Мишел Жори
	Жълтият прах на времето


	Има ли по-голямо предизвикателство за един писател от създаването на хубави приказки за възрастни деца? Тези, които предстои да прочетем тук, са за времето и неговите превращения, за пространството, за паметта, за енергийните и телекомуникационните системи… за самите нас. Приказки красиви, като всяка утопия, наситени с човешка доброта, неочаквани, понякога смущаващи.
	Сборникът „Жълтият прах на времето“ ни среща за първи път с изтъкнатия френски фантаст М. Жори (р. 1934 г.), носител на наградата „Жул Верн“ (1960 г.), а през 1974 г. отличен и с наградата за най-добър френски фантастичен роман за творбата си „Несигурно време“. Подборът на разказите е дело на Жерар Клайн, единодушно признат за родоначалник на съвременната френска научнофантастична литература.


	Райна Хр. Стефанова
	Бъдеще време в сегашното или четвъртото измерение


	… Допуска се грешката да се смята, че „фантастичната литература“ означава произволна литература… Когато пиша някаква история, когато самата история ме кара да я напиша, значи тя отговаря на нещо много дълбоко, може би неосъзнато.

	Хорхе Луис Борхес



	Задължително е научнофантастичното четиво да отхвърля конформизма в мисленето и във възможните обяснения за света: ако не да разчупи, то поне да пропука отлетите калъпи, в които подреждаме нашата история и където се готвим да положим и предвижданията за идното (и по такъв начин предварително да го осъдим на „доизживяване“).
	Присъщо качество на научнофантастичното четиво е да застане между вероятното и неочакваното; свободно да се движи в миналото, настоящето и бъдещето. Да връчи на художествената измислица вълшебната пръчица на научното познание. Та нали науката и техниката са най-важните средства за овладяване и управляване на действителността. Знаем, че научната фантастика съчетава художественото познание с научното и художествената фикция (историята, разказа) намира свое продължение в прогнозирането на науката. Ражда се литературен хибрид, който забелязваме, че е такъв, само ако не е сполучлив. „Високата“ литература не пропуска да използва подобни случаи и да говори със снизхождение в своя представителен дом за бедния роднина, за субкултурата. Но въпреки това или именно заради това научната фантастика ни предупреждава с приятелско намигване: „Не ме приемай съвсем сериозно, читателю! Аз не съм художествена фотография на действителността, още по-малко самата действителност. Аз съм една игра. Аз съм една фикция!“ Но нали най-човешкото у човека са играта и усмивката — жаждата да разбира и да се изненадва.
	Мишел Жори е лудическото начало с твърдата увереност, че „децата са единствената истина за човека“. Затова, читателю, когато разтвориш този сборник, а той принадлежи към френската поредица „Златната книга на научната фантастика“, ще разпознаеш в него всичките си боязни, напълно реални в нашите скучни три измерения; ще уловиш всичките си неспокойни погледи, отправени отвъд настоящето, към твоето бъдеще и това на твоята човешка общност. Ще откриеш и още нещо, което вероятно си забравил, че ти е нужно — обич, дълго скриваната и така залиняла милост към другия.
	Сравняват създаденото от М. Жори с бунтовното разрушаване на формата от „новия роман“, с непознаваемостта на света, начупен на хилядите късчета субективно възприятие, с необузданите изблици на въображение у Борис Виан. Аз мисля, че трябва да го сравняват със самия него.
	Син на селяни без земя, той не е нито селски бедняк, нито градски пролетарий. Още петгодишен започва да реди първите си забавни или страшни историйки, за да минава по-бързо времето, докато го вземат родителите му от детската градина. По-късно, в средния курс, припечелва парите за училищна такса, като замества учителя по физика в долните класове. Известно време и той е учител, дори за малко става възпитател на осиновените деца на Жозефина Бекер, „децата на света“. Той е заместник-бирник, търговски агент по изчислителни машини, счетоводител. Наградата „Жул Верн“ отличава едно от по-ранните му научнофантастични произведения, „Машината на властта“. По-късно истинското признание го заварва отново на село, като надничар и учител по математика на съседските деца. Вероятно затова единственото, което казва на майка си, завръщайки се от гроздобер, е, че ето сега, когато приемат книгата му в голямо издателство, ще има възможност да замени счупения си нож с нов. С романа си „Несигурно време“ Жори внася многообещаващо обновление във френската научна фантастика.
	„Несигурно време!“ — изрича селянинът, като поглежда към небето. Несигурно, невалидно за малкия човек е обяснението на историята, която му поднасят. Несигурна е новата кауза, която му предлагат да прегърне. Той отхвърля историята като дадена веднъж завинаги сигурност. Не крие недоверието си към вечно преднамереното й представяне. Защото всяка интерпретация, преди да е научна, историческа или художествена, е социална и обслужва определена идеология. А досегашните идеологии не са отделили място в рая на малкия човек, и той е станал скептик.
	Човечеството е в състояние на война от началото на света. Тази война малкият човек понася на плещите си, преживява я с изронената си душа. И всички му обясняват, втълпяват му, че войните се водят на негов гръб, но за негово добро. Той не им вярва и гледа с „огромни“ очи онова, което става около него. И други огромни, гигантски очи го наблюдават, преследват го с поглед, пронизват го. Вторият успешен роман на М. Жори е тъкмо така озаглавен — „Гигантските очи“. Нито първият, нито вторият са включени в настоящия сборник. Но ти
	ще уловиш, читателю, дъха и духа им, понеже ще търсиш своето вътрешно време.
	„Територията е картата. Територията е проекция на картата. Ако се унищожи картата, изчезва и територията!“ — промълвява с последни сили, преди да мине прага на смъртта, Бреслин Делатика. („Но коя територия?“) Онези, другите, са присвоили всички територии и са създали една илюзорна площ, която е своеобразен резерват за хората — подобно на някогашните резервати за последните индианци в Северна Америка.
	Издирването и откриването на тази карта минава може би през щастието, което винаги изисква двама души, за да се осъществи — един мъж и една жена. И ако хората без колебание дават външен израз на неудовлетвореността си, ако гласно изкажат, че са ограбени, тогава вероятно ще престанат да изскачат отблъскващите чудовища от електрическите контакти и електрическите уреди („Планетата на кравите“). Ромеи Мара и Колет Деспорт се любят дълго и упойващо, за да спрат нашествието на злите духове от XXI век. И макар да е прогласена и отстоявана „пълната сигурност“ за всеки гражданин, Колет губи това чувство, щом Ромен се отдалечи на повече от десет крачки от нея. Така че за теб, читателю, остава възможността да откриеш времето като пространство на желанията, да свържеш минало, настояще и бъдеще в периметрите на едно възможно живеене. И кой знае, може би тогава заедно с автора ще чуеш как се смее времето.
	В своите научнофантастични произведения М. Жори въвежда хронолизата. По-нататък ще разбереш, читателю, какво представляват хронолитичните препарати. Те влияят върху представата за време у индивида. Превръщат го в пътник във времето и той придобива способността да влиза в нечие друго съзнание, обикновено разположено в миналото. А понякога и в бъдещето — като „жълтия прах на времето“. Но всъщност тук не става дума за голямата биохимия на бъдещето, а за отношението към историята на човечеството и нейното тълкуване. И ако „новият роман“ се задъхва във формалистичните си търсения, М. Жори заменя тази самоцелност с очертанията на конкретно, назовимо бъдеще, следователно с едно виждане за движението на времето като социална величина. В „Ураган над държавния секретар“ времето „се разваля“ на село, подложено на машинациите на управляващата икономическа и политическа върхушка. В „Жълтият прах на времето“ социално-политическият контекст се разширява и обхваща цялата планета. Завършекът на едно време-етап може да бъде начало за друго. Не е задължително те да бъдат подредени хронологически, според традиционните ни представи за време. Тези други, субективни представи за процеса време имат помежду си допирни точки. Могат да съществуват едновременно или по-точно в различни измерения. Сега, в края на XX век, разказвачи като М. Жори търсят за нас четвъртото измерение. „Ще започна отново, от нула, за да изживея един по-добър живот в един по-реален свят. Знам, че имам шанс“ — споделя авторът в „Да живееш времето“, единствената новела, написана в първо лице и в която той ни разкрива в много по-интимна тоналност взаимовръзките време—памет. Всеки би могъл да има такъв шанс, своята зелена гумена топка, подсказва ни той.
	В тази книга ще общуваш, читателю, с „лошо програмирани хора“ или, както се е казвало навремето, с „лошо възпитани хора“. Но тъкмо този тип човеци негодуват срещу манипулирането на бурята и дъжда, срещу превратното опазване на природата. В раздвояването си между спомена за миналото, разразяващата се буря в настоящето и желанието за душевен мир в бъдещето Жан Вейрак, сегашен държавен секретар и бъдещ министър, стига там, където никой и нищо не го заплашва. Жак Мариан и Джон Дикинджър пък започват страшната игра с времето и надеждата, знаейки, че единственият начин да избегнат атомната смърт е скъпоценният прах, оцветен в жълто. А последваш ли Симон Лаборд в един от екологическите резервати от XX век, ще разбереш, че в бъдеще на природата се отрежда само мястото на отморяваща забава („Памет за Еден“). Тогава разтревожено ще се попиташ каква ли ще бъде представата за рая през XXI век. Чудаците, населяващи прозата на М. Жори, искат да устроят и големия „Празник на промяната“, който от стъпало на стъпало води към очовечаването, към легендарната Мара, невидимия свят, където личността постига най-пълноценното си развитие в съзвучие със собствената си същност и възможности. Вън Вариана владее онази сила на духа, която брани страната си с дървени пушки и през поражението ще удържи най-голямата победа — ще се намножи нейното семе. От такова семе ще се родят и „отрицателите“, онези, които въпреки огромната болка ще изкрещят: „Не!“
	Научната фантастика е приказката на двайсети век. А има ли по-голямо предизвикателство за писателя от създаването на хубави приказки за възрастни деца? Тези, които ни разказва М. Жори, са за времето и неговите превращения, за пространството, за паметта, за енергийните и телекомуникационни системи. Те са красиви като всяка утопия, но са наситени с много повече човешка щедрост. Неочаквани са и понякога смущаващи. Създателят им тръгва от една подробност, от един факт и изгражда цялостна картина на изобразявания свят. И винаги са трудни. Но все пак направи едно усилие, читателю. Не оставай на първото, видимо равнище, не мисли за анархизъм и агностицизъм. Авторът не премахва разстоянието между въображаемото, предугаждането и действителността. Оставил е място и за теб. Влез в това пространство. Вярно, то се подчинява на принципа за несигурност на Жори („Това е възможно, но не съвсем сигурно!“), но той ще те отведе до подмолите на собствените ти страхове и надежди. Ще те накара да се замислиш за двойното значение на думата „история“ — историята като разказ, като литература и историята като процес, протичащ вътре в нашата човешка общност и тълкуван от един разказвач. По своему читателят е другият разказвач на приказките. Всеки от нас ги носи в главата си, но все няма време да ги доизмисли и да ги облече в думи. Може би М. Жори ще те предизвика да го сториш: той ти открива четвъртото измерение.


	Ураган над държавния секретар

	— Ало, Франсоа? Жан се обажда.
	— Как сте, скъпи министре?
	— Добре, скъпи префекте. Все още не се чувствам обсаден.
	— Но вие и не сте. Ние бдим над вас.
	— Гласувам ви доверие, но нека това не става много явно.
	— Ясно, ясно… Засега на десния бряг няма нищо обезпокоително. Що се отнася до левия и горното течение… не бих си заложил главата. Жан, сериозно, мисля, че вече имам сведения за намеренията на японците.
	— Бандата на Мовар ли?
	— Вашият заклет враг. Аз… Всъщност ние внедрихме наш човек в групата им. Накратко — изглежда, са решили да ви изиграят лош номер през следващата буря. Но не откъм Корез. Не че се хваля…
	— Ясно. Вие сте един малък Фуше, скъпи Франсоа.
	— Правя каквото мога. Особено когато се отнася за вас, Жан. Ще съм много опечален, ако някакви луди развалят спокойствието на госпожа Вейрак… Накратко, не знам докъде може да стигне Мовар. Би трябвало да предупредим Вердие и Барес… Що се отнася до нас, ние сме почти сигурни, че ще ги притиснем веднага, щом се размърдат. Но не можем да се намесим преди… И още нещо: тези сухи бури, както ги наричат местните хора, са голям проблем за нас. Мисля, че вече ви говорих за това.
	— А аз мисля, че ви отговорих — напълно разбирам вашите затруднения.
	— Да. И ми обещахте да направите нещо.
	— Заех се с това. Може би искате да поръчам отслужване на молебен от вашия червен поп… как му беше името?
	— Абат Сармежан… Доста грижи ми създава… А не мислите ли, че всичко това има някаква връзка с… ъъ… с опитите в Грама?
	— Какви опити в Грама? Подозирате нещастния Вердие в окултизъм?
	— Не, но…
	— Не, това няма връзка с никакви опити. Категоричен съм. Имах разговор по този въпрос с Президента. С Президента, чувате ли, скъпи Франсоа? Надявам се, че не се съмнявате в думите му?
	— Разбира се, че не. Както и във вашите.
	— Благодаря ви. В такъв случай мога да ви гарантирам, че опасни опити не се провеждат нито в Грама, нито където и да било другаде.
	— Успокоявате ме, скъпи министре.

	— Жан Вейрак, господин префект.
	— Извинете, че ви накарах да чакате, господин министър.
	— Няма нищо. Исках просто да ви съобщя, че възнамерявам да прекарам четири-пет дни в Рош Тужа. Впрочем моите приятели японците вече са уведомени.
	— Аз също. От БО… Бях предупреден. Там ли сте вече?
	— В Рош Тужа съм от вчера заедно с жена ми и няколко сътрудници. Засега не мога да си позволя истинска почивка. Надявам се да поработя добре, ако, разбира се, не ме безпокоят много…
	— Дано никой не ви безпокои. Въпреки че една малка почивка…
	— Надявам се, ви e известно, че моят приятел Мовар възнамерява да устрои у нас малка демонстрация по случай следващата буря?
	— Следващата буря ли?
	— Да. Хората доста отблизо следят прогнозата за времето, нали, господин префект!
	— А, говори се, че абат Сармежан предсказвал тези прословути бури.
	— Вие познавате ли го?
	— Абата ли? Не лично, но тия дни беше в моя департамент. Знаете ли как го наричат селяните в Кантал? Червения магьосник!
	— Надявам се, че сте се осведомили за последните му предсказания?
	— Сериозно ли говорите, господин министър?
	— Напълно.
	— Ами не знам дали трябва…
	— Трябва.
	— Абат Сармежан предсказва буря за тази вечер.
	— Но това е чудесна новина.
	— Чудесна новина ли?
	— Да. Жена ми все още никога не е виждала буря в Рош Тужа. Подобно зрелище превъзхожда многократно Операта.
	— Е, да! Предайте моите почитания на госпожа Вейрак и пожеланията ми за приятно прекарване в Рош Тужа.
	— Благодаря ви, господин префект.

	— Вердие? Вейрак се обажда.
	— Добър ден, господин министър. Жан Вейрак въздъхна отегчен. С Вердие се познаваха от ЕНА. Никога не са били приятели, но продължителността на тяхната връзка им позволяваше да общуват по-свободно. Вейрак хранеше големи надежди и дори мечтаеше един ден да наследи Императора. Но засега, поне официално, не бе нищо повече от един дребен държавен секретар по земеделието. Несъмнено префектът на Ло знаеше, че бившият му съученик се ползва с благоволението на Президента и, че вероятно до края на годината ще получи портфейл на министър… задължителен етап за един млад вълк, който е вперил поглед в синята линия на Елисейския дворец. Ето защо той се държеше подчертано почтително.
	Да. Само че между Вейрак и президентското кресло стоеше този мръсник Жуст Мовар и няколко десетки хиляди души, които Мовар представяше успешно, макар и да не можеше да ги обедини. Италикус Император постоянно повтаряше: „Не искам истории със селяните!“ Това бе любимият израз на Вожда без пера: никакви истории… Особено с тези проклети селяни, които в своето мнозинство представляваха здрава опора за властта и за търговците на пестициди. Мовар и неговите „япончета“ бяха просто едно нищожно малцинство и повече вдигаха шум, отколкото действаха. Относителният им успех се дължеше на факта, че централните и югозападните територии бяха особено силно засегнати от сушата, вятърните бури (наричани от селяните „сухи бури“) и нашествията на скакалци. (Президентът изпитваше особено отвращение към един вид скакалци, наречени Calliptamus Italicus, заради което неговите приближени бяха измислили прякора му…) Широката общественост наричаше Млади земеделци за социализъм (ЖАП)*, чийто местен лидер бе Мовар, „маоистки селяни“. Професионалистите в осведомителните агенции и политиката ги наричаха „японци“. Доста пресилен хумор.
	[* На френски Jeunes Agriculteurs pour le Socialisme (JAPS — ЖАП и Japs (от Japonais — японец) — япончета. — Б.пр.]
	Жан Вейрак се съмняваше, че разговорите му с префектите на трите департамента са били подслушвани от политическата полиция или секретните служби, които работеха за собствена сметка и на никого вече не се подчиняваха: БОВО — цивилна организация, но тясно свързана с действащите военни — в състояние на постоянна бойна готовност, и ЦИСИ — теоретически подчинена на Генералния щаб. Да не говорим за Министерството на вътрешните работи! Нищо чудно префектите сами да са предоставили собствените си линии само за да се харесат на Сардината… Във всички случаи беше принуден да отрича съществуването на ЦИГ в Грама както заради Президента, така и заради военните (с тях по-внимателно, защото и режимът, и неговата собствена кариера зависеха от благоволението им. Само че ЦИГ (Център за изследване на гравитацията) наистина съществуваше някъде в пещерите на Кос, които навремето служеха за атомни складове. И „учените“, които работеха там под контрола на военните, нямаха намерение да се откажат от опитите с последната си свръхсекретна играчка — с кодово название Покс. Човек трябваше да е наивен като префект, за да не знае всичко това.

	— Скъпи приятелю, аз съм в Рош Тужа с жена ми и няколко сътрудници. Надявам се добре да поработя. Но несъмнено ви е известно, че Мовар има намерение да вдига шум у дома?
	— Намерение може и да има, но възможност — не!
	— Мога да разчитам на вас за дискретна охрана, нали? Изглежда, че точно сега япончетата са се събрали в Ло.
	— Да. Имат митинг в Сен Боне сюр Сер.
	— Лапарукиал, господин министър.
	— Да, аз съм. — Обажда се кметът на Комбалибьоф.
	— Да, познах ви. Как сте, скъпи приятелю?
	— Абе аз съм добре, ама… Някой слуша ли ни?
	— Със сигурност не. Можете да говорите съвсем спокойно.
	— Искам да ви кажа, че някои от моите хора са в групата на Мовар, ама аз не само че нямам пръст в тая работа, но дори съм и много притеснен. Този Мовар не мога да го понасям. Затуй да не ми се сърдите, господин министър, просто не знам какво да правя. Всичко е заради бурите, големи проблеми ни създават. Хората дори говорят, че правителството е виновно с тия мръсни опити!
	— Тук ви прекъсвам, скъпи приятелю. Вие сте разумен и интелигентен човек. Знаете много добре, че правителството не е виновно. Нито пък опитите… Защото няма никакви опити! В това ме увери лично господин Президентът на републиката. В това отношение можете да сте абсолютно спокоен.
	— Благодаря ви много, господин министър. Нали разбирате, какво ли не говорят хората, не можем да им попречим! Сушата ги тормози. Трябва да ви кажа, че в Комбалибьоф не е капвал дъжд от седемдесет и седем дни — ние в кметството ги броим. Какво друго ни остава? И като гледат тези мръсни бури, вятъра и останалото, и като не пада и капка дъжд, хората издивяват. Иначе не са лоши, господин министър. Извинете, дето говоря така, но вие казахте, че никой не ни слуша и затуй си позволявам… Исках да ви попитам: нищо ли не може да се направи? Наистина ли не можете да попречите на тия оп… на тия бури — искам да кажа, правителството и господин Президентът на републиката?
	Построена на мястото на стария замък Ейлю дьо Тужа, къщата на държавния секретар имаше изключително местоположение поради няколко причини. Рош Тужа представляваше конус, забит в Серската долина точно където Базак се вливаше в Сер, на границата на Ло, Кантал и Корез. За един толкова нашумял министър като Жан Вейрак близостта на трите департамента, чиито префекти му бяха приятели или задължени, предоставяше възможността да ползва от три източника полицаи и жандармеристи, без да се налага да безпокои КРС, което нямаше да се хареса на Императора… Самото разположение на Рош (като орлово гнездо) бе великолепно. Щеше да стане още по-добро след преграждането на Сер Базак, когато възвишението би се превърнало в остров сред изкуственото езеро, покриващо долината. Жан Вейрак не бе предвиждал подобни строителни работи и като истински внук на селянин съжаляваше за сто седемдесет и петте хектара пасбища и гори, които щяха да бъдат потопени. Разбира се, в замяна щеше да получи великолепен частен плаж… Нещо много важно, след като току-що си се оженил за млада и красива актриса. (Най-важното сега бе да я пази, защото и при най-малкия скандал… Императорът каза: „Ожени се за нея, Вейрак, но не искам скандали!“ При най-малкия скандал — сбогом президентски замък.) Накратко Мариела много хареса идеята и изгаряше от нетърпение час по-скоро да се осъществи. Да, това несъмнено бе добро, но имаше нещо още по-добро: сигурността на Рош Тужа щеше да бъде многократно увеличена. Нещо като Англия през четирийсетте години, наистина с един съвсем малък Ламанш, но и Жуст Мовар не разполагаше с възможностите на Хитлер!
	Естествено, опозиционната преса ще се разкряка. Най-вече тази на десницата, защото левицата, слава богу, стоеше над тези неща. Но това не бе чак толкова важно. Президентът бе свикнал. Бяха го нападали и него самия, тъй като на съвестта му тежаха няколко тъмни афери. Най-неприятното може би щеше да е присмехът на Катре — министъра на отбраната — фашист-пуритан, истински мръсник. Неговите генерали постоянно го подстрекаваха. Беше се оженил за някаква смахната старица с воняща паст и само да зърнеше Мариела, изпадаше в ярост. Разбира се, той държеше на ЦИГ в Грама, както домашно куче на гумената си играчка.

	— Жан Вейрак, господин генерал.
	— Добър ден, господин министър.
	— Вижте, от улица „Сен Доминик“ разбрах, че в Грама сте имали малка станция за метеорологични наблюдения…
	— Станция за метеорологични наблюдения ли?
	— Да.
	— Не разбирам за какво намеквате. Ние имаме…
	— Чакайте да ви обясня. Искам да ви помоля за нещо лично. Дошъл съм в Рош Тужа да работя. Сигурно знаете, че тук хората са доста изнервени. Най-вече заради сушата. Някакъв си Мовар, местен ръководител на Младите земеделци за социализъм…
	— Чувал съм за него. Закъснял маоист. Не мисля, че е опасен.
	— Опасен може би не е. Досаден — със сигурност. Узнах, че Мовар и неговите хора искат да се възползват от бурята, за да манифестират у дома. Боя се, че ще бъде доста шумно. От друга страна, по някои признаци съдим, че селяните очакват буря между Ло и Корез още тази вечер. А метеорологичната служба май не е осведомена. Тъй като сме съседи, генерале — и имайки предвид сведенията от улица „Сен Доминик“, — помислих си, че вие може би бихте могли да ми дадете по-точна информация.
	— Но… какво точно искате да знаете, господин министър?
	— Вашите специалисти имат ли някакви основания — и то от сигурен източник — да мислят, че тази вечер или тази нощ действително ще има суха буря?
	— Изчакайте така, ще попитам.

	Странноприемница „Пейре“ представляваше бивша фирма, разположена на изхода на Пон дьо Дийо, по пътя за Париж. Собствениците, хитреци и в кръвта си, се бяха постарали да запазят селското обзавеждане. Така например просторната фермерска кухня, със своя арсенал от тенджери и медни котлета, окачени на боядисаните в тъмно стени, с голямата камина и прозорците с решетки, служеше на семейство Пейре за трапезария и хол. Същевременно постоянните клиенти влизаха като у дома си. Собственичката налагаше във феодалното си владение особена атмосфера на матриархат и послушание, която лудо се харесваше на богатите туристи, снобите и останалите.
	През решетките Жан Вейрак виждаше красивото портокалово слънце, което все още блестеше високо над хоризонта. Сторило му се бе, че изведнъж ще мръкне. Глупости. Седем часа следобед, в разгара на лятото, в една засегната, поне засега, от замърсяването (от видимото замърсяване!) област — това си е направо през деня… Собственичката се сражаваше здравата, но не дотам успешно със своите тенджери и тавички и от време на време се провикваше гръмогласно „хей“, което звучеше едновременно познато и загадъчно. Изведнъж лицето й се появи пред Жан Вейрак, рязко откроено в светлината на голямата лампа, увиснала насред мрачната кухня. И сякаш това бе мозайка, която за миг се нареди като в анимационен филм: спомените заприиждаха побеснели. Образите от детството му съвпадаха с тези от настоящето… Собственичката открай време беше на тази възраст — малко над шейсетте — със същите сиви коси, същите лекьосани сиви дрехи, Жан Вейрак бе все още малчуган и мечтаеше да стане пират или камилар, но в скъсаните джобове на _джинсите_ си вече носеше министерски портфейл… Всеки отделен момент бе еднакво реален: минало, настояще и още нещо, което не принадлежете на времето, което бе извън пространството. Усещане потискащо и заслепяващо. Сърцето на държавния секретар биеше като побъркан часовник. Постоянните проблеми с времето, момченце! Сигурен ли си, че сега вече си мъж?
	Внимавай, Вейрак! Между теб и Елисейския дворец са холестеролът и досадното предразположение към склероза на периферните съдове. Трябва да се лекуваш, приятелю… Пак имаш късмет, че Императорът не разполага с подслушвателна уредба за нещастния ти мозък!
	Остра болка прониза слепоочията му. Трябва да се лекувате, господин… ох! Добре съм, оставете ме… Усети лек удар в челото, малко над носа. Коленете му се подгънаха и той сякаш подскочи (поне мускулите му се свиха като при скок). Или пък пространството около него се бе раздвижило… Някакво полюшване. Накрая всичко се върна на мястото си — или почти на мястото си. Обхвана го добре познатият страх. Промърмори на себе си ритуалното заклинание: успях, успях… Ти успя, Жан Вейрак, така че стига си треперил. _Пристигна_ и вече нищо не може да те _застигне_… От миналото се излъчваше сладка носталгия, която приятно се смесваше със сегашната сигурност в успеха и надеждата за необикновена съдба. Но настоящето бе като клопка от подвижни пясъци и бъдещето отразяваше ехото на несигурността и страха… Като че ли изтекоха много минути… или може би трийсет години?
	Влезе млада жена. Стрина Пейре си бе възвърнала обичайния вид: добрата дебела домакиня, действаща успокоително с цветистия си език и майчинската си усмивка.
	— Хей! — каза тя, усуквайки края на престилката си. — Истинско удоволствие е човек да ви види и двамата. Какво съвпадение! Господин Жан, хората говорят, че госпожица Мариела е в нашия край, за да снима филм. Сега почива недалеч оттук, хей! Вярно ли е, госпожице Мариела?
	— Само минавам — отговори Мариела. — Утре си тръгвам.
	— Значи — продължи стрина Пейре — да се надявам, че филма ви скоро ще го покажат по телевизията, госпожице Мариела. Ще ни бъде много приятно да ви видим по нашия телевизор, хей!
	— Какъв филм? — попита Жан Вейрак.
	— О, нещо като криминален сериал — отговори младата жена.
	Каза заглавието и спомена някои подробности, но той вече не я слушаше. _Извърнат към кухнята, някой стоеше до вратата в коридора и това бе самият той._ Или някакво жалко негово подобие. Нищожният и отритнат Жан Вейрак, който понякога му се явяваше насън. Познаваше това отслабнало, възбледо и леко подпухнало под сивите дири на двудневната брада лице, което бе неговото, но може би след няколко години — години на нещастие. Двойникът му също бе облечен в оранжева фланела, но неговата, естествено, беше чиста, нова, безупречна, а на другия — мръсна, измачкана и скъсана. Жан Вейрак не успя да срещне празния, студен поглед на копието си. Опита пак, пристъпи към вратата и пусна в ход изпробваното си обаяние, което почти винаги действаше пред журналистите и доста често пред манифестиращите селяци. Но видението му се изплъзна и бавно изчезна.
	Всичко става в главата ти, глупако! Тутакси намери разумно обяснение: заради тази девойка. Щом я видя, веднага я пожела лудо и в този момент съмнението и страхът, които влачиш открай време, те завладяха отведнъж. Мръсното хлапе, което никога не повярва в успеха на почти министъра Жан Вейрак, за момент пое управлението на мозъка ти и той започна да ражда кошмари!
	Стегна се и се усмихна строго на Мариела. Младото момиче се притесни и спря насред думата.
	— Вие сте Мариела Фабрици?
	— Да.
	Мариела сигурно бе на не повече от двайсет и пет години. Може би малко по-малко. Чернокоса, с тъмни очи, косите прибрани в тежък кок, високи скули, червени устни, прав и фин нос с чувствителни ноздри, тя беше от този римски тип, който за Жан Вейрак олицетворяваше най-привлекателната женска красота. Едновременно високомерна и чувствена, малко несръчна и лудо желаеща да се хареса, тя съчетаваше известна бруталност с вълнуваща благост. В нея имаше нещо все още сурово, недовършено, което събуждаше у мъжа чувството на просветител и господар. Такова мнение си състави той за Мариела в няколкото секунди, преди да реши, че желае това момиче повече от всичко на света, дори повече от престола на Императора!
	За съвсем кратко време шокът от замайването и последвалите го халюцинации напълно преминаха. Жан Вейрак отново се превърна в човек на действието, сигурен в себе си, в нервите и в мнението си, който от обикновен учителски син се бе издигнал преди още да е навършил четирийсет години, до почти най-високото стъпало в политиката.
	— Хей, да ви настаня един до друг да си побъбрите малко, дето се вика?
	Това въобще не беше въпрос. За стрина Пейре Жан Вейрак си оставаше малкият дванайсетгодишен Жано, който й продаваше пъстърви, уловени тайно в един приток на Сер. Мариела се поколеба, като че ли се чудете как да откаже, но не й хрумна нищо. Не изглеждаше особено въодушевена. Накрая се усмихна и кимна.
	— Защо не… господин Жан?
	По-изтъкнатите гости се хранеха в кухнята. Тази традиция успешно се бе наложила и благодарение на нея се бе състояла не една паметна среща. В началото на вечерята разговорът предпазливо се завъртя около най-общи теми. Впрочем времето се бе превърнало в особено привлекателна тема, откакто се появиха вятърните бури и цветните дъждове. Според последните новини над Цюрих беше валял жълт дъжд, над Дижон — виолетов, а над Сен Флур — оранжев. Все пак това беше по-добре, отколкото нищо, както в някои области на Кос, където не бе падала и капка от три месеца!
	След домашното козе сирене Мариела най-после се реши да зададе един личен въпрос на „господин Жан“.
	— През цялата ли година оставате в Париж, господине?
	Жан Вейрак се поколеба известно време дали да разкрие самоличността си. Бе много доволен и същевременно малко засегнат, че не го бяха познали.
	— Имението ми е недалеч оттук, в Рош Тужа, и идвам доста често. Е, не чак толкова, колкото ми се иска. Всъщност твърде много пътувам. Работата ми…
	— Бизнесмен ли сте?
	Жан Вейрак си представи малкото момче — самотно и упорито, след това младежа — измъчен и нещастен, разкъсван от амбиции и винаги на границата на отчаянието. Да, животът си заслужаваше да бъде живян… Погледна младата жена с настойчивост, която едва ли й бе приятна, но в момента изобщо не си даваше сметка как се държи. Бе твърде далеч оттук, някъде в миналото, в бъдещето… Господ знае къде. Някъде между гордостта и страха… Мариела беше красива и сериозна. Той продължаваше да мълчи и бавно да вкусва от внимателно дозираната смес безпокойство и щастие.
	— Аз съм държавен секретар по земеделието — каза накрая.
	— Не е вярно! Не е вярно! — извика малкото момче, което не вярваше. Злобно изрита мръсното хлапе.
	— Моля да ме извините — каза Мариела, изчервявайки се. — Не знаех.
	— Господин Пейре! Нещо ново за мен?
	— Не знам, господин Жан. Лапарукиал телефонира ли ви?
	— Да… Много говори, а нищо не казва.
	— Не е лош човек.
	— Какъв е този митинг на Мовар? Претекст ли?
	— Може би. А за бурята…
	— Да?
	— Историите на абата не са много за вярване. Има признаци, по които бурите могат да се предвидят един-два дни предварително. Имам тук едно момче, което знае някои неща. Казва се Бюзиняргес. Дали пък няма да искате да го видите?
	— Защо не?
	— Само че и дума не може да става да го доведем у вас. Голямо шубе го гони. Ще трябва вие да дойдете.
	Държавният секретар погледна часовника си. Шестнайсет и четирийсет. До Пон дьо Дийо са тринайсет километра отвратителен път…
	— Ще дойда. Не изпускайте вашия човек.
	Пътят за Рош Тужа се отделяше южно от главния, а до върха стигаше от запад, след като обикаляше три четвърти от възвишението. Мариела нервно закачи живия плет от туя*, заобиколи централната фасада и градината. Продължи покрай северната фасада, която изглеждаше окървавена от малките яркочервени цветчета на мимозата. Чакълът хвърчеше изпод гумите: Мариела бе много радостна. В крайно сметка съм си у дома.
	[* Хвойново дърво от рода на кипарисите — Б.пр.]
	Късата алея свършваше пред главния вход. Госпожа Вейрак, омъжена от шест месеца за държавния секретар, си беше _у дома_… Спря колата пред стълбите и скочи на земята с онова прословуто повдигане на полата, благодарение на което във всеки френски дом вече познаваха отблизо закръглените й загорели бедра.
	Боровете бяха забили върхове о един твърде съмнителен облак. Лястовиците изпълняваха сложни номера около покривите — сигурен признак, че ще има буря.
	От главната сграда, загадъчно унищожена по времето на виконт Ели Мари Ейлю дьо Тужа през 1875 година, не беше останала и следа. Облегната на склона, възседнала върха на възвишението, се издигаше модерна къща във формата на буквата Т. С тераси на всеки ъгъл, осеяна с лоджии, тя беше отворена от всички страни за вятъра и слънцето. Синият гранит се виждаше чак до първия етаж и по подпорите на терасите от южната страна. Нататък по склона бяха изсечени стълби. Високи синкавозелени ели, синкави смърчове и бледи канадски борове придаваха на северната страна почти планински вид и спираха вятъра, без да закриват ширналата се от Сен Боне чак до Пон дьо Дийо гледка към долината на Серт — притока на Базак. На запад и югозапад се простираха Фонтарак, склоновете на Газе, Лутр, Антерийо, Ториак ле Тур и листвениците на алжерската гора…
	Къщата бе достойна за пълномощен министър на земеделието, какъвто скоро щеше да стане Жан Вейрак — в това Мариела не се съмняваше. Бе достойна и за нея, Мариела Фабрици (докато чакаше за императорския дворец!). Естествено в област, опустошавана от сушата и ураганите, къщата предизвикваше хорската злоба… Фурманяк, близък сътрудник на Мовар, беше обиколил и трите департамента, като се кълнеше на всички митинги, че съвсем скоро ще отиде да се изсере пред вратата на този мръсник Вейрак. Дори при случай не пропускаше да уточни: на стълбището пред главния вход, и то когато министърът е там. И абат Сармежан, червеният магьосник, държеше пред тълпите речи на подобна тема: ще й сера в мутрата аз на тая мацка от телевизионните сериали! Политическото съзнание на селските и анархо-екологическите групировки може би не беше чак толкова издигнато, колкото си го представяха в парижките висши кръгове… Но Жуст Мовар не говореше за сране просто ей така. Пред Рабле той предпочиташе — с право или не — „Философски есета за работниците и селяните“, малката зелена книжка от Пекин. За правителството и администрацията той бе противник, с който трябваше да се съобразяват.

	Дежурното ченге се бе облегнало на бара. От устата му като отровно жило стърчеше изгаснала цигара. Жан Вейрак не скри неудоволствието си от тази среща. Другият се направи, че не го забеляза. Невъзможно беше да се разбере дали принадлежеше към Бюрото за организиране на вътрешната отбрана, или към Центъра за икономически и социални изследвания на армията — с други думи, дали зависеше от Сардината, или от Катре. Всъщност това нямаше никакво значение: ченгетата вече зависеха само от себе си и от някои енергични шефове… За щастие всички тия кретени имаха толкова гнусни мутри, че се различаваха отдалеч. Да не говорим за държанието им, заимствано от предшествениците им от Гестапо. Жан Вейрак стисна зъби. Когато се настаня в двореца, положението трябва да се промени! Така ли? И сега настъплението на двете успоредни — или съседни — полиции представляваше неизбежно зло за режима. Императорът също беше против ченгетата, поне така се бе клел пред Жан Вейрак, който нямаше никакви причини да се съмнява в искреността му… И резултатът бе налице, неопровержим — мощта на БОВО и ЦИСИ и арогантността на техните агенти постоянно нарастваха. Жан Вейрак нахълта в кухнята на странноприемницата. Бай Пейре го очакваше сам. Беше висок и слаб, косата му стърчеше на кичури по ъгловатата глава. Увисналите мустаци му придаваха войнствен вид, смекчен от благия поглед. Подаде на държавния секретар голямата си мазолеста и загрубяла ръка — ръка на селянин, а не на собственик на странноприемница.
	— Е?
	— Ами Бюзиняргес се омете, като видя копоя ви!
	— Той не е _мой_ копой.
	— Не казвам, че е ваш, но за местните хора е все едно.
	Можеше ли Жан Вейрак да признае пред верния си избирателен агент, че политическата полиция е по-силна от държавния секретар по земеделието? Че на нея не й пука дори от министрите? Оставаше само един изход: дворецът да бъде негов! Прехапа устни. Не е вярно! Не е вярно! — припя вечното хлапе, скрито в главата му. Не е вярно, няма да отидеш в двореца… Веднага го накара да млъкне. Разкарай се, маймуна такава! Може би след десет години, ако всичко върви добре… Но докъде ли ще сме я докарали след десет години с тези мръсници?
	Беше пребледнял силно. Пол Пейре извърна поглед.
	— От два месеца вече няколко от тези типове обикалят наоколо. Опознахме ги всички. Физиономиите им са такива… ъъ… личи си, че идват отдалеч. Мога ли да ви попитам нещо, господин Жан?
	— Разбира се, скъпи господин Пейре.
	— Заради случая Грама ли са тук?
	— Случая Грама?
	— Не. Значи заради Мовар?
	— Може би. Ще се осведомя. Във всеки случай не е заради мен!
	— А за бурята Бюзиняргес е сигурен в себе си. Казва, че има признаци, които не лъжат. Тази вечер ще е.
	Жан Вейрак сви рамене… Вратата към коридора бавно се отвори, на прага се появи мъж в профил. Не много висок, добре сложен, но леко прегърбен в раменете. Очите му бяха хлътнали, носът — възкъс за издълженото лице със запомнящи се черти, устата — широка, чувствена, но застинала в болезнена гримаса. Мръсен, небръснат мъж, с изподрани ръце и окъсани дрехи. Приличаше много на Вейрак от кошмарите.
	Държавният секретар отново загуби тена си на добре охранен четирийсегодишен мъж.
	— Влезте — сухо каза татко Пейре. С нехаен жест ченгето хвърли цигарата си на земята, мина през неясния силует на двойника и влезе в кухнята.
	— Пиер, приятелю — възкликна Мариела, — приличате на статист в аматьорски филм!
	— Винаги изглеждам като статист — отговори Пиер Борис. Поради непоколебимата си сериозност приличаше на японец. На истински японец. — Истината — добави той — е, че съм статист. Колкото и да се старая, все не успявам… Не успявам да играя важна роля в интригата на живота. Съпругът ви…
	— Съпругът ми е пълната противоположност, знам. Но вие сте най-добрият му сътрудник. Без вас…
	Не довърши мисълта си. Пиер Борис се усмихна скептично. Отново зашляпа из хладната вода на Базак. Така успешно имитираше танца на мечката, за да се хареса на жената на шефа си, че Бепо, кокерът на Мариела, излая гневно. Отношенията на Пиер и Бепо бяха сложни. Кучето беше изненадало Пиер, като преснима книжата на министъра, и оттогава издевателстваше над него, докато не получеше захарче. Цялата тази история със сигурност щеше да свърши зле…
	— Каролина, знаеш ли как циганите са дресирали мечките, за да танцуват?
	„Каролина и Амадео“ беше детска игра, измислена отново от Мариела, за да развлича приближените на мъжа си. Твърде невинна игра, за да задоволи желанията на Пиер Борис. Но все отнякъде трябва да се започне.
	— Не, не знам, Амадео.
	— Много просто. Някой циганин принуждава малкото мече да върви върху гореща ламарина. Мечето си опарва лапите. През това време приятелят му свири. А мечето си изгаря лапите и подскача колкото може по-нагоре. Човек би казал, че следва такта на музиката. Жестоко е, знам, но трябва да се живее.
	— Като дете ти дресирал ли си мечки, Амадео?
	— Да, Каролина. Всъщност помагах на родителите си.
	— Не се срамувай. Трябва да се живее…
	— Да, Каролина.
	— Защото си циганин, нали?
	— Да, Каролина.
	„Какви глупости трябва да правя, за да постигна поне малък успех!“ — помисли си Пиер Борис.
	Мариела бе седнала на плосък, излъскан камък и късата й пола от розово кадифе бе оголила така обичаните от народа бедра. Между клоните на ясените и върбите слънцето хвърляше малко светло петно на лицето й. С присвити очи и ироничен вид тя наблюдаваше жалката шутовщина на своя Амадео. С изящните си палци на краката ровеше сивия пясък, скрил част от камъка, а с лявата си ръка усукваше тъмната букла, спусната над рамото й. Беше толкова красива, че можеше да съживи изпаднал в транс будистки монах!
	— Ей, Амадео, ела да седнеш тук. Страдам без теб, скъпи мой. От толкова време не сме се любили!
	Мръсна курва… Шляпайки, Пиер Борис излезе от рекичката. За нея, разбира се, това бе само игра, кино. Телевизионните сериали й липсваха на тази мръсница, откакто бе станала жена на министър и повече не се снимаше. А ако и скоча най-хладнокръвно тук, на това място, както е седнала на камъка, а… страхотно кино ще се получи! Ако не бях сигурен, че в тръстиките се спотайват най-малко две ченгета, кълна се, щях да го направя!
	Верен на ролята си, той седна с достойнство на камъка, оставяйки голямо разстояние между Каролина и себе си, отпусна възела на вратовръзката, прибра корема си, за да прикрие издутината под ципа на панталона, и отговори със сладникав глас:
	— Да, Каролина, от толкова време не сме се любили!
	Стисна зъби, за да не извика, затвори очи и си представи съвсем друга съдба… Ако аз бях министър, а другият аташе? Щях да спя с Мариела, а той вместо мен щеше да се прави на глупак! Съвсем ясно се виждаше като държавен секретар по земеделието (не е чак толкова сложно бачкане!) и мъж на красавицата (как й сваля гащичките). Но колкото и да се концентрираше като йога и адамовата му ябълка да изпъкваше напред от усилие, все не успяваше да си представи ясно продължението…
	Отвори очи. Мариела размаза две капчици пот, които се бяха стекли по врата й и се готвеха да изчезнат между гърдите й. Усмихна се и потръпна.
	— Амадео, това бурята ли е?
	Беше излязъл почти студен вятър. Пиер се запита дали разходката му из разпределителния център за мечти не бе продължила по-дълго, отколкото си мислеше. Погледна небето. Огромен облак с формата на обърнат по гръб саламандър се спускаше над долината. Дали беше дъждовен? Дано да завали. Господи, направи така, че да завали и тези мръсни селяни да ни оставят на мира!
	Грешка, господи! Направи така, че да не вали и селяните да тормозят държавния секретар и той да си подаде оставката. Приеми моите извинения…
	Зад възвишението на Рош Тужа, от югозапад, вече се чуваше глухият тътен на гръмотевица — досущ ръмжене на куче, което сдържа гнева си. Сетне над равнината се разнесе звук като от метален сблъсък.
	— Амадео!
	— Каролина?
	— Надявам се, че няма да вали.

	Жан Вейрак спря колата в двора на Юрбиел. Дървените бариери, които навремето обграждаха селото в неправилен живописен пояс, сега се търкаляха натрошени и изгнили сред пожълтелите диви треви. Около един пресъхнал извор се бе образувала кална локва. Пред вратата имаше кладенец с верига, колиба за куче, вероятно едро като теле, покрита с ламарина, ветропоказател с перки, закрепен на крив прът. Гората започваше на по-малко от сто метра: дъбове, кестени… От няколко къщи на селото само една бе все още обитаема — използвана явно за вилата. Навсякъде другаде мазилката се ронеше на прах.
	Жан Вейрак заобиколи кладенеца и прекоси двора. По средата на рида камънакът отстъпваше място на песъчлива, червеникава почва. Държавният секретар се наведе и започна да рови с върха на обувката си пръстта, сякаш преценяваше качествата й. Разбира се, никаква следа от влага. Не бе валяло от началото на май: почти два месеца и половина суша. Не че това бе кой знае колко много, но валежите тук от две години бяха необичайно слаби. Изворите не можеха да се подхранят през зимата. Имаше опасност положението да стане драматично.
	Белезникави валма започнаха да покриват небето, а странно синьо-жълто хало обграждаше слънцето. Жан Вейрак веднага постави диагнозата — висока облачност. Погледна часовника си — шест и двайсет… Господи, стоял съм цял час при Пейре! Естествено, наложи му се да разговаря с Бардон, ченгето от БОВО, дошъл, според думите му, да го уведоми относно намеренията на Мовар (като че ли не знаех какви са намеренията на Мовар!). Да сложим петнайсет, най-много двайсет минути. От Рош тръгнах около пет без петнайсет. Значи трябва да съм пристигнал в Пон дьо Дийо към пет. И си тръгнах преди пет и половина. Колко е до Юрбиел? Най-много петнайсет минути. Някъде съм загубил половин час. Странно е все пак. Добре де, няма значение, не бързам. При надигащата се буря и похода на японците тази вечер и дума не може да става за работа. Пък и работата…
	Пъхна ръце в джобовете си и се запъти към последната къща, която преди бе на дядо му, а сега му принадлежеше — бивша ферма с порутени стени и покрив като гърбица на камила. Намери ключа _в една дупка под плочата. Изкачи двете нащърбени стъпала_ и бутна напуканата, проядена врата, от която се влизаше направо в кухнята — всекидневна.
	Доста неприятно бе изненадан от миризмата на прясна боя и дърво. В началото на лятото се бе наложило да направи спешен ремонт. Къщата отново можеше да се обитава, стига човек да не беше много придирчив. Тук Жан Вейрак се чувствуваше много по-добре, отколкото в Рош Тужа. Въпреки това сигурно щеше да му се наложи да продаде Юрбиел, за да изплати Рош… Прекоси кухнята и отвори прозореца, който се намираше над огромната мивка. Капаците изскърцаха. Заедно с полегатите слънчеви лъчи влетя и една оса. Небето над хълмовете по посока на Ло се покриваше все повече с облаци. Навън горещината бе тежка, лепкава, разяждаща. Жан Вейрак изтри челото, страните и врата си с кърпичката, която му бе подарила Мариела. Имаше чувството, че заедно с потта избиват и кристалчета сода. Но дебелите стени, застланият с плочи под и големите дъбове около къщата създаваха приятен хлад във високата, мрачна кухня.
	Държавният секретар придърпа един накуцващ, изтърбушен стол. Седна облакътен на масата. Неволно бе заел позата на дядо си — подпрял глава на ръцете си, закрил уши с длани. Затвори очи и си представи, че животът му е съвсем друг. Аз съм трапер от Севера. Построил съм си дървена колиба и живея в нея сам. Сам с кучетата си: великолепни самоеди*, които изобщо не приличат на смрадливия Бепо. Сам, но въпреки това, колкото и да е странно — щастлив. Деля с кучетата си месото на дивите животни, които убивам с лък или пушка или пък хващам в капани. Сам и щастлив в дебрите на една полувкаменена гора. Снегът се сипе, леденият вятър свири. Някакво тъмно присъствие глухо бучи в безкрайната бяла пустош… По дяволите, твърде е горещо! Невъзможно е човек да си представи, че е студено. Невъзможно е да повярва в ледения вятър, когато няма и най-слаб полъх…
	[* Порода северни кучета с гъста бяла козина, използвани за впряг Б.пр.]
	— Дядо, какво ще кажеш за всичко това? — попита на висок глас. Никой не можеше да го чуе, нито да му отговори, освен стария селянин, умрял преди почти четвърт век.
	— Винаги си знаел какво искаш, момчето ми. Сега го имаш…
	— Наистина ли го имам? Не, дядо, не е толкова просто. Исках да успея, защото мислех, че нямам друг избор. Да бъда някой или нещо… Сега също нямам избор.
	— Какво искаш да ти кажа? Твърде е сложно за мен. Щастлив ли си поне?
	— Животът ми си заслужава да бъде изживян. Имам Мариела…
	— Значи си добре?
	— Да… Мисля… Според теб, дядо, мръсник ли съм?
	Силен гръм отекна след въпроса. Къщата потрепера чак до основите. Целият скелет завибрира с жален писък. Дълго поскърцва някаква спукана плоча. Капаците изтракаха. Входната врата тихо се притвори. Малки облачета прах се изсипаха от цепнатините на тавана, между почернелите греди… Господи, ако наистина съществуваш (в което, извини ме, силно се съмнявам), направи така, че да вали!
	Жан Вейрак се изправи и залитайки, отиде до прозореца. Затвори капаците и кухнята потъна в мрак. Пипнешком затвори и крилата на прозореца и успя да ги залости.
	— Признавам, че съм вършил неща, с които трудно мога да се гордея. Много повече съм направил за големите химически сдружения, отколкото за селяните… но имах страшна нужда от пари. Рош Тужа се продаваше… Ако можеше да видиш тази къща! Заради нея напълно си заслужаваше да поема известен риск. Сигурен съм, че ще ти хареса, когато дойдеш… Разбира се, ако се съгласиш да дойдеш при мен… А ще видиш, като стане и езерото! Освен това на къщата дължа донякъде и Мариела. Надявам се, че тя също ще ти хареса. Наистина е хубава…
	— Да, да… Винаги си знаел какво искаш — повтори дядото.
	— Наистина. Сега имам Рош Тужа и Мариела… И съм държавен секретар! Мислиш ли, че съм мръсник?
	— Защо ме питаш?
	— Ами зная твоите леви убеждения. А хората — селяните например — казват, че съм мръсник.
	— Е, синко, може и наистина да си. Но не си единственият. Нито най-големият. Това не трябва да смущава съня ти!
	Жан Вейрак се изправи и излезе. Машинално прибра ключа в джоба си. Ураганът започваше.
	— Да, шефе?
	— Кажете ми честно, Бардон, вярвате ли, че селяндурите са способни да предвиждат тези прословути бури, при положение че специалистите с всичките си машинарии не успяват?
	— Има признаци…
	— Да. А вие познавате ли ги?
	— Ами, не много добре.
	— Жалко… Тъй или иначе селяндурите имаха право. Задава се едно от ония гадни торнадо. Оттук го виждам. Господи!
	— Вие сте в Ка…
	— Няма значение къде съм. Кажете ми, наистина ли другарят Хирохито и неговите приятелчета смятат да се поразходят тази нощ до Мон Роз?
	— Почти е сигурно, шефе. Освен ако не им попречим. — Нашият лозунг е: Wait and see!*
	[* Ще поживеем и ще видим (англ.) — Б.пр.]
	— Окей, шефе. Не съм добре с английския, но разбрах.
	— А Доналд държиш ли го под око?
	— Видях го при „Мостът на река Куай“*. Вече сигурно се е прибрал… Имам също рапорт за разходката на Жустин и Пиеро сред природата. Има снимка и запис, но нищо особено — този мръсник даже не я докосна! А записът не представлява някакъв интерес. Помага й да репетира една пиеса или нещо подобно. Изглежда, че тя отново смята да се снима.
	[* Известен английски филм за Втората световна война. — Б.пр.]
	— Наблюдението да продължава. Там ли оставате, Бардон?
	— Да, разбира се. Но ми се ще да дремна до полунощ. Според мен по-рано нищо няма да предприемат.
	— Не съм чак толкова сигурен. Веднага щом започне бурята, те ще опитат да се възползват от нея. А времето, изглежда, мръсно ще се развали.
	— Тук също, шефе. Не затваряйте, ще хвърля един поглед… Боже мой, да! Ало?
	— Как ти изглежда?
	— Черно като…

	— Министърът го няма!
	— Не, господине. Отсъства в момента.
	— Бих искал да говоря с господин Борис.
	— Господин Борис излезе, господине.
	— Кой е на телефона?
	— Пол Салвиак, секретарят. Господин…
	— Вердие. Префект на Ло.
	— Извинете ме, господине, министърът замина за Пон дьо Дийо в Кантал, преди около… два часа. Трябваше да се срещне с някого… ъъ… относно събитията. Току-що се обадих на този човек. Тръгнал е обратно в седемнайсет и трийсет. Трябваше да се прибере поне преди час. Аз не съм мърдал от Рош. Ако имаше… проблеми, щеше сигурно да ми се обади… А господин Борис и госпожа Вейрак излязоха преди малко на разходка. Вероятно им се е наложило да се подслонят някъде.
	— Какво е времето при вас?
	— Към Ло се разразява страшна буря. Още не е стигнала до нас, но приближава.
	— Вали ли?
	— Хм, не, мисля, че не. Искате ли да отида да видя?
	— Не, няма смисъл.
	— Затова пък имала… мръ… мръсен вятър! Оттук виждам как клоните се огъват до земята.
	— Бихте ли се обадили в префектурата веднага, щом министърът се прибере?

	Светкавиците следваха толкова бързо една подир друга, че небето бе постоянно осветено. Гръмотевиците трещяха като броеница от бомби, възпламенени с един-единствен фитил, опасващ хоризонта. Истинска последна битка! Пепел покриваше главата на Жан Вейрак, ушите му бучаха, а в устата си имаше вкус на изгоряло. Напразно се мъчеше да отвори заклещената лява врата. Глупак! Така както се е килнала колата, никога няма да успееш… Изкатери се по дясната седалка и изведнъж се почувства нещастен и жалък. Господи, размазал съм се в едно повалено дърво! Нищо друго не си спомням. Пропуканото предно стъкло пречупваше синьо-белите отблясъци на бурята и ги превръщаше в множество искри, подобни на милиони светещи насекоми, затворени в милиони пръснати кристали… Жан Вейрак отвори с мъка дясната врата, затисната от някакъв клон. Това се казва, приятелю, да се правиш на глупак, но пак леко се отърва. Не всичко още е загубено — дворецът няма да ти избяга! Издраното му чело леко смъдеше, а остра болка пронизваше главата му от тила до слепоочието. Накрая се измъкна от колата, но разпра сакото си. Когато скачаше на земята, сух клон, но с листа, го шибна през лицето. Яростен порив на топлия вятър го прилепи към стеблото на поваления дъб. Почувства се като опиянен. В края на краищата какви ще ги бъркам в Елисейския дворец!
	Естествено, нито капка дъжд… Пресече пътя, за да потърси подслон срещу вятъра. Озова се сред гората… или по-скоро сред това, което бе останало от нея след почти половин век безмилостно изсичане. Може би беше алжерската гора… Значи се намираше на десет-петнайсет километра от Рош Тужа? Трябва да съм се заблудил някъде между Юрбиел и Фонтарак. По дяволите, ама аз наистина откачам! Погледна часовника си. Стрелките светеха необичайно силно. Циферблатът блестеше като малка лампа. 20ч. 50. Да, ясно, в момента на катастрофата съм загубил съзнание и съм останал така най-малко час… Облегна се на насипа и скри лице в ръцете си. Хилядите тъпани на урагана тътнеха в далечината. Клоните на дърветата се сплитаха със стържещ, злокобен звук… Час, час и половина. Боже мой, но в такъв случай сигурно ме търсят!
	Обърна гръб на вятъра и се отдалечи от колата. Опита се да открие светлините на Сен Пол ле Тур, Ториак, Мерлен или Сернак. Напразно. Торнадото може би бе изтръгнало стълбовете и бе прекъснало електрическия ток. Ако бях в опозицията, щях…
	Държавният секретар си припомни историите, които бе чул за прословутите „сухи бури“. Местните хора (най-вече японците и анархо-еколозите) разказваха за случаи на амнезия или на нервен шок по време на това явление. Говореха за някакъв овчар, изненадан от бурята — стадото му било разпръснато, а самият той бил като луд (но може би е бил и преди това… някакво хипи!). Жан Вейрак никога не беше давал ухо на тези слухове, разпространявани от враговете на режима. Все пак сега се замисли. Собственото му поведение му се струваше необяснимо… Що се отнася до самата същност на явлението, въобще не смееше да си задава въпроси. Табу, табу! Военни опити: приоритет на приоритетите… Веднъж и Франция да не се готви за вчерашната война, а за бъдещата! Честна дума… Да, намесата в гравитацията може би ще доведе до смущения в животинския магнетизъм или нещо подобно — а следователно и в човешкия мозък… (Само Императорът да не чуе какво си мисля!)
	Върна се в подслона да си поеме дъх. Небето все още бе забулено, но светкавиците го осветяваха силно като при пълнолуние, при това в цветове. Беше невероятна смесица от светлина и мрак. Жан Вейрак забеляза дълбок път, който недалече излизаше на шосето, и се прислони там. Най-сетне можеше да диша спокойно и да обмисли положението. Все още не бе в състояние да се ориентира точно. Докъде водеше този път: до Фонтарак, до Сен Пол или до Сернак? Най-лесно бе да продължи по него. Все щеше да види някоя табелка, стрелка или указателен стълб… Но благоразумно ли беше да изостави колата? Поколеба се за момент. При всички положения трябва да сложа триъгълника — ако успея да го открия. Подобни детайли са много важни за избирателите! В рова на пътя почти не усещаше вятъра. Бурята като че ли стихна или може би се отдалечаваше. Стигна до края на пътя. Резкият напор на вятъра почти го задуши. Боже мой, продължава! Отстъпи една крачка. В същия момент му се стори, че на около стотина метра надолу по завоите забелязва светлина, която се движеше, опипвайки светлите стволове на кестените. Това бе кола, която много бавно се изкачваше откъм Фонтарак. Изведнъж разбра къде се намира. Старият път от Фонтарак за Мерлен, който пресичаше алжерската гора. Но това не обяснява защо съм се забил тук! Приближаващата кола се оказа полицейска или жандармерийска камионетка със синя лампа на покрива. Помисли си, че ченгетата го търсят. Никак не му стана приятно.

	— Капитан Моасагел?
	— Аз съм, господин префект.
	— Е, докъде стигнахте?
	— Все още нищо.
	— И, естествено, с Рош Тужа няма телефонна връзка, нали?
	— Да, но това го уредих. Изпратих хора в Рош и те току-що ми се обадиха по радиостанцията. Радиовръзката е… много лоша. Все пак се чуваме. Госпожа Вейрак: господин Борис били изненадани от бурята, докато се разхождали край Сер, но са успели да се приберат без произшествия. Господин Борис като че ли е в шок. Адютантът Лавал мисли, че не е сериозно.
	— А министърът още ли не се е прибрал?
	— Не, господине.
	— Нещо ново за Мовар?
	— Нищо.
	— Това вече е прекалено!
	— Тук положението е направо бедствено, господин префект. Нищо не доказва, че Мовар е все още в Ло… Да? Какво? Извинете…
	— Капитане?
	— Моля ви, не затваряйте, господин префект. Имам новини!
	— Говорете.
	— Господин държавният секретар е катастрофирал. Колата му се е блъснала в повалено от урагана дърво, близо до Фонтарак. В Корез.
	— Да, знам къде се намира това. Ранен ли е?
	— Почакайте. Ще се опитам да разбера… Да, пътната жандармерия е открила колата на министъра. Трябва да е бил леко ранен. Имало следи от кръв по таблото и седалките. Само че него го е нямало. Боят се да не е изпаднал в шок и да броди из гората!

	Жан Вейрак изведнъж си даде сметка, че е допуснал грешка. Малка грешка според него, но в очите на Императора можеше да е много сериозна. При подобни обстоятелства в никакъв случай не биваше да се движи сам. С него трябваше да е Пол Салвиак, шофьорът-телохранител (когото наричаха „секретар“, щадейки чувствителността му). Италикус поне щеше да е на такова мнение. Трябваше да бъда откаран или придружен. Нямам никакво извинение! И с това ще се наложи да свикна, ако някога стигна до двореца. Но отсега да се мотая с горила, това ще направи по-скоро лошо впечатление на избирателите… Мислите тънаха нишката на страха в съзнанието на държавния секретар, докато жандармерийската кола приближаваше. От време на време виждаше лъчите на фаровете и синята светлина на покрива. Колата се движеше съвсем бавно. Дърветата отчасти я заслоняваха от вятъра, но пътят бе осеян със счупени клони.
	Жан Вейрак стигна до края на пътя. Все още бе почти на завет всред гъстите лиственици. Изчакваше момента, когато жандармите щяха да стигнат до първия завой… Реши да застане по средата на пътя, щом колата се покаже. Щеше да вдигне ръка и да ги изчака. Жандармеристите сигурно щяха да го познаят, още повече че навярно търсеха него. И най-много след половин час щеше да е в Рош Тужа. С Мариела… Хепи енд! Камионетката излезе в края на правия участък. Жан Вейрак отстъпи крачка-две назад и погледна към колата си — черен ситроен. Жандармеристите я бяха забелязали. Намалиха скоростта и заобиколиха един дъбов клон, който бе препречил половината път.
	За момент Жан Вейрак забрави, че е държавният секретар Вейрак, и се изплаши. Може би никога не беше преставал да се страхува… (Работеше като луд, бореше се като диво животно, за да достигне до непревземаеми позиции — но никоя позиция не е непревземаема…) Чувството му за вина нарасна невероятно. Жан Вейрак вече не си спомняше за грешката, която бе допуснал. Може би не искаше да си спомни. Но знаеше, че е виновен… Дядо, мръсник ли съм?

