Адриан Рогоз
	Цената на бездната


	В сборника са включени две новели и четири разказа, с които видният румънски писател Адриан Рогоз ту забавно-развлекателно, ту философски задълбочено ни приобщава към собствените си размисли за проблемите при овладяването на Космоса: за кибернетиката и наследствеността, за новите божества на бъдещото свръхразвито технократско общество — Скоростта, Небитието, Вероятностите. За цената на научното откритие и бездната на човешката душа.


	Любен Дилов
	Поет и философ

	Бегло е познанството ми с Адриан Рогоз — един спокоен, деликатен мъж с приветливо лице и кротък поглед. Бях чел от него само една-две новели, така че сега и аз, както повечето български любители на фантастиката, фактически за първи път вземам в ръцете си книга от този виден румънски писател. И първото, в което се убеждавам, е стародавната истина, че талантливият автор винаги отразява и себе си, дори в такъв жанр като фантастиката. Разбира се, когато тя е творчество, а не занаятчийско съчинителство.
	Прелиствайки страниците на тази подборка, аз навсякъде отново виждам самия Адриан Рогоз — какъвто съществува в мен от малкото, което знам за него.
	Роден през 1921 г. в Букурещ, той отрано остава сирак и е принуден сам да си вади хляба, вместо да учи, та гимназия успява да завърши едва след освобождението на Румъния от фашизма. Записва се да следва философия, но отново житейските неволи му пречат да й се посвети изцяло и той работи като журналист в различни вестници. Философията обаче си остава трайна негова любов, за което съществува и едно почти куриозно доказателство: той все пак завършва следването си и макар и на петдесет години, макар и вече известен писател, написва дипломната си работа върху някои проблеми на семиотиката. А с философия и семиотика продължава да се занимава и до днес, участвувайки с научни публикации в специализираните издания. Към края на шестдесетте години дори открива метод за графично представяне на всякакъв текст и по-специално на поезия.
	Това, естествено, не е случайно, защото Рогоз дебютира в литературата още през 1944 г. като поет, като поет е приет в Съюза на румънските писатели, а и не възнамерява да се отказва от поезията. През миналата година той отбеляза своята шестдесетгодишнина с нова стихосбирка.
	Поезия и философия! — от тяхната амалгама формува Рогоз своята фантастична проза, често пренебрегвайки дори някои закони на жанра. Ето защо читателят няма да срещне в тази книга обикновените прийоми на масовата „научна фантастика“ с нейните смайващи загадки и повече или по-малко банализирани приключения. Тук научните моменти имат стойност на действителна наука, а увлекателността е индуктирана от високоволтовото напрежение на мисълта. И не толкова тайните на Вселената са обект на авторските му дирения, колкото тайните на оня космос, който е затворен в черепната кутия на човека. Рогоз се стреми да проникне в него, както микроскопичният електронен изследовател Джеми от новелата му „Ориана, аз и Джеми…“
	Какво е творчеството, за какво служи изкуството, що е съдба, кое е случайното и кое закономерното в живота на човека, който сякаш е обречен вечно да „бяга през пространството и времето“, за да падне на колене, повече или по-малко отчаян, пред „олтаря на боговете на вероятностите“… Такива са идеите-проблеми, с които ни конфронтира във фантастиката си Адриан Рогоз — някои от най-мъчните проблеми на онтологията. И го прави не за да ни забавлява, а да ни накара сами да търсим решения за тях.
	Не е лека такава фантастика. Тя изисква усилие да се приобщиш към нейните усилия да се докосне до необикновеното и необяснимото. Изисква още сам да опоетизираш мисленето си, ако искаш да станеш съпричастен на исконния човешки устрем към истините. Защото в крайна сметка поезията е най-силното ни оръжие спрямо необяснимото и най-ефикасната противоотрова на онова, с което делникът умъртвява душите ни.
	Тези силни качества на фантастиката на А. Рогоз ни карат да бъдем по-снизходителни към някои нейни формални слабости — прекалената обстоятелственост на места, предългите директни диспути на героите, композиционната аморфност. И няма да бъдем оригинални в това „снизхождение“, защото само разказът му „Олтарят на боговете на вероятностите“ е преведен на руски, английски, френски, немски, холандски, унгарски, италиански и японски и е получил наградата на Европейската асоциация на приятелите на фантастиката — Еврикон — през 1972 г.
	В едно свое писмо до мен Адриан Рогоз се оплаква, че много се е трудил в областта на научната фантастика, но продукцията му била незначителна (освен десетина разказа и две повести той има и един роман — „Човек и призрак“) и че бил стигнал до комичното положение преводите му да бъдат повече от разказите, които е написал. Аз още не съм отговорил на това писмо, но бих могъл да му пиша — не за утешение, разбира се, а като букварна истина, — че никак не е важно колко си казал, а какво си казал. И съм убеден, че сериозният български читател на фантастиката ще посрещне със същите чувства появата на Адриан Рогоз и на български език.


	Ориана, аз и Джеми 1, 2, 3…

	

	На необикновения Оскар Лемнару, чийто (вероятно единствен) ученик бях аз.
	Авторът


>
	Всичко, което ми се случи, е последица от съдбоносната ми среща с Ориана. Вярвам, че можете да разберете чувствата, които изпитвам към нея. Несъмнено е обаче, че поведението на това момиче е възмутително, дразнеща е всяка негова постъпка. Завладя мислите ми и преобърна душевната ми нагласа, както магнитно поле от 10 000 ерстеда въздейства върху една желязна стърготинка. Даже само това сравнение е достатъчно да изрази плачевното състояние на духа ми. И на всичко отгоре се чувствувам щастлив, при все че тя без угризения на съвестта стъпка цялата ми гордост на ерген, неприветлив и способен да устои на най-неотразимите кинозвезди. Ориана до известна степен е тяхна противоположност и все пак, щом ме е пленила, това значи, че за мен тя е „фаталната жена“. А дори не положи усилия, за да постигне този резултат. Всичко стана съвсем естествено, като по закона, според който стъпиш ли на хлъзгав склон, ще се търкулнеш.
	На такъв склон стъпих в онзи майски ден, в който професор Василе Никодим, директорът на Института по молетроника, където работех, ме повика в кабинета си. Без с нищо да ми подскаже още в самото начало, че ще играе в биографията ми ролята на „оръдие на съдбата“, той се усмихна пленително:
	— Драги Бърла, струва ми се, че си доста уморен.
	Думите му никак не ме изненадаха. Много месеци бях работил върху теоретичното обосноваване на няколкогодишни опити и бе възможно да съм поотслабнал.
	— Все още издържам — отговорих аз. — Но да знаете, че няма да взема сега отпуск.
	— Добре — засмя се той в добро настроение. — Щом искаш да си пазиш отпуската, ще ти дам една седмица от моята, за да се проветриш на планина.
	Този весело-хаплив тон ме накара да се замисля.
	— Защо ми се подигравате? — засегнах се аз. — Моят спорт е плуването и не искам да пропилея нито един ден.
	Ако знаех, че през тази година щях да видя морето само на илюстрована картичка…
	— Момчето ми — зафамилиарничи директорът, — защо е толкова трудно да се разбере човек с вас? Забрави думата „трупане“. Пошегувах се. Даже сприхавостта ти е още едно доказателство, че трябва да си починеш… и то независимо от лятната отпуска. Ти свърши добра работа. Сега, след като приключи, мога да ти го кажа открито…
	— Другарю Никодим — промълвих аз.
	— Твоите изследвания са чудесни.
	— Отрупвате ме с похвали — измънках аз все по-объркан.
	— Да, отрупвам те…
	Този път смехът му прозвуча мефистофелски. Не можах да се въздържа:
	— Моля ви да ми кажете открито. Усещам, че ми готвите някаква изненада…
	Не добавих „неприятна“, както имах намерение, но навярно гласът ми е бил красноречив.
	— Я го виж ти — ядоса се директорът. — Аз го хваля, а той си прави песимистични предвиждания. Е добре, така е, другарю Бърла — изрече със сериозен глас човекът зад бюрото, — приготвих ти една изненада. Известно време ще работиш в друг институт.
	Настръхнах, после викнах възмутен:
	— Значи, ме хвалите, за да ме изгоните.
	Сега директорът се засмя с младежки глас:
	— Някъде четох, че през последните години от живота си великият Айнщайн, който бил изцяло погълнат от проучванията, препасвал панталоните си с връв. Приблизително дотам си стигнал и ти. Мислите ти, които нямат пряка връзка с кибернетиката, сякаш са вързани с връв.
	Проявих безразличие и към духовитостта на директора, и към честта да бъда сравняван с Айнщайн, що се отнася до връвта.
	— Но аз не искам да напускам нашия институт.
	— Няма да го напуснеш. Ще го представяш другаде. И се надявам, че няма да ни посрамиш.
	— И къде ще ме пратите на заточение? — опитах с хумор да посрещна съдбата си.
	— Мястото на „заточението“ — каза Никодим с глас, с който се изрича присъда, е ИМБ, тоест Институтът за макромолекулна биохимия.
	Останах със зинала уста.
	— Какво общо има молетрониката с макромолекулите?
	— Поискаха ми специалист, който да им монтира и да ръководи голям „електронен мозък“.
	— Но тази работа… — опитах се да възразя, обаче от възмущение думите замряха в гърлото ми.
	— Тази работа може да я свърши всеки човек с висше образование. Това искаше да кажеш, нали? Следователно ти ще я свършиш още по-добре, все едно че си играеш. През останалото време…
	— През останалото време? — хванах се за тези думи като удавник за сламка. — Ще работя тук, у нас.
	— Не, ще работиш там, при тях. А сега слушай внимателно: ние те подготвихме, дадохме ти възможност да учиш, да експериментираш, и ето че улови една от безкрайните нишки на новото. Хвани се за нея! Може да е истински извор. Там върху безгранична площ ще можеш да правиш проучвания с новите инструменти. Имаш най-големите възможности да стигнеш до интересни открития. След известно време, ако посещението ти при тях се окаже неплодоносно, ще можеш да се върнеш.
	Не повярвах нито за миг, че решението, взето от Никодим, е за моето добро. Все пак трябваше да се преместя оттатък. И понеже бях решил да се върна веднага след монтирането на „мозъка“, не взех отпуската, която ми беше предложена.

>
	„Макромолекулите“ (така наричах мислено хората на новото ми работно място) ме приеха с отворени обятия. Обаче аз продължавах да се държа като заточеник и се показах твърде малко податлив на тяхната любезност. Още повече че веднага се залових за работа, за да забравя неприятностите. Монтирането и пускането в действие на „мозъка“ ме погълнаха изцяло и след няколко месеца работа нямах какво повече да правя, така да се каже. Сиреч можех да следя операциите, извършвани от внушителния „мозък“, но това според мен значеше да загубя квалификацията си. За да си служиш с радиото, не е необходимо да си радиотехник, нито пък, за да работиш на рентгенов апарат, е потребно да си физик. Не е ли това едно от чудесните свойства на науката? Това, което вчера изглеждаше утопично и тайнствено, днес разкрива същността си благодарение на гениални учени, за да навлезе утре в областта на обичайната техника и да се превърне в благо за общо ползване. Следователно отидох при новия си директор, един необикновено смешен човек. Докато аз бях много висок, той беше твърде нисък. Мисля, че го превишавах с около три глави. „Не би могло да се избере по-подходящ «цар на макромолекулите»“ — си казах развеселен. Още през първите дни забелязах, че всички, които работеха в института, се отнасяха с голямо уважение към него. Казваше се Октавиан Гряву. Бях чул, че знае девет езика, че притежава вечно кипящ ум и че благодарение на значителни постижения в областта на макромолекулите бил смятан от колегите си в целия свят за знаменитост.
	— Вече си монтирал „мозъка“! — каза ми той, сякаш отгатна мислите ми. — Браво! Направи го сравнително бързо.
	— Можете да го приемете, когато пожелаете.
	Погледнах го, леко смутен от разликата във височината ни. Беше силно плешив, имаше живи и проницателни очи и припрени движения. Като прекоси почти бегом огромния си кабинет, той дойде при мене. Бутна ме в едно широко кресло, така че разликата във височината ни почти изчезна. После ме стрелна с поглед:
	— Посвети ли нашите хора в тайните на машината?
	— Ще го сторя от утре. Никак не е трудно. Именно затова дойдох при вас… След като привърша всичко, смятам, че мога да се върна в нашия институт… — добавих аз с невинно изражение.
	Опипвах почвата.
	Професор Гряву подскочи като ужилен и толкова рязко, че се изплаших. Той извади очилата от горното джобче на сакото, постави ги на носа си и ме погледна така, сякаш бях твърде малък за невъоръженото око. „Ето, рекох си, сега ще започне да изхвърля пламъци из ноздрите.“
	— Ако не ме лъже паметта — спокойно обаче произнесе директорът, — ние се разбрахме с Никодим да ти каже какво очакваме от тебе.
	— Съобщи ми каква задача имам да изпълнявам тук и аз ще я изпълня. Същевременно другарят професор Никодим уточни, че мога да се върна в Института по молетроника…
	Постарах се да привърша изречението с многоточие, защото поизопачих мисълта на бившия си директор. Гряву обаче веднага допълни думите ми:
	— Ако посещението ти тук се окаже неплодоносно.
	— Така е — преглътнах на сухо.
	— И ти смяташ, че след като пуснеш „мозъка“ и подготвиш няколко души, нямаш какво повече да правиш при нас?
	Гледаше ме учудено, сякаш изведнъж беше открил кой знае колко странен полимер.
	— Другарю директор — продумах с доста глупаво въодушевление, — нямам необходимите качества, за да преценявам изследванията, предприети от института, който ръководите. Обаче си представям… искам да кажа… убеден съм, че тук се осъществяват безкрайно ценни разработки…
	— Благодаря! — прекъсна ме Гряву, в чийто глас долових известно отегчение, за да не кажа нещо повече. — Убеден си, че при нас е много интересно, но… Следва едно „но“, нали?
	— Наистина — отговорих колкото се може достойно. — Родил съм се почти едновременно с кибернетиката. Роботите бяха божествата на моето детство. Мечтаех да създавам електронни машини. Останах верен на мечтите си. Учих, трудих се… държавата инвестира пари в мене (не можах да се въздържа да не добавя с известно лицемерие). И ето че завърших факултета между първенците.
	— Да, е и?! — попита ме директорът. Изглежда, търпението му се беше изчерпало.
	— Какво „и“? — отвърнах, изненадан на свой ред. — Не разбрахте ли, че кибернетиката е моят живот?
	— А ти, другарю Бърла, да не си въобразяваш, че сме те повикали при нас, за да играеш на кегли?
	— Понеже ме принуждавате, ще ви кажа откровено какво мисля.
	Станах тържествено от креслото.
	— Моля! — покани ме Гряву и ме бутна да седна обратно.
	— Тук, при вас, бих вършил някаква странична работа… Искам да не ме разбирате погрешно: бих вървял по страничен път според моите разбирания. А аз желая да следвам главната линия в развитието на науката, на която съм се посветил…
	— И коя е тази главна линия, можеш ли да ми кажеш? — омекна изведнъж директорът.
	— С удоволствие — отговорих аз въодушевен. Нещо от поведението на събеседника ми ме караше да се надявам, че ще го убедя. И за да не му изглеждам като човек, закостенял в своята специалност, продължих: — По-добре от мене знаете колко милиарда неврони има в човешкия мозък. За съжаление „електронните мозъци“ са все още далече от постиженията на природата.
	— Нищо не ни пречи да ги достигнем и ние.
	— Нашият девиз е: максимално миниатюризиране! Но такива основни проучвания могат да се предприемат само в Института по молетроника…
	— Младежо, ти си късоглед! — викна директорът.
	Обаче не успя да каже повече, защото единият от телефоните на бюрото му започна да звъни.
	Лицето на Гряву, което досега изразяваше смайване, вероятно предизвикано от „късогледството“ на събеседника му, изведнъж стана сериозно и съсредоточено. Интересуваше ме какво му съобщиха, но едносричните му отговори само разпалиха любопитството ми. Това, което разбрах, беше, че се е случило нещо странно с някакъв селенолог.
	„Защо да стоя повече! — помислих си най на края. — Сега няма да измъкна нищо от «царя на макромолекулите». Ще дойда друг път или по-скоро ще помоля Никодим да уреди положението ми.“
	— Аз си тръгвам, другарю директор — промълвих и се отправих към вратата.
	— Само един миг — рече Гряву, без да изпуска телефонната слушалка. — Иди и побеседвай с другаря академик Погор.
	Тази препоръка беше направена с толкова естествен глас, че аз отговорих неволно:
	— Разбрах. — И напуснах кабинета му.
	Едва навън съобразих колко са странни последните думи на директора. „Навярно го е смутило съобщението, получено по телефона“ — рекох си аз. И наистина какъв смисъл имаше да разговарям по личен въпрос с академик Погор, когото в същност не познавах?
	Вървях разсеян и потиснат от жестоката съдба, както ми се стори тогава, без да схващам, че в моето търкаляне по „хлъзгавия склон“ се намирах на няколко крачки от дъното на пропастта. Прекосих коридора и стигнах до щанда с книги на института.
	— Къде е академик Погор? — попитах книжаря и по навик започнах да разглеждам книгите, наредени върху масата.
	— Изчерпа се — отговори човекът и ме погледна съчувствено.
	— Не е възможно, много ми е необходим — отговорих разсеяно, докато разлиствах един труд по бионика, излязъл наскоро.
	Чак сега долових недоразумението и се засмях. Възрастният продавач на книги помисли, че се съмнявам в думите му.
	— Възможно е да намеря един екземпляр.
	— Жив ли?
	— Тоест как?
	— Ами от плът и кръв. Аз търся самия академик Погор, а вие помислихте, че ми е необходим негов труд.
	— А! — рече той разочарован и докато подреждаше с неудоволствие книгите, които бях разместил, добави: — Вървете направо и се качете на четвъртия етаж.
	Тръгнах и тъкмо се канех да отворя вратата, която разделяше две секции, намиращи се на същия коридор…
	— На четвъртия етаж, някъде вляво — викна допълнително човекът.
	— Благодаря! — отговорих и натиснах дръжката на бравата, обаче преди да дръпна вратата към себе си, тя сама се отвори и ме хлопна по главата.
	Ударът беше толкова силен, че видях звезди посред бял ден, макар и да бях убеден, че много от тях принадлежат към други астрални видове.
	Несъмнено се досещате кой действаше с такава враждебност срещу мене. Беше Ориана Йонеску, която, повикана от директора, тичаше, за да научи… (в подходящ момент ще разберете какво именно), но трябваше да се блъсне в мене. Горката! Тя нямаше представа какви затруднения ще й създаде тази цицина; защото ударът беше достатъчно силен, за да ми поникне насред челото истински израстък.
	Първото нещо, което забелязах у нея, беше изплашената усмивка върху лице на нимфа в служба на непорочната Диана. Нито бялата престилка, нито малко демодираните очила с позлатени рамки можеха да скрият вида й на амазонка с кестенява коса и лешникови очи, която току-що е повалила… глиган.
	— Смея се — обясни ми тя, — защото ми викна „благодаря“, преди да те хлопна с вратата.
	— Хм! — измънка глиганът с гърлен глас и едва сега видя какво божествено създание го е ударило смъртоносно.
	— От душа те моля да ми простиш — изгука тя и ненадейно стана сериозна.
	— Хм! — продължи да се брани жертвата, поставила ръка на челото си.
	— Наистина съжалявам! И кръв потече. Знаеш ли… някога бях хандбалистка.
	Този път в гласа на девойката неочаквано прозвучаха нотки на гордост, при все че държеше главата ми и избърсваше нежно цицината с ухаещата си носна кърпичка. Сякаш ми беше казала: „Видя ли каква великолепна цицина успях да направя?“ В този миг като в проблясък почувствувах какво ме очаква, ако се влюбя в подобно създание.
	Напълно съм убеден, че един талантлив писател би могъл да напише за тогавашната ми цицина цял роман. Но аз не притежавам необходимия талант, затова ще се спра само на един факт. Беше символична цицина, която ме предупреждаваше, че нейната създателка ще ме накара да страдам. И понеже не съм суеверен, аз видях само една подутина, нежно галена от ухаеща кърпичка, зад която се показваше съблазнителното и опасно лице на Ориана.
	— Да те съпроводя до здравпункта — предложи ми тя. — Не е далеч.
	Естествено, аз веднага се съгласих, макар че беше глупаво да се оставям да ме водят като тежко пострадал. Обаче не намерих по-подходящ повод да удължа срещата.
	— Накъде тичаше така? — попита ме тя. — Струва ми се, ти си другарят, който монтира „електронния мозък“.
	— Да, казвам се Михня Бърла. Молетронист. На 28 години. Ерген — изпревари ме устата ми.
	— Ориана Йонеску — представи се тя, без да посочи други данни.
	„Навярно е техничка — помислих си аз. — Но е много красива!“
	— Ориана Йонеску… — ненадейно измънках, очарован и непохватен.
	— Какво, не ти ли харесва името ми? — попита тя с момчешка дързост.
	— О, не — възразих аз. — Макар че Ориана… Тоест Ориана е много странно…
	— Не сме отговорни за фантазията на родителите си. Майка ми е учителка по френски език. Харесало й това име и него ми дала. В същност не е чак толкова грозно.
	— Не, не е грозно. Дори е много… как да кажа… мелодично. Но Йонеску…
	— Е, сега пък се хвана за Йонеску! Трябва да ти кажа, че има доста знаменити Йонесковци, като се почне с Йон Йонеску и се стигне до Еуджен Йонеску.
	— Не съм имал такова намерение… както и да е… Но откъде ме познаваш?
	— О, ти си важна личност — прекъсна тя дишането ми и ме хвана подръка. — Дори трябваше да те посетя… Радостна съм, че се запознахме.
	— Да, аз съм особено щастлив — пошегувах се и ме прониза тръпка.
	— Обаче не ми каза защо тичаше така.
	— В същност ти тичаше, аз само бързах.
	Лицето на момичето помръкна. Вече не я интересувах. Като забелязах бързината, с която Ориана минаваше от едно настроение към друго, и аз се затворих в себе си. Години наред „се програмирах“ да бъда безразличен към „слабите взаимодействия“, както наричам на „атомокибернетичен“ жаргон интереса към нежния пол. А ето че се оставих като глупак… да ме притиснат с вратата. Току виж, че ми се е повредил някой „транзистор“.
	Все пак другарката Йонеску прояви любезност да ме съпроводи до здравпункта (още не можех да се оправям в лабиринта на коридорите). Когато стигнахме, тя ми рече забързано „довиждане“ и отново затича към тайнствената си цел. „Може би в този миг — рекох си мрачен — тя чупи главата на другиго и ако проявя малко търпение, ще видя новата жертва.“ Ако знаех истинската причина, заради която Ориана бързаше толкова, щях да бъда не мрачен, а тъжен.
	След като видях челото си изкусно украсено с лейкопласт, тръгнах отново към академик Погор. Преди да вляза, погледнах вратата, на която пишеше:
M	frame
	ЛАБОРАТОРИЯ ПО ГЕНЕТИКА
	академик Тоадер Погор

	За да разберете душевното ми състояние тогава, ще уточня, че още по-категорично, отколкото по време на разговора ми с Гряву, бях решил да се върна в Института по молетроника. От това, което ще последва, можете да си извлечете поука, че никога не бива да сте по-решителни, отколкото трябва. Но тъй като на мене ми липсваше тази мъдра поука (благодарение на моя опит вие ще я запомните!), ми беше невъзможно да сдържа гнева си. Всичко произлизаше от внезапното потискане на парадоксалната и неволна симпатия, породила се в мене. На практика в съзнанието ми се преплитаха две мисли.
	Първата беше формулирана категорично, обаче много общо: трябва най-после да приключа с макромолекулите! Втората, макар че будеше съмнения, имаше по-ясни очертания: „Защо искаше да ме посети Ориана? И с какво ли можех да й помогна, та да се радва на срещата с мене?“
	Предпазливо натиснах бравата, като инстинктивно си пазех главата. По коридора се нижеха няколко лаборатории, разделени с прозрачни стени. На масите с епруветки, реактиви, биологични препарати и микроскопи безшумно работеха изследователите. Наслука отворих пълзящата врата и попитах къде се намира академикът. Посочиха ми една тапицирана врата.
	Влязох с известно вълнение в „светилището“. Беше стая на съвременен алхимик, в която много добре обзаведената лаборатория съжителстваше с висока библиотека, покрила две от стените, и с цяла изложба от чертежи, диаграми и портрети на именити учени (някои от тях бяха с бради, следователно достопочтени), които аз за съжаление не можах да разпозная, а имаше дори и легло (по-късно научих, че Погор дни наред прекарва там и денем, и нощем). Обаче в тази стъписваща стая не видях и следа от академика. Вниманието ми беше привлечено от шум, който идваше отдолу. А, да, зад бюрото сякаш мърдаше нещо. Изведнъж забелязах един крак, опънат върху пода; после се чу пъшкане и изпод бюрото се появи висок човек, който се олюляваше с куп папки в ръцете.
	Първото впечатление, което направих на академик Погор, вероятно беше създадено от лейкопласта, под него се извиваха учудено две вежди, а още по-надолу се хилеха устата. На свой ред и той се усмихна приятелски, но след миг ме забрави и тръгна да търси трескаво нещо в папките. Не го намери. Сърдит се обърна към мене:
	— Искаш ли да ми помогнеш, драги?
	— На вашите заповеди.
	Макар че беше попрегърбен, ученият ме гледаше отвисоко. По отношение на него метафората за макромолекулите губеше всякаква стойност. А може би той беше техният „цар“? Рядка и снежнобяла грива, продълговато лице, големи посивели вежди, рязко очертан нос, висок, с изискана външност, истински образ от платната на Ел Греко.
	— Ето, подръж тази стълба, за да се кача. (И ми посочи метална стълба, каквито се използват в библиотеките.) — А, не, по-добре да я държа аз, пък ти се качи. Моите стари стави съвсем са прогнили, а и изкуствените, направени от силикон, също започнаха да скърцат. (Качих се на стълбата.) — По-нагоре, драги! Хайде, ти си млад. Имаш младежки и естествени стави. Виждаш ли онази дебела папка с лилав етикет? Извади я и ми я подай! Мисля, че там са книжата, които търся.
	Изпълних заповедта. На папката пишеше: „Лични документи № 2Ф“.
	Академикът бързо развърза папката и разлисти куп пожълтели листа. Като гледах сияещото му лице, ми се стори, че ще повтори знаменитите думи на Архимед, изречени, когато излязъл от банята, но той внезапно затвори кориците и бутна встрани папката, заради която се катерих по стълбата. Вместо „еврика“ ми рече:
	— Виждаш ли онова кресло? Приближи го до това тук, да бъдат едно срещу друго. Извинявай, но съм на 89 години и при моя ишиас трябва да внимавам. Благодаря. Седни сега, млади мой приятелю!
	Седнах. Той внимателно отпусна тялото си в другото кресло, наведе се към мене, потупа ме по коленете и се засмя. Спонтанно се засмях и аз. Посмяхме се около две минути, след което той си спомни нещо, навъси се и заповяда:
	— Достатъчно! Много се смяхме, може да ми прилошее.
	„Днес всички са нетърпимо капризни“ — казах си аз.
	— Е, да — въздъхнах вместо отговор и си придадох сериозен вид; нали бях дошъл за преместването ми.
	— Не — възрази симпатичният ми събеседник, — ти можеш да продължиш да се смееш.
	Прояви великодушието на бивш пушач към човек, който си е запалил цигара.
	Но не се засмях повече. Само започнах да мънкам:
	— Знаете ли, другарю академик…
	— Да, момчето ми, зная — каза той натъжен. — Зная, че цял живот се въртя около един проблем, и сега, когато съм пред прага на десетото десетилетие, все още не съм успял да го атакувам ребром.
	Можете да си представите колко слисан го погледнах.
	— Аз… — продумах стеснително.
	— Болшинството от учените — рече Погор с оттенък на горчивина — не са имали възможност да стигнат до моята възраст. По-голямата част от тях са умрели на 50–60 години. Да не говорим за Абел, покосен, преди да навърши 30, или пък за Еварист Галоа, който, едва навършил 20 години, бил пронизан от куршум. Всички те напуснаха сцената, преди техните идеи да станаха действителност. А на всяко откритие му е необходим инкубационен период, разбираш ли?
	— Аз съм… — успях да удвоя изблика на чувствата, които исках да предам на събеседника си.
	— Знам — добави той с досада. — Ти си Бърла.
	— Откъде знаете?
	— Професор Гряву ми каза, че ще дойдеш.
	И отново подхвана разказа си:
	— Херц е имал скептично отношение към практическото използване на вълните, открити от него. Осуалд се е усъмнил в съществуването на атома! Понякога умът, който е родил величествени мисли, попада в плен на нещо като склероза и ученият отрича прогреса, за който самият той е спомогнал. Общо казано, ретината на застаряващия човек се втвърдява и той вече не може да разбере младото виждане. Аз имах щастието да стигна до матусалемска възраст, без да платя такъв данък. Артритът, старостта и злополуките засегнаха някои части на тялото ми, но пощадиха ума ми. И все пак каква полза!
	Замислих се за миг. И сметнах, че е време да подхвана прекъснатата нишка:
	— Дойдох да ви помоля за нещо.
	— А, да — рече Погор и се усмихна притеснено. — Кажи, драги!
	В този момент ни в клин, ни в ръкав се сетих за Ориана. „Какво ли, по дяволите, искаше да ме моли? Да участвам в театралната трупа или в литературния кръжок?“
	— Малко е странно, че идвам при вас — започнах да отстъпвам, вместо да мина направо към темата.
	Видният академик се възползва от несръчността ми и подхвана тирадата си:
	— Все пак дълголетието ми даде възможност да се запозная с много бележити хора. Колко от моите съвременници могат да се похвалят, че са разговаряли с Димитрий Войнов, с Паул Бужор или Йон Борча? Че са посещавали курсовете на Бабеш, Йоан Атанасиу или Кантакузино? А аз споменавам само няколко от нашите големи биолози…
	Пак направи пауза, за да регулира дишането си. Старият учен говореше с удоволствие, макар че положените усилия го уморяваха.
	— Дойдох при вас, защото ме изпрати другарят директор Гряву — побързах да кажа в настаналата тишина. — Разговаряхме с него за моето бъдеще…
	Сега в същия ритъм трябваше да му кажа всичко, в същност само няколко думи: „Искам да се върна в Института по молетроника.“ Обаче досадният въпрос: „Какво искаше Ориана от мене?“ — отново изплува от гънките на мозъка ми.
	— Да, бъдещето! — продължи Погор. — Все пак е чудесно да наблюдаваш ретроспективно от върха на собственото си бъдеще! Целият път се простира ясно в нозете ти. Но не е ли възможен и обратният път? Не е ли възможно да разгледаш изпитателно бъдещето си още в началото? Не след като си го изживял. Не във вълшебен кристал, нито пък с фантастична машина на времето. — (Признавам, едва сега долових смътно, че „приказливостта“ на стареца има определена цел.) — И не клати глава! Не ми казвай, че не е така!
	— Аз… — промълвих, сякаш бях пуснал същата безобидна плоча. — Не съм си клатил главата… Тоест поклатих я, за да разберете, че…
	— Разбирам, разбирам! Обаче забелязах, че ме прекъсваш, без да ми съобщиш нещо.
	Не повиши тон, обаче едва доловимо напрежение или може би само промяната в стила и насмешливия блясък на очите показваха, че бях успял да ядосам и него.
	— Развълнуван съм, другарю академик.
	— Какъв кибернетик си ти! — продължи да напада Погор. — Информацията за молекулите, необходими за възпроизводството на човека, възлиза на около 10 на 25-та степен бита*, а ти едва успя да нанижеш няколко клети бита, ако могат да се нарекат така възклицанията, които имах честта да слушам. Казваш, че си развълнуван. Хм! Какво е могло да те развълнува? Искаш да си отидеш оттук! Лесно е за казване. Между другото свободен си да тръгнеш, когато искаш. Обаче ще ме натъжиш…
	[* Бит, единица за измерване количеството на информацията. Б.а.]
	Почувствувах се извънмерно смутен. Този достопочтен учен, който в началото ми се стори малко смешен, се оказа по-ловък от двамата директори, отклонили живота ми в нежелана посока. И защо ще го натъжи моето заминаване?
	— Нямам… — продумах, обаче той ме прекъсна.
	— Имаш! Не разбираш защо би ме натъжило твоето заминаване. Ще ти кажа, че аз пожелах да дойдеш при нас.
	— Без да ме познавате?
	— А, възвърна се гласът ти! Е, добре, познавам те. Дори не можеш да си представиш колко добре те познавам! Донеси ми, моля те, папката от бюрото. Да, онази, която взе от рафта. Благодаря. Виждаш ли какво пише тук? „Лични документи“. Отварям я и…
	С движения на фокусник отвори тежката папка, извади един плик и ми го показа.
	— Михня Бърла! — прочетох удивен.
	— Да, тук е записана малката ти научна биография. Зная всичко, което е съществено. Бележките, получени на изпитите; работите ти в института; знам също, че имаш страст към ултрамикроминиатюризирането.
	— Но защо са ви интересували тези неща, лишени от…?
	— А ето още един плик!
	На него пишеше: _„Тоадер Погор, на 21 години“._
	— Ще имаш ли търпение да чуеш няколко мисли на младежа, за когото става дума?
	— Естествено, другарю академик — отговорих аз и не знам защо ме обхвана внезапна симпатия към човека, който стоеше до мене.
	След като си сложи очилата, той взе една тетрадка, начертана с линии, разлисти я и започна да чете: „Проучих книгата на професор Димитрий Войнов «Принципи на микроскопията». При все че е била публикувана през 1900 година, тази разработка е останала чудесен пътеводител за всички, които искат да усвоят хистологията*. Кои са обаче изобщо границите на оптическия микроскоп? Подобен уред може да направи видими клетъчните организми, чиито размери не надминават 0,2 микрона. Това изглежда много в сравнение с възможностите на човешкото око и все пак е твърде малко. Тази разделителна способност** наистина ни дава възможност да видим голяма част от бактериите, обаче най-малките ни убягват. А освен това самият микроб има сложна структура, на която трябва да направим дисекция. Какво да кажа повече за вирусите! За биологията на микроорганизмите стана необходимо като въздуха създаването на уреди, които да използуват лъчи с дължина на вълната по-къса от тази на светлината.“
	[* Наука за органичните тъкани. Б.а.]
	[** Минималното разстояние, на което микроскопът може да отдели две точки върху наблюдаваното тяло. Б.а.]
	Погор спря за миг да чете и ме погледна над очилата. Искрено да ви кажа, бях разочарован. С тези исторически баналности ли искаше той да ме съблазни? Почувствувах и леко съжаление към него, от което ми стана още по-симпатичен. Нали можеше да ми бъде прадядо. В замяна на това ме заинтригува пликът с моето име. Като оставим настрана другите потайни подбуди, тези неща породиха в мене смътно желание да открия нещо, което да обезсили първоначалното ми решение. Давах си сметка, че ако в този миг ми възложи интересна задача, трудна и поне отчасти свързана с моята специалност, щях да бъда окончателно загубен.
	— Това съм го писал преди близо 70 години — обясни старецът. — Младежки химери! В същност това са изискванията на един млад изследовател към техниката от неговото време. За осъществените ми мечти си учил в гимназията. Фактът, че тези мисли биха могли да те отегчат, е доказателство, че човек бързо свиква с всякакво чудо. Но да ти прочета една забележка, която съм записал след няколко десетилетия. „Прегледах записките си от младини. Тогавашните желания са изпълнени. От няколко години изследвам с помощта на електронния микроскоп великолепния свят на вирусите. Моят уред увеличава стотици хиляди пъти изследваната частица. Разстоянието на отделяне достигна до няколко ангстрьома*. Инфрамикробиологията най-после установи, че отровните частици също са сложни организми, а не протеинови молекули. Същевременно имаме възможност да изследваме подробно органичните макромолекули, какъвто е хемоглобинът. Колко е жалко обаче, че под електронния микроскоп могат да бъдат изследвани само организмите, които предварително са се метализирали, следователно са умъртвени!“ По-нататък ще чета оттук-оттам: „Създаден бе нов уред, който ми позволява да наблюдавам зародиша, без да го унищожавам. Но увеличаването стига само до 25 000… Браво, физици! Вашият йонен микроскоп, който увеличава двадесет милиона пъти, беше в състояние да фотографира атома, но мене не ме интересува атомът, пък бил той и от злато. Това, което ме занимава, е живата материя.“ Приблизително това е всичко. Какво е мнението ти?
	[* Ангстрьом, единица мярка за дължина, равна на една десетмилионна част от милиметъра, по името на шведския физик Ангстрьом. Б.а]
	— Хм! Познати неща са.
	— Много добре. Харесва ми, когато говориш така! Ако са, както казваш… познати неща, ти нямаш никаква заслуга. Само тази, че си ги изучил. А сега да ти кажа защо те доведох при нас. Искам да те попитам само следното: „Какво можеш да направиш за вечно недоволния Тоадер Погор?“
	— Не разбирам — прошепнах аз. — Какво искате да направя за вас?
	— Когато попитах за най-способните студенти, завършили факултета по молетроника, ми дадоха един списък, в който беше и твоето име. От този списък избрах човека, чиято страст, както ми се стори, съвпадаше най-много с моята.
	— Имате пред вид ултрамикроминиатюризирането ли?
	— Да, моето момче. Разбрах, че макар и да донесе грамадна полза, пътят на микроскопията засега е затворен и че все пак друг път би могъл да бъде безкрайно плодовит. Може би няма да доживея деня, когато химерата стане действителност. Но съм длъжен да помагам за осъществяването й, доколкото ми позволяват силите.
	— Извинете, но не разбрах точно какво искате от мене.
	Академик Погор стана и с ръце на гърба започна да измерва с накуцваща походка своята алхимическа лаборатория. Внезапно напрежение ме завладя. След като събра мислите си или след като сметна, че достатъчно ме измъчи, старецът спря пред креслото, на което седях като привързан, погледна ме в очите отвисоко и рече:
	— Искам да ми създадеш най-съвършения микроендоскоп. Знаеш ли на какво се позовавам?
	— На хапче, което се гълта — отговорих доста грубо аз. — На микрорадиохапче.
	— В какви размери смяташ, че можеш да го направиш? — попита ме той практично.
	Замислих се. Неочаквано се оказах тласнат към обичайно и все пак непознато предназначение.
	— Зависи на каква цел ще го посветите. Ако използваме плаки с фини ленти, като всяка от тях замества един микромодул, могат да се поберат до 100–200 части в кубически сантиметър. В най-добрия случай бих успял да побера в този микрорадиоблок до 600 части.
	— За това, което преследвам, е малко — изрече с презрение Погор.
	Знаех го, преди да ми го каже. Впрочем споменах плаките с лентите само така, за да му отмъстя. Той защо ме дразни със своите допотопни записки! Освен това долових, че ще започне нещо като наддаване, което естествено ме привличаше. Представа нямах колко силно ще играе старецът.
	— Ако имате намерение хапчето да бъде по-малко или да побира повече части, бих могъл да използвам плътните схеми. Частите ще бъдат заместени с електроактивни прибавки, включително с безкрайно малкия кристал на полупроводника.
	— Мене, Бърла, не ме интересуват твоите технически проблеми — подхвана академикът с известна студенина. — Ти си молетронист, а не аз. В качеството си на клиент те моля да ми съобщиш конкретно какви ще бъдат габаритите.
	— Хиляда части в кубически сантиметър.
	— Значи 10 на 3-та степен. Ужасно малко!
	Той беше прав. Дотогава се забавлявах, сякаш бях забравил молетронните приспособления.
	— Още не сте ми казали какви задачи трябва да изпълнява микрохапчето — изплъзнах се умело.
	— Ужасно е, Бърла, не разбираш ли? — разгневи се моят „клиент“. — Такова хапче е подходящо за слонове.
	Нищо не отвърнах, защото беше явно, че преувеличава.
	— Ти ме поставяш пред необходимостта да избирам: малко хапче или такова, което да побира много части. А аз искам двете свойства да бъдат събрани в една и съща „електронна клетка“, но всичко да бъде съвършено.
	— Максимална гъстота ще постигнем, ако се опрем на взаимодействието между молекулите и в молекулите.
	— Точни цифри искам, Бърла! — заяви властно старецът.
	— Е, около един милион части в кубически сантиметър — рекох скромно, въпреки че бях убеден в смайващото въздействие на думите ми.
	В същност с това предложение поизпразних чувала си. Знаех, че ако се постарая, мога да създам подобен „интелигентен връх на игла“. Още повече, че имах и някои нововъведения.
	Дълбокоуважаваният ми събеседник обаче навъси веждите си и ми направи знак да стана от креслото. Когато се изправих до него, той ме хвана за реверите и ми прошепна като хипнотизатор:
	— Дреболии, Бърла! Чуваш ли? Аз искам чрез тебе да започна съревнование с електронния микроскоп. Сега разбираш ли? Чух, че се е стигнало до събирането даже на един милиард части в кубически сантиметър…
	— Да, наистина — признах слисан.
	— И пак е много малко! 10 на 9-та нищо не значи.
	— Но какво…? — произнесох с уважение, примесено със страх.
	— Пак ли започваш с многото въпроси!? Способността на човешкия ум е преценена като 10 на 12-та двуелементни единици на кубически сантиметър. Това е минимумът, от който се нуждая. Искаш да си отидеш оттук, за да се посветиш на ултрамикроминиатюризирането. Предлагам ти да осъществиш мечтата си. Сега слушай внимателно! Биологията има нужда от уред, който да е по-изкусен и по-бърз от най-съвършения микроскоп. Не хапче, както го нарече ти, а „електронен зародиш“, който да се движи в организма, за да ни изпраща информация за най-фините живи структури. Трябва да създадеш приспособление колкото средно голяма макромолекула, с което да постигнем 10 на 13-та двуелементни единици на кубически сантиметър. Този „изкуствен вирус“ ще има следните способности: ще се движи чрез дистанционно управление, да речем, по кръвен път; ще изпраща образи, които ще се отразяват върху екран; ще предава непрекъснато комплексна информация (налягане, температура, киселинност и т.н.); постоянно ще посочва мястото, на което се намира; ще бъде снабден със защитно устройство против бактериите, които са по-големи от „хапчето“. Разбра ли, Бърла? Приеми казаното сега като епилог на бележките, които ти прочетох одеве. Може би това е последното ми желание. Все пак се надявам, че ще побързаш, за да ме зарадваш с осъществяването и на тази ми мечта. Смятам, че бях ясен. От утре ще поемеш новата научна секция. Ще отговаряш за проблемите по ултрамолектроника. Ще предадеш на професор Гряву работен план и списък със сътрудниците и апаратурата. Когато имаш нужда от нещо, ще идваш при мене.
	Старецът ме нокаутира.
	Неясен и коварен вътрешен глас ми прошепна, че и аз съм станал „макромолекула“.

>
	Още на следващия ден здраво се хванах за работа. По онова време все пак се надявах, че ще прекарам отпуската си на море, но то започваше да се отдалечава на хоризонта.
	Може би ще помислите, че след твърде рязката ми раздяла с Ориана не съм пожелал да я видя отново. Лъжете се. Исках да я видя. Трябваше да знам какво имаше да ми казва. Следователно попитах къде мога да я намеря. Очакваше ме разочарование. Ориана беше заминала от Букурещ. Къде ли е отишла? Загадка. Но ме увериха, че ще се върне. Можех да се надявам, че ще науча защо я е зарадвала срещата й с мене. И защо ме смяташе за важна личност. В края на краищата, когато се видим отново, аз наистина ще бъда знаменитост. Думи! Е, ако осъществя „лудостта“ на стареца, тогава да, ще бъда като Раймондус Лулус* и няма да съществуват пречки да не позволя на Ориана да ми се възхищава до края на нейния и на моя живот.
	[* Раймондус Лулус (1235–1315), испански мислител, който измислил „машинка на истината“, първия предвестник, макар и неясен, за възможностите на математическата логика и на изчислителните машини. Б.а.]
	Често съм си мислил, че изследователят или артистът е интересен не в момента, когато представя своя разработка или получава награда, а преди това. Естествено, творбата е върховно доказателство за заслугите на един човек. Ала пътищата на творчеството са толкова сложни, че тя понякога не дава истинска представа за живота на твореца. В мига на победата големите вълнения и съмнения, възвишените проблясъци на вдъхновението отдавна са изчерпани. Създателят се е превърнал в обикновен човек. Откровено казано, не всякога успехът е мерило за стойността на дадено изследване. След като открил бактериофага, Феликс Дерей се опитал да лекува болести с помощта на този вирус, който яде бактерии. Трудил се години наред, но без резултат, и едва десет години след смъртта му Никонов осъществи мечтата му.
	Забелязвам обаче, че като посещавам академик Погор, се влияя от неговия стил. Накратко, искам да кажа, че техническите подробности на „електронния зародиш“ нямат голямо значение, най-вече за това, че в края на краищата събитията взеха изненадващ обрат. Все пак в тези приключения определена роля имаха и моите усилия.
	Може би ще се смеете, но още преди да създам електронната си рожба, аз й измислих име. Обикновено така постъпват всички родители. Впрочем защо да можем да кръщаваме самолет или термоядрен реактор, а да нямаме право да наричаме галено някое приспособление за проучване на човешкото тяло в най-скритите му части? Фактът, че като го създам, то ще бъде видимо само под електронен микроскоп, не беше в състояние да ми попречи. Така че нарекох го Джеми*. Струва ми се, че звучи приятно. Напомня за името на едно от седемте джуджета и отговаря на целта, за която беше създадено: електронен макромолекулярен изследователски зародиш.
	[* От джермен (рум.) — зародиш, кълн. Б.пр.]
	По същото време посетих професор Никодим, защото сметнах, че ще имам възможност да подновя старите връзки. Пристигнах радостен, а си тръгнах изненадан и разочарован. Но по-добре да ви предам разговора:
	— Е, Бърла, надявам се, че сега си доволен — ми каза бившият ми директор.
	— Донякъде. Монтирах „мозъка“, а новата задача, която ми поставиха, е интересна и е от нашата специалност.
	— Всичко е добре, когато свърши добре — направи извод Никодим. — Впрочем лятото дойде. Взе ли си отпуска да ходиш на море?
	— Много мило, че не сте забравили. Ще си взема отпуска. Но имам нужда от вашата помощ.
	— Затова ли си дошъл? Не се безпокой. Поговори с Пътрашку да ти осигури място в Мамая.
	— Благодаря ви, но предпочитам във „Втори май“ където имам един познат. Не искам някакви необикновени удобства, а най-простите елементи на природата аз, небето, морето и пясъка.
	— Пустият му Бърла — засмя се директорът. — Никак не си се променил. Тогава с какво искаш да ти помогна?
	— Ще бъда кратък. Другарят академик Погор по иска да създам „електронен зародиш“. (Изброих съответните параметри.) Моля ви да ми разрешите тук да изработя тази дяволия.
	— Аха! — кратко рече Никодим и стана сериозен. — Бих могъл да удовлетворя искането ти, но не ще го сторя.
	— Не разбирам. Винаги сте проявявали разбиране…
	— Съжалявам, Бърла, но е изключено.
	— Чух, че Балота…
	— Наистина Балота постигна рекордно сгъстяване, като използва и твоите разработки.
	— Следователно трудът ми ще бъде много улеснен.
	— А ти защо монтира там, в ИМБ, онзи „мозък“?
	— Наистина не разбирам — разгневих се аз, — сякаш го правите нарочно, за да ми създавате затруднения.
	— В същност условията на облога ще ти създадат трудности — процеди директорът и в този миг не разбрах дали се шегува, или говори истината.
	— Облог ли? Какъв облог?! — скочих възмутен. — Успокой се, Бърла! — покровителствено ме посъветва Никодим. Говореше със същия глас, с който се обръщаше към мене на изпитите, когато забележеше, че съм се ядосал от някоя невероятна задача. Понякога измисляше подобни загадки не за да ме „заключи“ в стаята през ваканцията, а за да ми създаде наслада.
	— Успокоих се — отвърнах аз. — Обаче виждам, че съм попаднал в истинска конспирация. Академик Погор ме преследва, както Жавер е преследвал Жан Валжан. Кълбо от тайни се намотава около мене. Изпратихте ме в заточение. Сега ми говорите за облог. И въпреки всичко уверявам ви, че съм спокоен. Мога ли поне да проявя нескромност и да попитам: на какъв облог съм предмет?
	— Ще ти кажа всичко. Обаче нещата не са толкова трагични. Като бивш твой професор и директор смятам, че от нашия облог ти би могъл да имаш полза. Ето за какво става дума. Впрочем вече си научил, че академик Погор поиска да му дам най-талантливия млад изследовател от нашия институт. Сега знаеш и какво поиска от тебе. Не беше обикновена задача, трябва да признаеш…
	— Да… не… — промълвих аз.
	— Принуден съм да се съглася и аз, че нашият любим Тоадер Погор е… опасен човек. Приех споменатия облог, защото чисто и просто бях предизвикан и не съществуваше никаква вратичка за спасение. Беше поставена на карта честта на нашата специалност. Сам ще се убедиш веднага и те моля да ми кажеш честно дали ти би бил в състояние да постъпиш по друг начин.
	— Слушам ви — въздъхнах съсипан и се отпуснах в дълбокото кресло.
	— С Погор ме свързва приятелство от над четвърт век. Подчертавам, че съм щастлив от честта да бъда между неговите приятели. Сам си се убедил, че любознателен и смел ум действува зад челото на този мъж, който още на младини е познавал почти всички ктитори на съвременната румънска наука, а през цялото столетие блестящо е участвал в невиждания прогрес на нашата култура. По времето, когато някои хора приеха скептично кибернетиката, той я приветства ентусиазирано. Винаги ме е поддържал безкористно и авторитетът на неговата дума естествено е имал голямо значение. От съвместната работа и разговори с мене академик Погор се запозна сравнително добре с нашата специалност. Във всеки случай отлично знае какво може да иска един биолог от молетрониката.
	— И аз забелязах това нещо.
	— И така, един ден разисквахме заедно върху проблема за ефикасността на автоматичните изчислителни машини. Знаех, че е приятел на кибернетиката, и се увлякох в хвалби. Даже му предложих да му монтирам един „електронен мозък“. Предложението беше сериозно, но беше само проект, който можеше да се осъществи след няколко години. Обаче в главата на стареца тази мисъл се свързала с друга, а той беше твърде коварен и ме хвана в капана. Докато преди това знаех, че подкрепя кибернетиката, ето че изведнъж се показа сдържан. „Смятам, че се шегуваш — рече той. — Какъв смисъл има да си задръствам института с твоя електронен динозавър! Ако ми са необходими някои изчисления, знам къде да ги изпратя за решаване.“ Възразих му. „Ако те слушам тебе — продължи той, — утре ще трябва да построя в ИМВ и един радиотелескоп. Нали се занимаваме и с изследването на микроорганизмите на Марс. А може да се окаже полезен и един космодрум…“ — рече саркастично в заключение. Нашият разговор се разгорещи. Колкото той се противопоставяше, толкова аз ставах по-настойчив. Отговарях на възраженията му, давах му примери; аз сам му направих предложението за „електронния зародиш“. Накратко, струва ми се, че си позволих твърде дълго да му противореча. „Въоръжи Робинзон със съвременна изчислителна машина, и ще имаш на разположение цяла армия от изследователи — отговорих му аз хиперболично. — И ако машината е добра, можем да се освободим дори и от Робинзон.“
	— Досещам се какво е последвало — промълвих тъжно.
	— Да, приятелю! За моя изненада той се съгласи да му монтирам „електронен мозък“. А когато се опитах да се измъкна, той ме предизвика да направим облог. Можеш да си представиш…
	— Съжалявам ви — рекох трогнат, без да искам.
	— Поиска ми списъка, в който беше вписан и ти. Когато те избра, аз се опитах да те спася. Но той ми напомни за Робинзон и с това ми затвори устата. Накратко казано, условията на облога предвиждат сам да се оправяш там. Сам и с това, което си научил досега, с помощта на „мозъка“ и с човешките ресурси, които те ще поставят на твое разположение. Станах от креслото замислен.
	— Разбрах, че нямам какво повече да търся тук.
	— Постой още малко. В наше време всеки Робинзон има апарат за приемане и предаване. Когато имаш нужда от нещо, повикай ме!
	И ми намигна.
	— Благодаря — казах аз.
	— Нито едно от условията на облога не предвижда, че е забранено да ти изпращаме в ИМБ някои неща.
	— Тогава ще ми изфабрикувате тук онази дяволия — неочаквано се развеселих.
	— Не, това е изключено. Ще си я направиш сам. Но ние можем да ти помогнем с всички… допълнителни неща.


	Допълнителни! Самата дума днес ми се струва една шега. Помогнаха ми изцяло. И не само Институтът по молетроника в Букурещ. Мога да кажа, че почувствувах помощта на цялото човечество. Молетронисти, атомници, химици, микрометалурзи и кибернетици, учени и инженери от Токио и Ленинград, от Париж и Лос Анжелос, от Стокхолм и Пекин редовно ми изпращаха доклади и сведения за най-новите си изследвания. В същност ние се познавахме отдавна, както обикновено се случва между хора на науката. В нашето десетилетие нито един по-забележителен успех не убягва от вниманието на специалиста, жаден да знае последните новости в своя бранш. Веднъж, когато бях в Лондон за обмяна на опит, ми се случи следната смешна история. Група колеги, дошли от всички краища на света, разговаряхме в бюфета. Още не бяхме се представили един на друг, но беседвахме въодушевено по нашите проблеми. И изведнъж чувам да се повтаря едно име, което ми се стори познато. Някакъв младеж от Сидней, който говореше невероятно бързо, цитираше с уважение разработките на Микня Бирла. По дяволите! Този Бирла бях аз. Познаваше ме от отчетите на нашия институт по молектроника. И понеже междувременно бях успял да подобря един от резултатите, споменати от австралиеца, аз му обърнах внимание върху този факт. Представяте ли си изненадата и радостта му, когато разбра, че пред него стои самият Бирла! Впрочем когато моят събеседник ми каза, че се нарича Роберт Макгуш, веднага си спомних за неговите интересни проучвания.
	Разказах тази случка, защото тя много добре обяснява невидимите нишки, които ни свързват нас, специалистите на планетата. Обаче заедно с това професионално признание се сдобих и с извъннаучна слава. И до днес не знам точно кой е инициаторът й, но имам известни основания да се съмнявам, че това е професор Никодим, който вероятно е сметнал, че по този начин ще смекчи донякъде строгостта на облога. Несъмнено новината за облога се е разнесла като светкавица по цялата земя.
	Смятам, че само радиолюбителите са способни на такива постижения. Един мой приятел, сиреч един ЙО, както наричат румънците, една вечер говорел с някакъв ЧЕ (чилиец), покатерен на планински връх в Андите. Изведнъж се обажда на същата вълна един ВЕ, един канадец, чак от някаква подвижна арктическа станция. Ако познаете какво е предал канадецът, това значи, че сте радиолюбител. За невежите съобщавам отговора на задачата: съпругата на моя приятел се върнала в къщи, обаче мъжът й, погълнат от своите електромагнитни „магии“, не чул звънеца. Тогава съпругата отишла у съседа, също обхванат от страстта на радиолюбителството. С помощта на полярната мечка нашият ЙО получил съобщението: _„Отвори веднага вратата, ако не искаш да те набие жена ти!“_
	Следователно всички бяха разбрали, че… държавата ми плаща, за да играя ролята на Робинзон. Почти се срамувах, че съм станал предмет на такава известност. При все това симпатиите, които ми засвидетелстваха всички, бяха толкова искрени, че на края се примирих. В същност нашият облог не беше осъдителен; тогава защо да не се радвам на приятелствата, които успях да спечеля с негова помощ?
	Тук трябва да направя едно уточняване. Идеята за създаване на „електронен зародиш“ се носеше из въздуха още на времето. Науката и техниката се бяха доближили изключително много до решаването на тази задача. Принципите бяха известни на всички, а всяка направена стъпка бързо се превръщаше в общо благо. Истина е, че сгъстяването на 10 на 13-та двуелементни единици в кубически сантиметър, колкото ми заповяда Погор, представляваше смела цел, даже смайваща. Но успехът на едного щеше да бъде победа на целия научен фронт. Освен това им хареса приказката за Робинзон, която всеки тълкуваше по свой начин. Ето как съвсем неволно можеш да станеш герой на легенда.
	Накратко казано, аз може да не съм извънмерно талантлив, обаче безспорно имах голям късмет. Дяволите да го вземат! Като ми мина през ума думата „късмет“, и се натъжих! Та какъв късмет е този! Току-що се бях влю… Но нека оставим гръмките думи, въпреки че „влю…“ ужасно много подхожда, тъкмо защото увисна във въздуха. Все пак в края на краищата Ориана ще се върне. Би било глупаво да не го стори. Ако знаеше, че голяма част от усърдието ми се дължи на нея, несъмнено би се върнала. Безспорно чистият ми ентусиазъм спадна, тъй като ме ръководеха подбуди, толкова чужди на науката. Смятам се недостоен за честта да създам Джеми. Но нищо друго не мога да направя за Джеми, освен да стена и да продължа мъките си на творец.
	Както знаете, в лабораторията на природата животът се е развил от простото към сложното, от крайно малкото към исполинското. Би било нелепо да си представим динозавъра като предшественик на безгръбначните. В моята лаборатория аз се стремях да се съобразявам с този урок на природата, макар че понякога го погазвах. За мене Джеми значеше динозавър, но само от гледна точка на сложността, тъй като размерите трябваше да бъдат свръхмикроскопични. Напротив, първоначалният модел имаше сравнително огромни размери и множество сложни елементи, за да ми създаде възможност свободно да изследвам функционирането на целия уред. Едва впоследствие с постепенни намалявания щях да стигна до простата, сбита и умалена форма на „електронния зародиш“.
	Първият модел на Джеми имаше размерите на грахово зърно. Създаването му не беше трудно. Обаче предварително трябваше да си обзаведа истински цех. В склада ми се получиха апарати, инструменти и материали отвсякъде.
	Щедрите букурещки молетронисти ме снабдиха със стотици миниатюрни устройства: кондензатори, съпротивления, трансформатори, токоизправители (всички с представката микро), които бяха необходими за монтирането на моя апарат-джудже. За да мога да работя с тях, поръчах специален микроскоп със свръхчувствителни манипулатори, който беше направен от нашите умели оптици за рекордно кратко време.
	Ще кажете, че от граховото зърно до Джеми е изминат дълъг път, и аз няма да ви противореча. Давах си сметка, че използването на микромодулите, макар и да бяха с представката свръх, представляваше добро начало за предварителната фаза на работата. По-нататък трябваше да прибягна към по-изтънчени и същевременно по-радикални методи, което ме безпокоеше до известна степен, защото такива методи предполагаха много големи усилия. Дотогава обаче имах намерение да вградя в един сравнително намален модел характеристиките, които ми наложи академик Погор. С други думи, исках да изпробвам различните системи на бъдещия „зародиш“: системата за движение, за защита, за анализ на различните физикохимически състояния и на края системата за предаване на събраната информация.
	Засега най-големи главоболия ми създаваше именно тази, последната система и най-вече начинът за предаване на образите чрез телевизия, хванати от „хапчето“ при неговото придвижване. Помогнаха ми обаче няколко германски, японски, американски и чешки инженери, заедно с които успяхме да решим тази техническа игрословица.
	Когато Джеми беше завършен в макроскопичен вид, реших да го изпробвам. Брат ми Санду (на 15 години) следеше със затаен дъх (естествено от къщи) перипетиите по сглобяването на електронното грахово зърно. Като чу за успеха, ми рече тържествено:
	— Ще се жертвам за науката.
	— Мисля, че не ти харесват положителните науки — отговорих му усмихнат. — А и в другите науки не си по-силен.
	— Тъкмо затова взех такова решение. Трябва да изкупя греховете си.
	— В същност не разбирам какво си бръщолевиш там.
	— Да не ме издадеш — осведоми ме Санду за греховете си. — Получих три по физика и четири по математика.
	— Тежко ти! Ще се явяваш на поправителни изпити.
	— Няма, защото ти ще ме измъчиш с упражнения като миналата година и ще си поправя бележките. Обаче по музика получих десет*.
	[* В Румъния се прилага десетобалната система за оценка на знанията. Б.пр.]
	— Кларнетист! — не се сдържах и го нахоках. (Мечтаеше да стане кларнетист в джазов оркестър.) — Ще направиш семейството ни за смях.
	— Напразно ме обиждаш. Ще видиш, че ще стана прочут.
	— А дотогава се залови да учиш.
	— Дотогава — отвърна той величествено — ще се жертвам пред олтара на науката. Четох, че в Америка някои лекарства се изпробват върху затворници. И така, дай ми твоето електронно хапче. Готов съм да го глътна.
	Слисах се. За подобно нещо не бях мислил. Сандум гледаше нетърпеливо като куче от вълча порода, което вижда намордника и надушва приключенията в предстояща разходка. Гледах го строго и замислено. На края му казах:
	— Имаш психологията и езика на кларнетист от покрайнините на Сингапур. Не се смей, калпав ученик! Преди всичко това, което съм създал, не е хапче. И още нещо, ако трябва да бъде глътнато, не хранопроводът на един ленивец ще има тази чест.
	Тези неща му ги казах, докато нахлузвах панталоните и обличах сакото си.
	— Имам бели дробове от стомана — възрази ми Сандум.
	— Изучи анатомията! — викнах му, запътен към вратата. — Бъркаш хранопровода с трахеята.


	Способностите на първия модел на Джеми бяха проверени в присъствието на директора Гряву, на академик Погор и неколцина биолози и лекари. Разбира се, че този, който глътна хапчето, бях аз. Като спомагателна течност Гряву ми поднесе чаша вино от Мурфатлар, за да отпразнуваме събитието. Перипетиите на капсулата бяха проследени върху екран, който уголемяваше образите, препращани от Джеми. Мога да кажа с гордост, че отразената картина беше великолепна, а цветовете — ясни. Истина е, че пътят, изминат от Джеми в моя храносмилателен апарат, не ми се стори много живописен, обаче лекарите бяха възхитени.
	Докато наблюдавах екрана, ме завладяха две чувства: едното необяснимо — сякаш проницателни очи кръстосваха вътрешностите ми, а другото беше причинено от несъвършенствата на капсулата, които откривах с тревога. Казвам „тревога“, защото ми беше ясно, че всяко подобрение щеше да усложни конструкцията, пък аз трябваше да я умалявам десетки и стотици пъти.
	Въобще на екрана се отразяваше средата, в която напредваше миниатюрният апарат. Понеже „очите“ (обективите) на Джеми имаха определен градус на движение в своите кухини, понякога забелязвах части от капсулата, както във филм, правен от самолет, можеш да видиш крилото или корпуса.
	Може би именно присъствието на „ракетата“, изстреляна в мене, присъствие, което усещах при всяка пречка, причиняваща раздрусване и променяща пътя й, засилваше както това странно чувство, така и съзнанието, че съм създал уред с много дефекти.
	Недоволството ми се увеличи, когато в края на заседанието след поздравленията на другите, които предполагам бяха израз на учтивост, Погор ме отведе настрана и ми каза не без ирония:
	— Бърла, бих сметнал за чест привилегията да глътна ендосондата, създадена от тебе. Обаче трябва да признаеш, драги, че на моята възраст подобен хап би могъл да ми причини фатално разстройство.

