разбрах, има някакви смущения.
	— Времето, казвам, какво е?
	— Чудесно време. Слънце, топло. Тук още се къпят… И тъй, какво да предам на Ред за твоето идване?
	— Кажи: обичам го — Робърт изведнъж почувствува, че по бузите му текат сълзи. — И на Каролина кажи същото… Така си и мислех, че при вас е слънчево.
	— Пак ме плашиш — изхлипа Луиза. — Не се измъчвай. Идвай по-скоро…
	— Днес ви пратих пари — прекъсна я Робърт. — Това е подарък. Купи нещо на Каролина… И търси булка, щом си намислила да ме жениш.
	Затвори телефона, излезе на верандата.
	— Защо плачеш? — попита го същият хлапак, подгонен насам навярно от дъжда. — Боли ли те? Удари ли се? Забелязал съм: хората често се удрят във вратите на кабините.
	— Ударих се — съгласи се Робърт.
	— Прочети молитва — посъветва го момчето. — Докато я четеш, ще ти мине.
	— Забравил съм всички молитви — призна Робърт. Момчето вече не му се струваше досадно.
	— Тогава изпсувай — каза малкият учител. — Много помага. Опитвал съм.
	— Дадено. Ще направя каквото казваш. Само че малко по-късно.
	Намигна на хлапака и се затича към колата — направо през локвите, в които се пукаха дъждовни мехури.
	Робърт подкара автомобила, с лявата ръка извади шишенцето и допи коняка.
	Караше своя „Алфа-Ромео“ машинално, потънал в спомени. Вечер майка им ги вика да вечерят, а те с Ред са се скрили в храстите на сас-сафраса* — весело им е да долавят в гласа на майка си тревога, миризмата на току-що сварена млечна царевица гъделичка ноздрите им и в края на краищата те не издържат, изскачат от скривалището си, закрещели с цяло гърло: „Тук сме, мамо…“ Смрадливите гъсталаци на Тумора… „Запознайте се, генерал Хейли, представител на инвеститора…“ Мургавото лице на Небесната скиорка. В очите й — ужас… Озъбената муцуна на кучето и шибащите като удари с камшик изстрели… Всичко се смеси. И ако виденията от детството са просто картинки, от които се свива сърцето, то по-нататък във всичко се появява болка. Скрита и явна, чужда и своя. Излиза, че светът е построен върху болката. Тя, тя е основата на живота, а не радостта и не състраданието. Щом е така, то за какво… За какво да живееш? За да страдаш и да причиняваш страдания на другите? Та нали „доброто оръжие“ е блъф. Всички те, обитателите на Центъра, са убийци идеалисти, той отлично знае това. Тях, шепата благородни негодници, ги погълна Капанът, но нима той може да бъде сит от толкова малко? Още сега техният Капан може да стане капан за цялото човечество… А Луиза в Калифорния сади магнолия… Бедната Луиза…
	[* Сас-сафрас — ароматен храст, който расте в Северна Америка. Б.пр.]
	Робърт натисна педала на газта.
	Колата се носеше по шосето като снаряд, вдигайки във въздуха облаци вода. Имаше моменти, когато Робърт управляваше интуитивно: „марийките“ не успяваха да почистват стъклото.
	Отдясно се мярна познато рекламно табло. Робърт, който често пътуваше по този път, знаеше: след няколко мили от федералното шосе ще се отдели тясна бетонна лента. Над нея има надпис: „Минаването забранено. Собственост на министерството на отбраната“. Щом завие по нея, той също ще стане „собственост“, понеже този път води към Центъра, тоест в Капана. И освен това знаеше: там, на кръстопътя, се намира плодът на нечие чудовищно въображение: бетонният колос на статуята на Разкрепостяването, или по-точно на развратница, която се опитва я да литне, я да скочи.
	„Може би трябва да се разкрепостя и аз? — мина му безумна мисъл. — Посъветвах ли Оливър? Посъветвах го! А защо самият аз не се възползвам от съвета си?
	Железобетонът е сигурно нещо. Опростява живота. До нивото на пестила…“
	Изведнъж му стана горещо. Робърт, с ръце, които не му се подчиняваха, отвори покрива на колата, но вятърът, смесен с дъжд, не разхлади нито лицето, нито душата му.
	Стрелката на скоростомера прескочи последното деление на скалата.
	Показа се колосът на статуята.
	— Хей, уличнице! — викна Робърт и пиянски се закикоти. — Приемай клиент! Сега ще се разкрепостим…
	Завъртя кормилото малко надясно. Бетонната основа на колоса се понесе насреща, приближи се, порасна до небесата. Край… Сега! Робърт затвори очи…
	Удар не последва.
	Автомобилът заподскача, после се метна първо на едната, после на другата страна, преобърна се… и Робърт окончателно дойде на себе си от предсмъртната еуфория. Колата лежеше до него нагоре с колелата, които продължаваха лудо да се въртят. Опита се да стане. Ръцете му трепереха от закъснялата уплаха, а краката се хлъзгаха по подгизналия чернозем на изораната нива. Продължаваше да вали.
	Без да разбира все още нищо, Робърт докуцука до основата на статуята, по която нямаше даже драскотина. Учуди го и обстоятелството, че бетонът въпреки дъжда беше абсолютно сух. Протегна ръка. Ръката, без да срещне ни най-малко съпротивление, влезе в сивия монолит.
	— Ха-ха-ха! Проклет идиот! Как не се сети, кретен?! Фалш… Всичко е фалш!… — Робърт гръмогласно сипеше проклятия и безсмислено риташе с крака обема на холографското изображение. Колосът се състоеше… от въздух.
	Като дойде на себе си, Робърт опита да се свърже с Центъра. Гривната за връзка не работеше: очевидно се беше повредила, когато собственикът й бе паднал от колата. Дъждът обливаше лицето му, което Робърт така и не можа да изтрие както трябва от калта. Мокър и нещастен, той стоеше в подножието на гигантския фантом и обмисляше: какво да прави? После изпсува, върна се на шосето и се потътри към най-близкия телефон, за да извика вертолета.

	Робърт се къпа под душа дълго, както никога досега. Топлата вода безжалостно шибаше тялото. Тя, колкото и да беше странно, усмири отчаянието и разсея скръбта. Водата пречистваше Мозъка — от пиянския опиум, а тялото от преждевременната умора, която погубва всички нервни хора. Когато Робърт спря двата крана и облече хавлията, предишните нещастия и проблеми му се сториха почти нищожни. Чувство на самота и неудовлетвореност от света? Господи, колко познато е това: най-банална проява на комплекса за малоценност. Угризения на съвестта? Всичко това е глупост… Нека светът тръпне от срам заради своето нищожество. Той, Робърт, не е по-лош от другите. Може дори да е и по-добър. Най-малкото, в душата му са останали поне няколко капки състрадание. Неизвестно защо, наистина…
	Робърт се облече и чувствувайки се обновен, реши да се отбие при биохимика.
	„Трябва да се извиня и да поокуража шишкото. С едно въженце сме вързани… — мислеше си по пътя. — Няма защо и няма с какво да се перча. Моето чудовище не е по-добро, а може и да е по-лошо от генната бомба на Оливър…“
	Пред познатата врата Робърт спря, вдигна ръка да позвъни.
	Не успя да натисне звънеца и зад вратата гръмна изстрел.
	Робърт дръпна силно вратата и се вцепени от ужас: насред стаята, забил глава в локвичка кръв, лежеше Оливър. До него се търкаляше пистолет.
	„Все пак послуша съвета ми — вътрешно изтръпна Робърт. — Намери своята бетонна стена, зад която вече не ни мъчат угризенията на съвестта… Впрочем може би Оливър е само ранен и все още може да му се помогне?“
	Робърт обърна тялото. Празните очи на биохимика гледаха през Робърт и през целия този свят към отвъдните далнини. На Робърт му се стори, че в тях е замръзнало учудване. Изглежда, в последния миг от живота си, надникнал вече там, Оливър е разбрал: няма никакви отвъдни далнини, светове, сфери… Там няма нищо. Всичко е тук, само тук!