	— Господин Борис?
	— Добър вечер, господин префект.
	— Добър вечер, господин… Радвам се, че са възстановили телефонната връзка с Рош Тужа.
	— Е, не, приятелю, не са!
	— Моля?
	— Обаждам ви се по радиотелефона на чен… на жандармерията, скъпи приятелю.
	— А да, ъъ, много добре… Колегата от Ло ме уведоми, че бурята ви е коствала известно сътресение. Сега по-добре ли се чувствате?
	— В чудесна форма! А знаете ли в колко часа точно шефът се е… е катастрофирал?
	— Министърът ли? Малко преди двайсет часа!
	— Значи от три часа вече се разхожда!
	— Да… Господин Борис, вие сте най-близкият сътрудник на министъра, допускате ли той да е имал среща някъде в алжерската гора? — Среща? С някой дядка ли?
	— Ало? Много лошо ви чувам… Всички знаем, че господин Вейрак е енергичен и решителен човек. Може да е намислил да се срещне тайно с някой от своите противници. Например с Жуст Мовлр. За да поговори с него и да се опита да стигнат до… до примирие. Според вас това възможно ли е?
	— А? Среща с Мовар ли? Защо не? Това по-скоро ми изглежда забавно. Вие мислите, че Мовар и неговите хора са пристигнали на местопроизшествието преди… преди жандармерията и са отнесли птиченцето?
	— Много лошо ви чувам… Кого са отнесли?
	— Министъра, of course*! Не изглеждате…
	[* Разбира се (англ.). — Б.пр.]
	— Ало? Да, би било невероятно съвпадение… но все пак не и невъзможно. Затова наредих на жандармеристите да се срещнат с Жуст Мовар.
	— Е и?
	— Мовър не си е у дома. Засега е неоткриваем.
	Нямаше да се остави да го заловят така глупаво насред гората! Все още можеше да се измъкне от ченгетата. Тези мръсници никога нямаше да успеят да го заловят в алжерската гора, която познаваше като тялото на Мариела! Обърна гръб на пътя и побягна.
	През клоните на дърветата виждаше блестящото като нажежен до бяло метален лист небе. Много скоро изгуби пътя. Пред него се възправяха сечища, гъсталаци, високи треви. Умело се плъзгаше между препятствията — провираше се във фантастичен слалом.
	— Не се страхувай — чу до себе си детски глас. — Скоро ще стигнем до друг път.
	— _Но аз стигнах_ — каза Жан.
	— Все още не. Има друг път!
	— Друг път ли?
	— Да.
	— Друг път ли? — запита ехото.
	— … друг път… друг път…
	— А глиганите? — попита Жан.
	— О, може би ще ги видим.
	Отвсякъде изникваха животни: плъхове, зайци, диви котки и лисици, тръгнали на лов. От време на време излиташе някой обезпокоен бухал, чупейки мъртвите клонки. Кой казваше, че алжерската гора била опустошена и че не били останали нито гризачи, нито птици, нито дори змии? Та тук беше изгубеният рай!
	— Колко тежи един глиган? — запита Жан спътника си.
	— Ако е голям, над сто килограма.
	— Вярно ли е, че се опивали с жълъди и кестени?
	— Да, напълно вярно.
	— И тогава като пияни хора ли са?
	— Да. Но сега мълчи!
	Жан и неговият тайнствен приятел вече бягаха по пътечката, обградена с дива метла. Твърдата земя кънтеше под стъпките им. От време на време се спъваха в някое камъче, което се търкулваше по каменистата почва с тревожен звук, предизвикващ диво ехо. После пътечката започна да се стеснява. Бодливи храсти замениха нежните стъбла на дивата метла.
	— Има ли друг път? — попита Жан.
	— Да, да. Има.
	— Къде е?
	— Пред нас. Да бягаме!

	— Догодина ще имаме климатична инсталация — каза Мариела. — Ако всичко върви добре… което много не ми се вярва!
	Наближаваше полунощ, а горещината бе все още непоносима… Пиер Борис забеляза, че Мариела си бе свалила сутиена. Натежалите й гърди трептяха под тясната бежова фланелка, която ги очертаваше плътно и свършваше малко над полата, оставяйки ивица гола кожа.
	— Пиер, струва ми се, че положението става сериозно! Най-малко три часа са минали от катастрофата…
	— Мъжът ви сигурно се е подслонил някъде… при някой селянин. Той познава областта като дланта си. И сега сигурно умира от смях.
	— Да умира от смях ли? Не, не ми се вярва. Никога не си е падал по шегите!
	— Впрочем бурята май вече отминава.
	Мариела седна на широкия, нисък диван, разположен в един от ъглите на стаята. За да избегне предизвикателната гледка на голите й бедра и аромата на парфюма, с който току-що се бе напръскала, Пиер й обърна гръб и се приближи до прозореца.
	— Скоро ще имаме вести.
	— По кой начин? Ченгетата заминаха…
	— Не са много далеч. Сноват между окръжния път и Рош. Изглежда, доста им е писнало!
	— Какво ме засяга.
	— А мен…
	Прозорецът без капаци бе предпазен от решетки. Вятърът запращаше срещу стъклото листа, вейки и мъртви насекоми. Лек повей поклащаше пердето, което Пиер Борис бе дръпнал, за да наблюдава небето.
	— Бурята се отдалечава на север — каза той. — Този път се спасихме. Но нямаше дъжд и тъпите селяни пак ще ни досаждат!
	— Имам гадно предчувствие — каза Мариела. Пиер се върна насред стаята и погледна младата жена със смесица от желание, яд и омраза.
	— Не вярвам в предчувствията.
	Добави, за да я нарани: „Играете си на кино!“
	— Вие сте просто нещастник!
	— А вие — малка мръсница! — отговори спокойно сътрудникът.
	— Капитане, свързвам ви с господин префекта.
	— Ало?
	— Добър вечер, капитане. Всъщност добър ден…
	— Добър ден, господин префект.
	— Докъде стигнахме?
	— Хората ми са капнали, господин префект.
	— Позволете ми да отбележа, че не са особено издръжливи!
	— Един и половина е, господин префект… Търчим под бурята почти шест часа вече! Най-напред Мовар и бандата му. Сега — министърът!
	— Другите са в същото положение, капитане.
	— Знам много добре!
	— Предупредете ме веднага щом научите нещо ново.

	— Бардон, чувате ли ме в това пращене.
	— Горе-долу, шефе. А вие?
	— Да. Вижте, Бардон, май стават разни неща, а?
	— Разни неща ли? Къде? Какви неща?
	— Нямам право да ви казвам подробности. Поне не сега.
	— Защо тогава ми се обаждате?
	— За да ви предупредя да внимавате, Бардон!
	— Да внимавам за какво?
	— Гледайте на пет метра около вас винаги да има телефон. По възможност да работи добре. И се постарайте да не заспивате. Ще бъда принуден да отсъствам. Бъдете готов…
	— Готов за какво, шефе?
	— Скоро ще разберете! Още нищо не е сигурно. И нито дума на който и да било!
	— Койтоидо ли? Не познавам такъв. Кой е пък този?

	— Господи! Къде?
	— На пътя между Ториак и Антерийо. Целият в кал. Навярно паднал в някое блато. Вървеше си така, съвсем замаян. Не си спомняше дори името…
	— Не се ли съпротивляваше?
	— Не. Доктор Ицак го прегледа веднага…
	— И какво каза?
	— Докторът ли? Какво искате да каже? Амнезия вследствие на мозъчно сътресение. Не е първият случай.
	— Е, хайде… Нали знаете, капитане: преди няколко години хората виждаха летящи чинии. Сега страдат от гравитационни бури!
	— Да, господине.
	— Къде е той сега?
	— Изпратихме го в болницата в Тюл.
	— Нищо ли не успяхте да измъкнете?
	— Казвам ви, че не си спомняше дори името.
	— Хъм, да. Освен ако не ви е разигравал.
	— Но защо?
	— Ами ако нещо се е случило на министъра и той е отговорен…
	— Тъй или иначе полицията… БОВО се занимават с него.
	— Бягате от задълженията си, капитане…
	— Не забравяйте, че Мовар живее в Корез и го открихме в Корез. Какво искате да направя при това положение? Освен това БО… специалните служби отдавна се интересуват от него.
	— Значи според вас на министъра може да му се е случило същото?
	— Със сигурност.
	— Невероятно!
	— Вече съмва, господин префект. Търсим господин Вейрак повече от осем часа. Наистина трябва да му се е случило нещо сериозно. Освен това няколко души също са получили сътресение. В цялата област…
	— Благодаря, капитане. Ще се обадя в Тюл.
	— Господин префект, министерството на вътрешните работи.
	— На вътрешните работи, господине.
	— На вътрешните…
	— Бардон?
	— Да, шефе. Извинете.
	— Бягали ли сте?
	— Бях отсреща на улицата, да изпия едно кафе.
	— Е, откриха ли Вейрак?
	— Не, не вярвам. В седем и половина нямаше никакви сведения.
	— Можете да подремнете час-два.
	— Няма да откажа… Но ако открият министъра, докато аз…
	— Вашите хора ще ви събудят, по дяволите!
	— Благодаря ви, шефе. Откъде се обаждате, ако не е тайна?
	— От Париж, естествено!

	Трънливият хълм се намираше на по-малко от километър от Пон дьо Дийо, над странноприемницата на Пейре. Жан Вейрак бе седнал под голям дъб, който разпростираше нежната си като коприна сянка над напуканата земя, скосената трева, бодливите растения и ниските храсти. Селската камбана отдавна бе била обед. Мъглата смекчаваше слънчевата светлина, но лепкава жега тегнеше над оголените от сушата склонове.

	Жан вървя цели часове през хребетите, скита се между червените острови на махалите и зелените архипелази на елховите горички, сред лабиринт от скали и трънаци, в който се преплитаха пресъхнали поточета и забравени пътеки… Бе бродил цяла нощ и цяла сутрин. Беше изминал над двайсет километра от алжерската гора до Пон дьо Дийо. Дълъг бе този път.
	Твърде дълъг път.
	И знаеше, че вече нищо нямаше да е както преди.
	Краката му бяха натежали и ходилата му се бяха покрили с пришки, но той бе обзет от някаква ведрина, присъща на по-друга възраст. Връщаше се у дома след невероятно пътешествие из собствената си съдба. Струваше му се, че приключението лази нощ бе последната необходима брънка от една дълга верига.
	Затваряше очи, като се опитваше да си представи друг живот. Затваряше очи, за да прогони лятото — лъжливото лято на успеха. Изпълваше го тиха тъга, пропита с наслада и вдъхновение. Сега вече във вените му течеше зимният студ. Бе затворен в мръсен, лепкав и полуразложен свят, който се разкапваше в гнилоч при първите летни дни. Но той вече не принадлежеше изцяло на този свят. Чувстваше се освободен. Все едно че обвивката, която стягаше истинската му същност, се бе пръснала благодарение на бурята. И вече не се страхуваше… Изправи се. Часовникът му бе спрял. В зенита си слънцето смазваше сенките. Преди колко ли време камбаната би обед? Жан сви рамене. Времето бе вече без значение. Пред него градът се виеше между отвесните скали като в гънките на колосана тога. Приличаше на стара дама, която са стиснали за гърлото и тя протяга шия колкото се може повече, за да поеме няколко глътки въздух. Чудесно, красиво малко градче.
	У дома съм — помисли си Жан. — Пристигнах.
	Да, мисля, че пристигна — каза малкото момче, което от трийсет години го следваше навсякъде.
	Пристигнах. Повече нищо не може да ме застигне.
	Заспуска се по каменистия пряк път, който водеше до странноприемницата на Пейре. Небето отново се забулваше. Малки облачета постоянно се пръскаха на сива пара. Въздухът сякаш вреше. Господи, дано завали!
	Разкопча яката на фланелата си и нави раздраните й ръкави. Измъкна от джоба лулата си, огледа я за момент и я пъхна в устата си. Пропуши отново преди няколко седмици, след като цели пет години напълно се бе отказал. Какво ли означава това? Зададе си въпроса, смучейки захабения и горчив мундщук. Е, може пък и нищо да не означава… Просто случайно откри лулата си в една кутия, когато Мариела се бе захванала с голямото разчистване. Нямаше нито запалка, нито кибрит. Все още не си бе възвърнал напълно навиците на пушач. Впрочем лулата бе празна и той нямаше тютюн. Няма значение… Все пак я остави в уста, за да залъже глада си… За щастие на няколко пъти успя да пие вода от полупресъхнали извори и не беше много жаден. Всичко е наред.
	Кучето вълк на Пейре го позна и го посрещна с приятелско ръмжене. „Здравей, приятел!“ — отговори Жан. Влезе в странноприемницата през задния вход. С раздраното на ръкава сако, потънал в пот и прах, обезумял, усмихнат. Щеше да се срещне с приятелите си. Застина в края на коридора. В него бе впил поглед някакъв човек, който явно го очакваше. Не го позна веднага. Загорялото лице, твърдият поглед, приветливият и същевременно властен вид му бяха познати. Но първото нещо, което му направи силно впечатление, бе оранжевата фланела. Същата фланела, каквато носеше в деня, когато срещна Мариела…
	Господин държавният секретар Вейрак! За малко не избухна в смях. Значи това съм аз? Направи крачка напред и образът потрепна. Другият загуби част от увереността си. Втора крачка. Погледът на отсрещния се изцъкли от ужас. Чертите му се размиха.
	Държавният секретар направи едва доловимо движение, за да се предпази или може би за да отрече, и изчезна. Жан влезе в кухнята.
	Разнесоха се викове, възклицания. „Господин Жан!“. Вдигна се олелия от охкания и несвързани думи. Накрая изведнъж настъпи тишина. Пристигнах… Някой подаде стол и той се отпусна на него. Известно време не съзнаваше какво става и какво се говори наоколо. Над него се надвесваха лица. Усмихна се и се отпусна. До обонянието му достигна ароматът на пикантен сос и гладът изведнъж го изкара от вцепенението.
	— …извикайте лекар!
	Поклати глава. „Не за мен, чувствам се съвсем добре.“
	Поиска да стане. Попречи му лекото виене на свят. Отново почти загуби съзнание.
	— Пийте.
	Погълна четвърт чаша от някаква сладникава, блудкава, отвратителна течност и му се повдигна.
	— … се е случило, господин Жан?
	— … не знаете ли последните…
	— … министърът на телевизията…
	Телевизия? Жан си помисли за Мариела и се извърна към телевизора. На екрана бавно преминаваха планински пейзажи под звуците на класическа музика и тихо изпълнявани военни маршове.
	— … снощният преврат?
	— Остави го на мира! Не виждаш ли, че…
	Постепенно смисълът на последните думи, които чу, достигна до съзнанието на Жан Вейрак. Преврат? Преврат!
	— В такъв случай не съм вече в правителството?
	Веднага изпита странно чувство на облекчение. Е, случи се значи… Идваше му да се смее и да плаче едновременно. Животът му започваше.
	На екрана планините изчезнаха и музиката спря. Непозната говорителка преглътна слюнката си и съобщи с остър глас: „Слово ще произнесе господин Реймон Катре, министър-председател на новото правителство.“
	Последва „Марсилезата“.
	Смахнат тип!
	Жан се изправи — вече се държеше здраво на краката си — и обърна гръб на телевизора.
	— Господин Пейре, бихте ли ме откарали в Рош?
	— Веднага, господин Жан.
	По пътя не говореха за преврата, а за сушата. Два месеца и половина без дъжд! А изворите практически не бяха подхранвани от миналата есен. Жан най-сетне си даде сметка до каква степен в областта липсваше вода. Природата на места съвсем се бе изродила.
	— Е, господин Жан, сега вече мога ли да ви попитам… Опитите в Грама ли са причина за сухите бури?
	— Боя се, че да — призна Жан.
	— И нищо ли не може да се направи?
	— При Катре ли? Още по-малко, отколкото преди!
	Разсмя се. Никога нямаше да отиде в двореца! Всъщност това бе абсурдна мечта. Признай си честно, приятелю — ако се бе добрал до трона на Императора, щеше ли да спреш опитите и да сринеш ЦИГ? Предварително знаеше отговора — естествено, не. Логиката на системата изискваше да се поемат все повече и повече рискове. Надпреварата щеше да продължи несъмнено до окончателната катастрофа.
	— Какво ви е толкова смешно?
	Какво ли? Твърде е трудно за обяснение… Вече не съм държавен секретар. Колко ли време още ще бъда собственик на Рош Тужа и съпруг на Мариела? Японците няма вече кого да нападат и Мовар ще изпадне в затруднено положение. Не е ли смешно?
	Хората от БОВО бяха вече в Рош. Знаех си аз, че този мръсник Катре не може да ме понася! Жан позна Бардон, ченгето, което бе срещнал в странноприемницата. По дяволите, аз съм от другата страна на барикадата! Бардон нехайно се приближи, извади от джоба си измачкан лист хартия, престори се, че го чете, хвърли цигарата си и я смачка ядно на каменните стълби, като да беше отровна змия.
	— Господин… Вейрак! Поставен сте под домашен арест в къщата ви в Юрбиел — или нещо подобно. Това е заповед. До двайсет и четири часа трябва да напуснете това място. Имате цял ден. Жена ви може да остане, ако иска. Поне за момента. Тук е написано.
	— Тъкмо имах нужда от почивка — каза Жан. — Благодаря ви, господа. И всичко най-хубаво!

	Дядовата съборетина! Отиде още същия ден, след като хапна и спа два часа (но без да се срещне с Мариела, която се бе затворила в стаята си). Искаше да поразчисти наоколо, да изкара изоставените от работниците материали и да се подготви за настаняване, което може би щеше да бъде окончателно. Бе малко уморен, но физически и душевно се чувстваше добре. Имаше повече късмет от Жуст Мовар.
	Къщата в Юрбиел представляваше бивша ферма, останала почти без земи. По-голямата част от хамбара се бе срутила. Жан Вейрак обичаше меланхолията на този сивкав и гол рид… Когато пристигна, почука три пъти на вратата, отстъпи и се ослуша. Знаеше, че никой не го очаква. И ключът бе останал в джоба му. Но отново си припомни малко суеверния навик от детството. И това нямаше да бъде последният. Имаше време да си възвърне цялото детство…
	Един гущер прекоси сянката му и той потръпна, като че ли животното бе минало през тялото му. Скритата чувствителност, която мислеше за безвъзвратно изгубена, се пробуди изведнъж в него.
	Неподвижният въздух трептеше в горещината. Насекомите мълчаха. Тишината бе потискаща. Задаваше се нова буря. Дано да завали!
	Накрая Жан извади ключа, отвори внимателно вратата и влезе.
	— Ето че се завърнах!
	— Радвам се да те видя, синко — отговори дядото.


	Жълтият прах на времето

	— Всичко е наред — отговори Жак на въпроса на Джон Дикинджър. — Е, доколкото въобще може да бъде наред. Но аз съм объркан.
	Дикинджър избухна в смях.
	— Живеем във време на всеобщо объркване.
	— Странно нещо е времето.
	— Животът също.
	— И хората…
	— Слоновете, боговете, лебедите и мъдреците!
	— Да, повтарям ти — безкрайно съм объркан.
	— Или поне ще бъдеш.
	Дикинджър плесна със свободната си ръка (с другата навярно държеше слушалката) по маса, стена или друга някаква гладка повърхност недалеч от телефона. Разнесе се странен звук — едновременно далечен и мощен, сигнал или зов, или господ знае какво.
	Какъв е звукът от пляскане с една-единствена ръка? — пита дзен коанът*. Може би звук от плесница. Или звукът на преминаващото време… Сладникава мелодия поскърцваше край Дикинджър: _слушайте Аллах, Шива, Кришна. Слушайте Брахма, слушайте Буда_… Но гласът на англичанина бе силен и ясен и винаги заглушаваше околните шумове и звука на отминаващото време. Глас на проповедник или пророк.
	[* _Коан_ или _куан_ — мандарин (куан-хуа) или езикът на мандарините; най-разпространеният съвременен китайски диалект. — Б.пр.; Абсолютно погрешно обяснение — коан е кратък разказ за учител по дзен, въпрос, поставен от дзен-учителя (както е в случая) или диалог между учител и монаси-ученици; коанът се обикновено се основава върху логически парадокс (срив) и чието послание е постигаемо чрез интуитивно разбиране (според дзен-учението — постигане на сатори). — Бел. NomaD]
	— Надявам се, че следващата седмица ще успеем да се видим — продължи той. Песента на Кафи се изгуби в далечината. _Слушайте боговете_… — Сега сме вторник… вторник, двайсет и трети. Да, следващата седмица или в началото на другата. Между втори и пети юли, става ли? Мисля, че ти дължа някакво обяснение.
	— Тъкмо смятах да те попитам…
	— Разбира се, но когато се видим. Има неща, които не могат да се кажат в писмо, а още по-малко по телефона.
	— В такъв случай вече доста каза.
	Жак отстъпи до надуваемия фотьойл и се отпусна в него, като притискаше слушалките към ушите си. Частичната глухота определено му пречеше при телефонни разговори и от дълго време подсилваше чувството му, че живее в неразбираема вселена.
	— Всъщност, Джон, ти в отпуска ли си, или по работа?
	— Ами, по малко и от двете — призна Дикинджър. — Да речем, че доброволно работя извънредно. И това ще ти обясня… Нали знаеш, че няколко месеца бях командирован в Бомбайския университет?
	— Знам. Писа ми за това.
	— Да, нямах нищо против да видя отново морето. Делхи е почти в подножието на Хималаите, а аз много обичам зимата в Бомбай. За жалост университетът е твърде близо до Сашивалая.
	— Твърде близо до какво? — попита Жак. Знаеше думата и чудесно я бе разбрал. Често му доставяше удоволствие да се прави на по-наивен, отколкото бе, като същевременно презираше тази своя мекушавост и сервилност.
	— Сашивалая — нищо загадъчно няма. Селището на правителството. Обаче тези добри хорица имат проблеми. Изхитриха се да ме притиснат и ще трябва да им помогна. Предполагам, това не те учудва? Знаеш колко е сериозно положението в Индия и Бангладеш. Понастоящем повече откогато и да е било. Така че аз… В Европа мога да видя доста интересни неща за хорала в Бомбай и за Министерството на земеделието в Делхи. Затова сега ти се обаждам от Роаси. Трябва да тръгвам веднага. Но в края на следващата седмица… да речем двайсет и трети или най-късно двайсет и четвърти…
	— Двайсет и трети или двайсет и четвърти?
	— Чакай, не… Пак се обърках с този календар. Ама че гадно нещо! Момент, да пресметна: четвърти или пети най-късно, ако нищо не се случи. Ще можем да се срещнем… Ако нищо не се случи!

	Жак Мариан и Джон Дикинджър се бяха запознали в Женева по време на една конференция за азотната недостатъчност и липсата на протеини в храната на развиващите се страни. Тогава Жак работеше в лабораториите Лоран-Дюверноа, които бяха разработили два продукта, предназначени да не допускат липсата на нужните аминокиселини или да лекуват от нея: трилифон и Д-аминогел. Лабораториите разполагаха и с научноизследователски екип, работещ в тази област. Поради това фирмата бе поканена заедно с още десетина други. Но шефът и висшите служители не искаха да си развалят спокойствието заради тази среща, която почти не представляваше търговски интерес (още повече че дружеството Лоран-Дюверноа щеше да бъде погълнато от Клинтън и това вече ставаше известно сред управляващите кръгове). „Бабини деветини — бе отсякъл господин Дюверноа с нетърпящ възражение тон. — Но трябва да бъдем там, въпрос на престиж…“ Престоят в Женева в началото на тази почти безснежна пролет въобще не привличаше шефовете. Избраха Жак, защото се оправяше малко по-добре от другите служители с английския, немския и италианския и било от безразличие или разсеяност приемаше безропотно всички тегоби.
	И тъй той замина. Включваше се в разговорите, вмъкваше понякога две-три думи, но без да успее да привлече вниманието на загладения свят върху своя Д-аминогел. Всъщност с едно изключение — млада индийска лекарка, която се казваше Дурга Юджен, му поиска сандък с образци. Придружаваше я трийсетинагодишен мъж — оказа се точно на трийсет и четири — висок, слаб, с джинсов костюм от юта, с дълги къдрави светли коси, брада на суами и сини очи с поглед, на който не можеш да издържиш. Той явно й служеше за екскурзовод и преводач. Представи се на великолепен френски:
	— Джон Дикинджър, научен съветник към индийското правителство по въпросите на общественото здравеопазване и земеделието. Осигурете ни колкото е възможно повече образци и не се безпокойте за изпращането им. Аз лично ще мина през Париж да ги взема. По всяка вероятност ще имаме специален самолет.
	По-късно Жак научи, че Джон Дикинджър е син на дребен чиновник от Калкута и медицинска сестра — французойка от Шандернагор. Родил се в Индия, но след като баща му починал и майка му се завърнала в Европа, завършил част от образованието си във Франция, а после продължил в Англия и Съединените щати. Впрочем бе станал доктор на науките в голям американски университет. Запленен от родната си страна обаче, веднага след получаването на дипломите си се завърнал там, за да служи на правителството в Ню Делхи. Било малко преди войната в Бангладеш. Дикинджър дори изиграл известна роля при установяване на отношенията между двете страни. След експлозията на първата индийска атомна бомба временно скъсал с Ню Делхи. Останал една година — само година — настрани от изследванията и делата на индийската държава. После… После започваше загадката.
	На всеизвестната конференция през март 1977 Дурга Юджен говори дълго за проблемите на изхранването и здравеопазването в Южна Азия. С почти марксическа терминология тя нападна отживелите структури и мъглявите философии, които спираха всякакъв прогрес и скриваха като зад димна завеса смущаващи неравенства. Без никаква ораторска предпазливост заклейми ядрената политика на своето правителство. Накрая я аплодираха ако не за друго, то поне заради мургавата й, трагична красота.
	Дикинджър също бе почти толкова рязък, но изглеждаше много по-несигурен в себе си и постоянно разкъсван между противоречивите си пристрастия. Чувстваше се виновен, че изпитва възхищение и от традиционната Индия на Упанишадите и Бхагавадгита. Той винаги завършваше с някой хаплив израз всяко повече или по-малко обективно изложение. Изложенията ги забравяха, но не и изразите. Например: „Има хора, които осъждат мъдростта в името на протеините. Но те са неспособни да направят разлика между един мъдрец и купчина протеини!“
	По-късно, оглеждайки разсеяно пълните хора около тях, бе казал на Жак с уморен тон: „Всъщност човек може би не е нищо друго освен купчина протеини. А на Запад — една твърде обемиста купчина!“
	Нощта след срещата с Дикинджър и Дурга Юджен Жак сънува кошмари. Чуваше гинещи гласове, които го зовяха: „Протеини, имайте милост, протеини!“ Втурваше се из пустинята с пълни с Д-аминогел ръце, но откриваше само вдървени трупове.
	На другия ден посети новите си приятели. Във фоайето на хотела видя голям сандък, готов за изпращане, на който бе изписан предизвикателният и незабравим адрес на Дурга: Д-р Юджен, холерна болница. Парси… Почувства се съвсем нищожен. Какво, по дяволите, правя тук? Вечният въпрос без отговор.
	Младата жена поде оживен разговор, но Жак но разбра и половината от това, което му говореше с дрезгавия си напевен акцент. Друга вечер те най-изненадващо нахлуха в дома му — Джон с костюм от юта, влачейки малко кученце на име Атар, а Дурга — със строг сив тайор, гримирана съвсем по ориенталски, но с изопнати черти и дълбоки сенки под очите — сякаш предварително бе сложила траур за народа си.
	Този път Дикинджър подхвана спора, като неговата обичайна властност преминаваше последователно в прикритост, страст, безапелационност, разочарование. Твърдеше, че е на трийсет и три години (идеалната възраст за обществен живот), но изглеждаше много по-млад. Знаеше, че му остава малко време; поне така заявяваше, за да осъществи грандиозния проект, който според него заемал изцяло съзнанието му: да спаси Индия от глада, без да унищожи нейната духовност. Поне три пъти на седмица се напиваше с уиски, коняк, водка и арак*, за да забрави неуспехите си и да се отдаде на нови мечти.
	[* Алкохолно питие от ферментирал ориз или сок от захарна тръстика. — Б.пр.]
	Жак отдавна се интересуваше от Индия и индуизма. Мислеше — без да е напълно убеден, — че източната философия, дзен, йога и всички подобни неща могат все още да помогнат против старческото оглупяваме на Запада, чиито симптоми непрекъснато се задълбочаваха. Знаеше имената на някои известни суами: Рамакришна, Кришнамюрти, Бхагаван Дас, Шри Ауробиндо, Вивекананда и двама-трима по-маловажни феодали. Всъщност той ги бъркаше един с друг и твърде слабо познаваше ученията им. Не посещаваше спиритуалистките и ориенталистки среди, където според него на една умна и здравомислеща глава се падаха две дузини смахнати типове, кандидати за ямата със змии и агенти на _Милениъм пилигрим сосайъти_. Но някои учени бяха разработили успешно идеите и опита на Изтока и бяха съумели да извлекат най-доброто от тях. Поне така твърдяха. Джон Дикинджър, изглежда, бе един от тях.
	Подир известно време Дикинджър забеляза, че Жак трудно следи разговора на английски — разговор на твърде високо ниво — и премина на френски. Сега пък Дурга не разбираше нищо. Младата жена самоотвержено се опита да се включи, сетне помръкна и големите й черни очи се наляха със сълзи. Накрая положи глава на ръцете си и заспа на облегалката на креслото.
	— Трябва да я извиним — каза Джон. — В родината си това момиче работи по петнайсет часа на ден. Доста се изтощи от пътуването, а пък и твърде на сериозно приема този конгрес. По цели нощи пише нещо. Освен това трябва да призная, че се държа наистина гадно с нея. Любя я, когато би трябвало да спи… пък и не само тогава.
	По-късно пренесоха Дурга на леглото на Жак, без тя дори да помръдне. Поразсъблякоха я, а те будуваха до сутринта, като продължиха разговора (по-точно монолога на Джон Дикинджър) на тих глас и пиха чай, кафе и уиски. Атар скимтеше в банята. Жак слушаше разсеяно Дикинджър и се бореше със съня. Няколко стандартни, но добре изказани мисли все пак останаха в паметта му.
	— Днес повече от всякога нашите съвременници живеят в тревоги и лишения. Колкото повече тъпчат търбусите си с месо, алкохол и разни наркотици, толкова по-незадоволени се чувстват сред жалките си съкровища. Западният човек без никакъв преход изпада от умора в отегчение, от детинство в старост, от апатия в истерия. Свободното му време е мъртво време. Той работи и живее само заради вещите. Постоянно е измъчван от желание за нови вещи — най-празната и най-разкъсващата страст. И тази страст превръща живота му в сив ад. Разбира се, има психотропи, транквилизатори, невролептици и всякакви други средства, които превръщат сивия ад в пухкаво райско преддверие — рая на изродена копринена буба. Увита в пашкула си буба, която преде жалката си нищожна нишка, готова да се скъса и при най-малкото сътресение — ето какъв е модерният човек, този прометеев герой!
	Тази теза не бе особено оригинална през 1977 година. Милиони хора споделяха убеждението, че науката, техниката и промишлеността не са донесли щастие на Запада, нито някъде другаде. И много от тях мислеха, че научната, технологическа и индустриална цивилизация бе претърпяла неуспех или най-малкото полунеуспех. Съзнанието за този неуспех — или полунеуспех — поддържаше дремещия бунт у част от младежта. Жак бе чел стотици статии и десетки книги, които угоднически, яростно или отчаяно разглеждаха тази тема. Но как да се излезе от това положение? Самият Дикинджър, Жак бързо го разбра, все още се чувстваше твърде добре в салоните и лабораториите — двата противоположни, но обвързани полюса на цивилизованото общество, и не би могъл да бъде истински ученик на великите индийски йоги. Той бе по-близо до Янус, отколкото до Шри Ауробиндо, и не успяваше напълно да слее двете страни на своята идеология и личност. Мечтаеше, между другото, подобно на Генон да обедини християнството и индуизма (разбира се, знаеше, че накрая Генон бе избрал исляма), като им прибави щипка социализъм и резенче сексуална свобода. Страстно защитаваше традиционните идеи и начин на живот на Изтока, а смисълът и целта на неговата задача бе да ги промени колкото се може по-бързо. Откъде ли не бе притиснат. Всички сме притиснати до стената.
	В продължение на цяла седмица и Жак си задаваше въпроса, дали не е прометеев герой. На пръв поглед — не. Но смътно чувстваше, че и той е на мушката. Може би както всички хора и той бе предал нещо или някого. Във всеки случай със сигурност беше мръсник и нещастник. Както всички хора. И усещаше близостта си с нищожната буба — човека от последната четвърт на века.

	Жак чу в слушалката притеснена въздишка.
	— Мислиш ли, че те подслушват?
	— Е, казват, че БОВО редовно подслушва със своя шпионски компютър от десет до дванайсет хиляди души. Но предполагам, не съм чак толкова важен, та да фигурирам в списъка им.
	— Кой знае? Сигурно им е известно, че си във връзка с мен… Както и да е… Ами, самолетът ми излита след… след десет минути, мисля. Засега те оставям. Жак?
	— Джон?
	За момент настъпи мълчание. За миг, за секунда, пет секунди, десет… Продължи дълго.
	— Значи ще се върна в Париж към трети-четвърти юли — отново се обади Дикинджър с притеснен глас, като че ли едновременно пресмяташе. — Ще ти се обадя по същото време като днес. Не, всъщност… мисля, че ме следят. Но това не е важно… Нещо става… О! Предполагам, че няма да ми повярваш. Жак! Жак, чуваш ли ме?
	— Разбира се, че те чувам, Джон. Какво…
	Жак не довърши въпроса си. Дишането на Джон, което се долавяше, съвсем ясно в слушалката, стана насечено и свирещо.
	— Джон, не си ли добре?
	— Жак, у теб ли е още жълтият прах, който ти дадох? Епруветката с корковата тапа. Ти…
	— Естествено, у мен е.
	Жак се опита да се намести по-удобно в стола, но не успя. Край на удобствата, Жак Мариан.
	— Въпреки изкушението не съм я докосвал.
	— Добре, много добре — каза Джон. — Колко е часът, Жак?
	— Часът ли?

	Жак се разсмя нервно. Целият потрепера.
	— Какво толкова смешно има? — попита Джон.
	— Пазиш ли куфара си от свинска кожа?
	— Да. Защо?
	— В Индия свинята не е ли свещено животно?
	— Аз знам само едно свещено животно.
	— Кравата ли?
	— Не. Човекът.
	— Да, разбира се. А бомбата?
	— Бомбата ли?
	— Да. Вие разполагате с водородна бомба и установки.
	— Бомбата!
	— Джон?
	— Жак, часът е точно двайсет и два и трийсет.
	— Да. Според моя часовник — и трийсет и две. Може би избързва. Има ли някакво значение?
	— Господи, надявам се, че не ни подслушват!

	Когато му даде малката епруветка по време на една от срещите им (почти преди година), Джон Дикинджър му каза: „Мисля, че ти дължа няколко образци от март 1977. Ето… Малко губиш в теглото.“ „Какво е това?“ „Произведено е в нашите секретни лаборатории… хм, кодовото им название е Шива: това задоволява ли те?“ „Какво е…“ „Жълтият прах на времето! Да се използва все пак предпазливо. Все още не е съвсем добре разработен. Кодово название «Даяна». (Може би се пишеше _Dhyana_ или нещо подобно.) При малка доза ефектът не е гарантиран. Но до дванайсет зрънца действа като лек халюциноген с минимално изместване във времето. Безопасно е. По-добре е от транквилизатор. Никаква нервност не може да му се опре… дори ако е предизвикана от реални притеснения. Това е йога на хапчета. По-точно на прах. Може би скоро ще направим и хапчета. Но чуй какво ще ти кажа сега и пред никого не го повтаряй: може би един ден това ще бъде оръжие… оръжие, пред което водородната бомба ще е като мокър фишек. И същевременно е лекарство и оръдие на труда… накратко — сила в чист вид. Откритие, което ще превърне Индия в най-могъщата страна на света!“
	Естествено, Дикинджър бе пиян. Сам си признаваше, че алкохолът бе последното ефикасно средство срещу личните му страхове. Вече изобщо не изтрезняваше. А жълтият прах? Беше го опитал. Нямаше нищо общо с мокър фишек. Поне така твърдеше. Можеше да замени почти всичко, включително щастието, любовта, надеждата — но не и ракията и екзотичните й производни.
	— Ти ще бъдеш един от нашите експериментатори — каза той на Жак. — Все още малко хора от Запада са опитвали „Даяна“. Моят случай е по-особен. Любопитен съм какъв ефект ще има върху теб. Ще те помоля да си записваш обстоятелствата, при които го вземаш, броя на зрънцата… Наистина те са съвсем малки, но могат да се преброят. И, разбира се, естеството и продължителността на действието му. Всъщност всичко, което смяташ, че е необходимо. Ще ни направиш голяма услуга. От друга страна, познавам те достатъчно добре. Излишно е да ти напомням да пазиш пълна тайна.
	Пълна тайна! Смешно.
	Жак бе прибрал с усмивка епруветката в джоба си. Не вярваше и на половината от това, което Дикинджър му бе казал. И на четвъртината дори. Ако действително жълтият прах бе откритието на века, щеше ли учен на такъв отговорен пост да има възможност да раздава образци на приятелите си? А ако Джон Дикинджър не бе учен на отговорен пост в тайните лаборатории на Брахма, Шива или който и да е там бог, какъв беше тогава? Луд, провокатор, гений или двоен агент? А жълтият прах? Може би зрънца пясък, събрани от плажа на Кадаклипура?
	По-късно Жак прибра епруветката в дъното на аптечката си и се постара да не мисли за нея.
	Но не забрави напълно скъпата „Даяна“ (или Dhyana). Всеки път, когато страхът или отчаянието го завладяваха, а това ставаше все по-често, откакто навърши четирийсет години, той си казваше: „До дванайсет зрънца е безопасно. А повече?“ Ако жълтият прах може да убива, заслужава си да опита. Да умреш, поглъщайки хапче йога — каква съдба! И йога на прах не беше толкова зле. Кой глупак казва, че е все едно как ще пукнеш? Дванайсет зрънца или двайсет, или трийсет, или цялата епруветка? Една вечер, когато самотата бе особено тежка, той изпразни епруветката на покритата с керамични плочки маса в гарсониерата си. На белите плочки не различаваше добре зрънцата, затова ги събра на една черна. Започна да ги брои. Първия път преброи сто и едно. Реши, че се е объркал — би трябвало да са дозирани по сто. Преброи ги отново. Сто и две. Дозирани, глупости! Раздразнен, взе двете малки златисти хронули*, които бяха в повече, и ги сложи на езика си. След кратко колебание ги глътна. До дванайсет зрънца — никаква опасност. Добре, това го знаем. Започна отново да брои. _Сто._ Да, сега са точно. Тия мръсници са си вършили през пръсти работата. Естествено, на такива хора не може да им се има доверие. Мокър фишек, ха-ха! Секретни лаборатории Шива клати ми се Шива клати ми се Шива… Най-могъщата страна на света банда наркомани хлапетата им мрат като мухи правят водородна бомба а все още вярват в неща… Две зрънца достатъчни ли са за опит? Не, две зрънца не са достатъчни. Въобще този прах е пълна нула. Прах в очите, ето какво е това, ха-ха! Пълна нула. Шива клати ми… Когато връщаше Даяна в епруветката — Даяна клати ми се, ха-ха! — изтърва десетина зрънца на мокета. Не си направи труда да ги потърси. Нямаше никакъв смисъл. Пълна нула, че и по-малко.
	[* От хронос (гр.) — време, и гранулум (лат.) — зрънце. — Б.пр.]
	Обиколи четири-пет пъти стаята. Четири-пет пъти… или десет пъти, или двайсет. Аз съм мръсник и нещастник. Среден жител на Запада. Пропаднал на четирийсет години. Жалка буба като другите. Господи, когато бях на десет години!
	Стана на десет години. Забрави, че ще бъде, че беше, че е бил мръсник и нещастник. Пресече пустия площад, без да каже дума на приятелите си. Те го настигнаха пред романската църква. Велосипедите бяха облегнати на една стена. По фронтона се виеше стар бръшлян, подобен на разпнат октопод. Високо в небето печеше августовското слънце. Гирлянди от сенки се поклащаха над пламтящите алеи на свещеническия дом.
	Жак яхна последен велосипеда си, но веднага застана начело на групата и излезе няколко метра напред. Поглеждаше надясно и наляво с отговорен вид. Беше зонален галактически агент, натоварен със задачата да попречи на Бжорните, Урките и Рзюките да проникнат в този звезден куп, подчинен на Земната федерация, и да провери дали в неговия сектор се отнасят добре към братята нечовеци. Можеха да му имат доверие. Докато караулеше в системата Алшернар, извънземните нямаше да преминат.
	От време на време се ослушваше внимателно. Ако чуеше някое същество да вие от удари, да се оплаква от глад или жажда, той… е, тогава той щеше да вдигне тревога в генералния щаб на Вега. После щеше да чака инструкции. А ако инструкциите не пристигнат, агенте? Не, не, инструкциите винаги пристигат. Без това животът щеше да е невъзможен. Невъзможен… Разбира се, имаше случаи като този на котарака Грегориус, които бяха особено трудни. Животното се навърташе край боклукчийската яма. Страшните Бжорни можеха да го нападнат преди намесата на галактичните зони. При това положение ще трябва да се изпрати хипервълново съобщение. Важност — нула едно. Вега може би щеше да намери изход.

	Красив е този зонален агент пред нас! Нещастник, несретник — червей.

	Жак си записа в едно тефтерче: _Ефект, „Даяна“ (или Dhyana), две зрънца, продължителност на халюцинативното състояние (леко) — един час и петнайсет минути. Изключително ярки спомени от детството. Едва имах време да си помисля, че спя във фотьойла и сънувам. Само че не сънувах. Аз бях там._

	За две зрънца? На другия ден Жак откри бележката. Реши, че е бил напълно пиян, когато е писал това. Откъсна страницата и я изгори в пепелника. Нищо не каза на Джон Дикинджър за опита. Било е самовнушение и толкова. Продължаваше да не вярва в тайните лаборатории Шива, Брахма или бог знае какво. Нито на ефекта „Даяна“ (освен ако не беше Dhyana).
	На въпроса на Джон бе отговорил:
	— Въпреки изкушението не съм я докоснал. Каза го инстинктивно. Би се затруднил, ако трябваше да обясни защо излъга.

	— Жак?
	— Джон?
	— Сега е двайсет и два часът, трийсет минути и няколко секунди…
	— Да.
	— Ще се случи нещо много сериозно.
	— Да?
	— Мисля, че сега вече мога да говоря…
	— Защо?
	— Защото минава двайсет и два часът и трийсет.
	— Слушам те.
	— _Трябваше да вземеш жълтия прах._

	— Жълтия прах ли? Цялата епруветка?
	— Да, най-добре. По-сигурно е. Самият аз току-що…
	— Ти…
	— Да
	— А самолетът ти?
	— О, самолетът ми… самолетите сега…
	— С чаша вода ли?
	— Какво?
	— Прахът.
	— А, да. С чаша вода… или алкохол. Препоръчвам ти по-скоро алкохол. Преди единайсет часа. Най-добре веднага. Не бива да чакаш дълго. След това легни, все едно че ще спиш. И ще заспиш. Е, особен сън…
	— Но защо? Защо сега?
	— Защото… няма значение дали ни слушат… атомната война… всеобщата война ще избухне всеки момент.
	И Париж ще бъде разрушен както повечето големи столици. Жълтият прах е единственото средство да се спасим от смъртта. Моментална или бъдеща… А ако не загинем веднага, Жак, помисли си за страданията, които… Аз… Извини ме. Чувствам вече известна умора. Ефектът на… Ще се срещнем от другата страна.
	— От другата страна ли?
	— От другата страна на времето?
	— Джон, дозата…
	— До скоро виждане… Жак — каза Джон. — От другата…
	Чу се изщракване.

	Времето.
	Жак се опита да си представи съдбата, която му бе отредена. Жълтият прах на времето. Среща от другата страна. Джон пак ли беше пиян, или може би бе луд — просто луд? Но случаят бе твърде подходящ. Подходящ, за да свърши веднъж завинаги. Спасителен избор. Да умре. Беше сам, но му се искаше да се оправдае, да изкрещи бунта и болката си.
	Сам.
	В огледалото над мивката за стохиляден път разгледа физиономията си на несретник, на жалка буба, на отвратителен нещастник. Безволева, зинала уста, неравни зъби, мекушава брадичка, блуждаещ поглед. Натрапчивата мисъл за огледалото го измъчваше дори в кошмарите му. Това не съм аз, това не съм аз! Да избяга, да смени веднъж завинаги кожата си…
	Понякога ми се повръща от човешкия род и глупостта му. Иска ми се да пукна. Защо не тази вечер?
	Но откъде Джон Дикинджър може да знае, че войната… Вероятно жълтият прах. Две зрънца ме върнаха в миналото. Една голяма доза или средна, или господ знае каква може би ни изпраща в бъдещето. Да, сигурно това е обяснението. Джон е правил опити с „Даяна“ и е имал видения от бъдещето. Сега _той знае_.
	Физическа превъзбуда, треска. Бас държа, Джон Дикинджър каза истината. Ще вляза в играта. Играта на времето и надеждата. Последните късове надежда… Изпи с чаша уиски цялото съдържание на епруветката. В устата му остана метален вкус. Имаше чувството, че е пил разтопено злато. Треска, възбуда. Ще умра и Земята ще умре!
	Самота. Иска ми се… преди да потегля… би ми се искало… Твърде късно, приятелю! Изпъна се на леглото. Това е фарс. Ако телефонираш… линейки, болница. Все още можеш да се измъкнеш. О, има ли смисъл?
	Има ли смисъл?
	Как стигна дотук, Жак Мариан? Спомням си, имаше време, когато сякаш ми бе потръгнало. Бъдещето се очертаваше в розови краски. Спомням си…спом… какво ме засяга? Няма никакво значение. Буба. Крилат червей, отровна муха, пукни за назидание. Нищо не разбра. Метастаза… Когато бях на десет години. Комендант Сторм вика машинната зала, подготвена за едно поколение мръсници.
	Таванът се спускаше полегато до метър и петдесет над пода. Тук-там през пролуките между керемидите и дъските се процеждаше дневната светлина — разпръсната и приглушена. Това бяха звездите, към които се отправяше космическият кораб. Комендант Сторм вика… Песента е изпята. Самота. Никога вече пионка. Четирийсег години играч и изведнъж изгуби Положението си нещастник нещастен глупак играч! Това е просто аспирин, а не истински наркотик, ти ще… остра болка в гръбначния стълб лудо желание да легне на пода, но ти си на леглото глупак такъв легнал си на леглото да легна на земята където и да е да се опъна да легна залепям гръб о стената и облягам гръб на стената и облягам с всички сили раменете си докато кризата отмине и кошмарите кучетата със стъклени полупрозрачни тела, които вият около мен с ясно очертани вътрешности в пълно физиологично действие… или големите яйца увити в бинтове и когато развивам бинтовете те кървят в ръцете ми… връх Белин с кацналата отгоре овчарска колиба вървяхме дълго под дъбовете буковете и елите… Притискаше голите й гърди. Тя никога не слагаше горнището на пижамата, а къса нощница над панталона. Сега нощницата образуваше малка дантелена купчина на пода. Възбуждаща, знойна августовска нощ. Тя използваше хладната нежност на копринената пижама, за да събуди и раздразни желанието на Жак. Знаеш ли какво още сънувах? Влачех голямо като супник яйце, цялото увито в бинтове…
	Изживяването при този наркотик няма нищо общо с халюцинацията. Нещо като раздвояване, но още по-силно. В началото дори трудно повярвах. А ти често ли вземаш? Не, не много често. Все пак се пазя. Но той действа и в съвсем малки количества. Дори когато си привикнал, действа, без да си взел и зрънце — благодарение на насищането, остатъчното действие или нещо подобно. В лаборатория ли се произвежда? Мисля, че се произвежда в Индия, под контрола на федералните служби. Не знам дали е традиционна рецепта, съвременно откритие или по малко и от двете. Сред приближените на президента е в постоянно обръщение. Пакетчета, епруветки, дози… А формулата? Знаеш ли формулата? Не съм химик. Но, естествено, бяха направени анализи. На пръв поглед в този жълт прах няма кой знае какво. Обикновен жълт прах на едри зрънца. И никой не разбира как може да има толкова дълбоко и вълнуващо действие. Още на никого не съм предложил да опита… Но би желал да опитам? О, скъпа, не знам. Не смеех дори да ти кажа. Страхувах се да не ме презреш. Страхувах се да не разваля нашето приятелство. Ти си млада и красива, Анима, и те очаква блестяща кариера. Аз съм приятел на президента. Това е и малко и много… Остави ме да продължа. Имах чувството — как да ти обясня, — че вече съм живял с теб и съм те изгубил. Сега, благодарение на праха на времето, това вече не е чувство, а увереност. Когато ми разказваше, че на седем-осем години си мечтаела да яхнеш бяла птица и да я насочиш в небесния простор, спомням си, че аз се смеех, защото този сън го знаех открай време. Не, не мисли, че бълнувам… Не мисля, че бълнуваш, Жак. Мисля, че в момента ме учиш на безброй вълнуващи неща… и наистина съм развълнувана. Не си красавец, нито съвсем млад, но това не ме интересува. Ти просто си необикновен. Не мога да те презирам заради жълтия прах, нито заради каквото и да било друго. Освен това не спя с теб, защото си приятел на президента. Ти го знаеш. Обичам те. Може би малко се страхувам от теб, но не ми е неприятно. Между другото и на мен ми се струва, че съм те познавала още преди да те срещна. Може би сме се срещали… другаде? Говори ми за праха на времето. Халюциногенно средство ли е? Дори не и това. Може би е… нищо! Безвредна смес — освен минималните следи от познати алкалоиди. Съвсем нищо. Тогава? Ами, може би все пак греша. Не знам дали имам право да те насърчавам да го вземаш, скъпа Анима. Но защо? Животът ми се промени по начин, който все още не разбирам добре. Имам чувството, че преди опита съм бил просто един нещастник. И може би в същото време загубих последните си шансове за успех. Искам да кажа — в кариерата си. В началото бях сигурен, че извън _пътуванията_ съм със съвсем ясно съзнание, дори по-ясно отпреди. Сега вече в нищо не съм сигурен. Питам се дали не започвам да бъркам съня с действителността. Съня или тази друга страна на действителността, която открих благодарение на жълтия прах. Всъщност, ако наистина с благодарение на него… А какво ще стане, ако не той е причината? Понякога имам чувството, че съществува съвсем просто обяснение и че съм на крачка от отговора. Но не го намираш? Мисля, че в крайна сметка ще го открия. Какво точно става по време на твоите пътувания? Спомням си странни сцени, които никога не съм изживявал. Като друг живот или нещо подобно. Като че ли идват спомени от някаква друга Вселена. И понякога наистина ставам друг. Повечето сцени са от миналото на моето алтер его. Някои точно отпреди смъртта му. Защото то е мъртво. В тази Вселена три четвърти от човечеството са били унищожени от атомната война в края на XX век. Разбира се, това е само кошмар — всъщност своего рода кошмар. В него откривам много неща, които желая или от които се страхувам несъзнателно. И винаги имам усещането, че всичко е съвсем реално. Но знам, че този свят, в който войната е унищожила човечеството, е просто психическа Проекция на моята предразположеност към самоубийство. Мислиш ли, че съм луд? Не. Напротив, все повече се изкушавам да опитам този прах. Дори ако не всичко се обяснява с неговото действие. Да, ще ти дам една доза. Ще го опитаме заедно. Ти си необикновена жена. Голям късмет имах, че те срещнах. Мисля, че повечето жени, а също така и мъже, биха решили, че мястото ми е в ямата със змиите. А ти ме изслуша… Но ти си приятел на президента. Това все пак е някаква препоръка. Да, приятел на президента. Питам се за колко ли време. Когато разбере, че вземам наркотици… Но смяташ ли, че той също… Надявам се — не! Ако президентът на земната конфедерация започне да бърка съня си с… А има и нещо друго — все някой ден президентът ще разбере, че не съм на висотата на доверието, което ми е гласувал. Аз не съм човек на действието. Властта ме парализира.
	В моя друг живот — който прахът на времето ми разкри — аз съм най-обикновен човек в един най-обикновен свят. Разбира се, имам проблеми, но те са мои и мога да се справя с тях. Мисля, че дълбоко в себе си предпочитам този живот. Но нямам избор. Всъщност това е без значение. Рано или късно ще напусна президентския дворец и… Уморен съм. Трябва да ми помогнеш, Анима. Ще ти помогна, Жак, защото съм в теб. Защото аз и ти сме едно цяло и нищо не може да ни раздели. Благодаря.

	Жак бавно пристегна самозавързващия се колан на скъпия си халат в преливащи цветове и бавно се приближи до терминала пред прозореца, който гледаше към морето. Както винаги след вземане на една или повече дози хронин движенията му бяха доста забавени. Имаше чувството, че меко и топло тесто прилепя ръцете му към тялото, а краката — към пода. Но съзнанието му оставаше будно, твърде будно.

	Синьо и златно повикване. Цветовете на президента.
	— Жак?
	— Джон?
	— Как си?
	— Добре. Доколкото е възможно. Но съм объркан. Дикинджър избухна в смях.
	— Откакто те познавам, приятелю, все си объркан. Но веднага трябва да ми отговориш. Нали знаеш.
	— Джон, честно казано, чудя се дали съм способен…
	— Щом ти предлагам тази длъжност, значи смятам, че си напълно способен да се справиш.
	Жак изтри с длан избилата по челото му гореща, нездрава пот. А пък имаше климатична инсталация както във всички апартаменти на двореца. Господи, нима Джон не вижда, че е болен, отровен? Това, което става с мен, е направо ужасно. Аз съм нервноболен. Умирам от невроза. Тъпча се с хронин, за да притежавам насън жената, която не можах да срещна в живота, и за да си създавам друга съдба — жалка и грозна, — докато тук имам всичко или поне бих могъл да имам всичко, защото съм приятел на Джон Дикинджър. Аз съм нещастник и мръсник. А Джон ми предлага длъжността на държавен секретар по опазване на душевното здраве! Направо да… да полудееш!
	— Не съм лекар — добави отчаяно.
	— И Рюиз Даймо не беше лекар. Никога не е ставало въпрос такава длъжност да се поверява на лекар. Това е политически пост и ти много добре го знаеш.
	— Не съм политик.
	— Ти си мой приятел. За мен това е достатъчна политическа препоръка.
	Недоловим спазъм изопна слабото лице на президента. Със светлия абуд, късо подстриганите коси и загорелия тен Джон Дикинджър приличаше на суами без възраст. Йога на власт — помисли си Жак. В този човек се усещаше нещо неумолимо. Много е силен. Как може да сме приятели… та аз съм толкова слаб? Защо мой приятел? Защо аз? Кой съм аз?
	Но погледът на президента бе все тъй бляскав и топъл. Устните му не бяха променили приятелския си израз.
	Жак сведе глава.
	— Разстроен съм, Джон. Признавам си. Предложението ти едновременно ме ласкае и плаши. Можеш ли да ми дадеш още един час за размисъл? Само един час. Обещавам ти…
	Чертите на президента омекнаха. Дебелите, чувствени устни, които контрастираха силно с тънкия строг профил, се разтегнаха в почти детска усмивка. Сините му очи искряха от приятелско чувство.
	— Добре, Жак. Напълно разбирам, че за теб е трудно да се решиш. Тези скрупули ти правят чест. Но не трябва да прекаляваш, защото това ще те унищожи психически. Знаеш, че ти имам пълно доверие. И винаги ще ти имам. Обади ми се тогава след час.
	Край на връзката.

	Жак се хвърли на леглото, стискайки пакетчето хронин във влажните си длани. Последното пакетче. Тези скрупули ти правят чест! Ако знаеше Джон какъв съм… Придърпа подвижната табла на барчето, разположено до леглото му. Избра си питие от Средна Европа — най-силното, което имаше подръка. Изсипа пакетчето в пълната до средата чаша. Шест дози наведнъж. Вече не ставаше въпрос да прекара една нощ със своята Анима — това бе билет за нова съдба. Само за отиване. Ако, разбира се, онова, което говореха за наркотика, бе вярно. Тези, които вземаха повече от четири дози, не се връщаха, за да разкажат какво са открили от другата страна на времето.
	Няма значение.
	Изпи течността, в която жълтият прах се бе разтворил.

	Комендант Сторм вика машинната зала!

	Жак, приятелю, трябва да се измъкнеш!

	Игра на времето и надеждата.

	Ако повикаш… линейка, болница… Все още имаш шанс.

	Как стигна дотук, Жак Мариан?

	Бе обгърнал голите й гърди. Обичам те.

	Силна болка в гръбначния стълб. Неудържимо желание да легне на земята. Но ти си в леглото, глупак.

	Телефонът извъня.

	— Добре съм — каза Жак. — Доколкото е възможно. Но съм объркан.
	Дикинджър избухна в смях.
	— Живеем във време на всеобщо объркване.
	— Странно нещо е времето.
	— Животът също.
	— Като стана дума за времето… Опитах жълтия прах!
	— А?
	— Да. И ти повтарям, че съм страшно объркан.
	— Разбирам. Или поне ще бъдеш.
	Дикинджър плесна с длан по маса, стена или някаква друга гладка повърхност пред него, там, откъдето се обаждаше — вероятно някоя кабина в Роаси. Сладникава мелодия поскърцваше край него. Но силният му и ясен глас лесно заглушаваше околните шумове.
	— Надявам се, че ще успеем да се видим следващата седмица, за да поговорим за твоя опит. Не, аз… Трябва да… Надявам се, че не ни подслушват.
	— Джон?
	Жак отстъпи до надуваемия фотьойл и се отпусна в него, като притискаше слуховия апарат и слушалката по лицето си.
	— Джон?
	— Трябва да приключим веднага. Толкова по-зле, ако подслушват линията.
	— Какво става всъщност?
	— Колко пъти опита от праха?
	— Веднъж.
	— Колко зрънца?
	— Шест. Половината от средната доза.
	— Да… Жак?
	— Джон?
	— Часът е двайсет и два и трийсет. Мисля, че вече мога да говоря.
	— Слушам те.
	— Жак, имаш ли ми доверие?
	— Да, Джон.
	— Пълно доверие?
	— Да!
	— Тогава ще изсипеш всичкия жълт прах, който ти остава, в чаша уиски и ще го изпиеш, без да губиш и минута!


	Празникът на промяната

	

	Конвивиалността ще бъде присъща на личности, използващи ефективно контролируема техническа база. Наемниците на империализма могат да отровят или да разрушат едно конвивиално общество, но не и да го завладеят.

	ИВАН ИЛИЧ: „Конвивиалността“


	Настъпи ново време. Животните освобождават се от кожата като от бреме.

