Иржи Марек Паноптикум на стари криминални случки „Паноптикум на стари криминални случки“ е пъстра колекция от увлекателни и забавни истории от практиката на пражката полиция от времето, когато детективите са носели черни бомбета и войнствено стърчащи мустаци, всеки ги е познавал веднага, но и те са познавали всички, така че е нямало защо да се крият. От времето, когато джебчиите са черпели с грог детективите, защото са смятали за свой дълг да се грижат за тези, които отговарят за тях. Ирина Кьосева Ретрокриминалистика или усмивките на Иржи Марек Може би беглите биографични сведения за Иржи Марек, чиято книга читателите на библиотека „Галактика“ вече държат в ръцете си, ще предизвикат удивление: какво ли е накарало видния чешки деятел на културата (той е бил редактор на в. „Руде право“ и директор на Чешката кинематография, като писател е награждаван с държавни награди, а в момента е доцент по чешка литература) да се захване със стъкмяването на криминални историйки? Готовите шаблони на подобен читателски или критически подход не вършат работа не само по отношение на разказите на Иржи Марек, те са неисторични и недиалектични, а това значи непригодни за културно-художествена оценка на криминалния жанр като цяло. Те игнорират сложното му историческо развитие и нееднородността на художествените стойности, които той обхваща. Бащата на жанра — Едгар Алън По — създава класическия жанров образец — новела, описваща разкриването на едно престъпление, която заедно с това е своеобразна логическа задача пред читателя. Ако щрихираме най-общо развоя на криминалната литература, може да се каже, че от този жанров модел той тръгва в две противоположни посоки. Едната от тях се характеризира с тенденцията жанрът да укрепи границите си, да запази своята чистота — тук литературното отразяване — преобразяване — на света все повече отстъпва място на ребуса-главоблъсканица. Ситуациите, героите, типовете сюжетно развитие все по-малко се отнасят към значимото и вероятното в живота, те застрашително клонят да се превърнат в модели, фигури и условни знаци на „чистата“ загадка. Втората посока на жанровото развитие е своеобразно разкрепостяване на криминалната литература; отпадат различните жанрови ограничения, които иначе диктуват схематизъм при художественото отразяване на живота. Преследването и разкриването на престъплението не са вече „окончателната инстанция“ на творбата, прочутият „съспенс“ (напрежение), заради който се строи сложната сюжетна плетеница и заради който трябва непрекъснато да се мамят очакванията на читателя, вече не е задължителен — а това позволява сюжетът и героите да се изградят по нешаблонен начин, така че да отразяват многообразието и нешаблонността на реалните случки и характери. Литературата на загадката и преследването се превръща в литература, носеща дълбока концепция за света и човека на определена епоха, без това да елиминира развлекателното и забавното в нея. Чешката криминална литература има свои оригинални традиции. С прочутите си „Разкази от единия джоб“ и „Разкази от другия джоб“ (въпреки спорната им принадлежност към жанра) Карел Чапек разчупва романтично-сензационната схема „престъпление — преследване“, като безцеремонно помества своите герои в най-баналното ежедневие. Това е само път към значително по-дълбока художествена задача — преосмисляне ролята на ежедневието, мястото му между „високите“ ценности и митове на човешкото поведение и мислене, — незабележимото и всекидневното добиват неочаквана нравствена значимост. Малко е да се каже, че Иржи Марек твори в руслото на Чапековата традиция. Без да престава да бъде оригинален талант, той просто сякаш продължава да пише оттам, откъдето Чапек е спрял. Марек винаги гледа да превърне мрачното и удивителното в нещо толкова обикновено и естествено, че да „събужда удивление“, а тънкият му хумор го сближава още веднъж с автора на „Разкази от единия и от другия джоб“. Това са случки, а не разкази — заявява още със заглавието си и с началните думи на авторския предговор първият криминален сборник на Марек, — читателят трябва да знае, да е готов, че всичко ще става не както в криминалните романи, а както в живота. И това е както истина, така и хитра уловка, защото „Паноптикум на стари криминални случки“ е най-малко от всичко сборник документални очерци. Стремежът към жизнена достоверност неочаквано поражда своята противоположност — един сложен художествен свят, в който зад многото „случайности“ всичко е удивително неслучайно, свързано и закономерно. Неговата художественост се изгражда върху непрекъснатия конфликт на две стилно-естетически системи — от една страна, естетиката на загадката и романтично-напрегнатото действие, а друга — естетиката на многоликото ежедневие, която пародира жанровия шаблон. От пръв поглед се забелязва, че в „Паноптикум на стари криминални случки“ каноните на „загадката“ и „логическата задача“ не са спазени — класическият криминален сюжет е преобърнат с главата надолу, историята на разследването и разкриването на едно престъпление е обраснала с толкова много странични случки и събития, че почти се изгубва между тях. За Марек не е достатъчно да разкаже как детективът разследва престъплението през служебно време, той ще разкаже и за това, как господин Боуше си е извоювал правото да не плаща грога си в своя локал или за проблемите на съветника Вацатко с неговия син. Случката престава да бъде просто сюжетен ход, тя винаги е лично преживяване на някой от героите. Така дори и когато трябва да осведоми читателя за фактите около престъплението, да му даде „условието на задачата“, Марек няма да избере лаконичен и обективен осведомителен тон — той ще остави това да бъде разказано от някой полицай, който си уплита думите от страхопочитание пред началството. Във всяка реплика и всяка реакция на героите с неочаквана пълнота се отразява един характер и една съдба; думите и постъпките са вече зародиш на нови сюжетни линии. Вместо сложното, но целеустремено разкриване на престъплението разказите на Марек предлагат едно кълбо от преплетени истории, всяка от които е еднакво ценна и интересна за повествованието и които все пак по удивителен начин се кръстосват в точката на развръзката. Няма го прочутото съревнование между детектив и читател, защото (това е почти жанрова ерес!) читателят често пъти се е досетил за отговора на загадката. Преминавайки жанровите ограничения в своя стремеж да бъде правдиво отражение на живота, книгата на Марек „иска да покаже как бавно и трудно (и често пъти само с помощта на случайността) на света се ражда справедливостта“. Случайност и справедливост — в разказите на Марек това са централни понятия, чийто смислово-емоционален обем далеч надхвърля привичния им смисъл. В „Паноптикум на стари криминални случки“ случайността е пресечната точка на човешките привички, постъпки, ежедневни случки — някаква особена художествена закономерност ги кара да се привличат и кръстосват. Престъплението се врязва и разтърсва установения ред на живота — но не с фаталното и ужасното, което носи в себе си. Следи остават там, където то неминуемо нарушава дребните навици на хората. То винаги се пресича с твърдо установените схеми на живота и с нещо незабележимо и мъничко ги нарушава, а това непременно прави на някого впечатление — трудно се забравя, че нечия печка е горяла през средата на август или пък че някой те е замерял с обувки от прозорчето на луксозна лимузина. По този начин в художествената концепция на Иржи Марек случайността, която ще разкрие истината, е неизменна неизбежност — учуденото ежедневие винаги ще отхвърля необичайното и отличаващото се — и точно извънслужебното нерегламентирано общуване между хората ще разкрие загадката. Понятието „справедливост“ е другата концептуална точка на книгата, то е още по-многопластово и разнолико. Справедливостта в „Паноптикума“ — това е на пръв поглед възстановяването на привичния ред. Смешните чичковци, непохватните детективи с помощта на случайността разкриват престъплението, престъпникът ще бъде наказан от някой сантиментален съдебен съветник, справедливостта ще възтържествува и животът ще се върне в установените релси. Но именно стремежът за справедлива и вярна оценка на „доброто старо време“ с утъпканите му ежедневни коловози е другото, по-дълбоко и по-трудно забележимо измерение на справедливостта. Двойна е перспективата, от която Марек наблюдава и оценява онези (днес вече полумитични) начални години на века. Привидно се приема модният в наши дни „ретропоглед“ към онези времена, търси се милото и смешното в този свят. С иронична бързина разказвачът ще приема за свои или ще се дистанцира от ценностите, митовете и привичките на епохата, за него всички герои са сякаш близки познати — никак не е трудно да проникне в техните мисли, а после да огледа смешните им бомбета или намазаните с восък мустаци. Всъщност неусетно се воюва с ретрошаблона на съвременния читател, със снизходителното му чувство за превъзходство над „онези идилични времена“. Героите на Марек, без да са претоварени с някаква психологическа плътност, са носители на нещо удивително човечно, някаква жизнена приобщеност към всекидневието и служенето на правдата. Това е нравствена хармония, която не се побира в представите ни за затворения свят на галантната патриархалност. Но най-дълбокото в Марековата художествена концепция за справедливостта е неуловимото внушение за социална статичност и безпомощност на симпатичния идиличен свят — драмата на престъплението, деформацията на човешкото понякога хвърлят невидима трагична сянка върху идилията между детективи и престъпници. В края на последния от сборника разказ „Справедливост“ с жестока решителност писателят изкарва този скрит трагизъм и безперспективност в центъра на своето внимание. „Но кой може да каже кое е правилно? Кой знае какво е добро и какво лошо?“ Идиличният, твърдо установен ред изведнъж е сринат с този въпрос — не винаги добрите чичковци могат да накажат престъпника, нито пък животът ще се връща всеки път в утъпканите си коловози; всичко може да предвиди „доброто старо време“ освен собственото си бъдеще — онова катастрофално сгромолясване на милата патриархалност, наречено война. Така неочаквано е въведена съвсем непривична за криминалния жанр историческа перспектива, която разширява неимоверно идейно-емоционалния обсег на книгата. Разказите на Иржи Марек не трябва да се четат нито като чисто криминално четиво, нито като документални очерци, нито като разкази от ежедневието на стара Прага — те трябва да се възприемат в концептуалната синтетичност на идейно-емоционалните си съставки. Защото именно сблъскването между престъпление и ежедневие, между ужасно и смешно, патриархално и трагично прави разказите от „Паноптикум на стари криминални случки“ художествено постижение не само на чешката, но и на европейската проза. На професор Франтишек Гел На вниманието на любезния читател! Това, което ще четете, не са разкази, а случки. А случките действително стават, докато разказите се разправят. Ако разлистите стари вестници, ще намерите там криминални и съдебни случаи, които са подтикът за написването на тази книга. За нейната поява обаче непосредствена вина има Франтишек Гел, който ми обърна внимание на няколко случки от своята репортъорска практика и ги допълни с това, което никога не бе намерило място във вестниците. Когато прочете първите ми творения върху онова, което някога бе преживял, той се удиви, че съм написал всичко по-иначе, отколкото е било в действителност. И ми каза: „Донеси ми по-скоро следващите работи, за да разбера как всъщност се е случило всичко тогава…“ Може би това беше казано от учтивост, може би беше шега; когато говориш с остроумен човек, никога не знаеш какво точно има пред вид. Така от случките се появи тази книга, която иска да покаже как бавно и трудно (а често само с помощта на случайността) на света се ражда справедливостта. И още нещо — да прослави тези, които служат на истината: малко непохватните детективи и полицейските съветници от минали времена, които, разбира се, не са съзнавали на какво възвишено нещо служат и не са смятали своята работа за геройство, а за служебно задължение. И тъй като става дума за стари събития, от които ни отделя времето, кървавите случки биха могли да не се приемат сериозно, а с усмивка. Какво искате — и панаирджийските балади, разказващи за страшни убийства, днес предизвикват само усмивка. Авторът > Случайността не раздава добро и зло, тя по-скоро подхвърля началната възможност за добра или зла постъпка. Епикур Това, което не може да се подчини на всеобщите закони, е случайно. Фр. Енгелс Случайността в края на краищата е бог. А. Франс Случайност Преди време пражката полиция беше под разпореждането на полицейския съветник Кнотек, който излезе в пенсия с чин министерски съветник. Строг и рязък той служеше както по времето на императора, така и по време на републиката. Имаше бомбе и намазани с восък мустаци. Тогава детективите имаха бомбета и мустаци. Това изглеждаше възвишено и внушаваше страх. Разбира се, така всички ги разпознаваха, но и без това всички ги знаеха, а и те на свой ред познаваха всички. Така че нямаше нищо за криене. В тези идилични времена още никой не вярваше много-много на техниката и криминалните случаи се решаваха по-скоро навън, под открито небе, отколкото в лабораторията. Впрочем първият съветник до края на живота си запази някакво недоверие например към дактилоскопията. Той разчиташе, и то не без успех, на съвсем други неща и най-много на това, което сам наричаше нюх и случайност. За него се знаеше, че веднъж съвсем случайно взел и тръгнал към Жижков, водейки със себе си първия срещнат стражар. И съвсем случайно отишъл, да речем, в хотел „Тихи“. А там като че ли по поръчка имало гуляй — специалистът по таваните, по прякор Пулпител*, празнувал тук със своята тайфа. Фактът, че на веселбата попаднал лично полицейският съветник, бил фатална случайност; защото полицията вече няколко месеца безрезултатно търсела Пулпител. Само че въпросният глупак, вместо да се остави да го приберат и цял живот да смята за чест, че с него се е занимавал господин от такъв ранг, духнал през прозореца, стигнал до дома си и там се скрил под леглото. А на жена си наредил да каже, че го няма в къщи, при което за по-сигурно трябвало тя да извика хубостника на съседите и да легне с него в леглото, като че ли са любовници. [* Пулпител (чеш.) — половин чувал. — Б.пр.] След миг съветникът бил у Пулпителови. Като нахлул вътре и отметнал юргана, той видял вместо Пулпител съвсем друг мъж. Това би изкарало от търпение всеки друг, но не и господин полицейския съветник. Той завил госпожата и чуждия мъж, повдигнал извинително шапката си и след това страховито забоботил: — Пулпител, излизай или ще ти лепна двойно повече годинки, нали сам знаеш, че съм в много добри отношения с господата от съда! И наистина, целият позеленял, Пулпител изпълзял изпод окупираното легло, а извиканият отвънка стражар му турил белезници. Минавайки отново покрай съпружеското легло, господин съветникът учтиво свалил шапка, без да му мигне окото. След шест месеца, когато злополучният Пулпител се върнал в къщи, първата му работа била да набие жена си по причина, че тя съвсем без полза е лежала в леглото с мнимата си симпатия. А след това я биел, колкото пъти си спомнел за това. Всеки път, когато разказваше за този случай, първият съветник прибавяше: — Да, то, всяко провинение, си иска наказанието. Понякога съветникът Кнотек произнасяше интересни речи пред своите подчинени, които стояха един до друг в безупречно подравнена редица: — Детективът, запомнете това, може да използува всякакви помагала, но най-доброто, което има, е неговият нос! От края на редицата, точно там, където стоеше детективът Боуше, се чу мощна кихавица. Съветникът се намръщи, но Боуше не беше кихнал нарочно просто той имаше страшна хрема. Имаше я от пролетта до есента, а през зимата — също. Това беше болест, а не инат или лошо възпитание. Хремата и господин Боуше бяха неразделно цяло, точно така, както неговият нос и капката на края му. Всички джебчии, чийто голям познавач беше детективът Боуше, знаеха за това. А иначе той минаваше за балама и понякога съветникът благоволяваше да пусне някоя шега за негова сметка. Боуше не му се сърдеше, в края на краищата човек трябва да бъде доволен, когато неговите началници му обърнат внимание. — Носът, господа — продължаваше съветникът своето научно изложение, — това е цялата тайна на криминалистиката. И случайността! Случайността е могъщо нещо, с нея човек не бива да се шегува, без нея не можете да направите нищо… Без случайността не можете дори да се ожените! Безупречно подравнената редица от детективи зашумя от учтиво веселие. Съветникът вдигна вежди и отново настъпи тишина. Лесно му беше да се шегува, нали самият той бе заклет ерген! — За случайността са написани много книги, не ви карам да ги четете, но че са написани, е факт. За случайността пишат дори и философите… Разбира се, има различни случайности. Ако някой отиде на Еврейската фурна, изобщо няма да е случайност, ако там срещне Дългия Ферда. Или пък ако някой след полунощ прескочи до „Старата госпожа“ и намери там Тони Блондинката, това също не е случайност, защото тя там е като у дома си. Обаче, когато на някого падне на главата саксия, това е случайност. Разбира се, това е обикновена случайност. Особена случайност може да бъде, ако някой срещне касоразбивача Слитек на Фердинандова улица, сегашния Народен булевард, и съвсем случайно го попита къде е бил. И Слитек каже, че никъде не е бил, а точно в този момент изпод сакото му се изсули един железен „кози крак“… А съвсем особена и всъщност невъзможна случайност ще бъде, ако например господин Боуше разкрие такъв случай, над който като над костелив орех си е изпотрошила зъбите цялата наша полицейска дирекция. Боуше отново кихна. — Виждате ли, че имам право! — Главният съветник затаи усмивката си и изкомандува: — Свободни сте! — Аз не съм виновен за тая хрема — обясняваше след това детективът Боуше на другите, — вече бях на лекар и той ми каза, че ще ми е от полза да се понагрея малко край морето. Ама къде може човек от нашата черга да си позволи такова нещо. Господин Боуше си обърса носа и се запъти към работното си място. Сега беше относително свободен, шестте най-известни джебчии бяха прибрани зад решетките, а това винаги облекчава човека и той може да се поогледа дали някой провинциалист не е прескочил до Прага, за да пробва майсторлъка си. Такива заблудени бройки правят големи бели, докато им се напипат триковете. Трябва да се знае, че между своите джебчии господин Боуше се радваше на уважение, познаваха го и той ги познаваше. Когато се разхождаше на гарата, джебчиите се криеха, защото тук той ги прибираше без каквато и да е причина. Говореше се, че веднъж джебчията Карличек отивал на курорт заедно с цялото си семейство, но срещайки случайно детектива Боуше, Карличек трябвало да отиде в полицията, а семейството да замине без татенцето. Очевидно Боуше е разсъждавал, че джебчията няма какво да прави на почивка. Пък и му се е искало да не изпуска из очи своите хора. Иначе господин Боуше беше любезен човек и имаше свое заведение, където ходеше съвсем редовно. Това беше „Отровната колиба“, недалече от „Аполинер“. Детективът Боуше ходеше там не заради чудноватото име, дори не за това, че в последно време кръчмата беше желано утринно убежище за пражките гуляйджии, а за това, че тук човек може да получи супа още в ранни зори. Понякога Боуше идваше тук и вечер, тогава кръчмарят мълчаливо поставяше пред него чаша грог, детективът пиеше грог даже и през лятото и всичко това заради хремата. Но никога не плащаше този грог, защото винаги в кръчмата се намираше по някой, който черпеше господин Боуше, без обаче да сяда на неговата маса. Джебчиите смятаха за свое задължение да се грижат за здравето на мъжа, който се грижеше за тях. Защото какво щеше да стане със света, ако престъпленията оставаха ненаказани? Такъв свят не желае нито един престъпник, защото да се краде може само там, където има порядък. Ако някога се случеше в „Отровната колиба“ да няма никой, дори и тогава кръчмарят не взимаше пари от детектива, а записваше всичко на вересия. Като се появеше след това някой от бранша, кръчмарят казваше: — Хей, пиша ти вчерашния грог на господин Боуше. И този, за когото се отнасяше казаното, кимваше в знак, че това се разбира от само себе си. — Голям случай, с който да си изпотроши зъбите цялата полицейска дирекция — мърмореше си господин Боуше, крачейки сутринта по студените празни улици. — Лесно му е на главния съветник да приказва, ама като има човек непрекъснато хрема… Аз в края на краищата заради тази хрема съм в тайната служба или както трябва да се каже, в корпуса на цивилната полиция, защото моят влажен нос не отива на униформата. Господин Боуше стигна до своята кръчмичка и опечален от собствената си съдба, си поръча супа. Заведението беше почти празно, но му казаха, че днес тук било много шумно, някаква група от аристократични дами и господа се веселила доста бурно, и сега кръчмарят се оплакваше: — Днес тези, които имат пари, си мислят, че могат да се държат като бесни. Само погледнете, господин комисар, какво са направили в клозета. Вчера окачих ново огледало, а днес ми го счупиха, давайки на всяка дама по парченце, за щастие, казваха. Днес хората, като спечелят пари, като че ли побесняват. Ще ги науча аз тях, господин комисар, аз не обичам дори когато някой счупи чаша… Докато кръчмарят говореше, в кръчмата влезе млекарят Повондра, изпръхтя в топлото и дима, като че ли най-накрая бе попаднал на подходящ въздух, и каза: — Подгони ни вече зимата… Само как вее из стърнищата, лоша работа! И учтиво се присъедини към оплакванията на кръчмаря: — Вярно, днес паралиите не знаят какво правят. Такъв си мисли, че като има кола, светът е негов… Като преди малко. Стоварям аз на Винохради гюмовете, гледам всичко да ми е наред, а там покрай мен минава един такъв младеж с кола, конте някакво, с една жена и, представете си, не се срамуват да ме замерят с обувка!… Ох, че се ядосах. Да имах подръка камък, щях да им покажа, че още ми държат ръцете, ама къде ти в тая загубена Прага по улицата камъни, на село, разбира се, е друго… Очевидно млекарят беше много по-засегнат от факта, че сам не е успял да хвърли камък по тия двамата, отколкото от това, че те са го замерили с обувка. — Поне нова ли беше обувката? — попита Боуше. — А как ти се видя крачето? Като излято ли? — попита кръчмарят. — Плюя аз на крачката на такива кокони. А обувката… Ами може и да е била нова, ама само с една за къде, а? Да беше хвърлила поне двете мръсницата! След това Повондра също си поръча супа и я засърба с блаженство. — Само че аз няма да оставя това току-тъй. Те, тия контета, често се возят из Прага. Ще го срещна все някъде, ще му дам да се разбере. Да хвърля по порядъчните хора обувките на някаква фльорца! После се разделиха, Повондра тръгна със своето конче към Ходов, детективът Боуше — към дома си, а кръчмарят изгони последните дремещи клиенти и затвори. С настъпващия ден пражките улици добиха по-приветлива физиономия, започнаха да минават боклукчиите, техният звънец огласяше улиците и слугините изтичваха пред домовете със сандъчета пепел в ръка, разменяха си най-новите клюки и се прозяваха след нощта, която, както винаги, беше толкова къса. В къщи Боуше легна до жена си, която се готвеше вече да става и замърмори, че поне веднъж той можел да се прибере навреме. Но понеже тя си говореше така вече двадесет и пет години, Боуше не й обърна внимание. Той заспа дълбоко и сладко, защото след нощната служба имаше цял свободен ден. И точно защото беше свободен, детективът не узна нищо — е, това се казва случайност — за големия случай, станал същия ден сутринта в Прага. Първият съветник си играеше със своя навосъчнен мустак и се мръщеше, защото в тоя случай нямаше за какво да се хване. Дирекцията на полицията наистина беше в задънена улица, но Боуше не можеше да разкрие нищо дори с помощта на най-великата случайност, защото не знаеше нищо. Понякога случайността е голям чешит. Станалото беше толкова загадъчно, като че ли някой го беше изрязал от филмите. И мъглата в улиците, и размазаните светлини на газовите фенери — същински Лондон, само че тук очевидно липсваше Скотланд Ярд. Липсваха и каквито и да било следи. Първият полицейски съветник напразно беше изпратил целия екип по улиците, детективите не носеха никакви добри новини. В ранните часове на този ден, когато нощта преминава в утро и есенните мъгли лягат в пражките паркове, издигайки се от вълтавската долина (но и от ботицката, пък и от Рокитки), в такова мрачно време по улиците профучал автомобил, каран от млад мъж. Спрял на Лежерова улица, където се намира прочутият Борувков санаториум, лечебно заведение, което държи на своето реноме, предлагащо най-дискретни лекарски услуги и популярно сред богатите хора. В него се боледува дълго и скъпо, с преголяма грижа от страна на персонала и лекарите. Тук идваха както доста болни, така и прекалено здрави жени, които имаха някакви свои причини за това. Често тук постъпваха дами, направо цъфтящи от здраве, и след седмица си отиваха малко пребледнели… Със скриптене колата спряла точно пред входа. Портиерът я видял от своята будка, не спял, може ли да спи в такова благородно заведение, когато човек е на служба! Освен това нощем винаги има такива случаи, които донасят повече. Той бързо се втурнал навън, а младият господин вече се опитвал да вземе на ръце жената, която лежала на задната седалка, но все не успявал и услужливият портиер го отстранил. — Позволете, аз сам… И това си има чалъм — казал добродушно, вдигнал елегантната дама и я понесъл, а в това време младият мъж се препъвал зад него. Той отнесъл дамата до портиерната и я сложил на канапето, тапицирано с тъмен насмолен плат. — Дълбок припадък, нали? Сигурно е сърчицето — казал компетентно той на младия мъж, който нещастен стоял при вратата. След това портиерът изтичал в коридора: — Само момент търпение, господин докторът е на първия етаж, веднага сме тук! Само че когато наистина след малко портиерът се върнал, младежът не бил нито в стаята, нито в коридора, само се чуло как колата пред сградата тръгва. Портиерът изскочил навън, но в мъглата видял само, че автомобилът завива в Миковцова улица и след секунда навсякъде било тихо. Смаян от всичко това, той се върнал обратно в портиерната. Над непознатата се бил навел лекарят, който потърсил пулса й, а след това учудено вдигнал глава: — Чуйте, тази жена е мъртва! Портиерът притворил очи: „Само това липсваше! Този човек я е докарал тук вече мъртва! А аз налетях на него… Сега от това ще стане скандал, скандал в нашия санаториум; шефът ще ме изхвърли, господи боже, защо да се случи точно когато аз съм на служба…“ С треперещи ръце той набрал номера на полицията. Полицията не можа да установи нищо друго, освен това, че ставаше дума за неизвестна мъртва жена на възраст около двадесет години, среден, ръст, кестеняви коси, поддържани ръце, скъпо бельо и рокля и никакви особени белези. — Каква беше колата — тъмна или светла? — Майко Богородичке, не знам, господа. По-скоро тъмна. — Лимузина? — Не знам. Имаше брезентов покрив. — Марка? „Испано сюиз“? „Рено“? „Валтер“? — Нищо не разбирам от марки коли — нареждаше нещастният портиер. — Опишете ми този мъж! — поръча полицейският комисар. Тук портиерът беше в свои води, хората той помнеше, но колите — не. Затова описа мъжа много подробно и особено подчерта, че има тънки мустачки. — Може би по тях можете да го хванете — добави той просто душно. — Ако точно в този момент не ги бръсне! — въздъхна мъжът, който водеше разследването. Той живо си представи как ще побеснее господин първият съветник. Така живо, както портиерът си представяше, че ще побеснее неговият шеф, щом в девет часа отвори вратата на санаториума. В такива случаи подчинените винаги свършват зле. Единственото нещо, което правеше впечатление, но също нямаше никаква стойност, беше фактът, че мъртвата жена има само една обувка. И понеже другата не се намери на улицата пред санаториума, можеше да се предполага, че жената е докарана без нея. — Много слаба следа — каза детективът, когато докладваше, и полицейският съветник лаконично кимна. После за ужас на всички даде заповед да се издири втората обувка. Така това попадна в бюлетина на полицията и в „детективната“ (както се наричаше стаята, където седяха току-що върналите се от патрул) го записаха в специалната книга. Сега всички имаха за задача да се поогледат за другата обувка. „Старецът вече се вдетинява“ — мислеше си детективът, който разследваше случая. — Много ми е любопитно какво ще ни помогне, като имаме целия чифт. Бих заменил двете обувки за името на тая жена. Още същия ден съдебният лекар съобщи какво е причинило смъртта: прекомерна доза кокаин. Първият съветник подсвирна от удивление. В такъв случай тази жена принадлежи към така нареченото висше общество, всъщност така се стеснява кръгът на заподозрените. Полицията имаше специална картотека на кокаинистите. Но случайно — проклета случайност! — всички те като че ли нарочно бяха извън подозрение. Точно обратното, можеше да се предполага, че тая жена, както и тия около нея са новаци, защото са допуснали да прекали с дозата. През деня в полицията се нижеше цяла процесия, всички, които бяха зарегистрирани. Но никъде не се намери нищичко. Съветникът се мръщеше, детективите усилено търсеха из цяла Прага оная обувка, Боуше спеше, а млекарят Повондра носеше в Ходов люцерна за зайците. На следващия ден Боуше не отиде направо в дирекцията, защото преди това обиколи Вацлавския площад и по-големите магазини. В един от тях забеляза джебчията Яндейсек и веднага го прибра. Джебчията Яндейсек отначало се противеше и твърдеше, че въпреки всичко и един порядъчен човек може да отиде в магазина, за да си купи нещо. Което твърдение обаче Боуше при непрекъснато подсмърчане опроверга със забележката, че дванайсет пъти съденият човек отдавна не е порядъчен. По пътя Яндейсек омекна и когато започна да се моли, Боуше се престори, че благодарение на хремата и мекото си сърце може да си затвори очите, но затова пък Яндейсек трябва да поразкаже нещо за тия, новите в бранша, които са дошли в Прага. Така се разбраха и Яндейсек посочи някой си Бразда от Будейовице, който си опитва щастието в Прага под ръководството на стария Мацлик, което значи, че работят в блъсканиците. И понеже в този момент в Прага нямаше никакво събитие, вероятно ще се установят в Еден. Яндейсек поподскокна, доволен, че е свободен, Боуше тръгна към дирекцията, за да подаде рапорт за този Бразда и да предупреди комисарството във Вършовице, в чийто район бе паркът за забава Еден. Естествено, той прочете бюлетина, но не намери в него нищо интересно. Когато вече си тръгваше, портиерът го попита: — Е, какво, господин Боуше, вие търсите ли оная обувка? Старият подгони целия екип из терена. — Каква обувка? Моите хора не събират обувки — засмя се господин Боуше, но веднага след това — сигурно от вълнение — кихна ужасяващо силно. И като си бършеше носа, извика: — Женска обувка, нали? Господи, аз четох бюлетина, а там нямаше нищо… случайно да съм прескочил цял лист! Господин Боуше се втурна обратно и прочете съвсем грижливо листа, който по случайност наистина беше прескочил. Притъмня му пред очите. Ето го! Случая, с който, както благоволи да се пошегува господин първият съветник, ще си изпотроши зъбите цялата дирекция! Обувката! Да, ама може ли да чака чак до утре и рано сутринта да търси Повондра в „Отровната колиба“? Ами ако той случайно не дойде там? Боуше усещаше, че го тресе. Кихавиците му се учестиха като удари на пулс. Тогава, в тези идилични времена, беше невъзможно детектив да получи кола, за да пристигне някъде по-бързо. Само президентът на полицията имаше кола. Да я поиска първият полицейски съветник — да, ама някой детектив? И още повече господин Боуше? Така че той пое по най-краткия път: с влак до Кърч, а после препусна към Ходов пеша през нивята, където овчарите палеха стебла и треви. Изпоти се порядъчно и като стигна дотам, можеше да изстиска ризата си, но за учудване хремата му беше попреминала — в края на краищата може и да е прав тоя доктор, че ще помогне едно хубавичко нагряване покрай морето. Обаче обикновеният човек ще се загрява по пътя към Ходов. Повондра си беше в къщи. И едва не му се обърна сърцето, като видя Боуше, защото знаеше неговата професия. — Да не би да имаме някой джебчия тук! — изплаши се той. — Не, господин Повондра, само че страшно ми трябва оная обувка… Оная, дето някой я беше хвърлил по вас! — Нали още в кръчмата ви казах, че не събирам тек обувки. Оставих я на земята, сигурно някой я е прибрал. — Кой! Кой, господин Повондра, в това е цялото нещастие. Знаете ли какво ще ми струва тая обувка! — хленчеше Боуше. Повондра сви рамене: — Откъде да съм предполагал… А защо търсите точно тая обувка? — Това е дълга история, засега не мога да ви я разкажа — отвърна тъжно Боуше. — Повече щях да се радвам, ако търсехте тоя негодник зад волана… Но аз ще го намеря сам. — Как ще го намерите? Нямате оная обувка, не помните как изглежда, не знаете… Знаете ли поне каква беше колата? — Не знам, но ще я позная. Ако не иначе, поне по номера. — Господин Повондра — зашепна Боуше и придоби израза на светия, пред когото току-що се е разтворило небето. — Господин Повондра, вие знаете номера? Номера на тая кола? Ще ми го кажете, нали? Бавничко, за да не се объркате! — Може и бързо, особено ако създам някоя неприятност на тоя безделник. Беше написан отзад: „Н 3584“. Или „3587“, точно не помня… — Това не пречи, не пречи — зашептя в екстаз Боуше и след като кихна, каза: — Знаете ли какво е случайността? Случайността, за която вече са писали философите и за която обича да говори нашият полицейски съветник Кнотек. Със случайността шега не бива, господин Повондра. И Боуше се запъти обратно към Прага пеша. Да се намери колата не беше проблем — това беше лек автомобил, тъмен, спортен модел, с подвижен покрив, марка „Валтер“ и беше собственост на сина на фабриканта Возаба. Когато полицията отиде у тях, младият господин рухна. Започна да говори веднага и каза всичко, което знаеше. … Организирали скромна вечеря във вилата на едни познати; били там около осем… точно казано, девет души, между тях госпожица Тина… В разгара на вечерта елин от гостите, по-точно някой си Соукуп, дал на присъствуващите кокаин и госпожица Тина така прекалила с дозата, че й станало страшно зле. Компанията се стреснала, такова нещо можело да свърши неприятно. Изведнъж всички изтрезнели. Решили да хвърлят жребий. Жребият се паднал на младия Возаба. Останалите тържествено се заклели, че ще мълчат, и му поръчали да натовари госпожицата в колата и да я откара колкото може по-бързо в санаториума. Само че още докато я носел към колата, нещо не му харесвало — била бледа като смърт и цялата студена, но още дишала. Сложил я на задната седалка, колата не била много широка и краката й малко стърчали, но нито той, нито някой от останалите, които бързо напуснали вилата в утринната мъгла, не обърнали внимание на това. По време на пътуването той непрекъснато се обръщал назад, непрекъснато й говорел: „Тиничко, събудете се, всичко ще бъде наред…“ Когато минавал през Винохради и завивал в Будечка улица, отзад госпожицата въздъхнала някак странно и като че по нея минал гърч, изпънала се… Да, възможно е да е изритала обувката от крака си, той не помни дали е била с две обувки, когато я е слагал в колата… След няколко минути били пред санаториума, но тук разбрал, че момичето е мъртво. Младият господин трепереше, после написа собственоръчно имената на всички, били тая нощ във вилата. Това беше такава афера, за която се говореше на най-отговорни места. Всичко живо в дирекцията трябваше да помага при тоя случай и да води хората на разпит. Само Боуше беше свободен, нали беше героят на деня. Негова първа грижа беше да намери Повондра и да му обясни, че никой не го е замерял с обувки, че всичко е било само лоша случайност. Слава богу! Но преди да се запъти към „Отровната колиба“, го извика самият първи полицейски съветник. Той дълго гледа детектива Боуше и неговата вечна капчица на носа, дълго си въртя мустака и мълча. После въздъхна и каза: — Слушайте, аз вече съм пред пенсия и съм доволен, че на края съм свидетел на такава случайност, каквато дори не мога да си представя. А съм видял какво ли не! Боуше, вие сте пример на такава щастлива случайност, за каквато дори философите не са писали! Гордейте се с това, човече! Да! Това ще впиша в личното ви досие, а през лятото ще заминете на море, ще уредя това! Когато щастливият Боуше, излизайки заднишком от кабинета на шефа си, учтиво подсмръкна, съветникът додаде: — Но, за бога, внимавайте там заедно с хремата да не оставите и тоя верен криминален нюх! Много ще съжалявам за това! Подпалвач Можеше да стане много хубава игра. Селянинът Лишка от №38 обяви „бетл“*, а старшият подофицер Новачек му даде „контра“. При това намигна на своя съиграч, тихия свещеник Котрба, и той с мъченически израз на лицето кимна. Не обичаше да се играе на пари. Само че селянинът Лишка мечтаеше тая вечер поне веднъж да разгроми старшия подофицер и за това с навъсен поглед даде на неговата „контра“ „реконтра“. Свещеникът вдигна очи към небето, сякаш чакаше помощ оттам, въпреки че единствената му надежда беше Новачек, признаван в целия окръг за професор по мариажа. Но неочакваната „реконтра“ беше много дори за Новачек и понеже картите му бяха като подредени, той се обърна към свещеника, като че го призоваваше за свидетел: [* Термини от играта на карти „мариаж“. — Б.пр.] — Ваше преосвещенство, ще потвърдите пред господин Лишка, че имам четири чифта гълъби, и щом той казва „реконтра“, аз пък ще му река „тути“*, ако ще да ми струва цяло имане! [* Термини от играта на карти „мариаж“. — Б.пр.] Свещеникът с удоволствие би се прекръстил, ако не държеше в ръце тия дяволски хартийки. Селянинът Лишка само облиза трескаво сухите си устни и откри играта. Да, можеше да се получи голяма игра и за нея можеше дълго да се говори из целия окръг. Едва обаче изплющяха първите карти на масата и някой блъсна вратата на кръчмата и изкрещя: — Хора, пожар! Вече се чуваше фалшивият глас на тръбата и мъжете оставяха бирата и картите, събаряха столове и тичаха навън. Свещеникът зашепна молитва, а Лишка изруга, защото му прекъснаха играта, а с нея отиваше по дяволите и надеждата да победи тоя проклет стражар. Но и той хвърли картите на масата и стана, за да хукне след другите. В този момент стражарят Новачек взе захвърлените карти, погледна ги и дръпна селянина за ръкава: — Господин Лишка, тая игра е загубена! — Не се знае! Стражарят замълча, но неговият пръст строго и заплашително посочи валето спатия, което се гушеше сред картите. Лишка погледна смаяно картите, след това стражаря, а в същото време вън извиваше пожарникарската тръба: — Боже господи, не може да бъде!… Изобщо не съм го забелязал! И се втурна навън. Стражарят поклати глава: — Видяхте ли, господин свещеник? Като дойде ред да плаща, хукна да гаси пожара. Обаче и той си сложи фуражката и се втурна навън. Добре, че Лишка не доигра тоя мариаж, защото гореше №38 — неговата къща! Яката гореше! Към черното небе се издигаше сноп от искри, чуваше се сухото пращене на слама. Гореше хамбарът… А стражарят изведнъж осъзна, че това е втори пожар за тоя месец! Лишка се спусна в двора като луд. Очевидно жена му беше запазила повече присъствие на духа, тя беше успяла да изтича навън само по долна риза и да отвори обора, дъщерята също беше излязла, наметната с някакво старо палто над фустата, и сега гонеше кравите към градината. Стражарят гледаше целия този хаос и разбра, че хамбарът вече не може да се спаси. Че огънят ще погълне и обора, особено ако на покрива има сухо сено, а явно има. Пожарникарите трябваше да поливат покрива на къщата, тя може би щеше да оцелее, за щастие нямаше вятър, пък и между нея и обора имаше доста място. Той се напрягаше, за да запомни хиляди подробности, които щяха да му трябват на следващия ден при съставянето на протокола. Изведнъж забеляза своя ефрейтор, който с разкопчана куртка помагаше на Ружена Лишкова при изнасянето на мебелите. — По дяволите, какво правите тук? — Разрешете да доложа, господин старши подофицер, помагам. — А какво трябва да прави стражарят при пожар? — строго попита подофицерът и дръпна ефрейтора настрана, защото точно в този момент в двора вкараха цистерната и първата струя вода потече от тънкия, маркуч. — Когато нещо гори, стражарят трябва да гледа и само да гледа, защото е важно това, което вижда, а не това, което гори. Те хората ще помогнат. А сега марш в участъка да се приведете в ред — пушка, сабя, каска — и да сте тук, докато преброя до три… Бегом! После старшият подофицер погледна Ружена, която, разрошена и изцапана със сажди, продължаваше да изнася мебелите, и си помисли, че всичко това й отива и че поведението на ефрейтора е лесно обяснимо. След малко пламна и оборът и не помогнаха нито водните струи, нито десетките охотни ръце. Цялата къща изпразниха в градината, на както предполагаше подофицерът, огънят не стигна до нея. Ефрейтор Клоузек се върна облечен според устава и неговият командир само кимна в знак на одобрение. — Останете в градината при тия вещи, за да няма утре приказки, че нещо е изчезнало. Тя, и Ружена може да пази с вас. Ружена наистина беше там и се засрами, защото едва сега осъзна, че тича само по палтенце и фуста. Старата Лишкова клечеше до юрганите и плачеше. Към сутринта успяха да потушат огъня, така че димяха само гредите и остатъците от сено и слама. На сутринта се разбра още, че в нощната суматоха никой не си бе спомнил за кокошките и останали в курника, те изгорели. Лишкова си заскуба косите: как е могла точно тя да забрави кокошките си! И в своето безгранично отчаяние се нахвърли върху мъжа си: — Всичко е заради твоята кръчма и твоите карти. Ако си беше в къщи, това нямаше да стане. Лишка мълчеше, но старшият подофицер бързо попита: — Какво искате да кажете, госпожо Лишкова? Как така, ако си е бил в къщи, нямаше да има пожар? — Искам да кажа, че има лоши приятели, които го тикат към комарджийство — сурово отсече селянката. Новачек предпочете да дръпне Лишка настрани: — Не я слушайте, говори така от мъка… Застраховката ви в ред ли е? Наистина? Да не стане, както с играта? Е ще си построите нов хамбар и обор и без това трябваше… — Изведнъж стражарят се усмихна странно, като че му хрумна нещо, и добави: — Кой би казал, че когато обявихте реконтрата, у вас вече е горяло, а? Да не забележите такава карта като валето… Направо не е за вярване! Селянинът погледна полицая, като че не разбираше какво значение може да има това, след като му е изгорял имотът. Новачек продължи: — Не забелязахте ли нещо, когато излязохте вечерта? Искам да кажа, дали не сте усетили някакъв пушек… Или пък някой подозрителен да се е въртял около дома ви… Този пожар е бил умишлен, предполагам, че разбирате? — Не разбирам — каза селянинът. — Нищо не разбирам. Съвсем се обърках. На пожарището стояха уморените пожарникари. Едва сега на някои от тях донесоха от пожарната блестящите каски. — Според думите на жена ви пожарът е започнал в хамбара… Прозорците на вашата стая гледат към него, така че огънят я е събудил. Обаче кой е събудил дъщерята, като нейната стая е от другата страна, към улицата? — Откъде да знам? Какво искате от мене? — Нищо. Блясъкът е събудил жена ви, а не е събудил съседката Лохноуткова, както разбрах, а нейните прозорци също гледат към вашия хамбар. — Що да се буди, като не гори у тях. Подофицерът само сви рамене и продължи да разглежда пожарището. Селянинът гледаше намръщено след него. Не разбираше какво иска да каже полицаят. Страшно нещастие… Но застраховката е налице и той ще направи нов покрив на хамбара и обора. Етернитов… А що се отнася до тая игра — по дяволите, всъщност тоя пожар е цяло щастие! Сутринта старшият подофицер кръстосваше канцеларията само по плетена жилетка, пушеше и премисляше. Ефрейтор Кпоузек и подофицерът Пицек, който не беше на нощно дежурство и затова спокойно беше проспал целия пожар, слушаха неговите предположения. — Съвсем сигурно знаем едно. Пожарът е бил умишлен… В хамбара няма електричество, никой не е бил там и все пак огънят е започнал от него. Ясно ли е? Ефрейторът усърдно кимна в знак на съгласие. Подофицерът Пицек беше по-въздържан. Той можеше да си го позволи: — Помните ли, господин старши подофицер, пожара преди месец? Също хамбар. В края на краищата сега през пролетта това не е нищо трагично. — Трагично е — отговори старши подофицерът и хвърли фаса в сандъчето до печката, — дори много трагично! Ще трябва да извикаме следователи от окръга. А вие знаете добре какво означава това… Това значи, че щом някой има дежурство, трябва да си го гледа и да не мърда от станцията! И да не ходи при някое момиче! Ефрейторът смаяно погледна старшия подофицер. — Няма да правя от това въпрос, но е факт, ефрейтор Клоузек, че през нощта сте се отбили при Ружена… Мълчете, не приемам глупави извинения. Обаче това, че сте били с Ружена, си има своето значение. Затова Ружена е била будна… Но защо не е спяла старата Лишкова? Защото е знаела, че не трябва да заспива. Защото е знаела, че у тях ще има пожар! В стаята настъпи мълчание, което бе нарушено от отчаяния глас на ефрейтора: — Господи боже, всичко беше съвсем иначе! Не съм бил с Ружена. Аз наистина бях навън, но само надзърнах у тях, да не е случайно на прозореца. Само че беше тъмно. И на двора нищо не светеше. И двете спяха… Ефрейторът сипеше думите като в треска. Мисълта, че Ружена може да бъде обвинена в подпалвачество, му беше просто непоносима. — Вижда ми се невероятно, Лишка да е отишъл в кръчмата и в същото време да си е подпалил хамбара — каза подофицерът Пицек. — Вижда ви се невероятно, защото не знаете всичко, което знам аз — каза тайнствено старшият подофицер и зашепна: — Сега ще ви кажа нещо, което не мога да кажа дори пред следователите. Всъщност тях ще ги интересуват други неща — ще ходят по пожарището да търсят мазни петна от нафта или угарка от свещ, която би могла да предизвика пожар… Обаче аз изградих своето предположение на нещо съвсем друго. На мариажа… Гледайте, да ми обяви някой „бетл“, с това съм съгласен, особено когато имам карти, каквито имах тогава. И аз му давам „контра“, за да разбере, че ги имам. Но когато той, който е обявил „бетл“, ми каже „реконтра“, трябва да мисля, че той има невероятни карти. Обаче — внимание! — той има едно вале. Само вале спатия, останалото купи и пики. Цяла трагедия! Така че или този човек е инвалид в мариажа, а Лишка не, или изведнъж е станал страшно невнимателен и не е забелязал валето. Той поне казва така. Обаче питам аз — защо Лишка е разсеян при мариажа? Защо не е забелязал валето? Защото мисли за нещо друго. А за какво мисли? Мисли за това, че е време някой да извика: „Пожар!“… Той изобщо цялата вечер игра зле, а това беше върхът. Старшият подофицер си изтри челото. Беше напълно изтощен от излагането на теорията си. Както изглеждаше, и двамата му подчинени бяха в същото състояние. И двамата седнаха. — Човек трябва да има железни нерви, за да играе с вас мариаж — каза Пицек с уважение. — А иначе това е неочаквано и единствено доказателство в историята на криминалистиката! — Доказателство! — въздъхна старшият подофицер. — Ако беше доказателство, да съм отишъл при Лишка с белезниците. Само подозрение… Но то ме кара да мисля, че Лишка е знаел за пожара. Новачек погледна съчувствено ефрейтора: — Знам, че слушате това с неудоволствие. Бъдещият тъст… — Какъв ти тъст! — махна с ръка ефрейторът. — Не иска и да чуе за това и заключва Ружена в къщи. Отвън се чуваше скърцане на каруци, селото живееше посвоему, както всеки ден хората тръгваха на работа. — Аз бих поддържал друга хипотеза — каза подофицерът Пицек, гледайки втренчено Клоузек. — Пожарът е бил за отмъщение. Подпалил го е отблъснатият ефрейтор, който очаква, че Лишкови така ще обеднеят след пожара, че охотно ще го приемат за зет с неговите шест стотака на месец. Клоузек почервеня и само служебното му положение му попречи да каже на подофицера какво мисли за него. Новачек възприе тия несериозни приказки като нападка срещу неговата твърде сложна теория и направи кисела физиономия. Така че само Пицек се засмя, но и той не се смя дълго. Навън избръмча колата от окръга. Докато старшият подофицер тичаше да посрещне гостите, ефрейторът каза: — Съществува и трети вариант. Имотът е бил подпален от някакъв си подофицер, който ужким си е бил в къщи, а всъщност не е бил в къщи… — И четвърти: подпалил го е старшият подофицер, защото е загубил играта с Лишка — добави Пицек и се ухили. Но после и двамата замръзнаха в безупречен стоеж „мирно“, защото в стаята влезе поручикът от окръжната бригада. После дълго ходиха из пожарището и ровичкаха навсякъде. Ефрейторът беше доволен, че не го взеха там, защото беше много против всички тия неща. Той знаеше какво търсят: доказателства, че Лишка се е самоподпалил и след това е отскочил да поиграе карти, за да има алиби. Обаче Клоузек не вярваше, че е така. Заради Ружа? Може би не. По-скоро заради здравия разум. Защото е достатъчно човек да види хамбара: на задната стена, която е до градината, има продълговати прозорчета. Без стъкла. Лишка казваше, че не е сложил там стъкла, защото идвали лястовици. А също и за да се проветрява. Ако някой е искал да направи пожар, стига му да мине през нивите и градината до задната стена и да пъхне вътре запалена хартия. Огънят лесно ще обхване сухата слама. Надвечер ефрейторът успя да се измъкне от участъка и отиде при Ружена. Отиде, за да й каже, че той лично изобщо не споделя мнението на шефа си… — Хич не ми приказвай! Ходите тук цял ден и непрекъснато разпитвате, като че ли сме се подпалили сами! А и хората не са по стока! На всичкото отгоре се забавляват за наша сметка… Това ни го хвърли някой през оградата! И му подаде парче хартия със странни стихчета: Колко е красиво! Сърцето е штастливо! Аз си тананикам, огънят си блика! — Какво е това? Кой го е хвърлил? — Откъде да знам? Още сутринта беше тук. Аз го намерих, дори на нашите не го показах. — Руженко, но всъщност… Аз всъщност не съм виновен за нищо! — Оставаше и да си — извика тя с оная невероятна женска логика, която може да доведе и най-предания любим до границата на отчаянието. В тоя момент в къщата се отвори прозорец и се обади строг женски глас: — Ружо! Прибирай се! Ружена погледна укорително младия ефрейтор и изчезна. А той, ранен от нейната несправедливост, се върна тъжно в своята ергенска стаичка, пуста и студена, защото тазгодишната пролет беше неприветлива, да не говорим за любовта. У дома той отново извади от джоба си стихчетата и пак ги прочете. Що за глупост? Кой има интерес да се присмива на тия хора? И как само е написал тая дума: „штастливо“! Но след като ги прочете няколко пъти, той придоби чувството, че в тях няма никакъв присмех. По-скоро радост… „Сърцето е штастливо!“ Хартията със стихчетата, написани от неумела ръка, беше откъсната от някаква кесия, а такива има навсякъде в магазините, така че и по това не може да се познае нищо. Внимание, на листа има дупка. Никой не го е хвърлял през оградата, обратното, някой го е забол на нея. И какво от това? Да речем, че лесно се намери и мястото, където е бил забоден, и се докаже, че вятърът го е съборил… Как това ще опровергае теорията на стария? Това са глупости… Но колкото повече мислеше за това — а той мислеше за това, въпреки че лежеше вече под студения юрган, — толкова повече на Клоузек му се струваше, че тая хартийка има нещо общо с цялата история. Какво пък, ако там я е забол тоя, който е драснал клечката? Просто от радост, че нещо гори… За това бяха учили в курсовете, боже, как се казваше, когато човек копнее да гледа пламъка и пали само за да се порадва? Беше нощ, а ефрейторът се измъкна от леглото. И без да се бави с отварянето на скърцащата врата, изскочи през прозореца и се затича към участъка, където дежуреше подофицера Пицек. — Ти да не работиш и през нощта? Какво носиш? — попита подофицерът сънено. Ефрейторът му подаде листа със стихчетата. Пицек ги прочете веднъж, после ги занесе под лампата и ги прочете пак. — Къде ги намери? — Не аз. Ружена… У тях, на оградата. Пицек обръщаше листчето в ръцете си и слушаше какви изводи си беше направил ефрейторът, докато сънят бягаше от очите му. След това разсъдливо каза: — Ако се казвах Клоузек, нямаше да се надявам, че ще ме наричат Шерлок Холмс… Но тази следа е по-добра от мариажа на стария… Стихчета… По дяволите, кой ли ще може да пише стихове на село? — Миналата година учителят беше написал стихове за 28 октомври*. В кръчмата му се смееха, но той обясни, че ги написал, за да си осигури повишението. [* На 28 октомври 1918 г. след разпадането на Австро-Унгария е обявена независимата Чехословашка република. — Б.пр.] — Това е важна причина — кимна подофицерът. — Но защо ще пише стихове неизвестният престъпник? И защо е написал „штастливо“? Няма как, ще трябва да покажем това на стария. Ако не друго, поне ще му развали радостта от теорията за мариажа. Само че за учудване старшият подофицер прие това като потвърждение на своето подозрение. — Младежи, младежи, да ви се чуди човек! Всеки може да напише няколко стихчета на кесия от захар. И най-вече този, който е заинтересован разследването да се обърка, колкото е възможно повече. Например Лишка… Казвам ви, че точно тук е слабото място и тук трябва да търсите. Ефрейторът само успя тихо да въздъхне: — Само че там има една доста особена правописна грешка. — Дори не я забелязах — измърмори старшият подофицер. — Може да я е направил от вълнение. А фактът, че я е донесла Ружена, ми е особено подозрителен. — Защо тогава не сме забелязали това там? — Защото е паднало на земята, а ние, за съжаление, не сме го намерили. Това е наша грешка — каза подофицерът Пицек. — Това не е толкова важно — махна с ръка Новачек и си помисли, че подофицерът Пицек постоянно има някакво свое мнение; мечтае да има още една нашивка и си мисли, че сега моментът е удобен. Само че няма да успееш, приятелю! — Ако позволите, господин старши подофицер, аз бих проучил тези стихчета — предложи услугите си ефрейторът. — Можете да ги проучвате, но след работно време. Преди всичко сте длъжен да изпълнявате служебните си задължения! — каза сухо и строго старшият подофицер и ефрейторът почтително си затвори устата. — Да, трудно е да станеш Шерлок Холмс в нашия участък — прошепна му подофицерът Пицек, когато се преобличаха зад вратата на гардероба. Наистина, не беше лесно, но ефрейторът се захвана с тая работа с голямо усърдие. Още първия свободен следобед той замина за града. Отиде там, където мъжете ходят много рядко: при госпожа Кодадова, която беше реномирана гледачка на карти, ясновидка и освен това разбираше от почерци. Предложи й стихчетата и заедно с тях пет крони, иначе госпожата не врачуваше. За сметка на това тя пък го наричаше „господин подофицер“. Госпожа Кодадова дълго разглежда буквите и после каза: — А сега напишете няколко реда вие! Тук, на тая хартийка… — Аз? — учуди се ефрейторът. — Защо аз? — Вашият почерк ми трябва, за да отгатна дали сте си орисани с тая личност. Най-важно е сродната душа… Напишете каквото искате и името стига… — Ама, госпожо, аз не търся сродна душа, на мен ми трябва да разбера какъв човек е писал това. Врачката вдигна обидено поглед: — А как според вас мога да позная аз, щом не знаете вие? Аз мога да ви кажа дали с това лице сте близки, сродни, орисани от съдбата и прочие… Повече не знам, господине. Само така частно ще ви кажа, че най-вероятно тоя, който е писал тия неща, е луд. След това тя стана и пъхна в клетката на папагала парченце ябълка. Аудиенцията беше приключила. Ефрейторът се спря пред къщата, като мислеше какво да направи. Луд… Доколкото му беше известно в околията наистина имаше един луд, Ферда Бумбей. Само че Ферда не знаеше да пише, така че и тази следа не водеше доникъде. В своята безизходица ефрейторът се отби в психиатричното отделение на окръжната болница. Струваше му доста усилия, докато убеди мускулестия санитар, че не идва за преглед. После пък трябваше да убеждава и лекаря в своето душевно здраве, която работа беше значително по-тежка. А когато измъкна стихотворението, лекарят завъртя глава: — Съгласете се, че не мога да поставя диагноза само върху някакво листче хартия… Доведете тук този пациент! — Ех, ако знаех кой е! — въздъхна ефрейторът. — Вече бях и при врачката и тя не можа да ми помогне. — Виждате ли! Единственото, което мога да направя, е да занеса това листче на консилиум. Само че трябва да почакате. Засега четете нещо. Или правете упражнения! Гимнастиката е много полезна за нервите! И като направи няколко клякания пред удивения ефрейтор, лекарят забърза навън. Ефрейторът чакаше и от време на време задрямваше. Не можеше да си отиде — вратата нямаше дръжка. Докторът се върна късно, но затова пък целият сияеше. — Изключително интересен случай! Не можете да си представите как принципно се различаваха мненията на специалистите. Един казва, че това е писано от човек с ниска интелигентност, като се основава точно на правописната грешка. Друг пък необичайно интересно полемизира с първия и твърди, че това е писано от човек с висока интелигентност, каквато понякога имат епилептоидите. А сега за това, какъв човек го е писал… Или е млад и тогава тази грешка е изцяло обяснима, или пък точно обратното, това е възрастен човек и грешката е свидетелство за интелектуална субнормалност. Ако приемем това мнение и допуснем, че стихчетата са писани от възрастен човек, ще стигнем до заключението, че това е тип идиот с ниско духовно равнище и обседантни пироманиакални наклонности… Само че съществува и друга възможност, че цялата тая работа е резултат на рецесия, т.е. особен вид шегаджийство. Разбира се, привържениците на това становище си дават сметка, че то има известно слабо място: този тип няма пироманиакални наклонности. Точно обратното, те с успех могат да докажат, че онази граматическа грешка е направена умишлено. До определена степен и двата типа са психически ненормални. И единият — пироманиакът, който изпитва нужда да прослави своето деяние в стихове, и другият — предполагаемият тип рецесист, който в определена ситуация реагира посвоему на суматохата около пожара, която му изглежда смешна… Ефрейторът седеше и се пулеше. На моменти имаше чувството, че всъщност той самият е написал стихчетата… Когато докторът млъкна, той кимна и каза само: — Да, разбира се! — Ясно ли ви е? — попита го лекарят, стоейки на вратата. — Не, но няма значение — каза Клоузек учтиво и беше доволен, че е навън, на свеж въздух. Вечерта в участъка подофицерът му приготви чай. — Приятелю, както изглежда, ще трябва да дадем това листче на бригадата. Не че те ще разкрият нещо, ами заради реда. Пък може да си намерят други специалисти, които ще открият трети и четвърти вариант… Само че ние ще трябва да хванем тоя, който е направил пожара. И те сърбаха горещия чай, защото пролетта изобщо не смяташе да се покаже по-любезна, и мислеха колко тъжна е съдбата на човек, решил да стане полицай. Само че не можаха дълго да се отдадат на своите размисли. Навън се чу вик и когато подофицерът отвори прозореца, да погледне какво става, видя как в тъмното небе се издигаше червен огнен стълб. Този път гореше в номер 33. Огънят бе угасен, преди да стигне до покрива на хамбара. Изгоря бараката с миналогодишните дърва и част от обора. Полицаите намериха на оградата листче с две стихчета: Весело народът гледа на огъня искрите штедри. В участъка беше като след погребение. Посърналият старши подофицер реши: — Обадете се в окръга. Този път не може да бъде Лишка, точно загубих от него една игра мариаж с наддаване. Това ме извади извън релсите. Селото живееше като в треска. Хората се затвориха по домовете, по цели нощи из селото патрулираха стражари, твърдо решени да стрелят по всяка сянка, осмелила се да драсне клечка кибрит. Но въпреки това всички ги гледаха намръщено и мърмореха: — За какво е тая наша полиция? С какво се занимават, та не могат да хванат подпалвача? По време на своите патрулирания ефрейторът често се вглеждаше в тъмния прозорец, зад който спеше Ружена. Но прозорецът оставаше неумолимо затворен. „Не е много благодарна за това, което направих за нея и баща й — казваше си Клоузек. — Сигурно такава е женската душа.