Геза Цифра
	Смъртта вкарва голове


	Автор на повече от 70 кино– и телевизионни сценария и няколко романа, Геза Цифра е известен западногермански писател с вкус към криминалния жанр и към жизнеутвърждаващата комедия. „Смъртта вкарва голове“ е един от последните му романи, чиято тема е заплетена афера в английския професионален футбол. Какви са били мотивите на убиеца, застрелял тримата най-добри играчи от преуспяващ футболен клуб? Кой е той? Авторът ще ни отговори с професионална вещина — без евтини уловки, като заинтригуващо ни води към развръзката.


	Веселин Радков
	За автора и неговата книга

	Немският писател и филмов режисьор Геза фон Цифра е роден през 1900 година в Арад в епохата на австро-унгарската монархия. След Първата световна война той става журналист, по-късно драматург към различни филмови компании, а след това и сценарист. Написал е около 70 сценария.
	Геза фон Цифра става световноизвестен като филмов режисьор. Първият от филмите по негов сценарий е филмът „Белият сън“ (1943) с участието на широко известно ревю върху лед. Филмът бележи най-големия успех в историята на немския черно-бял филм. След Втората световна война Геза фон Цифра създава филма „Габриеле“ с участието на Зара Леандер и откритата от него звезда Вера Молнар. Филмите „Третата отдясно“ (1950), „Забулената Мая“ (1951), „Цветя от Хавай“, „Пъстрият сън“ (1952) и др. бележат нови върхове в историята на немското кино.
	Много популярни стават неговите криминални филми „Бандити по автострадите“ и „Нощната сестра Ингеборг“. Цифра създава и още два филма с участието на ревю върху лед и известните звезди Ина Бауер и Тони Зайлер. Това са филмите „Купи си пъстър балон“ и „Една звезда пада от небето“. Дълъг е списъкът на филмовите звезди, открити от Геза фон Цифра. Заедно с Петер Александер той създава последователно 12 филма и допринася значително за забележителната кариера на Петер Александер. За телевизията написва сценария и инценира шестсерийния криминален филм „Къщата на змиите“. От романите му най-известни остават „Нощта на бала беше шумна“, „Жените не са ангели“ и разбира се, не на последно място „Смъртта вкарва голове“.
	Чрез много от използваните похвати и детайли криминалният роман „Смъртта вкарва голове“ напомня английската школа между двете световни войни. Постепенно и методично авторът натрупва манипулирани улики срещу мними виновници, събужда подозрението на читателя последователно към няколко от действуващите лица или пък неколкократно прави подозрителни някои от тях. Типичен пример в това отношение е футболният менажер Арчи Мидълтън. Но както е обичайно за криминалния роман от този тип, кръгът от заподозрени лица постепенно се стеснява, мнимите престъпници отпадат един след друг и истинският виновник — според каноните на класическите криминални произведения някое съвсем неочаквано лице — получава заслуженото си наказание. Трябва да споменем, че пак според каноните на класическия криминален роман Геза фон Цифра „играе играта“ с читателите си напълно честно. Картите на инспектор Джон Хънтър са винаги открити за читателя, т.е. той, читателят, винаги знае толкова, колкото знае и инспекторът. По този начин читателят е равноправен участник в полицейското дирене и нито за миг не се чувствува измамен от автора чрез каквито и да било евтини трикове, както се случва обикновено при до`сега с второкачествената булевардна криминална литература.
	Самият Джон Хънтър е един обикновен полицейски служител, съвестен и честен, но без да блести с някакви особени качества, лишен от ореола на тривиалния герой от криминалните романи. Той има силно чувство за самокритичност и си задава въпроса: „Дали единствено аз не съм виновен за това, че престъпникът все още не е заловен?“ Макар че пуши лула, инспектор Хънтър представлява един образ, създаден почти изцяло в традицията на немскоезичната криминална литература. По една или друга причина, на немския криминален роман, развивал се и останал напълно в сянката на англо-американската и френска криминална литература, е чужда свръхчовешката същност на детективската фигура на един Шерлок Холмс, Ник Картър или Еркюл Поаро, а да не говорим за супермени от типа на агента 007 Джеймс Бонд. Дали това не е и една от главните причини за сравнително незавидното място на немския криминален роман по показателите популярност и обем на тиражите в интернационален мащаб, е въпрос, който тепърва предстои да бъде изследван защото, от друга страна, немскоезичната криминална литература има десетки великолепни представители като Дюренмат, Хансйорг Мартин, Франк Арнау, Фридхелм Веремайер, Хайнер Ранк; но така или иначе и инспекторът на Геза фон Цифра си остава скромен, сив и невзрачен също като инспекторите и детективите на един от най-именитите представители на немския криминален роман — Франк Арнау, който изразява ясно становището си по този въпрос по следния начин:
	„Криминалният роман трябва да отразява действителността на едно престъпление, както и разкриването му, без да я изменя. Аз не мога да създавам герои ясновидци. Полицията не се състои от ясновидци. Действителността не познава гениални детективи — нито с къса, нито с дълга лула.“ За Франк Арнау истинските герои на реалистичния криминален роман са комисията по разследване на убийства и специалистите от лабораторията.
	Онова, което отличава произведението на Геза фон Цифра от романите на Арнау, е неговият лек, хумористичен стил на повествованието. Като че ли тук най-тежкото престъпление губи много от зловещия си ореол. Убийството придобива някакъв чист, „стерилен“ вид, сякаш служи само като изходна точка за продължителното и увлекателно лутане на автора (и на читателите му) из лабиринта, водещ към разкриването на загадъчните убийства на футболисти от английския ФК „Виктъри“. Зловещите ефекти на „бранша“ са чужди за реквизита на Цифра. Той се отказва както от декорите и прийомите на Едгар Уолъс, попаднал под силното влияние на средновековния роман на ужаса, изпълнен с призрачната атмосфера на миришещите на плесен подземия на стари замъци, така и от предизвикването на „мерени тръпки“ у читателя, което се превърна в самоцел за някои нашумели представители на англо-американския криминален роман, предизвикване на страх с помощта на крайно натуралистични детайли, безогледни жестокости и патологична ефектомания. Ще напомним само за пословичния садизъм на Мики Спилейн, както и за „джентълменската“ жестокост, грандоманията и гигантоманията, шествуващи ръка за ръка из произведенията на Иън Флеминг, прикрил много удобно своя герой Джеймс Бонд зад номера 007, който му дава „правото“ да убива безотговорно.
	И така романът на Геза фон Цифра стои далеч от съмнителните бестселъри на англо-американския бизнес и в типологично отношение се приближава до традиционния английски криминален роман, определящ тенденциите в развитието на жанра почти до 50-те години на нашия век, за което свидетелствува между другото и неизбежният в повечето случаи за тези романи литературен герой от типа на Дойловия Уатсън, въплътен в случая в личността на сержант Джъдж. Джъдж е прекият помощник на инспектор Хънтър, а между двамата е създадено отношение, подобно на отношението Холмс/Уатсън, героите на Конан Дойл, използвано толкова често от стотици автори на криминалния жанр. Така например разговорите между Джъдж и Хънтър също служат, за да насочат мисловния път на читателя в една или друга посока, желана от автора, било то вярна или не (манипулирано насочване мисълта на читателя), разкриват някои детайли или потенциали възможности, които са важни за следствието, и установяват определени отношения между двамата, отношения на водеща и подчинена фигура, като много рядко (както и при К. Дойл) не е изключено и на подчинения (Уатсън) да хрумне някоя оригинална идея или правилна мисъл. Обаче във всички останали случаи читателят почти без изключение се смее над несръчността, недосетливостта или неуспеха на героя, наричан от нас условно „функционален Уатсън“, т.е. герой, изпълняващ функциите на Уатсън, отредени му от Конан Дойл, функциите на пасивна фигура, в много случаи приближаваща се до ролята и положението, заемани от самия читател, фигура, изложена от време на време на упреците и иронията на главния герой — частния детектив или полицейския инспектор.
	Обаче в едно отношение романът „Смъртта вкарва голове“ може да има основателни претенции за оригиналност. Много редки са добрите криминални произведения на спортна тематика, а според нашите сведения това е вероятно единственият измежду хилядите криминални романи, в който е използван сюжет из света на футбола. Този факт несъмнено чувствително увеличава кръга на неговите читатели. Подобна ако не и още по-силна притегателна сила има например и криминалният роман на Ема Лейтън „Убийство без айсинг“, който ни въвежда в света на професионалния хокей в САЩ, в джунглите на неговите задкулисни финансови спекулации и интриги.
	Иска ни се да предоставим по-нататъшните наблюдения и изводи на българския читател, който за щастие през последните години постепенно получава все по-голяма възможност да се запознава с някои от най-добрите произведения на световната криминална литература.
	Веселин Радков


>
	На стадиона Котингъм тридесет хиляди души ревяха като от едно гърло:
	— Чарли, напред — нов гол е на ред!
	И Чарли Хидън последва гръмкия съвет. Той атакува, стреля и… резултатът стана 3:0 за ФК „Виктъри“.
	Когато няколко минути по-късно дойде краят на срещата, хилядите почитатели на Хидън се втурнаха към терена и изнесоха на рамене любимеца си извън стадиона. Разпоредителите и полицаите гледаха бездейно. Но и те самите биха помагали с най-голямо удоволствие, защото не се случва много често някой централен нападател да вкара един след друг три гола, пък макар и да се казва Чарли Хидън.
	— Три гола — на езика на специалистите това се нарича „хеттрик“ — просвети инспектор Джон Хънтър жена си, която за пръв път беше отишла на футболен мач заедно с мъжа си, страстен привърженик на ФК „Виктъри“. Вярно, че Лора Хънтър не споделяше въодушевлението на съпруга си, но въпреки това тя кимна одобрително.
	— Хубав младеж е този Чарли.
	Инспекторът не се задоволи с тази чисто женска констатация.
	— Той е факир! Чудесно момче! Ако го срещна някъде, здравата ще му разтърся ръката.
	Инспектор Джон Хънтър беше от хората, имащи навика да изпълняват и най-дребните обещания, които си даваха сами на себе си. Но този път той забрави да удържи на обещанието си, въпреки че видя отново Чарли Хидън само няколко часа след триумфалните три гола.


	Чарли Хидън лежеше по корем пред къщата, в която живееше, а дясната му ръка стискаше здраво ключа от входната врата. Вероятно тъкмо се е канил да я отключи, когато е бил повален с три изстрела в гърба. Двама съседи чули изстрелите и затова само след десет минути пристигнаха две дежурни коли, а след около четвърт час инспектор Джон Хънтър коленичеше вече до мъжа, на когото толкова много искаше възторжено да разтърси ръката. Ръката, която сега конвулсивно стискаше ключа от входната врата. Когато разпозна Чарли Хидън, той остана като поразен от гръм. Дежурният, информирал инспектора, не беше споменал по телефона никакво име. Беше говорил само за някакъв мъж, застрелян на Апълтън Стрийт пред номер 27. След като инспекторът извъртя внимателно главата на мъртвеца, изведнъж в ушите му прогърмя следобедният боен вик: „Чарли, напред — нов гол е на ред!“
	Когато се изправи отново, инспектор Хънтър беше побелял като платно. Томи Джъдж, още доста млад сержант, го погледна отстрани учудено.
	— Не ви ли е добре, сър?
	Инспекторът извика възбудено:
	— Но това е Чарли Хидън!
	Сержантът кимна подлудяващо спокойно и каза:
	— Известно ни е, сър.
	Инспекторът се канеше вече да отговори невъздържано, когато се сети, че Томи Джъдж играеше страстно тенис и футболът за него не означаваше нищо, той дори го презираше. Затова предпочете да замълчи. Странно, че сега помисли за жена си. Какво ли ще каже Лора, когато научи, че „хубавият младеж“, на когото се беше възхищавала следобеда на футболния стадион, е намерен мъртъв на улицата, направен на решето от куршуми?
	Инспекторът дочу нейде от далечината гласа на сержант Джъдж:
	— Някакви заповеди, сър?
	И с това започна обичайната работа.


	Може би ще е уместно да кажем още няколко думи за инспектор Хънтър.
	Той беше висок, приятен на вид мъж, някъде около четиридесетте. Беше добродушен, дружелюбен. Най-добре се чувствуваше у дома си, при своята жена и при дъщеря си Джейн. Любезният му характер се проявяваше и в службата. Често по-младите му подчинени и преди всичко сержант Джъдж се чудеха на начина, по който инспекторът провеждаше разпитите си. Той не бомбардираше хората с въпроси, а ги оставяше сами да говорят, а в случай че не му правеха тази услуга, говореше той. Разказваше всичко — по-точно казано, почти всичко за дадения случай и питаше хората за мнението им. Те се чувствуваха почти като сътрудници на инспектора, а не като свидетели, камо ли като заподозрени.
	Изглеждаше, че засега най-важният свидетел е доктор Ричард Кари, зъболекарят на Чарли Хидън. Доктор Кари живееше също на Апълтън Стрийт срещу Хидън. Той беше човекът, който бе видял Чарли Хидън последен — с изключение на убиеца. Освен ако той самият не беше извършителят.
	Бяха протоколирани следните показания на доктор Кари:
	Ходил с приятелката си на театър. След представлението изпратил дамата с едно такси до жилището й, а после колата го откарала до дома му. Бил стигнал до Апълтън Стрийт приблизително в единадесет и тридесет. Почти едновременно на отсрещната страна спряла малка спортна кола, от която слязъл Чарли Хидън. След като платил на шофьора на таксито, докторът извикал:
	— Хелоу, Чарли! Чух, че днес пак сте бил много добър.
	Чарли отвърнал кратко:
	— Благодаря, док*!
	[* Док — много популярно обръщение към лекарите в Англия и САЩ. — Б.пр.]
	Докторът му извикал още:
	— Ако зъбите ви бяха като краката…
	Но Хидън не отговорил. Той се навел към придружителя си, който седял зад волана.
	Тук се намеси инспектор Хънтър:
	— Този придружител беше ли със сигурност мъж?
	— Може да е била и жена — отвърна доктор Кари. — Беше доста тъмно, а и очите ми не са вече толкова силни.
	— И какво се случи после? — искаше да знае инспекторът.
	След това доктор Кари влязъл в сградата и се качил с асансьора до жилището си на четвъртия етаж. В кухнята си извадил от хладилника бутилка бира. Като влязъл във всекидневната и запалил осветлението, чул изстрелите. Изтичал до прозореца, поколебал се за миг, после бързо го отворил. Отначало не видял нищо. Колата, докарала Чарли до дома му, била изчезнала, а изглеждало, че Чарли се бил прибрал. От четвъртия етаж Кари не могъл да забележи лежащото тяло. После докторът погледнал наляво и надясно. И тогава видял ясно на светлината на уличната лампа как някакъв колоездач завил зад ъгъла.
	Това естествено беше заинтересувало инспектора.
	— От коя страна на улицата караше?
	— От страната, където живея.
	— А какво е разстоянието от вашия дом до ъгъла?
	Докторът размисли.
	— Сто и петдесет, двеста метра.
	Инспекторът се замисли. После каза:
	— Налага се да ви помоля да ни бъдете на разположение за един малък експеримент, господин докторе.
	— За какъв експеримент?
	— Ще възпроизведем случая. Ще повторите всичко, каквото сте правили вчера вечерта, след като сте запалили осветлението и сте чули изстрелите. Един от моите хора ще даде три изстрела пред вашия дом и ще си замине с велосипед. Искаме да видим дали ще завие зад ъгъла тъкмо когато вие погледнете от прозореца си надясно.
	Докторът сбърчи чело.
	— Вие мислите, че човекът е стрелял от колелото?
	Инспекторът поклати глава.
	— Не. Не мисля така. Никой не може да направи подобно нещо. Изстрелите са дадени от 9-милиметров „Смит енд Уесън“ и трите входни отверстия на огнестрелните рани се намират точно едно над друго.
	— И какво значение има това? — полюбопитствува докторът.
	— Това означава, че убиецът е бил дяволски добър стрелец и сигурно е стоял много здраво на двата си крака, за да може да направи такава серия от точни попадения. Вероятно коленете на Хидън са започнали да се подгъват бавно още при първия изстрел. При една неподвижна мишена и трите изстрела биха попаднали, в центъра.
	Лекарят нямаше много интелигентен вид, когато промърмори едно „аха“. След това прибави съвсем излишно:
	— Разбира се, че ако е карал колело, е нямало да може да се прицели така добре.
	Инспекторът се усмихна.
	— Естествено, не.
	Онова, което имаше да казва още лекарят, не интересуваше особено Джон Хънтър, понеже за по-нататъшния развой на събитията той разполагаше с един отличен свидетел в лицето на пенсионирания полицай Самюъл Смит.
	Самюъл Смит, понастоящем портиер в сградата на номер 29 на Апълтън Стрийт, седял през онази вечер пред телевизора си и тъкмо излизал от кожата си от яд поради страшния хаос от противоречия в един криминален филм по Дърбридж*, когато чул изстрелите. Естествено Самюъл реагирал по-иначе от стария зъболекар. Той измъкнал от чекмеджето стария си пистолет „Валтер“ и се втурнал към улицата. Тоест поискал да го направи. В действителност се спънал по стъпалата, които водели нагоре от неговото избено жилище. Пистолетът се изтърколил надолу по стъпалата и Самюъл Смит се видял принуден пак да се върне и да търси оръжието си в тъмнината. В гнева си решил да напише едно страшно грубо писмо до Би Би Си заради Дърбридж, но се отказал от това намерение още в мига, когато намерил оръжието си. Във всеки случай изгубил ценни секунди. Когато се озовал на улицата, той не видял колоездача, обаче забелязал някакъв мъж, прострян на земята, и доктор Ричард Кари на отворения прозорец. За част от секундата в главата му се породило предположението, че доктор Кари е стрелял от прозореца си по лежащия в краката му човек. В следващия миг той се навел към него и потърсил пулса му, ръката била още топла. За секунда Самюъл размислил дали да извърти главата на човека, който лежал по лице, но после решил, че е по-добре да го остави така. Вместо това се обърнал към лекаря.
	[* _Френсис Дърбридж_ (1912) известен английски автор на криминални романи, филмирани с голям успех. — Б.пр.]
	— Ей, докторе! Какво се е случило?
	— Нямам представа, само чух изстрели. Ранен ли е някой?
	— Нещо повече. Позвънете веднага в полицията, а после слезте долу! Все пак нали сте лекар.
	На доктора не му се понравило това.
	— Аз съм само зъболекар.
	После набрал номера на полицията.
	Третият важен свидетел изобщо нямаше нужда да бъде търсен или пък дори призоваван. Той се втурна възбуден в стаята на инспектор Хънтър.
	— Какво ще кажете, Джон? Не е ли ужасно?
	Инспекторът само кимна, после отвърна съчувствена:
	— Сигурно вас ви е засегнало особено много, Бени. Вие бяхте най-добрият му приятел.
	Бени махна с ръка.
	— Той имаше само приятели.
	Инспекторът направи гримаса.
	— Трябва да е имал поне един враг.
	Бени замълча. Той не познаваше такъв. Бени Атлъс наистина беше един от най-добрите приятели на Чарли Хидън. Подвижният, честен млад журналист бе ценен и от инспектор Хънтър и той беше в приятелски отношения с него, затова сега изчака спокойно, докато Бени започна да говори самичък.
	— Какво успяхте да разберете досега, Джон?
	Хънтър повдигна рамене.
	— Малко. Разпитахме доктор Кари. Той е уведомил полицията и е бил последният човек, който е видял Чарли жив.
	Бени махна с ръка.
	— Не е вярно, последният бях аз.
	Инспекторът го погледна изненадан.
	— Значи вие сте седели в спортната кола?
	Бени кимна.
	— Да, и според вашата прочута теория сега съм причислен към най-силно заподозрените.
	Хънтър се облегна назад в скърцащото си кресло.
	— Разказвайте, Бени.
	— Няма много за разказване — отвърна Бени. И после започна: — Не бях на мача, в три часа се намирах все още в Париж. Едва в девет вечерта се довлякох тук и първото нещо, за което чух, беше победата на ФК „Виктъри“ и хеттрика на Чарли. Знаех, че една такава победа се отпразнува подобаващо, и затова отидох направо в клуба. Разтърсих ръката на Чарли, изпихме по едно уиски, тоест аз изпих едно, тъй като Чарли продължи на своя портокалов сок.
	Тук Бени Атлъс замълча за малко, после сбърчи чело за кратко време.
	— Като си помисля само — Чарли умря, без да изпие през целия си живот нито една-единствена чаша уиски.
	Хънтър:
	— Това не е най-лошото, но разказвайте по-нататък.
	— Исках да се сбогувам, защото трябваше да отида още до редакцията, но Чарли ме помоли да го взема.
	— Нямаше ли кола? — позаинтересува се инспекторът.
	Бени повдигна рамене.
	— Не съм го питал. Тъй като така и така трябваше да мина по Апълтън Стрийт, естествено го взех в колата си. В единадесет и тридесет бяхме пред жилището му.
	— Откъде знаете толкова точно времето?
	— Погледнах си часовника, понеже исках да бъда в редакцията преди дванадесет, за да прегледам едни коректури. И след като Чарли слезе, продължих веднага.
	Инспекторът повдигна вежди.
	— Веднага ли?
	Бени поразмисли.
	— Ами той размени през улицата няколко думи със своя зъболекар, който току-що беше пристигнал с едно такси. После ми стисна ръката, засмя се и ми каза, че ще е по-добре, ако си коригирам пиенето на уиски*, и се отправи към дома си. А аз отпътувах…
	[* Става въпрос за непреводима игра на думи, тъй като в немски език думата „Fahne“ означава и коректура, и дъх на консумиран алкохол. — Б.пр.]
	В интонацията си това последно изречение остана някак си незавършено. Бени Атлъс втренчи замислено поглед пред себе си и после каза:
	— И тук има нещо, което не разбирам…
	— И какво е то, Бени? — попита инспекторът любезно.
	— Какво е станало, че не съм чул изстрелите? — Бени беше видимо възбуден. — Нали Чарли е бил застрелян, когато е искал да отвори пътната врата. Тротоарът е широк най-много два метра, следователно до вратата на сградата му е било необходимо да направи само няколко крачки. В това време съм могъл да измина с колата си най-много от двадесет до тридесет метра, значи би трябвало да чуя изстрелите.
	— Но не сте чули нищо, нали?
	— Не. Нищо. Как си го обяснявате?
	Джон Хънтър се усмихна дружелюбно.
	— Има две възможности. Първо: вие самият сте застреляли Чарли…
	Бени скочи побеснял.
	— Джон!
	— … и второ: Чарли не е влязъл веднага в сградата. И изглежда, че тази втора възможност е вярната.
	Бени Атлъс явно си отдъхна.
	— Откъде знаете това, Джон?
	— Под трупа намерихме кутия цигари „Нейви кътс“. Още неотворена. В съседната сграда се намира магазинче със стоки за пушачи и до вратата му има автомат за цигари. Установихме, че кутията с цигари е извадена от този автомат.
	Бени се учуди.
	— Как е възможно да се установи подобно нещо?
	Хънтър му обясни.
	— Не е толкова трудно. Остават типични белези, по-смачкани места и други подобни. И с просто око могат да се забележат.
	— Разбирам — промърмори Бени. Нещо го смущаваше. Но въпреки това той слушаше инспектора с интерес.
	— И така, можем да допуснем, че след като сте отпътували, Чарли е взел от автомата цигарите. Междувременно сте се отдалечили с колата си на такова разстояние, че не сте могли вече да чуете изстрелите. Ако се вземе пред вид още и повреденото гърне на ауспуха ви, което вдига такъв убийствен шум…
	Бени зяпна инспектора с отворена уста.
	— Откъде знаете това?
	Хънтър се подсмихна лукаво.
	— Ние не спим, Бени. Въпреки че някои от колегите ви твърдят понякога подобно нещо. Във всеки случай не беше трудно да се разбере, че вие сте откарали Чарли от клуба до дома му. Целият славен отбор на ФК „Виктъри“ ви е забелязал там, да не говорим изобщо за деятелите. Освен това доктор Кари ни уведоми, че в момента, когато се качвал в асансьора, доловил как отвън потеглила спортна кола е оглушителен шум.
	Бени кимна няколко пъти.
	— И докторът чул изстрелите по-късно?
	— След няколко минути. Когато бил влязъл вече във всекидневната, въоръжен с бутилка бира. — Инспекторът замълча за секунда, после попита: — Имате ли свободно време тази вечер в единадесет часа? Иска ми се да направя на Апълтън Стрийт два следствени експеримента по времетраене. Един с колелото и втори с автомата за цигари.
	Изведнъж Бени удари с ръка по масата.
	— Сега знам какво ме смущава. Чарли беше заклет непушач. Досега не е изпушил и една цигара. За какво му е била тогава посред нощ кутията с „Нейви кътс“?
	Хънтър изръмжа:
	— Не съм помислил за това. — После се усмихна. — Благодаря, Бени, 1:0 за вас! Той помълча известно време. — Не е ли възможно Чарли да е очаквал някое момиче?
	— Едва ли. И на всичко отгоре някое момиче, което пуши „Нейви кътс“!
	Но Хънтър не отстъпваше.
	— Та какво ли не пушат днешните момичета, като се започне от марихуана.
	Бени поклати глава повторно, този път още по-енергично от преди:
	— Изключено! Чарли беше почти сгоден с…
	Инспекторът го прекъсна, четейки в своите преписки:
	— Мери Бейкър, на 21 години, продавачка, от четири дни е в болницата „Сейнт Ан“, операция от апандисит.
	— Точно така — каза Бени. — А Чарли не беше от мъжете, които биха изневерили на годеницата си, докато тя лежи в болница, с някое леко момиче, пушещо марихуана.
	Инспекторът го поправи:
	— „Нейви кътс“! — След кратко мълчание той добави: — Тогава цигарите са били предназначени за някой мъж; може би за убиеца.


	Двата експеримента бяха проведени при съдействието на Бени Атлъс и неговата силно гърмяща спортна кола, в която до шофьора седеше сержант Джъдж. Резултатът потвърди, че показанията на доктор Кари и Бени се допълват с доста голяма точност. Журналистът повтори последните думи, които беше разменил с Чарли, и отфуча с колата. В същата секунда доктор Кари и инспектор Хънтър влязоха заедно в асансьора. Те чуха ясно шума от отпътуващата кола. Зъболекарят запали осветлението във всекидневната, в същото време един полицай даде три изстрела на улицата с револвер „Смит енд Уесън“, после се метна на едно колело и потегли. Инспекторът чу изстрелите, но сержант Джъдж — не, тъй като в това време колата на Бени се беше отдалечила на няколкостотин метра.
	— Със същата скорост ли се движехте тогава? — полюбопитствува сержантът.
	— Даже по-бързо — гласеше отговорът на Бени. — Когато до тебе седи полицай, това неволно те принуждава да караш по-бавно.
	Изглежда, че и всичко с колоездача щеше да излезе вярно.
	Доктор Кари отвори прозореца на всекидневната си и се наведе навън заедно с Хънтър. Отначало двамата господа погледнаха наляво, а после надясно. Инспекторът успя да забележи как полицаят завиваше зад ъгъла на колелото.
	— Значи правилно съм видял! — извика победоносно доктор Кари. После прибави замислено: — Само едно не разбирам. Би трябвало да се намерят на улицата гилзи.
	Инспекторът махна с ръка.
	— Но не и ако оръжието е револвер с барабан.
	— Нищо не разбирам от огнестрелни оръжия — измърмори зъболекарят извинително, а после попита: — Откъде дойде всъщност колоездачът? Искам да кажа нашият колоездач, полицаят?
	— Беше застанал в арката на вратата на къщата, до вас. Предполагам, че убиецът е издебнал Чарли оттам. Едва ли има друга възможност. Изключено е да е знаел с точност до секундата кога Чарли Хидън ще се прибере у дома си. Освен това мистър Атлъс твърди упорито, че непременно е щял да види колоездача, ако го е срещнал по улицата. Но той не е забелязал никого.
	На ъгъла, където бе завил колоездачът, се намираше един „pub“, както англичаните наричат своите пивници. Тук Бени покани на бира инспектор Хънтър и сержант Джъдж. След като поръчаха пиенето, Бени започна да обобщава досегашните резултати:
	— От петте прочути въпроса — Къде? Кога? Как? Кой? Защо? — досега имат отговори три, и то най-лесните. Знаем кога е станало убийството, знаем също и къде и как е било извършено. Към въпрос номер четири знаем само, че престъпникът е добър стрелец, може да кара колело и пуши „Нейви кътс“.
	Тъкмо Бени беше довършил изречението, когато в заведението влезе възрастен мъж, мина покрай масата на тримата, като поздрави любезно, и се приближи към тезгяха.
	— Една бира и кутия „Нейви кътс“.
	Само по себе си няма нищо необичайно, ако някой купи цигари в една кръчма, но въпреки това нашите приятели вдигнаха любопитно глави. Бени дори се извъртя, за да може да огледа човека по-добре. После го поздрави.
	— Добър вечер, мистър Полак.
	Човекът се приближи към Бени с цигарите в лявата си ръка и му подаде десницата си:
	— Какво мислите, мистър Атлъс? Кой може да е бил?
	Бени поклати глава.
	— Нямам представа. — После, като посочи към Хънтър, каза: — Но инспекторът ще разбере. — И поясни: — Мистър Полак е портиер…
	— … в сградата, където живееше Чарли — прекъсна го Джон Хънтър. — Известно ни е, вече разпитвахме мистър Полак.
	— Дори два пъти — потвърди Полак.
	Инспекторът посочи към кутията с цигари в ръката на Полак.
	— Винаги ли пушите „Нейви кътс“?
	— От една година, откакто мистър Хидън живее при нас… по-правилно — живееше. Жена ми се грижеше за жилището му и на всяко първо число от месеца, когато плащаше на жена ми, той й подаряваше за мен кутия „Нейви кътс“, защото нали по-рано служех във флота*. А днес е точно първо число.
	[* Navy cuts (англ.) — буквален превод „флотски късове“, т.е. моряшки цигари. — Б.пр.]
	Тримата мъже на масата се спогледаха. После инспекторът каза:
	— Вашите цигари се намират в моето бюро. Мистър Хидън ги е бил купил още снощи. При случай можете да минете да си ги вземете.
	Полак благодари учтиво, отправи се към тезгяха и сложи на него кутията с цигари.
	— Не ми трябват вече.
	След това той напусна заведението, като остави тримата мъже загрижени, лишени от една ценна следа. Те пиеха мълчаливо бирата си, когато сержант Джъдж бе извикан на телефона.
	Само след минута-две той се върна със служебна физиономия.
	— Пак убийство! Застрелян е млад мъж на улицата пред жилището му. Името му е Николас Хейл.
	Инспекторът и Бени извикаха в един глас:
	— Николас Хейл?
	Сержантът кимна малко учудено.
	— Да.
	Бени го сряза:
	— Човече, не знаете ли кой е той?
	Сержантът поклати засегнато глава.
	— Не.
	Бени му каза:
	— Дясното крило на ФК „Виктъри“.