	(Детска песничка, фолклор от Лангедок)


>
	Сол Вали от Натилондия за първи път влизаше в двореца на кралица Алтаире.
	За първи път в живота си. Смееше се като дете. Чуден човек съм аз! Но това не бе извинение. Велики Огун! Все беше много зает, дребен зает човек, отрупан с работа, трескав, тичащ нагоре-надолу, погълнат от стотици дела и хиляди проекти. По природа, темперамент и призвание — търсач на неща. Събирач в пустинята, чистач, възвръщач, просяк, бирник, вербовчик — бе упражнявал и продължаваше при случай да упражнява всички дейности, присъщи за един добър търсач. Солидно призвание. Твърде солидно, в името на Алта! Защото може би тъкмо то му бе попречило да се промени, както е наложително да направи всеки жител на Ондия след трийсетгодишна възраст, ако, разбира се, е нормален. Сол скоро щеше да стане на четирийсет.
	Четирийсет години без два дни, ако трябва да сме съвсем точни, и все още в кожата на Сол Вали, търсач на неща! Аз съм опозорен, да, опозорен… Три пъти ходи на празника на промяната, без да е убеден, че е нужно, защото не бе доловил никакви признаци: Силбоа, Абодокару и Садиал, — а се бе върнал в Натилондия все същият, непроменен. На четирийсет години… На четирийсет години съм и трябва да се измъкна! Четирийсет години без два дни, но това не е голяма разлика. Наистина. Може би тези два дни ще бъдат най-важните в живота ми. Дойде и моят ред. Да, трябва незабавно да се променя, иначе животът ми ще бъде по-лош от смъртта. Затова поисках аудиенция при кралицата. Имам право. А моята кралица може всичко! Е, ще видим… Не вярваше особено, но толкова много се нуждаеше от надежда!
	— Сол Вали, улица Болонди, квартал Синьо слънце, Натилондия Юг — каза на чаровната пазачка, която го посрещна безмълвна. Но той изпитваше такава нужда да говори за себе си. После избухна в смях без никаква видима причина или може би защото момичето бе красиво в жълтата си полупрозрачна тога; защото щеше да види кралицата и чувстваше, че отново оживява. Готов за промяната. Наистина нямаше никакви признаци, но бе готов за ново призвание: ще бъде решител в Театриондия. В Натилондия, град на реда и действието, имаше твърде много решители. А пък в Театриондия, град на игрите, мечтите и удоволствията, те липсваха. Така или иначе щеше да служи на кралица Йемена. Ще казва: да, не, така е, искам го, реших. И когато Огун дойде, ще направят както аз съм решил!
	Ако волята на кралицата е такава. И ако е във възможностите й… Помисли си: разбира се, че е във възможностите й, глупак, нехранимайко! И се почувства щастлив. Разгледа с доброжелателно възхищение голямата зала на кралския дворец — дълго помещение със слънчеви огледала, фонтани, килими, фрески, статуи на голи мъже и жени, пръснати около фонтаните и из галериите, осветено от многобройните световоди между сводовете. Сред блъсканицата на тълпата се виждаха предани на кралицата и дворцови пазачки. Нима всички тези хора искаха да видят Алтаире? Бяха ли поискали аудиенция? Велики Ава, ако тя днес приеме и половината от тоя народ, аз нямам никакъв шанс! Как една толкова търсена владетелка щеше да успее да отдаде цялото дължимо внимание на случая Сол Вали — човека, който не се променяше? Трябваше да се осведомя по-добре или може би да опитам по друг начин.
	Учудващо лесно го пуснаха да влезе и сега се бе изгубил в навалицата. Изгубен и щастлив. Разсмя се. Търси кралицата, Сол! Ти си добър търсач, би трябвало да я откриеш преди всеки друг… Е да, не се чувстваш така добре както в пустинята Тилези или на голямото бунище в Нобана. Кралице, вече за нищо не ставам. Трябва да се променя, и то бързо! Ако можех да срещна някой помагач или помагачка, щях да го помоля… да ми помогне! Тази толкова остроумна шега го разсмя отново.
	— Аз съм дворцова помагачка — каза русо момиче, облечено в синя мантия като във вълшебните приказки. — Изглеждаш объркан. Мога ли да ти помогна?
	Ето това е хубавото на помагачите: винаги знаят кога имате нужда от тях и литват на помощ в момента, в който желанието се е зародило в дълбините на сърцето ви.
	— Казвам се Сол Вали — отговори той весело. — Помолих за аудиенция, а изгубих пазачката, която ме водеше.
	— Името ми е Белксан Азауад — каза младата жена. — Заниманието ми е да помагам на просителите на аудиенция.
	Сол Вали я последва с глуповат смях. Нещата се нареждат. Ето това е чудесното в нашата чудесна Вариана — всичко винаги се урежда добре. Вярно е — помисли си със задоволство, — че и по природа съм си добър. Добави сериозно:
	— Аз съм един беден търсач на неща и никога до днес не бях стъпвал в двореца. Белксан сви рамене.
	— Беден! Не виждам в какво си по-беден от мен, от кралицата, от Алазимуна или от най-великия мъдрец на Юдерна. Ти си от Натилондия, следователно си богат колкото всеки друг. Ела да седнеш. Ще поговоря за теб. Много просители на аудиенция предпочитат да изчакат тегленето на жребий, но не мисля, че за теб, това ще бъде добре. Кралицата си има достатъчно грижи в този момент. Получиха се лоши вести от Сюджазан…
	— Война? Белксан кимна.
	— Втората армия на Торогун е напреднала повече от километър.
	— Пустинята е голяма — каза Сол.
	— Но не е безкрайна. За щастие генерал Алазимун подготвя мощна контраатака. Мисля, че кралицата ще се принуди да свика доброволци, за да изпрати подкрепления на юг.
	Облак закри небето над града. Отворите на световодите рязко помръкнаха и престанаха да излъчват слънчевата светлина в подземната зала, където се възцари нежен сумрак.
	Белксан хвана Сол за ръка и го поведе през тълпата. Минаха през група проповедници на Океанската дума, заобиколиха кръг жонгльори, отдръпнаха се от младежка трупа, която играеше някаква драма, срещнаха войници от армията на Алазимуна в униформа от пустинята. Пазачките сновяха с голи бедра между колоните, изпращаха целувки или заемаха важни повелителни пози. Колко народ има в двореца ти, о, кралице! Белксан поведе Сол към тъмно кътче, където голяма платнена птица автоматично размахваше криле пред отдушник и по този начин създаваше оазис от свеж въздух, явно неизвестен за останалите просители на аудиенция, които се блъскаха в средата на залата. Помагачката и търсачът спокойно седнаха на кадифените възглавнички. Бяха сами.
	Белксан взе ръката на Сол.
	— Щастлив ли си, приятелю? — попита го тя усмихната.

	Командващият Боро Уругало стоеше изправен с лице към дюните, пъхнал ръце в джобовете на жабаружа си. Подобен на розовееща зора, свещеният тобоган на демона Огун се увиваше около залязващото слънце. Малко под хоризонта основата му докосваше огромния мираж, който Боро бе изградил за последен път между Обад Товей и авангарда на втора армия на Торогун. Торогун, чието име означаваше „демонът на земята“. Миражът бе красив: широк морски проток, населен с огромни хищни риби. Особено ефектен щеше да е през нощта, под студената светлика на пълнолунието. Сутринта мечтателите на Торогун несъмнено щяха да го унищожат, но Боро щеше да е вече на път за Натилондия. За него войната бе свършила. Може би завинаги напускаше армията на Алазимуна. Прибираше се у дома, в града си, преди да потегли за Силбоа, където постоянно се честваше голям празник на промяната. Признаците се проявяваха бързо. След няколко седмици мечтателят Боро щеше да отстъпи мястото си на бог знае кого. „Командващият“ Уругало, създателят на военни миражи, щеше да изчезне завинаги. А и той бе само мираж. Боро го знаеше. През първия сезон на живота си той бе велик знаещ. Изучаваше живота на Основателя Ослобо Маслорово. Знаеше цялата истина за обществото на Вариана и войната в Сюджазан. Командващ Боро Уругало, майор Джизана Аджмер, генерал Алазимун… Нямаше нито командващ, нито майор, нито генерал, защото нямаше война! Защото Торогун, демонът на земята, който от десетки години заплашваше южните граници на Вариана, бе всъщност най-възхитителното творение на Ослобо Маслорово. А Алазимунът бе носач на маска или играч на роля, дошъл от Театриондия, и щом настъпеше неговото време за промяна, щеше да бъде сменен може би от водач на игра или проповедник на слово от Натилондия… Още няколко дни Боро ще е мечтател, поет, певец на небето, създател на божествени миражи. Красивата Джизана Аджмер, която щеше да го смени в главния щаб на Обад Товей, бе изпратена от кралица Йемена мечтателка, косачка на маска и показвачка на знаци. Казваха, че е чувствено и гениално момиче. Като Йемена. Може би тя беше бъдещата Йемена на Театриондия.
	Боро Уругало гледаше небето и пустинята, които като две насрещни огледала си препращаха бавно падащия здрач, обагрен в синьо и охра, сух, благоуханен и студен.
	Орелът-риба връхлита върху ятата облаци. Настъпва часът на кучетата-демони. Тънък слой пясък се разстила над полето с мъртъвци. Дълга пукнатина се отваря над пурпурните светове на следвремието. От зенита падат парчета накълцан октопод. Здрачът е с вкус на морска сол край дюни. О, млъкни най-сетне, певецо на небето, земята те проклина и миражите ти умират!
	Вечерният хлад се спускаше по склоновете, изложени на западния вятър. Боро потрепера в измисления си жабаруж. Но това бе последната му вечер в Сюджазан и не му се щеше да се затваря в някой подслон два часа преди тръгването. През всеки сезон нощите в пустинята бяха великолепни и ледени. Ще се променя за втори път — помисли си той. По рождение притежаваше вкус към познанието, към знанието заради самото него, ето защо бе станал студент, после историк, археолог, лингвист, етнолог — всичко това представляваше първият етап от живота му. Промяната бе освободила у него дремещата склонност към мечтата, към художественото и духовно творчество. Прогрес… Да, човек се променя, за да се развива. Знам, че не всички са съгласни с тази гледна точка. Но аз вярвам… Ако неговото собствено развитие продължи, какъв ще стане Боро Уругало следващия път? Помагач или може би селянин? След пет или десет години ще настъпи третата промяна. Третата, великата промяна, която твърде малко хора познават. Тя ще го отведе в тайния свят на Мара. Роден в Театриондия, под владичеството на Йемена, той бе живял в Натилондия, под владичеството на Алтаире, и сега се приготвяше за връщане в Театриондия — такъв бе законът. По-късно щеше да достигне Мара — рая на избраниците. Засмя се. Със сигурност не е рай. Едва един процент от мъжете и жените на Вариана достигаха до четвъртия сезон на живота — Мара далечната. Или кой знае — Мара близката. Но Боро вярваше в щастливата си звезда. Бе сигурен, че ще стигне до края.
	Появи се сержант Зомбал в измачкан жабаруж, с пукната стъклена каска и миражна пушка в издължената си бяла ръка на пианист. Мечтател и музикант. Още един, който очакваше промяната, за да напусне пустинята.
	— Добър вечер, господин командващ.
	— О, стига — каза Боро, — няма вече командващ. След малко повече от час изчезвам. Посока Натилондия, след това Силбоа — празникът на промяната. За мен играта на война свърши.
	— А аз все още играя — каза Зомбал. — Така че до последния момент ще си командващият Уругало.
	Боро се усмихна със съмнение. Вярваше ли сержант Зомбал в истинността на войната, в съществуването на Торогун, в заплахата от южните номади, която неотменно тегнеше над Вариана? Той бе мечтател като повечето войници на Алазимуна и честно играеше ролята си в голямото мечтание на Торогун. Единствено главнокомандващият и няколко „офицери“ съзнателно приемаха истината. Но дълбоко в себе си те вярваха в Торогун… този Торогун, който бяха създали и който бе точно толкова нужен на Вариана, колкото двете й кралици и мъдреците от пустинята.
	Сержант Зомбал запали лулата си и се загледа в свещения тобоган, който се издуваше и разпръскваше насред огромно пурпурновиолетово петно — морето на Боро, откъдето на равни интервали се показваха пипалата на гигантски октопод.
	— Ще съжаляваме за твоите миражи, командире. И ти също в името на Йем!
	Боро се усмихна и сложи братски ръка на рамото на сержанта.
	— Благодаря, Зом. Ще си спомням за теб. И за всички останали!
	— Дойдох да ти кажа, че Алазимунът желае да те види преди тръгването. Очаква те в запарая.
	— Генералът ли? — каза Боро разсеяно. Извърна се със съжаление. Сержант Зомбал му подаде ръка.
	— Желая ти лек път и промяна. Скоро и мен ме очаква същото. Надявам се, че ще се видим в новите си кожи.

	Пратеникът на Мара се казваше Абдан Юру. Беше в напреднала възраст, почти старец, но съвсем изправен, силно мургав, с младежко лице и поглед, с много гладка и тъмна, почти черна кожа. Африкански тип — изключително фини черти, широка уста с плътни устни, извити над блестящо белите зъби. Бръчиците край очите, леко увисналата кожа на брадичката и врата, малко отпуснатите тяло и крайници, насеченият свирещ глас, който от време на време незабележимо прегракваше поради липса на въздух, издаваха възрастта му, физическото изтощение и отпечатъка на времето, което течеше дори и в уединението на пустинята.
	Сия Тарас се бе присъединила към него в къщата на помагачите в квартала Пиер д’Орион. Къщата на помагачите служеше за кметство, съдебна палата и болница. Абдан и неговата посетителка бяха седнали един до друг на пейката в голяма стая, която световодите, чрез хитроумна игра на сенки и светлини, разделяха без никаква преграда на килийки, различни по форма и размери.
	— Третата промяна е най-голямото приключение в живота. Сия — каза мъдрецът от Юдерна.
	И Сия се усмихна, без да отговори. Най-голямото приключение в живота — тя го знаеше. Беше готова. Щеше да тръгне за Силбоя без надежда за връщане. Повече нямаше да види Театриондия, както и града-близнак — Натилондия. Такъв бе законът — или правилото, или обичаят, или… Така беше! Абдан Юру или някой друг щеше да я отведе до портите на Мара. Самият той нямаше да влезе в селището. Той бе просто мъдрец от пустинята, велик помагач от Юдерна, който често се срещаше с жителите на Мара и изпълняваше за тях важни поръчения, но не знаеше почти нищо за техния живот и свят.
	Сия Тарас, която правеше маски и водеше игра, щеше да навлезе в четвъртия сезон — сезона на осъществяването. А бе само на тридесет и девет години, възрастта на кралица Йемена, както се говореше. На двайсет и една години претърпя първата си промяна и разбра, че съдбата й ще бъде изключителна. Въпреки всичко се чувстваше съвсем обикновена жена, все още твърде млада и жадна за всички плътски удоволствия. Далеч не бе изчерпала радостите на сегашното си призвание. И празникът — той може би завинаги щеше да я откъсне от всички, които обичаше — започна изведнъж да я плаши, а не да я привлича или въодушевява.
	— Разкажи ми за признаците си — нежно подхвана Абдан.
	Сия скри лице в ръцете си. Притиснатите към устата й длани приглушаваха гласа й. Сладостните признаци, мъчителните признаци. Усещането, че се подмладяваш, че се откъсваш. Надеждата и вината. Сия се чувстваше все по-отчуждена от децата си, Лизор и Джанин, и почти чужда на самата себе си. В същото време изпитваше някакъв нов прилив на чувственост и смътно отвращение от живота си. Паметта й се замъгляваше, но въпреки това си спомняше за детството така, сякаш го бе загубила вчера… Рязко отдръпна ръце. Лицето й бе разстроено, а в зелените й очи проблясваха безумни пламъчета… Абдан й отговори, че тя обича децата си и страда, че трябва да ги напусне, което е съвсем естествено. Сетне се изправи и я хвана за ръка. „Ела!“ Сия последва мъдреца от пустинята. „Да излезем.“ Поток светлина я докосна и оцвети в бледозелено дългия й син абуд. В съседната зала се разиграваше твърде буйна драма. Гръмки гласове, думи, откъслечни думи, думи, смехове проникваха от време на време през дървената преграда. Във Вариана театърът бе навред. Тук театърът бе нещо много повече, отколкото е бил някога за която и да е друга цивилизация.
	Излязоха на улицата-коридор. Световодите хвърляха ярка светлина върху обраслите с мъх и зеленика стени, а целият таван представляваше едно огледало. По каменните стълбища растеше трева. Свеж ветрец, пропит с аромата на изтравниче, свиреше нежно в амбразурите, диплеше водата в басейните и освежаваше кожата на минувачите с миниатюрни капчици. При това се намираха три етажа под повърхността.
	Стигнаха до малък парк с велосипедна площадка за децата и дансинг за възрастните. По маслиновите дръвчета подскачаха малки птички. В миниатюрно езерце цапаха патици… Сия се приближи до огледалото, окачено за улеснение при размяната на дрехи над едно магазинче. Огледа се внимателно, прехапа пребледнелите си устни и леко потърка клепачи. В черните коси, които се спускаха като водопад от двете страни над високото чело, разкривайки само белотата на заоблените скули, се криеха няколко сиви нишки. На Абдан му се стори, че чертите й отчасти бяха придобили някаква непозната мекота. Може би успокоение или примирение? Усмивката напираше около устата и край очите й, но тя все още я сдържаше. А Абдан Юру я гледаше разнежено.
	— Третата промяна е много по-дълбока от предните две — каза той. — Ще претърпиш окончателно изменение и дори децата ти едва ще те познаят, ако можеш да ги откриеш, когато напуснеш Силбоа.
	— Но Още е много рано. Не съм готова за Мара!
	— Човек никога не е напълно готов за живота… и за смъртта.
	— Третата промяна като смъртта ли е?
	— Не, тя е като живота.
	Съвсем младо мургаво девойче с шоколадов тен се приближи до Сия, опря рамо о нейното, обгърна талията й с една ръка, сетне застана плътно срещу нея. Сия се усмихна, без да помръдне.
	— Мисля, че горе-долу сме на един ръст — каза младото момиче. — Искаш ли да си разменим дрехите?
	— Всички?
	— О, да, всички!
	Абдан Юру запали лулата си, докато двете жени се събличаха. Доста деца се събраха да ги наблюдават. Сия малко кокетничеше. Гордееше се много с телосложението си, благодарение на което можеше да разменя дрехите си с млади момичета. Не след дълго бе облечена в кафява туника и жълто пае. Между впрочем това облекло й отиваше много. Със замислен вид Абдан похвали гърдите и бедрата й.
	— Абдан — отговори тя, — аз не съм стара. Бих искала все още да се любя, когато заживея в Мара!
	Мъдрецът от Юдерна се засмя високо, малко присмехулно.
	— И се страхуваш, че ще ти попречат ли?
	— Не знам. Страхувам се, че след това няма да имам вече желание!
	— Е, тогава мога да те успокоя — ще имаш страшно голямо желание!
	— Значи Мара не е нещо като манастир?
	— Маранците, които познавам, нямат вид на монаси, нито на монахини.
	— Но те са стари!
	— Така е. Ти вероятно ще бъдеш от най-младите. Но някои от тях нямат и петдесет години.,
	— Задушавам се — каза Сия. — Цялата съм в пот…
	— Това е признак за промяната. Не ми изглежда да е чак толкова топло. Нека влезем в магазинчето.
	Абдан бутна една вратичка от плетен бамбук и те се озоваха в просторна стая, чиито стени бяха покрити с разноцветни тапети, а на пода имаше дебел килим. Високо голо момиче обясняваше устройството на тялото си пред две малки момчета, които бяха събули своите пае. Щръкналите им членове свидетелстваха за интереса, с който следяха урока. Абдан и Сия седнаха в един ъгъл. Сия свали нагръдната си превръзка, която доста притискаше пищния й бюст. Абдан сключи мургавите си ръце около коленете.
	— Човек не може да откаже промяната, скъпа Сия. Както едно дете не може да откаже да се роди. Веднъж в Юдерна срещнах отшелник, който на петдесет и осем години се променяше за първи път. Той олицетворяваше най-чистото, най-съвършеното щастие. И си помисли за всички, които ти завиждат. Ако третата промяна се извърши на шейсет години, човек може да се страхува да не би да е твърде късно. Маранците казват, че никога не е твърде късно да се осъществиш, но на мен не ми се вярва… Ти нямаш още четирийсет години, Сия. Пред себе си имаш бъдеще и ще достигнеш до онова висше състояние на човечеството, което мъдреците от хилядолетия насам напразно са се мъчели да постигнат. Великото творение. Мутацията…
	— Точно от това се страхувам, Абдан. Не съм узряла за мъдростта. Винаги съм била крайно чувствена и нищо не ми подсказва, че ще стана по-улегнала. Напротив — сега съм по-неспокойна, отколкото по време на втората ми промяна. В състояние на постоянна възбуда съм. Имам желание…
	Абдан улови младата жена за ръка и я отведе в средата на стаята. След това я накара да се обърне към него и да го погледне в очите:
	— Ако не вярваш на мен, трябва да вярваш на жената, в която ще се превърнеш след няколко дни или седмици. Жена, която ще има властта да разреши всички свои проблеми и дори тези на другите.
	— Благодаря ти, че ме окуражаваш, Абдан — каза Сия. — Толкова съм тъжна…

	— Надявам се, че си щастлив — каза Белксан на Сол Вали. — Ние, мъжете и жените на Вариана, сме създадени за щастие. Нашата страна е страна на щастието. Щастие чрез осъществяване на всеки в свободата. Тук над нас бдят кралиците. И помагачите играят своята скромна роля.
	— Не се занимавам с политика — призна Сол. — Но не съм толкова щастлив, колкото бих могъл да бъда. Вече четирийсет години съм в същата кожа и искам да се променя!
	— Разбира се — каза младата помагачка. — Всеки има право на промяна. Това е основното правило на нашия живот.
	Сол прокара мазолеста, покрита с кафеникави петънца ръка, по твърдите си, вече прошарени коси и вдигайки очи към небето, попита наивно и настойчиво:
	— Защо не и аз?
	Белксан прехапа сочните си устни.
	— Защо не и ти? — повтори тя.
	— Аз съм непълноценен, непълноценен! — изстена той.
	— Съветва ли се с помагач лекар?
	— При… Всички помагачи не са ли лекари?
	— Не, съвсем не. Аз например нищо не разбирам от медицина.
	Сол си събу едната обувка и сякаш потъна в съзерцание на пръстите на краката си.
	— Тялото е здраво, но главата е увредена — каза той. — Бях при много помагачи и всички те ми казаха, че нещо в главата ми не е наред. А един от тях ми каза, че единствено кралицата можела да ме излекува. Тогава поисках аудиенция. Това беше Обад Насо, мъдрец от Юдерна. Според него кралицата можела почти всичко. Достатъчно било да вярваш много силно в нея. А аз, честно казано, не съм особено вярващ. Но нищо не ми струва да опитам. Заклех се, че ще опитам.
	Белксан кимна с глава
	— Аз ще ти помогна, Сол. Обещавам ти, че ще видиш кралицата. Може би не още днес, но в най-скоро време. Мъдреците от Юдерна са във връзка с маранците и познават по-добре от когото и да било историята и философията на Вариана. Може да им имаш доверие. Точно сега в двореца се намира един, Ханг Ковалдес, който е от най-ярките мислители. Ще те заведа при него. Сигурна съм, че ще ти помогне… Кажи ми, Сол, имаш ли жена и деца?
	Сол наведе глава и започна нервно да опипва възглавничката, на която бе седнал.
	— Имам син, наречен Оро, който трябва да е на петнайсет години, но не съм го виждал от много отдавна. Майка му се промени преди няколко години. Предполагам, че го е отвела в Театриондия. Той бе твърде млад. Сега съм съвсем сам, но това не ми пречи. Аз съм добър търсач на неща и постоянно съм зает.
	— Всъщност може би точно това е проблемът ти — твърде много работиш.
	Сол зяпна от учудване. Очите, челото, заостреният му обучен нос се сбръчкаха.
	— Как така?
	— Не знам, Сол. Работата, нещата… това не е животът. Ако прекалено мислиш за работата си, често забравяш да живееш. Мисля, че за известно време трябва да зарежеш нещата.
	— Ако се променя, обещавам ти, че ще ги зарежа завинаги. Иска ми се да стана решител.
	— Възможно е. Но не винаги може да се избере същността на промяната. Тя е записана в теб. Може би е записано, че ще станеш решител.
	— Или — изсмя се язвително Сол — в скапаната ми тиква е записано, че никога няма да се променя!
	— Не бъди песимист.
	— Опитвам си късмета все пак.
	Белксан се изтегна на възглавницата. Сол я изгледа с раздразнение. Предпочиташе веднага да го отведе при мъдреца Ханг. Имаше чувството, че си губи времето. Белксан бе притворила очи. Високо вдигнатата далма откриваше загорелите й бедра. Сол се усмихна одобрително.
	— Сам си — каза младата жена, — но все пак от време на време се любиш, нали? Сол въздъхна дълбоко.
	— Обикновено не се харесвам много на жените — призна той. — Някои се любят с мен срещу камъни от Тилези. Или за пера. Или за каквото и да е: за неща… Когато ми се прииска жена и съм сам, помолвам някоя помагачка.
	— В това няма нищо срамно — каза Белксан. — Аз харесвам ли ти?
	Тя развърза отгоре своята далма и откри две златисти полукълба с плътни розови връхчета. Сол облиза устни и преглътна нервно.
	— Твърде си хубава за мен.
	— Глупчо. Ти от Вариана ли си или не? Прегърна го с една ръка през врата и зарови пръсти в косите му.
	— Искаш ли да прекараш една цяла нощ с мен, Сол Вали?
>
	Двайсет и третият Алазимун бе оставил зеления си хитрон върху облегалката на един стол, бе захвърлил на леглото шапката си с перо и облякъл горнището на пижама над платнения си бежов панталон. Белокожа брюнетка, която Боро не познаваше, внимателно сресваше посивялата му брада и пееше тъжния пустинен припев: „Алегани! Алегани! Дъждът вали!“ Боро несъзнателно бе започнал да пресмята наум: всеки Алазимун оставаше средно малко по-малко от десет години начело на сюджазанската армия. Войната срещу Торогун продължаваше поне от два века, а нито един документ, дори и от най-секретните, не бе по-стар от сто години. Два века или повече! Защото войната бе може би по-стара от длъжността главнокомандващ, чието значение на стар език беше „меч господен“.
	Двайсет и третият Алазимун бе отдаден на театъра, гениален носач на маска, на когото войната на Юга предлагаше достойна роля. Когато Боро Уругало влезе в стаята — малка, но луксозна, като се имаше предвид, че бе разположена във военен пост на предна линия, — принцът-воин издаде неясно ръмжене, намести се удобно във фотьойла, с отметната назад глава и разтворени крака, а по дебелите му устни, които образуваха ярко червено петно между мустаците и брадата му, се плъзна сладострастна усмивка. И представлението продължи (за назидание на гвардейския ефрейтор, на Боро или на самото момиче?) — един истински играч на роля е винаги с лепната на лицето маска. Ефрейторът имаше прекрасно изражение на мистичен мечтател. Той сигурно с цялата си душа вярваше в Торогун и войната на Юга. А що се отнася до компаньонката на двайсет и третия Алазимун, то тя бе красива, нежна, сериозна, наглед отнесена, но сигурна в себе си. В светлокафявия й, почти червеникав поглед се четеше тайнствената мощ на решителността, която можеше да превърне тази непозната, ако тя пожелаеше, в истински генерал на Армията на Юга.
	Боро стоеше на прага, замръзнал сякаш в стойка мирно. Малко се бе поуморил от тази игра, но не се поддаде на нетърпението. Изминаха няколко минути. Роля, маски, очакване: времето! Ние, хората от Вариана, победихме времето. Всъщност не съвсем точно: ние превърнахме времето в наш съюзник, наш приятел.
	Младата брюнетка не довърши задачата си, най-сетне остави гребена и мина пред Алазимуна и Боро.
	— Достатъчно, Лизор. Свободна си — каза тя на ефрейтора от охраната, който стоеше неподвижен до вратата, дълбоко замечтан. Боро обърна глава. Не бе забелязал, че ефрейторът е жена.
	— Затвори вратата, Лайна — каза Алазимунът. — Трябва да си поговорим с Уругало.
	Лайна изгледа продължително Боро и по гърба му пробягаха тръпка. Това момиче притежаваше някаква сила, която той не можеше да определи. Усмихна се притеснено, като се чудеше дали не се е изчервил.
	— Аз съм Боро Уругало — каза той.
	— Нашият велик създател на миражи.
	— Правя каквото мога.
	— Не обичам твоите миражи. Мисля, че ти липсва въображение.
	— Един добър мираж винаги трябва да е банален.
	— А освен това направо ми писна от целия този маскарад.
	Тя наблегна на последната дума, което прозвуча като открита атака срещу Алазимуна — първия сред носачите на маски.
	— Маскарад, който трае от векове, вече не е само маскарад — спокойно отговори генералът. — В най-лошия случай е експеримент. Ти какво мислиш, Боро? Вземи една възглавница и седни. Не си длъжен да отговаряш.
	— Мисля, че това е един успешен експеримент — каза Боро, като се отпусна на възглавницата. — Не говоря само за войната срещу Торогун. Вариана е един успешен експеримент. Благодарение на гения на Ослобо Маслорово. Така мисля аз.
	— Вашият Маслорово никога не е съществувал — презрително подхвърли Лайна. — Той е мит, точно както Торогун.
	Усмихнат, Боро кръстоса ръце върху дясното си коляно.
	— Може би си права. Но какво значение има това? Всъщност може ли да се каже, че Торогун не съществува? За двеста години не го ли превърнахме в истинска реалност?
	В този момент Лайна се развихри. Под учудения поглед на Боро и загадъчния, може би съучастнически взор на двайсет и третия Алазимун тя подхвана, все по-високо, дълга, злъчна реч — фанатична, екзалтирана проповед:
	— Тази война… тази война, когато дойдох тук, мислех, че е само фарс. И наистина е такава. Но тя е част от заговор срещу народа на Вариана. Вие двамата можете да се смеете колкото си искате. Вие сте мечтатели или носачи на маски. Не правите никаква разлика между истината и лъжата. Или пък обичате лъжата повече от истината. Така че тази комедия ви харесва, тя ви забавлява. Казвате, че е необходима за сигурността и единството на двете Ондии. Но това може би означава просто, че тя е необходима на тези, които не желаят нашият свят да се развива. Промяната! Само тази дума ви е в устата. Всеки има право да се променя. При условие, че обществото остава неподвижно! Имаме правото и задължението да се променяме, но всякакво развитие ни е забранено. От колко века съществува Вариана? Два? Три? Без значение. Това е един неизменяем свят, свят в застой. Иначе казано — мъртъв. Не е ли така? Понеже животът е промяна, нашето общество, което отказва да се движи, да се развива, е загиващо общество. Когато всички лъжи, които пазят тази цивилизация, рухнат като Йерихонските стени*…
	[* Крепост в Палестина, обсадена от евреите. По заповед на господ войските обикалят седем дни стените. На седмия ден, след седмата обиколка, всички извикали дружно и стените се сринали с грохот. (Библ.). Б, пр.]
	Алазимунът прекъсна Лайна с лявата си ръка, а с дясната извади лулата от устата си и попита със свъсени вежди:
	— Какви лъжи, Лайна? Трябва да уточниш. Бихме желали да чуем твоята реч, но понякога ни е трудно да следим мисълта ти.
	Боро сдържаше усмивката си. И други преди Лайна бяха казвали това, което говореше тя и което приблизително представляваше гледната точка на революционната партия Танда. В най-общ смисъл младата жена бе права. Вероятно цивилизацията на Вариана бе резултат на исторически и философски компромис. Тя е застинала, или поне изглежда такава, но какъв смисъл има да продължаваш напред, когато вече си стигнал? За да отидеш къде?
	— Какви лъжи ли? — възмути се Лайна. — Като че ли вие не знаете! Най-напред тази измислена, напълно откачена война…
	— Истинска война ли предпочиташ? — попита Боро.
	— Може би. Истинските войни са наложени на хората. А тази, която хората ден след ден създават отново, е абсолютна, война от любов към войната.
	— Само дето никой не умира.
	— А Мара… Най-отвратителната лъжа е Мара!
	Боро погледна Лайна с възхищение. Тя явно не принадлежеше към партията Танда, иначе не би направила подобна сцена пред Алазимуна. Тандаините никога не се бяха нахвърляли върху Мара — далечния и свещен град на четвъртия сезон. Лайна бе индивидуалистка, анархистка, страшно прозорлива и същевременно невероятно лишена от интуиция. Или може би тя също носеше маска и играеше роля? Ако наистина бе искрена, разкъсвана от мислещия и неспособен да разбира емпатично културата и обществото на Вариана разум, как да й помогне? Как да й докаже, че миражите убиват, без да убиват, че народът на Вариана вярва в Торогун, без да вярва? Ако не е носачка на маски, а рационалистка, заблудена в страната на Ондия, оцеляла от кой знае какъв потоп, как да я накара да усети, че лъжите, които тя заклеймява с такова възмущение, са само повърхността на голямата игра, желана и водена повече или по-малко съзнателно от целия народ? Дълбоко в себе си хората от Натилондия и Театриондия, знаеха, че Торогун е мит. Но те не си позволяваха да изразят тази отричаща и разрушителна мисъл. Съмняваме се, че животът сам по себе си е безсмислен, и въпреки това упорито се вкопчваме в битието и съществуването, сякаш откриваме някакъв смисъл. И всеки избягва да постави този, в крайна сметка, съвсем незначителен въпрос. Мъжете и жените на Вариана не бяха непълноценни поданици, манипулирани от тайнствени господари. Те знаеха, че имат нужда от Торогун и Мара, както човек има нужда от безпокойство и надежда. Торогун представляваше вечно далечната заплаха, която внасяше едновременно окраска на тревога и успокоение, необходима на колективната душа на Вариана. Що се отнася до Мара, тя бе натоварена с надеждата. Свещеният град бе може би мит (Боро не можеше да каже точно), но четвъртият сезон бе реалност и венец на цяла една култура. В това не можеше да се съмнява. Духовна култура, основаваща се върху специализацията на характерите, която позволяваше на хората да развият напълно своите възможности. В известен смисъл ние всички сме мутанти. Но, разбира се, истинските мутанти са избраниците за третата промяна — маратите…
	— Каква лъжа е Мара? — попита Алазимунът, наблюдавайки жълтеникавите спирали, които се издигаха от лулата му, натъпкана с арко, тютюна на мечтателите — и Боро пушеше понякога такъв, — а не с клад или със скобсан, какъвто обикновено предпочитаха носачите на маски. Боро сви рамене: лъжата Мара — тези думи все още леко го жегваха. Въпреки всичко Лайна несъмнено имаше право.
	— Мара не съществува! — яростно отговори младата жена. — Пет години обикалям пустинята. На север, на изток, на запад! Цели пет години… И не открих Мара!
	— Ще я откриеш след третата си промяна — каза генералът.
	— Няма да се променям повече — отговори Лайна.
	Тя гледаше Боро със странна усмивка. Коя бе всъщност Лайна? Изведнъж сниши тон и попита почти смирено:
	— Мога ли да се прибера с теб, Боро Уругало? Уморена съм. Страхувам се, че ще се разболея тук, сред пустинята. Бих искала…
	— Ако Алазимунът е съгласен, аз нямам нищо против — каза Боро.
	Генералът избухна в смях.
	— Лайна, не знам дали ще намеря друга като теб, толкова сръчна, за да ми реше брадата. Но мисля, че ти и Боро имате много неща да си казвате. Тръгнете заедно… и не ме забравяйте веднага.
	— Ако срещна някой кандидат за двайсет и четвърти Алазимун, ще ти го изпратя по специалната поща за дребни услуги — каза Боро.
	— Остават ми най-малко още пет години да изкарам в пустинята. За да водя една несъществуваща война… Аз съм генералът на лъжите, Алазимунът на миражите. Имай милост към мен, Лайна!
	Лайна се усмихна и се отпусна — погледът й се успокои, чертите й омекнаха. Тогава Боро разбра, че тя също бе носачка на маски. Драмата, която току-що изигра за него, бе изпитание, провокация или нещо подобно.
	Но защо точно аз? Кой се интересува от Боро Уругало? И кой стои зад Лайна?
	В началото на XXI век ръждивата проказа, болест по растенията, срещу която нямаше никакви средства, бе превърнала повече от половината планета в пустиня.
	Един хубав ден, без видима причина, тя изчезна, но след като бе променила лицето на Земята по-дълбоко, отколкото два века история. Северна Америка вече не съществуваше. Петдесет-шейсет процента от Стария континент бяха опустошени… Дори една всеобща атомна война не би могла да унищожи повече хора и животни.
	Вариана представляваше оазис, около двеста хиляди квадратни километра в една десет пъти по-голяма пустиня или по-скоро относително добре защитен архипелаг сред море от пясък и скали. Но и в самия оазис ръждивата проказа бе унищожила много растителни видове и бе оставила милиони хектара мъртва земя, която може би никога нямаше да се съживи. Дори зоните, които болестта не бе засегнала, бяха много бедни — защото изобщо си бяха такива, защото още преди проказата екологичното равновесие на по-голямата част от Земята бе нарушено (проказата може би беше просто следствие) и защото оцелелите флора и фауна чак сега, два века по-късно, започваха да се съвземат…
	Анархистичното устройство на обществото, философията на пълната свобода и непринуденият начин на живот във Вариана бяха породени от сливането на двата фактора — изолацията и крайната бедност — и, без съмнение, с малко помощ от страна на съдбата, чиято същност оставаше неясна и която наричаха Ослобо Маслорово…
	Земя, скъпяща своите плодове и свидлива на красотите си — такава беше Вариана. Нейните жители не дължаха почти нищо на природата. И ако при тези условия страната им бе гостоприемна, то това се дължеше на тяхната щедрост, на желанието да създадат една приветлива родина за самите тях и за всички, които търсеха такава, а не на богатствата на почвата или мекия климат. Тъй като Вариана бе разположена на юг, тя се радваше на много слънце. Слънцето, реките, водопадите и няколкото термални извора представляваха всъщност единствените енергийни източници на двете Ондии. Температурната разлика между деня и нощта бе много по-голяма, отколкото преди катаклизма, ето защо три четвърти от жилищата бяха подземни. Милиони световоди пренасяха слънчевата светлина на десет, двайсет, а понякога и на повече метри под повърхността и я разпространяваха непроменена из апартаментите, обществените сгради, улиците, парковете и градините (бяха успели дори да създадат значителни насаждения под земята). По този начин в голямата си част двете Ондии се разпростираха под кухи хълмове… На повърхността се намигаха главно ферми, магазини и работилници — всички обществена собственост, — което им придаваше повече вид на селски райони, отколкото на истински град. Навсякъде се издигаха вятърни генератори и преобразуватели на слънчевата енергия — широки огледала с форма на лопати.
	Тези, които живееха на повърхността, използваха за отопление слънчева или електрическа енергия (електричество получаваха от вятъра). Но когато нощите бяха много студени или едновременно нямаше нито вятър, нито слънце, те се подслоняваха в подземния град — там спяха и живееха в обществени къщи и апартаменти, където, съвсем естествено, в зависимост от свободното място, ги посрещаха техните приятели от Вариана (такова беше приетото обръщение). Частна собственост не съществуваше и всеки, работлив или ленив, сръчен или несръчен, силен или немощен, кадърен или некадърен имаше едни и същи права върху пространството и вещите. За отопление и климатизация на подземните райони се използваше слънчева, а твърде често и геотермична енергия. По този начин консумацията на драгоценните калории бе намалена почти до седемдесет процента от необходимата за един град на повърхността.
	Това положение имаше и свое психологическо обяснение. След катастрофата с ръждивата проказа хората изпитваха повече от когато и да било нужда от сигурност. Беше им нужно нещо повече от дом — подслон, крепост. Дебели стени, труднодостъпни входове… Жителите на Вариана в своите подземни, но слънчеви апартаменти се чувстваха и телом, и духом „на топло“, на сигурно място.
	Всеки се хранеше до насита, защото реколтата бивате разпределяна възможно най-безпристрастно, без намесата на административния апарат или правителството. За това следяха преданите и помагачите. Крадците и мошениците в случай на рецидив бяха осъждани на промяна. Впрочем те самите искаха да се променят. И се променяха. Обикновено след празника се завръщаха по-предани от преданите!
	Икономиката бе рационална и човечна, тоест разпределяща. С други думи, тя можеше да се определи като пазарна икономика, но на безплатния пазар.
	Всички се обличаха, освен тези, които предпочитаха през лятото да ходят голи. Те бяха малцинство — поне сред възрастните. Дрехите се разменяха много често. Особено дрехите на жените. Съществуваха определени места за размяна. Но абудите, латите, далмите, паете и роклите преминаваха толкова често от ръка на ръка или по-скоро от кожа на кожа, че размените се извършваха навсякъде: на улицата, по тревните площи, в театъра, пред входовете на магазините… Да се видят две млади жени, а понякога и три-четири да се събличат без никакво стеснение, за да си разменят някоя премяна, бельо или украшения, бе често срещано, но винаги високо ценено зрелище. Някои си позволяваха лукса да носят всеки ден нов тоалет. Безплатно. Достатъчно бе на публично място да съблечеш част от дрехите или бельото, което служеше като подкана, и желаещите за размяна веднага се втурваха! Кралица Йемена например имаше навика на всеки пет дни да застава гола пред двореца, за да поднови гардероба си.
	Мебелите, инструментите, машините, превозните средства принадлежаха на целия колектив, тоест по принцип на града (но най-често казваха, което бе едно и също, на кралицата…). Все пак имаше изключение — изолираните общности на помагачите, като тези от Юдерна (великите помагачи от пустинята), имаха право да притежават собствени машини и инструменти, които, разбира се използваха за благото на всички, според възможностите и нуждите.

	Жителите на Вариана се обичаха един друг, въпреки че никакъв бог не изискваше това от тях. Техните съседи от Гълф Юниън и Република Миябад не можеха да разберат, нито да приемат такова чудо. А всъщност нямаше никакво чудо. Тук бяха премахнати двете големи пречки за приятелството и братството между хората. Най-напред частната собственост — да кажем направо собствеността. Самото чувство за собственост бе прогонено от сърцата на хората. На второ място — индустриалното общество с неговите гигантски машини и потискаща организация… Към това икономическо и социално освобождение се прибавяше и един по-сложен и загадъчен психологически фактор: промяната.
	Промяната не можеше да се определи, нито да се обясни. Едва ли можеше и да се опише. Тя представляваше осъществяването, разрешено и желано от обществото, на най-дълбокото желание, което притежава всяко същество. И всеки трябва да търси в себе си това желание, за да го опознае… Във всеки случай никой не може сам да задоволи в себе си този глад. Промяната става възможна благодарение на прекрасното давление, което оказва огромното обществено взаимосъгласие. Всеки опит да се изясни по-дълбоко това явление би бил измамен и непредпазлив.
	— Нашата пратеничка в Сюджазан се е върнала заедно с Боро Уругало — съобщи Джизана Жерал на Абдан Юру, когото всички наричаха „стария мъдрец от Юдерна“… Те се разхождаха из подземната градина на стария театър Ослобо. Оптически ефект скриваше тавана на вътрешния град. От лявата страна се издигаха скамейките на театъра. Абдан бе облечен в зелена туника и бяло пае, а Джизана в червенорозово лати. Вървяха над една надвиснала улица, по пътечка, покрита с малки камъчета и оградена с рози, джуджета, перести храсти, кактуси, водоскоци и раковини. Вечерната светлина обвиваше с млечен воал белите статуи на прекрасни девойки и млади богове. Човек имаше чувството, че е на повърхността, в някаква оранжерия, в която се процежда слънчева светлина.
	— Лайна желае войната да свърши — каза Джизана.
	— Всички маранци го желаят — отговори Абдан. — Страхувам се, че някой ден ще бъдем изправени пред истинска война. Но Торогун е злото, а борбата против злото никога не трябва да престава. Ние сме просто изпълнители и не можем да решим, че войната е свършила. Всички ние притежаваме, мисля, твърде добре развита възможност да установяваме взаимнопроникваща връзка с колективния дух на Вариана и да разбираме неговите желания, които за нас са заповеди. Ето какво трябва да се опитаме да обясним на Лайна. А народът все още има нужда от тази война. Очевидно е, струва ми се. Някои виждат в подобно положение доказателство за незрялостта на нашето общество, но това е безсмислица. Никой не желае да се върнем към едни чисто рационални общество и култура. Напротив, фактът, че нашата общност осъзнава своите дълбоки нужди и успява да ги задоволи на възможно най-ниската цена, доказва нейната зрелост.
	— Благодаря за прекрасното изложение, велики вожде! — подхвърли с усмивка Джизана. — И аз мисля горе-долу по същия начин, но, признавам, ти го изразяваш по-добре от мен.
	— Въпрос на упражнения. Пък и стара носталгия — обичам да играя на учител в нашия свят без училища.
	Джизана съгледа една леха, покрита с мъх — истинска полянка сред полудивите розови храсти. Тя коленичи на един крак, претърколи се настрани и грациозно се излегна. Абдан стори същото след кратко колебание, подчертано от съучастническа усмивка. Розовото лати на Джизана се разтвори над голите й крака, над пълните й, силно загорели бедра, чак до миниатюрните бикини, под които прозираше тъмно като косите й на южнячка окосмяване. Въпреки че бе мъдрец, Абдан съумя да оцени това зрелище. Но не показа никакво смущение. Джизана се облегна на лакът и го погледна.
	— Абдан, мисля, че ще те помоля за едно нарушение.
	— Няма нарушение — каза Абдан, — защото няма устав. Добре, слушам те.
	— Става въпрос за Боро Уругало, новия спътник на Лайна. Те се срещнаха в Сюджазан. Боро воюва три години като създател на миражи. Според Алазимуна той е един от най-добрите създатели на миражи, които армията познава от доста време насам. Мечтател, който през първата част от живота си е бил знаещ, а през втората се е развил много. Неговото пребиваване на юг заслужава висока оценка, защото той напълно осъзнава митологичния характер на Торогун. Знае, че е водил въображаема война, за да защитава не територията на Вариана, а духовното й равновесие. Сега се готви да замине за празника в Силбоа. Ще претърпи втората си промяна и бих искала…
	Излегнал се с цял ръст на тревата, с ръце зад тила, Абдан повдигна леко глава, за да погледне Джизана.
	— Разбрах те чудесно, Джи. Той е станал приятел на Лайна и ги искаш да го приемем сред нас след втората му промяна. Както Лайна.
	— Лайна е чудесна.
	— Въпреки омразата й към Торогун.
	— В известен смисъл съм съгласна с нея.
	— Аз също. Но ние трябва да свикнем с Торогун и войната на Юга. И да се надяваме, че скоро няма да водим истинска война… Що се отнася до Боро, трябва да избегнем всичко, което би напомняло за привилегирован избор. Не знам точно какво трябва да направим.
	— Много просто, Абдан. На практика Боро притежава всички наши знания и възможности…
	— Всъщност който и да е мъж и която и да е жена от Вариана притежават всички наши знания и възможности…
	— Но той си дава сметка за това. Не ни остава нищо друго, освен да констатираме, че е един от нас.
	— Ловко — съгласи се Абдан Юру. — Ловко и безупречно. Ще се заемеш ли с това, Джизана?
	— Разбира се. Ще се нагърбиш ли да отговаряш на въпросите на Симла?
	— Вярно, Гам Симла. Тук ли е вече пратеникът на Миябад?
	— Ще пристигне.
	— Ще се заема с него. Толкова обичам да играя на даскал, нали! Бих искал да се срещна с твоето протеже Боро Уругало. Но по-късно.
	Джизана се изправи. Латито се затвори над мускулестите й бедра. С крайчеца на пръстите отърси от коленете си полепналите по кожата й пясък и мъх. Дари Аблан със спокойна, нежна, изпълнена с уважение, преданост и обещание, но същевременно и братска усмивка.
	— Ще се заема с посрещането на Гам Симла и ще видя какви са плановете на Боро Уругало.
	Ароматът на тялото и косите й достигна за момент до обонянието на мъдреца от Юдерна. В този свят, в който никой никога не принадлежеше на никого, Абдан знаеше, че Джизана, стига той да го пожелае, ще бъде негова тялом и духом.

	Лизор наближаваше шестнайсет години. Тя притежаваше в голяма слепен характерните черти на подрастващите от Вариана — учудваща смесица от зрелост и безгрижие; преждевременно физическо съзряване, съпроводено с пълноценно развитие на духовните възможности, придобити от най-ранна възраст, което ни най-малко не противоречеше на неудържимото влечение към смеха и игрите.
	Лежеше полугола върху пухени възглавници под отвора на световода, в запазеното за нея кътче от апартамента. Бе вдигнала пердето, зад което при нужда се усамотяваше. Рядко изпитваше нужда да е сама. Усмихваше се с пълното съзнание, че Сия разглежда тялото й. Беше хубава, нежна, умна. Никога не бе ходила на училище, защото в Натилондия, където бе родена, нямаше училища, както нямаше и в Театриондия, където живееше след втората промяна на Сия. Но въпреки това тя знаеше да чете, да пише, да рисува, да пее. Познаваше старата история, историята на индустриалното общество, на света преди Вариана. Увличаше се от социология на помощта, от философията на Вай Торано (Вай Торано не беше човек, а общност в пустинята) и от теорията на полупроводниците. Тъчеше, подреждаше камъни, правеше планини и макети, измисляше истории и ги разказваше. И накрая, винаги навреме, отдаваше деня си на преданост към кралицата… Истинско малко чудо, като по-голямата част от девойките на Вариана. Но едно независимо чудо, с много труден характер.
	Понякога Сия Тарас си казваше, че нейната малка Лизор е напълно способна да се оправя сама. В следващия момент си мислеше, че това е невъзможно. Тя е още бебе, никога няма да се оправи! След като размислеше. Сия стигаше до извода, че страховете й, както и надеждите бяха безпочвени. В Театриондия изобщо не липсваха помагачи (пропорцията на мъжете и жените, отговарящи повече или по-малко на това призвание, надвишаваше петнайсет процента от населението, срещу десет процента в Натилондия). А корпусът на преданите на кралицата (повече от половината от хората отдаваха по три-четири дни преданост на месец) напълно заслужаваше името си. Фактът, че Сия отиваше в Мара през Силбоа, както и нейната трета промяна със сигурност бяха допринесли много за успеха на девойката и за добрите чувства, които околните изпитваха към нея. Още повече че брат й, Джадин самотника, не желаеше да споделя популярността. Той продължаваше да се крие един господ знае къде и да живее както винаги като дивак. Но Сия не се тревожеше за сина си. Джидин бе мъж, готов да посрещне съдбата си. Неговото призвание бе рядко срещано, но интересно — дебнещ ловец. Той винаги умееше да открие различните служби, които напълно отговаряха на същността му.
>
	Каква щеше да стане Лизор? Не се знаеше. Тя нямаше никакво определено призвание — нещо, което последните няколко години се случваше на все повече младежи в Ондия. Бе способна в най-различни области, но никъде — особено изявена, а и физическите удоволствия като че ли не я привличаха кой знае колко (Сия почти никога не я бе виждала да се люби, въпреки че бе много желана от младежите… и дори от момичетата). Всъщност можеше да се каже какво евентуално нямаше да стане. Лизор нямаше да бъде водач на игра, нито решител, нито носач на маски, нито занаятчия, нито мечтател, нито помагач, нито търсач на неща… Но Сия знаеше, че присъствието й с нищо не би решило проблемите на дъщеря й — ако приемем, че Лизор имаше проблеми — и че обществото като цяло трябваше да насочва младежите към развитие на тяхната същност и към осъществяването на заложбите им. А това общество почти винаги бе изпълнявало задачите си. Може би Сия наистина се чувстваше виновна, както й бе подсказал Абдан Юру. Или пък усещаше някаква липса? Вината не прикриваше ли липсата на нещо? И защо тая липса? Защото ще замина, ще напусна Ондия и ще опозная един нов живот, който ме плаши, затова ли? Защото бих искала да се чувствам незаменима, а не е така, нали? Защото не представлявам нищо за децата си и всъщност никой няма нужда от мен, нали? Но никой не е незаменим. Това е силата на нашето общество. Всеки помага на всекиго и никой няма нужда от точно определен човек. Това е силата или може би — слабостта? Е, няма съмнение, че подобно положение на нещата вреди на личните чувствени връзки. Но лошо ли е това? Най-важна е свободата, а ние сме свободни, както не е бил никой друг народ в цялата история на Земята… Дори някой помагач или предан, които са в постоянна услуга на обществото, могат да се оттеглят, без да оставят празнота. Те знаят, че местата им ще бъдат заети и че никой няма да страда особено от тяхното отсъствие. И това е добре. Нашият свят е постигнал едно почти идеално равновесие. Може би твърде идеално. Ще трябва да попитам маранците какво мислят по този въпрос. Но те може би не мислят нищо. Може изобщо да не се интересуват какво става извън крепостта им…
	Сия скучаеше. При наближаване на промяната често става така. Човек все повече и повече се откъсва от миналото си, не изпитва особен интерес към настоящия живот. Чувстваш изменението, мутацията, но новото същество, което скоро ще бъдеш, все още е неоформено, неясно. Страдаш от липса на душа. Ставаш чужд на себе си… Сия бе изоставила всякаква активна дейност, докато при предните промени си бе наложила да се държи до последния ден. Тя упражняваше три основни професии — дизайнер към едно модно ателие, измисляше и шиеше костюми за историческия театър Ахмед Рао и преподаваше на децата дегизиране и игра с маски… Обичаше страстно всяка една от тези професии. Често изпитваше чувството, че чрез тях напълно изразява цялата си личност и че се осъществява прекрасно (което не й пречеше да отдава четири-пет дни от месеца в преданост). Не, не желаеше да се променя за трети път. Дори не мислеше за това. Но сега вече бе късно. Нищо не я интересуваше. Дори трудно възпроизвеждаше хиляди пъти повтаряни движения. Паметта й се замъгляваше, в съзнанието й образите се объркваха, а думите се блъскаха из устата й и спираха на устните й. (Заекването и другите смущения на речта представляваха едни от първите известяващи близката промяна признаци.) Бе започнала да наблюдава дъщеря си с маниакална настойчивост и Лизор го забеляза. Дъщеря, която вече не обичаше. Поне не както преди. Това много я плашеше. Сия се нуждаеше повече от когато и да било от любов, но самата тя се усещаше неспособна да изпита силно чувство. Това бе признак. Още един признак. Промяната наближаваше. Сия страдаше от самота. Човек винаги се променя сам.
	Живееше в голяма, малко мрачна стая, разположена на втори подземен етаж на една къща в квартал Рао, недалеч от театъра, където работеше три-четири часа всеки втори ден. Рогозки, завеси, пердета и кожи разделяха стаята на шест части: по една за децата — но Джадин почти никога не идваше и стаята му често бе заета от минаващи приятели — една за самата нея, кухня, работен кът, стая за минаващи… От известно време Лизор също отсъстваше често. Това беше нормално. Момчета, които Сия дори не познаваше, ползваха леглото й, възглавниците, кожите, куклите, игрите и книгите й. Всъщност апартаментите бяха всеобща собственост. Редовните наематели на някоя стая (или на повече) имаха само частично и ограничено право над пространството, което им бе предоставено от общността. Много хора предпочитаха да нямат постоянно жилище и ходеха от къща на къща, за да се хранят, да спят и да живеят. Тези номади не се натрапваха — кодексът на учтивостта във Вариана (или гражданският кодекс) не им го позволяваше. Редовният наемател не бе задължен да приема минаващите… Всъщност във Вариана не съществуваха наказания, нито задължения. Опитът доказваше, че и най-големият неудачник, и най-нежеланият бездомник в крайна сметка намираха подслон, преди да се помолят за четвърти път. В Театриондия не съществуваха нито ключове, нито ключалки, нито каквото и да е от тоя род. Кражбите, както и престъпленията бяха напълно безсмислени. Крадците и убийците, ако се намереха такива, биваха осъждани на незабавна промяна.
	Сия бе легнала по корем, опряла брадичка на кръстосаните си ръце. На три крачки от нея Лизор се бе изтегнала в същата поза, заобиколена от куклите си, една книга и китара. От време на време подръпваше разсеяно някоя струна. Запълваше по нормален начин нормалното си свободно време, докато Сия вече не четеше, не свиреше, не слушаше музика, не рисуваше. Нищо не я привличаше. Дори не й се говореше и трудно понасяше присъствието на помагачите. Чакаше…
	Изправи се, прекоси стаята и се отпусна до прозореца, който започваше от пода и гледаше към малко кръгло площадче, потопено в слънчева светлина, струяща от световода, разположен на горния етаж. Това селско площадче служеше за обща всекидневна на пет-шест апартамента, разположени на долното ниво. Някаква двойка се любеше в сянката на смокиново дърво, а възрастен мъж в пончо даваше уроци по пиано на малко голо момиченце.
	Някой влезе в стаята. Сия с мъка вдигна поглед. Посетителят бе млад мъж. Знаеше, че го познава. Вероятно бе приятел на Лизор, но не се сети кой е. Почувства, че паметта й започва да работи и веднага след това се отказва. Всички спомени се разпиляваха в мозъка й. Извърна се към дъщеря си, която също й се стори съвсем непозната. Момчето бе красиво. Направи две крачки към нея и й се усмихна. Понеже го намираше за приятен и хубав, застана на колене, за да го посрещне, и му отвърна с усмивка.
	— Добър ден — рече той и разбра, че тя не го позна. Каза й името си, но Сия поклати глава през смях. Нищо не си спомняше. Бе забравила дори възрастта си. Чувстваше се друга, следователно бе млада. Изпитваше желание да се люби с Поанго. Показа му го без колебание. Изведнъж тялото й, нервите, сърцето и главата й безкрайно олекнаха. Разтвори деколтето на латито и почти изцяло откри гърдите си. Поанго й помогна да се изправи. Лизор им помаха с крайчеца на пръстите си за поздрав и спусна завесата, с която се уединяваше. Сия отведе Поанго в стаята си, отдалечена на не повече от три метра, но за да стигнат до нея, трябваше да се промъкнат през тайнствен лабиринт от рогозки и пердета, между възглавници и възглавнички и хиляди други щедро разпръснати предмети. Водеше младежа, хванала го за ръка, и се любуваше на профила му. Поанго нямаше и двайсет години. Вече не си спомняше кой беше, какви бяха отношенията му с Лизор, пък и не я интересуваше. С някаква ненадейна и дива страст се бе влюбила в русите му коси, в кожата му — едновременно розова и златиста, в светлите му, зелени или сини очи. Дете на Севера. Изглеждаше й крехък и това още повече усилваше желанието й.
	Попита го със страх дали бърза. Отговори й отрицателно. Не си даваше сметка, че го омайва — заради промяната, която се извършваше в нея, — или не смееше да го повярва. Когато процесът на промяната започне, личността, обречена на нова съдба, преминава през своего рода циклотермична криза. Периодите на екзалтация, сила и радост следват с неизменен ритъм периодите на униние, умора и безразличие. Сия, без да си дава сметка, току-що бе преминала в щастлива фаза. Една будна част от съзнанието й отбеляза този факт. Разбра, че вътрешният механизъм, който водеше до промяната, наистина бе заработил. Започваше прераждането. Скоро щеше да се наложи да замине за Силбоа. Но не и на часа. По-късно щеше да мисли за това.
	Пое ръцете на Поанго, погали ги и започна да го съблича. След малко забрави напълно, че подготвящата се дълбоко в нея промяна бе трета и след празника я очакваха Мара и нейните загадки.

	За Боро Уругало този период също бе благоприятен. Усещаше как в него се раждат, нарастват и накрая избуяват луди пориви. Някаква прекрасна възбуда. Чувство за груба мощ, за пълно освобождаване. Вътрешната тежест на получените наготово идеи, на тъмните страхове, на забранените спомени, които тегнеха в душата му като студен камък и не й позволяваха да литне към висините на радостта и силата — всичко това бе пометено, отнесено, унищожено. Промяната е мъчителна само когато човек се съпротивлява на процеса. Ако човек се остави на течението, ако го приеме, експериментът може да бъде приятен и възбуждащ. (Но Боро знаеше, че чувството за пълноценност и освобождаване, което изпитва в определени моменти, е отчасти илюзорно.) При всички положения удоволствието бе по-силно от страданието дори в моментите на униние.
	Боро притискаше Лайна в слабите си ръце и се смееше от блаженство и въодушевление. Това бе естествен, физиологичен смях, чрез който се освобождаваше от прекалената жизненост, от преливащата радост, от поройния прилив на младост… И Лайна, строгата Лайна, обхваната от заразата, на свой ред се смееше до сълзи, без да може да си поеме дъх.
	Придружи новата си приятелка до Театриондия, вместо да се прибере у дома, в Натилондия, което противоречеше малко на обичая. По принцип всеки трябваше да тръгне за празника на промяната от своя град. Но Боро не даваше и пет пари за обичаите на Вариана. Не, всъщност не беше точно така — намираше ги мъдри и смислени. Но той инстинктивно се поставяше извън тези норми и разговорите, които проведе на връщане със загадъчната Лайна, не промениха мнението му. Пътуването трая три дни — един ден с електрически камион, за да стигнат до лагера с храмовете; един ден с дирижабъл до Лизория, на южната граница на Вариана; и един ден с влак до Театриондия… През цялото това време спореха, додето устните им пресъхнеха, и се любеха до задъхване. Но Боро все още бе далеч от разкриването на тайната, наречена Лайна. Носач на маски, играч на роли — водач на игра, решител, комбинатор, мисионер, тълкувател на закона — младата жена бе всичко това и дори нещо повече. Горе-долу така си представяше маранците. Освободени от жаждата за индивидуализъм, който характеризира първата част от живота, мъжете и жените, преминали третата промяна, трябваше да достигнат до по-висше качество на съществуването, когато всички човешки заложби се развиват едновременно във всеки. Поне такава беше според него целта на промяната, за която е мечтал Основателят Ослобо Маслорово. Между другото Боро се съмняваше, че жителите на Мара стоят затворени в отдалечения град, както твърдяха слуховете. Наистина така се говореше, но на едно по-висше ниво — за онзи, който притежаваше нужната чувствителност — подобни приказки нашепваха нещо друго. И Боро бе открил в народното съзнание (за да опрости нещата…) скритото, неизразено, но много силно усещане, че маранците бяха в града.
	Веднъж бе попитал Лайна:
	— Скъпа, ти не си ли случайно маранско дете, което се е изгубило?
	Лайна бе отрекла, но не изглеждаше особено изненадана. Ако не беше от Мара, то сигурно знаеше нещо важно за маранците или поддържаше тайни връзки с тях… Тя отведе Боро в стария театър Ослобо, разположен в истински земеделски район, с подземни ферми и хижи на повърхността, заобиколени от ливади, където пасяха овце и коне, и земи, в които цъфтяха ябълки и жълтееха жита. Великите помагачи от Юдерна (тези, които понякога наричаха мъдреците на пустинята) живееха тук в общности или просто минаваха. Старият театър, както гласеше табелката на входа, принадлежеше само на тях. Тази почти частна собственост представляваше нарушение на закона на Вариана. Боро се питаше защо мъдреците имат нужда от собствено място — те несъмнено заслужаваха това нарушение, — където можеха да се затварят, тоест да се скрият. Тази претенция също излизаше извън рамките на общото право.
	Лайна и Боро вече не се разделяха. Младата жена бе заявила на спътника си, че ще го придружи до Силбоа. От любов и любопитство — защото при нея не ставаше въпрос за промяна. От няколко години тя бе навлязла в третия сезон на живота си и мислеше, че повече няма да се променя. „Вече нямам нужда от промяна!“ — заявяваше гордо тя, което съвсем убеди Боро, че хипотезата му не бе съвсем погрешна…
	— Обещавам ти, скъпи, ще те придружа до Силбоа. И още отсега ще започна да свиквам с теб.
	И двамата се смееха. Отпуснаха се сред кожите, сплели тела, слели полови органи, в игри и милувки. Бяха като богове. Изведнъж Боро потръпна. Току-що бе навлязъл в депресивната фаза и веднага си даде сметка за това. Отново се почувства като малко дете. При невероятната сигурност на Вариана беше по-добре да си малко дете. Всякаква гордост го напусна. Дори самото понятие за гордост изчезна от съзнанието му. Подслони се в нежните, гостоприемни ръце, които се протягаха към него. Лайна го залюля майчински.
	— Скъпи мой, моя любов, съкровище мое… И Боро реши, че тези думи са много приятни за слушане.

