Любен Дилов
	Двойната звезда


	Сборникът включва последните новели на изтъкнатия български писател. Читателят ще се срещне отново с фантастичния свят на Любен Дилов, от който блика поетично въображение, жизнерадостен хумор и дълбок хуманизъм.


	Огнян Сапарев
	Скептичният смях на Любен Дилов

	Да говорим за българската научна фантастика значи преди всичко и главно да говорим за Любен Дилов. Автор на няколко детски и няколко „сериозни“ книги с печата на интелектуалната проза, за широкия читател той все пак е преди всичко фантаст. Не защото творби като „Тръстиките“, „Почивката на Боян Дарев“ или „Очерк за себе си“ не заемат достойно място в съвременната белетристика (при по-внимателен прочит бихме могли да открием реминисценции от тях в произведения на уважавани автори). Но Любен Дилов е най-изтъкнатият автор именно в този модерен и дефицитен за българската литература жанр: неговите романи (особено „Пътят на Икар“ и „Тежестта на скафандъра“) и многобройните му разкази са най-доброто, с което българската научна фантастика може да се похвали. Любен Дилов е ерудиран белетрист, който се занимава с фантастика, а не учен-специалист, който проявява интерес към литературата. Това разграничение не е излишно: то обяснява поне две неща: първо — високия писателски професионализъм, повествователната пластика; второ — интереса към такива „истории“, в които ефектното хрумване търси по-богат символен смисъл и не се грижи прекалено за техническата достоверност.
	По нагласа Любен Дилов е остроумен скептик: макар и горчивите нотки да не са рядкост в неговата фантастика, в нея все пак доминира един хумористично-сатиричен катарзис. Както самият автор казва в най-интересната новела на този сборник — „Зеленото ухо“ — „… ако е позволено изобщо да се дели сериозната фантастика на течения и категории, то единственото оправдано деление би било на: плашеща и разсмиваща“. Не е трудно да видим, че интелектуалният писател Дилов предпочита разсмиващата фантастика. Наистина хуморът му все по-често става тъжен. Но всъщност кой истински хумор не е малко тъжен?…
	Любен Дилов се вълнува от проблемите на човешката отговорност: стремежът на човека да стане „гражданин на космоса“ поставя още по-остро — а това означава сатирично — въпросите за неговата нравствена непълноценност, конкретно-историческа ограниченост, културна обремененост. У друг автор тази нравствена гражданска взискателност може би щеше да се излее в по-драматични форми, но скептицизмът не обича директния патос, той търси двузначния изказ, алюзията, поантата. (Остроумният начин на писане — казваше Ленин — предполага ум също и у читателя.) Любен Дилов воюва срещу човешката глупост, срещу бариерите на „здравия разум“, срещу деформациите на социалните механизми; воюва с талант и гражданска ангажираност, изобретателност и ерудиция. С разнообразни жанрови форми — от внушителния философски роман „Пътят на Икар“, през памфлетния роман „Атомният човек“, до гротеската „Напред, човечество“.
	Новият сборник „Двойната звезда“ внася нови акценти в творческото развитие на писателя. В него очевидно е засилена сатиричната струя (успоредно с нея се засилва и лиричната). В някои случаи тя достига една горчиво-жестока саркастичност — почти неочаквана за сдържано интелектуален автор като Дилов. Неговата жанрова изобретателност продължава приятно да ни изненадва (все пак в научната фантастика изобретателността, „хрумването“ има по-голямо художествено значение, отколкото в обикновената литература). Постоянният мотив за „летящите чинии“, който преминава през повечето разкази, не трябва да ни заблуждава: именно неговото постоянство разкрива още по-ярко разнообразието на художествените задачи, които изпълнява. Той не е задължителен данък на фантастичното, а функционален елемент — при подходящ случай Дилов не пропуска да го иронизира.
	Ако разкази като „Зеленото ухо“, „Поредният номер“, „Не пушете, затегнете коланите“ са сред най-доброто, което Любен Дилов е създал в областта на кратките жанрови форми, „Дори да си отидат“ е нещо ново — и като кондензираност на белетристичния изказ, и като сила на сатирическото внушение. Тук виждаме Любен Дилов в една блестяща форма, в една респектираща художествена зрелост — този разказ още веднъж демонстрира неизчерпаемите възможности на фантастиката като литература.
	Защото Любен Дилов е от онези писатели — не толкова многобройни даже в световен мащаб, — които успешно защищават престижа на фантастиката именно като литература.


	Не пушете! Затегнете коланите!