“ Както предполагаше подофицерът Пицек, бригадата се нахвърли върху двете листчета. Скоро бе изпратена експертиза, която бе прочетена от самия старши подофицер с тържествено изразителен глас. Но колкото повече четеше, толкова повече гласът му звучеше разочаровано: — Установено е, че и двете неща са писани на еднаква хартия от типа Р4ш, дебелина 0,5 мм, която се употребява широко за направата на кесии. Още е установено, че двете неща са писани от един и същ човек, който дори не се е опитал да преправи почерка си. Според експертизата на психиатричното отделение става дума за духовно изостанала личност с патологични наклонности или пък, обратното, за лице със значителен интелект, което се опитва да замаскира истинската същност на деянията си — подсигурителна измама. Подофицерът протегна удобно краката си и заяви, че това са просто неочаквани разкрития. Новачек пък каза, че, напротив, всичко това не струва и пукната пара. Според служебната йерархия ефрейторът трябваше да мълчи, но си позволи да каже, че той самият би се придържал в своите разсъждения към тая правописна грешка, която се повтаря. — Един и същ глупак ще прави винаги една и съща грешка — въздъхна безпомощно старшият подофицер. — Тук няма нищо странно. — Странното, е да се пише „шт“ вместо „щ“ — държеше на своето ефрейторът. — Защо не надзърнем в училищата? Старшият подофицер понечи да махне с ръка, но изведнъж му се стори, че доста добра идея е осенила ефрейтора, и се съгласи. Така че през нощта патрулираха, а през деня обикаляха училищата. Учителят в тяхната община каза, че е невъзможно такава грешка да бъде направена от тукашните ученици, защото неговата система за заучаване на правописа била оценена от самия окръжен инспектор. Учителят от съседното село им каза, че грешката е такава, че сигурно е направена нарочно. Откакто той е в това училище, нищо такова не е имало. Когато обиколиха всичките училища, те бяха там, където и в началото на търсенето. И понеже вече грееше слънце, ефрейторът и подофицерът седяха в канавката край пътя, опрели велосипедите на дървото и обърнали лице към слънцето. — Най-доброто, което можем да направим сега, е да си понагреем ревматизма — каза подофицерът. В пролетното слънце по пътя крачеше възрастен господин. Когато се приближи до тях, той вдигна за поздрав старомодната си шапка: — Почивате ли, почивате? — Добър ден, господин главен учителю… — стана подофицерът. — На разходка ли, на разходка ли?… — Там ме търсете. На ден по два километра. На младини ги навъртах по десет. — Господин учителю, отдавна ли сте в пенсия, а? — Ами има вече петнайсет години. — А имали ли сте ученици, незнаещи правописа? Възрастният господин се засмя: — Учениците никога не знаят правописа. За това е и учителят, да ги научи! — Понякога човек не може да се научи и до края на живота си — въздъхна подофицерът. — Мислите ли, че човек може да напише „штастливо“ — каза ефрейторът. Старият учител поклати глава: — Всичко е възможно. Какви ли хора няма. Аз имах един ученик, някой си Хулик от съседното село, който пишеше „ношт“, „праштам“. Правеше го, за да ме ядоса, после така свикна с това, че много често го изпращах да седи в ъгъла. Така се правеше някога. — И отучихте ли го? — Не знам… Той изобщо беше тъп и изкара само трети клас. Да, има и такива тъжни случаи! Но иначе, иначе е радост да си учител! Старият господин кимна с глава и отново закрачи по пътя. Двамата полицаи гледаха след него като след някакво свръхестествено явление. След един час, когато в присъствието на старшия подофицер показаха на Хулик двете листчета, той изобщо не отричаше. В неговите очи дори се четеше нещо като гордост, че господата от полицията са открили поетичното му изкуство. И даже каза, че може да напише много такива неща. — Но преди това трябва да подпалите нещо, а? — каза старшият подофицер. — Ами да, заедно с огъня това има друго въздействие — отговори поетът-подпалвач и се усмихна тъпо. Атрапи Естествено, това се случва на всеки от нас, но когато съветникът Кнотек излезе в пенсия, на мен ми се струваше, че с него приключи някакъв славен период в историята на пражката полиция. Произнесоха се тържествени речи, дойде писмо от министерството, сбогувахме се със съветника в една винарна, но въпреки цялата тая тържественост на никой от нас не му беше до смях. В края на краищата най-мъжествено се държа именно старият съветник. Сигурно защото вече се беше примирил с нещата. На другия ден аз се преместих в бившата му канцелария. Още не бях успял да се разположа, и на вратата се почука. „Първият случай — помислих си. — Дано е нещо солидно!“ За мое учудване на вратата застана съветникът и се усмихна виновно: — Няма да ви преча, колега, идвам само за нещата си. — Влезте, влезте — забърборих аз, — сигурно сте се наспали като новородено в тая първа пенсионерска нощ! Но аз добре видях, че точно през тая нощ, когато бившият ми шеф нямаше дежурство (и когато не трябваше да се интересува какво се е случило през нощта в Прага), той беше някак посърнал. Мълчаливо огледа канцеларията, беше тих и тъжен. Той, който успяваше да стресне целия престъпен свят! Той, заради когото специалистът по таваните Пулпител се беше скрил под леглото и така разтрогна брака си! Той, комуто лично се предаде крадецът Шмитмайер, който два дни безобразничи на тавана на една кооперация в Нусле! Чак докато дойде съветникът, докато се качи с достойнство по стълбите и каза строго и решително: — Господин Шмитмайер, вие задържате тук моите хора, а те ми трябват на друго място! Зарежете това и да тръгваме!… И Шмитмайер отвори желязната врата и каза: — Щом сте вие, господин съветник, тогава може… После двамата седнаха в колата без никакви белезници, без никакъв ескорт, просто седяха, пушеха пури и пътуваха към Бартоломейска улица като някакви височайши гости. А сега тук стои пенсионерът Кнотек, който е дошъл за нещата си. За старото сако, което винаги е висяло на закачалката и което той обличаше, за да запази тъмния редингот. В бюрото е чашата за кафе и лъжичката, в кесията — още малко захар. На бюрото е пепелникът, на който е гравирано името му. В Бори касоразбивачът Хавличек правеше такива пепелници срещу една цигара. В една чашка имаше подострени цветни моливи. Съветникът ги взе в ръка, като че разсъждаваше какво ще подчертава с тях, но после ги пъхна в джоба си. И аз знаех: взема ги за спомен. Ще ги сложи в къщи, в задимената си ергенска стая, и ще им се любува. И старото сако ще закачи на закачалката и ще се чувствува като в дирекцията. Съветникът дълго въртя в ръце чашата за кафе и на края каза: — Знаете ли, колега, че ми забраниха напълно кафето? Хубава я свърших! Между другото какво е положението с шестата каса? Пак като правоъгълник от дясната страна, нали? И пак Балда, дето му викат Тонда Щрафа? Сигурно е той. До два-три дена ще го хванем. Той кимна с глава, но мислеше за нещо друго. — Нито глътка кафе! Няма да издържа дълго. — Но, господин съветник… — започнах да го утешавам. — Няма да издържа. Пак ще започна да пия кафе! Той сложи чашката при другите неща, отвори шкафа, увери се, че наистина е празен, спусна ролетката, пипна пръстта в саксията — дали е достатъчно влажна. — Господин съветник, долу в преградката има още ваши неща. Той завъртя недоверчиво глава и аз отворих чекмеджето. То вървеше тежко, явно никой не го беше отварял. Там имаше две прашни пакетчета, завързани с канап. Развързах едното. Господи! Динамит във восъчна хартия с надпис: „Фабрика А. Нобел!“ — Що за чудо е това? — уплаших се аз. Възрастният съветник спокойно бръкна в пакета и като че ли се усмихна леко. Намазаните му с восък мустаци леко трепнаха. — Виж ти! Още са на бял свят! Аз си мислех, че са се загубили, като боядисвахме последния път… (Между другото в Дирекцията на полицията се боядисваше много рядко.) — Изхвърлете това! — додаде той и ми подаде двата пакета. Аз не ги поех много ентусиазирано, всъщност никак не е приятно да държиш в ръцете си динамит. — Добре… Но къде се изхвърля такова нещо? — попитах несигурно. — Например в печката, това са само атрапи. Още не палеха печките, така че аз оставих пакетчетата в сандъчето за въглища. Съветникът ги гледаше, като че виждаше нещо особено скъпо: — Получих ги като подарък! — Малко странен, ако позволите! — Да, малко странен, но все пак подарък. И дори от дама. От много красива дама. Нали знаете: нещо изключително, както казваше джебчията Михуле. Съветникът се озърна наоколо, като че искаше да се убеди, че сме само двамата, и каза: — Вие не си ли правите кафе? — Днес още не… Не съм си донесъл нещата. — Донесете си ги тогава и си направете кафе. А аз ще вдъхвам аромата му. Бях свикнал да изпълнявам думите на съветника и затова послушно си донесох котлончето от съседната стая. Съветникът ме гледаше и кимаше с глава: — Кафето е основата на живота. Що се отнася до жените, за тях не съм толкова сигурен. Работи ли човек в полицията, като че ги вижда малко идеализирано. Тази, за която говоря, беше жена — един път! Радост за очите! Запознах се с нея случайно. Веднъж ме изпратиха да проверя как върви разследването на някаква финансова афера в Пардубице. Фабрика за взривни вещества и муниции; нали знаете, там и злоупотребите имат друг отзвук. Бяха съобщили, че трябва да дойде някой от Прага, ако не и от Виена, защото от цялата работа се интересува самият губернатор. Не можете да си представите какъв особен сорт хора са производителите на оръжие. Сигурно защото имат в ръцете си опасни неща, те така страшно се държат един за друг, че като им поискахме експерти-специалисти, всички се изплъзнаха като змии. Господин президентът на полицията реши там да отида аз. Естествено, днес няма да се съглася да отида в чужд район и да си пъхам носа в неща, които не ме засягат, но тогава бях още млад, бях и хубавец, което има значение в дадения случай — и затова с удоволствие заминах. Тръгнах на път съвсем парадно, купих си хубава пура, седнах в първа класа, та да личи, че съм някой. Или може би да не личи, че съм от полицията? И аз не знам. (Водата ври, можете да слагате кафето… Какъв аромат, нали?) Нашите хора в Прага вирят нос пред провинциалистите. Но ония там са факири! Едва слязох от влака, и някакъв съвсем непознат човек учтиво свали шапка и ми каза: — На вашите услуги, господин полицейски съветник! И край с инкогнитото! Зяпнах… Но не толкова заради тоя човек, колкото заради красавицата, която мина покрай нас; на главата й шапка — цвете до цвете, по тогавашната мода, фигурата й — като излята; а обувчиците — с каишки около глезените. Беше си вдигнала полата доста високо и аз, ща не ща, се обърнах след нея. А оня, местният човек, ми казва: — Това е съпругата на господин директора! Аз, разбира се, не бях отишъл там, за да се заглеждам по жените, и затова гледах строго и мълчах. Отидох право в полицейското комендантство. Случаят беше доста заплетен, но, общо взето, разследван правилно: няколко души бяха вече арестувани, един от тях, млад човек, беше най-забъркан, е, и останалите — също. Гранатите не избухваха; наистина нямаше никакъв заговор; за радост на губернатора всичко беше заради пари, нали знаете — пара играе в тия фабрики! Беше ми ясно, че случаят е сравнително лесен за приключване, следите водеха чак до Виена, нека там да решат какво да правят, все едно, ще се появи някакъв си вуйчо, който веднага ще сложи всичко в чекмеджето; никак не обичам тия случаи, в които човек трябва да се съобразява с господата от министерството. Хората от окръжното комендантство бяха много мили, ходихме в една винарна, поканиха ме на лов през есента, шефът беше страстен ловец, а, както казваха, ливадите около Пардубице били пълни със зайци. Вече се готвех за връщане, но някакъв човек ми донесе в хотела голямо послание от директора на фабриката, че най-учтиво ме кани на чай следобед. Въртях писмото в ръце, не ми се ходеше особено много, какво ще иска директорът на фабриката, в която се води разследване? Но после се сетих, че непознатата красавица е негова съпруга, и, да ви призная, прищя ми се да я видя пак. Купих букет цветя и отидох в къщата на чай. Приеха ме, както трябва, в гостна с голям часовник и висока палма, на която вероятно госпожата държеше особено много. Младата жена се държеше много сърдечно, усмихваше, се така, че на моменти чувствувах приятна топлина. Тя беше цялата във воланчета и дантелки, а очите й бяха такива, че човек беше принуден непрекъснато да гледа в тях. Господин съпругът започна с това, че ще бъде страшно доволен, ако разследването вече приключи. Сигурно разбирате — казва — тая нервност и освен това малък град — клюки… Уверих го, че що се отнася до мене, смятам разследването за приключено и че не виждам никаква държавна измяна в цялата тая работа, обикновена злоупотреба и малко безсрамна кражба от държавата. — Нали знаете, че при военните доставки стават такива работи — въздъхна мъдро директорът и ми напълни чашата. В това време уважаемата госпожа седна на канапето до мене и каза, че страшно я вълнува такава sehr interessante* професия като моята… [* Sehr interessante (нем.) — много интересна.] Тя не говореше много добре чешки, каза, че е родена в Радуша, там, дето се прави хубаво вино. Е да! В тялото й имаше от неговия огън, а пък мъжът й имаше от това вино в избата, така че беше хубав следобед. На масата имаше странен комплект за пушене: всичко беше направено от патрони, цигарите стояха в празни опаковки от динамит, пурите — също, по средата имаше един голям шрапнел — запалка. Може би всичко това беше малко безвкусно, но на мен ми хареса. Още повече че се уплаших истински от него. Ами представете си да си тръскате цигарата между шашки с динамит! Госпожата забеляза уплахата ми и звънливо се засмя, тя се смееше много, често смехът й се чуваше като гукане на гургулица. И каза, че щом ми харесва толкова, ще ми изпрати такъв комплект като подарък. Или ще ми го донесе в Прага, като идва на покупки. Какво можех да й отговоря, щом до нас седеше мъжът й и си даваше вид, че нищо не се е случило? И аз си дадох вид, че нищо не се е случило, и казах, че ще ми е много приятно. Когато говорехме за аферата във фабриката, госпожата каза, че тия хора са unschuldig*. Пак не казах нищо, няма да им издавам служебни тайни я! [* Unschuldig (нем.) — невинен] Съпругът отиде за вино, наистина носеше чудесно вино от избата, а дамата се наведе към мене и каза, че е щастлива, че се е запознала с мен. Каза го така, като че ли целият й досегашен живот не струва пукната пара. Замънках нещо, явно някаква глупост, а тя ме попита дали знам, че в аферата е замесен един неин познат. Някой Роберт Волф, ein sehr charmanter junger Mann*… [* ein sehr charmanter junger Mann (нем.) — един много симпатичен млад човек.] Сетих се, че го знам, беше красавец. Изобщо не се учудих, че тя говореше точно за него. — Той е от много добро семейство… Можете ли да направите нещо за него? Ще ви бъда много…, wie sagt man das tschechisch*… задължена. [* Wie sagt man das tschechisch (нем.) — как се казва това на чешки.] — Ще видя — казах аз и бях щастлив, че съпругът влезе в стаята, защото за тоя Роберт не можеше да се направи кой знае колко, той беше затънал най-много в тая каша. Приказвахме си така и изведнъж тя ми каза да я наричам Йени, така й било името. Аз се изчервих и продължих с това „милостива госпожо“. Погледнах към мъжа й, който сигурно беше свикнал с всичко това, и си казах: или съпругът ти е глупак, или ти, мила моя, имаш нужда от цяла къща мъже! Та нали през цялото време тя седеше до мен и през цялото време говореше такива неща, от които може да пламне клечка кибрит. Каза се също, че съм ein wahrer Mann*… Чуйте, казвала ли ви е вече някоя жена, че сте истински мъж? Много приятно чувство! [* ein wahrer Mann (нем.) — истински мъж. Б.пр.] В съседната стая звънна телефонът, съпругът отиде да се обади, а тя седна по-близо до мене и пак започна да ми говори за оня Роберт Волф… Не знам какво щеше да стане, ако директорът не се беше върнал. Направи ми впечатление, че беше блед и нервен. — Ако обичате, елате, господин съветник — кимна ми той и затвори вратата след нас. — Неприятна работа!… Ужасно! Като взех слушалката, научих, че в затвора днес се е самоубил подследственият Роберт Волф. По дяволите, какъв удар! И за следствието, защото това означава да се започне отначало, и за мен… Какво ще кажа на дамата? Като се върнах в стаята, разбрах, че съпругът вече беше свършил това вместо мен. Сигурно знаеше нещо за тоя Волф. Така че попаднах точно в момента, когато госпожата хапеше кърпичката си и обляна в сълзи, крещеше срещу нас да се махнем и че сме безчувствени хора… Излязохме, директорът ме изпрати през градината, като въздишаше. Не го питах нищо и той не ми каза нищо. На вратата си стиснахме ръцете, като че си разменихме съболезнования. Веднага отидох до затвора, беше съвсем ясно, че младият мъж е усещал колко дълбоко е затънал в тая афера и затова е решил да я приключи по честен път. Кой знае, може да е мислил и за нея… Тя действително заслужаваше всякакви рискове. Останах там още два дни и бях доволен, като се качих на влака за Прага. Но още преди да потеглим, видях как по перона тича оня човечец, който неотдавна ми донесе писмото от директора. Като ме видя, той ми пъхна през прозореца тия пакетчета от името на любезната госпожа… Отначало се трогнах — въпреки мъката тя не беше забравила обещанието си! Но като разгърнах едното пакетче, бях разочарован. Нямаше пепелник от патрони, само тия атрапи. Вероятно не беше успяла да го поръча… Влакът беше тръгнал, когато ми хрумна, че това е някакъв символ. Може би с тоя чудноват подарък тя искаше да ми каже, че за разлика от нея, която е като динамит, аз съм се държал като тия атрапи. Не ми противоречете, жените са способни на всичко. Вие може би нямате такъв опит, защото сте млад и женен, но можете да ми вярвате! Сигурно си представяте колко работа се беше струпала в Прага, докато бях в провинцията! Така че пъхнах подаръка в чекмеджето на шкафа и съвсем забравих за него. Още повече че тя никога не ми се обади. Кой знае, може пък мъжът й да й е забранил пътуванията до Прага. А може също да е забравила… Пък аз не си направих пепелник, с който да стряскам гостите си, защото нямах време за това. И ето на — точно днес, след толкова години тия неща се показаха на бял свят! Странно, нали, в края на краищата човек винаги трябва да почисти след себе си. И в шкафа, и в живота. Като че ли на тоя свят няма нищо, което си струва да остане… Съветникът замълча и стана: — Ама че се заприказвахме! Много време ви изгубих. И което е по-лошо: изпих ви кафето! И се усмихна лукаво. Наистина трябваше по-добре да си пазя кафето, защото лекарите му го бяха забранили. Но после махнах с ръка: — В канцеларията кафето не вреди. Само в къщи не бива да си правите! Като си отиде съветникът, аз останах сам, взех пакетите с надпис „Фабрика А. Нобел“ и извиках разсилния. — Изхвърлете това! — казах строго, както подобава на шеф. — Господи, помилуй! — възкликна искрено възрастният човек. — Може ли изобщо да се държи в ръка такова нещо? — Разбира се, всичко е изветряло вече… Имах пред вид по-скоро историята, отколкото динамита. Но хората долу решиха, че е жалко да се изхвърлят тия неща, и понеже уреждаха нещо като музей на криминалистиката, прибраха атрапите там, на тавана. В края на краищата ще послужат за нагледно средство. И само аз знаех за романтичната им история… Да, не казах голяма дума — само аз. Съветникът Кнотек не се радва много време на пенсията си. Сигурно защото не можеше без кафето… И не след дълго се събрахме на погребението му; бяхме няколко души, точно тогава имаше някакви случаи и хората бяха в акция. Погребението на самотен човек винаги е тъжно, пък и отчето бързаше. Но на гробищата бяха дошли и касоразбивачи, и джебчии, и специалисти по таваните, и брачни изнудвачи, всички, които нямаха работа и по случайност бяха на свобода. Бяха дошли да се сбогуват с тоя, който толкова често и строго ги арестуваше. Беше много мило от тяхна страна. Времето си течеше, сигурно няма да се учудите, ако ви кажа, че забравих напълно историята на съветника Кнотек, а също и атрапите, сложени в музея. И изобщо не знаех, че старият Пршихода, същият, дето получи такъв ревматизъм в службата, че не го биваше за нищо и затова беше като пазач на нашия музей, си беше направил от тях гвоздея на музейната „програма“. Посетителите на музея не бяха никакви лаици, обикновенно бяха хора от занаята — провинциални полицаи или журналисти, но понякога се случваше така, че с делегацията имаше и жена, и тогава Пршихода разказваше особено интересни неща не само за разните чукове, с които бяха убити най-различни хора, а главно за тоя динамит. — Тук ще си позволя да отбележа, че както е известно, основата на динамита е нитроглицеринът; казват, че бил добър за сърцето, не знам, аз имам ревматизъм. Това е глицерин, селитра и сярна киселина заедно и гърми като дявол. Както знаете, тоя господин, който е написан тука, господин Нобел, е бил noble* господин и е бил толкова богат, че не знаел къде да си дява парите, та след смъртта му ги раздават. На мен още нищо не са ми дали, сигурно не ми е дошъл редът. Повече от ясно е, че с това трябва да се внимава… — В тоя момент Пршихода вземаше едната опаковка и я тикваше под носа на посетителите. — Повече от ясно е, че ако падне на земята, с нас е свършено… [* Noble (фр.) — благороден, изискан, аристократичен. — Б.пр.] И в тоя момент той пускаше патрона, на земята и докато се навеждаше, успяваше да го ритне, така че той летеше из стаята към краката на посетителите, а оня мизерник си умираше от смях, когато хората подскачаха, дамите пищяха, а мъжете ставаха бели като платно, защото дори самата дума „динамит“ те кара да пребледняваш… Понякога старикът гасеше цигарата си о патроните и това също впечатляваше силно посетителите. Някои дори казваха, че им стига толкова разглеждане. Разбира се, аз не знаех за тия номера, иначе щях да му ги забраня. Горе не се отопляваше и през зимата Пршихода разказваше особено интересни неща за динамита, т.е. за атрапите. Дявол знае откъде ги беше научил, защото наистина бяха верни. — Тук имаме изложен динамит, както виждате, имаме го в достатъчно количество, за да вдигнем във въздуха цялата Дирекция на полицията, ако престанат да ни плащат. Внимателно, внимателно, моля! Предпочитам да стоя по-далечко. Както е известно, на студено динамитът се проявява като голям чешит. Замръзва при около десет градуса и като се размрази, става, както се казва, чувствителен и гърми, щом като го пипнеш. Колко градуса сме днес? Ами да! Десет под нулата… Тая гадост замръзва всяка година и после през пролетта се размразява, имаме я вече дълги години. Така че пресметнете сами какво ще стане, ако, не дай си боже, падне на земята! И в тоя момент Пршихода изпуска пакетите и посетителят се дръпва или пък се засмива малко принудено и позеленява. Това е така, дядката не ги лъже, динамитът наистина е такъв. А когато Пршихода ги подкани да угасят цигарите си в патрона, както прави той, повечето хора казват, че още не са си допушили цигарата, и изчезват от стаята, защото всичко това вече им е дошло до гуша. Веднъж в групата на посетителите имало някакъв майор от сапьорските части, а както е известно, те просто си въртят гранатите около кутретата, стига, разбира се, да са им останали кутрета. След като посетителите пребледнели достатъчно от това, че дядката изпуснал патроните на земята, тоя майор казал, че сигурно динамитът вече е изветрял, че с времето той изветрява. — Ами! Тоя не е изветрял, тоя е опакован много добре — защитил Пршихода своя основен номер. Но майорът не повярвал; явно започнал да се съмнява дали там изобщо има динамит, иначе тоя човек едва ли щеше да се отнася така с него. И решил да провери. Когато Пршихода завел посетителите при касоразбиваческите инструменти, майорът отворил единия патрон. Като истински специалист той взел между пръстите си малко от съдържанието в хартиената опаковка и го опитал на вкус. — Ей, господине, какво правите там? Забранено е! — разсърдил се Пршихода, когато майорът отишъл при него с, разтворения патрон в ръка. — Искам само да ви кажа, че сте напълно прав. Това наистина е динамит. И ако замръзне през зимата, тогава… Тогава на ваше място щях много да внимавам с него — казал майорът и грижливо оставил патрона на масата. Старият Пршихода забравил разказа си за касоразбиваческите инструменти. Той гледал отворения патрон, за който преди години му бяха казали, че е фалшив, и изглеждал така, като че ли бил видял призрак. — Да не би да се лъжете? — разтреперил се гласът му. — Не, динамит е, усеща се на езика. И след замръзване е особено чувствителен на механични въздействия. Посетителите гледали като втрещени, но не динамита, а стария Пршихода, който в тоя момент приличал на дрипа. Останалата част от разказа му не струвала нищо, повечето неща той дори не показал, гледал само да отпрати посетителите оттам. Като затварял вратата, той погледнал ужасено към масата, където лежал разопакованият динамит. „Майчице мила, ама че се наредих! Ми нали казаха, че това са само атрапи! Хубави атрапи, дявол да го вземе, та аз съм бил на косъм от смъртта! И какво ли не правих с тия неща!“ Той вървял към къщи и усещал как го обливат студени вълни. Най-лошо било през нощта, преследвали го страшни сънища, той виждал как цялата дирекция хвърчи във въздуха, на Бартоломейска улица остава само дупка в земята. Всички сгради наоколо си седят, само дирекцията я няма, поради — и той чувал насън страшен глас — невнимателното съхраняване на поверените взривни материали от страна на стражаря Пршихода тя беше хвръкнала във въздуха. На следващата сутрин, без да казва никому нищо, той предпазливо се промъкнал нагоре към музея. Стараел се да не тропа, докато отключва, защото явно най-опасно е удрянето на метал о метал… „Божичко, и аз ги изпусках на земята! Гасих си цигарите в тях! Божичко, сигурно ще откажа пушене то!“ Стигнал до масата на пръсти и внимателно отчупил парченце от сивкавото вещество и също така внимателно излязъл навън. Отдъхнал си едва на стълбите. — Какво носиш, старче? — посрещнал го на долния етаж пиротехникът. — Нищо… Виж само това. Можеш ли да познаеш какво е? „Може пък майорът да ме е метнал: видял е, че си правя майтап с тях, и е решил да ми го върне.“ Пиротехникът взел едно парченце между пръстите си, помачкал го малко, а след това го опитал на вкус, също като майора. — Нищо особено, най-обикновен динамит. Откъде го имаш? Пршихода вдигнал молитвено ръце: — Отгоре, разбираш ли, от музея. — На посетителите ли го показваш? — учудил се пиротехникът. — Внимавай, сигурно е замръзнал през зимата. — Как не! — завайкал се Пршихода. — Замръзнал е като камък. Това чудо мръзне вече дълги години. Пиротехникът никога не бил виждал старчето така изплашено и бил много доволен от това. Но понеже и на него му станало интересно, взел малко динамит и отишъл в съседната лаборатория. Като се върнал, изглеждал доста загрижен: — Е, не е толкова страшно, все пак е поизветрял, но още има сила и при добро желание може да гръмне. — Ако приближиш до него цигара? — попитал Пршихода и зъбите му тракали. — Не, от това най-много да се запали. Но на удар ще бъде чувствителен. Да не пада на земята, разбираш ли? Пршихода заекнал: — Раз… разбирам. И след това чистосърдечно си признал как е пускал патроните и ги е ритал. Най на края дойдоха при мене. Отначало не разбирах за какво говорят, само ми правеше впечатление, че Пршихода е смачкан като седмица спатия. — Чуйте. Това са само атрапи! Така ми каза покойният Кнотек! — Пршихода ми донесе малко и аз го сложих в уреда на Касто, господин съветник — каза пиротехникът. — Това е динамит. Качихме се горе заедно, защото аз не преставах да твърдя, че това са само атрапи, спомних си какво ми разказваше съветникът за пепелника и комплекта на оня директор и, естествено, за оная дама. „Изпрати ми атрапи — казваше тогава той, — за да ми покаже, че също като тях не ставам за нищо…“ На масата лежеше отвореният патрон и пиротехникът каза, че няма измама, че е истински… — Сигурно останалите не, са — казах аз и взех в ръка друг патрон. Целият беше обгорен от цигарите, с които Пршихода за ужас на посетителите си беше играл. Сега той стоеше на вратата и с плачлив глас разказваше какво е правил с патроните. За всеки случай взех и другото пакетче, което още беше вързано с канап, беше цялото в прах, като че нищо не се беше променило оттогава, когато съветникът ми го даде, за да го изхвърля в печката. Като го вдигнах за канапа, той се скъса и патроните се изсипаха на земята. — Внимателно, господин съветник — извика пиротехникът, но аз не се уплаших, мислех си за оная непозната красавица, която беше изпратила подаръка на полицейския съветник Кнотек. Затова пък Пршихода изплака протяжно и се стрелна като куршум през вратата, побягна надолу по стълбите; какъв ти ревматизъм, скачаше като момченце, и то през три стъпала. Не се спря дори в кръчмата на ъгъла. Нямаше как, взехме още две проби и пиротехникът потвърди, че това е динамит. — А защо не е експлодирал, когато Пршихода е показвал номерата си? Пиротехникът сви рамене: — Не знам, може пък вече да няма тая сила, но според това, което учим, може да гръмне. И една сутрин ние затворихме улицата от двете страни, защото дяволът си няма работа, дойде полицейска кола и в нея сложихме двата пакета. Пиротехникът седна до шофьора. — Пршихода, би трябвало и вие да отидете с тях. За назидание! — Господин съветник, нали съм пред пенсия! — плачливо каза Пршихода и се пъхна в ъгъла на двора. Оставих го. Колата тръгна. Извън града пиротехникът запали патроните, горяха съвсем нормално, само един журналист, който се беше домъкнал отнякъде, писа после, че земята била разтърсена от гръмовен взрив. Какъв ти взрив, динамитът се запали като сухо дърво и изгоря без никакъв гръм. Както е редно, написах протокол, че тоя и тоя ден бяха унищожени два пакета патрони, които бяха изложени в музея и са от неизвестен произход. Няма да напиша истината я! Оттогава често си мисля за оная красавица. Каква ли е била по темперамент, щом се е опитала да убие с динамит полицейския съветник. Морският възел Мъртвата старица лежеше на килима почти в средата на стаята, масата (бяхме в старомодно обзаведена трапезария) беше дръпната встрани. Под главата си възрастната жена имаше някаква възглавница, взета очевидно от кушетката, която беше в ъгъла. На горната дръжка на високия прозорец още имаше парче от въжето, на което допреди малко бе висяла старицата. Това беше всичко, което видя от пръв поглед детективът Бружек, а той и не искаше да види повече. И най-вече не искаше да види какво ще прави Стария с тия, дето се мотаят из стаята, не искаше да види как ще наругае полицая от най-близкото комисарство, който важно се опитваше да опише какво се бе случило, като че не беше напълно ясно. На килима и зад тялото на мъртвата трепкаха светли петна — слънцето се промъкваше иззад мрежестата щора. — Така! Значи, вие ни извикахте — каза необикновено любезно съветникът Вацатко. Толкова любезно, че детективът Бружек примижа. — Така! Значи, вие ни извикахте… — Тъй вярно, господин полицейски съветник, извикахме ви — потвърди добродушно полицаят. — А мога ли да знам защо? — Защото има основателно подозрение, че това самоубийство, значи, тоя случай тук, може би не е самоубийство — каза полицаят и беше горд, че се изрази така ясно. Съветникът от криминалната служба е екземпляр, с когото обикновеният човек не може да говори седем пъти в седмицата. И когато той добре забележи човека и реши, че негова милост не е някакъв глупак, веднага може да се появи една нашивка повече… Тоя блян изглеждаше на полицая съвсем реален. Затова при рапорта той стоеше изправен и говореше ясно и отсечено. — Така! Значи, вие сте почувствували основателно подозрение… Чудесно! Изведнъж съветникът почервеня и закрещя: — Тогава, по дяволите, защо не сте се погрижили тук да не е такава кочина? Кой е тоя, дето непрекъснато се върти тук, и изобщо какво става? По-лошо е, отколкото на някой пражки мост! Показалецът на господин съветникът се заби във въздуха и посочи дребното човече, което без почивка кръстосваше стаята с охлузени чехли и някакво късо дочено палтенце, а на главата си имаше кръгла шапка. — Това е тукашният портиер Йозеф Коцбаба — израпортува полицаят, изненадан от това, как събитията взеха рязък обрат. — Кой свали тялото? — гърмеше съветникът. — Кой премести масата? Кой е пипал тук? Детективът Бружек поклащаше глава, но само за да се застрахова в случай, че съветникът погледне към него. Съветникът обаче гледаше втренчено малкото човече — портиера, който в тоя момент стоеше вцепенен и слисано гледаше господина, който ей така за нищо вдигна толкова шум. — Благоволете да ме извините, господин инспекторе — каза той с неуверен глас. — Трябваше да го направя. — „Господин съветник“! — деликатно подсказа полицаят. — Аз всъщност, господин инспекторе… — „Господин съветник“ — напомни вече по-явно полицаят, който разбра, че вятърът се е обърнал и не е добре да защищава Коцбаба, комуто досега от приятелство беше дал пълна инициатива. — Аз, господин инспекторе — продължаваше невъзмутимо портиерът, — видях как старата госпожа Ярошова виси на прозореца. Видях я там отдолу. Това, че тоя глупак му вика „господин инспекторе“, не можеше да ядоса Вацатко. Но това, че полицаят е разрешил на цивилни лица да ходят из квартирата, вместо да се стреми да запази всички следи, го разяряваше. Защото това е или самоубийство и тогава са го извикали тук напразно, или не е самоубийство, но и в тоя случай вече не може да се направи почти нищо. Фактът, че са свалили тялото, че са му правили всякакви съживителни фокуси (иначе защо ще лежи на земята), довеждаше съветника до бяс. — Къде отдолу я видяхте? — Видях я, като се качих на покрива. — Последно отдолу или от покрива? — нахвърли се съветникът, комуто това човече изобщо не се харесваше. — Отдолу моля, от покрива на гаража. Съветникът погледна през прозореца. После обърна глава към Бружек и му посочи нещо вън. Детективът Бружек светкавично разбра и след секунди беше на покрива на гаража. Съветникът застана близо зад завесата и Бружек му махна с ръка, че го вижда. Значи, това беше вярно. — А какво правехте на покрива? — попита съветникът, но ядът му вече преминаваше. — Ами тече и инженерът, който си държи там колата, ме помоли… — Добре, а после? — После видях госпожа Ярошова как виси на прозореца; през завесите личеше, че нещо не е в ред. Най-напред си казах какво пък толкова окачва на прозореца, на тия години… — Добре, а после? — После извиках този господин Соучек… В ъгъла на стаята стоеше още едно човече; дребно и гологлаво, което сега се поклони почтително. Очевидно той също беше ходил из стаята, боже мой, след всичко това кой може да открие нещо? — Дойдохме с него и позвънихме — продължаваше портиерът. — И никой не отвори — услужливо допълни Соучек. — Хайде бе! — учуди се съветникът. Детективът Бружек почтително се засмя и за щастие господин съветникът го забеляза. Може би това малко го успокои. — Е, и след това аз като портиер разбих вратата. Но, моля, господин Соучек беше с мене, за такива неща е хубаво човек да има свидетели! „Разбира ги тия работи — каза си съветникът, — прекалено добре ги разбира… От самото начало мисли за свидетели. Интересно!“ — После отрязахме въжето. Господин Соучек, значи… — С моя нож. Ето, заповядайте! — И господин Соучек предложи на всички да погледнат неговия нож. Съветникът само махна с ръка. — Щом като е била мъртва, защо не я оставихте да виси и не извикахте полиция? — Умряла, значи… Тя беше умряла, ама можеше и да е жива още, нали? — подхвърли портиерът. — Човек е длъжен да направи всичко, за да спаси човека. Според мене де! — Да речем, че е така — измърмори недоволно полицейският съветник. — И после я оставихте на пода? — Да. — Всъщност не — намеси се изплашено господин Соучек, — тя падна, когато режех въжето — аз бях развълнуван, а и господин Коцбаба не държеше стабилно. Та госпожата падна на пода. — С всяка дума все по-хубаво — разкрещя се съветникът и погледна към детектива Бружек, който бързо вдигна очи, за да покаже колко е ужасен от такава глупост. — И след това започнахте да я съживявате. Какао правехте? Портиерът клекна над мъртвата и охотно започна да показва как й е правел изкуствено дишане с вдигане на ръцете. Оказа се, че по време на войната е служил малко при санитарите и нещо му е останало оттогава. — Госпожа Ярошова вече започна да изстива — съобщи той без вълнение, като стана от пода. — Е, а докато аз се занимавах с това, господин Соучек изтича до полицията. — Тичал, а не е телефонирал — подчерта съветникът. — Тичах — потвърди Соучек. — Аз бях развълнуван и освен това къде да търся телефон?… В магазините. Аз тичах през целия път и този господин стражар тръгна с мене насам. — Така че сте били на улицата около… четвърт час? — попита съветникът, като си придаде безразличен вид. Бружек наостри уши, защото познаваше стария. И беше разбрал значението на този незначителен въпрос. — Да, горе-долу толкова — потвърди портиерът. — И през цялото това време аз непрекъснато й правех изкуствено дишане… Напразно. — Дявол да го вземе, поизпотили сте се! — подсмихна се съветникът. — Разрешете да доложа, че намерихме господин Коцбаба, клекнал над умрялата, да й вдига ръцете — додаде стражарят. — Масата сте я преместили вие? — Ние. — А столовете? — За да имаме повече място. Къде бяха столовете, когато влязохте в стаята? — Около масата. Нали, господин Соучек? — Не знам, аз бях развълнуван — прошепна човекът в ъгъла. — Имаше ли стол до прозореца? — попита господин съветникът, като внимателно гледаше портиера. — Не. Защо да е там? — А беше ли разхвърляно, като че някой е търсил нещо? Имаше ли разбъркани вещи? Вие сте били и в другата стая. — Съветникът каза това така уверено, че портиерът само преглътна. — Ами бях… Само така надзърнах, дали там има някой, нали, господин Соучек, вие можете да потвърдите! — Не знам, аз бях развълнуван. Изтичах до участъка. Съветникът замълча, обиколи два пъти край тялото, като че там можеше да открие нещо, и след това се обърна към детектива Бружек: — Започнете разследване… Отпечатъци, снимки; тялото — на съдебния лекар. Както обикновено. Детективът Бружек разбра. Господин съветникът отново обиколи квартирата. До трапезарията имаше спалня, гардеробът в нея беше открехнат, можеше да се предположи, че някой е търсил нещо там. Обаче госпожата също би могла да потърси нещо в него, преди да умре. — Като млад имах такъв случай, господин съветник: една жена се беше отровила с газ, а ние намерихме квартирата така разхвърляна, че можехме да се закълнем, че там е бил някой… Пък тя беше разровила всичко сама, докато търсела някакво старо любовно писмо. Наистина — старо любовно писмо от отдавнашен неин любим: искала да умре с него в ръка. И така и направила. Писмото имаше дата и по нея разкрихме всичко. Беше отпреди 35 години… Любовта понякога трае дълго! — Детективът Бружек с опитен жест бръкна под бельото и извади спестовна книжка. После търсиха още, но вече нямаше нищо. Никакви налични пари. — Направете щателен обиск! И незабелязано вземете отпечатъци от портиера. — Вие смятате, че… — зашепна Бружек. — Не е стоял със скръстени ръце през тоя четвърт час. — А ако е било убийство? — Какво „ако“, господин Бружек? Забелязахте колко високо е висяла, нали? И никакво столче, по което да се покатери старицата… Някой я е закачил там! И още нещо: шнурът е отрязан от завесите. Значи, на този някой по-късно му е хрумнало да я обеси. — Е, да… А къде са следите от насилие? Когато надявате някому примка на шията, трябва да го държите и веднага остават синини. — Само че като му правите изкуствено дишане, пак го държите за китките и също остават синини. Затова и се ядосах, не обичам такава бъркотия. Когато дойдоха останалите служители от криминалната полиция, Бружек се поразходи из къщата, за да разпита как е живяла госпожа Ярошова. Това, което узна, не беше безинтересно. Госпожата минавала за богата. Продавала изгодно парцели земя. От родителите си наследила някакви имоти край река и когато народът пощурял да строи вили и да живее сред природата, това се оказало златна мина за нея. При госпожата идвали много хора, защото тя давала обявления във вестниците… Не можеше да се установи дали точно днес при нея е бил някой. Идвали обаче всякакви хора, идвали просяци и момчета без работа, предлагащи услугите си по домовете — за пренасяне на въглища, за изтупване на килими. Прислужничката от втория етаж каза, че срещнала днес в коридора две момчета, но не знаеше от коя квартира са излезли. Следобед в полицията вече имаха последното обявление, което госпожа Ярошова била дала във вестник „Народна политика“: „Прод. парцел, хубав участък, вода, гора. Бележка: Евтино; до администрацията на вестника.“ Също толкова бързо намериха и някои от купувачите. За съжаление, никой не можа да каже нещо, което да насочи полицията към друга следа. Последният от купувачите, някакъв инженер, беше платил парцела си на два пъти. Втората вноска — две хиляди — донесъл преди седмица. Тези пари не бяха внесени в книжка, нито пък бяха намерени. В квартирата на госпожа Ярошова нямаше никакви пари. Нито стотинка. — Оставаше и да има нещо — мърмореше съветникът. — Оня толкова време е бил сам в квартирата… Очевидно за целия случай съветникът имаше своя теория. Обаче само теорията не стига. Уличаващи отпечатъци от пръстите на портиера Коцбаба не бяха намерени. Вечерта съветникът се прибра в къщи с лошо настроение. „Замотае ли се нещо веднъж, свършено е“ — ядосано си повтаряше той. При това откри — най-после нещо да открие! — защо през целия ден имаше такова отвратително настроение: „Виновен е синът Карлик, тая негова двойка по латински ме ядоса още вчера. Човек иска синът да има по-лек живот от този на баща си, а той, вместо да учи, непрекъснато скитори! Ама аз ще му ги избия тия работи от главата, ще му дам едно лагеруване и тия там сборове на отряда! Ето ти латинската граматика — това ти е отрядът!“ Като се прибра в къщи, жена му разбра, че днес не му е провървяло, и се постара да говори колкото се може по-малко. Но Карлик пак развали всичко. „Колко пъти съм му казвала: седни над книгата поне когато баща ти си е в къщи!“ Момчето наистина седеше над книгата, само че баща му влезе в стаята така тихо и внезапно, че Карлик не успя да затвори книжката, която четеше, и бързо да я смени с латинската граматика, от която трябваше да учи за consecutio temporum, т.е. съгласуване на времената. Само че той не учеше, защото четеше една книжка за лагеруване под открито небе… Очевидно момчето се интересуваше от тези неща и ако имаше малко късмет, да не се роди в семейството на полицейски съветник, сигурно щеше да стане трапер. — Виж го ти! Лагеруване… Ама разбира се, това е точно за тебе! Точно това ще ти потрябва в живота! — крещеше бащата. Карлик си мислеше, че идиотското съгласуване на времената ще му бъде необходимо още по-малко, но си замълча. „Баща ми е адски добър следотърсач — мислеше си младият любител на траперското изкуство, — само как ме изненада!“ — Аз се съсипвам от работа, а господинчото, вместо да учи, си чете как се прави огнище! Учи следите на животните! Изглежда, това е точно за ученик, който има двойка по латински… Видове и форми на палатките… Възли! Бащата вдигна книжката и изглеждаше, че ще я тупне в главата на сина си. Но после като че размисли и излезе от стаята. Затова пък майката трябваше да изслуша цяла лекция, че разглезва момчето. Накратко казано, целият днешен ден не струваше пукната пара. Всъщност следващият ден не беше много по-добър. Най-напред съдебната аутопсия доказа, че госпожа Ярошова е била ударена по главата с голям предмет, най-вероятно чувалче с пясък. Лекарят заключи, че състоянието на сърцето е такова, че и слаб удар лесно е могъл да й причини загуба на съзнанието. След това вече е било много лесно старицата да бъде удушена и закачена на прозореца. Очевидно престъпникът е предполагал, че щората е достатъчно плътна и понеже насреща няма никаква къща, тялото няма да бъде забелязано скоро… Точно тук обаче той бе сгрешил. Разбира се, ако всичко, което казва оня Коцбаба, е вярно. Съветникът реши да огледа квартирата още веднъж. Отидоха заедно с Бружек. Там всичко беше, както вчера. Преместената маса и столовете… На прозореца парче от оня фатален шнур. Навсякъде тягостната пустота на основно претърсена квартира. И никъде никакви пари. Дори и в охлузената чантичка. — Ако мога да се изкажа, господин съветник, тоя, който я е убил, е бил сигурен, познавал е обстановката… Може и ръкавици да е имал. С две думи — приготвил се е за това. И детективът Бружек разви своята теория, че никак не е трудно да се намерят парите на такива стари жени; открай време ги крият под бельото или в бюфета, или пък в ръкоделието. Когато се обърна към съветника, който мълчеше, Бружек установи, че той не го слуша. Беше се загледал втренчено в прозореца, на който вчера висеше тялото. Там още имаше парче от шнура. — Ей, човече, възелът! — най-после успя да проговори той. Бружек се приближи и кимна с разбиране. — Солиден е! — Странен е! Качете се там и се опитайте да свалите въжето — но без да го развързвате! Ако не може, развинтете дръжката. Детективът Бружек акуратно изпълни заповедта. После скочи от стола, размахвайки триумфално непокътнатото въженце със странния възел. — Можете ли да направите такъв възел? — попита съветникът. Бружек поклати отрицателно глава и си помисли: „Господи! Какво ли не искат днес от човека!“ Съветникът крачеше нервно из стаята. Мислеше на глас! — Възелът… По дяволите, възелът… Вчера изобщо не го забелязах… И изведнъж изврещя: — Възлите! Бружек гледаше неразбиращо. — „Наръчник на лагеруващия“! Огнища, следи на животни, възли… Това е цяла наука, знаете ли! — И кратко се засмя: А аз вчера едва не наплесках момчето, пък на! — това ще ми свърши работа! Господин Бружек, вземете въжето и да вървим. Следобеда и двамата седяха в канцеларията на съветника и правеха възли според напътствията на наръчника за правилно лагеруване. Вече бяха постегнали значителна сръчност. — Това е шотландски възел… А това — рибарски. Върви ли алпинистката примка? Бружек с гордост съобщи, че напредва. После опитала амбулаторен възел, в което е най-важното непрекъснато опитваха възела от шнура: морски възел или морска примка. — Морски… Точно пък морски! Какво мислите за това, господин Бружек? Детективът Бружек сви рамене: — Дали да не проверим тоя Коцбаба случайно да не е служил и във флота? — Вече проверих — призна си съветникът. — Не е служил там и, за съжаление, няма нищо общо с корабите. — Тогава може би да погледнем за някой моряк в картотеките. Съветникът мълчеше. — Или да потърсим измежду служещите във Вълтавското параходство. В края на краищата и те правят такива възли. Реката е в участъка на Соукуп, да го извикам ли? Съветникът мълчаливо крачеше из кабинета. На края спря и каза: — Разбира се, че всичко това може да се направи. Само че за морския възел изобщо не е необходим моряк. Достатъчно е едно момче, което да има малка лодка… Хлапаците са романтично племе, господин Бружек. Моят например мечтае да бъде трапер. Купи си два сарфалада и се вре сред природата да ги опече. А за да ги опече според своя вкус, трябва да знае поне пет вида огнища… За морски възел стига един турист, който има кану. Недейте забравя, че тая жена е продавала парцели край река. За вили, за воден спорт… Утре обиколете спортните магазини. Установете къде са продали някое по-скъпо приспособление. В събота ще вдигнем хората в готовност — вземете хора от крайречния участък и регистрирайте всички, които имат ново кану или каяк… Трябва да могат да обяснят откъде са взели пари за покупката. Морската примка, нали разбирате? Тоя път ще я затегнем ние. Вече можем да я връзваме. Детективът Бружек не беше привърженик на гръмките речи, но това, което каза съветникът, го зашемети. Можа да каже само: — По дяволите, господин съветник, става! И понеже в очите му се четеше нескривано възхищение, съветникът се засмя. Отначало съботата не изглеждаше никак обещаваща. В магазините бяха установени две покупки на лодки: едната беше заминала към Роуднице, а втората си я беше купил чиновник от общинския съвет. Така че не оставаше нищо друго, освен да се търси внимателно около реката, да не би пък там да се появи нещо ново. Незабележими господа стояха покрай Вълтава и туристите си правеха тайни знаци: „Внимание! Пълно е с ченгета!“ Задържаха три момчета, но се оказа, че е напразно. В това време Бружек узна, че във фирмата „Шашек“ правят ново кану. Такова особено, тоя, който го поръчвал, измислил бордовете му да са облицовани с месингова ламарина. Глупаво изфукване, но като му е хрумнало… Ще бъде по-скъпо с пет-десет крони. В събота сутринта Бружек застана близо до работилницата и зачака непознатият клиент да дойде за лодката. Беше топло, на Бружек му се пиеше бира, от реката се чуваха викове и будеха у него млади мисли. „Къде останаха дните, когато с жена ми обикаляхме около реката. Разбира се, без лодки, но и така беше хубаво!“ Когато той се наскуча хубавичко, от работилницата излязоха двама юноши, носейки новата лодка. Бузите им горяха, а месинговата ламарина грееше. — Хубава лодка! — добродушно каза Бружек, когато минаваха покрай него. Момчетата само го погледнаха и продължиха нататък. — Хей! Накъде сте тръгнали? На излет ли? Момчетата ускориха хода си. Бружек — също. Като се огледаха и видяха, че непознатият върви след тях, те забързаха още повече. Не им беше удобно с лодката и въпреки това вървяха толкова бързо, че Бружек трябваше да галопира. Той ядосано извади свирката. Като я чуха, момчетата хукнаха към реката, едва не се изтъркаляха надолу. Напразни усилия, за щото там ги чакаше един стражар, който чу свирката и се затича да им пресече пътя. После всичко беше като по сценарий — за секунди двамата младежи бяха отправени към участъка. Съветникът ги посрещна с тъжен поглед, защото единият беше към двайсетте, а другият нямаше седемнадесет. Двамата бяха височки, лицето на по-малкия беше обрасло с тъмен мъх, а кожата му — пъпка до пъпка. — И така — изплюйте камъчето: откъде взехте пари за лодката? — Спестихме си. Работиме… — А познавате ли госпожа Ярошова? — попита съветникът и ги погледна в очите. По-малкото момче преглътна. Другото наведе очи и поклати отрицателно глава. — А възли можете ли да връзвате? Ама не тия обикновените, а морска примка… Такава. На шнур от перде. Съветникът хвърли на масата парчето въже и по-малкото момче издаде някакъв странен звук. Пък и другият, по-напереният, изведнъж пребледня. Съветникът позвъня и влезе възрастната секретарка; протокола написаха направо на машина, разпитът не продължи много. При госпожа Ярошова отишли случайно преди около четиринадесет дни с още две момчета — искали да купят парцел, но нямали толкова пари, колкото им поискала старицата. Така се запознали с нея и тя им обещала, че ще поразпита познатите си дали няма нещо по-малко, за което ще им стигнат парите. После на единия от тях, тоя, дето му викат Бил, а иначе се казва Бохоуш, му хрумнало, че старицата сигурно има пари. Той си ушил платнена торбичка. — Исках да я сплаша — измърмори по-голямото момче. — Затова ли напълнихте торбичката с пясък, а? По-добре не лъжете! — Искаше леко да я цапне — издаде го по-малкото. — Леко… Ама тя веднага падна на земята. — И вие си казахте, че е по-добре да направите така, все едно че се е обесила… Кой отряза шнура? — Той — извика по-големият и посочи своя приятел. — Той отряза шнура и след това се разрева. И двамата не бяха на себе си от станалото, случило се беше нещо, което те не бяха предвидили. Бяха си представяли нещата като на филм, по-лесни. — А парите? — В чантичката имаше спестовна книжка, а в нея бяха сложени петнадесет стотачки. Тях взехме. — А книжката? Съветникът и Бружек се спогледаха. Ясно, тая книжка липсва! — Имаше ли в чантичката и други пари? — Някакви дребни, но не ги взехме. — Защо? Двете момчета мълчаха. После по-големият каза: — Страхувахме се… Двамата подписка протокола с кръгъл, почти детски почерк. След като ги отведоха, съветникът се протегна в креслото: — Е, господин Бружек? Ще наминете при тоя Коцбаба, нали? Хващам се на бас, че книжката е била безименна. Иначе щеше да я остави като оная, дето беше в гардероба под бельото. Случаят беше приключен. Съветникът затвори „Наръчник за правилно лагеруване“ и, ще не ще, се замисли за своя син. Едва после разбра, че едновременно мисли и за тия двамата, които вървяха по мрачния коридор, по който щяха да вървят няколко години — без слънце, без реката и без новата лодка, облицована с месингова ламарина. Съвест Докато обличаше своята стара, поизтъркана тога, съдебният съветник Понахло хвърли бегъл поглед на документите по делото. Всичко беше, както винаги, в съдебната палата наричаха неговото отделение „шамарения съд“, но независимо от това и за обида, и за телесна повреда Понахло произнасяше такива речи, че полупразната зала подсмърчаше от вълнение. Точно тоя момент съветникът обичаше най-много: тишината малко преди първото изхълцване. После вече носните кърпички летяха към очите и той разбираше; че не е говорил напразно. Естествено, някой може да каже: „При вас са дребните риби, виж в окръжния съд е друго, там поне има защо да се плаче…“, Но старият съветник знаеше, че важното е не защо плаче някой, а че поне веднъж се е разплакал. В неговото изкуство влизаше и това — да разтърси съвестта и на най-опитните търговци. Мъжагата, който става в три сутринта, за да бъде в четири на пазара и преди това да отскочи на по една чорба, не обръща много внимание на някакви си приказки. Но когато и той процеди някоя друга сълза след думите на съветника, явно словото е мерило право в сърцето. Понахло поглади плешивото си теме и се замисли пред огледалото над тенекиената мивка, „Всъщност хората са си добри и не им трябва съд, стига да могат да се разплачат от само себе си. Само че не могат и точно за това съм тук аз. Аз и, разбира се, глобите и леките присъди, всичките условно; скоро ще се дотътри до пенсия и още никой не съм изпратил зад решетките. Дори за нищо на света не бих искал да седя в наказателния съд, честна дума, не бих искал, защото нямаше да спя спокойно през нощта. Чуваш ли, Йозефе, имаш на подсъдимата скамейка човек, осъден на петнадесет години, а той е на шестдесет и една, не ти ли е неудобно?“ А освен това там съдят и осъждат, но никой никога няма да се разплаче; освен някоя свидетелка, която всъщност няма нищо общо с цялата тая работа. А сълзите са най-важното, в това никой не може да ме разубеди. Така… „Какво имаме сега? Ами да — обикновен сто и осми параграф, обида. Къде се е случило? В магазина. В гладачницата.“ От тая гладачница съветникът изпадна в изключително добро настроение. В нея винаги топло ухае на влажно пране, жените седят по пейките и си приказват, за да не скучаят; изобщо няма нужда от обиди. — Днеска ще има много сълзи — каза Понахло и едва ли не влезе весело в залата. Там седяха две жени — тъжителката и подсъдимата, до тях — двама адвокати, така че всичко щеше да бъде в пълен блясък. Прозорците към площада бяха прашни — това също влиза в обстановката, тук всичко трябва да бъде строго и тъжно, тук е съд, а не панаир. Обвиняемата заподсмърча веднага, щом съветникът избълва параграфите, които според показанията тя бе нарушила. Параграфите не бяха съвсем точни, но жените не можеха да знаят това, а стажант-адвокатите можеха, но, изглежда, не го знаеха, пък и това изобщо нямаше значение. То беше само встъпление, така трябваше да се започне, за да се знае, че нещата не са прости. „Горе-долу така ще бъде и на страшния съд. И архангел Гавраил ще бъде с точно такава тога, само че гласът му ще е гръмлив.“ Случаят беше съвсем обикновен, фактите — следните: на четвърти март т.г. госпожа Соучкова занесла пране в гладачницата и поздравила приятелски тъжителката госпожа Можна. После дошла госпожа Новакова и Соучкова казала: — Господи, как зле изглеждате, госпожо Новакова! Как сте прежълтяла! Новакова само въздъхнала и казала, че и тя не знае от какво… После Соучкова продължила да говори, че започне ли така да слабее човек, това не е на добре; нейната леля от Крживоклат също така започнала и, знаете ли, за един месец пукнала… Новакова оставила дрехите в гладачницата и треперейки цялата, си отишла, а Соучкова продължила със своите размишления. Госпожа Можна и казала, че би трябвало да се срамува, че говори така; какво ще стане, ако горката Новакова приеме това надълбоко. На това Соучкова отговорила, че тя няма за какво да се срамува, че някой друг трябва да се засрами, например госпожа Можна, която е известна на целия квартал като клюкарка. Думата „клюкарка“ е такава, че с нея човек може да бъде направен за смях. Така Соучкова обидила Можна пред тия, които са били в гладачницата, и те могат да потвърдят това. Като главна свидетелка е дошла притежателката на гладачницата… Тя се разплака още веднага с влизането си в залата, защото магазинът я чакаше, а това не е дребна работа. — В гладачницата не е като другаде, не можеш да я оставиш без човек, защото, разбирате ли, господин съветник, прането не трябва да пресъхне. Съветникът си припомни току-що прострените чаршафи и уханието, когато веднъж на три седмици жената ги сменя, и реши, че свидетелката има право. После той държа дълга реч за това, че хората трябва да се отнасят с уважение един към друг, и когато подсъдимата и свидетелката се наплакаха, започна да плаче и тъжителката. А съветникът говореше ли, говореше, а стажант-адвокатите скучаеха, защото им беше ясно, че резултатът ще бъде глоба и заплащане на разноските, нали и адвокатите трябва да живеят от нещо, може би обвиняемата беше пресметнала колко ще й излезе тая „клюкарка“ и плачеше тъкмо за това. В заключение съветникът каза, че госпожа Соучкова трябва да е доволна, че е обвинена само в обида. Ако тая Новакова беше подала оплакване (тук той погледна над очилата си, като че я търсеше в съдебната зала), всичко щеше да се усложни, защото думите на госпожа Соучкова биха могли да причинят вреда на здравето й, и тогава всичко щеше да бъде дяволски по-скъпо, драга госпожо! Сянката на непознатата болна госпожа Новакова като че ли премина съдебната зала и Соучкова прие присъдата с изказването, че няма да я обжалва. — И все пак ми е чудно, че тая жена, заради която е станало всичко това, не дойде — каза съветникът, като се сбогуваше с двамата стажант-адвокати, които бързаха за следващия процес. Изглежда, го беше яд, че имаше една плачеща жена по-малко… Откъде можеше да предположи, че от този съдебен процес ще започне всичко, което се случи по-късно. Госпожа Новакова не отиде там, защото се страхуваше от съда. Пък и действително от доста време не й беше добре. — Господи — казваше си тя всяка сутрин, — пак имам сенки под очите! И всеки ден пред нея дълго стоеше чиния със супа, тя я буташе настрана и въздишаше: — Не, не ми е вкусно, не мога да преглътна дори една лъжичка. А това е супа от говежда опашка, месарят ми избра тлъсто парче. После си казваше, че трябва да излезе на слънце, слънцето е най-добрият лекар, и тъй като живееше сама, изкачи се на хълма Петршин, който беше на две крачки от Уйезд. Но от слънцето й стана така зле, че с мъка се прибра в къщи и трябваше да легне на канапето и да си слага компреси. — Защо ме наказва господ? — казваше си тя. — С какво съм го заслужила? А хората гледаха загрижено след нея, тя усещаше погледите им и отчаяно се стремеше да не ги забелязва. Когато оня ден госпожа Соучкова й каза, че изглежда зле, Новакова предпочете да избяга от гладачницата, иначе сигурно щеше ха се разплаче. „А Соучкова я съдиха за това, господи, добре, че не ме викаха като свидетелка, сигурно щях да умра. Аз и съд! Все едно, тоя страшният съд няма да ме отмине, на никого няма да се размине, а там…“ Изведнъж се усети толкова слаба, че не можеше да си протегне ръката, за да си вземе вода. На края отиде на лекар. Той беше възрастен господин, от тия, дето ходят по домовете с олющени куфарчета, предписват безвредни прахчета и смешно гъделичкат разсъблечените деца с мустаците си. — Е — каза лекарят, — току-тъй изведнъж не можем да разберем какво ви е. Никой не вижда вътре в човека. С какво всъщност ще започнем? Боли ли ви главата? Изследваха всичко подред и това трая дълго — то бяха почуквания, прослушвания, проби и всичко възможно. Госпожа Новакова никога преди не беше боледувала, а сега трябваше още рано сутрин да бърза при лекаря! Той изреди всички болести, които имаха хората в Смихов, но не стигна доникъде. И тъй… Един ден на Бартоломейска улица, в криминалния отдел имаше нощно дежурство опитният полицай Блаха. Беше вече доста късно, когато вратата се отвори и влезе една дребна, слаба жена; както после Блаха сподели с колегите си, тя изглеждала като живи мощи, липсвал й само ковчег. — Какво ни носите, госпожо? — попита той, защото работата му беше да изслушва всеки и след това да го изпрати на съответното място. — Аз, аз, моля… — заекна госпожата със слаб глас — аз, моля, имам нещо. — Всички имаме нещо, което не е наред, всички — каза предпазливо Блаха. Както я преценяваше, той реши, че е дошла да се оплаче, че в къщи снахата не й дава да яде или че проклетият домоуправител й спира водата. — Аз участвувах в убийство, господин инспектор — каза тая слаба, болна жена. Полицаят Блаха дори не мигна. И това му беше добре познато. — Убийство, казвате? Там винаги са забъркани много хора, госпожо. А какво убийство беше това? — Убиха дядото. — Да, да-а… Само че вие, както ви гледам, не изглеждате много добре. Не е ли по-хубаво да се приберете и да си легнете? — Не мога да спя, дори и докторът не знае какво да прави с мен. Това ми тежи на сърцето. Подофицерът Блаха въздъхна. От опит знаеше, че при всяко убийство се обаждат поне пет души, които нямат нищо общо с него. „Човек трябва да знае това. На такива думи може да се хване някой млад полицай, но не и аз.