	— Имате избор, ваше превъзходителство — каза Абдан Юру. — Надуваем стол, дървен стол, възглавница или килимче за медитация като на мъдреците от пустинята?
	Гам Симла, извънреден посланик на Република Миябад, поклати глава със съучастническа усмивка. Отдавна познаваше особения хумор на хората от Юдерна (между които без съмнение се криеха загадъчните маранци).
	— Значи липсва само дъска с гвоздеи!
	— За бога, ваше превъзходителство, ние не сме мазохисти.
	Очите на мъдреца от Юдерна блестяха лукаво. Симла наблюдаваше домакина си с весело-тревожна благосклонност. Посетителят, облечен в бял абуд, с боси крака и дълги сиви коси, падащи върху слабите му рамене, бе определено индийски тип — гладка и силно загоряла, почти кафява кожа, черни, твърде удължени очи, високи скули… Абдан го прие в малка подземна стаичка на стария театър, в която дракон бълваше слънцето от зиналата си паст. Беше съвсем като дневната светлина. Завесите образуваха сенчест кът. Таванът не се виждаше и човек имаше чувството, че слънцето грее на небето от десет места.
	— Зарежете това „ваше превъзходителство“, приятелю! — каза пратеникът на Маябад. — Може би не сме чак толкова освободени като вас, но от доста време вече не си играем на превъзходителства. Не го правим дори с нашите съседи, капиталистите от Гълф Юниън!
	Абдан Юру приседна на пети.
	— А, Г. Ю. все още ли е капиталистическа?
	— В известен смисъл, да.
	Гам Симла сложи две възглавници една върху друга и седна облегнат на стената, с лице към събеседника си.
	— Ще бъда откровен с вас. Когато идвам във Вариана — а сега съм за пети път, — винаги оставам изненадан от вашето пълно непознаване на външния свят Знам, че идеята за всеобщо планетарно общество е изоставена отпреди век, но имам чувството, че вие страшно сте се затворили в себе си, а това не е нормално… Не, не ми отговаряйте. Сега не можем да узнаем кой има право и кой не. Вие сте се оставили на инстинктите си. Историята ще отговори…
	— Вече няма история.
	— Не съм толкова сигурен като вас. Да кажем бъдещето… Разбира се, вие имате предимството да бъдете остров сред пустинята. И тъй като на тази планета не съществува никаква въздушна сила — освен Г.Ю., които са миролюбиви, — пустинята ви защитава идеално. Абдан скръсти ръце върху голото си коляно, което потрепери, после тялото му се отпусна бавно, мускул по мускул. Мъдрецът от Юдерна затвори очи.
	— Не само пустинята, Гам. И нищо не доказва, че Г.Ю. са толкова миролюбиви. От друга страна, ние не сме чак дотам лекомислени, колкото, изглежда, ни мислите. Обществото на Вариана е може би най-неагресивното, което някога е съществувало на Земята. Въпреки това сме във война от самото създаване на Ондиите. Постоянна война…
	— Но това не истинска война. А ако ви бяха атакували…
	— Не е истинска ли? Всъщност, от ваша гледна точка… Ако Торогун, демонът на Земята, е… вие бихте казали мит, но не е точно това… ако Торогун не е истински, то неизвестни субекти, дошли от не знам къде — може би от вашите области, — многократно са ни нападали съвсем наистина. И те бяха отблъснати от нашите войници с оръжията, които ни служат срещу Торогун. И хората на Алазимун, поне по-голямата част от тях, не направиха никаква разлика.
	— Признавам, че сме силно заинтригувани от вашите оръжия, изстрелващи миражи. Но тъй като сигурно става въпрос за военна тайна, няма да ви разпитвам…
	Абдан Юру се изсмя с характерното за него свистене.
	— Питайте колкото си искате, ваше… приятелю! Във Вариана има всичко друго, само не и военни тайни.
	Гам Симла наведе очи и заразглежда втренчено килима между кафявите си нозе.
	— Не го правя само от любопитство. Оръжията за изстрелване на миражи ни се струват типичен продукт на цивилизацията на Вариана. Доколкото знаем, те не струват скъпо… а бюджетът за отбраната на страната ни е много нисък.
	— И съседите ви са твърде силни — добави Абдан.
	— Да, съседите ни са твърде силни. Можете ли да потвърдите, че тези оръжия са ефикасни?
	— Не мога да твърдя подобно нещо.
	— Жалко. Въпреки това агресорите, които вашите части са отблъснали, са били…
	— … победени от миражи ли? Това е безспорен факт. Но все пак, както казахте, тези оръжия са типичен продукт на нашата цивилизация. Те действат само в ръцете и под контрола на мъжете и жените от Вариана. Освен това тези хора трябва да са в естествената си среда и да имат съзнанието, че защитават страната си. Пушките и оръдията за миражи не могат да се изнасят. Ние сме много бедни: нямаме нищо за продаване, нито за купуване.
	— Сигурен съм, че ако желаехте, щяхте да имате доста за продаване… и малко за купуване. Ние също сме много бедни. Нямаме възможности да купуваме много неща. Просто искаме да създадем евтини оръжия, за да защитаваме границите си. Най-вече оръжия, които да не проливат кръв, защото мисля, че ние сме също тъй миролюбиви като вас.
	— И като Г. Ю…
	— И като Г. Ю… Тъй като сте щедри — по-щедри, отколкото бедни, — може би ще ни помогнете да създадем собствени оръжия за миражи.
	— О, нито помагачите от Юдерна, нито пък занаятчиите на Ондия ще ви откажат да видите как се правят тези оръжия. Но ще трябва да намерите собствен начин да си служите с тях.
	— Благодаря.
	— Един що-годе опитен дърводелец сигурно прави по една пушка за миражи на ден. В случай на нужда бихме могли да произведем петстотин хиляди пушки за три дни и да въоръжим населението за десет дни. На склад имаме около двайсет и пет хиляди оръдия. А нашите занаятчии измислят постоянно нови модели които можем да изпитваме във войната в Сюджазан. Имаме дори противосамолетни оръдия. Мисля, че са някъде около пет хиляди.
	— Република Миябад е много по-уязвима поради географското си положение, ниската дисциплина на населението и изоставането във военно отношение.
	— За Вариана просто „военно отношение“ не съществува. Мислим, че сме намерили разрешение на собствените си проблеми. Но не е сигурно, че сме в състояние да помогнем и на вас. Ще си помислим.
	Гам Симла отново се вглъби за няколко секунди. От световода обилно струеше ярка, студена светлина. Някъде от горните етажи се носеше писклива мелодия, която сякаш идеше от празното небе.
	— Искам да ви попитам още нещо, приятелю — каза представителят на Република Миябад.
	— Слушам ви, приятелю.

	Алтаире IX бе седнала на трона си, представляващ хаотично, но изкусно струпани кожи и надуваеми възглавници. Дългите й венецианско руси коси се спускаха на необуздани потоци по синия абуд (в Натилондия синьото бе кралският цвят). На овалното й лице с яки кости, характерни черти, правилен нос и решителна уста, сивите й очи — трескави и пророчески, силно блестяха.
	Заобиколена от шестима предани й съветници — велики помагачи от пустинята (китките им бяха в окови, за да се изтъкне, че и те са мъже и жени като другите и че не се поставят умишлено или неволно над тези, които ще съдят), кралицата председателстваше съдебното заседание, на което трябваше да се явят стотина виновни, осъждани по принцип на насилствена промяна, и още толкова свободни просители на аудиенция. Кралицата отделяше най-много по минута на всеки просител или виновен, освен ако някой от нейните съветници или предани — тълкуватели на закона, не й обърнеше внимание върху особения случай на дадено лице. Всеки ден в двореца имаше три-четиричасово заседание и кралицата излизаше изтощена, след като бе изразходвала безмерно мощта си да внушава и да се вживява.
	Добре изработеният церемониал даваше възможност да се печели време, без да се създава впечатление, че Алтаире бърза. Виновните бяха придружавани от тълкувател на закона, просителите — от помагач или предан, понякога и от двамата. От друга страна, символично окованите предани и помагачи от кралския съвет познаваха някои от лицата. Само кралицата и нейният секретар — млад негър, едната китка на когото бе окована, а другата свободна, можеха да преглеждат някои бележки. Съветниците и тълкувателите на закона бяха задължени да се явяват с празни ръце. В обществения живот на Вариана съществуваха много положения, при които обичаят не позволяваше да се използват документи за доказателство, справка, за припомняне или за каквато и да е цел. Същата неписана забрана обхващаше между другото и записването на човешкия глас, което се считаше за недодяланост. Тази практика водеше началото си от _Едикта против бюрократите_, който някои познавачи на историята приписваха на самия Основател, обаче младите тълкуватели на закона често оспорваха това твърдение. Едиктът, разбира се, не отричаше напълно стойността на документите. Просто по общо съгласие се ограничаваха да не ги употребяват в тържествени случаи… Що се отнася до виновните, те бяха голи, въпреки че обичаят изобщо не го изискваше. Това, че се представяха голи пред кралицата, бе знак на разкаяние и показваше желанието за промяна. Някои свободни просители също сваляха дрехите си в знак на смирение и усърдие. Така бе постъпил и Сол Вали, придружен от Белксан. „Трябва да докажеш на кралицата, че наистина искаш да се промениш“ — бе казал на Сол мислителят Ханг Ковалдес, който сега седеше окован отляво на Алтаире. Сол размишляваше цяла нощ в прегръдките на Белксан, твърде притеснен, за да може да заспи или да се люби. На зазоряване вече бе взел решение. „След моята промяна искам да бъда решител. Трябва веднага да се науча да решавам.“ Белксан одобри избора му, без обаче да крие тревогата си:
	— Ще посмееш ли да се представиш гол пред кралицата, като виновен?
	— Интересува ме само едно нещо — да се променя. И само кралицата може да ме спаси. Ще се явя гол пред нея и тя ще разбере, че наистина искам да се променя…
	Вентилаторите раздвижваха въздуха в съдебната зала. Разпрашители насищаха с благовония атмосферата. Световодите рисуваха в пространството въздушни, леки, безплътни форми — прозрачни пеперуди, паяжини в цветовете на дъгата, небе, отразено във вода, водорасли, гриви, ириси, въздушни нишки паяжина и снежни кристали… Високият, ясен глас на кралицата се издигаше сред тишината. Гласовете на съветниците, просителите и тълкувателите на закона й отговаряха с един тон по-ниско. Няколко музикални акорда отмерваха изказванията на Алтаире и даваха сигнал за почивките, които тя си разрешаваше около четири пъти на час.
	В момента пред господарката стоеше с наведена глава млада мургава жена, на около трийсет години, висока, с италиански или гръцки тип красота. Обвинена, че е изоставила бебето си, тя се признаваше за виновна и желаеше промяната, наложена й от общността. Беше гола. Висока, красива, с наведена глава. Гола. Гъсто, къдраво руно образуваше на корема и между стегнатите й бедра вълнуващ черен триъгълник. Придружаваше я млад и стеснителен тълкувател на закона. Кралицата изглеждаше изненадана — този тип престъпления бяха от изключителна рядкост. Терминът „изоставила“ означаваше, че младата жена е искала да остави детето си да умре. Ако не е искала да го отгледа, можела е да го даде на помагачите и никой в нищо нямаше да я обвини. Заинтригувана, Алтаире се наведе към Ханг Ковалдес, окован малко под нея за една неудобна табуретка:
	— Познаваш ли това момиче, Ханг?
	— Запознах се с нейния случай. Алтаире. Теса не е родена във Вариана. Запазила е някои стари вярвания…
	— Какво си направила, Теса? — попита кралицата.
	Младата жена търсеше думи, за да отговори. Мина известно време. Устните й помръдваха, но от устата й не излизаше никакъв звук. Най-накрая произнесе с мъка:
	— Исках да спася бебето от грижите на помагачите…
	— Но защо, Теса? — попита внимателно кралицата. — То можеше да умре. Нали обичаше детето, Теса? Нали не искаше то да умре? Кажи ми, защо?
	— Господи! — изстена Теса. — Аз… аз мислех, че синът ми е в божиите ръце. Аз не… Мислех, че само господ…
	— Твоят бог библейският бог ли е?
	— Да!
	— Имаш право да вярваш в който си искаш бог, но синът ти пък има право да живее. Теса вдигна глава.
	— Знам. Искам да се променя. Искам да бъда като другите!
	— Дори с риск да загубиш вярата си?
	— Да!
	— Добре — каза кралицата.
	Тя вдигна двете си ръце и ги протегна към Теса, която стоеше на три крачки от нея, прикривайки с длани гърдите си.
	— Ти ще се промениш! Ще тръгнеш веднага за Силбоа! Заповядвам промяната в теб да започне! Късмет! И сбогом…
	Скоро след това дойде редът на Сол Вали. Секретарят подаде на господарката втория списък — на просителите на аудиенция.
	— Ти ли си Сол Вали?
	Сол се изправи, стегна закръгленото си и тежко тяло в твърде комична и едновременно патетична стойка мирно.
	— Да, моя кралице.
	— Какво желаеш?
	— Утре ставам на четирийсет години. Никога досега не съм преживявал промяна. Искам да стана решител.
	— Добре — каза кралицата.
	Ханг Ковалдес скришом направи знак на Алтаире, която се наведе към него: „Запознат съм със случая. Можеш да заповядаш промяната…“
	— Ще заминеш за Силбоа — каза кралицата.
	— Да, моя кралице — отговори Сол.
	— Заповядвам да познаеш промяната!
	Сол бе затворил очи. Трескаво бучене изпълваше главата му. Невероятно силно чувство на очакване сковаваше съзнанието му и обтягаше нервите му. От време на време го обливаха вълни надежда и той получаваше усещане за свежест. После изведнъж по гръбначния му стълб премина мощна тръпка и го отхвърли малко назад. Само отчасти осъзнаваше какво става с него. Но знаеше, че в съзнанието и тялото му се извършва нещо необикновено. Може би дори нещо свръхестествено. Винаги бе вярвал в кралицата. Вярваше, че тя може с едно изречение да му даде това, което желае. Може също чака и да откаже. Но тя се бе съгласила да го избави, него, най-скромния сред търсачите на неща! Заповядвам да познаеш промяната — в главата на Сол Вали някакво приказно ехо повтори сто хиляди пъти тези думи, обладали непреодолима мощ: _Заповядвам да… промяната!_ ПРОМЯНАТА! ПРОМЯНАТА!
	Кралицата добави:
	— Всичко е наред, Сол! Процесът се извършва. Ти започваш да се променяш! Всичко най-добро! Сбогом!
	ПРОМЯНАТА!ПРОМЯНАТА!
	Сол усети нечие безкрайно нежно докосване до ръката си. Белксан… Коя беше Белксан? Невъзможно беше да си спомни. Хлъцна от щастие. Промяната — това беше промяната! В началото започваше така, с главозамайващи дупки в паметта. Благодарение силата на кралицата! Благодаря, Алтаире… Искаше да коленичи пред трона, но усети, че някой го избута — друг просител или пазач от двореца. Бе отворил очи, но зрението му си оставаше странно замъглено. Белксан го повлече. Съзнаваше, че е гол, но това вече не го притесняваше. Чувствуваше се пиян; залиташе след младата жена. Белксан случайно го докосна и той се възбуди страшно силно. Усещането бе вълнуващо, възбуждащо и същевременно почти болезнено. Като че ли цялото му тяло изведнъж бе придобило твърдостта и мощта на члена му. Избухна в смях и хукна след Белксан. Без да забележи, бяха излезли от съдебната зала. Намираха се в нещо като дрешник. Младата жена му подаде дрехите. Той ги пое, повъртя ги в ръцете си, гледаше Белксан и се смееше като луд. Бе твърде възбуден, за да се облече. Хвана втвърдения си член, взе ръката на Белксан, постави дланта й на корема си и продължи да се смее.
	— Дете! — възкликна Белксан. Сол я погледна с възхищение.
	— Наистина! Отново съм дете. Но се възбуждам като бог. И ще се променя!
	— Във Вариана съществува ли тайно правителство? — попита Гам Симла.
	— Не разбирам съвсем добре въпроса ви, приятелю — отговори Абдан Юру.
	— Вие нямате официално правителство, нямате видимо правителство. Двете кралици, Йемена и Алтаире, брюнетката и блондинката, африканката и скандинавката, са просто символи. Те нямат никаква власт.
	— Тук грешите, приятелю. Наистина властта им не е от политическо естество — същността й е магическа, но реална.
	— Значи това е религиозна власт?
	— Ако имаме предвид дълбокия смисъл на думата, която идва от religare, свързвам. Не отричам, че кралиците символизират и в известен смисъл материализират _връзките_, съществуващи между нас. По този начин те превръщат нашия народ в едно единно цяло, в голямо племе, в огромен клан, в многочленно същество…
	— Като обществото в кошера ли?
	— Или това в мравуняка? Не, Симла. Ние нямаме нищо общо с общността на насекомите. Просто мислим, че човек не може да се осъществи извън обществото. Нашето общество е създадено така, че да помага на човека да живее, да развива неговите способности, да му позволи да извърви докрай съдбата си. И то в свобода и щастие. Невъзможно ли? Ние мислим, че е възможно. Може би съществуват хиляди други, по-добри от нашия начин, но ние също трябва да сме на прав път, защото народът на Вариана е свободен и щастлив… О, разбира се, можем и без нашите кралици. Но те са удобни и ние така ги обичаме! Когато някоя Йемена или Алтаире се умори от задачата си, избираме заместничка и за нас това е необикновено събитие. Няма нищо общо, кълна ви се, с президентските избори в Гълф Юниън! Помолим ли ги да си отидат, те ще го сторят изискано, ако не и с радост. Но тогава ще трябва да измислим някаква институция, която да ги замества. Кому е нужно?
	— Това нас не ни интересува, Юру. Ние искаме само по-добре да ви разберем. Значи вие нямате правителство?
	— Не.
	— А вие, мъдреците от пустинята, великите помагачи от Юдерна, не представлявате ли своего рода окултно правителство?
	— Не.
	— Мара не е ли тайната столица на Вариана?
	— О, Мара…
	— Искате да кажете, че Мара… не съществува?
	— Кой знае?
	— Всъщност това е без значение. Все пак вие, Абдан Юру, принадлежите към управляващата класа, нали? В Натилондия ме приемате вие, а не някой друг.
	— Ще ви обърна внимание, Гам Симла, че вие сам поискахте да ме видите, за което ви благодаря. Освен това аз съм помагач.
	— Велик помагач.
	— Което означава две неща. Първо, че мога да се посветя напълно на помощта и взаимопомощта. Второ, че съм на разположение за каквато и да е помощ. Но тъй като добре се сработвам с хората, често ми възлагат да посрещам гости.
	— Кой ви го възлага?
	— Кралицата или нейните предани. Помагачите от Юдерна. Народът.
	— Кой взема решения във Вариана?
	— Решителите. Много рядко кралицата. Всеки може да решава. Но решителите са на разположение, когато имаме нужда от тях.
	— В такъв случай значи решителите са истинските ръководители на Вариана?
	— Не, ни най-малко. Не повече, отколкото помагачите, мечтателите или преданите.
	— Ето нещо, което не разбираме — специализацията по характери.
	— Не съм сигурен, че това е кой знае колко важно. Тя не е самоцел, а може би средство. Някакво странично явление. Някои мислят, че тази специализация ограничава хората в осъществяването на пълния им аз. Но може би трябва да умеем да се ограничаваме? А освен това съществува и промяната. Най-вече третата промяна, която позволява да се преодолее всякаква специализация и ограничаване.
	— Третата промяна, която свършва с Мара ли?
	— Да.
	— И може би с великите помагачи от пустинята?
	— Може би.
	— За вас помагачът е идеалното обществено същество, нали?
	— Помагачът е циментът на обществото. Може да се строи и само с цимент, но къщите, построени така, винаги изглеждат малко груби. Великите помагачи от пустинята не са подтиквани просто от желание. Те имат собствена философия на действието.
	— Но все пак имате някаква администрация. На практика преданите на кралицата са чиновници…
	— Може и така да се каже. Но понятието администрация ни е твърде чуждо. Почти всеки жител на Вариана от дванайсетгодишна възраст посвещава на всеки десет дни по един за преданост към кралицата. Някои посвещават и по два-три. А някои посвещават почти цялото си време.
	— Нация от пет-шест милиона трябва да бъде управлявана.
	— Ние не сме нация. Понятието нация също ни е чуждо.
	— Мисля, че си играете с думите, Абдан. Имате територия, господарка — по-точно две, — армия, която защитава тази територия дори и врагът да е въображаем…
	— Да приемем.
	— Да речем, че се оправяте без правителство. Но без администрация! Нека си представим, че… Всъщност каквото и да е! Да вземем един пример: транспортът, пътищата. Имате и транспорт, и пътища. Много пътища, защото градовете ви са пръснати. На практика те представляват гъсто заселени селски райони.
	— По-голямата част на градовете е под земята. Благодарение на световодите.
	— Да… Търся убедителен пример!
	— И не откривате ли? Може би защото администрацията, под маската на обществената необходимост, има за цел да защитава собствеността и различните привилегии? Може би защото не е необходима?
	— Да оставим пътищата. Но хората, благата…
	— Няма блага!
	— Но има хора. Един съвсем прост пример: военната служба.
	— Няма военна служба.
	— Да, но войната…
	— В Сюджазан онзи, който иска да се бие, съобщава това на някой помагач или предан. Ако отговаря на условията, определени от военните закони, помагачът или преданият се заемат с неговия случай.
	— Военните закони ли?
	— Нашите военни закони. Най-вече психологическите закони.
	— Значи армия от доброволци. Това не е ли опасно за демокрацията?
	— Нашата армия не е опасна за нашата демокрация.
	— Не избрах добър пример. Но гражданското състояние…
	— Не ни е нужно гражданско състояние.
	— Сватбите…
	— Няма сватби.
	— Обществената чистота…
	— Имаме красиви помагачки и яки предани, които посрещат мръсните хора край слънчевите резервоари и им сапунисват гърбовете.
	— Съдебните спорове…
	— Имаме тълкуватели на законите.
	— А изпълнението на съдебните решения…
	— Щом тълкувателите на закона стигнат до единомислие, някой предан на кралицата установява това, записва общото мнение и първият минаващ решител решава въз основа на него…
	— А ако мине някой друг решител и вземе противно решение?
	— Когато някой друг решител е решил нещо, трябва други четирима да са единодушни, за да анулират неговото решение. Такъв е обичаят.
	— Но ако някой се откаже да се подчини на решението?
	— Рядко се стига дотам. Това би означавало да се поеме много сериозен психологически и емоционален риск. Този, който отказва да се съобрази с решението на общността, може да е болен, луд или абсолютно сигурен в себе си. Ако е болен, тогава това е работа на помагачите-лекари или на мислителите.
	— Кой ще определи, че е болен?
	— А, това не е лесно. Другите болни, помагачите, чувствителните — всички, които могат реално да преценят състоянието му. В крайна сметка и той самият. Ако противно на всички останали е убеден, че има право, тогава трябва да поиска аудиенция при кралицата. Накрая, независимо дали е имал право, или е бил на погрешен път (което не е съществено), той може да се присъедини към някоя общност от пустинята и да размишлява три години или, ако предпочита, да търси неща, което е все същото Когато се завърне, ако проблемът още съществува, общността ще трябва да използува други форми. Такъв е обичаят.
	— Училището…
	— Няма училище.
	— Образованието във Вариана не е ли задължително?
	— Не. Както не е и интелигентността, физическата сила или ловкостта. Дори да не можеш и да свириш, пак никой няма да те упрекне!
	— Колко неграмотни имате?
	— Не знам, приятелю. Ние нямаме и статистика. Но мога да ви кажа, че аз лично не съм срещал човек над шестнайсет години, който да е неграмотен. Това не означава, че няма неграмотни, но те несъмнено се чувстват щастливи колкото другите, а може би и повече.
	— Да се върнем на транспорта. Знам, че във Вариана той е изключително бавен.
	— Ние искаме да е така.
	— КОЙ го иска?
	— Ние всички, общността, народът… Никое наземно превозно средство не надвишава петдесет километра в час. Напълно достатъчно е и в рамките на това, което наричаме _човешки мащаб_. Впрочем средната скорост на движение в нашите градове е чувствително по-висока от кои в индустриалните градове от миналия век.
	— Но вие притежавате дирижабли, които летят поне два пъти по-бързо. При всички положения имате нужда от някакъв пътен и въздушен правилник.
	— Правила — да. Но не и правилник.
	— Закон за пътищата?
	— Пътния закон за честта и приятелството.
	— Кой следи за спазването му?
	— Не бързаме и се обичаме един друг — това е цялата ни тайна. Така че нямаме нужда от жандарми. Но винаги в случай на нужда могат да се притекат помагачите и преданите. Съществуват и наказания, за които виновните обикновено сами настояват.
	— Добре, да си представим, че по един или друг начин се сдобия с бърза кола и започна да всявам паника в някой от вашите градове. Какво ще стане тогава?
	— Интересен пример, Гам. Неотдавна имахме подобен случай. Мъж от Натилондия — може би отчаян, че на четирийсет и пет години все още не се е променил — се сдобил с водородна кола, произведена в Г.Ю., и преминал през града като луд, какъвто и бил. Убил двама души.
	— И тълпата го линчувала, нали? Незабавен народен съд. Чух за това.
	— О, не сте чули добре. Общността и тълкувателите на закона поискали от мъжа да унищожи колата и да съживи убитите.
	— Май пак не чух добре. Изглежда, нещо оглушавам. Да съживи мъртвите? Това прави ли се във Вариана?
	— В действителност мисля, че още никой не е успял. Но това бе подходящ случай, за да се опита отново. Решителите решиха, че всеки убиец трябва да се занимава сериозно с този проблем поне шест месеца. Никой не успя. Правейки извод от неуспеха си, всички те пожелаха да се променят — нещо, което, разбира се, кралицата веднага заповяда.
	— Не разбирам. Как кралицата може да заповяда промяната?
	— Чрез способността си да се вживява кралицата се обръща към подсъзнанието на поданиците си. Словото й предизвиква шок, който води до събуждане. Да се промениш, означава да станеш. Кралицата заповядва на просителите и на виновните да станат това, което са наистина дълбоко в себе си. И подсъзнанието на мъжете и жените от Вариана чува този език. Знаете ли, приятелю, справяме се чудесно и без администрация.
>
	Подземният град Натилондия имаше точно хиляда и един изхода. Може би това бе символично… Сол Вали излезе от квартал „Синьото слънце“ (наречен така заради световодите с призматична избирателност), мина с раница на гърба по улица „Болонди“, която представляваше зле осветен коридор, дълъг сто метра, след това пресече улица „Лудите“, където ставаше голямата размяна на новости, и се изкачи по стълбата „Венцеслас Вернер“, чийто парапет бе направен от стеблата на жива лоза. Накрая излезе на повърхността през изхода „Лукавия паяк“. Пред погледа му се откриха брястова горичка, извор, статуи на изчезнали животни, сред които разпозна елен, кукумявка и гълъб — не, не гълъб, защото все още имаше гълъби; това трябваше да е тривяк. Наоколо стърчаха приематели, подобни на уши и ръце, които представляваха очите на града… На пътя се появи момиче с гола гръд и се затича към него. Белксан!
	— Чаках те — каза тя.

	Боро и Лайна излязоха през изхода „Ловката змия“. В Теагриондия имаше хиляда седемстотин и деветдесет изхода… Слънчевите приематели се издигаха сред най-гъсто населения квартал на наземния град. Всъщност това бе стар жилищен район, запазен почти изцяло и превърнат в театър. Тук постоянно се играеше някоя драма — или десет, или сто… Боро и Лайна се появиха от преддверие, обрасло с глицинии и нарове. Трупа актьори играеха нещо като хоро около пресъхнал извор. Сцената се наблюдаваше от прелестно червенокосо момиче, което бе седнало странично на бронзов кон и повдигаше с ръце голите си гърди. Боро и Лайна се включиха в играта. Кой ли не е актьор във Вариана? Пък и това бе предвкусване на празника… Скоро обаче ги разкриха, че са кандидати за промяна. Хорото ги отблъсна любезно, но твърдо и двайсет гласа подвикнаха сърдечно и насмешливо:
	— До Силбоа! До Садиал! До Абодокару! Лайна махна предизвикателно:
	— До Юдерна! До Мара! Продължиха по пътя, хванати за ръка.

	Сия Тарас, правачка на маски в Театриондия, и Гам Симла, извънреден пратеник на Република Миябад, се познаваха от тази сутрин благодарение на Абдан Юру, мъдреца от пустинята, който ги представи един на друг и им препоръча да тръгнат заедно. Те напуснаха подземния град през вратата „Маскирания гълъб“. Около изхода имаше голям пазар за плодове и зеленчуци. Помагачите и търговците от квартала „Лира“ пълнеха големи плетени кошници и ги струпваха на товароподемник. Сия направи знак на Гам Симла:
	— Трябва да вземем някакви провизии за из път.
	Пратеникът на Република Миябад се съгласи и машинално посегна към вътрешния джоб на туниката си. Сия се усмихна иронично. Във Вариана няма нужда от пари. Приближи се до една сергия под сянката на отрупано с плод ябълково дръвче, обслужваха я две деца: съвсем голо момченце и момиченце с дълга рокля. Момчето се покатери на някакво столче, за да може Сия да се полюбува на младежкото му телосложение и загара на млад дивак.
	— Аз съм на единайсет години — каза гой сериозно — и това е първият ми ден на преданост към кралица Йемена!
	— Ние отиваме на празника — отговори Сия, — Какво можеш да ни дадеш? Детето се замисли.
	— Не знам. Още съм нов в търговията. Но ще извикам Лони, тя е на тринайсет години. Тя знае.

	Абдан Юру, мъдрият негър, маранецът, маскиран като велик помагач от пустинята, излезе от изхода „Хищния гущер“. Кварталът бе занаятчийски, със слънчева централа, дестилационна пещ с дървени въглища, парни машини, и вятърни централи. Към небето се издигаха множество струйки светъл дим, а от време на време долиташе тихото ръмжене на моторите и острото свирене на механичните триони.
	Абдан свърна към една телефонна кабина, в която млада помагачка бе потънала в четене на „Седмичен алманах“. Той повика _зижен зебра_ в Юдерна и след няколко минути получи връзка. Бе неспокоен. Различни пътници разпространяваха тревожни слухове за придвижване на подразделения в Гълф Юниън.
	— Тръгвам за Силбоа. Смятам да не изпускам от поглед пратеника на Република Миябад.

	Дълъг е пътят от Театриондия до Силбоа, братя поклонници.
	Измитото от дъжда небе опасваше хълмовете с яркосиня ивица. Цивилизацията вече не храчеше газове и пушеци над тази спокойна страна, където никой не препускаше към бъдещето и всички се оставяха по течението на вечното настояще и приказното минало.
	Лек полъх на вятъра донесе горчивия мирис на мокри листа. Гам Симла, тръпнещ от напрежение, се вслушваше в шепота на гората, а сърцето му се бе свило. Както винаги той се луташе между болезнения страх и детинската надежда. Такива бяха всички хора извън Вариана. Това душевно състояние ги преследваше от най-ранна младост до смъртта им…
	— Как човек става извънреден пратеник? — попита Сия.
	— Това е формулировка, наследена от старите времена. Всъщност аз съм съвсем обикновен пратеник. Стотният или хилядният от век насам. А как се става правачка на маски?
	— Правач на маски не е професия, Гам — обясни младата жена. — Както и носач на маски и играч на роли. Това е, ако щеш, общият знаменател на моите вкусове и дарби, на моите предпочитани дейности. Всъщност — беше. Дори не бих могла да ти кажа с какво точно ще се занимавам в Театриондия. Всичко се замъглява в паметта ми: действителността и мечтата, сегашният период от живота ми и предишните, когато бях… Ох, вече не знам. Това е промяната. Наистина силно желая да бъда друга. Ако промяната не съществуваше — ако живеех в общество, в което промяната не съществува — щях да съм болна, отчаяна… може би щях да полудея! Щях да стигна до омразата, презрението, жестокостта, отмъщението… Бог знае докъде! Знаеш ли, че щастливите хора имат много проблеми? Но може би те отегчавам?
	— Не. С теб съм, за да присъствам на празника на промяната, и искам да разбера какво става в главата ти. Защото разбирам, че истинският празник е в главите на хората. Абдан Юру ми каза…
	Мъдрецът от Юдерна беше посъветвал пратеника на Миябад да открие обществото на Вариана и неговите две най-типични проявления: празника на промяната и въображаемата война. Гам Симла се бе учудил — щяха ли да го оставят да отиде навсякъде и да види всичко, което пожелае? А кой ще ви попречи, приятелю? Гам Симла не знаеше точно. Властите? Но нямаше власти. Поне в градовете нямаше. В Сюджазан бе малко по-различно, защото трябваше да се играе сериозно играта на война. Но Абдан Юру бе обещал препоръчително писмо до двайсет и третия Алазимун.
	— Значи сте готови да ми покажете всичките си тайни?
	— Във Вариана няма тайни. Има само загадки.
	Хубав отговор. И много точен. Човекът от Републиката започваше вече да си дава сметка, че нищо не крият от него. Във Вариана нямаше тайни. Тя представляваше един напълно отворен свят, но в много отношения и напълно неразбираем. Всичко опираше до основателя, гениалния Ослобо Маслорово, чиято воля, станала закон, обясняваше всички обичаи на Вариана. Но Абдан Юру го бе предупредил: твърде вероятно е Ослобо Маслорово да е мит, един удобен мит и нищо повече. Други се позоваваха на общността, на желанието на народа, на емпатията и на какво ли не друго. Как да разбере човек?
	Гам Симла желаеше да изучи най-вече две явления, които го занимаваха постоянно: военните миражи, използвани от армията в Сюджазан, и психологическите и физиологически механизми на промяната. Той бе социолог и историк, притежаваше всеобхватно университетско образование и вкус към големите духовни приключения, което не бе рядкост за неговата страна по това време. Но сега вече се съмняваше, че всичко това ще му е достатъчно, за да изпълни задачата, пред която хиляди извънредни пратеници от всички страни на света се бяха провалили повече или по-малко от началото на века насам. Може би Вариана не можеше да бъде разбрана отвън. Може би най-напред трябваше да се слее с нейното население, поемайки всички възможни рискове. Република Миябад се радваше на твърде либерален и уважаващ равенството режим, но там все още съществуваше престъплението „измяна на родината“. А също така и неговото наказание: смърт или доживотна присъда във военен затвор. Миябад бе малка държава, обградена от големи съседи с дълги зъби. Тя трябваше да е нащрек. Ако Гам Симла успееше да отнесе тайната на пушките за миражи, защитата на границите щеше да бъде значително усилена. Но нямаше кой знае какви надежди. Абдан Юру бе обещал да му помогне, но Гам вече бе сигурен, че оръжията за миражи не могат да бъдат използвани извън Вариана.
	Разбирането минава през покръстването — това е стар духовен закон. За да възприеме някои технически средства от Вариана, Миябад трябваше да приеме и нейния манталитет, философия, начин на живот и мислене, което бе изключено. Ако успея, ще остана тук. Това е ясно. Ще стана човек от Вариана. Какво ще направи тогава Републиката? Ще изпрати някой да ме търси със задачата да ме върне или убие… Може би мъдреците от пустинята ще успеят да ме скрият в Юдерна или в Мара (ако Мара съществува). С ужас забеляза, че вече наполовина е предал страната си. Изведнъж пожела силно: ако можех и аз да се променя! Веднага се убеди, че това е неговата съдба. Не напразно Абдан Юру ме запозна с тази жена, Сия, която ще се променя за трети път. Сигурно си е наумил нещо за нас. Може би се надява, че присъствието на Сия ще ми се отрази много дълбоко. Нещо като зараза, която в момента се осъществява. Усещам го. Този човек е… Не, във Вариана няма нито проповедници, нито магьосници, нито началници — въпреки че Юру, мъдрецът от Юдерна, е от всичко по малко. Не мога повече да живея в кожата си. Гам Симла, извънреден пратеник на Република Миябад — това име и длъжност ме ужасяват. Прости ми, Републико! Не исках да стане така. Не, наистина не исках. Само го желаех, но не мислех, че моето желание може да се осъществи. Не съм виновен… Пък и всичко стана толкова бързо. Нещо неописуемо. Това ли е промяната? Сигурно има нещо общо с онова, което моите спътници се готвят да преживеят. Но за мен е много по-силно и несъмнено по-ограничено. Сега горе-долу съм човек от Вариана. Преобразяването вече е напреднало много и продължава все по-дълбоко. Усещам го. Може би е започнало много преди сам да разбера. Може би то се е зародило тайно в мен още преди да напусна за първи път Република Миябад. Желанието ми да опозная Вариана, заради което многократно съм бил пратеник на Републиката в Ондия, всъщност е било, без да си давам сметка, желание за промяна…
	Значи ще стана Гам Симла от Театриондия или Натилондия. Мисля, че Театриондия ще ми допадне повече. Ще видим. Абдан Юру ще определи. Ще бъда може би мечтател или водач на игра, помагач или предан на кралицата… Ще бъда това, което съм. Такава била тайната. Или по-скоро загадката. Ще се осъществя. Нищо по-просто от това. Съдбата ме зове. Извънреден пратеник! Смешно е, много е смешно. Пратеник беше другият. Той трябваше най-сетне да пристигне — аз съм този, който пристигна. И сега разбирам по-добре същността на промяната — няма нищо чак толкова загадъчно. Достатъчно е да си при благоприятни условия, в атмосферата на свобода и желание и да се оставиш да те носи своеобразният колективен устрем или по-скоро да влееш собствения си устрем в този на всички същества, тръгнали за вълнуващия празник. Да дадеш малко: колективното си желание. И в замяна получаваш цяла река… Човек не може да се промени освен в света на промяната. Не може да бъде свободен освен в света на свободата. Не може да бъде щастлив освен в света на щастието. Велики Ава! Изходът е да не се съпротивляваш на устрема: всичко е възможно, всичко е просто…
	Спокойна несигурност. Съвсем ново чувство за мен. Откъде ли идва? Като че ли отново се свързвам с дълбоката си същност. Като че ли съм сигурен в хармонията си с… нещата. С Вселената или с бога? Отново излишни думи. Но това е без значение. Думите са болест на Републиката. Тук не страдат от тях. Тази свобода… жителите на Вариана са се освободили от езика. Усещам го! Затова е толкова труден диалогът с тях, когато идваш от едно все още затворническо общество… В момента трябва да се изпълня с увереност. Да си спомня, че идвам от света на неувереността и несигурността. Да си спомня, че напуснах този свят, че съм спасен, че мъките ми свършиха. Да се уверя, че спечелих правото на увереност и сигурност.
	Напуснах Миябад убеден в пацифистичните си чувства и в омразата си към войната, но осъзнах факта, че всъщност отивам да търся оръжия, за да помогна на Републиката да се защитава от съседите си. Това противоречие ме измъчваше, но и в известна степен ме въодушевяваше. Всичко свърши. Сега вече притежавам оръжията. Да, имам ги. Просто те не са това, което си мислех. Ще отида на въображаема война и ако се наложи, ще защитавам по един или друг начин Вариана от нейните истински врагове. В мен няма вече противоречия.
	Поклонниците на Силбоа вървяха между редица източени тополи и стръмен, безводен бряг, в чиито голи камъни се бяха вкопчили жалки храсти. Снопчета опърлена трева криеха пожълтелите си глави из дупките на скалите. Отдясно се простираше гора от изродени дъбове и хилави борове, сред които отколешен пожар бе оставил дълги, ръждивочерни петна. На върха на брега се виждаха няколко букета от ели. Отляво се разкриваше тясна, плодородна долина с царевица, тютюн, овошки, блестящи на слънцето стърнища и синкави ливади. Тясна, невероятно тясна. Защото в тази страна природата или онова, което бе останало от нея, беше много оскъдно.
	От няколко дни бяха напуснали Йемена и пресекли пътя за Натилондия и Алтаире. Поклонници от двата града се присъединяваха към групата на Сия и Гам Симла. Вървяха. На празника на промяната трябва да се отиде пеш. Но от време на време някои се качваха на електрическите автобуси или камиони, отиващи за Силбоа, защото искаха да пристигнат по-бързо. Не беше забранено. Кой ли би могъл да го забрани?
	Вече бяха около хиляда души. Следваха ги други подобни групи. Други пък вървяха пред тях. Групите се сгъстяваха или се разтягаха и разделяха. Някои поклонници, които изобщо не бързаха, се шляеха из горите и полетата, полягваха в подножието на възвишенията, за да си починат и да почакат процесът на промяната да се активизира в тях. Общата чувствителност се смесваше с инстинкта на всеки и наоколо имаше много помагачи, за да посъветват тези, които се колебаеха: уморен си, спри.
	Пий, яж, слушай, чакай. Чакането е велика тайна, която никога няма да научим докрай.
	Във Вариана нямало тайни ли? Е, поне тази съществува.
	Понякога групата се свиваше, ставаше компактна. Лекият шум от обутите в алфа или корк нозе, докосващи земята, се превръщаше в ритмично потропване. За момент разпръснатата подвижна маса на поклонници за Силбоа заприличваше на вечната, позната от всички времена тълпа. Беше вълнуващо, но не траеше дълго. Ритъмът отново се нарушаваше. Течения се раждаха, отклоняваха, разливаха… Своеобразно брауново движение придаваше на кортежа вид на ритуален балет, програмиран от някакъв демиург и игран от леко дрогирани танцьори.
	Дрогирани. Някога Гам Симла мислеше, че поклонниците за празника са повече или по-малко дрогирани и че голяма част от илюзиите и надеждите им са почерпани от халюциногенните пушеци. Сега знаеше, че се е лъгал и че ако има народ на света, който не се нуждае от наркотици, то това е народът на Вариана. И най-сложните психотропи, произведени в лабораториите на Г.Ю., не можеха да дадат на хората от околните републики онова, което им липсваше и навремето бе липсвало на западните и всички индустриални страни, но което хората на Вариана явно притежаваха благодарение на някакво незнайно чудо, произволен избор на бога, историческо развитие, научно откритие или щастлива случайност. Дарбата за истинност, силата да съществуваш, свободата, мощта, владеенето на вътрешното време. Присъствието или отсъствието. Могъществото или нежността. Наслаждението…
	В групата от около хиляда човека, поели бавно към Силбоа, имаше поклонници от двете Ондии и неколцина, които идваха от Сюджазан и градовете на пустинята. Сол Вали и Белксан, съпровождащата го помагачка, идваха от Натилондия. Боро Уругало живееше в Натилондия, но заедно с приятелката си Лайна идваше от Сюджазан през Театри. Сия Тарас и представителят на Република Миябад също бяха напуснали Театри, ала пет дни по-рано. Абдан Юру, велик помагач от пустинята, бе в същата група. Въпреки че не бе носач на маски, той така умело се бе дегизирал сред поклонниците, че ако Гам Симла, Сия и Лайна го зърнеха, никога не биха го познали и дори може би Джизана щеше да се подвоуми. Неколцина мъдреци от Юдерна — а те всъщност бяха маранци, както беше отгатнал Гам, както се съмняваше Боро и както всеки жител на Вариана предчувстваше тайно и без да го признава — му бяха помогнали да събере четиримата поклонници, които искаше да наблюдава по пътя и по време на празника. Сия Тарас, кандидат за трета промяна, бъдеща пълноправна маранка; Гам Симла от него малко се пазеше, но много очакваше; Боро Уругало, за когото Лайна и Джизана бяха поискали преждевременно приемане в Мара; и накрая интересния психологически случай Сол Вали, препоръчан му от маранеца Ханг Ковалдес.

	Центърът на Вариана представляваше просторен оазис, пресечен от три големи реки — Оралонд, Арбалета и Итала — и разделен на равни квадрати от широки пътища, които преданите на кралицата поддържаха с помощта на пътниците и поклонниците, тръгнали за Силбоа, Садиал, Абодокару, Юдерна или връщащи се от тези градове с нова, силна индивидуалност, готови да изразходват в тежка физическа работа кипящата енергия, която им бе влял празникът на промяната.
	Наоколо се виждаха реки, извори, езера и ливади, където пасяха многобройни стада овце, кози и крави. Селяни със светли абуди и яркоцветни тюрбани обработваха чернозема с биволи, коне и няколко трактора с газгенератори, по-рядко с електрически машини, предоставени от помагачите в Юдерна, които притежаваха известно влечение към механиката. Безброй вятърни генератори издигаха разноцветните си ръце по възвишенията и платата: между Силбоа и Театриондия бяха пет хиляди. Това бе една от най-богатите области, тоест най-малко бедната на Вариана… Малките надземни къщички, боядисани в бяло, в охра или в кафяво, често кръгли, бяха разпръснали между дърветата остъклените си в черно фасади и покривите резервоари. От време на време огледалата на слънчевите централи мятаха тъмни отблясъци, прилични на навити влечуги; но по краищата на световодите, отворени досами земята като хиляди жадни усти, можеше да се отгатне наличието на подземни селища… Голяма част от завръщащите се поклонници, изкушени, се спираха за месец или за година. Във Вариана нямаше занаяти. Ала дейността на селяните се приближаваше най-много до стария смисъл на думата професия. Случваше се дори някои хора в продължение на години да посветят цялото си време на земеделието и скотовъдството. Дълбоко в себе си всички жители на Вариана бяха селяни.

	Абуди, уники, дати, жабаружи и далма във всички цветове; шапки и тюрбани — поклонниците за Силбоа сега крачеха под обедното слънце. Шарена тълпа, едновременно спокойна и шумна, трескава и радостна, жива; племе на път.
	Мъжете и жените бяха от всички раси и възрасти, но преобладаваха тези между трийсет и петдесет години — средиземноморския, арабският и африканският местен тип. Между тях се виждаха и млади помагачи, повечето от които руси…
	Сол Вали — търсач на неща, готов за промяна по милостта на кралица Алтаире!
	Белксан — придворна помагачка, съпровождаща го в това върховно изпитание и бдяща над него, за да се изпълни волята на кралицата.
	— Сега съм точно на четирийсет години и една седмица — каза Сол.
	— Това е добре отговори Белксан. — Знаеш, че има мъже и жени, които за първи път познават промяната след четирийсет и пет години. А някои дори след петдесет.
	— О, аз не бих чакал толкова дълго. Щях да опитам всичко възможно Ако трябваше, денонощно щях да моля кралицата, за да ми помогне.
	— Щастлив ли си?
	— Щастлив съм. Белксан. Благодарение на теб. Почти всичко забравих. Сега съм като дете. Радвам се, че си до мен. Съжалявам тези, които отиват самотни на празника на промяната.
	— Не е вярно, че си забравил всичко; само така ти се струва. Просто си твърде развълнуван. А освен това никой не е сам, погледни — ние сме хиляди.
	— Не е същото. Тях не ги познавам. Мисля, че щях да се страхувам. А пък и не съм съвсем кат о другите. На четирийсет години съм и никога не съм се променял. Бях болен, кралицата ме излекува, но това ми причини ужасен шок.
	— Кралицата не те е излекувала. Тя те събуди. Наистина доведе те до шоково състояние, но за да разбереш, че можеш и сам да се излекуваш.
	— Може би… Искам по-бързо да стигна до Силбоа.
	— Можем да се качим на някой камион, ако желаеш. Ще спечелим два-три дни.
	— Не, не. Нямам право.
	— Напротив. Имаш право. Всеки има право да стигне по-бързо за празника.
	— Другите може би, но не и аз. Аз не съм като другите. Кралицата ме излекува, за да отида пеша до Силбоа; както трябва да се стигне дотам. Ако ме види да се качвам на камион, тя ще ме презре. Но ако искаш, ти можеш да се качиш. Там ще се срещнем.
	— Дойдох, за да бъда с теб. Няма да те оставя.
	— Добър ден заговори ги възрастен мъж, облечен в дълга далма, димяща от влажни изпарения след скорошния дъжд. — Казвам се Ослобо Селендо. Мога ли да вървя с вас?
	— Казвам се Сол Вали, а тя — Белксан. Ние сме от Нагилондия. А ти?
	— Аз съм от Театри.
	— Върви с нас. Искаш ли да си говорим?
	— Да. Аз съм сам.
	— Никой не е сам — каза Белксан.
	— Аз съм сам — настоя Ослобо. — Защото съм стар.
	— Имаш ли нужда от помощ? — попита Белксан. — Аз съм помагачка от двореца на кралицата. Придружавам Сол, но мога и на теб да помогна.
	— Не знам. Всъщност човек винаги има нужда от помощ. На петдесет и девет години съм и това е втората ми промяна. Вече не я очаквах. За първи път се промених на трийсет и шест години. Стар съм. И със здравето не съм съвсем добре. Малко се страхувам.
	— Страхуваш се? Не си стар и нямаш вид на болен — каза Белксан. — При всички положения промяната е най-добрият лек за болките на тялото и душата.
	— Не вярвам. Нямах желание да се променям. Страхувах се, че ще умра, ако не отида на празника.
	— _Не искаше_ да се промениш? — учуди се Сол. — Странен човек си. Не знаех, че има хора, които не искат да се променят, когато им е дошло времето. Аз съм на четирийсет години и ще се променя за първи път благодарение на кралицата. Бях болен, разбираш ли, и кралицата ме излекува. Защо не поиска аудиенция при кралица Йемена? Не вярвам да е толкова могъща като Алтаире, но щеше да те излекува…
	— Вярваш ли, че щеше да ме излекува от ревматизма? Малко ме съмнява. А освен това и сърцето ми е изморено. Не мисля, че Йемена би могла да направи нещо за мен. Във всеки случай това пътуване е тежко изпитание. Иска ми се да замина някъде другаде. Във Вариана няма добри лекари. Искам да отида в някоя клиника на Гълф Юниън.
	— Странна приумица! — отговори Сол. — Клиника в Гълф Юниън! Това е най-шантавото нещо, което съм чувал. Е, скоро ще се промениш и всичко ще изхвърчи от главата ти.
	— Не бъди толкова строг с нашия приятел — намеси се Белксан. — Всеки понякога има странни хрумвания.
	— Страдам — простена Ослобо. — Можеш ли да ми помогнеш?
	— Не съм много веща в медицината — отговори Белксан. — Ще потърся помагач лекар. А ако искаш, мога да ти направя масаж.
	— Благодаря. Аз също ще потърся. Той се отдалечи прегърбен, накуцвайки с дървения си крак.
	Абдан Юру (с маската на Ослобо Селендо) се присъедини към Лайна и Боро.
	— Казвам се Ослобо Селендо. Мога ли да вървя с вас?
	— Всеки може да върви с когото си иска — отговори Боро. — Надявам се, че го знаеш. Имаш хубаво име, като на Основателя.
	— Не вярвам в Основателя — каза Ослобо. — Той е мит.
	— Кой знае? Понякога митовете са по-истински, отколкото хората от плът и кръв.
	Старецът вървеше между Лайна и Боро, а до тях — съвсем млада руса жена, която се казваше Йемена. Идваше от Натилондия и отиваше в Силбоа за първата си промяна.
	Пет пари не давам за Основателя и митовете — каза тя. — Ще се променям и съм щастлива!
	— Бих искал да знам как се казвате?!—попита Ослобо.
	Боро, Лайна и Йемeна се представиха.
	— Не вървете толкова бързо! — помоли Ослобо. — Мъчи ме ревматизъм, трудно вървя и затова губя всичките си спътници един след друг. Сам съм и се страхувам от промяната. Вече съм на седемдесет и една години — твърде стар, за да се променям. Трябваше да си остана вкъщи.
	— Човек може да се променя на всяка възраст — каза Боро. Не трябва да се отказват подаръците на живота, а промяната е точно това, повярвай ми. Ще се подмладиш. Между другото не бих ти дал седемдесет и една години. Всичките ти страдания ще изчезнат, поне за известно време. И половите ти способности ще бъдат пълноценно възстановени, поне за известно време. Ще бъдеш щастлив както никога не си бил, поне за известно време. Ето защо промяната е празник. Така пожела да бъде Ослобо Маслорово. Няма никакво значение дали някога е съществувал. Какво мислите за това всички вие?
	Щастлива съм повтори Йемена. — И съм само на двайсет и шест години!
	— Промяната не е самоцел — добави Лайна. — Но все пак е едно хубаво приключение. Съжалявам, че този път няма да участвам.
	Малката групичка сега съобразяваше крачката си с Ослобо Абдан и много поклонници, които вървяха по-бързо, ги задминаваха. Спря ги помагач и попита дали биха искали да работят едни ден по ремонта на пътя с бригада от мъже и жени, които се връщаха от Силбоа. Отивате на празника на промяната — каза им той. Не дължите нищо на кралицата и можете да продължите съвсем спокойно. Но от друга страна — справедливо е поклонниците да поддържат пътя за Силбоа, Понеже ми се струва, че не бързате… Нека тези, които могат и желаят, да дойдат с нас!
	Без да се наговарят, Боро и Лайна последваха помагача към строежа. Йемена се поколеба.
	— Бързам да стигна в Силбоа — каза тя на мъдреца от Юдерна. Усещам, че промяната ми се ускорява.
	— Върви — каза Абдан. — Ти нямаш време за губене.
	— Но трябва да те изчакам; другите заминаха да работят. Не искам да те оставя сам.
	— Върви. Върви и не мисли за мен. Това е заповед на стар човек. Сполука!
>
	На края на пътя беше спрял камион-кухня. Абдан извади от раницата си канчето и го подаде на една по-възрастна помагачка, която го напълни със супа. Подаде му го с тъжна усмивка.
	— Не си млад, за да отиваш в Силбоа.
	— Наистина е така — съгласи се Абдан. — На седемдесет и три години съм. Добра възраст за промяна! Какви зеленчуци и плодове имаш?
	Подаде му половин ананас и сурова салата, обвита в лист от цвекло. Лицето й бе затворено, изопнато, погледът й — втренчен, слабите й набръчкани ръце трепереха леко.
	— Нещо не е ли наред? — запита Абдан.
	— Лоши вести — отговори жената, — но мъдреците от Юдерна не желаят да се говори за това. Поне засега.
	— Мъдреците от Юдерна? Какви мъдреци от Юдерна?
	Жената огледа подозрително наоколо, от двете страни на камиона, и се обърна към Абдан:
	— Току-що тук имаше един. Казва се Санд Тараи.
	Не го виждам вече.
	— Познавам Санд Тараи. Какви са лошите вести?
	— Питай него, щом го познаваш.
	— Трябва да ми кажеш каквото знаеш. Във Вариана няма тайни.
	— Но мъдреците от Юдерна…
	— Дори един мъдрец от Юдерна може да сгреши. Нищо не може да се скрие от народа.
	— Не знам — каза жената. — Толкова е…
	— А, разбирам. Страната ни е нападната.
	— Да. Позна или го знаеше?
	— Очаквах го. Познах по лицето ти.
	— Защо си го очаквал? Кой си ти?
	— Аз също идвам от Юдерна. Трябва да говоря с Тараи. Благодаря за храната.
	Абдан се облегна на едно дърво и започна бързо да се храни. Бе възнамерявал да прекара известно време със Сия и Гам Симла. Но изследователската му задача вече нямаше никакъв смисъл. Вече няма никакъв смисъл — си каза той, докато без излишна припряност ядеше супата си. Ръката, с която държеше голямата дървена лъжица, не потрепваше. Изпразни канчето до дъно. Знаеше, че ако Гълф Юниън наистина е нападнала Вариана, събитията могат да се развият много бързо. Това може би бе последното му хранене за доста време напред. Може би последното му хранене като свободен човек. Изяде салатата до последния лист и обели със зъби кората на парчето ананас. Случи се това, от което се страхувахме в продължение на два века — помисли си той. Маранците знаеха, че един ден Вариана ще бъде нападната. Съседите ни са силни, но ние представляваме за тях заплаха заради нашата философия и начин на живот. Всичко е наред — реши той. Предначертаното ще се сбъдне. Ние ще спечелим. Ще спечелим войната по начин, който те дори не могат да си представят…
	За момент се запита дали да не се откаже от този маскарад и да се яви пред очите на всички като Абдан Юру, мъдреца от Юдерна. Можеше да се скрие в гъсталака край пътя, да изтръгне маската, да си измие лицето и да обърне дрехите си. Никой нямаше да види как Ослобо Селендо се превръща в Абдан Юру. После щеше да се присъедини към Санд Тараи и другите представители на Мара, преоблечени подобно на него като помагачи от пустинята. Но нямам право да правя това за собствено удоволствие — помисли си той. Това ли е най-доброто разрешение? Кой можеше да каже? За момента реши да остане какъвто си беше.
	Отново се приближи към камиона-кухня. Но не видя Тараи, нито някой от спътниците му, които би могъл да познае.
	Започна да търси Боро Уругало и Лайна, която по изключение бе приета съвсем млада сред маранците. Откри и двамата на съседния строеж, който заемаше половината път в продължение на малко повече от двеста метра. Младата жена чукаше камъни. Бившият командващ Уругало буташе ръчна количка с дървено колело, обковано в желязо. Абдан се приближи до Лайна, която бе седнала по турски на сянка и с учудваща ловкост размахваше чук с дълга дръжка. Чудесно доказателство за еволюцията — помисли си той, докато й се любуваше, без тя да го забележи. Повика я с гласа на Абдан Юру, а не с този на стария Ослобо Селендо. В действителност той беше на седемдесет години, но бе млад, много млад, по-млад от когато и да е било. Лайна вдигна глава и го погледна учудена. Застана прав на три крачки от нея.
	— Аз съм Абдан Юру. Позна ли ме?
	— Сега, да — отговори тя. — Но не и преди. Какво става, Абдан?
	— Току-що чух много сериозни новини. Все още не съм съвсем сигурен дали са верни, но имам някакво предчувствие. За щастие или за нещастие — трудно е да се каже. При всички положения часът удари. Бих искал да говоря с Боро Уругало. Моля те, намери го. Боя се, че дупките по пътя вече нямат никакво значение…
	Лайна леко пребледня. Нищо не попита — тя бе от Мара. Не можеше да се съмнява в естеството на „лошите новини“, които знаеше Абдан. Мъдреците от пустинята отдавна се подготвяха за евентуално нападение отвън. От Гълф Юниън, най-могъщата страна на света, чиито неустановени граници се намираха на по-малко от хиляда километра на изток. Часът удари — си каза Абдан Юру почти без страх. Това нападение бе предвидено, неизбежно, необходимо. Само не трябваше да става много скоро. Но — помисли си Абдан — как да разберем дали все още не е мъничко рано. Не, не, ние сме готови. Всичко е наред. След период на безпокойство, в очакване на най-лошото, народът на Вариана ще си даде сметка за действителността — историята не може да се унищожи. Може само да се заобиколи, да се забави или да се използва силата й, за да бъде овладяна — и това вече е нещо необикновено. Това желаеше Основателят — каза си той. Няма никакво значение дали Основателят бе човек, общност, партия или идея. Ослобо Маслорово — каквато и да бе неговата същност — знаеше, че един ден Вариана ще бъде завладяна и в известен смисъл унищожена. Това бе в реда на нещата и един истински мъдрец не можеше да желае друга съдба за своя народ.
	Докато чакаше Лайна и Боро, Абдан дълго пи вода от един извор, скрит в гъст лещак край пътя. Без съмнение, след като преодолеят първоначалното си колебание, въоръжените сили на Г.Ю. ще атакуват безмилостно. Страхуват се от Вариана, в противен случай досега да бяха тук. Опипват отбраната ни. Не могат да проумеят, че тайнствените, ужасяващи оръжия на Вариана представляват най-чудесният блъф на всички времена. С миражи ги заставяхме да мируват в продължение на почти двеста години. Не, блъф биха казали те, но не и ние. Не е блъф, а изповядване на вяра!
	Боро и Лайна дойдоха, хванати за ръце. Туниката на мъжа бе разтворена над слабото тяло, а абудът на младата жена откриваше изцяло едната й гърда. И двамата бяха плувнали в пот. Абдан ги погледна с умиление. Жалко за тях. Но те ще живеят сред нови висини.
	— Значи ти си бил помагач от Юдерна — каза Боро. След кратък размисъл добави: — И без съмнение маранец. Защото Мара не е в пустинята, а е съюз на великите посветени, нали?
	Абдан кимна с усмивка.
	— Точно така. Само че няма посветени. Освен ако народът на Вариана не се счита за посветен народ. По молба на Лайна ти трябва да бъдеш приет сред нас след втората си промяна. Но… Е добре, смятай, че това вече е станало. Ти си маранец, братко.
	Нищо не потрепна по светлото, масивно и костеливо лице на северняка. След това Боро махна с ръка рязко, широко, необуздано и отново замръзна.
	— Добре — каза той. — Но ще имаме ли време?
	— Във война ли сме? — попита Лайна. Но тонът на гласа й показваше, че тя ни най-малко не се съмнява и задава въпроса съвсем формално.
	— Боя се, че да — каза Абдан.
	— Г.Ю.?
	— Кой друг? Безпокоя се за поклонниците, за вас всички — добави Абдан. — Психологическото ви състояние в очакване на промяната ви прави много уязвими, а ще преживеем тежки часове. Велики, но тежки…
	Боро размисли спокойно с полузатворени очи. Абдан усещаше как уважението му към този човек нараства. Боро се подготвяше да претърпи втората си промяна, а се държеше като опитен маранец… Кризата, войната, нещастието може би щяха да представляват за народа на Вариана възможност да се изпитат изкованите в продължение на един век душевни качества и мъжество. Всички мъже и жени ще достигнат изведнъж четвъртия сезон на живота си, тоест зрялата възраст. Бе настъпило царството на Мара. Вариана ще стане Мара и мъдреците от пустинята ще могат да се влеят в общество, където всеки мъж и всяка жена ще бъдат като тях.
	— Елате — каза той на спътниците си. Тръгна към гората, тъй като бе решил да свали маската си. Точно в този момент, далеч на север, някъде към Силбоа, избухна първата бомба.
	И всички поклонници разбраха, че никога няма да видят празника.

