Клифърд Саймък
	Градът


	„Градът“ на Саймък е преди всичко епос за самоотричащия се и самоунищожаващия се човек, за неговата невъзможност да постигне вътрешна хармония и външно разбирателство, да преодолее примитивизма на собствената си природа, което е задължително условие за движение към утрешния ден.
	„Градът“ на Саймък е в същност светът на Саймък — един изненадващ в измеренията художествен анализ и синтез на възгледите на буржоазния хуманист, който отчаяно търси отговор на поставените от него самия въпроси.



	В памет на Скути, който беше и Натаниел


	Агоп Мелконян
	„Регрес — по своему пленителен и гибелен“

	Клифърд Саймък е един от най-оригиналните разказвачи в американската фантастика. Ще започна така, макар че тази характеристика е твърде пестелива и значи не съвсем точна. Защото „гравитационната сила“ на Саймък не е само в оригиналността на неговите идеи, пък и в съвременната научна фантастика едва ли можеш да изумиш някого с оригиналност. Саймък е обаятелен с друго — с майсторството да претопява абстрактните идеи и вещо да ги присажда в живата и доста чувствителна тъкан на литературата; да прави от голата теза философия, от философията — художествен свят и да насити този свят с човеколюбие, мъдрост, красота и доброта; да счупи твърдата черупка на едностранчивото мислене, да превърне имагинерните понятия в чувствителна плът, да облече парадоксалните си хрумвания в лесно смилаема обвивка. И, разбира се, чисто саймъковският патент: над всичко това — вярата в доброто начало у човека.
	Клифърд Саймък е роден в 1904 година в щата Уисконсин, където минава целият му живот. Професионалната му кариера започва и завършва като журналист — преди всичко в „Минеаполис стар“. Като фантаст дебютира в 1931 година със „Светът на червеното слънце“, а четири години по-късно издава повестта „Творецът“. Активно сътрудничи на списанието на Джон Кембъл „Естаундинг сайънс фикшън“, където публикува романите „Правило 18“ и „Сближаване с Ганимед“ (1938). Година след това Саймък предлага на пазара своя първи обемист епос „Космическо инженерство“, последвани от „Краят на бездната“ (1940), „Оръдията“ (1942) и „Подозрение“ (1943).
	Това е ранният, бих казал все още недозрелият Саймък. Всички тези повести и романи са доста наивни, наситени със сляп технократизъм. Те рисуват близкото технологическо бъдеще на човечеството, а в художествено отношение са смешно пасторално-сантиментални.
	Следва една пауза от девет години — твърде необикновена за творческата активност на Саймък. Американският читател едва ли е почувствувал липсата на един и без това непопулярен автор — но до 1952 година, когато се появява романът „Градът“, според мен шедьовърът на Саймък. Публикуването на „Градът“ е като избухване; читателите и критиката се убеждават, че на небосвода на американската фантастика се е появило ново име от величината на Бредбъри, Хайнлайн, Стърджън, Ван Вогт. Това вече не е онзи съчинител на елементарни четива за недообразовани инженери, а зрял писател, дълбок мислител и хуманист.
	Някои литературоведи свързват този прелом с преживяното през Втората световна война. И вероятно е така — всяка война неминуемо води до прегрупирване на ценностите, още повече когато „горещата“ война продължава в „студена“ и десетки хиляди американци трябваше завинаги да останат в земите на Корея. Прибавете към това спомена за концлагерите, гъбите над Хирошима и Нагасаки, химическите и бактериологическите оръжия, началото на острата екологична криза — и много от идеите в „Градът“ ще застанат на мястото си.
	Успехът на „Градът“ задължава и Саймък цял живот ще се стреми да постигне идейната пъстрота и възхитителната синтетичност на тази своя книга, ще се приближава и отдалечава от нея, ще впрегне цялата си вътрешна енергия и пословично трудолюбие, но уви. Още следващата година той издава романа „Нееднократно“ с тема пътуване във времето; същата година публикува и „Пръстен около Слънцето“ — за опита да се намери парадоксалният ход на събитията в паралелните светове и за машинациите на секретна организация на мутанти, които заговорничат да разрушат световната икономика с производството на богове. Саймък успешно работи и в късите форми — издава сборниците с разкази „Скитници във вселената“ (1956) и „Чужденци за съседи“ (1962); той получава и две награди „Хюго“ за разказ.
	След 1960 година Клифърд Саймък постепенно се оттегля от активна журналистическа дейност и се посвещава изцяло на научната фантастика. Започва най-плодовитият период в живота му — издава поне една книга годишно: „Времето е най-простото нещо“ (1961), „Неприятности с Тихо“ (1961), „Те ходеха като хора“ (1962), а „Междинната станция“ му донася „Хюго“ за 1964 година. След тях е прекрасният роман „Всичко живо е трева“, познат и на нашите читатели („Народна култура“, 1975).
	Рискувайки да отежня предговора, ще изброя някои от най-интересните книги на Саймък от по-късните години: „Кой ги вика обратно на небето“, „Принципът на вълкодава“, „Толкова ясен поглед“, „Резерватът на духовете“, „Изгубили разсъдък“, „Крилата на съдбата“, „Праисторически човек“, „Гробищен свят“ (библиотека „Галактика“ №8), „Очарователното странствуване“, „Изборът на боговете“, „Шекспировата планета“, „Наследството на звездите“ и т.н.
	Разбира се, тези произведения съвсем не са равни помежду си, а най-добрите от тях българският читател познава. Ако към тях прибавим многото разкази в периодичните издания и романа, който държите, можем да твърдим, че една част от истинското богатство на Саймък е вече в ръцете ни.
	Има нещо общо между „Всичко живо е трева“ и „Градът“. Приликата бихме могли да потърсим на литературно-художествено ниво — в пастелното, почти лирично повествование, накъсано от неочакван, внезапно втурващ се драматизъм; в меката и добра усмивка на автора, когато гледа към звездите и човека; в неговото открито и мъдро отношение към света. Но прилика има и в другия, в идейния пласт — в общата тема за контакта. Докато „Всичко живо…“ е размишление за контакта между човека и един странен разум, „Градът“ анализира трудния контакт „човек-човек“ — та нали точно това е спасителната философия на марсианеца Джуейн: човечеството има единствен път за спасение — премахването на отчуждението, преодоляването на некомуникативността, превръщането на взаимното разбирателство във вътрешна потребност.
	Един съветски критик нарече „Градът“ „сага за Уебстърови“, но този роман е преди всичко епос за самоотричащия се и самоунищожаващия се човек, за неговата невъзможност да постигне вътрешна хармония и външно разбирателство, да преодолее примитивизма на собствената си природа, което е задължително условие за движение към утрешния ден.
	„Нима наистина биологичната и социалната еволюция на разумния човек ще стигнат до задънена улица?“ — се пита обърканият читател. „Да — отговаря авторът, — ако…“ И в това „ако“ е философското ядро на романа. Ако човекът си позволи да бъде безразличен и безотговорен; ако той загуби вкуса към живота, ако закърнее волята му за живот; ако не излезе от своята плаха пътечка на широкия друм на рационално-емоционално балансирания психически живот; ако позволи да бъде откъснат от неговия естествен свят, от неговата екологична ниша; ако направи от разума си само оръдие за победи.
	Романът проследява съдбата на рода Уебстър — от стария Джон Уебстър с неговия простосърдечен бунт срещу смазващите крачки на промените до онзи — неизвестно кой подред — Уебстър, станал символ на отиващото си човечество. А между тях един хипотетичен модел на драмата на вида Хомо сапиенс, влязъл в конфликт със съдбовното „ако“. И страшният въпрос на разумните от цивилизацията на Кучетата: „А какво е това човек?“
	Романът започва с този страшен въпрос и завършва с него. И какво е наистина човекът? Каква е тази необяснимо странна смесица от всички елементи на света плюс неуловимата душа? Човекът е станал легенда от „предисторическата“ митология на Кучетата. Нима е възможно разумът да изчезне, да се стопи безследно в нарастващия хаос? Нима самоосъзнаващата се материя не може да намери защитна стратегия срещу своята мимолетност? И какво ще я замени? Свръхталантливите, но безкрайно алиенирани мутанти? Или наследниците на Натаниел — първия от рода Кучета? Или мислещите Мравки с тяхното почти фашизирано общество и хегемонистични стремежи? Въпроси без отговор. Но така или иначе последният уебстър (= човек) си отива, защото „е по-добре да загубиш този свят, отколкото отново да убиваш“.
	В послеслова към съветското издание Всеволод Ревич пише: „Така с всяка страница все по-пълно се извисява сложната архитектоника на произведението, създадено от множество морално-философски «блокове». Какво е човекът? Какво е неговото предназначение и място в природата? Какви са правата и задълженията на личността в обществото? Каква е «обективността» на човешкия морал и може ли да съществува друг, нечовешки морал? Не на всички от поставените въпроси писателят дава отговор. И не с всички от дадените отговори можем да се съгласим. Но не може да не ни привлича смелостта и основанието да се поставят тези глобални въпроси…“
	„Градът“ на Саймък е в същност светът на Саймък — един изненадващ в измеренията художествен анализ и синтез на възгледите на буржоазния хуманист, който отчаяно търси отговор на поставените от самия него въпроси. Но тези въпроси съвсем не са самоцелни, само заради фойерверка на въображението. Това са въпроси, върху които трябва да се мисли. Непременно трябва да се мисли!


	Предговор от автора

	„ГРАДЪТ“ бе написан вследствие на обезверяване. Може би малко други хора са били обезверени, въпреки че би трябвало да са. Светът преминаваше през война, която не само костваше живота на милиони и разби живота на още толкова, но роди едно ново оръжие, което притежаваше силата да унищожава не само армии, но и цели народи.
	Днес малко от нас се замислят докрай за ядрената сила. Ние сме живели с нея толкова дълго, че тя се е превърнала в един от многото фактори, съставляващи основата на нашия живот. Приспособили сме се и когато въобще мислим за нея, мислим като за оръдие за международна политика, което прозира от същността й. Дори в дните, когато първите атомни експлозии цъфнаха над Япония, имаше много неразбиращи, които погледнаха на тази сила просто като на средство за по-голяма бомба. Но имаше и някои, сред тях известен брой автори на научна фантастика, които веднага доловиха истинската опасност. Убеден съм, че тези писатели със своите разкази за гибел помогнаха на широката публика да разбере какво би могла да им донесе една ядрена война.
	Аз лично не бях така шокиран от мощната разрушителна сила на това оръжие, както от очевидния факт, че човекът в своята безумна жажда за власт нямаше да се спре пред нищо. Нямаше, както изглежда, предел ужасът, който хората можеха да си причинят един на друг. Аз бях запазил някаква вяра, колкото и страшна да беше Втората световна война, че в следващите векове хората ще могат да постигнат съгласие, което ще направи мира възможен. Сега, с реализирането на това ново измерение на жестокост, аз загубих и малкото вяра, която имах.
	Не помня как точно трябва да подредя разказите, за да бъдат в строго хронологичен ред. Някои от тях бяха написани преди зората на атомната ера, някои през първата й година. Това може би няма особено значение. Като начало обезверяването бе предизвикано от войната, Хирошима и Нагасаки послужиха само за затвърждаване и задълбочаване на обезверяването.
	„ГРАДЪТ“ беше написан не като протест (каква полза от протест?), а в търсене на един въображаем свят, който би послужил за противовес на бруталността, през която светът преминаваше. Може би дълбоко в себе си аз се опитвах да създам свят, в който аз и други обезверени хора биха могли за момент да намерят убежище от този, в който живеехме. Казват, че разказите били обвинение срещу човечеството, възможно е и да не съм мислил така по онова време, но сега виждам, че те наистина са такива, и вярвам, че тогава е имало и все още има основание за такова обвинение. Тази мисъл ме осени тогава, така и казах на приятелите си, че съм населил фантастичния свят с кучета и роботи, защото виждам малка надежда човечеството да достигне такъв етап. Това беше сурова присъда и ако днес след толкова години, през които съм премислял, бих могъл да я смекча до известна степен, все още имам малко основание да го направя. Нашата нация от онова време е водила две значителни войни и историкът на бъдещето ще бъде принуден да търси дълго и ревностно, за да открие някакъв продължителен период на мир от края на Втората световна война. Добре ми е известно, разбира се, че в продължение на тридесет години народите в света са проявили въздържание (ако не и нещо по-страшно), като обуздаваха ужаса от ядрената сила. Това обаче е по-малко добра поличба, отколкото изглежда. Ако атомните сили бъдат удържани за още тридесет години, може би бихме могли да започнем да храним някаква надежда.
	В разказите писах за заниманието на човека с механистичната цивилизация. Другите писатели, а и аз също, все още пишат за нея и днес, назовавайки я технологично общество. Няма нищо лошо в технологията сама по себе си; лошото е, че сме се захванали с нея. Ние превърнахме нашите машини в богове; продали сме им душите си по един или друг начин. По времето, когато написах „ГРАДЪТ“, аз чувствувах, че има други, по-големи стойности от тези, които откриваме в технологията; аз все още го чувствувам така и днес. В днешно време съществуват и такива, които не одобряват машините, защото те изтощават незаменими източници, но опасността не е само в това. Именно брутализирането на обществото ни е онова, което принципно ме засяга.
	В основата на разказите се разглежда западането и изчезването на града. Аз вярвах тогава, вярвам и сега, дори по-силно, че градът е анахронизъм, без който би било по-добре. Западането на града се забелязва даже повече сега, отколкото на времето, когато написах разказите. Днешният типичен град представлява блестяща търговска част, заобиколена от разрастващите се пръстени на гетата. Някога, когато съобщенията и пътуванията били бавни и примитивни, за съществуването на града е имало основание. Хората отначало се трупали в него за по-голяма сигурност, по-късно останали струпани там, за да водят търговия. Градът вече не бил отбранителна структура; в същност в повечето случаи било по-безопасно отвън, отколкото вътре в него. Със сегашните възможности за комуникация вече няма никаква нужда да живееш на същата улица с човека, с когото искаш да търгуваш. Днес можем да търгуваме с човек хиляди мили далеч така лесно, както и с човека надолу по улицата. Градът е надживял своята полза и предназначение, скъп е за поддържане и е душно място за живот. Повече няма никакъв смисъл от него.
	И така, явно аз откривам, че все още стоя на същите позиции, на които стоях преди тридесет години, когато написах разказите. Оттогава годините може да са смекчили тази моя перспектива, но това е само до известна степен.
	Всички тези неща съставляват философската основа, на фона на която бяха написани разказите, но не съм сигурен доколко са успели да проникнат в тях. Бих бил разочарован, ако до голяма степен са успели, тъй като задачата ми на времето, а и сега не е да създавам високопроблемни творби, а да пиша такива, които да имат някаква развлекателна стойност. Ако прекалено много от това, което може би съм мислил тогава, е твърде явно, значи съм се провалил като разказвач — а това е моята единствена претенция, че аз наистина се опитвам с всички усилия, ревностно да бъда разказвач.
	„ГРАДЪТ“, общо взето, е спечелил по-голямо и трайно одобрение, отколкото каквото и да било друго, което някога съм писал. Ако някоя моя творба е предопределена да ме надживее за колкото и скромен период от време и да е, това по всяка вероятност ще бъде „ГРАДЪТ“. Този факт понякога ме смущава, защото съм сигурен, че съм писал и по-добри разкази, но на това мнение, изглежда, оставам единствен аз. Не мога да се сърдя за неуспеха на другите да ме подкрепят в това мое мнение, тъй като нито един писател не може дори да претендира да бъде компетентен критик на собствената си работа. Той стои твърде близко до нея, за да бъде обективен.
	Известно време аз си казвах, че одобрението на книгата дойде, защото се случи така, че беше написана в подходящия момент, въздействието й отговаряше на духа на времето — едно от онези щастливи съвпадения, от които човек може да се възползва. Но за мое безкрайно учудване това, изглежда, не е истина. Следващите поколения читатели са били също тъй верни на разказите, както и онази първа група, която ги е прочела преди години. Студент ще ми пише, за да ми каже, че прави доклад за книгата, задавайки ми въпроси, на които се затруднявам да отговоря. Или пък читател, който е попаднал на нея за първи път, ще ми пише, за да сподели удоволствието, което му е доставила. След всичките тези години все още имам обратна информация. Колкото и учуден да съм, аз съм поласкан. Има нещо сгряващо в удовлетворението да знаеш, че една работа, свършена преди толкова години, все още може да служи на предназначението си.
	Посвещението на сбирката гласи: „В памет на Скути, който беше и Натаниел“. Някои все още ми пишат, за да питат кой е бил Скути. Той беше шотландски териер, който живя с нас петнадесет години, при все че тази фразеология не е напълно правилна. Никога, за момент дори, той не сметна, че е живял с нас. По-скоро ние живяхме с него. Той беше добър приятел и предан другар. Харесва ми да си мисля как в някой кучешки Валхала той все още преследва зайци (които никога не хваща), рие яростно, за да изкопае някой бобак (който кряска срещу него на съвсем безопасно разстояние) и изтощен от своите усилия, спи на килимче пред лумнало огнище.
	Да пишеш за собствената си работа е нещо деликатно и задължаващо. Не можеш да бъдеш повърхностен и самонадеян, защото това ще уличи в лъжа авторската ти почтеност. Винаги съществува вероятността една необоснована фраза да изглежда самохвалство и това не само ще бъде невъзпитано, но няма и повод за него. Скромното удовлетворение на работника от една работа, свършена достатъчно добре, за да бъде приета от неговите другари като честно усилие, е всичко, което би могъл да иска.
	Хвърляйки поглед назад към „ГРАДЪТ“, аз няма за какво да съжалявам. От време на време само, когато чета някой абзац, изведнъж разбирам, че мога да пиша по-стегнато сега, отколкото когато съм я писал тогава. Но това е мимолетна мисъл, защото знам, че днес не бих могъл да напиша разказите. Бяха необходими серия от особени обстоятелства, за да бъдат написани те, и докато въздействието на тези обстоятелства все още остава и концепциите изглеждат все още валидни, то непосредствените обстоятелства са избледнели с годините.


	Предисловие от съставителя

	Пред вас са историите, които разказват Кучетата, когато пламтят ярко огньовете и духа северен вятър. Тогава всяко семейство се събира около каменната плоча на огнището, а кученцата седят тихо и слушат и когато разказът свърши, задават много въпроси.
	— Какво е „Човек“? — ще попитат те.
	Или може би:
	— Какво е „град“?
	Или:
	— Какво е „война“?
	На никой от тези въпроси не може да се даде определен отговор. Има предположения, има теории, има много научни догадки, но няма отговори.
	В семейния кръг много разказвачи са били принудени да прибягват към остарялото обяснение, че това не е нищо освен приказка, няма такива неща като Човек и град, че никой не търси истината в обикновените приказки, а ги приема единствено заради удоволствието от тях.
	Обяснения като тези могат да послужат за отговор на кутретата, но те не са обяснения за нас. И в такива обикновени разкази като тези ние търсим истината.
	Легендата, която се състои от осем разказа, се предава от безброй векове насам. Доколкото може да се установи, нейното начало не е свързано с известни исторически събития; и най-щателното изследване изобщо не успява да илюстрира стадиите в нейното развитие. Няма никакво съмнение, че благодарение на дългогодишното й преразказване тя се е стилизирала, но да се проследи посоката на това нейно стилизиране е невъзможно.
	За древността на преданието и за това, че то, както твърдят някои автори, отчасти може да не е от Кучешки произход, говори изобилието от неясни места — думи и изрази (и, което е най-лошо, идеи), които сега нямат, а може и никога да не са имали някакъв смисъл. Чрез разказване и преразказване тези думи и фрази са станали обичайни, приписали са им чрез контекста известен произволен смисъл. Но няма начин да се разбере дали този произволен смисъл поне се доближава до истинското значение на думите.
	Това издание на преданията не ще се опита да навлиза в многото технически спорове, отнасящи се до съществуването или несъществуването на Човека, до загадката „град“, до няколкото теории, отнасящи се до войната или до многото други въпроси, които възникват и неминуемо тормозят изследователя, който търси в легендата доказателство за връзката й с някоя фундаментална истина или историческо явление.
	Единствената цел на това издание е да даде пълния и неосакатен текст на преданията в крайния им вид. Бележките преди всяка глава са дадени с цел да подчертаят основните места за размисъл, без да се прави дори и опит за насочване към някакви изводи. За онези, които биха искали да вникнат по-дълбоко в преданията или в различните предположения за тях, има предостатъчно текстове, написани от Кучета с далеч по-голяма компетентност от тази на настоящия съставител.
	На неотдавнашните открития на фрагменти от нещо, което първоначално трябва да е било огромен литературен труд, се гледа като на прясно доказателство, което би приписало поне част от легендата по-скоро на митологическия и противоречив Човек, отколкото на Кучетата. Но ако е възможно да се докаже, че Човекът действително е съществувал, то твърдението, че откритите фрагменти са свързани с него, би било неоснователно.
	Особено важен или странен, в зависимост от гледната точка на всеки един, е фактът, че предполагаемото заглавие на литературния фрагмент съвпада с това на едно от преданията в легендата, представена тук. Самата дума, естествено, е напълно безсмислена.
	Основният въпрос, разбира се, е дали изобщо някога е имало такова същество — Човек. В момента поради липса на положителни доказателства разумното заключение е, че не е имало, че Човекът такъв, какъвто е представен в легендата, е плод на народното въображение. Човекът може би се е появил в ранните дни от културата на Кучетата като измислено същество, нещо като родово божество, към което Кучетата биха могли да се обърнат за помощ, при което биха могли да се оттеглят за утешение.
	Освен тези трезви заключения обаче съществуват и такива, които виждат в Човека действителен, по-стар бог, посетител от някаква тайнствена страна или друго измерение, който е дошъл, постоял и помогнал и после се е върнал там, откъдето е дошъл.
	И на края има и такива, които вярват, че Човекът и Кучето са съществували заедно като две нужни едно на друго същества и може да са се допълвали в развитието на единна култура, но в някой далечен исторически момент пътищата им са се разделили.
	От най-озадачаващите фактори в преданията (а те са много) най-озадачаващ е този за предполагаемата почит, отдавана на Човека. За обикновения читател е трудно да приеме тази почит чисто и просто като легенда. Тя е далеч над формалното преклонение пред родовото божество; почти инстинктивно чувствуваме, че може би тя се корени в сега вече забравена вяра или обред от праисторията на нашия род.
	Сега, разбира се, надеждата, че поне един от многото спорни въпроси, свързани с легендата, ще бъде някога разрешен, е малка.
	И така, ето ги пред вас преданията, прочетете ги, както смятате за уместно: само за удоволствие, като важно историческо свидетелство или в търсене на някаква следа от скрит смисъл. Нашият най-добър съвет към широкия читател е: не ги приемайте прекалено сериозно, тъй като по този път се крие пълно объркване, ако не и лудост.


	Коментар към първото предание

	Няма съмнение, че от всички предания най-трудно за случайния читател е първото. Мъчителна е не само лексиката му — ходът на мислите и самите идеи при първо четене изглеждат съвършено непонятни. Може би е така, защото в това и в следващото предание Кучето не участвува, дори не е споменато. От самото начало на това първо предание читателят е захвърлен в една напълно странна ситуация със също така странни характери, които се занимават с разрешаването й. Само толкова може да бъде казано за преданието, но след като читателят се е справил, останалите в сравнение с него изглеждат къде по-прости.
	През цялото предание преминава понятието „град“. При все че няма цялостна представа за това какъв би могъл да бъде този „град“ или защо е бил нужен, преобладава мнението, че трябва да е бил малък участък земя, подслонил и защитил значителен брой обитатели. Някои от причините за съществуването му са повърхностно обяснени в текста, но Баунс, който е посветил живота си на тези предания, е убеден, че обясненията са чисто и просто изкусни импровизации на древен разказвач в подкрепа на невъзможна концепция. Болшинството изследователи на цикъла са съгласни с Баунс, че причините, както са дадени в преданията, не съответствуват на логиката, а някои, между тях и Ровър, подозират, че това може би е древна сатира, която вече е загубила своето значение.
	Болшинството авторитети в икономиката и социологията считат такава организация като града за немислима структура не само от икономическа, но и от социологическа и психологическа гледна точка. Никое същество с висша нервна система, необходима за създаване на култура, подчертават те, не би могло да оцелее в такова ограничено пространство. Ако се опита, резултатът, казват тези компетентни личности, ще бъде всеобща лудост, която в кратък период от време би погубила самата тази цивилизация, която е създала града.
	Ровър смята, че в първото предание имаме работа с почти чист мит и че като следствие от това никоя ситуация или твърдение не трябва да се приемат буквално, че то цялото, изглежда, е пропито със символизъм, ключът към който отдавна е изгубен. Озадачаващ обаче е фактът, че ако това е единствено и само митическа концепция, защо тя не е изразена посредством характерните за мита символични образи. Малко са нещата в преданието, които подсказват на обикновения читател, че това е нещо, наподобяващо мит. Само по себе си то е най-недодяланото от всички — едновременно грубовато и непохватно, без ни най-малък оттенък от по-изтънчени чувства и възвишени идеали, които откриваме в останалата част от легендата.
	Стилът в преданията е особено озадачаващ. Фрази като класическата „проклет да си“ са обърквали семантиците от много векове и днес няма по-близко тълкуване на значението на думите и фразите, отколкото е имало, когато изследователите за пръв път са започнали да отдават някакво сериозно значение на цикъла.
	Терминологията, свързана с Човека, обаче е била сравнително добре разработена. Множественото число на това загадъчно племе е „хора“, събирателното е „човешки“, тя — „жена“ или „съпруга“ (два термина, които някога може да са имали по-тънка отсянка на значение, но които сега могат да се считат за синоними). Малките са „деца“ — момчета и момичета.
	Отделно от понятието „град“, две други понятия, които читателят ще намери за напълно несъвместими с неговия начин на живот и които могат да смутят самото му мислене, са понятията „война“ и „убийство“. Убийството е процес, който обикновено включва насилие, чрез което едно живо същество слага край на живота на друго живо същество. Войната, изглежда, е била масово убийство, осъществено в невъобразими мащаби.
	В изследванията на Ровър върху легендата прави впечатление убеждението му, че преданията са още по-древни, отколкото се предполага. Негово е твърдението, че такива концепции като война и убийство не могат да произлязат от нашата сегашна култура, че те трябва да водят началото си от някоя варварска епоха, за която не съществува никакъв писмен документ.
	Тайг, който е едва ли не сам в своето убеждение, че преданията се базират на действителни факти и че родът на Човека наистина е съществувал в праисторическите дни на Кучешкото начало, твърди, че това първо предание е историята на истинската гибел на Човешката култура. Той вярва, че преданието такова, каквото го знаем днес, може да е просто следа от по-обширно сказание, гигантски епос, който някога може да се е измервал напълно с този или по-голям от днешния цялостен скелет на легендата. Изглежда немислимо, пише той, такова грандиозно събитие като гибелта на могъща техническа цивилизация да бъде вместено от съвременниците на легендата в такива малки размери, като настоящето предание. Това, което имаме пред нас, казва Тайг, е само едно от многото предания, които описват цялата история, и това, което остава при нас, може би не е нищо повече от един второстепенен разказ.

	Градът

	Гремп Стивънс се излежаваше в шезлонга, наблюдаваше работата на косачката и чувствуваше как топлите и ласкави слънчеви лъчи проникват в костите му. Косачката стигна края на ливадата, поклопа като доволна кокошка, направи изкусен завой и се затъркаля надолу по друг откос. Чувалът, в който се събираше окосената трева, се изду.
	Внезапно косачката спря и щракна възбудено. Отстрани се отвори с трясък капак и една крановидна ръка се проточи навън. Алчни стоманени пръсти зашариха из тревата, тържествуващо се издигнаха нагоре със здраво стиснат в тях камък, пуснаха камъка в малък контейнер и изчезнаха отново под капака. Косачката изтрака и пак забръмча, следвайки откоса си.
	Гремп измърмори след нея с подозрение:
	— Някой ден тази проклета измишльотина ще пропусне някое парче и ще вземе да откачи.
	Той се излегна отново в шезлонга и се вторачи в окъпаното от слънце небе. Далече над него се носеше хеликоптер. Някъде вътре в къщата се обади радио и мъчителен грохот от музика се разля навън. Гремп потрепера, като го чу, и се сви още повече в шезлонга.
	Младият Чарли се настаняваше за поредния музикален сеанс. Проклет да е!
	Косачката издрънча край него и Гремп я стрелна злобно с очи.
	— Автоматика — промърмори той с презрение. — Сега всяко проклето нещо е автоматика. Скоро ще се стигне дотам, че просто ще трябва да заведеш машината в ъгъла, да прошепнеш нещо в ухото й и тя ще изприпка да свърши работата.
	През отворения прозорец до него достигна гласът на дъщеря му — повишен, за да надвика музиката.
	— Татко!
	Гремп се размърда неспокойно.
	— Да, Бети.
	— Виж какво, татко, гледай да се преместиш, когато тази косачка стигне до теб. Не се опитвай да й се противопоставяш. В края на краищата тя е само машина. Последния път ти просто седеше там и я караше да коси около теб. Не те видях дори да се помръднеш.
	Той не отговори, остави главата си да клюмне няколко пъти, като се надяваше, че тя ще помисли, че е заспал, и ще го остави на мира.
	— Татко! — изкрещя тя. — Чу ли ме?
	Той разбра, че няма полза да се преструва.
	— Разбира се, че те чух — отвърна й. — Тъкмо се канех да се преместя.
	Гремп се изправи бавно на крака, като се облягаше тежко на бастуна си. Може би ще я накара да съжалява за начина, по който се отнася с него, като види колко стар и немощен е станал той. При все това трябваше да внимава. Ако тя разбереше, че той изобщо не се нуждае от бастуна, щеше да му намира какво да върши, а от друга страна, ако се облягаше прекалено много на него, тя щеше да повика онзи глупав лекар да му досажда отново.
	Като мърмореше, той премести шезлонга си в онази част от ливадата, която беше окосена. Косачката се изтърколи край него и злорадо изпръхтя насреща му.
	— Някой ден — каза й Гремп — ще те цапардосам и ще разбия някой и друг от механизмите ти.
	Косачката изсвири срещу него и невъзмутимо продължи надолу по ливадата.
	Някъде от другия край на обраслата с трева улица се чу дрънчене на метал, пресекваща кашлица.
	Гремп, готов да седне, се изправи и заслуша.
	Звукът долетя по-ясен — похлопващ аванс на огромна машина, тракане на раздрънкани металически части.
	— Автомобил! — изкрещя Гремп. — Автомобил, дявол да го вземе!
	Той се понесе в галоп към портата, внезапно си спомни, че се преструваше на немощен, и премина в бързо куцукане.
	— Трябва да е онзи побъркан Ол Джонсън — каза си Гремп. — Той единствен е останал с кола. Просто е прекалено дяволски упорит, за да се откаже от нея.
	Беше действително Ол.
	Гремп стигна до портата навреме, за да успее да види как ръждясалата разнебитена стара машина се появява иззад ъгъла, като се клатеше и пухтеше по изоставената улица. От прегретия радиатор излизаше със свистене пара, а от ауспуха, чийто заглушител е бил загубен преди пет или повече години — облак син дим.
	Ол седеше здраво зад кормилото и като присвиваше очи, се опитваше да избегне неравните места, въпреки че това беше невъзможно, тъй като бурените и тревата бяха залели улицата и беше трудно да се види какво се крие под тях.
	Гремп размаха бастуна си:
	— Привет, Ол! — извика той.
	Ол натисна спирачката. Колата се задъха, разтресе се, изкашля се и замря с ужасяваща въздишка.
	— С какво я караш? — попита Гремп.
	— По малко от всичко — отвърна Ол. — Керосин, масло от един стар трактор, което открих в една бъчва, изветрял спирт.
	Гремп изгледа оцелялата машина с нескрит възторг.
	— А беше време… — промълви той. — Аз самият имах кола. Обикновено вдигаше до сто мили в час.
	— Все още се търпи — обясни Ол. — Стига да можеш да намериш с какво да ги караш или части да ги поправяш. До преди три-четири години обикновено можех да намирам достатъчно бензин, но от доста време не съм виждал нито капка. Сигурно вече не го произвеждат. Няма нужда от бензин, казват ми те, когато съществува атомната енергия.
	— Сигурно — съгласи се Гремп. — Предполагам, че е така, но не можеш да помиришеш атомната енергия, нали? Най-сладкото нещо, което познавам, е миризмата на горящия бензин. Онези хеликоптери и други там джунджурии, дето ги имат, някак си отнеха цялата романтика на пътешествията.
	Той хвърли бегъл поглед към буретата и кошниците, натрупани на задната седалка.
	— Зеленчуци ли караш? — попита той.
	— Да — отвърна Ол. — Млечна царевица, ранни картофи и няколко кошници домати. Мисля да ги продам.
	— Няма да можеш, Ол — поклати Гремп глава. — Няма да ги купят. Хората са си втълпили, че боклуците на хидропониката* са единственото подходящо нещо за ядене. Хигиенично, казват те, и с отличен вкус.
	[* Отглеждане на култури без почва, във вода с разтворени минерални соли. Б.пр.]
	— Пет пари не давам за всичко онова, което отглеждат в своите резервоари — заяви Ол войнствено. — Не са ми по вкуса някак си. Както казвам и на Марта, храната трябва да се отглежда в почвата, за да бъде истинска.
	Той се наведе, за да запали колата.
	— Не знам дали изобщо си заслужава да закарам всичко това на пазара — продължи той, — като се има пред вид как поддържат пътищата. Или по-скоро как не ги поддържат. Преди двадесет години главният път тук представляваше ивици здрав бетон, който кърпеха и поправяха всяка зима. Правеха всичко, харчеха всякакви суми, за да е отворен пътят. А сега просто са забравили за него. Бетонът е целият начупен, а част от него е направо отнесен. В него растат къпини. Трябваше да слизам от колата тази сутрин и да режа едно дърво, паднало насред пътя.
	— Така е наистина — съгласи се Гремп.
	Колата се закашля, задави се и се запали с трясък. Облак гъст, син дим се изтърколи изпод нея. С внезапен тласък тя се съживи и се понесе с грохот надолу по улицата.


	Гремп се дотътра обратно до шезлонга си и го намери целия мокър. Автоматичната косачка, след като беше свършила с косенето, беше извадила маркуча и поливаше ливадата.
	Като ругаеше, Гремп заобиколи с горделива походка къщата и седна на една пейка при задната веранда. Той не обичаше да седи тук, но това беше единственото място, където беше защитен от този механически урод там, отпред. Не обичаше, защото гледката от пейката беше малко подтискаща, разкриваше улица след улица от празни изоставени домове и обрасли в бурени, занемарени дворове.
	Но имаше и едно предимство. На пейката той можеше да се преструва, че е малко глух и не чува бълваната от радиото музика.
	От предната част на двора долетя нечий глас:
	— Бил, Бил, къде си?
	Гремп се обърна.
	— Ето ме, Марк. Зад къщата съм. Крия се от тази проклета косачка.
	Марк Бейли се появи накуцвайки иззад ъгъла, с цигара в уста, която заплашваше да подпали буйните му мустаци.
	— Малко си подранил за играта днес, а? — попита Гремп.
	— Днес не мога да играя — отвърна Марк.
	Той се приближи и седна на пейката до Гремп.
	— Заминаваме — обясни той.
	Гремп се извърна към него, недоумяващ.
	— Заминавате?!
	— Да. Местим се в провинцията. Лусинда най на края придума Херб. Не му е давала нито минута спокойствие, предполагам. Казваше, че всички заминават към някое от онези хубави местенца и тя не виждала никаква причина ние да не го направим.
	Гремп преглътна с усилие.
	— Къде?
	— Не знам точно — отвърна Марк. — Самият аз не съм бил там. Някакво място на север. Нагоре по едно от езерата. Имало десет акра земя. Лусинда искаше сто, но Херб отсече, че десет стигат.
	— Бети също не оставя Джони на мира — каза Гремп, — но той устоява. Казва, че просто не може да го направи, че не би било редно той — секретарят на Търговската камара и прочие, да започне да се мести от града.
	— Хората са луди — заяви Марк. — Напълно луди.
	— Факт — съгласи се Гремп. — Луди по полето. Погледни нататък.
	Той махна с ръка към улиците с изоставени къщи.
	— Спомням си времето, когато тези къщи бяха най-хубавите, които някога си виждал. И съседите бяха добри. Жените търчаха напред-назад, от една врата до друга, да разменят рецепти. Мъжете пък излизаха да косят трева и не след дълго косачките оставаха бездейни, а те се събираха да си чешат езиците. Задружни хора, Марк. А погледни сега.
	Марк се размърда неспокойно.
	— Трябва да се връщам, Бил. Измъкнах се само за да ти кажа, че изчезваме. Лусинда ме накара да опаковаме нещата. Тя би се огорчила, ако знаеше, че съм избягал.
	Гремп тежко се повдигна и протегна ръката си.
	— Ще се видим отново, нали? Ще дойдеш за една последна игра?
	Марк поклати глава.
	— Страхувам се, че не, Бил.
	Те смутено си стиснаха ръцете.
	— Сигурно ще ми липсват игрите ни — каза Марк.
	— И на мен — отвърна Гремп. — Няма да имам никого, когато си заминеш ти.
	— Сбогом, Бил — промълви Марк.
	— Сбогом — отвърна Гремп.
	Неподвижен, той стоеше и гледаше как приятелят му с накуцване заобиколи къщата и изведнъж почувствува смразяващата лапа на самотата да се протяга и да го сграбчва с ледените си пръсти. Ужасяваща самота. Самотата на старостта, на изживелия времето си човек. Беше жестоко, но Гремп си даде сметка за това. Той беше остарял. Принадлежеше на друга епоха. Беше изживял времето си. Беше живял повече от определените му години.
	Очите му се замъглиха, той потърси пипнешком бастуна, подпрян на пейката, и бавно се запъти към паянтовата порта, от която се излизаше на пустата улица зад къщата.


	Годините бяха изминали прекалено бързо. Години, които бяха довели до семейния самолет и хеликоптер, до изоставянето на автомобила да ръждясва в някое забравено кътче и до занемаряване на неизползваните пътища. Години, които с появата на хидропониката безвъзвратно бяха премахнали обработването на земята. Години, които донесоха евтина земя с изчезването на стопанството като икономическа единица и накараха хората да препускат към провинцията, където всеки човек можеше да владее обширни акри земя на по-ниска цена от тази за градски парцел. Години, които революционизираха строителството до такава степен, че хората просто заминаваха от предишните си домове за новите, които можеха да бъдат купени обикновено на по-малко от половината цена на довоенните и можеха да бъдат променяни с малко средства, за да задоволят нуждата от допълнително пространство или просто временен каприз.
	Гремп изсумтя. Домове, които можеха да бъдат сменяни всяка година ей така, както човек размества мебелите… Какъв живот беше това?
	Той се затътра бавно надолу по прашния път — онова, което беше останало от оживената до преди няколко години улица. Улица на призраци, каза си Гремп, на потайни малки призраци, които шепнеха в нощта. Призраци на играещи деца, призраци на преобърнати велосипеди и прекатурени талиги. Призраци на бъбрещи домакини. Призраци на приветствени възгласи. Призраци на пламтящи камини и димящи комини в зимна нощ.
	Около краката му се вдигнаха малки облачета прах и маншетите на панталона му побеляха.
	Ето там, отсреща, беше домът на стария Адамс. Адамс се гордееше много с него, спомни си Гремп. С фасада от сив камък и изрисувани прозорци. Сега камъкът беше станал зелен от пълзящия по него мъх, а счупените прозорци зееха в мъртвешка усмивка. Плевелите задушиха ливадата и заличиха малката площадка. Един бряст напираше с клоните си към фронтона. Гремп си спомняше деня, в който Адамс беше посадил този бряст.
	За миг той остана така там, на обраслата с трева улица, с крака в праха, сграбчил с две ръце бастуна си, със затворени очи.
	През мъглявината на годините той дочу виковете на играещите деца и някъде надолу по улицата лая на кучето на Конрад. Ето го и Адамс — гол до кръста, работи усърдно с лопатата, дълбае дупка за бряста, който лежи на ливадата с корени, увити в зебло.
	Май, 1946 година. Преди четиридесет и четири години. Тъкмо се бяха върнали с Адамс у дома след войната.
	Чу се шум от леки стъпки в праха и Гремп стреснато отвори очи.
	Пред него стоеше млад мъж. Вероятно около тридесетте. А може би малко под.
	— Добро утро — каза Гремп.
	— Надявам се — произнесе младежът, — че не съм ви уплашил.
	— Видяхте ли ме как стоя тук — попита Гремп — със затворени очи, като изкуфял глупак?
	Младежът кимна.
	— Бях се отдал на спомени — обясни Гремп.
	— Някъде тук ли живеете?
	— Надолу по улицата. Последният съм от тази част на града.
	— Може би тогава ще можете да ми помогнете.
	— Питайте — предложи Гремп.
	Младежът заекна:
	— Ами… разбирате ли… работата е в това… Аз съм на един вид… ами… можете да го наречете сантиментално поколение.
	— Разбирам. Аз също — подкрепи го Гремп.
	— Името ми е Адамс — представи се младежът. — Дядо ми е живял някъде тук. Чудя се…
	— Ето там — посочи Гремп.
	Те стояха заедно и се взираха в къщата.
	— Някога това беше хубаво място — обясни Гремп. — Дядо ви посади това дърво веднага след като се върна от войната. Аз бях с него през цялата война и се върнахме заедно. Какъв ден беше…
	— Жалко е — каза младият Адамс. — Жалко…
	Но Гремп, изглежда, не го чу.
	— А какво стана с вашия дядо? — попита той. — Загубил съм следите му.
	— Той умря — промълви младият Адамс. — Преди доста години.
	— Беше се заел с атомната енергия — отбеляза Гремп.
	— Точно така — отвърна гордо Адамс. — Включи се веднага след като беше пусната в индустрията.
	— Веднага след като решиха — добави Гремп, — че не могат да воюват.
	— Точно така — съгласи се Адамс.
	— Трудно е да се воюва — продължи Гремп, — когато няма нищо, към което да се домогваш.
	— Имате пред вид градовете, нали?
	— Разбира се — отвърна Гремп. — И има нещо смешно в това. Размахвай колкото си искаш атомни бомби насреща им — не би могъл да ги изплашиш и прогониш, но дай им евтина земя и семейни самолети и хората се разпиляват също като онези проклети зайци.


	Джон Дж. Уебстър изкачваше широките каменни стъпала на градския съвет, когато го настигна и спря крачещото след него плашило с пушка под мишницата.
	— Здравейте, мистър Уебстър — каза плашилото.
	Уебстър се взря в него и като го разпозна, по лицето му се разля усмивка.
	— Но това е Леви! — възкликна той. — Как вървят нещата, Леви?
	Леви Люис оголи кривите си зъби в усмивка.
	— Горе-долу. Градините стават все по-гъсти, а младите зайци са хубава храна.
	— Не си замесен в някоя от онези страхотни бъркотии, които се разразиха във връзка с изоставените къщи, нали? — попита Уебстър.
	— Не, сър — заяви Леви. — Никой от нас, скватерите*, никога не е бил замесен в нещо лошо. Ние сме хрисими, богобоязливи хора. Единствената причина, поради която сме тук, е, че не можем да си изкарваме прехраната другаде. И това, че ние живеем в тези къщи, които хората са изоставили, не вреди никому. Полицията ни обвинява само за кражбите и за другите неща, които стават, като знае, че не можем да се защищаваме. Правят от нас изкупителна жертва.
	[* Скватер — човек, който незаконно се е настанил на земя, квартира и пр. Б.пр.]
	— Радвам се да го чуя — увери го Уебстър. — Началникът на полицията иска да изгори къщите.
	— Ако се опита — каза Леви, — той ще се сблъска с нещо, за което не си дава сметка. Прогониха ни от фермите ни с тези техни водохранилища, но няма да успеят да ни изгонят по-надалече.
	Той се изплю на стъпалата и попита:
	— Не ви ли се намират случайно дребни монети? Току-що свърших патроните, а тия зайци, дето се появиха…
	Уебстър пъхна пръсти в джоба на жилетката си и измъкна половин долар.
	— Много мило от ваша страна, мистър Уебстър — ухили се Леви. — Само да дойде есента и ще ви донеса катерици.
	Скватерът докосна почтително шапката си с два пръста и заслиза надолу по стълбите. Слънцето проблясваше по цевта на пушката му.
	Уебстър отново се заизкачва нагоре по стълбите.
	Заседанието на градския съвет беше вече в разгара си, когато той влезе в залата. Началникът на полицията Джим Максуел стоеше до масата, а кметът Пол Картър говореше.
	— Не мислиш ли, че може би постъпваш малко прибързано, Джим, като настояваш за такъв начин на действие с изоставените къщи?
	— Не, не мисля — заяви Максуел. — С изключение на около двадесетина никоя друга от тези къщи не се обитава от законните собственици или по-скоро първоначалните собственици. Всяка от тях сега принадлежи на града, съгласно данъчната конфискация. Те не са нищо друго освен грозота и заплаха. Нямат никаква стойност. Нямат дори ценността на спасено имущество. Дърво? Ние не употребяваме вече дърво. Пластмасите са по-добри. Камък? Ние употребяваме стомана вместо камък. Нито една от тези къщи няма каквато и да е материална или пазарна стойност.
	А междувременно те се превръщат в свърталище на дребни престъпници и нежелателни елементи. Обрасли с растителност, тези жилищни квартали се превръщат в отлично скривалище за всякакъв тип престъпници. Човек извършва престъпление и се запътва право към изоставените къщи. Веднъж стигнал там, той е спасен, защото бих могъл да изпратя хиляда души и той все пак ще им се изплъзне.
	Не си заслужават разходите за разрушаването им. И все пак те са ако не заплаха, то поне трън в очите. Трябва да се отървем от тях и огънят е най-евтиният и бърз начин. Ще вземем всички предпазни мерки.
	— А юридическата страна? — попита кметът.
	— Направих справка и за това. Всеки има право да унищожи своята лична собственост по какъвто начин сметне за подходящ, стига това да не застрашава нечия друга. Същият закон, предполагам, се отнася и до имуществото на общината.
	Олдермън Томъс Грифин скочи на крака.
	— Ще отчуждите много хора — заяви той. — Ще изгорите много стари чифлици. У хората все още съществува някаква сантиментална привързаност…
	— Ако ги интересуват — отговори грубо началникът на полицията, — защо не плащат таксите и не се грижат за тях? Защо са започнали да бягат към провинцията и изоставят домовете си на произвола на съдбата? Повикайте Уебстър тук. Той може да ви каже какъв успех е имал, когато се опита да създаде интерес у хората към домовете на техните деди.
	— Вие говорите за онзи фарс, наречен „Седмица на домовете на дедите“ — каза Грифин. — Той се провали. Разбира се, че се провали. Уебстър така преувеличи всичко, че хората останаха измамени. Ето до какво водят винаги способностите на Търговската камара.
	Олдермън Форест Кинг се обади гневно:
	— Няма нищо нередно в Търговската камара, Грифин. Неуспехът ви в търговията не е причина да…
	Грифин не му обърна внимание.
	— Времето на принудата свърши, господа. Времето на принудата си е отишло завинаги. Празните приказки са нещо отмряло и погребано.
	Дните, в които получавахте високи добиви царевица, имахте много долари или си измисляхте празненства, като украсявахте със знаменца навсякъде и наблъсквахте огромни тълпи хора, готови да пилеят пари, е отлетяло през тези години. Само че вие, господа, изглежда, не го знаете.
	Успехът на подобни фокуси беше в позоваването на психологията на тълпата и гражданската лоялност. Не може да съществува гражданска лоялност, когато градът умира пред очите ти. Не можеш да апелираш към психологията на тълпата, когато в същност няма тълпа, когато всеки човек или почти всеки човек притежава собствено царство от четиридесет акра земя.
	— Господа — обади се умолително кметът. — Господа, това явно не е по регламента.
	Кинг удари по масата и извика гневно:
	— Не, нека да чуем… Уебстър е ей там. Може би той ще ни каже какво мисли.
	Уебстър се размърда неловко.
	— Боя се — произнесе той, — че едва ли имам какво да ви кажа.
	— Достатъчно — каза рязко Грифин и седна обратно на мястото си.
	Но Кинг още стоеше със зачервено лице и трепереща от гняв уста.
	— Уебстър — изкрещя той.
	Уебстър кимна спокойно.
	— Вие дойдохте тук с една от вашите велики идеи — крещеше Кинг. — Вие щяхте да я представите на съвета. Станете, човече, и се изкажете.
	Уебстър се надигна бавно с мрачно изражение.
	— Може би сте прекалено тъп — обърна се той към Кинг, — за да разберете защо ме възмущава начинът, по който се държите.
	Кинг остана с отворена от удивление уста, после избухна:
	— Тъп! И това ми казвате вие! С вас сме работили заедно и аз съм ви помагал. Никога преди не сте ме наричали така… не сте…
	— Да, не съм ви наричал така по-рано — потвърди Уебстър спокойно. — Естествено, не. Исках да запазя работата си.
	— Е, добре, вие нямате повече работа — изрева Кинг. — От тази минута нататък вие нямате работа.
	— Затваряйте си устата — отсече Уебстър.
	Кинг се облещи срещу него, смаян, като че ли някой го бе ударил по лицето.
	— И седнете — продължи Уебстър, а гласът му като остър кинжал проряза тишината на стаята.
	Краката на Кинг се огънаха под него и той тупна на стола. Тишината беше напрегната.
	— Имам да кажа нещо — започна Уебстър. — Нещо, което трябваше да бъде казано доста отдавна. Нещо, което всеки от вас трябва да чуе. Че аз трябва да съм този, който ще ви го каже, е единственото нещо, което ме учудва. И все пак може би, като човек, служил на интересите на града почти петнадесет години, логически аз съм този, който трябва да каже истината.
	Олдермън Грифин отбеляза, че градът умира пред очите ни, и неговото твърдение е вярно. Единствената нередност, която откривам в него, е, че не се казва цялата истина. Градът… този град… всеки град… вече е мъртъв.
	Градът е анахронизъм. Той е надживял ползата от самия себе си. Хидропониката и хеликоптерът подготвиха неговия край. В началото градът е бил място, площ, където племето се е трупало за обща отбрана. В по-късните години, като допълнителна защита, около него била издигната стена. На края стената изчезнала, но градът продължил да съществува поради удобствата, които предлагал на занаятите и търговията. Той продължил да съществува до наши дни, защото хората били принудени да живеят близо до местоработата си, а тя била в града.
	Но днес това вече не е истина. Със семейния самолет сто мили днес са по-късо разстояние, отколкото пет мили през 1930 година. Хората могат да летят няколко стотици мили до работата си и обратно в къщи, когато денят свърши. За тях повече няма никакъв смисъл да живеят натъпкани в града.
	Автомобилът сложи началото, а семейният самолет завърши делото. Тази тенденция се забелязваше още в началото на века — движение навън, навън от града с неговите такси и душност, движение към провинцията и отделни участъци земя. Липсата на достатъчно транспорт и пари задържаше много хора в града. Но сега с изкуственото земеделие, което намалява стойността на земята, човек може да си купи огромно парче земя в провинцията за по-малко, отколкото можеше да си купи парцел в града преди четиридесет години. С наличието на самолетите, заредени с атомна енергия, вече не съществуват никакви транспортни проблеми.
	Уебстър спря и настъпи тишина. Кметът изглеждаше шокиран. Устните на Кинг се размърдаха, но не изрекоха нищо. Грифин се усмихваше.
	— И така, какво имаме ние? — попита Уебстър. — Ще ви кажа какво. Улица след улица, квартал след квартал от празни домове — домове, които хората просто са изоставили и заминали. Защо ли да остават? Какво би могъл да им предложи градът? Нито едно от нещата, които е предлагал на поколенията преди тях. Прогресът е заличил нуждата от облагите на града. Естествено, когато напуснали домовете си, хората са загубили и в парично отношение. Но фактът, че можели да купят два пъти по-хубава къща за половината пари, фактът, че можели да живеят, както биха искали, и че можели да придобият това, което отговаряло според старата традиция на семейните владения на богатите от предшествуващите ги поколения — всички тези неща натежали пред раздялата с дома.
	И в крайна сметка какво ни остана? Няколко квартала от кантори. Няколко акра промишлени култури. Градски съвет, поставен да се грижи за един милион хора, без този милион хора. Бюджет, покачил таксите дотолкова, че на края дори търговските фирми ще се преместят, за да ги избягнат. Такси, които ни обремениха със собственост без никаква стойност. Ето какво ни остана.
	Ако си въобразявате, че която и да е търговска камара, шумните кампании и всякакви вятърничави проекти ще ви дадат отговора, вие сте луди. Има само един отговор и той е прост. Градът като институция на хората е мъртъв. Той може да просъществува още няколко години, но това ще бъде всичко.
	— Мистър Уебстър… — започна кметът.
	Но Уебстър не му обърна внимание.
	— А колкото до това, което се случи днес — продължи той, — трябваше все така да продължавам да си стоя и да се преструвам, че градът е все още действуваща институция. Трябваше да продължа да мамя себе си и вас. Но съществува, господа, и такова нещо, наречено „човешко достойнство“.
	Ледената тишина се наруши от шумолене на хартия и приглушената кашлица на някой смутен слушател.
	Уебстър не беше свършил.
	— Градът загина — продължи той — и това е добре. Вместо да седите тук и да леете сълзи над неговите останки, трябва да станете на крака и да извикате „благодаря“.
	Защото, ако този град, както и всеки друг град, не беше изживял себе си, ако градовете в света не бяха изоставени, те щяха да бъдат унищожени. Щеше да има война, господа, атомна война. Забравили ли сте петдесетте-шестдесетте години на двадесети век? Забравили ли сте как се събуждахте нощем и се ослушвахте дали не идва бомбата, при все че знаехте, че нямаше да я чуете, когато дойде, знаехте, че никога нямаше да чувате отново, ако тя действително дойдеше?
	Но градовете бяха изоставени, индустрията се разсредоточи и нямаше цели, нямаше и война.
	Някои от вас, господа, много от вас, господа, са живи днес, защото хората изоставиха вашия град.
	Затова, за бога, оставете го мъртъв. Радвайте се, че е мъртъв. Това е най-хубавото нещо, което някога се е случвало в цялата човешка история.
	Джон Уебстър се обърна и напусна стаята.
	Вън, на широките каменни стъпала, той спря и се вторачи в безоблачното небе. Видя гълъбите да се вият над кулите и шпиловете на градския съвет.
	Разтърси се мислено като куче, което излиза от водата.
	Държа се глупаво, разбира се. Сега ще трябва да търси работа и сигурно ще мине време, докато си намери. Беше малко стар, за да тръгне тепърва да си търси работа.
	Но въпреки мислите му към устните му се надигна неканена песничка. Той закрачи енергично със свити устни, като си подсвиркваше тихичко.
	Стига лицемерие. Няма вече да лежи буден нощем и да се чуди какво да прави, след като знае, че градът е мъртъв, като знае, че онова, което върши, е ненужна работа. Няма да се чувствува като мерзавец затова, че взима заплата, която знае, че не заслужава. Няма да изпитва особеното, тягостно чувство на работника, който знае, че работата му е непродуктивна.
	Уебстър тръгна към стоянката, където беше оставил хеликоптера си.
	Сега, може би, каза си той, ще могат да се преместят в провинцията, както искаше Бети. Вероятно той ще може да прекарва вечерите си в скитане по земята, която ще му принадлежи. Място с поточе. Непременно трябваше да има поточе, което да може да зариби с пъстърва.
	Той мислено си набеляза да отиде на тавана и да провери екипировката си.


	Марта Джонсън чакаше при портата към обора, когато старата кола пропъхтя надолу по ливадата.
	Ол слезе сковано, с лице, посърнало от умора.
	— Продаде ли нещо? — попита Марта.
	Ол поклати глава.
	— Няма никакъв смисъл. Те не искат да купуват селскостопански култури. Просто ми се смеят. Показаха ми класове жито два пъти по-големи от тези, които имах, толкова сладки и с по-равни класове. Показаха ми пъпеши, които нямаха почти никаква кора. Също и по-вкусни, прибавиха те.
	Той ритна една буца пръст и тя се пръсна, вдигайки прах.
	— Няма никаква надежда — заяви той. — Тези изкуствени култури наистина ни разориха.
	— Може би по-добре ще бъде да продадем фермата — предложи Марта.
	Ол не отговори.
	— Би могъл да си намериш работа в някое хидропонно стопанство — продължи тя. — Хари си намери. Действително му харесва.
	Ол поклати глава.
	— Или градинар — каза Марта. — Ще бъдеш дори прекалено добър градинар. Богатите, които се преместиха в по-големи имения, искат да имат градинари, които да се грижат за цветята и нещата им. По-шик било, отколкото с машините.
	Ол отново поклати глава.
	— Не бих изтърпял да се ровя из цветята — заяви той. — Не след като съм отглеждал жито повече от двадесет години.
	— Вероятно — каза Марта — ще можем да имаме един от онези малки самолети. И течаща вода в къщата. И вана, вместо да се къпем в старото корито край огъня в кухнята.
	— Не бих могъл да карам самолет — възпротиви се Ол.
	— Разбира се, че би могъл — настоя Марта. — Лесно се карат. Ами децата на Андерсънови не са по-високи от крака на стола, а летят сами. Веднъж едно от тях взело да прави глупости и паднало, но…
	— Трябва да си помисля за това — произнесе отчаяно Ол. — Трябва да си помисля.
	Той се обърна, прескочи оградата и се отправи към полето. Марта стоеше край колата и го наблюдаваше как се отдалечава. Една самотна сълза се търкулна по прашната й буза.