	В Организацията на обединените нации обсъждаха поредната точка от новата харта за правата на човека. На нея бяха засекли още преди пет години и въпреки добрата воля на всички нации все не се намираше общоприемлива формула за това, що е човешко достойнство. Представителят на една от северните държави отново бе използвал повода да упрекне някои режими в южните държави, че погазвали достойнството на гражданите си. Делегатите на тия режими се защищаваха с присъщата на южните народи пламенност и дебатите, както обикновено, протичаха бурно. Както обикновено обаче, цялото красноречие, мъдростта и страстите, с които те се водеха, не стигаха до ония, за чиито права ставаше дума, защото на средствата за информация отдавна бе омръзнало да ги отразява. А освен това точно през тия дни отново се появиха неидентифицираните летящи обекти.
	Така наречените „летящи чинии“ също бяха дотегнали на средствата за информация, но все пак си оставаха по-занимателнн от дискусиите за правата на човека. А за разлика от работата на ООН в тяхната поява бе настъпил прелом. Те започнаха да се явяват по-често и не, както по-рано, нощем, над райони, където ги виждаха най-много двама-трима недостоверни очевидци, а посред бял ден, над големите градове. Естествено, това бързо ги изведе от каретата в забавната страница на уводно място, от любопитните вести — в централните емисии на радиото и телевизията. Пък сега имаше и какво да се показва. Летящите чинии се оставяха да ги фотографирват и макар и неясно, все пак на снимките се виждаше нещичко: ту грамадна медуза със светлинни пипала под нея, ту някакво подобие на морската лястовица — плосък металносив овал с тънка, раздвоена опашка, ту петдесетметрово заслепяващо бяло пулсиращо яйце. Над Сао Пауло стоя девет секунди, над Калкута — единайсет, над Ереван — цели трийсет и въпреки това не предизвика прословутите си магнитни аномалии. Над Курило вися четиринадесет секунди, но я видяха само пациентите на новата психиатрия, персоналът празнуваше тогава деня на медицинския работник. Накрая една от тях или може би същата в някоя от формите си цъфна и над самата сграда на ООН.
	По нея ефектно играеха всички цветове на дъгата, тя изглеждаше някак много нагиздена, та пешеходците я помислиха за рекламен балон. Полюбуваха й се разсеяно, малцина само зачакаха да се появи на нея надпис или да завалят рекламни проспекти. Това не се случи, но и то не ги озадачи, докато охраната на ООН не обяви тревога. Въздушното пространство над сградата също беше неприкосновено. Винаги, когато в нея се обсъждаха правата на човека, охраната биваше удвоявана и сега към шареното летящо тяло се насочиха дулата на много автомати и картечници, а майорът-началник вдигна мегафона си и му изрева веднага да се маха. Летящото тяло може би не го чу. То запулсира, започна да се свива, сякаш бе си изпуснало въздуха, загуби си и красивите цветове, превърна се в сиво-кафява топка с диаметър около седем-осем метра и безшумно кацна на площада пред главния вход. Площадът беше изолиран от околните улици с мрежеста чугунена ограда и пешеходците, вече с разбуден интерес, се налепиха по нея, за да видят кой ще излезе от странната топка. Сред охраната, тренирана за борба с всякакви терористи, обаче настъпи кратка паника. Тя залегна на безопасно разстояние, страхувайки се от бомбен атентат, взе на мерниците си топката, която вече не приличаше и на топка, защото бе се слегнала още и почерняла, сляла се с цвета на асфалта, лежеше на него като странна асфалтова могила. В този си вид тя още по-малко можеше да бъде взета за неидентифициран летящ обект, но удивителната й мнмикрия все пак затисна площада със задъхано мълчание.
	Изтрещя само един изстрел — по невнимание или пък нервите на някого от полицаите не бяха издържали. Куршумът улучи някакъв негър, който стоеше отвъд мрежите, съвсем встрани от асфалтираната могилка. Той почти не се виждаше — черен зад черната чугунена ограда, а кой знае как куршумът улучи тъкмо неговото коляно, колкото да даде повод пък на южните народи да атакуват северните в защита на човешките права. Миг след вика на негъра във въздуха над площада изгря един кърваво-червен светлинен надпис: _„Идваме от друга цивилизация. Искаме среща с представителите на човечеството. Не пречете на контакта!“_
	Технически той беше почти необясним — светлинен, а без екран зад себе си и без видим източник на енергия. Зазяпани в него, никой от стотината зрители и петдесетината полицаи не видя кога и как от могилата бяха излезли три също така необикновени същества. Те не приличаха нито на маскирани терористи, нито на делегация на някоя от многобройните народности, които не се задоволяваха само с дискусиите за техните права. Преди всичко бяха успокояващо дребнички, като десетинагодишни деца, изглеждаха почти хилави, но имаха едри продълговати глави, украсени с неестествено големи уши. А най-важното — не държеха нищо в ръцете си, под дрехите им също не се забелязваше скрито оръжие, защото всъщност почти нямаха и дрехи. Някаква каменносива тънка материя обгръщаше с трикотажна плътност хилавите им телца. Чак като ги погледаш известно време, откриваш, че видът им е доста зловещ, съвсем не като джуджетата от приказките и цирковете.