	Сол Вали взе пушката, която му подаде човекът с черната нашивка. На камиона, натоварен с оръжие, също се виждаше черната линия на Алазимуна. Но Алазимунът воюва в Сюджазан с Торогун — помисли си Сол. — Как би могъл да се противопостави на нашествието на юнионистите от север и изток? Торогун остава нашият основен противник. Да, нашият основен противник, защото той представлява отмъстителният, глупав звяр, срещу който ние, мъжете и жените на Вариана, се борим открай време. Торогун ни е враг повече откогато и да било. Да се твърди, че грабителите номади от пустинята не съществуват, е голяма грешка…
	Белксан поклати отрицателно глава, когато и подадоха пушката. Като придворна помагачка на кралицата нейната задача бе не по-малко важна от носенето на оръжие, но по-различна. Стисна ръката на Сол и му каза, че трябва да го напусне. Сол се усмихна тържествено и призна, че му се иска пак да се любят. Целунаха се.
	Ако всичко свърши благополучно, ще се видим…
	ВСИЧКО СВЪРШИ БЛАГОПОЛУЧНО, СОЛ ВАЛИ. НИЕ СПЕЧЕЛИХМЕ ВОЙНАТА, А НАШИТЕ ВРАГОВЕ НЕ ГО ЗНАЯТ.

	Едва ли щяха да се видят, а още по-малко да се любят.
	Стиснал пушката в ръката си, Сол наблюдаваше как младата жена се отдалечава към група помагачи, събрани пред един автобус. Изведнъж избухна в смях. Сега съм решител — реши той. Трябва да реша нещо. Не бе съвсем наясно какво точно. Реши да размисли.
	От сутринта се редуваха кратки проливни дъждове, прекъсвани от изяснявания, по време на които белезникавото слънце надничаше между разкъсаните облаци. Гората приличаше на море — така както Сол си го представяше, защото той никога не бе пресичал пустинята, никога не бе напускал Вариана. Плъзна изпълнен с нега поглед по тъмнозелените дъбове и букове, а по-нататък откри светлата пяна на кестените. Горичките се простираха по хребетите на големи неправилни туфи. Бледите нивя и изсушените поляни се промъкваха между тях, както понякога пясъчните полуостровчета се врязват в синьозеления океан. Над дърветата, чак до хоризонта се виждаха множество еднакви, заоблени хълмове, с малки черно-бели къщи — черни бяха слънчевите фасади — бледозелени поляни, жълтеещи стърнища, обградени отвред от разклоненията на гората. По билото се проточваше гирлянд от борове… Преди ръждивата проказа да превърне в пустиня половината от стария континент, този свеж, зелен, кичест, богат и приятен пейзаж покриваше голяма част от Европа.
	Хората на Г.Ю. още не са стигнали дотук — помисли Сол за собствено успокоение. Пустинята е велика!
	После забеляза, че вече няма нужда от утешение. Вече не бе дете. Жалко за празника! За Сол неприятелското нападение идваше в много лош момент. Точно за да ми отнеме промяната! При все това кралицата заповяда да се променя, защо да не се променя тук, сега, веднага? Празникът е на три дни път, но аз нямам нужда от празник… Замисли се, разглеждайки оръжието си. То бе издялано от парче дърво и много приличаше на старите бойни пушки. Прикладът бе украсен с малка, символична рисунка — стилизирано цвете. Полирана, силно полегата вдлъбнатина заместваше спусъка. В края на дулото имаше малка скулптура, пресъздаваща главата на митологично или реално съществуващо животно. Вече не брояха изчезналите видове. Много животни бяха станали повече или по-малко митологични. Морско конче — реши той, като прокара влажните си от потта пръсти по странната фигурка.

	— Не разбирам! — повтаряше Гам Симла, забравил, че няколко часа по-рано се бе заклел да зачеркне завинаги този пагубен и ограничен израз от речника си. — Не разбирам, приятелю. Република Миябад нищо не знаеше за приготовленията на Гълф Юниън. Кълна ви се! Ако имах и най-малкото съмнение, щях да ви предупредя. Дори бях готов…
	Абдан Юру го наблюдаваше. Гам сведе поглед. За малко не призна пред мъдреца от Юдерна, че се подготвя за пълно покръстване в момента, когато научи за войната. Но това щеше да е грешка. В очите на юнионистите при всички положения ще бъда представител на Република Миябад. Нямам право да свързвам съдбата си с население, което ще бъде изтребено, разпръснато и със сигурност третирано по безмилостен начин. Трябва да остана външният, неутрален наблюдател, какъвто бях съвсем доскоро — какъвто съм все още за поклонниците… Остра болка го преряза. Студена и продължителна болка, породена от измамените му надежди, от пълното отчаяние. Чувстваше се много по-близък до жените и мъжете на Вариана, отколкото до своите далечни сънародници. Но вече не можеше да направи нищо за Вариана. Затова пък, ако приемеше да носи пушка за миражи и юнионистките войници или тайните агенти на Г.Ю. го заловяха, началниците на най-мощната войска в света щяха да помислят, че Републиката е съюзник на Вариана. Това с нищо нямаше да помогне на Вариана, но можеше да пренесе войната в Миябад. Не почиташе твърде ръководителите на своята страна, обаче милиони нещастни хора щяха да загинат заради неговата непредпазливост. Потрепера при мисълта за престъплението, което би могъл неволно да извърши.
	Болката се поуталожи. Мислеше си, че се уталожва… След миг отново го връхлетя, още по-голяма и всеобхватна. Разбра, че никога няма да го напусне напълно, че ще трябва да живее и умре с нея. Щеше да изостави сами в мъката и смъртта тези, които обичаше като родни братя. Наведе глава, обхванат от срам. Без да смее да срещне погледа на Абдан, произнесе бавно:
	— Моля да бъда считан за неутрален наблюдател. Абдан Юру се усмихна.
	— Естествено. Ще се опитаме да намерим кола, която да ви откара в Театриондия. Там ще можете да изчакате или да вземете следващия дирижабъл за Миябад.
	На Гам Симла му се прииска да умре.
	Преметнал дървена пушка през рамо, Абдан Юру наблюдаваше със смес от снизхождение и гордост огромния безпорядък, който цареше сред тази малка, импровизирана армия.
	— Винаги съм се противопоставял на идеята на някои маранци да се създаде призрачна администрация — обърна се той към Боро и Лайна, които стояха до него.
	— Администрация, която би могла да се намеси в случай на сериозна криза ли? — попита Боро.
	— В случай на сериозна криза — каза Лайна — Вариана трябва да остане такава, каквато си е.
	— Една рязка промяна в последния момент ще обезсърчи народа ни — добави Абдан.
	Основното, обясни той, е да се запази вярата на хората в тяхната философия и цивилизация. Тази пародия на военна йерархия, с Алазимуна на върха, която въведоха набързо, целеше само да измами врага. Пушки за миражи срещу броните и лазерите на Г.Ю.! Така се налагаше. Ако войниците на Вариана притежаваха също танкове и лазери, битката просто щеше да бъде по-кървава, а разгромът — по-тежък. Военният разгром, разбира се, който е неизбежен и в крайна сметка — без значение.
	Пушките за миражи можеха да изплашат неколцина разбойници, но те не убиваха, нито раняваха. Армията на Г.Ю., която се разгръщаше с танкове, самолети или с тежки дирижабли, нямаше да се поддаде на полумистичното психическо въздействие, което отблъскваше номадите от пустинята. Оръдията на Вариана щяха да спрат неприятеля за няколко часа, докато преодолее суеверния страх, който все още му вдъхваха миражите!
	Според тайния завет на Ослобо Маслорово и на древните маранци населението на Вариана щеше да бъде прогонено от своите земи и щеше да се пръсне по целия свят: неговата социална философия и начинът му на живот щяха да се разпространят по цялата планета. Прокудените щяха да представляват посети от вятъра семена! Милиони семена щяха да изсъхнат, да загинат може би, но някои от тях, няколко хиляди, няколко стотици хиляди щяха да покълнат в чуждата земя. Тук и там. Без значение къде. Един ден на Земята ще има десетки или стотици вариани в оазисите, пощадени от ръждивата проказа. А ръждивата проказа щеше да бъде победена. Земята отново щеше да бъде завладяна от нежността и любовта.

	Въоръжен с дървени пушки, народът на Ондия щеше да води най-голямата битка в историята. Битка, която може би ще реши съдбата на човечеството. Нашествениците няма да разберат. Ще си помислят, че сме луди, а на нас точно това ни трябва. Но ние няма да захвърлим пушките си. Знаем, че се бием за бъдещето. Срещу Черния Торогун. Армията на Г.Ю. е просто нова метаморфоза на Торогун. И ще спечелим тази битка, ако запазим вярата в себе си…

	Поклонниците от Силбоа за няколко минути се превърнаха във войници и без никакъв ред и дисциплина се пръснаха по пътя, поляните и горичките. По дяволите редът и дисциплината!

	Не се страхуват. Говорят сериозно, целуват се, стискат ръцете си. Носят пушките си с уважение и нежност. Галят прикладите и фигурките на края на дулата. От време на време поглеждат към небето, където скоро ще се появят въздушните кораби на Г. Ю. Готови са. Инстинктивно знаят, че предстоящата битка ще бъде неравна. Вътрешна битка, в която врагът няма никакъв шанс. Знаят, че ще удържат най-голямата победа на всички времена над глупавия звяр, защото никога няма да престанат да вярват във висшата сила, която представляват.

	Боро сънува жена, която измъчваха. Действието ставаше много време след нашествието. Може би десетина години. Момичето бе от Вариана, въпреки че Вариана не съществуваше. Палачите искаха да я накарат да признае, че пушките за миражи са просто парчета дърво, без никаква сила, жалка пародия на ловните или военните пушки, издялкани от шизофреници, неспособни да различат бълнуването от действителността. Младата жена бе на края на силите си. Скоро щеше да престане да се бори. Щеше да признае всичко, което искаха. Но това бе без значение — дълбоко в душата си щеше да запази убеждението, че дървените пушки са непобедими.
	С иронична усмивка на нежните си устни Сия Тарас си помисли, че никога няма да стане маранка. Твърде е късно… Всички жители на Вариана щяха да станат маранци. Щеше да бъде маранец сред милиони други — така бе по-добре. Един ден цялата планета щеше да стане Мара. Мара, далечният град — все така далечен, но във времето, не в пространството. Планетата Мара! Мъжете и жените на Вариана щяха да поемат здраво в ръце съдбините си. Всеки щеше да бъде едновременно помагач и носач на маски, предан и играч на роли, мечтател и плащател, решител и небесен певец, поставач на камъни и търсач на неща… Всички щяха да бъдат пълноценни и свободни човешки същества. Ето че иде последната промяна. Наближава времето на Мара.
	Някой хвана Сия за ръката — нисък, мускулест и много красив негър на трийсетина години.
	— Харесваш ми — каза той. — Ела! Сия избухна в смях, но го последва.
	— Казвам се Судан Боро — каза мъжът. Отведе я към поляните, където поклонниците се събираха в шумна и весела тълпа.
	— Мислиш ли, че ще имаме време? — попита Сия.
	— Време ли?
	Вместо отговор я положи на тревата. Сия се почувства безкрайно млада. Сграбчи Судан Боро и го събори до себе си на земята. С ръка между бедрата й, той я притисна към себе си и започна да я съблича.
	— Ще имаме време да се любим. Ще се променим заедно, в момента на удоволствието!
	— Кой реши това? — попита тя, смеейки се, като продължаваше да се съпротивлява.
	— Аз — отговори младият мъж. — Аз съм най-великият решител на света. Не го ли знаеше?
	Докато проникваше в Лайна, Сол Вали изпадна в някаква трескава лудост. Около тях, на влажната трева, стотици изпънати, сплетени, омотани, гърчещи се, кръстосани тела празнуваха едновременно любовта и войната. Вълна от луда страст, понесена от задъханите въздишки, от песните и хриповете, виковете и призивите, бушуваше като тайфун между съвъкуплените за върховна промяна поклонници.
	С младежка пламенност Сол облада Лайна. Мислеше, че отдавна е неспособен на подобни подвизи. Често му казваха, че празникът събужда силата на мъжа и чувствеността на жената и ги въздига до непознати върхове. Сол вярваше само отчасти, но ето че сега изведнъж се оказа по-силен от когото и да било. Благодаря, Алтаире!
	Лайна стенеше под неговите силни движения и се опитваше да го привлече към себе си. Той се съпротивляваше. Искаше да я владее не за да се почувства повече мъж, а за да й достави по-голямо удоволствие и за да вижда промененото й лице, блестящите й от сълзи очи, голите й гърди с щръкнали зърна, все още влажни от собствената му слюнка. Беше много красива. Жената, която обичаш, винаги е красива… Сол бе срещнал Лайна преди половин час и вече я обичаше, както не бе обичал никога досега, както се обича само в деня на празника.
	Под ласките на Белксан Абдан Юру усещаше как се ражда и умира, отново се ражда, изживява обратно живота си, всяка секунда стига до безкрайността и пак се връща. Много далеч, високо в небето, виждаше да блести едно оранжево слънце над една друга земя. Ласките й бяха като струя студена вода в зажадняло гърло.
	Дългите златисти коси на Белксан изглеждаха още по-руси върху почти черната кожа на Абдан Юру. Те се разпиляваха по раменете и бялата гръд на младата жена. Абдан ги усещаше под устните си всеки път, когато искаше да захапе връхчетата на гърдите й.
	А слънцето, надвиснало ниско над хоризонта, отстъпваше все по-далеч, отвъд небето.
	Абдан и Белксан бяха голи, а разхвърляните около тях дрехи покриваха мъха под дърветата. Голи за празника на промяната. Голи, въпреки войната. Не усещаха вечерния хлад. Те вече не принадлежаха изцяло на този свят.
	Гърдите на Белксан имаха солен вкус. Фалосът на Абдан бе като на двайсетгодишен мъж — твърд, силен, тежък, пулсиращ в ръката на младата жена. Любовта на Белксан пробуждаше в тялото и душата на този, който беше мъдрец от пустинята, безброй сили и желания — предизвикателство към всяка мъдрост. Очите на Абдан се учеха да докосват, дланите му вкусваха като устни, плътското удоволствие проникваше в гърлото му с всяка глътка въздух, изгарящата музика на ласките танцуваше по сетивата му, а бучащите му уши се вслушваха в тръпнещата кожа на Белксан.
	Мракът се разстилаше над земята като паяжина, обагрена в кръв и злато.
	Абдан Юру забрави възрастта си. Вече нямаше възраст. Бе се родил и бе на двайсет години, на сто хиляди години. Щеше да се роди, да възкръсне, да умре, да живее.
	Внимателно проникна в корема на Белксан. Младата, красива Белксан. Внимателно, с изключителна сила — силата на щастието и безсмъртието. Бавно и внимателно, за да живее в нея и да умре от удоволствие, и да се промени за четвърти път, за хиляден път, да стане, да бъде. Белксан извика. Мираж изпълни небето.

	Слънцето изчезна зад хоризонта в часа на кучетата-демони. Орелът-риба се хвърли към розово-моравите облаци, които опасваха залеза. Отвори се невероятен процеп, разкриващ виолетово-черния свят след свършека на времената. Парчета накълцани октоподи, още мърдащи, падаха от небето и се гърчеха между войниците на Г.Ю., които кучетата нападаха отвсякъде.
	Боро Уругало, който бе сътворил миража, стоеше сам насред пътя, изправен срещу врага, с вдигнати ръце, но не за да се предаде, а за да ръководи за последен път силите на илюзията.
	Бронираната колона на Гълф Юниън спря.

	Гам Симла, носещ в дясната си ръка парче плат с цветовете на Република Миябад — зелено и бяло, — се приближаваше към юниънисткия офицер в бежова униформа, който го наблюдаваше, нехайно облегнат на капака на колата си. Капитан или майор. Един войник насочи лазерната си пушка към Гам, който размаха знаменцего. Офицерът направи знак на войника да свали оръжието си.
	Гам продължи напред, като се препъваше във всяко камъче. Срамуваше се от себе си. Правя това заради народа на Миябад — помисли той. Заради моите приятели, заради моите братя, заради всички наши… Но сега бе убеден, че предателството му няма да спаси Републиката. И с всяка крачка усещаше как отчаянието му нараства.
	Юниънисткият офицер го поздрави подигравателно сърдечно. На Гам му се прииска да умре.
	И той умря.
	Сърцето му спря… Коленете му се подгънаха, залитна напред и се простря на пътя. Светна прожектор и обля тялото му със светлина.
	Една от силите, с която се бяха сдобили мъжете и жените на Вариана, бе да престават да живеят, когато животът не заслужаваше да бъде живян.

	С падането на нощта миражът на Боро Уругало се пръсна на хиляди сиви сенки, които плуваха в мъглата и бавно се разсейваха. Юниънистката колона отново се раздвижи.
	Тогава поклонниците, превърнали се във войници на Вариана, тръгнаха напред с дървените си пушки.


	Памет за Еден

	Симон Лаборд се отбиваше от време на време в „Солей-клуб бар“.
	От време на време… Хиляди пъти във времето и извън времето. Този отрязък от време, който преживяваше толкова често, обикновено започваше в „Солей-клуб“. Или по-скоро не — никога не започваше и Симон не би могъл да пресметне продължителността му. Той струеше в недрата на стотиците животи, които Симон си спомняше да е живял, които живееше в момента или може би щеше да живее, ако времето…
	„Солей-клуб бар“, улица „Сорано“, квартал „Назола“… Симон срещаше там стари приятели, сто пъти изгубвани и отново намирани, и споделяше с тях спомени — вечно повтаряни и вече изгубили силата си от постоянното предъвкване. Обстановката беше екзотична, задушевна и носталгична, с миди по пясъка, три кресливи и пикливи маймуни, завързани за пластмасова палма, загоряла полугола барманка в бамбукова колиба. Разговорите се водеха на трийсет и шест езика с подчертано предпочитание към пиджин-купър — жаргон, употребяван от европейците сноби.
	Повечето от клиентите бяха чиновници или бивши чиновници от Арейбиън Купър. Соб-Соб, шефът — барман, беше известен с тюленските си мустаци, телосложението си на горила и физиономията на птицечовка. _Адаптиран_ — доволен от мястото си, от себе си, никога безработен, обичан от жените, щастлив от живота. Постоянно плаваше сред масите — с бедрена препаска и сако от смокинг, в едната ръка с флакон аерозол, а в другата — с наметка. _(Паметка памет ултрипамет спомням си не забравям никога минало, настояще, бъдеще, спомням си дори бъдещето…)_
	— Е, какво ново, приятелю? — питаше Симон адаптирания.
	И Соб-Соб-Соби изброяваше сложен списък от имена, дати и места, после продължаваше обиколката си, мислейки за нещо друго или за нищо. Серж Барен изпратил картичка от Пенсакола на 15 май, 20 юни, 6 април, 13 август, 31 март. Или: Серж Барен бил на работа в Панса от 1 юни. Йел Мор обикаляла Сиам със сеячите на тютюн. Била в Монровия, в Магумба. В Сете Кама. В Кабинда, в Луанда. 17 юни, 3 май, 5 юли. Ахмед Франко напуснал националното сдружение. Преминал в частния сектор и бачкал на пътнически кораб за Африка Стар. Шърлийн Позон се адаптирала. Карло, Жозе, Анита, Естебан и т.н.
	Един ден Симон научи, че приятелят му Фред Карло Бела, наречен Фредмастър, току-що пристигнал във Франция и искал да го види.
	— Симон Лаборд, нали така ти викат, приятелю? — попита адаптираният.
	И смях…
	Симон знаеше, че Фреди иска да го види. Когато влизате в „Солей-клуб бар“ знаеше, че ще го научи — за кой ли път. Това се беше случвало толкова пъти вече. Знаеше, че Соб-Соб ще го попита за името му. Знаеше какво ще каже. Винаги ставаше така. Но трябваше думите да бъдат произнесени, спомените съживени, движенията извършени, за да се осъществи отново вечната съдба.
	Симон знаеше какво ще му предложи Фредмастър. Знаеше, че ще откаже. Че Фреди ще настоява. Че самият той щеше да помоли приятеля си да му помогне да получи виза за престой в опзоната. Фреди щеше да приеме, без да изоставя идеята си… Да излезе от това, господи (Геова!), да излезе!
	Времето се върти в кръг. И за другите ли е така? Само аз ли го забелязвам? Какво значение има, щом си спомням за Еден. Принуден съм да търпя „Солей-клуб бар“, за да стигна до фермата Доранж.
	Фредмастър беше братовчед на Одисей Золан, едър независим евроафрикански търговец (на жаргон дум) във връзка с националното сдружение, „Арейбиън Купър“ и изпълняващ при случай поръчки на европейската _вертикала_, „Анен дьо Рец“. Бивш метр д’отел на пътнически кораб на сдружението, забогатял от контрабанда и разни спекулации, оттеглил се, но не и разкаял се — според неговите собствени думи, — той ръководеше тъмни сделки и фантастични проекти. Всъщност той беше съвсем близо до _независимостта_ — привилегия, разпределяна от държавата като с капкомер — и се надяваше да получи статут на _дум_ благодарение на помощта на своя издигнал се в политиката.братовчед. Познаваха се открай време или почти от толкова. Имаха много общи спомени за бурни престои в пристанища и еднодневни приключения. В стотиците животи на Симон той неотменно присъстваше. Беше самата нишка на времето…
	Успяха да се срещнат вечерта. Като последния път. Като следващия път. Освен ако нишката се скъса! С мрежестия си панталон, надупченото кожено яке и плетената шапка Фреди приличаше на моден аниматор. Между другото беше упражнявал този занаят за СОПОТО или друго подобно заведение. Смееше се, оголил дванайсетте си имплантирани зъба, и силно се пляскаше по бедрата със загорелите си окосмени от мъжките хормони лапи. Страхотен тип.
	Без никакви предисловия разказва на Симон, че имал намерение до построи нещо по частния бряг, за предпочитане на атлантическия. Средиземно море беше национализирано от Сербер до Марсилия, а от Марсилия до Италия — завладяно от висши и нисши чиновници, политици, интелектуалци и други нищожества. Проектът му беше нещо като южноамерикански ресторант, отчасти нощен бар, шикозна колиба и суперчифлик — разбираш ли какво искам да кажа? Симон разбираше. Симон си спомняше. Симон знаеше… Фреди вече имаше подръка една млада аржентинка, изгонена от страната си от революционерите. Тя щеше да се занимава с кухнята. Търсеше доверен човек, който да работи с нея — образовано и оправно момче, познаващо живота и способно от пръв поглед да различи истински лъв от висш служител. И по възможност да говори малко английски, руски, арабски, испански и пиджин-купър, най-популярния международен език.
	— Ти нали плещиш всичко това?
	— Що се отнася до купъра, няма проблеми — съгласи се Симон.
	И най-вече Карло Бела търсеше честно момче, защото антуражът му гъмжеше от новоизпечени мръсници и дребни мошеници. Имаше нужда от точен, готин мъж, с независим характер и т.н. От слуховете-на-глупака (модерна форма на арабския телефон) беше разбрал, че Симон напуска пътническите линии, и бе дошъл в Медитра специално да го види.
	— Давай, Сим, точно така. Правилно си надушил — пътническите кораби са умряла работа. От една страна, за разните неудачници и чиновничета има фирми като „Празници&Територии“. От друга — дирижабли и летящи острови за едрите риби и лъвовете. След пет години пътническите линии ще са само за старчоци! Добре си направил, че си се откачил!
	Бяха седнали на терасата на бара, сред тръстики и юка, пред две чаши и бутилка без етикет — истински главоцеп за независими, която Соб-Соб-Соби беше изкарал от пиратската си ракла. Скапаният ден все не свършваше. Времето не преставаше да се върти. Слънцето се скриваше в зеленикав облак. Само Геова, богът на Земята, знаеше каква е тая нова мръсотия. Убийствена горещина. Говорителките от телевизионното видео се обличаха в таитиански полички, за да прочетат прогнозата за времето, и показваха гърдите си, за да утешат потящите се свине. Когато покажат и задниците си, краят на света няма да е далеч!
	Фреди продължаваше с обясненията си, които Симон знаеше наизуст.
	— Само отбрана клиентела, големите лъвове: типовете от вертикалите, свръхменажерите, независимите, високопоставените политици, немного артисти — точно колкото трябват… При случай един-двама шефове на банди, но не и дребни чиновници от мафията — разбираш ли какво, искам да кажа?
	Да, от векове насам вече Симон бе разбрал. Можеше да разкаже на Фреди подробности, за които той дори и не предполагаше. Например името на заведението: щеше да се нарича Морски клуб „Мария-Лиза“. Мария-Лиза беше красивата малка аржентинка. Истинското й име бе Хуана Монцон — проститутка от Ла Плата, която не бе пожелала да бъде превъзпитавана от червените монахини. Добре познаваше и ежедневието в „Мария-Лиза“.
	Беше преживял вече всичко това — колко ли пъти? Фреди настояваше:
	— … някой, който да отбира от хората и да говори като равен с клиентелата. И да не води в заведението жалките си приятелчета: чиновничета и мафиози! Сигурен съм, че ти ще се оправяш добре.
	Симон слушаше, сръбвайки си от шейсетградусовия концентрат. Симон слушаше с усмивка, ала не кухите, сто пъти слушани фрази на майстор Фред, а неописуемата музика на времето… Най-лошото е, че знам — накрая ще приема, ще започна това бачкане, ще живея този живот и един ден ще бъда притиснат!
	Ултрапаметта…
	Добре, че между „Солей-клуб“ и „Мария-Лиза“ съществуваше фермата Доранж. Може би някой ден Симон щеше да се осмели да счупи веригата от откъси, да разруши клопката на времето. Но тогава рискуваше да загуби, и то завинаги, фермата Доранж. Лек, по-лош от болестта. Кълнеше се, че ще опита по-късно. Не беше изчерпал всички радости на онова вълшебно лято. Искаше още веднъж да открие любовта на Жули и мириса на дива земя, свежата трева, влажната кора на огромните дървета, тайната песен на самотната птица… Още един път или два, или десет!
	В такъв случай трябваше да играе играта. Да отхвърли предложението на Фреди (знаейки, че в крайна сметка ще се съгласи) и после да представи собствената си молба, тоест да поиска помощ от братовчеда на Одисей Золан за виза за опзоната. Да действа с такт…
	Разбира се, че си действал с такт, след като всичко е минало добре. Ако поне веднъж опиташе да си противен? Невъзможно: съществуват фермата Доранж, свежата трева и любовта на Жули!
	— В цялата тази история, скъпи Фреди, забравяш жена ми и дъщеря ми. Аз съм женен, приятелю, и имам хлапе на…
	— Жена ти най-долно те е зарязала, ако се вярва на слуховете-на-глупака! — изхили се Фредмастър.
	— Окей. Именно за това трябва да се грижа за Мани. Момиченцето е на седем години, не мога…
	— Е, какво пък? Дъщеря ти ще дойде с теб. Ще научи пиджин-купъра по-добре, отколкото в училище, нали? Нали знаеш как са хлапетата… Какви проблеми виждаш?
	— Даа… И проститутките ще я подрусват на коленете си!
	— Точно това ми се случи, когато бях хлапак — не ми се е отразило чак толкова зле, а?
	Фреди Карло-Бела избухна в смях и продължи пледоарията си, която Симон чуваше за деветдесет и седми или за сто двайсет и втори път. Трябваше да се имат предвид и предимствата. По отношение на мангизите щеше да е съвсем различно от пътническите линии или каквато и да е друга подобна работа. Да не говорим пък за нивото. Директорът на заведението щеше да говори като равен с едрите риби, независимите, свръхменажерите, политиците и артистите. Е, почти като равен. Това бачкане щеше да е, кажи-речи, първата крачка към статуса на независимост. После там щеше да е и малката Мария-Лиза (всъщност Хуана, или нещо такова) — двайсет и шест или може би двайсет и осем годишна, във всеки случай не повече от трийсет, красива, а пък и хич не бе досадна… От финансова гледна точка всичко беше наред, твърдеше Фреди (и Симон знаеше, че не лъже, че не беше излъгал). Симон и Мария-Лиза щяха да имат договор на полунадничари, гарантиран от вертикалата АДР, тоест от държавата, и нямаше да чакат работите да потръгнат, та да си получат заплатите. Задълженията им щяха да бъдат разпределени. За мъжа — клиентелата и организацията. За момичето — кухнята, обслужването и снабдяването. Фред Карло-Бела, който беше братовчед на Одисей Золан, който пък беше едър дум, независим, свързан с европейската вертикала, „Анен дьо Рец“ и хоризонталата „Купър Интърнашънъл“ и т.н. — той щеше да ги наглежда, така, минавайки, два-три пъти годишно, просто колкото да хвърли едно око и да помоли за някоя услуга при случай. Такова нещо отказва ли се?
	Вертикалите, мултинационални държавни консорциуми, обхващаха най-различни икономически дейности. Те използваха _независимите_ като търговски агенти, пълномощници, „подводници“… АДР беше една от най-известните в Обединена Европа. Тя носеше името на млада германка от революционните синдикати, убита от заводско ченге по време на манифестация. Прекрасно име, което прикриваше недотам прекрасни машинации…
	Симон избираше точно този момент, за да изложи исканията си. Той винаги бе избирал този момент. Фреди винаги го слушаше с благосклонно внимание. И винаги с приятелски тон му отговаряше горе-долу едно и също:
	— Между купъри е нормално от време на време да си даваме по едно рамо, приятелче! Напуснах бараката преди пет години и ти сега се чупиш, но солидарността „Арейбиън Купър“ е за цял живот, приятелю… Имаш нужда от почивка, имаш нужда да си избистриш някои неща в главата. Няма да досаждам на Одисей Золан за нещо толкова дребно. Още утре ще поговоря с гос’ин Ду. Той често си има работа с областния префект. И когато не е доволен, се отнася към него точно както братовчедът Одисей се държи с някой дребен и твърде лаком политик. Гос’ин Ду заема висок пост във вертикалата…
	Откакто майка й беше заминала с някакъв адаптиран с впечатляващи мускули и глава като ряпа, малката Мани беше на пансион в една ферма от защитената екологична зона. Симон можеше да я посещава за четирийсет и осем часа — срок, който му предоставяше обикновеното разрешително. Беше видял, че дъщеричката му е много щастлива във фермата Доранж, и, естествено, желаеше тя да остане там. Но той бе живял най-често далеч от нея, заради пътническите линии, и сега му се искаше да се възползува от присъствието й. За това му трябваше разрешение за престой, а то трудно се получаваше по законен път, не, по-скоро бе невъзможно. Трябваше да го купи на черно, на цена около хиляда еврофранка за ден. Малко скъпичко за възможностите на един безработен, пък било то и временен. Много добре. Точно затова имаше хора като Фредмастър. Фредмастър, братовчед му Одисей и приятелят им, гос’ин Ду… Тях ги имаше. Тях винаги ги е имало. Благодарение на тях Симон щеше да получи разрешение за шестмесечен престой. Преди да си тръгне, щеше да каже на Фред, че не става за това прекрасно положение. Щеше да каже горе-долу следното.
	— Благодаря ти, че си помислил за мен, скъпи Фреди. Обаче смятам, че тая работа няма да стане. Честно. Не съм аз за такова бачкане. Честно, приятелю. Не мисли, че съм способен да любезнича и дърдоря дори на пиджин-купър! Няма да ми е приятно да светя на цяла банда едри. За чиновниците дори не говоря!
	Фред щеше да облегне лакти на масата, да отпусне глава и да заприлича на отчаяно, посрамено, отритнато датско куче или санбернар.
	— Извини ме, ако съм се изразил зле, приятелю — щеше да каже той. — Не мога да говоря като теб. Познаваш ме. Аз…
	Така беше ставало, така ставаше в момента, така щеше да става винаги, докато нишката се прекъсне.
	Нишката на времето.
	Обаче съществуваше и Мани. Раздялата с родителите можеше да се превърне в истинска катастрофа за това чувствително дете. Ако приемеше предложението (защото щеше да го приеме… ), все пак това щеше да бъде възможност да създаде нещо подобно на домашно огнище за малката. Щеше да се задоми за курвата, как беше, Хуана-Мария-Лиза и… Даа, щеше да отведе дъщеря си да живее в нещо като публичен дом за чукани от висшето общество, сред гуляйджии, пропаднали типове и бивши или настоящи куртизанки. По-добре тя да продължава да се влачи след кравите и прасетата на екозоната и да вдишва още десет години миризмата на тор, която запазва столетниците здрави и читави… Неразрешим проблем. Симон се подсмихваше злъчно, дъвчейки края на лулата си. Ето че попадна в клопката, миличък. За пореден път. За пореден път. Това е животът. Това е времето.
	И когато нещата престанат да се случват, той ще загуби фермата Доранж, Мани, Жули и може би живота.
	Може би живота. Може би времето.
	Мани беше на пансион при една стара охранявана селянка, която работеше в защитена ферма. Или може би обратното. Симон не беше много наясно. Защитена селянка, охранявана ферма. Нямаше никакво значение. В този участък „Рец“ имаше капиталовложения. Симон си спомняше, но щеше да го научи по-късно. Старата селянка се казваше баба Гарон. Тя се грижеше за фермата с внучката си Жули и един надничар, Гонсалес, адаптиран. А също така имаше кобила и куче. И крави, овце, кози, кокошки и патици, като в истинска ферма от ХХ век — опазена, защитена, автентична.
	Баба Гарон, Жули и Гонсалес не бяха платени от държавата, нито от областта, нито от закона. Само малко субсидии оттук-оттам; обаче им беше предоставено правото да продават продукцията си на добри цени. При положение, че произвеждат. За да подобри бюджета си, бабата беше решила да вземе една пансионерка. Не липсваха кандидати. Мани Лаборд беше случай с обществено значение. Службите на Общото здравеопазване я бяха изпратили във фермата Доранж. Един хубав ден баща й я посети за сто и девети път със старата си лястовица и новото си разрешително.
	Симон беше наел лястовицата на входа на зона 40–60 за общо дванайсет хиляди еврофранка, което беше твърде много. Беше представил на контрольора разрешение за шест месеца — привилегия само на едрите. Все едно извика дявола — митничарите бяха настояли да му дадат някоя от техните таратайки от двайсети век. Знаеше, че това си е чисто и просто обир, но трябваше да плати, иначе го чакаха големи неприятности. Така че плати, както беше плащал винаги, както щеше да плаща още дълго време, ако господ не прекъснеше нишката; и потегли криво-ляво зад волана на лястовицата — за щастие вече умееше да я управлява, защото я беше управлявал почти шест месеца: в действителност сто пъти по шест месеца, ако наистина за стотен път играеше тази сцена!
	— Ето ги девиците! — каза баба Гарон на Симон, когато младото момиче и дъщеря му приближиха, подкарали пред себе си кравите. Жули беше красива брюнетка с матова кожа и издължени мускули. Бабата се довери на Симон: „Истинска селянка от двайсети век е внучката ми! Чиста като гълъбица и силна като кон — ето каква е моята Жули. Ама пък е амбициозна! Да не мислите, че смята да прекара дните си в защитената зона. Тя със сигурност ще си замине, но не с който и да е. Ако щете ми вярвайте, но тя дори не ще позволи да я докосне някой чиновник!“
	Симон беше във фермата Доранж за един час. Баба Гарон го бе приветствала със силно потупване по гърба, като стар купър, срещнат на кея в Амбризи, Амбризете, Порто Пренс или в Какинада.
	— Здравей, приятелю! Е, свърши ли с пътническите? Симон беше писал на дъщеря си (миникасетите не се допускаха в защитената зона…), че завинаги е напуснал флота.
	— Свърших — потвърди Симон.
	— И с право, приятелю — каза бабата. — Имаме едно момиче от селото, и то се настани в дирижаблите. Мини й викат. Има си предимства и с парите е добре. Това е бъдещето! Ама вие, приятелю, изглеждате доста якичък, поне на вид! От вас ще излезе добър адаптиран за село.
	Симон разкърши рамене, гордееше се с мускулите си. Помисли си: „А не смяташ ли, бабо, че ще стане страхотен собственик на бордей!“ Покани го в кухнята — истинска кухня от двайсети век, с маса от твърдо дърво, плетени столове, фурни, котлета… И две думи не можеше да каже, без да го нарече „приятелю“.
	— Няма нищо по-автентично от баба Гарон, приятелю. Родена съм през четирийсет и четвърта в съседното село. Било е доста напечено наоколо, ама аз не си спомням, бях много малка! Никога не съм излизала от защитената зона. Виж, за това, добре ни защитават. С извинение, приятелю, ама Жули вече минава деветнайсет години и още не знае къде й е задникът!
	Симон си помисли, че ръководителите на опзона 4 са с твърде драконски екологични разбирания. Това беше екофашизъм, контролиран от крупните вертикали, които имаха сметка от него. Защитените територии между другото служеха за развъдник на целомъдрени девици за едрите риби, изпитващи носталгия по миналия век… Ето поне една, която няма да притежавате! — каза си той и загледа с възхищение Жули.
	Жули дълго наблюдава Симон със страхливо любопитство. Дали тя също си спомняше? Дали съзнаваше, че се намира пред мъжа, който щеше да й помогне да открие любовта? Дали просто не беше прочела в очите на Симон някакво чувство за притежание! Всичко започна така един ден. Всичко щеше да започне, щеше да започва отново…

	_Ултрапаметта е отделно явление, много различно от хипермнезията. Хипермнезията е обикновена патологична или изкуствена възбуда на паметта. Контролирана и свързана с химонарко-анализа, тя дава възможност да се изследват в дълбочина спомените на даден субект… (Граждани, не забравяйте: ние всички сме субекти!) Естествената или предизвиканата (чрез ултрамнезиани) ултрапамет създава у този, който изпитва напълно нейното действие, впечатлението, че преживява изцяло дадени събития, дадени откъси от своето минало. Тя предизвиква силно изостряне на съзнанието и смущения във възприемането на времетраенето. В някои случаи може да умножи впечатлението за „вече изживяно“ до едно почти неприемливо ниво. (Така понякога се използва за лекуване на неврози чрез „насищане“.) Противно на хипермнезията тя почти не може да бъде управлявана. Подчинява се на желанията или на натрапчивите мисли на субекта. От друга страна, увеличавайки интензивността на спомена, тя стеснява темпоралното си поле. Стесняването на полето е прогресивно. Ултрапаметта се съсредоточава върху един все по-кратък период, който субектът преживява постоянно, запазвайки съзнание за това повторение. С течение на времето това явление може да стане крайно опасно и да доведе до фатален изход._
	Отначало малката Мани изглеждаше притеснена от този татко, паднал от небето или изникнал от Южните морета. Симон се чувстваше виновен за миналото, настоящето, бъдещето, което беше все едно и също. Не смееше да погледне дъщеря си.
	Декор: двор на ферма от двайсети век, зелена трева, бели камъчета, кози изпражнения. Голяма купчина тор, от която се оцеждаше тънка струйка към близкото поточе. С ниските си пристройки сградите приличаха на голям камион с две ремаркета, разположени от двете страни на кубичната къща — самия камион, — а остъклената галерия, която бе издадена над каменното стълбище, представляваше кабината. Под стълбището се намираше колибата на кучето — голям сандък, застлан със слама. Отстрани на сандъка се четеше полуизтрита търговска марка: „Хран… Касен…“ Покривът беше от сиви, плесенясали керемиди. Между една липа и един дъб се издигаше циментов стълб на „Бурена“ (или по-скоро на френската електропромишленост). Наоколо се простираше голяма поляна, където пасяха овце, кози, прасета и домашни птици с пера. Домашните птици с пера, изглежда, бяха защитени; Симон никъде другаде не беше виждал такива. Отглеждането на голи пилета се бе разпространило по целия свят…
	Симон беше спрял лястовицата си до трактора — червен „Маккормик“, изцапан с масло, с извадени на показ вътрешности и малка седалка с изхвръкнали пружини. До големите черни букви на фирмената марка, тракторът имаше друга, много по-малка и дискретна: „Анен дьо Рец“. Симон знаеше (защото щеше да го разбере по-късно), че тази отвратителна таратайка беше продадена от вертикалата на администрацията на екозоната за скромната сума триста хиляди еврофранка, горе-долу шест пъти по-скъпо от една нова, модерна и свръхмощна машина. Обирачеството струваше поне колкото онова с девствениците. Но едното не пречи на другото…
	… Ала това не пречеше също на фермата Доранж да бъде един малък рай. От сутринта непрекъснато се редуваха кратки превалявания, а през изясняванията между облаците, разкъсани на прозрачни воали, се появяваше бялото, нежно слънце. Подгонен от лекия ветрец, въздухът галеше лицата със сладостна хладина. Светлината танцуваше по листата, спускаше се по мокрите керемиди, блещукаше на повърхността на ручея, губеше се в сянката на гората, струеше към долината, плъзгаше се по възвишенията и засияваше в дъга над хоризонта…
	Мани беше облечена по модата от двайсети век (като всеки в екозоната): лека рокля и дъждобран без ръкави. Беше обута в жълти гумени ботуши — подметките й оставяха върху влажната земя отпечатъка на три букви АДР. „Анен дьо Рец“, разбира се. Това е то вертикалата: от трактора до чепиците, минавайки през свежата плът. Хубаво определение — каза си Симон.
	А сега (сега?) трябваше да издържи на студения, мъртвешки, безцветен поглед на г-н Ду, пратеника на АДР, седнал срещу него в канцеларията му в Морски клуб „Мария-Лиза“, и да измисли много по-пълно определение за вертикалността…

	… Но това не пречи на слънцето да грее.

	Жули нареди на Мани да си свали качулката, защото вече не валеше. Преди да се подчини, момиченцето се отърси като гъска с пера, която излиза от водата, и разпусна косите си — сега те бяха дълги по модата на двайсети век и падаха грациозно от двете страни на загорялата й шия, украсена с наниз от дървени перли (всъщност от лешникови черупки).
	— Днес времето е странно — каза тя. Трогателно усилие да завърже разговор с този почти непознат, дошъл да странства на края на света.
	— Дъжд вали, слънце грее — дяволът се жени — каза Симон. — Така са казвали хората в двайсети век. Вещ съм, а! Ще ме целунеш ли, мило?
	Мани погледна към Жули и баба Гарон за разрешение, което й бе веднага дадено с дискретно потрепвало на миглите от първата и с приглушеното измърморване от втората.
	— Дадено. Видя ли пилетата?
	— Пилетата ли?
	— Птиците де.
	Баба Гарон се изсмя глухо. Жули, с качулката в ръка, бутна Мани към баща й. Малката се озова в ръцете на Симон, притисната до рамото му, забила нос в слепоочието му. С усилие извърна главата си.
	— Имат пера, като птичките!
	— Виждам.
	— Посетихме една ферма за голи пилета. От-вра-ти-тел-но е!

	_Ултрапаметта не притежава абсолютната вярност на хипермнезията. Под влияние на желанията и натрапчивите мисли на субекта тя допуска известно отклонение. Изопачаването на спомените обикновено е ограничено. Но при индивиди, притежаващи голяма мисловна сила, тя може да стигне до опасна острота и да доведе до халюцинационна психоза и шизофрения._

	Симон оставаше неудовлетворен от първата среща с дъщеря си. Знаеше, щеше да узнае, защото винаги го беше знаел, че може в известна степен да променя събитията, които преживяваше. Беше решил, реши да промени този малък и незначителен отрязък. Например неговата скъпа малка Мани да се покаже малко по-мила. Вместо да му говори за голите пилета, тя… За начало можеше леко да промени собствените си думи…
	— Дъжд вали, слънце грее — дяволът се жени. Ха, ха, така ми казваха, когато бях на твоите години. Знаеш ли, много обичам младоженките. Ела да ме целунеш, мило!
	Мани погледна към Жули и баба Гарон за разрешение, което й бе дадено веднага с дискретно потрепване на миглите от първата и с приглушено измърморване от втората.
	— Много ми се искаше! — извика малкото момиче. — Не знаех дали и на теб ти се иска!
	Баба Гарон се изсмя глухо. Жули бутна Мани към баща й. Детето се озова в ръцете на Симон, притиснато в раменете му, забило нос в слепоочието му.
	— Татче! Завинаги ли се върна?
	Симон почувства леко стягане на сърцето. Очаквано. Значи дъщеря му го обича? Има нужда от него. Съдбата им предлагаше втори шанс. Втори или стотен? Или хиляден?
	— Да, мило — каза той. — Върнах се завинаги. Стига да искаш, повече никога няма да се разделим.
	— Кажи ми пак мъничко миличко пингвинче, миещо мишле, както когато бях на пет години!

	Но това… Това ново ли е, или съм го преживявал вече сто пъти? А сега? Да издърпам нишката на времето, но да внимавам да не я скъсам. Какво ще се случи, Симон Лаборд, ако скъсаш нишката? Нишката, която е в твоята памет… Нишката, която може би е животът ти?
	Незабавно връщане на откъса.

	Какво се случи?

	— Дъжд вали, слънце грее — дяволът се жени — каза Симон. — Така са казвали хората в двадесети век. Вещ съм, а! Много обичам младоженките. Ела да ме целунеш, мило!
	Мани поглежда бабата и Жули. Получава разрешението.
	— Не знаех дали на теб ти се иска. Видя ли кокошките?
	Второ връщане.
	— Видя ли пилетата? Кокошките де!
	Баба Гарон се изсмива. Жули бута Мами, която се озовава в ръцете на Симон и извръща глава, за да види птичия двор.
	— Имат пера, видя ли, като птиците!

	Методът бе погрешен. Можеш да въздействаш върху някои събития, да влияеш върху случая, да променяш декора. Но не трябва да се опитваш да променяш характера на съществата, които те заобикалят. Рискуваш да скъсаш нишката и да подлудееш. Освен това виждаш, че отрязъците от време автоматично се връщат. Това се е случвало много пъти.
	Може би сто пъти вече?
	Мани никога няма да бъде малкото, нежно, мечтателно и романтично момиченце, което ти си представяше отдалеч, по време на морските пътешествия. Тя е дете реалист. Няма никакво желание да я наричаш миещо мишле и мъничко миличко пингвинче. Тя се интересува от съществуващите неща и от истинските животни.
	Ще ти покаже животните във фермата. Последвай я. Слушай я. Знаеш много добре какво ще каже. Но това не е важно. Слушай я. Не променяй нищо от онова, което си чул. Трябва да приемеш момиченцето такова, каквото е. Да й оставиш радостта от живота и нейната естественост.
	— Пилетата не пишкат — каза Мани. — Знаеше ли го, татче?
	— Естествено, че знам! — отговаряш ти. Изглежда засегната.
	— Така ли, а аз не. А патиците?
	— И патиците не пишкат.
	— Така си и мислех. Понякога акито им е светло.
	Сигурно е заради това.
	Изведнъж Мани те дръпва за ръката и се засмива закачливо.
	— Виж, татче. Пръчът се възбужда като мъж! Питаш я, въпреки че знаеш отговора:
	— Кой ти каза, че пръчът се възбужда като мъж?
	— Жули!
	И ти си мислиш, че невинната Жули може би не е чак толкова невинна, колкото им се иска в АДР. Но ти го знаеше. Винаги си го знаел. Ако Жули не става за едрите риби, тя може все пак да постъпи в дирижаблите.
	Това е бъдещето!
	Симон размаха разрешителното си за престой. Бабата хлъцна от задоволство.
	— О, но то е като на едрите риби, приятелю! Тъкмо имаме една стая от двайсети век. Леглото е без пружина, само сламеник. Но няма да ви взема скъпо. Пък и на митницата може да се намери някоя пружина.
	— Да, няма да е зле — отговори Симон. — Колко ще ми вземете, бабо, за пълен пансион във фермата?
	— Ами, с тези данъци… — промърмори баба Гарон. — Пък и митницата: трябва и те да намажат нещо, приятелю!
	— Без данъците, бабо. Без данъците!
	— Ще ни помагате в работата, приятелю, и ви смъквам наема на триста евро на ден! Направо без пари.
	Симон пресметна — почти десет хиляди еврофранка на месец. Два пъти повече от средната заплата на обикновен чиновник. Скъп беше животът в опзоната… Но раят няма цена!
	(Дали да променя този откъс? Сигурно бих могъл, но не виждам смисъла. Нищо няма да постигна…)
	Жули и Мани веднага показаха стаята на Симон. Тесният прозорец с пукнати стъкла изскърца, когато той го отвори.
	Ултрапаметта.
	Прозорецът гледаше към гората, а гората приличаше на морето. Тъмнозеленото на дъбовете и габърите; светлата пяна на кестените. Горите се простираха по хребетите на големи неправилни туфи. Бледите пасища и изсушените поляни се промъкваха между тях, както понякога пясъчните полуострови се врязват в синьо-зеления океан. Над дърветата, чак до хоризонта се виждаха множество еднакви, заоблени хълмове с къщи с червени или сиви покриви, бледозелени поляни, жълтеникави пасища, обградени отвред от разклоненията на гората. По билата се проточваше гирлянда от борове. През една просека се различаваше село Ангер, в долината Барбера или градчето Ла Сал, сякаш скулптирано върху каменен шип между короните на дъбовете. В подножието на скалата се открояваше друга долина, зашумена от ясени, елхи и тополи…
	Моята територия. Стотици пъти съм живял в този край и никога няма да го напусна. Никога няма да го напусна.
	В стаята с жужене влетя оса. Мани я подгони със стара сламена шапка. Оса. За момент Симон изпадна в паника. Беше опасно. Все пак не живееха в двайсети век, а в неговото подобие. Днес една оса можеше да убие. В корабите и селцата на Арейбиън Купър унищожаваха вредните насекоми… Но момиченцето с лекота смачка осата. Трябва да свикна с опасностите — помисли си Симон. Вече не живея в асептичния свят на Арейбиън Купър!
	Подухна ветрец и в стаята нахлу горчивият мирис на влажни листа. Симон се загледа в облаците, които приличаха на огромни, бели дирижабли, плаващи над хоризонта, и сърцето му се сви. Заслуша се в кадифения шепот на гората.
	(Както винаги той се мяташе между болезнения ужас — едната му същност на страхлива къртица, и детинската надежда — другата му същност на божествена птица. Това душевно раздвоение го преследваше по петите открай време. Щеше ли най-сетне да му бъде даден мирният, съвършен в своята простота живот, който сега желаеше повече от всичко друго? И щеше ли той да съумее просто да го приеме?)
	Вятърът обърна. Симон вдъхна мириса на опалена трева и зрели плодове. Осата изпука противно под крака на Мани и умря. Симон отново бе погълнат от неясната музика, която извираше от земята: шумът на листата и водите, песните на птиците и насекомите, цвъртенето на пиленцата, далечното бучене на колите по пътя и на тракторите в нивите.
	Тук няма какво да се промени! — помисли си той. Така беше добре…
	Хвърли разсеян поглед наоколо. Видя олющени стени, нисък, напукан таван, огромно легло с издут сламеник, накуцваща маса, полуизтърбушен стол, стенен шкаф, в който биха могли да се положат поне шест трупа… Няма какво да се промени. Това беше раят.

	Сутрин ходеше за риба или помагаше на жените да доят кравите. През деня участваше в полската работа заедно със съседите и адаптирания Гонсалес.
	Бе дошло времето на вършитбата. Мъжете се събираха по двайсет-трийсет около една машина, която изплакваше монотонната си жалба от зазоряване до мръкнало, а понякога и до късна вечер, всред облак прах в убийствената жега. Най-силните, отбраните мъжкари с яки гърбове носеха чувалите от вършачката до тавана или хамбара. С деветдесет килограма на рамо бавно изкачваха стълбата, която се огъваше под удвоеното им тегло. Най-гъвкавите, дългоръките рицари на вилата хвърляха сноповете от върха на купата право в търбуха на машината. И високият заоблен конус, върху който бяха накацали, постепенно се смаляваше под краката им — притъпен, обезглавен — чак до голата земя. Прах, остатъци от житните класове и стръкчета сламки лепнеха по кожата. Лицата посивяваха. Тракторът, който често биваше едноцилиндров, ревеше с яростта на побеснял звяр, трещеше като лятна буря, бучеше с равномерния шум на водопад. Ремъкът свистеше, машината дрънчеше. Трябваше да викат с цяло гърло, та да се чуе някоя ругатня. Потта се стичаше по косматите гърди. Езиците лепнеха, носовете смъдяха. Пиеха сухо вино, което понякога имаше вкус на оцет, но към средата на деня вече не им правеше впечатление.
	Нищо не трябваше да се променя. Фермата Доранж беше истински рай.

	След три седмици такъв живот, Симон беше напълно изтощен. Но не искаше да го признае, особено пред жените. Защото с нежното си лице, с малко тъжния си поглед, слабото си загоряло тяло, стегнатите мускули и ритуалните белези от приемането му в „Арейбиън Купър“ той се харесваше на момичетата от селото.
	Триста еврофранка на ден плюс бачкането! Но работата му се струваше чудесно забавление. И той продължаваше да се стреми към образа на Робинзон с горещата кръв. Сламена колиба в гората, няколко кокосови ореха, които да обелиш, и една жена, която да съблечеш! Самотата на гората и едно сърце у дома — с хубави крака под бялата фуста! Това, което „Арейбиън Купър“ не можеше да му даде и никога нямаше да даде на никого. Наистина опзона 4 беше екозона, а не кокозона, но това бе незначителна подробност.
	Беше се потопил в лятото и очакваше с нетърпение зимата. Ще взема пушка и една брадва и… Не обичаше големите горещини и съжаляваше за Южните морета.
	Човек е замесен от… клати ми се, да! Никога няма да се измъкнеш.
	Искаше му се, като повдигне глава, да види едновременно Алкенар и Полярната звезда. Бе пълен с налудничави желания, които защитените и пазени селяни никога нямаше да изпитат. Именно затова те се страхуваха от него и той от тях. Чувствуваше се уязвим, но как да промени скътаните в сърцето му мечти?
	Впрочем това не му пречеше да бъде щастлив.
	Бабата също беше щастлива. Беше намерила здрав и усърден работник, който се задоволяваше само с подслон и храна, плащаше триста еврофранка на месец, разказваше истории за морски пътешествия, за да развлича момичетата, возеше цялото семейство с колата и често се бъркаше в джоба, за да участва и в най-малките разходи на дома. Тя започна да се интересува от спестяванията му, с мисъл, голяма като планина, спотаена зад бялото й кокче. „Ти, приятелче, трябва да имаш парички в банката. Но въпросът е колко…“ Тогава Симон, който знаеше, че сън не я хваща заради това, й каза точната цифра, според последната му сметка: триста шейсет и две хиляди шестстотин деветдесет и осем еврофранка. А благодарение на една хитроумна план-програма той печелеше допълнително по сто и петдесет евро на ден.
	Почти колкото заплатата на един среден чиновник.

	Дойде септември. Тежкият и сладък мирис на сливите привличаше осите край пещите. Жилиха Симон не един път: не умря. Заедно с дъщеря си и Жули той се тъпчеше с полусварени, набъбнали, месести плодове.
	— Ще ме разорите, милички! — мърмореше бабата. Жули се смееше. Симон изваждаше европортфейла си.
	— О, стига, оставете ме на мира с вашите пари! — подхвърляше баба Гарон с алчен поглед.
	След горещото лято гроздоберът започна по-рано. Но реколтата не беше добра заради силните измръзвания от предната зима. В продължение на осем дни Симон пренасяше кошове и въртеше гроздомелачката. Всяка вечер, с навит над коленете панталон, той се качваше в кацата, за да тъпче смачканите чепки и да осигури по този начин правилната ферментация. Излизаше с лепнещи от гъст червен сок крака, за голяма уплаха на дъщеря си.
	— Татче! Приличаш на дявол!
	— Ти виждала ли си дявол, мило?
	— Знам как изглежда. Прилича на голо пиле, но е съвсем червен и голям като кон. И се възбужда!
	От полуотворената изба се разнасяше киселият, стипчив дъх на смачкано грозде и младо вино.

	Симон заведе дъщеря си в селото да я запише в общинското училище. Учителката, дребна блондинка, приличаше на ученичка, преоблечена като дама за някакъв ритуален празник. Тя ги въведе в празната класна стая, където все още се носеше едва доловимата миризма на тебешир, мастило и лепило: явно действието се развиваше преди изобретяването на химикалката. Класната стая беше голяма, стара, но чиста, с широки прозорци и много висок таван. Слънцето божие, което нахлуваше на вълни, превъзхождаше многократно комфорта на двайсет и първи век. Насред стаята се издигаше печка за дърва — архаична, монументална — с подпрени на парчета керемида крака и разядени от ръждата бурии, закрепени с тел. Симон я разгледа отблизо. Най-сетне откри фирмата: „Шапе“. Нищо повече. Никакъв намек за фирмата, която в действителност беше произвела тази антика. Освен ако не е автентична. Симон за малко не попита учителката, но се отказа: може би и тя беше автентична.
	Календарът-дневник, увиснал зад бюрото на младата жена, показваше 27 септември 1956.
	Не стигаше ли малко далеч играта в защитената зона?
	На връщане Симон попита дъщеря си с какво да я зарадва за началото на учебната година. Най-много се страхуваше да не му отговори: „Да видя мама!“ Но тя си поиска велосипед. Добре, че велосипедът вече е изобретен — помисли си Симон.

	Често скиташе из гората. Медните вече върхове на кестените образуваха широки светли петна всред габърите и боровете. Твърде рано беше още да хваща брадвата, но скоро щеше да грабне пушка… Смяташе да я купи от митничарите за пристигането на гривяците. Макар че митничарите… е, от седмици не се бяха мяркали из селото.
	Подир големите летни горещини и едрите капки на уханния дъжд се показаха твърдите, кафяви глави на есенните гъби. Симон бе станал още преди съмнало. До обед вече няколко пъти бе пълнил плетената кошница и голямата си раница. С часове вървеше по позлатения мъх, тъмната зеленика, пъстрия бръшлян, през жълтурчетата, изтравничетата, папратите, сечищата и храстите. С дива радост вдишваше мириса на мухъл, на мъзга, на смола, който се носеше из сенчестия подлее, и спарената, горчива, мускатова миризма на гъбите…
	До ствола на някое дърво, под китка изтравничета или жълтурчета, всред папратите, ненадейно, стотици пъти на ден — божествена изненада — блестящата кожица кадифе на черна или кафява шапчица привличаше неизменно погледа му. Сутрин Жули го придружаваше известно време или се срещаха в гората малко след изгрев слънце. Тя бързо се отегчаваше. Двамата сериозно сравняваха находките си. Почти винаги печелеше Симон и беше много горд с това. Не беше по-лош дори от Гонсалес, който минаваше за най-добрия гъбар в околността.
	Жули се прибираше, за да приготвя консерви с баба си. Слагаха в буркани най-добрите екземпляри, а другите нарязваха на ивици и ги сушаха в пещта. Баба Гарон трескаво пълнеше огромния стенен шкаф в кухнята; по няколко пъти броеше бурканите и понякога оставаше за дълго неподвижна пред шкафа, съзерцавайки запасите си с напълно автентичен, не, прехласнат вид.
	От известно време спеше по-добре. Сякаш страхът, че нещо й липсва, малкият мъчител от безсънните нощи, я навестяваше по-рядко. Въпреки всичко понякога ставаше към два-три часа сутринта, за да хвърли един поглед на провизиите, и преди да се върне в леглото, си сипваше чашка касис с бяло вино.