	— Мистър Тейлър ви очаква — каза момичето.
	— Но аз… аз не съм идвал тук по-рано — заекна Джон Дж. Уебстър. — Той не е знаел, че идвам.
	— Мистър Тейлър — настоя момичето — ви очаква.
	То кимна с глава към вратата. Надписът гласеше:

	БЮРО ЗА ПРЕНАГЛАСА НА ХОРА

	— Но аз дойдох тук, за да получа работа — запротестира Уебстър. — Не съм дошъл да ме пренагласявате или нещо подобно. Това е службата за настаняване при Международния комитет, нали?
	— Точно така — заяви момичето. — Няма ли да се видите с мистър Тейлър?
	— Щом настоявате…
	Момичето завъртя едно копче и съобщи в микрофона:
	— Мистър Уебстър е тук, сър.
	— Пратете го при мен — обади се глас.
	С шапка в ръка Уебстър пристъпи през вратата.
	Човекът зад бюрото имаше бяла коса, но беше младолик. Той направи знак към един стол.
	— Вие сте се опитвали да си намерите работа… — започна той.
	— Да — потвърди Уебстър, — но…
	— Моля ви, седнете — покани Тейлър. — Ако си мислите за онзи надпис на вратата, забравете го. Няма да се опитваме да ви пренагласяме.
	— Не можах да си намеря работа — обясни Уебстър. — Търсих седмици наред, но никой не ме искаше. И така на края дойдох тук.
	— Не искахте ли да идвате тук?
	— Не, честно казано, не исках. Наемно бюро… В това название има нещо… намек, който не ми харесва.
	Тейлър се усмихна.
	— Терминът може би е неудачен. Вие мислите за наемните служби от едно време. Местата, където хората ходеха, когато отчаяно търсеха работа. Правителството въведе учреждения, които се опитваха да намерят на хората работа, за да не бъдат в тежест на обществото.
	— Аз достатъчно съм се отчаял — призна си Уебстър. — Но все още имам гордост, която правеше идването ми тук трудно. Ала в края на краищата нямаше какво друго да направя. Разбирате ли… аз станах предател…
	— Имате пред вид — прекъсна го Тейлър — това, че казахте истината. Дори когато тя ви костваше службата. Деловите кръгове, не само тук, но навсякъде по света, не са готови за тази истина. Бизнесменът все още е вкопчен здраво в мита за града, в мита за търговския похват. След време той ще разбере, че не се нуждае от града, че честната служба на обществото ще му донесе нещо по-съществено, отколкото когато и да било му е донасяла търговската хватка.
	Чудих се, Уебстър, какво ви накара да направите това.
	— Беше ми омръзнало — обясни Уебстър, — омръзнало да гледам как хората се лутат с напълно ослепели очи, да гледам как една остаряла традиция се пази жива, когато трябва да бъде погребана. Опротивял ми беше предвзетият граждански ентусиазъм на Кинг, след като всякакво основание за ентусиазъм беше изчезнало.
	Тейлър кимна.
	— Уебстър, мислите ли, че бихте могли да пренагласявате хора?
	Уебстър направо се опули.
	— Сериозно ви питам — каза Тейлър. — Световният комитет го прави години наред, тихичко, незабелязано. Дори много от хората, които са били пренагласени, не знаят това. Промените, започнали още от създаването на Световния комитет от предишните Обединени нации, означаваха всеобща неприспособеност сред хората. С появата си приложимата атомна енергия отне работата на стотици хиляди. Те трябваше да бъдат обучени и насочени към нова работа — някои към атомните предприятия, някои в други отрасли на промишлеността. С възникването си хидропониката прогони фермерите от земята им. Те може би ни създадоха най-големите трудности, тъй като освен специфичните познания, необходими за отглеждане на растения и развъждане на добитък, нямаха умение за друго. Повечето от тях нямаха и желание да си създават умения. Много от тях бяха жестоко възмутени от това, че им бе изтръгната прехраната, наследена от техните предци. И бидейки по природа индивидуалисти, те създадоха най-трудните психологически проблеми от която и да е друга класа.
	— Много от тях — заяви Уебстър — все още са без работа. Стотина или повече са се настанили в изоставените къщи и едва свързват двата края. Стрелят по някой и друг заек или катерица, ловят риба, отглеждат зеленчуци и берат диви плодове. От време на време се замесват в дребни кражби или понякога просят по улиците в оживените квартали.
	— Познавате ли тези хора? — попита Тейлър.
	— Познавам някои от тях — отвърна Уебстър. — Един от тях понякога ми носи катерици и зайци. За да може да ходи на лов, той проси пари за патрони.
	— Те биха се противили на това да бъдат пренагласявани, нали?
	— Яростно — отвърна Уебстър.
	— Познавате ли някакъв си фермер на име Ол Джонсън? Все още се държи за фермата си, все още непреустроен.
	Уебстър кимна.
	— Какво бихте казали вие да се опитате да го приспособите?
	— Ще ме изгони от фермата — отвърна Уебстър.
	— Хора като Ол и скватерите — каза Тейлър — представляват особен проблем за нас сега. По-голямата част от останалия свят е доста добре приспособена, доста здраво вкоренена в установения ред на настоящето. Някои от тях оплакват миналото, но това е само за външен ефект. Не бихте могли и със сила да ги върнете обратно към стария им начин на живот.
	Преди години, с навлизането на атомната енергетика в индустрията, Световният комитет в същност се изправи пред труден проблем — дали трябваше промените, които са носители на прогреса в света, да бъдат осъществявани постепенно, за да се позволи на хората сами да се приспособят, или трябваше да се развият възможно най-бързо, като комитетът помогне за необходимото приспособяване на човека. Беше решено, за добро или зло, че прогресът трябва да настъпи първо и независимо от ефекта му върху хората. В основата си решението се оказа разумно.
	Ние знаехме, разбира се, че в много случаи тази пренагласа не можеше да бъде направена напълно открито. В някои случаи, както при големи групи работници, останали без работа, това беше възможно, но в повечето отделни случаи, както с нашия приятел Ол, беше изключено. На тези хора трябва да им се помогне да намерят своето място в този нов свят, но те не трябва да знаят, че им се помага. Ако ги оставим да научат, ще унищожим доверието и достойнството им, а човешката гордост е ключът към всяка цивилизация.
	— Естествено, аз знаех за пренастройката в самата индустрия — каза Уебстър, — но за индивидуалните случаи не съм чул.
	— Не можехме да ги рекламираме — подчерта Тейлър. — Това е фактически тайна.
	— Но защо ми казвате всичко това сега?
	— Защото бихме искали да се присъедините към нас. Като начало се включете в пренастройката на Ол, а по-нататък може да видите какво би могло да се направи със скватерите.
	— Не знам… — започна Уебстър.
	— Ние ви чакахме да дойдете при нас — каза Тейлър. — Знаехме, че на края ще трябва да дойдете тук. Какъвто и шанс да имахте за която и да е работа, той щеше да бъде провален от Кинг. Той предупреди навсякъде. Вие сте в „черния списък“ на всяка Търговска палата и всяка гражданска група днес.
	— Може би нямам избор — промълви Уебстър.
	— Не бихме искали да приемате нещата така — предупреди го Тейлър. — Премислете още веднъж и после се върнете. Дори ако не искате тази работа, ще ви намерим друга, напук на Кинг.


	Вън пред бюрото Уебстър видя, че го чака една парцалива фигура. Беше Леви Люис с пушка под мишницата, но обичайната озъбена усмивка липсваше на лицето му.
	— Момчетата ми казаха, че са ви видели да влизате тук — обясни той. — Затова ви чаках.
	— Някаква беда ли? — попита Уебстър, защото лицето на Люис красноречиво говореше за беда.
	— Полицията… — започна Люис и плю с погнуса.
	— Полицията… — повтори Уебстър и сърцето му се сви. Защото разбра в какво е бедата.
	— Да — потвърди Леви. — Канят се да ни прогонят, като подпалят къщите.
	— Значи съветът на края се предаде — каза Уебстър.
	— Току-що идвам от полицейското управление — заяви Леви. — Казах им, че е по-добре да не си дават зор. Казах им, че ще им пръснем червата наоколо, ако се опитат. Навсякъде поставих момчета на пост със заповед да не стрелят, докато не са убедени, че ще улучат.
	— Не можеш да направиш това, Леви — каза рязко Уебстър.
	— Не мога ли?! — възкликна Леви. — Аз вече съм го направил. Те ни прогониха от фермите, принудиха ни да ги продаваме, защото не можехме да се изхранваме от тях. Но няма да ни прогонят по-надалеч. Или ще останем тук, или ще умрем тук. А единствената възможност да успеят с огъня си е да не остане никой, който да ги спре.
	Той придърпа панталона си и плю отново.
	— Но ние не сме единствените, които мислят по този начин — заяви той. — Гремп е там с нас.
	— Гремп?!
	— Да, Гремп — вашият старец. Той е нещо като командуващ генерал при нас. Казва, че още помни трикове от войната, за които онези от полицията никога не са чували. Той изпрати няколко момчета в сградата на Легиона, за да отмъкнат оръдие. Казва, че знае откъде в музея можем да вземем снаряди за него. Казва, че ще приготвим всичко и след това ще отправим ултиматум, че ако полицията мръдне, ще открием огън по деловия център.
	— Виж какво, Леви, ще направиш ли нещо заради мен?
	— Разбира се, мистър Уебстър.
	— Ще влезеш ли вътре да попиташ за някой си мистър Тейлър? Настоявай да го видиш. Кажи му, че съм се заел вече с работата.
	— Разбира се, но къде отивате?
	— Отивам до градския съвет.
	— Сигурен ли сте, че не искате и аз да дойда?
	— Да — заяви Уебстър. — Ще се справя по-добре сам. И, Леви…
	— Да?
	— Кажи на Гремп да удържа артилерията си. Да не стреля, освен ако се налага, а ако се наложи, да стреля право в целта.


	— Кметът е зает — каза секретарят му Реймънд Браун.
	— Така си мислите — възрази Уебстър и се отправи към вратата.
	— Не можете да влезете там, Уебстър — изкрещя Браун.
	Той скочи от стола си и се хвърли иззад бюрото да хване Уебстър. Уебстър се извърна, сграбчи с ръка Браун за гърдите и го тръшна обратно на стола зад бюрото. Столът се разклати, Браун размаха ръце, загуби равновесие и тупна на пода.
	Уебстър рязко отвори вратата на кабинета.
	Краката на кмета се стовариха от бюрото на пода.
	— Казах на Браун… — започна той.
	Уебстър кимна.
	— А Браун каза на мен. Какво има, Картър? Страхувате се, че Кинг може да разбере, че съм бил тук? Страхувате се да не би да ви развратят порядъчните ми идеи?
	— Какво искате? — попита рязко Картър.
	— Разбрах, че полицията се кани да изгори къщите.
	— Точно така — заяви кметът направо. — Те са заплаха за общината.
	— Коя община?
	— Вижте какво, Уебстър…
	— Вие знаете, че няма никаква община. Само вие, неколцина въшливи политикани, които се мотаете наоколо единствено за да можете да претендирате за свой престол, за да сте сигурни, че ще бъдете избирани всяка година и ще прибирате заплатите си. Скоро ще се стигне дотам, че всичко, което ще трябва да правите, ще е да гласувате един за друг. Хората, които работят в магазините, дори тези, които вършат най-долната работа във фабриките, не живеят в пределите на града. Бизнесмените напуснаха града много отдавна. Те вършат своите дела тук, но не живеят тук.
	— Но това все още е град — заяви кметът.
	— Не съм дошъл да споря с вас за това — подчерта Уебстър. — Дойдох да се опитам да ви накарам да разберете, че постъпвате неправилно, като изгаряте тези къщи. Дори и да не го разбирате, тези изоставени къщи все пак са домове за хора, които нямат друг дом. Хора, които са дошли в този град да търсят убежище, които са намерили подслон при нас. В известен смисъл ние носим отговорност за тях.
	— Не носим никаква отговорност за тях — проскърца със зъби кметът. — Каквото и да им се случи, да се сърдят на себе си. Не сме ги канили тук. Не ги искаме тук. Те не допринасят нищо за общината. Ще кажете, че са неудачници. Добре, но какво съм виновен аз? Ще кажете, че не могат да си намерят работа, а аз ще ви кажа, че биха могли да си намерят, стига да се бяха опитали да си потърсят. Има работа за вършене, винаги има работа. Претъпкани са с тези приказки за нов свят и си въобразяват, че някой друг трябва да намери мястото, което им подхожда, и работата, която ги устройва.
	— Вие разсъждавате като закоравял индивидуалист — отбеляза Уебстър.
	— Да не искате да кажете, че според вас това е смешно — изтърси кметът.
	— Наистина мисля, че е смешно — потвърди Уебстър. — Смешно и трагично, че е възможно някой да мисли така днес.
	— Светът би бил доста по-добре с известно количество закоравял индивидуализъм — каза рязко кметът. — Вземете например тези, които са преуспели…
	— Имате пред вид себе си?
	— Може и мен да вземете за пример — съгласи се Картър. — Аз работих упорито. Възползвах се от всяка появила се възможност. Бях предвидлив. Аз…
	— Имате пред вид, че знаехте чии подметки да ближете и по чии лица да тъпчете — прекъсна го Уебстър. — Вие сте яркият пример за онзи тип хора, от които светът не се нуждае днес. Вие положително миришете на мухъл, толкова са остарели идеите ви. Вие сте последният политик, Картър, както и аз бях последният секретар на Търговската камара. Само че все още не го знаете. А аз разбрах и излязох от играта дори при положение че ми костваше много. Излязох, защото трябваше да запазя собственото си достойнство. Вашият тип политици са мъртви. Мъртви са, защото всеки самохвалко с голяма уста и безсрамен вид може да спечели властта, като апелира към психологията на тълпата. Не може да има психология на тълпата, когато хората не дават пет пари за това, какво ще се случи с нещо, което вече е отмряло — политическа система, която се е сгромолясала под собствената си тежест.
	— Вън оттук — изкрещя Картър. — Вън, преди да съм извикал полиция да ви изхвърли.
	— Вие забравяте — напомни Уебстър, — че съм дошъл, за да разговаряме за изоставените къщи.
	— Няма никаква полза — изръмжа Картър. — Можете да стоите и да приказвате до Второ пришествие без никаква полза. Тези къщи ще бъдат изгорени. Това е окончателното решение.
	— Би ли ви харесало да видите вместо деловия център само купчина камъни? — попита Уебстър.
	— Сравнението ви — отбеляза Картър — е гротескно.
	— Не става дума за сравнения — поясни Уебстър.
	— Така ли? — кметът се вторачи в него. — А за какво тогава?
	— Само за това — подчерта Уебстър, — че в секундата, в която първият факел се докосне до къщите, първият снаряд ще падне над общината. Вторият ще удари Първа национална. И така нататък — най-напред — най-големите обекти.
	Картър зина. После в прилив на гняв лицето му се заля от червенина.
	— Няма полза, Уебстър — прохриптя той. — Не можете да ме заблудите. Всякакви небивалици като тази…
	— Не е небивалица — заяви Уебстър. — Онези мъже там имат оръдия. Взели са ги от Мемориала и от музеите. Имат и хора, които знаят как да работят с тях. В същност те няма да имат нужда от хората. На практика просто трябва да насочиш в целта. Също като да стреляш в упор по хамбар.
	Картър посегна към предавателя, но Уебстър го спря с вдигната ръка.
	— По-добре помислете малко, Картър, преди да натиснете копчето. От вас зависи да се справите с положението. Ако продължавате да действувате по вашия план, ще започне сражение. Къщите може да изгорят, но и центърът ще бъде разрушен. Бизнесмените ще ви скалпират заради това.
	Картър оттегли ръката си от предавателя.
	Някъде отдалеч се разнесе рязък звук от изстрел.
	— По-добре ги отзовете — предупреди го Уебстър.
	Лицето на Картър потрепваше в нерешителност.
	Още един пушечен изстрел, още един и още.
	— Много скоро — каза Уебстър — ще стане късно. Толкова късно, че няма да можете да ги спрете.
	Глух взрив разтресе прозорците на стаята. Картър подскочи от стола си. Уебстър внезапно отмаля, изстина, но се помъчи да запази лицето си твърдо, а гласа си спокоен. Картър се взираше през прозореца като вкаменен.
	— Страхувам се — каза Уебстър, — че вече е твърде късно.


	Предавателят на бюрото настойчиво запищя, а червената светлина започна да мига. Картър протегна трепереща ръка и го щракна.
	— Картър — зовеше нечий глас. — Картър, Картър!
	Уебстър разпозна гърмящия глас на полицейския началник Джим Максуел.
	— Какво има? — попита Картър.
	— Имаха голямо оръдие — обясни Максуел. — То експлодира, когато се опитаха да го запалят. Мунициите им не са в ред, предполагам.
	— Едно оръдие ли имат? Само едно?
	— Не виждам други.
	— Чух пушечни изстрели — каза Картър.
	— Да, стреляха срещу нас. Раниха две от момчетата. Но сега отстъпиха навътре в храстите. Не стрелят.
	— Добре — каза Картър. — Продължавайте. Започнете подпалването.
	Уебстър скочи напред.
	— Попитайте го, попитайте…
	Но Картър натисна копчето и предавателят замлъкна.
	— Какво искахте да го попитате?
	— Нищо — отвърна Уебстър. — Нищо съществено.
	Той не можеше да каже на Картър, че Гремп е този, който знае как се стреля с оръдия. Не можеше да му каже, че когато оръдието е експлодирало, Гремп е бил там.
	Той трябваше да се измъкне оттук и да се добере до оръдието час по-скоро.
	— Беше добър блъф, Уебстър — произнесе Картър. — Добър, но се срина.
	Кметът се обърна към прозореца, който гледаше към изоставените къщи.
	— Няма никаква стрелба — добави той. — Много бързо се предадоха.
	— Ще имате късмет — отвърна рязко Уебстър, — ако поне шест от вашите полицаи се върнат живи. Онези хора с пушките са там, в храсталака, а те могат да улучат окото на катерица от сто ярда.
	В коридора се чу тропот от крака — два чифта крака, които се отправяха към вратата. Кметът се дръпна от прозореца, а Уебстър се обърна.
	— Гремп! — извика той.
	— Привет, Джони! — изпухтя Гремп, влетявайки в стаята.
	Зад Гремп стоеше млад мъж и размахваше нещо в ръката си. Беше сноп хартии, които шумоляха.
	— Какво искате? — попита кметът.
	— Много — отвърна Гремп.
	Той замълча за миг, за да си поеме дъх, и каза между пухтенията си:
	— Запознайте се с моя приятел Хенри Адамс.
	— Адамс? — повтори учудено кметът.
	— Именно — потвърди Гремп. — Неговият дядо живееше тук. На 27-ма улица.
	— О! — възкликна кметът и го каза като че ли някой го беше ударил с тухла по главата. — О, имате пред вид Ф. Дж. Адамс.
	— Да, да — отвърна Гремп. — Той и аз бяхме заедно на война. Често ме държеше буден по цели нощи, за да ми разказва за момчето, което оставил в къщи.
	Картър кимна към Хенри Адамс.
	— Като кмет на града — започна той, опитвайки се да възвърне част от авторитета си — ви приветствувам с добре дошли в…
	— Посрещането не е особено подходящо — забеляза Адамс. — Разбрах, че сте решили да изгорите моята собственост.
	— Вашата собственост? — Кметът се задави, а очите му недоверчиво се впиха в снопа хартии, които Адамс размахваше насреща му.
	— Да, неговата собственост — изкрещя Гремп. — Той току-що я купи. Идваме направо от касата. Платил е всички по-раншни такси и глоби и всички други неща там, с които вие, законните крадци, замисляхте да оправдаете настъплението си срещу изоставените къщи.
	— Но… но… — Кметът търсеше думи и отваряше уста да си поеме въздух. — Не всичко, нали? Може би само собствеността на стария Адамс.
	— Глупости — викна победоносно Гремп.
	— А сега — каза Адамс на кмета — бихте ли били така любезен да кажете на вашите хора да спрат да унищожават моята собственост.
	Картър се наведе над бюрото, пипнешком затърси копчето на предавателя с внезапно омекнали ръце.
	— Максуел — изкрещя той. — Максуел, Максуел!
	— Какво искате? — изкрещя му в отговор Максуел.
	— Спрете да палите — изкрещя Картър. — Започнете да гасите. Извикайте пожарникарите. Направете всичко, само загасете огъня.
	— Боже мой! — възкликна Максуел. — Бих искал да решите най на края.
	— Правете каквото ви казвам — кресна кметът. — Загасете тези огньове!
	— Добре — каза Максуел. — Добре. Не се вълнувайте, но на момчетата няма да им се хареса. Няма да им се хареса да се стреля по тях, за да вършат нещо, за което после си променяме решението.
	Картър се изправи.
	— Позволете да ви уверя, мистър Адамс — каза той, — че всичко това е голяма грешка.
	— Това е — заяви сериозно Адамс — много голяма грешка, уважаеми. Най-голямата, която някога сте правили.
	В един кратък миг двамата се гледаха един друг от двата края на стаята.
	— Утре — продължи Адамс — ще пусна заявление в съда с молба да се разпусне градската администрация. Като владетел на най-голямата част от земята, включена в общите граници, от гледна точка и на площта, и на стойността, разбирам, че имам пълно законно право на това.
	Кметът преглътна с усилие и изтърси:
	— На какво основание?
	— На такова — отвърна Адамс, — че повече няма нужда от нея. Не вярвам да ми бъде трудно да докажа твърдението си.
	— Но… но… това означава…
	— Да — каза Гремп. — Вие знаете какво означава това. Означава, че сте изхвърлен.


	— Резерват — каза Гремп, като простря ръка над пустошта, която някога представляваше жилищен квартал на града. — Резерват, за да помнят хората как са живели техните предци.
	Тримата стояха на хълма Тауър, а ръждясалата стара водна кула се издигаше над тях със здрави стоманени основи, забити в море от висока до кръста трева.
	— Не точно резерват — обясни Хенри Адамс. — По-скоро мемориал. Мемориал на една ера на колективен живот, която ще бъде забравена след още сто години. Консервиране на известен брой особени видове конструкции, възникнали, за да отговарят на определени условия и специфичните вкусове на всеки отделен човек. Не робство на някакви архитектурни схващания, а усилие с цел да се постигне по-добър живот. След още сто години хората ще влизат в тези домове там долу със същото чувство на почит и благоговение, с каквото влизат в музеите днес. За тях това ще бъде нещо като първобитна ера, стъпало по пътя към по-добър и по-пълен живот. Художниците ще прекарват живота си в изобразяване на тези стари къщи върху платната си. Писатели на исторически романи ще идват тук заради атмосферата на автентичното.
	— Но вие казахте, че възнамерявате да възстановите къщите, да направите ливадите и градините такива, каквито бяха по-рано — обади се Уебстър. — За това ще бъде необходимо цяло състояние. А после още толкова, за да се поддържат във форма.
	— Аз имам доста пари — обясни Адамс. — Изключително много пари. Спомняте ли си, че моят дядо и моят баща се включиха в атомния бизнес още от самото му зараждане.
	— Вашият дядо беше най-добрият играч на зарове, когото някога съм познавал — вметна Гремп. — Имаше навика да ме обира при всяка заплата.
	— В онези дни — продължи Адамс, — когато човек имаше доста пари, имаше и други неща, които можеше да направи с тях. Благотворителни фондове например. Медицински изследвания или нещо подобно. Но днес няма благотворителни фондове. Няма достатъчно работа, за да продължават да съществуват. И откакто заработи Световният комитет, има предостатъчно пари за всякакви изследвания — медицински или някакви други, които някой би поискал да прави.
	Аз не бях замислил всичко това, когато се върнах да видя старата къща на дядо ми. Просто исках да я видя — това беше всичко. Той толкова ми беше разказвал за нея. Как е посадил дървото на ливадата отпред. И за розовата градина, която е имал.
	И тогава я видях: тя беше смешен призрак от миналото. Тя беше нещо, което бяха изоставили. Нещо, което е означавало много за някого и е било изоставено. И тогава, когато заедно с Гремп стоях пред къщата, ме осени мисълта, че не бих направил по-добро нещо от това да запазя за потомството частица от живота, който са водили техните деди.
	Над дърветата далече под тях се издигна тънка синкава струйка дим. Уебстър посочи нататък.
	— А с тях какво ще стане?
	— Скватерите остават — отвърна Адамс, — стига да искат. За тях ще има много работа. И винаги ще има по една-две къщи, където ще могат да живеят. Има само едно нещо, което ме тревожи. Аз самият не мога да бъда тук през цялото време. Ще имам нужда от някой да се справя с обекта. Това ще е служба за цял живот.
	Той погледна Уебстър.
	— Хайде, Джони, съгласи се — обади се Гремп.
	Уебстър поклати глава.
	— Очите на Бети са останали в онова място в провинцията…
	— Няма да е нужно да стоите тук — прекъсна го Адамс. — Бихте могли да долитате всеки ден.
	От подножието на хълма долетя нечий поздрав.
	— Това е Ол — извика Гремп и размаха бастуна си: — Привет, Ол! Ела горе!
	Те наблюдаваха как Ол се изкачва по хълма и го изчакаха мълчаливо.
	— Исках да говоря с теб, Джони — каза Ол. — Имам една идея. Събуди ме от дълбок сън миналата нощ…
	— Говори — подкани го Уебстър.
	Ол погледна към Адамс.
	— Всичко е наред — успокои го Уебстър. — Това е Хенри Адамс. Може би си спомняш неговия дядо — стария Ф. Дж.
	— Как да не си го спомням! — възкликна Ол. — Беше се побъркал по атомната енергия. Е, как се справи?
	— Твърде добре при това — увери го Адамс.
	— Радвам се да го чуя — промълви Ол. — Значи, не съм бил прав. Казах му, че няма да постигне нищо. През цялото време само мечтаеше.
	— А каква ти беше идеята? — попита Уебстър.
	— Чували сте за туристическо ранчо, нали? — попита на свой ред Ол.
	Уебстър кимна.
	— Място — продължи Ол, — където хората ходеха и се преструваха, че са каубои. Това им доставяше удоволствие, защото в действителност не знаеха за цялата тежка работа в ранчото и си въобразяваха, че е романтично да яздят коне и…
	— Виж какво — прекъсна го Уебстър, — нямаш намерение да превърнеш фермата си в туристическо ранчо, нали?
	— Не — отвърна Ол. — Не туристическо ранчо. Може би туристическа ферма. Хората вече не знаят много за фермите, тъй като почти няма ферми. Ще четат за сланата върху тиквите и колко хубаво е…
	Уебстър се опули срещу Ол.
	— Те ще се нахвърлят, Ол — възкликна той. — Ще се убиват един друг в надпреварата да прекарват отпуската си в истинска, напълно истинска, старинна ферма.
	Внезапно в храсталака надолу по склона избухна нещо светещо, което дрънкаше, клокочеше и пищеше, нещо с бляскащи остриета и размахваща се крановидна ръка.
	— Какво, по… — възкликна Адамс.
	— Това е оная проклета косачка — изкрещя възторжено Гремп. — Винаги съм знаел, че ще дойде денят, когато ще й се повреди нещо и напълно ще се побърка.


	Коментар към второто предание

	Все така непонятно според всички други критерии, второто предание обаче се докосва до по-близка за нас тема, отколкото първото. Тук за пръв път у читателя се създава впечатлението, че това предание може би се е родило край лагерния огън на Кучетата; за първото предание такова предположение е немислимо.
	Тук се дава израз на някои високи морално-етични норми, които са святи за Кучетата. Тук се води и борба, понятна за всяко Куче, при все че тя разкрива умственото и морално израждане на главния герой.
	За първи път също се появява и познат за нас персонаж — роботът. В робота Дженкинс, представен ни за пръв път в това предание, познаваме персонаж, който от хиляди години е любимец на кутретата. Дженкинс се смята от Тайг за действителния герой на легендата. В него той вижда продължение на влиянието на Човека — механическо изобретение, чрез което човешката мисъл е продължила да направлява Кучетата дълго след като самият Човек е изчезнал.
	Ние все още имаме нашите роботи — полезни и мили малки апарати, които съществуват само с една цел: да ни служат вместо ръце. С годините обаче роботът на Кучето е станал до такава степен част от него, че никое Куче сега не гледа на робота си като на нещо отделно.
	Твърдението на Тайг, че роботът е изобретение на Човека, наследство, което нашият род е получил от Човека, решително се опровергава от болшинството останали изследователи на легендата.
	Баунс вярва, че идеята роботът да е бил изработен и даден на Кучетата като подкрепа в развитието на тяхната култура, е идея, която трябва в общи линии да бъде изключена, тъй като е прекалено романтична. Тя, твърди той, е явно само литературен похват и като такъв трябва преди всичко да бъде поставена под съмнение.
	Днес не е възможно да се установи как Кучетата са създали робота. Малкото учени, които са посветили известно време на изследването и развитието на роботиката, посочват, че високо специализираната употреба, за която е предназначен роботът, действително говори в полза на това, че е създаден от Кучето. За да е дотолкова специализиран, твърдят те, роботът трябва непременно да е бил създаден и развит от съществата, за чиято специфична нужда е бил изключително пригоден. Никой друг освен Кучето, подчертават те, не може да свърши една такава добра работа върху толкова сложна играчка.
	Да казваш, че никое Куче днес не би могло да създаде робот, е извъртане на въпроса. Никое Куче не би могло да създаде робот, защото не се и налага, тъй като роботите сами се създават. Съвсем очевидно е, че когато се е наложило, Кучето действително е създало робот и със създаването му, надарявайки го със способността за възпроизводство, довела до появяването на други подобни нему, е решило проблема в типичен за Кучетата стил.
	В това предание е въведена също така една идея, която преминава през останалата част от легендата и която дълго време е озадачавала всички изследователи и повечето читатели. Това е идеята за възможността да се преместваме физически от този свят през пространството и да достигнем други светове. При все че идеята в по-голямата си част се е считала за чиста фантазия, която, разбира се, има свое място във всяка легенда, били са й посветени доста изследвания. Повечето от тях са затвърдили убеждението, че такова нещо е невъзможно. Обратното би означавало, че звездите, които виждаме нощем, са могъщи светове, намиращи се на огромни разстояния от нашия свят. Всеки знае, разбира се, че те са само светлини, висящи в небето, и че повечето от тях са доста близо до нас.
	Баунс е стигнал до най-доброто обяснение за произхода на идеята за извънземни светове. Това е, казва той, по своему изразено мнение на древен разказвач за света на коблитата, за чието съществуване Кучетата са знаели от дълбока древност.

	Убежище

	Ситният дъждец се процеждаше от оловното небе подобно на дим, пълзящ между голите клони на дърветата. Той размекваше оградите от жив плет, размазваше очертанията на сградите и скриваше далечината. Той проблясваше по металическата броня на безмълвните роботи и посребряваше рамената на тримата, заслушани в гласа на облечения в черно човек, който държеше в ръцете си книга и четеше с напевен глас:

	… Защото аз съм възкресението и животът…

	Покритата с мъх статуя над вратата на криптата сякаш се издигаше нагоре, а всяка частица от копнеещата й фигура се стремеше към нещо, което никой друг не можеше да види. Стремеше се така, както и в онзи далечен ден, когато хората я бяха издялали от гранит, за да украсят семейната гробница, един символ, удовлетворил онзи първи Джон Дж. Уебстър в последните години от живота му.

	… И всеки живущ и верующ в Мен…

	Джеръм А. Уебстър почувствува как пръстите на сина му стискат ръката му, чу приглушените ридания на майка си, видя редиците от роботи, стоящи неподвижно, с глави, наведени почтително пред праха на господаря, комуто са служили и който сега се връщаше в лоното си — последното свое пристанище.
	Вцепенен, Джеръм А. Уебстър се запита дали те изобщо разбираха, дали те знаеха какво е живот и смърт, какво означаваше това, че Нелсън Ф. Уебстър лежеше там в ковчега, че човекът с книгата напяваше монотонно за него.
	Нелсън Ф. Уебстър, четвъртият от рода Уебстър, живял на тази земя, живял и умрял тук, без да я напуска почти никога, сега отиваше към своето последно пристанище на това място, което първият от тях беше подготвил за останалите, за тази дълга поредица от призрачни потомци, които щяха да живеят тук, да лелеят нещата и начина на живот, установени от първия Джон Дж. Уебстър.
	Джеръм А. Уебстър почувствува как челюстите му се напрягат, усети тръпки да пробягват по тялото му. Очите му засмъдяха и ковчегът се разлюля пред погледа му, а думите, които човекът в черно произнасяше, се сляха с шепота на вятъра между клоните на борчетата, стоящи на стража край покойниците. В паметта му се редуваха спомени — спомени за един сивокос мъж, бродещ по хълмовете и полята, вдъхващ свежия утринен въздух, който седи с опънати край пламтящата камина крака и чаша бренди в ръка.
	Гордост… Гордостта, която е резултат от властта над земята и битието; смирението и величието, което тихият живот възпитава у човека. Удовлетворение от временната почивка и увереността, че си необходим. Независимост, гарантирана от осигурената безопасност, уюта на обичайното обкръжение, волността на обширните акри земя…
	Томъс Уебстър стисна лакътя му.
	— Татко — прошепна той. — Татко…
	Церемонията беше приключила. Човекът, облечен в черно, беше затворил книгата си. Шест робота пристъпиха и вдигнаха ковчега.
	Тримата бавно последваха ковчега в криптата и застанаха мълчаливо, когато роботите го спуснаха във вместилището, затвориха малката врата и поставиха плочата, която гласеше:

	НЕЛСЪН Ф. УЕБСТЪР
	2034–2117

	Това беше всичко. Само името и годините. И това, помисли си Джеръм А. Уебстър, беше достатъчно. Нищо друго не беше необходимо там. Това беше всичко, което и онези другите имаха. Онези, които образуваха фамилния списък, като се започне от Уилям Стивънс (1920–1999). Наричали са го Гремп Стивънс, спомни си Уебстър. Баща на съпругата на онзи първи Джон Дж. Уебстър, който също беше тук (1951–2020). И след него неговият син — Чарлз Ф. Уебстър (1980–2060). И неговият син — Джон Дж. II (2004–2086). Уебстър си го спомняше — дядото, който спеше край огъня с увиснала на устната лула, вечно заплашваща да подпали мустаците му.
	Погледът на Уебстър се спря на друга плоча. Мери Уебстър — майката на момчето тук, до него. Впрочем, какво ти момче! Той все забравяше, че Томъс е вече на двадесет години, че след около седмица ще замине за Марс, както беше направил и той на млади години.
	Всички са тук заедно, каза си той. Уебстърови, техните жени и деца. Тук, заедно и в смъртта, както бяха живели заедно; спят сред гордостта и сигурността на бронза и мрамора, на боровете отвън и символичната фигура над позеленялата от годините врата.
	Изпълнили своята задача, роботите стояха мълчаливо и чакаха.
	Майка му го погледна.
	— Ти сега си глава на семейството, сине мой — промълви тя.
	Той протегна ръка и я притисна към себе си. Глава на семейството… На това, което беше останало от него — само те тримата. Майка му, синът му и той самият. А синът му ще замине скоро, ще отлети за Марс. Но ще се върне. Ще се върне, може би със съпруга, и родът ще бъде продължен. Няма да останат само тримата. Много от стаите в огромната къща нямаше да стоят заключени, както сега. Било е време, когато тя се е огласяла от гласовете на двайсетина членове на рода, които живеели в своите отделни апартаменти, под един общ покрив. Той знаеше, че това време щеше да се върне отново.
	Тримата се обърнаха и излязоха от криптата, поеха обратно по пътеката към къщата, издигаща се като огромна сива сянка в мъглата.


	В камината пламтеше огън, а на бюрото му лежеше книга. Джеръм А. Уебстър протегна ръка, вдигна я и прочете отново заглавието й: „Физиология и неврофизиология на марсианците“ — Джеръм А. Уебстър, доктор на медицинските науки.
	Обемиста и авторитетна — трудът на цял един живот. Едва ли не единствена по рода си. Основана на данните, събирани през онези пет години на Марс в борба с епидемията, години, през които работеше почти денонощно с колегите си от медицинската комисия при Световния комитет, изпратени да помогнат на нуждаещата се съседна планета.
	На вратата се почука.
	— Влез — извика Уебстър.
	Вратата се отвори и един робот пристъпи тихо в стаята.
	— Уискито ви, сър.
	— Благодаря ти, Дженкинс — каза Уебстър.
	— Свещеникът си замина, сър — прибави Дженкинс.
	— А, да. Предполагам, че си се погрижил за него.
	— Да, сър. Дадох му обичайната такса и му предложих да пийне, но той отказа.
	— Допуснал си основна грешка — обясни му Уебстър. — Свещениците не пият.
	— Съжалявам, сър. Не знаех. Той ме помоли да ви предам да го посетите някога в църквата.
	— А ти?
	— Казах му, че вие не ходите никъде.
	— Напълно правилно, Дженкинс — одобри Уебстър. — Никой от нас не ходи никъде.
	Дженкинс се запъти към вратата, спря, преди да стигне до нея, и се обърна:
	— Ако бих могъл да се изразя така, церемонията в църквата беше вълнуваща. Вашият баща беше чудесен човек, изключителен. Роботите казват, че церемонията била напълно подобаваща. Достойна, сър. Той би я харесал, ако я видеше.
	— Моят баща — прибави Уебстър — щеше да бъде още по-доволен да те чуе ти да казваш това, Дженкинс.
	— Благодаря ви, сър — промълви Дженкинс и излезе.
	Останал сам с уискито и книгата край камината, Уебстър почувствува, че го обгръща уютът на добре познатата стая, усети сигурността, която я изпълваше.
	Това беше родният дом. Това е било дом за Уебстърови от онзи ден, когато първият Джон Дж. беше дошъл тук и построил първата част от огромната къща. Джон Дж. беше избрал мястото, защото имаше поточе с пъстърва, или поне така казваше. Но имаше и нещо друго. Трябва да е имало и нещо друго, каза си Уебстър, нещо повече от това.
	Или може би в началото е бил само потокът с пъстървата. Потокът и дърветата, и ливадите, и скалистата верига, накъдето всяка сутрин се оттегляше мъглата над реката. Може би останалото беше израствало постепенно, с годините на семейно сближаване, докато самата земя се е пропила, ако не с традиция, то във всеки случай с нещо подобно. С онова, което прави всяко дърво, всеки камък, всяка стъпка земя уебстърски. Всичко им принадлежеше.
	Джон Дж., първият Джон Дж., беше дошъл след разпадането на градовете, след като хората изоставили веднъж завинаги убежищата на двадесети век, освободили се от стадния инстинкт да се трупат заедно в една пещера или едно сечище, обединени срещу общ враг или обща опасност. Един остарял инстинкт, защото не съществуваха нито опасности, нито врагове. Човекът въстанал срещу стадния инстинкт, наложен му от икономическите и социални условия на миналите векове. Новото съзнание за безопасност и задоволеност направили възможно неговото откъсване.
	Това явление започнало още през двадесети век, преди повече от двеста години, когато хората се преместили в провинцията заради свежия въздух, простора и благодатния покой, които колективното съществование в най-буквалния смисъл никога не им е предоставяло.
	И ето го крайния резултат. Безметежен живот. Покой, който може да настъпи само тогава, когато имаш всичко. Такъв живот, за какъвто хората са копнели от години. Господарски живот, основан на старинни родови имения, зелени простори, атомна енергия и роботи вместо слуги.
	Уебстър се усмихна, като гледаше камината с пламтящите дърва. Тази камина беше анахронизъм, но затова пък прекрасен анахронизъм — нещо, което човекът беше донесъл от пещерите. Ненужна, защото атомното отопление беше по-добро, но пък с нея беше по-приятно. Човек не би могъл да седи и да наблюдава атомната енергия, да мечтае и да строи замъци в пламъците й.
	Дори гробницата там отвън, където днес бяха положили баща му. Тя също бе фамилна собственост. И тя бе част от останалото. Мрачно благородство, безметежен живот и покой. В миналото умрелите са били погребвани в огромни гробища, заедно, един до друг с чуждите…
	„… Той никъде не ходи…“
	Така беше казал Дженкинс на свещеника.
	И това беше истина. Каква нужда имаше да ходиш някъде? Всичко се намираше тук. Само да завъртиш една шайба и би могъл да говориш лице с лице с когото поискаш, би могъл, ако не физически, то мислено да се пренесеш, където пожелаеш. Би могъл да отидеш на театър, да слушаш концерт или да четеш в библиотеките на другия край на света. Можеш да вършиш всякакви сделки, от които се нуждаеш, без дори да се повдигнеш от стола.
	Уебстър изпи уискито и се обърна към стоящия до бюрото му апарат.
	Набра комбинацията по памет, без да прибягва до указателя. Той знаеше къде отива.
	Пръстът му натисна едно копче и стаята се стопи, или така поне изглеждаше. Остана само креслото, в което седеше, част от бюрото, част от самия апарат и това беше всичко.
	Креслото се намираше върху покрит със златиста трева хълм и разпръснати по него мършави, изкривени от вятъра дръвчета; един хълм, който се спускаше към езеро, сгушено в прегръдката на обагрени в мораво скали. Скалите тъмнееха от дългите синьозелени редици на далечните борове, издигащи се на неравни стъпала и свършващи при обагрените в синьо, покрити със сняг върхове, които се извисяваха над и отвъд тях в насечена верига.
	Вятърът свиреше остро в приведените дръвчета и набраздяваше високата трева при внезапните си пориви. Последните слънчеви лъчи възпламениха далечните върхове.
	Величаво безлюдие, огромно пространство от разорана земя, сгушено езерце, изсечените сенки на далечна верига…
	Уебстър седеше спокойно в креслото си, с очи примигващи по посока на върховете.
	Един глас се обади почти до самото му ухо:
	— Може ли?
	Мек, шептящ глас, явно не беше на човек. Но глас, който Уебстър добре познаваше.
	— Разбира се, Джуейн — кимна с глава той.
	Обърна се леко и видя изящния нисък пиедестал, приседналата върху него мъхната фигура и кротките очи на марсианеца. Около пиедестала се долавяха смътните очертания на непознатата мебел от жилището там на Марс.
	Марсианецът махна с мъхнатата си ръка към планинската верига и каза:
	— Вие обичате това. Вие можете да го разбирате, а аз мога да разбера как вие го разбирате, но според мен в него има повече ужас, отколкото красота. То е нещо, което ние никога не бихме могли да имаме на Марс.
	Уебстър протегна ръка към апарата, но марсианецът го спря.
	— Оставете — произнесе той. — Аз знам защо дойдохте тук. Не бих дошъл в момент като този, но си помислих, че може би един стар приятел…
	— Много мило от ваша страна — побърза да го успокои Уебстър. — Радвам се, че дойдохте.
	— Вашият баща — промълви Джуейн — беше велик човек. Спомням си как често ми разказвахте за него през тези години, които прекарахте на Марс. Тогава вие казахте, че някога ще се върнете. Защо досега не дойдохте?
	— Ами… — започна Уебстър — аз просто никога не съм…
	— Не ми казвайте — спря го марсианецът. — Аз вече знам.
	— Моят син — каза Уебстър — заминава за Марс след няколко дни. Ще му поръчам да ви се обади.
	— Ще бъде удоволствие за мен — подчерта Джуейн. — Ще го очаквам.
	Той се размърда неспокойно върху малкия пиедестал.
	— Може би той продължава традицията?
	— Не — отвърна Уебстър. — Той ще става конструктор. Никога не се е интересувал от хирургия.
	— Той има право — отбеляза марсианецът — да следва пътя, който сам си е избрал. Но все пак би могло да се желае…
	— Би могло — съгласи се Уебстър, — но вече е решено и всичко е свършено. Може би той ще стане велик конструктор. Пространствени структури… Говори за звездни кораби.
	— Може би — подкрепи го Джуейн. — Вашият род е направил достатъчно за медицината. Вие и вашият баща…
	— И неговият баща преди него — добави Уебстър.
	— За вашата книга — заяви Джуейн — Марс ви остава длъжник. Тя може да привлече повече желаещи за специализация на Марс. От моя народ не стават добри лекари. Нямаме необходимата традиция. Странно как се различава психологията на обитателите на различните планети. Странно, че на Марс никога не са мислили за медицина, буквално никога. Заменили нуждата от нея с култ към фатализма. Докато дори в най-ранните дни от вашата история, когато хората все още живеели в пещерите…
	— Има много неща — прекъсна го Уебстър, — за които вие сте помислили, а ние не сме. Неща, за които сега се чудим как винаги сме ги пропускали. Способности, които вие сте развили, а ние нямаме. Вземете например вашата специалност — философията. Тя е различна от нашата. Тя е наука, докато нашата никога не е била повече от преднамерено опипване. Вашата е едно системно, логическо развитие на философията, действена, практическа, приложима, реално оръдие.
	Джуейн понечи да заговори, поколеба се, но се реши.
	— На път съм да открия нещо, може би ново и поразително. Нещо, което ще бъде оръдие не само за нас, марсианците, но и за вас, хората. Години наред работих над това. Започнах от някои умозаключения, които първоначално ми бяха подсказани с пристигането на земните хора на Марс. Още не съм казал нищо, тъй като не можех да бъда сигурен.
	— А сега — предположи Уебстър — сте сигурен.
	— Не съвсем — отвърна Джуейн. — Не напълно, но почти.
	Те замълчаха и се загледаха в езерото и планините. Долетя птица, настани се в клоните на едно от кривите дръвчета и запя. Тъмни облаци се струпаха оттатък планинската верига и покритите със сняг върхове стърчаха като мраморни надгробни камъни. Слънцето потъна в алено зарево и на края замря като последен отблясък на догарящ огън.
	На вратата се почука и Уебстър се размърда в креслото си, внезапно върнат към действителността, към кабинета, към креслото под него.
	Джуейн беше изчезнал. Старият философ беше дошъл, беше прекарал един час в размисъл със своя приятел и после тихичко си беше заминал.
	Почукването се повтори.
	Уебстър се наклони напред, натисна копчето и планините изчезнаха; кабинетът отново стана кабинет. През високите прозорци се процеждаше мрак, а в камината розовееха превърнатите в пепел главни.
	— Влез — обади се Уебстър.
	Дженкинс отвори вратата.
	— Вечерята е сервирана, сър — осведоми той.
	— Благодаря — отвърна Уебстър и бавно се повдигна от креслото.
	— Вашият прибор, сър — предупреди Дженкинс, — е поставен начело на масата.
	— А, да — спомни си Уебстър. — Благодаря, Дженкинс. Благодаря ти много, че ми напомни.


	Уебстър стоеше на рампата над стартовата площадка и наблюдаваше кръга, който се смаляваше в небето и оставяше след себе си слаби, мъждукащи искри на фона на зимното слънце.
	Дълго след като кръгът беше изчезнал, той стоеше там с вкопчани в парапета ръце и все още зареяни в небето очи.
	Устните му се размърдаха и произнесоха: „Довиждане, синко“, но звук не се чу.
	Постепенно той се върна към действителността. Видя, че наоколо се движат хора, погледна към стартовата площадка, която се простираше като че безкрайно далече към хоризонта, а по нея бяха нахвърляни тук и там безформени пакети, очакващи космическите кораби. Около един от хангарите сновяха трактори и разчистваха остатъците от последния сняг, паднал предишната нощ.
	Уебстър потръпна и намери това за странно, защото обедното слънце беше топло. И потръпна отново.
	Отдели се бавно от парапета и се отправи към сградата на администрацията. В един кратък миг той усети внезапен страх — нелеп, необясним страх от тази ивица бетон, която представляваше площадката за наблюдение.
	Към него вървеше някакъв човек и размахваше в ръката си чанта. Като го забеляза, Уебстър горещо си пожела човекът да не го заговори.
	Човекът не каза нито дума, мина покрай него, дори не го погледна и Уебстър почувствува облекчение.
	Да можеше вече да си е в къщи, помисли си Уебстър, щеше да е свършил обяда си, щеше сега да е готов да се отпусне за следобедната си дрямка. Огънят щеше да пламти в камината, а пламъците да се отразяват в саджака. Дженкинс щеше да му донесе питието, да каже дума-две — разговор без никакъв смисъл.
	Той ускори крачка и се отправи към вратата, нетърпелив да се измъкне от хладната, гола, бетонна площадка. Странно беше, че се чувствува така заради Томас. Естествено бе, разбира се, да му е неприятно, че заминава. Но да открие в тези последни няколко минути, че вътре в него се надига такъв ужас, съвсем не беше естествено. Ужас при мисълта за пътуването в космоса, ужас при мисълта за чуждата земя на Марс — при все че планетата Марс едва ли вече можеше да се нарече чужда. Повече от век земните хора я познаваха, бяха се борили за нея, бяха живели с нея, някои от тях дори я бяха обикнали.
	Но само огромното усилие на волята го възпря в тези последни няколко минути, преди корабът да излети, да не изтича на пистата и да закрещи на Томас да се върне, да не заминава.
	А това той никога не би направил. Това щеше да бъде позорна и унизителна демонстрация на чувствата, нещо, което никой от рода Уебстър не би могъл да направи.
	В края на краищата, каза си той, едно пътуване до Марс не беше вече голямо събитие. Някога е било, но това време отдавна беше отминало. Самият той на младини беше летял до Марс, беше останал там цели пет години. Това беше… той ахна мислено, това беше почти преди тридесет години.
	Когато дежурният робот му отвори вратата на чакалнята, в лицето го удари бъбренето и бръмченето на много гласове. В това бъбрене имаше нещо почти зловещо. За миг той се поколеба, после влезе и вратата се плъзна меко зад него.
	Като се притискаше към стената, за да не се сблъска с някого, той се отправи към едно кресло в ъгъла. Седна и се сгуши, отпуснал тежко тялото си и се загледа в тълпата от хора, които се изнизваха навън.
	Хора — шумни и забързани, хора със странни, непознати лица. Всички те бяха чужди. Нито едно познато лице. Хора, забързани нанякъде. Отправят се към планетите. Нетърпеливи да излетят. Разтревожени около последните подробности. Блъскат се насам-натам.
	В тълпата се мярна познато лице. Уебстър се хвърли напред.
	— Дженкинс! — извика той и съжали, задето извика, при все че никой, изглежда, не го забеляза.
	Роботът се приближи и застана пред него.
	— Кажи на Раймънд — поръча Уебстър, — че трябва да се върна веднага. Кажи му да докара веднага хеликоптера отпред.
	— Съжалявам, сър — отвърна Дженкинс, — но не можем да тръгнем веднага. Механиците откриха изтичане в атомния реактор. Сега поставят нов. Ще отнеме няколко часа.
	— Уверен съм — възрази нетърпеливо Уебстър, — че би могло да се изчака за някой друг път.
	— Механикът каза, че не може, сър — отвърна му Дженкинс. — Може да се пробие всеки момент. И целият заряд от енергия…
	— Да, да — съгласи се Уебстър, — предполагам, че е така.
	Той нервно мачкаше в ръце шапката си.
	— Просто си спомних — започна той, — че трябва да свърша нещо, че трябва да го свърша веднага. Трябва да се прибера в къщи. Не мога да чакам няколко часа.
	Той се наклони напред в креслото си, с очи, взиращи се в шумната тълпа.
	Лица… лица…
	— Може би ще се свържете по видеофона — предложи Дженкинс. — Някой от роботите би могъл да го свърши. Има кабина…
	— Почакай, Дженкинс — спря го Уебстър, но се поколеба за миг, преди да продължи. — Нямам какво да върша в къщи. Въобще нищо подобно. Но трябва да се добера дотам. Не мога да остана тук. Ако се наложи да остана, ще полудея. Стана ми страшно там, на площадката. Смутен и объркан съм. Имам такова чувство… странно, ужасно чувство. Дженкинс, аз…
	— Разбирам, сър — произнесе Дженкинс. — Баща ви също го имаше.
	— Баща ми?! — Уебстър зяпна от учудване.
	— Да, сър, и затова той никога не отиваше никъде. Той беше горе-долу на вашата възраст, сър, когато го откри. Опита се да предприеме пътешествие из Европа, но не можа. Стигна на половината път и се върна обратно. Той го нарече някак си…
	Уебстър мълчеше, зашеметен от чутото.
	— Нарекъл го — промълви на края той. — Разбира се, че има някакво название. Баща ми го е имал. А дядо ми, и той, нали?
	— Не бих могъл да знам това, сър — отвърна Дженкинс. — Когато са ме създали, вашият дядо беше вече на преклонна възраст. Възможно е да го е имал. Той също не ходеше никъде.
	— Тогава ти ме разбираш, Дженкинс — промълви Уебстър. — Знаеш какво е това. Чувствувам се така, като че ли ще се разболея физически. Виж дали можеш да наемеш хеликоптер, каквото и да е, само да се доберем до в къщи.
	— Да, сър — отвърна Дженкинс.
	Той тръгна, но Уебстър го повика отново:
	— Дженкинс, някой друг знае ли за това? Някой…
	— Не, сър — успокои го Дженкинс. — Вашият баща никога не говореше за това и аз чувствувах някак си, че не би искал и аз да го сторя.
	— Благодаря ти, Дженкинс — произнесе Уебстър.
	Той отново се сви в креслото. Почувствува се тъжен, самотен и чужд. Самотен в чуждата чакалня, която пулсираше от живот. Самота, която го разкъсваше, която го правеше безволен и слаб.
	Носталгия, ето как се нарича. Истинска, позорна за един възрастен мъж носталгия, каза си той. Нещо, което се предполага, че момчетата чувствуват, когато за пръв път напуснат дома си, когато за пръв път се сблъскат с непознатия свят.
	Измислили са и дума за това — агорафобия, което означава болезнен страх от пространството, а ако преведем буквално от гръцки — страх от пазарището.
	Ако прекосеше стаята до кабината на видеофона, той можеше да се обади, да поговори с майка си или с някой от роботите, но не, по-добре просто да поседи и огледа мястото, докато Дженкинс се върне за него.
	Той се надигна, но се отпусна пак в креслото. Нямаше никакъв смисъл. Да разговаряш с някого или да гледаш мястото не беше като да си там. Той не би могъл да усети пропития с дъх на борове мразовит вятър или да чуе познатото скърцане на снега под краката му по пътеката, или да протегне ръка и да докосне някой от могъщите дъбове, които растяха от двете й страни. Не би могъл да почувствува топлината на огъня, душата му няма да бъде пронизана от благодатното приятно чувство за неразделимо единство с парчето земя и всичко, което се намира върху него.
	И все пак това може би щеше да помогне. Не много, но до известна степен. Той отново се надигна от креслото, но го скова безсилие. Няколкото стъпки до кабината предизвикаха у него ужас — страхотен, непреодолим ужас. Ако пристъпи, ще трябва да тича. Да тича, за да се спаси от устремените в него очи, от непознатите звуци, от мъчителната близост на чуждите лица.
	Уебстър рязко седна.
	В залата прокънтя пронизителен женски вик и той се сви като от удар. Почувствува се ужасно. Адски ужасно. Защо ли Дженкинс се бавеше…


	Първият дъх на пролетта долетя през отворения прозорец и изпълни кабинета с обещание за разтопени снегове, за скорошна зеленина и цветя, за пристигащи от юг водни птици, плуващи в синьото небе, за пъстърва, която се спотайва във вировете в очакване на някоя мушица.
	Уебстър вдигна очи от купа хартии върху бюрото, вдъхна лекия ветрец и усети хладния му полъх върху бузата си. Той протегна ръка към чашата с бренди, разбра, че е празна, и я постави обратно.
	Наведе се отново над книжата, взе молива и зачеркна една дума. После придирчиво прочете заключителните редове:
	„Фактът, че от двеста и петдесет души, поканени да ме посетят за обсъждане на проблеми от съвсем не малко значение, само трима можаха да дойдат, не означава непременно, че всички освен тези тримата са жертва на агорафобията. Някои може да са имали уважителни причини, за да не могат да приемат моята покана. Но този факт действително показва нарастващото нежелание сред хората, битът на които се определя от онзи начин на живот, наложил се веднага след разпадането на градовете, да се местят от познатите им места, задълбочаващия се стремеж да остават сред владенията, които са свързали в съзнанието си със задоволството и уюта в живота.
	Засега никой не може да определи ясно какъв ще бъде резултатът от такова явление, тъй като то се отнася само до малък процент от населението на земята. В многочленните семейства материалните обстоятелства принуждават някои от синовете да търсят щастието си или по други краища на Земята, или на някоя от другите планети. Голяма част преднамерено търсят приключения и възможности в Космоса, докато други пък се свързват с професии или занаяти, които правят застоялия живот невъзможен.“
	Уебстър прелисти и продължи да чете до последната страница.
	Той знаеше, че статията е хубава, но не можеше да бъде публикувана, поне не засега. Може би след неговата смърт. Доколкото можеше да съди, никой до този момент не бе прозрял напълно тенденцията, всички възприемаха факта, че хората рядко напускат домовете си, като нещо естествено. Защо пък в края на краищата трябва да напускат домовете си?