	Възвърнала самообладанието си след злополучния изстрел, охраната уверено се надигна срещу джуджетата, неколцина полицаи с прибежки се вмъкнаха между тях и летателния им апарат. Майорът изрева по мегафона никой да не се приближава към входа, предостави командуването на заместника си и хукна да търси шефа на протокола.
	В самата сграда още никой не бе забелязал произшествието, защото в пленарната зала дискусията навлизаше в застрашителни за поредната точка от хартата перипетии. Делегатът на една от южните държави тъкмо отговаряше на обвиненията на северната държава с контраобвинението: Когато в затвора на тая северна държава лекарите с инжекции хранят ония петима политически затворници, обявили гладна стачка, това също е посегателство върху достойнството. И еднакво е недостойно в неговата, ограбена от капиталистите страна хората да умират от глад, а в северната държава да хранят хората насила.
	Въпреки това началникът на охраната успя да изведе директора на протокола. Той позяпа недоверчиво израсналата на площада асфалтова могилка и трите каменносиви джуджета, прочете надписа, но реагира едва когато надписът рязко слезе току под носа му и се промени в: _„Срещнете ни с представителите на човечеството! Идваме от друга цивилизация!“_ Отвъд мрежата хората се развикаха възбудено. Майорът им заповяда през мегафона да опразнят площада, но никой не си отиде. Шефът на протокола разпери ръце — полууспокояващо, полубезпомощно — и измърмори, че въпросът трябвало да се „отнесе към Съвета за сигурност или в Политическия комитет на ООН, но те щели да се съберат пак през есента. Никой не би могъл да го чуе освен стоящия до него майор, а надписът мигом се промени: _“Знаем, че тук са събрани представители на всички народи на човечеството. Трябва веднага да говорим с тях. Въведете ни!"_
	Двамата началници се спогледаха и мислено се разбраха поне да не правят публични зрелища. Шефът на протокола кимна към началника на охраната, който кимна към другите офицери. Няколко души подкараха джуджетата с насочени в гърба им автомати. Надписът угасна. Директорът на протокола вървеше напред, като се кланяше церемониално, а вътре побърза да покани гостите в една от нишите пред пленарната зала. Те обаче не седнаха на посочените канапета. Той ги запита могат ли да разговарят на някакъв общ език. Лицата на джуджетата, сякаш наистина каменни, не помръднаха, но над главите им се появи кървавочервеният надпис, вече по-ситен — три цицера, блокшрифт, както го определяха по-късно журналистите в своите репортажи, и пак на английски: _„Говорете ни на който от земните езици желаете, изучили сме ги, ние ще ви отговаряме по този начин. Въведете ни при представителите на човечеството!“_ — Правописът също беше безупречен.
	Тия фантастично появяващи се, каменно заповедни надписи съвсем объркаха свикналия на змийската гъвкавост на дипломатическия език директор на протокола. Той разпери ръце, смотолеви, че е недопустимо да се прекъсва едно пленарно заседание, но че щял да види какво може да направи за тях, и отново ги покани да поседнат. Забрави дори да им предложи нещо за пиене, докато чакат. Това стори майорът, вадейки и цигарите си. Над главите на джуджетата, застанали в една редица, се появи нов надпис: _„Не ни предлагайте вашите храни! Организмът ни е друг.“_ Майорът изрази с поклон съжалението си и се запита дали те ще се учудят, като щракне електронната си запалка. Лицата не показваха никакви чувства, но надписът бе вече друг: _„Не пушете! Затегнете коланите!“_ Смаяният майор се дръпна с протегната към цигарата си запалка. Полицаите около него надигнаха дулата на автоматите, поповдигнаха и тежките си колани, окичени с палки, пистолети и резервни пълнители.
	— Не ви разбирам — рече майорът. — Какви колани?