	Среща над океана

	Планерът набра височина и Робърт изключи мотора. Небето сякаш изведнъж се приближи повече, а когато той отвори остъкления капак на кабината, то започна и да говори: запя едва чуто в елероните и плоскостите, зашумя като свеж ветрец, тихичко задрънча със струните на антената.
	Планерът, воден от автопилота, се движеше на широки халсове покрай брега на океана. След това Робърт го насочи към Тумора, над който почти постоянно се трупаха облаци и леката машина започна ту да се изкачва по възходящите течения ту да се спуска от тях като шейна във въздушните ями.
	Времето напредваше и слънцето зави по на запад, преваляйки зад чертата на хоризонта. То позлати облаците и земята, ръцете на Робърт, той си спомни колко се страхува полковник Хюз от митичния вирус „3“, който обитава зоната на Тумора, и се усмихна.
	„Време е да се прибирам — помисли Робърт. — Действително съм се побъркал: методично и целеустремено търся в небето алкохолните си халюцинации. Трябва да се консултирам с Евелина…“
	Хвана щурвала и в този миг между разкъсаните облаци, в млечната пелена, съединяваща двете небесни крепости, се мярна нещо черно.
	Скиорката!
	Робърт включи мотора, хвърли машината в остър вираж.
	„Тя е! Значи онова не е било привидение. Която и да е — тя съществува. Реална, жива, толкова красива и… изплашена.“
	Девойката с черния пуловер забеляза планера и рязко сви встрани с намерение да се скрие в недрата на най-близкия облак. До нея имаше не повече от километър и половина.
	— Не, мила прошепна Робърт, стиснал щурвала. — Няма да те оставя да избягаш. Стига си ме вземала на подбив.
	Бързо настигна бегълката, но в последния момент скиорката пак го измами: гмурна се надолу и Робърт трябваше да направи нов вираж.
	— Не се страхувай от мен! — понадигна се и викна той. — Не бягай, чуваш ли!
	Сега следеше всяко движение на момичето и след малко, хвърляйки планера от една страна на друга, го догони.
	— Къде пак? — отново викна. — Чакай!
	Скиорката се обърна в движение, замахна с ръка, като че искаше да удари преследвача или да хвърли камък срещу него. В следващия миг се подхлъзна (господи, ама как може да се подхлъзнеш в небето?) и падна на крилото на планера.
	Робърт я хвана за ръката.
	Планерът се люшна надясно, но автопилотът веднага го изправи. Момичето се дръпна, за да се освободи. Внезапен и нелогичен страх за него — ще се изтърси, ей сега ще се изтърси! — сви сърцето на Робърт и той закрещя, като го държеше вече с двете си ръце:
	— Ти какво — животът ли ти е омръзнал? Ще паднеш!
	В гневните очи на момичето се мярна сянка на почуда. Запъхтяно и поруменяло, то по никакъв начин не можеше да си поеме дъх — жадно ловеше с уста плътния насрещен въздух, задъхваше се.
	— Глупак — най-сетне прошепна то и отново се опита да се освободи, но вече не толкова рязко и настойчиво. — Няма накъде да падам, разбра ли? Пусни ме!
	Робърт мълчеше. Даже притвори очи, стараейки се ръцете му да не причинят болка на небесната скиорка, да направят магия на страха й.
	— Вие сте лешояди. — Момичето заплака. — Вие сте по-лоши от лешоядите. На тях мършата им стига, а на вас ви дай живи хора. Защо, ама защо ме преследваш като ловец?
	Дланта на скиорката беше гореща, прекалено гореща.
	— Слушай — каза той, — нима така се ловува? Да, наистина, търсих те. Търсих те — това е вярно. Мислех, че си сън или мираж. Или привидение. Първия път те видях през илюминатора, помниш ли? Ти се изплаши тогава…
	Планерът, непригоден за пътник, рязко намали скоростта си. Шумът на насрещния въздушен поток утихна.
	— Цялата гориш — разтревожи се Робърт. Предпазливо погали с пръсти недоверчивата и напрегната малка длан на момичето. — Сигурно си настинала в твоите небеса… Да не си болна?
	Скиорката обърна към него златистомургавото си лице. По него нямаше сълзи — вятърът ги беше изсушил, напуканите устни се разтегнаха в презрителна усмивка.
	— Ти какво, действително ли си глупак, или се преструваш? Привидение, фея, сън… Да, аз съм болна, аз не съм човек. Нали си от тая проклета база, сам трябва да знаеш. Вие ни направихте такива.
	Сякаш гробовният хлад на Змея лъхна Робърт.
	„Генната бомба — жегна го страшна догадка. — Значи по някакъв начин на полигона са попаднали хора. В зоната на Тумора видях покриви… Хюз ме уверяваше, че бунгалата са необитаеми… Скиорката каза «ни»… Излиза, че Хюз или не знае за хората, или лъже…“
	— Колко сте? Как попаднахте в зоната на взрива? Защо се криеше? — Той обсипа момичето с въпроси. — Разкажи ми всичко. Аз действително съм от Центъра, но нищо не знаех, повярвай ми. Пък и сега нищо не разбирам.
	— Защо ти е? — Погледът на небесната скиорка беше враждебен както преди. — Безсрамно ни измамиха, направиха ни опитни зайци. Сега ни преследват. Могат по всяко време да ни убият… Ти се един от тях.
	— Това не може да бъде! — Робърт разтърси глава, като че ли отново съзря привидение. — Нещо бъркаш, момиченце. Ти навярно грешиш… Мълчи. Не казвай нищо. Трябва да помисля…
	Спуснаха се под облаците и вляво от курса се появи зелено-кафявият оток на Тумора, над който трептеше странна мараня: там шаваха я червеи, я вътрешности с фантастични размери — розови, отвратителни, както самото извращение на природата, създадено от Оливър.
	„Ето защо се застреля той. — Робърт стъпка по стъпка разбираше страшната механика на експеримента. — Знаел е всичко. И Хюз, разбира се, е знаел. Без всякакво съмнение това е негова идея — да се провери «добрата» бомба върху «човешки материал». Какъв негодник! Оливър успокои съвестта си е куршум… Сега са ми ясни неговите реплики: «Вие нищо не знаете, Робърт» и «Благодаря за съвета». Но къде да се намери куршум за Хюз? И с какво да се помогне на нещастните?“
	— Как се казваш? — попита той.
	— Бланка.
	— Разкажи всичко, Бланка. Кълна се: аз нищо не знаех.
	— Пусни ме. Няма да избягам.
	Робърт разтвори лявата си ръка, а с дясната продължаваше да опипва и гали горещите пръсти на небесната скиорка, успокоявайки едновременно и нея, и себе си.
	— Купихме тук земя и бунгало, по една обява. Казаха ни, че всичко това е останало след снимането на някакъв филм… — Момичето въздъхна, изтри очите си. — Много евтино. Защото местността била дива, до най-близкото селище имало около стотина мили. Баща ми отдавна искаше да си има свое кътче. Свое, разбираш ли?! И брат ми искаше…
	— Разбирам — припряно каза Робърт. — Моят баща едно време също мечтаеше за малка ферма. Не доживя… Сега всичко бих му купил, ама е късно. — Той извади якето изпод седалката и вятърът тутакси го задърпа от ръцете му. — Облечи го. Тук дяволски духа.
	Бланка поклати глава.
	— Няма нужда. Горещо ми е. Нали казах — сега не сме хора. Всичко се измени. В мене, в останалите наши хора… Дейвид, брат ми, казва, че това е мутация. Научихме се да летим — много бързо се научихме. А най-напред да чувствуваме. Всичко, което става наоколо. Но не тук, а там, където живеем. Аз например и сега всичко чувствувам: какво правят приятелите ми, накъде лети или пълзи всяка твар, кое от растенията расте или залинява, кой кого иска да изяде. Виждам на кулата всеки ваш войник от охраната и знам за какво плаче или по какъв повод душата му се смее. Ето там например е бодливата тел. По нея тичат безброй сребристи мравчици. Изглежда, че това е токът… За какво още да ти разкажа?
	— Много ли сте? — попита Робърт и не позна гласа си.
	— Дванадесет семейства. Не съм броила колко сме. Двама вече умряха, старци. Още по време на мутацията. Нали знаеш: бомбата беше взривена през зимата, когато тук денонощно валяха дъждове… Тогава не разбрахме нищо. Тя блесна като светкавица, изплаши ни малко — не беше сезон на гръмотевични бури. После забравихме…
	— Бланка — възкликна той, притегляйки момичето към себе си. — Любима, чудо мое… Аз също съм болен. Ти ми се присънваше и ми се привиждаше. Всеки ден, всяка минута… ти сигурно няма да ме разбереш, защото живееш с болката си. Можеш ли да си представиш богат учен, който е самотен и нещастен също като теб? Та аз също съм нечовек, Бланка. Търсих те в небесата, чуваш ли, любима. Аз също съм мутант. — Той говореше разпалено, леко притворил очи, за да не проникне в думите му фалш. — Изглежда, аз също съм облъчен. Отдавна, още като дете. Имах много добра майка, Бланка. Още никой не е регистрирал радиацията на добрината, но я има, тя съществува. Знам. Тъкмо затова се мъча…
	Горещата длан на небесната скиорка легна на челото му. Робърт прекъсна полубезумната си реч, посегна към тази малка ръка, започна да я целува.
	— Моят брат беше аптекар — тихо каза Бланка. — Много е чел, много знае. Той пръв разбра… Разболяхме се малко след експлозията. Валеше дъжд — и всичко стана хлъзгаво и тъмнокафяво, покри се с плесен. Хората също. Започна треската. Търкаляхме се в безсъзнание в калта, бълнувахме, късахме дрехите си, в организмите ни ставаше нещо невъобразимо: умирахме и едновременно се възраждахме. Помня страшния сърбеж. Всичко, което свързва човека с външния свят, болеше и се видоизменяше. Очите или не виждаха нищо, или пък, струваше ни се, започваха да различават даже движението на мускулите. Ушите… Ако знаеше какво чуват сега…
	— Прощавай — прекъсна я Робърт, — разбрах те така, че ти чувствуваш целия биом* на Тумора, тоест на мястото, където избухна бомбата. Това говори за взривоподобно развитие на интуицията. Тогава защо не ми вярваш, Бланка? Та аз целият съм пред теб. Ти ме виждаш, нали? Целия, от край до край! Нещо повече. Отдавна трябва да си усетила моята самота и тъга. Стара история: катастрофално ми липсва любов и разбиране.
	[* Съвкупността от видовете растения и животни, населяващи даден район. Б.а.]
	Бланка мълчаливо бутна щурвала. Планерът заби нос, устреми се към земята.
	— Стига си ме мъчил! — извика момичето. — Ти действително си нечовек. Или си дявол. Какво искаш да получиш? Каква ти любов? Срещнаха се два изрода… Убиецът философ се обяснява в любов на жертвата си. Намислил да се изповядва… — Бланка се засмя или пък изхлипа. — Хайде, мили! — възкликна тя. — Последен шанс за теб. Сега ще има опрощаване на всички грехове…
	По някакво чудо тя продължаваше все още да стои до него, в едноместната кабина, а земята и океанът вече неведнъж разменяха местата си, приближаваха се, падаха върху тях — невъзвратимо и неспирно.
	Робърт, пуснал щурвала, мълчеше. Дори се усмихна, сякаш беше съгласен със скиорката, че действително е по-добре да се забият в земята, да се отърват наведнъж от всички преживявания, мъки на съвестта, проблеми. Още минута, две… Летецът може да има само един катарзис.
	Внезапно го дръпнаха същите ония малки ръце, които вече бе успял да обикне:
	— Опомни се! Какво ти е?! Направи нещо! — настойчиво молеше Бланка. Сякаш беше забравила за способността си да лети, за това, че именно тя преди една минута реши гибелта им.
	Робърт мигновено включи мотора, дръпна щурвала към себе си и натисна докрай педала на газта.
	Малкият двигател диво изрева.
	Приближаващата се плоскост на земята — носеха се към крайбрежните дюни — започна неохотно да потъва надолу, но все пак скоростта беше твърде голяма — не можеха да я убият, да избягат от земята!
	Излязъл от острото пикиране, планерът на Робърт се удари в брега по допирателната, подскочи и след като измина няколко десетки метра, заби нос в пясъка.
	— Жива ли си? — попита Робърт, бършейки кръвта от раненото си лице.
	В последния момент изхвръкнаха от кабината. Небесната скиорка се спусна на земята плавно, като с невидими крила, а той се повлече и заби лице в тревясала купчина пръст.
	— Ти… ти какво? — устните на Бланка трепереха. — Защо така?… Че ти можеше да се пребиеш.
	Глупаво усмихнат, Робърт посегна към момичето, започна да целува устните й, очите, косата.
	— Не бива — прошепна Бланка. — Не ме докосвай. Ще се заразиш… Аз чух. Войниците от охраната говорят за това.
	— Нека — тръсна глава Робърт. — Не се страхувам от нищо! Само да съм с теб. Тук. И да сме сами, в целия свят — сами.
	Устните на момичето едва забележимо трепнаха в отговор на неговите настойчиви ласки.
	После лежаха на топлия пясък до изкривената стойка на шасито. Бланка, намокрила забрадката си с океанска вода, изтриваше кръвта от лицето му.
	— Вие сте напуснали селището, нали? — попита Робърт, връщайки се към страшната действителност. — Защо? Щяха да ви окажат помощ.
	— Боже мой, колко си наивен! — възкликна момичето. — То се знае, че се опитвахме да разберем какво се е случило, да се свържем с хората. Мислехме, че е започнала атомна война. После едни младоженци се сетиха, че имат транзистор. Пуснахме го и се убедихме: със света не е станало нищо, бедата бе сполетяла само нас…
	В очите на Бланка, в които вече нямаше отчуждение и страх, се върна болката от преживяното.
	— Дейвид се възстановяваше най-бързо от всички. В това време нашето селище потъна в безобразна тропическа гора, която за няколко дни заля всичко наоколо, унищожи пътя. Дейвид взе колата на съседите и реши да си проправи път, за да потърси помощ. На втория ден се върна. Събра ни и разказа, че зоната на експлозията е оградена с бодлива тел и се охранява. Съобщи ни също, че към нашето селище се насочва отряд военни, командувани от висок слаб полковник…
	— Така си и мислех — Хюз — промърмори Робърт.
	— „С тях — каза брат ми — идват трима цивилни, изглежда, са научни работници.“ Видял също един бронетранспортьор с цял куп апаратура и две санитарни коли. „Убеден съм — заяви Дейвид, — че сме станали жертва на някакъв дяволски експеримент. Без наше съгласие са ни направили опитни зайци. Затова е глупаво и наивно да чакаме помощ от военните и от ония, които им служат. Дори да не ни затворят в клетки, със сигурност ще ни държат под ключ, ще ни измъчват с анализи и всевъзможни изследвания, а сетне могат и да ни премахнат като излишни свидетели. Или ще ни натикат в лудницата. Трябва да се махаме! Никой няма да ни помогне…“ Така каза батко и всички се съгласиха с него. Скрихме се в тропическата гора. Военните се върнаха с празни ръце. Търсят ни и сега, но предимно с вертолети.
	— Сега всичко ще се промени — пламенно увери момичето Робърт. — Имате приятел. Ще поискам да ви оставят на мира. Ако се наложи, ще се обърна към самия президент…
	— И също ще се озовеш в лудницата — прекъсна думите му Бланка. — Не го прави. Ще погубиш и себе си, и нас.
	— Но нали сигурно може да ви се помогне! — извика Робърт. — Най-добрите лекари в света…
	Изведнъж той се запъна.
	„Ами че Бланка е права — с тъга помисли Робърт. — По заповед на Хюз лекарите ще се заемат най-напред с мен. Ще ми поставят диагноза: алкохолна психоза или нещо по-засукано… Братът на Бланка навярно е прав… Единственото, което все още струва нещо в нашия свят, е свободата. Макар и илюзорна, неистинска, болна, но свобода… Ще измамя и ще предам нещастните, ако опитам да се намеся…“
	— Не мисли за нас — каза Бланка. — Не се измъчвай. Вече не може да ни се помогне. Ние полека-лека си отиваме. Миналата седмица се разболя леля Женевиев…
	— Не, не — поклати глава Робърт. — Въпреки очакванията на нашите специалисти облъчването е предизвикало положителна мутация. Тя е пришпорила еволюционните процеси в живите организми, отворила е складовете с резерви. По своите възможности вие не сте нечовеци, а свръхчовеци.
	Бланка си погледна часовника и тъжно се усмихна:
	— Време е да си вървя… — тя махна по посока на Тумора. — Късно е вече. Баща ми и Дейвид ще се тревожат.
	— Страхувам се да не те загубя. — Гласът на Робърт секна. — Така странно ни събра съдбата. В небето… Устремихме се един към друг. И сто… не искам да се разделяме, страхувам се.
	Бланка ласкаво го докосна по бузата.
	— Мама ми е казвала: отначало съдбата помага на влюбените. Най-важното е никой от… твоите да не научи за нашите срещи.
	— Как ще те намеря? Утре, вдругиден?
	— В небето, само в небето. Ще поправят твоята машина и ти ще долетиш тук. А аз при теб. Ще те посрещна. Там, където избягах… А сега се обърни, моля те. Трябва да излетя.
	— Защо? — учуди се Робърт. — Срамуваш ли се от това, за което хората през всички времена са мечтали?
	— Не знам, обърни се. Когато летя, сякаш съм гола. Моля те.
	— Да, разбира се — обърна се Робърт.
	След минута отгоре, от гаснещата глъбина се чу:
	— Ще те чакам…
	Робърт се потътри към планера. Пристъпи няколко крачки и с почуда забеляза, че се олюлява като след голямо пиене. Само че еуфорията беше съвсем друга. Не световно-неясна, а конкретна, с лицето и гласа на любимата, която отлиташе сега към тревожни и затова враждебни нему пространства. Как да живее по-нататък?! Как да опази Бланка и себе си в този кошмарен свят? Какво да противопостави на полковник Хюз и на хилядите подобни на него мутанти? И така, какво да им противопостави?! Тяхната любов с Бланка — крехка, трогателно прилична на новородено теленце, което се опитва да се закрепи на своите плъзгащи се на всички страни крака и всеки миг може да падне дори от полъха на вятъра. Не… Това няма да им подействува… Те уважават само силата. Омразата ражда сила. Значи трябва да се учи да мрази.
	По гривната за връзка Робърт извика Стивън.
	— Планерът се счупи, Стив — каза, като се стараеше гласът му да звучи безгрижно. — Вземи вертолета и карай насам, към залива.
	Но колкото и горестни да бяха мислите му, колкото и зловещи да изглеждаха страховете му, през пепелявата светлина на нощта през сиянието на лунната пътека, разстлани по уморения гръб на океана, през всяка висока звездичка до него достигаше в този час топлина и усещане за смисъла на живота: той има Бланка!


	Нечовеците

	„Започвам да измервам времето“ — като изпод земята съобщи Хюз. Очертанията на полковника странно се променяха. Той се люлееше и се свличаше или пък отново се източваше в целил си извънмерен ръст, сякаш не; тяло запалваше униформата, а дим.
	Навред пред тях се простираше печална равнина. Нийде ни дръвче, ни храстче. Камъни, пясък, сухи снопчета трева.
	„Сега ще ги оженим — засмя се Хюз, — моето огнено момиченце и твоя Змей. Ще се сродим…“
	„Спри! — викна Робърт. — Знам го твоето момиченце. Едно време то изгори Хирошима и Нагасаки. Изключи адската машинка!“
	„Късно е… Единадесет… седем… четири…“
	„Чакай! Няма къде да се скрием!“
	„Защо ти трябва да се криеш? — изкиска се Хюз. — Нали уж търсеше смъртта.“
	Той се смали пред очите му, шмугна се в някаква дупчица.
	След миг над равнината изгря второ слънце. Но не успя да се разгори, и ужасяваща тъма започна лакомо да поглъща огненото тяло, да расте нашир и нагоре, придавайки на познатия гъбовиден облак образа на Змея. Чудовището се изпълваше с атомен пламък и растеше много бързо. В следващия миг от него се отдели протуберанс от изхвърляне. След него втори, трети… Многокилометровият огнедишащ Змей бълваше струи звездно вещество, след които оставаха черни ивици димяща земя. Кинжалните удари на Змея се сипеха все по-близо и по-близо. От нетърпимата жега сухата трева пламна…
	„Жив ли си още?“ — изписука Хюз, подавайки се от дупчицата.
	Робърт се хвърли на земята, за да хване гадното същество и да изгори заедно с него, но в последния момент мъничкият полковник се шмугна обратно в дупката. Робърт извика от гняв и яд… и се събуди. За кой ли път — лежи на пода, сърцето му бие силно, сякаш ей сега ще изхвръкне, слюнката му пресъхнала, в устата му горчи.
	„Наистина — кошмар — помисли той за предстоящия изпит на Змея и потръпна. — Те явно са готови частично да нарушат Договора за забрана на опитите с ядрено оръжие. Шахтата е смешно плитка. Ако Змеят не удържи взрива, а това е напълно вероятно…“
	Робърт изпита желание да се изкачи на покрива. Все едно вече няма да заспи, а там се диша по-леко.
	Наметна халата, излезе в коридора, осветен от скрити плафонери. Коридорът беше безлюден и сънен — четири часът сутринта, всички още спят.
	Тихо се отвори позната врата. От стаята на Евелина с рамото напред се измъкна здравенякът от охраната, който обикновено дежуреше на южния портал. Разкопчана униформа, в ръката колан. Видял един от шефовете на Центъра, той трепна, смутено се изпъна.
	— Всичко е отлично, приятелю, нали? — Робърт шеговито го боцна с пръст по корема. — Сега хубавичко си почини.
	Душата му се отпусна. Баналният случай, срещата пред познатата врата като че ли позаглуши, разсея тягостните отзвуци от съня. Сексуалната войнственост на тяхната докторица наистина е нещо по-добро от равнодушното им майсторство — неговото, на Оливър, на Ралф, най-сетне на този мръсник Хюз…
	С такова настроение Робърт дойде и на закуска.
	Ядеше както винаги автоматично, без да забелязва какво има в чинията. Между специалистите, които се хранеха заедно с него, по-рано Робърт предпочиташе няколко души. С тях можеше да си разменя новини и да се шегува, пък и да обърне по чашка на бара. А сега мислите му постоянно се връщаха към Бланка, към страшното израждане на материята, в което тя живее, изобщо към проблема за нечовеците. Вбесяваше го собствената му безпомощност, необходимостта да мълчи и за кой ли път да си дава вид, че уж нищо не знае, че уж нищо не е станало. Това съвсем не отговаряше на характера на Робърт, на неговия навик да казва всекиму в очите каквото му хрумне, най-после, на неговото положение. Но ако по-рано той беше сам и смяташе, че е неуязвим от каквито и да било напасти и преживявания, но след запознанството му с Бланка всичко се промени. Появи се болезнена точка — неговата находка и тайна, която трябваше да защитава с всички средства, защото без него тя ще пропадне, ще загине, впрочем както и той без нея.
	Тъкмо бе наченал говеждата пържола, когато в стола надникна Стивън и му кимна.
	„Нещо го е сполетяло — помисли Робърт и тръгна към вратата. — Стив никога не ме безпокои за глупости.“
	— Какво има? — попита.
	Стивън нерешително запристъпя на място. На широкото му добродушно лице се изписа страх и той кимна към вратата на стола. Робърт, без да продума, мина в безлюдния хол.
	— Казвай.
	— Вие знаете, шефе, аз и механиците се занимаваме с ремонта на планера…
	— Не върви ли?
	— Няма такова нещо, шефе, утре машината ще бъде готова. Има друга една работа. Някой ви пасе. Вижте. Намерих го под бордното табло. — Стивън извади от джоба си миниатюрен магнетофон, предаде го на Робърт.
	„Старият дивак — със студена ярост помисли той. — Несъмнено това е работа на Хюз. Обаче полковникът се увлича… Време е да го сложа на мястото му.“
	— Благодаря, приятелю! — Робърт непохватно притисна пилота до гърдите си, сетне измъкна касетата от кутийката и решително блъсна вратата на стола.
	Хюз си допиваше топлото мляко.
	Робърт сложи магнетофона на масата пред полковника и като се стараеше да не привлича вниманието на околните, тихо каза:
	— Губите си вещите.
	— Не ви разбирам — на лицето на Хюз не трепна ни един мускул.
	— Отлично разбирате всичко — заплашително продължи Робърт. — Предупреждавам ви: не ми се мотайте в краката. Ако там — и той посочи с очи нагоре — се изправят пред дилемата: или вие, или аз, уверявам ви — изборът няма да бъде във ваша полза.
	— Сър — Хюз все пак се смути, — повярвайте, това е недоразумение. Нямате никакви основания…
	Робърт презрително изхъмка и се върна при масата си. Пържолата му бе съвсем изстинала. Почовърка я с вилицата и си поръча пържени яйца.