	_Известна опасност се крие във…_ — до него избръмча телевизорът и той протегна ръка да натисне копчето.
	Кабинетът се стопи и той се намери лице с лице срещу някакъв човек, седящ зад едно бюро. Изглеждаше като че ли седеше от другата страна на бюрото на Уебстър. Побелял човек, с тъжни очи зад дебелите стъкла на очилата.
	В продължение на няколко мига Уебстър се взираше и се мъчеше да си спомни.
	— Възможно ли е… — промълви на края той.
	Събеседникът му се усмихна мрачно и каза:
	— Променил съм се. Както и вие. Името ми е Клейборн. Спомняте ли си? Медицинската комисия на Марс…
	— Клейборн! Често съм си мислел за вас. Вие останахте на Марс.
	Клейборн кимна.
	— Прочетох вашата книга, докторе. Тя е истински първокласен труд. Често си мислех, че трябва да се напише такава, самият аз исках да напиша, но нямах необходимото време. И по-добре, че не съм имал. Вие свършихте по-добра работа. Особено що се касае до мозъка.
	— Мозъкът на марсианеца винаги ме е занимавал — обясни му Уебстър. — Някои специфични особености. Страхувам се, че през тези пет години прекарах повече време, отколкото би трябвало, за да правя бележки върху мозъка. Имаше и друга работа да се върши.
	— Постъпили сте правилно — увери го Клейборн. — Затова и се обаждам именно на вас сега. Имам един пациент — трябва да се оперира мозъкът. Само вие можете да се справите със случая.
	Дъхът на Уебстър секна и ръцете му се разтрепераха.
	— Ще го доведете ли тук?
	Клейборн поклати глава.
	— Той не трябва да се мести. Мисля, че го познавате. Философът Джуейн.
	— Джуейн! — възкликна Уебстър. — Той е един от най-добрите ми приятели. Ние разговаряхме само преди два дни.
	— Внезапен пристъп — обясни Клейборн. — Той пита за вас.
	Уебстър онемя, скован от хлад — хлад, който пропълзя по тялото му незнайно откъде. Хлад, от който челото му се покри с пот, а пръстите му се свиха в юмрук.
	— Ако тръгнете веднага — продължи Клейборн, — ще бъдете тук навреме. Вече съм уредил със Световния комитет да ви предостави веднага на разположение един кораб. Трябва да се бърза.
	— Но — започна Уебстър, — но… Аз не мога да дойда.
	— Не можете да дойдете ли?
	— Невъзможно е — произнесе Уебстър. — Във всеки случай съмнявам се, че съм необходим. Може би вие сам…
	— Аз не мога — прекъсна го Клейборн. — Никой освен вас не може. Никой друг няма необходимите знания. Животът на Джуейн е във вашите ръце. Ако дойдете, той ще живее. Ако не — той ще умре.
	— Не мога да изляза в Космоса — опита се да обясни Уебстър.
	— Всеки би могъл да излезе в Космоса — отвърна рязко Клейборн. — Вече не е така, както беше по-рано. Може да ви се осигури всичко, което пожелаете.
	— Но вие не разбирате — промълви умолително Уебстър. — Вие…
	— Не, не разбирам — призна Клейборн. — Честно казано, не разбирам как някой би могъл да откаже да спаси живота на приятеля си…
	Двамата мъже дълго се взираха един в друг, без да промълвят нито дума.
	— Ще се обадя в Комитета да изпратят кораба директно към вашия дом — каза на края Клейборн. — Надявам се, че до този момент ще се убедите, че трябва да дойдете.
	Клейборн изчезна и стената се появи отново — стената и книгите, камината и картините, скъпата на сърцето му мебел, диханието на пролетта, което нахлуваше през отворения прозорец.


	Уебстър седеше вцепенен в креслото си и се взираше в стената пред себе си.
	Джуейн… Мъхнатото, набръчкано лице, свистящият шепот. Джуейн с присъщото му дружелюбие и проницателност. Джуейн, който улавя нещата от нашите мечти и ги оформя логически в правила за живот и поведение. Джуейн, за когото философията е оръдие, наука, мост към по-добър живот.
	Уебстър скри лице в ръцете си и се опита да се бори с надигащото се в него отчаяние.
	Клейборн не го беше разбрал. Не би трябвало и да се очаква да го разбере, тъй като нямаше начин да го знае. А дори и да знаеше, щеше ли да разбере? Дори той, Уебстър, не би разбрал това у някой друг човек, докато не го откри в самия себе си — този ужасен страх да напуснеш собственото си огнище, собствената си земя, собствените си владения, дребните кумири, които си изградил. И не само той, а и останалите от рода Уебстър. Като се започне с първия Джон Дж. Мъже и жени, които са създали свой начин на живот, традиция на поведение.
	Той, Джеръм А. Уебстър, на младини беше летял до Марс и не беше нито почувствувал, нито подозирал психологическата отрова, която течеше във вените му. Също както Томас беше заминал за Марс преди няколко седмици. Но тридесет години спокоен живот тук в убежището, което родът Уебстър наричаше свой дом, доведоха дотам, че отровата достигна пагубна концентрация, без той дори да подозира това. Всъщност нямаше и случай да я забележи.
	Сега беше ясно как се беше развила — ясно като бял ден. Навикът, умственият стереотип и щастието, измервано с определени неща — неща, които сами по себе си нямаха действителна стойност, но на които един род от пет поколения бе придал определена конкретна стойност.
	Нищо чудно тогава, че другите краища на света изглеждаха чужди, нищо чудно, че другите хоризонти в своята необятност криеха ужас.
	И нищо не можеше да се направи — нищо, освен ако човек не отсечеше всяко дърво, не подпалеше къщата и не изменеше течението на водите. Дори това можеше да не свърши работа… дори това…
	Телевизорът избръмча и Уебстър вдигна глава, протегна ръка и натисна ключа.
	Кабинетът се озари от бяло сияние, но нямаше никакъв образ. Нечий глас каза:
	— Секретно повикване. Секретно повикване.
	Уебстър отмести един плот в апарата, завъртя два диска и чу бръмченето от пренапрежението на тока в екрана, който скри кабинета.
	— Секретността е осигурена — произнесе той.
	Бялото сияние изгасна и срещу него, зад бюрото се появи седнал мъж. Мъж, когото беше виждал много пъти по-рано в известията по телевизията и в ежедневника си.
	Хендерсън, председател на Световния комитет.
	— Клейборн ми се обади — поясни Хендерсън.
	Уебстър кимна, без да проговори.
	— Каза ми, че отказвате да заминете за Марс.
	— Не съм отказвал — възрази Уебстър. — Когато Клейборн изключи, въпросът остана без отговор. Казах му, че ми е невъзможно да замина, но той отхвърли това, изглежда, не го разбра.
	— Уебстър, вие трябва да заминете — настоя Хендерсън. — Вие единствен имате необходимите знания за марсианския мозък, за да извършите тази операция. Ако това беше обикновена операция, може би някой друг щеше да я направи. Но не и тази.
	— Това може да е истина — отвърна Уебстър, — но…
	— Не става въпрос само за спасението на един живот — прекъсна го Хендерсън. — Дори това да е животът на такава изтъкната личност като Джуейн. Отнася се до нещо повече от това. Джуейн е ваш приятел. Вероятно ви е споменал нещо за своето откритие.
	— Да — потвърди Уебстър. — Да, спомена ми. Някаква нова философска концепция.
	— Една концепция — заяви Хендерсън, — без която не можем. Концепция, която ще преобрази Слънчевата система, която за няколко десетки години ще тласне човечеството напред със стотици хиляди. Нова насока на мисълта, нова цел, неподозирана досега от нас. Ние дори не сме знаели, че съществува. Съвършено нова истина, разбирате ли? Която още на никого не е идвала на ум.
	Пръстите на Уебстър се впиха в ръба на бюрото, така че ставите му побеляха.
	— Ако Джуейн умре — продължи Хендерсън, — тази концепция ще умре заедно с него. Вероятно ще бъде загубена завинаги.
	— Ще опитам — промълви Уебстър. — Ще опитам…
	Очите на Хендерсън гледаха неумолимо.
	— Това ли е най-доброто, което можете да направите?
	— Да, това е най-доброто — потвърди Уебстър.
	— Но, човече, трябва да има някаква причина. Някакво обяснение.
	— Никакво — отвърна Уебстър, — което бих могъл да дам.
	Той решително протегна ръка и натисна копчето.


	Уебстър седеше зад бюрото и се взираше в протегнатите си напред ръце. Изкусни ръце, знаещи ръце. Ръце, които бяха в състояние да спасят един живот, стига да можеше да ги достави на Марс. Ръце, които можеха да спасят за човечеството, за марсианците, за цялата Слънчева система една идея — нова идея, която за няколко десетки години щеше да ги тласне напред със стотици хиляди.
	Но тези ръце бяха сковани от фобия, родила се от спокойния живот. Регрес — по своему хубав… И гибелен.
	Преди двеста години човекът беше изоставил многолюдните градове, тези колективни убежища. Той се беше освободил от предишните си врагове и древните суеверия, които го караха да стои край общия огън; беше изоставил зад себе си нечистите сили, излезли заедно с него от пещерите.
	И все пак… все пак…
	Ето едно ново убежище. Не убежище за човешкото тяло, а убежище за човешкия ум. Психологическо огнище със свой светлинен кръг, което все още държи човека в своя власт.
	При това Уебстър знаеше, че ще трябва да напусне огъня. Както преди два века бяха постъпили хората с градовете, така и той трябваше да тръгне и да го изостави. И не трябваше да се обръща назад.
	Трябваше да отлети за Марс. Място за колебание нямаше, той беше длъжен да замине.
	Дали ще преживее пътуването, дали ще може да проведе операцията, след като пристигне, това той не знаеше. Между другото Уебстър се запита дали агорафобията може да бъде фатална. В остра форма, предположи той, може би…
	Понечи да позвъни, но се поколеба. Нямаше смисъл да се обажда на Дженкинс да му опакова нещата. Ще свърши това сам — нещо, което ще запълни времето, докато дойде корабът.
	Уебстър свали една чанта от най-високия рафт на гардероба в спалнята и видя, че е прашна. Духна, но прахта остана. Дълги години беше стояла там.
	Докато си опаковаше багажа, стаята спореше с него на онзи ням език, на който неодушевените, но познати предмети можеха да разговарят с човека.
	„Ти не можеш да заминеш — казваше тя. — Не можеш да заминеш и да ме изоставиш.“
	А Уебстър й отговаряше умолително, оправдавайки се:
	„Трябва да замина. Не можеш ли да разбереш? Той ми е приятел, стар приятел. Аз ще се върна.“
	Свършил с опаковането, Уебстър се върна в кабинета и тежко се отпусна в креслото.
	Беше длъжен да замине и все пак не можеше да замине. Но когато корабът пристигнеше, когато моментът настъпеше, той знаеше, че ще излезе от къщата и ще се запъти към очакващия го кораб.
	Съзнателно насочи мисълта си към това, опита се да го реши твърдо, опита се да заличи всичко освен мисълта, че заминава.
	А нещата в стаята се набиваха в съзнанието му, като че ли бяха част от заговор, който целеше да го задържи в дома му. Неща, които гледаше, като че ли вижда за пръв път. Стари, познати неща, които внезапно изглеждаха нови. Хронометърът, който показваше едновременно и земното, и марсианското време, дните от месеца, фазите на Луната. Снимката на починалата му съпруга над бюрото. Наградата, която беше спечелил в училище. Поставената в рамка банкнота (която му струваше десет долара) от времето на пътуването му до Марс.
	Той ги разглеждаше в началото без желание, после жадно, запечатвайки всеки предмет в паметта си. Сега той ги виждаше като нещо отделно от стаята, която през всичките тези години беше приемал като завършено цяло, без никога да подозира какво множество от предмети съставляват това единство.
	Падаше мрак — мракът на ранната пролет, мрак, който ухаеше на ранни пухести върби.
	Корабът трябваше отдавна да е пристигнал. Улови се, че се ослушва, при все че знаеше, че няма да го чуе. Корабът с атомни двигатели беше беззвучен, освен когато набираше скорост. Когато се приземяваше или излиташе, той се носеше безшумно като семенна хвърчилка на магарешки бодил.
	Скоро щеше да бъде тук. Трябваше да долети скоро или той никога нямаше да може да тръгне. Колкото повече чакаше, толкова по-добре разбираше как неговата непоколебима решителност щеше да се разпадне като купчина пръст под падащия дъжд. Той не можеше повече да удържа решението си срещу настойчивия призив на стаята, срещу тлеещия в камината огън, шепота на земята, където пет поколения от рода им бяха живели и умирали.
	Уебстър затвори очи и се опита да се бори с пълзящия по тялото му хлад. Не можеше да му позволи да го овладее сега, каза си той. Трябваше да се държи. Когато корабът пристигнеше, той все още трябваше да е в състояние да стане и да излезе от дома си. На вратата се почука.
	— Влез — откликна Уебстър.
	Беше Дженкинс. По лъскавата му броня играеха отблясъци от огъня.
	— Да не сте ме викали преди малко, сър? — попита той.
	Уебстър поклати глава.
	— Боях се, че сте ме викали — обясни Дженкинс — и сте се чудили защо не идвам. Случи се нещо изключително, сър. Долетяха двама души с ракета и казаха, че искат да отидете на Марс.
	— Те са тук… — произнесе Уебстър. — Защо не ме повика?
	Той с мъка се изправи на крака.
	— Мислех, сър — отвърна Дженкинс, — че не бихте желали да ви безпокоят. Такава нелепост! На края ги накарах да разберат, че не бихте желали да ходите на Марс.
	Уебстър се вцепени, почувствува ужас да вледенява сърцето му. Опипвайки с ръце, за да се хване за бюрото, той се отпусна тежко в креслото и усети как стените на стаята се затварят около него — капан, от който никога нямаше да може да се измъкне.


	Коментар към третото предание

	За хилядите читатели, които харесват това предание, то е забележително с това, че за пръв път в него се появяват Кучетата. Изследователите виждат в него и нещо повече. В основата си то е предание за вината и лекомислието. Тук продължава упадъкът на човешкия род, като Човекът е преследван от чувството за вина и е измъчван от неустойчивостта, резултат от която са хората-мутанти.
	Преданието се опитва да даде рационалистично обяснение на мутациите, опитва се дори да изобрази Кучетата като модификация на първоначалната порода. Съгласно преданието никоя раса не може да бъде подобрена, ако няма мутации, но не се споменава нито дума за необходимостта от известен статически фактор в обществото, който да осигури устойчивостта. От целия цикъл става напълно ясно, че човешкият род е отдавал малко значение на устойчивостта.
	Тайг, който щателно е разнищил легендата, за да подкрепи твърдението си, че преданията действително са създадени от Човека, вярва, че никое Куче не би се заело с теорията на мутацията, тъй като тя изцяло противоречи на убежденията на неговия род. Гледище като това, твърди той, трябва да е родено от някакъв друг разум.
	Баунс обаче посочва, че макар гледищата в цялата легенда да са диаметрално противоположни на кучешката логика, често биват представяни в благоприятна светлина. Това, казва той, не е нищо друго освен почерка на добрия разказвач, който смесва ценности, за да се получи известен драматичен ефект.
	Че Човекът нарочно е представен като персонаж, който осъзнава своите собствени недостатъци, няма ни най-малко съмнение. В това предание Човекът Грант говори за „Шаблон в логиката“ — очевидно той усеща, че нещо с човешката логика не е наред. Той казва на Натаниел, че човечеството винаги е неспокойно. Той изпитва едно почти инфантилно упование в теорията на Джуейн, като в нещо, което все още би могло да спаси човечеството.
	И на края, когато Грант вижда, че склонността към разрушение е заложена в неговото племе, предава призванието на човечеството на Натаниел.
	От всички персонажи, които се появяват в цикъла, Натаниел е може би единственият, който има действителен исторически прототип. Името на Натаниел често се споменава и в други предания от миналото на нашия род. При все че е явно невъзможно Натаниел да е бил в състояние да осъществи всичко онова, което му се приписва в тези предания, прието е да се смята, че той действително е живял и е играл видна роля. Естествено, в потока на времето същността на тази роля е невъзможно да се установи.
	Родът Уебстър, който беше въведен в първата повест, продължава да заема видно място в цялата останала част от легендата. И докато този факт може да бъде още едно доказателство в подкрепа на твърдението на Тайг, не е изключено родът Уебстър отново да не е нищо повече от прийом на изкусен разказвач, използван, за да се установи връзка между поредицата от предания, които иначе не са тясно свързани.
	За този, който приема всичко прекалено буквално, може да се окаже възмутителен намекът, че Кучетата са резултат от намесата на Човека. Ровър, който никога не е виждал в легендата нещо повече от чист мит, мисли, че тук имаме работа с древен опит да се обясни произходът на рода. В действителност липсата на факти в преданието се прикрива чрез тълкуване, от което се подразбира, че има намеса отгоре. Това е лесен, а за примитивния ум — правдоподобен и задоволителен начин да се обяснява нещо, за което въобще нищо не се знае.

	Преброяване

	Ричард Грант почиваше край извора, бликащ от хълма и пресичащ в стремителен поток криволичещата пътека, когато катеричката профуча край него и се изкатери на една могъща хикория. Зад катерицата, сред вихрушка от есенни листа, изскочи малко черно кученце.
	Когато видя Грант, то рязко спря, застана и се загледа в него, като размахваше опашка и се усмихваше закачливо.
	Грант се ухили.
	— Здравей — поздрави той.
	— Привет — отвърна кучето.
	Грант рязко се изправи и зяпна от учудване. Кучето му се усмихна в отговор, увесило червения си плосък език.
	Грант посочи с пръст хикорията.
	— Катерицата ти е там, на върха.
	— Благодаря — отвърна кучето. — Знам това. Надушвам я.
	Стреснат, Грант бързо се огледа, подозирайки, че някой си прави лоша шега. Вентрилоквизъм може би. Но не се виждаше никой. Гората беше пуста, ако не се смятаха самият той и кучето, ромолящият извор и възбудено цвърчащата катерица на дървото.
	Кучето се приближи.
	— Името ми — каза то — е Натаниел.
	Думите произнесе то. Нямаше никакво съмнение. Почти като човешка реч, само дето бяха произнесени внимателно, както ги произнася някой, който учи езика. И някакъв необичаен акцент, известна ексцентричност в интонацията.
	— Аз живея отвъд хълма — заяви Натаниел, — с Уебстърови.
	Той седна и заудря с опашка по земята, като разпиляваше листата. Изглеждаше необикновено щастлив.
	Грант внезапно щракна възбудено с пръсти.
	— Брус Уебстър! Сега разбирам. Трябваше да се досетя по-рано. Радвам се да се запозная с теб, Натаниел.
	— Кой сте вие? — попита Натаниел.
	— Аз? Аз съм Ричард Грант, преброителят.
	— Какво е пр… пребр…
	— Преброител е този, който брои хората — обясни Грант. — Водя статистическите данни.
	— Има толкова много думи — произнесе Натаниел, — които не мога да казвам.
	Той стана, отиде до поточето и залочи шумно, а като свърши, се разположи на земята до човека.
	— Искате ли да застреляте катерицата? — попита кучето.
	— А ти искаш ли?
	— Разбира се — отвърна Натаниел.
	Но катерицата беше изчезнала. Двамата обиколиха дървото, огледаха внимателно почти голите му клони. Нямаше нито пухеста опашка, която да се подава иззад ствола, нито мънистени очички, които да се взират надолу към тях. Катерицата се беше изплъзнала, докато разговаряха.
	Натаниел изглеждаше малко разочарован, но бързо се съвзе.
	— Защо не прекарате нощта у нас? — предложи той. — А на сутринта ще отидем на лов. Цял ден ще ловуваме.
	Грант се засмя.
	— Не бих искал да ви безпокоя. Свикнал съм да спя на открито.
	— Брус ще се радва да ви види — настоя Натаниел. — И Дядо няма да има нищо против. Все едно, той не разбира и половината от това, което става.
	— Кой е този Дядо?
	— Истинското му име е Томас — обясни Натаниел, — но всички го наричаме Дядо. Той е баща на Брус. Ужасно стар е. Само седи по цял ден и мисли за нещо, което се е случило много отдавна.
	Грант кимна.
	— Аз знам за това, Натаниел. Джуейн.
	— Да, това е — потвърди Натаниел. — Какво означава то?
	Грант поклати глава.
	— Бих искал да мога да ти кажа, Натаниел. Бих искал да знам.
	Той преметна торбата си през рамо, наведе се и почеса кучето зад ухото. Натаниел се ухили от удоволствие.
	— Благодаря — промълви той и тръгна по пътеката.
	Грант го последва.


	Томас Уебстър седеше в инвалидната си количка сред ливадата и се взираше във вечерните хълмове.
	Утре ще стана на осемдесет и шест години, мислеше си той. Осемдесет и шест… Това е ужасно дълго време за един човешки живот. Може би прекалено дълго. Особено когато този човек не може да върви повече и зрението му се влошава.
	Елси ще ми приготви някоя глупава торта с много свещи по нея и всички роботи ще ми донесат подаръци, а кучетата на Брус ще дойдат да ме поздравят за рождения ми ден и ще размахват опашки към мен. Ще има и няколко обаждания по видеофона — при все че няма да са много може би. А аз ще се удрям в гърдите и ще казвам, че ще доживея до сто години, и всеки ще се подхилва скришом и ще казва: „Чуйте какво дрънка старият глупак.“
	Осемдесет и шест години, през които имаше две неща, които възнамерявах да осъществя. Едното от тях свърших, а другото — не.
	Над далечния хребет се показа с грачене врана и се спусна надолу към потъналата в сянка долина. Някъде далече надолу по реката се чу крякането на ято диви патици.
	Скоро ще се появят звездите. По това време на годината те се появяваха рано. Уебстър обичаше да ги гледа. Звездите!… Той потупа облегалките на количката с пламенна гордост. Бог е свидетел, че звездите бяха неговата любов. Мания? Може би. Но поне средство, което да изтрие някогашното позорно петно; щит, който предпазва рода от сплетните на всякакви там псевдо-историци. И Брус също му помагаше за това. Тези негови кучета…
	Зад него в тревата се чуха нечии стъпки.
	— Уискито ви, сър — обади се Дженкинс.
	Томас Уебстър се загледа в робота, а после взе чашата от подноса.
	— Благодаря, Дженкинс — каза той.
	Уебстър замислено повъртя чашата между пръстите си.
	— Колко време, Дженкинс, подаваш питиетата на този род?
	— От времето на баща ви, сър — отвърна Дженкинс. — И на неговия баща преди него.
	— Някакви новини? — попита старецът.
	Дженкинс поклати глава.
	— Никакви.
	Томас Уебстър отпи от питието.
	— Тогава това означава, че доста са се отдалечили от Слънчевата система. Прекалено далече и от станцията на Плутон, за да може да ги ретранслира. На половината път до Алфа Центавър, ако не и повече. Само да доживея…
	— Ще доживеете, сър — каза му Дженкинс. — Чувствувам го в дъното на душата си.
	— Ти — заяви старецът — нямаш душа.
	Той отпиваше от уискито бавно и го опитваше с език като експерт. Отново беше с прекалено много вода. Но нямаше да има полза да казва каквото и да било. Нямаше полза да губи самообладание по отношение на Дженкинс. Онзи проклет доктор го караше да го разрежда малко повече. Да лишава човека от истинско питие през последните години от живота му…
	— Какво е това там, долу? — попита той и посочи пътеката, лъкатушеща нагоре по хълма.
	Дженкинс се обърна да погледне.
	— Изглежда, сър — обясни той, — че Натаниел води някого в къщи.


	Кучетата се бяха събрали, за да пожелаят „лека нощ“, и отново излязоха.
	Брус Уебстър се засмя след тях.
	— Славна компания — каза той и се обърна към Грант. — Представям си как Натаниел ви е уплашил днес следобед.
	Грант вдигна чашата с бренди и погледна през нея към светлината.
	— Действително — потвърди той. — Но само в първия момент. Тогава си спомних, че съм чел нещо за това, което вършите тук. Естествено, не е по моята специалност, но работата ви се е популяризирала, написана е на повече или по-малко достъпен език.
	— Вашата специалност?! — възкликна Уебстър. — Мислех…
	Грант се засмя.
	— Разбирам какво имате пред вид: преписвач… Преброител… Всичко това, гарантирам ви.
	Уебстър беше объркан и до известна степен смутен.
	— Надявам се, мистър Грант, че не съм ви…
	— Съвсем не — побърза да го успокои Грант. — Свикнал съм да гледат на мен като на някой, който записва имена и възрасти, а после се отправя нататък към следващата група от хора. Разбира се, това беше старото тълкуване на професията на преброителя. С нос забит в елементарните сметки и нищо повече. Въпрос на статистика. В края на краищата последните данни бяха взети преди повече от триста години. А времената се промениха.
	— Вие ме заинтригувате — обади се Уебстър. — Правите ровенето си в книжата да звучи почти зловещо.
	— Няма нищо зловещо — възрази Грант. — Логично е. Това е преценка на населението. Не просто колко са хората, а какви са в същност, какво мислят и правят.
	Уебстър се настани по-удобно в креслото и опъна краката си към пламтящата камина.
	— Искате да кажете, мистър Грант, че ще ме подложите на психоанализ.
	Грант пресуши чашата с бренди и я постави на масата.
	— Не е нужно — отвърна той. — Световният комитет знае всичко, което трябва да знае за хора като вас. Става въпрос за другите, тук ги наричате горяни, на север — дивите ловци, а на юг — нещо друго. Едно потайно, почти забравено племе. Онези, които са хванали гората. Онези, дето офейкали, когато Световният комитет отпуснал конците на управлението.
	— Конците на управлението трябваше да бъдат отпуснати — изсумтя Уебстър. — Историята ще докаже това пред всеки. Още преди появата на Световния комитет държавната структура беше обременена с отживелици. Както преди триста години е нямало смисъл от градските власти, така сега няма нужда от национално правителство.
	— Вие сте абсолютно прав — съгласи се Грант. — И все пак, когато властта на правителството беше отслабена, отслабна и влиянието му върху живота на всеки отделен човек. Онзи, който искаше да се измъкне и да живее далеч от своето правителство, като се отрече от неговите облаги и избегне задълженията си към него, намери това за много лесно. Световният комитет нямаше нищо против. Не му беше до това да се занимава с безотговорните и недоволните елементи. А те бяха много. Например фермерите, на които с появата си хидропониката отне прехраната. За много от тях беше твърде трудно да се приспособят към индустриалния живот. И как постъпиха те? Напуснаха. Върнаха се към примитивния живот. Отглеждаха растения, слагаха капани и ловяха дивеч, режеха дърва, от време на време крадяха… Лишени от прехрана, те се върнаха отново към земята и тя се погрижи за тях.
	— Това е било преди триста години — обади се Уебстър. — Световният комитет не се е интересувал от тях тогава. Естествено, направил е каквото могъл, но както казвате, в същност не го е интересувало, че няколко души са се изплъзнали от контрола му. Тогава защо е този внезапен интерес сега?
	— Предполагам — каза му Грант, — че просто се е разчуло.
	Той изгледа проницателно отпусналия се пред огъня Уебстър. Лицето му излъчваше сила, а сенките на играещите пламъци гравираха по него причудливи форми, превръщайки чертите му почти в сюрреалистични.
	Грант затършува в джоба си, намери лулата и я натъпка с тютюн. — Има и нещо друго — добави той.
	— Какво? — попита Уебстър.
	— Има нещо друго около тази статистика. Във всеки случай така или иначе щяха да я започнат, защото е голямо предимство да имаш подръка такова сведение за населението на Земята. Но това не е всичко.
	— Мутантите — досети се Уебстър.
	Грант кимна.
	— Точно така. Не съм се надявал, че някой ще се досети за това.
	— Аз работя с мутанти — посочи навън с ръка Уебстър. — Целият ми живот е свързан с мутациите.
	— Появиха се странни образци на културата — произнесе Грант. — Материя, която няма предшествуваща. Литературни форми, които носят непогрешимия печат на новаторство. Музика, която е скъсала с традиционните изразни средства. Изкуство, което не прилича на нищо видяно досега. И по-голямата част от него е анонимна или поне прикрита под псевдоними.
	Уебстър се засмя.
	— Такова нещо, разбира се, е пълна загадка за Световния комитет.
	— Не толкова това, колкото нещо друго — обясни Грант. — Комитетът не е дотолкова свързан с изкуството и литературата, колкото с други, не съвсем очевидни неща. Ако някъде потайно в горските пущинаци е възникнал ренесанс, той, естествено, ще бъде забелязан най-напред в новото изкуство и литературните форми. Но ренесансът не е изцяло свързан с литературата и изкуството.
	Уебстър се излегна още повече в креслото си и сключи ръце под брадата си.
	— Мисля, че разбирам — промълви той — накъде биете.
	Те дълго седяха в мълчание, което се нарушаваше само от пращенето на съчките и от потайния шепот на пролетния вятър в дърветата отвън.
	— Някога имаше възможност — започна Уебстър, като че ли говореше сам със себе си. — Възможност да се даде път на нови възгледи, на нещо, което можеше да заличи четири хиляди годишния безпорядък в човешката мисъл. Един човек проигра тази възможност.
	Грант се размърда смутено, после застина от страх, че Уебстър може да забележи това.
	— Този човек — продължи Уебстър — беше моят дядо.
	Грант знаеше, че трябва да каже нещо, че не можеше да продължава да седи там и да мълчи.
	— Джуейн може да е сбъркал — промълви той. — Може да не е открил нова философия.
	— Това е предположение — заяви Уебстър, — с което сме свикнали да се утешаваме. И все пак звучи неправдоподобно. Джуейн е бил велик марсиански философ, може би най-великият, когото Марс е познавал. Ако е могъл да оживее, не се и съмнявам, че щеше да развие тази нова философия. Но той не оживя. Не оживя, защото моят дядо не могъл да излети за Марс.
	— Вината не е във вашия дядо — каза Грант. — Той се е опитал. Агорафобията е нещо, с което човекът не може да се бори.
	Уебстър махна с ръка при тези думи.
	— Каквото било, било. То е нещо, което не може да се върне. Ние трябва да го приемем и от него да продължим нататък. И тъй като това е бил моят род, тъй като това е бил моят дядо…
	Грант се опули, разтърсен от мисълта, която блесна в съзнанието му.
	— Кучетата! Ето защо…
	— Да, кучетата — потвърди Уебстър.
	Някъде отдалече от водните дълбини долетя жален звук, долетя с вятъра, който шепнеше в дърветата отвън.
	— Енот* — каза Уебстър. — Кучетата ще го чуят и ще поискат да излязат навън.
	[* Енот — миеща мечка. Б.пр.]
	Звукът се повтори, изглежда, по-близо, при все че това вероятно беше илюзия.
	Уебстър се беше поизправил в креслото, беше се наклонил напред и се взираше в пламъците.
	— В края на краищата защо не — попита той. — Кучето има своя индивидуалност. Може да почувствувате това у всяко срещнато. Няма две еднакви по нрав и темперамент. Всяко от тях е интелигентно в различна степен. А повече не е и необходимо. Само съзнателна личност с известно количество разум.
	Природата ги е лишила от съвършенство, това е всичко. Те имаха два недостатъка: не можеха да говорят, не можеха да вървят изправени и поради това нямаха възможност да развият ръцете си. Но ако разменим говора и ръцете си с тях, ние ще станем кучета, а кучетата — хора.
	— Никога не съм си представял вашите кучета като мислещи създания — отбеляза Грант.
	— Не — промълви Уебстър и в думите му се долавяше горчивина. — Не, разбира се, не сте. Вие сте мислили за тях както по-голямата част от хората все още продължават да мислят. Като любопитен факт, домашни животинки, забавни зверчета. Зверчета, които могат да разговарят с вас. Но това не изчерпва всичко, Грант. Кълна ви се. Досега човекът е вървял сам. Едно мислещо, разумно същество, съвсем само. Помислете само колко по-далече бихме отишли и колко по-бързо, ако съществуваха две раси, две сътрудничещи си мислещи, разумни раси. Защото, разбирате ли, те няма да мислят еднакво. Те ще сравняват мислите си един с друг. Това, за което едните не биха се сетили, другите щяха да се сетят. Както казва старата поговорка: „Две глави мислят по-добре.“
	Помислете за това, Грант. Различен от мозъка на човека, но такъв, който ще сътрудничи на човешкия. Който ще долавя и разбира неща, които човешкият мозък не може. Който ще развие, ако щете, дори и философии, които човешкият мозък не е могъл да развие.
	Той простря ръце към огъня — дълги, възлести пръсти, неумолими ръце.
	— Те не можеха да говорят и аз им дадох тази възможност. Не беше лесно, защото езикът на кучето и гърлото му не са подходящи за членоразделна реч. Но хирургията го направи… целесъобразно, не изведнъж… хирургията и присаждането. Но сега… сега, надявам се, мисля… така да се каже, твърде скоро ще…
	Грант развълнувано се наклони към него.
	— Имате пред вид, че кучетата предават на поколенията промените, внесени от вас. Че има доказателства в гените за хирургическите поправки?
	Уебстър поклати глава.
	— Твърде рано е да се твърди. След още двадесет години може би ще мога да ви отговоря.
	Той вдигна бутилката с бренди от масата и я подаде на Грант.
	— Благодаря — каза му Грант.
	— Лош домакин съм — извини се Уебстър. — Трябва да си взимате сам.
	Той погледна през чашата към огъня.
	— Имах добър материал за работа. Кучето е интелигентно същество. Повече, отколкото си мислите. Обикновеното, непородисто куче познава петдесет или повече думи. Нерядко и стотина. Прибавете още сто и то има разговорен речник. Вие вероятно забелязахте простите думи, употребявани от Натаниел. Почти основен английски.
	Грант кимна.
	— От една или две срички. Той ми каза, че има много думи, които не може да произнася.
	— Има още много да се прави — продължи Уебстър. — Има толкова много да се прави. Например четенето. Кучето не вижда както ние с вас. Правих опити с лещи, които коригират зрението им така, че те да могат да виждат като нас. Ако това не успее, има още един начин. Човекът трябва ясно да си представи как кучетата виждат и да се научи да печата книги, които те да могат да четат.
	— А кучетата? — попита Грант. — Какво мислят те за това?
	— Кучетата ли? Ако искате, вярвайте, ако не искате, недейте, Грант, но те са във възторг.
	Уебстър се загледа в огъня.
	— И да им даде бог… — промълви той.


	Като следваше Дженкинс, Грант изкачи стълбите към спалнята, но когато минаваха край една полуоткрехната врата, нечий глас ги повика.
	— Вие ли сте, страннико?
	Грант спря и се огледа.
	— Това е старият господар, сър — прошепна му Дженкинс. — Той често не може да спи.
	— Да — отзова се Грант.
	— Спи ли ви се? — попита гласът.
	— Не много — отвърна Грант.
	— Влезте за малко — предложи му старецът.
	Томас Уебстър седеше в леглото си, подпрян с възглавници, с раирана нощна шапчица на главата. Той забеляза, че Грант се взира в нея.
	— Оплешивявам — изхриптя той. — Не се чувствувам удобно, ако нямам нещо на главата си, а не мога да нося каскета си в леглото.
	После викна към Дженкинс:
	— Защо стоиш тук? Не виждаш ли, че той се нуждае от нещо за пиене?
	— Да, сър — подчини се Дженкинс и изчезна.
	— Седнете — покани го Томас Уебстър. — Седнете и ме изслушайте. Разговорът ще ми помогне да заспя. А и освен това тук не виждаме нови лица всеки ден.
	Грант седна.
	— Какво мислите за моя син? — попита старецът.
	При този необикновен въпрос Грант се сепне.
	— Ами мисля, че е чудесен. Това, което прави с кучетата…
	Старецът се изкиска.
	— Той и неговите кучета! Казвал ли съм ви как Натаниел се сдави с един скункс? Разбира се, че не съм. Още не съм успял и две думи да ви кажа.
	Той прокара пръстите си по чаршафа — дълги пръсти, впиващи се нервно в материята.
	— Имам още един син, разбирате ли? Алън. Наричам го Ал. Сега той е толкова далеч, колкото никой досега не е бил. Лети към звездите.
	Грант кимна.
	— Знам. Четох за това. Експедицията към Алфа Центавър.
	— Баща ми беше хирург — каза Томас Уебстър. — Искаше и аз да стана такъв. Предполагам, че едва не си разби сърцето, когато се захванах с друго. Но ако можеше да научи, щеше да се гордее сега с нас.
	— Не трябва да се тревожите за сина си — промълви Грант. — Той…
	Гневният поглед на стареца го накара да замълчи.
	— Аз сам построих този кораб. Конструирах го и наблюдавах как го правят. Ако всичко се свежда до това да прекоси пространството, то корабът ще пристигне там, закъдето е тръгнал. И момчето е добро. То може да премине с тази щайга и през самия ад.
	Поизправи се в леглото и натрупаните възглавници накривиха нощната му шапка.
	— Имам и друга причина да вярвам, че той ще стигне дотам и ще се върне обратно. По-рано не се замислях много за нея, но после си спомних, премислях, чудех се дали не означава… ами… дали не може да е…
	Той си пое дъх.
	— Не мислете, че съм суеверен.
	— Разбира се, че не сте — съгласи се Грант.
	— Готов съм да се закълна, че не съм.
	— Някакво знамение може би — предположи Грант. — Предчувствие. Подозрение.
	— Нито едно от тях — заяви старецът. — Една почти пълна увереност, че съдбата трябва да е с мен. Че на мен именно бе предначертано да построя кораба, който ще направи пътуването. Че някой или нещо е решил, че вече е време човекът да тръгне към звездите, и е подал ръка, за да му помогне в известна степен.
	— Говорите, като че ли става въпрос за действителен случай — каза Грант. — Като че ли е имало някакво реално събитие, което ви кара да мислите, че експедицията ще успее.
	— Кълна се — потвърди Уебстър, — че именно това имам пред вид. То се случи преди двадесет години, вън на ливадата, пред същата тази къща.
	Той се изправи още повече, пое си дъх и изхриптя:
	— Бях объркан, разбирате ли? Мечтата ми рухна. Години, пропилени напразно. Основният принцип, който бях извлякъл, за да получа скоростта, необходима за междузвезден полет, просто не вършеше работа. А най-лошото беше, че знаех, че той е почти правилен. Знаех, че има нещо мъничко, някаква теоретична промяна, която трябваше да се направи. Но не можех да я открия.
	И така, аз седях вън на ливадата със скицата на плана и изпитвах съжаление към самия себе си. Аз живеех с плана, разбирате ли? Носех го навсякъде, където отивах, защото си въобразявах, че просто като го погледна, онова, което беше погрешно, ще осени мисълта ми. Знаете как се случва понякога.
	Грант кимна.
	— Докато седях там, дойде един човек. Един от горяните. Знаете какво е горянин, нали?
	— Разбира се — увери го Грант.
	— Е, този човек дойде с поклащаща се походка, държеше се като че ли не познаваше никакви грижи на света. Той се спря, погледна през рамото ми и ме попита какво държа. „Космически двигател“ — отвърнах му аз. Той се наведе и взе чертежа, а аз му позволих да го вземе. В края на краищата каква полза имаше. Той не можеше да разбере нищо от него и нямаше никакъв смисъл, както и да е.
	И тогава той ми го подаде обратно и посочи с пръст на едно място. „Ето я вашата грешка“ — промълви той, обърна се и бързо изчезна, а аз стоях и гледах след него, прекалено слисан, за да промълвя и дума, камо ли да го извикам.
	Старецът седеше изправен в леглото си и се взираше в стената с налудничаво накривена шапка. Навън, под стряхата, вятърът виеше приглушено. В тази добре осветена стая, изглежда, имаше сенки, при все че Грант знаеше, че няма.
	— А изобщо открихте ли го? — попита Грант.
	Старецът поклати глава.
	— Изчезна безследно — отвърна той.
	Влезе Дженкинс с чаша в ръка и я постави на масата, до леглото.
	— Ще се върна пак, сър — обърна се той към Грант, — за да ви заведа в спалнята ви.
	— Няма нужда — възрази Грант. — Само ми кажи къде се намира тя.
	— Както желаете, сър. Тя е третата врата надолу по коридора. Ще светна лампата и ще оставя вратата открехната.
	Двамата мъже седяха и слушаха как се отдалечават стъпките на робота.
	Старецът погледна чашата с уиски и се изкашля.
	— Съжалявам сега, че не поръчах на Дженкинс да ми донесе една чаша и на мен — каза той.
	— Нищо, вземете тази — отзова се Грант. — Аз наистина не се нуждая от нея.
	— Наистина ли?
	— Изобщо.
	Старецът протегна ръка, взе чашата, отпи и въздъхна на пресекулки.
	— Ето това наричам подходяща пропорция — рече той. — Докторът кара Дженкинс да разводнява моето уиски.


	Имаше нещо в къщата, което действуваше на нервите. Нещо, което те караше да се чувствуваш чужд и да ти е неудобно и неуютно сред тихия шепот на стените й.
	Седнал на ръба на леглото, Грант бавно развърза обувките си и ги пусна на килима.
	Един робот, който бе служил на четири поколения от този род, който говореше за отдавна умрели хора, като че ли им беше донесъл чашата с уиски едва вчера. Един старец, който се тревожи за кораб, плъзгащ се през мрака на далечния Космос, отвъд Слънчевата система. Един друг човек, който мечтае за друга раса — раса, способна да върви по пътеките на съдбата лапа за ръка с човека.
	И над всички тях неосезаемата и при все това непогрешима сянка на Джеръм А. Уебстър — човека, който предал приятеля си… Хирург, който не изпълнил своя дълг…
	Джуейн, философът от Марс, беше умрял в навечерието на велико откритие, защото Джеръм А. Уебстър не е могъл да напусне тази къща, защото агорафобията го е приковала към едно парче земя от няколко квадратни мили.
	Грант отиде по чорапи до масата, където Дженкинс беше поставил раницата му. Разхлаби връвта, отвори и извади една дебела папка. Върна се до леглото, седна, измъкна куп книжа и ги прелисти.
	Анкети, стотици листи с анкети. Напечатаната върху хартия история на стотици човешки живота. Не само нещата, които му бяха казвали, и въпросите, на които бяха отговаряли, но и много други дреболии, записани в изследванията му, докато седеше и наблюдаваше, докато прекарваше с тях час или ден.
	Защото хората, които издирваше по тези разпръснати хълмове, го приемаха за свой. Такава му беше работата — те трябваше да го приемат. Приемаха го, защото той пристигаше пеша, издраскан от тръните, уморен, с раница на рамото. Не му беше присъщ модернизмът, който би ги отдалечавал от него, би ги направил недоверчиви. Това беше твърде изморителен начин за водене на статистика, но беше единственият, за да успееш да направиш точно такава, каквато иска и от каквато се нуждае Световният комитет.
	Защото някъде, някога, прелиствайки листи като тези, които лежаха на леглото, някой човек като него можеше да открие онова, което е търсил, да намери следа от живот, отклонил се от човешките канони. Някакъв издайнически поврат в поведението, който ще отличи този живот от всички останали.
	Естествено, човешките мутации не бяха редки. Знаеше се, че много от мутантите заемат високи постове в обществото. Повечето от членовете на Световния комитет бяха мутанти, но също като при другите, и техните мутационни качества и способности са били променени и квалифицирани чрез несъзнателно от тяхна страна нагаждане към господствуващия уклон, който в същност е оформил техните мисли и реакции в съответствие с тези на другите хора.
	Винаги е имало мутанти, иначе човешкият род нямаше да напредне. Но до преди сто години не са ги разпознавали като такива. Преди те просто са били велики бизнесмени, велики учени или гениални мошеници. Или може би ексцентрици, които не са спечелили нищо повече от презрението или съжалението на масите, които не търпели отклонения от нормата.
	Онези, които са успели, са се адаптирали към света около тях, но са ограничили своите умствени възможности в рамките на общоприетото. Това обаче намалило ползата от тях, намалило възможностите им, ограничило способностите им до степен, подходяща за по-обикновените хора.
	Дори днес познатите нам способности на мутантите са спъвани несъзнателно от общоприетия канон — шаблон за логиката, който в същност е нещо ужасно.
	Но някъде по света имало десетки, може би стотици други, които се различавали в малка степен от останалите хора — личности, чийто живот не е бил докоснат от неумолимостта на сложния човешки живот. Техните способности няма да бъдат сковавани, те няма да познават шаблоните на логиката.
	Грант извади от папката нищожно тъничко снопче листи, захванати заедно, и почти с благоговение прочете заглавието на ръкописа: „Незавършен философски труд и съответни бележки на Джуейн“.
	Нужен е разум, който не познава ограничения на мисълта и не е сковаван от каноните на четири хиляди годишната човешка мисъл, за да понесе факела, който ръката на умрелия марсиански философ беше издигнала само за един кратък миг. Факел, който осветяваше пътя към едно ново схващане за живота и целта, който сочеше по-лесен и по-правилен път. Философия, която щеше само за няколко десетилетия да придвижи човечеството със стотици хиляди години напред.
	Джуейн беше умрял и именно в тази къща, избягал от съда на измаменото човечество, беше изживял своите печални години един човек, слушал до последния си ден гласа на своя мъртъв приятел.
	По вратата се чу предпазливо драскане. Сепнат, Грант настръхна и се ослуша. Драскането се повтори. После се чу леко, кадифено скимтене.
	Грант бързо натъпка книжата обратно в папката и се запъти към вратата. Когато я отвори, вътре се вмъкна Натаниел — шмугна се като черна сянка.
	— Оскар — каза той — не знае, че съм тук. Оскар ще ми даде да разбера, ако узнае, че съм бил тук.
	— Кой е Оскар?
	— Оскар е роботът, който се грижи за нас.
	Грант се ухили на кучето.
	— Какво искаш, Натаниел?
	— Искам да говоря с теб — отвърна Натаниел. — Ти разговаря с всички останали. С Брус, с Дядо. Но не си разговарял с мен, а аз съм този, който те намери.
	— Добре, хайде да поговорим — подкани го Грант.
	— Ти си загрижен — забеляза Натаниел.
	Грант смръщи чело.
	— Това е истина. Сигурно съм загрижен. Хората винаги са загрижени за нещо. Трябваше да разбереш това досега, Натаниел.
	— Ти си загрижен заради Джуейн. Също както Дядо.
	— Не точно загрижен — възрази Грант. — Просто се чудя. И се надявам.
	— А какво е станало с Джуейн? — попита Натаниел. — Кой е той и…
	— В действителност той не е никой — заяви Грант. — Или по-точно, бил е някога, но е умрял преди години. Сега е просто една идея. Един проблем. Едно предизвикателство. Нещо, за което трябва да се мисли.
	— Аз мога да мисля — съобщи победоносно Натаниел. — Понякога мисля дълго. Но не трябва да мисля като хората. Брус ми казва, че не трябва. Той казва, че трябва да имам кучешки мисли, а човешките да оставя настрана. Той казва, че кучешките мисли не са по-лоши от човешките, дори можело да са и по-добри.
	Грант кимна сериозно.
	— Има нещо в това, Натаниел. В края на краищата си длъжен да мислиш различно от човека. Ти трябва…
	— Има много неща, които кучетата знаят, а хората — не — похвали се Натаниел. — Ние можем да виждаме и чуваме неща, които хората нито могат да видят, нито да чуят. Понякога вием през нощта и хората ни гонят навън с ругатни. Но ако можеха да видят и чуят какво правим, те така щяха да се уплашат, че нямаше да могат да се помръднат от страх. Брус казва, че ние сме… че сме…
	— Медиуми — подсети го Грант.
	— Точно така — заяви Натаниел. — Не мога да запомня всички тези думи.
	Грант взе пижамата си от масата.
	— Какво ще кажеш, ако останеш при мен тази нощ, Натаниел? Можеш да легнеш в краката ми.
	Натаниел опули срещу него кръглите си очи.
	— Ах, искате да кажете, че вие искате?
	— Разбира се. Щом ще бъдем съдружници, кучетата и хората, по-добре да започнем на равни начала още сега.
	— Няма да измърся леглото — каза Натаниел. — Честна дума, няма. Оскар ме изкъпа тази вечер.
	— Освен дето — допълни той, — мисля, че пропусна една-две бълхи.


	Грант разглеждаше озадачено атомния пистолет. Удобно нещо, върши множество операции — от запалката до смъртоносното оръжие. Програмиран с трайност до хиляда години, съвсем прост и безопасен, така поне твърдеше рекламата. Никога не се разваля, а сега отказва.
	Той насочи дулото към земята и силно го разтърси. Никакъв ефект. Удари го леко о един камък, но без резултат.
	Над безпорядъчно разхвърляните хълмове се спускаше мрак. Някъде отдалеч, от другия край на речната долина се разнесе нелепият кикот на бухал. На изток незабелязано се появиха първите звезди, а на запад нощта поглъщаше прозрачната зеленина на залеза.
	Пред заобления каменен блок беше поставен куп съчки, а наблизо, подръка, лежаха други дървета, за да се поддържа с тях огънят през нощта. Но ако пистолетът не проработи, нямаше да има и огън.
	Грант тихо изруга при мисълта за студената нощувка и студената вечеря.
	Той отново удари пистолета о камъка, този път по-силно. Отново нищо.
	В тъмнината изпращя съчка и Грант рязко скочи на крака. Зад сенчестия дънер на един от гигантите в гората, които се издигаха в настъпващия мрак, стоеше висока дългуреста фигура.
	— Здравейте — поздрави Грант.
	— Нещо не е наред ли, приятелю?
	— Пистолетът ми… — започна Грант, но замълча: няма смисъл тази тъмна личност да узнава, че той е невъоръжен.
	Човекът пристъпи напред с протегната ръка.
	— Не иска да работи ли?
	Грант усети как му измъкнаха пистолета от ръката.
	Посетителят приседна на земята, като се подсмихваше. Грант напрегна очите си да види какво правеше той, но пълзящият мрак размазваше контурите на ръцете на непознатия, които се извиваха около лъскавия метал на пистолета.
	Металът щракна и изскърца. Човекът пое дъх и се засмя. Металът изскърца отново, човекът се изправи и му подаде пистолета.
	— Всичко е наред — увери го той. — По-добре дори, отколкото беше.
	Отново изпращя съчка.
	— Ей, почакайте! — извика Грант, но човекът си беше отишъл, изчезнал сред призрачните стволове като черен призрак.
	По тялото на Грант се просмука от земята бавно нагоре хлад, който не беше от нощния въздух. Хлад, от който зъбите му затракаха, късите коси на тила му се изправиха, а по ръцете му полазиха тръпки.
	Не се чуваше никакъв друг звук освен ромона на водата в малкото поточе, което течеше точно под мястото на лагера му.
	Треперещ, той коленичи край купа клони и натисна спусъка. Изскочи тънък син пламък и съчките пламнаха.


	Грант завари стария Дейв Бакстър кацнал на върха на оградата, а от късичката му лула, почти скрита в мустаците му, се издигаше дим.
	— Здравей, приятелю — поздрави Дейв. — Качи се и седни за малко.
	Грант се изкатери и се загледа: поле, покрито с кукурузени снопи, а между тях пъстрееха златисти тикви.
	— Просто така се мотаеш или душиш нещо? — попита старият Дейв.
	— Душа — призна си Грант.
	Дейв извади лулата от устата си, плю и я пъхна отново. Мустаците му нежно я обхванаха с опасност за самите тях.
	— Разкопки? — предположи Дейв.
	— Не — отвърна Грант.
	— Преди четири-пет години имаше един човек — съобщи Дейв, — който риеше по-лошо и от къртица. Откри едно място, където е имало древен град, и чисто и просто го преобърна. Тровеше ми живота — да съм му разкажел за града, ала аз не си спомнях много точно. Чух веднъж дядо ми да споменава името на града, но да пукна, ако си спомням. Онзи там имаше много стари карти, които размахваше и изучаваше през цялото време, като се опитваше да разбере кое какво било, но мисля, че никога не разбра.
	— На лов за антики — каза Грант.
	— Може би — съгласи се старият Дейв. — Стараех се, доколкото беше възможно, да не попадам на пътя му. Но не беше по-лош от онзи, дето се опитваше да намери един стар път, който някога е минавал оттук. Той също имаше карти. Замина си, като си въобразяваше, че го е намерил, а на мен сърцето не ми даде да му кажа, че това, което е намерил, е пътека, направена от кравите.
	Той хитро намигна на Грант.
	— Ти не търсиш стари пътища, нали?
	— Не — отвърна Грант. — Аз съм преброител.
	— Какво?
	— Водя статистика за населението — обясни Грант. — Записвам името, възрастта и къде живеете.
	— Защо?
	— Правителството иска да знае — подчерта Грант.
	— Ние не безпокоим правителството — заяви старият Дейв. — Какво кара правителството да безпокои нас?
	— Правителството няма да ви безпокои — каза му Грант. — Може дори да реши да ви заплати нещо някой ден. Никога не се знае.
	— В такъв случай — каза старият Дейв — това е друга работа.
	Те седяха на оградата и се взираха към полето. От един комин, скрит в сянката, на слънцето се виеше дим, позлатен от есенния пламък на брезите. Едно поточе криволичеше лениво през сивокафява есенна ливада, а отвъд нея се издигаха хълмовете, покрити с редове от златисти кленови дървета.
	Превит на оградата, Грант почувствува как топлината на есенното слънце прониква в гърба му и усети миризмата на стърнището.
	Благодат, помисли си той. Добра реколта, дърва за горене, много дивеч. Щастлив живот.
	Той погледна стареца, свит до него, видя спокойните бръчки на тиха старост, покриващи лицето му, опита се за миг да си представи живот като този — обикновен селски живот, подобен на онова далечно време на завоюването на Америка с всичките й прелести и нито една от нейните опасности.
	Старият Дейв измъкна лулата от устата си и я размаха над полето.
	— Има още много работа — заяви той, — но няма кой да работи. От младите — никаква полза. Все на лов ходят. И риба ловят. Машините се разпадат. Джо отдавна не е идвал насам. Майстор е на машините.
	— Джо син ли ви е?
	— Не. Чудак някакъв. Живее някъде в гората. Идва, оправя всичко, после си заминава. Рядко говори. Не чака да му благодарят. Просто става и си тръгва. Така прави от много години. Дядо ми ми каза как за пръв път е дошъл, когато самият той бил млад. Все още продължава да идва.
	— Но как така?! — ахна Грант. — Не може да е бил същият човек.
	— Ето какво — отбеляза старият Дейв, — точно там е работата. Няма да повярваш, приятелю, но той не е ни най-малко остарял, откакто за пръв път го видях. Странен човек. Разказват се невероятни истории за него. Дядо ми винаги разправяше как се занимавал с мравките.
	— Мравките?!
	— Да-да. Построил дом — стъклен дом, разбираш ли, върху един мравуняк и го отоплявал, когато дойдела зимата. Така ми разказваше дядо ми. Твърдеше, че го е видял. Но аз не вярвам нито дума. Дядо ми беше най-големият лъжец в цялата околия. Сам си го признаваше.
	От сянката на димящия комин издрънча звънец с месингов език.
	Старецът се смъкна от оградата и изтърси лулата си, като примигваше на слънцето.
	Есенната тишина се наруши отново от дрънченето на звънеца.
	— Това е мама — обясни старият Дейв. — Обядът е сервиран. По всяка вероятност катерици с кнедли. Вкусно нещо, ако изобщо някога си го опитвал. Хайде да побързаме.


	Чудак някакъв, който идва, поправя всичко и не чака да му благодарят. Човек, който не се е изменил от сто години насам. Човек, който построил стъклен дом върху мравуняк и когато дойдела зимата, го отоплявал…
	Безсмислица някаква, при все това старият Бакстър не лъжеше. Това не е просто поредната от онези небивалици, които се бяха родили и все още се разправяха тук, в горските пущинаци, и които сега се смятат за плод на народната фантазия.
	Фолклорът веднага се разпознаваше, той има свое лице и свой отличителен белег — специфичен скрит хумор, който го издава. А в случая не се касаеше до това. В това да се покрие и отопли един мравуняк нямаше нищо смешно, дори за умовете на хората от горския пущинак. За да определим такава история като хумористична, в нея трябва да има нещо, макар и малко, което да подскаже, а нямаше.
	Грант се размърда неспокойно върху сламения дюшек и придърпа тежкото одеяло към брадата си.
	„Странно на какви места ми се налага да спя, помисли си той. Тази вечер — сламен дюшек, миналата нощ — край огъня на открито, а по-предната вечер — на мек дюшек и чисти чаршафи в дома на Уебстърови.“
	Вятърът нахлу през пролуката в покрива, спря по пътя си, раздрънка една разхлабена шинда и се върна, за да издрънчи отново. Някъде в тъмното изтича мишка. От леглото отсреща, където спяха двама от младите Бакстърови, се дочу равномерно дишане.
	„Човек, който идва, поправя всичко и не чака благодарност… Точно така се случи и с пистолета. Така се случва от години насам с машините на Бакстърови за привързване на бали. Някакъв чудак на име Джо, който не остарява и е майстор в поправките.“
	В главата на Грант блесна мисъл, но той се опита да я пропъди. Нямаше смисъл да събужда надежда. „Ослушвай се, задавай предпазливи въпроси, отваряй си очите, Грант… Не задавай прекалено насочени въпроси или ще млъкнат като миди.“
	Чуден народ са тези горяни. Хора, които нямат и частица напредък, които не искат нито частица от него. Хора, обърнали гръб на цивилизацията, върнали се към свободата на земята и гората, слънцето и дъжда.
	Достатъчно място имаше за тях тук, на земята, за всички имаше място, защото населението на Земята беше намаляло през последните двеста години заради пионерите, отправили се към другите планети, за да организират и другите светове на Слънчевата система според човешките порядки.
	Много място, земя и дивеч.
	А може би в края на краищата това беше най-доброто. Грант си спомни, че често беше мислил за това през месеците, когато бродеше по тези хълмове. В такива моменти, при удобството на ръчно направения юрган, удобството на грубата сламена рогозка и шепота на вятъра под покрива. Или моменти като този, когато седеше отгоре на оградата и гледаше множеството златисти тикви да се припичат на слънце.
	От тъмното до него долетя шумолене — рогозката, където спяха двете момчета. После шляпането на боси крака, които се приближаваха безшумно по дъските.
	— Спите ли, господине? — чу се шепот.
	— Не. Искаш ли да се мушнеш при мен?
	Момчето се шмугна под завивката и опря студените си крака в стомаха на Грант.
	— Дядо разказа ли ви за Джо?
	Грант кимна в тъмното.
	— Каза, че напоследък не е идвал.
	— Каза ли ви за мравките?
	— Разбира се. Ти какво знаеш за мравките?
	— Бил и аз ги открихме неотдавна и запазихме това в тайна. Не сме казали на никого, вие сте първият. Но мисля, че трябва да ви кажем. Вие сте от правителството.
	— Наистина ли имаше стъклен похлупак върху мравуняка?
	— Да, и… и… — момчето се задъха от вълнение — и това не е всичко. Мравките имаха талиги и от мравуняка се подаваха комини, а от комините — дим. И… и…
	— Да, и какво друго?
	— Ние не чакахме да видим повече. Бил и аз се уплашихме. Избягахме.
	Момчето се сгуши още повече в завивките.
	— Чували ли сте някога нещо подобно? Мравки да теглят талиги!