“ — Знаете ли какво? Сега е малко късно, всички са си отишли, ама елате утре, аз ще ви изпратя, където трябва. — При това той като опитен полицай беше сигурен, че до сутринта тая жена ще забрави всичко. Госпожата кимна, измъкна се несръчно през вратата, бледото й лице още веднъж се обърна към полицая Блаха, след това вратата се хлопна. Горката жена, бас държа, че е самичка, това много им пречи, жената много има нужда от мъж, ако не за друго, то поне да я ядосва. Като остане сама и ето ти такива истории. Подофицерът Блаха се засмя и си сломи за жена си, която постоянно мърмореше, но, естествено, не можеше без него. После си припомни всички случаи напоследък и се успокои, че никакъв дядо не е бил убит. После си погледна часовника и спокойно, както могат само хората на дежурство, задряма в своето дървено въртящо се кресло. Само че на сутринта за най-голям ужас тая жена дойде отново! Хубавичко се усмихна на подофицера Блаха. — Значи, държите на това, а? — каза Блаха сънливо. — Трябва, иначе не може. Тая нощ дори спах малко по-добре — каза жената. „Идва тука да си лекува безсънието“ — намръщи се Блаха и я изпрати по-нагоре. Успя още да каже, че това не му харесва, да извикат лекар, и тръгна към къщи. Дежурството му беше свършило. — Значи, дядото? — попита млад и симпатичен чиновник. — Да, дядото — кимна жената. Чиновникът сви рамене и взе лист хартия: — Така, формулярче, госпожо… Как се казвате? — Ана Новакова. — Адрес? — На Уйезд, №9; пражанка, вдовица. — Как сте помогнали при това убийство? — Донесох въже на съседката Явуркова. — За какво й беше въжето? — За дядото. Тя и мъжът й го удушиха. Чиновникът въздъхна и си помисли, че старият Блаха е бил прав. Тоя случай беше по-подходящ за лудницата в Бохнице. В Смихов не беше известно никакво убийство на възрастен човек. — Вие твърдите, че вашите съседи, съпрузите Явуркови, са го удушили. А защо? — Не знам. — А като донесохте въжето, знаехте ли, че е… че ще бъде… хм… за убийство? — Знаех. Аз имах в къщи хубав шнур и тя каза, че ще удуши дядото. И аз… — Добре, удушиха го. А къде го сложиха? — В коритото — каза малко тъжно госпожа Новакова, която имаше достатъчно ум, за да усети, че този господин нещо не й вярва. — Виж ти! И къде го държат сега? — В коритото. — Вчера ли стана това или кога? — Беше преди половин година — въздъхна жената. — Оттогава аз не съм за никъде. Ужасно е непрекъснато да мислиш за това. Когато говоря за тази случка, и на душата ми става леко, като че имам крила. Чиновникът бутна листовете настрани: — Госпожо, моля ви, но вече сериозно. Все пак няма да седнете да твърдите, че удушеният старец лежи вече половин година в коритото в пералната. — Не, моля, те го държаха в кухнята. Въпреки желанието си служителят избухна в смях, но жената каза съвсем сериозно: — Всъщност господин Явурек го заля с гипс. Той е майстор, гипсаджия. Полицейският чиновник опули очи и отвори уста. Така добре го каза жената, че той се задъха. — Моля ви още веднъж… Значи, убиха го, сложиха го в коритото и го заляха с гипс. Целия ли? — Да. Само главата му стърчеше. Гледаше от гипса навън, аз го видях. После Явурек каза, че трябва да го пооправи, и намаза и главата и после дядото вече не гледаше. Полицейският чиновник се разходи из стаята. Имаше нови обувки и подметките им скърцаха. Тоя скриптящ звук му беше неприятен. Но още по-неприятно беше това, което разказваше измършавялата жена. Всичко звучеше невероятно, но той нямаше право да не му обърне внимание. Особено когато господин съветникът Вацатко е в отпуск и той отговаря за всичко тук. — Добре, госпожо, засега почакайте тук, аз ще изляза. Ако искате, можете да си четете. Той хвърли на масата вчерашния брой на „Политика“ и изскочи навън. Отиде да се посъветва с по-опитните специалисти в „детективната“. Няколко господа отидоха да погледнат незабелязано жената, а младият полицейски чиновник изтича за всеки случай до Уйезд, и без това беше близко, само да се мине моста. След малко той се върна. Беше намръщен и въртеше глава. „Боже, какъв съм глупак! Да се надявам, че старият няма да научи нищо, иначе ще ме убие, цял живот ще си прави майтап с мене. Така да се мина! Веднага ще изпратя тая дъртофелница на психиатър! Защо пък на психиатър! Направо в лудницата! И нека за всеки случай й намъкнат усмирителна риза!“ Когато той се втурна в канцеларията си, госпожа Новакова седеше тихо на стола с ръце, скръстени на корема. — Какво? — попита тя нетърпеливо. — Така ли е? — Не — закрещя чиновникът. — Та в тая ваша къща не живее никакъв Явурек! Жената се разсмя: — Разбира се, че не живее! Как да живее, като се премести! Сега живеят в Нусле. Само че не знам улицата… „Луда, разбира се, че е луда. Ще извикам лекаря“ — каза си чиновникът, но все пак попита: Така значи, преместили се в Нусле… А как, моля ви, пренесоха коритото с дядото? Жената простодушно се учуди на тоя въпрос: — Как ще го пренесат? Имаха носачи. Покриха коритото с одеяло и казаха, че там са сложили съдините и полилея, затова е така тежко, да го носят внимателно. Чиновникът сухо преглътна. „Не, тая жена не може да е луда, иначе нямаше да отговаря така точно! Май че аз ще полудея от всичко това! Тя очевидно не усеща какво приказва.“ Тя казва: „Господа, тук има убийство, а вие изобщо не знаете за това. Вече половин година!“ Явурек, гипсаджия, сега без работа, откриха за половин нас. Преместил се бе на Яромирова улица точно преди шест месеца… Полицейският съветник прочете това съобщение няколко пъти. После погледна госпожа Новакова, която седеше до масата тихо и с някакво особено удовлетворение, и ужасено поклати глава. Нямаше как, от Дирекцията на полицията до тая Яромирова улица трябваше да се изпрати кола и с нея — двама полицаи за всеки случай. „Все едно, не й вярвам на тая жена“ — казваше си по пътя чиновникът. — Защо ще си признава точно сега? Защо?… Но ако пък е луда, как ще говори така спокойно и точно? Той почти повярва, когато на вратата се показа господин Явурек и силно пребледня, щом видя полицаите. А напълно повярва, като видя, че в кухнята до стената наистина стоеше корито, завито със старо одеяло. Чиновникът дръпна покривката. Коритото беше пълно с втвърден гипс, на едно място се виждаше голяма издатина. Когато удариха по нея, гипсът се пукна и те видяха остър пожълтял нос и полуотворено око. Съпрузите Явуркови стояха в ъгъла на кухнята и трепереха. Отведоха ги. А коритото с гипса, покрито с одеяло, натовариха на погребална кола. — Е, какво? — попита госпожа Новакова, когато чиновникът се върна. — Така ли е? Той мълчаливо кимна. Личеше, че е потресен. — Вас ще ви оставим тук също. — Аз си мислех, че ще трябва. Нека. Поне ще спя. Ох, какво облекчение усещам! След това писаха дълги протоколи, изведнъж навсякъде беше пълно с хора, дойде лекар, разпитваха пак госпожа Новакова, научиха от нея всичко възможно, дори и това, как някоя си госпожа Соучкова трябвало заради нея да плати глоба. Това беше бляскав и строг процес. Госпожа Новакова получи само няколко месеца, защото имаше много облекчаващи вината обстоятелства и най-вече това, че тя сама съобщи за случая и всъщност така сама разкри цялото престъпление. Между зрителите седяха кротко една до друга госпожа Соучкова, госпожа Можна и притежателката на гладачницата, и още много жени, които си носеха бельото там. Тая гладачница се прослави из целия Смихов. Присъствуваше и съветникът Понахло; в почивката той отиде отзад при председателя на съда и не без гордост каза: — Всъщност цялата тая работа почнах да я разнищвам аз! Никога не съм предполагал, че ще имам някога такъв случай! Иначе делото не му се харесваше много и двамата главни обвиняеми не пророниха нито сълза. Когато освободиха госпожа Новакова, която си беше излежала наказанието в затвора, полицейският съветник се сбогува с нея много сърдечно… — Отново изглеждате добре, госпожо Новакова, вие сте единственият човек, комуто затворът е бил от полза. Ще ви разсърдя ли, ако попитам нещо… Само така, между нас… Всъщност защо дойдохте да си признаете? Жената въздъхна: — Беше така, господин комисар, аз бях много болна, не ми се ядеше, не ми се спеше, беше ми зле. Нашият доктор, много умен човек, дълго ме преглежда и на края ми каза: — Госпожо, вие не сте болна. Ако сте вярваща, идете на изповед, ако не — бягайте в полицията… Навън грееше слънце, госпожа Новакова излезе от вратата и тръгна към Народния булевард. Вървеше бавно, подлагаше лицето си на слънцето, а когато стигна до реката, остана дълго на брега. Навсякъде беше така хубаво! Гардеробът Тримата седяха във високата мрачна барака, която беше склад на притежателя на погребалното бюро. До стената на високи разбрицани колела стоеше стара катафалка. До неотдавна единият от тях имаше работилница отсреща в двора. Там беше окачена голяма фирма: „Вацлав Соус, дърво лелей“ Сега там висеше друга фирма. — Ти просто си пропил всичко! — каза дребният кльощав Робертек, който вареше грог на кръгло котлонче. Всъщност те се надяваха, че ще си приготвят нещо по-съществено. Мислеха, че като получат парите от стария гардероб, ще си купят свинско и ще си сварят цяла тенджера ядене. Ама ядец! Онзи човек не купи гардероба. Така че имаха пари само за грог и сега трябваше да го пият на гладен стомах. А че някой от тях може да се хване на работа — на това вече изобщо не се надяваха. Безработен беше и бившият дърводелец Вацлав Соус, безработен беше и дребният Робертек, чието положение все пак беше по-добро, защото никога не бе имал професия, безработен беше и третият, бивш шивач. На земята лежеше гардеробът, който не успяха да продадат, въпреки че с общи усилия го стегнаха и дърводелецът научи бившия шивач да полира, така че гардеробът блестеше дори в тоя сумрак. — Не си пропих работилницата. Само че откакто жена ми избяга, всичко вече ми стана безразлично — каза Вацлав Соус и плю на земята. И бараката не беше тяхна, просто се настаниха в нея и на собственика му беше все едно, защото и той живееше зле. В днешно време няма ли човек кола, дори и бедняците не си поръчват погребение при него. Такова е времето, че срещу парите си и беднякът иска да се вози с кола до гробищата. — Ако ми идеше отръки, щях да се сдружа с някой касоразбивач — каза Робертек. — Аз съм против престъпленията — рече дърводелецът и вдъхна аромата на евтиния ром, който се разнесе из бараката, щом Робертек наля алкохола във врящата вода. Много-много не приказваха за това, но и тримата знаеха, че Робертек открадна захарта от една съседна къща. Ами какво значи „открадна“? Нима може да се вари грог без захар? Започнаха да пият. Известно време ругаха онзи глупак, който не купи гардероба. После заговориха за съдбите си. — Трябва да си доволен, че жена ти избяга от тебе. Беше фльорца — каза шивачът. Дърводелецът се намръщи. Не му се искаше да се кара; че тя беше гадина, беше, ама и живот без жена не е живот. Разбира се, по-жалко е за работилницата, която погълнаха данъците. — Идеята за тоя сандък беше твоя и беше глупава — каза дърводелецът по адрес на бившия шивач. — Знаеш ли какво трепане падна, докато се лъсне така? — Аз също се поизпотих над него — измърмори шивачът. Беше ядосан, че от тая работа не излезе нищо, и дърводелецът имаше за какво да му натяква. Пиеха и постепенно ги обхващаше опиянението. Робертек започна да твърди, че най-добре е да се краде, дават ти месец или два, което си е горе-долу поносимо. После, когато мислеше за станалото в бараката, той изобщо не можа да си спомни как се стигна дотам, че дърводелецът Вацлав Соус се сби с шивача. Да беше за чаша грог — да, ама грог имаше достатъчно, макар че не беше много силен. Стомасите им бяха празни и затова грогът бързо се качваше в главите им. Не, не беше заради грога. Всичко стана заради тая жена и сигурно защото на дърводелеца му домъчня, че вече няма работа и че шивачът му се подиграва. Дърводелецът изведнъж се ядоса и започна да крещи, че знае, че шивачът му завижда за тая жена, кой каквото ще да казва! А шивачът не се защити, даже се усмихваше, като че потвърждаваше, че е така, а после… Робертек видя как се хванаха за гушите, ама откъде можеше да предположи, че изведнъж ръцете на шивача ще се отпуснат покрай тялото му и че той вече няма да каже нищо, само ще въздъхне и после ще бъде тихо, съвсем тихо. А дърводелецът Вацлав гледаше смаян неподвижното тяло, което се свлече на земята пред него. — Леле, майко! Ти го утрепа! — каза Робертек повече учуден, отколкото възмутен. И преглътна на сухо, понеже в тенджерата вече нямаше грог, с който да угаси своя ужас. — Аз да съм го… Защо ще го… — изломоти дърводелецът и погледна шивача, който лежеше пред краката му. И почти покъртително каза: — Ей, хайде ставай, на мен такива номера не минават! Но пък пред мъртвия не минаваха никакви номера. Той просто си лежеше и не помръдваше. Вацлав, бивш дърводелец и настоящ убиец, го разтърси. Но Робертек се обади: — Много си го стиснал, приятелю, свършено е с него. Дърводелецът Вацлав трябваше да седне, защото му се подгънаха краката. Седна на гардероба, който заедно ремонтираха и заедно не успяха да продадат. — Ами сега? Отначало Робертек искаше да каже, че лично той си отива, но после размисли. От една страна, не можеше да остави приятеля си в беда, от друга — щяха да приберат и него и понеже имаше нещичко в досието си, щяха дълго да го мъкнат по съдилищата. — Аз ще потвърдя, че не си виновен. Дърводелецът облещи очи: — Какво? Ти мислиш… мислиш, че ще ме приберат? — Ми да, за убийство. Грогът в тях се изпаряваше така бързо, както примамливият аромат се изпаряваше от бараката. — Ще го пъхнем в гардероба — каза изведнъж дърводелецът и стана. — А гардероба? — Гардероба — някъде навънка. — Май че става — прецени Робертек, който бързо схващаше подобни неща. — Ще го сложим в сандъка, а сандъка ще откараме до реката. Това е идея! Имаш ли количка? — И да имах, отдавна щях да съм я продал — каза дърводелецът. — Отсреща господин Соучек има. Така и направиха. Дърводелецът Соус отиде да иска количката, а шивача сложиха в гардероба. Робертек подложи чували, за да не се блъска трупът и за да не ги издаде по неравния паваж. Изобщо Робертек беше безценен помощник, за всичко мислеше и очевидно в много отношения имаше опит, какъвто бившият честен дърводелец и настоящ случаен убиец Соус не би могъл да натрупа никога. — Ти само го стисна, много не личи и като го намерят след няколко дни във Вълтава, никой нищо няма да разбере — каза Робертек със сигурност. — Добър човек беше — съжали дърводелецът и гласът му затрепера. — Беше и не беше — каза Робертек. — С тоя шкаф не се оправи добре, заради което загубихме много пари. Дърводелецът мълчеше, не беше съвсем убеден, че Робертек е прав, но беше глупаво да се карат за това точно сега. После сложиха гардероба с тялото на количката и тръгнаха. — Къде отиваш? — попита Робертек, когато Вацлав забута количката по улицата. — Към Вълтава. — Боже господи! И ти мислиш, че можем да пуснем това нещо в реката някъде при Палацкия мост? Трябва да идем на другата страна, към Холешовице и още по-нататък. Тръгнаха. Количката дрънчеше по неравния паваж, двамата се споглеждаха изплашено, струваше им се, че шкафът ужасно подскача и всеки срещнат минувач вижда, че не карат празен гардероб. — Това, значи, не трябваше да се случи — каза Робертек, като се оглеждаше плахо наоколо. — Може би изобщо не се е случило. Поне не знам как стана — прошепна Вацлав. — Каква полза? — каза Робертек. Дърводелецът направи движение, като че искаше да се отдръпне от количката, но Робертек го хвана за ръкава и изшептя почти заплашително: — Бутай с мене! Дърводелецът послушно хвана едната дръжка. Никога по улиците не е имало толкова полицаи, колкото бяха днеска, или поне на тях двамата им се струваше така. Същински ужас! Колко много са се навъдили… А и хората гледат така особено, като че никога не са виждали количка и на нея шкаф! „Щото днеска всичко живо се вози на коли — мислеше тъжно дърводелецът. — Ако бяхме отишли при оня човек с кола, можеше и да купи гардероба. И ние щяхме да имаме пари, и никога нямаше да стане това, което стана.“ Той погледна към приятеля си и си каза: — „Ами ако го е убил той? Ако само ми се струва, че аз го стиснах за гърлото?… Пък тоя защо ми говореше за бившата ми жена? А се влачеше след нея, бас държа! Такъв мерзавец, леке шивашко… Баба кекава! Боже господи, да не съм искал да го убия? Човек да не може да каже нещо противно някому, да не може лекичко да го пипне. Нещастна случайност. Та аз не съм никакъв побойник, е, два-три пъти наплясках жена си, ама защото кръшкаше. Той не трябваше да ми го припомня.“ На кръстовището на улица „При българина“ трябваше да почакат. Един полицай с тъмна каска регулираше движението и с палка показваше кой трябва да тръгне. Те някак си не го разбраха, той изсвири след тях и ги заплаши с палката. Те хукнаха по неравния паваж, почти бягаха, без да забележат, че шкафът едва-що не се разпадна. При Масариковата гара малко се поспряха. — Аз ще се отбия донякъде — каза Робертек. — Трябва! Тоя полицай така ме изплаши! Вацлав също остави количката и тръгна след Робертек, като си мислеше: „Робертек сигурно иска да изчезне и да ме остави сам в тая каша! Ама тая няма да стане!“ Стояха там дълго, не бързаха, не им се връщаше при проклетата количка. — Ей, ами ако я оставим някъде — изведнъж каза Робертек. („Аз си знаех, че това лайно има нещо такова наум!“). — Да не си луд? На количката има табелка с името на собственика. А пък той знае, че аз му поисках количката… — каза Соус и бързо прибави: — Тебе също те видя! Робертек замълча. Запрехвърча сняг, пък те не бяха много облечени. Пооправиха си тънките шалчета, Робертек си нахлупи шапката до ушите. — Само това ни липсваше! — каза той. Количката дрънчеше покрай реката, а на двамата им се струваше, че тук, където има по-малко хора, е по-страшно, отколкото по улиците. Смрачаваше се по-бързо, отколкото обикновено, защото небето беше покрито със снежни облаци. Това ги поутеши. По-тъмно — по-добре! В тоя момент забелязаха на ъгъла един полицай. Досега бяха срещнали няколко — или патрулираха, или стояха на кръстовищата. Тоя обаче стоеше и гледаше… в тях. Колебливо ускориха крачките си. Полицаят Томаш Глад беше познат не само в своя участък, за него често се говореше и другаде. Самата му фамилия предизвикваше шеги и не беше чудно, че колегите му подвикваха след него: „Брей, че си жаден!“* Той се сърдеше, казваше, че човек не избира сам името си. Той беше суров мъж, роден за полицай. От него се страхуваха не само хората в района, но и колегите му. Зад гърба си вече имаше няколко афери и полицаите казваха, че е по-добре да не попадаш в конфликт с него. [* Игра на думи. Името на героя е еднакво по форма с изречението: „Брей, че си гладен!“ — Б.пр.] Тук, в тоя участък, той служеше едва от половин година. Преди това беше в Жижков, но го преместиха, понеже въпреки ходатайствата беше глобил един член на градския съвет, задето имал пред дома си складиран строителен материал без необходимото осветление. Ако беше някой друг, може би щеше да се озлоби, но Томаш Глад си каза, че сега още повече ще държи на предписанията. Двамата юнаци с количката се приближаваха към полицая и той ги чакаше. — Е, какво? Какво е това? — попита ги изведнъж, когато почти го бяха подминали. Двамата спряха и ако беше малко по-светло, щеше да проличи, че страшно пребледняха. — Питам ви, какво е това? Пръв се опомни Робертек. — Това е… гардероб. — Не съм сляп. Но ви питам, що за ред е това да се движите на тъмно? — Ами, стъмни се — каза дърводелецът и гласът му трепереше. Всъщност за това можеше да бъде обвинен и студът. — А какво следва, като е тъмно? Двамата до количката се спогледаха. Наистина не знаеха. Дърводелецът се поогледа наоколо. Реши, че ако стражарят се приближи към шкафа, ще си плюе на петите. И ако на Робертек му хрумне да избяга на другата страна, може би ще се спасят. Не, не може, защото на количката има табелка с името и адреса на собственика. Вацлав затвори очи. „Свършено е с нас!“ — В случай че е тъмно, трябва този, който кара превозно средство, да се погрижи за неговото осветление. Затова ви питам на какво прилича това, че карате по тъмно без светлина. Сега те пак не знаеха какво да кажат. Пък и не можеха да продумат. — Пулите се и мълчите! Обаче, който се движи по улиците, трябва да знае правилника. Сега, значи, си осветете количката, както трябва! — каза на края полицаят и леко кимна с глава. Една секунда те не разбраха, че са свободни, после изведнъж и двамата се втурнаха напред, едва не обърнаха количката. Полицаят гледаше след тях. „Странни хора, сигурно са от село, та затова се уплашиха така! Или пък бяха пияни? Според правилника лице в нетрезво състояние няма право да управлява превозно средство!“ И полицаят, който отначало се усмихваше, завъртя глава. Няма място за смях! И тръгна след количката. Но двамата не го забелязаха. Бяха се озовали на чуждо място и изведнъж не знаеха къде ще намерят достатъчно тъмен бряг, за да изсипят шкафа в реката. Бяха принудени да се отдалечат от реката и да се влачат по улички с ниски къщици. Но изведнъж иззад ъгъла отново излезе Глад: — Значи, така? Говоря на вятъра, а? Уча ви на правилата, а вие — нищо. Какво казах? Дърводелецът каза със свито гърло: — Че… че светлина… — Да! А какво направихте вие? Нищо… Стояха, без да помръднат. По-лошо наистина не можеше да стане. — Ние… ние нямаме светлина… — прошепна Робертек. — В такъв случай от магазина за петак се купува свещ и се пъха в кесийка, за да не я угаси вятърът — строго ги поучаваше полицаят. — Според правилника от тоя момент колата е осветена. Двамата кимнаха. — Ей там има бакалия, изтичайте до нея! — Да… Такова… ние нямаме тоя петак. Или имаме? — попита дърводелецът, обръщайки се към Робертек. Робертек потвърди, че нямат. Полицаят ги гледаше изпитателно и в него нарастваше гняв. „Днес хората си играят на бедняци. Знам, че не им е широко около врата, ама да не ми ги разправят такива, че нямат и петак. Май че ме правят на балама!“ — Тогава си вземете количката и пред мене. В участъка! Те го гледаха, като че не разбираха какво казва. — Е, може би да ви помогна с бутането? — Не трябва — каза дърводелецът пресипнало, хвана се за количката и тръгна след полицая. Погледна Робертек, който вървеше до него. „Значи, край!… Заради някаква глупава свещ. Заради един петак. Аз не исках да го убия и с удоволствие ще си купя свещ. Само че го убих и нямам петаче…“ Участъкът не беше далеч. — Аз ще почакам при количката — предложи Робертек. Полицаят Глад измърмори: — Ама, разбира се, а аз после ще ви гоня! Количката ще остане навън. През това време никой няма да ви я открадне! Дърводелецът послушно пусна количката, тя се наклони, дръжките издрънкаха във въздуха, а шкафът се опря на паважа. Дърводелецът можеше да се закълне, че чу как вътре нещо издумка. И затова той с готовност тръгна към участъка, като подбутваше Робертек пред себе си, за да не се обръща полицаят. И да не поиска да погледне какво тропа в гардероба. Или пък така биеше сърцето му? Пред дървената преграда трябваше да почакат, защото дежурният страшно бавно чукаше нещо на машината с един пръст. — Водя двама мъже — рапортува полицаят Глад. — Движеха се с ръчна количка по тъмно без осветление. — Тяхна ли е количката? — промърмори инспекторът, който най-после написа отчета си. — Количката е собственост на Ян Соучек от Жижков — каза полицаят. — Има табелка. „И това е забелязал! — ужаси се дърводелецът Вацлав Соус и затвори очи. — Господи, това не може да свърши добре!“ — Име, адрес… — каза инспекторът. Пишеше бавно и от време на време поглеждаше към полицая Глад. „Да ми води тука хора за такава дреболия. Щом нямат петак за свещ, ясно е, че нямат и за глобата. И двамата са безработни, каква полза? А аз трябва да се разпореждам!“ В това време в шкафа навън избумка нов удар, но никой не го чу, защото никой не минаваше наоколо. След малко вратите на гардероба се отвориха и оттам се измъкна човек. Той се огледа учудено, защото не знаеше къде се намира. Гърлото го болеше и целият беше като смазан. „Боже, какво стана, нещо се боричкахме, а после… После май че съм заспал. Ох, боли… Но защо бях в гардероба и къде са тия двамата, дето заедно пихме грог?“ Известно време той поседя на крайчеца на шкафа, а върху него падаха редки снежинки. Мина някаква жена, сигурно портиерка, и каза: — Хубаво се е натаралянкал! И пред участъка на всичкото отгоре — дойдоха едни времена!… Като чу за участъка, човекът стана и клатейки се, се скри зад ъгъла. Тук отново му прилоша и той седна на каменните стълби пред някаква врата. Районният инспектор дописа протокола, отдолу добави, че глобата е незаплатена, и махна с ръка към двамата да си вървят. — Ще платите друг път. А и още нещо — вземете свещ! И им подаде през дървената преграда парче свещ, с което запечатваше особено важните документи, и лист хартия, за да скрият свещта от вятъра. Полицаят Глад козирува, макар че не одобряваше случилото се. Навън те вдигнаха количката, наместиха шкафа и тръгнаха снабдени със светлина и следвани от погледа на полицая Глад. А той мислеше за инспектора как прие рапорта с недоволство и си мърмореше, че днес вече никой не знае какво значи истинска служба. Сега тия двамата вървяха по улицата като че напук на него: със светлина и без глоба. Той почувствува в душата си някаква горчивина. Затова се сети, че всъщност тия двамата не казаха точно къде отиват и че всичко е някак си странно. Какво ще правят от Жижков чак тук в Манини? И той отново тръгна след тях. Настигна ги на брега на Вълтава. — Стой! — изкрещя след тях. Двамата го погледнаха, като че виждат призрак. „Тоя ни е орисан — помисли си дърводелецът убиец Вацлав Соус. — Това е краят ни!“ — Всъщност къде сте тръгнали? Мълчаха. Полицаят Глад се засмя: — Не знаете ли? Я виж ти! А чий е тоя сандък? Какво има в него? При тия думи двамата се спогледаха ужасено. „Боже господи! Защо не се уговорихме за такъв случай? Та ние сме двама, а той — един. Ако се разбирахме поне малко, щяхме в най-лошия случай да хвърлим в реката двама наведнъж!…“ Полицаят Глад пристъпи към шкафа и рязко го отвори. Дърводелецът Вацлав закри очи и захълца. Робертек пък се обърна към гардероба и реши, че ще се прави на изненадан. И се правеше, макар че без да иска. Гардеробът беше празен. Но в тоя момент дърводелецът Вацлав се смъкна на колене: — Господин инспектор, аз не исках да го убия, честна дума… Робертек гледаше смаяно. Гардеробът беше съвсем празен. Полицаят не беше много учуден, по-скоро беше разочарован. — Откъде взехте тоя сандък? — попита той пак. В тоя момент Робертек побягна. Полетя като стрела край брега, хлъзгайки се в току-що падналия сняг, спъваше се и бягаше, предавайки другаря си. Защото напълно беше забравил, че преди малко в участъка бяха записали името и адреса му. — Аз съм невинен — повтаряше дърводелецът Вацлав, коленичил на земята. Полицаят решително го хвана за рамото: — Стига! Край на тая комедия с празния шкаф! И марш обратно в участъка! „Робертек ме е издал — мислеше си дърводелецът Вацлав Соус, бивш собственик на фирма, сега безработен, бъдещ затворник. — Господ ще го накаже, подлеца! Мен, разбира се — също. Но него повече. Ще се закълна, че го е убил той!“ Като стигнаха до участъка, пак оставиха количката със сандъка пред сградата. Полицаят държеше дърводелеца за рамото и рязко го бутна в стаята. Той полетя чак до парапета. Там стоеше шивачът с ръка на гърлото, като че го болеше, а районният инспектор му съставяше протокол. Бяха го довели преди малко, намерили го във входа на една къща и той не можеше да обясни как се е озовал там. Вацлав Соус изкрещя и се опита да избяга. Но не от полицията, с нея вече се беше примирил, а от мъртвеца, когото беше убил. Тая нощ и тримата прекараха заедно в една килия, тъй като малко преди полунощ доведоха и Робертек. А навън върху гардероба цяла нощ валя сняг. Мъжът в черно Никак не е чудно, че когато човек работи цял живот като кореспондент в съда и си пие бирата с детективите в пражката полиция, изведнъж започва да мечтае да бъде един от тях. Какво говоря: един от тях?… Те са такива добродушни и малко смешни чичковци, че човек, който е сведущ поне малко в тайнствата на детективските романи, чувствува в себе си потребност да бъде направо Шерлок Холмс и изобщо не може да бъде помамен от възможността да стане господин Роус или Бружек от пражката полиция. Такива мечти лелеех и аз и бях решил да използувам първия възможен случай, за да се прославя. Дойде и такъв случай, въпреки че изглеждаше почти безинтересен. Беше изчезнала една жена, съпруга на инженер от малка пражка фабрика, около четирийсетгодишна според снимката, която криминалната полиция предостави на журналистите. Тя не беше много хубава, така че никъде не я публикуваха. След това тая фотография се мотаеше из полицейските рапорти, всички стражари от всички окръзи я въртяха из пръстите си и клатеха глави. Никъде нямаше труп, на който да принадлежеше тая физиономия. При подобен случай не може да се направи нищо друго, освен да се чака. Или всичко се слага при неизяснените случаи, или по някаква случайност жената се намира (в повечето случаи жива) и след това може да се напише кратка статия за успехите на пражката полиция. Защото пресата трябва да се отнася добре с полицията. Но тогава аз бях млад, не ми се чакаше, пред себе си имах блестяща перспектива: или детектив с лула между зъбите и гениални комбинации в главата, върху която стои кариран каскет, или нашият старец ме потупва похвално по рамото и казва: „Млади човече, повишаваме би заплатата, това беше великолепна статия…“ Колкото повече мислех за тези две възможности, толкова по-ясно виждах, че има шанс да ги свържа в едно. Така се отправих към вилата, в която живееше изоставеният и явно опечален съпруг на изчезналата дама. Постъпих много обмислено. Отначало бързо и без да привличам вниманието, се разходих наоколо, после се прокраднах отстрани чак до оградата на градината така, че никой да не ме види. Първото наблюдение ясно показа, че из градината крачи някакъв мъж по риза и че на масата в кофа има бутилка бира, от която той отпиваше, докато подрязваше розите. Беше горещо, затова и на мен ми се прииска бира, а когато с особено изискано примъкване стигнах до тухления стълб, на който се държеше оградата, аз си преглъщах слюнките. Господин съпругът не изглеждаше много опечален и очевидно бирата му харесваше, та не бързаше с работата си, беше над петдесетте и вече му се оформяше шкембенце. Докато размишлявах как да постъпя по-нататък, някой ме потупа по рамото. Вцепених се, готов за коварно нападение. В тоя момент мъжът влезе във виличката и иззад гърба ми се обади женски глас: — Да, това е той! Зад мен стоеше възрастна жена и клатеше глава: — Да, това е инженерът, дето му изчезна жената… Вестниците писаха за него. Те днеска пишат само за разбойниците. За порядъчния човек няма място в тях. По тоя начин госпожата ясно показа, че е от порядъчните хора. Изкашлях се, не й казах, че съм от вестниците, само вдигнах рамене в знак, че аз не съм виновен за това положение. — Познавате ли го? — попитах така, както питат дискретните детективи. — Има си хас! — каза жената и вдигна вежди, като че искаше да каже, че го познава прекалено добре. — Аз съм съседката! Само че в тоя момент мъжът отново излезе навън и погледна към нас, стори ми се, че леко се понамръщи. Нямаше как, свалих шапка и мълчаливо се сбогувах с жената. Тя закрета към дома си, а аз тръгнах към трамвайната спирка и проклинах съдбата, която ми попречи още от първия ден да установя заслужаващи внимание обстоятелства. Независимо от това началото не беше лошо. Само че докато чаках на спирката, покрай мене мина момче с вестници и носеше вечерния брой, който излиза още преди обяд. Аз, разбира се, си купих конкурентното издание и за свой ужас в него намерих новина, която ми пресече дъха, да не говорим за надеждите. „На брега на Вълтава в Троя бяха намерени дамска чантичка и шапка. Както беше установено, те принадлежат на жената, за чието изчезване ние съобщихме първи.“ Толкова бях поразен от тая новина, че изпуснах трамвая. Аз да се промъквам около оградата, аз да установявам отношения със съседката — а то да излезе обикновено самоубийство, вярно още не е доказано, иначе съпругът нямаше да се мотае по риза из градината, нито да си пийва изстудена бира. Моята некадърност изпъкна ужасяващо ясно, и то не само на детективското поприще. Старият имаше лошия навик да чете и другите вестници и намери ли в тях някоя новина, която ние нямаме, да свиква оперативки. Според него трябваше ние да съобщаваме всички новини. Можеше да се очаква, че ще ме наругае. Можеше да се очаква, че от мен няма да излезе дори детектив. Вечерта, като отивах в дирекцията за нови новини (беше лято и вестниците изгладняваха за новини, а за съжаление в моята област обикновено не ставаше нищо), споделих своя голям неуспех със самия съветник Вацатко. Нищо друго не може да зарадва полицейския служител, както разказът за това, че някой се е набъркал в занаята и е претърпял неуспех. Само че съветникът не се зарадва. Погледна ме внимателно и каза: — Да, редакторче, сигурно е истина, че и сляпото пиле може да намери зърно. — Не ви разбирам — промълвих аз. — Е, сляпото пиле сте вие, а зърното… Засега го няма. И сега не разбрах, но сърцето ми замръзна в развълнувано очакване. Да не иска съветникът да каже, че съм поне малко прав? Съветникът ме улови за копчето и каза: — Редакторче, аз ще ви дам един добър съвет за вашата частна детективска практика и хубавичко го запомнете. Когато дълго търсят някого и изведнъж на брега на реката се окажат неговата шапка и чантичка, въпросният човек изобщо не е в реката. — А къде ще бъде? — Да, това е въпросът, както казва на сцената оня принц Хамлет! Къде? Къде? — питах се през целия път до дома и нищо не можах да измисля. Пак мислех за оня мъж, който пиеше бира в градината, мислех за неговата вила (жалко, че не беше така усамотена, както е в криминалните романи) и съвсем не без гордост си казвах, че съм имал верен нюх и че трябва да се разследва по-нататък. За съжаление, когато на сутринта стигнах до вилата, ми стана ясно, че господата от криминалната ме бяха изпреварили, сигурно стават по-рано. На края на улицата стоеше кльощавият Роус и дори приятелски ме поздрави. Мразек точно излизаше от съседната вила. Така че тук бях напълно излишен и можех да отида до редакцията и да чакам новини. Лятна жега, народът е край реките или на Йевани (по-богатите на Ривиерата), а на нас не ни остава друго, освен от отчаяние да пуснем в ход изпитаната небивалица за това, как в Средиземно море акула разкъсала една чешка учителка или за това, че в Чешкобродския край е вилняла кълбовидна мълния, ударила е един пенсионер, прелетяла е през местната бакалия и е изплашила до смърт земеделеца Хикс Игрек. Читателите бяха свикнали с такива новини и може би усещаха липсата им. На края на улицата аз изчаках за всеки случай Роус да се освободи и да ми каже какво става. Той не ми каза много нещо, просто не можеше, но аз и така разбрах, че днес господата правят това, което вчера аз започнах и не довърших, тоест вървят по моите стъпки, а това беше приятно чувство. Те, както се казва, установяваха обстоятелствата и събираха сведения от околната среда. Това бе неблагодарна работа, така както пчелите събират мед, господата приличаха малко на пчелички — летяха тук и там и носеха в дирекцията само капчици. Но все пак за ден, за два гърнето мед на масата на съветника започна да се пълни. Така най-напред се разбра, че бракът на инженера не беше без слабости. Той имал весел нрав и понякога се връщал късно в къщи. Госпожата много-много не се занимавала с него. Във вилата няма други наематели, но във вилните зони е по-лошо, отколкото в града, в града хората не забелязват кой при кого отива, докато тук съседите знаеха доста точно, че миналата година по това време инженерът си довел една блондинка, и то докато жена му била на лечение в Подебради. Само че госпожата не фигурираше между подебрадските гости, което значи, че докато инженерът е бил с блондинката, жена му е била някъде на друго място. Дали е неуместно да се предположи, че по това време тя е била с някой брюнет? Общо взето, в тоя случай се очертава класически триъгълник, а всеки детектив знае как стоят нещата с триъгълниците. — Дали в края на краищата инженерът не е убил жена си? — казах аз с глава, пълна с комбинации и варианти, и обхванат от детективски ентусиазъм. — Никога не питайте така глупаво — любезно ми каза съветникът, — защото ще повлияете сам на себе си. Трябва ни още някакъв факт. — За любовниците на инженера? Или за тези на жена му? За всеобщо учудване новините, които разрешиха целия случай, дойдоха от другаде и нямаха нищо общо с галантните приключения. Сигурно защото детективите са улегнали мъже, обичат да пият бира и водят порядъчен семеен живот, така че нямат усет за романтичното. Впрочем собствениците на съседните вили смятаха инженера за очарователен мъж и, разбира се, никой не го упрекваше за блондинката. И най-близката съседка — оная дама, която ме изненада да наблюдавам вилата и градината, — когато говореше за тия неща, само повдигна рамене. Според нея виновна за тия екстравагантности беше по-скоро изчезналата госпожа. — Жената, господин комисар, трябва да се грижи за себе си. Както знаете, мъжът е като прелетна птичка. Комисарят не каза нищо, тъй като беше мъж. Затова пък жената продължи: — Аз не го упреквам за това. Но когато си близък съсед на някого, само ти си знаеш. Той никога не е бил идеален съсед! Идеалният съсед няма да изкопае помийна яма близо до беседката на съседа си. Идеалният съсед старателно пръска дръвчетата си през февруари, за да не се размножават вредителите. Инженерът обаче беше изкопал смрадлива яма на неподходящо според съседката място и не пръскаше дръвчетата си. Това, че червеите ще ядат неговите овошки, изобщо не пречеше на съседката, но й пречеше това, че после гадините ще нападнат и нейните дръвчета. Но когато някой запали печката точно в деня, в който съседката е простряла в градината пране, което е избелвала грижливо вече два дни, това е вече най-груба неделикатност. А може и да е напук, сега в тия горещини! Господата сигурно знаят как сладко се спи в току-що облечена в избелени калъфки завивка! — Кой ден беше това? Можете ли да си спомните кога сте избелвали прането? А ако погледнете календара? Жената не можеше да си спомни точната дата. Беше скоро — миналата или по-миналата седмица. — След 15 август ли беше? (От тая дата инженершата беше в неизвестност.) — Разбира се! На петнайсети синът ми замина на почивка и аз оставих прането за времето, когато няма да е тук, най обичам да пера сама. Значи, е било на седемнайсети, господи, как минава времето! После жената каза още, че когато прането се избелва в градината, издържа по-дълго и че е срамота, когато някой още от сутринта започне да гори някакви хартии или бог знае какво, та имало страшни сажди. — Още от сутринта ли? — учудиха се господата. — И през целия ден? — Ами, само сутринта. Трябва да кажа, че после престана. Но все едно — прането ми беше цялото черно. Незабавно беше издирена фирмата, която доставя гориво във вилата на инженера. Фирмата „Я. Небески и сие“ съобщи, че брикети били доставени в края на май и че били два тона и половина. Това количество било точно за една каруца, втората, както всяка година, трябвало да докарат през есента. Не че мазето е малко, но инженерът винаги искал две доставки, така заплащането е по-лесно. Инженерът е отличен и постоянен клиент! — Спомняте ли си дали през май, когато са докарани брикетите, мазето е било празно? — Според носачите е било празно, но да се закълна не мога, може някъде да е имало останали брикети. На края за инженера пристигна една лека дискретна кола и го откараха в криминалната. — Поддържате ли първоначалното си твърдение, че вашата съпруга Ана, родена в Хостомице, е напуснала дома си на 15 август. — Не зная кога си е отишла, но от този ден аз не я видях в къщи. Затова подадох молба. — А защо два дни след това сте палили печката? Инженерът замига бързо. — Не съм палил нищо! — Но ние знаем, че сте палили, и можем да ви докажем това със свидетели. — Щом като смятате измислиците на съседката за истина — моля!… Тая дъртофелница ми трови живота вече дълги години — каза инженерът намръщено. Докато те се забавляваха така в мрачната стая с едно-единствено жълто бюро, където миришеше на евтин тютюн, докато тежкото мълчание беше прекъсвано само от бръмчащите мухи и инженерът имаше на разположение чаша вода от чешмата вместо изстудена бира, трима силни мъже изнасяха брикети от мазето на вилата и ги товареха на една каруца. После пълната каруца замина на кантара. — Йозефе — говореше тогава детективът Мразек на своя другар, — не бих искал да съм на мястото на стария. Само каква ще бъде сумата за това пренасяне. А ако е било празно, спокойно могат да я прехвърлят на негова сметка. И такива провали е имало, приятели! Само че на кантара се установи, че липсват 350 килограма брикети. Известията от метеорологическия институт ясно говореха, че топлото време, прекъсвано от слаби бури, трае от май. Не е за вярване, че е трябвало да се палят печки. Още повече че за кухнята и пералнята във вилата се купуваха кафяви въглища. В банята имаше газова печка и дори и през зимата в нея не се палеше огън. Значи, през юни, юли и половинката на август инженерът бе изгорил 350 килограма брикети. А според показанията на свидетелката той бе палил печка точно след петнайсети август. В полицията нощта минаваше уморително бавно. Беше горещо, през отворените прозорци в стаята влизаше ехото на улицата, а някъде отдалеч идваше дори музика. „От Стрелецкия остров е — казваше си съветникът Вацатко. — Добре се прекарва там.“ Между въпросите, които задаваше на уморения инженер, той се ровеше из десетки рапорти и съобщения на своите хора. Мнения на съседи, мнения на шефа на фабриката, в която инженерът работеше, сведения за неговото пребиваване извън Прага… Все излишни неща. Единственото ценно нещо бе бележката от кантара. Съветникът разглеждаше пръстите си, пожълтели от тютюна. Той имаше опит и знаеше, че е на вярна следа. Мъжът отсреща беше на края на силите си. Някъде удари полунощ. Дългите удари на камбаната прозвучаха тъжно и тържествено. — Е, какво, господин инженер, не искате ли да си признаете? Самопризнанието ще ви се смята за смекчаващо вината обстоятелство. Винаги е от полза пред съда. Та вие сте убили жена си! Инженерът не каза нищо. Той наведе глава и го отведоха. Мъртвият сезон се проточи. Още в сутрешния брой аз отпечатах следното. „Загадъчното изчезване на жената е изяснено. Сянка на престъпление над усамотената вила.“ Вечерните вестници нападаха яростно: „Убил жена си и я изгорил в котелното.“ „Убиецът разрязва жертвата си.“ „За колко време изгаря човешкото тяло? Жестоко убийство в усамотената вила!“ „Триумф на пражката полиция.“ Тази година август беше хубав! Всички местни кореспонденти веднага прекратиха отпуските си, вестниците се разграбваха, новината за изядената от средиземноморска акула учителка, както и за кълбовидната мълния над Чернобродско това лято изобщо не се появиха. Вестникарските колони бяха заети с убийството. Лицето ми излъчваше величие. Моето предчувствие се оказа вярно. Разбира се, само предчувствие не стига, но и то не е за пренебрегване. Аз показах решително повече талант от своите колеги. Дори само това възвисява човека. Съдебният процес — това е времето на съдебния кореспондент. Тогава се разбира колко струва той. Защото работата не е само в това, да запишеш думите на защитата или на прокурора; кореспондентът в края на краищата има възможност за творчество: да обрисува колоритната обстановка в съдебната зала, тълпата из коридорите, да спомене за съдебните заседатели, да сподели какво мисли обществеността, да прибави и своите размисли и да покаже усет за драматична ситуация. Процесът се проведе през октомври. Дните бяха мрачни. Влизайки в съдебната зала с измокрени обувки, човек просто не можеше да повярва, че е било жарко лято и че в градината на тая вила е стояла изстудена бира… Всъщност инженерът беше сглупил, че направи това през лятото. Ако беше зима, никой нямаше да се сети за неговия трик. През зимата той можеше да пали печката, когато поиска. Само че той се скарал с жена си точно през лятото, на четиринайсети август. И я ударил с първото нещо, което му попаднало подръка. Тъкмо се канел в тая суша да поразкопае земята около лобелиите и огнените върбинки, а това се прави най-добре с гребло. Изобщо не мислел, че с него може и да се убива. Ударил жена си, която започнала да го укорява, че се върнал чак сутринта, въпреки че самата тя през миналата седмица не се прибрала цяла нощ… Единствен удар… И никъде нито капка кръв… После я смъкнал долу в пералнята и се замислил какво да прави. Да я закара някъде? Да я зарови в градината? Не става — ще го забележат. Да я изгори… Единственият начин — да я изгори! Пепелта и неизгорелите кости после заровил, но от човека не остава кой знае колко. Вършел това през нощта, но на втората нощ се забавил и довършил през деня. Идват свидетели, дълга поредица от свидетели, идва и съседката. Обръща се към обвиняемия с ненавист, а той също я гледа с нескривана злоба. Всяка вечер в редакцията чукат машините. Сутринта с кафето си хората имат онова, което искат. Подробни новини за това, как обвиняемият пребледнял, когато в залата влязла свидетелката Кобосилова… Само че в дългите и изчерпателни новини нещо липсваше. Сигурно защото никой не го беше забелязал. Само аз… Навярно действително е трябвало да стана детектив, имам някакъв особен наблюдателски талант. Съвсем сериозно: защо само аз забелязах този човек? Той беше слаб, носеше отдавна излязъл от мода редингот, редовно се опитваше да се добере до първите редове. Следеше много внимателно какво става в залата. Обществеността невинаги е внимателна, тя се интересува само от сензациите: когато обвиняемият рухва, когато е поставен срещу свидетелите, когато говори неговият адвокат. Но господинът в черно (нека го наречем така) следеше всичко с необикновено участие. Дори от време на време си записваше нещо. Когато обвиняемият разказваше как е зареждал парното, по лицето на мъжа в черно се появи странна усмивка. Полазиха ме тръпки. После той започна да записва, бръчкаше чело, въртеше глава и беше много неспокоен. В криминалната полиция аз бях, както се казва, като у дома си и имах свободен достъп при съветника. Но в съда не бях така известен. С удоволствие щях да съобщя за този човек, но не знаех на кого. Колкото повече го наблюдавах, толкова по-сигурен бях, че става нещо странно. Изобщо престанах да следя какво се говори в съда и непрекъснато гледах своя човек. Той имаше бледи ръце, остър нос и редки, грижливо сресани назад коси, приличаше на много акуратен счетоводител. Към черните си дрехи носеше и черна вратовръзка, като че идваше от погребение. На следващия ден в почивката аз се смесих с тълпата, търсех го. Щях да го помоля за огънче, щях да подхвърля няколко думи, на всяка цена трябваше да се запозная с него. Само че дори и в почивките той не излизаше от съдебната зала. Винаги чакаше да доведат обвиняемия, чакаше после да го отведат. Внимателно разглеждаше инженера. Понякога вдигаше ръка и се опитваше да привлече вниманието му. Беше като пратеник от оня свят: изглеждаше, че иска да каже нещо много важно на човека, който бе убил и нарязал собствената си жена. Когато написах обичайното съобщение за вестника — имах на разположение две колонки, но шефът, ми каза, че ще съкрати новините от парламента, ако ми трябва повече място — и се замислих на спокойствие за целия случай. Ясно беше, че съдът се движи в отъпканите коловози. Имаше всичко: разследването на полицейския апарат, съвършено обвинение, признанието на обвиняемия, свидетелските показания — нищо не липсваше. В крайна сметка историята беше доста скучна и вместо три дена съдът можеше да продължи само три часа. Всичко се подразбираше. С изключение на мъжа в черно! Тук беше, винаги беше тук, гледаше обвиняемия, водеше си бележки… Направо бе невероятно, че никой не му обръща внимание, че никому не бе чудно държанието му! Но кой трябваше да му обърне внимание? Председателят на съда? Той си имаше своя голям случай и бе доволен, че всичко върви като по ноти. Държавният прокурор имаше приготвена реч, в която до безкрайност щеше да се повтаря гърмящото изречение за нечовешкото насичане, и защитникът още отсега нямаше никакъв шанс за успех. Никой не бе развълнуван. Щеше да бъде дадена най-високата присъда — доживотен затвор, — защото все едно президентът нямаше да подпише смъртно наказание и съдът знаеше това и нямаше да се затруднява с излишни съвещания. А може би съдебните заседатели щяха да дадат 25 години заради някои смекчаващи обстоятелства. Все пак жена му го бе лъгала и съдебните заседатели можеха да се оставят да бъдат убедени, че изведнъж му е дожаляло за всичко. Всъщност той не бе искал да я убие, ударил я бе от гняв. И този напълно привичен порядък беше нарушен от мъжа в черно! Е, само в моите мисли, защото останалите не го забелязваха. Просто аз съм избран да бъда приемник на Шерлок Холмс, това е съвсем сигурно. Така както един ден преди полицейския апарат разследвах във вилата, където наистина бе станало убийството, така и сега предчувствувах, че тук нещо не е в ред. Цялото си внимание посветих на мъжа в черно. Следях го с часове. А когато процесът свърши, бях принуден да тръгна след него. Но сам нямаше да успея. Нямах никакви пълномощия! Трябваше да предупредя полицейския апарат. Господа, открих крайно подозрителен индивид, който се е промъкнал в съдебната зала и внимателно слуша целия процес. Защо го слуша? Това е ясно — иска да разбере как стават тия неща. Иска да се научи. Затова Си води бележки. Затова така попива всяка дума, която се отнася до най-гнусното деяние — изгарянето на човешкото тяло. Господа, дайте ми пълномощия… Или по-добре: Елате с мен и арестувайте тоя злодей, преди да извърши нещо такова! Сигурно вече знае достатъчно, за да се предпази от грешката, която е допуснал пълничкият инженер. Вече знае как стават нещата. И е есен, чувате ли, господа? Може да пали каквото иска, без да бъде подозрително! Само че какво ще стане, ако отида при съветника и му кажа това? Ще ме погледне и ще каже: — Редакторче, как може полицията да арестува човек, който засега не е направил нищо?! Открих — о, ужас! — голям недостатък на полицията: не може да вземе навременни мерки. На третия ден процесът трябваше да свърши и аз с нетърпение чаках дали тоя човек ще дойде отново. Или вече знае достатъчно? Дойде. В своя допотопен редингот, с изтъркана чанта под мишницата, угрижено бледо лице, редки, акуратно сресани назад коси… Беше тук и се буташе към предните редове. Докато прокурорът говореше и подробно описваше как обвиняемият е изгорил трупа, мъжът в черно направо подскачаше и на моменти изглеждаше, като че ще вдигне ръка и ще поиска думата. При защитната реч той съвсем не прояви такъв интерес. Само дето няколко пъти си изтри носа, очевидно беше развълнуван. Но защо ще бъде развълнуван, когато това не го засяга? Присъдата беше точно такава, каквато очаквахме, вече имахме усет за тия неща. Двайсет и пет години не е шега работа, това е една малка вечност. Като излезе, ще е на седемдесет и седем години… Само че от затвора старци не излизат. С една дума — до края на живота. Обвиняемият изслуша присъдата с наведена глава. После наистина всичко свърши и когато го отвеждаха, мъжът в черно стана, промъкна се отпред и очевидно се опита да извика нещо на осъдения. Той наистина вдигна глава, но или не позна мъжа, или изобщо не го познаваше… Надзирателят хвана мъжа в черно и настоятелно му обясни, че тук такива неща не се търпят. Залата се изпразни бързо. Мъжът в черно не си отиваше. Седеше на края на дълга редица от седалки и очевидно дълбоко се беше замислил за нещо. Не ми оставаше нищо друго, освен да действувам. Сега или никога… — Господине, господине, вие очевидно се интересувате много от тоя случай!… — Да — каза мъжът и ме погледна. Имаше бледи воднисти очи, които никога не се усмихват. — И защо? Какво точно ви вълнува в него? Разсилните дойдоха да почистят, трябваше да излезем. В коридора мъжът се спря: — Невероятно нещо. Тук (и той почука по бележника си) си записах всичко. Невероятно нещо… Той извади носна кърпа от джоба и си обърса носа. — За изгаряне на жена си тоя инженер е употребил 350 килограма брикети — размер на орех II, средно качество. Той е… гений. Не разбрах какво е отношението между брикетите средно качество и гениалността на убиеца, изгорил жертвата си в котела на парното отопление. — Ние, господине — говоря от името на Дружеството на привържениците на кремацията, — изразходваме за изгарянето на едно тяло 600 килограма брикети, първо качество, орех I. Ако можеше тоя човек да ни каже как го е направил, разбирате ли колко ще спечели дружеството? Така аз не станах детектив и си останах обикновен съдебен кореспондент. Който пести, има за трима Тъкмо когато камбанарията на испанската църква удари девет часа, господин Щайн, представител на златарската фирма „Фуш“ (Фуш, бижутерия, Вацлавски площад) влезе в къщата. Той си помисли: — Точно девет, хем господин пълномощникът вече ще е станал, хем ще го заваря в къщи. Търговският представител трябва да знае кога може да посети клиента. Когато се изкачи на втория етаж (както после записа в полицейския протокол), той установи, че пред вратата на пълномощника Сепековски вече има някой. Господин Щайн разпозна в тоя мъж господин Каван, представител на фирмата „Риемер“ (Риемер, злато, накити, улица „Пршикопи“). Само че Щайн не записа в протокола какво си помисли в тоя момент. А тихичко на себе си каза: — Какво прави тук тоя евреин Каван от „Риемер“? Какво търси тук? Защо представителят на „Риемер“ се бърка в търговията на нашата фирма? Господин Щайн смяташе за свое задължение да мрази всеки член на конкуренцията. Но в тоя случай не му оставаше нищо друго, — освен да мине покрай чакащия пред затворената врата Каван и да се качи на горния етаж, като си придаде делови вид и обърна главата си на другата страна. Каван от фирмата „Риемер“ също позна Щайн и си помисли какво търси тук тоя мръсник Щайн, след като в тая къща вече е дошъл представител на порядъчна фирма, но също се направи, че не го вижда. Така господа представителите се разминаха, без да се поздравят, и Щайн се престори, че търси нещо на горния етаж. На долния етаж Каван реши, че е по-добре да почака на улицата. Твърде възможно е пълномощникът да е отскочил някъде за закуска. Пред сватбата си богатият млад ерген има право на чудатости. След това Щайн слезе от горния етаж и на свой ред започна да звъни настойчиво на врата, снабдена с визитна картичка: M frame Й. СЕПЕКОВСКИ, пълномощник на банк. завод. С последното се имаше пред вид частната кредитна къща „Халанек и сие“, основана на строго дискретни и необикновени сделки. Самият Сепековски беше без съмнение безупречен човек, както доказваха досегашните му делови отношения с фирмата „Фуш“. Щайн не знаеше досега, че пълномощникът има някакви връзки с фирмата „Риемер“, и точно това го вбесяваше. Времето минаваше, звънецът дрънчеше и никой не отваряше. Щайн разбра, че не му остава нищо друго, освен да постъпи, както евреинът Каван: да чака навън или да дойде по-късно. Той подпъхна края на стоманената верижка, която се подаваше от ръкава му, и заслиза надолу по стълбата. Тази верижка беше много елементарно и полезно приспособление. Когато носеше касетка с мостри, той я закачаше на верижката и ако някой поискаше да му я измъкне, трябваше да направи същото и с ръката му. А за какво му е на някой си ръката на господин Щайн? Също такава верижка със същото движение прибра и Кован, тъй като разбра, че нещо се е случило и че днес сутринта няма да си отнесе касетката, която вчера донесе за мостра. В тоя момент обаче се появи Щайн и Каван го погледна изпитателно. Щайн също погледна Каван, защото не му оставаше нищо друго. Конкурентната омраза е едно, а грижата за съдбата на пълномощника Сепековски — друго. Двамата нерешително застанаха един срещу друг. — Ами… — каза Щайн. — Вие значи… — и показа с очи нагоре към втория етаж. — Ами… — отговори Каван. — Да, там имам… — И показа края на верижката, надничаща от ръкава му. Щайн погледна часовника на камбанарията. Каван проследи погледа му. После пак се вторачиха един в друг. От къщата излезе някаква жена и започна да мете тротоара. Каван учтиво свали шапка: Името ми е Каван. Не знаете ли, любезна, дали пълномощникът си е в къщи? Жената вдигна рамене: — Не знам. Но сигурно не е, защото вчера носачът изнесе оттам два големи куфара. Новината подействува и на двамата: — Два куфара? Как така? — извикаха в един глас. — Как така? Къде? — Да не би да ми казва? — разсърди се жената. — Но куфарите бяха претъпкани. Щайн реагира по-бързо и дори не изчака жената да довърши думите си. Хвърли се към най-близката телефонна будка. Каван беше втори. Така в девет и половина двете фирми научиха, че не е възможно касетките с мострените накити да бъдат взети обратно, защото пълномощникът не е в къщи. Според думите на домоуправителката възниква предположение, че пълномощникът е заминал окончателно! Много вероятно е шефовете на двете фирми да са пребледнели еднакво силно. Двамата представители получиха нареждане да чакат пред къщата. След това два телефона едновременно зазвъняха в полицията. — Беше порядъчен човек — замислено каза Щайн, принуден сега да чака пред къщата заедно с Каван. — Изглеждаше порядъчен — поправи го Каван. — Голямо нещо ли получи от вас? — Ами за около сто хиляди — пошепна Щайн. — И от нас горе-долу за толкова — отговори Каван. Ако Щайн беше казал три пъти по-голяма сума, той пак би казал същото, дори в тази напрегната минута не вървеше да се издават секретите на фирмата. Но доколкото Каван знаеше, при тях бяха около 85 хиляди… Господи, това да не би да е дреболия! После като че и на двамата им омръзна да чакат, заедно се качиха на втория етаж и звъняха на смени. Отдолу ги наблюдаваше домоуправителката. Тя беше убедена, че тия двамата са кредитори, и злорадствуваше, че господин Сепековски им е избягал. Всъщност и на нея пълномощникът дължеше наема вече трети месец. Обаче господата, които непрекъснато звъняха, познаваха пълномощника от съвсем друга страна. Той обичаше да купува и купуваше често, така че при търговските срещи с него представителят на фирмата „Фуш“ (така, както и представителят на фирмата „Риемер“) повтаряше един хубав стар анекдот: — Дали това е за любезната госпожа или трябва да бъде нещо по-хубаво? Сега веселото настроение го напусна. Защото полицията отвори апартамента и установи, че е празен. Мебели имаше, впрочем в оскъдно количество, а шкафовете бяха като изметени, само в банята висеше стара хавлия. — Значи така — каза съветникът Вацатко. — Установи се, че пълномощникът Сепековски е взел със себе си освен своите вещи и двете касетки с мострени бижута и също така доста голяма сума в наличност от касата на търговската къща „Халанек и сие“. На всичко отгоре няколко пратки за чужбина не бяха стигнали по предназначение и следователно бяха фалшифицирани от него. — Общо, господа, около четвърт милион. Доста хубава сума в днешно време — съобщи съветникът, потривайки ръце. Това беше голям случай, а Вацатко обичаше големите случаи. Разбира се, в двете златарски фирми цареше паника и никой не потриваше ръце. Шефовете проверяваха да не би техните представители да са допуснали заслужаваща наказание немарливост, като са изпратили на пълномощника касетките с бижута за избор. Оказа се, че това е обикновена практика: конкуренцията принуждава фирмите постоянно да повишават степента на риска… Единственото нещо, което можеше да утеши господин Риемер („Пршикопи“), бе това, че Фуш от Вацлавския беше в същото, ако не и в по-лошо положение. Паника цареше и в застрахователната каса, защото двете фирми бяха застраховани. Значи, загубата нямаше да засегне тях. Съществуваше една малка надежда, че ще бъде доказано пренебрегване на задължителната безопасност. Паниката не се размина и на Дирекцията на полицията. За най-голямо неудоволствие на съветника Вацатко се оказа, че полицията не е способна да открие каквито и да е следи от пълномощника. Детективите установиха само коя експедиторска фирма бе пренесла обемистите му куфари от квартирата до Денисовата гара. Само че два часа по-късно друга фирма ги бе взела оттам и ги бе пренесла на Масариковата гара. Това можеше да служи за интересна следа: влакът за Берлин… За съжаление куфарите не само че не останали там, но не заминали и за Берлин, защото ги взела трета фирма и ги закарала на Уилсъновата гара. — Или тоя тип е луд, или е много хитър — каза съветникът, като получи това съобщение. Той трябваше да похвали своите хора, че така бързо събраха сведенията, но във вестниците започнаха да се появяват язвителни бележки: „Досега полицията не е направила нищо…“ „Полицията не знае къде е Сепековски…“ „Полицията е безпомощна пред загадката…“ — Безпомощна! Как така безпомощна, като вече знае къде са били куфарите? — гневеше се съветникът, крачейки из канцеларията. — Само че не знаем къде са сега. Полицията дори не знаеше къде е собственикът им. Не можеше да знае, защото господин Сепековски напусна родината си, и то с чужд паспорт. Това дори влизаше в сметките на съветника. „В края на краищата и човек с чужд паспорт не би могъл да изчезне, само тоя идиотски свят да не беше толкова голям“ — си мислеше съветникът Вацатко, като стоеше пред голямата карта на земното кълбо, на която различните части на света бяха изобразени с различни цветове и като че подканваха: „Хайде, човече, избери си! Ето ти зелената Африка, синята Америка, жълтата Европа, розовата Азия и бежовата Австралия.