Робърт Хайнлайн
	Зелените хълмове на Земята


	Робърт Хайнлайн (1907) е едно от големите имена в съвременната американска научна фантастика. Четирикратен носител е на наградата „Хюго“, а през 1975 година му е присъдена и първата награда на „Небула“ „Гран Мастър“ за цялостното му творчество. Хайнлайн дебютира през 1939 година с разказа „Линията на живота“ и оттогава досега неизменно е сред най-четените и най-популярните фантасти в света.
	В предлагания сборник са включени повестта „Странната професия на Джонатан Хоуг“ и още осем разказа от богатото му и разнообразно творчество.


	Агоп Мелконян
	Писателят фантаст „най“

	Робърт Хайнлайн — едно име, което вече почти половин век стои на най-предните позиции на американската научна фантастика и отдавна е станало идол за милиони поклонници на този жанр.
	Но кой е Хайнлайн, какъв е неговият жизнен и творчески път, на какво се дължи невероятната му популярност? Нека посъберем фактите, разпръснати из специализираните енциклопедии.
	Роден е в 1907 г., следва университета в Мисури, завършва Военноморската академия в Анаполис, пет години работи като морски офицер, след което преминава в запаса. После учи физика, през войната работи като инженер във военен експериментален център във Филаделфия. Накратко човек със солидно научно и техническо образование.
	Както всички големи имена в съвременната американска фантастика, Хайнлайн също е рожба на сп. „Естаундинг сайънс фикшън“ („Поразителна научна фантастика“), издавано от Джон Кембъл, и също се появява през „златния век“. Дебютът му е през август 1939 г. с разказа „Линията на живота“, включен в настоящия сборник.
	Около „Естаундинг…“ през това време се групира цялата почетна гвардия на американската фантастика — Ерик Франк Ръсел, Лестър дел Рей, А. Е. Ван Вогт, Теодор Стърджън, Спрег де Кемп, Пол Андърсън, Клифърд Саймък, Сирил Корнблат и т.н. Това е епоха на благородна надпревара и само за няколко години се появяват десетки произведения, останали в златния фонд на фантастиката. Хайнлайн публикува разкази, обединени в цикъла „Бъдещи истории“, един от които — „Реквием“ (1940 г.) е представен в нашия сборник. По-късно те са включени в сборника „Човекът, който продаде Луната“ (1950 г.).
	През 50-те години Хайнлайн работи изключително активно. След „Червената планета“ (1949) идва един от най-големите му успехи — „Зелените хълмове на Земята“ (1951 г.). Следват „Майсторът на кукли“ (1951), „Метеж 2100“ (1953), „Звездното животно“ (1954), „Тунел през пространството“ (1955), „Звездно време“ (1956), „Врата към лятото“ (1957) и т.н. Всъщност тук изброяваме малка част от книгите на Хайнлайн.
	Днес не ни е трудно да открием тайната на неговия успех през този период — просто Робърт Хайнлайн е типичен привърженик на „твърдата“ научна фантастика, а през това десетилетие тя е една неразорана нива. Все пак да не забравяме, че се регистрира началото на едно уникално явление за цялата ни цивилизация — мощният старт на научно-техническата революция. Първи стъпки на кибернетиката и изчислителната техника, серия от небивали открития в ядрената физика, щурм към тайните на наследствеността, всеобщ технически подем — може ли всичко това да не предизвика възторга и ентусиазма на писателя-фантаст? Неговите разкази и романи от този период са наистина „бъдещи истории“ — космически пътешествия, роботи, другопланетни пришълци, пътувания през времето и пространството, клониране, парапсихология, чудодейни открития — обхванат е целият арсенал от научнофантастични трикове и хватки, които автоматично стават гаранция за успех. Към това трябва да прибавим и великолепните разказвачески възможности на Хайнлайн — майсторски изградени сюжети, остра и увлекателна фабула, пестелив стил, остроумни диалози и, разбира се, едно почти неизчерпаемо въображение. И докато Рей Бредбъри например е един романтичен философ и моралист, Артър Кларк — прекалено педантичен и обстоятелствен в научните детайли, Клифърд Саймък — по своему извисен и носталгичен, Айзък Азимов — поет на технократизма, Робърт Хайнлайн е от всичко това по мъничко. И в добавка — действен, краен, често предизвикателен и безцеремонен.
	Изследователите на неговото творчество говорят за криза в края на 50-те години. Това не трябва да ни изненадва — същото сполетява и Азимов, който цели петнадесет години не публикува нито ред фантастика, отдаден изцяло на популяризирането на науката. Причината? Първият изкуствен спътник на Земята и първият полет на човек в Космоса. Неочакваните успехи на астронавтиката като че ли обезцениха научните мечти на писателите-фантасти. Те се почувствуваха ограбени; Луната, Марс, Венера — любимите територии за сюжети и драми — внезапно се оказаха част от неромантичната всекидневна практика на човечеството. Появиха се компютри от ново поколение, заговори се за роботи в промишлеността, започнаха да се изпращат радиосигнали към хипотетични разумни светове — и научната фантастика задължително трябваше да преживее една цялостна драматична преориентация. Посоката беше ясна: от науката към човека.
	Така се появи новият Хайнлайн. Един от първите признаци за идващата „трансформация“ е повестта „Неприятната професия на Джонатан Хоуг“ (1959), също включена в настоящия сборник. Читателят вероятно веднага ще направи разликата: местодействие — Земята, научната проблематика — на втори план, критика на някои социални проблеми. И най-важното: едно преместване към света на ирационалното. Алюзиите с мита за Синовете на птицата са твърде двусмислени, абстрактни и завоалирани; някой би могъл да види в тях следи от мистицизъм, друг — сливане на реалността с една въображаема надреалност, трети — алегорична критика на някои прикрити социални сили. Истината вероятно е някъде в площта на този триъгълник, но трайно е впечатлението за едно общество, в което насилието е култ, неувереността — ежедневие, отчуждението и страхът — съдба.
	По-нататъшното творчество на Хайнлайн в общи линии следва този вектор. За да стигне своя връх в „Странник в странна страна“ (1961) — книгата с най-голям тираж в световната фантастика, въздигната почти в култ от младото поколение в САЩ. Този обемист роман е своеобразна еманация на всички фантастични (не научнофантастични!) идеи на автора, подправени с някои метафизични гарнитури. Следват „Пътят на славата“ (1963), „Луната е безчувствена владетелка“ (1966), „Достатъчно време за любов“ (1973) и други, в които по доста странен, съвсем хайнлайновски начин се сплитат политика, мистика, социалдарвинизъм, черна магия, откровен секс, анархистични бунтове, дори спиритизъм и кабалистика.
	Хайнлайн е рекордьор по получените награди „Хюго“ — четири, а в 1975 г. му бе връчена първата най-висока награда на „Небула“ за целокупно творчество, наречена „Гран Мастър“ (другите двама носители на тази награда са Джек Уилямсън и Клифърд Саймък).
	Хайнлайн е и първият съвременен автор (преди него е само Хърбърт Уелс), който написва собственоръчно оригинален сценарий за научнофантастичен филм. По романа „Звездолетът «Галилео»“ (1947) той написва сценарий на филма „Направление — Луна“, реализиран в 1950 г. от режисьора Ървинг Пичъл. Този филм се смята за начало на големия бум в американското „сайънс фикшън“ кино. Филмът е изключително издържан в научно-техническо отношение и изглежда почти като репортаж от първото кацане на хора на Луната. По-късно, разочарован от стила и нравите на Холивуд, Хайнлайн никога повече не се завръща към седмото изкуство.
	Сборникът, който предлага библиотека „Галактика“, е от ранните произведения на автора. Трудно е да се направи селекция от едно толкова богато и разностранно творчество, затова не е изключено някои читатели да останат неудовлетворени. Иска ни се обаче да вярваме, че това е все още само първата среща с големия творец Робърт Хайнлайн.


	Неприятната професия на Джонатан Хоуг

	


	„… завършекът не е добре.
	От толкоз обич към живота,
	надежди и напразни страхове,
	даряваме с молитва кротка
	незнайни и нечути богове.
	Че никой не живее вечно
	и мъртвите не връща ги смъртта.
	Че даже малката река далечна
	се влива в океана на света.“
	Суинбърн



	1

	— Кръв ли е това, докторе? — Джонатан Хоуг облиза устните си и както седеше на стола, се наведе напред, опитвайки се да види написаното на листа, който лекарят държеше.
	Д-р Потбъри придърпа листа към себе си и погледна Хоуг над очилата си.
	— Има ли някаква особена причина — попита той, — поради която трябва да намерите кръв под ноктите на ръцете си?
	— Не. Така да се каже… Ами, не… няма. Но нали _наистина_ е кръв?
	— Не! — отвърна мрачно Потбъри. — Не е кръв.
	Хоуг съзнаваше, че би трябвало да почувствува облекчение. Ала не почувствува. В този миг той съзнаваше, че дотолкова се бе вживял в хрумването кафявата нечистотия под ноктите на ръцете му да е засъхнала кръв, че даже не си позволяваше да се спре на други, по-невинни възможности.
	Повдигаше му се. Но той трябваше да узнае…
	— А какво е, докторе? Кажете ми.
	Потбъри го изгледа от горе до долу.
	— Вие ми зададохте определен въпрос. Аз ви отговорих. Вие не ме попитахте какво представлява това вещество — помолихте ме само да открия дали е кръв или не. Не е кръв.
	— Но… Вие ме разигравате. Покажете ми анализа. — Хоуг се понадигна от стола и протегна ръка.
	Лекарят дръпна листа настрани и старателно го скъса на две. Поставяйки двете парченца едно върху друго, той ги накъса още веднъж и още веднъж.
	— Как си позволявате!
	— Тези номера ги правете другаде — отвърна Потбъри. — Не се безпокойте за хонорара. Махайте се и друг път не се мяркайте.
	Хоуг се озова на улицата на път към спирката на въздушната железница. Все още бе потресен от грубостта на лекаря. Той се боеше от грубостта, така както някои хора се страхуват от змии, големи височини или тесни помещения. Грубите обноски, макар и непроявени лично спрямо него, а само демонстрирани някому в негово присъствие, го отвращаваха и го караха да се чувствува безпомощен и унизен.
	А ако самият той биваше прицел на грубиянство, за него нямаше друго спасение освен бягството.
	Той стъпи с един крак на първото стъпало от водещото нагоре към спирката на въздушната железница стълбище и се поколеба. Пътуването с въздушната железница бе в най-добрия случай мъчително било заради бутането и блъскането, било заради мръсотията и неизменната възможност за грубиянско поведение. Той съзнаваше, че в момента не е в състояние да го понесе. Ако трябваше да слуша как вагоните скърцат на завоя, поемайки на север към детелината, той се усъмни, че и сам ще закрещи.
	Обърна се внезапно и се видя принуден рязко да се спре, защото се оказа гърди в гърди с някакъв човек, който също поемаше по стълбището. Хоуг се отдръпна.
	— Отваряй си очите, приятел! — рече мъжът и бързо мина край него.
	— Извинете — измънка Хоуг, но мъжът бе вече отминал.
	Тонът на мъжа бе по-скоро рязък, отколкото грубиянски — случилото се не биваше да вълнува Хоуг, а го вълнуваше. Облеклото и видът на този човек, самата му миризма разстроиха Хоуг. Той съзнаваше, че няма нищо лошо в износения дочен работен комбинезон и коженото яке и че лицето, позацапано от потта, изсъхнала на места по време на работа, не е лишено от добродетели. Забодена върху козирката на фуражката на мъжа, се кипреше обла значка с пореден номер и някакъв надпис. Хоуг предположи, че човекът е шофьор на камион, монтьор или механик — някой от онези занаяти, за които са потребни вещина и мускули и на които се крепи техническият напредък. А вероятно беше и семеен човек — любещ баща и добър къщовник, чието най-голямо прегрешение може да е една извънредна халба бира на две смени и склонността да заложи някоя пара на ротативките.
	Беше чиста детинщина от страна на Хоуг да позволи подобен външен вид да го смути и да предпочете бяла риза, елегантен балтон и ръкавици. И все пак, ако от човека бе лъхало на бръснарски лосион, а не на пот, неочакваната среща нямаше да бъде толкова неприятна.
	Ето какво си помисли и си каза, че е глупав и слаб. И все пак… би ли могло такова едно грапаво и жестоко лице наистина да бъде външният белег на сърдечност и чувствителност? Или този нос като смачкано копче и тези свински очички?
	Нищо, ще се прибере у дома с такси, без да поглежда никого. Малко по-нататък, пред магазина за деликатеси, имаше колонка.
	— Накъде? — Вратата на таксито бе отворена, гласът на шофьора бе равнодушно настойчив.
	Хоуг срещна погледа му, поколеба се и промени решението си. Отново същата скотщина — поглед без никаква дълбочина и кожа, обезобразена от ергенски пъпки и разширени пори.
	— Ъъ… извинете ме. Забравих нещо. — Той се завъртя рязко и внезапно спря, тъй като нещо го бе хванало през кръста. Оказа се малко момче с кънки, което се бе блъснало в него. Хоуг се олюля, но не падна и си придаде онзи вид на ласкав баща, към който прибягваше, щом трябваше да се разправя с деца.
	— Хоп, по-полека, млади момко! — Той хвана момчето за рамото и лекичко го отстрани от себе си.
	— Морис! — гласът, пронизителен и безсърдечен, пропищя близо до ухото му. Той принадлежеше на една огромна жена, самодоволна дебелана, която се бе подала през вратата на магазина за деликатеси. Тя сграбчи другото рамо на момчето и го дръпна настрани, като междувременно замахна със свободната си ръка, за да го цапардоса по ухото. Хоуг тъкмо се застъпи за момчето, когато забеляза, че жената го е зяпнала. Момчето, виждайки или усещайки отношението на майка си, ритна Хоуг.
	Кънката го уцели в пищяла. Заболя го. Той побърза да се махне с единствената мисъл да се скрие. Свърна по първата странична улица. От удара понакуцваше, а ушите и вратът му отзад пламтяха, сякаш бе наистина заловен да се държи зле с този пикльо. Страничната улица не беше много по-добра от тази, от която бе избягал. От двете й страни нямаше магазини, нито пък я притискаше грубият стоманен тунел на въздушната железница. Тя обаче бе плътно застроена с жилищни кооперации, четириетажни и многолюдни, малко по-добри от евтините и неуютни жилищни домове.
	Поети са възпявали красотата и невинността на детството. Ала погледнато през очите на Хоуг, те едва ли са имали предвид тъкмо тази улица. Струваше му се, че малките момчета имат миши лица, че по хитрост са надраснали годините си и че са язвителни, повърхностни и неискрени. Малките момичета в неговите очи не бяха по-добри. По изпитите лица на тези осем или деветгодишни деца — неоформената крехка възраст — според него беше изписана някаква клюкарска история — подли душички, родени да създават неприятности, и отчайващи бъбрици. Малко по-големите им сестри, придобили твърде млади опит от улицата, изглеждаха изцяло погълнати от излагането на показ на своя арогантен, наскоро осъзнат пол не заради Хоуг, а заради своите пъпчиви връстници, шляещи се около дрогерията.
	Дори пикльовците в бебешки колички… Хоуг си въобразяваше, че обича бебета, допадаше му да играе ролята на достопочтен вуйчо. Ала не и тези. Със сополиви носове и дъх на кисело, мръсни и ревливи…
	Малкият хотел приличаше на хиляди други — бе несъмнено трета категория, непретенциозен, само с един неонов надпис, който гласеше: „«Хотел Манчестър» — Проходящи пътници и постоянни гости“, с фоайе — наполовина по-тясно от необходимото, дълго, тясно и сумрачно. Човек не забелязва тези хотели освен ако не ги потърси. В тях отсядат търговски пътници, пестеливи в своите разходи, или живеят ергени, които не могат да си позволят нещо по-добро. Единственият асансьор е клетка с железни решетки, леко замаскирани с бронзова боя. Подът във фоайето е кахлен, плювалниците са месингови. Освен писалището на администратора има още две посърнали палми в саксии и осем кожени кресла. Самотни старци, които сякаш никога не са имали минало, седят в тези кресла, живеят в стаите горе и от време на време намират някого от тях обесен в стаята си, с тънко въже около шията.
	Хоуг влезе в хотел „Манчестър“ заднишком, за да избегне сблъсъка с тълпата деца, която заливаше тротоара. Някаква игра очевидно — той улови края на кресливата им песен: „… цапни му един за капак, защото е мръсен глупак.“
	— Търсите ли някого, господине? Или желаете стая?
	Леко изненадан, той бързо се обърна кръгом. Стая? Това, което искаше, бе своя собствен уютен апартамент, но в момента една стая, каквато и да е стая, в която да може да остане сам, отделен от света със заключена врата, му се стори най-желаното нещо.
	— Да, искам стая.
	Администраторът обърна към него регистъра.
	— Със или без? Пет и петдесет с баня, три и половина без баня.
	— С баня.
	Администраторът го наблюдаваше, докато подписва, но не протегна ръка за ключа, докато Хоуг не наброи пет долара и половина.
	— Драго ни е, че отсядате при нас. Бил! Придружи мистър Хоуг до стая 412.
	Самотният портиер го въведе в клетката, с едно око го изгледа от горе до долу, отбелязвайки скъпия модел на балтона му и липсата на багаж. Щом влязоха в стая 412, той открехна прозореца, включи осветлението в ба нята и застана до вратата.
	— Търсите ли някого? — намекна той. — Нужна ли ви е помощ?
	Хоуг му даде бакшиш.
	— Махай се! — рече той с дрезгав глас.
	Портиерът престана да се усмихва престорено.
	— Правете каквото искате! — повдигна рамене той.
	В стаята имаше двойно легло, скрин с огледало, стол с облегалка и кресло. Над леглото висеше рамкирана снимка с надпис: „Колизеумът на лунна светлина“. Но вратата се заключваше, бе снабдена и с резе, а прозорецът гледаше към алеята, настрана от улицата. Хоуг седна в креслото. Имаше скъсана пружина, ала това не го вълнуваше.
	Свали си ръкавиците и се загледа в ноктите си. Те бяха съвсем чисти. Беше ли възможно цялата история да е халюцинация? Беше ли изобщо ходил на преглед при д-р Потбъри? Човек, страдал от амнезия*, предположи той, сигурно може да се разболее отново, както и да халюцинира.
	[* Отслабване или загубване на паметта. _Б.пр._]
	Дори да е така, не е възможно да е било халюцинация — той си спомняше много живо случилото се. Или пък беше възможно? Напрегна се да си припомни точно какво се бе случило.


	Днес бе сряда, обичайният му почивен ден. Вчера, както обикновено, се бе върнал от работа у дома. Бе започнал да се облича за вечеря — някак си разсеяно, припомни си той, тъй като в действителност бе размишлявал къде да вечеря — дали да опита един нов италиански ресторант, препоръчан му от неговите приятели Робъртсънови, или пък да се върне отново към изпитания гулаш, приготвян от главния готвач на ресторант „Будапеща“?
	Той почти бе решил да предпочете по-сигурния вариант, когато телефонът иззвъня. За малко да не го чуе, тъй като кранът бе пуснат и водата течеше в умивалника. Стори му се, че чу нещо и спря крана. И наистина телефонът отново иззвъня.
	Обаждаше се мисис Помърой-Джеймсън, която бе не само очарователна жена, но и притежаваше готвач, умеещ да прави за нейните вечери бульони, а не помия. И сосове. Тя предложи решение за неговото затруднение: „Озовах се най-неочаквано в беда, и то в последния момент, а трябва на всяка цена да имам още един мъж за вечеря. Свободен ли сте? Можете ли да ми помогнете? Ще можете ли? Скъпи мистър Хоуг!“
	Мисълта за вечерята бе много приятна и той ни най-малко не се почувствува засегнат, че го молеха да попълни бройката в последната минута. В края на краищата човек не може да очаква да го канят на всяка вечеря. Беше във възторг, че може да услужи на Едит Помърой. Тя поднасяше скромно, но прилично бяло трапезно вино с риба и никога не си позволяваше простащината да предлага по кое да е време шампанско. Беше добра домакиня и той се радваше, че не се бе посвенила да го помоли за помощ. Преценката й, че макар и непредвиден, той ще допадне на компанията, беше чест за него.
	Ето какви мисли, припомни си той, го занимаваха, докато се бе обличал. Вероятно поради тази си умисленост, да не говорим, че телефонният разговор бе нарушил неговия установен ред, той бе пропуснал да си почисти ноктите.
	Сигурно това е било причината. Разбира се, изобщо не бе възможно да си изцапа ноктите така отвратително на път към дома на семейство Помърой. В края на краищата нали човек носи ръкавици.
	Снахата на мисис Помърой — жена, която той предпочиташе да отбягва! — бе тази, която му обърна внимание за ноктите. Тя бе настоявала със самонадеяност, наричана „модерна“, че професията на всеки мъж е изписана на лицето му.
	— Вземете моя съпруг — какъв може да бъде той по професия освен адвокат? Погледнете го. Ами вие, д-р Фитс — с тези самарянски обноски?
	— Не и по време на вечеря, надявам се.
	— Вие не можете да се отърсите от тях!
	— Но така не доказвате твърденията си. Вие _знаехте_ какви сме по професия.
	Тогава погледът на тази непоносима жена обиколи масата и се закова в него.
	— Мистър Хоуг може да ме подложи на изпитание. Аз не знам той с какво се занимава. Никой не знае.
	— Моля те, Джулия — мисис Помърой отчаяно се опита да се намеси, но после се обърна с усмивка към мъжа от лявата си страна. — Този сезон Джулия изучава психология.
	Мъжът отляво — Съдкинс или Снъгинс, не, Стъбинс — точно така се казваше, Стъбинс, рече:
	— И с какво се занимава мистър Хоуг?
	— Малка загадка. Той никога не говори за работа.
	— Да не разискваме това — предложи Хоуг. — Не смятам, че…
	— Не, не ми казвайте! — заповяда онази жена. — След миг ще се досетя. Някаква професия. Виждам ви с чанта за книжа.
	Той нямаше намерение да й казва. Някои въпроси можеха да се разискват на вечеря, други не. Ала тя продължи.
	— Би могло да работите във финансовото дело. Може да сте търговец на произведения на изкуството или библиофил. Или може би сте писател. Мога ли да ви видя ръцете?
	Той бе леко объркан от това искане, но постави хладнокръвно ръце на масата.
	— Хванах ви! Вие сте аптекар.
	Всички погледнаха натам, накъдето сочеше пръстът й. Всички видяха черната ивичка под ноктите му. Съпругът й наруши краткото мълчание с думите:
	— Глупости, Джулия. Има десетки неща, с които могат да се боядисат ноктите. Хоуг може да се занимава по малко с фотография или по малко с гравьорство. Съдът не би признал за доказателство заключението ти.
	— Какво друго може да се очаква от един адвокат? Убедена съм, че съм права. Така ли е, мистър Хоуг?
	Самият той не сваляше поглед от ноктите си. Да бъде хванат на официална вечеря с мръсни нокти е истинско падение… _ако_ той самият бе в състояние да проумее, нещо.
	Той обаче нямаше ни най-малка представа как са се изцапали ноктите му. Дали по време на работа? Очевидно… но с _какво_ се занимаваше през деня?
	Той не знаеше.
	— Кажете ни, мистър Хоуг. Нали познах?
	Той сне поглед от тези противни нокти и промълви:
	— Трябва да помоля да ме извините. — С тези думи той побягна от масата. Намери пътя до тоалетната, където, потискайки неволното си отвращение, изчисти лепкавата червеникаво-кафява нечистотия с острието на джобното си ножче. Клеят полепна по острието, той го избърса с книжна салфетка, сгъна го и пъхна ножчето в джоба на жилетката. След това започна да търка ожесточено ноктите си с четка и сапун.
	Не си спомняше кога точно се почувствува убеден, че това е кръв, човешка кръв.
	Успя да намери шапката, палтото, ръкавиците и бастуна си, без да прибягва до помощта на прислужницата. Излезе навън и хукна с всички сили.


	Премисляйки всичко това сред тишината на мрачната хотелска стая, той бе убеден, че първоначалният му ужас бе предизвикан от инстинктивното отвращение при вида на тази тъмночервена кал под ноктите му. Едва след като размисли по-добре, той осъзна, че не си спомня къде си бе изцапал ноктите, защото не си спомняше къде е бил през този ден, нито през вчерашния, нито през който и да било от миналите дни. Той не знаеше каква му е професията.
	Беше нелепо, но ужасно зловещо.
	Предпочиташе изобщо да не вечеря, отколкото да напусне мрачното спокойствие на хотелската стая. Към десет часа напълни ваната с вода, гореща колкото можеше да търпи, и се потопи в нея. Това го накара да се отпусне, а обърканите му мисли се успокоиха. Във всеки случай, утеши се той, щом не може да си спомни с какво се занимава, тогава, естествено, не би могъл да се върне на работа. Следователно не съществува възможност да намери отново тази ужасна нечистотия под ноктите си.
	Избърса се и се пъхна под завивките. Макар и в непознато легло, успя да заспи.
	Внезапно го събуди някакъв кошмар, но той не разбра това веднага, тъй като безвкусната обстановка, която го заобикаляше, хармонираше на кошмара. Когато накрая си спомни къде се намира и защо е там, си помисли, че кошмарът е за предпочитане, но по това време, изличен от паметта му, той бе вече изчезнал. Ръчният часовник му подсказа, че е вече обичайното за ставане време. Той позвъни на портиера и поръча да му донесат закуска от близката закусвалня.
	Когато подносът със закуската пристигна, той бе вече облечен с единствените дрехи, с които разполагаше, и бе завладян от мисълта да се прибере у дома. Изпи на крак две чаши блудкаво кафе, разчовърка храната и напусна хотела.
	След като влезе в апартамента си, той окачи палтото и шапката, свали ръкавиците си и както винаги отиде право в стаята, където бяха гардеробите му. Беше вече грижливо изтъркал ноктите на лявата си ръка и тъкмо се залавяше с дясната, когато осъзна какво върши.
	Ноктите на лявата му ръка бяха бели и чисти, а тези на дясната — почернели и мръсни. Като се стараеше да се владее, той се изправи, отиде и погледна ръчния часовник, там, където го бе оставил на тоалетната масичка, след това надзърна да види колко показва и електрическият часовник в спалнята. Беше осемнадесет часът и десет минути — обичайното време, когато се връщаше _вечер_ у дома.
	Той можеше и да не си спомня своята професия, ала тя очевидно не бе го забравила.


	2

	Фирмата „Поверителни разследвания — Рандъл и Крейг“ поддържаше своя нощен телефон само в един двустаен апартамент. Това бе удобно, защото Рандъл се бе оженил за Крейг още в началото на тяхното сътрудничество. Тъкмо младшият съдружник — съпругата му, бе оставила чиниите от вечерята да се накиснат и се опитваше да разбере дали има настроение да се занимава с домакинския дневник за разходите, когато телефонът иззвъня. Тя се пресегна, вдигна слушалката и каза уклончиво:
	— Да? — после добави: — Да.
	Старшият съдружник прекъсна заниманията си — той бе зает с отговорно научно изследване, което обхващаше смъртоносни оръжия, балистика и някои тъмни страни на аеродинамиката — по-точно стараеше се да усъвършенствува своето умение да мята стрели през рамо, като за целта използваше за мишена офсетен портрет на последната светска красавица, забоден с кабърче към дъската за хляб. Една стрела се бе забила в лявото й око — сега се опитваше да уцели и дясното.
	— Да — повтори жена му.
	— Опитай да кажеш и не — предложи той.
	Тя закри слушалката.
	— Млъкни и ми подай молив. — Тя се пресегна през цялата маса в нишата и свали от една кукичка стенографски бележник. — Да. Продължавайте.
	Поемайки молива, тя изпълни няколко реда с ченгелчетата и завъртулките, които стенографите използват вместо букви.
	— Вероятността е твърде малка — рече тя накрая. — По това време мистър Рандъл обикновено отсъствува. Той предпочита да приема клиентите най-вече в работно време. Мистър Крейг ли? Не, сигурна съм, че мистър Крейг не би могъл да ви помогне. Положително. Така ли? Почакайте — ще проверя.
	Рандъл опита още веднъж да уцели красавицата, но стрелата се заби в крака на радио-грамофонния шкаф.
	— Е?
	— На телефона е някакъв образ, който иска обезателно да се види с теб тази вечер. Казва се Хоуг, Джонатан Хоуг. Твърди, че няма физическа възможност да те посети през деня. Не пожела да каже с какво се занимава и съвсем се обърка, когато се опита да обясни.
	— Порядъчен човек или фукльо?
	— Порядъчен човек.
	— Паралия?
	— Така изглежда. Парите май не му създават особени грижи. Добре ще е да се заемеш с този случай, Теди — петнадесети април наближава.
	— Добре. Прехвърли го насам.
	Тя му направи с ръка знак да изчака и отново заговори в слушалката.
	— Успях да открия мистър Рандъл. Смятам, че след малко ще може да говори с вас. Изчакайте така, моля.
	Като продължаваше да държи слушалката настрани от мъжа си, тя погледна своя часовник, внимателно отброи тридесет секунди и едва тогава рече:
	— Свързвам ви с мистър Рандъл. Говорете, мистър Хоуг — и пъхна слушалката в ръката на съпруга си.
	— На телефона Едуард Рандъл. Какво има мистър Хоуг?…
	— … Вижте какво, мистър Хоуг, мисля, че най-добре ще е да дойдете сутрин. Ние всички сме хора и държим на у почивката си — поне аз държа…
	— … Трябва да ви предупредя, мистър Хоуг, че когато слънцето започвала залязва, хонорарът ми се повишава…
	— … Е добре — почакайте да помисля. Тъкмо си тръгвах за вкъщи. Всъщност току-що разговарях със съпругата си и тя вече ме очаква. Знаете ги жените. Ако можете обаче да наминете у дома след двадесет минути… да речем в ъъъ осем и седемнадесет бихме могли да поговорим няколко минути. Разбрано — имате ли молив подръка? Ето адреса…
	Той постави слушалката.
	— Този път каква роля ще изпълнявам? На съпруга, съдружник или секретарка?
	— А ти как смяташ? Нали ти разговаря с него?
	— Най-добре е на съпруга. Гласът му звучеше прекалено свенливо.
	— Добре.
	— Ще си облека вечерна рокля. А ти най-добре прибери играчките си от пода, умнико.
	— Не е наложително. Това придава на стаята известна ексцентричност.
	— А може би ще искаш ситно нарязан тютюн и лула или цигари „Реджи“? — Тя обиколи стаята и изгаси лампите по тавана, като нагласи настолната и стоящата лампа така, че столът, на който посетителят неминуемо щеше да седне, да е добре осветен.
	Без да й отговори, той прибра стрелите и дъската за хляб, като междувременно се спря, наплюнчи пръст и разтри мястото, където бе повредил радиошкафа. След това тръсна всичко в кухнята и затвори вратата. От дискретното осветление, при което кухненската ниша не се виждаше вече, стаята изглеждаше уютно красива.


	— Драго ми е, господине. Скъпа, това е мистър Хоуг. Мистър Хоуг… мисис Рандъл.
	— Приятно ми е, госпожо.
	Рандъл му помогна да си свали палтото, като междувременно се убеди, че мистър Хоуг не е въоръжен — или ако е — тогава е открил друго място освен подмишницата или на кръста, където да носи револвера си. Рандъл не бе подозрителен, но бе непоправим песимист.
	— Седнете, мистър Хоуг. Цигара?
	— Не. Благодаря, не.
	Рандъл не каза нищо в отговор. Той седеше и оглеждаше клиента — не нахално, а невинно, но въпреки това задълбочено. Костюмът можеше да е английски, а можеше и да е на фирмата „Брукс Бръдърс“. Но в никакъв случай не на „Харт, Шафнър и Маркс“. Макар и скромна като калугерка вратовръзка от това качество, би трябвало да се нарича копринено шалче за врат. Той мислено повиши хонорара си. Дребното човече нервничеше — не го свърташе на стола. Вероятно женското присъствие. Хубаво — нека поври на бавен огън, а после ще го свали от печката.
	— Не би трябвало да ви смущава присъствието на мисис Рандъл — каза той след малко. — Аз нямам тайни от нея.
	— О… о, да. Да, наистина. — Без да става, той се поклони нагоре от кръста. — Щастлив съм, че присъствува и мисис Рандъл. — Той обаче не продължи, за да обясни по каква работа е дошъл.
	— Е, мистър Хоуг — добави Рандъл след малко, — вие поискахте да се посъветвате с мен по някакъв въпрос, нали така?
	— Ъъ, да.
	— Тогава може би ще е най-добре да ми разкажете за него.
	— Да, разбира се. Та… така да се каже… мистър Рандъл, цялата история е нелепа.
	— Повечето истории са такива. Но хайде, разказвайте. Неприятности с жена ли? Или някой ви е изпращал заплашителни писма?
	— О, не! Не би имало нищо по-лесно от това. Аз обаче се страхувам.
	— От какво?
	— Не знам — отговори припряно Хоуг и си пое леко дъх. — Искам вие да откриете.
	— Почакайте, мистър Хоуг — каза Рандъл. — Вместо да се оправя историята, май повече се обърква. Казвате, че се страхувате и искате аз да открия от какво се страхувате. Вижте, аз не съм психоаналитик. Аз съм детектив. Има ли нещо в цялата тази ваша история, което може да се свърши от детектив?
	Хоуг изглеждаше нещастен и изведнъж изтърси:
	— Искам да разберете с какво се занимавам през деня.
	Рандъл го изгледа и бавно рече:
	— Искате _аз_ да разбера с какво _вие_ се занимавате през деня?
	— Да, точно така.
	— Хммм. Няма ли да е по-лесно _вие_ да ми кажете с какво се занимавате?
	— О, не мога.
	— Защо?
	— Самият аз не знам.
	Рандъл вече започна да се дразни.
	— Мистър Хоуг — рече той, — обикновено вземам двойно за игра на гатанки. Ако не ми кажете с какво се занимавате през деня, това мисля ще говори за липса на доверие у мен, което наистина доста ще ме затрудни да ви помогна. Дайте да се изясним — с какво се занимавате през деня и какво общо има това със случая? Какъв е всъщност случаят?
	Мистър Хоуг се изправи.
	— Би трябвало да се досетя, че няма да успея да ви обясня — рече той с нещастен вид, по-скоро на себе си, отколкото на Рандъл. — Извинете за безпокойството. Аз…
	— Минутка, мистър Хоуг! — Синтия Крейг-Рандъл се обади за първи път. — Струва ми се, че и двамата не се разбрахте правилно. Искате да кажете, дано не греша, че вие наистина и буквално _не знаете_ с какво се занимавате през деня, нали така?
	— Да — каза той признателно. — Да, точно така.
	— И искате ние да разберем с какво се занимавате? Да ви проследим, да открием къде ходите и да ви кажем какво сте правили.
	Хоуг закима утвърдително.
	— Именно това се опитвах да обясня.
	Рандъл премести поглед от Хоуг към съпругата си и от нея към Хоуг.
	— Да изясним нещата — рече той бавно. — Вие наистина не знаете с какво се занимавате през деня и искате от мен да открия това. От колко време сте така?
	— Аз… Аз не знам.
	— А _какво_ знаете тогава?


	С подсказване Хоуг успя да разкаже историята си. Единствените му спомени датираха едва от около пет години и бяха свързани със санаториума „Сейнт Джордж“ в Дюбък. Неизлечима амнезия — тя вече не го измъчваше и той гледаше на себе си като на напълно възстановен. Когато бе изписан, хората от болничната управа му бяха намерили работа.
	— Каква работа?
	Той не знаеше. Вероятно същата работа, която все още вършеше, сегашната му професия. Когато напусна санаториума, го бяха посъветвали настоятелно никога да не се тревожи за работата си и никога, дори и в мислите си, да не взема работа за вкъщи.
	— Вижте — обясни Хоуг, — те разработват теорията, че амнезията е резултат от преумора и грижи. Спомням си как д-р Рено ме убеждаваше, че изобщо не бива да говоря за работа и никога да не мисля за работата си през деня. Когато вечер се прибирам у дома, трябва да забравя нещата от този род и да се занимавам само с приятни неща. И аз се постарах да правя именно това.
	— Хм. Изглежда сте успели, и то дотолкова, че чак не е за вярване. Кажете, използваха ли хипноза при лечението ви?
	— Нямам никаква представа.
	— Сигурно са използвали. Ти как смяташ, Син? Дали е възможно?
	— Възможно е — кимна съпругата му. — Постпсихоза. Пет години след лечението той, колкото и да се мъчи, не би могъл изобщо да се сети за работата си след работно време. Това обаче ми се струва много стара терапия.
	Рандъл бе доволен. Тя се занимаваше с психологичните въпроси. Дали вземаше отговорите от нейното твърде продължително следване или направо от подсъзнанието си, той нито знаеше, нито искаше да знае. Важното е работата да върви.
	— Безпокои ме още нещо — добави той. — Пет години сте я карали така очевидно, без да знаете къде и как работите. Откъде се взе това внезапно силно желание да узнаете?
	Той им разказа историята за спора на вечерята, за странната кал под ноктите му и за несговорчивия лекар.
	— Страх ме е — призна отчаяно той. — Бях убеден, че е кръв. А сега знам, че е нещо… по-лошо.
	Рандъл го погледна.
	— Защо?
	Хоуг облиза устни.
	— Защото… — той млъкна — изглеждаше безпомощен. — Вие нали ще ми помогнете?
	Рандъл се изправи.
	— Това не е по моята част — рече той. — Имате нужда от помощ, така е, но ви трябва помощ от психиатър. Амнезията не е по моята част. Аз съм детектив.
	— Но аз искам _именно_ детектив. Искам да ме наблюдавате и да разберете с какво се занимавам.
	Рандъл понечи да откаже — прекъсна го жена му.
	— Сигурна съм, че можем да ви помогнем, мистър Хоуг. Може би ще трябва да се срещнете с психиатър…
	— О, не!
	— … Ала щом искате да бъдете следен — ще бъдете.
	— Това не ми харесва — рече Рандъл. — Той няма нужда от нас.
	Хоуг постави ръкавиците си на масичката и бръкна във вътрешния си джоб.
	— Няма да съжалявате за положения труд. — Той започна да брои банкнотите. — Нося само петстотин — рече той плахо. — Достатъчно ли са?
	— Достатъчно са — отвърна му тя.
	— За предварителен хонорар — добави Рандъл. Той взе парите и ги пъхна в страничния джоб на сакото си.
	— Между другото — продължи той, — щом не знаете с какво се занимавате през работно време и не си спомняте нищо освен болницата, тогава откъде получавате пари? — той се постара да придаде на гласа си нехаен тон.
	— О, плащат ми всяка неделя. Двеста долара в брой.
	Когато той си отиде, Рандъл подаде парите на жена си.
	— Какви красиви хартийки — рече тя, като ги оглади с длан и грижливо ги сгъна. — Теди, защо се опитваше да развалиш работата?
	— Аз ли? Не съм… само вдигах цената. Старата игра „бягай по-наблизо“.
	— Така си и помислих. Но ти за малко да преиграеш.
	— Невъзможно. Знаех, че мога да разчитам на теб. _Ти_ никога не би го оставила да си излезе от къщата дори с един цент в джоба.
	Тя се усмихна щастливо.
	— Ти си свестен мъж, Теди. И ние с теб толкова много си приличаме. И двамата обичаме парите. Доколко повярва на неговата история?
	— На нито една дума.
	— Нали няма да го следиш лично ти?
	— А защо не? Защо да плащам по десет долара на ден на някое бивше ченге, за да обърка работата?
	— Теди, тази работа не ми харесва. Откъде-накъде ще иска да плаща толкова много… — тя размаха банкнотите… — за да те води за носа ли?
	— Това именно ще разбера.
	— Трябва да си предпазлив. Спомняш ли си бандата на червенокосите?*
	[* От едноименен разказ на Артър Конан Дойл. _Б.пр._]
	— Червенокосите… О, пак Шерлок Холмс. Не ставай дете, Синтия.
	— Той ще ми каже. Ти не се вдетинявай. Този дребосък е _сатана_.
	Тя излезе от стаята и скри парите. Когато се върна, го завари коленичил до креслото, в което бе седял Хоуг — инжектираше графитен прах. Той вдигна поглед при влизането й.
	— Син…
	— Кажи, умнико.
	— Да си пипала това кресло?
	— Естествено не съм. Преди той да дойде, избърсах, както обикновено, страничните облегалки.
	— Не те питам за това. Пипала ли си го, след като той си отиде? Той изобщо сваля ли си ръкавиците?
	— Чакай малко. Да, сигурна съм, че ги свали. Погледнах му ноктите, когато разправяше онези измишльотини за тях.
	— Аз също видях, но исках да се уверя, че не съм откачил. Погледни политурата.
	Тя огледа полираните облегалки, покрити сега с тънък слой сивкав прах. Повърхността беше безупречно гладка — никакви отпечатъци от пръсти.
	— Сигурно изобщо не ги е докосвал… Не, не, _докосна_ ги, аз го видях. Когато каза „Страх ме е“ — той впи пръсти и в двете облегалки. Спомням си, че забелязах как силно посиняха кокалчетата на пръстите му.
	— Може би колодий?*
	[* Прозрачен разтвор от целулозен нитрат, който след изпаряване на разтворителя се превръща в стъкловиден пласт. _Б.пр._]
	— Не ставай глупав. Няма дори и следа. Ти се ръкува с него. Имаше ли колодий по ръцете му?
	— Мисля, че нямаше. Смятам, че щях да забележа. „Човекът без отпечатъци на пръстите“. Хайде да го наречем призрак и да му сложим пепел.
	— Призраците не плащат суха пара да ги следят.
	— Вярно, не плащат. Поне аз не съм чувал. — Той стана и се отправи към кухненската ниша, грабна телефона и набра номера за междуградски поръчки.
	— Искам болничната телефонна централа в Дюбък, ъъъ… — Той затвори слушалката и се обърна към жена си.
	— Кажи, мила, в _кой_ щат по дяволите е Дюбък?
	След четиридесет и пет минути и няколко телефонни разговора той хлопна слушалката на вилката.
	— Това обяснява нещата — съобщи той. — В Дюбък не съществува санаториум „Сейнт Джордж“. Никога не е имало и вероятно никога няма да го има. Както няма и никакъв д-р Рено.


	3

	— Ето го! — Синтия Крейг-Рандъл смушка съпруга си.
	Той продължаваше да държи пред лицето си вестник „Чикаго Трибюн“, давайки си вид, че го чете.
	— Виждам го — рече той тихо. — Овладей се. Някой може да си помисли, че никога досега не си преследвала човек. По-спокойно.
	— Теди, моля те внимавай.
	— Ще внимавам.
	Той надзърна над вестника и видя как Джонатан Хоуг слиза по стъпалата на помпозния жилищен блок Гоутам Апартмънтс, където бе устроил своя дом. Когато излезе изпод козирката, той зави наляво. Беше точно девет часът без седем минути.
	Рандъл стана, сгъна грижливо вестника и го сложи на пейката на автобусната спирка, където бе чакал. След това се обърна и се упъти към дрогерията зад него и пусна монета от един цент в автомата за дъвки пред входа на магазина. В огледалото откъм лицевата страна на автомата той наблюдаваше как Хоуг бавно се придвижва по другия тротоар на улицата. По същия начин, без да бърза, той тръгна след него, но не прекоси улицата.
	Синтия изчака на пейката, докато Рандъл спокойно я изпревари с половин пряка, след което стана и тръгна подир него.
	На втората пряка Хоуг се качи на един автобус. Рандъл се възползва от промяната на светлините на светофара, която задържа автобуса на ъгъла, пресече на червено и успя да стигне автобуса тъкмо когато той потегляше. Хоуг се бе качил на втория етаж. Рандъл си намери място долу.
	Синтия закъсня много, за да хване автобуса, но не закъсня много да вземе номера му. Тя викна на първото свободно такси, което мина, каза на шофьора номера на автобуса и тръгнаха.
	Минаха дванадесет преки, преди да съзрат автобуса. След три преки червен светофар попречи на шофьора да се изравни с автобуса. Тя зърна съпруга си в него — това бе всичко, което искаше да знае. До края на пътуването тя само отброяваше в ръката си сумата, показвана от апарата плюс четвърт долар бакшиш.
	Когато ги видя да слизат от автобуса, тя каза на шофьора да спре. Той спря на няколко ярда след автобусната спирка. За зла участ те тръгнаха към нея — тя не пожела да излезе веднага навън. Плати на шофьора точната сума, докато държеше под око — под онова трето око на тила си — двамата мъже. Шофьорът я погледна любопитно.
	— Вие ходите ли по жени? — попита тя ненадейно.
	— Не, госпожо. Аз имам семейство.
	— А _моят_ съпруг ходи — рече тя горчиво и престорено. — Вземете — тя му подаде четвъртинката долар.
	Хоуг и Рандъл бяха вече изминали няколко ярда. Тя излезе, тръгна към магазина точно отсреща през алеята и зачака. За своя изненада видя как Хоуг се обърна и заговори на съпруга й. Беше доста надалеч, за да чуе какво казва.
	Поколеба се да отиде при тях. В картината имаше нещо нередно, което я безпокоеше — макар че му говореха, съпругът й стоеше безучастен. Той слушаше спокойно това, което Хоуг искаше да му съобщи, после двамата влязоха в административната сграда, пред която се бяха спрели.
	Тя незабавно ги последва. Фоайето на сградата беше многолюдно, както и можеше да се очаква в този утринен час. Шестте асансьора, наредени в редица, скоростно си вършеха работата. Асансьор номер 2 тъкмо затваряше врати. Номер 3 точно започваше да приема пътници. Нямаше ги в номер 3. Тя застана на пост близо до щанда за цигари и бързо огледа фоайето.
	Нямаше ги във фоайето. Нямаше ги, тя набързо провери и в бръснарницата, в която се влизаше от фоайето. Вероятно са били последните пътници в асансьор номер 2. Тя бе наблюдавала светлинното табло на асансьора, без да научи нищо полезно — кабината бе спирала на всеки етаж.
	Асансьор номер 2 беше вече слязъл — тя се качи с другите пътници — не влезе нито първа, нито последна, а с навалицата. Не посочи етаж, а изчака да слезе и последният човек.
	Момчето от асансьора я погледна с вдигнати вежди.
	— Етажът моля — настоя то.
	Тя му показа банкнота от един долар.
	— Искам да поговоря с теб.
	То затвори вратите, осигурявайки задушевна обстановка.
	— По-делово — каза момчето, поглеждайки към лампичките на таблото си.
	— Двама мъже се качиха заедно при последното ти изкачване. — Тя ги описа бързо и образно. — Искам да знам на кой етаж слязоха.
	То поклати глава.
	— Откъде да знам. Това е върховият час.
	Тя добави още една банкнота.
	— Помисли си. Били са сигурно последните двама, които са се качили. Може би е трябвало да излизат, за да сторят път на другите да слизат. Вероятно по-ниският е назовал етажа.
	Той отново поклати глава.
	— И петарка да извадите, пак не бих могъл да ви кажа. По време на наплива и лейди Годайва* да влезе с коня си в кабината, пак няма да разбера. А сега — ще слезете ли, или ще продължите надолу?
	[* Лейди Годайва (1040–1080) — помолила съпруга си лорд да отмени някои данъци. Той се съгласил при условие, че тя премине гола на кон през града. _Б.пр._]
	— Ще сляза надолу — тя му подаде едната от банкнотите. — Благодаря за старанието.
	То погледна банкнотата, повдигна рамене и я пъхна в джоба си.
	Не й оставаше нищо друго, освен да застане на пост във фоайето. Ядосвайки се, тя това и направи. Изиграна — помисли си, — и то изиграна с най-стария номер за отърваване от преследвач. Наричаш себе си детектив, а се хващаш на номера с административната сграда! Те сигурно са излезли вече навън и отдавна са изчезнали, и Теди се чуди къде ли е, а може и да има нужда от нейната подкрепа.
	Трябва да започне да се занимава с плетене на дантели. По дяволите!
	От щанда за цигари си купи бутилка „Пепси кола“ и я изпи бавно на крак. Тъкмо се чудеше дали ще смогне да изпие още една в името на доброто прикритие, когато Рандъл се появи.
	Трябваше да изпита огромно облекчение, за да осъзнае колко много се е страхувала. Въпреки това тя не наруши правилата. Извърна глава убедена, че съпругът й ще я види и ще разпознае тила й не по-зле от лицето й.
	Той не се приближи и не й заговори — ето защо тя отново зае удобна за наблюдение позиция. Хоуг никъде не се мяркаше, а дали тя не бе го изтървала?
	Рандъл стигна до ъгъла, хвърли колеблив поглед към една колонка за таксита, но после се метна на автобуса, който тъкмо заставаше на спирката. Тя го последва, като пропусна няколко души да се качат преди нея. Автобусът потегли. Хоуг със сигурност не бе се качил и тя реши, че няма да е опасно, ако наруши правилата.
	Той вдигна очи, щом тя седна до него.
	— Син! Помислих си, че сме те загубили.
	— За малко и това да стане — призна тя. — Кажи ми… какво се мъти?
	— Изчакай да стигнем в кантората.
	Не й се чакаше, но си замълча. Автобусът, който бяха взели, ги отведе само на шест преки до кантората им. Когато пристигнаха, той отключи вратата на малкия апартамент и отиде право при телефона. Регистрираният им служебен телефон бе свързан с градската мрежа през частната телефонна станция на едно секретарско бюро.
	— Някой да се е обаждал? — попита, после за миг се заслуша. — Добре. Изпратете записките. Не е спешно.
	Той затвори телефона и се обърна към жена си.
	— И така, малката, това са най-лесно спечелените от нас пет стотачки.
	— Ти си открил с какво се занимава той?
	— Естествено.
	— И с какво се занимава?
	— Познай.
	Тя го погледна.
	— А не искаш ли да ти хвърля един пердах?
	— Дръж се да не паднеш. Не можеш да се досетиш, макар че е много просто. Той работи при един търговец-бижутер — шлифова скъпоценни камъни. Нали си спомняш за онова вещество, дето го намерил под ноктите си и дето толкова много го бе разстроило?
	— Е?
	— Нищо особено. Обикновен крокус*. С помощта на болното си въображение той стига до заключението, че това е засъхнала кръв. Ето как спечелихме половин бон.
	[* Железен окис във вид на прах, който се употребява при полиране на скъпоценни камъни. _Б.пр._]
	— Ммм. Виж ти какво било. Мястото, където работи, сигурно се намира в Акми Билдинг?
	— Стая 1310. По-точно апартамент 1310. Ти защо не ни проследи?
	Тя се поколеба дали да отговори. Не искаше да си признае колко непохватно бе постъпила, ала навикът да бъдат напълно откровени един към друг се оказа по-силен от нея.
	— Оставих се да бъда подведена, когато Хоуг те заговори навън пред Акми Билдинг. Изпуснах ви пред асансьора.
	— Ясно. Ами аз… Слушай! Какво каза? Спомена ли, че Хоуг е _разговарял_ с мен?
	— Да, разбира се.
	— Но той не е разговарял с мен. Изобщо не ме е поглеждал. Какви ги говориш?
	— _Аз_ ли какви ги говоря? А _ти_ какви ги говориш? Точно преди да влезете в Акми Билдинг, Хоуг се спря, обърна се и те заговори. Двамата стояхте там и си дрънкахте, което ми изкара акъла. След това едва ли не под ръка влязохте заедно във фоайето.
	Той седеше, без да продума, и дълго не сваляше поглед от нея.
	Накрая тя заговори.
	— Какво си ме зяпнал като глупак! Точно така беше.
	— Син — рече той, — изслушай ме. Слязох от автобуса след него и го последвах във фоайето. Използвах стария номер „спортно ходене на пета-пръсти“, за да вляза в асансьора, и когато той застана с лице към вратата на кабината, аз се проврях зад гърба му. Когато излезе, аз се дръпнах назад, после се помаях на входа на асансьора, задавайки на момчето идиотски въпроси, за да дам на онзи достатъчно време да се разкара. Когато завих зад ъгъла, той тъкмо хлътваше в 1310. Въобще не е разговарял с мен. Изобщо не ми е зървал физиономията. Сигурен съм в това.
	Тя бе пребледняла, ала само каза:
	— Продължавай.
	— Като влезеш в този апартамент, от дясната ти страна има дълга остъклена преграда, зад която са наредени тезгяхи. Ако погледнеш през стъклото, ще видиш как бижутерите, или златарите, или наречи ги както искаш, работят. Умно — добър търговски похват. Хоуг се вмъкна право вътре и когато минавах по пътеката, той бе вече отвъд преградата — беше си свалил палтото и облякъл работна престилка, — а една от онези увеличителни играчки бе затъкната в окото му. Минах покрай него на път към канцеларията — той изобщо не вдигна поглед — и попитах за управителя. И ето появява се дребно като врабец човече и аз го питам дали работи при тях човек на име Джонатан Хоуг. Той ми отвръща „да“ и ме пита дали искам да говоря с него. Аз му отговарям „не“ и му казвам, че съм детектив от една застрахователна компания. Той пита дали не се е случило нещо нередно и аз му обяснявам, че става въпрос за най-обикновена служебна проверка на онова, което Хоуг е писал в молбата си за застраховка „живот“ и питам от колко време работи при тях. Той ми казва от пет години. Заявява, че Хоуг е един от най-надеждните им и способни служители. Хубаво казвам и го питам как смята дали Хоуг ще може да си позволи да изплати сума от десет хиляди. Той казва „разбира се“ и добавя, че те винаги се радват, когато техни служители си влагат парите в застраховка „живот“. Тъкмо това именно исках да разбера, когато започнах да го баламосвам.
	Когато си излизах, спрях срещу тезгяха на Хоуг и се загледах в него през стъклото. Този път той вдигна очи и ги втренчи в мен, а после пак ги сведе надолу. Убеден съм, че щях да забележа, ако ме беше познал. Случай на пълна схизо… шизо… как го казваш?
	— Шизофрения. Пълно раздвояване на личността. Но виж какво, Теди…
	— Да?
	— Ти _наистина_ разговаря с него. Аз те видях.
	— Успокой се, котенце. Може само да ти се е сторило така, а да си видяла други двама мъже. На какво разстояние беше?
	— На не _толкова_ голямо. Стоях пред Бийчъм Бутъри. После следва Ше Луи и след това е входа на Акми Билдинг. Ти беше застанал с гръб към будката за вестници на тротоара и всъщност бе обърнат с лице към мен. Хоуг бе с гръб към мен, но не е възможно да съм сгрешила, тъй като го мернах в пълен профил, когато вие двамата се обърнахте и влязохте заедно в сградата.
	Рандъл изглеждаше ядосан.
	— Не съм разговарял с него. И не съм влизал заедно с него. Влязох след него.
	— Едуард Рандъл, не ми ги пробутвай такива! Признавам, че ви изгубих от погледа си, но това не ти дава основание да ми го натякваш и да ме правиш на глупачка.
	Рандъл бе имал твърде продължителен и твърде приятен брачен живот, за да не се съобразява със сигналите за опасност. Той стана, отиде при нея и я прегърна с една ръка.
	— Виж, малката — рече той сериозно и нежно. — Не си правя майтап с теб. Жиците ни се преплитат някъде, но аз ти предавам случая съвсем точно, така както си го спомням.
	Тя потърси с поглед очите му, после внезапно го целуна и се дръпна настрани.
	— Много добре. И двамата сме прави, а това е невъзможно. Хайде!
	— Къде хайде?
	— Отиваме на местопрестъплението. Ако не изясня всичко това — изобщо няма да мога да мигна.


	Акми Билдинг — административната сграда — си стоеше точно там, където я бяха оставили. На място си стоеше и Бийчъмс Бутъри, както и Ше Луи, а също и будката за вестници. Той застана на мястото, където бе стояла тя и се съгласи, че не би могла да сгреши в разпознаването им, освен ако не е била мъртво пияна. Ала той бе не по-малко сигурен и в това, което сам бе правил.
	— Нали не си ударила една-две глътки по пътя? — попита той с надежда.
	— Естествено, че не съм.
	— Какво ще правим сега?
	— Не знам. Тоест знам. Нали изцяло приключваме с Хоуг? Проследил си го и край.
	— Да… защо?
	— Заведи ме горе, където работи. Искам да попитам неговото дневно „аз“ дали е разговаряло с теб на слизане от автобуса или не.
	Той сви рамене.
	— Добре, малката. Ти командуваш парада.
	Те влязоха и се насочиха към първия свободен асансьор. Стартерът щракна кастанетите си, момчето затвори вратите и попита:
	— Етажите моля?
	Шести, трети, девети — Рандъл изчака да бъдат обслужени пътниците за тези етажи, преди да съобщи:
	— Тринадесети.
	Момчето се огледа.
	— Мога да ви заведа до четиринадесети и дванадесети, приятелю, и вие да си ги разделите.
	— Моля?
	— Нямаме тринадесети етаж. Ако имаше, никой нямаше да го наеме.
	— Сигурно имате грешка. Аз бях там тази сутрин.
	Погледът, който му отправи момчето, бе подчертано строг.
	— Убедете се сам.
	Той насочи кабината нагоре и спря — дванадесети. Продължи бавно нагоре — цифрата 12 изчезна от погледа и бързо бе заменена от друга — четиринадесети.
	— На кой от двата да ви оставя?
	— Извинете — каза Рандъл. — Изпаднал съм в глупава грешка. Аз наистина бях тук тази сутрин и си помислих, че съм запомнил етажа.
	— Може да е било осемнадесетият етаж — предположи момчето. — Понякога осмицата досущ прилича на тройка. Кого търсите?
	— Фирмата „Детъридж енд Ко“. Те са бижутери — производители.
	Момчето поклати глава.
	— Не са в тази сграда. Тук няма бижутери и няма фирма „Детъридж енд Ко“.
	— Сигурен ли сте?
	Вместо отговор момчето спусна асансьора до десетия етаж.
	— Попитайте в 1001. Там е канцеларията на администрацията на сградата.
	Не, нямаха такава фирма „Детъридж енд Ко“. Не, никакви бижутери — производители или каквито и да било. Да не би господинът да търси Апикс Билдинг вместо Акми? Рандъл им поблагодари и потресен си тръгна.


	Синтия бе запазила пълно мълчание през цялото време. Сега тя заговори:
	— Скъпи…
	— Да. Какво има?
	— Бихме могли да се качим до най-горния етаж и после да слезем.
	— Защо да си правим този труд? Ако фирмата наистина е тук, в администрацията щяха да знаят за това.
	— Да, вярно, но може да не искат да кажат. В цялата тази работа има нещо подозрително. Дай да помислим — от административна сграда може да се скрие цял един етаж, ако се замаскира вратата му като гола стена.
	— Не, това е глупаво. Аз просто губя разсъдъка си — това е всичко. Най-добре е да ме заведеш на лекар.
	— Не е глупаво и умът ти си е на място. Как в асансьора човек измерва височината? По броя на етажите. Ако не си видял някой етаж, никога не би се досетил, че са ти пробутали допълнителен. Може би сме по следите на нещо голямо. — Тя в действителност сама не вярваше на собствените си доводи, но знаеше, че на него му е необходимо да се занимава с нещо.
	Той понечи да се съгласи, но се възпря.
	— А какво би казала за стълбището? Човек непременно би забелязал етаж от стълбището.
	— Може би в стълбището има някакъв фокус. Ако е така, ние ще го открием. Хайде.
	Фокус обаче нямаше. Стъпалата между дванадесети и четиринадесети етаж бяха осемнадесет — точно толкова, колкото между всички останали етажи. Те слязоха от най-горния етаж и огледаха надписите на всяка врата с матови прозорци. Това им отне доста време, тъй като Синтия не искаше и да чуе предложението на Рандъл да се разделят и всеки да вземе по половин етаж. Тя искаше той да й е пред очите.
	Нямаше никакъв тринадесети етаж и нямаше никъде врата, която да съобщава, че апартаментът е нает от бижутерската фирма „Детъридж енд Ко“ или друго някакво име. Имаха време само да четат имената на фирмите по вратите — да влизат във всяка кантора под един или друг претекст би отнело много повече от един ден.
	Рандъл се вгледа замислено в една врата с табела: „Прайд, Грийнуей, Хамилтън, Стайнболт, Картър и Грийнуей — адвокати“.
	— По това време — размишляваше гласно той — може вече и да са сменили надписа на вратата.
	— Не и на _тази_ — подчерта тя. — Във всеки случай, ако работата е била нагласена, те са могли да ликвидират цялото си свърталище. Да го променят така, че ти да не го познаеш. — Въпреки това тя замислено погледна невинните наглед букви. Административната сграда е ужасно откъснато и потайно място. Звукоизолирани стени, жалузи и нищо незначещо име на фирма. На такова място би могло да се случи всичко, абсолютно всичко. Никой не би разбрал. Никой не би се заинтересувал. Никой изобщо не би забелязал. Нито полицай по време на обиколката си, нито съседи, недостъпни като луната, нито дори чистачката, освен ако наемателят сам не я повика. Щом наемът се плаща навреме, управата не закача наемателя. Върши си престъпления по твой вкус и складирай труповете в килера.
	Тя потрепера.
	— Хайде, Теди. Да побързаме.
	Те обходиха останалите етажи по възможно най-бързия начин и най-сетне слязоха във фоайето. Синтия се почувствува стоплена при вида на човешки лица и слънчева светлина, макар че не бяха намерили изчезналата фирма. Рандъл се поспря на стълбата и се огледа.
	— Не допускаш ли, че _може_ да сме влезли в друга сграда? — попита неуверено той.
	— В никакъв случай. Виждаш ли този щанд за цигари? Само дето не спах в него. Познавам всяка наплюта от муха точица по тезгяха.
	— Тогава какъв е отговорът?
	— Отговорът е обяд. Хайде!
	— Добре. Само че аз ще изпия моя.
	След третото уиски тя успя да го убеди да включи в менюто си чиния яхния със солено месо. От яхнията и двете чаши кафе той се почувствува напълно трезвен, но нещастен.
	— Син…
	— Да, Теди.
	— Какво ми стана?
	Тя отговори бавно.
	— Смятам, че ти стана жертва на удивително изпълнен хипнотичен сеанс.
	— И аз така смятам… вече. Дали е от това, но направо се скапах. Хипноза да бъде! Искам обаче да разбера причината.
	Тя започна да шари по масата с вилицата си.
	— Аз не съм сигурна, че искам да разбера. Знаеш ли какво ми се иска да направя, Теди?
	— Какво?
	— Иска ми се да изпратим на мистър Хоуг петстотинте долара с писмо, че не можем да му помогнем и затова му връщаме парите.
	Той се втренчи в нея.
	— Да върнем парите ли? Светии небесни!
	Изражението й сякаш бе на човек, заловен в момент на някакво недостойно предложение, но тя упорито продължи.
	— Разбирам. И все пак това е, което ми се иска да направим. Можем да печелим достатъчно от разводи и да се прехранваме, като следим някого тук и там. Не ни трябва да се занимаваме с подобни неща.
	— Говориш така, сякаш петстотин долара са нещо, което би дала като бакшиш на някой келнер.
	— Не си прав. Мисля само, че те не са достатъчно, за да рискуваш за тях главата или разсъдъка си. Виж, Теди, някой се опитва да ни изпрати за зелен хайвер и преди да предприемем каквото и да било по този случай, искам да разбера защо.
	— И аз искам да разбера. Ето защо не желая да зарежем този случай. По дяволите, никак не обичам да ми пробутват разни номера.
	— Какво ще кажеш на мистър Хоуг?
	Той прокара ръка по косата си, но от това нямаше полза, защото тя и така си бе разрошена.
	— Не знам. Защо ти не поговориш с него? Баламосай го нещо.
	— Ето това се казва _хубава_ идея. Ето това се казва _отлична_ идея. Ще му кажа, че си си счупил крака, но утре ще бъдеш добре.
	— Не се дръж така, Син. Знаеш, че на теб ти се удава да се оправяш с него.
	— Добре. Ала трябва да ми обещаеш нещо, Теди.
	— Какво да ти обещая?
	— Докато се занимаваме с този случай, да вършим всичко заедно.
	— Но нали работим винаги заедно?
	— Искам да кажа _наистина_ заедно. Искам да си ми _непрекъснато_ пред очите.
	— Виж какво, Син, може да не е удобно.
	— Обещай.
	— Добре, добре, обещавам.
	— Ето така е по-добре — тя се отпусна и изражението й стана почти щастливо. — Няма ли да е по-добре да се върнем в кантората?
	— Да я вземат мътните тази кантора! Дай да излезем и да изгледаме няколко филма.
	— Дадено, умнико. — Тя си взе ръкавиците и чантата.


	Киното не успя да го развесели, макар че бяха избрали прожекция само от уестърни — филми, които той прекалено много харесваше. Героят обаче приличаше на подъл надзирател, а за пръв път загадъчно маскираните ездачи имаха наистина зловещ вид. На него продължаваше да му се привижда тринадесетият етаж на Акми Билдинг, дългата остъклена преграда, зад която се трудеха златарите, и дребният съсухрен управител на фирмата „Детъридж енд Ко“ — може ли човек да бъде хипнотизиран така, че да повярва, че е видял нещо, и то с такива подробности.
	Синтия почти не следеше филма. Тя бе прекалено заета с хората наоколо. Улови се, че всеки път, щом лампите светнеха, тя изучаваше внимателно лицата им. Ако имаха такъв вид, когато се забавляват, как ли изглеждаха, когато са нещастни? С редки изключения в най-добрия случай лицата изглеждаха безжизнено примирени. Тя откри в тях недоволство, неумолими признаци на физическа болка, самотна мъка, безсилие и притъпена духовна нищета, рядко се мяркаше весело лице. Дори Теди, чиято обичайна непринудена веселост бе една от главните му добродетели, изглеждаше мрачен — не безпричинно, призна тя. Зачуди се какви ли са причините за онези, другите скръбни маски.
	Спомни си, че веднъж бе видяла картина, озаглавена „Метро“. Представляваше тълпа, която приижда от вратата на подземния влак, докато друга тълпа се готви да нахлуе в него. Качвайки се или слизайки — те просто бързаха и въпреки това като че ли нищо не ги радваше. В самата картина нямаше нищо красиво, явно че единствената цел на художника е била да подложи на жестока критика начина на живот.
	Тя се зарадва, когато прожекцията свърши и можеха да потърсят спасение в относителната свобода на улицата. Рандъл махна на едно такси и те поеха към къщи.
	— Теди…
	— Да?
	— Забеляза ли физиономиите на хората в кинозалата?
	— Не, не им обърнах внимание. Защо?
	— На нито един не му личеше, че изпитва някакво удоволствие от живота.
	— Може и да е така.
	— Но защо да е така? Виж… ние живеем весело, нали?
	— Разбира се.
	— Винаги сме живели весело. Дори в началото, когато нямахме пукната пара и се мъчехме да завъртим работата, пак ни беше весело. Лягахме си с усмивка и се събуждахме щастливи. И все още е така. Какъв е отговорът?
	Той се усмихна за пръв път след издирването на тринадесетия етаж и я ощипа.
	— Весело е да се живее с теб, малката.
	— Благодаря. Същото се отнася и за теб. Знаеш ли, като бях малка, имах една странна идея.
	— Казвай.
	— Самата аз бях щастлива, но като растях, виждах, че майка ми не беше. И баща ми не беше. И учителите ми не бяха… повечето от възрастните около мен не бяха щастливи. И тогава ми хрумна идеята, че като пораснеш, откриваш нещо, което ти пречи да се чувствуваш щастлив. Известно ти е как се държат към едно дете: „Още си малка да разбереш, мила“ или „Почакай, докато пораснеш, сладурче, и тогава ще разбереш.“ Чудех се каква ли е тайната, която пазят от мен, и слухтях зад вратите, за да разбера дали не мога да я открия.
	— Роден детектив!
	— _Шт._ Виждах обаче, че каквото и да бе това, то не прави възрастните щастливи. Прави ги тъжни. Тогава започнах да се моля никога да не откривам тази тайна — тя леко вдигна рамене. — Струва ми се, че така и не я открих.
	Той се позасмя.
	— Нито пък аз. Вечният Питър Пан — това съм аз. Толкова щастлив, колкото ако бях надарен със здрав разум.
	Тя постави на рамото му малката си облечена в ръкавица ръка.
	— Не се смей, Теди. Именно това ме плаши в случая на Хоуг. Боя се, че ако напреднем с него, наистина ще открием онова, което възрастните знаят. И тогава никога вече няма да се засмеем.
	Поиска му се да се засмее, но я погледна сериозно.
	— Ти май не се шегуваш, а? — погъделичка я под брадичката. — Не ставай дете, малката. Това, от което се нуждаеш, е вечеря и… нещо за пиене.