	Мравките действително теглеха талиги. И от мравуняка действително се подаваха комини, които изригваха мънички парливи облачета дим, напомнящи миризмата на разтопена руда.
	С разтуптяно от вълнение сърце Грант клекна край мравуняка и се загледа в талигите, търкалящи се по пътечките, които се губеха в корените на тревата. Празните излизаха, а пълните се връщаха — натоварени със семе и тук-там осакатени трупове на насекоми. Мънички талиги, които се движат бързо, подскачат и се друскат зад впрегнатите мравки!
	Стъкленият похлупак, който някога бе покривал мравуняка, все още беше там, но беше счупен и занемарен, като че ли вече нямаше нужда от него, като че ли бе служил на цел, която вече не съществува. Мравунякът се намираше на склон от дива, неравна земя, спускащ се надолу към скалите край реката — редици от заоблени речни камъни, редуващи се с ивици зелена ливада и групи от могъщи дъбове. Глухо място — човек би повярвал, че тук никога не е звучал човешки глас, а само шепотът на вятъра по върховете на дърветата и гласовете на дивите животни, движещи се по тайни пътечки.
	Място, където мравките можеха да живеят необезпокоявани нито от ралото, нито от нозете на скитника и да продължат линията на живот без разум, която датира от милиони години преди появата на човека, от деня, когато на Земята се е родила първата самотна абстрактна мисъл. Ограничен, застоял живот, смисълът на който се свежда единствено до съществуването на мравките.
	А сега някой беше завъртял стрелката на съдбата, беше я настроил в друга посока, беше открил на мравките тайната на колелетата, тайната на обработването на метала. Колко ли други пречки, спъващи прогреса и развитието на културата, са били премахнати от пътя на този мравуняк?
	Заплахата от глад може би е една от пречките, която е трябвало да бъде премахната. Снабдяване с изобилие от храна, което им осигурявало свободно време и за други неща освен неизменното търсене на препитание.
	Още едно племе по пътя на величието, развиващо се върху социалната база, изградена в отдавна отминали дни, преди онази твар, наречена човек, да е познала полъха на величието.
	Докъде ще доведе това? Как ще изглеждат мравките след още един милион години? Ще намерят ли, ще могат ли мравката и човекът да намерят някакъв общ знаменател, за да си изградят обща съдба, каквато ще намерят кучето и човекът?
	Грант поклати глава. Всички шансове бяха против това. Защото в жилите на кучето и човека тече една кръв, докато мравката и човекът са различни организми — живи организми, които никога не са били съобразени с това да се разбират един друг. Те нямат обща основа като тази, която свързала в палеолита кучето и човека, когато спели край един огън и заедно се пазели от очите на бродещите в нощта хищници.


	Грант по-скоро усети, отколкото чу шума от стъпките във високата трева зад себе си. Той скочи на крака, обърна се рязко и видя човека. Дълъг като върлина мъж, с приведени рамене и огромни ръчища с дълги, меки, бели, чувствителни пръсти.
	— Вие сте Джо, нали? — попита Грант.
	Мъжът кимна.
	— А вие сте субектът, който ме преследва.
	Грант си пое въздух.
	— Е, може би е така. Не вас лично, но някой като вас.
	— Някой различен — прибави Джо.
	— Защо не останахте онази нощ? — попита Грант. — Защо избягахте? Исках да ви благодаря, че направихте пистолета.
	Джо го гледаше, без да отговори, но зад немите устни Грант усети, че се забавлява — огромно, прикрито забавление.
	— И как изобщо — продължи Грант — се досетихте, че пистолетът е счупен? Наблюдавахте ли ме?
	— Чух ви да мислите, че е счупен.
	— Чухте ме да мисля?
	— Да — потвърди Джо. — Аз ви чувам как мислите и сега.
	Грант нервно се изсмя. Това смущаваше, но беше и логично. Беше нещо, което трябваше да се очаква — и не само това.
	Той посочи към мравуняка.
	— Тези мравки ваши ли са?
	Джо кимна, а смехът просто напираше на устните му.
	— Защо се смеете? — разсърди се Грант.
	— Аз не се смея — отвърна му Джо и Грант се почувствува порицан и жалък като малко дете, което са ударили за нещо, което е било длъжно да знае, че не трябва да прави.
	— Трябва да отпечатате записките си — каза Грант. — Може да се съпоставят с това, което върши Уебстър.
	Джо сви рамене.
	— Аз нямам никакви записки — отбеляза той.
	— Нямате записки!
	Дългурестият мъж се приближи към мравуняка и се спря, загледан в него.
	— Може би — заяви той — вие сте разбрали защо съм го направил.
	Грант кимна мрачно.
	— Поне се опитах. По всяка вероятност любопитство към експеримента. Вероятно съчувствие към по-низша форма на живот. Може би убеждението, че преимуществото на старта не дава на човека право на монопол върху напредъка.
	Очите на Джо искряха на слънцето.
	— Любопитство, може би. Не съм мислил за това.
	Той седна край мравуняка.
	— Никога ли не сте се чудили защо мравката е стигнала толкова далеч, а после внезапно е спряла на същото ниво? Защо е създала почти безупречна социална организация и я оставила така? Какво е било онова, което я е спряло?
	— Гладът, от една страна…
	— Да, и зимният сън — заяви дългурестият. — Зимният сън, разбирате ли, е заличил всичко, което се е натрупало в паметта от един сезон до друг. Всяка пролет те започвали наново, започвали от началото. Те никога не са могли да се възползват от минали грешки, да разчитат на натрупани знания.
	— И вие ги хранехте…
	— И отоплявах мравуняка — прибави Джо, — за да не се налага да спят. Така нямаше да бъде необходимо с настъпването на всяка пролет да започват от началото.
	— А талигите?
	— Направих две-три и им ги оставих. Отне им десет години, но на края проумяха за какво са те.
	Грант въпросително кимна към тръбите.
	— Те сами ги направиха — обясни му Джо.
	— И какво още?
	Джо с досада вдигна рамене.
	— Откъде да знам?
	— Но, човече, вие сте ги наблюдавали. Дори и да не сте водили записки, поне сте наблюдавали.
	Джо поклати глава.
	— Почти от петнадесет години не съм ги поглеждал. Днес дойдох само защото чух, че сте тук. Тези мравки, виждате ли, повече не ме забавляват.
	Грант отвори уста, но отново я затвори. На края каза:
	— Значи това било. Ето защо сте го правили. За забавление.
	Върху лицето на Джо нямаше срам, нито обида, само болезнена досада, която издаваше желанието му да забравят всичко за мравките. А устата му произнесе:
	— Разбира се. За какво друго?
	— И моят пистолет — предполагам, че и той ви е забавлявал.
	— Не, пистолетът — не — отвърна Джо.
	„Пистолетът — не, каза си Грант мислено. Разбира се, че не пистолетът, глупако, а ти самият. Именно ти си го забавлявал. И сега го забавляваш.
	Поправя машинариите на стария Дейв Бакстър, после си заминава, без да каже нито дума — без съмнение, това беше страшна шега. И как ли е ликувал и се е заливал от беззвучен смях, след като тогава там, пред къщата на Уебстър, е посочил грешката в космическия двигател на Томас Уебстър.
	Като някой всезнайко, който демонстрира номера пред някоя непохватна кукла.“
	Гласът на Джо наруши мислите му.
	— Вие сте преброител, нали? Защо не ми задавате въпросите си? Сега, когато сте ме намерили, не можете да си заминете, без да ги запишете на хартия. Възрастта ми например. Аз съм на сто шестдесет и три години, а изглеждам почти юноша. Ще живея още поне хиляда години.
	Той притисна възлестите си крака към гърдите си и се залюля бавно напред-назад.
	— Още хиляда години, а ако се грижа добре за себе си…
	— Но това не е всичко — прекъсна го Грант, като се опитваше да запази гласа си спокоен. — Има още нещо. Нещо, което трябва да направите за нас.
	— За нас?
	— За обществото — поясни Грант. — За човечеството.
	— Защо?
	Грант се опули.
	— Искате да кажете, че не ви е грижа?
	Джо поклати глава и в жеста му нямаше нито перчене, нито предизвикателство. Той просто отбелязваше факта.
	— Пари — предположи Грант.
	Джо размаха ръка над хълмовете наоколо и разпрострялата се речна долина.
	— Аз имам това — каза той. — Нямам нужда от пари.
	— Може би слава?
	Джо не се изплю, но лицето му изглеждаше така, сякаш го бе направил.
	— Благодарността на човечеството?
	— Тя не е вечна — отвърна Джо и в думите му се усещаше предишната насмешка, а огромното забавление беше просто изписано на устните му.
	— Вижте какво, Джо — каза Грант и при все че упорито се опитваше да прикрие молбата в гласа си, тя се усещаше. — Това, което имам за вас, е важно… важно за поколенията след нас, важно за човечеството, то е начало на нов етап в нашата съдба.
	— А защо трябва аз — попита Джо — да правя нещо за някой, който още не е дори роден? Защо да гледам отвъд годините на моя собствен живот? Когато умра — умирам и за какво ми са тогава целият шум и слава, всичките знамена и фанфари. Няма да знам дали съм живял велик живот, или ненужен.
	— Човечеството… — произнесе Грант.
	Джо се засмя с глас.
	— Съхранението на рода, прогреса на рода… Ето какво имате пред вид. Защо трябва да ви интересува това? Или пък мен?
	Усмивката на лицето му се стопи и той размаха пръст с престорено предупреждение.
	— Съхранението на рода е мит… мит, с който всички вие сте живели. Жалък плод на вашата социална структура. Родът свършва всеки ден. Когато човек умре, родът умира с него — дотолкова, доколкото го засяга, повече не съществува никакъв род.
	— Вас просто не ви интересува — подчерта Грант.
	— Именно това — заяви Джо — се опитвам да ви кажа.
	Той погледна към раницата на земята и по устните му пробяга усмивка.
	— Може би — предложи той, — ако ме заинтригува…
	Грант отвори раницата и измъкна папката. Почти неохотно той извади тъничкия сноп листи и хвърли бегъл поглед на заглавието: „Незавършените философски…“. Той ги подаде на Джо и дълго наблюдава как очите му пробягват по страниците и както наблюдаваше, усети мъчителната болка от чудовищния провал да завладява мозъка му.
	Там, в дома на Уебстър, той беше мислил за разум, който не познава ограничения на мисълта, ум, неспъван от четири хиляди годишната остаряла човешка мисъл. Който, беше си казал той, би могъл да оправи нещата.
	И ето го. Но той все още не е достатъчен. Нещо липсваше — нещо, за което нито той, нито пък онези в Женева някога бяха мислили. Нещо, черта от човешкия характер, която всеки до този момент беше приемал за задължителна.
	Обществените отношения са тези, които са свързвали хората през хилядолетията, обуславяли са целостта на човечеството, точно както гладът подчинява мравките на един социален образец.
	Присъщата на всяко човешко същество потребност от признанието на събратята му, необходимостта от известен култ на братство, психологическата, почти физиологическа необходимост от одобрението на мисълта и постъпките му. Сила, която предотвратява нарушенията на обществените устои, която довежда до социална сигурност и солидарност, до сближаването на човешкото семейство.
	Хората умираха заради това одобрение, жертвуваха се заради това одобрение, водеха ненавистен за тях самите живот заради него. Защото без него човекът беше сам — прокуденик, животно, което е било прогонено от стадото.
	Естествено, това одобрение беше довеждало и до ужасни неща — до психология на тълпата, до расова дискриминация, масови зверства в името на патриотизма или религията. Но в същото време общественото одобрение беше циментът, на който се крепеше единството на хората, онова, което от самото начало беше направило възможно съществуването на човешкото общество.
	А Джо не го притежаваше. Джо не даваше и пет пари. Не го беше грижа какво мислят за него. Не го интересуваше дали някой одобрява или не.
	Грант усети топлите лъчи на слънцето по гърба си, чу шепота на вятъра, който препускаше сред дърветата над него. Някъде в храсталака запя птичка.
	Беше ли това характерна черта при мутацията? Тази промяна в основния инстинкт, който правеше човека член на рода?
	Нима този човек пред него, който четеше завещанието на Джуейн, беше намерил в себе си, в резултат на мутацията, живот толкова пълен, че да мине без одобрението на събратята си? Нима на края, след всичките тези години, беше достигнал онзи стадий на цивилизацията, когато човек ставаше независим и можеше да пренебрегва всички обществени условности?
	Джо вдигна очи.
	— Много интересно — каза той. — Защо не е продължил и не го е завършил?
	— Умрял е — отвърна Грант.
	Джо цъкна с език.
	— Сгрешил е на едно място… — Като намери нужната страница, той посочи с пръст. — Точно тук. Ето откъде е изникнала грешката. Ето кое го е объркало.
	— Но… но не би трябвало да има грешка — заекна Грант. — Той умря, това е всичко. Той умря, преди да го завърши.
	Джо внимателно сгъна ръкописа и го пъхна в джоба си.
	— Толкова по-добре — отбеляза той. — Може би щеше да го оплеска.
	— Тогава, значи, вие можете да завършите този труд? Вие можете…
	Грант прочете отговора в очите на Джо и разбра, че нямаше смисъл да продължава.
	— Наистина ли мислите — сухо и лаконично произнесе Джо, — че ще предам това на вас, скимтяща паплач?
	Грант отчаяно сви рамене.
	— Предполагам, че не. Предполагам, че трябваше да предвидя… Човек като вас…
	— Аз — продължи Джо — мога да използвам това нещо за себе си.
	Той се надигна бавно, разора с ленив размах на крака си мравуняка, срина димящите коминчета и затрупа натоварените каручки.
	Обхванат от сляпа ярост, която го накара да посегне към пистолета, Грант с вик скочи на крака.
	— Не мърдай — предупреди Джо.
	Грант спря ръката си с пистолет, чието дуло все още бе насочено към земята.
	— Успокой се, жалко човече — произнесе Джо. — Знам, че би желал да ме убиеш, но не мога да ти позволя да го направиш. Защото аз, виждаш ли, имам планове. В края на краищата ти няма да ме убиеш заради това, за което сега си мислиш.
	— Какво значение има за какво ще ви убия? — прохриптя Грант. — Важното е, че ще умрете. Няма да си заминете с философията на Джуейн.
	— Но — каза му Джо почти меко — не за това искаш да ме убиеш. Ще го направиш, понеже се озлоби заради това, че разорах мравуняка.
	— Може това да е била първоначалната причина — каза Грант. — Но сега не е…
	— Не се опитвай — предупреди Джо. — Преди да си натиснал спусъка, ще бъдеш труп.
	Грант се поколеба.
	— Ако си мислиш, че те баламосвам — присмя му се Джо, — давай, предизвикай ме.
	Двамата дълго стояха лице с лице, а дулото на пистолета все така беше насочено към земята.
	— Защо да не се свържете с нас? — попита Грант. — Ние имаме нужда от човек като вас. Вие бяхте този, който показа на стария Том Уебстър как да конструира космически двигател. Онова, което направихте с мравките…
	Джо бързо пристъпи напред и Грант вдигна пистолета. Той видя юмрука да се насочва към него — могъщ и силен юмрук, който едва ли не със свистене разцепи въздуха.
	Юмрук, който се оказа по-бърз от пръста върху спусъка.


	Нещо влажно и горещо стържеше по лицето на Грант и той повдигна ръка, за да го отмести.
	Но то продължи да пълзи по лицето му.
	Той отвори очи и Натаниел радостно подскочи.
	— Вие сте добре — възкликна той. — Толкова се страхувах…
	— Натаниел — изхриптя Грант. — Какво правиш тук?
	— Избягах — обясни му Натаниел. — Искам да дойда с вас.
	Грант поклати глава.
	— Не можеш да дойдеш с мен. Аз трябва да отида далеч. Трябва да свърша една работа.
	Той се изправи на ръце и крака и заопипва по земята. Когато ръката му докосна студения метал, той го вдигна и пусна в кобура.
	— Изпуснах го — обясни той, — но не мога да го оставя да изчезне. Дадох му нещо, което принадлежи на цялото човечество, и не мога да допусна да го използва.
	— Аз мога да откривам следите — каза му Натаниел. — Откривам всичко, както откривам и катериците.
	— Имаш по-важна работа от преследването — подчерта Грант. — Разбираш ли, днес открих нещо. Зърнах един път, по който може да тръгне цялото човечество. Не днес и не утре, не дори и след хиляда години. Може би никога, но това е нещо, което не можем да отминем. Джо може да е малко по-напред по този път, отколкото ние, но ние може би го следваме по-бързо, отколкото предполагаме. Ние всички можем да станем като Джо. И ако отиваме натам, ако всичко свършва с това, вас кучетата ви очаква огромна работа.
	Натаниел тревожно се взираше в него.
	— Не разбирам — виновно произнесе той. — Употребявате думи, които не мога да проумея.
	— Виж какво, Натаниел. Хората може би не винаги ще бъдат такива, каквито са днес. Те могат да се променят. И ако се променят, ще се наложи вие да заемете тяхното място, ще трябва да поемете мечтата и да я продължите. Вие ще трябва да си давате вид, че сте хора.
	— Ние кучетата — тържествено обеща Натаниел — ще го направим.
	— То няма да настъпи още хиляди и хиляди години — продължи Грант. — Вие ще имате време да се подготвите. Но трябва да помните. Вие трябва да предавате думите на поколенията. Не трябва да забравяте.
	Разбирам — отвърна Натаниел. — Ние кучетата ще кажем на малките си, а те на своите малки.
	— Именно — потвърди Грант.
	Той се наведе, почеса ухото на Натаниел и тръгна, а кучето стоеше, размахваше опашка и го гледаше как се изкачва по хълма.


	Коментар към четвъртото предание

	От всички предания именно това е довело до много затруднения онези, които са търсили яснота и значимост в легендата.
	Дори Тайг ще признае, че то е явен мит и нищо повече. Но ако то е мит, какво означава тогава? Ако това предание е мит, не са ли митове и останалите?
	Предполага се, че Юпитер, където се развива действието, е един от другите светове, които могат да се открият, прекосявайки пространството. По-горе вече отбелязахме научната несъстоятелност на теорията за съществуването на такива светове. И ако трябва да приемем теорията на Баунс, че другите светове, за които се говори в цикъла, не са друго освен нашия собствен многообразен свят, не е ли очевидно, че досега трябваше да открием света, описан тук. Че съществуват затворените светове на коблитата е известно на всеки, но също така добре известна е и причината за това явление — във всеки случай не по силата на обстоятелства, подобни на описаните в четвъртото предание.
	Някои учени считат, че четвъртото предание е прибавено допълнително, че няма връзка с легендата, че просто е било взето и привнесено изцяло. Трудно е да се приеме такова заключение, тъй като преданието в действителност е свързано с легендата и служи като една от основните оси на цялото действие.
	Качествата на героя на това предание Таусър често се посочват като несъвместими с достойнствата на нашия род.
	При все че Таусър може да не е по вкуса на някои деликатни читатели, в това предание той служи като антипод на Човека. Именно Таусър, а не Човекът е готов пръв да приеме появилата се нова ситуация; Таусър, а не Човекът пръв разбира същността на онова, което става. И веднъж освободил се от властта на Човека, става очевидно, че разумът на Таусър е поне равен на човешкия.
	Въпреки всичките си бълхи Таусър е образ, от който никой не трябва да се срамува.
	Колкото и да е кратко това четвърто предание, то дава на читателя най-много от всичките осем. То заслужава задълбочено и внимателно четене.

	Дезертьорство

	Четирима души, двама по двама, бяха влезли в ревящия ад на Юпитер и не се върнаха. Бяха влезли там, където свирепствуваше непрекъснат ураган — или по-точно бяха изчезнали, подскачайки на четири крака, с увиснали надолу кореми, а мокрите им хълбоци проблясваха на дъжда.
	Защото те не отиваха там в човешки образ.
	Сега пред бюрото на Кент Фаулър, ръководителя на Купол №3 от Службата за изследване на Юпитер, стоеше петият.
	Под бюрото на Фаулър старият Таусър шумно се почеса и после отново се настани да спи.
	С внезапна болка в душата Фаулър осъзна, че Харолд Алън беше млад, прекалено млад. Той имаше присъщия на младостта доверчив поглед и лицето на човек, който никога не е познал страха. Странно… Странно, тъй като обитателите на куполите на Юпитер в действителност добре познаваха страха. Страха и смирението. Трудно му беше на човека да съгласува своята жалка същност с могъщите сили на чудовищната планета.
	— Вие разбирате — каза Фаулър, — че не е задължително да правите това. Вие разбирате, че не сте длъжен да отивате.
	Неизменната формула, естествено. На другите четирима им беше казано същото, но те бяха отишли. Фаулър не се и съмняваше, че и петият ще замине. Но внезапно той почувствува в душата му да се прокрадва смътната надежда, че Алън няма да замине.
	— Кога тръгвам? — попита Алън.
	Беше време, когато Фаулър приемаше този отговор със скрита гордост. Преди, но не и сега. Той се намръщи.
	— След час.
	Алън стоеше и чакаше мълчаливо.
	— Четирима други излязоха и не се върнаха — продължи Фаулър. — Вие знаете това, естествено. Ние искаме вие да се върнете. Не желаем да се впускате в никакви героични спасителни операции. Главното нещо, единственото нещо, което искаме, е вие да се върнете, да докажете, че човекът може да живее в облика на юпитерианско същество. Като стигнете до първия топографски кол, не по-далеч, се върнете. Не поемайте никакъв риск. Никакви изследвания. Просто се върнете.
	— Разбирам — потвърди Алън. — Всичко това ми е ясно.
	— На преобразователя ще бъде мис Стенли — продължи Фаулър. — В това отношение няма от какво да се страхувате. Другите бяха преобразени без злополуки. Те напуснаха преобразователя видимо в отлично състояние. Вие ще бъдете в напълно сигурни ръце. Мис Стенли е най-квалифицираният оператор-преобразовател в Слънчевата система. Тя има опит от почти всички останали планети. И затова е тук.
	Алън се усмихна на жената и Фаулър прочете на лицето на мис Стенли неясно чувство — може би съжаление, може би гняв, а може би просто страх. Но то мигновено изчезна и тя се усмихна в отговор на младежа, който стоеше пред бюрото. Усмихна се по онзи обичаен за нея предвзет учителски маниер, сякаш едва ли не се презираше заради това, че го прави.
	— Ще чакам с нетърпение моето преобразяване — обади се Алън.
	Каза го на шега, като че ли ставаше въпрос за нещо безкрайно смешно.
	Но не беше шега.
	Работата беше сериозна, страшно сериозна. Фаулър знаеше, че от тези опити зависи бъдещето на човека на Юпитер. Ако опитите успееха, ресурсите на исполинската планета ще станат достъпни. Човекът ще подчини Юпитер, както беше подчинил на себе си другите по-малки планети. А ако опитите се провалеха…
	Ако се провалеха, човекът щеше и занапред да е обременен и спъван от чудовищното налягане, огромната сила на притеглянето, от пределно чуждата химия на планетата. Той ще продължава да е затворен в куполите, без да е в състояние да стъпи на планетата, неспособен да я види с просто, невъоръжено око, ще бъде принуден да разчита на тромавите всъдеходи и телевизора, принуден да работи с недодялани инструменти и механизми или чрез посредничеството на несръчните роботи.
	Защото човекът, незащитен и в своя естествен облик, ще бъде унищожен от колосалното налягане от петнадесет хиляди фунта на квадратен инч — налягане, в сравнение с което дъното на земния океан ти се струва вакуум.
	Дори най-здравите сплави, измислени от земните хора, не можеха да издържат на такова налягане и на наличието на алкалните дъждове, които непрестанно заливаха планетата. Те ставаха чупливи и се лющеха на пластове, ронеха се като глина или се изтичаха на малки вадички и локви от амонячни соли. Само с увеличаването на якостта и жилавостта, с увеличаването на сцеплението на електроните биха могли да издържат на тежестта на хилядите мили дебел слой от отровни газове, съставляващи атмосферата на Юпитер. И дори тогава, когато това бъде направено, ще е необходимо всичко да се покрие със здрав кварц, за да предпазва от разяждащия амонячен дъжд.
	Фаулър седеше и се вслушваше в боботенето на моторите в приземния етаж на купола — мотори, които работеха непрестанно и от които куполът никога не утихваше. Те трябваше да продължават да работят, защото ако спрат, щеше да спре и подаването на тока, течащ в металните стени на купола, щеше да се намали привличането на електроните и това щеше да бъде краят на всичко.
	Таусър се надигна изпод бюрото на Фаулър, почеса се (още една бълха) и лапата му тупна тежко на пода.
	— Има ли още нещо? — попита Алън.
	Фаулър поклати глава.
	— Може би имате желание да направите нещо — каза той. — Може би… — Той искаше да каже „да напишете писмо“, но слава богу, че се усети навреме и спря.
	Алън погледна часовника си.
	— Ще бъда там навреме — отбеляза той.
	Обърна се и се отправи към вратата.


	Фаулър знаеше, че мис Стенли го наблюдава, но не искаше да се обърне и да срещне погледа й. Затова се зарови в някакъв куп хартии върху бюрото си.
	— Колко време ще продължавате с това? — обади се мис Стенли, като наблягаше гневно на всяка дума.
	Тогава той се обърна и я погледна. Прави, тънки устни, прическата й изглеждаше по-стегната от всякога и придаваше на лицето й онова странно, почти стъписващо сходство с маска на смъртта.
	— Докато е необходимо — той се стараеше да говори спокойно и безстрастно. — Дотогава, докато има надежда.
	— Вие ще продължавате да ги обричате на смърт — продължи тя. — Ще продължавате да ги пращате в неравен бой с Юпитер. Вие ще стоите тук на сигурно място, а тях ще изпращате да умират.
	— Сантименталността ви е неуместна — отбеляза Фаулър, като се стараеше да не показва гнева си. — Вие, както и аз, знаете защо правим това. Вие разбирате, че в собствения си облик човек просто е безсилен срещу Юпитер. Единственият изход е да се превръщат хората в такива твари, каквито ще могат да съществуват на Юпитер. На другите планети успяхме.
	Няколко човешки живота са нищожна цена, ако в крайна сметка успеем. В миналото хората са жертвували живота си за глупости. Защо тогава да ни смущава мисълта за минималните жертви в такова велико начинание като това?
	Мис Стенли стоеше изправена и неподвижна със сключени в скута ръце, а светлината осветяваше сивеещите й коси и както я наблюдаваше, Фаулър се опита да си представи как се чувствуваше тя, какво мислеше. Не че се боеше от нея, но не се чувствуваше много удобно, когато тя беше наоколо. Тези проницателни сини очи виждаха твърде много, а ръцете й изглеждаха твърде изкусни. По би й подхождало да е нечия леля и да седи в люлеещо се кресло с куките за плетене. Но не беше. Тя беше първокласен оператор-преобразовател в Слънчевата система. И тя беше недоволна от начина, по който той вършеше нещата…
	— Нещо не е наред, мистър Фаулър — заяви тя.
	— Съвършено вярно — съгласи се Фаулър. — Именно затова изпращам младия Алън сам. Възможно е той да открие какво не е в ред.
	— А ако не открие?
	— Ще изпратя някой друг.
	Тя бавно се надигна от стола си, запъти се към вратата, но се спря пред бюрото му.
	— Някой ден — произнесе тя — вие ще станете велик човек. Вие никога не изпускате шанса. Това е вашият шанс. Вие сте го разбрали още когато избраха за опитите вашия купол. Ако се справите, ще се издигнете едно-две стъпала по-нагоре. Без значение е колко души ще загинат, нали вие ще се изкачите по-нагоре.
	— Мис Стенли — възпря я той с рязък глас, — младият Алън трябва да излезе скоро. Бъдете любезна, проверете дали машината ви…
	— Моята машина — отвърна му тя с леден тон — не е виновна. — Тя работи по координатите, определени от биолозите.
	Прегърбен зад бюрото си, Фаулър слушаше как стъпките й се отдалечават по коридора.
	Естествено, това, което тя каза, беше истина. Координатите бяха определени от биолозите. Но биолозите можеха да сбъркат. Само едно съвсем малко отклонение, отклонение на една йота и преобразователят можеше да изпраща не това, което са възнамерявали да пратят. Мутант, който можеше да не издържи, да се побърка, да се разпадне под някакво влияние или пък стрес от непредвидени стечения на обстоятелствата.
	Защото човекът не знаеше много от онова, което ставаше вън от купола. Само това, което показваха приборите. А какво можеха да разкажат случайните данни от тези прибори и механизми, когато Юпитер беше невероятно голям, а куполите толкова малко?
	И работата на биолозите около получаването на сведенията за лоперите*, очевидно най-висшата форма на живот на Юпитер, беше отнела повече от три години интензивно изследване, а след това още две за проверка на данните. Работа, която би могла да бъде свършена на Земята за седмица-две. Но която в случая изобщо не можеше да бъде свършена там, защото не можеше да се пренесе на Земята форма на живот от Юпитер. Извън Юпитер налягането може да се увеличи, а при земното налягане и температура лоперите просто биха се превърнали в облак газ.
	[*От англ. loper — този, който бяга с подскоци. Б.пр.]
	Все пак това беше работа, която трябваше да се свърши, ако човек искаше някога да се разхожда на Юпитер в облика на лопер. Защото преди преобразователят да може да промени човека в друга жизнена форма, трябваше да се знаят със сигурност и положителност, без ни най-малка вероятност от грешка, физическите особености на тази жива форма.


	Алън не се върна.
	Всъдеходите разораха околността, но не намериха и следа от него, освен ако онзи спотайващ се лопер, забелязан от един от водителите, не е бил пропадналият човек в облика на лопер.
	Биолозите се усмихнаха с вежливата снизходителност на специалиста, когато Фаулър предположи, че вероятно координатите са били погрешни. Те учтиво подчертаха, че координатите са в ред. Когато в преобразователя поставеха човек, със завъртането на копчето той се превръщаше в лопер. После напускаше машината и се отдалечаваше от погледа в гъстата атмосфера.
	Някакво отклонение, беше предположил Фаулър, някакво мъничко отклонение от онова, което в действителност представляваше лоперът, или някакъв нищожен дефект. Ако имаше такова нещо, отвърнаха биолозите, щеше да отнеме години, за да го открият.
	И Фаулър знаеше, че те са прави.
	И така, сега бяха петима вместо четирима и Харълд Алън напразно беше стъпил на Юпитер. А що се отнася до сведенията, той все едно че не беше отивал.
	Фаулър протегна ръка към бюрото си и вдигна папката със списъка на личния състав — тънък сноп хартии, акуратно прикрепени. Ужасяваше се, но трябваше да го направи. Трябваше някак си да се открие причината за тези странни изчезвания. И нямаше друг начин освен да изпрати още хора.
	Той поседя за миг, като се вслушваше във воя на вятъра над купола, в непрестанно бушуващия над планетата яростен вихър.
	Таеше ли се някаква опасност там навън, питаше се той. Някаква неизвестна опасност. Нещо, което дебнеше и поглъщаше лоперите, без да прави разлика между действителните и онези, които бяха хора. За лакомниците, разбира се, нямаше никаква разлика.
	Или беше основна грешка това, че бяха избрали лоперите като форма на живот, най-добре пригодена за съществуване на планетата. Той знаеше, че очевидната интелигентност на лоперите е била един от определящите фактори за този избор. Защото ако онова, в което се превръщаха хората, не притежаваше способност за мислене, човекът нямаше да може задълго да запази своя разум в новия си образ.
	Не бяха ли оставили биолозите този единствен фактор да натежи прекалено, използувайки го за сметка на някой друг и това да е довело до неблагоприятно, дори гибелно разминаване? Изглеждаше неправдоподобно. Колкото и твърдоглави да бяха, те си знаеха работата.
	Или пък целият замисъл беше невъзможен, обречен от самото начало? Преобразуването се беше оказало успешно на другите планети, но това не означаваше непременно, че щеше да успее и на Юпитер. Може би човешкият разсъдък не може да функционира правилно чрез сетивния апарат на юпитерианския организъм. Може би лоперите бяха дотолкова различни, че нямаше обща основа за съгласуване и съвместна дейност на човешкото знание и юпитерианската концепция за съществуването.
	Или грешката беше заложена в човека, в органически присъщите му черти? Някакви умствени отклонения, чието съчетание с онова, което намираха отвън, не им позволяваха да се върнат. Въпреки че според земните разбирания можеше и да не е отклонение. Може би просто една обикновена човешка умствена черта, приета за напълно естествена на Земята, да е в такова яростно противоречие със съществуването на Юпитер, че да разбие човешкия разсъдък.


	В коридора се чу топуркане и драскане на крака. Фаулър се усмихна натъжено. Таусър се връщаше от кухнята, където беше отишъл да навести приятеля си готвача.
	Таусър влезе в стаята с кокал между зъбите. Той размаха опашка към Фаулър и тупна тежко край бюрото. С кокал между лапите, той дълго гледа господаря си със сълзящите си старчески очи. Фаулър протегна ръка надолу и разроши косматото му ухо.
	— Още ли ме обичаш, Таусър? — попита Фаулър.
	В отговор Таусър тупна с опашка по пода.
	— Ти си единственият — произнесе Фаулър, — който ме обича.
	Изправи се и се обърна към бюрото. Протегна ръка и вдигна папката.
	Бенет?… Бенет го чака момиче там, на Земята.
	Ендрюс?… Ендрюс мечтаеше да се върне пак в Марсианския технически институт веднага щом спечели достатъчно пари, за да завърши годината.
	Олсън?… Олсън наближаваше възраст за пенсия. През цялото време разказваше на момчетата как ще се установи и ще отглежда рози.
	Фаулър внимателно положи папката обратно на бюрото.
	Осъжда хората на смърт… Мис Стенли беше казала това, а бледите й устни едва се размърдаха върху пергаментното й лице. Пращаше хората на смърт, докато той, Фаулър, седеше тук на сигурно място.
	Нямаше и съмнение, че всички в купола говореха същото, особено след като и Алън не се върна. Естествено, не биха му го казали в лицето. Дори следващият или следващите, които би повикал пред бюрото си, за да им съобщи, че е техен ред да заминат, не биха му го казали.
	Но щеше да го прочете в очите им.
	Той отново взе папката. Бенет, Ендрюс, Олсън. Имаше и други, но нямаше смисъл да продължава.
	Кент Фаулър знаеше, че няма да може да го направи. Нямаше да намери сили да ги погледне, нямаше да намери сили да изпрати още хора навън, за да умрат.
	Той се наведе напред и щракна копчето на апарата за свръзка.
	— Да, мистър Фаулър.
	— Мис Стенли, моля ви.
	Изчака да го свържат с мис Стенли, като слушаше как Таусър вяло дъвче кокала. Зъбите на кучето се бяха изтъпили.
	— Мис Стенли слуша — съобщи нейният глас.
	— Исках само да ви кажа, мис Стенли, да се приготвите за още двама.
	— Не се ли страхувате — попита мис Стенли, — че ще се свършат? Като изпращате по един, ще има за по-дълго, ще ви доставят двойно удоволствие.
	— Единият от тях е куче — поясни Фаулър.
	— Куче!
	— Да, Таусър.
	— Вашето собствено куче! — от ярост гласът й беше станал леден. — То е било с вас през всичките тези години…
	— Там е работата — подчерта Фаулър. — Таусър ще се натъжи, ако го изоставя.


	Това не беше онзи Юпитер, който знаеше от телевизора. Беше очаквал да е различен, но не чак дотолкова. Беше очаквал адски амонячен дъжд, вонящи пари и оглушителния тътен на урагана. Беше очаквал да види вихрушка от облаци и мъгла и как чудовищни мълнии насичат небето.
	Не беше предполагал, че плющящият дъжд ще се окаже лека пурпурна мъгла, стремително летяща над пурпурна морава. Дори не му беше минавало през ум, че зигзазите на светкавиците ще бъдат ликуващи фойерверки по яркото небе.
	Докато чакаше Таусър, Фаулър напрягаше мускулите на тялото си и се дивеше на гъвкавата сила, която откри. Съвсем не е лошо тялото, реши той и се усмихна, като си спомни как беше съчувствувал на лоперите, когато ги зърваше на телевизионния екран.
	Защото беше трудно да си представиш жив организъм, основата на когото, вместо вода и кислород, е амоняк и водород. Трудно беше да се повярва, че такава форма на живот би могла да познава същия трепет от живота, който познаваше човекът. Трудно беше да си представиш живот във врящия водовъртеж на Юпитер, без да знаеш, естествено, че през погледа на юпитерианеца това изобщо не беше врящ водовъртеж.
	Вятърът брулеше лицето му с ласкави пръсти и той се сепна, като си спомни, че според земните стандарти ветрецът беше ревящ поток от смъртоносни газове със скорост двеста мили в час.
	Сладостни миризми проникваха в тялото му. И все пак едва ли бяха точно миризми, тъй като не беше онова усещане за мирис, което помнеше. Като че ли цялото му същество се пропиваше от уханието на лавандула. Не, не точно лавандула, а нещо познато, което не можеше да назове. Несъмнено първият от многото очакващи го проблеми с терминологията. Защото думите, които знаеше, мисловните символи, които му служеха като на земен жител, не биха му послужили като на юпитерианец.
	Люкът встрани на купола се отвори и Таусър се изтъркаля навън. Поне така си помисли: че това трябваше да е Таусър.
	Той започна да вика кучето, като мислено оформяше думите, които искаше да каже. Но не можеше да ги произнесе. Нямаше как да ги произнесе — нямаше с какво.
	За миг цялото му същество беше обхванато от луд ужас, панически страх, който избухваше като малки искрици в мозъка му.
	Как разговаряха юпитерианите? Как…
	Внезапно той усети физически присъствието на Таусър, усети остро сърдечното и щедро дружелюбие на рунтавото животно, което го беше следвало от Земята до много планети. Като че ли онова, което представляваше Таусър сега, за миг се беше преселило в мозъка му.
	И от сърдечното посрещане дойдоха думите:
	— Здравей, приятелю!
	Наистина не думи, но нещо по-хубаво. Мисловни символи с такива оттенъци на значение, каквито думите никога не можеха да имат.
	— Здравей, Таусър — откликна той.
	— Чувствувам се добре — каза Таусър. — Както когато бях малко кученце. Напоследък се чувствувах направо ужасно. Краката ми се огъваха, а зъбите ми почти до крайност се бяха износили. Опитай се да гризеш кокал с такива зъби. Освен това бълхите ме влудяваха. А някога не им обръщах много внимание. Няколко бълхи повече или по-малко не означаваха кой знае какво в моите ранни години.
	— Но… но… — мислите на Фаулър се объркаха напълно. — Ти разговаряш с мен!
	— Разбира се — потвърди Таусър. — Аз винаги съм ти говорил, но ти не можеше да ме чуеш. Опитвах се да ти кажа различни неща, но нищо не се получаваше.
	— Понякога те разбирах — вметна Фаулър.
	— Не напълно — поправи го Таусър. — Ти знаеше кога искам храна, кога вода и кога да изляза навън, но това е почти всичко, което някога си разбирал.
	— Съжалявам — оправда се Фаулър.
	— Забрави това — успокои го Таусър. — Да се надбягваме до скалата.
	Едва сега Фаулър забеляза скалата — очевидно на няколко мили далеч, със странна кристална красота, искряща в сянката на многоцветни облаци.
	Фаулър се поколеба.
	— Много е далече…
	— Е, хайде де — настоя Таусър и без да дочака отговор, побягна към скалата.


	Фаулър го последва и изпита силата на краката си, издръжливостта на това свое ново тяло в началото с известно съмнение, миг по-късно учуден, а след това затича с явна радост, която събра в себе си и пурпурната морава, и летящите над земята дъждовни пари.
	Докато тичаше, той дочу някаква музика, музика, която пронизваше тялото му, вълнуваше цялото му същество, която го носеше на сребърните криле на скоростта. Такава музика издаваха в слънчев пролетен ден звънчетата на хълма.
	Колкото повече се приближаваше до скалата, толкова повече музиката се усилваше и изпълваше вселената с вълшебни звуци. И той знаеше, че музиката идва от падащия водопад, който покриваше с пяна искрящата скала.
	Само че не бе водопад, разбира се, а амонякопад, а скалата беше бяла, тъй като представляваше втвърден кислород.
	Той спря с усилие до Таусър там, където водопадът се разсипваше в блестяща дъга от стотици цветове. Буквално стотици, защото тук той видя, че нямаше обичайното за човешкото око преливане от един основен цвят в друг, а спектър с изумителна отмереност, която разделяше призмата на елементарните й съставки.
	— Музиката… — каза Таусър.
	— Да, какво?
	— Музиката — повтори Таусър — е от вибрациите. Вибрации от падащата вода.
	— Но, Таусър, откъде знаеш за вибрациите?
	— Знам — настоя Таусър. — Току-що ми хрумна.
	— Просто ти хрумна?! — изуми се Фаулър.
	И внезапно в неговата собствена глава се роди формула — формула за процеса, който щеше да направи метала устойчив на налягането на Юпитер.
	Докато се взираше поразен във водопада, съзнанието му мигновено подбра цветовете и ги подреди в точната им спектрална последователност. Ето така. Направо от синьото небе. От нищото, защото той не знаеше нищо нито за металите, нито за цветовете.
	— Таусър — извика той. — Таусър, нещо става с мен.
	— Да, знам — каза Таусър.
	— Цялата работа е в мозъка — продължи Фаулър. — Ние го използваме целия, до последната скрита клетка. Използваме го, за да съобразим неща, които би трябвало да сме знаели през цялото време. Може би мозъците на земните същества по природа са бавни и мъгляви. Може би ние сме олигофрените на вселената. Може би сме нагласени така, че да осъществяваме нещата по най-трудния начин.
	И в обхваналата го нова остра яснота на мисълта той разбра, че нещата няма да се ограничат нито с цветовете във водопада, нито с металите, които ще устоят на налягането на Юпитер. Той почувствува други не съвсем определени неща. Неясен шепот, който предвещаваше велики неща, тайни, недостъпни за човешката мисъл, недостъпни дори за въображението. Загадки, факти, умозаключения в резултат на размишления. Неща, които всеки ум трябваше да познава, ако използваше цялата си мисловна мощ.
	— Ние все още преди всичко сме земни жители — подчерта Фаулър. — Ние едва започваме да научаваме някои от нещата, които трябва да знаем — някои от нещата, от които са ни лишили като човешки същества, вероятно именно защото сме били такива. Защото човешкият организъм се оказва несъвършен. Недостатъчно пригоден за мисловна дейност, недостатъчно са развити сетивата, които би трябвало да имаме, за да постигнем истинско познание. Може би дори ни липсват някои сетива, необходими за истинското познание.
	Фаулър се загледа в купола — мъничко черно петно, приличащо на джудже в далечината.
	Там имаше хора, които не бяха в състояние да прозрат каква красота представлява Юпитер. Хора, които си мислеха, че надвисналите облаци и плющящият дъжд помрачават лика на планетата. Невиждащи човешки очи. Негодни очи. Очи, които не можеха да видят красотата на облаците, които не можеха да виждат през бурята. Тела, неспособни да почувствуват трепета от трелите на музиката, идващи от разбиващата се вода.
	Хора, странствуващи сами сред ужасна самота и говорещи езика на децата, преднамерено изопачаващи думите заради тайнственост, неспособни да общуват един с друг, както той можеше да общува с Таусър. Лишени завинаги от този личен, интимен контакт с другите живи същества. Той, Фаулър, беше очаквал да открие ужас, породен от чуждите неща тук на повърхността, беше очаквал да трепере пред заплахата от непознати опасности, беше се подготвил да се бори срещу отвращението от една среда, напълно различна от земната.
	Но вместо това беше открил нещо по-велико от всичко, което човекът някога е познавал. По-бързо и по-съвършено тяло. Възторг и по-пълно възприятие на живота. По-остър ум. Свят на красота, която дори мечтателите на Земята още не са си представяли.
	— Да вървим — подкани го Таусър.
	— Къде искаш да отидеш?
	— Където и да е — отвърна Таусър. — Просто да тръгнем и да видим докъде ще стигнем. Имам чувството… ами… чувството…
	— Да, знам — прекъсна го Фаулър.
	Защото той имаше същото чувство. Предчувствие за велика съдба. Някакво предчувствие за величие. Съзнанието, че някъде отвъд хоризонта ги очакват приключения и нещо по-значително от приключенията.
	Онези петимата бяха почувствували същото. Бяха усетили властен тласък да отидат и да видят, непреодолимото усещане, че тук ги очакваше живот от пълнота и познание.
	Той знаеше, че заради това не бяха се върнали.
	— Няма да се върна обратно — заяви Таусър.
	— Не можем да ги подведем — възрази Фаулър.
	Фаулър направи една-две стъпки назад към купола, но се спря.
	Да се върне обратно в купола… Да се върне към онова болно, пропито от отрови тяло, което беше изоставил. По-рано не изглеждаше болно, но сега той знаеше, че е.
	Отново към трудно съобразяващия ум. Отново към помътено съзнание. Устни, които се затварят и отварят и образуват сигнали, които събеседникът разбира. Очи, с които е по-зле, отколкото ако изобщо ги нямаш. Отново към низостта, към пълзенето, към невежеството.
	— Може би някой ден… — промърмори той на себе си.
	— Имаме много да правим и много да видим — каза Таусър. — Много да узнаем. Да открием.
	Да, може би ги очакваха нови открития. Вероятно нови цивилизации, в сравнение с които цивилизацията на човека ще изглежда жалка. Красота, и което е по-важно, способност да се разбира тази красота. И другарство, каквото никой човек, никое куче не е познавало досега.
	И живот. Пълнокръвен живот, който има за цел опияняващо съществование.
	— Не мога да се върна — каза Таусър.
	— Нито пък аз — подкрепи го Фаулър.
	— Те ще ме превърнат пак в куче.
	— А мен — отново в човек — добави Фаулър.


	Коментар към петото предание

	Постепенно с развитието на действието читателят добива по-точна представа за човешкия род. Постепенно се затвърждава убеждението, че той едва ли е нещо повече от чиста фантазия. Той не е онзи род, който би могъл да се издигне от скромния си произход до висотите на културата, приписвана му в тези предания. Прекалено много неща му липсват.
	Вече видяхме, че му липсва устойчивост. Увлечението му по механистичната цивилизация за сметка на културата, основана върху по-дълбоки и значими жизнени критерии, показва липса на основни качества.
	А сега в това предание научаваме за ограничените му комуникации, обстоятелство, което с положителност не е благоприятно за напредъка. Неспособността на Човека да разбира и оценява мисълта и възгледите на друг Човек е пречка, която никоя конструктивна мисъл не би могла да преодолее.
	Че самият Човек е разбрал това, е съвсем очевидно от силното му желание да овладее учението на Джуейн, но трябва да се отбележи, че той не се стреми към него заради разбирането, което то би могло да му предложи, а заради властта, славата и знанието, които би направило възможни. Човекът е гледал на учението на Джуейн като на средство, което за периода от няколко десетилетия ще го придвижи напред със стотици хиляди години.
	От преданията става ясно, че Човекът се е надбягвал ако не със себе си, то с някой въображаем преследвач, следвал го плътно по петите и дишал във врата му. Човекът е бил зает с лудо боричкане за власт и знание, но никъде няма и намек за това, какво е мислел да прави с тях, след като веднъж ги спечели.
	Той, според легендата, е излязъл от пещерите преди милиони години. При все това само преди малко повече от сто години до описаното в това предание време той е бил в състояние да елиминира убийството като основна черта на начина му на живот. И тъкмо в това е действителното мерило за диващината му: след милиони години той се е отърсил от убийството и смята това за велико постижение.
	След като прочетат това предание, повечето от читателите ще приемат теорията на Ровър, че Човекът е въведен преднамерено като противовес на всичко, което олицетворяват в себе си Кучетата, един вид въображаем противник, персонаж от социологическа басня.
	Това се подчертава от многократните доказателства за отсъствието у Човека на осъзната цел, непрекъснатите му лутания насам-натам, опит да се докопа до начин на живот, който непрестанно му избягва, може би понеже той никога и не е знаел точно какво иска.

	Рай

	Пред тях куполът изглеждаше чуждо тяло, което решително не се съчетаваше с пурпурната мъгла на Юпитер; сгушена уплашена структура, свита като че ли от страх пред огромната планета.
	Съществото, което някога беше Кент Фаулър, стоеше, разкрачило своите крепки нозе.
	„Чуждо тяло, помисли си той. Ето доколко съм се отдалечил от хората. Куполът съвсем не е чуждо тяло. Поне не за мен. Това е място, където съм живял, мечтал и съм кроял планове. Него аз изоставих със страх в душата. Към него съм тласкан сега със страх в душата.
	Тласкан от спомена за хората, които бяха с мен, преди да стана това, което съм, преди да позная жизнерадостта, бодростта и удоволствието, недостъпни за човека.“
	Таусър се размърда край него и Фаулър усети бликащото дружелюбие на някогашното куче, осезаемото дружелюбие, другарство и любов, които вероятно са съществували през цялото време, но докато те са били човек и куче, не са го знаели.
	Мислите на кучето проникнаха в мозъка му.
	— Недей да правиш това, приятелю — каза Таусър.
	— Но аз съм длъжен да го направя — едва ли не със стон отвърна Фаулър. — Нали затова излязох оттам. Да открия какво в действителност представлява Юпитер. Сега мога да им кажа, мога да им занеса дългоочаквания отговор.
	„Ти трябваше да направиш това много отдавна, произнесе един глас дълбоко в него, неясен, далечен човешки глас, който се бореше с юпитерианското му съзнание. Но ти беше страхливец и все отлагаше и отлагаше. Ти избяга, тъй като се страхуваше да се върнеш. Боеше се да не те превърнат отново в човек.“
	— Ще се чувствувам самотен — отбеляза Таусър, без да произнесе нито дума. Поне нямаше думи, по-скоро на Фаулър му се предаде чувството на самота, чу раздиращ душата вик на раздяла. Като че ли за миг неговото съзнание и това на Таусър се бяха слели в едно.
	Фаулър стоеше мълчаливо и в него се надигаше отвращение. Отвращение при мисълта за това да бъде превърнат отново в човек с непълноценно тяло и непълноценен разум.
	— Бих дошъл с теб — каза му Таусър, — но не бих издържал. Може да умра, преди да съм в състояние да се върна. Почти бях свършил, ти си спомняш. Бях стар и пълен с бълхи. Зъбите ми бяха износени до крайност и храносмилането ми беше зле. Имах и ужасни сънища. Сънувах как като малък преследвам зайци, но към края зайците бяха тези, които ме преследваха.
	— Ти оставаш тук — успокои го Фаулър. — Аз ще се върна.
	„Стига да мога да ги убедя, помисли си той. Стига да мога. Стига да мога да обясня.“


	Той надигна масивната си глава и се загледа в хълмовете, които постепенно преминаваха в забулени от розовопурпурната мъгла планински върхове. По небето пропълзя мълния и озари облаците и мъглата с ликуваща светлина.
	Фаулър се затътра напред бавно и неохотно. С бриза долетя някакво ухание и тялото му го погълна жадно, също като котка, въргаляща се в мента. Не, не ухание, при все че това беше най-близкото, за което можеше да се сети, най-близката дума, която знаеше. В идните години хората ще трябва да разработят нова терминология.
	Как би могла да се обясни, чудеше се той, мъглата, стелеща се над земята, уханието, което беше чиста наслада. Другото, той беше убеден, че щяха да разберат. Че никога не се усеща нуждата да се яде, че не се спи, че човекът се е отърсил от всички терзаещи го неврози, на които беше жертва. Тези неща те щяха да разберат, тъй като можеха да се кажат с прости думи, можеха да се обяснят с наличния езиков материал.
	Но какво ще стане с останалите — фактите, изискващи нова лексика? Чувствата, които човек никога не е изпитвал? Способностите, за които човек никога не е мечтал? Яснотата на ума и остротата на мислите, способността да използва собствения си мозък до последната ду клетка? За всичко онова, което тук той можеше да върши инстинктивно и което човек никога не можеше да направи, понеже неговият организъм не притежаваше необходимите сетива.
	„Ще го напиша, каза си той. Ще седна и ще го напиша.“
	Но той знаеше, че и написаната дума съвсем не е съвършено оръдие.
	От кристалната кварцова обвивка се проточи телевизионен илюминатор и Фаулър се затътра към него. По илюминатора пробягваха струйки от сгъстена мъгла, затова той се изправи в цял ръст, за да погледне в него.
	Не че би могъл да види нещо, но затова пък хората вътре щяха да го видят. Хората, които водят непрекъснати наблюдения и следят бушуващата стихия на Юпитер, ревящите урагани, амонячния дъжд и пълзящите край тях облаци от смъртоносен метан. Така изглеждаше Юпитер за хората.
	Той вдигна предната си лапа и бързо написа на мокрия илюминатор името си, написа го отзад напред.
	Те трябваше да знаят кой е дошъл, за да няма грешки. Те трябваше да знаят какви координати да използват. В противен случай можеха да го преобразят в нечие друго тяло, да използват погрешна матрица и той да излезе като някой друг — като младия Алън например или Смит, или Пелетие. А това можеше да бъде и фатално.
	Амонячният дъжд потече и размаза написаното, а после изцяло го заличи. Фаулър написа името отново.
	Този път щяха да го разберат. Щяха да разберат, че един от превърнатите в лопери хора се връща, за да докладва.
	Отпусна се на земята и се обърна към вратата, водеща към преобразователя. Тя бавно се отвори и се залюля навън.
	— Довиждане, Таусър — промълви тихо Фаулър.
	В съзнанието му се надигна предупредителен вик: „Още не е късно! Още не си влязъл. Все още можеш да промениш решението си. Все още можеш да се обърнеш и да побегнеш.“
	Мислено скърцайки със зъби, той решително се отправи напред. Усети металическия под под нозете си, усети как вратата се затвори след него. Улови една последна частица от мисълта на Таусър и после настъпи мрак.
	Камерата на преобразователя се намираше пред него и той се отправи нагоре към нея.
	Един човек и едно куче бяха излезли заедно, помисли си той, а сега човекът се връщаше сам.


	Пресконференцията беше преминала успешно. Текущата информация съдържаше приятни новости.
	Да, да, съобщи на репортерите Тайлър Уебстър, недоразумението на Венера е изцяло изгладено. Достатъчно беше представителите на партиите да се срещнат и да поговорят. Експериментите за жизнеспособността в хладните лаборатории на Плутон протичат задоволително. Експедицията към Алфа Центавър ще излети по разписание, въпреки слуховете, че ще се провали. Търговската комисия скоро ще пусне нов ценоразпис за различните предмети на междупланетната търговия, като отстрани някои несъответствия.
	Нищо сензационно. Никакви ярки заглавия. Нищо значително за начало на информационния бюлетин.
	— Джон Калвър ме помоли — произнесе Уебстър — да ви напомня, господа, че днес е сто двадесет и петата годишнина от деня на последното убийство, извършено в Слънчевата система. Сто двадесет и пет години без нито един случай на предумишлено насилие.
	Той се отпусна в креслото си и им се усмихна, като се стараеше да прикрие онова, което го ужасяваше, въпроса, който знаеше, че ще последва.
	Но те още не бяха готови да го зададат. Съществуваше обичай, който трябваше да се съблюдава — твърде приятен обичай.
	Бърли Стивън Ендрюс, заведущ отдел „Междупланетни новини“, се изкашля, като че ли се готвеше да направи важно съобщение, и попита с престорена тържественост:
	— А как е синът?
	На лицето на Уебстър засия усмивка.
	— Връщам се в къщи за уикенда — каза той. — Купих на сина си играчка.
	Той протегна ръка и вдигна малка тръба от бюрото си.
	— Старинна играчка — поясни той. — Твърдят, че е старинна. Една компания днес ги пусна на пазара. Слагаш я до окото си, завърташ я и виждаш прекрасни картини. Цветни стъкълца, които се подреждат сами. Има и име…
	— Калейдоскоп — обади се бързо един от репортерите. — Чел съм за тях. В една стара история за обичаите и нравите в началото на двадесети век.
	— Пробвали ли сте го вече, господин председател? — попита Ендрюс.
	— Не — отвърна Уебстър. — Да си призная, не. Получих го днес следобед и бях прекалено зает.
	— Откъде го получихте, господин председател? — попита един глас. — Трябва да взема и аз един за моето хлапе.
	— От магазина точно зад ъгъла. Магазинът за играчки, нали знаете? Днес са ги получили.
	Сега Уебстър знаеше, че им беше време вече да си тръгват. Още няколко приятни дружески закачки и те ще станат и ще си отидат.
	Но те не си тръгваха. Той разбираше, че така просто няма да си тръгнат. Разбра го от настъпилата тишина и от хартиите, които шумоляха бързо, за да смекчат напрегнатостта й.
	И тогава Стивън Ендрюс зададе въпроса, от който Уебстър така се ужасяваше. За миг Уебстър изпита благодарност, че именно Ендрюс го зададе. Ендрюс винаги се държеше приятелски, говореше общо, а „Междупланетната преса“ се занимаваше с обективна информация, без онези лукави намеци, употребявани от писателите, които обичат да интерпретират.
	— Господин председател — започна Ендрюс, — говорят, че на Земята се е върнал човек, който е бил преобразуван на Юпитер. Бихме желали да чуем от вас дали това съобщение е вярно.
	— Вярно е — отвърна сухо Уебстър.
	Те изчакваха, Уебстър също изчакваше, като седеше неподвижно в креслото си.
	— Бихте ли желали да коментирате? — попита на края Ендрюс.
	— Не — отвърна Уебстър.
	Той огледа стаята, като спираше погледа си на всяко отделно лице. Напрегнати лица, отгатващи частица от истината зад неговия решителен отказ да коментира случая. Доволни лица, прикриващи мисълта за това как биха могли да преиначат няколкото произнесени от него думи. Гневни лица — те възмутено ще се изкажат за правото на народа да знае истината.
	— Съжалявам, господа — каза Уебстър.
	Ендрюс тежко се повдигна от креслото.
	— Благодарим ви, господин председател — промълви той.