	Новината за второто убийство избухна като бомба в цяла Англия. За да се разбере това, би трябвало да се кажат няколко думи за ФК „Виктъри“. Клубът се числеше към аутсайдерите на английската съюзна лига, на които се даваха понякога и шансове за победа. Младият футболен отбор удържа победи в четиринадесет последователни мача и имената на някои играчи, като например Чарли Хидън, Николас Хейл или на левия полузащитник Боб Артън, бяха известни на всеки, който се интересуваше от футбол в Англия. А това бяха няколко милиона души. А с вратаря Арнд Дъч, наричан Летящия холандец, снимаха дори учебен филм. Човекът, който водеше този млад отбор към успеха с упорита работа и желязна дисциплина, унгарският треньор Янош Шоти, получи почетната титла „треньора чудо“.
	За самото убийство едва ли можеше да се каже много нещо. Николас Хейл лежеше мъртъв на улицата, убит с два изстрела от 9-милиметров „Смит енд Уесън“. Само че този път изстрелите бяха дадени срещу него в упор, от непосредствена близост. Убиецът сигурно е стоял очи в очи с жертвата си. И Николас Хейл сигурно е познавал убиеца си, защото даже и след смъртта по лицето му се четеше израз на изненада и учудване. Сигурно така е гледал и Юлий Цезар, когато е разпознал Брут.
	— Доста знаменателно — промърмори Бени Атлъс, след като инспекторът му беше съобщил тази подробност.
	Инспекторът не беше на неговото мнение.
	— Зависи. Във всеки случай това не е следа.
	— Няма ли никакви свидетели? — продължи да разпитва Бени.
	Хънтър поклати глава.
	— Ни жива душа. Хейл живееше извън града в усамотения квартал Гренвил, в малка къщица с полуглухата си майка.
	Инспекторът нарочно направи пауза. Бени разбра.
	— И това на всичко отгоре!
	Хънтър кимна утвърдително.
	— И това на всичко отгоре… Къщата се намира в доста обширна градина, заобиколена от прастари високи дървета. Убиецът не е могъл и да мечтае за по-добър заглушител от тези дървета.
	Бени направи гримаса.
	— Следи от велосипед?
	— Стотици. Или хиляди. Хората, които живеят там, се отвращават от автомобили, разбира се, с някои изключения. Карат само велосипеди, оставят наляво и надясно следи по песъчливите пътища, а после се появи някой такъв автомобил-изключение и заличи всичко.
	Инспекторът замълча разгневен.
	— В лошо настроение сте, Джон — укори го Бени.
	Хънтър се разлюти, а при неговата добродушност това означаваше вече твърде много.
	— Ама слушайте — две убийства за двадесет и четири часа, и при това какви? Целият свят е с главата надолу!
	— Е, е, е! — опита се да го успокои Бени. — Да речем най-много цяла Англия!
	— На мен ми стига и това! — гласеше отговорът. После инспекторът премина в нападение: — Я ми кажете, Бени, вярвате ли на всичко, което пищете в статиите си?
	Бени не можеше да не се разсмее.
	— На повечето неща.
	— И в този случай ли? Вярвате ли наистина, че между двете убийства има някаква връзка?
	Бени кимна.
	— Във всички случаи. Или сте на друго мнение?
	Хънтър повдигна рамене.
	— Засега изобщо нямам мнение. — После вдигна телефонната слушалка и набра един номер.
	— Тук е инспектор Хънтър. Докъде стигнахте?
	Той изслуша напрегнато някакъв мъж, който говореше с писклив глас. След това сложи слушалката обратно.
	— Оттеглям си въпроса. Специалистите по балистика са установили със сигурност, че изстрелите са дадени от същото оръжие, което е било използвано в случая Чарли Хидън. Същия „Смит енд Уесън“.
	Напук на инспектора Бени си придаде израз на превъзходство.
	— Очаквах го. Просто няма никакво друго обяснение. Познавах само бегло нещастния Хейл, но с Чарли бяхме големи приятели. И двамата бяха мили и добри момчета, които имаха само едно-единствено нещо в главите си — кръглото кожено кълбо. По каква ли причина е могъл някой си да застреля двамата един подир друг? Убийство с цел грабеж отпада, нищо не им е откраднато. Любовни истории? Не съм чувал още да има такъв ревнивец, който да застреля набързо един след друг двама съперника. Освен това, поне в случая Хидън, знаем съвсем точно, че за Чарли не е съществувала друга жена освен годеницата му. Просто няма никакъв мотив, освен…
	Бени замълча. Инспекторът го погледна очаквателно.
	— Освен? Продължавайте! Защо спряхте?
	Бени не отговори.
	Джон Хънтър скочи.
	— Ще ви кажа защо мълчите. Вие просто не се осмелявате да повторите в делова обстановка онези дрънканици, които вие и вашите колеги пуснахте по вестниците. „Спортно убийство“! Такива абсолютни глупости! Интересно как си го представяте? И къде според вас да търсим убиеца?
	Бени подхвърли стеснително:
	— Все пак се намират доста хора, които с удоволствие биха попречили на ФК „Виктъри“ да стане шампион.
	— Милиони са! Привържениците на всички други отбори, които също участвуват в А група.
	Бени възрази:
	— О не! Клубовете, които са отпаднали вече от борбата, не влизат в сметката. На привържениците им е все едно дали ще победи ФК „Виктъри“, или „Ред Рейнджърс“.
	Инспекторът погледна Бени с интерес.
	— „Ред Рейнджърс“ ли? Значи нещата се решават между двата клуба?
	— Поне формално. Вярно, че и двата отбора имат по още един мач, но не е възможно да го загубят, тоест…
	Тук Бени се запъна отново.
	— … искам да кажа, че вече не съм така сигурен за ФК „Виктъри“. Без Хидън и Хейл! Боб Артън едва ли ще успее да се справи сам.
	— Нека опитаме да размислим логично. Да приемем като изходна точка, че тази щуротия е истина, че зад това двойно убийство се крие конкуренцията, значи „Ред Рейнджърс“. Как би се разиграло нещо подобно? Ръководството взема решение да бъдат пречукани поотделно най-добрите играчи на ФК „Виктъри“. Членовете на ръководството, десет или дванадесет на брой, гласуват всички единодушно.
	— Глупости! — подхвърли Бени.
	Но инспекторът отвърна:
	— Не съм ги пуснал аз, а вие и вашите колеги. Но да продължим. Двама достопочтени господа биват натоварени със задачата да извършат убийствата.
	Бени се изправи на крака.
	— Джон, ако непременно искате да се занасяте с някого, ще повикам тук вашия сержант Джъдж.
	На инспектора му беше на езика да отвърне, че е много вероятно сержантът да погледне на тази теория твърде сериозно, но си замълча.
	Бени си седна отново.
	— Не е ли възможно да допуснем, че хората (за бога не твърдя, че с тези думи искам да обвиня членовете на ръководството на „Ред Рейнджърс“) са поверили задачата на професионални убийци?
	Инспекторът се усмихна.
	— Професионален убиец на велосипед? Нещо не ми харесва. Такива типове обичат черни лимузини, които открадват малко преди това от улицата.
	Преди Бени да успее да отговори, в стаята влезе един полицейски чиновник и подаде на инспектора някаква визитна картичка.
	— Този господин желае да говори с вас, сър.
	Хънтър прочете на висок глас:
	— Арчибалд Мидълтън.
	Бени се изсмя.
	— О! Самият лорд Арчибалд!
	Инспекторът попита тихо:
	— Кой е той? Дано не е някой член на Камарата на лордовете.
	Бени го успокои.
	— Не се бойте! „Лорд“ е само неговият прякор. Той се казва чисто и просто Мидълтън и е най-изпеченият закупчик, какъвто е имало някога.
	Инспекторът не го разбра.
	— Закупчик ли? А какво закупува?
	— Хора — гласеше отговорът на Бени. — Главно футболисти. Понякога и боксьори, жокеи, състезатели по автомобилизъм. Купува ги и ги продава, тъй както други продават уиски, портокали или кафе.
	Инспекторът кимна в знак на признание.
	— Интересна рожба на съвременността. Поне почтен търговски посредник ли е?
	Бени се засмя.
	— Когато Арчи Мидълтън помирише цвете, то започва да вони.
	Инспекторът се обърна към полицая:
	— Нека господинът влезе!
	Щом Арчибалд Мидълтън прекрачи прага, те изпитаха за един миг чувството, че са седнали в някое кино и се възхищават на появилия се на екрана Алек Гинис* под маската на един безупречен английски суперлорд. Но когато Арчи си отвори устата, всичко благородническо изчезна от него като дим. Той говореше кокни** като някой човек, чиято люлка се е намирала недалеч от Боу Чърч.
	[* Известен съвременен английски актьор. — Б.пр.]
	[** Говор от източните квартали на Лондон, известни с бедняшките си жилища и високата престъпност. — Б.пр.]
	След едно кратко „здравей“ към Бени, той подаде ръка на Хънтър.
	— Добър ден, инспекторе, вие знаете кой съм, нали?
	Хънтър не можа да устои и поклати глава отрицателно.
	— Нямам представа.
	Арчибалд сметна, че това е шега. Той се засмя гръмогласно.
	— Но, инспекторе, дори и ако до днес не бяхте чували нищо за моето съществуване, то сигурно сте се осведомили за мен от нашия общ приятел Бени, щом сте получили моята визитна картичка.
	Това не беше въпрос, а твърдение. Инспекторът не се почувствува задължен да му отговори. Но даже и да бе имал такова желание, той нямаше да успее да го изпълни и, защото Арчи отвори такава уста, че думите му се посипаха като порой. Големият монолог на Хамлет е само един кратък сбит афоризъм в сравнение с речта на Арчи.
	Но смисълът на големия брой думи не беше безинтересен. Инспекторът и Бени научиха, че както Чарли Хидън, така и Николас Хейл са били от „конюшнята“ на Арчи. И двамата са били негови клиенти, и двамата са били убити, за да се нанесат финансови загуби на него… на Арчи.
	— Все пак това е една нова гледна точка — призна инспекторът.
	Арчибалд запротестира възмутено:
	— Гледна точка ли? Аз ви давам разрешението, инспекторе. Моите завистници искат да ме унищожат.
	— А кои са вашите завистници, мистър Мидълтън? — полюбопитствува инспекторът.
	Арчи никога не се занимаваше с нещо на дребно.
	— Цяла Англия!
	Инспекторът не можа да не се засмее.
	— Според последното преброяване на населението това са точно 53 327 337 лица. Изглежда, няма да е много лесно да издирим виновния измежду такова множество.
	Арчибалд се изсмя с пронизителния си смях.
	— Можете да извадите старците и децата, инспекторе! — но после стана сериозен. — Шегата настрана. Какво мислите да предприемете?
	— Най-напред трябва да проумея теорията ви, мистър Мидълтън. Мисля, че враговете ви действуват доста неразумно. Ако аз например имах нещо против вас, нямаше да убивам невинни хора, а вас самия.
	Арчи зяпна с уста.
	— Чухте ли, Бени? Полицията ме заплашва!
	— Джон е прав, Арчи — обади се Бени. — И при този опростен способ вашите конкуренти безспорно биха имали само печалба. Те биха могли да поемат вашите осиротели клиенти след смъртта ви.
	Арчи направи замислена физиономия и тъкмо се накани да каже нещо, когато телефонът иззвъня. Джон вдигна слушалката и се обади:
	— Инспектор Хънтър.
	Той слуша известно време, после попита:
	— Можете ли да донесете писмото веднага? — но после, без да изчака отговора, той реши иначе. — Може би ще е по-добре да си останете у дома. Какъв е адресът ви?
	Той си го записа и после каза:
	— След двадесет минути съм при вас. — И се обърна към Мидълтън:
	— Боб Артън от вашите клиенти ли е?
	Арчи заяви гордо:
	— Всички видни личности са мои клиенти. Защо ви интересува Боб?
	Инспекторът стана.
	— Току-що е получил заплашително писмо: „Следващият сте вие, Боб Артън!“


	Двегодишната Джойс Артън седеше на стъкленото гърне, а тригодишният й брат Антъни я гледаше с интерес. Майката на двете деца плачеше. Едри сълзи се търкаляха по луничавото й хубаво лице с малко гаменски израз. Мод Артън бе нежна и чувствителна личност, обременена с една почти болезнена представна способност. Ако някой път заложеше десет шилинга при надбягване с кучета, което ставаше много рядко, тя виждаше във въображението си как нейният любимец печели с пет собствени дължини преднина. Също така тя всеки мач мечтаеше как Боб вкарва два-три гола. Или когато някой път облечеше вечерна рокля, за да отиде на танцова забава, как при вида й хората се спираха и образуваха шпалир, за да пуснат Мод да мине между тях.
	Можете да си представите какво въздействие оказа на Мод заплашителното писмо, получено от мъжа й. Тя вече чуваше изстрелите, виждаше носилката, на която отнасяха Боб. Разбира се, тя веднага се обля в сълзи и оттогава те не бяха пресъхнали. Заклеваше Боб да не излиза от къщи и да откаже да отиде на тренировката, които трябваше да се проведе сутринта.
	И ето че сега във всекидневната седяха двама развълнувани господа. Тоест само един от тях седеше, мистър Хед, председателя на ФК „Виктъри“, защото мистър Янош Шоти, треньорът, дошъл от Унгария, се разхождаше нагоре-надолу из стаята като разярен лъв. Беше побеснял.
	Бяха взели решение да отложат тренировката и Боб тъкмо се беше заел да уведоми останалите играчи по телефона. Вече беше провел няколко разговора. В момента говореше със Сиси Гамбъл, жената на Ли Гамбъл.
	— Ли е отишъл на фризьор? О’кей, ще му позвъня там. Само още един въпрос, Сиси: да е получавал Ли днес някакво особено писмо?
	Пълничката, много приказлива Сиси, която бе винаги в добро настроение, се разсмя.
	— Ако мислите, че ми показва писмата си, които получава от момичетата…
	Боб я прекъсна и й обясни.
	Сиси стана сериозна.
	— Не, Боб, той не е получавал заплашително писмо. Във всеки случай не ми е казвал нещо такова. Но доколкото познавам Ли, е съвсем възможно да си премълчи, за да не ме плаши. На ваше място аз не бих показала писмото и на Мод. Нали знаете каква е и…
	Боб трябваше да я прекъсва отново.
	— Знам, Сиси, но за съжаление е вече късно. При нас Мод отваря писмата.
	Сиси пак се закиска.
	— Не сте го наредили зле! А искате ли номера на фризьора?
	Боб взе номера и позвъни на Ли Гамбъл. Ли, един доста безчувствен тип, го изслуша спокойно, а после каза:
	— Не, не съм получавал подобно писмо. И защо? Най-напред, изглежда, ти си на ред.
	С тези думи затвори телефона.
	Боб втренчи поглед в телефонната слушалка. Беше възмутен.
	— Ама че безчувствено говедо!
	Мистър Хед се намеси.
	— Не му казахте, че отлагаме тренировката.
	Боб вдигна рамене.
	— Но той затвори телефона.
	Сега се обади мистър Янош Шоти със своя твърд и недодялан английски.
	— Нека върви пеша до стадион. Няма му навреди. И без това много дебел.
	После той се тръшна в едно кресло и неочаквано започна да си скубе косите.
	— Какво стане? Какво стане? Без тренинг не може се играе! Дори играчи на „Виктъри“ не могат. Даже Янош Шоти.
	В този миг в стаята влезе инспектор Хънтър. След взаимното представяне Боб подаде писмото на инспектора. Хънтър му хвърли само един поглед и промърмори:
	— Този тип си е избрал най-често срещаната марка пишещи машини. — После той хвърли поглед наоколо. — Кой е пипал писмото?
	Господата се огледаха смаяно. Боб бе принуден да признае:
	— Всички ние. И жена ми.
	Докато Хънтър пъхаше писмото в джоба си, Хед попита:
	— Имате пред вид отпечатъците от пръсти! Мислите ли, че извършителят е някой престъпник, когото можете да откриете във вашата картотека?
	Инспекторът въздъхна.
	— Изобщо не е доказано още, че това писмо действително е изпратено от извършителя. Има хора, които обичат да си правят такива шеги. Във всеки случай — колкото и да съжалявам — ще трябва да си поизцапате пръстите.
	Шоти не беше особено възхитен.
	— Вие се нуждаете от наши пръсти?
	— Само от отпечатъците — поясни инспекторът усмихнато.
	Хед се беше замислил дълбоко.
	— Убеден съм инспекторе, че тук са замесени хора, които искат да съсипят ФК „Виктъри“.
	Джон Хънтър кимна.
	— Възможно. Но не е речено, че е така. Например, преди половин час един господин ми заяви, че цялата акция била насочена срещу нещо. Враговете му искали да го унищожат.
	Мистър Хед бе искрено изненадан.
	— Кой е този господин?
	Инспекторът му каза.
	— Мистър Арчибалд Мидълтън.
	Янош Шоти скочи на крака, хвана се за главата и извика подигравателно:
	— Господин! Арчи Мидълтън и господин!
	Мистър Хед само се усмихна снизходително.
	— Ако някой поиска да унищожи Арчибалд Мидълтън, ще е необходимо само да направи за него донесение пред данъчните власти.
	Шоти се изсмя.
	— Десет години без разпит!
	И инспекторът не можа да не се разсмее.
	— Виждам, че господата не обичат много мистър Мидълтън. — После той се обърна към Боб. — А вие, мистър Артън? Сключили ли сте с него договор?
	Боб се позабави с отговора си едва забележимо. Поне така се стори на инспектора. Във всеки случай вместо Боб отговори Хед:
	— Не. Договорът на Боб с ФК „Виктъри“ изтича едва след една година и аз се надявам той да го продължи. За тази цел не му трябва менажер.
	Инспекторът се обърна към Боб.
	— Мистър Артън, получили сте заплашително писмо, към което не бива да се отнасяме лекомислено. Ще оставя двама мои служители да ви охраняват. — После той каза на Хед: — А на вас, мистър Хед, бих дал съвета да се обърнете към окръжното полицейско управление. Срещу пари и добри думи сигурно ще ви дадат на разположение достатъчен брой полицаи за следващата събота, за да пазят вашия футболен отбор.
	Мистър Хед реши да последва този съвет незабавно и се сбогува. Той взе със себе си „великия треньор“. И инспектор Хънтър си тръгна, но забрави в преддверието шапката си. Това не бе забелязано от никого, само от неговия шофьор.
	— Не носехте ли шапка, сър?
	— Носех. Ще си я взема веднага, но нека първо оставим двете футболни звезди да се изпарят.
	Мод отвори вратата, държейки вече в ръката си шапката на Хънтър.
	— Така си и мислех, че е ваша.
	Комисарят се поколеба.
	— Попитах нещо вашия мъж, но той не ми отговори.
	Мод се оказа в течение.
	— За този Мидълтън?
	Хънтър се изненада.
	— Да не би да сте подслушвали?
	Мод веднага си призна.
	Нейде от дъното се разнесе гласът на Боб:
	— Това би се искало вероятно на всички. — Той се приближи. — Забравихте ли нещо, инспекторе?
	— Да, шапката си. И исках да поговоря с вас още веднъж за Мидълтън… без свидетели.
	Мод подхвърли засегнато:
	— Аз присъствувах на разговора между Боб и Мидълтън.
	Хънтър се извини.
	— Нямах пред вид вас, мадам, а двамата господа от „Виктъри“.
	Когато седнаха отново във всекидневната, Боб Артън най-сетне изплю камъчето:
	— Всъщност още няма нищо, не съм сключвал договор. Но Арчи ми направи много хубаво предложение.
	— Но нали имате договор с „Виктъри“? — попита Джон Хънтър.
	Боб отговори утвърдително.
	— След изтичането на този договор трябваше да подпиша нов договор с него. Предложи ми двадесет процента повече, отколкото при „Виктъри“, така да се каже, като минимална гаранция в продължение на три години. А каквото измъкне освен това от дружествата за мене, ще си го делим.
	Хънтър пресметна.
	— Хич не е лошо — обади се той. — Но откъде е тази неприязън? След всичко, което чух досега за мистър Мидълтън…
	Мод го прекъсна:
	— Всичко е преувеличено. Арчи е изпечен търговец, касиерите на клубовете го мразят, но той е почтен към протежетата си. Попитайте Хидън или… — Тя онемя. — О! Извинете, но…
	И отново очите й се напълниха със сълзи.
	Мъжът й се опита да я утеши.
	— Просто не можем да свикнем с мисълта, че Чарли Хидън и Николас Хейл са наистина мъртви.
	Инспекторът се съгласи с него.
	— Човек се чувствува винаги така, когато става въпрос за приятели.
	За секунди се възцари мълчание. След това, докато си изтриваше сълзите, Мод каза:
	— И не забравяй онази работа със застраховката. Тя не ти беше предложена от някой застрахователен агент.
	Джон Хънтър наостри уши.
	— Каква застраховка?
	— Арчи предложи да ми направи застраховка за живот. На сума от десет хиляди лири. Докато траеше договорът ни, щеше да заплаща половината от осигурителните премии.
	В мозъчните клетки на инспектора прозвуча предупредителен сигнал.
	— Много великодушно от негова страна. Предполагам, че осигурителната полица е щяла да бъде издадена на името на жена ви?
	— Наполовина — каза Боб. — Пет хиляди за Мод и пет хиляди за Арчи, в случай че ме сполети нещо.
	В мозъка на инспектора започнаха да звънят тревожни сигнали. Но той не каза нищо.


	От Артънови инспекторът не отиде в бюрото си, а в болницата, за да проведе там един разговор с годеницата на Чарли Хидън.
	Може би тя знае нещичко дали Хидън е сключвал някога застраховка за живот?
	Но Мери Бейкър не знаеше нищо.
	— Положително не е правил застраховка в моя полза, инспекторе — заяви тя с тихия си глас. — Та ние изобщо не бяхме още женени.
	— Никога не ви е говорил за някаква застраховка за живот?
	Мери поклати глава.
	— Никога.
	Джон Хънтър продължи да упорствува.
	— Когато Чарли сключваше договора с Мидълтън никога ли не стана дума за някаква застраховка?
	Мери трябваше отново да разочарова инспектора.
	— Но тогава изобщо не съм познавала още Чарли Запознахме се едва преди една година.
	Хънтър не се предаваше.
	— А в чия полза иначе би могъл да направи Чарли застраховка за живот? Искам да кажа, освен във ваша?
	Очите на Мери се разтвориха широко.
	— Искате да кажете… някое друго момиче?
	— Не, не — гласът на инспектора омекна веднага, — имам пред вид някакъв друг човек, някой приятел или някой член от семейството. Доколкото знам например, бащата на Чарли е още жив.
	Мери се усмихна за пръв път.
	— Още жив… звучи много странно. Бащата на Чарли е още много млад. Бил е на двадесет и две години, когато се е родил Чарли. Веднъж идва тук за малко на гости. Хората мислеха, че той и Чарли са братя.
	Тъй като Мери замълча, инспекторът се върна пак на темата си.
	— Но това не изключва възможността Чарли да се е погрижил за него в застраховката си.
	— Разбира се — отвърна Мери. — Но бащата на Чарли е много богат. За каква сума става всъщност въпрос?
	— Пет хиляди лири.
	Джон Хънтър благовъзпитано й пожела скорошно оздравяване, после се сбогува и след кратко премисляне се отправи към бърлогата на звяра.
	Бюрото на Арчи Мидълтън обаче в никакъв случай ме приличаше на бърлога. Облицованите с ламперия степи и тежките кожени мебели свидетелствуваха за много добър вкус.
	Арчи огледа посетителя си учудено.
	— Дявол да го вземе, инспекторе, как го направихте този номер? Да не сте вълшебник?
	Джон Хънтър нищо не разбра.
	Арчи разказа на инспектора, че преди три минути му телефонирал в бюрото, тъй като искал да разговаря с него спешно. След различни затруднения на телефона се обадил сержант Джъдж, който му заявил, че не знаел къде се намира инспекторът в момента. А ето че той бил вече при него.
	— Какво сте искали от мен? — изръмжа инспекторът, който съвсем не беше склонен да подеме дружелюбния тон на Арчи.
	Но Арчи не се остави да му развалят настроението. Сияещ от радост, той побутна към инспектора едно писмо.
	— Исках да ви го покажа.
	На Джон Хънтър му бе необходимо да хвърли само един поглед върху краткия ред и той вече знаеше, че по всяка вероятност думите бяха написани със същата пишеща машина, с която бе написано и писмото до Боб Артън. Само текстът беше друг.
	„И вашият ред ще дойде, лорд Мидълтън!“
	— Е, какво ще кажете? — попита Арчи гордо. — Лорд! Този тип поне ме уважава!
	Хънтър не можа да преглътне забележката:
	— Дано си запази уважението и когато натиска спусъка на своя „Смит енд Уесън“!
	Арчибалд Мидълтън стана сериозен.
	— Мислите ли, че ще се стигне дотам? — Преди инспекторът да успее да си отвори устата, Арчи си отговори сам: — Никога! Вие ще ме закриляте. Аз просто няма да ви пусна да си тръгнете. Ще останем заедно. Ще вървите винаги една крачка пред мен и…
	След като бе прибрал писмото, Хънтър прекъсна пороя от думи.
	— Можете ли да ми покажете един от вашите формуляри за сключване на договори, мистър Мидълтън?
	Устата на Арчи остана отворена. Но той бързо се съвзе.
	— Лорд, моля ви! Току-що бъдещият ми убиец ме въведе в благородническото съсловие.
	Хънтър се включи в шегата.
	— Моля, милорд, можете ли да ми покажете формуляр за договор?
	Арчи поклати глава.
	— Нямам такива. Имам индивидуален подход към клиентите си и следователно договорите се съставят по-отделно. За моите момчета съм като брат. Аз съм техен приятел, техен изповедник, техен психиатър. За женените съм и брачен съветник. Особено ме ценят жените. Но щом желаете, мога да ви покажа един договор.
	Той стана и се отправи към един стенен сейф.
	— Бих желал да видя договорите на Чарли Хидън и Николас Хейл! — извика след него Хънтър.
	Арчи, който бе отворил в това време вратичката на сейфа, се обърна изненадан. Но не каза нищо. Извади двата договора от сейфа и ги подаде на инспектора. Докато сядаше, той промърмори:
	— Не бива да ме считате за безчувствен човек, но чрез тези двамата изгубих много пари.
	Може би малко необмислено Хънтър изстреля патрона си:
	— Но застраховките ще покрият всичко!
	Арчи направи глуповата физиономия.
	— Какви застраховки?
	Инспекторът бе съвсем сигурен в себе си.
	— Нали сте застраховали двамата за по десет хиляди лири.
	За кратко време Арчи втренчи безмълвно погледа си в Хънтър, после се разсмя.
	— Аха, ето откъде духа вятърът. Говорили сте с Боб Артън. Можех да го предположа. Но сте на погрешен път, инспекторе. За съжаление не сключих застраховки за двамата. Ще има дълго да ги търсите в договорите.
	Криминалистът не се отказа.
	— Има и допълнителни договори.
	Арчи поклати глава.
	— Не и в този случай. Това беше изобщо причината, поради която аз и Боб Артън… — той се прекъсна и погледна Хънтър развеселено. — Я ми кажете, инспекторе, Боб не ви ли каза, кога се е състоял разговорът ни за застраховката?
	Джон Хънтър, надушвайки вече нещо неприятно, се замисли за малко.
	— Не. Не сме говорили за това.
	Арчи се протегна.
	— Инспекторе! Разговорът се състоя днес рано сутринта по време на закуска. Повод ми даде тъкмо фактът, че към твърде рискованите си договори забравих да прибавя застрахователна клауза.
	Сигурно руският цар Александър I и австрийският император Франц II след битката при Аустерлиц* са изглеждали също като Хънтър, когато той напускаше бюрото на победоносно хилещия се Арчи Мидълтън.
	[* В битката при Аустерлиц Наполеон нанася тежко поражение на руските и австрийски войски (1805 г.). — Б.пр.]
	Джон седеше намусен в колата си, намусен влезе и в бюрото си.
	— Кажете ми, сержанте, свързахте ли се със застрахователните дружества? — изръмжа той.
	— Разбира се, сър — заяви сержант Джъдж. — Позвъних на всички, както обикновено по нашия списък. Но няма нищо нито за случая Чарли Хидън, нито за случая Хейл. Но това не означава…
	Инспекторът го прекъсна.
	— Това означава, че засега нямаме абсолютно никаква опорна точка.
	Той накара да го свържат с Боб Артън. Обади се Мод, тъй като Боб седял във ваната.
	— И вие можете да ми помогнете — каза Хънтър на Мод Артън, — кога мистър Мидълтън направи на мъжа ви предложението за договор?
	— Още преди месеци — гласеше отговорът. — После той постоянно приказваше за него. Но мъжът ми не се съгласяваше.
	Хънтър отново забеляза лъч надежда.
	— И още отначало ли говореше за застрахователната клауза?
	— Не. За нея спомена едва днес сутринта. Двата смъртни случая са го навели на тази идея.
	И с това лъчът надежда угасна. Инспекторът благодари и затвори телефона.
	Мод направи същото и после каза на мъжа си, който тъкмо влизаше във всекидневната, облечен в червена хавлия:
	— Беше инспектор Хънтър. Имам чувството, че подозира Арчи в убийствата.
	Боб се изсмя.
	— Този човек е побъркан. Чувала ли си някога някой собственик на състезателни коне да е застрелял най-добрите от тях доброволно?
	Звънецът на входната врата иззвъня. Мод забърза към антрето. Боб извика подир нея:
	— Погледни първо през шпионката!
	Мод последва съвета му, но после отвори вратата с едно радостно „Здрасти, Ан!“
	Навън стояха красивата като мадона Сали-Ан, жената на вратаря Арнд Дъч, и някакъв непознат мъж.
	— Мога ли да ти представя моя чичо? Полковник Бърбъри — Мод Артън.
	Полковникът, един господин с много сериозна външност и бомбе на главата, в тъмен костюм, с тъмни очила и войнствени червеникави мустаци, се поклони.
	Мод отвори още по-широко вратата.
	— Ще трябва да ни извиниш, Сали, но Боб е още по хавлия.
	Това, изглежда, не смути нито Сали-Ан, нито полковника. Сали се засмя.
	— Обичам мъжете в неглиже. — Двамата минаха покрай Мод и влязоха във всекидневната.
	Боб се изправи учтиво.
	— Добър ден, Сали! — После подаде ръка на полковника. — Казвам се Боб Артън.
	Мустакатият разтърси здраво подадената му ръка.
	— Полковник Бърбъри.
	Но после той изведнъж прихна да се смее, свали си бомбето, черните очила и червените мустаци.
	Смаяният Боб се озова срещу ухиления Арнд Дъч. Боб беше действително изненадан. Не от този маскарад, защото приятелите му от футболния клуб имаха понякога настроение и за съвсем други шеги, но той се учудваше, че именно Арнд Дъч се беше съгласил да се преоблече така. Арнд беше най-възрастният в отбора, с навършени тридесет и пет години, беше мълчалив и сериозен човек. Не беше лош другар, само особняк. Не много ласкавият му прякор беше Попо*.
	[* Попо — (нем.) дупе. — Б.пр.]
	Арнд се извини заради мустаците си:
	— Тази идея е на Сали.
	Едва сега Боб се разсмя.
	— Така си и мислех.
	И Сали се засмя.
	— Да не би да трябва да кисне цял ден у дома като в затвор? Налага се да направя някои покупки, а после ще ходя в полицията…
	Мод я прекъсна:
	— Защо пък в полицията?
	Сали отвори ръчната си чанта.
	— Ах, да, ти още нищо не знаеш. Арнд също получи такова глупаво писмо.
	Мод прочете писмото на глас:
	— „Следващият гол ще бъде вкаран от смъртта!“
	Мод пребледня.
	— И ти наричаш това писмо глупаво?
	— Да — Отвърна Сали и прибра писмото. — Сега отивам с него в полицията, тъй като мистър Хед настоява, но съм убедена, че тези писма не са от убиеца. Тук са замесени две различни лица: един умопобъркан, който убива безсмислено, и някакъв шегаджия без всякакъв вкус, който пише писмата. — После тя се обърна към Мод:
	— Не искаш ли да дойдеш с мен? Или вече си напазарувала?
	Мод размисли.
	— Добре, ще дойда с теб. Само трябва да си облека нещо друго.
	С тези думи тя изчезна в спалнята. Сали-Ан потупа Боб по рамото.
	— В това време можете да наглеждате децата и да поиграете шах.