“ Тоя човек с еднаква вероятност можеше да бъде както на остров Мартиника, така и в Давос, господи, по-скоро ще се намери игла в купа сено, отколкото един хитър тип в широкия свят! „Полицията още не е намерила следа…“ „Крадецът е на свобода…“ „Проблем на деня за нашата полиция: Къде е пълномощникът на фирмата «Халанек и сие»?“ Съветникът хвърли вестника и въздъхна. Журналистите са безочливи. Хем искат всеки ден да имат някакъв загадъчен случай, хем пък полицията да хване престъпника за 24 часа. Според тях полицията трябва да функционира стабилно като поща. „Трябваше да стана началник на някоя поща — съжали съветникът. — Нямаше да се вълнувам…“ После извика двама детективи и им каза: — Господа, разпитайте всички лица, с които тоя човек се е срещал. Може пък някъде да е намекнал къде би искал да замине… Може пък да има някого в чужбина. Намерете неговите приятелки. Сигурно доста са се въртели около него, като им е купувал бижута. Странно, но пълномощникът нямаше никакви познати момичета; поне не бяха открити. Понякога приемал някоя дама, но винаги от онези, на които не се подаряват бижута. За кого ги е купувал тогава? Съветникът посети двете златарски фирми. Там го гледаха намръщено. От нервно пренапрежение Щайн беше получил пристъп на жлъчката. Каван имаше температура и беше под лекарско наблюдение. А полицията не знаеше нищо! Да, полицията не знаеше нищо, само научаваше интересни неща: покупките на пълномощника съвсем не бяха зашеметяващи. По-скоро бяха дребни, но пък твърде чести. Сепековски бил своенравен клиент и обичал да капризничи. Клиентът може да капризничи срещу парите си, това е факт! Но той връщал всяко нещо поне по два пъти. Натискът и конкуренцията принуждавали фирмите да правят всичко, за да го задържат като клиент. Днес малко хора купуват бижута… Съветникът въздъхна. Помисли със съжаление, че той никога не е купувал на жена си накити. Просто държавният служител не може да си позволи такова нещо. Но пък може би някой път и той ще занесе на жена си тънка верижка с червена капка в златна обковка… Съветникът се позанимава с бижута и започна да разбира от тях. Ако човек има пари, това е хубава страст. При Сепековски това не беше страст, а хитрина. Отначало печелел доверието на златарските магазини. При това незабележимо е вършил шашми в собственото си предприятие. После започнал да продава различни неща и да си стяга багажа. Изведнъж темпото се ускорило: вече не ставало въпрос за месеци и седмици, а за часове. Носачите били комбинирани точно на минутата. Двете златарски фирми дали богатите колекции от бижута в една вечер; пълномощникът намекнал, че волните му ергенски дни вече са към края си и този подарък ще бъде нещо по-голямо. — Свободните му дни — въздъхна съветникът. — Все още ги има, мизерникът, и то много. — Той, значи, умееше да капризничи — каза домоуправителката за господин Сепековски, който й беше длъжник. — И беше откачен, господин инспекторе. Собственикът на къщата се беше отчаял от него. Наистина, собственикът имаше доста доводи за отчаяние, защото един ден пълномощникът беше вдигнал такава паника в къщата, та хората престанаха да плащат наема си. А това е по-лошо и от открит бунт! … Тогава Сепековски най-напред повикал домоуправителката да дойде веднага в квартирата му, защото стената се пукала и цялата къща щяла да се срути. Жената изтичала нагоре страшно изплашена и Сепековски й показал малки пукнатинки, каквито, естествено, има по стените. При това крещял, че не иска да загине в развалините на къщата, и жената трябвало да извика собственика. Той пристигнал и също му се видяло, че това е дреболия, но Сепековски вече звънял по вратите на първия етаж и така паникьосал всички, че хората бягали пред къщата. Собственикът бил принуден да извика комисия от градския съвет… — А защо според вас правеше това? Може би за да ви изнуди за намаление на наема? — попита съветникът Вацатко. — Не знам, но независимо от всичко той не ни плати за миналото тримесечие — завърши показанията си собственикът на къщата. Полицейският съветник си отбеляза това. Всичко съвпадаше учудващо добре: Сепековски е мислел и за най-малкото, и стотинката цепел на две. Знаел е, че ще избяга, и му се струвало неправилно да плаща. Изглежда, пълномощникът постоянно е бил преследван от манията, че къщата, в която живее, ще се срути. Казват, че веднъж и в службата си той се уплашил, че покритият балкон, по който се отивало до едно определено място, ще падне, защото забелязал на пода му съвсем невинни пукнатини. Случай за психиатъра? Може би… Но съветникът беше на мнение, че човек, който така хитро е приготвил всичко, е дори прекалено здрав и единственото правилно решение е да бъде поставен на подсъдимата скамейка. „Само че за целта трябва да го хванем“ — въздъхна Вацатко. Беше издадена международна заповед за арестуване — естествено, без резултат, както не пропуснаха да подчертаят всички вестници. При сутрешния рапорт съветникът така укорително гледаше своите хора, че по-възрастните детективи притваряха очи в знак на смущение. Обаче търсеният престъпник безвъзвратно се беше изгубил из широкия свят. Влакът, пътуващ за Италия, е горд влак. Тъй като прекосява част от Европа, той преминава чешките селца при Табор и Будейовице с презрително съскане. Перлата на този влак, разбира се, е Wagon-lits-company*, който се люлее на своите ресори много по-изискано от обикновения вагон. Месинговите му букви светят, месингови и дори чисти са и дръжките на вратите; на по-големите гари кондукторът на спалния вагон ги лъска, за да не си изцапат ръкавиците дамите и господата, които пътуват за Италия. Дори боклуците, които изхвърчат от тоя вагон, са изискани: кори от портокали, станиол от шоколад, а понякога и шишенца от ликьор за стомах. [* Компания спални вагони (англ.)] Кондукторът в този вагон е млад мъж — Рудолф. Има професии, при които не е необходимо да имаш фамилия, затова и ние ще наричаме Рудолф Тейц само Рудолф. Да пътуваш със спалния вагон е приятна професия. То е нещо между моряк и пътник: два дни и половина на отиване, два дни и половина обратно, бързо и почти без спиране от Прага чак до Неапол. Какво повече искате? Първите седмици и месеци човек се любува на пейзажа, после това му омръзва и той гледа други неща, например как на виадукта след Сомеро при бариерата се редува цялото семейство. Веднъж там е бащата, после майката в разцвета на годините си, с развети коси, после пък младичката дъщеря. И изведнъж бащата го няма, за втори и трети път там е само дъщеричката, такава бледичка. Рудолф й маха, както винаги, но тя не се усмихва, само гледа тъжно след отдалечаващия се красив експрес, а после там пак е жената и има сенки под очите, а косите й не се веят и под железничарската куртка, която очевидно е заметната набързо, има черна рокля… Когато пътува, човек може да види много повече неща от пейзажа, който не се променя! Рудолф разсъждава и за своите пътници. В тройката е възрастна и очевидно много пътувала англичанка с розова кожа, обилно посипана с пудра; сто на сто вечерта тя ще си поръча чай и ще гледа Рудолф с мечтателни очи. Тия дами, които нямат какво да правят и губят времето и парите си в пътуване, обичат да говорят с младия мъж, молят вечерта за една възглавница повече и го гледат как оправя леглото… Има господа, които се вглъбяват във вестника, скъпите им пури ухаят и в коридорчето; тия трябва на време да бъдат уведомени, че във вагон-ресторанта имат резервирано сепаре. Има двойки, които правят сватбено пътешествие и не знаят как да реагират; младите госпожи свеждат очи, защото са убедени, че по лицето им е изписана страшна нега. И как не — цял живот дъщеричката е спала в басмени чаршафи, а сега се разполага в купе, което е малко и необикновено, пълно с най-различни лампички, дръжчици, кукички, вратички, а Пепик е толкова нетърпелив, господи, колко страшно и красиво е това, какво ли си мисли за мене тоя красавец в кафява униформа на края на вагона. Рудолф беше видял какво ли не — включително и това, как едни младоженци се скараха и тя спа свита на кълбо в неговото малко купе, а Рудолф кавалерски стоя в коридора и как после младоженецът му даде огромен бакшиш, но го помоли: — Silentium*, господине, главно silentium… [* Мълчание.] И Рудолф му обеща с кимване, всъщност и на кого можеше да разкаже? Така също никому не разказа, че една швейцарска госпожа го чакаше в Неапол да пристигне със следващия курс, имаше защо да чака, и когато малко след полунощ той трябваше да иде на гарата, тя въздишаше сърцераздирателно. Иначе като всеки човек, който се движи по една и съща линия, на много гари Рудолф има познати. Светкавичните запознанства са прекрасни, могат да разменят само няколко думи, никога не могат да се срещнат, защото Рудолф не може да остане — влакът не чака. Виж малката продавачка в Будейовице е съвсем друго нещо, за нея може да се помисли, всъщност до Будейовице Рудолф може да отиде винаги, когато е свободен. В Клагенфурт е жената на началник-гарата, тя винаги е на прозореца, а ако мъжът й не е на работа, изтичва и до влака. Но най-дълбоко в сърцето на Рудолф е малката Джина — продавачка на лимонада в Тарвизия. На тая гранична гара Рудолф изобщо не се грижи за своите пътници. Джина има такива очи, че човек забравя за времето, боже господи (или по-добре, мадона миа), това момиче е толкова хубаво, че човек би останал тук! Е, стига толкоз! Номер 18 звъни — или ще иска нещо, или по погрешка се е опрял на звънеца. С професионална усмивка бърза към купе №18, силвупле, мосю, бите, майн хер, плийз, прего, синьоре. Осемнайсетката не искаше нищо съществено, само тоя големия куфар от горе. „Благодаря, млади господине, пушите ли?…“ Рудолф върви по коридора и размишлява над много важния проблем — дали днес в Тарвизия ще продава лимонада Джина или брат й Николо. Николо усеща, че тоя от спалния вагон се върти около сестра му, в Италия е така — братът защищава честта на сестра си. В края на краищата Рудолф може да бъде партия за Джина, но трябва да дойде при семейството й, да отиде с тях в църквата, да поговори на своя смешен италиански, да съобщи какви са родителите му и колко братя и сестри има… Но Рудолф може само да стисне ръката на Джина, да се опита да я прегърне и после бързо да скочи в тръгващия влак. Днешното пътуване е напълно нормално, вагонът не е пълен, не е сезон, ако бъде Джина, той ще й даде малката стъклена гривна, която купи вчера в Прага, сам ще й я сложи на ръката и това ще бъде нещо като годеж. Колкото повече приближаваха Тарвизия, толкова по-нетърпелив ставаше Рудолф. Най-после отминаха края на езерото, ще пътуват още двайсет минути, днес имат закъснение, това е неприятно, защото началникът на влака ще иска да го навакса точно в Тарвизия, всяка минута далеч от Джина е загуба. Той тръгна из вагона да съобщи, че наближава граничната проверка. Пътниците приеха новината без вълнение, само младоженците са любопитни за Италия, търговците — не. В №15 има някакъв чех, изобщо не излиза от купето, сигурно иска да използува максимално леглото, колкото пъти Рудолф почука там, тоя мъж все лежи на леглото, още не си е поръчал нито чай, нито цигари, нито поиска място във вагон-ресторанта. Рудолф познава тоя тип хора — купуват си спално място, ама мъкнат със себе си пълна чанта със салам и хляб, та да не изхарчат и стотинка по пътя. Тоя мъж обаче беше странен, защото нямаше натъпкана чанта и или не ходеше във вагон-ресторанта, или пък ходеше така тайно, че Рудолф не го забелязваше. „Незабележимият мъж, това е — засмя се Рудолф — незабележимият мъж. Такива обикновено са от полицията.“ И доволен, че така ясно отгатна професията на тоя господин, Рудолф почука на купето му. — Гранична проверка, моля — каза той през открехнатата врата. Мъжът, както винаги, лежеше облечен на леглото. „Сто на сто е от полицията. Ама защо мъкне тия грамадни куфари? Колегите му пътуват с куфарче и чанта.“ На края обаче мисълта на Рудолф беше заета само от едно: „Джина ли ще продава днес лимонада? Ще успея ли да й сложа гривната?“ Нищо друго не го интересуваше. Навлизаха в Тарвизия. Рудолф със свито сърце чу прекрасния глас на Николо, глас, достоен за оперен артист: — Limonata! Rinfrescante!* [* Лимонада! Освежаваща! (итал.).] Рудолф се натъжи и отиде да лъсне месинговите дръжки на вагона. Естествено, той поздрави Николо, защото в Италия е необходимо да поддържаш добри отношения с брата на своята избраница. Но разочарованието му беше толкова голямо, че предпочете да се върне във вагона. Затова пък пътниците се втурнаха навън, крачеха по перона, за да си разтъпчат краката или за да подишат истински италиански въздух. Излезе и незабележимият чех от №15 и тръгна към Николо. Купи си лимонада. Николо протегна ръка и той му даде една лира. Всичко това Рудолф видя много добре от прозореца на влака. После Николо вдигна кошницата с напитките и понечи да продължи нататък. Но мъжът го спря: — Колко струва лимонадата? Той каза това на сравнително приличен италиански, но Николо мълчеше. — Шейсет сентисимо! — отговори си господинът сам. — Върни ми парите, крадецо! Николо започна да се кълне, че няма какво да връща. В Тарвизия лимонадата струва една лира. — Ще попитам оня капитан! — каза незабележимият, а сега прекалено биещ на очи господин и закрещя, колкото му глас държи: — Полиция! Николо беше страшно смаян, но успя да извади 40 сентисимо, преди да дойде полицията. И така гневно ги хвърли на господина, че те само по случайност не паднаха в краката му. — Я гледай! — каза си Рудолф. — Това още не беше се случвало! Да се караш и да викаш полиция за 40 сентисимо… — И погледна Николо със съчувствие. — Смахнат! — изплю се под прозореца на Рудолф Николо и продължи да вика, че има прясна, най-прясна и най-евтина лимонада. Незабележимият господин влезе във вагона и като минаваше покрай Рудолф, каза: — Видяхте ли? Като нищо ще си задържи 40 сентисимо! Като че аз ги крада тия пари! И влезе разгневен в купето си. Рудолф си помисли, че днес той лично загуби много повече… На следващия ден, когато Рудолф влезе в купето да съобщи, че пристигат, незабележимият господин му каза: — Хей, млади човече, да знаете някой приличен, доста евтин хотел в Неапол? Рудолф трябваше да помисли малко. След вчерашното избухване в Тарвизия му беше ясно, че тоя господин съвсем не търси „Екселсиор“, нито „Гранд“. — Може би хотел „Riposo“… Е, не е кой знае какво. — Точно такова търся. Казвате „Riposo“, доколкото знам, това значи „Отдих“. Да, това е съвсем подходящо име за хотел. Благодаря ви, млади човече. Мъжът дори не посегна към джоба си, смяташе благодарността за достатъчна. „Колко ли ще ми даде, ако му се наложи?“ — помисли си Рудолф и се засмя. Времето минаваше. Пражката полиция имаше нови случаи, решаваше ги с успех, но съветникът Вацатко знаеше: „Вестниците никога няма да ми простят тоя Сепековски. Това е петно върху кариерата ми…“ Въпреки всичките мерки не беше намерена нито следа от тая личност и фирмите „Риемер“ и „Фуш“ започнаха твърд натиск върху застрахователното дружество. Един следобед, когато по тавана бръмчаха сънливи мухи и съветникът вече си беше взел бомбето и бастуна, някой почука на вратата. Съветникът погледна часовника си и реши, че учтиво, но решително ще откаже това посещение. На вратата застана млад мъж с униформа, съветникът не можа да си спомни що за униформа е това. — Рудолф Тейц, моля… Кондуктор на спален вагон — каза мъжът учтиво. Съветникът го погледна недружелюбно: — Е, какво ни носите? — За съжаление почти нищо, само мисля, че би трябвало… Просто си казвам, че трябва да ви обърна внимание на нещо. Аз пътувам по линията Прага — Неапол. И не чета вестници. Не остава време… А би трябвало да чета, нали? Ама не зная добре нито немски, нито италиански. А мога да говоря на няколко езика, но само това, което е необходимо в спалния вагон. „Тоя човек е дошъл да ми разказва какво може! Невероятно! И какво прави дежурният навън? Защо ми го пуска тука, аз веднъж съм решил да нагледам сина и домашните му!“ — Не чета вестници, два дни и половина на отиване, два дни и половина на връщане, всъщност обратно съм след седмица, всички събития са остарели вече… — Добре, а аз какво общо имам с това? — Аз се извинявам, защото прочетох вестниците чак в Будейовице, където бях при една позната. Сигурно няма нужда да споменавам имена… — Не трябва. Но трябва да разберете, че аз не знам за какво става дума. — Искам само да кажа, че късно прочетох за случая Сепековски. Скоро с мене всъщност пътува натам един господин, чех, питаше ме за хотел в Неапол, за евтин хотел. Съветникът си свали бомбето. — И вие какво му казахте? — Дадох му адреса на хотел „Riposo“. — Защо мислите, че е бил Сепековски? — По време съвпада, той пътуваше точно в деня, когато е станало това в Прага. Но иначе мисля, че не беше той. Скара се за четиридесет сентисимо с продавача на лимонада в Тарвизия. Така че не е възможно да е бил той, ако е имал пълни с пари куфари… — Момент — каза съветникът и бръкна в бюрото. Постави пред посетителя снимка на усмихващ се мъж. — Да, това е моят пътник! Съветникът гледаше Рудолф с неопределен, но постоянно растящ възторг: — Хотел „Riposo“, казвате… Вие сте много умен и мил млад мъж! Между другото знаете ли, че за залавянето му е обявена награда? — Да — тихо каза Рудолф. Затова съм тук. — И безшумно се измъкна през вратата. Съветникът не се прибра в къщи. Бърза телеграма летеше до Дирекцията на полицията в Неапол. През нощта в Прага се получи отговор. В хотел „Riposo“ в Неапол живее чехословашки гражданин. Най-после в Прага излязоха вестниците, чийто издания дълго бе чакал съветникът Вацатко: Сензационен успех на пражката полиция… Търсеният престъпник е намерен… Сътрудничеството с италианската полиция донесе резултати… Съветникът сияеше: — Когато кондукторът ми разказваше за кавгата за четиридесет сентисимо, това прави наши четиридесет халера, бях на седмото небе! Запомнете, че хората не присвояват много пари, защото са бедни, а защото са болни — от копнеж по парите. Копнеж по милиони или по четиридесет халера! Детективите кимаха с глава в знак, че разбират, а учтивият Бружек отбеляза: — Е, нахитрува се! Но не беше прав. Сепековски не се беше нахитрувал, въпреки всичко тоя човек беше гений. Като разбра, че господата, които му искат документите, са от полицията, той изобщо не помисли за бягство. Щеше да бъде безсмислено. Точно обратното. Сепековски се остави да го заведат при префекта на италианската полиция, при което помоли да не го предават на чехословашките им колеги. Това не беше зле измислено, в края на краищата фашисткото правосъдие можеше да има свои възгледи върху случая, а дори и да осъдеше Сепековски, щеше да бъде по-малко, отколкото в къщи. Освен това той се надяваше, че неаполските адвокати не пасат трева. Като получи съобщение, че престъпникът е помолил италианските власти за убежище, съветникът побесня. Бружек го успокояваше: — Господин първи съветник, защо да си блъскаме главата с това? Намерихме ли го? Намерихме го. Наш ли е успехът? Наш е. — Да, но Сепековски не е наш! — удари по масата съветникът. — Не е наш, но ние не сме виновни. Това е работа на господата по-нагоре. Наистина. С тоя случай се занимаваха всички — от президента на полицията до господата от Върховния съд, за това говореше и министърът на правосъдието, и министърът на външните работи, и посланикът ни в Рим, и италианският посланик в Прага. Вестниците бяха пълни с новини и размишления, които дори господин съветникът четеше с удоволствие, защото той вече не участвуваше в играта. Той срещаше трудности единствено с Рудолф: щом се върнеше от пътуване, не забравяше да се яви за обещаната награда. Само че и с нея положението беше сложно, и с нея си блъскаха главите господата нагоре. Нямаше и съмнение, че помощта на Рудолф при откриването на престъпника беше доста съществена. Но дали можеше да се изплати наградата, докато той не е в ръцете на чехословашката полиция? Изглеждаше, че споровете около Сепековски никога няма да утихнат и че от тях ще се прехранят цели тълпи от юристи и съдебни институции. Винаги, когато Щайн и Каван, които се бяха сприятелили след оня съвместен шок, седяха в кафене „Рокси“, Щайн казваше: — Да не ми ги разправят на мене, господин Каван, тоя Сепековски е толкова ловък, че трябва да е евреин. Самото му име е подозрително… А през това време мъжът, който вдигна толкова шум из Европа, лежеше в хладния, но приятен в италианската жега затвор с необикновено поетичното име „Санта Мария Маджоре“, изцяло отдаден в ръцете на местните адвокати, които беше запознал с финансовите си възможности и от които беше получил много обнадеждаващи уверения. Случаят се проточи до безкрайност, изглеждаше, че никога няма да свърши. Но свърши. Неочаквано, необикновено. Толкова необикновено, че дори и умният съветник Вацатко не предполагаше такова нещо. Обратът не беше предизвикан нито от юристите, нито от дипломатическите ноти. Една сутрин съветникът прочете във вестниците: Земетресение в Италия Според телеграфните съобщения в Неапол е бил усетен подземен трус. Няколко къщи са били засегнати, жертви няма. От кратера на Везувий излизал по-силен от обикновеното димен стълб. Един час след като съветникът прочете тая незначителна бележка, в Дирекцията на полицията се получи телеграма: „Като чехословашки гражданин моля стоп прехвърляне в затвор Прага стоп Сепековски.“ От труса в някои от килиите на стария затвор „Санта Мария Маджоре“ изпопадала мазилката. Това изобщо не пречело на затворниците, но от килията, в която лежал оня сложен случай от Прага и където паднало парченце от тавана, се чул сърцераздирателен рев. Разследваният Й. Сепековски получил нервна криза и извиканият съдебен лекар наредил да го откарат в болница. Било установено, че пациентът е напълно рухнал психически, и когато след прегледа трябвало да го откарат обратно в затвора, той припаднал от страх. Неаполската полиция решила, че ще бъде най-добре да се отърве от него. Пред вид телеграмата, която той изпратил, и пред вид това, че италианското правителство желаело да поддържа приятелски отношения с правителството на Чехословакия, искането на престъпника било уважено и той бил изпратен до границата с ескорт. Така че въпреки всичко Рудолф дочака да му изплатят обещаната награда, а господин Сепековски отиде за дълги години зад решетките, и то заради 40 халера и случайното слабо земетресение. Убиец Мъртвата лежеше в рядката горичка покрай реката, ръцете й бяха разперени, като че искаше да прегърне някого, краката й бяха свити, тънкото й манто беше вдигнато високо над колената, а лицето й беше по-скоро учудено, отколкото сърдито. И тъй като беше вече късна пролет, над посинялото й лице бръмчаха мухи, някъде из клоните блестеше паяжина, която никой не беше разкъсал, и нито крачките на збраславските стражари, които грижливо преглеждаха мястото, нито щракането на фотоапаратите, което оставяше в неподвижния въздух остър мирис на магнезий, можеха да нарушат тишината, дълбоката тишина, каквато има около мъртвите. Новината за това убийство падна над областта като облак. Убийство на младо момиче — това кара хората да мислят за сурово отмъщение, те искат убиецът да им падне в ръцете и съдилищата изведнъж стават излишни. Първи дойдоха с велосипеди хората от Давле, след малко за случилото се щяха да знаят в Модржани, а съседките от Бржежани вече кършеха ръце на мегдана. Вечерта в кръчмата подофицерът Рощлапил сподели с познатите си доверителното сведение, че случаят с убийството ще бъде приключен бързо, защото е намерена изстреляната гилза, а това е все едно да държиш убиеца за ревера. Освен това позата на мъртвата показвала, че става дума за това, за което винаги става дума при хубавата жена; може тя да не е искала, или пък да е имало ревност, това щяло да се разбере, достатъчно било да се попритиснат всички младежи, които са има ли вземане-даване с мъртвата, и те щели да си кажат. Един даже, плачейки, признал, че е обичал Миладка, и веднага го задържаха в участъка… Но иначе, господа, никому ни дума! Нали разбирате, докато не пишат вестниците, официално нищо не се знае! Но вестниците писаха за това и все още нищо не се знаеше, а подофицерът Рощлапил триеше изпотеното си чело, защото разпитваше осемнайсетия поред младеж. В рядката горичка в Завист идваха все нови и нови хора и понеже там вече нищо не можеше да се открие, стражарите им дадоха възможност да задоволят любопитството си. Жените плачеха и си отчупваха за спомен клончета от дървото, под което вчера бе лежала мъртвата. Мъжете говореха, че на такъв трябва да му се одере на ивици кожата на гърба, преди да го обесят. Сутринта съветникът Вацатко прочете за случая в полицейската кореспонденция. Намръщи се. Такава е участта на полицая — още рано сутринта да научава неприятни новини, това е част от занаята. Всъщност случаят не го засягаше, Збраслав бе извън неговия район и збраславските стражари щяха да си разследват сами, но понеже познаваше живота, съветникът извика Бружек. — Има нещо за нас, вземете това долу, нека детективите знаят за случая. — Вие мислите, че ще се стовари на наш гръб ли? — Драги мой, щом някой убие жена в Завист, къде е най-вероятно да се скрие? В Давле ли? Или в Забраслав? Е, виждате ли… Прага си е Прага! Като слизаше по стълбите, Бружек си подсвиркваше някаква отдавна забравена песенчица за това, че „за всички чехи Прага е рай, да живее Байкайлай…“, но му хрумна, че всъщност изобщо не знае кой е тоя Байкайлай и защо трябва да живее. Долу господата си отбелязаха случая и по тоя начин официално поеха грижата за опасността неизвестният престъпник да се скрие в района на Прага. — Много ги обичам аз тия неизвестни престъпници — мърмореше Мразек. — Не знаеш къде е, кой е и какъв е, а трябва да го гониш. Горе-долу като мойто куче, което си гони опашката, фактотум. С тия думи и със спомена за своето възгрозно, но въпреки това извънредно миличко куче Мразек си тръгна от Бартоломейска улица. В това време съветникът вече имаше на бюрото си протокол с доста подробни сведения от съдебната аутопсия на мъртвата и знаеше, че това, което вчера в кръчмата на замъка подофицерът Рощлапил говореше под най-строг секрет, изобщо не бе истина. Убитата не беше изнасилена, на всичкото отгоре беше вирго интакта. Беше убита с изстрел с калибър 9 мм, от упор и очевидно съвсем неочаквано. По тялото й нямаше никакви следи от борба, очевидно не се бе защищавала. Ако мъртвата от Сена не беше толкова известна, можеше убитата от Збраслав да се прослави: усмихваше се така учудено, като че точно в момента на смъртта беше чула нещо смешно и заедно с това невероятно. Беше застреляна от разстояние няколко сантиметра… Просто някой е допрял пистолета до тялото й и е натиснал спусъка, куршумът бе засегнал върха на сърцето и смъртта бе настъпила моментално. Съветникът недоволно поклати глава. Още сутринта си беше помислил, че ще е добре за всеки случай да се погледне в картотеката за тия, които полицията е регистрирала като ненормални. И ето — случаят е по-друг… Винаги е много неприятно за следствието, когато случаят е по-друг, отколкото обикновено. Полицията предпочита да си има работа с обикновени неща. Необикновените неща са измислица на авторите на детективски романи. Полицията е учреждение и предпочита да работи добре с картотеки, със списъци, с познати хора. Разбира се, убийството винаги е нещо изключително, но не чак толкова, та да няма откъде да се тръгне. Обаче тоя случай изглеждаше чак неприятно особен. Съветникът можеше да си представи какво правят сега збраславските стражари, предполагаше, че те разследват кръга от хора, които са познавали мъртвата. Което бе правилно, защото щеше да помогне да се изключат от подозрение невинните. Но така едва ли щяха да хванат убиеца. И какво да правят тогава? Съветникът въздъхна: да чакат. До тоя извод стигнаха и збраславските стражари, които от сутринта разпитваха десетки свидетели, тичаха из областта и записваха с непривикналите си пръсти безкрайни показания, които бяха единодушни в това, че убитата била извънредно порядъчна жена, дипломирана шивачка, ходела в Давле на работа, понякога се връщала с влака до Завист, понякога пътувала с нечия кола, най-често с господин Роула, дето кара в Прага зеленчуци. При Роула стражарите отидоха чак през нощта и в резултат на това той изпусна голяма сделка с пресни моркови, нещо, което дълго не можа да прости на полицейския апарат. Наистина малко го успокояваше това, че може да бъде полезен с поверителни сведения, но след като името му се появи във вестниците, той си каза с неудоволствие, че това е вече прекалено. Ами ако сега на пазара някой му каже, че не ще зеленчуци от човек, който е возил убитата? — Плюя им на славата, дето може да ми струва пари — възмущаваше се Роула във въпросната редакция, всъщност само при портиера на редакцията, защото по-нагоре не го пуснаха. На другия ден в „Занаятчийски вестник“ се появи статия за това, как журналистите от социалистическия вестник лекомислено разорили невинен член на занаятчийското съсловие, за което е известно, че открай време е опората на уредената държава. Така около мъртвата жена растеше не само страхът и ужасът, но и хаосът, споровете и кавгите и всичко това се смесваше с плача, който се чуваше на погребението. Ако прибавим към това и нетърпението, от което бяха завладени и стражарите, можем да разберем защо хората започнаха да се подозират един другиго и защо в участъка вече хвърляха анонимните доноси в кошчето. Всеки от полицаите имаше свое мнение за това убийство, подофицерът Рощлапил залагаше на своята теория, че тук е замесен мъж, а значи и прелюбодеяние; според него това, че момичето е било невинно, няма никакво значение. Щабният подофицер Кострхоун*, който противно на името си беше доста закръглен и беше известен с това, че гони яростно всеки, който застане покрай реката с въдица — като рибар той имаше фикс-идеята, че чуждите хора са се наговорили и искат да изловят всичката риба от збраславските води, — твърдеше, че отдавна не му харесва колко много чужди хора идват в Збраслав като у дома си, така че не е чудно, че се е забъркала такава каша. [* Слаб като скелет човек. — Б.пр.] — Не ми ги разправяйте тия — говореше той в участъка и многозначително намигаше към вратата, зад която се бяха настанили следователите, подсилени със специалисти от Прага. Щом като бракониерствуват, способни са и на убийство. И той започна да търси престъпника сред рибарите, разхождаше се по брега и любопитно надничаше в лицата на непознатите, а пък познатите поздравяваше намусено. Той наистина не обичаше да гледа някой до реката, още повече пък сега, когато самият той доста дълго нямаше да припари там. Изключено бе да отиде за риба, когато в областта има неразкрито убийство на младо момиче. И той обикаляше мълчаливите мъже, тук-таме искаше по някой билет, но без успех — всички бяха редовни. „Това още нищо не значи — говореше си той по обратния път. — В края на краищата защо убиецът да няма рибарски билет? В днешно време ги раздават всекиму. Все едно — мен тия мутри не ми харесват. Например оня със сплескания нос… Само че не мога да го дигна, като си има билет! Нищо, аз просто ще вардя край реката, ако не хвана убиеца, поне ще разкарам рибарите.“ Сериозните усилия и разгърнатото разследване дадоха определени резултати. Оказа се, че момичето имало всъщност двама кандидати, което е доста за една невинна девойка. И тъй като тя ходела и с двамата, никога не казвала кога ще се прибира в къщи, та да не се случи някой от тях да я чака и да се сблъска с другия. Понякога майсторката й поверявала пари, за да ги занесе на пощата в Збраслав, защото в Давле приемат пари само до четири часа. Но тоя ден нямала в себе си пари. Разбира се, убиецът не е могъл да знае това, той е предполагал, че има. Но понеже не беше установено, че той е пребърквал джобовете й самата поза беше доста убедителна, — и тая теория трябваше да отпадне. Нито една от приятелките й, а това бяха всичките момичета от шивашката работилница, не знаеше Милада да се е срещала някъде с непознат човек, тя разказвала само за хора, които всички познават, в Прага ходела много рядко и винаги с познати, колкото да погледне модата и да изпие един сироп в някое кафене, което тя явно смятала за връх на разгула. — Значи, от всичко излиза, че това момиче си е вървяло през гората и изведнъж някой просто така е пристъпил към него, допрял е пистолета и просто така — хоп! — го е застрелял. А после просто е взел влака или пък е отишъл в збраславската кръчма… Бога ми! Това просто не е възможно! — вайкаше се комендантът, получил заключителния протокол на разследването. — Тук има еротични мотиви, както се казва — категорично каза подофицерът Рощлапил, а щабният подофицер Кострхоун добави, че това лежи на съвестта на някой от рибарите, дето се мотаят край Вълтава. Комендантът каза, че всичко това са глупости и че на него като на порядъчен полицейски комендант не му остава нищо друго, освен да се застреля със служебния си пистолет. Но още преди двамата му подчинени да могат да се изкажат по въпроса, в участъка нахлу, объркан, ефрейторът и с треперещ глас рапортува, че близко до шосето на Бржежани, т.е. недалеч от мястото, където беше намерено мъртвото момиче, лежи трупът на неизвестен мъж, нисък на ръст, около шестдесетгодишен. Беше го открил един горски работник и случайно беше срещнал ефрейтора. Ефрейторът вече беше ходил на местопрестъплението, оня човек, някой си Вацлав Мароушек, останал там да пази и да отстранява евентуалните зяпачи, а ефрейторът забързал към участъка, за да изпълни дълга си. — Казвали ли са ви вече, че сте магаре? — закрещя комендантът. — Откога стражарите оставят цивилни да пазят? Ами ако оня е прекалено любопитен и разбута мъртвия? Ами ако го размести така, че заличи всички следи… Господи боже, защо вие, ахмак такъв, сте дошъл на служба в полицията? Като се накрещя достатъчно, той установи, че двамата подофицери са напуснали помещението и бързаха явно да поправят това, което ефрейторът беше изпортил в усърдността си. Комендантът вдигна слушалката и с треперещи пръсти набра номера на следователите. Мъртвият лежеше по лице между младите дръвчета, беше застрелян изотзад. Разпознаха пенсионера Новак от Збраслав. И тъй като до него лежеше чувалче с гъби, полицаите направиха извода, че тоя специалист, който, както се хвалеше до вчера в кръчмата, намира гъби по всяко време на годината, е бил убит в момента, когато се е навеждал за една млада майска гъба. „Вчера се хвалеше, а днеска вече го няма“ — въздишаха хората… И ако след убийството на момичето в областта имаше буря от негодувание, сега беше паднал черният облак на страха. Хората усещаха, че около тях обикаля смъртта, безсмислена и загадъчна. А страхът ражда гняв. — Стражарите търсят рибарски билети и ни оставят да ни избият всичките — извика нечий глас от групата хора, които бяха задръстили шосето, понеже не ги пускаха в гората. — Тия ги бива само да плашат бабите, а не да гонят убиец! — Това не трябва да се дава на стражарите, а на детективите, те поне знаят нещо! Хората говореха високо, в гората думите кънтяха, така че стражарите чуваха всичко, но не можеха да направят нищо. Имаше нещо, което ги объркваше. И тук нямаше следи от борба или защита, куршумът бе проникнал отзад в сърцето, смъртта пак бе настъпила моментално. Отново такъв чист изстрел, даден от невероятно близо, и отново недалеч беше намерена гилза с калибър 9 мм. Пенсионерът не е бил толкова глух, та да не чуе, че зад гърба му ходи чужд човек. И щом е знаел, че зад него има някой, защо го е оставил да се приближи толкова и даже не се е обърнал? Или пък е познавал тоя човек и затова спокойно си е вървял с него? Като че ли е било така — двамата са си говорели за гъбите и изведнъж единият е извадил револвера и го е допрял до гърба на другия. В джоба на мъртвия имаше часовник „Роскопка“ или както се казваше в протокола: джобен часовник марка „Rosskopf“, така че и в тоя случай не ставаше дума за грабеж. Но тогава за какво, господи? Подофицерът Кострхоун каза с чувство на безпомощно отчаяние: — Новак даже и за риба не ходеше, беше добър човек! Единствената възможност беше да се хванат за това, кой е чул изстрела. Оказа се, че в околните вили никой не беше чул нищо. Горският от Бржежани твърдеше, че чул изстрел, но като се вземе пред вид разстоянието, това не можеше да бъде тоя изстрел. При това положение времето на убийството можеше да се определи само приблизително: беше станало преди обяд. Кои чужди хора са били по това време в Завист и кои от местните? Комендантът беше подпрял главата си с ръце. Беше наредил да се проведат големи хайки между туристите, които в събота и неделя идваха във вилите си. Всъщност във вилите живееха вече старички летовници, младите щурчовци предпочитат палатките, но в тукашната област почти няма палатки. Въпреки това ловът беше богат — общо седем незаписани пистолета, но нито един не беше с калибър 9 мм. И подофицерът Кострхоун имаше щастлив ден — беше сгащил едно момче без позволително. То беше син на търговец на едро с въглища, който имаше вила в Збраслав… Вестниците имаха нещастната идея да припомнят масови те убийства на Джек Касапина или на убиеца от Дюселдорф и съвсем забравиха, че тук става дума за нещо съвсем друго — тоя не убива само жени, а някак си по принцип — който му падне подръка. Което е още по-лошо. Когато детективите отидоха при съветника Вацатко, за да го попитат какво мисли за всичко това, той сви рамене: — Веднъж попитали известния криминален съветник Дженато кога ще хване дюселдорфския убиец и той отговорил, че това ще стане, когато оня забрави парченце от ножа си в някое женско тяло. Така и станало: веднъж острието се счупило, полицаите го намерили и по него открили престъпника… Но какво мога да кажа аз? В нашия случай лошото е това, че убиецът преспокойно зарязва изстреляната гилза и че винаги му е достатъчен един изстрел. — Професионалист! — замислено каза Бружек. — Не стреля в главата, а в тялото, и то винаги така, че смъртта идва като мълния. Като че е учил анатомия! Съветникът погледна Мразек и одобрително кимна с глава. Мразек се изчерви като юноша, защото беше човек с чувствително сърце. — И няма абсолютно никакви мотиви — каза Бружек. — А така се работи много трудно. Няма за какво да се хване човек. — Господа, ако ви кажа, че ми се струва напълно невъзможно той да бъде уличен с обикновените методи, сигурно няма да хукнете да го разправяте някъде. Но се боя, че съм прав — въздъхна съветникът. Но независимо от това в следата, която намери Мразек, можеше да се провери. Всъщност това не беше следа, а само хрумване. Двама студенти по медицина, които живееха в Збраславската област, бяха извикани на разпит. Но без резултат. В неделя съветникът и семейството му направиха излет с параход до Завист. Съпругата му беше приятно изненадана, а синът — също, още повече че в последно време излизането му беше забранено, да не говорим за излетите. Те изобщо не подозираха, че отиват да огледат местопрестъплението. Връщайки се с препълнения параход, съветникът установи две неща: първо, там наистина ходят много хора, така че ако убиецът изобщо разсъждава, то разсъждава правилно. В това непрекъснато преселение на народите може лесно да се скрие. Но това си има и лоша страна — навсякъде има толкова много хора, че никъде не можеш да си сигурен, че си сам. Защо тоя човек не се плаши от това? Очевидно, защото не разсъждава… В такъв случай може да се направи само едно — да се подсилят патрулите и дни и седмици наред да ходят из горите и незабелязано да дебнат. Може пък някой да попадне на подозрителен човек. Разбира се, полицейският съветник от Прага не е упълномощен да дава съвети на полицията в провинцията особено когато тя има свои специалисти от областното комендантство. В понеделник съветникът намери на бюрото си едно сведение, което го потресе: в областта Збраслав е намерен труп на жена на средна възраст. Убита е с един изстрел. Недалеч от тялото пак е намерена гилза с калибър 9 мм, еднаква с предишните две. Жената била готвачка в збраславската гостилница и живеела в Завист заедно с омъжената си дъщеря. Убийството станало на същото място, със същото оръжие, по същия начин. Убиецът не е докоснал жената нито преди, нито след убийството. Тя лежала настрани с равнодушен израз на лицето, смъртта я изненадала толкова бързо, че не успяла да осъзнае това. Намерена е няколко часа по-късно, в ръцете й — чантичка с пари, защото била взела заплата. Значи, и сега мотивът „грабеж“ е изключен. Отново никой не чул изстрела. — Позволявам си да забележа, господин съветник, че ни как не ми се иска да съм на мястото на збраславските полицаи — каза Бружек. — Много неприятно положение. Съветникът само кимна с глава. Беше обигран и усети в тона на Бружек някакво облекчение. Като че искаше да каже: слава богу, че това не е на наш гръб. Като си излезе Бружек, и съветникът потри ръце. Вечерта за мариажа в кръчмата „При чеповете“ се появи рядък гост — полицейският полковник Йержабек, който беше главата на провинциалната полиция. Той не идваше много често на мариаж и като го видя, съветникът Вацатко веднага разбра, че положението е лошо. Докато си разглеждаше картите, полковникът каза на съветника: — Е, какво ще кажете за Збраслав? Неприятно, нали? — Неприятно, но те ще се справят. — Да се надяваме, изпратил съм им подкрепление — каза полковникът и обяви коз. После се наведе към съветника: — Ама вие можете да им помогнете малко, нали? Тъй като пражката и провинциалната полиция по принцип не се бъркат една на друга в работите, съветникът каза предпазливо: — Вече взехме мерки, в случай че оня се набута в нашия район. — Оставете това — каза полковникът, като наблюдаваше как съветникът му измъква печалбата. — Аз държа по-скоро на вашата лична помощ. Като колега на колега. — И какво смятате, че трябва да направя? — попита съветникът и съвсем неочаквано игра с валето, после с попа и на края ги прибра. Полковникът загуби играта, но като че бе предвидил това. Наведе се към съветника: — Ами ако отидете в Збраслав да погледнете на място? Съветникът се усмихна: — Вчера бях там. — Е и…? — вдигна вежди полковникът. — Е и нищо — каза съветникът. — Но ако ви интересува моето лично мнение, тогава ще ви кажа, че това е някакъв луд. А такива се хващат много трудно… Ако аз бях комендант на Збраслав, щях да обсадя гората така, че никой да не може да припари там. Разбира се, щях да сложа патрули и другаде. Представете си, че оня е луд и че изпитва непреодолимо желание да убива точно там… И изведнъж не може. Какво ще направи тогава? — Не знам — каза полковникът. — Такова желание е като жажда, разбирате ли? Човекът просто е принуден. Принуден е да убива… И като не може — ще се издаде по някакъв начин. Може би ще иде на друго място. Знам, че има риск, но нищо друго няма да помогне. — Жажда, казвате — рече замислено полковникът и извика келнера. — Може и да сте прав. Донесете ни една бутилка. Или пък две наведнъж, а? Наоколо гостите зашумяха от учудване. Преди да си пийнат, полковникът каза: — И все пак ще се радвам, ако отидете до Збраслав… Поне за успокоение на коменданта, не е на себе си от тая история. И даже не му се чудя. Така по време на играта на карти, както често става в историята, беше взето велико решение. На другата сутрин в Збраслав дойде заповед от областното комендантство и стражарите си изпотрошиха краката. Просто навсякъде се появиха патрули, подсилени от съседните области. И в своето отчаяние стражарите прибираха всеки, който им падне. Който се покаже в гората, заминаваше за участъка и след това в къщи със строгото предупреждение и напомняне да си седи по-добре на двора. Щабният подофицер Кострхоун стигна до неопровержимото убеждение, че най-доброто и най-незабележимото прикритие за убиеца е реката. Преструва се, че лови риба, и наблюдава какво става наоколо. Види ли, че е чисто, влиза в гората и убива. Затова когато по време на обиколките си Кострхоун попадна на възрастен господин, който дори не ловеше риба, а само зяпаше наоколо, всичко му стана ясно. На всичкото отгоре тоя мъж кихаше доста често и най-вероятното обяснение беше, че е настинал именно някъде в гората… Подофицерът го подбра веднага и го заведе в участъка. Мъжът вървеше с него и непрекъснато си бършеше носа, на моменти изглеждаше, като че плаче. Установи се, че това е Вацлав Боуше от Прага, по професия детектив. Злополучният подофицер получи такова мъмрене от коменданта, че сериозно се замисли дали да не подаде заявление за преместване. Всъщност и Боуше си получи своето в Прага, и то от самия съветник. — Какво означава това, Боуше? Уж сте възрастен и разумен човек, а изведнъж постъпвате като малко момче. Защо не показахте веднага служебната си карта? — Бога ми, аз исках да разбера как оня подофицер беше стигнал до извода, че точно аз съм убиецът. Исках да се поуча, господин съветник. Боуше кихна и съветникът заяви, че няма да търпи никакви фокуси и ако господа детективите искат да покажат на стражарите, че за нищо не ги бива, да го направят по друг начин, например като заловят убиеца в Прага. Но това не стана. Широката акция продължаваше, но резултатите бяха печални. Патрулираха дори и пожарникарите, а при една нощна акция местните „соколи“* едва не се изпозастреляха, тъй като взаимно се бяха взели за престъпници. Туристите престанаха да идват в Завист, защото ги арестуваха на поразия. Областта запустя. Който се отбиваше насам или не знаеше за цяло го това разследване, или пък не му отдаваше необходимото значение и попадаше в неприятно положение. Тия, които търсеха уединение по двойки, се озоваваха в участъка. Един бръснар от Винохради стигна дори до бракоразводния съд, защото неговата съпруга бе хваната в гората на Завист с някакъв продавач. [* Членове на патриотичната физкултурна организация „Сокол“. — Б.пр.] Господин Кодада, собственикът на тукашния ресторант за туристи, заяви, че той е следващата жертва на убиеца заедно с цялото си заведение, защото е принуден да фалира. Пражката полиция търсеше усилено следи в своя район и не беше чудно, че всеки неин случай се свързваше с това. Когато беше съобщено, че прислужницата от Нусле Мария Патейдлова не се е прибрала една сутрин при господарката си, полицията беше сигурна, че това е следващата жертва. Но слугинята Мария беше станала жертва само на някой си водопроводчик от Карлин, който след това бе принуден да се ожени за нея. Збраславският комендант беше изпаднал в отчаяние, но съветникът Вацатко, който го посети, го утешаваше любезно: — Положението не е толкова трагично! Все пак нещо сте постигнали. Убиецът вече разбра, че сте по следите му, и се уплаши. — Такива не се плашат — въздъхна недоверчиво комендантът. — Грешите! Плашат се и още как! Ако е някой луд, а аз съм убеден в това, вече е разбрал, че няма да се добере до любимата си гора. — Но това означава, че вие подозирате някой от тукашните хора, господин съветник! — ужаси се збраславският комендант. — Не е задължително, може да идва отнякъде. — Не е възможно, защото във всеки влак имаме хора, а железничарите докладват за всяко подозрително лице. — Кой ви е казал, че идва с влак? Той можела дойде с автобус, параход, лодка, кола… — И колко ще продължи това според вас? — А, това не мога да ви кажа, но известно време трябва да издържите — отговори съветникът с утешителен тон, но, честно казано, и самият той вече не беше много сигурен. Дойде лятото, хората изпозаминаха в отпуска, което допринесе много от взетите мерки да загубят ефективността си, въпреки че тая година в Завист не дойде никой и вилите останаха празни. И полицията отбеляза летния сезон — детективите се преместиха в къпалните, хем да се понапекат, хем да погледнат кой всъщност краде в кабините и тая година. Вечер от Жофин* се носеше тъжна музика и по Вълтава плуваха лодки с влюбени. [* Жофин — старото име на Славянския остров в Прага на Вълтава. — Б.пр.] После лятото се устреми към края си, в кръчмите сламени вдовци се разделяха с приятелите си и печално казваха: — Още едно лято си отиде. Утре си идват жената и децата… — И организираха едно последно пиене, за да проличи колко съжаляват. Вечерта след единайсет дежурният старши стражар Йедличка бавно крачеше — нагоре по улицата към Фолиманка и се канеше да наобиколи към Звонарка и след това да се отбие долу в хотел „Екселсиор“, където да изпие една бира очевидно за сметка на някой от посетителите; когато е дежурен, старши стражарят не може да седне в кръчмата, но може да изпие една чашка на крак, ако са го поканили, защото не е учтиво да отказва. Човекът с униформа не бива да пренебрегва обикновените хора. За последен път той пи бира преди един час в Нусле, където някакви познати се разделяха с ваканционната си свобода. Припряно почукване на женски токчета накара Йедличка да се обърне и да погледне кой бърза толкова по тясната пътечка, която идваше от детската болница и пресичаше Карловия хълм. Това не беше някое преследвано момиче, нито пък хубавичка млада жена. За съжаление в тоя късен час бързаше някаква не особено симпатична жена и което беше по-лошо, тя идваше право при него. — Господин старши стражар, отидете да изпълните служебните си задължения! — каза тя задъхано, но строго. Старши стражарят Йедличка със задоволство отбеляза, че тя успя да различи чина му. Много хора не усещат разликата между стражаря и старши стражаря. Но тъй като не желаеше някой да му се бърка в изпълнението на служебните му задължения, той сърдито измърмори: — За какво говорите, госпожо? — Там лежи един пиян! — каза строгата жена и посочи хълма зад гърба си. Старши стражарят беше в добро настроение и затова се усмихна: — Щом като не е нещо по-лошо! Тая топла нощ, госпожо, е много подходяща за спане на открито. — Как смеете! — изсъска строго жената и острата й брада, щръкна нападателно. — Как смеете! И това го казва полицейски служител?… — Вижте какво, госпожо, аз знам какво трябва и какво не… — Сигурно не знаете и аз апелирам да вземете мерки! — По дяволите, госпожо, не ми се бъркайте в работата, ясно ли е? — Не съм ви никаква госпожа, аз съм съпругата на главния районен инспектор Соучек! Старши стражарят познаваше своя началник и затова учудено замълча. Но тъй като искаше да го оставят на спокойствие, той измърмори: — Ама моля ви се, аз само… той като си лежи там, това не е нарушение на обществените норми и няма нужда… — Има, защото вие сте тук, за да поддържате реда. Сигурно според вас пияниците могат да се въргалят, където им скимне, а полицията внимателно да ги прескача! Изпълнете задълженията си, иначе утре ще идете на рапорт! Старши стражарят въздъхна и дори отдаде чест на злобната дама. Запъти се нагоре по хълма. По пътя си казваше, че още тая минута главният районен инспектор трябва да бъде обявен за великомъченик. Строгата дама вървеше след него, сигурно за да проконтролира как той изпълнява служебните си задължения. По пътя старши стражарят пъшкаше и с тъга си мислеше, че с бирата му е свършено. Горе на хълма под храстите наистина лежеше някакъв човек. Йедличка го разтърси, като същевременно вдъхваше познатата миризма на спирт. Наблизо лежеше празна бутилка. Като я погледна, старши стражарят се обърна назад, където стоеше съпругата на главния районен инспектор Соучек, и каза: — Ако е изпил всичко това, значи, е пиян като кютюк и това ще бъде отравяне с алкохол. Най-добре ще е да го оставим да спи. След това той приклекна, за да обърне мъжа. Но под тялото усети нещо мокро и лепкаво. Като светна с фенерчето, видя, че цялата му ръка е изцапана със съсирена кръв. Земята под тялото също беше просмукана с кръв. А до мъжа лежеше пистолет. — Знаете ли, госпожо, това е самоубийство или поне опит за самоубийство. Нищо чудно, като се е подредил така… Дявол да ги вземе хората днеска! После старши стражарят изтича долу до будката, за да телефонира на „Бърза помощ“. Като откараха ранения (или може би мъртвия?), Йедличка взе пистолета и бутилката и ги занесе в участъка. — Човече — каза дежурният, — ако не се лъжа, тоя патлак е деветка. А деветките сега са най-търсените! Занеси го в криминалната; никога не се знае! Да, никога не се знае… Старши стражарят не знаеше, че ще открие нещо, което цялата полиция не успя да намери. А съпругата на главния районен инспектор не знаеше, че нейната строгост ще влезе в историята на пражката полиция. Защото в криминалната, като стреляха в опитната кабина, установиха, че това е същият пистолет, който търсеха. Всички опити доказаха съвсем ясно, че с него са били убити и девойката Милада, и пенсионерът Новак, и третата жертва, готвачката от Завист. Пияният със сплескания нос беше Йозеф Пирко, лекуван неколкократно в института за душевноболни. Сега живееше в едно мазе, където беше пълно с автобусни и жп билети до Завист, имаше и няколко билета от пражкото параходство. Там бяха намерени и рибарски такъми, които той явно е носил със себе си, за да може по-дълго да стои близо до гората, в която убиваше. Само че напоследък тая гора беше толкова завардена, че той бе обхванат от отчаяние. Започна да пие повече отпреди, за да събере кураж да убие себе си. И когато долу трамваят за Нусле изскърца на завоя, той натисна спусъка. Той, който можеше да застреля толкова сигурно друг човек, не улучи себе си точно. Умираше няколко дни, покрай леглото му се сменяха господата от криминалната, но не успяха да научат кой знае колко. Лекарите се бореха за неговия живот, но без резултат. Всъщност що за борба беше това: да го спасят за бесилката или за доживотен затвор в лудницата. На края смъртта мъдро сложи край на целия случай. Стражарите напуснаха горичката около Збраслав и летовниците отново започнаха да идват в Завист. Животът се върна в релсите си. Щабният подофицер Кострхоун бродеше покрай брега на Вълтава и чакаше повишение. Защото единствено той всъщност беше прав за тоя случай. Той чакаше търпеливо, защото беше рибар. И тъй като беше и полицай, знаеше, че Справедливостта е сляпа… Клетвата Тежка му е работата на простия стражар, който разговаря с господин полицейския съветник, и то по телефона. От ъгъла на стаята го гледа комисарят, от другия край на жицата се чува гласът на внушаващия страх съветник Вацатко и човек не знае как да се изрази правилно. Полицаят внимателно си подбираше думите и по тая причина говореше доста неясно: — Позволявам си да доложа, че след отварянето на квартирата там не бе намерен никой. Само мирис. Него го имаше там… — Мирис? Какво е това? — Долагам с разрешение, че не знам как бих изразил това иначе. — Може би искате да кажете: воня? — попита за по-сигурно съветникът. — Бих искал може би да кажа това, но не се осмелявам. — А от какво е този мирис или воня? — В това не мога да бъда полезен, това ми е загадъчно. Съветникът промърмори нещо и после каза: — Бяхте ли на фронта по време на войната? — Долагам, че бях, и то на италианския фронт — каза стражарят, като едва не застана „мирно“. Той се гордееше с военните си години, всъщност благодарение на тях попадна в полицията. — А спомняте ли си каква воня или както вие казвате, какъв мирис беше, като няколко дена не можеше да се погребва? — Спомням си. Беше смрад като в Цариград, както казвах ме тогава — сияещ потвърди стражарят. — А мирисът в квартирата не е ли също такъв, сладникав? — Да, точно така. Вие сте благоволили да бъдете там? Съветникът само въздъхна: — Човече, с една дума, не ви се искаше да влизате, нали? — Долагам, че пред вид следите… Аз само отворих прозореца. — А трупа? — С него не мога да ви услужа, господин полицейски съветник… Но мирисът там е ужасен, тоест силен. — Е, какво да правя, човече — разсърди се съветникът. — Ако бяхме градски градинари, щяхме да миришем розите. Обаче ние сме полицаи и понякога… Е, ние ще дойдем там. И съветникът затвори телефона. „Толкова приказки за малко воня! Доколкото зная, човек всъщност никога не ухае. Затова е измислил парфюмите…“ После той извика детектива Мразек и му даде необходимите нареждания. Във всеки случай той също отиде да види какво има там, та да не кажат, че бяга от мръсната работа. Той влезе пръв в квартирата на частника Адолф Земан и установи, че полицаят е имал право. Миризмата беше силна, отвореният прозорец беше помогнал, но не много, а при това вече имаше хора по цялото стълбище и първото нещо, което съветникът направи, беше, че нареди да ги изгонят. Квартирата не беше голяма — стая и кухня. В кухнята обичайното за стар ерген или вдовец безредие, стаята беше подредена. Миризмата идваше от стаята. Хубаво, но къде е мъртвият? Съветникът внимателно отвори гардероба. Нищо. Кушетката беше празна, под нея също нямаше нищо. В ъгъла стоеше застланото легло, а под него също нямаше нищо, само че тук, в ъгъла, миришеше най-силно. — Господин съветник — каза детективът Мразек, кашляйки, — може би в леглото…? Един миг съветникът стоя мълчаливо. Леглото беше идеално застлано. Преди да го докосне, той нареди на фото графа да направи снимки. После внимателно вдигна покривката и отстъпи крачка назад. Възглавницата беше цялата в съсирена кръв. Убитият лежеше в леглото с дрехи и обувки, идеално завит с покривката. — На стената в кухнята има петна, сигурно от кръв — съобщи член от групата. — Най-напред отнесете тялото, защото докато не се проветри тук, не може да се направи нищо. Една тлъста муха се мотаеше като пияна из стаята със звънко бръмчене. Мъжете с носилката се опитваха да не дишат. Последните любопитни на стълбището се разотидоха. — От колко време не сте виждали господин Земан? — попита портиерката детективът Мразек. — Най-малко от три седмици — съобщи тя и развълнувано си избърса очите. — Съвпада със… — Господин Мразек не довърши и изчака съветникът да слезе долу. — Какво мислите за това? — кратко запита съветникът. — Засега всичко е нормално. Ще установим следите, ще погледнем дали престъпникът не се е подписал някъде, а след това ще поразпитаме наоколо. Убийство за грабеж, кой ще убива стар човек заради нещо друго? Портиерката, кръчмата, роднините, както обикновено, господин съветник. — Правилно. Само не забравяйте, че беше застлан в леглото много грижливо. Виждали ли сте вече в своята практика такова нещо? — Докладвам, че не съм. Това е, ако мога да кажа така, нов фактотум*. [* Героят бърка думата с „factum“ (лат.) — факт, явление. — Б.