	Беше се озовал далеч зад хълма, където свършваше малкият парк и започваше безлюдната печална степ, умъртвена от избилите по нея солени петна.
	„Най-после съм сам“ — облекчено въздъхна Робърт. И веднага изруга — иззад беседката се подаде по лисичи бдителната муцунка на Ралф.
	— Разхождате ли се, докторе? Разрешете да се присъединя.
	Помощникът се озърна и Робърт помисли с тъга: „Този е вторият. Днес се озърташе и Стивън. Впрочем не съм по-добър от тях. Аз също се страхувам до смърт. Наистина, не за себе си, а за Бланка, но страхът кара хората да си приличат.“
	— Нещо е станало с вас, докторе — забеляза Ралф. Престанали сте да се подигравате.
	— Толкова ли си личи? — неволно се усмихна Робърт.
	— Извънредно. Като че ли са ви подменили.
	— Вас са подменили! — злобно възкликна Робърт и така дръпна Ралф за яката, че помощникът изхълца от уплаха и захриптя.
	— Вие сте полудели… — прошепна дребният човечец, като все още се държеше за гърлото и усилено гримасничеше.
	— И вие ще полудеете — отмъстително каза Робърт. — Май вече полудявате. Видяхте веднъж-дваж Тумора, Змея на полигона и… се уплашихте. Преди, на хартия, всичко беше чисто. И изведнъж… се материализира. Нали така? Ама говорете де, дявол да го вземе!
	— Не сте съвсем прав… — промърмори Ралф. — Аз се готвих психологически… Даже се гордеех. Практически ние първи започнахме разработката на „доброто оръжие“. Действително. Нима не е хуманно да покориш, без да убиваш?! Помните ли, когато утвърдиха нашите проекти, вие решихте да изпратите телеграма до създателя на неутронната бомба: „Ще стане както ние искаме, никаквецо.“ Оливър каза, че са минали четири години, откакто той е умрял. А вие пийнахте уиски и заповядахте на свързочника: „Все едно — изпращай! В преизподнята, да, да — точно в ада. Нашият адресат се намира там.“ И се превивахте от смях.
	— Тогава всички се смяхме твърде много — замислено каза Робърт. — Бяхме се напили и се смятахме за спасители на човечеството.
	Точно така — подхвана Ралф. — На мен тогава също ми се струваше… Много неща ми изглеждаха по` иначе… Може би само „сънните лъчи“ на професор Доуън представляват някаква ценност. Генната бомба даде цяла лавина непредсказуеми и неконтролируеми мутации. Вашият Змей, ако вземем под внимание неговите разтоварвания, не е нищо друго освен една постоянно действуваща бомба. Тогава на какво се радвахме? Къде е нашето „добро оръжие“? Или ние…
	— Стига — прекъсна го Робърт. — Вие казвате не поносимо верни неща, но мислите за нещо друго. Какво ви мъчи по-точно?
	— Покривите! — изпъшка Ралф и дребното му личице побледня. — Покривите от тръстика… Там, в Тумора. Не вярвам на Хюз.
	— Аз също — каза Робърт.
	Помощникът се дръпна.
	— Не! — прошепна той. — Вие също лъжете, шефе. Нарочно ме обърквате. За да ми прехвърлите после отговорността. Няма да я бъде! Нищо не знам и не искам да знам. Няма никакви покриви! И не е имало. Не съм ги виждал, разбрахте ли?!
	И Ралф, сгърчил лице в безумна гримаса, се спусна право през храстите, бранейки се с ръце от клонките като от нахални пчели.
	„От час на час става по-лошо — помисли Робърт. — Това мекотело така трепери за кожата си, че страхът напълно заглушава разума му. Той не е опасен, разбира се, но и никаква полза няма от него.“
	Настроението му съвсем се развали. Робърт зави към жилищния блок. Войниците от охраната при контролно-пропусквателния пункт го поздравиха. Робърт им кимна. Вече се готвеше да блъсне стъклената плоча на вратата, когато отзад се чу изплашено-страшното:
	— Стой! Обръщай назад!
	Робърт се огледа.
	На площадката пред портала някакъв джип правеше завой.
	Единият войник от охраната, размахал автомат, крещеше своето: „Стой! Обръщай!“, другият отстъпи към караулното помещение и припряно се шмугна в него.
	„Какво ги е изплашило толкова?“ — учуди се Робърт.
	От колата се измъкна младичкият лейтенант и залитайки, тръгна към портала. Във вида му имаше нещо необичайно, но какво — Робърт не можеше да разбере.
	— Стой, ще стрелям! — изписка войникът от охраната, като отстъпваше и вдигаше автомата си.
	— Хей, момчета, какво става?! — викна Робърт и се насочи към контролно-пропусквателния пункт.
	Лейтенантът, като накуцваше силно с левия крак, докрета до портала, вкопчи се в желязната решетка и кресна на войника:
	— Повикай лекаря, глупако! По-бързо!
	„Загар — изведнъж разбра Робърт. — Пигментът му се е изменил.“
	Той почти едновременно забеляза златистия отблясък върху умореното, обезобразено от страха лице на лейтенанта, и изскочилия от караулното помещение втори войник от охраната е огнехвъргачка в ръце.
	Нещо в Робърт се скъса.
	— Да не си посмял! — закрещя той и се втурна срещу безумеца.
	Обаче войникът го изпревари.
	Фучащата огнена струя шибна портала, отхвърли лейтенанта. Обхванат от пламъците, той е вопъл се затъркаля по земята. Както се беше засилил, Робърт удари войника от охраната с ръба на дланта си по врата. Той изтърва огнехвъргачката и се строполи.
	— Отваряй! Ще те застрелям! — кресна Робърт на нисичкия сержант, замръзнал от уплаха до пулта за управление на портала.
	Робърт свали ризата си и удряше с нея живото огнено кълбо, докато някой от дотичалите хора, привлечени от шума, се досети да използува пожарогасителя. Онова, което преди пет минути беше човек, сега лежеше на асфалта като обгоряла греда. Лейтенантът беше мъртъв.
	— Диваци! Нечовеци! — изхриптя Робърт и захвърли черните от сажди дрипи на ризата си. — Проклети да сте.
	В стаята надникна набръчканото лице на луната. Робърт я изгледа под око със злоба — няма защо да сияеш напразно. Нека по-добре вятърът докара от брега повече облаци, нека се развилнее буря, та никой да не види птицата, която посред нощ долетя през неговия прозорец.
	— Не се тревожи — прошепна Бланка, разбрала тревогата му. — Промъкнах се като сянка. Утрото е още далеч. И не трепвай, моля те, при всяко шумолене.
	— Страхувам се за теб. През цялото време. От деня, когато за пръв път се срещнахме в небето… Не съм знаел преди… Излиза, че колкото по-силно обичаш, толкова повече се страхуваш да не загубиш човека, който ти е скъп. А пък ти си обградена от опасности.
	— Аз съм обградена от теб…
	— Ти цялата гориш… Бих направил сам най-елементарните анализи, може ли? Поне изследвания на кръвта.
	— Престани. Просто ние живеем по-бързо от обикновените хора. Изминали са два часа, откакто съм при теб, а ми се струва — няколко денонощия. Времето изгаря в мен. Нашето общо време.
	— Не говори така.
	— Искам времето да ми стигне за всичко. Роби. Скъпа ми е всяка секунда, затова бъди с мен… Не се измъчвай от напразни страхове. Ти ме нарече своя жена, помниш ли? Искам да бъда за теб най-добрата жена… За да не можеш после никога и с никоя да ме сравниш.
	— Какво говориш, глупавичка моя? Ще имам само теб. Винаги. Цял живот.
	„А кой знае пределите на нашия живот? — с тъга помисли Робърт. — Може би вече сме стигнали до предела и без да знаем бъдещето, стоим с всичките си чувства и надежди на ръба на пропастта? Пеперудите еднодневки сигурно също смятат, че живеят… И защо «смятат»? Именно живеят, защото друго не им е известно.“
	Бланка заспа за минутка и веднага отвори очи.
	Не сме спали две денонощия — оплака се тя. — Войниците пак прочистваха гората. Три вертолета ни търсиха. Дейвид и приятелите му искаха да ги обсипят с камъни, но аз ги разубедих…
	Бланка лежеше, отметнала чаршафа. Лунната светлина докосваше раменете и гърдите й, посребряваше черната й коса.
	„Тя не може, не бива да изчезне или да загине! — замоли се наум Робърт, вгледан в любимата си. Нека мутацията направи това прекрасно тяло безсмъртно. Бланка и нейните сродници ще дадат началото на нова генерация хора. Могъщи, силни, които най-сетне ще въведат ред в този свят. Техният свободен разум и дух без съмнение ще ни унищожат. Такива като мен, като полковника, като хиляди други… Затова пък ще се спаси светът.“
	— Като дете чух една легенда — тихо каза Бланка, сгушена до него. Или пък мама ми е чела приказка не помня. Там се разказваше за птици, които се раждали без крака. Те не можели да си починат дори за миг, тъй като в противен случай не биха могли да излетят отново. През целия си живот птиците трябвало да летят. Само смъртта ги връщала на земята.
	Момичето замълча, обърнало глава към прозореца. Там, сякаш чули молбата на Робърт, облаците припряно забулваха лицето на луната.
	— Тогава легендата много ми хареса — глухо изрече Бланка. — Какво по-романтично от това. А сега… Какво не бих дала, мили, за да не отлитам от теб.
	Робърт стисна зъби, мъчейки се да сподави горестния стон в себе си:
	— Ще стрелям по всеки, който си пъхне носа в стаята ни.
	— Няма да стигнат куршумите — въздъхна Бланка.
	Тя приседна, дрехите й прошумоляха.
	— Остани още — помоли Робърт.
	— Време е, мили. Скоро ще започне да се зазорява.
	Скиорката облече неизменния си пуловер, целуна Робърт и като черна птица безшумно се измъкна през отворения прозорец.
	„Не бива да се рискува така — помисли Робърт. — Ако ме следят…“
	В следващия миг зави сирената, до портала пламна прожектор.
	„Забелязаха я — предчувствие жегна Робърт. — Ти… Само ти си виновен. Трябваше да й забраниш… А на всичко отгоре я спираше…“
	Наметна якето си и бързо изскочи навън.
	При контролно-пропусквателния пункт гръмнаха няколко изстрела.
	Робърт хукна нататък.
	— Какво се случи? — попита първия срещнат войник от охраната.
	— Не знам, сър. Разправят, че Карл видял вещица.
	— Отлетя! Натам! — повтаряше мършавият сержант, заобиколен от любопитни, и сочеше с пръст към океана.
	Робърт не забеляза как Хюз се озова до него.
	— Не желаете ли да се присъедините? — попита полковникът, подавайки се от джипа. — Мистика, разбира се, но аз за всеки случай ще патрулирам известно време с два вертолета около Центъра. Качвайте се при нас.
	Дори с поглед Хюз не показа, че подозира в нещо Робърт, и той, колкото и да му беше трудно, пресилено се усмихна, поклати глава.
	— А, не, аз на детски игри не играя. По-добре ще остана да поддържам връзката, а вие водете репортажа.
	— Както искате.
	Джипът се понесе към летището. След няколко минути моторите на вертолетите заработиха. Двете винтокрили машини, замигали с червените си сигнални светлини, подскочиха към небето и се разтопиха в предутринния здрач.
	„За кой ли път моля бога да пощади, да избави, да прости? — с ярост и с мъка помисли Робърт, взрян в сляпото небе. Превключи гривната за връзка на служебната вълна, но в ефира засега беше тихо. — За себе си — нито веднъж. А ето че заради Бланка… Колко е противно да стоиш ей така и нищо да не правиш… Колко е страшно да бъдеш безсилен! Такива като Хюз могат всичко. С помощта на такъв един глупак като тебе да превърнат хората в нечовеци. Да ги намерят, да ги изгорят или да ги убият… Господи, помогни на Бланка! Защити я, скрий я в облаците… Позволи й да избяга от потерята!“
	— Шефе, при мене е чисто — доложи на Хюз пилотът от втората машина.
	— Гледай по-внимателно — измърмори полковникът.
	Пак тишина.
	И изведнъж тържествуващият глас на Хюз:
	— Ето я! Робърт, тук има нещо! Видях човек… По-ниско, по-ниско ти казвам! — извика той на пилота. — Дяволска работа, къде се дяна?! Вещица, Робърт, истинска вещица. Очите й горят, косата се ветрее…
	„Изпитва ме подлецът. Иска да се издам. Да избухна в ругатни или да закрещя нещо по микрофона, да настоявам… И половината сигурно е лъжа. Бланка трябва вече да е далеч. Освен това там е Стивън… Той ще попречи на Хюз просто от желание да му попречи.“
	— Отляво! Отляво се мярна! — отново закрещя полковникът. — Прожектора… Дай аз сам…
	Изтрещяха два изстрела.
	— Въже! — изплашено извика Стивън. Чу се удар. — Сър, откъде в небето въже?… Падаме, сър. Парашута…
	„Така ви се пада! — радостно се изсмя Робърт. Сержантът, който пръв беше видял «вещицата», с учудване погледна шефа. — Навярно Дейвид се е постарал. Или някой от съплеменниците на Бланка. Така ви се пада! Стив, разбира се, е успял да скочи, а Хюз и неговата компания отдавна ги очакват в преизподнята.“
	— „Кондор“, „Кондор“, тук „Скала“ — за всеки случай каза той по микрофона. — Какво стана? Отговорете.
	В ефира леки шумове, писукане.
	Той повтори повикването.
	След няколко минути се обади пилотът на втория вертолет:
	— „Скала“, тук „Кондор-2“. Загубихме машината. Всички са живи. Полковник Хюз си счупи ръката при падането. Връщаме се.
	Отлично! — промърмори Робърт.
	Превключи се на системата за оповестяване и не без удоволствие се разпореди:
	— Дежурният лекар на Центъра незабавно да пристигне на аеродрума. Да се подготви за настаняване на ранен в болницата.


	Песен на два гласа

	На вратата се почука.
	Влезте — каза Робърт.
	— Извинете, шефе — на прага стоеше Евелина.
	Исках да се видим…
	Робърт навъсено кимна.
	— „Само ти ми липсваше сега“ — помисли си, докато канеше гостенката в стаята.
	Евелина, доловила настроението му, се усмихна.
	— Няма да искам любов. — Тя приседна на кушетката, запуши. — Дойдох да се сбогувам…
	— Как? — изуми се Робърт. — Заминаваш ли? За дълго ли?
	Евелина стана и изведнъж се оказа, че съвсем не е лоена топка, а делова, стегната жена:
	— Завинаги. Скъсах договора. Не знам с какво да го обясня, но в Капана ме е страх. А на всичко отгоре Оливър…
	— Била ли си с него?
	— Какво значение има това сега. — Евелина сви рамене. — Струва ми се, че само с твоя Змей не съм била… Няма ли да ме изпратиш, Роби?
	— Не знам. Генералът трябва да пристигне. Не обичам началството, но трябва да играя ролята на домакин.
	— Жалко. Вече си приготвих багажа. Бъди умен, Роби. И също заминавай оттук. Имам лоши предчувствия — тук намирисва на леш.
	Благодаря за съвета — неловко прегърна Евелина той. — Не забравяй своя… пациент.
	Жената си отиде.
	Робърт опита да се залови с изчисленията на капацитета на Змея, но мрачната пустота в душата му все повече се разширяваше. Стана му ясно, че надвечер непременно ще полети към Тумора и ще пришпорва там планера, докато открие Бланка. Та нали Хюз стреля по нея. Могъл е да я рани, да я изплаши. Не бива да живее в неведение и да терзае сърцето си със страхове. Не бива постоянно да се крие от страшната тайна на Тумора, да хитрува пред всички и да се прави, че нищо не е станало. Длъжен е да спаси Бланка. На всяка цена. Да я отвлече, да я накара в края на краищата да се съветва с лекарите. Ще пристигне генералът ли? Още по-добре. Тъкмо той трябва да се заеме с Тумора.
	Робърт си сложи шлема, пусна в джоба си няколко шоколада — Бланка обича сладко. Както изглежда, животът в небесата не се овладява току-така: силите на момичето се топят буквално пред очите му.
	Благополучно мина покрай всички места, където можеше да срещне познати, но до хангара се натъкна на професор Доуън.
	— О, колега — зарадва се той. Като погледна Робърт, заяви, присвил късогледите си очи: — Имате болнав вид. Трябва да се поразсеете.
	— Скуката, професоре, е планетарно явление — пошегува се Робърт. — Сега ще полетя и ще се разведря.
	— Не, не! — Доуън заговорнически намигна. — Имам отлична идея… На мен също всичко ми дотегна. Затова предлагам да организираме гранд гуляй.
	— Пфу, пак да се напиваме — отрицателно поклати глава Робърт.
	— Не ме разбрахте, колега — изкиска се Доуън. — Моят генератор за „сънни лъчи“ най-сетне достигна проектната си мощност. Има наистина пропуски в дозирането, но това е дребна работа. Не е принципно.
	— Не разбирам.
	— Какво има за разбиране — пак се изкиска Доуън. — Хайде да приспим тази смахната страна за два-три дни, а ние да си погуляем на воля. Всичко е достъпно, всичко е наше… Представяте ли си?
	— Вие сериозно ли? — Робърт дори отстъпи назад, понеже забеляза в очите на професора странен, мътен блясък.
	— Напълно. Направете ми компания, а?! Сам все пак ще ми бъде скучничко. Спящият свят е почти мъртъв свят.
	— Хайде да отложим нашето забавление — колкото може по-убедително каза Робърт. — Трябва да уредя някои работи. Пък и вие, както разбрах, имате още пропуски.
	— В дозирането ли? — попита професорът. — Намерили сте за какво да се тревожите. Е, моите сънародници няма да се събудят — и какво от това? Не е голяма загуба. Всъщност не — кой ще ги погребва?
	— Точно тъй… — Робърт заобиколи Доуън като неодушевен предмет, отвори хангара.
	„Ако това е шега — помисли си той, — тя е достойна за специалната награда на Клуба на обесените. Обаче професорът никога не се шегува… Щом Доуън може да «бърка» дозирането, по-добре да беше се застрелял той, а не Оливър.“
	Робърт издигна планера във въздуха.
	Усмихнат, професорът му помаха от земята, сякаш напомняше, че предложението му си остава в сила.