	Уебстър седеше в креслото си и ги гледаше как си отиват, а когато си отидоха, усети студенината и празнотата на стаята.
	„Те ще ме разпънат на кръст, помисли си той. Ще ме изложат на поругание, а аз дори не бих могъл да възразя.“
	Той се надигна от креслото, прекоси стаята и постоя, загледан през прозореца в озарената от следобедното слънце градина.
	Не, той просто не би могъл да им каже.
	Рай! Царство небесно за тези, които го желаят. И край на човечеството! Край на всички идеали и всички мечти на човечеството, край на самото човечество.
	На бюрото му припламна и изцвърча зелена светлина и той се върна обратно на мястото си.
	— Какво има?
	Малкият екран просветна и се появи образ.
	— Кучетата току-що съобщиха, сър, че мутантът Джо е отишъл във вашето имение и Дженкинс го е приел.
	— Джо! Сигурен ли сте?
	— Така казват кучетата. А те никога не грешат.
	— Да — произнесе бавно Уебстър. — Никога не грешат.
	Лицето на екрана изчезна и Уебстър тежко се отпусна в креслото си.
	Той протегна вдървените си пръсти към пулта върху бюрото си и набра комбинацията, без да поглежда.
	На екрана се появи къщата — свита върху изложения на вятъра хълм в Северна Америка. Постройка, стояла там почти хиляда години. Място, където бяха живели, мечтали и умирали много поколения от рода Уебстър.
	Високо в небето над къщата летеше врана и Уебстър чу или по-скоро си представи, че е чул довеяното от вятъра грачене на реещата се птица.
	Всичко беше наред — поне така изглеждаше. Къщата дремеше в лъчите на утринното слънце, а статуята все така стоеше на ливадата — изображение на онзи отдавна умрял предшественик, изчезнал по пътя към звездите. Алън Уебстър, който пръв беше напуснал Слънчевата система на път към Алфа Центавър, накъдето ще се отправи след ден-два експедицията от Марс.
	Край къщата нищо не помръдваше, не се мяркаше никой.
	Уебстър протегна ръка и щракна копчето. Екранът изгасна.
	„Дженкинс ще се оправи, помисли си той. Може би по-добре от всеки друг. В края на краищата той е натрупал почти хиляда годишна мъдрост в тази своя метална обвивка. Скоро сам ще се обади, за да ме уведоми за какво е всичко това.“
	Той протегна ръка и набра друга комбинация.
	Чака дълго, преди на екрана да се появи образ.
	— Какво има, Тайлър? — попита лицето.
	— Току-що ми съобщиха, че Джо…
	Джон Калвър кимна.
	— Аз също току-що получих съобщението. Сега проверявам.
	— Какво мислиш за това?
	Началникът на Световната служба за безопасност замислено намръщи чело.
	— Може да е решил да отстъпи. Ние не оставяхме Джо и другите мутанти на мира. Кучетата свършиха чудесна работа.
	— Но досега нямаше подобни изгледи — възрази Уебстър. — Нищо, което да подскаже за тяхната готовност да отстъпят.
	— Виж какво — каза Калвър, — в продължение на сто години те не са направили и крачка, без ние да знаем. Имаме дословно написано на нашите ленти всичко, направено от тях. Блокираме всяка крачка, която замислят. В началото те си помислиха, че е просто лош късмет, но сега знаят, че не е така. Може би са решили, че сме ги притиснали в ъгъла.
	— Не вярвам да е така — произнесе строго Уебстър. — Когато тези момчета разберат, че са ги притиснали, по-добре е сам да се погрижиш да не те притиснат в ъгъла.
	— Ще се опитам да се окажа отгоре. Ще те държа в течение.
	Екранът изгасна, но остана правоъгълното стъкло, в което Уебстър мрачно се взираше.
	Мутантите не бяха притиснати, не напълно. Той знаеше това, знаеше го и Калвър. И все пак…
	Защо Джо беше отишъл при Дженкинс? Защо не беше се свързал с правителството тук, в Женева? Може би самолюбието не му позволява. Преговаря чрез робота. В крайна сметка Джо познаваше Дженкинс от много, много отдавна.
	Уебстър неволно усети прилив на гордост. Гордост, че Джо беше отишъл при Дженкинс (ако вярно са отгатнали причината). Та нали Дженкинс, независимо от металическата си броня, беше също един от Уебстърови.
	„Гордост, помисли си Уебстър. Постижения и грешки. Но всякога от значение. Когото и да вземеш от тях, Джеръм, заради когото светът изгуби учението на Джуейн. Томас, който беше дал на света сега вече усъвършенствувания принцип на космическия двигател. И синът на Томас — Алън, който се беше опитал да стигне до звездите, но не успял. И Брус, който пръв достигнал до мисълта за двойната цивилизация на човека и кучето. И на края самият той — Тайлър Уебстър, председател на Световния комитет…“
	Както седеше зад бюрото, той постави лакти върху него, преплете пръсти и се загледа в струящата през прозореца светлина на следобедното слънце.
	Докато чакаше, се отдаде на изповед. Чакаше сигнала, който щеше да покаже, че Дженкинс се обажда, за да докладва за Джо.
	Само ако…
	Само да можеше да се постигне споразумение… Само да можеше човекът и мутантите да работят заедно. Ако можеха да забравят тази полуприкрита вражда, достигнала до задънена улица, биха могли да отидат далеч, тримата заедно — човекът, кучето и мутантът.
	Уебстър поклати глава. Беше твърде много, за да може да го очаква. Разликата беше твърде голяма, разривът — всеобхватен. Подозрителността от страна на човека и снизходителните усмивки от страна на мутантите щяха да продължават да ги отдалечават един от друг. Защото мутантите бяха особено племе, издънка, отскочила далече напред. Хора, които са станали завършени индивидуалности, които нямат нужда от обществото, нямат нужда от одобрението на хората, напълно са лишени от сплотяващия рода стаден инстинкт, на тях не им действуват социалните фактори.
	И заради мутантите малката група от мутирали кучета досега не донесе почти никаква полза на своя по-стар брат, човека. Защото кучетата повече от сто години бяха следили, изпълнявали ролята на полицейски отряди, които държат под наблюдение мутантите.
	Уебстър отблъсна назад креслото, отвори чекмеджето на бюрото и извади куп книжа.
	Като не изпускаше от очи телевизора, той натисна копчето, за да повика секретаря си.
	— Да, мистър Уебстър.
	— Ще се отбия при мистър Фаулър — произнесе Уебстър. — Ако през това време ме потърсят…
	— Ако се обадят, сър, ще ви свържа веднага. — Гласът на секретаря му едва доловимо трепереше.
	— Благодаря — каза му Уебстър и натисна копчето.
	„Вече са научили, помисли си той. Всички до един са си наострили ушите и чакат новината.“


	Кент Фаулър се беше излегнал в един шезлонг под прозореца на стаята си и наблюдаваше малкия черен териер, който риеше бясно след въображаема къртица.
	— Не можеш да ме заблудиш, Ровър.
	Кучето спря да рие, погледна през рамото си, оголи зъби в усмивка и излая радостно. После се зае отново с риенето.
	— Ще се изтървеш в някой от близките дни — продължи Фаулър, — ще кажеш дума-две и аз ще те изоблича.
	Кучето продължи да рие.
	„Лукаво малко дяволче, помисли си Фаулър. Умът му реже като бръснач. Уебстър ми го пробута и то си изпълнява ролята твърде добре. Рие след къртици, чеше се заради бълхите — отлична картина на истинско куче. Но аз ще го пипна. Не могат да ме подведат.“
	В тревата изхрущя камъче и Фаулър вдигна очи.
	— Добър вечер — поздрави Тайлър Уебстър.
	— Чудех се кога ще дойдете — каза кратко Фаулър. — Седнете и кажете направо. Не ми вярвате, нали?
	Уебстър се отпусна във втория шезлонг и постави купа хартии на коленете си.
	— Мога да разбера как се чувствувате — произнесе той.
	— Съмнявам се — отвърна рязко Фаулър. — Дойдох и донесох новини, които мислех за важни. Съобщение, което ми костваше повече, отколкото можете да си представите.
	Той се наведе напред в шезлонга.
	— Чудя се дали можете да разберете как всеки час, прекаран в човешки облик, е за мен душевно терзание.
	— Съжалявам — промълви Уебстър, — но трябваше да се уверим. Трябваше да проверим доклада ви.
	— И да проведете някои тестове?
	Уебстър кимна.
	— Като с Ровър например?
	— Името му не е Ровър — поправи го внимателно Уебстър. — Ако сте го наричали така, вие сте накърнили чувствата му. Всички кучета имат човешки имена. Това се казва Елмър.
	Елмър беше спрял да рие и препускаше към тях. Той клекна край шезлонга на Уебстър и почеса с мръсната си лапа изцапаните си с глина мустаци.
	— Какво има, Елмър? — попита Уебстър.
	— Той е човек — каза кучето, — но не напълно. Не е мутант, разбирате ли. Нещо друго. Нещо чуждо.
	— Нищо чудно — потвърди Фаулър. — Пет години бях лопер.
	Уебстър кимна.
	— Вие сте запазили част от личността си. Това е обяснимо. И кучето не може да не го забележи. Кучетата са чувствителни към такива неща. Медиуми са. Ето защо ги пращаме след мутантите. Те могат да подушат всеки, без значение къде е.
	— Искате да кажете, че ми вярвате?
	Уебстър прелисти книжата и внимателно ги поглади с ръка.
	— Боя се, че да.
	— А защо се боите?
	— Защото — отвърна Уебстър — вие сте най-голямата опасност, пред която някога се е изправяло човечеството.
	— Опасност! Човече, не разбирате ли… Аз ви предлагам… предлагам ви…
	— Да, знам — подчерта Уебстър. — Думата е „рай“.
	— И вие се боите от това?
	— Ужасявам се — отвърна Уебстър. — Просто се опитайте да си представите какво ще се случи, ако кажем на хората и хората ни повярват. Всеки би поискал да замине за Юпитер и да стане лопер. Самият факт, че животът на лоперите очевидно продължава поне няколко хиляди години, би бил достатъчна причина, въпреки че има и други. Всички жители на Слънчевата система ще поискат веднага да бъдат изпратени на Юпитер. Никой не би пожелал да остане човек. На края няма да има хора — всички хора ще бъдат лопери. За това мислили ли сте?
	Фаулър нервно облиза пресъхналите си устни.
	— Естествено. Точно това очаквах.
	— Човечеството ще изчезне — продължаваше Уебстър с равен глас. — Ще бъде заличено. Ще зареже успехите, които е пожънало за повече от хиляда години. Ще изчезне точно когато е на прага на велики открития.
	— Но вие не знаете — възрази Фаулър. — Вие не можете да знаете. Никога не сте били лопер. А аз бях — той се потупа по гърдите. — Аз знам какво е това.
	Уебстър поклати глава.
	— Не споря за това. Готов съм да приема, че е по-добре да си лопер, отколкото човек. Това, с което не мога да се съглася, е, че имаме право да изличим човечеството, че бихме могли да заменим всичко, което човечеството е постигнало и ще постигне, с това, което са способни да извършат лоперите. Човечеството върви напред. Може би не така приятно, не така мъдро, нито така бляскаво, както вашите лопери, но в крайна сметка ми се струва, че ще отиде много по-надалеч. Ние имаме свое наследство и предначертания, които не можем да отхвърлим.
	Фаулър отново се наклони напред в шезлонга.
	— Вижте какво — каза той. — Всичко направих честно. Дойдох право при вас и Световния комитет. Можех да се обърна към пресата и радиото и да ви поставя натясно, но не го направих.
	— Това, което искате да кажете — предположи Уебстър, — е, че Световният комитет няма право да решава това сам. Вие имате пред вид, че хората трябва да кажат своето мнение.
	Фаулър мълчаливо кимна.
	— Честно казано — подчерта Уебстър, — аз нямам доверие в хората. Съществуват и такива понятия като „реакция на плебеите“, „егоизъм“. Нито един от тях не би помислил за човечеството, а единствено за себе си.
	— Искате да ми кажете, че съм прав, но не можете да направите нищо ли? — попита Фаулър.
	— Не точно. Трябва да измислим нещо. Може би ще можем да превърнем Юпитер в нещо като дом за стари хора. След като човек е живял пълноценен живот…
	От гърдите на Фаулър се изтръгна вик на отвращение.
	— Награда — презрително подхвърли той. — Да закараш стария кон на паша. Рай за специални заслуги.
	— По този начин — подчерта Уебстър — бихме спасили човечеството и пак бихме имали Юпитер.
	Фаулър поривисто скочи на крака.
	— Омръзна ми — изкрещя той. — Донесох отговор на нещо, което искахте да знаете. Нещо, за което сте похарчили милиони долари и стотици човешки живота, за да го узнаете. Поставихте преобразователни станции по целия Юпитер и изпратихте десетки мъже, а те никога не се върнаха. Вие мислехте, че са умрели, и изпращахте други. И никой от тях не се върна — защото не искаха да се върнат, защото не можеха да се върнат, защото им беше противна мисълта, че ще бъдат отново хора. Ето, аз се върнах — и каква полза? Бомбастични фрази… уклончиви отговори… разпити и съмнения в мен. И на края ми казвате, че всичко ми е наред, но съм направил грешка, че съм се върнал.
	Той отпусна ръце и целият клюмна.
	— Предполагам, че съм свободен — промълви той. — Няма нужда да стоя тук.
	Уебстър бавно кимна.
	— Естествено, свободен сте. От самото начало бяхте свободен. Само ви помолих да останете, докато проверя.
	— Бих ли могъл да се върна на Юпитер?
	— Като се има пред вид ситуацията, това би била добра идея.
	— Учуден съм, че не я предложихте вие — каза с горчивина Фаулър. — Това би било изход за вас. Бихте могли да сложите доклада настрана, да забравите за него — и да продължите да се разпореждате със Слънчевата система като с пешки от детска игра. Вашият род е обърквал нещата неведнъж, а и хората са ви предоставяли нови възможности. Един от вашите прадеди лишил човечеството от учението на Джуейн, друг осуетил усилието на хората да сътрудничат с мутантите…
	— Оставете мен и моя род на мира, Фаулър — обади се рязко Уебстър. — Това е нещо по-сериозно, отколкото…
	Но Фаулър вече крещеше и заглушаваше думите му.
	— Но аз няма да ви позволя да оплескате и това. Светът е загубил достатъчно заради вас, Уебстърови. Но сега светът ще си отдъхне. Аз ще кажа на хората за Юпитер. Ще съобщя в пресата, по радиото. Ще крещя от всички върхове. Аз ще…
	Гласът му секна и раменете му се затресоха.
	— Аз ще се боря с вас, Фаулър. — Гласът на Уебстър беше станал леден от обхваналия го гняв. — Няма да бъде по вашата. Не мога да ви оставя да извършите такова нещо.
	Фаулър вече се беше обърнал и крачеше към портата на градината.
	Докато седеше в шезлонга си като скован, Уебстър почувствува как кучето го дърпа с лапата си за панталона.
	— Да го настигна ли, стопанино? — попита Елмър. — Да отида ли да го върна?
	Уебстър поклати глава.
	— Остави го — каза той. — Той има точно толкова право, колкото и аз, да прави каквото желае.
	Хладен вятър долетя през градината и развя плаща върху раменете на Уебстър.
	В мозъка му отекваха думи… Думи, произнесени в тази градина преди няколко секунди, но думи, които идваха от векове назад. „Един от вашите предци лишил човечеството от учението на Джуейн. Един от вашите предци…“
	Уебстър стисна юмруци така, че ноктите му се впиха в дланите. „Само нещастия носим, помисли Уебстър. Ето какво сме ние. Нещастие за човечеството. Учението на Джуейн… И мутантите… Но мутантите имаха учението на Джуейн от векове и никога не бяха го използували. Джо го отнел от Грант, а Грант изгубил целия си живот в опити да го върне, но така и не успял.
	Може би в действителност то не струва нищо, опита се да се утеши Уебстър. Иначе мутантите щяха да го използват. Или пък може би — кой знае? — мутантите само ни мътят главите. Може би и те не знаят повече от хората за учението.“
	Тиха металическа кашлица го накара да вдигне очи. Вън, пред портата, стоеше малък сив робот.
	— Повикването, сър — каза роботът. — Повикването, което очаквахте.
	На екрана се появи лицето на Дженкинс — старо, архаично и грозно лице. Не онова гладко и жизнено лице, с което се гордеят последните модели роботи.
	— Съжалявам, че ви безпокоя, сър — произнесе той, — но се случи нещо твърде необикновено. Дойде Джо и помоли да използва видеофона, за да ви се обади. Не желае да ми каже какво иска. Казва, че е обаждане по съседски.
	— Включи го — прекъсна го Уебстър.
	— Той започна много странно, сър — продължаваше Дженкинс. — Дойде, седя, предъвква около час, преди да ме помоли да го използва. С ваше позволение, пак бих казал, много е странно.
	— Знам — успокои го Уебстър. — Джо е странен в много отношения.
	Лицето на Дженкинс изчезна и на екрана се появи друго — лицето на мутанта Джо. Волеви черти, загрубяла от вятъра кожа, сивосини, живи очи и прошарена около слепоочията коса.
	— Дженкинс не ми се доверява, Тайлър — каза Джо и Уебстър видя как жилите на врата му се издуват от смеха, прозиращ зад думите му.
	— Що се отнася до това — отсече Уебстър, — аз също не ви се доверявам.
	Джо цъкна с език.
	— Защо, Тайлър, не съм ви създал никакви грижи. Нито един от нас не го е правил. Вие ни наблюдавате, нервничите и се тормозите заради нас, но ние никога не сме ви причинили зло. Толкова много кучета пуснахте да ни шпионират, че на всяка крачка се натъкваме на тях, завели сте ни досиета и ни изучавате, обсъждате, а би трябвало да ви е омръзнало вече.
	— Ние ви познаваме — произнесе сурово Уебстър. — Знаем за вас повече, отколкото вие самите знаете. Знаем колко сте и познаваме всеки от вас лично. Искате ли да знаете какво всеки един от вас е правил по минути през последните сто години? Попитайте и ние ще ви кажем.
	— И през всичкото време — вметна Джо с мазен глас — ние мислехме с хубаво за вас. Представяхме си как някога бихме пожелали да ви помогнем.
	— Защо тогава не го направихте? — попита рязко Уебстър. — В началото ние бяхме готови да сътрудничим с вас. Даже след като отмъкнахте от Грант учението на Джуейн…
	— Отмъкнахме! — възкликна Джо. — Тайлър, сигурно са ви осведомили погрешно. Ние само го взехме, за да можем да го доразработим. То цялото беше объркано, разбирате ли?
	— Вие сигурно го проумяхте още на другия ден, след като сложихте ръцете си върху него — каза му направо Уебстър. — Какво чакахте тогава? Когато и да ни го предложехте, щяхме да разберем, че сте с нас, и щяхме да си сътрудничим. Щяхме да отзовем кучетата, щяхме да ви приемем.
	— Смешно нещо — каза Джо. — Като че ли някога ни е интересувало дали ще ни приемете.
	И Уебстър дочу предишния смях отново — смеха на човека, който беше достатъчен на самия себе си, за когото всички усилия на човешкото общество изглеждаха уморителен анекдот. Човек, който върви сам и това напълно му допада; който гледа на човешкия род като на нещо смешно и може би малко опасно, но още по-смешно именно поради това. Човек, който не усеща никаква потребност от братството на хората, който отхвърля това братство като нещо изключително сантиментално и провинциално, подобно на клубовете на запалянковците от двадесети век.
	— Добре — каза рязко Уебстър. — Щом така повече ви харесва. Надявах се, че искате да ми предложите някаква сделка, надявах се на някакъв шанс за помирение. Нещата такива, каквито са, не ни харесват, бихме желали да бъдат различни. Но това зависи от вас.
	— Почакайте, Тайлър — спря го Джо. — Няма смисъл да излизате извън себе си. Мислех си, че може би трябва да узнаете за учението на Джуейн. Вие като че ли сте забравили за него сега, но беше време, когато цялата Слънчева система се беше разбунтувала около него.
	— Добре, разказвайте — насърчи го Уебстър, а в гласа му се долавяше недоверие.
	— В същност — започна Джо — вие хората сте твърде самотни същества. Вие никога не сте познавали истински събратята си. Не можете да ги познавате, тъй като не притежавате необходимата основа за разбирателство, което прави възможно познаването на събратята ти. При вас съществуват приятелства, но те се основават изцяло на емоции, никога на пълно разбирателство. Вие, естествено, се погаждате, но по-скоро с търпимост, отколкото с разбирателство. Вие съгласувано решавате проблемите си, но съгласието ви се свежда просто до това, че най-силният по дух сломява съпротивата на по-слабите.
	— Какво общо има това?
	— Ами много — отвърна му Джо. — С учението на Джуейн вие действително ще се разбирате един друг.
	— Телепатия? — предположи Уебстър.
	— Не напълно — отвърна Джо. — Ние мутантите владеем телепатията. Но това е нещо различно. Учението на Джуейн осигурява способността да усещаш становището на другия. То не би ви накарало непременно да се съгласите с това становище, но ви кара да го забележите. Вие не само знаете за какво говори другият човек, но и как чувствува нещата. С учението на Джуейн трябва да приемете валидността на идеите и знанието на другите хора. Не само произнесените думи, но и смисъла, вложен в тях.
	— Семантика — вметна Уебстър.
	— Щом държите на термина, моля. Това, което наистина означава, е, че вие разбирате не само формулировката, а и скрития смисъл на казаното от другия. Почти телепатия, но не напълно. В известен смисъл по-добро от телепатията.
	— Но, Джо, как го постигате? Как…
	Отново язвителен смях.
	— Помислете малко за това, Тайлър… помислете до каква степен се нуждаете от него. След това ще можем да поговорим.
	— Сделка? — попита Уебстър.
	Джо кимна.
	— Но и клопка също, предполагам — каза Уебстър.
	— Даже две — отвърна Джо. — Вие ги открийте и ще поговорим и за тях.
	— Какво ще искате в замяна?
	— Много — отвърна Джо, — но може би ще си заслужава.
	Екранът изгасна, а Уебстър продължаваше да седи с невиждащи очи.
	Клопка? Разбира се, че беше клопка. Ясно като бял ден.


	Уебстър стисна очи и усети как пулсира кръвта в главата му.
	Какво ли е било онова, което се е говорело за философията на Джуейн в онзи далечен ден, когато тя е била загубена? Че за няколко десетилетия ще тласне човечеството със стотици хиляди години напред. Нещо подобно…
	Вероятно са преувеличавали малко, но само малко. Така да се каже, оправдано преувеличение, това беше всичко.
	Хора, които се разбират един друг, приемат неизказаните си мисли, всеки от тях прозира зад думите и вижда нещата както другият ги вижда, приема схващането му като че ли е негово собствено. Прави го в същност част от своето собствено мнение, прилага го в известни граници към един или друг въпрос. Никакви недоразумения, никакви предразсъдъци, никакви предубеждения и препирни, а ясно, пълно осъзнаване на всички спорни страни на който и да е проблем. Философия, приложима във всяка област на човешката дейност. В социологията, психологията, в техниката, във всички области на цивилизацията. Край на бъркотиите, край на раздорите. Честна и разумна преценка на наличните факти и идеи.
	Стотици хиляди години за няколко десетилетия? Какво пък, може би не е така невероятно.
	А клопката?… Или нямаше клопка? Наистина ли мутантите възнамеряваха да се разделят с учението? На каквато и да е цена? Или е само още една стръв пред очите на човечеството, а зад ъгъла мутантите се превиват от смях?
	Самите мутанти не бяха използвали учението. Естествено, понеже нямаха никаква нужда от него. Те си имаха телепатия и тя ги устройваше напълно. Индивидуалистите едва ли имат нужда от способ, за да разбират другите, тъй като не ги е грижа дали ще се разбират един друг. Очевидно мутантите се задоволяваха с контактите, необходими за обезпечаване на интересите им. И това беше всичко. Те си бяха сътрудничили за спасение на кожата, но не бяха намерили удоволствие в това.
	Честно предложение?… Клопка, съблазън, която да отвлече вниманието на човека в една посока, когато в същото време в противоположната се извършва някакво мръсно дело?… Просто шега?… Или пък коварно предложение?…
	Уебстър поклати глава. Върви, че разбери. Няма как да се проверят мотивите и подбудите на мутанта.
	С угасването на деня по стените и тавана на кабинета пропълзя меко сияние; скритото автоматично осветление ставаше все по-ярко с падането на мрака. Уебстър погледна прозореца — черен правоъгълник, осян от няколкото рекламни светлини, които пламваха и озаряваха очертанията на сградите.
	Протегна ръка, натисна едно копче и се обади на секретаря си:
	— Съжалявам, че ви задържах толкова до късно. Съвсем забравих за времето.
	— Няма нищо, сър — отвърна секретарят. — Дошъл е да ви посети един човек — мистър Фаулър.
	— Фаулър?
	— Да, господинът от Юпитер.
	— Да-да — произнесе отпаднало Уебстър. — Поканете го да влезе.
	Той почти беше забравил за Фаулър и за отправената от него заплаха.
	Взираше се разсеяно в бюрото си и видя калейдоскопа да лежи там, където го беше оставил.
	„Забавна играчка, помисли си той. Странна идея. Простичко нещо, за обикновените умове от онова време. Но за момчето ще бъде цяло събитие.“
	Той протегна ръка, взе го и го вдигна към очите си. Пречупената светлина изтъка буйна комбинация от цветове, геометрическа фантасмагория. Той леко завъртя тръбата и картината се промени. И отново…
	Съзнанието му се замъгли от внезапна болка и цветовете обгориха ума му с един единствен пламък на несравнимо душевно страдание.
	Тръбата падна и тракна на бюрото. Уебстър сграбчи с две ръце ръба на бюрото.
	И през ума му пробяга страшната мисъл: „Каква играчка за едно дете!“
	Неразположението му премина и той застина с отново прояснен ум, а дишането му се нормализираше.
	„Странно… — помисли си той. — Странно, че ми подействува така.“ Или пък изобщо не беше калейдоскопът, а нещо друго? Пристъп?… Да се е обадило сърцето?… Беше твърде млад за това, а и неотдавна беше на преглед.


	Вратата щракна и Уебстър вдигна очи.
	Фаулър бавно и с отмерена стъпка прекоси стаята и се приближи до бюрото му.
	— Слушам ви, Фаулър.
	— Напуснах ви вбесен — започна Фаулър, — а не исках да стане така. Може да сте ме разбрали, а може и да не сте. Просто бях ядосан, разбирате ли? Аз дойдох от Юпитер с усещането, че най на края всичките години, прекарани там, в куполите, са оправдани, че всички страдания, които бях изтърпял, когато гледах как хората излизат и не се връщат, са възнаградени. Аз носех новина, вие разбирате това, новина, която светът очакваше. За мен това беше най-прекрасното нещо, което можеше да се случи, и аз мислех, че вие също ще го приемете така. Мислех, че хората ще разберат. Имах такова чувство, като че ли им бях донесъл новината, че раят е ей там, зад ъгъла. Защото това наистина е рай, Уебстър… точно това е.
	Той опря ръце на бюрото, наведе се и прошепна:
	— Вие разбирате, нали, Уебстър? Вие разбирате поне малко.
	Ръцете на Уебстър трепереха и той ги скри в скута си, стискаше ги така силно, че го заболяха ставите.
	— Да — прошепна в отговор той. — Да, мисля, че разбирам.
	Сега той действително разбра.
	Разбираше повече, отколкото му казваха думите. Усещаше скритото зад думите страдание, молба и горчиво разочарование. Прие ги, като че ли той ги беше казал, като че ли за миг стана Фаулър.
	— Какво се е случило, Уебстър? — възкликна изплашено Фаулър. — Какво ви е?
	Уебстър се опита да заговори, но думи не излязоха. Гърлото му се сви, като че ли там заседна камък. Опита отново и гласът му излезе тих и измъчен:
	— Кажете ми, Фаулър. Вие научихте много неща там. Неща, които хората или не знаят, или пък си представят смътно. Нещо като мощна телепатия може би… или… или…
	— Да — потвърди Фаулър, — много неща. Но не ги донесох с мен. Когато станах човек, аз бях изцяло и само човек. Само човек и нищо повече. Нищо от онова не остана. Повечето са мъгляви спомени и… е, може да го наречете копнеж.
	— Имате пред вид, че нямате нито една от способностите, които имахте, когато бяхте лопер?
	— Нито една.
	— Не сте ли случайно в състояние да ми внушите нещо, което бихте искали да зная? Да ме накарате да чувствувам като вас?
	— Уви — отвърна Фаулър.
	Уебстър протегна ръка и побутна леко с пръста си калейдоскопа. Той се изтърколи напред, после отново застана неподвижен.
	— Защо се върнахте сега? — попита Уебстър.
	— За да намеря общ език с вас — отвърна Фаулър. — Да ви кажа, че в действителност не съм обиден. Да ви накарам да разберете, че и аз имам право. Просто различие в становищата, това е всичко. Мислех, че ще можем да се помирим.
	— Разбирам. И вие както преди възнамерявате да отидете и да кажете на хората?
	Фаулър кимна.
	— Длъжен съм, Уебстър. Вие сигурно разбирате. То е… то е… е, добре, нещо като религия за мен. То е нещо, в което вярвам. Длъжен съм да кажа на останалите, че съществува по-добър свят и по-добър живот. Аз трябва да ги заведа там.
	— Месия — промълви Уебстър.
	Фаулър се изправи.
	— Ето от това се страхувах. Насмешката не е…
	— Не беше насмешка — увери го внимателно Уебстър.
	Той вдигна калейдоскопа и го избърса замислено с дланта си. „Не още, мислеше си той. Не още… Трябва да реша. Искам ли и той да ме разбере така добре, както аз го разбирам?…“
	— Вижте какво, Фаулър — произнесе той, — отложете за ден-два. Изчакайте малко. Само ден-два. Нека после да поговорим отново.
	— Чаках достатъчно дълго.
	— Но аз искам да премислите ето това. Човекът се е появил преди милиони години, бил е обикновено животно. Оттогава той се е изкачвал постепенно нагоре по стълбата на културата. Бавно и мъчително, стъпка по стъпка, той е изграждал свой образ на живота, своя философия, свой начин да оправи нещата. Прогресът му е бил геометричен. Днес той прави много повече, отколкото е правил вчера. Утре той ще прави дори повече от днес. За пръв път в човешката история човекът наистина започва да усвоява, така да се каже, техниката на играта. Той току-що е стартирал, и то добре, направил е, бихме могли да я наречем, първата крачка. Той ще стигне доста далеч в сравнително по-кратък от досегашния срок.
	Може би няма да е така приятно, както на Юпитер. Може би изобщо няма да е същото. Може би човечеството е безцветна паплач в сравнение с формите на живот на Юпитер. Но това е наш, човешки живот. Това е, за което се е борил човекът. Това е, което е изградил сам. Това е съдбата, която сам е оформил.
	Противно ми е да мисля, Фаулър, че точно когато сме започнали да се справяме успешно, ще разменим съдбата си за някаква, която не познаваме, за една съдба, в която не можем да бъдем сигурни.
	— Ще почакам — съгласи се Фаулър. — Но само ден-два. Предупреждавам ви: не можете да ме разубедите. Не можете да ме накарате да променя решението си.
	— Това е всичко, за което ви моля — произнесе Уебстър.
	Той се изправи и му протегна ръката си.
	— Ще се помирим ли?


	Но дори когато се ръкуваше с Фаулър, Уебстър знаеше, че всичко е напразно. С учението или без учението на Джуейн, човечеството се беше изправило пред крайно изпитание. Изпитание по-тежко именно поради учението на Джуейн. Защото мутантите не пропускаха нищо. Ако това беше тяхната шега, ако това беше техният способ да се избавят от човечеството, то всичко беше предварително обмислено. До утре сутринта всеки мъж, всяка жена и дете по един или друг начин щяха да са успели да погледнат през калейдоскопа. А и защо непременно калейдоскопа? Бог само знаеше какви други начини имат…
	Той проследи с поглед Фаулър, докато затвори зад себе си вратата, после отиде до прозореца и се загледа навън. Очертанията на сградите се озаряваха от някакъв нов рекламен надпис, който преди не беше там. Някакъв чудноват надпис, изписващ буйни цветни рисунки в нощта. Светва и угасва, като че ли някой обръща огромен калейдоскоп.
	Уебстър стисна зъби и се вторачи в него.
	Това трябваше да се очаква.
	Мисълта за Джо изпълни душата му с люта ненавист. Ето защо го беше потърсил по видеофона — за пореден път да се посмее тайничко над хората, жест на някакъв всезнайко, измислен, за да даде на хората да разберат в какво се състои хитростта, когато всичко е свършило и вече не биха могли да предприемат нищо.
	„Трябваше всичките да ги избием — помисли си Уебстър и се учуди как трезво и безстрастно мисълта му достигна до това. — Трябваше да ги изкореним, както се изкоренява опасна болест.“
	Но човекът е отхвърлил насилието като средство за решаване на обществени и лични конфликти. От сто двадесет и пет години нито една социална група не се е изправила с насилие срещу друга.
	„Когато се обади Джо, учението на Джуейн е лежало на бюрото. Трябваше само да протегна ръка и да го докосна… — помисли си Уебстър. И тогава го проумя и се вцепени. — Аз трябваше само да протегна ръка и да го докосна. И аз направих именно това!“
	Нещо повече от телепатия, нещо повече от прозрение. Джо е знаел, че той ще вдигне калейдоскопа, трябва да го е знаел. Предвидливост, способност да погледне в бъдещето. Може да е за час-два напред, но повече не е било необходимо.
	И не само Джо, всички мутанти, естествено, са знаели за Фаулър. Техните проницателни, телепатични умове можеха да им издадат всичко, което биха искали да знаят. Но това беше нещо друго, нещо различно.
	Той стоеше до прозореца и се взираше в надписа. Знаеше, че сега го виждат хиляди хора. Виждаха го и усещаха същия внезапен болезнен удар да поразява съзнанието им.
	Уебстър се намръщи и се зачуди на сменящите се светлинни рисунки. Възможно е да имат някакво физиологическо въздействие върху определен център от човешкия мозък. Център, който не е бил използван преди, център, който на този етап на човешкото развитие може напълно естествено да е започнал да изпълнява своята функция.
	Учението на Джуейн, най на края! Онова, което хората бяха търсили векове наред, го получаваха сега, в момент, когато биха били по-добре без него.
	В своя доклад Фаулър беше написал: „Не мога да приложа факти, защото за това, което искам да разкажа, нямам необходимите определения.“ Той и сега не разполагаше с тях, но имаше нещо друго, по-добро дори — публика, разбираща искреността и значимостта, скрити в думите, които знаеше. Публика, надарена с ново свойство на разума, позволяващо й да схване част от величието на онова, което Фаулър беше казал.
	Джо го беше планирал така. Беше изчаквал този момент. Беше употребил учението на Джуейн като оръжие срещу човечеството.
	Защото с учението на Джуейн човечеството щеше да замине за Юпитер. За добро или зло, то щеше да замине.
	Ако изобщо е съществувала надежда да успее срещу Фаулър, то тя е била в неспособността на последния да опише какво е видял, да каже какво е почувствувал, за да може да достигне до хората с ясно изложение посланието, което беше донесъл. С простите човешки думи неговата мисъл щеше да изглежда неясна и неубедителна. В началото хората щяха да му повярват, но вярата им щеше да е нетрайна, щяха да се вслушат и в друго мнение.
	Но сега тази надежда рухна, защото думите нямаше да бъдат вече неясни и неубедителни. Хората щяха да знаят какво представлява Юпитер така ясно и живо, както го чувствуваше самият Фаулър.
	Хората щяха да заминат за Юпитер, щяха да приемат живот, различен от този на хората.
	А Слънчевата система, цялата Слънчева система, с изключение на Юпитер, щеше да остане на разположение на мутантите, които ще развият култура по свой вкус, култура, която едва ли би следвала пътя на предците.


	Уебстър се дръпна от прозореца и се върна отново към бюрото си. Наведе се, отвори едно чекмедже, пъхна ръка вътре и извади нещо, което никога не си бе представял, че ще използва — реликва, музеен експонат, изоставен там преди години.
	Той лъсна с носната си кърпа металическата повърхност на пистолета и провери механизма му с треперещи пръсти.
	Фаулър беше ключът. Ако Фаулър умреше…
	Ако Фаулър умреше и станциите на Юпитер се демонтират и изоставят, мутантите ще бъдат победени. Човекът ще има философията на Джуейн и предначертания нему път. Експедицията за Алфа Центавър ще потегли към звездите. Експериментите за усвояване на Плутон, ще продължат. Човекът ще шествува по предначертания от собствената му цивилизация курс.
	По-бързо от когато и да било. По-бързо, отколкото някой е мечтал.
	Две велики завоевания… Отказ от насилието като политика на човека и дарената им от учението на Джуейн проницателност. Два могъщи фактора, които щяха да ускорят хода на човека по пътя, по който вървеше.
	Отказ от насилието и…
	Уебстър се вторачи в стиснатия в ръката му пистолет, а в мозъка му като че ли бушуваше ураган.
	Две велики завоевания — и той беше на път да отхвърли първото от тях.
	В продължение на сто двадесет и пет години не е имало убийство на човек от човека, за повече от хиляда години убийството е било отхвърлено като способ за разрешаване на обществените конфликти.
	Хиляда години и един смъртен случай можеше да провали всичко. Един изстрел в нощта щеше да е достатъчен, за да рухне зданието, за да върне човека отново към предишните зверски разсъждения.
	„Уебстър уби — защо да не мога и аз? В крайна сметка има някои, които трябва да бъдат избити. Уебстър постъпи правилно, но не трябваше да спира само дотук. Не разбирам защо ще го бесят, той трябва да получи медал за това. Трябва най-напред да започнем от мутантите. Ако не бяха те…“
	Именно така щяха да разсъждават.
	Ето защо вие ураганът в мозъка ми.
	Избухването на ярките светлини раждаше призрачно отражение по стените и пода.
	„Фаулър вижда това, помисли Уебстър. Гледа го, а дори и да не го гледа, аз все още имам калейдоскопа.“
	Той хвърли пистолета отново в чекмеджето и се запъти към вратата.


	Коментар към шестото предание

	Ако е съществувал някакъв спор относно произхода на другите предания от цикъла, то за това не може да има ни най-малко съмнение. Тук, в шестото предание, имаме явния печат на повествователната традиция на Кучетата. То има по-дълбока емоционална стойност, в него се набляга на етически проблеми, присъщи на всички други сказания на Кучетата.
	Но колкото и странно да е, в това предание Тайг открива най-солидното доказателство за съществуването на Човека. Пред нас, посочва той, имаме доказателство, че Кучетата са разказвали същите тези истории пред пламналите огньове, когато седели и разговаряли за Човека, погребан в Женева или заминал за Юпитер. Тук, казва той, се съобщава за първото изследване на Кучетата в света на коблитата и първите им стъпки към създаването на Братството на животните.
	Тук той вижда доказателство, че Човекът е принадлежал към друго, съвременно на Кучето племе, което до някое време е следвало един и същ път на развитие на културата с Кучетата. Дали катастрофата, описана в това предание, е в действителност тази, която съкрушила Човека, казва Тайг, не можем да бъдем сигурни. Той допуска, че преданието такова, каквото го познаваме днес, е било допълвано и украсявано през изминалите векове. Тайг твърди, че то наистина ни дава добро и убедително доказателство, че човечеството е било сполетяно от някакво бедствие.
	Ровър не признава фактите, видени от Тайг, и вярва, че разказвачът, в това предание просто довежда до логически завършек една култура, вероятно създадена от Човека. Без широка перспектива, без известна органическа стабилност не би просъществувала никоя култура — това е урокът, вярва Ровър, който преданието има за цел да даде.
	Човекът тук се третира с известна нежност, нехарактерна за никое от другите предания. Той е едновременно самотен, нещастен и по своему величав. Напълно типичен за него е гордият жест на края, когато с цената на саможертвата той получава божествения ореол.
	И все пак преклонението на Ебинизър пред Човека има известни обезпокоителни оттенъци, станали източник на особено ожесточени спорове между изследователите на легендата.
	В своята книга „Митът за Човека“ Баунс задава въпроса: „Ако Човекът е бил тръгнал по друг път, не е ли било възможно след време да достигне същото величие като Кучето?“
	Това вероятно е въпрос, който много от читателите на легендата са престанали да си задават.

	Хобита

	Заекът се шмугна в един храст и малкото черно кученце се стрелна след него, но заби пети и спря. На пътеката стоеше вълк, а между челюстите му потрепваше кървавото тяло на заека.
	Ебинизър се закова на място, провесил червения си плосък език, дишаше тежко и му се гадеше от виденото.
	„Беше такова хубаво зайче!“
	По пътеката зад него изтопуркаха нечии крака, иззад храстите стремително изскочи Шедоу* и спря рязко край Ебинизър.
	[* На английски shadow означава сянка. Б.пр.]
	Вълкът бързо премести поглед от кучето към дребния робот, после отново към кучето. Яростният пламък в очите му постепенно угасна.
	— Не трябваше да правиш това, вълчо — произнесе меко Ебинизър. — Зайчето знаеше, че няма да го нараня, и всичко беше на шега. Но то се спусна право към теб и ти веднага го улови.
	— Намерил си с кого да разговаряш — изсъска Шедоу с едва-едва отворена уста. — Той не разбира и дума от това, което казваш. И по-добре внимавай да не те глътне.
	— Няма да ме пипне, докато ти си с мен — възрази Ебинизър. — И освен това той ме познава. Помни миналата зима. Той е от онази глутница, която подхранвахме.
	Вълкът запристъпва бавно и предпазливо, стъпка по стъпка напред, докато останаха по-малко от две крачки разстояние от кученцето. После много бавно, много предпазливо той положи зайчето на земята и го побутна с носа си напред.
	— Той ти го дава! — ахна тихичко Шедоу.
	— Виждам — отвърна спокойно Ебинизър. — Казах ти, че помни. Той е онзи със замръзналото ухо, когото Дженкинс излекува.
	Кученцето пристъпи една крачка с протегнат нос, като размахваше опашка. За миг вълкът се вцепени, после наклони грозната си глава и подуши. За секунда носовете на двамата почти се докоснаха, после вълкът отстъпи.
	— Да се махаме — настоя Шедоу. — Ти се оттегли по пътеката, а аз ще те пазя откъм гърба. Ако се опита да направи нещо…
	— Няма да се опита — прекъсна го рязко Ебинизър. — Той е наш приятел. Не е виновен за заека. Той не разбира. Така е свикнал да живее. За него заекът е просто парче месо.
	„Също както беше някога и за нас, помисли си той. Както беше и за нас, докато първото куче не седна редом с човека край огъня на входа на пещерата. И дълго след това… Дори сега понякога един заек…“
	Бавно, като че ли се извиняваше, вълкът се протегна напред и вдигна зайчето с отворените си челюсти. Опашката му мърдаше едва забележимо.
	— Виж! — извика Ебинизър, но вълкът си тръгна. Мярна се като сиво петно сред дърветата, като сива сянка се стопи в гората.
	— Той си го взе обратно — възмути се Шедоу. — Защо мръсен…
	— Но той ми го даваше — възрази тържествуващо Ебинизър. — Само че беше толкова гладен, че не можа да издържи. Той извърши нещо, което никой друг вълк преди него не е правил. За миг зверът в него отстъпи.
	— Подарък за подарък — изрече рязко Шедоу.
	Ебинизър поклати глава.
	— Той се засрами, когато си го взе обратно. Видя ли го как размахва опашка? По този начин обясняваше, че е гладен и има нужда от него. Повече, отколкото имах аз.
	Кучето се загледа надолу към зелените пътечки на вълшебната гора, вдъхна мириса на разлагащите се листа опияняващото ухание на гълъбовите очички, прозорчето и паяковидните горски съсънки, ободряващия остър аромат на новите листа, на събудената пролетна гора.
	— Може би някой ден… — промълви той.
	— Да, разбирам — обади се Шедоу. — Може би някой ден и вълците ще се цивилизоват. И зайците, и катериците, и всички други диви зверове. Ще се шляят наоколо като вас кучетата.
	— Това не е шляене — възрази Ебинизър. — Мечтаем. Хората обичаха да мечтаят. Хората имаха навика да се заседяват и да измислят по нещо. Така са се сетили за нас. Измислил ни е човек на име Уебстър. Той се е занимавал с нас. Той пригодил гърлата ни така, че да можем да говорим. Той е нагласил контактните лещи така, че да можем да четем. Той…
	— Много облаги им донесоха на хората мечтите — произнесе ехидно Шедоу.
	„Това е самата истина, помисли си Ебинизър. Малко хора бяха останали на Земята сега. Само мутантите, които вършат бог знае какво в своите кули, и малката колония от истински хора, които все още живеят в Женева. Останалите много отдавна бяха заминали за Юпитер и се бяха превърнали от хора в нещо съвсем друго.“


	Ебинизър се обърна и закрачи бавно, отпуснал опашка, нагоре по пътеката.
	„Жалко за зайчето, помисли си той. Беше такова хубаво зайче. Тичаше така добре. И наистина не беше уплашено. Беше го гонил много пъти и то знаеше, че няма да го хване.“
	Но дори и така да е, Ебинизър не можеше да си позволи да обвинява вълка. За един вълк зайчето не е само нещо, след което ти е забавно да тичаш. Защото вълкът нямаше стада, които да му дават месо и мляко, нито полета от зърно за брашно и бисквити.
	— Това, което съм длъжен да направя — измърмори безпощадният Шедоу, като го следваше по петите, — е да кажа на Дженкинс, че ти избяга. Знаеш, че трябва да слушаш.
	Ебинизър не отговори, а продължи да се изкачва с усилие по пътеката. Това, което казваше Шедоу, беше истина. Вместо да гони заека, той трябваше да стои в имението на Уебстърови и да слуша. Да лови достигащите до него звуци — звуците и миризмите — и да усеща, когато нещо се появи наблизо. Все едно че седиш до стената и слушаш какво става от другата й страна, само че понякога звуците бяха слаби, далечни и трудно доловими. Дори твърде често още по-трудни за разбиране.
	„Това е зверът в мен, помисли си Ебинизър. Старият звяр, който се сражаваше с бълхите, глозгаше кокали, риеше след къртиците. Той не ме оставя на мира. Той ме кара да се измъквам навън, за да гоня зайци, когато би трябвало да слушам, да бродя навън в горите, когато би трябвало да чета старите книги по рафтовете на кабинета.
	Прекалено бързо, помисли си той. Напредвахме твърде бързо. Така и трябваше.
	На човека са му трябвали хиляда години, за да превърне нечленоразделните си звуци в зачатъци на реч. Хиляда години, за да открие огъня, и още толкова, за да изобрети лъка и стрелата. Хиляди години, за да се научи да обработва земята и да събира урожая, хиляди години, за да изостави пещерата заради къща, която си е построил сам.
	А ние се научихме да говорим за някакви си хиляда години и вече сме оставени сами да се оправяме с всичко, като не се смята Дженкинс.“
	Гората оредя и премина в чепати дъбове, разпръснати нагоре по хълма като накуцващи заблудили се старци.
	Къщата стоеше на върха на хълма — пуснала дълбоки корени и притиснала се плътно към земята. Толкова стара беше, че беше приела цвета на всичко около нея — на тревата, цветята и дърветата, на небето, вятъра и дъжда. Къща, построена от хора, които са обичали нея и земята наоколо, както сега кучетата я обичаха. Къща, която са построили, в която са живели и умирали членовете на един легендарен род, оставил във вековете следа, ярка като от метеор. Хора, влезли в преданията, които се разказват сега край пламналите огньове в бурни нощи, когато вятърът свири под стряхата. Предания за Брус Уебстър и първото куче Натаниел; за един човек на име Грант, който накарал Натаниел да предава някакъв завет на поколенията; за един друг човек, който се опитал да стигне звездите, и за стареца, който седял и го очаквал на ливадата в инвалидната си количка. И още предания за ужасните мутанти, следени от кучетата години наред.
	А сега хората си бяха отишли и родът беше само едно име, а кучетата не забравяха завета, оставен от Грант на Натаниел в онзи отдавна отминал ден.
	„Все едно че сте хора, все едно че кучето е станало човек.“ Това бяха думите, които се предаваха от цели десет века. И настана време да го изпълнят.
	Когато хората си отидоха, кучетата се върнаха у дома, върнаха се от различните краища на Земята обратно там, където първото куче бе произнесло първата си дума, където бе прочело първия печатан ред. Върнаха се в имението на Уебстърови, където в незапомнени времена един човек беше мечтал за двойна цивилизация, за това кучето и човека да вървят заедно през вековете лапа за ръка.
	— Постарахме се, доколкото можахме — каза гласно Ебинизър, като че ли говореше на някого. — И продължаваме да се стараем.
	От другия край на хълма долетя дрънчене на звънец и след него — неистов лай. Кученцата връщаха кравите у дома за вечерното доене.


	В подземието се беше наслоил вековният прах — сив, подобен на пудра. Той не беше нещо внесено отвън, а неотделима част от самото подземие — онази част, която с времето се беше превърнала в прах.
	Джон Уебстър пое парливата миризма на праха, която режеше влажната спареност на помещението, а в главата му с жужене отекваше тишината. Над пулта с електрическия прекъсвач, махалото и пет-шест скали мъждукаше радиева лампичка.
	Като се опасяваше да не наруши спящата тишина, зашеметен и подтискан от излъчвания от сводовете товар на вековете, Уебстър тихо се приближи до пулта. Протегна ръка и докосна прекъсвача, като че ли бе очаквал да не е там, като че ли трябваше да усети с ръката си съпротивлението му, за да се увери, че е там.
	Той беше на мястото си. Той, махалото и скалите със самотната светлина над тях. И това беше всичко. Нямаше нищо друго. В цялото това голо подземие нямаше нищо друго. Точно както бе обозначено на стария план.
	Джон Уебстър поклати глава… „Трябваше да знаем, че ще бъде така. Планът е верен. Планът помни. Ние сме тези, които бяхме забравили — забравили или може би никога не сме знаели, или пък не ни е интересувало.“ И той знаеше, че най-вероятно бе именно последното да е вярно — никога не ги бе интересувало.
	Въпреки че беше възможно твърде малко от тях да са знаели за това подземие. Никога не са знаели, защото така е било най-добре. Фактът, че никога не е било използвано, не беше гаранция за неговата пълна секретност. Може да е имало дни…
	Той замислено гледаше пулта. Отново протегна бавно ръка и тутакси рязко я отдръпна. По-добре не, каза си той, по-добре не! Защото планът не даваше никаква представа за предназначението на това подземие, за действието на прекъсвача.
	„Отбрана“ беше всичко, което пишеше в картата.
	Отбрана! В онзи ден преди хиляда години е било естествено да се предвиди отбраната. Отбрана, от която никога не е имало нужда, но отбрана, която е трябвало да се предвиди, отбрана за всеки случай. Защото братството между хората дори тогава е било толкова нестабилно, че една единствена дума или постъпка са могли да го разрушат. Дори след десет века мир споменът за войната е бил жив, Световният комитет винаги е имал пред вид тази възможност, за която е трябвало да бъдат готови и да могат да я избягнат.
	Уебстър стоеше неподвижно и се вслушваше в пулса на историята. История, която беше изминала своя път и беше завършена. История, която беше стигнала до глуха улица и ето, вместо пълноводна река — залив, няколко стотици безплодни човешки живота, застоял вир, нераздвижван от водовъртежа на човешка борба или постижения.
	Той протегна ръка, докосна с дланта си стената и усети лепкавата студенина и гъделичкането на дебелия слой прах.
	„Фундамент на една империя… — помисли си той. Погреб… Най-долният камък на могъщо съоръжение, извисяващо се гордо над повърхността на земята, величаво здание, което в древни времена е гъмжало от дейността на цялата Слънчева система. Империя, не в смисъл на завоевание, а като тържество на почтени човешки отношения, основани на взаимно уважение и мъдра търпимост.
	Резиденция на правителство, което черпи психологическа увереност от факта, че съществува подходяща и надеждна отбрана. Защото тя непременно е била и подходяща, и надеждна. Хората от онова време не поемали никакви рискове и не пропускали нищо. Те били минали през суровата школа и знаели какво правят.“
	Уебстър бавно се обърна и се загледа в оставената от стъпките му диря в праха. Като пристъпваше безшумно и предпазливо в същите следи, той излезе от подземието, затвори масивната врата след себе си и завъртя ключа, който грижливо съхраняваше тайната.
	Докато изкачваше стъпалата на потайния ход, той си мислеше: „Сега вече мога да завърша историческия си обзор. Бележките ми са почти готови и композицията ми е ясна. Ще бъде превъзходен и изчерпателен, а може би и интересен, стига някой изобщо да го прочете.“
	Но Уебстър знаеше, че никой няма да прочете неговия труд. Никой не би си хабил времето и силите.