пр.] Понякога Мразек се изразяваше научно. Съветникът вдигна вежди, може би се ужаси от тази дума или пък не разбра какво има пред вид Мразек. Но не попита нищо и си замина. Мразек се върна да наблюдава работата. Петното от стената беше изчегъртано в една епруветка, а дактилоскопистът се опитваше да намери отпечатъци от пръсти, двама мъже оглеждаха нещата, които биха могли да обяснят по някакъв начин случилото се. — Господин Мразек, в това сандъче има инструменти. Такива като във всяко домакинство — клещи, свредел, някаква пила… обаче няма чук — съобщи един от полицаите. През прозореца на квартирата се виждаше железопътният мост между Смихов и Вишехрад. Ако престъпникът си бе отишъл по моста, а той е могъл да го направи, какво по-лесно от това — да хвърли чука в реката. Там вече никой никога нямаше да го намери. — Е, добре, значи, липсва чукът. По-лошо е обаче, че липсва този, който е цапнал с него стария Земан — печално рече Мразек. Когато стана ясно, че квартирата вече няма да каже нищо ново, цялата група си отиде и около къщата настъпи онази страшна тежка тишина, която бележи всяко място на престъпление. Вече се знаеше из целия квартал, че ей там, в тая тясна уличка, в една от тези съвсем обикновени къщи, дето им се лющи фасадата и имат тъмен влажен вход, е станало убийство. Портиерката не знаеше дали да се кръсти пред покварата на света, която успя да превърне тази толкова изрядно почистена къща в разбойническа бърлога, или пък да се почувствува горда, че така неочаквано стана център на внимание и че може да дава на хората поверителна информация. Но на Мразек тя не каза почти нищо. Според нейните думи мъртвият се представял точно като порядъчен вдовец, нямал закачки с жени, не се интересувал от момиченца, два пъти седмично ходел в кръчмата „При пивоваря“, бил ценител и приятел на смиховската старопраменска бира и разсъждавал нашироко за нейните качества, твърдейки, че във времето, когато цъфтят сливите, бирата не струва нищо. — Беше добър човек, струва ми се невъзможно някой да му стори зло — твърдеше кръчмарят. Но на масата Мразек имаше вече протокол от аутопсията и знаеше, че някой е сторил зло на тоя човек: три удара с чук по главата, силни и дълбоки удари, никакво излишно млатене, докато жертвата му още мърда; бил е убит чисто и спокойно, дори може да се каже — професионално. Господин Мразек обиколи роднините. Бяха двама, един далечен братовчед, който живееше в Холешовице и изобщо не познаваше мъртвия, нито пък се бе срещал с него някога, и още някоя си госпожа Кралова от Каменни Прживаз, която най-напред попита делово кой е този господин, който бе дошъл да й съобщи новината за смъртта на братовчеда Адолф. Като разбра, че не е от погребалната кантора, нито от застрахователното дружество, тя избухна в сърцераздирателни вайкания, след които се стекоха най-близките съседки. — Отиде си нашият беден Адолф — нареждаше тя, — кой би казал, такъв добряк… После се обърна към Мразек и спокойно каза. — Не съм го виждала вече десет години, беше голяма циция, когато му поискахме назаем за къщата — все едно че не ни познаваше. И отново запролива сълзи, съпровождана от хора на съседките, които знаеха много добре, че има ли мъртвец, трябва да се плаче. — Откъде знаете, че той има пари? — попита Мразек. — Че защо да няма — сам човек! Пък и той никога не криеше — отговори жената и си изтри очите. Очевидно стигаше толкова плач. Интересно, и кръчмарят от „При пивоваря“ потвърди показанията на далечната роднина. Понякога господин Земан се е похвалвал, че има в книжка… — Пред кого се хвалеше? — бързо попита Мразек. — Ами пред всички в кръчмата. — Случайно да си спомняте да е говорил за това скоро преди смъртта си? — Не мога да си спомня, той говореше за това много пъти. — А имаше ли между посетителите някой, подходящ за нашето разследване? Кръчмарят се ужаси: — За убиец?! Не! При мен идва порядъчно общество, аз гарантирам за своите господа! Той така се изплаши от тази мисъл, че или отричаше всичко останало, или казваше, че нищо не знае, та да не падне сянка от подозрение върху неговото заведение и господата, които се събираха там. Нищо не можеше да се направи, детективът Мразек започна да се опасява от най-лошото. А най-лошо във всеки случай е да се забърка съвсем случаен човек. Като се е връщал от кръчмата, стария господин може да се е отбил някъде, да е казал нещо, приказката води до приказка, ами ако е бил попрехвърлил мярката и се е доверил на някой съвсем непознат, който е тръгнал с него или след него — иди го гони после! Детективът Мразек разсъждаваше и така: „Ако Земан е разчитал на спестяванията, сигурно си е правел с тях някакви планове. Това, че е отказал да даде назаем на близките си, говори за неговото недоверие. Доволен е бил от парите си в книжката… Но книжка липсваше. Откога убийците-крадци вземат със себе си спестовни книжки? Освен ако е бил някой луд!“ От спестовната каса дойде съвсем неочаквана новина: господин Адолф Земан, който е бил познат в тукашната каса, си е изтеглил цялата сума, точно двайсет и две хиляди. Казваха, че щял да купува нещо на село. — Така странно се усмихваше… Не мога да си позволя да твърдя нещо, останах с чувството, че си е намислил нещо. Като че там, на село, не искаше да бъде сам… — каза касиерът и добави виновно: — Моля за извинение, това е само мое предположение. — То и без това не ни остава нищо друго, освен предположенията — въздъхна Мразек. Може би жена? Но коя? Портиерката не знаеше нищо. В квартирата си Земан не е пускал госпожици. Когато Мразек докладва всичко, което знаеше на съветника Вацатко, съветникът поклати глава: — Мразек, какво ви казах в квартирата? Драги обърнете внимание на оправеното легло. — Това си го отбелязах: фактотум — отговори Мразек и запрелиства бележника си. — Фактотум не фактотум, зная едно нещо от опит: когато жена убие някого, после се страхува от него и го покрива с нещо. Не казвам, че това е просто като таблицата за умножение, но така правят. А тоя не си беше само прикрит, тоя беше хубаво застлан. Вие например можете ли да оправяте легло? — Фактотум, не умея — отговори детективът Мразек. Само че къде да търсят тая жена? И още: ако са се оплели две неща? Да речем, че на дядката в главата са му се въртели и къщичка, и домакиня или изобщо жена… Изтеглил си е парите и… И преди да успее да купи къщичката и да заведе жената в нея, среща някого, който го убива и му взема парите. Случаят ставаше все по-сложен и по-сложен, беше като кръстословица, която не ще да излиза. Господин Мразек беше изправен пред неизвестност. Чувствуваше, че трябва да мисли по-иначе, и като всеки истински мъж отиде в кръчмата. Той имаше къщичка в Панкрац, наблизо имаше малка кръчмичка, сега, през лятото, там се сядаше около две маси в градината. И когато се появи Мразек с кучето си, веднага му направиха място, защото знаеха, че се занимава с убийството в Смихов. Всички там очакваха, че господин Мразек ще им каже нещо, което не е писано във вестниците, макар че вестниците бяха претъпкани изобилно със случая. Кръчмарят дори предложи сиренце за кучето, което беше награда за него. Коки страшно обичаше сиренце. Иначе кученцето беше твърде грозно създание, смесица от много раси, както се случва на пражките улици: имаше слаби крака и причудливо сплескана, постоянно озъбена муцуна. Правеше впечатление на много злобно животно, само че беше добряк и щом видеше на улицата по-голямо куче, страхливо се отъркваше о краката на стопанина си. Въпреки това обаче неговият вид предизвикваше предпазливо недоверие и у най-агресивните кучета. На това животно господин Мразек бе посветил цялата си нежност. Тази вечер обаче детективът беше подчертано мълчалив, не каза нищо, което господата да не знаят от вестниците, точно обратното, той заяви, че вестниците дрънкат глупости и че те, в полицията, знаят много по-малко, отколкото пише във вечерното издание, защото те са полиция, а редакторът си съчинява каквото му хрумне. Той се разприказва едва когато някой попита дали при това убийство е имало полицейски кучета. — Господа, там не можеше да издържи човек, камо ли кучета — каза Мразек. — Знаете ли какво е да лежи труп почти три седмици в тая горещина под юргана? Мразек почесваше Коки между ушите, при което кучето се зъбеше повече отвсякога и беше още по-грозно. — Иначе аз уважавам кучетата, господа, кучето е най-добрият приятел на човека. Това е фактотум! Господата кимнаха, а чиновникът Котрба си позволи да отбележи, че, разбира се, кучето трябва да е обучено. Да, за работа в полицията, но иначе всяко куче защищава своя стопанин. И Мразек почеса кучето си по гърба. — Че как може да спаси човек такова куче, да речем, като вашето? — усъмни се чиновникът. — Коки не е вълча порода и не може да скочи към гърлото на някой мизерник, но може да направи нещо друго… Веднъж имахме такъв случай, че едно куче, още по-малко от Коки, спаси господаря си от нападение и грабеж! Господин Мразек отпи глътка и започна да си спомня, докато през градинката с двете маси се влачеше влажният вечерен вятър: — Имаше един Коуделка, вдовец, омръзнало му вече да си пере фланелките и да си приготвя закуска, с две думи, замечтал за уют и женска ръка. И така се запознал с една, която имала приличен вид, и изобщо не подозирал, че тя е брачна изнудвачка… Той си имал куче, най, ама най-обикновен пинчер, аз го видях след това — крачетата му бяха като клечки за зъби и изобщо не вдъхваше страх. Но имало юнашко кучешко сърчице. Обичало Коуделка и той на закуска му обещавал, че при тях ще дойде господарка и че ще вари на кучето ориз, той бил добряк, тоя Коуделка, и леко изглупял. Той изобщо не забелязал едно много важно нещо — как неговото куче се държи с госпожата. А то не я обичало още от началото. Знаете ли, аз съм сигурен, че кучето вижда повече от човека. Колко пъти съм наблюдавал Коки: наоколо няма никой, а той изведнъж наостря уши и гледа пред себе си, като че вижда нещо, колко пъти ми е идвало на ум, че вижда това, което аз не виждам, някакви души, които бродят около нас… Не че съм спиритист, като полицейски служител дори не мога да си позволя такова нещо, но е установено, че кучето има някакъв особен инстинкт… И този особен инстинкт карал пинчера да не обича жената, която от време на време ходела на разходка със стопанина му. Тая жена наприказвала на Коуделка, че преди година продала някаква малка къща и сега търси мъж, който да вложи заедно с нея пари в някакъв хубав имот. И че знае за една къщичка на брега на Лабе при Мелник, нещо много хубаво, което би струвало около 25 хиляди. И веднъж тръгнали за Мелник да видят къщичката. Коуделка носел парите със себе си, показал й ги във влака. Жената също повдигнала чантичката си и казала, че носи своя дял. Докато пътували, тя казала още, че ако зависело от нея, щяла да остави кучето в къщи, защото е жалко да се плаща билет и за него. Коуделка се радвал, че тя е пестелива, и решил, че това е за последен път. Като се оженят, всичко ще бъде друго. Бедният пинчер усещал как сърцето на господаря му се отвръща от него. Но неговото кучешко сърце не се отвърнало от Коуделка. Оная имала в чантата си пакетче, но не с пари. Когато вървели по брега и били на удобно място, тя казала: — А, господин Коуделка, трябва да сложим парите си на едно място, друго си е, като извадим на масата купчина пари, хората може и да понамалят нещичко. — Да, така и ще направим — съгласил се тоя глупак и извадил парите. Жената също извадила… Пакетче с пипер и го хвърлила в очите на Коуделка. Смятала, че докато той си изтрие очите, тя ще изчезне с парите му, по-точно ще се скрие във върбалака, който растял там и в който никой нямало да я догони. Но забравила за кучето… Като замахнала рязко, кучето или се уплашило, или усетило нещо — аз твърдя, че то е знаело, че става нещо нередно, и скочило върху нея. И понеже било дребно куче, скочило в краката й. Това било достатъчно, за да не уцели тя с пипера, и Коуделка се развикал за помощ. Кучето ръфало краката на жената, тя бягала, а то след нея, а Коуделка крещял. Е, знайте, че не можеш да избягаш далече, когато в краката ти се мотае пинчер, така че след малко я хванали. Получи две години за опит за грабеж. Малко, но в къщи тя имаше болно момиче… — А кучето? — Ами тя го понастъпила два-три пъти и пинчерът не издържа, боледува малко и на края умря и господин Коуделка го погреба с много плач и много тържествено. — Господин Мразек замълча развълнуван и после въздъхна: — Да, това беше куче, за което можеха да се напишат романи… — Ами жената? — Оная ли, Анежка Вълкова? Е, излежа си своето, а къде е сега — не зная. Но я имахме в картотеката… Влажната вечер плуваше над градината, мъжете отпиваха от бирата си, гледаха крехкия Коки с голям респект, защото бяха разбрали, че и малкото куче може да бъде полезно. Господин Мразек седеше мълчаливо, но по едно време облещи очи и се втренчи пред себе си, като че бе забелязал нещо в тъмните храсти. Устните му помръдваха, изглеждаше, че казва: — Аз съм глупак! Глупак!… Идиотът аз! Изведнъж той стана и каза гласно: — Господа, ами че то е съвсем ясно, а аз да не се сетя. Анежка Вълкова… Благоволете да ме извините… И той стана и си отиде, без да плати, което никога досега не се бе случвало и което кръчмарят прие мълчаливо, защото Мразек беше редовен клиент. Слисаните мъже видяха как детективът Мразек върви все по-бързо по улицата, а на края изглеждаше, като че тича. И той действително тичаше, и то право към Дирекцията на полицията, в архива, където поиска да извадят досието на Анежка Вълкова и го чете до след полунощ. През това време кучето Коки лежеше на пода и дремеше, без да сваля полуотворените си очи от своя стопанин. — Как съм могъл аз, глупакът му с глупак, толкова дълго да обикалям като сляп около това — мърмореше си Мразек. — И при това съветникът ми казваше, че тук има замесена жена, а аз непрекъснато — коя ще е, откъде се е взела… Веднъж опит за грабеж, втори път — убийство, всичко следва едно след друго, като че винаги са си пасвали. Къде ли живее тая жена сега?… И той едва не падна от стола: тя живееше през две улици от покойния стар господин Земан. На сутринта тъкмо млекарските коли спряха да кръстосват и първата вълна от хора стигна до трамваите, господин Мразек се запъти заедно с Коки към квартирата на тая Вълкова. Той нарочно взе със себе си кучето. Това трябваше да бъде някакъв особен експеримент. Дълго време Мразек чука напразно, отвътре се чуваше само: — Кой е? И никой не отваряше. Мразек, естествено, не можеше и не искаше да каже кой е. И затова повтаряше, че трябва да говори с госпожата, а тя пак зад затворената врата отговаряше, че вътре още не е оправено. Но на края пооткрехна мъничко вратата и Мразек успя да си пъхне обувката и да нахлуе в тъмното антренце. — Ние се познаваме, госпожа Вълкова, от мен не трябва да се притеснявате — и тихо изшътка на кучето: — Тихо, Коки, тихо… Защото кучето веднага заръмжа заплашително. — Какво обичате, господин инспекторе? — учуди се Анежка Вълкова. — Искам само да ви попитам за няколко неща. Коки, остани в антрето. — Ама моля ви се, вземете кученцето вътре, много е миличко, нали? — каза тая неискрена жена и отвори вратата към стаята. Там беше много разхвърляно, сред завивките лежеше и закусваше някакво страшно бледо момиче. „Сигурно това е дъщерята, която боледува от туберкулоза“ — помисли си Мразек. Анежка Вълкова беше с разпуснати коси, а върху нощницата си облече набързо одърпан пеньоар на цветя, не изглеждаше никак привлекателна, но като се има пред вид, че си избираше възрастни вдовци, все още можеше да има успех. Тя веднага отряза парче салам от чинията на дъщеря си и го хвърли на Коки, но той мрачно показа изпъкналите си зъби и нямаше вид, че ще яде. — Е, вземи, Коки, вземи, госпожата е добра, тя обича кученцата — каза сладко Мразек, а Анежка Вълкова се намръщи, като чу това; не беше толкова глупава, та да не разбере за какво намеква инспекторът. — Е, госпожо, не трябва ли да се облечете? По-добре е да си поговорим у нас, в дирекцията, та да не пречим на закуската на момиченцето. Момиченцето вече караше към двайсетте и каза, че му е все едно, но гледаше загрижено майка си, която вадеше дрехи от гардероба и се канеше да излезе в антрето. — Облечете се тук, госпожо. Аз ще се обърна — рече Мразек. — Такъв е редът. И така жената се обличаше зад гардероба, Мразек гледаше в другия ъгъл висящия календар на фирмата „Сингер“, а Коки се зъбеше на салама, който все така си лежеше на пода. — Познавахте ли Адолф Земан? — изстреля изведнъж Мразек и се обърна към Анежка, която се мъчеше да се среши пред огледалото. Ръцете й с гребена се отпуснаха. — Че откъде да го познавам? — учуди се тя. — Искате да кажете, че наистина никога не сте го виждали? — попита Мразек с такава особена натъртеност на думите, че дъщерята премести чинията и загледа майка си. — Че защо трябва да съм го виждала? — каза Анежка Вълкова с безцветен глас. Кучето Коки излая, като че отговорът не му се хареса. — Кучето е грозно — каза изведнъж болната. — Може би! — каза Мразек с ледено спокойствие. — Е, какво? Не го познавате, не сте го виждали, не сте чували за него? — Не — каза Анежка. — Да вървим. И кажете на съседката, че сигурно няма да се върнете скоро. Имам пред вид да се погрижи за дъщерята каза Мразек така спокойно, като че нямаше пред вид нищо особено. — Но аз все пак… — измънка Анежка Вълкова и се спусна към вратата. Кучето скочи по нея, защото и стопанинът му си тръгваше, и й се оплете в краката. В този момент нервите на Анежка не издържаха и тя изрита Коки: — Земан нямаше куче, нали? — Не — каза Анежка Вълкова, без да се сети, че щеше да е по-добре, ако си беше прехапала езика. Пред къщата Мразек спря първия файтон и на държавни разноски закара госпожата право в полицията. — Господин полицейски съветник, долагам, че доведох Анежка Вълкова. Оня случай с пипера и кучето… Знае нещичко за случая Адолф Земан. Това е фактотум. Съветникът точно си палеше цигара и пламъчето на кибрита остана да стърчи във въздуха, като че от учудване той съвсем бе забравил какво се кани да прави. Вацатко мълчаливо гледаше Мразек и той любезно каза: — Позволявам си да отбележа, господин съветник, че в пръстите ви гори кибритена клечка. Съветникът мълчаливо тръсна ръка и клечката угасна. — Замесена е жена, както казвахте — додаде Мразек. Съветникът се откъсна от размишленията и поклати глава: — Правилно… Сега остава само да е тази. — Тя е. Издаде се — засмя се Мразек. — Не е достатъчно — вдигна пръст съветникът. — Ще се издаде още веднъж — отвърна Мразек. Разследването тръгна, както му е редът. Разпитваха жената двамата заедно и на челото на Анежка Вълкова заблестя пот. Като измина така около час и тя непрекъснато отричаше, Мразек каза: — Сега ще ви вземем отпечатъци на пръстите. В квартирата на Земан събрахме доста следи, сега хубавичко ще ги разгледаме. Това беше трик, защото там наистина имаше малко отпечатъци, но не можеше да се твърди, че съвпадат с тези от досието на брачната изнудвачка Вълкова. Само че Анежка Вълкова не можеше да знае това и като пребледня страшно, въздъхна: — Ами тогава… Ами тогава аз признавам, че го познавах. Бях в квартирата му, и то два пъти. Така че нещо може да има, но това беше порядъчно посещение, аз не съм от ония… — Ние знаем от кои сте — рече Мразек. — Значи, познавали сте се? А защо отричахте? — Защото се страхувах. Като разбрах какво се е случило с него, веднага си помислих, че ще ме заподозрат. Пък аз бях там съвсем публично. Нямам какво да крия. — А защо сте го посещавали? — Търсеше прислужница, а аз се прехранвам честно и почтено, кълна се в болната си дъщеря, в тая нещастница, която лежи в къщи на леглото, смъртно болна. Ако лъжа, господа, моето дете да умре веднага в това легло! — А не ви ли се струва, че след като ни излъгахте, ние можем да си мислим най-лоши неща? — Ами аз не съм ви лъгала, аз само не исках да кажа, че го познавам, да не се забъркам в нещо. Веднъж вече се забърках, господа, и знам какво е, а аз трябва да гледам дъщеря си… — Добре, значи, сте била там. Кога? Анежка сбърчи чело: — Не помня точно деня, мина много оттогава. — Защо не си признаете всичко веднага, госпожо Вълкова? — меко каза господин Мразек, но опитната Анежка не се хвана на добряшкия му уговарящ тон. — Няма какво, господин инспекторе! Заклевам се в живота на дъщеря си, която лежи болна на легло! Нека умре в това легло, ако лъжа! Разпитът продължи цялата нощ. Разпит, който беше досега напълно безполезен, защото жената отричаше и постоянно се кълнеше в дъщеря си, която лежи болна на леглото, така страстно, че и Мразек на моменти изпитваше съмнение. Ако тази жена беше издържала да отрича докрай, нямаше да докажат дори и това, че е познавала мъртвия. Никой в къщата не ги беше виждал заедно, нито пък някой я беше срещал там. — Това е слаба следа, Мразек — мърмореше съветникът и в пръстите му отново гореше напразно клечка кибрит. — Да, господин съветник, това е фактотум. Но в края на краищата точно тая слаба следа е подозрителна: тя не се е показвала с него, защото още от началото е смятала да го убие. — Само че не можем да го докажем. — Не можем — съгласи се Мразек. — Значи, трябва да докажем нещо друго — каза съветникът. Мразек кимна, но изглеждаше умислен. Много добре знаеше какво означава това. Търсене, търсене, наново да се преровят всички неща, може би някъде нещо няма да съвпада. Той усещаше, че въдицата е пълна, сега само остава да накарат тая риба да проговори. А това, както знаеха, е трудна работа! Мразек и помощниците му претърсиха всичко в квартирата; разгледаха стари сметки и забравени трамвайни билети, установи се къде и кога е пътувала тая жена, прегледаха наистина навсякъде, но никъде не се намери нещо особено. Чак докато Мразек не забеляза една сгъната хартиена лентичка в бюфета. Това беше квитанция от химическо чистене „Тепровски и сие“. За всеки случай Мразек веднага отиде там. Намериха поръчката, но се извиниха, че не е готова. Имали много работа, пък и отпуски и затова оставили за по-късно химическото чистене на нещата. — Точно това ми трябва, дайте ги тук! — весело рече Мразек и веднага отиде в лабораторията на дирекцията. След това се яви при съветник: — Долагам, че има една следа… от химическото… Има петна от кръв, които Вълкова се опитала да изпере. За по-сигурно го е дала на химическо чистене. Съветникът хвана Мразек за ръката: — Казвате палтенце?… — Да, обикновено. Съветникът Вацатко се усмихна доволно: — Стара дрипа, нали? Без стойност… — Точно така, вие знаете нещо за това? — Не, но отново се потвърждава старата ми теория, че хората, дето ламтят за пари, всъщност са болни. Патологична алчност… Ако беше изгорила това палтенце, нямаше да имаме никакви доказателства и както изглежда, трябваше да я пуснем… Но за щастие, тя пести! В лабораторията вече имаха изготвен анализ на кръвта: съвпадаше с тази на убития Земан. — Е, Вълкова? Докога ще извъртате? — загърмя сам съветникът, когато я въведоха в канцеларията. На масата лежеше старото палтенце, действително дрипа без стойност. Остатъците от петната бяха очертани с тебешир. Вълкова се вцепени, гледаше палтото и бледнееше все повече и повече. Подадоха й стол, за да не припадне. Тя усети как зад нея се хлопна вратата на желязна клетка. Отначало изплака, след това почти спокойно разказа всичко, както бе станало. Всъщност тя беше повторила стария си трик, излъгала Земан, че има пари и че заедно биха могли да си купят къща. Когато той изтеглил парите си, дошла, при него. От опит знаела, че не е сигурно само да вземеш някому парите, а тоя път искала да бъде сигурна. И го ударила три пъти с чука. Зад вратата били закачени два ключа — от квартирата и от къщата. Тя решила — също за по-сигурно — да почака до стъмване и да си отиде незабелязано. За да не я плаши мъртвият, тя го сложила в леглото и го покрила идеално. Преди дванайсет излязла от къщата, не, след полунощ решително не би останала с мъртвия в една стая, и като минавала по моста, хвърлила чука и ключа във Вълтава. После в къщи скрила парите под възглавницата в мазето. След като протоколът бе подписан, Мразек се приближи към жената: — Вижте, докато отричахте, вие непрекъснато се кълняхте в живота на болната си дъщеря. Да ми умре детето в това легло, ако лъжа… Жено, а малко не се ли страхувахте от тия страшни клетви? Анежка Вълкова го погледна добродушно и дори дяволито: — Че защо да се страхувам, господин инспектор? Ми тя изобщо не лежи в леглото, тя лежи на канапето… След тоя отговор Мразек — фактотум! — напълно изгуби дар слово… Отпечатъкът Не беше нещо особено — каса от тия, най-обикновените, стария тип „Вертхайм“, лесна за работа; беше отворена чисто и професионално, дори и боклуците, паднали измежду стените, бяха сметени настрани, вероятно защото престъпникът е стъпвал там и не е пожелал да остави следи. Беше съвсем обикновен случай, но не бива да се забравя, че касата се намираше в една от страничните улички, близко до площада в Ихлава — и веднага от това става афера. Хората от цялата околност се стекоха тук, който пристигнеше с автобуса на големия площад с неравен паваж, най-напред отиваше да види къщата, в която бяха ограбили непревземаемата каса… Ако бяха започнали да събират по крона от всеки, който искаше да погледне, скоро щяха да си покрият загубата и кой знае дали нямаше да спечелят нещо отгоре, защото човешкото любопитство няма граници и хората винаги се вълнуват от необичайните неща. Кражбата на гарата им се струва нещо естествено, но да разбиеш каса, да изрежеш в нея дупка, да бръкнеш вътре и да си натъпчеш джобовете с пачки стокронови банкноти — това вече е нещо, което настървява човешката фантазия. И на всичко отгоре оня човек върши това нощем, прокрадва се в мрака, свети си с фенерче, разбива прозореца. А най-важното е, че владее такъв ужасяваш занаят — това някак си скрито импонира на хората и те искат да видят мястото на действието. Полицаите не смогват да разгонват оттам любопитните и викаха по тях, като че не някой тайнствен чужд човек, а те са извършили престъплението. Общо взето, в Ихлава каса не се разбива всеки ден, затова отрядът на окръжното комендантство беше в пълна готовност. Те направиха каквото можаха, доведоха кучета, но те се помотаха из площада, а едно отиде чак до хотел „Гранд“, но не защото беше надушило следа, а по-скоро защото тук неговият стопанин идваше всеки ден на бира. Разпитаха много свидетели, които не знаеха нищо, и, естествено, повикаха дактилоскопист. Но той можа само да потвърди това, което те вече предчувствуваха, че никъде няма никакви следи. Мъжът бе работил с ръкавици, ако имаше някакви отпечатъци, естествено, те бяха на касиера Фуш. Старите канцеларии и касата принадлежаха на една немска фирма. Шефът непрекъснато разпитваше на развален чешки дали има надежда престъпникът да бъде хванат. След като униформените мъже само вдигаха рамене, от него можеше да се чуе: — Was wollen wir von der tschechischen Gendarmerie? И пред вид политическата ситуация окръжният комендант Патейдл не можеше дори да намекне, че разбира немски доста добре. Вече няколко пъти той си повтори всичко, което е известно: престъпникът е влязъл през прозореца, който е отворил отвън, като е избутал стъклото и е бутнал металическата дръжка. Бил е човек, добре запознат с обстановката, уверен, че ще има плячка. Четвъртък срещу петък в касата винаги има повече пари, защото в петък сутринта се плаша на коларите за превоза. Касоразбивачът дошъл точно в нощта срещу петък. Това можеше да значи, че е тукашен… Но не бе задължително, защото деня за изплащане на заплатите той е могъл да научи във всяка кръчма, в която се хранят коларите. Така че полицията знаеше доста, но както винаги, не знаеше главното. Разбитата каса в малък град си има проблеми: винаги престъпникът е чужд; в малките градове не живеят касоразбивачи, защото не биха се изхранили. Те само гастролират в малките градове. А да се намери случаен посетител, съвсем не е лесна работа. На тия в Прага им е по-лесно: бръкнат в архива, погледнат кой е на свобода и могат да бъдат сигурни. Подпоручикът изпрати хора по всички хотели и ресторанти; естествено — без резултат, то човек, като иска да оправи някоя каса в Ихлава, ще пристигне със следобедния или вечерния влак, ще поседи в някоя кръчма и след това ще се захване за работа. Като свърши преди съмване, ще има време да отиде бавничко на гарата, от Ихлава тръгват влакове във всички посоки, може да си избере Прага, а може и Бърно. С две думи — обикновен и идиотски случай. Но кой от хората, които седяха в канцеларията на окръжното управление и слушаха как някъде монотонно чука пишеща машина и как скърцат ботушите на подпоручика, можеше да предположи, че този случай скоро ще вдигне паника! Кому би хрумнало, че точно в Ихлава ще се случи нещо, което ще разтърси не само окръжното управление, но и цялата същност на криминалистиката. Отначало събитията се развиваха съвсем обикновено. Точно когато бяха установени напълно нормални факти и бяха написани първите протоколи, изведнъж притича един млад и амбициозен работник от разследването, някой си Тумпах, и силно развълнуван, съобщи на подпоручика, че е намерил извънредно важна следа. Подпоручикът, който вече цял час се разхождаше из кабинета си и скърцаше с ботушите си, помисли, че всеки, който помирише малко от работата на полицията, си мисли така, но въпреки това разреши на младия мъж да каже какво има. Младият Тумпах без много приказки извади извънредно внимателно парче стъкло от прозорец и го показа на своя шеф. Там и с просто око се виждаше отпечатък от пръст. Подпоручикът подсвирна: — Човече, каква лека ръка имате! Както се казва, това напълно изменя ситуацията. С това трябва да направим нещо. И нещо беше направено. Съвсем обикновени неща, които бяха посвоему вълнуващи, защото изведнъж даваха ключ към загадката. Отпечатъкът беше добре и много фино прекопиран, пресниман, увеличен; просто с пълни сили всички се посветиха на него, тъй като той беше единствен. Отпечатъкът имаше особена форма, беше рязко прекъснат и от двете страни и амбициозният млад Тумпах си имаше обяснение за този факт. — От това личи, че мъжът е бил с ръкавици, но те се скъсали. Той е забелязал това, сложил си е резервни, но въпреки това е пропуснал един отпечатък. — Как не се сетихме веднага да разгледаме парчетата от прозореца… Всъщност ние ги гледахме, но не открихме нищо — извиняваше се дактилоскопистът на групата. — Винаги е така, като напук най-важната следа я намира някой новак. Той си говореше така, хем защото се ядосваше на себе си, хем защото Тумпах не беше в стаята. — Е, какво да се прави — призна на края намусено. — Младият човек трябва да започне все някак кариерата си. И аз започнах с това, че единствен забелязах засъхналата кръв под ноктите на оня убития пенсионер. А после не беше трудно да се открият дълбоките драскотини по гърдите на господин зетя, нищо, че той разправяше, че като карал съчки, паднал от каруцата и се одраскал о клоните… Сега пък името на Тумпах ще бъде споменато в рапорта и следващия път ще му поверят по-голям случай… Че аз дори му желая това. После отпечатъкът с всичките снимки отпътува за Прага, защото беше необходимо да се установи чий е той всъщност. Не можеше да се предполага, че така чисто обработената каса в Ихлава е работа на някой неизвестен на полицията новак. Беше ясно, че случаят е към края си. Че Ихлава ще се прослави, ще влезе във вестниците… Напоследък подпоручикът се бръснеше ежедневно и носеше униформата си с още по-голям шик отпреди — всеки ден очакваше пристигането на репортьорите. Пристигнаха. Но не репортьорите. Пристигнаха двама съвсем обикновени и угрижени господа от Пражката дирекция на полицията, и двамата — първокласни специалисти по дактилоскопия. Те събраха всички, които имаха нещо общо с този случай, изслушаха рапортите, после отидоха да разгледат двора, прозореца, който отдавна вече беше остъклен, стаята, която отдавна вече беше почистена и измита, касата, която вече беше експедирана в склада, защото предприятието не може да спре, въпреки че полицията тъпче на едно място, както каза на разваления си чешки господин директорът. — Мога ли да зная какво става, господа? — каза подпоручикът, като седнаха в канцеларията му. — Доколкото зная, разследването протече съвсем нормално и според правилника. — Изобщо не се съмняваме. Всъщност това даже не е в нашата компетенция. Искахме само да разгледаме — отговориха господата сериозно. — Освен това имаме купища снимки — продължи командуващият. — Събрахме всичкия боклук от касата, парчетата от прозореца, където намерихме отпечатъка, с една дума, каквото можахме, това и направихме. — Господин подпоручик, работата ви е извършена необикновено акуратно. Но независимо от това… — Как „независимо“, господа? — каза подпоручикът и вдигна вежди. В целия окръг той имаше най-висок чин и беше свикнал с него да се говори учтиво. — Независимо от това налице са известни важни обстоятелства… Моля ви да заминете с нас за Прага, там е свикано поверително съвещание. — Господа! Нима вие не намерихте човека, на когото принадлежат отпечатъците? — Напротив. Намерихме го. Точно това е лошото — въздъхна единият от мъжете. А другият добави с някакъв суров хумор, който изобщо не беше весел: — Дори знаем къде е — зад решетките. В Бори. — Толкова бързо! Чудесно! — извика подпоручикът и затропа с ботушите си по големия килим в канцеларията. Двамата от Прага останаха сериозни, без да проявят и най-малка радост. Дори имаха твърде кисел вид. — Проблемът е в това… — каза единият, докато другият вдигна очи към тавана, като че дори с поглед не искаше да участвува в това печално съобщение — проблемът е в това, че този, на когото е отпечатъкът, тоест касоразбивачът Пехачек, е в Бори вече четири години и ще бъде там още година. Стана тихо. Ботушите престанаха да поскърцват. Тишината беше така дълбока, че се чуваше как някъде навън играят деца. — Искате да кажете, че… че този отпечатък не е истински? — Напротив, напротив. Отпечатъкът е истински и съвсем ясно беше идентифициран. Принадлежи на Пехачек. Но Пехачек не е могъл да направи това, защото е в затвора. Пета година. Без прекъсване. И все зад решетки. — Но ние намерихме отпечатъка му! — извика подпоручикът. — За съжаление… Какъв ужас! Никога не сме се сблъсквали с подобно нещо! Имаме нареждане от министерството да ви поканим в Прага. Влакът тръгва след един час. Мъжете станаха като по команда. И двамата мечтаеха да са вече на гарата и да изпият по една бира в ресторанта или може би по две, защото случилото се хвърляше сянка не върху Ихлава или Прага, а върху цялата световна дактилоскопия. Съмненията в нейната правилност означаваха разклащане на цялата полицейска система. Пражкият полицейски съветник Вацатко тичаше из кабинета си и бързешком се опитваше още веднъж да провери всички обстоятелства, за да е напълно сигурен, че е изключена грешка. Той предчувствуваше, че президентът на полицията ще постави страшния въпрос, от който се бояха всички криминалисти. Сигурно щеше да попита: — Господа, какво ще правим с нашата дактилоскопия? А полицейският съветник щеше по-лесно да понесе, ако президентът попиташе: — Е, господа, какво ще правим с нашия Вацатко? Ще го обесим или ще го удавим полека във Вълтава? В края на краищата полицията може да замени един човек. Но с какво ще бъде заменена дактилоскопията? — Хей, момчета — каза той на подчинените си, — да не сте уплели конците? Наистина ли намерихте общи черти между отпечатъците на касоразбивача Пехачек и този, който ни изпратиха от Ихлава? — Намерихме. Достатъчно е да има десет такива, а ние намерихме двайсет. — Значи, няма грешка? — Да, за съжаление. Като прожектираме увеличените снимки, ще стане съвсем ясно. Този, който е разбил касата има същите отпечатъци, както касоразбивачът Пехачек. — Значи… Мъжете наведоха глави, като че слушаха присъда. Да, това означаваше, че цялата дактилоскопия, която служи на полицията вече десетки години като непоклатим доказателствен материал, на чиято основа хората са осъждани на затвор или бесилка, не е точна. А щом не е точна, какво ще стане с тия, които лежат или дори висят? Никога в Дирекцията на полицията не се бе чело така пламенно, както сега. А да получиш от библиотеката томчето с Хайнделовата „Дактилоскопия“ беше невъзможно. Специалистите прелистваха наново стария Локард и Грос, разтваряха Фосдиковата „Европейска полицейска система“ и които бяха особено ревностни, се опитваха да защищават дактилоскопията от патриотична гледна точка: нали неин основател не е кой да е, а известният учен Пуркине! — Господа — каза съветникът Вацатко, — четох някъде, че благодарение на дактилоскопията в целия свят са били издадени присъди за един милион години затвор. Един милион години! — Бая годинки за излежаване! — отбеляза господин Роус, а Боуше кихна в знак на съгласие. — Добре, че покойният полицейски съветник Кнотек не дочака това, сигурно нямаше да го преживее — каза той с въздишка. — И аз няма да го преживея — промърмори Вацатко и погледна часовника си. После целият криминален отдел отиде на паметното съвещание, което председателствуваше самият президент на полицията. Там говориха най-различни специалисти, но какво значение имаше това, щом като от всички думи лъхаше страхът, че с добрата стара дактилоскопия наистина нещо не е в ред. — Както прочетох у Роберт Хайндел — говореше специалистът, който имаше думата, — още старият Галтън се е занимавал с въпроса, дали е възможно един и същ отпечатък да се появи на света два пъти. Той изчислил, че е необходимо да се вземат пред вид 64 милиарда различни папиларни линии, чиито различия личат ясно. Галтън приел, че броят на хората, които са се сменили на Земята, е около 16 милиарда, и оттук излиза, че от сътворението на света съществува възможност едно към четири отпечатък на едно лице да съвпада с отпечатък на друго лице. И тъй като е известно, че дори децата нямат еднакви отпечатъци с тези на родителите си, че дори близнаците, които си приличат до неразпознаваемост, нямат еднакви линии на пръстите, ние стоим пред единствена загадка. Бих казал, господа, че в този момент в Прага се впиват погледите на целия свят, защото ако публикуваме това откритие… — Нищо няма да публикуваме — извика президентът на полицията и срещата продължи. — В книгата си за идентификацията, издадена през 1906 г. в Рио де Жанейро, Галдино Рамос доразвил Галтън и изчислил, че ако се вземат пред вид двадесет характерни черти на един пръст и се съпоставят с броя на хората на Земята, два еднакви отпечатъка могат да се появят след 406 милиона години. Затова аз смятам, че или сме стигнали тази нещастна дата… и то точно в Ихлава, или всичко това не е възможно. В стаята бе мъчително тихо. После бяха прожектирани двата отпечатъка: този, който бе намерен на нещастното парче прозоречно стъкло, и успоредно — отпечатъкът от полицейския архив, който бе на касоразбивача Пехачек от затвора в Бори. Бяха еднакви. После отново се разгърна дискусия, която премина в кавга. Един срещу друг крещяха достолепни учени и служителите от криминалната, всички забравиха званията и трудовия стаж, ругаеха се взаимно, крещяха си лекари и биолози, детективи и дактилоскописти, крещяха и съветникът Вацатко, и президентът на полицията. По това време в Прага даваха известния филм „Последните дни на Помпей“, но той беше нищо в сравнение с последните дни на Пражката дирекция на полицията, която се беше устремила към гибел. Но понеже полицията никога не бива и не може да рухне унищожена, господин президентът реши: — Нито дума за това, нищо да не се публикува, ако вестниците гъкнат нещо, ще ги закрия. Господи, защо тези четиристотин и шест милиона години трябваше да се навършат точно, когато аз съм президент на полицията? Закривам заседанието и помнете, че такова не е имало. Разбира се, разследването продължава. Така краят на Пражката дирекция на полицията не настъпи, защото решението на президента го отложи за по-нататък. Но никой не знаеше за кога. Един ден в кабинета на началника на окръжното отделение в Ихлава влезе младият ефрейтор Тумпах. Той чукна токове и се обърна към своя командир по войнишки: — Господин началник, моля за разрешение да се застрелям. Началникът най-напред каза, че ако иска, Тумпах може и да се удави, след скандала с оня отпечатък вече е все едно, а после изкрещя: — Вие май съвсем сте се смахнали. По дяволите, какво има пак? — Единственият изход е да се застрелям — печално каза Тумпах. — Намерих още една важна следа. — Че ако е така, защо ще се стреляте вие? Аз сам ще ви застрелям, и то с голямо удоволствие, ако носите нещо такова като миналия път. — Сега е по-лошо — смело каза младият мъж и остави пред смаяния началник две парчета стъкло. — Тук беше отпечатъкът… А това е от другите парчетии. Тоя случай ме човъркаше непрекъснато и аз пак се порових из стъклата. Докладвам, че открих важно обстоятелство, което… А бе направо ужас! Парчето с отпечатъка е с милиметър и половина по-дебело от другите. И освен това, като го разгледате, личи, че стъклото е равно и през него се вижда хубаво… Докато през което и да е от другите парчета нещата се виждат криви, защото стъклото е некачествено. С две думи, на този прозорец е имало обикновено, не особено хубаво стъкло, а парчето с отпечатъка е идеално гладко. Моля, вижте сам, господин началник… Офицерът беше така смаян от думите на Тумпах, че смело може да се каже за него: беше напълно изглупял. Той мълчаливо погледна парчетата и не откри нищо друго освен това, което вече беше забелязал старателният млад полицай. После той остави парчетата върху бюрото и по навик започна да се разхожда напред-назад из кабинета. Звънна телефонът, офицерът вдигна слушалката, каза: „Момент…“ — и затвори. Не искаше да му пречи в мисленето. Младият Тумпах учтиво слушаше скриптенето на командирските подметки. — Хей, човече, знаете ли какво е това? — Разрешете да доложа — знам. Затова още в началото предложих да се застрелям. — Нищо друго не ви остава — веднъж вече извадихте от релсите цялата дактилоскопия, сега я връщате на истинското й място, а някакъв си неизвестен полицай от окръжно отделение не може да си позволи подобни сътресения с такава сериозна наука. Такова нещо може да си позволи някой отгоре, и то не много често… Господи, Тумпах, какво стоите като истукан? Да ви видя във влака, в Прага, при съветника Вацатко, после при президента на полицията, пък нека те сами ви застрелят, евентуално нека ви направят на юфка, изобщо не ми пука, само че не искам още веднъж да преживея каквото преживях. Свободно и бегом марш! Тумпах препусна от кабинета в тръс, който след това премина в галоп. Той успя да скочи в потеглящия влак и единствено униформата го спаси от глоба. На меката седалка в първа класа нещастникът се мяташе в жестоки съмнения, защото изобщо не можеше да си обясни как парченцето стъкло, на което беше отпечатъкът, се е озовало сред късовете от разбития прозорец. Как непознатият касоразбивач се е снабдил с отпечатък от пръстите на друг касоразбивач, който лежи в Бори? Съветникът Вацатко едва не подскочи, когато Тумпах му показа какво носи. — Млади човече, вие сте умна глава! Ако не сте глупак, разбира се, защото сте бил длъжен да забележите всичко това по-рано. Въпреки че… трябва да призная, че и останалите не са го забелязали. Е, значи, благодарение на вас с дактилоскопията всичко е наред, а беше съвсем зле. Както личи, тя е солидна наука, щом преживя това… Е, сега ние ще се заемем с това! Съветникът беше пълен с ентусиазъм и Тумпах разбра, че не е нужен тук. Той излезе на улицата, известно време заглеждаше жените, после изведнъж се сети, че ще живее, и радостно тръгна към Ихлава. Докато той пътуваше, на бюрото на началника му зазвъня телефонът и самият господин президент благоволи да каже, че младият човек очевидно е умна глава, и помоли окръжното отделение да изкаже благодарност на това момче от негово име. Така че още преди Тумпах да стъпи върху перона на ихлавската гара, на бюрото лежеше заповедта за неговото повишение. И нещата тръгнаха по познатия и установен ред. Най-напред съветникът Вацатко поиска всички сведения за касоразбивача Пехачек в Бори. Затворник №64873 изобщо не подозираше, че става център на внимание. Той все така си ходеше по студения дълъг коридор, стоеше изправен до вратата на килията си, чакаше надзирателят да отвори вратата, разменяше си угарки с чистачите и когато утихнеше навсякъде, се отдаваше на пушене точно така, както правеха всички опитни затворници, които отдавна са се примирили със затвора. Пехачек не подозираше, че по време на разходката един господин го оглеждаше внимателно и че след това този господин дълго седя при директора на затвора. — Значи, казвате, че скоро е бил освободен касоразбивачът Камил Новак? — Да, осъден на три години за съучастничество в грабежа на касата в Раковница. Поведението му беше като на всички от бранша — разумно. Беше освободен на единайсети. Господинът от Прага запрелиства бележника си: — Ихлавската каса е била разбита на осемнайсети, значи, Новак си е дал една седмица почивка, сигурно за да влезе във форма. — Ами! По-скоро тая седмица му е трябвала, за да огледа касата, ако е бил той, разбира се! — предположи директорът. — Може да ви е чудно, но той изобщо не е имал нужда от разузнаване… Той е знаел достатъчно за тази каса. Позволете ми още един въпрос: как могат да се срещат затворниците тук? — Ако не са в обща килия, само там, където работят — обясни директорът. — Къде работи Пехачек? — Долу, в работилницата, той е добър майстор. — А онзи, Новак? — И той там. Касоразбивачите, общо взето, са сръчни хора и ние ги пращаме като монтьори. Златни ръце имат те, само че лошо ги използуват. Мъжът се усмихна: — Ясно! Работили са заедно и са се наговорили. Директорът на затвора имаше вид, като че иска да преглътне, а не може: — Вие мислите, че… — Нищо не мисля, просто констатирам. И като установя, че са имали възможност да се срещат, предполагам, че са могли и да се уговорят. — Ама как Пехачек… Толкова е скромен и дори ми изглежда отритнат от съдбата. Той излежава пет години, а това не е малко! — Пехачек беше славен човек! И както се казва, нахакан. Като получавал втората си присъда от три години и половина и председателят на съда му казал, както винаги, че може да обжалва присъдата, Пехачек се изправил, махнал с ръка и казал дословно това: „Три години и половина са нищо, господин съдия, аз ще ги изкарам на стълбите на затвора Панкрац, и то на половинката задник…“ По това време всички вестници гърмяха! А прославеният Пехачек изобщо не подозираше, че в дирекцията се говори за него. Той мълчаливо вършеше онова, което му бяха дали, държеше с удоволствие инструментите, с удоволствие застана пред тезгяха и стегна желязото в менгемето, опитвайки се да го извие така, както беше свикнал от работата си с касите. Защото най-важното нещо е в пандиза човек да не загуби формата си. Той обърна пъпчивото си длъгнесто лице към малкото прозорче, което беше прашно, но пропускаше доста светлина в работилницата, а понякога дори и слънце. Пехачек виждаше покрива, а зад него далечния венец от синкави върхове. Кой знае кои върхове бяха те, но той мечтаеше, че някой следобед ще отиде там, ще седне върху мъха и ще слуша как над планинската поляна бръмчат мухите; красота, човек има нужда от нещо такова, за да си почине от нощната работа. Но къде са върховете и поляната, къде е онова лято, когато за последен път слушаше навън бръмченето на мухите и примижаваше пред силното слънце! Разбира се, човек може да си прави майтапи в съда, защото така си повдига реномето сред приятелите и специалистите, но като му лепнат толкова, колкото получи той, ще му мине меракът за веселба. Да се лежи седмица, две или месец, или десет месеца се ядва, да се лежи три години — иди-дойди. Ама пет — вече е прекалено… Изведнъж усещаш как светът навън е страшно далече, всичко е далече, приятелите и Маржка, тя е съвсем изгубена, дявол да го вземе, когато Пехачек излезе, тя ще гони четиридесетте, на тия години жената си е изпяла песента. След тая присъда Пехачек приличаше на звяр в клопка. Хванаха го за абсолютна глупост, която не беше предвидил. Нямало никакви доказателства, беше сигурен, че ще се изплъзне, още повече че касата беше бая добра, пусна му няколко пачки. Смяташе вече да поулегне, защото при днешната криза в касите няма кой знае какво. „Но се получи зле, получи се много зле — мислеше си той, като гледаше през прашния прозорец на затворническата работилница. — И то заради глупост… Заради отпечатък от пръст.“ Дявол да го вземе! И това ако не е идиотщина, да хванат човека заради такава глупост, как може да се позволява такова нещо. Щом полицаите са мухльовци и не могат да гепят човека, като излиза навън, щом като не могат да му докажат, че е разбил касата с „козия крак“, който са намерили у него, тогава не трябва да се хващат за това. Пехачек отричаше яростно, въпреки че съветникът го уговаряше да си спомни, че касоразбивачите са благородни хора и не създават трудности на съда, че съдът пак ще си затвори очите. Пехачек беше сигурен и затова мъжествено отричаше чак докато на края извадиха тоя отпечатък… Колко пъти след това в килията си Пехачек разглеждаше крайчетата на пръстите си и клатеше глава: „По дяволите, това е невъзможно, невъзможно е няколко идиотски линийки да струват на човека пет години!“ Съдът беше необикновено бурен. Защитникът на Пехачек крещеше, че сама по себе си дактилоскопията не е достатъчна, за да бъде уличен един човек, въпреки че тя прекрасно стигаше и за бесилка, но адвокатът може да говори каквото си иска. Но все пак той беше скъпо платен и мереше всичко по горната му граница. Колко пъти вече Пехачек притискаше черния си пръст към бялата стена на килията и го гледаше. „Да, това ме докара дотук… Ясно, че трябваше да бъда с ръкавици, но какво да правя, като с тях ми липсва правилното чувство и сигурност. Сега вече ще внимавам, без ръкавици дори няма да излизам от къщи. Ако тия мизерници не се научат да разпознават и отпечатъка на ръкавицата! Днеска всичко е възможно, днес обикновеният човек няма спокойствие.“ Ами ако… Ами ако хвана за гърлото това чудовище, дето даже няма нормално име. Ако докаже, че всичките тия трикове с пръстите са глупост… Ако намерят чужд отпечатък… Ако сега намерят някъде мой отпечатък… Самият той се изплаши от тая мисъл. Не можа да разбере откъде се взе тя, не беше много умен, затова пък беше силен. Изведнъж като че го обля някаква светлина, чувствуваше се така, сякаш крачи по поляната и на главата му грее. Но не слънцето, а мисълта! „Ако намерят някъде моя отпечатък! После ще трябва да ме пуснат… Ще бъде голям майтап и името Пехачек пак ще стане известно по целия свят.“ Великолепна мисъл! Приказна! Той си играеше с нея, радваше й се повече, отколкото на някоя жена. И веднъж я реализира… В коридора се чуха крачки. Пехачек бързо се престори, че работи. Надзирателят извика от вратата: — Пехачек, при мене! Пехачек бавно се мъкнеше по коридора и като се разбра, че са сами, се наведе към надзирателя: — Какво има, господин Яноушек? А той само сви рамене, тихо каза: — Посещение… Пехачек се спря от уплаха: Жена?… — Не, не се бойте. Мъж. После продължиха по-нататък, прекосиха двора — за всеки затворник е празник да мине през двора, по-различно от оня жалък кръг при разходката, и влязоха при директора. Него го нямаше. Там беше съветникът Вацатко, който погледна едва ли не весело Пехачек: — Е, какво? Явно се срещнахме малко по-рано, отколкото очаквахте, а? Пехачек мълчеше. Посещение на такъв високопоставен господин от Прага — тука нещо не бе в ред. — Пушите ли? Запалете си — каза съветникът. Пехачек би предпочел да откаже, но нещо в него му попречи и той бе принуден да си вземе цигара, въпреки че знаеше, че ще му излезе адски скъпа. Стоеше, после седна в креслото и дръпна от цигарата с такова напрежение, че за момент съветникът замълча. После се учуди: — Вие тук не си ли разменяте цигари? — Това е друга работа — каза Пехачек. Ако можеше да си опъне краката, щеше да си помисли, че е у Маржка. — Е, пушете, пушете… Аз имам време. Съветникът започна да се разхожда из стаята. Пехачек пушеше и си мислеше унило: „Пак ще ме хванат за нещо. Интересно — за какво ли? Дали оня Новак не е успял?“ — Познавате ли Камил Новак? — попита в тоя момент съветникът и изпитателно го погледна. — Да — задави се Пехачек. (Знаех си аз, че тая цигара ще ме издаде — помисли си той тъжно. — Онова говедо са го хванали!) — Та, значи, вие сте решили с негова помощ да разклатите цялата ни дактилоскопия, а? Пехачек вдигна очи и веднага пак ги наведе. Мълчеше, от опит знаеше, че това е най-добрата защита. — Вие му посочихте тази каса, нали? След дълго мълчание съветникът продължи спокойно: — Вие сте я набелязали още преди да ви арестуват, а? Добре сте запомнили всичко, Новак е бил сигурен. — Вие вече сте го… — изхърка ужасено Пехачек. — Да. Защо да ви лъжа. Отначало се объркахме малко, но после разкрихме загадката. Вашият отпечатък издаде Новак. Чудеса, нали? Съветникът подаде нова цигара на касоразбивача и остави цялата кутия на масата. — Би трябвало вече да разберете, Пехачек, че въпреки всичко полицията е изряден апарат и можеш да я водиш за носа само за кратко. Рано или късно разкриваме всичко. Съветникът се поразгорещи, а Пехачек гледаше в земята. — Дактилоскопията е наука, Пехачек, разберете, с нея шега не бива. Аз дойдох тук само за да ви видя и да признаете всичко. Е, какво? Ще напишем ли всичко това? Написаха го, протоколът не беше много дълъг и когато отведоха Пехачек (естествено, цигарите от масата изчезнаха заедно с него), съветникът гледаше след него и си мислеше: „Само да знаеше тоя Пехачек, че е открил едно-единствено нещо… Единствено, защото никога няма да се повтори! Само ако подозира, че името му ще влезе в учебниците по дактилоскопия!“ Камил Новак пак се върна в Бори и пак работеше заедно с Пехачек в една работилница. Двамата имаха доста време за размисъл и разговори върху това, което ги сполетя. Имаха време да се почудят колко въшлив е всъщност животът. Имаха доста време да разберат, че сляпата дама с везните и меча не прощава нищо. Нито атаката срещу нейната непогрешимост! Лейди Макбет от Винохради Това се случи на Вацлавския площад през един пролетен ден, когато по тротоарите ухаеха липи и влюбените стояха на терасите пред музея и слушаха ромона на фонтаните. Времето беше великолепно, но очевидно високият намръщен мъж в светъл костюм и ръкавици гласе не го забелязваше. Той се спря, огледа се, като че светът изчезваше пред очите му, и с болка посегна към гърдите си. След това бавно и безсилно се отпусна на земята: Настана обичайната суматоха, около мъжа се натрупаха хора, няколко добри ръце го пренесоха до най-близкия вход. — Дамла! — каза един възрастен пълен мъж. — Тя е! Познавам я! И въздъхна така, като че беше сигурен, че и той след време ще се сблъска с нея. — Той вече си е отбил номера, а нас тепърва ни чака това — заяви една жена от тълпата, която любопитно надничаше във входа. Най-после се появи полицейска фуражка и когато строгият служебен глас каза: „Моля, разпръснете се!“ — на всички им олекна. Разбира се, хората не се разотидоха, напротив, дойдоха и други. Полицаят телефонира за линейка и докато чакаше, извади портфейла на човека в безсъзнание (а може би мъртъв?), за да установи кой е той. И едва не отдаде чест, защото според документите непознатият мъж беше шеф на отдел в Министерството на обществените работи. Полицаят пристъпи строго към вратата на къщата, при което зяпачите отстъпиха малко назад. За късмет не му се наложи да се кара дълго с хората, санитарите вече бяха успели да се справят с припадналия и с тези, които им се пречкаха. Щом като колата със скърцане тръгна към болницата, полицаят отиде до участъка на Краковска улица, за да подаде рапорт. Оттам го изпратиха във Винохради, където живееше началник-отдела, за да съобщи на съпругата му за случилото се, защото началникът на отдел вече е толкова голям шеф, че не е длъжен да има домашен телефон. Полицаят отиваше с неудоволствие, още повече че сам не знаеше какво е станало с човека, може вече да му е добре, а може вече да е умрял. Той мислеше всъщност какво трябваше да каже. „По дяволите, идиотска служба! Ще кажа — нищо му няма. И после ще се оплакват от мене, че съм скрил смъртта. А ако кажа на госпожата, че е вдовица, пък той се върне в къщи, отиде ми повишението, щото той е шеф на отдел, значи, голяма клечка!