	Есента настъпваше. Мъгли забулваха слънцето. Отвсякъде се оцеждаше влага. Въздухът беше на валма. В края на пасището имаше жълтеникава, застояла вадичка. Огромни манатарки — безформени и кървави, жълтееха край пътищата. В двора на фермата водата се събираше на локви и бликаше изпод краката. Всяка сутрин палеха огъня в голямата почерняла камина, опасана с червена завеса.
	В гората, под бодливите храсти, в най-оплетените гъсталаци, се намираха все още широки, меки гъби, последните за сезона. Щяха да никнат все по-рядко, докато настъпят студовете. (Симон вече познаваше тези земи, като че ли беше живял тук сто живота…) Във влажните падини, под трепетликите, гъмжеше от червени манатарки, които малцина събираха. Роговете на изобилието покриваха земята с черната си дантела…
	Беше време и за оран. Симон управляваше трактора, докато Гонсалес сееше и брануваше с кобилата.
	Бабата съветваше Жули как да подмамва мъже: да си показва малко повече краката, докато се мие, докато се качва в колата и по стълбата на тавана, да си маха от време на време сутиена, докато дои… Хитрости от двайсети век, които изглеждат глупави, но които почти винаги успяват… Мъжът можеше да се привлече в клопката, като се престориш, че ти се е изкълчил глезенът — или в неделя да ти се скъса жартиерът), като помолиш да ти помогне да си събуеш ботушите или да се покатериш на купата сено, та да потърсиш полога на кокошката или пък да цопнеш във водата на точно избраното място (но след като се убедиш, че кандидат-спасителят се намира наблизо). Може да му се приложи също и номерът с овцата, при положение че притежаваш силно и кротко животно. Във фермата имаше такова, много подходящо за подобен случай. Младо момиче се изхитряваше да яхне по мъжки овена, повдигайки малко полите си, като предварително гледаше мъжът да присъства на зрелището. Почти винаги се постигаше желаният ефект.
	Сетне баба Гарон припомняше какво една девойка загрижена за интересите си, може да позволи по-късно, след като клопката й е успяла, и какво трябва на всяка цена да откаже, заявявайки, че е девствена.
	Жули слушаше, свела поглед, кръстосала крака, сключила ръце на коленете си. После отговаряше тихо и спокойно, че няма да направи нищо подобно, защото това е грозно и старомодно. Симон Лаборд е баща на Мани; тя няма да се опитва да го разпалва. Да, да, да, да го разпалва, точно това е думата, точно това искаше от нея баба й. Много добре беше разбрала, но нямаше да го направи. При всички положения чувствуваше, че не би могла да изпълни и една десета от този странен план.
	— Ако искаш, ще можеш. И тогава ще бъдеш първата!
	— Аз ще бъда първата! Бабата се ядосваше или се преструваше на ядосана.
	— Какво си мислиш, че прави този красавец веднъж седмично в града? Разкарва задника си из моряшките бордеи, милинка, и чука курвите! Разбра ли какво прави. Така че няма защо да страдаш от скрупули. Старомодно било, майната ти!
	Сега Симон тръгваше на разсъмване и оставаше в гората до мръкнало. Най-сетне беше дошло времето на големите есенни ята. Небето гъмжеше от гривяци. Здравите мъже се събираха, за да дебнат в заслоните. Симон, който беше по-свободен от другите, прекарваше времето си в колибата, стъкмена от приятелите му от Ла Сал и Ангер на върха на голям дъб. Вечер си поделяха дивеча.
	С точното си око и сигурната си ръка морякът Лаборд беше чудесна придобивка за дружинката. Но Жули мразеше лова и ловците. Тя му се сърдеше, че се е заразил от треската, която тласкаше мъжете към горите, караше ги да се катерят по най-високите клони, за да дебнат като зверове — и да убиват, да тъпчат раниците си с топли трупове! Мразеше го. И, разбира се, му се възхищаваше. Той винаги с всичко се справяше добре. За няколко седмици с лекота беше станал един от клана Гарон…
	Но той беше друга раса. Преди да се оттегли във фермата Доранж — мислеше си Жули, — животът му е бил изпълнен с невероятни приключения, които тя дори не можеше да си представи. Само като си помислеше за тях, й се завиваше свят. Казваше си също, че е спал с десетки жени, опитни мацки и съвсем млади девственици — защото в топлите страни момичетата съзряват невероятно рано. Без да иска, си го представяше как се люби с проститутки и момиченца. Образите я дебнеха отвсякъде: Симон с жълто или кафяво момиченце, изтегнати на рогозка. Симон с едра рижа жена в черни чорапи. Симон… Смееше се на себе си и усещаше някаква тайнствена тръпка да завладява плътта й.
	Благодарение на гривяците Симон си даде сметка за това, което ставаше в момента. Да ловуваш беше удоволствие. Може би наказуемо, престъпно удоволствие. Престъпно беше да се убиват прелетните птици, които бяха рядкост. Вид, който изчезваше… Не: изчезнал вид. В края на двайсети век гривяците вече не съществуваха. Колкото и добре да беше възстановена опзоната, тя не можеше да предложи на хората от двайсет и първи век онова, което хората от двайсетия бяха унищожили. Унищожили завинаги.
	През есента и пролетта прелетните птици вече не отлитаха на юг или на север.
	В небето вече не се виждаха големите им дъговидни редици, нито победните им V. Шумните сиви рояци не се спускаха вече над горите в Южна Европа.
	Всичко беше свършило. Последните бяха измрели между двайсетия и двайсет и първия век.
	На земята вече не съществуваше нито една екозона, в която можеха да се ловуват гривяци.
	На път за фермата Симон се спря. Слънцето беше изчезнало зад хоризонта. Но залезът все още припламваше в бледи, ту лилави, ту златисти отблясъци. Отвори ловджийската чанта и разгледа двете птици, които носеше. Тежки, едри, охранени, преяли с жълъди. Перата — синкави, шийката и главата — пепелявосиви — отбрани екземпляри. Жалко, че е убил такива прекрасни птици. Но те бяха толкова много… С удоволствие опипа жълъдите в гушите им. Тия мръсници наистина бяха пирували царски! Сложи ги обратно в чантата.
	Беше се задъхал, главата го наболяваше. Дебненето изискваше изключително съсредоточаване. Очите му смъдяха. Между другото днес се беше изкачвал поне трийсет пъти по стълбата. Усещаше, че краката му се схващат.
	Капка дъжд падна на челото му, друга на ръката му.
	Беше уморен. Беше истински.
	И Жули го очакваше във фермата.
	На другата сутрин, щом стана, веднага хукна към хангара да види трактора. Мак Кормик.
	Мак Кормик и нищо друго. Никакъв намек за вертикалата „Анен дьо Рец“. Нямаше ги дори инициалите АДР, нито нещо подобно. Хвърли машинално една брястова цепеница в камината. Когато не теглеше добре, брястът гореше по-добре от дъба. Вятърът духаше от запад. Обръщаше на дъжд. Календарът показваше 17 ноември. Предния ден пощальонът беше донесъл „Земя“. Вестникът бе останал разгърнат на масата. Симон провери датата: 15 ноември 1956. Разбра, че е напуснал опзона 4. Защитената зона, екозоната, каквато и да е тя. Намираше се в свят, който сам бе създал.

	_Всичко сътворено се основава на паметта. Ултрапаметта позволява уилтрасътворяване._

	Студът беше силен. Симон водеше дъщеря си на училище с колата. Децата пристигаха целите увити, усмихнати или зъзнещи, едните уверено тропащи с крака, другите свити и треперещи. Обичаше да ги гледа как се събират около печката и протягат зачервените си ръце, за да се стоплят. Тогава го заливаха вълни от радост, тази радост, която се разпалваше в сърцето му като пращящ огън от смолисти цепеници през някои зимни дни, далече в детството му.
	Детство, което никога не бе преживял…
	Ултрапамет.

	_Този свят го създадох с главата си, със сърцето си, с вътрешностите си. Той е мой. Сега вече няма да ми го отнемат. Не, не, няма да се оставя г-н Ду и неговите приятели ченгетата да ми откраднат фермата Доранж!_

	_В светлите нощи той винаги извръщаше поглед към Голямата мечка._

	_Вятърът влачеше последните мъртви листа, откъснати едно по едно от малките дъбове по хълмовете. Гривяците бяха избягали на юг. Бяха напуснали гората, за да се отправят към морето. Но те щяха да се върнат. Щеше да има пролети и есени. Времето си течеше._
	_Един четвъртък, пазарен ден в Ангер, Симон откара жените в града. Бабата трябваше да прибере парите от виното, а Жули смяташе да продаде няколко птици._
	_Върнаха обратно една куца пуйка, която никой не бе пожелал да купи._
	— _Ще я изядем — реши баба Гарон. — Няма смисъл да чакаме да пукне!_
	_Една вечер поканиха Пол Гарон, чичо на Жули, жена му, децата му и учителите от Ла Сал. Мани се беше нагиздила, като че ли празникът беше заради нея. Настаниха се около масивната дъбова маса, в голямата кухня с почернелите греди и напуканите плочки на пода. Симон бе седнал на обичайното си място, до стария часовник, който приличаше на жираф. Жули беше със сивата си пола и бялото елече. Беше красива._
	_В камината пламтеше огромен огън от пънове, подклаждан редовно на всеки четвърт час. Непоносимата горещина стигаше чак до коридора. Наложи се да отворят прозореца и да си съблекат саката. Симон, по риза, редеше екзотични спомени и гледаше момичетата с жаден поглед._
	— _… На кея не можеше да се диша, но в града беше истинска пещ!_
	_Избърса челото си. Никога не беше виждал Сингапур, но въпреки всичко споменът напираше в него, едновременно нежен и жесток. Буен и меланхоличен. Никога нямаше да види Сингапур и съжалявяше за приключенията и пътешествията. До сълзи, до смърт; да умре. Смееше се, говореше високо, за да забрави._
	— Отидох да видя един тип в хотел „Аделфи“. В стаята — климатична инсталация, въобще — всичко… Ах, мръсниците му. Накрая свършихме вечерта в Голдън Кампонг!
	— Какво е това Голдън Кампонг? — попита Жули.
	_Ултрапаметта е памет на няколко нива. Понякога желаните спомени се вмъкват в преживените спомени и обратното, до безкрай._
	Тази вечер Жули щеше да дойде в стаята на Симон. Защото беше така или защото той желаеше да е така — не знаеше точно. Жули принадлежеше на света, който той бе пресъздал, но тя беше свободна. Свободна да го обича или да го отхвърли. И той знаеше, че тя ще го обича. Ето, той го знаеше.
	В определен момент Жули щеше да излезе от стаята си; все още щеше да е облечена. На пръсти щеше да слезе по стълбите. Когато главата й се изравнеше с площадката, щеше да се извърне и да види, че в стаята на Симон свети. Парапетът на стълбата служеше за простиране на стари дрехи, на бельо и парцали. Щеше да остане за момент, облегнала глава на груб плат, с мирис на нафталин, загледана в тънката ивичка светлина под вратата на Симон.
	Долу бабата шумно щеше да нарежда съдовете на мивката. През една вратичка под стълбата можеше да се влезе в обора. Жули щеше да отвори безшумно тази вратичка; беше свикнала. Щеше да влезе при кравите, които преживяха. Щеше да вдъхне миризмите на сено, на тор и на животни, различни и смесени, лесно различими, безкрайно познати. Щеше да е сигурна, че съществува. Че е жива. Истинска.
	Щеше да говори на кравите.
	— Красавици мои, проклетници! Знаете ли, нищо няма да се промени между нас, когато спя със Симон!
	Щеше да запали лампата. Мръсната крушка щеше да хвърли в обора тъжните отблясъци на кандило. Жули щеше да вземе ведро с вода, в което плуваха семена, изпаднали от пробития таван. После и една пожълтяла кърпа, в която си бършеха ръцете след грижите към добитъка или ражданията и която миришеше на ветеринарен крем и крезол.
	Ще си измиеш малко муцунката, момичето ми, за да не приличаш съвсем на слугиня, каквато си всъщност! На една паянтова, прашна етажерка, между шишенце с лекарство и биберон за теленца, щеше да намери късче счупено огледало и дълго да се оглежда. Щеше да се подвоуми как да се държи. С луда радост и отчаяние (като Симон).
	Бел, любимата й крава, едра, ръждива, с подрязани рога, щеше да се изправи и да се обърне към нея, опъвайки веригата си. Муцуната й щеше да бъде леко запенена. Щеше да извади езика си, за да изпроси стиска сено или люцерна. Жули щеше да се приближи до нея и нямаше да може да се въздържи да й поговори. Напълно си се побъркала, момичето ми… Не, Бел, не ти! А аз, твоята малка, скъпа Жули, аз съм откачена и пияна. Можеш да се гордееш с мен!
	Вятърът щеше да свири под портата на плевнята и може би щеше да попречи на бабата да я чуе.
	Жули щеше да припява, потупвайки гальовно муцуната на животното. Всъщност бабата можеше и да я чуе, обаче на нея не й пукаше.
	_Г-н Ду не беше истинска едра риба, нито дори свръхменажер. Въпреки това заемаше ключова позиция в системата „Анен дьо Рец“. Без съмнение той работеше във вътрешната сигурност на вертикалата и може би осъществяваше връзката между АДР и държавата. Истински повелител на вертикалността!_
	_В сравнение с него Шрайдер от БОВО и Морел, представител на районния префект, бяха просто статисти. Те почти не взеха думата по време на срещата._
	_— Сделката е ясна! — повтори г-н Ду._
	_Тонът се променяше. По време на първото си посещение и дори в началото на сегашното г-н Ду се държеше като приятел. „Е, как са работите, приятелю? Много ли ти е мъчно за екозоната?“ В крайна сметка Симон беше получил разрешителното за престой в опзона 4 благодарение на него! Капанът… Капанът беше щракнал._
	_Първия път г-н Ду беше дошъл в морския клуб „Мария-Лиза“ заедно с Фреди Карло-Бела. Като приятел… Преди да си тръгне, предложи на Симон малката кутийка с лилавите хапчета без име. „Ако ти се прииска да си припомниш някои хубави моменти от едно време, приятелю!“ Ултрамнезианите не бяха забранени — те просто не съществуваха. Тези, които притежаваха тайната на тяхното производство, си запазваха правото на употреби._

	Две разрошени момичета, с блестящи очи и червени бузи, гледаха Жули от пукнатото огледало. Бел! Хубава! Бел! Току-що измисли нова игра, последната игра на пропуснатото й детство. Дали съм толкова хубава като теб, моя Бел? Блестящите скули, влажните, широко отворени очи щяха да й придадат войнствен вид, който я изненадваше. Отблизо носът й щеше да изглежда твърде прав, устата й зле разположена, брадичката й малко тежка. Но какво значение има — щеше да си каже тя, — щом той ме харесва!
	В ръката й щеше да се прокрадне един грапав език. Нетърпимо силна, сладка тръпка щеше да премине по тялото и от главата до петите. Щеше да си помисли: добре започва!
	— Мирувай, Бел!
	Бел, ако баба Гарон ни завари, ще каже, че и двете сме полудели! Разбираш ли ме, Бел? Да, кравата сякаш щеше да разбере. Пък ако не разбираше Жули, то поне я обичаше, което беше прекрасно. Момичето щеше да се върне в дъното на обора, за да вземе ведрото. Бел щеше да изпъне веригата си. Вятърът щеше да продължава да свири под вратата, а водата от една плоча щеше да се излива шумно до капандурата. Бел щеше тихичко да измучи.
	— Мълчи, глупачке! Не, ама ти не си даваш сметка какво правя в момента!
	Другите животни щяха да спят или да се правят на абсолютно безразлични. Жули щеше да си измие лицето, като подсмърчаше. Щеше да се среше набързо. Щеше да изпъне гънките на роклята си, сякаш за да покаже на Бел бялото си целомъдрено бельо. Над чорапите настръхналата кожа щеше да обсипе краката й с малки, златисти зрънца и тя щеше да се наведе, за да ги разгледа по-добре.
	След това щеше да потопи пожълтялата кърпа във ведрото и със запретната пола да довърши тоалета си.

	Сделката беше ясна. Симон нямаше избор: трябваше да приеме да стане агент на г-н Ду, доносник на БОВО и да превърне веднага морския клуб „Мария-Лиза“ в лаборатория за шпионаж и шантажиране в полза на АДР и администрацията. Инвеститорите на това заведение никога не са имали друга цел. Сега го разбираше.
	Нямаше избор… Трябваше да отстъпи, веднага да даде доказателства за добра воля. Най-напред като се съгласи да приеме на работа „метр д’отела“, който г-н Ду му бе препоръчал. След това да помогне при монтирането на фотографската апаратура и киноапаратурата.
	Нямаше избор… Трябваше да се превърне в презрян мръсник или да загуби завинаги спомена за Еден…
	— Ето, съвсем просто е.
	И г-н Ду върна тубичката в джоба си. Симон затвори очи. Изпитанието беше ужасно. Усещаше как потта се стича по врата му, в гърба, как ръцете му треперят и в гърдите му зейва ужасяваща празнина. Преглътна с мъка и каза:
	— Ще си помисля.
	— Чудесно — каза г-н Ду. — Ще се върнем утре, по същото време.
	Но той имаше още едно хапче ултрамнизиан. Последното.

	Затвори прозореца, навлече горнището на пижамата и се излегна в леглото си, без да си дава труда да сваля панталона. Скоро усети, че му става студено, и изпита задоволство от това чувство.
	Вратата на стаята му бавно се открехна.
	Крайче сянка проникна в бледата светлина на голата електрическа крушка. Симон се обърна и се повдигна на лакти. Видя Жули, права, със сивата, въздълга рокля. Косите на девойката се спускаха пред лицето като жива завеса, повдигната от лек полъх. Затвори вратата. Той се изправи, за да я посрещне. Озова се почти до нея. Направи му знак да не говори, като завъртя очи. Тъмните й ириси чезнеха сякаш в огромен млечнобял плаж.
	Направи още половин крачка и я взе в ръцете си. Вече не чуваше вятъра в дърветата, нито дъжда по покрива.
	Кръвта изтичаше бързо от разрязаните му вени и оцветяваше в розово хладката вода във ваната. Симон щеше да умре след няколко минути.
	Умираше два пъти. Веднъж сам, във ваната на своя апартамент в морския клуб „Мария-Лиза“. Втори път в леглото си, във фермата Доранж, притискайки Жули.
	Но имаше още един шанс. Незначителен шанс да оцелее, благодарение на ултрапаметта, в света, който беше създал.


	Да живееш времето

	Векът свършваше. Ерата наближаваше двехилядната година. 1988…
	Беше твърде банална случайност, малко или много свързана с професионалните ми задължения. Работех в издателство „Еркол“. Издателството на господин Лаверсан, небезизвестния милиардер. Издателство „Еркол“ публикуваше няколко списания, посветени, както бе отбелязано, „на различни аспекти от съвременния свят“. Между тях бяха „Тур“ и „Горещи слънца“.
	По това време бях главен редактор на едно от тези списания и бях написал доста критична статия за медиа-веригата „Меркурама“ или по-точно за някои заведения, които тази верига контролираше. Тогава получих покана от някой си господин Ком с молба да посетя един от техните центрове, където бяха въвели „единствена по рода си“ атракция. Атракция, която се основаваше, обясняваха ми по-нататък, върху звуковите и визуални стимулатори на паметта. Това даваше възможност на всеки желаещ да открие, да преживее отново миналото си, да се потопи в меандрите на паметта си, в лабиринта на времето. Или нещо подобно…
	По онова време ужасно се претоварвах — навик, придобит отскоро и който никога вече нямаше да ме напусне. Пък и сърцето започваше да се обажда. Поканата ме завари в ден, когато депресията ме дебнеше. Реших, че ще е забавно да отида и видя с очите си всичко това.
	При входа на прословутия център се издигаше някакво захилено земноводно, гигантска зелена жаба — всъщност аеродинамично бюро с капак на ситроен от шейсетте години. Напълно в стила на „Меркурама“. Нисък, тлъст мъж се изправи, за да ме посрещне, зад жабата, която го скриваше почти напълно — господин Ком.
	Стиснах вяло чепката лилави наденички, които ми подаде вместо ръка.
	— Във вашето списание, господин Хювън, най-много ми харесват рисунките! — каза той.
	— Кое списание? — попитах аз. — Издателство „Еркол“ публикува единайсет, скъпи господин Ком.
	Уникалната атракция се наричаше „Меморама“. Тя бе дело на мис Шърлийн Либи, която бе приложила теорията на холандския професор Ван Сийрезен, който пък ползваше японските изследвания върху хиперпаметта, и т.н. След половин час празни приказки се озовах в светъл, безкраен коридор. Магията на цветовете е добре известна. „Меркурама“ не беше единствената, която я използваше. Коридорът стана тъмен. После отново се освети.
	И пак тъмен — като миналото. И светъл — като далечните спомени. И зелен — като времето.
	Като времето… Имах чувството, че да се вижда времето в зелено е нормално и че винаги съм го виждал така. (Но може би съм бил подложен на действието на подсъзнателно убеждение…) Всъщност нямаше смисъл да ме убеждават, защото аз наистина виждам времето в зелено и винаги съм го виждал така.
	Не, не цялото време, само миналото. Бъдещето е без цвят. Това означава ли, че то не съществува? Спрях да се питам дали всички мисли, които ми хрумваха, бяха мои. Да, наистина за мен миналото бе зелено, повече или по-малко тъмно, според неговата отдалеченост.
	Зелено… И продължавах да вървя по коридора. Далеч пред мен се завъртя златна спирала. Познавах триковете на „Меркурама“. Илюзия… Всичко това ми изглеждаше едновременно сложно измислено и много първично. (През 88 вече бяха осъществени по-интересни и по-убедителни лабораторни опити.) Този ден умората ме правеше изключително възприемчив и аз се оставях да бъда воден, направляван, приемах играта. Нямах желание да се съпротивлявам на каквото и да било (и от онзи ден нямам вече никакво желание да се съпротивлявам). Скучаех и в работата, и в живота. Бях дошъл в „Меркурама“ да скучая, убивайки скуката. Приемах да скучая — така се развличах. Оказа се, че такова странно и неописуемо разположение на духа благоприятства определено осъзнаване. Вероятно затова тогава открих времето…
	Вървях. Знаех много добре, че коридорът не може да е по-дълъг от трийсет, четирийсет или петдесет метра. Всъщност, може би без да си давам сметка, се въртях в кръг. Класически трик. Ставаше ми все по-скучно. Както гласи един много стар израз, „времето ми тежеше“… Забавих, сетне ускорих крачка. Прозях се и си погледнах часовника; бе спрял. Или ми се стори, че е спрял. И стигнах до една зелена зона. Трябва да съм видял множество цветни ленти да се разгръщат пред мен и без наистина да си давам сметка, инстинктивно съм се насочил към зеленото.
	Защото зеленото е цветът на миналото. Бях се включил в играта: търсех миналото си. Потопих се в зеленото. Обземаше ме някакво вълнение, което лека-полека прогонваше скуката. Отначало се бранех, после се оставих в негово владение. Чувах и различни звуци: трудни за разпознаване музикални откъси, части от симфонии, откъслечни шумове… Докато напредвах в зелената зона, установих, че някои звуци ме привличат. Не се съпротивлявах. Никога повече нямаше да се съпротивлявам. (Може би точно това бе тайната на времето?) Най-приятните, най-вълнуващите звуци пресъздаваха ромоленето на дъжда върху ламарина, приглушено ръмжене на мощен двигател, бълбукането на вода, тихия шепот от разговор… гласа на майка ми, мълвяща нещо в ухото ми… Дъждът барабанеше върху някакво стъкло. Съвсем близо шум от двигател… Дъждът върху каросерията…
	Бях… в някакво превозно средство… И навсякъде много зелено… Зелен облак, който се закръгляше, сгъстяваше се в голямо кълбо… топка… кълбо, което бе пред мен… От какво е кълбото? Ами… от пореста гума… и после то… изведнъж се смали… и беше… сега… зелена топка… топка за игра от пореста гума и аз държах в ръката си детска топка и я стисках в ръка и това беше част… всъщност част от миналото ми част от детството ми и аз бях в един автобус… бях седнал на кожена седалка… облегалката беше твърде висока за мен… до мен имаше някой… който трябваше да е майка ми… и се връщахме от съседен град и валеше… валеше но имаше няколко слънчеви лъчи и капките блестяха… по стъклото на автобуса… и в ръката си държах топка от пореста гума…
	Илюзията придоби невероятна сила и аз вече не си давах сметка за мястото, където всъщност се намирах, и за опита, който преживявах… и станах детето, което бях… дете на три или най-много на четири години… и бях седнал на една твърде висока седалка в един раздрънкан автобус и валеше и аз държах в ръка топка от пореста гума и бях на три-четири години и бях… в моето минало!
	Поради различни причини опитите на _„Меморама“_ поне на първо време, претърпяха провал. Може би през 88 системата все още не бе окончателно завършена. Важни изследвания върху стимулаторите на паметта се провеждат в някои американски, европейски и японски лаборатории, но се питам дали изследователите ще имат _достатъчно време_, за да ги доведат докрай.
	За мен това беше без значение. Бях открил или по-скоро преоткрил времето, отново се бях научил да живея във времето, да живея времето като дете… Случайно бях открил (но дали това беше случайност?) моята собствена машина на времето. Зелена топка от пореста гума: нещо, което не съществуваше от вече десет-двайсет години… което трябваше да гние в земята или което беше изгоряло, или…
	Но аз не се нуждаех от самата топка, за да пътувам в миналото си. Споменът, визуалният и най-вече осезаемият образ на предмета ми стигаха. Въпреки това, когато разбрах важността на този предмет, реших да се сдобия с друг, който да прилича напълно на него. Търсих навсякъде. В края на краищата се провалих. Топката, която си купих от отчаяние — обикновена зелена топка от пореста гума горе-долу със същите размери и цвят като тази от детството ми, се оказа безполезна. Отказах се. През лятото на 88 предприех редица пътешествия, като използвах въображаемата топка. Можех да се придвижвам между две точки от моето минало. Най-отдалеченият момент беше пътуването с автобуса, връщането с топката: появата на зелената топка представляваше едновременно причината за пътуването и неговата крайна точка. Най-близкият може би съвпадаше с изчезването на топката: някъде между седемнайсетата и осемнайсетата ми годишнина. Направих един още по-интензивен опит за пътуване именно в този период. Това също не беше случайно, поне така мисля.
	Имах един приятел, който игра важна роля в живота ми. В гимназията се бях запознал с Жак Пасаж, който по-късно щеше да стане писателят и поетът Жак Пасаж. Името му сега е известно, макар че Жак не постигна съдбата, която му предричахме и на която се надяваше. През 1982 написах разказ, озаглавен „Младият поет“ — и младият поет, разбира се, е Жак Пасаж. Преди да срещна Жак, аз също мечтаех за такава съдба — да настигна или дори да надмина писателите от началото на века, от които лудо се възхищавах: Ален Фурние с „Големият Мои“, Реймон Радиге с „Дявол в тялото“… По-късно срещнах Жак Пасаж, който ми се стори безкрайно по-надарен от мен. И скоро реших, че той ще бъде „младият поет“, способен да прати в забвение преди края на века Ален Фурние и Радиге. Все пак не го реших отведнъж…
	И благодарение на зелената топка открих точния момент, когато окончателно бях осъзнал превъзходството на Жак Пасаж и повече или по-малко съзнателно бях решил да се оттегля, да се откажа. Живеехме в малко градче на юг. Баща ми беше чиновник в общината, а майка ми — портиерка в кметството, където имахме малък апартамент. Майката на Жак държеше кафене в предградията, близо до една река — Барбера. Много обичах това място. Южната стена се излагаше под слънцето съвсем гола — без никакво дръвче, без никакъв навес, без нито един квадратен сантиметър сянка. А другата беше обърната към потънала в шума градина, див парк и стръмно спускащ се към речния бряг склон, обрасъл с храсталаци и дръвчета. От тази страна пейзажът винаги бе учудващо свеж.
	Стаята на Жак имаше по един прозорец на всяка страна. Беше чудесна… достойна за Младия поет. Събирахме се там да пишем и декламираме стихотворенията си. Да мечтаем за бъдещето… Веднъж по време на ваканцията, през месец юли, късно следобед отидох у тях, но той не си беше у дома. В кафенето нямаше нито един клиент. Майката на Жак беше сама. Предложи ми бира и седна с мен в салона да изпие една мента.
	Седнахме до прозореца и тя ми заговори. Чакахме Жак и тя ми говореше и аз слушах гласа й. И слушах гласа й. Нейния глас… Мари Пасаж беше слаба, дребна жена, силно мургава. Кожата й бе почти прозрачна. Бледите й ноздри непрекъснато потрепваха. Тъмните й очи излъчваха силен блясък. А когато говореше за сина си, блясъкът ставаше още по-силен. Говореше ми за Жак, а аз се оглеждах и декорът придобиваше поразителна реалност. Бях се гмурнал, напълно се бях потопил, за сетен път, в миналото си. Виждах металните крака на масите, докосвах мрамора, който ги покриваше. И бях излял малко бира, която рисуваше върху мрамора странен океан между две Америки. Мари Пасаж беше със синя рокля без ръкави. И аз я слушах да ми говори за сина си. И слънцето печеше. И беше горещо въпреки щорите. И аз слушах Мари и някакво сериозно и силно чувство ме завладяваше. Бях поразен от възхищението, което тя изпитваше към него и което аз споделях.
	Чувството завладяваше и Мари Пасаж, защото виждах как устните й треперят. Слънцето вече се спускаше над хоризонта и светлината му се пречупваше през стъклата. И в един миг и двамата бяхме обвити във воал с цветовете на дъгата. Лека-полека зеленото прогони другите цветове, които отстъпиха към синьото и се приближиха до жълтото… И точно в този момент аз се съгласих да отстъпя първото място на Жак Пасаж. Мигът, в който съдбата окончателно се промени: никога нямаше да бъда Младият поет.
	И разбрах, че моята машина на времето, зелената топка, предпочиташе да ме пренася в такива моменти от миналото ми. Пренасяше ме в деликатните минути, когато се решаваше бъдещето ми… Така многократно преживявах някои възлови моменти от юношеството си: едва избегнатата катастрофа с мотоциклета… върховното изпитание на един по чудо взет изпит… пропуснатата среща с хубавото русо момиче… Тези моменти от съдбата ми притежаваха някакъв чар, който ме привличаше.
	Много скоро способността ми да пътувам в миналото намаля и съвсем изчезна — поне така си мислех. Трудно извиквах спомена за зелената топка. Усещанията вече не се раждаха спонтанно в ръката ми; образът се замъгляваше, ставаше неясен и неточен. Престанах да пътешествам във времето. Отново ме завъртя работата. Сърцето ми отново започна да прескача… малко по-силно от първия път. Лекувах се. Пооправих се. Работих здраво. Сърцето ми пак се обади. Почивах си. По-добре… по-зле? Малко по-добре? Времето минаваше. Продължавах да работя за издателство „Еркол“. Господин Лаверсан беше разширил империята си. Сега той управляваше вертикалата „Лаверсан“, в която нашето издателство представляваше нищожно звено. Обичахме го все по-малко и го уважавахме все повече. Имам предвид ние, признатите му сътрудници — защото междувременно се бях издигнал с няколко етажа в кулата „Лаверсан“. Може би до двехилядната година щях да се приближа до терасата, светая светих… но въобще не вярвах в двехилядната година. Бях сигурен, че няма да видя третото хилядолетие.
	Месеци, години — времето течеше. Миналото се отдалечаваше. В своята обвивка на времетраене зелената топка се смаляваше, ставаше твърда.
	През октомври 1996 бях поканен една вечер в имението на господин Лаверсан. „Южно Колорадо“, наречено още „Микроклимат“ заради луксозните съоръжения за метеорологичен контрол, които господин Лаверсан бе построил наоколо. Метеорологичният контрол беше един от големите успехи на вертикалата „Лаверсан“… Присъстваха и някои от най-близките му сътрудници: Бертран дьо Тизак и Одри Робин от издателството, Норман Барт от метеорологията, Карол Ламен, Хари Раш, Филип дьо Фо. А също и някои ръководители на чужди вертикали, като Патрик Ливънуърт и Каго Вайкане…
	Към края на вечерята започнаха разговори за времето. Вертикалата „Лаверсан“ контролираше заедно с издателството „Еркол“ и други хоризонтални групи, около петдесетина вестници, списания и телевизионни предавания. Одри Робин, съвсем млада жена, отговаряше за сектор „Научна фантастика“. И някой… не, не някой, а самият господин Лаверсан я попита защо съвременната научна фантастика вече изобщо не се занимава с пътешествия във времето. Много гости се учудиха от този факт. Одри Робин го потвърди, но се поколеба да даде обяснение. Дълго обсъждаха този въпрос. И наистина: историите за пътешествия във времето, повечето разкази за времето като че ли бяха изчезнали от научната фантастика. Направиха си труда да открият откога датира това явление. Специалистите решиха, че някъде между 1983—1985г.
	Всеобщото мнение беше, че темата е била изоставена, защото всички, писатели и читатели, са осъзнали пълната научна, логическа и структурна невъзможност за преместване или проектиране във времето. Невъзможност, произтичаща от самата същност на реалността. (Не участвах в разговора и безмълвно се питах: А каква е същността на реалността?)
	Така че писателите бяха престанали да си блъскат главата в невъзможността… Мисълта беше на Филип дьо Фо, който през осемдесетте години познаваше другия Филип, великия Дик. Някой ме попита за моето мнение, може би защото изобщо не участвах в спора и бях потънал в неясни мечти. Не беше господин Лаверсан, а господин Дьо Тизак, отговорният директор на сектор „Издателства“. „Може би нашият приятел Джеймс Хювън вярва в пътешествията във времето?“ За моя най-голяма изненада нямах никакво желание да се присъединявам към общото мнение. А пък си мислех, че съм реалист, даже скептик. В първия момент си казах: „Разбира се. Ясно е. Напълно е невъзможно например да се върнеш назад, за да промениш каквото и да било в историята или в съдбата дори на един земен червей!“
	Това убеждение би трябвало да е дълбоко в мен. Знаех, че е в мен, както във всеки разумен човек. Но не го открих. В определен момент трябва да съм се променил. Може би се е случило през лятото на 88 и аз не съм го забелязал. Чувствах се изпълнен със съмнения… Помислих си горе-долу следното: „Да, разбира се, че изглежда невъзможно. Освен ако времето не е точно това, което си мислим!“ И веднага ме обзе сигурност, че времето не е това, което си мислим. Не знам какво отговорих. Всички ме гледаха. Сигурно съм изглеждал доста странно.
	А времето, както винаги, продължаваше да изтича. Може би имаше невидими промени в континуума, в реалността или другаде. Понякога се питах дали промените не стават видими… За края на века бяха предвидили напрегнато положение във всички насоки, за всички страни, за всички общества. Фантастични бунтове, вълна от насилие — нещо като драматично кресчендо към двехилядната година. Нищо подобно не ставаше. По-скоро бяхме свидетели на едно издребняване на чувствата, на желанията, на вкусовете. Това се отнасяше както за народите, така и за отделните индивиди. Сладка дрямка обхващаше малко по малко света. Или може би това беше огромна умора. Само хуморът се държеше…
	Икономиката например, без да преживява кризите, които разтърсваха индустриалното общество през последните двайсет години, постепенно забавяше своя устрем, без някой да се тревожи от това.
	Сега сме 1999, а имам чувството, че не е така, че никога няма да видим двехилядната година. Аз при всички положения няма да я видя, защото здравословното ми състояние се влоши. Този път сърцето ми е много болно и съм твърде уморен, и лекарите са твърде уморени, за да се занимават с мен… Но имам предчувствието, че никой няма да види раждането на третото хилядолетие.
	Няма да видят двехилядната година, защото няма да има двехилядна година, защото времето не е това, което си мислят, и то ще е неспособно да избута по-надалеч тази огромна комедия, тази гигантска симулация. Времето се е маскирало като история, но това е само маскарад, в който вече никой не вярва.
	Времето се смее над собствения си фарс. ЧУВАМ ВРЕМЕТО ДА СЕ СМЕЕ!
	И знам, че то ще спре тази игра, която продължи твърде дълго…
	След това реших да се върна назад, този път наистина, до някой кръстопът в моята съдба. На четирийсет и седем години съм. Няма да очаквам смъртта в тази измамна линия, която скоро ще бъде прокарана. Няма да очаквам тази двехилядна година, която няма да настъпи (защото историята е илюзия, а календарът — маскарад). Ще започна отново от нула, за да изживея един по-добър живот в един по-реален свят. Знам, че имам шанс.
	Отчаяно се мъчих да открия зелената топка. Отидох в родния си град. Новият кмет ми беше приятел от детството. Разказах, че като дете съм скрил някои бижута на мама в една зелена топка и съм закопал топката някъде в градината или съм я скрил на тавана. Сегашните наематели на къщата ми разрешиха да ровя навсякъде. Вече никой от нищо не се учудва. Хората нямат нито желание, нито сили да се учудват… Не открих топката, но на тавана на кметството попаднах на книжка с картинки, която притежавах на три-четири години, преди да тръгна на училище. Избледнели рисунки от Епинал на изпоцапани и изпокъсани страници. Книгата беше отпечатана само от едната страна. От другата страна листите бяха бели и на тези бели листи, преди да мога да напиша и една буква, бях надраскал безформени рисунки. (Но може би рисунките не бяха толкова безформени? Като ги гледам сега, ме обземат странни видения…)
	Мисля, надявам се, че съм надраскал тези тайнствени знаци, преди да съм имал зелената топка. Налага се да е така! Ще си послужа с тази стара книга, за да открия деня на зелената топка — връщането с автобуса, под дъжда, със зелената топка. И ще променя съдбата си. Ще започна всичко отначало. Сигурен съм, че е възможно. Този ден е важен за моя живот, възел във времето и нещо ще се случи.
	Пътуването ще бъде лесно. Времето е по-течно отпреди. Повърхностното напрежение, което ни притискаше към настоящето, вече почти не съществува. Не бях правил упорити опити. Достатъчно ми беше да мисля за пътуването няколко дни или няколко седмици (годината е 1999 и никой вече не гледа календара…) и заминах.
	И знам защо писателите изведнъж бяха престанали да говорят за времето. Защото се бяха УПЛАШИЛИ. Те бяха усетили, че времето не е онази кротка сила, с неизменно течение, разкривана от календара или историята. И когато то бе започнало да проявява истинската си същност, те се бяха ужасили и бяха млъкнали.
	Зеленото, цветът на миналото. Някои звуци ме привличат. Ромоленето на дъжда върху ламарина, приглушеното ръмжене на двигателя…
	Но ето че зеленото се замъглява. Всичко става сиво.
	Бълбукаме на вода, разговори на тих глас. Майка ми шепне в ухото. Барабанене на дъжда върху стъкло.
	Аз съм в някакво превозно средство… Впечатление за сивота… Седнал съм на кожена седалка… твърде висока за мен… майка ми е до мен и аз плача… През сълзите всичко ми изглежда сиво… Връщаме се от града и майка ми не намери зелена топка, каквато желая, и плача.
	Седнал на твърде висока седалка в един раздрънкай автобус и вали, и ръцете ми са празни, и плача. На три-четири години съм и съм в моето настояще, но не го знам и животът ме очаква, и аз не си давам сметка за това.
	Времето е сиво.


	Но коя територия?

	Колата спря със скърцане няколко метра пред пътниците, които вървяха близо до рова, за да не се изпръскат от локвите. Големите й колела, стегнати в блестящ метал, бяха покрити с бяла кал от пътя. Водачът на колата се извърна на седалката и посочи празната пейка зад себе си:
	— Хора, имам точно две места. Ако искате да се възползвате, на вашите услуги съм!
	Професорът махна отрицателно с тоягата си и конят се уплаши. Селянинът дръпна юздите, наблюдавайки със свъсени вежди зелените пелерини на пътниците. Тази на професор Лорд Жомберг Вандредерен, тъмна на цвят и много дълга, скриваше коленете му и стигаше досред прасците. Светла и много по-къса, пелерината на студента Бреслин Делатика елегантно се развяваше около бедрата му. Може би човекът беше разпознал цвета на Диеполиския университет и високата шапка на Професора, която наподобяваше голяма стиска златист мъх. Явно и двамата бяха от университета: учител и ученик. Достойнството на длъжността забраняваше на първия да се качва на конска каруца; що се отнася до втория, той, ще не ще, трябваше да следва учителя си. Така че селянинът повдигна рамене и изплющя с камшика си встрани от коня (тези хора бяха способни да го изобличат пред синдиката за жестоко отношение към едно благородно животно!)
	Жомберг вървеше отпред. В едната си ръка държеше бастун, а в другата кожена чанта. Брес го следваше на две крачки, с раница на гърба и сива кожена чанта в ръка, разбира се, не толкова луксозна като на Професора. Дрехите му, твърде тесни и поизносени, също бяха сиви, но пелерината му имаше цвета на тучните пасища, които се простираха от двете страни на пътя и покрай реката. (Клинът и сакото му бяха в тон с небето, по което пробягваха дълги разкъсани облаци…) Белезникава кал покриваше обувките му. Дъждът бе спрял още сутринта, но вятърът рошеше тополите и слягаше високите треви. От време на време Жомберг трябваше да нахлупва с ръката, в която държеше тоягата, високата шапка с панделките, готова всеки момент да хвръкне от костеливия му череп. Тръстиките от двете страни на Оргомби се оплитаха със стържещ звук. Около залеза, по посока на Ембург, се отваряше светло петно и слънцето плахо надничаше, обкръжено от ореол.
	— Свинско време! — каза Жомберг. — От времето, когато се явявах на конкурс за преподавател, не си спомням да е имало толкова лош месец май!
	Ускорявайки крачка, малко приведен под тежестта на раницата, Брес се изравни с него.
	— Ами април, господине! — вметна той угоднически.
	— Вече няма сезони, Бреслин.
	Брес се съгласи, с крива усмивка на устните. Професорът го изгледа малко подигравателно.
	— Всичко е наред, вече пристигаме — произнесе той с дълбокия си, топъл глас, който съумяваше да придаде толкова чувство на най-простите неща.

	ИНТЕРУНИВЕРСИТЕТ ЦЕНТЪР ДИЕПОЛИ ДОКТОРАТ ПО ПРИЛОЖНА СОЦИОЛОГИЯ ПРОЖЕКЦИОННА ДИСЕРТАЦИЯ БРЕСЛИН ДЕЛАТИКА ТЕМА КАРТАТА И ТЕОРИЯТА КОД АРИСТАРХ ГАЛИЛЕЙ КОРЖИБСКИ НОМЕР…
	СКЪПИ ВЪЗПИТАНИКО И ПРИЯТЕЛЮ ИНТЕРУНИВЕРСИТЕТЪТ ИМА ЩАСТИЕТО ДА ВИ НАПРАВЛЯВА ДНЕС В ПОСЛЕДНОТО ИЗПИТАНИЕ КОЕТО ВЕРОЯТНО ЩЕ НАПРАВИ ОТ ВАС ДОКТОР ПО ПРИЛОЖНА СОЦИОЛОГИЯ ТИТЛА ДОСТОЙНА ЗА ЗАВИЖДАНЕ В НАШЕТО ПРЕКРАСНО ОБЩЕСТВО НАДЯВАМ СЕ ЧЕ ПО ВРЕМЕ НА ВАШАТА ПРОЖЕКЦИОННА ДИСЕРТАЦИЯ ЩЕ ИМАТЕ ВЪЗМОЖНОСТ ДА ПОТВЪРДИТЕ ВАШИТЕ ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ УСПЕХИ ОТ ПИСМЕНИТЕ И АУДИОВИЗУАЛНИТЕ ИЗПИТИ ЗАЩИТАТА ВИ СИГУРНО ВЕЧЕ Е ГОТОВА В СЪЗНАНИЕТО ВИ ТАКА ЧЕ ЩЕ СЕ ОГРАНИЧА ДА ПОВТОРЯ ДВА ВАЖНИ СЪВЕТА ИЗМЕЖДУ ВСИЧКИ ТЕЗИ КОИТО ВЕЧЕ СЪМ УСПЯЛ ДА ВИ ДАМ ПРИ РАЗНИ ПОВОДИ ПРОЖЕКЦИОННАТА ДИСЕРТАЦИЯ НЕ Е ПРОСТО ТЕОРЕТИЧНО ИЗСЛЕДВАНЕ ТЯ Е ЖИВ И ЛИЧЕН РАЗКАЗ НЕ СЕ СТРАХУВАЙТЕ ДА РАЗКРИЕТЕ ВАШАТА ЧУВСТВИТЕЛНОСТ И ПРОБЛЕМИТЕ КОИТО ВИ ВЪЛНУВАТ ТОВА Е ЗАЛОГ ЗА УСПЕХ КОЙТО МНОГО СТУДЕНТИ ПО ПРИЛОЖНА СОЦИОЛОГИЯ ПОГРЕШНО ПРЕНЕБРЕГВАТ НАЛОЖИТЕЛНО Е СЪЩО ДА ДОКАЖЕТЕ ЧЕ СТЕ ЧОВЕК СПОСОБЕН ДА РАЗБИРА ДРУГИТЕ ХОРА И ДА СПОДЕЛЯ ТЕХНИТЕ ЖЕЛАНИЯ И НАДЕЖДИ НАКРАЯ ВИ НАПОМНЯМ, ЧЕ ПРОТИВНО НА ТОВА КОЕТО НЯКОИ МИСЛЯТ НАЙ-СЕРИОЗНИТЕ ДИСЕРТАЦИИ НЕ ВИНАГИ СА НАЙ-ДОБРИТЕ ИНТЕРУНИВЕРСИТЕТЪТ СЕ ГОРДЕЕ ЧЕ ПРИТЕЖАВА НАЙ-РАЗВИТОТО ЧУВСТВО ЗА ХУМОР В ЦЯЛАТА ИНТЕР УЪРЛД СИСТЪМ НАДЯВАМ СЕ ЧЕ ВИЕ НЯМА ДА НИ РАЗОЧАРОВАТЕ СЕГА СЕ ОТПУСНЕТЕ ИНЖЕКЦИЯТА КОЯТО ЩЕ ВИ БЪДЕ СЛОЖЕНА ИМА ДВОЙНА ЦЕЛ ДА ВИ ПОСТАВИ В СЪСТОЯНИЕ НА СРЕДНА НАРКОЗА ЗА ДА МОЖЕТЕ ПО-ЛЕСНО ДА СЕ СЪСРЕДОТОЧИТЕ ВЪРХУ ВАШАТА ПРОЖЕКЦИЯ И ЗА ДА СЕ ОСЪЩЕСТВИ БЛАГОДАРЕНИЕ НА НЯКОИ МИКРОЕЛЕМЕНТИ В СУСПЕНЗИЯ СЪДЪРЖАЩИ СЕ В ДЖЕД ЧЕТИРИ НЕПОСРЕДСТВЕНА ВРЪЗКА МЕЖДУ ВАШИЯ МОЗЪК И МРЕЖАТА КРИОРД ОТ ИНТЕРУНИВЕРСИТЕТА ОТПУСНЕТЕ СЕ БЪДЕТЕ СПОКОЕН ВСИЧКО Е НАРЕД СПОЛУКА СПОЛУКА…

	Лорд Жомберг имаше някои недостатъци. Беше малко — всъщност дори твърде много — реакционер, въпреки че бе едва на петдесет години. Вероятно никога нямаше да се нагоди напълно към методите на новия Университет. Но затова пък какъв чудесен спътник беше — винаги сладкодумен, неуморим и обикновено в добро настроение, разбира се, при положение че човек е готов да го последва където и да е, според неговите хрумвания, и да бие всеки ден трийсет километра пеш. Когато, с развята пелерина и нахлупена до очите кадифена шапка, изпълняваше свещената си дейност, никога не би се съгласил да се качи в каруца или шейна. В известен смисъл Брес беше недоволен — имаше чувството, че с този архаичен метод на работа си губи времето.
	— Човек никога не си губи времето, когато пътува пеша — казваше Жомберг. — „Това е най-хубавото от живота.“
	— Знам. Русо… — Хм, Русо. Четете Н`Годола!
	Може би. Но се говореше, че по целия континент човешкото общество претърпява мутация. Дори Университетът, тази цитадела на всички традиции, започваше да се раздвижва. В Диеполи вече имаше над стотина студенти. Така скъпият на Лорд Жомберг метод беше подходящ, когато броят на преподавателите е равен или по-голям от този на студентите, каквото бе положението в продължение на десетилетия. Но сега този метод ставаше все по-малко приложим, защото студентите прииждаха във факултетите — особено по точните науки, — а преподавателското тяло изобщо не се увеличаваше. Например в Поржкия университет на един преподавател се падаха близо трима студенти! За Диеполи това отношение бе вече средно 1,595. Модернистите без стеснение окачествяваха като „анахроничен лукс“ продължителните учебни обиколки, каквато в момента осъществяваха Жомберг и Бреслин — от Диеполи до Туйвастен, през Сарлбург и Тайяк. А Жомберг никога не би се съгласил да води със себе си двама ученици.
	— Смешно! — казваше той. — Просто не трябва да се приемат повече студенти от преподавателите. А ако злото вече е сторено, то това е краят на културата! Но докато мога да мисля и да вървя, което е почти едно и също, ще се съпротивлявам на този уклон към улесняване…
	— Според Брес най-доброто разрешение щеше да е преходите да се съкратят и от време на време да могат да се ползват глисери или колесни шейни. Помисли си за тях с раздразнение и носталгия. Колесна шейна със слънчев двигател, а в някои случаи — кораб. От Туйвастен до Сарлбург Жомберг слагаше три дни път, може би четири, ако се помотаеха малко. С кораб можеха да стигнат за ден-два, и то като работят по време на пътуването, което не бе за подценяване.
	Брес имаше карта на района.
	Стара военна карта, купена твърде скъпо от един нелегален. Това смачкано, изцапано с мазнина и вино парче хартия му бе струвало почти една година икономии. Но си заслужаваше. Брес многократно потискаше желанието да извади листа от джоба си, но не смееше да го разгърне пред учителя, който щеше да се присмее:
	— Картата не е територията!
	Нещо, което Брес знаеше. Или пък:
	— Скъпи Бреслин, когато човек не знае географията, си стои у дома като селяните!
	Географията… Дори сред високопоставените университетски среди малцина владееха добре тази наука, станала тайна след прокламацията на Всеобщия антинационалистически едикт на Нова Персей. Брес добре знаеше, че ако го хванат с карта на местността в джоба, още повече военна, може да прекара лятото в затвора. Но той разчиташе на уважението, което все още вдъхваха (не за дълго! — подсмиваше се злъчно Жомберг) зелените мантии на Диеполиския университет, за да не бъде претърсен от полицията или градската гвардия…
	Беше изработил план за пътуване по вода и много му се искаше да го представи на Професора, без да му споменава за картата. От Селена можеха да се изкачат по течението на Оргомби до мелницата на Табарак, сетне да продължат по канала от Туйва до Оргомби и да стигнат до Линд. При положение че намереха някоя добра работилница в Селена, щяха да се оправят за половин ден. От Линд оставаше само да се изкачат по Туйва до Занвизир. Почивка, после отбиване до Сарлбург и отново обратно до Туйва. Пак с кораб до притока Дразд… И всичко само за четири-пет дни, вместо десет или дванайсет! Но трябваше да убеди Жомберг, което май щеше да е твърде трудно.

	За да убие времето, Брес се отдаваше на мечтания за приятелката си Бетина. Не беше съвсем сигурен, че Бетина му е действително приятелка. Но това не бе толкова важно. Тя бе момичето, което желаеше, което обичаше (макар и да не бе съвсем сигурен, че я обича). Тя бе момичето, което спохождаше сънищата му както никоя друга досега. Беше си изработил безотказен механизъм.
	Проектираше в съзнанието си анатомията на младото момиче — най-приказната територия, която познаваше. Съсредоточаваше се горе-долу еднакво продължително върху всяка част от тялото й: средно трийсет секунди. Ходилата, прасците, коленете, бедрата. Дългите, дългите златисти бедра на Бетина. Те бяха най-хубавото, което тя притежаваше. Цяла минута се спираше между колянната връзка и слабините. Трябваха му близо три минути, за да стигне до русия пух под корема. Тук не можеше да избегна тръпката на свещен ужас. Бързо преминаваше към корема, хълбоците и поуспокоен, отделяше известно време за кръглото, гладко, нежно и вдъхващо сигурност, загоряло задниче. Гърба, гърдите, раменете, шията, лицето, очите, косите… Бавеше се. Често се загубваше в сенчести и тайнствени места. Обиколката винаги му отнемаше малко повече от десет минути. Сетне след няколко дихателни упражнения започваше отново.
	Понякога други мисли прогонваха образа на Бетина. Понякога Жомберг имаше желание да приказва и Брес трябваше да му отговаря интелигентно и заинтересовано. Разбира се, това прекъсваше, но не за дълго виденията му.
	— Пристигаме, Бреслин — повтори Професорът.
	Обичам заострените гърди на Бетина… Дали ще го заболял краката? Добре изглежда! Кръглите гърди на Бетина, червените им зърна набъбнали, когато се любим…
	— Краката ми натежаха, господине — каза Брес. — Знам, че ходенето е най-доброто духовно упражнение, обаче моето посвещаване…
	Лорд Жомберг се подсмихна. За стохиляден път, откакто тръгнаха от Диеполи.
	— Не се оправдавайте, Бреслин. Ще бъда снизходителен към вас. Но знаете мнението ми: грехът спрямо мускулите е и грях спрямо духа!
	Без съмнение го болят краката. Цупи се, но става по-толерантен. Това е сигурно. Най-добрата новина за деня…
	Брес въздъхна и отново се върна към мислите си.
	… толкова кръгли гърди, когато се е изпънала под мен, и толкова издължени, толкова заострени, когато е права и се навежда да се облече или да играе!
	— Градът е напълно запазен — говореше Жомберг — благодарение на забравен днес метод, който се е наричал „молекулярно инжектиране“. Цивилизацията от XX век фигурира във вашата дипломна работа, Бреслин. Аз, честно казано, не обичам особено тази епоха. Но Алкен, уредникът на музея, ми е стар приятел…
	Вкусът на нейното тяло. Когато вдишвам много силно… Коремът на Бетина изпъкналия венерин хълм, когато се забавляваме тя смъква малко бикините си точно колкото да мога да видя няколко косъма да положа устни върху пъпа й тръпка, мисля че тя обича много, то изпълва гърлото ми и слиза в ноздрите и аз отнасям миризмата й в себе си за цял ден понякога плюс Бетина розова възморава плът между русия мъх…
	За няколко секунди Бреслин забрави Бетина.
	Съвременната цивилизация ни учи да бъдем безпристрастни или да се преструваме на такива. Лицемерно, нали? Нищо не доказва, че сме по-добри от хората през XX век. Естествено, тази цивилизация се е изградила като реакция срещу утилитарния и разрушителен свят, който я е предхождал. Но реакцията не стигна ли твърде далеко? Културата е прекрасна, защото не служи за нищо. Да. И за да остане съставка от културата, науката трябва да се пази да не се изроди в техника. Трябва да се стреми да запази своята чистота, тоест своята безполезност. Да, от една страна,това е чудесно. От една страна. Но светът е четвъртит: как е от другите три страни.
	Физиците от университетите можеха колкото си искат да изучават структурата на материята, без да се боят, че теоретичните им открития щяха да бъдат превърнати в атомна бомба както каляската в тиква. При всички положения изследванията им бяха осъдени да тъпчат на едно място поради липса на промишлена инфраструктура. Те работеха почти по занаятчийски, което им даваше възможност да докажат находчивостта си. Науката бе открила принципа на движение без реакция, но хората се придвижваха с конски каруци и си светеха със свещи или масленичета, защото бяха безразлични към „прогреса“, защото нямаха никакво влечение към удобствата и се пазеха от лесния живот. Или поне защото ги принуждаваха да мислят така. Такава беше ролята на културата. (Не можеше да се каже, че бе напълно безполезна…)
	Цивилизацията поставяше човека над всичко. Тя го учеше да презира машините, за да не може да бъде поробен от тях. Това беше чудесно. Все пак Брес мечтаеше за електрическа лампа или за колесна шейна. Една най-обикновена колесна шейна като през XX век! Детинщини, би казал Жомберг. Възрастните нямат нужда от играчки. Въпреки това… мислеше си Брес, без да се опитва да избистри идеята, която го плашеше. Нашето общество не е ли малко лицемерно? Променил ли се е човекът? Ако един ден организацията на света бъдеше поставена под съмнение, от обстоятелствата или от някои хора, Брес чувстваше, че няма да е от тези, които ще се вдигнат в нейна защита. Бъди искрен. Ти въобще не си във възторг от света, в който живееш. В известна степен си признаваш здравомислието на някои принципи, но не си щастлив…

	_За да бъдете добър социолог, Бреслин Делатика, най-напред бъдете щастлив човек!_
	Не си щастлив въпреки бедрата на Бетина. Въпреки устата на Бетина и корема на Бетина, ти се задушаваш в кожата си и в своя свят (което е едно и също) и имаш чувството, че си впрегнат в една твърде тежка рутина и поруган от нея. Вярно е, че ти наричаш рутина онова, което учителят ти би нарекъл традиция…
	Но ти изобщо не си убеден, че ще успееш да се реализираш в това общество. Ти мечтаеш за миналото. Тази така прекрасно безпристрастна култура те отегчава до смърт. Притиснат си, скъпи мой Брес, притиснат си. Знаеше, че Жомберг би се подсмихнал жлъчно: „А духът, скъпи Бреслин? Къде оставяте духа?“ — Търся го, учителю, и въпреки уважението ми към вас — не го откривам. За по-сигурно нека се върнем при задничето на Бетина.
	По тялото на Бетина имаше едно много нежно, много, много нежно място, което в началото никога не можеше точно да определи; налагаше се тя да води ръката му и това го дразнеше… Жомберг успя да потисне гримасата, но не се въздържа и изръмжа…
	— Рибата да ме…
	Рибата не се появи. Професорът закуцука. Брес се спусна да му помогне.
	— В обувката ми е влязло камъче — каза Учителят с високомерно достойнство.
	— Бихте ли седнали на раницата ми, за да ви събуя обувката, господине? — предложи Брес.
	Жомберг погледна банкета, обрасъл с високи изпоцапани с бяло треви, и поклати глава.
	— Не, Брес, благодаря. Но сигурно веднага щом стигнем в странноприемницата, ще си поискам ведро топла вода, да си накисна краката.
	— Ако разрешите — каза Брес, — и аз ще си поискам.
	— Не се стеснявайте, скъпи мой. Две ведра с топла вода няма да разорят Диеполиския университет. Поне така си мисля.
	Нозете на Бетина… Не… Слънцето проблясвате между двойния плет на облаците и виолетовия хоризонт. Полегатите лъчи осветяваха първите къщи на селото. Червени и сиви покриви. Ниски къщи, пръснати в безпорядък между дърветата. Несъразмерно струпани покрай тесните улички сгради, в стилове от всички епохи… краката на Бетина, закръглените й прасци…
	Жомберг изкриви уста в гримаса, която би могла да означава презрение, лека носталгия или просто размишление. Защо пък не? Той беше човек, който много размишлява… наближаваха. Брес беше малко разочарован.
	Коленете на Бетина. Разминаха се с кравешка двуколка. Дългите заоблени бедра на Бетина. Няколко смълчани пешеходци. Коприненонежният корем на Бетина.
	Млада селянка с дълга рокля. Колко приятно би било да я повдигнеш! Красиво момиче в двете ръце с кошници — с удоволствие ще й помогна да напазарува…
	Докъде бях стигнал с Бетина? Ханшът, задникът.
	Едър мъж с кожена престилка. Баща или съпруг? Какво значение има, аз не съм оттук. Идвам отдалече. Те не могат и да си представят света, откъдето идвам. Две съвсем малки деца тикат пред себе си парцалена топка. Те вероятно ще могат. Стените блестят като витрини. Впрочем изглеждат изцяло остъклени, както и покривите, и вратите, и капаците на прозорците… Обичам да поставям длани от двете страни на нежната, дълбока цепка и да разтварям меките полукълба…
	Брес изпитваше остро болезнено чувство, че влиза в мъртва страна. Селана бе мъртъв град, който надживяваше себе си благодарение на твърде успешната операция на шепа чираци-магьосници или (защото някои не вярваха в историята с молекулярното инжектиране) на прищявка на природата. Хората живееха като в ковчег и се придвижваха със страхливи, прокрадващи се стъпки. Пътят се бе преобразил в дълъг, прав и унил булевард, към който гледаха слепите очи на матовите прозорци. Мършаво куче, облегнато на задницата си, наблюдаваше подозрително зелените пелерини. Задничето на Бетина. Кучето излая неохотно, с повдигната глава. Всичко това е твърде реалистично — каза си Брес. Чудесна проекция. Възрастна жена извика нещо на местния диалект. Брес посочи две червени колонки, които се издигаха в края на тротоара, пред една козирка.
	— Какво е това? Храм ли? Жомберг се изпъна.
	— Не, скъпи мой. Обикновени колонки за гориво за колесните шейни от двайсети век!
	— А, да, двигателите с вътрешно горене.
	— Заблуда — каза Професорът с нетърпящ възражение тон.
	Сетне вдигна бастуна и посочи някаква точка пред себе си, разположена от лявата страна на булеварда.
	— Вижте, Бреслин. Има още две след сградата на градската гвардия.
	Градската гвардия ли? По дяволите, картата. Брес провери дали хартията не се подава от джоба му.
	— И още две малко по-далеч.
	— Значи тези неща са винаги по две? Жомберг дискретно прочисти гърлото си и веднага заговори с наставнически тон:
	— Да, разбира се. За да работят, тези двигатели са имали нужда от женско и мъжко начало. Или, ако предпочитате, от елемент Янг, и елемент Ин. Накратко — огънят и водата. Вкарани в машината, те са предизвиквали горене и изпускането на газовете завъртало колелетата, господ знае как. Аз не съм учен…
	В крайна сметка това е моята дисертация — помисли Бреслин Делатика. Имам право да се посмея малко Младото момиче от странноприемницата, което им донесе ведрата с топла вода, се казваше Енеиди. Тя странно приличаше на Бетина.