	Робърт летя толкова, че ръцете, с които бе хванал щурвала, го заболяха.
	„Какво става с Бланка? — не му даваше покой тази единствена мисъл. — Тя не би могла да ме излъже. Може би се е случило нещо?“
	„Случило се е!“ — зловещо изкряска един орел, изплашен от планера.
	Като пресен белег върху повърхността на океана пламенееше пътеката на залеза.
	Над Тумора в пожара на отминаващия ден изгаряха до основи небесните замъци и градовете от облаци.
	След малко цялото великолепие от багри угасна. И когато Робърт, отчаян, реши да насочи планера към аеродрума, дойде Бланка. Не се появи както винаги скришом, с игра и подмамване, а открито и безпомощно, от чернеещото звездно дъно, не се появи, а падна на крилото до кабината.
	— Още ли ти е лошо, а? — Робърт предпазливо целуна възсоленото лице на момичето. — Плакала ли си? Какво ти е, хубава моя?!
	— Не говори толкова много — помоли Бланка. — И включи автопилота, моля те.
	Той послушно докосна копчето върху малкото бордно табло.
	— Дойдох да се сбогувам — каза небесната скиорка и внезапно Робърт с ужас осъзна: ръцете на Бланка, устните и лицето й като че ли бяха изстинали, станали нормални. Почувствувало, че сега ще се посипят въпроси, момичето притисна с длан устата му. — Чуй, Роби. Аз едва се държа, сега не ми е до разговори. Казах ли ти, че леля Женевиев умря?
	Робърт кимна — да, каза ми.
	— Днес е моят ред — простичко изрече момичето. Гласът му трепна. — Ние знаем как става това. Онези, които вече си отидоха, няколко часа преди смъртта си започваха да губят всичко: вътрешния огън, способността да летят, да виждат и да чувствуват нашия болен свят. Предполагаме, че изгаряха отвътре. Та ето. Днес разбрах: странният огън, който правеше тялото ми след мутацията безтегловно, едва тлее. Дейвид ми помогна. Иначе дори не бих могла да те видя.
	— Не! Не искам! — изкрещя Робърт. — Аз ще те спася, Бланка! Сам ще те лекувам, чуваш ли. Ти не можеш да умреш! Това е невъзможно!
	— Овладей се — уморено притвори очи Бланка. — Ние всички ще си отидем. Вчера между другото умряха още двама. Не сварваме да оплакваме приятелите си…
	Скиорката по-плътно се притисна до Робърт. Тяхната изкуствена птица се носеше безшумно в неизмеримите звездни пространства, рееше се в бури и привидна неподвижност — опряна неизвестно на какво, спряла неведомо с какво падането си — в пустотата и мрака. Някой беше казвал на Робърт: много рядко, но има случаи, когато планерът сякаш влиза в сговор с небето, става за кратко време живо същество, обитаващо в небето ето така — независимо и естествено, като че ли няма въздух и закони за движението, а съществува единствено полетът. Безкраен и безтегловен…
	— Хайде да отлетим далеч, далеч… — прошепна Бланка. — И ме завий. Студено е.
	Той зави момичето с якето. Криеше ръцете му от вятъра и ги топлеше с дъха си. Сега околният свят се струваше на Робърт враждебен. Каква полза от тези студени бездни, щом при цялата им безмерност в тях няма място за любимата му? А безучастието на звездите, равнодушното им примижаване? И цялата невидима земя, спотаена долу като безкраен Тумор — не чака ли тя гибелта на хората, които сама е родила и с които сега не може да се справи? На изток ледената буца на нощта започна да се топи. Робърт докосна щурвала и планерът зави към брега.
	— Веднъж прочетох романа на Хемингуей за войната в Испания — каза Бланка. — Не повярвах, че на война хората могат да мислят за любов и така екзалтирано да се отдават на страстта. Като за последен път… — Гласът й потрепери и секна. — Едва тук, след всичко, след теб… разбрах Мария. Разбрах какво значи — за последен път…
	Робърт искаше да й възрази, но Бланка зиморничаво помръдна рамо, за да се освободи от прегръдката му.
	— Тръгвам си — каза тя. — Докато е още тъмно, докато под нас е океанът…
	— Не! — възкликна Робърт, вкопчен в ледените ръце на Бланка.
	— Не ме спирай, мили — нежно каза момичето. — Силите ми свършват. Нима искаш да се мъча, първо да ме убие страхът? По-добре помогни на ония, които остават… Ще си спомняш за мен, макар и рядко, нали?! Сбогом.
	Небесната скиорка се отблъсна от планера. Размаха ръце, сякаш се опитваше да хване изплъзналата се опора, и изчезна в мрака.
	— Бланкаааа! — Пространството погълна вика му. Нито един атом на мирозданието не изтръпна от станалото, нито една звездна искричка не се откъсна от чистия небосклон. На бордното табло вместо червена лампичка пламна зелена: значи претоварването и кренът са изчезнали, режимът на полета отново е оптимален.
	Планерът се връщаше в Капана.
	„Ето че всичко свърши — помисли Робърт. — На болните с нищо няма да мога да помогна. Ще си отидат всички до един. Като птиците, които нямали крака. «Помогни на ония, които остават…» На кои, Бланка? На хората, на човечеството? Но аз съм пигмей, разбери. Единственото, което мога, е да тръгна след теб. Та нали самотата е една от формите на небитието. Аз имам право на избор. Вече избрах. Само че преди това… Още съществува Капанът, където се мъчи Змеят. Моето кошмарно създание не бива да попадне в ръцете на Хюз или неговите приятели… Ще помогна, любима, на ония, които остават…“
	Робърт набра на гривната за връзка секретния код.
	— Гладен съм! Гладен съм! Гладен съм! — тутакси се обади плазменото чудовище. — Изпитвам остър недостиг на енергия. Готов съм за активно търсене и консумиране.
	— Потърпи малко — каза Робърт. — Вече съм близо.
	Усмихна се отмъстително, като си спомни навъсеното лице на Хюз. Най-сетне полковникът ще се срещне с оня, който притежава и неговия глас, и неговия хищен нрав. Очи в очи…
	Долу в предутринната лека мъгла се показаха постройките на Капана, светлините на пистата за кацане.
	— Слушай внимателно, Змейо. — Робърт, почувствувал най-сетне изтощението, се облегна на гърба на седалката. — Предавам промени в основната програма. Разбра ли ме?
	— Разбрах ви. Готов съм да фиксирам промените в основната програма.
	Робърт насочи планера по права линия за кацане. Нататък, по-близо до рожбата си, за да не се мъчи дълго…
	— Отменям всички забрани — твърдо каза в главичката на микрофона. — Всички без изключение. Нова програма: пълно консумиране в радиус от две мили с последващо самоунищожаване. Разрешавам екстрено излизане на повърхността. Излизай на свобода, Змейо.
	Яростен огнен факел бликна изпод земята недалеч от сградата на лабораторията, сякаш под Капана, унищожавайки постройките му и всичко наоколо, изведнъж бе оживял вулкан.
	Взривната вълна подхвана планера буквално на няколко метра от пистата за кацане, запрати го обратно в небето. В следващия миг тялото на Робърт като че ли експлодира от адска болка. Той замуча, без да има сили нито да вдиша, нито да издиша. Сякаш му бяха плиснали вряла вода в лицето.
	През кървавата мъгла той все пак видя как Змеят танцува в захлас над горящите развалини, видя факлите на дърветата, черния дим на пожарището, който скри останките на Капана. Центърът повече не съществуваше.
	Все по-често губеше съзнание, но все пак се опитваше да пълзи. Донякъде успяваше — вече допълзя до алеята, водеща от подножието на хълма към онова, което беше останало от административния блок.
	Като дойде на себе си след поредната загуба на паметта, Робърт изведнъж чу висок старчески глас, който звучеше някъде в небесата, скрити от димната завеса. Позна гласа: така плачеше и нареждаше на бащиното му погребение една от бабичките оплаквачки. Щом гласът й започнеше да се извисява над нарежданията, на него, десетгодишния, му се струваше — ей сега, в този миг, сърцето му ще спре. От черен ужас, от жалост, от неразбиране как тъй баща му, неговият добър и весел баща, може толкова внезапно да умре.
	Сега гласът на бабичката оплакваше прекрасната птица, която паднала от небето в студените води, но не станала риба — станала камък.
	— Идвам при теб, Бланка — прошепна Робърт.
	Счу му се втори глас в небето и той дори се устреми към него, като изпокърши старателно подрязаните храсти. Сбъдна се! Опяват ги двамата. Те си отиват заедно…
	Последното, което Робърт видя, беше черната кула на Змея, намерил все пак стопанина си. Чудовището се клатушкаше над върховете на дърветата и се готвеше да унищожи себе си и своя създател. То излъчваше смъртоносен, действително космически студ. На Робърт му се привидя, че в последния миг у плазменото чудовище сякаш се появи подобие на лице с две огромни очи.
	Но какво повече имаше в тях — съжаление или презрение, той така и не успя да разбере.