	На стадиона цареше опасна блъсканица. Бяха влезли много повече хора, отколкото позволяваха полицейските разпоредби. Но никой не знаеше как бяха попаднали тук. Младият доктор Албърт Слатър, юрисконсултът на „Виктъри“, се наведе към Хед, с когото седеше в една ложа:
	— Имам чувството, че някой е отпечатал фалшиви билети.
	Янош Шоти, който също така се намираше в ложата, запротестира:
	— На мен най-добре било, ако не гледал никой човек.
	Желанието му беше понятно. Футболистите на „Виктъри“ играха отвратително. И това беше естествено, защото събитията от последните дни тегнеха на плещите на всеки един от тях. Те изгубиха мача с 2:0 и никой не им отправи никакъв упрек.
	Играчите на „Виктъри“ бяха откарани до техния клуб в голям автобус, охраняван от полицейски ескорт. Охраната на залата проверяваше документите за самоличност, пускаха само членове на клуба и техните близки. Дори журналистите нямаха достъп, с изключение на Бени Атлъс, който сам бе играл някога в отбора на „Виктъри“.
	Около ниска маса, потънали в меки кресла, в най-малката, но най-уютна стая на клуба седяха Бени и Хед заедно с инспектор Хънтър и напълно съсипания „най-велик треньор на света“. Господата отпиваха по малко от чашите си с уиски и мълчаха. Всеки беше зает със своите собствени мисли, а те не бяха много приятни.
	Инспектор Хънтър бе върнат към действителността от кресливия глас на мистър Хед.
	— Има хора, които твърдят, че ФК „Виктъри“ няма да вкара никога повече гол. Момчетата се страхували да изпъкнат по какъвто и да било начин.
	Янош Шоти простена.
	— Аз ще купи ферма и ще отглежда гъски.
	— Защо пък точно гъски? — полюбопитствува Бени.
	— Аз яде с толкова удоволствие гъши дроб — гласеше отговорът на Шоти.
	Дойде един келнер и донесе нови чаши, пълни с уиски, и една визитна картичка, която подаде на Бени.
	— Този господин е навън. Би искал да говори с вас.
	Бени погледна картичката и се плесна по челото.
	— Почти го бях забравил! — После се обърна към треньора. — Мистър Шоти, тук е един наш общ приятел, Хериберт Халер от Виена. Иска от вас интервю.
	Шоти повдигна рамене.
	— Днес с мене може говори най-много за гъски, не за футбол.
	Хериберт Халер беше спортен журналист с международна известност, който беше пристигнал със самолет в Англия специално, за да посети ФК „Виктъри“. Програмата му предвиждаше интервюта с „най-великия треньор на света“ и с играчите Хидън, Хейл, Артън, Ли Гамбъл и Арнд Дъч. Когато преди една седмица се обади по телефона на Бени Атлъс от Хамбург, за да се уговори с него, той, разбира се, не подозираше, че някакъв убиец ще му попречи да изпълни намеренията си. Янош Шоти например изобщо не искаше да отговори на никакъв въпрос.
	— Драги приятелю, идвате в най-лошия момент — упрекна той Хериберт Халер. — ФК „Виктъри“ е пред гибел, но не бива да пишете това. Ами какво можете да пишете тогава? Най-добре хич нищо.
	Инспектор Хънтър започваше тъкмо партия шах с мистър Хед, когато Арчи Мидълтън връхлетя развълнуван в стаята.
	— Инспекторе, елате бързо! Арнд Дъч… при явора…
	Не можа да продължи по-нататък. Простря се на земята в цялата си дължина. Сиси Гамбъл и още две от играещите бридж дами се погрижиха за припадналия Арчи. Инспекторът се затича към парка, воден от мистър Хед.
	Арнд Дъч бе все още жив. Хриптеше тежко, но беше в съзнание. Не бива да се сърдим на инспектор Хънтър, че той съвсем не се погрижи първо за ранения, а буквално му изкрещя:
	— Кой беше, мистър Дъч? Кой беше?
	Арнд едва успя да си размърда устните.
	— Аз… аз не знам… от живия плет…
	После изгуби съзнание. Той умря в линейката на път за болницата.


	В осем часа сутринта инспектор Хънтър седеше със сержант Джъдж и още един полицейски служител, водещ протокола, на същата маса, на която си беше пил уискито вечерта. Беше прекарал напрегната нощ. Но въпреки това не се чувствуваше уморен. Напротив. Беше бодър и оптимистично настроен. Защото за пръв път убиецът на футболисти не беше изчезнал безследно като фантом. Този път беше оставил следа. На около три метра от явора върху живия плет намериха една черна памучна ръкавица. По показалеца на тази ръкавица имаше следи от барут, въпреки че ставаше въпрос за лява ръкавица.
	И така убиецът беше левак.
	Разпитите не донесоха много нещо. Все пак в стаята за тенис на маса и кегелбан се намираха четиридесет и осем лица. Мнозина влизаха и излизаха. Играчите внимаваха за своите каучукови топки и за своите кегли, а не за това кой напуска помещението. Дори и Сали-Ан не знаеше кога и защо мъжът й е отишъл в парка.
	Тя беше първото лице, уведомено за инцидента. Инспектор Хънтър й беше разрешил да се качи в линейката, която бе взела Арнд Дъч. Много набързо и през сълзи тя можа да разкаже само това, че през цялата вечер била играла тенис на маса, а в същото време, доколкото знаела, мъжът й се намирал при кегелбана. По-късно почти всички присъствуващи потвърдиха показанието й.
	Разбира се, инспекторът държеше много да научи дали Бени Атлъс бил направил някои наблюдения. Но за съжаление Бени не можа да му услужи с нищо подобно. Той беше постоял около две-три минати край играчите на тенис на маса заедно с Хериберт Халер и Арчи, а после и край кегелбана. Там Арчи представил Хериберт Халер на неколцина играчи и след това тримата седнали в един ъгъл и си поръчали доматен сок, тъй като не сервирали алкохолни напитки. Хериберт Халер си спомнил, че бил донесъл за Бени от Виена едно малко шише истинска сливова. Поискал да донесе бутилката от чантата си, която бил оставил на гардероба. Арчи предложил да отиде вместо него и след малко излязъл.
	Това, изглежда, особено много заинтересува инспектор Хънтър. Бени трябваше непрекъснато да му потвърждава, че в никакъв случай самият Арчи не бил изтъкнал някаква причина, поради която да отиде в парка. Ако не била сливовата, положително някой друг щял да се препъне в Арнд Дъч.
	Ами Арнд Дъч? Беше ли го виждал Бени?
	Бени разказа, че бил срещнал Арнд, когато излизал от стаята за тенис на маса заедно със своя гост и Арчи Мидълтън. Арчи бил представил Хериберт Халер на Арнд, а Арнд се бил извинил, че не може да подаде ръка на Халер, защото се бил изцапал от играта на кегли. Тъкмо се канел да отиде в умивалнята да си измие ръцете. Бени го подканил да даде след това интервю на Хериберт Халер. Арнд си бил погледнал часовника и казал, че след половин час с удоволствие щял да бъде на разположение на мистър Халер. Но преди това трябвало да свърши още някаква неотложна работа.
	— Трябвало е неотложно да умре! — изкоментира заядливо инспекторът думите на Бени.
	Халер потвърди дума по дума показанията на Бени. Арчи Мидълтън, който пръв беше поставен от инспектора в менгеме, каза същото като другите двама.
	Никой не беше видял Арнд Дъч да излиза от умивалнята. Следователно изглеждаше безспорно установено, че Арнд беше използвал втория изход, който водеше в парка. И така той бе влязъл право в ръцете на убиеца си.
	А може би дори е имал с него уговорена среща?
	Бени Атлъс и приятелят му Халер искаха непременно да изчакат резултата от разследванията, които бяха извършени при дневна светлина. Те седяха на чаша ароматен горещ чай, когато инспектор Хънтър влезе в малката стая на клуба. Той разгърна безмълвно една кърпа и извади от нея 9-милиметров „Смит енд Уесън“.
	— Поздравявам ви, Джон! — извика Бени. — Къде го намериха?
	— Там, където предполагах, точно до хангара за спортни лодки — обясни Хънтър. — Водолазът, когото наредих да извикат, имаше нужда само от половин час търсене. За щастие на това място дъното не е покрито с тиня, няма и силно течение.
	Бени разгледа оръжието със страхопочитание, разбира се, без да го докосва.
	— 9-милиметров „Спешъл“. С него може да улучи всеки глупак.
	Инспекторът замълча за кратко време.
	— Да се надяваме, че това е търсеното от нас оръжие.
	Бени втренчи изненадан погледа си в инспектора.
	— Нима се съмнявате?
	Инспекторът повдигна рамене.
	— Всъщност не. Но се питам, защо убиецът е изменил метода си? Той издебна на безлюдни улици Чарли Хидън и Николас Хейл и ги застреля подло. Там е могъл с доста голяма сигурност да разчита, че ще избяга незабелязано. На тук? Седемдесет и двама гости заедно с мене, а сградата се охранява от полицейски служители.
	Бени направи гримаса.
	— Но само отвън.
	— Даже и отвън не — намеси се в разговора Халер. — Когато пристигнах тук, видях пред сградата автобус, а в него полицаи, които кротко спяха.
	Хънтър се засмя неволно.
	— Трябва да защитя тези хора, те не бяха на пост. Мистър Хед поиска от полицейското управление придружаваща охрана за по пътя от стадиона до клуба и от клуба до отделните жилища на футболистите. Откровено казано, никой не мислеше, че тук би могло да се случи нещо.
	Хънтър отново уви револвера в кърпата и го предаде на сержант Джъдж.
	— Едва ли ще намерим по него отпечатъци от пръсти, твърде дълго е стоял във водата. Да не говорим за памучната ръкавица. Сержанте, наредете по възможност най-бързото провеждане на обичайните изследвания. Ще остана още да си изпия на спокойствие чая.
	След като сержантът се беше отдалечил, Бени отново поде разговора:
	— Все още ли подозирате Арчи?
	Инспекторът повдигна рамене.
	Халер опита отново да потвърди показанията си:
	— Но мистър Мидълтън ни напусна действително само за да донесе бутилката сливова. Ако не беше тя…
	Инспекторът не го остави да се доизкаже:
	— А откъде да знаем, че ако не бяхте споменали нищо за бутилката, Мидълтън нямаше да напусне кегелбана по някакъв друг повод?
	Бени и приятелят му се погледнаха смаяни.
	— По чувство — продължи инспекторът, — не мисля, че Арчи е убиецът, но не бива да се съобразявам с чувствата си. — Той се изправи. — Ако господата имат желание, моля да дойдат с мен. Ще огледаме грижливо още веднъж местопрестъплението и ще ви дам някои указания за вашите статии, преди да се е появила конкуренцията.
	Тримата мъже бяха достигнали до една пейка в парка.
	— Да седнем — каза инспекторът спокойно. — Бих искал да обсъдя нещо важно с вас двамата.
	Бени и Халер последваха поканата.
	— Имам една идея — започна инспекторът и в себе си се изненада, че никой не се учуди на това изявление. Въпреки всичко той добави: — Главният инспектор Бодкин иска от мен именно някаква идея. Нали го познавате, Бени.
	Атлъс кимна.
	— Познавам го. Цял Робеспиер на криминологията.
	— Все пак си е само теоретик — уточни Хънтър кисело.
	— Нека чуем идеята! — обади се Бени.
	Инспекторът започна с обясненията си.
	— И така, ще напишете статия с всички подробности, научени от мене, и ще прибавите още нещо. Ще издадете с тайнствени недомлъвки, че някой е видял убиеца, когато е хвърлял револвера през оградата.
	Изненадан, Бени втренчи погледа си в инспектора.
	— А нима е вярно?
	Хънтър поклати глава.
	— Не. Иначе нямаше да бъде никаква идея.
	Удивлението на Бени растеше.
	— А какво целите?
	— Искам да направя убиеца несигурен — заяви инспекторът. — Искам да го принудя да извърши нещо, което не е било в намеренията му.
	Възцари се кратко мълчание. После Бени кимна.
	— Е добре. Ще пиша, че някой е видял убиеца. А този Някой разпознал ли го е?
	— Естествено — каза Хънтър. — Тоест „разпознал“ не е правилният израз. Във всеки случай нашият свидетел е видял човека добре и веднага би го разпознал при една очна ставка.
	Бени поклати глава.
	— Тук нещо не е наред. Защо свидетелят не е казал веднага на полицията името на убиеца?
	Изглежда, че разговорът доставяше удоволствие на Хънтър.
	— Защото не му знае името.
	— Глупости! — извика Бени. — Тук бяха само членове на клуба, а всички се познават помежду си.
	Инспекторът се усмихна широко.
	— С изключение на мистър Халер!
	Бени зяпна Хънтър.
	— Наистина! — после продължи: — Е добре, ще дал да се разбере, че някой е видял убиеца и…
	Хънтър го прекъсна.
	— Трябва да намекнете също и кой е този Някой. Нашият човек трябва да се изплаши. Трябва да знае, че може да бъде разкрит всяка минута. Но трябва и да знае откъде го грози тази опасност. Трябва да насочи цялото си внимание към отстраняването на тази опасност.
	— С една дума — да ми тегли куршума — намеси се Халер в разговора.
	Инспекторът кимна.
	— Горе-долу така е. Разбира се, никога няма да се стигне дотам, за това ще се погрижим ние.
	Халер направи скептична физиономия.
	— По-добре да се погрижа аз да не се стига чак дотам. — Той измъкна от джоба си билета за самолета. Моят самолет излита в четиринадесет и тридесет, но ако побързам, мога да презаверя билета за някой по-ранен полет.
	Бени го погледна отстрани.
	— Но вие няма да постъпите така, Хериберт. Това е шансът във вашия живот. Помислете само, каква сензация бихте направили после с написаното от вас!
	Халер направи гримаса.
	— Мъртвите не пишат.
	Бени се засмя.
	— Ами тогава аз ще напиша вашата история.
	— Сигурно на вас ще ви провърви, Бени — изръмжа Халер и си прибра билета.
	Известно време всички мълчаха. После Халер каза:
	— Вероятно съм страхлив. Не мисля дори за жена и деца, защото нямам, и въпреки това…
	Отново се възцари мълчание. После Халер се обърна към Бени:
	— Какво ще кажете за заглавието: „Как разкрих убиеца на футболистите“?


	Двата куршума, намерени в тялото на Арнд Дъч, показаха при микроскопското изследване същите драскотини и вдлъбнатини, произлезли от неравностите в цевта на револвера, както и куршумите, които бяха причинили смъртта на Чарли Хидън и Николас Хейл. Извършеният тест с 9-милиметровия „Спешъл“ доказа, че куршумите са изстреляни от същия „Смит енд Уесън“. И така оказа се, че изваденият от реката револвер е бил използван като оръжие и при трите убийства — нещо, в което никой не се съмняваше сериозно.
	Сержант Джъдж, присъствувал на балистичната експертиза, напусна лабораторията с револвера. Той бе доволен от резултата и беше убеден, че с помощта на щанцувания номер не би било никак трудно да се установи кога и на кого е бил продаден все още доста новичкият „Смит енд Уесън“. Джъдж изобщо не смееше да мисли за щастливия случай, че човекът би могъл да притежава разрешително за носене на оръжие.
	По револвера не бяха открити отпечатъци от пръсти. Не беше никак чудно, защото в крайна сметка оръжието бе престояло във водата няколко часа, а водолазът, който го беше извадил, едва ли го е бил хванал предпазливо с върховете на двата си пръста. И да е имало първоначално отпечатъци от пръсти по оръжието — нещо само по себе си невероятно, тъй като убиецът е носил ръкавици, — то те са били отдавна изтрити.
	Черната памучна ръкавица бе изследвана в лабораторията най-подробно. Резултатът потвърди констатацията на инспектор Хънтър, според която по показалеца имаше следи от барут. И така извършителят беше левак.
	Но кой беше той?
	Така нареченият „текстилен детектив“ от полицейското управление, който се занимаваше с подобни задачи, не вярваше, че чрез ръкавицата биха попаднали по следите на престъпника. Ръкавицата беше евтина фабрична стока. В Англия имаше сигурно повече от хиляда по-големи и по-малки фабрики, в които се произвеждаха такива ръкавици. А можеха да се купят във всяко село. Проследяването пътя на тази ръкавица от фабриката до купувача можеше да продължи и цял живот.
	— А дотогава ще бъде унищожен целият отбор на ФК „Виктъри“! — въздъхна мистър Браун, „текстилният детектив“.
	Следите от човешки стъпки обаче бяха по-обещаващи. Според него тези следи не бяха от обичайни фабрични обувки. Но все пак преди да даде окончателна преценка, той искаше да се допита до няколко фабриканти на обувки.
	Докато сержант Джъдж се беше заловил с тази неизбежна работа, отнемаща толкова много време, инспектор Хънтър седеше зад бюрото си и излагаше своя план на Халер и Бени. Преди всичко той се опитваше да разсее чувството на страх, което все още не бе напуснало добрия Хериберт Халер.
	— Не искам да кажа, че работата е безопасна, но ще вземем всички възможни мерки, гарантиращи вашата сигурност, да речем, деветдесетпроцентово.
	Хериберт се усмихна кисело.
	— Стигат ми и десетте процента.
	Хънтър се замисли за секунда.
	— Не казахте ли, докато седяхме на пейката в парка, че не сте женен?
	— Да. Казах.
	Хънтър, изглежда, се зарадва.
	— Отлично! Значи тогава няма никой, който би могъл да ревнува при евентуално любовно приключение?
	Халер отвърна с обичайната си скромна, но същевременно горда мъжка усмивка:
	— О, има! Дори са няколко.
	Инспекторът уточни:
	— Разбира се, не става въпрос за истинско любовно приключение, ще изглежда само така, за да не заподозре нещо нашият човек. Затова не мога да ви дам за постоянен придружител и някое ченге. Но положително ще останете доволен.
	След тези загадъчни думи той позвъни в полицейското управление.
	— Обажда се Хънтър. Ще можеш ли да ми дадеш на разположение сержант Блис за няколко дена?… Много е важно, Пийт, става въпрос за убиеца на футболистите… Да, за съжаление добре си чул, Арнд Дъч е също мъртъв… Благодаря ти, Пийт. И още нещо: касае се за същата задача, както при убийството на Уинстън Купър… Много благодаря!… Най-добре веднага.
	С тези думи инспекторът затвори телефона и се усмихна лукаво:
	— Ще бъдете много доволен, мистър Халер.
	Бени беше седял мълчаливо и изглеждаше зает със собствените си мисли. Внезапно той каза:
	— Джон, в плана ви има една трудност и тя се казва Мидълтън.
	Инспекторът кимна.
	— Знам какво искате да кажете, Бени. През цялото време Мидълтън беше заедно с вас и мистър Халер и знае, че мистър Халер се намираше при кегелбана, когато бе извършено убийството. Ще трябва естествено да му обясним нашите намерения.
	Бени остана смаян.
	— Не го ли подозирате вече в престъпленията?
	Хънтър направи гримаса.
	— Ни повече, ни по-малко, отколкото досега. Той намери жертвата и по нашите правила това го прави подозрителен.
	Халер подхвърли:
	— Но мистър Мидълтън не е левак.
	— Вярно — отвърна Хънтър невъзмутимо. — Но кой ви е казал, че убиецът е левак?
	Бени удари с длан по масата.
	— Е стига вече, Джон! Сам вие ни го казахте. Лявата ръкавица, следи от барут по показалеца…
	— Поразмислих за тази ръкавица. В колата, докато ме карахте насам. И изведнъж работата започна да не ми харесва. Тази лява ръкавица се намираше някак твърде очебийно върху плета. В случая си имаме работа с много рафиниран убиец. А не е ли възможно да е искал да ни насочи по лъжлива следа? Не е ли възможно в действителност изобщо да не е левак?
	— Невъзможно, Джон! — изръмжа Бени. — Знаете, че самият аз съм много добър стрелец, във витрината ми има няколко сребърни нощни гърнета и затова разбирам нещо от тази работа. Невъзможно е изведнъж някой човек да може да се цели така съвършено с лявата ръка. Спомнете си, че при убийството на Чарли той е стоял на другия тротоар.
	Инспекторът се усмихна.
	— Бени, не ме разбрахте. Не съм твърдил, че не е стрелял с лявата ръка. Но може да е направил нещо друго. Дал е два добре прицелени изстрела в Арнд Дъч, после е хванал револвера с лявата си ръка, стрелял е във въздуха, оставил е лявата ръкавица на плета… и осигурил за добрия инспектор Хънтър една фалшива следа.
	— Дявол да го вземе, Джон! — извика Бени с искрено възхищение. — Тази теория си я бива!
	Инспекторът кимна доволно.
	— Благодаря. Но нека се върнем на Мидълтън.
	Халер не го остави да продължи.
	— Извинете, един въпрос. Колко изстрела са дадени от револвера?
	— Точно това не знаем — отвърна Хънтър, — барабанът беше съвсем празен. Доволен ли сте?
	Халер въздъхна.
	— Трудна професия сте си избрали, инспекторе.
	— И така — на Мидълтън. Принудени сме естествено да го посветим. Ако е невинен, ще си мълчи и ще ни подпомага с всички сили. Същото ще прави и ако е виновен, но ще се чувствува в безопасност, а при подобни положения хора като Мидълтън имат склонност към надменност и лекомислие. Той ще се издаде и…
	Телефонът иззвъня. Хънтър взе слушалката.
	— Но разбира се! Чакаме вече. — После затвори телефона и извести: — Сержант Блис е дошла.
	Сержант Бети Блис беше руса и имаше небесносини очи. Униформата й изглеждаше почти като костюм, шит по мярка. Тя затвори вратата зад себе си.
	— Искали сте да разговаряте с мен, сър? — Гласът й прозвуча като мелодично звънче.
	— Приближете се, сержанте! — каза й инспекторът.
	Бени и Халер се изправиха. Хънтър представи двамата. Сержант Блис им подаде ръка. Халер бе доста объркан, в момента не можа да измени на произхода си и целуна подадената му ръка.
	Инспекторът му се скара развеселен:
	— Но, мистър Халер! Не се целува ръка на един сержант! — После се обърна към Атлъс: — Бени, кога ще излезе статията ви?
	— Никога, ако се мотая тук още дълго време. Иначе вестникът започва да се продава в деветнадесет часа.
	— Това означава, че нашият човек може да прочете драсканиците ви до осем часа вечерта. И така предлагам сержант Блис да започне своята дейност в осем часа. Съгласен ли сте, мистър Халер?
	— Ако питате мене — може и веднага! — заяви Халер въодушевено.
	Инспекторът махна с ръка.
	— Сержант Блис ще получи още някои инструкции от мен. После ще трябва да избера още няколко служители, с които ще работи съвместно. Най-добре е да се срещнете във фоайето на хотел „Ройъл“ в осем часа. Нали там живеете?
	Халер кимна.
	Прозвуча гласът на сержант Блис:
	— Да облека ли вечерна рокля?
	— Моля ви не! — възпротиви се Халер. — За съжаление не съм си взел смокинг. Нали исках още следобед да взема самолета обратно.
	— И така без вечерна рокля — реши Хънтър, после продължи: — Вие, Бени, бихте могли да ми направите една услуга. Минете покрай мистър Мидълтън и го информирайте. Поиграйте си на детектив и го наблюдавайте внимателно. После ще трябва да ми разкажете как е реагирал. Най-добре е да вземете мистър Халер като подкрепление. Междувременно ще организирам наблюдението над Мидълтън.
	Двамата господа се сбогуваха. На вратата Бени се обърна още веднъж:
	— А не би ли могло да се обърнат нещата, Джон?
	— Какво да се обърне?
	Като погледна скришом към Бети Блис, Бени отговори:
	— Искам да кажа, Хериберт да напише статията, а аз да съм свидетелят, когото ще охранява сержант Блис.
	Инспекторът се засмя и посочи вратата:
	— Вън!


	Секретарката на Арчибалд Мидълтън беше затворена личност. Не да речем по външен вид, защото деколтето на блузата и беше твърде отворено, но тя не беше особено разговорлива. Поне в началото.
	— Бихме желали да поговорим с мистър Мидълтън — каза Бени на прелестния цербер в приемната.
	— Съжалявам, не е възможно — отвърна секретарката.
	— А защо не е?
	— Мистър Мидълтън не е тук.
	— Къде е?
	— Замина.
	— За къде?
	Секретарката замълча.
	Бени пусна в ход най-чаровната си усмивка.
	— Аз съм Бени Атлъс, а този господин е Хериберт Халер, известен спортен журналист от континента.
	Секретарката кимна и подаде ръка на двамата.
	— Радвам се, мистър Атлъс. Радвам се, мистър Халер. Казвам се Морийн Бойкот. Мистър Мидълтън отлетя за Ню Йорк.
	Бени и Хериберт се спогледаха. Никой не продума. Първа заговори Морийн.
	— Всъщност нищо не разбирам от тази работа. Така внезапно. Иначе е подготвял едно пътуване до Ню Йорк най-малко десет дни предварително. Уговарял е по няколко срещи и така нататък. И винаги е трябвало да поръчвам своевременно билета за самолета.
	— А този път? — попита Бени.
	— Този път се е погрижил сигурно самичък за билета си.
	— Не ви ли обясни някак си това внезапно заминаване?
	— Не. Беше за кратко време тук в бюрото, взе някои неща от писалището си и от сейфа, а после ми каза: „Морийн, ако някой пита за мен, кажете му, че е трябвало неочаквано да замина за Ню Йорк.“ Попитах го още дали си има вече билет за самолета, но той ми отговори само: „Знаете какво трябва да казвате“. И изчезна.
	Бени сбърчи чело.
	— Хмм. Не звучи непременно така, като че ли действително е отлетял за Ню Йорк.
	Морийн се съгласи с него.
	— Странно, мистър Атлъс, но и аз имам същото чувство.
	— Във всеки случай трябва веднага да уведомим инспектор Хънтър — заяви Бени.
	Морийн се изплаши.
	— Инспектор Хънтър?
	Но Бени я успокои.
	— Арчи е важен свидетел.
	После той я накара да го свърже с Хънтър и му докладва. Инспекторът започна да ругае.
	— Проклета свинщина! Не ни стига другата работа, ами сега ще трябва да започна на всичко отгоре и неговото дирене. Във всеки случай се налага да наредя контролирането на всички излитания. Това означава няколко затънали до гуша в работа служители и блокирани телефонни линии. Хмм, ще отида до жилището му. — Внезапно гласът му стана съвсем тих. — Бени, може ли да ме чуе момичето?
	Бени се поизвъртя малко настрани заедно със слушалката.
	— Струва ми се, че не.
	Хънтър заговори още по-тихо.
	— Останете там, докато ви позвъня от жилището на Мидълтън! Не ми се иска секретарката да предупреди шефа си.
	— О’кей — каза Бени и затвори телефона.
	Освен сержант Блис в стаята на инспектор Хънтър се намираха още двама криминални служители. Когато Бени позвъни по телефона, Хънтър тъкмо обсъждаше с тях плана за охраняване на Хериберт Халер.
	— Трябва да отида в жилището на мистър Мидълтън. Най-добре ще е всички да дойдат с мен, в колата можем да си продължим разговора.
	Но в колата той почти не проговори. Размишляваше над внезапното отпътуване на Арчи Мидълтън. Ако действително той беше престъпникът, тогава подобно трескаво бягство изобщо не подхождаше на досегашния му начин на действие. Три хладнокръвно обмислени убийства и после това спонтанно офейкване, което е равнозначно на признание за вина.
	Нещо не беше наред.
	Мидълтън живееше в модерен пансион, чиито обитатели обикновено оставяха ключовете си при портиера. Мистър Рок, любезният портиер, разказа надълго и нашироко, че рано сутринта бил разговарял с Мидълтън за ужасните убийства, докато той чакал таксито си. Мидълтън имал два куфара и бил очевидно много нервен, но въпреки това не нелюбезен. Рок трябвало да събира писмата му, Мидълтън щял да се върне скоро или пък пощата му щяла да бъде взимана от неговата секретарка.
	— Не каза ли за къде пътува? — полюбопитствува инспекторът.
	— Не. Не го и питах. Не исках да му досаждам.
	— Разбира се — измърмори инспекторът.
	Жилището изглеждаше така, както обикновено изглежда жилището на някой ерген след трескаво събиране на багаж.
	Хънтър позвъни на Бени.
	— Заминал е, но няма да стигне далеч.
	— Въпреки това планът ни остава ли в сила, Джон?
	— Да — гласеше отговорът. — Но с едно малко отлагане. Публикувайте статията си едва утре във вечерното издание. Дотогава ще пипнем Мидълтън. И задръжте на всяка цена мистър Халер тук. Гледайте само да не ни офейка!
	— Няма такава опасност. Откакто видя сержант Блис, не бърза да отлети толкова много. Но Хериберт е тук край мен. Можете сам да поговорите с него.
	Халер изслуша инспектора, после каза:
	— Но уговорената среща с мис Блис за тази вечер остава, нали?
	Хънтър, изцяло в началнически стил:
	— Съжалявам. Службата на сержант Блис започва едва утре вечер!
	С тези думи той затвори телефона.
	Сержант Джъдж очакваше вече в бюрото инспектора, който веднага го сряза:
	— Къде се бавите толкова време, а?
	Сержантът отговори, без да изгуби достойнството си:
	— Посвърших нещичко, сър. Открих човека, чиито следи от стъпки фиксирахме.
	Инспекторът го зяпна.
	— Човече божи, ако сте го открили, тогава сте открили убиеца!
	Сержантът поклати глава със съжаление.
	— За жалост не, сър. Следите е оставил Джеймс Смит IV от градската полиция.
	Хънтър, който бе току-що седнал, скочи на крака.
	— Означава ли това, че този проклет идиот… — той се прекъсна и после продължи: — Но не е възможно! Аз бях пръв на местопрестъплението и не съм пуснал нито един от тези слонове да прекрачат тревната площ, преди хората от научно-техническата служба да бяха започнали работата си по фиксирането на следите. И как беше издирен този дръвник?
	— Сам се обади, след като прочел във вестника за следите от стъпки.
	Инспекторът се изсмя язвително.
	— Във вестника прочел за следите от стъпки. А защо не се е обадил веднага още през нощта?
	— Тогава не е знаел още нищо за тези следи. Стоял е на пост на улицата пред входа на клуба и не е имал никаква представа какво става в парка.
	— Кога е оставил следите?
	— Преди убийството. Както ми каза, направил кратка разходка из парка и после… ами после почувствувал нужда и застанал в тревата пред плета.
	Разгневен, инспекторът удари с длан по писалището си.
	— Един полицай! Главата ми не го побира! Един полицай!
	Джъдж запази спокойствие.
	— И аз му отправих сериозни упреци, сър. Обясних му, че при подобни действия на улицата се записват имената на гражданите и после ги наказват…
	— Чакайте! — извика инспекторът. — Тук нещо не е в ред! Сержант Джъдж, представете си, че тази стена тук е живият плет в парка и вие трябва да… Покажете ни, как го правите!
	Мис Блис се изправи.
	— Мога ли преди това да изляза, сър?
	— Извинете, сержанте — промърмори инспекторът, — но в момента ви забравих съвсем.
	— Можете да останете спокойно, сержант Блис — каза невъзмутимият Джъдж. — Нямам намерение да показвам тук нещо такова. Знам много добре какво има пред вид инспекторът — върховете на обувките.
	— Именно! — поде мисълта му Хънтър. — Върховете на обувките не бяха насочени към плета, както е нормално да бъде в един такъв случай, а бяха в обратна посока. Кой мъж постъпва така?
	— Джеймс Смит IV — заяви сержантът. — На мене също ми направи впечатление и го попитах как е възможно такова нещо, обаче Смит IV ми даде правдоподобно обяснение. Каза, че от тази страна живият плет го пазел от чужди погледи и затова застанал така, че да може да наблюдава сградата на клуба и пътя.
	Инспекторът се предаде с въздишка.
	— Значи, невярно донесение. А какво е положението с револвера?
	Сержант Джъдж поклати глава.
	— Никакви отпечатъци от пръсти, сър. Оръжейният специалист от полицейския президиум е на мнение, че един 9-милиметров „Спешъл“ с такава дълга цев не се среща при нас толкова често. Може би, би трябвало да се публикува във всички вестници една снимка…
	Хънтър го прекъсна.
	— Направете го веднага, сержанте. Заглавие: „Кой познава това оръжие?“
	Джъдж кимна доволен.
	— Тъй вярно, сър. Веднага ще поръчам снимките.
	Той се канеше вече да си тръгне, когато се почука на вратата. След Хънтъровото „влез“ се появи млад човек с няколко все още мокри фотографии в ръка.
	— Моля за извинение, сър — каза той на Хънтър, — но мисля, че тези снимки са много спешни.
	Джъдж се опита да го отпрати набързо.
	— Добре, добре, ей сега идвам.
	Но инспекторът го задържа.
	— Един момент! Какви са тези снимки?
	Бяха фотографиите от 9-милиметровия „Смит енд Уесън Спешъл“.
	Хънтър хвърли кратък поглед към сержант Джъдж с кисело изражение на лицето и му предаде снимките.
	— Работите наистина много бързо, сержанте.
	В гласа му нямаше ирония, само мъничко умора.
	След като сержантът и младият мъж бяха излезли от стаята, инспекторът се обърна към сержант Блис и двамата детективи.
	— Добре, че и вие чухте всичко. Сега поне знаете онова, което знам и аз. А то е, кажи-речи, нищо. Единствената ми надежда остава в нашата съвместна акция.
	Той се изправи тежко.
	— Благодаря ви, дами и господа. Сега си отивам у дома и ще изиграя една партия шах с жена си. Това помага понякога.