>
	Хап или не, но аз го глътнах. „Важното е — мислех си, — че съзнавам недостатъците на Джеми. Така ще успея да ги отстраня.“ Същевременно разбрах, че няма да съм в състояние да напредвам, ако работя по занаятчийски, както се казва. Необходимо беше да открия нови методи за монтирането на „зародиша“. Първоначално имах нещо като интуиция. Обаче не след дълго проблемът ми се изясни. Това се случи приблизително в периода, в който Ориана се върна в ИМБ.
	Новата среща с нея изведнъж ме дари с гигантски криле, вдъхна ми ум, фантазия и изобретателност. По онова време бях склонен да отдавам тези добродетели, добити от простото фотомагнетично съприкосновение с две очи с лешников цвят, на онази недоизказана дума, за която вече споменах. Защото междувременно имах възможността да се примиря (какво сърцераздирателно и сладко примирение!) с мисълта, че съм безвъзвратно влю… Обаче днес — признавам го като възхвала на Ориана — разбирам, че нейната заслуга в създаването на Джеми (на истинския, на необикновения Джеми) се изрази в много повече неща, не само в пораждането на една страст, колкото и силна, трайна и нещастна да бе тя.
	Време е да заявя открито: Ориана беше надарена с необикновен математически талант. Без този талант не бих постигнал нищо, а една от най-вълнуващите космически загадки вероятно би останала забулена в тайнственост завинаги.
	За романтиците от миналото столетие най-привлекателното противоречие у жената е склонността й към крайности: нежност и греховност, както се е изразил и Еминеску в прекрасното си стихотворение „Венера и мадона“. Не мога да твърдя, че това виждане е изчезнало, но ми се струва, че друго преобладава в нашия век. Атомната ера още в своето начало се отъждестви с борбата на човечеството против всичките му окови: социални, политически или чисто и просто геофизически (имам пред вид онези, които ни пречеха да овладеем небето). Бяха разкъсани и веригите, които унижаваха жената. Знаменателен е фактът, че между малкото личности, удостоени два пъти с Нобелова награда, е и една жена: удивителната Мария Кюри, майка на още една носителка на същата награда и в голяма степен създателка на новата ера. Естествено, и представата за романтизма се промени. Поне в моите очи очарователното противоречие у съвременната жена може да се открие в начина, по който тя съчетава конкретността на спорта с най-чистите абстракции. Разбира се, до този извод стигнах благодарение и на Ориана.
	Споменах по-горе за необходимостта да открия нови методи за създаването на моя „зародиш“. Днес тях ги смятат за нещо естествено и в същност бяха наложени от самото развитие на науката. Но тогава пътят, по който трябваше да вървя, ми се струваше неясен и труден. И наистина, когато правех първия модел на Джеми, създадох един електронен апарат, обаче използвах начините за монтаж, прилагани от часовникарите. Въпреки че заместих тяхната лупа с мощен микроскоп, методът в основата си остана пак механичен. Затова казах, че работех занаятчийски.
	Как успях да сътворя Джеми по _електронен път_? Като пристъпих към създаването на система, в която електрическите и електронните елементи бяха заместени с молекулярни пластинки. Същевременно трябваше да прибягна към помощта на големия „мозък“, който имах на разположение. Следователно проблемът се състоеше в това — да замисля програмата, чрез която самият „мозък“ щеше да създаде Джеми. Вярно е, че програмирането на електронния мозък беше много трудна работа, но постепенно се убедих в ползата от него. Колкото и да беше гениална моята идея, тя не значеше нищо, ако не бях в състояние да я осъществя. А в онзи момент аз наистина не бях в състояние. Това ми го доказаха непрекъснатите неуспехи, с които завършваха опитите ми да сведа по механичен начин граховото зърно до размери, десет пъти по-малки. На Ориана се падна удоволствието да ми обясни теоретично причините за тези несполуки.
	Тя се върна в ИМБ ненадейно, когато почти бях загубил надежда, че ще я видя отново. Изглеждаше изтощена и потисната, което обаче придаваше на красотата й нещо трансцендентно, както биха казали математиците. Само веднъж се опитах да разбера защо е тъжна. Но суровият й и високомерен поглед пресече желанието ми да я разпитвам. В замяна на това научих какво е искала да ме помоли преди. Мнозинството от младите биолози в института усилено изучаваха математика под ръководството на Ориана. Даже бяха започнали да придават на проучванията си все по-точен вид. „Не е ли естествено — попита ме Ориана — наскоро монтираният голям електронен калкулатор да помогне на това значително начинание?“
	Предложението й не ме очарова кой знае колко, защото, от една страна, щеше да ми отнеме време, а от друга, ме лишаваше от „мозъка“. Но можех ли да откажа на Ориана? Казах й, че съм съгласен един или два дни седмично да помагам на младите биолози в института. Тя остана разочарована.
	— А през останалото време за кого ще работиш?
	— За себе си.
	— За себе си ли? — рече тя възмутена. — Да не смяташ, че сме те довели тук, за да монтираш машина лично за себе си?
	Възмущението й ми се стори смешно и аз се разсмях.
	— Нека да оставим настрана историята с моето довеждане тук…
	— Защо да я оставим? И защо се смееш без повод? — разгневи се Ориана.
	— Смея се от яд — казах сериозно. — Но всеки един от нас има право на свои тайни, нали? Видях я как изведнъж се укроти.
	— Обаче мога да ти съобщя над какво работя — веднага омекнах аз.
	Без да навлизам в излишни подробности, й разказах за задачата, поставена ми от академик Погор. Тя ме изслуша внимателно и видимо заинтригувана.
	— Не би ли искал да ти помогна — предложи ми на края.
	— Разбира се… би било приятно да работя с тебе — отвърнах смело — Обаче не виждам как би могла да ми помогнеш — довърших аз вече по-сдържано.
	— И аз самата не знам още как точно, но понеже нямаш нищо против, ще те навестявам и ще намеря някакво решение; даже имам план. И нали се разбрахме: два дни през седмицата ще работиш за нашия колектив.


	Оттогава тя всеки ден прекарваше в нашата секция поне един час. Първоначално сядаше на табуретката и ме наблюдаваше, като от време на време ме питаше за целта на работата, която вършех, или за имената и предназначението на определени части и инструменти. Разбира се, в двата дни, посветени на младите, Ориана оставаше по-дълго време.
	Често си тръгвахме вечер заедно и понякога я изпращах до дома й. Нали имахме толкова важни въпроси за обсъждане! Когато, уморена от работата през деня, вървеше мълчаливо до мене, забелязвах как я обзема особена тъга. Но щом се завържеше по-интересен разговор, а за нея „интересен“ значеше свързан с математиката, умствената активност въодушевяваше Ориана и тъгата изчезваше. С една дума, държеше се като дете, на което са заменили играчките с абстракции.
	Една от тези разходки с Ориана се е запечатала силно в паметта ми. Естествено, тема на нашия разговор беше начинът, по който ще трябва да бъде моделиран Джеми. Скоро, след като ми предложи помощта си, Ориана стигна до извода, че единственото ефикасно моделиране на „електронния зародиш“ може да стане по математически път.
	Досещате се, че това гледище противоречеше на цялата ми същност. Не твърдя, че бях заклет враг на математиката. От малкото, което знаете за мене досега, вярвам сте забелязали, че не съм чак толкова глупав. Обаче съществува и един по-изкусен начин да прегърнеш една кауза. То става като при електричеството: един атом се привлича от друг толкова по-силно, колкото по-малко електрони има. Липсата на добра подготовка по математика принудително ме тласна към практиката. И ви уверявам, че съществуват достатъчно… практически доказателства, с които може да се обясни подобно отношение, даже да се оправдае. Не се побоях да предложа и на Ориана някои от тези доказателства. Бях ги обмислил предварително, защото нейната идея (математическото моделиране) ми се струваше, че противоречи на моето (електронното моделиране).
	— Мила моя — казах й убедително, — не отричам превъзходството на математиката. Но и тя не е непогрешима и те уверявам, че колкото пъти се е спънала в някоя задача, толкова пъти практиката е съумяла да я реши сама.
	— Държиш се така високомерно — отговори ми Ориана, — сякаш всичко, свързано с математиката, за тебе е обикновено и просто…
	— Напразно ме обвиняваш — възразих аз. — Ще ти посоча красноречив пример. Един от характерните белези на нашата цивилизация е скоростта. За съжаление обаче теорията за свръхзвуковото движение изостана тъкмо когато беше необходима. Математиците не успяха да намерят интеграла на диференциалното уравнение на Навие-Стокс за вискозните течности. Смятам, че знаеш!
	С наслада произнесох израза „диференциалното уравнение на Навие-Стокс“, чиято точност сама по себе си представляваше психологически аргумент. Ориана ме слушаше и се усмихваше мълчаливо.
	— Е добре — продължих аз, — инженерите, понеже са нетърпеливи, направиха опитите си върху умалени модели и върху тях изградиха практическите си изводи за движението при нормални размери. Без да се позовава на някой математически способ, техниката си създаде теорията за подобието, а благодарение на нея бяха достигнати скорости от 2000 километра в час.
	— Браво! — поздрави ме Ориана. — Едно и едно прави две.
	— Подиграваш ли ми се? — попитах я обиден.
	— Даже да бях го направила, пак би било малко в сравнение с твоето изказване. Бих могла да се надсмея над един-единствен кибернетик, докато ти се опита да обидиш цялата математика.
	— Аз ли?! — викнах, искрено изненадан от нелепото обвинение.
	— Дори ако си го направил неволно, ефектът е същия. Примерът, който избра от динамиката на флуидите, е действителен, но не е типичен за прогреса на съвременната наука. Това е един емпиричен случай, който ненадейно може да се окаже полезен, но не е интересен в нашия разговор.
	— Не съм съгласен с думата „ненадейно“. Не само във въздухоплаването се прибягва към механично моделиране. На тебе ти се струва, че животът на тези инженери е лек, че им е лесно, така ли?
	Нашият спор продължи в същия тон. Защо ли се настървявах да й доказвам, че не е права, когато много ясно разбирах, че постъпвам глупаво от всички гледни точки? Напротив, не беше ли в мой интерес Ориана да осъществи намерението си и по този начин да остане по-дълго време с мене?
	Може би страстта, която влагах в защита на моята теза, беше предизвикана от свенлива гордост, а може би чисто и просто се опитвах с неосъзната хитрост да накарам Ориана да вземе решение и да я тласна към целта, за която мечтаех.
	Тя ме слушаше внимателно и сериозно, отговаряше ми спокойно и умно и полека-лека ме извеждаше на брега, към който се стремях и аз. Но пътят ни минаваше през изобилната зеленина на ботаническата градина.
	Седнахме на една пейка. Докато Ориана ми говореше нещо, аз я гледах и изведнъж ме обхвана желание да променя темата и да й призная… всичко. Обаче осъзнах, че ако постъпя така, ще изпадна в положението на оператор, който иска да заснеме една кошута в планината и за да я накара да си обърне главата, стреля с пушка. Затова се отказах от любовните признания и продължих да я гледам.
	Над нас се спускаше здрач. Отдавна не бях имал възможност да се любувам на природата, и то в такова лирично настроение. А може би отражението, което невидимото слънце хвърляше върху прозрачния седеф на големите и неподвижни облаци, създаваше наистина пленителна гледка. Развълнуван, хванах ръката на Ориана. Потънала в размисли, тя не се отдръпна. Но след няколко минути забеляза постъпката ми, която вероятно беше прекалено красноречива за един чисто теоретичен разговор, и видях, че леко навъси веждите си и се опита да дръпне ръката си. Тогава я пуснах и с невинен израз й посочих величественото свечеряване. Това беше една щастлива диверсия.
	— Ах! — възкликна тя. — Много е красиво.
	И започна да съзерцава залеза.
	— Харесват ли ти облаците? — попитах, решен този път да я прегърна.
	Отговорът й ме удиви, макар че беше много „типичен за прогреса на науката“.
	— Изключителни са — потвърди тя. — Представих си, че онзи теменужен облак очертава група сфери, и се опитвах да видя дали просто или сложно са свързани.
	Кажете и вие: можеш ли да целунеш едно момиче в момента, в който се опитва да разчита в облаците абстрактни пространства?


	Не е изключено онзи облак да е бил спасителен за мене. Ако се бях опитал тогава да целуна Ориана, бих разрушил всичко. И не само вълшебството на първата ми любов. Ако бях насилил нещата, щях да разбера с няколко месеца по-рано, че не бива да храня никакви надежди, защото сърцето на Ориана бие за другиго. А така онази великолепна нощ вместо да намали чувствата ми, ги усили, даже се превърна в космодрум за полетите ми към звездите.
	Ориана се отнесе сериозно към задължението си да ми помага при конструирането на Джеми и още в началото започна да го моделира математически в размерите, поискани от академик Погор.
	Най-трудното нещо в нейната работа беше да установи аналитичните връзки и диференциалните уравнения, като създаде взаимодействие между електрическите връзки и пространственото разпределение на молекулярната система. Тук си помагахме взаимно. Преди всичко разделихме бъдещия сложен уред на съставните му елементи. На всеки елемент направихме чертеж, въз основа на който бяха намерени съответните уравнения. Както казваше Ориана, в тази игра аз трябваше да изпълнявам ролята на Фарадей, който е описал електрическите явления, без да използва каквато и да е апаратура, а тя — ролята на Максуел, който изразил с уравнения идеите на физиката, а от тях направил извод за съществуването на електромагнитните вълни.
	Само след пет дни Ориана притежаваше формулите, които й бяха необходими.
	— Сега — заяви тя весело — можем да пристъпим към математическото моделиране на Джеми.
	Най-интересното е, че на края нейната идея съвпадна с моята, въпреки че по едно време ми се струваше, че сме в противоречие. Мястото на съвпадението беше именно голямата аналогоцифрова машина, която бяхме монтирали. И наистина, като подаде на „електронния мозък“ списъка с получените уравнения, Ориана изумително лесно постигна математическото моделиране на Джеми.
	Важно беше да узнаем как ще постъпва той при определени обстоятелства. Затова различните условия, както ние си ги представяхме, бяха изразени математически. После, като подложихме нашия модел на новите съотношения, бързо успяхме да научим как ще реагира. И пилотите, поставени в изпитателен апарат за летене, отговарят на въображаеми условия. Но във варианта на Ориана поведението на Джеми беше още по-незабележимо, защото неговите приключения се извършваха само в „електронния мозък“ под формата на уравнения. В сравнение с Ориана аз бях като късоглед човек, даже и сляп: функциите или изчисленията, които за нея имаха конкретно значение и предизвикваха различни възклицания, за мене нищо не значеха. Едва след като се опиташе да ми разясни техния смисъл, започвах и аз да долавям нещо. Но въобще фактите ме заставиха да призная, че математическият способ е много по-съвършен от „граховото зърно“.
	— Ако успеем да научим „мозъка“ сам да конструира Джеми, ще решим задачата — съобщих на Ориана с шеговит тон сериозното си намерение.
	— Това целя и аз — засмя се моята приятелка. — Да видим дали ще успеем.

>
	След като завършихме и изпробвахме математическите характеристики на Джеми, пристъпихме към създаването на конкретната схема. За да научим „мозъка“ как да сътвори Джеми, трябваше преди всичко на нас да ни е напълно ясно как ще изглежда микрокапсулата. Нещо повече, поради невероятно малките й размери беше необходимо да държим под контрол почти всеки неин атом. В тази фаза познанията на Ориана в топологията бяха много ценни.
	Топологията или „геометрията на каучука“, както още я наричат, защото се занимава само с относителното разположение на фигурите, а не с тяхната форма и брой, представлява странен и основен дял от съвременната математика. Благодарение на нея успяхме да открием най-простата структура на нашия молетронен зародиш. Познанията по математическа логика (друга област, в която удивителната Ориана беше добре подготвена!) ни показаха как по най-икономичен начин да програмираме Джеми.
	Като уточнихме молекулярната система, съобразихме я с различните условия на налягане, температура, влажност и радиации, в които щеше да се движи Джеми.
	Постепенно стана ясно, че е необходимо да увелича броя на хората в секцията. Последователно доведох двама математици, един химик и един молекулярен инженер. Не е нужно да пояснявам факта, че след раждането на Джеми около нас щеше да гъмжи от биолози.
	Но засега Джеми все още беше във формата на схема.
	Химикът имаше за задача да подбере елементите, от които трябваше да се роди нашият молетронен „ембрион“: германий, силиций, антимон, акрилонитрид, галиев арсенид и така нататък. Също така той определи безкрайно малките количества от всеки елемент. Даже примесите трябваше да бъдат по отношение на основния материал… спектроскопично чисти! На един милион атоми от селен се допускаше един атом цезиев йодид. За да постигнем тези успехи, научихме „мозъка“ да използва класическия метод за имплантация на йони, който му позволяваше да постави всеки атом на съответното място.
	В сравнение с многобройните изследвания, направени от толкова хора при проектирането на Джеми, фактическото му създаване от електронната машина беше доста обикновено. Големите усилия бяха положени — както вече споменах — при новото програмиране на „мозъка“, който от изчислителна машина се превърна в конструираща. И тъй като тази операция беше вече завършена, само един час след пускането на „мозъка“ в действие започна да излиза, облечено с „огромна“ разтворима капсула (колкото таблетка на витамин Б-комплекс) дълго мечтаното ни дете, наречено Джеми.
	Моето кибернетично животинче в същност представляваше един безкрайно малък агрегат, малко по-голям от бактериофаг. Следователно размерът му беше 200 милимикрона, една петхилядна част от милиметъра. И понеже беше съставен от множество апарати, той приличаше на попово прасе. Вярно е, че напомняше на доста разчленено попово прасе, защото органите му бяха свързани помежду си само чрез приспособлението за ориентиране, монтирано на всеки един от тях. Това беше идея на Ориана, която твърдеше, че в тези размери не е било необходимо Джеми да образува едно тяло. Например самостоятелността на „очите“ (на обективите) улесняваше заснимането от по-голям ъгъл; отделените от тялото лазери по-добре можеха да се прицелят във врага. Вярно е, че тази мнима независимост на частите представляваше известно предимство: повишена гъвкавост и следователно по-леко управляване на системата. В замяна на това ми създаде и доста неприятности — поради затруднението да координирам добре движенията на всички съставни части.
	Най-много ме отегчи това, че „органите“ на многокракото електронно същество си пречеха взаимно. Именно това обстоятелство накара един от биолозите да нарече Джеми… изродче. Беше грозен прякор и едва се сдържах да не покажа, че съм се засегнал. При все това и на мене понякога ми идеше да го назова със същото име! Представете си човек, който, вместо да говори, си захапва носа, или пък когато иска да се ръкува с тебе, си завира пръстите в очите ти! Приблизително така се държеше Джеми в началото.
	Безспорно основното качество на Джеми беше неговата сила. Природата не беше създала толкова мощен жив организъм с неговите размери. Поне така ми се струваше тогава. И тази сила се дължеше както на металното му тяло, така и на системата за захранване с енергия. В същност бях го снабдил с четири вида инсталации. За движение в неорганична среда имаше съвсем малък ядрен реактор, който съдържаше няколко хиляди атома от радиоактивно вещество. А когато минаваше през жива среда, Джеми можеше да използва било акумулатора от никел и кадмий (тъй като органите на всяко живо тяло създават киселинна среда, то е като електрическа батерия), било едно съоръжение, направено от топлоустойчива пластмаса (то превръщаше топлинната енергия в електрическа). Знае се също така, че при всяко свиване на мускулите или при дразнене на нервите се отделя електрически ток. Молетронните съоръжения на нашия изкуствен зародиш можеха да увеличават или да намаляват хиляди пъти силата на този ток, както става и при звездовидните и пирамидалните клетки на главния мозък.
	Освен присъщата му сила Джеми притежаваше защитни средства: по тялото му бяха поставени серия лазери — като оръдия върху палубата на кораб.
	Обаче фактът, че моето многокрако създание можеше да премине невредимо през редица приключения, не беше достатъчен. То трябваше да предава чрез телевизия приключенията си на телевизионния екран. А за това беше необходима светлина. С тази цел му поставих флуоресциращо вещество. Но и това не беше достатъчно.
	За да може да предава, Джеми се нуждаеше от „сетива“ и от известна електронна „интелигентност“, въплътена в запаметяващо устройство. Наистина чувствителността му не беше лоша: тялото му беше покрито с голям брой датчици, които с езика на електрическите импулси предаваха най-различни свойства на средата. За съжаление не мога да изкажа същите похвали за „мозъчето“ на моята рожба. Като че ли, когато съм стигнал до него, се е изчерпала фантазията ми и са се свършили материалите. Аз се шегувам, но съм принуден да призная, че „паметта“ на Джеми не съответстваше на останалите му способности. Уви, като цяло моето „дете“ създаваше впечатление на непохватен юнак!
	Преди да започне пътешествията си в организма на даден човек, Джеми тренира в различни неорганични среди и посевки.
	Първите упражнения бяха прости. Капсулата, която съдържаше електронния зародиш, се хвърляше в съд с дестилирана вода, където се разтваряше. Джеми излизаше от скривалището си като независим водолаз от подводница. Щом се освободеше, тоест щом потънеше, започваше да работи: върху големия екран на телевизора се явяваха образи, предадени от него. Засега те не ни интересуваха много. По-важно беше да проверим плувните способности на Джеми. Опитът се състоеше в това — да прекоси съда, докато стигне до капсула от друго естество, различна от първата. Джеми влизаше в нея, а след изливането на водата от съда тази друга капсула, която в началото беше лепкава, се втвърдяваше. В това отношение моят зародиш се държеше добре. На края беше насочен към топче хляб и той влезе послушно в новото си легло, което след това извадих с пинцета от съда.
	След като се убедихме, че в неутрална среда системите за предаване на образи и за придвижване работят правилно, преминахме към по-тежки опити: поставихме Джеми в разяждаща среда. Ненапразно частите на тялото му, приличащо на попово прасе, съдържаха в състава си атоми от титан: Джеми лудуваше в различни киселини, без да си изпати; по него не се забелязваха следи от корозия. Учудвате ли се? От всичко казано дотук разбира ли се, че видяхме и самия Джеми? Да, видяхме върху екрана образа му, увеличен стотици хиляди пъти. Не очаквахме това „самоснимане“, въпреки че тази възможност произлизаше от самото разчленено тяло на електронния зародиш. Но случи се така, че в един момент едно от очите на Джеми погледна твърде „накриво“ и вместо да покаже заобикалящата го среда, отрази собственото си тяло! И тъй като можехме да направляваме всяка част на Джеми, оттогава често извивахме окото-обектив и нашият пратеник в инфрамикроскопичния свят можеше да бъде наблюдаван няколко минути как изпълнява задачите си.
	И ето го най-после Джеми при решаващия изпит: опитите за способността му да се сражава. Те бяха извършени в различни среди и култури.
	Не вярвам любителите на борби между бълхи, петли или бикове да са имали някога възможност да присъстват на толкова вълнуващи зрелища като това, което ни предложи нашият свръхмалък атлет. Може би само юнакът от приказките е водил подобни битки в двубоя със змея.
	Джеми беше поставен да изследва тъкани, тумори, клетки, а по пътя му изпращахме огромни количества неприятели: микроби, бактерии и вируси. Той трябвате да устои на нападенията, а същевременно да заснима и препраща като съвестен телевизионен репортьор цветни снимки от приключенията си.
	Присъстваха голям брой лекари, биохимици и бактериолози, които ентусиазирано коментираха събитията. Те също имаха основание да се радват. И най-напредналите методи на електронната микроскопия не създаваха възможност да изследваш толкова подробно и лесно процесите, които се извършват сред микроорганизмите, измервани с милимикрони. Даже самият аз бях длъжен да разбирам от биология, защото в края на краищата аз бях диспечерът на „експедицията“. За да допълня познанията си, започнах да поглъщам томове по бактериология, вирусология и биохимия, което ме измори повече, отколкото целият труд, положен за създаването на Джеми.
	Започнах да сънувам вериги от полимери, изомери, виждах се притиснат под планини от водород и сяра, увиснал над бездни, в които клокочеха аеробни бактерии и макровируси, вклещени в безмълвна, но ужасна борба с левкоцити и антитела. Някои от писателите, занимаващи се с наука, която подготовка е спряла пред прага на големите томове и трактати, не проумяват, че формулите, научните принципи и техническите термини могат да предизвикат страсти, щастие или кошмари не по-малко силни, интересни и завладяващи, отколкото, да речем, гъвкавото тяло на една спортистка или аеродинамичните линии на бицепса на боксьор, замахнал към челюстта на противника.
	Няма да описвам тук всичките приключения на Джеми. Ще отбележа само тези, станали в деня, в който го подложих на последното изпитание: пътешествието в тялото на човек.
	Честта да глътне капсулата се падна на академик Погор. Самият директор на института го предложи.
	— Нашият любим и знаменит колега — каза ни Гряву — може да бъде смятан за морален творец на електронния „зародиш“, създаден от колектива на много младия и много талантлив молетронист Михня Бърла. Наскоро чествахме деветдесетгодишнината на академик Тоадер Погор. Не е изключено невидимият „зародиш“ да се окаже един от най-хубавите подаръци, които е получил…
	От своя страна дълбокоуважаваният учен, който с твърда ръка държеше нишестената капсула, а в другата — чаша вода, ни каза, видимо развълнуван:
	— Мили мои, благодаря на всички и най-вече на Бърла, който изпълни обещанието си. Вашият подарък наистина е най-хубавият. Той увенча мечтите, които съм хранил близо три четвърти век. Това изкуствено животинче е толкова малко, че едва може да бъде видяно дори с най-мощния електронен микроскоп. И все пак именно с фантастично малките си размери то доказва човешката гениалност. Зная, че създаването му не би било възможно без помощта на много поколения учени и техници, без съдействието на световната наука. Обаче ваша е заслугата, че събрахте в едно цяло тези вектори и осъществихте мечтата на всички. Поздравявам ви, приятели, и още веднъж ви благодаря.
	След тези думи академик Погор глътна капсулата. Светлините угаснаха. Погледите на всички любопитно се обърнаха към големия екран на телевизора.
	Джеми едва изчака да влезе в стомаха на академика и се залови за работа. Погълнатата от Погор течност проникна в капсулата, а Джеми, който беше колкото един бактериофаг и следователно можеше да мине през всеки филтър, побърза да се измъкне от нишестената молекула. Тук трябва да уточня нещо. Наименованието „електронен зародиш“ не отговаряше на действителността, защото в същност Джеми представляваше електронен „вирус“.
	Представлението, което гледахме сега, твърде малко приличаше на последователните му прояви, познати ни от времето на тренировките. Всичко беше много по-сложно и по-феерично в сравнение с опитите с различните среди и култури. Картините се сменяха с бясна бързина, защото бях включил Джеми на голяма скорост. Исках да ни покаже колкото може по-различни аспекти от своето „плаване“.
	Главозамайващите новости, които се редуваха върху екрана, създаваха впечатлението за някакъв кошмар. Обаче не беше печален и ужасяващ кошмар като в произведенията на Едгар По или Кафка. Напротив! И колкото да ви се сторят неподходящи тези думи, ще се осмеля да кажа, че бях свидетел на един весел кошмар.
	Само в някои от картините на Брьогел Старши може да се види такъв смешен и несъответствуващ танц, какъвто гледах аз сега.
	Всичко обаче беше твърде действително. Джеми тичаше между клетки, червени кръвни телца, левкоцити, микроби, тъкани; удряше се в стените им; когато те му оказваха съпротива, той се плъзгаше по клетъчната ципа и като влачеше частите на тялото си, проникваше в непоносимо горещата система и бързо се промъкваше през лабиринта на протоплазмата. Дори и тук намираше в какво да се блъсне, защото както рибозомите или микрозомите в цитоплазмата, така и ядрото, даже и ядрото, а и хромозомите бяха по-големи от Джеми. Щом минеше през клетката, изтръгваше се от нея и перипетиите продължаваха. Понякога това бягане с препятствия, което не спираше, ми напомняше филмите на Чарли преди Първата световна война и моето смешно електронно дете пораждаше в мене голяма любов. Изведнъж се сетих, че може да се умори…
	— Не можеш ли да го накараш да не тича така, Бърла? — прозвуча гласът на Погор. — Зашеметих се. А не забравяй, че още ще имаш нужда от мене.
	Чу се смях. Намалих скоростта на Джеми. Движенията му не бяха вече тъй гротескни.
	Картините, предавани от Джеми, не ни позволяваха да видим атомите. В същност това се дължеше на едно несъвършенство в конструкцията. Дори се досетих как да отстраня този недостатък. Но дотогава имах да решавам други належащи задачи. И все пак понякога чрез оптическа измама, предизвикана от пресичането на лъчи (Джеми беше способен „да вижда“ и област с по-къси вълни), ми се струваше за миг, че съзирам очертанията на много малки тела във въртеливо движение. Дали бяха атоми? Ако беше тъй, то това наподобяваше явлението на Зигмонди, при което в зоната на полегати лъчи незабележимите прашинки изведнъж стават видими. Картините се редуваха главоломно като в мираж; едно от отраженията ми напомняше нещо познато: сякаш беше някаква странна слънчева система, гледана от голямо разстояние. Едно по-голямо слънце и две по-малки, които образуваха ъгъл над 90 градуса. Дали беше молекула вода?!
	Като всеки кинозрител от даден момент започнах да се отъждествявам с героя на действието. И толкова по-тъжен щеше да ми се стори неочакваният му край. Но засега Джеми с гордост показваше силата си. Беше влязъл в кръвоносен съд и ми се стори, че съм в малка лодка, плаваща в огромна червена река.
	— Виждате ли — весело рече Погор, — не всичките ми червени кръвни телца имат тънка и гладка ципа, не всички са остарели. Погледнете, моля ви повърхността на червеното кръвно телце горе вляво. Зърнесто е и има големи кръгли дипли. Това значи младост. Тук нещата стават обратно, не както при човека: колкото си по-млад, толкова си по-набръчкан.
	Оставих Джеми да пътува, носен от реката на кръвта. Червените кръвни телца бяха тридесет пъти по-големи от него и бързичко го тласкаха по течението. Завидях на съвършенството в природата. Когато капилярът се стесняваше прекалено много, през него можеше да премине само едно червено кръвно телце. Понякога тунелът беше толкова тесен, че за да премине, телцето променяше формата си на двойно вдлъбнат диск и според нуждите вземаше очертанията на камбана, на медуза, на торпила, на парашут, докато каналът се разширеше отново. В сравнение с тази вълшебна пластичност Джеми изглеждаше смешно несръчен, а начинът, по който събираше и влачеше частите си, ме изпълваше със съжаление и донякъде със срам.
	Неочаквано в познатата структура на червеното кръвно телце се появи отвратително създание.
	— Като че ли е Spirillum serpens — каза някой.
	Разпознах клетъчните му стени и противните снопчета от реснички. Но това, което в атласа от снимки, направени чрез електронен микроскоп, приличаше на праисторически, вкаменени и мъртви следи, сега беше живо, динамично и изглеждаше все по-опасно, колкото повече Джеми се приближаваше до него. Дебелите като въжета реснички започнаха да се движат около Джеми и да го шибат. И понеже той се движеше с малка скорост, аз се изплаших, че микроскопичното чудовище ще разпилее частите му. Пуснах в ход лазерите. Сноповете от едноцветна светлина обсипаха неприятеля. Колкото пъти лазерният лъч докоснеше пипалцата на микроба, толкова пъти те се свиваха, обезцветяваха се и ставаха на решето, а там, където лъчът продължаваше да реже, се прекършваха.
	Срещата с тази „твар“ ме изпълни с напрежение като криминален филм, но навярно не бях само аз в това състояние, защото щом Джеми продължи пътя си невредим, в затъмнената зала се чу облекчителна въздишка.
	Бях чувал за бактериофагите, но никога не бях ги виждал как работят. Сега Джеми ни показа и това. Той плуваше до един микроб, когато някой извика:
	— Ето бактериофаги!
	Вероятно, ако това възклицание беше произнесено от микроба, в него би прозвучал страхът на мирните европейци от времето на Атила, когато се понасяла мълвата, че нахлуват хуните. Даже този ужас би имал по-голямо основание, защото бактериофагите са свирепи вируси: изяждат бактериите, откъдето идва и името им. Битката беше бляскава, още повече че я наблюдавахме от достатъчно разстояние, за да я виждаме изцяло, но все пак отблизо, за да не пропуснем подробностите. За да можете да си представите какво виждахме на телевизионния екран, ще ви кажа, че на този екран бактериофагите бяха дълги колкото Джеми, тоест около двадесет сантиметра. До тях се простираше микробът, дълъг цял метър.
	В първата фаза на нападението бактериофагите, които бяха многобройни, обградиха крепостта. С помощта на опашчиците си те се полепиха по стените на бактерията и на края около нея забелязах само гроздове. Гроздове от флакони с… отрова!
	Ако нашият „зародиш“ имаше познания по вирусология, би постъпил по-предпазливо, но невежеството го тласна към собствената му гибел. Наистина инстинктивно, с помощта на някакви ферменти, бактерията разложи протеиновото облекло на нападателите. Обаче истинската заплаха не идваше от протеините. Не обвивката на флаконите причиняваше смърт, а тяхното съдържание, съставено от нуклеинова киселина. Тази киселина (ДНК или РНК) носеше наследствената информация на бактериофага, неговата генетична памет. В мига, в който един от обсадителите инжектира смъртоносната киселина, останалите бактериофаги се спуснаха към други жертви, защото нито един от тях нямаше достъп до клетката на микроба. Само шест минути след като врагът проби фронта и завладя протоплазмата, в нея се появиха множество сферични телца. Какво се беше случило? Във всяка клетка на бактерията има същинска биологична фабрика. Там, след като копира матрицата, доставена от ДНК в хромозомите на ядрото, РНК в рибозомите, пръснати в цитоплазмата, възпроизвежда протеините, необходими за живота на съответната клетка. И така, в разгърналата се върху екрана битка бактериофагът беше завладял самата биологична фабрика на микроба. Всички механизми за синтез и за производство на енергия в микроба-хазаин работеха с ускорен ритъм според плановете на натрапника, с други думи, създаваха бактериофаги.
	За по-малко от четвърт час се размножиха двеста вирусни телца. Микробът бясно се мъчеше да се самоунищожи.
	Не след дълго бактерията се разложи, съвсем се стопи пред очите ни. Най-драматичната борба между тигър и питон или ужасната схватка между два динозавъра ми се струва груба и чисто силова в сравнение с изтънчената биохимична война, водена между бактериофаг и микроб.
	По-подробно се спрях на този епизод (той сам за себе си е интересен) най-вече затова, че може да ни помогне да обясним причините за гибелта на Джеми, а и още нещо — да разберем някои бъдещи събития.
	След като напусна бойната сцена, описана по-горе, Джеми влезе в един бацил, който се изпречи на пътя му. За мое учудване, ако не и на Джеми, там видях една дузина живи братчета на предишните бактериофаги. Казах, че бях учуден, защото този път тяхното поведение беше съвсем миролюбиво. Бактериофагите спокойно си играеха в протоплазмата и, изглежда, бяха в много сърдечни отношения с бактерията-хазайка. Шепнешком съобщих на един биолог, който седеше до мене, наблюденията си.
	— Телцата, които виждаме, са така наречените умерени бактериофаги или профаги. По редица причини живеят в симбиоза с бактерията…
	— Значи, бактерията е добила имунитет? — изказах и аз една хипотеза.
	— Донякъде — засмя се биологът. — До обратния опит…
	„Обратният опит“ бе предизвикан от скоростта на Джеми и завърши с катастрофа. Вероятно бактерията се бе разгневила на неканения гост и впръска в плазмата си някакви ензими, които да го разрушат. Обаче неговото тяло, направено от титан, нямаше основания да се бои. Напротив, бактериофагите, усетили опасността, свалиха любезните си маски и се превърнаха в същински бактериофаги.
	След „експлозията“ на бацила екранът на телевизора потъмня от грамадното количество микроорганизми, които гъмжаха около Джеми. Бактериофагите нямаха нищо против него, но тяхната блъсканица го скова, обърка движенията му. От време на време се появяваха светли петна и веднъж ми се стори, че съзирам разпилени части от тялото на Джеми. Видимостта ставаше все по-слаба й на края нищо не се виждаше.
	Джеми сега съществуваше само като отделни части, несвързани помежду си и безсилни. Вероятно все пак се беше уморил. И както става в претоварените телефонни централи, неговите линии също бяха блокирали.
	Чувствах се потиснат и объркан.
	След като светнаха лампите, академик Погор се приближи до мене, хвана ръката ми, погледна ме в очите и рече:
	— Няма нищо, момчето ми. Дори и така беше великолепно. Не бива да се обезсърчаваш. Въпреки произшествието в цялата молетронна фауна няма друг екземпляр, който да притежава толкова обемист мозък, както твоето създание…
	— Каква полза! — изстенах аз. — Даже и този мозък се оказа недостатъчен.
	Джеми беше слабоумен.


	За мене последва един лош период. Неприятностите се нижеха една след друга. Може би преувеличавам, като казвам, че Джеми беше слабоумен, но онази глупава развръзка ме караше да се съмнявам в принципите. С какво един нов вариант би бил по-добър? Не беше ли погрешно замислена цялата структура на Джеми? Усърдието ми се изпари, най-вече защото човекът, който ме насърчаваше, академик Погор, беше заминал в чужбина на някакъв международен конгрес. Бяха го посъветвали да не отива; беше прехвърлил деветдесетте години. Но той настоял, че трябва непременно да присъства на този конгрес, и тръгнал.
	Ориана също беше мрачна (по онова време мислех, че аз съм виновен за тъгата й!). Имах нужда от нейното присъствие, но неумолимо не си признавах и не й казвах защо. Сполетелият ме неуспех ме вбесяваше и унижаваше. Как да й кажа именно сега, че съм влюбен в нея? Бях раздразнителен и непоносим.
	След толкова месеци упорит труд не беше зле да си взема най-после отпуската. Но през ноември не ми се ходеше на море. Мисълта, че напразно пропуснах морето, също ме ядосваше. Впрочем дори и да не си признавах открито, нямах никакво желание да се разделям с Ориана. Представяте ли си разочарованието и гнева ми, когато разбрах, че Ориана отново е изчезнала. И пак не можах да науча нищо за нея, къде е заминала, по какви причини отсъстваше от института.
	Едно писмо, получено от Погор, ме поутеши.

	„Непрекъснато мисля за тебе — пишеше старецът. Дали и Ориана мисли за мене? — запитах се аз. — Обичам те като мое дете. Чувствам, че си огорчен, но нямаш основание. Твоите досегашни резултати не са несполука, а добра победа. Казах го на всички тук на конгреса и те те поздравяват. Възхищават ти се и вървят по твоите стъпки. В науката и в техниката големите открития просто се носят във въздуха. Би било глупаво да не продължиш упорито изследванията си. Действителните победи изискват упорит и понякога продължителен труд. На Ерлих са му били необходими 605 неуспешни опита, за да получи неосалварсана. Калмет се е трудил тринадесет години, докато успее да открие пъргава, смекчаваща противотуберкулозна ваксина. Всичко се свежда до търпение и изясняване на целта. Затова ти пиша. Искам да добиеш още по-ясна представа за значението на един съвършен «електронен вирус».
	През последните десетилетия биологията разкри много от тайните в механизма на наследствеността. В общи черти изяснихме проблема за шифъра, чрез който макромолекулата на ДНК предава генетичната информация. И все пак тъпчем на едно място. Защо? Аз смятам, че то се дължи на факта, че не разполагаме с достатъчно прецизна и фина техника, за да правим изследвания и да работим пряко не само върху гените, но най-вече на всички равнища на ДНК. Следното изчисление ще ти обясни. Една човешка полова клетка съдържа 6,7 милиона гени, а всеки ген — 150 тройки еднакви екземпляра нуклеотиди*.
	[* Съставни вещества на нуклеиновата киселина, които съдържат фосфорна киселина, един монозахарид (рибоза или дексирибоза) и циклични азотни съединения. Б.а.]
	При такива почти невъобразими размери ние не разполагаме с адекватен инструмент, какъвто може да се окаже тъкмо твоят молетронен вирус. Затова ти повтарям да уточниш функциите, които ще изпълнява. Необходимо е да замести най-мощния микроскоп, без да извършва такива сложни и тежки манипулации. Трябва да е в състояние да оперира като скалпел не само вирусите, но и вирусните молекули. Неговата по-специална функция ще бъде да приема информацията, предавана от всеки ген, от всяка негова част.
	С оглед на това си припомни каква роля е играла радиоастрономията в разбулването на космическите загадки. Сравняването на радиоизлъчванията от различни небесни тела заедно с оптическия им образ разшири границите на нашите познания за Вселената. Не е ли възможно да постигнем подобен прогрес и в микрокосмоса?
	Следователно залови се за работа!
	С приятелски поздрав:
	Тоадер Погор

	П.С. Сетих се нещо: не би ли могъл да намалиш тялото на твоята изкуствена животинка в полза на мозъка й? А може би няма да й е необходим мозък, ако го заместиш с твоя.“

	Дълго размишлявах върху писмото на академика. Общо взето, то беше насърчително и съдържаше интересни неща. Не беше лошо и предложението да намаля тялото на Джеми и същевременно да уголемя мозъка му. Той и без това не можеше да крепи частите си в едно цяло. За решаването на задачата ми беше необходима Ориана и нейната топология. Можех да използвам други математици от института, но изгарях от мъка по нея.
	Обаче последното изречение от писмото на Погор звучеше странно, даже ми се стори абсурдно. Как да заместя мозъка на Джеми с моя? Затова ли го бях създал? Затова ли се беше появил в кибернетичния свят? Решително не: старецът се шегуваше. Но аз бях свикнал със сериозните намеци в неговите шеги.
	И внезапно проумях. Беше просто, удобно и „на равнището на развитата наука“. Наистина Джеми не се нуждаеше от мозък, по-точно от малък и гламав… За да изпълни отлично желанията на стареца, Джеми имаше нужда от много по-сложен мозък. Голямата електронноизчислителна машина трябваше да поеме „мисловните“ функции на Джеми.
	Впрочем това откритие породи друго откритие. Микроскопичната трагедия на Джеми ми изясни нещо, което можех да предвидя, но го бях пренебрегнал, записан от личната съдба на моето творение. Гибелта на Джеми не беше напусто. Огромният електронен мозък пазеше в паметта си опитите на микрокапсулата, а това за мене беше голяма придобивка. По-лесно беше да направя серия „радиовируси“, отколкото непрекъснато да ги уча как да поскъпват при проучванията си. Големият „мозък“ беше запаметил перипетиите, извършваше изчисленията, правеше съответните изводи и трупаше все по-голям опит. Да не говорим за шеметната бързина, с която можеше да изчисли например траекторията на един снаряд — за по-кратко време, отколкото беше необходимо на снаряда да постигне целта си.
	Така проумях, че в същност един Джеми не е достатъчен за „фабриката за интелигентност“ на молетронния „мозък“. Той не само че можеше да установи оптималната стратегия на множество Джеми — вируси, а даже се нуждаеше от това множество, за да изпълни предназначението си. Колкото количеството на получената информация беше по-голямо, толкова по-бързо „мозъкът“ повишаваше „квалификацията“ си и се приспособяваше към различните условия.
	Следователно веднага се залових да създам около двадесет братя на Джеми. Отново имах желание за работа.
	При все че Ориана не беше до мене, аз се опитах с помощта на друг математик да моделирам математически новия прототип с размери, които бяха десет пъти по-малки от тези на Джеми. Работата протече сравнително лесно. По-трудно беше да се организира следващият етап. Площта в секцията вече беше недостатъчна. Трябваше да поставят на мое разположение и съседната зала, в която бяха инсталирани двадесет екрана. На всяко командно табло имаше по един оператор (биолог, минал през курс по кибернетика), който следеше пътешествията на ултраинфрамикрорадиокапсулата.

>
	По това време се завърна и Ориана. Погор си беше дошъл преди нея и беше щастлив, че отново съм се заловил за работа.
	Завръщането на Ориана ме зарадва, но същевременно ме натъжи. Вероятно в себе си съм смятал, че ми принадлежи (понякога любовта е обсебваща), и се чувствах обиден, че замина, без да ми каже.
	Беше още отслабнала и изглеждаше тъжна. Дожаля ми и за да не се държа лошо, станах хладен. Обаче тя дойде в секцията и започна да ми задава въпроси, сякаш нищо не беше се случило. Моята студенина се превърна в арктическа. Ориана ме гледаше умоляващо, но като видя, че съм като лунна скала, се ядоса и гордо напусна лабораторията.
	Минаха няколко дни, през които душевното ми състояние безпричинно се менеше от любов в отвращение, от примирение в безмилостни присъди. Обхванат от тези противоречиви чувства, все пак един ден следобед изчаках Ориана.
	Беше лошо време, в края на есента, валеше ситен дъжд, лапавица. Дълго вървяхме мълчаливо, сякаш по този начин искахме да загладим грапавините.
	— Защо си дошъл, след като ме прие като луд? — попита ме тя.
	— Може и да съм луд — отговорих. — Не „може“, а положително съм — поправих се аз.
	— Странно, някога не създаваше такова впечатление.
	— Някога! — саркастично се изсмях. — Някога смятах, че сме приятели. След това разбрах положението.
	— Какво искаш в края на краищата?
	— Отегчавам те, нали?
	— Уморена съм.
	— Отивам си…
	— Не, остани.
	Тогава се разгневих.
	— Виждам, че си играеш с мене.
	— Ти се държиш като болен човек. — Тя се спря и ме изгледа учудено.
	— Но не се ли питаш защо съм болен, или луд, или както искаш, го наречи?
	— Напротив, питам се — промълви тя.
	— В същност няма смисъл да се питаш. Трябваше да го знаеш или поне да се досетиш.
	Кипях от яд.
	Ориана, която дотогава ме гледаше в очите, леко пребледня и сведе миглите си. Не ми е ясно как в един миг гневът ми се изпари и станах нежен.
	— Толкова ли трудно беше да се досетиш, че те обичам — изрекох, задавен от вълнение. — Когато смятах да ти предложа да ми станеш съпруга, ти изчезна дори без да ми кажеш „довиждане“
	Тя отново вдигна очите си към мене и в тях видях съжаление и тъга.
	— Прости ми, Михня — измънка и сякаш потрепера от студ. — Прости ми, но аз съм сгодена.
	Дъждът продължаваше да вали и аз не разбрах дали по бузите на Ориана се стичат сълзи или дъждовни капки.
	Не я потърсих повече. Едва след няколко седмици чух, че била в болница. Разболяла се от пневмония.


	С удоволствие си спомням някои разкази, прочетени в детството ми. Бях ги открил в татковия сандък, който беше натъпкан с научнофантастични романи и брошури. Тогава ми станаха известни имената на Едгар По, Жул Верн, Уелс, Ефремов, Лем, Бредбъри. Да не говорим за радостта, която ме обхвана, когато попаднах на подобни творби, писани от румънски автори. Бях любопитен да видя как са се справили с този литературен жанр, който ми се струва най-увлекателен и най-труден. За моя гордост прецених, че са се справили добре. Най-много ми харесваше да чета разкази, в които се описваха срещи на земни жители с извънземни същества.
	Спомням си, че от стотиците научнофантастични и приключенски творби, които бях събрал, избрах тридесет-четиридесет тома, които разглеждаха най-вече проблема за „извънземните хора“. Бях ги поставил до леглото си и упорито ги препрочитах.
	От някогашните разговори с момчета на моята възраст стигнах до извода, че моят начин на действие никак не е оригинален. Но и тук нещата се случват, както при лотарията. Не си оригинален, когато играеш, но си късметлия, когато печелиш. А както ще видите, аз бях късметлия. Несъмнено четенето на тези разкази и романи допринесе за развитието на моето въображение. „Първите хора на луната“, „Драконовият хор“, „Соларис“, „Метакосмическата стена“, „Баладата на звездите“, „Човекът и призракът“, „Пленник в сърцето на Галактиката“ — всичките тези астрални измислици създадоха в цели поколения убеждението, че действително съществуват и други мислещи светове. И ето че между тези, които първи имаха щастието да приемат звездно послание, бях и аз.
	Откровено казано, в момента, в който научих за загадъчния лунен лъч, си помислих за възможността той да е бил изпратен от мислещи извънземни същества. Това не беше строго научно твърдение, но и антинаучно не можеше да се нарече. Чисто и просто беше една работна хипотеза, съвместима с духа на космическата ера.
	Все пак съществува едно несъмнено доказателство, че не съм бил достоен за щастието, което ме сподири. При все че бях мислил за извънземните същества, не продължих тази своя мисъл. Зарязах я. Ако събитията не бяха ме грабнали, щях да мина покрай тях, без да ги забележа.
	Това самоопределение обаче не би било обективно, ако не отбележа и факта, че в работата си съм дребнав, упорит и никога не се задоволявам с направеното. С други думи, аз съм от възможно най-страшните началници и единственото нещо, което ме извинява пред другите, е, че съм… симпатично момче. Но за себе си нямам дори и това извинение.
	Но нека оставим събитията да се развиват по естествения си път.
	По време на усилията ми да създам двата варианта на Джеми бях толкова погълнат от работата и от споменатите душевни вълнения, че сякаш се бях откъснал от останалия свят. Не четях вестници, не слушах предаванията на радиото и телевизията, бях се съсредоточил упорито върху създаването на микрорадиокапсулата.
	От случайни разговори с моите колеги бях чул някои подробности за странна случка на Луната, но всичко влизаше през едното ми ухо и излизаше през другото, защото тогава и през ум не ми минаваше, че ще има някаква връзка с моите изследвания. На кратко казано, ставаше дума за следното: група изследователи от една международна звездна база, между които бил и румънският геолог Лучиан Иворяну, станали жертва на необикновено облъчване. Съжалявах за тях, но тъй като в света всекидневно стават стотици странни произшествия, не отдадох голямо значение на съобщението.
	Отношението ми се промени след разговора с професор Гряву. Той се състоя, след като бях създал третия вариант на Джеми: фамилията на двадесетте Прови, наречени така, защото имаха приблизително размерите на вирусите и протеините, тоест около 10 милимикрона.
	Влязох в кабинета на Гряву разсеян, обладан от желанието да се измъкна по-скоро, за да следя отново приключенията на батальона на Провите.
	Директорът стоеше прав, а в едно от креслата седеше елегантен и снажен младеж.
	— Михня Бърла… Лучиан Иворяну — представи ни Гряву.
	Името на Иворяну трябваше да привлече вниманието ми, но в онзи миг беше изчезнало от мисълта ми случилото се на Луната и понеже младежът беше красив като киноартист, предположих, че е една от новите звезди на студиото в Буфтя.
	— Мисля, че знаеш кой е той? — попита ме Гряву.
	— Предполагам — отговорих двусмислено.
	— Ето другарят Иворяну ни предлага възможността да проверим върху него способностите на Прови.
	Погледнах глупаво двамата мъже, които стояха пред мене.
	— Той от Министерството на здравеопазването ли е? — попитах с намерението да доловя нещо. — Или е изпратен от академията?
	Младежът се засмя, а Гряву се ядоса:
	— Защо стоиш прав? Седни!
	Бях забравил, че не обича да гледа високите хора прави, а седнали.
	— Навярно другарят Бърла още не е чел… — каза посетителят. — Да му покажа.
	Той бързо съблече сакото си и остана по жилетка, която, изглежда, беше направена от лек метал. После свали и жилетката, а аз, който понечих да седна, от учудване останах прав. През ризата на Иворяну се виждаше как прозира сърцето.
	След това ми разказа подробности от звездните си патила.
	Той изследвал заедно с други двама свои колеги структурата на някакви скални маси върху едно плато на Луната. Правили го десетки пъти и преди това и никога не им се случило нищо, дори не пострадали от метеоритите. Но тоя път само час след започването на работата ги обляла странна светлина. Почнали да бягат от нейните оранжеви лъчи, но станцията, от която тръгнали, била далече, а светлинният поток се простирал на няколко километра. Това установили допълнително по фосфоресцентната светлина, която се забелязвала няколко дни по местата, засегнати от тези лъчи.
	„Лъчевата болест“, ако можеха да бъдат включени в това понятие симптомите на изследователите, започнала със светенето на главата. Лицата на тримата се превърнали в блестящи предмети. Останалата част от телата им била нормална, което доказваше, че облъчването се дължи на прозрачните каски. След няколко дни светенето обхванало цялата глава, врата и стигнало до раменете. Постепенно целите им тела започнали да изпускат странни лъчи.
	Естествено, те веднага били изолирани, пратили ги на Земята и ги настанили в болница за радиоактивни заболявания. Били им предписани най-ефикасните лекарства против облъчването, но резултатите не били тези, които очаквали. В продължение на два месеца тримата мъже продължили да излъчват странната светлина. Тези, които се грижили за тях и ги наблюдавали, започнали да ги посещават в предпазни дрехи и специални маски, защото се установило, че хората, които имали контакт с изследователите, също започнали да светят. Но понеже новите жертви били космонавтите, лекарите и медицинските сестри, те ги изолирали, без да разпространят тайната за случилото се на Луната. Само някои международни форуми знаеха случая и общото мнение беше да не се разпространява новината, докато не се изяснят нещата.
	След още няколко седмици светлинното излъчване на засегнатите намаляло, а след това изчезнало. Изключенията били нищожни, но между тях бил и Иворяну.
	— Има ли някакво обяснение за това, че не всички са се излекували? — попитах аз.
	— Лекарите предполагат, че към края на процеса излъчването се съсредоточава в изкуствените органи.
	— Как?! — възкликнах учуден. — Нима вие…
	— Да, имам изкуствено сърце — отговори високомерно младежът пред мене. — Преди четири години преживях самолетна катастрофа.


	Иворяну остана в ИМБ, а аз се залових с изследването на двадесетте Прови: неговият случай започна да ме вълнува. Директорът на института също прояви интерес към моята работа.
	— С помощта на твоите електронни вируси — каза ми той веднъж, когато ме срещна по коридора — ще можем да открием евентуалните изменения в организма под влиянието на тези необикновени лъчи.
	Съгласих се, че явлението е безкрайно странно, и обещах, че ще положа всички усилия, за да го изясня.
	— Впрочем ти си пример на залисан човек — спомни си изведнъж Гряву. — Как е възможно да не си чул за случилото се на Луната?
	Погледнах директора с цялото превъзходство, с което разполагах от естествената си височина.
	— Чух, но се престорих, че нищо не знам, за да науча повече подробности…
	Гряву ме погледна с недоверие и понеже около нас нямаше стол, той измърмори нещо и се отдалечи.


	Въпреки че се беше завърнал в страната, академик Погор не се явяваше в института. Беше уморен от пътуването и трябваше да редактира редица доклади и статии във връзка с международния конгрес, на който беше присъствал. Все пак на няколко пъти ме потърси по телефона, за да ме насърчи и да научи новини за работата на секцията.
	Малко преди идването на Иворяну бях постигнал известни успехи в изследването на гените и техните съставни части. Даже се бях заловил да съставя карта на генетичните радиосигнали. Но после я зарязах, защото „пуснах“ двадесетте Прови в тялото на селенолога.
	Няма да се спирам върху първия етап на тези изследвания, тъй като постигнатите резултати интересуват повече специалистите. Само ще спомена, че физиците установиха, че луминесценцията в сърцето на Иворяну беше предизвикана от неизвестна радиация в космическото пространство, неизследвано дотогава от земните жители.
	Повече неща искам да разкажа за Лучиан Иворяну.
	Той беше красив младеж, както би се изразил академик Погор. Имаше кафяви очи, черни къдрави коси, трапчинка на брадата, силни челюсти, тяло на атлет и плюс това — светещо сърце. Какво повече да говорим, истинска звезда от цветен спортен филм. Не беше необходимо да слага на трикото си друга емблема освен собственото си сърце.
	В началото ми се стори забавен. Но след няколко заседания разбрах, че освен лунните залежи и звездните кораби нищо друго не го привличаше. Не, греша. Най-вече го увличаше блестящото му сърце — като някаква неотменна мисъл. Но приятна. Нямаше момиче в института, което селенологът да не беше… ухажвал.
	Тайнствено нещо е човешкото съзнание! В своята професия селенологът беше сила. Следователно човек с тежест. Но в останалите неща лек като аеростат. Но може би нещата не бяха чак толкова тайнствени. Вероятно съществува взаимно проникване между всички страни на нашата душа и не бива да пренебрегваме нито една от тях.
	Скоро след това Иворяну ми се стори скучен и отегчителен. Опитах се да го оправдая, като си казвах, че и аз може би му се струвам неприятен, но въпреки това той търпеливо понася да тършуваме из тялото му с помощта на батальона на Провите.
	Но много скоро разбрах, че греша. Иворяну ни позволяваше да го изследваме не от любов към науката, а от същата жажда за лесна слава. За него посещението му в института беше нещо като фотогенично излагане на показ. Правеше му удоволствие.
	От около три месеца, откакто се установи, че придобитата от селенолозите луминесценция не представлява фактическа опасност, тези, които все още носеха следи от това излъчване, се превърнаха в обекти на телевизионните репортьори и на филмовите оператори. Вестниците от цял свят си оспорваха правото първи да отпечатат непубликувани още снимки. И естествено, начело стоеше Иворяну.
	Почти изпитах завист. Затова когато забелязах, че по пътя на индукцията и аз съм успял да се сдобия със собствено лъчеизпускане, реших да посетя Ориана. Бях научил, че моята приятелка освен пневмония беше преживяла и психическа депресия. През цялото това време аз й изпращах различни подаръци: парникови цветя (беше настъпила зимата), южни плодове, книги и писъмца, в които се опитвах да бъда колкото може по-забавен. Случаят да й покажа луминесценцията си ми се струваше щастлив и бях убеден, че ще отклоня Ориана от мислите й.
	Както много често, когато съм замислял нещо с най-добри намерения, и сега сгреших. Щом ме забеляза, Ориана пребледня. Лицето й се изкриви, сякаш едва сдържаше плача си и промълви:
	— И ти ли?… Как? Откъде?
	Непоносима мисъл блесна в ума ми:
	— Да не би Иворяну да е твоят годеник?
	Тя заплака тихо. Нямаше нужда от друго потвърждение.
	Понечих да си тръгна, но Ориана ме хвана за ръката и ме накара да седна на леглото до нея. Отстъпих от слабост. Да, признавам: Ориана беше моята слабост.
	— Мамил те е! — прошепнах разярен.
	— Не, мамила съм се — ми отговори тя между две въздишки.
	И започна да дрънка врели-некипели за изчисляването на вероятностите, приложимо за предвиждането на един човешки живот. Разбрах, че и в любовта може да бъде приложен с известен успех методът, познат под наименованието „Монте Карло“*. Тръгваш от случайни факти и стигаш до извода за необходимостта от определени състояния и хора.
	[* Не за първи път Ориана ми развиваше теорията за вероятностите, приложима при игрите „Монте Карло“, основаваща се върху метода на случайните числа. Б.а.]

>
	Не се опитах да я разпитвам. От малкото, което ми каза, разбрах, че по време на отсъствието си от института е посещавала годеника си, настанен в болница за лъчеви заболявания. И понеже и тя започнала да свети, била принудена да остане там, докато изчезнали последиците от облъчването. По този повод, въпреки че все още вярвала в любовта на онзи подлец (този израз е мой!), тя за пръв път се усъмнила в трайността на чувствата му. Обаче второто посещение я убедило напълно: селенологът вече имал дузина годеници. В отношението си към мене тя си призна само една вина: тогава, в дъжда, когато ми каза, че е сгодена, трябвало да рече, че е била сгодена…
	Тръгнах си дълбоко развълнуван.
	Отидох в института без всякакво желание, защото изпитвах голяма неприязън към Иворяну, дълбоко го презирах и ми беше ужасно трудно да го виждам, без да строша поне една от красивите му челюсти. И това можеше да се случи въпреки съветите на Ориана да се държа възпитано, а два дни по-късно Гряву ми обърна внимание върху значението, което има ендосондирането на селенолога.
	— Направих някои проучвания — каза ми директорът. — И научих, че подобни луминесцентни потоци са били отбелязани през последните десетилетия на Земята. Само че досега хората не са попадали пряко под тяхното въздействие. Чудесно е, че имаме възможност с помощта на Провите да изучим въздействието на тези лъчи върху организма.
	— Изглежда, че въздействието, за което говорите, не е твърде интересно…
	— Думата „интересно“ е неясна, неточна — енергично възрази Гряву. — Някои лекари смятат за интересна сложната, унищожаващата болест. Обаче в други случаи, когато отсъстват тежките симптоми, може дори да не се замислим. Не ти ли се струва странно, че тази така наречена лъчева болест се лекува сравнително лесно? И че след облъчването на цялото тяло след време остават да светят само изкуствените органи? При Иворяну — сърцето, при други — пластмасови зъби и капачета на коляно или силиконови ключици…
	И тогава отново си помислих, че онези лъчи са били изпратени от извънземни същества. Споменът за разговора ми с Гряву все пак не намали озлоблението, което пораждаше в мене лекомисленият селенолог.


	Накрая взех решение. Отидох в института и наредих да извадят от тялото на Иворяну двадесетте Прови. Операцията беше извършена лесно. Пациентът държеше в устата си специална капсула, към която бяха отправени инфрамикросондите. Те минаваха през мембраната, която филтрираше само в една посока, и мижеха отново да се освободят тогава, когато капсулата се поставеше в някакъв разтворител.
	След като видях микрокосмическия си батальон в безопасност, помолих асистентите си да ме оставят насаме с Иворяну.
	— Какво се е случило? — попита ме той изненадан.
	— Направих ти честта да ти кажа мнението си на четири очи. Ти си едно нищожество…
	— Как…? — смънка той. — Не… разбирам…
	— Начинът, по който си се държал с Ориана, показва какъв си.
	— Ориана ли? — изрече той и сякаш с мъка си спомни за нея. — А, да, Ориана. Забравих, че тя работи тук. — Той се изсмя: — Влюбен си в нея! Би могъл да ми бъдеш благодарен. Впрочем тя е добро момиче…
	— Млъкни — изръмжах разярен, — млъкни, че ще ти изтръгна като ацтеките изкуственото сърце и ще го хвърля на бунището.
	Този път го улучих точно в… сурогата.
	— Какво безсрамие! — викна той възмутен. — Ще ти покажа как трябва да се държиш с мене.
	— Негоднико — викнах аз, — подлецо, ако те спипам още веднъж тук, ще ти строша костите.
	Веднага отишъл при Гряву. Той, разбира се, не му позволил да си замине. Обаче Иворяну пощуряваше, щом чуеше или си спомнеше за мене и започваше да крещи, че не можем да го спрем насила.
	Уведомен за случилото се, Погор зарязал докладите си и незабавно дошъл в института.
	Повикаха ме при директора.
	— Какво, по дяволите, си му сторил? — попита ме Гряву в лошо настроение и ми посочи креслото.
	— Още нищо лошо не съм му сторил, можете да го попитате — отговорих и си наложих да запазя спокойствие.
	— Не искам да имам работа с този кретен! — закрещя Иворяну разгневен.
	— Виждате ли — обадих се аз. — Той е луд.
	— Скъпи мой — чух да казва Погор, — не се гневи. Ето седни на това канапе да поговорим спокойно. — И дръпна селенолога до себе си.
	Старецът започна някаква безкрайна и несвързана реч. Единствено запомняща се подробност беше движението, което Погор повтаряше като тик. На двадесет-тридесет секунди той удряше с длан Иворяну по светещото сърце.
	Селенологът, който беше слушал за знаменития учен, го гледаше смаян. Объркването му стигна до краен предел, когато Погор го помоли да легне на канапето. Селенологът се подчини, смутен от авторитета на академика. Но когато старецът буквално опря коленете си в гърдите на Иворяну, той не можа да се сдържи и запищя:
	— Какво искате всички от мене?!
	— Ще ти обясня, пиленце — трогателно отговори Погор, без да промени неудобното си и странно положение. — Имам силиконови кости и бих се радвал, ако започна и аз да светя.