	Надписът примига и втората му половина изчезна. Изглежда, представителите на чуждата цивилизация бяха прочели това в някой самолет и сега коригираха грешката си. Но тя ги направи в очите на майора по-човешки, а с това — и подозрителни. Не си ли служеха със светлинен монтаж от готови фрази, както при рекламите, с фокус някакъв, който да им открие начин за влизане в пленарната зала? Той си спомни, че не бе ги обискирвал — един непростим пропуск, — но нали и така се виждаше, че нямат дори джобове по тия тънки гащиризони. Да опиташе с детекторите, щеше да бъде глупаво; наоколо имаше толкова оръжие, че те щяха да опищят коридора, без да покажат нещо определено.
	— Хъм, значи вие сте от друга цивилизация? — рече той, колкото да каже нещо, и прибирайки запалката, остави ръката си върху дръжката на пистолета.
	_„Ще разговаряме само с представителите на човечеството.“_
	— О — възкликна майорът. — Не би трябвало да започваме с такъв тон, ако искаме да стигнем до разбирателство!
	Макар да нямаше никакъв тон, а само един необяснимо как прожектиран над главите им надпис — блокшрифт, три цицера, червен.
	Майорът си помисли, че ще има все пак какво да разправя на журналистите, когато го щурмуват за изявления, и се изчерви не толкова от яд, колкото от предвкусената слава. Сега наоколо нямаше нито един репортьор, защото никой вестник вече не се интересуваше от дебатите за правата на човека. Постоянно акредитираните сигурно пиеха някъде из многобройните бюфети, та неминуемо щяха после да опрат до него.
	В пленарната зала наистина нямаше журналисти, иначе веднага биха изхвръкнали навън, щом председателствуващият събранието — един известен и уважаван индус, носител на Нобеловата награда за мир — направи историческото съобщение. Той беше много стар и навярно нищо вече не можеше да го изненада, но бе запазил неумерено чувството си за хумор, та с готовност прие уверенията на шефа на протокола, че той, директорът, не е полудял, а навън действително чака делегация от друга звездна система.
	— Уважаеми представители на обединените нации — обяви той с тъничка усмивка, след като поредният оратор напусна трибуната. — Както сериозно ме уверяват хора, на които ние сме гласували доверието си, току-що била кацнала най-после дългоочакваната летяща чиния и навън нетърпеливо се разхождат гости от някаква чужда цивилизация.
	Залата посрещна с благодарно оживление шеговитата форма да се обяви почивката, макар да не бе прието да се правят тук такива шеги — на нея също отдавна бе й дотегнала неосъществената още нова харта за правата на човека. Когато обаче на подиума край председателствуващия се наредиха едно до друго трите еднакви, грубо издялани джуджета, тя млъкна почти обидено. Кощунствено бе да се опитват да забавляват представителите на обединените нации с едно толкова безвкусно шоу, и то в самата заседателна зала! Те приеха джуджетата с неприятно учудване, дълго ги оглежда и председателствуващият в очакване на представлението. Щом ще играят ролята на делегация, учтивостта изискваше да започнат поне с някакво приветствие, а грозните им лица не помръдваха, не помръдваха дори и огромните им уши.
	— Съобщиха ни, че идвате от друга планета — подкани ги най-после с източна невъзмутимост председателствуващият. — Може би не ще е зле да ни се представите.
	Сякаш очаквали, — заради политическия престиж — хората първи да заговорят, джуджетата веднага пуснаха над главите си надписа: _„Ние идем от звездната система, която вие наричате тау цета.“_ Отговорът им — кървавочервен, пет квадрата, както го определиха после журналистите — накара залата да зашуми. Не за друго, а защото никой не бе чувал за такава система и всеки се обръщаше за справка към съседа си. Край входовете допълнително се вдигна лека врява; бяха нахлули дузина запъхтени репортьори, святкайки още от прага с фотосветкавиците си.
	— Това ли е единственият начин за разговор между нас? — попита старият индус, след като напразно бе се озърнал за задължителното конферансие, преценявайки дали е съвместимо с достойнството на поста и с личното му достойнство да участвува в представлението по такъв начин.
	_„Да, ние разбираме вашите езици, ще направим съобщението си, на който език пожелаете.“_
	— Къде се намира тази звездна система? — подвикнаха от залата.
	_„Щом сте я открили и нарекли, трябва да я знаете, наблизо е и този район на Галактиката принадлежи към нея.“_
	Председателствуващият понечи да стане, усети, че ще щръкне неприятно над прекалено ниската им редица, и остана на мястото си. Но бе решил вече да приключи играта по най-бързия начин:
	— Тогава позволете ми да ви приветствувам с „Добре дошли“ на нашата планета. Бъдете наши добри гости. Както тук се стараем да живеем в мир помежду си, така горещо е и нашето желание да живеем в мир и приятелство с всички други цивилизации във Вселената. Ако желаете, останете сега на нашето заседание. После ще ви покажем нашага Земя, дано тя отговори на вашите мерки за красота и ви се стори хубава.