	Заливът на Мимозата

	Бях на деветнадесет години, когато видях морето за първи път.
	Това стана една вечер, по-скоро през нощта, по малко странен начин.
	Когато излязох на брега, луната тъкмо се беше скрила. Студеният безкрай, чиято дълбочина и необятност човек не може да си представи, се спотайваше наблизо, на няколко крачки. Стана ми чоглаво на душата. Изпитах страшничко усещане, че вървя в тъмнината по ръба на пропаст. По-късно разбрах: така голямата дълбочина плаши слабите плувци.
	Морето беше като тепсия. Леко раздвижената вода потъваше в мрака и там се сливаше с него.
	„Морето винаги е извън земята, значи мъничко поне, ама е извънземно“ — помислих си. Моретата и океаните изведнъж ми заприличаха на някакво космическо същество, заселено преди милиарди години на Земята. Изтърсило се от небесата, забучало, разляло се и се ширнало почти по целия свят, ала част от сушата не се предала, оцеляла. Живеят сега редом. Опасно ли е това същество, или пък е добро? Кой то знае. Едно е ясно: чуждо е то на земята, чуждо.
	„Какво си измисляш?“ — плисна една вълна и облиза босите ми крака.
	Като по поръчка завесата на облаците изведнъж се разтвори. Върху водата заблестя мечът на лунната пътека. Дрезгава пепелява светлина заля скалите и пътечката, тайнствените дълбочини и мидичките под краката ми.
	И изведнъж се промени.
	Изчезна някъде и тревогата, и усещането за опасност. Като насрещна вълна плисна в душата ми възторг: ей го на морето. Дългоочаквано, още невиждано, извънредно красиво даже в този сънен час.
	Размахах ръце, заподскачах и се затичах покрай ивицата на прибоя. След това приседнах на първия изпречил се насреща ми камък, замислих се: „Че как се озовах на брега?“
	Странното се изразяваше в следното. Кузма Петрович, при когото отседнах, каза, че близо до къщата му няма изход към морето — само скали и сипеи. Трябвало да се върви почти километър по пътечката до почивния дом. А пък аз, като реших да се поразходя, извървях буквално двадесет-тридесет крачки от портичката на градината и се натъкнах на незабележима пролука в скалите. От нямане какво да правя се проврях през нея и… се намерих на брега на малък залив. Че как стана това? Изглежда, че Кузма Петрович разбира само от вино и не познава както трябва околността.
	Пристигнах в селото от Симферопол с последния рейс. Загубих още половин час, докато намеря къщата на дядото, чийто адрес ми даде Коля Зинчук — нашият фоторепортер.
	Кузма Петрович, дребничък и сякаш обиден от нещо, веднага поиска препоръка.
	— Коля ме праща, от Лвов. Вече два пъти е отсядал у вас.
	— Русоляв такъв, с кутия? — уточни дядото. От него силно лъхаше на вино.
	— Аха… Прави снимки за нашия вестник.
	— Знам. Той и мен ме щракна — неопределено кимна Кузма Петрович, като с това движение или признаваше изкуството на Зинчук, или пък казваше: „Глезотии са тия работи“, но завърши речта си напълно миролюбиво: — Давай паспорта — трябва за регистрирането, и парите в предплата. Дадох паспорта и парите на дядото. Кузма Петрович нехайно ги пъхна в джоба си и влезе навътре в градината. След няколко крачки спря.
	— Това тук са кошерчета — Кузма Петрович посочи неясно очертаващите се в тъмнината сандъци. — Гледай да не ги прекатуриш, ако се връщаш нощем на градус.
	— Защо непременно на градус? — учудих се аз.
	— Мен да питаш, ако щеш, на платна — изхъмка дядото. — Да почиваш ли си дошъл или не? Допие ли ти се винце — не ходи в магазина. Ще ти продам от моето.
	— Благодаря.
	— За благодаря не го давам. Рубла и половина литърът. Затова пък виното си го бива. То, пусто да остане, отначало ме направи човек, пък после ме затри.
	Дядото светна лампата в барачката и си отиде.
	Огледах се. Железен креват, маса, стол, до вратата — закачалка. Не е комфортно, но може да се живее. Чаршафите ме накараха да се усмихна, тъй като в краищата им се мъдреше черният печат на почивния дом „Прибой“. По всичко си личи, че едно време Кузма Петрович е работил и като домакин.
	Не ми се седеше в барачката, макар че часовникът показваше полунощ. Скалите си ги бива. Поне отдалеч ще видя морето или може би ще чуя прибоя.
	И ето — сбъдна се.
	Седя на камъка. Морето диша в краката ми, спокойно като голямо и умно куче. Подобно на изгубено колело от чумашка* каруца се търкаля над главата ми луната. А зад нея по небето — сол. Разсипали я там щедро-щедро, но кой, кога…
	[* От чумак украински селянин, който се занимавал с превоз и търговия на сол, риба, жито. Б.пр.]
	Нечии стъпки прекъснаха обърканите ми мисли — под краката на някой друг късен бродник като мен хрущяха мидичките. Не го виждах още, но определих, че е мъж — стъпките бяха твърди, уверени. Може би Кузма Петрович е решил да се поразходи преди лягане? Не, май не е той.
	Огледах се.
	По брега крачеше висок, попрегърбен човек.
	„Ама че не ми върви — помислих си с обида. — Не можеш… Никъде не можеш да постоиш самичък. Нощ, затънтено място, а от курортистите спасение няма:“
	Непознатият се приближи.
	Сега видях, че е слаб, облечен с обикновен костюм. Именно затова капитанската фуражка на главата му ми се стори карикатурно нелепа.
	— Ще ви се намери ли кибрит? — попита той. Гласът му беше възглух и малко пресипнал.
	Мълчаливо подадох запалката си.
	Когато непознатият не без усилие успя да я запали, аз се вгледах по-внимателно в продълговатото му лице, загрубяло от вятъра и слънцето. Стори ми се, че някъде вече бях виждал тези пронизващи светлокафяви очи, бръчките, които като белези пресичаха лицето, тези къси мустаци. Но къде?
	И изведнъж си спомних. Невероятността на догадката ме смая.
	— Вие?… — промърморих и се запънах.
	„По-добре да не досаждам на хората с моите въпроси — помислих си. — Прилича? Е, така да е… Малко ли хора си приличат.“
	Така си помислих, а запитах съвсем друго:
	— Как попаднахте тук, Александър Степанович? Какво правите тук?
	Грин ме изгледа остро, почти с неприязън. Сигурно докато е бил жив, за много неща, и то не винаги уместно, са го питали. После сякаш духна вятър и обърна ветропоказателя на настроението му. Грин се усмихна. Така, сякаш бе извадил от джоба си последната сребърна монета.
	— Имах сгоден случай, идвам от Зурбаган — каза той и махна с ръка към морето. — Преди живеех наблизо. Във Феодосия… Остана една голяма книга, роман…
	— „Мимозата“ ли? — попитах. — Но вие сте го написали само наум, Александър Степанович. Запазени са няколко откъса. Четири или пет.
	— Не-не — каза Грин и дълбоко смукна от цигарата. Огънчето й за миг освети грубото му лице. — Записах… Почти всичко… Бързах и не казвах на Нина. Исках да я зарадвам: ето значи историята на майстор Ферол и дъщеря му Харита, за която толкова съм ти разказвал… После се преселихме в Стари Крим, аз се захванах с друга повест… С една дума, ръкописът е някъде тук. Той не се е загубил — чувствувам това. Точно така стана с ръкописа на „Кораби в Лис“. Знаех, вярвах — и той се намери.
	Въпросът беше явно неуместен и жесток, но той беше узрял отдавна, висеше на езика ми и наистина се откъсна:
	— Защо така рано си отидохте от нас?
	Стори ми се, че за някакъв миг той напусна и мен, и брега, полетя към тихото градче, градчето на цветята и руините, към бялата си къща под чадърите на високите орехи. Навярно влезе и в стаята си, където на стената скучаеше портретът на Едгар По.
	Споменът болезнено опари Грин. Ъгълчетата на устните му се отпуснаха и той отговори, подбирайки старателно думите си:
	— Вие знаете, живеех край морето и все пак е всеки изминат ден все повече не ми достигаше въздух. Глупава болест — нищо не можех да хапна, умирах от глад и не можех да се подкрепя даже с глътка вятър… В Зурбаган всичко беше по-друго. Там бях здрав и силен като хиляди херкулесовци. В кръчмите познатите охотно ме черпеха с вино, а по улиците мургави момичета ми даряваха бързи и тайнствени погледи…
	Вървяхме бавно по брега и мълчахме. Това състояние дори ми харесваше: вече бях опитал да работя със словото и се плашех, когато думите наоколо ставаха твърде много. Тогава те мигновено губеха цената си и шумоляха като смет.
	— А вие, млади човече, какво търсите край морето? — поинтересува се Грин.
	Разказах му за детския дом, където бях учил, за работата си във вестника, за това, че вече съм издал две фантастични новели, но съм недоволен от тях и мечтая да напиша сега поне един хубав разказ.
	— За какво? — попита Грин. — Имате ли сюжет? Виждате ли го?
	Поклатих глава:
	— Не. Засега имам само желание… Опитвах. Нищо не излиза. Нужна ми е първата фраза. Тревожна и музикална. А я няма. Освен това знам, че в края на разказа трябва да има опасност, беда. И спасение. Искам моят читател да въздъхне с облекчение.
	— Нужен ви е ключът на повествованието — съгласи се Грин. — Когато започвах „Мимозата“, все не можех да взема верния тон. Към четиридесет пъти започвах… Тук не може да се даде съвет. Всички, които пишат, знаят грешките на предшествениците си и въпреки всичко ги повтарят, и всеки път се мъчат наново. Иначе нищо няма да излезе… Едно ще ви кажа: редувайте живота. Потапяйте се в него изцяло, но след това непременно се отдръпнете встрани, намерете си потайно кътче и постойте сам. Докато душата завърши своята работа.
	— Говорите като за жив човек — усмихнах се аз.
	— Ами че как иначе? — учуди се Александър Степанович. — Разумът е нещо спомагателно. Като речник или енциклопедия. А тя е нашият главен инструмент.
	Грин погледна часовника си.
	Изплаших се. Ей сега ще си иде и приказката ще свърши. Всичко ще има: море, скали, слънце и пръски, но няма да го има чудото на общуването и светът ще загуби половината от обаянието си.
	Сякаш разбрал мислите ми. Грин каза:
	— Разхождам се тук всяка вечер. Идвайте. Вие умеете да мълчите.
	Като се върнах в барачката си, веднага се мушнах под одеялото. Но щом затворих очи, отново видях Залива на Мимозата. „Че какво му е лошото на това заглавие?“ — помислих си насън. След това декорите се смениха и аз се озовах в редакцията на младежкия вестник, където работех вече втора година.
	— Грин, казваш, си видял? — попита Володя Галий, нашият завеждащ спортния отдел, и се засмя: — Страшна работа си, старче. В Крим май си слънчасал. Впрочем нали си фантаст.
	Ослуша се дали редакторът не минава по коридора и делово предложи:
	— Да идем да му цапнем по една бира. Писането на репортажа нещо не върви.
	Сигурно съм приел, защото сутринта спах много дълго и се събудих едва когато Кузма Петрович ми почука и каза, че ще проспя „царството небесно“.
	През нощта морето беше изхвърлило на пясъка много зелено-кафяви водорасли. От тях лъхаше остро на йод и риба. Край водата важно се разхождаха чайки, а на хоризонта се виждаше бял параход.
	Бях ходил до селското магазинче и сега се връщах към къщата на Кузма Петрович. Плажът на почивния дом и общодостъпният след него бяха пусти. Зад живия плет от нискорасли акации и маслини, в дъсчените постройки с веранди, започваше безделният живот, когато едни току-що отиват да се мият, а други вече са успели да закусят и бързат кой за морето, кой за селото по работа.
	За да се запася с продукти за цялата седмица, реших пътем да се отбия и на пазара. За село той се оказа неочаквано голям и вече многолюден. Наистина засега купуваха малко. Повече разпитваха за цените и разглеждаха. Аз също тръгнах бавно покрай сергиите, над които пчелите простираха нишките на сладки медени аромати. Ето грозде. Зеленикаво, жълто, с розов оттенък, а до него синьо, почти черно — чепките буквално се навиват на кълба по масите. Прасковите са толкова узрели, че както са се притиснали една до друга, струва ти се, чувствуват как вътре пулсира сокът. Той така напира там, че бодне ли слънцето пухкавата бузка с лъч — и сокът ще пръсне, плодът ще експлодира на сергията. А с какво може да се сравни мирисът на стотиците пъпеши, наслагани в чували, в кошници, на купчини по земята?
	Както лекар стажант преглежда първия си пациент, тъй и аз дълго почуквам и прислушвам една огромна диня. Представа нямам как трябва да „бие“ узрялата, но все нещо трябва да купя. Още повече че динята е толкова хладна и величествена.
	— Това се казва среща! Привет, преса! — чувам изведнъж зад гърба си познат глас.
	Землякът се казва Пьотър, фамилията му май е Зайцев. Той е кандидат-майстор на спорта, няколко пъти се беше отбивал при Володя Галий. Пьотър работи в областния кооперативен съюз, обича да се фука със своите „възможности“, но според мен освен дънките, които сега носи, с нищо не се е сдобил и не може да се сдобие. Впрочем не е изключено и дънките да са купени от марфаджии.
	Пьотър, задавяйки се от многото впечатления, разказва колко „готино“ се е наредил в пансионата, как вече е „задушил“ медицинската сестра, която приела картата му, спомня си за последните състезания:
	— Като го фрасснах…
	В следващия миг погледът на Пьотър минава покрай мен, той се изпъва като бегач в очакване на изстрела на стартовия пистолет.
	— Има фрахт, за двамата — шепне Пьотър и се врязва в тълпата като торпеден катер.
	След минута се връща с две мацки. Едната — симпатична, пълна блондинка — се представя като Катя, другата, черничка и някак си лениво-отпусната — като Светлана.
	— Поет — многозначително ме представя Пьотър. — Две стихосбирки, рецитал в Политехническия, луди хонорари. Почитателките на таланта си приема само в четвъртък.
	Той весело ми намига, а аз занемявам от тази безсрамна лъжа.
	— Недей да скромничиш, старче — смее се Пьотър. След тази „информация“ Светлана започва да се събужда — само дето не се прозява и не се протяга. А Пьотър усилено баламосва Катя, с което ми показва коя от девойките е „фрахтувал“ той.
	— Наблизо има чудесен плаж — казвам аз, спомняйки си за заливчето. — Ще ви го покажа. Сигурно там няма и много хора.
	— Файн! — неизвестно на какво се радва Катя.
	— Тръгваме — командува землякът.
	Не веднага, но все пак намерих цепнатината.
	Като спортист и „душа на компанията“ пръв в нея се напъха Зайцев.
	Обаче стана засечка.
	Пьотър дълго пуфтя в цепнатината, обръщайки се и тъй, и инак. Накрая се измъкна обратно с обезсърчен вид.
	— Що за дупка е това? — сърдито попита той. — Там няма вход. Само си изподрах корема.
	— По-малко трябва да се яде — засмя се Светлана, най-слабичката от нас.
	Тя решително се шмугна в цепнатината. Всички млъкнахме.
	— Нищо не става — сконфузено призна момичето след някоя и друга минута.
	— А ти самият бил ли си там? — подозрително присви очи Пьотър.
	— Бил съм. Снощи. — Изчервих се, понеже почувствувах, че компанията подозира номер. — Подръж динята.
	С рамото напред влязох в процепа между скалите и закачайки се с чантата с продуктите за стените, се измъкнах на другата страна.
	— Къде си? — долетя като от кладенец гласът на Пьотър.
	— Тук — отговорих, без да зная какво да правя по-нататък. — Опитайте още веднъж, малките.
	— Гавриш се, старче — злобно се изсмя Зайцев зад каменната стена. — Стой си сам в твоя „резерват“.
	Навярно каза нещо на мацките, защото те също се засмяха: Катя звънко, а Светлана отново сънливо.
	— Динята ти я реквизирахме — викна Пьотър вече отдалеч. — Старче, ела довечера на танците. Адио.
	Те си отидоха, а аз, оставил чантата до входа, се насочих към водата. На брега на заливчето нямаше никой. Това хем ме учуди, хем ме зарадва. Аз съм доста слаб плувец, при това цяла вечност не съм се пекъл на слънце — няма какво да плаша хората.
	Колко леко плувах в морето първия път! После това се случваше стотици пъти, впечатлението се изгуби сред множеството други, остана само усещането за необикновена свобода. За пръв път не мислех за дълбочината, за това, дали ще ми стигнат силите да доплувам до брега, където ще мога да стъпя на дъното. Плувах, докато се уморих, после се върнах — безтегловен, щастлив.
	Вече на брега, когато отивах към дрехите си, морето ми подхвърли още един подарък: спънах се, погледнах в краката си и взех една средно голяма раковина.
	„Ще ми бъде за спомен“ — и пуснах находката в чантата.
	Искаше ми се по-скоро да видя Грин, но денят едва беше настъпил, а ние се уговорихме да се срещнем вечерта. Ще опитам да попиша, докато сърцето ми е обзето от лека тъга и неудовлетвореност от света — реших аз. Това чувство ми беше вече познато. Особено остро го изпитвах, когато се разделих с детския дом и останах сам. Разбира се, появиха се нови приятели, много време ми отнемаше работата, освен това се подготвях да кандидатствувам в университета. И все пак… Това беше разновидност на самотата, по-точно неин отзвук, рецидив, както казват лекарите. Така болят измръзналите пръсти дори след много години. Особено много студенина имаше в спомените ми за живота в интерната. Детският дом изравняваше всички и поради това беше благословен. А пък училището интернат, където учех преди това… Огромно, с мраморни подове на високите и предълги коридори. Всяка събота, а особено през ваканциите почти всички деца си отиваха при близки и роднини. В целия интернат оставахме двайсетина души — също такива объркани като мен. От различни класове и групи. Денем ни събираха заедно, ала ние — всеки в своята черупчица — бяхме чужди един на друг. Още при първата възможност, въпреки че си умирахме от страх и тъга, плъпвахме по огромното пететажно здание, завирахме се в уединени кътчета. Водеха ни на кино и до пръсване ни хранеха в стола, в клуба по цял ден гърмеше телевизорът. А ние се вслушвахме в екота на самотните си стъпки в коридорите и вечер се стараехме по-бързо да заспим, завити презглава. Осемнайсетте оправени легла в моята стая едва се виждаха в тъмнината и при мисълта, че съм сам в голямата стая, ми ставаше страшно и студено. Именно там по всяка вероятност мраз ослани душата ми.
	Сега, когато седях на масата и оставах насаме с белия лист хартия, всеки път ми се искаше да напиша колко е лошо да си сам. Обаче нужните думи се разбягваха пред очите ми се появяваше лампата, която се люлееше на двора срещу прозорците на нашата спалня, и огромните сенки на ореховите клони отново започваха да се кълчат по стената, мълчаливо да обкръжават скритото под одеялото момче.
	Мъчих се почти до вечерта, похабих няколко страници, след това скъсах написаното и тръгнах към Залива на Мимозата.
	Грип седеше на „моя“ камък и пушеше.
	— Как вървят вашите издирвания, Александър Степанович? — запитах. — Намерихте ли ръкописа?
	— Това ще бъде трагедия добродушно призна той. После, по-късно… Интересно е самото търсене. Като че ли се връщам в ония години, пресъздавам ги, започвам да ги преживявам отново. Може би ще напиша съвсем друг роман. Или повест.
	Значи „Мимозата“ е само повод? — уточних аз.
	— Нарушавате нравилата на играта, млади човече.
	Не научавайте всичко докрай — на вас самия ще ви бъде безинтересно. Непременно ще намерим ръкописа. Но по пътя към него има толкова интересни неща: срещи с хора, приключения, тайни и находки, освен това радостта от общуването с морето, звездите, камъните, тревата… Впрочем идвали ли сте тук през пролетта?
	— Не — отговорих, учуден от непоследователността на Грин.
	— Жалко — въздъхна той. — Постоянно не ми стигат думите, за да изобразя най-простото нещо. Да речем, как цъфти ракитовицата в планините. А опитайте се например да предадете мириса на обикновения крайпътен пелин. Виж, ако можеха да се смесят заедно думите, багрите, звуците, мирисите. Но и това не е достатъчно. Не умеем да предаваме усещанията, чувствата. Ето го главното… Вие може би ще споменете киното. Не. То е опит, експеримент. Далеч е от истинския синтез, от предаването на светоусещането. Въпреки всичко ние сме неми.
	— Боже мой! — възкликнах. — Щом вие, майсторът, се мъчите от недоизказаността, от невъзможността да намерите словесна форма, в която да се побере животът, какво остава за мен. Днес половин ден дращих. И нито една — представете си! — нито една дума не заговори. Държаха се така, сякаш ги бях повикал за екзекуция.
	— Стои — прекъсна ме Грин. — Запишете го, това е сполучливо сравнение.
	Присвил очи, той погледна залеза и се усмихна:
	— По-често скитайте по брега. Може да имате късмет и да намерите вълшебната раковина.
	— Местен фолклор?
	— Да, легенда… Сега нощите са необикновено тихи. Та ето. В такива именно нощи делфините, без да се страхуват, че ще се наранят в камъните, идват съвсем близо до брега. Гледат какво сме изпонастроили край морето, гледат безбройните ни следи, говорят си. Любовта им към хората е необяснима. Възможно е, макар че често ги погубваме, все пак да ни смятат за техни братя. Легендата нищо не казва за това… Призори делфините си отиват. В знак на безкористната си любов те изхвърлят на брега раковина. Всеки може да я намери. За едного ще бъде пепелник, за другиго — сувенир. А на онзи, чието сърце не е глухо, раковината ще пришепне необикновена история.
	Александър Степанович замълча.
	— Само записвай — пошегувах се. — Сега ми е ясно откъде се вземат многотомните събрани съчинения.
	— Де да беше така — въздъхна Грин. Приближи лицето си до моето, вгледа се внимателно и строго в мен и каза: — Вълшебната раковина за жалост е за еднократно ползване. Разкаже една история — и млъкне. Завинаги. След това, ако щеш, гвоздеи забивай с нея. Но има една странност…
	Той замълча, извади цигарите си.
	Разбрах — продължение няма да има. Впрочем и така всичко е ясно.
	— Къде сте отседнали, Александър Степанович? — попитах. — Не се ли страхувате, че ще ви познаят, ще започнат да ви досаждат с въпроси?
	— Оттук до Зурбаган е съвсем близо — обясни Грин. — А ей зад онази скала ме чака една чудесна лодка. Между другото време е да си тръгвате.
	— Но аз не смятах — започнах да протестирам.
	— Побързайте — тайнствено каза Грин. — Вкъщи ще разберете всичко.
	Не се захванах да споря. Като се върнах в барачката си, запалих лампата, огледах се. Никакви признаци на „чудо“. Мина ми през ума:
	„Сигурно съм омръзнал на Александър Степанович с псевдолитературните си разговори. И той взе, че ме отпрати по един романтичен начин.“
	Навечерях се и реших да подредя провизиите си. Между кутиите консерви най-напред ми попадна раковината, която намерих сутринта на брега. От скука допрях розовата черупка до ухото си: шуми ли в нея морето, както разправят?
	Раковината действително беше пълна с някакви звуци. Сред тях при добро желание човек би могъл да различи и бученето на прибоя, и плясъка на вълните. Вече бях готов да оставя находката си на масата, когато изведнъж се случи невероятното. В хаоса от звуци, които живееха в раковината, ми се счу човешки глас. Тих, едва доловим, той промълви нещо за облаче и самотен конник.
	Вцепених се.
	„Нима е вълшебна? Не може да бъде. Грин съчини онази легенда в момента — нима не е ясно. Но гласът. Та нали отчетливо чувах глас…“
	За всеки случай грабнах писалката, придърпах празен лист. След това по-плътно притиснах раковината до ухото си. Като през шумолене на окапали листа пак си проправи път далечният глас. Този път тих, но отчетлив:
	„Във висините, сред ясното небе, се носеше бяло облаче. Подире му като свирепа орда се движеха полека черни буреносни облаци и това пухкаво небесно създание приличаше на самотен конник, който с все сили се мъчи да избяга от потеря…“
	Трепнах, сякаш преследваха мен, и припряно започнах да записвам:
	„Във висините, сред ясното небе, се носеше бяло облаче. Подире му като свирепа орда се движеха полека черни буреносни облаци и това пухкаво създание приличаше на самотен конник, който с все сили се мъчи да избяга от потеря…
	Буренак — пелин и макове. И нажежена земя, която, кой знае защо, мирише на мравки. Той падна върху нея като във вода. Учудените макове орониха своите венчелистчета. Той не заплака, защото неизразима мъка стисна малкото му сърце, спря дъха му. Той реши да умре. Лежеше, натикал гърбавото си безобразно тяло в полските цветя, и очакваше мълнията, която ще го изпепели. Мълнията я нямаше. Вместо нея във висините бягаше и все не можеше да избяга самотният конник, а някъде далеч, до кръчмата, пак избухна свада и гръмнаха три изстрела.
	Мигел знаеше какво може да означава това. Старият Горгони понякога все пак научаваше, че в предградието момчетата са напердашили сина му. Тогава изскачаше от кръчмата, стреляше напосоки и яростно се провикваше:
	— Самият дявол още в майчината утроба скришом е сменил истинския ми син с този изрод. Всеки, който свари, го бие, а той, виждате ли, не може да изтърси от оскърбителя смрадливата му душа. Тежко ми на мен, нещастния! Как да склоня дявола да си вземе обратно този изрод? Ама нищо! Като начало ще застрелям поне едно куче от ония, които не пият с мен. Пазете се, корсикански копелета! Горгони започва да мъсти за позора си…
	След това изплюваше тютюна за дъвчене и отново отиваше да утолява ненаситната си жажда. Всички вече бяха свикнали е това.
	Мигел не помнеше майка си. Само изрядко, когато на момчето му станеше съвсем непоносимо, нещо удивително топло и нежно го докосваше със сияещо крило. В сърцето му се пробуждаше мъчителна болка, сълзи пълнеха очите му. На Мигел му се струваше, че това именно е мама, нейният добър дух, който никога не оскърбява, а само опрощава и дарява ласка.
	Самотният конник все пак избяга отвъд хоризонта. Мигел изхлипа още веднъж и стана. Какво да се прави — дори небето не приема такъв безобразен малчуган. А може баща му да казва истината, че той е син на самия дявол? Мигел изчисти дрехите си. През пущинаците и храсталаците се потътри към замъка. Някога богатият и голям род на Горгони сега беше изчезнал напълно, замъкът се беше превърнал в развалини: нощем в него препускаха глутници гладни плъхове. Понякога само в салона с камината се събираха старите приятели на Горгони — контрабандисти и пирати комай от цяла Корсика. Тогава до сутринта не стихваше звънът на чашите, ечаха ругатни и бурен смях. Или пък си довеждаха чорлави, мръсни жени и чашите звънтяха по-силно. Баща му пръв подхващаше песни, в които се говореше за бурно море, за богата плячка, е, то се знае, и за тумбести бурета с ром, и за последния куршум, който той е скрил за капитана…
	— Мъко моя — заплака готвачката, като видя бития Мигел. Намаза с билкова настойка драскотините по лицето му, напълни му с месо една чиния. Едва сега момчето се сети, че не е яло от сутринта. Чупеше питката на големи къшеи, лакомо гълташе и все се ослушваше дали не се чуват по стълбата тежките стъпки на баща му.