	След няколко дни Погор ми оказа честта да ме покани в дома си. Не ме прие по халат и чехли, а с фланелка и къси панталони. Коленете му излъчваха видима светлина.
	— Как ви се струвам? — попита ме старецът, сияещ от радост.
	— Вие сте най-младият деветдесетгодишен човек, когото познавам.
	— Да беше ме видял, когато бях на двадесет години! — похвали се Погор. И ми показа в албума със снимки симпатичен младеж-левент в редиците на един футболен отбор.
	— Това съм аз. Но какво знаеш ти! Чувал ли си за „Колця“, за „Триколор“? Отбори, не шега! От 1920 година „Кинезул“ седем години подред беше шампион. Но по онова време и баща ти не е бил роден.
	После премина към професионални въпроси.
	Каза ми, че няма никакво съмнение, че потокът от лъчи е изпратен от мислещи същества от други светове! Именно затова Иворяну представлява ценен обект за изследване. Кавгата с него била неподходяща и той, Погор, ми бил сърдит. Но откакто коленете му започнали да светят, все пак ми простил.
	— Едно нещо е ясно — рече старецът и ми показа светещите си колене. — След облъчването на тялото светещите частици веднага се разпространяват из целия организъм, но се съсредоточават само в изкуствените органи или кости. Това се е повторило във всички случаи. Без изключение. Само късоглед човек не би видял в това едно обмислено явление, едно точно програмиране.
	Гостувах на академика няколко часа и обсъдихме подробностите на бъдещите ни изследвания.
	От следващия ден старецът започна да идва в института всеки ден, за да се подложи на изследванията с двадесетте Прови.
	По този начин се избавих от човека с изкуственото сърце.


	Докато проучвах тайнствените лъчи, не знам защо си спомних един научнофантастичен разказ, който бях чел в детството си. В него се разказваше за някакъв астронавт, който, придружен от два робота, вършел нещо далече от Земята, на границата с друг свят, чието име напомняше домакински уред, струва ми се, че беше фриджидер*. Появяването и механичният лаконизъм на говорещите роботи придаваха на разказа известна оригиналност, но авторът имаше друга цел. Той искаше да покаже нашествието на някакви телца, които разяждат метала и убиват и които можеха да представляват послание от еволюирали същества.
	[* Хладилник (рум.). Б.пр.]
	За щастие извънземните създания са по-интелигентни, отколкото предполагаха някои писатели от миналите десетилетия. Именно от предвидливостта да не ни унищожат, тези, които ми изпратиха светещото си послание, ни обърнаха внимание върху него и същевременно ни доказаха превъзходството и висотата на своята цивилизация.
	Разбира се, не беше изключено посланието да се загуби и несъмнено се е загубило там, където не съществува човечество, способно да го преведе и изтълкува. Но ние бяхме стигнали до този стадий, а фактът, че на края успяхме да разчетем посланието, никак не е изненадващ. Често пъти прогресът в науката протича като игра, разделена на части. Ако си успял да отбележиш точка в новия етап на играта, получаваш удесеторена печалба в сравнение със съответстващата на по-ниския етап. В действителността нещата протичат по-сложно. Като анализира съвършената взаимозависимост между явленията, разумът, който е стигнал до по-високо равнище на познанието, даже чрез това си качество има възможността да проучва съществуващите на този етап връзки. Като мина в стадия „радиоактивност“, науката откри структурата на атома, естеството на звездните процеси и т.н. Колкото и ненадейно да е било откритието на Бекерел, то е станало тогава, когато науката е преминала „подготвителния“ стадий. И в нашия случай нещата не се развиха по-различно.
	След като доброкачественото лъчеизпускане привлече вниманието ни, следващата стъпка в разкриването на загадката се състоеше в установяването на факта, че чрез квантите светлина се предават определени сигнали.
	Междувременно Ориана, която беше оздравяла, поднови работата си. Нашите хипотези я въодушевиха, а малката войска от Прови (които сега се бяха увеличили, бяха станали 50) я караше да ме гледа с такова уважение, което буквално ме притесняваше. Къде останаха дните, през които мечтаех да бъда цел на нейното възхищение? Сега исках повече или може би по-малко.
	Естествено по въпроса за Иворяну отбягвах да правя каквито и да е намеци. По-късно самата Ориана ми каза, че когато научила за кавгата ми с високомерния селенолог, се засмяла при мисълта, че сме се сбили като два петела за една кокошчица. Но по онова време нищо не знаех. Чувствах се щастлив, че я виждам здрава, че работим заедно и че понякога отправя към мене поглед, чието значение дълбоко ме вълнуваше.
	С помощта на електромагнитните регистратори Ориана беше започнала да проучва от математическа гледна точка споменатите по-горе сигнали. Един ден й се сторило, че на отделни места установява очебийни повторения, което подсказваше възможността за изпратено послание. Това беше прелюдията към решаването на проблема.
	Странен е фактът, че именно аз, който още в първия миг помислих за извънземни същества, приех с известно съмнение мисълта, че това не са обикновени оптически сигнали, а каскада от частици, всяка от които съдържа цяло послание. Не беше невъзможно, но изискваше такова техническо съвършенство, че като специалист приех, че е почти немислимо.
	Погор беше този, който ме убеди.
	— Не се поддавай на предразсъдъци! — рече ми той. — Погрешно е да преценяваш бъдещето само през призмата на настоящите успехи. В съревнованието си с природата човекът трябва да стигне поне до нейните постижения. А те все още са смайващи дори в сравнение с това светлинно послание (ако се окаже, че е наистина такова). Един-единствен пример може да те убеди. Знаеш, че генетичната основа на всяка полова клетка се създава от нуклеиновата киселина. В един човешки сперматозоид се съдържат 10х10 на –12-та степен грама. Сега пресметни колко тежи нуклеиновата киселина, съдържаща се в няколкото милиарда зиготи* на земното население.
	[* Оплодено яйце, което се получава от сливането на мъжка и женска полова клетка. Б.а.]
	— Около 40–50 милиграма — бързо направих изчислението. — Странно!
	— Следователно виждаш ли, че матриците на цялото наше човечество биха могли да се поберат в пространство, по-малко от това, което заема една капка вода.
	Обикновено естествените сигнали се изпращат хаотично. За разлика от тях посланието, тоест информацията, изпратена от мислещо същество, предполага съществуването на определени правила. Затова следващата стъпка в нашите изследвания беше да установим правилата в редуването на квантите светлина.
	Тук ни помогна една интересна астробиологична хипотеза на професор Гряву. По негово мнение всяко мислещо същество във Вселената трябва да е надарено с чувство за пространство. На нас, земните жители, всички сетива могат да ни доставят някои сведения за естеството на пространството, но тази дейност е най-присъща на зрението. Все пак не биха ли могли да съществуват животни, които да се ориентират в пространството, да речем, чрез ултразвук, като прилепите? Да, обаче по-трудно е да се предположи, че такива създания ще са способни да изпращат космически послания, които изискват използването на електромагнитни вълни. Накратко казано, най-вероятно това беше едно висше извънземно създание с чувство за пространство, изградено върху електромагнитната гама.
	Следователно задачата се състоеше в това — да установим честотата, отговаряща на светлинните лъчи, възприемани от нашите очи, така щяхме да видим посланието. Принципът за решаването на този проблем беше отдавна познат. Съвременната техника стигна до парадокса да фотографира… без светлина. Благодарение на този метод може да се работи с невидими лъчи (инфрачервени, ултравиолетови, рентгенови, радиоактивни излъчвания).
	Ако предположението на Гряву беше правилно, посланието на непознатите извънземни същества можеше да стане видимо. Обаче за да получим образ, идентичен с изпратения, трябваше да знаем не само съотношението между сигналите, но и ритъма, по който се настройва телевизионният екран. От много редки импулси преминахме към много чести. Като променяхме честотата на импулсите за синхронизиране в една широка гама, наистина успяхме да хванем посланието.
	По всяка вероятност то е било изпратено от жителите на някаква планета от съзвездието Касиопея. А касиопейците, нека ги наречем така, разполагаха с неизчерпаема енергия (вероятно термоядрена). С възвишен порив те са искали да съобщят на Вселената: „Съществуваме!“ Затова изпълнили звездното пространство със снопове информация. Вероятно са използвали нещо, подобно на лазера, и са насочили светлинния поток към места, където предполагали, че живеят подобни на тях космически хора.
	До известна степен разчитането или, по-точно казано, онагледяването на посланието беше по-малко труд но, отколкото изясняването на загадката, свързана с писмеността на маите или с генетичния код. Не мога да кажа същото нещо за проумяването на посланието. „Текстът“ беше сравнително сбит. Ако се препише с азбуката на който и да е земен език, не би надхвърлил 180 страници на книга с обикновен формат. Интересното е, че първите 100 страници бяха запълнени с някакъв речник. Признавам си, че не успях да разбера дори една четвърт от този речник. Бих казал, че абстракцията на изразите растеше в геометрична пропорция.
	Все пак Ориана можа да прочете и да разбере повече страници от мене, защото освен няколкото „илюстрации“ в началото, останалата част на посланието представляваше почти само един дълъг низ от математически формули.
	Възхищението, което пораждаше в мене умът на Ориана, порасна, когато тя се опита да ми разясни значението на тези „йероглифи“. Удивен я слушах как борави с толкова трудни изрази, много малко от които имаха за мен практическо значение.
	— Ето теоремата на Вайерщрас за апроксимиране на непрекъснатите функции чрез полином… Виждаш ли, това трябва да е интегралът на Лебег… Тук има сбито изложение на вариационно смятане, там на тензорно смятане…
	На страница 27 ни се предлагаха геометричните аксиоми на Лобачевски, а счед две страници бяха разположени риманови пространства.
	Ориана коментираше различни изречения от посланието, а аз от време на време откривах някой израз или формула, останали в паметта ми от студентските години. Струваше ми се, че гледам през бинокъл слалома на земната математичка, който тя описваше по заснежените върхове на касиопейското мислене.
	Отдавна се бях отказал да търся значението в думите на моята приятелка. Слушах ги като музика на науката, чиито акорди бяха съставени от пръстени, от идеални и хиперкомплексни числа, от групите на Галоа, от асоциативни алгебри…
	А едва бяхме стигнали до 39-а страница!
	— Не ти ли се струва, че много сбито е дадено? — попитах Ориана.
	Тя едва тогава забеляза, че напразно си е хабила думите.
	— Какво да се прави — засмя се момичето, — искали са върху ограничено място да кажат всичко, което знаят. Това е предимството, но и недостатъкът на крайните обобщения.
	После отново разлисти първите страници на „книгата“ и ми показа една формула:
	— Надявам се, че тази я знаеш.
	Беше известното уравнение Е=mc{sup}2{/sup}.
	— Ужасно! — възкликнах. — На най-сгъстените формули на нашия атомен век те посвещават само няколко реда, и то на страница 12-та! Какво ли още имат да ни кажат до края?


	За постигнатите успехи нашият колектив, ръководен от академик Тоадер Погор и професор Октавиан Гряву, в който участвувахме аз, Ориана и още няколко изследователи, беше удостоен с две държавни награди: едната за създаването на двата варианта ултраинфрамикрорадиокапсули, а другата за улавянето и онагледяването на първото космическо послание.
	Наскоро след това събитие се случи друго, еднакво щастливо за мене: ожених се за Ориана. Въпреки че събитията, за които разказах, бяха здраво свързани — основа на нашия живот, — аз съзнавам, че е глупаво да поставям наравно женитбата на двама земни жители с необикновеното послание на касиопейците. И все пак признавам, че що се отнася до степента на щастието, и двете събития оказаха върху мене еднакво въздействие. Положително това е една от слабостите на моето съзнание.
	Понеже пълното дешифриране на посланието имаше изключително научно значение, то беше размножено в няколко хиляди екземпляра, които след това бяха изпратени на най-знаменитите учени на нашата планета. Надявахме се, че с техните общи усилия тези тайнствени формули ще могат час по-скоро да бъдат разбрани, изтълкувани и използвани.
	В заключение ще припомня думите на академик Погор, които той написа като предговор на посланието:

	„Не е изключено посланието, прието от Космоса, да не бъде изцяло дешифрирано нито от нашето, нито от бъдещото поколение. Известно е, че след смъртта на Ферма били открити няколко теореми, които големият математик формулирал, без да ги докаже. Те създали работа на потомците около три столетия. В нашия случай се намираме пред «теореми на Ферма» от космическа величина. От малкото, което е разбрало досега, човечеството все пак може да бъде убедено, че тези формули съдържат основни закони на природата и мисленето.
	Нашите посланици са ни изпратили само няколко «конкретни» картини (геометрични фигури, схема на химическите елементи до елемента с пореден номер 217, една снимка, която, както изглежда, показва ядрото на някакъв зародиш, една великолепна панорама на небесния свод, заснет от планетата на касиопейците), но не са ни изпратили свои снимки. Навярно са сметнали, че не физическата прилика е най-подходящата форма за връзка между напреднали в развитието си същества.
	Те снимки не ни изпратиха, но ни изпратиха свръхсгъстен и абстрактен синтез на своята цивилизация. Но даже само от тези сбити страници красноречиво се откроява техният духовен портрет, изразител на високоразвит ум, на благородство и стремеж да опознаят Вселената и да бъдат опознати.“



	ЕПИЛОГ, СВЪРЗАН ПОВЕЧЕ ИЛИ ПО-МАЛКО С НЯКОИ АНТРОПОМОРФИЧНИ ПРОБЛЕМИ

	Може би желаете да научите още подробности относно нашето откритие. Казвам „желаете“, макар да звучи наивно, защото предполагам, че съществуват и хора, които са по-малко любопитни или са по-сдържани. Подобни случаи се срещат по-рядко, но все пак трябва да се съобразяваме и с тях. В същност почти всички, с които имах възможност да разговарям за касиопейците, естествено проявиха интерес към тях. Въпреки че този интерес беше безкрайно различен, а понякога дори странен. Така например един стоматолог ме попита дали моите извънземни същества имат зъби, а един ортопед искаше да знае колко крака имат неговите предполагаеми клиенти. Накратко казано, тези хора изразиха частен антропоморфизъм*, свързан с различните им професии. По-разбираемо ми се стори поведението на моята баба, която ме разпитваше тревожно за оръжията на касиопейците. За съвременните деца бойните оръжия са музейни експонати, но за старицата, която беше преживяла ужасите на Втората световна война, оръдията и бомбите все още пазеха ужасното си значение. Синът ми, Тудор, който кръсти касиопейците „като-оропейци“**, настоятелно искаше да узнае дали имат носове.
	[* Схващане, според което извънземните същества трябва да приличат на човека. Б.а.]
	[** Вероятно „оропейци“ идеше от „европейци“, което показва в действие вродения ни стремеж към антропоморфизма. Б.а.]
	На Тудор отговорих сравнително лесно. Не бях сигурен — както му казах, — че „звездният човек“ има нос, но предполагах, че има ноздри, тъй като е аеробно същество, тоест което диша и има нужда от въздух. Въпреки находчивия ми отговор (приканвам всички бащи, които не са астробиолози, да открият нещо по-подходящо) синът ми не беше доволен. Мисля, че той предпочиташе „звездният човек“ да няма нито нос, нито ноздри, а в най-лошия случай да има един или няколко носа без ноздри. Но ноздри без нос биха били неестествени, грозни и излишни.
	Спрях се на този пример, за да разберете защо на края станах безразличен към физиономията, анатомията, физиологията и другите особености на касиопейците. Впрочем становището ми, изглежда, съвпадаше с мнението на тези, които ни бяха изпратили необикновеното послание.
	Затова се учудих, когато чух Ориана да ми казва един ден:
	— Жалко, че авторите на посланието не са ни изпратили и снимка, за да видим външния им вид. Бих се задоволила дори само с портрет на главата.
	— Как можеш да проявяваш подобно любопитство? — попитах почти възмутен. — Математичка като тебе, жадна за формули и абстрактни пространства, не бива да се поддава на прозаични неща.
	На свой ред и Ориана се възмути:
	— Стори ти се, че съм прозаична, защото искам да знам как изглеждат касиопейците, но дори за миг не си помисли, че е прозаично и това, дето се омъжих за тебе…
	Зяпнах от учудване.
	— И че от любов към тебе станах майка — продължи тя и ме погледна с онзи поглед, на който не мога да устоявам.
	Целунах я, както през медения месец, и й отговорих с шеговит глас:
	— Може би нашите непознати приятели са се страхували да не ни разочароват. Какво щеше да бъде мнението ти за тях, ако видиш, че са грозни?
	— Мили мой — усмихнато ми отговори Ориана, — и ти не си красавец, но все пак те взех за съпруг.


	Има редица загадки в историята на Земята, които създават затруднения — подразбира се и работа — на всяко поколение учени. Животът на Омир, развалините в Балбек, съдържанието на Александрийската библиотека, редът и тълкуването на Шекспировите сонети, усмивката на Джокондата — ето няколко от най-известните загадки.
	Отсега нататък до известна степен по същия начин ще се развива и разгадаването на външния вид на касиопейците. Но все пак аз вярвам, че изгледите да открием интересни неща и в тази област са по-големи, защото дешифрирането на посланието, когато и да е, може да ни донесе изненади.
	Даже и сега ония, които се занимават с този проблем, твърдят, че са стигнали до два важни извода. В същност някои от тях заявяват, че направо били сензационни, защото противоречели на всичко, което се твърдеше досега за възможността да се появи живот във Вселената.
	По-надолу ще се спра накратко на тези две открития, като си запазя правото да споделя с вас мнението си за тях.
	Първото откритие е свързано с космически проблем. От определени уравнения, включени в посланието, и от снимките на небесния свод, изпратени от касиопейците, се стигна до извода, че тяхната планета спада към система, съставена от пет слънца.
	Като научи това, Тудор веднага поиска да му кажа какви цветове имат тези слънца, защото беше чул, че в Космоса съществуват жълти, оранжеви и червени звезди, сини свръхгиганти, бели джуджета и така нататък. Съвсем друга беше реакцията на астробиолозите. Щом беше отпечатан докладът, който разработваше и доказваше основателността на споменатата по-горе хипотеза, започнаха да възразяват яростно. Те смятаха, че за да може да възникне живот, абсолютно е необходимо орбитата на разглежданата планета да бъде кръгообразна. Това е основно условие, без което планетата нямало да може да получава равномерно количество топлина и светлина. А поддържането на тази истина автоматично заличаваше от картината на „фаворитите“ всички звездни системи с две или три слънца, да не говорим за повече, защото е ясно, че малките небесни тела, които гравитират към многобройни слънца, би трябвало да имат извънредно сложна орбита.
	Второто откритие се отнасяше до естеството на това, което можеше да се нарече „органично вещество“, съставляващо основата на касиопейския живот. Специалистите, привлечени да разчетат посланието, в даден момент сметнаха, че от данните, с които разполагат, може да се направи следният извод: „протеинът“ на тези, които бяха изпратили светлинните лъчи, не беше съставен от въглерод, както е при земните същества, а от… германий.
	Възмущението на по-голямата част от биолозите се прояви бързо. Вярно е, че някои теории отричаха правото на въглерода да има върховно превъзходство в живата материя. Даже и на силиция беше дадена тази привилегия. Обаче откъде-накъде германий?! Пред нас се намираше един натрапник, един узурпатор.
	По тези два проблема се водеха безкрайни спорове. Хората, на които беше възложено да разчетат посланието, непрекъснато изтъкваха нови доказателства в подкрепа на споменатите тези. От друга страна, астробиолозите, които се бяха противопоставили, постепенно започнаха да свикват със „скандалните“ схващания и като ги приемаха в общи линии, им прибавяха определени пояснения, способни — както казваха те — да увеличат правдоподобността на двете теории. Именно тези обяснения ми се струват знаменателни и затрогващо хуманни.
	Да — рече на края групата на споменатите учени, — възможно е планетата на касиопейците да извършва кръговото си движение под влиянието на пет слънца. И въпреки това съответната планета се върти около едно слънце, което на свой ред се намира в средата по отношение на останалите четири слънца. Следователно чрез комбинации в гравитацията на петте слънца е възможно все пак съвпадение с характеристиките на движението на Земята.
	Що се отнася до германия, тук нещата бяха видимо по-прости. Разбира се, между въглерода и германия има различие, което не може да бъде пренебрегнато. Въпреки това, не спада ли и германият към групата на въглерода? В края на краищата можем да смятаме тези два елемента за първи братовчеди, без да допуснем голяма грешка.
	В заключение ще си позволя да изразя собственото си мнение, както вече ви обещах.
	На мене лично спорът за системата с пет слънца и за германия ми се струва интересен по съвсем други причини. В скоби казано, щом съм убеден, че авторите на посланието действително съществуват, не искам и да знам дали са направени от злато или от мед и дали тяхната планета се подчинява на законите на Кеплер, или се движи в ритъма на валса.
	Не мислете, че съм агностик. Вярата ми в безграничните възможности на природата е безгранична. От определена възраст се сдобих с някаква мъдрост, на която самият аз се чудя, но, за съжаление не се вслушвам всякога в нея. Отклоненията ми се отнасят най-вече към дребните, всекидневните въпроси; убеден съм, че в големите проблеми съм последователен.
	И така, като се почне с бъбренето на сина ми за „като-оропейците“ и желанието на Ориана да види „лика“ им и се стигне до научните спорове за системата с пет слънца и за германия, всичко това създаде убеждението ми, че хората, които познавам, са закоравели антропоморфисти.
	Трябва да признаете, че дотук се старах да сдържам, колкото мога, чувствата си. Но оставете ме да ви кажа: Жители на Земята, вие сте чудесни и аз ви обичам от все сърце. За вашето щастие бих дал и живота си. Но това не ми пречи да видя вашия антропоморфизъм и геоцентризъм, които са скрити лица на себелюбието. А безкрайното високомерие може да ни попречи да разберем истината. Дотогава, докогато сме смятали, че Слънцето се върти около Земята, ние не сме били в състояние да разберем истинското величие на космическата часовникарница.
	Все пак нека допуснем, че телата на тайнствените касиопейци наистина са от германий, а над главите им се движат пет разноцветни слънца. Но в разкриването на тези подробности не виждам нищо, което би допринесло да очертаем физическия им облик, а по-скоро възможност да доловим една звездна усмивка: върховен призив към мъдрост и разбирателство.
	Мили мои касиопейци, боя се, че аз съм единственият земен жител, който прилича на вас…

	1967 г.


	Аламбай или тайните на изкуството


	Емисия за петте планети

	„Изкуството да строиш се свежда до умението да запълваш пространството“
	Робер дьо Риколе



	„Нито се знае, нито се вижда, гениалността е случайна игра. Едва се появи, и работата свършва.“
	Пол Валери



	„Следователно нищо не съм сътворил.“
	Оноре дьо Балзак


	Вече цяла седмица безуспешно търся създателя на модерното градоустройство, когото сравняват с Витрувий и Корбюзие. Само за няколко месеца той успя да направи революция в архитектурата. Има последователи навсякъде по Земята, а и на други три планети. Това подчертано влияние взе изумителни размери, когато веднага след осъществяването на най-сполучливия си проект той бутално влезе в легендите или, по-точно казано, изчезна безследно.
	Творбата, за която с положителност се знае, че е създадена от Аламогордо Байконур, е градът СЦ–4007 (27°, 15’, 15″ северна ширина и 113°, 43’, 03″ западна дължина — Южна Калифорния), известен сега под името Аламбай. В деня, в който Алам откри метода си, цялото човечество успя да се убеди с помощта на телстеркома в пленителната красота на урбанистиката от типа „видимо-невидимо“. Както при всяко планетарно строителство, и при това станаха злополуки. От една кабина за превъплъщение изчезна в небитието група от местното население. Безспорно беше, че са пострадали тридесет и трима души, защото намериха жетоните им в командната касетка. Обаче какво точно се беше случило, никой не знаеше с положителност. Едни осъждаха системата за превъплъщение, създадена за вертикалния транспорт във всички градове с високо строителство. Пътниците, които искаха да слязат или да се качат, се превръщаха във вълни, а в кабината за превъплъщение всяка вълна отново ставаше човек от плът и кръв. Този процес се оказа безпогрешен и най-ефикасен за огромните постройки с хиляди етажи. Предполагаше се, че в момента на превъплъщаването, което обикновено ставаше на тъмно, кабината внезапно е била осветена (както и стотици други помещения в града, избран от Байконур за място на неговия експеримент). Трагичният миг е бил достатъчен, за да повлияе фатално върху вълшебното око, ръководещо процеса: понеже същността на вълните била изменена, тридесет и трите жертви не могли да се превърнат отново в хора. Даже някои очевидци твърдяха, че от кабината излезли някакви насекоми, което обаче не бе официално потвърдено.
	Поради това странно произшествие Алам бе задържан за разпит няколко седмици в Управлението на световната безопасност. Но неговото откритие вече беше завладяло цялата планета. Още по време на разследванията, направени във връзка с произшествието, бяха построени 281 града от типа „Аламбай“. Но този път не се случи никакво нещастие. Част от тези градове се приписват на Байконур, но мнозинството от учените, които са изследвали творчеството му, оспорват, че са негово дело, и ги свеждат до влияние на идеите му, което не е по-малко смайващо.
	Безспорен е фактът, че Алам бе освободен от всякаква вина, а за това вероятно е спомогнала решително и неговата известност, създадена за един ден. „Не можем да обвиняваме големия архитект за станалите злополуки — се казваше в общи линии в публикуваното съобщение, — както не можем да виним и Айнщайн за жертвите от атомната бомба. А в каква степен нещастното събитие ще засегне съзнанието на Байконур, това вече си е негова лична драма.“
	Изчезването на Байконур съвпадна с освобождаването му. Несъмнено председателят на Управлението на световната безопасност и някои от подчинените му знаеха мястото, където се намираше понастоящем Байконур, но не желаеха да кажат адреса му и никой не можеше да ги застави да го направят.
	А ето че мене ме изпратиха да издиря Алам и дори да водя с него разговор, чрез който обществеността да узнае как е създал революционната си архитектура. С тази задача ме натовари секретарят на отдела за международна информация; повика ме и ми каза:
	— Алфа-Омега (името ми е Алфонс Омез и оттам иде прякорът ми), ти си най-подходящ да разкъсаш тайнственото було около случая „Аламбай“. Обществеността на нашите планети има правото да узнае същността на тази изумителна слава.
	— Знам… Параграф пети от Кодекса на демокрацията. Да опитам ли в Управлението на световната безопасност?
	— Не. Потърсихме съдействие от ръководителя на този най-висок форум. Но той не пожела да ни каже къде се намира Байконур.
	— Тогава не виждам какви изгледи за успех имам аз — измърморих с досада. — Вярно е, че съществува и параграф шести, който дава право на всеки човек на собствени разноски да изследва някаква планетна загадка. А в замяна на това параграф седми дава власт на администрацията да защищава неприкосновеността на тези тайни. Така че борбата никак няма да е равна…
	Секретарят ме погледна с иначе кротките си очи, които ме пронизаха заплашително със злобен блясък, и ми рече най-любезно:
	— Не си случаен човек. Освен това ще имаш на разположение изцяло нашия отдел. Ти си най-добрият репортьор на Земята. Кой летя в ледения въздух на Юпитер с първата експедиция, макар че беше забранено да летят други хора освен екипажа? Кой откри…
	— Бях по-млад тогава…
	— Но пък сегашната задача е по-лека.
	Засмях се:
	— По-лека ли? Да издиря човек, скрит сред седемдесет милиарда души, които са пръснати на пет планети. Предполагам, че се шегуваш.
	— Неотдавна ти ми поиска да ти предоставим средства, за да се занимаваш три месеца на планетата Плутон с не знам какви палеоастронавтски щуротии…
	— Страшно интересна тема!
	— Възможно е, но не чак толкова, че да оправдае прекомерните разходи…
	— Разбрах — отвърнах студено. — Искаш да сключим договор.
	— Не съм се съмнявал, че ще ме разбереш — весело приключи разговора секретарят. — Параграф шести трябва да победи параграф седми.


	Противопоставих се при преговорите със секретаря, защото имах други намерения. В същност той каза истината, когато ме нарече репортьор номер едно. Не държа това название да се свързва с литературните ми способности, но по отношение на успеха нямах равен.
	Впрочем аз преувеличих, като споменах за седемдесетте милиарда обитатели на Слънчевата система. Моят метод се основаваше на дедукцията, пък и началникът ми знаеше, че така ще постъпя. В своята над двадесетгодишна практика съм се срещал с безброй влиятелни хора, които можеха да ми направят тази услуга, преди всичко защото в същност ставаше дума за интересите на човечеството.
	Така и сторих. Като използвах връзките си с високопоставени хора, получих от статистическите отдели на петте планети данните за променените местожителства през периода, когато бе освободен Алам. Полученото число беше от няколко милиарда.
	Посъветвах се с един приятел, който беше директор на марсовата изчислителна станция. Той обеща да ми помогне, ако му дам снимката на моя герой. Имах няколко сполучливи холографии, направени, преди да го задържат в Управлението на световната безопасност. Останалото беше работа на компютрите, които трявбаше да сравнят снимките с няколкостотин хиляди лица, които си приличаха. Естествено, допуснах и възможността Байконур да си е променил лицето по хирургически път. Тук ми помогнаха неговите биосоциални данни, които които нашето информационно управление бе успяло да вземе преди задържането на Алам. Ако не бяхме избързали, по-късни нищо нямаше да узнаем. Свързаните с биографията на Алам документи изчезнаха, сякаш трябваше да се пази някаква страшна тайна.
	Като съпоставихме познатите ни белези с тези на изследваните хора, продължихме да отсяваме и накрая останаха петдесет и девет възможни Аламовци. Осем живееха на Земята, а само един от тях отговаряше на всички данни.
	Разпоредихме на филиалите от другите планети да изпратят допълнителни сведения, а аз отлетях за Австралия, където се беше заселил моя герой, единственият, който отговаряше на всички условия, включитълно и на външната прилика. Мина ми през ума смътната мисъл, че един изключително красив мъж (а Алам имаше много изразително лице) ще държи на външността си и няма да я промени. И все пак се излъгах. Алам действително не се беше оперирал, но само защото чисто и просто не му беше минало през ума; той смятал, че промяната на местожителството и параграф седми са достатъчни, за да осигурят неговото инкогнито. „Убеден съм — ми каза той през последния ден от нашата среща, — че ако е могъл, и Микеланджело би си изваял друго лице. Поне за да се забавлява.“
	Но да не избързвам, защото си заслужава да ви разкажа как го „улових“. Живееше в един от старинните градове, които като огромна крепостна стена минават по целия континент от брега на Индийския океан до залива Карпентария. Скромното му жилище, състоящо се само от пет стаи, се намираше близо до споменатия залив.
	Когато попитах инфробота къде е Бил Маллок (новото име на Алам!), получих отговор, че не е в къщи, ала на обед го видях да се връща, натоварен с някакви странни предмети. Междувременно поръчах да ми построят временно жилище отвъд пътя, срещу къщата на Маллок. Колкото и бързо да вървеше работата, все пак продължи около три часа. Наблюдавах строежа, защото исках малката постройка да не бие на очи, но пък и да ми дава възможност да следя изхода от прозореца.


	По едно време се случи нещо, което ужасно ми досади: големи бръмчащи мухи започнаха да се въртят около мене. По вида им прецених, че не са кибернетични насекоми, каквито се използваха обикновено само при сложни изследвания. Напразни бяха опитите ми да ги прогоня. Проклетите буболечки сякаш бяха пощръклели. Те не се приближаваха до мене, но летяха наоколо и непрекъснато бръмчаха. С досада си припомних едно изречение, заучено още в училище: „Мухите са насекоми, които са изчезнали преди двеста години.“ „Тези животинки или не са мухи, или тук, в родината на кенгурото и птицечовката, са се превърнали в мухи — рекох си аз. — Все пак какво представлява цивилизацията — продължавах да размишлявам, — каква полза от това, че сме завладели планети, че сме издигнали невидими градове, че сме способни да пренесем човека на големи разстояния под формата на вълна, щом не можем да направим нищо против докарващите ни до неврастения мухи!“ Понякога става така, че важно събитие в живота на човека се съпътствува от банални и досадни случки и тези две явления остават завинаги свързани в паметта му. На мене бръмченето на мухи, дори когато са кибернетични, ще ми напомня неизменно и неприятно за времето, когато търсех Алам.


	Щом временната постройка бе готова, аз се настаних в нея, изкъпах се с лъчи и ми остана достатъчно време да се свържа с моите хора от другите планети. Бях наредил на робота-наблюдател да ми съобщи, когато Маллок излезе повторно. Това стана веднага след обеда.
	Тръгнах след него. Носеше странни предмети. Понеже се насочи към Арафурско море, предположих, че смята да лови риба. Но за моя изненада той се спря на плажа срещу някакви скали, заоблени от вълните, развърза нещата, които носеше, и ги подреди така, както, предполагам, са го правели някогашните художници. Макар че бях далече от брега, все пак виждах добре през бинокъла как моят човек стои пред статива, как движи палитрата и четките.
	Престорих се, че се разхождам по брега, и се приближих до Маллок. Погледнах платното с нахвърлени по него цветни петна и го попитах с искрено удивление:
	— Извинявай, че те безпокоя… Рисуваш ли?
	Той трепна, сякаш едва сега забеляза присъствието ми, погледна ме подозрително, после се засмя развеселен:
	— Да, рисувам!
	В плътния му глас долових нотка на гордост, но, общо взето, поведението му беше доста сдържано.
	— Археолог ли си? — запитах отново. — Или етнограф?
	Засмя се пак, без да ме погледне, и си продължи работата. Вълните се удряха в скалите ритмично, но не еднообразно, а странните многоцветни петна на картината, въпреки че не отразяваха околния пейзаж, събуждаха в съзнанието ми монотонния пенест ритъм на морето.
	— Не, не съм нито археолог, нито етнограф — отговори ми след малко и се обърна към мене. Очите му бяха сини, по-сини от морето, което искаше да нарисува. — Играя си на живопис.
	— От стотици години никой вече не е рисувал — опитах се да обясня грешката си.
	— Не може да се каже, че никой — възрази той с мек, но решителен глас. — Доста хора са рисували. Обаче живописта въобще се смята за отминало изкуство. Това е съвсем друго, но може да се докаже и обратното. — Той се усмихна. — Харесва ли ти? — настоя да чуе мнението ми, като посочи картината.
	— Не знам дали това може да се нарече удоволствие — измърморих аз смутен. — Но при всички случаи ми казва нещо повече от отегчителните филмови кадри, които се опитват да пресъздадат на стената действителността.
	— Тъкмо към това се стремя — заяви той щастлив и прочетох в погледа му известна симпатия към мене, непознатия, който потвърждава замисъла му. — Искам да кажа нещо повече.
	Изведнъж забелязах непоносимите мухи, които ми досаждаха, преди да дойда тук. Сега нападнаха Маллок.
	— Знаех, че мухите са изчезнала порода — рекох аз. — Но виждам, че тука още ги има. И то много.
	— Странно — промълви художникът и ми се стори, че пребледня. — Преди малко нямаше мухи… Смятам, че дойдоха с тебе…
	Помислих, че се шегува. Не ми се щеше все пак нашата среща да се свързва с такава неприятна случка. Затова побързах да се сбогувам с него:
	— Съжалявам, че те обезпокоих, докато работиш, но се и радвам, че се запознахме.
	— Може би пак ще се видим — отвърна той любезно, но очите му ме пронизаха особено, почти болезнено.
	— Може би. Утре пак тук ли ще дойдеш?
	— Да — прошепна художникът и без да ме погледне, попита: — С какво се занимаваш?
	— Инженер съм — спомних си професията на чичо си. — Търся подходящо място за подводна фабрика, която да преработва водорасли… От няколко дни оглеждам околността.
	Докато се отдалечавах, ми се стори, че мухите или част от тях тръгнаха след мене.


	На следващия ден ме покани в дома си, защото изявих желание да видя и другите му картини. Тогава разбрах, че и най-стеснителният художник има нужда от публика (дори когато тази публика е от един човек). И да ви призная откровено, засрамих се от факта, че поради други причини, напълно чужди на изкуството, се превърнах в идеален зрител.
	В къщи Маллок (още не бях сигурен, че е Байконур, макар странното му поведение, засенчено от тъга, да ме караше да вярвам, че е той) ми показа картината, нарисувана до скалите, в които се разбиваха вълните. Не приличаше на познатото ми място, но се долавяше някакво абстрактно люлеене на линии и багри. Гледката по-скоро беше космическа, отколкото океанска; най-много ме удиви монотонният пенлив ритъм на вълните, които чувах много ясно.
	След първата изненада се засмях, защото си помислих, че хватката му е твърде обикновена.
	— Записал си на магнетофон шума на морето… Погледна ме по много странен начин: и весело, и тъжно, и учудено, и подигравателно.
	— Би било много лесно. Всяко дете може да го направи.
	— Тогава?
	Вместо отговор постави в ръката ми малка сфера, чрез която можех по желание да направлявам в помещението силата, посоката и цвета на светлината.
	— Какво трябва да направя?
	— Опитай сам…
	Разбрах, че задачата е по-сложна: колкото повече осветявах картината, толкова повече се променяха и звуците, които сякаш излизаха от нея.
	— Наистина е интересно — признах аз.
	— Проумя ли го?
	— Донякъде. Аз излъчвам тази разноцветна музика…
	— Как я излъчваш?
	— Предполагам, че лентата със записа е монтирана в системата за осветление…
	— Не! И това би било външно решение.
	— Искаш, да кажеш, че картината пее, така ли? — възкликнах аз и в гласа ми прозвуча подигравателна нотка, иронията беше непосредствен резултат от недоверието ми.
	— Да, самата картина пее. Аз съм първият човек, успял да създаде музика чрез цветовете.
	— Това е епохално! — искрено се възхитих. („Дори ако Маллок не е Байконур — рекох си аз, — все пак съобщи необикновена новина.“) — Но не разбрах как си успял да…
	— Принципът е сравнително прост, а и приложението му — също, особено за един мезотронист, защото това основната ми професия…
	— Не си ли художник? — попитах веднага, изплашен от разминаването с въпроса, който ме доведе тук.
	Маллок ме изгледа, сякаш понечи да каже нещо, но се отказа и попита с презрение:
	— Кой днес създава изкуство!
	— Ти например…
	— Е! Само експериментирам една идея, това още не е изкуство.
	В същото време продължавах да въртя малката свето регулираща сфера и се учудвах на мелодичните вариации, които възникваха върху основната тема.
	— Позволи ми да не се съглася с тебе — отвърнах аз. — Докато си играех с този глобус, ми се стори, че самият аз съм истински художник, а камо ли ти, авторът…
	По лицето на Маллок се плъзна бледа усмивка:
	— Във всеки случай не така са разбирали изкуството някогашните хора. И въпреки че те са говорили за връзката между звука и баграта и за цветните концерти, това, което правим ние днес, е далече от определението, дадено някога не само на творчеството, но и на ползата от изкуството. За да ме разбереш, трябва да ти открия тайната си…
	В същия миг ми се стори, че пропадам в небитието, в светло и прозрачно пространство. Падането ми беше по-скоро плуване, после седнах на невидим предмет. Виждах само собственото си тяло, което висеше необичайно в безкрайното пространство. От опит знаех, че великите хора са странни създания, и въпреки това попаднах в клопката. Ала Маллок ми се стори безобиден човек, така че вместо аз да спечеля неговото доверие, той спечели моето и сега бях във властта му. Наистина имаше няколко души, които знаеха къде съм, но още не бях потърсил помощта им. Когато се разтревожат за мене, ще проверят тук, но може би тогава ще… Изтръпнах. Силен гняв ме изтръгна от мрачните мисли…
	— Аламогордо Байконур! — извиках аз, сякаш не той мене, а аз него бях хванал в капана. — Чакам да ми разкриеш тайната си.
	— Знаех, че ще дойдеш — чух гласа на Алам, който трептеше леко като отражение. — Зъбите на параграф шести трябва да разкъсат жертвата си…
	— Защо не се укри по-добре? — попитах аз, колкото да не мълча.
	В същност, както и да беше се скрил, пак щях да го намеря.
	— Знаех, че ще дойдеш, но се надявах, че няма да ме намериш.
	— И все пак си взел някакви мерки…
	— Направих това, което беше възможно — скромно рече той. — И ако положението ми не беше страшно; щях да се засмея. — Като пресъздавах залязлото изкуство — продължи Алам, — се опитах да разбера художниците от миналото. Те до един са били неудачници, но до последния си миг са се противопоставяли на съдбата…
	— Следователно аз играя ролята на съдбата — опитах се да се пошегувам.
	— Все пак я допълваш. Как се казваш?
	— Алфа-Омега — казах му прякора си аз или по-точно псевдонима, с който бях известен навсякъде.
	— Чувал съм за тебе — отговори сухо той и добави с лека ирония: — Виждам, че параграф шести е хвърлил големия си коз. — И понеже големият коз мълчеше замислен, Алам попита: — Как се чувстваш?
	Откровено казано, не се чувствах зле. Можех да си представя, че съм си у дома, защото продължавах да живея в невидим град. Не се преместихме в някой от градовете на Аламбай само по вина на съпругата ми, която по отношение на урбанистиката е толкова разумна или консервативна, че възприема модата една година след като е отминала. Така че през прозрачните стени виждах само въздух. Но за разлика от помещението, в което се намирах сега, стените на моя апартамент стават невидими само когато пожелаем, а мебелите са обикновени, тоест видими.
	— Защо мълчиш? — чух гласа му. — Нали и ти си роден в невидим град?
	— Да, в Големия Швайцер, разположен в центъра на Африка.
	— Аз пък съм се родил тук, в този огромен стар червей, който се проточва от едното море до другото. И трябва да признаем, че има очевидна социална разлика. Защото това е вярно: аз бях дете на бедни хора. Напразно би било да твърдиш, че думата „бедни“ вече няма значение, да ми изреждаш исторически примери и да ми доказваш, че в сравнение с не знам кой си благородник отпреди няколко столетия съм живял по-добре. Това са глупости. Аз използвам думата „бедни“ в съвременното й значение. Признавам, че днешното човечество има по-справедливи разбирания за разпределението на благата. Всеки посвещава на обществото таланта и труда си, а в замяна на това получава всичко, което му е необходимо лично на него, за да се развие изцяло. Нямам възражения против тази процедура. Тя е естествена и справедлива. Ако един мъж и една жена са посредствени, те си остават за цял живот непридирчиви хора, защото нямат нужда от повече, но ако синът им е гениален, той ще влезе в редиците на именитите личности. Това е една даденост, против която не бива да въставаме. Моите родители се числяха към незабележителните хора.
	Гласът му беше спокоен, ясен, но в противовес на изречените думи изглеждаше тъжен и дори съдържаше скрита ярост, насочена по-скоро срещу света, отколкото срещу мене. Запазих самообладание и пуснах микромагнетофона, монтиран в един от зъбите ми; сега слушах с полуотворена уста, за да стане записът по-ясен.
	— Ще ми възразиш, че вече никой не страда от глад, от студ, от бури — продължи той едностранния си спор, че тези гигантски градове-гъсеници са удобни и че и най-смиреният простосмъртен на планетата получава срещу скромния си труд безброй апарати, които биха предизвикали завист дори у императорите от миналото. Това е безсмислица! Смяташ ли, че наемният роб от времето на капитализма се е утешавал с факта, че за разлика от него Александър Велики не е имал телевизор, че Карл V не е употребявал сапун, а Наполеон е нямал автомобил.
	Тонът му беше саркастичен, но после сякаш под напора на някакъв спомен гласът му зазвуча по-меко:
	— В детството ме пленяваше всичко, свързано с живота на великите хора от нашите планети. Чувах, че живеели във великолепни палати, високи хиляди метри, и че благодарение на революционната техника тези метрополии на стратосферата били невидими. Ти, който си се родил в подобен град, не можеш да си представиш какви мисли минават през главата на едно дете от такъв гнусен град-червей. Какво изумително творение! Да не виждаш нищо друго около себе си освен небето и само понякога под килима на облаците — земята, облагородена от разстоянието… Исках да се любувам на ефирен град и когато ми възразяваха, че желая невъзможното — как би могъл да видиш невидимото — градът, към който се стремях, ми се струваше още по-вълшебен, а желанието ми още по-горещо. Колко въпроси без отговор ме спохождаха или отговорът беше толкова труден за разбиране, че правеше нещата още по-тайнствени! Научих, че за да слязат от двехилядния етаж, странните обитатели на невидимите градове влизали в кабини за превъплъщаване, където ги превръщали в собствената им вълна, а след част от секундата слизали на Земята и отново ставали реални хора. — Тук той се изсмя злобно: — Какви чудеса за неуката и наивна детска душа! — После ме попита с насмешлив, но все пак състрадателен глас; — Как се чувстваш в невидимата си люлка? Има ли нещо по-възвишено?
	Бях попаднал в капан, поставен от луд човек. Дали не беше време да използвам радиото във форма на гривна, която носех на ръката си, и да повикам моите хора?
	— Не се страхувай — опита се да ме успокои гласът, сякаш беше отгатнал мислите ми. — Нямам намерение да те убивам, нито желая да ти сторя някакво зло. Всъщност, ако говорим честно, ще ти кажа, че исках да отстраня всякакво външно влияние, което би ти попречило да проумееш действително нещата. Нали затова дойде. Трябва да разбереш колкото е възможно повече. Ако истината ти причини зло, това е друг въпрос. Защото на мене ми причини…
	Отново чух дразнещото бръмчене.
	— Къде по дяволите летят? Не виждам никаква муха.
	— Летят в моята стая — отвърна ми гласът със страх или с отчаяние. После сякаш се овладя, върна се към прекъснатия монолог: — Не се бой.
	Положението ми се струваше смешно, нелепо. Заобикалящата ме тайнственост ме караше да тръпна.
	— Не се боя — промълвих аз, убеден, че не от Байконур се страхувам в този миг. — Все пак няма ли да е по-добре, ако ме извадиш от тази бърлога?
	— Засега трябва да останеш там…
	— Тогава продължи разказа си…
	— Следвах мезотроника. Чрез нея самото атомно ядро се превръща в открита система за комуникация. Беше плодоносна област, с помощта на която един млад ум можеше да докаже способностите си. И аз ги доказах. Първите мезотронни присадки носят моето име…
	— Знам. Именно затова се изненадах, когато те сварих да рисуваш.
	— Изненадал си се, защото изкуството изживя период на упадък. От няколкостотин години науката напредва в неизвестното с небивала скорост и на практика забрави, че неизвестността е безкрайна и че човечеството може да я изследва и с ракетите на изкуството. Не е изключено някой мъдрец, стигнал границата на нашите познания, да сметне, че изкуството е празна работа, но не виждам защо и науката да не е подобно нещо. Несъмнено аз не съм такъв мъдрец.
	— И все пак ми се струва странно, че умът на един човек, който е способен строго да изследва Космоса, се е деквалифицирал, като използва метод, който се прилага слепешком.
	— Говорим за твърде малко познати неща. Запитай се как е било възможно Нютон и Айнщайн, тези титани на физиката, да бъдат суеверни, как е било възможно мечтателният математик Йон Барбу да е един от най-големите поети на света. Навярно дори не си чувал за него.
	Досущ като диханието на времето, което понякога не усещаме, макар че то продължава да се отмерва от рязкото тиктакане на часовника, бръмченето на мухите се бе изплъзнало от вниманието ми, при все че не беше престанало нито за миг. След туй отново го долових в настъпилата тишина. И внезапно си припомних нещо, което ме накара да направя ужасяващо предположение.
	— А сега ще ти разкрия тайната на картините — продължи гласът. — Но преди това искам да ти кажа, че моите мезотронни разработки ми позволиха да се преместя най-после в невидим град. Там намерих и това, което се нарича любов. Беше съвършена жена, ако приемем, че красотата може да замести ума, ако чарът може да играе ролята на знанието, а изяществото — на добротата. Може би съм повярвал, че истинските й добродетели са невидими като сградите на града, в който живеехме. Попаднах в плен на собствените си младежки мечти. От любов към Джинестра открих истинското си призвание; дори и в това нейното появяване беше съдбоносно…
	— Тогава ли започна да рисуваш?
	— Обаче не така, както ти предполагаш. Създаването на картини ми се струваше безсмислено, защото по онова време и аз се залъгвах с предполагаемия залез на изкуството. Подтик ми даде случайността: изрисувах тялото на Джинестра, защото исках да блесне ненадминатата й красота. Кремът, с който намазах кожата й, беше съставен от фотозвукови частици, така че лъчите, които падаха върху плажа, където се къпехме, извличаха от кожата на моята съпруга мелодични звуци. Шокът на присъстващите хора беше страшен. Може би в този миг изкуството възкръсна отново чрез морската пяна и песента.
	Гласът на Байконур беше почти щастлив и мисля, че сега само аз чувах заплашителното бръмчене на мухите.
	— Все пак не виждам как си стигнал до архитектурата и…
	— Оттам, където си, нищо не можеш да видиш — тъжно каза гласът. — И аз нищо не виждах в невидимия град, но скоро го разбрах.
	После млъкна, сякаш ме забрави.
	— Какво се случи по-нататък? — попитах не толкова, за да го накарам да продължи разказа си, а за да не чувам жуженето, което ми опъваше нервите.
	— Защо бързаш? — рече Алам като пробуден от сън и долових в гласа му не само тъга, сякаш и той бе забелязал обезпокоителното бръмчене.
	Отново настана вибрираща тишина.
	— Всичко в живота ми започна от едно произшествие — продължи Алам, — от неизвестното, което открих по-късно. Възможно е Джинестра да ме е заобичала още повече в момента, в който кожата й започна да пее и изуми хората на плажа. Обаче след това… Нелепата случка стана на приема, даден от председателя на планетата Венера по случай закриването на световния конгрес по мезотроника. Естествено, никой не беше ме молил да поставям върху лицето на Джинестра звучащ грим, но знаех, че всички я очакват, за да й се възхищават, знаех, че нейното появяване ще предизвика интерес сред това отбрано общество. Никого не мога да обвиня за жалкия си провал. Непредвидено стечение на обстоятелствата стана причина преминаването на Джинестра през обширната зала на огледалата да съвпадне с тържественото включване на превъзходната система за осветление, създадена от Билвазе. Разпадане на системите от алгоритми — ето какво се случи. Последва неописуем ад. Вместо нежен полъх, шепот и бълбукане от стъписаното лице на любимата ми избухна пронизително квичене, сякаш прасета колеха. Поне такива звуци са записани на магнетофонните ленти от последните представители на свинската порода.
	За всеки специалист събитието беше забележително, но изумените гости го приеха като чудовищна постъпка. След това прасенцата станаха прасета и свине, които погребаха Джинестра и мене в неудържимото си грухтене. Не мога да я упрекна за това, че ме напусна. В същност аз станах оръдие на случайността, която показа красотата й без всякакви добродетели. Не бихме могли да наречем грозен окъсания и покрит с гнойни рани Йов, защото други добродетели са го украсявали. Обаче Джинестра…
	Гласът секна във въздишка. Мухите жужаха нервно или може би собственото ми напрежение усилваше неспокойствието ми.
	— Много съжалявам, Алам — безсмислено промълвих аз.
	— Всичко, което съществува, е вписано в книгата на съдбата, защото съществува. Може би пък бъдещето да се окаже по-весело — добави той, но не изглеждаше убеден. — След като ме напусна жена ми, живях известно време сам в невидимия град. Но скоро след това проумях нелепостта на дотогавашното си съществуване. Възвишената цел да се издигна почти до звездна самота сред гигантския хаос на термитите ми се стори направо детинщина. Изпитах отвращение от тази измама, която смятах за най-голяма награда. И изведнъж ми домъчня за стария и материален град-червей, за неговите жени, които умеят да делят с мъжете си и светлите, и мрачните мигове от живота… Идеята, тази нещастна идея, ме споходи, докато гледах замечтано през прозрачните стени на жилището си. Споменът изпълни празнотата, която ме заобикаляше. По онова време бях започнал да правя пеещи картини, което, предполагам, повлия на идеята ми. Какво би се случило, запитах се аз, ако тези невидими жилища едно след друго станат видими. Или може би не всички, а само толкова, колкото да заличат анонимността в околното пространство, без да отнемат простора на общата гледка. Понеже се интересуваш от истината, това значи, че моята идея нямаше градоустройствени цели. Чисто и просто мене ме вълнуваше пластичният ефект, който бих постигнал… И все пак съществуваше една трудност. Това не бе видимостта, която за мене е обикновена техническа задача и можех да я реша, щом вляза в електрическата централа… Затрудняваше ме разпределението на пространството. Не се учудвай… Представи си невидим град, висок няколко километра, който се простира на огромна площ. Сам можеш да прецениш, че при такива условия не е чак толкова лесно да се изчисли начинът за редуване на „пълно“ пространство с „празно“ пространство, за да се създаде у зрителя впечатление за градоустройствена система. Това беше математическа задача, с която се заех страстно.
	Пристъпих към изпълнението на гибелния си план в деня, в който стигнах до ония тоположки решения, способни според моята безумна мисъл да съживят бездната. Смятам, че съм бил луд. За нищо друго не мислех освен за пластичния ефект и за съответното математическо решение… Замисъл, откъснат от действителността и доведен докрай въпреки действителността… В същност това е изкуството… И може би затова е нежно като дихание, неумолимо като камък, дълготрайно, но и обречено на гибел…
	Байконур млъкна, а двукрилите насекоми забръмчаха в тягостен хор.
	— Изведи ме оттук — викнах аз. — Искам да дойда при тебе.
	— Няма смисъл… Нали търсиш истината, предлагам ти я. Имам още малко неща да ти кажа. Когато привърша, ще се озовеш навън. А сега слушай. Нямам никаква заслуга в изграждането на градовете от системата „видими-невидими“. Аз се стремях към съвсем друго нещо… То се оказа илюзия и за съжаление се провали катастрофално… Направеното от мое име в същност представлява резултат от едно недоразумение и от техниката, която е толкова напреднала, че и частица от мисъл може главоломно да се превърне в реалност. Не твърдя, че така наречените градове „Аламбай“ са по-лоши от другите, но те не са мое творение. Моята творба…
	Както ненадейно увиснах във въздуха преди малко, така изведнъж се появи някакво помещение отвъд моите невидими стени. Видях доста възрастен мъж, който много старателно се опитваше да стои с главата надолу и с опънати към тавана крака.
	— Йога-любител — поясни ми Алам. — Изчаках да започне упражнението си. Дори и не подозира, че го гледаме. Внимавай! Сега ще направя така, че за няколко минути да те вижда и той.
	Човекът беше все така погълнат от ексцентричното си занимание. Очите му бяха воднистозелени и леко зачервени, навярно от неудобната поза, но спокойни и някак вглъбени в самия него, макар че гледаше към моята стая. Когато ме зърна, мъжът примигна недоверчиво, но като разбра, че няма халюцинации, загуби равновесие и се свлече на земята.
	— Ще го изправя още веднъж пред тебе — съобщи ми Алам.
	Преди да увисна отново в празното пространство, успях да зърна нещастния човек, който изумен търкаше очите си и се блещеше към стената-фантом, после побърза да застане с главата надолу само и само да види още веднъж чудото.
	Смехът замря на устните ми, защото бръмченето на мухите прозвуча враждебно.
	— Ти сега видя един-единствен случай — уморено продължи Алам. — Но когато аз приложих проекта си стотици хиляди помещения станаха видими едно за друго.
	— Така беше предизвикана злополуката…
	— Сякаш над града се понесе луд вятър. И всичко би било доста поучително и доста смешно, ако за нещастие смешното не беше се превърнало в тъжно. Тридесет и трима жители на града изчезнаха от кабината за превъплъщение. Между тях беше и знаменитият Puzzle*.
	[* Puzzle на английски значи „загадка“, но puzz се чува почти като „бъз“. Б.а.]
	Поради жуженето това име ми се стори зловещо.
	— Знам — отвърнах аз и косите ми настръхнаха. — Някои от свидетелите твърдяха, че в момента на превъплъщаването от кабината изскочили насекоми. Но официално не бе потвърдено… Немислимо е…
	Млъкнах, защото стигащото чак до мене жужене доказваше, че все пак е възможно. Сега бях склонен да вярвам, че мухите са ме следвали и до пристигането ми в Австралия. Но защо бяха привлекли вниманието ми? Може би защото са ме наблюдавали по-предпазливо, отколкото в града-червей, а аз, зает с Байконур, забравих оная подробност, свързана с произшествието, която се оказа основна, но твърде налудничава, за да бъде взета тогава под внимание.
	— Да, немислимо е — изстена гласът. — Но друго обяснение не може да съществува. Освен това и тези мухи…
	По-нататък се чу само тяхното кошмарно бръмчене. Неволно си представих как Байконур гледа изплашено бясното и гневно летене на насекомите.
	— Мислиш, че са дошли нарочно, за да…? — възкликнах аз, но не довърших въпроса си, защото ми се видя страшен.
	— Тръгнали са след тебе.
	В гласа на Алам не долових дори следа от упрек, а само примирение… Стори ми се, че ще се пръсна. Трябваше да предприема нещо, за да се измъкна от глупавото положение, в което попаднах.
	— Изведи ме оттук! — извиках отново. — Вземи ме при себе си. Да пратим по дяволите тези проклети мухи. Гласът се засмя тихо и тъжно.
	— Успокой се! Нищо не може да се направи.
	Като видях колко е упорит, не можах да се сдържа: пуснах радиото-гривна. Австралийският филиал на моята служба бе вдигнат по тревога. След четвърт час щяха да бъдат тук. Това решение трябваше да взема много по-рано.
	— Позволи ми поне да видя какво става там! Знаех, че го моля напразно, но трябваше да му говоря, докато дойдат изпратените от филиала хора.
	— Параграф шести има всякакви права — горчиво рече Алам.
	— Да върви по дяволите! — избухнах аз. — Забрави го! Аз вече забравих всичко, което ми каза. Сега разбирам защо не искаха да съобщят мястото, където си се скрил.
	Бях искрен. Мъчно ми беше за Байконур и се чувствах виновен за това, което се случи.
	— Много е късно — промълви той. — Не се тревожи напразно.
	— Защо не оперира лицето си? Ако не бях те открил…
	Тогава Алам ми каза, че се смятал закрилян от параграф седми. Иначе без колебание щял да си извае друго лице.
	— Не се ядосвай — добави той. — Предполагам, че пак щеше да ме намериш. А освен това ти не можеше да предвидиш последиците от нашата среща. Дори аз самият не допусках, че…
	— А откъде знаеш, че те ти желаят злото?
	— Нищо не знам. Всъщност тези мухи са въплъщение на моята лудост. Достатъчно е да чуя бръмченето, за да разбера присъдата им.
	— Изгони ги! — изкрещях аз.
	— Няма да успея, убеден съм. И не е необходимо. Отново ме порази мисълта, че разговарям с умопобъркан.
	— Алам, искам да ти помогна — опитах се да го убедя. — Но независимо от мнението ти, моля те, пусни ме… Не мога повече.
	— Разбирам те, Алфа-Омега — глухо отвърна гласът. — В края на краищата аз ти признах всичко… Какво друго бих могъл да прибавя? Все пак добре е, че съществува параграф шести… За да научат всички за моя случай… И без него… тоест без мухите… пак нямаше да имам мира… А сега сбогом…
	Стана така, както той ме предупреди. Озовах се на улицата. Хората от филиала пристигнаха само след няколко минути.
	Влязохме в жилището на Алам. Предупреждаващият апарат на един от участниците в нашата група ни извести опасността: отвъд вратата, пред която се намирахме, бушуваше отровен газ.
	Това е странната и тъжна история на великия архитект Аламогордо Байконур. Казвам „архитект“, макар че той не се смяташе за такъв, а и в действителност не беше. Но какво значение има какъв е бил в действителност, щом цялата съвременна архитектура тръгва от необикновената му идея. Може би това е изводът от моя репортаж.
	Алам бе намерен мъртъв в стаята, в която се беше затворил с мухите. По пода около него бяха разпилени измрелите насекоми. На масата имаше писмо, от което преписах следните редове:
	„Всяка безразсъдна идея е начало на гибелна верижна реакция и клопка в истинския смисъл на думата — безумен устрем към гибелта. Съвременният прогрес е толкова голям, че всяко хрумване може да се осъществи още в момента на появяването му. Човечеството няма право на погрешни идеи. Това е всичко.“

	1967


	Нещо повече от едно истинско престъпление


	„Да разработиш в петстотин страници една тема, която може чудесно да се преразкаже за няколко минути, е мъчителен и вреден захлас“.
	Джордж Луис Бърджис