	4

	След вечеря Синтия тъкмо съчиняваше мислено какво ще каже на мистър Хоуг, като му се обади по телефона, когато домофонът иззвъня. Тя отиде до вратата на апартамента и вдигна слушалката.
	— Да?
	Почти веднага се обърна към съпруга си и само с устни му съобщи:
	— Обажда се мистър Хоуг.
	Той повдигна вежди, допря предупредително пръст до устните си и прекомерно предпазливо се отправи на пръсти към спалнята. Тя кимна.
	— Един момент, моля. Ето… сега е по-добре. Изглежда, връзката не беше в ред. Кой се обажда, моля?
	— О, мистър Хоуг. Качете се, мистър Хоуг — тя натисна копчето, с което се отваряше входната врата.
	Той влезе, покланяйки се плахо.
	— Надявам се, че няма да го вземете за натрапване, но бях толкова разстроен, че ми се стори, че не мога да дочакам резултата.
	Тя не го покани да седне.
	— Съжалявам — рече любезно, — но ще трябва да ви разочаровам. Мистър Рандъл още не се е прибрал у дома.
	— Оо! — той изглеждаше покъртително разочарован, толкова дълбоко, че тя внезапно изпита състрадание. После си спомни на какво бе подложен цяла сутрин съпругът й и отново охладня.
	— Знаете ли — попита той — кога ще си дойде?
	— Не бих могла да кажа. Детективските съпруги, мистър Хоуг, се научават да не чакат нощем до късно съпрузите си.
	— Да, сигурно е така. Е, предполагам, че не би трябвало да ви се натрапвам повече. Но аз _много_ искам да говоря с него.
	— Ще му предам. Има ли нещо важно, което трябва да му съобщите? Може би някакви нови сведения?
	— Не… — отвърна той бавно. — Струва ми се, че няма… всичко изглежда толкова глупаво!
	— Кое, мистър Хоуг?
	Той се помъчи да разчете мислите й.
	— Чудя се… мисис Рандъл, вярвате ли в обладаването?
	— Обладаването ли?
	— Обладаването на човешки души… от демони.
	— Не бих казала, че съм се замисляла много по този въпрос — отговори предпазливо тя. Чудеше се дали Теди слуша и дали ще успее да дотича бързо, ако тя изпищи.
	Хоуг опипваше някак особено ризата си отпред, разкопча едно копче — лъхна я парлива, гадна миризма, а след миг той протегна ръка, в която имаше нещо — той го бе извадил изпод ризата си, завързано с конец около врата.
	С неимоверно усилие тя погледна и с дълбоко облекчение го разпозна — това беше… снопче пера от пресен чесън, което той носеше като огърлица.
	— Защо го носите? — попита тя.
	— Изглежда наистина глупаво, нали? — призна си той. — Да се поддам на подобни суеверия… ала това ме успокоява. Изпитах смразяващото чувство, че някой ме наблюдава…
	— Естествено. Ние ви… Мистър Рандъл ви наблюдаваше по ваше указание.
	— Не това. Някакъв човек в огледалото… — той се поколеба.
	— Човек в огледалото ли?
	— Нашето отражение в огледалото ни наблюдава, но то, естествено, не ни тревожи. Това обаче е нещо друго — сякаш някой се опитва да се добере до мен и само дебне удобен случай. Смятате ли, че съм луд? — завърши неочаквано той.
	Тя го слушаше разсеяно, защото, когато той бе протегнал ръката си с чесъна, тя бе забелязала нещо и именно то я занимаваше сега. По върховете на пръстите му имаше спирали, кривини и извивки, както и по пръстите на всеки друг, и очевидно тази вечер те не бяха покрити с колодий. Тя реши да набави комплект отпечатъци за Теди.
	— Не, не смятам, че сте луд — рече тя утешително. — Но мисля, че се поддавате твърде много на тревогите си. Трябва да си почивате. Не бихте ли пийнали нещо?
	— Ще ви бъда благодарен, ако ми донесете чаша вода.
	Вода или алкохол — все едно — интересуваше я само чашата. Тя се извини и отиде в кухнята, където избра висока чаша с гладки стени без украса. Старателно я избърса и не по-малко старателно, за да не я намокри отвън, сложи в нея лед и сипа вода. Занесе чашата, като я държеше близо до дъното.
	Съзнателно или несъзнателно, той я беше надхитрил. Стоеше пред огледалото близо до вратата, където очевидно бе оправял вратовръзката си и се бе почистил след прибирането на чесъна в скривалището му. Когато се обърна при влизането й, тя вида, че Хоуг отново си бе сложил ръкавиците.
	Покани го да седне, като смяташе, че при поканата ще си свали ръкавиците. Той обаче отказа:
	— И без това достатъчно ви досаждах. — Изпи половината вода, поблагодари и мълчешком си тръгна.
	Влезе Рандъл.
	— Отиде ли си?
	Тя рязко се обърна.
	— Да, отиде си, Теди. Бих искала да си вършиш сам мръсната работа. Той ме изнервя. Щях да се разкрещя, за да влезеш.
	— Спокойно, малката.
	— Всичко е наред, само този да не ни се беше мяркал пред очите. — Тя отиде до един прозорец и го отвори широко.
	— Твърде късно е за разкаяние. Вече сме в играта. Я кажи, взе ли му отпечатъците?
	— Нямах късмет. Сякаш ми прочете мислите.
	— Доста неприятно.
	— Теди, как смяташ да постъпиш с него сега?
	— Хрумна ми една идея, но първо искам да я разработя. Какви бяха тези дивотии, които ти дрънкаше за разни демони и някакъв човек в огледалото, който го наблюдава?
	— Не каза точно така.
	— Може би аз съм човекът от огледалото. Тази сутрин аз го наблюдавах в едно огледало.
	— Ъъ… Той просто си послужи с метафора. Стяга го шапката — внезапно тя се обърна, защото й се стори, че над рамото й нещо помръдна. Ала нямаше нищо освен мебелите и стената. Вероятно само отражение в огледалото, реши тя и не спомена нищо за това. — И мене ме стяга — добави тя. — А що се отнася до демоните, той е единственият демон, когото познавам. Знаеш ли какво ми се иска?
	— Какво?
	— Да си пийна нещо по-силно и да си легна рано.
	— Чудесна идея — той се отправи към кухнята и се залови да приготви коктейла. — А сандвич искаш ли?


	Рандъл откри, че се намира по пижама във всекидневната на техния апартамент с лице към огледалото, окачено близо до входната врата. Неговото отражение — не, това не беше неговото отражение, защото образът бе облечен прилично в скромен костюм, подходящ за солиден бизнесмен — му заговори.
	— Едуард Рандъл.
	— Ха?
	— Едуард Рандъл, вие сте призован. Ето — хванете се за ръката ми. Придърпайте един стол и ще видите колко лесно ще се качите тук.
	Това му се стори напълно естествено, всъщност единственото разумно нещо, което можеше да направи. Постави под огледалото стол с облегалка, пое предложената му ръка и се покатери бързо. На отвъдната страна под огледалото имаше умивалник, на който стъпи, преди да слезе. Той и придружителят му стояха в малка облицована с бели плочки умивалня от онези, които се срещат в учрежденията.
	— Побързайте — каза придружителят. — Всички други вече се събраха.
	— Кой сте вие?
	— Наричат ме Фипс — отвърна другият с лек поклон. — Оттук, моля.
	Фипс отвори вратата на умивалнята и леко го побутна. Рандъл се озова в помещение, което очевидно бе заседателна зала — в нея се провеждаше събрание — край дългата маса бяха насядали десетина мъже. Всички те бяха приковали погледи в него.
	— Качете се горе, мистър Рандъл.
	Още едно побутване, само че не толкова леко, и той се озова седнал в средата на полираната маса. През тънката памучна материя на долнището на пижамата си усети студа на твърдия плот.
	Загърна плътно горнището около себе си и потрепера.
	— Свършвайте с представлението. Пуснете ме да сляза оттук. Не съм облечен. — Той се опита да стане, ала нямаше сили дори за това най-обикновено движение.
	Някой зад гърба му се изкиска.
	— Не е много дебел — обади се един глас.
	— За тази работа не е от значение — отговори друг.
	Положението започваше да се изяснява — за последен път беше без панталони на булевард Мичигън. Неведнъж се е оказвало, че отново ходи на училище не само необлечен, но и с неподготвени уроци, че и закъснял на всичко отгоре. И така той знаеше как да се справи — затваряш си очите и се пресягаш за завивките. После се събуждаш здрав и читав в леглото. Той затвори очи.
	— Безполезно е да се криете, мистър Рандъл. Ние ви виждаме и само губите време.
	Той отвори очи.
	— Какво значи това? — попита той яростно. — Къде съм? Защо ме доведохте тук? Какво става?
	С лице към него начело на масата седеше огромен мъж. Изправен, той сигурно бе висок най-малко шест фута и два инча-беше широкоплещест, но с несъразмерно телосложение. Тлъстината покриваше щедро исполинското му тяло. Ръцете му обаче бяха нежни, добре оформени и с отлично поддържани нокти. Чертите му не бяха едри, но в сравнение с мощните челюсти и двойната брадичка изглеждаха още по-дребни. Очите бяха малки и дяволити — устата непрекъснато се усмихваше, а той правеше един номер — стискаше устни и рязко ги издуваше навън.
	— Едно по едно, мистър Рандъл — рече той добродушно. — Що се отнася до това къде сте — това е тринадесетият етаж на Акми Билдинг — спомняте ли си? — Той се ухили, сякаш двамата си казаха някакъв поверителен анекдот. — Що се отнася до въпроса, какво става тук — това е събрание на управителния съвет на фирмата „Детъридж енд Ко“. Аз — както бе седнал, той успя да се поклони над огромния си търбух — съм Р. Джеферсън Стоулс, председател на съвета, на вашите услуги, господине.
	— Но…
	— Моля ви, мистър Рандъл — първо представянето. От дясната ми страна е мистър Таунсенд.
	— Приятно ми е, мистър Рандъл.
	— Драго ми е — отвърна Рандъл машинално. — Вижте какво, това отива твърде…
	— Следват мистър Грейвсби, мистър Уелс, мистър Йоукъм, мистър Принтемпс, мистър Джоунс и мистър Фипс, когото вече познавате. Той е нашият секретар. От другата му страна е седнал мистър Райфснайдър и мистър Снайдър — нямат роднински връзки. И най-накрая мистър Паркър и мистър Крус. Мистър Потифар, за съжаление, не може да присъствува, но ние имаме кворум.
	Рандъл отново се опита да стане, но плотът на масата се оказа невероятно хлъзгав.
	— Не ме интересува — каза горчиво той — дали имате кворум или битка между две банди. Пуснете ме да изляза от тук.
	— Ц… ц, мистър Рандъл. Ц… ц. Не държите ли да се отговори на въпросите ви?
	— Притрябвало ми е! Пуснете ме, по дяволите.
	— Но на тях наистина трябва да се отговори. Това е делово събрание и ние с вас имаме делова работа.
	— С мен ли?
	— Да, с вас. Вие сте, така да се каже, малка точка от дневния ни ред, но точка, която трябва да изясним. Ние не одобряваме вашата дейност, мистър Рандъл. Вие наистина трябва да я преустановите.
	Преди Рандъл да успее да отговори, Стоулс го възпря с жест.
	— Не бързайте, мистър Рандъл. Оставете ме да обясня. Не става въпрос за цялостната ви дейност. Нас не ни засяга колко блондинки пробутвате в хотелските стаи, за да послужат като хрисими свидетелки при бракоразводните дела, нито до колко телеграми се добирате, нито пък колко писма отваряте. Има само една ваша дейност, която ни засяга. Става дума за мистър Хоуг — той неволно изтърва последната дума.
	Рандъл почувствува как през залата премина тревожна тръпка.
	— Какво искате да кажете за мистър Хоуг? — попита той.
	Тръпката отново се почувствува. Дори Стоулс вече не се преструваше, че се усмихва.
	— Нека го наричаме оттук нататък — рече той — „вашия клиент“. Ето за какво става въпрос, мистър Рандъл. Ние имаме други планове за мистър… за вашия клиент. Трябва да го оставите на мира. Трябва да го забравите, трябва изобщо повече да не го виждате.
	Без да се уплаши, Рандъл погледна назад.
	— Никога досега не съм зарязвал свой клиент. По-скоро бих ви видял в пъкъла.
	— Това — призна Стоулс, издувайки напред устни — е несъмнена възможност, уверявам ви, но възможност, която нито вие, нито аз би трябвало да споменаваме освен като надута метафора. Да бъдем благоразумни. Вие _сте_ благоразумен човек, знам това, ние с моите другари също сме благоразумни същества. Вместо да се мъчим да ви заставяме или увещаваме, искам да ви разкажа една история, за да можете да разберете причината.
	— Не ми трябва да слушам никаква история. Аз си тръгвам.
	— Наистина ли? А пък аз мисля, че не си отивате. И че ще слушате!
	Той вдигна пръст към него. Рандъл се опита да отговори, но установи, че не е в състояние. „Това — мислеше си той — е най-проклетият пижамен сън, който някога съм сънувал. Не трябваше да ям преди лягане, но откъде да знам.“
	— В началото — заразказва Стоулс — бе Птицата. — Неочаквано той покри с ръце лицето си — всички останали, събрани около масата, сториха същото.
	Птицата — Рандъл изведнъж си представи какво означава тази обикновена дума, изречена от устата на този противен дебелак — не мекичко и пухкаво пиленце, а граблива птица с мощни криле, хищна, с немигащи очи — белезникави и втренчени, и морави обици. Но особено ясно си представяше краката й — птичи крака, покрити с жълти люспи, мършави, със закривени нокти, запълнени с месо от плячката. Гадни и страшни… Стоулс откри лицето си.
	— Птицата бе сама. Могъщите й криле разсичаха празните дълбини на пространството, където погледът нищо не срещаше. Ала дълбоко вътре в нея се таеше Силата, а Силата бе Животът. Тя гледаше на север, когато нямаше север. Тя гледаше на юг, когато нямаше юг. На изток и на запад гледаше тя, нагоре и надолу. Тогава от нищото и от силата на волята си, тя си сви гнездо.
	Гнездото бе широко и дълбоко, и здраво. В него тя снесе сто яйца. Хиляда пъти по десет хиляди години тя стоя в гнездото, за да мъти яйцата, заета със собствените си мисли. Когато времето дойде, тя напусна гнездото и го обточи със светлини, за да могат да ги виждат новооперените пилета. Тя бдеше и чакаше.
	От всяко от стоте яйца се излюпиха по сто Сина на Птицата, десет хиляди на брой. Ала толкова широко и дълбоко беше гнездото, че имаше място достатъчно и предостатъчно за всекиго от тях, по кралство за всекиго и всеки бе крал — крал на създанията, които пълзят и плуват, летят и ходят на четири крака, създанията, родени от пролуките на гнездото, от топлината и очакването.
	Мъдра и жестока бе Птицата и мъдри и жестоки бяха Синовете на Птицата. В продължение на два пъти по десет хиляди години те воюваха и властвуваха и Птицата бе доволна. Тогава някои от тях решиха, че са мъдри и силни колкото самата Птица. От материята, от която бе изградено гнездото, те сътвориха същества по свое подобие и им вдъхнаха мисълта, че могат да имат свои синове, които да им служат и да се сражават за тях. Но синовете на Синовете не бяха мъдри и силни, и жестоки, а слаби и мекушави, и глупави. Птицата не беше доволна.
	Отчая се тя от собствените си Синове и позволи на мекушавите и глупавите да ги оковат… Престанете да се въртите, мистър Рандъл! Разбирам, че е трудно за вашия беден ум, но повярвайте ми, поне веднъж трябва наистина да се замислите за нещо по-дълго от носа си и по-широко от устата си.
	Глупавите и слабите не бяха в състояние да удържат Синовете на Птицата, ето защо Птицата пръсна тук и там сред тях други по-могъщи, по-жестоки и по-зли, които с ловкост, жестокост и лукавство успяваха да провалят опитите на Синовете да се освободят. Твърде доволна Птицата се отпусна и зачака да доизиграе сама играта си докрай.
	— Играта все още се играе. Ето защо не можем да ви разрешим да се месите на вашия клиент, нито да му помагате по някакъв начин. Нали разбирате това?
	— Не разбирам! — изкрещя Рандъл, комуто изведнъж се възвърна способността да говори. — Проклятие! По дяволите цялата ви шайка! Тази шега мина всякаква граница.
	— Глупав, слаб и заблуден — въздъхна Стоулс. — Покажете му, Фипс.
	Фипс се изправи, сложи на масата малко куфарче, отвори го и извади нещо, което тикна под носа на Рандъл — огледало!
	— Моля погледнете насам, мистър Рандъл — рече любезно той.
	Рандъл се огледа в огледалото.
	— Какво ви напомня това, мистър Рандъл?
	Образът избледня и се оказа, че той наблюдава собствената си спалня, сякаш от някаква малка височина. Стаята бе тъмна, но той виждаше ясно главата на жена си върху възглавницата й. Неговата собствена възглавница беше празна.
	Тя се размърда и с лека въздишка се обърна на другата страна. Устните й бяха леко отворени и едва доловимо се усмихваха като че ли това, което сънуваше, бе приятно.
	— Виждате ли, мистър Рандъл? — попита Стоулс. — Сигурно не бихте желали да й се случи нещо лошо, нали така?
	— Ах вие мръсни, долни…
	— Полека, мистър Рандъл, полека. Само това искаме от вас. Помислете си за вашите собствени интереси и за _нейните_. — Стоулс се обърна настрани.
	— Отведете го, мистър Фипс.
	— Елате, мистър Рандъл! — Той отново почувствува твърде недостойното побутване изотзад, после полетя във въздуха и цялата сцена се разби на парчета наоколо му.
	Намираше се напълно буден в собственото си легло, легнал по гръб и плувнал в студена пот. Синтия седна в кревата.
	— Какво има, Теди? — попита тя сънливо. — Чух, че извика.
	— Нищо. Сигурно някакъв лош сън. Извинявай, че те събудих.
	— Няма нищо. На стомаха ли ти е тежко?
	— Нещо такова.
	— Вземи сода бикарбонат.
	— Ще взема — той стана, отиде в кухнята и разтвори във вода малка доза. Сега, когато бе буден, осъзна, че в устата му леко киселееше. От содата му стана по-добре.
	Синтия бе вече заспала, когато той се върна. Пъхна се тихичко в леглото. Без да се събужда, тя се сгуши в него и го стопли с тялото си. Той също бързо заспа.


	— „Тури й пепел на бедата! Дирли-дирли-де“ — внезапно той спря да пее, намали струята на душа, достатъчно, за да се чува нормално, и каза:
	— Добро утро, красавице.
	Синтия стоеше в рамката на вратата на банята, триеше едното си око и сънливо го гледаше с другото.
	— На ранобудните песнопойци — добро утро!
	— Защо да не пея? Навън е прекрасен ден, а и аз спах прекрасно. И съм измислил нова душова песен. Слушай!
	— Не си прави труда!
	— Това е песен — продължи той невъзмутимо, — посветена на един млад човек, който оповестява намерението си да излезе в градината, за да си хапне червеи.
	— Теди, ти си невъзможен.
	— Не, не съм. Слушай — той увеличи струята. — Трябва да се пусне водата силно, за да се получи пълен ефект. Първи куплет:

	В градината не ми се ходи този ден,
	ще викна червеите тук при мен,
	че ако трябва да съм унизен,
	поне удобно да съм настанен.

	За по-голям ефект той спря и обяви:
	— Припев.

	Тури й пепел на бедата. Дирли-дирли-де.
	И хапвай червеите свои с витаминче „Бе“.
	А следваш ли съвета мой, ще бъдеш ти
	лапач на червеи дори на сто и три.

	Той отново направи пауза.
	— Втори куплет — обяви той. — Само че все още не съм измислил втория куплет. Да повторя ли първия?
	— Не, благодаря. Само се измъквай изпод душа и ме остави и аз да се добера до него.
	— Ти не харесваш песента — упрекна я той.
	— Не съм казала такова нещо.
	— Изкуството рядко се цени — оплака се той, но излезе изпод душа.
	Когато тя се появи в кухнята, той бе вече приготвил кафето и сока от портокали. Подаде й чаша плодов сок.
	— Теди, ти си сладур. Какво искаш в замяна на цялото това ухажване?
	— Теб. Ала не сега. Аз не съм само сладък, но съм и акъллия.
	— Така ли?
	— Ъхъ. Виж — измислих как да постъпим с приятелчето Хоуг.
	— Хоуг ли? Олеле!
	— Внимавай, ще я разлееш! — Той й взе чашата и я сложи на масата. — Не ставай глупава, малката. Какво ти влезе в главата?
	— Не знам, Теди. Чувствувам се така, сякаш нападаме важната клечка Цицерон с воден пистолет.
	— Не трябва да говоря за работа преди закуска. Изпий си кафето — ще ти стане по-добре.
	— Дадено. Не искам препечена филия, Теди. И в какво се състои блестящото ти хрумване?
	— Ето в какво — започна да обяснява той, докато хрупаше препечената филия. — Вчера ние се стараехме да не попадаме в зрителното му поле, за да не получи сътресение и не се върне към своето нощно „аз“. Нали така?
	— Хм.
	— Днес това няма да е необходимо. Можем да се лепнем за него като пиявици, и двамата, кажи-речи под ръка. Няма значение, ако това навреди на неговото дневно „аз“, защото ние можем да го заведем до Акми Билдинг. Щом стигне веднъж там, навикът ще го отведе до мястото, където обикновено ходи. Прав ли съм?
	— Не знам, Теди. Може и да си прав. Хората, страдащи от амнезия, са особняци. Той може просто да изпадне в състояние на объркване.
	— Смяташ ли, че идеята ми няма да успее?
	— Може да успее, а може и да не успее. Но щом като предвиждаш да сме плътно заедно, аз съм готова да опитаме — освен ако не се каниш да зарежеш целия случай.
	Той не обърна внимание на условието, поставено от нея.
	— Добре. Ще се обадя на стария мишелов по телефона и ще му кажа да ни чака в апартамента си. — Той се пресегна през масичката и грабна телефона, набра номера и разговаря кратко с Хоуг. — Ясно е, че на този му е мръднала чивията — каза той, като постави слушалката. — Отначало изобщо не можа да си спомни кой съм. След това съвсем отведнъж нещо му прищрака и всичко се оправи. Готова ли си да тръгваме, Син?
	— Половин секунда.
	— Дадено. — Той стана и отиде във всекидневната, свирукайки си тихичко.
	Свирукането секна — той бързо се върна в кухнята.
	— Син…
	— Какво има, Теди?
	— Моля те, ела във всекидневната.
	Тя побърза да се подчини, внезапно изпълнена с предчувствия, съзирайки изражението на лицето му. Той посочи към един стол с облегалка, издърпан точно под огледалото, близо до външната врата.
	— Син, как това е отишло там?
	— Онзи стол ли? Ами, тъкмо преди да си легна, аз дръпнах един стол дотам, за да изправя огледалото. И сигурно съм го оставила там.
	— Ммм, предполагам, че е така. Странно, когато загасих лампата, не го забелязах.
	— Защо те безпокои това? Да не си мислиш, че някой може да е влизал в апартамента снощи?
	— Да. Да, разбира се, точно това си мислех. — Челото му обаче остана набръчкано.
	Синтия го погледна, после отиде в спалнята. Там взе чантичката си, провери я набързо, след това отвори малко тайно чекмедже в своята тоалетна масичка.
	— Ако някой _наистина_ е успял да се вмъкне, не е спечелил много. У теб ли е портфейлът ти? Всичко ли си е на мястото? Къде ти е часовникът?
	Той провери набързо и докладва:
	— Всичко е наред. Сигурно си оставила стола там, а аз едва сега го забелязах. Готова ли си за тръгване?
	— С теб докрай!
	Той не спомена нищо повече по този въпрос. Тайно обаче си мислеше каква заплетена каша могат да забъркат няколко подсъзнателни спомена и един дебел сандвич преди лягане. Сигурно бе забелязал стола точно когато бе загасял лампата — оттук и неговата поява в кошмара. Той престана да мисли по този въпрос.


	5

	Хоуг ги очакваше.
	— Заповядайте — каза той. — Влезте. Добре дошли, госпожо, в моето малко убежище. Ще седнете ли? Имаме ли време за чаша чай? Боя се — добави той сякаш се извиняваше, — че у дома нямам кафе.
	— Смятам, че имаме време — съгласи се Рандъл. — Вчера излязохте от блока в осем и петдесет и три, а сега е едва осем и тридесет и пет. Мисля, че ще трябва да излезем по същото време.
	— Добре — Хоуг излезе и веднага се върна с чаен сервиз върху поднос, който постави върху масата до коленете на Синтия.
	— Бихте ли налели, мисис Рандъл? Това е китайски чай — добави той. — Лично аз го приготвих.
	— С удоволствие.
	Тя бе принудена да си признае, че тази сутрин той изобщо не изглеждаше зловещ. Беше просто суетлив дребничък ерген с бръчици около очите и с изключително изискан апартамент. Картините му бяха хубави — точно колко, тя не беше компетентна да прецени, но имаха вид на оригинали. Освен това и не бяха много на брой, отбеляза тя с одобрение. Дребничките ергени с претенции за артистичност са обикновено по-лоши и от старите моми, защото натъпкват стаите си с какво ли не.
	Това обаче не важеше за апартамента на мистър Хоуг — изящен до съвършенство и приятен по своему като валс от Брамс. Искаше й се да го попита откъде е купил драпираните си завеси.
	Той пое от нея чая, обгърна чашата с длан и вдъхна аромата, преди да отпие. После се обърна към Рандъл.
	— Страхувам се, господине, че тази сутрин ще гоним вятъра.
	— Може би. Защо мислите така?
	— Ами, как да ви кажа… Аз наистина недоумявам какво трябва да правя сега. Вашето обаждане по телефона… — тъкмо си приготовлявах утринния чай, по правило не държа прислужница, когато се обадихте. Струва ми се, че рано сутрин се намирам повече или по-малко в някаква тъмна мъгла — разсеян съм, как да кажа, върша нещата, които човек прави, като стане сутрин — занимава се с тоалета си и всичко останало, а мислите му са някъде другаде. Когато ми позвънихте, бях направо изумен и ми трябваше известно време, за да си спомня кой сте и каква работа ни свързва. Разговорът донякъде поизбистри главата ми, накара ме да се самоосъзная, така да се каже, но сега… — той повдигна безпомощно рамене. — Сега аз нямам ни най-малка представа какво трябва да правя.
	Рандъл кимна.
	— Когато ви се обадих, аз имах предвид тази възможност. Не твърдя, че съм психолог, но изглежда, че е възможно преминаването ви от вашето нощно „аз“ към вашето дневно „аз“ да става, когато излизате от апартамента си и че всяко вмешателство в установения ви ред може да ви изкара от релсите.
	— Тогава защо…
	— Няма да е от значение. Виждате ли, ние ви проследихме вчера — вече знаем къде ходите.
	— _Наистина_ ли? Кажете ми, господине! Кажете ми!
	— Да не избързваме. Изгубихме следите ви в последната минута. Ето какво си мисля: Ние ще можем да ви заведем по същия път до самото място, където изгубихме следите ви вчера. На това място, надявам се, вашият обичаен навик ще продължи да ви води, а ние ще бъдем плътно по дирите ви.
	— Казвате „ние“? Мисис Рандъл помага ли ви в тази работа?
	Рандъл се поколеба, осъзнавайки, че са го уловили в малка хитрина. Синтия влезе в играта и пое топката.
	— Обикновено не, мистър Хоуг, но този случай ни се стори изключителен. Помислихме си, че няма да ви хареса, ако в личните ви работи се намеси със своето посредствено следене платеният съгледвач. Ето защо мистър Рандъл реши лично да се заеме с вашия случай, пък при необходимост аз му помагам.
	— О, но това е ужасно мило от ваша страна.
	— Нищо подобно.
	— Да, така е — наистина. Но ъъ, в такъв случай се питам дали съм платил достатъчно. Не струват ли малко повече услугите на шефа на фирмата?
	Хоуг гледаше Синтия — Рандъл й подсказа едно недвусмислено „да“, което тя предпочете да отмине.
	— Това, което вече платихте, мистър Хоуг, ни се вижда достатъчно. Ако по-късно възникнат допълнителни парични затруднения, тогава можем да ги обсъдим.
	— По всяка вероятност — той замълча и прехапа долната си устна. — Високо ценя колко тактично сте постъпили, като сте се заели лично с моите работи. Не бих искал… — Внезапно той се обърна към Рандъл. — Как ще постъпите, ако се изясни, че животът ми през деня е скандален? — Думата сякаш го нарани.
	— Мога да запазя скандала в тайна.
	— Ами ако е нещо по-лошо от скандален? Да речем — престъпен. Жестоко престъпен.
	Рандъл се позабави, за да подбере думите си.
	— Разрешителното ми е издадено от щата Илинойс. По силата на това разрешително аз съм длъжен да смятам себе си в тесен смисъл за цивилен полицай. Аз, естествено, не бих могъл да прикрия никое по-голямо углавно престъпление. Не ми влиза в работата обаче да предавам клиенти и за най-дребната неблагоразумна постъпка. Мога да ви уверя, че трябва да е нещо много сериозно за мен, за да реша да предам някой клиент на полицията.
	— Но и не можете да ме уверите, че _няма_ да направите това?
	— Не — отвърна той решително.
	Хоуг въздъхна.
	— Значи трябва да разчитам на вашата справедлива преценка. — Той повдигна дясната си ръка и си погледна ноктите. — Не. Не мога да рискувам. Мистър Рандъл, да речем, че откриете нещо, което не одобрявате — не бихте ли могли просто да ми се обадите по телефона и да ми кажете, че се отказвате от случая?
	— Не.
	Той закри очи и не отговори веднага. Когато заговори, гласът му едва се чуваше.
	— Вие все още нищо не сте открили, нали?
	Рандъл поклати глава.
	— Тогава няма ли да е по-мъдро да се откажете от случая сега? По-добре е някои неща никога да не се узнават.
	Явното му страдание и безпомощност, съчетани с благоприятното впечатление, което й бе направил апартаментът му, породиха съчувствие у Синтия — нещо, което тя едва ли би сметнала за възможно предишната вечер. Тя се наведе към него.
	— Защо трябва да се опечалявате толкова, мистър Хоуг? Вие нали нямате основание да мислите, че сте направили нещо, от което да се страхувате?
	— Не. Абсолютно нищо. Нищо освен непреодолим страх.
	— Но от какво?
	— Мисис Рандъл, случвало ли ви се е някога да чуете шум зад гърба си и да ви е страх да се обърнете? Събуждали ли сте се някога нощем, оставайки с плътно спуснати клепачи, вместо да разберете кое е онова, което ви е уплашило? Някои злини постигат своето пълно въздействие само когато човек ги осъзнае и се изправи пред тях. Аз нямам смелост да се изправя пред тази злина — добави той. — Смятах, че мога, но съм сгрешил.
	— Оставете това — рече мило тя, — действителността не е никога толкова страшна, колкото нашите страхове.
	— Защо говорите така? А защо да не е и много по-страшна?
	— Ами защото не е — тя млъкна, осъзнала внезапно, че в тази залъгалка няма и капка истина, че тя беше от онези приказки, до които възрастните прибягват, за да успокояват децата си. Спомни си за майка си, която бе отишла в болницата с мисълта, че ще я оперират от апендицит — който нейните приятели и любящо семейство тайничко бяха диагностицирали като „хипохондрия“* — за да умре там от рак.
	[* Нервно разстройство поради прекален страх от въображаемо заболяване. _Б.пр._]
	Да, често действителността е по-страшна и от най-големите ни страхове.
	И все пак тя не можеше да се съгласи с него.
	— Да погледнем на въпроса откъм възможно най-мрачната му страна — предложи тя. — Да допуснем, че наистина сте извършили нещо престъпно по време на пристъпите ви на амнезия. Няма съд в щата, който да ви потърси правна отговорност за вашите действия.
	Той я изгледа неспокойно.
	— Не, няма. Вероятно имате право. Но знаете ли какво ще направят? Нали знаете? Имате ли някаква представа как постъпват с душевно болните престъпници?
	— Разбира се, че имам — отвърна тя уверено. — Тях ги лекуват по същия начин, както и всеки друг психоболен. Няма разлика. Знам, защото съм събирала материали по този въпрос в щатската болница.
	— Дори и така да е — вие сте гледали на този въпрос _отвън._ Имате ли представа как изглеждат нещата отвътре? Да са ви пъхали някога в мокра усмирителна риза? Някога да ви е слагал пазач да спите? Или да са ви хранили насила? Знаете ли какво е да чувате как ключът се завърта в ключалката при всяко ваше дори най-леко помръдване? И да нямаш никога възможност да останеш сам със себе си, независимо колко и да ти е необходимо това?
	Той стана и започна да крачи из стаята.
	— Но това не е най-страшното. Най-страшното са другите болни. Или си мислите, че ако собствената памет на някой човек му прави номера, то той не разпознава лудостта у другите? Някои от тях са смешни, а други имат привички твърде отвратителни, за да се разказва за тях. И говорят, говорят, _говорят_. Можете ли да си представите — лежите с пристегнат здраво чаршаф и някаква _твар_ в съседното легло непрестанно повтаря: „Птичката се издигна нагоре и после отлетя. Птичката се издигна нагоре и после отлетя. Птичката се издигна нагоре и после отлетя…“
	— Мистър Хоуг — Рандъл стана и го хвана за рамото. — Мистър Хоуг, овладейте се! Не бива да се държите така.
	Хоуг млъкна, изглеждаше смутен. Той погледна единия, после другия и го обзе срам.
	— Аз… Аз съжалявам, мисис Рандъл — рече той. — Съвсем се забравих. Днес не съм на себе си. Цялата тази тревога…
	— Всичко е наред, мистър Хоуг — каза тя сдържано. Ала отново я обзе предишното отвращение.
	— Не всичко е съвсем наред — поправи я Рандъл. — Мисля, че е крайно време да изясним ред въпроси. Случиха се толкова много неща, които не проумявам, а мисля, че на вас се пада, мистър Хоуг, да ми дадете няколко ясни отговора.
	Дребното човече, изглежда, искрено недоумяваше.
	— Естествено, мистър Рандъл, щом има нещо, на което аз мога да отговоря. Да не би да смятате, че не съм бил откровен с вас?
	— Да, разбира се. Първо — кога сте били в болница за душевно болни престъпници?
	— Ами, никога не съм бил. Поне аз _не мисля_, че съм бил някога. Не си спомням да съм бил в такава болница.
	— Тогава какви са тези истерични глупости, които бълвате от пет минути насам? Да не би просто така да си ги измисляте?
	— О, не! Това… това беше… това се отнасяше за санаториума „Сейнт Джордж“. То няма нищо общо със… с такава болница.
	— Санаториумът „Сейнт Джордж“, така ли? И за него ще поговорим. Мистър Хоуг, разкажете ни какво се случи вчера.
	— Вчера ли? През деня? Но мистър Рандъл, вие знаете, че аз не мога да ви кажа какво се е случило през деня.
	— Според мен можете. Тук се върши някакво проклето мошеничество и вие сте в центъра на цялата работа. _Какво ми казахте_, когато ме спряхте пред Акми Билдинг?
	— Акми Билдинг ли? Нищо не знам за Акми Билдинг. Бил ли съм там?
	— Дяволски прав сте — бяхте там и сте ми пробутали някакъв боклук — или да помириша, или да изпия, или нещо друго. _Защо?_
	Хоуг премести поглед от неумолимото лице на Рандъл към лицето на съпругата му. Нейното изражение обаче бе невъзмутимо — разправията изобщо не я вълнуваше. Той се обърна отново към Рандъл.
	— Мистър Рандъл, повярвайте ми — не разбирам за какво говорите. Може и да съм бил в Акми Билдинг. Ако съм бил там и съм ви сторил нещо, нямам и представа за това.
	Думите му прозвучаха толкова сериозно и бяха така тържествено искрени, че Рандъл се почувствува разколебан в своята собствена правота. И все пак — по дяволите — нали _някой_ го бе водил нататъка? Той промени подхода си.
	— Мистър Хоуг, ако вие наистина сте били толкова искрен с мен, колкото твърдите, няма да имате нищо против това, което ще направя сега. — Той извади от вътрешния джоб на сакото си сребърна табакера, отвори я и избърса с носната си кърпа огледалната вътрешна повърхност на капака.
	— А сега, мистър Хоуг, ако обичате.
	— Какво искате?
	— Искам вашите отпечатъци.
	Хоуг изглеждаше смутен, преглътна два пъти и каза с нисък глас:
	— Откъде-накъде ще ми искате отпечатъци?
	— Защо не? Щом нищо не сте направили, това не може да ви навреди, нали така?
	— Вие ще ме предадете на полицията.
	— Нямам никакво основание. Не разполагам с нищо срещу вас. Дайте да ви взема отпечатъците.
	— Не!
	Рандъл се изправи, пристъпи към Хоуг и се надвеси към него.
	— А как би ви харесало, ако ви натроша и двете ръце? — попита той свирепо.
	Хоуг го погледна и се сви, но не протегна ръце за снемане на отпечатъци. Той се сгуши с отвърнато лице и ръце, долепени плътно до гърдите.
	Рандъл усети докосване по рамото.
	— Стига, Теди. Да се махаме оттук.
	Хоуг вдигна поглед.
	— Да — рече той дрезгаво. — Махайте се. И не се връщайте.
	— Хайде, Теди.
	— Ей сегичка. Още не съм свършил, мистър Хоуг!
	Хоуг срещна погледа му, сякаш това бе за него неимоверно изпитание.
	— Мистър Хоуг, вие на два пъти говорите за санаториума „Сейнт Джордж“ като за ваша стара Alma Mater. Просто исках да знаете, че на мен ми е известно, че никога не е имало такова заведение.
	Хоуг отново изглеждаше искрено объркан.
	— Съществува! — настоя той. — Нали бях там за… Така поне ми обясниха, че се казва — рече той колебливо.
	— Хм! — Рандъл се обърна към вратата. — Хайде, Синтия!


	Щом се озоваха сами в асансьора, тя се обърна към него.
	— Откъде ти хрумна да се държиш така, Теди?
	— Защото — отговори рязко той, — колкото не ми пука от неприятелите, толкова ми става болно, когато мой собствен клиент ми пречи на плановете. Този ни сервира букет от лъжи, затрудни ни работата и ми пробута някакъв жонгльорски номер в Акми Билдинг. Не обичам клиентът да ми прави подобни фокуси. Не са ми притрябвали чак толкова парите му.
	— Ех! — въздъхна тя. — Колкото до мене, аз ще съм много щастлива да му ги върнем. Радвам се, че всичко свърши.
	— Какво искаш да кажеш с това „да му ги върнем“? Аз няма да му ги върна. Ще си ги спечеля.
	Бяха стигнали вече до партера, но Синтия не докосна вратата.
	— Теди! Какво искаш да кажеш?
	— Той ме нае, за да открия с какво се занимава. Е, по дяволите, аз _наистина_ ще открия — със или без неговото съдействие.
	Почака за отговор, но тя мълчеше.
	— Е — премина той в отбрана, — за теб не е задължително да се забъркваш в тази каша.
	— Щом ти продължаваш, естествено, продължавам и аз. Спомняш ли си какво ми обеща?
	— Какво съм ти обещал? — попита той съвсем невинно.
	— _Знаеш_ какво.
	— Слушай, Син… аз ще трябва да остана и да кисна тук, докато той излезе, и да тръгна след това по петите му. Има вероятност да отиде и цял ден. Той може да реши и да не излиза.
	— Добре. Ще чакам с теб.
	— Някой трябва да поеме кантората.
	— Поеми ти кантората — предложи тя. — Аз ще проследя Хоуг.
	— Това е вече смешно. Ти… — Кабината тръгна нагоре. — Опала! На някой му трябва асансьорът. — Той натисна копчето с надпис „Стоп“, после първото, което ги върна на партера. Този път не останаха да чакат вътре — той дръпна решетката и отвори вратата.
	До самия вход на жилищния блок се намираше малка зала или по-скоро чакалня. Рандъл я заведе там.
	— А сега да уредим този въпрос — започна той.
	— Вече е уреден.
	— Добре, печелиш. Давай да хвърляме котва.
	— Какво ще кажеш за това място тук? Ще можем да седнем, а той изобщо не може да излезе, без да го видим.
	— Добре.
	След като слязоха, асансьорът веднага бе тръгнал нагоре. Скоро дочуха характерното звучно скърцане, което извести завръщането му на партера.
	— Стъпвай на пръсти, малката.
	Тя кимна и се отдръпна навътре в залата. Той се настани така, че да може да вижда отражението на вратата на асансьора в някакво декоративно огледало, окачено в залата.
	— Хоуг ли е? — попита тя шепнешком.
	— Не — отвърна той приглушено, — това е по-едър мъж. Прилича на… — Внезапно млъкна и я сграбчи за китката.
	Покрай отворената врата на залата тя видя да преминава забързаната фигура на Джонатан Хоуг. Не обърна поглед в тяхна посока, а тръгна право към главния вход. Едва когато двукрилата врата се затвори, Рандъл поотхлаби пръстите си, впити в китката й.
	— Дявол да го вземе, за малко да го изпусна този тип — призна той.
	— Какво стана?
	— Не знам. Лъжливо огледало. Изкривява образа. Юхуу, малката.
	Когато отидоха до входа, жертвата им бе стигнала до тротоара и както и предишния ден вече завиваше наляво.
	Рандъл поспря нерешително.
	— Мисля, че рискуваме да ни види. Не искам да го изпускаме.
	— Не можем ли със същия успех да го следваме с такси? Ако вземе автобус оттам, откъдето се качи вчера, ще ни бъде по-удобно с такси, отколкото, ако опитаме да се качим с него. — Тя не признаваше дори и пред себе си, че се старае да останат по-надалеч от Хоуг.
	— Не, той може и да не вземе автобус. Хайде!


	Не срещнаха затруднения при преследването му — той вървеше по улицата с бодра, ала не много бърза крачка. Когато стигна до автобусната спирка, където се беше качил предишния ден, той си купи вестник и седна на пейката. Рандъл и Синтия минаха зад гърба му и потърсиха убежище във входа на един магазин.
	Когато автобусът пристигна, той, както и преди, се изкачи на втория етаж, те се качиха и останаха долу.
	— Май се е отправил точно за там, където отиде и вчера — отбеляза Рандъл. — Днес ще го пипнем, малката.
	Тя не отговори.
	Когато автобусът наближи спирката до Акми Билдинг, те се приготвиха и зачакаха — Хоуг обаче не слезе. Автобусът потегли рязко и те се озоваха на седалката.
	— Какво предполагаш, че крои? — Рандъл кипеше. — Допускаш ли да ни е видял?
	— Може и да ни се е измъкнал — предположи Синтия с надежда.
	— Как? Като е скочил от тавана на автобуса ли?
	— Не съвсем точно, но приблизително така. Ако на светофара е спрял друг автобус редом с нас, той е могъл да се прехвърли на него, като прескочи парапета. Веднъж видях как един човек го направи. Ако прескочиш някъде към опашката, имаш пълната възможност да успееш.
	Той се замисли върху това.
	— Напълно съм сигурен, че никакъв автобус не е заставал до нас. Въпреки това той би могъл да се прехвърли и на тавана на някой фургон, макар че бог знае как ще успее да се смъкне оттам. — Той започна да нервничи. — Знаеш ли какво, ще отида до стълбата и ще хвърля един поглед.
	— За да го срещнеш, като слиза ли? Не ставай дете, Умнико.
	Той се поуспокои. Автобусът отмина няколко преки.
	— Приближаваме нашата пряка — отбеляза той.
	Тя кимна — естествено, че едновременно с него бе забелязала, че наближават пряката в близост до сградата, в която се намираше тяхната кантора. Тя извади пудриерата си и си напудри носа — занимание, към което прибягваше за осми път, откакто се бяха качили в автобуса — огледалцето представляваше удобен перископ, чрез който наблюдаваше слизащите през задната врата пътници.
	— Ето го, Теди!
	Рандъл незабавно скочи от мястото си и забърза по пътеката между седалките, махайки на кондуктора. Кондукторът, изглежда, се ядоса, но даде сигнал на шофьора да не тръгва.
	— Защо не следите спирките? — попита той.
	— Извинявай, приятел. Не съм оттука. Хайде, Син.
	Техният човек тъкмо влизаше във входа на сградата, подслонила собствената им кантора. Рандъл се спря.
	— Тук има нещо съмнително, малката.
	— Какво ще предприемем?
	— Ще го последваме — реши той.
	Те побързаха — Хоуг го нямаше във фоайето. Мидуей Коптън не бе голяма постройка, нито пък впечатляваща — в противен случай не биха могли да станат наематели тук. Сградата имаше само два асансьора. Единият се намираше долу и бе празен, другият, съдейки по светлинното табло, тъкмо бе тръгнал за нагоре.
	Рандъл се приближи до отворената кабина, но не влезе.
	— Джими — рече той, — колко пътници взе другият асансьор?
	— Двама — отвърна момчето от асансьора.
	— Сигурен ли си?
	— Да. Разправяхме се с Бърт, когато той затвори вратата. Мистър Харисън и друг някакъв образ. Защо?
	Рандъл му подаде четвърт долар.
	— Нищо особено — отвърна той, забил поглед в пълзящата стрелка на светлинното табло. — До кой етаж се качва мистър Харисън?
	— До седмия. — Стрелката тъкмо бе спряла на седем.
	— Тръгна. — Стрелката отново се задвижи и като мина бавно покрай осем и девет, спря на десет. Рандъл бутна Синтия в кабината. — Нашият етаж, Джими — отсече той. — И по-живо.
	От четвъртия етаж светна сигнал за повикване. Джими посегна към ръчките си. Рандъл го сграбчи за рамото.
	— Този път ги прескочи, Джим.
	Момчето сви рамене и изпълни молбата.
	На десетия етаж коридорът, на който се намираха вратите на асансьорите, бе пуст. Рандъл веднага отбеляза това и се обърна към Синтия.
	— Бързо огледай как са нещата в другото крило, Син — рече той и се отправи вдясно по посока на тяхната кантора.


	Синтия тръгна без някакво определено лошо предчувствие. Вътрешно тя бе убедена, че щом е дошъл чак дотук, Хоуг сигурно се е отправил към тяхната кантора. Тя обаче бе свикнала, когато вършат нещо, да получава указания от Теди. Щом той бе поискал да се огледа другия коридор, тя, естествено, трябваше да се подчини.
	Етажът бе разположен във форма на главно „Н“ — асансьорите се намираха по средата на напречната отсечка. Тя зави наляво, за да отиде в другото крило, след това се огледа — в тази част на коридора нямаше никой. Обърна се и застана с лице към продължението в другата посока — и там нямаше никой. Хрумна й, че е възможно Хоуг да е тръгнал по аварийното стълбище — всъщност то се намираше в посоката, в която тя погледна най-напред — към задната част на сградата, ала навикът й изигра лоша шега. Тя бе свикнала с другото крило, в което бе разположена кантората им. Естествено, че в него за разлика от разположението в това крило, всяко нещо се намираше точно на обратното място.
	Тя бе направила три-четири стъпки към дъното на коридора, който гледа към улицата, когато разбра грешката си — отвъд отворения прозорец, разбира се, нямаше аварийно стълбище. Тя леко изохка, раздразнена от собствената си глупост, и се обърна.
	Хоуг стоеше точно зад нея.
	Тя нададе съвсем непрофесионален писък.
	Хоуг разтегли устни в усмивка.
	— О, мисис Рандъл!
	Тя мълчеше — не можеше да измисли какво да каже. В дамската си чанта имаше осеммилиметров пистолет — изпита неистово желание да го извади и да стреля. На два пъти по времето, когато работеше като примамка в отдела за борба с наркотици, й бе отправяна официална похвала за хладнокръвно поведение в критично положение — сега обаче това хладнокръвие й липсваше.
	Той направи крачка към нея.
	— Нали искахте да ме видите?
	Тя отстъпи една крачка.
	— Не! — рече задъхано тя. — Не!
	— Аа, искахте, искахте! Очаквахте да ме намерите в кантората си, но аз реших да се срещна с вас тук.
	Коридорът беше безлюден — тя не долавяше дори тракане на пишеща машина или гласове от някоя от канцелариите наоколо. Остъклените врати се взираха като слепци. Единствените звуци освен собствените им оскъдни думи, бяха уличните шумове десет етажа надолу — притъпени, далечни и бездушни.
	Той се приближи.
	— Нали искахте да вземете отпечатъци от пръстите ми? Искахте да ги сверите в картотеката — да откриете разни неща за мен. Вие и вашият натрапчив съпруг.
	— Не се доближавайте до мен!
	Той продължаваше да се усмихва.
	— Хайде, хайде! Искахте отпечатъците ми и ще ги имате. — Той протегна ръце към нея и приближавайки я, разпери пръсти. Тя се дръпна назад от посягащите да я сграбчат ръце. Той вече не изглеждаше дребен — изглеждаше по-висок и по-снажен — по-едър дори от Теди. Сведе поглед към нея.
	Петата й се удари в нещо отзад — разбра, че е стигнала до самия край на коридора — до безизходицата. Ръцете му се приближаваха.
	— Теди! — изпищя тя. — О, Теди!


	Приведен над нея, Теди я пляскаше по лицето.
	— Престани! — рече с негодувание тя. — Боли!
	Той въздъхна с облекчение.
	— Ах, мила — каза той нежно. — Наистина доста ме разтревожи. Вече няколко минути си в безсъзнание.
	— Хм.
	— Знаеш ли къде те намерих? Там! — той посочи към мястото под отворения прозорец. — Ако не беше паднала отсам, досега да си станала на кайма. Какво се случи? Да не си се надвесила навън и да ти се е завило свят?
	— Не го ли хвана?
	Той я погледна възхитено.
	— Професионалистка докрай! Не, по дяволите, ала за малко да го хвана. Зърнах го в коридора. Поиздебнах да видя какво се кани да прави. Ако не беше изпищяла, щях да го хвана.
	— Ако _не бях изпищяла_ ли?
	— Разбира се. Той стоеше пред вратата на нашата кантора и очевидно се мъчеше да отвори с шперц ключалката, когато…
	— За _кого_ говориш?
	Той я погледна учудено.
	— Ами за Хоуг, разбира се… Скъпа! Ела на себе си! Нали не се каниш да припадаш отново?
	Тя си пое дълбоко въздух.
	— Вече съм… — рече мрачно тя — … добре. Щом си тук. Заведи ме в кантората.
	— Искаш ли да те нося?
	— Не, само ми подай ръка — той й помогна да се изправи и започиства с ръка роклята й.
	— Това сега не е важно.
	Тя обаче се спря да наплюнчи, уви безуспешно, една дълга бримка върху това, което допреди малко бяха съвсем нови чорапи.
	Той отвори вратата на кантората и внимателно я настани в креслото, след това взе мокра хавлиена кърпа, с която избърса лицето й.
	— По-добре ли ти е?
	— Аз съм добре — физически. Но искам незабавно да разбера нещо. Казваш, че си видял Хоуг да се опитва да се вмъкне в нашата кантора.
	— Да. И добре, по дяволите, че имаме специални ключалки.
	— И през това време аз съм изпищяла?
	— Да, точно така.
	Тя забарабани по дръжките на креслото.
	— Какво има, Син?
	— Нищо. Абсолютно нищо — само това: причината да изпищя бе тази, че Хоуг се опита да ме удуши!
	Трябваше му известно време, за да успее да каже дори „Ха!“
	— Да, скъпи, разбирам — отвърна тя. — Това е положението и знам, че е абсурдно. Така или иначе той отново ни изигра номер. Ала кълна ти се, че се канеше да ме удуши. Или поне на мен така ми се стори. — Тя му разказа с подробности случилото се. — Какво излиза от всичко това?
	— Бих искал да знам — отвърна той, бършейки лицето си. — Бих искал да знам. Ако не беше онази случка в Акми Билдинг, щях да кажа, не ти е прилошало и си припаднала, а когато си дошла на себе си, все още си била замаяна. Сега обаче не знам кой от двама ни е чалнат. Убеден съм, че го видях.
	— Възможно е и двамата да сме луди. Може би няма да е зле, ако и двамата отидем да се прегледаме при някой добър психиатър.
	— И двамата ли? Могат ли двама души да откачат по един и същи начин? Няма ли да е само единият или само другият?
	— Не е задължително. Рядко, но наистина се случва.
	— _Folie à deux._
	— Това пък какво е?
	— Заразна лудост. Слабите точки на болните съвпадат и те взаимно се влудяват още повече. — Тя се замисли за случаите, които бе изучавала, и си спомни, че обикновено единият болен играеше водеща роля, а другият се подчиняваше. Тя обаче реши да не повдига сега този въпрос, тъй като имаше свое собствено мнение за това, кой играеше ръководната роля в тяхното семейство, мнение, което държеше в тайна поради причини от областта на семейната политика.
	— Може би — рече замислено Рандъл — това, от което се нуждаем, е една хубава продължителна почивка. Вероятно някъде надолу, по залива, където ще можем да се търкаляме на слънце.
	— Това — рече тя — във всеки случай е добра идея. Не мога да проумея защо, по дяволите, хората си избират да живеят в такъв мрачен, мръсен и грозен град като Чикаго?
	— Колко пари имаме?
	— Около осемстотин долара, след като платим сметките и данъците. А налице са и петстотинте долара от Хоуг, ако искаш да прибавиш и тях.
	— Според мен ние сме си ги изработили — рече мрачно той. — Слушай! А _наистина_ ли тези пари са налице? Може и това да е някакъв номер.
	— Искаш да кажеш, че Хоуг никога не го е имало и че след малко медицинската сестра ще ни донесе нашата вкусна вечеря?
	— Ммм — в общи линии това е положението. Стана ли ти ясно?
	— _Мисля_, че да. Почакай малко. — Тя отвори чантичката си, след това дръпна ципа на едно джобче и бръкна в него.
	— Тук са. Красиви зелени банкноти. Нека отидем на тази почивка, Теди! Във всеки случай не ми е ясно защо стоим в Чикаго.
	— Защото тук си вадим хляба — рече той делово. — Веселба и половина. А това ми напомня, че замаян или не, ще трябва да проверя какви телефонни обаждания има за нас.
	Той се пресегна през писалището на Синтия за телефона и погледът му попадна върху лист хартия в пишещата й машина. За миг замълча, а после каза с напрежение в гласа:
	— Ела, Син. Погледни това тук.
	Тя веднага стана, приближи се и погледна над рамото му. Това, което видя, бе една от техните бланки, подхваната от валяка на машината. На нея имаше напечатан само един ред:

	ЛЮБОПИТСТВОТО УБИ КОТКАТА

	Тя не каза абсолютно нищо и се помъчи да овладее трепета под лъжичката си.
	— Син, ти ли написа това? — попита Рандъл.
	— Не.
	— Сигурна ли си?
	— Да — тя се пресегна да извади листа от машината. Той я възпря.
	— Не го пипай. Отпечатъците.
	— Добре. Но аз съм на мнение — рече тя, — че върху _листа_ няма да намериш никакви отпечатъци.
	— Може и така да е.
	Въпреки това той извади своите принадлежности от най-долното чекмедже на писалището и поръси с прах листа и машината — резултатът и в двата случая бе отрицателен. Липсваха дори отпечатъци от пръстите на Синтия, които да усложнят задачата. В своите канцеларски навици тя бе грижлива като ученичка и при нея бе правило да почиства с четка и избърсва пишещата машина в края на всеки ден.
	Докато го наблюдаваше как работи, тя отбеляза:
	— По-скоро се оказва, че си го видял като _излиза_, а не като _влиза_.
	— Хм. Как?
	— Отворил е ключалката с шперц, предполагам.
	— Не и тази ключалка. Забравяш, малката, че тази ключалка е едно от най-вдъхновените постижения на мистър Йейл.* Възможно е да я разбиеш, но не и да я отвориш с шперц.
	[* Известна фирма в САЩ за производство на ключове, ключалки и др. _Б.пр._]
	Тя не отговори — нищо не й идваше наум. Той се вгледа навъсено в пишещата машина, сякаш тя би могла да му разкаже какво се е случило, после се изправи, прибра си инструментите и ги постави обратно в определеното за тях чекмедже.
	— Цялата работа намирисва — рече той и започна да се разхожда из стаята.
	Синтия взе една кърпа от своето писалище и избърса графитния прах от машината, после седна и се загледа в Рандъл. Докато въпросът го терзаеше, тя си сдържаше езика. Имаше угрижен вид, ала не се тревожеше за себе си — нито пък само за него. Тя по-скоро се безпокоеше за тях двамата.
	— Син — заговори внезапно той. — На това трябва да се сложи край!
	— Чудесно — съгласи се тя. — Да му сложим!
	— Как?
	— Като отидем на почивка!
	Той поклати глава.
	— Не мога да избягам от този случай. Трябва да разбера.
	Тя въздъхна.
	— А аз предпочитам да не разбера. Какво лошо има в това да избягаме от нещо, което е твърде голямо за нас, за да се борим с него.
	Той се спря и я погледна.
	— Какво те прихваща, Син? Ти никога досега не си била пъзла?
	— Не — отговори тя бавно. — Никога не съм била. Но и никога не съм имала причина да бъда. Погледни ме, Теди. Ти знаеш, че аз не съм глезена мацка. Не разчитам на сбиване в ресторанта, ако някой фукльо се опита да ме ухажва. Не пищя при вида на кръв и не се надявам да цензурираш речта си, за да не дразни тя моя нежен слух. А що се отнася до работата — има ли случай да съм те оставила на сухо? Искам да кажа от страх. Има ли такъв случай?
	— Няма, по дяволите. Не съм казал такова нещо.
	— Това обаче е различен случай. Преди няколко минути в чантата си имах пистолет, но не бях в състояние да го използвам. Не ме питай защо. Просто _не можех_.
	Той изруга колоритно и доста обстоятелствено.
	— Как бих искал да съм го видял тогава. Аз щях да използвам моя!
	— Щеше ли, Теди? — Като видя изражението му, тя скочи на крака и неочаквано го целуна по върха на носа. — Не искам да кажа, че ще те е страх. Знаеш, че не съм искала да кажа това. Ти си храбър и силен и мисля, че си умен. Но виж, скъпи, вчера той те поведе за носа и те накара да повярваш, че си видял несъществуващи неща. Защо не използва тогава пистолета си?
	— Не намерих повод да го използвам.
	— Точно това искам да ти кажа. Ти си видял това, което са ти определили да видиш. Как да се бориш, когато не можеш да вярваш на собствените си очи!
	— Но, по дяволите, той не може да постъпва така с нас…
	— _Не може_ ли? Ето какво _може_ да прави той. — Тя започна да изброява на пръсти. — Той може да бъде на две места едновременно. По едно и също време може да накара теб да видиш едно нещо, а мен — друго — отвън пред Акми Билдинг, спомняш ли си? Той може да те накара да мислиш, че си ходил в служебен апартамент, който не съществува, на етаж, който не съществува. Може да мине през заключена врата и да използва намиращата се вътре пишеща машина. И не оставя отпечатъци. За какво говори всичко това?
	Той направи нетърпелив жест.
	— За глупости. Или за магия. А аз не вярвам в магии.
	— Нито пък аз.
	— Тогава — каза той — и двамата сме откачили. — Засмя се, ала смехът му не беше весел.
	— Може и така да е. Ако е магия, най-добре ще е да отидем при някой свещеник…
	— Казах ти, че не вярвам в магии.
	— Това няма значение. Ако е другото, няма да има никаква полза да се стараем да следим мистър Хоуг. Човек с делириум тременс не може да улови змиите, които си въобразява, че вижда, и да ги занесе в зоологическата градина. Той има нужда от лекар… както вероятно и ние двамата.
	Рандъл изведнъж застана нащрек.
	— Слушай!
	— Какво да слушам?
	— Ти ми припомни нещо, за което бях забравил — лекаря на Хоуг. Ние изобщо не го потърсихме.
	— Ти нали провери? Не си ли спомняш? Оказа се, че изобщо няма такъв лекар.
	— Нямам предвид д-р Рено. Думата ми е за д-р Потбъри — този, при когото е отишъл във връзка с веществото под ноктите си.
	— Допускаш ли, че наистина е ходил? Според мен това е само брънка от поредицата лъжи, които ни наговори.
	— Аз също мисля така. Ние обаче трябва да проверим това му твърдение.
	— Обзалагам се с теб, че такъв лекар няма.
	— Вероятно си права, но ние трябва да _разберем._ Подай ми телефонния указател. — Тя му го подаде, той го запрелиства, търсейки на буквата „П“ — Потбъри, Потбъри. Половин колонка с Потбъри, но няма лекар — съобщи той след малко. — Да разгледаме раздела с обществените телефони — понякога лекарите не дават домашните си адреси. — Тя му го подготви и той го разтвори — … Лаборатории… Лекари и хирурзи. Каква върволица са само! Има повече лекари, отколкото кръчми — сигурно половината град боледува през по-голямата част от годината. Ето го: Потбъри П. Т. — лекар-специалист.
	— _Би могло_ да е и той — допусна тя.
	— Какво чакаме? Да тръгваме!
	— Теди!
	— Защо не? — попита той отбранително. — Потбъри не е Хоуг…
	— Съмнявам се.
	— Ха? Какво искаш да кажеш? Да не искаш да кажеш, че и Потбъри е замесен в тази каша?
	— Не знам. Просто бих искала да забравя всичко, свързано с нашия мистър Хоуг.
	— Но в това няма нищо страшно, красавице. Просто се мятам на колата, изстрелвам се дотам, задавам няколко уместни въпроса на достопочтения лекар и в твоя чест се връщам навреме за обяд.
	— Известно ти е, че спряхме колата от движение за престъргване на клапан.
	— Добре. Ще взема въздушната железница. Тъкмо за по-бързо.
	— Ако държиш да отидеш, трябва и двамата да вземем въздушната железница. Няма да се делим, Теди.
	Той започна да хапе устните си.
	— Може и да си права. Не знаем къде се намира Хоуг. Щом предпочиташ да…
	— Естествено, че предпочитам. Преди малко се отделих от теб само за три минути и виж какво се случи.
	— Да, така е. Аз наистина не бих искал да се случи нещо с теб, малката.
	Тя не го доизслуша.
	— Не става въпрос за мен, а за _нас_. Ако ни се случи нещо, то поне да е едно и също.
	— Добре — рече сериозно той. — Отсега нататъка няма да се делим. Ако искаш, ще се закопчеем с чифт белезници.
	— Няма да е необходимо. Аз няма да се отделя от теб.


	6

	Кабинетът на Потбъри се намираше на юг, зад университета. Релсите на въздушната железница минаваха между познати безкрайни редици от жилищни кооперации. Има неща, които човек обикновено вижда, но те не оставят никаква диря в паметта му. Днес тя се загледа в тези сгради и ги видя през призмата на собственото си мрачно настроение.
	Четири– и пететажни жилищни постройки без асансьор, наредили се с гръб към релсите, с най-малко десет семейства във всяка сграда, не, обикновено с двадесет, че и повече семейства, а сградите, наблъскани една до друга почти стена до стена. Дъсчени задни веранди, които разгласяваха пожароопасната природа на развъдниците, независимо от тухлената им черупка, семейно пране — накачено да съхне по тези веранди, ръждясали консервени кутии и кофи за смет. Миля след миля от недостойна и грозна нищета, гледана откъм задния двор.
	А над всичко това пласт черна нечистотия, отколешна и неизбежна, като мръсотията по перваза на прозореца до нея.
	Тя си помисли за почивката — чист въздух и ведро слънце. Защо да стоят в Чикаго? С какво този град оправдаваше съществуването си? Един приличен булевард, един приличен квартал на север с цени за богаташите, два университета и езеро. А що се отнася до останалото — безкрайни мили от угнетяващи, мръсни улици. Градът представляваше един огромен ограден двор на кланица.
	Жилищните кооперации отстъпиха място на разпределителната гара на въздушната железница. Влакът зави наляво и пое на изток. След няколко минути слязоха на гара Стоуни Айлънд. Синтия се радваше, че слезе от влака и се отърва от тази разголена картина от обратната страна на ежедневието, въпреки че тя би я разменила срещу шума и гнилия търгашески дух на шестдесет и трета улица.
	Кабинетът на Потбъри гледаше към улицата и имаше чудесен изглед към въздушната железница и влаковете. Месторазположението му бе от онези, при които един начеващ лекар може да е сигурен, че ще има голяма клиентела, и да е не по-малко сигурен, че богатството и славата никога няма да му създават неприятности. Задушната малка чакалня беше пълна с хора, но прегледите вървяха бързо и не им се наложи да чакат дълго.
	Потбъри ги огледа внимателно, когато влязоха.
	— Кой от вас е болният? — попита той. Тонът му бе леко сприхав.
	Те бяха намислили да стигнат до въпроса за Хоуг, използвайки като предлог за прегледа лекия припадък на Синтия. Следващата реплика на Потбъри провали, от гледна точка на Синтия, плана.
	— Независимо кой е — другият може да почака навън. Не обичам продължителните разговори.
	— Съпругата ми… — започна Рандъл. Тя се улови за ръката му.
	— Съпругата ми и аз — продължи той гладко — искаме да ви зададем няколко въпроса, докторе.
	— Така ли? Говорете.
	— Вие имате пациент… някой си мистър Хоуг.
	Потбъри бързо стана, отиде до вратата на приемната и като се убеди, че е плътно затворена, застана прав с лице към тях и с гръб към единствения изход.
	— Та какво казахте за… Хоуг? — попита той с някакво лошо предчувствие.
	Рандъл представи служебното си удостоверение.
	— Можете сам да се убедите, че съм правоспособен частен детектив — каза той. — Съпругата ми също има разрешително.
	— Какво общо имате вие с… човека, когото споменахте?
	— Той ни натовари с провеждането на едно разследване. Тъй като вие самият сте професионалист, можете да оцените това, че предпочитам да бъда откровен…
	— Вие _работите_ за него?
	— Да и не. По-точно опитваме се да установим някои неща, свързани с него, но той е осведомен, че вършим това — ние не действуваме зад гърба му. Ако желаете, можете да му се обадите по телефона и сам да се убедите. — Рандъл направи това предложение, защото му се стори необходимо да го направи. Той се надяваше, че Потбъри ще го отхвърли.
	Потбъри го отхвърли, но не и по най-убедителния начин.
	— Да говоря с _него_ ли? За нищо на света! Какво искате да узнаете за него?
	— Преди няколко дни — започна предпазливо Рандъл — Хоуг ви е донесъл за анализ някакво вещество. Искам да разбера какво е било това вещество.
	— Хм. Само преди миг ми напомнихте, че и двамата сме професионалисти. Изненадан съм, че можете да отправяте подобна молба.
	— Високо оценявам вашите възгледи, докторе, и ми е известно, че това, което докторът знае за своя пациент, е лекарска тайна. Но в този случай има…
	— Надали ще ви се иска да го узнаете!
	Рандъл се замисли върху тези думи.
	— Видял съм доста от грозната страна на живота, докторе, и не мисля, че съществува нещо, което все още може да ме порази. Да не би да се колебаете да ми го кажете в присъствието на мисис Рандъл?
	Потбъри го огледа насмешливо, а после огледа и мисис Рандъл.
	— Изглеждате напълно прилични хора — призна той. — Предполагам, смятате, че едва ли нещо е в състояние да ви разтърси. Но позволете да ви дам един съвет. Очевидно вие сте свързани по някакъв начин с този човек. _Стойте настрани от него!_ Не се обвързвайте с него! И не ме питайте какво е имал под ноктите си.
	Синтия едва се сдържа да не трепне. Тя не участвуваше в разговора, но го следеше внимателно. Доколкото си спомняше, Теди не бе споменал нищо за нокти.
	— _Защо_, докторе? — продължи Рандъл упорито.
	— Вие сте твърде глупав млад човек, господине. Позволете да ви кажа следното: ако не научите за този човек нищо повече от това, което вече знаете, няма да добиете представа за дълбините на мръсотията, съществуваща на този свят. В това отношение имате късмет. Много, много по-добре е никога да не го научавате.
	Рандъл се поколеба, съзнавайки, че спорът се обръща срещу него. После каза:
	— Да допуснем, че сте прав, докторе, но ако Хоуг е толкова опасен, защо тогава не сте го предали на полицията?
	— Откъде знаете, че не съм? Аз обаче ще ви отговоря на този въпрос, господине. Не, не съм го предал на полицията по простата причина, че от това няма да има никаква полза. Властите нямат нито разума, нито въображението, за да си представят, че е възможно да съществува това особено зло. Няма закон, който може да го засегне — нито днес, нито в тази епоха.
	— Какво искате да кажете с това „нито днес, нито в тази епоха“?
	— Нищо. Не го вземайте под внимание. Въпросът е приключен. Когато влизахте, споменахте нещо за съпругата си — като че ли желаеше да се посъветва с мен за нещо.
	— За нищо — побърза да каже Синтия. — Нищо особено.
	— Само претекст, а? — усмихна се той почти добродушно. — Какво ви има?
	— Нищо. Припаднах тази сутрин. Но сега съм добре.
	— Хм. Нали не сте бременна? Поне по очите ви не личи. Изглеждате ми съвсем здрава. Като че ли малко анемична. Чист въздух и слънце няма да ви навредят.
	Той се отдалечи, отвори един бял шкаф до отсрещната стена и започна да се рови в някакви шишенца. След малко се върна с шише за лекарство, пълно с кехлибаренокафява течност. — Ето, пийте това.
	— Какво е то?
	— Сироп за усилване. Съдържа достатъчно лудо биле, за да ви накара да го харесате.
	Гледайки съпруга си, тя продължаваше да се колебае. Потбъри забеляза това и каза:
	— Май не ви се иска да пиете без компания, а? Е, по едно няма да ни навреди. — Той отиде при шкафа и се върна с две аптекарски чашки, едната от които подаде на Рандъл. — Наздраве, да забравим всички неприятни неща! — каза той. — До дъно! — той поднесе чашката към устните си и я гаврътна.
	Рандъл отпи, Синтия последва примера му. Не беше чак толкова лошо, помисли си тя. Нещо в него нагарчаше, но уискито, защото това беше уиски, заключи тя — оправяше вкуса. Шише от този сироп за усилване може в действителност да не ти е от голяма полза, но от него ще се почувствуваш по-добре.
	Потбъри ги изпрати навън.
	— Ако получите друг припадък, мисис Рандъл, елате пак при мен и ще ви направим съвсем обстоен преглед. А през това време не се тревожете за неща, които не зависят от вас.


	На връщане те се качиха в последния вагон на влака и успяха да си намерят места, достатъчно отдалечени от другите пътници, за да могат да разговарят спокойно.
	— Как схващаш това? — попита той веднага щом седнаха.
	Тя сбърчи чело.
	— Не ми е много ясно. Той очевидно не обича мистър Хоуг, ала изобщо не спомена защо.
	— Хм.
	— А ти какво схващаш, Теди?
	— Първо, Потбъри познава Хоуг. Второ, Потбъри силно желае ние нищо да не узнаем за Хоуг. Трето, Потбъри мрази Хоуг — и се страхува от него!
	— Ха? А откъде разбра това?
	Той се усмихна вбесяващо.
	— Използвай малките сиви клетки, скъпа моя. Смятам да не си развалям отношенията с Потбъри, но ако той мисли, че може да ме уплаши да не издирвам с какво се занимава Хоуг през свободното си време, той ще е следващият ми обект за размисъл.
	Тя мъдро реши да не спори с него точно сега — бяха женени твърде отдавна.
	По нейна молба вместо да се върнат в кантората, се прибраха у дома.
	— Чувствувам, че не съм в състояние да отида там, Теди. Ако _той_ иска да си играе с пишещата ми машина, нека да си играе!
	— Все още ли се чувствуваш замаяна от днешната случка?
	— Донякъде.
	По-голямата част от следобеда тя прекара в сън. Сиропът за усилване, размишляваше тя, даден й от д-р Потбъри, като че ли изобщо не й бе помогнал — по-скоро от него й се виеше свят и й горчеше в устата.
	Рандъл я остави да спи. Няколко минути той се суетеше из апартамента, изправи дъската-мишена и се опита да усъвършенствува хвърлянето изпод рамо, но после, щом се досети, че това може да събуди Синтия, се отказа. Навести я и установи, че тя спокойно си почива. Реши, че като се събуди, може да й се прииска кутия бира — това бе добър предлог да излезе — на него самия му се пиеше бира. Наболяваше го глава, не много, но той изобщо не се чувствуваше бодър, откакто бе напуснал лекарския кабинет. Няколко бири щяха да го оправят.