“ За по-сигурно полицаят най-напред се спря при портиерката — първата и най-важна инстанция за полицията. — Ама че работа! — извика добрата жена и сплете ръце. — Доста ли го е чукнало? Тя попита така, като че предпочиташе това да е цапнало началник-отдела колкото се може по-силно. — Нищо не знам, госпожо, аз само… що за чудо е тая неговата и имат ли деца… В същия момент портиерката даде на полицая подробна информация, според която началникът на отдела бил странна птица — мърморко, от него лъхало страх, с жена си говорел малко и строго. А госпожата е млада и такава изящна, като от романите. Портиерката специално наблегна на това, тъй като беше познавачка на четивото за дами; това беше нейната тайна страст и тя познаваше всички части на „Безпътната наивница“ и „Приключенията на графиня Казал“, от които не бе могла да се добере само до единадесета част, но в края на краищата това нямаше голямо значение за цялостната съдба на графинята. Полицаят остана с впечатлението, че всъщност човекът, който бе получил удар, е наказан от самата съдба за това, че се държи грубо със своята деликатна съпруга и не обръща внимание на поздравите на портиерката. С тия сведения в главата полицаят се качи на първия етаж и позвъни. Отвори му млада жена, облечена в много странен виолетов пеньоар. Като видя човека с фуражката, тя вдигна ръце към устата си, като че искаше да спре вика си. — Разрешете ми да доложа, че вашият съпруг получи тежък припадък на улицата и беше откаран в Общинската болница. За състоянието му можете да се информирате там. Полицаят изстреля новината, стоейки „мирно“. След думите на портиерката той изобщо нямаше да се учуди, ако госпожата бе запищяла от радост. Но тя помръдна устни, без да издаде звук, кръглите й очи („такива големи очища“ — говореше после в участъка полицаят, като разказваше какво му се е случило) се разшириха още повече и милата госпожа се отпусна безчувствена като дърво, така че полицаят едва успя да я подхване. Щом като човек е на служба, трябва да бъде готов за всичко. И полицаят задържа жената да не падне, после я намести в ръцете си и я внесе в квартирата. Отвори си с ритник най-близката врата и остави милата дама на едно канапе с висока плюшена облегалка. След това той реши да извика портиерката, защото не се сети за никой друг, но пътем се отби в кухнята и наля чаша вода. „Това е най-доброто средство при припадък. В най-лошия случай ще трябва да й разкопчея пеньоара.“ Но като се върна, жената беше седнала и разтриваше бледото си чело. В стаята бе странен полумрак, идваше от тъмните завеси, полицаят остави водата на масата и каза: — Е, вече ви мина, аз ще вървя. Жената не каза нищо, като че от мъка дори не чуваше, но после обърна към полицая кръглите си очи (тия големи очи ща!) и каза учудено: — Ама и вие сте като хала! Носехте ме като перце! Полицаят се изчерви, мъжете винаги се радват на такива неща, и каза, че това се очаква при неговата професия. Жената стана, отвори бюфета, наля една чашка с ликьор и му я подаде. Полицаят изгълта питието и изкозирува. Това беше шоколадов ликьор. — Покойният много обичаше този ликьор — с някаква странна нежност каза жената. — Как така „покойният“, уважаема госпожо! Докторите днес могат всичко — опита се той да я утеши и нямаше как да не забележи, че уважаемата госпожа го гледа неразбиращо. — Лекарите? Ами! В тоя случай те са безсилни. Полицаят си помисли, че ще е по-добре да я остави сама с мъката й. Той козирува и излезе енергично в коридора. Както и предполагаше, щом като слезе долу, портиерката надникна: — Какво каза? — Припадна от мъка — отговори полицаят и остави на стълбите изумената портиерка с опулени очи. Портиерката беше учудена, защото знаеше нещо, което полицаят не можеше да знае. На последния етаж на къщата, чак на тавана, в стаичка, която по нареждане на хазяина беше направена обитаема, въпреки че преди това беше сушилня, живееше един млад мъж, чиновник в пощата, което само по себе си не е лоша професия, стига човек да се ожени добре. В това отношение портиерката беше съгласна да установи контакт с младия и неопитен мъж и според възможностите да му предложи момиче, подходящо за целта. Но както стана ясно, младият мъж изобщо не мислеше за женитба, и то по съвсем проста причина: той беше запленен от съпругата на началник-отдела от първия етаж. Естествено, портиерката имаше навик да си доизмисля много неща, иначе не би могла да понесе така леко липсата на единадесетата част от „Приключенията на графиня Казал“. Така че в мислите й пощенският служител без затруднения се бе превърнал в млад рицар, който ден и нощ мисли за своята любима и й поднася нежни изненади, от серенадата под балкона до писъмцата с горещи признания, предавани в полумрака на църковната изповедалня. Не й смущаваше това, че въпросният пощенски чиновник не е религиозен и че апартаментът на първия етаж няма никакъв балкон, а само обикновен джамлък. Съпругата на началник-отдела често изхвърляше от употреба палта и рокли и ги даваше на портиерката да прави с тях каквото сметне за добре. Тъй че портиерката беше привързана към тая благородна дама и й желаеше доброто. Повечето от роклите тя продаваше и си купуваше алаш*. Като си го пийваше, тя се чувствуваше направо задължена да мрази намусения началник-отдел, който измънкваше нещо вместо поздрав и с когото на младата жена сигурно й беше тъжно. Колко по-добре щеше да й бъде в обятията на младия благородник! [* Вид ликьор. — Б.пр.] Но както се казва, галантните блянове на портиерката имаха реална основа. Неведнъж тя бе виждала вратата на първия етаж да се отваря точно, когато минаваше младият мъж. Разбира се, това бе случайност, но нарочно подготвяна случайност. Той винаги спираше, поздравяваше учтиво, младата госпожа изплашено отстъпваше назад, като че се бе припознала, а после се усмихваше… Такива сцени не бяха описани дори и в авантюрите на графиня Казал и затова портиерката ги поглъщаше с очи. Понякога те си разменяха няколко думи… Веднъж, портиерката бе абсолютно сигурна в това, младият мъж пламенно целуна ръката на младата госпожа. Колко красиво и колко възвишено е това! Такава трябва да е любовта, точно такава. А не да сумтиш по стълбите като началник-отдела, когото човек дори не може да си представи как целува ръка! Пък щом тоя полицай казва, че припаднала от мъка, това само доказва нейната деликатност. Щом полицаят си отиде и остави съпругата на началник-отдела сама върху дивана, тя също си сипа шоколадов ликьор и докато го пиеше, премисляше какво да предприеме. Погледна часовника и като видя, че е време младият мъж да се връща в къщи, си облече тъмно вталено костюмче, сложи си модна шапка с формата на тенджера и с голяма панделка според най-новата мода от тази година и застана в антрето, като дълго си оправяше ръкавиците, докато не чу стъпки. Пощенският чиновник не очакваше тази среща днес, той тъкмо развиваше хартията на нарязания салам и се канеше да изяде няколко парченца, докато стигне до своя етаж. На пощенските служители не им е розов животът, даже и когато дамите от висшите кръгове им подаряват благосклонни усмивки. — Ох, как се изплаших! — каза младата дама и кръглите и очи се впериха в младия мъж с такъв искрен ужас, че той бързо пъхна салама в джоба си и въздъхна: — Целувам ви ръка, госпожо… Младата жена погледна дали са сами на стълбището и подкани с ръка младия мъж да върви след нея. — Винаги ме гледате така… така ненаситно — говореше тя, затваряйки вратата след него. Той разтвори безпомощно ръце: — Аз… всъщност… — Не казвайте нищо. Знам какво искате да ми кажете. Пощенският чиновник беше доволен, че дамата знае това. Защото той самият не беше много на ясно. — Цял живот съм копняла да склоня глава до цветовете на асфоделията и със затворени очи да чувствувам как ние два мата сме пронизани от нематериалното усещане на вечността. Познавате ли това чувство, когато душата се освобождава от тялото и литва нагоре? Дланите на младия мъж се изпотиха и той отговори с приглушен глас: — Да… Честно казано, със същата сила можеше да каже и „не“. Изведнъж жената го погали по бузата с ръка, облечена в тънка тъмна ръкавица. Младият мъж се беше бръснал рано сутринта и при това доста небрежно и от докосването брадата му изхруска. Той се изчерви и се опита да хване ръката на младата дама, но тя я издърпа: — Не, не… С моя мъж се случило нещастие. Довечера ще дойда при вас! Тя отвори вратата и той бе принуден да излезе на стълбището, при което младата жена мълчаливо излезе след него и изтича по стълбите, бързайки към болницата при съпруга си. Едрият мъж с космати ръце и гърди лежеше напълно безсилен на болничното легло. С него бяха направили това, което се прави в такива случаи, бяха му сложили инжекция и чакаха. На моменти болният излизаше от дълбокия припадък и въпреки това лекарят, който точно сега беше дежурен, смяташе случая за безнадежден. Това си беше удар и нищо не можеше да се направи. За всеки случай той нареди да поставят параван. Младата съпруга дойде следобед. По-късно лекарят си спомни колко го учуди първото й посещение — цялата беше в черно като на погребение. Лекарят дори се смути, като й каза, че мъжът й е още жив. Той не я пусна при болния, отведе я в своя кабинет и я разпита за родителите му, за детските му болести, като че една жена, с двайсет години по-млада, може да знае тия неща. После учтиво изпрати очарователната вдовица. „Всъщност защо я наричам вдовица — уплашено си помисли той. — Тая жена принуждава човека да изпреварва действителността.“ Вечерта извикаха лекаря в лабораторията. Младият стажант, нещо като доктор в зародиш, който си караше практиката в лабораторията и беше изпълнен с амбицията да покаже колко много неща е научил вече, му подаде няколко листа. Резултатите от изследванията… — Да, колега, всичко е наред, но за съжаление при удар микроскопът е излишен — усмихна се лекарят. — При удар да, господин докторе — отговори височкият младок, комуто дори бялата престилка не стоеше добре. — Тук има нещо друго, само не знам дали не се лъжа. Струва ми се, че открих в кръвта базофилно точкуване. — Знаете ли изобщо какво значи това? — Знам — обидено погледна момчето. Докато лекарят се навеждаше над микроскопа, в стаята влезе миловидна лаборантка с епруветка с урина. — Има ли? — попита нетърпеливо младият стажант. — Да, имате право — отговори момичето и погледна дългуча с възхитени очи. — Има олово. В лабораторията стана тихо. — Олово — каза най на края лекарят. — Но тогава… Той не каза какво тогава. И двамата — лекар и стажант — седнаха над учебника по токсикология и повториха всичко, което не знаеха или бяха забравили за отравянията с олово, които вече бяха рядкост. На края лекарят вдигна очи от книгата: — Така. Да предположим, че е това… Само че как човек от министерството е имал допир със смъртоносна доза олово? Стажантът сви рамене. — В края на краищата няма да се чудим как оловото е попаднало там, а ще се опитаме да го изкараме от организма. Разбира се, от този момент случаят е за полицията — каза лекарят и отиде в отделението, за да назначи съвсем друго лечение на загадъчния пациент. В същото време младата жена се качи до четвъртия етаж и тихо почука, превъзмогвайки вълнението си. Когато младият мъж се опита да я прегърне, тя каза: — Искам душите ни да звучат в един акорд. Любовта е като смъртта, диханието й е толкова омайващо. Седнете, ще слушаме тишината на нашите сърца. Е, всеки от нас прекарва нощта различно. В болницата едрият мъж дишаше тежко в бялото легло, слушайки шумоленето на вечността. Повърхността на кръвните му телца се покриваше с оловен фосфат. На сутринта, като докладваше за съобщението от болницата, Бружек попита: — Господин съветник, вие ли ще го погледнете, или да се заловя аз? — Знаете ли, господин Бружек, може да излезе голяма глупост. Аз не вярвам много-много на докторите, разбира се, с изключение на господата от съдебната — каза разсъдливо съветникът. — Отравяне с олово. Така са постъпвали през средновековието. — Ако позволите, господин съветник, аз си спомням такъв случай, но това беше един печатар от Либен и освен това оня от Просека, дето имаше под лопатката си оловно парче от граната. — Именно. Така че внимавайте, господин Бружек, тоя е някакъв началник-отдел. Сигурно нищо интересно. Така този неинтересен случай попадна в полицията и с него също се отнасяха незаинтересовано. Бружек щеше да се разкъса от работа — две нападения при Либенския мост, обир в Кобилиси, с една дума — оловото можеше да почака. Но между другото на Бружек му хрумна, че началник-отдела от Министерството на обществените работи по погрешка е могъл да изпие някаква оловна гнусотия… Веднъж и Бружек за малко да пийне лизол, който пестеливата му съпруга бе наляла в бутилка от газирана вода. Та затова в разсъжденията ся той се хвана за тази случайна възможност. По-късно, по време на друга работа, Бружек се сети, че Министерството на обществените работи се занимава с големите строежи, ръководени чрез оферти, при което началник-отдела може да играе важна роля… Тъй че налице е и втори вариант — отмъщение. Ама ако беше отмъщение, отровата щеше да е бързодействуваща. Оловото е страшно бавно, Бружек беше прочел, че човек трябва да го поема няколко месеца непрекъснато. Ами ако е замесена жена? На края от много мислене детективът отиде в министерството. Интересуваше го секретарката на началник-отдела. За негово разочарование го посрещна възрастна жена с пронизващ поглед. — Какво обичате? — попита го тя с професионална учтивост. — Просто да погледна, ако позволите. Аз съм от полицията. Бружек влезе в кабинета, покрит с мек килим. „Тук е по-хубаво, отколкото при нас, в дирекцията — помисли си той тъжно. — Само погледни — на масичката пури в луксозна кутия за посетителите.“ — Откъде са пурите? — Че откъде да са? — учуди се секретарката. — Купувам ги в магазинчето отсреща. — Какво друго купувате? — Вино. — Покажете ми го. С явно неудоволствие секретарката отвори едно шкафче. Бружек подсвирна. То беше пълно с бутилки, най-отбрани марки, за които полицейският служител можеше само да мечтае. — Ще взема всичко това със себе си — каза той кратко. — Мислех, че идвате само за информация — каза язвителната особа. — Да, госпожо. Идвам да се информирам какво е ял и пил вашият шеф. — Той беше много скромен… Тоя удар… направо не е за вярване — въздъхна жената. — Още по-малко вероятно е, че това не е удар, а отравяне. Увийте ми бутилките. И Бружек седна на коженото кресло, покани секретарката да седне срещу него и без да обръща внимание, че шокираната жена ще се разплаче, започна да я разпитва за много полезни неща. И колкото повече питаше, толкова по-странно и по-интересно му изглеждаше всичко. Това изобщо не беше някакъв си скучен случай, достатъчно беше да погледне жената, която с благ глас разказваше как напоследък нейният шеф непрекъснато се оплаквал от неразположение и болка, как слабеел. Започнал да пие повече. Да, от това вино. — Непрекъснато му беше зле… И в семейството си беше нещастен! Сълзите, които течаха по бузите й, оставяха следи. Явно, годинките й бяха доста, но още се грижеше за себе си и се гримираше. На кого ли искаше да се хареса? Бружек се върна късно. Пристигна с колата на министерството и носеше със себе си чувалче като за Коледа. Когато остави на масата всичките бутилки и пури, детективите, които бяха свободни от дежурство, заклатиха одобрително глави. — Пурите „Регалия медна“ са екстра сорт — каза Боуше и помириса една, като че можеше да усети нещо с тая хрема. — А виното? — удиви се Роус. — Мислите ли, че всичкото е отровено? — Надявам се, че не е… Поне пурите решително не са, никога не съм чувал, че оловото може да се пуши. Заповядайте, тях дамата ми ги даде в добавка. Приятна жена, изцяло предана на шефа си. — Дяволска работа! — каза Мразек. — Да, дяволски случай — потвърди Бружек и също запуши. Помещението се пълнеше със синкав, ароматен дим, влияещ добре на мисленето. На следващия ден лабораторното изследване показа, че виното е абсолютно безвредно, т.е. с негативна реакция. Бружек занесе една от негативните бутилки на съветника. — Това е от фонда на министерството, безотчетно — каза за извинение детективът. — Много хубав трамин. Съветникът вдъхна аромата и одобрително кимна. — А иначе какво става? — Иначе от това ще се излюпи, ако мога така да се изразя, романтична история. Някой го е отровил, но кой, защо и как — засега не знам. Той сам отникъде не е могъл да погълне олово. Тука имам и описание на болестта, в болницата ми казаха, случаят е съвсем класически: липса на апетит, болки в коремната област, болки в ставите, предимно през нощта, треска, увреждания на зрението… А и още едно неприятно нещо, кой би казал, че оловото е такова чудо: нарушение на половата дейност. Съветникът вдигна глава: — А съпругата? — Вече говорих с нея, казах й, че съм от застрахователното дружество. Впрочем той не е застрахован за живот, така че този мотив отпада. А иначе тя е млада дама, говори като по книга, страшно културна. Бих казал, че пише стихове. В днешно време жените са способни на всичко. — Именно — въздъхна съветникът. — Така че срещу вас са две — съпругата и секретарката… Но между тях може да има някаква връзка, нали? — И аз мисля същото. Що се отнася до секретарката, не е изключена ревност към съпругата. Не говореше хубаво за нея. А съпругата… Не, при нея не е ревност, много е хубава, за да ревнува. При нея може да има нещо друго. — С две думи, както и да го въртите, винаги се получава така — каза съветникът и начерта на парче хартия един голям триъгълник. — Впрочем как се чувствува болният? Бружек колебливо замълча. Съветникът вдигна укорително вежди: — Значи, вие сте изпуснали от очи главната личност! Грешка. — Ще отида при него — предложи разпалено детективът, но съветникът каза, че той сам ще направи посещение на началник-отдела По-добре ще бъде. Болният бе поласкан (поне така каза) от грижите, които медицината и полицията посвещаваха на неговия случай. Но смяташе за излишно да се търси как е попаднало оловото в него. Ако знаеше господин съветникът колко и най-различни изследвания са му правени вече, щеше да разбере, че и мъдрата медицина не знае какво да стори. Кой знае какво е това изобщо. Според него лично най-важното е, че се е отървал от най-лошото и ще намери начин да се реваншира пред лекаря и пред младия медик. — Никак не бих искал, господин съветник, да се говори много за моя случай. Сам разбирате, тук има определени политически съображения. Положението ми, цялото наше учреждение… — Бъдете спокоен, господине, освен вашата секретарка никой не знае, че не става дума за сърдечен колапс. Болният се надигна. — Чудесно. Секретарката ми е отличен работник и умее да мълчи. Жена на години. Открай време младите секретарки не стават за нищо. Съветникът кимаше с глава. Ясно, едната следа на Бружек отиде по дяволите. — Често ли идва тук вашата съпруга? — Винаги щом има приемен час. Защо питате? — Мисля, че това е удар за нея… Млада е, щеше да остане съвсем сама. Как се запознахте с нея? — Смятате ли, че това има значение, след като човек се е отровил с олово? — въздъхна едрият мъж в леглото. — Жена ми е… просто, тя е романтично същество. Много по-млада е от мене, а се влюби в мен. Може би ви се струва невероятно… — Изобщо не, моля ви — побърза да го увери съветникът. — Що се отнася до любовта, и полицейските служители не могат да устоят пред нея. Началник-отдела въздъхна: — Знаете ли, тя беше сираче, възпитаваше я вуйчо й, а той изобщо не желаеше нашата връзка. Беше чудак, но богаташ. Оженихме се чак след смъртта му. — Дълго ли продължи това. Имам пред вид изчакването. — Малко повече от година. След това нямаше пречки за щастието ни. — Тъжна история с хубав край — кимна съветникът. — Просто любов. — Да — каза едрият мъж, но гласът му не беше вече толкова уверен. Съветникът благодари за разговора и се сбогува. На вратата той се спря: — А вуйчото… Как се казваше? — Ян Тучни. — Той сигурно е завещал парите си на племенницата. Така че съпругата ви е финансово независима. Болният кимна: — Да, но защо, моля ви, е всичко това? — Бъдете спокоен. Така постъпваме обикновено. Всяко отравяне трябва да се разследва. Освен това вие сте висш чиновник, тъй че искаме да бъдем напълно сигурни. Ще ви бъда много признателен, ако пред съпругата си не споменавате нищо за моето посещение. Защо ще я изнервяте излишно? — Естествено — каза началник-отдела. — Тя е още дете. — Странна жена е тя — каза лекарят на съветника. — Толкова пъти като е идвала и аз съм бил в стаята, тоя мъж или се страхува от нея, или — не знам — гледа я така предано, че чак да те хване срам за цялото мъжко племе. А тя му говори на „ви“ и го нарича „приятелю“! — Но иначе, казват, била красавица! — подхвърли съветникът. Лекарят го погледна внимателно и гласът му омекна: — Да. Красива е! Сигурно вече са ви казали, че ходя да я изпращам. — Не са, пък и не смятам това за важно. Освен; ако сте решили да я учите на малко по-друго отношение към съпруга й! И съветникът повдигна шапката си и си отиде. В канцеларията си той извика Бружек: — Като начало установих, че началник-отдела е под чехъл. — А кой не е! — каза мъдрият Бружек. Съветникът въздъхна мълчаливо: — След това струва ми се, че теорията ви за секретарката отпада. Затова пък вече и лекуващият лекар се интересува от госпожата. И на края знаете ли вие, че тя е богата? Наследила вуйчо си, защото изчакала послушно с венчилото си, докато той умре. — Нали казвам, че всичко това е заплетена и романтична история — каза Бружек. — Ще започна отначало, тоя път от портиерката. Според думите на секретарката началник-отдела е нещастен със своята млада и очарователна жена. Какво ли знае за това такава познавачка на човешките съдби, каквато е портиерката на дома? За негов ужас обаче от разговора излезе, че всичко е съвсем иначе. Изящната дама е нещастна със своя мърморещ и груб мъж. — Господин инспекторе, тая жена заслужава съвсем друга съдба. Тя е сътворена за любов. — Ами липсва ли й, като е омъжена? — неразбиращо попита Бружек. — Омъжена! — каза с презрение портиерката. — Граф Безансон винаги казваше, че любовта и бракът не са едно и също! — Кой е тоя? — Любовникът на Графиня Казал. Нали знаете за тая книжка, дето все има продължения. — Не знам… Но няма значение. Всъщност може младата съпруга да има някъде любим, когото да крие от злия си мъж. — Ще ви кажа, че има — възкликна победоносно портиерката. — И си го заслужава, защото е деликатна дама. Погледнете, този жакет го имам от нея. Така Бружек научи за младия пощенски чиновник и имаше достатъчно време, за да го потърси зад гишето „Таксови марки“. Естествено, от пръв поглед не мож го разбра. В учреждението Бружек чу само хубави неща за него. Дали наистина е възможен такъв триъгълник: съпругът, младата жена, пощенският служител? И даже да е така, можем ли да предположим, че този мъж стърже олово в кафето на началник-отдела? Или пък да си помислим същото за младата госпожа? А дори и да е така, можем ли да приемем, че началник-отдела е пил с удоволствие и без подозрения това кафе месеци наред или дори години? В определен период всяко разследване достига до мъртва точка. Бружек чувствуваше, че сега самият той се намира в такава мъртва точка. В лабораторията на полицията му обясниха, че що се отнася до оловото, най-вероятно като отрова да бъде употребен оловен октан, т.е. познатата ни бяла боя, която може да се купи във всеки бояджийски магазин. Дали и домът на пострадалия не е боядисан с това чудо? Бружек отиде при съветника и го помоли за двама души, които изпрати в квартирата на началник-отдела. Те открито трябваше да заявят, че са от полицията, и да вземат мостри от боята по стените и от лаковете по дървените части… И, естествено, да поразпитат квартиранта. Госпожата ги прие във виолетов пеньоар, пушеше с дълго цигаре и в кръглите й очи личеше безпомощен ужас. Дълго време тя не можа да разбере какво точно искат от нея. — А-а! Стените? Заповядайте, но да ме ги издраскате много. Мислите, че от тях моят мъж има болно сърце? Изведнъж, като че разбрала нещо, тя каза: — Знаете ли, че е възможно? Понякога усещам такова безпокойство и тежест. Върху душата… Да можехте да вземете мостра от моята душа, господа! Господата погледнаха малко неспокойно, но след това пристъпиха към работата. Настъргаха малко боя от антрето и отидоха в кухнята и в стаите, жената непрекъснато вървеше след тях. Вече в трапезарията тя отвори бюфета и напълни две чаши с ликьор. — Заповядайте, сигурно сте изморени. — Ами… — заекна единият полицай — ние сме на работа… Забранено е. Тя се засмя звънливо: — Всичко забранено е толкова хубаво! В този момент единият от тях, по-хладнокръвният, заяви, че не е бил в банята и че трябва да отиде там. Другият остана насаме с дамата и си повтаряше наум всичко, което знаеше за отравянето с олово. Главно, че това е бавна отрова, значи, ако той изпие тая чашка, няма да умре моментално. Общо взето, това не го успокои. Той отпиваше от шоколадовия ликьор и де преструваше, че много му харесва. Като се върна оня от банята, той язвително го подкани: — Хайде, пий и да не задържаме госпожата повече. А тя им наля още по веднъж и чак тогава ги пусна да си вървят. — И двамата се подредихме, Пепик, ще умрем едновременно — каза навън единият. — Не сме се подредили еднакво, приятел. Я виж какво имам! — каза другият и извади завита в носна кърпа четка за зъби. — Мръсна е. — Именно. Хрумна ми нещо… С времето оловната боя потъмнява. От лабораторията съобщиха, че всички мостри от боята са безвредни. Затова пък на четката за зъби има явни следи от оловен октан. Сега вече Бружек нямаше защо да се колебае. Той взе кола и двамата с Роус отидоха при младата жена със заповед за обиск. — Добри хора — каза дамата, все още облечена в своя пеньоар, — добри хора, вие сте полудели. Какво искате от мене? — Например искаме да разберем, откъде знаете за хубавите качества на оловната боя? Но докато си спомните, можете да ни кажете с какво си миеше зъбите вашият съпруг. — Че откъде да знам — нахвърли се рязко тя и кръглите й очи така потъмняха от ярост, че за по-сигурно Бружек се дръпна назад. — Кой ви посъветва да употребите оловен октан? Господинът от четвъртия етаж ли? Жената се усмихна: — О не, той е страшно мило момче. Та бялата боя е отдавна известно средство. Открай време сме я имали в къщи. Тя говореше толкова спокойно, че Бружек чак настръхна. Изведнъж си спомни какво знаеше за вуйчо й. Тя послушно изчакала смъртта му. — Облечете се и елате с нас! Докато тя се гласеше, Роус донесе от банята три кутийки прах за зъби. — Плавена креда, в нея идеално може да се разбърква оловна боя. Младата жена вече беше облечена във вталено зелено костюмче и беше все така спокойна. Като сядаше в колата, тя каза: — Не разбирам какво искате от мене. Та човек е дошъл на тоя свят, за да умре. — Да — отговори Бружек, — но не когато на вас ви е удобно. По обяд в полицията доведоха и младия мъж от пощата. Целият пребледнял, той затворил гишето и тръгнал с двамата детективи, като по пътя ги уверявал, че е станало грешка, защото книжата със сметките му са в образцов ред. Когато при разпита го попитаха дали познава очарователната дама от първия етаж, той отрече. — Никога ли не сте се срещали? — Не. — Никога ли не сте били у тях? — Не. — Никога ли не сте приемали нейни посещения? — Не. — А знаете ли, че лъжете и че така си вредите много? Престанете да играете ролята на рицар и говорете истината. В противен случай ще я доведем и пред вас тя ще повтори всичко, което вече ни каза. Колко пъти тя е била у вас нощем? Бледият мъж се разтрепера и с отчаян глас каза: — Уверявам ви, че всичко беше съвсем невинно. Дори не съм я докоснал. Тя никога не наруши съпружеската вярност. Наистина е ангел. Винаги говореше само за сливането на душите. За вечността… — Като сме стигнали до вечността — вие ли я снабдихте с отровата? Младият мъж се изправи, като че искаше да излезе срещу някакъв страшен враг, после се смъкна обратно на стола и гледаше разпитващия го полицай с ужас и страх. Прекратиха разпита. Защото освен това най-после дойде съобщението за смъртта на Ян Тучни от Винохради, собственик на недвижими имоти, вуйчото на младата дама. Умрял от удар, кръвоизлив в мозъка. — Всичко съвпада — каза съветникът. — Кръвоизливът в мозъка е последният стадий на отравянето с олово. Само че никога няма да го докажем, защото господин вуйчото е бил погребан чрез кремация. За всеки случай. Но за ужас на всички младата дама изобщо не отричаше. Нито случая с вуйчото, нито случая със съпруга. Този, който непрекъснато и в ужас отричаше, беше младият любовник, който според собствените си думи не беше дори и любовник. На другия ден Бружек почука на вратата на съветника и без да чака покана, се вмъкна вътре. В ръцете си държеше четка за зъби. — Господин съветник… Четката на оня младеж. Също оловен октан. И беше принуден да седне, дотолкова го беше омаломощил този факт. Съветникът взе четката в ръце и кимна: — Да-а, нежна любовница, няма що! Започнала е още от първия ден, та да не чака толкова дълго. Жената живя още няколко години в частен санаториум за душевно болни, където веднъж месечно я посещаваха двамата мъже. И всеки път тя ги гледаше учудено, като че не можеше да разбере, че още живеят. Малкият и големият От златарското ателие на господин Ринхолц, от онова малко магазинче на Карловия площад точно срещу съда, изскочи пребледняла жена с отворена докрай уста. Но тя не крещеше, изобщо не издаваше звук, голямата уплаха, която бе затъкнала гърлото й, личеше единствено в очите й. От покрива на съда излетяха гълъби, един от тях се завъртя над главата на уплашената жена и на нея й се стори, че това е душата на Ринхолц, която й благодари, че е отворила вратата на магазинчето и така й е помогнала безпрепятствено да се издигне в небесата. Жената пък се смъкна на земята, защото припадна като дърво. Пръв я забеляза един чиновник от съда, който от сутринта убиваше скуката, като гледаше на улицата от втория етаж. Той се занимаваше с това, когато му омръзнеше да преписва безкрайните списъци. Той извика: — Там става нещо! И се втурна навън, следван по петите от портиера, който не можеше да пусне от сградата на съда ей така препускащия чиновник, без да разбере къде отива. Около жената вече се беше насъбрала тълпа пражки зяпачи, но човекът с портиерска униформа строго им нареди да се разпръснат и понеже беше най-близко, заедно с младия чиновник отнесоха припадналата в магазинчето на господин Ринхолц. Само че точно в този момент жената дойде на себе си, разбра къде се намира и извика страшно, припадайки повторно. Чиновникът също едва не припадна, защото видя, че в локва кръв зад тезгяха лежи човешко тяло. Суматохата беше прекалено голяма за малкото магазинче, в което големите часовници, различни по форма, марка и звук, започнаха да бият и тези единадесет удара прозвучаха като ангелски звън. — Дяволска работа! — отсъди портиерът, защото вече му стана ясно защо жената така ужасено изтича пред магазина и защо не можа да издаде нито звук. Нали и чиновникът загуби ума и дума и се чувствуваше едва ли не по-зле от жената, която отново почна да идва на себе си. Портиерът бързо се втурна навън, изтича до сградата на съда и извика полиция. Понеже участъкът беше наблизо и понеже звъняха от съда, полицията дойде веднага, и то водена от самия полицейски съветник. Естествено, убийството пред сградата на съда е петно, което полицията иска да изтрие колкото се може по-бързо. Съдът и полицията са едно цяло, съдебният съветник и полицейският съветник са своего рода колеги и взаимно се уважават. Беше ясно като бял ден, че полицейският съветник Вацатко ще прояви най-добре уважението си към съдебния съветник Понахло, като веднага открие престъпника и го изправи на подсъдимата скамейка. Но засега положението не изглеждаше никак розово. Заведоха жената и младичкия чиновник в съда и веднага ги разпитаха в специално помещение. В магазинчето се разпореждаха господата от полицията заедно с полицейския лекар, който можеше да каже само това, което беше съвсем очевидно: Ринхолц беше убит от удар по главата, тоест най-обикновения начин, по който вече дълги години са убивани часовникарите и бижутерите. Нищо особено нямаше в това. И все пак: престъпникът е бил пресметнал всичко, за да се осмели да убие посред бял ден, в най-посещаваното време, когато някой е можел съвсем неочаквано да влезе в магазинчето. Както например тая нещастна жена, дошла да си вземе будилника. Тя чакала доста време и на края извикала: — Хайде, на работа, на работа! Но дори и след това никъде нищо не се помръднало, като изключим това, че някакъв непознат мъж отворил вратата, надзърнал вътре и попитал: — Няма ли го Ринхолц? — Сигурно е отишъл някъде наблизо — отговорила жената и непознатият казал, че тогава ще дойде след малко и без това е отсреща. Той веднага беше издирен, това беше първият успех на полицията и съдебният съветник Понахло каза: — Е, господа, ако ви върви така бързо, вдругиден ще можем да изправим престъпника пред съда. Понякога господата от съда си позволяват шеги и там, където липсва и най-малка причина за това. Онзи мъж беше зарзаватчия от Мисликова улица и не можа да каже нищо повече от свидетелката, която той позна без затруднения, също както и тя него. Той отишъл в магазинчето, за да попита Ринхолц дали е намерил вече пружина за стария му часовник, и щом клиентката му казала, че вероятно Ринхолц е излязъл за малко, зарзаватчията се върнал в своя магазин. Не е имал никакви подозрения и не е влязъл вътре, така че не е видял нищо. — Какво стана след това, госпожо? — попита съветникът малко ядосано, защото времето течеше, а досега не бяха открили нищо съществено. Ами нищо не стана, само чаках и потропвах с чантичката по тезгяха, за да привлека вниманието на часовникаря… После ми стана чудно, защото ако беше отишъл някъде по-далече, сигурно щеше да затвори, там е пълно със стока и все скъпи работи, нали така, и минах зад тезгяха. Божичко, господин президент — изхълца жената и се разтрепера, — той лежеше там! Съветникът въздъхна. И заради титлата, и заради това, че имаше пред себе си класически случай на свидетел, който е открил убийството, но не знае нищо повече, така че е съвсем безполезен за полицията. Полицията обича свидетели, които забелязват по нещо. А като е отишла зад тезгяха, жената е забелязала само локва кръв и тялото, общо взето, неща, неинтересни за полицията. — Никой ли не излезе от магазина преди вас, госпожо? Тя завъртя отрицателно с глава. — Не чухте ли зад магазина някакъв подозрителен шум? Жената пак завъртя глава. Задната врата на магазина, която водеше към къщата, беше заключена отвътре, така че престъпникът не бе минал оттам. Той бе дошъл и си бе отишъл през главния вход, над който имаше звънче. Този ден звънчето е било затъкнато. Явно Ринхолц е правел това, когато е оставал за по-дълго време в магазина. За всеки случай взеха отпечатъците от езичето на звънеца, но едва ли щеше да има полза. В магазина имаше доста отпечатъци, бяха навсякъде и най-много на стъклената плоча върху тезгяха, но беше крайно неправдоподобно, че престъпникът ще остави своите там. Съветникът въздъхна. Случаят беше неприятен за работа, защото липсваха обстоятелства, на които човек би могъл да се опре. За по-сигурно той изпрати детективи, които да проучат всичко за семейството на Ринхолц, защото, кой знае, можеше и оттам да идва всичко; старият ерген можеше да има близки, които чакат смъртта му по някаква причина. Също така можеха да се вземат пред вид и жените; дали пък Ринхолц не е бил известен в нощните заведения, възрастните мъже обичат такта приключения и можеше оттук да изскочи заекът… Съветникът даде всички тия нареждания, но беше убеден, че няма да постигне целта си; не знаеше защо просто полицейски нюх. Той никак не се зарадва, като видя на площада нисичкия енергичен редактор, който често му се бъркаше в занаята. — Ваш покорен слуга, господин съветник — дърдореше редакторът и пъргаво се щураше насам-натам с бележника си, като фотографираше магазинчето отвън и отвътре. — Какво, драскачо, пак ли имате своя особена детективска теория? — измърмори нелюбезно съветникът. — Слава богу — не, господин съветник, излекувах се вече от детективския си талант… Ами сега е обяд, в печатницата е празно и ще изкараме специално издание — засмя се редакторът. — А, непременно ще си го купя, поне ще науча нещо — изсмя се отвисоко съветникът, но редакторът не се обиди. Той знаеше, че главната тежест на истинската журналистическа сензация е в това, че нищо не се знае, тогава можеш да си доизмислиш каквото искаш. Ако са известни много неща, тогава е дяволски трудно да се напише хубав материал. — Вие сигурно няма да ми кажете нищо, нали, господин съветник? — Редакторът все пак си опита късмета. — Имате добра интуиция, редакторе — каза съветникът. — От вас ще излезе нещо! Редакторът направи снимка на жената, която бе станала свидетелка не по свое желание, а тя от вълнение се усмихна много кокетно в обектива. — Полицията още ли не е научила нещо за ония двамата, които са излезли от магазина? Съветникът тъкмо се канеше да си запали цигара, но пъхна кибрита обратно в джоба си, а незапалената цигара остана да стърчи на устните му. — Откъде ги изписахте тия двама? — измърмори той и погледна Бружек, който седеше встрани и свиваше рамене. — От господина от съда, чиновника… — дискретно пошепна редакторът. Съветникът си помисли, че тоя вестникарски юнак все пак има дарба, и се нахвърли върху нещастния чиновник, който беше казал повече неща на редактора, отколкото на полицията. — Ама, господин съветник, никой от вашите хора не ме пита за това — оправдаваше се бедното момче. — Освен това разберете, моля ви, доста е мъчително… По-добре да мълча. — Не трябва да мълчите, трябва да говорите! — извика съветникът. — Да, но нашият господин съветник би могъл да си помисли, разбирате, нали?… — Разбирам — каза съветникът Вацатко, — той може да си помисли и с пълно право, че нямате работа и че гледате през прозореца в работно време, което не е редно. Но ние сме полиция и ни трябват и най-незначителните сведения… Какви са тия двамата, дето са излезли от магазина? — Ами двама. Двама мъже. — Скоро, преди жената да дойде, ли излязоха? Те ли бяха единствените клиенти в магазина? — Не знам, все пак аз не гледам непрекъснато навън, само понякога се откъсвам от усилната работа, за да си починат уморените ми очи — любезно прошепна чиновникът и адамовата му ябълка развълнувано подскачаше по мършавата му шия. — Ако питате мене, можете целият да се покажете на прозореца и да не правите нищо, на мен това ми е все едно, дори ще ме зарадвате, ако ми кажете всъщност още от сутринта кой е влизал в магазинчето. Ще ви предложа за похвала, разбирате ли? — Разбирам… но аз не знам кой е бил там от сутринта. Аз съвсем случайно… Пък и не гледам какво става само в един магазин, а из цялата улица. И видях как преди обяд, точния час не знам, от магазина излязоха двама мъже. Не помня как изглеждаха, не знам къде отидоха… Но си мислех, че това ще е интересно за вестниците. — А защо забелязахте именно тях, млади господине? — добродушно попита Бружек, след като видя, че съветникът няма да задава въпроси, защото се замисли. — Сигурно са изглеждали странно, а? Може би са имали куфарче или чанта. — Ами? — учуди се чиновникът. — Че защо ще имат куфарче? Аха, вие мислите, че тия двамата… Не, не мога да твърдя такова нещо. Знам само, че единият беше по-висок, а другият пък — по-нисък. — Случва се — каза ядосано Бружек. — И нищо друго? Чиновникът завъртя отрицателно глава и личеше, че съжалява за това. Когато господата от полицията си отидоха, чиновникът каза на редактора: — Ама те наистина имаха голяма разлика. Ниският беше много нисък, а високият… — Беше много висок — допълни разбиращо редакторът. — Не се страхувайте, аз вече издиктувах всичко в редакцията. След малко си купете специалното издание, ще бъдете известен. С тия думи той си отиде и чиновникът се върна в скучната си канцелария, в която днес бе център на внимание, дори и блондинката на регистратурата дойде да го погледне и сладко сви начервените си устица. После го извика самият съветник. — Младежо, щом така гледате през прозореца, поне го правете, както трябва. Чух, че вашите сведения изобщо не са от полза за полицията. Чиновникът обеща в бъдеще да се поправи в това отношение и учтиво се измъкна заднишком от височайшата канцелария на съдебния съветник. Полицията вече бе напуснала местопрестъплението, но не преставаше да работи усърдно. Обаче първите сведения не донесоха нищо ново. Роднините на Ринхолц, часовникар и златар, не живееха в Прага, а в Кардашова Речица, той имаше сестра и някакви племенници и племеннички, но всички били много честни хора. Що се отнася до нощния живот, досега не беше установено нищо уличаващо. Но, все едно, тия неща могат да се установят едва през нощта. — Добре се наредихме — каза мрачно съветникът. — Позволявам си да отбележа, че стоката, която е открадната от магазина, може да бъде проследена доста добре. Часовници, пръстенчета, брошки… Щом някъде на пазара се появи нещо такова, веднага ще тръгнем по него. Мразек беше прав и много правилно детективите вече бяха получили съответни инструкции. Но трудността идваше от там, че засега не беше ясно колко стока е изчезнала, защото Ринхолц не беше водил книгите си особено грижливо. Сега в малкото магазинче имаше двама специалисти, които определяха точно количеството на Ринхолцовите запаси. Освен тъжната осиротялост и петната от кръв тук не бе останало нищо интересно. Само часовниците, които непрекъснато отмерваха времето, напомняйки на двамата тъжни господа много по-тъжното обстоятелство, че всички сме смъртни. Съветникът Вацатко одобри всички мерки, които ще се вземат в самия пражки подземен свят. Той знаеше, че детективите познават добре всички прекупвачи, знаеше също, че този път тия хора ще бъдат с полицията, защото убийството е нещо, което не е подходящо за техните сделки, така че щом някой се опита да продаде нещо на тоя пазар, вече е загубен. — Да, господа, но ако престъпникът изчака мъдро с продажбата? Ако изчака половин година — и защо да не изчака, нали става дума за главата му, — за нас това ще бъде ужасен срок. Убийството пред съда остана неразкрито… Вече виждам как редакторът пише за това! И съветникът щракна с пръсти и помоли разсилния да му донесе специалното издание. Беше любопитен какво ли може да се напише за убийството, за което те не могат да съберат дори нещастното служебно съобщение. — Голяма скорост, смея да отбележа — каза Бружек, надничайки във вестника през рамото на съветника. — Разбира се, това е нищо и никакъв вестник и там човек няма да научи ми що, но редакторът е много бърз! Съветникът остави вестника на бюрото и се замисли: — Според вас, Бружек, какво му трябва на тоя случай? В стаята беше тихо, Бружек мислеше. Съветникът крачеше из канцеларията и чакаше да кипне водата. И малко нервно и напълно ненужно поливаше фикуса си. — Господин Бружек, на тоя случай му трябва хрумване! Нищо друго… И двамата знаеха, че това е изключително умно, но изключително трудно. Появиха се двамата специалисти, които правеха опис на стоките в магазина на убития бижутер. Според установеното от тях, пък и отчасти според общата преценка бяха откраднати много неща. Магазинчето било добре запасено, Ринхолц имал широка клиентела, учудващо е, че повече е продавал сребърни и златни неща, отколкото е поправял часовници. Но въпреки това бе налице документ за доставката на петдесет броя ръчни часовници, които не бяха намерени. — Дори и в дома му? — попита съветникът. Детективите се спогледаха неразбиращо. — Кой е правил оглед на квартирата? — Тепърва ще правим оглед… Всъщност у него нямаше ключове и хората ни се върнаха за майстор — призна колебливо Мразек. — Как така нямал ключове? — Ами нямаше. И на мен ми беше чудно. Нито ключ от магазина, нито ключ от къщата, нищо. Оставих пред магазина един полицай, не може да се заключи. — Всичко това означава едно. Че някой е откраднал ключовете — каза съветникът и погледна събраните детективи. На края на редицата кихна Боуше. — Наистина… И беше истина. Когато отвориха жилището в мрачния блок на Вишехрад, разбраха, че тук вече бе идвал някой. Мебелите си бяха на мястото, явно престъпникът бе търсил не що по-малко и по-ценно. — Става все по-хубаво — мърмореше съветникът, като му докладваха. — Отпечатъци няма, нали така, следи също няма… — Няма — потвърди доволно Бружек. — Както винаги, имате право. — Единственото хубаво нещо е, че това не попадна в извънредното издание. Никак не обичам извънредните издания. Но тук съветникът се лъжеше. Има случаи, в които и извънредните издания вършат работа. Съветникът се отправи към Вишехрад, за да погледне ограбеното жилище. Явно престъпникът си бе отворил с ключ, а отивайки си, бе оставил ключа отвътре в ключалката и само бе притворил вратата. Много неприятно: докато полицията е била в магазина, тук някой спокойно и безнаказано е действувал. „И да не ми разправят, че това не е работа на специалист! Ако не и специалисти!“ Съветникът си спомни за двамата, които бе видял кльощавият чиновник и за които бе писал дребният редактор. В дирекцията го чакаше някакъв мъж. Тантурест, в опърпано яке. Щом съветникът го погледна, и вече знаеше, че е шофьор на такси. — Какво ми носите? — Нищо не ви нося, господин съветник, ама имам опит и затова дойдох да ви кажа каквото знам… — Мъжът извади извънредното издание на вечерния вестник. „Още тогава си помислих, че това редакторче ще ми докара неприятности“ — помисли си съветникът и въздишайки, покани мъжа да седне. — Тук е написано, че от магазина са излезли двама души: единият — висок, а другият — нисък… Искам да съобщя, че возих двама такива мъже: единият — висок, а другият — малък. До Бероун, сега се връщам, сега си купих вестника. — И веднага идвате… Много правилно — каза съветникът. А знаете ли нещо повече за тия двамата? Как изглеждаха? Няма нищо чудно в това, че единият е бил по-висок, а другият — по-нисък. — В това — да, ама чудното е, че единият беше много висок, а другият — много нисък. Като сядаха в колата, си казах: „По дяволите! Крачун и Малчо.“ Ако ги знаете де. Голям майтап пада с тях. Съветникът се замисли. Всъщност редакторчето направи добре, като издаде извънреден брой! — И казвате, че пътуваха до Бероун? Къде се качиха? — На пиацата при Палацкия мост. — А не видяхте ли откъде идват? — Не… Но не дойдоха отпред мен. Дойдоха отзад, все едно като от Троянова улица. — С две думи — дошли са от Вишехрад! — И то от близко място, иначе щяха да си намерят такси другаде. — Нищо ли не ви направи впечатление. — Направи ми. Направи ми особено впечатление, че взеха такси до Бероун. Това не се случва всеки ден. И като се случи, е по-скоро нощем, от гуляйджийско настроение. Веднъж трябваше да карам чак до Млада Болеслав трима кьоркютук пияни господа от висшето общество… — Дайте да се върнем на Бероун. Носеха ли двамата някакъв пакет? Куфарче? Чанта? Шофьорът перално въртеше глава. — В колко часа ви наеха? — Точно в единайсет и половина, погледнах си часовника, защото исках да засека за колко време ще стигна. — Къде ви е колата? — Навън, дойдох направо тука… Защо питате? — Малко ще надзърнем в нея. Ами ако нещо им е изпаднало от джоба! Шофьорът с ентусиазъм забърза навън заедно със съветника и с другия господин, за да отвори старата си „Прага“ с протрита тапицерия. Детективите извадиха седалките и претърсиха всички кьошенца. Искаха да вземат и отпечатъци. — А, момент, господа, не се затруднявайте, те бяха с ръкавици. — Напълно ли сте сигурен? — Да, напълно. Какво да прави човек, като кара, нали? Поглеждах от време на време в огледалцето. — Елегантно ли бяха облечени? — Ами!… Е, не бяха бедно облечени, по-скоро нещо нафукано, ако знаете какво значи това. — Защо отиваха в Бероун? — Не зная, но докато пътувахме, единият каза, че ще е хубаво и гот, ако си направят екскурзия до Карлщейн. Те не говореха много и аз казах нещо за времето и като не ми отговориха, също млъкнах. Трябва да кажа, че още веднага им казах: „Господа, до Бероун ще ви струва доста скъпо…“ А тоя, дето беше висок, ми каза да не се притеснявам. — А сега ни ги опишете хубавичко. Най-напред по-ниския любезно каза съветникът и отново заведе шофьора в кабинета си. Впрочем в колата не откриха нищо. По време на описанието в стаята бяха и други детективи и затова когато шофьорът обясняваше, че по-ниският изглеждал някак си кафяво-жълт и очите му били такива, като че не е чех, Боуше каза: — Чум-сем! Шофьорът се запъна, но Боуше го подкани да продължи. Добави само, че в подземния свят на тоя човек му викат Чум-сем, което трябва да наподобява китайско име, защото той наистина прилича на китаец или японец, а се казва Божек. Когато шофьорът обрисува оня, високия и дебелия, един от детективите каза, че сигурно това е Валинек, и Бружек веднага отиде за досиетата им. Съветникът любезно изпрати шофьора и го помоли поне днес да не ходи в кръчмата и никъде да не разправя това, което е съобщил в полицията. Заплаши го също и с това, че Валинек е бандит от класа и че ще е зле, ако подуши нещо, преди пражката полиция да го прибере. — Разбира се, ако действително тия двамата са нападнали магазина на Ринхолц — въздъхна съветникът, след като шофьорът си отиде, щастлив, че е могъл да помогне на полицията. — Може и да е Валинек, вече има две нападения — каза Бружек, който донесе досиетата. — Мен пък ме обърква Божек, той никога не се е забърквал в такива работи! — Чум-сем е по прекупвачеството — каза Боуше. — Но щом са се сдушили с Валинек, може и той да го е предумал. А това с квартирата пък говори за него, това — да. Аз ще го потърся с ваше разрешение. Боуше изчезна, без да чака разрешение. Съветникът се замисли: — Глупаво е да го търси, защото ако е той, тогава няма да е в къщи. Само че може и да си е в къщи и тогава версията ни отива на кино, господа! Съветникът погледна Бружек: — Преди малко си казвахте, че ни трябва хрумване. Така е, наистина ни трябва хрумване! Първо, защо двамата са отишли в Бероун? — Да скрият краденото — рече Мразек. — А защо точно в Бероун? А не например в Ржичани? — запита съветникът. — Може да имат познат — предположи Мразек. — А защо ще вземат такси, за да отидат при някой познат? Защо ще бързат толкова? — За да изчезнат от погледа ни — опита се да намери обяснение Бружек. — Защо ще се крият от нас, като са сигурни, че ние не знаем за тях? Не, тука има друго нещо. Съветникът погледна часовника си и констатира, че времето си лети, а те седят и чакат някакво хрумване. — Времето… Да, двамата са печелили време! Но защо? И то в Бероун… Ако бяха отишли на гарата, моля! Щяха да бързат за някакъв влак — разсъждаваше полугласно съветникът. — Влак в Бероун? За къде? — учуди се Мразек, който не разбра за какво става дума. Но съветникът разбра. Вдигна рязко глава и извика: — По дяволите! Мразек! Ето го хрумването! Влак в Бероун… Отишли са в Бероун, за да хванат влака! — Боже мой, какъв влак, господин съветник? — изплаши се Мразек, защото решително не искаше да подведе своя уважаван шеф. — До Бероун отиват само конски вагони. — Да, но през Бероун, Мразек, през Бероун минава международният експрес Прага — Париж! Какво ти „минава“? Там прави среща. Една неделя там чаках със семейството си цял час, защото експресът имаше закъснение и се бояха да пуснат нещо друго по линията… Бружек, веднага телефонирайте на гарата! Да, трябваше хрумване и изведнъж то се появи като гръм, стига само да не удари встрани! — Чум-сем не е в къщи — каза от вратата Боуше. Той влезе в момента, когато в кабинета на съветника беше шумно. Телефоните звъняха. Съветникът въртеше в Бероун, после в Смихов, после в Пилзен. — Няма го в къщи? — извика съветникът в тази бъркотия. — Толкова! По-зле за него! Идеята на съветника беше повече от проста. Двамата бяха обмислили всичко. Взели такси и отишли в Бероун. Така поне на първо време си бяха осигурили спокойствие. Може в Бероун да са имали къде да скрият плячката. Но не затова са избрали Бероун, за да се разделят спокойно и незабележимо. Естествено, не са избягали в Париж. Къде ти! Просто в Бероун са се качили на два различни влака. В двата международни експреса, които там се срещат и спират за малко. Единият се е качил във влака за Прага и с международния експрес ще пристигне през Смихов на Уилсъновата гара… А другият ще пътува в обратна посока, до Пилзен или по-далече. Така следата идеално ще се обърка и освен това те ще имат алиби: не са били в Прага, ето билетите, моля. Ясно ли е? На всички им беше ясно и същевременно на всички им се струваше невероятно. Но съдбата на великите мисли е такава. Те са толкова прости, че чак са невероятни. Всички се запалиха, защото сега беше важно времето. Ново обаждане до Смихов със заповед да бъде задържан международният експрес от Париж преди гара Смихов. И разговор с Пилзен… Да се изпратят на гарата постове от униформената полиция! Да търсят Валинек и Божек, следва описание… — Какво чакате, господа? — обърна се към подчинените си съветникът. — Бружек, вземете всеки, който е в състояние да ходи, и обградете влака да не може пиле да прехвръкне, да не говорим за дебелия Валинек или за оня Божек, който прилича на китаец или японец. Да се провери влакът и да се арестуват! Бегом! В тоя момент съветникът приличаше на главнокомандуващ армия, на самия Наполеон, който дава заповеди на генералите си. Генералите или по-точно господа детективите напуснаха кабинета в галоп и се спряха чак на линията пред гара Смихов. Според нареждането крилото на семафора се отпусна и експресът Париж — Прага, който вече пухтеше откъм Радотин, започна да спира, свирейки продължително. В това време съветникът отново се обади в Пилзен и се увери, че там всичко е наред, във влака щяха да се качат други агенти и да проверяват на всяка гара. — Всеки човек, който прилича на японец, ще бъде проверен, разчитайте на нас. Експресът ще бъде тук след петдесет минути — докладваха от Пилзен. Съветникът си отдъхна. Естествено, човек трябва да мисли и за това, че комбинацията няма да успее. В такъв случай… Отново звънеше телефонът и съветникът нетърпеливо грабна слушалката. Но се обаждаше съдебният съветник Понахло как вървят нещата, в съда, естествено, се интересуват много от този случай. — Естествено — каза Вацатко. — Но засега нямаме нищо сигурно. Разбира се, че сме по следите, защо ще сме полиция, ако не сме винаги по следите… Като остави слушалката, той измърмори: — Да, скъпи ми господине, това не ти е съдът, където получаваш всичко на тепсия и само прелистваш книгите си да намериш съответния параграф. Преди това трябва ние да го хванем тоя негодник… Най-после влакът спря пред гара Смихов. Парата свистеше между вагоните. Кондукторите се показваха на вратите — защо ли така изведнъж спря — и с удивление гледаха как покрай линията тичат тромаво мъже с бомбета. Бружек се вмъкна в първия вагон след локомотива. Влезе в коридора и тъкмо се канеше да започне проверката и изведнъж замръзна. На другия край на вагона се отвори едно купе, един нисичък човечец със странна жълта физиономия подаде глава и като забеляза Бружек, бързо се скри обратно. Бружек се обля в пот. Дяволска работа, съветникът бе прав! Божек е точно тук! Бружек се обърна към вратата на вагона, наведе се навън и свирна. Мъжете разбраха, защото бяха все опитни хора. Оставиха своите вагони на мира и се насочи ха към първия, защото тоя, когото търсеха, беше там. Мразек бързо влезе във вагона на другата страна. Двамата мъже в коридора си смигнаха. Въпреки обичая си Бружек посегна към джоба, дето беше револверът. Но в този момент се отвори вратата на едно купе до него — виж ти! Отново се показа познатото жълто лице на дребния човечец и пак изчезна бързо. На Бружек му се стори, че той дори се усмихваше. „Как така е тука, като прели малко беше там? Дали е успял да притича, докато аз виках останалите. Какъв е чевръст?“ В този момент Бружек видя как на другия край на вагона Мразек маха с ръка и показва купето, до което стои. И не само показваше, ами се виждаше, че вади от джоба си пистолет. При него ли е Божек? И точно когато Мразек се канеше да отвори вратата, по средата на вагона надзърна пак нисък човечец с жълто лице и погледна отначало към Мразек, след това към Бружек, усмихна се приятелски и изчезна. Бружек смаяно погледна Мразек и се втурна в първото купе. Полудял ли е Мразек? Та оня е тука! Ама какво ти „оня“? Двама са! И двамата дребни, и двамата жълти! — Тука е! — извика Мразек от другия край на вагона. Той също погледна в купето и видя там търсения Божек. Видя дори трима божековци! В този момент като по команда се затваряха вратите на всички купета и отвсякъде назъртаха мъже, чийто външен вид точно отговаряше на описанието, издадено от Дирекцията на полицията. Целият вагон бе пълен с еднакви хора! — Тук всички са Чум-сем! — извика смаяно Мразек и на Бружек не му оставаше друго, освен да кимне. Във вагона се напъхаха останалите детективи, разтревожени, че нищо не става. Те изпълниха коридора, а между тях се притискаха дребните на ръст мъже с жълта кожа, някои от които започнаха да дърдорят на чудноват език. В тая минута по средата на вагона се показа висок мъж с посивели коси и изруга по чешки: — По дяволите! Какво става тука? — И аз бих искал да зная, господине — каза Бружек и незабелязано обърна ревера си и показа значката си. Посивелият мъж се разтревожи: — Какво, станало ли е нещо? — Засега не — каза Бружек. — Кой сте вие? — Аз съм представител на Националния клуб по тенис и водя японския отбор по тенис в Прага. — Японски отбор по тенис… — Да. Купата на Дейвис, нали знаете? — Да — каза Бружек. — Всичко е наред. — После смигна на своите хора и всички слязоха. Влакът бавно потегли и от прозорците приветливо махаха на мъжете с бомбета усмихнати хора с жълти лица, същински божековци. — Купата на Дейвис — шепнеше си Бружек и се чувствуваше така, като че в тоя момент е изпил тая купа на огорчението до дъно. Беше голяма и горчива чаша. Експресът весело пухтеше на гара Смихов и в тая бъркотия никой не забеляза, че в тоалетната на третия вагон се вмъкна един дребен прежълтял човечец, който много добре видя какво става и по неясни — или пък по твърде ясни — причини му стана толкова зле, че просто бе принуден да потърси уединение. Облекчавайки стомаха си, той шепнеше думи на благодарност за спасението си. От Смихов детективите си тръгнаха пеша. Не бързаха за никъде. Съветникът чакаше новини до телефона. Но телефонът застрашително мълчеше. В това време експресът Прага — Париж наближаваше Пилзен. По перона се разхождаха трима мъже с небиеща на очи външност. Железничарите ги поздравяваха отдалече: — Здрасти, господин инспекторе! Когато влакът влезе в гарата, тримата бяха заели такива места, че да виждат всеки, който слиза. Може би те дори нямаше да открият този, когото търсеха, но високият пълен мъж, който слизаше от средния вагон, ги забеляза. Той беше опитен човек и отдалеч подушваше ченгетата. Като видя, че единият се обръща към него, той се вмъкна пак във вагона, скочи на релсите от другата страна и забърза покрай влака. Само че тайният агент също не беше новак и просто се промъкна под вагона с неподозирана ловкост. Високият мъж побягна. Като излезе от гарата, той се спря и се обърна. Мъжът с обикновена външност приближаваше. Тогава високият бръкна в джоба си, детективът само успя да види черния пистолет и вече изгърмя изстрел. Детективът извика и се хвана за корема. Той също стреля, но само за сигнал. Високият бягаше. Хората на перона чуха изстрела и разбраха, че става нещо, освен това се чу и познатият звук на полицейска свирка. Докато тичаше, мъжът стреля още веднъж. Железничарите, които го гонеха, спряха. — Дръжте го! Дръжте го! Виковете се носеха из гарата, но никой не бързаше да го гони, защото всички видяха, че той няма да се предаде лесно. Свирките разбудиха всички полицаи, които обаче не знаеха какво става. И само виковете показваха приблизителната посока, в която тичаше престъпникът. Той тичаше все по линията, после скочи от насипа и скоро излезе от града. Изглеждаше, че ще му е добре в ливадите, където вече се виждаха последните къщи. Той дишаше тежко, обърна се. Зад него нямаше никой. Далечните викове: „Дръжте го!“ — изобщо не го плашеха. Само да се опита някой да го хване! Щом вече бе затънал толкова, нямаше да се остави лесно! Зад него всичко беше наред. Но отпред… Отпред имаше горичка, градини и къщички. Но имаше и шосе, по което точно сега маршируваше отряд войници, водени от млад поручик. Отрядът се връщаше от стрелбището и пееше поред наредбите „Колко е хубаво, двама ковачи в града…“ Беглецът нерешително се спря. Виковете: „Дръжте го!“ — се усилиха. Поручикът дочу нещо и махна с ръка да прекратят песента. Но махането с ръка не бе команда, а войниците изпълня ват само команди. — Прекрати песента, по дяволите! — изрева офицерът и ужасено втренчи поглед в самотния мъж, който стискаше в ръка револвер. Някъде между градините се появиха хора. Мъжът отново побягна. — Момчета, бързо — извика поручикът, забравяйки да командува. — Бързо, ви казвам! Разгърнете се и му отрежете пътя към гората. И щиковете! Щиковете! Разбира се, поручикът знаеше, че според наредбата за бойните стрелби отрядът е без патрони, и още на стрелбището пак според наредбата той лично беше проверил пушките, за да бъде сигурен, че в цевите няма забравени патрони. Войниците слагаха щиковете безредно и леко разтреперани, като при това тичаха към гората и градините, за да не може онзи да избяга натам. Тогава мъжът се обърна към шосето. — Залегни! — изкрещя поручикът, като че това щеше да помогне. Но той не можеше да остави безпомощните си войници срещу въоръжен човек! Боже господи, къде се е виждало такова нещо — отряд войници с щикове на пушките, — а оня мъж да е по-силен от всичките тях. В този момент мъжът стреля пак. Дори и не се прицели: страхуваше се и искаше да покаже, че ще си пробие път с изстрели. В безполезния си гняв младши сержантът, който беше с отделението си на другия край, напълни пушката си с халосни патрони и започна да стреля. Мъжът се втурна в отчаяно бягство. Войниците лежаха на земята и чакаха. Мъжът се приближаваше до тях. Поручикът не можеше да чака повече. Единствен той имаше зареден пистолет. — Стой! — извика той, защото помнеше наредбите. — Стой! — повтори пак. Беглецът стреля пак. Тогава стреля и поручикът. Мъжът се смъкна на земята и закрещя, като се държеше за коляното. Вече не стреляше, нямаше с какво. И болката напълно го зашемети. Отзад тичаха полицаи. Поручикът се приближи откъм гърба на лежащия мъж и му изби барабанния револвер надалече. Нямаше нужда от това, но в този момент поручикът не се сети за нищо друго. Войниците бавно се надигнаха и гледаха смутено пушките си, на които мрачно блестяха щиковете, и тоя ругаещ дебелак, който лежеше на земята. Така бе заловен Валинек, убиец и крадец, който прибави към сметката си и тежко ранения цивилен полицай. А вечерта намериха Божек в една кръчма в Жижков. Той не знаеше къде другаде да се скрие. Редакторът издаде нов извънреден брой и самият полицейски съветник го снабди с обилен материал за него. Разбира се, там изобщо не се споменаваше за японския отбор по тенис. Играта Щом стъпи на калния път към Щяхлавци, Соухрада (става дума за оня, пилзенския Соухрада, който неотдавна се пенсионира с чин старши полицай от държавната цивилна полиция) усети, че се е заел със задача, която не е по силите му. Отново с въздишка осъзна, че е само частно лице, обикновен пенсионер, и нека не се плашим от думата, дядка, който няма в ръцете си нищо, което да му дава пълномощия за тоя излет. Какво ще си приказваме, съвсем друго е да имаш под ревера значка и в джоба карта, която развързва устата на хората и ги кара да се плашат, въпреки че Соухрада не беше от тия, които внушават страх. Той прекара живота си на доста скучна служба в „Загубени вещи“, най-ниското стъпало, на което може да бъде цивилният полицай, наричан в романите детектив. По-късно той все пак се изкачи нагоре, понякога даваше дежурство на гарата и имаше голям успех, защото изглеждаше голям добряк и крадците, които идваха в Пилзен, изобщо не го подозираха, че е ченге. А пък веднъж, когато детективът Брожик беше болен, взеха Соухрада дори и в групата по убийствата — най-високото стъпало, до което може да стигне човек. Над есенните нивя вече трептеше мирисът на запалени стъбла. „Някак много рано идва есента — помисли Соухрада. — Изобщо есента идва рано, като гледам себе си. Къде са сега младите ми години, които протанцувах по забавите. Господи боже, чак не ми се вярва, че всичко това е безвъзвратно минало.“ Той вървеше и разглеждаше наоколо. „Да, тука беше раз следването тогава, преди повече от две години. Времето лети навсякъде — и в младините, и в работата — и изведнъж идва есента. И Синьото досие, с което човек излиза в пенсия, и няколкото думи в дирекцията, че останалите трябва да ми завиждат, защото по цял ден ще съм свободен, ще се занимавам в градината… Само че аз не обичам градината и ако бабичката не искаше кокошки и нямаше пилета, спокойно щяхме да живеем в блок.“ Той се огледа. „Да, тука беше, вече си спомням, само че тогава дойдохме с кола; е, да, разследване на убийство, винаги е по-тържествено. А сега вървя самичък и в джоба ми няма нищо — нито заповед, нито уверение; сега тук просто върви един дядка-пенсионер и си мисли… Всъщност аз не мисля за нищо, аз правя това, което ми поръча докторът.“ … Преди време, когато старият Соухрада се върна в къщи и каза, че от днес е в пенсия, жена му се изплаши: — Татенце, блед си като платно, трябва да си легнеш! Той се погледна в огледалото, наистина изглеждаше като мъченик. Соухрадова изтича до съседите за билки и запари чай, който се размириса из цялата къща, после тя сложи мъжа си в леглото, дори го погали по бузата, нещо, което не беше правила от години. И той затвори очи и чувствуваше, че трябва да умре. Защото утре няма да отиде на работа, да покаже картата си в трамвая, да застане на перона и да следи кой е пристигнал днес и с кого трябва да се внимава… Пък и даже да отиде там, няколко железничари ще го поздравят като стар познат, иначе нищо, съвсем нищо, може по перона да се разкарва, да речем, оня апаш Буриан, на Соухрада трябва да му е все едно. Може Буриан напук да го поздрави и да се ухили, защото в подземния свят веднага ще се разбере, че Соухрада е в пенсия, и могат да го зачеркнат от списъка на тези, които са опасни. На другия ден той не се залежа, защото му нямаше нищо, беше по-скоро тъжен и печален, отколкото болен. И после се започна една… По цели дни в къщи той седеше и мълчеше. Мълчеше упорито, мислеше и не знаеше за какво, привиждаха му се различни лица, например на хора, идвали в „Загубени вещи“. Понякога това бяха смешни случки, представете си само някой да загуби мелничка за кафе! Да я намерят при църквата и хората да я предадат и което е най-чудното, идва човекът, който я е загубил, и пита… В една загубена и после предадена чанта имаше телце на новородено. Само че за тая чанта не дойде никой! — Ама, моля ти се, защо непрекъснато седиш тука? — казваше жена му и гледаше сърдито, защото не знаеше какво да прави. — Недей да седиш така! И той не седеше. Стоеше прав и гледаше стената. Мислеше за много хора, които вече си бяха отишли. „И аз след време ще си отида и може би някой ще си спомня за мен. Но кой?“ — Ама какво ми се кумиш тука като истукан. Ще се побъркам с тебе. Той си стои ли, стои! Че излез навън, в градината! Излезе. Не че искаше да бъде много послушен, просто изобщо нямаше своя воля. Стоеше в градината и отново мислеше за съвсем ненужни неща. Жена му го завари по средата на градината, в ръцете му — мотиката, а мислите му — кой знае къде. Тя го изпрати обратно в къщи, по-добре да си седи. И всичко непрекъснато се повтаряше. През нощта той не спеше, въртеше се в леглото и въздишаше. Жена му написа тревожно писмо на омъжената дъщеря, че в главата на баща й нещо не е в ред. На края тя отиде при лекар, при възрастния полицейски лекар Румарехт, защото го познаваше и защото се надяваше, че той ще разбере най-добре какво липсва на мъжа й. Докторът извика Соухрада в ординацията си и отначало го наруга хубавичко. Това негово качество беше известно в полицията и дори се говореше, че може да наругае и самия президент, ако той благоволи да се лекува при него. — Е, старче, какво има? Вие си мислите, че светът се крепи на вас, нали? Вие си мислехте, че хората ще престанат да крадат и грабят, защото се пенсионирате? Да, ама не, животът продължава, а вие сте старо магаре. Долу ризата! Соухрада смъкна ризата си и погледна жално лекаря: — Аз, господин докторе, не съм болен, само съм такъв един… — Разглезен, противен, намусен дядка. Защо бабата не ви изхвърли от къщи. Дишайте дълбоко, по дяволите! Докторът знаеше какво става. Макар че по-често си имаше работа с мъртъвци, отколкото с живи хора, той добре разбра какво се е случило с детектива Соухрада. — Да си в пенсия е хубаво нещо, да знаете — каза той и написа рецепта. — Ще си купите това и ще го вземате редовно. Не че ще ви помогне, не, защото няма да ви помогне никакъв илач, разбирате ли? — Разбирам, господин докторе. Лекарят се засмя кратко и приглади сивата си щръкнала коса: — Сега ще ви кажа нещо, Соухрада, но само така, частно. Знаете ли какво ще правя аз, като изляза в пенсия? Ще уча! Ще се впусна в тропическите болести… Безсмислица, нали? Тропическите болести сред пилзенските фантета! Обаче като малко момче аз страшно мечтаех да отида в Африка, на островите в Тихия океан, в азиатските джунгли… Също безсмислица, нали, щом като на края свърших в Пилзен. А вие, Соухрада, не сте ли имали някаква мечта? Соухрада завъртя глава: — Не… Само веднъж, но тя не се сбъдна, господин докторе. Аз мечтаех да разследвам големи случаи. Но седях в „Загубени вещи“ и понякога отивах на гарата да хвърля едно око на джебчиите. — Ами ето! Сега можете да си мислите, че сте в групата по убийствата. — Аз бях веднъж в нея! — И имахте ли, както се казва, успех? — Не, господин докторе. Това беше неразкритото убийство в Щяхлавци, ако си спомняте. Докторът се замисли за момент. — Жена, нали? С чук. Два удара в тила. А убиеца… — Не го намерихме. — Всъщност… какво ти „ние“… След седмица аз напуснах групата, защото Брожик излезе от болница, пък той не обича да му се бъркат в работата. Но и той не откри нищо. Така че всъщност там бях само веднъж — и на всичкото отгоре това беше резил. Лекарят погледна кратко Соухрада и стана: — Какъв резил? Неприключен случай! Ако аз бях в пенсия, можеше точно това да захвана. Просто така, от скука. Знам, че вие, Соухрада, няма да хванете убиеца, ами може вече да е умрял, какво ли не става за две години! Ама какво — да не би да става дума за нещо истинско? Става дума за игра… Опитайте! — Благодаря ви, господин докторе, да сте жив и здрав! — Не мога да ви пожелая същото, Соухрада, защото сте здрав като кремък. Е, а сега той върви към Щяхлавци и е вече при къщата, в която се беше случило всичко. Кой ли живее в нея сега, оная жена нямаше никакви близки… В дворчето се чуваше глас, като погледна през дървената вратичка, Соухрада видя млад мъж, който водеше едно малчуганче с криви, несигурни крачета. „Ами живот! Като бях за последен път тука, беше само смъртта.“ Игра, казва лекарят. Добре тогава играта започва. Всъщност не е така, всъщност тя започна по-рано, когато той хубаво си припомни целия случай и пак се ядоса на Брожик, че толкова ненужно е бързал. Или пък основната грешка беше, че Брожик се хвана за далечния племенник на убитата, който на края доказа алибито си? Неразкритите случаи са неприятни и никой не обича да се хвали с тях. Вярно, тогава Брожик казваше, че с времето всичко ще се избистри, но както виждаме, нищо не се бе избистрило. — Четеш ли? Хубаво, чети си — казваше Соухрадова, когато в къщи той седеше над протоколите, които като на стар познат му дадоха в полицията. Ако пушеше или пиеше, тя щеше да одобри това със същия възторг. „Добра жена, по-добра нямаше да намеря. Радва се, че вече не гледам в стената и че през нощта спя.“ Той се ровеше с радост в книжата… „Я виж ти! Тоя рапорт съм го писал аз. Разпит на съседката Отахалова от №34…“ След като го прочете пак, той разбра, че тогава тоя разпит съвсем не е бил завършен. Спомни си, че в документите беше приложил и специална бележка въпросната съседка да бъде разпитана още веднъж… Но, изглежда, Брожик не беше го направил. Или пък не беше научил нищо от нея. Лесно му е на доктора да каже: „Заеми се със стария случай заради скуката.“ Ако се заемеше с него, Соухрада трябваше пак да разпита тая жена. Ама не е ли смешно — откъде-накъде пенсионер ще разпитва някого? Той стоеше пред малката къща с номер 34 и се опитваше да вдигне резето на портичката. Не става дума за разпит, а само за разговор. Защо пък да не може един пенсионер да се спре и да поприказва с жената, която знае нещо за случая отпреди две години? В края на краищата това е игра. Резето се вдигна и вратичката се отвори. Под навеса излая куче. Женски глас викна по него и след малко стопанката излезе пред къщата. — Госпожа Отахалова, ако не се лъжа… Аз идвах при вас тогава, когато стана този случай… От полицията. Жената леко се намръщи. — Аз вече не съм в полицията — засмя се малко тъжно Соухрада. — Вече съм в пенсия. Бих искал да си поприказвам с вас просто така. — Каквото знаех, казах го — отговори рязко жената. — Знам. — Те все ме разпитваха за племенника, дето го затвориха и после го пуснаха. Само че аз не знаех много за него. Кой всъщност беше направил това? — Не знаем, госпожо. Стояха на дворчето, жената не го покани вътре, защото мислеше, че той ще си отиде бързо. — Хубава градина! Тая година ще има добра реколта, нали? Ябълките са покрити с цвят. Стопанката се усмихна: — Ако е рекъл господ. Ама докато не ти е в хамбара, човек не трябва да се хвали. Дълго говориха за непостоянството на времето. Едва тогава тя каза: — Че какво стоим тук, заповядайте вътре. Вече захладня. Соухрада прие поканата, защото искаше да поговори надълго с жената. И така научи, че синът й е в казармата на свръхсрочна служба, хубаво място, още повече че днес трудно се намира работа. — Не ме ли помните? — попита Соухрада, когато успя да вземе думата. Тя завъртя глава: — Къде ти, аз бях толкова развълнувана. Да не е дреболия — непрекъснато да те разпитват господата от полицията. Това не е, както да си приказвам с вас! И защо тогава питахте все за племенника? — Защото често е идвал при нея! Иначе тя е живяла доста самотно. — Ами! Тука идваха хора! — Какви хора? Дето идваха по-често ли? — Не… Не такива. Тя продаваше къщата и идваха купувачи. А един дойде няколко пъти, той — да! — Само че за това преди две години не казахте нищо. — Ами да, господине, когато човек е на разпит, не бива да говори каквото му хрумне. Аз не знам нищо за тоя, обаче го виждах тук няколко пъти. — И скоро преди убийството ли? — Да. Няколко пъти, винаги надвечер. — Как изглеждаше? — Не знам, беше горе-долу това време, вижте как рано се стъмва. И освен това защо ще разглеждам мъжа, който отива при съседката, а? Само знам, че беше железничар. Най-обикновен. Соухрада с ужас гледаше стопанката. А тя сметна мълчанието му за недоверие: — Наистина! Идваше винаги в едно и също време. — Ще го познаете ли сега? — Едва ли. Соухрада въздъхна. „Лесно му е на доктора, той може да си проучва тропическите болести и в леглото, ако иска, обаче аз не мога да гоня железничаря, за когото дори не знам как изглежда.“ — Млад човек ли беше? — Ами! По-скоро обратното… Спомням си само, че палтото му стоеше някак си странно! — Как „странно“? Като че ли има нещо под него? — Че какво може да има под палтото? Вие мислите, че той… Света Богородичке, че той е носил под палтото си нещо, с което после я е убил! Не, не изглеждаше така. По-скоро палтото не му стоеше. — Прегърбен ли беше? — Не… Само че палтото… А, сетих се, то му беше по-дълго от едната страна. Това ми направи впечатление, напи знаете женските очи! Соухрада гледаше госпожа Отахалова и кимаше с глава: да, женските очи. С тях винаги има неприятности. — Ами като идваше толкова късно, горе-долу кога си отиваше? — А, това не знам, аз не надзъртам по прозорците на хората. Сигурно късно. — Или пък рано сутрин? — Едва ли, тогава вече съм на двора, храня кокошките, зайците, щях да го видя. Пък ако е идвал за къщата, защо ще остава до сутринта? — Естествено. Аз само питам… Вече стана късно, портичката навън издрънча, кучето пак се разлая, но някак скимтейки приятелски, и в стаята влезе Отахал. Щом разбра за какво говорят, той махна пренебрежително с ръка: — Жените все много знаят. Моята сигурно вече може да пише романи за тая история. И тъй като Соухрада трябваше да тръгва за влака, стопанинът излезе да го изпрати на двора. Там доверително му каза: — Не искам да говоря за това пред жената, но покойната си падаше по мъжете! Сигурно и с мен щеше да се захване, пък беше доста по-стара! Соухрада се учуди, но не каза нищо. По пътя към гарата мислеше дали не сбърка, че дойде тука. Не научи нищо особено. Някакви дреболийки… Но като седеше във влака и слушаше ритъма на колелата, му хрумна: „Сигурно и Брожик е разсъждавал така, като се върна от болницата и пое целия случай, докато аз пак отидох на своята гара. Понякога в живота става дума единствено за дреболии. Може пък да е важно това, което каза Отахал. Ако си е падала по мъжете, тя сигурно не е крила, че има нари. Това е най-сигурната примамка, щом някоя възрастна жена иска да се омъжи. Ами ако точно това е запленило непознатия железничар? Да предположим… Но как искаш ти, нещастнико Соухрада, да намериш железничаря, за когото не знаеш нищо друго, освен че палто то не му е стояло добре?“ И той се мръщеше и се усмихваше според това, как му хрумваха отделните мисли, но в тялото си усещаше някаква странна радост. Най-после имаше цел! Като се прибра в къщи, си подсвиркваше. Госпожа Соухрадова въздъхна с облекчение. Тя изобщо не предполагаше, че много скоро поведението на нейния мъж ще й лази по нервите. Понякога съпругите са наистина странни. От този ден Соухрада седеше сам в стаята, отрупан с влакови разписания, които жена му не биваше да пипа, и грижливо преписваше часовете на тръгване и пристигане. Една вечер той съобщи на жена си да се съобрази с това, че му се налага да попътува малко. Няма да бъде лошо, но ще му трябват и пари… Когато жена му се опита да протестира, той каза: — Докторът ми го препоръча, какво да се прави. И не каза къде ще отиде. Всъщност той и не знаеше. Знаеше само едно: няколко пъти привечер на мястото на убийството в Щяхлавци се е появявал непознат железничар. Общината Щяхлавци е първата спирка по линията Незвйестице — Рокицани, по която се движат само пътнически влакове. Трябваше от тях да се подберат само тези, с които от Рокицани може да се стигне привечер до Щяхлавци. Само че може да се дойде и от другаде. Например от Пилзен, наистина близо е, но с прекачване в Незвйестице. Значи, трябва да се намери влак, който тръгва от Пилзен след четири часа (тогава свършва работното време на обикновения железничар) и има връзка в Незвйестице. И освен това има трети вариант: линията Пилзен — Непомук — Хораждьовице и още нататък през Будейовице чак до Веленице. Железничарят пътува безплатно и за него разстоянието няма значение, дори е по-добре, ако местопрестъплението е по-далеч от жилището му. Само че тая линия не е кой знае колко дълга: оня човек не е могъл да тръгне преди четири часа, значи, не е бил по-далеч от Хораждьовице. Соухрада си нарисува карта на линията, написа имената на гарите, съобрази всичко с разписанието и начерта голям кръг със стария пергел. Вътре влизаха всички влакове и всички места, които можеха да участвуват в играта. За всеки случай той взе пред вид и редовните товарни влакове. После потри ръце: някъде в тоя кръг трябва да бъде непознатият железничар. А може и да не е… Защото животът е по-сложен от всички изчисления. „Е, все отнякъде трябва да почна, значи, ще предположа, че всичко, което знам досега, е вярно. Пък и тоя човек не е идвал отдалече. И аз не вземам пред вид, че е бил свободен само следобед, все пак е бил тукашен, защото иначе как щеше да научи за самотната жена и къщата в Щяхлавци?“ И Соухрада се впусна в своите дълги и безрезултатни пътувания, които докарваха жена му до тих ужас. Той сам не знаеше дали тоя кръг е истински или лъжлив, но категорично беше много важен. Не само защото трябваше да слиза на всяка гара и на всяка да приказва с железничарите и да губи време. Необходимо беше да слезе на всяка поне два пъти, ами ако днес търсеният човек е извън гарата? Пенсионерът не може да попита началника на гарата с колко хора разполага и колко от тях са на работа, пенсионерът не може нищо друго, освен да се мотае без работа, да си бъбре с тоя и оня и да се преструва, че търси нещо. Например бракувани траверси за подпалки. След време Соухрада си намери различни предлози, за да може да скита по малките гарички и да разговаря с хората. Времето течеше. Ако и в криминалната разследваха така, сигурно щяха да ги смъмрят, че се разтакават. Соухрада обаче имаше голямо предимство, че не беше подчинен на дирекцията и му беше все едно как минава времето. Щом стигна границите на кръга, който си беше начертал, и не намери нищо, той започна отново от центъра. Дойде зимата. Соухрада трябваше да седи в къщи, да си лекува ревматизма и да гледа как зад прозореца вали сняг. От скука той пак разгледа всички връзки. И като дойде пролетта — а него го интересуваше именно хладната пролет, когато човек все още е принуден да носи палто, — той пак тръгна по своята линия. Госпожа Соухрадова беше убедена, че той е откачил. Един ден Соухрада беше на спирка Мирошов — община на линията за Рокицани — и вече се канеше да се връща, когато изведнъж забеляза зад гарата възрастен железничар, който грижливо чистеше пътечката покрай линията. Той не бързаше, движенията му бяха бавни, като при хора, свикнали да работят през целия ден, които обичат да вършат работата си, както трябва. Най-после човекът се изравни със Соухрада и се върна няколко крачки за количката, в която слагаше изскубаната трева. Отдясно палтото му беше малко по-дълго; той ходеше малко попрегърбен, като че на рамото си носеше някаква тежест. Сърцето на Соухрада заби учестено. „За бога, значи, бях прав! Аз бях прав! Аз, дето работех в «Загубени вещи»… Аз, дето гонех джебчиите на гарата…“ Чак му прилоша от радост и удивление пред собствения му ум. Железничарят не го забелязваше, защото беше гърбом към него. После, когато буташе пълната с трева количка, той погледна малко учудено непознатия, като че се удивляваше какво прави тук цивилен човек. На купчината боклук той изсипа количката и докато грижливо изравняваше всичко с греблото, Соухрада каза: — Това ще свърши работа в градината. Железничарят го погледна, но не каза нищо. — Казвам, че това ще свърши работа в градината — изкрещя Соухрада. Мъжът се обърна сърдито: — Чух… Така го каза, че стана ясно: няма да продължаваме разговора. Той взе количката и тръгна назад. Соухрада стоеше и гледаше след него. По пътя мъжът се обърна и видя, че тоя човек го гледа. Не показа, че това го засяга, но вече не се бавеше и докато работеше, още няколко пъти внимателно се огледа. Соухрада видя съвсем ясно: наистина палтото на тоя човек е по-дълго от едната страна. „И много добре знае, че стоя тук, и явно това не му харесва.“ Най-после железничарят се изравни с него и извика: — Забранено е да се стои на линията! Соухрада сви рамене и се върна на перона. Обаче продължи да гледа как мъжът идва към него. А той се преструваше на равнодушен, но под наведеното му чело проблясваха недоверчиви погледи. Соухрада се върна в къщи с добро настроение: — Е, майче, свърши се с кръстосването! Сега ще пътувам само до Мирошов. — И защо? — Заради един железничар. — Само да не е в пола — каза жена му и Соухрада силно се разсмя. Щом жената още ревнува, не е толкова зле, па макар и в пенсия! В кръчмата пред мирошовската гара Соухрада научи как се казва и къде живее оня железничар. Научи също, че Йозеф Соукуп е в железниците вече повече от двайсет години, че е скромен, тих човек, малко навъсен, че отдавна е вдовец и има малка къщичка на края на селото. — Чувах, че е ходил да купува някаква къща — каза Соухрада. — Изключено — отрече младият железничар. — Значи, е ходил при някаква жена — засмя се Соухрада. — Няма нищо чудно, жените ще приемат — нали е за пенсия. Но той е самотник. Соухрада изпи бирата си и изчезна. Зад гарата железничарят Соукуп грижливо събираше падналите листа от градината на началника на гарата. Соухрада застана до оградата и го загледа. От време на време мъжът се обръщаше към него. И като че ръцете му трепереха. На другия ден Соухрада дойде пак… Железничарят Соукуп буташе количка към влака, за да натовари пощата. После я закара в сградата. Соухрада застана до стъклената врата и надникна вътре. Мъжът подреждаше пратките на полиците и като видя лицето, което напоследък толкова често се мяркаше пред него, прекъсна работата си, като че нямаше сили. После изведнъж се обърна към вратата и рязко я отвори: — Какво искате от мене? — Нищо — усмихна се Соухрада. — Та ние с вас сме познати. — Не си спомням — измърмори мъжът и се върна обратно. — От Щяхлавци — каза Соухрада и пъхна обувката си във вратата, за да не може железничарят да я затвори. — Вие ходехте там преди три години, през есента, винаги привечер. — Не… Не е вярно! — избоботи мъжът, като гледаше към земята. — Вярно е. При Мария Доубкова. Мъжът примигна. „Ако нямаше хора на перона, щеше да се хвърли върху мене — помисли си Соухрада и отстъпи назад.“ Железничарят затръшна вратата. Соухрада се усмихна и се върна в къщи със следващия влак. „Всъщност вече знам достатъчно и мога да отида в криминалната полиция. Йозеф Соукуп, местожителство и работа в Мирошов, твърди, че не е ходил в Щяхлавци, но свидетелката Отахалова го познава…“ Соухрада завъртя глава. Не, не е толкова просто. Сигурно е само едно, че открих нова фигура в целия този стар случай. Може съветникът да ме похвали за това, как съм го открил. А после? Ами ако Отахалова не го познае? Не, рано е още за криминалната… Необходимо е още следене. Иначе Брожик ще каже: „Драги Соухрада, сигурно си разбрал, че да се хване убиец не е шега работа.“ Не е. Но това е игра — и тя трябва да продължи. Като си купуваше билет до Мирошов и обратно, девойката на касата му каза: — Трябва да е хубаво там, щом пътувате всеки ден. — Много е хубаво — усмихна се Соухрада. — Ако бях по-млад, щях да ви поканя с мен. Този ден железничарят Соукуп влезе в канцеларията и изобщо не излезе оттам. Най-после, когато реши да се покаже навън, усети чужди очи и се вмъкна обратно. Един ден колетите получаваше някакъв млад помощник. Йозеф Соукуп не беше на гарата, имаше свободен ден. — Сигурно е някъде из гората — каза момчето. За да уплътни времето си, Соухрада отиде в Мирошов при къщата на Соукуп. Там го чакаше изненада: къщата беше в образцов ред, оградата — прясно боядисана, на дворчето — два зайчарника и купчина акуратно подредени дърва. „Тоя човек е педант и има много време за всичко. И дървата е подредил, както трябва — отдолу два реда брезови, защото влагата не ям пречи, после смърч и най-отгоре бор.“ Той натисна дръжката. Заключено. Не му оставаше нищо друго, освен да обиколи къщата и да се върне. Ядоса се, защото всеки ден беше скъп. Ядоса се, защото не знаеше, че Соукуп не е в гората. Той си беше в къщи и видя неканения гост да обикаля около къщата. Видя го отгоре, от тавана, през една цепнатина в стряхата. Видя го как хваща дръжката. На другия ден, когато влакът на Соухрада пристигна в Мирошов, в глухата линия бе бутната една дрезина. Щом влакът излезе от гарата и линията се освободи, дрезината замина. На нея седеше Йозеф Соукуп. Соухрада видя как този човек го погледна със скрита насмешка. Избягах ти… И пак ще ти избягам… Игра ли? Не, това вече беше скрит двубой, чийто край Соухрада не виждаше засега. Не му оставаше нищо друго, освен да се върне с празни ръце. Или може би пак да отиде към къщата на Соукуп и да поговори със съседите. Винаги може да се научи нещо полезно. „Утре пак ще дойда, Йозеф Соукуп. И вдругиден. Всеки ден… Докато не кажеш: «Добре, ще ви разправя как си беше…» Тогава моята игра ще приключи.“ Само че засега краят изобщо не се виждаше, още по-малко — добрият край. Щом нещо не върви, най-добре е да го зарежеш… „Днес имам лош ден“ — мърмореше недоволно Соухрада, защото за негово учудване разговорът със съседите не донесе нищо ново. Те повтаряха познати вече неща, а когато говореше с хората от другата къща, Соухрада установи, че са някак си предпазливи. Сигурно го бяха видели у съседите. Той усети, че номерът с купуването на Соукуповата къща няма да мине. Тогава направи съкрушена физиономия и каза тихо, като че се страхуваше да не го чуят: — Добре, тогава ще ви кажа за какво съм тук. Тоя господин Соукуп се интересува от една моя близка и затова искам да видя що за човек е. Разбирате ли? Разбраха, как не, дори се зарадваха, защото Соукуп е голям самотник, но порядъчен човек и в края на краищата скоро ще се пенсионира… На Соухрада не му оставаше нищо друго, освен да се сбогува с тях, и да ги помоли да запазят разговора в тайна. Но много добре знаеше, че още щом си тръгне, и те ще изтичат с новината при съседите. Той крачеше бавно покрай дома на Соукуп. И изведнъж се спря. Какво е това? Дворът — чисто пометен, както винаги, но дървата… Да, акуратно подредените дърва бяха на своето място, само че в друг порядък. Най-отдолу имаше само един ред бели брезови дървета, над тях бяха смърчовите, а липсващите брези бяха чак на третия ред! Виж ти! Защо този добър мълчалив човек е пренареждал купчината дърва, и то през нощта, така че не е виждал добре къде какво слага! Когато Соухрада се върна на гарата, дрезината пак беше в глуха линия. Той обиколи гарата, търсейки своя човек. Заваля ситен пролетен дъжд. В този момент железничарят се появи, отиваше да се скрие на перона, където стоеше Соухрада. Двамата се погледнаха. — Направили сте грешка — каза тихо Соухрада. — Голяма грешка. Още имате време да си признаете. Железничарят помръдна устни, те бяха напукани до кръв като след треска. Той завъртя глава, но от гърлото му не излезе нито звук. Като че се задушава. — Аз разследвах убийството преди три години. Приключих сега. Все още имате време. Мъжът вдигна ръце, като че се отбраняваше. В гарата влизаше влак. Соухрада бързо отиде към линията. Беше крайно време. Не за влака, нямаше да го изпусне, но оня щеше да го убие. Когато на другия ден сутринта пред дома на Йозеф Соукуп спря колата на пилзенската криминална полиция, съседката от отсрещния двор каза, че Соукуп не е в къщи. Но те знаеха, че днес не е бил на работа и че трябва да си е в къщи. Разбиха портичката и влязоха вътре. Соухрада спря до акуратно подредената купчина дърва. И в този момент чу как Брожик, който надничаше през прозореца, извика: — Вътре е… Виси от тавана. И погледна Соухрада с нескривано удивление. Ерцхерцогът Младият Леополд Перглер затръшна вратата зад гърба си и извика: — Повече няма да ме видите… След това с обидено достойнство заслиза по стълбите на бащиния дом и през тъмния вход излезе на мрачната бърненска улица. Синовете на добрите семейства рядко напускат дома си по друг начин. Ако не са обидени, защо ще изоставят добричката си майка, която крие дълговете им, колкото може, старата прислужница, чието сърце е още по-меко, сестра си, мома за женене, кучето, което обича младия господар? За съжаление, в къщата живее и сърдитият баща, който не разбира, че човек е млад само веднъж… Очевидно Леополд Перглер — баща, собственик на магазин за текстил и манифактура — никога не е бил млад, въпреки че над вратата висеше фирма „Л. Перглер-младши“, с която неясно защо се имаше пред вид Леополд Перглер-баща. Младият господин изобщо не проявяваше качествата на търговец, но затова пък играеше изключително добре „тароки“*, беше недосегаем в „мариажа“ с наддаване, а що се отнасяше до „божията благословия“ там често имаше късмет. „Двадесет и едно“ играеше много рядко… Да, и освен това с балерините от оперетата и най-вече с Кики, и с жената на оня капитан от сапьорската рота, и с много други жени, тъй като младият господин беше хубавец… [* Тароки, мариаж и божията благословия са хазартни игри с карти. — Б.пр.] Но сега всички тия качества не му вършеха работа. Той напусна родния си дом след жестока кавга с баща си и имаше в джоба си само пет нищожни крони. Отначало мислеше да ги хвърли на бащиния праг, но после си каза, че пет крони са повече, отколкото нищо, и се запъти към кафенето, за да обмисли бъдещия си живот. Той изобщо не подозираше, че в близко време няма да се върне в мрачния дом и че фирмата „Л. Перглер-младши“ ще бъде погубена от старостта. Тия пет крони не бяха случайни пари, това беше остатъкът от парите, които се падаха на младия Леополд от семейния дял. Перглер — баща — пресметна дълговете на сина си, прибави това, което беше изхарчил за него преди, като порядъчен търговец не забрави и лихвите, и като изчисли графите „Има да дава“ и „Дал“, стигна до извода, че на младия господин остават пет крони, които на място и без разписка му изплати. Майката ридаеше, в кухнята старата прислужница гневно тропаше със съдовете, сестрата пищеше, че предпочита да се откаже от зестрата си, вярното куче сметна всичко това за някаква веселба и радостно пролайваше. Само бащата беше сърдит и непреклонен. Тогава младият Леополд излезе и тресна здравата врата. Той не беше наивен и знаеше, че с пет крони не може да направи нищо. Не беше и романтичен и изобщо не се канеше да ги заложи наведнъж, „ва банк“, с наивната вяра, че до сутринта ще бъде милионер. Там, където ходеше да играе, щяха да го изхвърлят с тия пет крони. Само дядо Перглер могъл да започне с още по-малка сума, но тогава времената са били други. Днес има република старата Австрия се разпадна, днес човек трябва да има капитал за търговията. И още повече за картите… Леополд Перглер седна пред една свободна масичка в кафенето, махна аристократично с бялата си поддържана ръка, украсена с голям фалшив пръстен, и келнерът му донесе кафе. „Само ако знае, че днес няма да му платя!“ — печално си каза Леополд. После изреди наум всичките си познати дами, като предварително зачеркваше тия, за които предполагаше, че самите те чакат подаръци, и запомни само тия, които биха могли да му помогнат. Те бяха учудващо малко. И което беше по-лошо, всичките бяха грозни. На края пред него се очерта нерадостната перспектива на първо време да остане при една модистка на средна възраст… Кафето му се стори безвкусно, той пийна малко сода и едва не я изплю на земята. Трябваше да си поръча вермут, след като няма да плати кафето, все едно е, ако не плати и вермута. Щракна с пръсти и си поръча една чашка. „Да, остана само тая модистка. Тя има меко сърце и спестявания. Неприятно е и едва ли не нечестно, но няма как. Всяко начало е трудно. Кики решително не би могла да ме издържа.“ Леополд забеляза, че непознатият, който седи в ъгъла, го гледа дълго и втренчено. Той имаше неприятното чувство, че познава отнякъде този човек, но не се сещаше откъде. Освен това нямаше никакво желание да се занимава с чуждите хора. Имаше достатъчно работа и със самия себе си. Той седеше вече дълго, потънал в мрачни мисли, и келнерът беше прибрал чашата от вермута и празната чашка от кафе, когато отново срещна погледа на непознатия. Леополд се разтревожи: „Да не е детектив? Но защо пък баща ми ще наема детектив заради мене? И защо детективът ще седи тук, в кафенето, и ще се пули срещу ми? Детективите се държат по-прикрито.“ В тоя момент непознатият стана, запъти се към масичката на Леополд, поклони се и каза: — Може ли? Леополд сви рамене. Мъжът седна срещу него. — Грижи ли? — каза той кратко. Леополд сърдито мълчеше. — Пари ли? — отново се обади мъжът и странно се засмя. Леополд вдигна вежди. Мъжът се усмихна: — Разрешете да попитам: говорите ли немски? Леополд кимна. — Добре ли? Леополд изсъска: — Ако ви е изпратил папа, можете да се пръждосате по дяволите. Мъжът се поклони: — Разрешете да ви се представя: Кекуле Ян. Малко особено име, нали? Но неговият носител не е някой глупак, както ще се уверите скоро. Вие се наричате Леополд Перглер. Между другото името Леополд е приятно. „Тоя човек е луд или хомосексуалист“ — помисли си Леополд и презрително сви устни. Келнерът се въртеше около масичката им и Кекуле вдигна ръка: — Донесете ни бутилка червено. — Какво искате от мен? — намръщено каза Леополд. — Искам да ви кажа, че имате забележително лице… Следя ви от дълго време. — Мога ли да знам защо? — Заради лицето ви… Вие страшно приличате на Хабсбургския род*. [* Императорска династия в Австрийската империя и по-късно в Австро-Унгария. — Б.пр.] Леополд Перглер почувствува, че долната му челюст се смъква. Просто от смайване отвори уста. — Всъщност аз малко се занимавам с изучаването на аристократични родове. Бих казал, че ги познавам до съвършенство. И ми е нужно вашето сътрудничество. Като начало ви предлагам, да речем, десет хиляди. Леополд почувствува как челото му се ороси. — Годишно ли? — попита, за да се увери. — Месечно. Келнерът точно оставяше на масата им бутилка вавржинецко вино и затова Леополд не успя да каже на непознатия, че е куку, но си го мислеше. — Повтарям, като начало. После ще се увеличат. Приблизително до половин милион годишно. Кекуле напълни чашите и взе своята. За миг лицето му изчезна зад червеното сияние на виното. Леополд не посегна към чашата си. Всъщност всичко това започна да го отегчава. Беше налудничаво, а той имаше сериозни проблеми с нощуването. — Приятелю — каза човекът отсреща, — вие като че ли не ми вярвате. Нищо чудно, отначало мисълта ми изглежда много смела. Но свикне ли човек с нея, тя става напълно реална. Трябва ми човек с физиономия като вашата… Наистина ли още никой не ви е казвал, че чертите ви са на типичен Хабсбург? Всъщност в републиката не се говори за такива неща с удоволствие. Старите времена отминаха, старата аристокрация беше унищожена и един потомък на императорския род… — Какви ги дрънкате? — прекъсна го Леополд. — Или ми кажете какво искате, или си вземайте виното и се махайте. — Вие сте рязък и малко неучтив. Прощавам ви и моля да ме изслушате. Моята леля живее във Виена и е бродирачка на монограми. Не можете да си представите колко изгодно занятие. Тя работи за всички аристократични домове. Да срещнеш в нейното ателие някоя ерцхерцогиня е толкова лесно, колкото да срещнеш в Бърно стара бабичка. Всъщност днес вече и ерцхерцогините са вече на годинки… За принцесите изобщо не говоря. Принцесите са около четиридесетгодишни и ако не са омъжени, започват да приличат на стари моми. Графините и баронесите изобщо не ги слагам в сметката. Още като млад се движех сред аристокрацията и усвоих знанията за различните родове. Днес приятелите ми ме смятат за експерт. Познавам семейство Тун-Хохенщайн също толкова добре, колкото рода Михновски. Срещал съм се с дамите от рода Дитрихщайн, както и с Виндишгретц и трябва да кажа, че Мария-Валентина-Габриела, която се омъжи във Виена за Ян, принца от Ратиборж, беше много красива дама и леля ми извеза нейните монограми с необикновено изящество. Познавам рода Метерних, Вайнберг, дома Льовенщайн-Вертхайм, да не говоря за Лобковиц, Шварценберг, за стария Естерхази от Галант или за рода на графовете Ауершперг. Интересувам се от техните сватби, афери, скандали; уверявам ви, че те не са малко и са доста вълнуващи. — Извинете, но аз — опита се да го спре Леополд. Но Кекуле беше в стихията си и нищо не можеше да го спре. — Сигурно ще си кажете: „Защо тоя човек не е станал секретар на някой аристократ…“ Там е работата, че днес тяхното положение не е особено блестящо и дори и да искат, не могат да си позволят да имат секретар. А повечето даже не искат. Старите аристократи, на които отнеха титлите, са обхванати от някаква умора. Те са разочаровани, загубили са смисъла на живота си, не се интересуват от родовете си. Но за щастие има други, които се интересуват от това двойно повече. Тези, които им отнеха титлите. Господин Леополд, не можете да си представите колко много републиканци мечтаят да се срещнат с членове на аристократични фамилии! И още повече — с владетелските родове! Да направя от вас потомък на Хабсбургите е просто мое задължение. А също и необходимост, защото краят на спестяванията ми наближава, а виенската ми леля остаря. Разбирате ли ме вече? — Интересува ме само кой ще ни плаща тези огромни суми, за които дрънкате. Нали според вас аристократите нямат пари. — Няма да ги вземаме от тях. От аристокрацията ще вземем само родовите й връзки. А парите — от онези, другите. Можете ли да си представите колко горд ще е шефът на търговската банка, като вечеряте с него? Или пък какъв блясък ще придобие сватбата на дъщерята на едър производител на колбаси от присъствието на ерцхерцога Леополд? — Ерцхерцог Леополд Перглер, магазин за текстил и манифактура — ухили се младият мъж. Доколкото знам, нямате такъв магазин и точно това ви гнети — студено каза Кекуле. — Забравете, че сте Перглер. Вие сте толкова съвършен Хабсбург, че няма какво да се приказва. Вие сте много повече Хабсбург от самия император Карл и всичките му лели и чичовци. Честна дума, приличате на кронпринца Рудолф… Но за да не се набива в очи, няма да бъдете член на тоя клон на рода. Ще ви направя член на моденския клон, никой вече не разбира от това… Е, става ли работата? Леополд си мислеше, че тоя срещу него сигурно е луд, но тъй като в джоба си имаше само пет крони и наистина нямаше какво да губи, кимна в знак на съгласие: — Поне ще падне майтап. — Не, работата ще бъде много сериозна. Ще трябва да се научите да произнасяте „р“ малко по-иначе. Просто леко завалено… Е, и освен това трябва да усвоите определени маниери… Немски знаете, но виенският акцент няма да ви навреди. Това ще свършим при леля ми във Виена. Тя има съвсем прилична квартира, дава я под наем на разни госпожици, защо да не ни предостави една стая? Отсега нататък тая книжка ще бъде вашата библия. Около десет страници ще трябва да научите много добре наизуст. Леополд запрелиства ужасен книгата с достолепното заглавие: „Gothaischer Kalender — Genealogischer Hofkalender“. — Излиза вече сто и петдесет години — каза Кекуле с гордост. — Опитайте се да намерите друга такава книга в света! Е, ще трябва да познавате членовете от рода Хабсбург, и то както австро-унгарския клон, така и тосканския, въпреки че вие ще бъдете от моденска линия. Като потомък на Хабсбургите ще бъдете потомък на половината световна династия, а за другата половина просто ще твърдите същото. И той пак вдигна чашата си. Леополд Перглер, който вече не беше Перглер и тъкмо се превръщаше в потомък на ерцхерцога Фердинанд и неговата съпруга Мария-Беатриче д’Ест, също отпи от виното. После двамата си поръчаха още една бутилка. — Между другото вие сте близък и на сардинските крале, защото херцогство Ест е било свързано с това кралство чрез указа на крал Виктор-Емануил. Франтишек, последният моденски херцог, се оженил в Мюнхен за принцеса Аделгунда Баварска, значи, вие сте свързан и с баварските крале, а чрез тях с още кралски родове. Братята на Франтишек Моденски също се оженили за принцеси, единият за Елизабета Австрийска, а тя пък се омъжила повторно за Фердинанд Румънски. Виждате ли колко хубаво е преплетено всичко? Чрез Хабсбургско-лотарингския род вие сте свързани с Бурбоните, т.е. чрез Алиса, херцогиня от Бурбон и Парма, откъдето пък сте свързани с тосканския клон. Ваши чичовци са Карл-Салватор, Леополд-Салватор — не съм сигурен дали не носите името си от него — и Франтишек-Салватор, който имал пет деца от жена си Мария-Валерия, дъщеря на Франц-Йосиф… Е, пряка връзка имате и с управляващите Хабсбурги и сигурно затова толкова им приличате. Една ваша братовчедка, херцогиня Каролина, цялото й име е Каролина-Мария-Имакулата-Йозефа-Фердинанда-Тереза-Леополдина-Антония-Франтишка-Изабела-Луиза-Януария-Филомена-Розалия, се омъжила във Виена за негово височество принц Август-Леополд от рода Заксен-Кобург, което разширява връзките ви в още една полезна посока. Вие сте близък с рода Вюртемберг и по тоя начин и с Шаумбург-Липе, имате леля в Барцелона, също както и в Берлин, в Италия и в Румъния, в Лвов, в Залцбург, в Париж, в Лондон, да не говорим за Бавария, Саксония и Швейцария. Тъй като Мария, доведената баба на далечния ви прачичо Карл, е била родена като португалска инфанта, можем също толкова добре да се озовем в Лисабон. Вие като Хабсбург, а аз като ваш секретар. Какво ще кажете? Леополд не каза нищо. С малко тъга той мислеше за своя дядо Перглер, който беше обикновен кожар, и за баща си търговец на текстил и в душата си ги молеше за прошка, че ги изоставя заради новооткритите си предци от такива видни родове, че едва ли някога ще запомни имената им. Но нямаше как — беше изгонен от дома си с пет крони в джоба и сега трябваше сам да се хвърли във водовъртежа на живота… Той се изпъчи и каза с абсолютно твърд глас: — Господине, наше височество, ерцхерцог Леополд от Молена, Ест, Карара и Густала, ви назначаваме на служба. Според думите ви явно ще трябва да предявя претенции за трона на Бавария. Как се стигна дотам, че безсъвестни хора ни го отнеха. Секретарю Кекуле, моля ви… — Височество — с твърд глас каза Кекуле, — да не набъркваме политиката в нашите дела. Помете ви революцията, няма какво да се прави. Да се претендира за трона е идиотщина. Пътят ни минава другаде: ще събираме помощи за аристократичните родове и като истински ерцхерцог ще вземаме назаем там, където имат желание да ни дават… От днес ваше височество няма да прави нито крачка без мен. Но преди всичко ще научи до утре първия си урок — целия моденски род. От кафенето двамата отидоха на по-скромно място и до сутринта всички в бара им викаха ваше величество. Негова светлост Леополд взе две стотачки назаем от едни възрастен господин, който се разплака от вълнение, че седи на една маса с потомък на Хабсбургския род. Началото не беше лошо. Призракът на възрастната модистка беше прогонен. Своята първа нощ или по-скоро първи ден Леополд прекара в „Гранд хотел“ и чувствуваше как светът се разтваря пред него. И светът действително се разтвори пред него в малкия замък Аубург в Австрия, където два пъти годишно княгиня Франтишка-Паула Лобковиц организираше среща на своето семейство с останалите роднини. Тук за пръв път се появи младият Леополд Хабсбург, който сърдечно поздрави чичо си и братовчедките си и целуна ръка на далечната си леля Амалия-Луиза-Дорота-Леонтина. Възрастната дама много делово попита непознатия Леополд защо не се е вестявал толкова дълго време. — Бях в Южна Америка, леличко. Мисля, че единственото нещо, което може да прави днес аристократът, е да пътува. Обичам приключенията. След това ерцхерцогът великолепно описа как се е борил със слон в амазонската джунгла и говореше така, че княгиня Шьонборн Бухайм помоли за енфие. Чичо Франтишек-Салватор обаче недоверчиво каза, че доколкото знае, в Южна Америка няма слонове. В тоя момент секретарят на младия ерцхерцог извика господаря си на телефона. В коридора той му каза: — Полди, какви ги дрънкаш? Старият е прав. — Аз помня аристократичните родове, но за слонове не съм учил никога — ядоса се ерцхерцогът Перглер. — Добре де, добре, ще оправя положението. В същото време в стаята до камината обществото тихо говореше за новия братовчед и племенник. — Не помня да го познавам — упорито твърдеше чичо Франтишек-Салватор. — Но помня, че слоновете живеят в Африка. Помня, че там някога стрелях по тях, още когато в Белгия управляваше покойният Леополд. Не знам дали слоновете живеят в Африка, но знам, че това момче толкова много прилича на покойния принц Рудолф, че си мисля най-лошото — каза княгинята. — Но това… — заекна Франтишек-Салватор. — Аз най-добре зная на какво беше способен той! Впрочем както всеки втори от главния Хабсбургски клон, драга мой! Щом Леополд се върна, довърши спокойно разказа си за схватката със слона в джунглата на Амазонка: — Да, това беше истински слон и наистина не беше родом оттам. Всъщност беше избягал от цирка „Саразани“, който гастролираше в град Сан Хуан, и в джунглата беше подивял. Княз Йосиф-Карл се обади, че вярва на това, защото веднъж едно негово ловджийско куче избягало и за една година изяло двама чиновници. — Беше страхотно трудно да убия слона, защото беше дресиран и от време на време заставаше на задните си крака и танцуваше — допълни Леополд. — Как ви даде сърце, братовчеде, да го убиете? — изписка пребледнялата Амапия-Елеонора-Луиза-Агата от Тоскана. — За жалост, скъпа братовчедке, той се готвеше да потанцува върху мене — учтиво отговори Леополд и спря огнения си поглед върху анемичната девойка. Изстрелях в него пет куршума от една пушка. Беше прекрасна пушка. Сега пък престарелият граф Кински искаше да знае каква е била пушката — дали тип „Селмънт Колиир“ или „Еберхарт-Майер“. Леополд заяви, че според него е била местно производство; дал му я за лова забележителният аристократ Себастиан де Корковадо, чийто баща имал честта да даде живота си за мексиканския император Максимилиан. С оглед на това той, Леополд, сметнал за свой дълг да се сприятели с него и да използува пушката му… Княз Йосиф-Карл каза, че Леополд се е държал като благородник. На сутринта по време на закуската домакинята, госпожа княгинята, лично си направи труда да иде до библиотеката, където закусваше секретарят на новия племенник, и го помоли да й запали цигарата, пъхната в дълго цигаре. После го попита как да си обясни защо членът на моденската линия се появява така късно сред висшето общество. Дали господин секретарят смята това за правилно? И защо младият мъж няма някаква препоръка, например от Хенриета? Секретарят Кекуле се усмихна и попита дали нейна светлост има пред вид госпожа Мария-Терезня-Хенриета-Доротея, херцогиня от Модена, която се омъжи за Людвиг Баварски? И след това така съвършено описа пред смаяната дама целия род с всички чичовци и пралели, че княгинята беше очарована. — Чуйте, приятелю, лицето му… Като го гледам и си мисля, че с нас тук седи Руди, покойният кронпринц. Секретарят Кекуле мълча доста време и след това въздъхна продължително. Това беше въздишка на човек, който знае много, но нищо не може да каже. Княгинята се засмя весело: — Значи, не съм се лъгала. Господи, какви мръсници бяха Хабсбургите от лотарингската линия! Тя каза точно това и понеже беше княгиня, думите й прозвучаха като похвала. Кекуле се съгласи със спускане на клепачите. Така Леополд не само стана член на моденската линия, но в намеците и клюките по негов адрес, които се понесоха като лавина, минаваше за незаконен син на кронпринца. По-късно, на друга аристократична среща, тоя път в малко имение край Рейн у принцеса Кристина Ауершперг, късно през нощта Леополд се сблъска с Хуго-Мария Виндишгретц пред вратата на камериерката Рената и отново се държа като благородник: удари на княз Виндишгретц плесница. Нещо, което е невъзможно да се приеме, и князът смъкна една сабя от стената и зае поза за фехтовка. Леополд не умееше да фехтува, но много искаше да влезе през вратата на стройната Рената. И не му остана нищо друго, освен да смъкне другата сабя и да се залови за работа: замахна с всичка сила към княза, така че щеше да го разсече на две, ако Виндишгретц не беше избягал. Със сабята от турски произход Леополд отсече парче от мраморния корниз. На сутринта слухът за случилото се му донесе голяма слава и потвърди блестящо произхода му, тъй като не само графиня Ауершперг, но и другите дами и най-вече княгиня Лихтенщайн възкликнаха: — Цял бащичко! Кажат ли това дами, които познават света, още повече ако те не уточнят за кой баща става дума, всъщност на човек славата му е сигурна. След време двамата напуснаха рейнския замък и заминаха за Чехия, където младият Леополд, моденският ерцхерцог, участвува в няколко ловни развлечения и получи няколко големи суми за подкрепа на съсловните аристократични нужди. Той се запозна не само със собствениците на оцелели едри земевладения и с богати производители на колбаси, но и с видни политици, и най-сетне обядва и с министър-председателя. Тоя републиканец прояви голямо разбиране за исканията на някои аристократични особи и по този начин Леополд едва не се върна в бранша — не търгуваше с платове, а с обещания и звучни имена. Това беше много изгодно. Понякога го налягаше тъга, копнееше за родния си дом, но Кекуле смяташе, че още е рано за такива глупости. Пред тях стоеше още много работа. Трябваше да пътуват до Белгия, защото управляващият там род Заксен-Кобург с право би се почувствувал засегнат, че го пренебрегват, въпреки че са толкова близки чрез принцеса Стефания, съпругата на кронпринца Рудолф. Кекуле правилно мислеше, че това посещение ще подкрепи непотвърдените легенди за връзките на господаря му с кронпринца… Още повече че Стефания отдавна се бе омъжила повторно, и то за унгарския благородник Елемер фон Лониа. Белгийската фамилия, близка с рода Хохенцолерн, помогна на Леополд да се запознае с някой си Вилхелм, княз Хохенцолерн, много симпатичен мъж, който често надминаваше Леополд в разказите за чудни приключения. Те се срещнаха още веднъж в Берлин — дружеството на ветераните предаваше излишъците си в ръцете на сигурните аристократи от най-видните родове — Хабсбург и Хохенцолерн. Една вечер, след като Кекуле си легна, двамата отидоха в хотел „Адлон“, за да вечерят. Хотел „Адлон“, намират се недалеч от Бранденбургската врата, е напълно съвършен, най-големият от големите. Собственикът смяташе за голяма чест, че двама господа от такъв ранг са решили да прекарат вечерта при него, и се разтича покрай тях. Шампанското беше абсолютно, а омарите — такива, че дори и придирчивият Вилхелм каза: — Великолепно! Френският коняк беше не само френски, но и отлежал и разнежваше Леополд Моденски. Към сутринта, когато двамата седяха под масата, защото им беше невъзможно да се закрепят в удобна поза на стола, Леополд почна да ругае: — Каква полза, че съм близък с испанския крал, щом ми е мъка за в къщи. — Какво си мислиш, че на мен не ми е мъчно ли? Аз, приятел, съм близък с Бурбоните и чрез тях и чрез Фридрих-Ойген дори и с рода Чарторийски, а те са паралии! Но това не ме радва. Леополд отпи и душата му застена двойно повече. От очите му потекоха сълзи и той закопня да каже истината. За всеки случай той довери на Вилхелм своята наболяла истина на чешки: — Ами знаеш ли, че аз изобщо не съм Хабсбург? Аз съм Полда Перглер от Бърно и дъртият има магазин за текстил. — Какво дрънкаш, говедо? — отговори също на чешки Вилхелм Хохенцолерн. — Баща ми има кръчма в Пардубице и аз се казвам Карел Петрасек. Двамата дълго се смяха. Но въпреки това оттогава Леополд Моденски по принцип избягваше връзките с който и да е Хохенцолерн, което старият граф Турн-Таксис оценяваше от политическо гледище като извънредно проницателна постъпка, и твърдеше, че ако Франц-Йосиф, австрийски император и унгарски и чешки крал, се държеше така, резултатът от световната война нямаше да бъде толкова лош. Оттогава ерцхерцогът Леополд Моденски си спечели славата на политик. Кекуле не беше излъгал — годишният доход действително достигна половин милион крони — много хубава сума, дори и когато се дели на две. Времето течеше. Леополд беше изправен пред съвсем неочаквани трудности: появиха се доста годеници с титла „принцеса“ и само с изключителен самоконтрол той отдалечаваше решението си. Не че всичките тия аделаиди, марии-терезии или луизи-амалии бяха грозни. Някои дори бяха богати. Но за сватбата, която щеше да го осигури до края на живота му, трябваха редовни граждански документи. Кекуле можеше да изработи стари пергаменти, но Леополд имаше само един истински документ — паспорт за пътуване, издаден от Чехословашката република на името на Леополд Перглер от Бърно. А с него не можеш да се ожениш за девойка с аристократично потекло. Затова двамата решиха, че е добре за известно време да се оттеглят от светския живот. Още повече че Кекуле не се чувствуваше съвсем здрав и след като наследи от леля си не само известна сума, но и голямата квартира, давана под наем на госпожици, и той реши да се посвети на тази спокойна професия. Леополд се върна в Чехия. Но едва сега разбра колко трудно е да бъдеш непознат, след като си ерцхерцог от Модена! Той прекара няколко приятни месеца у барон Надхерни, в имението Шварценберг, в оцелелите земевладения на тези, които нямат титли, но имат пари. И един ден потегли към Прага на срещата на бившите стрелци и ветерани от войната. За такива случаи Леополд имаше великолепна хусарска униформа, която Кекуле бе намерил от някакъв театър; тя беше украсена с Ордена на златното руно и Ордена на жартиерата, които те купиха в един виенски оказионен магазин. Леополд не подозираше, че това пътуване ще е фатално. Той забрави, че в същия ден, когато, облечен в униформа, ще отиде на срещата, за да получи голяма сума като принос в борбата за признаване на аристократическите привилегии, в Прага ще пристигне египетският крал Фуад. В републиката се радваха много на кралското посещение, така както могат да се радват само републиканците. Фактът, че след толкова години по улиците на Прага ще мине истински крал, изпълни с възторг и душите на пионерите на социалната демокрация. Вацлавският площад, където трябваше от Уилсъновата гора да пристигне каляската на господин президента и краля Фуад, теглена от три белоснежни коня, беше обграден с войска. По тротоарите се тълпяха хора. И тъй като навсякъде, където има много хора, се появяват и джебчии, на Вацлавския площад имаше и много господа от криминалната. Те бяха с великолепно изчеткани бомбета, а съветникът Вацатко трябваше да облече непривична униформа със сабя, а сабята му създаваше големи грижи, защото непрекъснато се спъваше в нея. И господа комисарите бяха в парадни униформи, тъй че самите детективи бяха ужасени от това, да не говорим за джебчиите. Както изглеждаше, сигурно заради тържеството нищо нямаше да се случи. Още повече че господата от полицията още вчера бяха прибрали половината нехранимайковци за по-сигурно. Като си замине кралят, щяха да ги пуснат на свобода. А то, да речем, Добеш от Жижков е способен да открадне египетската корона от главата на самия крал. В тази както тържествена, така и нервна минута от хотел „Шроубек“ излезе ерцхерцог Леополд от Модена. Великолепната му униформа беше много подходяща за тържествената обстановка. Той се учуди на необичайния шум. Хората бяха свикнали да отстъпват пред всяка униформа и затова му правеха път, а момичетата му махаха с цветя. Леополд, зачервен повече, отколкото трябва, прекоси кордона от войници. В тоя момент го забеляза някакъв млад поручик, който командуваше една рота, и тъй като си помисли, че тоя мъж с великолепна униформа сигурно с кралският адютант, изкомандува: — Мирно! Глави наля-во! За по-чест! Енергичната команда бе изпълнена също така енергично и ротата войници се втренчи в Леополд. А той все още имаше време да схване, че това не биваше да става, все още имаше време да се върне обратно и да се скрие в хотела. Но вече беше някак си разглезен, струваше му се, че всичко това наистина му се полага, и затова не се дръпна, а — напротив — изпъчи гърди и изкозирува. В тоя момент командирът на съседната рота разбра, че е време да отдаде чест, и изкомандува. Викът „За почест!“ започна да се катери нагоре по Вацлавския площад, нови и нови военни части замръзваха в „мирно“ и щиковете блестяха на слънцето. След малко целият Вацлавски площад стоеше „мирно“ и гледаше надолу, като тия горе изобщо не знаеха какво става. Долу, пред хотел „Шроубек“, мъжът в забележителната униформа приемаше парада. Той козирува и прекоси Вацлавския площад при Водичкова улица, като махаше сърдечно на войниците и офицерите, но най-вече на красивите дами. Суматохата, която избухна, беше огромна. Командуващият парадните части, някакъв дебел полковник, препусна на коня си и бързаше надолу, изплашените офицери бързо командуваха: „Пушки при нозе!“ — а господата от полицията зорко наблюдаваха какво става. Препъвайки се в сабята си, съветникът Вацатко тичаше, за да установи причината на суматохата. Въпреки че изглежда странно, в интерес на историческата истина трябва да потвърдим, че армията и командуването и бяха напълно объркани. Само пражката полиция запази спокойствие, хладнокръвие и бдителна готовност. — Ето там е — каза на съветника един старши стражар и посочи към Щепанска улица. Съветникът незабелязано направи знак и хората му се спуснаха натам. Те бяха опитни в работата си и бързо пробягаха през пасажа, така че въпросният чужденец не можа да им избяга. Въздебеличкият Бружек тичаше толкова бързо, че чак не беше за вярване. И когато той застана пред бързащия мъж в униформа, Леополд смаяно вдигна глава: — Какво значи това? — Значи, че ще дойдете с нас — се чу зад гърба му и това беше строг глас, укротявал и по-големи престъпници. Съветникът умееше да подхване човека. — Това е грешка… Това е скандал! — извика мъжът. — Та вие слепи ли сте… Съветникът вече бе направил деликатен знак и след малко тук беше колата, с която загадъчната личност в загадъчна униформа дискретно бе закарана до най-близкия участък в Краковска улица. В участъка нещата тръгнаха по реда си. — Значи, вие, господин Перглер, твърдите, че сте незаконен син на кронпринца и че имате титлата ерцхерцог. В републиката аристократичните титли са забранени, така че нас това не ни интересува. Ние се интересуваме от професията ви. От какво се прехранвате? Какво сте правили наскоро в Белгия, а преди това в Австрия? И в Германия… Кой ви е заплащал пътуванията? В същото време на Вацлавския площад отново се чу командата „За по-чест!“ и този път беше правилна, тъй като отгоре идваше каляската, теглена от белоснежните коне, и в нея седеше истинският крал. Съветникът загуби голямо зрелище, но затова пък спечели голям случай. И случаят наистина беше голям, съветникът разбра това по заекванията на мъжа и по това, как се позоваваше на белгийската кралица. Леополд настояваше да направят запитване в белгийското посолство. — Господин Перглер, аз ще ви напъхам в затвора, да става каквото ще и кралство Белгия с радост ще се откаже от вас. Изплюйте камъчето. Виждате ли този лист? Телеграма от Бърно. Ето какво пишат за вас: картоиграч-мошеник, два пъти регистриран в полицията, без професия… Вие сте си измислили тоя ерцхерцог! — Не е вярно. Бяха го установили в генеалогията на Хабсбургската фамилия. Аз самият бях смаян. Известни ли са ви различията между хабсбургско-лотарингския, тосканския и моденския клон? Мога да ви ги обясня… Съветникът обаче не пожела това и нареди да отведат ерцхерцога Перглер в килията, като потриваше ръце: да, това ще бъде голям случай! Боуше съобщи на всеуслушание, че докато е жив, ще смята за голяма чест, че е участвувал в разкриването на аферата с един жив ерцхерцог. И понеже той кихна, Бружек суеверно промърмори: — Човече, да беше истина, че сме я разкрили! Съветникът се усмихна накриво, защото не вярваше в предзнаменования. Но още същата вечер се убеди, че поне малко трябва да им се вярва: Дирекцията на полицията изпита първата интервенция. На другия ден делегацията на ветераните от войната помоли за аудиенция в Министерския съвет. Белгийското посолство заяви, че името Перглер не му е известно, но моденският ерцхерцог е близък на кралицата-майка. След това министърът на вътрешните работи се обади на полицейския президент. Той беше получил нареждане от комитета на земеделската партия… Съветникът Вацатко се чувствуваше като рибар, който вижда неговата щука да се откача от кукичката и да изчезва в тинята. Боуше кихаше и мъдро говореше: — Казвах ли ви аз? След като си изкара наказанието за носене на забранена в републиката униформа, Леополд Перглер бе освободен. Сфиакър го докараха в хотел „Шроубек“, за да се преоблече и да изчезне от Прага. Бружек го съпровождаше. В същото време съветникът крачеше из канцеларията и никой не чу какво си говореше гласно. Във всеки случай това бяха обади срещу политическите представители на държавата. След това той отиде и прибра папката с разследването, защото то бе приключило. Но и Леополд Перглер бе принуден да прекрати своя необикновен начин за прехрана. Ерцхерцог, когото полицията винаги може да прибере от улицата, трудно може да намери прием във властвуващите фамилии. Така моденският род остана с един член по-малко. Затова пък в къщата с избеляла фирма „Л. Перглер-младши, магазин за текстил и манифактура“ се завърна блудният син. Шпионин Старото време ни учудва най-много с това, колко просто и естествено е било. Тогава всичко е било по-елементарно: и учрежденията, и животът. Също и шпионажът. Днес всеки начинаещ знае какво е микро точка, в джоба му има фотоапарат-запалка и с него той заснема всеки, на когото дава огънче, в същото време записва на портативен магнетофон какво се приказва, използува симпатично мастило, има двойни подметки и куфар с двойно дъно, скача с парашут право в чакащата го лимузина, промъква се през границите или ги преплува под вода… Старото време е било идилично и мило, шпионите не са познавали всички тия неща, не са се промъквали през границите нито пеша, нито под вода, не са скачали в черни лимузини, защото не са ги притежавали; просто те честно са заминавали със собствения си паспорт за вражеската чужбина заедно с откраднатите документи, защото дори не са можели да ги преснимат. Всичко е било невероятно просто. Както ми казваше съветникът Вацатко: — Запомнете, млади човече, че на света няма голяма глупост, която същевременно да не е голяма хитрост. Разбирате ли какво искам да кажа? Както подобава на млад стажант-детектив, казах, че разбирам. Но съветникът махна с ръка: — Нищо не разбирате. Ще ви кажа, че повече се страхувам от някой абсолютно глупав престъпник, отколкото от някой много хитър злодей. Хитрецът винаги ще се престарае в нещо и така ще го хванем, но да заловиш глупавия — там се иска майсторлък. И случайност, естествено. Разбирате ли какво искам да кажа? За всеки случай казах, че не разбирам. Съветникът отново махна с ръка: — Никога нищо не разбирате вие, стажант такъв! Гледахме навън през прозореца на кабинета му; беше ме поканил тук и това беше висша форма на благоволение. Гледахме навън двора, където щъкаха униформени полицаи, строяваха се по отряди, маршируваха към автобусите и потегляха нанякъде. — Господин съветник, смея да кажа, че тая работа не ми харесва. Прилича ми на събор на „Соколите“*. [* Членове на патриотичната физкултурна организация „Сокол“. — Б.пр.] — Още по-лошо! — намръщено каза съветникът. — Това е тържествен парад на пражката полиция, а не преследване на шпионин. Само че има нареждане от горе и ние от криминалната трябва да стоим настрана. Това вече разбирате, нали? Отговорих, че разбирам, защото ние не се занимаваме с шпионажа. За това отговаря ИЦДПО, или Информационна централа на държавната полиция. И въпреки това се осмелих да кажа, че нашите детективи са по-подходящи. Те са така явно незабележими и в критичните ситуации умеят да действуват с неподозирана смелост. Могат да се бият, щом се наложи. Те ще хванат шпионина като две и две. Съветникът сви рамене и каза: — Доволен съм, че това не ме засяга. Сигурно тоя юнак е толкова глупав, че чак е гениален. А това е много лошо. Да загуби чанта с откраднати документи… Аз бих се отнесъл към него с изключително внимание. Съветникът Вацатко се дръпна от прозореца, като че беше видял достатъчно, и ми каза строго: — И запомнете, младежо, че всичко това трябва да остане в абсолютна тайна, да не сте посмели да го напишете в кореспонденцията за печата! — Естествено, няма, въпреки че като гледам тоя парад, мисля, че нищо няма да остане в тайна. Съветникът вдигна пръст, което означаваше да не мисля много. Напуснах кабинета му с уважение. Всъщност в началото на целия случай бях аз, обикновеният стажант-детектив, и можех да се гордея с това, ако не беше тайна. Защото аз вдигнах телефона, аз пръв чух как подофицерът Водседялка от Кбел докладва, че при странни обстоятелства някой си Лабурда му е предал една чанта. И тъкмо исках да повикам специалиста по джебчиите и дребните кражби, господин Боуше с вечната хрема, когато енергичният глас в слушалката се сниши до тайнствен шепот: — Позволявам си да съобщя, че съдържанието на чантата е крайно подозрително. Военни документи. Което вероятно е причината въпросният Лабурда, т.е. престъпникът, да ги донесе тук. Щото той иначе е негодник. — Задръжте го, чантата приберете, чакайте инструкции — изрекох на един дъх и добавих: — Как разбрахте, че става дума за такива неща… хм… а бе ония… — Ами познах по това, че отгоре има печат „Строго секретно“… Вярно, че подофицерът шепнеше, но все пак по телефона. Трябваше да прекъсна тоя разговор: — Ще получите инструкции. Чакайте на телефона! Афера или идиотщина? И изобщо защо тоя подофицер от Кбел се обажда точно на нас? От отговора на детектива Боуше разбрах, че подофицерът постъпва правилно. Това е станало на летището, а то е в района на пражката община. — А иначе нямаме късмет — каза Боуше, — ако беше в сградите зад летището, вече нямаше да е наш случай. Затова не го познавам тоя Лабурда. На ваше място ще се обадя в ИЦДПО. Обадих се. И понеже те нямаха много такива случаи, се заловиха за тоя със сериозност, която говореше добре за тях, но съветникът Вацатко беше на друго мнение. Е какво, може пък да завижда, че няма да му се падне преследване на шпионин… Забравената, открадната и върната чанта сложи началото на ужасна шпионска афера, под чиято тежест цялата ИЦДПО започна да се огъва. Може би разказът ми е малко объркан, но всичко се развиваше съвсем закономерно. Чантата беше забравена в малката чакалня на Кбелското летище. Тогава се летеше от Кбел, и то с невиждани машини за шест пътници, без да се брои пилотът, който преди полета нахлупваше шлем с очила и махваше с ръка в кожена ръкавица да завъртят перката. Пътниците се качваха по метална стълбичка и се вълнуваха, защото за миг се превръщаха в герои: те се издигаха с машина, по-тежка от въздуха. По това време самият аз, очевидно за свой срам, още не бях летял със самолет. Съветникът Вацатко — също. — Още съм с всичкия си, младежо — казваше ми той, когато го убеждавах да участвуваме заедно с излетния рейс, организиран от Масариковото самолетно дружество, което, придържайки се към лозунга „Въздухът е нашето море“, твърдеше, че целият народ трябва да се посвети на въздухоплаването. — Още съм с всичкия си и надявам се ще умра на земята. … Така че вълнението на пътниците беше съвсем разбираемо. Една жена се разплака, защото имаше фикс-идеята, че когато си тръгне от летището, внучката й, която щеше да лети, ще й падне на главата. Жената пищеше, внучката се смееше, мъжете нервно нахлупваха шапките си чак до челото, като че там горе духаше, и сядаха на неудобните металически седалки в самолета за Дрезден. Пилотът подканяше гражданите да побързат, защото времето можеше да се развали. От Дрезден съобщиха, че е ясно, но в тоя сезон е по-добре да не се рискува… Нищо чудно, че в тая нервна бъркотия един от пътниците забрави чантата си на пейката в чакалнята. Не е ясно точно кога се е сетил той за нея, може би веднага след като самолетът се е засилил по затревената писта и е набрал височина, но вече е било късно. Може и да е извикал; все едно, от грохота на мотора нищо не се е чуло, както не се разбра, че жената на летището припаднала от мъка. Само местният крадец на дребно Лабурда, толкова незначителен човек, че дори Боуше не го познаваше, запази хладнокръвие. Той видя чантата на пейката и незабелязано се примъкна към нея. Беше му ясно, че щом някой лети във въздуха, има в чантата си нещо повече от книжата, които носят чиновниците, пътуващи с автобус. Лабурда се надяваше поне на пачка стотарки или някакви бижута… но зад живия плет на летището го чакаше горчиво разочарование. В чантата имаше само документи. Когато за свое най-голямо съжаление той се убеди, че там няма нито кутийка с пръстен, нито златна брошка, реши, както призна по-късно, че ще изхвърли книжата и ще вземе само чантата. В кръчмата все ще успее да я бутне някому за две бири. Но въпреки че Лабурда беше тукашен крадец, той все пак беше професионалист и разгледа хартийките, които искаше да изхвърли. Кръвта му замръзна. Той беше от тези, които вършат големите кражби чак през октомври, за да си осигурят квартира през зимата. В този сезон изобщо не му трябва голяма присъда. Освен това той разбра, че щом на книжата има печат от Министерството на народната отбрана и с големи букви пишеше „СЕКРЕТНО“, това няма да е шега и за него могат да му лепнат доста годинки. А Лабурда, скитник и крадец, обичаше свободата. И той реши да върне чантата обратно. Но за нещастие разбра, че чакалнята отдавна е заключена. Тогава нямаше толкова полети като сега, самолетът беше излетял и никой нямаше работа тук. Лабурда не можеше да върне злополучната чанта. Хрумна му, че има още една възможност. Вярно, непривична, адски странна, но все пак възможност… Полицейският участък. Защо пък Лабурда например да не намери чантата и изпълнен с честност, да я предаде? Тая чанта сигурно е много ценна и това ще определи наградата. Кой знае, може самият началник на полицията да му връчи цяла стотарка в плик, а стражарите наоколо ще трябва да застанат „мирно“! Като не излезе кражба, може пък да мине за проява на почтеност. Кой знае, може пък и честността да носи изгода, въпреки че засега Лабурда няма такъв опит. И така той тръгна натам, където никога не беше ходил сам, а винаги го водеха. Вървеше към участъка и чувствуваше душата си някак извисена. Решително отвори вратата, но щом лично подофицерът Водседялек обърна към него проницателните си очи, възвишените мисли веднага се изпариха от главата на Лабурда. — Хм, аз такова… извинете, ето… Той бутна пред себе си чантата и млъкна. Подофицерът Водседялек не беше вчерашен и щом видя несигурния поглед на познатия му крадец и скитник, всичко му стана ясно. — Какво си донесъл? — извика той строго. — Аз… намерих я… значи, награда, нали… Подофицерът незабележимо се усмихна: — Намерил си я, а? И колко мислиш, че ще получиш? — Ами не знам… Хилядарка… Или по-малко… — Или по-малко… — кимна подофицерът. И тъй като беше човек, който умее (както казват адвокатите пред съда) да дръпне необходимата струна, той удари по масата и закрещя: — Къде си откраднал чантата, негоднико? — Аз… аз — заекваше Лабурда и усети, че е загубен. — Свил си нещо и идваш да ми разиграваш театро, а? Видя, че за чантата няма да получиш нищо, и реши да минеш за честен. Точно ти ли, Лабурда? Заради тебе да пиша такъв дълъг протокол за загубена вещ? Ще постоиш зад решетките, нехранимайко! И както обикновено, подофицерът ловко хвана Лабурда за ръкава и го изтласка в коридора. Там с една ръка отвори вратата на тъмно помещение, а с другата бутна вътре Лабурда, който дори не успя да извика, че е искал да бъде честен човек. След тая операция подофицерът си пое въздух и се върна в канцеларията, за да разгледа чантата. Като я отвори, мургавото му лице пребледня. Дявол да го вземе, документи за мобилизация в случай на война! — По-страшно, отколкото на кино — затюхка се той. — Тоя Лабурда е за убиване… А може би не? С въздишка набра номера на Дирекцията на полицията. Завъртя се такава въртележка, която няма да забравят нито подофицерът Водседялек, нито дори крадецът Лабурда. Всъщност ще я помним и ние, въпреки че имаме опит с подобни неща. Най-напред пред участъка в Кбел спряха две коли. Заедно бяха разпитани и подофицерът, и Лабурда. После господата разгледаха чантата и ръцете им затрепереха. Защото случаят беше от тези, дето се срещат само в романите. — Започвам да разбирам нещичко, но как престъпникът е могъл да забрави чантата, това не мога да разбера — казал (според някои) шефът на ИЦДПО. Като научи за тия думи, съветникът Вацатко се засмя язвително: — Не разбира… Толкова е ясно — като бял ден. Ако на оня му беше за пръв път, щеше да сложи документите в торбичка под ризата си. Но понеже той е пътувал често, е свикнал. А щом човек свикне с нещо, започва да забравя… Както аз например… Вече така съм свикнал с жена си, че наскоро забравих за рождения й ден. Паниката обхвана не само съответния отдел, но се пренесе и в министерството. Изглеждаше, че случаят е толкова голям, че цялата пражка полиция няма да се оправи с него. Има ще опасност да бъде намесена и войската. От портала на полицейската дирекция излизаха автобуси, изглеждаше, като че някъде наистина имаше война. А в това време непознатият господин летеше към Дрезден… Докато всичко живо беше подложено на разпит, докато полицаите се ровеха в пасажерските списъци, в канцеларията на самолетното дружество зазвъня телефонът. Чиновничката вдигна слушалката и за момент не можа да разбере за какво става дума. После полугласно каза: — Да, звънят от Дрезден… Полицаите, които бяха напълнили канцеларията, я погледнаха съвсем безпомощно. Боже господи, от Дрезден… Поне шефът да беше тука! Какво трябва да се направи? — Моля? Чанта? Каква чанта… — говореше момичето по телефона. Полицаите протягаха отчаяно ръце и правеха знаци на момичето да каже… В тоя момент никой не знаеше какво точно трябва да каже тя. Един сочеше, че чантата я няма… Друг пък — точно обратното, че е тука… Момичето се обърка от всичко това, но се държеше много юнашки. Повтаряше до втръсване: — Не ви разбирам. Прекъснаха ни, не ви чух, повторете моля! — и въртеше очи дано за бога най-после й кажат какво да отговори. Най на края в абсолютното отчаяние като че я осени божията мъдрост и тя съвсем равнодушно съобщи: — Казаха, че са намерили някаква чанта… Ще я оставя тук. На чие име, моля?… Очевидно тя беше голяма умница. Отбеляза си името на лист хартия: — Филоус… Ф като Франтишек. И като Иван… Разбрах. Един от полицаите тъкмо си отваряше устата, за да й подскаже, че трябва да попита кога ще дойде въпросният човек. Но оня от Дрезден вече знаеше достатъчно и затвори. Пред госпожицата коленичи един младичък старши стражар и като награда за помощта, която тя оказа на полицията, й предложи ръката си. Наоколо суровите мъже въздишаха трогнати. Въртележката отново тръгна на още по-високи обороти. Беше жив цирк. Филоус… Филоус… Всички машини, които бяха на разположение, изчукваха тия шест букви. Филоус… Кой е той? След кратко разследване стана ясно, че това е някакъв капитан, който работи в Министерството на народната отбрана като обикновен канцеларски плъх, дребен чиновник, когото дори и не познават, както трябва. Официално тая длъжност се наричаше „офицер от секретна служба“; ама какъв офицер беше тоя — с провиснала униформа, пехотински пагони, обшит с жълт ширит, протрити на лактите ръкави като у всеки стар чиновник. Само че в Министерството на народната отбрана човек трябва да бъде поне капитан, за да има достъп до документите. И тоя, точно тоя човечец, когото никой не познаваше, си пътуваше до Дрезден с Плана за мобилизацията… И изобщо как такъв човек се бе добрал до тия свръхсекретни книжа? Просто така, както секретарката попада на заседанието на генералните директори — като поднася кафе. Както прислужникът влиза в кабинета на министъра — като отваря вратата. Както шофьорът на генерала знае всичко за последното учение — като слуша какво се говори в колата. Филоус пренасял и подреждал книжата. В присъствието на своя шеф, полковник от секретната служба, той ги заключвал в специален сейф. И понякога ги взимал оттам. Още същия ден всички офицери, които работеха с Филоус на един етаж, бяха поставени, за техен голям ужас, под домашен арест. Началникът му полковник Лустиг отиде направо в затвора. Той изобщо не подозирал какво се върши под носа му, най-голямата му грижа била Филоус да храни редовно рибките в кабинета му. Защото рибките бяха голямата страст на полковника, благородна страст. Неведнъж капитан Филоус с любов гледал красивите екземпляри воални рибки, които бил отгледал шефът му. Той донесъл на своя началник стъклена хранилка, в която се сипваха изсушени водни бълхи. Донесъл му я от Германия. Полковникът бил трогнат: — Велика нация! Всичко произвеждат! — и добавил: — Ако отидете пак, донесете ми стъклен филтър за утайката. Техните са най-хубави. Нали знаете, немците са си немци… Капитан Филоус обещал, че ако случайно отиде там, няма да забрави. Докато за офицерите от генералния щаб ИЦДПО имаше всевъзможни сведения и данни, докато се знаеше кой от тях може да играе карти и кой ходи по жени, за капитан Филоус нямаха никакви сведения. Това, което събраха сега набързо, не струваше нищо: самотник, стар ерген или може би вдовец, за него портиерката говореше с одобрителен тон: не ходи по кръчмите, не играе карти, избягва жените. Когато разпитваха колегите му за него, някои се замисляха: — Филоус… Филоус… А, оня! Ама той е такъв мухльо! Само че точно тоя мухльо е летял до Дрезден с чанта, пълна с такива книжа, които е малко да сравниш даже със злато. Няма съмнение, че наистина са му плащали със злато. Но остана тайна къде е влагал златото си тоя одърпан човечец. Разследването беше светкавично и бляскаво, информационната централа се развихри. Летището беше обкръжено с полицейски кордон, двама мотоциклетисти имаха готовност да отидат към самолета веднага щом кацне. По всички перони на гарата стояха полицаи. В общината Кбел се бяха събрали толкова много полицаи, та хората си шепнеха, че оттам ще мине самият господин президент. А канцеларията на самолетното дружество наподобяваше казармите на пражката полиция. Лично мен ме удиви най-много спокойствието на тоя човек, когато се обади за чантата си. И на всичкото отгоре той щеше да се върне да я вземе! След такъв провал аз щях да остана в Дрезден или пък да се върна тайно в къщи с изкуствени мустаци. — Още по-добре ще бъде да се престорите, че имате дървен крак, млади момко — каза ми съветникът. — Тогава даже и портиерката няма да ви познае. — Ама според логиката, господин съветник… — Не ми я тикайте тая логика! Ако човек разсъждава логично, няма да краде, да убива или да става шпионин. Хората престъпват законите точно, защото не мислят логично. Иначе ще знаят, че полицията рано или късно ще разкрие всичко. Или почти всичко. Та тоя човек изобщо не предполага, че всичко е в ръцете на ИЦДПО. Дори и не подозира. Мисли, че чантата му е някъде в канцеларията. Той е много глупав, да, но не е сам… Елате с мен! Отидохме в „детективната“, където се събираха хората от криминалната, които в момента бяха на работа, но не бяха в акция. Съветникът весело потри ръце и каза: — Господа, ще ви поставя една малка задача. Трябва да хванете човек, който е направил нещо, да речем в Дечин, и се прибира в къщи. Как ще постъпите? Детективите възприеха това като сполучлива шега и Бружек рече: — Наистина е трудно, но може да се направи. Най-добре е да го чакаме пред дома му. Или за по-сигурно там, където е приятелката му. — Аз бих го чакал още на гарата, сигурното си е сигурно — каза Роус. — Или на летището — засмя се Мразек, защото знаеше много добре какво цели съветникът. — Или пък на пристанището, щом идва от Дечин — каза напук Боуше и кихна. Съветникът кимаше одобрително: — И кога ще отидете там? — Ами зависи кога ще пристигне… Влаковете имат разписание. Самолетите — също. — Параходите — също, за да успокоим господин Боуше — каза любезно съветникът. — Правилно, разписанието трябва да се знае. Господата от ИЦДПО не го знаят и за това още сега са изпратили хора на летището, въпреки че самолет ще има чак утре. Те чакат и на гарата, но влакът ще дойде сутринта, защото тръгва от Дрезден през нощта. Детективите се смееха весело, защото бяха доволни, че тоя отдел, който гледа отвисоко на криминалната, се е забатачил до шия. Съветникът ми кимна и двамата излязохме навън. В коридора той ме хвана за копчето: — Наистина, млади момко, вие сте завършили гимназия, но това все пак не изключва наличието на някакъв интелект. Как смятате, къде е най-голямата грешка на всичките тия мерки? Не знаех. — В това — тържествено каза съветникът, — че никой не пази шосетата. А оня юнак ще дойде по шосе. С кола. — Господин съветник, откъде… откъде сте така сигурен? — ужасих се аз. — Добре, да помислим заедно. В два и петнадесет се обадиха от Дрезден. Защо? Защото тоя човек иска да си прибере чантата колкото се може по-бързо. Естествено, от страх. Бърза, защото се бои. Самолетът е чак утре, влакът — през нощта. Как най-бързо ще стигне до Прага? С кола. — Нима ония там ще му отпуснат кола? — Достатъчно е да му помогнат малко. Ще намерят такси, чийто шофьор има право да минава границата. Ще го закара до Хрженско. Там нашият Филоус ще наеме друго такси. До Прага… И кога ще бъде тук? — Боже господи, господин съветник, та кой може да знае! — Аз. Защото знам, че от Дрезден до Прага са сто петдесет и пет километра, вземам средната скорост на такова такси и изхождам от предположението, че те са тръгнали преди три часа и че на границата ще се забавят половин час; излиза ми доста точно… Всеки момент Филоус ще бъде там. — И господата от ИЦДПО нищо не подозират! — Те не са криминалисти — каза гордо съветникът Вацатко. — Ще бъде чудесно, като го хванат! — пламнах от възторг аз. — Да, ще бъде чудесно, ако го хванат — поправи ме съветникът. Замълчах, въпреки че ми беше ясно, че съветникът здравата подценява своите конкуренти. Опитах се да си представя какво усеща непознатият капитан Филоус, докато пътува насам. Аз сигурно нямаше да се върна от страх. Но страхуваше ли се изобщо тоя капитан? Съветникът беше прав: тоя човек е свикнал да работи бавно и спокойно. От дълги години работи така и е свикнал с тоя ритъм. Знаят го като усърден чиновник и той е старателен във всичко: старателно номерира, записва и регистрира книжата, старателно ги краде и изнася зад граница. После, зад гърба на шефа си, наведен над аквариума, също така старателно ги връща в сейфа заедно с други документи. Винаги, когато господата от президиума или генералния щаб искат, могат да получат документите. На капитан Филоус може да се разчита. Може би по пътя той изпитва ужас, като си представи, че чантата с документите наистина е изчезнала. Това ще бъде голяма загуба. Не защото са се затрили плановете за мобилизацията, в края на краищата могат да се направят нови. Но за тоя старателен чиновник е немислима загубата на документ. Документите са за това, да се съхраняват… Може би когато е разбрал по телефона, че чантата е намерена, той е въздъхнал с облекчение. Може би той е потрил весело ръце — „ще прибера документите веднага като се върна. В Дрезден ще ги занеса по-нататък.“ Може би тоя човек да е точно такъв. Може би точно защото е толкова старателен, му трябвало нещо такова, за да запази равновесието на живота си. Авантюра… Най-безумната авантюра, която може да предприеме един чиновник: да вземе документите от мястото им и да ги пренесе през граница. Странно защо не са го научили да преснима документите. Може би той не е способен на това. Никога няма да научи толкова сложно нещо. Няма нужда от това. Мислите му са гениално прости, гениално спокойни. Сега той се стреми да стигне по най-бързия начин до чантата си. И като я вземе в ръцете си, ще отиде в министерството с трамвая. Ако пристигне там с такси, ще привлече вниманието. Гениален е и в незабележимостта си. — Господин съветник — казах аз, когато вървяхме по Юнгманова улица, където в сградата на фирмата „Шкода“ се помещаваше самолетното дружество, — господин съветник, това е огромен скандал! Мисля, че не сме имали подобен. И при това всичко е само глупава случайност! Местният крадец случайно открадва забравената случайно чанта и случайно се изплашва така, че я занася в участъка… Съветникът въздъхна: — Моят предшественик, първият съветник Кнотек, винаги казваше, че без случайността изобщо не може да се живее. В края на краищата човек дори се ражда напълно случайно. Не можахме да се отдадем на размисли, защото на улицата между пешеходците се появи кола. Караше така бясно, както може да кара стара „Прага“*. Беше такси с номер от провинцията. [* Марка чешки автомобили. — Б.пр.] Съветникът възбудено ме стисна за лакътя. Таксито спря пред канцеларията на самолетното дружество. От него слезе нисичък, облечен обикновено човек на средна възраст и се запъти към вратата. Но в момента, в който хвана дръжката, той се поколеба. Огледа се и аз забелязах очите му: бързи, неспокойни, очи на човек, който умее да наблюдава… Той видя полицаи в канцеларията, видя и на улицата. Стиснах зъби, за да не извикам. Ръката му енергично пусна дръжката. Той отстъпи назад, като че искаше да се върне в таксито. Но в тоя момент съветникът застана между него и колата. Тогава стоящите наоколо полицаи се съвзеха. Те не познаха капитан Филоус, защото изобщо не го познаваха. Но познаха съветника Вацатко и видяха как той разтвори ръце. Мъжът побягна. Втурна се във входа на една сграда и побягна нагоре по стълбището. Съветникът извади свирката и изсвири. Тук нямаше негови хора, но полицейската свирка ще стресне всеки полицай на света. Втурнаха се след беглеца. Мъжът тичаше все нагоре, виждаше се как краката му се мяркат иззад железния парапет. Явно това беше отчаян опит. Къде ще отиде? В сградата имаше само канцеларии. На покрива ли иска да се качи? И там ще го настигнат. Или ще бяга по керемидите? Не изглеждаше като човек, който умее да се катери, и освен това по околните улици могат да го преследват. Значи, капитан Филоус, старателният и спокоен чиновник, сега сам бе обхванат от страх и паника! Бягаше, бягаше, без надежда да се измъкне. Капанът се затвори зад гърба му. Сградата беше на четири етажа. Най-горе имаше тясна стълба за тавана. Металната врата за покрива беше заключена. Беше загубен. Стълбището беше пълно с полицаи. Дали ще скочи долу? Дали ще загине и ще отнесе таената със себе си? Мъжът стоеше пред затворената врата и челюстите му се движеха бързо. Невероятно: тоя човек дъвчеше. След това преглътна… И след това го настигнаха, хванаха го за ръцете, крещяха, че е арестуван, сложиха му белезници, повлякоха го надолу. Капитан Филоус не се съпротивяваше. Имаше вид на човек, който е изпълнил намеренията си. Там на стълбите се срещнаха двама могъщи мъже: съветникът Вацатко и шефът на ИЦДПО. Те се поклониха ниско един на друг. Шефът на ИЦДПО прошепна: — Благодаря ви, господин съветник, за вашата намеса. Разбира се, тоя човек беше вече практически хванат. Съветникът Вацатко се засмя учтиво: — Практически е хванат едва сега. Поздравявам ви с успеха на широката акция. На улицата се тълпяха хора, които не знаеха какво става. При смаяния шофьор на таксито се качиха полицаите с неговия пътник, който имаше белезници на ръцете, и му поръчаха да кара в Дирекцията на полицията. Но провинциалният шофьор изобщо не знаеше къде се намира тя. В кабинета на министъра зазвъня телефон, съобщиха, че търсеният капитан Филоус, шпионин и предател, е арестуван. По обратния път към криминалния отдел съветникът мълчеше. После внезапно вдигна глава: — Знаете ли какво не разбирам? Защо тоя човек бягаше? Та той вече знаеше, че вече няма надежда. — Сигурно човек винаги има надежда — казах аз. — Не винаги, не… Той имаше нещо. Имаше нужда от малко време… Но за какво? Разбрахме това на другия ден сутринта. Съветникът ми се обади и победоносно ми съобщи: — Вече знам защо е бягал. Нали ви казах, че тоя мъж е толкова глупав, че е чак гениален? Гениален чак до последния момент. Бягал е, за да спечели време и да откъсне три листа от паспорта си, за да ги изяде. — Защо точно три? Защо не целия паспорт? — учудих се аз. — Млади момко, опитайте се да сдъвчете целия паспорт, докато ви гони полицията! На него му е било достатъчно да изяде тези три листа, на които са били печатите от пътуванията му. Сега и на мен ми стана ясно. Този човек бе унищожил доказателството, че често бе ходил в Дрезден. Умеел е да разсъждава; като е разбрал, че е загубен, е помислил и за юридическите последствия. Помислил е за бъдещия съд. Никой не можеше да докаже, че е бил шпионин, продавал държавни секрети. Щяха да го обвинят в единичен опит за продаване на държавна тайна. Та и военният съд се нуждаеше от доказателства. Да, в последния момент този човек се бе измъкнал от бесилката и си бе осигурил доживотна присъда… Наистина това не бе голяма победа, но да мислиш за юридическите детайли в такава напрегната минута — ето кое бе голямото! Направо заслужаваше да му свалиш шапка! — Какво ви казвах, момко? Толкова глупав, че чак гениален! Такъв човек е трудно да бъде уличен, дори и да го заловят! И в тоя момент аз, новакът, стажант-детективът, казах: — Господин съветник, та нали аз бях там и видях всичко с очите си. Ако не бяхте вие да дадете точно навреме сигнал, въпреки целия парад те нямаше да го хванат! Съветникът не каза нищо, но ме слушаше с удоволствие. След това поклати глава и строго каза: — Забравете, че сте видели нещо, защото всичко това е строго секретно. И така аз съм свидетел, но няма къде да свидетелствувам, че съветникът Вацатко залови шпионина, въпреки че това не беше негово задължение. Справедливост „Думата «право, на старочешки правда», всъщност означава правилната или правата посока на някаква дейност. Правда — тая дума значи това, което и «право». Означава обратното на явната лъжа и измама. Истината не е нещо непосредствено дадено, което, плувайки на повърхността на човешката съвест, да може да бъде уловено според изискванията на вярата и общия разум с едно леко движение.“ Ригеров научен речник Аз съм вече възрастен съдия, така че не се учудвайте, че имам много време за мислене. Не за процесите, които съм водил, а за правото и неговия смисъл. Защото процесите дори не са толкова важни. Процесът е дело на човешките ръце и затова е лъжлив, както казват старите правници. Може да се получи добър или лош според това, какво влагате в тази дума. Колко пъти колегите ми са ме упреквали, че процесът е бил лош, защото не отговаря на представите им, докато на подсъдимите им е изглеждал много добър. За шмекера процесът е добър, ако са му друснали само половината наказание. За съдията той е лош, ако свърши само в първата инстанция и не дава възможност за следващи дела. Така че с тия понятия „добър“ или „лош“ няма да стигнем доникъде; в своя живот аз имах много добри и много лоши процеси, но те изобщо не тревожат старото ми сърце. Тревожи ме един процес, който беше добър, дори славен във всяко отношение, но на края причини голяма мъка на виновника. И аз се питам: всъщност какъв е смисълът на правото и на закона? Те трябва да ни пазят от лошотиите (дори и от собствените), трябва да ни поправят. Ако законът е бил употребен неправилно или неподходящо, тоест така, че нито е поправил обвиняемия, нито е предпазил другите, чия е вината? Естествено, не на законите, на съдията. Колко ли пъти и аз съм бил виновен? Процесът, за който мисля така често, беше сложен и постави цялата юридическа наука в необичайна ситуация. Трябва да призная, че аз знаех за това и малко му помогнах. Тогава все още бях амбициозен и исках всички да видят колко мъдро ще измъкна нещастната правна наука от деликатната ситуация. О, суета! Колкото повече един съдия мисли за възвишеното право, толкова по-малко мисли за подсъдимия, а това е голяма грешка! Трябва да ви кажа, че съм съдил кого ли не. Крадци на кокошки и убийци, измамници и ревниви съпруги, които са сложили отрова в яденето на мъжа си, хора нещастни и хора лукави, такива, които искрено съжаляват за престъплението си, и такива, които излизат от затвора през едната врата и веднага се завръщат там през другата. С тях просто нищо не може да се направи, такъв е животът. Но случаят с оня ясновидец още ме измъчва, въпреки че беше толкова отдавна и че откъм юридическата страна всичко беше в ред. Никак не обичам да казвам „случай“, предпочитам да казвам „човек“. Стигнах до разбирането, че въпреки цялата възвишеност, която струи от правото, в основата на всичко е човекът. Но законът не може да разбере човека, прекалено обективен е за това. Да разбере човека може съдията. Иначе каква ще е неговата роля? Като всеки съдия и аз обичам най-много обикновените виновници, които излежават наказанието си, излизат от затвора и престават да бъдат виновни не само пред закона, но и пред собствената си съвест. Много пъти ми се е случвало (и аз съм горд с това повече, отколкото с отличията) да се отвори вратата на кабинета ми, да влезе леко пребледнял човек с вързоп дрехи под мишницата и да ми каже: — Господин съдебен съветник, идвам да ви благодаря. Ако си спомняте, вие благоволихте да ми друснете точно шест годинки и през тия шест години аз разсъждавах… Подействува ми много добре. Човекът, за когото говоря, ясновидецът, за чийто процес мисля непрекъснато, не дойде да ми благодари след шест години, аз дори и не му ги дадох… И вероятно това беше грешка. Грешка не на съдийската ми справедливост, защото нея не наруших, а грешка, за която се хвана злата човешка орисия. Всъщност аз й пъхнах в лапите тоя човек. Какво представлява справедливостта? Сигурно, както пише в кодексите, тя е еднаквост на поведението и правото… Но за какво право става дума? За право според разума или според човешките норми? Тия неща могат доста да си противоречат. Да вземем закона за магьосниците. Той е бил необходима правна норма и според нея, тоест според закона, жените са били изгаряни. Аз неслучайно говоря за това, след малко ще ви разкажа за истински процес срещу магьосничество… Естествено, ясновидецът не е магьосник и ние не сме средновековни фанатици. Освен това с право всеки може да попита: как е възможно пред съда да бъде изправен ясновидец? Или той действително е пророк, който вижда в бъдещето и тогава ще избегне съда; или щом като е пред съда, той сам е дал доказателства, че не е ясновидец. Това е древен въпрос: дали всевиждащият и всемогъщ господ бог може да бъде съдник на човешките дела. Като че ли той ще бъде идеален съдия, защото знае и може всичко. Но щом като той предварително знае, че този човек ще подпали хамбара, възниква въпросът: защо не го възпира, нали е всемогъщ. Или пък нарочно не му пречи, за да си създаде клиентела и да има после кого да съди? При ясновидеца нещата са още по-сложни. Само си помислете: може ли лекарят да изреже цирей на собствения си гръб? Не може, защото не го вижда, защото не го достига. И с ясновидеца е същото: просто той не вижда собствената си съдба, не може да я достигне. И така може да се озове пред съда. Аз нарочно говоря опростено, всъщност терминът „ясновидец“ не е напълно точен. Има разлика между ясновидството и предричането или прекогницията. Знаете ли, трябваше да прочета доста за тия неща. Затова знам доколко те са близки с телепатията и как понякога могат да прерастват в психокинеза, тоест демонстрация на способност за мисловно влияние върху предмети. Мога да ви изброя поне една дузина случаи, в които различни лица са сънували нещо, което близките им преживяват в момента. Усмихвате ли се? Сигурно си казвате — как съдия, който разполага с цялата правна наука, точна и ясна като математика, може да вярва на такива неща? Вие сте щастливец, защото можете да махнете с ръка и да кажете, че всичко това са глупости. Но може ли да стори това съдия, пред когото на подсъдимата скамейка е изправен ясновидец? Зная, че вие можете да изброите поне дузина случаи, в които тия неща със сънищата и с предаването на мисли са се оказали мошеничество, и ще прибавите още дузина случаи, когато някой ясновидец или телепат е сбъркал доста. Но знаете ли, че всъщност дори това не отрича понятието „ясновидство“? Поне не пред съда. Да вземем пример от математиката. Някой пресмята уравнението грешно и така доказва, че или не е овладял математическите закони, или се е объркал. Но това не е доказателство, че математиката не е наука. И с ясновидството е така. Всеки човек може да сбърка, дори и ясновидецът. И съдията може да сбърка, драги господине, и това е по-страшно. Естествено, че като има спорен въпрос, съдията може и трябва да извика специалисти, за да му дадат мнението си. Тогава за ясновидството аз повиках най-големите университетски професори. Вече виждам как махвате с ръка и казвате: за мене и университетският професор може да е побъркан, аз не вярвам в някакви си тайни сили. Щастливец! Колко по-добре сте от съдията, който трябва да се съобрази с думите на експертите. Те може и да грешат, но след като ги изслуша, съдията няма право да сгреши в думите си. Поне така предвижда законът. Има вече сто години, откакто пред съда е бил изправен някакъв селянин от Силезия, обвинен в магьосничество и сътрудничество с дявола, защото с намокрена във вода гъба той измивал лица от женски и мъжки пол и твърдял, че ги лекува. Между другото и те твърдели същото. Съдията поканил специалист на процеса, придворния виенски лекар, защото тогава вече не се вярвало много на магиите. И знаете ли, тоя придворен лекар се осмели да разреже уличаващата гъба едва след като била поръсена със светена вода. Той я разрязал, за да може със сигурност да каже, че в гъбата не е намерил дявола. Това е бил просветен век и се е знаело, че дяволът може да бъде в гъбата, да речем, само в духовния си облик и че разрязването на дребни парченца няма да помогне, защото еманацията на дявола имплицитно може да бъде във всяко едно от тях. Да, така е било преди сто години, а ние днес се смеем на това. Още повече, че знаем, че тоя селянин се е наричал Винценц Прайсниц. Моля ви, кажете — трябваше ли и аз да бъда такъв съдия, комуто след сто години да се смеят като на назадничав човек? И всъщност кое в този спор е назадничаво? Да се признае ясновидството или — обратното — да не се признае? Дяволски тежко положение за съдията, та бил той с титла първи съдебен съветник! Процеса получих случайно, тъй като ясновидецът даваше представления именно — в нашия окръжен град. Аз самият не бях ходил на спектакъла му, но ми казваха, че той бил удивителен и вълнуващ. Винаги след представлението господинът с черните омагьосващи очи, Ерик Йоханаан Ханусен, известявал, че дава съвети за лични работи в своята частна приемна. Същият се бъркаше и в занаята на полицейските бригади. Разправят, че веднъж към него се обърнала някаква фамилия от Либерец, да им каже къде е изчезнал вуйчото, богат касапин, тъй като всички напразно чакали наследство. Не можело изчезналият да бъде обявен за мъртъв, защото полицията нямала никакви следи. Ясновидецът казал на фамилията, че вуйчото е покойник, че е бил убит в една усамотена къща и че трупът му ще бъде намерен. Не им казал кога и от това произлезли големи неприятности, защото нетърпеливите опечалени започнали да тормозят стражарите с тоя оракул, а нищо не може да ядоса полицията така, както намекът, че не си върши работата. Хората от града ни се трупаха на неговите представления. Отишла също и съпругата на щабния подофицер; в малките градове жената на такъв офицер се смята за дама и се държи като такава. Тя помолила Ханусен за аудиенция в частната му приемна и там му доверила, че от антрето й бил присвоен куфар с бельо, приготвено за гладачницата. Тя се обърнала към ясновидеца, защото нейният мъж не могъл да открие нищо. Намекнала също, че подозира кой е престъпникът. Ясновидецът обърнал тъмните си очи към нея и вместо да й каже, че е права или че греши, съвсем любопитно попитал кой е злодеят всъщност. А дамата му казала, че според нея е оная мръсница от съседната къща. Между другото тая мръсница била втората жена на разсилния в съда. Ясновидецът се замислил и след това казал, че вижда куфара на тавана в ъгъла под скосения покрив. По-късно той твърдеше, че не е казал на кой таван, обаче дамата твърдеше, че взаимовръзката ясно й показала, че става дума за тавана на съседката… Тя дала тридесет крони за съвета и забързала към дома си или, по-точно казано, към съседката. Вратата на къщата била отворена, неподозиращата нищо жена точно простирала пране на тавана. Каква щастлива случайност! Или пък внушение от ясновидеца? Подофицершата нахлула в таванското помещение и пред очите й притъмняло. Вдясно, под скосения покрив нещо се чернеело. Нейният куфар! И започнала да бута съседката и да бълва обиди, което не се харесало на другата жена, и тя хем викала за помощ, хем хванала за косите натрапницата. Получил се голям бой, какъвто обикновено завършва в съда, цялата къща била на крака, притърчали съпрузите, разтървали съскащите жени и за по-сигурно се нахвърлили един срещу друг. Допълнително се разбрало, че това, което подофицершата е сметнала за куфар, е някакъв сандък и че другата жена е напълно невинна. Какво ще разправям надълго и нашироко: резултатът беше, че срещу ясновидеца веднага бяха подадени две жалби от подофицера и от разсилния, който е важна персона в съда. И изведнъж всичко тръгна като лавина: присъединиха се и други оплаквания и над главата на ясновидеца се струпаха черни облаци. Отначало той дори не се защищаваше, защото беше човек, врял и кипял в търговията, и знаеше, че това ще послужи за реклама, тъй като в отговор се обадиха петдесет души, които твърдяха, че той им е предрекъл правилно бъдещето, и бяха готови да свидетелствуват в съда, пишеха благодарствени писма, които ясновидецът публикуваше в местните вестници. Цялата тая работа се проточи доста дълго, съдия-следователят беше нещастен, защото държавната прокуратура му върна делото няколко пъти. Ще ви кажа, че да приготвиш обвинение срещу ясновидец не е никак лесна работа. Само адвокатите се радваха, защото печелеха доста от тая работа. Когато на края аз получих делото и започнах, както се казва, подготовката за основния процес, ми беше ясно, че това е дяволски трудно дело. С две думи процесът беше какъвто трябва да бъде! Залата беше претъпкана, какви ти местни хора — те изобщо не успяха да влязат, всичко беше отвън — дойдоха чак от Виена, от Райха, от Либерец; през тези дни беше невъзможно да получиш някъде стая и местните граждани даваха всички легла срещу заплащане, а самите те спяха по таваните. Такъв наплив на гости беше добре дошъл за градчето! Хазаите имаха специално заседание, на което беше решено да помолят съда такива процеси да има поне два пъти годишно. Но един такъв случай, господине, стига за цял живот. Журналистите писаха, че се готви бляскав процес, че на подсъдимата скамейка е изправена цялата парапсихология, и питаха дали ще победи мракобесието или истината, при което обаче не казваха кое всъщност смятат за истина. Вие може би си мислите, че този човек просто би трябвало да бъде наказан за случаите, в които не е улучил и когато всъщност е взел неправилно парите на хората. Но това не е толкова просто. Като си купувате билет от лотарията, давате за него пари и също не можете да се оплачете срещу държавната лотария, че ви е взела за мезе и нищо не сте спечелили. Извиканите професори-психолози се разделиха на два лагера. Едните авторитетно твърдяха, че всичко това е чиста измама и че в тоя процес е необходимо да се воюва срещу цялото назадничаво мислене. Те имаха великолепни аргументи и беше удоволствие да ги слушаш. Другите пък с не по-малък авторитет твърдяха точно обратното, че става дума за прояви на нова наука, която трудно, но все по-силно се утвърждава. Те също говореха бляскаво и учено. Що се отнася до свидетелите, с тях положението беше още по-лошо. С две думи, всичко беше точно така, както казва старата истина: свидетелят е човек, който е бил на местопрестъплението, но не разбира нищо, а експертът е човек, който не е бил там, но затова пък разбира нещата. Е, а съдията не е бил там и не разбира тия неща, но трябва да решава. Аз витаех като дух над всичко това и не знаех какво да правя. Да го осъдя? Да не го осъдя? Като погледнех надолу към подсъдимата скамейка, където седеше оня Ханусен, който, разбира се, трябваше да се яви пред съда с истинското си име Хержман Щайншнайдер, изпитвах смущение. Искаше ми се да извикам, че не става дума за науката, а и за човека! А той беше човек, достоен за внимание: според документите още преди войната е бил известен като магьосник. Развличал господата в казиното не само с номера с карти, но и с това, че четял чужди писма със завързани очи, или пък че познавал каква на цвят е кърпата, която е посочил в съседната стая господин оберлейтенантът. Той непрекъснато стоял в казиното, изобщо не стъпил в окопите… Веднъж му хрумнало да опита с предричането на нещо по-сериозно и съобщил на господин хетмана, че почитаемата му съпруга го мами с поручика на хусарите. В документите не е отбелязано какво е направил хетманът със съпругата си, но затова пък гадателят Щайншнайдер трябвало да отиде в окопите с бойните чети и едва не загубил живота си. След войната той се снабдил със свидетелство за магьосник и илюзионист и започнал да пътува по света и да чете мисли. Пожънал успехи във Виена, в Прага, бил също и в Бавария, а след това обикалял из чешката земя. Сега се е спрял, сега около него се водят спорове, които са благородни и интересни от научно гледище, но той като че чака моите думи… Всъщност всички ги чакат. Чака ги цялата юридическа наука. Чака ги самата госпожа Справедливост. Тогава аз направих нещо необичайно и колегите ми сигурно се хванаха за главите, убедени, че това е много слаб процес. Аз реших да допусна т.нар. заключително доказателство. Казах: — Обвиняеми, можете ли тук в залата на съда и пред лицето на съда да докажете, че действително притежавате способности, които се наричат ясновидски? Обвиняемият се изправи: — Славен съд, наистина това е много необичайна среда за толкова фини и деликатни експерименти, но ще опитам… Всъщност той усещаше, че няма друг избор: дори и да имаше стотици препоръчителни писма, тия тридесет и четири тъжители, от които, казано с думите на обвинението, той е измъкнал значителни парични суми, потресоха и него самия. Сега той трябваше да докаже, че не е имитирал ясновидски способности, а наистина ги притежава. — Ще помоля уважаемия съд да ми бъде разрешено пушенето във времето, необходимо ми за съсредоточаване. Някой се изсмя, но аз вдигнах ръка. В залата на съда пушенето е забранено, но щом като този човек трябваше да покаже действително какво може, ние бяхме длъжни да му предоставим всички възможности. И аз му разреших да пуши. Може би в министерството са се хванали за главите и са започнали да мислят за моето пенсиониране. След това съдът се оттегли на съвещание върху съдържанието на експериментите. Трябваше да скрием някъде произволно избран предмет, да напишем няколко думи, та по почерка ясновидецът да определи характера на този, който ги е написал, и на края трябваше да си намислим датата на някое лично събитие и той да определи всъщност какво се е случило тогава. Той ни помоли само това да е значимо за нас събитие, за което си спомняме често. През това време изолирахме обвиняемия в специален коридор, с него имаше двама стражари, които не мърдаха ни крачка оттам. Не биваше да разговарят с него и той не трябваше да се среща с никой. Да, господине, справедливостта беше в тежко положение и аз се опитах да й помогна. Щом като се приготвихме, влязохме в залата и обвиняемият беше доведен под стража. Настъпи дълбока тишина. Той сложи длан върху челото си и дълго стоя със затворени очи. После се запъти към мястото, където бяхме скрили един предмет. Ключ… Залата зашумя удивено и аз драснах една чертичка. После му предложихме три различни ръкописа. В два от случаите той определи доста точно характера на автора, в третия — само отчасти. А що се отнася до датите… Едната той отгатна приблизително, а другите две — правилно, аз бях особено впечатлен от това, че отгатна моята дата, за която мисля толкова често: датата на моята матура, ден, от който и досега в безсънните нощи ме побиват тръпки. Аз констатирах, че обвиняемият е изпълнил повече от осемдесет процента от поставените му задачи и че съдът смята, че заключителното доказателство е дадено. В тоя момент обвиняемият стана и помоли да му дадем думата: — Господин председател, благодаря ви. И все пак позволете ми да кажа, че Сметана наистина е бил велик гений, но ако някой, насочвайки пистолет срещу сърцето му, го е накарал да напише „Продадена невеста“, едва ли е щял да се справи. Аз не съм Сметана. И затова резултатът можеше да бъде много по-лош! Докато хората се смееха, а аз заплашвах, че ще опразня залата, усещах, че този човек всъщност каза страшна истина. След това произнесох оправдателна присъда, с която от Хержман Щайншнайдер се снема обвинението, че през 1927 година и през други години в различни краища на Северна Чехия, използувайки слабия разум на хората, той е взимал парични суми симулирайки, че притежава ясновидски способности, с което е извършил престъплението „измама“. При аргументирането на присъдата написах, че понятието „слаб разум“ е доста неточно, защото някои от поканените експерти, професори от университета, също вярват в ясновидството, а явно не са със слаб разум. И доколкото става дума за измама в общоприетия смисъл, трябва да се има пред вид, че когато човек иска информация на основата на тайнствени и явно свръхестествени сили, не може да има гарантирана стопроцентова сигурност. И още — след това, което видя, съдът няма право да обяви, че обвиняемият не притежава определени ясновидски способности. Съдът не твърди безапелационно, че обвиняемият ги притежава, но смята това за възможно, а при подобни съмнителни случаи той има право и дори е длъжен да се придържа към благоприятните за обвиняемия обстоятелства… Да, това беше славен съд и за него се писа много. Един журналист дори написа, че републиката може да се гордее с присъдата, произнесена над тези неща. Нали разбирате, че това ме ласкаеше. Но дали това чувство е достатъчно, за да сметне човек своята постъпка за съвършена? Колкото до нашия ясновидец, на него му беше широко около врата. Можеше весело да продължава с представленията си и на всичкото отгоре имаше нашата отлична реклама. Сигурно точно затова той реши да направи нещо по-голямо и замина за Германия. Очевидно там хората бяха по-любопитни за своето бъдеще. Там работите му потръгнали отлично, както по-късно прочетох във вестниците, той участвувал в берлинското вариете и вече не бил принуден да гадае (и то неуспешно) къде е куфарът с откраднатото бельо. В Германия нещата бяха по-сложни и много хора копнееха да пооткрехнат завесата на несигурност пред бъдещите времена. И мъжът с тъмните очи я повдигал. Човекът, който до неотдавна стоеше съкрушен на подсъдимата скамейка, станал галеник на Фортуна. В Германия хората знаели за него нещо, което аз не знаех. Някога отдавна, още когато той бил във Виена, при него дошъл нисичък мъж с мустак под носа и кичур коса, сресан над челото, и поискал да му състави хороскоп. Според хороскопа човекът, роден при такова разположение на небесните тела, щял да постигне слава, по-голяма от Наполеоновата. Но трябвало да се пази от прибързани решения и от домогвания до най-висшата власт… Непознатият мъж приел със сериозно лице чудноватите предсказания на неизвестния ясновидец. И когато започнал да играе важна роля в политиката, ясновидецът се греел в неговата слава. В разкошното му жилище сега отсядали най-големите величия на империята, която се кръстила Третия райх. Във вилата му, построена край езеро, и в яхтата му го посещавали дами и господа, пред чието могъщество светът треперел. Какви ли работи е знаел за тях мъжът с черни очи! Тогава си казвах: може би все пак решението ми да го освободя беше правилно. Колко жалко, ако човек от такава класа трябваше да лежи в нашия окръжен затвор! Но кой може да каже кое е правилно? Кой знае какво е добро и какво — лошо? Мъжът с бляскавия хороскоп, Адолф Хитлер, посегна към най-висшата власт. Стана канцлер. Какво ще предприемат звездите? Какво ще предприеме неговият частен пророк Ханусен? Той направил това, което трябвало да направи. Направил това, което не бивало да прави. Подал заявление за приемане в Хитлеровата Националсоциалистическа партия. Ето я страшната диалектика на някои неща. Ето го двойното лице на съдбата. Започнали да проучват заявлението му и установили, че Ерик Йоханаан Ханусен се казва Хержман Щайншнайдер, роден е в Простейов и не е кръстен, а обрязан и по-късно е венчан от равин в Румбурк. Цялото му семейство… Ах, да! Цялото му семейство е от по-низша раса. Нещастие! Ясновидецът не могъл да предвиди собствената си съдба! Или може би не само неговият клиент е бил заслепен, когато въпреки волята на звездите е посегнал към най-висшата власт? Дали и ясновидецът е бил заслепен от славата и се е надявал на могъщите си благодетели, които всеки ден го посещавали в апартамента му? Всъщност той се е надявал на повече. Затова снабдил вилата си с подслушвателно устройство, та да не разчита само на ясновидството си. Какво ли е научил след това за своите клиенти! Но не знаел какво е научила за него тайната полиция. Един ден аз изненадан прочетох във вестника съобщението, че известният ясновидец на Третия райх Е. Х. Ханусен е бил намерен мъртъв в крайпътна канавка извън Берлин. Полицията не откри престъпника, всъщност дори не го е търсила. Тогава в Германия бяха убивани твърде много хора и всеки знаеше от кого. Защо да се разследва? Дали са го убили по заповед на Хитлер? Или без заповед? Не е ли бил достатъчно известен нещастният Ханусен Щайншнайдер, та и върху него да се разпростре амнистията за расовите различия, така както се разпростираше върху апостолите, които също бяха от низша раса, да не говорим за техния господ? Или пък ясновидецът прекалено много е надзъртал в картите на играчите, решили да покорят света? Въпроси, на които никой няма да отговори. Но какво ще стане, ако аз се опитам да отговоря на въпроса, каква щеше да бъде съдбата на обвиняемия Хержман Щайншнайдер, ако го бях осъдил на няколко години затвор? Какво щеше да стане, ако му бях дал максималния срок на наказание? Той щеше да излезе от окръжния затвор в Литомержице горе-долу в същата година, когато беше убит, и с вързопче дрехи под мишницата щеше да дойде в канцеларията ми и да каже: — Господин първи съветник, благодаря ви за годинките, които благоволихте да ми друснете. Аз имах време за размишления и стигнах до извода, че не съм никакъв ясновидец. Ще се прехранвам с нещо друго. Затворът трябва не само да осъжда човека, но и да го пази и поправя. Моята толкова славна присъда не опази обвиняемия Щайншнайдер Ханусен, напротив, тя го погуби. Но можех ли да знам това, след като не съм ясновидец? Можеше ли той да подозира това, след като ясновидецът не може да предсказва собствената си съдба? Справедливост, правосъдие… Знаете ли, господине, това са само думи. Сериозни, но чисто човешки думи. Понякога се съмнявам в тях. Та нали и прадедите ни са казвали „правосъдие“, а са имали пред вид „бесилка“… $id = 3618 $source = Моята библиотека __Издание:__ Иржи Марек. Паноптикум на стари криминални случки Книгоиздателство „Г. Бакалов“, Варна, 1980, Библиотека „Галактика“, №16 Преводач: Ирина Кьосева Рецензент: Димитър Пеев Редактор: Гергана Калчева-Донева Оформление: Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев Рисунка на корицата: Текла Алексиева Художествен редактор: Иван Кенаров Технически редактор: Пламен Антонов Коректор: Жулиета Койчева Чешка, 1 издание Дадена за печат 17.ІV.1980 Подписана за печат 4.VІІ.1980 Излязла от печат 25.VІІ.1980 Формат 32/70×100 Изд. №1367 Печ. коли 19,0 Изд. коли 12,30 УИК 14,48 Цена 2,00 лв. ЕКП 92364 29431 5627-22-80 08 Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна Държавна печатница „Балкан“, София © Jiří Marek Panoptikum starých kriminálních příběhů Praha, Československý spisovatel, 1974