	В стаята на полицейския инспектор влезе висок мъж, леко прегърбен и с прошарена коса, сресана като каска. Беше изискан, строго елегантен; но орловият му поглед застави полицая да стане от стола си.
	— Аз съм критикът Гама* — рече посетителят и седна, като подпря бастуна си на бюрото.
	[* Гама (исп.) — козичка, кошута. Б.а.]
	— Инспектор Гара* — любезно се представи другият, който въпреки странния каламбур беше почти убеден, че в случай на борба кошутата ще се окаже по-силна от ноктите на хищника. — С какво мога да ви услужа?
	[* Гара (исп.) — нокът, лапа. Б.а.]
	— Уведомиха ме, че вие се занимавате със случая на Андрея Гала. Ние бяхме приятели.
	— Знам. Благодаря ви, че сте си направили труда да дойдете. И без това смятах да ви посетя по този повод…
	— Това съвсем не ме затруднява, важното е да се изяснят обстоятелствата, при които е починал Андрея Гала, един от нашите големи писатели, предполагам, че…
	— Безспорно — побърза да каже инспекторът. — Чел съм произведенията му…
	— Да разбирам ли, че сте специалист в… литературните престъпления? — попита Гама, а неговият събеседник долови в гласа му злъч.
	— С литературните престъпления, където жертвите са най-много, се занимавате вие, критиците — отвърна Гара агресивно. — За нас, полицаите, остават случаите, когато авторът е убит. Но дори и тогава се случва, както при Гала, да имаме работа не с крадец на писци, а с отбрано перо… Споменатите от вас престъпления, макар и да са много интересни, не стават достатъчно често, за да може човек да се специализира…
	— И все пак тук има нещо странно… — присви очи Гама. — Зад вашата логика…
	— Кое ви се струва странно?
	— Стилът!
	Тази дума докосна Гара като изумяващ кинжал. Той се изчерви и измънка смутен:
	— Да се върнем на вашия приятел.
	— Преди да ви съобщя някои подробности, които, предполагам, са известни само на мене, ще трябва да ви подложа на кратък разпит във връзка с обстоятелствата, при които е настъпила смъртта на Гала. Учудва ли ви моето желание?
	— Не — усмихна се полицейският инспектор, сякаш поласкан от невероятната процедура. — Знам, че от дълго време не сте се виждали с Гала, така че донякъде разбирам любопитството ви…
	— Донякъде ли? — възкликна критикът, неприятно изненадан. — Значи, имате някои възражения?
	— Те не се отнасят до вас. В изясняването на една полицейска загадка съществуват различни степени на достоверност. Естествено, по-голяма част от въпросите могат да бъдат разрешени задоволително с помощта на материалните доказателства. И все пак има случаи, при които подбудите и обстоятелствата не са подсказани от нищо и тогава достоверността е по-хлъзгава. Както в нашия случай. На пръв поглед всичко изглежда ясно, що се отнася до причината за смъртта… Тялото на писателя е намерено в работния му кабинет, заключен отвътре. Гала е умрял от отравяне с приспивателни. По чашата на бюрото имаше следи от уиски, в което е било разтворено смъртоносно количество от тях. Таблетките е взел от банята. Няма съмнение, че сам си е приготвил последното питие.
	— Доколкото разбирам, искате да откриете какво го е накарало да се самоубие…
	— Или кой. Впрочем вече попаднах на следа.
	— Така ли?! — недоверчиво рече Гама, после хвана бастуна и добави иронично — Изглежда, не съм ви необходим повече.
	— Напротив — засмя се инспекторът Гара, но веднага млъкна, от което смехът прозвуча още по-зловещо. — Следата води към вас.
	— Към мен?
	Погледът на критика прониза Гара, който в същия миг си помисли, че името Гама е по-подходящо за свръхпроникващите лъчи, отколкото за нежната кошута.
	— Знаете ли — заобяснява инспекторът, — в телефона му е било монтирано приспособление за звукозапис.
	— Е и? — хладно и с презрение попита критикът.
	— И някой, предполагам, самият Гала, е изтрил последния разговор от лентата…
	Критикът не зададе повече въпроси; продължи да наблюдава спокойно инспектора.
	— Вероятно искате да знаете какво ни кара да мислим, че това е последният разговор… Няколкото думи, които е забравил или нарочно не е заличил. Да… Не виждам защо би трябвало да ги крия от вас… „Довиждане, Гаса*!“
	[* Гаса (исп.) — було. Б.а.]
	— По този начин булото на тайнствеността става по-плътно — тежко произнесе критикът, макар казаното да прозвуча като шега.
	— Накратко, това е госпожа Гаса, бивша ваша приятелка…
	— И сега ми е приятелка — властно го прекъсна критикът и вдигна бастуна си като жезъл.
	— …която е била приятелка и на Гала…
	— Не виждам каква е връзката.
	— Последният разговор…
	— Пренебрегвате думите „довиждане“, които противоречат на случилото се.
	— Зависи как се тълкуват.
	— И как ги тълкувате?
	— Никак. Засега събирам факти. Още се лутам, търся истината.
	— Истината ли? — саркастично възкликна Гама. — С вашите… полицейски методи никога няма да успеете да откриете истината, дори да я държите в ръцете си. — Той тупна красноречиво с бастуна по пода.
	— И ви се струва — възрази съвсем любезно инспекторът, — че вашите методи на… критик са по-ефикасни, като търсите художествената истина?
	— Може и да не са, изкуството не се взема на сериозно, докато полицията има претенции, че е сериозно учреждение.
	— Всяко нещо е сериозно, когато помага за разбулването на една загадка.
	— Тези общоизвестни истини нямат връзка с действителния случай. Допускам, че истината не е една недействителна точка, а сбор от дребни факти, които си взаимодействат. А понякога — както е при смъртта на моя приятел — вашите методи са много груби, за да проникнат в дълбочина. Затова са необходими…
	— Гама-лъчите на вашия ум — усмихнато подметка инспекторът.
	— По-точно не бихте могли да се изразите — похвали го критикът без сянка от насмешка.
	— Благодаря — отвърна инспекторът със същия тон.
	— Някои особености на вашия стил все пак ми дават надежда, че можете да се отърсите от професионалните предразсъдъци — предпазливо произнесе критикът, а Гара не се усъмни в искреността на думите му. — Аз дойдох с намерение да направя някои важни изявления, но те биха били полезни само ако бъдат измерени с много прецизни везни. Всеки груб метод…
	— Ще се постарая да оправдая доверието ви — прекъсна го Гара с непонятен за самия него ентусиазъм. — И за да ви докажа добросъвестността си, ще ви предложа да изберете: мога ли да записвам думите ви, или не, както пожелаете.
	— Казаното дотук записано ли е?
	— Да.
	— Нищо не пречи да запишете и това, което ще последва — с пълно безразличие рече Гама.
	Инспекторът се размърда притеснено на стола си:
	— Моля ви да не изтълкувате погрешно думите ми. Разбирам, че самото ми присъствие може да окаже влияние на анкетата. И в нашата област се прилага принципът на Хайзенберг. Операторът влияе на опита. Но моята работа е все пак необходима. Иначе не бихте дошли при мене… Уверявам ви, че го смятам за чест…
	— Добре — прекъсна Гама пелтеченето на събеседника си. — Да преминем към повода за нашата среща. Накратко казано, мисля, че аз съм моралният подбудител за смъртта на Гала.
	Инспекторът се опита да изрази учудване, но на другия му се стори, че това е игра на любезност.
	— Докато не споделите мотивите, които са ви довели до този извод, позволете ми да имам сериозни съмнения.
	— Досещам се в какво се състоят съмненията ви. Но те не се докосват до същината на въпроса.
	— Вие сам казахте, че не сте сигурен, а само се смятате за морален подбудител…
	— Казах, че така мисля, защото е трудно да възстановя лъкатушния път на психическите подбуди, но уликите са несъмнени.
	— Значи, и вие прибягвате към материалните фактори…
	— Истина е, че има и едно материално доказателство. — Гама извади от чантата си сдиплено списание. — Но моето предположение се основава на мотиви от друго естество, чисто душевни. Впрочем дори и да не се съмнявам във вината си, все пак мисля, че не съм го сторил предумишлено, или пък съзнателно. А сега нека преминем към това, което наричате материално доказателство.
	Той подаде на инспектора списанието, разгънато на една страница със статия, посветена на творчеството на Гала. Инспекторът зърна статията и веднага се задълбочи в четенето, сякаш го грабна вихрушка. Макар че минаваше трийсетте, той приличаше на момче — навярно поради ниския ръст, свежото лице и живите зелени, малко тъжни очи. Прочете статията на един дъх, като от време на време се чуваха възгласи на учудване и възхищение, а Гама го наблюдаваше весело, с удоволствие. След като привърши, върна списанието на критика.
	— Чудесен портрет! — каза в заключение. — Ако ми позволите да изразя мнението си, трябва да призная, че винаги съм ви смятал за голям писател. И понеже имах възможност да проуча задълбочено творчеството, което разглеждате, сега впечатлението ми за вас е още по-възторжено. А с тази статия съвсем ме изумихте. За пръв път виждам, че едно обикновено резюме може да бъде пленителна самостоятелна творба. Бих казал, че сте успели да предадете с хиляда думи това, което Гала е постигнал с триста страници.
	— Проницателен сте, господин Гара. Познахте оръжието, с което извърших убийството: ето това обикновено резюме, което никак не е обикновено, а в същност не е и резюме.
	— Извинете, думата наистина е груба…
	— Ни най-малко, просто е неточна…
	— Разбира се, впрочем вече ви казах мнението си…
	Може да прозвучи странно, но бих казал, че романът на Гала е неумел препис на вашите редове…
	— Вие сте по-прозорлив, отколкото предполагах. Това е истината!
	— Сега започвам да разбирам. Било е нещо като литературно състезание. Неговият научнофантастичен роман имаше голям успех. Тогава сте публикували онези три колони, в които между другото сте предали съдържанието на романа. И това ваше превъзходно произведение, написано сбито и внушително…
	— Доближихте се до истината, но понеже пропущате една подробност, не долавяте основното: колко страшно беше оръжието, с което го убих. Уточнявам, нямах намерение да унищожавам човека, когото продължих да смятам за свой приятел, макар че вече не се виждахме, а една груба черта в неговия талант.
	— Изведнъж престанах да разбирам.
	— Прочетете датата, на която е излязло списанието, и ще доловите ужасното положение.
	— Господи! Наистина статията е написана преди една година. Колко сте били жесток!!! Преди Гала да привърши романа си, вие сте го създали в една действена форма. Но как той не го е прочел? Ах, да, разбирам! Публикували сте статията в някакво посредствено провинциално списание…
	— Неумолимо вървите към развръзката. Но още не сте успели да стигнете до онова, което предизвика експлозията. Лесно мога да ви докажа, че романът на моя приятел още не беше започнат в момента, в който написах статията.
	Инспекторът извади от бюрото си няколко листа, прегледа ги бързо и съсредоточено, а когато ги поставяше обратно в чекмеджето, откри книгата на Гала.
	— Мисля, че датата е означена в края…
	— Да. Чрез неговото високомерие можете да измерите обхвата на моето престъпление.
	— Смаян съм! Гала започнал романа си един месец след излизането на вашата статия. Следователно имаме доказателство, че написаната от вас статия не е гениален плагиат…
	— Да не използваме гръмки думи, господине. Все пак аз прибягнах до плагиат.
	— Позната ли ви беше идеята на романа?
	— Разбира се, тя беше моя.
	— Ах!
	— Този път не мога да ви доставя… материални доказателства, при все че една машина за анализиране на стила може да потвърди авторството ми. Търсете успеха на това, което нарекохте „резюме“, именно във факта, че идеята е моя. И пак оттук произлиза съвършенството на престъплението, макар че моето признание…
	— Вашето признание хвърля нова и странна светлина върху цялото дело. Изненадва ме само това, дето сте отгатнали безпогрешно, че вашият приятел ще открадне темата и ще я разшири до размерите на роман.
	— Нещата не са толкова сложни. Идеята ми хрумна по време на разговор с него. Разказах му я разпалено и даже в този миг на вдъхновение намерих и формата на статията, която написах веднага, щом си отиде Гала. Докато говорех, по очите му забелязах до каква степен го плени идеята ми и че ще я открадне. Но не как да е. Гала беше прекалено високомерен, за да заимствува идеи или да ги прибави към свое произведение. Като ми отнемаше идеята, той беше убеден, че вади бисера от калта, при все че като го постави в роман, го унищожи. Именно тези принципни противоречия ни разделиха. Аз се позовавах на сбитото, стегнатото произведение, той — на таланта, на повика за съществуване, едни твърде съмнителни понятия, които в крайна сметка раждат успеха.
	— Наистина ли смятате, че талантът и успехът са незначителни неща и че е възможно да се прави изкуство без тях?
	— Как мога да мисля така? Но талантът е само една отправна точка, не е…
	— И успехът ли е отправна точка?
	— Дори и това не е. Той е само един тест и често пъти въображаем. Талант са имали и алхимиците, но за превръщането на неблагородните метали в злато им липсвали способи. Много пъти сме се карали заради различията в мненията, но пак сме се помирявали.
	— Ще ми позволите ли да попитам дали посредница за помиряването не беше госпожа Гаса?
	— Може би, но нас ни интересуват причините за разногласията, а не за сдобряването.
	— Да не би и за едното, и за другото причината да е била една и съща? Извинете ме за грубостта, но вие сам си забихте камата на обвинението и всяко нейно движение е болезнено, за съжаление…
	— Нищо не е изключено в този свят, но вашето предположение би могло да бъде вярно само ако се позовава на подсъзнанието ни. Но защо искате да предпочета неясното предположение пред реалността на фактите: теоретичното разногласие между мене и Гала?
	С изтънчения си усет полицейският инспектор долови незабележимо раздразнение в думите, произнесени спокойно.
	— Няма да настоявам върху факта, че теоретичните ви разногласия завършиха трагично, но вие сам ми предложихте в началото да предпочета изтънчените методи пред традиционните.
	— „Грубите“, това е думата, която употребих, и тя не се покрива с „традиционните“…
	Инспекторът, който досега неспокойно се въртеше в креслото си, стана и се приближи до Гама. Критикът се усмихна, изненадан от момчешки непохватния вид на Гара, който зърна усмивката и рече с леко раздразнение:
	— Не оспорвам нищо от това, което заявихте. Само ми се струва, че истинската причина убягва и на вас.
	— Щом сте толкова убеден, нямам какво повече да добавя — рече Гама, взе бастуна си и стана.
	— Не съм толкова убеден — запелтечи инспекторът и едва докосна ръката му. — Това е само предположение. — Критикът отново го стрелна с поглед. — Исках да кажа, че други хора го правят от ревност. Не възразявайте! Знам, че госпожа Гаса ви е напуснала приблизително по времето на статията.
	— Госпожа Гаса живее при мене…
	— Така е. Но само от няколко седмици, след като Гала похарчи всичките си пари, получени от романа…
	За пръв път критикът загуби самообладание. Отпусна се в креслото с уморен вид.
	— Щом знаете всичко това, защо още ме измъчвате?
	— Извинявайте. Вие дойдохте доброволно… Исках само да ви обърна внимание, че не сте извършили истинско престъпление, ако изобщо във вашия случай можем да говорим за престъпление.
	Гара погледна с видимо състрадание мъжа, който седеше сломен в креслото. И изведнъж забеляза, че елегантният му костюм е доста износен.
	— И все пак това, което ви казах, отговаря на действителността.
	— Вярно е. Но е по-правдоподобно да мисля, че се е самоубил, защото беше с разстроени нерви и разорен, не защото е бил потресен от вашата статия. А за разоряването, пък даже и за болестта е виновна…
	— Не — буйно възрази Гама и удари с бастуна по пода. — Нейната единствена вина е…
	— Лекомислието — допълни инспекторът, като видя, че посетителят му се колебае.
	— Приятелката на един истински писател не може да бъде лекомислена. — Бих казал, че по-скоро има наивна представа за действителността, една елементарна жажда за ярки цветове и звуци, някакъв детински страх от смъртта. Впрочем в това отношение си приличаха с Гала… Може би затова понякога чувствуваше нужда да се върне в моя строг живот.
	— Но в действителност тя го е съсипала.
	— Вие не знаете колко съсипана е тя самата.
	Ненадейно инспекторът промени темата:
	— Опитвал ли се е Гала и друг път да се самоубива?
	— Той не, но двама от героите в романа му завършват така.
	— Много интересно. Още ли мислите, че вашата статия е предизвикала смъртта му?
	Критикът не отговори веднага. Двамата мъже се погледнаха настойчиво, с любопитство, но без враждебност.
	— Да. И ще ви кажа защо. Темата, която ми открадна Гала, донякъде прилича на описаното от Уелс във „Войната на световете“. Ако си спомняте, в нея нашествениците марсианци загиват от земни микроби, против които не са имали имунитет. Картината, описана от мене, беше по-обобщаваща. Извънземният посетител който успява да се превъплъти в образа на човек, бива унищожен коварно и бързо от цялата природа на Земята. Всички се отнасяли враждебно към него въпреки човешкия му образ. Бих казал, че това схващане е по-диалектично.
	— Обаче не разбирам…
	— Веднага ще проумеете до какво искам да стигна. Това, което още първоначално за мене беше космическа трагедия, за Гала се превърна — може би от комерчески съображения — в сантиментална драма с щастлив край…
	— И?
	— Как, не ви ли е ясно?
	— Не — сдържано отвърна инспекторът. За пръв път на Гама му се стори, че го гледат неумолимите очи на полицай.
	— За мене е очевидно, че шокът, причинен от статията, е възбудил у Гала желанието за самоубийство, което дотогава е съществувало в латентно състояние…
	Гара се задуши от пристъп на кашлица.
	— Извинете — рече той с насълзени очи. — Ако ми позволите да преповторя казаното, ще подчертая, че има нещо вярно във вашите твърдения, но понеже пренебрегвате една подробност, не долавяте и същността й. Откъде знаете, че Гала е чел статията ви?
	За част от секундата инспекторът видя в очите на критика страха и порива на човек, който скача над пропаст. Обаче в гласа на критика се долови само чистосърдечно учудване, когато каза:
	— Самата му смърт го доказва.
	— Много съжалявам — изстена Гара. — Понеже сте убеден, че вашата посредница е подхвърлила статията, този път вие ми дадохте един прибързан отговор…
	— Нищо не съм казал… — възрази критикът.
	— Нищо ли ви се струва този явен омагьосан кръг? Напротив, казахте прекалено много неща…
	Гама, който подпираше глава върху ръцете си, скръстени на дръжката на бастуна, веднага сведе чело.
	— Без да искате — продължи инспекторът, — вие изразихте опасенията си, че госпожа Гаса му е занесла статията. Вашето мълчание го потвърждава.
	— Нямате никакво доказателство — промълви критикът.
	— Имам. Върху работната маса на Гала се намира списанието със статията…
	— Значи, сте ми погодили номер! — разгневи се Гама и пак удари с бастуна по пода.
	— Заклевам ви се, че прочетох статията едва сега, когато ми я дадохте — любезно се усмихна инспекторът.
	— И искате да ви повярвам, така ли?
	— Признавам, че допуснах грешка. Когато намерих списанието, погледнах датата. Като видях, че е от миналата година, не прочетох статията. Само дадох страниците на дактилоскопично изследване.
	— Вероятно е така, както казвате. Виждате, че предположенията ми не ме излъгаха.
	— Още не съм стигнал до споменатата подробност.
	Съжалявам, че трябва да ви съобщя нещо, което ще срине всичките ви доводи…
	— Слушам ви — въздъхна Гама. — Започвам да се боя от вас.
	За миг лицето на инспектора се поколеба между смущението и задоволството, после той извади от бюрото си книжата, които вече беше разглеждал, и произнесе с делови глас:
	— По списанието има много отпечатъци от пръсти, по-голямата част от които са на Гала. Това говори ли ви нещо?
	— Да. Моята статия го е развълнувала…
	— Само че отпечатъците се нижат във времето. Най-старите са отпреди една година. Това показва, че въпреки високомерието си не е пропуснал нищо от публикуваното за него. Изобщо намерих цели папки с рецензии и информации, посветени на неговото творчество. Обаче само вашата статия беше разгъната върху масата. Разбирате ли?
	— Това, което ми казахте сега, дълбоко ме развълнува.
	— Разбирам ви. Положението е доста мъчително! От една страна, сте прав да твърдите, че написаните от вас редове са причинили на Гала шок. Даже още нещо, отпечатъците показват, че е бил завладян от натраплива мисъл. А понеже някои от тях са от преди година, имаме право, от друга страна, да твърдим по безспорен начин, че неговият роман е плагиатство, извършено предумишлено, от което вашата виновност съвсем избледнява. Следите ли мисълта ми?
	— Вашите разсъждения са още по-смайващи, защото са необорими.
	— Накратко казано, ако може да се говори за престъпление… — Инспекторът млъкна и замислен, разлисти книжата върху бюрото, сякаш търсеше подходящи думи. — Най-справедливо е да смятаме за извършител на престъплението самия Гала. С упорството на обладан от зли духове човек, той сам погуби живота си. Играеше комар, пиеше, вземаше опиати. Получените за романа пари похарчи много бързо. После се замеси в някакви тъмни афери и до такава степен се оплете в тях, та през последните си дни непрекъснато се боеше, че ще бъде арестуван. Възможно е госпожа Гаса да е била негова жертва. Обаче е безспорно, че е смятала да остане при него, докато има пари. Може би това поведение означава жестокост, но може да бъде и израз на презрение. Заредилите се несполуки, изчезването на жизнения тонус са породили желанието да се самоубие, както вече споменахте.
	— И все пак какво търси там моята статия?
	— Както статията, подписана от вас, така и изтритата магнетофонна лента, на която е останало само името на госпожа Гаса, са изфабрикувани веществени доказателства, с цел да ви въвлекат в причините за смъртта му и да ви обвинят…
	— Какво коварство!
	— Не сте прав. Вие изисквате от мене, а и от действителността да бъдем изтънчени. А начинът на действие на вашия приятел безспорно е изтънчен.
	Инспекторът му хвърли бегъл поглед — дали не го обиди? И наистина Гама се запита: шегува ли се неговият събеседник? После намръщен отговори:
	— Каква изтънченост е тази, която те вкарва в каторга?
	— Смятам, че преувеличавате с каторгата. Неговото отмъщение е по-изтънчено. Доказателство за това е, че сам дойдохте да признаете вината си. Твърдя, че е несправедливо да обвиняваме Гала в коварство, защото едно отмъщение, колкото и пресилено или първобитно да е, то е само една последица. Впрочем всички постъпки на Гала преследват мъст. Съгласен ли сте, че той беше писател с голям талант?
	— С който непрекъснато се подиграваше. Многословието му, разводнеността на романите му го доказват…
	— Ще си позволя да не се съглася напълно с вас…
	— Моля.
	— Моето мнение е, че превъзходните кратки произведения не могат да премахнат съществуването и на епически творби. Маларме не може да заличи Рабле.
	— Това мнение е неоспоримо, но не забравяйте, че търсим плътност и в романите, които наричате епически.
	— Исках само да подчертая, че успехът на Гала не е незаслужен, въпреки че е правил отстъпки пред вкуса на определени читатели. В този смисъл дори ако идеята на романа му е била открадната, това, което е постигнал, е оригинален и жизнеспособен вариант.
	— Вярвате ли в това? — тъжно попита критикът.
	— Напълно. Вие сте осъдили предварително кражбата му, защото сте били убеден, че ще ви ограби; но същевременно никак не е изключено вие да сте предизвикали решението му.
	— Това е само предположение.
	— Не. Отпечатъците и желанието му да ви отмъсти доказват, че статията го е преследвала, ожесточила го е и е играла важна роля в поведението му през последната година.
	— Значи, все пак съм виновен.
	— До известна степен, да. Не се съмнявам, че намеренията ви не са били престъпни и че когато сте публикували статията, дори и през ум не ви е минавало какви трагични последици ще има.
	Но не трябва ли един писател, един критик да предвижда последиците от творчеството си?
	— Вие ме смазахте.
	— Не. Опитвам се да открия истинските пътеки на онези събития. Гала се е родил в бедно семейство. Дълги години е тънал в мизерия, докато най-после успял да извоюва някаква известност. За мъдреца и за светеца бедността може да представлява идеална среда. Но не и за желанията и въображението на Гала. И тогава той си отмъстил за несправедливостта на света, погубвайки собствения си живот и унизявайки таланта си, към който се отнесъл като към стока. Този отмъстителен порив сте предизвикали и вие, и госпожа Гаса. Подчертавам, че не искам да ви обвинявам, а само да свържа донякъде със събитията. Естествено, споменатите причини са предполагаеми (и нито един закон в нашето общество не ги осъжда), докато Гала е нарушил наказателния закон. И е пак не бива да забравяме, че за нарушенията той плати с живота си…
	— Извинете, господин Гара… може би ще сметнете, че е дръзко…
	— След като вие сам се подложихте на моя разпит, било най-малкото неучтиво да не отговоря на въпросите, които бихте ми задали…
	— Исках да ви попитам дали пишете… дали създавате литература… — Инспекторът се усмихна тъжно. — Знам — продължи Гама с трепет в гласа, какъвто не беше прозвучал досега, — че има чувствителни души, които създават нежни, недоловими мелодии тайно, именно защото са деликатни създания… Възможно е да ви учуди, че твърдият ми характер е в състояние да възприеме подобни… мълчаливи послания. Едно трепетно мълчание понякога е по-близко до съсредоточаването, отколкото всяко слово. И както има гении на кратките форми и на епичните произведения (мисля, че така ги нарекохте), има и гении на мълчанието.
	— Благодаря — промълви Гара.
	— Вероятно ви се стори странно, че ви зададох подобен въпрос.
	— Не съвсем…
	— И все пак е удивително, че в продължение на един час под ваше влияние чувството за вина се луташе от единия към другия… Колкото и да са безпристрастни вашите аргументи, ако не бяхте ги осветили, щяха да останат невидими. Ето защо ви попитах дали пишете…
	— Прав сте, моите разсъждения зависят от възпитанието, което съм получил. Майка ми беше калвинистка и чувството за вина изпълни детството ми. За съществуващото зло е виновен целият свят. А що се отнася до писането, може би някой ден ще ви покажа нещо. Но сега мога да ви разясня една мисъл, за да схванете… виждането ми. Вашата идея в статията се отнася до един извънземен посетител, взел образа на човек. Е, добре… Аз самият се изненадвам от начина, по който възприемам хората… Всеки един от тях ми се струва необяснима загадка, всеки един приемам като истински… извънземен посетител.


	Олтарът на боговете на вероятностите


	„Човек забравя, не се променя…“
	Йон Барбу



	„След дълго лутане откриваме, че не ние ръководим пътешествието, а пътешествието води нас.“
	Джон Стайнбек


	Всичко започна от една забрава. Изглежда, Омир не помнеше, че спокойните води на Лета текат и в наше време. И тъй като всяко явление си има причина, която сама по себе си е следствие, не е изключено забравата да се е появила, както смъртта — заедно със зараждането на живота.
	Омир Хидън седеше тъжен в кабината на своя болид, с който трябваше да прекоси целия щат Алабама, от Мобил, южното пристанище, до Хънтсвил, близо до границата с Тенеси. Омир беше приковал поглед в стрелката, която трептеше нервно и показваше 950 километра в час, но мислите му се носеха другаде, към досегашния му бурен живот, към още по-кучешкия живот, който тепърва трябваше да понася там в Хаундсвил*, както подигравателно беше прекръстил името на града, към който летеше. И въпреки че мислите му бяха мрачни, нито за миг през съзнанието на Омир не премина предчувствие за ужасния удар, който го очакваше през следващите четири минути. В същност как би могъл слабият му човешки мозък, който толкова малко познава собственото си устройство, да се съмнява в съобразителността, с която миниатюрният електронен мозък на болида го направляваше и държеше над въздушните възглавници по супераутобана — сплав от смола и титан. Защо беше принуден да напусне Мобил, да изостави досегашния си живот и да се скара с Барбара? Заради стремителната скорост на живота… Омир се вцепени! Едва сега забеляза, че машината лети с 970 километра в час. А в същото време сякаш стоеше на едно място. Това беше отвратителното (някои казват парадоксалното) на скоростта. Колкото и голяма да е, свикваш с нея и вече не я усещаш. Именно това погуби живота му: непрекъснатото, Лудото увеличаване на скоростта.
	[* Градът на хрътките (англ.). Б.пр.]
	Омир погледна часовника си. Имаше още много време до местоназначението. „Достатъчно е, за да ми дотегне“ — помисли си той. Не предполагаше, че му остават още три минути. „Прогресът!“ — измърмори Омир вместо ругатня. И Барбара се позоваваше на прогреса, въпреки че я интересуваше само собственото й положение… А това е илюзия, която те подлудява и погубва. Разсеяно натисна бутона, което направи болида прозрачен. Пред него се разкри величествената гледка на транспортната лента, набраздена от хиляди въздухолети, но всичко това сега му беше безразлично, дори предизвикваше у него някакво отвращение. Впрочем правилникът за движение по свръхбързите платна препоръчваше на хората с по-слаби нерви да не гледат траекториите на болидите. Вляво се различаваха десетки коридори за различни скорости — многоцветни петна, които колкото повече се отдалечаваха от болидите, толкова по-назад оставаха. Вдясно се виждаха отвесни скали, под които течаха буйните води на река Томбигбий. Пред Омир и зад него летяха с еднаква скорост други болиди, които сякаш трептяха на едно място. Понякога въздухолетите се доближаваха на няколко дециметра един от друг. Но не можеха да се докоснат, защото съществуваше нещо като телепатия между електронните мозъци на болидите по трасето, съществуваха общи свръзки, благодарение на които скоростта им се регулираше взаимно. В случай на катастрофа катапултирането обикновено ставаше вертикално. Все пак Омир се ужаси за миг, като си помисли за страшните последици, които можеха да възникнат от един сблъсък.
	Оставаше му още само една минута и петдесет секунди до фаталния момент и под въздействието на оная сила, която предстоящата опасност можеше да упражни върху нашия разум, в подсъзнанието на Омир започна да се заражда неспокойствието. Изведнъж осъзна непоправимата раздяла с Барбара и сякаш под влияние на това освобождаване от властта на всекидневните грижи почти в същия миг се почувствува отново пленен от неизмерима любов, привлечен към нея с голяма сила. Очите й — зелени, косите й — кестеняви (…43″, 42″…); устните — бледоалени, пухкави (…38″, 37″…), гърдите, раменете, коленете — пълни с невинността на своевременно откраднатите неща (…29″, 28″…); отново косите й — ту спуснати, ту събрани на кок, ту пак разпуснати; устните й, които желаят нещо нечуто (…23″, 22″…); отново очите й — още по-големи, по-дълбоки; тялото й — движещо се плавно като в някаква игра (…17″, 16″…); сякаш я виждаше през непроходима, мътна вода (…13″, 12″…). „Не! — изстена той отчаяно. — Не може да бъде!“ Стори му се, че единият от тях умира заради другия (…9″, 8″…). „Върни се, Барбара!“ — извика Омир, макар че той я напусна (…5″, 4″…). Вече беше почти в небитието и само необикновената инерция на желанието раздвижи ръката (…3″…), китката (…2″…) и пръста му, който искаше да натисне бутона „връщане“ (…1,5″…), но улучи бутона за ускоряване (…една секунда…) и като разбра грешката си, светкавично издаде нелепата команда „спиране“ (…нула секунди…).
	Ръчното управление на летателните апарати се използваше толкова рядко по това време, колкото дръпването на внезапната спирачка в епохата на прастарите влакове. Можеше да се поиска смяна на коридора или паркиране, като и двете маневри се извършваха чрез вертикално издигане на болида, но каквито и да бяха командите, те не трябваше да бъдат погрешни или противоречиви. По по-голямата част от трасетата намесата на пътника въобще не беше възможно, пътуването се програмираше в самото начало, а в случай на непредвидено обстоятелство системата за управление на всички превозни средства отстраняваше катастрофиралата машина. Магистралата, по която пътуваше Омир, беше привилегирована благодарение на многобройните технократи, които имаха дворци в дъното на Мексиканския залив. Ето защо, когато автоматизираната система получи нелогична команда, в първия момент тя направи опит да удовлетвори желанието на клиента. Но тогава последва втора безсмислена команда…
	За нищожна частица от секундата електронните мозъци, пръснати на стотици километри по автомагистралата, проявиха признаци на лудост. Направиха свръхусилия да разберат безсмислените маневри, да им се противопоставят, да намалят последиците, да ограничат катастрофата… На стотици километри бордовите табла подадоха сигнал за тревога… Най-изненадани бяха пътниците в началото на огромната колона, подложени неочаквано на чудовищно свръхнатоварване. Когато командните системи от борда на първите болиди получиха командата, увеличиха скоростта. Една след друга машините литнаха напред като вихрушка. Няколко от пилотите на ракетопланите, които летяха над колоната, учудени наблюдаваха явлението. Почти в същото време се намеси сигналът „стоп“, подаден от Омир. Тези команди надхвърлиха възможностите на системата или по-скоро тя прецени тяхната безсмисленост и реши да взриви във въздуха машината на Омир. Това стана така: в момента, в който кабината катапултира вертикално нагоре, останалата част от машината се разпадна на прах.
	Едва сега започна онази верига от събития, които щяха да направят случая на Омир всеизвестен.
	Естествено беше (разбира се, става въпрос за естественото в рамките на една катастрофа) изстреляната нагоре кабина на Омир да се превърне в малък летателен апарат, достатъчно мощен, за да измине няколко километра. Но обстоятелствата се развиха другояче. Подложени на голямо налягане, болидите зад Омир също бяха принудени да се взривят. На тези, които пътуваха по останалите платна, им се стори, че неподходящото за максимална скорост платно изведнъж експлодира и изхвърля едно след друго множество твърдокрили насекоми. В същност те се приземиха благополучно извън магистралата. Единствено кабината на Омир се сблъска с кабината, катапултирала непосредствено след него. Ударът беше ужасен. Очите на Барбара изскочиха от орбитите, след това потъмняха. Умът, който я беше призовал, почувствува светкавично, че се разпада. От удара на двата апарата капсулата на Омир се повреди: за нещастие (все пак нещастието е относително) се счупи дясното крило. То пикира отвесно и падна върху предната част на един болид от платното за максимална скорост. Ударът го накара и той на свой ред да се превърне в летяща кабина. Пернато като със стик, инертното кълбо на Омир отново бе изхвърлено във въздуха. То отмина отвесния бряг й полетя над реката, където тъкмо в тоя момент спокойно бръмчеше огромен хеликоптер. Не беше минала дори минута от началото на главозамайващото зрелище, когато командният пулт от борда на вертолета беше приведен в готовност. Неговите телевизионни камери се насочиха към странния участък от магистралата и започнаха да предават по няколко канала на телевизията точно момента, в който кабината на Омир връхлетя върху екраните.
	За щастие (все пак и щастието е относително) Омир още беше в безсъзнание, когато една от огромните перки на хеликоптера разсече неговото кълбо като ябълка. Милиони телевизионни зрители удивени наблюдаваха човека, който падна от своето кълбо като изхвърлен зар от обърната полусфера.
	Вероятно точно в момента, в който гигантската перка навлезе в чуждото тяло, автозащитата на хеликоптера създаде въздушна преграда, за да предпази Омир от смъртоносен удар. Случайността обаче беше по-хитра от съвършената техника. Докато падаше, една от полусферите разцепи въздушната преграда, а човекът излетя от креслото на кабината в празното пространство и съшия миг от възникналата въздушна струя дойде в съзнание. Едва не припадна отново.
	Събуждането в полета към целта, която се приближаваше безформена и клокочеща, приличаше на кошмар. Около него прелитаха множество апарати, чиято ловкост този път беше използвана за разчистването на пътя от нищожното човешко тяло. По време на ужасните и странни премятания във въздуха Омир видя или му се стори, че вижда (защото в тези няколко мига, откакто дойде в съзнание, разумът му трескаво работеше) как небето застрашително се слива със земята, а отдолу буйните води сякаш неумолимо го изсмукваха.
	Омир, който не знаеше да плува, запази самообладание и преди да докосне вълните, издърпа през глава яката на дрехата като качулка, а маншетите на ръкавите като ръкавици. Знаеше, че това ще го спаси от удавяне. Наистина още щом докосна водата, тялото му се покри с ципа, която едновременно го изолираше от водата и извличаше необходимия му кислород от нея. Силата, с която Омир се сгромоляса в реката, беше все пак толкова голяма, че нещастният човек отново се почувствува зашеметен. Може би там долу в дълбочините се бе ударил в нещо (никога няма да узнае в какво), но едно бе ясно — защитното му покривало беше разкъсано, преди той да се съвземе напълно.
	Тук обаче се намеси още една от онези смайващи случайности, които щяха да направят от Омир знаменитост: на дъното на реката имаше централа и катастрофиралият падна близо до нея. Течението го отнесе в радиоактивната кал, разлята по брега.


	Когато отново дойде в съзнание, Омир лежеше върху пясъчен склон; нещо като бетонен зъб бе попречило тялото му да се търколи в басейна, който се пълнеше с тъмна моравозелена кал от придошлите води на реката. Омир се затътра по стръмния бряг. В далечината наляво от реката Томбигбий искряха непрекъснати потоци от болиди. Още по-нататък залязваше величествено слънцето над тези обърнати цветни дъги.
	Човекът се чувствуваше самотен и съсипан, въпреки че нищо не го болеше. Красотата, която се разкриваше пред замъгления му поглед, му беше безразлична. Продължи пътя си, като залиташе и се опираше на парапета от дялан мрамор. В мозъка му сякаш туптеше малко слънце, което се стапяше в артериите му. Не си задаваше никакви въпроси. Вървеше напред с някакво глупаво ожесточение и издаваше звуци, които само той си разбираше.
	Когато стигна пред Ложата на вероятностите, вече беше останал без сили. Влезе като в някаква обител. Бе забравил щедрите подигравки по адрес на боговете на кибернетико-статистическите олтари. Неукротимите младежи бяха измислили от няколко години един вид роботи на съдбата, съставени от огромна памет и дяволски сложни схеми. Бяха ги разпространили по всички градове на континента.
	Омир се подпираше на стената. Посрещна го приятна хладина. Въздухът беше свеж (от климатична инсталация), с мирис на сняг, на озон и пролетни цветя. Барбара се запъти към него усмихната. Още беше зачервена от току-що изиграната партия тенис…
	Приятна електронна музика заличи спомена. След това се чу странно изщракване на команден пулт и един металически глас рече:
	— Хайде, ела по-близо!
	Откъм олтара се разля циркониева светлина. Омир закуца натам. В дъното се издигаха три прозореца със стъклопис във воднозелен цвят, покрити с уравнения, нежни като арабески на персийски килим. Под свода на всеки прозорец имаше по един огромен паралелепипед от кристал със секстилион молетронни клетки. Две очи, две уши, две ноздри и една уста придаваха на трите божества на вероятностите странна физиономия, но подобна на човешката все пак. Приличаха на три симпатични и смешни чудовища. Омир обаче ги гледаше със суеверен страх, като някакво животно, попаднало в капан.
	— Облегни се на парапета до теб — подкани го благосклонно централният паралелепипед, върху чийто цокъл имаше надпис с фосфоресциращи букви: __БОГ НА НЕБИТИЕТО__.
	— Разкажи ни всичко, което ти се случи — поиска паралелепипедът отдясно: __БОГЪТ НА СЪСРЕДОТОЧЕНОСТТА__.
	Омир издаде някакви гърлени звуци, наподобяващи плач или задавен вик.
	— Достатъчно — каза божеството. — От останалото в паметта ти и от информацията, която събрахме до твоето идване, успяхме да възстановим почти изцяло случилото се. Кимни с глава, ако си разбрал…
	Човекът поклати глава, но погледът му блуждаеше.
	— Това е невероятно! — произнесе с възхищение паралелепипедът отляво: БОГЪТ НА СКОРОСТТА. Предлагам останките от разума му да бъдат усилени, преведени и възпроизведени с човешки глас.
	Вдясно от Омир един червен пиезоговорител промълви задъхано:
	— Какво става с мен? Какво искате от мен?
	— Много добре — усмихна се богът на съсредоточеността. — Ще получиш отговор на всички твои въпроси, дори и на тези, които няма да можеш да зададеш.
	— Нищо не искаме от теб, — започна добродушно богът на небитието. — Или по-точно вече не искаме нищо. Идвайки тук, ти ни даде най-ценното, което съществува на тази планета: една абсурдна вероятност, станала действителност. Повторете фактите.
	— На разстояние хиляди парсека Земята е единственото явление — започна мислещата кутия отдясно. — Характеристиките на Слънцето, които са много специфични, дават в рамките на Галактиката вероятност от 10 на –5-та степен. Но една планета, обитавана от мислещи същества, поставя редица ограничения: подходящо разстояние от звездата, магнитно поле, което да задържа вредните излъчвания, огромни водни площи, в които да се зароди живот, благоприятна атмосфера и други условия, които увеличават вероятността до 10–10.
	— Глу-по-сти… глу-по-сти… глу-по-сти… — чу се усилен вътрешният глас на Омир; той приличаше на камбана, която бие за пожар.
	— Донякъде имаш право — произнесе хрипливо и тежко средното божество. — Необходимо беше това единствено стечение на обстоятелствата, за да се появите вие, червеите на Земята. Нужен бе опитът на гигантските влечуги, за да се появи родът на дребните млекопитаещи. Ония няколко хиляди екземпляра от зората на света се размножиха, за да покриете сега Земята с вашите тела, които завършват с немного мислещи глави.
	— Какво правя тук? Какво искате от мене? — простена гласът на Омир, като че ли душата му се бе отделила от тялото.
	— Доведе те една вероятност, която клони към нула — каза успокоително и с някакво възхищение богът в средата на олтара. — Ти си един наистина невероятен случай!
	— Сблъскването на два болида при сегашното движение по магистралите може да се случи веднъж на десет години — поясни учтиво богът на скоростта. — Сблъскването на един болид с други два в продължение само на няколко секунди се случва веднъж на един век. Вероятността същото тяло да се сблъска в следващите мигове с друг летателен апарат може да настъпи веднъж на хилядолетие, а разрязването на капсулата от перката на хеликоптера, както се случи с теб, е чудо, което става веднъж на десет хилядолетия. Обстоятелството, че полусферата на кабината разкъса въздушната защита — на един милион години. Щастието, че не беше убит — на десет милиона. Идването ти в съзнание по време на падането — на сто милиона. Фактът, че успя да издърпаш защитното покривало — на един милиард години. Шансът, че падна във водата, а не на сушата — на десет милиарда…
	— Ето че се изравни със съществуването на една Слънчева система — намеси се богът на съсредоточеността.
	— Щастието, че те измъкна течението от дъното на реката — на сто милиарда…
	— Колкото животът на една галактика.
	— И вероятността да стигнеш жив при нас — на хиляда милиарда години…
	— Животът на Вселената — промърмори като заключение богът на небитието.
	В този момент Омир, който с мъка се държеше за парапета пред олтара, увисна безжизнен като кукла с разкрачени крака и ръце, провесени през металическия парапет.
	— Не сте ли вие Барбара Хамилтън?
	— Да — отговори учуден женски глас. — Откъде знаеш?
	Това беше усилвателят, който възпроизведе звуковия запис в паметта на Омир.
	— Веднъж чух Адриан Горд да говори за тебе. Представих си, че точно така изглеждаш.
	— Удивително!
	— Така че не се различаваш от предварителната ми представа за тебе.
	— Колко мило!
	— Не означава ли това, че ти си ми предопределена от съдбата?
	— Нима?! — произнесе гласът й, дълбок и леко изплашен.
	В помътнелите кръвясали очи на Омир прозорците със стъклопис се превърнаха в далечните светлини на столицата, а трите олтара — във весела безкрайна въртележка.
	— Направете анализ на делта-вълните! — заповяда богът на съсредоточеността.
	Две металически ръце се спуснаха отнякъде и с точност и безразличие хванаха под мишците отпуснатото човешко тяло, чиито мисли се рееха в космоса на младостта му.
	„Не би ли могъл да спре завинаги този бързо отминаващ миг. Той е като ангелски звук на цигулка… Като неповторимата сладост от светкавично преминала по тялото тръпка…“
	— Имаш да живееш още пет секунди — заговори с техническа точност, както при излитането на космически кораб, богът на скоростта, а в същото време приемащи лъчи — някои многоцветни, други невидими — се кръстосаха алчно върху тялото на Омир.
	„Човешкият глас“, който възпроизвеждаше вътрешния глас на човека, разпънат върху металическите ръце, нямаше нищо общо с човешкия глас; беше нещо като бясно въртяща се магнетофонна лента. Тя представляваше цялото му съществуване. Ако можеше да бъде забавена, сигурно би траяла колкото един живот.
	— Омир Хидън — изрече богът на небитието, — ти си създание, което се ражда един-единствен път в целия Космос. Радвай се на неповторимостта си.
	— Включете интегралните усилватели! — заповяда богът на скоростта.
	Погледът му стигна до безкрайността и за Омир целият небосвод се превърна в усмивката на Барбара. Човекът потръпна в металическите ръце, които като слисани го освободиха от прегръдката си. Омир се строполи в подножието на Олтара на вероятностите, струйка кръв бликна в края на устните му.
	— Колко странно могат да изглеждат даже такива необикновени смъртни! — възкликна богът на съсредоточеността. Какъв прекрасен случай все пак.
	Светлинните лъчи, които дотогава опипваха тялото на Омир, се оттеглиха колебливо.
	— Казвал съм ти и друг път, че си опорочен от ненужното чувство за красота — произнесе безстрастно богът на небитието.

	1970


	Цената на бездната

	

	„Този, който решава една задача, оставя след себе си не само своя собствен опит, а и пет милиарда години еволюция.“
	У. Рос Ашби „Какво е мислещата машина“



	„Сънува дълга шахматна партия… започнала преди столетия; вече никой не беше в състояние да каже в какво се състои първата награда, но се носеха слухове, че била огромна, може би дори неизмерима.“
	Джордж Луис Бърджис „Тайното чудо“



	„Ето какво значи съдбата: да си лице в лице и нищо друго освен лице в лице.“
	Райнер Мария Рилке „Осем елегии от Дуйно“


>
	В момента, в който планетата се появи в илюминатора като питащо око, Дав Богар съзря опасността, но той или не пожела, или не можеше да се върне: гравитацията се беше увеличила толкова много, че космическият кораб трябваше да кацне. Завладя го измамливо лошо настроение, нещо подобно на глад, който пресича желанието за ядене. За Дав обаче дори този странен и обезпокояващ признак, бе само повод да се одързости. Това положително се дължеше на дългото въздържание, но и на причина, стояща по-високо от въздържанието или по-дълбоко: леката му смахнатост. Така че той спокойно направи маневрите, необходими за кацането, дори зърна ухиленото си лице в наклонения блясък на командния лост. „Безумеца на въздушното пространство!“ — спомни си той прякора, който се бе утвърдил в границите на една четвърт от Галактиката.
	Хиленето му се превърна в детска, обезоръжаваща усмивка, после лицето му стана сериозно. Нямаше какво друго да прави! Трябваше да продължи неумолимо пътя си, както поетът твори стихове, без да може да се откаже, както слънцето свети от собствения си огън.
	Преди да докосне почвата, Дав пусна сонда, която бързо му съобщи редица физически данни за планетата. Някои от тях бяха доста подозрителни. Слоят от атмосферата, съдържаща кислород и хелий, не беше много дебел; в замяна на това имаше по-високо налягане, по-голяма плътност, отколкото позволяваше силата на притеглянето. Това несъответствие не разтревожи много Дав; напротив, сякаш по-скоро го зарадва. Странно изглеждаше и релефът. Не се виждаха реки и планини, които можеха да докажат съществуването на някакъв живот, или поне орогенни* прояви, нито пък кратери, специфични за мъртвите небесни тела. Повърхността беше покрита с възвишения, обаче те нямаха формата на пресечен конус, а приличаха на безкрайни вериги от хълмове и придаваха на планетата вид на океан, чиито вълни са замръзнали внезапно.
	[* От орогенеза — планинообразуване. Б.р.]
	Въздушният кораб заби краката си в почвата, керемиденочервена от лъчите на слънцето, което Дав виждаше ясно през филтъра в отвора на шлема. Нещо го теглеше неудържимо навън. Имаше възможност да се предпази от всякаква позната радиация, но той се ограничи да отстрани само истински вредните лъчи. Още не можеше да съобрази до каква степен тази притегателна сила идва отвън и доколко се увеличава от собственото му огромно нетърпение. Впрочем каква наивност беше да вярва, че тъкмо сега, след толкова горчиви разочарования, е открил мястото на своите търсения! Но именно тази неизчерпаема наивност му вдъхваше сила да обикаля из пространствата, преследвайки една химера.
	Ето защо Дав напусна кораба без съжаление и страх. Може би само опасението, че отново ще се разочарова, предизвикваше у него известно раздразнение.
	Настани се в малкия си летателен апарат, в който струпа храна и бутилки с вода и въздух за една седмица. Извиси се на голяма височина, за да обхване по-широка гледка, и полетя над безкрайните извивки на хълмовете, които сега му се струваха досущ като гигантски гънки.
	На хоризонта към югозапад съзря някакви тъмни точки! Като се приближи, Дав разбра, че са космически кораби. В далечината забеляза и други. Все повече неподвижни кораби се нижеха върху почвата като гора от менхири. Вероятно бяха няколко хиляди. Дотук сякаш всичко се покриваше с приказките на Гутрие. Дали съществува и отворът, който всмукваше космонавтите в дълбините на планетата? Дав направи няколко обиколки над мрачния пейзаж. Летеше на малка височина и през далекогледа би могъл да различи даже следи от стъпки. Изведнъж забеляза сред този безжизнен космодром това, което най-много го интересуваше: кратер като фуния с грапави вътрешни стени.
	Обладан от същото двойно усещане, че нещо го привлича и тласка едновременно, Дав кацна недалече от голямото гърло; ако легендите бяха верни, гърлото щеше да го погълне. Натъпка в раницата си повече пакети с храна и бутилки, после решително се запъти към входа, който водеше към глъбините на странната планета. Изправените като колони космически кораби, които ограждаха мястото, създаваха зловеща гледка; космонавтите, долетели е тях дотук, бяха загинали. Почувствува отвращение. Какво ли значеше това усещане, че му се повръща: дали не беше инстинктът за самосъхранение? От срещуположната страна към тъмната уста се запъти тялото на огромно мекотело. Дав едва сега разбра истинското положение. За разлика от него, който беше дошъл нарочно в това звездно гробище, за да разкрие загадката му, отсрещното живо същество се съпротивяваше на силата, която го дърпаше. И странното е, че именно собствената воля на Дав, която го доведе тук, сега му позволяваше да се държи до известна степен свободно.
	Като нагласи пред отвора на шлема си увеличаващия екран, той видя не само отчаяните усилия на съществото, което приличаше на октопод — мускулите на пипалата му сякаш се движеха под заповедите на ужаса, но и една много важна подробност, то несъмнено беше облечено в костюм на космонавт. Следователно пред него се мяташе не някакъв абориген, а мислещо създание, като него чуждо за тази планета. От време на време тялото на създанието изпускаше като сигнали за тревога множество светлинни лъчи и всеки път Дав усещаше близостта на отвратителната опасност.
	Щом стигна до ръба на фунията, странното главоного животно беше повлечено към дълбочината. Цялата му съпротива се бе оказала безполезна.
	С няколко крачки Дав мина разстоянието, което го отделяше от гърлото, зинало сред космическите кораби. Високомерието му беше по-силно от страха. Значи, пияницата Гутрие беше прав. Координатите на планетата, описанието на релефа, изоставените космически кораби, всмукващата фуния, всичко съвпадаше и отговаряше на уж фантастичните информации, събрани при безкрайното му пътуване из Галактиката.
	Платформата, на която беше стъпил Дав, плавно го отвеждаше надолу. Наоколо беше тъмно.
	Слизането не продължи много, след това хоризонтална подвижна лента го понесе бързо напред. Едва тогава се сети да запали атомната си лампа, поставена отпред на шлема. Коридорът, по който се движеше, приличаше на минна галерия. И този път Гутрие беше казал истината, макар че никой не даваше ухо на неговото дърдорене на пропаднал космонавт, скитащ из вертепите в покрайнините на Галактиката. Само лудият Дав му повярва. Но как да не повярва на бръщолевенето на стареца, изтръгнало се между две кани със згромб, щом то за Дав значеше основна брънка от веригата, която свързва съмнителното съдържание на басните със съвременната действителност. Само някогашният Шлиман се осмелил да търси легендарната Троя, като се повел по разказите на древния Омир. Но Омир, който и да е бил той, е оставил необикновено произведение и самото то е доказателство за гениалност. Докато Гутрие беше за случайните си слушатели само пиян самохвалко. Дори и Дав не му вярваше изцяло. И все пак…
	Въпреки че се бе приготвил за нещо необикновено, истински се изненада, когато след около час пътуване ескалаторът го стовари в огромно като панорама помещение. Тъй като повечето от създанията, които видя, не бяха антропоморфни, Дав би взел мястото за музей по космобиология, ако мизансценът не създаваше впечатление за архаична чакалня на аерогара.
	Забеляза поведението на главоногото, пленено преди него: олюляваше се, сякаш зашеметено от това зрелище.
	Стотици погледи се обърнаха мълком към двамата новодошли.
	Дав огледа тълпата от толкова разновидни създания. Сред групите от паякообразни животни, прилични на насекоми или кълбовидни, с радост забеляза няколко същества, които приличаха на човека. После зърна нещо, което внезапно учести ударите на сърцето му: край стените бяха поставени… многобройни маси за шахмат!


	В този миг Дав Богар беше много близко до това, което за него можеше да бъде щастие. Целият му живот се съсредоточи върху една мисъл, стигнала сега до кулминационната точка.
	Дав се бе родил в Космоса и скоро след това остана без майка, която беше заместена с любов и строгост от баща му Грегори Богар. Момчето прояви преждевременно влечение към забавната математика. Докато гледаше как другите играят, той научи правилата на шаха, а на четиригодишна възраст започна сам да играе и веднага победи всичките си противници от „Сперанца“, както се наричаше техният космически кораб. Талантът му беше толкова очевиден, че по неписаните закони на космическите пътувания Дав изведнъж стана най-ценното благо за обикновените експедиции, които имаха за задача да превозят няколкостотин жители на Земята до Струве, удобна планета от съзвездието Касиопея.
	Първото спиране при пътуването стана в Хендерсън на планетата Проксима от съзвездието Кентавър. Уулф Муни, командирът на кораба, воден от мисълта за възможна печалба, но и от скрито желание невръстният победител да си намери майстора, извести, че под негова юрисдикция се намира едно дете-чудо. Със съгласието на Грегори Богар Дав щеше да играе — до победа или симултанно — със състезатели от планетата-домакин. От панаирджийско зрелище състезанието много скоро се превърна в необикновено събитие. Изключителният талант на Дав се изяви само след няколко дни. Вестта се разпространи светкавично. Получиха покани от всички континенти, но Грегори Богар беше обещал на свой приятел от детинство да се пресели на Струве, която се намираше на осемнадесет светлинни години от Земята, и понеже, както казват поетите, беше непоклатим, както Полярната звезда, отказа да се засели в Хендерсън, при все че му направиха много примамливи предложения.
	Така че тези, които искаха да играят с малкия шахматист, имаха на разположение само осем дни, времето до заминаването на космическия кораб. Детето едва бе навършило пет години и не му разрешаваха повече от две партии на ден. Поради тези условия бе направен решителен подбор сред възможните му противници. В предпоследния ден от престоя им в хотела на космодрума дойде самият Адлен Варалаунис, шампионът на Хендерсън. Самото му посещение беше вече награда. Това бе най-дългата партия от необикновеното състезание, макар че когато Грегори Богар даде съгласието си, заяви: „Но да не продължи много… Утре тръгваме на път.“
	Борбата продължи повече от четири часа и завърши с реми. Варалаунис пожела да разговаря с Дав насаме.
	— Ти игра превъзходно — каза му шампионът.
	— И ти игра много хубаво — отговори момчето. — Досега никой не е успял да изтръгне от мене реми.
	— На мене ми се е случвало, а понякога дори съм губил. Но сега, при все че исках да спечеля, не бях в състояние. Може би ме разколеба това, че си толкова малък, но може истината да е друга… Поставях ти клопки, постоянно усложнявах играта, обаче ти винаги намираше най-доброто решение, сиреч най-простия и най-ефикасния ход. Понякога ми се струваше, че имам пред себе си шахматна машина…
	— Не можах да спечеля партията с тебе — с учудване промълви момчето.
	— Не забравяй, че от двадесет и една години съм шампион на една планета — сякаш се извиняваше Адлен Варалаунис. — Имам много богат опит, но не успях да те победя. Безспорно със своя ум на шахматист ме превъзхождаш. Нещо повече: не вярвам да е имало на света много хора с ум като твоя. Може би само Морфи от планетата Земя… Но макар че печелел почти всички срещи, случвало му се и да загуби по някоя игра и в същност той умрял луд. Или пък Ким Керим от Муре…
	— А той как е умрял?
	— Не се знае. Легендата твърди, че желаел да намери противник, който да го победи. И понеже продължавал да бъде непобедим, построил огромна машина, на която предал всичко, каквото знаел за шаха. Но и тя не била в състояние да го бие. И един ден Ким Керим изчезнал. Може да се е самоубил, уморен от тази триумфираща самота.
	— Какво значи „триумфираща“? — попита Дав и ненадейно шампионът се сети, че пред него стои петгодишно дете.
	След като заминаха от Хендерсън, Грегори Богар взе странно, неповторимо решение, което щеше да поощри другите способности на Дав, но криеше и отрицателни последици: позволяваше на момчето да играе на шахматната дъска само след завършването на учебната година (а броят на срещите зависеше от успеха му в училище). Самата шахматна игра се превръщаше в награда. Вероятно знамето на любителския шахмат никога не се е развявало толкова гордо.
	И докато мнозинството от ТМИ-исти* и психопедагози, а да не говорим за заклетите шахматисти яростно критикуваха решението на Грегори Богар, Дав, който беше послушно дете (макар и дързък като баща си), скромно и съзерцателно (макар че сред възрастни хора не губеше самообладание), прилежен в учението (макар че се увличаше и от спорта), сметна „шаха-награда“ за не по-малко законен от другите решения, на които се подчиняваше от време на време. Защото за Дав волята на баща му беше закон. Впрочем той искрено му се възхищаваше: Грегори също имаше феноменална памет (като преводач на кораба всички го уважаваха за няколкото десетки езици на Галактиката, които владееше); обаче не е изключено възхищението на Дав да остане ненакърнено и благодарение на това, че баща му никога не беше побеждаван на шах, защото се бе отказал да играе, смятайки шахмата за хазартна игра поради неизброимите й варианти.
	[* ТМИ-ист, специалист по техниката на машинната информация, потомък на някогашните радио– и телевизионни журналисти. Б.а.]
	Три години момчето удържа на обещанието си. Учеше добре и не сядаше пред шахматната дъска преди края на учебния курс. Но неговият ум стана основна звездна тема. Много преди всеки полет на борда пристигаха покани и предизвикателства. Когато кратката ваканция съвпадаше с престоите, на Дав му беше позволено да участвува в „малките шампионати“, както ги наричаше той шеговито. Удоволствието продължаваше да бъде безплатно, защото Грегори Богар отказваше да приеме всякаква награда. („Циркаджия ли искаш да станеш?“ — заплашваше той Дав.) Но не се отказваше капитанът на кораба, който скрито „уреждаше“ периодичните мачове, беше натрупал богатство и съжаляваше горчиво, че полетът им продължава само десет години.
	През това време влечението на момчето към шаха не намаля. Понеже нямаше истински партньор, започна да играе сам най-невероятни партии. За голямо свое разочарование разбра, че не е в състояние да се победи: неизменно стигаше до реми. Носеше се слух, че все пак някой го бил: едно момиченце, по-малко от него; Умна беше сираче, което командирът на кораба беше взел да отгледа и което му помагаше в домакинството. Но за тези невероятни поражения нищо положително не можеше да се каже, защото нито едно от тях не е останало записано.
	Един ден (по това време Дав беше навършил единадесет години) той погази дадената дума. При един престой, по време на който „малките мачове“ бяха забранени, защото изпитите не бяха свършили, Умна дойде при него и му каза, че Уулф Муни го чака в каютата си. Когато Дав влезе, завари капитана да разговаря с някакъв възрастен мъж, изтегнат във фотьойла; имаше умни очи и както се стори на детето, беше много елегантно облечен.
	— Дав — авторитетно рече капитанът, — ще изиграеш една партия шах…
	— Знаете, че баща ми не ми позволява, освен…
	— Нищо няма да му кажем на Грегори — засмя се Муни. — Това е известният Мер Хлавон, един от ръководителите на тази планета. Освен това е шампион по шахмат. От няколко години чака пристигането на нашия кораб. Искаше да се запознае с тебе и ето ще ти направи честта да играе с тебе…
	— Не мога да погазя волята на баща си — твърдо рече Дав.
	— Да поговорим с него — намеси се гостът. — Ще ми достави голямо удоволствие да те видя как играеш… Впрочем ще ти подаря тази книга — продължи Хлавон, като подчерта умишлено бъдещото време.
	Дав пое дебелата и тежка книга, печатана през 2193 година в Ню Делхи. „История на шахмата от древния му произход до легендарното изчезване на Ким Керим“ — прочете той и сякаш електрически ток мина през него.
	После забеляза подзаглавието: „Игра, предложена от Земята на Галактиката“.
	— Не мога — изстена детето. — А с баща ми напразно бихте говорили. Той е непоклатим човек.
	— И ти ли си като него? — усмихнато попита посетителят.
	— Обещал съм да не сядам с никого на шахматната маса, преди да свършат изпитите — прошепна Дав, сякаш му съобщаваше някаква тайна или търсеше думите си. Той притискаше до гърди огромната книга като съкровище. Внезапно усети увереност, че няма да върне книгата, и това сложно чувство (в което мисълта за виновност се утаяваше на дъното, а над нея оставаше като трепет силният еликсир на мъжествеността) му достави странно удоволствие. Вероятно тогава Дав за първи път осъзна страстта си към шаха (а не само умствените си способности).
	— И запомни — рече Хлавон, — че ще ти подаря книгата независимо от това, дали ще спечелиш или не.
	Беше ясно!
	Изведнъж Муни заговори с другия мъж на езика, използван от жителите на Вега, защото беше убеден, че момчето няма да разбере. Дав обаче разбра.
	— А нашият договор? Пак независимо ли?…
	— Не — решително го прекъсна Хлавон. — Договорът остава такъв, какъвто го подписахме: само ако хлапето победи, ще получиш патрона с елемент 114; иначе просто ще те обезщетя за безпокойствието. Както и да е, единственият печелещ ще си ти.
	— И той — изръмжа Муни, — нали ще му дадеш книгата. Но и ти ще имаш келепир, защото ми бяха предложени и по-големи възнаграждения.
	— Възможно е — студено отвърна Хлавон, — но не и от нашата планета. — После се обърна към Дав: — Е, момче, какво смяташ?
	— Виждам само един начин — отговори Дав спокойно, макар че беше развълнуван.
	— Значи, си намерил решение! — отбеляза развеселен посетителят.
	— Какво ти казах! — възкликна Муни на същия конспиративен език.
	— Ако не гледам шахматната дъска, все едно че играя сам. — Безспорно Дав каза една истина, но в същото време той не беше напълно убеден, че като играе сам независимо с кой цвят, не е невъзможно да загуби.
	— Майсторски измислено! — съгласи се Хлавон. — Досега играл ли си така?
	— Никога с друг играч.
	— Аз със сто и седем души едновременно. Това се нарича: блинд-сеанс.
	— Със сто и седем?! — промълви Дав, развълнуван не защото това му се струваше невъзможно, а защото никога не беше се сетил да го направи. Все едно че беше открил нова великолепна игра.
	— Следователно ще се състезаваме без шахматна дъска и все едно че ще сме сами…
	— Ще бъдем две триумфиращи самоти — добави развеселено момчето, спомнило си думите на Адлен Варалаунис.
	— Това променя положението — намеси се Муни на същия език, който смяташе, че е непознат на момчето. — В договора не е предвидено хлапето да играе без шахматна дъска. Ако завършите с реми, ще ми дадеш патрона.
	— Не бъди алчен — отвърна му Хлавон. — Договорът остава така, както сме го съставили. Начинът, по който ще играем, няма никакво значение. Даже момчето каза, че това е единствената възможност да не разбере баща му.
	— Не е честно! Момчето е в неизгодно положение.
	— И аз ще играя така.
	— Но ти си шампион в блинда…
	— Да. Обаче никога не съм се хвалил, че не съм бил победен от никого.
	— Не, ако не промениш договора, няма да играете. — После капитанът се обърна към Дав: — Отказах се от намерението си, хлапако, ще я отложим за друг път.
	В този миг погледите на Мер Хлавон и на Дав съзаклятнически се насочиха към книгата.
	— Аз не съм се отказал — натърти момчето.
	— Искаш ли да повикам баща ти?
	— Няма да го повикаш — с пламнали очи промълви Дав.
	Може би именно защото му беше забранено да играе, когато иска, от известно време Дав си беше създал навика да се отнася към всички житейски проблеми като към шахматна партия. И макар че жизненият му опит беше ограничен като за възрастта му, неговото решение не само теоретически беше най-доброто, но щеше да се окаже и най-непримиримото. Обаче Дав още не знаеше колко по-сложни са подбудите на човешката душа в сравнение с шахматните ходове.
	Капитанът му позволи да играе. Иначе щеше да загуби цялата сделка. Това беше първото нещо, което Дав предвиди.
	За изненада на противника си, който великодушно избра черните фигури, Дав твърде лесно постигна реми. Книгата беше негова. Значи, втората точка беше спазена.
	Както беше предупредил капитанът, Хлавон отказа да му даде скъпоценния патрон. Оттук започнаха усложненията. Докато излизаше от каютата, Дав чу как двамата мъже се карат и се заплашват.
	При тръгването си посетителят зърна момчето, което го чакаше.
	— Ще му дадеш ли патрона? — попита Дав.
	— Не — засмя се Хлавон, който разбра, че напразно са се опитали преди малко да скрият тайната на договора. После промени темата: — Хареса ми как поддържаше атаката против сицилианската…
	— Против какво? — учудено попита Дав.
	— Не знаеш ли какво значи сицилианска партия?
	— Не.
	— Нито царски гамбит?
	— Не.
	— Хм! — усмихна се под мустак шампионът. — Трябваше да очаквам такова нещо.
	— Какво е трябвало да очакваш?
	— Нищо. Като разлистиш тази книга, ще научиш всичко, което не знаеш или по-скоро което знаеш. А сега ми кажи: нарочно ли се стремеше към равна игра.
	— Да. Стори ми се, че по този начин ще ти се отблагодаря за подаръка…
	— И таз добра! Но можеше да загубиш…
	— Напротив. Ако при двадесет и осмия ход те бях притиснал, щях да спечеля. Но си признавам, че се изплаших…
	— Изпитал си страх! — радостно викна другият.
	— Изплаших се да не ти се отблагодаря прекалено много. Това значеше да загубиш патрона…
	Мер Хлавон обгърна момчето с дълбок поглед, в който се преплитаха удивление, гняв и донякъде нежност.
	— Ей, хлапе! — измърмори той.
	— Вярно е — засмя се Дав. — Наистина се изплаших.
	— Едва сега разбрах. При двадесет и деветия ход, след като ти се подвоуми, преминах към атака. Всеки друг щеше да загуби.
	— И ти ли щеше да загубиш, ако беше на моето място?
	— Мисля, че да. Обаче ти игра толкова точно, просто и силно, че краят ми се стори вихрушка, която ни отнесе към реми. Ето защо заслужаваш книгата, ако все още имаш нужда от нея. Във всеки случай, ако някога съм ти необходим, знай, че на тази планета имаш един приятел — с тържествен глас заяви Мер Хлавон.