	Този път шахът не помогна.
	Когато Хънтър за втори път направи скок със своя топ, сякаш фигурата беше кон, жена му запротестира.
	— Няма смисъл, Джон! Мислите ти са на съвсем друго място.
	— Учудва ли те? — измърмори мъжът й, но не върна своя топ. Изобщо не беше забелязал грешката си.
	Лора беше нежна и отстъпчива жена, но в шаха беше много честолюбива. Тъкмо обмисляше някаква дружелюбна забележка, когато Хънтър я изпревари.
	— Знаеш ли какво, нека продължим играта по-късно. Просто ще оставим фигурите така, както са си.
	— С топа в ролята на кон? — полюбопитствува Лора.
	Джон се втренчи в шахматната дъска, забеляза най-сетне грешката си и измърмори:
	— Извинявай! — После се облегна назад в удобното кожено креело и прекара длан по челото си.
	— Колко ли погрешни ходове съм направил вече в тази проклета история с футболистите, без да забележа?
	Преди жена му да успее да каже нещо, телефонът изтъня. Лора се обади, после подаде слушалката на мъжа си.
	— Търсят те от Париж.
	— От Париж ли?… Тук инспектор Хънтър.
	От телефона прозвуча бодрият непринуден глас на Арчи Мидълтън.
	— Здравейте, инспекторе! Как сте?
	Хънтър едва успя да си поеме дъх, после отговори също така непринудено:
	— Благодаря, добре съм. В Париж ли сте?
	— В момента да. Но живея в Малмезон у един наш общ приятел. Познайте у кого!
	— Нямам представа.
	— При Филип Холбърн.
	„Приятел“ е пресилено, помисли си Хънтър. Но той действително бе познавал добре Холбърн, тъй като известно време бяха живели врата до врата, преди Холбърн, бивш треньор на ФК „Виктъри“, да подпише договор във Франция.
	Инспекторът се помъчи да говори с дружелюбен тон.
	— Поздравете го от мен!
	— Благодаря. Ще му предам поздравите ви. Почувствувахте ли вече липсата ми?
	Хънтър трябваше да положи големи усилия, за да не стане груб.
	— Всъщност да. Исках да ви помоля да ми помогнете. Бени ви търси във вашето бюро, но там му казаха, че внезапно сте отлетели за Ню Йорк.
	Мидълтън се изсмя.
	— Втълпих го на добрата Морийн, защото основателно се опасявам, че тя не може да си държи устата затворена. В действителност отпътувах за Лондон, а оттам отлетях за Париж. Ще ви кажа и защо: от страх. Не изпитвам желание да се оставя да ми теглят куршума. Най-сетне и аз получих същото писмо като Арнд Дъч. Нямам намерение да се разхождам като жива мишена.
	Арчи си пое дъх. Инспекторът се възползува от случая, за да каже нещо.
	— Никой не иска подобно нещо от вас, мистър Мидълтън. Но все пак вие сте важен свидетел…
	Арчи го прекъсна.
	— Знам, инспекторе, и затова ви се обаждам. Ще ви дам адреса на Филип в Малмезон, а също и телефонния му номер. Там можете да ме намерите по всяко време. Но моля ви, не давайте адреса никому. След като заловите убиеца, веднага се връщам у дома най-тържествено.
	Джон Хънтър размисляше трескаво дали трябваше да уведоми Арчи за плана с Халер. Всичко, казано от Мидълтън, беше основателно. Никой не можеше да го упрекне, че се страхува. Фактът, че сам се беше обадил, говореше всъщност в негова полза — но можеше, разбира се, също и да е някой трик, маневра за отвличане на вниманието.
	— Инспекторе, на телефона ли сте все още? — прекъсна гласът на Арчи размишленията на Хънтър.
	— Да — обади се Хънтър и го осведоми накратко за плана с Халер.
	— Халер е побъркан! — беше коментарът на Арчи. — Е, на мен може да ми е безразлично, важното е неговото геройство да принесе някаква полза. А какво мога да направя аз в случая, инспекторе?
	— Нещо, което сигурно ще ви бъде трудно: да мълчите.
	Арчи се засмя.
	— Имате право, инспекторе. Но тук няма да ми е толкова трудно. Парижаните си имат твърде много други грижи, за да се вълнуват и заради нашия убиец. Единственият човек, с когото съм говорил по този въпрос, е Холбърн. Впрочем той стои до мен и иска да ви каже „добър вечер“.
	След като това бе сторено от Холбърн, той и инспекторът размениха няколко приятелски, но банални фрази, поговориха за убийствата. В гласа на Холбърн звучеше искрено съчувствие, когато заговори за смъртта на Арнд Дъч. После той каза няколко думи за сбогуване и затвори телефона.
	Инспекторът задържа известно време слушалката, стисната в ръката му, след като бе вече затворил телефона. Имаше чувството, че беше забравил нещо. Размисли и скоро се сети: адреса и телефонния номер на Холбърн.
	„Не е толкова важно — утеши се той сам след това, — по всяко време мога да наредя да установят адреса.“
	Но вътрешно той се ядосваше на самия себе си. Завладя го някаква неопределена подтиснатост.
	Остарявам ли? Допуснах ли някаква грешка? Дали не е моя вината, че убиецът още не е заловен?
	Той се надигна, отправи се към любимото си дълбоко кресло и седна в него с уморено движение.


	На следващия ден сержант Джъдж бе затънал до гуша в работа. Той бе просто отрупан с обаждания по телефона. Изглежда, сякаш всички хора, виждали някога през живота си револвер, бяха разпознали именно него в я оръжието, с което бе извършено убийството. Снимките във вестниците бяха излезли твърде слаби от ротативната машина и сержантът не хранеше кой знае какви надежди. Но той разговаряше с всеки по телефона, изслушваше търпеливо и най-големите глупости. Между разговорите се заемаше да разпитва онези хора, които си бяха направили труда лично да дойдат в полицейското управление.
	След като бе изслушал Уилям Стоул (ниският дебел собственик на бензиностанция беше тридесетият човек, убеден, че е разпознал въпросния „Смит енд Уесън“), сержант Джъдж бе заинтересован и незабавно заведе ниския дебелак при инспектор Хънтър.
	На Стоул му бе предложена цигара, след което той започна да разказва своята история:
	— Имам бензиностанция в Луригейт. Един ден, но оттогава има вече почти цяла година, пристигна някакъв млад мъж е една доста измърсена кола и поиска да я измием. Имах намерение да му откажа, тъй като синът ми Джими, който обикновено ми помага при миенето на колите, бе тъкмо отишъл в селото с колелото си. Но младият мъж каза, че не бързал, щял да се поразходи с жена си из гората (в колата седеше млада дама), после щели да похапнат в „Олд Ин“. Значи имах два-три часа време. Съгласих се и двамата се отдалечиха. Веднага се залових на работа. След около половин час Джими се върна. Наредих му да довърши миенето на колата. Влязох в бюрото си, понеже звънеше телефонът. Когато се върнах, видях, че Джими седеше в колата. В ръката си държеше револвер. Показа ми го:
	— Виж какво намерих в жабката!
	Нищо не разбирам от огнестрелни оръжия, единственият модел, който познавам от филми-уестърни, е прочутият „Колт“. И револверът в ръката на Джими ми изглеждаше като „Колт“.
	— „Колт“ — рекох аз, а хлапакът ми се изсмя.
	— Това е 9-милиметров „Смит енд Уесън Спешъл“ — просвети ме той с чувство за превъзходство. — Нямаш никаква представа от оръжия, тате.
	Хънтър пресече потока от думи:
	— Кога се случи всичко това?
	— Не знам точно. Може да са изминали осем месеца или малко повече. Джими казва, че е било в края на септември. На 2 октомври той беше блъснат от кола и колелото му стана на парчета. То беше много скъпо, с автоматични скорости и прочие. За Коледа си купи ново колело.
	— Не разбирам каква връзка има това с нашите случаи — подхвърли Хънтър.
	— Джими се кълне, че този Боб Артън е бил при нас няколко дена преди злополуката с колелото. Джими тъкмо се е връщал от един приятел, комуто е бил на гости, когато е бил блъснат. И си спомня много добре, че той и Нормън — така се казва приятелят му — били говорили за футбол. Джими му разказал с гордост, че преди няколко дена имал възможност да измие колата на Боб Артън.
	— А казал ли е на приятеля си за револвера? — попита инспекторът.
	Стоул повдигна рамене.
	— Не знам. Но ако е много важно, можем да попитаме Джими. Необходимо е само да се обадим по телефона.
	Но инспекторът поклати глава.
	— Не е толкова спешно.
	После той благодари на мистър Стоул за труда, който си е направил, и го помоли да залази мълчание по въпроса.
	Стоул кимна.
	— И Джими каза така.
	— Какво?
	— Той каза: „Тате, понякога бърбориш много. На полицията ще разкажеш всичко, но иначе никому ни дума.“
	— Будно момче — забеляза инспекторът с одобрение. — На колко години е вашият Джими?
	— На тридесет — отвърна Стоул и стана, за да си върви. — Всъщност синът искаше да дойде лично, но аз и без това си имах работа в града. — Той замлъкна за малко, после изтърси въпроса:
	— Мислите ли, господин инспекторе, че този Боб Артън… Не мога да си го представя, изглеждаше толкова симпатичен.
	Хънтър направи неопределено движение.
	— Някои убийци изглеждат така, сякаш не биха могли да смачкат и мравка.
	След като ниският топчест собственик на бензиностанция бе напуснал стаята, Хънтър и сержант Джъдж постояха известно време мълчаливо. После инспекторът въздъхна.
	— Твърде е хубаво, за да е истина!
	Сержантът започна веднага да мисли систематично.
	— Теоретично Боб Артън би могъл да бъде убиецът. Вярно, че завчера се съгласи веднага след мача да бъде откаран у дома си, но може би незабелязано се е върнал през нощта.
	— Входовете бяха охранявани — възрази инспекторът.
	— Възможно е някъде да има такова място в живия плет, през което някой строен мъж да успее да се промъкне. След убийството е напуснал парка по същия път.
	Хънтър бе принуден да се съгласи със сержанта.
	— Може да е било така. Във всеки случай ще трябва да проверим неговото алиби. Освен това се налага да разберем къде е бил по време на първите две убийства.
	Инспекторът стана.
	— Сержанте, установете моля дали някога на името на Боб Артън е издавано разрешително за носене на оръжие. После идете до Виктъри Клъб и се опитайте да намерите потвърждение за вашата теория относно възможността за преминаване през плета. Аз тръгвам към Боб Артън.
	Измина известно време, докато сержантът докладва, че Боб Артън не е получавал разрешително за носене на оръжие — поне не от местната полиция.
	После двамата се качиха в колата, жадни за действия и изпълнени с надежда.
	Сержант Джъдж има успех. Той откри едно място, където можеше да се провре през плета дори неговата яка фигура.
	Инспекторът нямаше чак толкова щастие.
	Боб Артън не си беше у дома, а само жена му. Мод посрещна Хънтър много дружелюбно и предложи да извика Боб, който бил един етаж по-нагоре при приятел зъболекар, за да си направи пломба на зъба.
	Но инспекторът махна отрицателно с ръка, защото всъщност му бе твърде приятно, че ще поговори първо Мод Артън насаме.
	— Оставете, няма да се забави кой знае колко.
	Той прие чаша „шери“, побъбра малко за времето, а после попита непринудено дали Мод ходела с мъжа си често до Луригейт.
	Мод направи учудена физиономия.
	— Луригейт? Никога не съм била там. Може би някога да сме минали оттам. Къде се намира изобщо?
	— По шосето за Лондон. Ако сте били някога там, едва ли ще можете да го забравите. Човек непременно запазва в спомените си старата гостилница от петнадесетото столетие „Олд Ин“. Хенри VIII е обичал да устройва там разюздани ловни празници. Не си ли спомняте?
	Преди Мод да успее да отговори, се разнесе гласът на Боб Артън, който бе влязъл в стаята незабелязано:
	— Как ли ще си спомни Мод за Хенри VIII? Тя наистина не е чак толкова стара.
	Той подаде непринудено ръка на Хънтър, докато Мод казваше:
	— Господин инспекторът иска да знае дали пътуваме често до Луригейт.
	Хънтър ясно забеляза: при името „Луригейт“ в очите на Боб Артън пробягна изразът на страх. Но после той се овладя.
	— Не си спомням да съм бил някога там.
	Инспекторът почувствува, че тук нещо не е наред, но не се издаде с нищо. Усмихнат, премина към своя следващ въпрос — по-точно казано, към по-следващия, защото изведнъж реши изобщо да не споменава нещо за револвера „Смит енд Уесън“.
	— Бяхте добри приятели с Арнд Дъч, нали? — запита инспекторът.
	Боб кимна.
	— Струва ми се да. Доколкото човек можеше да се сдружи с него. Арнд бе вглъбен в себе си, затворен човек. Повече от учудващо е, че е станал футболист. Веднъж някой писа за него: „Всъщност би трябвало да стане боксьор, защото боксьорът на ринга е най-самотният човек на света.“ След като Арнд го прочете, се замисли за малко, а после каза: „Този тип има известно право. Но когато отбраната ме изостави, аз се чувствувам достатъчно самотен в рамката на вратата.“
	Хънтър слушаше спокойно и несъзнателно дебнеше да долови в думите на Боб някаква фалшива нотка. Напразно. Инспекторът имаше чувството, че тъгата на Боб Артън по неговия приятел бе истинска.
	Беше ли възможно въпреки това да е застрелял Арнд Дъч?
	Инспекторът изобщо не се опита да си отговори на въпроса.
	Дали Боб Артън знаеше, че двамата служители, определени за охраната му след получаването на заплашителното писмо, бяха оттеглени, след като Боб бе пристъпил прага на жилището си?
	Дали е могъл да се промъкне незабелязано в парка? Беше ли вярна теорията на сержант Джъдж за пролуката в живия плет?
	В този миг телефонът иззвъня, сякаш сержантът имаше някакво шесто чувство. Сержант Джъдж търсеше инспектор Хънтър. Докладва му накратко за откритието си.
	— За строен човек като Артън е детински лесно да пропълзи през плета.
	Инспекторът му благодари и затвори телефона.
	— Сега само още един обичаен въпрос, мистър Артън: къде бяхте през нощта, когато бе застрелян Чарли Хидън?
	Боб не се нуждаеше от дълго замисляне.
	— В клуба. Организирахме вътрешен турнир по тенис на маса, ей така, за удоволствие.
	— Боб го спечели — забеляза Мод с известна гордост.
	Инспекторът успя да издокара една усмивка.
	— Моите поздравления. Не участвува ли и Чарли Хидън?
	— Участвува, но отпадна още след втората среща и веднага се отправи към главната сграда заедно с приятеля си, журналиста.
	— Докога играхте?
	— Много дълго. Последната среща приключих в един часа. Мод си беше отишла вече отдавна у дома.
	Хънтър драскаше нещо в бележника си. Боб изобщо не изчака следващия въпрос.
	— Инспекторе, сигурно ще искате да знаете още къде съм бил, когато беше убит Хейл, нали? Бях на кино с Мод, Сали-Ан и съпрузите Крофт. После всички пихме по чаша у доктор Крофт.
	Инспекторът се усмихна.
	— Значи четирима свидетели за алибито. А коя е Сали-Ан?
	— Жената на Арнд Дъч… по-добре казано — вдовицата му.
	— Ах да! — Инспекторът затвори бележника си и се изправи. — Не ми се сърдете, но мой дълг е да задавам въпроси.
	На прага на вратата той се обърна.
	— Наистина последен въпрос: притежавали ли сте някога огнестрелно оръжие?
	Боб поклати глава.
	— Никога.
	Инспекторът благодари и си тръгна.
	Той се качи замислен в колата си и нареди да го откарат до Луригейт.
	Не вярваше на Боб Артън. Поне не на всичко, казано от него.
	Джими Стоул беше млад скоклест човек. Със сламенорусата си коса той изглеждаше почти на двадесет години и бе съвсем понятно, че баща му все още го титулуваше с „хлапака“.
	Стоул още не се бе върнал от града. Джими видимо се радваше, че има възможност да прекъсне работата си в бюрото. Той потвърди показанията на баща си във всички подробности, като се кълнеше, че не се е излъгал в самоличността на Боб Артън. Като доказателство за думите си той измъкна от чекмеджето няколко пощенски картички с ликовете на прочути футболисти и посочи снимката на Боб.
	— Ето, с тази фотография тичах подир него. Исках да получа автограф, но… — той се прекъсна и се удари с длан по челото. — Чакай! Фипс! Фипс има по-голям късмет от мен. Той взе автограф от Боб Артън.
	— Кой е този късметлия Фипс? — осведоми се Хънтър.
	— Прислужникът от „Олд Ин“ — гласеше отговорът.
	Само след четвърт час инспекторът седеше с прислужника Фипс на една пейка в парка на „Олд Ин“. В ръката си държеше същата фотография, показана му от Джими Стоул, но с разликата, че на гърба на тази снимка се мъдреше подписът на Боб Артън. Заедно с патетичния надпис „Със сърдечни пожелания на Фипс Уокър“ и датата. Но не беше само това. Фипс, едно будно момче на около петнадесет години, издаде на Хънтър, че бил обърнал внимание на управителя върху големия футболист, в резултат на което Боб трябвало да напише посвещение в златната книга на „Олд Ин“.
	Инспекторът поиска да види книгата. Подписът беше на мястото си. Но само подписът на Боб. Хънтър се учуди, защото обикновено в книгата за гости се подписват и съпругите.
	— С него не беше жена му — заяви Фипс с абсолютна сигурност.
	— Откъде знаеш? — попита инспекторът.
	Фипс махна с ръка с превъзходството на своите петнадесет години.
	— Имам око за подобно нещо, сър.
	На връщане инспекторът бе в лошо настроение. Чувствуваше някак си, че пак се намира на погрешна следа.
	Алибито на Боб Артън едва ли можеше да бъде поклатено в случаите Хидън и Николас Хейл. Вярно, той беше излъгал, когато твърдеше, че не е бил никога в Луригейт, но, изглежда, си имаше основателна причина. Хънтър мислеше, че знае тази причина, и това го огорчаваше. Той търсеше трикратен убиец, а не съпруг, започнал да кръшка от жена си.
	Ами револвера? С която и жена да е бил Боб Артън в Луригейт, все още оставаше фактът, че в жабката на колата му е бил видян от двама свидетели 9-милиметров „Смит енд Уесън Спешъл“.
	Хънтър реши да говори с Боб Артън колкото е възможно по-скоро, но в отсъствие на жена му.
	Но това съвсем не бе толкова лесно, тъй като самият Хънтър бе втълпил на Боб Артън да не излиза от жилището си без полицейска закрила. На сержант Джъдж му хрумна идеята да извика Мод в бюрото си, за да й покаже някакви си снимки. Снимки на мъже, които уж се скитали съмнително по улицата пред къщата, където живеят Артънови. Мод трябваше да каже дали бе виждала вече някога някъде тези мъже.
	Едва Мод бе напуснала жилището, когато инспекторът позвъни на вратата. След като погледна предпазливо през шпионката, Боб му отвори направо зарадван.
	— Сър, идвате, сякаш съм ви викал! Тъкмо се канех да ви позвъня по телефона.
	— Затова съм и тук. Вече подозирах нещо подобно. Искате да разговаряме без жена ви, нали?
	— Така е, сър — призна Боб веднага. — Все пак бях веднъж в Луригейт, а също и в „Олд Ин“, но не с моята жена.
	— А с кого?
	Боб се поколеба.
	— На вас мога да кажа, не е кой знае какво. Бях със Сали-Ан.
	Хънтър бе изненадан.
	— С жената на Арнд Дъч?
	Боб кимна.
	— Да. Но наистина не бива да си мислите нищо лошо, господин инспекторе. С Арнд бяхме истински приятели, а, разбира се, също и със Сали. Сали-Ан е много хубава жена, винаги весела и доста кокетна. Флиртува с удоволствие, но това, е и всичко. Мъжете са луди по нея, а жените започват да ревнуват. Мод също. Ето защо не исках да научи нещо за моя съвършено безобиден излет до Луригейт.
	Хънтър кимна.
	— Понятно. Но действително не разбирам, защо не сте взели и вашата жена. Щом излетът е бил „съвършено безобиден“…
	— Сали искаше да говорим на четири очи. Позвъни ми по телефона и си уговорихме среща, но изрично ме помоли да не казвам нищо на Мод.
	Хънтър направи замислена физиономия.
	— И какво искаше от вас?
	— Трябваше да й помогна да придумаме Арнд да остане в Англия.
	Инспекторът се слиса.
	— Защо? Нима Арнд Дъч искаше да напусне Англия?
	Боб кимна.
	— Да. Още отпреди една година, откакто получи наследството.
	Думата „наследство“ звучи като пистолетен изстрел в ухото на всеки криминалист, който разследва някакво убийство. Инспектор Хънтър не правеше изключение.
	— Наследство ли? — попита той, като сбърчи чело.
	— Бащата на Арнд умря преди около година в Холандия и му остави доста хубавичко наследство. Мисля, че са няколко хотела.
	— Бре да се не види! — изплъзна се на Хънтър. — Няколко хотела!
	— Е, не са палати — обясни Боб. — По-малки сгради в различни провинциални градове. Най-големият се намира в Апелдоорн и Арнд искаше да се премести там. Сали-Ан беше отчаяна. Казваше, че ще загине в тази провинциална дупка, ще умре от скука и други подобни. Помоли ме да й помогна, като убедя Арнд да продаде хотелите в Холандия и закупи нещо за сумата в Англия.
	Хънтър слушаше внимателно. После попита:
	— Обещахте ли й да поговорите с Арнд Дъч?
	— С половин уста — каза Боб. — Не ми се вярваше, че Арнд ще се вслуша в моето мнение. Посъветвах я да се обърне към доктор Слатър.
	— Кой е този доктор Слатър?
	— Юрисконсултът на ФК „Виктъри“. Той беше съветник на Арнд по наследствените въпроси.
	Хънтър извади бележника си и написа думите „наследство“, „Апелдоорн“ и „доктор Слатър“, след което се обърна към Боб:
	— Значи сте били в Луригейт в „Олд Ин“ с госпожа Дъч. Но щом като сте започнали вече да ми разказвате истината, ще трябва и да признаете, че сте притежавали 9-милиметров „Смит енд Уесън“.
	Боб поклати енергично глава.
	— Не. Никога през живота си не съм притежавал оръжие.
	Хънтър го погледна укорително.
	— Мистър Артън, двама свидетели са видели револвера в жабката на вашата кола.
	Почервенял от гняв, Боб каза:
	— Не е възможно! Тези хора лъжат!
	— Защо им е на мистър Стоул и сина му да лъжат? — попита инспекторът. — И двамата са държали в ръцете си онзи „Смит енд Уесън“, когато сте оставили колата си да бъде измита в Луригейт.
	Лицето на Боб се проясни.
	— В Луригейт ли? Но, инспекторе, съвсем не съм бил там с моята кола. Тръгнахме с колата на Сали.
	Хънтър скри разочарованието си.
	— С колата на госпожа Дъч? А каква марка е тя?
	— „Ем Джи-Кабрио“ бяла. Неволно се бяхме отклонили от главното шосе и бяхме попаднали на някакъв страничен глинест път. Когато стигнахме Луригейт, цялата кола бе станала червена. Затова и Сали-Ан поиска да я измият.
	Хънтър разлисти бележника си и установи, че не беше питал нито мистър Стоул, нито Джими каква кола е карал Боб Артън. Той се оправда пред себе си с това, че е бил твърде завладян от факта, че в жабката е имало револвер „Смит енд Уесън“, и е забравил да попита за марката на колата. Но той добре знаеше колко плитки са подобни оправдания. Просто остаряваш, Джон, каза си той ядосан и затвори бележника.
	— Е, добре, мистър Артън, приемам, че този път сте ми казали цялата истина.
	— Давам ви честна дума, сър — заяви Боб тържествено.
	— А не сте виждали револвера, така ли?
	— Не.
	— И не знаете дали Арнд Дъч или жена му са притежавали някакво оръжие.
	Боб се замисли за малко.
	— Спомням си как веднъж Арнд ми каза, че в казармата бил най-добрият стрелец от поделението. По-късно и родината си той е участвувал в състезания по спортна стрелба. Наградите му изпълват една цяла витрина в нейното жилище. Но доколкото знам, в Англия се е отказал от този спорт.
	— А знаете ли и причината? — попита инспекторът, който отново бе започнал да драска в бележника си.
	— Тренировките ни във ФК „Виктъри“ са много тежки и на човек не му остава време сериозно да се занимава с някакъв друг вид спорт. Освен това Сали-Ан беше против тази „пукотевица“, както се изразяваше тя. Не може да понася огнестрелни оръжия.
	Инспекторът погледна Боб учудено.
	— Не може да понася огнестрелни оръжия? А защо мъкне в колата си револвер „Смит енд Уесън“?
	Боб вдигна рамене.
	— И аз не мога да си го обясня, сър. Може би не е знаела нищо. Понякога и Арнд караше колата.
	Хънтър отново си записа нещо и като че ли между другото направи забележката:
	— Нима един футболист печели толкова, че може да си позволи да има две коли?
	— Всъщност не — гласеше отговорът на Боб. — Но не забравяйте, инспекторе, че Арнд бе получил наследство. Новата кола бе купена с първата сума, която му беше изплатена.
	Хънтър прибра бележника си. Боб се осмели да зададе колебливо въпроса:
	— Извинете, инспекторе, разбира се, не искам от вас да се раздрънкате, но все пак ме интересува дали смятате… дали мислите…
	Боб не можа да продължи. Хънтър му помогна.
	— Искахте да ме попитате дали мисля, че револверът, който госпожа Дъч е разхождала с колата си, е идентичен с оръжието на престъплението? Честно казано, нямам представа. Но вярвам, че тя сигурно ще може да ни отговори на този въпрос.
	С тези думи инспекторът се изправи.
	— Мога ли да позвъня набързо в бюрото си?
	Сержант Джъдж се обади, казвайки името си. Смайването му от странните реплики на инспектора продължи само секунда.
	— Вие ли сте, Бейкър? Сержант Джъдж не е ли там — попита Хънтър и веднага продължи да говори, без да изчаква отговор: — Щом се върне сержантът, кажете му моля, че съм се обаждал от мистър Артън. Ще почакам тук още десет минути да ми позвъни. След това отивам у мисиз Дъч. Значи по-късно може да ме намери там.
	Сержант Джъдж знаеше много добре какво означава този разговор. Той и инспекторът бяха правили вече неколкократно подобни упражнения. Хънтър искаше да знае дали след като си тръгне, Боб Артън щеше да се обади по телефона на мисиз Дъч.
	След десет минути и двете телефонни линии бяха вече под контрол. Но Боб не се обади. А дори и да се беше опитал, щеше да бъде напразно, понеже Сали-Ан не си беше у дома.
	Инспекторът звъня може би в продължение на пет минути, ала безуспешно. Не можеше да чака, защото бе казал на Хериберт Халер, сержант Блис и двамата детективи да се явят в шест часа в бюрото му, за да обсъдят и съставят точен план за действие. Като погледна часовника си, той установи, че вече беше шест без пет минути. Сети се, че още не беше обядвал. Внезапно усети страшен глад и бе обхванат от силен гняв към професията си, към самия себе си и към целия свят.
	Но гневът му скоро премина, след като унищожи в една закусвалня няколко сандвича. И заедно с тях бутилка Джинджър Ейл*, разбира се.
	[* Джинджър Ейл (англ.) — вид бира. — Б.пр.]
	Обаче истинският му замах се възвърна едва в неговото бюро, когато седеше зад писалището си и заедно с детективите Рей Гардън, Бил Сакс и една красива като картина млада жена в елегантна вечерна рокля обсъждаше плана за най-сигурното предпазване на Хериберт Халер от очакваното покушение от страна на убиеца. Главният проблем беше предохранителните мерки да бъдат взети възможно по-незабележимо, за да не събудят подозрението на убиеца. Той трябваше да бъде измъкнат от засадата си с всички средства и да бъде принуден да действува.
	— Опасно начинание, сър — обади се Рей Гардън, след като инспектор Хънтър бе приключил изложението си.
	— Не ми казвате нищо ново, Гардън, но главният инспектор Бодкин очаква от мен необикновени идеи.
	— Лесно може да свърши зле! — измърмори Гардън.
	Неговият колега Бил Сакс се притече на помощ на инспектора.
	— Ще трябва просто да предотвратим това, Рей.
	Лицето на Хънтър придоби служебно изражение.
	— Желаете ли да ви сменя с друг, Гардън?
	— В никакъв случай! — запротестира Гардън. — Исках само да кажа…
	Не можа да продължи, защото в стаята влезе Бени Атлъс с вестник в ръка.
	— Прочетохте ли вече?
	— Не, не ми е останало още време.
	Бени посочи последната част от статията си за убийството на Арнд Дъч. — За вас е интересно само това. И започна да чете:
	„Надявам се инспектор Джон Хънтър да не ми се разсърди, ако издам, че съществува възможност вероятно скоро да се внесе яснота в случая по убийството на Арнд Дъч. Този път на убиеца не се е удало да заличи всички следи като при първите две убийства. Както е известно, оръжието на престъплението бе намерено, освен това и една черна ръкавица от текстил и… което обществеността не знае досега — намерен е и свидетел, и то в лицето на известен спортен журналист от континента. Свидетелят е убеден, че е видял убиеца и се надява да успее да го идентифицира.“
	— Покана за убийство — промърмори негодуващо Рей Гардън, когато Бени свърши.
	— Това и трябваше да бъде — отвърна Бени. — Или съм бил твърде прозрачен?
	— Твърде прозрачен не, но достатъчно ясен — отвърна инспекторът. — Дано го прочете нашият човек.


	„Нашият човек“ го прочете.
	Той стоеше вече в една телефонна кабина. Уви носната си кърпа около долната част на слушалката и набра номера на хотел „Ройъл“. Щом се обади телефонистката, той поиска да го свържат с Хериберт Халер.
	— Мистър Халер не се обажда от стаята си — се чу след малко. — Да ви дам ли портиера, сър?
	Когато се обади портиерът, „нашият човек“ го попита любезно:
	— Бихте ли предали нещо на мистър Хериберт Халер?
	— Разбира се, сър. Какво да си запиша?
	— Диктувам: мистър Халер, напуснете веднага Англия. Вече убих трима души, четвъртият няма да има вече голямо значение за мен.
	Портиерът записваше автоматично каквото му казваха, едва при последните думи схвана смисъла и дъхът му секна.
	— Но, сър! Но, сър!
	„Сърът“ бе затворил вече телефона.


	Халер караше малолитражен Хилмън, взет под наем, и кръстосваше из целия град. Когато по-рано за пръв път пристигнеше някъде, той имаше привичката да се шляе пеша из улиците, за да усети върху себе си атмосферата на града. Но с течение на времето той разбра, че в наши дни пешеходецът не може вече да получи истинска представа за пулса на един град и затова започна да се „шляе“ из улиците с автомобил, а това често вбесяваше човека, който трябваше да кара след него.
	Бе цяло изкуство да се намери свободно място претъпкания паркинг пред хотел „Ройъл“. Но най края му се удаде с помощта на червенокосото пиколо от хотела. Халер бързаше — вече беше осем без четвърт, като искаше и да се преоблече. Прекоси улицата почти тичешком и се втурна в хотела.
	Когато поиска ключа си, портиерът му подаде някаква бележка.
	— За вас има известие, сър.
	Халер прочете заплахата и после погледна изплашеното лице на възрастния портиер. Помъчи се да усмихне.
	— Глупава шега от страна на моя приятел Бени Атлъс.
	Лицето на портиера се проясни.
	— Възможно е. Познавам мистър Атлъс. — Но внезапно той промени мнението си. — Не, сър, не беше мистър Атлъс. Познавам гласа му.
	— Когато се прави подобна шега, гласът се променя. Той сигурно знае, че го познавате добре, нали?
	— Разбира се, че знае — заяви портиерът успокоен.
	Халер взе асансьора до шестия етаж, където се намираше стаята му. Светкавично навлече тъмен костюм тъкмо си слагаше вратовръзката, когато телефонът иззвъня.
	Някакъв глух глас попита:
	— Мистър Халер, получихте ли моето известие?
	Съвсем необяснимо цялата работа се стори на Халер забавна.
	— Имате пред вид милата заплаха с убийство?
	— Нея имам пред вид. И ви съветвам още веднъж веднага да заминете!
	— Ако знаехте, уважаеми господин убиецо, с колко хубаво момиче съм си уредил среща тази вечер, нямаше да искате от мен подобно нещо. Убедете се сам! Ще вечеряме тук, в ресторанта на хотела.
	И той затвори телефона. Имаше чувството, че с хладнокръвието си бе цял Джеймс Бонд.