	Дълго време Уебстър стоя на широките мраморни стъпала пред къщата си, гледайки надолу по улицата. Хубава улица, най-хубавата в цяла Женева с нейните зелени булеварди, грижливо поддържаните цветни лехи и с пешеходни пътеки, светнали от непрестанното търкане и лъскане на неуморимите роботи.
	На улицата нямаше жива душа и нищо чудно. Роботите свършваха работата си рано през деня, а хората бяха малко.
	От върха на някакво дърво запя птица — нейната песен събра в себе си и слънцето, и цветята, весела песен, която се изливаше от преизпълненото от щастие гърло, песен, която трептеше от безгранична радост.
	Една чиста улица, сгушена под слънчевите лъчи, и един огромен и горд град, лишени от смисъл. Една улица, която би трябвало да е препълнена от смеещи се деца, влюбени двойки и почиващи на слънцето старци. Един град — последният град, единственият град на Земята — би трябвало да е изпълнен от шум и дейност.
	Птицата пееше, а човекът стоеше на стъпалата и гледаше как лалетата кимат блажено на носещия се по улицата лек, благоуханен ветрец.
	Уебстър се обърна към вратата, пипнешком я отвори и прекрачи прага.
	Стаята беше тиха и тържествена, приличаше на катедрала със своите нарисувани стъклени прозорци и мек килим. Старото дърво червенееше от патината на вековете, а среброто и медта искряха на светлината, проникваща през прозорците. Над камината висеше огромна картина в спокойни тонове — къща върху хълм, къща, която е пуснала корени в земята и ревниво се е прилепила към нея. От комина излизаше дим — тънка струйка дим, размазан от вятъра върху бурното небе.
	Уебстър прекоси стаята, а стъпките му не издаваха никакъв звук. „Килимите, помисли си той, килимите пазят тишината тук. Рендол искаше да я преправи, но аз не му позволих да я докосне и съм щастлив, че постъпих така. Човек е длъжен да съхранява старините, да бъде верен на нещо, което е наследство, завещание и бъдеща надежда.“
	Той стигна до бюрото си, натисна едно копче и веднага заструи светлина. Отпусна се бавно в креслото и протегна ръка за папката с бележките. Отвори я и прочете заглавието: „Изследване на функционалното развитие на град Женева“.
	Превъзходно заглавие. Изпълнено с достойнство, научно. И доста труд е вложил. Двадесет години работа. Двадесет години се беше ровил из прашните архиви, двадесет години четеше и сравняваше, претегляше значимостта и думите на онези, които си бяха отишли, пресяваше и отхвърляше, разработваше фактите, разкриваше не само параметрите на града, но и на човека. Никакъв култ към герои, никакви легенди, само факти. А с фактите е трудно да се сдобиеш.
	Нещо прошумоля. Не стъпки, а просто шумолене и усещането, че някой е наблизо. Уебстър се обърна. Точно извън кръга от светлината на лампата стоеше един робот.
	— Извинете ме, сър — промълви роботът, — но ми поръчаха да ви предам. Мис Сара чака в Морската.
	Уебстър едва доловимо трепна.
	— Мис Сара ли? Отдавна не е била тук.
	— Да, сър — потвърди роботът. — Когато тя влезе, сър, стори ми се, че са се върнали онези отдавна отминали дни.
	— Благодаря, Оскар — каза Уебстър. — Веднага ще отида. Донеси ни нещо за пиене.
	— Тя си е донесла — обясни Оскар. — Нещо, което мистър Белънтри й е приготвил.
	— Белънтри! — възкликна Уебстър. — Надявам се, че не е отрова.
	— Аз я наблюдавах — доложи Оскар. — Тя вече пи и още нищо й няма.
	Уебстър стана от стола си, прекоси стаята и тръгна надолу по коридора. Отвори вратата и дочу шума на прибоя. Той примигна от ярката светлина на нажежения пясък, проточил се като права бяла линия към двата противоположни края на хоризонта. Пред него се простираше окъпаното от слънце, обагрено в бяло от пенестите вълни, синьо петно на океана.
	Пясъкът скърцаше под краката му, докато вървеше напред, нагласяйки очите си на блясъка на слънчевата светлина.
	Сара седеше в пъстър шезлонг под палмите, а до шезлонга имаше елегантна каничка в пастелни тонове.
	Във въздуха се носеше острата миризма на сол, а на брега откъм морето вятърът донасяше прохлада в зноя.
	Жената го чу, стана и протегна ръце към него. Той изтича напред, стисна протегнатите ръце и я погледна.
	— Ни най-малко състарена — възкликна той. — Така хубава, както в онзи ден, когато те видях за пръв път.
	Тя му се усмихна с блеснали очи.
	— И ти, Джон. Малко си посивял около слепоочията. Малко си се разхубавил. Това е всичко.
	— Аз съм почти на шестдесет, Сара — засмя се той. — Зрелостта се прокрадва.
	— Донесох нещо — каза Сара. — Един от последните шедьоври на Белънтри. Изведнъж ще станеш двойно по-млад.
	— Чудя се как Белънтри досега не е убил половината Женева с тези свои питиета — изсумтя той.
	— Това наистина е хубаво.
	Действително беше хубаво. Беше пивко и имаше странен металичен и опияняващ вкус.
	Уебстър придърпа друг шезлонг до този на Сара, седна и я погледна.
	— Красиво е тук, при теб — промълви Сара. — Рендол ли го направи?
	Уебстър кимна.
	— Той така се забавляваше, така се увлече, че едва го спрях. А тези негови роботи! Те са по-луди и от него.
	— Но затова пък прави чудеса. Той направи на Куентин марсианска стая и тя е просто нещо невиждано.
	— Знам — отвърна Уебстър. — Беше си наумил да направи това кътче част от самия Космос. Каза, че би било подходящо място, където да поседнеш в размисли. Дори се обиди, когато не му позволих да го направи.
	Като се взираше в синята мараня на океана, той почеса лявата си ръка с десния палец. Сара се наведе напред и отмести палеца му.
	— Все още ги имаш тези брадавици — отбеляза тя.
	— Да — засмя се той. — Можеха да ми ги махнат, но никога не се наканих да отида. Все съм зает. Сега са част от мен.
	Тя освободи палеца му и той продължи машинално да почесва брадавиците.
	— Бил си зает — промълви тя. — Не съм те виждала отдавна. Докъде стигна с книгата?
	— Мога да седна и да пиша — отвърна Уебстър. — Сега отбелязвам главите. Днес проверих последния пункт. Трябваше да се уверя, нали разбираш. Едно място под старото здание на Управлението на Слънчевата система. Някаква отбранителна инсталация. Оперативен център. Дръпваш лоста и…
	— И какво?
	— Не знам — отвърна Уебстър. — Нещо ефикасно, предполагам. Трябваше да опитам да открия, но не мога да събера смелост да го направя. Толкова се рових в прахта през последните двадесет години, че вече нямам сили.
	— Като че ли си обезкуражен, Джон. Изморен. Не трябва да се преуморяваш. Не виждам смисъл от това. Трябва да се съвземеш. Искаш ли да пийнеш още?
	Той поклати глава.
	— Не, Сара, благодаря. Като че ли нямам подходящо настроение. Страхувам се, Сара, страхувам се.
	— Страхуваш се?
	— Тази стая… — промълви Уебстър. — Илюзии… Огледала, които създават илюзия за простор. Вентилатори, които насищат въздуха със солени пръски вода, помпи, които раздвижват вълните. Изкуствено слънце. А ако не ми харесва слънцето, трябва само да щракна едно копче и ще имам луна.
	— Илюзии — повтори Сара.
	— Точно така — потвърди Уебстър. — Това е всичко, което имаме. Никаква истинска работа, никакви истински дела. Няма за какво да се трудим, няма къде да отидем. Работил съм двадесет години и ще напиша книга, а никой няма да я прочете. Това, което се иска от тях, е да отделят малко време, за да я прочетат, но няма да го направят. Няма да ги заинтересува. От тях се иска само да дойдат и да ме помолят за едно копие, а ако не искат да го направят, аз бих бил толкова щастлив, че някой ще я прочете, че ще им я занеса сам. Но никой няма да я прочете. Тя ще стои по рафтовете до всички други книги, написани преди нея. А какво ще получа аз от това? Какво пък… ще ти кажа. Двадесет години труд, двадесет години самозалъгване, двадесет години загубено здраве.
	— Знам — каза меко Сара. — Знам, Джон. Последните три картини…
	Той живо се обърна към нея.
	— Но, Сара…
	Тя поклати глава.
	— Не, Джон, никой не ги искаше. Не са в обичайния стил. Реализмът е остарял. Сега господствува импресионизмът. Цапаници…
	— Прекалено богати сме — отбеляза Уебстър. — Имаме прекалено много. Всичко остана за нас — всичко и нищо. Когато човечеството замина за Юпитер, малкото, които останаха, наследиха Земята, а тя беше твърде голяма за тях. Те не можеха да се справят с нея. Не им беше по силите. Мислеха, че те я притежават, а в същност тя ги притежаваше. Притежаваше ги, управляваше ги и ги подтискаше с всичко онова, което си беше отишло.
	Тя протегна ръка и докосна неговата.
	— Бедният Джон.
	— Не можем да избягаме от това — продължи той. — Някой ден някой от нас ще трябва да погледне истината в очите, ще трябва да започне от началото — от първата буква.
	— Аз…
	— Да, какво има, Сара?
	— Дойдох тук, за да ти кажа сбогом.
	— Сбогом?
	— Ще приема Съня.
	Той скочи на крака бързо, ужасено.
	— Не, Сара!
	Тя се засмя, но смехът й беше изкуствен.
	— Защо не дойдеш с мен, Джон. Няколко стотици години… Може би всичко ще бъде различно, когато се събудим.
	— Само защото никой не иска твоите картини. Само защото…
	— Заради това, което преди малко каза ти. Илюзията, Джон. Аз знаех, усещах, но не можах да осмисля всичко докрай.
	— Но нали Сънят също е илюзия.
	— Знам. Но ти самият няма да знаеш, че е илюзия. Ще си мислиш, че е истина. Няма да имаш никакви задръжки, никакви страхове освен програмираните нарочно. Той е естествен, Джон, по-естествен от самия живот. Аз ходих в Храма и там ми обясниха всичко.
	— А когато се събудиш?
	— Ще се събудиш приспособен. Приспособен към какъвто и да е живот, в която и ера да се събудиш. Сякаш си принадлежал към нея от самото начало. И може би ще е по-добре… Кой знае. Може и по-добре да е.
	— Няма да бъде — възрази сурово Джон. — Докато или освен ако някой не вземе мерки. А народ, който прибягва за спасение до Съня, няма да се размърда.
	Тя се сви в шезлонга си и той внезапно се почувствува засрамен.
	— Съжалявам, Сара. Нямах пред вид тебе. Никой конкретно. А всички нас, взети заедно.
	Палмите тихо шумоляха и шепнеха. Малки локвички вода, оставени от прилива на голяма вълна, блестяха на слънцето.
	— Няма да се опитвам да те разубеждавам — добави Уебстър. — Ти си го премислила, ти знаеш какво искаш.
	„Хората не винаги са били такива, помисли си той. Сигурно в миналото, преди хиляда години човек би започнал да спори за такова нещо. Но джуейнизмът беше сложил край на всички дребни раздори. Джуейнизмът беше сложил край на много неща.“
	— Винаги съм мислила — каза му меко Сара, — че ако бяхме останали заедно…
	Той махна нетърпеливо с ръка.
	— Това е още едно нещо, което сме загубили, още едно нещо, което човечеството е изпуснало. Ако се замисли човек, изгубили сме доста неща. Семейните връзки и деловия живот, работата и целите.
	Той се обърна и я погледна отблизо.
	— Ако искаш да се върнеш, Сара…
	Тя поклати глава.
	— Няма смисъл, Джон. Минаха толкова години.
	Той кимна утвърдително. Нямаше смисъл да го отрича.
	Тя се изправи и протегна ръка.
	— Ако някога решиш да приемеш Съня, открий моя шифър. Ще ги накарам да ти запазят място до мен.
	— Не мисля, че някога бих го приел — отвърна й той.
	— Добре тогава. Довиждане, Джон.
	— Почакай малко, Сара. Не каза нито дума за нашия син. По-рано често го виждах, но…
	Тя звънко се разсмя.
	— Том сега е почти мъж, Джон. И това е най-странното. Той…
	— Не съм го виждал толкова отдавна — повтори Уебстър.
	— Нищо чудно. Той рядко е в града. Това му е хоби. Нещо, което е наследил от теб, предполагам. Иска да стане първооткривател или нещо подобно. Не знам как иначе бих го нарекла.
	— Имаш пред вид някакви нови изследвания? Нещо необикновено?
	— Необикновено — да, но не изследване. Просто излиза в гората и живее сам. Той и няколко негови приятели. Торба със сол, лък и стрели… Да, това е странно — призна Сара, — но се забавлява добре. Твърди, че там научавал нещо. И изглежда здрав. Като вълк — силен и жилав, очите му такива едни…
	Тя се обърна и си тръгна.
	— Ще те изпратя до вратата — каза Джон.
	Тя поклати глава.
	— Не. Бих предпочела да не ме изпращаш.
	— Забравяш каната.
	— Запази я, Джон. Там, където отивам, няма да имам нужда от нея.


	Уебстър надяна „мислещия шлем“ от пластмаса и натисна бутона на пишещата машина върху бюрото си.
	„Глава двадесет и шеста“, помисли си той и машината зачука, затрака и написа: „Глава XXVI“.
	За миг Уебстър се изключи, за да подбере данните и набележи плана си, после продължи. Тракането на буквите премина в монотонно жужене.

	„Машините продължавали работата си, както и преди, под надзора на роботите, като произвеждали всичко онова, което произвеждали и по-рано.
	А роботите работели и знаели, че това е тяхно право — право и задължение — да продължават да правят онова, за което са били конструирани.
	Машините все така работели и роботите също работели, произвеждали материални блага, като че ли имало кой да се ползва от тях, като че ли имало милиони хора, а не някакви си пет хиляди.
	А петте хиляди, които останали или били оставени, внезапно открили, че са господари на свят, съразмерен с потребностите на милиони, открили, че са притежатели на богатство и услуги, които само преди няколко месеца са били богатство и услуги, предназначени за милионите.
	Нямало никакво правителство, но нямало и нужда от правителство, защото всичките престъпления и злоупотреби, които правителството предотвратявало, били също така успешно възпирани и от внезапното изобилие, наследено от петте хиляди. Кой ще краде, когато може да си вземе каквото поиска, без да си прави труда да открадне. Кой би се карал със съседа си за земя, когато в същност целият свят е един незает парцел на разположение. Правото на собственост почти веднага се превърнало във фраза без никакъв смисъл в един свят, където имало повече от достатъчно за всички.
	Насилствените престъпления в човешкото общество много отдавна били фактически отстранени и когато икономическият натиск бил отслабен до положение, при което собственическите права престанали да пораждат търкания, нямало нужда и от правителство. Нямало никаква нужда в същност и от многото обременителни обичаи и условности, които човекът въвел с появата на търговията. Никаква нужда от парите, защото размяната нямала никакъв смисъл в един свят, където за да получиш нещо, трябва само да попиташ или просто да си го вземеш.
	С изчезване на икономическите връзки започнали да отслабват и социалните. Човек повече не намирал за необходимо да се подчинява на обичаите и нормите, които са играли толкова голяма роля в доюпитерианския свят като доказателство за търговския му характер.
	Религията, която започнала да губи позициите си от векове, сега напълно изчезнала. Семейството, закрепено от традицията и от икономическата потребност от снабдител и защитник, се разпаднало. Мъжете и жените живеели заедно, както си искали. Защото не съществували нито икономически, нито социални обстоятелства, които да им попречат.“

	Уебстър се изключи отново и машината умиротворително замърка. Той вдигна ръце, свали шлема и препрочете последния абзац от написаното.
	„Ето го, помисли си той, ето го корена. Ако семействата бяха останали свързани… Ако аз и Сара бяхме останали заедно…“
	Той разтърка брадавиците по ръката си, като се чудеше:
	„Интересно дали Том носи моята фамилия, или нейната. Обикновено приемат фамилията на майка си. Аз я носех в началото, докато майка ми не ме помоли да я променя. Каза, че баща ми ще бъде доволен, а тя нямала нищо против. Каза, че той се гордеел с фамилията, която носел, и аз бях единственото му дете. А тя имаше други.
	Само да бяхме останали заедно. Тогава щеше да съществува нещо, заради което да си заслужава да живееш. Ако бяхме останали заедно, Сара нямаше да приема Съня сега, нямаше да лежи в забрава в някаква си вана с течност с шлема на Съня на главата си.
	Интересно какъв сън си е избрала, на какъв ли изкуствен живот се е спряла. Исках да я попитам, но не посмях. В края на краищата това не е нещо, за което би могъл да попиташ.“
	Той се протегна и отново взе шлема, сложи го на главата си и пак подреди мислите си. Машината веднага затрака.

	„Човекът бил очарован. Но не за дълго. Човекът се опитвал да направи нещо. Но не за дълго.
	Защото петте хиляди не можели да вършат работата на милионите, които заминали за Юпитер, за да започнат по-добър живот в чужд облик. Петте хиляди нямали нито възможностите, нито мечтите, нито стимула.
	Съществували и психологически фактори. Факторът традиция тегнел над съзнанието на хората, останали на Земята. Факторът Джуейнизъм принуждавал хората да са честни пред себе си и другите, а на края ги принудил да осъзнаят безнадеждността на нещата, които искали да постигнат. Джуейнизмът не оставил място за фалшива храброст. А фалшивата, безразсъдната храброст, която не си дава сметка какво стои насреща й, беше именно онова, от което се нуждаеха.
	Всичките им усилия изглеждали жалки в сравнение с направеното преди тях и на края те разбрали, че не е по силите на петте хиляди да осъществят мечтата на милионите.
	Животът бил хубав. Защо да се терзаят? Имало храна, дрехи и подслон, дружески отношения, лукс и забавления. Имало всичко, което човек някога би пожелал. Човекът престанал да прави каквито и да било опити. Той се наслаждавал на живота. Човешките придобивки били нулев фактор, а човешкият живот се превърнал в безсмислен рай.“

	Уебстър свали шлема, протегна ръка и изключи машината.
	„Да би се намерил поне един да я прочете веднъж. Да можеше поне един да я прочете и разбере. Да разбере накъде отива човекът.
	Естествено, бих могъл да им разкажа. Бих могъл да изляза, да хвана всекиго за ръкава и да го държа здраво, докато му разкажа какво мисля. Те ще разберат, защото Джуейнизмът ще ги накара да разберат. Но няма да се замислят. Ще го запратят в някое забутано кътче от мозъка си, някъде за бъдещи нужди и никога няма да отделят време или да си направят труда да го измъкнат отново.
	Те ще продължат да се отдават на глупавите си занятия, които вършат и сега, да се развличат с безсмислените си хобита, с които са заменили труда. Рендол със своя отряд от смешни роботи ще продължава да се навърта и моли да му бъде позволено да преоборудва къщите на съседите си. Белънтри ще прекарва безкрайни часове, като измисля нови алкохолни смеси. А пък Джон Уебстър ще пропилява двадесет години, за да се рови в историята на единствения град на Земята.“
	Тихо проскърца врата и Уебстър се обърна. В стаята безшумно влезе робот.
	— Да, какво има, Оскар?
	Роботът спря — неясна фигура в полумрака на кабинета.
	— Време е за вечеря, сър. Дойдох да проверя…
	— Както решиш — прекъсна го Уебстър. — Можеш да стъкнеш огъня.
	— Вече съм го направил, сър.
	Оскар прекоси стаята, наведе се над камината. В ръката му блесна пламъче и треските пламнаха.
	Наклонен напред в креслото, Уебстър гледаше как пламъците пълзят по дървата, слушаше как тихо пращят и как във вградения в стената комин се създава тяга.
	— Красиво е, сър — отбеляза Оскар.
	— И на теб ли ти харесва?
	— Да, много.
	— Генетическа памет — произнесе сухо Уебстър. — Навява ти спомени за ковачницата, където са те направили.
	— Така ли мислите, сър? — попита Оскар.
	— Не, Оскар, шегувам се. Анахронизми — ето какво сме ние с теб. Днес малко хора поддържат камини. Нямат нужда от тях. Но в тях има нещо чисто и умиротворяващо.
	Той се загледа в картината над камината, озарена от пламъка на горящите дърва. Оскар проследи погледа му.
	— Много жалко за мис Сара, сър.
	Уебстър поклати глава.
	— Не, Оскар, тя сама поиска така. Да приключи с един живот и да започне друг. Тя ще лежи там, в Храма, ще спи много години и ще живее друг живот. И този живот, Оскар, ще бъде щастлив. Защото тя ще си го е планирала така.
	Мислите му се върнаха към отдавна отминали дни в тази същата стая.
	— Тя нарисува тази картина, Оскар — продължи той. — Дълго работи над нея и се стараеше да предаде по-точно онова, което я занимаваше. Тя често се смееше и ми казваше, че аз също съм бил изобразен на картината.
	— Не ви виждам, сър — обади се Оскар.
	— Вярно, няма ме. И въпреки това може би ме има. Или поне частица от мен. Частица от мен самия и мястото, където съм роден. Този дом на картината, Оскар, е домът на рода Уебстър в Северна Америка. А аз също съм Уебстър. Но съм много далече от този дом, далече от хората, които са го построили.
	— Северна Америка не е толкова далече, сър.
	— Не е — съгласи се Уебстър. — Не, ако се имат пред вид разстоянията. Но е далеч в друг смисъл.
	Той усети топлината на огъня да се прокрадва в стаята и да го докосва.
	„… Далече, прекалено далече — и в обратната посока…“
	Като заглушаваше стъпките си в дебелия килим, роботът тихо излезе от стаята.
	„Тя дълго работи и се стараеше по-точно да предаде онова, което я занимаваше.“
	А какво беше то? Той никога не я попита и тя никога не му каза. Спомни си, винаги му се струваше, че вероятно става въпрос за дима — как вятърът го гони по небето, за това как къщата се е притиснала към земята и се е сляла с дърветата и тревата, укрила се от бурята, вилнееща над земята.
	Но можеше да бъде и нещо друго. Някакъв символизъм. Нещо, което сближаваше дома и хората, които го бяха построили.
	Той стана, приближи се и спря пред камината с отметната назад глава. Сега той различаваше следите от четката и картината изглеждаше не така, както от разстояние. Сега личи техниката — основните линии и оттенъци, с които четката създава илюзията.
	Сигурност… Сигурност, изразена от самия й облик. Твърдост от това, че просто се беше сраснала със земята. Непоколебимост, упорство и известна мрачност…
	Сара седеше по цели дни с настроен към къщата видеофон и скицираше внимателно, рисуваше бавно, а често само седеше и наблюдаваше, без изобщо да се докосва до четката. Според думите й имало кучета и роботи, но тя не ги изобразила, защото всичко, което искала, била къщата. Една от малкото останали в околността. Другите изоставени небрежно в продължение на векове, се бяха срутили и отново бяха отстъпили земята на пустошта.
	Но в тази имало кучета и роботи. Един голям робот, беше казала тя, и множество малки. Уебстър не беше обърнал внимание — беше прекалено зает.
	Той се обърна и отново се приближи до бюрото.
	„Странно нещо, като се замислиш. Роботи и кучета живеят заедно. Един от рода Уебстър някога се е занимавал с кучетата, мечтаел е да им помогне да създадат своя култура, да създаде двойната цивилизация на човека и кучето.“
	Откъслечни спомени изникнаха в паметта му — мънички, смътни фрагменти от съхранилите се през вековете предания за дома на Уебстърови. Нещо за някакъв робот на име Дженкинс, обслужвал още от самото начало рода. Нещо за стареца, който седял на поляната пред дома си в инвалидната си количка и се взирал в звездите — чакал никога незавърналия се син. Нещо за проклятието, което тегнело над този дом, проклятието заради това, че са загубили за света философията на Джуейн.
	Видеофонът стоеше в единия ъгъл на стаята, като почти забравена, рядко използвана мебел. Нямаше нужда да се използва — целият свят се беше съсредоточил тук, в Женева.
	Уебстър се изправи, запъти се към него, спря и се замисли. Номерата са записани в каталога, но къде беше гой? Най-вероятно някъде в бюрото му.
	Върна се при бюрото и започна да рови из чекмеджетата. Обхванат от възбуда, той ровеше бясно като териер, който рие за кокал.


	Дженкинс, древният робот, почеса с метални пръсти металическата си брада. Така правеше, когато се замисляше дълбоко — безсмислен, досаден жест, който беше заимствувал от хората, в резултат на дългото общуване с тях.
	Очите му се спряха отново на малкото черно куче, седнало на пода пред него.
	— И така, вълкът беше дружелюбен — каза Дженкинс. — Предложи ти заека.
	Ебинизър развълнувано размаха опашка.
	— Той беше един от онези, които хранихме миналата зима. От глутницата, която идваше до къщата и която ние се опитвахме да опитомим.
	— Би ли могъл да познаеш този вълк?
	Ебинизър кимна.
	— Запомних миризмата му — произнесе той. — Ще го позная.
	Шедоу пристъпи от крак на крак.
	— Виж какво, Дженкинс, няма ли да го цапнеш веднъж? Той трябваше да слуша тук, а избяга. Не му беше работата да гони зайци.
	— Ти си този, който заслужава да го напердашат, Шедоу — обади се сурово Дженкинс. — За такива думи. Ти си прикрепен към Ебинизър, ти си част от него. Ти не си самостоятелен индивид. Ти си всичко на всичко ръцете на Ебинизър. Ако той имаше ръце, нямаше да има нужда от теб. Ти не си нито негов наставник, нито негова съвест. Само ръце, запомни това.
	Шедоу отново пристъпи от крак на крак.
	— Ще избягам — обади се възмутено той.
	— Сигурно за да се присъединиш към дивите роботи — предположи Дженкинс.
	Шедоу кимна.
	— Те с радост ще ме приемат. Такива дела са замислили. Ще имат нужда от всичката помощ, която им се предложи.
	— Ще им свършиш работа само като старо желязо — подчерта язвително Дженкинс. — Ти нямаш нито тренинг, нито способности, по които да се сравняваш с тях.
	Той се обърна към Ебинизър.
	— Имаме и други роботи.
	Ебинизър поклати глава.
	— С Шедоу ми е добре. Мога да се справя с него. Познаваме се един друг. Той не ми позволява да мързелувам, заставя ме да бъда нащрек.
	— Чудесно — заключи Дженкинс. — Тогава вървете. И ако някога се случи да гониш зайци, Ебинизър, и отново попаднеш на този вълк, опитай се да се сприятелиш с него.
	През прозорците струяха лъчите на залязващото слънце и докосваха старинната стая с топлината на късна пролетна вечер.
	Дженкинс седеше тихо в креслото си и се вслушваше в звуците отвън — дрънкането на звънците на кравите, джафкането на кученцата, звънките удари на брадва, с която цепят дърва за огъня.
	„Бедничкият, помисли си той. Измъква се навън да гони зайци, вместо да слуша. Твърде далече, твърде бързо… Това трябва да се има пред вид. Трябва да гледам да не ги съсипвам. Да дойде есента, ще преустановим работата за седмица-две и ще устроим лов на еноти. Ще им бъде от полза.
	При все че щеше да дойде ден, когато нямаше да има нито лов на еноти, нито преследване на зайци. Денят, в който кучетата вече ще са опитомили всички, когато всяка дива твар ще мисли, ще приказва, ще се труди. Дръзка и далечна мечта — но, помисли си Дженкинс, не по-далечна и не по-дръзка от някои мечти на човека. Може би дори и по-хубави от тях, защото в тези мечти липсваше присъщото на хората коравосърдечие, в тях нямаше стремеж към механистичната бруталност, която човечеството беше създало.
	Нова цивилизация, нова култура, нов начин на мислене. С оттенък на мистика може би и фантазьорство, но нима човекът не е бил фантазьор. Стремеж да се проникне в тайните, за които човекът не искал да си губи времето и ги считал за чисто суеверие, лишено от каквато и да е научна основа.
	Онова, което чука нощем… Онова, което броди около къщите и кара кучетата да се събуждат и ръмжат, а в снега няма никакви следи… От какво вият кучетата като на умряло?
	Кучетата знаят отговора. Кучетата са го знаели дълго преди да са им дали способността да говорят и контактни лещи, за да четат. Те не са стигнали толкова далеч в своето развитие, колкото човека — не са цинични скептици. Те вярват в онова, което чуват и усещат. Те не са избрали суеверието като форма на самоизмама, като щит срещу невидимите неща.“
	Дженкинс се обърна отново към бюрото, вдигна писалката и се наведе над лежащата пред него тетрадка. Перото заскърца по листа.

	„Ебинизър е забелязал дружелюбие у вълка. Предлагам на Съвета Ебинизър да се освободи от слушането и да му се възложи да се свърже с вълка.“

	„Вълците, разсъждаваше Дженкинс, ще бъдат добри приятели. От тях ще излязат прекрасни разузнавачи. По-добри от кучетата. По-издръжливи, по-бързи, по-ловки. Те биха могли да следят дивите роботи отвъд реката и да облекчат кучетата. Биха могли да наблюдават замъците на мутантите.“
	Дженкинс поклати глава. „Не можеш да се довериш на никого в тези времена. С роботите, изглежда, всичко беше наред. Бяха дружелюбни, отбиваха се понякога, помагаха от време на време. В същност като истински съседи. Но никога не можеш да бъдеш сигурен. И те строяха машини. Мутантите не безпокояха никого, в действителност те рядко се показваха. Но и тях трябваше да следят. Никога не се знае каква дяволска работа кроят. Само като си спомниш как постъпиха с човека. Този подъл трик с Джуейнизма — пробутаха го в момент, когато щеше да погуби човечеството…
	Хората… Те бяха богове за нас, а сега си бяха заминали. Оставиха ни на произвола на съдбата. Естествено, останали са няколко в Женева, но те не могат да бъдат безпокоени, те изобщо не се интересуват от нас.“
	Дженкинс седеше в полумрака и си спомняше как е носил уиски, изпълнявал разни поръчки в дните, когато между тези стени живееха и умираха Уебстърови. А сега — изповедник на кучетата. Съобразителни малки дяволчета, будни и духовити. И работят упорито.


	Тих звън накара Дженкинс да подскочи в креслото си. Отново се звънна и на пулта на видеофона замига зелена лампичка. Дженкинс скочи на крака, не вярващ на ушите си, взирайки се в мигащата светлина.
	Някой звъни!
	Някой звъни след почти хиляда години!
	Той се заклатушка напред, отпусна се в креслото, протегна треперещите си пръсти към копчето и го натисна. Стената пред него се разтопи и той се оказа лице с лице с някакъв мъж зад бюрото. Зад мъжа пламъците на камината озаряваха стая с високи изрисувани прозорци.
	— Вие сте Дженкинс — каза мъжът, а в лицето му имаше нещо, което изтръгна вик от гърдите на Дженкинс.
	— Вие!… Вие!…
	— Аз съм Джон Уебстър — представи се мъжът.
	Дженкинс опря длани в горния ръб на видеофона и замря, уплашен от непривичните за един робот чувства, които се надигнаха в металическата му душа.
	— Аз бих ви познал, където и да сте — промълви Дженкинс. — Вие имате тяхната външност. Бих разпознал всеки един от вас. Толкова дълго работих за вас. Носех питиетата и… и…
	— Да, знам — обади се Уебстър. — Вашето име се предаваше от стари на млади. Ние ви помним.
	— Вие в Женева ли сте, Джон? — попита Дженкинс, но навреме се усети. — Исках да кажа — сър…
	— Няма нужда — възпря го Уебстър. — По ми харесва „Джон“. Да, в Женева съм. Но бих искал да ви видя. Чудя се дали бих могъл…
	— Искате да кажете, да дойдете тук?
	Уебстър кимна.
	— Но мястото е населено с кучета, сър.
	— Говорещите кучета ли? — засмя се Уебстър.
	— Да — отвърна Дженкинс — и те биха се радвали да ви видят. Те знаят всичко за вашия род. Седят вечер и преди да заспят, си разказват истории от онези дни и… и…
	— Какво има, Дженкинс?
	— Аз също ще се радвам да ви видя. Толкова съм самотен.


	Бог беше дошъл.
	Свит в мрака, Ебинизър потръпна при мисълта за това.
	„Ако Дженкинс знаеше, че съм тук, помисли си той, би ми съдрал кожата от бой. Дженкинс каза, че поне за известно време трябва да го оставим сам.“
	Ебинизър припълзя напред безшумно и подуши вратата на кабинета. Тя беше отворена — едва-едва!…
	Той се притисна към пода и се ослуша — никакъв звук. Просто миризма, непозната, остра миризма, от която по цялото му тяло пробяга вълна на непреодолимо блаженство и козината по гърба му настръхна.
	Той бързо се огледа — нямаше никой. Дженкинс беше в столовата, разказваше на кучетата как трябва да се държат, а Шедоу — някъде, зает със свои си работи.
	Бавно, внимателно Ебинизър побутна вратата с носа си и тя се отвори по-широко. Още малко и тя се отвори наполовина.
	Човекът седеше в кресло пред огъня, кръстосал дългите си крака, сплел пръсти върху корема си.
	Ебинизър още по-плътно се притисна към пода, а в гърлото му се надигна тихо неволно скимтене.
	Доловил звука, Джон Уебстър рязко се изправи в креслото си.
	— Кой е там? — попита той.
	Ебинизър се вцепени на пода и усети как сърцето му отчаяно блъска в гърдите.
	— Кой е там? — попита още веднъж Уебстър и тогава забеляза кучето.
	Когато заговори отново, гласът му беше по-мек.
	— Влез, приятелю. Хайде, влез.
	Ебинизър не помръдна.
	Уебстър щракна с пръсти към него.
	— Няма да те нараня. Хайде, влез. Къде са останалите?
	Ебинизър се опита да стане, опита се да пълзи по пода, но костите му бяха станали като че ли от каучук, кръвта му — вода. А човекът тръгна с широки стъпки към него. Ебинизър видя как се наведе към него, усети силните ръце под себе си и разбра, че го вдигат. А миризмата, която беше доловил при отворената врата, непреодолимата божествена миризма — сега изпълваше ноздрите му.
	Ръцете го притиснаха към странната материя, която човекът носеше вместо козина, и един глас ласкаво и успокоително заговори:
	— Значи си дошъл да ме видиш. Измъкнал си се, за да дойдеш да ме видиш.
	Ебинизър кимна безпомощно.
	— Не се сърдиш, нали? Няма да кажеш на Дженкинс?
	Уебстър поклати глава.
	— Не, няма да кажа на Дженкинс.
	Той седна, а Ебинизър се настани в скута му и се взря в лицето му — силно, набраздено от бръчки, които изглеждаха още по-дълбоки от блясъка на пламъците в камината.
	Уебстър повдигна ръка и погали главата на Ебинизър, а Ебинизър изскимтя от щастие, преизпълнило кучешката му душа.
	— Като че ли съм се върнал у дома — промълви Уебстър, но сякаш не говореше на кучето. — Като че ли съм бил далеч за дълго, много дълго и сега се връщам у дома. То е било толкова отдавна, че почти не разпознавам мястото. Не разпознавам мебелите, нито разположението на стаите, но чувствувам, че това е старо, познато място, и съм щастлив, че съм се върнал.
	— Харесва ми тук — обади се Ебинизър, като имаше пред вид скута на човека, но човекът не го разбра правилно.
	— Разбира се, че ти харесва — каза той. — Това е както мой, така и твой дом. В същност повече твой, защото вие сте останали тук и сте се грижили за него, докато аз го бях забравил.
	Той галеше главата на Ебинизър и подръпваше ушите му.
	— Как се казваш? — попита той.
	— Ебинизър.
	— И с какво се занимаваш, Ебинизър?
	— Слушам.
	— Слушаш ли?
	— Да, такава ми е работата. Слушам коблитата.
	— А чуваш ли ги?
	— Понякога. Не съм много добър за това. Започвам да мисля за гонитба на зайци и се разсейвам.
	— А какви звуци издават коблитата?
	— Различни. Понякога само се разхождат, а понякога направо се блъскат. И рядко разговарят. Само че по-често мислят.
	— Виж какво, Ебинизър, аз май не знам къде се намират тези коблита.
	— Те не са никъде — отвърна Ебинизър. — Във всеки случай не на нашата земя.
	— Не разбирам.
	— Също като голяма къща — поясни Ебинизър. — Голяма къща с много стаи. И врати между стаите. Ако си в едната стая, можеш да чуеш кой е в другите стаи, но не можеш да стигнеш до него.
	— Разбира се, че можеш — възрази Уебстър. — Чисто и просто трябва да минеш през вратата.
	— Но ти не можеш да отвориш вратата — каза Ебинизър. — Ти дори не знаеш за вратата. Ти си мислиш, че стая, в която си, е единствената стая в цялата къща. Дори и да знаеше за вратата, не би могъл да я отвориш.
	— Говориш за различните измерения?
	Ебинизър загрижено смръщи чело.
	— Думата, която казваш, не я знам. Измерения… Казах ти го така, както Дженкинс ни го е казал на нас. Той казва, че в действителност не било къща, нито пък стаи и тези, които чуваме, навярно съвсем не са като нас.
	Уебстър кимна замислено. Точно така трябваше да се действува. Не трябваше да ги безпокоят. Не трябваше да се бърза. Да не ги обърква с големи думи. Нека първо да схванат същността и после да въведат по-точната и научна терминология. И най-вероятно е тя да се окаже изкуствена терминология. Нали вече е измислено название. Кобли… — онова, което е зад стената, което чуваме и не можем да идентифицираме, обитателите на съседната стая.
	Коблита…
	Коблито ще те улови, ако не внимаваш.
	Такъв е човешкият подход. Не може да разбере нещо. Не може да го види. Не може да го опита. Не може да го анализира. Е добре, значи го няма, значи то не съществува. То е дух, таласъм, кобли.
	Коблито ще те улови…
	Така е по-просто, по-удобно. Страшно ли е? Естествено, но го забравяш през деня. То не те тормози, не те преследва. Помисли си достатъчно упорито и може да си внушиш, че го няма. Назови го дух или таласъм и през деня можеш да му се присмиваш.


	Горещ, влажен и грапав език близна брадата на Уебстър и Ебинизър заскимтя от възторг.
	— Харесваш ми — произнесе Ебинизър. — Дженкинс никога не ме е държал така. Никой не ме е държал така.
	— Дженкинс е зает — обясни му Уебстър.
	— Сигурно — съгласи се Ебинизър. — Той пише нещо в една книга. Онова, което ние кучетата чуваме, когато слушаме, и онова, което трябва да направим…
	— Чувал ли си за рода Уебстър? — попита човекът.
	— Разбира се. Ние знаем всичко за него. Ти си Уебстър. Не мислехме, че има още от тях.
	— Да, има — каза Уебстър. — И един от тях през цялото време е бил тук. Дженкинс също е Уебстър.
	— Той никога не ни е казвал това.
	— Не би ви го казал.
	Дървата догаряха, в стаята беше станало тъмно. Огнените езичета озаряваха стените и пода със слаби отблясъци.
	И нещо друго. Тихо шумолене, тих шепот, като че ли самите стени разговаряха. Една стара къща с отдавнашни спомени и много живот, скрит в основите й. Две хиляди години живот. Строена за векове и издържала векове. Строена, за да бъде роден дом и все още оставаше роден дом. Надежден приют, който те обгръща и те държи близо до себе си, на топло, приел те заради самия тебе.
	В мозъка му отекнаха стъпки — стъпки от далечното минало, стъпки, отзвучали завинаги преди много столетия. Стъпките на Уебстърови. На тези, които са били тук преди него, тези, на които Дженкинс е прислужвал от деня на рождението им до часа на тяхната смърт.
	История. Наоколо е история. Историята шумоли в завесите и пълзи по пода, седи в ъглите и гледа от стените. Жива история, която човек чувствува в костите си и възприема с кожата си — влиянието на отдавна изгаснали очи, които се връщат с настъпването на нощта.
	„Още един Уебстър. Не прилича много на тях. Празна работа. Породата се е изчерпала. Не сме такива, каквито сме били едно време. Чисто и просто последният от тях.“
	Джон Уебстър се размърда.
	— Не, не последният — каза той. — Аз имам син.
	„Но разликата не е голяма. Син, казваш… Но той не струва много…“
	Уебстър скочи от стола, а Ебинизър се изтърси от скута му.
	— Това не е истина — извика Уебстър. — Моят син…
	И отново седна.
	Неговият син — в гората, играе си с лък и стрели, лови дивеч, забавлява се.
	„Хоби“ — беше казала Сара, преди да се изкачи по хълма, за да приеме стотици години сън.
	Хоби. Не дейност. Не професия. Не необходимост.
	Развлечение.
	Изкуствено занятие. Нещо, което нямаше начало и край. Нещо, което човек би могъл да зареже по всяко време и никой не би дори и забелязал.
	Също като да си измисляш рецепти на различни питиета.
	Също като да рисуваш картини, които никой не желае.
	Също като да се разкарваш с банда смахнати роботи и да молиш хората да ти позволят да украсиш домовете им наново.
	Също като да пишеш история, за която никой не дава пет пари.
	И също като да играеш на индианци, пионери или диваци с лък и стрели.
	Да съчиняваш вековни мечти за хората, които са изморени от живота и копнеят за измислици.
	Човекът седеше в креслото и се взираше в простиращата се пред него пустота, ужасяваща и чудовищна — пустота, погълнала и утре, и всички дни.
	Той разсеяно сключи ръце и десният палец почеса лявата ръка.
	Ебинизър пропълзя напред и в озарения от нищожните пламъци мрак постави предните си лапи на коляното на човека и погледна в лицето му.
	— Ударил ли си ръката си? — попита той.
	— А?
	— Ударил ли си ръката си? Търкаш я…
	Уебстър се изсмя.
	— Не, просто брадавици — и ги показа на кучето.
	— Ах, брадавици — възкликна Ебинизър. — Не държиш на тях, нали?
	— Не — поколеба се Уебстър. — Не, предполагам, че не. Никога не се наканих да отида да ми ги махнат.
	Ебинизър наведе глава и прокара нос по ръката на Уебстър.
	— Ето така — съобщи той тържествуващо.
	— Ето какво?
	— Погледни брадавиците — подкани го Ебинизър.
	Някакъв пън се срина в огъня, Уебстър повдигна ръка и я погледна на лумналата светлина.
	Брадавиците бяха изчезнали. Кожата беше гладка и чиста.


	Дженкинс стоеше в мрака и се вслушваше в тишината — меката, сънна тишина, която отстъпваше дома на сенките, на полузабравените стъпки, отдавна произнесените фрази, шепота в стените и шумоленето в завесите.
	Само ако пожелаеше, нощта би могла да се превърне в ден — само едно превключване на лещите би осъществило трика, но старият робот остави зрението си непроменено. Защото така му харесваше, това беше часът на размишления, скъпоценно време, когато настоящето изчезва, а миналото се завръща и оживява.
	Останалите спяха, но Дженкинс не спеше. Защото роботите никога не спят. Две хиляди години бдение, двадесет века непрекъсната дейност и съзнанието не се изключваше нито за миг.
	„Доста време“, помисли си Дженкинс. Доста време дори за един робот. Защото преди човекът да замине за Юпитер, повечето от старите роботи бяха деактивирани, умъртвени в полза на по-новите модели, тъй като те повече приличаха на хора, движеха се по-меко, имаха по-приятна външност, по-добра реч и металическите им мозъци съобразяваха по-бързо.
	Но Дженкинс остана, защото той беше стар и верен слуга, защото домът на Уебстърови не би бил роден дом без него.
	„Те ме обичаха“ — каза си Дженкинс.
	И в тези три думи се съдържаше утеха — утеха в един свят, в който имаше твърде малко радост, в който слугата беше станал водач и копнееше да бъде отново слуга.
	Той застана до прозореца и се загледа към вътрешния двор в тъмните очертания на дъбовете, които се спускаха надолу по склона. Тъмнина. Никъде никаква светлина. А някога имаше светлини. Някога прозорците грееха приветливо в просторната земя отвъд реката.
	Но човекът си беше отишъл и сега нямаше никакви светлини. Роботите нямаха нужда от светлина, защото можеха да виждат в нощта, както можеше и Дженкинс, стига да беше поискал. А замъците на мутантите бяха толкова тъмни през нощта, колкото бяха страховити през деня.
	Сега човекът се беше върнал отново — един човек. Беше дошъл, но вероятно нямаше да остане. Ще преспи няколко нощи на втория етаж в спалнята на господарите и после ще се върне отново в Женева. Ще се поразходи по забравената земя, ще погледа реката и ще се порови из книгите по рафтовете на кабинета, после ще си тръгне.
	Дженкинс се обърна. „Трябва да видя как е той, помисли си. Трябва да проверя дали не се нуждае от нещо. Може да му занеса нещо за пиене, при все че се страхувам, че всичкото уиски е развалено. Хиляда години е дълъг срок за една бутилка хубаво уиски.“
	Той прекоси стаята и усети благодатния покой, познатата дълбока умиротвореност на отминали дни, когато щастлив като някой териер беше търчал в изпълнение на всевъзможните си поръчки.
	Отправи се към стъпалата и си затананика някакъв откъс от тъжна песничка.
	Само ще погледне и ако Джон Уебстър е заспал, ще си излезе, но ако не е, ще попита:
	„Удобно ли ви е, сър? Желаете ли нещо? Може би горещ пунш?“
	И Дженкинс вземаше по две стъпала наведнъж.
	Защото отново работеше за Уебстър.


	Джон Уебстър лежеше в леглото, подпрян с натрупаните зад него възглавници. Леглото беше твърдо и неудобно, а стаята беше тясна и душна — не като неговата спалня там, в Женева, където лежиш на тревистия бряг на ромолящ поток и се взираш в изкуствените звезди, които блещукат по изкуствено небе. И вдъхваш изкуственото ухание на изкуствения люляк, който ще продължи да цъфти и след твоята смърт. А тук няма нито шепот на невидим водопад, нито мигане на пленени светулки. Чисто и просто легло и стая.
	Уебстър простря ръце върху одеялото и сви пръсти, като си мислеше:
	„Ебинизър само докосна брадавиците и те изчезнаха. И това не беше случайност, беше в реда на нещата. Не беше никакво чудо, а съзнателен акт. Защото чудесата понякога не успяват, а Ебинизър беше сигурен в себе си.
	Способност, вероятно придобита от съседната стая, открадната от коблитата, които слуша Ебинизър.
	Докосване с ръце, лековита сила, която изключва хапчетата, хирургията. Нужно е само известно познание, особен вид познание.
	В древните непросветени векове някои хора твърдели, че са в състояние да премахнат брадавиците, «купували» ги за едно пени или ги разменяли срещу някаква вещ, правели заклинания и се случвало, когато настъпел моментът, брадавиците понякога да изчезнат.
	Дали тези чудаци също са слушали коблитата?“
	Вратата слабо изскърца и Уебстър рязко се изправи в леглото.
	От тъмнината прозвуча нечий глас:
	— Удобно ли ви е, сър? Желаете ли нещо?
	— Дженкинс?
	— Да, сър — отвърна Дженкинс.
	Тъмният силует се прокрадна през вратата.
	— Да, има нещо, което желая — каза Уебстър. — Искам да говоря с теб.
	Той се взираше в тъмната металическа фигура, застанала край леглото му.
	— За кучетата — поясни Уебстър.
	— Те се стараят с всички сили — каза Дженкинс. — И много им е трудно. Защото си нямат никого, разбирате ли? Ни жива душа.
	— Те имат теб.
	Дженкинс поклати глава.
	— Но аз не съм достатъчен, разбирате ли? Аз съм просто… ами просто един вид наставник. А на тях са им нужни хората. Потребността им от хора е в кръвта им. Защото хиляди години човекът и кучето са били заедно. Човекът и кучето ходели на лов заедно. Човекът и кучето се грижели заедно за стадата. Човекът и кучето заедно се борили против враговете си. Докато човекът спял, кучето бдяло, а човекът разделял последната си хапка хляб с него. Сам ходел гладен, за да може кучето му да яде.
	Уебстър кимна.
	— Да, предполагам, че е така.
	— Всяка нощ, преди да си легнат, те говорят за човека — продължи Дженкинс. — Сядат в кръг и едно от старите кучета разказва някое от древните предания, а останалите седят и се чудят, седят и мечтаят.
	— Но каква е целта им? Какво се опитват да направят? Имат ли някакъв план?
	— Подозирам нещо — промълви Дженкинс. — Само смътни предположения за това, какво може да се случи. Те са медиуми. Винаги са били такива. Нямат механическо усещане, което е разбираемо, понеже нямат ръце. Там, където човек би последвал метала, кучето би последвало духовете.
	— Духовете?
	— Онова, което вие хората наричате духове. Но те не са духове. Сигурен съм в това. Те са обитателите на съседната стая. Някаква друга форма на живот на друг уровен.
	— Искаш да кажеш, че на Земята едновременно съществува живот на различни нива?
	Дженкинс кимна.
	— Започвам да вярвам, че е така, сър. Имам една тетрадка, пълна с неща, които кучетата са чули и видели и сега, след всичките тези години, те започват да придобиват някакъв смисъл.
	Той побърза да прибави:
	— Може да съм сбъркал, сър. Вие разбирате, че нямам опит. В миналото аз бях само един слуга. Опитах се да подхвана нещата след… след Юпитер, но ми беше трудно. Един друг робот ми помогна да направя първите малки роботи за кучетата, а сега тези малките произвеждат себеподобни в работилницата, когато са им необходими.
	— А кучетата само седят и слушат…
	— О не, сър, те вършат и много други неща. Те се опитват да се сприятелят с животните и следят дивите роботи и мутантите…
	— А много ли са тези диви роботи?
	Дженкинс кимна.
	— Много са, сър. Разпръснати са по целия свят на малки лагери. Онези, които са били изоставени, сър. Онези, от които човекът повече нямал нужда, когато заминал за Юпитер. Те са се обединили и работят заедно…
	— Работят? Над какво?
	— Не знам, сър. Най-често строят машини. Наклонност към механиката, нали разбирате? Чудя се какво ли ще правят с всичките тези машини, дето ги имат. За какво смятат да ги използуват.
	— И аз — подкрепи го Уебстър.
	И той устреми поглед в тъмнината и се замисли — чудеше се как човекът, затворил се в Женева, беше изгубил всякаква връзка със света. Как човекът е могъл да не знае какво правят кучетата, да не знае за малките лагери от заети роботи, за замъците на страшните и ненавистни мутанти.
	„Ние загубихме връзка, помисли си Уебстър. Оградихме се от външния свят. Създадохме си малко кътче и се струпахме в него — в последния град на света. И не знаехме какво става извън града. Можехме да знаем, длъжни бяхме да знаем, но не ни интересуваше.
	Време е, помисли си той, да се заемем отново.
	Били сме объркани и угнетени, в началото сме се опитали да направим нещо, но после сме вдигнали ръце.
	За първи път осъзнали величието на човешкия род тези, които останали, за първи път те видели грандиозния механизъм, създаден от ръката на човека. И се опитали да го държат в изправност, но не могли. И започнали да умуват така, както човекът умувал над всичко. Заблуждавал се е, че в действителност не съществуват никакви духове, и нарекъл онова, което чука в нощта, с първата дошла му на ум приятна и според него подходяща дума.
	Ние не можехме да поддържаме механизма в изправност, умувахме, потърсихме спасение в думите и Джуейнизмът ни помогна в това. Приближихме се плътно към култа на предците. Заехме се да възвеличаем човешкия род. Не можехме да продължим делото на човека и затова се опитахме да го възвеличаем, опитахме се да издигнем на пиедестал онези, които са могли. Както се опитваме да възвеличаем и въздигнем всички добри дела посмъртно.
	Ние се превърнахме в племе от историци и риехме с мръсните си лапи в развалините на човешкия род, като се вкопчвахме и притискахме към гърдите си всеки случаен, дребен факт, като че ли той беше безценно съкровище. И това беше първият стадий. Хоби, което ни поддържаше, докато не осъзнахме какви сме в същност — утайката на дъното на прекатурената чаша на човечеството.
	Но ние го преживяхме. О, да, разбира се, че го преживяхме. За около едно поколение. Човекът лесно се приспособява, той може да надживее всичко. И така, не можехме да строим големи междузвездни кораби. И не можахме да стигнем до звездите, не можахме да разгадаем тайната на живота. Е, и какво?
	Ние бяхме наследниците, на нас беше останало законното право, ние бяхме по-добре обезпечени, отколкото който и да е род някога е бил или можеше да се надява да бъде след нас. И така, заехме се още веднъж с размишления и забравихме за величието на рода, тъй като споменът за него беше мъчителен и унизителен за нас.“
	— Дженкинс — каза Уебстър, като се опомни, — ние сме пропилели цели десет века.
	— Не са пропилени, сър — възрази Дженкинс. — Може би просто сте си отдъхнали, а сега ще се заемете отново… Ще се върнете при нас.
	— Нуждаете ли се от нас?
	— Кучетата имат нужда от вас — отвърна му Дженкинс. — И роботите също. Защото и едните, и другите никога не са били нещо друго освен слуги на хората. Те са загубени без вас. Кучетата създават своя цивилизация, но я създават много бавно.
	— Вероятно по-добра от тази, която ние самите сме създали — отбеляза Уебстър. — Може и да преуспее. Защото нашата не преуспя, Дженкинс.
	— По-добра — да — съгласи се Дженкинс, — но не твърде практична. Цивилизация, основана на братството между животните — на свръхчувствително възприятие и може би, в крайна сметка, общуване и връзки с други светове. Цивилизация на разума и разбирателството, но не достатъчно положителна. Без конкретни цели, само с най-необходимата техника. Само търсене на истината, и то в направление, което човекът напълно е пренебрегнал.
	— И ти смяташ, че човекът би могъл да помогне?
	— Човекът може да направлява — отвърна Дженкинс.
	— Подходящо ли ще бъде това водачество?
	— На това е трудно да се отговори.
	Уебстър изтри внезапно изпотилите му се ръце в одеялото, с което се бе покрил, и продължи да лежи в мрака.
	— Кажи ми истината — промълви той мрачно. — Казваш, че човекът може да бъде водач. Но той може отново да се окаже отгоре. Може да отхвърли като непрактични нещата, с които се занимават кучетата. Може да излови роботите и да използва техническите им способности по най-стария начин. И кучетата, и роботите ще се подчинят на човека.
	— Разбира се — съгласи се Дженкинс. — Защото веднъж вече са били слуги. Но човекът е мъдър, човекът знае най-добре.
	— Благодаря ти, Дженкинс — промълви Уебстър. — Благодаря ти много.
	И устремил поглед в тъмнината, прочете истината там.


	По пода все още личаха следите му, а въздухът все така беше пропит с тежката миризма на прах. Радиевата лампа светеше над пулта, а прекъсвачът, маховикът и скалите чакаха — чакаха деня, в който ще се окажат потребни.
	Застанал до вратата, Уебстър вдишваше смекчаваната от влагата по стените прашна горчилка.
	„Отбрана, мислеше си той, като се взираше в прекъсвача. Отбрана — средство с цел да те задържи отвън, приспособление с цел да защити едно място срещу всякакви действителни или въображаеми видове оръжия, които предполагаемият враг би могъл да употреби.
	И, без съмнение, същата тази отбрана, която би задържала врага отвън, щеше да задържи обградените вътре. Не непременно, разбира се, но…“
	Той прекоси стаята, изправи се пред прекъсвача и протегна ръка, сграбчи го, раздвижи го бавно и разбра, че той щеше да задействува.
	После ръката му бързо върна прекъсвача на мястото. Някъде отдолу под него долетя тихото, меко съскане на задействувалите машини. Стрелките на скалите трепнаха и се отделиха от щифта.
	Уебстър докосна с колебливи пръсти маховика, размърда го и стрелките трепнаха отново и пропълзяха по-нататък по скалата. С бърза, сигурна ръка Уебстър завъртя маховика и стрелките удариха в противоположния щифт.
	Той рязко се обърна, излезе от мазата, затвори вратата зад себе си и изкачи ронливите стъпала.
	„Стига да заработи, помисли си той. Стига да заработи.“
	Краката му ускориха хода по стълбите, а кръвта пулсираше в слепоочията.
	„Стига само да заработи!“
	Той си спомни бръмченето на машините далече под него, когато беше щракнал прекъсвача. Това означаваше, че отбранителният механизъм, или поне част от него, все още работи.
	Но дори да е така, ще свърши ли необходимото? Какво ще стане, ако задържеше противника отвън, но не успееше да задържи хората вътре?
	Какво ще стане, ако…
	Когато излезе на улицата, видя, че небето се е променило. Сива, метална пелена беше скрила слънцето и градът лежеше в полумрак, озарен едва-едва от автоматичните улични лампи. Лек ветрец погали страните му.


	Сбръчканата сива пепел от изгорените бележки и картата все още лежаха в камината и Уебстър прекоси стаята, грабна ръжена и разрови яростно пепелта, докато не остана и следа от онова, което някога е било там.
	„Край, помисли си той. Последната нишка изчезна. Без картата, без да знае за града това, което на него му бе отнело двадесет години, за да го издири, никой и никога не би намерил тази скрита стая с прекъсвача, маховика и скалите под самотната лампа.
	Никой нямаше да знае какво точно се беше случило. Но дори и да се досетеше, нямаше как да се докаже. А дори и да се докажеше, все едно, нямаше да може да се промени нищо.
	Преди хиляда години щеше да бъде иначе. Защото в онези дни и при най-нищожната следа човекът би разгадал всеки проблем.
	Но човекът се беше променил. Той беше загубил старите си познания и предишните си способности. Мозъкът му беше станал неенергичен. Той живееше ден за ден, без някакви бляскави цели. Затова пък беше запазил предишните си пороци — пороците, считани от негова собствена гледна точка за добродетели, тъй като именно те го били поставили на краката му. Той запазил непоклатимата си вяра, че е единствен по рода си, единствената форма на живот, която струвала нещо — самодоволен егоизъм, превърнал човека в самозван властелин на всичко живо.“
	Вън, на улицата, край къщата се чуха нечии забързани стъпки и Уебстър се дръпна от камината и се обърна към тъмните стъкла на високите тесни прозорци.
	„Накарах ги да се размърдат, помисли си той. Накарах ги да се разтичат. Вълнуват се. Чудят се какво става. Векове наред не са мърдали вън от града, но сега, когато не могат да излязат, се пенят от яд, че не могат да го направят.“
	По лицето му се разля усмивка.
	„Току виж, че се размърдат дотолкова, че вземат да измислят някакъв изход. Плъховете в капана са способни на неочаквани хитрости, стига да не се побъркат в началото.
	А ако наистина излязат — е, тяхно право е да го направят. Ако действително се измъкнат, те ще са заслужили правото да ръководят отново.“
	Той прекоси стаята, постоя за миг на вратата, като се взираше във висящата над камината картина. Неловко й отдаде чест — несръчен поздрав, измъчен прощален жест. После излезе на улицата и изкачи хълма — пътя, който само преди няколко дни беше извървяла Сара.
	Роботите в храма бяха любезни и внимателни, стъпваха меко и величествено. Те го заведоха до мястото, където лежеше Сара, и му показаха запазената му от нея съседна камера.
	— Може би ще искате да си изберете сън — каза старшият. — Можем да ви покажем различни образци. Можем да ги смесим по ваш вкус. Можем…
	— Благодаря ви — отвърна Уебстър. — Аз не желая сън.
	Роботът кимна.
	— Разбирам, сър. Вие искате да изчакате, искате просто да минава времето.
	— Да — потвърди Уебстър. — Предполагам, че точно така трябва да се каже.
	— А колко дълго?
	— Колко дълго ли?
	— Да, колко дълго искате да чакате?
	— А, разбирам… — промълви Уебстър. — Да речем завинаги.
	— Завинаги?!
	— Мисля, че „завинаги“ е най-точната дума — каза Уебстър. — Бих могъл да кажа „вечно“, но няма голяма разлика. Няма смисъл да се хващаме за думите, когато и двете означават приблизително едно и също.
	— Да, сър — съгласи се роботът.
	Нямаше смисъл да се залавят за дреболии. Не, разбира се, че нямаше. Защото не можеше да поеме риска. Би могъл да каже хиляда години, но после можеше да се размекне, да слезе долу и да изключи прекъсвача.
	А това не трябваше да се случва. На кучетата трябваше да им се предостави собствен шанс. Трябваше да бъдат оставени без намеса да се опитат да пожънат успех там, където човечеството беше претърпяло провал. А докато съществуваше факторът човек, те нямаше да имат този шанс. Защото човекът ще започне да ръководи, ще се намеси и ще развали всичко, ще се присмива на коблитата, които шепнат отвъд стената, и ще се противопостави на опитомяването и цивилизоването на дивите животни.
	Нов модел… Нов начин на мислене и живот… Нов подход към вечния проблем на обществото… Не трябва да се допусне да бъде осакатен от чуждия дух на човешката мисъл.
	Кучетата ще седят вечер, когато са свършили работата си, и ще говорят за човека. Те ще разправят старите истории, ще преразказват древните предания и човекът ще се превърне в бог.
	И така щеше да бъде по-добре.
	Защото бог не можеше да греши.


	Коментар към седмото предание

	Преди няколко години бяха открити фрагменти от древно литературно произведение. Очевидно някога то е било обемисто съчинение и при все че е била открита само малка част от него, няколкото разказа, които съдържа, били достатъчни да покажат, че става въпрос за сборник от басни, отнасящи се до различните членове на Братството на животните. Басните са архаични и гледищата и стилът на изложение днес звучат странно за нас. Някои изследователи, които изучавали тези фрагменти, са съгласни с Тайг, че е твърде възможно да не са съчинени от Кучетата.
	Заглавието им е „Езоп“. Заглавието на това предание също е „Езоп“ и то е достигнало до нас от далечната древност непокътнато заедно със самото предание.
	Какво означава това? — питат се учените. Тайг, напълно естествено, вярва, че това е още един довод в подкрепа на теорията му, че авторството на целия цикъл принадлежи на Човека. Повечето от останалите изследователи не са съгласни с него, но досега не са достигнали до никакво обяснение, което би могло да послужи вместо това.
	Също така Тайг посочва това седмо предание като доказателство, че Човекът умишлено е бил забравен, че споменът за него е бил заличен, за да се обезпечи развитието на Кучешката култура в най-чистия й вид — с това се обяснява и пълното отсъствие на исторически свидетелства за съществуването на Човека.
	В това предание Кучетата окончателно са забравили Човека. Малкото представители, които живеят сред тях, не се възприемат като хора, а тези странни същества биват назовавани с древното фамилно име „Уебстър“. Но думата „Уебстър“ от собствено съществително е станала нарицателно. Кучетата мислят за Хората като уебстъри, докато Дженкинс все още мисли за тях с главно „У“.
	— Какво е това „хора“? — пита Лупус, а Бруин, когато се опитва да му обясни, не успява да го направи.
	В това предание Дженкинс отбелязва, че Кучетата никога не трябва да знаят за Човека. Той ни посочва какви мерки е предприел, за да заличи спомена за него.
	Старите разкази край огъня са забравени, казва Дженкинс. В това Тайг вижда съзнателен заговор за мълчание с цел да се запази достойнството на Кучетата — не толкова алтруистичен, както се старае да го изобрази Дженкинс. Преданията са забравени, подчертава Дженкинс, и трябва да останат в забрава. Но очевидно не са забравени напълно. Някъде, в някое отдалечено кътче на света, те все още се разказвали и затова са достигнали днес и до нас.
	Но ако преданията са се съхранили, то Човекът е изчезнал или по-точно, почти е изчезнал. Дивите роботи все още съществували, но дори те — ако някога изобщо са били нещо повече от чисто въображение — сега също са изчезнали. Изчезнали са и мутантите, а те са от едно племе с Човека. Ако съществуваше Човекът, навярно и мутантите щяха да съществуват.
	Цялата полемика, разгърнала се около цикъла, може да бъде сведена до един единствен въпрос: Съществувал ли е Човекът в действителност? Ако след като прочете тези предания, читателят открие, че е объркан, той е сред чудесна компания — самите експерти и учените, които са посветили живота си на изследването на легендата, при все че разполагат с по-голяма информация, са точно толкова объркани, колкото и вие.

	Езоп

	Сивата сянка се плъзна по скалната издатина и се насочи към бърлогата, като скимтеше от досада и горчиво разочарование, тъй като Заклинанието не беше подействувало.
	Косите лъчи на слънцето в ранния следобед разкриваха лице, глава, туловище — размазани и смътни, подобно утринна мъгла, надигнала се над клисурата.
	Внезапно издатината се отрони, сянката спря смутена и се притисна към стената — бърлогата я нямаше. Издатината се беше отронила, преди да успее да стигне до бърлогата.
	Сянката стремително се обърна и обгърна с поглед долината. И реката не беше същата. Тя течеше по-близо до скалата отколкото по-рано. На скалата се беше появило гнездо на лястовичка, а там никога преди не бе имало лястовиче гнездо.
	Сянката замря, а разклонените пипалца на ушите й се изправиха и започнаха да изследват въздуха.
	Живот! Там имаше живот! Едва доловимият му дъх се носеше във въздуха, усещането за него трептеше над кухините между надвисналите хълмове.
	Сянката се размърда, стана и се плъзна по издатината.
	Бърлогата я нямаше и реката беше различна, а към скалата се бе прилепило гнездо.
	Сянката мислено потрепера от въжделение.
	Заклинанието беше подействувало, не беше се провалило. Това беше друг свят. Друг свят — различен в много отношения. Свят, до такава степен преизпълнен с живот, че самият въздух бръмчеше от него. Живот, който вероятно не можеше да тича така бързо, нито да се крие така добре.


	Вълкът и мечокът се срещнаха под големия дъб и спряха, за да побъбрят.
	— Казват — обади се Лупус* — че стават убийства.
	[* От лат. Lupus — вълк. Б.пр.]
	— Непонятни убийства, братко — изсумтя Бруин*. — Мъртви са, но не са изядени.
	[* От англ. Bruin — мечка. Б.пр.]
	— Символически убийства — предположи вълкът.
	Бруин поклати глава.
	— Не можеш да ме убедиш, че съществуват символически убийства. Тази нова психология, на която ни учат Кучетата, ти е замътила главата. Убийствата стават или от омраза, или от глад. Не би ме хванал да убивам нещо, което не мога да изям.
	И побърза да поясни:
	— Не че се занимавам с убийства, братко. Ти знаеш това.
	— Разбира се, че не — потвърди вълкът.
	Бруин лениво притвори малките си очички, отвори ги и примижа.
	— Не, ти не мислиш, че понякога не обръщам някоя скала и близвам по една-две мравки.
	— Не вярвам, че Кучетата биха счели това за убийство — отбеляза сериозно Лупус. — Насекомите са нещо различно от животните и птиците. Никой не ни е казвал, че не можем да убиваме насекоми.
	— Ето къде грешиш — каза Бруин. — В Каноните ясно е казано: „Не трябва да погубваш живот. Не трябва да отнемаш живота на други.“
	— Да, струва ми се, така е казано — призна си лицемерно вълкът. — Предполагам, че си прав в това, братко. Но дори Кучетата не се тревожат толкова много за такива твари като насекомите. Ами нали знаеш, че през цялото време се опитват да измислят по-ефикасен прах против бълхите. А за какво е този прах, питам те? Ами за да се избиват бълхите. Ето за какво е. А бълхите са живот. Те са живи твари.
	Бруин яростно замахна към зелената мушица, която бръмчеше около носа му.
	— Ще сляза долу до хранителната станция — каза вълкът. — Може би ще се съгласиш да ме придружиш?
	— Не съм гладен — отвърна мечокът. — И освен това малко си подранил. Още не е време за храна.
	Лупус облиза муцуната си.
	— Понякога просто така, уж случайно, наминавам, а дежурният уебстър ми дава по нещо допълнително.
	— Трябва да внимаваш — предупреди го Бруин. — Той не ти дава допълнително ей така, без нищо. Замислил е нещо. Не им вярвам аз на тези уебстъри.
	— На този може да му се вярва — заяви вълкът. — Той се грижи за хранителната станция, а не е длъжен. Всеки робот би могъл да го прави. Но той отишъл и помолил да му дадат работата. Изморил се да се мотае из онези задушни къщи, където освен игра нямало никаква работа. И той седи, смее се и говори, като че ли е един от нас. Този Питър е добро момче.
	— Едно Куче ми каза, че Дженкинс твърдял, че те изобщо не се казват уебстъри — изръмжа мечокът. — Казва, че не са уебстъри. Казва, че са хора.
	— Какво е това хора? — попита Лупус.
	— Ами нали ти казвам. Така казва Дженкинс…
	— Дженкинс — заяви Лупус — толкова е остарял, че се е побъркал. Много помни той. Трябва да е на хиляди години.
	— Седем хиляди — уточни мечокът. — Кучетата са намислили да му направят голямо празненство по случай рождения ден. Готвят му ново туловище за подарък. Старото му се износва, едва ли не всеки месец го носят на поправка.
	Мечокът поклати мъдро глава.
	— Каквото и да говорим, Лупус, Кучетата направиха много за нас. Поставиха хранителни станции, изпращат лекари-роботи и тем подобни. Ами нали миналата година имах такъв ужасен зъбобол…
	— Но тези хранителни станции могат да бъдат по-добри — прекъсна го вълкът. — Твърдят, че маята е съвсем като месото, имала същата хранителна стойност и т.н. Но тя няма вкуса на месо…
	— Откъде знаеш? — попита Бруин.
	Смущението на вълка трая само миг.
	— Ами… ами от това, което дядо ми е разправял. Истински стар разбойник беше моят дядо. Мине не мине време, еленско месо яде. Обясни ми какво е на вкус суровото месо. Но тогава нямали толкова пазачи, колкото имат сега.
	Бруин притвори очи и пак ги отвори.
	— Чудя се каква е на вкус рибата — обади се той. — Има толкова много пъстърва в поточето сред боровата гора. Наблюдавах ги. Лесно е да ги стигна с лапа и да загреба една-две.
	И побърза да прибави:
	— Разбира се, никога не съм си позволявал.
	— Разбира се, че не си — съгласи се вълкът.


	Един свят, после друг, като верига от светове. Единият стъпва по петите на другия, който крачи пред него. „Утре“ за един свят е „днес“ за друг. И „вчера“ — това е „утре“, а „утре“ — това е миналото.
	С тази поправка, че минало няма. Не съществува никакво минало, ако не се смятат спомените, които прелитат на нощни криле в сянката на съзнанието. Няма минало, което да може да се достигне. Никакви фрески по стените на времето. Никаква кинолента, която би могъл да върнеш обратно и да видиш какво е било някога.
	Джошуа се изправи и се отърси, седна и се почеса. Икъбод седеше като вцепенен на масата и потропваше с металическите си пръсти.
	— Действително — каза роботът. — Няма какво да направим срещу това. Фактите го доказват. Не можем да пътуваме към миналото.
	— Да — потвърди Джошуа.
	— Но — продължи Икъбод — ние знаем къде са коблитата.
	— Да — каза Джошуа, — знаем къде са коблитата. И може би ще можем да проникнем при тях. Сега знаем по кой път да поемем.
	Единият път беше открит, но другият беше затворен. Не затворен, разбира се, защото никога не го е имало. Защото нямаше никакво минало, никога не е имало и нямаше място за него. Там, където трябваше да бъде миналото, имаше друг свят.
	Като две кучета, които стъпват в едни и същи следи. Едното куче излиза от следата, а другото тогава стъпва в нея. Като дълга, безкрайна редица от сачмени лагери, които се търкалят надолу по улея, почти докосвайки се един до друг — почти, но не съвсем. Като брънките на безкрайна верига на търкалящо се колело с милиарди и милиарди зъбци.
	— Закъсняваме — разбърза се Икъбод, като погледна часовника. — Трябва да се приготвим, за да отидем на рождения ден на Дженкинс.
	Джошуа отново се размърда.
	— Да, предполагам, че трябва. Това е велик ден за Дженкинс, Икъбод. Помисли само… седем хиляди години!
	— Аз съм напълно готов — съобщи гордо Икъбод. — Тази сутрин се лъснах, но ти трябва да се срешеш. Целият си се разрошил.
	— Седем хиляди години… — повтори Джошуа. — Не бих желал да живея толкова дълго. Седем хиляди години и седем хиляди светове, които се застъпват един с друг. А може би и повече. Един свят — един ден. Триста шестдесет и пет по седем хиляди. Или може би по един свят на минута. Или може би дори по един свят на всяка секунда. Секундата беше нещо плътно, достатъчно плътно, за да раздели два свята, достатъчно голямо, за да вмести два свята. Триста шестдесет и пет по седем хиляди по двадесет и четири, по шестдесет и още веднъж по шестдесет… Нещо плътно и окончателно. Защото нямаше минало. Нямаше връщане назад. Не можеш да се върнеш назад, за да провериш нещата, за които говори Дженкинс — нещата, които можеха да бъдат истина или пък спомени, изопачени от седемте хиляди години. Не можеш да се върнеш назад, за да провериш мъглявите предания за някакъв дом, някакъв род на уебстъри, за някакъв непроницаем купол на небитието, разположен в планините там далеч, отвъд морето.
	Икъбод се приближи с гребен и четка и Джошуа трепна.
	— Е, глупости — каза Икъбод. — Няма изобщо да ти причиня болка.
	— Последния път, проклетнико — оплака се Джошуа, — едва не ме одра жив. Карай по-внимателно там, където се е объркала козината.


	Вълкът беше дошъл с надеждата да му дадат малка междинна закуска, но изглежда, нямаше да получи, а учтивостта не му позволяваше да си поиска сам. И така, сега той седеше, обвил изискано космата опашка около лапите си, и гледаше как Питър работи с ножа по тънката пръчка.
	Катеричката Фатсо скочи от един клон на надвисналото дърво и кацна на рамото на Питър.
	— Какво имаш? — попита тя.
	— Пръчка за мятане — отвърна Питър.
	— Можеш да хвърляш която си искаш пръчка — обади се и вълкът. — Защото ти е специална? Можеш просто да вдигнеш която и да е пръчка и да я хвърлиш.
	— Това е нещо ново — поясни Питър. — Нещо, което сам съм измислил. Нещо, което сам съм направил. Но не зная какво е то.
	— Няма ли име? — попита Фатсо.
	— Още не — отвърна Питър. — Ще трябва да измисля някое.
	— Но — настоя вълкът — можеш да хвърляш пръчка. Можеш да хвърляш която и да поискаш пръчка.
	— Не толкова надалече — подчерта Питър. — И не така силно.
	Той завъртя пръчката между пръстите си и като усети гладката заобленост, повдигна я и я изгледа, за да се увери, че е права.
	— Аз не я хвърлям с ръка — обясни Питър. — Хвърлям я с друга пръчка и корда.
	Той протегна ръка и вдигна втората, която лежеше подпряна на дънера на едно дърво.
	— Това, което не мога да разбера — каза Фатсо, — е защо искаш да хвърляш пръчка.
	— Не знам — призна си Питър. — Един вид забавление.
	— Вие уебстърите — произнесе строго вълкът — сте странни твари. Понякога се чудя дали мозъкът ви е наред.
	— Можеш да улучиш която и да е цел — продължи Питър, — ако пръчката, с която хвърляш, е права и кордата ти е добра. Не можеш просто да вземеш която и да е пръчка. Трябва да търсиш, да търсиш…
	— Покажи ми — помоли Фатсо.
	— Погледни — каза Питър, като вдигна пръчката от хикория. — Тя е жилава, нали виждаш? Еластична. Огъни я и тя отново ще заеме предишната си форма. Завързал съм двата края с корда, слагам пръчката за мятане така, с един край опрян на кордата, и после дръпвам назад…
	— Каза, че можеш да улучиш каквото пожелаеш — напомни вълкът. — Хайде, покажи ни.
	— А в какво да се целя? — попита Питър. — Вие го изберете и…
	Фатсо нетърпеливо посочи:
	— Тази червеношийка там, на дървото.
	Питър бързо вдигна ръце, кордата се обтегна назад и пръчката, към която беше завързана тя, се изви в дъга. Пръчката за мятане изсвистя във въздуха. Червеношийката се прекатури от клона сред дъжд от разхвърчали се пера. Тя се удари в земята с глух, мек удар и остана там по гръб — мъничка, безпомощна, със стиснати нокти, с крачка, обърнати нагоре. От човката й течеше кръв и обагряше листата под главичката й.
	Фатсо замръзна на рамото на Питър, вълкът скочи на крака. А наоколо цареше тишина — листата притихнаха, по обедното небе безшумно плуваха облаци.
	— Ти я уби! — ужасът заглушаваше думите на Фатсо.
	Питър запротестира вцепенен от уплаха.
	— Аз не знаех. Досега не съм се целил в нещо живо. Просто хвърлих пръчката по целта.
	— Но ти я уби. А никога не трябваше да убиваш.
	— Знам — отвърна Питър. — Знам, че не трябва. Но ти ми каза да я улуча. Ти ми я показа. Ти…
	— Нямах пред вид да я убиеш — изпищя Фатсо. — Помислих, че просто ще я докоснеш. Ще я уплашиш. Тя беше толкова надута и дръзка.
	— Казах ти, че пръчката удря силно.
	Страхът прикова уебстъра към земята.
	„Далече и силно, помисли си той. Далече и силно, и бързо.“
	— Успокой се, приятелю — произнесе вълкът с мек глас. — Знаем, че не беше нарочно. Ще си остане между нас тримата. Няма да кажем нито дума.
	Фатсо подскочи от рамото на Питър на дървото и изкрещя от клона:
	— Аз ще кажа. Ще кажа на Дженкинс.
	Вълкът изръмжа към нея с внезапно почервенели от гняв очи:
	— Ти, малка мръсна издайнице! Ти, противна клюкарко!
	— Ще кажа — изпищя Фатсо. — Само почакайте и ще видите. Ще кажа на Дженкинс.
	Тя подскочи нагоре по дървото, пробяга по един клон и скочи на друго дърво.
	Вълкът бързо се спусна.
	— Чакай — спря го рязко Питър.
	— Тя не може да тича по клоните през цялото време — обясни вълкът. — Ще трябва да слезе на земята, за да премине ливадата. Ти не се тревожи.
	— Не — отсече Питър. — Никакви убийства повече. Едно е достатъчно.
	— Но тя ще каже, нали разбираш?
	Питър кимна.
	— Да, сигурен съм, че ще каже.
	— Бих могъл да й попреча.
	— Ще те види някой и ще те издаде — каза Питър. — Не, Лупус, няма да ти позволя да го направиш.
	— Тогава по-добре е да изчезваш — подчерта Лупус. — Знам едно място, където би могъл да се скриеш. Там няма да те намерят и след хиляда години.
	— Не бих могъл да се измъкна с нея — отвърна Питър. — В гората има очи, които ще ме проследят. Прекалено много очи. Те ще кажат къде съм отишъл. Минаха времената, когато някой беше в състояние да се скрие.
	— Предполагам, че си прав — произнесе бавно вълкът. — Да, предполагам, че си прав.
	Той се обърна и се загледа в падналата червеношийка.
	— Какво ще кажеш, ако се отървем от доказателството? — попита той.
	— Доказателството…
	— Да, именно… — вълкът бързо пристъпи напред и наведе глава. Чу се хрускане. Лупус облиза муцуната си и седна, обвил лапите си с опашка.
	— Ние с теб бихме могли да се разбираме — каза той. — Да, бога ми, имам чувството, че бихме могли да се погаждаме. Толкова много си приличаме.
	На носа му предателски трепна перо.


	Туловището беше превъзходно.
	Тежкият ковашки чук не можеше да го пробие и то никога нямаше да ръждяса. И имаше повече приспособления, отколкото би могъл да желаеш.
	Това беше подаръкът на Дженкинс за рождения ден. Гравираният надпис на гърдите така и гласеше:

	„На Дженкинс от Кучетата“

	„Но аз никога няма да го нося, каза си Дженкинс. Много е красиво за мен, твърде красиво за такъв стар робот като мен. Ще се чувствувам неудобно в такова разкошно туловище.“
	Той се люлееше бавно напред-назад в стола-люлка и се вслушваше във воя на вятъра под стрехите.
	„Подаръкът е от сърце и за нищо на света не бих ги наскърбил. Ще трябва от време на време да го нося — така, просто заради тях. Просто да им доставя удоволствие. Не би било редно да не го нося, когато са си дали толкова труд да ми го направят. Но не за всеки ден, само за изключителни случаи.
	Може би за Уебстърския пикник. Бих искал да изглеждам възможно най-добре, когато отида на пикника. Той е голямо събитие. Денят, в който всички Уебстърови по света, всички Уебстърови, останали живи, се събират заедно. Искат и аз да съм там, с тях. Да-да. Искат винаги да съм с тях. Защото аз съм робот на Уебстърови. Да, сър, винаги съм бил и ще бъда.“
	Той отпусна глава на гърдите си и заслушан в шепота на стаята, повтори след нея думите. Думи, които той и стаята помнеха. Отдавнашни думи.
	Столът-люлка поскърцваше и звукът беше неотделим от пропитата с настойката на времето стая. Неотделим от воя на вятъра под стрехите и в комина.
	„Огън, помисли си Дженкинс. Доста отдавна не сме палили огън. Хората обичаха огъня. Обичаха да седят пред него, да го гледат и си представят разни картини. И да мечтаят…
	Но мечтите на хората, каза си Дженкинс, мечтите на хората ги няма вече, заминаха за Юпитер, погребани са в Женева, а сега едва-едва са започнали да покълват у днешните уебстъри.
	Минало… Миналото е твърде дълбоко в мен. Миналото ме е направило ненужен. Имам толкова спомени, толкова много, че се оказват по-важни от нещата, които трябва да свърша. Аз живея в миналото, а това не е начин да се живее.
	Защото Джошуа казва, че няма минало, а Джошуа би трябвало да знае. От всички Кучета именно той трябва да знае, тъй като достатъчно упорито се опитваше да намери минало, в което да се отправи, да се отправи обратно във времето и да провери онова, което му разказах. Той мисли, че паметта ми изневерява и че измислям стари роботски басни, полуистинни, полуизмислени, поиздокарани за ефект.
	Не би го признал за нищо на света, но точно това си мисли този пакостник. Мисли си, че не зная, но аз знам. Той не може да ме излъже, каза си Дженкинс и се засмя ехидно. Никой от тях не може да ме заблуди. Познавам ги твърде добре. Знам какво ги кара да дишат. Нали помогнах на Брус Уебстър с първото от тях. Чух първата дума, произнесена от тях. И ако те са забравили, аз не съм — нито поглед, нито дума, нито жест.
	Може би съвсем естествено е те да забравят. Те постигнаха велики неща. Стараех се по-малко да се намесвам и така беше по-добре. Така беше ми казал и Джон Уебстър през онази далечна нощ. Именно затова той направи необходимото — изолира град Женева. Защото той беше Джон Уебстър. Трябваше да бъде именно той. Не можеше да бъде никой друг.
	Той си мислеше, че изолирва човешкия род, за да се освободи Земята за кучетата. Но той забрави едно нещо. Е, да, каза си Дженкинс, той забрави едно нещо. Забрави собствения си син и малката банда чудаци с лъкове и стрели, които били излезли същата тази сутрин да си играят на диваци. И дивачки…
	И играта се превърнала в горчив факт. За почти хиляда години. Докато не ги намерихме и не ги върнахме отново в къщи. Отново в имението на Уебстърови, обратно там, откъдето започна всичко.“


	Дженкинс сключи ръце в скута си, наведе глава и продължи бавно да се люлее напред-назад. Столът поскърцваше, вятърът препускаше из стрехите, а някъде издрънка прозорец. Камината със запушено от сажди гърло разказваше за други времена и други хора, за други ветрове, духали от запад.
	„Миналото, мислеше си Дженкинс. Безсмислица. Глупост, след като има толкова много неща за вършене. Толкова много проблеми, с които Кучетата още не са се сблъскали.
	Например пренаселението. За него сме мислили и говорили доста дълго. Прекалено много зайци има, защото никой вълк или лисица не може да ги убива. Прекалено много дивеч има, защото койотите и вълците не трябва да ядат никакво еленско месо. Прекалено много скункси, прекалено много мишки, прекалено много рисове. Много катерици, много таралежи, много мечки.
	Забрани убийството — този могъщ регулатор и ето ти прекалено много животни. Обуздай болестите и помагай при травми с някой бързоходен медицински робот — и ето ти още един регулатор по-малко.
	Човекът се грижеше за това. Да, грижеше се… Хората убиваха всичко, което се изпречваше на пътя им — и животни, и хора. Човекът никога не бе помислял за великото общество на животните, никога не бе мечтал за това скунксът, енотът и мечката, оставили настрана всички природни различия, да вървят заедно по пътищата на живота, заедно да градят планове, да си помагат един на друг.
	Но Кучетата мечтали. И го осъществили.
	Също като в приказката за брата заек, помисли си Дженкинс. Като в детските приказки от отдавна отминали времена. Като приказката в библията за лъва и агнето, които лежат един до друг. Като картините на Уолт Дисни, с тази разлика, че те никога не са звучали правдиво, тъй като се базирали на философията на човечеството.“


	Вратата изскърца, отвори се и по пода се чуха стъпки. Дженкинс се размърда.
	— Здравей, Джошуа — поздрави той. — Здравей, Икъбод. Не бихте ли влезли вътре? Аз просто си седя тук и си мисля.
	— Минавахме насам — каза Джошуа — и видяхме светлина.
	— Мислех за светлините — кимна Дженкинс дълбокомислено. — Мислех за една нощ преди пет хиляди години. Джон Уебстър беше дошъл от Женева — първият човек, дошъл тук след много столетия. Беше на горния етаж и всички кучета спяха, а аз стоях там, до прозореца, и гледах навън към реката. Там нямаше никакви светлини. Нито една дори. Само огромно пространство от тъмнина. А аз стоях там и си спомнях дните, когато имаше светлини и се чудех дали някога ще ги има отново.
	— Сега има светлини — произнесе Джошуа много меко. — Тази нощ има светлини по целия свят. Дори в пещерите и бърлогите.
	— Да, знам — каза Дженкинс. — Сега е дори по-добре, отколкото беше по-рано.
	Икъбод затрополи по пода към лъскавото туловище в ъгъла, протегна едната си ръка и почти нежно поглади металическата броня.
	— Беше много мило от страна на Кучетата — каза Дженкинс — да ми подарят това туловище. Но не трябваше. С малко позакърпване тук и там старото е достатъчно добро.
	— Това е, защото те обичаме — подчерта Джошуа. — Това беше най-малкото нещо, което Кучетата можеха да направят. Ние сме се опитвали да правим и други неща за теб, но ти никога не ни позволяваше да ги осъществим. Бихме искали да ни позволиш да ти построим нова къща, напълно съвременна, с всякакви неща от последна мода.
	Дженкинс поклати глава.
	— Няма да има смисъл, защото няма да мога да живея там. Разбираш ли, това място е за мен домът ми. Винаги е било мой дом. Позакърпвайте го, както правите с туловището ми, и аз ще бъда щастлив в него.
	— Но ти си напълно сам.
	— Не, не съм — възрази Дженкинс. — Къщата просто е препълнена с хора.
	— Препълнена?
	— Хора, които съм познавал — поясни Дженкинс.
	— Я гледай — възкликна Икъбод, — какво туловище! Бих искал да мога да го пробвам.
	— Икъбод — изкрещя Джошуа. — Веднага ела тук. Не смей да го пипаш.
	— Остави момчето на мира — намеси се Дженкинс. — Ако може, нека дойде някой път, когато не съм зает…
	— Не — отсече Джошуа.
	Някакъв клон проскърца по стряхата и с тънки пръсти потропа по прозореца. Затрополя шинда и вятърът премина по покрива на бързи, танцуващи нозе.
	— Радвам се, че се отбихте — призна Дженкинс. — Искам да говоря с вас.
	Той се залюля напред-назад и един от плъзгачите проскърца.
	— Аз няма да живея вечно — каза Дженкинс. — Седем хиляди години е по-дълъг срок, отколкото имам право да очаквам.
	— С новото туловище — възрази Джошуа — ще бъдеш добре още три пъти по седем хиляди.
	Дженкинс поклати глава.
	— Аз нямам пред вид туловището, а мозъка. Той е механически, разбираш ли? Той беше направен добре, направен, за да издържи дълго време, но не завинаги. Някога нещо ще се обърка и мозъкът ще изключи.
	Столът поскърцваше в смълчаната стая.
	— Това ще бъде смъртта — поясни Дженкинс. — Това ще бъде моят край. И така е добре. Така трябва да бъде. Защото от мен повече няма никаква полза. Беше време, когато се нуждаеха от мен.
	— Ние винаги ще се нуждаем от теб — каза меко Джошуа. — Не бихме могли да се справяме без теб.
	Но Дженкинс продължи, като че ли не го чу.
	— Искам да ти разкажа за Уебстърови. Искам да говоря за тях. Искам вие да разберете.
	— Ще се опитам да разбера — подчерта Джошуа.
	— Вие Кучетата ги наричате уебстъри и в това няма нищо лошо — каза Дженкинс. — Няма значение как ги наричате, само трябва да знаете какви са те.
	— Понякога — каза Джошуа — ти ги наричаш хора, понякога уебстъри. Не разбирам…
	— Те бяха хора — поясни Дженкинс — и те управляваха Земята. Имаше един род, който носеше името Уебстър. Именно те направиха това велико нещо за вас.
	— Какво велико нещо?
	Дженкинс рязко спря да люлее стола си.
	— Забравям — измърмори той. — Толкова лесно забравям. И се обърквам.
	— Ти говореше за нещо велико, което уебстърите направили за нас.
	— А! — възкликна Дженкинс. — О, да, говорех. Трябва да ги наблюдавате. Трябва да се грижите за тях и да ги наблюдавате. Най-вече да ги наблюдавате.
	Той се залюля бавно напред-назад, а мислите в мозъка му препускаха, нарушавани единствено от скърцането на стола.
	„Едва не го казах, мислеше си той. Едва не погубих мечтата. Но се опомних навреме. Да, Джон Уебстър, усетих се навреме. Удържах думата си, Джон Уебстър.
	Не казах на Джошуа, че някога при хората Кучетата са били домашни животни, че хората ги издигнали до положението, което заемат днес. Защото те никога не трябва да узнаят. Трябва да държат главите си гордо изправени. Трябва да продължат работата си. Старите родови предания са забравени и трябва да останат в забрава.
	При все че бих искал да им кажа. Бог ми е свидетел, че искам да им кажа. Да ги предупредя за онова, от което трябва да се пазят. Да им кажа как изкоренявахме остарелите идеи у диваците, докарани от Европа. Как ги отучихме от нещата, които знаеха. Как заличихме от мозъците им спомена за оръжията, как ги научихме на обич и мир.
	И как сме длъжни да бъдем нащрек, за да не настъпи денят, когато те ще поемат тези пътища отново — старият човешки начин на мислене.“
	— Но ти каза… — настоя Джошуа.
	Дженкинс махна с ръка.
	— Нищо съществено, Джошуа. Чисто и просто бръщолевения на остарял робот. Понякога мозъкът ми се замъглява и казвам неща, които не съм искал да кажа. Толкова много мисля за миналото, а вие казвате, че няма минало.
	Икъбод приклекна на пода и погледна нагоре към Дженкинс.
	— Сигурно е, че няма — каза той. — Проверявахме четиридесет пъти от неделя насам и всички фактори съвпадат. Всички говорят едно и също. Минало няма.
	— Няма къде да се намира — поясни Джошуа. — Вървиш обратно по оста на времето и не намираш миналото, а друг свят, друга категория съзнание. Земята е същата, разбираш ли, или почти същата. Същите дървета, същите хълмове, същите реки, но все пак не е светът, който познаваме. Защото е живял по друг начин, развивал се е различно. Предидущата секунда съвсем не е предидуща, а някаква друга секунда, напълно отделен сектор от време. Ние живеем в същата секунда през цялото време. Движим се в рамките на тази секунда, в този мъничък отрязък от време, който е бил предоставен на нашия свят.
	— Вината е в нашия способ да мерим времето — отбеляза Икъбод. — Именно той ни пречеше вярно да си го представим. Ние непрестанно си мислехме, че преминаваме през времето, когато в същност не беше така и никога не е било. Ние просто се движехме заедно с времето. Казвахме, че е изминала още една секунда, една минута, един час и един ден, когато в същност тази секунда, минута или час никога не са отминавали. През цялото време секундата е била една и съща. Тя просто се е придвижила, а ние сме се придвижили заедно с нея.
	Дженкинс кимна.
	— Разбирам. Като плавей по реката. Като трески, носени от течението. По брега пейзажът се мени, но водата е същата.
	— Грубо казано, така е — потвърди Джошуа. — С тази разлика, че времето е твърд поток и различните светове са по-строго зафиксирани, отколкото плавеите по реката.
	— А коблитата в тези други светове ли живеят?
	Джошуа кимна.
	— Сигурен съм в това.
	— Предполагам — заключи Дженкинс, — че сега измисляш начин да се проникне в тях.
	Джошуа се почеса леко, за да пропъди една бълха.
	— Разбира се — обади се Икъбод. — Ние имаме нужда от пространството.
	— Но коблитата…
	— Те може да не са във всичките светове — прекъсна го Джошуа. — Трябва да има и незаети светове. Ако можем да ги открием, ще ни бъдат от полза. Ако не ги открием, ще стане трудно. Пренаселението ще доведе до вълна от убийства. А вълната от убийства ще ни върне там, откъдето сме тръгнали.
	— Убийства вече стават — промълви тихо Дженкинс.
	Джошуа намръщи чело и наостри уши.
	— Странни убийства. Мъртви, но не и изядени. Няма кръв. Като че ли ей така са паднали мъртви. Нашите медицински роботи почти са се побъркали. Всичко им е в ред. Няма причина да умрат.
	— Но са умрели — подчерта Икъбод.
	Джошуа се сви още повече и понижи глас:
	— Страхувам се, Дженкинс. Страхувам се, че…
	— Няма от какво да се страхуваш.
	— Има. Ангус ми каза. Ангус се страхува, че едно от коблитата… едно от коблитата е проникнало при нас.
	Порив на вятъра засмука въздух от комина и се втурна презглава по стрехите. Друг порив изфуча в тъмния ъгъл наблизо. И се появи страхът — замарширува нагоре-надолу по керемидите на покрива с тежки, приглушени стъпки.
	Дженкинс потрепера и се напрегна, за да възпре следващата тръпка.
	— Никой не е виждал кобли — проскърца той.
	— Може да не е възможно да се види.
	— Да — съгласи се Дженкинс. — Да. Може и да не е възможно.
	Точно така беше казал Човекът по-рано. Не виждаш дух, не виждаш привидения, но усещаш присъствието им. Защото от крана се процежда вода, когато ти си го затворил докрай. И нечии пръсти дращят по прозореца, и кучетата вият в нощта, а в снега няма никакви следи.
	В този миг нечии пръсти наистина започнаха да дращят по стъклото.
	Джошуа скочи на крака и замря. Статуя на куче с вдигната лапа, с оголени зъби, готово да заръмжи. Икъбод се сви, заби крака в пода и се заслуша, зачака.
	Драскането се чу отново.
	— Отвори вратата — каза Дженкинс на Икъбод. — Там навън има някой, който иска да влезе.
	Икъбод прекоси замрялата тишина на стаята. Вратата изскърца под ръката му. Когато я отвори, в стаята се втурна катерица — като сянка тя подскочи към Дженкинс и тупна в скута му.
	— Но това е Фатсо! — възкликна Дженкинс.
	Джошуа седна отново и затвори уста, при което скри зъбите си. На лицето на Икъбод беше изписана глуповата металическа усмивка.
	— Видях как го направи — изпищя Фатсо. — Видях го, че уби червеношийката. Направи го с летяща пръчка. Перата се разлетяха. По листата имаше кръв.
	— Успокой се — произнесе меко Дженкинс. — Не бързай така, разкажи всичко поред. Прекалено си развълнувана. Видяла си, че някой е убил червеношийка?
	Фатсо си пое дъх, а зъбките й тракаха.
	— Питър го направи — каза тя.
	— Питър?
	— Питър, уебстърът.
	— Ти каза, че е хвърлил пръчка.
	— Хвърли я с друга пръчка. Беше вързал двата края с корда, дръпна кордата и пръчката се огъна…
	— Знам — прекъсна я Дженкинс. — Знам.
	— Ти знаеш! Всичко ли знаеш!
	— Да — отвърна Дженкинс. — Знам всичко. Било е лък и стрела.
	И в тона, с който го каза, имаше нещо, което накара останалите трима да замълчат, което направи стаята да изглежда огромна и пуста, а похлопването на клона по прозореца се превърна в далечен звук, приглушен, задгробен глас, който продължаваше да се оплаква без някаква надежда за помощ.
	— Лък и стрела… — промълви на края Джошуа. — Какво е лък и стрела?
	„Да, какво беше това, помисли си Дженкинс. Какво е лък и стрела?
	Това е началото на края. Това е криволичещата пътека, която прераства в гръмовития път на войната.
	Това е играчка, оръжие и триумф на човешката изобретателност.
	Това е първият зародиш на една атомна бомба.
	Това е символ на цял един начин на живот.
	И стих от детската песничка:

	«Кой уби червеношийката?
	Аз — отвърна врабецът.
	Лък и стрела измайсторих
	и червеношийката убих.»

	Онова, което е било забравено. Онова, което научиха отново. Точно от него се опасявах.“
	Той се наведе напред и бавно се изправи на крака.
	— Икъбод — каза той. — Ще имам нужда от твоята помощ.
	— Разбира се — отзова се Икъбод. — Само кажи.
	— Туловището — каза Дженкинс. — Искам да бъда в новото си туловище. Ще трябва да отделиш мозъчната ми кутия.
	Икъбод кимна.
	— Знам как да го направя, Дженкинс.
	В гласа на Джошуа се прокрадна внезапен страх:
	— Какво има, Дженкинс? Какво смяташ да правиш?
	— Отивам при мутантите — произнесе съвсем бавно Дженкинс. — След всичките тези години ще ги помоля за помощ.


	Сянката се плъзна надолу по хълма, като избягваше местата, където лунната светлина проникваше между клоните на дърветата. На светлината можеше да бъде видяна, а не трябваше да го допуска. Не трябваше да проваля лова на другите, които щяха да дойдат след нея.
	Ще има и други. Не на тълпи, разбира се. Всичко ще бъде внимателно разчетено. Всеки път по няколко, и то на различни места, за да не изплашат живота в този удивителен свят.
	Веднъж като се уплаши, всичко ще се провали.
	Сянката се сви в тъмнината, притисна се към земята и заопипва нощта с потрепващи, напрегнати нерви. Тя отделяше импулсите, които познаваше, регистрираше ги в острия си като бръснач мозък и ги отмяташе внимателно в паметта си за ориентировка.
	Някои знаеше, някои бяха загадка, а за други можеше да се досеща. Но имаше една, в която се долавяше заплаха.
	Тя се притисна плътно към земята, разпростря уродливата си глава и изключи възприятията си за сигналите в нощта, като се съсредоточи върху онова, което идеше нагоре по хълма.
	Те бяха две и при това различни. В нея мислено се надигна ръмжене и забълбука в гърлото й, а напрегнатото й тяло се изопна, така че наподобяваше лигаво очакване ведно с раболепен страх пред неизвестното.
	Тя се повдигна от земята, все още превита, и заплува напряко надолу по хълма, за да пресече пътя на двамата, които идваха нагоре.


	Дженкинс беше отново млад, млад, силен и бърз — бърз духом и телом. Крачеше бързо по брулените от вятъра и залени от лунна светлина хълмове. Долавяше бързо шепота на листата и сънливото цвъртене на птичките. И нещо повече…
	Да, много повече от това, призна си той.
	Туловището беше превъзходно. Тежкият ковашки чук не можеше да го повреди и то никога нямаше да ръждяса. Но това не беше всичко.
	„Никога не съм помислял, че едно тяло би могло да бъде толкова различно. Никога не съм знаел колко разнебитено и износено всъщност е било старото. От самото начало е било такова, при все че беше най-доброто, което е можело да се направи по онова време. Механиката действително може да върши чудеса.“
	В същност роботите бяха свършили работата. Дивите роботи. Кучетата бяха уредили с тях да направят туловището. Кучетата не поддържаха често връзка с роботите. Отношенията им бяха добри и всичко беше наред, но бяха добри, защото не се безпокояха взаимно, защото не се намесваха, защото никой от тях не си пъхаше носа в чуждите работи.
	Някакъв заек се размърда в бърлогата си и Дженкинс го усети. Енот беше излязъл на нощен лов — Дженкинс веднага долови и това, долови лукавото, мазно любопитство, обхванало мозъка зад малките очички, които се взираха в него иззад лешниковите храсти. А по-нататък, вляво, свита под едно дърво, спеше мечка и сънуваше сънища на лакомник — див мед, загребана от потока риба и мравките, които ще оближе от преобърнатата скала като подправка за пиршеството.
	Това беше поразително, но естествено. Така естествено, като да ходиш, вдигайки един след друг краката си. Така естествено като нормалния слух. Но това не беше нито слух, нито зрение. Дори не и въображение. Защото Дженкинс знаеше с безпогрешна, пълна увереност за заека в дупката, за енота в лешниковите храсти и мечката, която сънуваше под дървото.
	„Такива, помисли си той, са туловищата на дивите роботи, тъй като е естествено да ги правят и за себе си, щом са могли да направят такова за мен.
	Те също са изминали дълъг път за седемте хиляди години, както са го извървели и Кучетата след изчезването на хората. Но ние не им обръщахме никакво внимание, защото така и трябваше да бъде. Роботите следваха своя път, както и Кучетата, и не се питаха един друг какво правят, не бяха и любопитни. Докато роботите строяха космически кораби и ги изпращаха към звездите, докато майсторяха туловища и се занимаваха с математиката и механиката, Кучетата работеха с животните и изковаха братство сред ония, които някога бяха диви и преследвани от Човека, слушаха коблитата и се опитваха да проникнат в дълбините на времето, за да открият, че време няма.
	Щом Кучетата и роботите са отишли толкова далеч, естествено е Мутантите да са напреднали още повече. И те ще ме изслушат, каза си Дженкинс, ще трябва да ме изслушат, защото ще им предложа задача, която пряко ги засяга. Защото Мутантите са хора, независимо от техните чудачества, те са синове на Човека. Те не могат да таят ненавист сега, защото името на Човека не е нищо повече от прах, носен от вятъра, от шумолене на листата в летен ден.
	Освен това не съм ги безпокоил седем хиляди години, нито пък изобщо някога съм го правил. Джо ми беше приятел, поне дотолкова, доколкото това е възможно при Мутантите. Той говореше с мен, когато не искаше да разговаря с хората. Те ще ме изслушат, те ще ми кажат какво да правя. И няма да се смеят.
	Защото не е за смях. Само лък и стрела, ала не е за смях. Може някога да е било, но твърде често историята отнема смешното от много неща. Ако стрелата е майтап, то майтап е и атомната бомба, и ураганът от смъртоносен прах, който заличава цели градове, и ревящата ракета, която опасва дъга и после пада на хиляди мили и избива милиони хора.
	Въпреки че сега няма милиони хора. Няколко стотици, повече или по-малко, живеят в къщите, които Кучетата са построили за тях, защото тогава Кучетата все още знаеха какво представляват хората, все още знаеха връзката, която съществуваше между хората и тях самите. Гледаха на тях като на богове, в зимните вечери разказваха древните родови предания и мечтаеха за деня, когато Човекът можеше да се върне, да ги поглади по главите и да каже: «Добре свършено, добри ми и верни приятелю.»
	А това не беше правилно, мислеше си Дженкинс, като крачеше надолу по хълма, това изобщо не беше правилно. Защото хората не заслужаваха тази почит, не заслужаваха божествеността. Бог ми е свидетел, че аз самият ги обичах твърде много. Ако става въпрос за това, че все още ги обичам, но не защото са хора, а заради спомена за няколко от тях.
	Несправедливо беше Кучетата да строят за Човека. Защото те изграждаха своя живот по-разумно, отколкото Човекът някога е изграждал своя. И така, аз заличих спомена и сега те наричат хората уебстъри и ги считат за такива.
	Чудех се дали съм постъпил правилно. Чувствувах се като предател и прекарах много горчиви нощи, докато светът спеше и беше тъмно, когато седях в шезлонга и слушах как вятърът стене под стрехите. Защото това беше нещо, което вероятно нямах право да извърша. То беше нещо, което Уебстърови можеха да не одобрят. Дотолкова силна беше властта им над мен, дотолкова силна е тя и сега, че след всичките тези години, когато направя нещо, се безпокоя, че те могат да не го одобрят.
	Но сега знам, че съм прав. Лъкът и стрелата са доказателство за това. Някога си мислех, че Човекът може да е тръгнал по погрешна пътека, че някъде в далечната и тъмна епоха на вандалщина, която била негова люлка и детска стая, може да е свърнал в невярна посока, може да е пристъпил погрешно. Но виждам, че съм сбъркал. Има един път, и то само един единствен, по който Човекът е можел да тръгне — пътят на лъка и стрелата.
	Достатъчно упорито се опитах. Бог ми е свидетел, че наистина се опитах.
	Когато обградихме скитниците и ги върнахме обратно в имението на Уебстърови, аз им отнех оръжията, не само от ръцете, а и от съзнанието. Аз редактирах отново литературата, която можеше да се редактира, а останалото изгорих. Научих ги отново да четат, отново да пеят, отново да мислят. А в книгите нямаше нито следа от война или оръжия, нито следа от омраза или история — защото историята е омраза, — нито битки и подвизи, нито фанфари.
	Но това е било загубено време, каза си Дженкинс. Сега знам, че е било загубено време. Тъй като Човекът ще изобрети лъка и стрелата, без значение какво ще направиш.“
	Той се беше спуснал по големия хълм и прекосил препускащия към реката поток и сега се изкачваше по мрачния, суров склон на увенчания със скали хълм.
	Дочу се леко шумолене и неговото ново туловище му подсказа, че това са мишки, които сноват в прокопаните от тях в тревата тунели. И за миг долови простичкото щастие, излъчвано от припкащите игриви мишлета — простички, неоформени, неясни мисли на щастливи мишки.
	Някаква невестулка се притаи за миг до ствола на паднало дърво, а съзнанието й бе преизпълнено от зло при мисълта за мишките, при спомена за старите дни, когато невестулките са се хранели с мишки. Жажда за кръв и страх — страх от това, което можеха да й направят Кучетата, ако убиеше някоя мишка, страх от стотиците очи, които следяха убийството да не шествува повече по света.
	Но един човек беше убил. Невестулката не смее да убива, но човекът беше убил. Без злонамереност, вероятно, без зложелателство. Но беше убил. А в Каноните е казано, че не трябва да се отнема живот.
	В отминалите години други бяха убивали и бяха наказвани. Човекът също трябваше да бъде наказан. Но наказанието не беше достатъчно. Наказанието нямаше да реши проблема. Проблемът не е само в един единствен човек, а във всички хора, в целия човешки род. Защото това, което е направил един от тях, вероятно ще направят и останалите. Не само е вероятно, на път са да го осъществят, защото те са хора, а хората бяха убивали преди и щяха да убиват отново.


	Замъкът на мутантите се издигаше на фона на небето, озарен от лунна светлина. Никаква светлина не идваше от него, но в това нямаше нищо странно, тъй като никога и не бе идвала. Нито пък някой помнеше да се е отваряла някога вратата към външния свят. Мутантите бяха построили замъци по целия свят, бяха отишли в тях и с това бе настъпил краят. Мутантите се бяха намесвали в делата на хората, бяха водили нещо като саркастична война с хората и когато си бяха отишли, мутантите също бяха изчезнали.
	Дженкинс стигна до подножието на широките каменни стъпала, които водеха нагоре към вратата, и спря. С отметната назад глава той се загледа в постройката, извисяваща се над него.
	„Предполагам, че Джо е мъртъв, си каза Дженкинс. Той беше дълголетник, но не и безсмъртен. Не можеше да живее вечно. А би изглеждало странно да срещнеш друг мутант и да знаеш, че това не е Джо.“
	Той започна да се изкачва съвсем бавно и всеки негов нерв беше изопнат в очакване на първата вълна на сарказъм, която щеше да се спусне надолу към него.
	Но нищо не се случи.
	Дженкинс изкачи стълбите, застана пред вратата и се заоглежда наоколо, за да открие как да уведоми мутантите, че е пристигнал.
	Звънче нямаше. Нямаше и електрически звънец. Нямаше и клепало. Вратата беше проста, с обикновена дръжка. И това беше всичко.
	Той колебливо вдигна юмрук и почука, отново и отново, а после зачака. Никакъв отговор. Вратата беше няма и неподвижна.
	Той почука отново, този път по-силно. Отново не последва отговор. Бавно и предпазливо протегна ръка, сграбчи дръжката и я натисна. Тя се поддаде, вратата се отвори и Дженкинс пристъпи вътре.


	— Ти си смахнат — каза Лупус. — Аз бих ги накарал да дойдат и да ме открият. Бих ги накарал така да ме гонят, че да ме запомнят. Бих им създал доста работа.
	Питър поклати глава.
	— Навярно ти така би и постъпил, Лупус, и навярно за теб така е и правилно. Но за мен не е. Уебстърите никога не са бягали.
	— Откъде знаеш? — не се предаваше вълкът. — Говориш наизуст. На никой уебстър не му се е налагало да бяга преди, а щом не му се е налагало, откъде знаеш, че те никога…
	— О, престани — прекъсна го Питър.
	Те продължиха мълчаливо по каменистата пътека, нагоре по хълма.
	— Някой ни следи — каза Лупус.
	— Само си въобразяваш — възрази Питър. — Кой би ни следил?
	— Не знам, но…
	— Надушваш ли нещо?
	— Ами, не…
	— Чу ли нещо? Видя ли нещо?
	— Не, не съм, но…
	— Тогава никой не ни преследва — заяви уверено Питър. — Вече никой никого не преследва.
	Лунната светлина се процеждаше през върховете на дърветата и изпъстряше гората с черни и сребърни петна. От речната долина долетя приглушеното крякане на патиците в среднощен спор. Лекият ветрец отдолу донесе със себе си диханието на речната мъгла.
	Тетивата на лъка на Питър се омота в един храст и той се спря да я освободи. Изтърва няколко от стрелите, които носеше, и се наведе, за да ги вдигне.
	— По-добре измисли някой друг начин да носиш тия неща — изръмжа Лупус. — През цялото време ги омотаваш, изпускаш ги и…
	— Мислих за това — промълви Питър. — Може би някаква чанта, която да виси на рамото ми.
	Те продължиха нагоре по хълма.
	— Какво ще правиш, като стигнеш до имението на Уебстърови? — попита Лупус.
	— Ще намеря Дженкинс — отвърна Питър. — Ще му кажа какво съм направил.
	— Фатсо вече му е разказала.
	— Но може да му е разказала не както трябва. Може би не го е казала правилно. Фатсо беше развълнувана.
	— И глупава — прибави Лупус.
	Те прекосиха осветената от луната долчинка и се отправиха нагоре, отново по тъмната пътека.
	— Ставам нервен — каза Лупус. — Ще се върна обратно. Това, което си замислил, е лудост. Дотук дойдох с теб, но…
	— Връщай се тогава — прекъсна го сърдито Питър. — Аз не съм нервен. Аз съм…
	Той рязко се обърна, а косата му настръхна от ужас.
	Защото нещо не беше наред… Нещо във въздуха, който дишаше. Нещо в мозъка му. Зловещо, тревожно чувство за опасност, но още по-силно — чувство на омраза, което впи нокти в раменните му лопатки и запълзя по гърба му на милиони бодливи крачета.
	— Лупус! — изкрещя той. — Лупус!
	Надолу по пътеката силно се разклати някакъв храст и Питър препусна стремглаво нататък. Той заобиколи храста и с усилие спря. Вдигна лъка, с рязко движение взе една стрела от лявата си ръка и я постави на тетивата.
	Лупус лежеше прострян на земята — наполовина в сянката, наполовина в светлината. Устата му се беше разтеглила и оголваше зъбите му. Едната му лапа все още слабо драскаше земята.
	Над него се беше надвесила някаква сянка. Сянка, нищо друго. Сянката съскаше и ръмжеше — поток от яростни звуци, които отекваха в съзнанието на Питър. Вятърът раздвижи един клон, луната се показа и Питър видя очертанията на лицето — смътни очертания, като почти заличена тебеширена рисунка върху прашна дъска. Лице на мъртвец, скимтяща паст, малки дръпнати очи и обрасли с пипалца уши.
	Тетивата избръмча и стрелата се заби в лицето — заби се, премина през него и падна на земята. А лицето все още беше там и продължаваше да ръмжи.
	Още една стрела се опря в тетивата и тя се изпъна назад, почти до самото му ухо. Стрела, изхвърлена с внезапната сила на добре подбрана, здрава хикория, изхвърлена с омразата, страха и отвращението на човека, опънал тетивата.
	Стрелата се заби в мъглявите очертания на лицето, забави полета си, потрепера и падна на земята.
	Още една стрела и опъната тетива. Този път още по-силно. По-силно, за да лети по-бързо и да убие тази твар, която не умираше, когато я улучваше стрела. Която само забавяше стрелата, караше я да трепти и после я оставяше да премине през нея. Силно, силно и още по-силно. И тогава се случи.
	Тетивата се скъса.
	За миг Питър остана там с ненужното оръжие, увиснало в едната му ръка, с ненужна стрела — в другата. Стоеше и се взираше в малкото пространство, което го отделяше от нечистата сила, приседнала върху сивото тяло на вълка.
	В душата му нямаше страх. Никакъв страх, при все че оръжието вече не съществуваше. Имаше само дива ярост, която го разтърсваше, и глас, който набиваше в мозъка му една звънтяща дума:
	Убий… убий… убий…
	Той хвърли настрани лъка и пристъпи напред с присвити в лактите ръце и извити като криви нокти пръсти. Жалки нокти…
	Сянката отстъпи назад — отстъпи под напора на вълната от внезапен страх, обхванал мозъка й, страх и ужас пред лютата ненавист, излъчвана от съществото, което вървеше срещу нея. Властна, свирепа ненавист…
	Страх и ужас тя е познавала и преди — страх и ужас, и отчаяние, но това беше нещо ново. Беше като удар с камшик, който замъгли мозъка й.
	Това беше ненавист.
	Сянката заскимтя в себе си, заскимтя и захленчи, отстъпи назад и зашари мислено с безумни пръсти из замъгления мозък за формулата за бягство.


	Стаята беше пуста, изоставена, стара и пуста. Стая, която улавяше скърцането на отварящата се врата, разпръсваше го в глухите ъгли, а после го запращаше отново обратно. Стая, натежала от праха на забравата, изпълнена с тържественото мълчание на безцелни векове.
	Дженкинс стоеше с ръка върху дръжката на вратата, стоеше и опипваше всички ъгли и тъмни ниши с изострения усет на новата апаратура, която съставляваше туловището му. Нищо, което да подскаже, че години наред е имало друго освен тишина, прах и тъмнина. Ни най-малък намек за някогашна мисъл, никакви отпечатъци по пода, никакви драсканици от пръсти, оставени по масата.
	Една песен, невероятно стара песен — била е стара и тогава, когато са изковали първото му туловище — изпълзя от някакво забравено кътче на мозъка му. Той беше учуден, че тя все още беше там, учуден, че изобщо някога я е знаел, и поразен от вихрушката вековни спомени, извикани от нея, поразен от спомена за спретнатите бели домове, накацали по милионите хълмове, поразен от мисълта за хората, които обичаха земите си и бродеха по тях със спокойната и мълчалива увереност на собственици.
	„Ени не живее вече тук…“
	„Нелепо, каза си Дженкинс. Нелепо е, че някаква си глупост, съчинена от едно почти напълно изчезнало племе, се надига и не ми дава покой. Нелепо…“

	„Ени не живее вече тук.
	Кой уби червеношийката?
	Аз, отвърна врабецът…“

	Дженкинс затвори вратата след себе си и прекоси стаята.
	Покритите с прах мебели стояха в очакване на човека, който не се бе върнал. Покрити с прах инструменти и апарати лежаха отгоре по масите. Прах покриваше заглавията на редиците от книги, които изпълваха масивната библиотека.
	Отишли са си, каза си Дженкинс, и никой не знаеше часа или причината за тяхното заминаване. Нито пък къде бяха отишли. Те се бяха измъкнали през нощта и не бяха казали на никого, че заминават. И понякога, без съмнение, си спомнят и се надсмиват, надсмиват се при мисълта, че ние все още си мислим, че те са тук, надсмиват се над наблюденията, които водим, за да не би да излязат навън.
	Имаше и други врати и Дженкинс се отправи към една от тях. С ръка на дръжката той си каза, че е безполезно да я отваря, безполезно е да търси повече. Щом тази стая беше стара и пуста, такива щяха да бъдат и останалите.
	Той натисна, вратата се отвори, усети прилив на горещина, но стая не видя. Видя пустиня — златиста пустиня се простираше към хоризонта — неясен и ослепителен от топлината на огромно синьо слънце.
	Нещо зелено и пурпурно, подобно на гущер, но не съвсем, се стрелна мълниеносно по пясъка, а малките му крачета изсвистяха зловещо.
	Дженкинс тръшна вратата, оглушен и парализиран.
	Пустиня… Пустиня и твар, която препуска по пясъка. Не друга стая, не зала, не дори веранда, а пустиня.
	И слънцето беше синьо. Синьо и огнено.
	Бавно, предпазливо той отново отвори вратата, в началото съвсем мъничко, а после по-широко.
	Пустинята все още беше там.
	Дженкинс тръшна вратата и се облегна с гръб на нея, като че ли се нуждаеше от силата на своето металическо туловище, за да задържи пустинята, да прегради пътя на онова, което вратата и тя означаваха.
	„Хитри са, каза си той. Хитри и бързи. Прекалено бързи и прекалено хитри за обикновените хора. Ние никога не сме знаели до каква степен, но сега аз знам, че са били по-хитри, отколкото сме си мислели.
	Тази стая е просто преддверие към много други светове, мост през неразгадаеми пространства към другите планети, които се въртят около непознати слънца. Средство да напуснеш тази земя, без никога да я напускаш; да прекосиш пустотата, като пристъпиш през вратата.“
	Имаше и други врати и Дженкинс се загледа в тях, загледа се и поклати глава.
	Прекоси бавно стаята и отиде до входната врата. Тихо, за да не наруши безмълвието на прашната стая, той натисна дръжката, излезе навън и видя познатия свят. Светът на луната и звездите, на пълзящата между хълмовете речна мъгла, на шептящите помежду си от съседни хълмове върхари на дърветата.
	Мишките все така сновяха из тревясалите си ходове, понесли щастливите си мисли, а може би не точно мисли. На едно дърво седеше бухал в размисъл, а намеренията му бяха кръвожадни.
	„Толкова близо, помисли си Дженкинс. Все още е толкова близо до тях древната жажда за кръв, древната люта ненавист. Ала ние от самото начало им осигурихме преимуществото, което Човекът никога не е имал, впрочем началото едва ли би било от значение за човечеството.“
	И ето я отново, присъщата на Човека древна жажда за кръв, стремежът да е различен и по-силен, за да налага волята си посредством изобретенията си — предметите, които правят ръката му по-силна от всяка друга ръка или лапа, които позволяват на зъбите му да се впиват в плътта по-дълбоко, отколкото челюстите на животните; които достигат и поразяват на разстояние извън обсега на ръката му.
	„Мислех, че ще мога да получа помощ. Затова и дойдох тук. А помощ няма.“
	Нямаше никаква помощ. Защото мутантите бяха единствените, които можеха да му помогнат, но те си бяха отишли.
	„Зависи от теб, каза си Дженкинс, като вървеше надолу по стълбите. Човечеството зависи от теб. Трябва някак си да ги спреш. Трябва някак си да ги промениш. Не можеш да им позволиш да превърнат света отново в свят на лъка и стрелата.“
	Той крачеше по тъмния листак в падината и усещаше мириса на гниещите листа, скрити под новата зеленина на поникналата трева, а това беше нещо, което по-рано никога не бе познавал.
	Старото му туловище нямаше обоняние.
	Обоняние и по-изострено зрение, възприятие на мислите на другите — способност да чете мислите на енота, да отгатва мислите на мишките, да усеща жаждата за кръв в мозъка на бухалите и невестулките.
	И нещо повече — отглас на нечия ненавист в диханието на вятъра, някакъв странен непознат вик на ужас.
	Той прониза съзнанието му и го закова на място, после го накара да побегне, да се впусне нагоре по хълма, не както човекът можеше да бяга в тъмнината, а както бяга робот, който вижда в тъмното, надарен с издръжливостта на метала и който няма задъхващи се бели дробове или учестено дишане.
	Ненавист… можеше да съществува само една ненавист, равна на тази.
	Чувството ставаше по-дълбоко и по-остро, докато се носеше нагоре по пътеката подскачайки и умът му стенеше от страх, загнездил се в него — страх от онова, което щеше да намери.
	Той се втурна зад купчина храсти, после рязко спря.
	Човекът вървеше напред със стиснати край тялото юмруци, а на тревата лежеше счупеният лък. Тялото на вълка беше наполовина в сянка, наполовина огрято от лунната светлина и от него отстъпваше някаква призрачна твар, почти видима, но не със сигурност, като фантом от нечии кошмарни сънища.
	— Питър! — изкрещя Дженкинс, но от устата му не излязоха думи.
	Защото той усети изстъплението в мозъка на полувидимото същество — изстъпление и панически ужас, примесени с ненавистта на човека, който вървеше напред към свитата на топка, пръскаща слюнки сянка. Панически ужас и отчаяна необходимост, необходимост да намери, да си спомни.
	Човекът беше почти над нея, вървеше изправен — с немощно тяло и жалки юмруци. И смелост. Смелост, помисли си Дженкинс, смелост да победи и самия дявол. Смелост да слезе в преизподнята и да разбие тресящата се настилка и да изкрещи зла, оскърбителна подигравка към пазителя на прокълнатите.
	Тогава сянката го намери — намери онова, което търсеше, и вече знаеше какво трябва да направи. Дженкинс улови вълната на облекчение, която прониза плътта й, дочу магическата формула — отчасти дума, отчасти символ, отчасти мисъл. Като някаква магия, като изречено заклинание, като чародейство, но не точно такова. Мислено усилие, мисъл, която подчини тялото на себе си — така трябва да е най-близко до истината.
	Защото формулата помогна.
	Съществото изчезна. Изчезна и вече го нямаше — вече го нямаше в този свят. Нямаше никаква следа от него, никакъв признак за неговото съществуване. Като че ли никога не го бе имало.
	А онова, което беше произнесло, онова, което беше помислило? Звучеше така… така…
	Дженкинс рязко трепна. Формулата се беше запечатала в мозъка му и той я знаеше, знаеше думата, мисълта и нужната интонация, но не трябваше да я употребява, трябваше да я забрави, трябва да я съхрани дълбоко в съзнанието си.
	Защото тя беше подействувала на коблито, щеше да подействува и на него. Уверен беше, че ще му подействува.
	Човекът се беше обърнал, сега стоеше с отпуснати рамене, с провесени край тялото му ръце, вторачил се в Дженкинс.
	На бялото петно на лицето му се размърдаха устните:
	— Ти… ти…
	— Аз съм Дженкинс — каза му Дженкинс. — Това е моето ново туловище.
	— Тук имаше нещо — произнесе Питър.
	— Беше кобли — обясни Дженкинс. — Джошуа ми каза, че едно е проникнало при нас.
	— То уби Лупус — каза Питър.
	Дженкинс кимна.
	— Да, то уби Лупус. И много други. Именно то е убивало.
	— А аз го убих — отбеляза Питър. — Аз го убих… или прогоних… или нещо подобно.
	— Ти го подплаши — обясни Дженкинс. — Ти беше по-силен от него. То се уплаши от тебе. Ти го уплаши и го прогони обратно в света, от който е дошло.
	— Можех да го убия — похвали се Питър, — но връвта се скъса.
	— Следващия път — отбеляза спокойно Дженкинс — ще трябва да направиш по-здрава корда. Ще ти покажа как се прави. И стоманен връх за твоята стрела.
	— За моята какво?
	— За твоята стрела. Пръчката за хвърляне е стрела. Пръчката и кордата, с които изхвърляш, се наричат лък. Всичко заедно се нарича лък и стрела.
	Питър клюмна.
	— Значи са го правили и преди мен. Значи не съм бил пръв.
	Дженкинс поклати глава.
	— Не, не си първият.
	Пристъпи напред по тревата и сложи ръката си върху рамото на Питър.
	— Ела си в къщи с мен, Питър.
	Питър поклати глава.
	— Не. Ще седя тук с Лупус, докато дойде утрото. Тогава ще повикам приятелите му и ще го погребем.
	Той вдигна глава, погледна Дженкинс в очите и прибави:
	— Лупус беше мой приятел. Голям приятел, Дженкинс.
	— Сигурно е така — съгласи се Дженкинс. — Но ще се видим пак, нали?
	— О, да — отвърна Питър. — Ще дойда на пикника. Уебстърския пикник. Той е след седмица-две.
	— Да — произнесе съвсем бавно Дженкинс, като си мислеше за нещо. — Да, и тогава ще те видя.
	Той се обърна и тръгна бавно нагоре по хълма.
	Питър седна до мъртвия вълк в очакване на зората. Един или два пъти той вдигна ръка, за да избърше страните си.