>
	Уулф Муни не беше по-лош от много други капитани, наети на работа от Галактическата федерация. Отлично познаваше професията си и изглеждаше доволен, че пътува само между две кътчета на Вселената повече или по-малко завладени от човека. Хората от центъра приемаха това като достатъчно доказателство за себеотрицание: не им беше лесно да намерят необходимите способни капитани, които са съгласни да прекарат половината от живота си в две-три междугалактически пътешествия. Въпреки това и Муни, както и други командири на космически кораби, изпълняваше дълга си не от преданост, а защото скитническият живот според него му даваше свобода, немислима за простосмъртните, които не мърдаха от планетите си. Той беше лишен от способностите и характера на изследователите на нови светове, но нямаше и твърдостта „да скъса с цивилизацията“. Пътуването в Космоса се надзираваше от въздушната полиция, така че и пиратството изискваше определени психически и професионални качества. И понеже знаеше, че не е надарен с такива способности и че няма изгледи да стане „корсар“ от първа величина, с примирение прие радостите от предимствата, с които се ползва всеки командир на дълги полети. Ако не допуснеше нарушение, поради което да бъде уволнен при следващото кацане, никой не се интересуваше от тъмните сделки, извършвани в пространството. Обикновено незаконните печалби на Муни идваха от контрабандата. (Впрочем злите езици нарочно изопачаваха името му, наричаха го Мъни*…)
	[* Money (англ.) — пари. Б.пр.]
	За него появяването на Дав значеше „изясняване на хоризонта“. И понеже играеше ролята на менажер, му се струваше, че е истински носител на култура, при все че подбудите му бяха долни, както ще се види много ясно по-нататък. В неговите очи на човек с неограничена власт неподчинението на момчето беше равно на бунт и несъмнено трябваше да бъде наказано. Трудната страна на въпроса се състоеше в това, че още имаше нужда от Дав. С вродената си хитрост обаче беше доловил, че момчето изпитва страст към шаха, така че сделките ще продължават…
	На следващия ден капитанът разказа усмихнато на Грегори Богар, че за да постави на изпитание душевната устойчивост на Дав, му предложил да изиграе една шахматна партия, а момчето, което в началото се двоумяло, на края паднало в клопката.
	Грегори, който от известно време не беше добре със здравето, изглеждаше повече съкрушен, отколкото ядосан.
	Дав изслуша вцепенен упреците му. Значи, все пак са го издали. Но по-важно бе Грегори Богар да не научи за съмнителните сделки на капитана.
	— Тате — продума на края момчето — трябва да ти кажа, че не беше партия като другите: между нас нямаше шахматна дъска.
	— Ти ме плашиш! — възкликна Грегори Богар. — До такава степен ли те е покварила тази игра?!
	При все че сърцето му се свиваше, като гледаше изпитото лице на Грегори, Дав не успя да сдържи усмивката си:
	— Вярвай ми, за мене това беше като математическа задача. Все едно че не съм играл. — За да разсече гордиевия възел, той добави: — Виж какво ми подари Мер Хлавон!
	И му показа книгата.
	— Започнал си да продаваш този свой окаян талант! — изстена Грегори, а неговото възмущение зарадва Дав: значи, беше прав, капитанът искаше да го накаже, но и през ум не му е минало да си признае сделките.
	— Онзи човек ми даде книгата независимо от това, дали ще загубя или спечеля. Така че не може да става дума за продажба. Той искаше само да види как мисля. Затова се отказах от шахматната дъска: исках да изпробвам ума си. Но ако смяташ, че съм сгрешил, моля те, прости ми. За последен път играх, преди да са свършили изпитите.
	Баща му го погледна с тъга, но и с нежност, каквато много рядко проявяваше:
	— За твоето щастие и бъдеще мисля, Дав, макар че понякога може да ти се е струвало, че се държа твърде строго. Нали виждаш? Болен съм… Кой знае какво може да се случи. Но доколкото ми позволяват силите, ще се боря да станеш истински човек.
	— Тате — продължи Дав — знам, че ми желаеш доброто и ще направя всичко възможно, за да се гордееш с мене. Дори и не подозираш колко лесно мога да уча! Изслушай ме и моля те да не се натъжаваш. Ти веднъж ми каза, че шахматът е хазартна игра. Може и да си прав. В тази книга пише, че не е възможно да се изчисли общият брой на шахматните партии, но се посочва, че той е по-малък от 10 на 107.5 степен. Фантастично число! Човешкият ум е безсилен да го обхване. Но все пак си помисли: аз никога не съм губил партия! Това нещо не може да се случи с нито една хазартна игра. Тук има някаква загадка и колкото много те обичам, толкова силно желая да я отгатна. Не ме спирай, нека го сторя!
	— Дори да е така, няма да разбулиш загадката, като играеш. Решенията винаги се намират много по-дълбоко. Съжалявам, детето ми, но няма да избегнеш учението — добави Грегори с бледа усмивка.
	— Тате — викна сияещ Дав, — обещавам ти, че няма да играя шах дори след изпитите.
	Трогнат, Грегори прегърна сина си. Дори и не подозираше, че в ума на момчето се мярна демоничният ход, с който слисваше противниците си: защита, която в същото време беше заразяваща атака. Като не играе повече, ще изпълни обещанието си и ще накаже подлия капитан!
	Дав с болка забеляза, че здравето на Грегори Богар все повече се влошава. Той сякаш искаше да победи злото с душевните си качества, затова се стараеше с всички сили да облекчи страданията на баща си, като непрекъснато му създаваше поводи за радост. Паметта, умът и усилията помогнаха на Дав да завърши блестящо училището. Всичките учители хвалеха трудолюбието и ума му, но най-много го ценеше главният навигатор:
	— Имаш страшен син — рече той веднъж на Грегори. — В него виждам най-добрия си помощник, макар че е на четиринадесет години, а след това ще може и да ме замести…
	— Щастлив съм от това, което ми каза — отговори старият Богар, — но не вярвам, че синът ми ще тръгне по този път. Целта ни е да се заселим на Струве, където ни очаква приятелят ми, който ни покани.
	Дав също знаеше желанието на баща си, но мисълта, че полетът им някога ще свърши, не му доставяше удоволствие, макар и да не го казваше. За него истинският живот беше звездният. Къде другаде освен в обширното пространство можеш да изпиташ възторженото чувство, че звездите се отдръпват встрани от стремителния ти път? Истина е, че градовете на планетите значеха и „малки мачове“, които бяха толкова забавни, но решението да не играе повече разпиляваше и тази магия.
	Обаче решението на Дав да не играе с живи хора не значеше, че не може да играе сам или с големите майстори в миналото. В това отношение подарената от Мер Хлавон книга беше неизчерпаема мина. След като я прочете на един дъх, той си преписа няколко десетки изключителни партии и започна да ги преиграва по оригинален начин. Неизменно избираше победения цвят и търсеше най-последните ходове, от които би могъл да промени съдбата на битката. В партиите, завършили наравно, играеше ту с белите, ту с черните фигури и откриваше победните ходове, най-близки до финала. Като прилагаше този метод, на Дав му се струваше, че пред него седят великаните, разтърсили нявга арената на шахмата. Някои от знаменитите игри, завършили наравно (на Щайниц с Ласкер, на Калабланка с Алехин, на Спаски с Фишер или игрите на Ким Керим с неговия шахматен робот), наистина го караха да мечтае, но изобщо силата на древните колоси не му се виждаше чак толкова голяма.
	Ала най-странно му се струваше това, че серии от партии и техни варианти носеха имена, според него лишени от всякакво значение. Все пак можеше да разбере това, че някои начални ходове или гамбити напомняха за майсторите от древността, създали тези конфигурации, макар и той да ги е използвал безброй пъти, без да им знае имената. Но една партия да се нарича испанска, староиндийска или сицилианска направо му се струваше безсмислено! В ума на Дав дори не съществуваха варианти в общоприетия смисъл. В същност това беше най-ужасното откритие, което направи, докато четеше книгата, подарена му от Мер Хлавон. Древните играчи са унищожавали шахмата, защото са го раздробявали на секвенции, несвързани помежду си, или ги присъединявали една към друга съвсем случайно и произволно. Може би само някои от необикновените играчи като Морфи, Алехин или Аруариа са виждали върху дъската с 64 квадрата нещо друго извън подреждането на мрачни и строги структури. За Дав всеки ход на шахматната дъска се свързваше с някакъв цвят.
	Започналите партии, в които преобладаваха бързи атаки на двата фронта, пораждаха представата за празно пространство, набраздено от редуващи се светкавици в червено и оранжево. По-бавните, но по-сурови удари на комбинативните ходове, обградени от напредването на пешките, му напомняха бойно поле, около което се извиваха жълт и зелен цвят, пресечени кога от светли, кога от тъмни линии. Картината на битката можеше след това да му внуши синя звезда с тъмни или ярки лъчи според това дали маневрите бяха по-скрити или по-явни, а може и лилава или тъмновиолетова звезда, показваща с дългите си и тъмни лъчи върховна схватка, която се колебае между крайна блокада и фатална експлозия.
	Без да знае, Дав беше съзрял в криволиците на шах мата съответните цветове, които друг един необикновен младеж бе открил в звуците преди векове. Вероятно той никога не бе чувал за Рембо, чиито сонети сякаш затварят в себе си цяла космогония, но за Дав от безбройните образци на царската игра извираха неизчерпаеми музикални сияния.
	Обаче усещането на звуците се роди по-късно благодарение на Умна. Двете деца израснаха заедно и силната привързаност между тях растеше непрекъснато. Фактът, че нямаха майки, спомогна за укрепване на приятелството им, а вероятно и строгостта, с която възпитаваха децата си Грегори Богар и Уулф Муни. (Наистина при все че беше втори баща и караше Умна да върши много домакинска работа, Муни не я обичаше по-малко, отколкото Грегори сина си.) Несъмнено нито едно от децата не би могло да си представи живота без другото.
	Странно беше, че Умна — както и Грегори Богар — не обичаше шахмата. Тя твърдеше, че за нея по-жива игра представляват музиката и цветята. Момчето беше изненадано и до известна степен се натъжи от тази неприязън, проявена от хората, на които държеше най-много. Но въпреки че се подчини на желанието на Грегори Богар, макар и привидно, към Умна имаше обратното отношение: по време на ваканциите непрекъснато й досаждаше с шахматната дъска. И момиченцето приемаше да играе с него, при все че истинско удоволствие й доставяше не шахматът, а необузданата страст на момчето, шегите и майсторството, които беше в състояние да покаже върху сцената с фигури. Дав играеше шахмат с Умна така, както лъвът нежно се боричка с лъвчето си. И понеже тя беше схватлива, успя да запомни много „тайни“, благодарение на които често успяваше да бие възрастни играчи от „Сперанца“. Все пак шахматът не й харесваше и не пропускаше случай да го каже на Дав. Неговото упорство да застави Умна Да види красотата, както я беше открил той, в същност беше абсурдно. Но Дав не го осъзнаваше и при съпротива от страна на момичето продължаваше да постъпва абсурдно: позволяваше й да печели, дори нещо повече — тласкаше я натам.
	Ламб, главният навигатор, даже го дразнеше:
	— Мене никога не си ме оставил да спечеля, макар че аз те научих да играеш, а на Умна й позволяваш.
	— Откъде знаеш? — почти изплашено попита момчето.
	— Тя самата ми каза, след като ме победи — шеговито отговори Ламб и многозначително повдигна дебелите си вежди. — Похвали се, че може да победи всеки, дори и тебе, когато пожелае.
	Дав се изчерви до върха на ушите, но не защото накърниха славата му на непобедим, а защото Умна бе издала тайната, която той считаше само тяхна.
	— С нея е друго — неясно измънка той. — Тя е момиченце.
	— Момиченце, момиченце — промълви навигаторът, — но успя да ме победи.
	— Не умееш да играеш, затова те бие.
	— Тогава и ти не умееш.
	— Не може да се каже, нито че ме е победила, нито че съм се оставил да ме победи.
	— А какво може да се каже, моля?
	— То не беше шахмат. Беше нещо като игра на игра…
	— Игра на игра ли?! — рече Ламб и се засмя с глас. Всъщност чрез чистото удоволствие Дав беше преоткрил обратния мат.


	През онези героични времена, когато едва се създаваха несигурните нишки на междузвездните полети, всяко пътуване, което изискваше най-малко няколко години (въпреки светлинната енергия, използвана от мнозинството космически кораби, свръхсветлинните скорости още се срещаха рядко), съдържаше и известен риск. Ако някои от опасностите бяха природни (например метеоритите, едно рядко премеждие, но вероятността да се случи нараства с пропътуваното разстояние), то други се пораждаха от отрицателните последици на техническия прогрес или от контакта на светове, често пъти съвършено различни. Космическото пиратство не беше премахнато въпреки отчаяните усилия на звездната полиция и решенията на Галактическата федерация за осигуряване безопасността на полетите.
	При последното кацане, преди да пристигнат на Струве, на Муни му съобщиха, че в тази зона е забелязана космическа фрегата, която нападнала и отвлякла няколко космически кораба. Посъветваха го да изчака, докато полицейската флотилия залови бандитите, обаче командирът на „Сперанца“ продължи пътуването си, защото сметна, че вероятността да се срещне с разбойниците е много малка.
	До края на полета оставаха само осем месеца. Дав беше навършил седемнадесет години, а Грегори Богар, когото болестта прикова на легло, се успокояваше с факта, че сега синът му беше помощник-навигатор. Разбира се, той би предпочел друга професия, по-малко свързана с Космоса, но се утешаваше с това, че Дав, благодарение на придобитите познания, все ще може да постъпи в някакъв институт на Струве. А момчето, усещайки, че наближава смъртта на баща му, не искаше в нищо да го разочарова.
	И ето че стана нещо, което щеше да постави на дневен ред шахматните способности на младия Богар, но по съвсем неочакван начин. Това, което Муни смяташе за невероятно, все пак се случи, разбойниците препречиха пътя им и ги предупредиха да се предадат. Борбата не продължи дълго, но завърши гибелно за космическия кораб на Муни. „Гепард“, фрегатата-пират, имаше не само по-силно оръжие, но и по-напреднала техника в областта на навигацията.
	Разбойниците завладяха „Сперанца“. Шефът им, един великан, който, изглежда, нямаше повече от четиридесет години, заповяда членовете на екипажа и пътниците да бъдат затворени в петте големи зали на пленения космически кораб. Посети ги подред, представи се като държавен глава: Ларн Трети, и ги увери, че ще останат живи, но ще ги изпратят на пиратския планетоид, който се нуждаел от работна ръка.
	— Съжалявам — добави той, — че съдбата ви изпречи на пътя на „Гепард“. Но това в края на краищата няма никакво значение. Ще се убедите, че животът ви сред нас няма да е толкова труден. Знам, че с вашия манталитет на „планетни влечуги“* няма да свикнете лесно с мисълта, че сте се откъснали от така наречения цивилизован свят. Но не забравяйте, че много империи са се родили благодарение на пиратите.
	[* Словосъчетанието, с което били наричани обикновените жители на планетите, преди да се въведе индивидуалният свръхсветлинен полет. Б.а.]
	Ларн Трети имаше умно лице, което съвсем не бе страшно, но нещастните хора го гледаха ужасени.
	— Както виждате — рече той в заключение, — нашите намерения, колкото и да е странно, не са кръвожадни. Въпреки това по-голямата част от моите момчета са безмилостни, това го изисква трудната професия, която упражняваме. За ваше добро ви събрах, тук и ви съветвам да не се опитвате да бягате.
	Докато слушаха Ларн, всички бяха убедени, че са затворени в залите, за да могат „безмилостните“ спокойно да ограбват каютите. Но какво можеха да сторят?
	Докато техниците отстраняваха повредите, причинени на „Сперанца“ от артилерията на „Гепард“, други пирати се занимаваха с описване на имуществото, намерено на завзетия космически кораб. Същевременно се правеха списъци на пленниците (откъде идват, пол, езици, които говорят, степен на обучение, професия, какви връзки поддържат с хора от планетите).
	Нито Грегори Богар, нито Дав споменаха нещо за играта на шах. Обаче стана известно, че Ларн Трети е научил за таланта на помощник-навигатора. Някои приписваха това издайничество на самия Муни, а развитието на събитията потвърди предположението.
	Един ден Дав беше повикан в кабинета на Ларн.
	— Чух, че от около четиринадесет светлинни години никой не е успял да те победи в шахмата — усмихнато рече великанът. — Надявам се, че ще приемеш да изиграеш и с нас няколко партии…
	— Бих приел — отговори младият Богар, — но съм обещал на баща си, че няма да играя повече…
	— Виждам, че баща ти е още жив — каза Лаон и погледна списъка върху масата. — Макар че е тежко болен… Щом си му обещал, пак от него би могъл да получиш разрешение…
	Думите на пирата не бяха изречени враждебно, но те можеха да бъдат заплаха.
	— Ще ми позволиш ли да говоря с баща си? — предпазливо попита Дав.
	— Естествено — съгласи се Ларн. — Всъщност си помислих, че на тебе ще ти е по-трудно, и затова помолих капитан Муни да разговаря с Грегори Богар.
	— И ако баща ми не се съгласи? — попита Дав, доловил нова хитрост на Муни.
	— Ще съжалявам и толкова. Нищо няма да ви се случи като последица от моя гняв. — Но като видя недоверчивия поглед на момчето, продължи: — Никой не може да бъде заставен да направи нещо против волята си. Защо мълчиш? — попита шефът на пиратите и зъбите му блеснаха в широка усмивка. След това, което се случи, моята добронамереност ти се струва съмнителна, нали? Отговори ми, не се страхувай!
	— Да — призна Дав.
	— Радвам се, че си искрен. И аз ще бъда. Това, че ви нападнахме, е наказуемо според някои закони; все пак ние сме убедени, че сме постъпили така, както изискват интересите на нашата планета. Но ако сме причинили зло на един безпомощен болен човек, бихме се чувствували виновни дори според нашите схващания.
	Дав продължаваше да мълчи, а Ларн, комуто не се удаваше често случай да откровеничи, внезапно се плъзна по този наклон:
	— От цивилизацията, с която сме скъсали всякакви връзки, ние запазихме само това, което ни върши работа — техниката, музиката и, за твоя радост, шахмата. Можех да го забраня, но сметнах, че той помага за изострянето на ума. На борда на „Гепард“ няма човек, който да не играе шах.
	— Къде се намира вашата планета? — без всякаква връзка попита Дав. Този път Ларн не отговори. — Не те питам за координатите, а само за приблизителното разстояние оттук…
	— Какво те засяга това! — доста рязко отвърна главатарят на пиратите.
	— Никак не ме засяга, но се питах колко години трябва да живеете далече от вашата планета! Изгодна ли е тази саможертва?
	Ларн се засмя:
	— Саможертвата не е чак толкова голяма и не поради тази причина. Докато не станеш наш човек, няма да научиш къде се намира бърлогата ни. Все пак мога да ти кажа, че не е много близко…
	— Следователно „Гепард“ е свръхсветлинен космически кораб.
	— Позна. — Ларн стана от стола и каза в заключение: — Е, добре, младежо, съветвам те да помислиш върху предложението ми. От това само ще спечелиш. Ако приемеш да играеш с нас, ще осигурим на баща ти специално лечение. На борда на „Гепард“ има няколко изключителни лекари… Иди и поговори с Грегори Богар.
	Дав сподели с баща си своите съмнения за Муни, но разговорът му с него беше не по-малко изненадващ: старецът вече знаеше за предложението на пиратите и се съгласи.
	Неприятно изненадан, Дав долови, че зад неочакваното съгласие на Грегори Богар се крие нещо извънредно сериозно: несъмнено някаква „комбинация“ на капитана. Но каква? Все пак той не разпита болния именно заради обещанието, дадено от Ларн. Не му оставаше нищо друго, освен да се подчини на съдбата.
	Първата партия се игра в огромната зала за събрания на борда на „Гепард“. Стотици зрители се настаниха в креслата на амфитеатъра. Седнал насред залата, Дав трябваше да играе с най-добрия шахматист на пиратите: един мъж, с не много приятно лице. Съдия щеше да бъде самият Ларн Трети. Образите на състезателите бяха възпроизведени триизмерно и десетократно, така че всички присъствуващи можеха да ги виждат добре.
	Преди да започне борбата, Дав се приближи до Ларн:
	— Каза ми какво ще се случи, ако приема да играя. Но какво ще стане, ако загубя?
	— Ще се радваме, че сме победили, обаче аз се надявам, че ти поне в началото ще спечелиш, за да бъде зрелището по-вълнуващо.
	След първите ходове Дав разбра, че противникът му, макар и да играеше добре, беше несравнимо по-малко опасен от Варалаунис или Хлавон. Можеше да му отстъпи поне един топ в аванс, но навярно пиратът не би приел такъв подарък, щеше да го сметне за унижение. Поради това за разлика от противника си, който дръзко нападаше още с откриването на играта, Дав местеше внимателно, за да проучи тактиката му, и реши да му отстъпи топа към средата на спектакъла.
	При все че не беше играл няколко години, остротата и силата му в пресмятането, както сам забеляза, не бяха намалели. Напротив, шахматната дъска пред него му достави неизказана наслада, която не можеше да бъде унищожена дори от мисълта, че и той самият е една пионка в друга игра, в една странна игра, ръководена от Муни.
	Освен удоволствието от двубоя с истински партньор навярно за първи път Дав усети и радостта от театралното майсторство. Дотогава било затуй, че играеше със слаби шахматисти, с които приключваше лесно и бързо, или че се състезаваше сериозно с истински шампиони бе прибягвал към клопките и лабиринтите само в краен случай. Ала сега беше заставен да протака играта с един посредствен играч и беше принуден да измисля серия ходове, чрез които неравната битка да изглежда истински напрегната.
	Агресивността на пирата приличаше на фойерверк, но все пак успя да разгорещи присъстващите. Дав му позволи да полудува и неусетно засили натиска на играта си. Последва каскада от пожертвувани фигури, които бяха посрещнати от по-голямата част от присъстващите като решаващи за успеха на разбойника и съпроводени със залпове от поздравления. И точно във връхната точка на ентусиазма Дав пристъпи към бързо и ненадейно нападение, и противникът се оказа победен.
	За миг залата онемя. Пиратът гледаше втренчено царя си, стигнал до мат, сякаш присъстваше на фокуснически трикове. После замахна бурно с дясната си ръка и сграбчи Дав за рамото, а левия си юмрук стовари върху шахматната дъска, издавайки нечленоразделни звуци: толкова бе сигурен в победата си, че понесеният неуспех му се стори като кражба.
	Стотиците пирати започнаха да викат и да освиркват, но внезапно от високоговорителите се разнесе силният смях на Ларн.
	— Хареса ми! — викна той на Дав. — Игра като чистокръвен корсар.
	Най-после пиратите разбраха положението, започнаха да ръкопляскат и да свиркат за победителя, а в това време победеният се оттегляше смазан. Но Дав се зарадва повече на Умна, която се доближи до него и го прегърна. Той дори не бе забелязал кога неговата приятелка в игрите се беше превърнала в пленителна и дръзка девойка, като гамбита Маршал в испанска партия. Момчето се изчерви, пронизано от трепет и замаяно от чувство, което за пръв път усети.
	— Баща ми те моли да не се учудваш на нищо — прошепна момичето на ухото му. — Той ще предложи на Ларн да направиш сеанс с всички пирати. Дори да ти се стори лудост, ти приеми. Разбра ли?
	— Добре — съгласи се Дав и едва тогава забеляза, че Муни разговаря въодушевено със стопанина на „Гепард“.
	— Тишина! — викна Ларн Трети, застанал прав. — Чуйте какво иска този човек! Той твърди, че младият Богар може да играе едновременно с всички нас, без да бъде победен. Става дума за един сеанс срещу 278 противници… Но капитан Муни ни предлага една сделка. Слушайте и си кажете мнението! Ако Богар победи всички ни — казва той, — ще ни даде обезщетение, но иска да ги освободим заедно с космическия им кораб. Броят на игрите, завършили с реми, ще определи броя на хората, които ще останат в плен, а една единствена партия, загубена от Богар, ще се равнява на поражение в състезанието. Да приемем ли?
	В амфитеатъра се вдигна адски шум.
	Дав се обърна към креслото, в което седеше баща му, и го погледна въпросително. Лицето му беше помръкнало от страдание, но той все пак успя да се усмихне и да поклати утвърдително глава. За Дав това бе като удар с юмрук в стомаха. Но това усещане не беше причинено от бледото лице на Грегори Богар, нито от страх, че може да загуби партията срещу 278 души. Смая се от факта, че баща му се бе съгласил с подобна сделка.
	— Е, какво е мнението ви? — още веднъж попита Ларн, като видя, че хората му се колебаят. Бяха разбрали, че Дав играе изумително, и никак не бяха убедени, че техните обединени усилия биха могли да го надвият.
	— Забравих да уточня нещо много важно — взе думата Муни. — Дав Богар ще играе с вързани очи.
	Възглас на смайване изпълни залата. Пиратите не биха били пирати, ако бяха останали безразлични към този необичаен облог; сега бяха убедени, че ще спечелят: как би могъл умът на един човек да обхване толкова партии?
	— Приемаме — викнаха те в страшен хор.
	— Имаме ли достатъчно шахматни дъски? — попита Ларн.
	— Ще имаме, ако вземем и дъските от „Сперанца“.
	— Тогава наредете ги веднага. Играещите ще минат напред. Останалите да се изтеглят в дъното. Всички ли са тук?
	— Само Бохорго отсъствува…
	— Готвачът ли? Да дойде и той — заповяда Ларн.
	— А какво ще ядем след това — чу се нечий глас, вероятно на някой разтревожен лакомник.
	— Засега внимавайте да не ядете бой — авторитетно извика Ларн. — Да дойде и Бохорго!
	Приготовленията започнаха. На първите шестнадесет редици в амфитеатъра бяха разположени всички шахматни дъски, с които разполагаха.
	— Двадесет и трима от нас нямат върху какво да играят — оплака се някой.
	— Нищо — отвърна Ларн. — Двадесет и трима от вас ще наблюдават играта; ще съобщават ходовете и ще ги отразяват на калкулатора; те ще бъдат нещо като странични съдии, а аз ще ръководя оттук… А, ще трябва да уточним една много необходима подробност… — Той се обърна към Дав и го попита: — Според тебе колко време ще ти отнема всеки ход?
	— Ще се стремя да отговарям веднага, щом ми съобщят хода на противника.
	— Все пак ние сме много. Не можем да продължим борбата прекалено дълго. Три секунди стигат ли ти?
	— Само три секунди? — чу се някакъв глас. Беше гласът на Ламб, главния навигатор.
	Дав погледна към баща си. Отново го учуди бледата усмивка, която трепна върху лицето му. После потърси с поглед Муни: неговото лице изразяваше спокойна увереност, но зад тази привидност можеше да се долови странно напрежение.
	— Да, стигат ми — промълви Даз.
	— Много добре — продължи Ларн. — Следователно всеки от противниците на Богар ще разполага с петнадесет минути за мислене. Който не съобщи хода си на мига, когато му дойде времето — губи партията. Това важи и за Богар (пиратите се разсмяха.) — Първите десет победени измежду вас ще се откажат от отпуск за три светлинни години (Смеховете секнаха.)
	— А който постигне реми или победи? — заинтересува се някой.
	— Ще получи едногодишна отпуска, която ще прекара в Ласо на планетата Вега.
	— Ва банк! — изреваха неколцина, а в това време множество гласове запяха известната песен на лютивото питие згромб, която се смяташе едва ли не за химн на планетата с домовете за хазартни игри.
	Нахлузиха върху главата на Дав летателен шлем с покрита лицева част; само интерфонът го свързваше с хората около него. Понеже имаше право непрекъснато да играе с белите фигури, той си изгради план за борба; раздели наличните 255 шахматни дъски на групи според дебюта, както правел Алехин. Вярно е, че той не е играл едновременно и „a l’aveugle“* с повече от тридесет и двама души, но Хлавон е играл със сто и седем вероятно по същата система.
	[* Слепешком (фр.) — Б.пр.]
	— Можем ли да започваме? — чу гласа на Ларн.
	— Първа маса c2-c4! — промълви в отговор Дав. Забавляваше го фактът, че числото 255, броят на противниците му, се делеше на три: като разпредели в три групи по осемдесет и пет дъски, той реши последователно да пристъпи към ходовете c4, d4 и e4.
	Първите премествания преминаха стремително. Дав играеше шаблонно, а по-голямата част от противниците му го следваха стереотипно, защото се страхуваха да навлизат в опасни усложнения. Било от липса на опит, било от смелост, неколцина тръгнаха по по-малко утъпкани пътеки Не след дълго време на Дав му се стори, че ръководи голям и добре подготвен оркестър и насочи вниманието си към соловите партии, създадени от хора, които играеха по-своеобразно. От тях само девет души му създаваха някакво напрежение, а останалите бързо изпаднаха в критично положение именно поради лекомислието си. Обикновените партии се разгръщаха вяло, обаче към десетия ход играещите с черните фигури се изправиха пред океан от варианти и тогава първоначалната кротка игра вече с нищо не можеше да им помогне. Първите, които загубиха, бяха безразсъдни: започнаха погрешно и ускориха провала си. Обаче мнозина се стремяха към равна игра, което щеше да ги облагодетелствува, а Дав си постави за цел да спечели максимален брой победи, за да спаси от плен повече от своите другари. От тези съображения той усложни играта, за да застави противниците си да правят грешки. След по-малко от три часа десетки пирати изпаднаха в безнадеждно положение, но не смееха да се откажат, защото се страхуваха от заплахите на Ларн. Постепенно разбраха, че определените петнадесет минути бяха малко време, за да се изчислят сигурните ходове, и че на всяка стъпка ги дебнат уловки. Шестима от неразумните загубиха играта внезапно, защото не можаха да се справят с лабиринта, в който влязоха доброволно. Няколко десетки души се объркаха не от прекалена смелост, а от страх, че ще загубят. Сякаш от бездната на неизброимите възможности над тях се беше спуснала огромна мрежа, в края на която светеха омайващите очи на чудовищен паяк. Над нито една шахматна дъска вече не цареше спокойствие. Всеки се намираше в драматично положение, всеки търсеше спасителния и решаващия ход, всеки усещаше около себе си гибелния полъх на неизвестното. И изведнъж главите на пиратите се сведоха над шахматните маси. Някаква вълна се понесе от дъното на амфитеатъра и се разливаше непрестанно. Съсредоточили вниманието си върху първите редици, Ларн и съдията в центъра не забелязаха това странно явление. Ако някой от играчите не отговаряше в определения миг, считаха го за победен, а изреждането на ходовете продължаваше без прекъсване. Едва когато цяла редица от състезатели паднаха като вцепенени върху масите си, Ларн се разтревожи. Обаче беше много късно. В следващия миг и той потъна в дълбок сън.
	При вика на Ларн Дав вдигна лицевата част на шлема си и няколко минути стоя като поразен: хората в амфитеатъра спяха непробудно. Изведнъж проумя хитростта на Муни: капитанът се беше възползвал от перипетиите на едновременната игра, приковала вниманието на всички, и сега те бяха хипнотизирани (вероятно беше използвал апарат с инфрабиовълни).
	— Ало — викна някой към Дав и той видя Муни.
	— Помогни ми! Разполагаме с три часа. Да изведем нашите оттук, след това ще ги събудя. Имам величествени планове.
	От бордовия дневник, намерен в кабинета на Ларн, стана ясно, че астрофрегатата принадлежи на Академията по фотоника, намираща се на планетата Струве, и наскоро била пленена заедно с екипажа й. От написаното Муни научи имената на пленниците и лесно ги разпозна по нашивките върху дрехите им.
	— Те ще отведат „Гепард“ до Струве, а аз ще получа най-малко втора награда — похвали се капитанът.
	— А за екипажа на пиратите какви намерения имаш? — попита Дав.
	— Ще ги пратя обратно в тяхната бърлога…
	— Научи ли къде се намира планетата им?
	— Не, но те самите ще ми кажат — победоносно се захили Муни. — Веднага ще започнем да ги събуждаме един по един. Преди да ги хвърля в трюма, ще попитам всеки дали иска да го изпратя у дома му, или предпочита да го стоваря сред звездните пустини… Командването на въздушния кораб се извършва от централното бордово табло и… те могат да задействуват спирачките само когато се приближат до някоя планета. Разбираш ли? Дори и някои да ме излъжат или да не искат да ми отговорят, от други все ще науча координатите…
	— Не беше ли по-добре да…
	— Не! Какъв смисъл има да ги мъкна чак до Струве?
	Достатъчно е да знам къде е бърлогата им. Ще вземем с нас единствено господин Ларн Трети.
	Затвореният в отделна кабина Ларн имаше възможност да разсъждава върху превратностите на съдбата си. Останалите пирати бяха хвърлени в трюма, а Муни чакаше само да проверят кои от сведенията за Ларна — планетата на династията Ларн — са верни, за да ги препрати с кораба им натам.
	През тези дни на Дав му се прииска да посети Ларн Трети, за което трябваше да получи съгласието на капитан Муни. Разбира се, той се възпротиви:
	— Не виждам за какво…
	— Любопитен съм да знам какво мисли.
	— За тази цел не е необходимо да го посещаваш. Мога да ти го кажа аз.
	— Ти не си пират.
	— Можех да бъда — снизходително се усмихна Муни.
	— Не, не би могъл — възрази Дав, а Муни не знаеше дали да се чувствува поласкан или обиден.
	— Добре — продължи капитанът, след като помисли малко. — Ще ти направя това удоволствие. Но внимавай да не пострадаш. Човек като него всякога е опасен.
	Капитанът му даде един обикновен съвет, но инстинктът не го излъга: свиждането с главатаря на пиратите щеше да се окаже съдбоносно за Дав.
	Когато влезе в кабината, той видя пленника, изтегнат върху легло (стъкмено между съдове с цветя от посетените планети, между странни минерали, препарирани или отлети животни и прозрачния саркофаг, в който беше поставена мумията на Хоротоно, космическия конквистадор, обожествен от местното население на Леока). Лежеше неподвижно, но очите му бяха отворени. Дав приседна до него и зачака. Обаче Ларн не му обърна никакво внимание. Дав го гледаше с любопитство и понеже се чувствуваше господар на положението или защото го ядоса безразличието на другия, също не произнесе нито дума. След известно време той се надигна и се запъти към вратата. Едва тогава Ларн наруши мълчанието:
	— Предполагах, че ще дойдеш. — След това обърна глава към младия си посетител.
	— Какво те накара да предполагаш това? — попита Дав и се приближи до леглото.
	— Искаш да проумееш как е било възможно човек като мене да попадне в мрежата на един глупак като Муни… — засмя се той. — Или нещо подобно.
	— По-скоро нещо подобно. Интересува ме начинът, по който мислят хората. Колкото до капитана… какво бих могъл да ти кажа! Виждам, че си се хванал на въдицата…
	— Той не е толкова глупав, колкото ми се стори в началото, но не е и много умен. А моята грешка е, че не прецених, както трябва, тази малка разлика.
	— За тебе тази малка разлика беше гибелно голяма. Така протичат нещата и в шахмата. Този, който съумее да види по-надалече, играе по-добре.
	— Дошъл си да ми четеш лекции ли? — ненадейно изръмжа Ларн и стана от леглото.
	— Говорех за шахмата, който умея да играя. Но я ми кажи: ако бях спечелил, щеше ли да изпълниш обещанието си?
	— Това е детински въпрос. Нечестният човек би ти отговорил „да“, без да можеш да го опровергаеш. А що се отнася до мен, вероятно на края щях да удържа думата си.
	— Вероятно? Значи, не си убеден.
	— Не съм, защото бих се опитал да те взема със себе си, но ако това се окажеше невъзможно, бих изпълнил обещанието си.
	— А защо би искал да ме вземеш?
	— Защото хората като тебе са „солта на земята“, както казвали в миналото, а за една малка общност като нашата те са безценни.
	Особено след хладното начало на срещата му с Ларн Дав не очакваше подобни изявления. И макар че не можа да потисне задоволството си, той стана предпазлив.
	— Досещам се горе-долу каква би била цената ми — ухили се той, като имаше пред вид и сделките, нагласени от Муни. — Щеше да ме накараш да играя с „влечугите на планетите“…
	— Ти си глупаво момче! — Ларн тръсна глава с учудване, примесено с гняв. — Нищо не си разбрал. — Той с досада се тръшна на леглото.
	Ярост проблесна в очите на Дав; обаче умът му, освободен от влиянието на инстинкта, разсъждаваше спокойно: този укор можеше да бъде клопка, но и искрено потвърждаване на факта, че се е измамил. И в двата случая трябваше да потисне гнева си.
	— Искаш да повярвам, че нямаше да ме заставиш да играя за вас, така ли?
	Ларн се изсмя кратко и презрително:
	— Ето ти доказателство, че си глупав. Ако беше от нашите хора — ако беше приел да дойдеш с мене, щях да те смятам такъв, — несъмнено би играл за нас. Всеки жител на Ларна се труди за нейното добро…
	— Сега разбирам… — промълви Дав със засрамения глас на ученик, хванат с ненаучен урок.
	— Хвалиш се — прекъсна го другият, надигна се от леглото и присмехулно погледна събеседника си. — Пак не си разбрал.
	— Разбрах — въодушевено продума Дав. Разбрах много повече неща, отколкото предполагаш…
	— Глупости! Не можеш да знаеш какви мисли минават през главата ми. Накратко нещата стоят така: колкото и добре да играеш шах, печалбата, която бихме получили от твоето умение, е почти нищо в сравнение с богатствата, които донася всеки един от моите капитани, изпратени да пленят някой космически кораб. За това не си и помислил!
	— Възможно е — уклончиво отговори Дав.
	— А що се отнася до таланта ти на шахматист, не бива да се възгордяваш чак толкова — добави Ларн, който остана с впечатлението, че Дав не го е разбрал. — Познавам един човек, който може да те победи.
	— Нима! — рече недоверчиво и същевременно зарадван младият Богар.
	— Съмняваш ли се?
	— Не, но докато не играя с този човек, не бих могъл да знам кой от нас двамата е по-силен. Бихме могли да го поканим тук…
	— Върви по дяволите! — изруга проснатият върху леглото мъж.
	Дав стана и отново се запъти към вратата.
	— Може би следващия път ще ми донесеш бутилка згромб — със смях викна стопанинът на Ларна. — И един пуловер, по-дебел. Замръзнах в този хладилник, където сте ме бутнали.
	И Ларн беше прав, защото го бяха затворили в „Камерата на вкаменелостите“.
	След спокойните години, прекарани на „Сперанца“, Дав беше потресен от лавината на събитията през последните дни, които за него бяха необичайни. Промяната, станала с Умна, го вълнуваше не по-малко от срещата му с Ларн. Тяхната почти братска обич се превърна благодарение на Умна в нещо, неподозирано дотогава; а може би предполагано, но теоретично, от видяното в аудиовидеотеката, но не под формата на това приятно вълнуващо, непознато и мило чувство, което изпълваше гърдите му и завладяваше тялото му с нови и силни усещания, които го караха ту да пребледнява, ту да се изчервява само от един неин поглед. Дори и да не познаваше в качеството си на навигатор най-скритите кътчета на „Сперанца“, сега щеше да ги открие и да се уедини с опиянението си от първата любов.
	Ако любовта кара някои младежи да пишат стихове, за Дав тя се изрази в нови шахматни варианти. От знойния изблик на чувствата замръзналите дотогава извори се разтопиха и му позволиха да навлезе в свят, вероятно непосетен от никого досега. Макар че притежаваше необикновена сила да се контролира, този нов свят беше за него неизчерпаема феерия от звуци и цветове, с които се възражда природата за сватбата на птиците.
	Тези въжделения изглеждаха напразни, защото вероятно само ум като неговия можеше да намери в тях някакъв смисъл, а за Умна те значеха много по-малко от действителните ласки. Впрочем тя имаше за шахмата доста примитивно мнение, но в края на краищата човешко и реалистично. Според нея шахматната дъска представляваше бойно поле. Развълнувана от едновременната игра на Дав с пиратите, тя възприе възхитителните фойерверки, които й предлагаше като цветя на вдъхновения си ум, за доказателство на необходимата подготовка за бъдещото изпробване на силите. И понеже знаеше, че баща й иска Дав да участвува в нови състезания, Умна го тласкаше към това. Обаче той, който още не знаеше какво значи поражение и смяташе, че шахматът трябва да бъде занимание без корист, продължаваше да съчинява шахматни варианти, както гъсеницата създава копринени пашкули, а математиците — техните алгебри и геометрии.
	Но това щастие не продължи много. Дав разбра, че баща му изживява последните си дни, и сякаш самата мисъл за тази неумолима раздяла го накара да се почувствува обхванат от съмнения. И не би се осмелил да сподели мислите си, ако Грегори Богар не бе започнал разговора:
	— Благодаря ти, че прие да изиграеш тази симултантна партия…
	— Няма защо да ми благодариш. Ти ми забрани да играя и пак ти поиска да…
	— Разбирам… Разгневен си от това, че погази думата си.
	— Не, татко, ти не ме разбра. Не погазих думата си или поне не го сторих сега. Отдавна го направих…
	— Играл ли си оттогава? — тъжно попита Грегори Богар.
	— С никого не съм играл, но в главата ми партиите сами се редуват. Иначе как бих приел да се боря слепешком с толкова противници.
	— Но не успя да победиш всички…
	— Когато си поставих шлема на главата, не знаех какви намерения има Муни. Аз приех облога с решението да победя и съм убеден, че щях да успея…
	— Не ти ли се струва, че е по-добре така, както се стекоха обстоятелствата?
	— Може би…
	— Не се измъчвай, не измъчвай и мене. Кажи ми какво те вълнува!
	— Тате, спокойно приех да не играя с никого, но не бих желал моят талант — ако може да се нарече така — да бъде цената на една сделка. Ти издаде тази заповед. Вярвам в нея и фактът, че не я спазих, не ми дава покой.
	— Дав, момчето ми… — промълви старецът. — Аз съм на края на живота си. Сега много неща преценявам по-иначе, отколкото преди. Може би сгреших, като те заставих да не играеш… макар че намеренията ми бяха добри…
	По затруднението, с което баща му произнасяше думите, Дав разбра, че му причинява душевни вълнения.
	— Успокой се, мили мой — рече той и хвана костеливата му ръка. — Всичките ти ходове бяха добри — добави с нежна усмивка.
	— Не! — възрази умиращият. — Ти ме обичаш, вярваш в мене, но не си убеден, че последният ми ход беше правилен. А… аз… аз… не се съмнявам… Шахматът не бива да се превръща в самоцел за тебе… Иначе ще стане един кошмар, едно чудовище… Помисли върху това! Сега беше съвсем друго… Беше средство за постигане на нещо по-възвишено… Бих искал шахматът да бъде за тебе средство за усъвършенстване… не да те ограбва… да те изсуши… да те… Това ти завещавам…

>
	След смъртта на баща си, Дав изпита чувството, че е изхвърлен в небитието. Едва сега усети колко много го е обичал. По силата на някакви странни разсъждения, които все пак бяха допустими за един млад човек, той разбра, че единственото наследство, което му оставаше от Грегори Богар, беше именно шахматният талант. Вродената му скромност и научната подготовка не му позволяваха да си приписва някаква заслуга в това отношение; то беше чисто и просто последица от съчетанието на гените; феноменалната памет на бащата беше преминала в него по-висша форма и се изразяваше в абстрактната тъкан на умствената игра. Да, тези странни наследствени качества ще продължават да ги свързват неразривно. Както и неумолимото упорство да доведат докрай всяко свое решение. Докато продължи да играе шах, нещо съществено от Грегори Богар ще се запази в Дав. Но да играе шахмат в истинския смисъл на думата за него вече не беше забавление. Колко безсилни са думите да опишат такова необикновено състояние! Според разбиранията на Дав изразът „игра на шах“ беше абсурден, или пък тогава всичко беше игра: и животът, и времето, и самата Вселена.
	Но засега всичко това плуваше неясно в душата му, покрусена от мъка. С мрачно настроение изпълняваше обичайните си задачи и само Умна успяваше да го поободри с удивителните си планове за бъдещето. Може би и тези проекти, по-голямата част от които бяха свързани с триумфални турнири по планетите, го тласнаха към очакващата го съдба. Но все пак важна роля щеше да изиграе Ларн, чийто гняв на звезден лъв, затворен в клетка, се превърна в желание да разказва страшните си пиратски приключения. Дав го слушаше омаян, обаче друга беше причината, която го водеше все по-често в кабината на пленника: преследваше го мисълта, че някъде из Космоса има шахматист, който би могъл да го победи.
	Най накрая, когато само няколко седмици оставаха до заминаването му за Струве, забелязвайки, че главатарят на разбойниците престана да споменава за необикновения съперник, Дав се реши да попита:
	— Веднъж ми каза, че познаваш някакъв човек, който би ме победил…
	— Пошегувах се — разсеяно отвърна Ларн, обаче в очите му блеснаха странни пламъчета.
	— Не ти вярвам — спокойно отговори Дав.
	— Толкова ли много държиш да бъдеш победен? — с известна ирония попита пленникът.
	— Не държа да бъда победен, а и не вярвам, че твоят човек би могъл…
	— Щеше да може…
	— Видя ли, че ме излъга!
	— Винаги прибързваш, момче! Аз казах, „щеше да може“, не че сега може… В същност не знам дали е още жив…
	— Аха! И какво те кара да смяташ, че щеше да може?
	— Когато се запознах с Гутрие — така се нарича човекът, — той се беше превърнал в помпа за смучене на згромб. И твърдеше, че се пропил именно поради патилата си в шахмата. Казваше, че попаднал на една планета, в чиито глъбини съществувала шахматна машина… някакво чудовище, което, ако не го победиш, те убива. Гутрие победил.
	— Интересно! — продума Дав.
	— Можеш ли да повярваш в подобни глупости!? — рече Ларн, но не със скептичен глас, а сякаш искаше да проумее какво мисли другият.
	Дав си спомни за Варалаунис, за легендарния Ким Кфим от Муре и повярва, обаче отговори предпазливо:
	— Сега съм убеден, че си ми казал истината. Но ще трябва да поговоря и с Гутрие… Къде си се запознал с него?
	Ларн помълча известно време, като си играеше с „Комбинаторна топология“, дадена му назаем от Дав, после се обърна към него, погледна в дъното на очите му и попита авторитетно, както учител пита ученик:
	— Какво ще ми дадеш в замяна?
	— Един гвоздей* и възможността да избягаш — отвърна Дав, без да мигне.
	[* Според космическия жаргон малък, едноместен космически кораб, който може да развие много големи скорости. Б.а.]
	— Шегуваш ли се?
	— Съвсем не.
	— Капитанът ще те удуши…
	— Той ще загуби повече от мене… или поне така му се струва — подметка Дав и съобрази, че не може да сподели плана, зародил се в ума му.
	— Няма ли да дойдеш с мене?
	— Не. Няма да се поберем и двамата… И така, къде си попаднал на Гутрие?
	— Ами ако пак ме измамиш, както вече го стори веднъж?
	— Никога не съм те мамил. Нищо не знаех за плана на Муни. И освен това трябва да ми имаш доверие, защото и без това си в цугцванг*. Къде намери Гутрие?
	[* Шахматната позиция, наречена цугцванг, е положението, при което играчът, както и да играе по-нататък, ще загуби. Б.а.]
	— На Дриан от системата Пракса или Бета близнаци, както я наричате вие — бързо изрече Ларн. След това му беше необходим още четвърт час да опише мястото на кръчмата „Пронизаното око“ върху планетата. В заключение каза: — Помисли си, аз го срещнах преди шест години, а оттогава е могъл да пукне сто пъти, или пък когато стигнеш там, той да се намира на другия край на Галактиката…
	— Не вярвам. Човек като него доизживява дните си на едно място.
	— Говориш като мъдър старец, момче! — викна Ларн и се опита да прикрие вълнението си.
	— Остави тези приказки! — прекъсна го Дав. — Знаеш ли името на планетата, където е попаднал Гутрие?
	— Не. Виждаш ли, че си на път да направиш най-мизерната сделка, каквато никой никога не е постигнал?
	Дав погледна Ларн и му се стори, че пред него стои Грегори Богар. Отвърна усмихнато:
	— Засега ти сключи мизерна сделка. — Стана и се запъти към вратата: — Моята изисква още работа.
	— В същност какво смяташ да направиш? Дав почувствува, че се изчервява.
	— Тези дни ще ти съобщя кога ще нанесем удара — добави той, без да се обръща към Ларн.
	Въпросът на пленника смути Дав, защото, като намисли бягството, той залагаше на помощта на Умна. Щеше да поиска от нея само да спре или да повреди алармената система. Останалото щеше да се уреди лесно, защото Ларн познаваше всичките помещения на кораба, който за известно време беше под негова власт.
	Правилно ли постъпваше, като намесваше Умна в тази история? Дав се колебаеше, но се и боеше сам да посрещне гнева на капитана; ако се скара с Муни, ще трябва да напусне „Сперанца“ и да се раздели с Умна. Но ако предположи, че бъде открито съучастието на момичето, нямаше ли да стигне до същия резултат? Да не би да го е заслепило желанието да не загуби любимата си? Или по-скритото му намерение беше да я постави на изпитание? Както и да е, но за да вземе решение, беше наложителен открит разговор между него и нея.
	— Мила моя — подхвана той направо основния въпрос, — реших да осъществя плановете, които ти изгради през последно време…
	— Какво те прихваща? — зачуди се момичето, усетило някаква опасност.
	— Мечтаеше за великолепни турнири. Ще ги имаш.
	— И за това нещо необходимо ли е да правиш физиономия на щангист, който вдига някаква тежест?
	— Ако трудностите на шахмата можеха да се измерят в килограми, сравнението ти би загубило от иронията си. И аз по някакъв начин съм щангист.
	— Предавам се. — Тя се доближи до него, прегърна го и го целуна. — Значи, ще завладеем света, мили!
	— Точно това исках да ти кажа — нежно я отстрани от себе си той. — Щом пристигнем на Струве, ще тръгнем да завладяваме ако не целия свят, то поне част от него.
	— Щастлива съм, Дав — прошепна тя. — Колко ще се зарадва баща ми!
	— Е, в това не съм много убеден.
	— Как можеш да се съмняваш? Откога чака той да заиграеш сериозно!
	— Сериозно ли? Иска да каже, че досега съм играл лекомислено… В същност прав е Кап (така наричаше капитана). Шахматът трябва да се превърне в цел на живота ми. Ето какъв вариант ти предлагам за започването, мечтано от тебе: щом стигнем на Струве, ще организирам състезание за цялата звездна система Касиопея. Ще спечелим много пари… или може би няма да играя за пари. Но при всички случаи ще си набавя двуместен космически кораб, за тебе и за мене. С него ще обиколим Галактиката, защото ще поискам свръхсветлинен кораб…
	— Дав, ти обичаш шахмата повече от мене — възмутено рече Умна, сякаш направи някакво откритие.
	— Лъжеш се, не го обичам, както не мога да кажа, че обичам дишането. Това е нещо естествено. И макар че моят начин на мислене ми се струва съвсем естествен, заставен съм от досегашния си опит, като имам пред вид статистиката, да направя извода, че умът ми е рядко срещано явление. И именно това нещо ме занимава…
	— Значи, не можеш да се откажеш да играеш?
	Тъкмо тя ли, която го насърчаваше да играе, сега го караше да се откаже! Колко е непостоянна душата на момичетата!
	— Дори и да можех, пак остава в сила въпросът за този ум… ненормален — с неочаквана студенина отговори той. — Сякаш страдам от някаква болест, прикрита, скрита под думата „непобедим“.
	— Може би наистина си неизлечим — усмихна се Умна полугальовно, полузлъчно, — щом смяташ понякога ремито за загуба.
	— Това е само игра на игра, която измислих, за да развия въображението си, но е истина, че никой не може да ме победи.
	— В края на краищата какво искаш?
	— Казах ти вече: въпросът за шахмата за мен е въпрос за ума, който ми е даден. Ако открия някъде човек с ум като моя или даже по-силен, ще имам доказателство, че не притежавам чудовищен мозък…
	— Сега разбрах… — промълви Умна и пребледня. — С други думи, търсиш някого, който да те победи. Гориш от нетърпение да го намериш.
	— Донякъде — уклончиво отговори Дав. Грубият начин, по който момичето изрази мисълта си, му причини почти физическа болка. Изведнъж я почувствува чужда, та даже и себе си, и продължи: — Обаче ти свеждаш най-важния проблем в живота ми до някакви външни явления…
	— Външни ли? — възмутено възкликна Умна. — Аз за тебе външно явление ли съм?
	— Мила моя, казал ли съм такова нещо — внезапно се върна той към действителността, сякаш повикан от странното поведение на любимата си.
	— Даде ми да подразбера. Моята мечта е да те виждам винаги победител, а ти се стремиш да те победят. И трябва да знаеш още нещо: обичам те, живота си бих дала за тебе, но не можеш да ме заставиш да не обичам баща си и да се разделя с него. Единственото, което искам, е да живеем заедно…
	Дав прегърна Умна и скри лицето си в къдравите й коси. Освен смъртта на баща му нищо друго не беше го огорчило така силно, както нейните думи. Сега проумя, че целият му план е погрешен. Приложен в живота, шахматът сякаш се подчиняваше на други закони, ставаше абсурден… „Следователно трябва да се разделим“ — помисли си той натъжен, но устните му прошепнаха други думи, посветени на Умна, които бяха лишени от смисъл:
	— Любима, ти не ме разбра. Не желая да бъда победен, защото с това би се доказало, че шахматът е случайна игра, а това моят ум не може да възприеме.
	Момичето се отскубна от прегръдката, погледна лицето му, върху което видя горчива усмивка, и заплака. А той изведнъж разбра, че привързаността й е причина за нейните, а може би и за неговите вълнения и че тя никога досега не беше усещала любовта си по-силна и по-властна.


	Дав стоеше в командната кабина и се опитваше да изгради плана си. Ларн трябваше да бъде освободен; нали му беше обещал. Умна излезе от играта, защото не желаеше да се раздели с Кап. В същност така беше по-добре. Дори да беше последвала Дав в неговото скитничество, можеше ли той да я заведе на планетата на Гутрие?
	Мислите му трудно се нижеха, постоянно смущавани от враждебния образ на Умна. Все едно че я беше загубил и душата му страдаше от мъка по нея. Дразнеха го и движенията на Фери, който работеше нещо на съседния компютър. Фери беше симпатично момче, играеше нелошо шах и дори беше успял да му изтръгне две равни игри. Казваше, че не го интересува дали ще загуби, или ще спечели. „Спомням си — рече той веднъж — че в детските си години нагазих в една рекичка. Това е най-хубавият ми спомен от Земята. И когато седя пред шахматната дъска, сякаш пак съм дете и потапям краката си в същия извор. Както и да играя, да нападам или да се браня, да се извисявам към върховете на необикновени комбинации или да чезна в търсенето на позиционни решения, усещам свежестта на земната рекичка.“ „Ти си роден интегралист“ — каза му Дав, като използва един израз от таблото КК*. Той обичаше Фери, защото виждаше в него същия талант, независим от силата на другия. И все пак сега Фери успя да го ядоса. Работеше съсредоточено на компютъра, не говореше, но подвижната мозайка на светлинките пречеше на Дав да мисли. „Толкова задълбочено върши работата си, току виж, че и сега се почувствува като в реката!“ — помисли си Дав.
	[* Таблото КК за еволюцията на шахматните стилове показва развитието им като някаква спирала, чийто гръбначен стълб е интегралната игра (поддържана от шампиони като Морфи, Ласкер, Алехин, Ботвиник, Спаски, Фишер), вляво от която е изобразена комбинативната игра на Андерсен, Чигорин, Шпилман, Еве, Керес, Тал, вдясно — концепциите на позиционисти като Филидор, Щайниц, Капабланка. Смислов, Петросян. (За повече подробности вижте „Хроника на шахмата“ от Ем. Райхер, публикувана в поредицата „Научнофантастични разкази“, брой 464, през седемнадесетата година на космическата ера в Букурещ, на планетата Земя). Б.а.]
	— Какво изчисляваш там, Фери? — попита той по едно време. Впрочем знаеше, но беше загубил търпение. Наближаваше Денят на предаванията и Фери се подготвяше за събитието, когато „Сперанца“ ще приеме съобщенията от Струве, а почти всички пътници ще изпратят своите. По онова време, когато в съобщителната техника още не бяха въведени „транссветлинните приемници“, дните за предаване се смятаха за големи празници, по-важни дори от Нова година, превърнала се за тази система от много светове в незначителен ден.
	— Подготвям 28-то предаване — отговори Фери. — Съжалявам, че ти досаждам с моите илюминации, но трябва да повторя първите 27 схеми.
	Върху огромното табло-макет на кораба, поставено до компютъра, припламваха осем вълшебни очи, но всеки път по различен начин. Ако не пречеше на размишленията му, това представление би се сторило на Дав интересно.
	— Дълго ли ще продължи?
	— Не. Вече съм на деветнадесетата схема.
	Дав се опита да свърже нишката на мислите си, но непрекъснато вниманието му се насочваше към осемте светлинки, които всеки път образуваха нови съзвездия. „Дали са разпределени според някакъв закон?“ — разсеяно се запита той. Несъзнателно (правеше го по навик) мисълта му изостави толкова важния план, с който бе заета, и се прехвърли на таблото-макет. В ума му затрептя нова мисъл. „Сякаш и аз съм нагазил в река“ — присмя се той на себе си. Веднага щом Фери привърши работата си и излезе от залата, Дав се запъти към компютъра и го включи. Започна операциите отначало и напрегнато наблюдаваше начина, по който се изградиха първите дванадесет „съзвездия“, после се опита да отгатне  тринадесетата: резултатът съответстваше на положението, необходимо за предстоящото предаване. Пристъпи към четиринадесетата схема и я изгради точно. Макар че новата игра беше по-проста от шахмата, му създаде приблизително същото удоволствие. Даже го завладя до такава степен, че през ума му започнаха да се нижат решения, които не му бяха необходими в момента. „Ето какво не може да разбере Умна!“ — рече си усмихнат той, когато стигна до тридесет и първата схема за предаване, която щеше да се използва едва след години, когато той навярно вече няма да е на кораба „Сперанца“. След това, без да усети, като под въздействието на някакво силно впечатление, той си спомни за Гутрие, за невероятната му планета и за бягството на Ларн. И в един миг абстрактните фигури на досегашната игра се изпълниха с действително съдържание: цифрата 62 от двадесет и девета схема служеше за алармената система… Въпросът, който го вълнуваше, можеше да се реши! Ах, рекичката! И наистина за предаванията на големи разстояния главният компютър отнемаше от енергията на различни отделения в кораба. Във връзка с предаванията се избираха от няколкото десетки числа на спомагателните отделения осем, които се включваха и използваха, но винаги бяха различни, не се повтаряха, за да не бъде привилегировано нито едно от тях.
	Имаше обаче и едно затруднение, което можеше да попречи на появилата се възможност: списъкът на ограниченията, според който енергетичният програматор изключваше алармената система, беше обозначен за съжаление с числото 29. С една единица повече! Дав беше съблазнен да коригира играта… Но даже ако двадесет и осмото предаване беше съставено от един-единствен знак, паметта на компютъра щеше да го запази, а Кап би се досетил кой е авторът на операцията. При тази брънка от разсъжденията си Дав налучка непогрешимото движение и съсредоточеното му лице просветна от детска усмивка, от усмивка на творец.
	— Струва ми се, че нашият пленник е смахнат — каза той на Муни същия ден. — Дали се е побъркал от последното приключение, или по характер си е самохвалко, но не е в ред… Знаеш ли какво твърди? Дав повтори думите на Ларн, но много изразително, за да привлече вниманието на Муни: „Винаги, когато излъча в пространството думата ЛАРН, моите хора ми съобщават дали и къде точно са хванали някаква плячка. Моето име е същинско съкровище.“
	— Какъв смисъл има да ти разкрива тайните си? — измърмори капитанът на „Сперанца“. Беше недоверчив, но любопитството клъвна сърцето му.
	— Това се питам и аз — скромно отвърна Дав. — Мисля си дали не е някаква уловка.
	— Ами, уловка! — разгневи се Муни. — След три седмици ще сме на Струве. Ако наблизо имаше кораб на бандитите, бихме го открили. Мисля, че ти си прав… Ларн Трети е един самохвалко.
	Обаче по начина, по който се намръщи, не личеше да е много убеден и в това предположение. Въдицата, хвърлена от Дав, не можеше да не възпламени въображението на капитана, жадно за сделки. Именно поради това следващите дни се сториха на Дав ужасно дълги; колкото пъти останеше сам в кабината си, трескаво разглеждаше изображението върху компютъра. Ала напразно. Кап не се реши да излъчи името-съкровище. Дали не е отгатнал намеренията на помощник-навигатора? Трудно е да се предположи, че предпазливостта му на „космически вълк“ спираше дълбокия му стремеж към баснословно забогатяване.
	Въздържането на Муни, породи у Дав тягостно чувство като при шахматна загуба: красивата комбинация се оказа блъф. Не му оставаше нищо друго, освен той сам да извърши междинното предаване. В подходящ момент включи компютъра. И не можеше да повярва на очите си: двадесет и осмата схема на енергийния програматор беше осъществена! Както предположи, Муни не устоя докрай на изкушението!


	Членовете на екипажа заедно с пътниците на „Сперанца“ се трупаха в огромната зала за събрания и с нетърпение чакаха да започне винаги вълнуващият ги празник на предаванията. Дълго се бяха готвили за тази цел. Всяка дума на множеството повиквания се обмисляше, защото предаванията струваха много скъпо. Повелята да бъдат кратки беше шлифовала ума им; често пъти посланията приличаха на епиграми, а понякога поради лаконизма си те изглеждаха за неосведомените неразбираеми и от това този тържествен митинг се превръщаше в игра, пълна с хумор, дори абсурдна.
	И докато хората в голямата зала следяха напрегнато редуването на посланията, придружавайки ги с коментари, шеги и смехове, които избухваха между чито техническите моменти, Ларн, посъветван от Дав, се промъкваше по коридорите на кораба към спасителния „гвоздей“.


	Не е изключено Муни да е бил по-изненадан от бягството, отколкото е бил бандитът в мига на инфразвуковото си заспиване; защото можеш да си обясниш подбудите на една уловка, но не и причините за някакво чудо. Как иначе би се обяснило бягството на Ларн?
	Единственото положително нещо беше, че алармената инсталация престана да работи тъкмо на посланията.
	— Можеше ли да се предвиди прекъсването на електричеството при числото шестдесет и две? — гневно се обърна Муни към програматора.
	— Не — изплашено промълви Фери. — Как да се предвиди? Дори и компютърът не знае предварително как ще изглежда изчисляваната схема. — И за да се оправдае, добави: — Ако не беше извършил двадесет и осмото предаване, числото шестдесет и две нямаше да остане без електрически ток.
	В отговора на Фери се долови известна дързост, но Кап не й обърна внимание. В ума му сякаш блесна светлина.
	— Все пак не трябваше да те пускам при Ларн — измърмори той, като се обърна към помощник-навигатора, но сякаш произнесе думите за себе си.
	— Какво се е случило? — попита Дав, чието лице изразяваше пълна невинност.
	— Нищо! — отвърна капитанът и си тръгна. Въпреки гнева си Муни изпита задоволство, че този път неговият ум се оказа по-проницателен от ума на Дав.