	Отсам близкия магазин за деликатеси имаше пивница. Рандъл реши да се отбие за една наливна бира, преди да се прибере. Много скоро откри, че обяснява на съдържателя _защо_ реформата по обединяването няма никога да заплаши общинския организационен апарат.
	Щом излезе от пивницата, той си спомни за първоначалното си намерение. Когато се върна в апартамента, натоварен с бира и различни студени мезета, Синтия бе вече станала и шеташе в кухнята.
	— Здрасти, малката!
	— Теди!
	Той я целуна, преди да остави на масата пакетите.
	— Уплаши ли се, като се събуди и видя, че ме няма?
	— Не особено. Но щеше да е по-добре, ако беше оставил бележка. Какво си купил там?
	— Бира и студени мезета. Бива ли?
	— Чудесно. Не ми се излизаше да пазаря за вечеря и се опитах да видя какво мога да приготвя набързо. Нямах обаче никакво месо вкъщи. — Тя взе пакетите от него.
	— Обажда ли се някой?
	— Ъъ. Аз се обадих до секретарското бюро, като се събудих. Нищо интересно. Но огледалото пристигна.
	— Огледалото ли?
	— Не се преструвай, че не знаеш. Беше приятна изненада, Теди. Ела да видиш как разкрасява спалнята.
	— Нека да сме наясно — рече той. — Нищо не знам за това огледало.
	Тя се поспря смутено.
	— Помислих, че си ми го купил, за да ме изненадаш. Беше предварително платено.
	— До кого беше адресирано — до теб или до мен?
	— Не обърнах много внимание — бях полусънена. Само подписах нещо, а те го разопаковаха и окачиха.
	Беше много красиво огледало, със скосен ръб, без рамка и доста голямо. Рандъл призна, че то наистина подхожда на тоалетната й масичка.
	— Ако искаш такова огледало, мила, ще ти купя. Но това не е наше. Предполагам, че ще е най-добре да повикам двама-трима души и им кажа да го върнат обратно. Къде е етикетът?
	— Мисля, че го свалиха. Във всеки случай вече минава шест часът.
	Той й отправи снизходителна усмивка.
	— Харесваш го, нали? Ами, очертава се за тази нощ да бъде твое, а утре ще се погрижа да ти купя друго.
	Беше _наистина_ красиво огледало. Амалгамата бе почти безупречна, а стъклото бе прозрачно като въздух. Имаше чувството, че може да си мушне ръката през него.
	Когато си легнаха, той заспа малко по-лесно от нея. След като дишането му бе станало равномерно, тя се опря на лакът и дълго се вглежда в него. Милият Теди! Той беше добро момче — добро за нея, естествено. Утре щеше да му каже да не си прави труда за друго огледало — то не й бе потребно. Тя само искаше да бъде с него и никога нищо да не ги разделя. _Вещите_ нямаха значение — само това, да бъдат заедно, бе единственото нещо, което наистина имаше значение.
	Тя погледна към огледалото. Беше много красиво. Така удивително бистро — като отворен прозорец. Имаше чувството, че може да се мине през него — все едно че Алиса минава през огледалото.


	Той се събуди, когато извикаха името му.
	— Ставайте, Рандъл! Закъснявате!
	Не беше Синтия — това бе сигурно. Той разтри очи, за да пропъди съня, и успя да съсредоточи погледа си.
	— Какво става?
	— Хей вие! — рече Фипс, като се надвеси през огледалото. — По-чевръсто! Не ни карайте да чакаме.
	Той инстинктивно погледна към другата възглавница. Синтия бе изчезнала.
	Изчезнала! Той веднага скочи от леглото, напълно буден, стараейки се трескаво незабавно да претърси навсякъде. Нямаше я в банята.
	— Син!
	Нямаше я във всекидневната, нямаше я и в кухненската ниша.
	— Син! Синтия! Къде си? — той пъхна ръка във всеки шкаф. — Син!
	Върна се в спалнята и се изправи там, недоумявайки къде още да търси — трагична босонога фигура със смачкана пижама и разрошена коса.
	Фипс опря едната си ръка на долния ръб на огледалото и прескочи с лекота в спалнята.
	— В тази стая би трябвало да има място за огледало в пълен човешки ръст — отбеляза той рязко, като придърпваше сакото и оправяше вратовръзката си. — Във всяка стая трябва да има огледало в пълен човешки ръст. Много скоро ще се разпоредя по този въпрос.
	Рандъл съсредоточи погледа си върху него, сякаш го виждаше за първи път.
	— Къде е тя? — попита той. — Какво сте направили с нея?
	Той пристъпи заплашително към Фипс.
	— Не е ваша работа — отвърна Фипс. Той кимна с глава към огледалото. — Качвайте се.
	— _Къде е тя?_ — извика той и се опита да сграбчи Фипс за гърлото.
	Рандъл изобщо не проумя какво точно се случи след това. Фипс вдигна ръка и той се оказа проснат до леглото. Помъчи се да се надигне — напразно. Усилията му бяха безпомощни и кошмарно немощни.
	— Мистър Крус! — извика Фипс. — Мистър Райфснайдър, имам нужда от вашата помощ.
	Две други, смътно познати лица се появиха в огледалото.
	— Ако обичате от тази страна, мистър Крус — посочи Фипс. Мистър Крус се прехвърли.
	— Чудесно! Смятам, че ще трябва да го напъхаме с краката напред.
	Рандъл нямаше какво да каже — той опита да се съпротивлява, но мускулите му бяха станали на пихтия. Успя да направи само няколко вяли движения. Помъчи се да захапе една ръка, която му се изпречи, но за награда нечии твърди пръсти го плеснаха през лицето — по-скоро язвително шляпване, отколкото силен удар.
	— Това ще ви го прибавя към сметката по-късно — обеща му Фипс.
	Мушнаха го през огледалото и го тръшнаха върху някаква маса… _Масата._ Това бе същата стая, в която вече бе идвал веднъж, заседателната зала на „Детъридж енд Ко“. Около масата се виждаха същите любезни ледени физиономии, а начело седеше същият добродушен дебелак със свинските очички. Имаше само една незначителна разлика — върху дългата стена бе окачено голямо огледало, което не отразяваше стаята, а показваше спалнята им — неговата и на Синтия, — ала сякаш гледана в огледало — всичко в нея се виждаше обратно.
	Той обаче не се интересуваше от такива дребни неща. Опита се да седне, откри, че не може, и бе принуден да се задоволи само с повдигане на главата си.
	— Къде сте я скрили? — запита той огромния председател.
	Стоулс му се усмихна съчувствено.
	— А, мистър Рандъл! Значи пак сте дошли да ни посетите. Вие доста обикаляте, прав ли съм? Дори прекалено много.
	— Вървете по дяволите, кажете ми какво сте направили с нея!
	— Глупав, слаб и заблуден — размишляваше гласно Стоулс. — Само като си помисля, че собствените ми братя и аз не сме могли да създадем нищо по-добро от вас. Да, вие ще си платите за това. Птицата е жестока!
	При тези последни, изречени с приповдигнат тон думи, той рязко закри лицето си. Останалите присъствуващи последваха примера му — някой се пресегна, грубо закри с ръка очите на Рандъл и след малко я дръпна.
	Отново говореше Стоулс. Рандъл се опита да го прекъсне.
	Стоулс още веднъж го заплаши с пръст и рече неумолимо:
	— Стига толкова!
	Рандъл откри, че не може да говори. Нещо го давеше в гърлото и всеки път, щом се опитваше да заговори, му се повдигаше.
	— Човек би предположил — продължи Стоулс изискано, — че дори представител на вашия жалък род би разбрал предупреждението, което ви отправихме, и би се вслушал в него. — Стоулс спря за миг, стисна устни и рязко ги изду навън. — Понякога си мисля, че единствената ми слабост се крие в това, че не съзнавам истинските дълбини на слабостта и глупостта на хората. И тъй като самият аз съм разумно същество, изглежда, у мен съществува пагубна склонност да очаквам и от онези, които са различни от мен, да бъдат разумни.
	Той млъкна, отклони вниманието си от Рандъл и го насочи към един от своите колеги.
	— Не хранете напразни надежди, мистър Паркър — каза той, усмихвайки се ласкаво. — Аз _не ви_ подценявам. А ако желаете да се борите за моето право да седя на това място, ще ви дам възможност… по-късно. Чудя се — добави той замислено — каква ли е на вкус кръвта ви?
	Мистър Паркър бе не по-малко любезен.
	— Предполагам същия като на вашата, господин Председателю. Много приятна идея, но аз съм доволен от съществуващия порядък.
	— Съжалявам, че чувам това. Аз ви харесвам, мистър Паркър. Надявах се, че сте амбициозен.
	— Търпелив съм — като нашия Праотец.
	— И така, да се върнем към работа. Мистър Рандъл, преди се опитах да ви внуша небходимостта да не се занимавате с… вашия клиент. Разбирате кой клиент имам предвид. Какво според _вас_ би могло да ви внуши, че Синовете на Птицата няма да търпят вмешателство в своите планове? Говорете, кажете ми!
	Рандъл бе чул малко от казаното и не бе разбрал нищо от него. Цялото му същество бе погълнато от една-единствена ужасна мисъл. Когато откри, че отново е в състояние да говори, тя се стрелна навън.
	— Къде е тя? — попита той с дрезгав шепот. — Какво сте направили с нея?
	Стоулс махна нетърпеливо.
	— Понякога — рече той раздразнено — е почти невъзможно дори да общуваш с някой от тях — съвсем са лишени от разум. Мистър Фипс!
	— Да, сър.
	— Ще се погрижите ли другият обект да бъде внесен?
	— Разбира се, мистър Стоулс — с поглед Фипс си избра помощник, двамата напуснаха залата, за да се върнат след малко с товар, който изтърсиха нехайно на масата редом с Рандъл. Това бе Синтия.
	Надигналата се в гърдите му вълна от облекчение бе малко повече, отколкото можеше да понесе. Тя бушуваше вътре в него, задушаваше го, оглушаваше го, ослепяваше го със сълзи и не му оставаше нищо, с което да прецени опасността на сегашното им положение. Постепенно обаче ударите на сърцето му се поразредиха, достатъчно, за да забележи, че нещо не е в ред — тя лежеше неподвижно. Дори да беше спала, когато я внесоха, грубото отношение към нея щеше да е достатъчно, за да я събуди.
	Тревогата му бе почти толкова опустошителна, колкото и радостта му.
	— Какво сте й направили? — запита той. — Да не би да е…
	— Не е — в отговора на Стоулс прозираше отвращение. — Не е мъртва. Овладейте се, мистър Рандъл. — С махване на ръка той нареди на колегите си: — Събудете я!
	Един от тях я мушна в ребрата с показалец.
	— Не си правете труда да загъвате това създание — рече той. — Ще го изям по пътя.
	Стоулс се усмихна.
	— Много хитро, мистър Принтемпс, но аз казах да я събудите. Не ме карайте да чакам.
	— Разбира се, господин Председателю — той я плесна силно през лицето. Рандъл почувствува плесницата върху собственото си лице — в безпомощното състояние, в което се намираше, тя едва ли не помрачи разсъдъка му. — В името на Птицата — събуди се!
	Той видя как под коприната на нощницата гърдите й се повдигнаха, клепачите й затрепкаха и тя произнесе една-единствена дума:
	— Теди!
	— Син! Тук съм, скъпа, тук съм.
	Тя обърна глава към него и възкликна:
	— Теди! — после добави: — Сънувах такъв лош сън. О-о! — Тя забеляза как лакомо я гледаха те. Огледа се бавно, с широко отворени очи и сериозно изражение, после се обърна отново към Рандъл. — Теди, все още ли сънувам?
	— Боя се, че не, скъпа. Горе главата!
	Тя обърна още веднъж поглед към компанията, после го насочи пак към него.
	— Не ме е страх — рече тя твърдо. — Ти си гледай работата, Теди. Няма да припадна заради теб. — Оттук нататъка тя не свали очи от неговите.
	Рандъл погледна крадешком към дебелия председател. Той ги наблюдаваше — гледката очевидно го забавляваше и не личеше, че засега е склонен да се намеси.
	— Син! — прошепна Рандъл припряно. — Те са ми направили нещо и не мога да се движа. Парализиран съм. Ето защо не разчитай много на мен. Ако ти падне възможност да се отскубнеш — използувай я!
	— И аз не мога да се движа — прошепна тя в отговор. — Ще трябва да изчакаме. — Тя видя измъченото му изражение и добави — Горе главата! Нали така каза? Бих искала обаче да мога да те докосна. — Пръстите на дясната й ръка леко потрепнаха, намериха някакви грапавини върху полирания плот на масата и започнаха бавно и мъчително да преодоляват инчовете, които ги разделяха.
	Рандъл откри, че и той може да движи малко собствените си пръсти — лявата му ръка се насочи да пресече пътя на нейната — по половин инч на всяко преместване — от китката нагоре ръката му бе като вдървена и сковаваше движението му. Най-сетне те се докоснаха — ръката й се сгуши в неговата и слабо я притисна. Тя се усмихна.
	Стоулс удари гръмко по масата.
	— Тази сценка е твърде трогателна — рече той с нотки на съчувствие, — но има работа, която трябва да се свърши. Необходимо е да решим как да постъпим с тях.
	— Няма ли да е по-добре, ако ги премахнем окончателно? — предложи онзи, който бе мушнал Синтия в ребрата.
	— Това ще бъде удоволствие — призна Стоулс, — но ние трябва да запомним, че тези двамата тук са чиста случайност в нашите планове по отношение на… клиента на мистър Рандъл. Той именно трябва да бъде унищожен!
	— Не разбирам…
	— Естествено, че няма да разбирате. Именно поради тази причина аз съм председател. Нашата непосредствена задача трябва да бъде да извадим от играта тези двамата, и то по начин, който няма да породи никакво съмнение от _негова_ страна. Въпросът се отнася само до метода и до избора на обекта.
	Заговори мистър Паркър.
	— Ще бъде много забавно — предложи той — да ги върнем и двамата в това им състояние. Безпомощни, те ще умрат бавно от гладна смърт — няма да могат да отварят вратата, когато се звъни, нито да вдигат телефонната слушалка.
	— Точно така би се получило — рече одобрително Стоулс. — Ето от такъв мащаб предложение очаквах от вас. Но ако той се опита да се срещне с тях и ги завари в това състояние? Мислите ли, че няма да се досети какво им се е случило? Не, трябва да е нещо, което да им запечата устата. Смятам да ги върнем, като оставим единия от тях жив-умрял.


	Цялата работа бе толкова нелепа, така докрай невероятна, че Рандъл мислено си казваше, че не може да е действително. Той бе в ноктите на някакъв кошмар. Ако само успееше да се събуди, всичко щеше да се оправи. А това, че не можеше да се движи — то му се бе случвало и преди насън. Не след дълго се събуждаш от кошмара и откриваш, че завивките са се намотали около теб или че си спал, пъхнал две ръце под главата си. Опита се да прехапе език, за да може болката да го събуди, но това не помогна.
	Последните думи на Стоулс рязко насочиха вниманието му към това, което ставаше наоколо, не защото ги разбра — макар че бяха изпълнени с ужас, той почти не долавяше смисъла им — а защото около масата премина вълна на одобрение и очакване.
	Ръката на Синтия, свита в неговата, го притисна малко по-силно.
	— Какво ли ще правят, Теди? — прошепна тя.
	— Не знам, скъпа.
	— Мъжът, разбира се — обади се Паркър.
	Стоулс го погледна. Рандъл имаше чувството, че сам Стоулс бе имал същите планове… дявол знае какво си бяха наумили да правят… за мъжа, за него, допреди Паркър да го предложи. Тогава Стоулс отговори:
	— Винаги съм благодарен за съветите ви. Те толкова много улесняват човека да разбере _как точно_ трябва да постъпи. — И като се обърна към другите, той каза: — Пригответе жената.
	„Сега — помисли си Рандъл. — Трябва да е именно _сега!“_ Мобилизирайки цялата воля, която притежаваше, той направи опит да се надигне от масата — да се изправи и да се бори!
	По-добре да не бе правил това усилие.
	Изтощен от него, той отпусна назад глава.
	— Няма полза, малката — рече той отчаяно.
	Синтия го погледна. Ако тя изпитваше някакъв страх, той бе стаен зад безпокойството, което проявяваше за него.
	— Горе, главата, Умнико! — отвърна тя, като само загатна, че иска да усили натиска на ръката си.
	Принтемпс стана пръв и се надвеси над нея.
	— Това си е точно работа на Потифар — протестираше той.
	— Потифар остави приготвено шише — отвърна Стоулс. — У вас ли е то, мистър Фипс?
	Вместо отговор Фипс бръкна в куфарчето си и извади шишето. След кимване от страна на Стоулс той го подаде. Принтемпс го взе.
	— А восъкът? — добави той.
	— Заповядайте — отговори Фипс, като бръкна отново в куфарчето си.
	— Благодаря, сър. Сега, ако някой махне _този_ от пътя ни — докато говореше, той сочеше Рандъл, — може да се каже, че сме готови. — Половин дузина свирепо услужливи ръце предвижиха Рандъл чак до отсрещния край на масата. С шишето в ръка Принтемпс се наведе над Синтия.
	— Почакайте! — прекъсна го Стоулс. — Искам и двамата да разберат какво става и защо. Мисис Рандъл — продължи той, покланяйки се галантно, — в нашия предишен кратък разговор, вярвам, ви накарах да разберете, че Синовете на Птицата няма да търпят никакво вмешателство от страна на такива като вас двамата. Разбрахте това, нали?
	— Разбрах ви — отговори тя. Погледът й обаче бе предизвикателен.
	— Чудесно. Нека се разбере, че нашето желание е съпругът ви да няма повече нищо общо с… дадена личност. За да осигурим този резултат, ние са каним да ви разделим на две части. Ще изстискаме в това шише онази част, която поддържа живота ви и която вие доста забавно наричате душа, и ще я задържим. Що се отнася до другата част, то съпругът ви може да я получи и да си я пази, за да му напомня, че Синовете на Птицата ви държат в залог. Разбрахте ли ме?
	Тя не обърна внимание на въпроса. Рандъл се опита да отговори, ала разбра, че гърлото отново му изневерява.
	— Чуйте ме, мисис Рандъл, ако искате изобщо някога да видите пак съпруга си, задължително е той да ни се подчинява. Ако иска да живеете, той не трябва да се вижда с клиента си. Ако иска да не ви накажем, той трябва да си държи езика зад зъбите за нас и за всичко, което се случи. Ако не стори това… е, уверявам ви, ще ви осигурим твърде забавна смърт.
	Рандъл се опита да извика, че обещава всичко, което искат, само да я пощадят, но все още нямаше глас — очевидно Стоулс искаше да чуе първо Синтия. Тя поклати глава.
	— Той ще постъпи, както намери за уместно.
	Стоулс се усмихна.
	— Чудесно! — рече той. — Това бе отговорът, който исках да чуя. А вие, мистър Рандъл, обещавате ли?
	Той бе на път да се съгласи, ала с очи Синтия казваше „Не!“. От изражението й той разбра, че сега _нейният_ глас бе отнет. Стори му се, че вътре в главата си я чува ясно как казва: „Това е номер, Умнико. Не обещавай!“
	Той мълчеше.
	Фипс бръкна с пръст в окото му.
	— Отговаряйте, когато ви питат!
	Наложи се да изкриви пострадалото око, за да види Синтия, но изражението й бе все така одобрително — той продължаваше да държи устата си затворена.
	След малко Стоулс каза:
	— Няма значение. Действувайте по-чевръсто, господа.
	Принтемпс пъхна шишето под носа на Синтия и го постави на лявата й ноздра.
	— Почни! — изкомандува той. Друг един от тях натисна Синтия по плаващите ребра така силно, че отведнъж й изкара въздуха. Тя простена.
	— Теди — каза тя, — те ме разкъсват на парчета… Ох!
	Процедурата с шишето бе повторена и с другата ноздра. Принтемпс повдигна шишето с палец върху отвора.
	— А сега восъкът — рече той припрян. След като го запечата, той го подаде на Фипс.
	Стоулс замахна рязко с палец към голямото огледало.
	— Отнесете ги обратно — разпореди той.
	Фипс надзираваше пренасянето на Синтия през огледалото, после се обърна към Стоулс:
	— Не бихме ли могли да му подарим нещичко, с което да ни запомни? — попита той.
	— Моля, заповядайте — отговори равнодушно Стоулс, като стана да си върви, — но се постарайте да не оставяте трайни следи.
	— Добре! — Фипс се усмихна и нанесе на Рандъл такъв силен удар с опакото на ръката си, че му разклати зъбите. — Ще внимаваме.
	Почти през цялото време, докато го биеха, Рандъл остана в съзнание, макар че, естествено, не можеше да прецени колко бе продължило това. Припадна веднъж или дваж само за да го върне в съзнание още по-мъчителна болка. Именно откритият от Фипс нов начин да се обработи здраво човек, без да се оставят по него следи, стана причина да припадне за последен път.
	Намираше се в малка стая, всяка страна на която бе огледало — четири стени, под и таван. Повтаряше се безкрайно във всяка посока и всеки образ бе самият той — множество „аз“, които го ненавиждаха, но от които нямаше спасение.
	— Цапни го пак! — крещяха те — крещеше _той_ и се удряше в зъбите със свит юмрук. Те — _той_ се кикотеше.
	Те го ограждаха все по-плътно, а той не можеше да бяга достатъчно бързо. Колкото и настойчиво да опитваше, мускулите не му се подчиняваха. Причината бе, че имаше белезници — белезниците бяха прикрепени за ремъка, с който трябваше да върти воденичното колело, — бавно и непрекъснато. Очите му бяха вързани и белезниците му пречеха да ги стигне с ръце. Ала трябваше да продължава да върти колелото — Синтия се намираше на върха на хълма — той трябваше да стигне до нея.
	Само че когато си опънал ремъка на воденичното колело, изобщо няма връх.
	Беше ужасно уморен, но всеки път, когато дори съвсем мъничко забавяше въртенето, те отново го удряха. Бе длъжен да брои и крачките, иначе не му вярваха — десет хиляди деветдесет и една, десет хиляди деветдесет и две, десет хиляди деветдесет и три — нагоре и надолу, нагоре и надолу — да можеше само да _види_ накъде отива.
	Той се препъна. Те го удариха силно отзад и той политна напред върху лицето си.


	Когато се събуди, лицето му се бе притиснало о нещо твърдо, грапаво и студено. Той се отмести настрани и откри, че цялото му тяло е вдървено. Краката му не го слушаха — разгледа ги на оскъдната светлина от прозореца и откри, че половината чаршаф се бе смъкнал от леглото и се бе омотал около глезените му.
	Твърдият студен предмет се оказа радиаторът на парното. Рандъл се бе свил на кълбо до него. Започваше да се ориентира — намираше се в своята собствена спалня. Сигурно бе ходил насън — от дете не бе правил този номер! Да се разхожда насън, да се спъне и да си разбие главата в радиатора. Сигурно се бе блъснал здравата, като последния глупак — дяволски късмет, че не се бе убил.
	Започваше да се окопитва и бавно и мъчително да се изправя на крака, когато забеляза единствената непозната вещ в стаята — новото голямо огледало. То извика спомените за останалата част от съня му, които го връхлетяха. Хвърли се към леглото.
	— Синтия!
	Тя обаче си лежеше на обичайното място, здрава и читава. Не беше се събудила от неговия вик и той бе доволен от това — не искаше да я изплаши. Отдалечи се на пръсти от леглото и влезе тихо в банята, като, преди да светне лампата, затвори вратата след себе си.
	Чудесна гледка! — размишляваше той. Носът му бе окървавен — кръвта бе отдавна спряла и се бе съсирила. Отпред горнището на пижамата бе цялото изпоцапано с кръв. Освен това очевидно бе лежал с дясната си половина на лицето в локва кръв — тя бе засъхнала на петна и от това той изглеждаше много по-ударен, отколкото бе в действителност, както се убеди, щом си изми лицето.
	Всъщност не беше толкова много пострадал с изключение на това, че — _Оох!_ — цялата му дясна половина се бе схванала и го болеше — вероятно се бе ударил от тази страна и нещо се бе навехнало при падането, а после удареното място бе изстинало. Питаше се колко ли време бе лежал там.
	Свали горнището на пижамата, реши, че ще му отнеме много сили, ако се опита да го изпере сега, сви го на топка и го натика зад клозетната седалка. Не искаше Синтия да види пижамата, преди да му се удаде възможност да й обясни какво се е случило. „Ей, Теди, какво, по дяволите, си направил със себе си?“ „Нищо, малката, абсолютно нищо — просто се сблъсках с един радиатор.“
	_Това_ звучеше по-зле, отколкото обичайната приказка, че си се сблъскал с някоя врата.
	Все още залиташе — повече отколкото бе предполагал, — едва не заби глава, когато хвърли пижамата, — принуди се да се задържи на крака, като се вкопчи в капака на порцелановото казанче. В ушите му гърмеше, сякаш главата му бе барабан на Армията на спасението. Той се порови из аптечката, намери аспирин и глътна три таблетки, после зачете умислено указанието върху кутията „Амитал“, която Синтия бе купила преди няколко месеца. Никога досега не му се бе налагало да взима подобно лекарство — имаше здрав сън, — но това бе особен случай. Кошмари в две последователни нощи, а сега и разходки насън, от които, по дяволите, едва не си счупи глупавия врат.
	Той глътна една капсула, като междувременно си мислеше дали малката не бе права, като казваше, че имат нужда от почивка — чувствуваше се целият смазан.
	Беше много трудно да си намери чиста пижама, без да светва лампата в спалнята — той се мушна в леглото, изчака един миг да види дали Синтия ще се размърда, после затвори очи и се помъчи да се отпусне. След няколко минути лекарството започна да действува, гърмежите в ушите му позаглъхнаха и той скоро заспа дълбоко.


	7

	Събуди го слънцето, блеснало в очите му. Той погледна с едно око будилника върху тоалетната масичка и видя, че минава девет часът — ето защо бързо скочи от леглото. А това, както установи, не бе най-умното, което можеше да направи, тъй като дясната страна силно го заболя. После видя кафявото петно под радиатора и си спомни за своето премеждие.
	Предпазливо обърна глава и погледна към жена си. Тя продължаваше да спи спокойно и не показваше ни най-малко желание да се размърда. Това бе добре дошло за него — щеше да е по-хубаво да й разкаже какво се е случило, след като й поднесе портокалов сок. Няма смисъл да плаши малката.
	Той нахлузи чехлите си, после се загъна в хавлията, тъй като на раменете му бе студено, а и мускулите го боляха. Вкусът в устата му стана по-търпим, след като си изми зъбите — закуската започна да се превръща в примамлива идея.
	Мислите му все кръжаха разсеяно около изминалата нощ, по-скоро докосвайки, отколкото вниквайки в спомените. Тези кошмари, мислеше си той, докато изстискваше портокалите, не бяха съвсем нормални. Може и да не бяха налудничави, а невротични, но определено не бяха съвсем нормални. Трябваше да им се сложи край. Човек не би могъл да работи, ако прекарва нощта в лов на пеперуди дори без да пада и да си чупи врата. Човек би трябвало да се наспи — определено.
	Той изпи своята чаша сок, а после занесе другата в спалнята.
	— Отворете се, ведри очички — _заря!_ — и понеже тя не се размърда веднага, той запя:

	Стани с лютичето, хайде стани, стани!
	Виж, слънцето изгрява.

	Тя продължаваше да лежи, без да помръдва. Той внимателно остави чашата върху нощното шкафче, седна на ръба на леглото и я повдигна за рамото.
	— Събуди се, малката. Преместват пъкъла — два товара вече заминаха.
	Тя не помръдна. Рамото й бе студено.
	— Син! — изкрещя той. — Син! _Син!_ — Разтърси я силно.
	Тя клюмна безжизнено. Той отново я разтърси.
	— Син, скъпа… О, господи!
	Не след дълго самото сътресение го успокои, изгоряха му бушоните, така да се каже, и с някакво мрачно, тъпо спокойствие той бе готов да направи всичко, което може да се окаже необходимо. Без да знае защо или да го съзнава напълно, бе убеден, че тя е мъртва. Въпреки това се залови да се убеждава с познатите му средства. Не можеше да напипа пулса й — вероятно бе твърде непохватен, рече си той, или може би пулсът бе твърде слаб. През цялото време някакъв хор в най-далечното кътче на съзнанието му крещеше: „Тя е мъртва… мъртва… мъртва — и ти допусна тя да умре!“
	Допря ухо до гърдите й. Имаше чувството, че чува сърцето й да бие, но не можеше да бъде сигурен — би могло да са и ударите на неговото собствено сърце. Скоро се отказа и се огледа за някакво малко огледало.
	Намери каквото търсеше в чантичката на Синтия — малко огледалце за гримиране. Избърса го грижливо в ръкава на хавлията си и го допря до леко отворените й устни.
	Огледалцето слабо се замъгли.
	Отдръпна го като замаян, без да посмее да се надява, отново го избърса и пак го допря до устните й. То отново се замъгли — леко, но несъмнено.
	Тя бе жива — тя бе _жива_!
	Миг по-късно се учуди защо не може да я види ясно и откри, че лицето му е мокро. Избърса очите си и продължи с изследванията, които трябваше да направи. Сега следваше онзи номер с иглата — ако успееше да намери игла. Намери я в игленика върху тоалетната масичка. Взе я и се върна с нея при леглото, защипа кожа под лакътя, каза шепнешком: „Прощавай, малката!“ и заби иглата. Дупчицата пропусна капка кръв и после веднага се затвори — жива. Искаше му се да намери термометър, но нямаха — и двамата бяха съвсем здрави. Спомни си обаче нещо, което бе чел някъде, нещо за изобретяването на стетоскопа. Навива се лист хартия…
	Той намери лист с подходящи размери и го нави на тръбичка широка един инч, която допря направо о кожата, точно над сърцето. Долепи ухо до другия край и се заслуша.
	_Туп-туп… туп-туп… туп-туп… туп-туп…_ Слаби, но равномерни и отчетливи. Този път нямаше съмнение — тя бе жива, сърцето й биеше.
	Трябваше да седне за малко.
	Рандъл си наложи да помисли какво да предприеме. Безспорно да повика лекар. Когато хората се разболяват, се вика лекар. Досега не беше се замислял по този въпрос, защото Син и той просто никога не бяха викали лекар, никога не им се беше налагало. Не можеше да си спомни, откакто бяха женени, някой от тях двамата да е имал повод да го направи.
	А може би да позвъни в полицията и да помоли за линейка? Не, ще му изпратят някой полицейски лекар, свикнал повече със счупвания или огнестрелни рани, отколкото със случаи като този. Той искаше най-добрия.
	Но кой? Те нямаха семеен лекар. Може би Смайлс — особняк — не става. Или Хартуик — по дяволите, Хартуик вече се занимава само с твърде поверителни операции на светски личности. Той взе телефонния указател.
	Потбъри! Той не знаеше нищо за стария дългоноско, но му изглеждаше опитен. Потърси номера в указателя, избра го три пъти погрешно и накрая се обади на телефонистката да го свърже.
	— Да, на телефона Потбъри. Какво искате? Говорете, човече!
	— Казах, че се обажда Рандъл, Рандъл. Ран-дъл, с „ъ“ накрая. С жена ми идвахме при вас вчера, спомняте ли си? Във връзка с…
	— Да, спомням се. И какво има?
	— Жена ми е болна.
	— Какво й е? Пак ли припадна?
	— Не… да. Така е, тя е в безсъзнание. Събуди се в безсъзнание — искам да кажа изобщо не се събуди. И сега лежи в безсъзнание, все едно че е умряла.
	— А умряла ли е?
	— Мисля, че не, но е ужасно зле, докторе. Страхувам се. Можете ли веднага да дойдете?
	Последва кратка пауза, после Потбъри каза кисело:
	— Ще дойда.
	— О, чудесно! Вижте, а какво трябва да правя, докато пристигнете?
	— Не правете нищо. Не я пипайте. Веднага идвам. — Той затвори.
	Рандъл остави слушалката и побърза да се върне в спалнята. Състоянието на Синтия бе същото. Понечи да я докосне, спомни си указанията на лекаря и рязко се отдръпна. Но пред погледа му попадна листът хартия, от който бе направил на бърза ръка стетоскоп, и не можа да устои на изкушението да провери предишните си резултати.
	Тръбичката предаде едно утешително _туп-туп_, той я отдръпна и остави на нощното шкафче.
	Десетте минути, през които, застанал прав и вперил поглед в нея, не можеше да измисли какво друго да прави, освен да си хапе ноктите, го изнервиха твърде много, за да продължи с това занимание. Той отиде до кухнята и свали от най-горното шкафче бутилка уиски, от която щедро си сипа три пръста във водна чаша. Погледна за миг кехлибарената течност, после я изля в умивалника и се върна в спалнята.
	В състоянието й нямаше промяна.
	Изведнъж му дойде наум, че не даде на Потбъри адреса. Втурна се към кухнята и грабна слушалката. Овладявайки се, успя да набере вярно номера. Обади се някакво момиче.
	— Не, докторът не е в кабинета. Да му предам ли нещо?
	— Казвам се Рандъл. Аз…
	— О, мистър Рандъл. Докторът тръгна за у вас преди около петнадесет минути. Всеки миг вече трябва да пристигне.
	— Но той няма адреса ми.
	— Моля? Сигурна съм, че го има — ако го нямаше, досега щеше да ми телефонира.
	Той постави слушалката. Беше направо невероятно, но ще даде на Потбъри още три минути и тогава ще потърси някой друг.
	Домофонът иззвъня. Стана от креслото си като пиян от бой боксьор полусредна категория.
	— Да, моля?
	— Тук Потбъри. Вие ли сте, Рандъл?
	— Да, да — качете се! — Докато говореше, той натисна копчето за отваряне на входната врата.
	Рандъл бе вече отворил вратата и чакаше, когато Потбъри пристигна.
	— Заповядайте, докторе. Влезте, влезте!
	Потбъри кимна и бързо мина край него.
	— Къде е болната?
	— Насам — Рандъл нетърпеливо го заведе в спалнята и се надвеси над другата страна на леглото, докато Потбъри разглеждаше жената в безсъзнание.
	— Как е тя? Ще се оправи ли? Кажете ми, докторе…
	Потбъри се изправи, сумтейки, и каза:
	— Ако бъдете любезен да се дръпнете настрани от леглото и да престанете да ме притеснявате, може и това да разберем.
	— О, извинете! — Рандъл отстъпи към вратата.
	Потбъри извади стетоскопа от чантата си, заслуша се за известно време с непроницаемо изражение на лицето, което Рандъл напразно се опитваше да разгадае, после премести слушалката и отново се заслуша. След малко прибра стетоскопа в чантата и Рандъл нетърпеливо пристъпи.
	Потбъри обаче не му обърна внимание. Той повдигна с палец клепача й и разгледа зеницата й, повдигна едната й ръка така, че тя увисна свободно извън леглото, и я почука близо до лакътя, после се изправи и в продължение на няколко минути само я наблюдаваше.
	На Рандъл му се прииска да изкрещи.
	Потбъри направи още няколко чудати, почти ритуални неща, от тези, които лекарите вършат — на Рандъл му се струваше, че разбира някои от тях, други решително не проумяваше. Най-сетне неочаквано заговори:
	— Какво е правила вчера, след като напуснахте кабинета ми?
	Рандъл му разказа. Потбъри кимна важно.
	— Точно така и очаквах — всичко води началото си от сътресението, което е получила сутринта. И всичко това е по ваша вина, ако смея да се изразя така.
	— По моя вина ли, докторе?
	— Бяхте предупреден. Не трябваше изобщо да й позволявате да се приближава до такъв човек.
	— Но… но… вие ме предупредихте едва _след_ като той я беше вече изплашил.
	Това като че ли подразни Потбъри.
	— Може и да е така, може и да е така. Струва ми се, споменахте, че някой ви е предупредил преди мен. Във всеки случай трябваше да внимавате повече с една такава твар.
	Рандъл изостави въпроса.
	— Но как е тя, докторе? Ще оздравее ли? Нали ще оздравее?
	— Ще трябва да се грижите за много болна жена, мистър Рандъл.
	— Това ми е известно. Но от какво е болна?
	— Lethargica gravis, причинена от психическа травма.
	— Това сериозно ли е?
	— Доста сериозно. Ако се грижите за нея както трябва, мисля, че ще прескочи трапа.
	— Нищо не бих пожалил, докторе, нищо. Парите нямат значение. Какво ще правим сега? В болница ли ще я заведем?
	Потбъри отхвърли това предложение.
	— Няма по-лошо от това за нея. Ако се събуди в непозната обстановка, отново може да изгуби съзнание. Дръжте я тук. Можете ли да уредите работите си така, че лично да бдите над нея?
	— Разбира се, че мога.
	— Тогава направете така. Стойте при нея денем и нощем. Ако се пробуди, най-благоприятно за нея ще е да се намери в своето легло и да ви види бодърствуващ близо до себе си.
	— Няма ли да й е необходима медицинска сестра?
	— Не бих казал. За нея сега не са нужни много грижи, освен да бъде постоянно завивана добре. Можете да държите краката й малко по-високо от главата. Поставете по две книги под краката на леглото.
	— Незабавно.
	— Ако това състояние продължи повече от седмица, ще трябва да се погрижим за инжектиране на глюкоза или нещо подобно. — Потбъри млъкна, затвори чантата си и я взе в ръка. — Позвънете ми, ако има някаква промяна в състоянието й.
	— Ще ви позвъня. Аз… — Рандъл внезапно спря — последната реплика на лекаря му напомни за нещо, което бе забравил. — Докторе… как се оправихте дотук?
	Потбъри се слиса.
	— Какво искате да кажете? Не е никак трудно да се намери тази улица.
	— Но аз не ви дадох адреса.
	— А? Глупости.
	— Наистина. Само няколко минути по-късно осъзнах пропуска си и се обадих повторно в кабинета ви, но вие бяхте вече излязъл.
	— Не съм казал, че сте ми го дали днес — рече Потбъри сприхаво. — Вие ми го дадохте вчера.
	Рандъл се замисли. Предишния ден той наистина бе показал на Потбъри служебното си удостоверение, но там бе написан само адресът на кантората. Вярно, че както в удостоверението, така и в указателя домашният му телефон фигурираше, но само като нощен служебен телефон, без адрес. Може би Синтия…
	Той обаче не можеше да попита Синтия и мисълта за нея прогони от съзнанието му всички дребни грижи.
	— Сигурен ли сте, че това е всичко, което трябва да върша, докторе? — попита той неспокойно.
	— Сигурен съм. Стойте тук и я наблюдавайте.
	— Ще я наблюдавам. Но как само бих искал да имам двойник съвсем за малко — добави той убедително.
	— Защо? — попита Потбъри, като си взе ръкавиците и се обърна към вратата.
	— Онзи тип Хоуг. Имам да уреждам с него една сметка. Няма значение — ще му лепна някой друг за опашка, докато ми се удаде възможност сам да си разчистя сметките с него.
	Потбъри се бе обърнал и го гледаше зловещо.
	— Нищо подобно няма да правите. Вашето място е тук.
	— Естествено, естествено, аз обаче искам да не го изпускам. Някой близък ден ще го разкъсам на парчета, за да видя какво цъка вътре в него!
	— Млади човече — рече Потбъри бавно. — Искам да ми обещаете, че по _никакъв повод_ няма да се занимавате с… с човека, когото споменахте.
	Рандъл погледна към леглото.
	— Предвид на това, което се случи — рече той яростно, — смятате ли, че ще му позволя да се измъкне безнаказано?
	— В името на… Вижте. Аз съм по-възрастен от вас и съм се научил да срещам глупост и тъпота. И все пак — колко време ще е необходимо, за да ви вразумя, че някои неща са твърде опасни, за да се шегува човек с тях. — Той махна с ръка към Синтия. — Как смятате, че мога да поема отговорността за нейното оздравяване, щом настоявате да вършите неща, които могат да доведат до катастрофа?
	— Но, чуйте ме, д-р Потбъри! Казах ви, че възнамерявам да следвам вашите указания, отнасящи се до _нея_. Ала не мога току-тъй да забравя това, което той направи. Ако тя умре… ако тя умре, заклевам се, ще го насека на парчета с ръждива брадва!
	Потбъри не отговори веднага. Когато заговори, попита само:
	— А ако не умре?
	— Ако не умре, най-важната ми работа ще е тук — да се грижа за нея. Но не очаквайте да обещая, че ще забравя Хоуг. Няма да стане — това е окончателно.
	Потбъри нахлупи шапката на главата си.
	— Ще се задоволим с това и да се надяваме, че тя няма да умре. Но нека ви кажа, млади човече, че вие сте глупак. — С отсечена стъпка той излезе от апартамента.


	Приповдигнатото от спречкването с Потбъри настроение на Рандъл спадна само няколко минути след като лекарят си тръгна, и го обзе тъжно униние. Нямаше какво да прави, нищо, което да отклони мислите му от болезнения страх, който изпитваше за Синтия. Направи нужното, за да повдигне мъничко краката на леглото, както го посъветва Потбъри, но изпълнението на такава дребна работа отнема едва няколко минути и след като приключи, той нямаше с какво да се залови.
	При повдигането на краката на леглото в началото той бе много предпазлив от страх, че ако разтърси леко леглото, може да я събуди, после осъзна, че най-много от всичко му се искаше именно да я събуди. Въпреки това не можеше да се реши да бъде груб или да вдига шум, за да постигне това — легнала, тя изглеждаше толкова безпомощна.
	Той придърпа стол близо до леглото, откъдето можеше да докосва ръката й и да следи отблизо за някаква промяна. Откри, че ако стои неподвижно, без дори да трепва, съзира повдигането и спадането на гърдите й. Това донякъде му вдъхна увереност — дълго време той съзерцава бавното, незабележимо вдишване и много по-рязкото издишване.
	Лицето й бе бледо и страшно приличаше на лице на мъртвец, но беше красиво. Сърцето му се свиваше, като я гледаше. Толкова крехка — беше му вярвала така всеотдайно, а сега нищо не можеше да направи за нея. Ако я беше послушал, ако само се беше вслушал в думите й, това нямаше да се случи. Тя се бе страхувала, но направи онова, за което той я бе помолил.
	Дори Синовете на Птицата не успяха да я уплашат…
	Какво каза? Стегни се, Ед — _такова нещо_ не е имало, — то бе част от кошмара ти. Въпреки всичко, ако подобно нещо се бе случило, тя щеше да постъпи именно така — да застане плътно до него и да го подкрепя, колкото и зле да се развиват нещата.
	Оставаше му само тъжното удовлетворение от мисълта, че дори в сънищата си той бе сигурен в нея, сигурен в нейната смелост и преданост. Решителност — по-решителна от повечето мъже. Нали тя навремето изби шишето с киселина от ръцете на онзи смахнат дъртак, който бе заловил в случая в Мидуел. Ако тогава не беше действувала бързо и смело, той сигурно щеше да носи сега тъмни очила и да ходи с куче-водач.
	Пооправи завивките и погледна белега на ръката й, който бе получила тогава. Него не беше го засегнала дори капчица от киселината, но беше засегнала нея — все още личеше, винаги щеше да личи. Тя обаче не даваше вид, че това я вълнува.
	— Синтия! О, Синтия, скъпа моя!
	По едно време той самият вече не можеше да стои повече на едно място. От мускулната настинка след нощното преживяване схванатите крака го боляха жестоко — той се изправи с мъка и се приготви да се пребори с потребностите от първа необходимост. Мисълта за ядене му беше противна, но той знаеше, че трябва да се храни, ако иска да е достатъчно силен, за да доведе докрай бдението и чакането, които неизбежно му предстояха.
	Обстойното претършуване на кухненските шкафчета и хладилника изкара на бял свят малко остатъци от храна, юфка и овесени ядки, няколко консерви, разни бакалски стоки и повехнала маруля. Нямаше никакво желание да си приготвя сложни ястия — кутия супа му се стори най-добрата идея. Отвори кутия шотландски бульон*, изсипа я в една тенджера и добави вода. След като повря няколко минути, той свали бульона от огъня и застанал прав, започна да яде направо от тенджерата. На вкус бульонът приличаше на рагу от картон.
	[* Бульон от овнешка глава с ечемик и зеленчук. _Б.пр._]
	Върна се в спалнята и седна, за да продължи безкрайното бдение. Скоро обаче се оказа, че в предчувствията му по отношение на храната има повече разум, отколкото в неговата логика. Той хукна към банята, където няколко минути здравата повръща. После си изми лицето, изплакна си устата и се върна при стола, омекнал и блед, но с чувството, че физически е вече добре.
	Навън започваше да се смрачава. Той светна лампата на тоалетната масичка, затули я така, че да не свети право в очите й, и отново седна. Състоянието й бе същото.
	Телефонът иззвъня.
	Той така го стресна, че почти го лиши от способността да даде смислен отговор. Толкова дълго бе седял редом със своята мъка, за да наблюдава болната, че едва ли съзнаваше, че на този свят би могло да съществува и нещо друго. Той обаче се окопити и вдигна слушалката.
	— Ало? Да, Рандъл е на телефона.
	— Мистър Рандъл, имах време да премисля всичко и ми се струва, че ви дължа извинение и обяснение.
	— Какво ми дължите? Кой се обажда?
	— Ами говори Джонатан Хоуг, мистър Рандъл. Когато вие…
	— Хоуг! _„Хоуг“_ ли казахте?
	— Да, мистър Рандъл. Искам да ви се извиня за моето безапелационно поведение вчера сутринта и да ви помоля за прошка. Надявам се, че мисис Рандъл не се е разстроила от моята…
	По това време Рандъл вече се беше съвзел напълно от първоначалната си изненада, за да каже това, което мисли. Така и направи, като използваше цветисти думи и сравнения, натрупани през годините на общуване с онези типове, с които частният детектив неминуемо се сблъсква. Когато свърши, от другия край на жицата се разнесе ахване и после настъпи гробно мълчание.
	Той не беше доволен. Искаше му се Хоуг да заговори, за да може да го прекъсне и да продължи тирадата.
	— Чувате ли ме, Хоуг?
	— Ъъ, да.
	— Исках да добавя следното: може би за вас е шега да хванете сама жена в коридора и да я уплашите до смърт. За мен не е! Аз обаче няма да ви предам на полицията — в никакъв случай! Веднага щом мисис Рандъл се оправи, аз лично ще ви потърся и тогава… Бог да ви е на помощ, Хоуг. Ще имате нужда от помощта му!
	Последва такава дълга пауза, та Рандъл реши, че жертвата му е затворила слушалката. Ала изглежда Хоуг чисто и просто идваше на себе си.
	— Мистър Рандъл, това е ужасно…
	— Разбира се, че е!
	— Искате да кажете, че аз съм заговорил мисис Рандъл и съм я уплашил, така ли?
	— Вие най-добре знаете!
	— Но аз не знам, наистина не знам — той млъкна и продължи колебливо. — Точно от такова нещо се страхувах, мистър Рандъл, страхувах се, че мога да открия, че по време на моите пристъпи от амнезия може да се окаже, че съм вършил ужасни неща. Но да причиня зло на мисис Рандъл — тя беше толкова добра към мен, толкова мила. Това е ужасно.
	— Вие ще ми кажете!
	Хоуг въздъхна, сякаш бе непоносимо уморен.
	— Мистър Рандъл?
	Рандъл не отговори.
	— Мистър Рандъл, няма полза да се самозаблуждавам. Съществува само едно нещо, което трябва да се направи. Трябва да ме предадете на полицията.
	— Ха?
	— Разбрах го още от последния ни разговор — вчера цял ден мислех за това, но не ми стигна смелост. Вярвах, че вече съм приключил с моята… с моето _друго_ „аз“, но днес всичко се повтори. Целият ден ми е бяло петно и дойдох на себе си едва тази вечер, прибирайки се у дома. Тогава разбрах, че по този въпрос _трябва_ да направя нещо, ето защо ви се обадих, за да ви помоля да възобновите разследването. Никога не съм подозирал обаче, че ще е възможно да сторя нещо на мисис Рандъл. — От гласа му напълно убедително личеше, че тази мисъл го ужасява. — Кога се… се случи _това_, мистър Рандъл?
	Рандъл се озова в съвсем объркано душевно състояние. Той се разкъсваше между желанието да мине по телефонната жица и да извие врата на човека, когото смяташе за отговорен за отчаяното положение на съпругата си, и необходимостта да си остане на мястото, за да се грижи за нея. На всичко отгоре безпокоеше го фактът, че Хоуг отказва да разговаря като злодей. Докато говореше с него и слушаше безобидните му отговори и тревожните нотки в гласа му, Рандъл се затрудняваше да запази представата си за него като за страшното чудовище от типа на закоравелия злодей — макар и да съзнаваше добре, че злодеите често имат смирено поведение.
	Ето защо отговорът му бе чисто по същество:
	— Към девет и тридесет сутринта.
	— Къде бях в девет и тридесет тази сутрин?
	— Не _тази_ сутрин бе, човече, а вчера сутринта.
	— Вчера сутринта ли? Но това не е възможно. Не си ли спомняте? Вчера сутринта аз си бях у дома.
	— Разбира се, че си спомням, но аз ви видях, като излизахте. Вероятно _това_ не ви беше известно. — Той не беше много логичен — събитията от предишната сутрин го бяха убедили, че на Хоуг му е известно, че те го следят, — ала душевното му състояние не му позволяваше да бъде логичен.
	— Но вие не сте могли да ме видите. Освен обичайните ми почивни дни в сряда вчера бе единствената сутрин, за която мога да бъда сигурен къде съм бил. Бях у дома, в моя апартамент. Не съм го напускал докъм един часа, когато отидох в клуба.
	— Но това е…
	— Почакайте малко, мистър Рандъл, моля ви. Аз съм не по-малко объркан и разстроен от вас, но трябва да ме изслушате. Вие нарушихте моя обичаен ред — спомняте ли си? А моето друго „аз“ не пожела да се прояви. След като си отидохте, аз останах… моето _собствено_ „аз“. Ето защо имах надежди, че най-сетне съм освободен.
	— По дяволите вашите надежди. Какво ви дава основание да мислите така?
	— Знам, че моите собствени показания нямат никакво значение — рече отстъпчиво Хоуг, — но аз не бях сам. Чистачката дойде веднага, щом си тръгнахте, и остана цялата сутрин.
	— Дяволски странно е, че не я видях да се качва.
	— Тя работи в сградата — обясни Хоуг. — Съпруга е на портиера — казва се мисис Дженкинс. Искате ли да говорите с нея? Може би ще успея да я намеря и да я доведа на телефона.
	— Но… — Рандъл все повече и повече се объркваше и започваше да осъзнава, че изпада в неизгодно положение. Той изобщо не биваше да разисква нещата с Хоуг — трябваше просто да си го остави настрана, докато му се удаде случай да си премери силите с него. Потбъри се оказа прав — Хоуг бе ловък и коварен тип. Алиби, как ли не!
	Освен това ставаше все по-нервен и раздразнителен от мисълта, че се беше откъснал за толкова дълго време от спалнята. Хоуг сигурно го беше задържал на телефона най-малко десет минути. Нямаше как да надзърне в спалнята от мястото си до малката масичка.
	— Не, не желая да разговарям с нея — рече той грубо. — Вие непрекъснато лъжете, както ви падне! — Той тръшна слушалката на вилката и забърза към спалнята.
	Синтия бе в същото състояние, в което я беше оставил — сякаш заспала и сърцераздирателно красива. Тя дишаше — установи той набързо, — дишането й бе леко, но равномерно. Саморъчно направеният стетоскоп го възнагради с мелодичния звук от ударите на сърцето й. Той седна и се загледа в нея, оставяйки мъката да проникне в него като топло и горчиво вино. Не искаше да забравя своята болка — напротив, притискаше я здраво в прегръдките си, научавайки онова, което безброй други бяха научили преди него — че дори и най-дълбоката болка по любимия човек е винаги за предпочитане пред раздялата.
	По-късно се размърда, осъзнавайки, че се отпуска и че това може да се окаже в нейна вреда. Първо на първо в къщата трябваше да има храна, трябваше да си наложи да хапне от нея и да не я повърне. Утре, каза си той, ще трябва да се заеме с телефона и да види какво може да се направи, за да не страда работата, докато той отсъствува. Като че Агенция „Нощно дежурство“ е най-подходяща да поеме онази работа, която не търпи отлагане. На тях, общо взето, можеше да се разчита, а беше им вършил и услуги — но това щеше да почака до утре.
	А сега… Той позвъни на най-близкия магазин за деликатеси и направи една твърде несвързана поръчка. Упълномощи собственика да прибави и всяко друго нещо, съблазнително на вид, което може да послужи за изхранването на един мъж за ден-два. След това го помоли да намери някого, който иска да припечели половин долар, като достави поръчката в апартамента му.
	Щом свърши това, отиде в банята и старателно се избръсна, давайки си ясна сметка за връзката между спретнатия външен вид и човешкия дух. Остави вратата отворена, за да наблюдава леглото. Взе парцал, намокри го и избърса петното под радиатора. Кървавото горнище на пижамата напъха в коша за мръсни дрехи в килера.
	Седна и зачака пристигането на поръчката от магазина. През цялото време бе обмислял разговора с Хоуг. Около Хоуг имаше само едно ясно нещо, заключи той, и това бе, че всичко свързано с него, е неясно. Първоначалният му разказ бе, кажи-речи, смахнат, представете си само — да дойде и да предложи висок хонорар, за да го следят. При по-сетнешните събития обаче тази постъпка започна да изглежда напълно основателна. Онази работа например с тринадесетия етаж — по дяволите! Той наистина _бе видял_ този тринадесети етаж, беше стъпвал на него, бе видял Хоуг на работното му място с бижутерски монокъл, затъкнат в окото.
	И въпреки това не е възможно да е бил там!
	И какво излизаше от тази работа? Може би хипноза? Рандъл не беше наивен за подобни неща. Той знаеше, че хипноза съществува, но знаеше също така, че тя няма такова могъщо действие, каквото авторите от литературната притурка на неделните вестници искаха да внушат на хората. А що се отнася до това, за част от секундата да се хипнотизира човек на оживена улица, така че той да повярва и да може да си спомни ясно низ от събития, които никога не са ставали — виж, на това той изобщо не можеше да повярва. Ако излезе, че подобно нещо е истина, тогава целият свят може да се окаже само една измама и илюзия.
	А може и да е така.
	Може би целият свят става едно цяло само когато съсредоточиш вниманието си върху него и повярваш в това. Ако позволиш на противоречията да се промъкнат, започваш да се съмняваш, и той рухва на парчета. А може би това се бе случило и със Синтия, защото той се бе усъмнил в това, че е жива. Ако само затвореше очи и _повярваше_, че тя е жива и здрава, тогава тя щеше да…
	Опита. Изключи останалия свят и се съсредоточи върху Синтия — Синтия жива и здрава, с онази малка извивка на устните, която се получаваше, когато се смееше на нещо, казано от него, Синтия — която се събужда сутрин със сънливи очи и красива, Синтия — с втален костюм и килната шапчица, готова да тръгне с него навсякъде, Синтия…
	Той отвори очи и погледна към леглото. Тя продължаваше да лежи неподвижна и смъртно бледа. Той се размекна за миг, после издуха нос и отиде да си наплиска лицето с вода.


	8

	Домофонът иззвъня. Рандъл отиде до вратата на антрето и натисна копчето, което отваряше входната врата на сградата, без да вдига слушалката — точно сега не му се разговаряше с никого, най-малко пък с онзи, когото Джо от магазина бе намерил, за да му достави поръчката.
	След малко на вратата леко се почука. Той я отвори с думите:
	— Внеси ги вътре — и изведнъж млъкна.
	Навън пред вратата стоеше Хоуг.
	Никой от двамата не заговори пръв. Рандъл бе поразен — Хоуг имаше нерешителен вид и изчакваше Рандъл да подеме нещата. Най-сетне заговори стеснително:
	— _Трябваше_ да дойда, мистър Рандъл. Може ли да… вляза?
	Рандъл се взираше в него, загубил наистина дар слово. Човешкото безочие няма край!
	— Дойдох, защото трябваше да ви докажа, че не бих сторил по свое желание зло на мисис Рандъл — рече простичко той. — Ако съм сторил това несъзнателно, искам да направя каквото мога, за да осигуря обезщетение.
	— Твърде късно е за обезщетение!
	— Но, мистър Рандъл, защо смятате, че _тъкмо_ аз съм сторил нещо на съпругата ви? Не виждам как съм могъл да направя това, и то вчера сутринта? — Той замълча и погледна безпомощно към каменното лице на Рандъл. — Вие не бихте застреляли дори куче без справедлива присъда, нали така?
	Терзан от колебания, Рандъл захапа устната си. Като го слушаш, човекът изглежда така дяволски приличен. Той със замах отвори широко вратата.
	— Влезте — рече той дрезгаво.
	— Благодаря, мистър Рандъл — Хоуг стеснително влезе. Рандъл понечи да затвори вратата.
	— Рандъл ли се казвате? — друг някакъв непознат мъж, натоварен с пакети, се изпречи на вратата.
	— Да — рече Рандъл и затършува из джоба си за дребни пари. — Как влезе?
	— Влязох с _него_ — рече мъжът, посочвайки Хоуг. — Но обърках етажа. Бирата е студена, шефе — добави той подкупващо. — Направо от хладилника.
	— Благодаря — Рандъл прибави още десет цента към половината долар и затвори вратата след него. Вдигна пакетите от пода и се отправи към кухнята. Сега ще си пийне бира, реши той, никога друг път не му се е пиело толкова. След като остави пакетите в кухнята, извади една от кутиите с бира, затършува из чекмеджето за отварачка и се приготви да я отвори.
	Някакво движение привлече погледа му — Хоуг, пристъпящ неспокойно от крак на крак. Рандъл не бе го поканил да седне — той все още стоеше прав.
	— Седнете!
	— Благодаря — Хоуг седна.
	Рандъл се върна към бирата си. Епизодът обаче му напомни за присъствието на другия. Той се озова в плен на общоприетите добри обноски — беше му почти невъзможно да си налее бира, без да предложи на госта, колкото и нежелан да е той.
	Поколеба се само за миг, после си помисли: „Глупости, не може да навреди нито на Синтия, нито на мен, ако му позволя да изпие една бира.“
	— Пиете ли бира?
	— Да, благодаря. — В действителност Хоуг рядко пиеше бира, защото предпочиташе да запази небцето си за нежния аромат на вината, ала в момента сигурно би казал „да“ и за синтетичен джин или застояла вода, ако Рандъл му ги предложеше.
	Рандъл донесе чашите, после отиде в спалнята, като за целта открехна вратата само колкото да се промъкне. Синтия лежеше така, както бе очаквал да я намери. Той промени мъничко позата й, убеден, че всяка поза става уморителна дори за човек в безсъзнание, после опъна завивката. Погледна я и се замисли за Хоуг и предупрежденията на Потбъри относно Хоуг. Беше ли Хоуг толкова опасен, колкото го смяташе лекарят? И дали сега той, Рандъл, не налива вода във воденицата му?
	Не, сега Хоуг не би могъл да му стори зло. Когато вече се е случило най-лошото, всяка промяна е подобрение. Смъртта и на двама им — дори само смъртта на Синтия, защото тогава той просто ще я последва. Беше го решил сутринта — и не даваше и пукната пара, ако го нарекат страхливец!
	Не… ако Хоуг бе отговорен за всичко това, той поне си бе изгърмял патроните. Върна се във всекидневната.
	Бирата на Хоуг стоеше все още недокосната.
	— Пийте — покани го Рандъл, като седна и се пресегна за своята собствена чаша. Хоуг се подчини, като прояви благоразумие да не предлага тост, нито дори да вдигне чашата като намек за тост. Рандъл го погледна с уморено любопитство.
	— Не ви разбирам, Хоуг.
	— Аз самият не разбирам себе си, мистър Рандъл.
	— Защо дойдохте?
	Хоуг разпери безпомощно ръце.
	— Да се осведомя за мисис Рандъл. Да разбера какво точно съм й сторил. Да поправя злото, ако мога.
	— Признавате ли, че го сторихте вие?
	— Не, мистър Рандъл. Не. Не разбирам как изобщо съм могъл да сторя каквото и да било на мисис Рандъл _вчера_ сутринта…
	— Забравяте, че аз ви видях.
	— Но… Какво съм направил?
	— Притиснахте до стената мисис Рандъл в един коридор на Мидуей Коптън Билдинг и се опитахте да я удушите.
	— О, боже! Но… вие _видяхте_ ли ме да правя това?
	— Не, не точно. Аз… — Рандъл млъкна, осъзнавайки как щеше да прозвучи, ако каже на Хоуг, че не го е видял в едното крило на сградата, защото се е занимавал със следенето на Хоуг в другото крило на сградата.
	— Доизкажете се, мистър Рандъл, моля ви.
	Рандъл се изправи енергично на крака.
	— Няма полза — отсече той. — Не знам какво сте направили. Не знам дали изобщо сте направили нещо! Но знам едно: От първия ден, в който прекрачихте този праг, на съпругата ми и на мен започнаха да ни се случват странни неща — _пагубни_ неща — и ето че тя сега лежи там като мъртва. Тя е… — Той млъкна и закри с ръце лицето си.
	Усети леко докосване по рамото.
	— Мистър Рандъл… моля ви, мистър Рандъл. Съжалявам и бих искал да помогна.
	— Не знам дали някой би могъл да помогне — освен ако не знаете някакъв начин да събудите съпругата ми. Знаете ли, мистър Хоуг?
	Хоуг поклати бавно глава.
	— Боя се, че не знам. Кажете ми — какво й има? Аз все още не знам.
	— Няма много за разказване. Тази сутрин тя не се събуди.
	— Сигурен ли сте, че не е… умряла?
	— Не, не е умряла.
	— Вие, несъмнено, сте повикали лекар. Какво каза той?
	— Каза ми да не я пипам и внимателно да я наблюдавам.
	— Да, но от какво каза, че е болна?
	— Нарече го Lethargica gravis.
	— Lethargica gravis ли? Само така ли го нарече?
	— Да, защо?
	— Но не се ли опита да постави диагноза?
	— Именно това беше диагнозата му — Lethargica gravis.
	Видът на Хоуг продължаваше да е объркан.
	— Но, мистър Рандъл, това не е диагноза. Това е само по-надут начин да се каже „тежък сън“. То наистина няма никакъв смисъл. Все едно да се каже на човек с кожно заболяване, че има dermatitis, или на човек със стомашно заболяване, че има gastritis. Какви изследвания направи той?
	— Ъъ… Не знам. Аз…
	— Взе ли проба със стомашна сонда?
	— Не.
	— Рентгенова снимка?
	— Не, нямаше как.
	— Да не би да искате да ми кажете, мистър Рандъл, че лекарят само е влязъл, погледнал е болната и си е излязъл, без да стори нищо за нея, без да направи никакви изследвания или да доведе специалист за консулт? Това вашият семеен лекар ли беше?
	— Не — отговори отчаяно Рандъл. — Боя се, че не разбирам много от лекари. Никога не сме имали нужда от лекар. Но вие следва да знаете дали го бива или не — беше д-р Потбъри.
	— Потбъри? Да нямате предвид онзи д-р Потбъри, при когото ходих аз? Как стана така, че избрахте него?
	— Ами ние _не познавахме_ никакви лекари, а бяхме ходили при него при проверката на вашия разказ. Вие какво имате против Потбъри?
	— Абсолютно нищо. Той се държа грубо към мен — или поне така ми се стори.
	— Добре тогава, а какво има той против вас?
	— Не разбирам как би могъл да има нещо против мен — отвърна Хоуг с озадачен тон. — Виждал съм го само веднъж. Освен, разбира се, въпросът с анализа. Макар че защо трябва да… — той повдигна безпомощно рамене.
	— Имате предвид веществото под ноктите ви ли? Помислих си, че това е само номер.
	— Не е.
	— Както и да е, не би могло да бъде само това. При всичко, което той наговори за вас.
	— Какво е казал за мен?
	— Каза… — Рандъл млъкна, осъзнавайки, че Потбъри не е казал нищо определено срещу Хоуг, по-важно бе онова, което не бе казал. — От значение е не толкова онова, което каза, а чувствата, които изпитва към вас. Той ви мрази, Хоуг — и се страхува от вас.
	— Да се страхува от мен ли? — Хоуг се позасмя, сякаш бе убеден, че Рандъл сигурно се шегува.
	— Той _не го каза_, но то беше ясно като бял ден.
	Хоуг поклати глава.
	— Не разбирам. Свикнал съм по-скоро аз да се страхувам от хората, отколкото те да се страхуват от мен. Почакайте — на _вас_ той съобщи ли ви резултатите от анализа, който ми направи?
	— Не. Вижте! Това ми напомня за най-странното от всички неща, свързани с вас, Хоуг. — Той се спря, мислейки за невероятното приключение на тринадесетия етаж. — Вие хипнотизатор ли сте?
	— Опазил ме бог, не! Защо питате?
	Рандъл му разказа историята за първия им опит да го проследят. Със сериозен и озадачен вид Хоуг мълчаливо го слушаше.
	— Горе-долу това е положението — завърши Рандъл натъртено. — Няма никакъв тринадесети етаж, никаква фирма „Детъридж енд Ко“, абсолютно нищо! И въпреки това аз помня и най-малката подробност от тази история така ясно, както виждам вас сега.
	— Това ли е всичко?
	— Малко ли е? И все пак има още едно нещо, което бих могъл да добавя. То не може да е от съществено значение, освен че ще покаже въздействието, което ми оказа преживяното.
	— И какво е то?
	— Почакайте малко.
	Рандъл стана и отново отиде в спалнята. Този път той не бе толкова предпазлив да открехне само малко вратата, макар че я затвори зад себе си. От една страна, се притесняваше, че не седи непрекъснато до леглото на Синтия, но въпреки това, ако трябваше да си каже честно, щеше да е принуден да признае, че присъствието на Хоуг бе все пак някаква компания и известно облекчение за неговите тревоги. Той съзнателно оправдаваше своето поведение като опит да стигне до същината на техните неприятности.
	Отново прислуша ударите на сърцето й. Успокоен, че тя все още е на този свят, той оправи възглавницата и вдигна няколко непокорни кичура от лицето й. Наведе се и я целуна леко по челото, после излезе бързо от стаята.
	Хоуг чакаше.
	— Как е? — попита той.
	Рандъл седна тежко и опря глава на ръцете си.
	— Все така.
	Хоуг се въздържа от ненужен коментар. След малко Рандъл му заразказва с изтощен глас за кошмарите, които бе имал през последните две нощи.
	— Забележете добре, аз не твърдя, че те имат някакво значение — добави той, като завърши. — Не съм суеверен.
	— Чудно ми е — размишляваше Хоуг.
	— Какво имате предвид?
	— Нямам предвид нищо свръхестествено, но не е ли възможно сънищата да не са съвсем случайни, а да са плод на преживяното от вас? Искам да кажа, ако някой наистина е в състояние да ви накара да сънувате посред бял ден нещата, които сте видели в Акми Билдинг, защо тогава да не ви принуди да сънувате и нощем?
	— Ха?
	— Има ли някой, който да ви мрази, мистър Рандъл?
	— Поне на мен не ми е известно. Естествено, в нашия занаят човек понякога върши неща, с които много не се печелят приятели, но ги върши заради някой друг. Има един-двама мошеници, които много-много не ме обичат, но… не, те не биха могли да вършат подобни неща. Това е нелепост. А вас мрази ли ви някой? Освен Потбъри?
	— Поне на мен не ми е известно. А и не разбирам защо и той трябва да ме мрази. Като стана дума за него, нали ще потърсите мнението на някой друг лекар?
	— Да. Струва ми се, че не съм от най-съобразителните. Не знам изобщо как да постъпя, освен да взема телефонния указател и да опитам някой друг номер.
	— Има и по-добър начин. Обадете се в някоя от големите болници и помолете за линейка.
	— Така ще направя! — каза Рандъл, като се изправи.
	— Можете да изчакате до сутринта. И без това няма да успеете да направите кой знае какво до сутринта. А дотогава тя _би могла_ да се събуди.
	— Ами… да, така е. Смятам, че трябва да надникна при нея.
	— Мистър Рандъл?
	— Да?
	— Ъъ, ще имате ли нещо против, ако… Ще ми разрешите ли да я видя?
	Рандъл го погледна. Поведението и думите на Хоуг бяха приспали неговите подозрения повече, отколкото той съзнаваше, ала предложението го сепна и го накара да си припомни ясно предупрежденията на Потбъри.
	— Предпочитам да не я виждате — рече той студено.
	Разочарованието на Хоуг пролича, но той се помъчи да го скрие.
	— Естествено. Напълно ви разбирам, господине.
	Когато Рандъл се върна, той бе застанал близо до вратата с шапка в ръка.
	— Смятам, че ще е най-добре да си тръгна — рече Хоуг. Когато Рандъл не реагира, той добави: — Ако желаете, бих стоял с вас до сутринта.
	— Не. Не е необходимо. Лека нощ.
	— Лека нощ, мистър Рандъл.
	Когато Хоуг си отиде, той се повъртя няколко минути безцелно — лутането му непрекъснато го водеше до леглото на жена му. Забележките на Хоуг относно методите на Потбъри го бяха разтревожили повече, отколкото бе склонен да си признае. На всичко отгоре, като свързваше в известна степен своите подозрения с този човек, Хоуг бе отнел неговата емоционална изкупителна жертва — а това не му помагаше.
	Вечеря със студена храна и я поля с бира — отбеляза със задоволство, че не му се повдига. След това довлече един голям стол в спалнята, постави пред него малко столче, взе си резервно одеяло и се приготви да изкара нощта. Нямаше какво да прави, а не му се четеше — опита, но не се получи. От време на време ставаше и си вземаше нова кутия бира от хладилника. Когато бирата свърши, той свали уискито. То като че ли поуспокои нервите му, но друго последствие от него не можа да установи. Не искаше да се напива.