	_„Беше хубава. Съсипали сте цялата планета и ние ще ви поискаме обезщетение за това.“_
	Заедно с фотосветкавиците в залата бликна кратък смях. Представлението ставаше разбираемо — някакъв макар и неуместен, но все пак остроумен номер в защита на природата. Сега това беше по-актуално и от правата на човека.
	— Следващата точка от дневния ред на общото събрание е изработването на харта за защита на природата — каза малко по-хладно председателят. — Готова е, остава само да бъде гласувана.
	_„Нямаме пред вид това. Звездата, която наричате Слънце, заедно с всичките й планети принадлежи на нас, вие сте се настанили на нея въпреки решението на Галактическия съвет. Длъжни сте в най-кратък срок да я опразните, защото ни е нужна. Това е, което имаме да ви съобщим.“_
	След първия миг на стъписването залата избухна в спонтанен смях. Такъв обрат в атракцията никой не бе очаквал. Пък и след като бяха свикнали с плашещите физиономии на джужетата, сега те им се сториха смешни. А надписите явно пародираха комиксите, само дето не се появяваха в мехури пред устата, а светваха над главите им като върху невидимо светлинно табло.
	Носителят на Нобеловата награда за мир помоли за тишина и попита няма ли желаещ да възрази на гостите от чуждата цивилизация. Може би някой от постоянните представители на Съвета за сигурност?
	Шеговитата му стрела, отправена към ония сили, носещи главната отговорност за положението на Земята, предизвика буйно веселие сред държавите от третия свят. Никой, естествено, не се вдигна — нито от великите, нито от средно великите или малко великите сили. А оживлението нарасна с новия надпис:
	_„Ако цивилизацията, наричаща себе си човечество, действително желае да живее в мир с другите цивилизации, тя не бива да реагира така на нашето съобщение. Ние не знаем откъде сте дошли, навярно от друга галактика, защото на галактическия съюз не бе известно вашето съществуване. Най-напред сте нарушили закона, като, влизайки в Галактиката, не сте се регистрирали в галактическия съюз. Втори път сте го нарушили, като сте заселили без позволение една вече заета космотория. Макар и да се намира в този отдалечен край, тя принадлежи на нашата галактика. Ето документа, издаден ни от галактическия съюз, в който е очертана нашата космотория!“_
	Над надписа, пак сякаш върху невидимото светлинно табло, се появи огромна окръжност, в която светеха двайсетина разнокалибрени звезди — двойни, тройни и четворни, бели, жълти, сини, червени, с миниатюрните топчици на планетите около тях, с бледите линии на кометите, с някакви тъмни и светли петна. В долния край на окръжността имаше нещо, което може би представляваше текст, но знаците бяха чужди за човешкото възприятие.
	Респектирана от техническото чудо, залата млъкна, Звездите пулсираха насред въздуха, планетите бавно се въртяха около тях, кометите влачеха белите си опашки и всичко това изглеждаше удивително материално в своята триизмерност, по-достоверно от небето в най-модерния планетарий. Някъде встрани от центъра на окръжността окото, припомнило си учебникарските схеми, можеше да разпознае жълтото ни слънце и десетте планети около него. Някои се заоглеждаха да видят откъде се прожектира картината, мислейки я за холографска прожекция, но отзад тихо зумтеха само филмовите и телевизионните камери, влезли най-после в действие, за да покажат на милиардите зрители как се забавляват техните представители, вместо да бранят интересите им. Индусът, известен с любезното си йогийско търпение, сякаш позагуби част от него:
	— Добре, какво желаете от нас?
	_„Да освободите планетата, която е наша, и да възстановите предишния й вид. Събраните тук представители на човечеството да ни съобщят в какъв срок ще стане това.“_
	— В противен случай? — поусмихна се отново миролюбецът-нобелист.
	_„В противен случай това ще означава, че вие отказвате да се подчинявате на установения ред в Галактиката, ще означава обявяване война на Галактическия съюз, с всички последствия за вас!“_
	— Но ние сме се родили на тази планета!
	_„Не е вярно. Когато получихме тази космотория и дойдохме да я видим, вас ви нямаше.“_
	— О, то трябва да е било доста отдавна! — позасмя се благо индусът.
	_„Скоро беше. Ние носим доказателства за нашето пребиваване.“_
	— