Уилям Фокнър Конски гамбит Сборник разкази Шестте разказа, включени в този сборник, са писани в период от седемнадесет години, от 1932 до 1949, и отразяват развитието в стила на Фокнър. Тематично единни, свързани и от обединяващото присъствие на юриста Гейвин Стивънс, те представляват психологически проникновения в неволите от живота на обитателите на Йокнапатофа. Същевременно те са образец на фокнъровския подход към темата „престъпление“: основен в тях не е въпросът „кой е убиецът“, а проблемът за личността на престъпника, социалните мотиви на престъплението и обективността на възмездието. Герасим Величков От преводача Шестте разказа в сборника „Конски гамбит“ Уилям Фокнър събира, подрежда и издава през 1949 г. Включените творби са писани в период от 17 години: първият разказ „Дим“ е създаден през 1932 г., а новелата „Конски гамбит“ — през 1949 г. И шестте са обединени от мотива „престъпление, престъпник, възмездие“, но това е само една от темите на сборника. По стил, художествени похвати, динамика на повествованието, дори поглед върху един така банален проблем в литературата, какъвто е престъплението, тези шест разказа нямат почти, нищо общо с класическата представа за криминалния жанр. Престъплението, с всичките си етапи на съзряване, осъществяване и отзвук, присъства от край до край в творчеството на Уилям Фокнър — писател с изключително тънко и богато усещане за психологията на престъпника, за когото престъпникът е най-напред човек като всички хора, изтъкан от „убеждения, страсти и надежди“, унаследени неизбежно или придобити от опит, за които говори в защитната си пледоария Гейвин Стивънс в разказа „Утре“. Те определят поведението на всички, като заставят някои да извършват престъпления, единствения път по който тези „някои“ стигат до разрешаване на даден свой проблем, понякога дори до намиране същността на съществуването си. И в тези истории писателят е верен на принципа, който по-късно ще формулира: да се пише за „проблемите на човешкото сърце в конфликт със самото себе си.“ В това направление, общо взето, е насочена фокнъровата философия на престъплението. На пръв поглед в нея се откроява известна склонност към оправдаване на престъпника, сякаш той посяга на чуждия живот не по своя воля, при което истинската жертва и в духовен, и във физически план се оказва именно убиецът. В разказа „Утре“ се казва: … на този свят нещо не му е наред. Само дълбоко ангажиран социален писател, който изстрадва идеята за съвършени обществени отношения, може да гледа на престъпника като на жертва. Възгледите на автора личат в дълбокия подтекст на творбите. Той разказва своите истории максимално правдиво, но за това е нужна дистанцираност и „безпристрастност“. Разбира се, само дотолкова, доколкото може да бъде „безпристрастен“ писател, който вижда своята мисия в това — „да помогне на човека да устои, като възвисява човешките сърца и възражда в тях мъжеството, честта и надеждата, гордостта и състраданието, жалостта и жертвеността.“ Обикновено престъплението у Фокнър е съпроводено с остри морални и психически сътресения, произлизащи или по-скоро потушавани от престъпното деяние. Да се ликвидира, да се неутрализира емоционален заряд, стигнал пределна точка на търпимост, чрез акт на насилие е похват, използван от Фокнър извънредно често за възстановяване на равновесието в струпаната изцяло на един полюс психическа енергия на героя — равновесие твърде мимолетно, за да се начене после нова агония. Той с всеки изминат ред най-съзнателно нагнетява, засилва все повече и повече психическото напрежение у героя, като постепенно, с жестоко старание, го лишава от обикновените всекидневни възможности за изход, за да го доведе най-сетне в своеобразно свръхсъстояние, при което героят съвсем не е безпомощен — просто за него, а предполагам и за читателя, това е момент на просветление, в който, макар и да липсва конкретно разрешение на нещата, рецепта, настъпва порядък в хаоса от „убеждения, страсти и надежди“, тъй че човек е в състояние поне да ги обозре, ако не и да ги разбере. Показателно тук е развитието на целия първи разказ от сборника „Дим“. С безпощадно хладнокръвие и търпение Гейвин Стивънс буквално издевателства над присъстващите в кантората на съдията Дюкънфийлд с цел да докара престъпника до прозрение на собственото си нищожество и невежество, а оттук — и до саморазобличаване. Този разказ е колкото криминална миниатюра, толкова и психологически етюд. В този, както и във всички разкази на Фокнър в сборника акцентът е паднал върху психологическия момент, личността на престъпника, моралните движещи сили на поведението му в обществото. Здраво свързващо звено в книгата е присъствието във всеки разказ на юриста Гейвин Стивънс — герой от много други произведения на писателя, колоритна личност, особняк и ерудит, той е един от моралните стълбове на Фокнър; защитник не толкова на закона и истината, колкото на справедливостта, разбирана като дълг за всеки човек. Много интересен в тази светлина е конфликтът между Стивънс и щатския губернатор в „Мънк“ (1937). Въобще този разказ е един от най-сложните и богатите в сборника. До определен момент Стивънс се стреми да постигне справедливост — да бъде наказан Бил Теръл, — но след като разговаря с него, Стивънс установява, че справедливост вече е отдадена и на Мънк — идиот, чиято умствена недоразвитост едва ли е достатъчно обяснение за действията му, — и на тъмничния управител — безчувствен грубиян, убит от най-доверения си затворник, а подир помилването ще бъде отдадена и на Теръл, защото вината за стореното престъпление, според Фокнър, не е нито у Теръл, нито у Мънк, нито у самата жертва — тъмничния управител, — тя се корени или в коравосърдечието на околните, които безмълвно са наблюдавали падението на тия нещастници, или в несправедливите условия на живот — читателят е оставен от писателя сам да отсъди. „Конски гамбит“ безспорно заема централно място в сборника не само като обем, но и като носител на фокнъровото начало в третирането на темата. В сравнение с другите разкази тук линията на сюжета е значително по-усложнена. Личат типичните за Фокнър стилови похвати: забавяне, ретроспекция, намек, слогът също притежава най-характерните за творчеството на автора измерения и облик: километрични изречения, пищни метафори, риторика, оксиморони, съзнателно повтаряне (понякога многократно) на определена подробност със стойност на поанта и т.н. Все пак новелата или късият роман (Фокнър обича да пише в този белетристичен размер, създал е няколко извънредно сполучливи образци) „Конски гамбит“ се отличава в много отношения от разказите на едноименния сборник. Извършено престъпление тук няма, действителен престъпник — също, възмездие… сякаш има, ала не в отплата за стореното престъпно деяние. В „Конски гамбит“ на Гейвин Стивънс е отнета ролята на страничен анализатор на събитията, на пристрастен търсач на справедливост, в замяна на което е превърнат в главно действащо лице. Съдейки по заглавието, човек ще рече, че писателят поставя ударение върху епизода с кон, но тук, струва ми се, е необходимо едно кратко обяснение. Гамбит е термин от шахматната теория и означава определен вид дебют, обикновено свързан с жертва на материал (най-често пешка), с цел да се добие позиционен превес в партията. Но почти няма два езика, на които всички названия на шахматните фигури да съвпадат по значение. Така например офицер на английски е епископ, на руски — слон, на сърбохърватски — ловец. На английски названието на фигурата кон е рицар. Тук е намекът на писателя, който на български език малко се отдалечава от основния смисъл, постигнат чрез игра на думи. Любителите и познавачите на чистия, класически вид криминална белетристика навярно ще останат разочаровани от сборника Конски гамбит — мудното повествование, преднамереното задържане на действието, ретроспекциите и риторичните отклонения, както изобилието от алюзии и далечни асоциации правят разказите да изглеждат привидно странни, ексцентрични и тромави. Но в действителност фабулата им е пределно ясна, общо взето, изчистена от напластяване на несвързани помежду си събития, интригата е жива, правдива, задържа вниманието и буди любопитство, а като се има пред вид, че Фокнър умее майсторски да поднася изненади и далеч не е лишен от въображение, става очевидно, че имаме в ръцете си четиво, което надхвърля рамките на познатата криминална литература. Дим Анселм Холънд се засели в Джеферсън преди много години. Откъде дойде — никой не знаеше. Но тогава беше млад и притежаваше доста способности или най-малкото представителен вид, защото само подир три години се ожени за единствената дъщеря на човек, собственик на две хиляди акра най-плодородна земя в околията, и се настани да живее в къщата на тъста си, където две години по-късно съпругата му роди двама синове-близнаци, след още пет тъстът почина и остави в ръцете на Холънд цялото имение, което се водеше на името на жена му. Ала още преди това ние в Джеферсън го бяхме чували да говори на всеослушание за „моята земя, моята реколта“ и тия от нас, чиито бащи и деди са отрасли тук, измерваха пришълеца с хладни погледи, в които се таеше подозрението, че имат насреща си един безсърдечен и (както се потвърждаваше от разказите на прислугата му и хората имали вземане-даване с него) груб човек. От внимание към съпругата и уважение към тъста ние се отнасяхме към него ако не с почит, поне учтиво. Тъй че щом и жена му умря — близнаците бяха още невръстни деца, — ние бяхме твърдо убедени, че той е скъсил нейния живот с присъщото за всеки недодялан чуждоземец грубо и жестоко отношение. Години по-късно, когато синовете му навършиха пълнолетие и един след друг напуснаха завинаги бащиния дом, ние не останахме изненадани. И никой от нас не изпита капка съжаление, когато преди шест месеца го намериха мъртъв, със заклещен крак в стремето на ездитния си кон и с тежки рани по тялото, очевидно получени, додето конят го е извличал през някаква ограда (по хълбоците и гърба на животното можеха да се видят следи от ударите, които той му бе нанесъл в един от пристъпите си на бяс) — от неговата смърт не се натъжи никой, защото малко преди това той бе извършил нещо, което за хората от нашия град, за нашето време и мислене представляваше непростимо светотатство. В деня на кончината му се разбра, че неотдавна той разкопавал гробовете в семейното гробище, където почиваха роднините на неговата съпруга, както и самата тя от тридесет години насам. Обезумелият, бесен от омраза старец бе погребан сред гробовете, опитал се да оскверни, и в надлежен срок завещанието му бе предложено за легализиране. Съдържанието му не предизвика удивление. Изобщо не се изненадахме, като разбрахме, че дори от гроба той бе нанесъл окончателен удар на единствените, които в този момент би могъл да оскърби и нарани — продължителите на собствената му кръв и плът. Когато баща им умря, близнаците бяха четирийсетгодишни. За по-малкия, Анселм младши, се говореше, че бил любимец на майката — може би защото той приличаше повече на баща си. Както и да е, но още веднага след нейната смърт, докато момчетата бяха почти деца, ние чувахме за разправиите между стария Анс и младия Анс, при които Върджиниъс, другият близнак, се опитвал да ги помирява, заради което бил хулен и от баща си, и от брат си; такъв беше Върджиниъс, особен. И младият Анс беше чешит — преди да навърши пълнолетие, избяга от къщи и не се върна цели десет години. После, като се прибра — двамата братя вече бяха големи, — Анселм поиска от баща си да раздели земята, на която, както разбрахме, старият Анс бе само попечител, и той, младият Анс, да получи своя дял. Старият Анс отказа ожесточено. Без съмнение искането е било отправено не по-малко грубо и ожесточено, тъй като двамата си приличаха твърде много. Научихме също, че колкото и странно да звучи, Върджиниъс взел страната на баща си. Поне така чухме и това сигурно бе вярно, защото земята остана непокътната, и ние узнахме как в разгара на един чудовищен дори за тях двамата скандал — сцена с такъв заряд, че даже прислугата напуснала къщата и прекарала нощта навън — младият Анс си тръгнал, като взел със себе си само чифт мулета, лична собственост; и от този ден до смъртта на стария, дори след като и Върджиниъс бе принуден да напусне родния дом, Анселм не размени дума нито с брата, нито с бащата. За разлика от предишния път сега той остана да живее в околията. Просто се оттегли в хълмовете (Откъдето може да наблюдава какво правят старецът и Върджиниъс — изразяваха гласно някои от нас онова, което всички мислеха) и през следващите петнайсет години живя усамотен като отшелник в една двустайна колиба с пръстен под, приготовлявайки сам храната си без да слиза в града с двете си мулета повече от четири пъти годишно. Веднъж бе арестуван и обвинен в незаконно варене на уиски. Не се защити, отказа да пледира изобщо, след което му наложиха глоба хем заради провинението, хем заради неуважение към съда, а сетне се разбесня точно като баща си, когато Върджиниъс предложи да плати глобата. Опита се да нападне брат си в съдебната зала и по собствено настояване отиде в затвора, откъдето след осем месеца го освободиха за добро поведение и той се върна в колибата си — мрачен, мълчалив човек с остри черти, отбягван и от съседи, и от непознати. Другият близнак, Върджиниъс, остана да обработва земята, към която баща му никога не се отнесе, както подобава, дори и приживе. (За стария Анс казваха: „Където и да е роден, където и да е отрасъл, той не става за земеделец.“ А ние, като приемахме това за истина, споделяхме помежду си: „Ето защо се кара с него младият Анс — той няма сърце да гледа как баща му малтретира земята, нарочена от майка му за него и брат му.“) Ала Върджиниъс продължаваше да живее при стареца. Едва ли му е било особено приятно и ние по-късно твърдяхме, че то би трябвало да знае — това положение не може да продължи дълго. После, вече още по-късно, ние си рекохме: „Той сигурно е знаел.“ Защото такъв си беше Върджиниъс. Човек никога не можеше да разбере какво мисли. Стария Анс и младият Анс бяха като вода. Тъмна вода наистина, но хората проумяваха какво кроят. Никой обаче не знаеше какво има наум Върджиниъс, додето не го стореше. Не разбрахме накъде вървят нещата и тогава, когато Върджиниъс, търпял всичко сам в течение на десет години в отсъствие на младия Анс, на края бе принуден да си отиде; не разказа на никого как се бе стигнало дотам, дори и на Гранби Додж може би. Ала ние познавахме и стария Анс, и Върджиниъс и бяхме в състояние да си представим случилото се. Почти година бяхме наблюдавали как злобата на стария Анс тлее, след като синът му взе мулетата си и изчезна сред хълмовете. После един ден той пламнал навярно ето така: — Мислиш, че след като брат ти се пръждоса, ти ще можеш да се спотайваш тук и да лапнеш всичко, а? — Не искам всичко — отвърнал Върджиниъс. — Само моя дял. — Аха — поклатил глава старият Анс. — Значи, искаш да делим още сега, така ли? Твърдиш като брат си че щом сте станали големи, земята трябва да бъде разделена между вас. — Предпочитам да имам едно малко парче и да го обработвам, както трябва, вместо да гледам в какво състояние се намира цялата земя сега — казал Върджиниъс, все така спокоен и точен; никога в околията не го бяха виждали разгневен или поне смутен, даже когато Анселм се опита да го удари в съда заради глобата, той пак запази хладнокръвие. — Добре, добре — изръмжал старият Анс. — А какво да правя аз, човекът, който се грижи за тая земя и й плаща данъците, докато вие с брат ти всяка година трупате пари настрана, хем без да бъдат облагани. — Знаеш много добре, че Анс не е спестил стотинка през живота си — отговорил Върджиниъс. — Каквото щеш разправяй за него, само не го обвинявай, че е паралия. — Да, така е, ей богу! Той беше достатъчно смел да дойде и очи в очи да поиска това, което смята, че му принадлежи, а после да си отиде, след като не го получи. А ти? Ти киснеш тук и ме чакаш да умра, нали? Плати ми данъците върху твоята половина от смъртта на майка ти насам и я вземи. — Не — рекъл Върджиниъс — няма да ти платя. — Не? — извикал старият Анс. — Значи, не. О! Наистина защо ще си харчиш парите само за половината, когато можеш да почакаш малко и да я вземеш цялата някой ден, без да дадеш пукнат грош. Представихме си как старият Анс (приемахме, че до момента седят и разговарят като всички цивилизовани хора) при тия думи се надигнал, тръснал рошавата си глава и под гъстите вежди очите му светнали. — Махай се от къщата ми! — ревнал. Но Върджиниъс останал на мястото си и без да се помръдва, наблюдавал баща си. Старият Анс пристъпил към него, вдигнал ръка. — Ставай! Махай се от къщата ми! За бога, ще… Тогава Върджиниъс си тръгна. Без да бърза, без тревога. Стегна багажа си (няколко дреболии, макар да притежаваше повече от Анс) и отиде да живее на четири-пет мили от родния си дом при свой братовчед, син на далечен роднина по майчина линия. Братовчедът беше ерген, имаше хубава ферма, въпреки че в момента бе разядена от ипотеки, понеже той, братовчедът, вече не бе фермер, а търговец на добитък и мирянски свещеник едновременно — човек дребен, сив и безличен, когото ще забравите веднага щом отвърнете поглед от лицето му, — той вероятно нямаше голям успех в новите си начинания, както не бе преуспял и в земеделието. Върджиниъс напусна бащината къща спокойно, без да проявява ни най-малко от празната и шумна решителност на брат си, заради която, колкото и да е странно, ние съвсем не бяхме склонни да обвиняваме младия Анс в показност и невъздържаност. В същност и към Върджиниъс се отнасяхме с известно недоверие — той бе прекалено пълновластен господар на себе си, докато човешката природа е устроена така, че най-бързо се доверява на тези, които най-малко могат да разчитат на себе си. Наричахме Върджиниъс потаен; затова не се изненадахме, когато разбрахме, че използвал спестяванията си, за да освободи фермата на братовчед си от ипотеките, така както година по-късно никаква изненада не предизвика вестта, че когато старият Анс отказал да плати данъците върху земята, два дни преди крайния падеж шерифът получил по пощата анонимна сума, покриваща до последния цент размера на облагането върху имението на Холънд. „Фонд Върджиниъс“ — заявихме ние, тъй като бяхме уверени, че тия пари не се нуждаят от име. Още преди да наближи срокът за плащане, шерифът бе уведомил стария Анс. — Обявете имението за продажба и вървете по дяволите — отговори старецът. — Ако смятат, че единственото им задължение е да стоят и да чакат отстрани, цялата им долна пасмина… Шерифът прати съобщение на младия Анс. „Това не е моя земя“ — отвърна той. Накрай шерифът се обърна към Върджиниъс. Той дойде в града и лично прегледа данъчните книги. — Понесох каквото можах досега — рече той. — Разбира се, ако се съгласи да я отстъпи, предполагам, ще мога да се справя. В същност не знам. Макар и добра, фермата не е вечна и някой ден ще поевтинее. И толкоз. Без гняв, без недоумение, без съжаление. Ала той бе потаен човек и ние не се учудихме, като разбрахме, че шерифът е получил пакет с пари и неподписана записка: _„За данъците върху фермата на Анселм Холънд. Разписка да се изпрати на Анселм Холънд старши.“_ „Фонд Върджиниъс“ — рекохме си ние. През следващата година Върджиниъс доста занимава мислите ни — приютен там в чуждия дом, с грижа за чужда земя, той наблюдаваше разрухата на имота и къщата, където бе роден и които по право му принадлежаха. Защото старецът вече бе напуснал всичко: от година на година обширните хлебородни поля обрастваха все повече в буренак и стърнища, макар че всеки януари шерифът получаваше анонимните пари и пращеше разписка на стария Анс, понеже старецът отдавна бе престанал да ходи в града и почти не излизаше от къщата, която бе готова да се срути върху главата му и която не доближаваше никой освен Върджиниъс. Пет-шест пъти годишно той спираше коня си пред верандата, където се показваше старецът и почваше да мучи срещу него с диви, яростни ругатни, но Върджиниъс оставаше равнодушен и щом се уверяваше със собствените си очи, че баща му е здрав и читав, заговаряше с малкото останали негри от прислугата, след което препускаше нататък. Друг никой не се отбиваше там, от време на време се случваше някой да зърне отдалеч стареца, възседнал сред тъжните буренясали ниви дъртия си бял кон, който щеше да го убие. Така се стигна до последното лято, когато научихме, че старият Анс разкопавал гробовете в кедровата горичка, гдето почиваха пет поколения от рода на съпругата му. Един негър съобщи в града и местният санитарен инспектор отиде на мястото, намери белия кон, вързан в горичката, и видя старецът да излиза оттам с пушка в ръце. Санитарният инспектор се върна, два дни по-късно някакъв негов помощник намина нататък и откри стареца, проснат край коня със заклещен в стремето крак, по хълбоците на животното личаха жестоки белези от многобройни удари с тояга — не с пръчка, с тояга. И тъй погребаха го сред гробовете, които бе осквернил. Върджиниъс и братовчедът присъстваха на погребението. В същност те бяха и единствените. Защото Анс младши не дойде, както и по-късно не отиде в имението, макар че Върджиниъс остана там, додето се разплати с негрите и заключи. И той не се прибра в родния дом, а се върна при братовчеда и в надлежен срок завещанието на стария Анс бе предадено за утвърждаване на съдията Дюкънфийлд. Съдържанието му не бе тайна, научихме го всички. Документът бе напълно редовен и ние не се изненадахме нито от неговата законност, нито от неговото съдържание, нито от неговия текст: „… с изключение на долуизложените две посмъртни дарения аз завещавам цялата моя собственост на големия си син Върджиниъс, но само в случай, че бъде получено доказателство, удовлетворяващо съдията, че именно гореспоменатият Върджиниъс е плащал данъците за моята земя. Съдията да бъде единствен и неоспорим съдник на доказателството.“ Двете посмъртни дарения бяха: „На малкия си син Анселм подарявам два пълни комплекта сбруя за мулета, но при условие, че бъде използвана от същия за едно посещение на моя гроб. В противен случай тази сбруя да остане част от имуществото ми, както е описано по-горе.“ „На моя сродник Гранби Додж подарявам един долар, който да бъде използван за закупуване на книжка или книжки с църковни химни, като израз на благодарност, загдето подслони сина ми Върджиниъс, откак последният напусна моя покрив.“ Това беше завещанието. Слухтяхме и дебнехме да чуем или видим какво ще каже младият Анс, какво ще стори. Ала не чухме нищо, камо ли да видим. Очаквахме действията на Върджиниъс. И той не предприе нищо. Или, по-точно, още не знаехме какво е предприел, какво е намислил. Но такъв си беше Върджиниъс. Защото каквото и да бе направил, всичко бе вече свършено. Просто трябваше да изчака, докато съдията Дюкънфийлд легализира завещанието, после можеше да даде на Анс неговата половина — ако имаше такива намерения, разбира се. По тоя въпрос бяхме на различни мнения. „Двамата с Анс никога не са имали неприятности помежду си“ — твърдяха някои. „Върджиниъс не е имал неприятности с никого — отвръщаха други. — Ако съдите по това, би трябвало да раздели земята с цялата околия.“ „Но нали точно Върджиниъс искаше да плати глобата на Анс“ — настояваха първите. „И точно Върджиниъс взе страната на баща си, когато младият Анс се опита да получи своя дял“ — отговаряха други. И тъй чакахме и наблюдавахме. Сега вниманието ни бе насочено към съдията Дюкънфийлд; изведнъж се оказа, че цялата работа сякаш бе прехвърлена в неговите ръце; той като че се възправяше богоподобен над отмъстителния, подигравателен кикот на онзи старец, който, дори и заровен, не бе мъртъв, а също и над двамата непримирими братя, които от петнайсет години се държаха така, сякаш не съществуват един за друг. Ние смятахме, че със своя последен ход старият Анс бе паднал в заложената от него клопка: избирайки съдията Дюкънфийлд, старецът се оказа бит от собствената си ярост, защото, както бяхме убедени, старият Анс бе видял в негово лице единствения човек сред нас с достатъчно неподкупност, честност и здрав разум, и то такава неподкупност и честност, които никога не са имали време да се объркват и раздвояват от прекалено задълбочено познаване на закона. Самият факт, че за легализирането на един такъв прост документ му трябваше неоправдано дълъг срок, бе за нас ново потвърждение, че съдията Дюкънфийлд е единственият човек помежду ни, за когото правораздаването представлява петдесет процента юридически знания и петдесет процента търпение и упования в себе си и в бога. Изтичането на законния срок наближаваше и ние всеки ден наблюдавахме как съдията Дюкънфийлд изминава разстоянието от дома до канцеларията си в двора на съдилището. Пристъпваше замислено и бавно — вдовец на шейсет години или повече, внушителен и беловлас, с изправена, достолепна осанка, поради която негрите казваха, че ходел като истукан. За главен съдия бе избран преди седемнайсет години; притежаваше слаби юридически познания и силно развит здрав разум, от тринайсет години нямаше конкуренти в изборите и дори тези, които най-много се дразнеха от неговата високомерна и същевременно вежлива снизходителност, гласуваха за него с някакво детско упование и доверие. Наблюдавахме го търпеливо, уверени, че каквото и да реши на края, ще бъде правилно не защото той го е решил, а защото няма да позволи на себе си, пък и на никого да направи нещо, което не е правилно. И тъй всяка сутрин го проследявахме как пресича площада точно в единайсет часа и десет минути и се отправя към съда, където вече го очакваше портиерът, дошъл с хронометричната точност на сигнал, оповестяващ пристигането на влак. Съдията влизаше в канцеларията си, а негърът заемаше обичайното си място отвън на павирания проход, свързващ канцеларията със съдилището, седнал на счупен, пристегнат с тел стол, където прекарваше целия ден в дрямка, както бе правил в продължение на седемнайсет години. В пет следобед се събуждаше, влизаше в канцеларията и навярно прекъсваше дрямката и на съдията, който бе живял достатъчно дълго, за да научи, че бремето на всяка работа обикновено се създава от прибързаните умове на ония теоретици, които си нямат работа; после ги виждахме да пресичат площада отново, този път заедно, един след друг, отдалечени на три метра, с вперени напред очи, крачейки с толкова изправена походка, че двата еднакви редингота — ушити от един шивач по мярката на съдията — се спущаха от раменете им надолу в единични плоскости като дъски, без никакъв намек за талия или ханш. Един следобед малко след пет часа внезапно през площада към съдилището се втурнаха хора. Забелязаха ги други, които също се затичаха нататък — стъпките им тежко отекваха по паважа, криволичеха между каруци и автомобили, а гласовете им звучаха възбудено, напрегнато: „Какво? Какво има?“ „Съдията Дюкънфийлд“-плъзна мълвата и хората продължиха да тичат, навлязоха в павирания проход между съдилището и канцеларията, където завариха негъра в своя отлят редингот да размахва отчаяно ръце във въздуха. Отминаха го и се впуснаха в канцеларията. Съдията седеше зад бюрото, облегнат удобно назад. Очите му бяха отворени и точно там, където носът се свързва с челото, зееше дупка от куршум, сякаш имаше три очи в редица. Куршум от огнестрелно оръжие и все пак никой от площада, нито пък старият негър, който прекарваше целия ден на стола в прохода, не бе чул нищо. Много време загуби този ден Гейвин Стивънс, той и пиринчената кутийка. Съдебното жури не можа да схване веднага какъв е замисълът му, ако въобще някой от другите присъстващи в стаята тогава — двамата братя, братовчедът и портиерът — бе успял да проумее нещо. Затова на края председателят на журито се принуди да го запита направо: — Твърдиш, че между завещанието на мистър Холънд и убийството на съдията Дюкънфийлд има връзка, така ли? — Да — отвърна областният прокурор. — Дори нещо повече. Съдебните заседатели и двамата братя не сваляха поглед от него. Единствено старият негър и братовчедът гледаха другаде. За изминалата седмица негърът очевидно бе остарял най-малко с петдесет години. Портиерската длъжност бе поел едновременно с избирането на съдията, но колко дълго преди това бе служил в неговия дом, не всички от нас можеха да си спомнят. На възраст бе по-стар от съдията, макар до онзи следобед преди седмица да бе изглеждал с четирийсет години по-млад от него — призрачна фигура, безформена във великанския редингот, той винаги пристигаше в канцеларията десет минути преди съдията, отключваше, помиташе и обираше прахта от бюрото, без да размести нищо, като извършваше всичко с умела небрежност, плод на седемнайсетгодишна служба, след което изнасяше паянтовия си стол в прохода, готов за сън. В същност той само си даваше вид, че спи. (Единственият друг път до канцеларията минаваше по едно тясно задно стълбище, което слизаше от съдебната зала и бе използвано само от предишния съдия по време на съдебни заседания, но дори и да прибегне до него човек, би трябвало да прекоси прохода и да мине на около осем стъпки от стола на портиера, освен ако не тръгне по прохода до мястото, където той завива под прав ъгъл към прозореца на канцеларията, и не се прехвърли през него.) Защото досега никой не бе минавал покрай този стол, без да забележи как набръчканите клепачи на неговия притежател на часа откриват чифт кафяви, мътни старчески очи. Понякога спирахме при него на приказка, за да чуем как гласът му се оплита в изобилие от грешно произнасяна, помпозна и безсмислена юридическа фразеология, която бе усвоил несъзнателно, така както би могъл да хване хрема, и която възпроизвеждаше с авторитетно дълбокомъдрие, заставяло не един от нас да са захласва после, искрено развеселен в словото на самия съдия. Ала за това негърът бе вече прекалено стар; случваше се да забравя имена и ни бъркаше един с друг, а понякога не само се припознаваше, ами и объркваше поколенията, стряскаше се в леката си дрямка и назоваваше хора, които бяха мъртви от много години. Все пак никой досега не бе минал край него незабелязан. Освен портиера и братовчеда всички други в стаята не сваляха очи от Стивънс — съдебните заседатели, наредени около бюрото, и двамата братя, седнали в двата срещуположни края на скамейката, скръстили ръце в еднакви пози, с еднакво мрачни, изсечени лица. — Твърдиш ли, че убиецът на съдията Дюкънфийлд се намира в тази стая? — запита председателят. Областният прокурор насочи поглед към тях, към лицата, които го наблюдаваха. — Имам намерение да твърдя дори нещо повече — рече той. — Нещо повече? — обади се Анселм, младият близнак. Седеше сам в края на пейката, отделен с цялата й дължина от брат си, с когото не бе разменил дума от петнайсет години, и гледаше Стивънс с твърд, ожесточен, немигващ взор. — Да — кимна Стивънс. Стоеше изправен отстрани на бюрото. Заговори, без да поглежда определено към някого, говореше бодро, с тон, присъщ за анекдот, разказваше това, което вече знаехме, като сегиз-тогиз се обръщаше към другия близнак, Върджиниъс, за потвърждение. Разказваше за младия Анс и неговия баща. Гласът му бе мек, приятен. Като че се опитваше да приведе аргументи в полза на живия, на сина, описвайки как младият Анс напуснал разгневен дома, обладан от обяснима ярост срещу начина, по който баща му се отнасял към земята, която принадлежала на майка му и сега по право половината била негова. Тонът на Стивънс бе справедлив, благ и непринуден и като че ли малко пристрастен към Анселм младши. И това беше най-същественото. Защото именно под това мнимо пристрастие, под това привидно заглаждане на нещата пред нас взе да се очертава друг образ на младия Анс — прокълнат от нещо, за което до този момент не подозирахме, прокълнат тъкмо поради своето силно желание за справедливост и любовта към мъртвата си майка, обвити в грубостта, наследена от човека, който го онеправда. Двамата братя седяха сега там, разделени от дългата излъскана дъска помежду им, по-младият с вперен в Стивънс пронизващ, свиреп взор, другият — също съсредоточен, но с окаменяло лице. В момента Стивънс разказваше как младият Анс си бе заминал разгневен и как година по-късно Върджиниъс, по-тихият и кротък близнак, който неведнъж се опитвал да запази мира между баща си и брат си, на свой ред бил принуден да напусне имението. И той отново откровено обрисува двамата братя в благовидна светлина, разделени не от живия си баща, а от това, което всеки от тях бе наследил от него, привличани, теглени от земята, която не само че по право бе тяхна, но и пазеше костите на майка им. — И така те наблюдаваха отдалеч как плодородната земя започва да запада, как родната къща на майка им, а и на тях се руши, и то заради един побъркан старец, който на края, след като ги бе изгонил и вече не можеше да им стори нищо друго, се опита да ги лиши окончателно от имота, отказвайки да плаща данъци, с надежда земята да бъде продадена. Ала някой провали неговия план, някой достатъчно далновиден и уравновесен, та да прокара своя замисъл за нещо, което и без това бе само негова работа, след като данъците са платени. После на тях им остана единствено да чакат смъртта на стареца. Той беше на преклонна възраст, но и да беше по-млад, чакането не би било особена мъка за човек със самообладание, дори да не знае предварително що за съдържание ще има завещанието. Обаче за прибързан, избухлив човек чакането нямаше да бъде толкова леко още повече, ако този невъздържан човек е знаел или най-малкото е подозирал какъв ще бъде характерът на завещанието и то го е удовлетворявало, а сетне внезапно се оказва безвъзвратно онеправдан, лишен от добро име и поданство от ръката на човека, който вече го е ограбил и принудил да изживее най-хубавите години от живота си далеч от хората, усамотен като отшелник в планинска колиба. Такъв човек не би имал време, нито желание да си прави труда да чака нещо или да не го чака. Двамата братя го наблюдаваха втренчено. Приличаха на издялани от камък, ако се изключат очите на Анселм. Стивънс говореше тихо, без да се вглежда в никого. Той беше областен прокурор почти толкова време, колкото съдията Дюкънфийлд бе върховен съдия. Завършил бе Харвард — човек небрежен на вид, с разрошени стоманеносиви коси, той можеше да обсъжда Айнщайн с университетски професори и същевременно прахосваше не един следобед при наклякалите край стените на околийските дюкяни мъже, с които разговаряше на техния жаргон. Казваше, че това са неговите почивки. — След време бащата умря, както би могъл да предвиди всеки, надарен със самообладание и далновидност. И завещанието му бе предадено за легализиране. Тогава дори обитателите на хълмовете научиха какво пише в него, научиха, че тая нещастна земя най-сетне ще отиде в ръцете на законния си собственик. Или собственици, тъй като Анс Холънд знае, както и ние знаем, че Върдж няма да вземе повече от полагаемата му се половина, независимо какво е казано в завещанието, както не би взел повече, ако имаше разрешението на баща си приживе. Анс е сигурен в това, защото е уверен, че би постъпил по същия начин — би дал на Върдж неговата половина, — ако бе на мястото на брат си. Тъй като и двамата са синове не само на Анселм Холънд, но и на Корнелия Мадрис. Ала дори Анс да не е бил сигурен в това, той е знаел, че земята, принадлежала някога на майка му и съхранила нейните кости, сега ще бъде стопанисвана добре. И нея нощ, след като узнал за смъртта на баща си, навярно била първата от детските години насам, преди майка му да умре, когато тя може би всяка вечер се качвала горе да надникне в спалнята му; първата нощ, която Анс не прекарал буден. Защото, разбирате, в този момент всичко бе отмъстено: и оскърблението, и несправедливостта, и загубеното добро име, и петното, оставено от престоя в затвора — всичко изчезнало като сън. За да бъде забравено, защото вече всичко бе наред. До това време обаче той бе свикнал да живее отшелнически, да живее самотно; трудно би могъл да се промени след толкова години. Чувстваше се по-щастлив там сам в колибата. Още повече сега знаеше, че всичко е отминало като някакъв кошмар, че земята, майчината земя — нейното наследство и мавзолей — вече е в ръцете на единствения човек, комуто може да се довери, макар двамата да не си говорят. Разбирате, нали? Наблюдавахме го, насядали около бюрото, което не бе бутано от убийството на съдията Дюкънфийлд и върху което все още лежаха предметите, уловени от неговия последен земен поглед, освен дулото на пистолета; на всички ни те бяха познати от години — листите хартия, очуканата мастилница, късата перодръжка и малката пиринчена кутийка, използвана от съдията за преспапие. От двата срещуположни края на дървената пейка близнаците също наблюдаваха Стивънс — неподвижно и съсредоточено. — Не, не разбираме — отговори председателят. — Какво искаш да кажеш? Каква е връзката между всичко това и убийството на съдията Дюкънфийлд? — Вижте — започна Стивънс, — съдията Дюкънфийлд легализираше завещанието, когато бе убит. Завещанието бе чудато, но всички бяхме очаквали подобно нещо от мистър Холънд. Все пак то бе съвсем редовно, удовлетворяваше наследниците — знам, че Анс ще получи половината земя веднага щом поиска. Значи, всичко е наред. Правното потвърждение на документа би трябвало да бъде проста формалност. Все пак съдията Дюкънфийлд го държа непотвърден повече от две седмици до деня на убийството. И човекът, който смяташе, че трябва единствено да чака… — Какъв човек? — прекъсна го председателят. — Да чака — повтори Стивънс. — Нищо друго не се искаше от него, освен да чака. Ала не чакането тревожеше този човек, който вече бе чакал петнайсет години. Не то. Имаше нещо друго, което той научи (или си спомни) твърде късно, а не биваше да го забравя; защото той е умен човек, уравновесен и предвидлив, толкова уравновесен, че бе чакал петнайсет години своя шанс, и достатъчно предвидлив, за да се подготви за всички неочаквани изненади с изключение на една: своята памет. Твърде късно той се сети, че има още един човек, който сигурно ще узнае това, което бе забравил. Този човек бе съдията Дюкънфийлд. А това, което щеше да узнае, бе, че онзи кон не може да е убил мистър Холънд. Когато гласът му секна, в стаята настъпи пълна тишина. Съдебните заседатели седяха смълчани около бюрото, отправили очи към Стивънс. Анселм извърна суровото си свирепо лице, хвърли кос поглед на брат си, сетне отново се втренчи в Стивънс, като се приведе леко напред. Върджиниъс не бе помръднал; нямаше промяна в мрачното му съсредоточено изражение. Между него и стената седеше братовчедът. Държеше ръцете си скръстени в скута, а главата му бе леко склонена, сякаш се намираше в църква. За него се знаеше само, че е нещо като странстващ проповедник, който от време на време събира стадо мършави коне и мулета, за да ги откара някъде, да ги трампи или да ги продаде. Не бе от словоохотливите и в общуването си с хората се държеше с такава измъчена стеснителност и липса на самочувствие, че ние го съжалявахме — изпитвахме към него онова снизходително отвращение, което изпитва човек при вида на осакатен червей — и се бояхме дори да го подложим на мъчението да отговаря с „да“ и „не“ на евентуалните ни въпроси. Ала бяхме чували, че всяка неделя, застанал на амвоните в околийските църкви, той се превръща в друг човек; тогава гласът му ставал звучен, артистичен и убедителен, несъизмерим с неговия физически и духовен облик. — Сега си представете как този човек е чакал — продължи Стивънс, — като е знаел какво ще се случи, преди действително да се бе случило, разбирайки на края, че нищо не се случва, просто защото той бе забравил нещо, което не биваше да забравя, и тъкмо поради тази причина завещанието като че потъна в канцеларията на съдията Дюкънфийлд, изчезна от света, от сферата на човешкото познание. Той бе забравил, че съдията Дюкънфийлд знае също, че мистър Холънд не е бил оня кон. Досетил се, че съдията Дюкънфийлд трябва да знае, че човекът, наложил коня с тояга тъй настървено, та да остави белези по хълбоците му, първо е умъртвил мистър Холънд, сетне закачил крака му в стремето и взел да шиба коня с тояга, за да го накара да побегне. Ала конят не избягал. Човекът предварително е знаел, че няма да избяга; знаел това от години, но сега го забравил. Още като жребче този кон бил бит зверски веднъж и оттогава, дори при вида на вейка в ръката на ездача, просто лягал на земята. Този факт бе известен на мистър Холънд, както и на всеки по-близък на семейството. Ето защо конят се проснал върху трупа на мистър Холънд. Все едно — и така било добре отначало. Така си мислел човекът през следващите дни — седмица или повече, — докато лежал нощем в леглото си и чакал, както бил чакал петнайсет години. Но после, когато станало твърде късно, той разбрал, че е допуснал грешка, ала дори тогава не си спомнил напълно това, което не би трябвало никога да забравя. След време в паметта му изплувало всичко, пак твърде късно, чак като намерили трупа и забелязали белезите от тоягата по гърба на коня, тъй че вече било невъзможно да се заличат. Не минало много и те навярно зараснали. Но в момента имало само едно средство, с което би могъл да ги изличи от съзнанието на хората. Представете си го в този момент: неговият ужас и бяс, неговото чувство, че е попаднал в клопката на нещо безвъзвратно, неговото неудържимо желание да върне само за минутка времето назад, за да поправи, да довърши нещата, когато вече е твърде късно. Защото последното, което се сетил, отново не навреме, било, че мистър Холънд е купил този кон от съдията Дюкънфийлд — човека, който седеше тук, на това бюро, и подготвяше парафирането на завещание, даващо права над две хиляди акра от най-плодородната земя в околията. Той продължавал да чака, тъй като имало само едно средство да отстрани онези белези, но нищо не се случвало. Нищо не се случвало и той знаел защо. Чакал, додето имал смелост, и на края се убедил, че в играта е заложено доста повече от няколко декара земя. Ето защо какво друго би могъл да направи, освен това, което вече сторил? Гласът му едва бе отзвучал, когато Анселм се обади. Грубо, рязко. — Бъркаш — рече той. Като един ние обърнахме поглед към него, седнал издаден напред, с кални ботуши и износен панталон, взрян ожесточено в Стивънс; дори Върджиниъс изви глава и го изгледа за миг. Само братовчедът и старият негър не мръднаха. По изражението им не личеше, че слушат. — Къде бъркам? — попита Стивънс. Анселм не отговори. Свирепо пронизваше с поглед Стивънс. — Ще вземе ли Върджиниъс имението, независимо… ъ… — Независимо какво? — намеси се Стивънс. — Независимо дали той… — Имаш пред вид баща си? Независимо дали той е починал от естествена смърт, или е убит, така ли? — Да — каза Анселм. — Разбира се. Двамата с Върдж получавате земята независимо дали завещанието е в сила или не, но ако е в сила, ти ще получиш своята половина само в случай, че Върдж дели с теб. Убиецът на баща ти също не е бил сигурен в това и не е посмял да попита. Пък и неговите желания са били други. Той е искал всичко да отиде в ръцете на Върдж. Ето защо е държал завещанието да бъде в сила. — Бъркаш — повтори Анс със същия груб и рязък тон. — Аз го убих. Но не заради оная проклета ферма. Хайде, докарайте сега шерифа. Тогава се обади Стивънс — впил поглед в подивялото лице на Анселм, той изрече кротко: — Аз пък казвам, че ти бъркаш, Анс. Известно време след тия думи ние, присъстващите в стаята, чувствахме пълен отлив на емоционално напрежение, изпаднахме в някакво съноподобно състояние, при което ни се струваше, че предварително знаем какво ще се случи, като същевременно съзнавахме, че това е без значение, понеже сънят скоро ще свърши. Сякаш се намирахме извън времето и наблюдавахме събитията отстрани; продължавахме да бъдем още извън, отвъд времето и в оня момент, когато отново погледнахме Анселм, но този път със съвсем други очи: все едно го виждахме за пръв път. Чу се звук — тих, слаб, приличен на въздишка; може би въздишка на облекчение. Навярно в тоя миг всички мислехме за кошмара на Анс, който най-сетне наистина трябва да бе свършил; имахме чувството, че и ние се втурнахме ненадейно назад към детската му стая, към майка му — казваха, имала слабост към него, — която идва да нагледа спящото дете, преди да отиде в покоите си, чието наследство бе загубено за него, и дори пръстта с нещастната й, отдавна успокоена тлен бе осквернена. Далеч назад във времето бе това. И там във фокуса на миналото бе момчето, заспало невинно в леглото си, изчезващо в него, както с всички ни се случва, трябва и винаги ще се случва; това момче бе мъртво като всеки от родствениците му в онази осквернена кедрова горичка и човека, когото виждахме сега, ние гледахме през непреодолима бездна, със съжаление навярно, но не и с милосърдие. Затуй, за да схванем смисъла в думите на Стивънс, на нас ни трябваше толкова време, колкото и на Анс; прокурорът бе принуден да повтори: — Аз пък ти казвам, че ти бъркащ, Анс. — Какво? — сепна се Анс. Едва тогава се раздвижи. Не се изправи, все пак имаше вид, сякаш се впуска ненадейно, стремглаво напред. — Лъжец! Ти… — Грешиш, Анс. Баща ти не е убит от теб. Убиецът на баща ти е човекът, успял да замисли и скрои убийството на онзи старец, който седеше зад това бюро всеки ден, ден след ден, додето портиерът не дойде да го събуди и да му каже, че е време да си върви у дома — човек, който през целия си живот бе вършил само добро, както той и бог, според него, го разбираха. Не си ти убиецът на баща си. Ти поиска от него каквото смяташе, че ти принадлежи, и когато той ти отказа, ти си отиде, изчезна, за да не му проговориш никога вече. Мълвата ти донасяше колко лош стопанин на земята бе той, но ти запази спокойствие, защото за теб имението бе просто „оная проклета ферма“. Хладнокръвието ти не те напусна до момента, в който чу, че обезумелият старец е разкопавал гробовете, където е погребана майка ти и ти самият ще бъдеш погребан. Тогава за пръв и последен път ти отиде при него, да му възразиш. Но ти никога не си бил човек на думите, а и той не си падаше слушател. Намерил си го там, в горичката, с пушка в ръце. Не вярвам да си обърнал особено внимание на оръжието. Предполагам, че просто си му го отнел, сетне с голи ръце си го наложил и си го оставил проснат край коня; може и да си помислил, че е мъртъв. После някой друг минал оттам след теб и го намерил, нищо чудно тоя „някой“ да е бил в горичката през цялото време и да е дебнел — някой, който също би искал да види стареца, предал богу дух, ала не воден от ярост и мъст, а от пресметливост. Изгода, извлечена може би посредством завещание. И така той се явил там, видял какво си започнал и го довършил: закачил крака на баща ти за стремето и се опитал да накара с бой коня да побегне, та да не изглежда подозрително, ала в бързината забравил това, което не би трябвало да забравя. Този човек не си бил ти. Ти се прибра в колибата и щом научи какво се е случило, замълча. Защото тогава през главата ти мина една мисъл, която дори на себе си не посмя да изречеш. А като разбра какво пише в завещанието, повярва, че наистина си знаел. Зарадва се тогава. Защото бе живял самотен от юноша и желанията те бяха напуснали; искаше само спокойствие, спокойствие за теб и за праха на майка ти. Още повече какво означава имот и положение сред хората за човек без поданство и с опетнено име? Слушахме притихнали, докато гласът на Стивънс замря в малкото помещение, където въздухът вечно бе застоял и никога не ставаше течение поради разположението на канцеларията на завет отдолу под стените на съдилището. — Баща ти не е убит от теб, Анс, нито пък съдията Дюкънфийлд. Защото ако убиецът на баща ти се бе сетил навреме, че онзи кон някога е бил притежание на съдията Дюкънфийлд, той щеше да е жив сега. Дишахме едва чуто, наредени около бюрото, зад което бе седял съдията Дюкънфийлд, когато е зърнал насоченото дуло на пистолета. Бюрото не беше бутано оттогава. Върху него все още лежаха листове хартия, перодръжки, мастилницата и онази малка любопитно гравирана пиринчена кутийка, която дъщеря му бе донесла от Европа преди дванайсет години, а какво бе предназначението и, нито тя, нито съдията знаеше, тъй като единствено бе подходяща за тютюн — нещо, което той не употребяваше, и затова я използваше за затискане на листите хартия, макар че бе излишно, защото в стаята никога не ставаше течение. Ала той я държеше постоянно на бюрото си и всички ние я знаехме добре, бяхме го наблюдавали как си играе с нея, докато разговаряше с нас — отваряше пружинения капак и се любуваше на злобното изщракване, с което се затваряше и при най-малкия допир. Сега, когато си припомням всичко, виждам, че останалото можеше да не се проточи чак толкова. Струва ми се, че ние сякаш през цялото време сме знаели; още усещам онова особено чувство на безмилостно отвращение, което в крайна сметка играе ролята на съжаление — нещо подобно изпитваш, когато гледаш гърченията на червей, прободен от карфица, при което чувстваш как червата ти се обръщат и ти иде, като няма друго, дори да си послужиш с гола длан, казваш си: „Хайде. Смачкай го. Направи го на пихтия и го прати по дяволите.“ Но планът на Стивънс не беше такъв. А той наистина имаше план, както разбрахме по-късно, защото не бе в състояние да разобличи престъпника, убиецът сам трябваше да се разкрие. Нечестно бе да действа по такъв начин и ние после му го казахме. („А самата справедливост не е, ли винаги нечестна — възкликна той? — Нима не е съставена по равно от несправедливост, късмет и шаблон?“) Във всеки случай ние още не проумявахме накъде бие, когато заговори отново със същия бодър, анекдотичен тон, положил сега ръка върху пиринчената кутийка. Ала хората са роби на предубежденията. Нас ни озадачава не действителността, нито пък обстоятелствата, а ударът, нанесен от това, което предварително би трябвало да знаем, ако, разбира се, не сме погълнати дотам от вярата си в неща, които по-късно разбираме, че сме приели за истина само защото по една или друга причина сме им повярвали първоначално. Стивънс отново говореше за тютюнопушенето, обясняваше как не се удава на човек истински да се наслади на тютюна, додето не се убеди, че му вреди, изтъкваше какво удоволствие изпускали непушачите — за чувствителен човек едно от най-големите в живота, — породено от съзнанието, че се отдаваш на порок, с който можеш да навредиш само на себе си. — Анс, ти пушиш ли? — попита Стивънс. — Не — отвърна Анс. — И ти не пушиш, нали, Върдж? — Не — каза Върджиниъс. — Никой в къщи не е пушил — нито баща ми, нито ние с брат ми. Предполагам, че ни е по наследство. — Значи, фамилна черта — уточни Стивънс. — Има ли я и в рода на майка ви? А, Гранби, какво ще кажеш, ти си неин роднина… Братовчедът вдигна очи към Стивънс, задържа погледа си за по-малко от миг. Макар и неподвижен, той сякаш се гърчеше в спретнатия си, евтин костюм. — Не, сър. Никога не съм привиквал. — Може би защото си проповедник — забеляза Стивънс. Братовчедът не отговори. Само отново вдигна към Стивънс кроткото си, отчайващо смутено лице. — Аз пък винаги съм пушил — продължи Стивънс. — Пуща от четиринайсетгодишна възраст, когато окончателно преодолях гаденето от тютюна. Много време мина оттогава, достатъчно много, за да стана придирчив към тютюна. И повечето пушачи вред по света са такива, въпреки мнението на психолозите и стандартния тютюн. А може би само цигарите са стандартни. Или може би те са еднакви само за непосветения, за непушача. Защото съм забелязал, че непушачите са склонни прибързано да подценяват качествата на тютюна, така както всички ние гледаме през пръсти на неща, които не употребяваме и не познаваме, понеже човек винаги се води от предразсъдък и предубеждение. Да вземем например продавача на цигари — да предположим, че самият той не пуши, но всеки ден вижда как не един купувач още пред тезгяха разкъсва бандерола на пакета и пали. Попитайте го дали всичкият тютюн мирише еднакво, дали не може да различи отделните видове по аромата. А може би пък формата и цветът на пакета влияят, защото дори психолозите засега не са в състояние да ни кажат точно къде прекъсва зрителното възприятие и започва обонянието, нито къде прекъсва чуването и започва виждането. Всеки юрист може да потвърди това. Председателят отново го прекъсна. Слушахме, затаили дъх, но според мен всеки от нас съзнаваше, че целта е не само да се смути и обърка убиецът, но също и съдебните заседатели. — Трябваше да извършиш всичките тези разследвания, преди да ни събереш тук — възрази председателят. — Дори това да е някакво свидетелство, какво би помогнало то, без убиецът да бъде задържан? Догадите са достатъчни… — Добре — отвърна Стивънс. — Оставете ме да направя още няколко догадки и ако тогава решите, че не съм постигнал напредък, кажете, за да изоставя моя начин на обяснение и да продължа по вашия. Очаквам отначало това да ви се стори злоупотреба дори с догадката. Ала намерихме съдията Дюкънфийлд мъртъв, застрелян между очите тук, на този стол, зад това бюро. Това вече не е догадка, нали? А чичо Джоб е седял през целия ден на обичайното си място и всеки, който е искал да влезе в тази стая (освен ако не е слезнал по задното стълбище от съдебната зала и не се е прехвърлил през прозореца), би трябвало да мине на няколко крачки от него. Както знаем, за седемнайсет години никой не е минавал незабелязано край чичо Джоб. Това също не е догадка. — Добре, тогава какво е твоето предположение? Стивънс продължи да говори за тютюна, за пушенето: — Миналата седмица се отбих в дрогерията на Уест да купя малко тютюн и той ми каза, че познавал един човек, който също бил придирчив към тютюна. Заедно с пакета от моята марка тютюн той извади от шкафа кутия цигари и ми я подаде. Беше прашна и избеляла, изглежда, я имаше от отдавна — обясни, че преди години някакъв барабанист му оставил две такива. „Пушил ли си от тях?“ — попита ме. „Не — отвърнах. — Трябва да са градски цигари.“ После ми разказа как същия ден продал другата кутия. Стоял зад тезгяха и четял вестник, но с едно око наглеждал магазина, защото помощникът му бил отишъл на обяд. Все пак нито чул, нито видял кога човекът влязъл в магазина, забелязал го едва когато оня застанал пред тезгяха току над главата му — толкова близо, че Уест подскочил. Човекът бил дребен, в градски дрехи, поискал марка цигари, за която Уест не бил и чувал. „Нямам от тези“ — отвърнал той. — „Не ми докарват.“ „Защо не ви докарват?“ — попитал непознатият. „Защото не се купуват“ — отговорил Уест. И ми описа този човек в градски дрехи с лице като на олисяла восъчна кукла, с потаен поглед и потаен глас. После Уест ми разказа как погледнал човека в очите, видял и ноздрите му и разбрал каква е работата. Непознатият бил взел доста опиум. „Никой не търси такива цигари тук“ — обяснил му Уест. „И какво, да правя аз сега? — рекъл мъжът. — Да си купя мухоловка?“ На края взел другия пакет от онези цигари и си тръгнал. Уест каза, че бил като бесен, потял се и сякаш му се повръщало. Каза ми още: „Ако имах наум някое пъклено дело, което се боя да извърша сам, знаеш ли какво щях да направя? Щях да дам на тоя тип десет долара, за да го свърши, и щях да му кажа никога повече да не се вестява пред очите ми. Когато излезе, почувствах, че ми прилошава.“ — Стивънс насочи поглед към нас; направи пауза. Наблюдавахме го съсредоточено. — Този градски човек дошъл тук кой знае откъде, с кола — голям спортен автомобил. И същият градски човек сменил своята предпочитана марка тютюн. — Отново направи пауза и бавно извърна глава към Върджиниъс Холънд. Стори ни се, че цяла минута ги наблюдаваме как се взират един в друг. — Един негър ми каза, че нощта преди убийството на съдията Дюкънфийлд тази кола била паркирана в плевнята на Върджиниъс Холънд. — За втори път видяхме как двамата се изгледаха твърдо, без промяна в израза нито на единия, нито на другия. Стивънс продължи с тих, отвлечен глас, почти замислен: — Някой се помъчил да го убеди да не идва тук с тази огромна кола, която, забелязана веднъж, лесно би била запомнена и разпозната. Може би този „някой“ се е опитал да му забрани да дойде с нея, дори го е заплашил. Само че човекът, на когото доктор Уест бе продал онези цигари, не би се трогнал много от заплахи. — Под този „някой“ имаш пред вид мен — обади се Върджиниъс. Не се помръдна, нито отклони твърдия си взор от лицето на Стивънс. Ала Анселм трепна. Обърна глава и хвърли един поглед на брат си. В помещението бе съвсем тихо, въпреки туй, когато братовчедът заговори, думите му не стигнаха веднага нито до ушите, нито до съзнанието ни; откак бяхме влезли в тази стая и Стивънс бе заключил вратата зад нас, той бе проговорил само веднъж. Гласът му едва се долавяше и отново имахме чувството, че той сякаш се гърчи под дрехите си. Започна с онова сковаващо малодушие, с онова мъчително желание да се обезличи, които ни бяха толкова добре познати. — Човекът, за когото говорите, беше дошъл при мен — рече Додж. — Просто се отби да ме види. Пристигна в къщи по тъмно същата нощ и каза, че търси да купи дребни коне за… за онази игра… — Поло? — подсказа Стивънс. Докато говореше, братовчедът не погледна никого; сякаш приказваше на ръцете си, които едва забележимо шаваха в скута му. — Да, сър. И Върджиниъс беше там. Приказвахме за коне. На другата сутрин се качи в колата си и замина. Не можах да му предложа нищо подходящо. Не знам нито откъде дойде, нито накъде отиде. — Нито пък кого още бе дошъл да види — рече Стивънс. — Или какво още бе дошъл да извърши. Не знаеш. Додж не отговори. Не беше необходимо и той отново се скри зад сянката на своята безличност, също като дребно безпомощно зверче в бърлогата си. — Ето, това е моята догадка — каза Стивънс. Сега вече би трябвало да разберем. Беше очевидно, оголено като ръка без ръкавица. Длъжни бяхме да почувстваме, да се поставим на мястото на този „някой“ в стаята, който бе усетил, че Стивънс разгаря един ужас, един кошмар, едно парещо желание да се върне времето назад поне за миг, та да се отрече, да се поправи. Ала може би и този „някой“ още не бе го усетил, не бе почувствал още удара, врязването, подобно на човек, който в първите секунда-две не съзнава, че е застрелян. Този път Върдж заговори рязко и сурово: — Как ще доказваш всичко това? — Какво да доказвам, Върдж? — отвърна Стивънс. Отново двамата се спогледаха: безмълвно, твърдо, като боксьори. Не като фехтовачи, а като боксьори или най-малкото като на дуел с револвери. — Кой е повикал от Мемфис този престъпник, този главорез? Та той сам призна. На връщане прегазил едно дете в Батенбург (още бил напълно упоен; вероятно взел нова доза, когато свършил работата си тук), полицията го хванала и го затворила, а щом действието на наркотика взело да отслабва, той разказал къде и при кого бил ходил, седял в затворническата килия и разказвал, разтреперан и озъбен, след като вече му били отнели пистолета със заглушител. — Аха — обади се Върджиниъс. — Дотук добре. Сега ти остава само да докажеш, че именно той е бил тук, в тази стая, в деня на убийството. Интересно как ще постигнеш това. Навярно като дадеш на този изкуфял негър някоя и друга монета, та да си припомни това-онова? Ала Стивънс, изглежда, изобщо не слушаше. Стоеше встрани от бюрото, между двете групи, и когато говори отново с онзи спокоен, замислен тон, държеше в ръка пиринчената кутийка, въртеше я на различни страни и я разглеждаше: — На всички ви е познато необикновеното свойство на тази стая. Знаете, че тук никога не става течение и въздухът трудно се сменя, тъй че, ако, да речем, тук е било пушено в събота, в понеделник сутринта, когато чичо Джоб отключи вратата, димът все още ще бъде вътре, паднал ниско около прага, приличен на заспало куче или нещо подобно. Всички вие сте забелязвали това, нали? Едва забележимо приведохме тела напред, като Анс, с вперени погледи в Стивънс. — Да — отговори председателят, — забелязвали сме. — Да — повтори Стивънс, отново сякаш изобщо не слушаше, докато прехвърляше насам-натам затворената кутийка в ръката си. — Питахте ме за моята догадка. Ето я. Само че, за да стане реалност, е потребен ловък човек — човек, който би могъл да влезе в магазин, без да бъде усетен, и все така незабелязано да приближи до продавача, зачетен във вестник, но все пак нащрек… Един градски човек, който търси градски цигари. После този човек напуска магазина, отива в съда и тръгва нагоре по стълбището, както всеки би могъл да направи. Навярно поне десетина души са го забелязали, навярно два пъти повече изобщо не са му обърнали внимание, тъй като съществуват две места, където хората избягват да се гледат в очите: светилищата на гражданските закони и обществените тоалетни. И така той влиза в съдебната зала, слиза по задното стълбище в прохода и вижда чичо Джоб, заспал в своя стол. Сетне нищо чудно да е тръгнал по прохода и да се е прехвърлил през прозореца зад гърба на съдията Дюкънфийлд. А може и да е заобиколил чичо Джоб изотзад, разбирате как. Да мине незабелязано на два метра от един заспал старец, няма да е кой знае колко трудно за човек, който е в състояние да изненада търговец, облегнал се на тезгяха в собствения си магазин. Нищо чудно дори да е запалил цигара от оная кутия, която му е продал Уест, още преди съдията Дюкънфийлд да разбере, че в стаята има някой. Не е изключено съдията да е бил задрямал на стола си, както понякога се случваше. Сигурно човекът стоял изправен някъде тук, допушвал цигарата си и наблюдавал как димът лениво се извива над бюрото и се събира около стената, представяйки си лесно спечелените пари от лесните провинциалисти дори преди да измъкне пистолета. А той не предизвикал по-силен звук от драсването на клечката кибрит, с която бил запалил цигарата си, понеже човекът толкова добре се бил застраховал срещу шума, че забравил за опасността от тишината. Върнал се, както и дошъл, като бил видян поне от дузина хора и два пъти повече изобщо не го забелязали, а в пет часа същия следобед чичо Джоб влязъл да събуди съдията и да му каже, че е време да си вървят. Не е ли така, чичо Джоб? Старият негър вдигна очи. — Грижех се за него, както бях обещал на госпожата — почна той. — Споделях тревогите му, както бях обещал на госпожата. Влязох вътре и отначало помислих, че е заспал, както понякога… — Почакай — прекъсна го Стивънс. — Влезе и го видя да седи на стола, както винаги, но също си забелязал дима край стената зад бюрото, след като си се приближил. Нали така ми каза? Седнал на своя вързан с тел стол, старият негър зарила. Приличаше на стара маймуна, ронеше оскъдни черни сълзи, които бършеше с опакото на възчестата си ръка, трепереща от старост или от нещо друго. — Безброй пъти съм влизал тук да чистя сутрин и пушекът си лежи ей там, долу, а той щом дойдеше, понеже не беше изпушил и шушка тютюн през живота си, почваше да души с дългия си нос и да нарежда: „Хей, Джоб — ще каже, — май снощи сме изпушили тютюн колкото целия «корпус юрис».“ — Не, не това — намеси се Стивънс. — Разкажи за дима, който си видял зад бюрото онзи следобед, когато си отишъл да събудиш съдията да си вървите у дома, в деня, когато никой друг не бил влизал при него освен мистър Върдж Холънд. А мистър Върдж не пуши, съдията също не пуши. Но димът е бил там. Разправи на всички това, което каза на мене. — Димът се виждаше. Помислих, че той е заспал, както винаги, и тръгнах да го будя… — А тази малка кутийка е била на ръба на бюрото, където съдията я оставил след разговора с мистър Върдж, и когато ти си протегнал ръка да го събудиш. — Да, сър. Тя падна на пода и аз мислех, че той е заспал… — Значи, кутийката падна от бюрото. Издрънча на пода и ти се почуди защо съдията не се събужда при тоя шум, след което си погледнал към кутийката, която лежала отворена в слоя дим, помислил си, че се е счупила. Все пак си решил да провериш, защото съдията много държал на нея, понеже му била подарък от мис Ема, макар да нямал нужда от нея като преспапие при тази безветрена канцелария. Затова си затворил капака на кутийката и си я върнал на бюрото. Чак после си разбрал, че съдията не само е заспал. Гласът на Стивънс секна. Бяхме затаили дъх — долавяхме собственото си дишане. Стивънс бе свел поглед към ръката си и бавно прехвърляше кутийката в различни положения. При разговора със стария негър той бе пристъпил малко напред, тъй че сега по-скоро бе обърнат с лице към скамейката, отколкото към съдебните заседатели. — Чичо Джоб нарича тази кутийка „златна“. Нелошо определение. Но златото не е неповторимо. Защото всички метали са почти еднакви; просто тъй става, че някои хора желаят да притежават един вид повече от друг. Все пак всички видове имат известни общи качества, сходства. Едно от тях е, че каквото и да бъде затворено в метална кутия, то ще се съхрани непокътнато много по-дълго време, отколкото ако е поставено в кутия от дърво или картон. Така например, ако затворите тютюнев дим в метална кутия с добре прилепящ капак като тази тук, той няма да е изчезнал, дори да е престоял цяла седмица вътре. Нещо повече — един химик или пушач, или търговец на тютюн, като доктор Уест, безпогрешно ще може да определи от какъв вид тютюн е този пушек, особено пък, ако той се случи от някаква непозната марка цигари, каквито не се продават в Джеферсън, от които търговецът случайно има само две кутии и е успял да запомни кому е продал едната. Никой от нас не мръдна. Все така смълчани седяхме по местата си, когато чухме забързаното топуркане на стъпките му и сетне видяхме как изби кутийката от ръката на Стивънс. Ала дори тогава не гледахме него. Всички ние, също както и той, бяхме приковали очи в кутийката, която подскочи на пода, капакът й се откачи, тя се разпадна на две и отвътре изпълзя бледо изпарение, което взе бавно да се разсейва наоколо. Като един ние се надвесихме през бюрото и се загледахме в белезникавата, безнадеждно посредствена глава на Гранби Додж, който бе коленичил долу и мачкаше с длани изчезващия дим. — Но аз нищо не… — започна Върджиниъс. Вече бяхме навън, в двора на съда, и премигвахме един срещу друг, сякаш току-що излизахме от пещера. — Двамата имате завещание, нали? — рече Стивънс. Върджиниъс замръзна на мястото си, втренчен в прокурора. — А, това ли… — възкликна той на края. — Едно от онези съвсем естествени взаимни завещания за попечителство, каквото двама партньори във всякакъв бизнес имат право да подпишат — поясни Стивънс. — Така вие двамата с Гранби сте наследници и изпълнители един на друг по завещание, съставено за взаимна закрила на взаимно имущество. В това няма нищо странно. Навярно Гранби е бил този, който пръв го е предложил, като ти е казал, че те прави свой наследник. Най-добре сега унищожи твоето копие. Ако е наложително да имаш завещание, направи Анс свой наследник. — Няма да има нужда да чака толкова — отвърна Върджиниъс. — Половината земя е негова още сега. — Ако я стопанисваш добре, в което той е убеден — каза Стивънс, — Анс би се отказал от своя дял. — Знам, но… — започна Върджиниъс. Отмести поглед встрани. — Но бих искал… — Само се грижи добре за имота. Той знае, че няма да го занемариш. — Да… — подхвана отново Върджиниъс. Погледна Стивънс. — Знаеш ли, мисля, че… аз… ние сме ти задължени… — Дори повече, отколкото предполагаш — рече Стивънс. Говореше абсолютно сериозно. — А също и на оня кон. Седмица подир смъртта на баща ти Гранби купил отрова за мишки в количество, достатъчно да убие три слона, Уест ми каза. Ала след като се сетил за коня, той се побоял да избие мишките си, преди да се уреди въпросът със завещанието. Защото той е едновременно умен и невеж — опасна комбинация. Достатъчно невеж, за да повярва, че законът е нещо подобно на динамит: роб на всеки, който пръв сложи ръка върху него, но дори и тогава — не безобиден роб; и достатъчно умен, за да проумее, че хората прибягват до закона и се осланят на него само за лични облаги. Разбрах това миналото лято, когато прати някакъв негър да ме пита дали начинът, по който е настъпила смъртта на даден човек, влияе върху изпълнението на неговото завещание. Знаех кой е изпратил негъра и бях уверен, че каквото и да отговоря, този човек предварително е решил да не го повярва, защото аз съм слуга на роба на динамита. Тъй че ако конят не беше малко особен или ако Гранби се бе сетил овреме, сега ти щеше да гниеш в земята. Гранби едва ли щеше да стане по-богат, отколкото е, но ти щеше да си мъртъв. — Хм! — възкликна Върджиниъс тихо, сдържано. — Много съм ти задължен. — Да — рече Стивънс. — Навлече си едно солидно задължение. Към Гранби. — Върджиниъс го погледна въпросително. — Дължиш му парите за данъците, които той плаща всяка есен от петнайсет години насам. — А, да… — каза Върджиниъс. — Мислех, че татко… Всеки ноември Гранби заемаше от мен пари, не много, но винаги една и съща сума. Казваше, че му трябвали да купува добитък. Част от тях ми върна. Ала ми дължи още… не, аз му дължа сега. — Говореше съвсем сериозно, съвсем сдържано. — Когато човек почне да върши злини, не е толкова важно какво е направил, а какво е оставил. — Но хората, външните хора, ще трябва да го накажат за това, което е направил. Защото хората, които са засегнати от това, което е оставил след себе си, няма да го накажат. И затова е най-добре за нас, че самото му деяние го изтръгва от вашите ръце. Ето защо аз ви го отнемам, Върдж, независимо дали е ваша кръв или не. Разбираш ли? — Разбирам — отвърна Върджиниъс, — аз не бих… — Сетне ненадейно се взря в Стивънс. — Гейвин — рече той. — Какво? — попита Стивънс. Върджиниъс не сваляше поглед от лицето му. — Ти говори доста смислено одеве за химия и там подобни, за онзи дим. Струва ми се, че донякъде ти вярвам, донякъде не. Но мисля, че ако ти кажа какво вярвам и какво не, сигурно ще ми се изсмееш. — Лицето му бе абсолютно сериозно. Изразът на Стивънс също бе доста сдържан. Все пак имаше нещо в очите му, в погледа — нещо игриво и нетърпеливо, но не присмехулно. — Убийството на съдията стана преди седмица. Ако си отварял кутийката, да видиш дали има дим вътре, той щеше да излезе. А ако кутийката беше празна, Гранби нямаше да се издаде. Една седмица не е малко време. Кажи, как разбра, че вътре има дим? — Не съм се и опитвал да разбера — отвърна Стивънс. Изговори думите си бързо, бодро и радостно, сияещ и почти щастлив. — Наистина. Изчаках до последния възможен момент, преди да вкарам дима вътре. Малко преди да се съберете всички в канцеларията, напълних кутийката с дим от лулата си и я затворих. Ала предварително изобщо не съм проверявал за дим. Боях се как ще свърши всичко много повече от Гранби Додж, но всичко мина добре. Димът бе престоял в кутийката почти цял час. Мънк Би трябвало да опитам да разкажа за Мънк. В смисъл действително да опитам — един съзнателен опит да се свържат несъответствията в неговата кратка, жалка, банална история и не само да й се придаде форма чрез мъглявите средства на догадката, умозаключението и измислицата, но и да се употребят тези мъгляви средства за разнищване на мъглявите и необясними неща, които той остави след себе си. Защото само в литературата парадоксалните и дори взаимно изключващи се чудатости в историята на едно човешко сърце могат да съществуват паралелно, закалени от изкуството в правдоподобност и достоверност. Той беше слабоумен, даже може би кретен и изобщо не би трябвало да попада в затвора. Ала когато го изправиха на съд, за окръжен прокурор имахме един младок, който бе хвърлил око на Конгреса, а Мънк не разполагаше нито с поддръжници, нито с пари, дори нямаше адвокат — не ми се вярва изобщо да е проумявал за какво му е или дори какво представлява това „адвокат“ — затова съдът му определи адвокат: някакъв младеж, току-що получил право на практика, който навярно не познаваше кой знае колко по-добре от своя довереник практическия механизъм на наказателния кодекс и който, изглежда, допусна Мънк да бъде признат за виновен по указание на съда, или пък вероятно забрави, че може да пледира душевен недъг, тъй като Мънк не отрече нито за миг, че е убил човек. В същност съдът не бе в състояние да го застави да престане да повтаря и потвърждава това. Не че се изповядваше или хвалеше. Излизаше така, сякаш държи реч на хората, които го бяха хванали от двете страни, преди да дойде помощник-шерифът, после и на самия него, и на тъмничаря, и на другите затворници — разни негри, прибрани за комар, скитничество или продажба на уиски, — и на завелия процеса срещу него мирови съдия, и на определения му от съда адвокат, и на съда, и на съдебните заседатели. Дори час след убийството той като че не бе способен да си спомни къде е било извършено, не можеше да си спомни човека, когото твърдеше, че е убил — като своя жертва изброи няколко души (и то по внушение, с подсказване), които бяха живи, а един от тях даже присъстваше по същото време в канцеларията на мировия съдия. Ала нито за момент не отказа, че е убил някого. Без да настоява, той просто кротко повтаряше случилото се със своя ясен, припрян и затрогваш глас, мъчеше се да произнесе своето слово, да довери нещо на хората пред себе си, което те не можеха ни най-малко да проумеят и отказваха да слушат. Не правеше самопризнание, не се опитваше да търси смекчаващи вината обстоятелства, та да избегне отговорността за деянието си. Сякаш се стремеше да извлече някакъв принцип за нещо, използваше случая, за да хвърли мост над пропастта, която го разделяше от живия свят, от света на живите хора, от познатата, страдаща земя — това доказа любопитното слово, което произнесе на ешафода пет години по-късно. А дотогава той сигурно изобщо не бе живял. Дойде, по-точно изникна — дали беше роден там или не, никой не знаеше — от обраслата в борове хълмиста местност в източната част на нашата околия, до която преди двайсет и пет години (Мънк бе около двайсет и пет годишен) не водеха, кажи-речи, никакви пътища и където дори областният шериф избягваше да ходи — местност, непристъпна, с почти некултивирана земя, обитавана от родове, които не признаваха никого и нищо и които никой не беше виждал само допреди няколко години, когато шосета и автомобили проникнаха в зелената твърд, където местните жители с техните изопачени шотландско-ирландски имена се женеха помежду си, варяха уиски и скрити зад хамбари и огради, стреляха по всеки чужденец. Именно хубавите пътища и здравите мостове доведоха Мънк в Джеферсън и донесоха слухове за неговия произход. Защото дори хората, сред които бе отрасъл, изглежда, знаеха почти толкова малко за него, колкото и ние: разправяше се за някаква старица, която живеела отшелнически (даже и сред тия жестоко самотни люде) в дървена колиба с подпряна зад вратата заредена ловджийска пушка и нейния син, който извършил убийство (нещо прекалено дори за този край и обитателите му) и сетне избягал, навярно принуден, губил се десет години — къде, никой не знаеше — и един ден се върнал с жена — жена с твърда, светла, метална градска коса и твърдо, светло градско лице, която мяркали отдалеч да пресича двора на колибата или просто да стои изправена до вратата и да рее поглед из зелената пустош с хладен израз на сляпа навъсена загадъчност, смъртоносна, но змийски смъртоносна, различно от местния горе-долу общоприет ритуал: „Предупреди и после стреляй!“ Не след дълго двамата заминали. Околните не разбрали кога отпътували, нито защо, както не узнали кога били пристигнали и с каква цел. Някои казваха, че една нощ старицата, мисис Одълтроп, грабнала чифтето и ги прогонила от дома си, пък и от околията. Така или иначе заминали. Ала чак месеци по-късно съседите открили, че в колибата има дете, бебе — дали било донесено, или родено там, те не знаеха. Това бил Мънк, а по-нататък се разправяше как шест-седем години след туй надушили мърша откъм колибата на старата мисис Одълтроп, влезли и я намерили да лежи от цяла седмица мъртва. Видели вътре и едно мъничко същество, облечено само в ризка от зебло, което се мъчело да повдигне чифтето от мястото му зад вратата. Не успели да хванат Мънк. Не съумели да го пипнат тогава, а втори случай никога не им се удал. Ала той не се пръждосал. Хората знаели, че е там някъде и ги дебне, додето те приготовлявали мъртвата за погребение, а после, когато я погребвали, той гледал от храсталака. Известно време не го мяркали, макар да били уверени, че се върти около къщата, и на следната неделя го заварили да разравя гроба с клечки и голи ръце. Доста голяма дупка вече бил изкопал, запълнили я и същата нощ неколцина души устроили засада, та да го уловят и му дадат храна. Ала отново не успели — малкото бяло телце (то било голо сега) се изплъзнало през ръцете им, сякаш било намазано с масло, и избягало, издавайки звуци, които нямали нищо общо с човешките. След това някои от съседите почнали да му оставят храна в пустата колиба. Но никога не им се удало да го зърнат. Няколко месеца по-късно чули, че живее при един бездетен вдовец старец на име Фрейзър, прочут майстор на уиски. Изглежда, през следващите десет години, до смъртта на Фрейзър, той преживявал там. Навярно Фрейзър му бе дал името, с което се появи в града, тъй като никой не узна как го е наричала старата мисис Одълтроп, и сега околията трябваше да го опознае или най-малкото да се запознае с него — младеж невисок, вече леко закръглен, сякаш не беше на осемнайсет, а на трийсет и пет, с грозно, лукаво-глуповато, невинно лице, чиито черти, не изразът, трябва да са му спечелили прозвището Мънк*. Отдал на човека, който го бе отгледал и отхранил, своята абсолютна и безусловна преданост на куче, той едва на осемнайсетгодишна възраст бе способен — казваха — да вари Фрейзърово уиски не по-лошо от самия Фрейзър. [* Monk (англ.) — монах. — Б.пр.] Това бе всичко, на което се бе научил той — да прави и продава уиски незаконно и затова тайно, което още повече усилва парадокса в направеното от него публично изявление, когато нахлузиха на главата му черния капишон пет години по-късно заради убийството на управителя на затвора. Това бе всичко, което знаеше — това и верността към човека, който го отхрани и го научи какво да прави, как и кога; тъй че, когато Фрейзър умрял и някой, все едно кой, минал с камион или лека кола оттам и викнал: „Хайде, Мънк, скачай вътре“, той се качил в автомобила точно както би постъпило бездомно куче, и така пристигна в Джеферсън. Този път намери подслон в една бензиностанция на две-три мили от града, където спеше на сламеник в задното помещение, но само когато сламеникът не бе зает от един клиент, който се напиваше дотолкова, че не можеше нито да шофира колата си, нито да върви, там той даже се научи да работи с бензинова помпа и да прави верни сметки, макар че работата му се състоеше предимно в това, да помни къде точно в пясъчната канавка, отдалечена на петстотин метра от бензиностанцията, са заровени половинлитровите бутилки. Вече бе познат и в града, идваше там, облечен в своите евтини, пъстри празнични дрехи, с които заменяше работния си комбинезон — цветни ризи, дето избеляваха при първото пране, сламени шапки с лента, скапващи се при първия проливен дъжд, и двуцветни обувки, които изгниваха на краката му — приятен, необидчив, словоохотлив, стига да има кой да го слуша, с лукаво-глуповато лице, едновременно хитро и отвлечено, бледо въпреки слънчевия загар, с онзи странен израз на несъвършено съчетание между чувство и разум. Градът го познаваше вече седем години до онази съботна нощ, когато убитият (смъртта му не бе загуба за никого, но, както казах, Мънк нямаше нито приятели, нито пари, нито адвокат) бе паднал прострелян зад бензиностанцията, а Мънк стоеше изправен край него с пистолет в ръка — присъстваха още двама души, прекарали цяла вечер заедно с убития — и се опитваше да разкаже на задържалите го, после и на помощник-шерифа онова, което се мъчеше да обясни със своя припрян, затрогваш глас после, сякаш звукът на изстрела разруши преградата, зад която той беше живял в продължение на двайсет и пет години, и сега, посредством мъртвото тяло в краката му, беше успял да прехвърли пропастта, която вече не то отделяше от живите. Защото неговата представа за смъртта не бе по-различна от представата на животното — нито за смъртта на човека в краката му, нито за смъртта на тъмничния управител по-късно, нито за собствената му смърт. Поваленият предмет пред него бе просто нещо, което никога повече няма да ходи, да говори, да яде, и затуй не представляваше източник на добро и зло за никого; във всеки случай добрина и облага не можеше да донесе никому. Той не притежаваше усещане за загуба, за необратим край. Съжаляваше за случилото се и това беше всичко. Според мен той не съзнаваше, че падналият в краката му труп ще довлече възмездие, което някой трябва да плати. Защото той нито за момент не отрече, че е извършил убийство, макар отрицанието да не би му помогнало с нищо, понеже двамата приятели на мъртвия свидетелстваха срещу него. Ала той и без това призна деянието си, въпреки че изобщо не бе способен да обясни как е станало, за какво са се карали, нито пък по-късно (както вече казах) — къде е извършено убийството и кой е убитият, като в даден момент дори заяви (както също казах), че неговата жертва е човек, който по същото време се намираше в тълпата, изпроводила го в кантората на мировия съдия. Просто той непрекъснато се стремеше да изрази онова, което се бе таило в него цели двайсет и пет години и от което едва сега бе открил възможност (или навярно думи) да се освободи, така както пет години по-късно на ешафода му бе съдено най-сетне да го каже (или това бе нещо друго), да установи най на края онази връзка с прастарата, плодовита, реална, страдаща земя, за която копнееше, ала не бе в състояние да изрази копнежа си по-рано, защото едва в сетния час му бе казано как да стори това. Опита се да обясни това на помощник-шерифа, който го арестува, на мировия съдия, завел процеса срещу него; стоеше изправен в съдебната зала с онова изражение на лицето, което придобива човек, когато очаква сгода да заговори, и щом чу в обвинителния акт да се споменава: _… срещу спокойствието и достойнството на суверенния щат Мисисипи гореспоменатият Мънк Одълтроп действа съзнателно, злонамерено и предумишлено_ — прекъсна четеца с глас остър и висок, чийто отекващ звук остави върху лика му същото изражение на недоумение и изненада, появило се и върху лицата на всички нас: — Името ми не е Мънк, а Стоунуол Джаксън* Одълтроп. [* Томас Джаксън (1824–1863) по прякор „Стоунуол“ — генерал от Конфедерацията по време на Гражданската война в САЩ. — Б.пр.] Разбирате ли? Ако това беше вярно, нямаше откъде да бе чул името Одълтроп в течение на, кажи-речи, двайсет години от смъртта на баба си (ако изобщо онази старица му е била баба), а пък, от друга страна, не можеше да си спомни при какви обстоятелства е извършил убийство само преди месец. Невъзможно бе да го измисли това име. Също нямаше начин да знае кой е Стоунуол Джаксън, та да се кръсти така. На училище бе ходил всичко на всичко една година. Несъмнено пратил го бе старият Фрейзър, ала той не се задържал на училищната скамейка. Навярно дори първокласният материал, преподаван в провинциално училище, е бил свръх силите му. Това той разказа на вуйчо ми, когато стана въпрос за помилването му. Не си спомняше кога е бил ученик, нито къде се е намирало училището, нито защо е напуснал. Че е ходил на училище, помнеше просто защото му харесвало. От училищния живот единствено пазеше спомена как всички в клас четели заедно на глас. Не знаеше какво са чели, понеже нямал представа какво пише в книгата — сега дори името си не можеше да напише. Но каза, че било приятно да държи книгата, да слуша хоровия глас на съучениците си и същевременно да чувства (поясни, че не можел да го чува) своя глас наред с другите посредством бръмченето в гърлото си, тъй се изрази. Така или иначе изобщо нямаше откъде да е чул името Стоунуол Джаксън. И въпреки това той го знаеше, наследено от земята, от пръстта, предадено му чрез съдбата на себеугнетените люде, чрез нещо от горчивата гордост и коравата непобедимост на земята, на мъжете и жените, които я тъпчат и почиват в нея. Осъдиха го на доживотен затвор. Процесът бе един от най-кратките, провеждан някога в нашата околия, защото, както казах, нямаше кой да тъжи за убития и никой, с изключение на моя вуйчо Гейвин, изглежда, не се интересуваше от Мънк. Дотогава той никога не бе се возил на влак. Качи се, хванат с белезници за ръката на помощник-шерифа, с багаж от два нови работни комбинезона, които някой, навярно суверенният щат, чието спокойствие и достойнство бе нарушил, бе му дал, и още нова-новеничка, съвсем запазена имитация на панамена шапка с пъстра лента (беше едва първи юни и той бе прекарал подследствен в затвора всичко месец и половина), която си бе купил същата седмица преди съдбоносната съботна нощ. Позволиха му да заеме място до прозореца, седна, обърнал към нас безформеното си, подпухнало, глуповато лице, и замаха с пръсти за сбогом, издал свободната си ръка навън, после влакът потегли, набра плавно скорост, огромен и мръсен затрака нататък, като отнесе от погледа ни Мънк, запечатан херметически в стоманеното му туловище, и остави у нас чувство на безвъзвратност — по-силно, отколкото ако бяхме видели как вратите на затвора хлопват след него, за да не се отворят до края на живота му — това лице, загледано назад към нас, напрягащо се да ни зърне, бледо и дребно зад оцапаното стъкло, и пак с онзи израз въпросителен, ала без тревога, очакващ, кротък и сериозен. Пет години по-късно единият от другарите на убития в онази съботна нощ, на смъртен одър от пневмония и уиски, призна, че той бил стрелял, сетне тикнал пистолета в ръката на Мънк и му рекъл да погледне какво е направил. Вуйчо Гейвин издейства помилването, написа молбата, събра подписите, отиде в столицата на щата, където губернаторът одобри и подписа, после сам я занесе в затвора и каза на Мънк, че е свободен. А Мънк го изгледал продължително, додето проумее думите му, и заплакал. Не искал да си отива. Направили го били благонадежден затворник и той прехвърлил към управителя своята кучешка преданост, която хранел на времето към старика Фрейзър. Не умееше да върши нищо като хората, освен да вари и продава уиски, но след като дойде в града, се научи да мете бензиностанцията. Ето защо с това се занимавал и там; животът му трябва да е приличал на дните, прекарани от него в училище. Метял и се грижел за дома на управителя не по-лошо от жена, а съпругата на управителя го научила дори да плете; разридан, той показал на вуйчо Гейвин пуловера, който майсторял за рождения ден на управителя — нуждаел се от още немалко седмици, за да го довърши. Вуйчо Гейвин се върна у дома. Донесе със себе си документа за помилване, ала не го унищожи, защото каза, че са го завели под номер и сега преди всичко се налага да прегледа закона, та да провери дали човек не може да бъде изключен от затвора, както от училище. Но според мен той още се надяваше, че навярно някой ден Мънк ще промени решението си; мисля, че това е причината да запази документа за помилване. Сетне Мънк сам се освободи, без ничия помощ. Това се случи една седмица, след като вуйчо Гейвин бе разговарял с него; струва ми се, че вестта дойде още преди вуйчо Гейвин да реши дали да предаде документа за съхранение или не. На другия ден новината бе поместена на първа страница в мемфиските вестници, но ние научихме още същата нощ по телефона как Мънк Одълтроп, очевидно по време на безуспешен опит за бягство, бе застрелял, без да му мигне окото, управителя на затвора с неговия собствен пистолет. Този път нямаше никакво съмнение — петдесет души били свидетели, неколцина затворници се нахвърлили върху него и го обезоръжили. Същият Мънк, който седмица по-рано бе плакал с глас, когато вуйчо Гейвин му бе съобщил, че е помилван, направил опит за бягство и извършил толкова хладнокръвно убийство (на човека, за когото плетеше пуловер и изпроси със сълзи на очи позволение да му го довърши), че дори другарите му по съдба се обърнали против него! Вуйчо Гейвин отново отиде да се срещне с Мънк. Сега бил отделен в самостоятелна килия в сградата на смъртта. Продължавал да плете пуловера. Плетял добре, каза вуйчо Гейвин, и дрехата почти била готова. — Остават ми само още три дни — обяснил Мънк, — тъй че нямам време за губене. — Но защо, Мънк? — запитал вуйчо Гейвин. — Защо стори това? Иглите му не спрели въртележката си ни за миг, каза вуйчо ми, не се отпуснали дори когато Мънк обръщал лице към него с познатия си кротък, затрогващ и почти въодушевен израз. Този човек нямаше представа за смъртта. Съмнявам се дали изобщо е направил връзка между трупа зад бензиностанцията, проснат в краката му оная нощ, и човека, който допреди секунди се движел и разговарял, или сега между мъртвото тяло в двора на затвора и човека, за когото плетеше пуловер. — Знаех си, че варенето на уиски не е чиста работа — рекъл той. — Знаех си, че не е това. Само че… — И хвърлил поглед на вуйчо Гейвин. На лицето му все още се четяло онова спокойствие, но за миг зад него се надигнало нещо: не смущение, нито колебание, просто стремеж да потърси, да напипа. — Само че какво? — попитал вуйчо Гейвин. — Уискито „не е това“, така ли? Не е какво? Какво е „това“? — Не, не. — Мънк вдигнал очи към вуйчо Гейвин. — Думата ми е за влака тогава, за оня човек с шапката, дето подаваше глава през вратата, щом спре влакът, и викаше, а аз питах: „Това ли е? Тука ли слизаме?“, помощник-шерифът отговаряше: „Не.“ Ако не беше той да ми каже и оня човек с шапката, дето се показваше, да вика, щях да… — Да слезеш на друга гара, така ли? Това ли е то? А сега знаеш на коя гара да слезеш, та да не сбъркаш. Знаеш правилната гара, нали? — Да — отвърнал Мънк, — сега знам правилната гара. — Коя е? Кое е правилното? Кое е това, което знаеш сега? И никога преди не си узнавал? Три дни по-късно той им го казал. Изкачил се на ешафода, застанал там, където му наредили да застане, навел главата си послушно (без заповед), та по-лесно да му нахлузят въжето, лицето му — пак така ведро, въодушевено, с израз на човек, очакващ своя шанс да заговори. После тъмничарите отстъпили назад, той очевидно сметнал това за сигнал, че неговият час е настъпил, защото казал: „Аз прегреших срещу бога и човека и затова плащам със страданията си. И сега… — разправяха, че дотук говорел високо, с ясен и спокоен глас. Тия думи трябва да са му прозвучали доста гръмогласно и категорично и сигурно е почувствал сърцето си приповдигнато, защото сетне продължил, вече под черния капишон: — Сега аз отивам в свободния свят да обработвам земята.“ Виждате ли? Просто не се връзва. Допуснем ли, че той не си е давал сметка, че ще умре, думите му нямат смисъл. Едва ли би могъл да знае много повече за земеделие, отколкото за Стоунуол Джаксън; сигурно е, никога не се е залавял с подобно занятие. Виждал е, разбира се, памук и жито по полята и как стопаните ги обработват. Ала не вярвам да е пожелавал преди да върши и той тази работа, тъй като би могъл да намери достатъчно сгодни случаи да се захване. А ето сега вдигна ръка и уби човека, който бе го взел за довереник и отървал от един относителен ад, независимо дали Мънк е съзнавал това или не, към когото бе насочил своята кучешка вярност и преданост и заради когото само преди седмица бе отказал помилване — извърши убийство с мотив, че иска да се върне на свобода и да обработва земята, и тази промяна да настъпи у него за някаква си седмица, след като в продължение на пет години той бе абсолютно отделен и изолиран от света повече от всяка монахиня. Добре, дори да приемем това за възможно логическо развитие на неговия ум, какъвто почти не притежаваше, дори да приемам, че състоянието му е било дотам неудържимо, та да намери сили да убие своя единствен приятел с личния му пистолет (да, пистолета; научихме за него как един ден изчезнал от дома на управителя, където той го държал, и за да узнае къде е отишъл, управителят повикал своя готвач-негър, друг благонадежден затворник, който бил най-вероятният крадец, и го пребил от бой, за да измъкне истината. По-късно Мънк намерил пистолета, сложен на мястото, където управителят сетне се сетил, че сам го бил скрил, и го върнал) — да оставим всичко туй настрана, как, ей богу, е достигнал до него, затворен зад решетките, този подтик да обработва земята, как се е породило това желание? Ето това споделих с вуйчо Гейвин. — Ами връзва се съвсем добре — възрази ми той. — Просто още не сме открили верния шифър. Пък и те също. — Кои те? — Те. Те не обесиха убиеца на Гамбръл, а само разпнаха пистолета, оръдието. — Какво имаш пред вид? — попитах аз. — Не знам. И навярно никога не ще узная. Сигурно. Но както ти описа нещата, всичко се връзва — някъде, някак. И няма начин да е другояче. В края на краищата тук имаше твърде много цирк дори при тия обстоятелства, да оставим настрана, че става дума за един стопроцентов малоумник. Ала може би шутовският завършек на историята ще бъде причина никога да не узнаем истината. Но ние я узнахме. Вуйчо Гейвин попадна на нея случайно, не я сподели с никого освен с мен и аз ще ви доверя защо. По онова време имахме за губернатор човек без родословие, с минало не по-малко тъмно, отколкото на Мънк — проницателен, хитър държавник (от когото някои от нас се страхуваха, вуйчо Гейвин и други — най-вече заради бъдещето на щата), който щеше да отиде далеч, ако имаше шанса да живее. Някъде три години след екзекуцията на Мънк той без предизвестие обяви, че чества нещо като юбилей. Определи дата за свикване на Съвета за помилване, при което, загатна той, щеше да раздава опрощение на различни престъпници по същия начин, както английският крал по случай своя рожден ден подарява благороднически титли и декорира с ордени. Цялата опозиция в един глас, разбира се, заяви, че той чисто и просто устройва търг за помилване, ала вуйчо Гейвин мислеше иначе. Според него губернаторът съвсем не беше толкова лекомислен — догодина трябваше да се проведат избори и той не само си осигуряваше по този начин гласовете на роднините на помилваните, но и залагаше капан за чистофайниците и моралистите, като им даваше повод да го обвинят в корупция и сетне да претърпят провал поради липса на доказателства. Известно бе, че Съветът за помилване бе изцяло зависим от него, тъй че единственото възможно възражение на опозицията бе решението да изпрати свои представители да присъстват на събитието — стъпка, която губернаторът — о, колко хитър бе той! — великодушно приветства, като стигна чак дотам, че им осигури превоз. Вуйчо Гейвин бе един от делегатите на нашата околия. Разказа ми, че на всички тези неофициални делегати раздали списък с имената на набелязаните за помилване затворници (предполагам, тези с достатъчен брой гласоподаващи роднини, за да ги откупят) плюс данни за сторено престъпление, присъда, излежано време до момента, характеристика и т.н. Церемонията се състояла в затворническата столова; вуйчо Гейвин каза, че той и останалите делегати били настанени на голи пейки без облегалки, наредени покрай стената, докато губернаторът и неговият Съвет за помилване седели около масата върху подиума, гдето обикновено се разполагат надзирателите по време на обяд. Въвели затворниците. После губернаторът извикал първото име от списъка и заповядал на престъпника да приближи масата. Ала никой от групата не се отделил. Затворниците се гушели в раираните си дрехи, шушукайки помежду си, а надзирателите закрещели на повикания да излезе. Губернаторът вдигнал очи от листа пред себе си и ги изгледал с удивени вежди. Тогава някой отзад се обадил: — Нека говори Теръл, господин губернатор. Избрахме го да говори от наше име. Вуйчо Гейвин не вдигнал поглед веднага. Прегледал списъка и открил името: _Теръл, Бил. Непредумишлено убийство. Двайсет години. Лежи от 9 май 19… Молба за помилване от януари 19… Отхвърлена от управителя С. Л. Гамбръл. Молба за помилване от септември 19… Отхвърлена от управителя С. Л. Гамбръл. Характеристика — размирник._ После изправил глава и видял Теръл да излиза от групата и да пристъпя към масата — снажен, едър мъж с изсечено като на индианец мрачно лице, с изключение на белезникавите, жълти очи, и чорлава грива буйна, черна коса, — който закрачил нататък с някаква любопитна смесица от нахалство и раболепие, спрял и без да чака подкана, заговорил с особен, висок, напевен тон, пропит със същата унизителна наглост: — Ваше благородие, почтени господа, ние прегрешихме срещу бога и човека, но вече изкупихме греха си с нашето страдание. И сега искаме да излезем в свободния свят и да обработваме земята. Още преди Теръл да довърши думите си, вуйчо Гейвин вече бил на подиума, приведен над стола на губернатора, а губернаторът извърнал дребното си, хитро, пълничко лице и насочил своя загадъчен, проницателен поглед към настойчивия и възбуден вуйчо Гейвин. — Върнете този човек обратно за минутка — рекъл вуйчо ми, — трябва да говоря с вас насаме. Губернаторът се втренчил изпитателно във вуйчо Гейвин, марионетките от съвета също не откъсвали очи от него, наблюдавали го абсолютно безизразно, тъй каза вуйчо Гейвин. — Разбира се, мистър Стивънс — отвърнал губернаторът. Станал и последвал вуйчо Гейвин, оттеглили се до стената, под решетъчния прозорец, а затворникът Теръл продължавал да стои изправен пред масата, внезапно вирнал глава, иначе абсолютно неподвижен, и светлината от прозореца блеснала в жълтите му очи като две кибритени пламъчета, додето втренчено стрелкал вуйчо Гейвин. — Господин губернатор, този човек е извършил убийство — започнал вуйчо Гейвин. Губернаторът изобщо не трепнал. — Непредумишлено, мистър Стивънс — уточнил той. — Непредумишлено. Като почтени граждани и скромни служители на този щат несъмнено ние с вас трябва да приемем определението, поставено от съдебните заседатели на Мисисипи. — Не говоря за това — отвърнал вуйчо Гейвин. После ми каза, че изговорил думите си на един дъх, сякаш Теръл щял да изчезне, ако не побърза; каза ми още, че имал ужасното чувство, че този дребен, загадъчен и благовъзпитан мъж пред него е в състояние за секунда само магически да изведе Теръл от обсега на какво да е възмездие с помощта на своята непреклонна воля, амбиция и безнравствено коравосърдечие. — Говоря за Гамбръл и оня малоумник, когото обесиха. Този човек там със сигурност е убил и двамата, така както ако сам бе натиснал спусъка на пистолета и отворил трапа на бесилката. Лицето на губернатора отново не трепнало. — Любопитно обвинение, да не кажа сериозно — процедил той. — Естествено, вие разполагате с доказателства… — Не, но ще ги набавя. Позволете ми да разговарям десет минути с него насаме. Ще получа доказателства от него. Ще го принудя да ми ги даде. — Виж ти — процедил губернаторът. Отклонил поглед от вуйчо Гейвин в продължение на цяла минута. Когато отново го погледнал, на лицето му бил изписан все същият израз, ала въпреки това нещо било изтрито от него, сякаш с носна кърпичка. („Виждаш ли, правеше ми комплимент — разказваше вуйчо Гейвин. — Комплимент за моята интелигентност. Оттук нататък говореше самата истина. И тъй ми правеше най-големия комплимент в своите възможности.“) — И каква полза, мислите, ще има от това? — запитал той. — Имате пред вид… — Вуйчо Гейвин млъкнал. Спогледали се. — Значи, все пак ще го пуснете да живее свободен сред гражданите на този щат, на тази страна само заради няколко гласа? — Защо не? Ако убие отново, затворът винаги ще бъде тук да го приеме обратно. Сега вуйчо Гейвин на свой ред се замислил за минута, въпреки че не свел поглед. — Може би трябва да повторя това, което току-що казах. Нямам доказателства, но и така ще ми повярват. А това ще… — Ще ме лиши от гласове? Да, но виждате ли, аз предварително съм загубил тия гласове, понеже никога не съм ги притежавал. Разбирате ли? Вие ме насилвате да направя нещо, което независимо от всичко може да бъде против личните ми принципи или впрочем — давате ли ми право да имам принципи? — Този път, каза вуйчо Гейвин, губернаторът го изгледал с израз почти радушен, почти съжалителен и — доста странен. — Мистър Стивънс, вие сте човек, когото моят дядо би нарекъл благородник. Той би изсъскал тая дума в лицето ви, изпълнен с омраза към вас и хората от вашия сой; по всяка вероятност би могъл, скрит зад някоя ограда, да застреля коня ви, както си яздите някой ден — ей така, заради принципа. Вие се опитвате да внесете идеи от 1860 година в политиката на нашето време. А политиката на двайсети век е жалко нещо. В същност понякога си мисля, че целият двайсети век е жалко нещо, само дето си придава фасон. Ала няма значение. — Сега се обърнал към масата и помещението, пълно с насочени към тях очи. — Послушайте съвета на един доброжелател, макар да не може да се нарече ваш приятел, и зарежете тая работа. Както казах и преди, ако след като го освободим, той убие отново, както вероятно и ще стори, винаги ще има възможност да се върне тук. — За да бъде помилван отново — допълнил вуйчо Гейвин. — Вероятно. Обичаите не се променят толкова бързо, не забравяйте! — Все пак ще позволите да разговарям насаме с него, нали? Губернаторът изчакал секунда-две, сетне се обърнал, вежлив и приятен: — Защо не, мистър Стивънс? Разбира се. Драго ми е да ви услужа. Завели ги в килия, за да може един надзирател да стои с пушка пред решетъчната врата. — Пази се — посъветвал надзирателят вуйчо Гейвин. — Опасен тип е тоя. Не се будалкай с него. — Не ме е страх — отвърнал вуйчо Гейвин; каза, че вече му било все едно, макар надзирателят да не проумял следващите му думи: — Имам по-малко основания дори от мистър Гамбръл да се боя от него, защото Мънк Одълтроп е мъртъв. И тъй двамата се изправили лице в лице сред голата килия — вуйчо Гейвин и приличният на индианец гигант с ожесточени жълти очи. — Значи, ти си тоя, който препречва пътя ми сега — подхванал Теръл с онази странна, почти хленчеща напевност. Неговият случай също ни бе познат — имаше го в съдебните анали на щата, освен това бе се разиграл недалеч. Теръл също не бе никакъв земеделец. Вуйчо Гейвин каза, че още преди да си даде сметка, че Теръл повтаря дословно думите, изговорени от Мънк на ешафода, които не би могъл нито да чуе, нито по някакъв начин да узнае, осъзнал — не сходството в словата на двамата, а фактът, че Теръл, както и Мънк, никога не се е занимавал със земеделие. Това, което се случило, също било близо до бензиностанция, край железопътна линия този път: един от спирачите на нощен товарен влак свидетелствал, че видял от влака как от крайпътните храсталаци изскочили двама души, които носели нещо, оказало се по-късно — човек, жив или мъртъв — спирачът не бил в състояние да определи, и хвърлили товара си под влака. Бензиностанцията била собственост на Теръл, доказало се, че там станал боят, и Теръл бил арестуван. Отначало той не признал, че е възникнала свада, после отрекъл, че убитият е участвал в нея, а на края заявил, че той (убитият) бил прелъстил неговата дъщеря и брат й го убил и че той (Теръл) с показанията си до момента просто се опитвал да отклони подозрението от сина си. Дъщерята и синът обаче отрекли тази версия, синът освидетелствал алиби и пазителите на реда извлекли проклинащия двете си деца. Теръл от съдебната зала. — Стой — прекъсна го вуйчо Гейвин. — Първо искам да ти задам един въпрос. Какво си казал на Мънк Одълтроп? — Нищо! — викнал Теръл. — Нищо не съм му казвал! — Добре — рекъл вуйчо Гейвин. — Това е всичко, което исках да зная. — И се обърнал към надзирателя зад вратата: — Свършихме. Можеш да отключиш. — Чакай — обадил се Теръл. Вуйчо Гейвин извърнал глава. Теръл стоял, както и преди — висок, грамаден и мършав в раираното си затворническо облекло, с ожесточени, бездънни, жълти очи, — и заговорил с познатия хленчещо-напевен тон: — За какво си ме затворил тук сега? Какво съм ти сторил? Ти си богат и свободен, можеш да идеш, дето пожелаеш, а аз… — После завикал. Вуйчо Гейвин каза, че викал без изобщо да повиши глас, та надзирателят в коридора да не успее да го чуе: — Нищо, казвам ти! Нищо не съм му казвал. — Ала този път на вуйчо Гейвин дори не му останало време да се обърне. Каза, че Теръл абсолютно безшумно на два скока минал пред него и надзърнал в коридора. Сетне се обърнал и втренчил поглед във вуйчо Гейвин. — Слушай — рекъл, — ако ти кажа, обещаваш ли, че няма да гласуваш против помилването ми? — Обещавам — отговорил вуйчо Гейвин. — Няма да гласувам против помилването ти. — Обаче как да разбера, че няма да ме метнеш? — Хм — зачудил се вуйчо Гейвин. — Как другояче, освен като провериш? Спогледали се. Сетне Теръл свел поглед; вуйчо Гейвин каза, че Теръл вдигнал ръка пред себе си и той (вуйчо Гейвин) забелязал как кокалчетата на затворения му юмрук бавно побеляват. — Изглежда, ще трябва да проверя — рекъл. — Изглежда, ще трябва. — После вдигнал очи; сега заплакал, с глас не по-висок отпреди, когато викал. — Но само ако ме изментиш и ако някой ден изляза оттук, тогава внимавай! Ясно ли е? Внимавай! — Заплашваш ли? — изненадал се вуйчо Гейвин. — Ти, който си с райе на гърба и зад себе си имаш тоя зид, а отпред те чака заключена врата и надзирател с пушка? Искаш да ме разсмееш ли? — Не искам нищо — отвърнал Теръл. Кажи-речи, скимтял. — Искам справедливост. Само това. — После завикал наново, с предишния сподавен глас, забил поглед в побелелия си юмрук: — Опитах на два пъти; два пъти опитах да се добера до справедливост и свобода. Но се изпречваше той. Той беше виновникът; знаеше, че знам това. Бях му казал, че ще… — Замлъкнал тъй внезапно, както и започнал; вуйчо Гейвин каза, че чувал запъхтяното му дишане. — Говориш за Гамбръл — обадил се вуйчо Гейвин. — Давай нататък. — Да, за него. Бях го предупредил. Защото ми се присмиваше. Не трябваше да прави така. Можеше просто да гласува срещу мен и с това да се свърши работата. Но не трябваше да си прави майтап с мене. Казваше ми, че ще стоя тук, додето може да ме пази, додето той е тук, а той щял да остане до края на живота си тук. Така и стана. Стоя тук цял живот. Ни повече, ни по-малко. В тия думи нямало присмех, разказваше вуйчо Гейвин. Той не се смеел. — Да. И тъй, ти каза на Мънк… — Да, казах му. Казах му, че всички ние тук сме клети, невежи селяци, които нямат никакви шансове. Казах му, че бог ни е създал да живеем навън, в свободния свят, и да работим неговата земя, само че ние сме бедни и невежи и не знаем това, а богатите няма да ни го кажат, преди да е станало прекалено късно. Казах му още, че ние сме бедни невежи селяци, които за пръв път виждат влак, качват се и никой не ще да се погрижи да им покаже къде да слязат и да обработват земята в свободния свят, както бог иска да правим. Казах му, че той е човекът, който ни възпира, който ни държи затворени далеч от свободния свят, за да ни се присмива пряко желанията на бог. Но изобщо не съм го карал да стори това. Само рекох: „А сега ние никога не можем да излезем оттук, защото нямаме пистолет. Обаче, ако някой има пистолет, ще отидем в свободния свят и ще обработваме земята, защото бог е предопределил да вършим това и това е, което ние искаме да правим. Кажете, не е ли това, което искаме да правим?“, а той се обади: „Да. Това е. Тъкмо това е.“ Пък аз казах: „Само че нямаме пистолет“, а той: „Аз мога да намеря пистолет.“ „Тогава ще отидем в свободния свят — продължих аз, — защото сме прегрешили пред бога, но вината не е наша, защото никой не ни е казал какво той е предопределил за нас да правим. Обаче сега ние знаем какво е то и искаме да отидем в свободния свят и да обработваме земята в името на бога!“ Това е всичко, което му казах. Никога не съм го карал да прави нищо. А сега върви и им кажи. Нека ме обесят и мен. Гамбръл вече е изгнил, оня идиот също е изгнил и аз предпочитам да изгния в земята, отколкото да гния тук. Хайде, върви и им кажи. — Така… — рекъл вуйчо Гейвин. — Добре. Ти ще бъдеш свободен. В продължение на цяла минута, каза вуйчо Гейвин, Теръл останал като вкаменен. Сетне запитал: — Свободен ли? — Да, свободен — отвърнал вуйчо Гейвин. — Но помни едно: Преди малко ти ме заплаши, сега аз те заплашвам. И най-интересното е, че за разлика от теб аз мога да изпълня заплахата си. Ще те държа под око и ако пак се случи някой да се опита да ти припише някое убийство и ти да не можеш да намериш никой, който да свидетелства, че не си бил на местопрестъплението, и собствените ти депа да не се застъпят за теб, тогава… Разбираш, нали? Теръл не свалял очи от вуйчо Гейвин, откак той бил произнесъл думата „свободен“, ала сега отново свел поглед. — Нали? — подканил го вуйчо Гейвин. — Да, разбирам — отговорил Теръл. — Добре — рекъл, вуйчо Гейвин. Обърнал се към вратата и повикал надзирателя. — Този път наистина можеш да отключиш. Върнал се в трапезарията, където губернаторът един по един призовавал престъпниците и им връчвал документите, а щом забелязал вуйчо Гейвин, прекъснал и вдигнал към него гладкото си загадъчно лице. Не дочакал вуйчо Гейвин да заговори. — Виждам, че сте успели — подметнал. — Да. Искате ли да чуете? — Не, драги ми господине, не. Ще трябва да отклоня предложението ви. Дори нещо повече: да ви откажа. — И отново го изгледал, каза вуйчо Гейвин, с онзи радушен израз, насмешлив, почти съжалителен, все пак абсолютно бдителен и любознателен. — Дълбоко съм убеден, че вие никога няма да изоставите надеждата, че бихте могли да промените тази работа. Нали? Вуйчо Гейвин каза, че не отговорил веднага. Сетне рекъл: — Да, няма. Значи, ще го пуснете на свобода? Наистина ли? Тогава съжалението и приветливостта изчезнали от лицето му, разказваше вуйчо Гейвин, което придобило първоначалния си облик: равно, непроницаемо и фалшиво. — Драги мой мистър Стивънс — подхванал губернаторът. — Вие вече ме убедихте. Ала аз съм само посредник на настоящото събрание — ето гласоподавателите. Мислите ли, че ще успеете да убедите тези господа? И вуйчо Гейвин каза как обходил с поглед еднаквите лица на марионетките от батальоните на губернатора, седем-осем на брой — батальони, съставени от серийно произведени полковници. — Не, не мисля — отвърнал вуйчо Гейвин. И си тръгнал. Наближавало пладне, горещината вече била порядъчна, но той незабавно потеглил към Джеферсън, подкарал през обширната, засенчена в омара от жегата земя, между памука и житата на божиите, от памтивека плодородни, безпощадни поля, които ще надживеят всяка поквара и неправда. Каза, че се радвал на горещината; радвал се, че се поти, та с пролятата пот да изхвърли от себе си дъха и вкуса на мястото, където е бил. Ръка над водата I Двамата мъже следваха пътеката, която се провираше между реката и плътната стена от растителност — кипариси, тръстики и шипки. Единият носеше чувал, който, освен че бе пран, изглеждаше и гладен. Другият беше хлапак — нямаше и двайсет години, ако се съди по лицето му. Реката бе спаднала до нормалното си за средата на юли ниво. — Няма начин да не лови риба в тия води — обади се хлапакът. — Само ако е в настроение за това — отвърна човекът с чувала. — Двамата с Джо отиват при въдиците, когато на Лони му е кеф, а не когато рибата кълве. — Във всеки случай на въдиците му ще има уловена риба — рече хлапакът и добави: — Сигурен съм, че Лони хич не го е еня кой я откача от тях вместо него. Не след дълго пътеката се изкачи до едно голо възвишение, вдадено в реката почти като нос. Насред него се издигаше конусовидна колиба със заострен покрив, сглобена от плесенясал брезент, чепати дъски и сплескани тенекиени кутии от моторно масло. Ръждив кюнец налудничаво стърчеше над покрива, край колибата бе струпана купчинка дърва, до тях лежеше брадва, а на стената бе опрян наръч тръстикови пръти. На земята пред отворената врата имаше близо дузина къси върви, отрязани от макарата, хвърлена до тях, и една ръждясала консервна кутия, до половина пълна с големи рибарски куки, някои от които вече бяха навързани за парчетата влакно. Но наоколо нямаше жива душа. — Не виждам лодката — обади се човекът с чувала. — Значи, не е отишъл в магазина. Сетне откри, че хлапакът е избързал напред, пое въздух и тъкмо се канеше да извика подир него, когато изневиделица от храсталаците изскочи някакво същество, спря, впери поглед в лицето му и взе да издава настойчив, скимтящ звук — човек не особено едър, но с огромни ръце и рамене, който, макар и на години, все още имаше нещо детско в себе си, в походката — ходеше босокрак, облечен в овехтял комбинезон, с трескави очи на глухоням. — Здрасти, Джо — извиси глас човекът с чувала, както обикновено правят всички, когато разговарят с хора, за които знаят, че не могат да ги разберат. — Къде е Лони? — Повдигна чувала и попита: — Имате ли малко риба? Ала другият само го гледаше втренчено и продължаваше да скимти припряно. После обърна гръб и се затири нагоре по пътеката, дето бе изчезнал хлапакът, който в същия момент се появи с вик: — Ела да видиш въдиците! По-възрастният го последва. Хлапакът се бе надвесил жадно над реката, застанал край едно дърво, за което бе вързано тънко памучно въже, спускащо се изопнато във водата. Глухонемият стоеше току зад гърба му, като не преставаше да скимти, и тревожно пристъпваше от крак на крак, но преди по-възрастният да се приближи, той се обърна и тръгна покрай него обратно към колибата. При сегашното ниво на реката въжето би трябвало да бъде изцяло над водата, изпънато от единия бряг до другия, вързано за две дървета, като само въдиците са потопени. Ала сега въжето и в двата края косо се спускаше във водата, дърпано от голяма тежест по течението, и дори отдалеч по-възрастният успя да усети силата, която го бе изопнала. — Голяма е като човек! — извика хлапакът. — Ей къде е лодката — посочи по-възрастният. Другият също я забеляза — отсреща, малко по-надолу от тях, заплетена във върбалака. — Иди дотам и я докарай, та да видим колко голяма е тая риба. Хлапакът събу обувките и панталона, свали ризата си, нагази във водата и заплува към средата на течението, та да го отнесе по-скоро до лодката, стигна я, качи се в нея и загреба обратно, застанал прав, загледан нетърпеливо нагоре по реката към увисналата тежест на въжето, около което водата сегиз-тогиз бурно се разрошваше от подводно вълнение. Докара лодката при възрастния, който в същия момент откри, че глухонемият е отново зад гърба му, издава припрения си и настойчив скимтеж и налита да се качи в лодката. — Назад! — викна по-възрастният и го възпря с ръка. — Разкарай се, Джо! — Бързо! — извика хлапакът, загледан нетърпеливо в потъналото въже, където в този миг нещо отпуснато се насочи към повърхността и потъна отново. — Да пукна, ако там няма нещо! Хем е голямо колкото човек! По-възрастният скочи в лодката. Хвана въжето и като го набираше последователно с двете си ръце, подкара лодката по него. Внезапно откъм брега зад тях глухонемият нададе по-отчетлив звук. Отекна доста силно. II — Следствие ли казвате? — попита Стивънс. — Лони Гринъп. — Следователят беше един стар околийски лекар. — Тази сутрин двама души са го намерили удавен на собствените му въдици. — Невъзможно! — възкликна Стивънс. — Клетият чешит! Идвам веднага. Като областен прокурор той нямаше работа там, дори да не бе нещастен случай. Знаеше това. В същност искаше да види лицето на покойника от сантиментални подбуди. Околията, известна днес като Йокнапатофа, е била основана не от един, а от трима заселници едновременно. Дошли заедно на коне от Каролинас през прохода Къмбърланд, когато град Джеферсън бил все още пост на племето чикасо, купили земя в индианските владения, създали семейства, процъфтели и изчезнали, тъй че сега, сто години по-късно, в цялата област, основана от тях, бе останал само един представител на трите фамилии. Това беше Стивънс, защото последният от Холстъновия род бе умрял преди края на миналия век, а Луис Грениър, заради когото Стивънс шофира осем мили в жегата на юлския следобед, та да погледне мъртвия му лик, тъй и не разбра, че е Луис Грениър. Не можеше дори да напише името Лони Гринъп, както сам се наричаше — сирак, също като Стивънс, малко под среден ръст, някъде в средата на трийсетте, познат на цялата околия, с лице почти нежно, ако човек се вгледа по-добре, винаги бодро, спокойно и ведро, с неизменна мъхеста златиста брада, която никога не бе виждала бръснач, и светли кротки очи — „нещо му липсва“, говореха хората, но каквото и да бе това, то беше нещо дребно, нещо и без това излишно, — живееше година след година там, в коптора, построен собственоръчно от една вехта палатка, няколко изкорубени дъски и сплескани тенекиени кутии, заедно с глухонемия сирак, когото бе прибрал преди десет години, в продължение на които го бе обличал, хранил и възпитавал, без питомникът му да израсне умствено поне колкото него. В действителност колибата и въдиците му се намираха почти в самия център на хилядите декари земя, притежавана някога от дедите му. Но той никога не узна това. Стивънс бе уверен, че дори и да знаеше, Лони би останал равнодушен: той би отказал да възприеме идеята, че един човек може или трябва да притежава толкова много земя, когато тя принадлежи на всички хора, на всеки човек, за да го храни и радва — в неговия случай това бяха ония десетина квадратни метра, където бе струпана колибата му, и участъкът от реката, където хвърляше въдиците си; там всеки бе добре дошъл по всяко време, без значение дали той си е в къщи или не, и за да ползва вещите му и да яде от храната му дотогава, докато има. Понякога залостваше вратата на колибата си, та да не влизат скитащи животни, и заедно с глухонемия си спътник се озоваваше без предизвестие или покана в някоя къща или колиба, отдалечена на десет, че и петнайсет мили, гдето оставаше със седмици: приятен и спокоен, без да иска нищо и без да раболепничи, при което спеше там, където е удобно за домакините — в плевнята, в спалнята на семейството или в гостната, докато глухонемият лягаше на верандата или направо на земята отвън, за да чува дишането на онзи, който му бе и брат, и баща. За него това бе единственият звук в целия безгласен свят. И той безпогрешно го разпознаваше. Беше рано следобед. Далечината синееше от горещината. Сетне отвъд дългата равнина, където шосето върви успоредно с речното корито, Стивънс съзря магазина. Обикновено в този час той бе пуст, ала сега Стивънс забеляза, че около него е задръстено от очукани открити коли, оседлани коне, каруци и мулета, шофьорите и ездачите на които познаваше по име. Нещо повече, те също го познаваха: гласуваха за него години наред и се обръщаха към своя избраник на прякор, макар че не винаги го разбираха, както не можеха да разберат Харвардската емблема „Фи Бета Капа“, закачена за верижката на часовника му. Паркира до автомобила на следователя. Очевидно трупът не беше в магазина, а в мелницата до него, пред чиято отворена врата чистите празнични панталони и главите без шапки със загорели вратове, прорязани от бяла линия, оставена от бръснача след прясното съботно подстригване, бяха най-многобройни и най-смълчани. Отвориха му път да мине. Вътре имаше маса и три стола, заети от следователя и двамата свидетели. Стивънс забеляза мъж на около четирийсет години с чист чувал в ръце, сгънат и препънат толкова пъти, та чак бе заприличал на книга, и младеж, на чието лице бе изписано уморено, ала все пак неизчерпано удивление. Покрито с юрган, тялото лежеше на ниската платформа, към която бе монтирана замлъкналата мелница. Прекоси помещението, повдигна края на завивката, погледна лицето, зави го наново и се обърна вече на път за града, но не стигна дотам. Застана при мъжете, наредени край стената с шапки в ръце, и заслуша показанията на двамата свидетели — говореше младият с учудения си, изтощен и невярващ глас, — те тъкмо свършваха. Видя как следователят подписа протокола и прибра писалката си в джоба, и разбра, че няма да се върне в града. — Смятам, че това е всичко — рече следователят и хвърли поглед към вратата. — Готово, Айк. Вече можеш да го вдигаш. Стивънс се отдръпна заедно с множеството, като наблюдаваше четиримата мъже, които се насочиха към юргана. — Ти ли ще се погрижиш за него, Айк? — попита той. Най-възрастният от четиримата се обърна и го изгледа. — Да. Част от парите за погребението той е внесъл при Митчъл в магазина. — Значи, само ти, Поус, Матю и Джим Блейк… Този път другият го погледна с изненада, почти с отегчение. — Можем да покрием разликата — рече той. — Да ви помогна — предложи Стивънс. — Благодаря — отвърна другият. — Имаме достатъчно. После приближи следователят и заговори раздразнено: — Хайде, момчета, по-бързо. Ей, направете им място. Заедно с останалите Стивънс излезе отново навън в задухата на знойния следобед. Отпред се бе появила каруца, която липсваше преди, спряла със задницата към вратата. Капакът беше свален и вътре се виждаше приготвен сламеник; както всички останали, Стивънс стоеше гологлав и следеше с поглед четиримата мъже, които излязоха от мелницата и тръгнаха към каруцата с увития в юргана товар. Трима-четирима души пристъпиха напред, да помогнат. Стивънс също приближи и потупа по рамото хлапака, срещайки отново все същия израз на уморено, невярващо, свирепо недоумение. — Значи, отиде и докара лодката, без да подозираш, че пешо не е в ред — рече той. — Точно така — отвърна хлапакът. Отначало говореше доста тихо. — Преплувах отвъд, хванах лодката и загребах назад. Знаех, че на въдиците се е закачило нещо. Виждах го да се мята под… — Искаш да кажеш, че с плуване си избутал лодката до другия бряг — прекъсна го Стивънс. — … долу във водата… Моля? — С плуване си изтикал лодката обратно, така ли? Отишъл си до нея, хванал си я и си заплувал с нея назад. — Не, сър! Гребах. Загребах право към отсрещния бряг! Не съм подозирал нищо! Виждах рибите… — С какво? — запита Стивънс. Хлапакът го гледаше ожесточено. — С какво загреба към отсрещния бряг? — С веслото! Взех го и загребах право назад и през цялото време гледах как рибите гъмжат под водата. Не искаха да го пуснат! Държаха се за него даже като го изтегляхме и продължаваха да го ръфат! Рибите бяха! Чувал съм за костенурки, но тоя път бяха рибите. Ядяха го! Разбира се, ние мислехме, че някоя едра риба се е закачила там! Така и се оказа! Повече никога няма да вкуся риба! Никога! Като че не мина много време, а следобедът изчезна някъде и отнесе малко от горещината със себе си. Отново в автомобила с ръка на ключа Стивънс наблюдаваше потеглянето на каруцата. _„И все пак не е така_ — помисли той. — _Не се връзва. Има още нещо, което липсва, което не съм видял. Или пък нещо, което още не се е случило.“_ Каруцата вече бе в движение — пресичаше прашния банкет към шосето, с двама мъже на капрата и други двама, яхнали оседлани мулета отстрани. Ръката на Стивънс завъртя ключа; колата вече бе на скорост. Набрала ход, тя задмина каруцата. След като измина около миля по шосето, Стивънс сви в един черен път, водещ назад към хълмовете. Пътят почна да се издига и сега слънцето ту изчезваше, ту пак проблясваше над хребетите, защото на места в падините залезът вече бе настъпил. Скоро пътят се разклони. На самия кръстопът се издигаше църква, белосана и без камбанария, в съседство с неоградено гробище, запълнено с разхвърляни, прости надгробни плочи от мрамор и други гробове, очертани отвсякъде всичко на всичко с ред обърнати буркани, глинени съдове, изпочупени тухли. Не се поколеба. Спря до църквата, като обърна колата с лице към разклона и пътя, по който току-що бе дошъл, където той правеше завой и, изчезваше надолу. Същият завой бе причина да чуе приближаващата каруца, известно време преди да я види, след това чу и камиона. Слизаше от хълмовете зад него, движеше се с голяма скорост, после се показа, вече намалил ход — една кабина и плитка каросерия, отгоре с брезент. При кръстопътя камионът отби встрани и спря; едва сега успя отново да чуе каруцата и след малко я съзря да се появява заедно с двамата ездачи иззад завоя в падналия здрач, а на пътя край камиона вече стоеше човек и Стивънс го позна: Тайлър Болънбоу — фермер, женен, със семейство и име на самонадеян грубиян, който бе родом от областта, но по-късно замина на Запад и след време пак се върна, пръскайки подире си подобно на зловоние слухове за спечелени на комар пари; ожени се, купи земя и престана да играе карти, ала през някоя и друга година ипотекираше собствената си реколта, та да купува и препродава памук; застанал внушителен в прахта на пътя до каруцата, той разговаряше с мъжете от капрата, без да повишава глас или да жестикулира. После до него се появи друг мъж с бяла риза, когото Стивънс не позна, и втори път не погледна. Ръката му хвана ключа; автомобилът наново бе в движение, придружено от шума на мотора. Запали фаровете, бързо напусна църковния двор, подкара по пътя и тъкмо удари спирачки зад каруцата, когато мъжът с бялата риза скочи на стъпалото, извика някаква ругатня и Стивънс го позна: един от по-малките братя на Тайлър, който преди години се бе преселил в Мемфис и там, както после се разбра, бил нает за въоръжена охрана по време на една стачка на текстилните работници, но през последните две-три години се криеше при брат си и казваха, че се пази не толкова от полицията, колкото от мемфиските си приятели и от по-късните си съдружници в бизнеса. От време на време името му попадаше в полицейските рапорти за скандали и побоища на местните танцови забави и увеселения. Веднъж бе задържан и хвърлен в затвора от двама полицаи в Джеферсън, където имаше навик да се напива всяка събота вечер, след което почваше да се хвали със старите си подвизи или пък проклинаше настоящата си съдба и по-големия си брат, задето го карал да работи във фермата. — Кого шпионираш, дявол да те вземе? — извика той. — Бойд — обади се другият Болънбоу. Дори не повиши тон. — Върни се в камиона. — Не се помръдна: огромен и мрачен, той се взираше в Стивънс с безцветни, студени, напълно безизразни очи. — Здравей, Гейвин — рече той. — Здравей, Тайлър — отвърна Стивънс. — Идвате да вдигнете Лони, а? — Някой да има нещо против? — Лично аз, не — отговори Стивънс и слезе от колата. — Ще ви помогна да го преместим. После се върна обратно в колата. Каруцата потегли. Камионът даде заден ход и обърна, вече набрал скорост; двете лица в кабината пробягаха нататък — едното, както съзря Стивънс, вече не бе яростно, а уплашено; върху другото не се забелязваше нищо освен неподвижните, студени, безцветни очи. Пукнатите стопове изчезнаха зад хълма. _„Номерът им е от Окатоба“_ — помисли си той. Лони Гринъп бе погребан следващия следобед от семейството на Тайлър Болънбоу. Стивънс не отиде. — Предполагам и Джо не е бил — рече той. — Храненикът на Лони. — Не, не беше. Хората, които са ходили в неделя сутринта при колибата на Лони да разгледат въдиците, казват, че той се въртял тъдява и търсел Лони. Но не беше на погребението. Ако сега намери Лони, нищо не му пречи пак да легне до него, но този път няма да чуе дишането му. III — Не — каза Стивънс. Този следобед се намираше в Мотстаун, центъра на околията Окатоба. Макар да бе неделя и макар че щеше да разбере какво точно търси едва след като го намери, той успя да го открие преди мръкване: агента на компанията, която преди единайсет години беше издала на Лони Гринъп полица за застраховка в размер на пет хиляди долара с двойно обезщетение в случай на смърт при злополука и наследник: Тайлър Болънбоу. Всичко беше напълно валидно. Лекарят, прегледал Лони Гринъп, не го бил виждал никога преди това, ала познавал Тайлър Болънбоу от години — Лони поставил знак от своя палец под документа, а Болънбоу платил първата вноска, както плащал и всички следващи. В тази работа нямаше кой знае каква тайна, освен че застраховката бе сключена в друг град, но Стивънс съзнаваше, че дори и това не е никак странно. Околията Окатоба се простираше непосредствено отвъд реката, на три мили от чифлика на Болънбоу, и Стивънс познаваше немалко хора, които като Болънбоу притежаваха земя в една околия, а купуваха автомобили и влагаха парите си в друга, подчинявайки се на присъщото за отраслите извън града, навярно атавистично недоверие не толкова към господата с колосани яки, колкото към павираните улици и електричеството. — В такъв случай засега да не уведомявам компанията, така ли? — запита агентът. — Не. Искам да приемете молбата му, като дойде да я подаде, и да му обясните, че за уреждането на въпроса, ще е нужна седмица или повече, после изчакайте три дни и му пратете известие да дойде в кантората ви на другата сутрин към девет десет часа, без да уточнявате защо и за какво. Щом се уверите, че е получил съобщението, телефонирайте ми в Джеферсън. Призори на другата сутрин горещата вълна се пресече. Стивънс лежеше в леглото си, гледаше блясъка на мълниите, слушаше тътена на гръмотевиците и бесния тропот на дъжда и си представяше барабаненето на дъждовните капки и яростното препускане на глинена вода по неизравнения, самотен гроб на Лони Гринъп, там на голия хълм, до църквата без камбанария. Мислеше още за клокоченето на дъжда над развълнуваната придошла река и по покрива на паянтовата колиба, в която глухонемият сигурно продължава да чака завръщането на Лони, разбрал, че нещо се е случило, но без да знае как се е случило, нито защо. _„Не знае как“_ — мислеше Стивънс. — _„Те са го заблудили някак си. Дори не са си направили труд да го вържат. Просто са го заблудили.“_ В сряда вечерта се обади агентът от Мотстаун, за да каже, че Тайлър Болънбоу е подал молбата си. — Добре — каза Стивънс. — В понеделник му изпратете съобщение да дойде при вас във вторник. И ми се обадете, щом разберете, че го е получил. Затвори телефона. _„Играя покер с човек, който е закоравял комарджия, докато аз не съм_ — помисли той. — _Но поне го накарах пръв да тегли карта. И той знае кой залага срещу него.“_ Тъй че когато следващия понеделник застрахователният агент се обади повторно, той знаеше единствено онова, което сам възнамеряваше да направи. В един момент смяташе да помоли шерифа за някой от помощниците му или просто да вземе със себе си приятел. _„Но дори и приятел не би повярвал, че играя само на блъф_ — рече си той, — _макар това да е самата истина: сам човек, даже и да е аматьор в убийството, би бил спокоен от старанието си да заличи всички следи след себе си. Ала когато са двама, никой от тях не ще бъде уверен, че другият не е оставил някакви улики.“_ И тъй тръгна сам. Имаше пистолет. Хвърли му един поглед и го върна в чекмеджето. _„Така поне няма да ме застрелят с него“_ — каза си той. Напусна града след залез слънце. Този път подмина магазина, тъмен силует край шосето. Стигна пътя, по който се отби преди девет дни, но сега зави в обратна посока и кара четвърт миля, преди да влезе в един мръсен двор: фаровете му осветиха тъмна колиба. Не ги угаси. Залян от жълта светлина, тръгна напред и извика: — Нейт! Ей, Нейт! След малко негърски глас отговори, макар че светлина не се появи. — Отивам в колибата на мистър Лони Гринъп. Ако не се върна до зори, идете в магазина и кажете. Никакъв отговор. После женски глас се обади: — Махай се от вратата! Мъжкият глас измърмори нещо. — Как да мълча! — проплака жената. — Влизай вътре и остави белите да се оправят сами! _„Значи, има и други освен мен“_ — рече си Стивънс и се замисли колко често, почти винаги, негрите проявяват инстинкт не толкова за самото зло, колкото за мигновеното му установяване, стига да съществува. Върна се в колата, изключи фаровете и взе фенерчето от седалката. Откри камиона. Освети отблизо номера, който преди девет дни бе зърнал да препуска към хълмовете, и го прочете отново. Угаси фенерчето и го пусна в джоба си. Двайсет минути по-късно разбра колко напразни са били опасенията му, че светлината може да го издаде. Намираше се на пътеката между черната стена на леса и брега на реката, съзря слаб блясък зад брезента на колибата и вече долавяше двата гласа: единият — студен, равен, твърд, другият — груб и висок. Спъна се първо в купчината дърва, после в нещо друго, намери вратата, отвори я с трясък и влезе в опустошения дом на мъртвия — с натъпканите с плява дюшеци, измъкнати от дървените койки, преобърнатата печка, пръснатите готварски съдове, — където Тайлър Болънбоу стоеше с пистолет в ръка, изправен срещу него, а по-малкият брат се бе навел над една преобърната кутия. — Пази се, Гейвин! — каза Болънбоу. — Пази се ти, Тайлър — отвърна Стивънс. — Доста закъсня. По-младият се надигна. По лицето му Стивънс разбра, че го е познал. — Хм, да му се… — започна той. — Безизходно ли е, Гейвин? — попита Болънбоу. — Само не ме лъжи. — Мисля, че да — рече Стивънс. — Хвърли пистолета. — Кой друг е с тебе? — Достатъчно хора — каза Стивънс. — Хвърли пистолета, Тайлър. — По дяволите — изсумтя по-младият и се раздвижи. Стивънс забеляза как погледът бързо му се отмести от него към вратата зад гърба му. — Лъже. Сам е. Само души наоколо, както оня ден, и си пъха носа в работи, за които скоро ще съжалява, че е любопитствал. Защото този път ще си изпати. И той вече приближаваше към Стивънс, присвит, с леко разперени ръце. — Бойд! — каза Тайлър. Другият продължаваше да напредва, без да се усмихва, но с някакво странно озарение на лицето, просто блясък. — Бойд! — повтори Тайлър. Тогава той също се раздвижи, с удивителна бързина връхлетя върху младия и с един замах го отхвърли назад, на леглото. Спогледаха се: единият — студен, спокоен, безизразен, с пистолет в ръка, неприцелен в нищо, другият превит надве, ръмжащ: — Какво, по дяволите, мислиш да правиш! Искаш да го оставиш да ни закара в града като две глупави овчици, така ли? — Това аз ще реша — отвърна Тайлър. Обърна поглед към Стивънс. — Никога не съм искал да стане така, Гейвин. Наистина аз застраховах живота му и плащах всяка вноска. Но сделката беше честна: ако той ме надживееше, нямаше да получа нищо, а ако аз го надживеех, щях да получа каквото ми се пада. Тук няма тайни. Всичко беше направено посред бял ден. Всеки можеше да научи. Сигурно той е споменавал за това пред други. Никога не съм му казвал да мълчи. И кой ли може да е имал нещо против? Винаги съм го приемал, когато е идвал у дома, оставаше, колкото си ще, и идваше, когато пожелае. Но никога не съм искал да стане така. Изведнъж младият прихна да се смее, както седеше свит надве върху леглото, където го беше хвърлил другият. — Значи, такава била песента — рече той. — Ето как ще стане работата. Сетне смехът не бе вече смях — преходът бе толкова тънък или по-скоро бърз, че остана незабелязан. Сега той се поизправи, приведен леко напред, с лице към брат си. — Не аз съм го застраховал за пет хиляди долара! Аз нямаше да получа… — Млъкни — прекъсна го Тайлър. — … пет хиляди долара, след като го намериха мъртъв на ония… Тайлър чевръсто пристъпи към брат си и го зашлеви с две движения на едната си ръка — с дланта и опакото, — докато в другата държеше пистолета. — Казах ти да млъкнеш, Бойд — рече той. Отново погледна Стивънс. — Никога не съм искал да стане така. Сега вече не искам тези пари, дори да ми ги изплатят, защото нямах намерение да ги получа по тоя начин. Ей богу, така е. И какво смяташ да правиш? — Нужно ли е да питаш? Ще искам обвинение в убийство. — Тогава докажи го — изръмжа по-малкият брат. — Опитай се да го докажеш! Не аз съм застраховал живота му за… — Млъкни — рече Тайлър. Говореше почти нежно, втренчен в Стивънс с безцветните си очи, в които нямаше абсолютно нищо. — Не можеш да направиш това. С едно почтено име. Винаги е било. Може би още никой не го е прославил, но и никой не го е опетнил. Никога не съм бил длъжник никому, не съм присвоявал нищо чуждо. Не бива да правиш това, Гейвин. — Не бива да не направя това, Тайлър. Другият го изгледа. Стивънс чу как дълбоко си пое въздух и сетне го изпусна. Ала лицето му изобщо не се промени. — Значи, искаш око за око, зъб за зъб. — Справедливостта го иска. Може би и самият Лони Гринъп го иска. Ти на негово място не би ли го искал? Болънбоу го изгледа още по-продължително. После се обърна, направи беззвучен знак на брат си и друг на Стивънс, ням и повелителен. След малко бяха навън, застанали в правоъгълника светлина, хвърляна от вратата: лек повей дойде отнякъде, изшумоля в листата над тях и замря прекъснат. Отначало Стивънс не схвана какво е намислил Болънбоу. Наблюдаваше с растяща изненада как той се обърна към брат си, протегна ръка и заговори, този път наистина сурово: — Ножът опря до кокал. Страхувах се още от оная нощ, когато дойде в къщи и ми каза. Трябваше да те възпитам по-добре на времето, но не успях. Хайде. Взимай и да свършваме. — Внимавай, Тайлър! — обади се Стивънс. — Не прави това! — Не се бъркай, Гейвин. Щом ще е плът за плът, както искаш ти, ще я имаш. — Не сваляше очи от брат си и дори не погледна Стивънс. — Ето, дръж — додаде. — Вземи го и тръгвай. После вече бе твърде късно. Стивънс видя как по-младият отскочи назад. Забеляза Тайлър да прави крачка напред и сякаш долови в гласа му изненадата и неверието, сетне — осъзнаването на грешката. — Хвърли пистолета, Бойд — рече той. — Хвърли го. — Сега си го искаш обратно, нали? — каза младият. — Дойдох при тебе оная нощ и ти казах, че ще получиш пет хиляди долара, стига някой да погледне въдиците там. Поисках да ми дадеш десет долара, а ти ми отказа. Не щя да ми дадеш някакви си десет долара. Разбира се, че можеш да си вземеш пистолета. Ето, вземи го. Оръжието проблесна ниско, отстрани, после още един оранжев пламък се заби надолу, докато Тайлър Болънбоу се свличаше. _„Сега е моят ред“_ — помисли Стивънс. Застанаха лице в лице; отново долови онзи лек ветрец, който долетя отнякъде, изшумоля в листата над тях и притихна. — Бягай, додето можеш, Бойд — заговори той. — Достатъчно я забърка. Сега бягай. — Ще бягам, разбира се. Само свърши с грижите си за мен по-скоро, защото след секунда няма да имаш никакви грижи. Че ще бягам, ще бягам, ала след като кажа няколко думи на умниците, които си пъхат носовете там, където после дяволски желаят да не… „Сега ще стреля“ — помисли Стивънс и скочи. За миг му се стори, че вижда себе си в скок над главата на Бойд Болънбоу, отразен в слабото сияние откъм реката, в онази светлина, която водата възвръщаше на тъмнината. После разбра, че това не бе видение на собствения му образ — нито пък преди малко бе усетил повей на вятър, — а онова създание, силуетът, който нямаше език, пък и не му беше потребен и който бе чакал девет дни Лони Гринъп да се завърне в къщи, връхлиташе върху гърба на убиеца с протегнати ръце и присвито тяло, сковано в безмълвно смъртоносно намерение. _„Бил е на дървото“_ — помисли Стивънс. Пистолетът блесна. Той съзря изстрела, но не чу никакъв звук. IV След вечеря Стивънс седеше на верандата със своята спретната хирургическа превръзка, когато по алеята се зададе областният шериф — човек грамаден, приятен и словоохотлив, с очи дори по-безизразни, по-безцветни и студени, отколкото на Тайлър Болънбоу. — Идвам само за минутка — рече той, — иначе не бих те безпокоил. — Защо да ме безпокоиш? — отвърна Стивънс. Шерифът подви крак на перилата, ограждащи верандата. — Главата как е? — Добре — отговори Стивънс. — Радвам се. Сигурно вече си чул къде намерихме Бойд. Стивънс го погледна също тъй безизразно. — Може и да съм чул — рече меко той, — но от днешния ден най-добре помня главоболието. — Ти ни каза къде да го търсим. Беше в съзнание, когато дойдох — мъчеше се да дадеш вода на Тайлър. Каза ни да видим при въдиците. — Сериозно? Да, какво ли не би казал човек, когато е пиян или не е с всичкия си? Хем понякога излиза прав. — Ти беше прав. Отидохме при въдиците и наистина открихме Бойд — мъртъв, закачен на една от куките, също като Лони Гринъп. Тайлър Болънбоу лежеше със счупен крак и рана в рамото, ти — с пукнатина в черепа, в която можеше да скриеш пура. Гейвин, как е попаднал оня на въдиците? — Не знам — отвърна Стивънс. — Добре. Сега не те питам като шериф. Как е попаднал Бойд на въдиците? — Не знам. Шерифът го изгледа; спогледаха се. — Така ли ще отговориш на всеки приятел, който те попита? — Да, защото бях ранен, ти сам видя. Откъде да знам. Шерифът измъкна от джоба си пура и я заразглежда. — Онова глухонямото момче, Джо, дето Лони го отгледа, май е заминало нанякъде. До миналата неделя още се въртеше наоколо, но оттогава никой не го е виждал. Можеше да остане. Нямаше кой да го закача. — Сигурно Лони му е липсвал твърде много, за да остане — забеляза Стивънс. — Сигурно. — Шерифът стана. Отхапа края на пурата и я запали. — Чудя се дали куршумът е причина да забравиш и нещо друго. Какво точно те накара да подозираш, че в тая история има нещо нередно? Какво бе това, което на нас ни се изплъзна? — Греблото — рече Стивънс. — Греблото ли? — Никога ли не си залагал въдици по въже, опънато през река? Тогава ти нямаш нужда от гребло, ти теглиш лодката с ръце по въжето и така се придвижваш от въдица до въдица. Лони никога не използваше гребло: дори държеше лодката вързана за същото дърво, за което закрепяше въжето с въдиците, а греблото стоеше в колибата. Ако някога си ходил там, няма начин да не си го видял. Онова момче обаче намери греблото в лодката. Утре Вуйчо Гейвин не винаги е бил областен прокурор. Ала онова време бе преди повече от двайсет години и продължи толкова кратко, че само старите хора си спомнят, и то не всички. Защото през този период той имаше едно-единствено дело. Млад човек беше вуйчо Гейвин тогава, двайсет и осем годишен, завършил едва преди година Правния факултет на щатския ни университет, където, по настояване на дядо, той се записа след завръщането си от Харвард и Хайделберг, и се зае с делото по своя воля, като убеди дядо да му разреши сам да се занимае с него. Дядо ми го стори, понеже всички вярваха, че съдебното разглеждане ще бъде чиста формалност. И тъй, той се залови с делото. Години по-късно още повтаряше, че това е единственият случай в практиката му — било като адвокат, било като прокурор, — при който е бил убеден, че правдата и справедливостта са на негова страна, и все пак загуби. В същност той не загуби — процесът, разгледан през есенната съдебна сесия, бе обявен за невалиден и последван от оправдателна присъда идната пролет. Подсъдимият бе солиден, заможен фермер, съпруг и баща, на име Букрайт, жител на селището, именувано Завоя на французина, разположено в далечния югоизточен край на околията; жертвата — наперен главорез, който сам се наричаше Бък Торп, а бе зован Бъкснорт от другите младежи, на които бе взел страха с юмруците си през своя тригодишен престой в Завоя на французина; безроден, той изникна ненадейно от нищото, кавгаджия, играч на комар, известен като незаконен производител на уиски, а веднъж заловен на пътя за Мемфис с малко стадо краден добитък, чийто притежател незабавно доказа правото си на собственост, макар че Торп имаше разписка за покупка, ала никой в околността не бе чувал името, подписано на нея. Самата история беше вехта и банална: селската девойка на седемнайсет години с въображение, възпламенено от наперената мъжественост, от дързостта и омайната реч; бащата, опитал да я вразуми, и то точно със същия успех, какъвто обикновено родителите постигат в подобни случаи; сетне забрана, заключена врата и неизбежното бягство посред нощ, а в четири часа на другата сутрин Букрайт събудил Уил Варнър, мировия съдия и главен пазител на реда в района, подал му пистолета си и рекъл: „Дойдох да се предам. Преди два часа застрелях Торп.“ Някакъв съсед на име Куик, който пръв се озовал на местопрестъплението, намерила ръката на Торп късно извадения пистолет, а след като седмица по-късно в мемфиските вестници бе отпечатано кратко известие за случката, в Завоя на французина пристигна жена, която твърдеше, че е съпруга на Торп, за доказателство носеше брачно свидетелство и предяви претенции за имуществото или парите, които мъжът й би могъл да има. Спомням си изненадата, която предизвика решението на съдебното жури изобщо да се внесе делото за разглеждане — когато служебното лице прочете обвинителния акт, залаганията бяха двайсет към едно, че заседателите няма да се съвещават отвън и десет минути. Окръжният прокурор даже не присъстваше лично, а бе пратил своя помощник, комуто не бе потребен и час, за да събере всички показания. После вуйчо Гейвин се изправи, помня как огледа съдебните заседатели — единайсет фермери и търговци, плюс дванайсетия — човека, който щеше да провали делото му — също фермер, човек слаб, дребен, с редки посивели коси и характерното излъчване за всички земеделци от хълмовете: хем крехък и сломен на вид, хем някак необяснимо вечен, той като че бе остарял на петдесет години и оттам нататък бе станал неуязвим за времето. Гласът на вуйчо Гейвин беше тих, почти монотонен, не гръмлив, както наказателните съдебни процеси са ни научили да очакваме; само думите му бяха малко по-различни от тези, които използваше в следващите години. Но дори и тогава, макар хората да слушаха словото му едва от година, той вече умееше да говори тъй, че всички в нашата околия — негри, планинци, богати плантатори от низината — да разбират какво казва. — Още от рождението си всички ние, обитателите на този край на Юга, научаваме няколко неща, които поставяме над всичко. Едно от първите сред тях — не най-ценното, просто едно от първите — е, че само с живот може да се изкупи отнет живот; че със смъртта на убития деянието е приключило едва наполовина. Ако това е така, ние бихме могли да спасим живота и на двамата, стига да бяхме попречили на подсъдимия да напусне дома си онази нощ; или бихме могли да спасим поне единия, дори да бе се наложило да отнемем живота на подсъдимия, за да го спрем. Само че ние твърде късно научихме за всичко. Именно за това говоря в момента — не за убития, за неговия нрав и морала на постъпката му, нито за самозащитата на подсъдимия — той е оправдан, като е довел случая до отнемане на живот или не — а за всички нас, които не сме мъртви, и за това, което не знаем за себе си: за всички нас, човешки същества, които дълбоко в душата си искат да правят само добро и не желаят да причиняват никому зло; човешки същества с цялото им присъщо богатство от човешки страсти, чувства и убеждения, които ние не можем да не следваме, опитвайки се да ги вложим в добри дела или да ги потушим. И тъй този обвиняем пред нас — друго човешко същество със същото богатство на страсти, чувства и убеждения — е бил изправен пред проблем: неизбежното нещастие на своето дете, завладяно от стремглавото лекомислие на младостта — отново се натъкваме на все същото богатство, което и тя, като всички останали, не е наследила по свое желание — и той разрешава този проблем по най-добрия според своите способности и убеждения начин, без да търси помощ от никого, и докрай остава верен на своето решение и деяние. Вуйчо Гейвин седна. Помощникът на окръжния прокурор стана, поклони се безмълвно на съда и зае отново мястото си. Съдебните заседатели излязоха да се съвещават, а ние останахме в залата. Дори съдията не се оттегли. Спомням си шепота, който премина през множеството, когато стрелката на часовника над съдебната ложа отброи десетте минути; сетне премина и половинчасовата граница, при което съдията повика един разсилен, пошушна му нещо, разсилният излезе, върна се, наведе се над ухото на съдията и му пошушна нещо, той стана, хлопна с чукчето и разпусна съда. Побързах към къщи, обядвах и се върнах в града. В кантората нямаше никой. Дядо ми, който не се лиши от своята следобедна дрямка, независимо кой бе забавил решението на съда, се появи пръв. Минаваше три часът и целият град вече знаеше, че един от членовете на съдебното жури бе попречил да се произнесе присъда — единайсет души гласуваха за оправдание, а един против. После вуйчо Гейвин влетя в кантората и дядо го посрещна с думите: — Е, Гейвин, ако не друго, поне прекъсна пледоарията си навреме, та да обесят журито ти, а не клиента ти*. [* Игра на думи: to hang (англ.) означа „обесвам“ и „попречвам (на съдебното жури) да издаде присъда“. — Б.пр.] — Прав сте, сър — не се замисли вуйчо Гейвин. Бе обърнал към мен блесналите си очи; издълженото си живо лице, увенчано с буйни коси, които вече сивееха. — Ела, Чик — рече той, — трябваш ми за малко. — Помоли съдията Фрейзър да ти позволи да оттеглиш пледоарията си и после дай на Чарли да говори вместо тебе — измърмори дядо. Ала ние вече бяхме навън, на стълбите. По средата на стълбището вуйчо Гейвин спря, тъй че — погледнато от всички страни — ние се намирахме точно насред път, положи ръка на рамото ми, а очите му бяха по-блестящи и вглъбени отвсякога. — Това не е крикет наистина — подхвана той, — но твърде често правосъдие се осъществява със средства, които не са за говорене. Журито се премести в задното помещение в странноприемницата на мисис Раунсуел. Това е стаята точно срещу черницата, нали знаеш… Ако успееш да се промъкнеш в задния двор без никой да те види и бъдеш внимателен, като се катериш по дървото… Никой не ме видя. Но аз можах да надникна през пернатите черничеви листа в стаята, да виждам и едновременно да чувам: осмина гневни, отегчени мъже, изтегнати на столове в далечния край на помещението, а мистър Холънд, председателят, и един друг мъж стояха прави пред стола, на който седеше дребният, повехнал, съсухрен планинец. Казваше се Фентри. Помнех имената на всички, понеже вуйчо Гейвин бе казал, че ако искаш да имаш успех като юрист и държавник в нашата страна, не е необходимо да притежаваш дар слово, нито дори интелигентност — стига ти само безпогрешна памет за имена. Но аз щях да запомня неговото име и без друго, защото то бе Стоунуол Джаксън — Стоунуол Джаксън Фентри. — Та нима не признаваш, че той се опитваше да избяга със седемнайсетгодишната дъщеря на Букрайт? — говореше мистър Холънд. — Нима не признаваш, че го намериха с пистолет в ръка? Нима не признаваш, че той едва-що бе погребан, когато онази жена се появи и доказа, че му е законна съпруга? Сигурно няма да признаеш и това, че той не само бе негодник, но бе и опасен; че ако не беше Букрайт, рано или късно някой друг щеше да бъде принуден да стори същото; и че Букрайт просто нямаше късмет. — Всичко това е така — отвърна Фентри. — Тогава какво искаш? — повиши тон мистър Холънд. — Какво искаш? — Няма как — рече Фентри. — Не мога да гласувам за оправдаване на мистър Букрайт. Тъй и стори. А същия следобед съдията Фрейзър разпусна съдебните заседатели и назначи преразглеждане на делото за следващата сесия на съда; на другата сутрин вуйчо Гейвин дойде да ме вземе — още не бях довършил закуската си. — Кажи на майка си, че може да не се приберем довечера — рече той. — Кажи й също, че обещавам да не позволя да бъдеш застрелян, ухапан от змия или уморен от преливане с лимонада… — Трябва да разбера — каза той. Вече пътувахме с колата, бързо се отдалечавахме по шосето на североизток; очите му блестяха, но не озадачено, просто съсредоточено и нетърпеливо. — Той е роден, отрасъл и живял целия си живот далеч оттук, на другия край на околията, или на трийсет мили от Завоя на французина. Заяви под клетва, че до този момент изобщо не е виждал Букрайт, камо ли да го познава, а на човек му стига само да го погледне, та да разбере, че той никога не е имал достатъчно свободно време, за да се научи да лъже. Пътувахме почти до пладне. Намирахме се сред хълмовете, далеч от плодородната низина, заобиколени от борове и папрат, разредени тук-там от наклонени и каменисти нивици, засети с хилаво зърно и лош памук, които все някак изкласяваха, както хората, разчитащи на тях за облекло и прехрана, все някак смогваха да свържат двата края; пътищата, откъдето минахме, бяха по-калпави и от черен път: тесни, изровени, с много завои и прахоляк — и повече от половината време колата се движеше на втора скорост. После съзряхме пощенската кутия с надпис: __Дж. А. ФЕНТРИ__, а зад нея — двустайна къща от дървени трупи с открито преддверие и даже аз, дванайсетгодишно момче, можех да забележа, че женска ръка не е пипвала тук в продължение на много години. Прекрачихме прага на портата. Тогава се обади глас: — Стой! Не се приближавай! Още не бяхме съзрели неговия притежател — един старец, босокрак, със свирепо щръкнали побелели мустаци, обут в дочени панталони, избелели, кажи-речи, до цвета на обезмаслено мляко, по-дребен и хърбав даже от сина си, той стоеше в края на изтъркания пруст, хванал напреко ловджийска пушка, и се тресеше от гняв или може би от старост. — Мистър Фентри… — поде вуйчо Гейвин. — Достатъчно го изтормозихте! — викна старецът. Нямаше съмнение — от гняв трепереше; гласът му внезапно се извиси в ожесточен и необуздан крясък: — Махайте се! Махайте се от земята ми! Бързо! — Хайде — рече вуйчо Гейвин кротко. Очите му все още бяха само блестящи, настойчиви, съсредоточени и сериозни. Този път не подкарахме бързо. Следващата пощенска кутия се показа след една миля — къщата зад нея сега бе дори боядисана, пред стълбището имаше засадени лехи с петунии, а и земята наоколо бе по-хубава; от пруста се надигна мъж и тръгна към портата. — Здравейте, мистър Стивънс — посрещна ни той. — Значи, Джаксън Фентри възпря журито ви. — Здравейте, мистър Прут — отвърна вуйчо Гейвин. — Така изглежда. Разкажете. И Прут му разказа, независимо че тогава още вуйчо Гейвин сегиз-тогиз се изпускаше и заговаряше с езика на Харвард, че дори и на Хайделберг. Ала сякаш бе достатъчно хората да го погледнат в лицето, за да разберат, че това, за което пита, не го интересува просто от любопитство или корист. — Само мама знае повече от мен за това — рече Прут. — Елате на пруста. Последвахме го до пруста, където на нисък люлеещ се стол седеше пълна, беловласа старица, облечена в рокля, препасана с чиста бяла престилка, на главата с боне от памучен плат, и белеше в гаванка грах. — Това е адвокатът Стивънс — представи Прут вуйчо Гейвин. — Синът на капитан Стивънс, от града. Иска да научи за Джаксън Фентри. Настаниха ни да седнем, а те заразказваха — синът и майката — поред. — Тяхното място — започна Прут, — част от него сте видели по пътя. И това, което не сте могли да видите, не е по за пред хора. Все пак баща му и дядо му го работеха, вадеха си хляба от него, отгледаха семейства, плащаха си данъците и не дължаха никому нищо. Не знам как се оправяха, но се оправяха. Щом порасна достатъчно, та да стига дръжките на плуга, и Джаксън взе да им помага. Той повече и не порасна. Всички бяха такива. Чини ми се, че това е причината — от малки над плуга. Като му дойде времето, Джаксън сам почна да работи земята, додето стана на двайсет и пет години, а вече изглеждаше на четирийсет, без да има вземане-даване с никого, без да се ожени, въобще без нищо — двамата с баща си живееха сам-сами, сами се перяха и си готвеха, защото как може човек да реши да се жени, когато двамата с баща си имат един общ чифт обувки. Ако изобщо си струваше да взима жена, след като това място бе пратило в гроба майка му и баба му, преди да навършат четирийсет години. Докато една нощ… — Глупости — прекъсна го мисис Прут. — Когато ние с баща ти се оженихме, нямахме даже покрив над главата си. Взехме къща под наем и земя под наем… — Така е, знам — на свой ред взе думата Прут. — Та една нощ той дойде при мен и ми каза, че се хванал да работи в дъскорезницата при Завоя на французина. — При Завоя на французина? — повтори вуйчо Гейвин и сега очите му станаха по-скоро блестящи и живи, отколкото само съсредоточени. — И? — додаде той. — Работа на надница — продължи Прут. — Но не за да забогатее, просто да изкара може би някоя и друга пара отгоре, жертвайки година или две, да припечели нещичко в повече и да живее по-различно от дядо си, който един ден издъхна между дръжките на плуга, и от баща си, додето и той не умре, паднал в браздата, а после идваше неговият ред, пък той си нямаше и син, който да вдигне мъртвото му тяло от земята. Каза ми, че бил се пазарил с някакъв негър да помага на баща му, докато го няма, и ме помоли да наминавам от време на време към тях и да наглеждам стареца. — Така и правеше — добави мисис Прут. — Да, наминавах — потвърди Прут. — Приближавах нивата им дотолкова, че чувах как старият проклина негъра, задето се туткал; гледах как клетият негър се мъчи да смогне и си мислех — добре е, че Джаксън не нае двама негри да работят с баща му на мястото, докато го няма, защото ако този старец — а той беше близо шейсетгодишен тогава — трябваше да прекара дори един цял ден, седнал на сянка, без да хване нещо в ръцете си, с което да копае или сече, той щеше да хвърли топа преди залез слънце. Джаксън замина. Пеша. Нямаха нито едно муле. Никога не са имали. Но какво са някакви си трийсет мили. Не се завърна две години и половина. После един ден… — Не, дойде си първата година, по Коледа — поправи го мисис Прут. — Да, точно така — съгласи се Прут. — Извървя трийсетте мили, за да прекара Коледа у дома си, и на другия ден се върна в дъскорезницата. — Чия дъскорезница? — попита вуйчо Гейвин. — На Куик — отговори Прут. — На старика Бен Куик. За другата Коледа обаче не си дойде. После, беше някъде към началото на март, когато нивото на реката при Завоя на французина става най-подходящо за бичене на трупи, и човек би си рекъл, че той сигурно се е устроил в дъскорезническия занаят — караше вече трета година, — но, не щеш ли, тъкмо тогава той се върна окончателно у дома. Този път не дойде пеша. Беше наел двуколка, понеже водеше козата и бебето. — Почакай — рече вуйчо Гейвин. — Изобщо не разбрахме кога се е прибрал — добави мисис Прут. — Беше си у дома вече повече от седмица, когато научихме за бебето. — Почакайте — повтори вуйчо Гейвин. Зачакаха, загледани в него: Прут, седнал на перилото около пруста, и мисис Прут, чиито пръсти продължаваха да люпят грахови зърна от дългите сухи шушулки, не сваляха поглед от вуйчо Гейвин. Очите му сега не бяха ликуващи, както преди не бяха озадачени, нито дори крайно вглъбени — просто станаха още по-блестящи, сякаш онова — каквото и да бе то, — което се криеше зад тях, бе пламнало, настойчиво и рязко, но все пак спокойно, като че се движеше по-бързо от скоростта на речта. — Да? — каза той. — Слушам ви. — Когато на края научих и отидох там — продължи мисис Прут, — това бебе нямаше и две седмици. И как е успял да го запази живо само с козе мляко… — Аз лично не знам — намеси се Прут. — Козата не е като кравата. Трябва да я доиш на всеки два-три часа. Същото важи и нощем. — Да — прие мисис Прут. — Той дори нямаше пеленки. Само няколко разпорени чувала от брашно, с които акушерката му бе показала как да повие детето. Та аз се хванах да ушия разни дрешки и пак отидох у тях; беше задържал негъра да помага на баща му в полската работа, а той готвеше, переше и гледаше бебето, като час по час доеше козата, да го храни. Казах му: „Дай го в къщи. Поне докато прояде. Ако искаш, ела и ти да живееш у дома“, а той само ме изгледа — дребен, хилав, отслабнал, загубил и това, което никога през живота си не бе добил поне с едно ядене до насита — и вика: „Благодаря ви, госпожо. Ще се оправя сам.“ — Което си беше и истина — допълни Прут. — Не знам как се е справял в дъскорезницата, пък и сам никога не е работил на полето, та да го разбера що за земеделец е, но онова момче го отгледа. — Аз обаче не го оставих на мира — продължи мисис Прут. „Не знаехме, че си се оженил“ — казвам. „Да — отвърна, — оженихме се миналата година. А като дойде бебето, тя умря.“ „Каква беше тя? — питам. — Момиче от Завоя на французина?“ „Не — рече той. — Родом беше от другия край на щата.“ „Как се казваше?“ „Мис Смит“ — отговори той. — Дори нямаше достатъчно свободно време, за да се научи да лъже — забеляза Прут. — Но отгледа онова момче. След като ожънаха на есен, той отпрати негъра и на следващата пролет двамата с баща му захванаха да работят сами, както си знаят. Измайстори нещо като кош за гърба си — казват, индианците правели такива, — та да носи детето в него. Понякога минавах нататък, додето земята бе още студена, и виждах Джаксън и баща му да орат или да цепят дърва, а кошът висеше, закачен на оградата, и момчето спеше изправено вътре, сякаш лежеше в пухено легло. Нея пролет детето се научи да ходи. От дъжд на вятър се застоявах край оградата и наблюдавах как онова мъничко създание щрапа посред браздата и се мъчи да върви наравно с Джаксън, който спираше плуга, щом трябваше да обърне, връщаше се назад, вдигаше го, поставяше го да седне на врата му, хващаше поводите и продължаваше. Към края на лятото хлапето се научи да ходи съвсем добре. Джаксън му направи мотичка от тояга, издяла му и гребло от дъска и ако се случеше човек да зърне как Джаксън кълца плевели в избуялия до бедро памук, той не би могъл да види момченцето изобщо — само по поклащането на стеблата се разбираше къде е. — Джаксън сам му шиеше дрехи — намеси се мисис Прут. — Скърпваше ги някак, на ръка. Веднъж уших няколко неща и му ги занесох. Но само веднъж. Прие ги и ми благодари. Ала не можеше да се прикрие: сякаш скъпеше и самата земя, загдето детето трябва да яде, за да живее. Също се помъчих да склоня Джаксън да го заведе в църква, да го кръстят. „Вече е кръстен — отвърна. — Казва се Джаксън-Лонгстрийт* Фентри. Татко се води и под двете имена.“ [* Стоунуол Джаксън (1824 — 1863) и Джеймс Лонгстрийт (1821 — 1904) — генерали от Конфедерацията по време на Гражданската война в САЩ. — Б.пр.] — Джаксън не мърдаше оттук — поде Прут. — Видиш ли него, няма начин да не видиш и хлапето. Ако беше откраднал това момче от Завоя на французина, скривалището му не би могло да бъде по-явно. До магазина на Хейвън Хил да купува провизии ходеше старецът, а Джаксън и момчето се разделяха — и то едва колкото да си поемеш дъх — само веднъж годишно, когато Джаксън отиваше в Джеферсън да плаща данъци, та като видях за пръв път хлапето само, аз, ей богу, го помислих за кутре. Веднъж като научих, че Джаксън заминал да плаща данъци, отидох у тях и заварих момчето под леглото, не вдигаше гюрултия, просто се бе свило в ъгъла и гледаше към мен. Не премигна ни веднъж. Приличаше досущ на лисиче или вълче, току-що уловено. Проследихме как Прут измъкна от джоба си табакера с енфие, отсипа една доза в капачето и сетне прехвърли съдържанието му в издадената си долна устна, като с деликатно усърдие изтърси и последното зрънце. — И после? — запита вуйчо Гейвин. — Това е всичко — отвърна Прут. — На другото лято двамата с момчето изчезнаха. — Изчезнаха? — повтори вуйчо Гейвин. — Точно така — потвърди мисис Прут. — Просто една сутрин ги нямаше. Не знам кога са тръгнали. Един ден не издържах, отидох у тях, гледам — къщата празна, запътих се към нивата, където старецът ореше, и отначало помислих, че напречникът между дръжките на плуга му се е счупил, та затуй е вързал цепеница, но щом ме съзря и грабна цепеницата, разбрах, че тя се нарича „чифте“, и сигурно това, което тогава наговори на мене, е било горе-долу същото, което е казал и на вас, когато ви е посрещнал тая сутрин. На другата година старецът отново взе негър да му помага. После, около пет години по-късно, Джаксън се върна. Не знам кога пристигна. Просто една сутрин си бе у дома. Негърът бе отпратен наново и двамата с баща му заработиха на мястото, както си знаят. Един ден не издържах, пак отидох там и спрях край оградата, до която Джаксън ореше, след малко браздата го доведе при мен, а той още не ме и поглеждаше, обърна и таман тръгна обратно, когато аз му викнах: „Умря ли, Джаксън?“ — тогава той ме погледна. „Момчето“ — рекох. А той: „Кое момче?“ Поканиха ни да останем за вечеря. Вуйчо Гейвин благодари. — Носим малко храна със себе си — рече той. — При това ни чакат трийсет мили до магазина на Варнър и двайсет и две — оттам до Джеферсън. А вашите пътища още не са съвсем навикнали на автомобили. По залез слънце спряхме пред магазина на Варнър в Завоя на французина; отново някакъв мъж се изправи на опустелия пруст и заслиза по стълбите към колата. Беше Айшъм Куик, свидетелят, озовал се пръв при трупа на Торп — висок човек, дори дългуч, в средата на четирийсетте, със занесено лице и на пръв поглед късогледи очи, докато сетне не забележиш в тях нещо лукаво, даже малко присмехулно. — Очаквах ви — рече той. — Май нищо не излезе от вашата работа. — Премигна срещу вуйчо Гейвин. — Тоя Фентри. — Да — отвърна вуйчо Гейвин. — Защо не ме предупредихте? — Сам аз не си дадох сметка — каза Куик. — Едва когато научих, че присъдата на журито ви е възпрепятствана от един негов член, направих връзка между имената. — Имена? — учуди се вуйчо Гейвин. — Какви и… Все едно. Разкажете. И тъй седнахме на пруста пред затворения и пуст магазин, докато край нас щурци цвърчаха в зеленината, светулки премигваха и се носеха над прашния път, а Куик заразказва, проснат на пейката пред вуйчо Гейвин, размъкнат, сякаш само ако се помръдне, ще се разпадне, той говореше с мързелив, язвителен глас, все едно имаше на разположение цяла нощ, да докара разказа си докрай, който като че ли се нуждаеше от цяла нощ, за да бъде разказан. В същност той не бе толкова дълъг. Все пак продължи твърде дълго за съдържанието си. Ала вуйчо Гейвин казва, че не са потребни много думи, за да обобщиш всяка човешка съдба, и че вече някой го е сторил само с пет: „Роди се, страда и умря.“ — На работа в дъскорезницата го нае татко. Щом узнах откъде е, аз тутакси разбрах, че тоя човек ще работи, понеже хората от техния край никога не са имали време да научат нещо друго, освен как да се трудят яко. Знаех още; че ще бъде честен, и то по същото съображение: в неговия край едва ли има нещо, което да заслужава човек да се научи как да го открадне. Единствено, изглежда, подцених способността му за любов. Май разсъждавах така: след като е родом от такова място, той сигурно въобще не знае какво е това. Убеждението ми се подсилваше пак от онова, предишното съображение — че дори усещането за любов се е изличило от него в течение на поколенията от момента, когато първият обитател на тоя край е трябвало да избере окончателно между стремежа към любов и стремежа към запазване на живота. И така той се залови да работи, вършеше същата работа като негрите и получаваше същите пари. Към края на есента, когато реката спадна и ние се готвехме да зазимим дъскорезницата, узнах, че той се цанил с баща ми да остане до пролетта като надзирател и пазач, с тридневен отпуск да се прибере у дома за Коледа. Та тъй презимува при нас, а когато на идната пролет отворихме отново, той бе се отракал в занаята толкова много и така упорито работеше, че към средата на лятото управляваше цялата дъскорезница сам и към края татко почна изобщо да не се мярва там, а аз ходех само като съм на кеф, може би един път седмично. Наесен баща ми дори се канеше да му построи колиба, където да живее, вместо да спи на сламеник под навеса при котела и да се топли с продънена готварска печка. И тази зима изкара в дъскорезницата. Дали си е ходил по Коледа, изобщо не разбрахме, защото даже и аз не бях минавал нататък от есента. После, през февруари, един следобед — времето беше поомекнало, пък и нещо не ме свърташе на място — отидох в дъскорезницата. Най-напред видях нея, дотогава изобщо не я бях мяркал — жена, млада и може би дори хубава, когато е била в добро здраве; не знам. Защото сега тя не беше просто слаба, а направо измършавяла. Не стига, че изглеждаше недохранена, ами беше и болна, макар да бе още на крака, и то не само заради бебето, което трябваше да роди след по-малко от месец. Попитах го: „Коя е тази?“, той ме погледна и отговори: „Жена ми“, а аз: „Откога? Есента нямаше жена. А тя ще роди, преди да изтече и месец.“ Тогава той рече: „Да се махаме ли искаш?“ — и аз му отвърнах: „Защо да искам да се махате?“ Сега ще разкажа това, което узнах, след като онези двама братя се появиха тук три години по-късно със своите съдебни свидетелства, а не както го чух от него, защото той никога не каза никому нищо. — Добре — прие вуйчо Гейвин. — Разкажи. — Изобщо нямам представа къде е намерил тази жена. Не знам дали въобще я е намирал, или просто тя е дошла в странноприемницата някой ден или някоя нощ и той вдигнал поглед и я забелязал, при което се получило същото, както го описват: никой не знае къде и кога ще го порази любов или мълния, единствено може да бъде сигурен, че няма да го порази повторно, понеже е излишно. Не ми се вярва тя да е търсила съпруга си, който я е бил изоставил — навярно той си е плюл на петите веднага, щом е разбрал за бебето; също не вярвам да се е бояла или срамувала да се прибере у дома само защото братята и баща й се бяха опитвали да й попречат да се омъжи за съпруга си преди всичко. Според мен, причината е просто в онази тъмна, неразумна, проклета коравосърдечна наследствена гордост, която разгорещи братята й в продължение на около час в оня ден. Както и да е, тя се появила там, сигурно си е правила сметка, че до раждането й остава още малко, когато той предложил: „Хайде да се оженим“, а тя му отвърнала: „Не мога. Вече имам съпруг.“ После дошло време да ражда, тя легнала на изтърбушения сламеник и сигурно е знаела, че повече няма да стане оттам, той навярно я е хранел като дете, на края отишъл да повика акушерка и бебето се родило. И сега вероятно и тя, и акушерката разбрали, че повече няма да се вдигне от сламеника, а може би в крайна сметка те успели да го убедят, или пък тя осъзнала, че вече е все едно, и се съгласила, и той яхнал мулето, дето татко му бе оставил в дъскорезницата, изминал седем мили до дома на проповедника Уайтфийлд и призори довел духовника, който ги венчал, сетне тя починала, след което двамата с Уайтфийлд я погребали. Същата нощ той дойде в къщи и каза на баща ми, че напуска, остави мулето, върна се в дъскорезницата и подир няколко дни замина — след него останаха само сламеникът, печката, съдовете и тенджерата, които мама му беше дала, всичко измито и подредено на полицата. А на третото лято след това ония двама братя, братята Торп… — Братята Торп — повтори вуйчо Гейвин. Невисоко. Мракът се сгъстяваше бързо, както обикновено става в нашия край, и аз вече не успявах да различа лицето му изобщо. — Продължавай — добави той. — Мургави бяха като нея — малкият й приличаше страшно. Пристигнаха с файтон, придружени от помощник-шериф или съдебен пристав — бог го знае какъв беше, и носеха документите — подписани, подпечатани, облепени с марки, всичко, както си му е ред. Казах им: „Не можете да сторите това. Тя дойде тук на своя глава, болна и безпомощна, той я прибра, храни я, грижи се за нея, доведе акушерка да й помогне при раждането, а после извика свещеник да я погребе, и дори двамата се ожениха, преди тя да почине. И свещеникът, и акушерката могат да докажат.“ Тогава големият брат се обади: „Той не е имал право да се жени за нея. Тя си има съпруг. Ние вече го намерихме.“ Пък аз отвърнах: „Добре де. Той прибра детето, когато никой не дойде да претендира за него. Цели три години досега го е гледал, хранил и обличал.“ А големият измъкна наполовина от джоба си кесия с пари и сетне я бутна обратно. „Виждаш, погрижили сме се и за това, ще му ги дадем, щом видим детето — рече той. — Момчето е наша кръв. Искаме да бъде при нас и възнамеряваме да си го вземем.“ Тогава не за първи път ми мина през ум, че на тоя свят нещата не са като свят, и казах: „Домът му е на трийсет мили оттук. Може би ще предпочетете да пренощувате тук, та да починат конете ви.“ Големият ме изгледа и отсече: „Впрягът ни не е изморен. Няма да спираме.“ „В такъв случай ще дойда с вас“ — отвърнах. „Добре си дошъл“ — каза братът. Пътувахме до среднощ; сетне спряхме, при което аз си рекох, че сега ми се открива възможност да избягам, макар да нямах нито кон, нито нищо. Ала щом разпрегнахме и налягахме по земята, големият брат хич и не се приготви за сън. „Не ми се спи още — каза. — Ще поседя така малко.“ Та затуй нямаше смисъл да опитвам каквото и да е и заспах, а на другата сутрин станахме твърде късно, слънцето вече бе се вдигнало високо, и някъде към девет часа чак стигнахме онази пощенска кутия с името отгоре, която човек не може да не забележи. Заварихме къщата празна, наоколо не се виждаше, нито се чуваше жива душа, после обаче доловихме удари от брадва, заобиколихме отзад и той надигна глава, застанал пред купчината дърва, за да видя това, което, според мен, е очаквал да види всеки божи ден в продължение на цели три години. Защото въобще не се поколеба и викна на хлапето: „Бягай. Бягай на нивата при дядо ти. Бягай“ — и се запъти право към големия брат с вдигната брадва. Тя вече падаше, когато успях да сграбча дръжката й през средата, докато големият брат го хвана, всички се хвърлихме върху него и направо го вдигнахме във въздуха, опитвайки се да го задържим. „Недей, Джаксън! — обадих се аз. — Недей! С тях е законът!“ После усетих, че нещо дребно ме рита и дращи по краката; беше хлапето; без да издава звук, просто щъкаше около мене и братята, като ни налагаше, докъдето стигне с дървото, което цепеше Фентри. „Хвани го и го закарай във файтона“ — нареди големият и малкият го улови; той едва ли бе по-лесен за удържане от Фентри — риташе и се мяташе, дори и след като малкият брат го вдигна във въздуха, а Фентри се дърпаше и напираше за двама, но само докато младият брат и момчето не изчезнаха от погледа му. После рухна. Сякаш костите му омекнаха и ние с големия брат го положихме на кютюка, като че да не бе имал никога скелет — лежеше облегнат на дървото, което бе цепил, задъхан, в крайчеца на устните му бе избила малко пяна. „Такъв е законът, Джаксън — рекох. — Съпругът й е още жив.“ „Знам — отвърна той, кажи-речи, прошепна. — Очаквах го. Мисля, че затова толкова ме изненада. Сега се оправих.“ „Съжалявам, че стана така — подхвана големият брат. — До миналата седмица не знаехме нищо за това. Но той е наша кръв. Искаме да бъде при нас. Ти си направил добро за него. Благодарим ти. И майка му ти благодари. Вземи“ — рече той, след като извади кесията с пари от джоба си и я пъхна в ръката на Фентри. После даде гръб и си тръгна. Не след дълго чух файтонът да обръща и да поема надолу по хълма. Скоро престана да се чува. Не знам дали Фентри въобще го чу. „Такъв е законът, Джаксън — обадих се пак. — Ала законът си има две страни. Иди в града да поговориш с капитан Стивънс. И аз ще дойда с тебе.“ После той бавно и вдървено се надигна и седна на кютюка. Не се задъхваше вече така тежко и изглеждаше доста по-добре, с изключение на очите — гледаше буквално като замаян. Сетне вдигна ръката си, в която държеше кесията, и взе да бърше с нея потта от лицето си, сякаш е носна кърпа; не вярвам до момента изобщо да си е давал сметка, че има нещо в десницата си, защото едва след като свали ръка от челото, той се загледа в кесията, взира се в нея може би пет секунди и после я хвърли — не я запокити, просто я подхвърли, както човек би подхвърлил буца пръст да види дали ще се разпадне или не, след което стана и тръгна през двора към гората, ходеше твърдо и без да бърза, не изглеждаше по-едър от онова момченце, и на края навлезе между дърветата. „Джаксън“ — повиках го аз. Но той изобщо не се обърна назад. Нея нощ пренощувах у Руфъс Прут и се уговорихме да ми заеме едно муле; казах, че просто съм наминал насам, защото не ми се щеше да разправям никому, а на другата заран вързах мулето за дирека на портата и тръгнах към къщата, отначало изобщо не забелязах стария Фентри, застанал на пруста. Когато най-сетне го съзрях, той чевръсто се раздвижи и преди да разбера какво държи в ръцете си, чух едно „бум!“ и куршумът изсвистя в листака над главата ми, а мулето на Руфъс Прут полагаше дяволски усилия или да скъса юлара, или да се обеси на дирека. Сетне един ден, около шест месеца след като се бе установил тук, за да попълва равносметката си от пиянства, побоища и кражби на добитък, Бъкснорт стоеше на този пруст, пак пиян и сладкодумен, в компанията на поне пет-шест от онези, на които от време на време мръснишки взимаше здравето от бой, а понякога ги пребиваше и честно, стига да се наложеше, като се затрисаше от смях всеки път, щом спираше да си поеме дъх между ударите. Та тогава случайно вдигнах поглед и забелязах Фентри, спрял, яхнал мулето си, отвън на пътя. Просто стоеше там, мулето — потънало в прах, спечена с потта му от трийсетте мили път, и гледаше Торп. Нямам представа от колко време бе там безмълвен, само седеше и наблюдаваше Торп; после обърна мулето и подкара нагоре по пътя към хълмовете, от които най-добре би било никога да не бе слизал. Но може би е наистина, както казват: от мълнията и любовта никъде не ще успееш да се скриеш. Тогава изобщо не можах да включа. Не правех никаква връзка между имената. Давах си сметка, че нещо у Торп ми е познато, но онази, другата история бе приключила преди двайсет години и за нея съвсем бях забравил, додето не научих за затруднението на вашето жури… Разбира се, че той няма да гласува за оправдаване на Букрайт… Мръкна. Елате да вечеряме. Ала нас ни чакаха само двайсет и две мили до града и отново се върнахме на шосето, на чакъла; до час и половина щяхме да се приберем, понеже на места вдигахме трийсет — трийсет и пет мили в час, и вуйчо Гейвин каза, че ще дойде ден, когато всички главни пътища в Мисисипи ще бъдат павирани като улиците в Мемфис и всяко семейство в Америка ще притежава автомобил. Сега бързо се движехме. — Разбира се, че няма да гласува за оправдание — рече вуйчо Гейвин. — Низвергнатият и неуязвим от земята — да търпи, да търпи и пак да търпи, утре и утре, и утре… Разбира се, че няма да гласува за оправдание на Букрайт. — Аз пък бих гласувал — рекох. — Щях да го оправдая. Защото Бък Торп беше лош. Той… — Не, нямаше да го оправдаеш — прекъсна ме вуйчо Гейвин. Стисна коляното ми с едната си ръка, въпреки че карахме доста бързо: жълтият сноп светлина бягаше по белезникавия път, насекоми изскачаха пред фаровете и изчезваха уголемени в мрака. — Не заради Бък Торп, възрастния, мъжа. Той би могъл да го застреля със същата готовност, както стори това Букрайт, стига да бе се оказал на негово място. Но някъде в онази изродена и добила животински облик тлен, която Букрайт лиши от живот, все още е бил запазен може би не духът, но поне споменът за малкото момченце, за Джаксън-Лонгстрийт Фентри, независимо че мъжът, някогашното момче, не знае това, а само Фентри е посветеният. Тъй че и ти нямаше да оправдаеш Букрайт. Никога не забравяй това. Никога. Слаб по химия Джоел Флинт лично телефонира на шерифа да съобщи, че е убил жена си. И след като шерифът и помощникът му стигнаха на местопрестъплението — повече от двайсет мили трябваше да изминат с колата си до откъснатия, запуснат край, гдето живееше старикът Уесли Причъл — сам Джоел Флинт ги посрещна на вратата и ги покани да влязат. Той не беше тукашен: чужденец, янки, който преди две години бе дошъл в тия краища с някакъв странстващ цирк, където обслужваше пиянко — ярко нашарена сергия, върху която се въртеше колело от рулетка и посочваше печалби измежду наредените околовръст никелирани пистолетчета, бръсначи, фалшиви часовничета, хармоники, — а щом циркът замина, той остана и подир два месеца се ожени за единственото живо дете на Причъл — една малоумна близо четирийсетгодишна стара мома, която до момента бе споделяла, кажи-речи, отшелническото съществуване на своя сприхав, грубонравен баща в неговата малка, но нелоша ферма. Ала дори и след женитбата старият Причъл като че се постара да няма много вземане-даване със зет си. Построи за младоженците нова къща — малка, отдалечена на две мили от неговата — и там щерка му се хвана да отглежда пилци за пазара. Според мълвата старият Причъл, който и без това почти никъде не ходеше, не бе стъпвал в новата къща, тъй че виждаше своето последно, все още живо чедо само веднъж седмично. Това ставаше неделен ден, когато дъщеря му и нейният съпруг се качваха в раздрънкания камион, с който зетят караше пилетата на пазара, и отиваха да обядват с Причъл в старата му къща, където той сам си готвеше и се грижеше за останалото домакинство. Съседите обаче смятаха, че в същност единствената причина, за да допусне Причъл зетят да стъпи в дома му дори и тогава, се криеше във възможността поне веднъж седмично дъщерята да му сготви прилично топло ястие. През следващите две години зетят чат-пат се мяркаше в Джеферсън, центъра на околията, но по-често го виждаха и чуваха в селцето на кръстопътя близо до дома му. Мъж в средата на четирийсетте, той не бе нито нисък, нито висок, нито слаб, нито пълен (впрочем двамата с тъст му можеха с лекота да хвърлят онази еднаква сянка, която по-късно наистина за кратко време хвърляха), с хладно, презрително, интелигентно лице и провлачен глас, с който разказваше пикантни истории, почерпени от богати на какво ли не далечни краища, които неговите слушатели изобщо не бяха виждал и; обитател на големите градове, макар, според собствените му думи, никога да не се е задържал за по-дълго в някой от тях, той още през първите три месеца от пребиваването си сред местните жители успя да порази хората, чийто начин на живот бе приел за свой, с един конкретен личен навик, с който стана известен навред из околията — за него знаеха дори хора, които изобщо не го познаваха. Този навик бе крещящо и високомерно пренебрежение — понякога демонстрирано даже без предизвикателство, причина или повод — към местния ни южняшки обичай да пием уиски, смесено със захар и разредено с вода. Тази комбинация той наричаше „ликьор“, „детски сироп“ и пиеше нашето свирепо, жестоко, незаконно и неотложно домашно ечемично уиски, без да го залива дори с глътчица вода. А после, онази последна неделна сутрин, телефонирал на шерифа, че е убил жена си, дочакал полицаите пред дома на тъста си и рекъл: — Пренесъл съм я в къщата, затуй няма нужда да си хабите думите, да ме поучавате, че не е трябвало да я пипам, додето не дойдете. — Не си направил лошо, че си я вдигнал от мръсотията — отвърнал шерифът. — Злополука, нали? Стори ми се, тъй каза. — Тогава ти се е сторило грешно — отговорил Флинт. — Казах, че съм я убил. И това беше всичко. Шерифът докара Флинт в Джеферсън и го затвори. Същия ден след вечеря той влезе през страничната врата в кабинета, където вуйчо Гейвин ме напътстваше в разрешаването на един казус. Вуйчо Гейвин бе само областен прокурор, не окръжен. Но двамата с шерифа, който с известни прекъсвания заемаше този пост дори от по-дълго време, отколкото вуйчо Гейвин — своя, бяха приятели през всичките тия години. Приятели — в смисъл доколкото двама души, които играят заедно шах, са приятели, независимо че понякога техните цели са коренно противоположни. Веднъж ги чух да говорят за това. — Мен ме интересува истината — каза шерифът. — Мен също — отвърна вуйчо Гейвин. — Но тя е голяма рядкост. Затуй повече се интересувам от справедливостта и човека. — Истината и справедливостта не са ли едно и също? — запита шерифът. — Откога? — каза вуйчо Гейвин. — През живота си съм виждал истина, която може да бъде всичко друго под слънцето, но не и правда, също съм виждал справедливостта да си служи с методи и средства, които не бих желал да докосна и с три метрова пръчка. Шерифът заразказва за убийството, изправен, надвиснал над настолната лампа — грамаден мъж с малки остри очи, който говореше над буйните, разрошени, преждевременно побелели коси на вуйчо Гейвин и неговото живо, издължено лице, докато той седеше буквално на тила си, вдигнал кръстосани крака на бюрото, хапеше края на лулата си от царевичен кочан и намотаваше и размотаваше около показалеца си своята верижка за часовник с прикрепената към нея емблема „Фи Бета Капа“, която бе получил в Харвард. — Защо е убил? — обади се вуйчо Гейвин. — Същото го попитах и аз — отвърна шерифът, — а той: „Защо мъжете убиват съпругите си? Да речем, заради застраховка.“ — Глупости — рече вуйчо Гейвин. — Жените са тия, които убиват съпрузите си заради непосредствена материална облага — застрахователни полици, подстрекавани от обещания (искрени или не) на друг мъж. Мъжете убиват съпругите си от омраза, от гняв, от отчаяние или просто за да ги накарат да млъкнат, след като нито подкуп, нито дори елементарното пренебрежение не са в състояние да обуздаят женския език. — Така е — съгласи се шерифът. Сетне замига с дребните си очички срещу вуйчо Гейвин. — Изглежда, като че е искал да бъде пъхнат в затвора. Не че се остави да бъде арестуван, защото е убил жена си, а сякаш е извършил убийството именно с цел да бъде затворен, арестуван. И пазен. — Защо? — запита вуйчо Гейвин. — Да, защо — отвърна шерифът. — Когато човек нарочно заключва вратите след себе си, това значи, че се страхува. А човек, който доброволно се оставя да бъде затворен, заподозрян в убийство… — втренчи острите си очички във вуйчо Гейвин, не ги отклони близо десет секунди, през което време вуйчо Гейвин го гледаше също тъй твърдо — допуска това, защото не се бои. Изобщо. Понякога се срещат хора, които не се страхуват от нищо, нито дори от себе си. Той е един от тях. — Щом целта му е била да го арестуваш, защо си постъпил така? — попита вуйчо Гейвин. — Смяташ, че трябваше да поизчакам? Спогледаха се за момент. Вуйчо Гейвин бе престанал да върти верижката си. — Добре — поде той, — ами старикът Причъл… — Тъкмо щях да стигна до него — прекъсна го шерифът. — Нищо. — Как нищо? — зачуди се вуйчо Гейвин. — Дори не го видяхте?! Тогава шерифът ни разказа как тримата с помощника му и Флинт стоели в преддверието, когато ненадейно съзрели стареца да се взира към тях през един прозорец — вдървено, бясно лице, което за секунда надникнало свирепо зад стъклото и сетне се дръпнало, изчезнало, оставяйки впечатление за ожесточено тържество и яростен триумф, пък и за нещо друго… — Страх? — повтори шерифът. — Не. Казвам ви, той не се страхуваше… — О — усети се той. — Ти питаше за Причъл… Този път се вгледа толкова продължително във вуйчо Гейвин, че на края той се обади: — Хайде, продължавай. Сега шерифът разказа как влезли в къщата, в хола, как спрели и потропали на заключената врата на стаята, зад чийто прозорец зърнали лицето, как дори повикали старика Причъл по име и пак не получили никакъв отговор. После преминали нататък и в едно от вътрешните помещения открили мисис Флинт, положена на легло с пушечна рана в тила, а разбрицаният камион на Флинт стоял спрян пред задното стълбище, сякаш съпрузите току-що били слезли от него. — В камиона имаше три убити катерички — добави шерифът. — Според мен бяха застреляни на разсъмване. По стълбите имало кръв и по земята между началото на стълбището и камиона, сякаш покойната била застреляна от камината, докато ловджийската пушка, все още с гилзата от изстреляния куршум в своя пълнител, стояла подпряна зад холната врата, така както би я оставил всеки на влизане в къщата. После шерифът се върнал в хола, почукал отново на заключената врата… — Откъде беше заключена? — попита вуйчо Гейвин. — Отвътре — отвърна шерифът. … и извикал срещу бездушното дърво, че ще влезе насила, ако мистър Причъл с добро не отвори, след което този път получил отговор: грубоватият старчески глас разярено закрещял: — Махайте се от къщата ми! Арестувайте оня убиец и се разкарвайте оттук! — Ще трябва да дадете показания — обяснил шерифът. — Ще дам показания, когато му дойде времето! — креснал старикът. — Разкарайте се от къщата ми, всичките! Тогава шерифът пратил помощника си да доведе с колата най-близкия съсед, а той и Флинт останали да чакат, додето помощникът се върнал с някакъв мъж и съпругата му. После довели Флинт в града, затворили го и шерифът телефонирал в дома на Причъл, откъдето отговорил съседът и казал, че старецът продължава да стои заключен в стаята, отказвал да излезе и дори да говори, само заповядвал на всички (вече били пристигнали и други съседи, след като вестта за трагедията се разнесла) да си вървят. Ала неколцина от тях решили да останат независимо от приказките на побъркания старец и погребението щяло да бъде утре. — И това е всичко, така ли? — попита вуйчо Гейвин. — Това е всичко — потвърди шерифът. — Защото вече е твърде късно. — Тоест? — Мъртъв е не този, който би трябвало да умре. — Случва се — рече вуйчо Гейвин. — И какво? — Оная работа с глинената кариера. — Каква работа с глинената кариера? Цялата околия знаеше за глинената кариера на стария Причъл: един мек глинен пласт, разположен посред имението му, откъдето обитателите на близката околност черпиха материал — но само в случаите, когато успяваха да изкопаят достатъчно, преди мистър Причъл да ги забележи и прогони — за изработка на доста полезни, макар и груби глинени съдове. Поколения наред разни хлапета изравяха оттам индиански и даже аборигенски реликви — кремъчни остриета за стрели, блюда, черепи, бедрени кости, лули, — а преди няколко години група археолози от щатския университет подхванаха разкопки, които продължиха до появата на старика Причъл, този път с чифте в ръце. Тъй или иначе всички знаеха за кариерата, но мисълта на шерифа бе за друго и сега вуйчо Гейвин слушаше, седнал изправен на стола, свалил краката си на пода. — Изобщо не съм чувал за това — рече той. — Известно е на всички тамошни жители — отвърна шерифът. — Би могъл да го наречеш нещо като местно спортно развлечение. Началото се сложи преди месец и половина с идването на трима северняци. Искали да купят цялото имение на стария Причъл, та да вадят глина и от нея да правят някакъв вид настилка за пътища, тъй разбрах. Съседите наоколо още следят усилията им да купят земята. Явно тия северняци са действените в цялата околия, които не са разбрали, че старият Причъл няма никакви намерения да им продава глината, камо ли фермата. — Те са му предложили някаква сума, естествено. — И то сигурно добра. Колебае се от двеста и петдесет до двеста и петдесет хиляди долара в зависимост от това, кой го казва. Но тия северняци не знаят как да го обработят. Ако чисто и просто седнат и го убедят, че няма човек в околията, който да не се надява, че той няма да я продаде на тях, сигурно ще успеят да го купят за нула време. — Втренчи се във вуйчо Гейвин, като отново замига насреща му. — Та ето защо не е мъртъв този, който трябваше да бъде. Ако е извършил убийството заради глината, сега той ни на йота не се е доближил до нея. Напротив — отдалечил се е. Преди между него и парите на тъст му не е имало никаква преграда освен евентуалните лични предпочитания, надежди и чувства на онази слабоумна жена. А сега го очаква килия и навярно въже. Във всичко това няма никакъв смисъл. Ако се е страхувал от жена си като възможен свидетел, то той не само ликвидира свидетеля, преди да е възникнало каквото и да е за освидетелстване, но също и преди да се е появил самият свидетел, за да бъде ликвидиран. Той просто постави на гърдите си табела: „Вижте ме, забележете ме“, адресирана не само към нашата околия и нашия щат, а изобщо към всички, които вярват в Библията, дето е казано: „Не убивай.“ Постъпи така, че да бъде затворен в онова място, което е създадено, за да го накаже за неговото престъпление и да му попречи да извърши ново. Тук има нещо сбъркано. — Надявам се — отвърна вуйчо Гейвин. — Надяваш се? — Да. Надявам се, че има нещо сбъркано в това, което вече се случи, а не — че започнатото още не е довършено. — Как още не е довършено? — удиви се шерифът. — Как може той да довърши каквото и да е имал за цел да извърши? Нима не е в момента зад решетките? Нима единственият човек в околията, който би могъл да го защити, не е баща на жената, която той бе така добър да признае, че е убил? — Изглежда си прав — отвърна вуйчо Гейвин и додаде: — Има ли някаква застраховка? — Не знам — отговори шерифът. — Утре ще проверя. Но не това ми е мерак да узная. Искам да разбера защо пожела да бъде затворен в пандиза. Защото, пак ти казвам, той няма страх, никога не е имал. А ти вече направи предположение кой в тая история би могъл да се страхува. Ала още не бе дошло време да научим отговора. Оказа се, че застраховка има. Но тъкмо когато разбрахме за това, се случи нещо друго, което временно измести всичко останало на заден план. Призори на следната утрин тъмничарят в затвора отишъл да надзърне в килията на Флинт и я заварил празна. Не бе си послужил с насилие. Просто бе излязъл от килията, от затвора, далеч от града, очевидно и от околията, без следа, без знак, без да се намери поне един човек, който да го е видял или да е видял някой, приличен на него. Слънцето още не бе изгряло, когато отворих на шерифа страничната врата към кабинета, а като стигнахме спалнята, вуйчо Гейвин вече бе станал и седеше в леглото си. — Старикът Причъл, нали! — извика той. — Само че доста сме закъснели. — Какво ти става? — учуди се шерифът. — Снощи ви казах, че Флинт е закъснял, и то още в мига, когато е дръпнал онзи спусък, който не е трябвало да дърпа. От друга страна, просто за да те успокоя, току-що телефонирах. Десетина души са прекарали в къщата цяла нощ, в бдение около онази… около мисис Флинт, а старият Причъл продължавал да си стои заключен в стаята, здрав и читав. На разсъмване го чули да тропоти нещо вътре, при което един от съседите, останали да пренощуват там, взел да чука по вратата и не престанал да тропа и вика, додето оня не открехнал вратата толкова, колкото да ги наругае здравата, и за кой ли път да им заповяда да се махнат от къщата му и повече да не се мяркат там. После наново се заключил. Според мен старецът е страшно разстроен. Сигурно всичко е станало пред очите му, а това за неговата възраст не е малко; още повече, след като с целия човешки род отдавна бе прекъснал връзка, с изключение на малоумната си щерка, докато на края и тя реши да го напусне, макар на каква да е цена. Според мен няма нищо чудно в това, че се омъжи за човек като Флинт. Какво е казано в Библията? — „Който нож вади, от нож умира“, май така беше, а? Ножът за стария Причъл е онова, с което е решил, че предпочита да замени човешките същества, когато е бил още млад, здрав, силен и не е имал нужда от тях. За да те успокоя обаче, преди половин час изпратих там Брайън Юъл с нареждане да не изпуска от очи, додето аз не кажа, заключената врата или самия Причъл, ако вземе да излезе, освен това пратих Бен Бери и още неколцина да огледат къщата на Флинт и заръчах на Бен да ми телефонира. Ще ти се обадя, щом науча нещо. Ала няма да има нищо за научаване, понеже приятелят вече офейка. Вчера го хванахме, защото бе допуснал някаква грешка, а човек, който може да си излезе от затвора като него, не ще си позволи втора грешка, преди да се е отдалечил поне на петстотин мили от Джеферсън. — Грешка ли допуснал, казваш? — попита вуйчо Гейвин. — Та той тази сутрин ни показа защо е искал да бъде Затворен в пандиза. — И защо според теб? — За да избяга оттам. — А тогава защо ще иска да избяга, след като веднъж е бил на свобода и би могъл да си я запази просто като си плюе на петите, вместо да ми съобщава по телефона, че бил извършил убийство? — Не знам — отвърна вуйчо Гейвин. — Все пак сигурен ли си, че старикът Причъл… — Нали току-що ти казах, че съседите са го видели с очите си тази сутрин през открехната врата и даже са говорили с него. А Брайън Юъл в същия тоя момент е седнал на стол пред врата и не я изпуска от очи, впрочем — иначе тежко му. Ще ти се обадя, ако узная нещо ново. Но вече ти казах и това: няма да има нищо ново. Час по-късно шерифът позвъня по телефона. Току-що бе разговарял с помощника си, претърсвал къщата на Флинт, който докладвал, че, както личало, Флинт бил там по някое време през нощта — задната врата била отворена, а на пода намерили разбита газена лампа, която очевидно Флинт бутнал, докато се движел пипнешком в мрака, тъй като помощник-шерифът открил зад един голям, отворен куфар, явно претършуван набързо, парче усукана хартия, използвана, види се, от Флинт за осветление при ровенето му в куфара — къс хартия, откъсната от табло за обяви… — От какво? — попита вуйчо Гейвин. — Същото попитах и аз — отвърна шерифът, — а Бен се сопна: „Добре тогава, щом моето четене не струва, прати някой друг да го прочете. Казвам ти, че е парче хартия, очевидно откъсната от края на табло за обяви, защото го пише на самата хартия на чист английски език, който дори и аз мога да разчета…“ На края му рекох: „Опиши ми какво точно държиш в ръцете си!“ Описа ми. Оказа се страница от списание или малък вестник, именуван „Билборд“* или може би — „Дъ билборд“. На парчето имало още печатен текст, но Бен не успя да го разчете, понеже си загубил очилата в гъсталаците, додето заобикалял изотзад къщата, та да сгащи Флинт да прави това, което Бен е очаквал — да си приготовлява закуска вероятно. Имаш ли представа какво означава всичко това? [* Billboard (англ.) — табло за обяви. — Б.пр.] — Да — отвърна вуйчо Гейвин. — Знаеш ли какво е правил той там? — Да — повтори вуйчо Гейвин. — Но с каква цел? — Хм, не мога да ти кажа. И той никога не ще каже. Защото изчезна, Гейвин. Но ние ще го хванем — все някой ще го хване, имам пред вид някой ден, някъде. Ала няма да бъде тук, нито пък за това. Излиза така, сякаш това клето, безобидно, малоумно създание е толкова без значение, та дори справедливостта, която твърдиш, че предпочиташ пред истината, не търси възмездие за нея. И всичко като че приключи дотук. Същия следобед мисис Флинт бе погребана. По време на погребението старецът не се показал нито за миг, даже и като потегляли с ковчега към църквата, след което в къщата останали само помощникът на шерифа, седнал на своя стол пред залостената врата, и две съседки, да му приготвят топло ядене, които най на края успели да го склонят да отвори вратата, колкото да вземе от тях подноса с храната. Той им поблагодарил непохватно и начумерено, благодарил и за добрината им през изминалите двайсет и четири часа Едната от жените се трогнала дотам, че предложила да дойде утре пак и да му сготви, при което предишната му жлъч и сприхав нрав тутакси избили наново и милосърдната женица направо съжалила, че изобщо се обадила, когато дрезгавият, груб старчески глас избоботил иззад полуотворената врата: „Не ми трябва помощ. Цели две години живях без никого.“ Сетне затръшнал вратата в лицето им и резето щракнало. Тогава жените си тръгнали, останал само помощникът на шерифа да седи на своя стол пред заключената стая. На другата сутрин се върна в града, за да разкаже как по едно време старикът изневиделица отворил рязко вратата, изритал стола изпод дремещия полицай, преди оня да успее да се помръдне, и с жестоки ругатни му заповядат да се пръждосва, а после, когато той (помощник-шерифът) надзърнал към къщата иззад ъгъла на плевнята, от кухненския прозорец изтрещяла ловджийска пушка и заряд сачми за катерички олющил кирпичения зид на метър от главата му. Шерифът съобщи на вуйчо Гейвин по телефона и това: — И сега той е сам-самичък пак. Щом така иска, аз нямам нищо против. Във всеки случай ми е жал за него. В същност бих изпитал съжаление към всекиго с неговия нрав и начин на живот. Стар и самотен, и всичко туй да му дойде до главата. Изглежда така, сякаш е бил отнесен от циклон, въртян и премятан, и сетне хвърлен обратно долу, точно откъдето е тръгнал, без дори да получи облага и наслада от направеното пътешествие. Помниш ли какво ти казах вчера за ножа? — Не, не си спомням — отговори вуйчо Гейвин. — Доста неща каза вчера. — И доста от тях са верни. Казах, че всичко е приключило още вчера. И е самата истина. Оня тип ще се препъне пак някой ден, но няма да бъде тук. Дори нещо повече. Като че Флинт изобщо никога не бе стъпвал тук — нищо, никакъв знак, белег не показваше, че въобще е бил в затворническата килия. Малцината, присъствали на погребението, изпитваха съжаление, но не и скръб и си тръгнаха, всеки по своя път, от пресния гроб на жената, която имаше твърде малко значение в нашия живот, която някои от нас познаваха, без да са я виждали, а други пък я бяха виждали, без да я познават… Загубилият всички свои деца старик, когото повечето от нас изобщо не бяха съзирали дори, отново остана самотен в къщата, където, както сам бе изломотил, от две години живееше без никого… — Като че всичко това въобще не се е случило в действителност — рече вуйчо Гейвин. — Сякаш Флинт не само че никога не е стъпвал в онази килия, но и никога не е съществувал. Този триумвират от убиец, жертва и опечален, съставен не от трима души, облечени в плът и кръв, а просто от една илюзия, игра на отражения върху стена — няма живи същества тук, нито мъже, нито жени, нито млади, нито стари, а само три имена, които хвърлят две сенки по простата и единствена причина, че са необходими най-малко двама, та да се създадат предпоставки за неправда и горест. Това е. Тримата винаги са хвърляли само две сенки, макар да носят три различни имена, означения. Изглежда, сякаш едва след смъртта си онази клета жена най-сетне доби достатъчно материя и реалност, за да хвърля сянка. — Обаче някой я уби — казах аз. — Да — кимна вуйчо Гейвин, — някой я уби. Тези думи разменихме по пладне. Към пет часа същия следобед вдигнах телефонната слушалка. Беше шерифът. — Вуйчо ти там ли е? — запита. — Кажи му да ме чака, идвам веднага. Пристигна с някакъв непознат — гражданин в спретнати градски дрехи. — Мистър Уъркман — представи го шерифът. — Застрахователен агент. Застраховката е за пет хиляди долара, сключена преди година и половина. Едва ли си струва да убиваш някого за подобна сума. — Ако изобщо е имало убийство — забеляза агентът. Гласът му бе хладен, сдържан и същевременно някак готов да кипне. — Полицата ще бъде изплатена незабавно, без повече въпроси и разследвания. Но ще ви кажа и нещо друго, което вие тук, изглежда, още не знаете. Онзи старик не е с всичкия си. Него, а не Флинт е трябвало да пъхнете зад решетките. Нататък шерифът взе думата и разказа как вчера следобед в мемфиския клон на застрахователната компания получили телеграма, подписана лично от стария Причъл, с която той ги уведомявал за кончината на застрахованото лице, как агентът пристигнал в дома му към два часа днес и за трийсет минути измъкнал от стареца истината за смъртта на неговата дъщеря — факти, подкрепени с материални доказателства: камиона с трите убити катерички вътре и капките кръв по стълбището и земята. Докато щерката останала в къщата да приготовлява обяда, Причъл и Флинт отишли с камиона в гората на стареца да стрелят катерички за вечеря… — Така е — потвърди шерифът. — Питах. Всяка неделя сутрин ловували. Причъл не разрешавал никому освен на Флинт да стреля неговите катерички, а дори и на него не позволявал, ако сам не е наблизо… … убили три, Флинт подкарал обратно към къщата, спрял при задното стълбище, жена му излязла да вземе улова, Флинт отворил вратата, тръгнал да слиза с пушка в ръка, препънал се — кракът му се изплъзнал от ръба на стъпалото — и отметнал нагоре ръката си, в която държал чифтето, та да запази равновесие, и когато се разнесъл изстрел, дулото на оръжието сочело точно в главата на съпругата му. Освен това старият Причъл не само отрекъл, че е пращал телеграма, но, побеснял, вулгарно отказал да понесе каквито и да било загатвания или предположения, че може да е знаел за съществуването на застрахователна полица. А после отрекъл категорично, че изстрелът би могъл все пак да е даден случайно. Опитал се да върне назад думите си за това, какво се е случило, когато щерка му излязла да вземе убитите катерички и пушката ненадейно гръмнала, и щом осъзнал, че с показанията си освобождава зет си от обвинение в убийство, опровергал собствения си разказ, грабнал листа от ръката на агента, който очевидно сметнал за самата застрахователна полица, и се помъчил да го накъса и унищожи, преди агентът да му попречи. — Защо? — попита вуйчо Гейвин. — Защо не? — отвърна шерифът. — Ние оставихме Флинт да офейка; мистър Причъл знае, че той сега е някъде свободен. Да не мислиш, че има намерения да позволи на човека, който уби дъщеря му, да получи възнаграждение за това? — Може и да е така — рече вуйчо Гейвин. — Но аз не съм на същото мнение. Не мисля, че той изобщо се е разтревожил за това. Според мен мистър Причъл е уверен, че Джоел Флинт няма да предяви претенции към застраховката, нито към каквото и да е друго възнаграждение. Може би знае, че малък провинциален затвор като нашия не е в състояние да задържи зад стените си един странствал надлъж и нашир бивш циркаджия, затуй очаква Флинт да се върне и този път той е готов да го посрещне. Също мисля, че щом тоя и оня престанат да го безпокоят, той ще прати да те повикат и ще ти каже същото. — Ха! — възкликна застрахователният агент. — В такъв случай вече сигурно са престанали да го безпокоят. Чуйте и това: когато днес следобед отидох в дома на старика, заварих в салона трима души при него. Те носеха със себе си заверен чек. За голяма сума беше. Купуваха имението му — цялото, до последния гвоздей — и аз мога да ви кажа, че не знам парче земя в тази страна, което да струва толкова много. Нотариалният акт бе в ръцете му, изготвен и подписан, но когато купувачите разбраха какъв съм, приеха да изчакат, додето се върна в града и съобщя новината на някого — на шерифа навярно. После си тръгнах, а оня дърт ненормалник ме изпроводи до вратата, размаха нотариалния акт под носа ми и изграчи: „Кажи на шерифа, мътните те взели! Докарай и юрист! Докарай онзи юрист Стивънс. Чувал съм, че се имал за голям умник!“ — Благодаря ви — рече шерифът. Изговори фразата си, а и всяко свое движение съпровождаше с онази преднамерена, малко надута, старомодна вежливост, каквато единствено едър човек може да прояви, само че при него тя беше нещо неизменно; сега за пръв път го виждах да приключи накъсо разговор с някого, пък било и в случаи, когато с този „някой“ ще се срещне отново утре. Дори не погледна застрахователния агент повторно. — Колата ме чака отвън — обърна се към вуйчо Гейвин. И тъй малко преди залез слънце спряхме край спретнатата дъсчена ограда, опасваща спретнатото голо дворче на стария Причъл и неговата спретната прибрана къщица, пред която стоеше голям, прашен лек автомобил с градски номер, а по-встрани — очуканият камион на Флинт с някакъв необясним цветнокож младок на волана — необясним, защото старият Причъл никога не бе имал прислуга, ако не се смята дъщеря му. — Заминава — забеляза вуйчо Гейвин. — Негово право си е — отвърна шерифът. Изкачихме стълбите. Но още преди да стигнем вратата, старият Причъл виком вече ни канеше да влезем — суровият, дрезгав старчески глас викаше към нас някъде отвъд хола, от трапезарията, където, оставена на стол, се виждаше огромна старовремска чанта, пристегната с ремък и порядъчно издута, докато тримата северняци с прашни якета стояха изправени, загледани към вратата, а самият Причъл седеше до масата. Тогава за пръв път Видях (вуйчо Гейвин ми каза, че го е виждал само два пъти) невчесаната купа бяла коса, свирепите рунтави вежди над телените очила, щръкналите неподрязани мустаци и рошавата брада, придобила — от дъвчене на тютюн — цвят на омърлян памук. — Влезте, влезте — подкани той. — Юристът Стивънс, а? — Съшият, мистър Причъл — отговори шерифът. — Хм — излая старецът. — Е, Хъб — добави, — мога ли да продам земята си, или не? — Разбира се, че можете — отвърна шерифът. — Не знаехме, че имате такива намерения. — Да… — проточи старикът. — Може би случилото се ме накара да реша иначе. Чекът и сгънатият нотариален акт лежаха на масата пред него. Бутна чека към шерифа. Не погледна отново вуйчо Гейвин, само рече: — Вижте го и вие. Вуйчо Гейвин и шерифът пристъпиха към масата и заразглеждаха чека. Нито един от двамата не го докосна. Наблюдавах лицата им. Бяха съвсем безизразни. — Е? — запита мистър Причъл. — Добра цена — отвърна шерифът. Този път старецът възкликна: — Ха! — кратко и грубо. Разгъна нотариалния акт и го тикна в лицето не на шерифа, а на вуйчо Гейвин. — Е? — повтори. — Как го намираш, юристе? — Наред е, мистър Причъл — отговори вуйчо Гейвин. Старецът седна на мястото си и двете му ръце почиваха на масата пред него, отметна глава назад, когато наново втренчи поглед в шерифа. — И така — подхвана той, — да продам или не? — Земята си е ваша — отвърна шерифът. — Какво ще правите с нея, си е само ваша работа. — Хм — процеди мистър Причъл. Не трепна. — И така, господа. — Не направи никакво движение; единият от непознатите приближи и вдигна нотариалния акт. — До половин час напускам този дом. Тогава ще можете да встъпите в негово владение или пък ще намерите утре сутринта ключа под изтривалката. Надали изпрати и с поглед купувачите, когато те си тръгнаха, макар че не съм сигурен, понеже стъклата на очилата му блестяха. После разбрах, че наблюдава шерифа, не откъсна очи от него цяла минута, че и повече, а сетне забелязах как се разтреперва, затресе се и затрепери, както старците треперят, въпреки че ръцете му на масата останаха неподвижни като два къса глина. — Значи, го оставихте да се измъкне — процеди той. — Така е — отвърна шерифът, — но само почакайте, мистър Причъл, и ние ще го хванем. — Кога? — викна старикът. — След две, след пет, след десет години? Сега съм на седемдесет и четири; погребах жена и четири деца. Къде ли ще бъда след десет години? — Тук, надявам се — рече шерифът. — Тук? — изненада се старецът. — Нима току-що не чухте, като казах на онези хора, че след трийсет минути само ще могат да владеят този дом? Имам подръка камион, имам и пари за харчене сега, а и нещо, за което да ги похарча. — За какво? — попита шерифът. — Да похарчите този чек? Та дори това момче тук ще трябва да става рано и да си ляга късно, ако иска да се отърве от толкова пари за десет години. — Ще похарча тия пари, за да открия човека, който уби моята Ели! — Поривисто се изправи, като блъсна стола назад. Залюля се, ала щом шерифът чевръсто пристъпи към него, рязко махна с ръка и сякаш действително отблъсна шерифа крачка назад. — Оставете ме — задъха се той. После с дрезгав, разтреперан глас сурово и гръмко добави: — Махайте се оттук! Махайте се от къщата ми, всичките! — ала шерифът не мръдна, нито пък ние с вуйчо Гейвин и след малко старецът престана да трепери. Все още се държеше за ръба на масата. Но гласът му бе спокоен: — Подайте ми уискито. Там, в скрина. И три чаши. — Шерифът донесе исканите неща — старовремска кристална гарафа и три масивни водни чаши — и ги постави пред него. А когато старецът отново заговори, гласът му бе почти нежен и аз разбрах какво е почувствала онази вечер съседката, предложила да дойде на другия ден да му сготви пак: — Ще трябва да ме извините. Уморен съм. Много ми се събра напоследък и направо се чувствам съсипан. Може би ми е нужна промяна. — Но не още тази вечер, мистър Причъл — забеляза шерифът. Тогава отново, както в случая със съседката и предложението му да сготви пак, той развали всичко. — Може пък и да не тръгна тая вечер — тросна се той. — А може и да тръгна. Но вие все пак трябва да се върнете в града, затуй нека пийнем по чашка за сбогом и по-добри времена. — Отпуши гарафата, насипа питие в трите чаши, остави шишето и се заоглежда. — Ей, момче — обърна се към мен, — я ми подай ведрото с вода. Там, отзад, на полицата в преддверието. Тъкмо понечих да се упътя към вратата, когато забелязах старецът да посяга към захарницата и да пъха лъжицата в нея и замръзнах на мястото си. Много добре си спомням лицата на вуйчо Гейвин и шерифа, а и аз не можех да повярвам на очите си, когато той изсипа пълна лъжица захар в чистото уиски и взе да я бърка. Защото съм гледал не само вуйчо Гейвин и шерифът, седнеха ли да играят шах заедно, но и бащата на вуйчо Гейвин, който е мой дядо, и собственият ми баща, преди да почине, пък и всички други мъже, които идваха в дома на дядо ми, как пият студен пунш — тъй му викаха — и дори аз знаех, че за да приготвиш студен пунш, не трябва да сипваш захарта в уискито, понеже тя няма да се разтвори в чистия алкохол, а само ще се утаи непокътната като пясъчен водовъртеж на дъното на чашата, затова — първо наливаш вода в чашата и разбъркваш захарта в нея с почти ритуална церемониалност и чак после прибавяш алкохола; знаех още, че всеки на мястото на стария Причъл, който от близо седемдесет години би трябвало да гледа как мъжете майсторят студен пунш, а най-малко от петдесет и три собственоръчно го прави и пие, също е длъжен да знае това. Спомням си как човекът, когото смятахме за стария Причъл, твърде късно осъзна какво върши, отметна глава точно когато вуйчо Гейвин скочи към него, изви ръка и запокити чашата в лицето на вуйчо Гейвин; спомням си и глухия удар на хвърлената чаша в стената, и тъмното петно от течността, и трясъка на масата при преобръщането й, и острата миризма на разляното уиски от гарафата, и вика на вуйчо Гейвин към шерифа: — Дръж го, Хъб! Дръж го! После и тримата бяхме върху него. Спомням си дивата сила и гъвкавост на тялото, което съвсем не бе тяло на старец; видях го как се изтръгва изпод мишницата на шерифа и цялата му перука се отдели; струваше ми се, че съзирам как лицето му с гърч, бясно се освобождава от грима на изписаните бръчки и изкуствените вежди. А когато шерифът изскубна брадата и мустаците му, плътта като че ли тръгна с тях, показа се пулсираща и розова, сетне — алена, сякаш с тази своя последна, безнадеждна премяна той е трябвало да прикрие, да маскира не толкова собственото си лице, колкото кръвта, която бе пролял. Потребни ни бяха само трийсет минути, за да открием трупа на стария Причъл: под яслата в обора, в плитък и набързо изкопан трап, едва-едва зарит. Косата му бе не само боядисана, но и подстригана, веждите — също, а мустаците и брадата — обръснати. Облечен бе в същите дрехи, с които Флинт бе вкаран в затвора, и бе получат най-малко един размазващ удар в лицето — очевидно с тъпото на същата брадва, с която му бе разбит черепът откъм тила — тъй че чертите му бяха, каже-речи, неузнаваеми, а след още две-три седмици под земята навярно никой не би бил в състояние да познае, че това е старецът Причъл. А под главата грижливо бе скътан грамаден тефтер с дебелина почти петнайсет сантиметра и тежина близо десет килограма, пълен със старателно налепени изрезки от вестници, обхващащи период от двайсет години, че и повече. Това беше архивът, летописът на дарбата, на таланта, с който Флинт в крайна сметка бе злоупотребил, на който дори бе изневерил и който сетне се обърна срещу него и го унищожи. Всичко беше събрано там: начало, развитие, връх и после упадък, отразени в листовки, програми от представления, изрезки от вестници и даже един истински триметров афиш: M frame СИНЬОР КАНОВА, МАГИСТЪР НА ИЛЮЗИЯТА, ИЗЧЕЗВА ПРЕД ОЧИТЕ ВИ _Дирекцията предлага хиляда долара в брой на всеки мъж, жена или дете, които…_ Последната изрезка беше от нашия мемфиски ежедневник, отнасяше се за времето преди появата на Флинт в Джеферсън и съдържаше новина, а не реклама: едно съобщение за неговия сетен хазартен сеанс, в който той бе заложил дарбата и живота си срещу пари, богатство и беше загубил — изрядно парче от вестникарска страница, където бе отбелязан краят не на един живот, а на три, независимо че притежателите на два от тях хвърляха една сянка: към сянката на невинната слабоумна жена бе се прибавила не само сянката на Джоел Флинт, но и на синьор Канова, с пръснати сред тях, регистриращи датата и на тази смърт, предпазливо формулирани реклами, отпечатани във „Варайти“ и „Билборд“ под новото му, променено име, вероятно без да предизвикат никакви по-сносни предложения, тъй като великият синьор Канова е бил вече мъртъв и се е пържил в чистилището ту на този цирк за шест месеца време, ту на онзи — за осем: оркестрант, клоун, дивак от Борнео, за да стигне до последното стъпало, до дъното: пътуващ от една паланка до друга с колело за рулетка, прикрепено към сергия, пълна с фалшиви часовничета и пистолети, които не стрелят, докато един ден инстинктът навярно му е подсказал нова възможност да прояви дарбата си. — И да се провали този път окончателно — довърши шерифът. Намирахме се отново в кабинета. Отвъд отворената странична врата премигваха светулки, кръжаха в лятната нощ; щурци цвърчаха, обаждаха се жаби. — Добре, че беше застраховката. Ако онзи застрахователен агент не беше дошъл в града и не бе ни пратил овреме там, та да го видим как се мъчи да разтопи захар в чисто уиски, той щеше да си прибере чека, да се качи на камиона и да отпътува по живо, по здраво. Вместо това той даде повод на застрахователната компания да изпрати своя човек и по този начин на практика ни предизвика двамата с теб да отидем там и да открием какво се крие зад перуката и грима… — Вчера каза, че той бил ликвидирал преждевременно своя свидетел — рече вуйчо Гейвин. — Но не тя беше неговият свидетел. Ликвидираният свидетел е човекът, който ние трябваше да намерим под онази ясла. — И какво свидетелства той? — запита шерифът. — Факта, че Джоел Флинт повече не съществува. — Отчасти. Но най-вече е свидетел по първото престъпление, старото, при което умира синьор Канова. Той е искал да има свидетел за това. Ето защо не е погребал трупа надълбоко и не го е укрил по-добре. В момента, в който би го намерил някой, той щеше да бъде тозчас и завинаги не само богат, но и свободен, освободен не само от синьор Канова, който го е измамил, умирайки преди осем години, но и от Джоел Флинт. А ако бяхме открили тялото, преди да му се удаде възможност да замине, какво, мислиш, би казал той? — Все пак е трябвало да обезобрази още малко лицето — заувърта шерифът. — Съмнявам се дали е трябвало — отвърна вуйчо Гейвин. — Питам те: какво би казал той тогава? — Добре де — предаде се шерифът. — Какво? — „Да, аз го убих. Той е убиецът на дъщеря ми.“ А какво би отговорил ти, след като си представител на закона? — Нищо — отвърна шерифът подир известна пауза. — Нищо… — повтори вуйчо Гейвин. Някъде излая куче, неголямо, сетне кукумявка кацна сред клоните на черницата в задния двор и запищя жалостиво и трепетно и всички космати животинки поемаха нанякъде сега — полските мишки, опосумите, зайците, лисиците, влечугите — пълзяха или припкаха по тъмната земя, която под мътните летни звезди наистина бе тъмна, но не и пуста. — Това е едната от причините, за да го стори — продължи вуйчо Гейвин. — Едната? — рече шерифът. — Значи, има и друга? — Другата е истинската причина. Няма нищо общо с парите. Дори и да е искал, сигурно не е бил способен да не й се подчини. Става въпрос за дарбата. И сега навярно най-много съжалява не за това, че е заловен, а че е заловен преждевременно, преди трупът да бъде открит и той да получи възможност да се отъждестви с него; преди синьор Канова да намери време да подхвърли във въздуха ослепителния си цилиндър, който се изпарява мигновено зад гърба му, сетне да направи дълбок поклон пред смаяната публика и под ураганното стакато от френетични ръкопляскания да се обърне, да пристъпи две-три крачки и да изчезне духом и телом от обсега на сценичния прожектор — да изчезне, за да не се появи никога повече. Помисли само какво извърши той: самообвини се в убийство, когато можеше преспокойно да избяга, и съумя да се оправдае, след като вече отново бе на свобода. После се осмели да ни призове в чифлика, за да ни направи нови свидетели и гаранти при осъществяване на деянието, за което той отлично знаеше, че ние се мъчим да предотвратим. Какво друго би породило дарба като неговата, освен върховно презрение към човешкия род, подсилвано при всяка успешна изява на тази дарба? Ти сам каза, че той никога през живота си не е изпитвал страх. — Да — рече шерифът. — Някъде в Библията е казано: „Познай себе си.“ А в коя друга книга пишеше: „Човече, страхувай се от себе си, от своята надменност, суета и гордост?“ А? Ти трябва да знаеш; смятам, че си начетен. Нали си ми признавал, че тоя талисман на часовниковата ти верижка означава тъкмо това. Кажи в коя книга го пише? — Има го във всички книги — отвърна вуйчо Гейвин. — В добрите, става въпрос. Казано е по най-различен начин, но го има. Конски гамбит I Единият от тях почука. Ала вратата се отвори посред самото почукване, отхвръкна изпод чукащите пръсти, тъй че двамата посетители вече бяха в стаята, когато той и вуйчо му вдигнаха очи от шахматната дъска. Тогава и вуйчо му ги позна. Казваха се Харис. Бяха брат и сестра. На пръв поглед можеха да минат за близнаци, хем не само в очите на чужденец, но и на по-голямата част от жителите на Джеферсън. В цялата околия Йокнапатофа я имаше половин дузина хора, които действително да знаят кой от двамата е по-възрастният, я не. Живееха на шест мили от града там, където допреди двайсет години се намираше просто една от многото плантации, засята с памук, предназначен за пазара, зърно и люцерна за храна на мулетата, с чиято помощ се отглеждаше памука. Ала сега това бе забележителността на околията (или по-точно на цялата северна част на щата Мисисипи): една квадратна миля белосани дъсчени и метални огради, опасващи корали* и пасбища; електрифицирани конюшни и простата някога селска къща, превърната сега в миниатюрно подобие на предвоенен холивудски декор. [* Корал (исп.) — заградено място за добитък. — Б.пр.] Двамата влязоха и спряха — румени, млади, изискани и заможни на вид, зачервени от декемврийската вечер Вуйчо му се изправи. — Мис Харис, мистър Харис — поде той. — Но вие вече сте влезли, тъй че няма да мога… Ала момчето отново не доизчака. Тогава той забеляза, че е хванало сестра си не подръка или за лакътя, а още по-ниско, над китката, както на старите литографии е изобразено полицай да държи уплашен арестант или опиянен от победата воин — своята жертва, примряла от страх сабинянка. Именно в този момент той съзря лицето на момичето. — Вие сте Стивънс — каза момчето. Дори не попита, просто заяви. — Това донякъде е вярно — отвърна вуйчо му. — Но както и да е. Какво мога да… Момчето не доизчака и този път. Обърна се към момичето. — Това е Стивънс — рече той. — Разкажи му! Ала тя не заговори. Стоеше неподвижна във вечерната си рокля и кожено палто, което струваше много повече, отколкото коя да е друга девойка (пък и жена) в Джеферсън, че и в цяла Йокнапатофа можеше да похарчи за дрехи, и втренчено гледаше вуйчо му с онази вледенена уплаха или ужас, или каквото бе изписано на лицето й, докато пръстите на момчето, вкопчени в китката й, побеляваха все повече и повече. — Разкажи му — повтори момчето. Тогава тя заговори. Едва чуто: — Капитан Гуалдрес. У дома… Вуйчо му пристъпи две-три крачки към тях. Сетне и той спря, застанал в средата на помещението, с поглед, отправен към нея. — Да — насърчи я вуйчо му. — Кажете. Ала, изглежда, с този първоначален изблик се изчерпи всичко. Тя продължи да стои там, като се мъчеше да каже на вуйчо му нещо — каквото и да бе то — с очите си, да каже и на двама им в същност, понеже и той присъстваше. Но те твърде бързо разбраха за какво става дума или най-малкото — какво е искал брат й от нея да разкаже, заради което я бе довлякъл за ръка в града. Или поне това, което той, Чарлз, смяташе, че тя е искала да каже. Защото той би трябвало да знае, че на вуйчо му навярно вече е известно повече, отколкото момчето или момичето възнамеряваха да доверят, а може би и всичко, дори още тогава. Но щеше да мине още малко време, докато той осъзнае това. И причината да проумее толкова бавно бе сам вуйчо му. — Та — започна момчето с абсолютно същия тон и глас, с който преди малко се обърна към по-възрастния без някакво учтиво или подобаващо за годините на домакина обръщение; той — Чарлз — наблюдаваше как момчето се взира във вуйчо му — същото нежно лице, което имаше сестра му, но в очите не личеше нищо нежно. Те — очите — бяха впити във вуйчо му, без дори следа от старание да изглеждат сурови: просто чакаха. — Става въпрос за капитан Гуалдрес, тъй наречения гост на нашия дом. Искаме да се махне от къщата ни и от Джеферсън също. — Ясно — рече вуйчо му. — Макар да съм член на тукашната наборна комисия, не си спомням да съм срещал вашето име в списъците. — Ала изразът на момчето изобщо не се промени. Не бе даже презрителен. Чисто и просто чакаше. После вуйчо му насочи поглед към сестрата: тонът му сега бе съвсем друг: — Това ли е, което искахте да ми кажете? — попита. Момичето не отговори. Само се взираше във вуйчо му с онова настойчиво отчаяние, ръката й висеше отпусната до тялото, а пръстите на брата белееха около китката й. Сега вуйчо му заговори на момчето, въпреки че не сваляше очи от момичето и гласът му пак бе благ или поне тих: — Защо сте дошли при мен? Какво ви накара да си наумите, че мога да ви помогна? Че съм длъжен дори? — Бие тук сте законът, нали? — рече момчето. Вуйчо му не откъсваше поглед от сестрата. — Аз съм само околийски прокурор. — Продължаваше да говори на нея. — Но даже да имам възможност да ви помогна, защо да го правя? Отново момчето се обади: — Защото нямам намерение някакъв мърляв кастилски зестрогонец да се ожени за майка ми. Стори му се, че едва сега вуйчо му за пръв път наистина отправя поглед към момчето. — Ясно — рече вуйчо му. Гласът вече бе друг. Не че стана по-висок, просто в него нямаше повече мекота, сякаш за пръв път му се удаваше да не говори на сестрата: — Това си е ваша работа и ваше право. Питам ви отново: защо да правя нещо, дори да мога? Сетне двамата — вуйчо му и момчето — заговориха отривисто и скорострелно, все едно стояха лице в лице и си разменяха плесници. — Беше сгоден за сестра ми. Като разбра обаче, че парите ще останат у майка ми, додето е жива, той се отметна. — Ясно. Значи, искате да приложа закона на Федералното правителство за изселване от страната, та отмъстите на неверния годеник. Този път даже и момчето не отговори. Стоеше, втренчен в по-възрастния мъж с такава хладна, сдържана, зряла злост, че той — Чарлз — забеляза как вуйчо му видимо се поколеба за миг, прели наново да се обърне към момичето и да заговори пак с благ глас, ала дори и при това се наложи да повтори въпроса си, за да получи отговор. — Истина ли е? — Не бях сгодена — прошепна тя. — Но го обичате? Но момчето не я остави да отговори, никому не даде да се обади. — Какво знае тя за любовта? — отсече. — Та кажете, ще се заемете ли със случая, или да съобщя за отказа ви на висшестоящите от вас? — Нима ще можете да рискувате толкова дълго да отсъствате от къщи? — отвърна вуйчо му с онзи ласкав тон, който той — Чарлз — познаваше, и ако бе отправен към него, незабавно би скочил да си вземе шапката. Ала момчето дори не се замисли. — Говорете ясно, ако обичате — рече. — Няма да се заема с вашия случай — отговори вуйчо му. Още миг момчето задържа поглед, втренчен във вуйчо му, без да освобождава китката на момичето. Тогава той — Чарлз — помисли, че момчето ей сега ще изблъска, буквално ще изхвърли сестра си през вратата пред себе си. Но вместо това той дори я пусна; сам (без да чака домакина, собственика на стаята, в която бе влязъл, преди да е получил даже разрешение, камо ли покана) отвори вратата, сетне отстъпи встрани, да мине напред момичето — един жест, превърнат в пантомима на вежливост и уважение дори когато е автоматизиран в резултат на навик и продължително възпитание, както бе при него: автоматизиран — не само поради безконечното му прилагане, но и поради отличното обучение при най-добрите учители, възпитатели и наставници в среда, каквато дамите от околията Йокнапатофа във всеки случай биха нарекли изискано общество. Сега в жеста му не се долови разлика, само надменност: самонадеяна, обидна колкото за тези, към които бе отправена, толкова и за всички присъстващи — той дори не гледаше сестра си, за която държеше отворена вратата, а продължаваше да се взира в двойно по-възрастния от него мъж, чийто дом на два пъти бе оскърбил. — Добре тогава — рече момчето. — И да не кажете после, че не сте били предупреден. Сетне си тръгнаха. Вуйчо му затвори вратата. И за миг остана неподвижен. Това беше някаква пауза, някакво прекъсване, кажи-речи, частица от секундата, прекарана в неподвижност, която отмина толкова бързо и неуловимо, че навярно никой освен него, Чарлз, не би я забелязал. А той успя да й обърне внимание единствено, защото никога досега не бе виждал вуйчо си — този жив и неспокоен човек, щедър както в речта, тъй и в движенията си — да се поколебае или да спре, щом веднъж е заговорил или подхванал действие. Сетне вуйчо му се обърна и приближи масата, където той, Черлз, продължаваше да седи откъм своята страна на шахматната дъска, все още не осъзнал дори — тъй мълниеносно, в стакато, бе минало всичко, — че не само не се е помръднал от мястото си, но и едва ли би намерил време за това, даже да бе се дощяло да го стори. А може би и устата му бе леко разтворена (той още нямаше пълни осемнайсет години, пък дори и на тази възраст съществуват броени ситуации, при които дори и човек със способността на вуйчо му за улавяне на тревожни сигнали ще трябва да признае, че е допустимо да не си в състояние да възприемеш всичко чак до изпускането на шапка, да речем, и затръшването на врата или най-малкото — че засега не ти е необходимо), докато седеше откъм своята страна на недовършената партия и наблюдаваше как вуйчо му се връща към своя стол, понечва да се отпусне назад и същевременно посяга да вземе лулата от царевичен кочан, оставена наопаки върху етажерката. — Предупреден ли? — обади се той. — Тъй го рече — отвърна вуйчо му, като седна, насочи мундщука на лулата към устата си и вече вадеше клечка кибрит от кутията на етажерката, тъй че самото запалване на лулата щеше да бъде чисто и просто продължение на завръщането му от вратата. — Лично аз бих го казал „заплашен“. И той повтори и тази дума, навярно все още с полуотворена уста. — Добре — рече вуйчо му, — а как би го казал ти тогава? — Драсна клечката кибрит и със същото движение на ръката си приближи пламъка до студената пепел в лулата, като довърши фразата си с мундщук в уста, зад безформената мъгла от тютюнев дим, та затуй трябваше да минат секунда-две, преди да разбере, че за пушене не му е останало друго освен горящата клечица, която после пусна в пепелника, и с другата ръка направи хода, който без съмнение бе обмислил доста преди да се почука на вратата, когато закъсня или най-малкото се забави да отговори, да каже поне „влез“. Премести фигурата, без дори да хвърли поглед на дъската, придвижи напред пешка, тъй че застраши неговия — на Чарлз — топ със своя офицер — ход, за който вуйчо му навярно бе убеден още преди даже да го замисли, че той. Чарлз, е пропуснал да предвиди — и сетне се отпусна на стола с издълженото си живо лице и буйни, преждевременно побелели коси, със своята емблема „Фи Бета Капа“ и лула за десет цента от царевичен кочан, с костюм, който имаше вид, сякаш е спал всяка нощ от деня на покупката му с него, и рече: — Играй. Ала той, Чарлз, не беше толкова глупав, макар устата му да бе полуотворена. В същност той не бе истински изненадан, след като премина първоначалното му смайване от онова нахлуване, ненадейно и безцеремонно в този час, тъй късно вечерта и в този студ, момчето несъмнено бе привело насила сестра си през входната врата, без да си прави труд да позвъни или почука, сетне бе прекосило чуждия вестибюл, който, ако изобщо някога е виждал, трябва да е било преди седемнайсет-осемнайсет години, като пеленаче, за да стигне до непознатата врата, и този път да похлопа, но без да дочака отговор, и да влезе в стая, където, доколкото знаеше (или въобще го бе грижа), неговата майка — на Чарлз — би могла да се съблича преди лягане. Онова, което го изненада, беше вуйчо му — този речовит и словоохотлив човек, който говореше толкова много и тъй щедро, особено за неща, които изобщо не го засягаха, той действително бе двойствена личност: от едната страна — юристът, областният прокурор, способен да ходи, диша и измества определено количество въздух; и от другата — бъбривият лек глас, толкова бъбрив и лек, сякаш няма никаква връзка с реалността, и чуе ли го човек, все едно слуша даже не измислица, а истинска литература. Все пак двама непознати влетяха не само в неговия дом, но и в личните му покои, изложиха първо една безапелационна заповед, сетне — заплаха и на края изхвръкнаха обратно, а вуйчо му спокойно се върна към преустановената партия шах и недопушената лула и извърши заплануван ход, като че не само не бе забелязал да е имало прекъсване, но и действително не бе прекъсвал играта. От всичко, което би могло да достави на вуйчо му гориво и простор за приказки през останалата нощ, от всички възможни неща, които не бе изключено да проникнат в тази стая от най-затънтените краища на цялата страна, това най-малко го засягаше: домашните затруднения или безизходици, или разправии на семейство, домакинство, отдалечено на шест мили извън града, чиито четирима членове, или поне обитатели, едва ли имаше и дузина хора в околията да ги познават по-добре, отколкото се изисква за размяна на поздрав по улицата — богатата вдовица (милионерка, уточняваше мълвата), макар и доста повехнала, все още доста хубава жена, наближила четирийсетте, двете разглезени деца, ненавършили още пълнолетие с разлика във възрастта една година, и аржентинският армейски капитан, гостът на дома — и четиримата напомняха за реквизитни герои от четиво с продължение в снобско списание, та чак до чуждестранния зестрогонец. Ето защо (и може би наистина тази бе причината, макар че щеше да е нужно повече от невероятната мълчаливост на вуйчо му, за да се убеди той, Чарлз, че е така) наистина не бе потребно вуйчо му да говори за това. Защото в продължение на двайсет години, още преди да се появят децата, камо ли нещо, привлекателно за чуждестранния зестрогонец, околията наблюдаваше развитието на тази история, както абонатите четат, очакват и следят поредния подлистник със серийното четиво. Този период — двайсетте години — се отнасяше преди времето и на Чарлз. Въпреки това спадаше и към него — той го бе получил в наследство, наследил го бе на свой ред, както щеше да наследи на свой ред от майка си и баща си, наследили също на свой ред лавицата с книги в стаята точно срещу вестибюла, погледнато от помещението, където седяха сега с вуйчо му, съдържаща не само издания, които дядо му бе предпочел или наследил на свой ред от баща си, но и такива, избрани и купени от баба му при пътуванията на всеки шест месеца до Мемфис — тъмно подвързани томове от дните преди появата на пъстроцветните обложки, с изписани на форзаца име и адрес на баба му, а дори и тези на магазина или книжарницата, откъдето ги е купувала, плюс дата от деветдесетте години на миналия век и началото на днешния, означена с нейния избледнял ученически почерк на млада жена, томове, които са били разменяни, давани за прочит и връщани на собственика им, за да бъдат предмет на обсъждане в най-значителните доклади, изнасяни при поредната сбирка на литературните дружества, и чиито пожълтели страници дори след четирийсет и петдесет години продължаваха да носят отпечатъка, оставен от затиснати между тях, отдавна изчезнали цветя, през които прозираха раздвижените в церемониални жестове сенки на мъже и жени, дали кръщелни имена на цяло едно поколение Клариси, Юдити и Маргарити, Елмоси, Роланди и Лотари: жени, които винаги са били дами и мъже, които винаги са били храбри, те се появяваха, озарени в своего рода безсмъртна лунна светлина, без страдание и без родилна болка, без обезобразяване до смърт, без леш, тъй че човек би могъл да поплаче с тях, без да е необходимо да страда и скърби, да ликува с тях, без да е необходимо да побеждава и тържествува. Затуй легендата беше също и негова. Той дори бе получил част от нея направо от баба си посредством елементарното детско, неизбежно вслушване в думите на околните, да оставим настрана собствената му майка, която в известен смисъл имаше дял в историята. Чак до тази вечер тя бе изглеждала тъй безобидна и нереална, както вехтите пожълтели томове: старата плантация, имението на шест мили от града, което е било старо още по времето на баба му, без да бъде голямо по площ, но с хубава земя, гледана и обработвана добре, и къща, неголяма, просто къща, дом, повече спартански, отколкото удобен дори за онези дни, когато хората са искали, нуждаели са се да имат удобства в домовете си само защото им се е налагало да прекарват част от своето време там; и собственикът-вдовец, който живееше в имението и обработваше наследството си, а през дългите летни следобеди обичаше да седи на един ръчно изработен стол отпред на верандата, с неизменната чаша разредено уиски с вода до лакътя и старата кучка-сетер, дремеща в краката му, и да чете в оригинал римските поети; и детето, дъщерята, осиротялото момиче, което израсна в почти манастирско уединение, без приятели и другарчета по игра, в същност тя живя без никого, съвсем сама, с изключение на малкото негри от прислугата и нейния застаряващ баща, който й обръщаше (пак според твърденията на града и околията) малко внимание или въобще не й обръщаше, ала в замяна на това, без никога да довери никому, разбира се, камо ли на детето, а навярно не е признал и пред себе си, той не преставаше да търси в съществуването на дъщеря си вина за смъртта на съпругата си, която очевидно е била единствената му любов в живота; на седемнайсетгодишна възраст, без да предизвести никого, във всеки случай не и околията, детето се омъжи за човек, за когото никой в тази част на щата Мисисипи не бе чувал дотогава. Имаше и нещо друго: приложение или поне притурка — легенда към, във или зад действителната, оригинална или първоначална легенда: апокриф на апокрифа. Той не само че не бе в състояние да си спомни дали я бе чул от майка си или от баба си, ами дори не можеше да каже дали майка му или баба му на живо са видели това, узнали са го от първа ръка или и те са го научили от другиго. Ставаше дума за някаква по-ранна връзка, предхождаща брака: годеж, в същност един оброк по форма, сключен (тъй гласеше легендата) с официалното съгласие на бащата, сетне развален, разтурен, анулиран, преди човекът, за когото тя се омъжи, изобщо да се появи на сцената; един действителен оброк, според легендата, и все пак толкова замъглен, че дори двайсет години по-късно — време на клюки, разменяни по веранди и прустове, за събитията в онзи географски район, който вуйчо му наричаше околията Йокнапатофа, през което старите моми от двата пола са имали възможност да заметнат романтичен плащ върху раменете на всеки мъж под шейсет години, който някога е сядал на чашка с баща й или е купувал от него поне бала памук, ответната страна в този годеж не само нямаше име, но също и лик — каквито поне другият мъж притежаваше, чужденецът, защото той се появи най-неочаквано и (буквално) с един замах се ожени за нея, на един дъх, без никакъв промеждутък, предназначен за нещо, именувано с внушаващото умереност название като „годеж“, да не говорим за ухажване. А първият, предишният, истинският годеж, заслужаващ да се нарича така по простата причина, че нищо не е излязло от него освен ефимерни бележки към апокрифа, вече бледнееше, превръщаше се в ухание, сянка, шепот, в едно трепетно „да“, произнесено от младо момиче по здрач в стара градина, в подарено и запазено цвете, за да не остане нищо, освен може би цветето, розата, затисната между страниците на книга (както имаха обичай понякога да правят хората от поколението след баба му), и вероятно без съмнение задължително, се приемаше за последица от някоя юношеска история през нейните ученически години. Ала безспорно тя бе сгодена за някого от Джеферсън или най-малкото от околията. Защото до момента тя не бе пътувала никъде, за да има някакво познанство или да обвърже копнежите си и сетне да ги загуби. Но годеникът (мъж или момче) нямаше лик, нито име. В същност не бе изобщо материален. В неговия живот не съществуваше вчерашен ден, не съществуваше минало — герой от мимолетен момичешки блян: сянка, лъх, сам той девствен като неизпитаните страсти на усамотената, прилична на монахиня девойка. Дори момичетата, пет-шест на брой (една от тях бе неговата майка — на Чарлз), които й бяха най-близките, доколкото тя имаше приятелки през онези три или четири години, докато посещаваше девическия отдел на пансиона, не знаеха със сигурност наистина ли съществува годеж, камо ли да познават телом ответната страна в него. Защото тя не пророни дума за това и даже мълвата, безпочвена легенда за легендата, се роди от случайна забележка, направена от баща й един ден — и оттук включването на тази забележка в легендата, — относно това, че за шестнайсетгодишно момиче да бъде партньор в годеж е същото, каквото е за слепец да съпритежава оригинален ръкопис на Хораций. Ала вуйчо му имаше оправдание да не говори поне за тази част от легендата, защото бе научил за първия годеж от втора ръка, и то две-три години по-късно. Понеже тогава той — вуйчо му — беше в чужбина; годината бе 1919-а и Европа — Германия — отново бе достъпна за студенти, че и за туристи със студентски визи, и вуйчо му вече бе заминал за Хайделберг, да довърши докторската си теза, а когато пет години по-късно се върна, тя отдавна бе се омъжила за другия мъж, за този, който, притежаваше име и лик, макар никой в града и околията да не бе чувал едното, нито пък виждал другото, кажи-речи, докато младоженците не тръгнаха към олтара; родила бе двете деца и сетне заедно с тях отпътува за Европа, а предишният годеник, които и без това никога не бе представлявал нещо повече от сянка, беше забравен дори в Джеферсън, все пак споменът за него може би оживяваше в редки случаи на чашка кафе, чай или слаб пунш (а после все по-рядко, вече над люлките на собствените им деца) при срещите на шестте момичета, нейните единствени, някогашни приятелки. И тъй тя сключи брак с чужденец, непознат не само в Джеферсън, но и в целия северен край на щата Мисисипи, а навярно и в останалата част на щата, доколкото бе известно, за когото градът не знаеше нищо освен това, че той не е дългоочакваната материализация на безименната сянка от предишната история, която никога не излезе на бял свят дотолкова, та да притежава двама действителни герои. Защото годежът не бе нито удължен, нито отложен. За да порасне тя с още една година, неговата — на Чарлз — майка казваше, че на човек му стигало да хвърли един поглед на Харис, та да разбере, че той няма да отстъпи ни на йота — нито ще се съгласи ни с йота отстъпка — от нещо, което счита за свое. На години женихът бе два пъти по-голям от нея, достатъчно възрастен, за да й бъде баща — грамаден, червендалест, приветлив, засмян мъж, у когото обаче тозчас бихте забелязали, че очите му не се смеят — ще откриете това толкова бързо, та чак по-късно ще си дадете сметка, че смехът му никога не отива много по-далеч от зъбите; човек, притежаващ онова, което вуйчо му наричаше докосването на Мидас, и който, пак според израза на вуйчо му, се движеше, обвит в ореол от ограбени вдовици и малолетни девойки, тъй както някои се движат в ореол от несполука или смърт. В същност, каза вуйчо му, целият порядък беше обърнат с главата надолу. Той — вуйчо му — отново си бил у дома, окончателно този път, и сестрата и майката — майката и бабата на Чарлз — (а навярно и всички останали жени, които нямаше друг избор, освен да изслуша) му разказали за женитбата и за предишния призрачен годеж. Което само по себе си трябваше да развърже езика на вуйчо му, щом своеволието, проявено в собствения му дом, не успя поради единствената причина, че казаното не само чисто и просто не го засягаше, но имаше и твърде малко общо с действителността, за да съдържа нещо, което да го смути или възпре. Тогава той, Чарлз, разбира се не бе във всекидневната на баба си — за топа трябваше минат още около две години, — но в своето въображение сега можеше да види вуйчо си с абсолютно същия израз, който неизменно е притежавал насетне, пък и преди, а и за в бъдеще, седнал край снабдения с табуретка за крака, люлеещ се стол на баба му (на Чарлз), захапал лулата от царевичен кочан, натъпкана отново с местен тютюн, сръбващ кафето (баба му не понасяше чай: казвайте, че е само за болни), което майка му бе сварила за тях, с издълженото си, живо лице, буйна, разчорлена коса, която вече сивееше, когато се върна у дома през 1919 а след тригодишна служба като санитар във френската армия — същата пролет и последвалото лято прекара в безделие, поне в очите на околните, преди да отпътува пак в Хайделберг, та да довърши докторската си теза — и глас, който не преставаше да говори не защото неговият притежател обича приказките, а защото знае, че докато говори, никой от слушателите не може да разбере какво не казва. Цялата фабула бе обърната наопаки, каза вуйчо му; всички роли и партии бяха объркани и разменени: детето играеше образа и четеше репликите на родителя — ако се допусне, разбира се, че загадъчната забележка на бащата за „хорациевия“ ръкопис изобщо има някакъв смисъл; не родителят, а детето зачеркна избраника на детското сърце (без значение колко крехка и краткотрайна е била тази връзка, забелязал вуйчо му, и за втори път попитал — а майката на Чарлз отговорила — дали някой не е узнал името на възлюбения и каква е била съдбата му) с цел да освободи имението от наложената ипотека; момичето само предпочете мъж два пъти по-възрастен от нея, ала с докосването на Мидас, какъвто би подхождало за ролята на бащата ла избере, и стане ли необходимо. Дори да окаже давление, за да сложи край на стария романс (майка му спомена как вуйчо му повторил, че няма значение колко нищожен и мимолетен е бил), да бъде прекратен и забравен, и женитбата осъществена; нещо по лошо: дори ако бащата бе посочил съпруга, фабулата пак щеше да е с главата надолу, защото парите (майка му разказа как вуйчо му отново попитал на два пъти дали Харис е бил вече богат, или само е имал вид, че ще забогатее, стига да му се предоставят достатъчно хора и време), макар и не кой знае колко, не липсваха на бащата, понеже, както вметна вуйчо му, човек, който чете латински за удоволствие, не би ламтял за повече, отколкото има. Тъй или иначе те се ожениха. После, през следващите пет години, онова съсловие, което вуйчо му наричаше пълноводното поколение от стари моми, които — все още живи, седемдесет и пет години след края на Гражданската война — са гръбнакът на южняшкото обществено, политическо и икономическо единомислие, наблюдаваше хода на нещата, както човек следи подлистниците със серийно четиво в списанията. Заминаха на сватбено пътешествие в Ню Орлиънс — по онова време така постъпваше всеки, който считаше брака си за законен. После се върнаха и в продължение на около две седмици ежедневно ги виждаха да идват в града с един вехт, разнебитен фиакър (баща й никога не си купи автомобил и изобщо не бе пожелал), запретнат с чифт коне за оран и каран от някакъв негър, ратай в имението, навлечен в комбинезон на мръсни петна оставени от спалите във или върху него пилци, а може би и кукумявки. Сетне, в течение на още цял месец, фиакърът се появяваше сегиз-тогиз на площада само с невестата вътре, преди градът да разбере, че съпругът е заминал, върнал се е при своята работа в Ню Орлиънс — едва сега хората за пръв път научиха, че той се занимава с нещо и къде. Ала и тогава, и през следващите пет години те не узнаха в какво се състои занятието му. И тъй за града и околията остана само да наблюдават булката, самичка в стария фиакър, тя изминаваше шестте мили до Джеферсън, навярно за да се обади на майка му — на Чарлз — или на някоя от другите шест някогашни свои приятелки, а може би просто правеше един тур през града, през площада, и се връщаше у дома. А после, в продължение на още един месец, тя преминаваше през площада не повече от веднъж седмично, докато преди обичаят бе почти ежедневно. Сетне месецът се изниза и фиакърът вече не се мяркаше в града. Като че тя бе разбрала на края, минало й бе през ум онова, което в течение на два месеца целият Джеферсън, а също и околията вярваше и повтаряше; едва осемнайсетгодишна бе тогава и, според майка му, не изглеждала и на толкоз — крехка, смугла, тъмноока девойка, която не бе много по-едра от дете, кацнала самичка в зейналия като пещера отвор към заслонената с гюрук задна седалка на фиакъра, където можеха да се поберат пет-шест души с нейните размери, и която, майка му каза, не била особено схватлива даже в училище и никога не бе се опитвала да бъде, ала, както се изрази вуйчо му, на нея навярно не й бе потребен схватлив ум, след като бе създадена само за любов и мъка — трябва да бе наистина така, именно за любов и мъка, защото в никакъв случай не бе за високомерие и гордост, понеже тя не бе успяла (ако изобщо се бе помъчила) да стане безочлива, без да постигне дори самонадеяност. И други, извън съсловието на старите моми, както го наричаше вуйчо му, вече бяха убедени, че знаят що за занаят упражнява Харис, занаят, който го бе отвел доста по-далеч от Ню Орлиънс — на четири-петстотин мили оттам вероятно, след като, макар да бе време — 20-те години, — когато бегълците от закона все още считаха Мексико за достатъчно отдалечено и безопасно място, Харис едва ли бе успял да измъкне достатъчно пари от това семейство и имота им, но не само бе превърнал Мексико в своя платежоспособна необходимост, но се бе и установил там или по-скоро — бе намерил потребност изобщо да избяга и може би единствено неговите страхове го бяха принудили да измине даже и ония триста мили, на колкото е отдалечен Ню Орлиънс. Ала хората грешаха. По Коледа той се върна. А щом наново се появи духом и тялом тук, където те можеха да го видят — непроменен, все същия човек, неостаряващ, приветлив, червендалест, отзивчив, без финес и без фантазия, — всичко пак бе наред. В действителност никога не е имало нещо не наред; дори онези, които първи и най-категорично бяха заявили, че е зарязал жена си, сега бяха сред най-твърдо убедените, че истински те изобщо не са вярвали да е така; когато след Нова година той отново замина като всеки съпруг, имал нещастието да работи на едно място, а семейството му да живее на друго, никой не отбеляза дори деня на събитието. Даже и работата му отпадна от мислите им. Те вече знаеха в какво се състои: контрабанда на алкохол — и то не някаква скришна търговийка с половинлитрови бутилки в хотелски бръснарници — защото сега, когато пресичаше площада сама във фиакъра, тя бе облечена в кожено палто, заради което, още щом го съзряха — палтото, — той тутакси се издигна в очите на града и околията. Понеже, освен че печелеше, в духа на най-изисканата традиция харчеше спечеленото за жена си. Нещо повече — той също действаше в съгласие с една още по-стара и здрава американска традиция: печелеше не само в разрез със закона, но и върху гърба на закона, сякаш самият закон, а не неуспехът бе неговият сломен противник и се завърна у дома в ореол, изтъкан не просто от успех, не само от романтика, поза и мирис на изветрял кордит, а също и от деликатност, тъй като притежаваше тактичността да върши своя бизнес в друг щат на триста мили оттук. А неговият бизнес бе голям. Същото лято той се върна отново, този път пристигна с най-масивния и лъскав автомобил, който някога бе пренощувал в границите на околията, придружен от чудноват негър с униформа, чиито единствени задължения бяха да кара, мие и лъска колата. После дойде първото дете и скоро се появи и бавачка: светлокожа негърка, на вид къде-къде по-находчива или поне по-чевръста от всяка бяла или цветнокожа жена в Джеферсън. Сетне Харис пак замина и сега ежедневно четиримата — съпругата, бебето, униформеният шофьор и бавачката — можеха да се видят как два-три пъти дневно пресичат с грамадния сияен автомобил площада и града, като не винаги се отбиваха някъде, и твърде скоро околията и градът научиха, че двамата негри са тези, които решават къде, а навярно и кога ще карат колата. По Коледа Харис се прибра, през лятото също, дойде второто дете. Първото бе вече проходило и сега всички в околията, наред с майката на Чарлз и другите пет приятелки от моминство, узнаха на края момче ли е, или не. Тогава дядото почина и същата Коледа Харис пое управлението на плантацията, като от името на жена си — или по-скоро като на земевладелец, отделен от имота си — се договори, сключи сделка с негрите от имението да обработват през следващата година земята, но всички знаеха, че от тая работа нищо няма да излезе, за което — тъй смяташе околията — сам Харис дори не държеше нещо да излезе. Защото той нехаеше — печелеше добре и без това, а да остане у дома да наглежда някаква скромна памукова плантация, било то и за една година, за него щеше да е същото, каквото ще бъде за отличния жокей да зареже надбягванията в разгара на сезона, та да тръгне да продава мляко с каруца. Печелеше пари и чакаше, уверен, че ще дойде ден, когато няма да е необходимо повече да чака. През лятото той се върна за пореден път, престоя у дома си два месеца, а като замина, в къщата вече имаше електричество и течаща вода — денонощното тракане на помпата и бръмченето на агрегата бяха механичните звуци, заменили обичайното скърцане на кладенчовия скрипец и скрибуцането на ръчната машина за сладолед, употребявана неделя сутрин; сега от стареца, който в продължение на близо петдесет години бе седял на предната, веранда с разреденото си уиски, зачетен в Овидий, Хораций, Катул, не бе останало нищо освен неговия изработен на ръка люлеещ се стол от хикори, следите от пръсти по телешката кожа на подвързаните му книги, сребърния бокал, с който пиеше уиски, и старата кучка-сетер, която дремеше в краката му. Вуйчо му каза, че въздействието на парите бе дори по-силно от духа на стария стоик, пасивния провинциален космополит. Може би вуйчо му смяташе, че по сила даже надминава способността на дъщерята да скърби. Във всеки случай останалите жители на Джеферсън бяха на такова мнение. Мина и тази година, Харис се завърна по Коледа, а през лятото прекара един месец при семейството си — и двете деца вече бяха проходили, собствено — би трябвало, макар че никой в Джеферсън не бе в състояние да твърди със сигурност, тъй като никой не бе ги виждал извън преминаващия през града автомобил; и старият сетер умря тази година, Харис даде под наем цялата обработваема земя, наведнъж, на някакъв човек, който изобщо не живееше в околията, а по време на сеитба и жътва изминаваше всяка неделя вечер седемдесет мили от Мемфис дотук, нощуваше в една от изоставените негърски колиби, додето дойде събота, за да тръгне по пладне обратно за Мемфис. Отмина още една годна и напролет наемателят доведе свои цветнокожи работници, тъй че дори негрите, които бяха живели тук и оросявали с потта си тези ниви от най-далечно време, напуснаха имението и сега съвсем нищо не остана да напомня за някогашния собственик, защото неговият ръчно одялан стол, сребърният му бокал и сандъците, пълни с подвързани в телешка кожа, захабени от пипане книги, бяха пренесени на тавана на майка му — на Чарлз, — а наемателят на обработваемата земя живееше в къщата като иконом. Защото мисис Харис също отпътува. Но без да уведоми предварително Джеферсън за намеренията си. В това имаше дори момент на съзаклятничество, понеже майката на Чарлз знаеше, както че тя заминава, тъй и къде отива, а щом майка му бе предизвестена, другите пет бяха също. Предишния ден тя бе там, в дома, от който, според града, никога не бе искала да избяга, независимо какво съпругът й бе направил от него, независимо че къщата, където бе родена и живяла цял живот, с изключение на двуседмичното сватбено пътешествие до Ню Орлиънс, сега бе превърната в своеобразен мавзолей от електропроводници и водопроводи, от автоматични готварски печки и перални машини, от картини и мебели от синтетични материали. А на следващия — изчезна: тя, двете деца, двамата негри, които, макар и прекарали четири години в провинцията, продължаваха да бъдат градски негри, и дори грамадната, блеснала кола, прилична на катафалка; заминаха за Европа — заради здравето на децата, както се каза, но никой не разбра кой го е казал, понеже не бе излязло нито от майка му — на Чарлз, — нито от някоя измежду другите пет, които единствени в целия Джеферсън и околията знаеха, че тя заминава, от друга страна — положително не бе казано от самата нея. Тъй или иначе тя отпътува, избяга от онова, което градът може би смяташе, че знае. Ала какво бе тръгнала да търси, ако изобщо търсеше нещо, този път даже вуйчо му, който винаги намираше какво да каже (и доста често съвсем на място) за неща, които не са му работа, не знаеше или, най-малкото не сподели. Сега не само Джеферсън, ами цялата околия се съсредоточи в наблюдение — към съсловието на старите моми, както го наричаше вуйчо му, които следяха събитията от своите веранди и постоянно подклаждаха мълвата с догадки (вероятно и с надежди), се присъединиха и мъжете, и то не само мъже от града, които имаха да изминат едва шест мили, но и земеделци от другия край на околията. Прииждаха на цели семейства, натоварени в очукани прашни автомобили и каруци, или поединично, яхнали коне и мулета, разпрегнати предната вечер от ралото, за да спрат край пътя и да наблюдават как тумби от непознати мъже, въоръжени с техника, достатъчна за строеж на шосе или водохранилище, подравняват и терасират старите ниви, използвани някога за доходен добив на зърно и памук, и как сетне ги засяват с трева за паша, която килограм струва по-скъпо от захарта. Изминаваха миля след миля покрай белосаната дъсчена ограда, седнали в своите автомобили и каруци или яхнали конете и мулетата си, и оглеждаха дългите, нанизани една до друга конюшни, изградени от по-хубави материали в сравнение с вложените в къщите на повечето от тях, снабдени с електрическо осветление и светещи часовници, с течаща вода и кепенци за прозорците, каквито голяма част от техните домове не притежаваха; пристигаха неведнъж с мулетата си — неоседлани дори, просто със заметнати през хамута работни тегличи, та да не се влачат по земята, — да наблюдават как фургони наред стоварват прекрасни расови жребци, жребчета и кобили, чиито предшественици (както би могъл да се изрази вуйчо му — на Чарлз, — но не го стори, понеже през тази година като че бе престанал да говори много за каквото и да е) в течение на петдесет поколения са се дърпали назад при вида на хамут, както домакинята реагира, зърне ли косъм в съдината с масло. Той (Харис) преустрои къщата. (Сега ежеседмично идваше дотук по въздуха, с аероплан; говореха, че това е съшият аероплан, който превозва специалното уиски от Мексиканския залив до Ню Орлиънс.) Новата къща заемаше такава площ, каквато старата щеше да обхване, ако четири сгради с нейните размери бяха свързани в едно. Предишната къща беше просто къща: на един етаж, с веранда отпред, където старият господар обичаше да седи на ръчно изработения стол, с уискито си и своя Катул, а когато падна в ръцете на Харис, заприлича на южняшки палат от игрален филм, само че близо пет пъти по-голям и десет — по-южняшки. После той взе да води със себе си приятели от Ню Орлиънс — за събота и неделя, че и за по-дълго, вече не само по Коледа и през лятото, а поне четири-пет пъти годишно, сякаш парите течаха тъй обилно и гладко сега, че дори не бе потребно да стои там и да наглежда бизнеса. Понякога пращаше приятелите си, без сам той да идва. Назначил бе домакин, който живееше в къщата постоянно: това не бе предишният, първият наемател, а друг, дошъл от Ню Орлиънс, когото Харис наричаше „иконом“: някакъв шишкав италианец или грък с небрежно пъхнат в задния джоб пистолет и копринена риза без яка, но само до пристигането на гостите. Тогава се избръсваше, връзваше си фишу от алена коприна и обличаше сако, ако бе студено — за него в Джеферсън се говореше, че не оставял пистолета дори когато поднасял храна, макар че никой от града, нито от околията не бе се хранил някога там, за да види. Та понякога Харис пращаше приятелите си при иконома, да ги приеме — мъже и жени с предизвикателна, загладена, заможна външност на неомъжени, дори и в случаите, когато някои от тях бяха женени навярно един за друг: непознатите чуждоземни профучаваха с грамадните си лъскави спортни автомобили през града и по пътя, който в този участък все още бе най-обикновен селски път (независимо какво бе съградил той в единия му край), където пилци и кучета лежаха в прахта на хлад, а прасета, телета и мулета кръстосваха навред: плясък и облак перушина, удар и изскимтяване или квичене (ако беше кон, муле, крава или, най-опасното от всички, шопар, имаше и изкривен калник или огъната броня), а колата дори не намаляваше ход и не след дълго икономът почна да държи окачена за вътрешната дръжка на входната врата брезентова торба, пълна с големи количества монети и банкноти, както и няколко непопълнени, но подписани чекове от Харис, тъй че щом фермерът, жена му или детето се изправеше пред входа и казваше „прасе“, „муле“ или „кокошка“, от иконома не се изискваше да направи и крачка, за да стигне торбата, да отброи пари или да попълни чек, след което плащаше на потърпевшия и той доволен си отиваше — защото за обитателите на около шестмилевата отсечка от пътя това бе се превърнало във вторичен източник на селскостопански доход, също като брането на къпини за продан и търговията с яйца. В имението имаше и игрище за поло. Намираше се до пътя, до „шосето“ — мъжете от града, търговци, адвокати, помощник-шерифи, можеха да идат там и да наблюдават ездата, без дори да слизат от колите си. А също и мъжете от околността — фермери, изполичари, арендатори, земеделски работници, които обуваха краката си само когато газенето в кал е неизбежно и яздеха коне единствено за да се придвижат от едно място до друго не пеша, облечени със същите дрехи, които са сложили със ставането си от сън, те идваха, яхнали коне и мулета, разпрегнати току-що от плуга, за да застанат край оградата и да позяпат изящните коне, но преди всичко облеклото на мъжете и жените, които не можеха да скочат на седлото, ако не са обути в сияйни ботуши и специални панталони, и другите наоколо, също с галфове, ботуши и жокейски шапки, хем без да яздят. А по-сетне идваха да наблюдават и нещо друго. Те бяха чували за поло и даже повярваха, че съществува, преди изобщо да са го видели. Ала другите, те не вярваха, дори като го гледаха с очите си, а попреди — подготовката за него: работници изрязаха цели метри от скъпите дъсчени белосани огради, също и от външните, пак не евтини телени огради, сетне в получените отвори поставиха ниски подвижни препятствия от клонки, прикрепени към летви, едва ли по-здрави от кибритени клечки, които не биха възпрели яко куче, камо ли теле или муле; на едно място пък се появи преграда, натъкмена и боядисана тъй, че да прилича на каменна стена (говореше се, че е направена от хартия, макар, естествено, околията да не повярва — хората не толкова не вярваха, че хартията може да се изкусури, та да изглежда така, колкото чисто и просто не вярваха на нищо в цялата тая работа; те знаеха, че това нещо не е камък, тъкмо защото приличаше на камък, и вече се бяха подготвили да бъдат излъгани относно неговата истинска материя), която, хваната от по един човек във всеки край, можеше да се вдигне и измести настрани, както две прислужници пренасят походен креват; а на друго място, в средата на едно сто и шейсетдекарово пасбище, голо и пусто като бейзболен терен, изникна парче жив плет, но без да бъде засаден в земята — донесоха го в дървен сандък, приличен на прасешко корито, а зад него имаше изкопана яма, която се пълнеше с вода, изпомпвана по галванизирана тръба чак от къщата, отдалечена на близо миля разстояние. След като се случи на два-три пъти и вестта обиколи навред, половината мъже в околията се струпаха да гледат как две негърчета опъват книжни ленти между препятствията и сетне как мъжете (един от тях бе облечен в червено сако и имаше меден рог) и жените — всички с голфове и ботуши, — яхнали хилядадоларови коне, препускат по очертаната следа. А на другата година се появи истинска глутница кучета, хубави, малко прекалено хубави, за да бъдат просто кучета, също както конете бяха малко прекалено хубави, за да бъдат просто коне; те бяха твърде чисти, твърде (някак) необикновени, живееха в устойчиви на атмосферни влияния отделения с течаща вода, където за тях се грижеха, подобно както за конете, нарочно определени човешки същества. Наместо предишните двама негри с продълговати торби за бране на памук, натъпкани с ивици нарязана хартия, тук имаше само един; яхнал муле, той влачеше по земята нещо, омотано в чувал от зебло и прикрепено към края на въже, достигаше с досадно старание всяко предно препятствие, сетне слизаше от мулето, връзваше го някъде, да му е подръка, и съвестно притегляше чувала до препятствието, прехвърляше го през средата му, после се качваше отново на седлото и повличаше чувала към следващото препятствие и така, додето заключи големия кръг при началната му точка в пасбището, най-близко до шосето оградата, където стояха вързани, изранени от товарене мулета и коне, както и неподвижните мъже в комбинезони — техните ездачи. Щом стигнеше дотам, негърът опъваше поводите на мулето и спираше. Очите му бялваха за миг, при което един от зяпачите, който бе виждал чувала преди, следван от шест, десет или петнайсет души, които не бяха го виждали, прескачаше оградата, подминаваше мулето без дори да вдигне поглед към негъра, отиваше, взимаше чувала от земята и го държеше, докато един по един мъжете — шест, дванайсет или петнайсет на брой — се навеждаха и го душеха. Сетне той оставяше чувала и без никой да продума, безшумно всички се връщаха, прехвърляха се обратно през оградата и наново заклечаваха край нея — мъже, които по цели нощи можеха да клечат край тлеещ пън с кърчаг ечемично уиски и безпогрешно да познават имената на увлечените в гонитба кучета по тона и височината на гласовете им отекващи на цяла миля наоколо, наблюдавайки не само конете, които нямат нужда от плячка, за да се впуснат в бяг, но и неистовия вой на кучетата, преследващи не дори фантом, а химери; опрели лакти на белосаната ограда, неподвижни, саркастични и сдържани, те дъвчеха тютюн и плюеха. Всяка Коледа и Нова година майка му — на Чарлз — и другите пет приятелки от моминство получаваха честитки. Картичките носеха клеймо от Рим, Лондон или Париж, от Виена или Кайро, ала не бяха купувани от тези градове. Те изобщо не бяха купени откъдето и да било през последните пет или десет години, защото бяха избрани, закупени и съхранени през едно по-спокойно време в сравнение с днешното, когато хората не винаги дори знаеха, че на родните им къщи липсва електричество и водопровод. Дори излъчваха такъв аромат. Пощата вече се пренасяше не само с бързи параходи, но и с аероплани, и той, Чарлз, си представяше чувалите с писма, дошли от всички столици на света, облепени с марки предишния ден, доставени на адреса, прочетени и забравени, кажи-речи, на следващия, а сред тях — старовремските пощенски картички от доброто старо време, шепнещи едва доловимо за стари чувства и мисли, неуязвими за чуждите имена и езици, сякаш тя бе ги пренесла със себе си през океана, извадени от някое чекмедже в старата къща, която през тия пет-десет години вече не съществуваше. А между честитките за рождените дни на майка му и другите пет приятелки идваха писма, които и след десет години бяха все същите — писма, неизменни по чувство, израз и неуверен правопис, написани с ръката на шестнайсетгодишно момиче, те не само продължаваха да говорят за минали домашни неща, но и бяха съчинени на стария, непроменен провинциален език, като че за десет години живот във великолепието на света тя не бе видяла нищо, което да не е донесла със себе си — не разказваше за непознати места, нито за посланици, милионери и царе в изгнание, а уведомяваше за здравето на децата и училището им, за семейства на хамали и келнери, които са били любезни или поне мили с нея и децата, също и за пощальона, който й носел писмата от дома; тя не винаги се сещаше да спомене, камо ли да изтъкне изисканите светски училища, посещавани от децата, сякаш не знаеше, че са изискани и светски. Тъй че мълчанието наистина не беше нещо ново — той неведнъж бе наблюдавал вуйчо си да седи неподвижно (дори и тогава), хванал някое от писмата, адресирани до майка му, непоправим и ерген, изправен за пръв път в живота си пред нещо, за което очевидно нямаше какво да каже, точно както седеше сега, десет години по-късно, пред шахматната дъска, пак занемял, във всеки случай пак смълчан. Ала нито вуйчо му, нито кой да е друг би могъл да нарече порядъкът на Харис обърнат с главата надолу. И той, Харис, се придържаше към него, без да губи време, помислете: оженвате се за девойка, кажи го дете, два пъти по-малка от вас на възраст и за десет години удесеторявате зестрата, сетне една сутрин секретарят на вашия адвокат телефонира на съпругата ви в Европа, да съобщи, че вие току-що сте издъхнали на бюрото си. Може би той наистина умря на бюрото си, може би бюрото дори се намираше в канцелария, както се подразбираше от съобщението. Защото човек може да бъде застрелян така незабелязано на бюро в канцелария, както и навсякъде другаде. И може би той действително току-що бе издъхнал на бюрото си, тъй като по това време сухият режим бе даже и юридически мъртъв, а той вече бе богат. Ковчегът повторно не бе отворен, след като адвокатът и десетина камериери с ярки дрехи и пистолети под мишницата го донесоха в дома му, за да бъде положен за еднодневно поклонение в неговия създаден преди десет години хол на родов барон и доколкото имаше камериери, във всяка стая на партерния етаж се помещаваше по един от тях, естествено, с пистолет, тъй че сега всеки желаещ в Джеферсън можеше да мине край ковчега, сред цветята около които се белееше едра картичка с надпис „$5500“, и да разгледа вътрешността на къщата, преди адвокатът и камериерите да отнесат покойника обратно в Ню Орлиънс, или ако не там, някъде другаде, за да го погребат. Това стана през времето, когато започваше първата година от новата война в Европа или по-скоро втората фаза на предишната, в която бе участвал вуйчо му, и до три месеца семейството трябваше да се завърне у дома. Прибраха се след по-малко от два. И той най-сетне ги видя, за пръв път, впрочем става дума само за момчето и момичето — мисис Харис не видя. Тогава не му трябваше да я види — беше слушал от майка си твърде много: знаеше как изглежда и сякаш не само я бе виждал вече, но и я познаваше не по-отскоро от майка си — слабата, тъмнокоса жена на трийсет и пет, все още с вид на момиче, тя в същност не изглеждаше доста по-възрастна от собствените си деца, навярно защото притежаваше силата или умението, каквото и да бе то, а може би дарбата, щастието, да прекара десет години сред хора, които пралеля му би нарекла коронованите глави на Европа, без дори да разбере, че е напускала околията Йокнапатофа; наистина не изглеждаше особено по-стара от децата си, просто бе по-хрисима, по-твърда, по-тиха или може би само по-мълчалива. С изключение едва на няколко пъти той повече не видя никого от тях — същото се отнася и за всеки друг, известен нему. Момчето яздеше конете, но само там, в корала или на игрището за поло, и то явно не за удоволствие, а просто за да подбере най-добрите, понеже преди да изтече и месец, в един от по-малките корали бяха разпродадени на търг всички коне освен десетина. Изглежда, той разбираше от коне, защото тези, които останаха, бяха хубави. А хората, виждали го на седлото, казваха, че умее и да язди, макар и по някакъв чудноват, чуждестранен начин с високо вдигнати колене, който бе нов за Мисисипи или поне за Йокнапатофа, която — околията — скоро дочу, че, в сравнение с ездата, той е още по-добър в нещо друго, в нещо пак непознато — узна се, че е бил най-способният ученик на някакъв прочут италиански учител по фехтовка. Сестрата виждаха да се появява от време на време в града с един от автомобилите, обикаляше магазините, както правят всички момичета, сякаш могат при всеки търговец да намерят нещо желано или най-малкото — какво да купят, независимо колко дребно ще бъде, независимо дали са отрасли в Париж, Лондон и Виена или само в Джеферсън, Мотстаун и Холиноу, щата Мисисипи. Но той, Чарлз, изобщо не видя мисис Харис тогава. Представяше си я как се движи из онази невероятна къща, която навярно бе познала единствено по топографското й разположение, ала не като призрак, защото — според него — в нея нямаше нищо призрачно. Тя бе твърде… твърде… и на края откри думата: жилава. Жилавост, да: тази твърдост, тази неуязвимост, тази кротка, мълчалива отстъпчивост, с която бе живяла десет години във великолепието на европейските столици, без дори да съзнава, че напълно се противопоставя на тяхното влияние; жена — просто хрисима, просто жилава: полъх, да речем, от стара чанта, сякаш едно от чекмеджетата в старото бюро или от старата къща упорито и непримиримо бе устояло на всички промени и превратности, не само неуязвимо, но дори несъзнаващо, че устоява на промените, настъпили в чудовищната парвенюшка гъба, и някой пътем бе дръпнал, открехнал чекмеджето — и тогава, внезапно и неочаквано, той прозря истинската схема, истинското положение на нещата: не тя бе призракът, а чудовищната къща на Харис: един дъх, един слаб полъх от чантата в онова разбъркано чекмедже и висотата на стените, величието и размахът на порталите тоз миг ставаха прозрачни и нематериални. Ала той не можа да я види тогава. Защото два месеца по-късно те отново заминаха, за Южна Америка този път, тъй като Европа бе недостъпна. Тъй че в течение на още една година до майка му и другите пет приятелки пристигаха пощенски картички и писма, в които толкова се разказваше за чужди страни, колкото ако бяха изпратени от съседната околия — сега се говореше не само за децата, но и за дома: не за чудовището, създадено от Харис, а за предишната къща, сякаш, виждайки нейното място в пространството, тя си спомняше формата й, и отделена от нея във времето, тя (къщата) продължаваше да съществува непокътната, като че просто бе жадувала и чакала да настъпи този момент; освен това тя (мисис Харис), макар вече да наближаваше четирийсетте, изглежда, повече от всякога бе лишена от склонност към непознатото, към нови преживявания и чувства. После се върнаха. Сега бяха четирима: аржентинският кавалерийски капитан бе с тях, тръгнал в търсене или преследване на нещо, но във всеки случай привлечен не от дъщерята очевидно, а от майката, и тъй порядъкът пак се обърна наопаки, понеже капитан Гуалдрес бе толкова по-възрастен от момичето, колкото баща й бе от своята невеста, ала поне в порядъка имаше последователност. Една сутрин двамата с вуйчо му пресичаха площада, с мисъл (най-малкото, що се отнася до него) за всичко друго, но не и за това, когато той вдигна поглед и я видя. Излезе прав: тя изглеждаше точно така, както знаеше, че ще изглежда, и тогава, още преди да спрат дори, той го долови: мирисът от старата чанта — лавандула, тинтява и тям подобни, — който, ще помислите, би трябвало да е отлетял яко дим при първия допир с великолепието на света, но в следващия миг осъзнавате, че мирисът, ароматът, дъхът, полъхът е силното и трайното, а тъкмо великолепието е непостоянното и превратно, проблясва и изчезва. — Това е Чарлз — представи го вуйчо му. — Момчето на Маги. Надявам се, че сте щастлива. — Моля? — рече тя. Вуйчо му повтори: — Надявам се, че сте много щастлива. И тутакси той, Чарлз, вече знаеше, че нещо не е наред, даже преди тя да отвърне: — Щастлива? — Да — потвърди вуйчо му. — Нима не го виждам на лицето ви или не би трябвало? И тогава той разбра какво не е така, както трябва: това бе вуйчо му. Изглежда, онази година, преди десетилетие, когато вуйчо му престана да говори, бе продължила твърде дълго. Защото с говоренето вероятно е също като с голфа или стрелбата с лък: човек не може да си позволи да пропусне и ден без упражнения, а изгуби ли цяла година, никога не ще възстанови удара си или точността на окото си. Стоеше там и я наблюдаваше, докато тя гледаше към вуйчо му. После се изчерви. Той забеляза как червенината се надига, запълзява и покрива лицето й подобно сянката на облак, хвърляна при преминаването му на пътя на слънчевата светлина. Сетне дори прекоси и очите й, както сянката на облака, достигне ли вода, вече не е само сянка, а самият облак, отразен — но тя не отклони погледа си от вуйчо му. После някак рязко сведе глава и вуйчо му отстъпи встрани, да й стори път. След това той се обърна, блъсна се в него и двамата продължиха, извървяха сто крачки и повече, а той все имаше чувството, че още долавя уханието. — Сър — обади се той. — Какво, сър? — отвърна вуйчо му. — Ти каза нещо. — Така ли? — Каза: „По-рядко е спокойствието.“ — Да се надяваме, че не съм — отговори вуйчо му. — Нямам пред вид спокойствието, а цитата. Но нека все пак допуснем, че съм го казал. Каква е ползата от Хайделберг и Кембридж, от Джеферсънската гимназия и училищата в Йокнапатофа, ако не обогатят човек с известна лекота на речта, която да бъде използвана при неговите безбройни обещания. Нищо чудно да не беше прав. Може би вуйчо му все пак не беше загубил онази година, също като опитният играч на голф и стрелецът с лък, които, макар да са прекъснали тренировките си и дори на пръв поглед да пропускат удар след удар и изстрел след изстрел, в крайна сметка са способни да се възстановят, и то не само възникне ли необходимост, а чисто и просто, когато пожелаят. Защото още преди да доведе мисълта си докрай, вуйчо му заговори и продължи да крачи напред — сладкодумен, непринуден, жив, непоправимо бъбрив, непоправимо разхвърлян — човек, който винаги имаше да каже нещо необикновено вярно, при това неизменно — чудновато, за почти всичко, което наистина не го засяга: — Не, ще оставим нещата така. Най-малкото, което можем да пожелаем на капитан Гуалдрес, чужденец в нашата среда, е спокойствието да не го спохожда по-рядко или изобщо да не бъде рядко. По това време хората от цялата околия познаваха капитан Гуалдрес — от разкази, но мнозина от тях — дори от личен опит. После един ден той, Чарлз, също го видя. Капитан Гуалдрес пресичаше площада, яхнал един от конете на Харис, и вуйчо му (на Чарлз) определи какво е това — не кой е човекът, нито какъв е, а какво представляват те, човекът и конят, взети заедно: не кентавър, а еднорог. Изглеждаше силен, но не така отпуснато силен от прекалено много живот, каквито бяха слугите на Харис, в него се чувстваше твърдостта на метал, на хубава стомана или бронз, консервиран, почти хермафродит. Щом вуйчо му каза това, той, Чарлз, също успя да го види: митичният кон от старата поезия, със своя единствен рог, не от кост, а от някакъв метал, толкова чудноват, траен и странен, че и най-мъдрите не знаеха името му; някакъв метал, изкован от самия зародиш на човешките мечти и желания, също и от неговите страхове, а формулата бе загубена или навярно умишлено унищожена от самия Ковач; нещо далеч по-древно от стомана или бронз и по-силно от всичкото страдание, ужас и смърт, вложени в чистото злато или сребро. Ето затова вуйчо му каза — човекът изглежда част от коня, който язди, но той, човекът, живата част от живия кон, има свое качество: двойственото създание може и трябва да умре, и ще умре, но само конят ще остави кости, след време костите ще се превърнат в прах и ще изчезнат в земята, ала човекът ще остане непокътнат и неуязвим там, където двамата са паднали. Човекът в случая беше като всеки човек. Говореше вдървен, спънат английски, невинаги ясен по смисъл, но го ползваше да разговаря с всеки, с когото и да е — скоро капитан Гуалдрес бе не само познат, а добре познат както в града, така и навред в околията. За месец-два като че успя да обходи всяко кътче в областта, докъдето може да се добере с кон; сигурно беше научил разни черни пътища, пътеки и вървища, които даже вуйчо му — на Чарлз — при ежегодните си предизборни обиколки из околията едва ли бе виждал. Капитан Гуалдрес не само опозна околията, ами си създаде и приятели сред обитателите й. Не след дълго всякакви хора взеха да ходят в имението, да посетят не Харисови, а чужденеца — гости не на жената, собственик на имота, чието фамилно име им бе известно от рождението й, както и това на нейния баща и дядо, а на чужденеца, на странника, за когото допреди шест месеца те изобщо не бяха чували и даже още цяла година сигурно нямаше да им се удава да му разбират всичко; мъже с професии, практикувани на открито, и предимно ергени: земеделци, механици, един огняр на локомотив, един строителен инженер, двама младежи от пътната служба, един професионален търговец на коне и мулета, те ходеха там по негова покана, за да яздят конете, притежание на жената, в чийто дом сам той гостуваше и чийто любовник (цялата околия бе убедена, още преди да го зърне, че интересите или поне намеренията му са насочени към по-възрастната жена, към майката, у която бяха парите. Защото той би могъл да се ожени за момичето, за дъщерята по всяко време, още в Южна Америка) вероятно вече бе станал, и чийто съпруг можеше да бъде веднага, щом пожелае: какъвто щеше да стане, когато изпита най-сетне потребност, понеже, след като бе не само чужденец, но и латинец, той водеше произхода си от безконечния род на ергена Дон Жуан и щеше да продължи да прелюбодейства дори не по собствено предпочитание, ами просто така, както леопардът се ражда петнист. След време по негов адрес се каза, че ако мисис Харис беше кон вместо човек, той щеше да се ожени за нея незабавно, и то много отдавна. Защото скоро се разбра, че конете са неговата слабост, както алкохолът, наркотикът и комарът са за други. Околията научи, че нощем сам отива в конюшните, все едно дали има луна или няма, оседлава пет-шест коня и ги язди поред до зори; същото лято той направи писта за стипълчейз, в сравнение с която изградената от Харис подхождаше за детско надбягване: отрязъци дърво или метал бяха поставени не на нивото на оградите, а с близо половин метър по-високо, хем този път не бяха кибритени клечки, ами яки греди, годни да носят покрив, както нямаше картонена бутафория, ами си бе истинска жива скала, докарана чак от източната част на Тенеси и Вирджиния. Много народ се стичаше там сега, защото наистина имаше какво да се види: човекът и конят — как се претапят, сливат, превръщат се в едно същество, сетне превалят дори тази точка, това единение: не дръзки, а предпазливи, почти физически усещащи се в този миг, когато, макар и в своя взаимно допълващ се връх, съответен на апогея на абсолюта, те трябва насилствено да се разделят и отново да станат две тела, както пилотът на ракета превключва първа, втора, трета скорост и двамата машината се устремяват към своята пределна кулминация, при което металният снаряд гръмва и изчезва, като оставя „своята“ нежна, оголена плът все така да лети на пред от другата страна на звука. Въпреки че в този случай (човекът и конят) беше обратното. Сякаш човекът знаеше, че е неуязвим неразрушим, и от тях двамата единствено конят може да се провали, и като че той бе очертал трасето и вдигнал препятствията просто за да провери къде конят в крайна сметка ще се препъне. А това, според каноните на онази земеделска и ездаческа земя бе съвсем правилно — имен но така трябваше да се язди; Рейф МакКалъм, един от постоянните зрители, който цял живот бе развъждал, отглеждал, обучавал и продавал коне и вероятно знаеше за тях повече от всеки друг в околията, потвърди същото: когато конят е в обора, отнасяй се към него все едно струва хиляда долара, ала щом го използваш за нещо необходимо или доставящо наслада и на двама ви, тогава се дръж с него така, сякаш за тия пари можеш да купиш десет такива коне. Преди около три месеца нещо друго се случи, или най-малкото се начена, за което цялата околия би трябвало да е узнала или поне да си е съставила мнение по простата причина, че става дума за единствената страна от живота на капитан Гуалдрес в Мисисипи, която той се опита да запази, ако не в тайна, то във всеки случай за себе си. Отнасяше се за кон, разбира се, щом капитан Гуалдрес бе замесен. В действителност околията дори знаеше конкретно за кой кон става въпрос: единственото животно — или одухотворено създание, добавим ли към него капитан Гуалдрес — сред онези обширни, оградени декари обработваема земя, което не принадлежеше на семейство Харис. Защото този кон бе лична собственост на капитан Гуалдрес. Купил го бе по свой избор и със свои пари, или с пари, които ползваше за свои, а самият факт, че бе закупил кон със средства — според убеждението на околията, — притежание на любовницата му, представляваше един от сполучливите ходове, ако не и най-сполучливият, които капитан Гуалдрес успя да направи и въобще би могъл да направи в северноамерикански дух. Ако беше употребил парите на мисис Харис да си спечели момиче, което, след като той бе по-млад от нея, хората непрестанно очакваха рано или късно да се случи, отвращението и презрението на околията към него щяха да бъдат надминати само от презрението към мисис Харис и срама от нея. Ала сега, като използва благопристойно нейните пари за покупка на кон, околията предварително го оправда от пръв поглед — той бе спечелил своеобразно мъжко достойнство посредством почтеност в прелюбодеянието и вярност и целомъдрие в сводничеството, на което продължи да се радва в продължение на горе-долу месец и половина, след като ходи чак до Сент Луис, купи коня и се върна, натоварил го в камиона. Беше млада кобилка — с баща някакъв прочут състезателен кон, внесен от чужбина, — която постепенно ослепяваше вследствие на нараняване, купена естествено — както смяташе околията — за разплод (което бе доказателство за хората, че тъй или инак капитан Гуалдрес намира пребиваването си в Северен Мисисипи за достатъчно важно, та да си позволи покупка поне с едногодишна стойност), понеже очевидно никой не би могъл да използва за друго една кобила, колкото и да е расова, която до дванайсет месеца щеше да бъде напълно сляпа. В което околията продължи да вярва през следващите шест седмици, дори след като откри, че той прави нещо с кобилата, а не чака просто природата да вземе своя дан, узнаха това — не какво прави с кон, а че прави нещо с него — все поради същата причина: за пръв път капитан Гуалдрес полагаше старание да прикрие едно от своите занимания с коне. Понеже този път нямаше наблюдатели, нямаше зрители не само защото онова, което капитан Гуалдрес вършеше с кобилата, ставаше нощем и обичайно в късен час, но и защото сам той молеше хората да не идват да гледат, молеше ги с онази латинска страст за благоприличие и вежливост, станали инстинктивни от съприкосновенията му с представители на неговата лесно възпламенима раса, която прозираше даже и в словесната оскъдица: — Излишно е да идвате да гледате, защото, честна дума, засега няма какво да се види. Послушаха го. Отстъпиха може би не заради латинската му честна дума, но отстъпиха. Навярно нямаше какво да се види наистина, тъй като там не можеше да става нещо кой знае какво, за което си струваше да се бие целият този път, защото само случайно минувачи, съседи, поели за дома, се озоваваха край имението в сред нощния покой и в един от коралите зад конюшните, недалеч от пътя, долавяха да се носи тропот от копита — препускаше самичък кон, отначало в тръс, сетне в лек галон и на края за кратко в кариер, след което звукът внезапно прекъсваше и абсолютна тишина се възцаряваше за няколко секунди, колкото слушащият да смогне да преброи до две, най-много до три, после бягът се възобновяваше направо в кариер, който вече отслабваше наново до галон и тръс, сякаш капитан Гуалдрес изскубваше, изтръгваше, приковаваше в една крачка животното от пълен ход в пълна неподвижност, задържаше го така за миг-два или три и отново буквално го хвърляше във вихрен бяг, като го обучаваше в нещо, никому неизвестно, освен ако не бе прав остроумният бръснар, който смяташе, че щом конят скоро ще ослепее, стопанинът му сега сигурно го дресира как да се пази от автомобилите, тръгне ли за града да си получава пенсията. — А може пък да го учи да скача — казваше бръснарят — спретнат, зализан човек с отегчено, преситено лице, с цвят като корем на риба, когото слънце огряваше поне веднъж дневно, понеже по пладне той обикновено пресичаше улицата, за да отиде от бръснарницата в денонощната гостилница, да обядва, и който едва ли бе яхал някога кон освен в беззащитното си детство, преди да добие способност да се самоотбранява. — Нощем?! — учудваше се клиентът. — По тъмно?! — Щом конят е почти сляп, как ще разбере, че е тъмно? — отвръщаше бръснарят. — Но защо ще скача с кон посред нощ? — продължаваше клиентът. — Защо ще скача с кон ли? — казваше бръснарят, като потапяше четката в легенчето с пяна. — А може би защо не с нещо друго? И това беше всичко. Безсмислено. Ако околията изобщо имаше някакво мнение за капитан Гуалдрес, то за нея той беше здравомислещ. Което — здравомислието или най-малкото практичността — се потвърждаваше от самото действие, помрачило неговия образ в очите на хората през последвалия друг етап в отношението на околията към него. Защото те вече знаеха отговора — за сляпата кобила и нощта. Той, несравнимият ездач, използваше коня не като кон, а като прикритие — той, безнравственият похитител на застаряващи вдовици, разкри целостта на своята безнравственост. Не етика — нравственост. Изобщо не бяха си правили илюзии за неговата — чуждоземска и латинска — етика, тъй че още предварително бяха приели липсата й, преди той да ги застави, преди да загатне дори. Ала те му бяха пришили, вложили нравственост — условен знак, който сега той бе потвърдил, че също не притежава, и те никога нямаше да му простят това. Ставаше дума за жена, друга жена; най-сетне хората бяха принудени да приемат онова, което — сега осъзнаха — винаги бяха очаквали от един чужденец и латинец: разбраха най-после защо е този кон, сляп кон, проумяха тропота на неговите копита и причината за препускането му късно среднощ, била доскоро загадка за всички във всеки случай не заинтересувала никого дотолкова, че да я научи. Това беше троянски кон, издирен чак в Сент Луис от чужденеца, който още едва говореше английски, и купен с лично негови пари — единственото животно, отговарящо на изискването: сляпо, благодарение на което да се обоснове приемливо за нощните отсъствия — кон, вече обучен или впоследствие дресиран от него по даден сигнал — може би някакъв, произвеждан с електричество звук, задействан от часовников механизъм на всеки десет-петнайсет минути (по това време въображението на околията се въздигна до висоти, каквито даже търговците на коне не успяват да достигнат, камо ли обикновените дресьори) — да се впуска в стремителен галоп, докато той се върне от срещата, изключи сигналното устройство и прибере коня, като го възнагради със захар или овес. Жената трябваше да е млада, разбира се, ако не бе вероятно и момиче; сигурно беше момиче, тъй като у него се усещаше някаква сурова, коравосърдечна, прозаична мъжественост, облечена в латинския церемониал и подобаваща му, както бялата папионка и фракът отиват на младия мъж и му стоят добре без видими усилия от негова страна. Ала това нямаше значение. В същност само сластолюбивите се питаха коя може да е жената. За другите, останалите, мнозинството, новата жертва не бе по-важна от мисис Харис. Те не обърнаха строгия лик на порицанието към тъй наречения съблазнител, а просто към поредния самец от леса, тръгнал да броди из равнината, сякаш родните, домашни запаси не му стигат. Когато се сещаха за мисис Харис, те се чувстваха на равна нога с нейните милиони, че дори и над тях. Мислеха си: не „горката жена“, а „горката глупачка“. Известно време, през първите месеци от онази година, след като всички заедно пристигнаха от Южна Америка, момчето редовно излизаше да язди с капитан Гуалдрес. А той, Чарлз, вече знаеше, че момчето е добър ездач, както показваше всеки път — стига да го погледате как се стреми да следва капитан Гуалдрес по трасето за стипълчейз, та да разбере какво значи истинска езда. И той, Чарлз, смяташе, че при наличието на гост с испанска кръв в дома момчето има сигурно с кого да се фехтува. Ала дали действително провеждаха двубой или не, така и не се разбра и не след дълго момчето дори престана да язди с госта или любовника на майка си, със своя предполагаем втори баща или все едно какво, тъй че сега, ако изобщо се удаваше на града да го види, това ставаше в случаите, когато пресичаше площада с мощната си спортна кола, с вдигнат гюрук и пълна задна седалка с багаж, или поел нанякъде, или на път обратно към дома. Подир тия шест месеца, след като видя момчето достатъчно отблизо, за да го погледне в очите, той щеше да помисли: _„Даже да има всичко на всичко два коня в целия свят и той да ги притежава и двата, би трябвало да ми се язди ужасно, та да изляза на езда с него, пък ако ще да се казвам и капитан Гуалдрес.“_ II Та ето тези бяха хората — марионетките, хартиените кукли, действащите лица в ситуацията, безизходицата, моралитетът, шаманската сцена — както ви допада най-много, — които тупнаха като гръм от ясно небе в скута на вуйчо му в десет часа една мразовита вечер, месец преди Коледа, и всичко, каквото вуйчо му намери за подходящо или почувства желание или дори необходимост да стори, бе, да се върне при шахматната дъска, да премести пешката си и да рече „играй“, сякаш изобщо нищо не се е случило — нищо, което да заслужава не само да бъде пренебрегнато, но даже отхвърлено, отречено. Ала той не правеше ответния си ход. И повтори твърдоглаво: — Заради парите. Вуйчо му също повтори, отново рязко, кратко, дори грубо: — Пари? Какво го интересуват това момче парите? Навярно ги ненавижда, вбесява се всеки път, щом трябва да пъхне пачка банкноти в джоба си, просто защото иска да купи нещо или да замине някъде. Ако беше само заради парите, никога нямаше да узная за тая работа. Той не би нахълтал тук в десет часа вечерта, за да хвърли в лицето ми първо един царски указ, после лъжа и на края заплаха, единствено с цел да попречи на майка си да се омъжи за човек без пари. Дори този човек да няма пукната стотинка, което едва ли е вярно за капитан Гуалдрес. — Добре — рече той, съвсем твърдоглаво. — Той не иска нито майка му, нито сестра му да се омъжи за този чужденец. Само това, че капитан Гуалдрес не му е приятен, е повече от достатъчно. Сега вуйчо му наистина бе свършил да говори, седеше срещу него, помежду им шахматната дъска, и чакаше. Тогава той откри, че вуйчо му го наблюдава настойчиво, замислено и доста остро. — Да, да… — каза вуйчо му — е, да, да… — като не отделяше поглед от него, додето той установи, че не е забравил как да се изчервява. Но досега би трябвало да е свикнал с това или най-малко с факта, че вуйчо му все пак може да си го припомни, независимо дали в момента е изхвръкнало от главата му или не. Ала ако не друго, поне не сложи оръжие: вдигнал открито чело, поруменял горещо, твърдо устояваше на настойчивия взор на вуйчо си, като отново не пропусна да отговори: — Да не говорим, че домъкна сестра си чак дотук, за да я накара само и само да каже една лъжа. Вуйчо му продължаваше да го гледа вече не скептично, нито дори изпитателно, просто го гледаше. — Защо — поде вуйчо му — тези седемнайсетгодишни… — Осемнайсет — поправи го той. — Или почти. — Добре — прие вуйчо му. — Защо тези осемнайсетгодишни, или почти осемнайсетгодишни, хора са толкова убедени, че стогодишни старци като мен са неспособни да възприемат, да оценят или даже да си спомнят онова, което младите разбират под страст и любов? — Може би защото старите вече са неспособни да определят разликата между това и елементарното благоприличие, което изисква да не влачиш сестра си шест мили път в десет часа вечерта сред декемврийския мраз, та да я заставиш да каже една лъжа. — Прието — отвърна вуйчо му. — Туше! Става ли? Защото аз познавам един стогодишен старец на петдесет, който не би подценил нищо у седемнайсет-, осемнайсет-, деветнайсет-, а в същност и у шестнайсетгодишните, а най-малко страстта и любовта, благоприличието или влаченето на собствената ти сестра шест или двайсет и шест мили посред нощ, за да я накараш да каже лъжа, да разбие сейф или да извърши убийство — щом си бил принуден да го направиш… Тя не е трябвало да идва, във всеки случай не видях да е с белезници. — Но тя дойде — рече той. — И излъга. Отрече между двама им с капитан Гуалдрес да е имало годеж. Обаче щом ти я попита очи в очи дали го обича, тя каза „да“. — И беше изхвърлена от стаята за това — добави вуйчо му. — Сиреч, когато каза истината — способност, която между другото също се наблюдава у седемнайсет-, осемнайсет– и деветнайсетгодишните, стига да имат практически подтик да прибягнат до нея. Двамата довтасаха тук с добре изрепетирана лъжа, която трябваше да ми внушат. Обаче тя загуби самообладание. Тъй че всеки от тях се опита да използва другия за постигане на някаква цел. Само че не на една и съща цел. — Но във всеки случай и двамата се отказаха, щом видяха, че нищо не излиза. Той се отказа твърде бързо. Хем тъй рязко, както и започна. За момент си помислих, че ще я изхвърли във вестибюла, все едно че е парцалена кукла. — Вярно — рече вуйчо му. — Твърде бързо. Веднага щом усети, че не може да разчита на нея, той се отказа от първоначалния план, за да опита нещо друго. А тя се отказа веднага, щом започна да се убеждава или че той й се изплъзва, или че аз няма да лапна въдицата и затуй може би и аз ще й се изплъзна. Ето защо вече сигурно са решили да опитат нещо друго, а това не ми харесва. Защото те са опасни. Опасни са не защото са глупави — глупостта (извинявам се) е естествено явление за тази възраст. А защото никога не са имали до себе си някой, към когото да хранят уважение, от когото да изпитват страх или на когото да вярват, за да им каже, че са млади и глупави. — Играй! И това като че бе всичко, що се отнася до вуйчо му — очевидно бе, че поне по този въпрос да измъкне нещо повече от него не ще му се удаде. Изглежда, това наистина беше всичко. Той игра. Ход, замислен отдавна, още преди вуйчо му да открие своя — отброяваше времето подобно на авиаторите в непрекъсната последователност, без интервали, защото на него не бе му се наложило, както на вуйчо му, да се приземи, докато отблъсне отряд нашественици и сетне пак да се вдигне във въздуха. С коня си едновременно заплаши царицата и топа на противника. Тогава вуйчо му пожертва пешката, която само той, Чарлз, изглежда, бе убеден, че никой не е забравил, направи своя ход, сетне игра вуйчо му, след което, както обикновено, партията свърши. — Трябваше да ти взема царицата още преди двайсет минути, когато имах възможност, а топа да оставя — забеляза той. — Винаги — отвърна вуйчо му и взе да отделя фигурите по цвят, докато той, Чарлз, посегна към кутията, оставена върху долната преграда на етажерката за тютюн. — Но не би могъл да ги вземеш и двете, без да направиш два хода. Конят може да прескача по две полета наведнъж, може дори да се движи в две посоки едновременно, ала не може да играе два пъти поред… — допълни вуйчо му и заизбутва черните фигури по дъската към него. — Ще взема белите този път, пък ти опитай с черните. — Минава десет — рече той — Наближава десет и половина. — Толкова — каза вуйчо му, като захвана да реди черните фигури. — Често е толкова. — Струва ми се, че май ще трябва да си лягам — забеляза той. — Май ще трябва — отвърна вуйчо му, все така прям и любезен. — Няма да имаш нищо против, ако аз остана още малко, нали? — Може би тогава ще стане по-интересна партия — отговори той, — като играеш срещу себе си, поне ще се разнообразяваш с изненадите от грубите грешки на своя противник. — Стига, стига — рече вуйчо му. — Нали казах туше? Все пак подреди фигурите, без значение дали ще играеш или не. Това бе всичко, което той знаеше тогава. Дори не подозираше, че има още. Ала научи бързо — или навакса бързо. Този път най-напред дочуха стъпките — лекото, остро, крехко, насечено потропване, характерно за походка на момиче — да отекват във вестибюла. За времето, прекарано в жилището на вуйчо си, той вече бе разбрал, че в къща или въобще в постройка, където се помещават поне две повече или по-малко отделни домакинства, човек изобщо не е в състояние наистина да долови шум от стъпки. Затова в същия миг осъзна(преди тя да почука, дори преди вуйчо му да каже: „Сега е твой ред да закъснееш с отварянето на вратата.“), че не само вуйчо му през цялото време е бил уверен в нейното повторно идване тук, но и самият той. Само дето отначало помисли, че момчето бе я пратило да дойде пак; и едва след това се зачуди как е сполучила да се отърве от него толкоз бързо. Тя имаше вид, като да бе тичала непрекъснато оттогава, поспря за миг на вратата, щом той я отвори, прихванала с една ръка коженото палто при гърлото си, а под него на дипли се спускаше дългата й бяла рокля. Може би на лицето й още се четеше предишният ужасно в очите й вече нямаше нищо смаяно. Дори го погледна този път открито, докато преди, доколкото бе способен да определи, тя изобщо не разбра, че той е в стаята. Сетне отмести поглед от него. Мина напред и бързо прекоси помещението по посока към вуйчо му, застанал (този път) прав до шахматната дъска. — Трябва да ви видя насаме — рече тя. — Насаме сме — отвърна вуйчо му. — Това е моят племенник Чарлз Малисън. — Вуйчо му придърпа единия от двата стола край шахматната дъска. — Седнете. Ала тя не мръдна от мястото си. — Не, сам! — Ако не можете да кажете истината пред трима, вероятно няма да успеете и пред двама — забеляза вуйчо му. — Седнете. Отново не направи никакво движение. Той, Чарлз, нямаше как да зърне лицето й, понеже тя стоеше с гръб към него. Но гласът й се бе променил напълно. — Добре. Пристъпи към стола. После отново спря, вече наведена да седне, извърна се и хвърли поглед към вратата, сякаш не само очакваше да чуе стъпките на брат си във вестибюла, а дори бе готова да изтича до входа и да огледа улицата дали не се задава. Ала тази пауза едва ли трая и миг — тя седна, отпусна се на стола в онази внезапна вихрушка от поли и чорапи, както сядат всички момичета, като че техните стави са свързани другояче и на различни места от мъжките. — Мога ли да запуша? — попита тя. Но преди вуйчо му да посегне към кутията цигари, които лично не пушеше, тя вече бе извадила отнякъде — вместо платинена, инкрустирана със скъпоценни камъни табакера, както сигурно очаквате — една-единствена цигара, превита и намачкана, с рехав тютюн, като да бе стояла забравена с дни в джоба й, хвана китката си с другата ръка, сякаш да я закрепи, и поднесе цигарата към клечката кибрит, запалена от вуйчо му. После изпусна струйка дим, остави цигарата в пепелника и прибра ръцете си в скута, не свити в юмрук, просто ги положи изопнати, дребни и неподвижни върху тъмната козина на палтото. — Той е в опасност — рече тя. — Боя се. — Аха — кимна вуйчо му. — Брат ви е в опасност. — Не, не — почти раздразнено реагира тя. — Не Макс, Себас… капитан Гуалдрес. — Разбирам — каза вуйчо му. — Капитан Гуалдрес е в опасност. Чувах, че яздел много, макар лично никога да не съм го виждал на седлото. Тя взе цигарата, отривисто дръпна два пъти, сетне я смачка в пепелника, прибра ръката си обратно в скута и отново отправи поглед към вуйчо му. — Вижте — поде тя, — аз го обичам. Казах ви вече. Но това е, нещо естествено. Просто едно от ония неща, които човек не може да предотврати. Мама първа го забеляза или може би той — нея. Така или иначе те са от едно поколение. Докато аз… Се… капитан Гуалдрес е с цели осем или десет години по-възрастен от мен, навярно и повече. Все едно. Защото това няма значение. Важното е, че той се намира в опасност. И макар да ме пренебрегна заради мама, аз не искам да му се случи нищо лошо. Най-малкото не искам брат ми да отиде в затвора след това. — Още повече затварянето му не ще поправи извършеното — вметна вуйчо му. — Съгласен съм с вас: далеч по-добре е да отиде в затвора преди това. Тя се втренчи във вуйчо му. — Преди? Преди какво? — Преди да извърши това, заради което би могъл да отиде в затвора — обясни вуйчо му с онзи любезен, прям, пъргав, невероятен тон, който придаваше не само аромат на прозрение, но и своего рода необоримо здравомислие и на най-фантастичната приумица. — О! — възкликна тя. Втренчи се във вуйчо му. — А как ще бъде затворен? Поне доколкото разбирам от право аз: не можеш да вкараш никого в затвора само заради това, което възнамерява да стори. Пък и да може, брат ми просто ще даде на някой мемфиски адвокат двеста-триста долара и на другия ден ще бъде свободен. Не е ли така? — Дали е така? — отвърна вуйчо му. — Интересно какъв къртовски труд ще трябва да положи този адвокат срещу триста долара. — Това няма да помогне изобщо, нали? — продължи тя. — Изгонете го от страната. — Да изгоня брат ви? — запита вуйчо му. — Къде? Защо? — Престанете — рече тя. — Престанете. Нима не знаете, че ако имах при кого друг да отида, нямаше да бъда тук сега. Изгонете Себ… капитан Гуалдрес. — Аха — каза вуйчо му. — Капитан Гуалдрес. Боя се, че емиграционните власти не притежават нито волята за успех, нито размаха на мемфиските тристадоларови адвокати. Ще трябва да минат седмици, че и месеци, додето го депортират, а ако вашите опасения са основателни, и два дни забавяне ще бъде много. Мислите ли, че брат ви ще стои със скръстени ръце през цялото време? — Искате да кажете, че вие, околийският прокурор, не сте в състояние да го задържите някъде затворен, докато Себастиян напусне страната, така ли? — Кого да задържа? Затворен къде? Тя отмести поглед от вуйчо му, макар и без да направи никакво движение. — Мога ли да запаля още една цигара? — попита. Вуйчо му й предложи да си вземе от кутията на масата, поднесе клечка кибрит и тя се облегна обратно на стола, като засмукваше отривисто тютюневия дим и едновременно с това заговори, все още без да поглежда вуйчо му. — Вижте — започна тя, — когато нещата между него и Макс се влошиха много и когато на края разбрах, че Макс го мрази толкова силно, че просто няма как от това да не излезе нещо лошо, аз придумах брат ми да се съгласи… — … да пощади годеника на майка ви — допълни вуйчо му. — Вашия бъдещ втори баща. — И така да е — отвърна тя през начесто изпусканите струи дим, хванала цигарата с два пръста, чиито нокти бяха оформени и лакирани. — Но между него и майка ми нямаше нищо установено, ако изобщо е имало нещо за установяване. Във всеки случай не мама бе човекът, който искаше да се установи каквото и да било за това, понеже… О, той винаги щеше да има конете или поне пари, та да купи нови, без значение коя от нас… — Продължи да пуши припряно, без да спира поглед нито на вуйчо му, нито някъде другаде. — И щом разбрах, че рано или късно Макс ще го убие, ако не се предприеме нещо, аз се спогодих с Макс да почака двайсет и четири часа, за да дойдем двамата при вас и да ви склоним да го върнете обратно в Аржентина… — … където той нямаше да разполага с нищо друго освен с капитанската си заплата — добави вуйчо му. — И после вие щяхте да го последвате. — Да — съгласи се тя. — Така е. Затова дойдохме при вас и тогава видях, че вие не ни вярвате и няма да си помръднете пръста, тъй че единственото, което успях да измисля, бе да накарам Макс заедно с вас да разбере, че и аз го обичам, след което очаквах той някак да реагира, та да повярвате, че не говори празни приказки. Макс така и стори, намеренията му са сериозни, той е опасен и вие трябва да ми помогнете. Трябва. — Но и вие трябва да направите нещо — каза вуйчо му. — Трябва да почнете да говорите истината. — Истината говоря. — Но има още. На какво се дължи враждата между брат ви и капитан Гуалдрес? Обаче, както се казва, без да предъвквате нищо този път. За секунда тя изгледа вуйчо му през буйните кълба тютюнев дим. Цигарата вече бе изгоряла съвсем, чак до лакираните й нокти. — Прав сте — рече тя. — Не е заради парите. За него парите не означават нищо. Има достатъчно и за Се… за всички нас. Не е дори заради майка ми. Работата е там, че Себастиан винаги го побеждава. Във всичко. Себастиан дойде при нас, без да има даже личен кон, Макс наистина язди отлично, но Себастиан е по-добър от него, и то върху гърба на собствените му коне, същите коне, за които Макс знае, че Себастиан ще притежава, стига мама да отиде пред олтара и да каже „да“. Ученик като Макс Паоли не бе имал от години, ала един ден Себастиан хвана ръжена и в импровизирания двубой сполучливо парира два напада, след което Макс изтръгна гумения предпазител и с голо острие налетя срещу него, а Себастиан, използвайки ръжена като сабя, изби рапирата от ръката му, преди някой да успее да задържи брат ми… Дишаше не чак тежко, но учестено, припряно, почти задъхано, като все се мъчеше да всмукне дим от фаса, който не би бил вече годен за пушене; даже и ако ръката й бе достатъчно спокойна, та да го държи стабилно; седнала сгушена в стола, потънала в облак от бял тюл, атлаз и богат, тъмен, плътен блясък на убити зверчета, тя изглеждаше не толкова изнурена, колкото фина и крехка, и дори не толкова крехка, колкото хладна, мимолетна, подобно някое бледо, ранно пролетно цвете, разцъфнало в снега и леда, преди да му е дошло времето, и обречено да загине пред очите ви, без да съзнава, че умира, без да изпитва никаква болка. — Това беше след това — каза вуйчо му. — Кое? След кое? — Което стана — отвърна вуйчо му. — Дойде по-късно. Не можеш да пожелаеш смъртта някому само защото е по-изкусен от теб на седлото и по-умело върти рапирата. Най-малкото не предприемаш никакви стъпки, за да превърнеш желанието в дело, нали? — Не — каза тя. — Да — каза вуйчо му. — Не. — Да. Тя се пресегна и постави фаса в пепелника тъй предпазливо, сякаш беше яйце или може би капсула с нитроглицерин, след което зае предишното си положение, като ръцете й сега лежаха в скута, без дори да са захлупени, а с открити длани. — Добре — примири се тя. — Опасявах се от това. Смятах… знаех си, че няма да останете удовлетворен. Става въпрос за жена. — А… — чу се от вуйчо му. — Мислех, че казаното дотук ще ви задоволи — рече тя отново с променен глас, за трети пореден път, откак бе влязла в стаята преди десет минути. — Живее на около две мили от задната врата на къщата ни. Дъщеря на фермер… О, да! — додаде. — Известно ми е и това: Скот, Харди или някой друг там е писал преди триста години: младият господар на феодалното имение и крепостните селяни: droit du seigneur* и тям подобни. Само че този път е иначе. Защото Макс й е дал пръстен. — Сега ръцете й лежаха върху страничните облегалки на стола, наново захлупени, и тя вече не гледаше вуйчо му. — Съвсем, съвсем иначе. По-добре, отколкото Харди и Шекспир биха могли да го измислят. Понеже този път участват двама джентълмени: не само богатият млад граф, но и младият чуждестранен приятел на графа или във всеки случай негов гост: мургавият романтичен рицар от чужбина, който е по-добър от младия граф в ездата на графските коне, а сетне дори избива рапирата от ръката на младия граф с ръжен. Додето на края не му остава нищо друго, освен да препуска нощем с кон до под прозореца на приятелката на младия граф и да изсвири… Момент! — рече тя. [* Правата на синьора (фр.). — Б.пр.] Изправи се. Още не бе стъпила на крака, когато вече ходеше. Прекоси стаята, рязко натисна бравата и преди той да успее дори да мигне, токовете й затракаха остро и отсечено във вестибюла. Сетне входната врата хлопна с трясък. А вуйчо му продължаваше да стои неподвижен на мястото си, загледан в зейналата врата. — Какво? — опомни се той. — Какво става? Ала вуйчо му не отговори — не откъсваше поглед от вратата и после, преди вуйчо му да намери време за отговор, двамата чуха отново шума от входната врата, последван от високото ясно потракване на дамски токове във вестибюла, два чифта този път, след което момичето Харис влезе забързано, прекоси помещението, отметна ръка назад и рече: — Ето я! Продължи, без да спира, завъртя се и седна наново, докато той и вуйчо му впериха очи в новопристигналото момиче — местна девойка, чието лице той бе зървал в града през съботните дни, ала това бе единственото, което би могъл да каже за нея, понеже всички местни момичета си приличаха, начервени и гримирани, понякога и с маникюр, облечени в дрехи от „Сиърс“ и „Роубък“, които не изглеждаха като да са от „Сиърс“ и „Роубък“, а в някои случаи наистина не бяха от „Сиърс“ и „Роубък“, макар и да имаха гарнитура от визон за хиляда долара; девойка на години горе-долу колкото момичето Харис, но не толкова стройна и изтънчена, все пак със здраво телосложение, каквото имат селските момичета, с тъмна коса и черни очи, които го изгледаха за секунда и сетне се насочиха към вуйчо му. — Влезте — подкани я вуйчо му. — Аз съм мистър Стивънс. Вашето име е Мосъп, нали? — Не, сър — отвърна момичето. — Майка ми е Мосъп. Баща ми се казва Хенс Кейли. — У нея е пръстенът — обади се момичето Харис. — Накарах я да го вземе, защото знаех, че няма иначе да повярвате, както и аз не повярвах, когато разбрах. Не я обвинявам, че не го носи. И аз не бих носила пръстена на човек, казал ми това, което Макс й е казал. Момичето Кейли се втренчи за около минута в момичето Харис — поглед прям, черноок, немигащ и доста хладен, — докато момичето Харис взе нова цигара от кутията, макар че този път никой не й запали. После момичето Кейли отново погледна вуйчо му. Засега очите й не издаваха нищо. Бяха просто бдителни. — Никога не го слагам — подхвана тя, — заради баща ми. Той няма добро мнение за Макс. И аз дори не мисля да задържам този пръстен — ще му го върна веднага, щом успея да го видя. Защото не смятам… Момичето Харис издаде звук. На него не му прозвуча като възклицание, което тя би могла да усвои в швейцарски пансион. Момичето Кейли я удостои с още един от своите твърди, чернооки, изпитателни погледи. Ала очите й все още не издаваха нищо. После отново погледна вуйчо му. — Не ми е криво за това, което той ми каза. Само че не ми хареса начинът, по който го каза. Може би за момента това бе единственият начин, по който можеше да го каже. Но той бе длъжен да е в състояние да измисли друг начин. Аз съвсем не се подразних заради това, че е почувствал необходимост да го каже. — Ясно — рече вуйчо му. — Тъй или иначе нямам нищо против, щом му се е наложило да го каже. — Ясно — повтори вуйчо му. — Но той не беше прав. Още от самото начало не беше прав. Той сам пръв каза, че сигурно ще е по-добре да не нося пръстена засега на места, където хората може го забележат. Дори не ми остана време да го предупредя, че ще се погрижа татко да ле разбере, че имам пръстена му… Момичето Харис издаде пак същия звук. Този път момичето Кейли спря, плавно извърна глава и я изгледа в продължение на пет-шест секунди, докато момичето Харис седеше с незапалена цигара между пръстите си. После момичето Кейли отново погледна вуйчо му. — Та именно той каза, че е по-добре да не се сгодяваме освен тайно. Тъй че, след като нямаше да бъда сгодена явно, не виждам причина защо капитан Голдез… — Гуалдрес — поправи я момичето Харис. — Голдез… — повтори момичето Кейли и продължи мисълта си: — или който и да е друг да не дойде у дома, да седне на нашия пруст и да разговаря с нас. Обичам да яздя коне без пришки от хамут, просто така, за разнообразие, та когато той докарваше кон и за мен… — Как си могла да видиш в тъмното, че няма пришки? — запита момичето Харис. Сега момичето Кейли все така плавно обърна към нея цялото си тяло и се втренчи в лицето и. — Какво? Какво каза? — Хей! — обади се вуйчо му. — Престанете! — Ех, стари глупако — заговори момичето Харис. Дори не погледна вуйчо му. — Да не мислиш, че някъде ще се намери мъж освен такива като тебе, с единия крак в гроба, който всяка нощ да прекарва половината си време в самотна езда нагоре-надолу из пусто игрище за поло? Тогава момичето Кейли тръгна. Запъти се бързо, като се приведе, вървейки, повдигна краищата на полата си, измъкна нещо от чорапа и спря пред стола и ако това, което бе извадила, беше нож, двамата с вуйчо му пак щяха да се намесят твърде късно. — Стани! — каза тя. — Какво? — попита този път момичето Харис и вдигна поглед, поднесла незапалената цигара пред устните си. Момичето Кейли повече не продума. Само се залюля назад върху токовете си, гъвкава и също масивна, извъртя десница, а вуйчо му се спусна с вик: „Стой! Стой!“, но тя вече бе замахнала и удари момичето Харис през лицето и, наедно с цигарата и ръката, която я държеше — момичето Харис се разтърси на стола, после възобнови предишното си положение, между пръстите й увисна прекършена цигарата, на лицето й изби тънка дълга драскотина; сетне се появи и самият пръстен, претърколи се святкащ по предницата на нейното палто и тупна на пода. Момичето Харис се втренчи за миг в цигарата. После отправи поглед към вуйчо му. — Тя ми удари шамар! — Видях — отвърна вуйчо му. — Тъкмо се канех сам да сторя същото… Тогава той, Чарлз, скочи, налагаше се: момичето Харис излетя от стола, а другата вече отново се залюляваше на токовете си. Ала вуйчо му стигна пръв, добра се този път между тях и ги разблъска встрани, всяка с по една ръка, след което и двете отведнъж се разридаха, захълцаха точно като две тригодишни деца, хванали се за косите, докато вуйчо му ги погледа за момент, после се наведе и вдигна пръстена. — Достатъчно — рече вуйчо му. — Престанете. И двете. Идете в банята и се измийте. Там, през онази врата. — Сетне, щом видя, че тръгват едновременно, бързо добави: — Не заедно! Една по една. Вие първа. — Кимна към момичето Харис. — Ако искате стипца, има в шкафчето, страхувай се да не те хване бяс повече, отколкото само да вярваш, че съществува. Заведи я, Чик. Но тя вече бе влязла в банята. Момичето Кейли стоеше и бършеше носа си с опакото на ръката, додето вуйчо му не й подаде носната си кърпа. — Съжалявам — изгъгна, подсмърчайки тя. — Но не биваше да ме предизвиква. — Не биваше да е способна да ви предизвика — поправи я вуйчо му. — Предполагам, че ви е държала през цялото време да чакате в колата. Дошла е у вас и ви е взела. Момичето Кейли изчисти носа си в кърпата. — Да, сър — потвърди тя. — В такъв, случай ще трябва да я закараш до тях — отправи вуйчо му към него тези думи, без да се обръща назад. — Те двете не могат… Ала момичето Кейли бе вече по-добре. Почисти хубаво първо дясната си ноздра, сетне лявата и понечи да върне кърпата на вуйчо му, когато ненадейно спря и ръката й като прекършена падна до тялото. — Ще се приберем заедно — рече тя. — Не ме е страх от нея. Дори да не ме закара по-далеч от тях, оттам до нас остават само две мили. — Добре — каза вуйчо му. — Вземи. Подаде й пръстена. Голям диамант бе закрепен върху него; не беше пострадал от падането. Момичето Кейли дори не го погледна, преди да отвърне: — Не го искам. — Аз също — каза вуйчо му. — Но ти дължиш на себе си благородството да го върнеш със собствената си ръка. Тя взе пръстена, след малко момичето Харис излезе от банята и момичето Кейли на свой ред отиде да се измие, като продължаваше да стиска носната кърпа. Момичето Харис отново изглеждаше добре, върху драскотината лъщяха следи от стипца и сега тя наистина извади платинена, инкрустирана със скъпоценни камъни, макар и не табакера, а пудриера. Не отправи поглед към никого. Вместо това се заоглежда в огледалцето, вградено в капачето на пудриерата, да довърши тоалета си. — Дължа ви извинение, предполагам — рече тя. — Но смятам, че юристите се натъкват на какво ли не в своята професия. — Мъчим се да предотвратяваме кръвопролития — забеляза вуйчо му. — Кръвопролития… — повтори тя. Тогава забрави и за лицето си, и за платинената пудриера, дързостта и самочувствието й изчезнаха и когато погледна вуйчо му, страх и ужас отново се четяха в очите й и той разбра, че каквото и да мислеха двамата с вуйчо му по въпроса какво би могъл, възнамерява или има вероятност да извърши брат й, тя най-малкото изобщо не се съмняваше в неговите намерения. — Вие трябва да направите нещо — добави. — Трябва. Ако знаех при кого друг да отида, никога нямаше да ви безпокоя. Но аз… — Казахте, че той се е договорил с вас да не предприема нищо в течение на двайсет и четири часа — прекъсна я вуйчо му. — Смятате ли, че ще продължи да държи на думата си, или и той ще постъпи като вас — тоест ще опита някакъв свой ход зад гърба на другия? — Не зная — отвърна тя. — Ако успеете само да го заговорите, докато аз… — Което не мога да сторя, както не мога да депортирам капитан Гуалдерс за една нощ. В същност защо не го изгоните сама? Казахте, че… Сега към ужаса на лицето й се прибави и отчаяние. — Не мога. Опитах. Може би в крайна сметка мама е по-мъжествена от мен. Дори се помъчих да го предупредя. Но той е като вас: също не вярва, че Макс е опасен. Каза, че значело да бяга от дете. — Точно това значи — рече вуйчо му. — И тъкмо заради това. — Тъкмо заради кое? — Нищо, нищо. Вуйчо му отклони поглед от нея, не се вгледа в никого, изобщо не гледаше в нищо, доколкото той можеше да определи, просто стоеше там и търкаше кокалчето на палеца си о огнището на лулата от царевичен кочан. Тогава тя се обади: — Мога ли да изпуша още една цигара? — Защо не? — отвърна вуйчо му. Тя си взе цигара от кутията и този път той й запали — заобиколи вуйчо си, за да стигне до етажерката за тютюн и като пристъпи предпазливо сред изпопадалите на пода шахматни фигури, драсна клечката кибрит, когато момичето Кейли влезе и също без да погледне никого, рече на вуйчо му: — При огледалото я оставих. — Кое? — Носната ви кърпа — отвърна момичето Кейли. — Изпрах я. — О… — каза вуйчо му, а момичето Харис се обади: — Само да му говорите, няма да помогне въобще. Вече се опитахте веднъж, сам знаете. — Не си спомням — отговори вуйчо му. — Не мога да се сетя да съм чул нещо друго освен неговия глас. Но вие сте права, че от говорене полза няма. Мисля, че цялата тази история е започнала, защото някой вече е говорил прекалено много. Но тя дори не го слушаше. — Освен това никога не ще ни се удаде да го доведем отново тук. Затуй ще трябва да дойдете у нас… — Лека нощ — каза вуйчо му. Тя изобщо не го чу. — … утре сутринта, преди да е станал и излязъл. Ще ви позвъня по телефона по-рано, за да ви кажа кога ще е най-подходящо. — Лека нощ — повтори вуйчо му. Тогава си тръгнаха: през вратата на всекидневната, като я оставиха отворена, разбира се, по-точно момичето Харис я остави, макар че, когато той отиде да я затвори, момичето Кейли тъкмо се обръщаше да стори това, но щом видя, че е изпреварена, продължи нататък. Хвана дръжката на бравата и почна да затваря, ала в същия момент вуйчо му се обади: — Почакай! Задържа вратата и двамата чуха острия, отсечен тропот на дамски токчета да прекосява вестибюла, последван — не ще и дума — от хлопването на външната врата. — Така смятахме и предишния път — забеляза вуйчо му. — Иди да провериш. Но те си бяха отишли. Застанал на входа в бистрия, мразовит, безветрен декемврийски мрак, той чу рева на форсирания двигател и проследи как грамадният мощен спортен автомобил полетя с почти пълна скорост, съпътстван от жестоко скърцане на гуми по паважа, сетне сви зад близкия ъгъл, стоповете изчезнаха от погледа му също така бързо, и дълго, след като колата би трябвало да е прекосила площада, на него му се струваше, че все още долавя мирис на изгоряла гума. После той се върна отново във всекидневната, където вуйчо му седеше сред разпилените фигури и пълнеше лулата си. Продължи, без да спира, вдигна шахматната дъска и я постави обратно на масата. За добра участ схватката се бе завързала от другата страна, та ни една от фигурите не беше стъпкана. Той ги събра, както лежаха пръснати около краката на вуйчо му, подреди ги на дъската и дори придвижи дамската си пешка две полета напред, според класическия дебют, на който вуйчо му държеше. Вуйчо му все още пълнеше лулата. — Значи, в края на краищата хората излязоха прави за капитан Гуалдрес — подметка той. — Зад цялата работа стои момиче. — Какво момиче? — сряза го вуйчо му. — Нима едната от тях не пропътува тази вечер на два пъти по шест мили само и само да ни даде недвусмислено да разберем, че тя желае да свърже името си с капитан Гуалдрес независимо при какви условия; а пък другата прибягна до шамари не само за да опровергае клеветите — та тя дори името му не може да произнесе! — О… — рече той. Но не продължи. Дръпна стола и седна. Вуйчо му го наблюдаваше. — Добре ли спа? — попита. И този път той не схвана веднага, но не му оставаше нищо друго, освен да чака, защото единственият случай, при който вуйчо му категорично отказваше да дешифрира своя духовитост, бе, когато тя наистина бивате духовита и интелигентна — и никога, ако в остроумието му имаше само острота. — Преди половин час беше тръгнал да си лягаш. Не можех да те спра. — И за малко да изпусна нещо — отвърна той. — Този път нямам намерения да рискувам. — Тази вечер няма да има нищо повече за изпускане. — Мислех и за това — рече той. — Онова момиче Кейли… — … вече си е благополучно у дома — прекъсна го вуйчо му, — където, надявам се и вярвам, ще остане. Същото се отнася и за другата. Играй сега. — Играх. — Тогава играй пак — каза вуйчо му, като повтори хода на бялата пешка. — И внимавай какви ги вършиш този път. Смяташе, че внимава и преди, и сега, винаги, по всяко време. Ала в резултат на цялото си внимание в момента, изглежда, единствено успя да разбере по-рано от обикновено, че и тази партия ще завърши точно като предишната, когато вуйчо му внезапно разчисти дъската и подреди една комбинация с коне, топове и две пешки. — Е, това вече не е игра — възрази той. — Нищо, в което се отразява и сетне се потвърждава цялата човешка страст, надежда и лекомислие, никога не е било само игра — отвърна вуйчо му. — Играй! Този път беше телефонът, знаеше, че сега е негов ред на телефона, и дори знаеше какво ще извести той, без да е необходимо да слуша разговора, който не отне много време на вуйчо му: — Да? На телефона… Кога?… Ясно. Щом се прибрахте в къщи, научихте, че той си събрал нещата, качил се в колата и казал, че отива в Мемфис, така ли?… Не, вижте, никога не съветвайте лекар какви лекарства да предпише, нито пък канете пощальон на разходка. И вуйчо му върна слушалката на мястото й и без да вдига ръка от телефона, седна там, без да направи каквото и да е движение, без да диша очевидно, без дори да потрива палец о огнището на лулата — остана така толкова дълго, че той вече се канеше да заговори, когато вуйчо му отново вдигна слушалката и поиска номера (връзката не се забави) на Робърт Марки, мемфиски адвокат и местен общественик, който бе колега на вуйчо му от Хайделберг: — Не, не на полицията; те не могат да го задържат. А и сам не искам такова нещо; идеята ми е да бъде следен, тъй че да не напусне Мемфис, без аз да разбера. Един опитен частен детектив нека го държи под око, без той да усети — освен ако не се опита да напусне Мемфис… Какво? Никога наистина не съм санкционирал действително проливане на кръв, най-малкото при наличие на свидетели… Да, докато дойда и сам се заема с него, може би утре или в други ден… В хотела… Само един е: „Гринбъри.“ Нима познаваш мисисипец, който да знае, че съществуват и други? (Което беше самата истина: в северната част на Мисисипи имаше лаф, че щатът започва от фоайето на хотел „Гринбъри“)… Под чуждо име? Той? Последното нещо, от което бяга, е публичната известност. Вероятно ще извести всички вестници, та да бъде сигурен, че имат името и точното му местонахождение, и ще ги публикуват… Не, не, само ми телеграфирай сутринта да знам, че го държиш под надзор, и не го изпускай из очи, додето не ти се обадя пак. Вуйчо му затвори телефона и се изправи, ала не се върна при шахматната дъска, ами се запъти към вратата, отвори я и спря, хванал дръжката, докато най-сетне той загря. Стана и взе книгата, с която бе тръгнал да си ляга още преди три часа. Но не се стърпя да не заговори и този път вуйчо му отговори. — Какви са в същност намеренията ти спрямо него? — Никакви — отвърна вуйчо му. — Чисто и просто искам да знам със сигурност, че той е в Мемфис и че стои там. Както и ще стори; желанието му е аз и останалият свят да бъдем убедени, че той благополучно и безобидно пребивава в Мемфис или където и да е другаде освен в Джеферсън, Мисисипи — нещо, което желае десет пъти повече, отколкото аз държа да го зная. Ала той отново загря бавно; трябваше да попита. — Алиби — отговори вуйчо му. И пак въпрос. — За това, което замисля да направи — за номера, който е изобретил, за да сплаши годеника на майка си дотам, че да го застави да напусне страната. — Номер? — за трети път зададе въпрос той. — Какъв номер? — От где да знам? — рече вуйчо му. — Отговори си сам; ти си на осемнайсет години, сиреч толкова близо до неговата възраст, че разликата няма значение, и знаеш какво може да скрои едно дете на деветнайсет: навярно писмо с череп и кости или дори прилично точен изстрел, даден от прозореца на спалнята. Аз съм на петдесет годни и всичко на всичко зная, че хлапаци на деветнайсет са в състояние да сторят каквото им хрумне, и единственото спасение за света на възрастните от техните поразии идва от това, че те предварително дотолкова са уверени в успеха си, че само наличието на желание и стремеж за тях вече представлява завършено дело и следователно не обръщат никакво внимание на елементарните технически подробности. — В такъв случай номерът му няма да стане и ти няма защо да се безпокоиш — рече той. — Аз не се безпокоя — отвърна вуйчо му. — Аз съм обезпокоен. Че и нещо по-лошо: отегчен. Единственото, което искам, е да го държа — или мистър Марки да го държи — под око, докато успея да телефонирам утре на сестра му и тя — или майка им, или някой друг в семейството, който има или се надява, че има някаква власт над него — който и да е или всички заедно да отидат в Мемфис, да си го приберат и да правят с него каквото намерят за добре; лично аз бих предложил да го вържат в някоя от конюшните и да оставят бъдещият му баща (а това може да бъде достатъчно основание за капитан Гуалдрес да прекрати девическото си колебание и да се съгласи на незабавна женитба) да го пообработи с ездаческия си камшик. — О… — изрече той. — Така или иначе явно няма нищо между капитан Гуалдрес и онова момиче Кейли. Може би ако той бе тук тази вечер и бе я видял, когато сестрата… — Въобще никой не е вярвал, че има, освен сестрата — прекъсна го вуйчо му. — Първо на първо тя е подшушнала на брат си за това, тя е раздухала цялата история. С цел да спечели своя човек. Може би е смятала, че щом брат й хване рапирата отново, Гуалдрес тозчас ще отпътува. Или пък се е надявала, че елементарното благоразумие и трезвият разсъдък ще надделеят, за да го накарат да напусне околията; и в двата случая за нея единствено би останало да го последва — навсякъде в Съединените щати или дори чак в Аржентина (където, разбира се, други жени не съществуват) — и при неочаквана развръзка или най-вероятно чисто и просто при компромис да удържи победа и в крайна сметка да стане за него единствената жена на света. Ала тя го подценява; опетнява характера му с порока да притежава и зрелост. Вуйчо му все още държеше вратата отворена, отправил поглед към него. — В същност у всички тях няма нищо лошо освен тяхната младост. Защото — смятам, споменах преди малко — да си млад е почти същото, като да си болен от едра шарка или чума. — О… — повторно изрече той. — Може би това важи и за капитан Гуалдрес. За него сбъркахме. Мислех го, че е около четирийсет. А тя каза, че е само осемдесет години по-голям от нея. — Което означава, че, според твърдото й убеждение, той е поне петнайсет години по-възрастен от нея — отвърна вуйчо му. — Което от своя страна пък означава, че разликата между тях е вероятно около двайсет и пет години. — Двайсет и пет? — учуди се той. — В такъв случай това го отпраща обратно на отреденото му място. — Нима някога го е напускал? — рече вуйчо му. Продължаваше да държи вратата отворена. — Е? Какво чакаш? — Нищо. — Лека нощ тогава. Върви си и ти. Затваряме детската градина за днес. III Та това беше засега. Той се качи в стаята си. Приготви се за лягане: свали униформата, „смъкна кафявото“, както се изразяваха в корпуса. Защото днес беше четвъртък, а в четвъртък батальонът винаги имаше занятия. Той бе не само кадет-„подполковник“ тази година, но така или иначе никой не пропускаше занятия, понеже, макар учебното заведение да бе всичко на всичко средно училище, то се славеше с едни от най-висшите в страната офицерски чинове в системата от корпуси за предварително военно обучение; на последния преглед самият генерал, дошъл на проверка, ги увери, че почне ли война, всички, способни да докажат осемнайсетте си години, почти автоматически ще бъдат приети в кандидат-офицерска школа. Към тази група спадаше и той, понеже за да навърши осемнайсет години, сега му оставаше толкова малко, че едва ли би направило някому впечатление. Само че нямаше да има значение дали е на осемнайсет, на осем или на осемдесет; той щеше да е закъснял, дори да бе изпълнил осемнайсет, събуждайки се на другата сутрин. Всичко щеше да е свършило и хората вече щяха да са почнали да събират сили, за да опитат да забравят преживяното, преди той да е успял даже да постъпи в офицерското училище, камо ли да го завърши. Поне колкото до Съединените щати всичко бе приключило дори още сега: британците, шепа момчета, някои не по-големи от него, други навярно и под неговата възраст, които пилотираха бойните ескадрили на Кралските военновъздушни сили, бяха успели да ги спрат на запад, тъй че оттук нататък за целия този неудържим порой на победата и разрушението не оставаше нищо друго, освен да изчезне в бездънните дълбини на Русия, досущ като помия, попита с един замах на парцала от кухненския под: така всеки път през тия петнайсет месеца от есента на 1940-а, когато той откачаше от дрешника или връщаше обратно своята униформа, ушита от същия бежов шевиот като на действащите офицери, ала без доблестните нашивки поне на военнослужещ от сержантския състав, вместо това — със светлосините петлици и кокарди на корпуса за предварителна военна подготовка, прилични на значки за ревер, носени от членовете на разни единомислещи братства, плюс наивни, подобни на захарчета, неопалени в бой метални пагони, каквито могат да се видят по раменете на всеки наперен хотелски портиер или шеф на цирков оркестър, предназначени да я откъснат още повече от царството на храбростта и риска, от жаждата на сърцето за чест и слава; всеки път, спираше ли поглед върху нея, той я гледаше с очите на тази жажда на сърцето (ако действително става дума за това), във всеки случай с неутешимото съжаление, владяло го през тия последни месеци, след като осъзна, че много е отлагал, че дълго е чакал, без да почувства в себе си не само смелостта, но и волята, и желанието, и жаждата, а бежовият цвят се променяше, размит избледняваше като филмов кадър на фона на синята британска форма, допълнена от свитите крила на стрелкащ се сокол и скромния отличителен знак на чина, но над всичко изпъкваше синьото, цветът, нюансът, който шепата младежи с англосаксонска кръв бяха установили и узаконили във видим синоним на славата, усвоен едва миналата пролет за търговски лозунг от едно сдружение на американските галантеристи или доставчици на мъжка конфекция, тъй че всеки по-щастлив поданик на Съединените щати от мъжки пол, способен да заплати цената, можеше да влезе сутринта на Великден в църква, обвит в автентичния ореол на храбростта, същевременно необременен от знаците на отговорността и от захаросаните нашивки на риска. Все пак той бе предприел нещо дребно, някакъв опит (не гледаше особено благосклонно на това, защото само фактът, че си го спомня, не му носеше никаква утеха). На пет мили от града живееше един фермер, капитан Уорън, бивш командир на бойна ескадрила в някогашния Кралски въздушен корпус до преименуването му в Кралски военновъздушни сили; веднъж, преди две лета, когато едва бе навършил шестнайсет години, той отиде при него. — Ако успея някак да се добера до Англия, ще ме вземат, нали? — попита го той. — Шестнайсет години са малко недостатъчно. Пък и да стигнеш до Англия, ще ти бъде също малко трудничко. — Но ще ме вземат, нали? Само да стигна — настоя той. — Сигурно — отвърна капитан Уорън, Сетне добави: — Виж, няма за къде да бързаш. Ще има още много нещо да видим, додето всичко свърши. Защо не почакаш? Послуша го. Чака твърде дълго. Можеше да се утешава, че постъпва така според съвета на герой, което поне донякъде бе добре за жаждата на сърцето: самият факт, да приеме и послуша съвета на герой, го застраховаше, че никога няма да го забрави, независимо колко крехко беше безстрашието му, във всеки случай чувството му за срам не бе такова. Защото вече бе прекалено късно. В същност що се отнася до Съединените щати, войната изобщо не беше започвала и следователно само струваше пари на държавата; това е най-евтиното нещо на света, както се изразяваше вуйчо му, което можеш да жертваш и загубиш, и тъкмо заради това цивилизацията го е измислила: да бъде единствената ценност, с която човек да има възможност да купува и за която да се пазари при покупките си. Така че предназначението на целия план очевидно бе да се набавят чисто и просто средства, с който вуйчо му да открие местонахождението на Макс Харис, а след като откриването на Макс Харис не бе им отнело нищо повече от прекъсването на една шахматна партия и един шейсетцентов телефонен разговор с Мемфис, значи, дори и това не си заслужаваше цената. Той си легна и заспа; следващият ден се падаше петък, тъй че в продължение на седмица нямаше да се налага да изважда от дрешника псевдоуниформата, да „навлича кафявото“ и да уталожва жаждата на сърцето, ако действително за това ставаше въпрос. Седна на закуска; вуйчо му вече бе закусил и излязъл, на път за училище той се отби в кантората му да прибере тетрадката, която бе оставил вчера там, и научи, че Макс Харис не е в Мемфис — телеграмата от мистър Марки пристигна в негово присъствие: _„Изчезналият принц липсва и тук сега какво.“_ Още не беше напуснал кантората, а вуйчо му тутакси задържа пощаджийчето и написа отговора: _„Няма какво благодаря.“_ И засега това беше. Помисли, че повече няма и да има; когато по пладне се запъти към ъгъла, където вуйчо му го чакаше да се приберат заедно за обяд, той дори не смяташе и да задава въпроси; вуйчо му сам, по своя воля, разказа как мистър Марки се обадил по телефона да съобщи, че името на Харис, изглежда, е добре познато не само на всички администратори, телефонистки, цветнокожи портиери, хопове и келнери в „Гринбъри“, но и на таксиметровите шофьори в тази част на града, както и в околните заведения и че той, мистър Марки, даже го търсил из другите хотели, като просто се осланял на абсурдното предположение, че все пак може би съществува поне един мисисипец, който да е чувал за останалите хотели в Мемфис. Също като мистър Марки попита и той: — Сега какво? — Знам ли? — отвърна вуйчо му. — Ще ми се да вярвам, че е плюл на всичко и сега е някъде на петстотин мили оттук и продължава да пътува, само дето не искам да го оклеветявам зад гърба му с обвинението, че е способен да преценява нещата. — Може пък наистина да е способен — забеляза той. Вуйчо му спря в крачка. — Какво? — Сам снощи каза, че деветнайсетгодишните са способни на всичко. — О… — рече вуйчо му. — Да. — И след малко: — Разбира се — добави и продължи нататък. — Може и така да е. И това беше всичко: наобядва се, после се върна с вуйчо си до ъгъла в съседство с кантората му, където се разделиха, за да отиде той на училище същия следобед и да влезе в часа по история, в който мис Мелиса Хогънбек — идваше два пъти седмично да изнася лекции — щеше да разисква „Световното Положение“ — и двете думи с главна буква, както настояваше тя — което за жаждата на сърцето сигурно бе още по-непоносимо от неизбежния пореден четвъртък, когато наново трябваше да „навлече кафявото“, да препаше сабята, да сложи неопалените в бой пагони и да раздава с фалшиво и безизразно лице заповеди на ужким, ала това не бе нищо пред неуморимия, изпипан, образован „дамски“ глас, който с ожесточен фанатизъм говореше за мир и сигурност, за това, как ние благоденстваме, понеже овехтелите, изхабени европейски нации са се поучили добре от получения урок през 1918-а: те не само не посмяха да ни нападнат, те даже не биха могли да си го позволят и така нататък, додето цялата изнемощяла и освирепяла тлен на света не бе претопена в този безтегловен, непрестанен брътвеж, който дори не можеше да отекне в стерилните, неакустични прашни стени на класната стая в едно средно училище и сто пъти по-малко беше свързан с действителността в сравнение дори със сабята и пагоните. Защото ако не друго, сабята и пагоните бяха поне мнима реалност на това, което пародираха, докато за мис Хогънбек цялата национална система от корпуси за предварителна военна подготовка представляваше излишно и необяснимо явление в сградата на образованието, също като необходимостта да се пращат децата на забавачка. Все още това бе всичко, дори когато той видя коня. Намираше се в окалян конски фургон, който подмина на връщане от училище, спрял в уличката зад площада, наобиколен от неколцина мъже, които го наблюдаваха от доста почтително разстояние, но едва по-късно той съзря и самия кон, вързан не с въже, а окован в стоманени вериги, като че бе лъв или слон. Той още не бе надникнал внимателно във вътрешността на фургона. В същност дори нямаше време да се увери, да повярва, че вътре има кон, защото в същия момент видя по улицата да се задава мистър Рейф МакКалъм и тръгна да го пресрещне, та да го поздрави, тъй като двамата с вуйчо му често ходеха в имението на МакКалъм, отдалечено на петнайсет мили от града, да стрелят пъдпъдъци през сезона, а той нерядко отиваше и сам до миналото лято, преди да вземат в армията двамата племенници на МакКалъм, и заедно с тях нощуваше в горите или край потоците, увлечен в гонитба на лисица или опосум. Ето защо позна коня не като го видя, понеже той никога не бе го виждал, а като видя мистър МакКалъм. Всички в околията познаваха коня или най-малкото знаеха за него — чистокръвен породист жребец, ала абсолютно безполезен; казваха, че в този случай мистър МакКалъм за пръв път в живота си е бил изигран в алъш-вериша с коне, пък ако ще да е купил стоката с тютюн или с купони за сапун. Конят беше провален или още като жребче, или като жребец вероятно от някой господар, опитал се да прекърши духа му със страх и насилие. Само че духът му не се бе прекършил и единственият резултат от патилата, такива, каквито ги е изтърпял, беше вкоренената омраза към всички двукраки същества, нещо подобно на онази погнуса от тях, бяс и желание да ги унищожава, каквито някои хора изпитват даже към безвредните змии. Конят беше негоден за езда и дори не ставаше за разплод. Говореше се, че бил пречукал двама души само загдето случайно се оказали от една и съща страна на оградата с него. Макар да не изглеждаше много вероятно, понеже в такъв случай конят щеше да бъде убит. Ала се предполагаше, че мистър МакКалъм го е купил, защото неговият собственик е искал да му свети маслото. А може пък и да се е надявал, че ще успее да го укроти. Във всеки случай той неизменно отричаше, че конят е убил човек, та нищо чудно да хранеше надежда, че ще сполучи някой ден да го продаде, тъй като няма кон, който да е толкова лош, колкото иска да го изкара купувачът, нито толкова хубав, колкото твърди продавачът. Но мистър МакКалъм знаеше, че конят е в състояние да види сметката на човек, и околията беше уверена, че той се опасява от това. Защото макар да влизаше в корала при него (но никога, ако е в конюшня или в друго затворено помещение, където животното би се почувствало хванато натясно), на друг подобно нещо изобщо не позволяваше и даже се говореше, че веднъж някакъв клиент му предложил да го купи, но той отказал. Това звучеше апокрифно също, понеже мистър МакКалъм на висок глас бе заявявал, че е готов да продаде всичко, което не може да стои изправено на задните си крака и не умее да си каже името, защото такъв му е занаятът. А сега конят, овързан, окован и с чул през главата, се намираше в един конски фургон, отдалечен на петнайсет мили от своя корал; той, Чарлз, каза на мистър МакКалъм: — В края на краищата го продадохте, а? — Надявам се — отвърна мистър МакКалъм. — Един кон не е продаден, докато вратата на новия му яхър не хлопне зад него. Пък не винаги и тогава. — Най-малкото сте на път да го продадете — уточни той. — Да, най-малкото — съгласи се мистър МакКалъм. Което не означаваше много, в същност не означаваше нищо, освен че мистър МакКалъм трябваше да побърза здравата, и то само за да докаже, че още не го е продал. А това щеше да стане по тъмно, хем доста късно по тъмно: четири часът беше сега и човекът, хванал се да купува този кон, по необходимост живееше много далеч оттук, та да не бе чувал за него. После той помисли, че домът на купувача ще да е отдалечен на твърде голямо разстояние, за да се стигне дотам по светло само за един ден, даже и да бе двайсет и втори юни, а камо ли пети декември, тъй че за мистър МакКалъм беше все едно кога ще потегли, след което продължи към кантората на вуйчо си и това бе всичко с изключение на постскриптума, който също предстоеше скоро; вуйчо му бе оставил приготвени на бюрото казусите за упражнение, както и лист с указания до тях и той се залови за работа, стори му се, че почти едновременно с настъпването на здрача щракна настолната лампа и в същия миг телефонът зазвъня. Гласът на момичето вече се лееше, когато вдигна слушалката, и изобщо не секна, та минаха секунда-две, преди да я познае: — Ало! Ало! Мистър Стивънс! Той беше тук! Никой и не разбра! Току-що замина! Повикаха ме от гаража, изтичах нататък, а той вече беше в колата със запален мотор. Каза, ако искате да го видите, след пет минути да бъдете на ъгъла пред вас; каза, че нямал възможност да се отбие в кантората ви, затуй, ако искате да го видите, след пет минути да чакате на ъгъла отпред, иначе можете да му позвъните утре в хотел „Гринбъри“ и евентуално да си уредите среща… И продължи да говори, когато вуйчо му влезе, пое слушалката и се вслуша за момент, а тя навярно не млъкна даже и след като вуйчо му затвори телефона. — Шест мили за пет минути?! — рече вуйчо му. — Не си го виждал как кара — отвърна той. — Сега сигурно пресича площада. Ала тази скорост щеше да се окаже малко непосилна дори за шофьор като Макс Харис. Двамата с вуйчо му излязоха на улицата и зачакаха на ъгъла в хладния здрач, чакаха, както му се стори, близо десет минути и на края той взе да се убеждава, че им предстои нов епизод от онази театрална гюрултия, сред която снощи бяха попаднали или най-малко бяха проследили отстрани, при който последното, което можеха да очакват, бе не само очакваното, но и онова, за което предварително бяха предупредени. Все пак успяха да го видят. Чуха колата, клаксона: Макс Харис сигурно с цяла длан притискаше бутона или може би просто бе бръкнал в контролното табло, под капака на двигателя, и изтръгнал заземяващия кабел, и ако в момента изобщо си мислеше за нещо, вероятно страшно съжаляваше, че няма подръка някой старовремски шумозаглушител. А той, Чарлз, си представи как Хамптън Килигру, нощният шериф, изскача на бегом от игралния дом или от денонощната гостилница, въобще оттам, където се намираше в момента, ала също твърде късно — колата с рев и вой се носеше по улицата към площада, фаровете й горяха с пълна мощ, без да убива скоростта, изтрещя и заеча между тухлените зидове в стеснението на улицата преди площада; вече по-късно той си припомни силуета на една котка в скок пред лумналите светлини, която за миг изглеждаше три метра дълга, а в следващия стана висока и тясна като бягащ стълб на ограда. Ала за щастие на пресечката нямаше никой друг освен него и вуйчо му и тогава момчето ги съзря, лъчите на фаровете извиха към тях, сякаш шофьорът се канеше да връхлети направо връз тротоара. После фаровете се отклониха и в сетната секунда той спокойно би могъл да докосне Макс Харис — лицето, лъсналите зъби; когато колата профуча нататък към площада, прекоси го, зави и се занесе с писък на гуми по мемфиското шосе, шумът от клаксона, колелата и двигателя постепенно заотслабва, докато на края двамата с вуйчо му дори успяха да чуят Хамптън Килигру, завтекъл се към ъгъла с крясъци и ругатни. — Затвори ли вратата? — попита вуйчо му. — Да, сър — отвърна той. — Тогава да се прибираме за вечеря — рече вуйчо му. — Пътем се отбий в пощата за минутка. Отби се в пощата и подаде телеграма до мистър Марки с продиктувания от вуйчо му текст, спазен дословно: _„Той е в Гринбъри тази вечер ако необходимо използвай полиция по искане главно управление Джеферсън.“_ След това си тръгна и настигна вуйчо си на следващия ъгъл. — Защо пък сега полиция — попита. — Струва ми се, че каза… — За да го съпровожда от Мемфис, за където е тръгнал — отвърна вуйчо му. — Във всяка друга посока да го следва освен насам. — Но защо ще отива където и да било? — продължи да пита той. — Ти каза снощи, че най-малко от всичко иска да изчезне от хоризонта. А според мен най-много от всичко иска да се свре някъде, където никой да не може да го открие, докато не приключи номера си… — Тогава сгреших — рече вуйчо му. — Просто го надцених. Види се, отдавам на деветнайсетгодишните не само повече изобретателност, отколкото в действителност притежават, но даже и повече злоба. Хайде. Закъсняваш. Освен че трябва да вечеряш, се налага и да се върнеш в града. — В кантората? — помъчи се да предугади той. — Телефонът? Не могат ли да ти се обадят у дома? Освен това, ако той не спре в Мемфис, за какво ще ти се обаждат… — Не — пресече го вуйчо му. — Отиваш на кино. И преди да ме попиташ, ще ти отговоря: защото това е единственото място, откъдето никой, ако ще да е деветнайсет или двайсет и една годишният Харис, или почти осемнайсетгодишният Малисън, не би могъл да разговоря с мен. Готвя се да работя. Ще прекарам вечерта в компанията на мошеници и престъпници, които не само имат смелостта да осъществяват своите зли помисли, но също притежават и необходимото умение за това. Знаеше какво означават тия думи: Преводът. Затуй дори не приближи прага на всекидневната. Вуйчо му пръв стана от масата, тъй че повече не го видя. А и да не беше отишъл на кино, той, Чарлз, пак нямаше да види вуйчо си повторно тази вечер: нахрани се спокойно, тъй като имаше предостатъчно време, независимо от държането на вуйчо му — като че ли единствено вуйчо му желаеше да избегне съприкосновение с човечеството — сетне отново, без да бърза — все още разполагаше с доста време, — тръгна през студения ясен мрак към площада и кинотеатъра, без да знае какво ще гледа, без дори да го интересува; може би вървеше към поредния военен филм, ала и това даже нямаше значение: мислеше, спомняше си как някога гледането на военен филм трябва да е било, няма начин да не е било най-лошото нещо, което жаждата на сърцето е била принуждавана да изтърпи, само че в действителност не беше така, понеже между военния филм и световните събития на мис Хогънбек се простираше хилядократно умножено дори онова непостижимо разстояние, лежащо между световните събития на мис Хогънбек и сабята и пагоните на военно подготвителния корпус: мислеше колко добре би било, ако човечеството можеше да прекарва цялото си време в гледане на филми, тогава нямаше да има повече войни, нито пък сътворени от човека злини, само дето на хората не би се удало да гледат толкова дълго филми, тъй като скуката е човешко страдание, което киното не е в състояние да сломи, и всеки ще трябва да прекарва осем часа дневно с взор, вперен в екрана, защото са му необходими още осем часа за сън, а, както казва вуйчо му, единственото, на което, освен да спи, човек е способен да издържи в продължение на осем часа без прекъсване, е трудът. И тъй той тръгна на кино. Ако не беше отишъл, нямаше да мине край денонощната гостилница, където видя, разпозна конския фургон, спрян до бордюра, вече празен, с освободени вериги и букаи, преметнати през страничните прегради, а след като обърна глава към прозорците на заведението, съзря и самия мистър МакКалъм, седнал на бара да вечеря с опрян до него масивен кривак от бял дъб, който винаги носеше със себе си, имаше ли работа със злонравни хайвани. И ако не му оставаха още петнайсет минути до ученическия час (не важеше само в събота и ако имаше увеселение), когато би трябвало да се е прибрал, той нямаше да влезе в гостилницата и да попита мистър МакКалъм на кого е продал коня. Луната грееше сега на небосвода. Щом осветеният площад остана зад него, той можеше да наблюдава как косящите сенки на краката му разсичат отраженията на оголените клони, а после и на коловете от оградата, ала не за дълго, защото още в началото й се прехвърли вътре в двора, та да съкрати разстоянието. Тогава забеляза заслоненото сияние на настолната лампа зад прозореца на всекидневната и не ходом, тичешком се отправи, дори по-скоро бе повлечен нататък върху все още първичната вълна на учудването и недоумението и(най-вече, макар да не знаеше защо) на бързината, а инстинктът му подсказваше, че трябва да спре, да избегне, да се отстрани — всичко друго, но не и да пристъпи забраната, часа, ритуала на Превода, именуван от цялата фамилия с главно „П“ — Старият завет в интерпретация на класически гръцки език, както е бил преведен от своя изчезнал днес еврейски първоизточник, — с който вуйчо му се занимаваше вече двайсет години, с две години и няколко дни повече, отколкото той, Чарлз, беше живял, като се оттегляше веднъж седмично (а понякога и два, и три пъти, зависи колко неща се случат да го огорчат или обидят), затваряше вратата подире си и никой — мъж, жена, дете, клиент, дори доброжелател или приятел — не се осмеляваше да докосне дръжката на бравата, докато вуйчо му не я натисне от вътрешната страна. И той, Чарлз, си представи как нямаше да обърне никакво внимание на тази приглушена светлина и на затворената зад нея врата, ако беше на осем вместо на осемнайсет години, и как, ако беше на двайсет и четири вместо на осемнайсет, изобщо нямаше да дойде тук сега само защото някакво деветнайсетгодишно момче си е купило кон. После помисли, че навярно би станало обратното: той щеше да бърза повече от всякога на двайсет и четири, а на осем хич нямаше и да припари насам, след като на осемнайсет знаеше всичко на всичко да бърза, да бъде припрян, да се учудва, понеже, за разлика от вуйчо му или не, неговата осемнайсетгодишна възраст тъй или инак не бе в състояние поне да почне да предугажда по какъв начин деветнайсетте години на Макс Харис се надяват да навредят или отмъстят някому дори с кон като този. Но не му бе и необходимо — вуйчо му щеше да се погрижи за това. От него единствено се изискваше бързина, скорост. И той я даваше: още с излизането си от гостилницата завървя с ускорен ход, полутичешком, продължи все така до ъгъла на оградата, прехвърли се в двора, прекоси го, изкачи стъпалата до вестибюла и се насочи, изобщо без да спира, към затворената врата, с ръка, вече посегнала към бравата, сетне прекрачи прага на всекидневната, където вуйчо му седеше на бюрото до лампата, по риза с целулоидна козирка над очите, и при влизането му дори не вдигна поглед — пред него стоеше подпряна отворената Библия, както и гръцкият речник, до лакътя му лежеше лулата от царевичен кочан, а по пода, в краката му, бе пръсната голяма част от топче жълта хартия за писане. — Купил е коня — рече той. — За какво му е? Вуйчо му все още не вдигаше поглед, дори движение не бе направил. — Да го язди, надявам се — отвърна. Сетне вдигна глава, като посягаше към лулата. — Мисля, че е понятно… Гласът на вуйчо му секна, лулата — мундщукът вече бе обърнат по посока на устата му — замръзна в ръката, отделила се едва що от повърхността на бюрото. И друг път той бе забелязвал това и сега му се стори, че наблюдава същото: мига, през който очите на вуйчо му изобщо не го виждаха, докато зад тях кълнеше зарядът на сбитото, гладко, стегнато изречение, понякога не по-дълго от две думи, което обикновено с трясък го изхвърляше от стаята. — Така — рече вуйчо му. — Какъв кон? Той отговори, също кратко: — На МакКалъм. Онзи жребец. — Така — повтори вуйчо му. Ала този път умът му не бе муден — нямаше нужда от шифър. — Оставих го преди малко в гостилницата, вечеряше. Закарал го е там днес следобед. Като се връщах от училище, видях фургона, спрял в уличката, обаче не… Вуйчо му изобщо не го виждаше — очите му бяха тъй празни, както на момичето Харис, когато се появи тук първия път снощи. После вуйчо му изрече нещо — на гръцки, на старогръцки, сякаш се върна в онова древно време, когато Старият завет е бил преведен или даже написан. Понякога вуйчо му правеше така: казваше му на английски нещо, което нито единият от двамата нямаше желание майка му — на Чарлз — да чуе, сетне го повтаряше преведено на старогръцки и макар да не разбираше този език, на него му прозвучаваше далеч по-силно, далеч по-изразително, каквото би било дори за онези, които не го разбират или поне не са го разбирали досега. Казаното в момента беше същото и съвсем не прозвуча подобно на мисъл, измъкната от някого из страниците на Библията, най-малко — след като англосаксонските пуритани са се домогнали до нея. Вуйчо му също се изправи сега, изтръгна козирката от челото си и я хвърли встрани, тласна стола обратно и грабна сакото и жилетката си. — Балтона и шапката ми — нареди вуйчо му. — На леглото. Скачай. И той скочи. Напуснаха стаята досущ като автомобил, зад който се разхвърчават увлечени от въздушния поток книжни отпадъци, пресякоха вестибюла, вуйчо му напред навличаше заплющялото сако, изпънал гърбом ръце назад, а той, Чарлз, все още се мъчеше да набере достатъчно скорост, та да надене върху тях ръкавите на балтона. После преспаха през огрения в лунна светлина двор, стигнаха колата — той продължаваше да стиска шапката, — качиха се и без въобще да загрява двигателя, вуйчо му Даде заден ход с трийсет мили в час, със задавено хъркане и свистене на гуми автомобилът излетя на улицата и се понесе нататък все още задавен, премина в насрещното платно на завоя, прекоси площада с, кажи-речи, същата скорост, с каквато бе сторил това Макс Харис, и закова край спрелия пред гостилницата камион на мистър МакКалъм, едновременно с което вуйчо му изскочи навън. — Ти стой тука — викна вуйчо му и се завтече към гостилницата, през чийто прозорец той забеляза мистър МакКалъм да седи на предишното си място пред бара, кривакът — опрян до него, и да пие кафе, в следния момент вуйчо му влетя вътре, изтръгна мистър МакКалъм от стола и без въобще да спре, го повлече зад себе си, досущ както преди две минути бе извлякъл него, Чарлз, от всекидневната, доведе го при колата, отвори вратата, каза му, на Чарлз, да мине отпред на волана, хвърли соната вътре, натика мистър МакКалъм след нея, сам се качи на края и затръшна вратата. Това разрешение бе добре дошло за него, понеже вуйчо му като шофьор бе по-опасен и от Макс Харис, дори когато не бързаше за никъде. Наистина спидометърът може да сочеше цифра два пъти по-малка, но Макс Харис поне съзнаваше, че кара бързо, докато вуйчо му изобщо не си даваше сметка. — Настъпи газта — посъветва го вуйчо му. — Десет без десет е сега, но богатите вечерят късно, тъй че може би все пак ще стигнем навреме. Послуша го. Скоро излязоха извън града и той имаше възможност наистина да пусне колата в пълен ход, независимо че пътят беше с чакълена настилка — да павира шестте мили между имението и града бе единственото нещо, което барон Харис забрави да стори, или просто умря скоропостижно, за да го направи. Ала и без това се движеха твърде бързо, вуйчо му седеше върху ръба на седалката, източил шия напред с поглед, впит в стрелката на спидометъра, като че дебнеше кога тя ще прояви и най-малкото колебание, та да зареже автомобила и да продължи бегом. — Не ми викай „здрасти, Гейвин“ — обърна се вуйчо му към мистър МакКалъм. — Потрай само и ще можеш да ми кажеш здрасти, като те обвиня в съучастие. — Та той знае какъв е конят — отвърна мистър МакКалъм. — На крака дойде у дома да заяви, че иска да го купи. Още при зори беше пристигнал, заварих го да спи в колата си пред портата, в джоба на палтото му имаше четиристотин долара, напъхани ей така, като шепа листа. И защо всичко това? Да не би да иска да се изкара малолетен? — Нищо не иска да се изкара — отговори вуйчо му. — Изглежда, според него, въпросът за възрастта му е непристъпна територия за никого — дори за чичо му от Вашингтон. Ала това е без значение. И какво стана с оня? — Настаних го в яхъра, на яслата — обясни мистър МакКалъм. — Яхърът си беше съвсем добър. Малък, само с една ясла, нищо друго нямаше вътре. Той каза да не се тревожа, защото нищо нямало да има въобще. Вече беше опразнен и приготвен, когато закарах коня. Но всичко беше наред. Ако не беше така, нямаше да оставя коня, все едно колко ми дава за него. — Знам — рече вуйчо му. — И какъв е този малък яхър? — Отделен е от останалите, построиха го през лятото там, при една горичка, встрани от другите конюшни и корали. Има си собствен корал, вътре няма нищо освен грамадна ясла и един хамбар, в който също надникнах: видях само едно седло, юзда, чулове, чесало, четка и малко фураж. Попитах го и той каза, че който и да реши да ползва седлото и юздата, предварително ще знае за коня, и аз рекох, че така ще е най-добре, защото ако някой влезе в корала и отвори вратата на яхъра, очаквайки да намери просто кон, току виж, възникнали големи неприятности не само за тоя, дето се е вмъкнал в обора, но също и за собственика на коня. А той отвърна, че каквото и да се случи, аз няма да имам пръст в тая работа, понеже само съм продавач на стоката. Но във всеки случай яхърът си беше съвсем наред. Дори има външен прозорец, откъдето човек може да се качва в сеновала и да хвърля храна в яслата, додето конят свикне с него. — И кога ще стане това? — запита вуйчо му. — Аз знам как да се държа с него — отвърна мистър МакКалъм. — Тогава може би след малко ще ни покажеш — заключи вуйчо му. Защото почти стигаха. Не изминаха разстояние толкова бързо, колкото Макс Харис го бе преодолял в обратна посока, но въпреки това вече се движеха край белосаните огради, които на лунната светлина не изглеждаха по-материали от застинала глазура върху торта, а отвъд тях се простираха обширните посребрени пасбища, където вуйчо му навярно си спомняше — или най-малко би твърдял, че си спомня — кога е растял памук, докато някогашният собственик е седял в ръчно изработения си стол на верандата, за да зарее от време на време поглед над нивите, преди отново да се върне към книгата и чашата с уиски. После автомобилът се плъзна през портата — сега и вуйчо му, и мистър МакКалъм, приведени напред, седяха върху ръба на седалката — и бързо се отправи по чакълената алея между ниско окосени и подравнени ливади, между шубраци, храсталаци и дървеса, подредени спретнато досущ като редове засаден памук, докато на края тримата съзряха това, което някога е било домът на стария господар: исполинска плащеница от колони, арки, балкони, която сигурно се простираше на площ два декара. Пристигнаха навреме. Капитан Гуалдрес трябва да бе излязъл през страничния вход, тъкмо за да зърне фаровете по алеята. Тъй или иначе той вече стоеше изправен там, облян в лунна светлина, когато те го забелязаха, и все още бе на същото място, когато тримата слязоха от колата и приближиха към него: гологлав, с късо кожено яке и ботуши, с лек камшик, провиснал на китката му. Разговорът започна на испански. Преди три години той бе почнал да изучава факултативно испански език в училище, но сега не си спомняше, в същност никога не бе и разбрал как и защо се залови да го учи или какво точно бе сторил вуйчо му, в резултат на което той, Чарлз, се видя отдаден на изучаването на този език, с който въобще не бе имал намерения да се захваща. Не беше увещаван, нито подкупвай, защото вуйчо му казваше, че не е необходимо да те подкупват, за да направиш нещо, което искаш, което ти е потребно, независимо дали в момента ти трябва или не, или дали изобщо някога ще ти потрябва. Може би грешката му дойде от това, че си имаше работа с юрист; тъй или инак той продължаваше заниманията си с испански език, вече беше прочел „Дон Кихот“, можеше да се справя с повечето мексикански и южноамерикански вестници и бе подхванал „Сид“ — миналата година, а миналата година беше 1940-а и вуйчо му попита: „Но защо? «Сид» трябва да е по-лесна от «Дон Кихот», защото се разправя за герои.“ Но той не бе способен да обясни на никого, най-малко на петдесетгодишен човек, даже и да му е вуйчо, че няма как да утоли жаждата на сърцето с прашни хроники от миналото, когато само на хиляда и петстотин мили, в Англия, момчета, не по-възрастни от него, всеки ден пишеха с цената на живота си безсмъртните обяснителни бележки на неговото време. Тъй че през по-голямата част от разговора той можеше да разбира; само дето испанската реч на места се лееше прекалено бързо за него. Но и английската понякога се оказваше същата за капитан Гуалдрес, а имаше и момент, когато бе почти готов да повярва, чене само той не догонва испанския на вуйчо си. — Отивате да пояздите — забеляза вуйчо му. — На лунна светлина. — Но разбира се — отвърна капитан Гуалдрес, вежлив и съвсем слабо учуден — черните му вежди едва забележимо бяха повдигнати; толкова вежлив, че гласът му изобщо не издаде изненада, и дори в тона не личеше нищо от рода на (както и да го каже един испанец) _„Е, и какво?“_ — Аз съм Стивънс — представи се вуйчо му с все същата скорост на речта, която за капитан Гуалдрес, осъзна, той, означаваше нещо далеч по-лошо, отколкото чисто и просто бързина, тъй като за един испанец бързината и липсата на плавност представляват най-тежкото престъпление от всички, което, разбра също той, бе и главната трудност на испанския: при този език не остави минутка празно време и вуйчо му нямаше време за нищо друго, освен да говори: — Това е мистър МакКалъм. А това — синът на сестра ми, Чарлз Малисън. — Мистър МакКалъм познавам добре — каза на английски капитан Гуалдрес, като се обърна; за миг успяха да зърнат белия блясък на зъбите му. — Той има един много добър кон. Жалко. — И се здрависа с мистър МакКалъм рязко, кратко, крепко. Но дори и при това действие изглеждаше като от бронз, наред с посребрената износена кожа на якето и намазаната с брилянтин коса, сякаш беше залят от метал — коси, ботуши, яке, всичко наведнъж, в монолитно цяло. — Младият господин не ми е така добре познат. — Здрависа се и с него, с Чарлз, отново бързо, кратко и крепко. После отстъпи назад. И този път нямаше ръкуване: — Не познавам добре и мистър Стивънс. Може би жалко, също. — Дори и тогава в тона му не прозираха думите: _„А сега може да изложите извиненията си за разглеждане“_, даже нямаше: _„Е, господа?“_ — просто каза съвършено вежливо и безстрастно, без никаква интонация: — Дошли сте да пояздите? Нямам коне подръка, но в малкия корал има в изобилие. Да отидем да хванем. — Почакайте — рече вуйчо му на испански. — Мистър МакКалъм е принуден всеки ден Да се занимава прекалено много с коне, та да му се язди тъкмо тази вечер, а за нас с моя сестрин син не ни се е налагало да имаме много-много работа с тия животни, та да ни се приязди. Дошли сме да ви направим една услуга. — А — издаде звук капитан Гуалдрес и добави също на испански: — И каква е таз услуга? — Знаете ли — подхвана вуйчо му все със същия забързан глас, увлечен в припрян бъбреж на майчиния език на капитан Гуалдрес, остър, не съвсем музикално издържан по тон, приличен донякъде на кънтеж от удари в незакален метал, — беше крайно спешно. Навярно пристигнах толкова бързо, че вежливите обноски още не могат да ме настигнат. — Дали вежливите обноски, които човек е способен да изпревари — рече капитан Гуалдрес, — изобщо някога са му принадлежали преди всичко. — И сетне почтително: — Та каква услуга? Той, Чарлз, също се запита: Каква услуга? Капитан Гуалдрес не бе мръднал от мястото си. В гласа му нито за миг не бе проличало съмнение, неверие — сега нямаше дори удивление, изненада. И той, Чарлз, беше готов да се съгласи: че би могло да съществува нещо, способно да му навреди, за да принуди вуйчо му или който и да е друг да го предупреди за това или да го спаси от него, и си представи (Чарлз) как не само конят на мистър МакКалъм, ами цяло стадо такива зверове обсипват капитан Гуалдрес с канонада от къчове и чифтета, може би го повалят, търкалят го в прахта, омърсяват дрехите му чак, сигурно дори го поожулват тук-там и навярно даже го понатъртват, но само толкоз. — Облог — отговори вуйчо му. Капитан Гуалдрес не трепна. — Тогава молба — рече вуйчо му. Капитан Гуалдрес не трепна. — Услуга на мен тогава. — А — каза капитан Гуалдрес. Дори и сега не направи никакво движение: само произнесе тази откъслечна дума, нито на испански, нито на английски, защото тя е еднаква на всички езици, за които той, Чарлз, бе чувал. — Ще яздите тази вечер — каза вуйчо му. — Вярно — отвърна капитан Гуалдрес. — Позволете да дойдем с вас до конюшнята, където държите своя кон за нощна езда — предложи вуйчо му. Най-сетне капитан Гуалдрес направи движение, макар и само с очи: той — Чарлз — и мистър МакКалъм забелязаха как бялнаха лъчисто в мрака, когато капитан Гуалдрес изви поглед към него, после към мистър МакКалъм и обратно към вуйчо му, а след това — покой, никакво движение, очевидно липсваше дори и дишане, през което време той, Чарлз, би могъл да преброи, кажи-речи, до шейсет. Сетне капитан Гуалдрес се раздвижи, вече се обръщаше. — Добре — рече и пое нататък. Тримата го последваха, заобиколиха къщата, която бе доста обширна, прекосиха ливадата, където декоративните храсти и шубраци бяха доста многобройни, отминаха гаражите, които можеха да поберат доста повече коли, отколкото, четирима души са в състояние да ползват, после и оранжериите, в които имаше доста повече цветя и узряло грозде, отколкото четирима души могат съответно да подредят в своите вази и да изядат, пресякоха притихналото, посребряло, занемяло под лунната светлина баронско имение, водени от капитан Гуалдрес, закрачил напред с прилични на стоманени бутала, обути в лъскави ботуши проблясващи крака, следван от вуйчо му, сетне той и на края мистър МакКалъм, хванал кривака от бял дъб, тримата вървяха в индийска нишка подир капитан Гуалдрес, подобно на трима гаучоси* от неговото семейство, ако капитан Гуалдрес въобще имаше семейство, и ако те, вместо гаучоси, не бяха нещо съвсем друго, завършващо на „они“**. [* Гаучоси (исп.) — каубои в Аржентина и Уругвай. — Б.пр.] [** Пеони (исп.) — земеделски работници в Южна Америка. — Б.пр.] Не се насочиха обаче към просторните конюшни с електрически часовници и осветление, с позлатени басейни за водопой и ясли за храна, дори не тръгнаха по посока на алеята, водеща към тях. Наместо туй я пресякоха, прескочиха белосаната ограда, прекосиха потъналото в лунна светлина пасбище, отправиха се към една горичка, отминаха я, продължиха нататък и той, Чарлз, почти чу в ушите му да зазвучават отново думите на мистър МакКалъм, когато пред тях се очерта малкият корал, ограден с отделна ограда, и сред него изникна единичният обор с размери на двуместен гараж, построен несъмнено едва преди няколко месеца, спретнат, прясно боядисан, с отворена горна половина на единствената си врата: черен квадрат сред ослепителната белота; и изведнъж зад гърба му мистър МакКалъм издаде звук. Оттук нататък за него всичко взе да се развива твърде бързо. Дори капитан Гуалдрес стана истински испанец сега, обърнат гърбом към оградата, твърд, стегнат, непоклатим, даже успяваше някак да изглежда по-висок, докато говореше на вуйчо му онова, което до момента нито тонът, нито гласът му не бе издал — двамата стояха един срещу друг в разгара на бързолетния бъбреж на майчиния език на капитан Гуалдрес, тъй че се разнасяха звуци, сякаш двама дърводелци плюят гвоздейчета, всеки върху триона на другия. Въпреки че отначало разговорът започна на английски, подет на този език от вуйчо му, който, изглежда, смяташе, че мистър МакКалъм има право поне на толкова. — А сега, мистър Стивънс, бихте ли обяснили? — Позволявате ли? — Тъй вярно — отвърна капитан Гуалдрес. — Тук държите коня си за нощна езда, слепия. — Да — потвърди капитан Гуалдрес. — Няма друг кон тук освен кобилката. За през нощта. Всеки следобед негърчето я докарва в обора. — А след вечеря — мръкване — полунощ, във всеки случай, когато се стъмни достатъчно, вие идвате тук, влизате в корала, отивате до вратата и я отваряте на тъмно, както сега. Отначало той бе си казал, че са се събрали твърде много хора тук, във всеки случай един повече. Ала сега разбра, че в същност един липсва — бръснарят, защото капитан Гуалдрес отговори: — Първо нареждам препятствията. — Препятствия ли? — запита вуйчо му. — Малката кобилка не вижда. Скоро няма да вижда изобщо. Но ще може пак да скача не благодарение на зрението, а благодарение на допира, на гласа. Уча я на — как го казахте вие? — на вяра. — Мисля, че думата, която търсите е „неуязвимост“ — забеляза вуйчо му. После разговорът продължи на испански, с голяма бързина и с изключение на своята скованост двамата приличаха на боксьори. Навярно щеше да ги разбере, ако Сервантес беше написал думите им, но да схване нещо от пазарлъка между ергена Самсон* и главатаря на ангесианците по въпроса за някакъв кон, воден току под носа му, се оказа твърде много за него, тъй че остана в неведение, докато вуйчо му по-късно, след като окончателно (поне така помисли) всичко свърши, обясни за какво са говорили, или дотолкова се приближи до обяснение, доколкото той, Чарлз, в действителност очакваше. [* Самсон Караско — герой от „Дон Кихот“. — Б.пр.] — И после какво? — попита той. — Какво каза ти после? — Не много — отвърна вуйчо му. — Просто рекох: „Услугата“, а Гуалдрес: „За която, естествено, предварително ви благодаря.“ Аз добавих: „Но в същността на която вие, естествено, не вярвате. И на която, естествено, искате да узнаете цената.