	Събуди се внезапно, убеден, че в същия миг Фипс е на огледалото и се кани да отвлече Синтия. Стаята бе тъмна, а сърцето му биеше, сякаш се канеше да пръсне гръдния му кош, докато успее да намери ключа и да се убеди, че не е така, че неговата любима лежи все така восъчно-бледа в леглото.
	Преди да се реши да изгаси лампата, се наложи да разгледа голямото огледало и да се убеди, че то наистина отразява стаята, а не служи за прозорец към някое друго, ужасно място. На мъждивите отблясъци от светлините на града той си сипа успокоително питие за своите разклатени нерви.
	Стори му се, че долови някакво движение в огледалото, завъртя се бързо и откри, че това е неговото собствено отражение. Отново седна и се опъна, решен да не заспива повторно.
	_Това пък какво беше?_
	Втурна се към кухнята да го преследва. Нищо… не успя да открие нищо. Нова вълна от паника го понесе обратно към спалнята — това би могло да е и уловка, за да го отдалечат от леглото й.
	Те му се присмиваха, предизвикваха го, опитваха се да го накарат да направи погрешна стъпка. Той _знаеше_ това — дни наред заговорничеха срещу него, стараейки се да разклатят нервите му. Те го наблюдаваха от всяко огледало в къщата, отдръпвайки се бързо назад, когато той се опитваше да ги улови. Синовете на Птицата…
	— Птицата е жестока!
	Той ли изрече това? Или някой го каза на висок глас? Птицата е жестока. Задъхвайки се, отиде да отвори прозореца на спалнята и погледна навън. Бе все още тъмно, тъмно като в рог. По улиците долу нямаше никой. Откъм езерото прииждаше облак мъгла. Колко ли беше часът? Шест сутринта по часовника на масата. В този затънтен град _никога ли_ не се развиделява?
	Синовете на Птицата. Изведнъж се почувствува много коварен — те си мислеха, че е в ръцете им, но той щеше да ги измами, — те не би трябвало да сторят това на него и на Синтия. Щеше да разбие всяко огледало в къщата! Той забърза към кухнята, където в „чекмеджето за всичко“ държеше чук. Взе чука и се върна в спалнята. Първо голямото огледало…
	Поколеба се точно когато се канеше да замахне с чука. Това нямаше да се хареса на Синтия — седем години нещастна любов! Той самият не беше суеверен, но… Това нямаше да се хареса на Синтия! Той се обърна към леглото с намерение да й обясни — беше толкова очевидно, — просто натрошават огледалата и така ще се избавят от Синовете на Птицата.
	Но се стъписа от нейното застинало изражение.
	Досети се за един заобиколен начин. Те имаха нужда от огледало. Но какво е огледалото? Парче стъкло, което отразява. Много добре — ще направи така, че те да не отразяват! Освен това знаеше и как да го направи — в същото онова чекмедже с чука се търкаляха три-четири кутии евтин емайл лак и малка четка — останки от самонадеяната акция по доизкусуряването на мебелите, с която Синтия се бе заела навремето.
	Той ги изсипа в малка купа — като ги смеси, от тях се получи около пинта* гъста боя, достатъчна, помисли си той, за намерението му. Първо атакува голямото огледало, размазвайки емайллака по него с резки небрежни щрихи. Боята се стичаше по китките му и капеше по тоалетната масичка — не беше го грижа. После и другите…
	[* пинта (ам.) = 0,47 л. _Б.пр._]
	Имаше достатъчно, макар че едва щеше да стигне да боядиса огледалото във всекидневната. Няма значение — то беше последното огледало в къщата — освен, разбира се, огледалцата в чантите и портмонетата на Синтия, но той беше вече решил, че те не влизат в сметката. Твърде малки бяха, за да се вмъкне през тях човек, а и бяха прибрани и скрити от погледа.
	Боята бе смесица от малко количество черен и вероятно кутия и половина червен емайллак. Сега целите му ръце бяха омазани с тази боя — имаше вид на главно действуващо лице в убийство с брадва. Нищо — той отри боята, или поне повечето от нея с една хавлиена кърпа и се върна при стола и бутилката.
	Нека сега се опитат! Нека сега опитат мръсната си гадна черна магия! Беше им препречил пътя.
	Той се приготви да посрещне зората.


	Звънът на домофона го вдигна от стола твърде омаломощен, но убеден, че изобщо не е мигвал. Синтия беше, така да се каже, добре. Все още спеше, а това бе най-доброто, на което той се надяваше. Той нави тръбичката си и се успокои от ударите на сърцето й.
	Звънецът продължаваше да звъни — или бе зазвънял отново, — не знаеше кое от двете. Вдигна машинално слушалката.
	— Тук Потбъри — разнесе се глас. — Какво става? Спите ли? Как е болната?
	— Няма промяна, докторе — отвърна той, стремейки се да овладее гласа си.
	— Така ли? Добре, отворете ми.
	Когато отвори вратата, Потбъри бързо мина покрай него и влезе право при Синтия. Наведе се над нея миг-два, после се изправи.
	— Струва ми се, че положението е същото — рече той. — А и не може да се очаква кой знае каква промяна за един-два дни. Кризата може би ще е в сряда — той погледна любопитно Рандъл. — Какво, по дяволите, сте направили? Имате вида на човек, пиянствувал четири дни.
	— Нищо — каза Рандъл. — Защо не ми позволихте да я изпратя в болница, докторе?
	— Най-голямото зло, което щяхте да й направите.
	— Какво знаете за нейното заболяване? Вие дори не я прегледахте. Вие не знаете от какво е болна. _Нали?_
	— Вие луд ли сте? Нали ви казах вчера?
	Рандъл поклати глава.
	— Само шаблонни приказки. Вие се опитвате да ме будалкате за нея. И аз искам да знам защо.
	Потбъри пристъпи към него.
	— Вие _наистина_ сте луд, а и пиян — той изгледа любопитно голямото огледало. — Искам да разбера какво става тук. — Той допря пръст до намазания емайллак.
	— Не пипайте!
	Потбъри се възпря.
	— Това за какво е?
	Рандъл имаше лукав вид.
	— Аз ги надхитрих.
	— Кого?
	— Синовете на Птицата. Те минават през огледала, но аз им преградих пътя.
	Потбъри се втренчи в него.
	— Познавам ги аз — каза Рандъл. — Вече няма да ме измамят. Птицата е жестока.
	Потбъри закри лице с ръцете си.
	Няколко секунди и двамата стояха в пълно мълчание. Толкова време бе необходимо, за да се филтрира през размътения и зашеметен разсъдък на Рандъл една нова идея. Когато тя стигна до съзнанието му, той ритна Потбъри в чатала. Събитията от последвалите няколко секунди бяха твърде объркани. Потбъри не вдигна олелия, но се съпротивляваше. Рандъл дори и не направи опит да се бие честно, а подкрепи своя първи брониран удар с други, по-мръсни.
	Когато нещата застанаха по местата си, Потбъри се оказа в банята, а Рандъл, с ключа в джоба си, отвън, в спалнята. Той дишаше тежко, но подобни незначителни повреди като тези, които бе понесъл, почти не го вълнуваха.
	Синтия продължаваше да спи.


	— Мистър Рандъл, пуснете ме да изляза оттук!
	Рандъл се бе върнал при стола си и се мъчеше да измисли как да се измъкне от това затруднение. Той бе вече напълно трезвен и дори не правеше опит да се съветва с бутилката. Мъчеше се да си набие в главата, че наистина е имало Синове на Птицата и че точно сега държи един от тях заключен в банята.
	В такъв случай Синтия беше в безсъзнание, защото… бог да им е на помощ! — Синовете бяха откраднали душата й. Дяволи — били са нападнати от дяволи.
	Потбъри заудря по вратата.
	— Какво означава това, мистър Рандъл? Да не сте си загубили ума? Пуснете ме да изляза оттук!
	— Какво ще направите, ако ви пусна? Ще възвърнете ли живота на Синтия?
	— Ще направя за нея това, което е по силите на един лекар. Защо постъпихте така?
	— Знаете защо. Защо закрихте лицето си?
	— Какво искате да кажете? Понечих да кихна, а вие ме ритнахте.
	— Може би трябваше да кажа „Наздраве“! Вие сте дявол, Потбъри. Вие сте Син на Птицата!
	Последва кратко мълчание.
	— Що за глупост е това?
	Рандъл се замисли. Може и да беше глупост, може би Потбъри се е _канел_ да кихне. Не! Това бе единственото обяснение, което имаше смисъл. Дяволи, дяволи и черна магия. Стоулс и Фипс, и Потбъри и останалите.
	А Хоуг? Това би обяснило нещата — почакай малко, така. Потбъри мразеше Хоуг. Стоулс мразеше Хоуг. Всичките Синове на Птицата мразеха Хоуг. Много добре, дявол или нещо друго той и Хоуг бяха единомишленици.
	Потбъри отново заудря вратата, но вече не с юмруци — нанасяше по-тежки и по-редки удари, което означаваше, че блъска с рамо и с цялата тежест на тялото си. Вратата не бе по-здрава, отколкото са обикновено вътрешните врати в един апартамент — очевидно, нямаше да издържи дълго на подобна обработка.
	Рандъл затропа откъм своята страна.
	— Потбъри! Потбъри! Чувате ли ме?
	— Да.
	— Знаете ли какво ще направя сега? Ще позвъня на Хоуг и ще го накарам да намине насам. Чувате ли това, Потбъри? Той ще ви убие, Потбъри, той ще ви убие!
	Отговор не последва, но скоро тежките удари се подновиха. Рандъл взе револвера си.
	— Потбъри! — никакъв отговор. — Потбъри, престанете или ще стрелям. — Ударите дори не намаляха.
	На Рандъл внезапно му хрумна нещо.
	— Потбъри, _в името на Птицата_, отдръпнете се от вратата!
	Трясъкът спря, сякаш някой отведнъж го преряза. Рандъл се заслуша, а после продължи да се възползва от надмощието си.
	— В името на Птицата не докосвайте повече тази врата! Чувате ли ме, Потбъри?
	Отговор не последва, мълчанието продължаваше.
	Беше рано — Хоуг все още си бе у дома. Той съвсем явно се слиса от несвързаните обяснения на Рандъл, но се съгласи да дойде незабавно или поне да побърза.
	Рандъл се върна в спалнята и възобнови двойното си бдение. В лявата си ръка държеше неподвижната и хладна ръка на жена си, а в дясната — револвера, готов, в случай че заклинанието не успее да действува. Ударите обаче не се подновиха — в продължение на няколко минути и в двете помещения цареше мъртва тишина. После Рандъл дочу или така му се стори, леко стържене откъм банята — необясним, злокобен звук.
	Не знаеше какво да предприеме, ето защо и нищо не предприе. Стърженето продължи няколко минути и спря. След това пак настъпи тишина.


	При вида на револвера Хоуг отстъпи назад.
	— Мистър Рандъл!
	— Хоуг — обърна се към него Рандъл, — вие дявол ли сте?
	— Не ви разбирам.
	— Птицата е жестока!
	Хоуг не закри лицето си — той само изглеждаше смутен и малко по-угрижен.
	— Добре — отсъди Рандъл. — Влизането разрешено! Ако _наистина_ сте дявол, то сте от онези дяволи, които ми допадат. Хайде — заключил съм Потбъри и искам да се изправите насреща му.
	— Аз ли? Защо?
	— Защото той е дявол. Син на Птицата. А те се страхуват от вас. Хайде! — той бързо заведе Хоуг в спалнята, като продължаваше да говори. — Моята грешка е, че не бях склонен да повярвам в нещо, което ми се случи. _Онова не бяха сънища._ — Той затропа по вратата на банята с дулото на револвера. — Потбъри! Хоуг е тук. Правете, каквото ви казвам, и _може_ и да излезете жив оттук.
	— Какво искате от него? — попита Хоуг неспокойно.
	— _Нея_, разбира се.
	— О…
	Рандъл затропа отново, после се обърна към Хоуг и прошепна:
	— Ако отворя вратата, ще застанете ли лице с лице срещу него? Аз ще бъда плътно до вас.
	Хоуг преглътна, погледна Синтия и отговори:
	— Разбира се.
	— Хайде тогава!
	Банята беше празна — тя нямаше прозорец, нито пък друг някакав приемлив изход, но беше очевиден начинът, по който Потбъри се бе измъкнал. Емайллакът бе остърган от повърхността на огледалото с бръснарско ножче.
	Те поеха риска за седемте години нещастна любов и счупиха огледалото. Ако знаеше как, Рандъл би се покатерил и би ги подпретнал всичките — но понеже не знаеше, стори му се, че ще е най-умно да затвори дупката.
	След това нямаше друго какво да правят. Обсъдиха случилото се над притихналото тяло на съпругата на Рандъл, но нямаше какво да се направи. Те не бяха магьосници. След малко Хоуг отиде във всекидневната, тъй като желаеше да остави Рандъл насаме с мъката му, а същевременно и не желаеше да го изостави напълно. От време на време надникваше при него. Именно при едно такова надникване той забеляза малка черна чанта, наполовина пъхната под леглото, и се досети за предназначението й — лекарска чанта. Влезе и я вдигна от пода.
	— Ед — попита той, — да сте виждали това?
	— Кое? — Рандъл вдигна мътния си поглед и прочете върху капака надписа с поизтъркани релефни златни букви:

	Д-Р ПОТИФАР Т. ПОТБЪРИ

	— Ха?
	— Сигурно я е забравил.
	— Не е имал възможност да я вземе — Рандъл взе чантата от Хоуг и я отвори — стетоскоп, форцепс, щипки, игли и най-различни шишенца в една кутия — обичайните за един лекар принадлежности. Имаше и някаква рецепта.
	— Хоуг, погледнете това!

	ОТРОВНО!
	Тази рецепта не може да бъде изпълнена повторно.
	МИСИС РАНДЪЛ — ДА СЕ ВЗЕМА СПОРЕД ЛЕКАРСКОТО ПРЕДПИСАНИЕ!
	АПТЕКА „БЛАГОВЪЗПИТАНОСТ И ЕВТИНИЯ“

	— Дали се е опитвал да я отрови? — предположи Хоуг.
	— Едва ли — това е обичайното предупреждение за приспивателните. Искам обаче да видя какво представлява. — Той разклати шишето. Изглеждаше празно. Започна да разчупва восъка.
	— Внимателно! — предупреди Хоуг.
	— Разбира се.
	Докато отваряше шишето, той го държеше доста надалеч от лицето си. После много предпазливо го помириса. От него се разнасяше аромат — неуловим и безкрайно благоуханен.
	— Теди? — той се обърна, като изтърва шишето. Това наистина беше Синтия, клепачите й трепкаха. — Не им обещавай нищо, Теди! — Тя въздъхна и очите й отново се затвориха.
	— Птицата е жестока! — прошепна тя.


	9

	— Вашите пристъпи на амнезия са разковничето на цялата тази история — настояваше Рандъл. — Ако знаехме с какво се занимавате през деня, ако знаехме каква ви е професията, щяхме да узнаем защо Синовете на Птицата се стремят с всички сили да ви пипнат. Дори нещо повече — щяхме да знаем как да се борим с тях, защото те очевидно се боят от вас.
	Хоуг се обърна към Синтия.
	— А вие какво мислите, мисис Рандъл?
	— Мисля, че Теди е прав. Ако знаех достатъчно за хипнозата, щяхме да опитаме с нея, но не знам, така че скополаминът е следващата най-добра възможност. Съгласен ли сте да опитаме с него?
	— Щом вие намирате за добре, да.
	— Подай чантата, Теди — тя скочи от писалището му, където се бе покачила, на пода. Той протегна ръка да я хване.
	— Не трябва да се изморяваш, малката — рече недоволно той.
	— Глупости, аз съм добре вече.
	Бяха се оттеглили в кантората почти веднага щом Синтия се събуди. Честно казано, беше ги страх, но се страхуваха не безразсъдно, а без да падат духом. Апартаментът им се струваше нездравословно място за живеене. В кантората не беше много по-хубаво. Рандъл и Синтия бяха решили _да се махнат от града_. Отбиването в кантората беше предпоследната им спирка за военно съвещание.
	Хоуг не знаеше какво да прави.
	— Забравете, че изобщо сте виждали тази чанта — предупреди го Рандъл, докато приготвяше подкожната инжекция. — Тъй като не съм лекар, нито разбирам от упойки, нямам право да върша това. Но понякога има полза. — С памуче, потопено в спирт, натри едно място под лакътя на Хоуг. — Стойте така… готово. — Той заби иглата.
	Изчакаха, докато лекарството започне да действува.
	— Какво очакваш да постигнеш? — прошепна Рандъл на Синтия.
	— И аз не знам. Ако имаме късмет, неговите две „аз“ ще се слеят. Тогава можем да разберем много неща.
	Малко по-късно главата на Хоуг клюмна напред — той задиша тежко. Тя пристъпи към него и го разтърси за рамото.
	— Мистър Хоуг, чувате ли ме?
	— Да.
	— Как се казвате?
	— Джонатан… Хоуг.
	— Къде живеете?
	— Гоутам Апартмънтс 602.
	— С какво се занимавате?
	— Аз… не знам.
	— Опитайте да си спомните. Каква е професията ви?
	Никакъв отговор. Тя опита пак.
	— Хипнотизатор ли сте?
	— Не.
	— Да не сте… магьосник?
	Отговорът се забави малко, но най-сетне дойде.
	— Не.
	— _Какъв сте по професия, Джонатан Хоуг?_
	Той отвори уста, сякаш се канеше да отговори, после внезапно изправи глава, енергичен и напълно отърсил се от обичайната за лекарството отпадналост.
	— Съжалявам, драга моя, но на това трябва да се сложи край — поне засега.
	Той се изправи, отиде до прозореца и погледна навън.
	— Бездарно — рече той, оглеждайки улицата в двете посоки. — Колко трагично бездарно. — Той като че ли по-скоро говореше на себе си, отколкото на тях. Синтия и Рандъл го погледнаха, после се спогледаха за помощ.
	— Кое е бездарно, мистър Хоуг? — попита доста нерешително Синтия. Тя не бе анализирала усещането си, но имаше чувството, че той е друг човек — по-млад и по-енергичен.
	— Моля? О, извинете. Аз ви дължа обяснение. Бях принуден да се ъъ, да се отърся от въздействието на лекарството.
	— Да се отърсите от лекарството ли?
	— Да се отърва от него, да го отхвърля, да не го използвам. Разбирате ли, драга моя, докато вие ме разпитвахте, аз си спомних моята професия. — Той ги погледна весело, но не им обясни нищо повече.
	Рандъл пръв дойде на себе си.
	— И _каква_ е вашата професия?
	Хоуг му се усмихна почти нежно.
	— Няма да е удобно да ви кажа — отвърна той. — Поне не сега — той се обърна към Синтия. — Драга моя, бих ли могъл да ви обезпокоя за молив и лист?
	— Ъъъ, но естествено — тя му ги донесе, той ги прие снизходително и като се настани на стола, започна да пише.
	Тъй като Хоуг не каза нищо, за да обясни поведението си, Рандъл заговори:
	— Така, Хоуг, вижте сега… — Хоуг обърна към него ведро лице. Рандъл понечи да заговори, изглежда се обърка от това, което прочете по лицето на Хоуг и само запита неубедително:
	— Ъъъ, мистър Хоуг, за какво става въпрос?
	— Нямате ли желание да ми се доверите?
	Рандъл прехапа устна за миг и го погледна. Хоуг бе търпелив и спокоен.
	— Да… мисля, че имам — каза той накрая.
	— Добре. Правя списък на някои неща, които искам да ми купите. Аз ще съм доста зает през следващите два-три часа.
	— Вие ни напускате?
	— Вие се тревожите за Синовете на Птицата, нали? Забравете ги. Те няма да ви сторят никакво зло. Обещавам — той продължи да пише. Няколко минути по-късно подаде списъка на Рандъл. — Най-долу съм отбелязал мястото, където трябва да се срещнем — бензиностанцията извън Уокигън.
	— Уокигън ли? Защо Уокигън?
	— Няма никаква по-особена причина. Искам да сторя още веднъж нещо, което много обичам, а едва ли ще мога да го направя пак някога. Нали ще ми помогнете? Някои от нещата, които моля да ми купите, сигурно трудно се намират, но вие ще се потрудите, нали?
	— Мисля, че да.
	— Добре — той незабавно си тръгна.
	Рандъл премести поглед от затварящата се врата към списъка в ръката си.
	— Е, ще бъда… Син, какво предполагаш, че иска да му купим? Бакалски стоки!
	— Бакалски стоки ли? Я да видя този списък.


	10

	Движеха се на север в покрайнините на града — на волана седеше Рандъл. Някъде напред се намираше мястото, където трябваше да се срещнат с Хоуг, отзад в багажника на колата бяха покупките, които той бе наредил да направят.
	— Теди?
	— Да, малката.
	— Имаш ли право на обратен завой тук?
	— Разбира се, ако не ме хванат. Защо?
	— Защото точно това ми се иска да направим. Не ме прекъсвай — продължи тя припряно. — Имаме кола, с нас са и всичките пари, които притежаваме на този свят. Ако поискаме, нищо не може да ни спре да се отправим на юг.
	— Все още ли си мислиш за онази почивка? Но ние ще отидем веднага щом доставим тези неща на Хоуг.
	— Нямам предвид почивка. Мисълта ми е да се махнем _сега_ и никога вече да не се връщаме.
	— С луксозни хранителни стоки за осемдесет долара, които Хоуг поръча и още не е платил? Няма да стане.
	— Можем и ние да си ги изядем.
	— Хм! Хайвер и крилца от колибри. Не можем да си го позволим, малката. Ние сме от тези, дето ядат кренвирши. Дори и да можехме обаче, аз пак искам да видя Хоуг. За откровен разговор и обяснения.
	Тя въздъхна.
	— Точно това си мислех, Теди, и ето защо искам да си обираме крушите. Не искам обяснения — светът ми харесва такъв, какъвто е. Само ние двамата — ти и аз — и никакви усложнения. _Не искам_ да знам нищо за професията на мистър Хоуг… нито за Синовете на Птицата, нито за каквото и да било от този род.
	Той затърси цигара, после драсна кибритена клечка, като я гледаше присмехулно с крайчеца на очите си. За щастие движението не беше натоварено.
	— Мисля, че споделям чувствата ти, малката, но аз гледам на нещата от различен ъгъл. Ако сега зарежем всичко, няма да съм спокоен за Синовете на Птицата, докато съм жив, и ще се боя да се бръсна от страх да надзърна в огледалото. Но за цялата история има разумно обяснение, сигурно има, и аз ще се добера до него. Тогава ще можем да спим.
	Тя се сви и не отговори.
	— Погледни на нещата от тази страна — продължи Рандъл някак раздразнително. — Всичко, което се случи, е могло да се извърши и по обикновения начин, без да се прибягва до свръхестествени средства. А що се отнася до свръхестествените средства — е, тук навън, на дневна светлина и при това движение ще е малко трудничко да се повярва. Синове на Птицата — глупости!
	Тя не отговори. Той продължи:
	— Първата важна точка е, че Хоуг е съвършен актьор. Вместо да се покаже като превзет незабележим човечец, той е господствуваща личност от първа величина. Погледни само как млъкнах и казах: „Да, господине“, когато той се преструваше, че се отърсва от въздействието на лекарството и ни нареди да купим всичките тези неща.
	— Преструваше ли се?
	— Разбира се. Някой е подменил с оцветена вода моя приспивателен серум, може би по същото време, когато мнимото предупреждение е било затъкнато в пишещата машина. Но да се върнем на въпроса — той е несъмнено силна личност и почти сигурно е ловък хипнотизатор. Самата илюзия за тринадесетия етаж и за „Детъридж енд Ко“ показва колко изкусен е той или някой друг. Вероятно ми е въздействувал с наркотични средства, така както и на теб.
	— На мен ли?
	— Разбира се. Спомняш ли си онзи сироп, който пи в кабинета на Потбъри? Нещо подобно на „Мики Фин“, но със забавено действие.
	— Но и ти пи от него!
	— Не е задължително да е било от _същото_. Потбъри и Хоуг бяха съдружници и по този начин създадоха атмосферата, която направи тази история възможна. Всичко останало са дреболии, незначителни, ако се вземат поотделно.
	Синтия си имаше свои собствени идеи за станалото, но ги пазеше за себе си. Един въпрос обаче я безпокоеше.
	— Как е успял Потбъри да излезе от банята? Ти ми каза, че е бил заключен.
	— Размишлявах върху това. Отворил е ключалката с шперц, докато телефонирах на Хоуг, скрил се е в килера и после е изчакал удобна възможност да се измъкне навън.
	— Хм — в продължение на няколко минути тя не попита нищо повече.
	Улисан в уличното движение в Уокигън, Рандъл млъкна. Той зави наляво и пое извън града.
	— Теди, щом си сигурен, че цялата работа е номер и че не съществуват подобни глупости като Синовете, защо тогава да не можем да зарежем всичко и да се отправим на юг? Не ни е притрябвало да отиваме на тази среща.
	— Сигурен съм, че в общи линии обясненията ми са правилни — рече той, заобикаляйки умело едно тръгнало да се самоубива момче на велосипед, — ала _не съм_ сигурен в мотивировката и по _тази_ причина трябва да се видя с Хоуг. Макар че странно нещо — продължи той замислено, — струва ми се, че Хоуг няма нищо против нас. Мисля, че е имал свои лични причини и ни е платил петстотин долара, за да понесем някои несгоди, докато той си осъществява плановете. Но ще разберем. А и вече е твърде късно да се върнем обратно — ето я бензиностанцията, която бе споменал, а ето го и Хоуг!
	Хоуг се качи с кимване и усмивка. Рандъл отново се почувствува принуден да върши каквото му наредят — чувство, което бе изпитал преди около два часа. Хоуг му посочи накъде да кара.
	Пътят водеше извън града, а скоро се отдели и от асфалтовото шосе. Не след дълго стигнаха до селска порта, зад която се простираше пасбище. Хоуг нареди на Рандъл да я отвори и да кара навътре.
	— Собственикът няма нищо против — рече той. — Идвал съм тук много пъти през моите почивни дни. Красиво местенце.
	Местенцето _наистина_ беше красиво. Пътят, вече междуселски, се изкачваше постепенно нагоре към обрасъл с дървета хребет. Хоуг го накара да паркира под едно дърво и те слязоха от колата. Прехласната от гледката, Синтия се спря за миг, поемайки дълбоко с наслада чистия въздух. На юг се виждаше Чикаго, а зад него и на изток се съзираше сребърният отблясък на езерото.
	— Теди, не е ли великолепно?
	— Да, наистина — съгласи се той, но се обърна към Хоуг. — Това, което искам да знам, е защо сме тук?
	— Пикник — отвърна Хоуг. — Избрах това местенце за моя финал.
	— Финал ли?
	— Но първо яденето — рече Хоуг. — След това, ако настоявате, ще разговаряме.
	Менюто бе твърде необикновено за пикник — вместо изобилна храна имаше няколко десетки гастрономични специалитета — екзотични плодове, желе от гуава, малки месни консерви, чай — приготвен от Хоуг на спиртник — и фини вафли с прочуто име на опаковката. Независимо от това и Рандъл, и Синтия се уловиха, че здравата си похапват. Хоуг опитваше от всичко — никога не отказваше блюдо, но Синтия забеляза, че той всъщност хапва по мъничко — по-скоро вкусва, отколкото яде.
	Не след дълго Рандъл събра смелост да притисне Хоуг — започваше да става ясно, че Хоуг няма никакво намерение да зачекне сам въпроса.
	— Хоуг?
	— Да, Ед?
	— Не е ли време вече да си свалите маската и да престанете да ни мамите?
	— Никога не съм ви мамил, приятелю.
	— Разбирате какво имам предвид — цялата тази лудешка надпревара през последните няколко дни. Вие сте замесен в нея и знаете за нея повече от нас — това е очевидно. Забележете, не че ви обвинявам в нещо — побърза да добави той, — но искам да разбера какво означава всичко това.
	— Попитайте себе си какво означава.
	— Добре — Рандъл прие предизвикателството. — Така ще направя — той се впусна в обяснението, което бе нахвърлил пред Синтия. Хоуг го насърчаваше да се доизкаже, но когато свърши, не каза нищо.
	— Е? — попита нетърпеливо Рандъл. — Нали така стоят нещата?
	— За обяснение звучи добре.
	— И аз така мисля. Но вие все пак трябва да изясните някои неща. Защо постъпихте така?
	Хоуг поклати замислено глава.
	— Съжалявам, Ед. Невъзможно ми е да ви обясня моите мотиви.
	— Но, по дяволите, това не е почтено. Поне бихте могли да…
	— А срещали ли сте някога почтеност, Едуард?
	— Ами надявах се, че вие ще постъпите почтено с нас. Вие сам ни насърчихте да се държим с вас като с приятел. Дължите ни обяснения.
	— Аз ви обещах обяснения. Но размислете — трябват ли ви обяснения? Уверявам ви, че повече няма да имате неприятности, нито посещения от страна на Синовете.
	Синтия го докосна по ръката.
	— Не искай тези обяснения, Теди.
	Той я отблъсна — не грубо, но решително.
	— Трябва да _разбера_. Да чуем обяснението.
	— Няма да ви хареса.
	— Ще поема риска.
	— Много добре — Хоуг се облегна назад. — Ще налеете ли вино, драга моя? Благодаря ви. Ще трябва първо да ви разкажа една малка приказка. Тя ще е отчасти алегорична, тъй като липсват… подходящите думи и понятия. Живял някога род, много, много по-различен от човешкия. Нямам възможност да ви опиша как са изглеждала неговите представители, нито как са живели, но те притежавали една характерна черта, която вие можете да разберете — те били творци. Да творят и да се наслаждават на творенията на изкуството било тяхното единствено занимание и смисълът на съществуването им. Употребявам умишлено думата „изкуство“, тъй като изкуството няма определение и не подлежи на такова, нито пък има граници. Мога да използвам тази дума без страх, че ще я употребя погрешно, защото тя няма строго определено значение. Значенията са толкова много, колкото са и художниците. Но запомнете, че тези художници не са представители на човешкия род и тяхното изкуство не е човешко.
	Представете си един представител на този род, казано по вашему — млад. Той твори произведение на изкуството под зоркото око и напътствията на своя учител. Той има дарба, този младеж, и творбата му притежава много любопитни и забавни страни. Учителят го насърчава да завърши творбата и да я представи пред журито за оценка. Забележете, изразявам се метафорично, все едно че става въпрос за човек-художник, който подготвя платната си за оценка от журито на годишната изложба.
	Художникът сътворил този свят по свой собствен начин, използвайки основни принципи, каквито му харесвали на него. Учителят, общо взето, одобрил, но…
	— Почакайте малко — помоли настойчиво Рандъл. — Да не би да се опитвате да опишете сътворяването на света — на вселената?
	— А какво друго?
	— Но, по дяволите, това е нелепо. Аз помолих да обясните събитията, които неотдавна се случиха с _нас_.
	— Казах ви, че обяснението няма да ви хареса. — Той изчака малко и продължи: — Първоначално Синовете на Птицата са били основният характерен белег на света.
	Рандъл го слушаше, чувствувайки, че главата му ще се пръсне. Той съзнаваше с отвращение, че версията, която бе измислил по пътя към срещата, бе чиста фантасмагория, скалъпена, за да успокои обзелите го страхове. Синовете на Птицата — истински, истински и зловещи — и могъщи. Той почувствува, че вече разбира за кой род говореше Хоуг. От напрегнатото и сгърчено от ужас лице на Синтия личеше, че и тя _разбира_ — и че вече никога нямаше да има покой за тях. „В началото бе Птицата…“
	Хоуг му отправи поглед, в който нямаше лошо чувство, ала нямаше и състрадание.
	— Не — рече той сериозно. — Птицата никога не е съществувала. Съществуват тези, които назовават себе си Синове на Птицата. Но те са глупави и високомерни. Тяхната свещена притча е само суеверие. Но по свой начин и по правилата, установени в този свят, те са могъщи. Нещата, които предполагате, че сте видели, Едуард, сте ги видели наистина.
	— Искате да кажете, че…
	— Изчакайте, оставете ме да довърша. Вие сте видели това, което ви се е сторило, че виждате — всичко с изключение на едно. До днес вие сте виждали _мен_ само във вашия апартамент или в моя. Съществата, които сте проследявали, съществото, което е уплашило Синтия — всички те са Синове на Птицата. Стоулс и неговите приятели.
	Учителят не одобрил Синовете на Птицата и предложил някои промени в творбата. Ала художникът бил припрян или небрежен — вместо напълно да ги изличи, той просто продължил да рисува върху тях, преобразил ги в някои от новите същества, с които населил този свят.
	Всичко това може би нямало да има значение, ако творбата не била избрана за оценка от журито. Естествено, критиците ги забелязали — те били бездарно изкуство и само загрозявали творбата. У критиците се прокраднало известно колебание дали да унищожат или не творбата. Поради тази именно причина аз съм тук.
	Той млъкна, сякаш нямаше какво повече да каже. Синтия го погледна боязливо.
	— Вие да не би да сте… да не би да сте…
	Той се усмихна.
	— Не, Синтия, аз не съм художникът на вашия свят. Вие веднъж ме попитахте за моята професия. Аз съм художествен критик.
	На Рандъл не му се искаше да повярва. Ала не беше възможно да не повярва — истината звънеше в ушите му и не можеше да се отрече. Хоуг продължи:
	— Казах ви, че ще трябва да говоря с понятия, които вие използвате. Трябва да знаете, че да се прави преценка на творба като вашия свят, не е все едно да застанеш пред някоя картина и да се вгледаш в нея. Този свят е заселен с _хора_ — той трябва да се види с човешки очи. Аз съм човек.
	Синтия изглеждаше още по-обезпокоена.
	— Не разбирам. Вие действувате чрез тялото на човек?
	— Аз _съм_ човек. Критиците-хора са пръснати из целия човешки род. Всеки от тях представлява външния образ на Критик, но всеки един е човек — в пълния смисъл на думата човек, който не знае, че същевременно е и Критик.
	Рандъл се улови за несъответствието, сякаш собственият му разум зависеше от него — а може би и така да беше.
	— Но вие _знаете_ — или поне казвате, че знаете. Това е противоречие.
	Хоуг спокойно кимна.
	— До днес, когато въпросите на Синтия станаха неудобни, тъй като аз съм… а и по други причини… тази личност — той се потупа по гърдите — нямаше представа защо е тук. Тази личност беше човек и нищо повече. Дори и сега аз разпрострях настоящата _си личност_ само доколкото бе необходимо за моята цел. Има въпроси, на които аз, като Джонатан Хоуг, не мога да отговоря.
	Джонатан Хоуг е започнал съществуването си като човек с цел да изследва и да преценява критично някои художествени аспекти на този свят. Междувременно се оказало удачно да бъде използуван за разкриването на част от дейностите на онези отречени и заличени с нова рисунка същества, които назовават себе си Синовете на Птицата. Вие двамата, невинни и незнаещи като гълъбите, използвани във войската, бяхте случайно въвлечени в това начинание. Но случи се така, че докато общувах с вас, аз долових нещо друго, което има художествена стойност, и поради тази причина ние си правим труда с тези обяснения.
	— Какво искате да кажете?
	— Нека първо кажа за нещата, които забелязах като Критик. Вашият свят притежава няколко удоволствия. Яденето. — Той се пресегна и откъсна от чепката мускатово грозде едно зърно, едро и сладко като захар, и го изяде с охота. — Странно нещо е това яденето. И твърде забележително. Никому досега изобщо не е хрумвало да създава изкуство от обикновената процедура по получаването на необходимата енергия. Вашият художник е наистина много даровит.
	После спането. Необичайно отражателно състояние, при което самите творения на художника получават възможността да си сътворяват свои собствени нови светове. Нали разбирате сега — рече той усмихнато — защо Критикът трябва да бъде наистина човек — иначе не би могъл да сънува така, както сънува човекът.
	Пиенето — то обединява и яденето, и сънуването.
	Следва прекрасното удоволствие да се разговаря — приятел с приятел, както ние сега. Това не е ново, но е заслуга на художника, че го е включил.
	После сексът. Сексът е смешна работа. Аз като Критик бих го отхвърлил изцяло, ако вие, приятели мои, не ми бяхте дали възможност да видя нещо, което бе убягнало от вниманието на Джонатан Хоуг, нещо, което никога не съм се досещал да пресъздам в моите собствени художествени творби. Както вече казах — вашият художник е даровит. — Той ги погледна едва ли не с нежност. — Кажете ми, Синтия, какво обичате на този свят и какво ненавиждате и от какво се боите?
	Синтия не направи и опит да му отговори, а само се притисна по-плътно до съпруга си. Рандъл покровителствено я прегърна с ръка. След това Хоуг се обърна към Рандъл.
	— А вие, Едуард? Има ли нещо на този свят, за което бихте дали живота и душата си, ако е нужно? Не е необходимо да отговаряте — снощи, когато се наведохте над леглото, аз го прочетох на лицето ви и в сърцето ви. Талантливо изкуство, талантливо изкуство — и единият, и другият. В този свят открих няколко прояви на даровито и оригинално изкуство, достатъчно, за да имам право да насърча вашия художник да опита пак. Имаше обаче и толкова много бездарно, нарисувано посредствено и любителски, че сърце не ми даваше да одобря творбата като цяло, докато не се сблъсках и не почувствувах трагедията на човешката любов.
	Синтия го изгледа развълнувано.
	— Трагедия ли? „Трагедия“ ли казахте?
	В погледа, който Хоуг й отправи, се четеше не съчувствие, а спокойно одобрение.
	— А как другояче би могло да се нарече, драга моя?
	Тя втренчи очи в него, после се извърна и зарови лице в ревера на сакото на съпруга си. Рандъл я погали по главата.
	— Престанете, Хоуг! — рече той гневно. — Пак я изплашихте.
	— Не съм искал.
	— Искахте. И мога да ви кажа какво си мисля за вашата история. В нея има пукнатини, през които може да пропадне цял слон. Вие сте я изфабрикували.
	— Вие не вярвате на разказа ми.
	Истина беше. Рандъл не вярваше. И като продължаваше да утешава съпругата си, той продължи смело:
	— Ами онова вещество под ноктите ви — за него какво ще кажете? Забелязах, че го пропуснахте. Ами отпечатъците от пръстите ви?
	— Веществото под ноктите ми има твърде малко общо с тази история. То си изпълни предназначението, а именно да уплаши Синовете на Птицата. На тях им беше известно какво е то.
	— А какво бе то?
	— Кръвта на Синовете, напластена там от моето друго „аз“. За отпечатъците ли попитахте? Джонатан Хоуг искрено се боеше да му ги снемат. Джонатан Хоуг е човек, Едуард. Трябва да запомните това.
	Рандъл кимна. Хоуг продължи:
	— Разбирам. Честно казано, дори и сега не си спомням, макар че цялостната ми личност знае за това. Джонатан Хоуг имаше неспокойния навик да избърсва предметите с носната си кърпа — може би е избърсал и дръжката на креслото ви.
	— Не си спомням такова нещо.
	— Нито пък аз.
	Рандъл отново поде спора.
	— Това не е всичко, дори не е и половината. Какво ще кажете за санаториума, в който казахте, че сте били? А кой ви плаща? Откъде получавате парите си? Защо, по дяволите, Синтия винаги се боеше от вас?
	Хоуг погледна по посока на града — откъм езерото пълзеше мъгла.
	— За тези въпроси остана малко време — каза той, — и няма значение дори и за вас дали вярвате, или не. Вие обаче вярвате — няма как да не вярвате. Ала вие повдигнахте един друг въпрос. Ето. — Той измъкна от джоба си дебела пачка банкноти и ги подаде на Рандъл. — Можете да вземете и това — на мен повече няма да ми трябват. След няколко минути аз ще ви напусна.
	— Къде отивате?
	— Връщам се при себе си. След като си тръгна, трябва да направите следното: Качете се в колата и веднага тръгнете на юг през града. _При никакви обстоятелства_ не отваряйте прозорец на колата, докато не се отдалечите на мили от града.
	— Защо? Това не ми харесва.
	— Все пак го направете. През това време ще станат някои… промени, преустройства.
	— Какво искате да кажете?
	— Нали ви обясних, че ще се вземат мерки спрямо Синовете на Птицата? Спрямо тях и всички техни деяния.
	— Как?
	Хоуг не отговори, а отново се загледа в мъглата. Тя пълзеше над града.
	— Мисля, че вече трябва да тръгвам. Направете каквото ви казах.
	Той понечи да се обърне. Синтия повдигна лице и му заговори:
	— Не си тръгвайте! Не още!
	— Да, драга моя?
	— Трябва да ми кажете едно нещо: _Теди и аз ще бъдем ли заедно?_
	Той я погледна право в очите и каза:
	— Разбирам какво имате предвид. Не знам.
	— Но вие _трябва_ да знаете.
	— Не знам. Ако и двамата сте същества от този свят, тогава линиите ви могат да вървят успоредно. Но както знаете, съществуват и Критиците.
	— Критиците ли? Какво общо имат _те_ с _нас_?
	— Единият или другият, или и двамата _може_ да сте Критици. Не бих могъл да зная. Спомнете си — Критиците са хора — тук. До днес дори не съзнавах, че самият аз съм Критик. — Той погледна замислено Рандъл. — Той може да е Критик. Днес ми се мярна такова подозрение.
	— А аз?
	— Не зная. Малко вероятно е. Разбирате ли, ние нямаме право да се познаваме един друг, защото това би навредило на нашата художествена преценка.
	— Но… но… ако _не сме_ същите, тогава…
	— Това е всичко — гласът му не прозвуча изразително, но в него се долови такава нотка на решителност, че те и двамата се стъписаха. Той се наведе над останките от угощението и си избра още едно зърно грозде, изяде го и затвори очи.
	Той повече не ги отвори. След малко Рандъл каза:
	— Мистър Хоуг? — Никакъв отговор не последва. — Мистър Хоуг! — Отговор пак не последва. Той се отдели от Синтия, изправи се и отиде до притихналата фигура. Разтърси я. — Мистър Хоуг!
	— Но ние не можем току-така да го оставим там! — настоя Рандъл няколко минути по-късно.
	— Теди, той знаеше какво върши. Това, което трябва да направим, е да последваме неговите указания.
	— Ами, можем да спрем в Уокигън и да уведомим полицията.
	— Да им кажем, че сме изоставили умрял човек на хълма? Мислиш ли, че ще ни кажат „браво“ и ще ни пуснат да си вървим по пътя? Не, Теди — само това, което той ни каза, да правим.
	— Мила, ти нали не вярваш на всички тези измислици, които той ни наговори?
	С очи, от които бликаха сълзи, тя го погледна право в очите и рече:
	— А ти? Бъди откровен с мен, Теди.
	Той срещна погледа й за миг, после сведе очи и каза:
	— О, няма значение. Ще постъпим, както той каза. Влизай в колата!
	Когато слязоха от хълма и се отправиха обратно към Уокигън, мъглата, която сякаш бе погълнала града, не се виждаше, нито пък я видяха пак, след като завиха на юг към града. Денят бе ведър и слънчев, както бе започнал от сутринта — въздухът щипеше доста силно, от което изричното разпореждане на Хоуг да държат прозорците плътно затворени, изглеждаше твърде разумно.
	Поеха на юг покрай езерото, по близката детелина с намерение да продължат на юг, докато се отдалечат достатъчно от града. Движението стана натоварено — малко повече отколкото сутринта, когато тръгваха. Рандъл бе принуден да насочи вниманието си към волана. На никой от двамата не му се говореше и това им послужи за оправдание.
	Бяха отминали детелината, когато Рандъл заговори:
	— Синтия…
	— Да.
	— Трябва да съобщим някому. Ще помоля следващия полицай, когото видим, да се обади в участъка на Уокигън.
	— Теди!
	— Не се тревожи! Така ще извъртя работата, че ще ги накарам да разследват, без обаче да ни заподозрат. Старият номер „увъртане и пак увъртане“ — нали знаеш?
	Беше й известно, че изобретателските му способности са достатъчно богати, за да се справи с подобна работа — тя повече не възрази. След няколко преки Рандъл видя патрулиращ полицай, застанал на тротоара, който се приличаше на слънце и наблюдаваше как няколко момчета играят бейзбол. Спря колата до тротоара редом с него.
	— Свали стъклото, Синтия.
	Тя се подчини, после пое рязко въздух и едва не изпищя. Той не изкрещя, но му се прииска да изкрещи.
	Навън през отворения прозорец не се виждаше никакво слънце, никакъв полицай и никакви деца — нищо. Нищо освен сива и безформена мъгла, пулсираща лениво като току-що появил се живот. През прозореца не се виждаше нищо от града не защото мъглата беше толкова гъста, а защото беше… като вакуум. От нея не долиташе никакъв звук, нито се долавяше някакво движение.
	Мъглата се сля с рамката на прозореца и започна да се промъква навътре. Рандъл изкрещя:
	— Вдигни стъклото! — тя се опита да се подчини, но ръцете й се оказаха безсилни. Той се пресегна през нея и сам го вдигна, като затегна ръчката докрай.
	Огряната от слънцето картина бе възстановена — те видяха през прозореца патрулиращия полицай, буйната игра, тротоара и града в дъното. Синтия постави ръка на рамото му.
	— Карай нататъка, Теди!
	— Почакай малко! — рече той напрегнато и се обърна към прозореца откъм неговата страна. Много предпазливо открехна стъклото — съвсем мъничко, по-малко от инч.
	Това бе достатъчно. Безформената сива мъгла отново се появи — градското улично движение и слънчевата улица се виждаха ясно през предното стъкло, през процепа — нищо.
	— Карай нататъка, Теди, _моля те_!
	Нямаше нужда да го подтиква, колата вече летеше напред.


	Къщата им не е точно на самия залив, ала морето се вижда от върха на близкия хълм. Селцето, в което ходят на покупки, има само осемстотин жители, но това като че ли ги задоволява. Във всеки случай те не се интересуват много от друга компания освен от своята собствена. А от нея имат в изобилие. Когато той отива до зеленчуковата градинка или на полето, тя го придружава, вземайки със себе си такава ръчна работа, каквато би могла да носи и да работи в скута си. Ако ходят в града, те винаги са заедно — ръка за ръка.
	Той има брада, но не толкова от чудатост, колкото от необходимост, защото в цялата къща няма нито едно огледало. Те обаче наистина имат една чудатост, заради която във всяко общество биха ги смятали за особняци, ако някой узнае за нея, ала тя е от такова естество, че никой _не би могъл_ да научи.
	Когато нощем си лягат, преди да загаси лампата, той щраква чифт белезници около една от своите и една от нейните китки.


	Линията на живота

	Председателят гръмко приканваше с чукчето към ред. Дюдюкането и воят постепенно замряха, щом неколцина самозвани въдворители на реда принудиха някои буйни глави да седнат. Ораторът, застанал на трибуната до председателя, сякаш не забелязваше безредието. Ироничното му, леко дръзко изражение бе невъзмутимо. Председателят се обърна към него и му заговори с глас, в който напираха гняв и досада.
	— Д-р Пиниро — на думата „доктор“ той леко наблегна, — трябва да ви се извиня за непристойното избухване по време на вашето изказване. Изненадан съм, че моите колеги могат да забравят дотам чувството си за лично достойнство, присъщо на хората на науката, та да прекъснат оратор, независимо… — той замълча и присви устни… — независимо от степента на предизвикателството.
	Пиниро открито се засмя — усмивка, която в известен смисъл бе явно оскърбление. Председателят видимо овладя гнева си, и продължи:
	— Желая заседанието да приключи при благоприличие и порядък. Искам да завършите изказването си. Въпреки това трябва да ви помоля да се въздържате и да не обиждате нашата интелигентност с идеи, за които всеки образован човек знае, че са измислици. Моля, придържайте се към своето откритие — ако наистина сте направили такова.
	Пиниро разпери пълните си бели ръце, чиито длани бяха обърнати надолу.
	— Как бих могъл да втълпя някаква нова идея в главите ви, ако първом не премахна вашите заблуди?
	Слушателите се развълнуваха и зароптаха. Някой от дъното на залата извика:
	— Изхвърлете този шарлатанин! Достатъчно го слушахме!
	Председателят заудря с чукчето си.
	— Господа! Моля ви! — После се обърна към Пиниро: — Трябва ли да ви напомням, че вие не сте член на тази институция и че не сме ви канили?
	— Така ли? Струва ми се, че си спомням за някаква покана, написана върху бланка на академията?
	Председателят прехапа долната си устна, преди да отговори.
	— Истина е. Лично аз написах поканата. Ала това бе по молба на един от попечителите — прекрасен човек с обществено чувство, но не и учен, нито пък член на академията.
	Пиниро се усмихна с дразнещата си усмивка.
	— Така ли? Трябваше да се досетя. Касае се навярно за стария Бидуел от Обединеното застрахователно дружество. И той е поискал неговите дресирани тюлени да ме изобличат в мошеничество, нали така? Защото, ако аз мога да предскажа някому деня на собствената му смърт, никой няма да купува миличките му застрахователни полици. Но как ще ме изобличите, ако първо не ме изслушате? Дори да допуснем, че ще ви стигне акълът да ме разберете! Ха! Изпратил чакали да разкъсат лъв.
	Пиниро хладнокръвно им обърна гръб. Ропотът на тълпата се усили и придоби гневни нотки. Напразно председателят крещеше за ред. От първата редица се надигна някаква фигура.
	— Господин председателю!
	Председателят се улови за тази възможност и се провикна:
	— Господа! Има думата д-р Ван Райнсмит.
	Врявата стихна.
	Докторът се окашля, приглади перчема на разкошната си бяла коса и пъхна ръка в страничния джоб на добре ушитите си панталони. Сякаш щеше да държи реч в женско дружество.
	— Господин председателю, колеги, членове на академията на науките, нека проявим търпимост. Дори убиецът има право на последна дума, преди законът да наложи своята дан. Нима ние ще постъпим по-недостойно? Макар и човешкият разум да е сигурен в присъдата? Считам, че д-р Пиниро заслужава цялото внимание, което тази августейша институция дължи на всеки колега, който не е член на академията, макар и… — той леко кимна по посока на Пиниро… — да не ни е известен университетът, където той е получил своята научна степен. Ако това, което има да ни каже, е измама — то не може да ни навреди. Ако това, което има да ни каже, е истина — ние трябва да го узнаем. — Топлият му школуван глас се лееше ласкав и успокояващ. — А ако обноските на уважаемия доктор ни се сторят мъничко недодялани за нашия вкус, трябва да имаме предвид, че докторът може би произхожда от място или обществена среда, където на тези дреболии не се държи толкова педантично. И така, нашият добър приятел и благодетел ни помоли да изслушаме този човек и внимателно да преценим същността на неговото откритие. Нека сторим това с достойнство и благоприличие.
	Той седна на мястото си сред буря от ръкопляскания, съзнавайки ясно, че е утвърдил славата си на духовен вожд. Утре вестниците отново щяха да споменават здравия разум и ярката личност на „най-благородния ректор на американски университет“. Кой знае? Може би старият Бидуел щеше най-сетне да направи онова дарение за плувния басейн?
	Когато ръкоплясканията стихнаха, председателят се обърна към мястото, където с ведро лице, прихванал с ръце заобленото си коремче, седеше причинителят на суматохата.
	— Ще продължите ли, д-р Пиниро?
	— Защо да продължавам?
	Председателят сви рамене.
	— Нали дойдохте с такава цел.
	Пиниро се изправи.
	— Истина е. Съвършена истина. Ала не сглупих ли, като дойдох? Има ли тук един човек с непредубедено съзнание, който може да погледне голата истина в очите, без да се изчерви? Мисля, че няма. Дори този толкова приятен господин, който ви помоли да ме изслушате, вече ме е преценил и осъдил. Той търси реда, не истината. Да допуснем, че истината противостои на реда, тогава ще я приеме ли той? А вие? Мисля, че не. И все пак, ако не говоря, вие ще спечелите мача служебно. Незначителният човечец вън на улицата ще си помисли, че вие, незначителните хорица, сте ме изобличили мен, Пиниро, като лъжец и мошеник. А това не отговаря на моите планове и затова ще говоря.
	Ще повторя своето откритие. Казано на прост език, аз изобретих техника, с която определям колко ще живее даден човек. Мога да ви дам предварителен списък на актьорския състав за представлението на „Ангела на смъртта“. Мога да ви кажа кога костеливата дама с косата ще потропа на вашата врата. Само за пет минути с моя апарат мога да кажа на всекиго от вас колко още песъчинки са останали в пясъчния му часовник.
	Той замълча и скръсти ръце на гърдите си. Известно време никой не проговори. Публиката стана неспокойна. Накрая се намеси председателят.
	— Не сте свършили още, нали, д-р Пиниро?
	— Какво има повече за казване?
	— Не сте ни обяснили как действува вашето откритие.
	Веждите на Пиниро се стрелнаха нагоре.
	— Предлагате да дам на децата плодовете на своя труд, за да си играят с тях. Това, приятелю, са опасни познания. Пазя ги за човека, който ги разбира за самия себе си. — Той се потупа по гърдите.
	— А как можем ние да узнаем дали зад безумните ви твърдения наистина се крие нещо?
	— Много просто. Изпращате комисия, пред която да демонстрирам откритието си. Ако успея — добре. Признавате го и му давате гласност. Ако не успея — ще бъда опозорен и ще се извиня. Дори аз, Пиниро, ще се извиня.
	В дъното на залата се изправи слаб човек с приведени рамене. Председателят на заседанието му даде думата и той заговори:
	— Господин председателю, как може уважаемият доктор да предлага сериозно подобен начин на действие? Или той смята, че ние ще чакаме двадесет-тридесет години, за да умре някой, и така да докаже твърденията си?
	Пиниро пренебрегна председателя и отговори направо:
	— Пфу! Каква глупост! Толкова ли сте невежа по статистика, та не знаете, че във всяка голяма група има поне един човек, който ще умре в най-близко бъдеще? Правя ви следното предложение: позволете ми да изследвам всеки един от вас тук, в залата, и аз ще назова човека, който ще умре в следващите две седмици, да, както и деня и часа на неговата смърт. — Той огледа свирепо залата. — Приемате ли?
	Още един от присъствуващите стана на крака — внушителен мъж, който наблягаше на всяка сричка.
	— Аз например не мога да се съглася с подобен експеримент. Като медицинско лице забелязах с прискърбие явните признаци на сериозни сърдечни заболявания при много от нашите по-възрастни колеги. Ако д-р Пиниро познава тези симптоми, а той сигурно ги познава, и ако подбере за своя жертва един от тези колеги, избраният човек навярно ще умре, защото му е дошло времето без значение дали автоматичният пясъчен часовник на уважаемия доктор работи успешно или не.
	Друг от присъствуващите го подкрепи незабавно.
	— Д-р Шепард е прав. Защо трябва да си губим времето с разни шарлатански номера? Убеден съм, че този човек, който нарича себе си <i>д-р</i> Пиниро, иска да използва нашата институция, за да придаде тежест на твърденията си. Ако вземем участие в този фарс, ние наливаме вода в неговата мелница. Не знам какви са машинациите му, но мога да се обзаложа, че той е измислил някакъв начин да ни използва за реклама на своите кроежи. Предлагам, господин председателю, да преминем към нашата редовна работа.
	Предложението бе прието с шумно одобрение, ала Пиниро не седна на мястото си. Сред викове „Тишина! Тишина!“ той тръсна разрошената си глава към тях и заговори:
	— Варвари! Кретени! Тъпаци! Откакто свят светува такива като вас са спъвали признанието на всяко велико откритие. Такава невежа сган е в състояние да накара Галилей да се обърне в гроба. Онзи дебел глупак там долу, дето се е озъбил насреща ми, нарича себе си медицинско лице. Шаман ще бъде по-точната дума! Ами онзи плешив завързак хей там? Ти! Ти зовеш себе си философ и дърдориш за живота и времето с изисканите си категории. Какво знаеш ти за живота и времето? И как би могъл изобщо да ги опознаеш, щом няма да проучиш истината дори когато ти се удаде възможност? Ха! — Той се изплю върху сцената. — И вие наричате това Академия на науките! Аз го наричам сдружение на собственици на погребални бюра, чийто единствен интерес е да балсамират идеите на ревностните си предшественици.
	Той спря да си поеме дъх, но двама от членовете на деловия президиум го сграбчиха отстрани и го изблъскаха зад кулисите. Няколко репортера станаха припряно от масата за журналисти и го последваха. Председателят обяви заседанието за закрито.
	Вестникарите го настигнаха, когато излизаше от служебния вход на сцената. Той крачеше с лека и бодра стъпка и си свиркаше с уста някаква игрива мелодия. Нямаше и следа от онази войнственост, която бе показал преди малко. Те го наобиколиха.
	— Какво ще кажете за едно интервю, докторе?
	— Какво мислите за съвременното образование?
	— Вие, естествено, добре им го казахте. Какви са вашите възгледи за живота и смъртта?
	— Като гледате толкова нависоко, докторе, да не ви падне шапката!
	Той се усмихна широко на всички.
	— Един по един, момчета, и по-полека. Навремето и аз бях вестникар. Какво ще кажете да отидем у дома и там да си поговорим?
	Няколко минути по-късно те се опитваха да се сместят в разхвърляната стая на Пиниро, която служеше едновременно и за спалня, и за всекидневна и палеха от пурите му.
	Пиниро се огледа и топло се усмихна.
	— Какво уиски ще пийнете, момчета, шотландско или американско?
	Когато и този въпрос бе уреден, той пристъпи към работа.
	— А сега, момчета, какво искате да узнаете?
	— Кажете ни честно, докторе. Открили ли сте нещо или не?
	— Съвсем сигурно е, че съм стигнал до нещо, млади приятелю.
	— Тогава разкажете ни как действува. Глупостите, които наговорихте на професорите, тук няма да минат.
	— Но моля ви, драги приятелю. Това е мое изобретение. Надявам се да изкарам от него някоя пара. Да не би да очаквате да го подаря на първия, който ми го поиска?
	— Вижте какво, докторе, все пак трябва да ни разкажете нещичко, ако очаквате разгласа в сутрешните вестници. Какво използвате? Кристално кълбо ли?
	— Не, не бих го нарекъл така. Желаете ли да видите моя апарат?
	— Естествено. Ето това е вече нещо.
	Той ги въведе в съседната стая и махна с ръка.
	— Ето го, момчета.
	Грамадата от машини, която се разкри пред очите им, напомняше смътно за рентгенова апаратура в лекарски кабинет. Като оставим настрани очевидния факт, че се захранваше с електрически ток и че някои от скалите на уредитебяха градуирани с познати знаци, повърхностният оглед не би подсказал нищо за истинското му предназначение.
	— Какъв е принципът, докторе?
	Пиниро присви устни и заговори:
	— Несъмнено на всички ви е позната общоизвестната истина, че по природа животът е електричество. И макар че тази общоизвестна истина не струва и пукната пара, тя ще ви помогне да получите представа за принципа. Вие сигурно сте чували също, че времето е четвъртото измерение. Може би вярвате в това, а може би не. То е повтаряно толкова пъти, че вече си е изгубило смисъла. Станало е просто клише, с което празнодумците си служат, за да впечатляват глупаците. Но аз искам от вас сега да се опитате да си го представите ясно и да го почувствувате осезателно.
	Той се приближи до един от репортерите.
	— Да речем, че вземем вас за пример. Вие се казвате Роджърс, нали така? Много добре, Роджърс, вие сте явление в пространството и времето и се простирате в четири измерения. На височина нямате пълни шест фута, широк сте около, двадесет инча и вероятно сте дебел десет инча. Но по-съществената част от това явление в пространството и времето лежи назад във времето и достига вероятно до 1916 година, от което явление ние под прав ъгъл към оста на времето виждаме напречен разрез, плътен, колкото настоящето. В отдалечения край се намира бебе, от което лъха на кисело и което размазва закуската по лигавчето си. В другия край, някъде в 1980–90 година се намира вероятно старец. Представете си това явление в пространството и времето, което ние наричаме Роджърс, като прострял се през годините дълъг розов червей — единият му край е в утробата на майка му, а другият — в гроба. Той преминава покрай нас тук и напречният разрез, който виждаме, се явява като отделно тяло. Това обаче е заблуда. Съществува физическа връзка спрямо този розов червей, която минава през годините. Всъщност в този смисъл съществува физическа връзка и спрямо цялата раса, защото тези розови червеи се отделят от другите розови червеи. Ето как расата прилича на лоза, чиито пръчки се преплитат и пускат „мустачета“. Вземем ли обаче само напречен разрез на лозата, ние ще изпаднем в грешка и ще повярваме, че „мустачетата“ са отделни индивиди.
	Той млъкна и обходи с поглед лицата им. Един от тях — навъсен, упорит момък, се намеси в разговора:
	— Всичко това е много хубаво, Пиниро, ако е истина, но какво постигате с него?
	Пиниро го награди с незлоблива усмивка.
	— Търпение, приятелю. Помолих ви да мислите за живота като за електричество. А сега мислете за нашия дълъ грозов червей като за проводник на електричеството. Вероятно сте чували, че електроинженерите могат посредством някои измервания да изчислят точно мястото, където е прекъснат трансатлантическият кабел, без изобщо да напускат брега. Аз правя същото с нашите розови червеи. Като използвам тук, в тази стая, моите инструменти за напречния разрез, мога да определя къде възниква прекъсването, тоест кога настъпва смъртта. Или, ако желаете, мога да обърна в обратна посока връзките и да ви кажа рождената ви дата. Ала това е безинтересно — вие вече я знаете.
	Навъсеният тип се усмихна подигравателно.
	— Хванах ви, докторе. Ако това, което казахте за расата, че приличала на лоза от розови червеи, е истина, вие не можете да определяте рождените дати, защото връзката с расата е непрекъсната при раждане. В обратна посока вашият електрически проводник минава през майката към най-далечните праотци на човека.
	Пиниро се усмихна сърдечно.
	— Вярно и умно, приятелю. Но вие отидохте твърде далеч с аналогията. Това не се върши с точност с каквато човек измерва дължината на електрическия проводник. По-скоро наподобява измерване на дължината на коридор по продължителността на ехото. При раждането се получава нещо като кривина в коридора и чрез точно боравене с измервателните уреди аз мога да уловя ехото от тази кривина. Има само един случай, при който не мога да получа точни данни от уредите — по време на бременността на жената. Тогава не мога да отделя нейната линия на живота от линията на нероденото бебе.
	— Хайде да ни го докажете.
	— С готовност, драги ми приятелю. Съгласен ли си да направя опита с теб?
	Един от останалите се обади:
	— На него не му минават номера, Люк. Или приемай, или млъквай.
	— Готов съм. Какво трябва да направя?
	— Първо напиши рождената си дата на един лист и го дай на някой от колегите си.
	Люк се подчини.
	— А сега какво?
	— Свали си горните дрехи и стъпи на този кантар. Кажи ми, бил ли си някога много по-слаб, или много по-пълен, отколкото си сега? Не? Какво е било теглото ти при раждане? Десет фунта? Чудесно едричко момченце. Такива юнаци не се раждат вече.
	— Защо са всички тези глупости?
	— Опитвам да се доближа до средния напречен разрез на нашия дълъг розов проводник, драги ми Люк. Сега би ли седнал тук? Хайде, постави този електрод в устата си. Не бой се, няма да ти стори нищо — напрежението е съвсем ниско, по-малко от един микроволт, но трябва да се получи добър контакт.
	Докторът го остави и застана зад апарата, където покри главата си с някаква качулка, преди да докосне управляващите механизми. Някои от скалите оживяха и от апарата се разнесе приглушено бръмчене. То спря и докторът изхвръкна от малкото си скривалище.
	— Получи се някъде през февруари 1912 година. У кого е листа с датата?
	Листчето бе извадено и разгънато. Човекът, у когото се намираше, прочете:
	— 22 февруари 1912 година.
	Мълчанието, което последва, бе нарушено от някакъв глас от дъното на стаята.
	— Докторе, може ли да ми сипете пак нещо за пиене?
	Напрежението спадна и няколко души заговориха едновременно.
	— Направете опита с мен, докторе.
	— Първо с мен, докторе — аз съм сирак и наистина искам да знам.
	— Как става това, докторе? Защо не устроите на всички ни едно малко развлечение?
	Той се съгласи с усмивка и започна да влиза и излиза изпод качулката като лалугер от дупката си. Когато всички вече притежаваха по две листчета, които доказваха способността на доктора, Люк наруши продължителното мълчание.
	— А бихте ли ни показали как предсказвате смъртта, Пиниро?
	— Щом желаете. Кой ще опита?
	Никой не отговори. Няколко души избутаха напред Люк.
	— Хайде, умнико. Сам си го изпроси.
	Той се съгласи да бъде настанен на стола. Пиниро смени няколко превключвателя, след това се пъхна под качулката. Когато бръмченето секна, той излезе, като потриваше чевръсто ръце.
	— Е, това е всичко за гледане, момчета. Ще ви стигне ли за статия?
	— Хей, ами предсказанието? Кога Люк ще хвърли топа?
	Люк застана насреща му.
	— Да, какво стана? Какъв е отговорът ви?
	Пиниро изглеждаше огорчен.
	— Господа, вие ме удивлявате. Аз доставям тази информация срещу заплащане. Нещо повече — това е професионална тайна. Никога не казвам другиму освен на клиента, когото изследвам.
	— Все ми е едно. Можете да им кажете.
	— Много съжалявам. Наистина трябва да откажа. Съгласих се да покажа само как действува, но не и да дам резултатите.
	Люк стъпка угарката от цигарата си.
	— Това е шашма, момчета. Той сигурно е проверил рождената дата на всеки репортер в града просто за да е готов за този номер. Само че е много евтин, Пиниро.
	Пиниро го изгледа тъжно.
	— Женен ли си, приятелю?
	— Не.
	— Имаш ли някой, за когото се грижиш? Някакви близки роднини?
	— Не, защо? Да не се каните да ме осиновявате?
	Пиниро поклати тъжно глава.
	— Много ми е мъчно за теб, драги ми Люк. До утре ти ще умреш.



	„НАУКАТА БУНТОВНО НАМИРА СМЪРТТА“
	„ПРОРОКЪТ КАЗВА, ЧЕ УЧЕНИТЕ ИЗСМУКВАТ ЖИВОТА“
	„СМЪРТТА ПОРАЗЯВА ЧАСОВНИКА НА ЖИВОТА“
	„ЖУРНАЛИСТ УМИРА ПО ПРЕДСКАЗАНИЕ НА ДОКТОР“
	„«ШАРЛАТАНСТВО» — ЗАЯВЯВА ГЛАВАТА НА НАУКАТА“

	„… двадесет минути след необикновеното предсказание на Пиниро, както си вървял по Бродуей на път за редакцията на «Дейли Херълд», където работел, Тимънс бил повален от падащ рекламен плакат.
	Д-р Пиниро отказа да коментира, но потвърди слуха, че е предсказал смъртта на Тимънс с помощта на своя така наречен хроновита метър. Шефът на полицията Рой…“



	Безпокои ли ви БЪДЕЩЕТО ????????
	Не пилейте парите си по гадатели! Посетете д-р Хюго Пиниро, Биоконсултант, който ще ви помогне да планирате бъдещето си посредством безпогрешни научни методи.
	Без фокуси!
	Без шарлатанства!
	Сума от 10 000 долара, депозирани като гаранция, обезпечаваща нашите предсказания.
	Допълнителни сведения по желание на клиента.
	Компания „ПЕСЪЧИНКИ НА ВРЕМЕТО“ „Маджестик Билдинг“, апартамент 700
	(реклама)



	ДЕКЛАРАЦИЯ
	Да послужи, където трябва: Аз, Джон Кабът Уинтроп III, от адвокатската фирма „Уинтроп, Дитмарс и Уинтроп“ с настоящето потвърждавам, че Хюго Пиниро, жител на този град, ми връчи сумата от десет хиляди долара в законни парични знаци на Съединените щати и ми даде указания да ги депозирам в някоя надеждна банка по мой избор със следните депозитни условия:
	Цялата сума да бъде иззета и незабавно изплатена на първия клиент на Хюго Пиниро или на Компанията „Песъчинки на Времето“, чийто живот надхвърли макар и с един процент предсказаната от Хюго Пиниро продължителност на живота му, или бъде прибавена към наследството на първия клиент, който не успее да достигне предсказаната му продължителност на живот в рамките на същата неточност — което от двете събития възникне първо по отношение на времето.
	Освен това потвърждавам, че още същия ден депозирах тази сума съгласно горните указания във „Фърст Нашънъл Банк“ в този град.
	За верността на горното гарантирам с подписа си:
	Джон Кабът Уинтроп III
	Подписано в мое присъствие днес, 2 април 1951 г.
	Албърт М. Суонсън
	нотариус за страната и щата.
	Пълномощието ми е валидно до 17 юни 1951 г.