>
	И наистина те се разделиха на Струве, но преди това се заклеха да се обичат вечно. През епохата на галактическата експанзия този ритуал не беше по-малко лицемерен, отколкото в предишните векове, но те искрено вярваха в клетвата и доколкото им беше възможно, се опитаха да я спазят. Дав обеща на Умна безсмъртна любов (а знаеше, че същността на живота му е да й изневерява с шахмата), пък Умна се закле да го обича вечно (макар че раздялата им се дължеше на това, че тя му изневери от любов към баща си).
	Странно, но и тримата (Дав, Умна и Кап) се занимаваха с траекториите на собствените си съдби и с нетърпение очакваха близката среща. Докато се занимаваше с ядреното домакинство на „Сперанца“ (следователно с важна работа, но второстепенна, защото под този израз се криеше пак старото кулинарно изкуство) и докато се разсейваше с отглеждането на астрофлората, открита при спирането на планетите, Умна живееше единствено с мечтата за следващите им срещи, честотата на които зависеше единствено от благоволението и ловкостта на Муни. А капитанът винаги извличаше съществена полза от тези срещи сред звездите, защото тогава Дав му позволяваше да организира различни състезания. Печалбите от тях бяха доста големи, те му помогнаха да се откаже от договорните си задължения към Галактическата федерация и да си купи малък СК*, като се надяваше, че някой ден Дав ще се премести на „Среща“, както го беше кръстила Умна. Обаче Дав предпочете да остане на „Непобедимия“, дори и в началото, когато заедно пропътуваха няколко парсека**. Почти всякога се разделяха поради различията между двамата мъже. Колкото и много печалби да извличаше от Дав, Муни не беше склонен да се откаже от собствените си финансови комбинации, повече или по-малко противоречащи на космическата законност, а тези усложнения и бавенето често пречеха на състезанията на другия. Въпреки привидността Дав беше нарекъл космическия си кораб „Непобедимия“ не от високомерието на човек, който наистина никога не е бил победен; за него това определение беше предизвикателство към друга „умствена аномалия“. За да провери фантастичния си мозък, а и самата умствена игра, той се нуждаеше от друг подобен ум, от друг непобедим. В същност името на кораба беше един призив. И Дав неуморно тръгваше на път всякога, когато му се стореше, че ще открие подобен човек. При това положение закъсненията заради Муни го вбесяваха. На няколко пъти той взе Умна със себе си и остави Кап сам да се оправя. Но естествено тази тактика нищо не решаваше, защото щом привършеше състезанието, необикновеният шахматист биваше поканен другаде и тогава, вместо да се кара със стареца, той си създаваше неприятности с дъщеря му, която всеки път го увещаваше да отложи заминаването си. Кап се завръщаше с наведена глава, но при първото кацане свадите се подновяваха, така че на края Дав, който знаеше, че любовта на Умна е двупосочна, предпочете да я остави при баща, за да го възпира в сделките.
	[* Свръхсветлинен кораб. Б.а.]
	[** Съчетание от думите паралакс и секунда. Един парсек е равен на 3,0857 светлинни години. Б.пр.]


	Не мина много време и името на Дав Богар стана известно надлъж и нашир по цялата Галактическа федерация. Много хора го наричаха „безумец на въздушното пространство“ с учудване и присмех, че един изключителен играч, какъвто беше той, изпитва нужда да броди из звездните простори, за да търси противник. Защото всички знаеха, че дори Дав да получаваше значителни възнаграждения, в действителност те бяха дреболии в сравнение с печалбите, постигнати от един шампион, като например легендарния Фишер. В същност по това време, когато се изграждаха нови световни взаимоотношения, пътуванията на Дав тъчаха светла нишка от един свят към друг. Разбира се, той не преследваше такава цел, но благодарение на него Космосът стана шахматист. Играта символизираше интелигентността, гения и очарованието на човечеството.
	Ако в други епохи хората с вълнение са следели приключенията на гладиаторите, на трубадурите, на филмовите и спортните звезди, сега всички се увличаха от самотното странстване по шахматната дъска.
	Дав играеше изненадващо, неговите противници не бяха в състояние да предвидят последиците от ходовете му, особено когато привидно изглеждаха банални или пък безсмислени. Клопките му винаги бяха много далечни, за да бъдат предвидени и избягнати. Много често към средата на партията другият играч сякаш изпадаше в хипноза, беше като парализиран. Обаче потискащата сила на блокада, постигната в играта на Дав, не приличаше на свръхпозиционния маниер на Петросян, да речем, защото в не малко случаи към края на играта избухваха като северно сияние незабравими комбинации, които се редуваха великолепно, гладко и предизвикваха космическа тръпка. Много от майсторите признаваха, че загубата на партията им създава омайващо удоволствие. Все едно че присъстваха на звездно представление.
	Коментирането на партиите, спечелени от Дав, излизаше от рамките на обикновения стил: всеки негов ход трябваше да се съпътства с удивителен знак, а ходовете на жертвата с въпросителен, което би било нелепо. Обикновено тълкувателите на Богаровия стил признаваха, че неговата игра ги въвежда в лабиринт, от който самите те не знаеха как да се измъкнат.
	Непобедимостта на Дав би могла да му създаде чувство за превъзходство и по този начин да убие желанието му да играе. Ала той успяваше да поддържа непрекъснато живо желанието си за борба.
	Когато беше в добра форма, а това се случваше най-често, той сядаше много съсредоточен пред шахматната дъска, защото винаги имаше за противници най-умелите майстори на планетата. Разбира се, понякога оставаше удивен от неповторимостта на своята гениалност на шахматист, но понеже беше уравновесен човек, скромен и с бистър ум, той приемаше изключителните си способности като резултат от същността и развитието на ума, с който се бе родил.
	— Твоят мозък е изключителен случай в аналите на шахмата — каза му веднъж един неврокиберкриптолог.
	— Зависи как разглеждаш проблема — отговори му Дав. — От математическа гледна точка ум като моя повсеместно се среща.
	— Искаш да кажеш, че умовете на всички останали хора са някакво изключение, така ли? — почти възмутено му възрази ученият.
	— Разбира се. Както и правата линия е само частен случай от спиралата.
	— Говорим за различни неща…
	— Не. Говорим на различни езици. Впрочем твоето удивление ми се струва изненадващо. Тъй като шахматист е математическа игра, той трябва да се играе със способите на математиката.
	— Но мозъкът е друга форма на развитие — протестира човекът на науката. — Той е нещо живо.
	— Мозъкът е също математическа игра на природата.
	Ето защо спечелването на една партия (особено ако тя беше красива) му доставяше удоволствие, а равните неизменно пораждаха неудовлетвореност.
	Вярно е, че нито един от противниците му не получаваше толкова заслужени награди. Но в края на краищата равната игра значи противопоставяне на равни сили. Що се отнася до ремито при преимущество*, то му се струваше истинска загуба независимо от това, дали привидното превъзходство принадлежи нему или на другия. Постепенно това схващане, създадено още в детските му години, се превърна в етика на играта. Това, което само Филидор е правил някога, за Дав се оформи като правило: равната игра той смяташе за загубена.
	[* Това реми е равна игра, при която една от страните има предимство, но то не е достатъчно, за да се постигне мат (например цар + два коня срещу царя). Б.а.]
	При все това той бързо проумя дълбоката причина за някои равни игри и ползата от тях. Често пъти равенството съществуваше само между неговата сила и житейския опит, натрупан от противника му. Различните планети, посетени от Дав, представляваха лаборатории за теоретично и практическо развитие на шахмата. В края на краищата Дав се бореше с тях и благодарение на ремито можеше да проучи да се запознае с новостите и откритията, постигнати в шахмата от колективния ум. А този косвен опит, който натрупваше от равните партии, го накара да промени мнението си за тях. Сега ги очакваше с нетърпение; те му се струваха единствените вълнуващи състезания. И понеже с тяхна помощ Дав се учеше, все по-рядко допускаше равни игри и това повишаваше цената им в неговите очи.
	Вероятно сит от получените придобивки, след време Дав проумя нещо, за което се бе досетил още тогава, когато научи от Ларн за съществуването на Гутрие. Хилядолетните му наблюдения го доведоха до извода, че играта на шах е борба, но и тайна с ужасни последици. Като тайна шахматната дъска представлява за всеки човешки ум една безкрайно променяща се структура; обаче като начин на борба тя противопоставя двама противници с техните ограничени средства за изпълнение. Количеството информация, която приемаше Дав от противниците си — опита на планетите, чиито представители бяха — растеше правопропорционално на таланта и силата му в играта. Но в сравнение с тях Дав беше напреднал много в неизмеримите пространства на шахмата. Изводът беше ясен: докато не открие ум, способен като неговия, Дав ще продължи да прави вариации върху играта със самия себе си.
	Ето как стигна до решението да открие Гутрие, а чрез него фантастичното шахматно чудовище.


	Като всички уважаващи се галактически вертепи и „Пронизаното око“ се намираше дълбоко под повърхността на планетата Дриан (на кота 157), но от изтънчена оригиналност го бяха направили като наколно жилище (поставено върху изкуствени вълни), което му придаваше някаква примитивност. В едно от сепаретата Дав откри стария звезден воин, наречен Гутрие, който в този миг се интересуваше само от стимулиращия згромб, промишлено бутилиран.
	При първата среща Дав успя да изтръгне само някакви гърлени звуци, които вероятно означаваха да му напълнят чашата.
	— Напразно се опитваш да разбереш сега нещо от него — каза на Дав съдържателят на наколното жилище. — Напълно е пиян. Но след два дни…
	— Откъде знаеш?
	— И таз добра! Как мога да не знам за колко време клиентите ми изпиват запасите си? Човекът посочи към рафта с бутилки. Само тези са останали. Ще му стигнат до в други ден. Нещо става в търбуха му, когато остане без… гориво, мисля, че злъчката му прелива, защото от известно време е трезвен и заядлив.
	Дав погледна човека, който седеше на стола до него: беше висок старец, плешив, брадясал, с кръвясали очи, загледани в нищото.
	— И кой плаща изпитото? Изглежда, от дълго време се излежава тук?
	— Отдавна — засмя се съдържателят. — Мисля, че аз и ти, взети заедно, нямаме толкова години… А що се отнася до питието, кой искаш да го плаща? Урежда си сметките през времето, когато е трезвен. Няма да сбъркам, ако кажа, че той крепи заведението ни.
	— Така ли?! — зарадва се Дав. — Да не би да играе шах?
	— Не, това е отвратително развлечение — отговори той. — Гутрие играе флип-флоп.
	— Това пък какво е?
	— Ще видиш, когато го хване безумието.
	Безумието започна в мига, в който след ужасно напиване със згромб Гутрие се възвърна към обикновения живот. Съдържателят имаше право да смята странния си клиент за „стълб на заведението“. Любители, дошли и от други слънчеви системи, се надпреварваха да играят флип-флоп с Гутрие. И тъй като старецът не можеше да играе с всички, освен състезанията за излъчване на най-добрите се организираше и истинско наддаване. Като поток се стичаха значителни суми и те ставаха собственост на заведението, в случай че заложилият загуби. Печалбата на Гутрие, установена между него и съперника му, се изчисляваше в бутилки с истински згромб*. Самата игра също изглеждаше странна. Съчетанията на флип-флопа напомняха играта на домино, но вместо плочки се използваха бутилките с еликсир. По това, че при определени положения плочките могат да бъдат взети, флип-флопът приличаше на шахмата, а на покера — по това, че заложената сума може да бъде увеличавана. Тази необикновена смесица беше усложнена с чифт многоцветни зарове.
	[* Истинският згромб, произвеждан само в лабораториите на планетата Згромбовия, беше странен еликсир, който въпреки еуфоричното си въздействие не вредеше на организма. През епохата, когато се разгръщаха разказаните събития, згромбът още не беше забранен, но високата му цена го правеше трудно достъпен (една бутилка с обикновен згромб струваше десет пъти по-скъпо от патрон с елемент 158). Б.а.]
	Дав не се включи веднага в състезанието, макар че след като наблюдава един ден ходовете на Гутрие (самото присъствие на играта струваше скъпо), съобрази, че е схванал доста много от тънкостите, за да участвува в борбата. Филмът, който засне, подсили това негово убеждение. Ала той искаше да разгадае определени съчетания при ходовете и да прецени силата на шахматния талант на стареца.
	Поне във флип-флопа той наистина беше непобедим. Вярно е, че мнозинството от партньорите му се намираха там преди всичко от самонадеяност и любопитство, отколкото по призвание, но и най-силни състезатели се оказваха победени. Сега Дав беше убеден, че Гутрие е или е бил отличен шахматист (това се виждаше от начина, по който съумяваше да избегне ударите при хазартната игра).
	— На какво ще играем — попита Богар, когато реши да седне срещу стареца.
	— Да започнем с десет гарафи. После ще видим.
	Гутрие спечели лесно и бързо.
	— Искаш ли още да играеш? — с безразличие попита той.
	— Да.
	— Добре, но сега ще играем на бъчвичка от сто литра.
	— Приемам. Обаче ми отговори на един въпрос.
	— Какъв? — измърмори Гутрие.
	— Играеш ли шах?
	— Да върви по дяволите. Шахът е отвратителна игра.
	— Може би за тебе. Но ти не ми отговори. А научих от един човек, който те познава, че си бил страшен шахматист.
	— По онова време още не беше изнамерен флип-флопът. Но защо питаш?
	— Представи си, че спечеля бъчвичката, обаче вместо да ти я взема, се задоволя с това да ми кажеш… адреса на планетата, където…
	— Няма смисъл — противопостави се Гутрие. — Ти луд ли си?! Забравил съм го…
	— Може би все пак ще си спомниш…
	— Защо ми пилееш времето! — разгневи се внезапно Гутрие.
	— Ще играеш ли, или да дойдем да играем ние? — викна един от зрителите.
	— Сега е ред аз да започна — невъзмутимо рече Дав и премести първата бутилка…
	Отново победи старецът, но този път след два часа напрегната борба.
	Той беше толкова ядосан и удивен, че изпи веднага последната бутилка, която спечели — сякаш беше чиста вода.
	— Ако с всеки губя по толкова време, къде ще му излезе краят! — измърмори той. — И не мога да проумея защо те победих толкова трудно…
	— Много просто — нежно отвърна Дав. — Първия път мизата беше само десет бутилки. Не си струваше да полагам усилия. Щом я увеличихме, добих настроение за игра. Ако играем на хиляда гарафи, възможно е да те бия.
	Гутрие погледна накриво Дав и се засмя със зловещ глас:
	— Имаш ли с какво да платиш? Дав извади от джоба си познатата вещ, наречена МПП*, и я подаде на съдържателя:
	[* Магнитна плочка за плащане. Б.а.]
	— Моля те да провериш дали може да плати хиляда гарафи!
	Мъжът грабна плочката и се затича към КП*.
	[* Комплекс за предавания. Б.а.]
	— Признаваш ли, че някога си бил шахматист? — подхвана Дав прекъснатия разговор.
	— Е и какво, ако призная?
	— Ще бъде крачка напред. Искам да ми кажеш къде се намира планетата, на която си играл шах, и какво точно се е случило…
	— Да не би да имаш намерение да отидеш там? — попита Гутрие с изпулени очи.
	— Именно. И само ти можеш да ми помогнеш да я намеря…
	— Като те гледам как играеш флип-флоп, трябва да съм престъпник… Не, младежо, много съжалявам, но не мога да ти кажа… Остарялата ми памет е забравила всичко, свързано с онзи кошмар. А и не искам да си спомням…
	Зрителите около тях следяха изумени този странен разговор.
	— Сега ли намери време за приказки? — сопна се на Дав един от по-нетърпеливите. — Хайде, почвай да играеш или отстъпи на мене…
	В този миг се показа съдържателят на заведението.
	— Проверих — промълви той, а лицето му беше променено от неизмеримо уважение. — Можеш да купиш всичко, което съществува тук!
	Възгласи на удивление се чуха в помещението.
	— Е — отегчен рече Дав и стана от стола, — ще играем ли за хиляда бутилки, или да отида да търся по-добър играч на флип-флоп?
	— По дяволите! — изстена като ударен Гутрие. — Осмеляваш се да говориш по такъв начин, сякаш си ме победил! Сядай да играеш.
	Партията продължи близо пет часа. Спечели пак Гутрие, но към края на играта той беше едновременно и радостен, и вбесен от гняв.
	— Ще играеш ли още? — измърмори предизвикателно.
	— Може да има и други желаещи — уклончиво отговори Дав. После се обърна към зрителите зад него.
	— На мене ми се изпари желанието — продума някой. — По-скоро бих заложил на един от двамата.
	— Да заложим! — чуха се няколко гласа и веднага се поде песента на облозите.
	— Колко си спечелил досега? — попита Дав.
	— Онези четири рафта — гордо отговори старецът. — Без да смятам бутилките, спечелени от тебе. Ще ми стигнат за цяла година…
	— Добре — добави Дав и се обърна към съдържателя: — Каза ми, че мога да купя всичко, което е тук. Купувам го. Само онези четири рафта не ми принадлежат. Разбрахме се, нали?
	— Да — промълви слисаният продавач.
	— Какво целиш с този цирк? — с тих глас попита Гутрие, който беше неприятно изненадан.
	— Да те победя!
	— Но… но не виждаш ли, че не си в състояние? — запелтечи шампионът на флип-флоп и не можа да устои на желанието да пресуши още една бутилка със згромб.
	В душата му ставаха странни промени. Нито един от победените досега не беше се осмелил да играе повторно (поради огромната миза). Побърканият, който стоеше срещу него, си позволи да го стори три пъти и както изглеждаше, щеше да опита за четвърти път силите си. И макар че винаги побеждаваше, старецът усети горчивия вкус на поражението: той почувствува страшна сила в играта на непознатия. Даже само дългата я мъчителна съпротива, която проявяваше, беше достатъчно доказателство. Дори нещо повече: безочливо предизвикателство.
	— Струва ми се, че няма да мога да те победя, обаче ти се страхуваш да играеш с мене — каза ненадейно Дав, а другият почувствува, че пламна.
	— Сам си търсиш белята! — отвърна старецът с леден глас. — Исках да те пощадя. Ще ти дам още една възможност да загубиш. Ще играем на всичките бутилки, които съм спечелил досега. Ако те победя, ще прахосаш цяло състояние, но можеш да се смяташ щастлив. Обаче ако победиш, все едно че си мъртъв. Доколкото зная, никой не се е върнал жив оттам.
	И започнаха четвъртата партия.
	За общо изумление този път нападенията не продължиха повече от четвърт час и завършиха с победа за Дав.
	Пребледнелият Гутрие гледаше със съжаление безценните рафтове, които загуби, и измънка:
	— Изчезнаха. Сега са твои…
	— Разкажи ми — равнодушно рече Дав.
	— Ще ми дадеш ли назаем една бутилчица? „Ако продължи да пие — помисли си Дав, — след кратко време няма да е в състояние да ми каже нищо.“
	— Преди това си уреди задължението.
	— Ха, ха, ха! — засмя се Гутрие с необуздана веселост. — Боиш се да не паднеш в капана! — И си рече: „Трябва да го накарам да играем още веднъж. Това, което стана, беше една тъпа случайност. Може и да ме е измамил, когато е хвърлял заровете…“ А на Дав каза:
	— Добре, ще ти отговоря. Обаче ако не разбереш отговора ми, това значи, че няма какво да търсиш там. Онази прокълната планета е точка върху една карта, която лежи тук, ако играем с белите фигури, и се пресича от траекторията на Дриан, а далече, в полето на черните, е орбитата на Брасфем… Следиш ли мисълта ми? — подигравателно попита Гутрие.
	— До този момент не си ми казал кой знае какво.
	— Тогава отвори си ушите и си напрегни ума! Дриан е белият цар, а Бласфем — черният, и цялата тази звездна шахматна дъска е замръзнала при тридесет и осмия ход от третата партия, изиграна от Ким Керим с ШМ-8*. Разбра ли?
	[* Осмата шахматна машина, построена от Ким Керим. Б.а.]
	— Да.
	— Виждащ ли редиците на пешките? — злобно се захили старецът. Но понеже Дав не му отговори, продължи презрително: — Най-напредналата пешка от черните е гробът, към който се стремиш. — И пак се засмя с дрезгавия си глас: — Да не речеш, че не съм играл честно. Защо гледаш като слисан?
	В същност Дав отдавна не беше изпитвал подобно шахматно удоволствие. В минутите, в които изглеждаше слисан, умът му работеше напрегнато и като светкавица проблесна едно име: Техом! „Ами ако това са измислици на стария пияница?“
	— Ще играем ли? — простичко попита Дав и старецът въздъхна с нетърпение.
	— Обеща да ми дадеш едно шишенце…
	— Вземи си — съгласи се Дав. — Макар че може да ти дойде много. — И докато Гутрие изливаше в пресъхналото си гърло съдържанието на бутилката, го попита: — Там… Има ли определен брой партии, или можеш да играеш, колкото искаш?
	— Двадесет! — и с гърлен глас се засмя Гутрие. — Ти дори не знаеш още къде ще отидеш, а се интересуваш колко партии ще играеш!
	— Не зная, но скоро ще науча — засмя се и Дав. — Залагам цялото количество згромб, което се намира тук. Но този път ще ми отговориш ясно: името на планетата, ако има име, и координатите й.
	Помещението екна от гласовете на зрителите, които бързаха да залагат, а размерът на облозите отскочи нагоре като стрела.
	— Ще играя — реши Гутрие, — но ми дай назаем още пет бутилки.
	— Без противник ли искаш да ме оставиш — с подозрение се противопостави Дав.
	— Заклевам ти се: това не ми пречи да играя. Впрочем — продължи старецът сговорчиво — дори и да ме повали, след няколко дни ще изчезне въздействието на згромба и отново ще съм на твое разположение. Но не те лъжа: мога да изпия и десет бутилки, без да ми стане лошо. Напротив. Те ще ми дадат сили, за да те победя. С оглед на това ти заявявам открито: ще бъда безпощаден и коварен. И не само защото искам да възвърна имането си, а и да те спася от явна гибел. Нещо от твоята лудост ми припомни младините…
	— Стига си дърдорил, ами играй — прекъсна го Дав и бутна под носа му пет бутилки.
	— Искаш да ме изкараш от търпение… Добре. Хвърляй заровете!
	Битката се поднови и отрупаните зрители в голямото подземие на „Пронизаното око“ потънаха в мълчание. Още в началото старецът заигра енергично и измисляше най-невероятни ходове за примамване и обграждане. През първите три часа ожесточението и дългият му опит здраво притиснаха Дав, който на няколко пъти едва не попадна в поставените му капани. Спаси го феноменалната му способност да смята, с помощта на която успяваше да изчисли предварително следващите последици от сериозните опити да бъде хванат. Веднъж му помогнаха и заровете, чиито цветове съответстваха на ходовете на Гутрие и обезсилиха предварително стремежа му да го обгради.
	— Не се радвай — мрачно предупреди старецът. — Още не знаеш какво те очаква. И тук, но най-вече там. Аз ти устройвам клопки, пък онази проклета планета съдбоносно ще те прикове върху пустинната си повърхност… Сред дюните от варовик, които приличат на море от змии, ще намериш само един оазис… Ха, ха, ха! Гробище на космически кораби… Ще те погълне едно адско гърло… После ще тръгнеш по една галерия… — Внезапно осъзна хода, направен от Дав, прекъсна играта и заповяда на съдържателя: — Донеси полегатите планшети, пружините и мостовете! И бутилките с магнитна опаковка.
	В третата партия, която продължи пет часа, „бойното поле“ беше удължено, за да обхване многото извивки, създадени от сложността на играта. Сега налудничавото въображение на Гутрие прибягна към нещо, което много рядко се виждаше при мачовете по флип-флоп: топологичната игра.
	— Досега не игра така — забеляза Дав, когато противникът му започна да изгражда комбинациите си във въздуха.
	— Не съм играл, защото не ми се е налагало, но е според правилата. Позволени са всякакви фигури.
	И като се смееше сатанински, старецът направи един висящ мост над игралната маса. Удивени и възхитени, зрителите започнаха да ръкопляскат бурно.
	— Е, предаваш ли се? — захили се Гутрие, после с натъжено лице пресуши третата бутилка със згромб.
	— Защо да го сторя? — отвърна Дав със странна веселост. — В края на краищата тази игра ми се струва почти толкова красива, колкото и шахматът.
	Изглеждаше невероятно, но точно когато Гутрие смяташе, че е довършил противника си, Дав беше убеден в победата си. Умението му да пресмята беше толкова голямо, че подобно на оръжие, което е най-добро, когато стреля надалеч, то можа да се разгърне напълно едва в лабиринтите на конфигурациите, създадени от новия начин на игра.
	Докато двамата противници изграждаха въздушните си клопки, съдържателят на заведението нареди да се отстранят стените на помещението, за да се разшири подът и присъствуващите да не пречат на играчите. Бяха минали шест часа от началото на играта. От масата комбинациите, приличащи на гроздове от многоцветни бутилки, плъзнаха в три посоки, извиваха се, разширяваха се, изкачваха се смело нагоре и пронизваха пистата на старта, за да се промушат под масата (след време тя трябваше да бъде изнесена, а играчите се покатериха на приспособени за целта стълбички и мостчета).
	Колкото повече се усложняваха комбинациите, толкова по-добре се чувствуваше Дав. Гутрие пресуши още две бутилки, очите му бяха кръвясали (дали от гнева, или от еликсира?) и си казваше, че е дошъл моментът да хвърли в борбата решителния ас.
	— Виж какво ще направя сега! — прошушна той на ухото на своя противник сред парите на згромба. И за най-голямо удивление на всички, та даже и на Дав, той построи над магистралата листа на Мьобиус. — Ако попаднеш тук — продължи като в халюцинация, — загубен си: ще се въртиш на едно и също място.
	Богар си помисли, че от гледна точка на пластичността флип-флопът навярно е най-красивата игра в Галактиката. И все пак строгите комбинации в шаха, които му напомняха фуга, изпълнена на звезден орган, го привличаха повече.
	— Нямаш спасение — задъхано рече старецът. — Нито тук, нито там. Ако загубиш сега, това значи, че си човек с късмет.
	— Няма да загубя — отговори Дав. — Мога да загубя само ако аз пожелая.
	Покатерени на високите стълби, те си говореха шепнешком, но с нежна враждебност.
	— Не виждаш ли? Нарочно изградих тази топологична примка. Изчислих всички вероятности от хвърлянето на заровете. Каквото и да ти се падне, на края пак ще загубиш.
	— Така е, ала забравяш, че ми предстои още един ход, с който мога да те обградя…
	— Той е без значение. Нямаш право да се връщаш по същия път. Можеш да си правиш фигурите в своя лабиринт… Хайде, примири се с поражението. Ти наистина игра превъзходно, но за твое добро загуби.
	— Не — сухо каза Дав. — Имам един изход, за който не си се сетил.
	— Смили се над себе си! — промълви старецът, ненадейно обхванат от неспокойствие. — Никой не се е върнал оттам…
	— Никой ли? А ти как се спаси?
	— Аз… — В очите на Гутрие блесна дяволито пламъче. — Аз победих машината.
	— Тогава и аз ще я победя.
	— Няма да можеш, защото не знаеш къде се намира.
	— Ти ще ми кажеш, когато те победя.
	— Няма да играя повече с тебе, стига ми това, което съм спечелил досега.
	— Тук се лъжеш. От клопката, в която ме вкара, ще издигна нагоре дълъг и двоен лист на Мьобиус, а при следващия ход ще въвлека и тебе. Така че играта е реми, а згромбът си остава мой. — Старецът се ококори изумен и с трепереща ръка изпи последната бутилка с еликсир. — И не забравяй, че ми дължиш седем бутилки. Така че ще ти предложа изгодна сделка. Кажи ми името на планетата, а аз ще ти позволя да спечелиш.
	— Техом! — изрече Гутрие с върховно усилие.
	Едва сега Дав сметна, че задачата му на планетата Дриан е приключила и погълнат от мисълта за предстоящата решителна битка в живота му, с твърда стъпка слезе от стълбата.
	Думата „Техом“, която нявга вселявала адски страх у един архаичен народ, разпали в Дав Богар висше вдъхновение за предстоящата неумолима битка с бездната.

>
	Подтикван от сходството със себеподобни биоформи, Дав веднага се запъти към една от групите хуманоиди. Посрещна го не много висок човек, облечен в спортни дрехи, съставени от отделни модули, каквито носеха и неговите другари. Следователно в този въздух можеше да се диша.
	— Добре дошъл! — рече му той на третия галактически език и в единственото му око без вежда проблесна усмивка, която се стори на Дав подозрителна. Лицето му беше мораво и набраздено от дълбоки бръчки. — Предполагам, че когато си попаднал в капана, не си очаквал да намериш тук такъв панаир…
	— Може и да съм очаквал — отговори Дав. — Ти откъде си?
	— От планетата Глаф, принадлежаща към системата Саргами…
	— Ние я наричаме Прокион…
	— Това значи, че идваш от…
	— Не, аз съм КМ*, но родителите ми са дошли от планетата Земя.
	[* Космическо момче, тоест роден в космическото пространство. Б.а.]
	Останалите хуманоиди също се приближиха до Дав и той видя, че и техните лица са като на старци.
	— Изглежда, отдавна сте тук.
	— Последният от нас, който попадна в това подземие, дойде преди петнадесет години. Обаче Крумх — ето онзи старец, който седи в креслото — е пристигнал преди тринадесет десетилетия… И той като тебе е един КМ и е тук от малък.
	— За него този ад е бил нещо като сиропиталище — ухили се някакъв индивид със зеленикава трапецовидна глава и увиснали уши.
	— Защо не съблечеш тези звездни дрипи — попита някакъв дългоран, по чието птиче лице Дав предположи, че е от планетата Капела. — Няма нужда — продължи той, когато забеляза, че Дав проверява своя атмоскоп. — Всички простосмъртни от разновидността XX превъзходно дишат в тукашния въздух. — И докато Дав сваляше шлема си, добави с почти човешко високомерие: — Ясно е, че тази бърлога я измислил някой от нашите!
	— Не сте ли опитали да излезете от кафеза? — огледа ги Дав и заговори в техния стил. Не му отговориха.
	— Значи, не сте успели. — Всички злобно се изсмяха.
	— А тези маси за какво служат?
	— Това са шахматни маси. Никога ли не си чувал за тази игра? — отново се засмяха те с някаква отчайваща веселост. Сподавено се изкиска и старецът в креслото.
	— Чувал съм — засмя се и Дав. — Именно заради шаха кацнах тук. За разлика от вас аз не паднах в капана, а дойдох нарочно, за да играя шах. Разбирате ли?
	Смехът им секна, но след няколко минути отново екна оглушително. По сбръчканото лице на старика се стичаха сълзи, най-после с мъка изрече:
	— Този човек е луд!
	— Може и да си прав, старче — каза Дав. — Впрочем така ме наричат — безумеца на въздушното пространство.
	— Добре, безумецо! — добави Крумх, който имаше вид на мъдрец и от останалите същества с човешки образ най-много приличаше на Дав — Нищо по-лесно от това да опитаме. Отведете ме до масата! — заповяда той.
	— Откъде си? — попита го Дав, докато подреждаше фигурите си.
	— Епсилон от Еридан наричате вие Слънчевата система, откъдето са дошли родителите ми. Играй ти с белите. Когато съм попаднал тук, съм бил на две-три години. Добре премести, но сме едва в началото на играта. Мога да твърдя, че нищо друго не съм правил през живота си, освен да играя шахмат. Научиха ме да играя както децата по другите планети учат занаят за цял живот. Не мисля, че последният ти ход беше добър. Вероятно умът ми е бил подходящ за такова занимание защото в началото много рядко някой ме побеждаваше а по-късно никой вече не беше в състояние. Добре се справи. Това значи, че си по-опасен, отколкото изглеждаш. Тогава защо не играеш по-агресивно?
	— Защото ми прави удоволствие да играя с тебе — усмихна се Дав.
	— Да играеш или да си играеш?
	— И едното, и другото.
	— Не бързай да се радваш. Не си ли задаваш въпроса, защо все пак не съм се осмелил да вляза в залата където се играе на живот и смърт?
	— Не, защото засега не познавам правилата на другата игра.
	— Спри за миг! Много са ти прикрити маневрите Наистина ли смяташ, че можеш толкова бързо да ме сразиш? Но нека се върнем на нашия разговор. Не става дума за друга игра, а за друг противник: една необикновена машина или човек със страшен ум, защото зад машината вероятно пак човешки ум стои. Обаче никой нищо не знае, защото никой не се е върнал оттам.
	Старикът посочи с ръка сводестия вход насред стената в дъното на огромното помещение.
	— Много ли смелчаги са влезли да опитат?
	— Много, но никой не се е върнал да разкаже какво му се е случило.
	— Говори се, че все пак неколцина са се спасили. Успях да срещна само един от тях, също вече стар човек малко смахнат и пияница.
	— Значи знаят за тази планета и не са помислили да ни спасят?!
	— Носят се най-различни слухове. Но никой не вярва в тях.
	— А ти как си повярвал?
	— Нали каза, че съм луд! — усмихна се Дав.
	— Луд или не, но се възползва от разговора, за да ме притиснеш — измърмори Крумх. — Ето как ще ти отговоря аз.
	— Страшно играеш, дядка! — възкликна Дав. — Защо не си се опитал да се спасиш?
	— Може би съм се страхувал — изстена старецът.
	— Страх от машината ли?
	— От машината, а може би и от външния свят. Умея само да играя шах. Дори да бях се спасил, какво щях да правя? Нищо не разбирам от космически кораби… Горе щях да умра. Тук ни дават и ядене, и пиене, а тези, които са от друга биологическа категория, получават необходимите за дишането газове… Тук имам всичко, което ми трябва, за да преживея. Навърших сто и тридесет години и ще поживея още няколко десетилетия… Започна да усложняваш страшно много играта. Внимавай да не паднеш в собствените си уловки. А що се отнася до този човек, не е изключено да е казал истината. Струва ми се, че четирима от тези, които бяха в плен заедно с мене, успяха да се избавят.
	— Какво ти дава основание да вярваш в това?
	— Там има две врати.
	— Нищо не се вижда.
	— Сега не, но щом някой влезе, стената става прозрачна.
	— И как може да се влезе в другото помещение?
	— Стъпваш на малката платформа пред входа и вратата се отваря автоматично. Този ритуал се предава от поколение на поколение, защото вероятно постройката съществува от няколко столетия…
	— От няколко столетия? А тези, които умират?
	— Тях ги поставят в онези ниши, ей там, а останалото е работа на машината. Ама че ход! Къде искаш да стигнеш?
	Почти през цялото време разговаряха и непрекъснато местеха фигурите. Изведнъж старецът се замисли.
	— Каза ми, че там имало две врати — настоя Дав.
	— Да говорим по-малко и да играем по-внимателно — изхриптя Крумх. — Така… най-после разбрах… Намерението ти беше нечувано, обаче не прояви достатъчна ловкост. Ако този твой ход не беше толкова странен, щеше да ме измамиш… Ха, ха, ха! — Сияещият старик се размърда в креслото. — Можем да продължим. Да, има две врати. Само четири пъти се е отворила вратата вдясно. След всяка нещастна среща се отваряше лявата врата.
	— А ти откъде знаеш как са протекли партиите?
	— „Екранът“ свети през цялото време, докато играчът е в помещението, а щом стане от масата, с един поглед мога да преценя как е завършила играта. Всеки път, когато се отваряше дясната врата, борбата завършваше наравно. Какво правиш? Ще загубиш, ако играеш така.
	— Подарявам ти тази партия, старче. Ти я заслужаваш.
	— Пак ме заставяш да губя времето си с астрономически изчисления.
	— Не те заставям, обаче ти не щеш да отстъпиш…
	— Наистина ли се надяваш да ме победиш?
	— Не знам. Играеш превъзходно и за да спечеля, трябва да атакувам там, където предполагам, че си по-слаб: тласкам те към лабиринта на вариантите.
	— Тласкаш ли? Ти ме блъскаш! Но почакай, момче, никой не може да ме принуди да взема топа ти…
	Дав се засмя, пригласяха му и зяпачите, които не бяха много силни играчи, обаче разбраха, че старецът не е така самоуверен, както преди малко.
	— И после?
	— И после — ето! Местя тази невинна пешка…
	— Не, аз питах за двете врати, за четирите равни игри и за пияницата Гутрие, който се е похвалил, че е победил машината.
	— Лъже! — възмутено извика Крумх. — Никой, не е побеждавал досега машината. Поне от сто и тридесет години насам. Можеш ли да ми опишеш онзи тип?
	— Би ли го познал? — Дав извади от джоба си микрофилма, който направи в онова наколно свърталище. Старецът дълго го разглежда, после измънка:
	— Мисля, че си спомням мутрата му. Но той лъже.
	— Значи, е постигнал равна игра…
	— Да. После излезе от помещението през дясната врата и след няколко часа нашата пещера се разтърси като при излитане на космически кораб. И при твоето пристигане усетихме вибрациите от кацането… Пак ми хвърляш прах в очите! Сега ми отстъпваш дамата.
	— Погледни добре! Нямаш друг изход, трябва да я вземеш.
	— Тъй, изглежда — отвърна мрачно другият, — но ако я взема, ще засилиш атаката и вече нямам шансове за победа.
	— Това, което ми разказа, е безкрайно интересно! Приемаш ли реми, старче?
	— Приемам, върви по дяволите! През целия си живот не съм играл по-странна партия. Сега какви намерения имаш?
	— Да направя това, което ти не си сторил: да вляза в клетката на звяра.
	— Казах ти, че животът навън не е имал никаква стойност за мен.
	— Липсва ти фантазия. Опитвали ли сте двама души да влезете там? Да речем, ти и още някой, който не умее да играе шах, но може да управлява космически кораб…
	— Откакто живея тук, никому не е минало през ума такова нещо.
	— Но сега би могло.
	— Искаш да влезем заедно?
	— Защо не? Аз непременно ще отида. Сам твърдиш, че равната игра отваря вратата вдясно. Не се съмнявам, че ще успея да постигна реми. Зад машината — пак ти ми го каза — стои човешки ум. А досега нито един човек не е успял да ме победи. — Дав се надигна от стола. — Впрочем убеден съм, че и ти можеш да постигнеш реми. Я ми кажи, на колко партии има право този, който се осмели да влезе?
	— Не съм ги броил.
	— Защо? Би било интересно да се знае…
	— Мислиш ли? Защо ли не съм ги преброил?
	— Защото си бил убеден, че никога няма да играеш с машината.
	— Не само заради това… Не, не поради това. Сега вече знам: този, който играе в „клетката“, така закрива шахматната дъска, че е невъзможно да следиш ходовете му, случайно можеш да зърнеш нещо, когато стане от масата. Само последните позиции можеха да ми подскажат нещо, и то в редките случаи на равна игра.
	— Все пак не си ли спомняш? Десет партии играеха ли се?
	— Може би и повече…
	— Гутрие твърди, че максималният брой на игрите бил двадесет.
	— Пак е излъгал.
	— Убеден ли си?
	— Да. Той не е имал възможност да разбере какъв е максималният брой на игрите. Да предположим, че е постигнал реми при двадесетата партия. Щом като след това е офейкал, откъде може да знае дали други не са стигнали до същия резултат при петдесетата партия?
	— А смяташ ли, че някой е изиграл толкова партии?
	— Не. Искам само да кажа, че никой нищо не знае и че твоят пияница чисто и просто лъже.
	— Не е изключено, но този лъжец все пак е влязъл в умъртвяващото светилище. Е, ще ме придружиш ли?
	Старецът не отговори. Гледаше омаян стената зад Дав. Като опарен Дав се обърна, видя, че входът е осветен като екран и се спусна към него. Отвъд стената беше главоногото създание, което срещна при кацането си на Техом.
	Дав почука на прозрачната стена, за да привлече вниманието му; после удари силно с един метален предмет; напразно се мъчеше: стената, която разделяше двете помещения, имаше необикновена якост и даже обезшумяваше ударите. Астронавтът с тяло на октопод стоеше с гръб към тях и закриваше шахматната маса.
	Смешно раздвижи едно от пипалата си. Хладнокръвно любопитство завладя Дав: пред погледа му се бореха два свята.
	По ръцете на астромекотелото (все пак бяха ръце щом принадлежаха на мислещо същество) започнаха да святкат фотоочи. След това странното създание подскочи, сякаш се разгневи от нещо, и се дръпна встрани от мястото, на което стоеше дотогава, а това позволи на Дав да види шахматната дъска. С един поглед прецени нелепото разположение на фигурите… Октоподът не познаваше тази игра!
	Отвъд масата беше машината: тя имаше вид на първобитен човек. Глава като куб, туловище като паралелепипед и увиснали ръце. Светещите й сетива, които заместваха очите, също проблясваха някак учудено После нещата се ускориха. Главоногото бързо измъкна от джоба си малък предмет и шибна с лазерен лъч лицето, гърдите и крайниците на машината. В същия миг тя хвърли ослепителна светлина и преди още стаята да се изпълни със зеленикавовиолетов дим, вратата вляво се отвори. После екранът бавно угасна и вече нищо не можеше да се долови от драмата, разиграла се зад стената.
	— Разбра ли нещо?
	— Една основна подробност — отговори Дав.
	— Каква? Че никой не може да победи чудовището?
	— Не. Познах шахматната дъска от оникс.
	— Ти бълнуваш!
	— Напротив! Започвам да разбирам как стоят нещата: машината е дело на Ким Керим. — И като видя изуменото лице на стареца, Дав продължи: — Ким Керим е един от върховете в шахмата, каквито са били феноменалният Алехин или Аруариа…
	— Не съм чувал за тях. А откъде познаваш шахматната дъска?
	— Във всички музеи, посветени на шахмата, има по едно копие.
	— Възможно е и дъската, която видя преди малко, да е копие.
	— Да, разбира се, но тази е оригиналът… Е, ще дойдеш ли с мене?
	— Да не мислиш, че ме е стреснала сцената, на която присъствахме.
	— Но все пак от нещо се боиш…
	— От външния свят. Знаеш ли, чувал съм, че когато извадят от дъното на морето някои животни на повърхността, те умират веднага…
	— Аз ще вляза… Нали затова съм дошъл.
	— Опитвам се да те разбера… Ако успееш, ще се върнеш ли пак?
	— Непременно. За да ти разкажа какво се е случило там…
	Въображаема залязваща луна надникна в помещението, измамвайки го с недействителна нощ. Дав се усамоти в една от нишите в стената и заспа веднага щом затвори очи. Сънува дълга шахматна партия, сякаш започнала още в началото на света. Никой не можеше да му каже в какво се състои първата награда, но нещо неясно го караше да вярва, че тя е огромна, може би неизмерима…

>
	Докато стъпваше на малката платформа, Дав се запита с тревога дали астромекотелото не е повредило машината. Това би значело да остане в плен; макар че Ким Керим щеше да съумее да поправи машината. После си помисли, че легендарният шахматист е на повече от триста години, двеста от които е прекарал на Техом. Все пак трябва да бъде внимателен! Старците са странни.
	Когато стената се дръпна встрани, светилището се показа непокътнато, сякаш само малко преди това там не се бе разгърнала същинска битка.
	Дав долови учудения шепот на тези, които останаха зад гърба му, после вратата се придвижи обратно. Той се обърна, но вече не можеше да види хората, останали в голямата зала: входът отново тъмнееше. Дали за да не се разсейват играчите?
	Машината (или този, който я ръководеше) заговори. Едно и също нещо произнасяше на различни езици: древноамерикански, староруски и китайски от началото на третото хилядолетие, а после повтори въпроса на галактически:
	— Какъв език избираш?
	— Галактически — отвърна Дав и съобрази, че стопанинът на тези места е прекъснал връзките си със света най-малко преди две столетия.
	— Имаш ли оръжие?
	— Да.
	— Видя ли какво се случи с другия?
	— Видях, но моето оръжие е по-мощно.
	Помещението приличаше на древна абсида, строго подредена, но уютна. Стените, подът и таванът, направени от метал и керамика, бяха украсени с един и същ точков мотив, подобен на очичките върху пауновите пера, които изведнъж заблестяха с много цветове.
	— Издръжливостта на мислещата машина е десеторно по-голяма от разрушителната сила на оръжието.
	— Това не ме интересува, защото моят мозък е оръжието ми.
	— Тогава сядай и да започваме! Аз ще играя с белите фигури. Така иска Ким Керим — произнесе машината думите като някаква формула, но те звучаха и като извинение.
	„Все пак ми се представи“ — със задоволство си помисли Дав и се настани в креслото до шахматната дъска от оникс. Наредените по местата си фигури имаха опростена геометрична форма: царят приличаше на цилиндър, дамата — на полусфера, топовете — на паралелепипеди, офицерите — на конуси, конете — на пирамиди, а пешките — на малки кубчета.
	Машината протегна дясната си ръка и премести кубчето от a2 на a3. Този ход учуди Дав, даже леко го ядоса, защото го прие като насмешливо предизвикателство. Той отговори с e7 на e5 и същевременно се запита кой е истинският му противник. В случай че Ким Керим беше създателят на машината (това вече беше сигурно) и все още беше жив, не би му биле трудно лично да ръководи ходовете в партията, но смелите нападения бяха твърде редки. А скоростта, с която се разгръщаше играта, караше Дав да се съмнява: как успяваше достопочтеният шахматист да се мобилизира толкова бързо? Машината продължи със c2 на c4 и по този начин чрез промяна на цветовете навлезе в защитата, наречена сицилианска, както беше прочел Дав в книгата, подарена му някога от Мер Хлавон. Дав избра продължението K8 на c6, следователно „затворен“ вариант, чрез който искаше да намали до минимум резултата от първия ход на машината.
	Непознато досега удоволствие го завладя и това усещане вероятно се породи от своеобразието на събитието. Машината ловко отговаряше на всеки ход на своя противник. Начинът й на мислене беше прост, но ефикасен и на Дав му се стори, че разпозна великолепния стил на Ким Керим, обаче беше по-разгърнат, по-задълбочен. „Не напразно е стоял тук старецът толкова дълго време“ — с възхищение си рече той. Най-после намери ум, еднакъв с неговия.
	Откакто се помнеше, Дав никога не бе размишлявал при отделните ходове повече от двадесет–тридесет секунди и многобройните варианти, които можеше да пресметне, го поставяха на недосегаема дълбочина, далече от силата на срещнатите досега противници. А сега за пръв път му се стори, че той приема послание от някаква бездна.
	— Колко време имаме за мислене? — ненадейно за самия него попита Дав.
	— Колкото можеш да издържиш, без да ядеш — отговори машината.
	— Каква връзка има яденето с това?!
	— На стената вляво от тебе има автомат за биологично поддържане. За да го използваш, предварително трябва да направиш хода върху шахматната дъска. Между два хода, за да се нахраниш, можеш да мислиш, колкото искаш.
	— Отлично нагласено! — промълви Дав. — И съвсем честно…
	Сега беше убеден, че човешки разум управлява машината, макар че нейната игра не приличаше на това, което той познаваше досега като човешка способност. Разбира се, с изключение на собствения му ум.
	— Какво става с тези, които излизат през лявата врата? — попита Дав, без да се надява на отговор. Но той дойде веднага.
	— Разлагам ги на съставните им елементи, а мозъците им ми предават информенергия.
	Лицето на Дав се сви, по-скоро от разочарование, отколкото от страх.
	— Не разбирам защо е необходимо да ги унищожаваш…
	— Тези, които не могат да постигнат дори равна игра, са създания, интересуващи ме само чрез елементите си.
	— Колко партии имам право да изиграя?
	— Двадесет.
	Значи, Гутрие беше казал истината.
	— Някой побеждавал ли те е?
	— Никой никога!
	Дав продължи да играе. Още не изпитваше страх, въпреки че някаква странна тревога се промъкна в душата му. „Какъв ли човек е Ким Керим?“, в чиято съдба донякъде виждаше и своята. По-особен и може би по-странен и от самия него. На Дав никога не бе му идвало на ум да убива противниците си. Но кой може да каже докъде ще те отведе едно пристрастяване, натрупвано векове наред!
	Внезапно му се стори, че премерва умствените си способности не с човек, нито даже с машина (участвал беше и в други състезания, организирани между него и калкулатор), а със самата умствена игра, ако това изобщо можеше да съществува. Ходовете, с които му отговаряше незабавно неговият противник, не бяха красиви в обикновения смисъл на думата, тайнствената им красота извираше по-скоро от това, че бяха съвършени. Редуваха се неумолимо, сякаш съперникът му бе решил всички шахматни комбинации.
	„Разсъждава смайващо, но няма да ме победи“ — рече си Дав, направи ход, с който измени позицията и тя от безцветна се превърна в тъмнолилава вихрушка. „Имам достатъчно време на разположение. Сега да те видя как ще се измъкнеш от пряспата!“ Машината не бързаше да му отговори, но и Дав усещаше как все повече го обхваща онова сложно неспокойствие. Внезапно му се стори, че планът му е изцяло погрешен и че той не се бори с човешки ум!
	Гласът на машината го върна към действителността; сякаш падна от небето:
	— Мат в двадесет и шест хода!
	Дав се вцепени от тази присъда с почти мистична сила и от повелителния вик, който прозвуча в самия него. Усети, че гърлото му е пресъхнало.
	— Има ли тук нещо за пиене? — попита той.
	— Да. Имаш право да използваш автомата. Вляво от тебе се намира. Знаеш условията.
	— А как се поръчва?
	— Какво искаш да пиеш?
	— Какво можеш да ми предложиш?
	— Хормоновитаминозен сок, аденепси, мляко, шира…
	— Мляко, шира? Да не би да имате наблизо кравеферма, лозя?
	— Всичко е синтетично. Иди до автомата и си поръчай каквото желаеш.
	— Имаш ли еликсир?
	— Да, но не ти го препоръчвам.
	— Добре — отговори Дав и се приближи до автомата. — Дай ми един згромб!
	Една плоскост в стената се прелисти и оттам се показа малък метален поднос, на който имаше чаша згромб с портокалов цвят. Дав го изпи на един дъх.
	Неочакваният и безобиден разговор, който води с машината за шах, и згромбът малко го ободриха.
	Поднови играта. Близо осем минути разглежда шахматната дъска, после премести една пешка, леко наклони главата си и зачака напрегнат. Машината се забави четири минути, преди да премести, после се коригира:
	— Мат в двадесет и девет хода!
	— Предавам се! — възкликна Дав с ожесточено спокойствие, като че ли самокритиката на машината можеше да намали значението на провала, претърпян от човек, когото смятаха за непобедим в пределите на Галактиката, обитавана от хора.
	Погледна хронометъра на ръката си: от началото на партията бяха минали само три часа и седемнадесет минути.
	Дав сякаш бе зашеметен от страшния удар и едва сега проумя значението на претърпяното поражение. „Помни, аз никога не съм губил — отново прозвучаха някогашните думи на баща му. — Това не може да се случи с нито една хазартна игра.“ Най-после намери това, което търсеше през целия си живот: равностоен противник; но дали такъв си го беше представял? До срещата му с машината на Ким Керим (?!) всички състояли се състезания не значеха за него нищо повече от игра със самия него, дори ако противникът му беше обогатен с опита на цяла планета, защото в края на краищата този опит се проявяваше чрез ума на един човек. И друг път бе играл с калкулатори, създадени от гениални шахматисти, с автомати, които можеха да изтръгнат от него най-много реми. При все че на пръв поглед постигнатото в двубоя между един изключителен ум и един електронен мозък трябва да надвишава възможностите на един мозък, па бил той и необикновен, какъвто притежаваше Дав, неизменно резултатите бяха в негова полза. Сякаш поради симбиозата спадаше равнището в стратегията на играещата двойка. Нито един от калкулаторите не беше успял да бъде изцяло независим. А машината на Ким Керим, макар че беше „възпитана“ от него, показваше такава независимост. Дали е успяла да реши всички варианти в шаха?
	Дав седеше замислен като пред дверите на безкрайността. Отново почувствува, че му прилошава… Гадеше му се и заедно с това усещаше стремеж към безкрайността. „Не! — рече си той. — Още не ме е победила. Сам се победих, защото повярвах, че се боря с човек.“
	Машината отдавна беше направила първия ход и мълчаливо чакаше безразлична към отговора на партньора си. Дав, който сякаш се възвърна от някакъв друг свят, изведнъж проумя положението върху масата от оникс. Изумен гледаше бялата пешка, изтикана от a2 на a4, а го завладя безкрайно блаженство: машината играеше като машина! След началото a2 на a3 от първата партия сега започна с a2 на a4… Ако продължаваше да играе и по-нататък по същата схема, тогава броят на възможните варианти беше точно… двадесет, „както твърдеше Гутрие!“ — помисли си развеселен Дав и премести от e7 на e5. Следващите ходове (e2 на e4, K8 на F6, d2 на d3) напомняха защитата, която старите хроники приписваха на Филидор, но той я бил изиграл с белите фигури.
	Дав се съсредоточи върху новата партия и същевременно го занимаваше удивителният начин на игра на страшния му противник. Какво можеше да бъде по-несвойствено за човека от придържането към цялата гама на първия ход! А от тази серия на начален ход веднага произтичаше ужасна последица: ход от g2 на g4! Стартирайки с празния ход g4, чудовището се излагаше на опасността от реми, даже да бъде победено.
	Колкото и да е невероятно, но тази мисъл застави Дав да внимава. От досегашната игра машината доказа, че пренебрегва някои придобивки на съвременната техника. Естествено това се компенсираше от изключителните й изчислителни способности, но на Дав му се стори, че сега положението му е по-добро. И все пак решително опрости позицията си и след два часа и четвърт двубоят завърши наравно.
	В същия миг екранът, който разделяше Дав от останалите пленници, стана прозрачен; дясната врата се отвори.
	— Свободен си — произнесе гласът на машината. — Облечи си космическия костюм.
	Богар се поколеба, после стана и се подчини на поканата. Когато напускаше помещението, чу далечно бучене като от реактор или земетресение. Коридорът, по който го носеше плавно транспортната лента, се различаваше от тъмната галерия на идване; облян бе от мека светлина, която му позволяваше да се възхищава на образите, украсяващи стените.
	В един голям отвор вляво от себе си Дав видя някакви странни сталактити; когато се отдалечи от тях, те се превърнаха в кехлибарени пръсти на старец, потънал в размисъл. Ръцете-птици несъзнателно се полюшваха като в свещен екстаз, после унесеният човек ги отпусна към земята. Дав се озова направо в легендата за ермита или мита на ЕР, по името на един известен летописец, който през второто хилядолетие е създал тази хипотеза*.
	[* Хипотезата е потвърдена през 2072 година, когато при разкопки, направени край Шахпур (Иран), в един гроб била намерена плоча, върху която пръстите на две ръце, много ясно очертани, представлявали царя, царицата и осемте пешки. Б. а.]
	Стъпилият на подвижната лента човек можеше да наблюдава в продължение на две–три секунди всеки отвор (или екран?). Сцените бяха живи като във филм, но не бяха озвучени.
	След предложеното му зрелище от няколко „прозореца“, Дав разбра, че пред погледа му се редуват паметни моменти от историята на шахмата. Но какво търсеше тук този човек, облечен с дрехи от времето на Нютон, който дирижираше някакъв оркестър, а над него летяха крака на балерини? И преди Дав да се съвземе от изненадата, се спусна завеса, върху чиито гънки се люлееше емблемата на слон…
	В последвалата картина Дав сякаш разпозна двубоя между Стаунтон и Сент Аман; после изплува друга и той беше убеден, че присъствува на схватката между Андерсен и Морфи, първия всепризнат бог на шахматния Олимп. Явно картината е била пресъздадена (тъй като по онова време кинематографът още не е бил изобретен), но беше автентична; налудничав стремеж изразяваха очите на младежа от Ню Орлеан, красив и странен като герой от произведенията на Суент. Този победоносен и печален поглед, устремен към безкрайността, прониза Дав като предупреждаващ знак. Но това не му попречи, когато минаваше край следващия отвор, да познае известната партия между други два титана: Щайниц и Ласкер. Старият шампион намръщено следеше обърканата и властна игра на противника си, който сякаш отделяше повече време да го наблюдава, отколкото да пресмята ходовете си.
	Дав със съжаление се раздели с тази сцена, но веднага бе завладян от друга.
	На великолепен фон видя двама мъже, в чиито очи искреше ненавист; веднага ги позна по позицията на фигурите, която му беше по-известна, отколкото лицата им на смъртни хора. Играеше се прочутият финал на тридесет и втората партия, в която белите, изтласкали царя си на Г5, сякаш бяха влезли в клопката, но в действителност избираха най-сигурния, най-бързия и най-красивия път за активизиране на свободните пешки и по този начин печелеха петата победа (тя не е последна, но е решителна) над Капабланка. С белите играеше Алехин, който беше символ на шахмата до появата на Ким Керим. Но къде ли е показана борбата между гениалния кубинец и Ласкер? Дав рязко се обърна към другата стена на коридора и задавен от вълнение, успя да зърне гнева и моментното безсилие в очите на божествения лъв, засега наистина ранен; по-късно обаче отново щеше да покаже зъбите си в джунглата на шахматната дъска.
	Това скъпернически показвано изкуство (минаващият през галерията не можеше да разгледа подробно картините по двете стени) напомняше пленяващото майсторство, с което са отразени процесиите, охранявани от бикове и дракони, в легендарния Вавилон.
	— Това е предизвикателство! — гневно викна Дав, зървайки в „прозорците“ отляво и отдясно Ботвиник, който водеше борба ту с Бронщайн, ту със Смислов, ту с Тал, ту с Петросян.
	— Лъжеш се! — чу се глас, различен от гласа, който бе звучал в помещението на шахматната машина. — Не е предизвикателство. — Дав долови авторитетния тон, присъщ на чиновниците в миналото, а в по-ново време — на хората, свикнали да общуват най-вече с компютрите. — Желанието ни беше да предложим на отиващия си гост приятна атмосфера и увереността, че той е майстор; картините с оживелите лица на шампионите е хвалебствено сбогуване. Впрочем — продължи с прикрита насмешка невидимият събеседник — който се измъква оттук, няма настроение да разглежда подробностите.
	— Аз имам — отвърна Дав, който не знаеше към кой „прозорец“ да погледне по-напред. На дясната стена видя безсмъртния вариант на така наречената сицилианска защита, с която дванадесетият шампион на планетата Земя победи Робърт Фишер, превъзхождайки го и теоретически. Сцената вляво показваше Яд Гобо в невероятната позиция на цугцванг, в края на която имаше дама и два офицера и беше притиснат от ПРН-32 МХз, който разполагаше само с дама и два коня.
	— Вярно е — продължи гласът, — че от шестнадесетте твои предшественици ти най-бързо постигна реми. Не играеш лошо. Върни се и ще видиш сцените, които си пропуснал.
	— Така и ще направя — заяви Дав, който си спомни, че беше обещал да разкаже на стария КМ преживелиците си.
	От картините, които се плъзгаха край него, му направи впечатление странната среща между птицеподобния капелан Зтрънгц и Аруариа, блед като призрак. Видът им беше фантастичен, не приличаха на земните жители от онова време и пред тях нямаше шахматна дъска, само се гледаха съсредоточено. В това състезание от сто слепи симултанни партии победил Аруариа.
	— Чакам те — сърдечно изрече гласът, докато Дав минаваше край последната картина: срещата между Ким Керим и огромната машина, построена от него, за да победи себе си.
	— Този ескалатор няма ли да спре най-после? — не можа да се сдържи Дав. — Да те зърна поне през „прозореца“, ако си Ким Керим, както предполагам.
	Гласът се измя гърлено и лентата под краката на Дав престана да се движи.
	— Ето, гледай!
	— Значи, действително съществуваш.
	— Вероятно, ако това, което ти разбираш под понятието „съществуване“ не е илюзия.
	Сцената, която се виждаше през „прозореца“, се стори на Дав комична. Човекът и неговият шахматен робот седяха един срещу друг, обгърнати от странна почти семейна атмосфера. Навярно като присмех над самия себе си Керим бе дал на творението си своите собствени черти. Но никак не е странно, че машината, с която беше премерил силите си Дав и която вероятно представляваше усъвършенстван вариант на шахматния Инт. Орд.* Хикс-17, по-малко приличаше на човек.
	[* Интегрален ординатор. Б.а.]
	Партията, която играеха, беше прочута: историята я бе отбелязала като последна партия на Ким Керим. Той зарегистрирал на калкулатора Хикс-17 всичко познато дотогава в областта на шаха плюс алгоритмите от стила на Керим. Едва след поредица от бляскави победи, постигнати от робота в срещите с шампиони от различни планети, той добил право да играе със своя конструктор. И ето ги в решителния рунд, който последвал след петте партии, завършили наравно.
	На картината прочутият шахматист беше осем-десетгодишен, но не изглеждаше променен в сравнение с портрета от времето, когато е бил на четиридесет и пет години. С несъразмерно голямата си глава върху ниско и набито тяло Ким Керим създаваше впечатление за необикновена телесна и умствена сила, ала тя странно противоречеше на нездравия му вид, който вероятно се дължеше на белите петна от витилиго по ръцете и лицето му.
	Финалът върху шахматната дъска подсказваше приближаващо реми. Хикс-17 се беше окопал в коварна позиция, не пропускаше двете противникови пешки, стигнали почти до финала, и заплашваше с варианти, които според всички закони бяха неизбежни. С демоничен блясък в очите Ким Керим прекрачва границата на невъобразимото. Първо превръща пешките си в коне, след което с изключителна бързина постига странния, неповторимия мат с цар и два коня против цар с пешка.
	Легендата твърди, че разгневен от тази победа, унищожил робота си и оттогава никой нищо не чул повече за Ким Керим, най-забележителния шахматист на всички времена.
	Дав наблюдаваше толкова напрегнато страшния си двубой с Керим, че в първия миг, когато лентата отново се задвижи, той не усети.
	— А с тебе кога ще играя — викна към Керим, но в същото време скалата пред него се плъзна встрани и освободи пътя му.
	— Там, долу, ти игра с мене — отговори гласът. — Чакам те отново.


	Дав напусна катакомбата, обхванат от безумно сладка носталгия: едновременно го прониза силен копнеж по Умна и страшно силно желание да играе шах.
	Наоколо се стелеха хълмовете, преливаха един в друг като гънки. Краката на Дав оставяха следи по праха, покрил повърхността, но стъпките на неговите предшественици бяха заличени от вятъра. След като скита повече от час из този лабиринт от хълмове, го прониза унизителната мисъл, че прилича на мишка, която трябва да отговори на тест за ориентиране. Беше убеден, че върви в посоката, откъдето дойде, макар да съобрази на няколко пъти, че се върти на едно и също място.
	Най-после, когато беше загубил търпение, зърна зад един хълм огромното гробище на космическите кораби. Но къде беше малкият му летателен апарат?
	Нещо странно ставаше с него: двете чувства не изчезнаха; и желанието да види Умна, и стремежът да играе отново с Ким Керим не го напуснаха, даже се засилиха от гнева, предизвикан от необходимостта да извърви пътя дотам. Изглежда, тези противоречиви чувства му помогнаха да усети сега ясно онова привличане, срещу което се бореше главоногото при идването на Дав. В това настроение той се приближи до фунията, която му послужи като знак за ориентиране. На няколко десетки крачки намери летателния си апарат.