	Привечер Мигел слезе във вътрешния двор.
	Тук беше уютно и тихо. В ъглите от полуразрушената зидария стърчаха млади филизи, а до пристройката на килблокове беше сложена малка платноходка. Старият Горгони дълго си игра с нея, за да стане тя бърза и незабележима — да се носи като призрак край брега. Платноходката беше готова и тази вечер баща му се готвеше да я изпробва — да я спусне на вода…
	На двора миришеше на прясно дърво. Мигел си окачи златни къдрици от талаш, приседна до мачтата. Затвори очи. И му се привидя волно море, по което лети приказен кораб. И той, освободен от злия си баща и лошите хора, стои до капитана, който го е прегърнал. Кряскат чайки, все по-високо се издигат вълните зад борда. А там, напред, където ги носят платната, вече се вижда бряг и град, изтъкан от слънчеви лъчи. И живеят в този град само поети, художници и музиканти.
	Момчето напипа котлето със засъхнало лепило. Понечи да го изхвърли, но изведнъж забеляза светлосини и розови петна от плесен и се смая. Там му се привидя пролетна градина: земята поръсена с цвят, дърветата се спускат към долчинката, плуват като бели призраци, носени от дъхавите ветрове. И тънко звънкат пчели. Ех, да ги имаше боите, за които толкова беше слушал! Колко лесно би могло да се изобрази всичко това! Ето, въртят се във въздуха тънички паяжинки. Ту се събират на хоровод, ту отново се разхвърчават и клоните почтително се навеждат, правейки им път. Или пък всичко замръзва за миг и остават само дантелите от паяжинки, покоят на дърветата и белият кипеж на цветовете. Това именно са дъхавите ветрове, които бродят в градините. Интересно, умее ли някой на земята да рисува вятъра?
	Мигел даже примря — толкова му се искаше да прерисува целия свят. Скалите и морето. Различните птици, гъстият пелин, където днес пожела смъртта. А хора няма да рисува. Те са лоши и макар че не са гърбави като него, все едно са отвратителни. Не, хора няма да рисува. Защото ще се познаят, ще се разсърдят и пак ще го напердашат.
	Мигел даже не забеляза как неусетно падна здрач. Налегнаха го прозевки. Той тихичко се промъкна горе, в своята стаичка килия. Наметнало на рамене вехтото одеяло, момчето се долепи до прозорчето, което гледаше към урвата над морето и дълго слушаше гласовете на вълните. Слушаше, докато го надви сънят.
	Мрачните скали на тераси се спускат към морето. А синевата му блещука до самия хоризонт, навред, додето вижда окото, и на Мигел отново му се струва, че някъде там, далеч-далеч, бърза към него приказен кораб.
	Момчето дълго се взира в далечината: няма ли да се мернат там платна? После взема старата карта, с увлечение драска с въглен по гърба й… Ето, лъскав черен бръмбар пълзи по едно стръкче. То се разлюлява и бръмбарът, зашеметен от собствената си храброст, лови с крачета въздуха, балансира над високата трева. В края на краищата пада, сърдито бръмчи, готвейки се да полети. Това забавлява Мигел. Затаил дъх, той дебне мига на излитането. Ръцете му са изпоцапани със сажди, пък и лицето му е като на същинско дяволче.
	Изведнъж на рамото на Мигел легна нечия ръка и момчето изплашено се дръпна. До него стоеше богато облечен млад мъж. Усмихваше се — приветливо и малко учудено.
	— Сам ли нарисува всичко това, момче?
	Мигел се сви, очаквайки ритник.
	— Че ти си бил едно малко чудо, момче — смаяно поклати глава непознатият. Той дълго и внимателно разглеждаше фантазиите на Мигел. — Казвал ли ти е някой, че си чудо?
	Омагьосан от блясъка на камзола* му, щедро украсен със скъпоценни камъни, от усмивката и добрината му, Мигел съвсем се смути. Още никой и никога не беше говорил с него така благо и непринудено като с равен.
	[* Камзол — старинна горна мъжка дреха, носена вместо жилетка. Б.пр.]
	Вятърът от морето набираше сили, гонеше стада облаци.
	— Сега рисуваш, както можеш — продължаваше непознатият. — А когато пораснеш и отидеш в града, непременно ще станеш голям художник. Ще се помъча да ти помогна… И някога светът ще възкликне, като види твоите рисунки. Тогава ще си спомниш думите на дон Рамирес…
	Дълго още разказваше за големите градове, където има рисувални училища и колекции от картини. За богаташите, които купуват картините за много пари. За кралете и аристократите, които толкова обичат да си поръчват портрети, за картините, нарисувани от талантливи майстори, чиито творби са известни на целия свят.
	Всичко наоколо изгуби цвета си, стана още по-мрачно. Дон Рамирес обезпокоено погледна към небето, разбърза се. Като се озърна, весело извика:
	— Ела утре тук, Мигел. Ще ти подаря нещичко…
	Почерня небето, притаиха се скалите. Сетне в храстите тревожно зашава вятърът и първите капки дъжд опариха лицето му. В небесата проехтяха гръмотевици. Дъждът зашиба гъсто и силно: забърбори, забръмча като земна пчела. Мигел не му обърна внимание. Вървеше бавно към къщи и се усмихваше. В съзнанието на момчето отново и отново като чудна музика звучаха думите на дон Рамирес.“

	Уморих се да записвам и раковината послушно млъкна. Но аз знаех: историята на Мигел сега живее не само във вълшебната раковина. Дори ако далечният глас се изгуби завинаги и не каже нито дума повече, все пак ще науча как се е наредил животът на малкия мечтател. И непременно ще го освободя от униженията и страха. Но как, по какъв начин?!
	Дълго не можех да заспя. За пръв път от много дни, а може би и години изпитах усещане, подобно на въздишка на облекчение. В него се смесиха и острото чувство за новост, и мисълта, че първата фраза най-сетне е намерена, и онова, безименното, противоположното на безприютността, заседнала от детството като трън в душата ми.
	Сутринта нямаше слънце.
	Още отдалеч, до скалите, чух ритмично бучене. А когато проникнах в залива на Мимозата, се смаях: потъмнялото от злоба море блъскаше глава о брега. Метафората дойде сама, може би защото в деня на пристигането си мислех за морето като за живо същество.
	В следващия миг съвсем забравих не само за метафорите, но и за всичките си литературни търсения.
	На „моя“ камък седеше момиче.
	Зелен анорак, черен еластичен клин, каквито току-що излизаха на мода. Вятърът роши кестенявата й коса. Ето всичко, което можах да разгледам откъм гърба.
	Заковах се на място в нерешителност. Ако… Ако ми провърви — безумно, фантастично, както ми върви от първия ден на пребиваването ми на море — и непознатата излезе красива…
	„Искай повече“ — прошепна ми съдбата.
	„Нека с красавица — помислих си. — Нека се обърне сега… и ми се усмихне. И накрая нека се влюбя. Дори по-добре без взаимност. Ще обичам и ще страдам, и с това ще възвися душата си.“
	Защо тогава ми беше дотрябвало да възвисявам душата си по такъв сложен начин — не ми е ясно и до ден-днешен. Преди отпуската май бях попрекалил с повестите на Тургенев.
	По някакъв начин момичето почувствува присъствието ми и погледна назад.
	Всичко, което си намислих, се сбъдна!
	Тя беше млада и прекрасна. Разбрах, че „страданията“ ми са гарантирани, при това за много години.
	Сигурно съм имал доста глупав вид, защото момичето отначало се усмихна, а после весело се засмя.
	Представих се.
	— Значи ще бъдеш Лен — наполовина скъси името ми тя. — А аз — Ирис.
	След половин час вече знаехме всичко един за друг нещо повече. Струваше ми се, че се познаваме цял живот, от детството, че сме създадени един за друг.
	Говорим и говорим — безкрай, и изведнъж ми става страшно. Толкова се боя да не се излъжа, че неволно крия погледа си. Той ще разкаже всичко… Моето състояние може да се сравни със сън наяве. Има такива сънища, понякога все още ме спохождат, когато летя… Не, не е точно. Има друга разновидност на сънищата. Когато падам. Безкрайно дълго, неизвестно откъде, но без да чувствувам ни капчица страх. Само сърцето ми примира и даже някак ме е гъдел и ми се иска хем да заплача, хем да се засмея.
	— Да идем да поскачаме по вълните — казва Ирис. Вълните се движат ритмично и заплашително, на плиткото нарастват и с грохот се стоварват на брега. После кипва пяна и влачи след себе си в морето пясък и камъни. Нов удар — като стена излитат пръски. Вълната поглъща сама себе си.
	В интервала между две вълни, хванати за ръце, рипваме в морето. Вълната извива гребена си като змия: „Пази се, човече!“ Скачаме срещу нея, с всичка сила удряме с крака. Още миг и гребенът е победен…
	Наскачали се до насита, измъкваме се на брега, падаме на пясъка, смесен с мидички.
	Тънката ръка на Ирис е почти до лицето ми. Мълком я хващам — прохладна и лека, — предпазливо я целувам. При първото докосване на устните ръката на момичето трепва, но все пак остава в дланите ми.
	— Харесвам ли ти, Лен!
	Очите на Ирис са ласкави и зелени — с цвета на морската вода.
	— Хайде да се оженим — казвам напълно сериозно. — Да отидем в селсъвета — там ще се разпишем.
	— Мама няма да разреши — смее се Ирис.
	Аз също се усмихвам, но лицето ми някак странно се гърчи, сякаш против волята ми се готви да заплаче. Какво става с мен? Та нали всичко разбирам, а говоря нещо невъобразимо… Първи ден сме познати. Ирис току-що е завършила гимназия. Кандидатствувала в институт — не й достигнал балът. Сега дошла с майка си при една леля — да си почине. И изведнъж аз с моите… чувства…
	— На мен също ми се иска мъничко да се влюбя в теб, Лен — казва Ирис и не може да се разбере: шегува ли се, или мисли на глас.
	— Защо мъничко?
	— Сериозно е опасно — благоразумно обяснява Ирис. — Особено за тебе. Аз съм егоистка и ще ти отнема времето за няколко десетки книги. Няма да построиш нито един от твоите мостове на измислицата. Е, какво — страх ли те е?
	— Присмиваш ли ми се?
	— Не-не — убедено казва Ирис. — Всички, които обичат, са егоисти. Ти ще се разкъсваш между мен, децата и писалището.
	— Между децата?! — Едно такова изявление ми вдъхва надежда.
	— Светата истина — прозвучава изведнъж над нас гласът на Грин.
	Скачаме на крака и се смеем високо, като ненормални. След минута става ясно, че Александър Степанович познава и Ирис, и майка й.
	— Светата истина казваш, моето момиче — повтори Грин, присядайки на нашия общ камък. — Ако не ви порази взаимното разбирателство, ще си разбиете живота.
	— Защо „порази“? — не разбрах аз.
	— Взаимното разбирателство е нещо като мълния. Или го има, или го няма. Междинни състояния за съжаление не съществуват. Наистина има още Привидност. Измама и Преструвка — усмихна се Александър Степанович. — Но ние няма да каним тези дами на нашия празник на живота.
	Грин забрави за цигарата си и тя веднага угасна.
	— В моята „Мимоза“ оръжейникът Ферол разказва една поучителна история на дъщеря си, която, без да иска, е обидила достоен и сърдечен човек. — Александър Степанович лукаво ни погледна и замълча.
	— Разкажете — помоли го Ирис. — Хайде, моля ви.
	— Тъй да бъде — съгласи се Грин, драсна клечка кибрит и отново запали цигарата си. — Слушайте.
	„Годар живееше в покрайнините на Сан Риол. Там, където всяка пролет по цели седмици бушуваше пожарът на песекинята и където морето обичаше да изхвърля на брега всичко, което му скимне. Беше силен и мълчание като цирков мечок. Каквито и вълни да удряха старите греди на пристана, Годар обуваше ботушите си, мяташе на рамо мрежата и след малко лодката му изчезваше в далечината. Връщаше се привечер. И винаги — обърнете внимание — с богат улов. И каквото и да говореха злите езици, мълчаливецът си разбираше от работата: никой в Сан Риол не можеше да се похвали, че е по-добър рибар от Годар.
	Веднъж Годар продаде изгодно дневния улов, изпи в кръчмата на Смилок няколко чаши и се запъти извън града. Вечерта беше тиха и малко задушна. От скука Годар се замъкна на пясъчната дъга, полута се в дивия храсталак и излезе до морето. Беше намислил да се изкъпе, затова направи крачка към брега и се слиса. От водата излизаше жена. Излизаше бавно, сякаш се раждаше от водата. И той за втори път през живота си се уплаши. За пръв път такава неприятност му се случи преди двайсетина години, когато още като момче го завари мъгла в морето. Гъста, бяла като мляко, в която ти се струва, че ще се загубиш завинаги. А този път Годар се уплаши не от жената: той вече познаваше няколко и онези прости тайни на любовта, които охотно бяха споделили с него малките му приятелки, с нищо особено не бяха поразили въображението на рибаря. Той се изплаши от невижданата никога по-рано невероятна белота на тялото й. В слънчевия Сан Риол — и такова тяло?! Значи дори слънцето не го е виждало…
	Може би в този миг си казаха думата и няколкото чаши вино, които успя да гаврътне. Както и да е, бялото сияние, излъчвано от жената, заслепяваше очите, разширяваше се, обкръжаваше Годар като мъглата през детството му.
	Е, какво. Годар, не те ли болят вече очите? — насмешливо попита жената. Едва тогава той позна в нея Анис, дъщерята на стария шкипер Жермен, и с дрезгав възглас се втурна през гъсталаците. Бягаше така, сякаш се спасяваше от неминуема гибел.
	Онази нощ Годар почти не спа. Въртеше се на одъра си, скърцаше със зъби, защото беше достатъчно само да затвори очи и бялата мъгла на нейното тяло плъзваше отвред към него, обкръжаваше го като рибарска мрежа. А на всичко отгоре тази мъгла имаше зелени насмешливи очи.
	Повече от месен Годар се туби някъде. В Сан Риол не се появяваше, изтърва половината си купувачи. Тук-там дори започнаха да приказват, че рибарят е изчезнал в бурното море. Обаче Годар се появи.
	Брадясал и подивял от скитане, той доближи лодката до брега и решително тръгна към дома на стария шкипер. Анис тъкмо беше на двора — кърпеше мрежите. Мълком, без даже да поздрави, Годар извади от брезентовия чувал няколко грамадни риби и ги хвърли в краката на жената.
	— Изключително рядка риба — усмихна се Анис. — Да не си ходил за нея случайно към Турция?
	— Вземай — каза Годар. — Ще хвана още. Колкото поискам.
	Толкова много думи наведнъж рибарят още никога не беше изричал.
	Дъщерята на шкипера се разсмя високо:
	— Ей, че чудеса: проговори! Ела пак на дъгата. Често се къпя там. Като се налюбуваш, току-виж си и запял.
	Годар кимна, сякаш се съгласяваше, но не промълви нито дума повече. Постоя, поусмихна се кой знае на какво и си отиде. Вече не се появи на пясъчната дъга, но оттогава веднъж месечно идваше при Анис и й донасяше разни морски чудесии. Жителите на Сан Риол трудно можеха да бъдат учудени с нещо, но и те само разперваха ръце.
	Анис отначало приемаше охотно подаръците на рибаря. Обаче през есента, при едно дохождане на Годар, когато той както винаги мълком сложи в краката й плячката си, тя се разсърди:
	— Втръсна ми твоята риба. По-добре да беше казал една дума в повече. Или да беше се усмихнал.
	— Не ме бива за това — въздъхна Годар и си отиде.
	Аз май забравих да спомена за това по-рано. В градчето смятаха Анис за горделивка. Не един добър човек я искаше за жена — отказа. На всички отказа. Хората я коряха и посвоему бяха прави. Но от друга страна: какво е виновна една жена, щом сърцето й иска повече, отколкото могат да му предложат? Анис имаше точно такова сърце.
	Така е. Следващия път, след месец, Годар донесе на младата жена много повече риба отпреди. Анис побледня, хвърли я в лицето му и се развика през сълзи:
	— Проклет слепец! Донеси ми клонче от дърво, цвете или красиво камъче. Защо ми е твоята риба?!
	— Омъжи се за мен — помоли я рибарят и пристъпи от крак на крак.
	— За теб? — Анис се засмя високо, без да избърше сълзите си. — Че по-добре цял живот да мълча сама, отколкото двамата заедно! Върви си!
	А след още един месец тя мълком взе рибата и вече не заплака. Едва когато Годар се накани да си върви, Анис тихо рече:
	— Ти си добър. Силен и верен. Най-добрият рибар в Сан Риол. Но само това. А за мен то е малко. Не се сърди…
	Годар така и не изпълни нито една молба на Анис. Пак идваше редовно и скоро всички свикнаха с това, както се свиква с крайпътен камък.
	А годините си отиваха. Като прекалено вежливи гости: да ги придумаш, не се придумват, с гощавки също не можеш да ги спреш. Много години минаха така.
	Побеля главата на Годар. Онази млечнобяла мъгла навярно вече не му се привиждаше, но го оплиташе като рибарска мрежа, не заслепяваше очите му. Анис се съсухри. Старият шкипер отдавна бе умрял и сега тя живееше сама. Със същото гордо и от никого неразбрано сърце. Годар носеше подаръците си и мълком сядаше на обърнатата разсъхната лодка. Анис му разправяше простичките си новини, понякога кашляше. В градчето шушукаха, че имала охтика.
	Веднъж през пролетта се разрази щорм. Два дни бурята връхлиташе брега и трошеше всичко, което можеше да се строши. Годар сега рядко излизаше в морето. В онова мрачно утро той кърпеше мрежите вкъщи и слушаше грохота на вятъра. Някакво безпокойство се беше настанило в сърцето му: навярно затова канапът му се замотаваше, ту без видима причина се късаше. Надвечер щормът поутихна. Годар се качи в лодката и припряно я подкара към срещуположния бряг на залива, обаче насред пътя обърна назад. Като се усмихваше и мучеше нещо неразбрано, той се вмъкна в гъсталака от песекиня и започна да кърши поломените от вятъра клонки. Те омайващо миришеха, въпреки че два дни ги беше плакнал дъждът. Годар кършеше клонките и ги носеше в лодката. Кършеше, докато я напълни догоре. Още по стъпалата от черупков варовик, които сам беше наредил от брега до дома на шкипера, той чу гласове, женски плач. Прозорецът на Анис ярко светеше. Годар се вцепени. След това бавно, сякаш краката му затъваха в черупковия варовик, се приближи до прозореца. Къпеха Анис. Годар за трети път в живота си видя млечнобялата мъгла, която го оплиташе като рибарска мрежа, заслепяваше го. Ала този път мъглата нямаше зелени насмешливи очи…
	Той не влезе в къщата. Без да избира път, наранявайки се, слезе на брега. Дълго търси веслото, което беше до него, пред очите му…
	На сутринта санриолци намериха Годар мъртъв. До него слабите вълни полюшваха лодката, пълна догоре с увехнала песекиня.“
	Изкряска чайка и разруши нашето мълчание.
	— Мъчно ми е за тях — въздъхна Ирис. — Мълнията на взаимното разбирателство не ги е поразила.
	— Двамата е твърде много. Това е идеалният вариант — усмихна се Грин. — Достатъчно щеше да бъде, ако поне единият беше разбрал другия.
	— Тук работата е и в характера — казах аз. — Те са разбирали всичко, само че не са могли да се приспособят един към друг. Да превъзмогнат себе си.
	— Добре, Лен — заключи момичето. — Ти засега превъзмогвай себе си, пък аз ще отида на пощата. Мама даде поръчка за телефонен разговор. И не забравяй за раковината — чакам продължението.
	След половин час Александър Степанович също си взе довиждане и аз си тръгнах. На верандата пред входа седеше с безразличен вид Кузма Петрович. Реших да не го заговарям — човекът си почива или някъде се е отнесъл в мислите си, защо да го закачам. Но старецът изведнъж въздъхна силно и попита:
	— Какво минаваш като край турски гробища?
	— Не исках да ви преча, Кузма Петрович.
	— То само зверовете могат да си пречат един на друг. А ние сме хора, човеци. Опитай винцето, квартиранте — и дядото ми наля пълна чаша.
	Отпих няколко глътки: ароматно, леко сладни, точно такова, каквото обичам.
	— Пий, синко. Каната е голяма, сам няма да се справя.
	— Хубаво вино имате. Кузма Петрович. Нектар! — похвалих го.
	— Коля Зинчук разправяше, че пишеш разни фантазии!
	Опитвам се.
	— А за какво са фантазиите ти? — подшиваше дядото.
	— За бъдещето. Как ще живеят хората по-нататък. Да речем, след сто години или двеста.
	Аха, ясно — кимна Кузма Петрович. — Измишльотини значи, е всичко…
	Млъкнах, обезкуражен от такъв обрат на разговора.
	— Ти по-добре напиши за любовта — замислено предложи старецът. — След двеста години да го прочетат хората и да заплачат. Ето туй ще бъде фантазия…
	И вече с тъга, полуутвърдително рече:
	— Май си намерил прохода в скалите? Откри ли ти се?
	„Заливът на Мимозата — помислих си. — Значи Кузма Петрович знае за него. А не ми каза… Няма тук изход към морето, викаше.“
	— Наистина го намерих. Още първата вечер. А виж, защо вие…
	— Не питай, синко! Нищо не питай — наведе глава дядото, като че ли надничаше в чашата си. — Всичко се случва… Още като хлапе съм се къпал там. И след войната съм ходил, макар да ми се струва, че на война всеки ще се омърси…
	— Не ви разбрах.
	— Че какво има тук за разбиране — махна с ръка Кузма Петрович. — Този вход се открива на чистите. Дето са с чиста душа… Пък аз все щастие търсех след войната, хубав живот. Печелех… Кожата на вашего брата курортистите дерях: всяко лято тук държах по една дузина квартиранти. А главното — Настя, жена си, тормозех. И ето че пътят за там за мен се затвори…
	— А къде е вашата Настя сега, Кузма Петрович? — попитах, като хем вярвах, хем не вярвах на разказа му.
	— При големия син, в Симферопол. Гледа внучката. Пък аз седя тук като пън…
	Премълчах. Е, какво може да се каже при такова положение?!
	Кузма Петрович пак се затвори в себе си. Допих си виното и като се стараех да не се блъсна в тъмното в някой кошер, се запътих към барачката си.
	Раковината стоеше на масата до изписаните листове. Притиснах гладката черупка до ухото си, приготвих химикалката. Раковината промърмори някакъв укор, че късно съм се връщал, и тихият глас каза:
	„Всяко дърво му изглеждаше сега като прекрасна жена, която позира на художник.“
	„Всяко дърво му изглеждаше сега като прекрасна жена, която позира на художник. Всяко дърво молеше за вечен живот върху платното. Мигел се огледа. Ето това прилича на рошава глава на стара жена. До него — дърво-клада. Виж как се извиват езиците на зеления пламък…
	Мазване след мазване Мигел полага на картона боите. Дон Рамирес му донесе бои, картон, четки и две книги за велики художници. Лошото е само, че Мигел не знае да чете. Затова пък може да разглежда по цели дни рисунките.
	— Добрият дон, славният дон — весело си тананика момчето. — Щедрият, добрият, славният дон…
	— Баща ти те вика. Тичай по-бързо — чу се гласът на готвачката. Усмивката му тутакси угасна. И гърбицата му сякаш веднага порасна. Мигел скри съкровищата си, бегом се отправи към замъка. Самият той бърза, а тревата като букаи го спъва — така не му се ще да отива.
	— Къде се пилееш, по дяволите? — хрипти Горгони. Той седи на борда на платноходката, пуши с късата си луличка. — Прескочи до едноокия Бенито. Приготвил е няколко бутилчици. Ако ги строшиш, мисли му — жилавите пръсти на бащата се впиват в рамото на момчето, — ще те пребия като куче. Щом се върнеш — право при готвачката. Тя има много работа, днес ще дойдат гости…
	… Камината се зъби с главните. В салона е задушно. Вони на чесън, с който е подлучено месото. Мигел едва сварва да поднася вино. Незабележим и безмълвен като сянка.
	— Смятай, че парите са ни в джоба — весело реве Горгони и мушка рижавия шкипер с един овнешки кокал. — Откупът — това са благородни пари. Чисти пари.
	— Ами ако на родата му й се досвиди златото? Ами ако…? — разтревожено повтаря въпроса си Смит. Червеното вино се разлива от чашата по ризата му, но той не забелязва.
	— Тогава на нас няма да ни се досвиди въжето за шията му — засмя се високо Горгони.
	Шкиперът пиянски подхвана:

	Дявол го взел всякакъв рай,
	спусъкът бог е за нас.
	Всичко вземи, капитане, но дай
	глътчица ром в тоя час.

	— Ром! Ром! — закрещяха гостите. Някой стреля в тавана.
	По хлъзгавите от плесента стъпала Мигел се изкачи в стаята си. Запали свещта. После обърна поглед към стената, където висеше първата му картина. Отначало на Мигел му беше тъжно и той изобрази мрачни скали, които сякаш се свиваха с каменната зидария на килийката му. Но от вида им му стана още по-тежко на душата и момчето с две решителни мазвания разби скалите. Там, в отвора, девствено засиня небето. И поникнаха цветя… А на хоризонта Мигел нарисува и град от слънчеви лъчи. Приказният град. Който му се привидя веднъж…
	«… Откупът — това са благородни пари» — внезапно си спомни думите на баща си. Значи са хванали някого и го държат… Чакай! А защо готвачката всяка сутрин ходи в лявата кула?“
	Мигел се измъкна от стаята… Гласовете е салона с камината бяха поутихнали — наближаваше утрото… Тухленият корниз на кулата на места се ронеше като халва. Една непредпазлива стъпка и ще се сгромолясаш долу. Момчето, притиснато с цялото си тяло до стария градеж, бавно се придвижваше към решетъчното прозорче. „Ето го. Вътре е тъмно. В дъното трябва да има одър.“ Сякаш някой лежи там. По гърба на Мигел полазиха тръпки.
	— Кой е там? — уплашен от собствения си глас, прошепна той. — Има ли някой там?
	Затворникът скокна, взря се в прозорчето, заляно от лунна светлина.
	— Нима е Мигел? — Дон Рамирес радостно се засмя. — Малкото чудо! Как се покатери на кулата?…
	— Дон Рамирес. — Думите на момчето ромоляха през решетката като ручейче. — Аз ей сега. Ще ви спася…

	Завихме зад ъгъла и излязохме на „Галерийна“. Още отдалеч познах къщата, покрита с червени керемиди. Наистина до входа сега беше стъкмен платноходен такелаж и в земята бе забита котва, но всичко останало — сънливата улица, къщата, дърветата — съвсем точно отговаряше на описанията на Александър Степанович.
	— Тук едва ли би могъл да се запази ръкописът — усъмни се Ирис и въпросително погледна Грин. — Къщата сигурно е била ремонтирана, преустройвана.
	— Може би — забави ход Александър Степанович. — Обаче старите къщи често си имат „секрет“. Знам една тайна, която реставраторите на тази къща едва ли са разгадали.
	Влязохме в музея и като че ли се озовахме на палубата на старинна фрегата или бриг. Ирис с възторг разглеждаше чудните предмети, минавайки от един при друг. Това бяха секстанти и далекогледи, компаси и звездни глобуси, сизалови въжета и модели на клипери, галиоти и шхуни. Мен пък най-напред ме привлякоха витрините с ръкописи и пожълтели от времето книги.
	— Не ви ли е страшно… тук? — улучих момент, когато наоколо нямаше никого, и попитах Грин. — В собствения си музей?
	— Никак — отговори той, вгледан жадно в екзотичната наредба на стаите, сякаш се мъчеше да отгатне къде някога е имал възможност да се движи, да пуши, да разговаря с жена си и да измисля своите „светли страни“. — Това са само вещи. При това много от тях страшно ми харесват. Върху тях са останали белезите на любовта.
	— Какви белези? — учуди се Ирис.
	— О, това са тайни белези… — Александър Степанович се усмихна и затворнически се наведе към нас. — Впрочем в съседната стая има замаскирана врата. Предполагам, че никой не знае за нея… Докато посетителите са малко, може да се опитаме да проникнем там.
	— А там какво има? — шепнешком попитах.
	— Шшт… След мен!
	Грин се озърна — не гледа ли някой? — натисна ръба на една библиотека и изведнъж тя безшумно се завъртя и пооткрехна тъмната пролука на входа.
	— По-бързо!
	Шмугнахме се подир Грин, той за миг се забави и библиотеката зад гърбовете ни пак застана на мястото си.
	— Говорете тихо — предупреди Александър Степанович. — Иначе служителите от музея ще ни намерят и Тайната ще се разкрие.
	— Нищо не виждам — прошепна Ирис.
	— Защото идваме от светлото. Сега очите ни ще свикнат и ще се изкачим горе. Тук е резервната стълба на тавана.
	След няколко минути действително видях тясна стръмна стълба. Като се стараехме да не шумим, ние се изкачихме по нея и се озовахме на тавана на къщата, по-точно в някаква част от него, преградена с дъски, с малко подобие на прозорче.
	Тук беше прашно и тъмно. Стопленият от керемидите въздух беше неподвижен и тайнствен. В ъгъла до мертека се търкаляше бастун в платнен калъф, имаше книги и списания.
	— Боже мой, той е тук! — зарадва се Грин и вдигна бастуна.
	— Вашият роман ли? — шепнешком попита Ирис.
	— Чадърът… Криехме се с жена ми под него от слънцето. След това пипнах треска: в Баку бях боледувал от малария. Лекарят ми забрани да се къпя и да се пека на слънце. А на всичко отгоре чадърът се потули някъде…
	— Там в ъгъла има някакви книжа — напомних аз.
	— Да-да — сепна се Александър Степанович. — Трябва да прегледаме всичко.
	Той приседна, започна да прехвърля старите списания, чиито листове току падаха. Грин намираше и отделни страници от ръкописи. Поглеждаше в текста и веднага с досада клатеше глава — не е това, пак не е това.
	След това отчаяно махна с ръка.
	— „Мимозата“ я няма тук. Трябва да се помъча да си спомня: дали не съм оставил ръкописа у някой приятел?
	По същия начин, незабелязани от никого, се върнахме в залата.
	— Да бяхме си тръгнали, младежи — каза Александър Степанович. — Свечерява се.
	Слязохме при морето, намерихме лодката.
	— Всички по места! Вдигай котва! — шеговито изкомандува Грин.
	Ние хванахме веслата, а Ирис седна на пейката. Оказа се, че така се казва по моряшки напречната скамейка в лодката.
	— Към къщи ли? — попита Александър Степанович. — Или да поживеем още малко в приказката? Ако кажете „да“, ще пришепна две думи на познатия вятър… След двайсетина минути ще бъдем в Зурбаган.
	— На гости! Разбира се, на гости! — радостно възкликна Ирис.
	С Грин започнахме усилено да гребем и скоро лека мъгла скри брега. Вятърът я късаше, носеше я на кълба над водата. И вече не можеше да се разбере: дали мъглата се движи, или нашата лодка лети неудържимо през сивкавата непрогледност.
	— Нито една светлинка — забеляза Ирис, като зиморничаво се сгуши.
	— Сега ще се появят — каза Александър Степанович. — Вече наближаваме.
	И наистина. Отново се показа бряг. В още прозрачния виолетов здрач светнаха прозорците на къщите, някъде от дъното на дворовете долетя музика.
	От дъсчения пристан се изкачихме до белите къщички, които се криеха под сянката на орехите и акациите.
	— Добър вечер, капитане — поздрави Грин едно момиче, което идваше насреща ни. То беше с бяла пола и моряшка фланелка. — Честит ви празник.
	— Какъв празник! — полюбопитствувах аз, когато се разминахме. — В града ли?
	— Не, у дома — усмихна се Грин. — Имам гости. А това значи — празник… Впрочем ето я и моята обител.
	Влязохме в малка стаичка, подобна на моята барачка. Маса, стол, ослепително бели стени, тесен креват. Над него — разядена от солта фигура, която някога се е кипрела под бушприта* на кораб.
	[* Бушприт — полегато или хоризонтално дърво на носа на кораб. Б.пр.]
	— Заповядайте на верандата — покани ни Александър Степанович. — Там винаги се чува за какво клюкарствуват вълните.
	Той изнесе на верандата самовар и чайник с цедка, сложи на масата чинийка с натрошена захар.
	Очите на Ирис сияеха. Тя има много живи и изразителни очи — по-рано смятах, че всички полуфантастични качества, които се приписват на очите, са измислица на поетите. Колко съм се лъгал!
	Смешно разперила пръст, тя започна да налива запарка в чашите. Като омагьосан гледах ръцете й, усмивката, която постоянно озаряваше милото лице. Сърцето ми изведнъж се сви от черни предчувствия. В живота всичко е толкова неустойчиво и бързотечно. Дните на отпуската си отиват, а ние още нищо не сме си казали. И ще помогнат ли думите? Ще помогнат ли да се запази за цял живот това усещане за слънчевост на всеки ден, за безпричинна радост в душата и лекота в тялото? Може би тази безоблачност в душата е само следствие от младостта — безгрижна и глупава?
	Ирис е тук, но у мен поради природната ми склонност към съчинителство започнаха да се раждат думи, които след това написах в първото си писмо:
	„Ти замина — и като че ли започна слънчево затъмнение. Всичко някак си побледня, посърна и увехна…“
	„… Може да се случи и така, ще мине време, нови хора и нови срещи ще влязат в твоя живот и на теб ще ти стане студено с мен. Това би бил печален край на нашата приказка. Кой знае защо, много се страхувам от това, скъпа моя…“
	— Защо се натъжи, Лен?
	Въпросът на Ирис ме изненада.
	— Не, не! Сторило ти се е…
	„Далеч от мен, тъга и съмнения! Живи сме, още сме живи! — повтарях си наум като заклинание. — Да живее месецът, който се изтърколи иззад покривите! Нека вечно да сияят тези очи! Нека не остарява нашата приказка.“
	Грин отмести чашата си и запуши. Лицето му стана спокойно-умиротворено. Разбрах, че за него това е най-хубавото време. Дневната суета е отминала, всичко дребно и нищожно се е прецедило през филтъра на паметта, изчезнало е, а няколкото златни песъчинки от наблюдения и чувства, които са останали, вече се разтопяват в тигела на въображението, за да се превърнат в ред или разказ.
	— Мама сигурно вече се тревожи — въздъхна Ирис и въпросително погледна Александър Степанович.
	— Добър вечер, приятели — чу се неочаквано откъм морето. — Аз съм, Фрези Грант. Не ви ли е скучно из тъмния път? Извинявайте, много бързам. Аз бягам…
	— Почакай, Фрези! — извика Грин. — Бъди така добра, изпрати младежите. Топлите течения да не направят някоя беля, а да отнесат лодката им право към брега.
	— Ще бягам отпред…
	И пак не можехме да разберем: дали мъглата стремително тече над водата, или лодката лети, едва докосвайки вълните. Докато точно пред нас не заблестяха огнено-димните топки на лампите по алеите на почивния дом.
	Спряхме близо до рибарския баркас, от който почти всеки ден продаваха на курортистите прясна риба. Продаваше я слаб беловлас старец, когото всички, неизвестно защо, наричаха Филка.
	Филка и сега седеше на борда на баркаса. Оборил глава, той или дремеше, или мислеше за нещо.
	Чул гласовете и смеха ни, Филка се сепна:
	— Хей, младежи! Да не сте си търсили късмета в морето, а? Да си поделим улова.
	— Не — засмя се Ирис. — Бяхме в Зурбаган. На гости.
	— Гледай ги — учуди се Филка. — Трийсет години живея тук, а за такъв град не съм чувал.
	Хванахме се за ръце и затичахме. След десетина минути, запъхтени, се спряхме. Тук свършва паркът, нататък започват къщите. В третата от края, чиито прозорци се виждат добре, гостува Ирис.
	Внезапно до нас нещо глухо изтрополя, вейките зашумоляха.
	Ирис изплашено се притисна до мен.
	От храстите се подаде конска глава. Изпръхтя, погледна ни с ласкавите си очи-сливи и се дръпна.
	Устните ни неволно се срещнаха — светът изчезна. Опомнихме се, почувствували, че се олюляваме като от премаляване — всеки момент ще рухнем, задушени от пълнотата на чувствата.
	— До утре, скъпи… Пусни ме, моля те… Нали утре ще се видим… Сутринта… Тръгни ти пръв, съгласен ли си?
	— По-добре ти.
	Препирахме се като деца. После така и без да се споразумеем, започнахме да се раздалечаваме — едновременно, с лице един към друг.
	Вкъщи, в моята барачка, без никакъв интерес повъртях в ръцете си раковината, оставих я на масата, угасих лампата и полегнах на кревата. Исках да си изясня: нима наистина съм се влюбил?
	Може би така и нямаше да изслушам докрай историята за Мигел, но изведнъж си спомних, че Ирис непременно ще попита — знам ли продължението.
	Раковината мълчеше. Поразтръсках я смутено, даже духнах в седефената розова черупка. Най-сетне далечният глас каза:
	„Горгони спеше с полуотворени очи. От хъркането му ниският пламък в камината трепкаше и леко се накланяше.“
	„Горгони спеше с полуотворени очи. От хъркането му ниският пламък в камината трепкаше и леко се накланяше. Гостите бяха изпокапали още по-рано — лежа ха кой където сварил.
	Мигел тихичко се промъкна до баща си. Господи, какво ли ще стане, ако изведнъж се събуди? Нервни тръпки побиваха момчето. То предпазливо мушна ръка в джоба на Горгони. Ето ги ключовете. Притаило дъх, издърпа тежката връзка. След това на верев, на верев към вратата. По-бързо! И едва на двора си пое дъх.
	… Мигел помогна на беглеца да отблъсне платноходката от брега.
	— Благодаря ти, мое малко чудо! — Дон Рамирес то притисна до гърдите си, тревожно надникна в очите му. — А ти? Баща ти няма да ти прости… Ще дойдеш ли с мен?
	— Днес се отучих да се страхувам — унило се усмихна момчето. — При вас. Не се тревожете за мен. Желая ви попътен вятър…
	Зазоряваше се. Мигел се качи в стаята си, дръпна резето на дъбовата врата. А след минута-две долу се вдигна шум, изтрещяха няколко изстрела. Лошо предчувствие през сърцето на момчето, очите му се наляха. То виждаше през прозореца как баща му тича насам-натам по брега заедно с още неизтрезнелите си гости, как стреля след платноходката и сипе проклятия.
	По стълбата затрополяха ботуши.
	— Той е — злобно ревеше Горгони. — Само той знае къде държа ключовете. Ще го убия като краставо куче! Отваряй вратата, изрод такъв, чуваш ли! Ще те убия!…
	Вратата запука. Гръмна един пищов, втори. Куршумите цепеха дървото, един улучи кутийката с боя, тя жално издрънча и изхвърча от полицата.
	Мигел се хвърли към картината си, притисна чело о грапавото платно.
	— Помогни ми! — отчаяно прошепна той, задавен от плач. — Скрий ме…
	Вратата падна. В стаичката нахълта Горгони, след него — останалите.
	— Търсете негодника. Той е някъде тук — изхриптя старецът. — Ще пръсна с куршум омразната му глава…
	Обърнаха кревата. Надникнаха в нишата. Някой настъпи краплака* и съсирените боя се размазаха по пода като кръв. Картината падна с трясък.
	[* Краплак — светлочервена боя (нем.). Б.пр.]
	Внезапно Смит се спря, ръката му изпусна пистолета. Той обърна побледнялото си лице към Горгони.
	— Слушай… Тук го няма! На прозореца има решетка… Дявол…
	Той отстъпи заднешком към вратата.
	— Дявол, дявол! — развикаха се уплашените гости и като се препъваха един друг, се втурнаха към стълбата.
	Глупци! Те не знаеха нищо за силата на човешкия дух, за способността на мисълта да отваря всякакви врати. Дори към приказка. Затова никой от тях, разбира се, не забеляза, че на картината се появи нова подробност. По зелената ливада вървеше момче. Малко момче. То вървеше натам, където на хоризонта се виждаше прекрасният град от слънчеви лъчи.
	Момчето си отиваше, без да се оглежда. Отдалечаваше се все повече и повече.“
	На другата сутрин ни стана неудобно да се усамотим, както преди, на брега на Залива на Мимозата.
	— Започвате да поумнявате — каза майката на Ирис, когато завихме към плажа на почивния дом заедно с нея. — По-добре късно, отколкото никога.
	На плажа беше многолюдно. Едни се къпеха, други упорито се печаха на слънце, трети се разхождаха покрай прибоя.
	С Ирис плувахме до шамандурата и обратно, а после седнахме на мокрия пясък и се заловихме да строим крепост.
	— Това ще бъде нашият дом — започнах да фантазирам аз. — Ние непременно ще имаме общ дом.
	— Сериозно ли го казваш?
	— Ще видиш. Стига ми, че в университета уча задочно. Задочно любов не признавам.
	— Но нали аз съм Мимоза — лукаво се усмихна Ирис. — Самият ти ме нарече така. Впрочем за какво се разказва в този роман?
	— Чел съм само няколко откъса. Онова, което се е запазило. За всичко се разказва. За чудните цветя, които се свиват, щом до тях приближат злите и лицемерните. За хората, чиито души приличат на тези цветя. За любовта и подлостта…
	Говорим и говорим, разделяме се за кратко — майката води Ирис на обяд, след това отново се реем над брега — двамата, само двамата, без да забелязваме хората и това, което става наоколо.
	— Олеле! — внезапно възкликна Ирис. — Виж.
	До нас се приближи рунтав пес, приклекна и дружелюбно ни заоглежда.
	— Хайде да го наречем Пришълеца — предложи Ирис. — Той се появи също така неочаквано, както пришълците в твоя разказ.
	Целунах я в знак на съгласие.
	Пришълеца деликатно се извърна.
	— Какво правиш — наоколо има хора! — изплаши се Ирис.
	— Е, нека. Впрочем хората отдавна не са вече на плажа. Изпокриха се от дъжда.
	— А Пришълеца? — възрази Ирис. — Ами че той вижда всичко.
	— Не, скъпа — внимателно отместих мократа й коса и я притеглих към себе си. — Забележи с крайчеца на окото си: Пришълеца е най-възпитаното куче на света.
	Устните на Ирис също са мокри от дъжда. Те имат вкус или на мляко, или на ментов бонбон, с една дума, на нещо детско и чисто.
	Отново всичко плува пред очите ми.
	Пришълеца извръща глава.

	Във вторник Ирис беше както никога весела и остроумна.
	Наистина от време на време я обземаше необяснима печал. Тя млъкваше, дълго гледаше морето или пък ми хвърляше странни и тревожни погледи, сякаш искаше да се убеди, че съм до нея.
	Вечерта всичко стана ясно.
	Сбогувахме се в парка на почивния дом и както винаги, все не можехме да се разделим.
	И тогава видях, че Ирис… плаче.
	— Какво ти е, любима?
	Сякаш черна мълния ме удари в сърцето. Разбрах всичко, по-точно, почувствувах.
	— Лен, мама купи билети…
	Нещо ме стисна за гърлото, на очите ми се показаха сълзи.
	— Ще дойда — казах, като се мъчех да скрия отчаянието си. — Непременно ще дойда… Ако пожелаеш… При теб. Завинаги.
	— Защо? Е, защо не можем да избягаме някъде?! В картината, през прозореца, в приказката… Защо?

	Погледнах часовника си: късно е. Грин вече няма да дойде.
	По небето плаваше огромната ярка луна. Тя сияеше до болка в очите, но морето въпреки всичко оставаше черно и сляпо. Тук-там, като накъсани в изблик на гняв писма, се белееха късчета пяна. Току настъпвах медузи, изхвърлени на брега. Остро миришеше на гниещи водорасли.
	„Винаги става така! Винаги… — изплува тъжна мисъл. — Ето, случайно си намерил приятели и ти е хубаво както никога досега. Известно време живееш в щастието си като в крепост. След това се случва някаква дреболия и с ужас забелязваш, че крепостта е била от пясък. Няма я вече, рухнала е… Ирис замина. Александър Степанович не дойде. Отпуската свършва…“
	Решително се проврях през пукнатината и след няколко минути вече приближавах градината на Кузма Петрович.
	Но какво е това? Прозорецът на барачката ми свети.
	„Хазяинът да е влязъл? — предположих. — Не може да бъде. Той още сутринта замина за Симферопол, за да доведе жена си и внучката. Канеше се ден-два да погостува там.“
	Неволно ускорих крачка.
	На леглото седеше… Грин и четеше моя ръкопис. Насред масата имаше начената бутилка „Гъмза“.
	— Чувствувай се като у дома си — усмихна се Грин. — Яж, пий и мълчи. Искам да го дочета.
	Дочете го. Сам събра листовете на ръкописа. Ливна в чашите вино и ми подаде едната. Александър Степанович мълчеше и аз се боях да пророня дори една дума. Пихме. Грин извади цигара, но не я запали, а внимателно ме погледна.
	— Като цяло е добре — каза той. — Макар че гласът ти изневерява. Освен това бързаш, скъпиш си думите, затова характерите излизат малко схематични, а действието — неестествено стремително. Но чувство, дявол да го вземе, има! Това е с две думи. Ще помисля още над приказката ти. Вкъщи. И ще ти пиша. Съгласен ли си? Писмата от Зурбаган пристигат много бързо.
	Не издържах. Извадих от чантата раковината и я сложих на масата.
	— Ето! Тъкмо тя ми нашепна историята на самотния конник. Вълшебната раковина. Намерих я на брега на Залива на Мимозата. В деня на пристигането ми.
	Грин взе раковината и тя се скри в големите му груби ръце като корабче в пристанище. Неговите светлокафяви очи светнаха, късите му мустаци помръднаха. Александър Степанович дълго разглеждаше раковината, няколко пъти я допираше до ухото си и дори се опита да я човръкне с пожълтелия си от цигарите нокът.
	— Не — въздъхна той и сложи находката ми настрани. — Сбъркал си, приятелю. Това е най-обикновена раковина, която може да се купи от първия срещнат павилион за сувенири.
	— Ама как така?
	— Не тъгувай. Лен. Ти още не знаеш, че цялото вълшебство на света е в човека. Може да се случи именно ти да нашепнеш на човечеството златни думи. Без как вито и да било раковини. Разбираш ли?
	Пиехме тръпчивото възкисело вино, замезвахме с праскови и все не можехме да се изприказваме. Късно след полунощ Александър Степанович стана и ми протегна силната си ръка.
	— Остани си със здраве, друже! До нова среща в Зурбаган. Ще ти ниша…
	И си тръгна, осветил още веднъж барачката ми с детски смутената си усмивка.

	На другия ден дойде моят ред да си заминавам. Ръкописа навих на руло, като го превърнах в нещо подобно на далекоглед. Раковината пуснах в чантата. Оставаше да се сбогувам с морето.
	То излъчваше свежест и лениво си играеше с лентата на прибоя. В посока към Феодосия минаха два увеселителни кораба. На палубите им ечеше музика и смях, в тълпата на курортистите блесна нечия бяла рокля. Параходчетата прошумяха край мен като чужди сватби. Морето беше същото както в деня на пристигането ми. Нещо все говореше, говореше, без да се замисля дали го слуша някой. Същото е нашепвало то и когато се разхождахме тук тримата, и преди година, и по времето на Грин. Да… Аз не успях да разбера словата му. Но все пак благодарение на морето разбрах: всеки от нас има свое Спасение, оправдание на собственото си битие. То — Спасението — може да бъде различно. И да има милиони имена. Било любов, работа по сърце или навреме чута приказка…
	Преди три дни Ирина (именно тя беше Ирис) замина с майка си за Днепропетровск. Александър Сергеевич Галсов (в нашата игра той беше Грин) го извикаха с телеграма в Москва. Там, на пленума на Съюза на писателите, той взе думата и изказа според мен една много ценна мисъл, че трябва да се развиват традициите на романтизма, да се пробуждат в сърцата на читателите възвишени мисли и чувства. Приказката, с която по взаимно съгласие живяхме през дните на отпуската, свърши и аз също си тръгнах.
	Между купчината стари вестници, които се бяха насъбрали в пощенската кутия, намерих едно писмо. Пликът беше тесен и плътен. С една дума, необичаен. Исках да го отворя веднага, на стълбата, но се отказах. Дори притаих дъх, преди да погледна плика от другата страна. Ами ако?! Е, ами ако там има виолетов мастилен щемпел с краткото като плясък на вълна име — Зурбаган?



	$id = 444
	$source = Моята библиотека
	__Издание:__
	Леонид Панасенко. Гневът на Ненагледна

	Редактори: Иван Троянски, Светлана Тодорова
	Оформление: Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, 1979 г.
	Рисунка на корицата: Текла Алексиева, 1988 г.
	Художествен редактор: Иван Кенаров
	Технически редактор: Топка Костадинова
	Коректори: Паунка Камбурова, Янка Гичева

	Украинска-съветска, I издание
	Дадена за набор на 28.I.1988 г.
	Подписана за печат на 28.IV.1988 г.
	Излязла от печат месен юли 1988 г.
	Формат 70 х 100 32 Изд. № 2144
	Печ. коли 20. Им. коли 12,96 УИК 14.30
	Цена 2 лв.

	Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988
	ДП „Георги Димитров“, София

	Леонид Панасенко. Сентябрь — это навсегда
	Днепропетровск, „Промiн“, 1983