	Хериберт Халер беше решил да закусва в леглото, но се оказа направо невъзможно да се оправи с огромния поднос и многобройните чаши и чинии. Чай, гореща вода, мляко, каймак, захар, яйца и сланина, печена риба, овесена каша, черен хляб, бял хляб, мед, мармелад от портокали, да не говорим за солта и пипера. Това е то английска закуска. За съжаление леглата в модерните английски хотели не са толкова големи. Във всеки случай леглото в хотел „Ройъл“ беше по-тясно от подноса със закуската, така че Халер се видя принуден да се откаже от намерението си и да закуси на кръглата маса, намираща се в средата на стаята. За щастие в мебелировката имаше и удобно дълбоко кресло. Халер можеше да се облегне назад и да премисли събитията от изминалата вечер.
	Всъщност нямаше много за премисляне, тъй като не се беше случило нищо. Поне нищо значително. След вечерята той откара с колата си сержант Блис в нощния локал „Трокадеро“, както предвиждаше планът на инспектор Хънтър. Там изпиха по две чаши уиски, побъбраха, потанцуваха. Но когато Халер се опита, отклонявайки се от плана на Хънтър, да целуне партньорката си нежно по врата, тя спря да танцува й напусна полутъмния дансинг.
	Изплашен, Халер я беше догонил…
	— Къде отивате?
	— Налага се спешно да позвъня по телефона на инспектор Хънтър — отговори Бети Блис, но в никакъв случай по-недружелюбно от обикновено.
	Халер се зачуди:
	— Защо така изведнъж?
	— Досега нямах причина. Искам само да получа инструкции как трябва да се държа при вашите опити целуване.
	Халер обеща да бъде примерен и тя се отказа обаждането по телефона. В следващото заведение с хубавото име „Celebrité“* тя му позволи дори да се обръща към нея с малкото й име. Но нищо повече.
	[* Celebrité (фр.) — известност, знаменитост. — Б.пр.]
	В дванадесет часа бяха приключили обиколката си баровете, без да се беше случило нещо — нито в лично, нито в криминално отношение.
	Като се позова на изискването на инспектор Хънтър, Бети настоя да придружи Хериберт до паркинга, където той трябваше да остави своята кола, взета под наем, до голяма черна лимузина — пак по нареждане на Хънтър. Преди да слязат от колата, сержант Блис извади от ръчната си чанта своя изящен „Астра“, който все пак бие точно на петнадесет метра, и свали предпазителя му.
	Същото направи с 9-милиметровия си „Валтер“ Бил Сакс, който седеше сгушен в черната лимузина.
	Но нищо не се случи.
	Бети влезе във фоайето на хотела заедно с Хериберт. Тя почака, докато той си взе ключа от стаята. У Халер бяха започнали вече да се пораждат слаби надежди, когато зад гърба му прозвуча басов глас:
	— Добър вечер, сър.
	Щом се обърна, Халер се видя принуден да вдигне високо глава, за да може да погледне великана в лицето.
	Усмихвайки се, Бети представи горилата*.
	[* В случая думата „горила“ е употребена в смисъл на „телохранител“. — Б.пр.]
	— Полицаят Бъртън. Ще ви сложи да спите, Хериберт. Лека нощ!
	И тя си отиде.
	Полицаят влезе пръв в асансьора, а после и в стаята, погледна под леглото и в тесния шкаф, където можеше да се скрие най-много някое джудже. Той предупреди Халер да не се показва на прозореца, да не отваря вратата и след това и той му пожела „лека нощ“…
	Звъненето на телефона изтръгна Халер от мислите му. Той стана, отиде до нощното шкафче, където бе поставен телефонът, и вдигна слушалката. Обади се Бени Атлъс:
	— Е, Хериберт, още ли живеете?
	Халер се засмя.
	— О, да! Дори много добре. Току-що погълнах на закуска толкова много храна, колкото ям у дома за цяла седмица. Ако се наложи още дълго да играя ролята на примамка, ще надебелея и затлъстея.
	— Може да продължи най-много още два дена. Убиецът ще се издаде през това време или най-късно в събота, при възпроизвеждането на случая в клуба.
	— При условие, че изобщо дойде. Ако действителна вярва, че съм го видял в нощта на убийството, той няма да се появи в събота за възпроизвеждането в клуба.
	Бени се засмя.
	— И веднага ще се издаде. Тъкмо на това разчита нашият приятел Хънтър. Планът му цели` следното: който в събота не е в клуба, става подозрителен.
	Докато Халер слушаше, несъзнателно направи две крачки към прозореца със слушалката в десницата си, побутна с лявата ръка тънкото перде от тюл малко настрани и погледна към улицата с бучащото автомобилно движение, слушайки все още думите на Бени.
	Изведнъж стъклата на прозореца издрънчаха, разхвърчаха се парчета стъкло…
	Халер се хвърли на земята. Или може би падна от уплаха — и сам той не знаеше. Във всеки случай все още притискаше слушалката до ухото си. Той чу Бени да пита:
	— Подноса със закуската ли преобърнахте?
	— Не, сам се преобърнах. Струва ми се, че някой стреля по мен.
	— Струва ви се…?
	— Да. Бях застанал глупаво до прозореца и отвън някой даде изстрел. Куршумът проби стъклата на прозореца.
	— Сигурен ли сте, че беше изстрел?
	Халер побесня.
	— Едва ли някой ще започне да хвърля стъклени топчета за игра по мене! — Той погледна нагоре към прозореца. — Доколкото мога да преценя от моята позиция, стъклата са простреляни.
	Бени, изглежда, схващаше бавно.
	— Какво означава това „от моята позиция“?
	— Означава, че седя все още на земята и засега нямам намерение да ставам.
	Бени се засмя.
	— Продължавайте спокойно да седите, веднага ще уведомя Хънтър.


	Инспектор Хънтър седеше в едно много удобно кресло, тапицирано с брокат, и се чудеше. Откакто за пръв път бе видял къщата, където беше живял преди Арнд Дъч, той изобщо не беше преставал да се чуди.
	Наистина, къщата не беше много голяма, но се намираше сред градина, която направо можеше да се нарече парк. Дебел зид, украсен с тежка порта от ковано желязо, обграждаше градината. На десния цокъл на портата над звънеца бе поставена многоцветна фаянсова плоча, на която беше изобразено куче, дърпащо веригата си, а думите „Cave canem“* предупреждаваха посетителите.
	[* Пази се от кучето (лат.). — Б.пр.]
	Но обявеното куче не се обади, въпреки че инспекторът звънеше много енергично. Видя се принуден да повтори това действие три пъти, докато най-сетне бе отворен един прозорец на първия етаж. Но не от куче, а от Сали-Ан, която изглеждаше много сънлива.
	— О, вие ли сте, инспекторе? Извинете, но още спях, веднага идвам!
	Разнесе се бръмчащ звук, инспекторът можа да отвори портата и да влезе в градината. Огледа се наоколо предпазливо, но от опасно куче нямаше и следа.
	Сали-Ан се извини втори път.
	— Взех приспивателно, иначе изобщо нямаше да мога да спя.
	— Не е никак чудно, мадам — промърмори инспекторът и започна да лъже: — Исках да съобщя за идването си по телефона, обаче никой не се обади.
	Сали-Ан се усмихна слабо.
	— Е, нали сега сте тук. Но ще трябва да се въоръжите с търпение за няколко минути, набързо ще си облека нещо.
	В утринния си тънък копринен пеньоар тя изглеждаше много хубава. Обстоятелството, че още не беше сресана, засилваше допълнително еротичния чар, който се излъчваше от нея. Всеки друг мъж би заявил вероятно, че съвсем не е необходимо да се преоблича — но не и инспектор Хънтър.
	— Ще почакам. — И той седна в креслото, тапицирано с брокат, и заразглежда учуден явно твърде скъпото обзавеждане на салона-всекидневна, направено с голям вкус.
	Домакинята се обърна на прага на вратата и посочи малкия бар.
	— В това време си вземете нещо за пиене, инспекторе.
	Хънтър не успя да благодари, защото телефонът иззвъня. Апаратът се намираше точно пред него на масата и инспекторът посегна автоматично към него.
	Обаждаше се Джъдж.
	Хънтър се обърна към Сали-Ан.
	— Мен търсят, мадам.
	Сали-Ан кимна и излезе от стаята.
	Хънтър изслуша с интерес доклада на Джъдж за инцидента в хотел „Ройъл“.
	— Този тип става нервен, Джъдж! — каза той зарадван. — Вървете в хотела и установете дали нашите хора са забелязали нещо!
	Джъдж го прекъсна.
	— Сигурно не, сър. Рей Гардън и Бил Сакс започват службата си едва когато Халер напусне хотела. Поставил съм човек във фоайето на хотела, а друг охранява вратата на Халер. Не счетох за необходимо да направя нещо повече. Може би грешката е моя, сър.
	— Сигурно не е, сержанте — утеши го инспекторът. — Чакайте ме в хотел „Ройъл“!
	Щом Сали-Ан се завърна, инспекторът промърмори обичайните думи за извинение и веднага премина към „medias res“*.
	[* Същността на нещата (лат.). — Б.пр.]
	— Притежавате ли 9-милиметров „Смит енд Уесън Спешъл“, мадам?
	Сали-Ан втренчи поглед в инспектора със зяпнала уста. Хънтър продължи:
	— По-точно казано: притежавали ли сте някога?
	Сали-Ан си възвърна способността да говори.
	— Изобщо не знам за какво става дума, инспекторе.
	Хънтър премина в нападение.
	— За револвера, с който бе застрелян мъжът ви!
	Сали-Ан пребледня.
	— Да не би да твърдите, че аз…
	Хънтър я прекъсна.
	— Абсолютно нищо не твърдя. Попитах ви само дали сте притежавали някога 9-милиметров „Смит енд Уесън“.
	Сали-Ан поклати енергично глава:
	— Никога!
	Хънтър направи замислена физиономия.
	— Хмм. Да не би и двамата свидетели наведнъж да са се заблудили?
	— Какви свидетели? — полюбопитствува Сали-Ан.
	— Двама свидетели, на които може да се вярва, са видели револвера у вас.
	— Кога и къде?
	— Преди около една година. В Луригейт, където сте оставили колата си на бензиностанцията, за да бъде измита. Револверът се е намирал в жабката.
	Само секунда замисляне бе необходимо на Сали-Ан и ето че лицето й се проясни.
	— Ах, имате пред вид онзи отвратителен черен пистолет, който миришеше така силно на смазочно масло?
	— Револверът не е пистолет — поучи я инспекторът. — Във всеки случай признавате, че сте притежавали оръжието?
	— Не беше мое, а на Чарли Хидън. Тоест не беше и негово, а на баща му.
	Инспекторът измъкна бележника си.
	— Ще ми разкажете ли как револверът попадна у вас?
	Сали-Ан кимна.
	— С удоволствие. — Но след това промени решението си.
	— Знаете ли какво, инспекторе? Елате моля с мен в мазата. После ще разберете всичко по-добре. — И тя стана, а Хънтър я последва.
	Продълговатото избено помещение беше обзаведено като стрелбище — с мишени, картонени човешки силуети и остъклен шкаф с оръжия. Но какви оръжия! Въздушни пушки и безобидни, макар и скъпи и много точни въздушни пистолети.
	— Това беше хоби на Арнд. Той бе великолепен стрелец и бе печелил много награди.
	— С тези детски играчки? — попита Хънтър учудено, посочвайки шкафа с оръжията.
	Сали-Ан поклати глава.
	— Разбира се, не. Едва след нашия брак той премина към тези играчки, както ги наричате вие. Заради мен. Имам болезнен страх от огнестрелни оръжия. — Тя замлъкна за малко, после каза с въздишка: — Като че ли съм предчувствувала, че Арнд ще загине от огнестрелно оръжие.
	— И то от оръжие, разкарвано от вас в колата ви, с което преди мъжа ви са били застреляни Чарли Хидън и Николас Хейл.
	Сали-Ан погледна инспектора с уплаха в очите. Изглежда, тя се колебаеше.
	Хънтър използва момента и се нахвърли грубо върху нея:
	— На кого дадохте оръжието? Изплюйте камъчето!
	Но тази атака не донесе очакваното въздействие. Изведнъж лицето на Сали-Ан силно се зачерви, очите й заблестяха.
	— Не можете да разговаряте така с мен!
	Тя се завъртя и започна да се изкачва по стълбите. На Хънтър не му остана нищо друго освен да се помъкне след нея. Щом стигна в преддверието, Сали-Ан се обърна към Хънтър.
	— Ще смените ли сега тона, или… ще си вървите?
	Инспекторът преглътна.
	— Мисиз Дъч, не става въпрос за добрия тон, а за убийство. По-точно казано: за три убийства. Трима млади мъже са застреляни с револвера, който е бил ваше притежание. Третата жертва бе вашият собствен съпруг. Защо се учудвате тогава, че ви задавам въпроси?
	— Не се учудвам на въпросите ви, а на вашия тон — отвърна надменно Сали-Ан. След кратко мълчание тя стана малко по-любезна. — Моля, елате с мен!
	Когато инспекторът се намери отново в дълбокото кресло, тапицирано с брокат, държейки бележника си в ръка, Сали-Ан започна да разказва:
	— Преди година, за предпоследния рожден ден на Арнд, Чарли Хидън му подари този револвер. Каза ни, че баща му бил забравил оръжието при последното си идване тук. И тъй като Чарли познаваше страстта на Арнд към стрелбата, искаше да го зарадва. Наканих се веднага да протестирам срещу този подарък, но после се отказах. Боях се да не би гостите ни да счетат поведението ми за детинско и глупаво. Но няколко дни по-късно, когато Арнд все пак започна пукотевицата в избата, аз го помолих да върне револвера на Чарли Хидън. Но Арнд не се съгласи. „И без това хората казват, че съм бил под чехъл“, каза ми той. Но после все пак премисли и реши иначе. Извади патроните и ми тикна револвера в ръката. „Върни го на Чарли и му кажи, че пукотевицата те нервира.“ Оставих оръжието в жабката на колата и още същия ден отидох до Чарли, но не си беше у дома. После взех Боб Артън от тях и се отправихме към Луригейт.
	Инспекторът прекъсна разказа й за пръв път.
	— Защо?
	Сали-Ан повдигна рамене.
	— Исках да говоря с Боб. Трябваше да използва влиянието си над Арнд и да го убеди да не се връща в Холандия.
	— Мъжът ви искаше да се върне в Холандия?
	— Да.
	— Имаше ли причина?
	Сали-Ан позабави отговора си.
	— И да, и не. Във всеки случай си въобразяваше, че трябва сам да управлява наследството си.
	Изглежда, инспектор Хънтър нямаше никакъв интерес към наследството.
	— И какво стана после с револвера?
	Сали-Ан мълчеше. Хънтър я погледна въпросително. Едва тогава тя проговори.
	— Слушайте, инспекторе. Можех сега да ви излъжа. Можех да ви кажа, че съм върнала револвера на Чарли Хидън. Вече нямате възможност да го питате. Мъртъв е. Но това нямаше да е истината. А аз трябва да ви съобщя истината, защото искам да ви помогна да откриете убиеца. Револверът бе откраднат.
	— Кога?
	— Не знам точно кога. През следващите дни имах голямо тичане насам-натам и съвсем забравих за оръжието. Когато се сетих за него, беше изчезнало.
	— Казахте ли на мъжа си?
	— О да. Дори го упреквах, защото мислех, че той пак си е взел револвера.
	— Но не е бил той, така ли?
	— Не. Арнд ми се скара, понеже съм била толкова лекомислена. Обикновено оставям колата си на улицата отключена.
	— Съобщихте ли за кражбата в полицията?
	— Не. Исках да го сторя, но Арнд беше против. Каза, че сигурно сме щели да създадем неприятности на Чарли, защото не беше регистрирал оръжието.
	— И нямате ли никаква представа, кой би могъл да бъде крадецът?
	— Никаква представа.
	Хънтър си водеше бележки.
	— Кого сте взимали с колата си през това време?
	Сали-Ан се замисли съвсем кратко.
	— Освен Боб Артън никого.
	— Сигурна ли сте? Размислете моля!
	Отговорът на Сали-Ан прозвуча упорито:
	— Не е необходимо да размислям, знам го сигурно.
	Хънтър имаше чувството, че тя лъжеше. Но въпреки това изостави тази тема.
	— Разкажете ми сега моля за наследството, получено от вашия мъж. Кого онаследи той?
	— Баща си.
	— Голямо ли беше наследството?
	— Наличната сума не бе толкова голяма, но имаше доста ценни обекти. Шест средни хотела, респективно дялове. Не ми е известна точната им стойност. Мисля, че дори Арнд не я знаеше точно.
	— Нямаше ли юридически съветник?
	— Имаше. Адвокатската фирма Слатър, Джонсън и Слатър. По-младият шеф, доктор Албърт Слатър, е юрисконсулт на ФК „Виктъри“. С Арнд бяха горе-долу приятели.
	Инспекторът си записваше адвокатската фирма в бележника и без да вдига поглед, попита:
	— Защо само „горе-долу“?
	Сали-Ан повдигна рамене.
	— Арнд беше особняк. С никого не можеше да се сприятели истински.
	Хънтър кимна.
	— Известно ми е. Разказаха ми го вече. — За секунда той погледна Сали-Ан изпитателно. — Мъжът ви правил ли е някакво завещание?
	— Да. При същата адвокатска фирма.
	— Вие единствената наследница ли сте?
	— Струва ми се да — каза Сали-Ан малко несигурно. — Не съм чела завещанието.
	— Кога ще стане отварянето му?
	— Не преди погребението. Бих счела за неприлично прекаленото привързване.
	Думите звучаха предвзето, но може би Сали-Ан наистина мислеше така. Тя добави:
	— Има още някои формалности за уреждане заради пренасянето му до Холандия. Желанието на Арнд беше да бъде погребан до баща си.
	Хънтър затвори шумно бележника си и се изправи.
	— Благодаря ви, мисиз Дъч, и ме извинете, че ви задържах толкова дълго.
	— Страхувам се, че не можах да ви помогна съществено — каза Сали-Ан, докато вървяха към входната врата.
	Хънтър се спря.
	— По един въпрос ми помогнахте. Много е съществено онова, което ми разказахте за револвера. Кръгът започва да се затваря. За мен още отсега е ясно, че престъпникът с положителност е от кръга на вашите по-близки познати.
	Сали-Ан се изплаши.
	— Защо? Нали ви казах вече, че често оставям лекомислено колата си незаключена.
	Хънтър я погледна крадешком.
	— Кажете ми, мисиз Дъч, беше ли откраднато от колата ви и нещо друго освен револвера?
	Сали-Ан поклати глава.
	— Не, доколкото знам не. Но в жабката нямаше нищо ценно. Ръкавици, цигари, малка чантичка с червило и пудриера. Вярно, че те бяха от сребро.
	— И крадецът е оставил всичко това?
	— Да.
	— Не ви ли кара да се замислите? За някакъв си дребен крадец, който мимоходом обира бързо някоя паркирана кола, подобни предмети съвсем не са без стойност, както допускате вие. Такъв човек отмъква всичко, бъдете сигурна!
	Сали-Ан каза:
	— Вероятно сте прав.
	— А не ви ли накара да се замислите фактът — продължи да разпитва Хънтър, — че мъжът ви бе застрелян тъкмо с револвера, който ви беше откраднат? Също и Чарли Хидън и Николас Хейл? Значи трима души от същия тесен кръг, от който сте и вие. Не, мисиз Дъч, револверът не е отмъкнат от случаен крадец, а от някой човек от кръга на вашите познати.
	Сали-Ан мълчеше.
	— Размислете още веднъж — настоя Хънтър търпеливо, — кой друг се е качвал в колата ви по онова време?
	Сали-Ан въздъхна.
	— Но вече измина повече от година оттогава.
	— Интересуват ме само онези няколко дена между завръщането ви от Луригейт и изчезването на оръжието. Моля ви, опитайте се да ми помогнете!
	— Ще се помъча — измърмори Сали-Ан.
	После тя седна на един стол, облегна глава на стената и затвори очи. Изглежда мислеше напрегнато.
	— След като се върнахме от Луригейт, аз оставих Боб и взех Арнд. Отидохме заедно с колата до адвокатското бюро и… и после се върнахме у дома. — Тя отвори внезапно очи. — На следващия ден взех с колата си Мод. Отидохме заедно на фризьор, а след това при шивачката.
	— Коя е Мод?
	— Жената на Боб Артън. Но сигурна съм, че тя не е откраднала револвера. — Сали-Ан помисли напрегнато отново известно време и извика: — Чакайте! Сега вече знам! Арчи Мидълтън!
	Изненадан, инспекторът я погледна втренчено.
	— Какво е станало с Арчи Мидълтън?
	— И него го взех веднъж в колата си. Почакайте малко, господин инспекторе… да, беше в деня, когато се канех да върна револвера на Чарли. Стана така: Арчи посети мъжа ми. Дойде с такси. Когато тръгвах от нас, Арчи ме помоли да го взема. После го оставих пред бюрото му.
	Това не се хареса някак си на Хънтър.
	— Но той е седял през цялото време до вас в колата. Как би могъл да вземе револвера от жабката? Сигурно сте щели да забележите.
	Но изглежда на Сали-Ан допадаше идеята, че Арчи Мидълтън бе откраднал револвера.
	— Той остана сам в колата най-малко пет минути. Оставих го сам, защото пътьом бях спряла пред магазин за цветя, където влязох, за да направя поръчка. Вечерта бяхме канени на гости у адвоката Сдатър. Между гостите бе и Чарли Хидън. Беше пристигнал заедно с Арнд направо от клуба. Следобед бях на гости у сестра си и затова отидох сама. Преди да сляза от колата, се сетих, че ще се видя с Чарли. Понечих да взема револвера от жабката, но той не беше вече там.
	Сали-Ан погледна инспектора очаквателно. Но Хънтър промърмори само едно кратко „благодаря“ и си излезе.
	Докато крачеше по песъчливия път към разкошната желязна врата, той се чудеше сам на собствената си вяла реакция. Всъщност би трябвало да се радва, че най-сетне подозрението за извършените престъпления се концентрираше върху едно-единствено лице — си каза той сам на себе си.
	Но не се радваше. Имаше някакво смътно чувство, че Сали-Ан го беше излъгала. Или най-малкото бе премълчала нещо съществено.


	В хотел „Ройъл“ гъмжеше от журналисти. Това бе ядосало много Бени Атлъс, който бе посрещнал с упреци приятеля си Хънтър във фоайето. Бени беше чул изстрела на покушението, той беше уведомил полицията и затова си въобразяваше, че случаят ще бъде запазен единствено за него.
	Скоро се оказа, че пресата бе уведомена не от Хънтър, а от портиера, който се надявал да получи бакшиш. Но всъщност жадните за сензации журналисти не намериха кой знае каква плячка и когато инспектор Хънтър ги подкани учтиво, но енергично, те се оттеглиха с недоволно мърморене. Едва тогава сержант Джъдж направи своя доклад.
	Но той не бе в състояние да докладва кой знае какво, въпреки че предвидливо бе изискал от Фишър, специалиста по балистика, да установи траекторията на куршума, който откри в тавана на стаята. Мистър Фишър твърдеше, че изстрелът бил даден от насрещната сграда, по всяка вероятност от втория етаж.
	Инспектор Хънтър се приближи до прозореца, за да огледа въпросната постройка. Това беше шестетажният универсален магазин „Тайър енд Улф“, строен очевидно на два етапа. Долните два етажа бяха изградени в късновикториански стил и не бяха променяни, а другите четири етажа бяха прибавени значително по-късно, но архитектът се беше опитал да наподоби долната част.
	Мистър Фишър, който се беше приближил до инспектора, отвори прозореца. Трябваше да говори много високо, за да надвика шума от бучащото улично движение.
	— Както виждате, улицата е доста тясна. Дължината на траекторията от втория етаж дотук е най-много петдесет метра. Намереният от нас куршум е вече малко деформиран, но ми се струва, че няма да се излъжа, ако приема, че става въпрос за 9-милиметрово оръжие.
	Хънтър се обърна към Джъдж и направи движение с глава към улицата.
	— Бяхте ли вече отсреща?
	— Трябваше тук да ви чакам, сър — отвърна сержантът с лек упрек в гласа.
	Хънтър се отправи към вратата, сержантът и специалистът по балистика го последваха.
	Хериберт Халер, който дотогава бе седял мълчаливо в креслото си, показа раздразнение.
	— Никой не го е грижа за мен.
	— Но нали нищо не ви се случи, сър — каза сержантът учудено.
	Хънтър отиде до телефона и поиска да го свържат с неговото бюро. Нареди да извикат Бети Блис.
	— Сержанте, трябва да поемете охраната на мистър Халер още отсега! Елате моля веднага в хотел „Ройъл“! — Той затвори телефона и се обърна към Халер:
	— Доволен ли сте?


	На втория етаж на универсалния магазин се намираше отделът за грамофонни плочи, наречен от сержант Джъдж „ад“ още с влизането му в помещението. И то с право.
	Там цареше адски шум, някакъв див безпорядък. Помещението бе изпълнено с млади хора и от двата пола: късо подстригани момичета, дългокоси младежи, кожени якета и битници. От една остъклена кабина гърмяха „битълсите“, а от друга — „Ролинг Стоунс“. Изглежда, че нямаше нито продавачи, нито продавачки, само една касиерка се мъдреше зад касата си.
	Никой не обърна внимание на тримата господа от полицията, дори не обърнаха внимание и на сержант Джъдж, въпреки че беше в униформа.
	Хънтър се отправи веднага към прозорците, които, отблизо разгледани, се оказаха врати. Високи тесни двукрили дървени врати със спуснати жалузи. Не бяха затворени и водеха към малки балкони, имащи по-скоро декоративно, отколкото някакво практическо значение.
	Инспекторът отвори една врата и се огледа във всички посоки. Искаше да установи дали някой не показва интерес към него. Но нищо подобно. Тримата мъже излязоха на балкона необезпокоявани и затвориха вратата зад себе си.
	В този миг се разнесе гласът на Бени Атлъс.
	— Джон, сбъркали сте балкона!
	Бени стоеше на съседния балкон и между палеца и средния си пръст държеше малък предмет с метален блясък.
	— Вижте какво намерих!
	За задоволство на мистър Фишър находката се оказа гилза от 9-милиметров „Валтер“.
	— Не бива така да ни изпортвате работата! — предупреди Хънтър Бени, но думите му не прозвучаха много сериозно.
	— А възможно ли е изобщо от такова разстояние да се стреля с пистолет с известна сигурност в попадението? — полюбопитствува Бени.
	Мистър Фишър го осведоми:
	— Безспорно, щом става въпрос за 9-милиметров „Валтер“. Дулото на оръжието е конструирано така…
	Лекцията му бе прекъсната от слабичък блед млад човек, който се приближи към групата им.
	— Моля да ме извините, мога ли да ви бъда полезен с нещо? Търсите ли нещо определено?
	Инспекторът не можа да преглътне отговора:
	— Да. Търсим един убиец.
	Младият човек пребледня още повече.
	— О!… Бихте ли дошли в бюрото ми?
	— Защо! — попита Хънтър. — Там ли сте го скрили?
	Той изобщо не дочака, докато младият човек изпелтечи отговора си, а се обърна веднага към Джъдж:
	— Заемете се с тази работа, сержанте! Попритиснете поне служителите, може би някой от тях е забелязал нещо. Ако откриете какво да е, заслужаващо внимание, уведомете ме. Сега отивам в адвокатската фирма Слатър, Джонсън и Слатър.


	Мис Джун Бойкот не беше особено изненадана, когато служителят на „Ярд“* й показа полицейската си карта.
	[* Скотланд Ярд. Централното управление на лондонската полиция и на разузнаването (англ.). — Б.ред.]
	— Аз съм инспектор Хънтър и бих желал да разговарям с мистър Слатър.
	Мис Бойкот погледна към календара, където бяха отбелязани уговорените срещи на нейния шеф.
	— Сър, както виждам, вие изобщо не сте се обаждали предварително.
	Хънтър огледа феята подробно.
	— Не бяхте ли до преди няколко дни на работа при мистър Мидълтън?
	— Това е сестра ми Морийн. Много си приличаме — обясни Джун, посегна към секретарската уредба и след като натисна един клавиш, заговори в микрофона:
	— Мистър Слатър, тук е инспектор Хънтър.
	— Най-сетне — прогърмя глас от диктофона и още в следващата секунда една от вратите се отвори със замах. На прага й се появи доктор Слатър. Още отдалече той протегна ръка на Хънтър.
	— Спестявате ми едно излизане, инспекторе. Щях непременно да ви посетя.
	Докато доктор Слатър затваряше вратата и после отвеждаше инспектора до удобно кресло, Хънтър го наблюдаваше крадешком.
	Слатър беше мъж е много добра външност, на около тридесет и пет години, висок, широкоплещест. Бе облечен с небрежна елегантност, а изражението на лицето му беше самоуверено, почти надменно.
	Адвокатът предложи на инспектора нещо за пиене, но Хънтър отказа.
	— Защо искахте да ме посетите?
	Слатър го погледна смаяно.
	— Но, инспекторе, как можете още да питате? Иска ми се да знам доколко е напреднало вашето разследване.
	Хънтър се разгорещи:
	— И си мислите, господин адвокат, че съм длъжен да ви дам сведения?
	— Разбира се! — извика доктор Слатър. — Най-сетне аз съм юрисконсулт на ФК „Виктъри“ и този клуб определено е жертва на серията от убийства. Нашите състезатели са подтиснати душевно, не смеят да излязат на улицата или да отидат до тренировъчното игрище. Членовете на нашето ръководство са в същото състояние.
	Доктор Слатър замлъкна за малко, за да си поеме дъх, и тогава се намеси инспекторът:
	— Всичко това ми е известно — промърмори той, — но не мога да ви помогна.
	Адвокатът премина в нападение:
	— Може би ще ми помогне главният инспектор Хари Бодкин. Бяхме заедно с него в Оксфорд.
	Хънтър стана зъл:
	— Той знае по-малко и от мене! — но след това инспекторът промени тона: — Не забравяйте, господин адвокат, че за една седмица станаха три убийства. Всички мои хора са заети с тези случаи, но все още резултатите не са такива, та човек да може да каже нещо с положителност.
	И доктор Слатър поомекна:
	— Нямам намерение да се обаждам на Хари. Но въпреки всичко много ми се иска да знам дали сте намерили поне някоя сигурна следа. Утре вечер организирате в помещенията на клуба възпроизвеждане на случая, на което съм поканен и аз. Очаквате ли нещо от това събиране на хората?
	— Разбира се — промърмори инспекторът. После попита: — И вие ли бяхте онази вечер в клуба, сър?
	Слатър кимна.
	— Да. По време на убийството играх тенис на маса. Вашият сержант протоколира точно свидетелските ми показания. Предполагах, че искате да говорите с мен във връзка с този въпрос.
	Хънтър поклати глава.
	— Не съвсем. Бих искал да ви помоля за някои сведения относно Арнд Дъч. Доколкото знам сте били негов юридически съветник.
	По лицето на доктор Слатър пробягна сянка.
	— Бях негов приятел.
	Хънтър кимна разбиращо.
	— Но сте го и съветвали, когато е получил наследството си, нали?
	— Разбира се. Бях заедно с него в Холандия и му помогнах да уреди твърде заплетените формалности.
	— Какви са размерите на наследството?
	— Около триста хиляди лири.
	Инспекторът подсвирна неволно.
	Слатър се усмихна за пръв път.
	— Много пари. Странното е, че Арнд никак не беше впечатлен от размера на сумата. Парите никак не го интересуваха и му беше почти неприятно, че изведнъж е станал богат човек. Желанието му беше тук, в Англия, така да се каже, да омаловажаваме наследството му. Не искаше да събуди завистта на другарите си.
	Междувременно инспекторът бе измъкнал от джоба си своето тефтерче и си правеше бележки. Доктор Слатър използва тази пауза за един леко ироничен въпрос, относно убийството на Арнд Дъч.
	Хънтър направи гримаса.
	— Едва ли. Ако случаят беше сам за себе си, тогава, разбира се, положението щеше да бъде малко по-друго. Но Чарли Хидън и Николас Хейл са също убити, и то от същия престъпник.
	— Значи това е установено? — попита Слатър.
	Инспекторът се видя принуден да поправи думите си:
	— Дори и това не е установено. Сигурно е само едно: че и тримата са застреляни с едно и също оръжие. Теоретически е възможно да са действували различни извършители, но изглежда доста невероятно.
	— И аз съм на същото мнение — обади се адвокатът, — но тогава не разбирам защо се интересувате толкова подробно от въпросите по наследството на Арнд Дъч.
	Хънтър повдигна рамене.
	— На първо време се налага да обработваме трите случая като самостоятелни, независимо че са свързани от револвера „Смит енд Уесън“ 38-и калибър.
	Доктор Слатър кимна.
	— Разбирам. Моля, задавайте вашите въпроси!
	Хънтър се усмихна.
	— Мисля, че познавате главния въпрос с подробности: кой онаследява Арнд Дъч?
	— Жена му, естествено.
	— И никой друг?
	Слатър поклати глава.
	— Не ми е известен друг. Поне според завещанието.
	Инспекторът се престори на изненадан:
	— Значи Арнд Дъч е правил завещание?
	— Да. Защо ви учудва, инспекторе?
	Хънтър направи неопределен жест.
	— Беше млад и здрав. Общо взето на неговата възраст не е обичайно да се прави завещание.
	— Общо взето не — съгласи се с инспектора доктор Слатър, — но специално в този случай това е понятно. Арнд замалко щеше да стане жертва на нещастен случай, което му даде подтик за такава крачка, необичайна за млади хора.
	У инспектора се пробуди любопитство.
	— Имал е злополука?
	— Да. Когато се връщахме от Холандия, в Ламанша времето беше ужасно. Вълните можеха да направят чест и на Атлантическия океан. Арнд замалко щеше да бъде отнесен от борда.
	— Присъствувахте ли? — поиска да разбере инспекторът.
	— Бях в каютата си. Предразположен съм към морска болест и щом се изви бурята, аз се оттеглих в каютата си. Арнд се беше опитал да придума Сали-Ан и мене да останем на горната палуба. Твърдеше, че свежият въздух бил най-доброто лекарство срещу морската болест, но аз не се съгласих. Както разбрах на следващия ден, Сали-Ан издържала храбро до Арнд още около четвърт час, но после и тя слязла долу. Арнд играл известно време ролята на храбрец и упорствувал на вълните, докато една от тях го подхванала и го запратила към релинга. Само с върховни усилия успял да предотврати падането си във водата. Беше си наранил ставата на крака и не можа да играе четири седмици. Така ФК „Виктъри“ загуби две важни срещи.
	Хънтър си спомни.
	— Да, знам. Срещу Манчестер Юнайтед с 0:2 и срещу Глазгоу с 1:2. И аз четох по онова време за този нещастен случай. Сега си спомних.
	Той замълча за малко, а после продължи:
	— И тази злополука даде повод на Арнд Дъч да си направи завещанието?
	— Да. Казах ви вече — отвърна доктор Слатър с леко нетърпение в гласа.
	Все още инспекторът не беше задоволен.
	— Не намирате ли, мистър Слатър, че съвсем не е било необходимо да се прави завещание? И без това неговата вдовица щеше да онаследи всичко, след като нямат деца.
	Доктор Слатър повдигна рамене.
	— Арнд настояваше. Искаше всичко да бъде съвсем сигурно.
	Инспекторът затвори шумно бележника си.
	— Това беше всичко, мистър Слатър. Благодаря ви за помощта.
	С тези думи той стана. И доктор Слатър се изправи.
	— Но моля ви, инспекторе, това е мой дълг. Да не говорим, че имам едва ли не по-голям интерес от вас от разкриването на серията убийства.
	— Заради ФК „Виктъри“ ли?
	— Да, заради ФК „Виктъри“. Аз съм също от онези хора, които са непоклатимо убедени, че в случая действува някакъв фанатик, който иска да съсипе клуба ни. Най-вероятно е човекът да е умопобъркан!
	— Най-вероятно — промърмори Джон Хънтър и подаде ръка на доктор Слатър за сбогом.