	— Добър вечер, драги радиослушатели. Нека надзърнем в пресата! Момент! Току-що ни съобщават! Хюго Пиниро, човекът-чудо, дошъл неизвестно откъде, направи своето хилядно смъртно предсказание за смърт, без да се появи претендент за гаранцията, която е депозирал за човека, уловил го в неточност при предсказанията. Математически е доказано, че с тринадесет от клиентите си, вече покойници, той има директна телефонна връзка с канцеларията на свети Петър. Ето една новина, която не искам да узнавам, преди събитието да е станало. Вашият кореспондент от Източното до Западното крайбрежие <i>никога</i> няма да стане клиент на пророка Пиниро…


	Безцветният баритон на съдията се вряза в спарения въздух на съдебната зала.
	— Моля ви, мистър Уиймс, нека се върнем на въпроса. Съдът удовлетвори молбата ви за временна забрана, а ето че вие сега настоявате тя да бъде заменена с постоянна. В своето опровержение д-р Пиниро твърди, че вие не сте представили никакви мотиви, и моли възбраната да бъде отменена и да наредя на вашия клиент да прекрати опитите си за намеса в това, което Пиниро описва като напълно законна дейност. Тъй като не пледирате и пред събедни заседатели, моля оставете реториката настрани и ми обяснете на прост език, защо не бива да удовлетворявам молбата му?
	Мистър Уиймс нервно вирна брадичка, от което увисналата му сива гуша се измъкна над високата колосана яка, и продължи:
	— С разрешение на почитаемия съд аз представлявам общественото…
	— Почакайте! Смятах, че се явявате от името на Обединеното застрахователно дружество.
	— Официално да, ваше благородие. В по-широк смисъл обаче аз представлявам няколко други от големите застрахователни, попечителски и финансови институции, техните акционери и застраховани клиенти, които са мнозинството от гражданството. Освен това убедени сме, че защитаваме интересите на цялото население — неорганизирано и безмълвно — или с други думи, беззащитно.
	— Смятах, че аз представлявам обществото — отбеляза сухо съдията. — Опасявам се, че трябва да приема, че се явявате вместо вашия клиент, както е по протокол. Но продължете — каква е вашата теза?
	Възстарият адвокат се опита да преглътне адамовата си ябълка, след което отново започна:
	— Ваше благородие, ние поддържаме, че съществуват две различни причини, поради които тази възбрана трябва да стане постоянна, а освен това, че дори сама по себе си, всяка една от причините е достатъчно основание. На първо място — това лице се занимава с практикуване на гадателство — занятие, забранявано както от обичайното право, така и от законодателния акт. Той е вулгарен предсказател, скитник-шарлатанин, който се възползва от лековерието на обществото. Той е по-хитър от обикновения циганин, който гледа на ръка, от астролога или спиритиста и следователно е по-опасен. Той прави лъжливи изявления за съвременни научни методи, за да придаде фалшиво достойнство на своето магьосничество. Довели сме тук в съда видни представители на Академията на науките, за да се произнесат в качеството си на вещи лица за нелепостта на неговите твърдения.
	— На второ място, дори ако твърденията на това лице са основателни — нека в интерес на спора допуснем подобна нелепост — тук мистър Уиймс си позволи една измъчена усмивка, — ние твърдим, че неговите занимания противоречат на обществения интерес изобщо и ощетяват незаконно интересите на моя клиент в частност. Ние сме в състояние да представим на съда многобройни веществени доказателство, за да докажем, че това лице наистина е публикувало или е станало причина да бъдат публикувани изявления, подтикващи гражданите да се освободят от безценната благодат на застраховката „живот“, което е в огромен ущърб на тяхното благоденствие и е финансова щета за моя клиент.
	Пиниро се надигна от мястото си.
	— Ваше благородие, ще ми разрешите ли да кажа няколко думи?
	— За какво става въпрос?
	— Мисля, че ще мога да ви спестя подробностите, ако ми разрешите да направя кратък анализ.
	— Ваше благородие — намеси се Уиймс. — Това е напълно незаконно.
	— Търпение, мистър Уиймс. Вашите интереси ще бъдат защитени. Струва ми се, че по това дело ние се нуждаем от повече обяснения и от по-малко шум. Ако д-р Пиниро може да съкрати процедурата, като се изкаже сега, то аз съм склонен да му разреша. Говорете, д-р Пиниро.
	— Благодаря ви, ваше благородие. Като слагам край на изказването на мистър Уиймс, първо, аз съм готов да призная, че наистина съм публикувал изявленията, за които той споменава…
	— Почакайте, докторе. Вие решихте сам да си бъдете адвокат. Сигурен ли сте, че сте достатъчно компетентен да защитите собствените си интереси?
	— Готов съм да рискувам, ваше благородие. Нашите приятели тук могат лесно да докажат това, което признавам.
	— Много добре. Можете да продължите.
	— Признавам, че в резултат на моята дейност много хора изтеглиха застрахователните си полици „живот“, но приканвам противниците си да докажат дали някой, изтеглил полицата си, е претърпял от това някаква загуба или щета. Истина е, че обединеното застрахователно дружество загуби част от клиентите си вследствие на моята дейност, но това е естествена последица от откритието ми, което направи от техните застрахователни полици отживелици като лъка и стрелата. Ако на тази основа вие постановите възбрана, аз ще основа фабрика за производство на газови лампи и после ще подам искова молба да се забрани на „Едисон“ и „Дженеръл Илектрик“ да произвеждат електрически крушки.
	Признавам, че наистина се занимавам с предсказания за смърт, но отричам, че се занимавам с магия — била тя черна, бяла или шарена. Ако правенето на предсказания посредством точни научни методи е незаконно, то тогава статистиците от Обединеното застрахователно дружество от години са виновни в това, че предричат точния процент от хора, които ще умрат през годината във всяка една голяма група. Аз предсказвам смърт на дребно, а Обединеното застрахователно дружество — на едро. Ако неговите действия са законни, как могат тогава моите да бъдат незаконни?
	Истина е, че има значение дали мога да извърша това, което твърдя, или не, и признавам, че така наречените вещи лица от Академията на науките ще свидетелствуват, че не мога. Те обаче не знаят нищо за моя метод и не могат да дадат правдиви свидетелски показания за него…
	— Почакайте, докторе. Мистър Уиймс, истина ли е, че вашите вещи лица не са запознати с теорията и методите на д-р Пиниро?
	Мистър Уиймс изглеждаше разтревожен. Той забарабани по масата и след това отговори:
	— Ще ми даде ли съдът няколко минути отсрочка?
	— Разбира се.
	Мистър Уиймс припряно започна да се консултира шепнешком със своята свита, после се обърна към съда.
	— Бихме искали да предложим начин на действие, ваше благородие. Ако д-р Пиниро стане и обясни теорията и практиката на своя набеден метод, тогава тези знаменити учени ще бъдат в състояние да се произнесат пред съда относно обосноваността на неговите твърдения.
	Съдията погледна изпитателно Пиниро, който отговори:
	— Няма да се съглася доброволно на това. Независимо дали моят способ е истински, или лъжлив, ще бъде опасно да го оставя да попадне в ръцете на глупаци и шарлатани — той махна с ръка към групата професори, седнали на първия ред, замълча и се усмихна злобно — както е добре известно на тези господа. Освен това не е необходимо да се знае способът, за да се докаже, че апаратът действува успешно. Необходимо ли е да се разбере сложното чудо на биологичното възпроизводство, за да се каже, че кокошката снася яйца? Необходимо ли е да превъзпитавам цялата тази шайка от самозвани корифеи на мъдростта — да ги излекувам от вкоренените им суеверия, — за да докажа, че моите предсказания са верни? В науката има само два начина за оформяне на мироглед. Единият е научният, другият — схоластичният. Човек може да си създаде мнение от научния опит или пък да приеме сляпо мнението на авторитетен източник. За научния подход най-важно е експерименталното доказателство, а теорията е просто удобство при описанието и може да бъде изхвърлена на боклука, щом стане негодна. За академичния подход авторитетният източник е всичко и фактите се изхвърлят на боклука, когато не прилягат на теорията, създадена от мастития корифей.
	Тази именно позиция — академичните умове се лепят като стриди по отхвърлените теории — е препречвала в историята пътя на напредъка в познанието. Готов съм да докажа своя метод експериментално и като Галилей пред друг един съд, аз настоявам: „И все пак тя се върти.“
	Веднъж вече направих предложение за такова доказателство на същата тази шайка от лъжеексперти, но те го отхвърлиха. Аз подновявам предложението си — нека ми бъде позволено да измеря продължителността на живота на членовете на Академията на науките. Нека те назначат комисия за оценка на резултатите. Ще запечатам моите заключения в два вида пликове. Отвън на всеки плик от първия вид ще бъде написано името на дадения член, а вътре — датата на неговата смърт. В другите пликове ще поставя имената, а отвън ще напиша датите. Нека комисията постави пликовете в сейф, а след това се събира от време на време, за да отваря съответните пликове. В подобна голяма група хора смъртни случаи следва да се очакват през една-две седмици. По такъв начин комисията много бързо ще натрупа сведения и ще докаже дали Пиниро е мошеник или не.
	Той млъкна и изпъчи хилавия си гръден кош, докато той почти се изравни със закръгленото му коремче. Впери поглед в окъпаните в пот учени.
	— Е?
	Съдията повдигна вежди и улови погледа на мистър Уиймс.
	— Приемате ли?
	— Ваше благородие, смятам че това предложение е съвсем неуместно…
	Съдията го прекъсна:
	— Предупреждавам ви, че ще ви потърся отговорност, ако не приемете или не предложите еднакво разумен начин за изясняване на истината.
	Уиймс отвори уста, размисли, обходи с поглед лицата на учените свидетели и се обърна към съда.
	— Приемаме, ваше благородие.
	— Много добре. Уредете подробностите помежду си. Временната възбрана се отменя и д-р Пиниро следва да не бъде обезпокояван в упражняването на своето занятие. В очакване на набиране на доказателства съдът си запазва правото да се произнесе по молбата за постоянна възбрана. Преди да приключим този въпрос, бих искал да взема отношение по становището, изложено от вас, мистър Уиймс, когато предявихте иска за щетите на вашия клиент. Сред някои среди в нашата страна се засилва убеждението, че тъй като даден човек или корпорация са трупали печалби от обществото години наред, правителството и съдилищата са натоварени със задължението да им гарантират подобни печалби и в бъдеще, дори при наличието на промяна в обстоятелствата или на противоположен обществен интерес. Тази странна доктрина не се подкрепя нито от законодателния акт, нито от обичайното право. Нито лицата, нито корпорациите имат някакво право да се явят в съда и да поискат колелото на историята да бъде спряно или върнато назад за тяхна лична изгода. Това е всичко.


	Бидуел гневно изсумтя.
	— Уиймс, ако не успеете да измислите нещо по-добро от това, Обединеното застрахователно дружество ще има нужда от нов юрисконсулт. Вече десет седмици, откакто изгубихте делото за възбраната, и сега онова нищожество рине пари с лопата. А през това време всяка застрахователна фирма в страната ще се разори. Хокинс, какъв е коефицентът на загубите ни?
	— Трудно е да се определи, мистър Бидуел. Намалява с всеки изминат ден. Тази седмица изплатихме тринадесет големи полици и всички са изтеглени, откакто Пиниро възобнови работата си.
	Слаб дребен човек заговори:
	— Знаеш ли, Бидуел, ние в нашия „Застрахователен съюз“ не приемаме никакви нови молби, докато не проверим и не се уверим, че клиентите не са се консултирали с Пиниро. Не можем ли да си позволим да изчакаме, докато учените го разобличат?
	Бидуел изсумтя.
	— Ах, ти заклет оптимисте! Те няма да го разобличат. Олдридж, не можеш ли да приемеш фактите? Не знам как, но малкият дебеланко е открил нещо. Това е борба на живот и смърт. Изчакаме ли, ние сме загубени. — Той хвърли пурата си в един плювалник и захапа яростно нова.
	— Махайте се всички оттук! Ще оправя тази работа, както аз си знам. И ти се махай, Олдридж! Застрахователният съюз може да почака, но Обединеното дружество — не!
	Уиймс се окашля загрижено.
	— Мистър Бидуел, вярвам, че ще се посъветвате с мен, преди да предприемете каквато и да била съществена промяна в политиката?
	Бидуел изръмжа. Те напуснаха стаята един по един. Когато всички излязоха и вратата се затвори, Бидуел щракна ключа на ведомствения говорител.
	— Готово — пуснете го да влезе.
	Външната врата се отвори. На прага за миг се появи слаба спретната фигура. Преди мъжът да влезе, малките му черни очи обходиха набързо стаята, след което с бърза лека походка той пристъпи към Бидуел. Заговори му с равен, безжизнен глас. Лицето му остана безизразно, като изключим подвижния му кръвожаден поглед.
	— Искали сте да говорите с мен?
	— Да.
	— Какво е предложението?
	— Седнете и ще поприказваме.


	Пиниро посрещна младата двойка на вратата на вътрешния си кабинет.
	— Заповядайте, драги мои, влезте. Седнете. Чуствувайте се като у дома си. А сега ми кажете какво искате от Пиниро? Едва ли такива млади хора се тревожат особено за настъпването на сетния им час.
	Откритото лице на момъка изразяваше леко объркване.
	— Как да ви кажа, д-р Пиниро, аз съм Ед Хартли, а това е съпугата ми, Бети. Ние ще си имаме… тоест да, Бети очаква бебе и така…
	Пиниро се усмихна любезно.
	— Разбирам. Искате да узнаете колко дълго ще живеете, за да осигурите възможно най-добро бъдеще за малкото. Много мъдро. И двамата ли искате да се изследвате, или само вие?
	Момичето отговори:
	— Смятаме и двамата.
	Пиниро й отправи лъчезарна усмивка.
	— Добре. Съгласен съм да ви изследвам. Съществуват обаче известни технически затруднения в това ви състояние, затова ще мога да ви дам само някои сведения, а по-късно, когато бебето дойде, и повече. Сега, драги мои, заповядайте в лабораторията да започнем.
	Той позвъни за медицинските им картони и след това ги въведе в лабораторията си.
	— Първо мисис Хартли, моля. Застанете моля ви зад този параван и си свалете обувките и горните дрехи. Запомнете, аз съм възрастен човек, при когото се преглеждате така, както бихте се преглеждали при лекар.
	Той се обърна и се зае с настройването на апарата си. Ед кимна на жена си, която се мушна зад паравана и се появи отново почти веднага с облекло, състоящо се само от две копринени ленти. Пиниро вдигна поглед, забеляза нейната свежа младежка хубост и трогателната й свенливост.
	— Насам, мила. Първо трябва да ви измерим теглото. Ето така. А сега заемете мястото си на подиума. Този електрод — в устата. Не, Ед, не трябва да я докосвате, докато е включена във веригата. Няма да продължи и минута. Не мърдайте!
	Той се пъхна под качулката и скалите оживяха. Но много скоро се появи отново с разтревожен вид.
	— Ед, да не сте я докосвали?
	— Не, докторе.
	Пиниро отново се скри и този път остана малко по-дълго под качулката. Когато се показа, той нареди на момичето да слезе и се облече. После се обърна към съпруга й.
	— Ед, пригответе се.
	— Какъв е резултатът на Бети, докторе?
	— Съществува известно затруднение. Искам първо да изследвам и вас.
	Когато се появи след прегледа на младежа, видът му бе още по-разтревожен. Ед го запита какво го безпокои. Пиниро вдигна рамене и на устните му заигра усмивка,
	— Не се отнася за вас, момчето ми. Става въпрос за малка техническа неизправност. Днес няма да мога да дам резултатите и на двама ви. Ще трябва да ремонтирам машинката си. Можете ли утре да дойдете пак?
	— Нищо не ни пречи. Съжалявам за апарата ви. Дано не е нещо сериозно.
	— Сигурен съм, че не е. Бихте ли се върнали в кабинета да ми погостувате малко?
	— Благодарим ви, докторе. Много сте любезен.
	— Но, Ед, аз трябва да се срещна с Елън.
	Пиниро насочи към нея цялото си лично въздействие.
	— Няма ли да ми отделите няколко минути, драга ми млада госпожо? Аз съм стар, но обичам тръпката на младежката компания. Такива случаи не ми се отдават често. Моля ви.
	Той ги побутна леко към кабинета си и ги настани да седнат. След това поръча да донесат лимонада и сладкиши, предложи им цигари, а той запали пура.
	Четиридесет минути по-късно Ед слушаше очарован, докато Бети бе очевидно много напрегната и нетърпелива да си тръгнат, а докторът разказваше някаква история за приключенията си на младини в Огнена земя. Когато Пиниро млъкна, за да запали изгасналата си пура, тя стана:
	— Докторе, ние наистина трябва да тръгваме. Не можем ли да чуем края утре?
	— Утре? Утре няма да има време.
	— Но вие и днес нямате време. Секретарката ви звъня пет пъти.
	— Не бихте ли могли да ми отделите още няколко минути?
	— Аз наистина не мога, докторе. Имам уговорена среща. Ще ме чакат.
	— Няма ли начин да ви склоня?
	— Опасявам се, че няма. Хайде, Ед.
	След като си тръгнаха, докторът отиде до прозореца и зарея поглед навън. Скоро улови две фигурки, които излизаха от сградата, където се намираше кабинетът му. Видя ги как бързат към ъгъла, как изчакват промяната на светлините на светофара и как тръгват да прекосяват улицата. Когато вече бяха изминали известно разстояние, долетя воят на сирена. Двете фигурки се поколебаха, тръгнаха назад, спряха и се обърнаха. Тогава колата ги връхлетя. Едва когато спирачките на колата изсвириха, те се показаха изпод нея — но вече нямаше две фигурки, а само купчина разхвърляни дрипи.
	— Отложете всичките ми срещи за днес… Не… Нито една… Не ме интересува — отложете ги.
	После той седна в креслото си. Пурата му изгасна. Беше мръкнало отдавна, а той продължаваше да я държи все така незапалена.


	Пиниро седна на масата в трапезарията и започна да съзерцава гастрономическия обяд, сервиран отпреде му. Бе подбрал менюто на този обяд с изключително старание и се бе прибрал у дома малко по-рано, за да му се наслади напълно.
	Малко по-късно той позволи на няколко капки от ликьора „Fiori Alpini“ да се търкулнат по езика му и да се стекат в гърлото му. Гъстият ароматен сироп стопли устата му и му напомни за дребничките планински цветя, чието име носеше. Въздъхна. Беше хубав обяд, изискан обяд, който си заслужаваше екзотичната напитка. Размишленията му бяха прекъснати от някаква суматоха на входната врата. Гласът на възрастната му прислужница протестираше шумно. Плътен мъжки глас я прекъсна.
	Суматохата се придвижи към хола и вратата на трепазарията се отвори с трясък.
	— Madonna! Non si può entrare!* Господарят се храни!
	[* Богородице! Не влизайте! (итал.) <i>Б.пр.</i>]
	— Няма значение, Анджела. Разполагам с време да се видя с тези господа. Можеш да си идеш. — Пиниро застана срещу киселата физиономия на човека, който говореше от името на неканените гости. — Имате някаква работа с мен, така ли?
	— Уверявам те, че имаме. На приличните хора им дойдоха до гуша твоите проклети глупости.
	— И така?
	Посетителят не отговори веднага. По-дребен, спретнат мъж излезе иззад гърба му и се изпречи пред Пиниро.


	— Не е зле да започваме. — Председателят на комисията постави ключ в ключалката на сейфа и го отвори. — Уензъл, ще ми помогнете ли да отделим днешните пликове?
	Прекъсна го нечие докосване по рамото.
	— Д-р Беърд, викат ви на телефона.
	— Много добре. Донесете апарата тук.
	Когато телефонният апарат бе доставен, той долепи слушалката до ухото си.
	— Ало… да, кажете… Какво?… Не, не сме чували нищо… Разбили апарата, казвате?… Мъртъв!… Как?… Не! Никакво писмо. Изобщо никакво… Обадете ми се по-късно…
	Той хлопна слушалката и избута апарата настрани.
	— Какво е станало?
	— Кой е починал?
	Беърд вдигна ръка.
	— Тихо, господа, моля ви. Преди няколко минути Пиниро е бил убит в дома си.
	— Убит?
	— Това не е всичко. Почти по същото време вандали нахлули в кабинета му и разбили неговия апарат.
	Никой не посмя да продума. Членовете на комисията се гледаха един друг. Никой нямаше желание да коментира пръв.
	Най-сетне един заговори.
	— Извадете го!
	— Какво да извадим?
	— Плика на Пиниро. Той също е там. Видях го.
	Беърд го намери и бавно го отвори. Разгъна самотния лист и го разгледа внимателно.
	— Е? Хайде, говорете!
	— 13, 13 часът днес.
	Изслушаха го мълчешком.
	Напрегнатото им мълчание бе нарушено от мъжа, седнал на масата срещу Беърд, който се присягаше към сейфа. Беърд му попречи с ръка.
	— Какво искате?
	— Моето предсказание — то е вътре… ние всички сме вътре.
	— Да, да. Ние всички сме в сейфа. Да си ги вземем.
	Беърд постави и двете си ръце върху сейфа. Без да проговори, следеше внимателно човека отсреща. Облиза устни. Ъгълчето на устните му леко помръдна. Ръцете му трепереха. Той обаче не заговори. Мъжът отсреща се отпусна в креслото си.
	— Вие, разбира се, сте прав — рече той.
	— Донесете ми онова канцеларско кошче! — гласът на Беърд, нисък и напрегнат, прозвуча уверено.
	Той го взе и изсипа боклука на килима. Постави ламариненото кошче на масата пред себе си. Накъса пет-шест плика, запали ги с клечка кибрит и ги пусна в кошчето. После започна да къса по две шепи наведнъж, като равномерно поддържаше огъня. От пушека се разкашля, а от смъдящите го очи потекоха сълзи. Някой стана и отвори прозорец. Когато Бейрд свърши, блъсна кошчето настрани, сведе поглед и каза:
	— Страхувам се, че развалих политурата на масата.


	И построи той чуден дом

	Навсякъде по света смятат американците за луди.
	Те обикновено приемат обвинението за основателно, но посочват Калифорния като гнездо на заразата. Калифорнийците решително смятат, че лошата им репутация се дължи единствено на поведението на населението от областта Лос Анджелес. Попритиснат ли ги, жителите на Лос Анджелес приемат обвинението, ала бързат да обяснят:
	— Виновен е Холивуд. Не е наша грешка — ние не сме го искали. Холивуд сам си израсна.
	Жителите на Холивуд хич не ги е грижа — те се гордеят с него. Ако проявите интерес, ще ви разходят с кола до „Лоръл Каньон“, „където държим буйствуващите пациенти“. Обитателите на „Лоръл Каньон“ — жени с бронзови от слънцето крака и мъже в спортни гащета, непрестанно заети с построяването или дострояването на своите смайващи недовършени къщи — гледат с леко презрение на глуповатите същества, които живеят в апартаменти в града и хранят в сърцата си тайното убеждение, че те и единствено те знаят как да живеят.
	„Лукаут Маунтън Авеню“ е името на второстепенна улица, която започва от „Лоръл Каньон“. Жителите на „Лоръл Каньон“ не обичат да я споменават — все пак човек трябва да тегли донякъде чертата!
	Доста нагоре по „Лукаут Маунтън“ на номер 8775, срещу „Хърмит“ — истинският холивудски „Хърмит“ — живееше Куинтъс Тийл, дипломиран архитект.
	Дори архитектурата на Южна Калифорния е различна. Сандвичите с кренвирш „Hot dog“ се продават в будки, приличащи на куче и наричащи се „Кученцето“. Фунийките със сладолед излизат от огромна гипсова фуния, а неоновата реклама „Хапвайте си редовно от студеното удоволствие!“ приканва от покривите на сградите, които представляват не студена, а смразяваща гледка. Бензин, масла и безплатни карти на пътищата се сипят от тримоторни транспортни самолети, докато просторните тоалетни, наглеждани ежечасно за ваше удобство, са разположени в салона на същия този самолет. Тези неща могат да изненадат или забавляват туриста, но местните жители, които ходят гологлави под прочутото калифорнийско обедно слънце, намират, че те са в реда на нещата.
	Куинтъс Тийл смяташе опитите на колегите си в архитектурата за боязливи, несръчни и плахи.


	— Какво представлява един дом? — попита Тийл своя приятел Хомър Бейли.
	— Ами… — започна предпазливо Бейли, — ако говорим в по-широк смисъл, винаги съм гледал на къщата като на съоръжение, което те пази от дъжд.
	— Глупости! И ти си калпав като другите.
	— Не съм казал, че дефиницията е пълна…
	— Пълна ли! Тя дори не е във вярна посока. От тази гледна точка бихме могли спокойно да си живеем в пещери. Но аз не те виня — продължи Тийл великодушно, — ти не си по-лош от фукльовците, които се занимават с архитектура. Дори модернистите — всичко, което направиха, бе да отрекат школата „Сватбена торта“ в полза на школата „Бензиностанция“, да изхвърлят позлатената резба и да налепят малко хром, но по душа те са консервативни и традиционни като областно съдилище. Нютра! Шиндлер! Какво притежават тези нехранимайковци. Кое е това, дето Франк Лойд Райт го има, а пък аз го нямам?
	— Поръчки — отговори кратко приятелят му.
	— Ха! Как го каза? — Увлечен в словесния поток, Тийл леко се обърка, но позабави отговора и се оправи. — Поръчки. Правилно. И защо? Защото не гледам на дома като на тапицирана пещера, а мисля за него като за двигател на живота, жизненоважен процес, живо, динамично нещо, променящо се с настроението на обитателя, а не безжизнен, неподвижен, грамаден ковчег. Защо трябва да ни потискат скованите понятия на нашите прародители? И последният глупак с най-повърхностни знания по дескриптивна геометрия може да проектира дом по обичайния начин. Да не би статичната геометрия на Евклид да е единствената математика? Трябва ли напълно да отхвърлим теорията на Пикар-Весио? А модулните системи? Да не говорим за богатите възможности на стереохимията. Нима в архитектурата няма място за преобразувания, за хомоморфология, за функционални структури?
	— Да пукна, ако знам — отговори Бейли. — Можеш преспокойно да си говориш и за четвъртото измерение — и то ми е толкова познато.
	— А защо не? Защо трябва да се ограничаваме… Почакай! — Той се спря и се загледа в далечината. — Хомър, мисля, че наистина си прав! В края на краищата защо не? Представи си безкрайното богатство от изразни средства и взаимоотношения в четири измерения. Какъв дом, какъв дом… — Той стоеше напълно неподвижен, светлите му изпъкнали очи примигваха замислено.
	Бейли пристъпи към него и го разтърси за лакътя.
	— Ела на себе си! Четири измерения — за какво по дяволите говориш? Четвъртото измерение е времето — ти не можеш да забиваш пирони в _него_.
	Тийл го погледна пренебрежително.
	— Точно така. Точно така. Времето е четвъртото измерение, но мисълта ми е за четвърто пространствено измерение както дължина, височина и ширина. По отношение на икономията на материали и удобството при разпределението то няма равно на себе си. Да не говорим за спестяването на строителна площ — можеш да издигнеш дом с осем стаи върху площ на едностайна къща. Подобно на тесеракт…
	— Какво значи тесеракт?
	— Не си ли ходил на училище? Тесерактът е хиперкуб, квадратна фигура с четири измерения, така както кубът има три, а квадратът две. Ето, ще ти покажа. — Тийл се втурна към кухнята на апартамента си и се върна с кутия клечки за зъби, които изсипа на масата помежду им, като отмести разсеяно няколко чаши и почти празна бутилка джин. — Ще ми трябва малко пластелин. Миналата седмица се търкаляше тук някъде. — Той започна да се рови в едно чекмедже на отрупаното писалище, което заемаше целия ъгъл на трапезарията, и се измъкна оттам с буца мазен пластелин. — Намерих малко!
	— Какво се каниш да правиш?
	— Ще ти покажа — Тийл се зае да къса сръчно малки парченца от пластелина и да ги овалва в големи, колкото грахово зърно топчета. С помощта на клечки за зъби той съедини четири топчета в квадрат. — Така! Това е квадрат.
	— Много ясно.
	— Още един като този, още четири клечки и получаваме куб. — Клечките сега бяха подредени като рамка на квадратна кутия, куб, чиито ъгли се крепяха от топчетата пластелин. — А сега ще направим още един куб, същият като първия и те двата ще представляват двете страни на тесеракта.
	Бейли започна да му помага в овалването на малките топчета пластелин за втория куб, но допирът с покорната глина започна да го забавлява и той се залови да я мачка и моделира с пръсти.
	— Погледни — рече той, като повдигна сътвореното, — една мъничка фигурка — красавицата Роуз Лий.
	— Прилича повече на Гаргантюа, Роуз Лий трябва да те даде под съд. А сега внимавай. Разтваряш единия ъгъл на първия куб, съединяваш в ъгъла втория куб и след това затваряш ъгъла. После вземаш още осем клечки и свързваш косо дъното на първия куб към дъното на втория и по същия начин — горната стена на първия към горната стена на втория. — Докато говореше, той сръчно го направи.
	— И какво трябва да представлява това? — запита подозрително Бейли.
	— Това е тесеракт — осем куба образуват стените на един хиперкуб в четири измерения.
	— На мен ми прилича повече на котешка люлка*. Във всеки случай ти разполагаш само с два куба. Къде са другите шест?
	[* Игра на конец, оплетен между пръстите. _Б.пр._]
	— Използвай въображението си, човече. Представи си горната стена на първия куб, свързана с горната стена на втория — това е куб номер три. След това двата квадрата на дъното, след това лицевите стени на всеки куб, задните стени, стените отляво и отдясно — осем куба. — Той ги показа.
	— Аха, виждам ги. Но те все още не са кубове — те са, как се наричаха — призми. Те не са квадратни. Полегати са.
	— Ти просто ги виждаш така, в перспектива. Ако на един лист начертаеш куб, страничните квадрати ще се получат скосени, нали така? Това е перспектива. Ако една фигура има четири измерения, но ти я погледнеш в три, тя, естествено, изглежда разкривена. Но въпреки всичко това са кубове.
	— Може за теб да са кубове, братче, но на мен все пак ми изглеждат разкривени.
	Тийл не обърна внимание на възраженията му и продължи:
	— А сега си представи, че това е скелето на осемстайна къща — на приземния етаж има една стая — за работилница, битови нужди и гараж. На следващия етаж се разполагат шест стаи — всекидневна, трапезария, баня, спални и т.н. А горе на върха, напълно самостоятелен, се намира кабинетът ти. Ето! Как ти се струва?
	— Струва ми се, че ваната виси от тавана на всекидневната. Тези стаи са се преплели като пипала на октопод.
	— Само в перспектива. Само в перспектива. Ето сега ще ги наредя по друг начин, за да можеш да разбереш. — Този път Тийл направи куб от клечки за зъби, след това направи втори от половинки клечки и го постави точно в центъра на първия, като закрепи ъглите на малкия куб към големия куб с помощта на парченца от клечките. — И така — големият куб е приземният ти етаж, а малкият куб вътре е кабинетът ти на най-горния етаж. Шестте куба, които са свързани с тях, са стаите за живеене. Разбра ли?
	Бейли огледа внимателно фигурата, после поклати глава.
	— Все още не виждам нищо друго освен два куба — голям и малък. Тези другите шест фигури сега приличат на пресечени пирамиди вместо на призми, но все пак не са кубове.
	— Естествено, естествено, ти ги виждаш в различна перспектива. Не можеш ли да разбереш това?
	— Е, може и така да е. Ами тази стая от вътрешната страна? Тя е изцяло заобиколена от стени. Стори ми се, ти спомена, че имала прозорци от четирите страни?
	— Има и само ти изглежда, че е заобиколена от стени. И това е най-забележителното качество на тесерактовата постройка — пълно външно изложение на всяка стая и въпреки това всяка стена служи едновременно на две стаи, а за осемстайна къща е потребна основа, колкото за една стая. Това е революция.
	— Меко казано. Ти си луд, братче, не можеш да построиш такава къща. Тази вътрешна стая си е от вътрешната страна и не мърда оттам.
	Тийл погледна приятеля си със сдържан гняв.
	— Благодарение на такива като теб архитектурата е все още в пелени. Колко квадратни стени има един куб?
	— Шест.
	— Колко от тях са от вътрешната страна?
	— Ами, нито една. Всички те са от външната страна.
	— Добре. Слушай сега — тесерактът има осем кубични стени, _всички от външната страна_. Гледай ме добре. Аз ще разгъна този тесеракт така, както може да се разгъне една картонена кутия, представляваща куб, докато стане плоска. По този начин ще можеш да видиш всичките осем куба. — Като действуваше много бързо, той построи четири куба и ги нареди един върху друг в неустойчива куличка. След това построи още четири куба откъм четирите открити стени на втория куб в купчината. От хлабавите съединения на пластелиновите топчета постройката леко се олюля, но се задържа — осем куба в обърнат надолу кръст, двоен кръст, тъй като четирите допълнителни куба стърчаха в четири посоки.
	— Разбираш ли? Къщата се издига върху стаята на приземния етаж, по-горните шест стаи са за живеене, а ето го и кабинета ти на най-горния етаж.
	Бейли одобри този макет повече отколкото предишните фигури.
	— Това поне мога да го разбера. Казваш, че и това е тесеракт?
	— Това е тесеракт, разгънат в три измерения. За да го сгънеш, пак съединяваш най-горния с най-долния куб, а страничните кубове ги нагъваш, докато се срещнат с горния куб, и готово. Цялото това сгъване го правиш, разбира се, през четвъртото измерение — не бива да изкривяваш нито един от кубовете, нито пък да ги наслагваш един в друг.
	Бейли продължаваше да оглежда неустойчивия макет.
	— Виж какво — заговори най-сетне той. — Защо не зарежеш това сгъване през четвъртото измерение и без това няма да успееш, и не вземеш да построиш къща като тази?
	— Какво искаш да кажеш с това, че няма да успея ли? Това е най-обикновена математическа задача…
	— Не се горещи, синко. В математиката може да е просто, но плановете ти за строеж никога няма да бъдат одобрени. Изобщо не съществува четвърто измерение — зарежи го. Но виж, къща от този тип може и да има предимства.
	Замислен, Тийл изучаваше макета.
	— Хм, може би наистина си прав. Ще разполагаме със същия брой стаи и ще спестим същата квадратура строителна площ. Да, и бихме могли да разположим този среден кръстовиден етаж североизточно, северозападно и т.н., така че всяка стая да я огрява слънцето през целия ден. Тази главна греда ще служи чудесно за централно отопление. Ще построим трапезарията със североизточно изложение, а кухнята с югоизточно, с големи панорамни прозорци във всяка стая. Да, Хомър! Ще я построя! Къде искаш да ти я построя?
	— Почакай, почакай! Не съм казвал, че ще я строиш за мен…
	— Естествено, че за теб ще я построя. За кого другиго? Жена ти иска нова къща, значи работата е готова.
	— Ала мисис Бейли иска къща в грегориански стил…
	— Просто така й е хрумнало. Жените не знаят какво искат.
	— Мисис Бейли знае.
	— Просто някаква идея, внушена й от старомоден архитект. Тя кара нов модел кола, нали? И се облича по последна мода — тогава защо трябва да живее в дом от осемнадесетия век? Тази къща ще изпревари дори тазгодишната мода, тя е години напред в бъдещето. За жена ти ще заговори целият град.
	— Ясно, ще трябва да поприказвам с нея.
	— Нищо подобно. Ще я изненадаме. Пийни още едно.
	— И все пак сега не можем да направим нищо по този въпрос. Ние с мисис Бейли утре заминаваме за Бейкърсфийлд. Компанията пуска в експлоатация два кладенеца.
	— Глупости. Тъкмо това е случаят, който ни трябва. Ще й поднесем тази изненада, когато се върнете. Можеш веднага да ми напишеш чек и твоите грижи свършват дотук.
	— Не бива да върша подобно нещо, без да се посъветвам с нея. Това няма да й хареса.
	— Щом е така, кажи кой носи панталони във вашето семейство?
	Чекът бе подписан по средата на втората бутилка.


	В Южна Калифорния нещата се вършат бързо. Нормалните къщи там се строят обикновено за месец. Под пламенното пришпорване на Тийл тесерактовият дом растеше шеметно към небесата не за седмици, а за дни и кръстообразният му втори етаж вече стърчеше към четирите краища на света. Първоначално имаше известни неприятности със строителните контрольори относно тези четири стърчащи стаи, но като си послужи със здрави напречни греди и пари в плик, успя да ги убеди в надеждността на своето строителство.
	Както бе уговорено, Тийл дойде с колата си пред дома на Бейли на другата сутрин след завръщането им в града. Изсвири с двугласния си клаксон. Бейли подаде глава през входната врата.
	— Защо не звъниш на звънеца?
	— Ще ми отнеме много време — отвърна весело Тийл. — Аз съм човек на действието. Готова ли е мисис Бейли? А, ето ви и вас, мисис Бейли. Добре сте се завърнали, добре сте се завърнали у дома. Сядайте в колата — имаме изненада за вас!
	— Ти познаваш Тийл, нали, скъпа? — обади се неловко Бейли.
	Мисис Бейли изсумтя презрително.
	— Познавам го. Ние ще отидем с нашата кола, Хомър.
	— Разбира се, скъпа.
	— Чудесна идея! — съгласи се Тийл. — Тя е по-мощна от моята — ще стигнем по-бързо. Аз ще шофирам, тъй като знам пътя. — Той взе ключовете от Бейли, намести се на шофьорската седалка и включи двигателя, преди мисис Бейли да успее да се окопити.
	— Изобщо не бива да се притеснявате от карането ми — извърна той глава към мисис Бейли, за да я успокои, докато подгони мощната кола по авенюто и зави към булевард „Сънсет“. — Всичко е въпрос на мощност и управление, динамичен процес — точно по мой вкус. Никога не съм имал нито една сериозна злополука.
	— До втора няма да доживеете — каза заядливо тя. — _Моля ви_ гледайте пред себе си!
	Той се опита да й обясни, че пътната злополука не е въпрос на зрение, а на интуитивно съчетание от пътища, скорост и вероятности, но Бейли го прекъсна.
	— Къде е къщата, Куинтъс?
	— Къщата ли? — попита подозрително мисис Бейли. — За каква къща става въпрос, Хомър? Да не си направил нещо без мое знание?
	Тийл се намеси най-дипломатично.
	— Наистина става въпрос за къща, мисис Бейли. И то каква къща! Тя е изненада за вас от предания ви съпруг. Почакайте само да я видите…
	— Ще я видя — съгласи се мрачно тя. — В какъв стил е?
	— Тази къща налага нов стил. В сравнение с нея телевизията е престаряла, а следващата седмица е закъсняла. Трябва да я видите, за да ви хареса. Между другото — продължи той припряно, отклонявайки някоя язвителна забележка. — Усетихте ли земетресението снощи?
	— Земетресението? Какво земетресение? Хомър, имаше ли земетресение?
	— Незначително — продължи Тийл — в около два часа през нощта. Ако не бях буден, нямаше да го усетя.
	Мисис Бейли потрепера.
	— О, тази ужасна страна! Чуваш ли, Хомър? Могли сме да бъдем убити в леглата си, без изобщо да разберем. Защо ти позволих да ме склониш да напусна Айова?
	— Но, скъпа — възрази той отчаяно, — нали искаше да се появиш пред света именно в Калифорния. Ти не харесваше Демойн.
	— Не е нужно да разискваме този въпрос — каза тя решително. — Ти си мъж и ти трябва да предугаждаш подобни неща. Земетресения!
	— Ето едно нещо, от което не бива да се боите във вашия нов дом, мисис Бейли — каза Тийл. — Той е напълно обезопасен срещу земетресения — всяка част е в безупречен динамичен баланс с всички останали части.
	— Е, да се надяваме. Къде е тази къща?
	— Точно зад завоя. Ето табелата.
	Огромна табела във форма на стрела от онези, по които си падат спекулантите с недвижими имоти, съобщаваше с букви, твърде едри и ярки дори за Южна Калифорния:
M	frame
	КЪЩАТА НА БЪДЕЩЕТО!!!
	Колосална — изумителна —
	РЕВОЛЮЦИОННА
	Вижте как ще живеят вашите внуци!
	К. Тийл, архитект

	— Това, естествено, ще бъде свалено — побърза да каже той, забелязвайки изражението й — веднага щом встъпите във владение.
	Той зави покрай ъгъла и гумите изсвириха, когато спря пред „Къщата на Бъдещето“.
	— Voilá*! — Тийл се втренчи в лицата им, за да проследи реакцията.
	[* Ето (фр.). _Б.пр._]
	Бейли гледаше, невярвайки на очите си, а мисис Бейли — с открито неодобрение. Отпреде им стоеше обикновена кубична маса, която освен врати и прозорци не притежаваше никакви други архитектурни белези, като изключим, че бе украсена със сложни математически чертежи.
	— Тийл — попита Бейли бавно. — Какво си направил?
	Тийл отмести поглед от лицата им към къщата. Налудничавата кула с щръкналите стаи на втория етаж беше изчезнала. Нямаше и следа от седемте стаи, издигнати над приземния етаж. Не бе останало нищо освен самотната стая върху основата.
	— Боже всемогъщи! — извика той. — Аз съм ограбен.
	Той се втурна да обикаля къщата.
	Това обаче не му помогна. И отпред, и отзад историята си оставаше същата — другите седем стаи се бяха изпарили, изчезнали напълно. Бейли го настигна и го хвана за лакътя.
	— Доизясни се. Какво означава това, че си ограбен?
	— Как можа да построиш такова нещо — то не отговаря на уговорката ни.
	— Не е така. Построих точно това, което бяхме планирали да построя — осемстайна къща във формата на разгънат тесеракт. Организиран саботаж — това е истината! Завист. Другите архитекти в града не посмяха да ме оставят да завърша тази постройка — знаеха, че ще бъдат пометени, ако я завърша.
	— Кога за последен път беше тук?
	— Вчера следобед.
	— Тогава всичко ли беше наред?
	— Да. Градинарите тъкмо привършваха.
	Бейли огледа безупречно подредената градина.
	— Недоумявам как седем стаи са могли да бъдат съборени и извозени оттук за една нощ, без да се съсипе градината?
	Тийл също се огледа.
	— Изглежда невъзможно. Не разбирам.
	Мисис Бейли дойде при тях.
	— Е? Сама ли трябва да се забавлявам? Няма да е зле да разгледаме къщата, щом така и така сме тук, макар че те предупреждавам, Хомър — няма да ми хареса.
	— Наистина няма да е зле — съгласи се Тийл и извади от джоба си ключ, с който им отвори входната врата. — Може би ще намерим някакви следи.
	Във вестибюла цареше пълен ред. Плъзгащите се врати, които го отделяха от помещението на гаража, бяха дръпнати и това им позволяваше да огледат целия етаж.
	— Тук май всичко е наред — отбеляза Бейли. — Да се изкачим до покрива и да се опитаме да разберем какво се е случило. Къде е стълбището? Или и него са откраднали?
	— О, не — рече Тийл. — Виж… — Той натисна някакво копче под ключа за осветлението. Един квадрат от ламперията на тавана се отвори и лека, изящна стълба безшумно се спусна надолу. Сребристите стъпала и парапетът бяха от дуралуминий, а тънките въжета и челата на стъпалата от прозрачна пластмаса. Тийл започна да се радва като момче, изпълнило успешно фокус с карти, докато мисис Бейли видимо се разтопи.
	Беше красиво.
	— Изпипана работа — призна Бейли. — Но като че ли стълбата не води за никъде.
	— О, това ли било… — проследи Тийл погледа му. — Щом се изкачиш догоре, капакът се повдига. Откритите стълбищни площадки са анахронизъм. Хайде.
	Както бе предречено, щом изкачиха стълбата, капакът на стълбището се отдръпна и ги пропусна да излязат на горния етаж, но не и на покрива на единичната стая, както бяха очаквали. Озоваха се в средата на шестте стаи, които образуваха втория етаж на първоначалния проект.
	За отбелязване е, че за пръв път Тийл нямаше какво да каже. Дъвчейки края на пурата си, Бейли му подражаваше. Всичко беше в безупречен ред. Отвъд отворения портал и полупрозрачната междинна стена пред погледа им се простираше кухнята — истинска мечта на домакинята от уреди — последна дума на техниката, алпака, дълъг кухненски плот, дискретно осветление и функционално разпределение. Отляво тържествената и въпреки това изящна и гостоприемна трапезария с мебелировка, подредена като параден плац, очакваше гости.
	Преди да обърне глава, Тийл знаеше, че приемната и всекидневната ще се окажат в същия колкото истински, толкова и невероятен вид.
	— Е, трябва да призная, че това е _наистина_ очарователно — заяви одобрително мисис Бейли, — а кухнята е _твърде_ необикновена, за да се опише с думи, макар че съдейки по външния й вид, никога не бих допуснала, че къщата е толкова просторна на горния етаж. Разбира се, ще трябва да се направят _известни_ промени. Това писалище например — ако го преместим _ето тук_, а поставим канапето _хей там…_
	— Престани, Матилда — прекъсна я грубо Бейли. — Как схващаш това, Тийл?
	— Виж, Хомър Бейли. Самата ид…
	— Престани казах. Е, Тийл?
	Мънкайки, архитектът заувърта:
	— Боя се да кажа. Да се качим нагоре.
	— Как?
	— Ето така — той натисна друго копче. Стълба, същата като приказния мост, отвел ги нагоре, само че в по-тъмни цветове, им предложи достъп до следващия етаж. Въпреки протестите на кретащата отзад мисис Бейли тримата се изкачиха нагоре и се озоваха в спалнята. Транспарантите, както и тези на по-долния етаж бяха спуснати, но мекото осветление се включи автоматично. Тийл задействува ключа, който контролираше друга стълба, и те се изкачиха бързешком в кабинета на най-горния етаж.
	— Виж какво, Тийл — предложи Бейли, след като си пое дъх. — Можем ли да излезем на плочата над тази стая? Оттам ще можем да разгледаме наоколо.
	— Разбира се, самата плоча представлява наблюдателна площадка. — Те се изкачиха по четвърта стълба, но когато капакът над главите им се повдигна, за да ги пропусне нагоре, се озоваха не на покрива, _а във вестибюла на приземния етаж, там, където бяха влезли в къщата._
	Мистър Бейли пребледня.
	— Ангели небесни — извика той. — Това място е омагьосано. Да се махаме оттук. — Като грабна съпругата си, той блъсна входната врата и изскочи навън.
	Тийл беше премного зает, за да се разтревожи от заминаването им. За всичко това имаше отговор, отговор, на който той не вярваше. Беше принуден обаче да прекъсне размишленията си поради дрезгавите викове, идващи някъде отгоре. Той натисна копчето за стълбата и се втурна нагоре. Бейли се намираше в хола, надвесен над мисис Бейли, която бе припаднала. Тийл схвана положението, отиде до вградения бар във всекидневната, сипа три пръста бренди в една чаша, която донесе и подаде на Бейли.
	— Вземи… Това ще я оправи.
	Бейли го изпи.
	— Но това беше за мисис Бейли — рече Тийл.
	— Не издребнявай — отвърна троснато Бейли. — Сипи й друго.
	Тийл предвидливо също обърна едно бренди, преди да се завърне с чашата, предназначена за съпругата на своя клиент. Завари я тъкмо да отваря очи.
	— Заповядайте, мисис Бейли — заговори ласкаво той. — От това ще се почувствувате по-добре.
	— Но аз не слагам алкохол в устата си — възрази тя й гаврътна чашата.
	— А сега ми кажете какво се случи — предложи Тийл. — Помислих, че вие двамата си тръгнахте.
	— Точно така — излязохме през входната врата и се озовахме тук, горе, в хола.
	— Пъклена работа! Хм — почакай малко! — Тийл отиде до всекидневната. Там откри, че панорамният прозорец в дъното на стаята е отворен. Погледна предпазливо през него. Погледът му се взираше не в калифорнийския пейзаж, а във вестибюла на приземния етаж — или в неговото точно копие. Не каза нищо, но се върна при капака на стълбището, който бе оставил отворен, и погледна надолу. Вестибюлът си стоеше на мястото, ала някак си успяваше да бъде на две различни места едновременно, и то на различни нива.
	Той се върна в хола, седна в дълбоко ниско кресло срещу Бейли и се загледа в него през процепа на мършавите си колене.
	— Хомър — рече той внушително. — Знаеш ли какво се е случило?
	— Не, не знам, но не открия ли в най-скоро време, наистина ще се случи нещо, и то нещо много страшно.
	— Хомър, това е доказателство за правдивостта на моите теории. Тази къща е истински тесеракт.
	— За какво говори той, Хомър?
	— Почакай, Матилда. Виж какво, Тийл, това е смешно. Направил си тук някакъв фокус и аз няма да търпя това — мисис Бейли се изплаши до смърт, а аз се изнервих. Искам само да изляза от тук вече без никакви капани и глупави дебелашки шеги.
	— Говори само за себе си, Хомър — прекъсна го мисис Бейли. — Аз _не се_ изплаших — само за малко леко ми прилоша. Обажда ми се сърцето — всички в рода ми са крехки и чувствителни хора. А сега за тази дяволия — обяснете, мистър Тийл. Говорете!
	Той се опита да й развие, доколкото му позволиха многобройните прекъсвания, теорията си относно станалото с къщата.
	— Доколкото разбирам сега, мисис Бейли — рече Тийл в заключение, — тази къща, която е напълно устойчива в три измерения, в четири не е. Построих къща във форма на неразгънат тесеракт — нещо се е случило с него — някакво сътресение или страничен натиск — и той е преминал в нормалната си форма — разгънал се е. — Внезапно той щракна с пръсти. — Сетих се! Земетресението!
	— Земетресението ли?
	— Да, да, лекият трус, който почувствувахме снощи. От гледна точка на четвъртото измерение тази къща приличаше на закрепена върху ръб плоскост. Един лек тласък и тя се прекатурва, огъва се по естествените си фуги в устойчива фигура в четири измерения.
	— Счу ми се, че хвалехте устойчивостта на тази къща.
	— Тя _наистина_ е устойчива — когато е в три измерения.
	— Не бих казал за една къща, че е надеждна — обади се раздразнително Бейли, — щом се огъва при най-слабото разклащане.
	— Но огледай се, човече! — запротестира Тийл. — Нищо не се е разместило, не се е счупила нито една стъклена чаша. Завъртането около четвъртото измерение не може да навреди на фигура в три измерения, така както не можеш да изтръскаш буквите от напечатана страница. Ако снощи беше спал тук, изобщо нямаше да се събудиш.
	— Именно от това се страхувам. Твоят велик гений случайно измисли ли някакъв начин как да се измъкнем от този капан?
	— Ха? О, да, ти и мисис Бейли си бяхте тръгнали и най-неочаквано се озовахте тук, нали така? Убеден съм обаче, че не съществува сериозно затруднение — щом влязохме, значи ще можем да излезем. Ще опитам. — Той вече бе станал и докато слизаше бързо надолу, продължаваше да говори. Отвори рязко входната врата, прекрачи я и се озова, зяпнал събеседниците си, сред всекидневната на втория етаж.
	— Е, като че ли наистина съществува някаква малка пречка — призна той угоднически, — чисто техническа обаче… но ние можем спокойно да излезем през някой прозорец.
	Той дръпна рязко драпираните завеси, които засенчваха широките френски прозорци на всекидневната. Внезапно млъкна.
	— Виж ти! — възкликна той. — Това е интересно, доста интересно.
	— Кое? — попита Бейли, като застана до него.
	— Това!
	Вместо да гледа навън, прозорецът гледаше право в трапезарията. Бейли се върна до ъгъла, където всекидневната и трапезарията се съединяваха с хола под прав ъгъл.
	— Но това не може да бъде — запротестира той. — Този прозорец е може би на петнадесет-двадесет стъпки от трапезарията.
	— Не и в тесеракт — поправи го Тийл. — Гледай! — Той отвори прозореца и го прекрачи, като през това време продължи да говори през рамо. От гледна точка на семейство Бейли той просто изчезна.
	Ала не и от негова собствена гледна точка. Трябваха му няколко секунди, за да си поеме дъх. После внимателно се освободи от розовия храст, с който едва ли не завинаги се беше свързал, и като си отбеляза мислено никога повече да не поръчва градина, в която да има растения с бодли, той се огледа наоколо.
	Намираше се вън от къщата. Масивната фигура на помещението на приземния етаж се издигаше наблизо. Очевидно бе паднал от покрива.
	Стремително свърна покрай ъгъла на къщата, отвори със замах входната врата и бързо изкачи стъпалата.
	— Хомър! — извика той. — Мисис Бейли! Намерих изход!
	Бейли изглеждаше по-скоро ядосан отколкото доволен, че го вижда.
	— Какво стана с теб?
	— Паднах. Бях навън. И вие можете спокойно да го направите — просто излезте през този френски прозорец. Внимавайте обаче с розовия храст — може би ще трябва да построим още едно стълбище.
	— Откъде влезе на връщане?
	— През входната врата.
	— Тогава ние ще излезем по същия път. Ела, скъпа. — Бейли нахлупи здраво шапката на главата си и хванал жена си, заслиза по стъпалата.
	Тийл го посрещна във всекидневната.
	— Можех да ви кажа, че няма да успеете — заяви той. — Ето какво трябва да направим: доколкото разбирам, в една фигура с четири измерения на човека с неговите три измерения могат да му се случат две неща всеки път, щом прекрачи някоя линия на съединяване като например стена или праг. Обикновено той ще направи обръщане от деветдесет градуса през четвъртото измерение, само че със своите три измерения няма да го усети. Вижте!
	Той мина през същия прозорец, от който беше паднал преди малко. Прекрачи и се оказа в трапезарията, продължавайки да говори.
	— Внимавах накъде отивам и пристигнах, където си бях намислил. — Той се върна във всекидневната. — Предишния път не внимавах, придвижих се през нормалното пространство и паднах навън. Това сигурно е въпрос на подсъзнателна ориентация.
	— Никак не бих искал да завися от подсъзнателната ориентация, когато излизам за сутрешния вестник.
	— Няма да ти се наложи — излизането ще стане автоматично. А сега, за да излезете от къщата, този път ще… Мисис Бейли, моля ви, застанете тук с гръб към прозореца и скочете назад. Напълно съм сигурен, че ще се приземите в градината.
	Физиономията на мисис Бейли изразяваше мнението й за Тийл и неговите идеи.
	— Хомър Бейли — рече тя с креслив глас, — така ли смяташ да стоиш и да му позволяваш да предлага такива…
	— Но, мисис Бейли — опита се да й обясни Тийл, — можем да ви вържем с въже и да ви спуснем ле…
	— Дръж се прилично, Тийл — прекъсна го грубо Бейли. — Ще трябва да намерим по-добър начин от този. Нито мисис Бейли, нито пък аз съм в състояние да скоча.
	Тийл временно беше поставен натясно, настъпи краткотрайно мълчание. Наруши го Бейли.
	— Чу ли това, Тийл?
	— Какво да чуя?
	— Разговарят някъде наблизо. Мислиш ли, че може да има някой друг в къщата, който да ни прави номера?
	— О, не е възможно. Единственият ключ е у мен.
	— Но аз съм сигурна! — потвърди мисис Бейли. — Чувам ги, откакто влязохме. Гласове. Хомър, не мога да понасям повече това. Направи нещо.
	— Хайде, хайде, мисис Бейли — зауспокоява я Тийл. — В къщата не може да има никой друг, но за по-сигурно ще проверя. Хомър, ти оставаш тук с мисис Бейли и наблюдаваш стаите на този етаж.
	От всекидневната той отиде във вестибюла на приземния етаж, а оттам в кухнята и след това в спалнята. Това го отведе обратно във всекидневната по най-краткия маршрут, тоест вървейки през цялата обиколка само напред, той се върна на мястото, откъдето бе тръгнал.
	— Няма никой — съобщи той. — Отворих всички врати и прозорци, откъдето минах — всеки освен този. — Тийл отиде до прозореца срещу онзи, от който бе паднал неотдавна, и дръпна драпираните завеси.
	През четири стаи видя мъж, застанал гърбом към него. Отвори със замах френския прозорец и се гмурна през него, крещейки:
	— Ето го накъде отива! Дръжте крадеца!
	Човекът очевидно го чу, защото побягна презглава. Тийл се втурна подире му — дългите му като върлини крайници се движеха в синхрон — през приемната, кухнята, трапезарията, всекидневната — стая подир стая, ала въпреки огромните му усилия, Тийл като че ли не можа да намали преднината от четири стаи, с която натрапникът бе започнал.
	Видя как преследваният се справи тромаво, но енергично с ниския праг на един френски прозорец и при този скок му падна шапката. Когато стигна до мястото, където обектът на неговото отмъщение бе загубил шапката си, Тийл спря и я вдигна от земята, доволен, че има оправдание да спре и си поеме дъх. Беше се върнал във всекидневната.
	— Мисля, че успя да се изплъзне — призна той. — Все пак — ето шапката му. Може би ще успеем да разберем кой е.
	Бейли взе шапката, огледа я, после изсумтя и я нахлупи на главата на Тийл. Беше му съвсем по-мярка. Тийл изглеждаше объркан, свали шапката и я разгледа. На лентичката отвътре личаха инициалите „К. Т.“. Беше неговата собствена шапка.
	Откритието бавно озари физиономията му. Върна се при френския прозорец и впери поглед надолу към поредицата от стаи, през които бе преследвал загадъчния непознат. Видяха го, че размахва ръце като гаров семафор.
	— Какво правиш? — попита Бейли.
	— Ела да видиш.
	Двамата застанаха до него и проследиха с очи погледа му. През четири стаи видяха гърбовете на три фигури — две мъжки и една женска. По-високият и по-слабият от мъжете размахваше глуповато ръце.
	Мисис Бейли изпищя и отново припадна.
	Няколко минути по-късно, когато мисис Бейли бе възвърната към живот и донякъде успокоена, Бейли и Тийл започнаха да обсъждат положението.
	— Тийл — рече Бейли. — Няма да губя време да те обвинявам. Взаимните обвинения са излишни — убеден съм, че не си предвиждал да се случи така, но предполагам, разбираш, че се намираме в доста сериозно и опасно положение. Как ще се измъкнем? Изглежда, ще трябва да останем тук, докато умрем от глад — всяка стая те отвежда в друга стая.
	— Е, не е чак толкова лошо. Знаеш, че веднъж вече излизах.
	— Да, но не можеш да излезеш втори път — нали опита?
	— Все пак не сме опитвали от всички стаи. Остава ни още кабинетът.
	— Ах да, кабинетът. Ние минахме оттам, когато първоначално влязохме, но не спряхме. Да не би да възнамеряваш да излезем през прозорците му?
	— Не си прави излишни илюзии. Според пресмятанията ми той би трябвало да гледа в четирите странични стаи на този етаж. Ние обаче изобщо не сме вдигали пердетата, може би ще трябва да надзърнем.
	— Във всеки случай няма да ни навреди. Скъпа, според мен най-добре ще е да останеш тук и да си починеш…
	— Да остана сама в това зловещо място? В никакъв случай. — Още щом заговори, мисис Бейли стана от кушетката, където се бе възстановявала.
	Изкачиха се на горния етаж.
	— Това е вътрешната стая, нали, Тийл? — запита Бейли, когато минаваха през спалнята и продължиха да се изкачват към кабинета. — Думата ми е, че това беше малкият куб в твоя макет, който се намираше вътре в големия куб и бе изцяло ограден.
	— Точно така — потвърди Тийл. — А сега да погледнем. Според мен този прозорец трябва да гледа в кухнята. — Той сграбчи шнуровете на жалузите и ги дръпна.
	Прозорецът не гледаше в кухнята. Разтърсиха ги пристъпи на световъртеж. Търкулнаха се принудително на пода и се вкопчиха безпомощно в шарките на килима, за да могат да се задържат.
	— Спусни ги! Спусни ги! — простена Бейли.
	Превъзмогвайки някакъв първобитен атавистичен страх, Тийл се дотътри пак до прозореца и успя да спусне жалузите. Вместо навън прозорецът гледаше надолу, и то от шеметна височина.
	Мисис Бейли отново бе припаднала.
	Тийл отиде за още бренди, докато Бейли разтриваше китките й. Когато тя дойде на себе си, Тийл се примъкна предпазливо до прозореца и повдигна лекичко жалузите. Опирайки се на колене, той се зае с проучването на околния пейзаж. Обърна се към Бейли.
	— Ела погледни това, Хомър. Да видим дали ще го познаеш.
	— Не отивай там, Хомър Бейли.
	— Добре, Матилда. Ще внимавам. — Бейли застана до него и погледна навън.
	— Виждаш ли онова там? То несъмнено е Крайслер Билдинг. А ето и Ист Ривър и Бруклин*. — Право надолу те съзряха цялата фасада на изключително висока сграда. На повече от хиляда стъпки пред очите им се разстилаше миниатюрно градче, съвсем като истинско. — Доколкото мога да изчисля, това под нас е стената на Емпайър Стейт Билдинг, гледана от място точно над кулата му.
	[* Всички те се намират в Ню Йорк. _Б.пр._]
	— Какво ли е това? Мираж?
	— Едва ли — изображението е съвършено точно. Смятам, че тук пространството се нагъва през четвъртото измерение и ние гледаме през гънката.
	— Искаш да кажеш, че не виждаме всичко това?
	— Не, напълно нормално си го виждаме. Не знам какво би станало, ако се прехвърлим през този прозорец, но колкото до мене, не искам да опитвам. Но каква гледка! А, момко, каква гледка! Нека опитаме и другите прозорци!
	Те се приближиха до следващия прозорец по-предпазливо и добре, че постъпиха така, защото той се оказа по-объркващ и по-невероятен от онзи, който гледаше към зашеметяващата височина на небостъргача. Картината представляваше обикновен морски пейзаж — безбрежно море и синьо небе, — ала морето се намираше там, където трябваше да е небето и обратното. Този път се чувствуваха някак си по-устойчиво, но при вида на прииждащите огромни вълни и двамата усетиха как ги връхлитат пристъпи на морска болест. Бързо спуснаха завесата, без да позволят на мисис Бейли да се разтревожи от гледката.
	Тийл погледна към третия прозорец.
	— Готов ли си да надникнем, Хомър?
	— Хм, няма да се успокоим, докато не го направим. Не се притеснявай!
	Тийл повдигна завесата няколко инча. Не видя нищо и я повдигна още мъничко — пак нищо. Бавно продължи да я вдига, докато се показа целият прозорец. Вторачиха поглед навън — нищо.
	Нищо, абсолютно нищо. Какво е на цвят нищото? Не ставай глупак! Какво е по форма? Формата е признак на _нещо_. Това тук нямаше нито дълбочина, нито форма. Нямаше дори контури. Това бе _нищо_.
	Бейли задъвка края на пурата си.
	— Тийл, разбираш ли нещо?
	За пръв път спокойствието на Тийл бе смутено.
	— Не знам, Хомър, честно казано, не знам, но според мен този прозорец трябва да се зазида. — Той хвърли поглед към спуснатата завеса. — Може би сме погледнали в място, където _няма_ пространство. Надзърнали сме иззад някой ъгъл в четвъртото измерение, а там е нямало нищо. — Той разтърка очи. — Заболя ме главата.
	Поизчакаха, преди да се заемат с четвъртия прозорец. Подобно на неотворено писмо той може би _не_ съдържаше лоши известия. Неизвестността даваше надежда. Накрая напрежението дотолкова се изостри, че въпреки протестите на съпругата си Бейли сам дръпна шнура.
	Не беше толкова страшно. Пейзажът се простираше надалеч — небето си беше небе, а земята земя, само че на такова ниво, че кабинетът се оказа стая на приземен етаж. Пейзажът обаче бе явно неприветлив.
	Жарко, много жарко слънце сипеше огън от лимоново на цвят небе. Плоската земя изглеждаше опърлена — безплодна, избеляло кафеникава и негодна нещо да расте по нея. Растителност обаче имаше — чудновати дървета-джуджета, които простираха възлести, изкривени ръце към небето. По най-горните върхове на тези осакатени уродливи дървета растяха на малки кичури заострени като шипове листа.
	— Прекрасен ден — пое въздух Бейли. — Къде ли е това?
	Тийл поклати глава — в очите му се четеше тревога.
	— Не мога да разбера.
	— Пейзажът изобщо не прилича на земен. Напомня по-скоро на пейзаж от друга планета — може би на Марс.
	— Откъде да знам. Ала, разбираш ли, Хомър, може да е и по-лошо, искам да кажа по-лошо от това да е на друга планета.
	— Ха? Какво говориш?
	— Може да е изобщо извън Слънчевата система. Не съм убеден, че това е нашето слънце — изглежда ми твърде ярко.
	Мисис Бейли малко плахо бе застанала до тях и сега се взираше в смайващия пейзаж.
	— Хомър — рече тя със сломен глас, — тези отвратителни дървета… те ме плашат.
	Той помилва ръката й.
	Тийл заопипва дръжката на прозореца.
	— Какво правиш? — попита Бейли.
	— Хрумна ми, че ако си подам главата навън, може би ще успея да поразгледам наоколо и да ви съобщя нещо повече.
	— Ами… добре — съгласи се неохотно Бейли. — Ала внимавай!
	— Обещавам.
	Тийл открехна прозореца и подуши с нос.
	— Поне въздухът го бива.
	Разтвори широко прозореца.
	Ала преди да осъществи своя замисъл, вниманието му бе отвлечено. Не особено силен трус, като първичен симптом на морска болест, разтърси сградата в продължение на цяла секунда и отмина.
	— Земетресение! — извикаха всички в хор.
	Мисис Бейли обви с ръце врата на съпруга си.
	Тийл преглътна и идвайки на себе си, каза:
	— Всичко е наред, мисис Бейли. Тази къща е напълно надеждна. Нали знаете, че след земетресение като снощното могат да се очакват заглъхващи трусове.
	Той тъкмо успя да придаде на физиономията си уверено изражение, когато дойде вторият трус. Това обаче не беше леко полюшване, а истинска морска болест.
	У всеки калифорниец, кореняк или пришълец, съществува дълбоко вкоренен първобитен рефлекс. Земетресението го изпълва с душеразтърсваща клаустофобия, която го заставя да се втурне и излезе _навън_. Подчинявайки се на този рефлекс, възпитани младежи изблъскват от пътя си старици. Неоспорим факт е, че след скока си Тийл и Бейли бяха паднали върху мисис Бейли. Следователно тя трябва да бе скочила първа през прозореца. Предимството при скока не би могло да се отдаде на кавалерство, а трябва да се приеме, че мисис Бейли е била в по-благоприятна за скок позиция.
	Те посъбраха сили, поокопитиха се и разтъркаха напрашените си очи. Първото им усещане бе чувството на облекчение при допира до твърдия пясък на пустошта.
	— Къде е къщата?
	Беше изчезнала. Нямаше и помен от нея. Намираха се сред равнинна пустош — същата, която бяха видели от прозореца. И освен изкривените уродливи дървета се виждаха само жълтото небе и светилото над главите им, чиято ослепителна светлина бе вече почти непоносима.
	Бейли бавно се огледа наоколо и след това се обърна към архитекта.
	— Е, Тийл? — гласът му прозвуча заплашително.
	Тийл повдигна безпомощно рамене.
	— И аз бих искал да знам. Бих искал дори да съм сигурен, че се намираме на Земята.
	— Да, но ние не можем да останем тук. Това би означавало сигурна смърт. Накъде ще поемем?
	— Мисля, че е без значение. Ще трябва само да следим слънцето, за да не се въртим в кръг.


	Бяха извървели бавно и мъчително известно разстояние, когато мисис Бейли поиска почивка. Спряха. Тийл дръпна настрана Бейли и го попита:
	— Хрумна ли ти нещо?
	— Не… не, нищо. Стой, чуваш ли?
	Тийл се ослуша.
	— Като че ли… освен ако не ми се причува.
	— Прилича на шум от автомобил. Виж, _наистина_ е автомобил.
	Стигнаха до шосето след по-малко от стотина ярда. Пристигналият автомобил се оказа възстар, бълващ дим малък камион, шофиран от фермер. Щом му махнаха да спре, той натисна спирачка.
	— Загазили сме. Ще ни помогнеш ли да се измъкнем?
	— Разбира се. Качвайте се.
	— Закъде си тръгнал?
	— За Лос Анджелес.
	— За Лос Анджелес ли? А това място тук къде се намира?
	— Ами, намирате се точно в центъра на Националния парк Джошуа трий.


	Завръщането беше отчайващо, като отстъплението на Наполеон от Москва. Мистър и мисис Бейли седяха отпред при шофьора, докато Тийл се друсаше в каросерията на камиона и се мъчеше да опази главата си от слънцето. Бейли заплати на любезния фермер да ги закара до тесерактовата къща не защото искаха да я видят още веднъж, а за да си приберат колата.
	Най-сетне фермерът зави край ъгъла и ги доведе до мястото, откъдето бяха тръгнали. Но къщата вече я нямаше там.
	Нямаше я дори и стаята на приземния етаж. Беше изчезнала. Любопитни, въпреки всичко, семейство Бейли ровеха заедно с Тийл из основите.
	— Имаш ли някакво обяснение за това тук, Тийл? — попита Бейли.
	— Сигурно при последния трус къщата е хлътнала в друг пласт на пространството. Сега разбирам, че е трябвало да я закрепя здраво за основите.
	— Не само това е трябвало да направиш.
	— Е, не виждам причина за униние. Къщата беше застрахована, а ние научихме удивително много. Има възможности, човече, богати възможности! Ето точно сега ми хрумна нова, велика, революционна идея за къща…
	Тийл мигом изчезна. Той винаги е бил човек на действието.