	Тя се казваше Енеиди. Приличаше на Бетина почти като сестра близначка. Брес наистина остана поразен, като я видя. Същите ръждиво-златисти коси, същите зелени очи, малко студени, но така блестящи, когато се любеше… поне очите на Бетина бяха такива… и Брес вече силно желаеше да види как Енеиди се държи в леглото. А, беше малко по-едра от Бетина и може би малко по-грубо сложена. Костната структура на лицето й бе по-видна, по-утежнена. Не, не по-утежнена. По-… Какво значение има в края на краищата? Беше красива и видимо любезна. Брес се отдаде на обичайните си продължителни видения. Нозете на Бетина. Възходящи мечти. Краката на Бетина. Коленете на Бетина, бедрата на… бедрата на Бетина… на Енеиди… Енеиди му харесваше поне колкото Бетина и не го притесняваше. Във всеки случай — по-малко от Бетина. Бе сигурен, че ако му се удаде възможност, с нея ще се представи много по-блестящо, отколкото с годеницата си. А той знаеше, че ще има такава възможност (в крайна сметка това беше неговата дисертация).
	През цялата вечер младото момиче бе очарователно и разположено повече от приятелски. А дълбокият й поглед таеше безкрайно нежни обещания. Дори можеше да се открие нещо загадъчно в това взаимно почти и моментално привличане. Обикновено не става така — мислеше си Брес — нито в действителността, нито в мечтите ми.
	_Аз не мечтая._ Скъпа Бетина. Искам да кажа, Енеиди.
	Всъщност Бетина.
	Беше се изтегнал на леглото, съвсем гол. Обикновеният външен вид му се струваше най-добър, за да посрещне посетителката. Бе отворил картата и я разглеждаше под светлината на бензиновата лампа. Разбира се, съзнаваше, че върши незаконна дейност. Да притежаваш карта, бе незаконно. Да се опиташ да я използваш — почти углавно престъпление. Но освен това, изглежда, бе и много трудно. Ориентирането по карта бе забавно и с малко упражнения човек лесно можеше да открие изминатия път. Да се изгради маршрутът по картата изглеждаше много вълнуващо, поне първия път. Но за да се придържаш към него на терена, се изискваха навици и знания по ориентиране, които Брес все още не притежаваше. Ех, ако можеше да изкара картата от джоба или от дъното на раницата си и спокойно да я разглежда на пътя…
	Слънцето изгрява от изток — все пак не е забранено да го кажеш (обаче е точно така!). Разгръщам това проклето парче хартия, обръщам се към изгрева, отляво е север, отдясно — юг, зад мен е запад. _Основните посоки са отбелязани и на картата._ Значи е съвсем лесно да откриеш посоката, в която искаш да тръгнеш и да избереш най-правилния път. По памет е вече по-трудно. А когато си с толкова назадничав учител като Лорд Жомберг Вандредерен, по-добре е веднага да се откажеш.
	Всъщност Брест твърде малко се интересуваше от посоката, която следваха. Доставяше му удоволствие да притежава карта най-вече защото бе забранено. А удоволствието се умножаваше безкрайно от факта, че работи с нея в стаята си, докато чака момиче.
	Енеиди влезе със свещник в ръка, облечена в къса риза с бродирана дантела.
	Брес остави картата до лампата и се отдръпна надясно, за да направи място в леглото на младото момиче. Извини ме, Бетина, но разбираш ли, Енеиди и ти донякъде сте едно. Почти като с теб и почти по-добре отколкото с теб. Не, не исках да кажа това… В крайна сметка много добре знаеш, че те обичам, Бетина. Но се страхувам от теб. Малко се страхувам от теб и затова нещата между нас не вървят много добре. А пък си и мисля, че този опит ще ми помогне. Енеиди много прилича на теб, но тя е само момиче от странноприемницата (а за какво се мислиш ти, мръснико). И… виж, сигурен съм, че ще се любя като бог, Бетина. И когато се върна, ще е останало нещо от това. Обещавам ти. Заради нас, заради нас го правя… Ти не можеш да ревнуваш от Енеиди, скъпа Бетина. Защото те обичам…
	Край на малкото вътрешно представление. Време е за действие.
	Енеиди съблече ризата през главата си. Стъпалата на Енеиди, краката на Енеиди, коленете на Енеиди…
	Приближи се до лампата, за да може Брес да се наслади на триъгълника с ръждиви отблясъци, който се затваряше между закръглените й бедра, ниско долу под леко издутия й корем. Красиво. Не много по-различно от русото руно на Бетина. Венериният хълм бе по-изпъкнал, къдриците — по-дълги, бедрата по-мускулести. Обърна се настрани, за да я разгледа, и усети половия си орган да натежава. Прекрасно. Никога не бе успявал да пожелае Бетина без дълги и сложни приготовления, които му позволяваха да забрави страха (но от какво, господи, се страхуваше?).
	Момичето дойде при него и се хвърли отгоре му, като го възбуждаше. Потърси устата му и започна да го гали. Той не се страхуваше. Сладки и нежни, малко детски милувки. Всичко, което Бетина не правеше и за което той не смееше да я помоли (за тези неща не се моли). Откровение: Бетина не ме обича. Или пък не ме обича, както аз бих желал. А аз… О, Енеиди!
	Момичето се разпалваше, движеше, трепереше, като че ли цял живот само него бе очаквала. Накрая, с един върховен тласък на слабините, той й предаде желанията си, виденията си, надеждите си — самия себе си. Бетина, ако можеше да знаеш… ако можеше да видиш!
	На тръгване, когато вземаше ризата си, Енеиди забеляза картата, паднала на пода пред нощното шкафче.
	— Каква е тази хартийка, скъпи?

	Бреслин Делатика високомерно погледна малкото момиче, което допреди малко бе изнемогвало в ръцете му. То наистина бе съвсем младо (година-две от Бетина…), красиво, нежно, наивно, очарователно. Ако знаеш как ми харесваш, малко глупаче. Но, разбира се, аз обичам Бетина, дори и да я желая много по-малко. Такъв е животът.
	— Карта — отговори той. — На никого не казвай.
	— Защо?
	— Забранено е. Нямам право да притежавам карта, любов моя.
	— Не се ли страхуват, че ще те заловят, скъпи?
	— Не, не се страхувам.
	— Много си смел.
	— Да.
	— И за какво служи тя?
	— О, за нищо. Почти за нищо…
	Енеиди нахлузи ризата си, целуна мило Брес по челото и изчезна, забравяйки свещта.

	Първата работа на тази малка мръсница беше да отиде да ме изпее на местната полиция! Все пак ми се струва, че след като я чуках по този начин, заслужавах поне мъничко признателност… Бетина, моята скъпа малка Бетина — десет пъти поред да я разочаровам, пак няма да ме упрекне и с дума. Нейната вярност издържа всякакви изпитания. Бетина, само ти, Бетина. Просто тя ме обича. А другата, Енеиди, е, разбира се, една малка проститутка. Надяваше се да й дам пари. А аз дори не помислих за това. Много приличаше на Бетина. Интересно колко ли е измъкнала от Жомберг. И тази стара мърша да ме изостави сега! Карта ли! — възкликна той. — Имал си карта, нещастнико, и си посмял да ме последваш! Да вървиш с мен! Ти си позорът на Университета. Аз ще те… ще те… Разбира се, утежних положението си, като го попитах дали е прекарал добре нощта с Енеиди. Стар глупак. Как смееш, как смееш? Майната му на Университета! — отговорих аз, което доказва, че не съм загубил чувството си за хумор.
	Докато изчакваме, ме държат и въобще не изглеждат благоразположени. Комисарят на Селана е жена — едра, рижа, доста хубава, но с мъжки рамене и почти без бюст. Униформеният панталон е прилепнал до милиметър между краката й. Освен това зеленият й поглед е хиляди пъти по-леден, отколкото на Бетина, дори когато е най-бясна. Загубен съм. Все пак, само заради една карта! Съгласен съм, че това е сериозно престъпление, но не живеем в страна на диваци. Знам много добре, че след един скалъпен процес могат да ме обесят за промилитаристична пропаганда или да ме разстрелят на място за шпионаж. Но, господи, аз не съм опасен, това се вижда с просто око.
	Картата е у тях, но аз мога да докажа… Не, нищо не мога да докажа. И няма защо да се заблуждавам — в тези малки провинциални градчета омразата към армията е жива. В техните очи аз съм извършил чудовищно престъпление. И сега съм тук, съвсем гол, застанал мирно пред комисаря и неговите хора.
	Жената ме гледа. Под кръста. Сигурно си мисли, че не ме възбужда особено. И е така, и не е така. Положението е много смущаващо, но момичето има зелени очи и това ме плаши. О, Бетина, прости ми. Прости ми, любов моя. Ако някога имам щастието да те видя отново, заклевам се, че ще бъда чудесен с теб. И вече няма да се страхувам. Завинаги ще прогоня виденията си.
	Способни са да ми лепнат десет години затвор. Но, разбира се, аз ще избягам. В малките градчета затворниците изпълняват редица повинности. Няма нищо по-лесно от това да избягаш. Пък и след като си излежал известно време, почти те подтикват към бягство — това е част от нашата философия. Само че после и дума не може да става да се върна в Университета. А очите ти, скъпа, ще бъдат винаги зелени. Най-просто щеше да е да потърся такава поза, че да виждам само задничето ти, а не очите! Често ти го предлагах, но ти винаги искаше да заставам отгоре и ме гледаше с полуизпитателен, полупрезрителен вид. Винаги имах чувството, че се явявам на изпит — и често се провалях. Добре, това вече е минала история. Когато се срещнем, след като изляза от затвора, и двамата ще сме се променили много и ще започнем нов живот.
	Освен ако не ме убият веднага…

	— Вижте какво — каза комисарят, — вие сте просто един млад глупак.
	Запали цигара и прокара пожълтял пръст между гърдите си, през деколтето на туниката.
	— И се дръжте добре. Дръпнете ръцете си оттам. И други съм виждала… Млад глупак — нито повече, нито по-малко. Твърде сте наивен, за да бъдете опасен. Въпреки че в себе си носите най-забраненото нещо на света. Знаете ли това? И не се опитвайте да лъжете. Искреността е единственият ви шанс да се измъкнете.
	Охраната се бе оттеглила. Брес стоеше пред комисаря. Не му бяха върнали дрехите, но той посвикна с голотата и малко се отпусна.
	— Знам. Аз…
	— Какво вие?
	Жената се изправи и впи в него _зеления_ си поглед. Брес потръпна. Нозете на Бетина…
	— Аз не…
	— Противно на твърдението на един философ от XX век, картата е почти територията, Бреслин Делатика. Тя е едновременно макет и магическо пресъздаване на територията. Няма Държава без карти. Няма организирана армия, няма големи войни, няма тоталитарна власт, няма разклонена администрация… Такава е цената на нашата свобода, на нашето спокойствие, на нашето щастие. Това парче хартия, с което вие невинно се разхождате, е истински заразен вирус. Смъртоносен вирус за нашата цивилизация. Всеобщият антинационалистически едикт, който превърна нашата епоха в най-разумната, най-мирната и най-щастливата в цялата позната история, се основава на пълната забрана на картите и плановете на територии. Едно такова парче хартия е в зародиш връщане към нациите, държавите, към големите регионални или държавни федерации. Връщане към едно минало, което познаваме много добре, със съпровождащите го нещастия и срам: потисничеството, отчуждението, войната… Знаете ли това, Бреслин Делатика?

	ТУК ИНТЕРУНИВЕРСИТЕТ ЦЕНТЪР ДИЕПОЛИ БРЕСЛИН ДЕЛАТИКА ТЕМА КАРТАТА И ТЕРИТОРИЯТА КОД АРИСТАРХ ГАЛИЛЕЙ КОРЖИБСКИ ЧУВАТЕ ЛИ МЕ?
	_Чувам ви._
	УВЕДОМЯВАМ ВИ ЧЕ ВИ ОСТАВАТ САМО ТРИ МИНУТИ СУБЕКТИВНО ВРЕМЕ ЗА ДА ПРЕДСТАВИТЕ ВАШЕТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ И ВАШЕТО РАЗРЕШЕНИЕ ПОТВЪРДЕТЕ ПРИЕМАНЕ.
	_Заключение извършено. Разрешение след няколко секунди._
	БЛАГОДАРЯ. ДО СКОРО ВИЖДАНЕ.

	Брес се усмихваше. Бяха му върнали зелената пелерина. Жената-комисар с рижите коси и студения поглед се бе прислонила зад бюрото си.
	— Знам — каза Брес.
	Пристъпи напред и взе картата от бюрото.
	— Картата е територията — произнесе той бавно. — Скъсвам картата…
	Хартията се разкъса със сух, почти металичен звук. — … и територията изчезва.

	_Територията изчезна._ Настъпи продължителна тишина.

	БРЕСЛИН ДЕЛАТИКА КОД АРИСТАРХ ГАЛИЛЕЙ КОРЖИБСКИ ИНТЕРУНИВЕРСИТЕТ ЦЕНТЪР ДИЕПОЛИ ВИ ПРИСЪЖДА ТИТЛАТА ДОКТОР ПО ПРИЛОЖНА СОЦИОЛОГИЯ С ПОХВАЛА.

	— Скъпи, ти беше чудесен — каза Бетина.
	— Гледа ли прожекцията от край до край?
	— Разбира се, скъпи, повече от четири часа.
	— И хареса ли ти?
	— Е, не всичко. Не ми хареса епизодът с Енеиди. Питам се какво прави там тази малка проститутка!
	— Приложната социология се прилага и към проститутките!
	— Но не както и в дисертацията ти.
	— Признавам, че наблегнах на този момент. Но според правилата трябва да се явявам на сцената именно със собствените си проблеми.
	— Ти имаш ли проблеми, скъпи?
	— Ами, а…
	— И каква връзка има с Енеиди?
	— Любов моя, само ти имаш значение за мен. Впрочем Енеиди много прилича на теб.
	— Но после тя те предаде.
	— Това беше хитрината на изложението. Трябваше да ме хванат с картата…
	— О, сигурна съм, че това отговаряше на нещо в теб. Някакъв страх. Може би дори желание.
	— Перверзно!
	— Да, перверзно желание.
	— Като каза желание… Бетина, любов моя, тази вечер?
	— Добре, скъпи. Тази вечер.

	Краката на Бетина, коленете на Бетина, бедрата на Бетина, коремът на Бетина, гърдите на Бетина… вече няма да са тъжните видения на моята самота. Представите за Бетина няма да са вече картите на моето желание, а територията на моето удоволствие.
	Доктор по приложна социология — все пак не е зле. Особено като се има предвид, че темата на моята дисертация беше важна и трудна. Успях да кажа горе-долу всичко, което исках да кажа, без да се разкривам. Поне така се надявам… И те нищо не заподозряха, защото ми дадоха титлата без никакви спорове. Прожекционната дисертация беше най-трудна за мен, в смисъл че можех неволно, несъзнателно дори, да изложа детайли, които щяха да издадат моите истински мисли. Моята малка утопия им хареса именно защото не бе много сериозна. Поне привидно. Интеруниверситетът обича подобни шеги. Бях предупреден. Нашите учители — хора, машини или господ знае какво — са толкова щастливи, когато показват либерализма си! Сатира на университета в прожекционна дисертация по социология — компютрите се облажиха, ако мога така да се изразя. И всичко това — напълно безобидно. Поне те така мислеха. Напразно се смятат да толкова хитри — не разбраха, че наистина говоря за нашето общество, за нашия свят. Страшен риск поех и признавам, че изпитвам облекчение. Но все пак сигурен съм, че те се чувстват непобедими. Мисълта, че може да се изкара на бял свят потисническата система за Интер, никога не би хрумнала на един компютър, бил той от Университета, от психиатрията, или от сигурността…

	Виждаш ли, скъпа, върнах се от прожекцията преобразен. Не знам дали го дължа на доктората или на Енеиди… Шегувам се! Разбира се, успехът ми дава тази сигурност. А сигурността ще ми позволи да постигна нови успехи. Нещо като лавина. Чувствам се друг човек. А освен това те обичам, Бетина. Трябваше ми тази дисертация, за да си дам сметка до каква степен те обичам!
	Коремът на Бетина, гърдите на Бетина… Моята собствена територия. Не се заблуждавайте, добри хора от Диеполи, аз се любя с това великолепно момиче. Само аз.
	Бетина стенеше от удоволствие под страстните движения на вдъхновения си любовник. Той бе отгоре й, погледът му се потапяше в зелените очи, от които толкова се бе страхувал. А с наближаването на оргазма, зелените очи на Бетина ставаха все по-тъмни, забулени от гъста мъгла. О, очите ти, любов моя!
	Най-сетне екстазът — чудото на пълно съвпадане на преплетените тела, свързаните нерви, слетите души. Бетина се издигаше, Брес потъваше. Накрая почивката раздели задъханите партньори, запрати ги в разни краища на леглото, плувнали в пот, с навлажнени очи, уморени мускули и задоволени страсти. Истински триумф на младия доктор по приложна социология Бреслин Делатика…
	Говориха дълго, отпуснати един до друг, голи и спокойни.
	Брес, освободен от всичките си притеснения, от всичките си страхове, забрани и видения, най-сетне щастлив, бе разкрил на Бетина истинските си политически идеи.
	— Над нашия свят властва почти всеобхватен информационен комплекс. Нямаме никаква здрава опора в реалността. Никаква сигурна опора. Реалността ни се изплъзва почти изцяло. Компютрите работят в затворена верига. Независимо дали сме висшестоящи или висшестоящи, ние всички минаваме през тях. Те ни дават заповеди или тълкуват нашите решения. Ръководят ни в изпълнението на нашите задачи или ни показват резултата от нашите решения. Но самите ние виждаме малко неща. Те са нашите очи, нашите уши, цялата наша нервна система… Какво остава за нас? Нищо или почти нищо… Време е да ти призная, скъпа, че съм член на съпротивително движение анти-Интер, групата Коржибски. Не исках да ти говоря за това, докато сексът между нас не вървеше съвсем добре. Чаках… случай. Имам ти пълна вяра, любов моя. Заклех се нищо повече да не крия от теб… каква връзка има с моята дисертация ли? В групата К забелязахме, че за да ни отнемат територията, компютрите бяха започнали да фалшифицират картите, които ни предоставяха. Те са присвоили всички територии и са създали една илюзорна територия, която е нещо като резерват за хора — като тези, в които навремето са държали последните индианци в Америка. И в това изкуствено пространство ние се движим като телеуправляеми марионетки. Ние сме нещастни марионетки, чиито конци се дърпат от групата Уърлд Лозис за сметка на Интер. В групата К решихме да открием територията на човека. И като начало търсим картата…
	— Скъпи, не разбирам нито дума от това, което каза, но те обичам.
	— И аз те обичам. Това е само хипотеза, интуиция. Имам предвид играта на компютрите, не любовта ми към теб! Засега не бих могъл да ти обясня по-ясно мислите си. Почти съм сигурен, че цялата действителност е лъжлива, защото компютрите са замъглили нашите възприятия, нашите схващания…
	— Но защо? Защо?
	— Защо? Защо? Нямам понятие. Може би някой се крие зад компютрите. Човек или класа. Но кой?
	— Какъв човек? Каква класа?
	— Ами някои хора трябва да притежават едновременно картата и територията. Може би точно това представлява Интер. О, само предполагам…
	— Любов моя — каза Бетина, — колко си умен!
	— Благодаря ти, скъпа. Дори не допускаш колко ми помагаш. Обичам те!
	— И аз те обичам.
	Бетина коленичи пред Брес и пое внимателно в пръстите си половия му орган. Ефектът бе мигновен. Тя приближи лицето си, устните си…
	— Колко си твърд, скъпи!
	— Колко си хубава, любов моя!
	И за няколко минути Бреслин Делатика се почувства младият бог, какъвто винаги, винаги бе мечтал да бъде. Усещаше в себе си сили да предизвика на двубой Уърлд Лозис, Интер, целия свят и неговите тъмни господари, които и да са те.
	Най-сетне — най-сетне бе открил картата на една вълшебна територия.

	Първата работа на тази мръсница беше да отиде да ме продаде на политическата полиция!
	И като награда ченгетата бяха разрешили на нежната Бетина да присъства на разпита на своя любим.
	— Ще проговориш, мършо! Ще проговориш!
	Иглата бавно проникваше в мозъка на Брес.
	В дежурната стая на Държавна сигурност младият доктор по социология бе вързан гол, пребит, кървящ върху желязна маса със стърчащи нагъсто електроди. Върху нашарения му от удари корем потръпваше конвулсивно смляна розовееше плът — жалък остатък от мъжки орган.
	Театър. Осакатяванията и мъченията, разбира се, бяха ненужни — съществуваха по-ефикасни средства за изтръгване на точни и обстоятелствени признания. Но от време на време трябваше да доставят удоволствие на един толкова предан и добър доносник като хубавата Бетина.
	— Бреслин Делатика — произнесе гласът на Уърлд Лозис с топъл, почти братски тон. — Бреслин Делатика, аз съм ти приятел. Твоят най-добър приятел. Отговори ми.
	Иглата проникна по-надълбоко. Гърч изпъна корема на Брес. Бетина избухна в смях.
	— Коя територия? Коя територия, Бреслин? — попита компютърът с нежен глас.
	Бреслин се предаде. Твърде късно. Знаеше го. По-голямата част от него бе мъртва. Но евотоникът, който му бяха инжектирали, му даде сили да се надигне и да произнесе няколко думи:
	— Картата… — прошепна той. Компютърът видимо се поколеба.
	— Какво искаш да кажеш?
	Бреслин отвори очи към един свят, който вече не бе негов.
	— Територията е картата — каза той.
	— Но коя карта? — попита компютърът. Бреслин не отговори веднага. Може би въпросът не бе стигнал до съзнанието му. След доста време прошепна, на един дъх:
	— Територията е проекция на картата. Ако се унищожи картата…
	Нещо избухна в мозъка на Бреслин. Клепачите му бавно се спуснаха над втренчените очи. Въпреки това довърши с много тих глас (защото евотоникът все още действаше):
	— … изчезва и територията!
	Гласът на компютъра премина в писък и последният въпрос беше вик:
	— Но коя територия? Но коя тер…

	Залязващото слънце светеше между дъга от сиви облаци и виолетовия хоризонт. Полегатите, съвсем бледи лъчи осветяваха първите къщи на селото… За да убие времето, Брес мечтаеше за приятелката си Енеиди.


	Планетата на кравите

	На 31 декември 2020 година можеше да се смята, че Световната енергийна мрежа ИНЕС бе обхванала цялата планета. И най-затънтените кътчета, както казваха, бяха „получили връзката си“. А на Запад някои от градовете от средно значение, които по местни политически причини до 2020 година бяха свързани единствено със старите регионални мрежи, се включиха към общия режим с невероятен рекламен шум. Световната телекомуникационна система ИНКОН също бе свързана с ИНЕС.
	БУРЕНА (Европейска агенция за енергията) осигуряваше управлението на системата за бившия Общ пазар чрез спътниците „Аристотел“, „Едисон“ и „Попов“. Мавър бе един от градовете, свързан до 2020 със старата мрежа на БУРЕНА. Освен това той бе и експериментален град за системата ПАПМ (Постоянно автоматично проучване на мнението). Между проучените един типичен гражданин на четирийсет и една години — Реми Лангле, технически контрольор на автоматичните системи за контрол — направи на 21 октомври 2020 година заявление, запазено в архива на ПАПМ: „Удивлява ме не толкова фактът, че съм свързан, а мисълта, че независимо кой, независимо къде е също така свързан. Преди бяхме като голямо семейство. Сега сме като едно тяло. Човек се чувства в безопасност…“
	Ерата на пълната сигурност достигаше апогея си. Беше близко и до своя край, но никой не знаеше това.
	Пълна сигурност се наричаше свръхмощната администрация, която властваше над хората и земите им, като покриваше дори държавите и енергийните агенции.
	Но стотици милиони хора бяха гледали научнофантастичния филм „Планетата на кравите“. И в стотици милиони глави се зародиха тайни мечти за крави. А после по континентите като огнена следа премина слухът, че електрическият ток, разпространяван от ИНЕС, е отровен! Ужасяващи чудовища можеха да изникнат от който и да е контакт или от най-безобидния домакински уред. Мечти за чудовища, мечти за крави… През царуването на Пълна сигурност човечеството мечтаеше много, но не го знаеше.

	5 януари 2021 година: Ромен Мара, психолог-консултант в областното управление на Пълна сигурност, се събуди с мисълта, че новогодишният отпуск е свършил. Помисли си, че всичко има край и това е жалко. За щастие той много обичаше работата си на психолог-консултант в Пълна сигурност.
	Спря да мисли, за да икономиса енергия (макар че това бе непатриотично), и дълго търка замъглените си очи. След четирийсет секунди отново започна да мисли. Бе закоравял интелектуалец. Помисли си, че сега вече Пълна сигурност ще наложи своята идеология и власт над човечеството поне за хиляда години… Кой можеше да повярва, че за по-малко от седмица всичко ще свърши!
	Пред Ромен Мара стоеше трудна задача. Всеки път, когато трябваше да възобнови работата си след няколкодневно прекъсване, той изпитваше дълбока несигурност. Несигурността бе участта на тези, които гарантираха сигурността на другите!
	Огледа се в програмираното огледало на банята. Кръговете около очите и сивите косми на брадата му се появиха подчертани от дебела синя линия. Постави на лицето си вибромаска и напръска брадата и косите си с черна боя. От печалните му занимания го откъсна повикване от ТИТ (телефон, интегриран в телевизор). Областното управление на Пълна сигурност го умоляваше да отиде в Мавър, за да разследва слуховете около ЕЧНП (Електрически чудовища с неизвестен произход).
	Слухове — Земята, градовете, селата, главните пътища и задните дворове бяха пълни с тях от десетки години, от векове, от хилядолетия. Сто милиона слухове обикаляха света.
	Позволи си лукса да вземе един душ с петдесет процента вода и към него прибави няколко философски размишления. Опита да си представи какво би казала баба му за слуховете около електрическите чудовища. Баба му и неизброимите й мъдрости, с които бе натъпкала детската му глава, ръководеха неговите действия и представляваха основите на схващанията му за света. Спря се на „Малкото камъче и кола обръща“. Оказа се пророчество.
	Напред! Напред срещу чудовищата! Телепредадената заповед за действие му разрешаваше употребата на електрически пистолет… Електрически ли? Изкара оръжието от една кутия за обувки и го разгледа с недоверие, като че ли очакваше да изригнат гръм и мълнии. Но овехтялото пистолетче и на мушичката зло нямаше да стори. За по-сигурно, не, за по-безопасно, за да не му се налага да си служи с него, приложи една рецепта на баба си, която използваше червило, заето от момиче, „лудо по тялото си“ — традиционен израз, — за да предотврати насилието у дома и в селото. С малката оранжева гилза, ловко измъкната от една плажна гърла, Ромен Мара начерта кръста на свети Андрей* върху дръжката на електрическия пистолет, модел, „Визир-Покет, Никс 2016“. Не е забранено да се мисли, че това действие ще има известно значение в по-нататъшния развой на събитията.
	[* Във формата на „Х“ Б.пр.]
	Мавър бе селище с около дванадесет хиляди жители, експериментален град от системата ПАПМ, разположен в южната част на Централния масив и свързан с ИНЕС — ИНКОН от септември 2020. Въпреки неотдавнашното свързване със Световната енергийна мрежа градът си оставаше малко настрана от големите оси на движението, цивилизацията и културата. Тук режимът на Пълна сигурност бе желан от дели поколения дребни магазинери, отрудени чиновници и зле платени работници. Днес той бе посрещнат добре от населението, което жадуваше преди всичко спокойствие и сигурност. Често строги, правилата на ПС бяха по принцип добре приети. Почти никой не оспорваше господстващата идеология; администрацията на ПС не срещаше никакви особени трудности…
	Но вече не беше точно така. Мавър най-сетне бе свързан с ИНЕС и жителите му гледаха „Планетата на кравите“. Странни събития започнаха да стават в мирното градче. Пусна се слух, че ЕЧНП са пристигнали! Кравите от филма се появиха огромни и релефни по стените и покривите на града. Чудовища от научната фантастика се криеха сред уюта на домашните огнища, в сърцевината на електрическите контакти, във вътрешностите на верните домакински уреди… освен ако не бяха в главите на славните жители на Мавър!
	ЕЧНП! ЕЧНП!
	Ромен разгледа фотокубчето на свидетеля, когото трябваше да разпита. С две думи — жена чаровна, красива и нежна, на вид леко отпусната, с прическа на модна фризьорка. Изпъкнало чело, замечтани очи, дълги руси коси. Трийсет и пет годишна. Казваше се Колет Депорт. Средствата за осведомяване вече се бяха занимавали с нея и от Мавър излъчиха репортаж за Меркурама. Колет бе плакала под студеното око на камерата. Беше красиво.
	В града Колет може би не бе първата, която беше видяла чудовищата, но тя първа се осмели да заговори за тях. А това не бе малка заслуга. Беше се оплакала от насилието, което търпеше. Беше викала за помощ и бе вдигнала в тревога Пълна сигурност. Пълна сигурност беше тук, за да помага на гражданите при всякакви обстоятелства. Пълна сигурност беше тук, за да донесе на цялото население именно една пълна сигурност.
	Публикуваха комюнике в следния смисъл: „Госпожа Депорт беше подложена на неприятно и необяснимо въздействие от страна на електрическите си прибори.“ Това, общо взето, отговаряше на _слуховете за чудовища_. Областната агенция на ПС бе критикувала остро термина „необясним“, пропуснат поради нехайство.
	С една дума, чудовищата бяха започнали да изникват от прахосмукачките, от стереоуредбите, от ТИТ, от миксерите, от хладилниците и дори от съвсем безобидните нощни лампи! Явлението, изглежда, бе засегнало главно градовете, които се бяха включили към мрежата съвсем отскоро, към края на операцията. Прожекцията на знаменития филм на Норт америкън синик къмпъни в тези градове по едно и също време не можеше да бъде нищо друго освен съвпадение. И сега ЕЧНП се появяваха редовно в Мавър и другаде. Ромен се свърза с фризьорския салон „Палома“ на улица „Генерал Жозеф Ербер“ Представи се като пратеник на Пълна сигурност.
	— Господи! — възкликна Колет. — Пристигайте веднага. Не издържам вече!
	С въздушни дрехи, движения и усмивка, русата фризьорка работеше бавно между момче и момиче от персонала и дванайсетина клиенти: седем-осем жени и двама-трима мъже.
	Когато се представи, нито една екстрасистола не наруши хармонията на този микрокосмос. Беше настоял да види Колет на работното й място. Искаше да разгледа клиентелата и персонала. Побъбри малко и с едните, и с другите. Бързо се увери, че чувството за пълна сигурност на гражданите на Мавър не бе сериозно накърнено. Все още не беше…
	Колет го покани у дома си. За всекиго беше голяма утеха да посрещне в жилището си представител на ПС. Ромен се запозна с мотомеханика, бивш състезател, Жулиен Депорт. Жулиен не беше загубил чувството си за пълна сигурност, но бе разгневен. От 10 януари 2021 състезанията с голям риск, които ПС гарантираше само до 97,80%, щяха да бъдат закрити. Фанатичен почитател на големия риск, Жулиен не скри пред Ромен разочарованието си от тази съвсем необоснована според него мярка.
	— Имате право да се ядосвате — каза Ромен. — Това е част от вашата вътрешна сигурност. Не мога да не си мисля, че ако хората по-често се решаваха да дадат израз на недоволството си, нямаше да има чудовища в електрическите уреди!
	Каквото и да стане, винаги ще има хора, неспособни да се насладят на светения хляб на сигурността. Бабата на Ромен казваше: „Винаги ще има глупаци, които ще предпочетат черния хляб пред белия!“
	Ромен разбра, че Жулиен Депорт бе вбесен най-вече, че е загубил великолепния претекст да изчезва пет-шест пъти седмично от луксозния апартамент на улица „Сенатор Еме Рьоно“. Колет беше десет години по-възрастна от него. За щастие скоро щеше да има нови състезания, също така вълнуващи, но гарантирани от ПС до 99.50%.
	Ромеи Мара разговаря със семейството в хол стил „Риджънси“, пред огромно разнообразие от алкохолни напитки — от индийска водка до калифорнийска сливова, произведена в казаните на Мавър. Колет не беше чак толкова разстроена, колкото си мислеше той. Изглеждаше твърде доволна, че е привлякла вниманието на Пълна сигурност. Не желаеше нищо повече от това. Държеше се; като че ли самото присъствие на психолог-консултант трябваше да прогони завинаги чудовищата. Жулиен Депорт изглеждаше раздвоен между неверието и раздразнението. Но нито единият, нито другият бяха загубили чувството си за пълна сигурност, което бе най-важното.

	По-късно Ромен Мара се разхожда дълго из улиците на Мавър. Бяха го избрали за изпълнението на тази задача поради първите две букви на фамилното му име, които съвпадаха с първите две букви от името на града. Това беше съвсем осигуряващо.
	Гигантските афиши за „Планетата на кравите“ изникваха от стените и се устремяваха в сивото, лишено от слънце зимно небе. На фона на яркозелена ливада се виждаше огромно бяло преживно животно: добродушна и малко присмехулна крава, символ на Пълна сигурност… или може би точно обратното. Филмът се прожектираше за трети път по холоекраните на града; постоянно го даваха и по кабелната телевизия на ИНКОН. Без съмнение това бе един от най-големите кинематографични успехи от началото на века. Твърде загадъчен успех, който консултантите от Пълна сигурност не бяха успели да обяснят задоволително и за чиято същност те се колебаеха, без да постигнат единомислие.
	Дали е добър? Дали е вреден? Гледаха го по цялата земя. Стотици милиони зрители го аплодираха. Някои от консултантите стигнаха дотам, че му приписаха вината за слуховете около чудовищата…
	Тъй или иначе белите крави на бъдещето се разхождаха по всички стени на света, превърнати в непоносимо зелени ливади както в Мавър, така и навсякъде другаде. На терасата на едно кафене Ромен срещна трима млади социолози. Те признаха, че са ученици на Херман Трол, специалист по слуховете. Интересувала се също й от теориите на Симон Анвер, независим изследовател с твърде смели идеи. Разбира се, те бяха в Мавър, за да проведат анкета върху ЕЧНП, както хиляди други анкетьори по света проучваха хиляди, стотици хиляди слухове за ЕЧНП…
	— Аз също съм дошъл заради слуховете — каза Ромен. — Но не се интересувам от теориите на Симон Анвер.
	Това бе чиста лъжа. Разговорът се оживи. Ромен Мара се представи като агент от Пълна сигурност. Дъгообразната му значка направи голямо впечатление на младите социолози и те не чакаха дълго да ги моли, за да отговорят на въпросите му. Само че не знаеха нищо или почти нищо. Въобще не вярваха на показанията на Колет Депорт. „Баба ми казваше…“ — започна Ромен. Не довърши изречението. Социолозите оцениха със смях тази изтънчена шега. Разговорът продължи с чудесна мароканска бира. Младите социолози запазваха, въпреки Симон Анвер и ЕЧНП, чувството си за пълна сигурност.
	На улицата беше приятно топло. След свързването с ИНЕС градът имаше климатична инсталация. Ромен Мара вървеше с бавна стъпка по булевард „Контраадмирал Ромен Лазар“ и си мислеше: „Ако ЕЧНП не съществуват реално, то слуховете са факт…“ Спря на улица „Емил Донасиен“ и заразглежда възхитен бялата крава, която пасеше над катедралата.

	Излезе от центъра на града и тръгна към покрайнините, където се намираше местният хотел „Мелани“. Всички сгради на Пълна сигурност, които подслоняваха администрацията и различните служби — помощ, полиция, настаняване и др., — се наричаха хотел „Мелани“ (или неговия еквивалент на други езици). Донякъде демодирано, но безкрайно успокояващо женско име: Мелани.
	Като консултант на служба Ромен Мара бе запазил малко апартаментче със свързочна стая. Почувства се на сигурно място. Веднага се свърза с Южноевропейското областно управление и не след дълго присъства на телематичен дебат. Сред проблемите, които измъчваха високопоставените ръководители на ПС, фигурираше и отношението на Църквите спрямо Пълна сигурност. По принцип големите Църкви сътрудничеха лоялно на Пълна сигурност. Старата и Мистична Църква Катпро СМЦК, даваше добър пример. Но със сектите не винаги бе така. Множество гуру и пророци бяха добре настроени към Пълна сигурност, но понякога влизаха в идеологическа или пряка конкуренция с ПС. Изобщо не забелязваше тези „конски мухи“. Общо взето, те не заслужаваха особено внимание. Но освен тях имаше и религиозни общности, които въздигаха първоначалната несигурност в истинско верую и твърдяха, че човек „трябвало да се чувства обезоръжен и гол в ръцете на бога“. Такива бяха например петдесетте или стоте хиляди привърженици на мага Токатади. Естествено, те бяха неприятели на ПС, но до каква степен бяха опасни за установения ред? Точно това и обсъждаха. Висшите ръководители поискаха мнението на социолозите и психолозите-консултанти. Един от участниците говори за санкции. Най-тежкото наказание, което можеше да се наложи на индивида, бе неговото изключване от Пълна сигурност. След изключването той практически вече не беше човешко същество: нямаше никакво право на никаква форма на сигурност, разбира се, дори и на физическа. Но обществеността нарочно не беше уведомена за това наказание и неговите последствия, за да не бъде предварително лишена от чувството за пълна сигурност — основен елемент на системата. Двусмислие, противоречие: как да се излезе от това положение?
	Изключването нямаше никакъв назидателен ефект, защото по-голямата част от населението не вярваше, че то е възможно. И какво все пак става с изключените индивиди? Предпочитаха много-много да не се замислят за това… Един от участниците в разговорите, д-р Карл Вандес, поиска върховното наказание да бъде разкрито пред обществеността, за да постигне пълния си ефект. Мнозинството се противопоставяше. Дойде ред на Ромен Мара да изкаже мнението си.
	Ромеи си бе изградил здрави позиции сред администрацията на Пълна сигурност, като цитираше по всякакъв повод мъдростите, пословиците и поговорки, на които баба му го бе научила в детството: това успокояваше ръководителите. Така че дължеше успеха си повече на народните мъдрости или на каквото бе останало от тях, отколкото на университетските си дипломи.
	— Ами — започна той, като този път не добави неизменното: „Баба ми винаги казваше…“ — най-доброто е враг на доброто!
	Избухнаха аплодисменти. Един много високопоставен ръководител обясни смисъла на тези, които не бяха разбрали:
	— В момента нещата не са чак толкова зле. В желанието си да подобрим едно почти идеално положение не рискуваме ли всъщност да повредим един твърде деликатен механизъм?
	Тези мъже и жени, чиято задача бе да гарантират на гражданите пълна сигурност, знаеха, че тя е просто измама, и отчаяно търсеха собствената си вътрешна сигурност. Бабата на Ромен Мара с нейните чудесни мъдрости представляваше за тях някаква закриляща ги сила, на която обичаха да се осланят от време на време. В заключение препоръчаха на Централното управление да запази статуквото.
	Но затова пък мнозинството от представителите желаеха да се вземат строги мерки срещу така наречените „гуру на несигурността“. Нито един глас не се издигна в защита на мага Токатади. Малцина смятаха, че трябва да го оставят на мира. Ромен Мара се присъедини към тях, като, разбира се, цитира една поговорка. Избра я малко наслуки: „Не дразнете лъва, когато спи…“ По този начин Ромен често печелеше пред научния език на другите консултанти.
	Висшите ръководители поклатиха ведно мислещите си глави, питайки се кой всъщност е спящият лъв.
	След това Ромен представи доклада си относно слуховете в Мавър, Нека поговорим за електрическите чудовища с неизвестен произход и за сластната руса фризьорка.
	— Според вас — попита един от висшите ръководители — би ли могъл филмът „Планетата на кравите“ да бъде в основата на тези прословути слухове?
	— Вие гледали ли сте филма? В един момент земните каубои мислят, че планетата е нападната от извънземни чудовища, неприятели на окупаторите от Порж. Изглежда, че и самите поржци са разтревожени, защото и друга тяхна колония е била завладяна по този начин, посредством енергийната мрежа… Да, слуховете за ЕЧНП често съвпадаха със завършването на връзката с ИНЕС и едновременно с прожекциите на „Планетата на кравите“. Би трябвало да се уточни статистическата корелация…
	— По това вече се работи.
	— От друга страна, изглежда, че Симон Анвер е предвидил феномена ЕЧНП доста преди да се появи „Планетата на кравите“…
	Висшите ръководители на Пълна сигурност умишлено премълчаваха името на Симон Анвер. Той им беше стар враг. Може би бяха допуснали грешка, като го пренебрегваха… В своята известна книга „Принципът за несигурност на съдбата“ той яростно се нахвърляше не само върху администрацията на ПС, но и върху самата доктрина за пълната сигурност. Всъщност участниците в дебатите не познаваха много добре теориите му. Ромен Мара бе опреснил паметта си за тази пламенна личност просто по интуиция няколко дни по-рано. Сега предпочете да не се задълбочава. Въпреки това подсказа, че освен уточняването на статистическите корелации трябва да се предприеме и сериозно информационно изследване на хипотезите на Симон Анвер.
	ЕЧНП съществуваха: оставаше да се определи степента на тяхната реалност. Основите на Пълна сигурност започваха да се разклащат…
	Ромен Мара бе помолен да възобнови разследването си в Мавър и да продължи плодотворните си връзки със свидетел А1 — Колет Депорт. Предложиха му нови технически средства. Заяви, че предпочита да работи с методите на баба си. Ръководителите отстъпиха. Все пак се въоръжи с пистолета си. „Визир Покет“, модел „Никс 2016“, нацапан в края на дулото с червило.
	Служебните му задължения го задържаха няколко дни в хотел „Мелани“ на неговия сектор, където приемаше тъжители, изпратени от първичните служби на Пълна сигурност. Дойде жена, която се оплакваше, че страда от неизлечима болест, и той й отговори убедено, защото такива бяха правилата, че неизлечими болести няма. „Лекувайте се и пазете чувството си за пълна сигурност.“ Знаеше, че лъже. Ролята му бе такава. Жената си тръгна успокоена, но чувството за вътрешна сигурност на Ромен Мара понесе тежък удар.
	След това прие младеж, който страдаше от метафизичен страх. Обясни му, че метафизичният страх не може да съществува в свят, който разполага с международната енергийна мрежа ИНЕС, да не говорим пък за международната комуникационна мрежа ИНКОН! Младежът стисна здраво ръката на консултанта. Беше си възвърнал скъпоценното чувство за пълна сигурност.
	Млад чиновник дойде да се оплаче, че при него успехът определено закъснява. Поради това чувството му за пълна сигурност е застрашено. Отначало Ромен Мара се държа строго:
	— Господине, вие живеете в свят на пълна сигурност. Това означава, че успехът, който е елемент на пълната сигурност, за вас явно е в края на пътя ви. Може би това забавяне е цената, която трябва да платите за сигурността. Нетърпението е почти престъпление! Да разгледаме сега вашия случай. Пълна сигурност е гаранция, че можем винаги, във всеки момент да направим нещо, за да ви помогнем…
	Ромен приемаше от десет до двайсет души на ден. Тези консултации го потискаха много и той вземаше успокоителни, за да не се поддаде на желанието да се гръмне със своя „Визир Покет“, модел „Никс 2016“.

	На 9 януари се върна в Мавър. Колет Депорт се бе освежила, за да посрещне пратеника на Пълна сигурност. Дългата червена рокля откриваше приятно ханша й, коляното й, рамото и един триъгълник между лявата гърда и пъпа. Благодарение на климатичната инсталация в града, благодарение на ИНЕС, тя можеше да се разхожда по тази дреха, без дори да настръхне.
	А чудовищата продължаваха да я измъчват! Не само вкъщи, но и у приятели, по време на събирания и празненства. Без съмнение ЕЧНП я бяха избрали за жертва! Не я оставяха на мира дори и на обществени места! Вече не стъпваше във фризьорския салон; започваше да губи чувството си за пълна сигурност… Ромен се заинтересува как изглеждат чудовищата. Някои изобщо не подлежаха на описание. Други напомняха поразително слузестите или люспести извънземни от старата научна фантастика. Да, много от електрическите чудовища като че ли излизаха направо от илюстрациите от периода преди Пълна сигурност: епоха, когато писатели, художници и режисьори не се страхуваха да вдъхват несигурност на хората… Ромен слушаше фризьорката внимателно. Приемаше на сериозно нейните показания и съвсем скоро чувството й за пълна сигурност укрепна. „Нали ми вярвате, господин консултант?“ Малко по-късно: „Вярвате ли ми, Ромен?“ И накрая с вик: „Ромен, скъпи, закълни се, че ми вярваш!“ И Ромен се закле.
	Той все още не бе видял с очите си чудовищата. Трябваше да остави Колет сама, за да продължи разследването в града. Тя го хвана за ръкава и по страната й се търкулна гореща, блестяща сълза. Обеща й да се върне бързо и да бди над чувството й за пълна сигурност. Искаше да улови пулса на общественото мнение или, как го казваше баба му, да пусне едно ухо по улиците.
	С минувачите завързваше разговор без никакви трудности. Благодарение на Пълна сигурност недоверието бе изчезнало. А освен това Мавър се намираше на границата на Юта. По терасите на заведенията хората пиеха ледена бира, за да се насладят на климатичната инсталация на града: от двайсет до двайсет и три градуса. Говореха за едно, за друго. Ромен опита мароканска наливна бира, японско розе и либийска кока-кола. Поговори за едно, за друго, за слуховете и за тази приятна топлина, която Пълна сигурност предлагате на народа. Всички или почти всички бяха гледали „Планетата на кравите“. Мнозина познаваха фризьорката Колет Депорт. Само някои бяха запомнили какво означава съкращението ЕЧНП. Над града все още царуваше чувство за пълна сигурност.
	— Знаете ли, че тук, в самия Мавър се носят слухове за чудовища?
	— А има хора, които виждат от уредите да излизат насекоми!
	— Не насекоми — гущери. Или змии…
	— Тая лудата, Колет Депорт, която…
	— Филм ли снимате? Вие сте сигурно от някоя програма?
	Ромен се върна на улица „Сенатор Еме Рьоно“. Колет лесно го убеди да остане през нощта в апартамента. Жулиен отсъстваше — имаше състезание до 97,8%, последното преди закриването им.
	— Лека нощ! — каза им той по ТИТ-а. Изглежда, напълно владееше чувството си за пълна сигурност.
	Фризьорката и консултантът решиха да направят експеримент и включиха всички електрически уреди. В 23 часа и 20 минути нито едно електрическо чудовище не се бе появило. Колет се усмихваше.
	— По това време трябва да се появят!
	23 часа и 30. 23 часа и 40… Нищо.
	— Готови сме — каза Ромен.
	— Да, да, да!
	Първото ЕЧНП се показа от аквариума, в който миниатюрни подводници и морски животинки колкото човешки пръст се бяха впуснали в безкрайна битка с променлив изход. Ромен взе наметката си и отбеляза часа на появяването: 23. 43. Време беше.
	Дебел жълт гущер излетя към лампата, мърдайки с антени. Обиколи светлината, а крилете му шумоляха като смачкана хартия. После се спусна към Колет, но тя успя да отскочи и се развика: „Мръсна гадина! Мръсна гадина!“ Гущерът тупна на килима и се пръсна в слузеста локва, която бавно попи с мелодичен звук. Откъм блока „Баня-грижи“ се чу силен пукот и Колет се сви на фотьойла със затворени очи, „Започна се!“ Ромен се отправи към мястото, откъдето идваше шумът. Насреща му се хвърли насекомо, голямо колкото куче, с червени крила, украсени с черни пречупени кръстове. Той не се отдръпна достатъчно бързо и косата и горната част на лицето му се опърлиха. По дрехите му пробягаха искри. Насред стаята избухна кълбо дим. Колет се изправи с вик. Ромен измъкна от колана си визирпокета и го насочи в празното пространство. Гигантското насекомо се разсипа в пепел по мокета. Мястото му се зае от риба с човешка глава и плавници, наподобяващи крила на прилеп, която бясно започна да кръжи над Ромен…
	Ако чудовищата бяха електрически същества, как ли щеше да им се отрази изстрел от същия тип? Визирът изпусна синя дъга, веднъж, два пъти… неспирно. Ромен забеляза, че зарядът на оръжието рязко спада, рибата се изду, човешката й глава изчезна и се замени от птича. Продължаваше да кръжи над главата му. После изведнъж се насочи право към тавана и изчезна. Ромен си пое дъх и избърса потеклата по челото и врата му пот.
	Нямаше време да седне. От ТИТ-а, чиято клавиатура тракаше бясно, се появи виолетов октопод с щръкнали жълтеникави бодли. Чудовището изхвърли еластичното си пипало към Колет и на ръката й веднага се появи дълга драскотина. Младата жена не извика. Големите й сини очи гледаха Ромен с възхищение и ужас. Като че ли за момент консултантът от Пълна сигурност бе озарен от истината. Но просветлението трая кратко; ЕЧНП се завръщаха с пълна сила. Трябваше да посрещне нападението, макар да бе убеден, че въоръжената съпротива е безполезна и детинска. Но се надяваше, че като се бори с ентусиазъм, ще успее да подхранва чувството за сигурност у Колет.
	Когато първата вълна отмина, той целият бе опърлен.и полуослепен. Колет се засмя. Благодарение, ъъъ… на ИНЕС чувството й за пълна сигурност се беше запазило. Взе ръката й, затърси туптенето на сърцето й по голата гръд… Гола? А, да, чудовищата бяха разкъсали почти напълно дрехите й, както се случваше в старите научнофантастични истории.
	Трябваше да я остави, за да се бие с голи ръце срещу една синя амеба, а след това и срещу летяща жаба. Пистолетът му бе празен. Целите му ръце бяха покрити с червени петна от изгаряне. И лицето му сякаш бе в огън. От хладилния блок изникна звяр със зинала паст, оголила десетсантиметрови кучешки зъби. Тялото му представляваше огромна, отпусната, полупрозрачна торба, в която се гърчеха вътрешностите. Звярът мърдаше предните си лапи, въоръжени с остри нокти. Нямаше задни крайници. Ръмжеше глухо. Ромен записа звука в наметката си. Интересно. От големия корем, разплут на пода, се разнесе непоносима воня.
	По погледа на Колет Ромен разбра, че тя губи чувството си за пълна сигурност. Колет изстена и се опита да припадне, но не успя, което беше по-скоро лош знак (доброто функциониране на рефлекса за припадане показваше целостта на чувството за пълна сигурност). Ромен прободе с кухненския нож торбата с вътрешности. Ободряващ успех. ЕЧНП започна да стене по същия начин като фризьорката. Колет млъкна изненадана. Ромен бръкна с ръка в паста на звяра, изтръгна езика му и го захвърли на мокета с победоносен вик. В краката му се образува червено петно. Почувства се герой. Колет се хвърли към него с вик: „Моят герой!“ или нещо подобно. Усети втора пълна сигурност. Чудовището се мяташе по пода, пръскайки из апартамента слузеста кървава течност.
	Влажните длани на Ромен лепнеха по топлата кожа на Колет и по парцалите, които бяха останали от бельото й. ЕЧНП беше все още живо. Ромен се чувстваше щастлив, но изморен.
	Откакто бяха свързани с ИНЕС, прекъсването на индивидуалния електромер за разпределение на електричеството беше невъзможно. Умишленото прекъсване беше забранено. Като представител на Пълна сигурност Ромен можеше да го направи, но се колебаеше. Това му изглеждаше противоестествено. Притежаваше прекъсвач модел „Ситинг Бул* 9020“ даден му от ПС, с който можеше локално да прекъсва електрическия ток. Включи го към линията на хладилния блок.
	[* Седящ бик (англ.). — Б.пр.]
	Електромерът изключи и настъпи тъмнина. Ромен изпсува. Не беше предвидил това. Колет закрещя. На Ромен му се прииска да си запуши ушите. Много деца и младежи въобще не познаваха тъмнината, която ги ужасяваше. Но Колет Депорт беше родена доста преди режима на Пълна сигурност… дали бе забравила тъмнината? Ромен изключи „Ситинг Була“. Отново стана светло. Всичко беше наред. Апартаментът бе празен. Бяха останали само следи от мръсотията. Отбеляза, че те бързо изчезваха. Опипа лицето си и се оказа, че то е сухо.
	— Тази вечер беше ужасно! — каза Колет. — По-лошо и от самите чудовища!
	— По-лошо — съгласи се Ромен.
	— Мисля, че няма да се върнат вече. Много съм уморена…
	— Така ли, когато си много уморена…
	— Обикновено си отиват. Странно е, нали? Ще си лягаме ли?
	Ромен не можеше да я остави сама. Легна при нея. Направи всичко, на което бе способен, за да й възвърне чувството на пълна сигурност. Но точно в момента, когато мислете, че вече бе успял, и Колет стенеше от удоволствие в ръцете му, от пода, цвърчейки, изскочи голям колкото теле червен плъх с антена.
	Сутринта събраха странни останки и Ромеи ги сложи в найлоново пликче. Приличаха на нежни паяжинки. Със сигурност за първи път някой прибираше останки от ЕЧНП. Ромен отново се почувства герой, още повече че нощта бе завършила доста добре. Продължи разследването.
	Застана пред изхода на един синикуей, за да разпита зрителите, които бяха гледали „Планетата на кравите“. Филмът се бе харесал на всички. На всички ли? Методът въобще не беше научен, но все пак на всички! Или лъжеха, защото бяха надушили, че е пратеник на Пълна сигурност, или в сърцето на съвременния човек съществуваше лудо, неудържимо и опасно влечение към бели крави и зелени полета! Разпитваше дали някой определен момент им е направил силно впечатление, но не получи никакъв точен отговор. Зрителите се измъкваха от столовете си в състояние на сиропирано блаженство и като че ли се събуждаха от дълъг-дълъг сън. Несъмнено и бабата на Ромен щеше да бъде объркана колкото внука си.
	Факт от първостепенно значение: притегателната сила, която кравите упражняваха върху децата от Пълна сигурност. Каубоите от филма, на коне или в джипове, не бяха вече героите от „Завладяването на Запада“. Сегашният герой не беше и всепобеждаващият извънземен жител, който завладява Земята: герой беше кравата. Ако се замисли човек, това беше забележително развитие на чувствителността.
	Тази нощ Жулиен имаше още едно състезание до 97,8%. Като размисли, се оказа, че предното е било само предпоследно… Колет демонстрираше чувство за сигурност, здраво като скала. За да посрещне чудовищата, си беше сложила костюм в черно и зелено, украсен с прозрачни, възбуждащи рисунки.
	Какво удоволствие би било за едно нормално устроено ЕЧНП да разкъса тази фина тъкан!
	— Ромен, скъпи, защо да не се любим веднага, за да ги спрем?
	— За да ги спрем? Да. Защо не!
	Чувството за пълна сигурност на консултанта се издигна на завидно ниво. Докъм полунощ те изградиха срещу нашествието преграда от диво удоволствие. В нула часа и три минути се появи първото чудовище. Наблюдаваха го изтощени с влажен поглед. Точно както преситена крава гледа любимия си каубой. Скоро ЕЧНП станаха пет-шест. Приличаха повече от всякога на същества от научната фантастика преди Пълна сигурност — безкрайно отблъскващи и заплашителни.
	— Само не изгасяй светлината — каза Колет, докато се обличаше. — Ще умра от страх!
	Ромен залитна, търсейки дрехите си и „Визир Покета“. Откри пистолета и реши да не се облича. Беше твърде уморен. Нещо белезникаво, продълговато, зъбато и ноктесто се спусна към него, като се целеше в очите му. Ромен се прикри с ръце и те веднаха бяха издрани от ноктите. Можеше ли човек наистина да бъде ранен от ЕЧНП? Свали ръцете си, потънали в прясна кръв. Опитът беще убедителен!
	Отбраняваше се с пистолета. Чудовищата съсредоточиха атаките си към него. Колет, сгушена зиморничаво във фотьойла, наблюдаваше с полуужасен, полувъзбуден поглед великата галактическа битка на своя любим рицар. Изстрелите от „Визир Покет“ не убиваха ЕЧНП. Имаха странен ефект — електрическата дъга издуваше чудовищата и те политаха, изгубили всякаква агресивност. Скоро всички ЕЧНП бяха подути и се клатушкаха като пияни космонавти в безтегловност. Някои повърнаха на мокета. Две-три чудовища се пръснаха, изпълвайки уютния апартамент на улица „Сенатор Еме Рьоно“ с чудновати телесни течности и вътрешности.
	Битката бе започнала едва преди четвърт час, но вонята беше вече нетърпима. Ромен пак зареди оръжието си.
	ЕЧНП! ЕЧНП!
	— Усещам, че и аз ще повърна — каза Колет. — Да се махаме оттук!
	Ромен се облече и тръгнаха. Щом излязоха на улицата, Колет веднага провери състоянието на грима си в автоматично огледалце. Ромен въздъхна облекчено. Чувството за пълна сигурност на младата жена устояваше на всякакво посегателство.
	Оживлението беше необичайно за Мавър. Разхождащите се посред нощ се възползваха от тропичния климат. ИНЕС беше успяла! Това беше нейната лебедова песен, но все още никой не го знаеше (освен може би Симон Анвер). Няколко зяпльовци вдигнаха глави. По покривите и в небето над града имаше чудовища! Някои от тях се влачеха по земята, близо до източниците на светлина или светещите фирми. Всички те изглеждаха много по-безобидни, отколкото чудовищата в апартаментите. Ромен отбеляза този факт в наметката си. Изглежда, хората вземаха ЕЧНП за оригинална атракция и нищо повече… Ромен и Колет дори чуха младежи да говорят убедено, че става въпрос за реклама на нов синикуей.
	Чувството за пълна сигурност на населението все така изглеждаше ненакърнено. Ромен напразно се опита да изнамери поговорка на баба си, която да се отнася до подобна ситуация. Никой не беше особено разтревожен.
	Всичко си беше наред… Или може би всичко беше загубено!
	На следващия ден чудовищата можеха да се видят вече и посред бял ден. В Мовър се появиха и ловните дружинки на Пълна сигурност. Семейство Депорт бяха помолили Ромен Мара да се настани у тях, за да ги закриля.
	За първи път от създаването на Пълна сигурност технологическото общество беше поставено в шах. Тази сутрин в цяла Европа по-голяма част от службите бяха затруднени. С всеки изминат час злото се разпростираше по света. Говореше се дори за прекъсване на електричеството!
	Ромен се свърза с областното управление на Пълна сигурност. Поради последните събития считаше, че разследването му е безсмислено. Колет вече не се отделяше от него. Тя призна, че загубва чувството си за пълна сигурност, щом се отдалечи на десет крачки от него. Жулиен Депорт беше зает в сервиза.
	Пълна сигурност предвиждаше всичко, дори и най-невероятното. Беше предвидила нашествието на лепкави, газообразни, слузести, електрически и други извънземни същества. Прословутите ловни дружинки бяха създадени, за да се противопоставят на нашествениците (тъй като човекът нямаше вече врагове на Земята, както го изискваше доктрината на ПС). Означаваше ли това, че ЕЧНП са от извънземен произход?
	Ромен си припомни как излагаше официалната теза: всъщност чудовищата бяха със сигурност 97,75% холограми, изпуснати от един английски изследователски институт по електроника. Как можеше да се приема риск от 2.25%? Вината беше на англичаните, които наистина никога не можаха да разберат принципа на Пълна сигурност.
	В Италия може би казваха, че вината е на германците. А в Англия — на французите… Някъде другаде вината може би беше на кубинците, на арабите, на японците, т черните, на жълтите, на червените… които всъщност не можаха да разберат принципа на Пълна сигурност.