	Сержант Джъдж седеше в бюрото и чукаше на машината доклада си. Когато инспектор Хънтър влезе в помещението, Джъдж беше тъкмо на страница пета.
	— Ей сега свършвам с доклада, сър.
	Инспекторът надникна през рамото му.
	— Страница номер пет! Били сте много прилежен, сержанте. Можете ли да ми разкажете съвсем накратко какво сте издирили?
	— Мога, сър — заяви сержантът със страшно сериозно изражение. — Съвършено нищо. — И продължи да пише невъзмутимо.
	В своята стая Хънтър си запали пура, защото беше решил да размисли на спокойствие. Разбира се, че пурата не беше „Уинстън“, нея си я пазеше у дома, а значително по-евтина марка, каквато може да си позволи да пуши един инспектор.
	След известно време в помещението влезе сержант Джъдж с магнетофон в ръка.
	— Искате ли да прослушате лентата, сър?
	— Каква лента? — учуди се инспекторът.
	— Вчера наредихте да се подслушват телефонните разговори на мисиз Дъч.
	Хънтър запротестира:
	— Не съм нареждал подобно нещо! Исках само да разбера дали Боб Артън ще се обади на мисиз Дъч, за да я предупреди за револвера.
	Джъдж постави магнетофона на масата.
	— Тогава е станало недоразумение, сър. Ще трябва да ме извините, но наредих да се записват разговорите на лента. Вчера вечерта мисиз Дъч не телефонира повече. А днес само веднъж — на фризьора си. Но на нея се обадиха веднъж по телефона, както бе установено по-късно — от телефонна кабина. Намирам разговора много интересен.
	Сержантът натисна клавиша, ролката се завъртя. Отначало се чу сънлив женски глас:
	— Ало?
	Разнесе се мъжки глас:
	— Добро утро, скъпа. Добре ли спа?
	Сали-Ан отвърна с доловима радост в гласа:
	— Горе-долу. Много мило, че се обаждаш.
	— Пак ли взе приспивателно?
	— Да. Но само две таблетки. Иначе не мога да спя.
	Мъжът замълча.
	Гласът на Сали-Ан прозвуча малко загрижено:
	— На телефона ли си още?
	Мъжът отговори едва след кратко мълчание:
	— Понякога имам чувството, че вече не ме обичаш.
	— Моля те! Трябва да ме разбереш, та най-сетне обичах Арнд много.
	— Но беше решила да се разведеш.
	— Естествено, че бях решила. И щях да го направя, ако не… — Сали-Ан замлъкна за миг, после продължи: — Има разлика дали ще се разделя най-приятелски с мъжа, който е бил мил и почтен към мене, и дали той ще бъде застрелян подло от някой умопобъркан. За мен това беше шок, който не мога да превъзмогна за ден-два.
	Мъжът се покашля.
	— Извини ме, скъпа, сигурно съм несправедлив към теб. Вероятно просто ревнувам…
	Сали-Ан го прекъсна:
	— Ревнуваш ли? От мъртвец? Но иначе не ревнуваше от Арнд. Понякога това дори ме е ядосвало.
	Мъжът запротестира:
	— Но, мила! А ти защо си мислиш, че толкова настоявах за развод? Не исках да деля, исках да те притежавам само аз.
	Сега нейде отдалеч се дочу тихо звънене и Сали-Ан извика:
	— Един момент! Звъни се. Ще погледна от прозореца.
	След няколко секунди тя се обади отново:
	— Долу е инспектор Хънтър, ще трябва да го пусна да влезе. Ще се видим утре.
	Разговорът приключи.
	Замислен, инспекторът гледаше втренчено пред себе си.
	— Гласът ми е познат. Да беше записът малко по-ясен.
	— Отвратителен е, сър — съгласи се с него сержант Джъдж. — Но както казват, не се получавал по-чист тон, освен ако не се предприеме по-голяма техническа подготовка. За съжаление вчера не ни остана време за това.
	— Никой не ви упреква, сержанте — отвърна Хънтър с леко раздразнение в гласа. После той стана и започна да се разхожда насам-натам из стаята. — Къде ли съм чувал вече този глас?
	Сержантът изчака търпеливо, докато инспекторът завърши своите обиколки на размисъл, и отново седна. Едва тогава Джъдж зададе плахо въпроса:
	— Мислите ли, сър, че любовната история на госпожа Дъч може да има някаква връзка със смъртта на мъжа й!
	Хънтър не отговори на въпроса.
	— Искам да чуя лентата още веднъж.
	Втория път, когато не съществуваше моментът на изненадата, инспекторът можа да се концентрира по-добре върху съдържанието на думите. Той накара сержанта да спре магнетофона, за да чуе едно изречение за трети път.
	„Има разлика дали ще се разделя най-приятелски с мъжа, който е бил мил и почтен към мене, и дали той ще бъде застрелян подло от някой умопобъркан.“
	Хънтър обобщи:
	— Според думите й тя вярва в теорията за фанатизирания привърженик на някой футболен отбор.
	— Лека-полека и аз започвам да вярвам в това, сър — призна Джъдж. — Колкото и налудничаво да звучи, не виждам някакво друго разрешение.
	Хънтър помълча малко, после измърмори:
	— Въпреки всичко би било интересно да разберем кой е тайният любовник. — Внезапно му хрумна някаква мисъл. — Имате ли запис с гласа на Боб Артън?
	Сержантът отговори отрицателно.
	— Тогава му се обадете по телефона и завържете някакъв по-продължителен разговор с него! Искам да сравня гласовете.
	— А трябва ли да бъде записан разговорът на лента? — попита сержантът.
	— Естествено. При същите технически предпоставки.
	— Разбирам, сър.
	Сержантът се отправи към вратата, но инспекторът го задържа.
	— Свържете ме моля с Бени Атлъс. Хмм, или не, кажете му да дойде тук! Искам лично да разговарям с него.
	Само след двадесет минути Бени седеше срещу инспектора, и то в отвратително настроение. Междувременно беше излязъл обедният вестник с неимоверно раздутата история за опита за убийство над Хериберт Халер и той, Бени Атлъс, трябваше сега да догонва.
	— Джон, надявам се, че имате някаква сензация за мене.
	Инспекторът повдигна рамене.
	— Зависи. — И включи магнетофона. — Разговор между вдовицата на Арнд Дъч и някакъв непознат — отбеляза той.
	Когато лентата свърши, за миг се възцари смутено мълчание.
	— Бога ми, това е сензация — заяви Бени. — Но сензация, която не мога да използвам за нищо. — След малко той допълни, поклащайки глава: — Никога не бих очаквал подобно нещо от Сали-Ан.
	— Кой е мъжът?
	— Нямам представа.
	— Не ви ли се струва познат гласът?
	— Всъщност не.
	— А иначе? Имате ли някакво предположение, кой би могъл да е този любовник? Нали бяхте приятели с Арнд Дъч…
	Бени прекъсна инспектора:
	— Твърде силно казано. Арнд Дъч ми беше всичко друго, но не и приятел. Той бе саможивец.
	— Но нали често бяхте заедно с него и мисиз Дъч. Никога ли не ви е направило нещо впечатление?
	Бени се замисли.
	— Никога. Сали-Ан е била винаги много весела и й правеше удоволствие да флиртува почти с всеки. Но никога не съм забелязал да е предпочитала особено някой определен мъж.
	— И Боб Артън ли не е предпочитала?
	Изненадан, Бени зяпна инспектора.
	— Защо пък точно него?
	Съвсем накратко Хънтър разказа за пътуването на Сали-Ан и Боб Артън до Луригейт и за револвера „Смит енд Уесън“ в жабката на колата.
	Това направи впечатление на Бени. Но после, след като Хънтър му съобщи по-важното от показанията на Боб и Сали-Ан, той рече:
	— И двамата са казали истината, Джон. Струва ми се, че сте на погрешен път. Боб Артън е най-безобидният измежду момчетата и обича жена си.
	Хънтър промърмори:
	— Възможно е да сте прав, Бени. Но хора като нас не бива да оставят нищо непроверено. — После той смени темата. — Добре ли се чувствува мистър Халер?
	Бени се засмя.
	— Повече или по-малко. Ухажва сержант Блис с всички сили и се ядосва, че хубавата Бети не му обръща внимание.
	И Хънтър се засмя.
	— Би било в разрез със служебните указания. — Той се позамисли за миг. — Тази вечер сержант Блис ще бъде сменена.
	— Надявам се от някоя още по-хубава служителка?
	— Не, от мен.
	— Мистър Халер ще бъде жестоко разочарован — каза Бени развеселен.
	Инспекторът повдигна рамене.
	— Работата ми се струва твърде опасна. Ако се случи нещо на Халер, с мен е свършено.
	— Вярвате ли, че тази вечер нашият човек отново ще премине към действие?
	Инспекторът направи неопределено движение.
	— Не съм убеден. Той е предупреден. Ясно му е като две и две — четири, че след неуспешното покушение над Халер журналистът се намира под полицейска закрила.
	— Ако ви види заедно с Хериберт, съвсем не е необходимо да събира две и две.
	— Вярно, но при условие, че ме познава.
	— Би трябвало безусловно да се допусне, щом става въпрос за трикратен убиец — отвърна Бени. — Но по този начин не губи ли планът ви ефективността си? Ако нашият човек не предприеме друг опит да очисти Халер, как ще бъде пипнат тогава?
	Инспекторът направи гримаса.
	— Може да се издаде с отсъствието си.
	Бени не разбра.
	— А как ще стане това?
	Хънтър му обясни.
	— Утре ще се състои мнимото възпроизвеждане на случая място, за което са поканени всички, присъствували в клуба вечерта, когато бе застрелян Арнд Дъч. Изглежда, че убиецът се е хванал на въдицата във вашата статия. Той вярва, че Халер го е видял и може да го идентифицира, иначе нямаше да се опитва да го ликвидира. Сега знае, че Халер се охранява от нас, и едва ли може да си позволи риска за втори път да се опита да го убие, и то пред очите на полицията. Следователно, ако не иска да бъде разкрит, не му остава нищо друго освен да не присъствува на възпроизвеждането.
	— Аха — каза Бени. Не прозвуча много интелигентно. Той го забеляза сам, защото бързо прибави: — Изглежда ми доста просто.
	— Но логично. На вас естествено ще ви е много по-приятна втора пукотевица с права за публикуване само от Бени Атлъс.
	Бени не се съгласи.
	— Но все пак е възможно някой да не дойде поради други причини — заболяване, служебна заетост…
	Хънтър направи едно движение на несъгласие.
	— Причините могат да бъдат проверени. Ако действително утре две или три лица отсъствуват, е, тогава ще имаме двама или трима заподозрени, върху които ще насочим цялото си внимание.
	Бени замълча и се замисли. После изведнъж се изсмя.
	— Не го казвайте на Хериберт Халер. Според думите ви той е излишен. Би могъл спокойно да си замине.
	Хънтър беше на друго мнение.
	— Тази вечер искам да го помъкна със себе си през няколко заведения.
	— Не разбирам, Джон — учуди се Бени. — Ако сте на мнение, че убиецът няма да рискува покушение пред очите на полицията, тогава защо са всички тези усилия?
	Хънтър се усмихна многозначително:
	— Не се знае от коя трънка ще изскочи заек!


	Хериберт Халер беше всъщност много учтив човек, но не успя да прикрие разочарованието си, когато вечерта бе взет от инспектор Хънтър вместо от Бети Блис. Не можа да преглътне едно недоволно „Инспекторе, вие?“
	Хънтър се захили насреща му.
	— Вярно, че не съм толкова хубав като сержант Блис, но с мене няма да има нужда да танцувате.
	Отправиха се към паркинга, за да се качат в Хилмъна. Халер беше поздравен от някакъв пазач на паркинга, когото не бе виждал още. Той не забеляза как пазачът намигна на инспектора.
	Когато Халер се накани да се настани в Хилмъна, пазачът се обърна към него:
	— Днес ще има голяма навалица, сър. Ако желаете, ще ви запазя едно място.
	Халер бе направо изненадан.
	— Нима е възможно подобно нещо?
	Пазачът се усмихна:
	— В изключителни случаи, сър. Виждате ли онова къмпинг-ремарке? Точно до него ще запазя свободно място за вас.
	Халер бръкна в джоб си, изрови сребърна монета от два и половина шилинга и я тикна в ръката на пазача.
	— Благодаря, приятелю. — После седна зад волана.
	Когато Хънтър се качи в колата, извади сребърна монета от два и половина шилинга и я подаде на смаяния Халер.
	— Не искам да разказвате на континента, че английските криминални служители взимат бакшиши.
	При това обяснение изразът на лицето на Халер сигурно не е бил много умен, защото инспекторът се разсмя гръмко.
	— Този човек е Бил Сакс, един от моите най-добри детективи. Но когато отново паркирате колата си тук, продължавайте да се отнасяте към него като към пазач на паркинг.
	Халер, който все още не можеше да „смели“ факта, че ще трябва да се задоволи с инспектора вместо с Бети, изръмжа нещо неразбираемо и потегли.
	Инспекторът попита:
	— Обичате ли китайската кухня?
	Халер кимна, все още без особено въодушевление, но Хънтър бе в добро настроение.
	— Тогава да отидем до „Ley-on’s Chop Suey“. Най-хубавото заведение в този град. Освен обичайните ястия собственикът му приготвя всяка вечер по някаква изненада.
	Тази вечер изненадата не беше от кулинарно естество. На маса в ъгъла седеше главният инспектор Хари Бодкин в компанията на мистър Хед, доктор Слатър и Янош Шоти. Изненаданият Хънтър не успя да се промъкне незабелязано покрай масата им.
	Главният инспектор му махна с ръка.
	— Здравейте, инспекторе. Тъкмо говорехме за вас.
	— Мога да си представя какво сте говорили — промърмори инспекторът не съвсем любезно. Обаче Бодкин, изпил на празен стомах две чаши саке*, не се смути. С подчертана дружелюбност той покани Хънтър и придружителя му да седнат. Щом му беше представен Халер, той извика приветливо:
	[* Японско спиртно питие от ориз. — Б.пр.]
	— О-о! Нашият главен свидетел! — После тикна в ръцете на инспектора лист с менюто. — Хапнете си патица по кантонски! Днес е великолепна!
	Инспекторът поръча демонстративно порция „Пиле пон-пон“ със зародиши от соеви зърна. Хериберт последва примера му само от солидарност.
	След като бе направена поръчката, главният инспектор започна да обяснява:
	— Трябва да ви кажа, инспектор, че доктор Слатър и аз сме приятели от университета.
	Хънтър кимна:
	— Оксфорд.
	Хари Бодкин бе изненадан.
	— Вие знаете?
	— Мистър Слатър ме осведоми, когато го посетих днес в бюрото му. Вярно, че ми обеща…
	Доктор Слатър го прекъсна с движение на ръката.
	— Извинете, инспекторе, знам, че ви дължа едно обяснение. Бяхме се споразумели да изчакаме резултата от утрешното възпроизвеждане. Но днес следобед научих нещо, което ме принуди да се активизирам. Не можах да ви намеря във вашата служба и се видях принуден да се обърна към Хари.
	— Какво научихте? — попита Хънтър омилостивен и с искрен интерес.
	— Свищина голямо! — обади се Янош Шоти с подчертан унгарски акцент.
	— Направо така може да се нарече — съгласи се с него мистър Хед. — ФК „Виктъри“ заплашва да се разпадне.
	Хънтър се учуди.
	— Защо?
	— Нашите най-добри играчи получават предложения от чужбина. Днес вече идваха двама при мен и ме молиха за анулиране на договорите си.
	— Не играчи, моля — поправи го Шоти, — а жени. Страхуват за живот на техни мъже.
	Мистър Хед повдигна рамене.
	— Разбира се, че жените са на дъното на цялата работа. Но в края на краищата е все едно. Във всеки случай вече не знам какво да правя. ФК „Виктъри“ не е беден клуб, но ако не играем, това означава загубени приходи, а вече отказахме два мача. И ако на всичко отгоре примамят и най-добрите ни играчи, можем направо да ударим кепенците.
	Главният инспектор изпи третата си чаша саке и важно заяви:
	— Но нали имате с тях договори.
	— Каква полза от договорите? Ако задържа някой играч насила, против волята му, той просто ще се разхожда деветдесет минути по футболното игрище.
	Янош Шоти се възпротиви:
	— Това никой не прави. Момчета всички почтени. Не може човек им се сърди, ако те страхуват от убиец. Полиция трябва хване убиец, тогава няма проблеми.
	Бодкин стана ироничен:
	— Необорима логика. Нали, инспекторе?
	Хънтър не отговори. Той дъвчеше пилето си, което му се струваше в момента доста жилаво.
	Затова пък Халер се осмели да се обади:
	— Ако човек се поразмисли, всичко си съвпада доста добре. Някакви тайнствени сили искат да унищожат ФК „Виктъри“. Тримата най-добри играчи биват застреляни, а това травматизира душевно останалите състезатели, после пък ги подмамват и ФК „Виктъри“ се разпада.
	— Това е точно моята теория! — извика Хед. — Радвам се, мистър Халер, че вие я изказахте.
	Ето че в разговора се намеси и Хънтър:
	— Ако тази теория е вярна, необходимо е само мистър Хед да ни каже от кого идват предложенията, направени на двамата играчи и… ще пипнем убиеца.
	Хед поклати глава.
	— Не ми се вярва. Наистина момчетата не ми казаха откъде идват предложенията, но те може да са направени само от един клуб. А не е възможно да се арестува цял футболен клуб по обвинение в убийство. И то във Франция.
	Заинтересован, инспектор Хънтър вдигна глава.
	— Франция ли казахте?
	Вместо Хед отговори Янош Шоти:
	— Да. Аз също знае от кого. Боб Артън ми издал. Филип Холбърн правим предложение. Лоши треньор, лош човек.
	В мозъка на инспектора зазвъняха тревожни сигнали.
	Арчи Мидълтън!
	Точно така! Това беше дълго търсеният мотив за Мидълтън. Той работи заедно с Филип Холбърн.
	Сега вече инспекторът чуваше само като през мъгла онова, което се говореше на масата. Хед обясняваше на Бодкин кой е Филип Холбърн.
	— Нашият предишен треньор. Много ядове си имахме с него и се разделихме скарани. Може спокойно да се каже — като врагове. Вярвам, че е способен на всякаква непочтеност, но се съмнявам той да е убиецът.
	Бодкин се обърна към Янош:
	— Какво е вашето мнение, мистър Шоти?
	Треньорът поклати глава.
	— Аз познава Холбърн. Не добър човек, сприхав. Но въпреки това аз мисли, че той може би убива в гняв тъща, но никога добър футболист. Холбърн обичат добри футболист.
	— А какво ще кажете вие, мистър Халер? Познавате ли го и вие? — попита Бодкин.
	Халер отвърна:
	— Не го познавам. — И скришом погледна инспектора. Не въпросително, а само любопитно. Защото Халер знаеше от Бени Атлъс, че Арчи Мидълтън се намира в Париж. Знаеше, също, че Арчи живееше у Холбърн. Мислите му, както и мислите на инспектора се бяха насочили към Париж.
	Но Хънтър мълчеше. Мълчеше направо предизвикателно, докато славният инспектор направи забележката:
	— Мистър Хънтър мълчи. А неговото мнение би ни заинтригувало.
	Хънтър сгъна грижливо салфетката си, както го бяха учили у дома.
	— Холбърн живее в Париж. Ще се наложи да проверим дали през последните осем дни е напускал Париж и дали е бил тук.
	Халер не можа да преглътне забележката:
	— Възможно е да е имал съучастник.
	Хънтър му хвърли кратък, но зъл поглед.
	— Наистина е възможно. — После се обърна към Бодкин: — Господин главен инспектор, предлагам да изпратим в Париж някой способен криминален служител, за да разследва този въпрос.
	Бодкин кимна.
	— Съгласен. Имате ли пред вид някой определен служител?
	— О, да — отвърна Хънтър. — Мисля си за инспектор Джон Хънтър.
	Всички присъствуващи се разсмяха. Главният инспектор държеше в ръката си четвъртата чаша саке.
	— За здравето на нашия най-способен служител.
	Инспекторът и Халер използваха доброто настроение, за да се сбогуват набързо.
	В колата Хънтър се разприказва.
	— Мистър Халер, животът ви беше в опасност. Щях да ви удуша, ако бяхте споменали Арчи Мидълтън.
	Халер се засмя.
	— Забелязах и затова си държах устата затворена. Какво мислите за цялата работа?
	— От убийството на Арнд Дъч заподозрян номер 1 стана Мидълтън.
	Халер — с ирония:
	— Знам. Той намери трупа.
	— Да, но нямаше мотив. Поне така си мислехме. Но сега, изглежда, като че все пак е имал. Той иска да разтури ФК „Виктъри“. Филип Холбърн е негова маша.
	Халер се замисли известно време, после поклати глава.
	— Не мога да го повярвам. Дори и да крои нещо подобно, той не би убил тъкмо Чарли Хидън, Николас Хейл и Арнд Дъч. Тримата най-добри негови футболисти! Би могъл със същия успех да пречука хора, с които няма сключен договор.
	— С тези мисли се занимавах и аз — призна инспекторът. — Но Мидълтън постоянно ни сервира нови изненади. Някой ден може би ще разберем защо си е избрал за жертви точно тези тримата.
	— Може би — промърмори Халер, без да бъде убеден.
	— Вие не знаете нещо, мистър Халер. Нещо, което и аз знам едва от няколко часа. Вие ни помогнахте безкористно и продължавате все още да ни помагате — въпреки счупените от куршум стъкла във вашата хотелска стая. И така аз съм на мнение, че имате право да узнаете всичко.
	И инспекторът му разказа историята за оръжието на престъплението. Върхът на неговия разказ представляваше констатацията, че според мнението на Сали-Ан Арчи Мидълтън е бил човекът, откраднал револвера от жабката на колата й.
	Странно, но тази история не направи впечатление на Халер.
	— Не мога да си представя „лорд“ Мидълтън като убиец.
	— В днешно време това не е възражение. Мога да ви покажа цял куп изпечени убийци, унищожили цели семейства. А всичките са с детински невинни лица.
	— Е, значи според вас днес рано сутринта по мен е стрелял Арчи Мидълтън, така ли? — попита Халер с леко предизвикателен тон.
	— А защо не? — отвърна Хънтър. — Вярно, завчера през нощта той ми се обади по телефона от Париж, но междувременно е могъл да се върне десет пъти.
	Халер погледна инспектора учудено.
	— Но защо по дяволите ще иска Арчи да ме застреля? За да ме отстрани като свидетел? Освен нас двамата и Бени Атлъс, той е единственият човек, който знае много добре, че никога не съм виждал убиеца. Самият вие му съобщихте по телефона нашия план.
	Думите, които се изплъзнаха от устата на инспектора, не бяха много изискани. След като се извини, той добави:
	— Този случай ще ме побърка.
	Междувременно бяха достигнали с Хилмъна паркинга за голяма изненада на Бил Сакс, който не беше очаквал двамата да се завърнат толкова рано.
	Инспектор Хънтър му пошушна:
	— Сега можете да си вървите у дома.
	— За съжаление не мога — отвърна детективът. — Трябва да чакам смяната си.
	Инспекторът бе учуден.
	— Няма да има смяна.
	— Ще има, истинският пазач. Обещах му да го замествам до дванадесет часа каквото и да става. Не ми мина през ума, че днес мистър Халер ще се върне така скоро. Вчера се прибра много по-късно през нощта.
	— Вчера не беше излязъл с мене — напомни инспекторът, който постепенно си възвръщаше своя хаплив хумор.
	Докато прекосяваше улицата с Халер, той ругаеше: „Виновен или не, този Мидълтън във всеки случай заслужава бесилка!“
	Хънтър поиска от портиера на хотела телефонен указател на Париж. На учудения въпрос на Халер той обясни, че на всяка цена трябвало да установи дали Арчи Мидълтън бил още в Париж, или не.
	Хънтър получи парижки телефонен указател, но не намери адреса на Филип Холбърн. Едва тогава си припомни, че Мидълтън бе споменал по телефона някакво селище близо до Париж. Но вече не знаеше как му беше името.
	Обаче Хънтър не се отчая.
	— Нали познавате секретарката на Мидълтън? Как се казваше?
	— Бойкот. Струва ми се, собственото й име е Морийн.
	— Да. Сега си спомних. Сестра й работи при доктор Слатър и се казва Джун. Дано ги има в телефонния указател.
	Единствените имена „Бойкот“ в указателя бяха техните — М. и Дж. Бойкот.
	— Мистър Халер, ще й се обадите вие и ще я попитате за номера на Мидълтън. В случай че го знае, на вас ще го даде много по-скоро, отколкото на мен.
	От семейство Бойкот се обади някакъв мъж. Халер бе много учтив.
	— Моля, извинете ме за безпокойството. Бих искал да поговоря с мис Морийн Бойкот. Обажда се Хериберт Халер.
	Мъжът от другия край на жицата се засмя зарадван.
	— О, мистър Халер! На телефона е Арчи Мидълтън.
	Халер си глътна езика.
	— Арчи Мидълтън? Мислех, че сте в Париж?
	— И бях. Донесох се тук преди един час.
	Халер държеше слушалката така, че и инспекторът можеше да чува.
	Арчи продължи да говори.
	— Какво искате от секретарката ми толкова късно вечерта? Предупреждавам ви, Морийн е под моя закрила!
	— Но, мистър Мидълтън! Исках само да науча адреса ви във Франция. От моя вестник получих поръчението да взема от вас интервю.
	Очевидно Арчи се почувствува поласкан.
	— Дадено, дадено. Имам да ви казвам някои работи.
	— За убиеца ли?
	— Не. За Филип Холбърн. Представете си, тази свиня се опитва зад гърба ми да примамва играчи от ФК „Виктъри“. На всяка цена трябва да му попреча. Затова се върнах презглава.
	Хънтър и Халер се спогледаха.
	— Къде мога да ви открия утре, мистър Мидълтън?
	— На този номер. Да си призная открито, страх ме е да се върна у дома. Докато не е заловен убиецът, съм длъжен да се държа предпазливо.
	— Да уведомя ли инспектор Хънтър, че сте тук?
	— Не е необходимо. Той беше първият човек, на когото се обадих по телефона след пристигането си.
	— Тъй ли? А какво каза инспекторът?
	— Нищо. Не си беше у дома. Но оставих на жена му телефонния номер и се надявам скоро да ме потърси.
	— Тогава нека по-добре свършим разговора си, та да освободим линията. Ще ви позвъня утре преди обед, мистър Мидълтън.
	— О’кей. Но казвайте ми спокойно Арчи.
	След като Халер затвори телефона, двамата с инспектора излязоха от телефонната кабина.
	— Това се казва номер нали?
	Хънтър повдигна рамене.
	— Казах ви, че Арчи се грижи винаги да има изненади.
	В този миг се разнесе изстрел. Не много силен, но беше ясно, че е изстрел — поне за ушите на инспектора.
	— Това беше изстрел! Вървете в стаята си, мистър Халер!
	И Хънтър изхвръкна навън от фоайето. На улицата се спря за миг нерешително.
	Изтрещя втори изстрел. Този път гърмежът беше много по-силен и идваше несъмнено откъм паркинга.
	Инспекторът изтича през улицата. Когато достигна паркинга, насреща му се зададе, олюлявайки се, някакъв мъж и буквално се строполи в ръцете му. Пъхтейки, на сцената се появи Бил Сакс с пистолет в ръка.
	— Пернах ли те, негоднико! — изсъска детективът, като си поемаше с мъка дъх.
	„Негодникът“ се свлече надолу и падна на колене. След като инспекторът го беше изправил, ръката му, хваналата рамото изгубилия съзнание човек, се обагри с кръв.
	— Какво се случи, Бил?
	— Спипах този тип, когато поставяше в колата на мистър Халер една хубавичка малка бомба — докладва детективът, размахвайки възбудено пистолета си. — Сър, ако сме имали късмет, сме спипали убиеца на футболистите.