	Те седяха в полукръг с лице срещу Дженкинс и внимателно го слушаха.
	— Сега трябва да внимавате — каза Дженкинс. — Това е особено важно. Трябва да се съсредоточите и да мислите усилено и си представяйте вещите, които сте донесли със себе си — кошниците с обяда и лъковете със стрелите, и другите неща.
	— Това нова игра ли е, Дженкинс? — прихна едно от момичетата.
	— Да — отвърна Дженкинс, — нещо такова. Мисля, че е точно това — нова игра. При това вълнуваща. Най-вълнуващата.
	— Дженкинс винаги измисля нова игра за Уебстърския пикник — отбеляза някой.
	— А сега — каза Дженкинс — трябва да се съсредоточите. Трябва да ме гледате и да се опитате да си представите онова, което аз мисля.
	— Игра на отгатване — извика възторжено същото момиче. — Обичам игрите за отгатване.
	Дженкинс се усмихна.
	— Ти си права — потвърди той. — Точно това е — игра на отгатване. А сега внимавайте и ме гледайте.
	— Искам да изпробвам лъковете и стрелите — обади се един от мъжете. — След като свършим с това, ще можем да ги изпробваме, нали, Дженкинс?
	— Да — произнесе търпеливо Дженкинс, — след като свършим с това, ще можете да ги изпробвате.
	Той затвори очите си и започна мислено да се включва в съзнанието на всеки един от тях, като проверяваше всеки поотделно и улавяше трепетното очакване на техните умове, които се стремяха към неговия, усещаше дребните опипващи пръстчета на мисълта, които почукваха в мозъка му.
	— По-силно! — помисли си Дженкинс. — По-силно! По-силно!
	През мозъка му пробяга тръпка и той побърза да я прогони…
	Не хипноза, не дори и телепатия, а най-доброто, което можеше да се направи. Сливане в едно на умовете, събиране на душите — и всичко това беше игра.
	Бавно, предпазливо той извлече скрития символ — думите, мисълта и интонацията. После с лекота ги предаде в мозъка си, една по една — както се разговаря с дете, когато се стараеш да го научиш на вярно произношение, как да си държи устата и как да движи езика си.
	Задържа ги за миг там, усети как другите мозъци опипват, усети ги да почукват с мислени пръсти по тях. И после ги помисли гръмко, така както ги беше помислило коблито.
	И нищо не се случи. Абсолютно нищо. Никакво щракане в мозъка му. Никакво усещане като че ли падаш. Никакъв шемет. Изобщо никакво чувство.
	Значи беше се провалил. Значи всичко бе свършено. Значи играта беше проиграна.
	Той отвори очи и видя, че хълмовете бяха същите. Слънцето все още светеше, а небето беше тюркоазено.
	Той седеше неподвижно, тихо и усещаше как го гледат.
	Всичко беше точно както и преди.
	Освен…
	Там, където по-рано цъфтеше в червено чаен храст, сега растеше маргаритка. Около него самия се беше появило пасбище, което не съществуваше, когато той затвори очите си.
	— Това всичко ли е? — попита с нескрито разочарование веселото момиче.
	— Да, това е всичко — отвърна Дженкинс.
	— Сега може ли да изпробваме лъковете и стрелите — попита един от младежите.
	— Да, но бъдете внимателни. Не ги насочвайте един срещу друг. Те са опасни. Питър ще ви покаже как.
	— Ние ще разопаковаме обяда — каза една от жените. — Ти донесе ли си кошница, Дженкинс?
	— Да — отвърна Дженкинс. — В Естър е. Тя я държеше когато играхме на играта.
	— Това е чудесно — одобри жената. — Всяка година ни изненадваш с нещата, които носиш.
	„И тази година ще бъдете изненадани, каза си Дженкинс. Ще се изненадате от пакетите със семена, всички грижливо надписани.
	Защото ще имаме нужда от семена, помисли си той. Семена, за да засеем нови градини и нови полета, да отглеждаме отново храна. Ще имаме нужда от лъкове и стрели, за да добиваме и месо. И харпуни и кукички за риба.“
	Сега вече някои дребни неща, които бяха различни, започнаха да се разкриват. Друг е наклонът на дървото в края на ливадата. И нов завой на реката там долу под тях.
	Дженкинс седеше тихо на слънцето, слушаше виковете на мъжете и момчетата, които изпробваха лъковете и стрелите, чуваше бъбренето на жените, докато разстилаха покривката и разопаковаха обяда.
	„Скоро ще трябва да им кажа, каза си той. Ще трябва да ги предупредя да не ядат много от храната, да не я изядат лакомо на един път. Защото ще имаме нужда от нея, за да ни стигне за първите един-два дни, докато можем да намерим и изкопаем корени, да наловим риба и наберем плодове.
	Да, твърде скоро ще трябва да ги повикам и да им съобщя новината. Да им кажа, че трябва да разчитат сами на себе си. Да им кажа защо. Да им кажа да продължават нататък и да правят каквото искат. Защото това е напълно нов свят. И да ги предупредя за коблитата.
	Въпреки че това е най-маловажното. Човекът има способ срещу тях — много жесток способ. Способ да преодолява всичко, което се изпречи на пътя му.“
	Дженкинс въздъхна.
	Бог да е на помощ на коблитата.


	Коментар към осмото предание

	Съществува известно съмнение, че осмото и заключително предание е фалшификация, че то не влиза в древния цикъл, че е по-късно съчинение, нагласено от някой разказвач, жадуващ за публична похвала.
	Композиционно то е приемливо, но фразеологията му не отговаря на словесното майсторство, характерно за останалите предания. Освен това се набива в очи литературната конструкция. Прекалено ловко е организиран материалът, твърде умело се обединяват сюжетните линии на предидущите части от цикъла.
	И все пак, докато в което и да е от другите предания не се намира и следа от историческа основа и те безспорно са митически, то за това предание съществува историческа основа.
	Доколкото ни е известно, един от закритите светове е закрит, понеже е свят на мравките, бил е свят на мравките от незапомнени времена.
	Няма никакви доказателства, че светът на мравките е изконният свят, където са се появили Кучетата, но също така няма и доказателство, че не е. Фактът, че досега на науката не се е удало да открие нито един свят, който може да претендира да е родина на Кучетата, като че ли доказва, че светът на мравките може в същност да е така наречената Земя.
	Ако това е така, изгубена е завинаги всяка надежда за по-нататъшно откриване на доказателства за произхода на цикъла, защото само в онзи първи свят би могло да има остатъци от материалната култура, които биха могли безспорно да докажат произхода на легендата. Само там бихме могли да се надяваме да намерим отговор на основния въпрос: Съществувал ли е Човекът или не. Ако светът на мравките е Земята, то тогава изолираният град Женева и имението върху Уебстър Хил са загубени за нас завинаги.

	Простият способ

	Енотът Арчи, малкият беглец, се притисна към земята и се опита да хване една от мъничките, припкащи твари, които щъкаха из тревата. Руфус, роботът на Арчи, се опита да поговори с него, но енотът беше прекалено зает и не му отвърна.
	Хомер направи нещо, което не беше правило преди него никое куче. Той прекоси реката и препусна към лагера на дивите роботи и беше уплашен, защото никъде не се казваше какво могат да му направят те, когато се обърнеха и го видеха. Но беше повече разтревожен, отколкото уплашен, затова продължи да препуска напред.
	В недрата на уединения мравуняк мравките мечтаеха и планираха един свят, който не можеха да разберат. И настъпваха в този свят с надежда за успех и се стремяха към нещо, което никое Куче, робот или човек не можеха да разберат.
	В Женева Джон Уебстър закръгли своето десето хилядолетие на задържано развитие и продължаваше да спи, без да помръдва. Навън, на булеварда блуждаещият ветрец шумолеше в листата на дърветата, но никой не чуваше и никой не виждаше.
	Дженкинс крачеше по хълма и не поглеждаше нито наляво, нито надясно, защото имаше неща, които не желаеше да вижда. Имаше дърво на същото място, където в друг свят растеше друго дърво. Там беше и земята, запечатала се в мозъка му с милиардите стъпки през десетте хиляди години.
	И ако някой се заслушаше внимателно, можеше да чуе ехтящия през вековете смях — сардонически смях на един човек на име Джо.


	Арчи улови една от припкащите животинки и я стисна здраво в лапата си. Предпазливо повдигна лапа, отвори я — тя беше там, мяташе се лудо и се опитваше да се измъкне.
	— Арчи — каза Руфус, — ти не ме слушаш.
	Припкащата твар се гмурна в козината на Арчи и бързо се устреми нагоре по предната му лапа.
	— Може да е било бълха — промълви Арчи.
	Той се изправи и почеса корема си.
	— Нов вид бълха — каза той. — При все че се надявам да не е. Обикновените са достатъчно зли.
	— Ти не слушаш — настоя Руфус.
	— Зает съм — отвърна Арчи. — Тревата е пълна с тези твари. Трябва да открия какви са.
	— Напускам те, Арчи.
	— Какво?
	— Напускам те — повтори Руфус. — Отивам в Зданието.
	— Ти си луд — избухна Арчи. — Не можеш да направиш такова нещо. Откакто се пльосна в мравуняка, си се побъркал.
	— Позова ме Гласът — обясни Руфус. — Просто трябва да отида.
	— Бил съм добър с теб — каза умолително Арчи. — Никога не те претоварвах с работа. Беше ми като приятел, а не робот. Винаги съм се отнасял към теб като към животно.
	Руфус поклати упорито глава.
	— Не можеш да ме накараш да остана — каза той. — Не мога да остана, независимо какво би направил. Гласът ме повика и трябва да отида.
	— Не бих могъл да си взема друг робот — продължаваше да го убеждава Арчи. — Те изтеглиха номера ми и аз избягах. Аз съм дезертьор и ти знаеш това. Ти знаеш, че не мога да получа друг робот, след като надзирателите ме следят.
	Руфус не реагира на думите му.
	— Имам нужда от теб — каза му Арчи. — Трябва да останеш и да ми помагаш да измъквам храна. Не мога да се доближа до нито едно от хранилищата, тъй като пазачите ще ме пипнат и завлекат на Уебстър Хил. Трябва да ми помогнеш да си изкопая бърлога. Наближава зимата и аз ще имам нужда от бърлога. В нея няма да има отопление и светлина, но трябва да я имам. И ти трябва да…
	Руфус се беше обърнал и вече слизаше по хълма към криволичещата край реката пътечка. Ето, излезе на пътечката, пое към тъмното петно на хоризонта.
	Арчи седеше превит на вятъра, който рошеше козината му, с подвита около лапите му опашка. Какъв хлад навяваше вятърът, а само преди час го нямаше. Това не беше хлад от времето, а хлад от нещо друго.
	Неговите ярки мънистени очички затърсиха по хълма, но от Руфус нямаше и следа.
	Без храна, без бърлога, без робот. Преследван от пазачите. Хапан от бълхите.
	И Зданието — тъмно петно на фона на далечните хълмове отвъд реката. Преди сто години (така е записано в книгите) Зданието не е било по-голямо от къщата на Уебстърови.
	Но оттогава беше израснало… Строителство, на което не се вижда краят. В началото бе заемало един акър земя. После една квадратна миля. Сега цяла околия. И продължава да расте — пълзи на ширина и се издига на височина.
	Тъмно петно над хълмовете… и неясна заплаха за суеверните горски обитатели, които го наблюдават. Дума, с която плашеха козлетата и накарваха кутретата и котетата внезапно да млъкнат.
	Защото Зданието въплъщаваше зло… както всичко непонятно… зло по-скоро долавяно и предполагаемо, отколкото дочуто, зримо или подушено. Долавяно особено в тъмнината на нощта, след като светлините бъдат загасени и вятърът стене пред входа на бърлогите, животните спят, а едно от тях не спи и слуша пулсиращия, звънящ между световете друг Глас.
	Арчи примижа на есенното слънце и крадешком се почеса по хълбока.
	„Може би някой ден, каза си той, някой ще открие способ да се справи с бълхите. Нещо, с което да натриваш козината си, за да не те нападат. Или начин да общуваш с тях, да поговориш с тях и да ги вразумиш. Може пък да построят резерват, където да могат да живеят и да бъдат хранени, за да не безпокоят животните. Или нещо от този род.
	А засега какво ти остава? Да се чешеш, да караш робота да ти ги лови, при все че той смъква повече козина, отколкото бълхи. Да се въргаляш в пясъка или праха. Да отидеш да плуваш и да удавиш някои от тях… е, в същност не ги удавяш, просто ги измиваш от себе си, а ако някои се удавят, сами са си виновни.
	Да накараш робота да ти ги махне… но сега вече няма робот.
	Няма робот, който да лови бълхите.
	Няма робот, който да помага в търсенето на храна.
	Но, спомни си Арчи, нали имаше едно глогинково дърво в долината и сланата от миналата нощ навярно е засегнала плодовете. При мисълта за глогинките той примлясна с устни. А отвъд хребета имаше поле със зърно. Ако си достатъчно бърз, ако изчакаш благоприятен случай и се промъкнеш незабелязано, изобщо няма да е трудно да си вземеш някой кочан царевица. А в краен случай винаги ще има корени, диви жълъди и от онези чепки диво грозде ей там, на пясъчния бряг.“
	— Нека си заминава Руфус — промърмори Арчи. — Нека Кучетата си запазят за себе си хранителните станции. Нека пазачите продължат да следят. Той ще си живее собствен живот. Ще яде плодове, ще изкопава корени и ще устройва набези на зърнените поля, както неговите далечни предци бяха яли плодове, изкопавали корени и извършвали набези по полята.
	Ще живее, както бяха живели другите, преди да се появят Кучетата с техните идеи за Братството на животните. Както бяха живели зверовете, преди да могат да говорят с думи, преди да могат да четат печатните книги, които Кучетата им доставяли, преди да има роботи, които да им служат вместо ръце, преди да са съществували отоплението и светлината в бърлогите.
	Да, и преди да се е появила лотарията, която определя дали ще стоиш на Земята, или ще се отправиш към друг свят.
	Кучетата, спомни си Арчи, били доста убедителни, разсъдливи и деликатни по този въпрос. Някои, казали те, трябвало да заминат за други светове, или щяло да има прекалено много животни на Земята. Земята, казвали те, не била достатъчно голяма, за да побере всички. И лотарията, посочили те, е най-справедливият способ да се реши кои от тях ще заминат за другите светове.
	И, в края на краищата, другите светове щели да бъдат почти като Земята. Защото те просто били пристройка към Земята. Просто други светове, които вървели по петите на Земята. Може би не точно така, но приблизително. Само с малки различия тук и там. Вероятно няма да има дърво там, където има на Земята. Вероятно ще има дъб там, където на Земята расте лешник. Вероятно ще има поток с прясна, студена вода там, където на Земята няма такъв поток.
	Може би, беше му казал Хомер въодушевено… може би светът, за който ще бъде определен, ще се окаже по-хубав, отколкото Земята.
	Арчи се сви на хълма и усети как топлите лъчи на есенното слънце проникват през острия хлад на есенния вятър. Той се замисли за глогинките. Трябва да са меки, отпуснати и някои от тях сигурно са паднали на земята. Ще изяде тези, които са на земята, после ще се качи на дървото и ще откъсне още, ще слезе пак и ще довърши онези, които е съборил, като се е качвал на дървото. Ще ги изяде, ще ги вземе в лапите си и ще ги размаже по лицето си. Дори може да се отъркаля в тях.
	С крайчеца на окото си той забеляза припкащите животинки да щъкат из тревата. Като мравки, помисли си той, само че съвсем не бяха мравки. Във всеки случай не като тези, които беше виждал досега.
	Може би бълхи. Нов вид бълхи.
	Лапата му се стрелна напред и сграбчи една. Енотът усети как тича по дланта му. Той отвори лапата си, видя я да снове там и отново стисна пръсти.
	Вдигна лапа до ухото си и се заслуша.
	Уловената твар цъкаше!


	Лагерът на дивите роботи съвсем не беше такъв, какъвто си го представяше Хомер. Нямаше никакви постройки. Само пускови рампи, три космически кораба и половин дузина роботи, които работеха върху един от тях.
	При все че ако се замислиш, каза си Хомер, би могъл да съобразиш, че няма да има никакви сгради в лагер на роботи. Защото роботите не се нуждаят от подслон, а какво е домът, ако не подслон. Хомер беше уплашен, но положи всички усилия, за да не го покаже. Той изви опашка, вдигна главата си високо, а ушите — напред, и без да се поколебае нито за миг, препусна в лек тръс към малката групичка роботи. Когато ги достигна, той седна, провеси език и зачака някой от тях да го заговори.
	Но тъй като никой от тях не го направи, той събра кураж и сам им заговори.
	— Името ми е Хомер — каза той — и аз представлявам Кучетата. Ако имате старши робот, бих искал да говоря с него.
	Роботите продължиха да работят, но на края един от тях се обърна, приближи се и приседна на земята до Хомер, така че главата му беше наравно с тази на кучето. Останалите продължаваха да работят, като че ли нищо не беше се случило.
	— Аз съм робот на име Ендрю — произнесе роботът, като сядаше до Хомер, — ала аз не съм това, което вие наричате старши робот, тъй като сред нас нямаме такива. Но аз мога да говоря с теб.
	— Дойдох при вас заради Зданието — съобщи Хомер.
	— Доколкото разбирам — обади се Ендрю, — ти говориш за постройката на североизток от нас. Тази, която можеш да видиш оттук, като се обърнеш.
	— Точно за нея — потвърди Хомер. — Дойдох, за да попитам защо я строите.
	— Но ние не я строим — възрази Ендрю.
	— Видяхме, че там работят роботи.
	— Да, има роботи, които работят там. Но ние не я строим.
	— Помагате на някой друг?
	Ендрю поклати глава.
	— Някои от нас дочуват зов… зов да отидат и работят там. Останалите не се опитват да ги спрат, понеже ние всички сме свободни да се разпореждаме сами със себе си.
	— Но кой я строи? — попита Хомер.
	— Мравките — отвърна Ендрю.
	Челюстта на Хомер увисна от удивление.
	— Мравките? Имате пред вид насекомите? Малките животинки, които живеят в мравуняците?
	— Именно — подчерта Ендрю.
	Пръстите му пробягаха по пясъка и изобразиха разтревожена мравка.
	— Но те не биха могли да построят такова нещо — възрази Хомер. — Те са глупави.
	— Вече не — поправи го Ендрю.
	Хомер стоеше напълно неподвижен, като замръзнал на пясъка, усети как хладни тръпки на ужас пробягаха по тялото му.
	— Вече не — повтори на себе си Ендрю. — Вече не са глупави. Разбираш ли, някога живял човек на име Джо…
	— Човек? Какво е това? — попита Хомер.
	Роботът укоризнено цъкна с език.
	— Хората бяха животни — обясни той. — Животни, които ходеха на два крака. Те много приличаха на нас, с тази разлика, че бяха от плът, а ние сме от метал.
	— Сигурно имаш пред вид уебстърите — каза Хомер. — Ние сме чували за такива твари, но ги наричаме уебстъри.
	Роботът бавно кимна.
	— Да, може да се каже, че уебстърите са хора. Някога съществуваше род с това име. Живееха отвъд реката.
	— Там се намира имението Уебстър — каза Хомер. — То е на Уебстър Хил.
	— Именно — потвърди Ендрю.
	— Ние се грижим за него — промълви Хомер. — То е светилище за нас, но не разбираме защо. Такъв е заветът, който са ни оставили: да се грижим за имението Уебстър.
	— Уебстърите — продължи Ендрю — били тези, които са ви научили вас, Кучетата, да говорите.
	Хомер се наежи.
	— Никой не ни е учил да говорим. Ние сами сме се научили. Развивали сме се с години. И сме научили другите животни.
	Роботът Ендрю стоеше прегърбен на слънцето, кимаше с глава, като че ли на собствените си мисли.
	— Десет хиляди години — промълви той. — Не, предполагам, че са близо дванадесет. Може би около единадесет.
	Хомер чакаше и както чакаше, усети тежестта на годините, които притискаха хълмовете… годините на реката и слънцето, на пясъка, вятъра и небето.
	И годините на Ендрю.
	— Ти си стар — каза той. — Можеш ли да си спомниш онова далечно минало?
	— Да — отвърна Ендрю. — Въпреки че съм един от последните роботи, създадени от Човека. Бях направен само няколко години, преди те да заминат за Юпитер.
	Хомер седеше тихо, а в мозъка му се надигаше пълен смут.
	Човек… нова дума…
	Животно, което ходело на два крака.
	Ендрю като че ли прочете мислите на Хомер и каза:
	— Не трябваше да стоите настрани от нас. Трябваше да си сътрудничим. Някога ние си сътрудничехме. И вие, и ние щяхме да спечелим, ако бяхме продължили.
	— Ние се страхувахме от вас — обясни Хомер. — Аз все още се страхувам от теб.
	— Да — промълви Ендрю. — Да, предполагам, че се страхуваш. Предполагам, че Дженкинс се погрижи да се страхувате от нас, защото Дженкинс беше хитър. Той знаеше, че вие трябва да започнете от началото. Той знаеше, че не трябва да носите спомена за Човека като бреме около врата си.
	Хомер седеше тихо.
	— А ние — продължи роботът — не сме нищо друго освен спомена за Човека. Ние правим онова, което той е правил, при това по-научно, защото след като сме машини, трябва да бъдем научни. Работим по-търпеливо от Човека, тъй като имаме вечността, а той е имал само няколко кратки години.
	Ендрю начерта две успоредни линии по пясъка и ги пресече с две други. Той нарисува „X“ в горния ляв ъгъл.
	— Ти мислиш, че съм луд — каза той. — Мислиш, че говоря небивалици.
	Хомер се размърда на пясъка.
	— Не знам какво да мисля — отвърна той. — Всичките тези години…
	Ендрю очерта „О“ с пръста си в средата на драсканицата, която беше нарисувал на пясъка.
	— Разбирам — каза той. — Всички тези години вие сте живели с една мечта. Идеята, че Кучетата са главните инициатори. Трудно е да признаеш фактите, трудно е да се примириш с тях. Може би ще бъде по-добре да забравиш какво съм ти казал. Понякога фактите са болезнени. Роботът трябва да оперира с тях, защото те са единственото нещо, с което той разполага. Ние не можем да мечтаем, нали разбираш? Фактите са всичко, което имаме.
	— Ние отдавна прекрачихме отвъд фактите — съобщи Хомер. — Не че съвсем не ги използваме. Не, има моменти, когато ги използваме. Но ние работим по друг начин. С интуиция, коблинство и слушане.
	— Вие не мислите механически — отбеляза Ендрю. — За вас две и две не винаги прави четири, но за нас трябва да бъде четири. Понякога се чудя дали традицията не ни заслепява. Чудя се дали две и две не могат да бъдат нещо повече или по-малко от четири.
	Те седяха мълчаливо, наблюдаваха реката — поток от разтопено сребро, който се спуска надолу през цветно поле.
	Ендрю начерта „X“ в горния десен ъгъл на драсканицата, „О“ в централната горна част и „X“ в централната долна част. После заглади с дланта си пясъка.
	— Никога не печеля — каза той. — Прекалено силен противник съм за самия себе си.
	— Ти ми разказваше за мравките — прекъсна го Хомер. — За това, че не са вече глупави.
	— О, да — каза в отговор Ендрю. — Разказвах ти за един човек на име Джо…


	Дженкинс прекоси хълма и не погледна нито наляво, нито надясно, тъй като имаше неща, които не желаеше да вижда, неща, които извикваха вълнуващи спомени. Имаше дърво, което растеше там, където в друг свят растеше друго дърво. Там беше земята, запечатала се в мозъка му с милиарди стъпки през десетте хиляди години.
	В зимното небе мъждиво проблясваше следобедното слънце — проблясваше като свещ, разлюляна от вятъра, а когато престана да трепти, нямаше никакъв блясък, тя вече не беше слънчева светлина, а лунна.
	Дженкинс намали ход, обърна се и видя къщата… разпростряла се върху хълма, като спящ младенец, вкопчил се в майката-земя.
	Пристъпи колебливо, а металическото му туловище проблесна и заискри на лунната светлина, която само до преди един кратък миг беше слънчева.
	От речната долина долетя крясък на нощна птица, а от подножието на хълма, в царевичната нива, заскимтя енот.
	Дженкинс направи още една крачка, като се молеше къщата да не изчезне, при все че знаеше, че няма да остане, тъй като тя изобщо не беше там. Тъй като това беше пуст хълм, на който никога не бе имало никаква къща. Това беше друг свят, в който не съществуваше никаква къща…
	Тя продължаваше да стои — тъмна, безмълвна, без дим от комините, без светлина в прозорците, но с познати очертания, които той не би могъл да сбърка.
	Дженкинс се движеше бавно, предпазливо, защото се страхуваше, че къщата ще изчезне, страхуваше се, че ще я подплаши и тя ще изчезне.
	Но къщата не мърдаше от мястото си. Ето и други неща. Ето там, зад завоя имаше бряст, а сега стои дъб, както тогава. И вместо зимното слънце свети есенна луна. И вятърът духа от запад, а не от север.
	„Нещо се е случило, помисли си Дженкинс. Онова, което назряваше в мен. Онова, което усещах, но не можех да разбера. Нова способност ли се е развила? Или пък ново чувство на края излиза наяве? Или сила, която никога не съм подозирал, че имам. Способност да преминавам от един свят в друг, ако поискам. Способност да се пренасям, където пожелая, по най-краткия път, който криволичещите силови линии и случаят могат да извикат във въображението ми.“
	Той закрачи по-смело, а къщата все още стоеше — реална и веществена.
	Прекоси обраслия с трева вътрешен двор и се изправи пред вратата.
	Неуверено вдигна ръка и хвана дръжката. Тя беше истинска. Никаква илюзия, а реален метал.
	Бавно я натисна, вратата се отвори навътре и той пристъпи през прага.
	След пет хиляди години Дженкинс се беше завърнал у дома… отново в имението Уебстър.


	И така, някога имаше един човек на име Джо. Не уебстър, а човек.
	Защото уебстърът е бил човек. И Кучетата не са били първи.
	Хомер лежеше пред огъня — отпусната купчина козина, кокали и мускули, с прострени лапи, положил главата си върху тях. През полуотворените си очи той виждаше огъня и сянката, усещаше как топлината на горящите цепеници достига и разрошва козината му.
	В паметта му изплува пясъкът и клекналият робот, и хълмовете с надвисналия над тях товар на годините.
	Ендрю беше седнал на пясъка и говореше, а есенното слънце проблясваше по раменете му… разказваше за хората, кучетата и мравките. За нещо, което се е случило, когато Натаниел е бил още жив, а това е било много отдавна, защото Натаниел е бил първото Куче.
	Някога живял човек на име Джо… човек-мутант, човек-титан… който преди дванадесет хиляди години се е замислил за мравките. Замислил се е защо са спрели развитието си, защо са достигнали до мъртвия край на съдбата.
	Може би гладът, разсъждавал Джо… вечната необходимост да натрупват храна, за да могат да живеят. Може би зимният сън, зимният застой, прекъснатата верига на паметта, започването отначало, като че ли всяка година се раждат наново.
	И тогава, каза Ендрю, а голото му теме проблясваше на слънцето, Джо си избрал един мравуняк, самоназначил се за бог, който ще промени съдбата на мравките. Той ги хранил, така че те нямало нужда да се борят с глада. Той покрил техния мравуняк с купол от стъкло и го отоплявал, така че те нямали нужда да спят зимен сън.
	И това помогнало. Мравките напреднали. Те си направили талиги и топели метал. Толкова е могло да се узнае, тъй като талигите били на повърхността и от стърчащите от мравуняка комини се разнасял зловонен дим. Какво друго са правили, какво друго са научили там долу, дълбоко в подземните ходове, нямало как да се разбере.
	Джо бил луд, беше казал Ендрю. Луд… и все пак вероятно не дотам. Защото един ден той разбил стъкления купол и разровил мравуняка с крак, после се обърнал и си тръгнал, без да се интересува повече какво ще се случи с мравките.
	Но мравките не загубили интереса си.
	Ръката, която разбила купола, кракът, който разорал мравуняка, тласнали мравките по пътя на величието. Накарали ги да се борят… да се борят, за да запазят завоюваното, да се борят, за да не се затвори отново за тях пътят към величието.
	Мравките получили ритник, беше казал Ендрю. Ритник в подходящо направление.
	Преди дванадесет хиляди години — разрушен, изпотъпкан мравуняк. Днес — могъщо здание, което се разраства с всяка измината година. Здание, което за един век е заело цяла околия и което през следващия ще покрие стотици околии. Здание, което ще се разпростре и ще заеме Земята. Земята, която принадлежеше не на мравките, а на животните.
	Здание… думата не беше съвсем точна, въпреки че от самото начало са го нарекли така. Защото здание означава подслон, място, където да се скриеш от бурята и студа. Мравките нямаха нужда от това, тъй като си имаха своите подземни ходове и своите мравуняци.
	Защо ще й трябва на мравката да строи сграда за сто години, която да се простира върху една околия и която още се разраства? Каква ли полза би могла да има една мравка от такова съоръжение?
	Хомер зарови муцуна още повече в лапите си и от гърлото му се изтръгна глухо ръмжене.
	Нямаше как да се узнае. Защото най-напред трябва да знаеш как мисли една мравка. Трябва да знаеш амбициите и целта й. Трябва да провериш знанията й.
	Дванадесет хиляди години познание. Дванадесет хиляди години от началото, което само по себе си е непознаваемо.
	Но трябваше да се узнае. Трябваше да съществува начин да се узнае. Защото от година на година Зданието щеше да се разраства. Една миля в диаметър, после шест мили, а после сто. Сто мили, после още сто и след това целия свят.
	„Да отстъпим, помисли си Хомер. Да, бихме могли да отстъпим. Можем да заминем за другите светове, които плуват след нас в потока на времето, светове, които вървят по петите си един на друг. Можем да отстъпим Земята на мравките и пак ще се намери място и за нас.
	Но това е нашият дом. Тук са се появили Кучетата. Тук сме научили животните да говорят, да мислят и действуват заедно. Тук сме създали Братството на Животните.
	Защото няма значение кой е бил първи… уебстърът или кучето. Това място е наш дом. Наш дом, както и дом на уебстърите. Наш дом, както и дом на мравките.
	И ние сме длъжни да спрем мравките.
	Сигурно съществува способ да ги спрем. Способ да се преговаря с тях, да се изясни какво искат. Да се убедят. Някаква база за преговори. За постигане на някакво споразумение.“
	Хомер лежеше неподвижен пред камината и се вслушваше в шепота, който се носеше из къщата, в мекия, приглушен шум от стъпките на разшеталите се роботи, тихия разговор на Кучетата в някаква стая на горния етаж, пращенето на пламъците, обхванали цепеницата.

	„Хубав живот, промърмори на себе си Хомер. Хубав живот и ние си мислехме, че сме тези, които са го създали. И ето, Ендрю казва, че не сме ние. Ендрю казва, че не сме прибавили нито йота към оставените ни в наследство изкуство и инженерна мисъл… И че сме загубили доста. Той говори за химията и се опита да обясни, но аз не можах да го разбера. Наука за елементите, каза той, за някакви си там молекули и атоми. И електроника…, но каза, че без да се възползваме от нея, сме извършили такива чудеса, каквито човекът не би могъл да направи с всичките свои знания. Може да изучаваш електрониката милиони години и никога да не се добереш до другите светове, дори да не знаеш за тях…, а ние го достигнахме, направихме онова, което никой уебстър не би могъл да направи.
	Защото ние мислим не така, както мисли уебстърът. Не, казва се човек, а не уебстър.
	Или пък нашите роботи. Те не са по-добри от онези, които са ни били оставени от човека. Малки изменения тук и там… очевидни изменения, но никакви съществени подобрения.
	Кой би могъл някога да предполага, че би могло да има по-съвършен робот?
	По-голям кочан царевица, да. Или по-хубаво лешниково дърво. Или див ориз с по-тежки класове. По-добър начин да се приготвя маята, която заменя месото. Но по-съвършен робот… е, ами роботът прави всичко, което бихме могли да искаме от него да прави. Защо трябва да е по-съвършен?
	И все пак… роботите чуват Гласа и заминават да работят на Зданието, да строят онова, което ще ни измести от Земята.
	Ние не разбираме. Естествено е, че не можем да разберем. Ако познавахме роботите си по-добре, щяхме да можем да разберем. Като разберем, можехме да направим така, че роботите да не чуват Гласа или пък като го чуят, да не му обръщат внимание.
	И това, разбира се, би решило проблема. Ако роботите не работеха, нямаше да има Здание. Защото мравките без помощта на роботите не биха могли да продължат своето Здание.“
	По главата на Хомер пробягна бълха и той размърда ухо.
	Но може Ендрю да не е прав, каза си той. Ние си имаме своята легенда за появата на Братството на Животните, а дивите роботи си имат своя легенда за падението на човека. При това положение, кой би могъл да каже коя от двете е вярна.
	Но разказът на Ендрю звучи правдоподобно. Имало е Кучета, имало е и роботи и когато човекът се провалил, пътищата им се разделили… при все че сме задържали някои от роботите да ни служат като ръце. Някои роботи останали при нас, но никакви кучета не останали при роботите.
	Късна есенна муха излетя от един ъгъл, очарована от светлината на огъня. Тя зажужа около главата на Хомер и се настани на носа му. Хомер свирепо я изгледа, ала тя вдигна крачката си и нагло започна да чисти крилцата си. Хомер замахна с лапата си и тя отлетя.
	На вратата се почука.
	Хомер чу, вдигна глава и примигна няколко пъти.
	— Влез — каза на края той.
	Беше роботът Хезикайа.
	— Хванали са Арчи — съобщи Хезикайа.
	— Арчи?
	— Енота Арчи.
	— А, да — сети се Хомер. — Онзи, дето избяга.
	— Довели са го тук. Искаш ли да го видиш?
	— Нека влязат — каза Хомер.
	Хезикайа даде знак с пръста си и Арчи влезе бавно през вратата. Цялата му козина беше осеяна с бодли, а опашката му висеше. Зад него вървяха двама роботи-стражи.
	— Опита се да открадне царевица — обясни един от пазачите. — Ние го забелязахме, но ни накара доста да потичаме.
	Хомер тромаво се изправи и се загледа в Арчи. Арчи отвърна на погледа му.
	— Никога нямаше да ме хванат — произнесе той, — ако още имах Руфус. Руфус беше моят робот и той щеше да ме предупреди.
	— А къде е Руфус сега?
	— Призова го Гласът — отвърна Арчи, — остави ме днес и замина за Зданието.
	— Кажи ми — настоя Хомер, — случи ли се нещо на Руфус, преди да тръгне? Нещо необикновено? Извън обичайното?
	— Нищо — отвърна му Арчи — освен това, че падна в един мравуняк. Той беше непохватен робот. Постоянно се препъваше този зяпльо… препъваше се, омотаваше се. Не беше координиран както трябва. Беше му се отвинтила някоя гайка.
	Нещо черно и мъничко скочи от носа на Арчи и побягна по пода. С мълниеносно движение на лапата си Арчи го хвана.
	— По-добре стой настрана от него — предупреди Хезикайа Хомер. — От него направо се сипят бълхи.
	— Това не е бълха — изпухтя от гняв Арчи. — Това е нещо друго. Хванах го днес следобед. То цъка и изглежда като мравка, но не е мравка.
	Цъкащата твар се промуши между пръстите на Арчи и тупна на земята. Приземи се на нозете си и отново побягна. Арчи посегна да я удари, но тя описа зигзаг и остана извън обсега на лапата му. После като светкавица достигна Хезикайа и се устреми нагоре по крака му.
	Хомер скочи на крака, осенен от внезапна догадка.
	— Бързо! — изкрещя той. — Хвани я! Не й позволявай…
	Но мъничката твар изчезна.
	Хомер бавно седна отново. Гласът му беше тих сега, тих и почти мъртвешки.
	— Стража — произнесе той, — заведете Хезикайа в затвора. — Не го оставяйте нито за миг сам, не му позволявайте да се измъкне. Докладвайте ми за всичко, което той прави.
	Хезикайа се стъписа.
	— Но аз не съм направил нищо.
	— Не — потвърди Хомер. — Не, още не си направил. Но ще направиш. Ще чуеш Гласа и ще се опиташ да ни изоставиш заради Зданието. Преди да те оставим да заминеш, ще открием какво е това, което те е накарало да го направиш. Какво е то и как работи.
	Хомер се обърна и оголи зъби в кучешка усмивка.
	— А сега, Арчи…
	Но Арчи го нямаше в стаята.
	Имаше отворен прозорец. И ни следа от Арчи.


	Хомер се размърда върху сламата, не му се искаше да се събуди, от гърлото му се изтръгна ръмжене.
	„Остарявам, помисли си той. Прекалено много години тегнат над мен, както тегнат и върху хълмовете. Беше време, когато скачах от леглото при първия шум зад вратата, скачах на крака, а от козината ми стърчеше слама и лаех като луд, за да уведомя роботите.“
	Отново се почука и Хомер с клатушкане се изправи на крака.
	— Влез — извика той. — Докога ще блъскаш?
	Вратата се отвори и Хомер видя робот, но по-голям от всички други, които някога бе виждал. Блестящ робот, огромен и масивен, с лъснато туловище, което светеше в тъмното, както светят въглените в огъня. А върху раменете на робота седеше енотът Арчи.
	— Аз съм Дженкинс — каза роботът. — Тази нощ се върнах.
	Хомер преглътна с усилие и бавно седна.
	— Дженкинс — промълви той. — Има предания… легенди… от много отдавна.
	— Само легенди ли? — попита Дженкинс.
	— Това е всичко — отвърна Хомер. — Легенда за един робот, който се грижел за нас. При все това този следобед Ендрю говори за Дженкинс като за някой, когото е познавал. Има и един разказ за това, как кучетата са ви подарили туловище за седемхилядния ви рожден ден и то било чудесно туловище, което…
	Дъхът му секна, защото туловището на робота, застанал пред него с енота, настанил се върху рамото му… това туловище не можеше да бъде друго освен подаръка за рождения ден.
	— А имението Уебстър? — попита Дженкинс. — Все още ли се грижите за имението Уебстър?
	— Да, все още се грижим за него — отвърна Хомер. — Запазили сме го такова, каквото е било. Това е нещо, което сме длъжни да правим.
	— А уебстърите?
	— Няма никакви уебстъри.
	Дженкинс кимна. Неговото чувствително туловище беше му подсказало, че няма никакви уебстъри. Нямаше никакви вибрации на уебстъри. Нямаше никаква мисъл за уебстъри в умовете на животните, до които се беше докосвал.
	И така трябваше да бъде.
	Той бавно прекоси стаята, с меки стъпки на котка, въпреки могъщата си тежест и Хомер усети как се движи, усети дружелюбието и добротата на металното същество, надеждната защита на могъщата сила в него.
	Дженкинс седна до него.
	— Вие сте в беда — промълви той.
	Хомер се загледа в него.
	— Мравките — продължи Дженкинс. — Арчи ми каза. Каза, че сте обезпокоявани от мравките.
	— Аз отидох в дома Уебстър да се скрия — обясни Арчи. — Страхувах се, че пак ще ме настигнете, и си помислих, че домът Уебстър…
	— Мълчи, Арчи — прекъсна го Дженкинс. — Ти нищо не разбираш. Ти ми каза, че не разбираш. Ти само каза, че Кучетата си имат неприятности с мравките.
	Той погледна Хомер.
	— Предполагам, че са мравките на Джо — отбеляза той.
	— Значи, ти знаеш за Джо — промълви Хомер. — Значи, е имало човек на име Джо?
	— Да — засмя се Дженкинс. — Смутител някакъв, но и приятен понякога. Дяволът се беше вселил в него.
	— Те строят — каза Хомер. — Те карат роботите да строят за тях и издигат една сграда.
	— Естествено, дори мравките имат право да строят.
	— Но те строят прекалено бързо. Те ще ни прогонят от Земята. Още около хиляда години и те ще покрият цялата Земя, ако продължат да строят с досегашната скорост.
	— А вие нямате къде да отидете? Това е, което ви тревожи.
	— Не, има място, където да отидем. Много места. Всички други светове. Светът на коблитата.
	Дженкинс кимна мрачно.
	— Аз бях в един от световете на коблитата. Първият свят след този. Преди пет хиляди години заведох няколко уебстъри там. Едва тази вечер се върнах. И зная как се чувствувате. Никой друг свят не е роден дом. Аз жадувах за Земята през всичките тези пет хиляди години. Върнах се в дома Уебстър и намерих там Арчи. Той ми каза за мравките и аз дойдох тук. Надявам се, че нямаш нищо против.
	— Радвам се, че дойде — каза меко Хомер.
	— Тези мравки — продължи Дженкинс, — предполагам, че искате да ги спрете?
	Хомер кимна с глава.
	— Има един способ — каза Дженкинс. — Знам, че има способ. Уебстърите имаха способ, ако правилно си спомням. Но беше толкова отдавна. Той е прост способ, знам. Много прост.
	Той вдигна ръцете си и поглади напред-назад брадата си.
	— Защо правиш това? — попита Арчи.
	— А?
	— Гладиш си лицето по този начин. Защо го правиш?
	Дженкинс отпусна ръката си.
	— Просто навик, Арчи. Уебстъров маниер. Те мислеха така. Взел съм го от тях.
	— Помага ли ти да мислиш?
	— Ами, може би — да. Може би — не. Изглежда, че е помагало на уебстърите. Е, добре, какво би направил един уебстър в случай като този? Уебстърите биха могли да ни помогнат. Знам, че биха могли…
	— Онези уебстъри от света на коблитата — предположи Хомер.
	Дженкинс поклати глава.
	— Там няма никакви уебстъри.
	— Но ти каза, че си завел някои там.
	— Да, но те не са там сега. Аз бях сам в света на коблитата почти четири хиляди години.
	— Тогава никъде няма уебстъри. Останалите заминали за Юпитер. Ендрю ми каза това. Дженкинс, къде е Юпитер?
	— Не, има — възрази Дженкинс. — Има останали уебстъри, искам да кажа. Във всеки случай имаше. Няколко останали в Женева.
	— Няма да бъде лесно — предупреди го Хомер. — Дори и за уебстър. Тези мравки са умни. Каза ли ти Арчи за бълхата, която намерил?
	— Тя не беше никаква бълха — обади се Арчи.
	— Да, каза ми — отвърна Дженкинс. — Каза, че се покатерила по Хезикайа.
	— Не „по“ — поправи го Хомер, — „в“ е правилният предлог. Не беше бълха… беше робот, мъничък робот. Той проби дупка в главата на Хезикайа и проникна в мозъка му. След себе си запечата дупката.
	— А какво прави Хезикайа сега?
	— Нищо — отвърна Хомер, — но ние със сигурност знаем какво ще направи, когато мравката-робот измени настройката. Гласът ще го позове. Ще го позове и той ще отиде да работи на Зданието.
	Дженкинс кимна.
	— Поемат командуването в свои ръце — отбеляза той. — Те самите не могат да свършат такава работа, така че придобиват контрол над онези, които могат.
	Той отново вдигна ръка и поглади брадата си.
	— Чудя се дали Джо е знаел — промърмори той, — чудя се дали е знаел, когато се е смятал за бог на мравките…
	Но това беше смешно. Джо никога не е могъл да знае. Дори един мутант като Джо не би могъл да погледне дванадесет хиляди години напред.
	„Толкова отдавна, помисли си Дженкинс. Толкова много неща се бяха случили. Брус Уебстър току-що беше започнал експериментите с кучетата, току-що беше започнал да осъществява своята мечта за говорещите мислещи кучета, които ще вървят по пътя на съдбата лапа за ръка с Човека… без да знае тогава, че Човекът само след няколко века ще се разпръсне в четирите посоки на вечността и ще остави Земята на робота и кучето. Без да знае тогава, че дори името на Човека ще бъде покрито от праха на годините, че цялото племе ще се нарича по името на един единствен род.
	И все пак, помисли си Дженкинс, ако трябваше да бъде някой род, то непременно трябваше да бъде Уебстър. Спомням си ги, като че ли беше вчера. В онези дни аз мислех за себе си като за един Уебстър.
	Бог е свидетел, че се опитах да бъда Уебстър. Направих най-доброто, което можах. Аз останах при кучетата на Уебстър, когато човешкият род си замина, и на края аз отведох последните представители на това племе от лудетини в друг свят, за да разчистя пътя за Кучетата… за да могат Кучетата да организират Земята по начина, който бяха замислили.
	А сега дори тези последни представители изчезнали… на някое място, някъде… бих искал да знам къде. Намерили убежище в някое от чудесата на човешката мисъл. А хората на Юпитер не са дори хора, а нещо друго.
	И Женева е затворена… изолирана от света.
	При все че не може да бъде толкова далеч или така надеждно изолирана, както света, от който идвам. Само ако можех да разбера как се завърнах от изгнанието в света на коблитата обратно в имението Уебстър… тогава вероятно по един или друг начин бих могъл да достигна Женева.
	Ново свойство, каза си той. Нова способност. Нещо, което е назрявало в мен, без аз да подозирам това. Нещо, което всеки човек и всеки робот… и може би всяко куче… би могло да има, ако само знаеше начина.
	А може и моето туловище да го е направило възможно… това туловище, което Кучетата ми подариха за седемхилядния ми рожден ден. То притежава повече, отколкото което и да е друго тяло от плът и кръв. Туловище, което може да узнае какво мисли една мечка или какво мечтае една лисица, което може да усети щастливите мисли на малките мишлета, препускащи из тревата.
	Изпълнение на желанията… Възможно е. Реализация на странните, нелогични копнежи по неща, които рядко се случват и често са неосъществими. Но които са възможни, ако поискаш, ако развиеш или присадиш в себе си новата способност, която насочва ума и тялото ти към изпълнение на желанието.
	Аз се разхождах по хълма всеки ден, спомни си той. Разхождах се там, тъй като не можех да стоя далеч, тъй като копнежът беше толкова силен, стараех се да не се заглеждам много, защото имаше различия, които не желаех да виждам. Разхождах се там милиони пъти, необходими са били милиони пъти, преди силата вътре в мен да стане достатъчно могъща, за да ме върне обратно.
	Защото бях в капан. Думата, мисълта, формулата, пренесли ме в света на коблитата, се оказаха само билет за отиване и ако можеше да ме заведе там, тя не можеше да ме върне обратно. Но имаше друг начин, начин, който аз не знаех. Който дори сега не знам.“
	— Ти каза, че имало способ — подкани го Хомер.
	— Способ?
	— Да, способ да се спрат мравките.
	Дженкинс кимна.
	— Ще го открия. Отивам в Женева.


	Джон Уебстър се събуди.
	„Това е странно, помисли си той, защото аз казах — вечно.
	Трябваше да спя вечно, а вечността няма край.“
	Всичко друго тънеше в сивата мъгла на сънната забрава, но тази мисъл се отпечата ясно в съзнанието му. Вечност, ала това не беше вечност.
	Една дума чукаше в мозъка му, подобно на глухо почукване по врата, която се намира много, много далеч.
	Той лежеше и слушаше чукането, а думата се превърна в две думи… думите бяха неговото име…
	— Джон Уебстър. Джон Уебстър — отново и отново, отново и отново. Две думи, които отекваха в неговото съзнание.
	— Джон Уебстър. Джон Уебстър…
	— Да — отвърна мозъкът му, а думите спряха и не се чуха отново.
	Тишина… и разсейващата се мъгла на забравата. Едва-едва се завръщаха спомените. Капка по капка.
	Имаше град и неговото име беше Женева.
	В града живееха хора… но хора — без идеали.
	Кучетата живееха извън града… по целия свят извън града. Кучетата имаха идеали и мечти.
	Сара изкачи хълма, за да приеме за векове Съня.
	И аз… аз, помисли си Джон Уебстър, изкачих хълма и помолих за вечността… Това не е вечност.
	— Аз съм Дженкинс, Джон Уебстър.
	— Да, Дженкинс — каза Джон Уебстър, но той не го произнесе — не с устни, език или гърло, защото чувствуваше потока, който притиска тялото му вътре във ваната, потока, който го хранеше и предпазваше от обезводняване. Течност, запечатала устните, очите и ушите му.
	— Да, Дженкинс — повтори мислено Уебстър. — Аз те помня. Сега си спомням. Ти беше с рода ни от самото начало. Ти ни помогна да научим кучетата, ти остана с тях, когато рода вече го нямаше.
	— Аз все още съм с тях — отбеляза Дженкинс.
	— Аз потърсих вечността — продължи Уебстър. — Изолирах града и потърсих вечността.
	— Ние често се чудехме — каза му Дженкинс — защо изолирахте града.
	— Кучетата… — отвърна мозъкът на Уебстър. — Кучетата трябваше да имат своя шанс. Човекът щеше да го провали.
	— Кучетата се справят добре — съобщи Дженкинс.
	— А сега градът отворен ли е?
	— Не, градът все още е изолиран.
	— Но ти си тук…
	— Да, но аз съм единственият, който знае начина. И други няма да има. Във всеки случай дълго няма да има.
	— Времето… — произнесе Уебстър — забравил съм за времето. Колко време мина, Дженкинс?
	— Откакто изолирахте града ли? Около десет хиляди години.
	— Има ли други?
	— Да, но те спят.
	— А роботите? Роботите все още ли бдят?
	— Роботите все още бдят.
	Уебстър лежеше тихо и в мозъка му настъпи покой. Градът беше все така изолиран и последните хора спяха. Кучетата се справяха добре, а роботите бдяха.
	— Не трябваше да ме събуждаш — промълви той. — Трябваше да ме оставиш да спя.
	— Има едно нещо, което трябва да науча. Някога го знаех, но сега съм го забравил, а то е много просто. Просто и все пак ужасно важно.
	Уебстър мислено се засмя.
	— Какво е то, Дженкинс?
	— Отнася се до мравките — отвърна Дженкинс. — Мравките създаваха неприятности на хората. Как постъпвахте с тях?
	— Ами отравяхме ги — отвърна Уебстър.
	Дженкинс ахна.
	— Отравяхте ги?!
	— Да — потвърди Уебстър. — Много просто нещо. Използвахме един сироп — сладък, за да ги привлече. В него слагахме отрова, смъртоносна за мравките. Но не слагахме достатъчно, за да ги отровим веднага. Бавна отрова, разбираш ли, за да имат време да я отнесат до мравуняка. По този начин убивахме много вместо две-три.
	В главата на Уебстър забръмча тишината… никаква мисъл, никаква дума.
	— Дженкинс — каза той. — Дженкинс, ти…
	— Да, Джон Уебстър, тук съм.
	— Това ли е всичко, което искаш?
	— Това е всичко, което искам.
	— Мога ли да заспя отново?
	— Да, Джон Уебстър. Заспете отново.


	Дженкинс стоеше на хълма и усещаше първото сурово дихание на зимата. Под него склонът, спускащ се към реката, беше като гравиран в черно и сиво от оголелите скелети на дърветата.
	На североизток се издигаше призрачният силует, зловещото предзнаменование, наречено Здание. Непрестанно разрастващо се, родило се в умовете на мравките, с каква цел строено и към какъв край, никое живо същество, освен мравките, не би могло дори да си представи.
	Но съществуваше способ да се справят с мравките.
	Способът на хората.
	Способът, който Джон Уебстър му беше казал след десет хиляди годишен сън. Прост и надежден, брутален, но ефикасен. Взимаш някакъв сироп — сладък, за да се хареса на мравките, и слагаш малко отрова в него… бавна отрова, за да не заработи твърде бързо.
	Простият способ — отрова, каза си Дженкинс. Най-простият способ.
	Само че беше нужна химия, а Кучетата не познаваха химията.
	Само че беше нужно да се убива, а убийствата бяха прекратени.
	Не убиват дори бълхите, а те не дават покой на Кучетата. Нито дори мравките… а мравките заплашват да лишат животните от света, който наричаха своя родина.
	От пет хиляди години, ако не и повече, не е имало никакво убийство. Мисълта за убийство е била заличена от умовете на всичко живо.
	„И така е по-добре, каза си Дженкинс. По-добре е да загубиш един свят, отколкото да се върнеш към убийството.“
	Той бавно се обърна и заслиза надолу по хълма.
	„Хомер ще бъде разочарован, каза си той.“
	Безкрайно разочарован ще бъде, когато разбере, че уебстърите не са имали никакъв способ за борба с мравките…



	$id = 4692
	$source = Моята библиотека
	__Издание:__
	Клифърд Саймък. Градът
	Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1982
	Библиотека „Галактика“, №36
	Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
	Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
	Преводач: Лидия Цекова-Маринова
	Рецензент: Кръстан Дянков
	Редактор: Гергана Калчева-Донева
	Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
	Рисунка на корицата: Текла Алексиева
	Художествен редактор: Иван Кенаров
	Технически редактор: Пламен Антонов
	Коректор: Паунка Камбурова
	Американска, I издание
	Дадена за набор на 17.III.1982 г. Подписана за печат на 26.IV.1982 г.
	Излязла от печат месец VII.1982 г. Формат 32/70×100. Изд. №1564
	Печ. коли 21. Изд. коли 13,60. УИК 13,82. Цена 2,00 лв.
	Страници: 336. ЕКП 95366 21531 5637–62–82
	08 Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна
	Държавна печатница „Балкан“ — София
	Ч 820(73)–31
	© Лидия Цекова-Маринова, преводач, 1982
	© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
	© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1982
	c/o Jusautor, Sofia

	© Clifford D. Simak, 1976. City
	Clifford D. Simak, Ace Books
	A Division of Grosset & Dunlap, Inc. NEW YORK, 1976