	Далила и космическият строител

	Истина е, имахме неприятности при построяването на Първа Космическа станция, ала неприятностите идваха от хората.
	Не че построяването на станция, разположена на двадесет и две хиляди мили в открития космос, е лесна работа. Това беше строителен подвиг, по-голям от построяването на Панамския канал или египетските пирамиди, или дори от построяването на реактора в Съскуихана. Но я построи Тайни Ларсен — а щом Тайни се залови с някой проект, смятай го за построен.
	За пръв път срещнах Тайни, когато играеше защитник в един полупрофесионален отбор и същевременно следваше в Технологическия институт „Опънхаймър“. Оттогава, докато завърши, през лятото работеше при мен. Той остана в строителството и накрая аз отидох да работя при него.
	Тайни не би се заловил за строеж, ако не е одобрил проекта. Проектът на Станцията включваше такива трудни операции, че за изпълнението им бяха потребни шестръки маймуни, а не възрастни мъже в космически костюми. Тайни откриваше подобни „бисери“ и нито един тон материал не заминаваше за космоса, преди той да одобри подробните спецификации на проекта и чертежите.
	Ала ние страдахме не от друго, а от хората. Тук-там имахме по някой женен мъж — останалите бяха буйни момци, привлечени от високото възнаграждение и приключенията. Някои бяха разжалвани космонавти. Други — специалисти като например електротехници и инструменталчици. Почти половината бяха тежководолази, свикнали да работят облечени в скафандри. Имаше работници за подземни операции — и строители, и заварчици, и корабни механици, и двама циркови акробати.
	Уволнихме четирима души за това, че се бяха явили пияни на работа. Тайни по-скоро би счупил ръка на труп, отколкото да задържи уволнен. Това, което ни тревожеше обаче, бе откъде вземат пиенето. Оказа се, че като използвал вакуума наоколо, един корабен механик бе измайсторил студен дестилатор за варене на ракия. Той правеше водка от картофи, задигнати от продоволствения склад. Не ми се искаше да го пусна, но се оказа голям дявол.
	Тъй като се намирахме в стационарна орбита и всяко нещо е в безтегловност и се носи из въздуха, човек би си помислил, че е невъзможно да се играе на зарове. Но един радист на име Питърс измислил някакво приспособление да управлява стоманените зарове и магнитното поле. И тъй като бе премахнал и елемента късмет, ние го уволнихме.
	Възнамерявахме да го върнем със следващия товарен кораб _„Халф Мун“_. Намирах се в канцеларията на Тайни, когато корабът включи двигателите, за да синхронизира орбитата си с нашата. Тайни доплува до илюминатора.
	— Изпрати да повикат Питърс, тате — рече той. — И му кажи да вдига котва. Кой е заместникът му?
	— Някой си Г. Брукс Макнай — отвърнах аз.
	От кораба хвърлиха въже. Тайни каза:
	— Не ми се вярва да са синхронизирали орбитата. — Той позвъни до центъра за свръзка, за да провери дали корабът се движи спрямо Станцията. Отговорът не го задоволи и той им нареди да се свържат с _„Халф Мун“_.
	Тайни изчака, докато телевизионният екран показа командира на ракетния кораб.
	— Добро утро, капитане. Защо ни хвърлихте въже?
	— За товар, естествено. Докарайте тук вашите безделници. Искам да излетя, преди да влезем в сянката.
	Всеки ден Станцията преминаваше в продължение на около час и четвърт през сянката на Земята — работехме на две смени по единадесет часа и така избягвахме периода на затъмнение, за да спестим използването на осветителните съоръжения и отопляеми костюми.
	Тайни поклати глава.
	— Няма да стане, докато не синхронизирате курса и скоростта си с нас.
	— Но аз _съм_ синхронизиран!
	— По моите уреди не е според изискванията.
	— Имай милост, Тайни! Нямам достатъчно гориво за маневриране. Ако трябва да въртя целия този кораб, за да направя някаква си малка поправка заради няколко жалки тона товар, толкова много ще закъснея, че ще се наложи да кацам на второстепенна площадка. Дори може би ще трябва да се приземя като самолет.
	В онези дни всички кораби имаха криле за кацане.
	— Виж какво, капитане — отсече Тайни, — единствената цел на твоето идване тук е да синхронизираш орбитите за същите тези няколко жалки тона товар. Не ми пука дали в Литъл Америка ще кацнеш и на корем. Първият товар тук бе прехвърлен най-грижливо в синхронна орбита и аз се старая да бъде същото и с всеки следващ товар. Хайде вкарай товарния си фургон в правия път.
	— Разбрано, шефе — рече с официален тон капитан Шийлдс.
	— Не се сърди, Дан — каза меко Тайни. — Между другото, нали караш пътник за мен?
	— О да, точно така — лицето на Шийлдс цъфна в усмивка.
	— Виж, задръж го на борда, докато разтоварим. Може би все още можем да изпреварим сянката.
	— Добре, добре! В края на краищата, защо трябва да ти създавам допълнителни грижи? — шкиперът прекъсна връзката, оставяйки в недоумения моя шеф.
	Нямахме време да умуваме над думите му. Шийлдс включи двигателите за секунда-две, префуча с кораба си в кръг и бързо застана неподвижно редом с нас — въпреки мърморенето си употреби много малко гориво. Събрах всички, които можах, и успяхме да разтоварим, преди да навлезем в сянката на Земята. Безтегловността е невероятно преимущество при работа с товари — изпразнихме търбуха на _„Халф Мун“_, и при това на ръка, за петдесет и четири минути.
	Товарът включваше заредени кислородни резервоари и алуминиеви огледала за предпазните екрани, панели за външна облицовка от типа сандвич — листове титаниева сплав с пълнеж от пеностъкло и хандъци с реактивни двигатели, които да завъртят жилищните помещения. Щом измъкнахме целия товар и го напъхахме в нашия товарен ръкав, аз върнах по него и хората — не бих позволил никому да работи без въже на открито, независимо колко добре се чувствуваше той в космоса. След това се обадих на Шийлдс да изпрати пътника и да отблъсква.
	Дребничкият момък излезе от шлюза и обхвана корабното въже. Като се държеше така, сякаш бе свикнал с космоса, той намести крака и тръгна право по опнатото въже, докато куката му за скачване се люлееше празна. Побързах да се върна и му дадох знак да ме последва. Тайни, новодошлият и аз пристигнахме заедно при люковете.
	Освен обичайния товарен люк ние разполагахме с три капсули. Те побираха човек в космически костюм, като оставяха само малко място за въздух и се движеха автоматично. Спестяваха много време при застъпването на смените. Аз се вмъкнах в средната, Тайни, естествено, използва голямата. Новакът без колебание се вмъкна в малката.
	Влязохме в канцеларията на Тайни. Тайни отхлаби ремъците и отметна назад шлема си.
	— Е, Макнай — рече той, — драго ми е, че сте при нас.
	Новият радист отвори шлема си. Чух нисък, приятен глас да отговаря:
	— Благодаря.
	Опулих се, но нищо не казах. От мястото си успях да видя, че радистът носи панделка в косата си.
	Помислих си, че Тайни ще експлодира. Не му трябваше да вижда панделката — с вдигнат шлем бе ясно, че новият „мъж“ е толкова женствен, колкото Венера Милоска. Тайни изломоти нещо, после се освободи от ремъците и се понесе към илюминатора.
	— Тате — изкрещя той. — Обади се в центъра за свръзка. Спрете този кораб!
	Ала _„Халф Мун“_ вече се бе превърнал в огнена топка в далечината. Тайни бе зашеметен.
	— Тате — рече той. — Кой друг знае за това?
	— Доколкото ми е известно, никой.
	Той се позамисли.
	— Ще трябва да я скрием. Това е то — ще я държим под ключ, докато пристигне следващият кораб. — Той не я удостои с поглед.
	— За какво, по дяволите, говорите? — гласът на Макнай звучеше по-пискливо и вече не беше така приятен.
	Тайни погледна кръвнишки.
	— За вас, ето за какво! Каква сте вие — „заек“?
	— Не ставайте глупав! Аз съм Г. Б. Макнай, електронен инженер. Документите ми не са ли у вас?
	Тайни се обърна към мен.
	— Тате, това е твоя грешка. Как по дя… извинете ме, мис. Как си допуснал да ти изпратят жена? Не прочете ли поне предварителната докладна за нея?
	— Аз ли? — попитах. — Виж какво, твърдоглавецо, в тези формуляри не се посочва пола. Комитетът за защита на правото на труд няма да позволи това, освен ако това засяга същността на работата.
	— Да не би да искаш да кажеш, че в нашия случай не се засяга същността на работата?
	— Според професионалните изисквания не. На Земята има колкото искаш жени свързочници и радаро-оператори.
	— Тук не е Земята — той беше донякъде прав. Мислеше за онези двукраки самци, от които гъмжеше на строежа. А Г. Б. Макнай бе красива. Може би осемте месеца без женско присъствие бяха повлияли на преценката ми, но нея наистина си я биваше.
	— Чувал съм дори за жени пилоти на ракети — добавих аз напук.
	— Не ме интересува, ако си чувал и за жени архангели. Тук обаче няма да търпя жени.
	— Почакайте малко! — Ако аз бях сърдит, то _тя_ беше направо обидена. — Вие сте директорът на строежа, така ли е?
	— Така е — съгласи се Тайни.
	— Много добре тогава, как разбрахте от какъв пол съм аз?
	— Да не би да се опитвате да отречете, че сте жена?
	— Само това остава! Аз се гордея, че съм жена. Но официално на вас не ви е известно от какъв пол е Г. Брукс Макнай. Ето защо използвам „Г“ вместо Глория. Аз не моля за привилегии.
	— Няма и да ги получите — изсумтя Тайни. — Не знам как сте се промъкнали, но разберете едно, Макнай, или Глория, или каквато сте там — вие сте уволнена. Връщате се със следващия кораб. Дотогава ще се постараем мъжете да не научат, че на борда имаме жена.
	Видях я, че брои до десет.
	— Ще ми разрешите ли да кажа нещо? — попита тя накрая. — Или законът на вашия капитан Блай забранява и това?
	— Кажете каквото имате да казвате.
	— Аз не съм се промъкнала. Аз съм от постоянния персонал на Станцията — главен инженер по свръзките. Пожелах лично да бъда назначена на свободната бройка, за да се запозная със съоръженията още по време на монтажа. Вероятно ще живея тук — не виждам причина защо да не започна отсега.
	Тайни махна с ръка.
	— Един ден тук ще има и мъже, и жени. Дори и деца. Засега обаче е място само за мъже и такова ще си остане.
	— Ще видим. Вие обаче не можете да ме уволните — радиооператорите не са във ваше подчинение. — Тя беше права — свързочниците и други някои специалисти се изпращаха по заявка на предприемачите „Файв Къмпанис Инкорпорейтид“ от „Хариман Ентърпрайсис“.
	Тайни изсумтя.
	— Може би не мога да ви уволня, но мога да ви върна у дома. „Персоналът по заявка трябва да удовлетворява предприемача“ — тоест мен. Параграф 7, точка „М“ — лично аз съм я написал.
	— Тогава ви е известно, че ако се отхвърли безпричинно специалист по заявка, предприемачът поема разходите по връщането.
	— Ще поема риска да ви платя пътя до дома, но тук няма да ви държа.
	— Постъпвате напълно лекомислено.
	— Може и така да е, но аз решавам кое е добро за строежа. По-скоро бих търпял амбулантен търговец на наркотици, отколкото жена, която да върти опашка около момчетата ми!
	Тя ахна. Тайни разбра, че е казал твърде много.
	— Извинете, мис — добави той. — Но това е положението. Ще останете под ключ, докато успея да се отърва от вас.
	Преди тя да заговори, се намесих аз.
	— Тайни, погледни назад!
	С опулени очи един от строителите се взираше в илюминатора. Други трима-четирима се понесоха нагоре и се присъединиха към него.
	Тогава Тайни вдигна „свещ“ към илюминатора и като дребни рибки те се разпръснаха. От страх едва не излязоха от костюмите си — помислих си, че Тайни ще размаха пестници през кварцовото стъкло.
	Върна се сякаш пребит.
	— Мис — рече той и посочи с ръка, — почакайте в стаята ми. — А когато тя излезе, добави: — Тате, какво ще правим?
	— Помислих, че вече си решил, Тайни — отвърнах аз.
	— Решил съм — отвърна заядливо той. — Моля те, повикай главния инспектор.
	Това показваше колко далеч бе отишъл. Групата на инспекторите бе подчинена на компанията „Хариман“, а не на нас, и Тайни ги смяташе за пълни досадници. Освен това Тайни бе възпитаник на института „Опънхаймър“, а Далримпъл на Масачузетския технологически институт.
	Той влезе нагъл и весел.
	— Добро утро, директоре. Добро утро, мистър Уидърспун. С какво мога да ви бъда полезен?
	Тайни навъсено разказа историята. Далримпъл имаше самодоволен вид.
	— Права е, старче. Можеш да я върнеш обратно и дори да изискаш мъж за заместник. Но аз едва ли ще мога да приема това искане за основателно, нали така?
	— По дяволите, Далримпъл, не можем да държим жена тук!
	— Спорен въпрос. Както знаеш, не е упоменат в договора.
	— Ако от вашето управление не ни бяха изпратили за неин предшественик един долен комарджия, сега нямаше да загазя така!
	— Хайде! Хайде! Помисли за драгоценното си кръвно налягане. Да речем, че оставим въпроса за утвърждаването открит и се договорим за разходите. Така нали е справедливо?
	— Струва ми се, да. Благодаря.
	— Няма защо. Имай обаче едно нещо предвид: като изгони на бърза ръка Питърс без предварително да видиш новия радист, ти остана само с един оператор. Хамънд не може да кара двадесет и четири часови вахти.
	— Той може да спи в центъра за свръзки. Сигналът ще го буди.
	— Не мога да приема това. Честотите на наземната станция на компанията и на корабите трябва да се следят непрекъснато. Компанията „Хариман“ е доставила правоспособен оператор — опасявам се, че засега ще трябва да я използваш.
	Тайни винаги е бил склонен да се примирява с неизбежното — той тихо рече:
	— Тате, тя ще застъпи първа смяна. По-добре сложи на тази смяна женените мъже.
	После я повика да влезе.
	— Идете в центъра и поогледайте работата така, че не след дълго Хамънд да може да предаде вахтата. Вслушайте се в това, което ви казва. Той е свестен човек.
	— Известно ми е — оживи се тя. — Аз съм го обучавала.
	Тайни прехапа устни. Главният инспектор каза:
	— Директорът не обръща внимание на дребните неща. Аз съм Робърт Далримпъл, главен инспектор. Той сигурно не ви е представил и помощника си… Мистър Уидърспун.
	— Наричайте ме „тате“ — казах аз.
	Тя се усмихна и рече:
	— Приятно ми е, Тате.
	Почувствувах, че ме прониза топла тръпка. Тя се обърна към Далримпъл.
	— Странно, че досега не сме се срещали.
	Тайни се намеси.
	— Макнай, ще спите в моята стая…
	Тя вдигна вежди. Той гневно продължи:
	— О, веднага ще си прибера нещата. И запомнете едно — през свободното си време дръжте вратата заключена.
	— Заради вашите ругатни ще го направя!
	Тайни се изчерви.


	Бях много зает, за да срещам често мис Глория. Трябваше да се прибира товарът и да се монтират и поставят защитните екрани на новите резервоари. После остана най-неприятната задача: да се завърти жилищният сектор. Дори оптимистите не предвиждаха многобройни междупланетни полети през следващите няколко години — въпреки това обаче компанията „Хариман“ искаше някои компании да се настанят в Станцията и да плащат наем за тяхното огромно капиталовложение.
	Концернът „Интърнашънъл Телефон енд Телеграф“ бе наел площ за микровълнова радиостанция за далечна връзка — няколко милиона годишно само от телевизията. От Метеорологичната служба напираха да разположат своя космически терминал за свръзки, обсерваторията „Паломар“ имаше концесия (компанията „Хариман“ правеше дарение), Комитетът за сигурност имаше някакъв секретен проект, а за лабораториите „Ферми Физикъл“ и институтът „Кетъринг“ също имаше определена площ — дузина наематели искаха да се нанесат незабавно или след известно време, дори ако ние изобщо не завършехме помещенията за туристи и пътници.
	„Файв Къмпанис Инкорпорейтид“ осигуряваше не само помощ, но и премии за предсрочно изпълнение. Ето защо бързахме да завъртим жилищния сектор.
	Хората, които никога не са били в космоса, се сблъскват с една неприятност — поне с мен беше така, — а именно, че в свободна орбита в космоса нямат усещането за тегло, за горе и долу. Ето я Земята, обла и красива, само на някакви си двайсетина хиляди мили, достатъчно близо, за да я закачиш с ръкав. Тя, как да кажа, те привлича към себе си. И въпреки това не чувствуваш никакво тегло, абсолютно никакво. Носиш се свободно.
	Това плуване е полезно за някои видове работа, но когато стане време човек да яде или да играе карти, или да се къпе, е хубаво да усеща теглото в нозете си. Обедът тогава протича спокойно и той се чувствува някак си по-естествено.
	Виждали ли сте снимки на Станцията — подобен на тъпан огромен цилиндър с малки корабни пристани, вдадени в ръбовете му. Представете си сега едно малко барабанче, което се върти вътре в тъпана — ето това е жилищният сектор, където центробежната сила замества гравитацията. Можехме да завъртим и цялата Станция, но как тогава корабите ще успяват да се закотвят за този луд пумпал!
	Ето защо за удобство на хората построихме въртящ се сектор и външна, неподвижна част за приставане, резервоари, складове и тем подобни. От едната в другата част се преминава през асансьорния шлюз по оста на Станцията. Когато мис Глория дойде при нас, вътрешният сектор бе вече заграден и уплътнен, за да поддържа едно и също атмосферно налягане, но останалото бе само скелет от напречни греди.
	Въпреки това гледката бе страшно красива — огромна мрежа от блестящи подпори и скоби, титаниева сплав 1403 — лека, издръжлива и неръждаемана фона на черно небе и звезди. Станцията не трябва да се сравнява с кораб, тъй като тя не може да поема натоварването при излитане. А това означава, че ние не смеехме да завъртим сектора с помощта на по-мощни средства — поради тази причина бяха доставени реактивни двигатели „СРДИ“ (Спомагателни реактивни двигатели при излитане), предназначени да дават ускорение на самолетите. Понастоящем ги използваме при необходимост от коригиращ тласък, да кажем, когато някой камион затъне в калта при строежа на язовир. Монтирахме четири хиляди такива двигатели по обиколката на жилищния сектор, като всеки един разположихме съвсем внимателно. Те бяха вече свързани и готови за включване, когато Тайни дойде при мен с разтревожен вид.
	— Тате — рече той, — дай да зарежем всичко и да довършим отделение Д-113.
	— Готово — казах аз. Д-113 се намираше в неподвижната част.
	— Ще построим херметична камера и ще я заредим с продоволствия за две седмици.
	— Това ще промени разпределението на масата при въртенето — възразих аз.
	— Ще я преизчисля през следващия период на затъмнение. След това ще разместя реактивните двигатели.
	Когато Далримпъл научи за това, той направо връхлетя върху нас. Това означаваше закъснение в подготвянето на помещенията за даване под наем.
	— За какво става въпрос?
	Тайни вторачи поглед в него. Отношенията им напоследък бяха значително охладнели. Далримпъл си намираше поводи да търси мис Глория. Той трябваше да минава през канцеларията на Тайни, за да стигне до временното й жилище, и Тайни му бе казал накрая да излезе навън и да не се връща повече.
	— Въпросът — започна Тайни бавно — е как да опънем малка палатка, в случай че къщата изгори.
	— Какво имаш предвид?
	— Да допуснем, че като включим реактивните двигатели, конструкцията се разпадне. Да не би да искаш да висим в космически костюми, докато случайно мине някой кораб?
	— Това е глупаво. Натоварването е изчислено.
	— Същото е казал и онзи, когато мостът паднал. Ще направим, както предлагам аз.
	Далримпъл отмина като ураган.
	Усилията на Тайни да държи Глория скрита бяха, така да се каже, жалки. На първо място най-важната работа на радиотехника беше по време на вахта да поправя вградените в костюмите радиопредаватели. По време на нейната смяна се получи наплив от подобни повреди. Направих някои размествания в смените и включих някои ремонти в сметките на момчетата — не говори за добро стопанисване, когато човек нарочно си счупи антената.
	Имаше и други симптоми. Стана модно хората да се бръснат. В помещенията мъжете започнаха да носят ризи, а къпането дотолкова се увеличи, та си помислих, че ще трябва да построя още един воден дестилатор.
	Дойде смяната, когато отделение Д-113 трябваше да бъде готово и реактивните двигатели преместени. Не се срамувам да си призная, че бях неспокоен. На всички работници бе наредено да напуснат помещенията и да си облекат костюмите. Те накацаха по гредите и зачакаха.
	Всички хора в космически костюми си приличат — ние използвахме номера и цветни ленти на ръкава. Груповите отговорници имаха по две антени — една за честотата на строителната си група и една за веригата на отговорниците. При Тайни и мен втората антена се свързваше през центъра за свръзка и с честотите на всички групи.
	Груповите отговорници бяха докладвали, че хората им са напуснали района на фойерверка и тъкмо се канех да дам сигнал на Тайни, когато в опасната зона се появи фигура, която се катереше по напречните греди. Без предпазно въже. Без лента на ръкава. С една антена.
	Мис Глория, естествено. Тайни я измъкна от взривоопасната зона и я завърза със собственото си предпазно въже. Чух дрезгавия му глас в своя шлем.
	— За каква се мислите? За регулировчик на движението ли?
	И нейният глас:
	— А вие какво очаквате, че ще направя? Да отлетя на някоя звезда ли?
	— Казах ви да стоите настрана от строежа. Щом не можете да изпълнявате заповеди, ще ви заключа.
	Доближих го, изключих радиото си и допрях шлем до неговия.
	— Шефе! Шефе! — извиках аз. — Предаваш!
	— О… — ахна той, изключи и допря шлема си до нейния.
	Ние продължавахме да чуваме — тя не изключи.
	„… Вижте какво, многознайко, излязох навън, защото изпратихте осигуряваща група да изгони всички навън…“ и „Откъде да знам това правило за предпазното въже?“… „Вие ме държите заключена“… и накрая: „Ще видим!“
	Отмъкнах го настрани и казах на главния енергетик да продължава. След това забравихме караницата, защото наблюдавахме най-хубавите фойерверки, гледани някога, гигантско огнено колело, по което навсякъде избухваха ракети. Напълно беззвучно, на воля из космоса — но несравнимо красиви.
	Експлозиите угаснаха и ето че жилищният сектор наистина се завъртя като маховик. Двамата с Тайни въздъхнахме с облекчение. След това всички влязохме вътре, за да си припомним усещането за тегло.
	Беше странно като усещане. Влязох в асансьора и после слязох по осовата стълба и колкото повече наближавах външната част на сектора, толкова повече натежавах. Стана ми зле като при морска болест, също като първия път, когато изпитах безтегловността. Вървях с усилие, а прасците ми се схванаха.
	Обиколихме навсякъде, после отидохме в канцеларията и седнахме. Беше приятно и съвсем удобно за живеене — 1/3 „g“. Тайни триеше длани по дръжките на креслото и се ухили.
	— Ще заключваме наказаните в Д-113.
	— Като стана дума за заключване — рече мис Глория, влизайки в стаята, — мога ли да поговоря с вас, мистър Ларсен?
	— Ъъ? Да, разбира се. Всъщност и аз исках да ви видя. Дължа ви извинение, мис Макнай. Бях…
	— Оставете това — прекъсна го тя. — Вие бяхте много нервен. Искам да знам едно: докога ще продължавате с тази глупост да ме следвате по петите?
	Той я изгледа внимателно.
	— Още малко. Само докато пристигне вашият заместник.
	— Така ли? Кой е профсъюзният отговорник тук?
	— Един корабен механик на име Макандрюс. Но той не може да ви помогне. Вие сте член на персонала.
	— Не и според длъжността, която заемам. Ще поговоря с него. Вие се отнасяте с предубеждение към мен и при това през извънработното ми време.
	— Може и така да е, но ще се убедите, че имам това право. Законно погледнато, докато изпълнявам тази си длъжност, аз съм капитан на кораб. В космоса капитанът има широки пълномощия да показва предубеждение.
	— Тогава трябва да ги използвате благоразумно.
	Той се ухили.
	— Нали ме упреквате, че правя точно това?


	Профсъюзният отговорник не ни се обади, но мис Глория започна да прави каквото си иска. Веднага след смяната си тя се появи на кино с Далримпъл. Тайни си замина по средата, а представлението си го биваше _„Лизистрата отива в града“_, предаване от Ню Йорк.
	Когато се връщаше сама, той я спря, като се бе погрижил да присъствувам и аз.
	— Хм… мис Макнай…
	— Да?
	— Смятам, че трябва да знаете, че ъъъ… Главният инспектор Далримпъл е женен мъж.
	— Да не би да намеквате, че моето поведение е непристойно?
	— Не, но…
	— Тогава си гледайте работата! — преди той да успее да отговори, тя добави: — Може да се окаже интересно за вас това, че той ми разказа за вашите четири деца.
	— Но… но аз дори не съм женен! — изломоти Тайни.
	— Така ли? Още по-зле тогава!
	Тя си отмина.
	Тайни престана да я държи заключена в стаята, но й нареди да го уведомява всеки път, когато излиза. Непрекъснато я следваше по петите. Насмалко да му предложа да помоли Далримпъл да го отмени.
	Много се изненадах обаче, когато той ми нареди да дам ход на заповедта й за уволнение. Бях съвсем сигурен, че той ще отмени тази заповед.
	— На какво основание?
	— Неподчинение.
	Стоях безмълвен.
	— Ами не желае да се подчинява на заповедите! — каза той.
	— Тя си върши добре работата. Даваш й заповеди, каквито не би дал на никой от мъжете, заповеди, които никой мъж няма да изпълни.
	— Не си ли съгласен с моите заповеди?
	— Не в това е въпросът. Ти не можеш да докажеш обвинението си, Тайни.
	— Добре, обвини я тогава, че е жена. _Това_ аз мога да докажа.
	Нищо не казах.
	— Тате — добави той подмилкващо се, — ти знаеш как да я съчиниш. Без никаква лична неприязън към мис Макнай, а че от гледна точка на политиката и така нататъка се смята, че…
	Написах заповедта и поверително я дадох на Хамънд. Радистите полагат клетва за опазване на служебна тайна, но не се изненадах, когато ме спря О’Конър, един от нашите най-добри арматуристи.
	— Виж, Тате, вярно ли е, че Старецът уволнява Брукси?
	— Кой Брукси?
	— Брукси Макнай — тя ни каза да я наричаме Брукс. Вярно ли е?
	Признах, че е вярно, после продължих, питайки се дали не трябваше да излъжа.


	За пристигането на един кораб от Земята са необходими около четири часа. По време на смяната преди излитането на _„Поул Стар“_ със заместника на мис Глория на борда, контрольорът ми донесе две молби за напускане. Двама души не бяха нищо — средната ни бройка за всеки кораб бе по-висока. Час по-късно той се свърза с мен по веригата на груповите отговорници и ме помоли да отида в канцеларията на контрольорите. Намирах се на строежа, за да проверя една заварка по външния шев. Отказах му.
	— Моля ви, мистър Уидърспун — замоли се той, — налага се да дойдете. — Когато някое от момчетата не се обръща към мен с „Тате“, работата е сериозна. Отидох.
	Отвън, пред вратата му имаше опашка като при раздаване на пощата. Влязох и той им затвори вратата. Подаде ми цяла купчина молби за напускане.
	— Какво по дяволите е това? — попитах аз.
	— Има още няколко дузини, но не ми стигна времето да ги заведа.
	В никоя от молбите не бе посочена причина — само „по собствено желание“.
	— Виж, Джими, какво става тук?
	— Не можеш ли да се досетиш, Тате? Дявол го взел, аз също подавам молба.
	Казах му какво предполагам и той го потвърди. И така взех молбите, обадих се на Тайни и го заклех в божието име да отиде в канцеларията си.
	Умислен, Тайни хапеше устни.
	— Но, Тате, те _нямат_ право да стачкуват. Договорът не допуска никакви стачки — имаме споразумение с всеки ангажиран в строежа профсъюз.
	— Това не е стачка, Тайни. Ти не можеш да попречиш на някого да напусне.
	— Кълна се, че ще си платят билета за връщане.
	— Помисли си пак. Повечето от тях са работили достатъчно дълго, за да имат право на безплатен билет.
	— Ще трябва спешно да наемем други хора или ще изтървем срока.
	— Нещо по-лошо, Тайни — няма да свършим. До следващия период на затъмнение ти няма да разполагаш дори с група по поддържането.
	— Досега не ми се е случвало работниците ми да ме напускат. Ще поговоря с тях.
	— Няма полза, Тайни. Изправен си пред нещо, с което не можеш да се справиш.
	— И ти ли си против мен, Тате?
	— Аз никога не съм против теб, Тайни.
	— Тате, ти ме мислиш за твърдоглав, но аз съм _прав_. Не можем да държим една жена сред неколкостотин мъже. Това ги подлудява.
	Не му казах, че и на него това му действува по същия начин. Казах само:
	— А това лошо ли е?
	— Разбира се. Не мога да позволя строежът да се провали, за да угодя на една жена.
	— Тайни, преглеждал ли си напоследък дневните отчети?
	— Почти нямах време — какво толкова има в тях? Знаех защо не е имал време.
	— Ще ти е трудно да докажеш, че мис Глория е попречила на работата. Изпреварили сме графика.
	— _Наистина_ ли?
	Докато той разглеждаше задълбочено диаграмите, аз обгърнах с ръка раменете му.
	— Виж какво, синко — рекох аз. — Любовта шествува от памтивека по нашата планета. На Земята хората никога не се разделят с нея, но това не пречи да се строят и някои доста големи обекти. Може би ще се наложи и ние тук да се научим да живеем с нея. Всъщност ти само преди минутка намери отговора.
	— Така ли? Сигурно е станало случайно.
	— Ти каза: „Не можем да държим _една_ жена сред неколкостотин мъже.“ Разбра ли ме?
	— Ха? Не, не разбрах. Почакай малко. Май че разбирам.
	— Играл ли си някога жиу-жицу? Понякога човек печели, като се отпусне.
	— Да. Да!
	— Ако човек не може да ги победи, трябва да се присъедини към тях.
	Той позвъни на центъра за свръзка.
	— Кажете на Хамънд да ви смени, Макнай, и елате в моята канцелария.
	Направи го много внушително — стана прав и дръпна една реч — как не бил прав, как му било потребно много време, за да осъзнае това, как се надявал да няма лоши чувства и т.н. Беше дал указания до земната администрация да видят колко длъжности биха могли да се заемат незабавно от жени.
	— Не забравяй семейните двойки — намесих се тактично — и най-добре помоли за няколко по-възрастни жени.
	— Така ще направя — съгласи се Тайни. — Пропуснах ли нещо, Тате?
	— Мисля, че не си. Ще трябва да построим жилищата, но има време.
	— Дадено. Казах им да задържат _„Поул Стар“_, Глория, за да могат да изпратят още няколко жени с този рейс.
	— Това е чудесно! — Тя изглеждаше наистина щастлива.
	Той прехапа устна.
	— Имам чувството, че съм пропуснал нещо. Хм, сетих се! Тате, кажи им да изпратят колкото е възможно по-бързо свещеник за Станцията. При тази нова политика може да ни потрябва по всяко време.
	И аз бях на същото мнение.


	Космически жокей

	Тъкмо когато тръгваха, телефонът го повика по име.
	— Не се обаждай — замоли го тя. — Ще изтървем началото на представлението.
	— Кой се обажда? — извика той. Екранът светна — той позна Олга Пиърс, а зад гърба й — канцеларията на „Транс-Лунарен Транзит“ в Колорадо Спрингс.
	— Викаме мистър Пембъртън. Викаме… О, ето те, Джейк. Ще летиш. Полет 27, Сюпра Ню Йорк до Космическа станция. Ще изпратя хеликоптер да те вземе след двадесет минути.
	— Как така? — запротестира той. — Аз съм четвърти в списъка на повикване.
	— _Беше_ четвърти. Сега си резервен щурман на Хикс, а той току-що бе отхвърлен на психопрегледа.
	— Хикс да пропадне на психопрегледа? Това е смешно.
	— Случва се и на най-добрите, приятелю. Бъди готов. Довиждане засега.
	Жена му превръщаше в безформен възел дантелената си кърпичка от шестнадесет долара.
	— Джейк, това е нелепо. В продължение на три месеца съм те виждала толкова, колкото да не забравя как изглеждаш.
	— Съжалявам, скъпа. Заведи Хелън на представлението.
	— О, Джейк, представлението изобщо не ме интересува. Исках да те заведа някъде, където поне веднъж да не могат да те намерят.
	— Щяха да ме извикат в театъра.
	— О, не! Аз изтрих записа, който бе оставил.
	— Филис! Да не би да искаш да ме уволнят?
	— Не ме гледай така! — тя изчака с надеждата, че той ще заговори, като съжаляваше за излишното разногласие и недоумяваше как да му каже, че нейната собствена раздразнителност е породена не от разочарование, а от разяждащото я безпокойство за неговата безопасност всеки път, когато той излиташе в космоса.
	Тя продължи отчаяно:
	— Не си длъжен да вземаш този полет, скъпи. Досега престоят ти на Земята е под определеното време. Умолявам те, Джейк.
	Той започна да си съблича смокинга.
	— Казвал съм ти хиляди пъти: един щурман не получава назначение на редовна линия, ако си играе на космически адвокат с устава. Да изтриеш моя запис с координатите ми — защо го направи, Филис? Искаш да престана да летя ли?
	— Не, скъпи, но си помислих, че само този път…
	— Когато ми предложат полет, аз го вземам. — Той излезе наежено от стаята.
	Върна се след десет минути, облечен подходящо за космоса и очевидно в добро настроение — свиркаше си с уста. _„… посетителят повика Кейси в четири и половина — той целуна своята…“_ Спря, когато видя физиономията й и стисна устни.
	— Къде ми е работният комбинезон?
	— Ще ти го донеса. Да ти приготвя ли нещо за ядене?
	— Знаеш, че не мога да понасям голямото ускорение с пълен стомах. И защо да губя тридесет долара, качвайки на борда един допълнителен фунт?
	Така, както беше облечен — с къси панталони, фланелка, сандали и чантичка на колана — той вече бе готов за премията за това, че теглото му бе около петдесет фунта по-малко от разрешеното. Тя понечи да му каже, че могат да си позволят глобата, равняваща се на теглото на сандвич и чаша кафе, но това щеше да стане още една вероятна причина за недоразумение.
	Никой от двамата не каза нищо до кацането на таксито върху покрива. Той я целуна за сбогом и й предложи да не го изпраща. Тя се подчини — докато не чу хеликоптера да излита. После излезе, изкачи се на покрива и се загледа в него, докато не го изгуби от погледа си.
	Пътуващите хора страдат от липсата на пряка линия Земя — Луна, но за да се извърши този преход от четвърт милион мили — истинско изпитание на нервите, са потребни три вида ракетни кораба и две космически станции, и то поради единствената сериозна причина: пари.
	Комисията по търговията бе определила таксите за сегашния триетапен рейс от тук до Луната да възлизат на тридесет долара за фунт тегло. Дали пряката линия щеше да е по-евтина? Ако един космически кораб е проектиран да излита от Земята, като каца в безвъздушно пространство на Луната, да се завръща и да каца в атмосфера, той ще е дотолкова претрупан с тежки специални съоръжения, които ще се използват само веднъж по време на рейса, че не би могло да се получи печалба дори при хиляда долара за фунт! Представете да се съчетаят в едно ферибот, подземен влак и експресен асансьор…
	Ето защо за осъществяването на знаменития рейс от Земята до нашата сателитна станция Сюпра Ню Йорк, компанията „Транс-Лунарен Транзит“ използва ракети, пригодени за катапултиране и снабдени с криле за кацане при завръщане на Земята. За продължителния среден етап от Станцията до мястото, където Втора Космическа станция кръжи около Луната, са необходими удобства — но не и приспособления за кацане. _„Летящият холандец“_ и _„Филип Нолън“_ никога не кацат — те дори бяха монтирани в космоса и приличат на крилатите ракети от типа на _„Небесен елф“_ и _„Светулка“_, колкото спален вагон на парашут.
	Корабите _„Лунен прилеп“_ и _„Гном“_ бяха подходящи само за прехода от Втора Космическа станция до Луна… безкрили, подобни на пашкул хамаци за понасяне на ускорението и спирането и с ограничено управление за огромните им реактивни двигатели.
	Не е необходимо местата за прехвърляне да са нещо повече от снабдени с климатични инсталации резервоари. Втора Космическа станция, разбира се, си е цял един град заради полетите от Марс и Венера, но дори и в наши дни Сюпра Ню Йорк си остава твърде изостанало място, което едва ли представлява нещо повече от пункт за зареждане с гориво и ресторант чакалня. Едва през последните пет години бяха направени съоръженията за осигуряване на центробежна сила от 1 „g“ за удобство на пътниците с чувствителни стомаси.
	Пембъртън измери теглото си в канцеларията на космодрума, после забърза към мястото, където _„Небесен елф“_ стоеше завързан в катапулта. Той съблече работния си комбинезон, потрепера, докато го подаваше на портиера, и влезе вътре. Отиде при хамака си за ускорение и заспа — пътуването до Сюпра Ню Йорк не беше негова грижа — неговата специалност бе Далечният космос.
	Събуди се при задвижването на катапулта и изопващото нервите изстрелване от площадката „Пайкс Пийк“. Когато _„Небесен елф“_ премина в свободен полет, устремявайки се право нагоре, Пембъртън затаи дъх — ако ракетните двигатели откажат да се включат, щурманът на полета Земя — Космос трябва да се опита да извърши безмоторно летене и да свали кораба на Земята с помощта на крилете.
	Двигателите се включиха. Джейк отново заспа.
	Когато _„Небесен елф“_ се скачи със Сюпра Ню Йорк, Пембъртън отиде до звездната щурманска зала на станцията. Зарадва се, като видя Шорти Уайнстайн, дежурния програмист. Джейк имаше доверие в изчисленията на Шорти — хубаво е, когато твоят кораб, твоите пътници и собствената ти кожа зависят от това. За да бъде щурман, Пембъртън трябваше да бъде математик над средното ниво — собствените му ограничени способности го караха да цени високо гения на онези, които изчисляваха орбитите.
	— Привет на току-що пристигналия щурман Пембъртън, страшилището на космическите друмища! — Уайнстайн му връчи лист хартия.
	Джейк погледна листа и видимо се смая.
	— Хей, Шорти… допуснал си грешка.
	— Ха? Невъзможно. Мейбъл не може да сгреши — Уайнстайн посочи към гигантския компютър за космическа навигация, заемащ цялата отсрещна стена.
	— _Ти_ си допуснал грешка. Дал си ми твърде лесен начин за ориентиране — Вега, Антарес и Регул. Ти толкова много улесняваш щурмана, че твоята гилдия ще те изключи.
	Уайнстайн го погледна свенливо, но доволно.
	— Виждам, че през следващите седемнадесет часа не ми престои полет. Можех да взема сутрешния кораб. — Мислите на Джейк се върнаха към Филис.
	— От Обединените нации отложиха сутрешния рейс.
	Пембъртън сви рамене.
	— Е, ако заспя, повикай ме три часа преди полета.
	— Добре. Касетата ти ще бъде готова.
	Докато той спеше, _„Летящият холандец“_ застана леко на пристана си, скачи се към Станцията и разтовари пътниците и товара от Луна Сити. Когато се събуди, вече пълнеха трюмовете на кораба, зареждаха го с гориво и на борда се качваха пътници. Той се спря на гишето за радиопоща, търсейки писмо от Филис. Като не намери писмо, си каза, че тя сигурно го е изпратила във Втора Космическа станция. Продължи към ресторанта, купи факсимиле от _„Херълд Трибюн“_ и се настани мрачно на масата, за да се наслади на комиксите и закуската си.
	Някакъв човек седна насреща му и започна да му вади душата с глуповати въпроси за ракетните полети, като на всичко отгоре тълкуваше погрешно отличителните знаци, избродирани върху фланелката на Пембъртън, и го наричаше неправилно „Капитане“. Джейк закуси на бърза ръка, за да се отърве от него, после прибра касетата от автоматичния щурман и се качи на борда на _„Летящият холандец“._
	След като се яви на доклад при Капитана, той се отправи към щурманската кабина, като се носеше свободно и се придърпваше по пътя за дръжките. После седна в щурманското си кресло, пристегна ремъците и започна своята проверка.
	Капитан Кели се вмъкна вътре и зае другото кресло, докато Пембъртън привършваше серията от проверки на балистичния влекач.
	— Вземи си цигара, Джейк.
	— Ще направя проверка за валежите.
	Той продължи. Леко намръщен, Кели го наблюдаваше.
	Подобно на капитаните и лоцманите по Мисисипи от времето на Марк Твен и поради същите причини, капитанът на космическия кораб командува своя кораб, своя екипаж и своите пътници, но щурманът е решаващият, законният и неоспорим командир по въпроса, как трябва да се управлява корабът от излитането до края на полета. Капитанът може да отхвърли даден щурман — нищо повече. Кели опипа с пръсти листчето, пъхнато в джоба му, и си спомни думите, с които дежурният психиатър на Компанията му го бе връчил.
	— Ще дам разрешително за полет на този щурман, Капитане, но за вас не е задължително да го потвърдите.
	— Пембъртън е свестен човек. Какво му има?
	Психиатърът обмисли това, което бе набелязал, докато се правеше на глупав турист, който досажда на непознат човек по време на закуска.
	— Той е малко по-необщителен, отколкото сочи предишният му протокол. Мисли си за нещо. Каквото и да е то, засега успява да го надвие. Ще го държим обаче под наблюдение.
	— Тръгвате ли с нас, ако щурманът е той? — бе отговорил Кели.
	— Ако пожелаете.
	— Не се притеснявайте — ще го взема. Не е нужно да возим гратисчия.
	Пембъртън постави касетата на Уайнстайн в робота-щурман, после се обърна към Кели.
	— Проверката приключена, сър.
	— Излитайте при готовност, щурмане. — Кели почувствува облекчение, когато се чу да взема неотменимото решение.
	Пембъртън даде сигнал на Станцията да ги отвържат. Огромният кораб бе изтласкан навън от пневматичен таран и се отдалечи плавно в космоса на хиляда стъпки, осигурен само с единично въже. След това Пембъртън го обърна по посока на излитането, като стори тъй, че маховикът, монтиран върху кардановото съединение при корабния гравитационен център, рязко да се завърти. Корабът се обърна бавно в противоположна посока по силата на Третия закон за движението на Нютон.
	Направляван от касетата, щурманът-робот настройваше лещите на щурманския перископ така, че Вега, Антарес и Регул при правилен курс да заблестят като един образ. Пембъртън се грижеше корабът да следва този курс… придирчиво — грешка от един градус означаваше разлика от двеста мили при пристигането.
	Когато трите образа се сляха в една точка, той спря маховика и изключи жирокомпаса. След това чрез пряко наблюдение на всяка една от звездите провери курса на кораба, точно както морският щурман използва секстант, с тази разлика, че уредите тук бяха несравнимо по-точни. Наблюдението не му даде сведения за правилността на курса, програмиран от Уайнстайн — трябваше да го приеме като евангелие, ала то го убеди, че роботът и касетата му действуваха по програмата. Доволен, той отдаде последното въже.
	Седем минути до тръгването. Пембъртън чукна леко превключвателя, оставяйки на щурмана-робот да потегли, когато неговият часовник му нареди. Зачака с ръце, поставени върху лостовете за ръчно управление, готов да поеме командуването, ако роботът не сполучи, и усети как старата, неизбежна трескава възбуда започна да набъбва в гърдите му.
	Дори когато количеството адреналин в кръвта му се покачи, деформирайки чувството му за време и туптейки в ушите му, неговите мисли непрекъснато се връщаха към Филис.
	Призна си, че тя има от какво да се оплаче — космонавтите не трябваше да се женят. Не че тя ще умре от глад, ако той оплеска някое кацане, но жената не иска застраховка — тя иска съпруг… още шест минути.
	Ако го назначат на редовна линия, тя ще може да живее във Втора Космическа станция.
	Каква полза — жените, които безделничат във Втора Космическа станция, не свършват добре. О, Филис нямаше да стане уличница или гуляйджийка — тя просто щеше да откачи.
	Още пет минути… Самият той не се интересуваше много от Втора Космическа станция. Нито от космоса!
	„Романтиката на междупланетните пътешествия!“ — напечатано, това изглеждаше добре, ала той знаеше какво представлява: Работа. Еднообразие. Никаква природа. Върхови моменти, досадни периоди на очакване. Никакъв семеен живот.
	Защо не си намери някоя почтена работа и не си стои нощем у дома?
	Знаеше защо! Защото бе космически жокей и твърде стар, за да се промени.
	Какви възможности има да смени начина си на живот един тридесетгодишен женен човек, свикнал на много пари? (Четири минути.) Дали вече не би му приличало да продава хеликоптери с комисионна?
	Вероятно би могъл да си купи парче поливна земя и… Не се вдетинявай, приятелю! Ти разбираш от земеделие толкова, колкото теле от кубичен корен. Не, хубавичко си бе постлал той, като избра ракетите по време на военната си служба. Поне да се бе насочил към електрониката или да бе взел военна стипендия — но сега вече беше твърде късно. От казармата право в Компанията Хариман по използване на Луната — да превозва руда до Луна Сити. Това бе решило нещата.
	— Как върви, докторе? — гласът на Кели прозвуча напрегнато.
	— Още две минути и няколко секунди. — Проклятие… Кели трябваше да знае, че не бива да разговаря с щурмана в минутите до излитането.
	Той хвърли последен поглед през перископа. Антарес сякаш се бе изместила. Той пусна жирокомпаса и завъртя маховика, като миг по-късно рязко го спря. Образът отново бе станал само една точица. Той не би могъл да обясни какво прави — това беше виртуозност, точно жонгльорство, които не се учат от учебника и класната стая.
	Двадесет секунди… светкащи точици отброяваха секундите по хронометъра, докато той напрегнат бе готов да мине на ръчно управление или дори да прекъсне, или откаже полета, ако така му повеляваше неговата преценка. Прекалено предпазливото решение можеше да накара Лойдс да му развалят договора. Безразсъдното решение можеше да му струва щурманската диплома или дори живота… а и живота на други хора.
	Той обаче не мислеше нито за застрахователни дружества и дипломи, нито дори за човешки съдби. В действителност той изобщо не мислеше — той усещаше, усещаше своя кораб, сякаш нервните му окончания продължаваха във всяка корабна част. Пет секунди… Предпазните изключватели щракнаха. Четири секунди… три секунди… две секунди… една…
	Пръстът му вече настискаше копчето за ръчно включване, когато тътенът го оглуши.
	Кели си почиваше при псевдогравитацията на потеглянето. Пембъртън бе сериозно зает — следеше уредите, засичаше време, сверяваше курса си по радара. Данните на Уайнстайн, щурмана-робот, самият кораб — всичко това работеше в синхрон.
	Минути по-късно наближи критичният миг, когато роботът трябваше да изключи двигателите. Пембъртън насочи пръст към ръчния прекъсвач, докато разделяше вниманието си между дисплея на радара, измервателя на ускорението, перископа и хронометъра. Един миг те пригласяха на двигателите, в следващата частица от секундата корабът беше в свободна орбита, стрелвайки се безшумно към Луната. Човек и робот бяха в такъв съвършен синхрон, че самият Пембъртън не знаеше кой от двамата бе изключил двигателите.
	Той погледна отново към таблото, после разкопча ремъците си.
	— Какво стана с цигарата, Капитане? Можете да разрешите на пътниците си да се освободят от ремъците.


	В космоса не е необходим втори щурман и повечето щурмани по-скоро биха имали с някого обща четка за зъби, отколкото обща щурманска кабина. Щурманът работи около час при излитането и горе-долу толкова преди скачването, а по време на свободния полет безделничи, освен при обичайните проверки и корекции. Пембъртън се приготви да прекара сто и четири часа в ядене, четене, писане на писма и спане — най-вече спане.
	Когато сигналът го събуди, Пембъртън провери координатите на кораба, после се залови да пише до жена си: „Скъпа моя Филис — започна той. — Не те обвинявам, дето се разстрои, че се размина с излизането и театъра. Аз също бях разочарован. Но съгласи се с мен, скъпа, че в скоро време ще трябва да бъда назначен на редовна линия. След по-малко от десет години ще мога да се пенсионирам и ще имаме възможност да наваксаме и с бридж, и с голф, и с други подобни. Разбирам, че е доста трудно да…“
	Вътрешната радиовръзка се включи.
	— О, Джейк, сложи си физиономията за гости. Ще доведа посетител в щурманската кабина.
	— Никакви посетители в щурманската кабина, Капитане!
	— Хайде, Джейк. Този дръвник има писмо лично от шефа Хариман. „Да му се окаже всестранно внимание и т.н.“
	Пембъртън бързо размисли. Той можеше и да откаже, ала нямаше смисъл да обижда шефа.
	— Добре, Капитане. Но не се застоявайте.
	Посетителят бе общителен и едър мъж. Джейк пресметна, че глобата му за свръхтегло ще е за осемдесет фунта. Зад гърба му един тринадесетгодишен негов двойник енергично се промъкна през вратата и се хвърли към контролното табло. Пембъртън го хвана за рамото и си наложи да му заговори с приятен тон.
	— Хвани се просто за онази скоба, момко. Не ми се иска да си удариш главата.
	— Пусне ме! Татко, кажи му да ме пусне.
	Кели се намеси.
	— Според мен най-добре е момчето наистина да се хване, господин съдия.
	— Ъъъ, точно така. Направи, както казва капитана, младши.
	— Е-е-ей, татко!
	— Съдия Шахт, представям ви първия щурман Пембъртън — рече отривисто Кели. — Той ще ви покаже кабината.
	— Драго ми е да се запозная с вас, щурмане. Много любезно от ваша страна и т.н.
	— Какво искате да разгледате? — попита предпазливо Джейк.
	— Ами това-онова. По-скоро заради момчето — това е първото му пътешествие. Самият аз съм стар космически вълк — сигурно съм прекарал повече часове в космоса, отколкото половината ви екипаж. — Той се засмя. Но не и Пембъртън.
	— По време на свободния полет няма много за гледане.
	— Няма значение. Просто ще се почувствуваме като у дома, нали, Капитане?
	— Искам да седна в щурманското кресло — съобщи Шахт младши.
	Пембъртън трепна.
	— Джейк — заговори настойчиво Кели, — би ли имал нещо против да обясниш на момчето в общи линии системата на управление. След това ще си отидем.
	— Няма нужда нищо да ми обяснява. Всичко това ми е известно. Аз съм член на Съюза на младите пилоти — виждате ли значката ми? — Момчето се насочи към командното табло.
	Пембъртън го сграбчи, настани го в щурманското кресло и го пристегна с ремъците. После дръпна лоста за изключване на таблото.
	— Кво правиш?
	— Изключих захранването, за да мога да ти обясня.
	— Няма ли да припалим двигателите?
	— Не. — Джейк започна набързо да обяснява употребата и предназначението на всяко копче, скала, ключ, измервателен уред, дреболия, както и на уредите за наблюдение.
	Младшият се въртеше нетърпеливо.
	— Как се справяте с метеоритите? — попита той.
	— О, с тях ли — едва ли става и по едно сблъскване на половин милиона пътувания Земя-Луна. Метеоритите са рядкост.
	— И какво? Шубе ли ви е тогава? Сигурно адски ви е трудно.
	— Нищо подобно. Противоударният радар охранява във всички посоки на разстояние от петстотин мили. Ако нещо се задържи на екрана за повече от три секунди — един пряк механизъм включва двигателите. Първо се удря предупредителен гонг, за да може всеки да се хване здраво за нещо, и една секунда по-късно… _Бум!…_ Измъкваме се бързо от опасността.
	— Звучи ми старомодно. Скивай, ще ти покажа как Комодор Картрайт направи това в _„Разрушителите на комети“…_
	— Не пипай тези лостове!
	— Корабът да не е твой! Татко казва, че…
	— О, Джейк! — Чувайки името си, Пембъртън се изви като змиорка, за да се намери с лице срещу Кели.
	— Джейк, съдията Шахт би искал да узнае… — с крайчето на окото си Джейк видя как момчето протегна ръка към таблото. Той се обърна, започна да крещи… ускорението го изненада, когато двигателите загърмяха в ушите му. При неочаквано преминаване от безтегловност към ускорение изпитаният космонавт обикновено се окопитва бързо като котка. Ала вместо да се залови някъде, Джейк протягаше ръце към момчето. Той политна назад, изви се, за да избегне сблъсъка с Шахт, удари главата си о прага на отворената херметическа преграда и изпадна в безсъзнание на по-долната палуба.


	Кели го разтърсваше.
	— Добре ли си, Джейк?
	Той седна.
	— Да, разбира се. — Усети тътена и тресящата се палуба. — Двигателите! Изключете захранването!
	Избута настрани Кели, изкатери се в щурманската кабина и натисна силно копчето за изключване. Сред внезапната отекваща тишина те се озоваха отново в безтегловност.
	Джейк се обърна, разкопча ремъците на Шахт младши и го тласна към Кели.
	— Капитане, моля изведете тази заплаха от кабината ми.
	— Пусни ме! Татко — той ще ме осакати.
	По-възрастният Шахт незабавно се наежи.
	— Какво означава това? Пуснете сина ми.
	— Вашият скъпоценен син пусна двигателите.
	— Младши… наистина ли направи това?
	Момчето отмести поглед.
	— Не, татко. Това… Това беше метеорит.
	Шахт, изглежда, се обърка. Пембъртън изсумтя.
	— Току-що му обясних как действува предпазният радар, за да избегне сблъскването с метеорити. Той лъже.
	Шахт се справи набързо с процедурата, която наричаше „вземане на решение“, после отговори:
	— Младшият никога не лъже. Засрамете се — възрастен мъж да се опитвате да прехвърляте вината на едно безпомощно момче. Ще докладвам за вас, господине. Ела, младши!
	Джейк го сграбчи за рамото.
	— Капитане, преди този човек да напусне кабината, искам тези копчета да се снимат за отпечатъци от пръсти. Това не беше метеорит. Механизмите бяха изключени, преди това момче да ги включи. Още повече че и противоударната верига дава сигнал за тревога.
	Видът на Шахт стана лукав.
	— Това е нелепо. Аз само възразих против злостната клевета относно характера на моя син. Нищо лошо не е станало.
	— Нищо лошо, така ли? А какво ще кажете за счупените ръце… или вратове? Ами за похабеното гориво, а колко още ще похабим, за да се върнем на верния път? Известно ли ви е, мистър „Стари космически вълко“, колко безценно може да се окаже дори малко гориво, когато се опитаме да синхронизираме орбитите с Втора Космическа станция, ако не разполагаме с него? Може да се наложи да изхвърляме товар, за да спасим кораба, товар, чийто превоз само струва 60 000 долара на тон. Отпечатъците от пръстите ще покажат на Търговската комисия кому да ги лепне.


	Когато останаха отново сами, Кели попита нетърпеливо:
	— Нали в действителност няма да се наложи да изхвърляме товар? Имаш запас за маневриране.
	— Може дори да не успеем да се доберем до Втора станция. Колко време работеха двигателите?
	Кели се почеса по главата.
	— Аз самият бях зашеметен.
	— Ще отворим акселерографа и ще погледнем.
	Кели просия.
	— Да, разбира се. Ако зверчето не е изхабило чак толкова много гориво, тогава само ще обърнем кораба и ще пуснем двигателите за същия промеждутък от време.
	Джейк поклати глава.
	— Забравяш за изменението на масата.
	— О… о, да! — Кели изпадна в затруднение. Изменението на масата… при включване на двигателите корабът губи теглото на употребеното гориво. Страничният тласък остава непроменен, масата, която се изтласква, намалява. Връщането към верния курс и скорост щеше да се превърне в задача от висшата математика из областта на балистиката.
	— Но ти нали можеш да я решиш?
	— Ще трябва да я реша. Естествено, бих искал Уайнстайн да бе тук.
	Кели излезе да се погрижи за пътниците си. Джейк се залови за работа. Той провери местоположението посредством астрономическо наблюдение и радара. Радарът му даде всичките три фактора бързо, но не толкова точно. Замерванията на Слънцето, Луната и Земята му определиха местоположението, но не му помогнаха с нищо за определянето на курса и скоростта… едва ли можеше да си позволи да чака да направи повторни наблюдения за тази цел.
	От определянето координатите на кораба без астрономически наблюдения получи приблизителна представа за положението си, като към изчисления резултат вследствие намесата на младия Шахт прибави и предсказанията на Уайнстайн. Всичко това бе надлежно проверено с радара и посредством зрителни наблюдения. Въпреки това обаче той нямаше изобщо представа дали би могъл или не да се върне в курса и да стигне до местоназначението си — сега трябваше да изчисли колко гориво ще му е необходимо и дали наличното гориво ще бъде достатъчно или не да намали скоростта си и да синхронизира орбитите.
	В космоса няма никаква полза да достигнеш целта на пътешествието си, ако я подминеш като светкавица със скорост няколко мили в секунда или ако пълзиш с неколкостотин мили в час. Все едно да уловиш яйце с чиния… без да се счупи!
	Той започна упорито да изчислява как да извърши маневрата с най-малко гориво, но неговият малък електронен калкулатор „Марчант“ не беше на нивото на многотонния компютър „Ай Би Ем“ в Сюпра Ню Йорк, нито пък той беше Уайнстайн. Три часа по-късно той разполагаше с отговор със съмнителна точност. Обади се на Кели.
	— Капитане? Можете да пристъпите към изхвърлянето зад борда, като започнете от Шахт и син.
	— И аз бих искал това. Няма ли друг изход, Джейк?
	— Не мога да обещая да откарам кораба благополучно, без да се изхвърли част от товара. По-добре изхвърляйте сега, преди да включим двигателите. Ще излезе по-евтино.
	Кели се колебаеше — със същата охота би се простил и с единия си крак.
	— Дай ми време да избера какво да изхвърля!
	— Добре — Пембъртън се върна мрачно към цифрите си с надеждата да открие спасителната грешка, след това промени решението си. Обади се в радиостанцията.
	— Свържете ме с Уайнстайн от Сюпра Ню Йорк.
	— Това е извън нашия обсег.
	— Известно ми е. Обажда се щурманът. Аварийно предимство — спешно. Насочете към тях плътен сигнал и го усилвайте.
	— Ъъъ… слушам, сър. Ще опитам.
	Гласът на Уайнстайн прозвуча колебливо.
	— Сили небесни, Джейк, не мога да те направлявам.
	— Проклятие, ти можеш да ми направиш изчисленията!
	— Каква полза от точност до седми десетичен знак, щом данните не са точни?
	— Така е, така е. Но ти знаеш с какви уреди разполагам, известно ти е колко добре мога да боравя с тях. Намери ми по-точен отговор.
	— Ще се опитам.
	Четири часа по-късно Уайнстайн се обади отново.
	— Джейк? Ето ти резултата: Ти възнамеряваш да се върнеш към първоначалната си скорост и после да направиш странични корекции на курса. Ортодоксално, но неикономично. Вместо това накарах Мейбъл да го изчисли като една маневра.
	— Чудесно!
	— Не е толкова бързо. Спестява гориво, но недостатъчно. Невъзможно е да се върнеш в предишния си курс и после да стигнеш до Втора Космическа, без да изхвърлите от товара.
	Пембъртън изчака съобщението да проникне в съзнанието му, после каза:
	— Ще съобщя на Кели.
	— Почакай малко, Джейк. Опитай следното. Започни отначало.
	— Ха?
	— Разгледай го като напълно нова задача. Забрави за орбитата на касетата. С настоящия си курс, скорост и местоположение изчисли най-благоприятната орбита, която да съвпадне с тази на Втора Космическа станция. Избери си нов курс.
	Пембъртън се почувствува неловко.
	— Изобщо не съм се сетил за такова нещо.
	— Разбира се, че не си. С онзи малък корабен калкулатор-джудже ще са ти необходими три седмици, за да направиш изчисленията. Готов ли си да записваш?
	— Естествено.
	— Ето твоите данни — Уайнстайн започна да ги диктува.
	Когато ги свериха, Джейк попита:
	— И тези данни ще ме заведат до целта?
	— Може би. _Ако_ данните, които ти ми даде, са максимално точни, _ако_ можеш да следваш указанията точно като робот, _ако_ успееш да потеглиш и да осъществиш скачването толкова точно, че да не са нужни странични поправки, тогава може и да се добереш до целта. Може би. И така — на добър час. — Смущенията в радиовръзката заглушиха прощалните им думи.
	Джейк се обади на Кели.
	— Не изхвърляйте товар, капитане. Накарайте пътниците си да пристегнат ремъците. Готови за излитане. Четиринадесет минути до излитането.
	— Много добре, щурман.


	След подготовката и проверката на новото излитане се оказа, че той отново разполага със свободно време. Извади недовършеното писмо, прочете го, после го скъса.
	„Най-скъпа Филис — започна наново той. — През този рейс размишлявам много усилено и реших, че просто съм инат. Какво търся тук, толкова надалече? Аз обичам своя дом. Обичам да бъда с жена си.
	Защо трябва да залагам главата си и твоето душевно спокойствие, за да гоня вятъра в небето? Защо да кисна около телефона в очакване да закарам някакви глупаци до Луната — празноглавци, които не могат да управляват дори гребна лодка и преди всичко е трябвало да си стоят у дома?
	Пари, разбира се. Страх ме е да рискувам с някаква промяна. Няма да намеря друга работа, от която да печеля и на половината, но ако ти си готова, засядам на сушата и започваме отначало.
	Много обич, Джейк.“
	Той бутна писмото и заспа, за да засънува, че целият съюз на младите пилоти се е настанил в неговата щурманска кабина.


	Като туристическа атракция гледката на Луната в едър план отстъпва само на Земята, гледана откъм космоса — независимо от това Пембъртън настоя всички пътници да се пристегнат с ремъците по време на обиколката около Втора Космическа станция. С малкото останало му безценно гориво за синхронната маневра той реши да не затруднява движенията си, за да угоди на туристите.
	Отвъд извивката на Луната пред погледа се появи Втора Космическа станция… но само на радара, тъй като корабът се движеше с опашката напред. След всяко краткотрайно изключване на двигателите Пембъртън засичаше новото местоположение по радара, после сравняваше приближаването си с кривата, която бе начертал въз основа на данните на Уайнстайн, като с едно око следеше хронометъра, с другото перископа, с третото таблото, а с четвъртото разходометъра.
	— Е, Джейк? — измъчваше се Кели. — Ще успеем ли?
	— Откъде да знам? Бъдете готов за изхвърляне на товар. — Бяха избрали течния кислород като товар за изхвърляне, защото можеха да го пуснат да изкипи през външните клапани, без да се занимават с него.
	— Не говорете за това, Джейк.
	— По дяволите — притрябвало ми е да говоря така, ако не съм принуден! — Той отново докосна с пръсти копчетата на таблото, включването на двигателите отнесе думите му. Когато грохотът секна, вече го викаха по маневрената радиоверига.
	— Тук _„Летящият холандец“_, обажда се щурманът — отговори Джейк.
	— Управлението на Втора Космическа станция. От Сюпра докладват, че нямате достатъчно гориво.
	— Точно така.
	— Не се доближавайте. Синхронизирайте скоростта си далече от нас. Ще изпратим катер да ви зареди с гориво и да прибере пътниците.
	— Мисля, че мога да се справя.
	— Не се опитвайте. Чакайте да ви заредим.
	— Я не ми разпореждайте как да управлявам кораба си! — Пембъртън изключи веригата, после вторачи поглед в таблото, като си подсвиркваше мрачно. Кели редеше думите наум: _„Кейси каза на огняря: «Момче, най-добре скочи, защото два локомотива ще се сблъскат!»“_
	— Няма ли как да пристанеш, Джейк?
	— Мм… не, дявол го взел. Не мога да рискувам да вляза в пристана на Станцията, и то с пътници на борда. Но няма и да синхронизирам скоростите на разстояние от петдесет мили и да чакам пътна помощ!
	Той се съсредоточи и се понесе към самата орбита на Втора Космическа, управлявайки кораба по инстинкт, тъй като изчисленията на Уайнстайн вече не означаваха нищо. Целта му бе точна — не трябваше да похабява в последната минута скъпоценното си гориво за странични корекции, за да не се блъсне в Станцията. Когато най-сетне се убеди, че ще се промъкне благополучно покрай нея, той още веднъж намали скоростта. След това, като понечи да изключи двигателите, те се задавиха, изхъркаха и млъкнаха.
	Корабът _„Летящият холандец“_ плаваше в космоса, на петстотин ярда от Втора Космическа, със синхронизирани скорости.
	Джейк включи радиото.
	— Станция — поддържайте връзката. Ще вкарам кораба в пристана.


	Беше си предал рапорта, взел душ и вече бе поел към пощата да предаде по радиото писмото си, когато по радиотранслацията го призоваха да се яви в кабинета на Комодор-щурмана. О, виж ти, рече си той, Шахт е ударил вече тъпана — питам се само каква ли част от акциите на Компанията са собственост на този глупак. А и онзи другият въпрос… беше се държал грубо с Управлението.
	— Първи щурман Пембъртън, сър — докладва той сковано.
	Комодор Соумс вдигна очи.
	— Пембъртън… ах, да. Вие притежавате две степени: Космос-космос и кацане в безвъздушно пространство.
	„Хайде да не шикалкавим“ — рече си Джейк. Гласно той каза:
	— Нищо не ме оправдава за поведението ми през този последен рейс. Ако Комодорът не одобрява начина, по който се разпореждам в щурманската си кабина, той може да получи моята оставка.
	— За какво говорите?
	— Ами как… не ви ли се е оплакал пътник от мен?
	— О, това ли! — Соумс подмина въпроса. — Да, той беше тук. Но аз разполагам и с рапорта на Кели, както и с рапорта на вашия главен механик, а и друг, специален от Сюпра Ню Йорк. Това бе първокласно пилотиране, Пембъртън.
	— Искате да кажете, че няма оплакване от страна на Компанията?
	— Кога не съм подкрепял своите щурмани? Били сте абсолютно прав. Аз бих го изхвърлил през люка. Дайте да се заловим за работа — в момента работите на кораб Космос-космос, но ми се налага да изпратя специален кораб до Луна Сити. Ще ми направите ли услугата да поемете рейса?
	Пембъртън се колебаеше. Соумс продължи:
	— Кислородът, който спасихте, е за Космическата изследователска програма. Преградите на северния тунел са се срутили и са загубени тонове кислород. Работата е спряла — около 130 000 долара на ден отиват за режийни, заплати и глоби. _„Гном“_ е тук, но до пристигането на _„Лунен прилеп“_ друг щурман освен вас няма. Е?
	— Но аз… вижте, Комодоре, нямате право да рискувате живота на хората с моето кацане. Позабравил съм — имам нужда от опреснителен курс и проверочен.
	— Без пътници, без екипаж, без капитан — рискуваме само вашия живот.
	— Ще поема рейса.
	Двадесет и осем минути по-късно той излетя в грозноватия мощен корпус на _„Гном“_. Един силен тласък, за да убие орбиталната му скорост и да го спусне към Луната, после никакви грижи, докато не стане време за кацане.
	Чувствуваше се добре, докато не измъкна две писма — едното, което не бе успял да изпрати, и другото от Филис, доставено във Втора Космическа.
	Писмото от Филис беше нежно и безсъдържателно. Тя не споменаваше за внезапното му заминаване и изцяло пренебрегваше професията му. Писмото беше образец на благовъзпитаност, но то го разтревожи.
	Скъса и двете писма и започна ново. В него отчасти се казваше:

	„… никога не си го казвала открито, но ти негодуваш срещу моята работа.
	Аз трябва да работя, за да се издържаме. Ти също имаш задължения. Те са стари, прастари задължения, които жената отдавна изпълнява — да пресича равнините в покрити с чергила каруци, да очаква завръщането на корабите от Китай или да стои около изхода на шахтата след експлозия, — да го целуне на прощаване с усмивка и да се погрижи за него у дома.
	Ти се омъжи за космонавт, следователно част от задълженията ти са да приемеш с открито сърце моята работа. Мисля, че можеш да го направиш, ако го осъзнаеш. Надявам се, че това ще стане, защото така, както вървят нещата, няма да е добре и за двама ни.
	Вярвай ми, обичам те.
	Джейк.“

	Той седя умислен над писмото, докато стана време да снижи кораба за пристигането си. От височина двадесет мили до една миля той остави роботът да намалява скоростта, после премина на ръчно управление, докато продължаваше бавно да се снижава. Идеалното безвъздушно кацане трябва да бъде точно противоположно на излитането на снаряд… свободно падане, после едно продължително включване на двигателите, което завършва, щом корабът застане напълно неподвижен, когато докосне земята. На практика щурманът трябва да си опипва пътя надолу — не много бавно — корабът може да изгори всичкото си гориво от тази страна на Венера, докато се сражава толкова дълго с гравитацията.
	Четиридесет секунди по-късно, снижавайки се с малко повече от 140 мили в час, той улови в перископите си статичните кули, високи по хиляда стъпки. На 300 стъпки той включи за повече от една секунда двигателите на 5 „g“, което бе нормално за Луната. Чувствуваше се щастлив.
	_„Гном“_ плавно се снижи, струята му набразди праха на Луната, после с достойнство се спусна надолу, за да кацне, без дори да потрепне.


	Екипажът на космодрума пое кораба, херметически затворен автомобил откара Пембъртън до входа на тунела. Преди да е свършил предаването на рапорта си в Луна Сити, се оказа, че вече го търсят. Когато се обади, Соумс му се усмихна от екрана.
	— Наблюдавах кацането ви от предавателя на площадката, Пембъртън. Не ви трябва опреснителен курс.
	Джейк се изчерви.
	— Благодаря, сър.
	— Ако не сте решили твърдо да продължите с Космос-космос, мога да ви назнача на редовна линия до Луна Сити. Жилище или тук, или в Луна Сити. Съгласен ли сте?
	Той чу собствения си глас да казва:
	— Луна Сити. Приемам.
	Когато влезе в пощенската станция, Джейк скъса третото си писмо. При телефонното гише се обърна към една блондинка в син лунен костюм.
	— Моля свържете ме с мисис Джейк Пембъртън, Предградие шест-четири-нула-три, Додж Сити, Канзас.
	Тя го огледа внимателно.
	— Ама и вас, щурманите, си ви бива да харчите пари.
	— Понякога телефонните разговори са евтини. Бихте ли побързали?


	Филис се опитваше да редактира писмото, което бе убедена, че отдавна трябваше да напише. Беше й по-лесно да му го напише — тя всъщност не се оплакваше от самотата, нито от липсата на развлечения, но не можеше да понася напрежението от безпокойството за неговата безопасност. След това обаче осъзна, че не е в състояние да формулира логичния извод. Беше ли готова да се откаже напълно от него, ако той не се откажеше от космоса? Тя наистина не знаеше… телефонното повикване тъкмо навреме прекъсна мислите й.
	Видеоекранът не показваше образ.
	— Междупланетен — долетя тъничък гласец. — Обажда се Луна Сити.
	Страх сви сърцето й.
	— Тук Филис Пембъртън.
	Безкрайна пауза — тя знаеше, че за да стигнат от Земята до Луната и обратно, на радиовълните им бяха потребни почти три секунди, но сега не си спомни за това, а и то нямаше да я успокои. Не виждаше нищо друго освен осиротелия дом, себе си вдовица, а Джейк, любимия Джейк, загинал в космоса.
	— Мисис Джейк Пембъртън?
	— Да, да! Продължавайте! — още една пауза. Дали не бе го изпратила в лошо настроение, или ядосан и това да се е отразило зле на разума му? Дали не е загинал там далеч, спомняйки си само, че тя направи скандал, задето я напуска, за да отиде на работа? Дали го подведе тогава, когато той имаше нужда от нея? Тя знаеше, че нейният Джейк не може да бъде вързан за женска пола — мъжете, истинските мъже, не мамините синчета — трябва да се отделят от полите на майките си. Тогава защо се беше помъчила да го върже за своята? Не трябваше да го прави, дори собствената й майка я беше предупредила да не опитва.
	Започна да се моли.
	Тогава заговори друг един глас, глас, от който коленете й омекнаха от облекчение.
	— Ти ли си, мила?
	— Да, скъпи, да! Какво правиш на Луната?
	— Дълга история. При долар на секунда може да се разкаже и по-късно. Това, което искам да разбера, е: желаеш ли да дойдеш в Луна Сити?
	Сега бе ред на Джейк да изтърпи неизбежното забавяне на отговора. Питаше се дали Филис усуква, неспособна да вземе решение. Най-сетне я чу да казва:
	— Разбира се, скъпи. Кога трябва да тръгна?
	— Кога… виж, не искаш ли поне да узнаеш защо?
	Тя понечи да каже, че това няма значение, после рече:
	— Да, кажи ми.
	Паузите продължаваха да се редуват, но нито единият, нито другият им обръщаше внимание. Той й съобщи новината, после добави:
	— Отскочи до Колорадо Спрингс и помоли Олга Пиърс да ти помогне при уреждането на формалностите. Трябва ли ти моята помощ за прибирането на багажа?
	Тя трескаво съобразяваше. Ако той имаше намерение да се върне, нямаше да зададе този въпрос.
	— Не. Мога и сама да се справя.
	— Ти си славно момиче. Ще ти изпратя по радиото дълго писмо за това, какво да донесеш и прочее. Обичам те. Засега довиждане!
	— И аз те обичам. Довиждане, скъпи.
	Пембъртън излезе от кабината, като си подсвиркваше. Добро момиче бе Филис. Предано. Учуди се защо изобщо се бе съмнявал в нея.


	Чудно хубаво е да се завърнеш у дома

	— Побързай, Алън! Връщаме се у дома — на Земята! — сърцето й радостно биеше.
	— Един момент!
	Докато Алън оглеждаше празния апартамент, Джоу не я свърташе на едно място. Таксите за багаж по трасето Земя-Луна бяха твърде високи, за да си превозват покъщнината. Бяха продали всичко с изключение на чантата, която Алън носеше. Той я настигна доволен при асансьора. Изкачиха се на нивото на администрацията и се отправиха към врата с надпис „Жилищно настаняване Луна Сити“, а отдолу „Ана Стоун — управител.“
	Мис Стоун прие ключовете от апартамента им с мрачно изражение.
	— Мистър и мисис Макрей, значи наистина ни напускате?
	Джоузефин се ядоса.
	— Да не би да мислите, че сме си променили намерението?
	Управителката сви рамене.
	— Не. Още преди три години разбрах по вашите оплаквания, че ще се върнете на Земята.
	— От моите оплак… мис Стоун, едва ли някой е бил по-търпелив от мен към невероятните неудобства в този развъдник за зайци. Вас лично не ви виня, но…
	— Не се вживявай толкова, Джоу — успокои я съпругът й.
	Джоузефин се изчерви.
	— Извинете ме, мис Стоун!
	— Няма нищо. Просто виждаме различно нещата. Аз съм тук от времето когато Луна Сити представляваше три херметически метални хангара, свързани помежду си с тунели, по които се пълзеше на колене. — Тя решително им протегна ръка. — Надявам се, че ще ви е приятно да се превърнете отново в „мармоти“. Искрено се надявам. Изправни двигатели, приятен полет и успешно приземяване!