>
	Той се спря, разколебан между две бездни.
	При все че за пръв път в живота си претърпя поражение, той не се изплаши от гласа, който го зовеше към глъбините на планетата. Всякога би бил в състояние да постигне равна игра с чудовището, а някакъв глас му нашепваше, че може и да го победи. Защо да се противопоставя на този повик, за чието осъществяване в същност се беше родил? Нали Ким Керим заяви, че в действителност той е играл с него? „Шахматът не бива да се превръща в самоцел за тебе“ — чу отново последното желание на Грегори Богар. Обаче пак той му беше казал: „Шахът да бъде средство за твоето усъвършенстване!“ А как ще се усъвършенства, като върви срещу собствената си природа?
	Внезапно странно небесно явление привлече вниманието му. През времето, прекарано в подземното царство на Ким Керим, на небосвода на Техом се беше появило второ слънце. Той видя двете слънца едно до друго: еднакви, но и двете по-малки от слънцето, което зърна при кацането си. Знаеше само това, че първото слънце имаше червеникав цвят, докато неговият спътник беше синкав. Бяха като две очи, които го разглеждаха настойчиво… Две очи, които вървяха против природата. „Глупости! — рече на глас Дав. — Ако добре разбирам думите на баща си, природата ми е човешка. Това искаше да ми каже. И наистина беше прав.“
	С тези слънца, които гледаха Дав, сега се сливаха тъжният поглед на Щайниц, отчайващият порив към съвършенство на Морфи, ожесточената жажда за борба и примирие в очите на Ласкер. „Умна!“ — като вик го прониза името на любимата жена. С върховно усилие Дав се изтръгна от тяхната магия и се спусна към летателния си апарат.
	Познатите вещи в ракетоплана събудиха у човека, роден в пространството, чувството, че е у дома си. Не можеше ли да се закълне, че не се чувствува у дома си в царството на Ким Керим? Ах, ако Умна беше до него, би му било по-леко!
	Мисълта за Умна му даде сили да включи двигателя на апарата. След няколко секунди кръжеше над звездното гробище. Потърси проницателните очи, отразени от двете слънца. Техните еднакви кръгове, но различно оцветени, сега му се сториха като знак на безкрайността, в която се сблъскват всички противоречия. „Обещах на стареца да се върна и да му разкажа какво се случи… А струва ли си само за това да се връщам? Той пак няма да иска да ме придружи. Но обещах и на Ким Керим… Е та? С идването си тук му доказах, че не се боя… Да, но той спечели една партия, а ти успя да му измъкнеш само реми…“
	Дав се развълнува от този спор и неволно насочи малкото си превозно средство към фунията, която го очакваше. „Борбата не беше справедлива! — Тази мисъл блесна в ума му. Явно условията на срещата бяха в негова полза. Най-големият шахматист на всички времена не е нищо друго освен един жесток маниак, лишен от скрупули.“
	Не се боеше да слезе в подземната цитадела, но жаждата за победа вече не го въодушевяваше, както преди.
	Даже краткото стълкновение с личността на Ким Керим го караше инстинктивно да се досеща, че налудничавата фантазия на домакина му подготвя и други изненади. „Боиш се да спечелиш, така ли?“ — с насмешка се запита и се загледа в звездния знак на безкрайността. Но сега двете слънца, които сякаш искаха да му се подиграят, се превърнаха в ласкавите очи на Умна. „Мила — въздъхна Дав, — ти си единствената ми родина…“ После реши да отлети до космическия си кораб и да напусне тази планета.
	И изведнъж забеляза изплашен, че недалече от фунията се очертава познат кораб Беше „Среща“
	Умът на Дав заработи трескаво.


	Само за миг се насочи към входа на бездната; после набра височина и се запъти с пълна скорост към „Непобедимия“.
	Космическият кораб си стоеше невредим там, където го беше оставил.
	Планът му беше прост: ще се върне и ще извоюва на шахматната маса свободата на Умна и на баща й. Но все пак сега не беше толкова убеден, че хитростта ще му помогне, както беше преди, когато предложи на стария КМ да го придружи. Ами ако? Страшна мисъл прониза ума му. Ако Умна вече е влязла в помещението на чудовището? Каквато е нетърпелива и решителна, би била в състояние да го стори. Дав усети, че го обля студена пот. Умна умееше да играе шах, но не чак толкова добре, че да постигне реми (дори и в партия с безсмисленото откриване g4).
	Измъчван от този страх, Дав включи средните двигатели на космическия кораб. Щом достигна височината, която му даде възможност да огледа околността, той насочи „Непобедимия“ към изхода от лабиринта на Ким Керим.
	Кацна точно на онова място, където го изведе ескалаторът. После взе лазерния пистолет, метна на гръб реактивната раница и се запъти към входа на катакомбата. По пътя остави следа с изгарящ лъч, която да помогне на Муни бързо да намери гробището на космическите кораби.


	Посрещнаха го тържествено. Малцина от пленниците на Техом бяха имали възможност да видят как се отваря дясната врата в помещението на чудовището. Ремито, постигнато от Дав, което за тях се равняваше на победа, им даваше надежда за спасение.
	Заобиколен от пъстрата и шумна тълпа на своите неволни привърженици, Дав се мъчеше да открие сред разноликите физиономии любимото лице на Умна. Обаче се озова в мечешката прегръдка на Муни.
	— Добре дошъл! — пожела му Кап на ухото. — Да бягаме оттук и ще те направя човек! — Къде е Умна? — трескаво попита Дав и се измъкна от прегръдката на капитана. Видя я до него, беше нетърпелива, щастлива, но и малко притеснена от вълнението, породено от срещата с нейния любим.
	Дав се приближи до Умна. Той я гледаше толкова пламенно, че даже пленникът, дошъл от планетата Регулус, където съществуваха пет пола, веднага разбра какво става между тези двама представители на вида XX, дори и той потръпна от силната им любов.
	Дав прегърна Умна и я отведе в една от нишите на стената, сякаш бяха сами на този свят.
	Никога любовта му не е била по-силна, както в тази въображаема нощ. Чувствуваше Умна много по-своя, отколкото когато и да било. Утрешната среща с Ким Керим пораждаше у него възбуда, въпреки че беше развенчал мита след първия манш на борбата. Може би задоволството се дължеше и на това, че подбудите за срещата би одобрил и Грегори Богар.


	— Мила сестричке, не мога да повярвам, че си до мене — каза Дав, когато се събудиха. — Ужасен страх изживях, когато открих „Среща“ между космическите кораби, попаднали тук…
	— Нима не ме видя, когато стената стана прозрачна? Бях долепила лицето си до нея…
	— Не, вижда се само от тази страна… Боях се да не си се осмелила да влезеш в помещението на… чудовището.
	— Ако не бях те видяла, щях да го направя…
	— И сега щеше да бъдеш разложена на съставните си елементи.
	— Шегуваш ли се?
	— Съвсем сериозно ти говоря. Никой ли не ви е казал какво се случва в подземията на Техом?
	— Не сме разговаряли много. Тези разнолики създания говорят на ужасно трудни езици. Разбрах само, че в другата стая се играе шах. После те видях как стана и си тръгна… Освен това баща ми е завладян от една мисъл, която се породи, когато кацнахме тук. Не се тревожи… ще я чуеш от него. Изгаря от нетърпение час по-скоро да се измъкне от тази… дупка. Така че един от нас двамата на всяка цена трябваше да влезе…
	— И двамата сте луди! Ако не постигнехте реми, щяхте да…
	— Как не бих успяла да постигна реми, мили мой? Забравяш, че съм побеждавала дори Ламб!
	Дав вдигна ръце обезоръжен, после се засмя и притисна до гърдите си тази, която съдбата му бе предопределила.
	И наистина Кап, щом видя отново Дав, го дръпна настрана и му каза победоносно:
	— Ние сме най-богатите хора в Галактиката.
	— Какво си открил пак? — развеселен, попита Дав, който поради дългата раздяла проявяваше снизхождение към алчността на Муни.
	— Нищо ли не си видял? — възмути се Кап. — Жалко за твоята наблюдателност. И ти си човек, който се хвали, че е първокласен шахматист!
	— Не се хваля…
	— А името на космическия ти кораб какво е?
	— Вече не съм непобедим. Загубих една партия…
	— Вече и за шахмат не те бива — избърбори Кап. — Но няма значение. Ти имаш заслуги. Ако Умна не беше ме повлякла да те дирим, нямаше да кацнем на Техом. Така че не е голяма загуба, че са те били. Щом се измъкнем оттук, ще се заловим за работа.
	— Каква работа?
	— Ще ти кажа, че тук ни чака кой знае откога най-гигантското гробище на космически кораби. Всяка част има огромна стойност. Какво повече да говорим, попаднали сме на истинско съкровище.
	Дав беше в толкова добро настроение, че финансово-археологичният порив на Кап не го ядоса, даже, напротив, имаше приятното усещане, че присъства на необикновено природно явление.
	— Добре, но преди това трябва да се измъкнем оттук. Как смяташ да решиш този проблем?
	— Както излезе ти, така ще излезем и ние. И не ме занимавай с дреболии. Е, навигаторе, я ми кажи, нищо ли не забеляза, когато мина през звездното гробище горе? Нищо ли? Нищо? — възкликна Муни, отчаян от мълчанието на Дав. — Къде са ти били очите? Недалеч от мястото, където кацнахме, се намира… Току виж, че не си чувал за „Сарпаканта“.
	— Чувал съм — продума Дав, — как е възможно да не съм чувал!
	— Е тогава предполагам, че разбираш какво значи да откриеш космическия броненосец, който преди сто и тридесет години е завладял пет слънчеви системи. Корабът „Сарпаканта“ от втората експедиция лежи там, пълен с богатства, които са на наше разположение. Наградата за намирането му е огромна. Е, какво ще кажеш?
	Дав не му отговори, защото отново го заобиколиха пленниците на Ким Керим и го отрупаха с въпроси. Бяха го видели отвъд стената, и сега смятаха, че борбата не е чак толкова тежка, колкото им се бе струвала (още повече че мнозина от тях сега добре познаваха шахматната игра), а пленените по-късно, които никога не бяха надзърнали отвъд стената, бяха убедени, че „ветераните“ прекалено много са изплашени и така всички бяха изпълнени с надежда. Даже и старият КМ Крумх се показа по-смел.
	— Поздравявам те! — каза той на Дав. — Доста бързо успя да постигнеш равна игра. В сравнение с онзи, който излезе преди тебе, как му беше името?
	— Гутрие.
	— В сравнение с него ти игра светкавично. Досадно дълго стоя той там. Докато си тръгна, ми се стори, че са минали години…
	— И Ким Керим ми каза, че никой досега не е стигнал до реми толкова бързо.
	— Ким Керим ли? Оня страшен шахматист, за когото ми говори? Значи, е жив? И ти разговаря с него?
	— Засега само с неговия глас. Може би следващия път ще ми се представи лично.
	— Добре е, че не изпадна в цайтнот.
	— Цайтнот ли? Какво е то?
	— Как, нима не знаеш какво значи цайтнот?
	— Знам от прочетеното. Но в практиката не успях да разбера какво е. Впрочем там (и Дав посочи към залата с машината) времето няма никакво значение.
	— Я виж ти! А ние тренирахме с часовник в ръка…
	— Е, старче, сега ще приемеш ли да дойдеш с мене?
	— Още не съм решил. Но ти вече имаш кого да спасяваш от бърлогата на Ким Керим (Крумх посочи с поглед Умна). Опитай се и ако се върнеш пак, ще поговорим.


	Дав имаше намерение да освободи първо Умна, но както тя, така и Муни изказаха друго мнение. Умна искаше да бъде убедена, че баща й ще се измъкне от подземната тъмница, а Кал гореше от нетърпение по-скоро да стигне на повърхността.
	— Първо ще изляза аз — заповяда решително. — Нямам време за губене. Богатството, което лежи над главите ни, веднага трябва да бъде описано.
	— Както искате — съгласи се Дав. — Даже така е по-добре. Ще изведа първо Кап, после Умна и вероятно стареца, с когото разговарях. През това време Кап с моята реактивна раница ще може да стигне до мястото, където сте кацнали. По целия път съм направил с лазера следа.
	Когато привърша тук, искам да намеря „Среща“ до „Не победимия“, който съм оставил до изхода от катакомбата. А що се отнася до описването на имането, да не говорим повече. Ще го направиш при друг случай Засега се задоволи с това, че си открил „Сарпаканта“
	— Я не ме учи какво трябва да правя — измърмори Муни. — Да се махаме по-скоро, пък ще намерим време за всичко.
	Последвалият спектакъл се стори на пленниците истинска премиера. Не бяха виждали подобно нещо.
	Дав пръв стъпи на малката платформа, а Муни след него.
	— Да видим дали ще ви пуснат заедно — рече някой.
	— Защо да не ги пуснат? — отговори друг. — Между нас има и четириноги, и многоглави.
	И сякаш за да потвърди това мнение, вратата о плъзна встрани и направи път на двамата мъже да влязат в залата.
	— Е, сега какво ще правим? — попита Кап, след като вратата се върна обратно.
	— Много просто — отговори Дав. — Ще извоювам свободата си. Онова удобно кресло, поставено пред миличкото електронно чудовище, те очаква.
	— А ти каква роля ще изпълняваш тук?
	— Ще ти бъда асистент, ще те насърчавам и ако по желаеш, мога да ти предложа нещо за пиене. Какво искаш? Мляко, шира, има двадесет и осем вида еликсир има и згромб… Аз например в твоя чест ще изпия един еликсир… Да видим дали има! Един еликсир, моля.
	След няколко секунди от стената се подаде поднос и предложи на Дав поръчаното питие.
	— Бре, каква дяволия! — засмя се капитанът и се приближи до хранителния автомат. — Хвърли и на мене един згромб! — Плочката отново се показа и едно приспособление метна чашата със згромб върху Кап. — Полудял ли е? — викна изпръсканият с оранжева течност Муни.
	— Нали му поръча да ти хвърли един згромб? — отвърна Дав и едва се сдържа да не се усмихне. — Роботът изпълни желанието ти. — Трябваше да кажеш само: искам един згромб. — Подаде му питието и добави: — Пий и почвай да играеш!
	Капитанът разярен изпи чашата и седна до масата от оникс:
	— Да, ще играя. Много си важен. Мислиш, че не мога да измъкна равна игра от едно животно! Но какъв е този глупав начален ход? През живота си не съм виждал такова нещо.
	След двадесет хода капитанът беше в нокаут, според един израз, останал от древността.
	— Дай ми още един згромб! — с мрачен глас каза на Дав. — А след като утоли жаждата си, заяви: — Тази машина играе глупаво… Само луд човек като тебе може да я разбере. И понеже се опита да ми се подиграеш, ще те накажа. Смятах да ти отстъпя наградата за „Сарпаканта“, но размислих. Вземи каквото искаш от гробището, обаче „Сарпаканта“ остава за мен. Сега направи необходимото и ме изведи оттук!
	— Виж какво, Кап — заговори Дав със сериозен глас, макар че се усмихваше като дете, което е направило някаква лудория, — не съм ти се подиграл, но трябваше да се убедиш сам, че не е толкова лесно излизането от тази дупка. Помисли: то съществува от векове и само шестнадесет души, а с мене — седемнадесет са постигнали равна игра. А що се отнася до „Сарпаканта“ и до… съкровищата, струпани около него, никак не ме интересуват. Доказателство за това е, че даже не съм ги забелязал. Те за мене не съществуват. А сега ме остави да играя!
	— Надявам се, че няма да ме държиш цяла вечност в тази клетка — измърмори Муни и с любопитство се приближи до автомата.
	При втората партия, която започна с ход от a2 на a4, Дав искаше да изпробва способността на машината да се самоусъвършенствува (а в последна сметка силата на Ким Керим да навакса „изгубеното време“) и прибягна към ново превъплъщаване на позицията, чрез която дванадесетият шампион на планетата Земя раздруса Фишер; вървеше по собствен път към фазата, която по негово мнение щеше да му осигури позиционно превъзходство; при деветия ход неговият противник игра по-различно от предишната среща, но Дав в същност очакваше това и се впусна в един вариант, грижливо подготвен. Успя да отбие контраатаката на белите, дори спечели известно предимство, обаче развръзката на борбата още беше далечна и неясна.
	— Повече от пет часа играете — дръпна го Кап за рамото в един от най-вълнуващите моменти. — Наситих се вече на згромб. Искам да хапна нещо.
	— Добре — отегчено рече Дав, който бе разбрал, че е излишно да се бори повече за победа, а само за равна игра, защото Муни беше до него и му пречеше. Той отново ускори края чрез рязко опростяване на играта. — Иди и яж. Поръчай си ядене, както си поиска згромб.
	— Виж за това не бях се сетил! — засмя се Кап. — Мислех, че тази дяволия е само за напитки. Та нали няма да стоим тук години наред!
	— Години не, но седмици са прекарали мнозина, преди да се спасят или да бъдат разложени на съставните си елементи.
	— Напразно ми говориш за отвратителни неща — захили се Кап. — Няма да ми убиеш апетита. Ти няма ли да хапнеш?
	— Не. И ако имаш желание по-скоро да се видиш навън, остави ме да се съсредоточа!
	Изминаха още около два часа до момента, в който Муни чу Дав да възкликва: реми!
	Дясната врага се плъзна веднага за най-голяма радост на капитана.
	— Браво, моето момче! Не напразно те нахоках, добре се справи… Е, сега те оставям. Чака ме „Сарпаканта“. И си отбележи, че сръднята ми мина. Грижи се за Умна! И бъди внимателен, не бързай! Не е необходимо. До вашето излизане ще се опитам да инвентаризирам най-ценните богатства.
	Щом се затвори врата, ескалаторът понесе Муни към изхода. Когато остана сам, Дав направи знак на Умна да влезе в залата с шахматната машина. Както след първата партия, помещението започна да вибрира от странен шум като от двигатели или разместване на земни пластове.
	— Какво бучи така? — попита Дав, без да чака отговор.
	— Зареждам се с енергия — долетя обяснението, което беше доста хумористично за една машина. — Това е моят згромб.
	Дав се изненада, когато видя, че влиза Крумх със своето подвижно кресло, но в същност той беше седнал в скута на Умна.
	— Ето я опашчицата на това двуглаво създание! — весело я посрещна Дав.
	— За втори път измамихме Ким Керим — прошепна Крумх, а двамата младежи му помогнаха да седне във фотьойла до масата от оникс. — А сега… кой ще излезе пръв: главата или опашчицата?
	Дав и Умна се погледнаха съзаклятнически и отговориха едновременно:
	— Главата!
	— И аз смятам, че е за предпочитане да изляза пръв… Докато дойдете вие, ще имам време да помисля за новото си положение… — После се обърна към Дав: — А щом вече извърших това безумие, бих искал да изиграя и аз няколко партии…
	— Щом искаш! Имаме на разположение още… двадесет, защото машината поднови играта с a3. Прав е бил Гутрие…
	— Аха! Ще изреди всички ходове до h4?
	— Така изглежда. При втората партия белите откриха с a4. Не си ли уморен?
	— Не. Спах много, преди да вляза…
	Тогава чуй какво ще ти предложа. Докато ние поспим, опитай се да постигнеш реми. А когато видиш, че се отваря вратата вдясно, събуди ни! Обаче не играй много партии…
	— Какво значение има! Забелязал съм, че след равна игра, партиите се подхващат отново…
	— Никога не можеш да знаеш как ще постъпи тази машина, която — вече се убедих — се учи от собствените си грешки. Ние я измамихме, но не е изключено следващия път да не ни провърви. И не забравяй, че я ръководи Ким Керим… един опасен безумец.
	Дав и Умна се уединиха в една от нишите на стената. Той забеляза развеселен, че при изречената заповед сега, когато го придружаваше Умна, площта в нишата беше двойно по-голяма от тази за един човек. „Току виж, че Ким Керим е искал да ми достави удоволствие… А по-вероятно е чудовището да ни смята за един човек.“
	Тази последна тяхна любовна среща различно отекна в душите им. След като отминаха страховете й, Умна се подчини на повелителния повик на бъдещето, на вродения стремеж за продължаване на рода, който ръководи съдбата на всяка жена. А Дав беше обхванат от разкъсващото и сладко усещане за невъзвратимост. Той позна душевни състояния, които се сродяваха единствено със смущението пред ограничените човешки възможности в сравнение с космическата безкрайност или на човешката безкрайност в сравнение с онази безкрайност, която е невъобразимо по-голяма. Митът за непобедимостта му, който сега се свеждаше до обикновеното си значение, до постигането на равна игра, привидно придаваше на чувствата им други отсенки.

>
	Когато се събудиха, Крумх се намираше към края на четвъртата игра. Дав хвърли поглед върху масата от оникс, после леко смутен, се приближи до автомата и поръча питие за себе си и за Умна.
	След кратко време старецът трябваше да се признае за победен. С неочаквана сила, породена единствено от възбудените му нерви, безпомощно скръцна със зъби:
	— По-малко се ядосвам от това, че загубих, отколкото от факта, че не разбрах как стана.
	Богар се засмя и се разположи до масата. Машината премести коня си на a3, Дав прегърна Умна през кръста, както според легендата някакъв голям музикант от планетата Земя държал жена си в миналото и същевременно композирал на орган прелюдии и фуги, а зад тях Крумх мълчаливо гледаше развитието на партията. Премести на e5, после 3 на 5, 02 на K6, c4 на 6. Ходовете, които следваха ритмично един след друг, звучаха в съзнанието на стареца, роден от жители на съзвездието Еридан, със строга хармония, както навярно са звучели творбите на Бах за неговите съвременници.
	Крумх се потопи в тази абстрактна музика, доколкото можеше да разбере развитието на играта. После, можейки повече да мълчи, започна да коментира, първо шепнешком, след това на глас. Неусетно се превърна в запалянко. Определението за запалянковците е, че са невежи и наивни хора, обладани от високомерието на познавачи.
	— Старче — обади се най-после Дав, — оставих те четири пъти да си опиташ късмета. Сега е мой ред да се боря. Твоите размишления или са добри и тогава могат да послужат на противника ми, или са нелепи и ми пречат.
	— Разбрах — засрами се Крумх. После постави длани на слепоочията си и промълви: — Не знам какво ми стана. Обхвана ме безкрайна умора.
	Отведоха го до нишата, а после Дав продължи играта. След около три часа сън старецът се събуди ободрен. Изпи чаша хвс* и без да продума, седна в креслото си. Едно странно съчетание на фигурите отново породи у него желание да помогне на Дав. Но стоически се въздържа и не продума до мига, в който машината предложи:
	[* Хормоно-витаминозен сок. Б.а.]
	— Реми след единадесет хода.
	И докато дясната врата се плъзгаше встрани, като че ли с нежелание, Умна и Крумх присъствуваха учудени на следния разговор между Дав и шахматната машина:
	— Би ли повторил дебюта, при който загуби?
	— Кога съм загубил? Щях ли да съм жив сега?
	— Мислех, че и ти като мене смяташ ремито за неуспех.
	— Ще имам пред вид и този вариант. Впрочем исках да те попитам, кои от твоите първи ходове доведоха до реми?
	— Веднъж след Ka3, четиринадесет пъти след g4 и един път след h4.
	— Благодаря! — весело рече Дав. Сега знаеше: ходът (g4 откриваше шестнадесетата партия. Чуха някакъв обезпокояващ шум.
	— Спомних си — обади се старецът. — Когато онзи човек, за когото ми разказа, привърши играта, чух същия шум. По-късно, когато излетя с космическия си кораб, звукът беше друг.
	— Време е да тръгваш или, по-точно, да тръгвате двамата така, както дойдохте…
	— Смяташ ли, че ще успеем и този път? — попита Умна. — Това означава, че ще се измъкнем всички по-бързо. Горя от нетърпение да видя какво е направил баща ми.
	— Аз мога да ти кажа. До този миг Кал трябваше да отведе кораба си до моя кораб. Но не го е сторил…
	Щяхме да усетим вибрациите при кацането на „Среща“… Засега все още е зает с инвентаризацията на богатствата. Така че до неговото и моето идване ще ни чакате в „Непобедимия“. Разбра ли?
	— Да — отговори Умна и се обърна към Крумх: — Стани за миг, за да седна в креслото!
	— Може би е по-добре да си тръгнеш сама — колебливо рече старецът. — Аз бих останал още малко… — С нежен поглед се обърна към шахматната маса. После без видима връзка каза на Дав: — След двадесет и третия ход ти имаше безспорно предимство. Защо не продължи да го притискаш?
	— И аз мисля, че ти имаше по-добра позиция — намеси се Умна. — Не можеше ли да спечелиш играта? Дав се усмихна смутено:
	— Може би е само едно впечатление, макар че… и на мене така ми се стори. — Той прегърна Умна и попита Крумх: — Значи, още ти се играе… — Разбрах — усмихна се Умна и докато се приближаваше до отворената врата, прегърна Дав и му прошепна на ухото: — Този път нещата приключиха добре и отсега нататък вече няма да се разделяме.


	Още преди да се затвори вратата след Умна, Дав направи знак на другите пленници да влезе някой от тях, но никой не се появи.
	Машината започна шестия рунд, като премести бял кон на c3. Старецът дълго мисли, преди да постави пешката си на с5, после ходовете продължиха в постоянен ритъм: e4 на Kc,6б, g3 g6… След това стигнаха до така наречената позиция „затворена сицилианска“, както е била играна и някога, но с обратни цветове.
	По навик Дав хвърли разсеян поглед върху масата. С известно безпокойство той се питаше защо никой не влезе в залата с шахматната машина. Никой ли не се е осмелил или чисто и просто се е намесил Ким Керим, който вече не искаше да бъде мамен? Крумх проумя намерението на машината от първата партия, което до известна степен вече беше разкрито, но тя имаше все още предимство. И все пак белите трудно щяха да оползотворят превъзходството си, ако старецът в желанието си за реванш не беше надценил възможностите си към финала. При тридесет и първия ход той отправи отчаян поглед към безразличния си „секундант“: защитата на Крумх беше съсипана.
	— Трябва да ти кажа — рече Дав, когато старецът му отстъпи мястото, — че в моя космически кораб има и за ядене, и за пиене. Но съм принуден да призная, че тук… снабдяването е по-добро. Затова те съветвам да се разположиш до „бара“ и да си поръчаш каквото желаеш. Междувременно аз ще се забавлявам на тази прословута шахматна дъска…
	— „Бар“ ли? Така ли наричате вие „продоволствената човка“? — със сериозен глас попита Крумх и се подчини на предложението на Дав. В това време Дав постави пешка на Г5 в отговор на откриването c2 на c3, почти безполезен ход на белите, но съответстващ на тактиката, използвана от машината.
	Старецът поиска от „човката“ една задушена патица и докато й се наслаждаваше, си каза, че в залата за игра на живот и смърт вероятно съществува по-умел кулинаротрон, отколкото в другото помещение. Даже му хрумна да остане за цял живот тук, но не знаеше дали това е възможно и със съжаление стигна до извода, че ще трябва да се възползва от предстоящото отваряне на дясната врата. Лакомията, с която яде, му причини гадене. Тогава със страх си помисли за менюто, което го очаква в другите светове, и с носталгия си спомни ястията, употребявани от него тринадесет десетилетия.


	Осмата партия. След първите ходове, направени бързо (c4, e6, Kc3, d5, d4, Kf6), те навлязоха в така наречения „дамски гамбит“, игран от легендарните Фишер и Спаски в четвъртата партия от техния драматичен двубой.
	В акциите на белите Дав разгада с изненада стила на Ким Керим (в изкристализирал вид, но неотразен от летописците), преплетен с нечовешко мислене (както би играл гигантски механизъм, който в областта на майсторството би бил пак един Ким Керим). Всичко беше така зашеметяващо, та на Дав му се стори, че наблюдава палимпсест*, чиито видими пластове непрекъснато се отместват като измамни пътеки. Колкото пъти се бе състезавал с противници, които нямаха човешки вид, толкова пъти беше победил. Борбата с тях беше лесна, но все пак в нея имаше нещо много задълбочено. Ходовете бяха лишени от шлаката на психологизма, значение имаше само дълбочината на гмуркането във водовъртежа на вариантите. Приличаше на безкрайно мелодична музика. Вероятно това беше и стилът на самия Дав.
	[* Старинен ръкопис, който е написан върху изтрит по-стар текст на пергамент. Б.пр.]
	— Защо вече никой не може да влезе в това помещение? — ненадейно попита Дав.
	— При гущерите главата е жизнена, а не опашката — иносказателно отговори машината.
	— Е та? Ти два пъти ми позволи да възстановя опашката си…
	— Твоите опашки заслужават да бъдат превърнати в елементите, от които са съставени.
	— А какво се случи с тези, които излязоха? — ужаси се Дав.
	— Те са вече навън.
	— Наистина ли?
	Вместо отговор на една от стените светна правоъгълник: Дав видя пред „Непобедимия“ Умна до подвижното кресло на Крумх. „Чакат двамата луди от семейството“ — усмихна се Дав, вече успокоен. Партията, за която се върна, беше спечелена от него: постигна реми и можеше да отлети от Техом.
	Обаче някакво странно недоволство го завладя в същия миг. Да си тръгне, след като е бил победен?! Това значеше да се поведе по ума на Умна, което в същност и той бе желал цял живот. И все пак не това искаше или поне не по този начин. Не можеше да: се освободи от чувството, че е ощетен. Дори да не беше срещал друг шахматист със способностите на Ким Керим (а и с него ли играеше всъщност?), той не смяташе за убедително едно претърпяно поражение, което не можеше да обжалва. Нима неизменното право на машината тя да започва играта не значеше, че нейният противник по начало е в неизгодно положение? А в същност Дав имаше двувековна практика на шахматист, която отшелникът на Техом, изглежда, пренебрегваше.
	Сякаш отгатнала разсъжденията и желаеща да премахне мислите му за подобно превъзходство, машината използва някои слабости в играта на черните пешки и зае позиционна линия, към каквато модерните шахматисти отдавна вече не прибягваха. Дав беше изненадан, защото в нападателния вариант на белите, използван от майсторите на Галактиката, долови новост, която даваше голямо предимство.
	Величествените му комбинации изведнъж попаднаха на подвижни пясъци. Безброй пътища трябваше да бъдат обмислени и подбрани, едно титаническо изпитание за човека, което той би могъл да преодолее, макар че противникът му притежаваше същите способности да изчислява, но както винаги изпуснатите предимства рязко завиха към неизбежен провал.
	Като загуби партията, Дав си каза, че ще позволи да го измамят; но измамникът в никакъв случай не беше машината, която нямаше представа за плана, насочен против нея. Дав сам се беше излъгал, като приписа на противника си несъществуваща техническа информация. Можеше ли техният двубой да се нарече „психологическа война“, щом като на Дав му се струваше, че мери сили със самия себе си?


	Дав лежеше в нишата и беше радостен, че още не е усетил вибрациите от кацането на космическия кораб „Среща“. (Кап не бързаше да се върне, така че Дав имаше още време да постои в подземното царство на шахмата). Преди няколко часа си мислеше, че му е достатъчно едно реми, за да отлети от Техом, но го завладя тъга, че не е победил Ким Керим… И ето го пред втория провал! Сега ясно осъзна какво е почувствувал след първата партия: в него се беше явило желание за реванш. Осени го странната мисъл, че в същност Ким Керим си отмъщава на някого… Ами ако и той тъгува за реванш, както тъгуваше Дав?
	Дав се отказа от безполезните въпроси и седна до шахматната маса. Началото на спора (d3, e5, c4, Ke7, Kc3, Kc6, g3, g6) се вливаше, както при първата партия, във вариант от така наречената „затворена сицилианска“ позиция.
	Дав промени намерението си. Въобще способността му да следи и да избира далечни варианти се сля с възможността да организира конкретния план на борбата; обаче феноменалните видения, описани от изчислителната машина, се свеждаха до исторически граници: стратегията и тактиката й зависеха от информацията, програмирана някога от Ким Керим, и от по-новите придобивки, получени от досегашните й противници. Впрочем този път Дав се бореше срещу двойката Керим и изчислителната машина, като се стремеше да бъде на равнището на тяхната шахматна подготовка.
	Нещо повече, Ким Керим твърдеше, че да се бориш срещу машината, това значеше да воюваш с него и Дав стигна до извода, че ще трябва да играе така, както ако противник му беше само изчислителната машина. Самото редуване на началните ходове го доказваше. Той реши при първия удобен случай да разбули загадката на двойната игра.
	Както в славните времена на шахмата, битката продължи три дни, ако не смятаме, че през това време Дав поспа три пъти. След края на борбата, завършила наравно, той прецени, че е проумял някой от съществените позиции на „чудовището“.
	Дясната врата се плъзна послушно. Самото й изчезване беше покана за излизане на свобода. Но на Дав му се стори, че този път бученето, което се чуваше след всяка равна игра, беше по-дълго. Можеше ли да напусне арената сега, когато се решаваше съдбата му? Кап още не се бе върнал, иначе виброфонът би известил на Дав даже когато спи.
	— Няма ли да си тръгваш? — чу той гласа на партньора си. Този въпрос ускори решението му.
	— Не!
	— Тогава вратата ще се затвори и ще започнем нова партия, така ли?
	Предложението звучеше като въпрос, сякаш машината искаше съгласието му.
	— Не виждам защо е необходимо вратата да се затваря. Но можем да започнем нова партия.
	Разгръщането на десетата партия протече вълнуващо.
	След началото, което беше изиграно бързо (d4 на d5, с4 на e6, Kc6 на Kf6), по странен начин те стигнаха до началото на осмата партия. Като размишляваше над втория си провал, Дав се укоряваше само за една грешка, допусната в края на двубоя, а противникът му сякаш отгатна мислите му, защото след деветия ход избра друг стратегически похват.
	— Защо промени играта си? Нали тогава ме би?
	— Победих те на края благодарение на един твой ход, който няма да повториш. За да те победя отново, трябва да усъвършенствам ударите си.
	И наистина с един изумителен ход в еволюцията на шаха машината се доближи много до начина, по който организираха нападението си съвременните майстори на Галактиката. А именно „прогресът“ на белите облагодетелства Дав, който беше по-запознат с този начин на борба.
	Щом беше изчерпан и епилогът на драмата, чудовището за първи път си позволи да коментира:
	— Невероятно явление: когато играх по-слабо, те победих, а сега играх по-добре и постигнах само реми.
	Неволният хумор на машината едва докосна Дав, който в момента трябваше да вземе решение: вратата беше отворена, а отгоре проникваха вибрациите на „Среща“… Въпреки отсевките на човечност в гласа на противника му, Дав беше убеден, че думите не бяха изречени от Ким Керим.
	Изведнъж стана нещо изненадващо: преди още партньорът й да даде съгласието си за започването на единадесетата партия, машината, желаеща да продължи борбата, премести пешката си от e2 на e3. Същевременно вратата остана отворена.
	— Ким Керим — викна Дав и погледна с пренебрежение към галерията, която извеждаше навън, — ако искаш да играем още, кажи!
	— От тебе зависи дали ще играем, или не. Какво искаш?
	— Искам с тебе да се преборя…
	— С мене се бориш…
	— Аха! Без машината не си в състояние…
	— Победи ли я, та да имаш претенции да играеш с мене?
	— А ти победил ли си я? — ожесточи се Богар. Събеседникът му не отговори. — Тогава ще попитам тебе — обърна се към машината, — някой побеждавал ли те е?
	— Никой и никога! — отвърна със смешна, но страшна убеденост чудовището.
	— Кой лъже? — продължи Дав. — Защото един от двама ви лъже.
	— Много си прибързан в изводите, момко — реши да се обади отново Ким Керим. — Вярно е, че от момента, в който заразих с порока на шахмата тази планета, не съм успял да победя машината (иначе бих я разрушил), но и тя не ме е побеждавала. А ти вече имаш две загуби. Нашите сили не са равни.
	— Нищо не разбрах — обади се Дав. — Защо намесваш планетата?
	— Значи, ти не си доловил, че играеш с цяла планета? — подигравателно прозвуча гласът.
	Сега беше ред на Дав да занемее. Истина е, че сред легендите, разказвани за личността на Ким Керим, имаше и такава, според която той бил „опитомил“ една планета и я научил да играе шах, но никой, даже и Богар, не смяташе „шахматната планета“ за нещо друго освен за едно митично схващане за непобедимостта.
	Дав се задълбочи в играта, сякаш от нейната същина можеше да се добере до истината. Той не повярва в казаното от Керим, но все пак преразгледа нещата в светлината на тази хипотеза. Беше явно, че неговият противник не постъпва като човек въпреки необикновения му инсигт*. Не можеше обаче да смята ума й нито за животински, нито за електронен въпреки многобройните автомати, които непрекъснато усещаше: не беше срещал такава дълбочина в изчисленията никога, дори в партиите, останали от Ким Керим.
	[* Намаляване броя на грешките, допускани от животно или калкулатор по време на обучение. Б.а.]
	Какви комбинации, дяволски противоречиви!
	Сякаш времето бе спряло и само откъси от неговата безкрайност проблясваха, досущ като риби, останали живи от изчезналата фауна на океан, който е претърпял експлозия…


	Да превърнеш една планета в шахматист, това е необикновена, фантастична мисъл! Но как? За да стане шахматист, Техом би трябвало преди това да притежава способността, която се нарича мислене, да има ум или както се разказва в старите предания, самата тя да е един мозък. Едно фантастично създание! А и двете слънца с тяхната смущаваща гравитация… Партиите, които продължаваше да играе, избледняха от завладялата го мисъл за планетата, надарена с разум. Неизброимо много неврони трябва да притежава този колос! Дав усети, че му става лошо и се запита дали щеше да приеме борбата, ако знаеше кой ще му е противник. После изпадна в лудостта, често проявявана от математици, вкопчени в двубой с безкрайността, и си каза, че би се състезавал и с Космоса, ако той умееше да играе шах.

>
	Партията, която анализираше — коя ли подред беше? — се промени изцяло. Шахматното съществуване на Техом сега изпълваше мисълта му и придаваше огромно значение на всеки ход. Сякаш баснословният етер, тази плазма, в която се сливат дискретното и безкрайното, изведнъж стана осезаем, видим, измерим. Дав винаги бе смятал, че борбата на шахматната дъска и „решаването на шахматната игра“ са две различни задачи: първата значи противопоставяне на един ум, който е с ограничени невропсихически възможности даже от математическа гледна точка, а втората, макар по принцип да се стреми към завършек, на практика представлява за човешкия ум една безкрайна игра.
	Фактът, че досега беше непобедим, беше доказателство, че притежава ум, който превъзхожда другите естествени и изкуствени мозъци, известни до този момент. Но дали разликата между тях и него е толкова голяма, колкото между него и Техом? Изглежда, така е, щом допусна две загуби. Макар че начинът, по който бе победен, не беше убедителен. И освен това бе постигнал шест равни игри. Следователно в играта на противника имаше места, които можеха да бъдат неутрализирани.
	„В края на краищата защо ли да играя — запита се, учуден от очевидността на тази мисъл, — защо да играя, ако не мога или не искам да го победя!“
	Истина е, че както някога приемаше равните игри за загуба, сега, като имаше пред вид противника си, ги смяташе за победа. Но не за такава победа мечтаеше той. Продължи да прави внимателно изчисленията си, защото не искаше в никакъв случай да загуби още една партия.
	Познатите вибрации на „Среща“ го изтръгнаха от мислите му.
	— Покажи ми картина от външния свят — заповяда Дав.
	Върху светлия екран се показаха двата космически кораба. След малко от единия слезе Кап.
	— Достатъчно — промълви Дав, внезапно развълнуван.
	Значи, не разполагаше с много време. Ще го почакат няколко дни, но той трябваше да бърза и тази мисъл предизвика у него остро недоволство. Завладя го силен копнеж по Умна и някакво отвращение от всичко, което правеше тук, в бърлогата на Ким Керим. И същевременно съзнанието за това отвращение жестоко засили усещането, че съществуването му беше загубило своя смисъл. Никога, дори и тогава, когато Грегори Богар бе го помолил да не играе, Дав не беше чувствувал такава мъка. Но и никога не беше пронизвай до такава степен от усещането за човешката уязвимост.
	Вероятно в тези мигове той е проумял, че приближава краят на една безумна кариера, че любовта му към Умна — в същност желанието да превърне жаждата си за съвършенство в един нормален живот — ще победи. Но пак тогава разбра, че докато болест, старост или някаква друга страст не бе отклонявала от пътя им големите световноизвестни шахматисти — с много редки изключения, като например Ботвиник, — те са преследвали една единствена цел.
	— Откакто играе с тебе, Техом страшно много напредна — стресна го гласът на Ким Керим. — Преди много трудно се съвземаше от сътресенията след равна игра. Сега забелязвам, че се възстановява по-лесно…
	В гласа му се долавяше странна, почти злобна ирония. „Нещо не му харесва начина, по който се разгръща играта ни“ — помисли си Дав.
	— И все пак — продължи да гъгне гласът — смятам, че ако бъде заставена да понесе няколко последователни равни игри, машината ще се повреди.
	Раздразнен, Дав пипна лицето си и сети, че е брадясал. Обезпокояващ хлад го прониза целия. Навярно думите на Ким Керим бяха клопка, предназначена да приспи вниманието му. Може би съжаляваше, че разкри истинската самоличност на противника си. Както и да е, но това прекъсване попречи на полета на Дав в изчисленията и го тласна, ако не към погрешен, то към не много подходящ ход, който ускори края. Дав изпита неясна, въображаема увереност, че то се отвори покорно, а това значеше ново реми:
	— Ти си жесток, безчовечен, Ким Керим, а освен това се подиграваш с противниците си.
	— Жесток… безчовечен? Аз се отнасям с бащинска грижа към тях. Мнозина живеят от десетки години в този приют на интелигентността. А само едно реми им отваря вратата към така наречената свобода.
	— Видях какво направи с онова главоного, което…
	— Не само че не умееше да играе шах (могло е да се научи, преди да влезе в светилището), но беше и нападателно. Ако бях в залата, където пусна лазерните лъчи, щеше да ме унищожи.
	— Беше в цугцванг, следователно в законна защита. Както и да беше постъпило, пак щеше да загине. А в същност ти си го примамил в тази клопка.
	— Аз ли? Още по мое време върху звездните карти на Техом имаше знак за забрана. Какво е търсило тук?
	— Кацането му на Техом може да е било предизвикано от някаква катастрофа…
	— Подобни злополуки се случват рядко. Но дори така да е, не трябваше да се държи глупаво и предизвикателно. Ако беше постъпило като цивилизовано създание, щеше да си остане живо. Не, това, което издрънка за моята жестокост и безчовечност, е неоснователно. А откъде измъкна упрека, че се подигравам с противниците си? С тебе например подиграх ли се?
	— Целият маскарад, който организира, беше една подигравка.
	— Засега чувам само хули, но не и аргументи.
	— Освен мене кацнал ли е някой друг на Техом, за да се съревновава с тебе?
	— Не знам. Не съм ги питал.
	— Много добре знаеш. Ако бяха дошли с тази цел, щяха да ти кажат, както направих аз. Следователно всичките ти партньори от самото начало са твои жертви. Сам си се унизил, като си избрал противниците си по този подъл начин. И колкото повече размишлявам, толкова по-трудно те разпознавам. Какъвто и да е животът ти като човек, за мене Ким Керим е бил най-големият шахматист на Галактиката, този, който е унищожил Хикс-17, шампиона на планетата, защото не е успял да надвие създателя си. А сега си стигнал дотам, че избираш противниците си измежду случайни любители. Какво можеш да ми отговориш на това?
	— Ще ти отговоря, когато му дойде времето, за да разбереш. А виж, тебе успях да те привлека тук… Ако искаш да знаеш, планът ми беше нещо като гамбит… Саможертвата няма значение, щом в края на краищата постигнах удара, който ми трябваше…
	— Аз ли съм ударът, който ти трябва?
	— Надявам се. Чакам да започнеш отново играта, за да разбера. Но на тебе повече ти се говори…
	— Ставаше дума за твоя начин да обиждаш противниците си — невъзмутимо продължи Дав. — Да оставим настрана неопитните. Да говорим за онези седемнадесет души, които са успели да постигнат реми. Там долу, в галерията, ми говореше за „хвалебствено сбогуване“, а щом ескалаторът ни изведе навън, попадаме като мишки в онзи лабиринт. Ти разполагаш с техника и би могъл да ни откараш бързо до паркинга на космическите кораби.
	— Гледаш субективно на нещата — засмя се Керим.
	— Не смяташ ли за необходимо да ми обясниш?
	— Ще ти обясня и ще се съгласиш, че съм прав. Щях да бъда лош играч, ако не използвах пътя от изхода на галерията до космическите кораби, за да подложа на допълнително изпитание случайния си гост. Щом е бил способен да постигне равна игра, би могъл да реши и тази топографска задача. Впрочем лабиринтът от хълмове, който аз създадох (забележи, става дума не за преднамерено унижение, а за стратегия), е по-скоро тест за характера на човека, не за интелигентността му. Който не е годен да се бори с мене, трябваше да бъде заставен час по-скоро да си обира крушите. Още веднъж постъпвах съвсем човешки.
	— Според твоята съмнителна логика аз не съм годен да се боря с тебе. Ако не бях забелязал кораба на жената, която „неотдавна“ пуснах да излезе оттук, не бих слязъл в тази дупка.
	— Не бива да влагаш толкова страст в думите си. Може пък наистина да не си годен. А колкото до това какво си направил „неотдавна“, изразът е неподходящ…
	Правоъгълният екран отново светна. Дав видя до „Непобедимия“ апарат за анабиоза. През прозрачния капак от металокерамика се съзираше бледото лице на Умна, която лежеше в саркофаг.
	— Откакто излезе оттук, минаха седемнадесет дни — обясни Ким Керим.
	Несъзнателно Дав погледна автоматичния си хронометър, но с изненада разбра, че не работи. В следващия миг забеляза, че на екрана се увеличава един детайл от апарата: върху неръждаема плочка позна почерка на Муни, който набързо беше написал с лазерна писалка:

	„Чаках те две седмици. Не знам какво, по дяволите си намислил, но работата ме заставя да тръгвам. Трябва да грабна наградата за откриването на «Сарпаканта». Обаче безумната ми дъщеря не пожела да дойде без безумеца, в който имаше нещастието да се влюби. Така че я замразих и ще я намериш, когато ти хрумне да излезеш. Ще се срещнем на планетата Марахта или ще ви оставя известие в Интрагал къде се намирам.
	Хилавият старец, когото ти изпрати навън, не пожела да тръгне с мене. Каза ми, че предпочита да се върне в проклетия си гроб. Струва ми се, че с изключение на мене всички, които излизате оттам, сте луди. Кап.“



	Мисълта, че са изминали толкова дни и с такава скорост, та дори не е забелязал, накара Дав, човек с необикновена памет, да изпадне сякаш в болестно състояние. Но странно, това вълнение беше външно, теоретично, защото в действителност не се чувствуваше неразположен. Напротив, решението на Кап да отлети и да остави Умна заспала до космическия кораб породи у него чувството, че се е освободил. За пръв път си мислеше с признателност за Муни и обхванат от странно радостно настроение, приписа на Ким Керим благородно намерение, което в същност можеше да бъде само една тактика… За да го задържи ли? Дав се засмя на собствените си предположения.
	— Какво ще правиш, тръгваш ли си, или ще играеш? — шибна го безполовият глас на партньора му. — Не разбирам какво целиш. Може би искаш да подхраниш легендата за шаха, който умира от ремита…
	— Добре, да започваме нова партия! — реши Дав и при хода e4 отговори с K6, като навлезе в някогашната защита на Алехин. Техом не проявяваше активност, прибягна до позиционна игра. „Много е предпазлива“ — помисли си Дав, а рече на глас с известна насмешка: — Права си, за двама ни ремито е равно на загуба.
	Макар и да го вълнуваше странното впечатление, което го караше да мисли, че у противника му се извършва великолепен процес на очовечаване, Дав продължи да играе с максимална предпазливост. В същото време си даваше сметка за нелепостта на антагонистичните им усилия, които на практика взаимно се унищожаваха. Изведнъж си зададе въпроса: „Защо му е била необходима на Ким Керим цяла планета за секундант?“ Въпросът нямаше връзка с това, което ставаше на шахматната дъска, но на него му се струваше много важен, защото можеше да определи различието между тях. Що се отнася до Дав, никога не би му минала подобна мисъл през главата. „Може би защото аз играя с повече чувство“ — каза си той.
	Както при едновременна игра шахматистът си представя мислено всички партии, така и силният играч борави (не всякога много ясно) с безброй варианти и комбинации, които този път бяха органически свързани. Предварително се набелязват редица ходове, непрекъснато се сравняват и се избира подходящият в момента на решаването. В това намираме обяснение за огромния брой информативни комбинации, които стремително се изграждат в умовете на някои хора. Тази способност — в същност основана на шахматния талант — е едно интуитивно явление и хилядолетия наред никой не е могъл да го направлява съзнателно.
	Изглежда, заслугата на Ким Керим се състоеше в това, че е открил възможността чрез специални тренировки да съумява да ръководи синхронни игри с многобройни варианти (с взаимодействие да превръща в ценност цели групи от фигурите си, както в миналото малцина от големите майстори, например, Алехин, са могли да го постигат в различни партии, но само с една фигура). Затова неговите решения, постигнати с много усърдие, имаха невероятна резултатност в най-сложните положения.
	В сравнение с най-добрите резултати на Ким Керим, които той подготвяше старателно, Дав побеждаваше интуитивно, вземаше решение спонтанно. Ето защо в ума му не съществуваха ясни варианти, а редица позиции, богати на нюанси, и ходовете, които бяха най-необходими за победата, избираше не по пътя на съждението, а по много по-първичен начин. В такива мигове на „вдъхновение“ той участваше с всичките си сетива в избистрянето на структурите и поради това чуваше звуци, долавяше миризми, виждаше цветове. Когато си припомняше някоя партия, в паметта му се възвръщаха и усещанията, които е изпитал по време на играта. И обратното, някои от усещанията възкресяваха позиции и комбинации.
	Може би стремежът на Ким Керим да внесе рационалност в играта го е тласнал към създаването на великански калкулатори, а след това и на планетата-шахматист. За разлика от него, както за Масао Ямато, гениалния юноша, който се чувствал стимулиран от компютрите, но не се нуждаел от тях, така и за Дав всяка протеза на интелигентността не представляваше помощ, а зависимост.
	— Четвърто поред реми — обади се Ким Керим с известен упрек.
	— В края на краищата какво искаш? — сопна му се Дав. — И ти не си постигнал повече от чудовището.
	— Така е, но аз имам тази заслуга, че съм го създал.
	И в същност това исках да кажа и аз: от теб не може да се изтръгне повече. Напразно си губиш времето. Използвай отворената врата. Когато минаваш през галерията, порадвай се на величието и залеза на нашите велики предшественици, а когато стигнеш до мене, погледни ме за сбогом, събуди любимата си и се махнете от тази бездна!
	— Предизвиквай ме, колкото си искаш. Ще продължавам да играя така, както намеря за добре…
	— Аха, имаш намерение да игреш още?
	— Изглежда, това не ти се нрави.
	— Не ми се нрави ли? — Ким Керим се изсмя с глас. — Засега ми е само безразлично. Греша, като ти правя тези признания. Но ми стана симпатичен. Отразена симпатия. Нищо не разбра, нали? Не е изключено по-късно дори да се зарадвам, ако победиш. Сега разбираш още по-малко…
	Известно време от дълбините се чуваше обезпокояващо бучене („Здравата се налива със згромб“ — помисли си Дав), след това Техом бутна пешката си на f3. Дав игра на e5. Последваха ходовете e3, d5, d4, Kd7, Kc3, Kd6.
	Това беше една безкрайна партия. И двамата дълго обмисляха всеки ход. Дав вече не си спомняше колко пъти прекъсна играта, за да се тръшне изтощен в нишата на стената.
	— Сега положението ти е по-добро — обади се по едно време Ким Керим.
	Така беше. Дав разбра, че когато Техом започва с безцветно или нефункционално откриване, още в самото начало си създава слаби места в структурата и един силен противник може да му докара затруднения. Доказваше го както бръмченето, така и странните реакции, които Дав долавяше от време на време.
	Сякаш скритата тревога беше завладяла чудовището, с което играеше. А дали пък не бе видение или отражение на собственото му безпокойство? Може би за пораждането на тази невероятна мисъл допринесе и фактът, че автоматът за хранителни продукти вече не работеше така безупречно. Поръчаните ястия и напитки идваха със закъснение, а някои от тях вече не се появяваха или бяха заместени с други.
	— Повредил се е снабдителният ти апарат — оплака се Дав.
	Вместо Техом отговори шепнешком Ким Керим:
	— Вероятно иска да те изгони оттук.
	Дав не можа да разбере дали гласът говореше сериозно, или му се подиграваше. Струваше му се, че някаква страшна тайна витае над тези места.
	— Не вярвам в това, което каза — прошепна Дав, сякаш се пазеше от невидим човек. — Непрекъснато очаквам нови изненади и клопки…
	— Това са клопки, присъщи на играта, заради която си кацнал на Техом, както сам се хвалиш. Лично аз никакви клопки не ти поставям… Стига в тебе да не е скрита някаква клопка. Настанал е моментът да решиш. Възможно е по-късно да съжалявам за това, което ще ти кажа: колкото се може по-бързо си иди оттук! За благото на всички…
	— И за твоето ли?
	— Въпросът ти е опасен…
	Неприятен шум, който сякаш идваше от глъбините на планетата, съпровождаше сега протичането на партиите. Дав почти бе свикнал с бученето, напомнящо разместване на подземни пластове, в което му се струваше, че долавя усилията на Техом да издържи в борбата…
	Партията се намираше като върху острие на нож, с нападения и контранападения, които можеха да бъдат преценени само чрез свръхестествени изчисления. По едно време Дав премести три пъти един и същи кон и го пожертвува в различни точки от позицията на противника, но непрекъснато жертвата му се оказваше неприемлива за белите, които отговаряха по единствения възможен начин. И ето че нежеланият кон се върна на първоначалното си място. Тогава черните започнаха нова комбинация-бумеранг, по чийто свръхнаходчив коридор можеше да се стигне до съкрушителен резултат за противника.
	Дав сияеше най-вече за това, че сега Ким Керим се въздържа от всякакъв коментар. „Ако наистина е искал да победя, не е ли този удобният случай да направи преценка на положението ми? Но Ким Керим мълчи. За да не подскаже нещо на белите ли? Какво може да им подскаже, когато е ясно, че почти съм спечелил партията?“
	Дав вече виждаше как си тръгва. В ума му изплуваха представи от неизмерими далечини. Чу веселия смях на едно момиче, а около него лежаха цяла грамада пирати… После с възхищение го погледна почти парализиран старец… не си спомняше къде го беше виждал… знаеше само, че е голям шахматист…
	Техом не преставаше да мисли. Дав бе обзет от трескаво нетърпение. „Трябва да се измъкна по-скоро оттук“ — прониза го тази заповедна мисъл. Докосна с ръка лицето си и се изплаши: пръстите му потънаха в брадата, която беше забравил да бръсне. Преди много време, когато превъзходството му още не беше сигурно, Ким Керим го посъветва да си върви, а сега, когато беше на път да спечели, мълчеше.
	Желанието час по-скоро да победи Техом, като че ли помрачи ума му. Коридорът, който водеше към победата, беше ясен, но изискваше математическа точност, подобно на тази, с която се приземяват космическите кораби. Но черните играеха вяло и отговорът на белите се стовари като гръм, сякаш се бояха, че Дав може да се откаже от последния ход…
	В мига, в който на дъската бе отбелязана загубата на черните, всички „паунови очи“ в съседната стая светнаха и затанцуваха лудо. Дясната врата се отвори, но на Дав му се стори, че се плъзна много бавно.
	— Трябва да знаеш — реши най-после да се обади Ким Керим, — че никога не съм й дал възможност да помисли, че може да съществува ум по-силен от нейния.
	Той не уточни за кого говори, но Дав разбра.
	— Защо ми го казваш?
	— Не е изключено да ти бъде от полза. Предупредих те, че е непобедима,
	— Лъжеш — викна Дав. — Бях на една крачка от победата.
	— Но не можа да я направиш.
	— Избързах.
	— И сега избързваш. Въпросът е много по-сериозен, отколкото предполагаш: той означава самият провал в живота ми… Нашият противник наистина е решил всички варианти на шаха.
	— Откъде знаеш? — запита Дав и го побиха тръпки.
	— Погледни дъската вляво, там е написано 10 на 107-ма степен… В момента, в който привърши всички възможни варианти, светна виолетова крушка. Това беше знак, че нейната мнимо безкрайна памет беше решила всички задачи.
	— За колко време?
	— Не мога да ти кажа: нейното време се различава от твоето. Но не това е важното, а фактът, че въпреки фантастичните си постижения, не успя да ме победи. Тогава разбрах, че съм създал съвършена машина, обаче едновремено с това съм променил същността й, като я ограничих да играе само с мене. Разбираш ли?
	Дав се мъчеше да разбере, макар нещата да бяха непонятни. Ненадейно усети нещо, за което се досещаше отдавна, още от времето, когато свикна да долавя интелигентността на партньора си по неговите ходове върху шахматната дъска. Усети материализирането на процеса, който се извършваше между тях. Те проникваха един в друг. С всяка изиграна партия чудовището все по-пълно усвояваше методите и схемите му за решения, но и Дав — сега беше убеден в това — заимствуваше от Техом. И именно това усещане — невероятно, но теоретично допустимо от математиците, — че частта може да бъде равностойна на цялото, потопи Дав в замайващи видения.


	По време на новата партия Дав сякаш че долови някакви странни „психологически“ черти у противника си, появили се след неочакваната победа. Като по чудо излекуван от неспокойствието си, сега той изпитваше истинско щастие. Последица от това беше, че снабдяването постепенно се подобри, даже надхвърли очакванията: ако Дав например си поискваше хормоновитаминозен сок, автоматът му предлагаше и бутилка згромб. Може би това беше белег на насмешлива любезност, или пък се дължеше на повреда в автомата, но и в двата случая се долавяше странно очовечаване на планетата, ако изключим предположението, че изразител на това поведение беше Ким Керим. Но Дав бе склонен да вярва, че той няма никакво участие в това. Напротив, неусетно стигна до убеждението, че в същност старецът желае да победи чудовището с помощта на смелия посетител.


	Скитаха из една „холандска“ партия, каквато бяха играли и по-преди, но тогава си бяха разменили цветовете… Подземното бучене и скърцане поутихна, чуваше се само далечното и сънливо мъркане на компресорите на климатичната инсталация.
	При един от ходовете на черните Техом се обади със смешен глас, който се стремеше да бъде безизразен:
	— И друг се опита да ме измами по този начин… но не успя.
	Дав едва сдържа усмивката си, като си спомни, че този безличен „друг“ беше той самият. Сега вече не съжаляваше за последната си загуба, защото предполагаше, че сътресението, което преживя, е отекнало и в Техом. После се замисли върху причините за трите загуби. Размишляваше с хладнокръвието на човек, който наблюдава зарасналите си рани. В началото на борбата Дав загуби, защото не знаеше нищо за същността на изключителния си противник и нямаше последователен план. Втория път сгреши, защото смяташе, че играе с Ким Керим, тоест с човек. Третата грешка произлизаше от предположението му, че противникът му е една съвършена машина. „Психологическите“ криволици на Техом опровергаха и това предположение. Вероятно истината се намираше някъде по средата или, по-точно, на границата…
	Белите играеха непринудено, великолепно и твърде предпазливо, а черните, които вече не си поставяха за цел победата, успяха на края да постигнат реми.

>
	На таблото беше показано започване с g3. Тази непоследователност (естествено беше Техом да играе Kf3) стимулира въображението на Дав. Като дебнеше следващата игра, при каквато първоначалната слабост беше позволила на предшествениците му да постигнат реми, Дав се запита дали не е необходимо да играе по-слабо, за да заблуди противника си. Но веднага се убеди в безполезността на това намерение: в играта на флип-флоп беше допускал, но в шаха му беше невъзможно да играе по-слабо. Както при болестно състояние, ръката му се подчиняваше само на определени центрове в мозъка… Отказа се. Впрочем всяка хитрост щеше да събуди подозрителността на Техом. Едно плавно уравновесяване на силите беше най-подходящият път.


	Никога Дав не беше изчислявал толкова стремително вариантите си, но и никога не беше се бавил толкова от един ход до друг. А противникът сякаш му подражаваше, той също играеше мудно. Като че ли Космосът беше изчезнал в лабиринта на безброй успоредни комбинации. Броят на изчисленията растеше в геометрична прогресия и от само себе си, като разкриваше непрекъснато все нови и нови поводи за неизчерпаемо задоволство, така че ходовете се редуваха от чисто външно предизвикателство и постоянно бяха възможни хиляди премествания, еднакво добри. Както в прастария билярд една нишка от сукното можеше да отклони бялата топка от траекторията й, така сега една дума или само нейният звук, някакво странно шумолене или предполагаемо колебание на противника, едно незначително трепване се превръщаха в случаен взрив за фантастична надпревара: едно движение превръщаше позициите върху шахматната дъска в космодрум за нов полет в безкрайността.
	— Не се решаваш да играеш повече — прогърмя в дълбоката тишина шепотът на Ким Керим.
	Може би мина доста време, докато Дав му отговори:
	— Започна да губиш търпение, така ли?
	— И аз съм изненадан, но се случва: забелязах, че започвам да се десинхронизирам. Знаеш ли от кого?
	— Значи, между вас съществува нещо като симбиоза?
	— Донякъде. Бяхме свързани, така да се каже, като полусъвпадащи величини. А ето че сега…
	— Аз ли съм причината?
	— Да. До твоето идване нашите биоритми съвпадаха…
	— Биоритми ли? Да не би да искаш да кажеш, че си научил планетата да се подчинява на различни биоритми?
	— Наистина я научих, но то е временно явление. — Старецът се изсмя и смехът му, който отекна в глъбините на Техом, се превърна в продължителен грохот. — Сам помисли — продължи гласът на Ким Керим, — тук са кацали създания с различни биоритми: например зенонийците живеят толкова мудно, че в сравнение с тях дърветата изглеждат по-деятелни. За тебе мога да кажа, че имаш по-бързи реакции, но жителите на Дедекинда мислят стотици пъти по-живо от нас, представителите на така наречения тип XX…
	— И все пак никой не е успял да я победи…


	…Но можеше ли Техом да бъде победена? При отрицателен отговор Дав нямаше какво повече да чака там. Годенка! Това име блесна в ума му. Дали си го спомняше и планетата. Ето една съществена подробност, от която зависят бъдещите му усилия.
	— Знаеш ли кой е Годенка? — ненадейно рече Дав.
	— Разбира се — спокойно отговори Техом. — О’Тенг е знаменит шахматист от планетата Евдоксия…
	— Благодаря за положеното усилие — засмя се Дав, — но аз не те питах за О’Тенг, а за Годенка. Може би си чувал ти, Ким Керим…
	— Не си спомням. Къде и кога е живял?
	— В Канторела, между годините 583 и 704 от ерата на иредентизма*.
	[* Политическа доктрина против оставянето на територии, населени с една народност, под властта на друга народност. Б.пр.]
	— Не съм чувал и за Канторела. Вероятно е някаква планета, която е влязла в Галактическата федерация след моето настаняване тук.
	— Така предполагам… Значи, след твоето легендарно изчезване ти не си се опитал да следиш новостите в света?
	— В началото го правех, до първите постижения на Техом. После се отказах. Право да ти кажа, оттам нататък ме вълнуваше само нейната съдба на шахматист, която ми се струваше пленителна… А кой е в същност Годенка?
	— Един математик.
	— И каква връзка има той с това, което става тук?
	— Този човек е създал машина на времето, но никой не знае дали е работила, или не. Вероятно за да накара следващите поколения да повярват, че тя е действала, се затворил на стари години в нея подобно на древния Емпедокъл*, който скочил в кратера на вулкан, за да накара бъдните поколения, изненадани от тайнственото му изчезване, да го смятат за безсмъртен. Начинът на живот на двамата мъже си схожда и по смешния край на легендата: както нажеженият кратер изплюл сандалите на философа-самоубиец, така и хрономашината на Годенка изхвърлила навън изкуствените му очи…
	[* Гръцки философ, последовател на Питагоровото учение, живял около 450-та година преди новата ера. Б.пр.]
	— Защо ме занимаваш с тези глупости?
	— Ти поиска да ти кажа защо съм се сетил за Годенка. Стори ми се очебийна приликата му с тебе.
	— Не е изключено да прилича и на тебе — с дълбоко презрение се засмя Ким Керим.
	Дав изпита неприятно чувство повече от ехото на този смях, отколкото от съдържането на произнесените думи.
	За миг щеше да признае на противника си причината за асоциацията на мислите му, но се отказа. А това беше съществуването на величината Fc, която беше открил и поставил в основата на неформалното смятане* Годенка, и тя създаваше възможост за победа над Техом!
	[* Fc са междинни величини между числителя и безкрайното число. Всички макро– и микросистеми, непрекъснато разширявани и задълбочавани от метагалактолозите и инфраелементаристите, както в същност и цялата действителност, разкриват подобни „математически създания“, теоретично ограничени, но на практика с безкрайни възможности благодарение на безпределните способности, с които са надарени. По принцип ограничеността на величините Fc се доказва с това, че от известен момент в историята на науката и при всеки период е било възможно да се въведе подреждане на броя на атомите в познаваемия свят. Парадоксалният основен закон в областта на Fc става очевиден, когато го поставим между ∞N и ∞С, от което следва, че множество безкрайни числители имат по-малка сила от всяка ограничена величина от сферата на съществуващото. А що се отнася до неформалното смятане, то изразът е неподходящ (както е и при думата „атом“) и иска да обозначи именно съвкупността на действията за проникването една в друга на четирите величини (FN Fc и С). Б.а.]