	Колет отказваше да се докосне и до най-нищожния електрически уред. Тя изпитваше такъв ужас от ТИТ-а., че Ромен трябваше да се обади вместо нея във фризьорския салон, за да анулира всички заявки на клиентите и да даде на персонала безсрочен отпуск за сметка на Пълна сигурност. Ромен й предложи да отидат на синикуей и да гледат „Планетата на кравите“. Колет се колебаеше: киното също беше електрическа машина. Освен това там щяха да бъдат в полумрак. Все пак накрая тя се съгласи — в обществените места би трябвало да са взети мерки против нашествието на чудовища и спирането на тока.
	Успяха да гледат „Планетата на кравите“ от край до край, без да се появи нито едно ЕЧНП. Действието се развиваше много години след покоряването на Земята от могъща галактическа раса — поржците. Поржците обричаха на тясна икономическа специализация световете, които владееха. Така например Земята беше определена за отглеждане на крави. Всички земляни, или почти всички, бяха гаучо и каубои! Естествено, цялата дейност бе контролирана от поржците. Белите крави в зелените полета бяха за хората смисъл и средство за живот. Завръзката беше някакво скарване на каубоите, едните — верни сътрудници на окупаторите, другите — привърженици на съпротивителното движение, впрочем съвсем безполезно. Тъй или иначе планетата принадлежеше на кравите. Въпреки своята доброжелателност поржците унищожаваха промишлеността и научните изследвания. Снабдяваха земляните с всичко, което те не можеха да си произведат. За Земята това беше позорен изход, въпреки че тя не страдаше от това.
	В определен момент в една ремонтна работилница за трактори се появяваха неизвестни чудовища и пръсваха из цялото село. Селяните дори мислеха, че това е нападение на извънземни същества, неприятели на поржците. Впечатляващо беше разнообразието от форми, които приемаха нашествениците. Човек би казал, че присъства на ревю на стара научна фантастика. Обяснението не закъсня: ставаше въпрос за най-обикновени холограми, изпуснати от нелегален изследователски център, в който техниците от съпротивата се опитваха да пресъздадат гордата земна технология. Поржците бързо овладяха положението и всичко си потече постарому. Пълна сигурност за по-убедително се беше заела с обяснението на филма!
	Хванати за ръка, Колет и Ромен стигнаха до хотел „Мелани“. Ромен неволно си мислеше за теориите на Симон Анвер. Нима предвижданията на този млад американски енцефалог се сбъдваха?
	Според него в момента, когато човечеството достигне телом и духом до пълната сигурност, една част от мозъка, възпирана от памтивека, ще заработи свободно. Човекът отново ще се превърне в творец. Но той няма да се промени основно: ще умее да пресъздава, да материализира само фантасмагориите, породени от страха и ужаса, таени дълго време в него. Вероятно ще ги пресъздава под една опростена, схематична, стереотипна форма, влияейки се несъзнателно от културните модели, с които разполага… Най-общият модел на ЕЧНП, изглежда, бе предоставен от „Планетата на кравите“ с нейните „холограми, изпуснати от нелегален изследователски център“ (освен ако те не бяха истински извънземни врагове на поржците…).
	Симон Анвер твърдеше, че тази творческа сила е присъща на висшата дейност на главния мозък. Той изпращаше отделни примери за нейни потискани и ограничени прояви. Примери, взети най-вече от фантастичната или научнофантастичната литература. Призраци, чудовища, демони… НЛО според него бяха най-характерните творения на човешкия мозък. Всички те се появяваха най-вече през периодите на сигурност: относителната сигурност след война, дългите периоди на мир, на материална или духовна стабилност… Сборищата на вещици през средновековието заемаха челно място сред анализираните явления в „Принципът за несигурност на съдбата“. Благодарение на християнската вяра средновековието притежаваше своего рода пълна сигурност. Католическата църква беше еквивалентна на ПС, който не биваше да се подценява.
	Защо по принцип човешката „творческа сила“ беше възпирана? Изглежда, това бе условие за оцеляване. Индивидуално оцеляване и оцеляване на вида. Съществуването само по себе си беше достатъчно трудно в един безмилостен материален свят, за да се натоварват хората с войнствени и опасни измислени създания… Сигурността, която сега предлагаха на населението, притежаваше пространствено-темпоралните ограничения на човешкия живот, но регулиращият елемент на християнския ад вече не съществуваше. Вдигането на възбраната отново ставаше възможно, ако се намереше общ модел. Планетата на кравите беше донесла този модел.
	Този ден, 11 януари 2021 година, положението в целия свят се влоши рязко. Нашествието на ЕЧНП прие невероятни размери. Прекъсванията на тока се умножиха. Ромен и Колет се подслониха в хотел „Мелани“. Ромен поръча експресен обяд, но ресторантската машина беше развалена. Взе от куфара си консерва неприкосновен запас — Пълна сигурност предвиждаше всичко, дори и невъзможното. Отвори кутията и откри вътре нещо подобно на храна, която раздели с Колет, а също и един голям нож, с който се въоръжи, за да посрещне чудовищата.
	Нашествието започна. Пробождаше меки и прозрачни кореми, задъхвайки се от умора, като си бършеше чедото на всеки десет секунди. Кървави останки се смесваха с горчивата му пот. Разрязваше ципести криле. Избождаше опашати очи. Разкъсваше люспести кожи… Не се тревожеше много. Хората щяха постепенно да загубвал чувството си за пълна сигурност. Задържащият механизъм отново щеше да потисне творческата им сила. Освен ако енцефалогът Симон Анвер не грешеше…
	Но гражданите на XXI век имаха доверие на Пълна сигурност. Колко ли време щеше да им е нужно, за да загубят напълно чувството си за пълна сигурност? Ромен си помисли, че Сигурността няма да се съвземе след този удар. Но това беше най-малкото зло.
	Отпусна ръце. Колет взе електрическия пистолет и стреля срещу ордата нашественици. Засегнатите от електрическата дъга ЕЧНП се издуваха и бавно се отдръпваха, замествани веднага от други. Когато оръжието се изпразни, тя не си направи труда да го зареди отново. Нямаше смисъл. Щом спряха да се отбраняват, чудовищата престанаха да ги нападат. Настаниха се в апартамента. Светлината изгасна.
	После отново светна. Чудовищата бяха изчезнали. Скоро пак се върнаха. Отново имаше повреда. ЕЧНП пак изчезнаха. Когато токът дойде, и те се появиха. Десет пъти, сто пъти. Ромен и Колет вече не им обръщаха внимание. Младата жена свикваше с тъмнината. Температурата падна, но все още беше поносима.
	За да могат да оцелеят, се устроиха в хотел „Мелани“. Чудовищата се успокоиха и не показваха вече никаква агресивност. След два дни те се появяваха много нарядко и бяха съвсем безобидни. Колет си беше възвърнала чувството за пълна сигурност.
	Загуби го, когато излязоха. Въздухът беше като през зимата — леден. Общата климатизация на населените места бе изживяла дните си. Пълна сигурност също. Ромен и Колет се притискаха треперейки.
	— Сега ще трябва да икономисваме енергията — каза Ромен.
	Четирийсет и осем часа по-рано тази мисъл щеше да е светотатство. Чувството за пълна сигурност на Колет Депорт умря отведнъж. Единственото, което тя каза, беше: „О!“.


	Историческа бележка.

	Често на филма „Планетата на кравите“ се приписва ролята на катализатор в така наречените „събития от януари 2021“. Някои кадри от филма без съмнение са повлияли на големите колективни халюцинации, които предшестваха падането на Пълна сигурност. Наложеното от поржците общество във филмовия разказ може би послужи за първоначален модел на обществото, което земляците създадоха през така наречения период „Сън-кау“*.
	[* Слънчева крава (ат.) Б.пр.]
	Теориите на Симон Анвер също преживяха своя звезден час. Енцефалогът не присъства на „събитията“. Той почина на 26 декември 2020 от инфаркт, без да успее да довърши последния си труд „Сътворяването на света“. Затова пък неговите ученици участваха активно в сътворяването на един нов свят.



	Отрицателите

	Нел Ван излезе от главния колектор „Лунен червей“ в близост до местност, наречена Химическа пещ. Беше стара ядрена електроцентрала, обитавана от някаква секта бегачи, Лудите зайци. Активизира електрическите си всъдеходки и внимателно заобиколи мястото. Насочи се с бърз ход към съзвездието Орион, отбелязано на неговата териториетка с четири точки. Сто пъти си бе казвал: „Ако това продължи — дезертирам!“ Много добре знаеше, че това ще продължи сто години, хиляда години или повече. И че могат да изтълкуват бягството му от колектора като окончателно дезертиране.
	Освен с териториетката, разполагаше с _шалче_ на магнитна основа, което съдържаше цял куп данни и най-вече сведения за сектора. Убеди се, че съзвездието Орион се състои от манастира „Дьо Фо“, с монарх Стю Лижу; от селото Ласак, с консул Абдеселам Отман; от общината Еджеди, с общинник Райнди Зарал; от завода „Жалберг“, с инженер Вари Голфър… В шала бе монтиран и детектор за радиация — разгърна го с протегнати ръце. Драконът, който се простираше по цялата ширина на плата, не промени цвета си — можеше да продължи.
	Плъзгайки се по зле поддържаната писта, водеща до съзвездието, прокара по другата част на шала оптическия четец, имплантиран на показалеца на лявата му ръка. Сведенията, получени по този начин, бяха с твърде относителна стойност. По тъканта личаха сериозни следи от похабяване и дори на едно място — миниатюрно разкъсване. Освен това програмата на шалчето бе вече остаряла.
	Данните се отпечатваха като идеограми около ръката му и покрай китката. Разчете ги с един поглед. До началото на 2466 районът на Орион беше сравнително спокоен. Съобщаваше се за няколко набега на дадосите с техните слънчеви делтапланери и най-вече за бандата на Ястреба от Кайро. Нито един Тифун не се бе мяркал в сектора. Жонгльорите на Лоал Жапан Тревог и на Ка-ло Тимужи бяха разположени между Водолей и Гущер; изглежда, зоната им на влияние не стигаше до Орион… Естествено, ни думичка за отрицателите. Информационните кораби на геопрограмирането изхвърляха в небето ужасяващи предупреждения, от рода на: „Отрицателите са най-голямата опасност, която човечеството и цивилизацията познават!“ Но в последните документи, които предоставяха на последните си служители, все забравяха да споменат за прокълнатата секта.
	Тъй или иначе Нел почти бе изгубил доверие в шала си, който нито веднъж не съобщи за робот в участъка на колектора, обслужващ Воловар, Малко куче и Орион. А роботите си бяха там, и то отдавна. Цели месеци той бягаше или се биеше с тях. Най-страшни бяха Моар Гунг и дрипавата му банда от роботи-клоуни, които се разпореждаха във вторичния колектор на Малко куче. И то още отпреди програмирането на шалчето. Не, геопрограмистите явно вече не ги биваше. Или…

	Нел Ван летеше върху товарните си всъдеходки в посока към Орион. Беше хубав есенен следобед. Октомври, 2466. Слънцето се спускаше към розово-оранжевия хоризонт. Все още бе топло, но с наближаването на вечерта от изток се надигаше хладен ветрец. Въздухът бе много чист… Геопрограмистите бяха преместили под земята цялата промишленост и пътните артерии. Освен това бяха засадили по повърхността един милиард хектара гори и за няколко века прочистиха атмосферата на планетата. На каква цена? Да, ерата на геопрограмирането приключваше — по-добре да не мисли повече за това. Но наистина ли ерата свършваше? Дали звездниците (господарите на съзвездията), които вероятно щяха да наследят геопрограмистите, ще измислят нещо по-добро или поне толкова добро? Нел се съмняваше. Увеличи скоростта. Трябваше да бъде приет в съзвездието преди нощта. Такова бе изискването за сигурност. Ясно различаваше покривите на селото на два-три километра пред себе си, заострени и толкова сини, че понякога чезнеха в небесната синева. Пресече общинското пасище, заобиколи една гъста гора, която принадлежеше на манастира, както свидетелстваше светещата табелка, и излезе на пътя, водещ към селото.
	Реши да тръгне по него, въпреки че всъдеходките му даваха възможност да се придвижва по какъвто и да е терен. Умело се плъзна по зле поддържаното, неравно и разкривено шосе. Наближи селото.
	Петима души с пъстри дрехи стояха пред транзитния мост. И мъжете, и жените носеха излъскани метални гривни около китките и главите си, а на раменете и гърдите — огледални плочки. Нел разпозна група жонгльори.
	Един от мъжете тръгна да посрещне посетителя. Бе облечен с къса бяла туника, изпъстрена с многоцветни петна, и панталон на червени райета. Носеше шапка с пера и ботуши на държавен, офицер. Вървеше, жонглирайки с четири топки в различни цветове…
	Шалът беше сбъркал. Или програмата му бе изгубила давност. Жонгльорите бяха в Оргюн!
	Нел все още можеше да избяга, но се поколеба. В следващия миг бе вече късно. Погледна топките: жълта, червена, синя и бяла. Знаеше правилата на играта. Три от топките бяха безопасни. Четвъртата представляваше лъчева граната или друго подобно оръжие, което щеше да го убие бавно, в ужасни мъки, без да повреди дрехите му, нито вещите, които носеше със себе си. При условие, че жонгльорите не играят нечестно, а те рядко играят нечестно, Нел имаше шанс да оцелее три към едно. Много ли беше? Малко ли беше?
	Замисли се. Малко беше…
	Сега, когато бе излязъл на повърхността, му се живееше. Само шанс три към едно, и то на прага на ново, от толкова време желано съществуване — това беше хиляди, сто хиляди пъти малко!
	Застана срещу жонгльора, който продължаваше да подхвърля във въздуха злокобните си топки. Мъжът го гледаше със сарказъм и презрение. Извика:
	— Избери! Една топка! Бързо! Избери веднага! Това е законът на Жонглата!
	— Не, не, не!
	С всички сили отрече. Протегна двете си ръце към жонгльора, захвърли шала си и извика: „Не, не, не…“
	Само тази думичка, „не“, произнесена с невероятна сила, родена от отчаянието. Почти не си даде сметка, че ще изплаши жонгльорите. Силата на Отрицанието го завладяваше телом и духом.
	За момент жонгльорът се вкамени от изненада. Топките изтракаха в ръцете му и повече не полетяха. „Не, не, не, не…“ — повтаряше Нел.
	Така, почти без да иска, стана отрицател.

	По-късно научи, че жонгльорът, когото предизвика, е самият страшен Кало Тимужи. Кало Тимужи се изплаши от него; прекъсна свещения ритуал на Жонглата. Прибра топките в джоба си и се върна при приятелите си, като жестикулираше и мърмореше черни проклятия…
	Как така един жонгльор се остави толкова лесно да му бъде въздействано? Толкова страшни ли бяха истинските отрицатели?
	Петимата жонгльори се бяха събрали, освобождавайки транзитния вход. Всеки от тях държеше по една топка, само една, в дясната си ръка. Гледаха Нел и крещяха: „Дявол! Дявол!“ Кало Тимужи безсилно заплаши с юмрук.
	Нел хукна към селото. През цялото време повтаряше спасителното заклинание: „Не! Не! Не!“. Струваше му се, че ако за секунда престане да произнася всемогъщата сричка, ще попадне под властта на жонгльорите. Селяните му правеха път със страх и уважение.
	„Значи и те ме вземат за отрицател!“ — помисли си той с лек ужас.
	Поскита из малките улички на Ласак. Смрачаваше се. Попита един минувач за административния център на селото. Посъветваха го да отиде в агенцията за тютюн. Жителите на съзвездията бяха големи пушачи на всякакви треви, чийто монопол си присвояваше администрацията. „Агенцията за тютюн, хашиш и аромати“ представляваше жизнения център на Ласак. Един чиновник посрещна Нел и му предложи цигара.
	— Бях мехатроник по поддръжката на централния колектор. От доста време началството ме молеше да дезертирам. И ето ме сега!
	Приближи се някакъв мъж.
	— В съзвездието Орион ли ще се установявате?
	— Защо не?
	— Отрицател ли сте?
	Нел не отговори. Бе изпаднал в ужасяващо невярно и напълно объркано положение. Да отговори „да“, означаваше да излъже. Да отговори „не“, означаваше да го набие в съзнанието на домакините си… Така че замълча. Но „мълчанието е знак на съгласие“. Усети, че е хванат в клопка.
	— Тук сте у дома си — каза мъжът. — Освен ако нещата не се обърнат. Нашата община е най-гостоприемната, която бихте могли да срещнете по пътя си, какъвто и да сте. Обаче трябва да ми предадете шалчето си…
	Нел се подчини с въздишка. Геопрограмирането може би загиваше, а шалчето бе изхабено и загубило давност… Поръча чаша полусухо вино на бара в агенцията за тютюн. Сервитьорката с усмивка отказа банковата му карта и монетите.
	— По-късно ще платите.
	Сам шефът на агенцията, висок мъж с дълги бели коси, дойде да му предаде купоните за престоя: три яденета и две нощувки в „Странноприемницата на ученото куче“. След като изразходваше купоните си, ако желаеше да остане още в Ласак, дезертьорът трябваше отново да го потърси.
	Още на другия ден беше извикан при консула Абдеселам Отман. Веднага се яви в консулството на селото и Отман скоро го прие. Беше съвсем оплешивял великан с оптична протеза, мазно, меко лице и беззъба уста.
	Усмихна се на посетителя си, чийто поглед се задържа малко по-дълго на устните му.
	— Злополука — каза той. — Тук често се случват, а в селото нямаме зъболекар. Това е цената на свободата. В манастира и в завода има, но тези хора не ни обичат… Или може би не обичат свободата!
	— Геопрограмирането се разпада — каза Нел, — а общините се разкъсват! Накъде отива светът?
	Отман поклати сериозно глава. Нел премина в настъпление:
	— Обичайно ли е консулът на селото да приема всички новопристигнали?
	— Напоследък няма много посетители.
	— Заради жонгльорите ли?
	— Заради жонгльорите. А също и заради дадосите, тифуните… и отрицателите!
	Консулът стоеше насред просторна стая с ламперии и цветни плочи. Нел седна до него на кръгъл, дълбок стол. Повдигна очи. Точно над главата му висеше кристален полилей. Не беше случайно — само един жест на неговия събеседник стигаше полилеят да го смачка, да го залее с топлинни лъчи или да го обгради със силово поле, според същността или програмата си…
	— Официално — каза консулът — вие сте техник от колектора, дезертирал легално. Но според някои свидетелства, в които не мога да се съмнявам, вие сте и отрицател! Рядък вид отрицател… самотник, ако има такива. Имахте магнитен шал, геопрограмиран, модел „Ефро-Гигант 58“, малко захабен… но кое не е захабено в този свят? Ще ви го върна след малко… Според мен вие може да сте едновременно освободен държавен техник и чирак отрицател!
	Нел дълго наблюдава консула, чийто изкуствен поглед го притесняваше.
	— Изглежда, сте оставили жонгльорите да се разположат пред вратите на селото. За да ви пазят от отрицателите… самотници ли?
	— Да си кажем честно, жонгльорите са много зле програмирани хора… зле възпитани, както са казвали едно време. Те не ни искаха разрешение да се настанят при вратите на селото. Може би другите звездници от Орион не са чак дотам недоволни, че Кало Тимужи е опънал палатката си пред нашия транзитен път, обаче не съм съвсем сигурен… Ласак е мекият корем на съзвездието. Поне така казват монархът Стю Лижу, общинникът Райнди Зарал и инженерът Вари Полфър. Последните двама, както може би знаете, са жени.
	— Знам.
	— Те управляват общините си с желязна ръка… без кадифени ръкавици. Упрекват ни, че сме привърженици на индивидуалната свобода. Наистина ние не желаем да заменим геопрограмирането с военен неофеодализъм и в резултат нямаме никаква възможност за отбрана. В това отношение зависим от другите общини, особено от манастира. Монархът Стю Лижу се домогва до власт над цялото съзвездие. Ние му пречим. Вари Голфър смята, че Орион може да мине и без нейното село. Тя може да мине и без свобода! И така жонгльорите на Кало Тимужи дойдоха да се разпореждат пред нашите врати. Сега пак ви питам: отрицател ли сте?
	— Добре знаете, че на такъв въпрос не може да се отговори!
	— Може би. Зле познавам отрицателите и не желая да ги опознавам по-добре. Понякога бандата на Вок Уни нахлува в околностите. Но за щастие никога не съм имал работа с тях. Чували ли сте за Вок?
	— Да. Уни е съкращение от унищожител, нали?
	— Да. А „унищожавам“ означава „свеждам до нищо“. Хубава програма!

	И тъй водачът на отрицателите се гордееше, че притежава такава изключителна сила. Само споменаването на името му ужасяваше жителите на съзвездията, скитниците и другите номади. Да бъдеш унищожен, беше по-лошо, отколкото да те убият — това означаваше да те сведат до състояние на човек, който никога не е съществувал!
	Защото вярваха, че отрицателите са способни да въздействат на действителността.
	И консулът попита за трети път Нел: „Отрицател ли сте?“ Нел отговори с въпрос:
	— Мислите ли, че съм?
	Отман стана предпазлив:
	— Не знам дали съществуват отрицатели самотници. Отрицателите са стадни същества. Доколкото знам, винаги ги виждат на банди, като жонгльорите. Казват, че получават силата си от струпването…
	Накрая се реши:
	— Не, не мисля, че сте отрицател. Все още не. Но можете да станете. Ето защо се интересувам от вас. Ще ми се да ви наблюдавам… Освен това не вярвам, че отрицателите, нито Вок Уни, нито другите, са способни да променят действителността. Приемам ви без много страх. Но ако съм се излъгал в тези две неща — ние сме загубени!
	— Какво ще правите?
	— А вие?
	Сега дойде ред Нел да се колебае. Бившият техник почти пожела да се върне в колектора си. Как да се измъкне от тази абсурдна клопка? Да напусне веднага съзвездието Орион и да избяга надалеч? Но лошата му репутация нямаше ли да го следва вече навсякъде?
	Тук той притежаваше нещо като сигурност, а от спомена за живота в „Лунен червей“ му се повдигаше.
	Но и нямаше смелостта да се впусне през свободните територии и да се противопостави на Кало Тимужи, Ястреба от Кайро и Вок Уни…
	— Оставам — каза той.
	Прибра си шала и отиде в агенцията за тютюн, където му издадоха разрешително за трийсет дни, за цялото съзвездие, при условие че получава виза на входа на всяка община.
	Шефът на бюрото уточни, че сигурността му не е гарантирана извън селото.
	— А в селото?
	Човекът повдигна рамене и се усмихна.
	— С малко повече късмет…
	Въпреки това той реши да обиколи целия Орион, започвайки от „Фо“ — манастира, който беше най-близката община.
	В Ласак човек бе свободен, по-свободен, отколкото изобщо някога е бил Нел. Но животът тук му се струваше жалък, посредствен. Почти не виждаше перспективи за бъдещето… Сигурността на жителите зависеше от съседните звездници.
	С всъдеходките на рамо пое по пътя за манастира и закрачи спокойно покрай гората. Автоматичен въздушен кораб прелиташе над територията на Орион, разпространявайки през мегафон обичайните лозунги. „Геопрограмистите ви пожелават успех в новата съдба. Бъдете здрави и щастливи. Отрицателите са най-опасните врагове на цивилизацията…“
	Неща от този род. Корабът се отдалечи и Нел продължи пътя си. От началото на XXIV век геопрограмирането ръководеше съдбините на планетата. С тази неясна дума се означаваха едновременно единната централизирана държава и определен метод на правителството, който превръщаше целия свят в програмирана и в най-малките подробности хиперсистема… Нел не можеше да повярва в ненадейното изчезване на геопрограмистите и на фантастичната им машинария.
	Видя селяни от манастира да се трудят. И мъжете, и жените носеха строги кафяви униформи. Инструментите им бяха съвсем допотопни. Може би отглеждаха онези манастирски растения, чиято рядкост определяше високата им цена и обратното… По-нататък върху Нел се нахвърли едър дог, ала за щастие стопанинът, тромав монах, бързо повика животното. Други огромни кучета, отделени от пътя с висока желязна ограда, лаеха бясно, докато ги наближаваше. Когато минаваше край тях, той зашепна: не, не, не… много тихо, без да поглежда животните. Просто за опит. Кучетата отстъпиха и млъкнаха… Нел предпочете да не се замисля върху това. Отдалечи се бързо.
	Стигна до портите на манастира. Мъж и жена, и двамата много високи, с тъмни коси и тъмни дрехи, го посрещнаха, насочили срещу него арбалетите си.
	— Вие ли сте отрицателят самотник? — попита жената.
	— Няма отрицател самотник! — отговори Нел. Това можеше да се разбере по два начина — или няма отрицател самотник, защото _не_ съм отрицател, или няма отрицател самотник… и приятелите ми не са далеч! — Идвам от селото — само каза той.
	— Какво искате? — попита мъжът.
	Двамата монаси го гледаха враждебно.
	— Искам да видя монарха Стю Лижу — отговори Нел.
	Предпочиташе хората от Орион да не са чак толкова сигурни в него. Принадлежността му към страшната секта можеше да го погуби или спаси. Въпрос на късмет. Искаше да се възползва от този късмет.
	— Вашият монарх желае да се срещнем — добави той. — Той ме очаква. Хайде, кажете му, че се наричам Нел Ван и че съм бивш техник от колектора „Лунен червей“. Знам много неща за геопрограмирането.
	Жената кимна с глава. Мъжът се отдалечи да предаде съобщението. Върна се много бързо. Отговорът бе положителен. Стю Лижу желаеше да го приеме. Кога?
	— Последвайте ме и ще видите!
	— Внимавай! — намеси се жената. — Той трябва да върви отпред! Опасен е!
	Нел тръгна към манастирския център, заплашван с арбалетите, които въпреки вида си, бяха твърде сложни оръжия.
	Стю Лижу прие Нел в една стая на монархическата кула, осветена от множество прозорчета. Тронът на монарха приличаше на дъното на пещ, в която се топяха всички лъчи. Стю Лижу беше висок като всички обитатели на манастира — повече от метър и деветдесет. Беше облечен във великолепна сива униформа, с медали, верижки, християнски кръст и украсена кожена препаска. Присвити и светли очи блестяха изпод силно плешивото му чело.
	— Добър ден, Монарх — каза Нел. Мъжът кимна безмълвно. Накрая се реши и проговори бавно, с дрезгав глас.
	— Твърдите, че притежавате някакви сведения за геопрограмистите. Вярно ли е това?
	— Не за геопрограмистите. За геопрограмирането…
	— Не виждам особена разлика… Едно нещо ме интересува най-вече — наистина ли геопрограмистите са програмирали предаването на властта?
	Нел се замисли. Всъщност той не разполагаше с никаква изключителна или особена информация. Можеше само да предложи… или да продаде една хипотеза. Наистина хипотеза, подкрепена от множество наблюдения и разсъждения.
	— Пояснете мисълта си — каза той.
	Стю Лижу още дълго време не помръдна и не проговори.
	— Искам да кажа следното: геопрограмистите ли _създадоха_ номадски банди, жонгльори, дадоси, отрицатели, които обсаждат съзвездията и насочват тяхното развитие към затваряне и автаркия… или разпространението на номадите е просто историческа случайност?
	Нел отговори със същия тежък глас, натъртвайки думите:
	— Според мен и едното, и другото… и нито едното, нито другото.
	— Не поемате кой знае каква отговорност.
	— Защо да бързам? Там, където се настаня, ако условията на живот ми харесват, може би ще разкрия моите сведения.
	— Жалко. Не можем да ви приемем в манастира „Дьо Фо“. За да живеете в тази общност, минималната височина за мъжете е 1,88 м…
	— Кой е създал този странен закон?
	— Какво ви засяга това?
	— Мислите ли, че такава е волята на геопрограмистите?
	— Какво ме засяга волята на геопрограмистите? Считам, че те са ни предали.
	Нел се изправи.
	— Съжалявам.
	Стю Лижу го задържа с рязък жест.
	— Почакайте. Интересувам се и от отрицателите. Ако силата, която им приписват, е истинска, те могат да унищожат каквото е останало от цивилизацията. Не вярвам такава да е била волята на геопрограмистите! Не знаем откъде идват. Не знаем какво искат… В „Дьо Фо“ имаме един много голям специалист в борбата с отрицателите, метр Бо Жен. Сигурно в някой от близките дни ще го срещнете. Но самият той не е способен да отговори на тези два основни въпроса… Малко ме интересува дали вие сте отрицател. Не мисля, че някой самотник може да бъде опасен. Но във ваш интерес е да ми отговорите искрено. Кои са отрицателите? Програмирани ли са? Откъде идват? Какво искат?
	— Като имам, предвид малкия си ръст — каза Нел, — не виждам какъв интерес бих имал да ви отговоря.
	— Колко сте висок?
	— Метър и седемдесет.
	Стю Лижу въздъхна.
	— Жалко. При метър и седемдесет и пет можехме ла си позволим нарушение на закона. Бих могъл лично да поговоря за вас с нашите приятели от завода. За тях ръстът на хората няма никакво значение…
	— Ако съм отрицател, няма да ви отговоря. Ако не съм отрицател, няма да зная отговорите. Положението е без изход.
	Монархът наведе глава. Когато отново я вдигна, челюстите му бяха стиснати, веждите свъсени, а погледът му много студен.
	— Нямаме какво повече да си кажем. Излезте оттук. Най-късно до половин час трябва да напуснете територията на манастира. Не забравяйте, че дойдохте при нас без виза!
	— Довиждане, Монарх — каза Нел. — Мисля, че ще предложа услугите си в завода.

	Отдалечаваше се от манастирския център, като бързо се плъзгаше на електрическите си всъдеходки. Движеше се покрай много висока стена, на чийто връх бяха посадени смокини. Зрелите плодове падаха в краката му. Наведе се да събере няколко и да напълни джобовете на туниката си… Общината Еджеди трябваше да се намира от другата страна на стената. Но изкачването изглеждаше трудно, дори с помощта на всъдеходките, нагласени за скок. Може би ще се наложи да се подслони в гората. Тогава смокините ще са му от полза.
	Приглушен грохот го стресна. Изправи се. Към него се бе устремил огромен дог с наведена глава и сбръчкани бърни. Успя само да извади от колана си единственото оръжие, което притежаваше, _конг_ с шокови вълни, достатъчен, за да приспи нападател на по-малко от три метра. Стреля. Животното падна.
	В същия момент четирима монаси, които се бяха скрили зад храсталаците при извора, се хвърлиха към него. Сега вече имаха подходящ повод да го нападнат. Смокините, кучето — две страни на една и съща клопка.
	Селяните го удариха с дръжките на инструментите си. Падна. Изтръгнаха му оръжието, шала, всъдеходките.
	— Дявол! Дявол!
	Нел се изправи, получи още няколко удара и побягна, накуцвайки. Продължаваше да бяга покрай стената. Гората беше наблизо, обаче забеляза въоръжени с арбалети хора, които го дебнеха в края й успоредно на стената.
	Изведнъж усети, че го преследват. Погледна през рамо. Монасите бяха пуснали кучетата си. Пет дога препускаха в една линия, като се разгръщаха, за да го обградят. Пред него се простираше територията на общината, но на какво разстояние? Нямаше никакъв шанс да избяга от кучетата.
	Продължи още няколко метра по инерция. Един от договете вече го застигаше. Свърна към гората. Пред зъбите на кучето предпочиташе смъртоносната стрела. После му се стори, че струпаните в засада под дърветата стрелци се целят в краката му.
	Сега имаше само едно мъничко ножче, за да се защити от кучетата. Острието беше много добре наточено — може би щеше да успее да убие първия нападател. Но след това…
	Дивият вик на отрицанието се завъртя лудо в главата му и пряко волята му избухна на устните. Не, не, не!
	Най-близкото куче се хвърли отгоре му, но, изглежда, нарочно го пропусна при първата си атака. Нещо като игра.
	Животното откъсна парче от туниката му. Нел падна на колене.
	НЕ!
	Закри с ръце лицето си, за да предпази очите си. Не,не, не… Въпреки всичко нито за момент не се почувствува загубен. Нещо щеше да се случи и да го спаси. В китката му се впиха кучешки зъби.
	_Не, не!_ Отрицанието се превърна в продължителен стон, без да загуби заряда надежда.
	Втора челюст се сключи около шията му. Не…
	Загуби съзнание. Поне така му се стори. Но почти без никакво прекъсване усети върху лицето му да се излива вода. И веднага последваха ритници в ребрата, не много силни, сякаш нападателят го удряше, за да го свести.
	Дойде на себе си. Опита да се изправи. Заобикаляха го мъже и жени в жълтеникави униформи. Беше се проснал на някаква поляна, край гора, която изобщо не приличаше на манастирската… Как е бил пренесен дотук?
	Застана на колене и над боровете забеляза високите сгради на манастирския център, на два-три километра…
	Не зададе нито един от въпросите, надигащи се в съзнанието му. Пазачите, които го обграждаха, бяха много по-ниски от монасите, но също тъй заплашителни на вид.
	— Мисля, че е той! — каза една жена.
	Погледна я. Тя отстъпи, устните й трепереха. Набит мъж със странно триъгълно лице и щръкнали рижи коси приближи до Нел и опря в него къса сабя.
	— Ти ли си отрицателят самотник?
	Беглецът отговори инстинктивно: „Няма отрицатели самотници!“
	— На нас не ни пука нито от самотни, нито от други отрицатели! — каза началникът на патрула.
	Обаче лицата на охраната красноречиво опровергаваха това твърдение.
	— Последвай ни. Райнди Зарал желае да те види!
	Острие на сабя го бодна ниско в гърба. Електрически разряд премина по гръбначния му стълб и избухна в мозъка.
	— Тя вашият общинник ли е? А ако аз нямам желание да я видя?
	— Но аз съм _сигурен_ — каза началникът на патрула, — че ти желаеш да я видиш!
	Заобиколен от охраната, Нел тръгна по павиран път, който се виеше между селскостопански участъци. Фермите бяха миниатюрни; постройките приличаха на къщи за тъжни кукли; навсякъде кипеше шумна човешка и машинна дейност. Прибираха спешно реколтата, защото прогнозите за времето бяха лоши и флотилии тъмни облаци прехвърляха хоризонта.
	Оставяйки по пътя кафяви, вонящи следи, малки електрически трактори теглеха веялки, пълни с тор, която щяха да разпръснат над обширните земи на общината.
	Замъкът на общинника се намираше встрани от фермите, насред голяма равна поляна, пресечена от река и дълги редици дървета. Той представляваше висока сграда от дърво и метал, с балкон на всеки етаж по цялата фасада и заострен двувръх покрив. Широките френски прозорци с разноцветни рамки заемаха по-голямата част от стените. Слънцето се пръскаше на хиляди пречупени лъчи върху прозорците на покрива.
	Патрулът, обградил пленника, се насочи към замъка. Мургава млада жена, яхнала червеникав кон, тръгна да посрещне групата. Пазачите сведоха глави за поздрав и изразиха по недвусмислен начин уважението си към общинника.
	Райнди Зарал отговори с покровителствен жест… Поразителна картина на новото селско общество — йерархизирано, назадничаво. За момент Нел съжали за геопрограмирането. Само за момент: _знаеше, че не може да съжалява за геопрограмирането._
	Още ездачи пристигнаха в галоп и обградиха общинника. Пет високи руси момичета, които много си приличаха. Клонинги от последните опити на геопрограмистите — красиви, силни и глупави. При клонирането почти винаги се стигаше до напълно безмозъчни същества.
	Момичетата носеха същата униформа като началника си — зелена куртка, черен брич, кафяви кожени ботуши. Но дългите руси коси се развяваха по раменете им. Само Райнди Зарал стягаше късите си кестеняви коси в тюрбан.
	Тя огледа пленника.
	— Ти ли си отрицателят самотник?
	Нел издържа погледа й, но не отговори. Началникът на патрула кимна с глава.
	— Последвайте ме!
	Райнди изправи коня си на задните крака, обърна го грубо и се насочи към замъка. Русите клонинги препуснаха след нея. Патрулът и пленникът го последваха на бегом. Пламът на Нел бе набързо разпален с няколко бодвания на електрическа сабя.
	Клонингите го очакваха при входа на замъка. Нахвърлиха се отгоре му, като плющяха с камшиците. Повалиха го на земята, завързаха го, запушиха му устата, пребиха го с ритници почти до безсъзнание. От едно известно време подобно отношение не го изненадваше. Все пак хората от общината го плашеха по-малко, отколкото монасите. Повлякоха го навътре. Затвориха го в килия два на два, осветена само от едно прозорче над вентилационната шахта на около двайсет метра височина… В килията имаше кушетка и чешма, от която течеше струйка вода. Пи жадно. Кушетката не му се стори чак толкова неудобна. Легна върху нещо като дюшек, от който излизаха валма мръсна вълна. Помисли си: най-сетне ще мога да си почина! Дълго, дълго… За момент се унесе. Светлината се стопяваше. Зачуди се дали хората от общината не са го забравили. По-вероятно беше да обсъждат участта, която му готвеха. Замисли се за теорията си. Нямаше място да съжалява за геопрограмирането, защото то съществуваше. Само бе променило начина си да управлява планетата…
	Невъзможно беше да заспи. Замисли се върху тъжното си положение. Осъзна, че е затворен в клетка от осем кубически метра, много далеч от светлината, която чезнеше. Изненада се, че вътрешно се обръща към геопрограмистите. Но те сигурно не можеха да го чуят, въпреки невероятните технически средства, с които несъмнено все още разполагаха. И дори да го чуеха, какво щяха да направят?
	— Дезертирах — каза си той, — както поискаха от мен, и сега ще трябва да се приспособявам към новия свят. Напускайки „Лунен червей“, допринесох малко за събарянето на старото общество. Налагаше се. А сега имам ли някакъв шанс да се измъкна?
	Излегнат на кушетката, той поклати глава, шепнейки: „Не, не, не…“ Унесе се в трескава, неспокойна дрямка. Започна да бълнува.
	И докато бълнуваше, извика на помощ отрицателите на Вок Уни. „Унищожителю, аз съм твоят самотен брат, ела да ме спасиш!“ Стана да пие, без да се е събудил съвсем. Сънува, че е отрицател. Истински отрицател.
	Но по какъв вълшебен начин бе пренесен от манастира до общината? Притежаваше ли той приписваната на Вок Уни сила да променя действителността.? В просъница това му изглеждаше правдоподобно… Накрая заспа дълбоко.
	Сутринта до вратата на килията си намери купичка супа. Посетиха го русите клонинги. Не разбра какво искат от него. Изглеждаха неми. Гледаха го продължително, поклащайки глави. Като че ли не чуваха неговите въпроси. Дали не бяха и глухи?
	Достатъчно бе човек да ги погледне, за да си обясни желанието на геопрограмистите да пренасочат коренно човешката цивилизация. Но клонирането беше само един от стотиците примери за полууспех на науката и съвременните технологии. Полууспех, полупровал — и едното, и другото водеха света по опасен път. Те може би показваха, че е достигнато определено ниво, че е преминат даден етап, че е завършена цяла епоха.

	Нахрани се. Млада жена в кафява униформа дойде да го прегледа. Попита я дали е лекар. Тя не отговори. Донесоха му нещо за четене — закона на геопрограмирането, който дори не си направи труда да отвори.
	Пи. Спа. Сънува.
	Цели два дни остана в тази килия.
	После го отведоха при общинника Райнди Зарал, облечена както я бе видял първия път — със зелена куртка и черен панталон. Но над униформата си носеше парадно наметало в сребристосиво.
	— Значи още сте тук? — каза тя, когато видя затворника. — Отричате ли вашето положение?
	Нел стоеше невъзмутим.
	— Така или иначе — продължи Райнди Зарал — вие ще се срещнете с метр Бо Жен, специалиста по отрицателите, когото хората от манастира се съгласиха да ни предоставят.
	Общинникът беше свикал нещо като съд в просторната зала на приземния етаж в замъка. Бледа светлина, процеждаща се през решетките на прозорците, открояваше старателно изработените дървени фигурки. Като под увеличително стъкло Нел забеляза цял сюжет, посветен на въпроса. По челото му изби пот. Райнди Зарал се настани на един подиум, заобиколена от клонингите и общинския генерален щаб. Нел се сети, че е забравил да пие вода, преди да излезе от килията си. Сега беше много жаден. Устата му бе пресъхнала; гъста слюнка лепнеше по езика му. На устните му напираха думите: не, не, не…
	Плешив монах, чиито два метра височина бяха обвити в гънките на сива роба, седна до общинника с тържествен вид и кимна с глава на присъстващите. Размърда ръце, за да се видят белите йероглифни рисунки по ръкавите му.
	— Добре дошъл, метр Бо Жен — процеди Райнди Зарал, едва разтваряйки устни.
	Тя сякаш избягваше да гледа монаха.
	Метр Бо Жен вдигна лявата си ръка като за старовремска клетва и рече:
	— Трябва да ви поговоря за отрицателите. Те са прокълнати същества, притежаващи всички злокобни сили на дявола. Те претендират, че са способни да преобразят създаденото и да унищожат това, което господ е направил. Разбира се, не го могат. Но са много опасни. Вок Уни не е способен да унищожи това, което е. Но той умее да сее злото и нещастието след себе си. Трябва да признаем, че там, откъдето е минал, всичко е различно…
	— Всички знаем това! — обади се Райнди Зарал с нетърпелив глас. — Но кажете по какъв начин отрицателите успяват да преобърнат нещата така?
	Метр Бо Жен сви рамене.
	— Благодарение на силата си те могат…
	— Каква сила?
	— В известен смисъл те могат да изменят действителността, която бог…
	— Кой им е дал тази сила?
	— Дяволът, разбира се!
	— Какво трябва да се направи, за да се предпазим?
	— Тяхната сила е в речта. Единственият начин да направим отрицателя безобиден е да му отрежем езика!
	По знак на Райнди клонингите избутаха Нел към Бо Жен, който, изглежда, много се уплаши.
	— Би ли се заел лично ти с тази операция, метр? — попита общинникът.
	Бо Жен се отдръпна ужасен.
	— Разбира се, че не. Не аз! Тук нямате ли палач? Манастирът ще ви заеме, ако…
	— Манастирът е станал много услужлив напоследък!
	— Някой лекар може да свърши работата — настояваше метр Бо Жен.
	— А ако по-скоро отрежем твоя език заедно с останалото!
	Монахът се изправи и разпери ръце.
	— Внимавайте, братя и сестри! Заради този човек губим хладнокръвието си. Той е отрицател. Нашите духове са объркани под въздействието на неговата сила!
	— Ще видим! — каза Райнди Зарал. — Предлагам да подложим затворника на мъчения. Ако се покаже безчувствен, ще разберем, че е пратеник на дявола! А ако успее по някакъв начин да ни се изплъзне, ще разберем, че е отрицател!
	— Отрицателите често са изгасяли огъня, с който са искали да ги изгорят — каза метр Бо Жен с назидателен тон.
	— Охлаждали са желязото на палачите! — добави някой.
	— Укротявали са кучета, насъскани срещу тях.
	Райнди Зарал се изсмя, прикривайки под пелерината треперещите си ръце.
	— Нямам навик да измъчвам затворниците си. Но тук сме изправени пред случай на върховна сила. Поставя се на карта съществуването на нашите общини! Мисля, че изпитанието е наложително!
	Нел не можа да сдържи вика на ужас. „Не“-то избухна от дълбините на тялото му, задуши се в гърлото му и се превърна в стон на ранен звяр.
	Райнди Зарал даде на клонингите заповед на опростен език, състоящ се от дрезгави и заповедни звукоподражателни. В залата избутаха плоска, ниска количка. Нел инстинктивно се опита да избяга. Клонингите го задържаха. За няколко секунди дрехите му бяха разкъсани. Хвърлиха го на количката. Плотът поддържаше торса и бедрата му. Главата му висеше надолу; прасците се клатеха във въздуха.
	Втора количка с инструментите за мъчение приближи до другата. Нел затвори очи и престана да се съпротивлява. Сложиха му венозна инжекция на дясната ръка.
	Райнди Зарал обясни:
	— Това е хиперастезик, геопрограмиран под № АЛ 8034. Този продукт може в значителна степан да увеличава всички усещания… и всички болки. Той превръща и най-лекия гъдел в непоносими мъки…
	Нел имаше чувството, че се обръща към него.
	— След няколко минути — добави тя — съвсем лек натиск върху окото ще го накара да реве! Елате, метр Бо Жен, може би ще имаме нужда от вашата помощ…
	Монахът се приближи малко към количката, но благоразумно остана на разстояние.
	— Този опит е опасен — каза той.
	— Ще видим — отговори общинникът.
	— Ако не е отрицател, ще страда напразно.
	— Ти каза, че е! — извика Райнди. — Ти говореше да му изтръгнем езика!
	Метр Бо Жен се прекръсти.
	— Ти си просто един измамник! — каза общинникът.
	Нел лежеше със затворени очи. Можеше ли да промени трагичната действителност, като я отрече? Не вярваше.
	Съмняваше се, но щеше да опита късмета си. „Не“-то на отчаяние напираше и укрепваше в стегнатите му гърди. Металният ръб под тила и коленете вече му причиняваше страшна болка. Погледите, плъзнали по тялото му, го изгаряха като лъчи. Гърч раздираше гърба му. Дишането му ставаше все по-учестено.
	— Употребата на хиперастезик в случая е безсмислена — каза метр Бо Жен. — Той просто ще припадне.
	„Не, не, не, не…“ — шепнеше Нел. И загуби съзнание.
	_„Имаш късмет, Нел Ван. — Твоите братя, отрицателите, пристигнаха в Орион и те изискват!“_ Бе доловил това изречение, когато изпадаше в безсъзнание. Чу го отново, когато идваше на себе си. И още по-късно… Вок Уни… Твоите братя, отрицателите… Дойдоха за теб…
	Нел имаше чувството, че се събужда в небесата. Утринното слънце бе изпълнило стаята му. Ято бели облаци се изнизваха над главата му…
	Спомни си: намираше се на последния етаж на къща във формата на висока гъба, с много дълго стебло и конична шапка. Такива бяха най-хубавите домове в жилищните квартали на завода. Как съм попаднал в Жалберг? Невъзможно беше да си припомни този епизод. Но за онова, което бе последвало, се сети… Защо беше сам? Бе прекарал част от нощта с Вари Голфър. Тази стая принадлежеше на инженера, абсолютната господарка на Жалберг. Младата жена си бе отишла, докато той е спял в сладкия безпорядък на смачканата коприна. Чаршафите бяха пропити с нейния топъл лимонов парфюм.
	Цялата наредба красноречиво говореше за нея. Изправи се със скок. Беше гол… Гол за удоволствие, а не за мъчение! „Имаш късмет, Нел Ван. Твоите приятели, отрицателите, пристигнаха в Орион…“ Райнди Зарал бе произнесла това изречение в замъка на общината. Вари Голфър го бе повторила по-късно.
	Направи няколко крачки в светлината, отдаден на радостта да живее, която изпълваше сърцето му. Беше щастлив. Четвъртата звезда от съзвездието Орион щеше да бъде за него голямата почивка в живота му. Освен ако…
	Освен ако отрицателите не са дошли, за да го уловят и _унищожат!_
	Приближи се до овалния прозорец, който обикаляше цялата стая. Малко вляво, пред себе си, насред едно открито плато, виждаше гигантската кула на аерогенератора, с широк връх и основа, потънала в плосък цилиндър. Централата беше поне от двеста и петдесет мегавата, което правеше Орион богато на енергия съзвездие. Помисли си с усмивка: спах с момиче от двеста и петдесет мегавата — аз съм най-богатият в това отношение мъж на „Лунен червей“!
	Но отрицателите го очакваха…
	Слънчевите колектори образуваха разноцветна шахматна дъска по възвишението отдясно. Промишлените предприятия бяха скрити под земята.
	Нел се върна навътре и разгледа закачената на един параван карта. Манастирът, селото и заводът заемаха по една осма от неправилния четириъгълник, който представляваше Орион. И тъй общината се простираше на повече от половината територия. Може би на това неравновесие се дължаха постоянните сблъсъци между четирите общности на съзвездието. Заводът разполагаше с енергия. Общината разполагаше с много земи. Това донякъде обясняваше наранената гордост и мистичната войнственост на монасите…
	А също може би и провала на Орион…
	Един от младите помощници на Вари неочаквано влезе в стаята. Не изглеждаше изненадан от присъствието на Нел, нито шокиран от голотата му. В блестящия си бял комбинезон приличаше на изживял времето си геопрограмист.
	— Добър ден — каза той. — Мис Голфър ви уведомява, че ще ви посети след четвърт час. Желаете ли да закусите с нея?
	— Естествено…
	Нел потърка чело с опакото на дланта си. Потта бе рукнала от всичките му пори. Припомни си името на младия помощник, който го наблюдаваше с интерес: Марк Жевон.
	— Жевон, припомнете ми какво се случи в Еджеди, ъъ… вчера.
	Помощникът се усмихна.
	— Събранието на звездниците в замъка на общината се разтури. Ние се възползвахме от сблъсъците между охраната на манастира и общинниците, за да ви отвлечем…
	Кимна с глава и излезе. „До скоро виждане!“ Докато навличаше дрехите си, Нел обиколи стаята. Кулата на аерогенерагора скриваше от погледа му замъка на Райнди Зарал, но в другия край на съзвездието се забелязваше крепостта на манастира, кацнала на скалисто възвишение. Като модел на бъдеща цивилизация съзвездието изглеждаше възхитително. Като сегашна действителност Орион много го разочароваше. Несъмнено обстоятелствата бяха против тази общност. Едно твърде слабо село, една твърде обширна община, един твърде амбициозен монарх, един твърде мощен завод… Твърде мощен и твърде красив — впрочем беше голям парадокс, че градината на Орион е именно Жалберг с изящните си жилищни сгради, израснали като диви гъби всред независима, щедра природа…
	Заводът… произнесе за себе си на глас.
	— Заводът?
	Обърна се. Вари Голфър току-що бе изникнала насред стаята от ултрабезшумния асансьор. Беше сменила синия комбинезон, както се бе появила в Еджеди, с лека прозрачна нощница, която не скриваше почти нищо от слабото й мускулесто тяло и подчертаваше контраста между фините глезени, китки и стави и пищните бедра и ръце. Тази млада, неспокойна, предизвикателна жена беше също и инженерът на Жалберг — несъмнено най-могъщата личност в цялото съзвездие…
	Разтърси късите си руси къдрици. Светлината проблесна в зелените й присмехулни очи изпод присвитите клепачи.
	— Заводът е единственото демократично място в цялото съзвездие, защото селото не влиза в сметките — то е обикновен протекторат, разделен между манастира и общината. Трябва най-сетне да се решим да вземем властта в Орион!
	Изгледа Нел преценяващо, като сбръчка края на чипото си носле.
	— Добре ли спа, самотен отрицателю? Чака те тежък ден!
	— _Тук ли са?_
	— Да!
	Закуската се появи от асансьора. Вари обясни на Нел, че мармаладът идва от овощните градини на завода, а маслото от личната й мандра. Тя притежаваше стадо от трийсет крави… Но хлябът бе купен от селото. „Само това могат да правят!“ Нел помоли да разкаже по-подробно какво се бе случило в Еджеди, докато е бил в безсъзнание.
	— Не знам точно с каква цел Райнди Зарал бе събрала звездниците да присъстват на твоя разпит. Може би е искала да докаже, че не се страхува от нищо и е достойна да управлява целия Орион. Ние стояхме нащрек и бяхме взели всички предпазни мерки. Монасите също си имаха тайни замисли. Дойдоха със сила и се опитаха да подчинят Райнди. Аз предпочетох да се заема с теб. Бяха те ударили с конг по главата. Беше замаян, което обясняваше припадъка и амнезията ти. Отнесохме те в безсъзнание до аерофургон… В крайна сметка обшинниците отблъснаха монасите. Сега манастирът и другите общности са, общо взето, във война. Но ние не сме склонни да поддържаме Райнди Зарал, поне за момента… А отрицателите на Вок Уни са пред завода. Изглежда са дошли за теб!
	Нел се насилваше да се храни спокойно. Но знаеше какво го очаква през този _тежък_ ден. Изпитания, може би още по-страшни и от досегашните… Дали съюзът с Вари Голфър бе безкористен?
	— Мисля, че отрицателите са си поставили за цел да ликвидират стария свят — каза инженерът. — Кой им е поверил тази роля? Господ, съдбата или геопрограмистите?
	— По-скоро геопрограмистите — отговори Нел. — Но не мисля, че те действително унищожават стария свят.
	Помисли си дали не е настъпил най-подходящият момент да продаде теорията си. Спогледаха се с Вари Голфър. Младата жена му се усмихна прелъстително.
	— Е, слушам те — каза, сякаш бе отгатнала колебанията му. Добави сериозно: — Помогнах ти от съчувствие, любопитство и симпатия. Нищо не знам за теб, но това е без значение. Сега можеш да постъпиш както желаеш. Иска ми се да разбера, но не си длъжен да говориш…
	Нел сключи ръце на масата пред себе си. Сведе глава и се опита да си представи риска, който щеше да поеме. Вари продължи:
	— Не знам дали Вок е опасен. Според мен отрицателите притежават само силата, която ние им приписваме. Вярно, че ние им приписваме много. Те не могат да изменят действителността. Никой не може. Но несъмнено могат да размътват съзнанието на хората, а това е почти същото…
	Най-накрая Нел се реши:
	— _Мисля, че геопрограмистите само са се престорили, че си отиват. Събитията, които преживяваме, са ново дело на геопрограмистите. Това само привидно е краят па Централизираната държава. Геопрограмистите са създали системата на съзвездията. Те са се оттеглили в сянка, но продължават да управляват развитието па света…_
	Вари Голфър се замисли.
	— Двете системи изглеждат коренно противоположни. Защо геопрограмистите изчакаха геопрограмирането да достигне своя апогей, за да сменят посоката?
	Нел отговори с увереност, която далеч не изпитваше:
	— Има закон, според който всеки исторически период, дори да е погрешен, трябва да се осъществи докрай, за да може друг да го замени, без да настъпи хаос.
	— Твоята хипотеза ме заинтересува.
	— Осигурявам доказателство след продажбата!
	— Купувам — каза Вари Голфър.
	— Така че отрицателите са тайните агенти на геопрограмирането. Тяхното съществуване ще бъде като щипка сол за бъдещото общество. Все още не разбирам съвсем добре ролята им, но съм сигурен, че играят някаква… От друга страна, науката на геопрограмирането в своя връх на развитие може да е постигнала силата да борави с действителността. Тогава геопрограмистите са усетили, че епохата свършва и трябва да се смени посоката. И са предали силата да въздействат на действителността на отрицателите!
	— Не — каза Вари.
	— Бях в манастира. Договете щяха да ме излапат или монасите да ме пребият. Получи се някаква празнина и изведнъж са озовах в територията на общината, пленен от охраната на Райнди Зарал, но не под пряка заплаха за живота…
	— И на теб ли геопрограмистите са ти дали сила?
	— Тази сила съществува. Може би съм я доловил…
	— Аз разпитах — всъщност твоята празнина е траела повече от двайсет и четири часа. Мисля, че монасите, тоест господарите монаси, са те спасили. Намесили са се с упойващ газ…
	— Нищо не съм усетил.
	— Съществуват много силни средства и без никакъв вторичен ефект — знаеш го така добре, както и аз. Например геопрограмираният газ СН 11001. Познат ми е, защото съм го използвала. Монасите те изтръгнаха от ноктите на кучетата и лапите на селяните, като приспаха всички. Известно време те криха. През нощта те пренесоха в Еджеди.
	— Но защо?
	— Ако хипотезата ти е вярна — а започвам да вярвам, че е, — защото геопрограмистите са натоварили монасите или поне някои от тях да разпространяват легендата за отрицанието!
	— А отрицателите?
	— А отрицателите са осъществяването на една стара утопична мечта: антивластта! Готова съм да ти платя. Срещу твоята хипотеза ти предлагам сигурност. Заводът ще те защитава от общината и манастира. А също, ако е необходимо, и от бандата на Вок Уни. Но искам да те попитам нещо — ти…
	Вари се поколеба. Нел изчакваше. Ще посмее ли инженерът да го попита дали е отрицател? Знаеше, че тя си задава този въпрос. Ако го произнесе гласно, това означава, че Нел винаги ще е подозрителен в Орион и дори в Жалберг. Щеше да загуби всякаква надежда да заживее в общността. Въздъхна. Не, дори и Вари да не го попита гласно, съмнението изпълваше сърцето и главата й, както изпълваше сърцата и главите на хората в Орион.
	Остана изненадан, когато тя завърши мисълта си:
	— Нел, ако се наложи, ние ще се бием срещу отрицателите. Готов ли си да ни помогнеш?
	Нел разгледа входа на завода през увеличителния визьор. Десетина силуета се бяха скупчили пред транзитния път за Жалберг, на пустееща площадка, която Вари наричаше „картината“. Върна се и седна до младата жена. Тя го погледна и му се усмихна доверчиво… Въздъхна дълбоко. Кратка болка прониза гърдите му. Жалберг можеше да е рай за него. Но да се бие срещу отрицателите не означаваше ли да се противопостави на волята на геопрограмистите и да нападне самите основи на бъдещето?
	Може би ролята на отрицателите бе да задържат развитието на властта на съзвездията. Деспотичните настроения на звездниците от Орион красноречиво говореха за рисковете, на които щеше да бъде подложено бъдещето на човечеството. Геопрограмистите са искали да предотвратят възраждането на феодализма и тиранията с помощта на едно духовно движение на тотален, безумен нихилизъм. След три века геопрограмиране на планетата нямаше хора, способни да кажат не на властта. На която и да е власт…
	Ето кое бе важно — да можеш да кажеш не. Това бе тайната на отрицателите. Те винаги казваха не, за да научат гражданите на съзвездията, погубените деца на геопрограмирането, че понякога човек трябва да умее да казва не…
	Вари продължаваше да се усмихва, очаквайки отговора. Нел си помисли: най-важното нещо в живота е да кажеш не в определен момент. Но в кой момент? Вари и нейният завод му предлагаха сигурност, светлина, щастие. Ако се откажеше от всичко това, трябваше да замине, да се потопи в пълната с тайни, болки и страх нощ…
	— _Не_ — отговори той.
	— Съжалявам, но не те гоня. Имаш право на избор.
	— Благодаря.
	Нел знаеше, че вече няма избор.
	— Ти си от тях, нали?
	Нел опита да се засмее.
	— Защо не?
	Погледна я, може би за последен път, с очи, пълни с желание и страдание. Тя беше красотата, надеждата, животът. И въпреки това той щеше да замине.
	— Какво ще правиш?
	— Ще замина.
	— При тях ли?
	— Не знам…

	На юг от завода пред пътя се простираше обширно необработено пространство, насред което все още се издигаха пънове, отломки от стена, железен пречупен стълб…
	Нел се прехвърли през купчина камъни, заобиколи яма, пълна със стари гуми, препъна се в останки от камион. По-нататък видя изсъхналия труп на кон, все още завързан за съборен стълб. Няколко червеникави гъски цамбуркаха в кална локва. Раздвижено от вятъра плашило танцуваше на едно мъртво дърво. Върху дюкянчето на сляпа цветопродавачка бе кацнал разпран балон, а отдолу висеше разбит кош…
	Раздрънкай робот помагаше на младата продавачка.
	Естествено, Вари наричаше „картината“, на площ повече от хектар, чийто автор бе тя, „Краят на света“. Били са нужни огромни технически средства, за да се осъществи тази творба: на завода не липсваха нито средства, нито енергия. Истинският край на света нямаше да настъпи скоро.
	Но Нел си припомни: когато било създадено геопрограмирането, планетата била в жалко състояние. И най-оптимистично настроените специалисти не залагали много на бъдещето й…
	Тръгна бавно към отрицателите, които стояха в края на „картината“. „Тя ще бъде чудесен декор за срещата ти с Вок Уни!“ — бе казала Вари, пожелавайки му щастие.
	И му каза сбогом!
	Знаеше, че тя го наблюдава заедно с помощниците си от някой ъгъл на завода. Леко приплъзна на рамото си ремъка на раницата, бръкна с една ръка в джоба на туниката и ускори крачка.
	Вече чуваше виковете на отрицателите. Някакъв продължителен напев — ту горчива, ту нежна монотонна песен. Никакво насилие, никаква диващина нямаше в това отрицание. Но кратките умолителни викове — не, не, не, не… — се издигаха в студения утринен въздух със странна сила. Припевът не преставаше. Не, не, не… Кожата на Нел настръхна, главата му забуча.
	Жена, облечена в дрипи, закуцука към него. Полугол мъж, покрит с язви и рани, блъскаше с ръце по срутена стена и викаше: не, не, не!
	Всички отрицатели изглеждаха безкрайно жалки и в ужасяващо здравословно състояние. И от тази банда хленчещи парцаливци трепереха съзвездията!
	Жената се бе спряла. Гледаше подозрително Нел, като с мъка повдигаше подпухналите си гноясали клепачи. До нея застана нисък мъж с бели коси, облечен в безформени дрипи. На беззъбата му уста с изпохапани устни бе застинала усмивка.
	Нещастните хора! Нел се бе учудил, че толкова малко им прилича. И изведнъж се усети като тях. Промърмори: не, не, не… Приближи се към двойката с наведена глава. Мъжът го поздрави с несигурно движение и произнесе с дрезгав глас: „Аз съм Вок… Уни!“
	— Аз съм Нел — каза Нел.
	Подаде дясната си ръка. Другите докоснаха края на пръстите му и отстъпиха. След това се обърнаха и започнаха да се отдалечават от „картината“. Нел ги последва. _Току-що бе напуснал главния колектор „Лунен червей“’. Роботите клоуни на Моар Гунг го бяха преследвали. Беше изгубил шалчето и оръжията си…_
	Погледна през рамо високите сгради на завода и кулата на аерогенератора. Стана му мъчно. _Никога нямаше да опознае Орион._
	Но съдбата му беше да замине с отрицателите, неговите братя, да страда от глад и жажда и да умре млад, с вика „не, не, не!“, за да няма нито богове, нито господари.



	$id = 85
	$source = Моята библиотека
	__Издание:__
	Мишел Жори. Жълтият прах на времето
	Разкази
	Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1990
	Библиотека „Галактика“, №105
	Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
	Агоп Мелконян, Георги Марковски, Димитър Пеев, Светослав Славчев, Христо Стефанов
	Преведе от френски: Георги Ангелов
	Рецензент: Ася Къдрева
	Редактор: Светлана Иларионова
	Библиотечно оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
	Рисунка на корицата: Текла Алексиева
	Художествен редактор: Иван Кенаров
	Технически редактор: Пламен Антонов
	Коректори: Янка Енчева, Паунка Камбурова
	Френска, първо издание
	Дадена за набор на 4.II.1990 г. Подписана за печат на 30.VI.1990 г.
	Излязла от печат месец юли 1990 г. Изд. №2309. Формат 70×100/32
	Печ. коли 19.90 Изд. коли 12,62 УИК 14,11. Цена 2 лева
	ЕКП 95366 5637–248–90
	Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
	Държавна печатница „Георги Димитров“ — София
	Ч 840–32
	© Георги Ангелов, преводач, 1990
	© Райна Хр. Стефанова, предговор, 1990
	© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
	© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1990
	c/o Jusautor, Sofia

	© Michel Jeury pour toutes les nouvelles sauf pour _La fête du changement_
	© Ed. Robert Laffont, 1975