“ Сетне се споразумяхме за цената, аз направих услугата и това беше всичко. — Каква цена? — попита той. — Сключихме бас — отвърна вуйчо му. — Облог. — Облог за какво? — За неговата участ — каза вуйчо му. — Сам той го нарече така, защото единственото нещо, в което човек като него вярва, е собствената му съдба. Той не вярва в никаква участ. Дори не приема, че съществува. — Добре — каза той. — Басът, На какво се хванахте на бас? Ала вуйчо му този път не отговори, само го гледаше язвителен, своенравен, недействителен и все пак свойски, макар дори той, Чарлз, току-що да бе открил, че изобщо не го познава. После вуйчо му заговори отново: — Изневиделица и ненадейно се появява кон — да речем, идва от запад, ако ти харесва — и с един ход застрашава едновременно дамата и топа. Как ще постъпиш? Ако не друго, досега бе научил отговора поне на това: — Ще спася царицата, топа ще оставя. Досети се и за другото: — Кон, който идва от Западна Аржентина. — Сетне рече: — На онова момиче. На момичето Харис. Обзаложили сте се на нея, че той няма да отвори вратата на онзи обор. И той е загубил. — Да е загубил? — възкликна вуйчо му. — Царица и половин замък* срещу част от костите си, а може би и главата си в противен случай? Не виждам какво е загубил. [* Игра на думи: castle (англ.) означава „топ“ (шахмат) и „замък“ — Б.пр.] — Загубил е царицата — рече той. — Царицата ли? — каза вуйчо му. — Каква царица? А, имаш пред вид мисис Харис. Може би той е разбрал, че царицата е преместена в същия миг, щом осъзна, че трябва да сключи облога. А може би е разбрал, че царицата и замъкът са изчезнали завинаги още от онзи момент, когато е обезоръжил принца с ръжена. Ако, разбира се, въобще е искал да има царицата. — Тогава какво правеше тук? — попита той. — Какво чакаше? — попита вуйчо му. — Навярно играта му беше приятна — каза той. — Заради удоволствието да бъде в състояние да прескочи не само две полета наведнъж, но и в две различни посоки едновременно. — Или пък просто му липсваше решителност, защото той може — рече вуйчо му, — и което е почти фатално за човек като него, е длъжен. Във всеки случай добре, че стана така. Неговата заплашителност и очарование са вложени в способността му за действие. Този път обаче той забрави, че и собствената му безопасност е заложена в нея. Ала това предстоеше на другия ден. Сега той дори не смогваше да възприема нещата пред очите си със същата бързина, с която те се развиваха. Двамата с мистър МакКалъм безучастно стояха встрани, гледаха и слушаха как вуйчо му и капитан Гуалдрес, застанали лице в лице, си разменят с пукот крехки, насечени срички, докато на края капитан Гуалдрес направи някакво движение, нещо средно между свиване на рамене и отдаване на чест, и вуйчо му се обърна към мистър МакКалъм. — Е, Рейф? — поде. — Ще отидеш ли оттатък да отвориш онази врата там? — Да, струва ми се — отвърна мистър МакКалъм. — Но не мога да разбера… — С капитан Гуалдрес се хванахме на бас — обясни вуйчо му. — Тъй че ако не идеш ти, ще трябва аз. — Почакайте — намеси се капитан Гуалдрес. — Мисля, че аз трябва… — Стойте настрана, господин капитан — каза мистър МакКалъм. Прехвърли тежкия кривак в другата ръка и в продължение на почти половин минута остана загледан отвъд белосаната ограда към празния облян в лунна светлина корал, впил поглед в притихналата бяла стена на обора с единственото тъмно петно: отворената половинка на вратата. После върна кривака в ръката, с която го държеше преди, качи се на оградата, прехвърли единия си крак от другата страна, обърна глава назад и потърси капитан Гуалдрес. — Ей сега ще разбера за какво е цялата тая работа — каза. — А след минута ще разберете и вие. Сетне тримата го проследиха как плавно, без да бърза, слезе в корала: човек стегнат, самоуверен, спокоен, излъчващ нещо от онзи ореол на познавач с чувство за коне, какъвто притежаваше капитан Гуалдрес, мистър МакКалъм неотклонно напредваше сред лунната светлина към голия белосан обор, в средата белязан с едно-единствено черно петно на пустота и ненарушима гробна тишина, стигна на края дотам, вдигна тежката желязна чивия и открехна затворената долна половина на вратата; едва тогава движенията му станаха по-чевръсти, невероятно чевръсти: тласна вратата обратно, сетне я дръпна назад и вече в единно движение с нея продължи да я тегли, за да я опре в стената, докато той остана помежду им, стиснал кривака в другата ръка; надали имаше и миг, след като мистър МакКалъм се прилепи с вратата до стената, когато жребецът, със същия цвят като мастиления мрак във вътрешността на обора, облян в лунна светлина, изтрополи навън, сякаш бе вързан за самата врата с въже не по-дълго от верижка за часовник. Изхвръкна с пронизително цвилене. Изглеждаше чудовищно, сякаш се носеше над земята освирепяла плът с цвета на гибелта или на среднощната тъма, с устремена към луната развята грива и опашка, подобни на черни пламъци, конят не толкова приличаше на самата смърт, защото смъртта е покой, колкото на демон: изчезналият, невъзвратим за естествената природа звяр разцепи сребърния покров от лунна светлина и с безумно цвилене загалопира в къс неистов кръг, като отмяташе глава на различни страни в търсене на човека, на края го съзря, престана да цвили и се спусна към него, без да познае мистър МакКалъм, додето той не се отдели от стената и не му извика. Тогава жребецът се закова на място, предните му копита заораха, вкопаха се в земята и целият му труп се занесе напред, мистър МакКалъм, пак с онази невероятна пъргавина, отиде до него и с все сила стовари кривака в муцуната му, животното наново изцвили пронизително, вихрено се завъртя, вече в галоп, а мистър МакКалъм се обърна и тръгна към оградата. Не тичешком — ходом — и макар конят да направи в луд бяг две пълни обиколки около него, преди мистър МакКалъм да стигне оградата и да я прескочи, втори път не го застраши. Още известно време капитан Гуалдрес остана неподвижен, металнотвърд, неприкосновен, дори непребледнял. Сетне се обърна към вуйчо му, пак на испански, но той сега успя да разбере. — Загубих — рече капитан Гуалдрес. — Не сте — отвърна вуйчо му. — Вярно — съгласи се капитан Гуалдрес. — Не съм. — Добави; — Благодаря. IV После дойде събота, няма училище: цял волен ден, през който не ти остава нищо друго, освен да се навърташ в кантората и да присъстваш на останалия незначителен дял от историята, на разплащането, на онази малка част, която бе изостанала някъде назад или поне така мислеше той, който дори в този късен час на декемврийския следобед все още не беше опознал до края своята способност да се учудва и удивлява. Той дори не бе повярвал истински, че Макс Харис ще се върне от Мемфис. Очевидно мистър Марки не вярваше също. — Мемфиската градска полиция не може да транспортира затворник до Мисисипи — каза мистър Марки. — Знаеш много добре. Вашият шериф ще трябва да изпрати някого… — Той не е затворник — прекъсна го вуйчо му. — Кажи му това. Кажи му, че от него искам само да се върне тук, да си поговорим. После, в продължение на близо половин минута, в телефонната слушалка не се чуваше нищо освен слабото, далечно пращене на електрическа енергия, която даваше живот на връзката, струваща някому пари, независимо дали по нея протичат гласове или не. На края мистър Марки рече: — Сериозно ли очакваш да го видиш изобщо пак, ако му предам поръката ти и му кажа, че може да си върви? — Предай му това, което ти казах — отговори вуйчо му. — Кажи му, че искам да се върне тук, да си поговорим. И Макс Харис се върна. Пристигна малко преди другите — толкова, колкото да прекоси антрето и да влезе в кантората, докато другите двама още се качваха по стълбите; той, Чарлз, затвори вратата на антрето и Макс се озова изправен пред нея, отправил поглед към вуйчо му — изтънчен, млад, отново заможен на вид, само малко уморен и напрегнат, като че миналата нощ не беше спал достатъчно, а само бе държал очите си затворени. Те не изглеждаха нито млади, нито изморени, наблюдаваха вуйчо му с абсолютно същия израз, с който бяха го гледали по-миналата вечер — изглеждаха всякакви, но не и спокойни, което се забелязваше дори от значително разстояние. Ала в тях нямаше никакво раболепие или нещо подобно. — Седнете — предложи вуйчо му. — Благодаря — отвърна Макс ребром и грубо, не надменно: просто безапелационно, категорично, негативно. Но в следващата секунда се раздвижи. Приближи бюрото и взе да занича тук и там, парадийно превзет. — Търся Хамп Килигру — обясни. — Или може би дори самия шериф сте довели. Къде сте го скрили? В хладилника? Ако сте пъхнали някой от тях двамата там, досега сигурно е предал богу дух. Ала вуйчо му продължаваше да пази мълчание, тогава той, Чарлз, обърна поглед към него. Вуйчо му дори не гледаше Макс. Завъртял бе настрани стола на винт и зяпаше през прозореца, абсолютно неподвижен, с изключение на едва забележимото ритмично почукване о огнището на студената лула с палеца на ръката, в която я държеше. После Макс прекрати представлението и спря на място, вперил в профила на вуйчо му своите остри, нагли очи, в които се четеше оскъдно малко младост, спокойствие или каквото би трябвало да има друго в тях. — Е, добре — поде Макс. — Вие не можете да докажете умисъл, замисъл. Онова, което сте в състояние да докажете, не се нуждае от вашите усилия. Защото аз го признавам. Потвърждавам го. Купих кон и го затворих в отделен обор, част от собствеността на родната ми майка. Виждате, че и аз отбирам малко нещо от право. Навярно знам точно толкова незначителен и неправилен дял от него, колкото ми е необходимо, за да стана един първокласен провинциален адвокат в щата Мисисипи. А може би дори и щатски законодател, но познанията ми май идват малко множко, та да бъда някога избран за губернатор. С изключение на палеца вуйчо му продължаваше да бъде изцяло неподвижен. — Бих седнал, ако бях на ваше място — обади се на края. — Сигурно щяхте да направите нещо доста повече от това, ако бяхте на мое място — отговори Макс. — Е? Сега вуйчо му се раздвижи. Превъртя стола, натискайки коляно в бюрото, докато се обърна с лице към Макс. — Не е необходимо да доказвам — каза вуйчо му. — Защото вие няма да отричате. — Няма — потвърди Макс категорично и високомерно. Дори не беше нетърпеливо, сприхаво. — Не отричам. Е, и какво? Къде ви е шерифът? Вуйчо му не сваляше поглед от Макс. Сетне захапа с устни мундщука на студената лула, пое въздух през нея, сякаш беше запалена, и заговори с благ глас, дори почти равнодушен: — Предполагам, че когато мистър МакКалъм е докарал коня у вас, и двамата сте го затворили в личния обор на капитан Гуалдрес, вие сте казали на конярите и на останалите негри, че сам капитан Гуалдрес го е купил и иска да не бъде закачан. Нещо, което не е трудно да се повярва, след като капитан Гуалдрес вече е купил един кон, който не дава на никого да пипне. Ала Макс не отговори, както не бе отговорил, когато по-миналата вечер вуйчо му го запита защо не е включен в наборните списъци. На лицето му сега не беше изписано дори презрение, докато чакаше вуйчо му да продължи. — Добре — рече вуйчо му. — Да знаете случайно кога е бракосъчетанието между капитан Гуалдрес и сестра ви? И тъкмо тогава той, Чарлз, откри какво друго се крие в острите, нагли очи: отчаяние и мъка. Забеляза как ярост припламна и прегоря, опали ги и ги изпепели, докато в тях не остана нищо освен омраза, и помисли, че вуйчо му навярно е прав и наистина няма по-ниско нещо от омразата и че намразиш ли някого, това положително ще бъде човек, който не си сполучил да убиеш, пък даже той и да не знае за намеренията ти. — В последно време ми е тръгнало на сделки — продължи вуйчо му. — Скоро ще разбера дали са добри или не. Смятам и с вас да направя една. Вие не сте на деветнайсет години, а на двайсет и една, обаче още ви няма в наборните списъци. Запишете се в армията. — Да се запиша в армията? — рече Харис. — Да — потвърди вуйчо му. — Аха, разбирам, отивай в армията, иначе… И тогава Харис прихна в смях. Стоеше изправен пред бюрото, свел поглед към вуйчо му, разтърсен от смях. Който обаче изобщо не стигна очите му, тъй че нямаше как да ги напусне: смехът се оттегли единствено от лицето му, заглъхна постепенно все по-далеч от очите му, макар и никога да не бе ги докосвал, докато накрая те заприличаха на очите на неговата сестра отпреди две вечери: излъчваха същата болка и отчаяние, само без ужас и страх, а бузите на вуйчо му продължаваха навремени да се издуват, всмуквайки въздух през студената лула, сякаш в нея димеше тютюн. — Не е така — каза вуйчо му. — Няма „иначе“. Просто постъпи в армията. Виж. Играеш покер (допускам, че знаеш какво е покер или най-малкото — като повечето хора — тъй или иначе го играеш). Теглиш карти. С това действие ти потвърждаваш две неща: или че имаш нещо, въз основа на което да теглиш карта, или че си готов да подкрепяш до последната си стотинка факта, че нямаш нищо. Ти никога не теглиш карти, за да ги хвърлиш сетне, просто защото не са такива, каквито си искал, очаквал, на каквито си се надявал — и то не заради собственото си „аз“ и кесията си, а заради другите участници в играта, които също като теб са приели това негласно задължение. Сега и двамата стояха неподвижно, дори привидното пушене на вуйчо му секна. После Харис пое дълбоко въздух. Можеше да се чуе: вдишване и издишване. — Сега ли? — попита. — Да — отвърна вуйчо му. — Сега. Върни се в Мемфис веднага и се запиши. — Но аз… — започна Харис. — Има неща… — Знам — прекъсна го вуйчо му. — Няма да те вземат веднага. След като се запишеш, ще ти дадат няколко дни да се върнеш в къщи и… да оправиш работите си. Хайде, тръгвай. Колата ти е долу, нали? Иди още сега в Мемфис и се запиши. — Да… — процеди Харис. Пое отново дълбоко въздух и го изпусна. — Значи, да сляза сам по тия стълби, да се кача в колата и да потегля. А какво ви кара да мислите — вие, армията или който ще да е, — че някога ще ви се удаде да ме хванете пак? — Въобще не съм мислил за това — отвърна вуйчо му. — Ще се почувстваш ли по-добре, ако ми дадеш дума. И толкова. Харис остана още секунда-две, изправен пред бюрото, сетне тръгна към вратата и пред нея спря, привел леко глава. След малко я повдигна и той, Чарлз, помисли, че Харис ще направи и това: ще мине обратно през антрето, където чакаха другите. Ала вуйчо му се усети овреме. — Прозорецът — каза и сам стана от въртящия се стол, отиде до прозореца, отвори го — гледаше към външната тераса, откъдето стълбището слизаше на улицата, — Макс се прехвърли през него, вуйчо му го затвори и това беше всичко: отначало долавяха стъпки по стълбите, но този път не последва писък на гуми, нито пронизителен вой на автомобилна сирена и ако сега Хамптън Килигру или някой друг търчеше с крясък подир Макстой и вуйчо му не успяха да чуят и това. После той се запъти към вратата, водеща в антрето, отвори я и покани капитан Гуалдрес и сестрата да влязат. И днес капитан Гуалдрес изглеждаше като излят от бронз или от някакъв друг метал, макар и облечен в двуреден тъмен костюм, какъвто всеки мъж може да си купи и какъвто повечето мъже притежават. Дори все още бе със стойката на кон. Сетне той, Чарлз, разбра, че това е, защото липсваше самият кон: тъкмо тогава за пръв път забеляза, че съпругата на капитан Гуалдрес е малко по-висока от него. Сякаш, лишен от коня, капитан Гуалдрес бе не само незавършен, що се отнася до неговата застиналост, но и във височина, като че краката му не бяха предназначени да бъдат сравнявани с други, когато е стъпил на тях. Тя също беше облечена в тъмно — в тъмносиня рокля, с каквито младоженките обикновено „заминават“, отпътуват, отгоре с разкошното скъпо кожено палто, закичена на яката с китка (орхидеи, разбира се. Той цял живот беше слушал за орхидеи и сега разбра, че никога преди не е виждал такива цветя. Но ги позна моментално: това палто и тази булка не биха могли да бъдат окичени с друго цвете), а на бузата й все още личеше тънката резка, оставена от нокътя на момичето Кейли. Капитан Гуалдрес не пожела да седне, тъй че двамата с вуйчо му останаха прави също. — Дойдох да си вземем сбогом — рече капитан Гуалдрес на английски. — И да приема вашите — как го казвахте?… — Благопожелания — подсказа вуйчо му. — А лично на вас, поздравления. Заслужавате ги хилядократно. Мога ли да попитам откога? — Откога… — капитан Гуалдрес бързо сведе поглед към китката си. — От един час. Идваме направо от падрето. Синьора майка ни се върна у дома. Решихме да не отлагаме. Затуй дойдохме да се сбогуваме. И така, сбогом. — Не сбогом — отвърна вуйчо му. — Не… Та след… — капитан Гуалдрес отново погледна към китката си — след пет минути ние повече няма да бъдем тук. — (Защото, както беше казал вуйчо му, у капитан Гуалдрес имаше едно нещо: той не само съвсем точно знаеше какво смята да направи, но и доста често го правеше.) — Връщам се в моята родина. „Ел Кампо“*. Може би изобщо не трябваше да я напускам преди всичко. Тази страна е прекрасна, но прекалено силна за обикновения гаучо. Но сега няма значение. Сега всичко е свършено. Затуй дойдох да кажа сбогом и още стократно „грасиас“. — После премина отново на испански. Ала той, Чарлз, разбираше: — Вие знаете испански. Моята съпруга, тъй като е получила образование само в най-добрите европейски пансиони за богати млади американки, не владее никакъв език. В моята родина, в „кампо“, има поговорка: „Женен — мъртъв.“ А също и друга: „Ако искаш да узнаеш къде ще спи ездачът довечера, питай коня.“ Тъй че и това няма никакво значение; всичко свърши. Ето затуй дойдох да ви кажа сбогом, да изразя благодарностите си и да се поздравя, че нямате доведени деца, които да ви наследят. Но аз действително не съм спокоен и при това положение, понеже едва ли има нещо невъзможно за човек с вашите способности и интелигентност, да не говорим за въображение. Ето защо се връщаме в моята… в нашата родина тъкмо навреме, там, където вас няма да ви има. Защото, според мен, вие сте един опасен човек и не ми се нравите. И тъй сбогом. [* Кампо (исп.) — поле, нарицателно за южноамериканските степи. — Б.пр.] — Сбогом — отвърна вуйчо му също на испански. — Не ви принуждавам да бързате. — И да искате, не можете — рече капитан Гуалдрес. — Няма и нужда да искате. Дори не е необходимо да смятате, че бихте могли да ме принудите. После и те си отидоха: обратно през антрето; двамата с вуйчо му чуха захлопването на външната врата, сетне от прозореца на терасата ги проследиха да се насочват към стълбището, а вуйчо му измъкна от джобчето на жилетката си масивния часовник с верижката и прикрепената към нея златна емблема и го положи върху бюрото, с циферблата нагоре. — Каза пет минути — забеляза вуйчо му. Което беше достатъчно дълго време, достатъчно дълъг миг, за да може да попита (Чарлз) точно каква е другата страна на облога, сключен предишната нощ между вуйчо му и капитан Гуалдрес, ала той вече знаеше, че не му е потребно да пита: в същност сега разбра, че необходимостта да задава въпроси бе почнала да изчезва още от онзи миг в четвъртък вечерта, когато затвори вратата след Макс Харис и сестра му, за да се върне във всекидневната и открие, че вуйчо му няма никакви намерения да се приготовлява за сън. Ето защо не каза нищо, просто наблюдаваше как вуйчо му остави часовника на бюрото, сетне застана над него, опрял ръце — леко раздалечени — от двете му страни, без дори да седне. — Заради благоприличието. Заради сдържаността — промълви вуйчо му, после, вече в движение и даже без да поеме повторно дъх, добави: — Или пък може би съм попрекалил и с двете. И същевременно вдигна часовника си, върна го в джобчето на жилетката, сетне премина в антрето, взе шапката и балтона, излезе през външната врата, без поне да подхвърли през рамо: „Заключи!“, заслиза по стълбите и вече стоеше край колата, хванал отворената врата, когато той, Чарлз, успя да го настигне. — Качвай се и карай — нареди вуйчо му. — И помни, че сега не е като снощи. Подчини се, хвана кормилото и подкара през многолюдния съботен площад, но даже след като напусна центъра на града, пак се налагаше да лавира между запъплили към дома леки коли, камиони, каруци. Ала и тъй пътят бе достатъчно чист поне за малко скорост: дори за повече, ако на негово място бе Макс Харис, тръгнал за в къщи, а не просто Чарлз Малисън, рекъл да повози своя вуйчо на заден ход. — Ей! — обади се вуйчо му. — Какво става? Да не би кракът ти да се е схванал? — Нали току-що каза, че не е като снощи — отвърна той. — Разбира се, че не е — съгласи се вуйчо му. — Никакъв кон сега не чака да смаже капитан Гуалдрес, даже и да бе необходимо. Този път го застрашава нещо далеч по-безпощадно и смъртоносно от оня обезумял кон. — И какво е това? — попита той. — Гълъб — отговори вуйчо му. — Хайде, какво зяпаш? Да не би да се страхуваш от бързината? Тогава се понесоха нататък, почти с половината от скоростта на Макс Харис, по пътя, баронът, който не бе намерил време да павира, ала заради чиято настилка, само да бе предупреден овреме, навярно би отложил други работи, та да я оправи, хем не за собствено облекчение, защото той не пътуваше по суша — пристигаше от Ню Орлиънс и заминаваше обратно с личния си аероплан, тъй че когато Джеферсън го виждаше (барона), трябваше да иде чак в имението, за да го стори, — а заради неповторимото дело да прахоса толкова пари за нещо, което не само не е негово притежание, но и което всички, които го познаваха, щяха да знаят, че няма да използва, досущ както в Луизиана Хюи Лонг бе се произвел в основател, собственик и съдържател на онова, което вуйчо му наричаше едно от най-добрите литературни списания в света, без изобщо някога да е разлиствал страниците му, навярно и без дори да се интересува какво мислят за него хората, които списват и редактират рожбата му, така както баронът не даваше ни пет пари какво говорят зад гърба му стопаните, чиито безнадзорни животни се премятаха с предсмъртен стон и издъхваха под колелата на забързаните автомобили, шофирани от неговите гости; те също караха бързо сега, понесени напред в късния декемврийски следобед, а още и зимен — шестият ден на зимата бе днес според старите хора, които водеха началото й от първи декември. А пътят бе по-древен и от чакълената си настилка, отвеждаше назад във времена, когато е представлявал лента оголена червена пръст, лъкатушеща сред хълмовете, сетне устремила се права и черна, сниши ли се богатата земя в низина, напоена и плодоносна; път пестелив на ширина, тъй като земята тук бе твърде плодовита, раждаше твърде обилно зърно и памук, за да остави свободно място на хората дори за разминаване, кажи го, белязан само тук-таме с тънки железни обръчи, изпопадали от колелата на файтони и каруци, както и от загубени пътем подкови на коне и мулета в случаите, когато старият владетел на имението, тъстът на барона, оставяше Хораций и разреденото уиски и се отправяше по пътя към града два, три или четири пъти годишно, тръгнал да гласува или да продава памук, да плаща данъци или да присъства на погребение или сватба, и сетне се връщаше обратно по него при бокала с уиски и страниците с латински текст, следвайки меката му пръст, по която дори копита, ако не препускат, не издаваха никакъв тропот, да не говорим за шум от колела или нещо повече от изскърцване на хамут; обратно при декарите, които тогава едва ли имаха и очертани граници, освен в неговата памет, нотариалния акт и убеждението му, както и в тези на съседите му, невинаги дори оградени, камо ли грижливо обрамчени с цели плоскости от хикори и дъбови дъски, изобретени като модел във Вирджиния и Лонг Айлънд, а изработени във фабриките на Гранд Рапидз, през ливадата, която някога бе най-обикновен двор, осеян с ошмулени дъбове, недокосван от градинарски ножици и обвити в бензинови изпарения механични косачки, за да стигне къщата, която бе просто къща, осигуряваща му една веранда, където да седне със сребърния бокал и захабената подвързия от телешка кожа, пред градината, която бе просто градина, избуяла, занемарена, изпълнена с древни, исконни, предвечни неща: безименни рози и люлякови храсти, маргаритки, флокси и крепкия, траен прашен цвят на есента, също в традицията на разреденото уиски и одите на Хораций: пасивен, издръжлив. Тишината беше причина, каза вуйчо му. За пръв и единствен път вуйчо му каза това преди дванайсет години, когато той, Чарлз, нямаше и шест години, голям точно толкова, колкото да слуша — което в същност вуйчо му дори спомена: — Не че си достатъчно голям, за да го чуеш, просто аз съм все още достатъчно млад, за да го кажа. След десет години няма да бъда. А той попита: — Значи, след десет години това няма да бъде истина? — Имам пред вид, че след десет години аз няма да го повторя, защото след десет години ще бъда с десет години по-стар, единственото нещо, на което те учи възрастта, не е страх, най-малко от всичко истина, а само срам. — Тази пролет на 1919-а приличаше на градина, разцъфнала в края на един четиригодишен тунел, изпълнен с кръв, гнусотия и ужас, в който цялото това поколение от младежи вред по света живя като побеснял мравуняк, всеки от тях изправен сам срещу мига, когато и той трябва да се хвърли в безличната безименност, скрита зад кръвта и мръсотията, всеки от тях сам (което поне доказваше едно от твърденията на вуйчо му; за истината) със своята постоянна мисъл, въпрос, дали страхът му е тъй очевиден за другите, както е за него. Защото пехотинецът в своите пълзящи минути и пилотът в своите сгъстени секунди има толкова приятели и другари, колкото има шопарът над копанята и вълкът в глутницата. И когато коридорът свърши най на края и те излязоха навън — ако изобщо успяха, — те пак нямаха никого. Защото (но той, Чарлз, се надяваше, че вуйчо му е прав най-малкото за срама) те загубиха нещо, нещо от себе си, скъпо и незаменимо, пръснаха се сега, претопиха се, станаха част от всички останали лица и тела които също оцеляха: аз повече не съм само Джон Доу от Джеферсън, Мисисипи, но съм също и Джо Джинота от Ийст Ориндж, Ню Джърси, и Чарли Лонгфедър от Шошоне, Айдахо, и Хари Уонгот Сан Франциско, а Хари, Чарли и Джо, взети заедно, са също Джон Доу от Джеферсън, Мисисипи. И това многолико съчетание представлява всеки от нас поотделно, затуй не можем да го отхвърлим. Ето защо са Американските легиони*. И макар навярно да сме в състояние да сведем очи и да замълчим пред това, което сме видели Чарли, Джо и Хари да сторят в лицето на Джон Доу от Джеферсън, ние не можем да сведем очи и да замълчим пред това, което сме видели Джон Доу да извърши като олицетворение на Чарли, Хари или Джо. Ето защо, докато те бяха още млади и имаха вяра в живота. Американските легиони поголовно се напиваха. [* Организация на ветераните от армията на САЩ, създадена през 1919 г. — Б.пр.] Следователно само твърдението за срама беше вярно, тъй като вуйчо му го каза веднъж преди дванайсет години и оттогава повече не го повтори. А останалото беше погрешно, защото, даже и преди дванайсет години, когато вуйчо му едва наближаваше четирийсетте, той вече бе загубил допир с истинската истина: че човек отива на война, както младите винаги са ходели, за слава, понеже не съществува по-славен начин да я спечелиш, и рискът и страхът от смъртта представляват не само единствената достойна цена в отплата за полученото, но и най-ниската, която може да ти бъде поискана, и трагедията не беше в това, че си загинал, а че повече не си свидетел на славата; ти не искаш да унищожиш жадуващото сърце — искаш да го уталожиш. Ала това беше преди дванайсет години, сега вуйчо му като начало само каза: — Спри, аз ще карам. — Не, недей — отвърна той. — Скоростта е добра. Най-много до една миля щяха да стигнат първите метри на белосаната ограда, а след две — портата и дори щяха да Зърнат къщата. — Хищната беше причината — каза вуйчо му. Отначало даже не можех да спя нощем от нея. Ала това не беше беда, защото нямах желание за сън, не исках да изпусна толкоз много от таз тишина, просто лежах буден сред мрака и си спомнях: утре, и утре, и цялата пъстроцветна пролет, и април, и май, и юни, утре, пладне, вечер, пустота, сетне отново тъмнина и тишина, сред която лежах буден, защото нямах нужда от сън. Тогава я видях. Тя беше в онзи овехтял, омърлян фиакър, запрегнат с чифт, неподходящи да са събрани във впряг, коне за оран, а дизгините държеше един орач от имението, който даже нямаше обувки на краката си. Майка ти обаче не беше права. Тя изобщо не приличаше на позираща кукла. Изглеждаше като момиченце, което си играе на възрастна жена в дом на колела, и то със съдбоносна сериозност; приличаше на двайсетгодишно дете, да речем, загубило родителите си при ненадейна катастрофа, върху което са се стоварили грижите за цял рояк по-малки братя и сестри, а може би дори и за някой престарял дядо или баба, тъй че само трябва да ги храни, преоблича и пере; момиче твърде младо, за да има даже подсказан интерес (да не говорим за идея или отношение) към страстта и мистерията, създали живота на тези деца, което единствено би могло да направи непосилния труд по отглеждането им поносим и дори обясним. Разбира се, при нея не беше така. Тя имаше баща и ако не друго, положението тук беше обратно: бащата бе този, който не само обработваше земята и надзираваше домакинството, но се справяше така, че винаги имаше възможност да се спестят за сметка на полето чифт коне за оран и техният водач, та да изминат тия дванайсет мили отиване и връщане до града със стария фиакър, сред чиято огромна по пространство тапицерия тя наподобяваше архаична миниатюра, сериозна, улегнала и вглъбена — десет години повече от възрастта си и петдесет след своето време. Но аз във всеки случай добих впечатление за някакво момиченце, което си играе на къща в онази безветрена и вечна градина в края на окървавения и вонящ коридор, и тъй един ден узнах, ненадейно и неопровержимо, че само тишината не е спокойствие. Това се случи, след като я видях за трети, десети или тринайсети път, не си спомням, но една сутрин стоях изправен край спрелия фиакър с босоногия негър на капрата, а тя приличаше на илюстрация от картичка на св. Валентин* или от бонбониера в стил 1904-а, седнала на фона на избелелия, измърсен простор на задната седалка (когато фиакърът отминаваше край теб, всичко на всичко можеше да видиш кочияша, а отзад дори и това не би успял да зърнеш, макар да бе очевидно, че работникът и впрягът не се лишават от плуга само за да се разходят до града и обратно); та една сутрин стоях изправен край спрелия фиакър, докато около нас на вси страни щъкаха и бръмчаха лъскави, ослепително нови автомобили, понеже войната беше спечелена и всички щяхме да живеем в богатство и мир навеки. [* Празник в католическите страни (14 февруари), на който се изпраща картичка, писмо или подарък на любимия човек. — Б.пр.] „Аз съм Гейвин Стивънс — представих се — и скоро ще направя трийсет години.“ „Зная“ — отвърна тя. Все пак аз имах право да се чувствам на трийсет, макар да не бях съвсем на толкова. Та тя беше шестнайсетгодишна. Как можеш да кажеш на едно дете (както се изразявахме ние тогава): „Ще ми определите ли среща?“ И какво ще правиш ти (на трийсет) въобще с него? При това не само дето каниш детето, ами също предлагаш, ако имат възможност, да заповядат и родителите му. Тъй че тъкмо се смрачаваше, когато спрях автомобила на баба ти пред портата и слязох. Тогава там имаше градина, но едва ли бе мечтата на цветар. Обхващаше доста по-голяма площ, отколкото биха заели цели пет-шест килима, разстлани един до друг, вътре имаше стари розови храсти, каликантуси, олющени рухващи беседки, дървени решетки с увивни растения и лехи с многогодишни цветя, които се презасаждаха сами, без външна намеса или помощ, и тя стоеше сред всичко това и ме наблюдаваше, когато аз преминах портата, тръгнах по алеята и продължих нататък, додето се скрих от погледа й. Знаех, че няма да мръдне от мястото, където я видях да стои, на края се изкачих по стълбите на верандата при стария господин, седнал на своя стол от хикори, в краката му лежеше сетерът, до него — сребърната чаша и книгата с отбелязана страница, и казах: „Позволете да се сгодя за дъщеря ви — (забележи как се изразих аз за нея). — Знам — съгласих се. — Знам: не сега. Не сега. Само разрешете да се сгодим и ние повече няма дори да мислим за това.“ А тя изобщо не беше мръднала от предишното си място, не беше приближила дори да чуе разговора. Защото оттам трудно можеше да се долови нещо, ала освен това не й беше и необходимо: просто стоеше там в здрача, в полумрака, без да трепне, без да бъде плаха, без да показва изобщо нищо. Дори аз бях този, който повдигна лицето й, макар да не ми отне повече усилия, отколкото трябват, като взимаш от земята стрък орлов нокът. Имаше вкус на шербет. „Не знам как — рече тя. — Ще трябва да ме научиш.“ „Тогава не се учи — отвърнах аз. — Все едно. Няма никакво значение. Не е нужно да се учиш.“ Беше като шербет: остатъкът от пролетта, началото на Лятото и цялото протяжно лято в мрак и тишина да лежиш буден със спомен за шербет: не да опитваш вкуса му наново, защото опитал ли си веднъж шербет, втори път не ти трябва; не се забравя. После настана време да се върна в Германия и аз приготвих да й дам пръстен. Предварително го бях вързал за панделка. „Още не искащ да го нося, нали?“ — рече тя. — „Да — отвърнах. — Не — казах. — Добре. Закачи го ей на тоя храст, ако искащ. Не е нищо повече от парче стъкло и боядисано желязо; сигурно няма да изкара и хиляда години.“ След това заминах за Хайделберг и всеки месец пристигаха писмата, без да говорят за нищо. И как би могло до бъде другояче? Тя беше едва шестнайсетгодишна; какво може да се случи на един шестнайсетгодишен човек, за което да пише, че даже и да говори? И всеки месец аз отговарях, също без да говоря за нищо, защото как може шестнайсетгодишна американка да преведе мислите ми, след като и аз съм ги превеждал? Това е, което никога не разбрах, никога не узнах. Почти стигаха вече и той намали скоростта, за да мине през портала. — Не как е намерила човек, та да й преведе немския — продължи вуйчо му. — А как този, който е превел немския, е превел и английския. — Немски? — учуди се той. — Писал си й на немски?! — Бяха две писма — обясни вуйчо му. — Написах ги едновременно. И ги пуснах с разменени адреси. — В същия миг извика: — Внимавай! — и дори посегна към волана, ала той овладя колата овреме. — Другото беше също до жена — рече той. — Да. Тъй че… — поколеба се вуйчо му. — Тя беше рускиня, избягала от Москва. Срещу цена, изплащана на различни инкасатори и на части в продължителен срок. Преживяла беше една война и тя — о, филистимлянино мой! Запознахме се в Париж през 1918-а. Когато напуснах Америка през есента на 1919-а година на път за Хайделберг, смятах, вярвах, че съм я забравил. Ала един ден сред океана установих, че не съм се сещал за нея от пролетта. И така разбрах, че не съм я забравил. Промених маршрута си и първо се отбих в Париж; тя възнамеряваше да ме последва в Хайделберг веднага, щом получи виза с документите, дето ги имаше. Пишех й всеки месец, докато чакахме. Или може би, докато аз чаках. Не бива да забравяш възрастта ми. Плюс това аз бях европеец тогава. Намирах се в онзи критичен период, в който изпада всеки чувствителен американец, убеди ли се веднъж, че всички (ако изобщо има такива) американски перспективи, отнесени не само към човешкия дух, но и към елементарната цивилизация въобще, лежат в Европа. А може би причината беше другаде. Може би това бе просто шербет и аз не бях нито алергичен към шербет, нито дори глух за него, а просто неспособен. Написах онези две писма едновременно, защото съчиняването на едното не изискваше никакви усилия на мозъчните клетки, мастилото изтичаше някъде от вътрешностите, нагоре до върха на пръстите и оттам в писалката, без да заобиколи през мозъка: в резултат, никога не успях поне смътно да си припомня съдържанието на писмото, което отиде на адрес, за който не беше предназначено, въпреки че едва ли може да има съмнение какво е съдържало; изобщо не ми мина през ум да внимавам с тези писма, защото те съществуваха в два различни свята, макар една ръка да бе ги писала на едно и също бюро, върху редувани един след друг листа хартия, с един и същ непрекъснат замах на перото, под светлината на едно и също количество електричество, струващо два пфенига, в един и същ отрязък на часовниковия циферблат, преминат от пълзящата стрелка. Стигнаха. Не бе потребно вуйчо му да казва „спри“ — той вече беше спрял колата сред празния паркинг, твърде широк и спретнат, твърде старателно подравнен и насипан със зърнест чакъл, дори да бе предназначен за пикап, един открит автомобил или два, една лимузина, че и някоя кола за прислугата, ала вуйчо му не изчака нито миг, вече бе слязъл и поел към къщата, докато той, Чарлз, още не беше довършил изречението си: — Не трябва да идвам и аз, нали? — Не смяташ ли, че си стигнал малко далеч, за да се откажеш тъкмо сега? — отвърна вуйчо му. И той също продължи нататък, по широката, застлана с плочки алея, към страничния портик, който, макар и само страничен, би могъл да побере цял кабинет министри с президента начело или състав на върховен съд, но за конгрес щеше да се окаже малко прекалено уютен, и към самата къща, прилична на нещо средно между гигантска сватбена торта и прясно белосана циркова шатра, докато вуйчо му продължаваше с бърз ход да върви и говори: — Ние сме необяснимо безразлични към някои много смислени чужди обичаи. Представи си само каква феерия щеше да лумне, ако ковчегът му бе поставен върху напоена с бензин клада, издигната насред това нещо: изгаряне на къщата едновременно с вдовицата на нейния създател. После влязоха — чернокожият иконом отвори вратата и незабавно изчезна, а те с вуйчо му останаха да чакат в помещение, където капитан Гуалдрес (допускайки, че е или е бил действително кавалерист) спокойно би могъл да направи преглед на своя взвод, пък и на конете си, въпреки че сега той не забеляза нищо друго освен отново орхидеи: позна ги тутакси, на часа, без изненада, дори без любопитство. Сетне даже забрави приятния аромат, гъдел в ноздрите от обикновено великолепие, защото тя се появи: стъпките й отекнаха във вестибюла, сетне в стаята, макар че той вече бе доловил мириса, сякаш някой бе отворил, без да му е работа, по погрешка, от недодяланост старо чекмедже и четирийсет слуги с безшумни подметки отчаяно се бяха спуснали през дългите полирани, сияйни коридори и салони, за да го затворят наново; влезе в стаята, спря и почна да издига пред себе си ръце с дланите навън, без дори да има време да го погледне (Чарлз), тъй като вуйчо му, който в действителност изобщо не беше прекъсвал своя ход, вече вървеше към нея. — Аз съм Гейвин Стивънс и сега съм почти на петдесет години — рече вуйчо му и продължи да се приближава към нея дори след като тя взе да отстъпва, да полита назад, вдигнала още по-високо ръце и все така с оголени длани към вуйчо му, който достигна ръцете и отново не спря, докато тя не изоставяше опитите си да го задържи поне дотолкова, доколкото да има време да промени решението си да обърне гръб и да избяга: сега беше твърде късно, ако се приеме, че това е било, което е искала, или във всеки случай предполагала, че е длъжна да стори: но беше твърде късно сега, тъй че вуйчо му вече също можеше да спре, обърнал поглед назад към него. — Е, какво? — рече вуйчо му. — Можеш да кажеш нещо, нали? Дори едно „довиждане, мисис Харис“ ще свърши работа. Той понечи да каже „извинете ме“, но вече бе измислил нещо по-добро: — Бъдете благословени, чада мои. V Това се случи в събота. Следващият ден се падаше седми декември. Но даже преди той да замине, витрините на магазините вече бяха светнали от играчки, позлата и изкуствен сняг, както е обичай всяка година през декември, а във въздуха се усещаше веселият и лъчезарен дух и аромат на Коледа, макар и примесени този път с пушечен дим: оръдейната стрелба и писъкът на куршуми, също и звукът, издаван от тях, ударят ли на месо, се канеха да отекнат и тук, в Джеферсън, преди да са изтекли много седмици и месеци. Когато той отново видя Джеферсън, бе вече пролет. Каруците и пикапите на фермерите от хълмовете, както и петдесеттонните камиони на плантаторите от низината вече бяха почнали да спират край товарните рампи на магазините за семена и складовете за изкуствени торове и скоро трактори и земеделски сечива, теглени от чифт или тройка мулета, щяха да запорят потъмнялото покривало, наметнала земята в зимния си сън: оран, брануване, търмъчене, култивиране; не след дълго щеше да цъфне кучешкият дрян, сетне и козодоят, но годината бе едва 1942-а, та трябваше да мине още малко време, преди дуплексните телефонни линии да почнат да предават телеграми от сухопътни и морски военни поделения, а местният пощальон да оставя всеки четвъртък сутрин в самотните, кацнали на своя кол, пощенски кутии седмичника „Йокнапатофа Клариън“, съдържащ поредната фотография, придружена от кратък некролог вече с твърде познат текст, и все пак отново загадъчен, сякаш написан на санскритски или китайски — лик на селско момче на възраст недостатъчна, за да излезе дори на снимка като мъж, униформа, по която още личаха гънките, останали от престоя й в склада на интенданта, и географски названия, за които създателите на това лице и принадлежащата му плът, сътворени очевидно да загинат в агония именно там, изобщо не бяха чували преди, камо ли произнасяли. Оказа се, че пристигналият на проверка генерал е бил прав. В същност Бенбоу Сарторис, който беше едва деветнайсети по успех в класа, получи военно назначение и вече бе пратен в Англия с някаква секретна мисия. С което той, пръв в класа и кадет-„полковник“ в списъка на батальона, можеше да се заеме, преди да бе станало твърде късно, само че, както обикновено, смени дявола с вещицата: сега не сложи дори портупея и сабята, нито помпозните отличителни знаци, а всичко на всичко синята лента на фуражката и макар да беше кадет-„полковник“ или може би този кадет-„полковник“ беше съкратил пробния полет, навярно му оставаше още цяла година, преди крилатата значка от фуражката да се премести точно над левия му джоб (с пилотски щит в средата, надяваше се той, или най-малко с щурмански глобус, в краен случай с бомбата на бомбардер). И сега той в действителност не се прибираше у дома си, а само минаваше през града на път от пробния към същинския полет най-сетне, спря на гарата едва колкото майка му да се качи на влака и да продължи с него до железопътния възел на главната линия, откъдето той трябваше да вземе влака за Тексас, а майка му щеше да се върне обратно; вече наближаваше, стигаше, навлезе в позната местност: прелезът, известен му така добре, полята и горите, които бе кръстосвал като дете, сетне юноша и на края възмъжал достатъчно, за да притежава пушка и да ходи на лов отначало за зайци, а по-късно за пъдпъдъци. После се заредиха бедняшките покрайнини, дълготрайни извън времето, познати като собственото му ненаситно, всепоглъщащо, неутолимо сърце, като тялото и крайниците му, като растежа на косите и ноктите му: първите негърски колиби изникваха обветрени и олющени, додето не разбереш, че не е само това, че има нещо повече, че малко, съвсем малко са килнати: не толкова встрани от отвеса, колкото отвъд отвеса, сякаш са сътворени, гледани по или чрез друга перспектива, замислени от друг архитект, с различно предназначение, във всеки случай с различно минало: оцелели в бури и стихии, в каквито ще да са бедствия или дори неуязвими, несъзнаващи мощта си, всяка една допълнена от своята избуяла, все пак подредена, миниатюрна джунгла от зеленчукови растения, всяка със своя млад нерез, затворен в твърде тясна кочина, за да може едно прасе да наддава тегло, и все пак техните наддаваха и винаги ще наддават, плюс обикновено вързана на юлар крава и всичко това — заедно с кладенеца и заслонения под навес умивалник на двора — имаше вид на нещо паянтово и временно, не на място, ала непристъпно устойчиво, подобно пещерата на Робинзон Крузо; после се показаха жилищата на белите, не по-големи от негърските, но никога колиби поне в очите на обитателите им, твърдиш ли обратното, току виж, си навлечеш беля на главата, боядисани или най-малкото боядисвани, с основната разлика в сравнение с негърските, че отвътре на бяха чак толкова чисти. Сетне си беше у дома: влакът стигна павирания уличен кръстопът, недалеч от къщата, където бе роден, и той успя да зърне над дърветата водохранилището и златния кръст, увенчал кулата на епископалната църква, но нищо повече: притиснал бе лице към зацапаното стъкло досущ като осемгодишно момче, докато влакът намали ход, сменяйки коловозите с трясък и дрънчене, и навлезе между конски и товарни вагони, между платформи и цистерни, а те бяха там, на перона, видени наистина през очите на осемгодишно дете: някак слисан, той ги съзря дребни, ала все пак удивително устойчиви в перспективата на необятната всеобхватна земя: майка му, вуйчо му, новата му вуйна — майка му бе живяла двайсет години в брак с един мъж и бе отгледала друг, вуйна му бе омъжена за двама в продължение на горе-долу същото време и бе станала свидетел как други двама се дуелират с ръжени и коне в собствената й къща, тъй че той изобщо не се изненада, нито дори разбра как в същност стана: майка му вече бе във влака, а новата му вуйна се бе отправила към чакащата кола, докато двамата с вуйчо му размениха последни думи преди тръгване. — Е, скуайър — рече той. — Ти не само приближи толкова много до кладенеца, че да хвърлиш ведрото вътре, ами и сам скочи сетне след него. Имам да ти предам нещо от сина. — От кого? — попита вуйчо му. — Добре де — продължи той. — От зета. От съпруга на дъщеря ти. Дето не му се нравиш. Дойде в лагера да ме види. Кавалерист е в момента. Искам да кажа американски войник. — Сетне отегчено, обобщаващо: — Разбираш ли? Една нощ негов американски познат се опитва да го убие с кон. На следния ден той се оженва за сестрата на този американец. На по-следващия японец пуска бомба върху друг американец на малък остров, отдалечен на две хиляди мили. И на по последващия той постъпва доброволец, не в родната си армия, където има чин от запаса, а в чужда, като се отказва не само от военното си звание, но и от поданството си, прибягвайки без съмнение до услугата на преводач, за да обясни на младата си съпруга и на властите, приел за свои, какво се стреми да направи. — Продължи да си спомня, пак обобщаващ, но не учуден или ако беше, издаваше онова неизчерпаемо, безконечно учудване на дете, което неуморно, без отдих се зазяпва по все еднаквите, отрупани с комикси вестникарски будки. И онзи следобед, без никакво предизвестие, додето не го повикаха в канцеларията на ротата, насреща си видя капитан Гуалдрес… в униформа на редник, с вид на кон повече отвсякога, може би защото бе попаднал в положение или обстановка — кавалерийски полк от армията на Съединените щати през 1942-а, — където до края на войната нямаше да има никакъв допир с коне. (И той, Чарлз, беше все еднакъв.) — Не изглеждаше храбър, а само несломим, без да предлага живот или крайник никому, на никое правителство, да речем, за благодарност или в знак на протест срещу нещо, сякаш в този решителен и съдбоносен момент той не се отнасяше с никаква престорена сантименталност към кухото и безцелно свистене на куршумите, така както беше свикнал да гледа на празния и мимолетен тропот на конските копита; без да мрази нито германците, нито японците, нито дори Харисови, тръгнал да воюва срещу немците не защото разрушаха цял един континент и превръщат цял един народ в изкуствен тор и смазочно масло, а защото премахнаха конете в съвременната кавалерия; щом влязох, стана от стола и рече: „Дойдох тук, за да ме видите. Ето, сега ме виждате. Когато се върнете при вашия вуйчо, кажете му: «Навярно сега сте удовлетворен.»“ — Какво? — попита вуйчо му. — И аз това питам — отвърна той. — Всичко на всичко каза, че идва чак от Канзас специално, за да го видя в кафявата куртка, и като се върна у дома, да ти кажа: „Навярно сега сте удовлетворен.“ Стана време за тръгване — ръчната количка за багаж вече бе отместена от вратата на фургона и началник-влакът дори се бе издал навън, загледан назад, докато мистър МакУилямс, кондукторът, стоеше на стъпалото с часовник в ръка, ала все още не бе викнал към него, към Чарлз, защото той, Чарлз, беше с униформа, годината бе едва 1942-а и гражданството още не беше свикнало с войната. Затуй той продължи: — И още нещо. Онези писма. Две писма в два плика с разменен адрес. Вуйчо му го погледна. — Не обичаш случайността, а? — Обожавам я — отговори той. — Това е едно от най-важните неща в живота. Също като девствеността. Само че, подобно на девствеността, можеш да я използваш всичко на всичко веднъж. Ще гледам да запазя правото си още малко. Вуйчо му го изгледа загадъчен, недействителен, сериозен. — Добре — рече. — Опитай този вариант: Улица. В Париж. Както ние в Йокнапатофа казваме, на половин плюнка разстояние от Булонския лес, толкова прясна по название, че името й не бе по-старо от последните битки през 1918-а и Версайския мирен договор — родено бе по-малко от пет години преди това; намираше се на такова място и беше така затънтена, че местонахождението й бе известно само на боклуджиите и на работодателните бюра, набиращи висша прислуга и подсекретари за посолства. Но все едно; тази улица днес не съществува, пък и освен това ти никога не би отишъл да я търсиш, даже и да съществуваше. — Може би щях — каза той. — Може би и сега ще отида да видя къде е била. — Можеш да сториш това и тук — отвърна вуйчо му. — В библиотеката. Само трябва да попаднеш на необходимата страница у Конрад: същият настлан с червени и черни лъснати плочки под, същата позлата, фаянс и „бул“*, чак до продълговатото огледало, което сякаш задържаше като в сребърно блюдо цялата гъстота на светлината на следобеда, и в чийто дълбини плуваше, подобно на лилия в собственото си хармонично отражение, онова чело, невинно и лишено от бръчките на мисълта, опустошено единствено от горест и преданост… [* Обобщаващо название за мебели в стила от времето на Луи XIV. — Б.пр.] — Как разбра, че тя е там? — попита той. — Прочетох във вестника — отговори вуйчо му. — В парижкия „Хералд“. Правителството на Съединените щати (след като му се даде малко време) се погрижи да държи в течение на нещата своя първи Експедиционен корпус във Франция. Ала неговите усилия не бяха нищо в сравнение с Начина, по който парижкият „Хералд“ се зае да осведомява Втория корпус, почнал да дебаркира в Европа през 1919-а… Но сега онова чело не бе опустошено от абсолютно нищо: тя просто седеше там все още с вид на малко момиченце, на което целият свят помага в играта й на кралица; и този път никакъв посетител не дойде да изпълни последната воля на мъртвец, защото човекът, съществото, чието послание въпросният посетител носеше, бе всичко друго освен мъртъв — той беше проводил своя пратеник чак от Хайделберг не за да предаде послание, а иск: той искаше да знае. И тъй попитах: „Защо не ме дочака да се върна? Защо не ми прати телеграма.“ — А тя отговори ли ти? — запита той. — Нима не казах, че онова чело не бе опустошено от нищо, дори и от нерешителност? — рече вуйчо му. — Отговори: „Ти не ме искаш. Аз не съм достатъчно умна за теб.“ — А ти? — Аз също отговорих на място — рече вуйчо му. — Казах: „Довиждане, мисис Харис.“ А, става ли тоя вариант? — Да. — Настъпи време за тръгване. Машинистът дори изду свирката заради него. Мистър МакУилям обаче изобщо не извика: „Хайде, момче, качвай се, ако ще идваш с нас!“, както би сторил преди пет години (а в същност и преди пет месеца): единствено го предупредиха двете къси, дълбоки, нетърпеливи издихания на парата; само заради още неопалената военна униформа на гърба му един човек, чийто неизменен навик е със събуждането си да заговаря, и който даже не би си поел необходимия дъх или не би съзнал, че минава през гласните му струни, за да извика към него, сега не издаде ни звук; вместо това, пак само заради униформата му, опитният машинист на хилядотонния локомотив, струващ сто хиляди долара, изразходва въглища за три или четири долара, както и количество с труд добита пара, та да предупреди един осемнайсетгодишен хлапак, че е клюкарствал достатъчно с вуйчо си: и той помисли как тази страна, тази нация, изглежда, не само прие войната, но и успя да я претопи в своя ход, като се примири с нея: похвана я, тъй да се каже, с лявата ръка, без в същност да грабне, да прикове или да отвлече вниманието на дясната, заета със своя отколешен, насъщен, неотменим труд. — Да — рече той. — Така е по-добре. Нищо чудно дори да използва твоя вариант. Това е било преди двайсет години. И тогава е било истина, най-малко достатъчно истина за тогава или поне достатъчно за теб тогава. А сега е двайсет години по-късно и вече това не е истина, най-малкото не е достатъчно истина сега или поне не е достатъчно за теб сега. Как успяха да сторят всичко туй само годините? — Те ме направиха по-стар — отговори вуйчо му. — И по-богат. $id = 270 $source = Моята библиотека __Издание:__ Уилям Фокнър. Конски гамбит. Сборник разкази Издателство „Георги Бакалов“, Варна, 1982 Рисунка на корицата: Текла Алексиева Рецензент: Таня Костова Редактор: Каталина Събева Художествен редактор: Иван Кенаров Технически редактор: Пламен Антонов Коректор: Жулиета Койчева