	— Мармоти, наистина! Само защото предпочитаме нашата родна планета, където човек може да поеме глътка свеж въздух — мърмореше Джоузефин в асансьора.
	— И ти употребяваш този израз — заяви Алън.
	— Но го употребявам за хора, които никога не са напускали Земята.
	— Ние неведнъж сме казвали, че щеше да е добре да сме имали достатъчно разум никога да не сме я напускали. По душа ние сме „мармоти“, Джоу.
	— Да, но… О, Алън, колко си противен. Това е най-щастливият ден в живота ми. Не се ли радваш, че си отиваме у дома? Кажи де!
	— Разбира се, че се радвам. Ще бъде чудно хубаво да се върнем у дома! Езда, ски.
	— И опера! Истинска, жива опера! Алън, ние просто ще трябва да прекараме една-две седмици в Манхатън, преди да отидем на село.
	— Мислех, че искаш да почувствуваш дъждовни капки по лицето си.
	— И това искам. Искам всичко това още сега и не мога да чакам. О, скъпи, това е все едно да излезеш от затвора — тя се притисна до него.
	Когато асансьорът спря, той се освободи от прегръдката й.
	— Недей плака.
	— Алън, ти си звяр — рече замечтано тя. — Толкова съм щастлива.
	Те спряха отново на реда на банковите гишета. Чиновникът от Нешънъл Сити Банк беше вече подготвил превода на сметките им.
	— Отивате си у дома, а? Само подпишете тук и поставете печат. Завиждам ви. Лов, риболов.
	— Предпочитам къпането в прибоя. И да плавам с яхта.
	— Аз — каза Джоу — просто искам да виждам зелени дървета и синьо небе.
	— Зная какво имате предвид — кимна чиновникът. — Всичко това е отдавна минало и твърде далечно. Е, приятно прекарване. Три месеца ли ви е отпуската или шест?
	— Няма да се връщаме — заяви решително Алън.
	— Така ли? — чиновникът побутна документите към него и безизразно добави: — Тогава на добър час!
	— Благодарим.
	Те се изкачиха до най-близкото до повърхността ниво и стъпиха на обиколния плъзгащ се тротоар по посока към космодрума. В една точка тунелът на тротоара пресичаше повърхността и се превръщаше в херметически затворен хангар. Един панорамен прозорец откъм запад гледаше към повърхността на Луната и отвъд хълмовете, към Земята.
	При вида на Земята, величествена и зелена, и пищна на фона на черното лунно небе и ярките немигащи звезди, от очите на Джоу бликнаха сълзи. Родната Земя, тази красива планета, беше нейна! Алън погледна по-нехайно на тази гледка, но отбеляза местоположението на Гринуич. Линията на изгрева току-що бе докоснала Южна Америка. Трябва да беше около осем и двадесет. По-добре да побързат.
	Те слязоха от плъзгащия се тротоар и попаднаха в прегръдките на приятелите си, дошли да ги изпратят.
	— Хей, къде скитосвате? _„Гном“_ излита след седем минути.
	— Но ние няма да пътуваме с него — отвърна Макрей. — Не, господа.
	— Какво? Няма ли да пътувате? Променихте ли си намеренията?
	— Не му обръщай внимание, Джек — засмя се Джоузефин. — Ще заминем с експреса. Имаме резервации. Така че разполагаме с още двадесет минути.
	— Виж ти! Двойка богати туристи, а?
	— Добавката за експреса не е толкова голяма, а не ми се искаше да правя две смени и да прекарам цяла седмица в Космоса, когато можем да си пристигнем у дома за два дни. — Тя важно потри с ръка разголения си кръст.
	— Тя не понася свободния полет, Джек — обясни съпруга й.
	— И аз съм същият. Бях неразположен по време на цялото пътуване насам. Все пак си мисля, че няма да ти прилошее, Джоу. Вече си привикнала към лунното притегляне.
	— Може би — съгласи се тя. — Но има голяма разлика между 1/6 „g“ и безтегловност.
	— Джоузефин Макрей, да не би да възнамеряваш да рискуваш живота си и да летиш с кораб, задвижван с атомна енергия? — намеси се жената на Джек Крейл.
	— Защо не, мила? Ти нали работиш в атомна лаборатория?
	— Хм. В лабораторията вземаме предпазни мерки. Търговската комисия изобщо не трябваше да разрешава експресите. Може и да съм старомодна, но аз ще се върна по начина, по който дойдох — през Втора Космическа и Сюпра Ню Йорк, с добрите стари и сигурни ракети с течно гориво.
	— Не се опитвай да я плашиш, Ема — възрази Крейл. — Техническите дефекти са вече отстранени от тези кораби.
	— Това не ме успокоява. Аз…
	— Няма значение — прекъсна я Алън. — Въпросът е решен и ние все пак трябва да стигнем до площадката за излитане. Сбогом на всички. Благодарим за изпращането. Беше чудесно, че другарувахме. Ако се връщате в родния край — обадете се.
	— Сбогом, деца! Сбогом, Джоу! Сбогом, Алън! Поздравете от мен Бродуей! Сбогом и обезателно пишете. Сбогом! Сбогом и на добър час!
	Те показаха билетите си, влязоха в шлюза и се качиха в совалката, обслужваща Лийпорт и площадката за излитане на експреса.
	— Дръжте се здраво! — извика през рамо операторът на совалката.
	Алън и Джоу бързо се настаниха в креслата. Шлюзът се отвори. В тунела пред тях нямаше въздух. Пет минути по-късно те се бяха отдалечили на двадесет мили отвъд хълмовете, защитаващи похлупака на Луна Сити от радиоактивното излъчване на експресните кораби.
	На борда на _„Ястреб“_ те разделиха купето си с едно мисионерско семейство. Преподобният д-р Симънс се чувствуваше задължен да обясни защо си бе позволил това разточителство.
	— Заради детето — каза им той, докато жена му привързваше момиченцето в малката кушетка за ускорение, прикрепена като носилка между техните кресла. — Тъй като никога не е била в Космоса, не посмяхме да рискуваме да се разболее от дългото пътуване.
	Предупредителният сигнал накара всички да затегнат предпазните колани. Джоу почувствува, че сърцето й ще изхвръкне от вълнение. „Най-после… ето го дългоочакваният миг!“
	Двигателите заработиха на пълна мощност и ускорението ги притисна в креслата. Джоу не предполагаше, че може да се чувствува толкова тежка. Беше по-лошо, много по-лошо, отколкото на идване! Докато траеше ускорението, бебето плака от ужас и притеснение.
	След известно време, което им се стори безкрайно дълго, щом корабът премина в свободен полет, те изведнъж се озоваха в състояние на безтегловност. Когато ужасната сковаваща тежест се махна от гърдите на Джоу, тя почувствува сърцето си олекнало така, както бе олекнало и тялото й. Алън откопча горния ремък и седна.
	— Как се чувствуваш, дете?
	— О, чувствувам се чудесно! — Джоу откопча ремъците и се обърна с лице към него. После хълцукна. — Така поне ми се струва.
	Пет минути по-късно тя вече не се съмняваше — просто й се искаше да умре. Алън изплува от купето и намери корабния лекар, който й постави инжекция. Алън изчака лекарството да подействува и отиде в салона да потърси и за себе си лек против космическата болест — хапче против морска болест, глътнато с чаша шампанско. След малко забеляза, че тези две независими едно от друго лекарства не му бяха подействували или може би не биваше да ги смесва.
	Малката Глория Симънс не страдаше от космическа болест. Тя си мислеше, че да си в състояние на безтегловност е забавно, и отскачаше като балон с трапчинки на бузите, от пода до тавана и стените. Джоу изпитваше слабо желание да улови детето, щом попаднеше в обсега й, но за това бе потребно твърде голямо усилие.
	За всички, освен за малката Глория, отрицателното ускорение беше добре дошло облекчение след гаденето. Момиченцето отново заплака от страх и болка. Майката се опитваше да я утеши. Баща й се молеше.
	След един дълъг, предълъг период от време почувствуваха леко разтърсване, прозвуча сирената. Джоу с мъка повдигна глава.
	— Какво става? Повреда ли има? — попита тя.
	— Едва ли. Струва ми се, че се приземихме.
	— Не може да бъде. Все още убиваме скоростта. Сякаш тялото ми е от олово.
	— И аз се чувствувам така — усмихна се вяло Алън. — Земното притегляне, не си ли спомняш?
	Момиченцето продължаваше да плаче.


	Те се сбогуваха със семейството на мисионера, тъй като мисис Симънс реши да изчакат стюардеса от космодрума. Олюлявайки се, Джоу и Алън слязоха от кораба, като се подкрепяха един друг.
	— Не може да бъде само от гравитацията — запротестира Джоу. Стори й се, че краката й потънаха в невидими подвижни пясъци. — Аз понесох добре нормалното земно ускорение в центрофугата за физически преглед у дома — имам предвид Луна Сити. Чувствувам се зле от космическата болест.
	Алън спря да се олюлява.
	— Точно така. Не сме хапвали нищо от два дни.
	— Алън, и ти ли не си ял нищо?
	— Не. Не непрекъснато, така да се каже. А ти гладна ли си?
	— Умирам от глад.
	— Какво ще кажеш за една вечеря в Кийнс Шопхаус?
	— Чудесно! О, Алън, най-после се върнахме у дома. — Сълзите й отново бликнаха.
	Те мернаха семейство Симънс още веднъж, след като се спуснаха по Хъдсън Вали към Централната гара. Докато чакаха на багажния ръкав за чантата си, Джоу видя д-р Симънс да излиза тромаво от капсулата на съседния ръкав с дъщеря си на ръце, следван от жена си. Той спусна внимателно детето на пода. Глория застана за миг на треперещите си пълнички крачета и падна. Тя лежеше на пода и плачеше пронизително.
	Един космонавт в униформа на щурман се спря и погледна детето със съжаление.
	— Родена е на Луната, нали? — попита той.
	— Да, сър, точно така — възпитанието на Симънс надви неприятностите му.
	— Вдигнете я и я отнесете. Ще трябва отново да се учи да ходи. — Космонавтът поклати тъжно глава и отмина.
	Симънс изглеждаше още по-обезпокоен. Той седна на земята до детето, без да го е грижа, че ще се изцапа.
	Джоу се чувствуваше твърде слаба, за да се притече на помощ. Тя се огледа за Алън, но той беше зает — чантата им бе пристигнала. Тя беше в краката му и той понечи да я повдигне, при което неочаквано се почувствува безсилен. Чантата сякаш бе закована за пода. Алън знаеше какво има в нея — микрофилми и цветни филми, няколко сувенира, тоалетни принадлежности и разни дреболии — общо около петдесет фунта. Всичко това _не можеше_ да бъде толкова тежко.
	Оказа се, че може. Беше забравил колко тежат петдесет фунта на Земята.
	— Носач, моля? — извика някой.
	Беше слаб мъж с прошарена коса, но вдигна и понесе багажа с лекота.
	— Насам, Джоу — извика Алън и последва носача. Чувствуваше се неловко. Носачът забави ход, за да се изравни с трудно движещия се Алън.
	— Направо от Луната ли? — попита той.
	— Ами да.
	— Имате ли резервация?
	— Не.
	— Елате с мен. Имам един приятел, администратор в „Комодор“ — той ги заведе до плъзгащия се тротоар, а оттам до хотела.
	Бяха твърде уморени, за да вечерят в ресторанта. Алън поръча да им донесат вечерята в стаята. След това Джоу заспа във ваната с гореща вода и той с голям труд я измъкна оттам. Приятно й бе да се чувствува олекнала във водата. Алън обаче успя да я убеди, че дунапрененият матрак не е по-малко удобен. Заспаха много рано.


	Тя се събуди мъчително около четири часа сутринта.
	— Алън! Алън! — извика.
	— А! Какво има? — Ръката му потърси пипнешком ключа на лампата.
	— Ах… като че нищо. Сънувах, че съм отново на кораба. Двигателите се бяха повредили. Алън, от какво е толкова задушно в стаята? Главата ми се цепи от болка.
	— Хм? Не би трябвало да е задушно. В този хотел има климатична инсталация. — Той подуши въздуха. — И мен ме заболя главата — призна той.
	— Добре де, направи нещо. Отвори прозореца!
	Той стана, препъвайки се в леглото, потрепера, щом го лъхна въздухът отвън, и побърза да се мушне под завивките. Тъкмо се чудеше дали ще може да спи от грохота на града, който нахлуваше през отворения прозорец, когато жена му отново заговори:
	— Алън?
	— Да? Какво има?
	— Мили, _студено ми е_. Може ли да се мушна при тебе?
	— Разбира се.


	Слънцето огря през прозореца — топло и приятно. Щом лъчите докоснаха очите му, той се събуди и видя, че жена му лежи будна до него.
	— О, мили! Погледни! Синьо небе — ние сме _у дома_. Бях забравила колко е хубаво всичко това.
	— Чудно хубаво е да се завърнеш у дома, така е. А ти как се чувствуваш?
	— Много по-добре, а ти?
	— Струва ми се добре — той отхвърли завивките.
	Джоу изписка и ги дръпна отново.
	— Не прави това!
	— Защо!
	— Послушното голямо момче на мама ще стане и ще затвори прозореца, а мама през това време ще остане под завивките.
	— Добре, така да бъде.
	Сега той вървеше по-леко от предишната вечер, но нямаше да е зле да се върне пак в леглото. Щом си легна, пред погледа му попадна телефонът.
	— Обслужване по стаите!
	— Какво ще поръчате! — запита в отговор един нежен контраалт.
	— Портокалов сок и кафе за двама, по-силничко, шест не много препържени яйца и препечени филии. Изпратете също по един _„Таймс“_ и _„Сатърди Ивнинг Пост“._
	— Ще бъдете обслужени след десет минути.
	— Благодаря.
	Механизмът за доставка на поръчките иззвъня, докато той се бръснеше. Пое поръчката и сервира закуската на Джоу в леглото. След като закусиха, той остави настрани вестника и каза:
	— Няма ли да оставиш най-сетне това списание?
	— С удоволствие. Проклетото списание е толкова голямо и тежко, че едва го държа.
	— Какво ли щеше да бъде, ако ти бяха изпратили постоянното издание от Луна Сити. Цената му щеше да е осем или девет пъти по-висока.
	— Не ставай глупак. Какво си си наумил?
	— Какво ще кажеш да се измъкнем от застоялия въздух на това гнезденце и да отидем да си купим дрехи?
	— Оооох! Не! Няма да прекрача прага, облечена в този лунен костюм.
	— Страхуваш се да не се зазяпват по тебе ли? Да не си решила да кокетничиш на тези години?
	— Не, господи. Просто отказвам да излагам тялото си на хладния въздух, облечена само с шест унции найлон и чифт сандали. Първо искам някакви топли дрехи. — Тя придърпа завивките още по-нагоре.
	— Идеалната жена-изследовател. Да не искаш да ни изпратят и шивачи в стаята?
	— Не можем да си позволим това. Виж какво, ти и бездруго излизаш. Купи ми само някаква стара дрипа, стига да е топла.
	— И друг път съм се опитвал да пазарувам вместо теб — заинати се Алън.
	— Само този път, моля те! Изтичай до Сакс и ми купи една всекидневна синя вълнена рокля, десети номер и чифт найлонови чорапи.
	— Добре де, добре.
	— Ето това се казва сладур. Аз също няма да бездействувам. Имам километричен списък на хора, на които съм обещала да позвъня, да потърся или с които да обядвам.


	Алън купи дрехи първо за себе си. Късите му панталони и фланелката топлеха колкото сламена шапка в снежна буря. Времето не беше толкова студено, а на слънце — дори приятно, но за човек, привикнал на температура не по-ниска от седемдесет и два градуса по Фаренхайт*, беше направо студено. Стараеше се да върви под земята или под покритата част на Пето авеню.
	[* Около 40°С. _Б.пр._]
	Подозираше, че му бяха продали неподходящи дрехи, в които изглеждаше груб и недодялан, но бяха топли. Бяха и тежки. Тежестта усилваше болката в гърдите и го принуждаваше да се движи още по-несигурно. Питаше се колко ли време ще му е необходимо, за да свикне със земното притегляне.
	Една майчински настроена продавачка се погрижи за поръчката на Джоу и му продаде в добавка една топла пелерина. Той се отправи обратно към хотела, като се препъваше под тежестта на пакетите и напразно се опитваше да спре такси. Всички бяха така забързани! За малко да го събори някакъв юноша, който каза: „Отваряй си зъркелите, ковашки мех!“ и бързо отмина, преди Алън да успее да отговори. Прибра се с болки по цялото тяло и с мисълта за една гореща баня! Но тя така и му се размина — Джоу имаше посетителка.
	— Мисис Епълбай, това е съпругът ми. Алън, това е майката на Ема Крейл.
	— О, здравейте, докторе… или май трябва да кажа професоре?
	— Просто мистър…
	— … Когато чух, че сте в града, не се стърпях да дойда и науча всичко за моята бедна дъщеричка. Как е тя? Отслабнала ли е? Изглежда ли добре? Тези модерни момичета — колко пъти само съм й казвала, че трябва да излиза — аз се разхождам в парка всеки ден и вижте ме! Тя ми изпрати снимка, тук някъде е. Поне така ми се струва. Никак не изглежда добре, като недохранена. Тази изкуствена храна…
	— Тя не яде изкуствена храна, мисис Епълбай.
	— … трябва да е напълно невъзможно, сигурна съм. Да не говорим за вкуса. Какво казахте?
	— Дъщеря ви не яде изкуствена храна — повтори Алън. — В Луна Сити имаме в изобилие пресни плодове и зеленчуци. Отглеждат се в завод, оборудван с климатична инсталация.
	— Точно това казвам и аз. Признавам, че не мога да разбера как точно получавате храна на Луната с помощта на някакви си машинарии с климатична инсталация…
	— _В_ Луната, мисис Епълбай.
	— … но това не може да бъде здравословно. Нашата климатична инсталация у дома непрекъснато се поврежда и от нея се разнасят чудовищни миризми. Просто не се издържа, драги мои. Само като си помисли човек, че не могат да направят такова просто малко съоръжение като климатичната инсталация, така че да… макар че вие, естествено, очаквате то да произвежда и изкуствена храна…
	— Мисис Епълбай…
	— Да, докторе? Какво казахте? Само не ми…
	— Мисис Епълбай — рече отчаяно Макрей, — заводът в Луна Сити представлява хидропонна ферма, резервоари с живи растения, зеленина. Тези растения поглъщат въглеродния двуокис от въздуха и му връщат кислород.
	— Но… съвсем сигурен ли сте, докторе? Убедена съм, че Ема ми бе казала…
	— Съвсем сигурен.
	— Добре… Нямам претенции да разбирам тези неща. Аз съм артистичен тип. Бедният Хърбърт често казваше… Хърбърт беше бащата на Ема… беше просто погълнат от инженерната си работа, макар че аз винаги се грижех да слуша хубава музика и да следи прегледите на най-добрите книги. Страхувам се, че Ема е тръгнала по неговите стъпки. Много искам тя да се откаже от глупавата си работа, с която се е захванала. Едва ли е подходяща за жена. Как мислите вие, мисис Макрей? Всичките тези атоми, безполови същества и най-различни неща, които се носят из въздуха… Прочетох за всичко това в колоната „Наука за всички“ в…
	— Тя е много добра в професията си и изглежда тази работа й харесва.
	— Да, така предполагам. Важното е да бъдеш доволен от работата си, колкото и да е глупава. Но аз се тревожа за детето, погребано далеч от цивилизацията. Без човек с нейните вкусове и разбирания, с когото да разговаря, без театри, без културен живот, без общество…
	— В Луна Сити има стерео-видеозаписи на всяко добро представление в Бродуей — в гласа на Джоу се почувствува леко раздразнение.
	— О! Наистина ли? Но това не е като да отидеш на театър, мила моя, липсва обществото на благородната публика. Когато бях момиче, моите родители…
	— Часът е един — намеси се Алън с висок глас. — Ти вече обядва ли, мила?
	Мисис Епълбай рязко стана.
	— О, небеса! Аз просто трябва да хвърча! Моята модистка е цял тиранин, но е гениална. Трябва да ти дам адреса й. Беше очарователно, мили мои, и просто не мога да се отблагодаря за всичко, което ми разказахте за моята бедна дъщеричка. Бих желала да е разумна като вас двамата. Тя знае, че съм готова винаги да ги осигуря с дом, ако постъпят като вас. Идвайте ми често на гости. Обичам да разговарям с хора, живели на Луната.
	— _В_ Луната.
	— Това ме кара да се чувствувам по-близо до моята скъпа. Засега довиждане.
	— Алън, нуждая се от нещо за пиене — каза Джоу, като заключваше вратата.
	— И аз също.


	Джоу съкрати пазаруването си — беше твърде уморително. Около четири часа те вече се разхождаха из Централния парк и се наслаждаваха на есенния пейзаж и ленивото клоп-клоп на конските копита. Вертолетите, гълъбите и белите дири, оставяни в небето от ракетите, представляваха сцена идилична по своята красота и спокойствие, Джоу преглътна бучката, заседнала в гърлото й, и прошепна:
	— Алън, не е ли прекрасно?
	— Да, разбира се. Чудно хубаво е да се завърнеш у дома! Кажи, забеляза ли, че пак са разкопали Четиридесет и втора улица?


	Като се прибраха в стаята си, Джоу се строполи на леглото, докато Алън си събуваше обувките. Той седна и започна да си разтрива ходилата.
	— Имам намерение цялата вечер да ходя бос — отбеляза той. — Боже, колко ме болят ходилата!
	— Моите също. Но нали ще ходим при баща ти, скъпи?
	— А? О, по дяволите, бях забравил. Джоу, какво те прихваща? Обади му се и отложи посещението. Та ние сме още полумъртви от пътуването.
	— Но, Алън, той е поканил много твои приятели.
	— Гръм и мълния! Аз нямам никакви истински приятели в Ню Йорк. Отложи го за следващата седмица.
	— Следващата седмица… хм… Виж какво, Алън, нека още утре заминем за село. — Родителите на Джоу й бяха оставили едно местенце в Кънектикът, някаква западнала ферма.
	— Мислех, че първите две седмици ще искаш да се отдадеш на театър и музика. Защо е тази внезапна промяна?
	— Ще ти покажа. — Тя отиде до прозореца, отворен още от обяд. — Погледни този перваз — тя изписа инициалите си в праха. — Алън, този град е _мръсен._
	— Не можеш да очакваш десет милиона души да не вдигат прах.
	— Но този боклук отива в дробовете ни. Какво е станало със законите, контролиращи смога?
	— Това не е смог, а обикновена градска мръсотия.
	— В Луна Сити никога не е имало подобно нещо. Там можех да си нося белия костюм, докато ми омръзне. Тук не би издържал и един ден.
	— Манхатън няма покрив, нито филтри на всеки отвор за въздуха.
	— Да, но би трябвало да има. Тук аз или ще замръзна, или ще се задуша.
	— Смятах, че искаше да почувствуваш дъждовни капки по лицето си.
	— Не ставай досаден. Искам това да стане навън, на село, на чистата зелена трева.
	— Добре. И бездруго искам да започна книгата си. Ще се обадя на твоя агент по имота.
	— Обадих му се тази сутрин. Можем да се нанесем по всяко време. Започнал е да подготвя къщата още щом е получил писмото ми.


	В дома на баща му бе приготвен студен бюфет на крак, въпреки това Джоу веднага седна и остави да й донесат храната. Алън също искаше да седне, но положението му на почетен гост го принуждаваше да стои прав, макар да го боляха ходилата. Баща му го дръпна към бюфета.
	— Ето, синко, опитай този гъши дроб. Ще ти подействува добре след диетата със зелено сирене.
	Алън се съгласи, че пастетът е вкусен.
	— Виж какво, синко, ти наистина трябва да разкажеш на тези хора за пътешествието си.
	— Няма какво да им кажа, татко. Нека четат _„Нешънъл Джиографик“_.
	— Глупости! — отвърна баща му и се обърна към гостите. — Всички да пазят тишина. Алън ще ни разкаже как живеят лунатиците.
	Алън прехапа устни. Разбира се, гражданите на Луна Сити се наричаха така помежду си, но тук, на Земята, това обръщение не звучеше по същия начин.
	— Ами всъщност аз нямам какво да ви кажа. Продължавайте да си хапвате.
	— Ти разказвай, а ние ще си хапваме. Разкажи ни за Луна Сити. Видя ли Лунния човек? Хайде, Алън, разкажи ни как е животът на Луната?
	— Не „на Луната“ — _в_ Луната.
	— Каква е разликата?
	— Мисля, че няма разлика — той се колебаеше. Наистина нямаше начин да се обясни защо лунните колонисти подчертаваха, че живеят под повърхността на тази планета-спътник, но този израз го ядоса така, както името „Фриско“ ядосва жителя на Сан Франциско. — „В Луната“ — така казваме. С изключение на служителите от обсерваторията „Ричардсън“, изследователите и други от този род, ние не прекарваме много време на повърхността. Жилищните помещения са естествено под повърхността.
	— Защо „естествено“? От метеорити ли се страхувате?
	— Не повече, отколкото вие от мълниите. Под повърхността се изолираме от горещината и студа и поддържаме по-лесно налягането. Животът там е и по-евтин, и по-лек. Почвата се обработва лесно, а отвърстията действуват като вакуум в термос. Истински вакуум.
	— Но, мистър Макрей — заговори една дама със сериозно изражение, — не ви ли се повреждат ушите, като живеете в херметически помещения?
	Алън духна във въздуха.
	— Налягането е същото като тук — петнадесет фунта.
	Тя изглеждаше слисана. След малко каза:
	— Така и предполагах, но ми беше малко трудно да си го представя. Мисля, че за мен би било ужасно да бъда запечатана в една пещера. Предполагам, че сте имали и аварии?
	— Да се издържи налягане от петнадесет фунта не е беда. Инженерите работят при налягане хиляди фунта на квадратен инч. Във всеки случай Луна Сити, подобно на кораб, е разделен на отделения. Така е напълно безопасно. Холандците живеят зад диги. Надолу, по Мисисипи издигат насипи. Подземните влакове, океанските лайнери, самолетите — всички те са изкуствен начин на живот. Луна Сити изглежда странен само защото е много надалеч.
	— Това ме плаши — дамата потрепера.
	Един наперен дребен мъж си проби път напред.
	— Мистър Макрей, да допуснем, че всичко това е полезно за науката, но защо парите на данъкоплатците да се прахосват за колония на Луната?
	— Вие и сам можете да си отговорите — отвърна му бавно Алън.
	— Тогава как вие оправдавате тези разходи? Кажете ми, господине.
	— Не е необходимо да се оправдават, защото Лунната колония е възвърнала неколкократно разходите, направени за нея. Всички лунни корпорации са доходни предприятия: Минно дружество „Артемис“, Космически линии, Космическо снабдяване, Отдих и Развлечения, Електронни изследвания и Лунни биологични лаборатории. Да не споменавам всички поделения Ръдърфорд. Признавам, че Космическата изследователска програма завлече малко данъкоплатците, откакто влезе в съдружие с фондацията „Хариман“ и правителството…
	— Значи по принцип признавате. Това е главното.
	Ходилата наистина го боляха много.
	— Какъв принцип? Историята показва, че научните изследвания винаги са се изплащали — възрази Алън и се обърна да си вземе още малко от гъшия пастет.
	Някакъв мъж го докосна по рамото. Алън го позна, съученик от детството.
	— Алън, старче, поздравявам те за начина, по който наруга стария Битъл. Той се нуждаеше от това. Мисля, че си пада малко радикал.
	— Не трябваше да губя самообладание — усмихна се Алън.
	— Много добре я свърши. Алън, имам намерение да разведа няколко клиенти от провинцията по някои интересни местенца утре вечер. Ела с нас.
	— Много ти благодаря, но утре отиваме на село.
	— О, ти не бива да пропускаш това парти. В края на краищата бил си погребан на Луната. След това убийствено еднообразие си длъжен да си доставиш някои развлечения.
	Алън почувствува как страните му пламват.
	— Още веднъж ти благодаря, но… виждал ли си някога залата с Изглед към Земята в хотел „Лунно небе“?
	— Не, но съм планирал такова пътешествие, когато събера пари, естествено.
	— Там има и нощен клуб за тебе. Виждал ли си някога танцьор да подскача на тридесет стъпки височина и след това, падайки надолу, да се премята бавно? Опитвал ли си някога лунен коктейл? Виждал ли си как работи фокусник при слаба гравитация?
	Джоу улови погледа му от другия край на стаята.
	— Е, извини ме, старче, жена ми ме вика — каза той и се обърна, като подхвърли през рамо: — Между другото „Лунно небе“ не само че не е второразреден вертеп, но се препоръчва и от асоциацията „Дънкън Хайнс“.
	Джоу бе силно пребледняла.
	— Мили, трябва да ме изведеш оттук. Задушавам се. Наистина ми е зле.
	— Готово.
	Те се извиниха и излязоха.


	Джоу се събуди вкочанена от студ, ето защо наеха такси право до къщата на село. Под тях се разстилаха ниски облаци, но над главите им времето беше хубаво. Слънцето и ленивото бръмчене на двигателите им възвърнаха отново радостта от завръщането.
	— Получи се много смешно, Джоу — наруши мълчанието Алън. — Не би могла никога да ме склониш да се върна отново на Луната, а снощи улових, че с всяко отваряне на устата си защитавам лунните хора.
	— Зная — кимна тя. — Честна дума, Алън, някои хора се държат така, като че ли Земята е плоска. Част от тях на практика не вярват в нищо, а другите до такава степен се придържат към реалното, че наистина не те разбират. Просто не зная кой от двата вида ме дразни повече.
	Когато кацнаха, времето бе мъгливо, ала къщата бе почистена. Агентът бе стъкнал огън и бе заредил хладилника. Десет минути след приземяването на вертолета те пиеха горещ пунш и се разтоварваха от умората.
	— Тук е хубаво — рече Алън, протягайки се. — Наистина е чудно хубаво да се завърнеш у дома.
	— Ъъ, да, всичко е хубаво освен автострадата.
	Новата скоростна автострада за товарни превози сега минаваше само на петдесет ярда от къщата. Те чуваха грохота на големите дизели, които поемаха по стръмното.
	— Не й обръщай внимание на автострадата. Обърни й гръб и погледът ти ще падне право на гората.
	Краката им попривикнаха към земното притегляне и те вече се наслаждаваха на къси разходки в гората. Бяха облагодетелствувани от дългото топло циганско лято. Жената, която чистеше, бе съвестна и мълчалива. Алън работеше върху резултатите от тригодишните изследвания и се подготвяше да започне работа върху книгата си. Джоу му помагаше в статистическата работа, наново се запознаваше с удоволствието да готви, мечтаеше и почиваше.
	В деня на първия студ тоалетната отказа да работи.
	Селският водопроводчик склони да дойде да я види на другия ден. До идването му те ползваха една обикновена малка постройка, останала от миналия век, която все още се крепеше зад купчината дърва. В нея гъмжеше от паяци и бе проветриво повече от необходимото.
	Водопроводчикът не ги обнадежди.
	— Нов септичен резервоар. Нова тръба. Струва си да вземете и нова апаратура. Ще струва около хиляда и петстотин — шестстотин долара. Трябва да изчисля точно колко.
	— Много добре — каза му Алън. — Можете ли да започнете още днес?
	Човекът се засмя.
	— Добре разбирам, господине, че нямате представа как се намират материали и работници в днешно време. Започваме през пролетта, веднага щом се размрази почвата.
	— Това е невъзможно, човече. Цената няма значение. Само го направете.
	— Съжалявам, че не мога да ви услужа — сви рамене той. — Приятен ден.
	Когато си отиде, Джоу избухна.
	— Алън, той не поиска да ни помогне.
	— Да, може би. Ще се опитам да намеря някой от Норуок или дори от града. Ти не можеш да газиш из снега до тази „Желязна лейди“ цяла зима.
	— Надявам се да не се налага.
	— Няма да се наложи. Ти вече изкара една настинка. — Той погледна мрачно към огъня. — Предполагам, че това е резултат от моето неуместно чувство за хумор.
	— Как така?
	— Известно ти е на какъв жесток присмех бяхме подложени, откакто се разчу, че сме били колонисти. Аз много-много не им обръщах внимание, но някои от подигравките ме измъчиха. Спомняш ли си, че миналата неделя отидох сам в селото?
	— Да. И какво се случи?
	— Те ме започнаха в бръснарницата. Отначало ги оставих да ме дразнят, но накрая чашата преля. Тогава започнах да говоря за Луната истински небивалици, като например за вакуумните червеи и за вкаменелия въздух. Мина известно време, преди да разберат, че ги подигравам, и когато разбраха, никой вече не се смееше. Нашият приятел, недодяланият инженер-хигиенист беше в тази група. Съжалявам.
	— Не съжалявай — тя го целуна. — Дори да трябва да газя дълбокия сняг, пак съм доволна, че си им върнал част от тяхното нахалство.


	Водопроводчикът от Норуок беше по-отзивчив, но дъждът и кишата забавяха работата. Те и двамата се простудиха. На деветия злочест ден Алън работеше на писалището си, когато чу как Джоу, връщайки се от покупки, влезе през задната врата. Той се обърна и продължи да работи, но след малко осъзна, че тя не се отби да му каже „Здравей!“. Отиде да провери какво се е случило.
	Намери я да хълца тихо, свита на един стол в кухнята.
	— Скъпа — каза загрижено той. — Мило дете, какво се е случило?
	Тя вдигна поглед.
	— Нямах намерение да ти го казвам.
	— Издухай си носа. След това си изтрий очите. Какво е това, което нямаше намерение да ми казваш? Какво се е случило?
	Тя заразказва, като от време на време прибягваше до кърпичката си. Първо бакалинът казал, че няма хартиени кърпички, после, когато тя му ги показала, заявил, че са продадени. Накрая споменал нещо за воденето на работници отвън и за вземането на залъка от устата на честните хора.
	Джоу избухнала и преразказала случката с Алън и шегаджиите от бръснарницата. Бакалинът станал само по-рязък.
	— Лейди — каза ми той, — не зная дали вие и вашият съпруг сте били на Луната, или не, и не ме е грижа. Много-много не се интересувам от такива работи. Във всеки случай не сте ми притрябвали за клиенти. О, Алън, толкова съм нещастна.
	— Не толкова, колкото ще бъде той! Къде ми е шапката?
	— Алън, няма да напускаш къщата? Не желая да се биеш!
	— Няма да му позволя да се отнася зле с теб.
	— Той няма повече да се отнася така с мен. О, мили, толкова се старах, но повече не мога да остана тук. Не са само селяните причината, а и студът, и хлебарките, и вечната хрема. Преуморена съм и ходилата непрекъснато ме болят. — Тя отново заплака.
	— Хайде, не плачи. Ще си отидем оттук, мила. Ще заминем за Флорида. Ще завърша книгата си, докато ти се печеш на плажа.
	— О, не искам да ходим във Флорида. _Искам да си ида у дома!_
	— Ха? Имаш предвид да се върнем в Луна Сити?
	— Да. О, скъпи, зная, че не искаш това, но повече не мога да издържам. Причината не е само студът и мръсотията, нито смешната водопроводна инсталация, а това, че не ни разбират. В Ню Йорк не беше по-различно. Тези мармоти нищичко не знаят.
	— Не се тревожи, мила — усмихна й се той. — Настроен съм на същата вълна.
	— Алън!
	Той кимна.
	— Съвсем наскоро открих, че по душа съм лунен човек, но се страхувах да ти го кажа. И мене ме болят ходилата и ми е дошло до гуша да ме имат за чудак. Уморих се да бъда търпелив, но не мога да търпя мармотите. Липсват ми хората от добрата стара Луна. Те са интелигентни.
	— Предполагам, че е предразсъдък — кимна тя, — но и аз се чувствувам по същия начин.
	— Това _не е_ предразсъдък. Нека бъдем честни. Какво трябва да направим, за да отидем в Луна Сити?
	— Да си купим билети.
	— Хубава работа! Нямам предвид като туристи. Мисля да работим там. Отговорът ти е известен: интелигентност. Много е скъпо да се изпрати човек на Луната и още по-скъпо е да остане там. За да се оправдаят разходите, той трябва да е много ценен. Висок коефициент на интелигентност, добър индекс на съгласуване, много висок ценз — всичко, което прави един човек приятен, непринуден и интересен. Сега ние вече намираме за нетърпим обикновения човешки инат, който мармотите приемат за даден, защото лунните хора наистина са различни. Фактът, че Луна Сити е най-комфортното обкръжение, което човек изобщо е създавал за себе си, не подлежи на съмнение — това обаче, което е от значение, са хората. Да се върнем у дома.
	Той отиде до телефона — не видеотелефон, а старомоден само с говор и повика представителството на Фондацията в Ню Йорк. Докато чакаше с приличащата на палка слушалка на ухото си, тя го попита:
	— Ами ако не ни искат?
	— Това и мен ме безпокои.
	Те знаеха, че лунните компании само в редки случаи наемат отново лица, които веднъж са напуснали. Известно бе, че вторият път изпитът за физическа годност бе много по-труден.
	— Ало… ало. Фондацията ли е? Мога ли да говоря с отдела за набиране на кадри?… Ало, _не мога_ да включа моя екран. Този телефон е музеен експонат. Обажда се Макрей, физикохимик, договор № 1340729 и моята съпруга Джоузефин Макрей, № 1340730. Искаме да подновим договорите си… Да, ще почакам.
	— Моли се, скъпи, моли се!
	— Моля се… Как? Моето място е още вакантно? Отлично, отлично. А на съпругата ми? — той се заслуша с безпокойство. Джоу бе затаила дъх. След малко закри слушалката с ръка. — Хей, Джоу, твоето място е заето. Искат да знаят дали би се съгласила на първо време да започнеш работа като младши счетоводител?
	— Отговори им с „да“!
	— Съгласна е. Кога бихме могли да се явим на изпитите? Чудесно, благодаря. Довиждане.
	Той окачи слушалката и се обърна към съпругата си.
	— Изпитите за физическа и психическа годност — веднага щом поискаме, а професионалните временно се отлагат.
	— Какво чакаме тогава?
	— Нищо — отвърна той и набра номера на вертолетната служба в Норуок.
	— Можете ли да ни закарате до Манхатън? Колко жалко, нямате радар ли?… Добре, добре. Довиждане — изсумтя той. — Всички таксита са се приземили заради времето. Ще се свържа с Ню Йорк и ще се опитам да взема модерно такси.
	Двадесет минути по-късно те кацнаха на върха на кулата Хариман…
	Психологът беше много сърдечен.
	— Седнете — каза той — и ми разкажете за себе си.
	Той ги предразположи към откровен разговор, като само кимаше от време на време.
	— Ясно. Успяхте ли да поправите водопроводната инсталация?
	— Да, беше оправена.
	— Съчувствувам ви за болките в ходилата, мисис Макрей. И моите ходила изобщо не ми дават мира тук. Това е истинската причина, нали?
	— О, не!
	— Вижте, мисис Макрей…
	— Наистина не е, уверявам ви. Искам да разговарям с хора, които разбират какво искам да кажа. Цялата ми беда е, че тъгувам по хората, които обичам. Искам да се върна у дома. А за да се върна, трябва да получа това назначение. Там ще се успокоя. Сигурна съм.
	Лекарят изглеждаше замислен.
	— А какъв е вашият случай, мистър Макрей?
	— Приблизително същата история. Опитвах се да напиша книга, но не мога да работя. Тъгувам по дома си и искам да се върна отново там.
	— Няма да е много трудно — усмихна се неочаквано Фелдмън.
	— Искате да кажете, че сме одобрени, ако минем успешно изпита за физическа годност?
	— Той не е от значение. Последната проверка на физическата ви годност е правена достатъчно скоро. Разбира се, ще трябва да отидете в Аризона за аклиматизация и карантина. Вероятно се питате защо това изглежда толкова лесно, когато би трябвало да е доста трудно. Много просто. Ние не искаме хора, които са поблазнени да се върнат от високото заплащане. Искаме хора, които ще бъдат щастливи и ще се задържат там възможно най-дълго. С две думи, необходими са ни хора, които мислят за Луна Сити като за свой роден дом. Сега, когато разбираме, че тъгувате за Луната, ние също ви искаме. — Той стана и им протегна ръка.
	Когато се върнаха същата вечер в „Комодор“, Джоу бе осенена от една мисъл:
	— Алън, мислиш ли, че пак ще можем да наемем нашия апартамент?
	— Е, не зная. Ще трябва да изпратим радиограма на мис Стоун.
	— Потърси я по видеофона, Алън. Можем да си го позволим.
	— Добре. Ще я потърся.
	Бяха им потребни десетина минути, за да влязат във връзка. Строгото изражение на мис Стоун поомекна, когато ги позна.
	— Мис Стоун, ние се връщаме у дома!
	Измина обичайната трисекундна пауза и след това:
	— Да, зная. Съобщението пристигна преди двадесетина минути.
	— О! Кажете, мис Стоун, свободен ли е старият ни апартамент?
	— Аз го задържах. Знаех, че не след дълго пак ще се върнете. Добре дошли у дома, лунни хора!
	Когато образът й изчезна от екрана, Джоу попита:
	— Какво искаше да каже тя, Алън?
	— Струва ми се, че въпросът с настаняването ни е вече разрешен.
	— И аз така мисля… О, Алън, погледни! — тя се бе приближила до прозореца, носещите се плавно облаци току-що се бяха отдръпнали от Луната. Тя беше само на три дни и Морето на изобилието, този кичур от косата на тила на лейди Луна, беше осветен от линията на изгрева. В непосредствена близост от дясната страна на това огромно, тъмно „море“ се намираше малка точица, видима само от тяхното въображение — Луна Сити.
	Лунният сърп, ясен и сребрист, висеше над високите здания.
	— Мили, не е ли красиво?
	— Красиво е наистина. Чудно хубаво е да се завърнеш у дома. Престани да подсмърчаш.


	Реквием


	На висок хълм в Самоа има един гроб. На паметната плоча са изсечени следните думи:

	Под звездния небесен храм
	изкопайте ми гроба, положете ме там.
	Щастливо живях и щастливо умрях,
	и в гроба да легна сам пожелах.

	Издълбайте ми само тези слова:
	„Тук лежи той — бе копнял за това.
	У дома е морякът — от морето се върна.
	И ловецът у дома от хълма се завърна.“

	Тези редове ги има на още едно място — надраскани неграмотно върху етикет за превоз на стока, откъснат от контейнер със сгъстен въздух и прикован към земята с нож.



	Не беше кой знае какъв панаир. Конните надбягвания не обещаваха много силни усещания, макар че няколко състезатели претендираха за родство с безсмъртния Дан Пач. Палатките и сергиите с евтини стоки едва покриваха цирковата площадка и амбулантните търговци изглеждаха обезсърчени.
	Шофьорът на Д. Д. Хариман не виждаше никаква причина за спиране. Очакваха ги в Канзас Сити за съвещание на директорите, тоест очакваха Хариман. Шофьорът си имаше лични съображения да бърза — съображения, свързани с нощното общество на Осемнадесета улица. Шефът обаче не само че спря, но и тръгна да обикаля.
	Сигнални корабни флагове и арка от корабно платно оформяха входа към просторно оградено място отвъд състезателната писта. Червени и златни букви съобщаваха:

	Насам към ЛУННИЯ КОРАБ !!!!!
	Вижте го в действителен полет!
	Открити показни полети два пъти дневно!
	Корабът е от типа, използван от първия човек, стигнал до ЛУНАТА !!!
	ВИЕ СЪЩО можете да се повозите на него!!! — 50 долара.

	Едно девет-десетгодишно момче се въртеше около входа и се взираше в афишите.
	— Иска ли ти се да видиш кораба, синко?
	Очите на момчето засияха.
	— Ах, господине. Как да не ми се иска!
	— И на мен ми се иска. Хайде! — Хариман плати един долар за два розови билета, които им даваха право да влязат в ограденото място и да разгледат лунния кораб. Момчето грабна своя билет и побягна напред с простодушието на младостта. Хариман огледа внимателно ниските овални контури на яйцевидното тяло. Той забеляза с професионално око, че корабът е от модела с единичен двигател с частично управление. Втренчи поглед през очилата си в името „Кеър Фрий“, изрисувано със златни букви върху яркочервената боя на корпуса. Плати още четвърт долар, за да влезе в щурманската кабина.
	Когато очите му свикнаха с мрака, породен от противолъчевите филтри на илюминаторите, той ги впери любящо в ключовете на таблото и полукръглите скали на уредите над тях. Всяка ненагледна дреболия си беше на мястото. Той ги познаваше… бяха се врязали в паметта му.
	Докато стоеше унесен в мисли пред командното табло и приятното усещане проникваше през тялото му, щурманът влезе и го докосна по рамото.
	— Извинете, господине. Трябва да отдадем въжетата за полета.
	— А? — Хариман се сепна, после погледна влезлия. Красив дявол с хубава глава и яки мишци — с дързък поглед и похотлива уста, но с решително вирната брадичка. — О, извинете ме, капитане.
	— Няма нищо.
	— О, как да ви кажа, капитан…
	— Макинтайър.
	— Капитан Макинтайър, бихте ли взели пътник за този полет? — Възрастният човек се наклони нетърпеливо към него.
	— Ами да, щом желаете. Елате с мен. — Той въведе Хариман в една барака с надпис „Канцелария“, която се намираше близо до портала. — Пътник за преглед, докторе.
	Хариман изглеждаше стъписан, но разреши на лекаря да шари със стетоскопа си по мършавите му гърди и да пристегне около ръката му гумираната лента. Не след дълго той я откопча, погледна Макинтайър и поклати глава.
	— Безнадеждно ли е положението, докторе?
	— Точно така, капитане.
	Хариман гледаше ту единия, ту другия.
	— Сърцето ми е в ред… това е само от вълнение.
	Веждите на лекаря се стрелнаха нагоре.
	— Така ли? Но не е само сърцето ви — на вашата възраст костите са крехки, твърде крехки, за да се решите на излитане.
	— Съжалявам, господине — добави щурманът, — но Областното панаирно сдружение плаща на този лекар, за да следи да не излитам с някой, който може да пострада от ускорението.
	Раменете на стария човек се отпуснаха отчаяно.
	— Така и очаквах.
	— Съжалявам, господине — Макинтайър се обърна да си върви, но Хариман го последва.
	— Извинете, капитане…
	— Да?
	— Ще можете ли с вашия, ъъ, механик да вечеряте с мен след полета?
	Щурманът го изгледа насмешливо.
	— Не виждам причина да ви откажа. Благодаря.


	— Капитан Макинтайър, трудно ми е да разбера как човек би могъл да се откаже от линията Земя-Луна?
	Пържено пиле и горещи хлебчета в едно сепаре в най-добрия хотел, който предлагаше градчето Бътлър, коняк „Хенеси“ три звезди и пура „Корона“ — пурите „Корона“ бяха създали дружеска атмосфера, в която тримата мъже можеха да разговарят непринудено.
	— Ами, работата там не ми допадна.
	— Оо, не му ги приказвай такива, Мак. Дяволски добре ти е известно, че теб те хвана точка „Г“ от устава — докато говореше, механикът на Макинтайър си сипа още един коняк.
	Макинтайър се навъси.
	— Добре де, какво толкова, като съм пийвал по някоя чашка? Можех да преодолея това, но ми беше дошъл до гуша проклетият строг устав. А ти кой си, че да дрънкаш? Контрабандист!
	— Разбира се, че ще правя контрабанда. Кой би устоял на всички тези красиви камъни, които направо плачат да ги занесеш на Земята? Веднъж имах диамант, голям колкото… Но ако не бяха ме хванали, тази вечер щях да съм в Луна Сити. И ти също, пиян самохвалецо… и момчетата щяха да ни черпят, а момичетата да ни се усмихват и да ни правят предложения… — той похлупи лице и тихичко заплака.
	Макинтайър го разтърси.
	— Той е пиян.
	— Няма значение — успокои го с жест Хариман. — Кажи ми, наистина ли си доволен, че вече не летиш по тази линия?
	Макинтайър прехапа устни.
	— Не съм — той, разбира се, е прав. Само дето ги хвалят толкова тези представления из малките градове. Летим с тая вехтория нагоре-надолу из долината на Мисисипи, по волята на всеки глупак, спим в туристически къмпинги и ядем в долнопробни заведения. През половината от времето шерифът иска да наложи запор върху кораба, през другата половина Дружеството за предотвратяване на това или онова издава някаква забрана да летим. Не е живот за космонавт.
	— Ще ви бъде ли от полза да се върнете на Луната?
	— Ами… Да. Не бих могъл да се върна на линията Земя-Луна, но ако бях в Луна Сити, бих могъл да се захвана да превозвам руда за Компанията — те винаги имат недостиг от ракетни щурмани за тази цел и няма да обърнат внимание на досието ми. А ако не си пъхам носа в мръсни работи, могат дори да ме върнат на линията, след време.
	Хариман си играеше с лъжицата, после вдигна поглед.
	— Склонни ли сте, млади господа, да приемете едно делово предложение?
	— Може би. Какво е то?
	— Вие ли сте собственици на _„Кеър Фрий“_?
	— Да. Точно така, ние двамата с Чарли — пречат ни само две ипотеки върху него. За какво ви интересува кораба?
	— Искам да го наема… за да ме закарате с Чарли до Луната.
	Чарли рязко се изправи.
	— Чу ли го какво казва, Мак? Иска да полетим с тази стара таратайка до Луната?
	Макинтайър поклати глава.
	— Няма да можем, мистър Хариман. Старото корито е износено. Горивото изтича и не може да се оправи. Ние дори не му сипваме стандартно гориво — само бензин и течен въздух. Чарли прекарва цялото си време да го кърпи. Някой ден корабът ще се разпадне.
	— Вижте, мистър Хариман — намеси се Чарли. — Защо не си вземете разрешително за екскурзия и не отидете с кораб на Компанията?
	— Не, синко — отвърна старецът. — Не мога да направя това. Знаете при какви условия Обединените нации предоставиха на Компанията монопола за разработването на Луната — никой, който физически не може да издържи това, да не излиза в космоса. Компанията носи пълна отговорност за безопасността и здравето на всички граждани отвъд стратосферата. Официалната причина да се даде това право бе да се избегнат ненужните човешки жертви през първите няколко години на космическите пътувания.
	— И вие не можете да минете физическия преглед?
	Хариман поклати глава.
	— Тогава, по дяволите… щом можете да си позволите да ни наемете, защо просто не подкупите двама доктори? Това вече е правено.
	Хариман се усмихна унило.
	— Знам, че е правено, Чарли, но на мен няма да ми помогне. Как да ви кажа, аз съм мъничко по-известен. Цялото ми име е Делъс Д. Хариман.
	— Какво? Вие сте стария Д. Д.! Пъклени камбани, та самият вие притежавате доста голям дял от Компанията — на практика _вие_ сте Компанията — би следвало да можете да направите всичко, което си поискате, много им здраве на правилата.
	— Това е обичайното мнение, синко, но то е неправилно. Богатите хора не са по-свободни от другите — те са по-малко свободни, много по-малко. Опитах се да направя това, което ми предложихте, но останалите директори не пожелаха да ми разрешат. Те се страхуват да не загубят своето право. То им струва доста скъпо в… ъъъ… правят много разходи за политически контакти да го запазят в този му вид.
	— Е, ама че работа… Можеш ли да проумееш това, Мак? Човекът си има много мангизи, а не може да си ги харчи така, както му се иска.
	Макинтайър не отговори, а изчака Хариман да продължи.
	— Капитан Макинтайър, ако имахте кораб, щяхте ли да ме закарате?
	Макинтайър потри брадичката си.
	— Това е противозаконно.
	— Ще се погрижа да си струва труда ви.
	— Разбира се, че ще ви закара, мистър Хариман. Естествено, че ще го закараш, Мак. Луна Сити! О, божичко!
	— Защо толкова много искате да отидете на Луната, мистър Хариман?
	— Капитане, това е единственото нещо, което наистина съм искал да направя през целия си живот — още от времето, когато бях малко момче. Не знам дали ще успея да ви го обясня или не. Вие младите хора израснахте с космическите пътешествия, така както аз израснах с авиацията. Аз съм доста по-стар от вас, най-малко с петдесет години по-стар. Когато бях дете, никой всъщност не вярваше, че хората някога ще стигнат до Луната. През целия си живот вие сте гледали ракети и първият човек, който стигна до Луната, отиде там, преди вие да сте били юноши. Когато аз бях момче, хората се смееха на тази идея.
	Аз обаче вярвах… аз вярвах. Четях Жул Верн и Уелс, и вярвах, че можем да я осъществим — ще я осъществим. Реших непременно да бъда един от онези, които ще крачат по лунната повърхност, да видя обратната й страна и увиснал в небето, да обърна поглед към лицето на Земята.
	Често оставах без обяд, за да платя членския си внос в Американското космическо дружество, защото исках да вярвам, че и аз помагам за приближаването на деня, в който щяхме да стигнем до Луната. Бях вече стар човек, когато този ден дойде. Живях по-дълго, отколкото трябваше, но няма да си разреша да умра… Няма да си разреша! — докато кракът ми не стъпи на Луната.
	Макинтайър стана прав и протегна ръка.
	— Вие намерете кораб, мистър Хариман. Аз ще го карам.
	— Славно момче си ти, Мак! Нали ви казах, че ще ви закара, мистър Хариман.


	Хариман се унасяше в мисли, той дремеше по време на половинчасовия път на север до Канзас Сити, дремеше с лекия, неспокоен сън на старостта. Като блуждаещи съновидения през съзнанието му се нижеха случки от дългия му живот. Кога беше това… о, да, 1910 година… Малко момче в топла пролетна нощ: „Какво е това, татко?“… „Това е Халеевата комета, сине“… „Откъде е дошла?“… „Не знам, сине. Някъде далеч от небето“… „Колко е красииива, татко! Искам да я пипна“… „Боя се, че няма да можеш, сине“…
	„Делъс, да не би да възнамеряваш да ми съобщиш, че си вложил в тази смахната ракетна компания парите, които спестихме за къщата?“… „Успокой се, Шарлот, моля те. Компанията не е смахната — това е разумно капиталовложение. В някой близък ден ракетите ще изпълнят небето. Корабите и влаковете ще излязат от употреба. Погледни какво става с хората, които са имали далновидността да влагат в компанията на Хенри Форд.“… „И друг път сме ги слушали такива“… „Шарлот, ще дойде ден, когато хората ще излетят от Земята и ще посетят Луната, дори планетите. Това е началото“… „Чувствувам, че главата започва да ме боли. Моля те, постарай се да си легнеш малко по-тихо.“
	Не беше си легнал. Бе седял навън, на верандата през цялата нощ, наблюдавайки как пълната Луна пресича небето. Сутринта щеше да има буря, буря и здраво стиснати тънки устни. Той обаче нямаше да отстъпи. Беше се огънал за толкова много неща, но не и за това. Ала нощта бе негова. Тази нощ щеше да остане насаме със старата си приятелка. Огледа внимателно лицето й. Къде ли беше Морето на кризите? Смешно, не можеше да го различи. Като момче обикновено го виждаше много ясно. Вероятно имаше нужда от нови очила — тази нескончаема канцеларска работа увреждаше зрението му.
	Ала не беше нужно да ги вижда — той ги знаеше всичките къде се намират. Морето на кризите, Морето на плодородието и Морето на спокойствието — това последното имаше богат летопис! — Апенините, Карпатите, стария Тихо с неговите загадъчни лъчи.
	Двеста и четиридесет хиляди мили — десет обиколки на Земята. Разбира се, че хората биха могли да преодолеят такова малко разстояние. Ами да, той би могъл едва ли не да протегне ръка и да докосне Луната — така, както кима зад брястовете.
	Ала нищо не можеше да стори. Нямаше нужното образование.
	„Синко, искам да поговорим сериозно“… „Да, майко?“… „Знам, че се надяваше да станеш студент догодина… (Надявал ли се е? Та това беше смисълът на живота му. Чикагският университет — да се учи при Моултън, после да продължи в обсерваторията «Йъркиз», да работи под надзора на самия д-р Фрост!)… и аз така се надявах. Но откакто баща ти почина, а и момичетата растат, става все по-трудно да свържем двата края. Ти винаги си бил добро момче и упорито се трудеше, за да помагаш. Убедена съм, че ще разбереш“… „Да, майко.“…
	„Извънредно издание! Извънредно издание! СТРАТОСФЕРНА РАКЕТА ПРИСТИГА В ПАРИЖ! Прочетете от началото до края за събитието!“ Слабичкият дребен човечец с дебели лещи грабна вестника и бързо се прибра в кантората. „Погледни това, Джордж!“… „А? Хм, интересно, и какво от това?“… „Не можеш ли да разбереш? Следващият етап е Луната.“… „Господи, какво сукалче си, Делъс. Бедата е там, че четеш твърде много от онези глупави списания. Тъкмо миналата седмица хванах сина си да чете едно от тях — _«Потресаващи истории»_ или някакво подобно заглавие, и надлежно го набих. Твоите родители е трябвало да ти направят същата услуга“… Хариман изправи тесните си рамене на човек на средна възраст. „Те наистина ще отидат на Луната!“… Съдружникът му се изсмя: „Не отстъпвай от своето. Ако бебето иска Луната, татко ще му я свали. Гледай си обаче отбива от цената и комисионните — в тях са парите.“
	Големият автомобил избръмча по Пасио, после зави по булевард Армър. Старият Хариман се размърда неспокойно насън и измърмори нещо под нос.


	— Но, мистър Хариман… — младият мъж с бележника беше явно разтревожен.
	Старецът изсумтя.
	— Чухте ме. Продайте ги. Искам всяка акция, която притежавам, да бъде обърната в пари в брой, колкото е възможно по-скоро: акциите от „Космически линии“, „Космическо снабдяване“, минно дружество „Артемис“, „Отдих и развлечения в Луна Сити“ — всички до една.
	— От това ще паднат цените на борсата. Няма да реализирате пълната стойност на вашите ценни книжа.
	— Смятате ли, че това не ми е известно? Мога да си го позволя!
	— Какво ще стане със средствата, които бяхте заделили за обсерваторията „Ричардсън“ и за фондацията Хариман?
	— Ах, да. Тях не ги пипайте. Трябва да се учреди попечителство. Отдавна трябваше да направим това. Предайте на младия Кеймънс да състави документите. Той знае какво искам.
	Екранът на вътрешния видеофон оживя.
	— Господата пристигнаха, мистър Хариман.
	— Поканете ги да влязат. Това е всичко, Ашли. Действувайте. — Ашли излезе, когато Макинтайър и Чарли влязоха. Хариман стана и се завтече да ги поздрави.
	— Заповядайте, момчета, влизайте. Толкова се радвам да ви видя. Сядайте. Сядайте. Вземете си пура.
	— Страшно се радвам, че ви виждам, мистър Хариман — обади се Чарли. — Всъщност може да се каже, че на нас ни е необходимо да ви видим.
	— Някаква неприятност ли, господа? — Хариман погледна единия, после другия. Макинтайър му отговори.
	— Все още ли поддържате предложението си да ни вземете на работа, мистър Хариман?
	— Дали го поддържам? Естествено, че да. Да не би да се отказвате?
	— В никакъв случай. Сега вече ние се нуждаем от работа. Виждате ли, _„Кеър Фрий“_ лежи посред река Оусейдж с разцепен двигател.
	— Господи, да не сте ранени?
	— Не, само навяхвания и драскотини. Ние скочихме.
	Чарли се изкиска.
	— Аз пък хванах с голи зъби една риба.
	Те незабавно пристъпиха към работа.
	— Вие двамата ще трябва да купите кораба вместо мен. Аз не мога да направя това открито — колегите ми ще се досетят какво се каня да предприема и ще ме спрат. Ще ви дам налични пари, колкото е необходимо. Излизате и намирате някой кораб, който може да се ремонтира за пътешествието. Измислете някаква подходяща история, че например купувате кораба за стратосферна яхта за някой си прахосник или че възнамерявате да създадете арктико-антарктическа туристическа линия. Каквото и да е, стига да не събуди подозрение у някого, че корабът се подготвя за космически полет.
	После, след като министерството на транспорта даде разрешение за стратосферен полет, премествате се в някое безлюдно кътче на запад — ще намеря подходящ парцел земя и ще го купя — и тогава ще се присъединя и аз. После ще монтираме резервоарите за гориво, ще сменим инжекторите, регулаторите и прочее, за да го подготвим за полета. Какво ще кажете?
	Макинтайър явно се колебаеше.
	— Ще се отвори много работа. Чарли, смяташ ли, че ще можеш да извършиш едно такова преустройство без работилница и цехове?
	— Аз ли? Разбира се, че ще успея — с твоята несръчна помощ. Дайте ми само инструментите и материалите, които поискам, и не ме притеснявайте много. Естествено, няма да бъде много луксозен…
	— Никой не го иска луксозен. Искам само кораб, който да не се разпадне, когато започна да натискам копчетата. Изотопното гориво не е шега.
	— Няма да се разпадне, Мак.
	— Ти казваше същото и за _„Кеър Фрий“_.
	— Не е честно, Мак. Питам ви, мистър Хариман… Онова корито беше прогнило и ние знаехме това. Този кораб ще е нещо различно. Ще похарчим малко мангизи, но и ще го направим като хората. Нали така, мистър Хариман?
	Хариман го потупа по рамото.
	— Разбира се, Чарли. Ще получиш толкова пари, колкото поискаш. Това е най-малката ни грижа. А сега заплатите и премиите, които ви определих, устройват ли ви? Не искам да страдате от безпаричие.


	— … Както ви е известно, моите клиенти са най-близките му родственици и неговите интереси са им присърце. Ние твърдим, че поведението на мистър Хариман през последните няколко седмици, както е видно от приведените тук доказателства, недвусмислено показват, че този ум, навремето блестящ в света на финансите, е угаснал. Поради тази именно причина с дълбоко съжаление умоляваме почитаемия съд да обяви, ако това му е угодно, мистър Хариман за недееспособен и да назначи настойник, който да защитава финансовите му интереси и интересите на неговите бъдещи наследници и правоприемници. — Адвокатът седна, доволен от себе си.
	Мистър Кеймънс взе думата.
	— С разрешението на почитаемия съд, ако моят уважаем колега наистина завърши, ще ми позволите ли да заявя, че в своите последни няколко думи той изложи цялата си теза: „финансовите интереси на неговите бъдещи наследници и правоприемници“. Очевидно молителите са убедени, че моят клиент е длъжен така да ръководи работите си, че да обезпечи своите племеннички и племенници и техните потомци с неспечелен от тях разкош до края на живота им. Съпругата на моя клиент е покойница, той няма деца. Всеизвестно е, че в миналото той щедро е обезпечил сестрите си и техните деца и че е учредил ренти за онези близки роднини, които нямат средства за препитание.
	А сега като лешояди, по-хищни и от лешояди, защото те не са съгласни да го оставят да умре спокойно, искат да попречат на моя клиент да харчи през оставащите му няколко години живот богатството си по начин, който най-много му допада. Вярно е, че той продаде ценните си книжа, ала какво странно има в това, че един възрастен човек може да пожелае да се оттегли? Вярно е, че той претърпя известни загуби при ликвидацията на ценните книжа. „Стойността на едно нещо е онова, което то донася.“ Той се оттегляше и поиска парите в брой. Има ли нещо странно в това?
	Каза се, че той отказал да разисква своите действия с така любящите го родственици. Кой закон или принцип задължава даден човек да се съветва с племенниците си по какъвто и да било въпрос?
	Ето защо умоляваме съда да потвърди, че моят клиент е в правото си да постъпва със своята собственост, както намери за добре, да отхвърли тази молба и да посочи вратата на онези, които се бъркат в чужди работи.
	Съдията свали очилата си и грижливо им избърса стъклата.
	— Мистър Кеймънс, този съд също като вас уважава високо личната свобода и можете да бъдете уверен, че каквито и действия да бъдат предприети, то те ще бъдат единствено в интерес на вашия клиент. Въпреки това обаче хората наистина остаряват, хората наистина грохват и в подобни случаи трябва да бъдат вземани под закрила.
	Ще обмисля обстойно този въпрос до утре. Съдът се оттегля.


	От вестник _„Канзас Сити Стар“_:

	 „ИЗЧЕЗНАЛ ЕКСЦЕНТРИЧЕН МИЛИОНЕР“
	 „… не се явил на отложеното заседание на съда. Съдебните пристави се завърнаха от огледа на местата, които Хариман обичайно посещавал, с доклад, че той не е бил виждан от предишния ден. За неуважение на съда е издадена писмена заповед за арестуването му и…“



	Залезът в пустинята възбужда апетита по-силно и от джазов оркестър. Чарли доказа това, като обра последните капки сос и шунката със залък хляб. Хариман връчи на всеки от по-младите мъже пури и също си взе една.
	— Моят лекар твърди, че тези пури са вредни за състоянието на сърцето ми — припомни си той, като запали своята. — Но откакто дойдох при вас, момчета, тук, в ранчото, се чувствувам толкова по-добре, че съм склонен да се съмнявам в думите му. — Той изпусна облак синкавосив пушек и продължи: — Не съм убеден, че здравето на един човек зависи толкова от това, което той прави, колкото от това, дали има желание да го прави. Сега аз правя това, което искам да правя.
	— Какво повече може да поиска човек от живота! — отбеляза Макинтайър.
	— Докъде стигнахме вече с работата, момчета?
	— На моята работа вече й се вижда краят — отвърна Чарли. — Днес привършихме вторите изпитания за налягането в новите резервоари и в тръбите за гориво. Всички земни изпитания са извършени, с изключение на проверката на измервателните уреди. Тя няма да отнеме много време — само четирите часа, необходими да проследим работата им, ако не се натъкна на някоя техническа неизправност. Ами ти, Мак?
	Макинтайър започна да изброява на пръсти:
	— Провизиите и водата са на борда. Три херметични костюма, един резервен и комплекти инструменти. Медикаменти. Таратайката е снабдена с пълната стандартна екипировка за стратосферен полет. Последните лунни ефемериди* все още не са пристигнали обаче.
	[* Таблици, на които са написани астрономическите явления, които ще станат за определен период от време. _Б.пр._]
	— Кога ги очакваш?
	— Всеки момент — трябваше да са вече тук. Не че това е от значение. Празните приказки за това колко е трудно да пилотираш от тук до Луната са само евтини ефекти, с които да се впечатлява публиката. В края на краищата човек нали вижда накъде отива — не е като при океанското корабоплаване. Дайте ми сектант и добър радар и аз ще ви стоваря на което искате място на Луната, без да отворя алманах или звездна таблица, само от общите си познания за степенуваните относителни скорости.
	— Личната реклама не е от значение, Колумбе — рече му Чарли. — Ще приемем, че можеш да се справиш с тази задача. Основното е, че ти вече си готов за тръгване. Нали така?
	— Точно така.
	— Щом случаят е такъв, аз _бих могъл_ да проведа последните изпитания тази вечер. Започвам да се изнервям — нещата вървят твърде гладко. Ако сложиш едно рамо, до полунощ ще сме вече в леглата.
	— Готово, само да си изпуша пурата.
	Известно време те пушиха мълчаливо, всеки си мислеше за предстоящото пътуване и какво означава то за него. Старият Хариман се мъчеше да потисне възбудата, която го бе завладяла при перспективата за предстоящото осъществяване на мечтата на целия му живот.
	— Мистър Хариман…
	— А? Какво има, Чарли?
	— Какво трябва да направи човек, за да забогатее като вас например?
	— Да забогатее ли? Не мога да кажа. Никога не съм си поставял за цел да забогатея. Никога не съм искал да стана богат или известен, или нещо друго от този род.
	— Наистина ли?
	— Да, аз само исках да живея дълго и да видя как всичко се осъществява. У мен нямаше нищо необикновено — много момчета бяха като мен — сред тях имаше и радиолюбители, и строители на телескопи, и любители на самолети. Ние имахме научни клубове, лаборатории и съюзи за научна фантастика — бяхме от онези момчета, които смятат, че има повече романтика в един брой на _„Електрически експериментатор“_, отколкото във всички книги, написани от Дюма. Ние обаче не искахме да станем някой от бързо забогатяващите герои на Хорейшо Алджър, ние искахме да строим космически кораби. Е, някои от нас постигнаха желаното.
	— Господи, татко, разказът ти звучи вълнуващо.
	— Беше действително вълнуващо, Чарли. Въпреки всичките му лоши страни това беше прекрасен, романтичен век и с всяка година става все по-прекрасен и по-вълнуващ. Не, не съм искал да стана богат, само исках да живея достатъчно дълго, за да видя как хората политат към звездите, и ако бог е милостив към мен, самият аз да стигна чак до Луната. — Той внимателно изтърси цял инч бяла пепел в една чинийка. — Беше хубав живот. От нищо не се оплаквам.
	Макинтайър отмести назад стола си.
	— Ако си готов, Чарли, да вървим.
	— Готов съм.
	Всички станаха. Хариман понечи да заговори, после се хвана за гърдите — лицето му посивя като на мъртвец.
	— Прихвани го, Мак!
	— Къде му е лекарството?
	— В джоба на сакото му.
	Положиха го на една кушетка, счупиха малка стъклена ампула в носна кърпа, която задържаха под носа му. Летливата течност сякаш възвърна донякъде цвета на лицето му. Това бе всичко, което можеха да сторят за него — после зачакаха да дойде в съзнание. Чарли наруши неловкото мълчание.
	— Мак, така няма да успеем да доведем делото докрай.
	— Защо?
	— Това е убийство. Той изобщо няма да може да издържи първоначалното ускорение.
	— Може би, ала той го иска. Ти го чу.
	— Ние обаче не бива да му позволим.
	— Защо да не бива? Не е нито твоя работа, нито работа на проклетото патриархално управление да нарежда на човека да не рискува своя живот, правейки онова, което той наистина иска да направи.
	— Все пак имам чувството, че няма да постъпим правилно. Той е такъв чудесен старик!
	— Тогава как искаш да постъпиш с него? Да го върнеш в Канзас Сити, за да могат онези стари хиени да го затворят в лудница, докато умре от мъка ли?
	— Ннне — не това.
	— Хайде излизай и се подготви за изпитанията. Аз идвам.


	На следващата сутрин един открит, пригоден за пустинята автомобил с широки гуми мина през дворната порта на ранчото и спря пред къщата. Набит мъж със сериозно, но приветливо изражение излезе от автомобила и заговори на Макинтайър, който се приближи да го посрещне.
	— Вие ли сте Джеймс Макинтайър?
	— И какво от това?
	— А съм тукашният заместник федерален съдия-изпълнител. Имам заповед за вашето арестуване.
	— По какво обвинение?
	— Заговор за нарушаване на Космическия предохранителен закон.
	Чарли се приближи към тях.
	— Какво става, Мак?
	Заместник съдия-изпълнителят отговори:
	— Предполагам, че вие ще сте Чарлс Къмингс. Ето и заповедта за вашето арестуване. Имам и още една за някакъв човек на име Хариман и решение на съда да сложа пломби на вашия космически кораб.
	— Ние нямаме космически кораб.
	— А какво държите под този голям навес?
	— Стратосферна яхта.
	— Така ли? Ами тогава ще сложа пломба на нея, докато се появи и космически кораб. Къде е Хариман?
	— Ето там вътре. — Чарли го улесни, като му посочи с ръка, без да обръща внимание на намръщената физиономия на Макинтайър.
	Заместник съдия-изпълнителят обърна глава. Чарли явно не сгреши с попадението дори с частица от инча, защото съдия-изпълнителят се сгромоляса кротко на земята. Застанал над него, Чарли разтриваше кокалчетата на пръстите си и се оплакваше.
	— Дявол да го вземе — именно този пръст си счупих, когато играех бейзбол. Все него удрям.
	— Качи татенцето в кабината — отряза го Мак — и го завържи с ремъците в хамака му.
	— Слушам, капитане.


	Те измъкнаха с трактор кораба от хангара, завиха и излязоха на пустинното плато, за да намерят място за излитането. Качиха се. От илюминатора на левия борд Макинтайър видя заместник съдия-изпълнителя. Той се взираше печално подир тях.
	Макинтайър пристегна предпазния си колан, нагласи си корсета и каза в тръбата за разговаряне с машинното отделение.
	— Всичко в ред ли е, Чарли?
	— Всичко е в ред, капитане. Корабът обаче още не може да излети. Мак… _Той не е кръстен._
	— Нямаме време за твоите суеверия!
	До тях достигна тъничкият гласец на Хариман.
	— Наречете го _„Лунатик“_ — това е единственото подходящо име!
	Макинтайър намести глава между меките подложки, натисна две копчета, после бързо и последователно още три и _„Лунатик“_ се издигна от земята.


	— Как си, татко?
	Чарли оглеждаше с тревога лицето на стария човек. Хариман облиза устни и успя да заговори.
	— Добре съм, сине. По-добре не би могло да бъде.
	— Ускорението свърши, отсега насетне няма да е толкова трудно. Ще ти развържа ремъците, така че да можеш да се поразтъпчеш. Ако ме питаш мен обаче, по-добре ще е да си останеш в хамака.
	Той се зае с катарамите. Хариман с мъка потисна един стон.
	— Какво има, татко?
	— Нищо. Абсолютно нищо. Само искам да се поотпусна на тази страна.
	Чарли опипа гърдите на стария човек с уверената чувствителна ръка на механик.
	— Няма да успееш да ме заблудиш, татко. Само че не мога много да ти помогна, докато не кацнем.
	— Чарли…
	— Да, татко?
	— Не мога ли да се преместя до илюминатора? Искам да наблюдавам Земята.
	— Още няма нищо за гледане — корабът я закрива. Веднага щом променим курса, ще те преместя. Знаеш ли какво — ще ти дам приспивателно хапче и след като завием, ще те събудя.
	— Не!
	— Защо?
	— Ще стоя буден.
	— Както кажеш, татко.
	Чарли изпълзя на четири крака като маймуна до предната част на кораба и се залови за халките на щурманското кресло. Макинтайър го запита с поглед.
	— Да, жив е — рече Чарли, — но състоянието му е лошо.
	— Колко лошо?
	— Две счупени ребра със сигурност. Не знам какво още. Не знам дали ще издържи пътуването, Мак. Сърцето му биеше ужасно тежко.
	— Ще издържи, Чарли. Той е жилав.
	— Жилав ли? Той е хилав като канарче.
	— Нямам предвид това. Той е жилав отвътре — това е, което има смисъл.
	— Въпреки това по-добре ще е да снишиш кораба съвсем леко, ако искаш да кацнеш с пълен екипаж на борда.
	— Добре. Ще направя една пълна обиколка около Луната и ще намаля скоростта по спираловидна крива. Смятам, че имаме достатъчно гориво.


	Намираха се вече в свободна орбита — след като Макинтайър направи маневра. Чарли се върна, свали хамака и го премести заедно с Хариман откъм десния борд. Макинтайър уравновеси кораба около напречна ос, така че опашката му да сочи към слънцето, после запали за кратко време два тангенциални двигателя, за да го принуди бавно да се завърти около своята надлъжна ос, и по този начин да създаде слаба изкуствена гравитация. Първоначалната безтегловност при започването на спускането бе предизвикала у стареца характерното гадене и щурманът пожела да спести на пътника си колкото може повече страдания.
	Хариман обаче не се интересуваше от състоянието на стомаха си.
	Ето че всичко бе така, както си го беше представял толкова много пъти. Луната премина величествено покрай илюминатора, по-едра, отколкото я бе виждал досега, с всички свои познати черти, ясни като скъпоценен камък. Тя стори път на Земята, когато корабът продължи да напредва бавно. Самата Земя, както си я беше представял, имаше вид на величава луна, многократно по-голяма от Луната, гледана от Земята, и по-пищна, по-осезаемо красива, отколкото сребристата Луна можеше да бъде. Слънцето бе залязло край Атлантическото крайбрежие — линията на сянката пресече бреговата ивица на Северна Америка, втурна се през Куба и затъмни всичко освен западния бряг на Южна Америка. Той вкуси с наслада меката синева на Тихия океан, усети килима от нежно зелено и кафяво на континентите, възхити се на синьо-белия мраз на полярните шапки. Канада и северните щати бяха засенчени от облак, обширна част с ниско налягане, която обхващаше континента. Тя блестеше с още по-прекрасна ослепяваща белота, отколкото полярните шапки.
	Докато корабът бавно се завъртваше, Земята щеше да изчезне от погледа му и пред илюминатора щяха да дефилират звездите — същите звезди, които той винаги бе познавал, но спокойни, по-ярки и немигащи върху екран от безукорно наситено черно. После Луната щеше да изплува отново пред погледа, за да плени мислите му.
	Изпитваше такова ведро щастие, каквото не бе отредено всекиму да изпита дори за цял един дълъг живот. Почувствува се, сякаш бе онзи някой, живял някога, гледал звездите и мечтал.
	Докато дългите часове идваха и отминаваха, той наблюдаваше, унасяше се в дрямка и бленуваше. Само веднъж бе сигурно заспал дълбоко или вероятно изпаднал в делириум, защото се събуди внезапно с мисълта, че жена му Шарлот го вика. „Делъс — бе казал гласът. — Делъс! Прибери се оттам! Ще умреш от настинка в този нощен хлад.“
	Горката Шарлот! Тя му беше добра съпруга, добра съпруга. Той бе напълно сигурен, че единственото, за което се страхуваше, когато умираше, бе, че той няма да може да се грижи както трябва за себе си. Не беше нейна грешка, че не бе споделяла мечтата му и неговата потребност.


	Чарли нагласи хамака така, че Хариман да може да наблюдава от илюминатора на левия борд, когато минат покрай обратната страна на Луната. Той улавяше с поглед забележителностите, станали му познати от хилядите фотографии, с такава носталгична наслада, сякаш се завръщаше в родната си страна. Когато излязоха отново на видимата откъм Земята страна, Макинтайър снижи бавно кораба и се приготви да кацне източно от Морето на изобилието на около десет мили от Луна Сити.
	Кацането, общо взето, не мина зле. Той трябваше да кацне, без да бъде насочван от Земята, а и нямаше втори щурман, който да наблюдава радара вместо него. В желанието си да кацне леко, той пропусна целта с около тридесет мили, но хладнокръвно направи всичко, което бе по силите му. Въпреки това корабът много силно се разтърси.
	Когато кацнаха и прахът от пемза се разнесе наоколо им, Чарли се качи до щурманската кабина.
	— Как е нашият пътник? — попита Мак.
	— Ще видя, но не бих се обзаложил, че е добре. Кацането беше отвратително, Мак.
	— По дяволите, направих каквото можах.
	— В което съм убеден, капитане. Зарежи това.
	Пътникът обаче бе жив и в съзнание независимо от кръвотечението от носа и розовата пяна на устните му. Той полагаше немощни усилия да се измъкне от пашкула си. Като действуваха дружно, те му помогнаха.
	— Къде са херметичните костюми? — беше първият му въпрос.
	— Спокойно, мистър Хариман. Още не можете да излезете навън. Трябва да ви окажем първа помощ.
	— _Донесете ми костюма!_ Първата помощ може да почака.
	Мълчешком постъпиха така, както той заповяда. Левият му крак на практика не беше годен за нищо и се наложи да му помогнат да излезе от люка, хванали го от двете страни. Но с неговата незначителна маса, която имаше лунно тегло само двадесет фунта, той изобщо не им тежеше. На петдесетина ярда от кораба намериха местенце, където можеха да подпрат главата му на къс вулканична скала и оставят да гледа.
	Макинтайър допря шлема си до този на стария човек и заговори.
	— Ще ви оставим тук, за да се наслаждавате на гледката, докато ние се приготвим за прехода до града. Той е на четиридесет мили, общо взето, е близо, но ще трябва да вземем резервни бутилки с въздух, провизии и багаж. Скоро ще се върнем.
	Хариман кимна, без да отговори, и стисна ръкавиците им с неподозирана сила.
	Той седеше много спокойно, като триеше ръце о лунната повърхност и усещаше необикновено лекия натиск на тялото си върху нея. Най-сетне в сърцето му цареше покой. Нараняванията престанаха да го болят. Той _беше_ там, където бе копнял да бъде. Беше вървял подир своята мечта. На западния хоризонт се виждаше Земята, зелено-синя гигантска луна в последна четвърт. От тъмното, осеяно със звезди небе над главата му светеше слънцето. А под него беше Луната, самата лунна повърхност. Той беше на Луната! Отпусна се кротко назад, а една вълна от блаженство, която се просмука чак до мозъка на костите му, го заля като прилив.
	За миг вниманието му се отклони и още веднъж му се стори, че го викат по име. „Глупаво — помисли си той, — остарявам, умът ми изневерява.“


	Завърналите се в кабината Чарли и Мак монтираха върху една носилка скоби за раменете.
	— Ето, това ще свърши работа — отбеляза Мак. — Най-добре ще е да разбутаме татко, трябва да тръгваме.
	— Аз ще го доведа — отвърна Чарли. — Ще го вдигна и ще го донеса. Не е толкова тежък.
	Чарли се забави повече, отколкото Макинтайър бе очаквал. Върна се сам. Мак го изчака да затвори люка и отметна шлема си.
	— Беда ли?
	— Остави носилката, капитане. Тя няма да ни потрябва. Да, говоря сериозно — продължи той. — Татко е мъртъв. Направих необходимото.
	Без да каже нито дума, Макинтайър се наведе и взе широките ски, необходими за преодоляването на прахообразната пепел. Чарли последва примера му. После метнаха на рамо резервните бутилки с въздух и излязоха през люка.
	Не си направиха труда да затворят след себе си външната врата на шлюза.


	Дългата вахта

	1


	„От Лунна база излетяха девет кораба. Щом се озоваха в космоса, осем от тях се наредиха около най-малкия, като образуваха куб. Те запазиха тази фигура през целия път до Земята.
	На най-малкия кораб се виждаха адмиралски отличителни знаци — въпреки това на борда му нямаше жива душа. Той дори не бе и пътнически кораб, а спомагателен кораб-робот, предназначен за радиоактивни товари. Този път той превозваше само един оловен ковчег и гайгеров брояч, който не преставаше да пиука.“
	Из уводната статия _„След десет години“_, филм 38, 17 юни 2009, Архив на в. „Ню Йорк Таймс“



	Джони Дейлкуист пусна дим към гайгеровия брояч. Усмихна се кисело и отново опита. Цялото му тяло бе вече радиоактивно. Дори дъхът му, димът от неговата цигара можеше да накара гайгеровия брояч да запиука.
	Откога се намираше тук? На Луната времето не е от значение. Два дни? Три? Седмица? Мислите му се втурнаха назад — последното запечатало се ясно в паметта му събитие беше, когато Комендантът бе изпратил да го повикат веднага след закуска…


	— Лейтенант Дейлкуист се явява по заповед на Коменданта.
	Полковник Тауърс вдигна поглед.
	— А, Джон Езра. Седнете, Джони. Цигара?
	Джони седна озадачен, но поласкан. Той уважаваше полковник Тауърс заради неговия блясък, способността му да властвува и заради воинската му слава. Джони нямаше слава на воин. Той бе произведен в чин при защитата на докторската си дисертация по ядрена физика и понастоящем бе младши офицер в бойната ракетна част към Лунната база.
	На полковника му се искаше да разговарят за политика — Джони изпадна в недоумение. Накрая Тауърс стигна до същността на въпроса — беше опасно (така го каза) да се остави контролът върху света в ръцете на политици — властта трябва да се държи от научно подбрана група. Накратко — от Патрула.
	Джони бе по-скоро объркан, отколкото шокиран. Като абстрактна идея твърдението на Тауърс звучеше правдоподобно. Обществото на народите се бе разпаднало и слязло от сцената — какво би попречило и на Организацията на обединените нации да се разтури и по този начин да се стигне до нова световна война.
	— А вие знаете колко страшна би била подобна война, Джони.
	Джони се съгласи. Тауърс рече, че се радва, задето Джони е разбрал същността на въпроса. Старшият офицер в ракетната част би могъл и сам да се справи с работата, но е по-добре да са налице и двамата специалисти.
	Джони рязко потрепна.
	— Вие _наистина_ ли ще предприемете нещо в тази насока? — Беше си помислил, че Комендантът само така си говори.
	Тауърс се усмихна.
	— Ние не сме политици — не сме от онези, които само говорят. Ние действуваме.
	Джони подсвирна.
	— Кога започва това нещо?
	Тауърс натисна леко едно копче. Джони се слиса, като чу собствения си глас, после разпозна, че записаният разговор се бе провел в столовата на младшите офицери. Политически спор, припомни си той, който бе зарязал… и добре бе направил! Но това, че е бил шпиониран, го подразни.
	Тауърс изключи записа.
	— Ние _започнахме_ да действуваме — каза той. — Знаем кой е благонадежден и кой не е. Да вземем Кели… — Той махна с ръка към високоговорителя. — Кели е политически неблагонадежден. Вие забелязахте ли, че го няма на закуска?
	— Помислих, че е на вахта.
	— Вахтите на Кели свършиха. О, успокойте се — нищо лошо не му се е случило.
	Джони се замисли.
	— Аз в кой списък съм? — попита той. — На благонадеждните или на неблагонадеждните?
	— След вашето име има поставена въпросителна. Аз обаче твърдях от самото начало, че на вас може да се разчита. — Той се усмихна закачливо. — Няма да ме изкарате лъжец, нали, Джони?
	Дейлкуист не отговори. Тауърс каза рязко:
	— Хайде сега. Какво е мнението ви по този въпрос? Говорете!
	— Ами ако питате мен, това е твърде голям залък за вашата уста. Макар и да е вярно, че Лунната база контролира Земята, но самата Лунна база е удобен прицел за един кораб. Една ракета и… край!
	Тауърс взе бланка за радиограма и му я подаде — тя гласеше: „ПРИБРАХ ЧИСТОТО ТИ ПРАНЕ — ЗАК.“
	— Това означава, че всяка бойна глава на борда на _„Тригве Лай“_ е извадена от строя. Получих рапорти от всеки кораб, за който имаме основание да се тревожим. — Той се изправи. — Размислете добре и елате при мен след обяда. Майор Морган се нуждае незабавно от вашата помощ, за да смените контролните честоти на ракетите.
	— Контролните честоти ли?
	— Естествено. Не искаме ракетите да направят засечка, преди да достигнат целта си.
	— Какво? Нали казахте, че идеята е да се предотврати войната?
	Тауърс подмина този въпрос.
	— Няма да има война — само психологически опит, едно-две маловажни градчета. Леко кръвопускане, за да избегнем всеобщата война. Проста аритметика.
	Той постави ръка на рамото на Джони.
	— Вие не сте гнуслив или няма да сте офицер в ракетна част. Мислете за това като за хирургическа операция. И помислете за семейството си.
	Джони Дейлкуист мислеше за семейството си.
	— Моля ви, сър, искам да се срещна с командуващия.
	Тауърс се навъси.
	— Комодорът отсъствува. Както знаете, замествам го аз. Елате пак при мен — след обяда.
	Комодорът наистина отсъствуваше. Комодорът беше мъртъв. Ала Джони не знаеше това.


	Дейлкуист се върна в столовата, купи си цигари, седна и запали. Стана, смачка угарката и се отправи към западния шлюз на Базата. Там се пъхна в космическия си костюм и отиде при дежурния по шлюз.
	— Отвори ми, Смити.
	Морският пехотинец изглеждаше изненадан.
	— Нямам право да пускам никого на повърхността без нареждане от полковник Тауърс, сър. Не сте ли известен?
	— О, да! Дайте ми дневника си. — Дейлкуист го взе, написа си разрешение и го подписа: „по разпореждане на полковник Тауърс“. — Най-добре се обадете на коменданта и проверете — добави той.
	Дежурният по шлюз го прочете и напъха дневника в джоба си.
	— О, не, лейтенанте. Вашата дума е достатъчна.
	— Не обичате да безпокоите коменданта, а? Не ви упреквам. — Той влезе, затвори люка и зачака да бъде изсмукан въздухът.
	Като излезе на лунната повърхност, той замижа от светлината и забърза към края на релсовия път за ракетните площадки. Там стоеше вагонетка. Вмъкна се в нея, смъкна капака и натисна копчето за тръгване. Вагонетката се стрелна към възвишенията, гмурна се в един тунел и излезе на площадка, осеяна с метални ракети, като свещи върху торта. После бързо се мушна във втори тунел през други възвишения. Усети как стомахът му се сви от намаляването на скоростта и вагонетката спря при подземния арсенал за бойни глави.
	Щом Дейлкуист излезе от вагонетката, той включи своя радиотелефон. Облеченият в космически костюм караул на входа застана за проверка.
	— Добро утро, Лопец — поздрави Дейлкуист и мина край него на път към люка. Отвори го.
	Караулът му даде знак да се отдръпне.
	— Хей! Никой не може да влиза без заповед от Коменданта. — Той премести автоматичната си пушка, бръкна в чантичката си и извади някакъв лист. — Четете, лейтенанте.
	Дейлкуист махна с ръка към листа.
	— Лично аз съм я писал тази заповед. Четете я _вие_ — изтълкували сте я погрешно.
	— Не разбирам как, лейтенанте.
	Дейлкуист му изтръгна листа, вторачи поглед в него, после посочи един ред.
	— Виждате ли? „… с изключение на лица специално определени от Коменданта.“ Това са ракетните офицери — майор Морган и аз.
	Патрулът бе явно обезпокоен. Дейлкуист каза:
	— По дяволите, направете справка в устава за „специално определени“ — търсете в раздел _„Ракетни площадки, охрана, начин на действие“_. Не ми казвайте, че сте си забравили устава в казармата!
	— О, не, сър! У мене е. — Патрулът посегна към чантичката си. Дейлкуист му върна листа, патрулът го пое, поколеба се, после опря оръжието о хълбок, премести лоста в лявата си ръка и бръкна в чантата с дясната.
	Дейлкуист грабна пушката, мушна я между краката на патрула и после рязко я дръпна. Захвърли оръжието и се вмъкна в шлюза. Като хлопна вратата, видя как патрулът се мъчеше да се изправи на крака и как протяга ръка към оръжието на кръста си. Дейлкуист затвори с резе външната врата и усети, че го засърбяха ръцете, когато един куршум уцели вратата.
	Той се хвърли към вътрешната врата, дръпна лоста за въздуха, втурна се обратно към външната врата и увисна на дръжката с цялото си тегло. Веднага почувствува, че тя се движи. Патрулът вдигаше нагоре, лейтенантът дърпаше надолу — той разчиташе единствено на своето ниско лунно тегло. Дръжката бавно се надигна пред очите му.
	През въздушния клапан в шлюза нахлу въздух от хангара. Дейлкуист усети как космическият костюм прилепна о тялото му, докато налягането в шлюза започна да се изравнява с налягането вътре в костюма. Той престана да се напряга и остави патрулът да повдига дръжката. Това нямаше вече значение — тринадесет тона въздушно налягане притискаха затворената врата.
	Той подпря вътрешната врата към хангара, така че да не може да се затваря. Докато тя беше отворена, шлюзът не можеше да действува — никой не можеше да влезе.
	Пред него в хангара стояха бойните глави — по една за всяка ракета, разположени в редици на достатъчно разстояние една от друга, за да се предотврати всякаква възможност за самопроизволна верижна реакция. Това бяха най-чудовищните оръжия в цялата позната вселена, но те бяха негови рожби. Бе застанал между тях и всеки, който би ги използвал злонамерено.
	Но сега, когато вече бе тук, той нямаше никакъв план как да използва временното си предимство.
	Високоговорителят на стената запращя.
	— Хей, лейтенанте! Какво става тук? Полудяхте ли?
	Дейлкуист не отговори. Нека Лопец продължава да се чуди — тъкмо през това време той ще реши какво да прави. А Джони Дейлкуист трябваше да спечели колкото е възможно повече минути. Лопец продължаваше да роптае. Накрая млъкна.
	Джони се бе подчинил на несъзнателен подтик да не позволи бойните глави… _неговите_ бойни глави… да бъдат използвани за „опити върху едно-две маловажни градчета“. Сега какво трябваше да направи? Не, Тауърс не би могъл да влезе през люка. Джони щеше да си седи тук, затворен до куково лято.
	Не се самозаблуждавай, Джон Езра! Тауърс ще успее да влезе. Някой мощен експлозив за външната врата — след това въздухът ще изтече навън и нашето момче Джони ще се удави в кръвта от пръсналите му се дробове — докато бойните глави ще си останат невредими по местата си. Те бяха създадени така, че да устояват на прехода от Луната до Земята, вакуумът изобщо не можеше да им навреди.
	Реши да остане в космическия си костюм, който щеше да го предпази от вакуума. Само като си помисли човек — неговият избор бе старческа смърт.
	Или можеха да пробият дупка, да изпуснат въздуха и да отворят вратата, без да разбиват шлюза. Или пък Тауърс можеше да нареди да се построи нов шлюз. Малко вероятно, помисли си Джони — един преврат зависи най-вече от бързината. Тауърс почти сигурно щеше да избере най-бързия начин — разбиването с експлозив. А Лопец вероятно вече се обаждаше в Базата. Петнадесет минути са достатъчни на Тауърс, за да си облече костюма и да стигне дотук, може би кратък пазарлък… а после! Увеселението ще свърши.
	Петнадесет минути…
	За петнадесет минути бойните глави могат да попаднат в ръцете на заговорниците. За петнадесет минути той трябва да направи бойните глави неизползваеми.
	Атомната бойна глава се състои от две или повече изолирани части, пълни с радиоактивен материал — плутоний например. Разделени, те са избухливи колкото фунт краве масло, но наруши ли се изолацията, те избухват. Усложненията се крият в механизмите и електронните вериги, които се използват, за да разкъсат изолацията по най-точния начин и в най-точното място и време.
	Тези вериги, „Мозъкът“ на бойната глава, се разушават лесно, ала е трудно да се разруши самата бойна глава поради изключителната й простота. Джони реши да разбие „мозъците“… и то бързо!
	Единствените инструменти, които имаше подръка, бяха обикновени сечива, използвани при боравенето с бойните глави. Като оставим настрани гайгеровия брояч, високоговорителя от веригата на радиотелефона, контролната телевизионнна камера, свързана с базата и самите бойни глави, помещението беше голо. Ако се наложеше да се работи върху някоя бойна глава, тя се отнасяше на друго място — не поради опасения от експлозия, а за да се намали облъчването на служителите. Радиоактивният материал в една бойна глава е затворен в „капсула“, която при тези бойни глави бе от злато. Златото спира алфа, бета и значителна част от смъртоносното гама излъчване — но не и неутроните.
	Отровните неутрони, които излъчва плутоният, трябва да изтекат, защото в противен случай ще последва верижна реакция — т.е. експлозия! Стаята бе окъпана от невидим, почти недоловим дъжд от неутрони. Помещението бе нездравословно — правилникът изискваше да се остава в него колкото е възможно за по-кратко време.
	Гайгеровият брояч регистрира радиоактивния фон от космическите лъчи, следите от радиоактивност в лунната кора и вторичната радиоактивност, причинена из цялата стая от неутроните. Свободните неутрони притежават неприятното свойство да заразяват всичко, до което се докоснат, правейки го радиоактивно — без значение дали е бетонна стена, или човешко тяло. Щеше да се наложи след известно време помещението да бъде напуснато.
	Дейлкуист завъртя едно копче на гайгеровия брояч — уредът престана да пиука. Беше преминал на друг обхват, за да изключи звука на радиоактивния фон. Той извади плаката за радиоактивно облъчване, каквато всеки член на персонала, изложен на облъчване, носеше — беше от онзи вид, който веднага дава резултата, и не беше употребявана, преди да дойде тук. Най-чувствителният край бе вече леко потъмнял. В средата плаката се пресичаше от червена линия. Теоретически, ако в продължение на една седмица собственикът й бъде изложен на такова количество радиоактивно облъчване, та да потъмнее плаката до тази линия, то той вече ставаше, както си припомни Джони, „пътник“.
	Тежкият космически костюм бе свален — сега Дейлкуист трябваше само да бърза. Да си свърши работата и да се предаде — по-добре да бъде затворник, отколкото да се мотае из помещение, „горещо“ като това.
	Той грабна един объл чук от таблото за инструменти и се залови за работа, прекъсна само за да изключи телевизионната камера. Първата бойна глава му създаде затруднения. Той понечи да смаже горния чип на „мозъка“, после се спря, изпълнен с отвращение. През целия си живот бе ценял твърде високо добре изпипаните механизми.
	Събра кураж и замахна — звънна стъкло, заскрибуца метал. Настроението му се промени. Започна да изпитва срамно удоволствие от разрушаването. Продължи с въодушевление да замахва, да раздробява, да руши!
	Бе толкова погълнат, че първоначално не чу, че викат името му.
	— Дейлкуист! Отговорете ми! Там ли сте?
	Той избърса потта си и погледна към телевизионния екран. Облещи се смутената физиономия на Тауърс.
	Джони с ужас откри, че е повредил само шест бойни глави. Дали щяха да го заловят, преди да успее да свърши? О, не! Той _трябваше_ да свърши. Увъртай, момче, увъртай!
	— Да, полковник? Мен ли търсите?
	— Разбира се, че ви търся. Какво означава всичко това?
	— Съжалявам, полковник!
	Изражението на Тауърс малко поомекна.
	— Включете телевизионната камера, Джони, не ви виждам. Какъв беше този шум?
	— Камерата е включена — излъга Джони. — Трябва да е повредена. Този шум… ъъъ, да ви кажа честно, полковник, постарах се никой да не може да влезе тук.
	Тауърс се поколеба, после каза решително:
	— Ще приема, че сте болен, и ще ви изпратя при военния лекар. Но искам да излезете оттам незабавно. Това е заповед, Джони.
	Джони отговори бавно.
	— Все още не мога, полковник. Дойдох тук да взема едно решение, но все още не съм го взел окончателно. Казахте да дойда при вас след обяда.
	— Имах предвид да си стоите в жилищното помещение.
	— Да, сър. Но аз си помислих, че трябва да застана на вахта при бойните глави, ако реша, че не сте прав.
	— Не сте вие, който решавате, Джони. Аз съм старши по чин. Вие сте положили клетва да ми се подчинявате.
	— Да, сър. — Това бе прахосване на време. Старата лисица сигурно бе повикала вече цял взвод. — Но съм се заклел също така да пазя и мира. Бихте ли дошли тук да обсъдим този въпрос? Не искам да направя погрешна стъпка.
	Тауърс се усмихна.
	— Добра идея, Джони. Чакайте там — убеден съм, че ще получите просветление. — Екранът потъмня.
	— И така — рече Джони — предполагам, че вече ме смятате за малоумен — ала малко грешите! — Той взе чука, готов да използва спечелените минути.
	Спря почти веднага — досети се, че разбиването на „мозъците“ не е достатъчно. Резервни „мозъци“ нямаше, но имаше много добре снабден склад за електроника. Морган би могъл временно да приспособи контролни вериги за бойните глави. Ами да, той самият можеше — недотам изпипани, но щяха да свършат работа. Проклятие! Налагаше се да разбие самите бойни глави — и то през следващите десет минути.
	Бойната глава обаче се състоеше от твърди метални касети, обвити в тежка капсула. Нямаше да успее… не и за десет минути.
	По дяволите!
	Имаше, разбира се, един начин. Дейлкуист познаваше контролните вериги — освен това знаеше как да се справи с тях. Тази бойна глава например: ако извадеше предпазителя, окачеше управляващите вериги, скъсеше контролната верига и прекъснеше блокиращата верига — после отвиеше _онова_ и стигнеше до _там_, той можеше просто с една дълга твърда тел да възпламени бойната глава.
	Да изпрати и другите бойни глави заедно с цялата долина и самия себе си на онзи свят?
	Заедно с Джони Дейлкуист. Това именно беше трудното.
	През цялото време правеше всичко онова, което бе намислил, до стъпката на действителното възпламеняване на бойната глава. Готова за възпламеняване, тя сякаш заплашваше като звяр, който се готви за скок. Той се изправи облян в пот.
	Питаше се дали ще има достатъчно смелост. Не искаше да се паникьосва — а очакваше именно това. Бръкна в джоба на сакото си и извади снимка на Едит и бебето. „Мило дете — каза той, — ако се измъкна от тази каша, никога повече няма дори да се опитвам да се забърквам в някаква история.“ Той целуна снимката и я прибра. Нищо друго не му оставаше, освен да чака.
	Защо ли се бавеше Тауърс? Джони искаше да бъде сигурен, че Тауърс се намира в обсега на експлозията. „Каква чудесна шега за тази мижитурка! Аз седнал тук, готов да изстрелям бойната глава срещу него!“ Тази мисъл го развесели, тя го наведе на друга, по-разумна: защо трябваше да хвърля във въздуха и себе си — жив?
	Имаше и друг начин за действие — „поздрав от мъртвеца“. Да измисли някакъв начин, при който последната стъпка, тази, при която да се възпламени бойната глава, да не настъпи, докато той си държи ръката върху някакво копче, лост или нещо от този род. Тогава, ако те разбият с взрив вратата или го застрелят, или нещо друго — все пак веселбата да стане.
	Още по-добре ще е, ако съумее да ги задържи на разстояние само със заплахата за този механизъм — рано или късно помощ щеше да дойде, Джони бе убеден, че повечето от хората от Патрула не участвуват в отвратителния заговор — и тогава той щеше да се завърне с маршова стъпка у дома! Какво триумфално завръщане! Той ще излезе в оставка и ще си намери преподавателска работа, неговата вахта ще е свършила.
	През цялото време продължаваше да работи. Електрически ли да бъде? Не, времето беше много малко. Ще го направи чисто механичен. Беше го измислил как да го направи, но едва бе започнал и високоговорителят го повика.
	— Джони?
	— Вие ли сте, полковник? — ръцете му продължаваха да действуват.
	— Пуснете ме да вляза.
	— Хайде, полковник, това не влизаше в споразумението. — Къде по дяволите да намери онова, нещо, което можеше да използва за дълъг лост?
	— Давам ви дума, че ще вляза сам, Джони. Ще разговаряме очи в очи.
	_Неговата_ дума!
	— Можем да разговаряме по високоговорителя, полковник.
	Ах, ето го — метален метър, окачен на таблото за инструменти.
	— Джони, предупреждавам ви. Пуснете ме да вляза или ще вдигна вратата във въздуха.
	Жица — беше му необходима жица, сравнително дълга и твърда. Той откъсна антената от костюма си.
	— Няма да го направите, полковник. Това ще погуби бойните глави.
	— Вакуумът нищо няма да им навреди. Престанете да увъртате.
	— По-добре се допитайте до майор Морган. Вакуумът с нищо няма да им навреди — взривната декомпресия обаче ще разруши електронните вериги.
	Полковникът не беше специалист по бойни глави — той замълча за няколко минути. Джони продължи да работи.
	— Дейлкуист — заговори отново Тауърс, — това е нагла лъжа. Направих справка с Морган. Разполагате с шестдесет секунди да си облечете костюма, ако все още не сте направили това. Ще вдигна вратата във въздуха.
	— Не, няма да го направите — рече Джони. — Чували ли сте някога за „поздрава на мъртвеца“? — Сега да помисли за противотежест и да опъне тетивата.
	— Е? Какво имате предвид?
	— Приспособих номер седемнадесет за ръчно възпламеняване. Освен това обаче измайсторих и една играчка. Бомбата няма да избухне, докато опъвам един ремък, който държа в ръката си. Ала ако нещо се случи с мен — _тя ще избухне!_ Вие се намирате на около петдесет стъпки от центъра на експлозията. Помислете си!
	Последва кратко мълчание.
	— Не ви вярвам.
	— Така ли? Попитайте тогава Морган. Той ще ми повярва. Той може да го огледа внимателно с телевизионната камера. — Джони закрепи колана на космическия си костюм към края на метъра.
	— Казахте, че камерата не работи.
	— Излъгах ви. Този път ще ви го докажа. Накарайте Морган да ми се обади.
	След малко се появи физиономията на майор Морган.
	— Лейтенант Дейлкуист?
	— Здравей, Гадино! Почакай за секунда! — изключително предпазливо Дейлкуист направи едно последно свързване, докато държеше надолу края на метъра. Все така внимателно той хвана здраво колана с другата си ръка, седна на пода, протегна ръка и включи телевизионната камера.
	— Виждаш ли ме, Гадино?
	— Виждам те — отвърна надуто Морган. — Що за глупост е това?
	— Малка изненада, която измайсторих. — Той обясни действието на механизма, кои вериги е изключил, кои са били скъсени, как цялата тази набързо стъкмена механична серия се задействува.
	Морган кимна.
	— Само че ти блъфираш, Дейлкуист. Сигурен съм, че не си прекъснал верига „К“. На теб не ти стиска да се самовзривиш.
	Джони злорадо се ухили.
	— Наистина не ми стиска. И точно това е най-красивото. Бомбата не може да избухне, _докато аз съм жив_. Ако вашият мазен шеф, бившият полковник Тауърс, взриви вратата, аз ще умра и бомбата ще избухне. За мен това няма да бъде вече от значение, но за него ще бъде. По-добре вземи да му го кажеш — той изключи.
	След малко гласът на Тауърс се обади по високоговорителя.
	— Дейлкуист?
	— Чувам ви.
	— Не е необходимо да погубвате живота си. Излезте навън и ще бъдете пенсиониран с пълно възнаграждение. Можете да се приберете у дома, при семейството си. Това е обещание.
	Джони побесня.
	— Не забърквайте в тази история семейството ми!
	— Помислите си за тях, човече.
	— Млъквайте! Връщайте се в дупката си. Сърби ме и трябва да се почесвам, а целият този вертеп може да избухне кажи-речи в скута ви.


	2

	Джони рязко се изправи. Беше задрямал — ръката му не бе пуснала ремъка, но той потрепера само при мисълта, че би могло да се случи.
	Може би трябваше да свали скалъпения механизъм от бойната глава и да разчита на това, че няма да посмеят да го изкарат навън? Но подготвяйки измяната, Тауърс си бе сложил главата в торбата — той можеше и да рискува. Ако направеше това при свалено приспособление, Джони щеше да умре, а Тауърс да се добере до бойните глави. Не, той не трябваше да допуска това — нямаше да позволи само заради малко сън неговото момиченце да расте при военна диктатура.
	Той чу пиукането на гайгеровия брояч и си спомни, че бе сменил обхвата. Сигурно радиоактивността в помещението се увеличаваше, вероятно от разбитите „мозъчни“ вериги — те също бяха облъчени — бяха живели твърде продължително в близост с плутония. Той извади плаката си.
	Тъмното петно напредваше към червената линия.
	Той я прибра и каза:
	— Момче, или намери изход, или ще започнеш да светиш като циферблат на часовник. — Това беше метафора — облъчената животинска тъкан не свети — тя просто загива, бавно.
	Телевизионният екран светна. Появи се физиономията на Тауърс.
	— Дейлкуист? Искам да поговоря с вас.
	— Изчезвай!
	— Да допуснем, че вие наистина ни създадете главоболия.
	— Какви главоболия, по дяволите — та аз ви спрях!
	— За момента. Уреждам да получа нови бойни глави…
	— Лъжец.
	— … но вие ни бавите. Имам предложение.
	— Не ме интересува.
	— Почакайте. Когато всичко свърши, аз ще бъда шеф на световното правителство. Ако ми съдействувате, дори и сега, ще ви направя ръководител на администрацията.
	Джони му обясни какво да прави с предложението си.
	— Не ставайте глупак! — каза Тауърс. — Какво ще спечелите, като умрете?
	Джони изсумтя.
	— Тауърс, каква първокласна гадина сте вие. Споменахте за моето семейство. Бих предпочел да ги видя мъртви, отколкото да живеят под властта на такъв жалък Наполеон като вас. А сега се махайте — трябва да се отдам на размисъл.
	Тауърс изключи.
	Джони отново си извади плаката. Тя като че ли не беше потъмняла повече, но убедително му напомни, че времето изтича. Беше гладен и жаден — а и не можеше да стои вечно буден. За да дойде кораб от Земята, бяха необходими четири дни — по-рано не можеше да очаква спасението. А нямаше да издържи четири дни — преминеше ли тъмното петно червената линия, той ставаше „пътник“.
	Единствената му възможност беше да повреди бойните глави така, че да не могат да се поправят и да се измъкне навън — преди плаката съвсем да потъмнее.
	Той се замисли как да стори това, после се залови за работа. Закачи тежест на ремъка и я завърза с въже. Ако Тауърс взривеше вратата, той се надяваше да задействува приспособлението, преди да умре.
	Съществуваше прост, макар и нелек начин да повреди бойните глави, така че да не е във възможностите на Лунната база да ги поправи. В сърцевината на всяка бойна глава се намираха две полукълба от плутоний — повърхностите им бяха гладко полирани, за да се получи идеален контакт при допира им едно до друго. Най-малката грапавина би попречила на верижната реакция, от която зависи атомната експлозия.
	Джони започна да разглобява една от бомбите.
	Трябваше да отвие четири гайки, после да счупи стъклената обвивка на вътрешната част. С изключение на тази операция, разглобяването на бойната глава се оказа лесно. Най-сетне пред него лежаха двете блестящи, с гладка огледална повърхност полукълба.
	Удар с чука — и едното не беше вече гладко полирано. Още един удар и второто се натроши като стъкло.
	Часове по-късно, уморен до смърт, той се върна при бойната глава с приспособлението. Като полагаше усилия да се успокои, той изключително предпазливо свали приспособлението. След малко и нейните сребристи полукълба бяха обезвредени. В помещението вече нямаше използваема бойна глава — само целият му под бе осеян с огромно богатство от най-ценния, най-отровния и най-смъртоносния химически елемент в познатия свят.
	Джони погледна смъртоносните отпадъци.
	— А сега бързо в костюма и бегом навън, синко — рече си той гласно. — Чудя се какво ли ще каже Тауърс?
	Той се запъти към таблото с инструментите с намерението да окачи чука. Като мина покрай гайгеровия брояч, той бясно запиука.
	Плутоният трудно влияе на гайгеровия брояч, но вторичното облъчване от плутония му влияе. Джони погледна чука, после го доближи до уреда. Броячът запищя.
	Джони бързо захвърли чука и се върна при костюма си.
	Като минаваше покрай брояча, той отново запиука. Дейлкуист внезапно спря.
	Доближи едната си ръка до брояча. Пиукането му прерасна в непрекъснат вой. Без да се помръдне, той пъхна ръка в джоба си и извади плаката за облъчване.
	Тя бе наситено черна от единия до другия край.


	Облъчването бързо стигна до костния мозък. Нищо не може да се направи — с жертвата е свършено. Неутроните на плутония се разсейват из тялото, йонизират тъканите, видоизменят атомите в радиоактивни изотопи, разрушават и убиват. Смъртоносната доза е нищожно малка — напълно достатъчна е една десета от зрънце трапезна сол — достатъчно малка доза, за да проникне и през най-малката пролука. По време на историческата програма „Манхатън“ незабавната ампутация се е смятала като единствено възможната мярка за първа помощ.
	Всичко това беше известно на Джони, но то вече не го вълнуваше. Той седна на пода, за да изпуши една безценна цигара и да размишлява. Събитията от дългата му вахта препускаха из мислите му.
	Той пусна облаче дим към гайгеровия брояч и като чу как гръмогласно запиука, тъжно се засмя. Сега вече и дъхът му бе „горещ“ — въглерод 14, предположи той, отделен от кръвообращението му като въглероден двуокис. Това нямаше значение.
	Вече нямаше смисъл да се предава, нито пък би доставил това удоволствие на Тауърс — ще изкара вахтата си именно тук. Освен това като поддържа блъфа, че една от бойните глави е готова да избухне, той можеше да им попречи да заграбят суровината, от която се правят бойните глави. Това в крайна сметка можеше да се окаже важно.
	Без изненада прие факта, че не се чувствуваше нещастен. Имаше някаква сладост в това да нямаш повече никакви грижи. Нищо не го болеше, нищо не го притесняваше, даже вече не беше и гладен. Физически все още се чувствуваше добре, а в душата му цареше покой. Той бе мъртъв, знаеше, че е мъртъв, и въпреки това все още имаше сили да върви, да диша, да вижда и да чувствува.
	Дори не се чувствуваше самотен. Той не беше сам — с него имаше другари — полковник Боуи, твърде болен, за да се движи, но който настояваше да го пренесат отвъд линията, умиращият капитан на _„Чесапийк“_ с все още безсмъртно предизвикателство на устните си. Роджър Йънг, който се взираше в мрака. Те го заобиколиха в сумрачния хангар.
	И, разбира се, тук беше и Едит. Нейното присъствие бе единственото, което той усещаше. На Джони му се прииска да може да види и лицето й по-ясно. Сърдита ли беше? Или горда и щастлива?
	Горда, макар и нещастна — сега я виждаше по-добре и дори усещаше ръката й. Седеше съвсем неподвижно.
	След малко цигарата му опари пръстите. Дръпна за последен път, духна към гайгеровия брояч и я загаси. Беше последната му цигара. Събра няколко угарки и си сви цигара с късче хартия, намерено в някакъв джоб. Запали я грижливо и се облегна назад в очакване Едит да се яви отново. Беше много щастлив.


	Той седеше все така облегнат на бойната глава, угарките от скалъпените му цигари се въргаляха изстинали до него, когато говорителят отново се обади:
	— Джони? Хей, Джони! Чуваш ли ме? Обажда се Кели. Всичко свърши. Пристигна _„Лафайет“_ и Тауърс си пръсна черепа. Джони? _Отговори ми!_
	Когато отвориха външната врата, първият човек, който влезе, носеше пред себе си гайгеров брояч на края на дълъг прът. Той се спря на прага и припряно се измъкна заднишком.
	— Хей, шефе! — извика той. — По-добре донесете някои съоръжения за манипулиране отвън — ъъ, а също и оловен ковчег.



	На малкия кораб и неговия ескорт бяха необходими четири дни, за да стигне до земята. Четири дни, през които цялото земно население го очакваше. В продължение на деветдесет и осем часа всички рекламни предавания бяха свалени от телевизионните програми — вместо тях се предаваше безкрайна панихида — Погребалният марш от Сол, темата Валхала, „Завръщането у дома“ и „Орбита за кацане само за Патрула“.
	Деветте кораба кацнаха на космодрума в Чикаго. Един бръмчащ влекач пое ковчега от малкия кораб, след това корабът бе зареден с гориво и запокитен някъде в Далечния космос, за да не бъде използван никога за маловажна цел.
	Влекачът се отправи към градчето в Илиноис, където лейтенант Дейлкуист се бе родил, докато панихидата продължаваше. Там поставиха ковчега на пиедестал зад преграда, до която безопасно можеше да се приближава. С оръжие за почест и сведени глави на стража около него стояха космически морски пехотинци. Тълпата стоеше извън този кръг. А панихидата продължаваше.
	Когато мина достатъчно време, дълго, дълго след като купчините цветя повехнаха, оловният ковчег бе облицован с мрамор, така както го виждате днес.



	Зелените хълмове на Земята

	1

	Това е историята на Рислинг, „Слепият певец на космическите друмища“, но не официалната версия. В училище вие сигурно сте пели тези негови слова:

	Да кацна сетен път се моля само
	на родната планета, дала ми живот.
	Да вперя взор нагоре, в небесата
	и в хълмите зелени на Земята.

	А може да сте ги пели на френски или на немски. Могло е да бъде и на есперанто, докато пъстроцветната дъга на знамето на Тера се е развявало над главите ви.
	Езикът не е от значение — едно обаче е сигурно — бил е земен език. Никой никога не е превеждал песента _„Зелените хълмове“_ на фъфлещата реч на Венера и никой марсианец не я е грачел и шептял по пресъхналите канали. Тя си е наша. Ние от Земята изнесохме всичко — от холивудските филми на ужасите до синтетичните радиоактивни вещества — тази песен обаче принадлежи единствено на Тера* и на нейните синове и дъщери, където и да се намират те.
	[* Земя (лат.) — _Б.пр._]
	Ние всички сме слушали най-различни истории за Рислинг. Може дори да сте един от многото, които са търсили звания или шумна слава с научните си оценки за издадените му произведения — _„Песни на космическите друми“_, _„Гранд Канал и други стихотворения“_, _„Нависоко и надалече“_ и _„Лети, корабе!“_
	И макар че сте пели песните му и сте чели стиховете му в училище, а и през целия си живот, обзалагам се на каквото кажете — че никога не сте дори и чували (освен ако вие самият не сте космонавт) — за многобройните непубликувани песни на Рислинг като например: _„Откакто работникът с вагонетката срещна моята братовчедка“_, _„Онова червенокосо момиче от Венерабърг“_, _„Не си сваляй панталоните, капитане“_ или _„Космически костюм за двама“._
	Едва ли можем да ги публикуваме в някое семейно списание.
	Доброто име на Рислинг се пазеше от грижлив изпълнител на литературното му наследство и от щастливата случайност, че от него никога не е било вземано интервю. Стихосбирката _„Песни на космическите друми“_ се появи в седмицата, когато той почина, а щом се превърна в бестселър, рекламните историйки за него бяха сглобени от откъслечните спомени на някои хора и в добавка от по-пресилените материали, доставени от издателите му.
	Полученият по този начин традиционен портрет на Рислинг е толкова правдоподобен, колкото томахоука на Джордж Вашингтън или кейковете на крал Алфред.
	В действителност вие дори не бихте го поканили в салона си — той бе обществено неприемлив. Страдаше от хронична краста и непрекъснато се чешеше, а това ни най-малко не допринасяше за неговата небрежна красота.
	Портретът му, рисуван от Ван дер Вурт за стогодишното юбилейно издание на произведенията му, осъществено от издателството „Хариман“, разкрива една изключително трагична фигура — тържествено стиснати устни и незрящи очи, скрити под черна копринена превръзка. Никога не е бивал тържествен! Устата му винаги е била отворена — той пееше, смееше се, пиеше или ядеше. За превръзка служеше всеки попаднал му парцал, обикновено мръсен. След като загуби зрението си, той ставаше все по-небрежен и по-небрежен към себе си.
	„Веселякът“ Рислинг беше механик втори клас и имаше очи не по-лоши от вашите, когато подписа договор за полети по затворено трасе до юпитеровите астероиди на борда на ракетен кораб _„Ястреб“_. В онези дни членовете на екипажите си подаваха оставката за щяло и нещяло, а всеки агент на „Лойд“ би ти се изсмял в лицето, ако споменеш за застраховането на космонавт. Никой не бе и чувал за Космическия предохранителен закон, а Компанията отговаряше единствено за заплатите — и то ако се наложеше. Половината от корабите, които летяха отвъд Луна Сити, никога не се завръщаха. Това не вълнуваше особено космонавтите, те сключваха договори в зависимост от своите предпочитания за дял от печалбата и всеки един от тях бе готов да се обзаложи с вас, че ще скочи от върха на двестаетажната Кула Хариман и ще се приземи здрав и читав, ако му предложите облог три към две и му позволите да използва пружиниращи гумени подметки за кацането.
	Механиците бяха най-безгрижните от цялата тази дружина и най-злите. В сравнение с тях капитаните, радаро-операторите и щурманите (по онова време нямаше нито свръхекипажни бройки, нито стюарди) бяха мекушави вегетарианци. Механиците знаеха твърде много. Останалите разчитаха на умението на капитана да ги свали безопасно на земята, механиците знаеха, че умението е безполезно срещу слепите и капризните дяволчета, оковани вътре в ракетните двигатели.
	_„Ястреб“_ бе първият от корабите на Хариман, който премина от химическо на атомно гориво или по-скоро първият, който не избухна. Рислинг познаваше кораба добре — това бе стара таратайка, летяла по трасето до Луна Сити, от Космическата станция Сюпра Ню Йорк до Лийпорт и обратно, преди да бъде преустроена за Далечния космос. Той бе пътувал с този кораб по трасето до Луна Сити и за всеобща изненада бе участвувал в неговия първи рейс в Далечния космос — до Пресъхналата вода на Марс и обратно.
	По времето, когато подписа договора за полета до юпитеровите астероиди, той трябваше да е вече шеф механик, но след пионерския полет до Пресъхналата вода го бяха уволнили, вписали в черния списък и го бяха свалили в Луна Сити, защото прекарвал времето си в писане на хорове и няколко стиха, когато трябвало да наблюдава уредите си. Песента била скандалната _„Щурманът е баща на своя екипаж“_ с прекалено веселяшкия, за да става за печат, последен куплет.
	Включването му в черния списък не го вълнуваше. От един китаец, собственик на бар в Луна Сити, той спечели с измама на комар акордеон и оттам насетне непрекъснато ходеше при миньорите да им пее срещу пиене и бакшиш, докато бурното разкаяние у космонавтите не накара тамошния агент на Компанията да му даде още една възможност. Една-две години той не се забъркваше в никакви истории по трасето до Луна Сити, върна се в Далечния космос, спомогна да се възстанови добрата слава на Венерабърг, шляеше се по бреговете на Гранд канал, когато в древната марсианска столица бе основана втора колония и измрази пръстите на краката и ушите си по време на второто пътуване до Титан.
	В онези дни събитията се развиваха шеметно. Щом веднъж вече бяха въведени атомните двигатели, броят на корабите, които летяха из системата Луна — Тера бе ограничен единствено от недостига на екипажи. Механиците бяха рядкост — за да се спестява от теглото, защитата бе сведена до минимум и малцина бяха онези женени мъже, които си позволяваха да рискуват, като се излагат на радиоактивно облъчване. Рислинг не държеше да става баща, така че в онова златно време на запазване на периметри за него винаги се намираше работа. Той кръстоса надлъж и нашир системата — пееше хумористичните си стихове, които кипяха в главата му, и ги свиреше на своя акордеон.
	Капитанът на _„Ястреб“_ го познаваше — капитан Хикс бе служил като щурман по времето на първия рейс на Рислинг с този кораб.
	— Добре си се завърнал у дома, Веселяк! — го бе поздравил Хикс. — Трезвен ли си, или аз да подпиша договора вместо теб?
	— Човек не може да се напие с този сок от дървеници, който продават тук, капитане. — Той подписа и помъкнал своя акордеон, слезе в долните помещения.
	Върна се след десет минути.
	— Капитане — рече той мрачно. — Двигател номер две не го бива — кадмиевите регулатори са деформирани.
	— Защо ми го казваш на мен? Кажи го на шефа.
	— Казах му, но той твърди, че ще издържат. Греши.
	Капитанът посочи дневника.
	— Удари една черта на името си и да те няма. След тридесет минути излитаме.
	Рислинг го изгледа, сви рамене и отново слезе долу.
	Изкачването до юпитеровите планетоиди е дълга работа — едно старо корито от клас _„Ястреб“_ трябваше да лети в продължение на три вахти с включени двигатели, преди да влезе в свободен полет. Рислинг носеше втората вахта. По онова време регулирането се извършваше ръчно с нониус* и скала за отчитане на опасността. Когато стрелката на скалата влезе в червеното, той се опита да коригира, но безуспешно.
	[* Уред за измерване на твърде малки неща (по името на португалския математик Нониус — XVI в.) _Б.р._]
	Механиците не чакат, те затова са и механици. Той блъсна аварийното отвърстие и започна да бърка из горещия материал с щипците. Светлините в отделението угаснаха, но той продължаваше да действува. Един механик трябваше да познава машинното си отделение така, както езикът познава устната кухина.
	Когато светлините угаснаха, той хвърли крадешком бърз поглед зад капака на оловната защитна преграда. Синьото радиоактивно сияние изобщо не му помогна — той отметна глава назад и продължи да търси опипом.
	Когато съвсем се изтощи, Рислинг се провикна по тръбата:
	— Двигател номер две извън строя. И за бога, донесете тук някаква светлина.
	Светлина имаше — аварийната верига, — ала не и за него. Синьото радиоактивно сияние бе последното нещо, на което оптическият му нерв изобщо реагира.


	2


	Когато Време и Пространство заедно се съберат
	 на тази звездна сцена форма да дадат,
	сълзите спокойни от радост, що горчи,
	 все още ще пръскат сребристи лъчи.
	И по Гранд канал — като във дните прежни —
	 ще блестят на Истината кулите нежни.
	И тяхната изящност ще да защитава
	 това тихо кътче на красота и забрава.
	Преминали в отвъдното са людете, дето
	 издигали са Кулите високо в небето.
	Потънали в забрава са и боговете,
	 чиито сълзи още мият бреговете.
	Мъчително тупти и на Марс сърцето,
	 разбито от времето и от леда в небето.
	Мразовитият въздух нашепва безгласно,
	 че всички са тленни — просто и ясно!
	Въпреки всичко — с взор към небесата
	 на Истината кулите пак славят красотата,
	която ще живее не само в мадригал,
	 но не ще загине и по Гранд канал.
	Из поемата _„Гранд канал“_, препечатано с разрешение на Компанията „Луксозни преписи“, Лондон и Луна Сити.



	На връщане оставиха Рислинг на Марс, в Пресъхналата вода — момчетата пуснаха шапка за волни пожертвувания, а капитанът му подхвърли половинмесечна заплата. Това бе всичко — _край_ — просто още един космически скитник, който не бе имал късмет да се оттегли, когато му бе вървяло. Той копа в продължение на месец със златотърсачите и археолозите при „На колко Километра?“ и сигурно щеше да остане и завинаги при тях, като им предложи в замяна своите песни и свирене. Ала космонавтите умират, ако се заседят на едно място — той хвана един катер, за да го отведе до Пресъхналата вода и оттам до Марсополис.
	Столицата беше в разцвета си — преработващите заводи се бяха проточили от двете страни на Гранд канал и замърсяваха древните му води с нечистотията на отпадъците си. Това беше преди Трипланетният договор да постави под възбрана унищожаването на културните реликви за индустриални нужди — половината от стройните нежни кули бяха съборени, а останалите — обезобразени, за да бъдат приспособени за херметически помещения за земни жители.
	И така Рислинг не видя нито една от тези промени, нито пък някой му ги описа — когато той отново „съзря“ Марсополис, той мислено си го представи такъв, какъвто бе изглеждал преди индустриалните преобразувания. Паметта му бе добра. Той стоеше на крайбрежната улица, където древните величия на Марс бяха прекарвали свободното си време, и видя красотата, която се разстилаше пред слепите му очи — ледена равнина от синкава вода, необезпокоявана от прилива, недокосвана от бриза, която отразяваше правдиво ярките звезди на марсианското небе, а отвъд водата — дантелените подпори и летящи кули с архитектура, твърде изящна за нашата тътнеща, тромава планета.
	Резултатът бе стихосбирката _„Гранд канал“_.
	Рязката промяна в неговата ориентация, която го лишаваше от възможността да види красота в Марсополис, а там красота вече не съществуваше, започна да оказва влияние върху цялостния му живот. Всички жени станаха красиви за него. Той ги разпознаваше по гласовете и по тях съдеше за външния им вид. Човекът, който би заговорил на слепец другояче освен със сърдечно дружелюбие, е зъл дух; кавгаджийки, които не даваха покой на съпрузите си, говореха на Рислинг със сладки гласчета.
	Това засели неговия свят с красиви жени и благородни мъже. _„Минава тъмна звезда“_, _„Косата на Беренис“_, _„Посмъртната песен на мъжкото жребче“_ и другите му любовни песни за скитниците, за мъжете единаци бяха пряка последица от това, че схващанията му бяха неомърсени от евтини истини. Това придаде мекота на писането му, превърна хумористичната му песничка в стих, а понякога дори в поезия.
	Сега вече разполагаше с много време за размисъл, време да подреди всичките тези прекрасни думи и да сътвори стих, който да зазвучи вярно в главата му. Еднообразният ритъм на _„Песента на двигателите“…_

	Щом пистата е чиста, а рапортите дадени,
	Щом люкът е затворен, а лампите запалени,
	Щом свърши проверката и почне молитва,
	Щом капитанът кимне, и корабът литва.
	Чуй ракетите!
	Чуй този вой, въздигнал ръст,
	когато теб са разпнали на кръст.
	Чуй как ребрата ти пращят.
	Чуй как гърдите се тресят!
	Виж болката на кораба политнал.
	Виж как пилота е с мъката свикнал.
	Виж как лети! Виж как се рее!
	Виж как стоманата живее
	чрез своите ракети!

	Той съчини тази песен не по времето, когато още бе механик, а по-късно, когато пътуваше гратис от Марс до Венера и проседяваше цяла вахта с някой другар от стария си екипаж.
	Във Венерабърг той пееше по баровете своите нови и някои от старите си песни. Някой пускаше шапка сред публиката. Тя се връщаше обикновено с двойна и тройна лепта за певеца като признание за благородния дух под превръзката на очите.
	Животът бе весел. Всеки космически пристан бе негов дом, а всеки кораб — негово лично возило. Нямаше капитан, който да откаже да вземе слепия гратисчия Рислинг и неговия смачкан куфар — той сновеше от Венерабърг до Лийпорт и от Пресъхналата вода до Ню Шанхай или пак обратно — накъдето го отвеждаше прищявката.
	Никога не се приближи до Земята повече от Космическа станция Сюпра Ню Йорк. Дори когато подписваше договора за _„Песни на космическите друми“_, той прослави името си на борда на луксозен лайнер някъде между Луна Сити и Ганимед. Хоруиц, първият му издател, се намираше на борда за втори меден месец и чу Рислинг да пее на едно корабно увеселение. Когато чу изпълнението му, Хоруиц бе вече врял и кипял в издателската дейност — пълното съдържание на сборника бе записано направо на лента в радиостанцията на същия кораб и чак тогава той пусна Рислинг да си върви. Следващите три тома бяха изцедени от Рислинг във Венерабърг, където Хоруиц бе изпратил агент, който да напива поета дотогава, докато не изпее всичко, за което се сети.
	Сборникът _„Лети, корабе“_ не е изцяло произведение на Рислинг. Голяма част несъмнено е написана от него и стихотворението _„Песента на двигателите“_ е неоспоримо негово, но повечето от стиховете са били събрани след неговата смърт от хора, познавали го от странствуванията му.
	_„Зелените хълмове на Земята“_ придоби този си вид за около двадесет години. Най-ранният достигнал до нас вариант е бил композиран, преди Рислинг да ослепее по време на едно разпиване с вербувани с договор работници на Венера. Стиховете се отнасяха най-вече за нещата, с които работниците възнамерявали да се заловят, като се върнат на Земята, ако успеят да съберат и върнат някога парите, получени при подписването на договора, след което щяло да им бъде разрешено да се върнат у дома. Някои от строфите бяха вулгарни, други не, ала припевът бе несъмнено този на _„Зелените хълмове“._
	Ние знаем точно къде и кога е създаден окончателният вариант на _„Зелените хълмове“_.
	В пристанището Елис Айл на Венера се намираше кораб, който по разписание трябваше да извърши пряк полет до Грейт Лейкс, Илинойс. Това беше старият _„Сокол“_, последният от серията _„Ястреб“_ и първият, който щеше да приложи новата политика на компанията Хариман относно допълнителното заплащане за експресни услуги между земните градове и всяка колония с предвидени в разписанието спирки.
	Рислинг реши да се върне с този кораб на Земята. Вероятно вече се дразнеше от своята собствена съдба — или може би жадуваше да види още веднъж родния Озаркс.
	Компанията вече не допускаше гратисчии — това бе известно на Рислинг, но изобщо не му и хрумна, че тази наредба може да бъде приложена и спрямо него. За космонавт бе вече остарял. Не че беше изкуфял — той просто съзнаваше, че е една от забележителностите на Космоса, наред с Халеевата комета, Пръстените и Брюстъровия хребет. Влезе през люка за екипажа, слезе долу и се разположи удобно в едно празно кресло за ускорение.
	Там го и намери капитанът по време на последния си оглед на кораба.
	— Какво правиш тук? — запита той.
	— Тръгнал съм към Земята, капитане. — На Рислинг не му трябваха очи, за да види четирите капитански нашивки.
	— Няма да можеш да пътуваш с този кораб, познаваш правилника. Ставай и бързо се махай оттук. Излитаме незабавно. — Капитанът бе млад — беше започнал да лети след ослепяването на Рислинг, но Рислинг познаваше хората от този тип — пет години в Хариман Хол само с учебни полети вместо солидния опит в Далечния космос. Двамата мъже не си приличаха нито по произход, нито по дух — космосът се променяше.
	— Хайде сега, капитане, нека не ви се свиди да върнете един старец у дома.
	Офицерът се колебаеше — няколко члена на екипажа се бяха спрели да слушат.
	— Няма да стане. Член шести на космическия предохранителен закон гласи: „Никой няма право да навлезе в Космоса освен като редовен член на екипажа на чартърен кораб или като пътник, закупил си билет за такъв кораб съгласно правила, които могат да бъдат издадени въз основа на настоящия закон.“ Ставай и изчезвай!
	С ръце, пъхнати под главата, Рислинг се облегна назад.
	— Щом трябва да си отида, проклет да съм, ако тръгна да вървя. Носете ме.
	Капитанът прехапа устна и нареди:
	— Полицай! Махнете този човек оттук!
	Корабният полицай впери поглед нагоре, към тавана.
	— Не мога да изпълня заповедта, капитане. Навехнал съм си рамото. — Останалите членове на екипажа, присъствували само допреди миг, потънаха зад преградата.
	— Тогава доведете работна група.
	— Слушам, сър — той също излезе.
	Рислинг отново заговори:
	— Вижте какво, капитане, нека не се запомняме с лошо. Ако поискате, вие можете да ме вземете — съгласно клаузата за „бедствуващия космонавт“.
	— „Бедствуващият космонавт“ ли? Велики боже! Та ти не си бедствуващ космонавт — ти си космически адвокат. Аз те познавам кой си — от години се шляеш из системата. Да, но не и с моя кораб. Тази клауза има за цел да помага на хора, които са изпуснали своя кораб, но не и да разрешава някому да се вози безплатно из целия космос.
	— Хайде сега, капитане, можете ли наистина да признаете, че не съм изпуснал своя кораб? Та аз изобщо не съм се връщал у дома от последния си полет като редовна екипажна бройка. Според закона аз имам право на връщане.
	— Но това е било преди години! Вие сте проиграли тази възможност.
	— Проиграл ли съм я вече? В клаузата не се споменава ни дума по въпроса в какъв срок човек трябва да извърши обратния полет, споменава се само, че има право на него. Идете да направите справка, капитане. Ако не съм прав, не само ще си отида на собствените си два крака, но и смирено ще ви помоля за извинение пред целия екипаж. Идете проверете. Не се опъвайте.
	Рислинг усещаше гневния поглед на капитана, който се обърна и с тежки стъпки напусна помещението, Той съзнаваше, че бе използвал своята слепота, за да притисне капитана, но това не го смути, а по-скоро му достави удоволствие.
	Десет минути по-късно прозвуча сирената, той чу по транслацията командите за излитане. Когато от тихата въздишка на люковете и леко промененото налягане в ушите си разбра, че излитането е въпрос на минути, той стана и повлече крака надолу, към машинното отделение, защото искаше да бъде близо до двигателите, когато ги включат. Не се нуждаеше от никакъв водач за който и да било кораб от клас _„Ястреб“_.
	Бедата започна по време на първата вахта. Рислинг се бе настанил в креслото на инспектора — играеше си с клавишите на акордеона и опитваше нов вариант на _„Зелените хълмове“_.

	Да подишам пак въздух на воля,
	въздух, който не свършва. Светлината…

	И „тара-тата, тара-тата на Земята…“ нямаше да се получи като хората. Опита повторно.

	Свеж вятър да разсее моето бреме
	по дългия си друм из небесата,
	понесъл се покрай звезди и време
	и хълмите зелени на Земята.

	Стори му се, че така е по-добре.
	— Как ти харесва това, Арчи? — попита той през приглушения рев.
	— Много го бива. Я ми кажи цялото стихотворение. — Арчи Макдугъл, шеф механикът, бе стар приятел както от космоса, така и от баровете — беше работил като стажант при Рислинг преди много години и преди милиони мили.
	Рислинг кимна, после каза:
	— Вие младите живот си живеете. Всичко ви е автоматично. Когато аз извивах опашката на кораба, трябваше да стоя буден.
	— И сега човек трябва да стои буден.
	Те започнаха да говорят за работа и Макдугъл му показа регулиращото устройство, което бе заменило ръчния лост на нониуса, използван навремето от Рислинг. Рислинг опипа лостовете и продължи да задава въпроси дотогава, докато не се запозна с новата инсталация. Той бе убеден, че все още е механик и че настоящото му положение на трубадур бе само хитрина по време на една от неприятностите с компанията, в каквато всеки можеше да се забърка.
	— Виждам, че старите регулиращи пластини все още стоят монтирани — отбеляза той, докато ловките му пръсти шареха по съоръжението.
	— Всичко си стои с изключение на предварителните лостове. Свалих ги, защото ми закриват скалите.
	— Не е трябвало да ги сваляш. Може и да ти потрябват.
	— О, едва ли. Мисля, че… — Рислинг така и не разбра какво мисли Макдугъл, защото именно в този миг започна бедата, изригването на радиоактивност. Тя връхлетя Макдугъл и го порази на място.
	Рислинг усети какво се бе случило. Старите механични рефлекси оживяха. Той дръпна предпазния капак и едновременно с това даде сигнал за тревога в контролния център. После си спомни за свалените предавателни лостове. Трябваше да търси с пипане, докато ги намери, като през това време се налагаше да се навежда колкото може по-ниско, за да извлече максимална защита от преградите. Безпокоеше го единствено местоположението на предавателните лостове. Отделението му бе познато — той знаеше всяко ъгълче и всеки лост, така както познаваше клавишите на акордеона си.
	— Машинно отделение! Машинно отделение! Каква е тази тревога!
	— Никой да не влиза! — извика Рислинг. — Тук е „горещо“ — той усещаше горещината като пустинно слънце върху лицето си и вътре в костите си.
	Постави предавателните лостове на мястото им, след като изруга някого — онзи, който не бе поставил на таблото гаечния ключ, който му трябваше. После започна да се мъчи да отстрани ръчно аварията. Това бе продължителна и трудна работа. Не след дълго реши, че ще се наложи да изключи двигателя, реактора и всичко останало.
	— Контролен център! — докладва първо той.
	— Контролен център слуша.
	— Изключете трети двигател — аварийно.
	— Макдугъл ли се обажда?
	— Макдугъл е мъртъв. На вахта съм аз, Рислинг. Не прекъсвайте връзката и записвайте.
	Не му отговориха. Колкото и да е бил втрещен капитанът, той не би могъл да се намеси в случай на авария в машинното отделение. Негова грижа бяха корабът, пътниците и екипажът. Вратите трябваше да останат затворени.
	Капитанът сигурно е бил още по-изненадан от това, което Рислинг издиктува. То гласеше:

	Изгнихме в дупките на старата Венера.
	Повдигаше ни се от заразения й лъх.
	Противна бе вонящата й атмосфера,
	изпълнена със смрад и смъртен дъх.

	Рислинг продължаваше да категоризира Слънчевата система, като не преставаше да работи: „жестоката пръст на Луната…“, „… пъстрите като дъга пръстени на Сатурн…“, „… мразовитата нощ на Титан…“, като през цялото време отваряше двигателя и го почистваше. Той завърши с поредния припев:

	Обичахме дори прашинката в космическия свят,
	обожавахме я и въздигахме до небесата,
	ала при хората върнете ни назад
	и при хълмите зелени на Земята.

	… после почти разсеяно си спомни, че трябва да прибави своя преработен първи куплет.

	Небесата сребристи пак мамят със зов
	космонавтите. Те за полет копнеят.
	„Колана стегни! За полет готов!“
	А долу светлините бледнеят.

	В небесата летят синовете на Тера,
	лети ракетата навред,
	нагоре стрелва се към Марс, Венера —
	нагоре. Значи и напред.

	Сега корабът бе вече в безопасност — можеше да докуцука до дома макар и без един двигател. Колкото за себе си Рислинг не бе толкова сигурен. Помисли си, че това „Слънчице“ здравата го бе опърлило. Нямаше как да види светлата розова мъгла, но знаеше, че тя е там. Продължи делото, като пусна въздуха през изпускателния клапан и повтори това няколко пъти, за да позволи на нивото на радиоактивността да спадне някъде до границата, при която човек с подходяща защита може да издържи. Докато вършеше това, изпрати още един припев, последния стих, най-истинския Рислинг, който изобщо може да съществува.

	Да кацна сетен път се моля само
	на родната планета, дала ми живот,
	да вперя взор нагоре в небесата
	и в хълмите зелени на Земята.




	$id = 76
	$source = Моята библиотека
	__Издание:__
	Робърт Хайнлайн. Зелените хълмове на Земята
	Повест и разкази
	Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986
	Библиотека „Галактика“, №80
	Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
	Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
	Съставител Емил Зидаров
	Преведе от английски: Виолета Чушкова
	Редактор: Гергана Калчева-Донева
	Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
	Рисунка на корицата: Текла Алексиева
	Художествен редактор: Иван Кенаров
	Технически редактор: Пламен Антонов
	Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева
	Американска, I издание
	Дадена за набор на 28.V.1986 г. Подписана за печат на 17.IX.1986 г.
	Излязла от печат месец септември 1986 г. Формат 70×100/32. Изд. №1986
	Печ. коли 25. Изд. коли 16,18. УИК 15,91. Цена 2,00 лв.
	Страници: 400. ЕКП 95366 5637–262–86
	08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
	Държавна печатница „Балкан“ — София
	4 820(73)-32
	© Емил Зидаров, съставител, 1986
	© Агоп Мелконян, предговор, 1986
	© Виолета Чушкова, преводач, 1986
	© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
	© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1986
	c/o Jusautor, Sofia

	© Robert Heinlein 1973
	The Best of Robert Heinlein 1939–1942
	Sphere Books Limited
	© 1967 by Robert A. Heinlein
	The Past Through Tomorrow
	Berkley Books, New York