	Само два часа след докарването на ранения в болницата дежурният лекар разреши да бъде разпитан.
	Междувременно инспектор Хънтър беше наредил на сержант Джъдж да дойде. Въпреки умората си Бил Сакс чакаше търпеливо в преддверието на кафе и цигари, докато двамата бяха извикани от Хънтър в болничната стая.
	Човекът полуседеше или полулежеше в леглото, бледен, но иначе в добро състояние. Той се усмихна на Джъдж.
	— Здравейте, сержанте!
	Бил Сакс се учуди.
	— Приятел ли ви е, сержанте?
	Но Джъдж не обърна внимание на този хаплив въпрос. Приближи се до самото легло и се вторачи в лицето на ранения. После извика изненадано:
	— Фати Браун!
	Мъжът в леглото се усмихна уморено.
	— „Фати“* беше някога. Петте години пандиз направиха от мен отново Лео Браун. Отслабнах двадесет и пет кила.
	[* Fatty (англ.) — тлъст, дебел. — Б.пр.]
	Сержант Джъдж не промени изражението на лицето си.
	— Да не би сега да трябва да ви съжалявам?
	— Защо не? — отвърна Браун. — Най-сетне вие се погрижихте да ми предпишат това лечение за отслабване.
	В това време инспектор Хънтър придърпа с крак един стол.
	— Значи се казвате Лео Браун?
	Браун кимна дружелюбно.
	— Лео Браун, наричан Фати. А вие сте Хънтър Лимона.
	— Кой съм аз? — попита Хънтър учудено.
	Браун се разсмя.
	— Хънтър Лимона. Не знаехте ли, инспекторе, че вашите подчинени ви наричат така, защото уж сте били винаги в лошо настроение и кисел като лимон? Попитайте сержант Джъдж!
	Когато инспекторът погледна въпросително сержанта, той беше забил поглед в пода, а пък Бил Сакс — в тавана. На края Хънтър се обърна към безсрамно хилещия се Лео Браун.
	— Добре, мистър Браун, тогава разкажете сега на Хънтър Лимона защо сте поставили експлозив в колата на мистър Халер.
	— Защото според собствения ми житейски опит подобно нещо се поставя много бързо и удобно на всяка кола. И проблемът за запалването се разрешава по най-прост начин. Щом завъртиш контактния ключ и — „бум“!
	Хънтър също подхвана непринудения тон на Лео Браун:
	— Ами защо пък точно колата на мистър Хънтър трябваше да направи „бум“?
	Браун поклати глава.
	— Не знам.
	Хънтър присви очи.
	— Не знаете ли, мистър Браун? Означава ли това, че само случайно ви е попаднал Хилмъна?
	— В никакъв случай, инспекторе — отвърна Фати. — Нямам навик да поставям безразборно бомби в колите. Известен ми беше номерът на колата и знаех, че през нощта автомобилът ще бъде оставен на паркинга пред хотел „Ройъл“. Но нямах представа чия е колата.
	Хънтър замълча замислено. Всичко, казано от Браун, не звучеше невероятно, ако човек знаеше кой бе всъщност този Браун. И инспекторът започна да си припомня името Фати Браун.
	— Значи, не сте действували срещу мистър Халер по лични мотиви?
	Обиден, Браун отхвърли подобно предположение:
	— Инспекторе, никога не действувам по лични подбуди. Аз съм миролюбив човек, нямам неприятели. Само изпълнявам поръчения. Признавам, че понякога начинът ми на действие е незаконен, но моралната отговорност пада върху моите поръчители.
	Инспекторът се усмихна неволно и Браун беше доволен от този резултат.
	— Вие се усмихвате, инспекторе? Установявам, че несправедливо са ви дали прякора. Съвсем не сте кисел като лимон. И затова ще ви прекръстя на Хънтър Портокала.
	Инспекторът остана любезен.
	— Е добре, мистър Браун, тогава, кажете сега на Хънтър Портокала, кой ви е възложил поръчението да вдигнете във въздуха Хилмъна?
	Усмивката на Браун изчезна.
	— Много ми е неприятно, сър, но не мога да ви кажа.
	— Мистър Браун, напълно разбирам, че не искате да издадете „клиентите“ си, но в случая става въпрос за три убийства.
	Очевидно Браун не повярва на инспектора.
	— Чак пък три! Сър, не е ли твърде множко?
	— Не се шегувам, мистър Браун, и не се опитвам да ви сплаша. Наистина ли още не сте чували името Хериберт Халер?
	Браун поклати глава.
	— Не.
	— Мистър Халер е спортен журналист от континента. Главният свидетел срещу убиеца на футболистите.
	Браун се изправи в седнало положение в леглото си като наелектризиран.
	— Сега се сетих. Четох за това, но не съм запомнил името. И вие смятате… — Той замлъкна и втренчи въпросително погледа си в инспектора.
	— Смятам, че убиецът на футболистите иска да очисти мистър Халер. Следователно той е вашият поръчител.
	Браун получи истински пристъп на гняв.
	— Това куче! Тази свиня! Трябва да знаете, инспекторе, че съм привърженик на ФК „Виктъри“. Почти се разплаках, когато научих в килията на помощник-надзирателя, че след Чарли Хидън и Николас Хейл е бил убит и Арнд Дъч.
	— В килията ли? — попита инспекторът учудено.
	— Да. Едва преди три дни излязох от пандиза. Когато отидох в моето заведение, никой не ми обърна внимание, другарите ми говореха само за убиеца на футболистите. Всеки от тях е готов собственоръчно да му извие врата. Аз също.
	— Де да го бяхте направили! — промърмори инспекторът. — Или да не би да искате да ми втълпите, че изобщо не сте се срещали с него?
	Браун замълча за секунда.
	— Не, инспекторе. При такива обстоятелства няма да ви втълпявам подобно нещо.
	С тези думи той отново се изтегна в леглото си и затвори очи.
	Хънтър смигна на сержант Джъдж и последният извади бележника си.
	С все още затворени очи Лео Браун започна да прави своите показания.
	— Бях в моето заведение, в „Harvey’s Three Pence“* и с няколко приятели хвърляхме перца по една мишена в задната стая. Нито веднъж не улучих центъра, в пандиза бях отвикнал от всичко. Тогава ме извикаха на телефона.
	[* Буквално означава „Трите пенса на Харви“. — Б.пр.]
	Браун замълча за миг, после се изправи в седнало положение.
	— Ще се опитам да предам разговора дословно: „Вие ли сте Фати Браун?“ — попита някакъв мъж. „Да, аз съм. А вие кой сте?“ Но той не пожела да ми отговори. „Няма значение. Искате ли да спечелите двеста лири?“ Не знам какво ме прихвана, но отказах и затворих телефона.
	Браун пое дълбоко дъх. Очевидно не му беше леко да говори. Хънтър го остави на спокойствие и след малко Фати продължи да разказва:
	— Не изминаха и пет минути и ето че Харви отново ме извика на телефона. Не успях дори да кажа „ало“ и ето че непознатият ми предложи вече четиристотин лири. Все още не се съгласявах. Първо го попитах как така се е добрал до мен. „Чрез Блинки Попър“, отвърна човекът. „Блинки ми каза, че ако някога се нуждая от украшения за коледна елха, да се обърна с пълно доверие към Фати Браун.“ Тогава разбрах, че човекът не лъжеше. Сигурно ви е известно, инспекторе, че Блинки беше мой шеф?
	Тъй като Браун очевидно очакваше отговор, Джон Хънтър кимна.
	— Разбира се, че знам. С вашия случай не съм си имал работа, но затова пък си имах толкова повече работа с Блинки Попър.
	— Е, аз съм само дребна риба — заяви Браун скромно и после продължи разказа си: — Във всеки случай ми стана ясно, че човекът казваше истината, защото Блинки имаше обичая да нарича шеговито експлозивите — украшения за коледна елха. И така казах на човека, че Коледа е още много далеч и затова да не говорим по телефона за украсата на елхите. Възможно е да ни чуе и някой архангел.
	Браун се разсмя на своя псевдовиц и продължи:
	— Уговорихме се да се срещнем пред къщата на Генардстрийт 104, пред търговската фирма за въглища на ъгъла. В деветнадесет часа и тридесет минути. Аз трябваше да бъда там по-рано и да го чакам.
	Браун замълча отново.
	Постепенно инспекторът се изнерви.
	— И той дойде ли?
	Браун поклати бавно глава.
	— Не.
	Хънтър избухна:
	— Човече, ако си мислите, че ще успеете да ме пратите за зелен хайвер…
	Браун се засмя.
	— Но защо се вълнувате толкова, сър? Искам само да кажа, че не беше необходимо да го чакам. Той беше вече там преди мен.
	Хънтър си отдъхна, но сърцето му блъскаше. Не беше чудно — за пръв път седеше срещу човек, който по всяка вероятност можеше, да му даде описание на убиеца.
	— Как изглеждаше?
	Браун наблегна на думите си.
	— Както изглежда човек, който не иска да изглежда така, както изглежда в действителност.
	Той се изсмя глупаво на сполучливата си формулировка.
	Хънтър трябваше да положи усилия, за да не избухне. Той изръмжа:
	— Изразявайте се по-ясно!
	— С удоволствие, инспекторе. И така: човекът бе застанал в арката на вратата до търговската фирма за въглища, подпрян на някакъв велосипед.
	Джъдж, който стенографираше, повдигна глава.
	— Велосипед ли?
	Браун кимна:
	— Да, велосипед. Само не ме питайте каква марка е бил. Генардстрийт е дяволски тъмна и освен това хич не ме интересуваше колелото му.
	— Мистър Браун, може би ви се е изплъзнала от вестниците тази подробност, че Чарли Хидън е бил застрелян от човек, избягал после с велосипед.
	Браун се разсмя отново.
	— „Изплъзнала се“ е добре казано. В пандиза не бях абониран за никакъв вестник.
	— И така, как изглеждаше човекът? — настоя Хънтър нетърпеливо.
	Най-сетне Браун започна с описанието:
	— Носеше широкопола шапка, нахлупена ниско над очи. Направи ми впечатление, защото си бях купил нова шапка още първия ден, когато ме пуснаха на свобода. В магазина имаше само малки шапки с тесни периферии. Учудих се колко много се беше променила модата през последните пет години.
	Инспекторът кимна доволен.
	— Много добре, мистър Браун. Значи старомодна шапка. И по-нататък?
	Отново Браун не можа да сдържи смеха си.
	— Тъмни очила, с които в онази тъмница положително не можеше да се види на повече от пет крачки и идиотски мустаци, залепени като че ли от ръката на дете.
	— Как беше облечен?
	— Носеше тренчкот и ръкавици.
	— Какво ви каза? Опитайте се да ми го предадете точно! По възможност дословно.
	Браун се замисли.
	— Той извади от ръкавицата си някаква бележка и ми каза: „Запишете си този номер на лека кола!“ Продиктува ми един номер и аз си го отбелязах. После ми рече: „Става въпрос за черен Хилмън, който стои през нощта на паркинга пред хотел «Ройъл»“. След това извади от джоба си пачка банкноти. „Ето ви двеста лири. Утре ще се срещнем тук по същото време и ако работата е станала, ще получите още двеста.“ Преброих парите. Точно бяха. Четиридесет банкноти по пет лири. Прибрах ги и го попитах: „Чия е колата?“ Той ми обясни, че била взета под наем. Но аз пожелах да знам кой я използва. Не исках да сторя зло на някоя жена или пък може би и на дете. Но човекът разсея колебанията ми. Каза, че ставало въпрос за чужденец. Тогава се успокоих.
	Изтощен, Браун приключи разказа си.
	— Дяволски ожаднях!
	— Веднага ще ви намеря нещо за пиене — обеща му Хънтър възбудено. — Кажете ми сега обаче още нещо: имате ли среща с този човек тази вечер в 19,30?
	Браун поклати глава.
	— Не. Не се хващам на такава въдица. Да си изпълня поръчението и после негодникът да не дойде. Подобно нещо не може да се погоди на Фати Браун дори и ако е отслабнал двадесет и пет килограма и се казва пак Лео.
	Инспекторът направи толкова разочарована физиономия, че Лео се досети.
	— О-о! Разбирам! Надявахте се да пипнете негодника при тази среща. Не се ядосвайте, инспекторе, той сигурно нямаше да дойде.
	— Значи сте приели „поръчението“, както го наричате вие, за двеста лири? — попита Хънтър.
	— В никакъв случай. Заявих му, че не вярвам в неговите намерения да ми даде още двеста лири. В подобен случай аз щях да бъда минатият. Казах му, че нямам представа кой е той, дори и да знаех, че мустаците му са залепени. А моето положение беше по-друго. Той ме познаваше, знаеше заведението ми, а вероятно и моя адрес. Следователно не можех да го метна. Изобщо да не говорим, че съм почтен човек, особено към хора, изпращани при мен от Блинки. Той проумя всички мои обяснения. Каза, че бил очаквал подобно нещо и ми даде още двеста лири. Това е.
	— Къде са сега парите? — полюбопитствува инспекторът.
	Лео дари инспектора с нежна усмивка, отпусна се назад върху възглавницата си и едва прошепна:
	— Струва ми се, че сега ще изгубя съзнание… моля ви, инспекторе, бихте ли извикали сестрата…
	Хънтър не се трогна.
	— Парите ми трябват заради отпечатъците!
	— Ах, така ли — каза Браун с нормален глас. Но после махна с ръка. — Но нали той носеше ръкавици.
	Хънтър не настоя повече. Имаше нужда от Лео Браун и трябваше да го държи в добро настроение.
	— Още един въпрос, мистър Браун: как говореше този човек?
	Веселите очички на Лео примижаха доволно.
	— Ей така!
	Той си отвори устата и после я затвори. Същото се повтори няколко пъти, а след това Лео добави през смях:
	— Като всеки нормален човек.
	Инспекторът се усмихна кисело.
	— Много остроумно! Исках да знам дали говореше „кокни“.
	— Не, сър, не говореше. Напротив! Веднъж не можах да не се разсмея, когато го попитах кога и къде се е срещнал с Блинки. Нашият приятел ми каза: „Попаднахме заедно в затвора.“ Попаднахме в затвора! Кой от нас говори така? Казваме: „опандизиха ме“ или „окошариха ме“.
	Инспекторът кимна доволен.
	— Това беше много важно указание, мистър Браун. Я помислете дали и нещо друго не ви е направило впечатление!
	Лео се размисли покорно. После извика:
	— О, да! Обувките!
	— Обувките ли?
	— Да. Докато броях парите, неговите обувки ми направиха впечатление. Едни такива остри, подобни съм виждал само в една витрина — на Бъристрийт. До тях пишеше „Мейд ин Итали“*. Преди пет години човек не би посмял да се покаже на улицата с такива патъци.
	[* Направено в Италия (англ.). — Б.пр.]
	— Много добре, мистър Браун, много добре! — похвали го инспекторът. — Можете ли да ни кажете още нещо?
	— Да. Жаден съм.
	Хънтър стана.
	— Ще наредя да ви донесат нещо за пиене. — После той се обърна към сержант Джъдж и Бил Сакс: — Можем да си вървим.
	Обаче Лео го спря.
	— Може ли да ви попитам нещо, сър? Така да се каже, по личен въпрос?
	— Моля.
	— Наредихте ли вече да изследват коледното украшение?
	Хънтър поклати глава.
	— През нощта работят само криминалните служители, но не и лаборантите.
	— Ще има да се чудите, инспекторе — каза Лео. — Зарядът не би могъл да счупи дори предното стъкло, затова се дават най-много три месеца за злонамерено нанасяне на материални щети.
	Хънтър се усмихна.
	— Би било много приятно за вас. Но аз си мислех, че сте почтен човек, който изпълнява с най-голяма точност поръченията си, а?
	— Такъв съм, инспекторе. Но онзи тип не ми беше симпатичен, не обичам хора със залепени мустаци.
	Хънтър напусна болничната стая заедно със своите хора и поговори с дежурния лекар. Той беше още млад човек и нямаше нищо против Браун да бъде преместен рано сутринта в болницата на затвора. Обеща дори да поднесе на пациента си глътка уиски в чаена чашка.
	— Ще го направя сам, не бива да разбере даже някоя медицинска сестра.
	Наложи се Бил Сакс, който едва се държеше на краката си от умора, да застане на пост до вратата на болничната стая, настанявайки се на малък твърд стол. Хънтър му обеща при първа възможност да изпрати някой да го смени.
	Щом се настаниха в служебната кола, шофьорът се обърна към сержант Джъдж, който бе седнал до него.
	— Генардстрийт 104 — гласеше отговорът, и то „uni sono“*, понеже Хънтър каза същия адрес едновременно със сержанта. Но инспекторът не можа да преглътне забележката:
	[* В един глас (лат.) — Б.пр.]
	— Дано сега имаме по-голям късмет, отколкото имахме с отпечатъците от краката на тъпоглавия Джеймс Смит IV.
	Те имаха по-голям късмет.
	На номер 104 се намираше стара къща с дебели зидове и дълбока арка. Генардстрийт не беше асфалтирана, настилката й се състоеше от твърда като камък пясъчна глина, която бе покрита пред номера 104 с дебел слой въглищен прах. Този слой беше най-дебел под арката, а под ярката светлина на едно джобно фенерче се очертаваха великолепни следи: произхождаха очевидно от велосипед. Край тях имаше отпечатъци от необичайно остри обувки.
	Хънтър втренчи невярващ поглед в земята.
	— Веднъж трябваше да имаме късмет и ние. Цяло чудо, следите все още не са изпогазени.
	Сержантът не вярваше в чудеса.
	— Съвсем естествено е, сър. През тази врата влизат в двора само колите за въглища и отиват до складовете, а вратата положително е била затворена в осемнадесет часа. Лео Браун и онзи човек са се срещнали едва в деветнадесет и тридесет. След това никой не е могъл повече да влезе в двора.
	Хънтър погледна часовника си.
	— Както и да е, ще трябва да вдигна по тревога от леглата нашите специалисти, за да фиксират следите. Този път нямаме право да правим грешки.
	— Досега не сме направили нито една, сър! — запротестира сержантът. — Във всеки случай оставам тук дотогава, докато пристигнат нашите хора.
	Инспекторът се втурна към колата и нареди да го откарат в службата му.
	Разхождащият се нагоре-надолу пред полицейския участък Боби* зяпна смаяно подир инспектора, когато последният профуча нагоре по стълбите, взимайки стъпалата две по две като двадесетгодишен младеж.
	[* Презрително прозвище за полицаите от тарикатския жаргон (англ.). — Б.пр.]


	Следващият ден щеше да бъде за инспектора голям ден, изпълнен с много работа. Той си състави списък, дълъг един метър. Първата точка гласеше: посещение при мис Морийн Бойкот. Арчи действително се беше обаждал през нощта и бе оставил адреса и телефонния си номер. Хънтър се опита да се свърже по телефона, обаче номерът беше постоянно зает. Затова реши на път за бюрото си да отиде до Мидълтън.
	Само няколко секунди след като инспекторът бе позвънил на вратата, се разнесе женски глас:
	— Кой е?
	— Инспектор Хънтър. Мистър Мидълтън ми се е обаждал през нощта.
	Зад кръглото стъкло на шпионката се мярна присвито око, после вратата бе отворена от Морийн.
	„Лорд Арчи“ седеше в едно кресло, загърнат в пурпурночервен копринен халат, и говореше по телефона. Той махна зарадвано с ръка на инспектора и продължи да говори:
	— Както казах, мистър Хед, моите хора остават. Говорих вече с всички. От два часа въртя телефона, момчетата ми остават верни, остават верни и на ФК „Виктъри“. Виждате, мистър Хед, че на Арчи може винаги да се разчита. А що се отнася до Холбърн, ще трябва да изпратите до ФИФА някой гневен протест. Няма да се учудя, ако тази история не му струва разрешителното да упражнява треньорска професия. Поведението му беше повече от свинско… Сега се налага да прекъсна разговора, мистър Хед, дойдоха ми гости. Но пак ще ви се обадя.
	След като затвори телефона, той се отправи към Хънтър с протегната ръка.
	— Блудният син се завърна! Намерихте ли някаква следа, инспекторе?
	Хънтър гледаше втренчено краката на Арчи, обути в елегантни остри обувки, и промърмори:
	— Струва ми се, да.
	Но Арчи не забеляза погледа на Хънтър.
	— Ако имате пред вид Филип Холбърн, тогава сте по погрешна следа, инспекторе.
	— Откъде ви дойде наум, че имам пред вид Холбърн?
	— Мистър Хед ми каза. Нали сте вечеряли вчера заедно с него.
	Хънтър кимна.
	— Пиле „пон-пон“. Още ми се повдига от него.
	— Изглежда, че и от Филип ви се повдига, нали заради него искате да отидете в Париж. Но можете да си спестите това пътуване. Филип сигурно няма нищо общо с поредицата от убийства, колкото и големи мръсотии да върши сега.
	— Откъде пък сте толкова сигурен?
	Мидълтън наля на инспектора чаша кафе, без да го пита.
	— Когато отидох в Париж, Филип лежеше вече от четири седмици в болница от тежка форма жълтеница. Значи, не му е било възможно да застреля като кучета футболистите в Калингам. После той ме покани у дома си в Малмезон, тъй като на следващия ден щеше да излезе от болницата. Живях у тях и присъствувах, когато получи от дружеството си писмото с уволнението. Изхвърляха го. Според неговото мнение съвсем несправедливо, но аз разговарях с председателя на дружеството и той ми каза, че в цялата история имало някакви злоупотреби. Във всеки случай Филип се беше ядосал. Освен това обаче му беше дошло до гуша да бъде треньор и му хрумна идеята да започне да печели от нещастието на ФК „Виктъри“. Зад гърба ми се свърза с неколцина от играчите. Когато научих…
	Хънтър прекъсна словесния поток на Арчи:
	— Как научихте, мистър Мидълтън?
	Арчи посочи към мис Бойкот, седнала малко настрани.
	— Морийн ми се обади по телефона. Тя беше единственият човек, с изключение на вас, който знаеше адреса ми. Боб Артън й бе дал сигнал за тревога, тъй като Филип писал и на него. Във всеки случай между мен и Филип имаше страхотен скандал. Аз отпътувах, но въпреки това не мисля, че той може да е извършил трите убийства.
	Хънтър въздъхна.
	— Кога пристигнахте тук, мистър Мидълтън?
	Арчи се разсърди.
	— Ако не ми казвате „Арчи“, няма да ви отговарям повече!
	Инспекторът опита да се усмихне.
	— Кога пристигнахте тук, Арчи?
	— Самолетът ми се приземи в деветнадесет часа и десет минути в Хийтроу. Оттам ме взе Морийн с моята кола. Кога бяхме тук в жилището, Морийн?
	Момичето се замисли.
	— Около двадесет и един часа.
	И Хънтър се замисли. Следователно Арчи Мидълтън в никакъв случай не е могъл да се срещне в деветнадесет и тридесет с Лео Браун на Генардстрийт.
	Инспекторът хвърли тъжен поглед към острите обувки на Арчи и попита:
	— У вас ли е случайно все още самолетният ви билет?
	— Запазен е, но не случайно, а нарочно. За отчитане на сумата.
	Морийн подаде на инспектора един класьор. Най-отгоре имаше фактура за бензин от бензиностанцията на лондонското летище, а под нея самолетния билет Париж — Лондон, издаден на името на Арчибалд Мидълтън.
	Изглежда, че поведението на инспектора, издаващо недоверие, не смущаваше Арчи.
	— Кажете ми, Джон, разчитате ли днес на някакви изгледи за успех?
	Хънтър преглътна интимното „Джон“ и остана любезен.
	— А защо не?
	— И двамата знаем, че Хериберт Халер не е излизал от залата на кегелбана и следователно не е могъл по никое време да види убиеца.
	Инспекторът възпроизведе кисела усмивка.
	— Сега го знае и мис Бойкот.
	Арчи направи смаяна физиономия.
	— О! Не исках да се раздрънквам, но за Морийн си залагам и главата. Тя знае всички мои тайни.
	— Но това не означава още, че трябва да знае и моите — измърмори инспекторът и се обърна към момичето: — Кажете ми, мис Бойкот, виждали ли сте някога у вашия шеф някакъв „Смит енд Уесън“?
	Морийн не схвана въпроса.
	— Някакъв какво?
	Арчи й обясни на висок глас:
	— „Смит енд Уесън“ е револвер. А с такъв револвер бяха застреляни Хидън, Хейл и Дъч. И нашият приятел Джон, изглежда, все още не може да се отърси от мисълта, че аз бих могъл да бъда извършителят.
	Инспекторът реши отсега нататък да пипа с меки ръкавици.
	— Шегата настрана, Арчи. Нищо ли не знаете за някакъв „Смит енд Уесън“ калибър 38, който е бил собственост на един от вашите приятели?
	Изведнъж Мидълтън стана сериозен.
	— Сега знам какво искате да кажете. Присъствувах, когато Чарли Хидън подари на Арнд Дъч за рождения му ден револвер. Само че не познавах марката… — Той се прекъсна и втренчи в инспектора изплашено очи. — Да не би да твърдите, че с този револвер…
	Хънтър кимна.
	— Да. Револверът, подарен от Чарли Хидън на Арнд Дъч, е идентичен с оръжието на престъплението.
	Очевидно Мидълтън бе изненадан.
	— Едва мога да го повярвам.
	— Не знаете ли, дали Арнд Дъч не е давал револвера на някой друг?
	Арчи повдигна рамене.
	— Доколкото знам, Сали-Ан беше поискала от Арнд да върне револвера на Чарли. Пукотевицата в избата я беше изнервила.
	— И той върна ли го?
	Арчи се засмя.
	— Можете да бъдете уверен. Арнд правеше всичко, каквото поискаше Сали-Ан.
	Хънтър възрази:
	— Не и в този случай. Всъщност жена му е имала намерение сама да върне револвера. Но той е бил откраднат от жабката на колата й.
	— Това е напълно възможно — каза Мидълтън, — най-сетне тя кара открита спортна кола и сигурно никога не заключва жабката.
	— Откъде знаете?
	Въпросът на Хънтър бе зададен мигновено, но Мидълтън отвърна невъзмутимо:
	— За знаене и въпрос не може да става, допускам го само. Повечето жени постъпват така. От Сали-Ан пък съвсем може да се очаква.
	Инспекторът измърмори нещо неразбираемо. Арчи го наблюдаваше с подигравателна усмивка.
	— Кажете ми, Джон, да не би да мислите, че аз съм откраднал револвера?
	Хънтър отвърна на усмивката му.
	— Мисиз Дъч мисли така.
	Мидълтън скочи на крака. Лицето му стана тъмночервено.
	— Тази гадина!
	Дори Морийн изпусна едно тихо: „Ама че нахалство!“
	Инспекторът мълчеше.
	Мидълтън се изтъпанчи пред него в цялата си дължина.
	— И вие ли го вярвате, Джон?
	Хънтър се усмихна мило.
	— Да не съм ясновидец? Споделих с вас само онова, което ми разказа мисиз Дъч. Тя твърди, че в деня, когато изчезнал револверът, ви била взела в колата си.
	— И кога е станало това?
	— Преди около една година. Вярно ли е?
	Арчи, който междувременно се беше успокоил, махна с ръка и отново седна.
	— Как мога да помня това? Често съм се качвал в колата й. Да не би да е забранено?
	— Разбира се, че не е — измърмори инспекторът и бавно стана.
	— Само още един въпрос: беше ли мисиз Дъч вярна на мъжа си?
	— Ако не е била, го е правила дяволски ловко. Тя флиртуваше с всеки мъж, но това изглеждаше винаги като безобидно удоволствие. Дано не искате да кажете, че съм имал с нея интимни отношения. Морийн ще ми издере очите.
	Морийн поклати глава.
	— Сигурно няма да го направя.
	Думите й прозвучаха толкова твърдо, че направиха впечатление не само на инспектора, но и на Мидълтън.
	— Ха! Прозвуча, като че ли знаеш кой е бил онзи! — извика й Арчи.
	Сякаш само за частица от секундата Морийн се поколеба, а после каза:
	— Нямах това пред вид.
	Инспекторът накара противящия се Мидълтън да му обещае, че ще се появи следобед в клуба и после се сбогува.
	На улицата си купи няколко вестника и със задоволство установи, че за нощната пукотевица на паркинга не споменаваше нито един вестник. Никой не беше забелязал каквото и да било. За нищо неподозиращите минувачи изстрелите сигурно бяха прозвучали като детонации в ауспуха на някоя кола вследствие на неправилно функциониране на двигателя, а Хънтър бе натоварил ранения Браун в старата таратайка на Бил Сакс и го беше откарал до най-близката болница. Ето защо никой журналист не можа да научи нещо. Това обстоятелство бе добре дошло за Хънтър. Сутринта, докато лежеше буден в леглото си и зяпаше тавана, той беше измъдрил нов план. Надяваше се, че Лео Браун ще му помогне да го осъществи.
	Лео се чувствуваше далеч по-зле в стационара на затвора, отколкото преди в градската болница, но все пак тук бе по-добре, отколкото в някоя затворническа килия. Той искрено се зарадва, когато Хънтър прекрачи прага.
	— Здравейте, инспекторе! Какво става с моето украшение за коледна елха?
	Хънтър направи съкрушена физиономия.
	— Съжалявам, но още не съм прочел доклада, още не съм бил в стаята си.
	— Най-напред идвате при мен — това сигурно означава нещо.
	— Означава — призна инспекторът. — Как се чувствувате? Бихте ли могли да предприемете кратко пътуване с кола?
	Лео се ококори.
	— Въпросът е накъде! Ако трябва да вляза в някоя килия, сигурно ще припадна още на улицата.
	— Ще отидете до „Harvey’s Three Pence“ да изпиете една бира.
	Смайването на Лео Браун нарастваше.
	— Една бира ли казахте?
	— А може и две. Зависи колко дълго ще се наложи да чакате там.
	— Да чакам ли? Кого?
	— Ще чакате да ви повикат по телефона. Предполагам, че вашият поръчител ще се осведоми защо не сте изпълнили поръчката му.
	— А той знае ли вече? Има ли нещо за мен във вестниците? Че съм арестуван?
	Хънтър поклати глава.
	— Нито дума. И тъкмо това сигурно ще му направи впечатление. Той положително е търсил дебело заглавие от рода на: „Чуждестранен журналист хвръкнал във въздуха“ или нещо подобно.
	Лео се замисли.
	— Не е непременно речено, че ще стане така, инспекторе. Той може да си помисли и че този господин днес все още не е използвал колата си.
	— Ще се убеди много лесно, ако хвърли един поглед на паркинга. Защото колата не е вече там. Наредих да я откарат.
	Лео кимна одобрително.
	— Хубава идея. Дано не го е видял.
	Хънтър направи гримаса.
	— В три часа през нощта? Не е изключено, но не ми се вярва. Той сигурно е разчитал, че Халер ще използва колата си едва сутринта.
	Лео се изправи.
	— Е, тогава да вървим. Бирата прави жаждата още по-приятна.
	Хънтър охлади ентусиазма на Фати.
	— Момент, момент! Първо трябва да говоря с лекаря, а после да осигуря някой достоен за вас придружител. Разбира се, в цивилно облекло.
	— Моля ви само да не е сержант Джъдж! Той си прилича на ченге дори и когато е по пижама.


	Когато кръчмарят го извика на телефона, Лео Браун и неговата охрана Рей Гардън бяха „гаврътнали“ (както се изрази Лео) вече четири чаши бира. Разбира се, Гардън се помъкна след него.
	От подслушваната телефонна линия бе записан на магнетофонна лента следния разговор:
	— Браун на телефона.
	— Изпълнихте ли моето поръчение?
	Лео в ролята на невинен ангел:
	— А кой се обажда?
	Браун беше получил задачата да проведе колкото се може по-дълъг разговор, за да направи възможно издирването на номера на обаждащата се страна, въпреки че хората на Хънтър очакваха обаждането да стане от обществена телефонна кабина. И се оказаха прави. А освен това непознатият не им направи услугата да говори дълго. Гласът му звучеше доста рязко.
	— Много добре знаете кой. Не спазихте нашата уговорка. Вие сте жалък подлец!
	Лео започна да протестира:
	— Един момент, приятелче! Аз…
	Но човекът го прекъсна:
	— Никакви увъртания! Колата не е вече на паркинга, но не е хвръкнала във въздуха. Поне не с Хериберт Халер. Преди пет минути говорих с него по телефона и той беше жив и здрав.
	— Ще ви обясня всичко, мистър. Най-добре е да се срещнем тази вечер пред складовете за въглища. Удобно ли ви е в осем?
	— Не.
	— Но разберете ме, мистър, за малко щяха да ме спипат. Колата беше охранявана от ченгета. С триста зора успях да се измъкна. Тази вечер ще ви разкажа всичко. Трябва да измислим нещо ново.
	— Благодаря, вече не е необходимо. Промених плановете си.
	— А какво ще стане с мангизите? Не си ли ги искате? Ако се видим тази вечер…
	В слушалката се чу изпукване. Другият беше затворил телефона.
	Когато Джон Хънтър прослуша в бюрото си магнетофонната лента заедно със сержант Джъдж, Бени Атлъс и Хериберт Халер, помолен да дойде от инспектора, и тримата бяха изненадани.
	Сержантът се обади пръв:
	— Какво означава това „вече не е необходимо. Промених плановете си“?
	Хънтър бе готов с отговора си:
	— Означава, че този човек вече не се страхува да бъде изобличен от Халер.
	Сержантът се зачуди.
	— Как така изведнъж? Вчера вечерта в седем и половина жертва няколко стотачки, за да накара да убият Халер, и внезапно не се страхува повече от него.
	— Може би е решил да избяга — каза Бени.
	Хънтър кимна:
	— Вероятно. Във всеки случай убиецът е онзи, който няма да дойде днес в клуба. — После той се обърна към Халер: — Мистър Халер, обаждаха ли ви се днес по телефона?
	Хериберт: — Да. Но не знам кой беше. Обадих се, като си казах името, и след това онзи затвори.
	Бени понечи да каже още нещо, но Хънтър го спря.
	— Нека чуем още веднъж записа, който ви е вече познат, Бени.
	— Разговора на Сали-Ан ли?
	Не беше необходимо Хънтър да отговаря, защото ролката вече се въртеше.
	И тримата слушаха напрегнато. Веднага след първото изречение Хънтър промърмори:
	— Същия глас!
	След като магнетофонът занемя, инспекторът не беше вече така убеден.
	— Същият глас ли е, или не е?
	— Мисля, че да, сър — каза сержантът.
	Бени споделяше неговото мнение.
	— И аз мисля така. Естествено, двата записа са направени при съвършено различни условия. А има и разлика дали един мъж говори с любимата си, или пък с някой друг мъж, когото иска да подтикне към извършване на подло убийство. А възможно е при разговора си с Лео Браун този човек да се е опитал и да промени гласа си.
	Докато Бени говореше, инспекторът извади от чекмеджето на писалището си изрезка от вестник.
	— С една дума — нуждаем се от стопроцентова сигурност. И затова ви помолих да дойдете тук, Бени. Я прочетете тази кратка статия!
	Бени Атлъс хвърли бегъл поглед върху изрезката и се изсмя.
	— Но аз самия съм я писал!
	С думите: „Мога ли да погледна, сър?“ сержант Джъдж се докопа до статията и по искане на Халер зачете на висок глас:
	„Спектрограмата на гласа — като доказателствено средство. Революция в криминалистиката. Нещо по-добро от отпечатъци на пръсти. За пръв път в историята на правосъдието в съда е била допусната като доказателствено средство една така наречена спектрограма — видимо изобразяване на характеристиката на човешкия глас. В процеса е била използвана такава спектрограма на глас, за да се уличи бивш полицай в полагане на лъжлива клетва. Обвиняемият уведомявал по телефона играчи на хазарт за провеждане на полицейски хайки. Обаждането му било записано на магнетофонна лента. Откривателят на спектрограмата, Лорънс Керста, петдесет и осем годишен физик, обясни на съда, че физическите характеристики на всеки човешки глас са също така несъмнено ясни и точно определени като отпечатъците от пръсти. Той е убеден, че след няколко години неговият метод ще играе решаваща роля в криминалистиката. На същото мнение е и професор Фредерик Франкенщайн, който е разработил подобен метод самостоятелно от Лорънс Керста. Спектрограмата на професор Франкенщайн беше вече изпитана от Лондонския научноизследователски институт по криминология, както и получена в подобрена форма.“
	Сержант Джъдж бе наистина впечатлен.
	— Но това е великолепно, сър!
	Инспекторът се обърна към Бени.
	— Бени, вие сте близък с професора. Мислите ли, че ще ни помогне, като изследва двете ленти по своя метод и сравни гласовете?
	— Сигурно ще го направи на драго сърце — отвърна Бени. — Но каква полза ще имате вие?
	— Много голяма. Ако знам със сигурност, че човекът, наел Лео Браун, е идентичен с любовника на мисиз Дъч, ще мога да се съсредоточа само върху едно лице.
	Бени се обади на професор Франкенщайн и само след половин час седеше заедно с инспектора в работния, кабинет на учения и внимателно слушаше неговото изложение.
	— Както от пръстите, така и от всеки човешки глас могат да се направят отпечатъци, характерни за всяко отделно лице, които не могат да бъдат объркани с никои други. Този способ се основава на познанието, че у всеки човек сложното взаимодействие между гласните струни, устната кухина, езика, мускулите на врата и главата се проявява по един типичен начин дори и тогава, когато той преправя гласа си. Няма двама души в целия свят, които да изговарят една и съща дума по един и същ начин.
	Професорът пусна в действие своя апарат.
	— С помощта на тази електронна апаратура филтрирам от отделни, записани на магнетофонна лента думи, една така наречена спектрограма от височината на тона и говорната енергия. Апаратурата изобразява тези записи на гласа в „говорни портрети“, състоящи се от някакъв див безпорядък от вълнообразни линии. Но оптическата картина от различни гласове е винаги съвършено различна. Например „портретът“ на думата „ти“ у хиляда души има хиляда варианта. От друга страна пък „портретът“ на определена дума при един и същ човек има винаги едни и същи вълнообразни линии, все едно дали той крещи или шепти дадената дума, дали е спокоен или възбуден. А също и тогава, когато се опитва да преправи гласа си.
	Инспектор Хънтър и Бени Атлъс слушаха внимателно, разглеждаха удивени електронната апаратура и след един час напуснаха доволни дома на професора.
	Знаеха, че любовникът на Сали-Ан е бил човекът, подтикнал Лео Браун да убие Хериберт Халер.


	Така нареченото „възпроизвеждане“ се оказа „дупка в морето“, както го нарече по-късно самият инспектор Хънтър.
	Започна се с това, че на поканата на полицията се озоваха всички лица, присъствували в клуба през вечерта, когато беше убит Арнд Дъч. Следователно между тях не се намираше нито един човек, който да се страхува, че ще бъде идентифициран от Хериберт Халер.
	Само за да направи нещо, инспектор Хънтър накара да помолят всички присъствуващи да отидат в същите помещения, където са били по време на убийството на Арнд Дъч.
	След това се започна една безсмислена обиколка. Инспектор Хънтър влезе във всички помещения заедно с Халер. Хериберт поздрави с ръкостискане хората, които познаваше, на останалите се представи. Огледа внимателно всички със страшно важна физиономия и му се стори, че изглежда ужасно смешен.
	След половин час цялата дандания приключи.
	Хънтър се измъкна от всякакви въпроси, държеше се резервирано и се качи мълчаливо в колата си заедно със сержант Джъдж и Хериберт Халер. Едва тогава даде отдушник на гнева си.
	— Ама че идиотщина!
	Джъдж се почувствува задължен да даде някакво обяснение:
	— Възможно е само едно, сър — онзи тип не се е намирал сред посетителите на клуба, а се е вмъкнал отвън. Спомняте си за живия плет…
	Хънтър го прекъсна:
	— Заблуждавате се, сержанте! Ако през онази вечер не е бил в клуба, не е и бил поканен да дойде днес тук. Следователно не е имал причина да се страхува, че ще бъде идентифициран от мистър Халер. А защо бяха тогава двете покушения срещу мистър Халер?
	Джъдж се изчерви.
	— Извинете, сър, прибързах. Естествено, трябваше да премисля и това.
	Тъй като Хънтър мълчеше, сержантът продължи:
	— Мога ли да попитам нещо, сър? Как си обяснявате обаждането по телефона днес по обед? Защо убиецът се е отказал от поръчението си, възложено на Фати Браун?
	— Отговорът е ясен. Вчера вечерта в деветнадесет и тридесет, когато смъртта на Хериберт Халер си е струвала четиристотинте лири за убиеца, той е вярвал, че Халер е опасен за него. Междувременно, значи до телефонното обаждане от днес по обед, той е разбрал някак си, че може да се срещне с Халер, без да се изложи на опасността от идентифициране.
	Джъдж кимна.
	— Разбирам. Искате да кажете, сър, че някой се е раздрънкал. Някой, който е знаел, че очната ставка е била само блъф. Но кой ли може да е той?!
	— Сигурно не ние двамата, сержанте.
	— Благодаря, сър — промърмори силно зарадваният Джъдж.
	Инспекторът започна да мисли на глас.
	— Само Халер и Бени Атлъс са запознати с плана освен нас двамата. А по необходимост и мистър Мидълтън, който знаеше много добре, че онази вечер Халер нито веднъж не е излизал сам от залата на кегелбана. — Хънтър се замисли за миг. После каза: — Чакай! От тази сутрин планът ни е известен и на още един човек — мис Морийн Бойкот!
	— Да ви закарам ли у дома й, сър? — попита сержантът.
	Хънтър поклати глава.
	— Не. Няма да бързаме чак толкова. Утре ще посетя „лорд“ Арчи и сякаш между другото ще поразпитам госпожицата.
	Като пристигна у дома си, отключвайки вратата, инспекторът дочу, че жена му говореше с някого по телефона. Изглежда, че и Лора го чу, защото извика силно:
	— Един момент, мистър Мидълтън, мъжът ми току-що се върна!
	Хънтър взе слушалката, обхванат от досада. Той чу развълнувания глас на Арчи:
	— Джон, елате моля ви веднага при мен! Имам много важна новина за вас!
	— Слушайте, Арчи, днес измина тежък ден за мене. Не можете ли поне да ми загатнете за какво става дума?
	Гласът на Арчи прозвуча триумфиращо:
	— Знам кой е любовникът на Сали-Ан!


	Когато Хънтър влезе във всекидневната на Арчи Мидълтън, двете Бойкот седяха една до друга на канапето, но едва ли бяха в добро разбирателство. Лицето на Морийн имаше упорит израз, а очите на Джун бяха зачервени от плач. Очевидно те се бяха карали.
	Край малката кръгла масичка седеше някаква жена и със задоволство отпиваше по малко уиски от една чаша. Тя бе представена от Арчи на Хънтър като мисиз Сара Хафигън със забележката, че имала да съобщава на инспектора нещо интересно.
	Но противно на очакванията мисиз Хафигън се опъна.
	— Днес дрънках тази история вече два пъти — промърмори тя недоволно и впери поглед в празната си чаша.
	Арчи й наля уиски и обясни:
	— Мисиз Хафигън е чистачка при Слатър, Джонсън и Слатър. Тя поддържа в ред и жилището на доктор Албърт Слатър. На Апълтън Стрийт №30.
	Арчи направи многозначителна пауза. Тъй като инспекторът не реагира, той го просвети:
	— Насреща се намира номер 27. Къщата, където живееше Чарли Хидън.
	— Нещастното момче — въздъхна мисиз Хафигън и остави празната си чаша на масата. — Ако тогава бях знаела какво ще стане, сигурно нямаше да си държа устата затворена. Но не обичам да се бъркам в ядовете на другите хора. Всеки трябва сам да си оправя мръсотиите.
	И тя посегна към шишето с уиски.
	— Никога нямаше да кажа нещо и на мис Бойкот, ако докторът не се беше държал така лошо с мене.
	— Това едва ли интересува господин инспектора — обади се Джун.
	Сара Хафигън се възпротиви:
	— И то трябва да се каже! Първо да завъртиш главата на едно почтено момиче, после просто да го зарежеш ей така и да завържеш интимни отношения с омъжена жена — и то трябва да се каже!
	Никой не й възрази. Само Арчи се обади.
	— Ако разрешите, мисиз Хафигън, ще разкажа сега на моя приятел Джон онова, което ни съобщихте.
	— Моля, сторете го — даде му великодушно разрешението си Сара и веднага продължи да говори: — И така, ето как беше. Една сутрин доктор Слатър закусваше, а аз тъкмо разтребвах спалнята, когато на входната врата се позвъни. Доктор Слатър ми извика през затворената врата на спалнята: „Аз ще отворя, мисиз Хафигън.“ След това чух как той поздрави някого приятелски: „Здравейте, Чарли, много мило, че ми идвате на гости! Седнете. Искате ли чаша чай?“ Но посетителят не искаше чай, а и не седна. Той закрещя на доктор Слатър, понеже не бил обърнал внимание на предупреждението му. „Ако не скъсате със Сали-Ан, доктор Слатър, няма да мълча повече, а ще кажа на мъжа й всичко, което знам!“ — заяви той. Слатър се опита да го успокои. Но младият човек (междувременно бях установила през дупката на ключалката, че той беше още много млад), не искаше да слуша нищо. Каза на Слатър още някои неприятни неща и си отиде.
	Инспекторът наля прилична глътка уиски в чашата на мисиз Хафигън.
	— Моля, продължете разказа си.
	Сара повдигна рамене.
	— Ами това беше. Когато излязох от спалнята, доктор Слатър беше изчезнал. Но то не означаваше нищо, той постъпва винаги така. После разтребвам и всекидневната, измивам приборите и съдовете от закуската и си отивам.
	— Имате ли ключ от жилището? — полюбопитствува Хънтър.
	— Разбира се.
	Инспекторът кимна.
	— Много добре. Вие сигурно ще можете да ми помогнете много, мисиз Хафигън. Но сега още няколко въпроса. Кога се разигра сцената, която ни описахте току-що?
	— Преди около месец.
	— Познавахте ли младия човек?
	Сара поклати глава.
	— Не. Едва днес разбрах, че бедното момче е било застреляно.
	— А от кого го научихте?
	— От мистър Мидълтън.
	Хънтър се обърна към Мидълтън:
	— Драги Арчи, едва ли има нужда да ви казвам колко съм ви благодарен. Но как се добрахте до тази история?
	— Морийн ми я разказа. Тази сутрин след вашето посещение, драги Джон, по съвсем непонятен начин тя останала с впечатление, че вие ме подозирате сериозно в убийствата на футболистите. И понеже се интересувахте толкова много за любовника на Сали-Ан, Морийн ми разказа цялата история.
	— Постъпили сте много умно, мис Бойкот — похвали я Хънтър. — Откъде ви беше известна случката?
	— От мен, разбира се — намеси се в разговора Джун. — Преди време мисиз Хафигън светкавично ме осведоми за онази разправия, макар и неколкократно да я уверявах, че не ме интересува частния живот на доктор Слатър.
	В думите й звучеше упорство, но тя трябваше пак да извади носната си кърпичка, за да си изтрие сълзите.
	Хънтър мълчеше. Жал му беше за момичето, но се налагаше да мисли и за Сали-Ан. Дали е знаела, че…
	Гласът на Мидълтън го изтръгна от мислите му.
	— Джони, да не би да смятате, че Слатър е убиецът?
	За Хънтър бе ясно, че този път трябваше да бъде много внимателен.
	— Не съм казал нищо подобно. — После той се изправи и се обърна към мисиз Хафигън: — Къде живеете, мисиз Хафигън? Мога ли да ви откарам до вас?
	— Със синя светлина и вю-ю — виу… вю-ю — виу ли? Какво ще си помислят съседите?
	Хънтър я успокои:
	— Не се страхувайте, ще си изберем обикновено такси. — След това се приближи до двете Бойкот. — Госпожици, налага се да ви помоля да не споменавате нито дума някому за онова, което говорихме тук. И за вас се отнася, Арчи!
	И тримата се заклеха най-тържествено да мълчат.
	На улицата Хънтър повика едно такси. Преди да спре колата, неговата придружителка го попита:
	— Няма ли да ми кажете, какво ще правите с мен?
	— Ще ви откарам до вас.
	— И само това ли?
	Хънтър призна колебливо:
	— Е, да, искам да ви помоля за помощ. Ще трябва да се погрижите някак си да остана половин час сам в жилището на доктор Слатър.
	— Какво ще правите там?
	— Интересуват ме обувките на доктор Слатър.
	Мисиз Хафигън се засмя.
	— Щом е само това. Но ще трябва да ми помогнете при почистването им.


	Главният инспектор Хари Бодкин бе вторачил озадачен поглед в събеседника си.
	— Не може да бъде, инспекторе! Бърт Слатър произхожда от знатно семейство, в Оксфорд беше винаги пръв… — Той се прекъсна и махна с ръка: — Говоря глупости. Разбира се, че всичко това няма никакво значение. Но все пак…
	Той се изправи и започна да се разхожда нервно насам-натам. После се спря пред Хънтър.
	— Значи сте нахълтали в жилището му без заповед за обиск?
	Хънтър поклати глава.
	— За „нахълтване“ и дума не може да става, сър. Наистина, знаех, че не си е у дома, но въпреки това позвъних, както му е редът. Когато ми отвори чистачката, мисиз Хафигън, аз й представих сержант Джъдж и казах, че много искаме да поговорим с мистър Слатър. Мисиз Хафигън заяви, че мистър Слатър не си бил в къщи, но тя с удоволствие се поставяла на наше разположение. Прибави още, че таяла известни симпатии към полицията. Това се случва наистина рядко и аз трябваше да използвам положението. Когато съобщих на мисиз Хафигън, че желая да прегледам обувките на мистър Слатър, тя се засмя и каза, че била вече чувала как полицията прави преглед на автомобилните гуми заради сигурността на движението по пътищата, но чак пък обувките… Във всеки случай след пет минути намерихме островърхите италиански обувки, които прилягаха до милиметър на гипсовата отливка.
	Инспекторът замълча. И главният инспектор мълчеше. Той отново седна зад бюрото си. Най-сетне Хънтър продължи:
	— Благодарих на мисиз Хафигън, поръчах й да запази в пълно мълчание посещението ни и…
	Бодкин го прекъсна:
	— След което тя веднага се е втурнала към телефона, за да позвъни на Слатър при излизането ви от жилището!
	— Съвсем не, сър — заяви Хънтър невъзмутимо. — Просто я взехме с нас.
	Бодкин не повярва на ушите си.
	— Какво? Задържали сте я?
	Инспекторът се засмя.
	— Без заповед за задържане? Не, сър. Поканих я да яде в стола на полицейското управление. Мисиз Хафигън се съгласи с възторг и каза, че там сигурно щяла да срещне много стари познати, и то от отдела за нравствени престъпления.
	Главният инспектор се помъчи да се усмихне.
	— Прилагате непозволени методи, Хънтър. Но аз не мисля, че може да гледаме на доктор Слатър като на човек с доказана вина. Поне не относно трите убийства. Дори ако той действително е бил онзи, който е наел Лео Браун, това все още не доказва, че той е убил и футболистите. Би могъл просто да заяви, че Халер не му е бил симпатичен.
	Хънтър кимна.
	— Би могъл. Ако ми разрешите, ще ви изложа теорията си, сър.
	Главният инспектор запали лулата си и се облегна назад в креслото си очаквателно.
	— Отначало си мислех — започна Хънтър, — че този случай е най-трудният и най-обърканият през целия ми живот. Но откакто знам, че Слатър е любовникът на мисиз Дъч, всичко изглежда просто и понятно. Нещастието започнало с това, че Чарли Хидън, който от жилището си на Апълтън Стрийт можел да гледа в спалнята на доктор Слатър, разбрал, че Сали-Ан, жената на неговия приятел и съиграч от клуба Арнд Дъч, имала интимни отношения с доктор Слатър. Той предупредил адвоката, че ще каже всичко на приятеля си, ако Слатър не скъса със Сали-Ан. Но Слатър нямал такова намерение. Може би той обича Сали-Ан истински, но във всеки случай за него е било важно да не си разваля дружбата с Арнд Дъч, тъй като последният го бил направил междувременно свой юридически съветник по въпросите на наследството. Нищо неподозиращият Дъч определил в завещанието си Слатър като един вид управител на имуществото си.
	Бодкин извади лулата от устата си.
	— Това предположение ли е?
	— Не. Мис Джун Бойкот е писала завещанието на машина. В него се споменава изрично, че доктор Слатър ще изпълнява дейността на управител на имуществото на наследницата, т.е. Сали-Ан.
	Бодкин въздъхна.
	— Значи втори мотив!
	— Всъщност главният мотив — установи Хънтър, а после продължи: — Слатър решил, вероятно след повторно предупреждение от страна на Чарли Хидън, да премахне този неудобен свидетел. Може би на тази мисъл го е навел револверът „Смит енд Уесън“ на самия Хидън. Сега ни е известно, че мисиз Дъч често е взимала с колата си своя любовник и така Слатър е имал възможността да открадне револвера от жабката. Издебнал е през нощта Хидън, застрелял го е и избягал с колело. Разбира се, че е могъл да застреля Хидън просто от жилището си, но вероятно е избрал варианта с велосипеда, за да прикрие следите си. Искал е да бъде забелязан на колелото, за да отклони подозрението от себе си и съответно от своя дом.
	Бодкин каза не без известна доза упрек:
	— И успя!
	Инспекторът не се поддаде на провокацията.
	— Първоначално да. Велосипедът бе добра идея.
	— Намерихте ли го вече?
	— Още не. Ще трябва вие да ми помогнете, сър.
	Главният инспектор отвори широко очи.
	— Аз ли?
	— Само едно обаждане по телефона. Но мога ли да продължа, сър?
	— Естествено. Много съм любопитен да чуя как ще свържете всичко това с убийството на Николас Хейл.
	— Вината е у вестниците.
	— У вестниците ли?
	— Да, сър. След смъртта на Чарли Хидън няколко от тях започнаха да твърдят, че нещастният Чарли е бил застрелян от някакъв фанатик, привърженик на друг футболен отбор, за да лиши ФК „Виктъри“ от най-добрия играч. И тази статия е навела Слатър на мисълта да подкрепи тази теория с ново убийство. Той застреля Николас Хейл, а на следващия ден целият свят заговори за някакъв умопобъркан, който искал да изтреби футболистите на ФК „Виктъри“.
	Бодкин зачовърка лулата си, която междувременно бе изгаснала.
	— Бърт… искам да кажа Слатър, е от най-ревностните привърженици на тази теория.
	Хънтър почувствува, че беше успял да убеди главният инспектор.
	— Слатър е бил съвсем сигурен в работата си. Не искам да твърдя, че е бил запланувал предварително убийството на Арнд Дъч, но при създаденото положение за него е изглеждало напълно безопасно да отстрани човека, който му е пречел. Искал е да задържи Сали-Ан за себе си, а заедно с нея и няколкотостотин хиляди лири, които вдовицата би онаследила.
	Бодкин изпусна облак дим от лулата си, която отново гореше.
	— Струва ми се, инспекторе, че всичко това е аргументирано добре. Но не разбирам онова, което стана с Хериберт Халер. Слатър не е имал основание да се страхува от Халер. Нали всички седяхме заедно мирно и тихо в „Ley-on’s Chop Suey“. Слатър сигурно е знаел, че от страна на Халер не го заплашва никаква опасност.
	— Този въпрос ми причини и на мен доста главоболия — призна Хънтър. — Но и тук решението е много просто. Слатър наистина се е страхувал да не бъде идентифициран с убиеца от Халер. Ето защо е наел Лео Браун, когото е познавал от съдебните дела на Блинки Попър. Разговорът между Слатър и Браун се е състоял в деветнадесет и тридесет на Генардстрийт. Около час и половина по-късно ние се срещнахме в китайския ресторант. Като си помисля сега за нашата случайна среща, си спомням, че ми направи впечатление как доктор Слатър направи изненадана, почти уплашена физиономия, когато се приближихме до масата. Тогава си помислих, че му е неприятно, понеже, така да се каже, го спипах на местопрестъплението с вас, сър. А той ми беше обещал преди обед в бюрото си да не говори с вас преди възпроизвеждането в клуба. Сигурно си спомняте все още, сър, че той ми се извини. Но сега вече знам, че не се е изплашил от появяването ми. Страхувал се е от Халер, но не задълго. Когато видя, че Халер изобщо не реагира, той се съвзе. На следващия ден може би дори е почувствувал облекчение, когато е установил, че колата на Халер не е била вдигната във въздуха и е бил достатъчно почтен — доколкото тази дума може да се употреби за човек, извършил три убийства — да оттегли поръчението си.
	Хънтър замълча за миг, а после добави с усмивка:
	— Цяла ирония на съдбата е, че тъкмо този телефонен разговор доказа вината му. Благодарение спектрограмата на професор Франкенщайн.
	— А с това стигаме до моя телефонен разговор, който трябва да проведа заради вас. На кого да се обадя?
	— На вашия приятел, доктор Слатър.
	Бодкин се разсърди.
	— Инспекторе!
	Хънтър каза:
	— Моля за извинение, сър, но наистина е необходимо да му се обадите като на ваш приятел, за да не заподозре нещо. Ако чуе гласа ми, би могъл да се усъмни.


	Но в случая инспекторът се лъжеше. Доктор Слатър считаше Джон Хънтър за наивен глупак.
	— Този човек е страшно смотан — заяви той на жаргона на футболистите на Сали-Ан, която бе седнала срещу него в кантората му. — Никога няма да открие убиеца. Вчерашното така наречено „възпроизвеждане по място“ беше фарс. Този Халер не е в състояние да идентифицира престъпника дори и ако седи с него на една маса.
	Сали-Ан повдигна рамене.
	— Не знам. Но инспекторът не ми направи чак толкова лошо впечатление.
	— Казвам ти не само каквото мисля аз, мистър Хед е на същото мнение. Днес на заседание на ръководството на ФК „Виктъри“ ще се обсъди въпросът дали да бъде нает някой известен частен детектив. Заинтересовани сме в най-голяма степен най-сетне този човек да бъде спипан и…
	Доктор Слатър се прекъсна, защото телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката.
	— Кой? Главният инспектор Бодкин? Моля, свържете ме. — После каза гордо на Сали-Ан: — Моят приятел Хари. Малко ще го поизплаша.
	Бодкин трябваше да положи усилия да бъде любезен.
	— Ало, Бърт, как си?
	— Благодаря, много добре. А ако най-сетне имаш някакви положителни новини за мен, ще бъда още по-добре. С голяма мъка успях да накарам ръководството на ФК „Виктъри“ да се въздържи и да не помоли Скотлънд Ярд за помощ. Не исках да ти докарвам такава неприятност.
	Бодкин смигна на Хънтър, който слушаше заедно с него разговора.
	— Много мило от твоя страна. Всъщност поискване до Скотлънд Ярд може да се направи само от нас, но това не е необходимо вече. Попаднахме на нова следа.
	— Виж ти, виж ти — подигра се Слатър.
	— Задържахме един човек на име Лео Браун.
	Доброто настроение на Слатър се изпари, гласът му изведнъж започна да звучи дрезгаво.
	— Името нищо не ми говори.
	— Професионален убиец. Бил е нает от някого, за да ликвидира Халер.
	— От кого е бил нает?
	— Още не знаем. Но имаме първокласни гипсови отливки от обувките му, а също и от гумите на неговия велосипед.
	Това беше лъжа, но Слатър не подозираше нищо. Той се мъчеше да намери някакви думи и на края попита съвсем не на място:
	— Какви са обувките?
	— Свръхмодерни, много остри…
	Бодкин и Хънтър чуха по телефона как дишането на Слатър внезапно се учести. Но той се овладя.
	— Хиляди хора носят подобни обувки, но въпреки това те поздравявам. Звучи многообещаващо. Във всеки случай ще уведомя мистър Хед, за да успокои ръководството.
	Бодкин успя да придаде на гласа си възбудена нотка:
	— За бога, Бърт! Тази информация е строго поверителна, само за тебе е.
	— Не се страхувай, Хари, ще я запазя за себе си. Благодаря ти, че се обади.
	С тези думи Слатър затвори телефона и направи опит да се усмихне.
	— Може би бях несправедлив към този Хънтър. — И той стана. — Извинявай, скъпа, но трябва веднага да отида при Хед.
	Хънтър погледна въпросително главния инспектор, който все още държеше замислено слушалката в ръка. — Искате ли да присъствувате, сър?
	Бодкин захвърли слушалката върху вилката.
	— За бога, не! Най-добре изобщо повече да не го срещам!
	Хънтър сбърчи чело.
	— Ще бъде трудно да се избегне, сър.
	И си излезе.
	Тридесет минути по-късно колата на Слатър спря пред дома му на Апълтън Стрийт. Адвокатът бързо изчезна във входа, без да обърне внимание на малкия товарен автомобил, който беше спрял откъм другата страна на улицата, пред къщата, където бе застрелян Чарли Хидън.
	Освен шофьора в автомобила седяха сержант Джъдж и детективът Сакс. Джъдж се занимаваше с радиотелефона.
	— Току-що влезе в къщата, сър.
	На ъгъла, зад който бе завил колоездачът след убийството на Хидън, бе спряла колата на инспектор Хънтър.
	— Благодаря, сержанте.
	Само след пет минути Слатър излезе от къщата с най-голяма бързина, носейки малък пакет под мишница, качи се бързо в колата си и потегли.
	Малкият товарен автомобил с нарисуваната реклама на бира „Гинес“ обърна и го последва. Щом товарният автомобил мина покрай ъгъла, колата на Хънтър също тръгна.
	Слатър премина през града, без да превишава разрешената скорост, и след около двадесет минути спря извън града в предградието Гренвил, където бе живял преди да бъде убит и Николас Хейл. Адвокатът спря пред малка, проточила се на дължина градина. На другия край на градината, на брега на Калингам Ривър, се намираше хангар за спортни лодки. Слатър слезе от колата, отвори дървената порта на градината и вкара колата си по тесния път чак до хангара.
	Джъдж, който можеше да наблюдава тази маневра с бинокъл от товарния автомобил, видя много добре, че Слатър остави малкия пакет в колата си.
	Едва сержантът бе съобщил на инспектор Хънтър наблюдението си, когато по чакълестия път се появи Слатър, бутайки пред себе си велосипед. Спря се до колата си, измъкна пакета, избута колелото до шосето и там завъртя педалите.
	Пътуването с велосипеда трая само десетина минути.
	Слатър спря и слезе от колелото по средата на тесния, силно извит мост на четиридесет метра височина над Калингам Ривър. Той се огледа предпазливо на всички страни и след това се облегна на парапета, защото забеляза появяването на товарния автомобил. Когато колата спря до него, той я изгледа изненадано, но не и подозрително. Едва когато от автомобила се измъкна сержант Джъдж, Слатър пребледня.
	Сержантът се държеше учтиво.
	— Мога ли да ви помогна, сър?
	Слатър се поколеба. Не се остави да бъде измамен.
	Сержант от полицията в товарен автомобил на фирмата „Гинес“?!
	После забеляза приближаването на черната полицейска кола. Разбра, че е загубен. Но въпреки всичко успя да издокара една усмивка.
	— Щом сте така любезен, можете да подържите за миг този пакет.
	И той тикна пакета в ръцете на сержант Джъдж. Джъдж опипа ловко хартията. Почувствува, че вътре са увити обувки. Островърхи обувки.
	Слатър се усмихна дружелюбно и на детектива Сакс, който междувременно беше излязъл от товарния автомобил.
	— Бихте ли подържали велосипеда ми?
	Сикс изпълни молбата му.
	И в следващия миг с един замах Слатър се прехвърли през парапета и изчезна в дълбоките води.
	Когато Хънтър се приближи, сержант Джъдж и Бил Сакс стояха по местата си като ударени от гръм. Инспекторът мълчеше. Сержант Джъдж дойде бавно на себе си.
	— Извинете, сър, но аз съм идиот.
	Хънтър се обърна мълчаливо към Бил Сакс. Той призна:
	— Аз също.
	Едва тогава инспекторът се приближи до парапета и погледна в бездната.
	Джъдж последва примера му и промърмори:
	— Още никой не се е измъквал жив оттам. Хънтър сложи ръка на рамото на Джъдж.
	— Главният инспектор ще бъде много доволен от вас.
	Сержантът остана с отворена уста.
	— Не разбирам, сър.
	— Няма значение. Важното е, че ще бъдете повишен.
	И наистина го повишиха.


	$id = 4139
	$source = Моята библиотека
	__Издание:__
	Геза Цифра. Смъртта вкарва голове
	Преводач: Веселин Радков
	Редактор: Каталина Събева
	Оформление: Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев
	Рисунка на корицата: Текла Алексиева
	Художествен редактор: Иван Кенаров
	Технически редактор: Пламен Антонов
	Коректор: Паунка Камбурова
	Формат 32/70 x 100 Печ. коли 12
	Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна, 1982 г.
	Държавна печатница „Балкан“ София