	След новата равна игра Дав си поръча порядъчно количество згромб. Никога не беше изпитвал страх по време на игра, обаче сега го усети с цялото си тяло подобно на спортист, който за първи път долавя, че навлиза в старостта. Страхът му беше неоснователен, защото преместването на g4, което трябваше да последва, при все че беше безцветно, тоест недостатъчно активно, нищо не значеше. И Техом не се чувствуваше добре, защото от дълбочините й се понесе дразнещо бучене.
	Без да е помолил, изведнъж екранът показа външния свят и Дав видя прозрачния саркофаг, в който лежеше Умна.
	Седящият в подлудяващата ниша човек, затворен там по собствено желание (тъй като вратата беше постоянно отворена), нададе почти нечовешки вик. Той почувствува безкрайно съжаление и към собствената си съдба, и към любимата жена, даже към непознатия, който го беше примамил там. „Почвам да оглупявам“ — помисли си той, а после попита:
	— Защо го направи, Ким Керим?
	— Не съм аз — с искрено удивление изрече старецът.
	— Аз го сторих — изкикоти се с металически глас Техом. — Помислих си, че искаш да знаеш какво става навън.
	— И защо тъкмо сега ти хрумна тази мисъл? — Техом не отговори. Само образът на екрана се приближи и позволи да се види прахът, настлан от времето и вятъра върху капака на металокерамичния саркофаг. — Спри! — викна Дав. — Загаси го и да играем, безсъвестна плането!
	В същия миг Дав трепна: върху шахматната дъска бял кон се премести на квадрат f3!
	Почувствува дълбоко отвращение. Колкото и да е невероятно, това отклонение от правилото предизвика у Дав безсилие и той потъна в бездните на безполезното. Отдавна се беше превърнал в надживял времето си автомат, за когото крайъгълният камък на живота се сливаше с първите ходове на тези оспорвани партии.
	Постъпваше досущ като творец, повлечен от водовъртежа, който е предизвикал в Космоса. От дълбочините се надигна весело, измамно жужене. „Похабих целия си живот, за да премеря силите си с един луд разбойник, с един безумен гений“ — проплака у него частица от съзнанието му.
	Даваше си сметка, че макар и да не играе слабо, комбинациите му бяха отвратително сиви. А Техом, напротив, постъпваше обезкуражаващо добре и напредваше стремително.
	По време на тази проклета партия безброй пъти го прониза мисълта да си тръгне. Плуването в този натежал като живак от варианти океан го задушаваше. „Да си вървя!“ — рече си пак. — Да се махам още сега! Какъв смисъл има да се боря с тази коварна планета! Защо по време на това странно очовечаване Техом трябваше да прибегне и до измамата? Ами ако при следващата партия започне все пак с g4? — блесна в ума му неприятна мисъл. Ах, този незначителен ход, който непрекъснато му създаваше илюзията, че е съзвездие с определен смисъл! И ненадейно сивата картина се оцвети… Гласът на Техом прозвуча като тръба:
	— Краят ще бъде победоносен след седемнадесет хода. — После планетата продължи снизходително: — Би могъл да постигнеш реми само със силни нападения. Ти искаше да приключиш, борбата по чисто технически път, но и това не можеш да постигнеш с мене.
	Следователно поражение! Обаче отзвукът от него беше почти заглушен от поразяващия извод, че противникът му СЕ СТРАХУВА! И като върховна радост Дав видя как плъзгащата се дясна врата се отмести бавно и нерешително, после се спря на една трета от пътя си. При все че беше победен, Дав имаше разрешение да напусне светилището! ТЕХОМ СЕ СТРАХУВАШЕ!


	Тази мисъл колкото достоверна, толкова и предполагаема му вдъхна сили да броди из ужасната пустиня на следващите партии и да прекоси отчайващата й необятност. Един ход пораждаше друг подобно на зловеща мълния, проблеснала между две успоредни огледала, разделени от безкрайността. Когато единият нападаше в определено място на шахматната дъска, другият създаваше допълнителна защита, после ролите се сменяха, играта се подновяваше и протичаше в съвършена и еднообразна симетрия. Подобно на церемонията при неоснователен дуел на един механичен и зашеметяващ танц, изпълняван от два метални глобуса, които се въртят във въздуха. И двамата изпълняваха с тиха и неумолима страст досадното задължение: вероятно Техом поради самата си конструкция, а Дав, ръководен от вариантите във въображението му.


	Дав отдавна вече не спазваше разумното редуване на времето за игра, за хранене, за бръснене и почивка, отдавна не държеше сметка за това. В началото на далечните му спомени неговата брада растеше неудържимо, така че трябваше да я бръсне често. По-късно забеляза, че макар и да не беше много голяма, тя престана да расте. Заряза я и се спаси от грижата да се бръсне.


	От време на време някой разговор с Ким Керим го ободряваше в безплодната му усамотеност. Поуспокояваше се от гласа на стареца, който сега му изглеждаше по-мъдър, по-дълбок и по-загадъчен, отколкото преди. И така към края на един разговор го попита:
	— Как откри тази планета? Как успя да я приучиш да играе шах? И как никой не е чул за това чудо?
	— Няма никакво чудо — отговори Ким Керим. — Но откакто съм се усамотил тук, е минало относително малко време в сравнение с необходимото, за да променят хората мисленето си. В началото на космическата ера всяко общество по планетите, ограничено от местния антропоцентризъм, си е въобразявало, че животът е рядко явление в съществуването на Млечния път. После кръгът на познанията се разширил и редица явления, смятани за случайни, били доказани. И така в нашия звезден кът беше създадена възможност на практика да се изследват редица слънчеви системи и това срина някогашните наивни схващания. Впрочем смятам, че не сме надвишили равнището на периода, в който са господствали теориите на някои астрофизици, като например на Лунгон от планетата Астаран или на Хойл от планетата Земя, според които в Галактика като нашата съществуват най-малко милиард планети, благоприятни за биоявленията…
	— Значи, колкото е броят на обикновените звезди, които кръжат бавно. Това е ясно схващане и според него Вселената е населена с мислещи същества. Не виждам защо смяташ погрешна тази мисъл, дори ако Техом…
	— Не е погрешна, но е бедна, защото свежда живота до тесните граници на dGO — dKO, които характеризират звездата Земя или Еридан. А Галактиката е безкрайно по-богата на живи форми.
	— Ти ли си открил това?
	— Не. Мене ме занимава намирането на ум, много по-обхватен, и тази безгранична страст ме сближи с няколко изключителни умове. Дайте ми една неподвижна точка и аз ще катурна Космоса — с това той искаше да каже, че никъде не съществува привилегирована и установена точка. — В замяна на това Кворен е доказал, че всяка точка може да подскаже естеството на света, който познаваме.
	— Кворен… Спомням си: холографичното съответствие между явленията във Вселената… Срещал си се с Кворен?
	— Да и чрез него се запознах с Ентиевсо… Чувал ли си това име?
	— Не.
	Така и предполагах. Той е гений за вечността на бъдещето. Неговата концепция е на мечтател.
	Сред пустинята, която прекосяваше, Дав сякаш видя омагьосан замък от лед.
	— Разкажи ми за него! — помоли с неблагоразумна жажда.
	— И най-малкото количество материя се отразява в безброй форми, които съставляват отделните единични видове. Но нека се спрем на еквивалентността между маса, енергия, информация и организираност. Ще получим едно основно космическо уравнение, разбираемо, но без всякакво значение и създадено съвсем случайно, ако изключим факта, че самото му съществуване го тласка към необходимото изявяване.
	— А това какво значи?
	— За един антропоцентрист то води до удивителен извод: според теорията за еквивалентността живот трябва да се появи навсякъде във Вселената в даден стадий на развитие и във формите, необходими на съответната Слънчева система. Както звездите и равновесието в излъчванията по повърхността на слънцата, така и животът, а впоследствие и разумът са калибрирани явления. Щом се убедих в заключението, че при всички астрофизически условия е възможна, а в даден момент и необходима появата на по-високо организиран живот, аз се отказах от антропоморфизма, който е държал изследователите далече от звездите извън секвенцията dGO — dKO. Така успях да открия Техом.


	Въпреки начина на разговор между двамата мъже и тягостното усещане, че върху шахматната дъска се редува един безкраен ритуал на явления-фантоми, между Дав и Техом започна чудноват обмен на мнения. Но това стана след последния разговор с Ким Керим.
	— Следиш ли нашите партии? — попита го Дав, макар че искаше да каже друго, а именно: — Още ли вярваш, че Техом е непобедим?
	Но във въздуха витаеше нещо неспокойно и това го застави да се откаже от откритото подхващане на тази тема.
	Ким Керим не бързаше да отговори. Светлинките по стените се запалваха в някаква очарователна игра.
	— Да, следя ги — чу се най-после. — Нямам друг избор.
	— Как така нямаш друг избор?
	По-късно му се стори, че между техните реплики са минали години, през които той отново потъваше в задушаващата пустиня. Преследваше го мисълта, че веднъж трепна от гласа на стареца, сякаш се събуди от сън.
	— Някои от въпросите остават без отговор… Думите сякаш проникваха през стена от памук.
	— Не разбрах какво каза — извика Дав.
	Лекото раздразнение, което изпита, беше достатъчно, за да премахне инерцията му, да започне да играе по-активно. Глъбините на планетата пак замъркаха като котарак, чийто сън е бил обезпокоен. В съвсем неподходящ момент някаква стара мелодия разбуди спомените му, сякаш наблюдаваше част от живота си, но с очите на друг човек.
	— Не разбираш ли? — долетяха до него думите на Ким Керим, като че ли ги довея вятърът. — По този начин игра ти в партията… — Пак не чу края на изречението.
	„Така съм играл?“ Познатият вариант блесна пред очите му: отговорът на Техом беше трик, измислен някога от Дав. Сега вече не се съмняваше, че не играе с Ким Керим. Той беше навън. Дали наистина беше навън? Ледени тръпки полазиха по гърба му. Това ли беше отговорът на пророческия въпрос, който му зададе някога?
	— Не разбираш ли, че се присъедини към планетата? — едва проникнаха до Дав думите му. — Присъедини… дени… дени… — И звукът на предполагаемите думи заглъхна от яростното мъркане на котарак.


	Стигнаха до партията, открита с хода h4, но краят й не се виждаше. Въпреки това Дав се радваше, че отново шахматната дъска е обляна с цветове. Синя звезда хвърляше меки като коприна тъчи върху всичките квадрати.
	Макар че беше напрегнат, Дав се чувствуваше бодър, като след оздравяване от някаква болест. Но и противникът му показваше, че е в истинска еуфория. „Сега той е убеден, че ме е присъединил към себе си“ — рече си Дав и с тъга си спомни времето, когато разговаряха с Ким Керим.

>
	Вече не помнеше кой започна разговора. В същност и след странното разгневяване на Техом те продължиха да си бъбрят за незначителни неща, свързани с играта. Вероятно когато Дав остана без събеседници, двамата му противници се бяха помирили. Външно разговорите изглеждаха безобидни, дори забавни, но в съдържанието им тлееше дебнене и нападателност.
	Най-често говореха за известните затруднения, които са си създавали един на друг големите майстори на шаха. Веднъж планетата ласкаво припомни за Хирив, който не пипал фигурите на противника, преди да си сложи обеззаразяващи ръкавици.
	Дав си представи Техом на мястото на Хирив, усмихна се и попита:
	— Защо ми го разказа?
	— Знам, че на вас, хората, ви харесва да си разказвате подобни безсмислици!
	— Зависи кой ги разказва.
	— Защо?
	— Защото едно удоволствие би ми доставила безсмислица, казана от тебе, и съвсем друго, ако е от Ким Керим например…
	— Пак не разбрах. Приятно ми е да играя с тебе, но не запомням информациите, които нямат значение.
	— Добре — измърмори Дав и престана да разпитва за странните симпатии, проявявани от планетата. — Чувал ли си за Цаумин от планетата Вандекампа?
	— Не.
	— Той е бил именит шахматист и единствен по вида си: имал четири глави. Странното нещо в неговата конструкция било това, че докато северната му глава, да речем, станала планетен шампион, другите три стигнали само до званието майстор.
	— Много интересно! — изуми се Техом. — И какво станало после?
	— Виждаш ли колко си умен! — ласкателно рече Дав. — Досети се, че има и продължение. Станало това, че Цаумин, затруднен в играта от главите-близнаци, които с по-голяма страст изпълнявали ролята на запалянковци, решил на края да се откаже от тях.
	— Как?
	— Поискал от един специалист по присаждането да отдели от него тримата майстори. После добил тяло на човек и се прехвърлил на Слънчевата система, която е изобразена върху астрономическите карти като шахматна дъска. Е, какво ще кажеш?
	— Хареса ми, защото не е безсмислица. И аз бих постъпила така.
	Друг път Техом спомена за Боби Фишер, който пръв въведе бизнеса в играта. Дав му възрази и му припомни за шахматните машини, разрушени от създателите им, защото били недоволни от тях, и не пропусна да спомене за ВРАК-3007-Б, машината, която след бляскава шахматна кариера била понижена в автомат за отбелязване на статистически данни за тиковете, проявявани от зрителите на състезанията в Галактиката.


	Незабелязано борбата се разгорещи. По едно време матът беше неизбежен. Но засега играта беше само опасна. Дав не надценяваше положението си, което явно беше по-добро, но усещаше как се възражда от тръпките на напрежението.
	След великолепна комбинация и като пожертвува две фигури, Техом застави Дав да приеме един вечен шах.
	— Пак спечели! — възкликна със съжаление, но и с неволна насмешка: въпреки че това смути Ким Керим, Техом признаваше — разбира се, с тайнствен език, — че планетната й памет беше усвоила от качествата на последния си противник; започваше да разсъждава по неговия начин.
	И за най-голямо изумление на Дав пешката от g2 дръзко подскочи на g4!
	За кой ли път, си казваше Дав, откакто беше влязъл в светилището: „Това е решаващата партия в живота ми!“ И вероятно всеки един от тези моменти е бил съдбоносен в кариерата му на шахматист. Но сега? В същност всичко, което ставаше там, беше едно дълго опознаващо странствуване. И водовъртежът на забравените вече ремита, и логически свързаните четири загуби, и победата, която посрещаше с пълно спокойствие. Защото при сегашното започване, което бе създало на предишните възможност за равна игра, му беше забранено да изпусне победата.
	Макар че слабите страни на откриването с g4 бяха неоспорими, те бяха много малко. Затова Дав трябваше не само да играе много внимателно и ловко, изчислявайки най-далечните последици, но и да действува енергично. Временното му нападение по посока на дамата беше логично и неизбежно, то предотвратяваше всякаква възможност за голяма рокада, която би защитила царя на белите (малка рокада не можеше да се извърши именно поради хода на g4).
	Стените се превърнаха в много екрани, показващи шахматни дъски. В паузите между два хода Дав имаше време да наблюдава партиите, които се редуваха около него. От време на време светваха други екрани и ги повтаряха като движещи се орнаменти. Скоро долови връзката между тях: във всяка побеждаваха белите.
	Следователно Техом беше започнала психологичната война. Но защо ли? Защото се боеше или защото психиката й се беше доближила до зачатъчните форми на човешкото мислене?
	Да разсъждава минута върху един ход някога това беше за Дав рядко изключение, а мисълта, че може да му отнеме четвърт час, направо беше обидна за него. Но сега можеше да седи над дъската цял ден, преди да премести една фигура. Тази партия го преследваше и през нощта, сънуваше, че скита из лабиринта на вариантите, и щом се събудеше, започваше да я анализира с упоритостта на автомат.
	Понякога обаче се уморяваше и тогава, докато наблюдаваше разсеяно двубоя, си представяше, че се забавляват с Умна в някакъв друг свят, където не познават шаха. И както гледаше картините, предложени от Техом, Дав позна партиите, които беше загубил. Това предизвикателство и го развесели, и го ядоса, най-вече с това, че четирите му поражения се редуваха по-често, приличаха на повтаряща се мелодия.
	— Защо непрекъснато показваш тези картини, в които постоянно губят черните? — попита най-после.
	— Помислих си, че могат да ти бъдат за поука — отговори планетата с необичайна езикова изтънченост.
	— По-полезни биха били равните тридесет и една партии, които допусна досега.
	— За ум като твоя тридесет и един примера нищо не значат. Ще ти подаря пет хиляди от най-добрите си постижения, подредени по години.
	В същия миг от продоволствения автомат се появиха петнадесет магнитни плочи с някогашните големи размери и една инсталация за възпроизвеждане.
	— Тук ще видиш и образите на противниците, които съм победил.
	Дав беше поразен не толкова от необикновеното хрумване, а от това, че планетата говореше на прагалактически език, сякаш внезапно беше забравила езика, на който говореха досега.
	Застанал в средата, царят на белите беше подложен на недоловими, трудно разгадаеми нападения. Техом, която беше и ловка, и изобретателна, започна да предлага много примамливи жертви, но Дав се отказваше решително и непрекъснато увеличаваше натиска.


	Злъчните картини, в които непрекъснато побеждаваха белите, се разредиха и после изчезнаха. Ангелска музика проникна в светилището и нежни ухания заляха Дав. Кой знае в кои потайни места в паметта на Техом се бяха крили, смятани до вчера за ненужни, а сега изплитаха вълшебна мрежа, за да го покорят.
	След това ненадейно, когато Дав най-малко очакваше, Техом разгърна отчаяна контраатака, без да държи сметка за качеството: с топ взе защитен офицер. А за царя на белите хоризонтът се проясни.
	И като връх на всичко бяха стигнали до позиция, подобна на онази от партията, играна някога с другия цвят фигури, когато черните постигнаха реми. С присмехулни намерения Техом сякаш заставяше противника си да се бори със собствените си измислици.
	С всеки ход Дав все повече се убеждаваше изумен, че позицията на белите укрепва, че напрежението спада и борбата неумолимо върви към своя край. Великолепната конструкция, която беше изграждал с такава придирчивост и упорство, рухна пред очите му. Планът му е бил погрешен още от началото, щом не успя да създаде опасност за белите, които използваха времето, за да затвърдят позицията си в центъра. Като разбра, че е надценил предполагаемото превъзходство след започването на партията, Дав се огорчи още повече.
	„Как успя да ме обезвреди?“ — питаше се разгневен.
	Както играеше стихийно, така стихийно дойде и отговорът: притиснат от необходимостта да се присъедини към Техом, Дав беше успял да изкачи само вертикалната линия РР, без да може да оползотвори силата, идваща от безкрайността вляво, и своя решаващ коз в борбата срещу едно нечовешко създание.
	Последва отлив в огорчението и Дав си помисли, че може би още има възможност да поднови битката.
	Но тази надежда изглеждаше напразна. „Имах късмет — с тъжна усмивка си рече той, — че придобих търпението на машините. Отново ще изиграем откриването a3 на a4… после ще изредим и другите… току виж, че съм научил нещо от случилото се досега…“
	В същия миг му хрумна невероятна мисъл. И сякаш от страх Техом да не я отгатне, Дав стана от шахматната маса.
	— Предлагам ти реми — продума планетата на първи галактически език. — Добре игра. Дори признавам, че от тебе научих да ценя стойността на фантазията. Ако сега преиграя партиите с онези шестнадесет души, които бяха тук преди тебе, убедена съм, че ще ги спечеля.
	— Така ли? — засмя се Дав. — Нека тогава и аз да ти призная, че също научих нещо от тебе…
	— Какво именно?
	— Че и много фантазия да имаш, не е полезно. — След това се затвори в нишата си и продължи да обмисля партията, но в нов вариант.


	Дали мисълта да съсредоточи вниманието си върху дясната страна на шахматната дъска беше плод на гениалността му, или се дължеше на навика да изрежда всички начални ходове, придобит от дългото съжителстване с планетата? Положително беше само това, че като си спомни вариантите на започването, откри възможности да продължи борбата. Но това откритие беше мъчително, то сякаш преобърна вътрешностите му…


	…Ако започне играта със саможертви по пътя на пешките, може би по-късно ще ги тласне напред. Въпреки привидната неизбежност на многобройните варианти, извиращи от тази мисъл, те имаха странния недостатък до такава степен да пресекат възможностите на двата лагера, че Техом да успее със страшните си противоудари да наложи „пат“. Затова промените с пешката на „b“ не трябваше да засегнат короната на царицата, а фуражката на офицера. Но и за това поразително превъплъщение белите имаха чудесен отговор. Единственият начин за привършване на борбата се създаваше от напредването на втора пешка по вертикала „b“ и — о, ужас на ужасите — превръщането й в офицер върху бяло поле. Именно „спасителната“ жертва, дадена от Техом, която удвои черните пешки във вертикала „b“, породи това странно положение. Видението на предстоящата победа предизвика в душата на Дав странна реакция: стигнал до края на одисеята си, той изпитваше мъка. Нима подчиняването на безграничния ум на Техом можеше да бъде постигнато само по пътя на това невероятно и нелепо изключение? Остатъкът от човечност за миг го примами да поднови с дългогодишния си партньор великолепното приключение, което се простираше в безкрайността, с надеждата да постигне един безсмъртен финал. Обаче преди още да е престанал да мечтае, ръката му направи първия ход в решителната комбинация. Шахматната му гениалност го водеше непоколебимо към първоначалната му цел.
	Когато с напредването пешката на Дав беше заместена с офицер, се чу един забравен глас:
	— Два черни офицера на бели полета? Стремежът ти към удвояване не подсказва ли, че си се повредила?
	Техом се изсмя с почти човешки глас, извърши „спасителния противоудар“ и рече въодушевено:
	— За първи път разбрах какво значи да те подложат на изпит. Обаче трябва да признаеш, че моите отговори ти доставят удоволствие!
	Дав мълчеше развълнуван.
	— В скоро време ще си тръгнеш — неочаквано рече планетата с нежен глас. — По-голямата част от живота си прекара тук. С мене позна наслади, несравнимо по-силни от преживените навън. Не искаш ли да отпразнуваме нашата среща? Хайде да повторим целия цикъл… Този път ще ти отстъпя белите фигури… Или ще ти предложа нещо по-вълнуващо. Ще изнесем шахматната маса и ще изиграем хиляда симултанни партии. Ще бъде състезание, достойно за нашата гениалност. Приемаш ли?
	— Вие и двамата сте се побъркали — намеси се Ким Керим, силно разгневен.
	С пресъхнало гърло Дав хвърли последния си коз. Ходовете се нижеха един след друг.
	— Безумният смях на Ким Керим поздрави фантастичния плод на въображението на Дав: трети черен офицер на бяло поле!


	В светилището цареше неестествена тишина. Стелеше се сива светлина.
	После по мониторите на тавана и стените започнаха да святкат многоцветни и възбудени паунови очи.
	— Какво правиш? — попита Дав, за когото партията беше привършила.
	— Изчислявам — спокойно отговори планетата. — Вече изчислих 1037 хода.
	— Е и? — удивен възкликна човекът.
	— Още не съм намерила решенията. Стигнах до отстъпването на топа, но ще продължа изчисленията.
	— Не изчисляваш ли въз основа на установени системи?
	— Така правех някога. Сега искам да видя какво ще се случи с настоящата партия…
	— Но така могат да се правят безкрайни изчисления за всеки вариант поотделно.
	— Не. Все някога ще свърша и ще подхвана друг вариант.
	— И все така ще продължаваш? — ужаси се Дав.
	— Броят на вариантите има граница — с налудничава логика отвърна Техом.
	— Това значи, че искаш да постигнеш реми с вечно мислене! — възмутено извика предполагаемият победител на планетата, който ненадейно изпадна в парадоксалното положение на Ахил. После се овладя и произнесе натъртено: — Предупреждавам те, че няма да го постигнеш. В шаха не съществува нито вечност, нито безкрайност.
	— Само за мене не съществуват — гневно извика планетата, но не и за твоя човешки ум. А сега ме остави да изчислявам на спокойствие или ще приложа гамбита на Цаумин!
	Вълна от еднообразна светлина превърна светилището в ужасяваща феерия. От подземията се надигнаха плавни и тихи звуци.
	— Значи, не искаш да изиграем хиляда симултанни партии?
	Насмешливият отговор на Дав увисна във въздуха. Една фуния, много гъвкава и здрава, го грабна и преди той да разбере какво става, го изтръгна от мястото му, понесе го стремително през галерията с оживените образи на шахматистите и го изхвърли върху повърхността на планетата.


	Никога не беше си представял Дав, че най-важната партия, най-важният турнир в живота му, а може би и в съществуването на Галактиката, щяха да завършат така неразбираемо, смешно и опасно, независимо от преживените хубави мигове.
	След като го остави до изхода от подземието, странната фуния продължи да се носи и подскача във въздуха, сякаш се радваше, че се е освободила от някакво робство, и изчезна в далечината, след нея останаха перести облаци от прах.


	Роденият в пространството Дав Богар, бродил непрекъснато между звездите, е действителен персонаж, макар и по-невероятен от самия Ким Керим, понеже дълго време е живял на планетата Муре и въпреки тайнственото си изчезване е оставил по-дълбока следа в историята.
	Настоящите страници са естествено моето виждане за тяхната легендарна среща, макар че съм се стремил да се съобразявам с безбройните тълкувания и документи — кои повече, кои по-малко апокрифни. В проучванията си се ръководех от най-точните и най-приемливите данни.
	Епилогът на разказаните събития също е забулен в мъгла, а изобилието от тълкувания (често пъти противоречиви) поражда опасността да се даде коренно различно значение на историята.
	За да предам изграденото в съзнанието на Галактиката впечатление от тези двама мъже, ще се спра все пак на няколко от многобройните „развръзки“, запазени в архивите, до които имах достъп.


	След като беше изхвърлен от противника си, Дав се озова до саркофага, в който лежеше Умна.
	10 на 5-та степен от тълкувателите (следователно нищожен процент) представят следния епилог, от който предавам основното.

>
	Неизразимо съжаление и страшна умора го завладяха едновременно, когато се наведе над капака, чиято прозрачност се беше изгубила под праха, натрупан кой знае от колко време. Съвзе се постепенно като след тежка болест. Прониза го разкъсващата мисъл, че за него шахматът е приключил: в своя кът от Вселената нямаше вече противници. А още по-голяма беше тъгата му по жената, която лежеше безжизнена до него.
	Сякаш нож прободе сърцето му: не си спомняше как трябва да извърши съживяването. Докосна с треперещ пръст праха върху капака и макар че мисълта му бе безнадеждно устремена към Умна, ръката му изписа със зашеметяващо упорство думата „Техом“… През извивките на фаталните букви и под светлината на двете слънца зърна част от забравеното, толкова скъпо лице. Задушаващ се от ярост, Дав разпиля праха, който скриваше любимата му.
	Две копчета (едното от седеф, другото от абанос), намиращи се на ръба на капака, му подсказаха двете последователни движения, които отделяха Умна от живота.
	Включи биопроцеса.
	В трептящата лъскава метално-керамична плоскост Дав видя как над приказно красивото лице на жената се навежда отвратителната маска на някакъв старец. Би казал, че това е образът на Ким Керим, един грохнал Ким Керим, но Дав знаеше, че отразеният образ беше неговият.
	И в малкото минути, които му оставаха, Дав се изправи пред последната и най-тежка задача в живота си.
	Стори му се, че времето спря и късове от гигантското му тяло проблясват подобно на странни риби, надживели изчезналата фауна на океан, който е претърпял експлозия.
	В замъгления му ум започна да се ниже животът му, но в ужасна светлина.
	Някога Ким Керим бе споделил с него, че обяснил на Техом парадокса на мимолетността!
	— Умна! — изкрещя Дав повече мислено, защото от устата му прозвуча само сподавена кашлица. — Умна! Умна! — продължаваше да вика, сякаш искаше да ускори съживяването й. После изведнъж проумя безсмислието на мъките си и насочи остатъка от последните си сили на гениален шахматист срещу бездната с високомерие и унижение, със страх и дързост, с примирение и жажда.
	„Времето е обратимо“ — спомни си думите на Ким Керим или само си въобразяваше, — разбрах го, когато проучвах начина, по който Дирак от планетата Земя е стигнал до мисълта за силата на магнита…
	…Симетрия и възвратимост, това са категории, присъщи на реалното, макар че имат местно или временно значение…
	„…В скалната маса всичко е възможно…“ Небето се превърна в синестезиращ стимулатор*. Друг отрязък от време проникна в болезненото му тяло.
	[* Сравняването на небосвода със синестезиращ стимулатор, което е среща във всички по-основни версии, посветени на легендарната боиография на нашия герой, днес е един обикновен метод, от рода на смърт-сън, време-вода, но смятам, че води началото си от времето на Дав Богар. Б.а.]
	…Стори му се, че сънува дълга шахматна партия. И никой вече не можеше да каже кога е започнала, нито пък в какво се състои наградата; но се говореше, че била огромна. Обаче сега той знаеше, че е неизмерима…
	Докато биоавтоматът я съживяваше, Умна видя страшен образ, който никога нямаше да забрави, макар да беше убедена, че е някакъв невероятен кошмар.
	Над съживяващото ложе се беше навела мумия, в чието лице младата жена разпозна Ким Керим, макар че очите, онези големи, молещи и сини очи бяха на Дав. И преди да се съвземе напълно, видението изчезна в небитието. Сивият прашец, който остана след него, незабелязано се разпиля във времето.


	Достоверността на този печален вариант се оспорва от мнозинството тълкуватели, защото през епохата, в която е живял Дав Богар, и още повече по времето на Ким Керим методът за възкресяване бил още в пелени.
	И все пак този епилог трябва да се запомни, защото е единственото приемливо обяснение на друг един вариант, поддържан само от седем учени. Според тяхното тълкуване Умна е била съживена от Ким Керим, който дълго запазил силите си благодарение пак на същото временно фокусничество.
	Смятам за лекомислено споменатото твърдение, че Умна се оставила да бъде прелъстена от Ким Керим и двамата завършили живота си на планетата Ласо от съзвездието Вега.
	Един-единствен тълкувател, който нищо не споменава за съдбата на Умна, твърди, че планетата Техом се освободила както от Ким Керим, така и от Дав Богар. Поведението на двамата непримирими противници не е по-малко странно от поведението на планетата, на която се бяха срещнали. Те продължили двубоя си из долнопробните заведения на Ласо, като играели за вечна слава додека-додека, някакъв барбут с дванадесет зара, от които всеки имал по дванадесет стени.
	Приликата в преувеличената неумолимост от разказания случай цели в същност да представи в карикатурен вид този самотен вариант.


	За двадесет и три на сто от шахолозите цикълът, който нарекох „Керим-Богар“, носи името „Техом“, защото нейната съдба е основният елемент. Изобщо всички тълкуватели е трябвало да отговорят на въпроса: от какво естество е бил разумът на необичайната планета?
	Едни твърдят, че става дума за „неосъзнат разум“, подобно на нечовешките „социални“ животни или компютрите; фактът, че компютрите са изкуствени творения, не представлява противоречие: тъй както еволюцията е успяла да сътвори естествени реактори, по същия начин е могла да създаде естествени компютри Техом е била именно такава „мислеща машина“, а гениалността на разума XX, въплътен в Дав, ограничил; умението й. Следователно разумът на планетата, действащ като снаряд или като грабливия инстинкт на ястреба, е бил насочен към една цел: шаха. Извън тази дейност тя е била съвършено негодна.
	Едно обстоятелство, чуждо на същината на хипотезата, все пак разкрива нетрайността й: когато астротополозите се опитали да открият Техом, не могли, при все че на старите карти е точно обозначена; сякаш се бил изпарила, а на нейно място царувало звездното пространство.
	Това чудо поставя два въпроса: как е било възможно едно небесно тяло, с големина на планета, да избяга от познатото място, та даже и от Слънчевата система, бе човечеството да забележи удивителното явление, а още по-важно е да установим причините, които са я накарали да изчезне.
	Първият въпрос е по-лесно обясним. Учените се заловили сериозно с легендата за Техом много столетия след епохата, в която е живял Дав Богар. Същото с случило с крепостта Хелц на планетата Фермата и Троя от планетата Земя. Ако например Шлиман не беше намерил нищо при разкопките си, светът щеше сам да повдигне рамене и легендата щеше да си остане легенда. В случая с Техом обаче, дори да не е бил потвърдена легендата, е била разкрита една аномалия забележителна в същата степен; изчезването й е научен скандал; това небесно тяло е било отбелязано в астрономическите карти, чиято достоверност е неоспорима. Но Техом не е била космически кораб, който би могъл да оправдае изчезването си, а една нещастна планета.
	Нещастна планета! Ето го обяснението на причините, поради които се е измъкнала от бдителните наблюдения на милиони обсерватории, които изследват Галактиката. Била е планета без значение за междузвездния трафик, неизвестна планета, въртяща се около две слънца, следователно неблагоприятна — според тогавашните схващания — за продължаването на живота.
	На нас — съвременниците на цивилизацията от „трети тип“, стопаните на енергията на цялата Галактика, в чиято система новите планети са жизнени места — разумът на Техом ни се струва неоспорим, макар и да е бил недодялан. Обаче днес се намираме твърде далеч от онова време, за да можем да възстановим истината. Това е било задача на учените от столетията, последвали приключението на Дав Богар. С положителност се знае, че в пространството, заето от двете слънца на Техом, през последните хилядолетия не е отбелязана нито една звездна катастрофа. Също така било отхвърлено нелепото предположение, че се е самоунищожила. И така по метода на изключването останала само хипотезата, че Техом е емигрирала доброволно. След време странното в това предположение намаляло, защото били открити нови планети, тоест големи космически тела, и били създадени възможности за опознаването им.
	Следователно направени били опити да се открият по съществуващите филми на небосвода следи от подобна миграция. Били набелязани няколко планети. След един сравнително дълъг период търсачите на Техом посетили небесните тела, които се изселили от тяхната Слънчева система. Нито един от тях не разпознал планетата-шахматист. Има изследователи, които твърдят, че тя отричала „позорната си младост“. И понеже по онова време още не бил въведен ефикасен метод за откриване на лъжата на планетно равнище, проблемът останал неразрешен, а сега е много късно, за да се предприеме нещо. Единствената възможност би била Техом, развълнувана или възмутена от настоящия разказ, да се откаже от мълчанието и да изясни нещата. Защото не се съмнявам, че въпреки положеното старание преразказаното от мене изобилства с догадки, субективни предположения и необосновани хипотези.
	Впрочем колко още тайни витаят около времето на Керим-Техом-Богар.
	Дори ако Техом се включи в разговора, ще знаем ли някога как е изглеждала преди срещата си със своя гениален „треньор“? За съжаление познанията ни върху филогенезата на новите планети са по-неясни от тези, които се отнасят до връзките, обединяващи маймуната с човека.
	Дали Ким Керим е бил обикновен треньор, или е представлявал нещо повече? Много от тълкувателите заявяват, че странната астробиологична същност, наречена Техом, когато стигнала границата на мисленето, дълго време изпробвала силите си и чакала удобен случай за двубой, който да отговаря на фантастичните й способности. В същност Керим и Техом взаимно са се търсили, защото са имали нужда един от друг, като две сходни същности.
	И на края остана вълнуващият въпрос за победата на Дав Богар. Как е могъл да победи един противник, който е решил всички варианти на шахмата? Единственото приемливо обяснение дават привържениците на тезата, че в своя процес на „хуманизиране“ Техом придобил усет към „нормалното“. А към края на състезанието Дав, който пък „автоматизирал“ начина си на игра, в стремежа към безкрайността преминал границата на нормалното.
	Вероятно от вътрешни подбуди много от историците (почти шестдесет и пет на сто) поддържат мнението, че след като бил изгонен от светилището, Дав веднага съживил Умна, после се качили на „Непобедимия“ и щастливи отлетели от планетата с бездната.
	И тази версия за края на случилото се има още един вариант (процентът на привържениците му е нищожен в сравнение с броя на събраните тълкувания), според който се твърди, че след като съживил Умна, обладан от неутолимо любопитство или от желание да спаси пленниците в подземието, а може би и от мисълта да превъзпита Техом, Дав се върнал в светилището и играта на шах продължила, но вече на друго равнище, редували се ту спечелена, ту загубена партия.
	И все пак защо си позволих да се позова на мнението, поддържано от мнозинството тълкуватели, така че да го приемем не само като желание за щастлив край? Като проучвах статистическите данни за няколкото слънчеви системи, обитавани от хора през столетието, което ме интересуваше, открих сред милионите личности, наречени Дав Богар, само тридесет и седем, които бяха родени във въздушното пространство и освен това имаха за спътници в живота си жени с име Умна. За да стесня кръга на изследванията си, проучих с какво са се занимавали тези мъже, сред които се надявах да открия своя герой. Само двама от тях са имали допир с шаха. Единият бил офталмолог, специалист по възстановяване на зрението при слепи по рождение или при мислещи създания, по природа лишени от това сетиво, който направил за пациентите си шахматна дъска с три измерения и я използвал през периода на тяхното възстановяване за тренировки. Що се отнася до мене, склонен съм да приема втория Дав Богар за по-достоверен, макар че това мнение може да се стори на мнозина невероятно. Човекът, на когото се позовавам, по професия бил астрохортогенетик. Имал хоби, което се включвало в основното му занимание, и предприел някакви странни и продължителни изследвания, после ги отразил в една книга, посветена на жена му, със следното заглавие: „Превъзходството на многообразието при цветята над всички шахматни комбинации“. Като използвал майсторски математиката и като подработил една гениална картина на растителните видове (с която предвидил еволюцията през следващите столетия*, с помощта само на 7777 думи.
	[* Тази еволюция представлява съвременно подновяване на теориите на Кворен и Ентиевсо, както атомизмът на двадесети век (земния век) е подновил старите идеи на Левкип и Демокрит. Обаче не бива да се смята, че това е силно доказателство в полза на автентичността на последния Дав Богар; то съществува в разказа, защото аз го включих. И за да стане по-ясно, ще добавя: искам моят герой да бъде действителен. А това, което се е случило на легендарната планета Техом, прилича на събития, станали в една черна кутия, в която се влиза през многобройни входове, ясно обозначени, но изходите са малко и необозначени. Следователно събитията на Техом съм пресъздал след старателен труд и с помощта на кибернетично-художествените средства, с които разполагах. Б.а.]
	Дав Богар стигнал до изумяващия извод, че многообразието на видовете при цветята във Вселената е с няколко десетки пъти по-голямо от вариантите, предложени от всички шахматни системи. Изводът от изследванията му бил, че ако един човек притежава ум, който може да реши вариантите на величината Fc би трябвало да приложи познавателните си способности в проучването на цветята или в сродна област…
	Дали това не означава, че цената на живота е превишила цената на бездната?

	1972–1974 г.


	Бяг в пространството и времето

	Пясък… кактуси като сгърчени ръце… и все към юг… към юг… капки пот в очите… и това облещено неестествено голямо и изригващо слънце… С всяко вдишване поема нажежен въздух, всяка струйка кръв и слънчев прилив, слепоочията тупат с ритъма на слънцето… Светлината, ах, светлината причинява болка. За Вал тя значеше свобода и щастие, а сега предизвика ненавист. За Вал, роден във влажните и студени гори на Севера, слънцето олицетворяваше райско щастие. За Вал, строгия физик и изследовател на абстрактни ма тематически формули, в чиито размери се съдържа светът на явленията, светлината беше символ на върховна мъдрост. А ето сега бяга със сетни сили от бремето на слънцето и едва се сдържа да не вие от болката, причинена му от светлината.
	Едва сега разбра Вал какво значи да бъдеш преследван. Винаги е ненавиждал постъпките, които могат да унижат човека, но това чувство по-скоро беше едно неопределено и неизживяно душевно състояние. Едва сега усети, че между него и един туземец, преследван от южноафриканската полиция, или една подгонена от ловци газела няма никаква разлика…
	Биографията му беше твърде праволинейна.
	Като завърши блестящо Физико-математически факултет, веднага беше приет на работа в един консорциум, чието производство обхващаше широка гама от свръхумалени предмети за домашна употреба. Още в началото на Вал му казаха, че ако докаже способности през изпитателния срок, ще може да продължи изследванията си, започнати още през студентските години: голямо проучване върху структурата на материята. Вал прие с радост, но и с учудване. Отговориха му, че няма защо да се изненадва, тъй като концернът, в който е постъпил на работа, е толкова мощен, че може да си позволи щедростта да финансира едно научно изследване.
	Проверката продължи няколко месеца. В същност ставаше дума за някакви изпити, ръководени от известни специалисти, които трябваше да кажат мнението си по разработките на Вал. Като в приказките той убедително оборваше един след друг доводите на противниците си. Най-трудно се справи с един стар математик, чиито възражения изглеждаха толкова обосновани, че Вал бе зашеметен като боксьор след нокаут. Все пак старият Ян даде на младежа благоприятна оценка. От тази странна битка между тях двамата се създаде нещо като приятелство.
	Скоро след това ролите се размениха, тези, които го изпитваха, му станаха помощници. По този начин изминаха като вихрушка три години, през които Вал изкачи с присъщата за младостта енергия най-високите върхове на съвременната физика. Работеше с такова настървение, че не забелязваше нито лукса, който го заобикаля, нито пък „малката“ подробност, че техният дворец на науката се намира сред отчайваща пустиня.
	Към края на тези упорити усилия бяха постигнати няколко положителни резултата, които поставяха въпросителен знак върху основите на физиката, познати засега. А по-нататък? Тези, които работеха с Вал, бяха убедени, че пътят им върви нагоре, но никой не подозираше докъде ще стигне.
	Все едно че се изкачваха по планински масив, потънал в мъгла. От време на време на Вал му се струваше, че вижда пролука сред облаците, които затъмняваха пътя, и като че ли тогава неговите предположения се потвърждаваха. Обаче никой от неговия екип не се досещаше колко много се лута самият той. Може би само старият Ян, но той беше много странен и затворен човек. Дори и след толкова години сътрудничество Вал не знаеше какви чувства изпитва към него Ян. Понякога старецът се държеше така, сякаш го обича, но друг път някаква враждебност засенчваше лицето му. Странен беше фактът, че враждебността на стареца се проявяваше именно в моментите, когато пътят, посочен от Вал, се изясняваше.
	По едно време Вал помисли, че старецът изпитва завист. Но колкото повече работеха заедно, толкова по-добре опозна мисленето и душата на Ян и, естествено, пропъди съмненията си, че би могъл да завижда някому. Вал щеше да открие причината за това странно поведение в деня на голямото откритие на антипространството. Беше като някакво прояснение — скок след незабележимото натрупване на знания от няколкогодишния им труд.
	Знаеше се от по-преди, че така нареченото класическо пространство, тоест „абсолютна празнота“, е едно наивно представяне на действителността. Всяка звездна зона от Космоса е във взаимодействие с другите и дори в нея да няма материя, тя е пронизана от магнитни полета. Следователно всяка пространствена система по своята природа е материална система. А що се отнася до предположението за антипространството, до което беше стигнал Вал, то допълва двойнствената същност на света; както има материя и антиматерия, така има пространство и антипространство.
	Разбира се, първият човек, който научи за тази хипотеза, беше Ян; само с него можеше да разговаря Вал като с равен. Старецът изслуша навъсен думите на младия си началник, после го прекъсна остро:
	— Глупости!
	— Не ти подхожда да говориш така — възмути се — Бих могъл да си помисля, че ми завиждаш. Няма за какво — с мрачна ирония отговори Ян. — Ти ми разви една несвързана теория, от която аз отдавна съм се отказал. Искаш ли доказателство? Ето пълното уравнение, което реших…
	Извади писалка и върху един лист написа няколко формули. Пред погледа на Вал се стрелна величествена светкавица.
	— Нали виждаш, нещата са много по-сложни — продължи старецът и накъса на парченца изписания лист. Но на Вал той не му беше необходим повече. Умът му още беше озарен от светлината на онези уравнения, които отразяваха собственото му откритие, погледнато от друг ъгъл. На математическата му душа те обясняваха много повече неща за Ян, отколкото цял разказ. Тяхната проста и хармонична връзка беше доказателство, че старецът каза истината: той отдавна ги бе решил.
	— Хайде да се разходим по терасата — предложи Ян. Голямата работна площадка беше пуста. От единия до другия край на хоризонта се простираха само пясъци, над които се издигаше огромно и червено слънце. С последователно и ледено ожесточение Ян започна да трупа доказателства против теорията за антипространството. Известно време Вал го слуша с усещането, че присъства на тренировката на някакъв титан. „Самият факт, че сме открили формулите поотделно, доказва тяхната обективност — ликуваше Вал. — А ако неговите са по-красиви, моите са по-задълбочени. Да, в неговите уравнения липсва нещо…“ Изведнъж Вал се ужаси. „Защо той не пожела да види моите уравнения?“
	— Какво искаш да прикриеш с тези аргументи? — попита той Ян. — Какво става с тебе, приятелю? Старецът рече уморено и тъжно:
	— Ти си млад и вироглав.
	— Не — възрази му Вал. — Аз не съм вироглав и ти не си завистлив. Има нещо друго. Някаква страшна тайна… Но още не проумявам каква е… Защо нямаш доверие в мен? Ето, аз ще ти кажа всичко. — Той извади от джоба си един бележник и трескаво изписа една страница. Подаде я на Ян. — Виж — продължи Вал и внимателно погледна стареца, — от общата система на моите уравнения произтичат странни последици… — Ян пребледня. — Съотношението между пространство и време се получи от нелинейното уравнение на системата пространство-антипространство… — Ян се обърна с гръб към Вал и се загледа в слънцето, което се беше издигнало високо над хоризонта. — Ако моята формула се окаже вярна, тя ще има смайващо приложение. — Ян сведе поглед към земята, сякаш слънцето го ослепи. — Даже не смея да си представя това приложение. Изведнъж заключението на Айнщайн се превръща в банален извод… Помисли: времето се освобождава от оковите на пространството, както енергията се отделя от материята! И обърни внимание: в моята формула факторът време може да бъде със знак минус. Разбираш ли какво следва от това?
	— Способен ли си да умреш за една идея? — прошепна Ян.
	— Защо ме питаш — развълнувано промълви Вал. — Не се ли го разбрал досега?
	— Ти си един клет човечец, но гениален фантазьор — тихо, горчиво и гальовно се засмя старецът. — Забелязваш ли какво е около тебе. — Посочи с ръка безкрайните пясъци.
	Вал погледна и сякаш за пръв път видя пустинята.
	— Какво става с тебе… с нас? — като в сън измънка. Ян го погали нежно по челото и тихо промълви на ухото му вълнуващи думи:
	— Синът ми умря на фронта. Ти не приличаш на него. По-скоро приличаш на мене. И аз те обичам като мой син и като себе си. Помоли ме да говоря откровено. Ако не си в състояние да умреш за една велика идея, спокойно бих те убил, въпреки че те обичам.
	Вал преглътна буцата, която застана в гърлото му. Започна да премисля нещо.
	— Толкова ли е страшно?
	— Спомняш ли си „Физици“ от Дюренмат? Тези, които са ни приели на работа, не са по-добри от Матилде Занд, завладяна от мисълта да покори света. Вярно е, че нашата позлатена тъмница не е приют, а сред специалистите около тебе няма нито един, който да се представя за Нютон или Айнщайн. Но така наречените твои подчинени са пипала, поставени да изсмукват идеите ти. Ти си Мьобиус…
	— Аз ли?!
	— Да, момчето ми. Запитал ли си се някога защо Дюренмат е избрал за героя си тъкмо това име? Както откривателят на повърхността с едно лице и на пространството само с две измерения, така и Мьобиус от пиесата живее единствено в абстрактния план на науката и си въобразява, че може да се откъсне от действителното бреме. Той знае, че ако неговите уравнения бъдат използвани от безскрупулни хора, могат да се превърнат в оръжия. И все пак е проявил наивност, като е повярвал, че правейки се на луд, ще реши дилемата. А ти, победителят на времето, би бил еднакво смазан от размерите му.
	— Ами ти?
	— Аз постъпих по-иначе. Погребах в забравата откритието си. И постъпих тук само с намерението да попреча на другите да стигнат до него. Разбра ли?
	— Да, Ян — простичко изрече младежът и стисна ръката на човека до себе си. — Ослепи ме собствената ми светлина… И сега какво трябва да направим?
	— Да крием тайната и ако бъдем нападнати, да умрем.


	Пясък… кактуси като ръце на удавници… и това убийствено слънце, като очи, които не прощават… Светлината, ах, светлината и тя разкъсва…
	Вал тича като преследвано животно. Вече не знае откога. От ден? От два дни? Избяга в мига, в който научи за смъртта на Ян… Изненада се, че не го спряха, както и те бяха изненадани от неговото бягство. Той дори не знаеше, че не се и опитаха да го хванат. За всеки беглец пустинята значи смърт. Даваха му възможност да се върне. Но Вал и това не знаеше. Още се надяваше, че ще стигне до населено място. В началото тичаше през нощта, а през деня се криеше под кактусите. Но скоро след това разбра, че трябва да спи по-малко, все повече да бяга. За щастие спортуването на младини бе закалило тялото му. Ядеше веднъж на ден шоколад и сухар. Жаждата беше мъчителна. Малкото продукти, които беше взел, бяха на привършване… както и силите му. Само пустинята не свършваше…
	Вал тичаше на юг и все на юг… Вече на нищо не се надяваше… Струваше му се, че тича към смъртта. Напред го тласкаха само думите на Ян: „Да крием тайната и ако ни нападнат, да умрем…“. Един ден при залез слънце му се стори, че вижда някакво селище… Ала видението на хоризонта изчезна и Вал разбра, че е било халюцинация. Останал без сили, беглецът се свлече на земята. „Способен ли си да умреш за една идея?“ — счу му се гласът на Ян. „Да — прошепна Вал, — способен съм, но аз бягам към смъртта не за да спася една идея, а за да я заровя дълбоко.“ „Така е — отговори гласът, — по същество е така.“ „Значи, не самата идея има значение“ — разтревожи се Вал. „Има значение по-възвишената идея.“ „Добре, може би така трябва да бъде“ — изстена Вал, който забеляза, че нощта се спуща бързо. „Добре — повтори той. — Ще погреба идеята в трупа си, но искам да я видя още веднъж.“ И трескаво започна да пише с пръст върху пясъка уравнението за пространството и времето.
	Изведнъж една от появилите се на небето звезди светна по-ярко. Вал я погледна като омагьосан, но като забеляза, че се движи по-бързо по небосвода и се приближава, гневно заличи написаното върху пясъка. „Преследват ме, подлеци“ — скръцна със зъби беглецът и хукна, сякаш бягаше от собствената си идея.


	На няколкостотин крачки от Вал се търкулна голямо сферично тяло, което странно фосфоресцираше като дневна светлина. Вал съобрази, че пред него не е кацнало земно тяло. Любопитство и отчаяна надежда го накараха да се промъкне към чудния глобус. Скрит зад един храст, Вал видя как там се отвори някаква врата. Няколко минути по-късно се появи едно човече без скафандър. Беше двукрако и приличаше на човек. Лицето му не беше много приятно: очи като опашчици и две огромни уши като паници.
	Човечето огледа околността. Скрит в мрака, Вал помисли, че е в безопасност. Но се изненада, когато чу, че го призовават на няколко земни езика:
	— Ти, дето се криеш там, приближи се! Не се страхувай. Нищо лошо няма да ти сторя.
	Вал се приближи предпазливо на около десетина метра от човека, който слезе от сферата.
	— На какъв език искаш да разговаряме? — попита човечето.
	— На английски, на френски, безразлично ми е. Ти какъв предпочиташ?
	— О — засмя се човечето, — аз бих предпочел семсид-синсим, но ти не го знаеш. — То свали „очите“ и „ушите“ си, които в същност бяха апарати.
	— Какъв е този език семсид-синсим?
	— Едно съкращение, което значи опростен семантичен синтаксис…
	— Значи, идваш от Космоса…
	— Не. Идвам от… Страхуваш ли се?
	— Сега не.
	— Още един въпрос: в кой век живееш?
	— В двадесети век.
	— Кое десетилетие?
	— Осмото. Но ти не ми отговори.
	— Идвам от Земята, от петдесет и четвърти век. Не се пули така. Добре чу. Този апарат е хронотрон, превозно средство, което се движи във времето.
	Вал се засмя като смахнат, на пристъпи.
	— Смяташ ме за луд, нали? — рече човечето.
	— Аз съм лудият! — После попита: — Имаш ли вода?
	Другият извади от хронотрона малък съд. Ожаднелият земен жител пи лакомо, щастлив. В мига, в който и последната капка се стече на гърлото му, Вал усети, че съдът изчезна от ръцете му.
	— Искам да спя — замаян, каза Вал. — Или да се събудя.
	— Имаш ли смелост да влезеш в хронотрона?
	— Готов съм да вляза в каквото и да е само да поспя. — Качиха се в твърде тясната кабина на апарата. — Къде мога да полегна?
	— Ето тук. — Човечето му показа някаква маса с един крак, над която имаше прозрачен свод. — Това е леглото. Ще бъдеш в безтегловност. Сънят ти ще бъде много приятен.
	— А, щях да забравя. Загаси външните светлини. Преследват ме едни злодеи.
	— Бъди спокоен. Ще направя апарата невидим. Лягай! Лека нощ.


	Вал се събуди отпочинал и гладен. Непознатият собственик на апарата му поднесе три малки странни кюфтета, които бяха вкусни и заситиха глада му, после му предложи някакво питие, което вероятно беше безалкохолно, но имаше аромат на вино и ободряваше като кафе.
	— Добре си живеете вие, хората от петдесет и четвърти век! — усмихна се замечтано Вал.
	— Донякъде! — отговори човечето. — Сега вярваш ли ми?
	— Вярвах ти и преди това, но още не мога да свикна с положението. Я ми кажи, дали всички хора от петдесет и четвърти век имат твоя ръст?
	— Повечето да, но има и високи като тебе. В същност това е в реда на нещата. Влечугите пораснаха по обем, човекът се разви умствено.
	Изведнъж Вал забеляза, че човечето не си отваря устата, когато говори.
	— Къде е поставен предавателят, чрез който разговаряш с мене?
	— Тук! — Чужденецът посочи две плочки на гърдите си, прикрепени на блузата му. — Просто, нали?
	— Хората от твоя век имат ли имена? — с известна злъч попита Вал.
	— Разбира се. Собствено име и една космическа цифра. Аз се казвам Аст 10 на 73-та + 3. Никога не успях да се примиря с тази математическа щуротия, макар и да признавам, че е полезна.
	— А твоят хронотрон как работи?
	— Не ми задавай такива отегчителни въпроси. Техниката винаги ми е била непоносима. Аз имам влечени към историята.
	— Дори и принципът, по който работи машината, не ти е известен, така ли?
	— О, това го знае всяко дете: еквивалент между пространство и време. Но само с това не би могъл да поправиш тази таратайка.
	— Историко, спомни си кога е бил открит този принцип!
	— Не викай, ще ти кажа веднага. Само да попитам паметта си. — Аст взе от рафта някаква касетка, състави едно число и отговори: — През двадесет и първи век.
	— Много добре! — въздъхна Вал.
	— Така че твоята идея умря заедно с тебе, но възкръсна — усмихна се загадъчно Аст.
	— Откъде знаеш? Да не би да четеш мислите ми?
	— Не в момента, но докато спеше, изследвах ума ти и научих най-същественото за тебе.
	— О! — удиви се Вал.
	— Ще ти предложа нещо. Едно интересно изпитание. Опитай се да поправиш таратайката ми.
	— Аз?!
	— Ако успееш, хронотронът ще бъде твой.
	— А ако не успея?
	Аст помълча, после се засмя:
	— Тогава няма да бъде твой.
	— Какво безумие! — викна Вал. — Как си тръгнал на път, като не умееш да направляваш апарата?
	— Мога да го направлявам, но не умея да го поправя. Не обичам техниката. Но ти си сръчен и вещ младеж…
	— Аз съм физик — отвърна Вал, леко обиден.
	— Не се сърди — рече Аст. — Ти си един от неизвестните откриватели на принципа, следователно го знаеш. Ще ти дам запаметяващото устройство, за да проучиш схемите и всичките щуротии на хронотрона. Така че залавяй се за работа…
	— Добре — спокойно каза Вал. — Приемам. Нямам друг изход. — Той беше убеден, че няма да може да поправи „таратайката“, но докато Аст беше с него, все още можеше да се надява…


	Минаха няколко седмици. Вал се научи да използва кристалното запаметяващо устройство, което се превърна в истински учебник по хрононавтика. Самото устройство беше една удивителна машина. Цялата информация за над петдесет века беше затворена в една касетка! Много скоро Вал проумя, че, изправен пред планината от нови познания, той е като дете. Дори в началото не се осмеляваше да пипне уредите в летателния апарат. Но след това с помощта на учебника постепенно разбра конструкцията, значението и начина как да борави с тях.
	И един ден на Вал му се стори, че е открил повредата. В същност дреболия — едно реле беше престанало да действува. Съществуваше възможност да премахне повредата и да провери направеното, без да пусне двигателя на летателния апарат. Но решителната проверка можеше да се направи само в момента, в който хронотронът полети във времето.


	Вал и Аст разговаряха навън, седнали върху някаква странна мушама, която излъчваше прохлада. Единствено звездите светеха.
	— Ще ми позволиш ли някой ден да изследвам ума ти? — попита Вал.
	— Какво искаш да научиш? — засмя се Аст.
	— Твърде малко неща ми каза за себе си.
	— Ти си едно… дете.
	— Не е любезно да говориш така. Защото това дете ще поправи хронотрона ти.
	— Вярваш ли?
	— И какво ще стане, ако го поправя?
	— Вече ти казах: ще бъде твой.
	— Но знаеш, че апаратът е едноместен. Какво ще правиш сам… тук?
	— Ще се оправя някак си. Ще си взема няколко „играчки“ от кабината, а по-нататък ще видя.
	— Но ние сме в пустинята. Няма да мъкнеш на гръб резервоара с водата.
	— На борда на летателния апарат няма… резервоар за вода, а само един бидон с няколко литра вместимост.
	— А вече пием няколко седмици.
	— Казах ти, че си дете. Всяка нощ, докато ти спеше, аз правех вода за следващия ден.
	— Правиш? От какво?
	— От въздух. В използвания от мене съд има видоизменящо вещество… Не се плаши, получената вода не е радиоактивна, защото времето за разпадане стига до нулата едновременно с края на реакцията.
	— А какво ще ядеш?
	— Същият съд улавя микроорганизми от въздуха, ускорява растежа им, после отнема от тях протеините, ензимите и минералните соли. След това ги прави безвредни за консуматора и ги превръща в малки кюфтета, които ти се усладиха…
	— Но ако се развали този апарат?
	— Там има още един, резервен…
	— Него ще ми го оставиш на мене.
	— Ще ти го оставя, но ти говориш така, сякаш вече си поправил хронотрона.
	— Смятам, че съм го поправил.
	— Браво! Тогава си свободен да литнеш към бъдещето… или към миналото като мене. Но внимавай, ако не си го направил добре, може да експлодира.
	— Ще внимавам.
	— Приготви се за път.
	— Готов съм.
	— Тогава да си взема от хронотона няколко „играчки“ и… запаметяващото устройство.
	— То ще потрябва и на мен.
	— От двадесет и трети век насам можеш да намериш запаметяващи устройства във всеки склад.
	— Така, безплатно?
	— Разбира се. Никой не взема нещо, което не му е необходимо.
	Разговаряха до зори. През това време Аст му разказа много случки от историята на Земята. На края Вал реши да се върне в двадесет и седми век, основен период в развитието на физиката в метагалактиката.
	— Ще се видим ли пак? — попита Вал на раздяла.
	— Не ми се вярва, но не е изключено.
	— А ти? Как ще се върнеш!
	— Ще набера едно число и ще се появи патрулът на времето.
	— Като в приказките…
	— Не. Чрез телехронопозив. — Аст извади малък клуб. — В кабинета има други, ще ти ги оставя.
	— Защо досега не повика патрула?
	— Да не съм глупав. За това, което ми се случи, щяха да ми отнемат един талон…
	— А сега?
	— Ще се справя. Не се безпокой за мене…
	— Довиждане! — каза Вал развълнуван.
	— Може и да се видим — отговори Аст. — Но внимавай да не стане „сбогом“ още в началото.
	— Ние, хората от двадесети век, обикновено се ръкуваме при раздяла.
	— Ами да се ръкуваме — съгласи се Аст. — А при нас този, който остава, прави така. — Той сграбчи ръката и главата на Вал, приложи една страшна хватка от джудо и го преметна на триста и шестдесет градуса. — Ето така. Сега върви! Ако наистина си поправил „таратайката“, след няколко сфрилини — мярка за пространство и време — ще стигнеш в двадесет и седми век.
	— Ами ако експлодира апаратът, няма ли да те рани?
	— Ще се отдалеча на няколко километра оттук. Ако всичко мине добре, ще се вдигаш няколко секунди във въздуха, след това ще станеш невидим, тоест ще се влееш в хроноплазмата. А ако експлодира, ще видя черна вихрушка, полетяла към небето.


	Човекът с очите-опашчици гледаше към хоризонта. Изведнъж едно светещо кълбо се понесе нагоре и бързо изчезна в небесната синева.
	— Всичко е наред! — продума човечето и се преметна презглава. — Време е да се хвана за работа. Ще изуча античната история на живо.

	1966 г.



	$id = 83
	$source = Моята библиотека
	__Издание:__
	Адриан Рогоз. Цената на бездната
	Сборник научнофантастични разкази и новели
	Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1982
	Библиотека „Галактика“, №39
	Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
	Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
	Рецензент: Спаска Кануркова
	Преведе от румънски: Веселина Георгиева
	Редактор: Ася Къдрева
	Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
	Рисунка на корицата: Текла Алексиева
	Художествен редактор: Иван Кенаров
	Технически редактор: Пламен Антонов
	Коректор: Жулиета Койчева
	Румънска, I издание
	Дадена за печат на 6.VI.1982 г. Подписана за печат на 15.X.1982 г.
	Излязла от печат месец 19.XI.1982 г. Формат 70×100/32 Изд. №1596
	Печ. коли 22,50. Изд. коли 14,57. УИК 13,98. Цена 2 лв.
	Страници: 360. ЕКП 95364 21531 5627–45–82
	08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
	Държавна печатница „Балкан“ — София
	Ч 859–32
	© Веселина Георгиева, преводач, 1982
	© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
	© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1982

	© Adrian Rogoz, „Preţul secant al genunii“
	Editura „Albatros“, 1974
	REPUBLICA SOCIALISTA ROMANIA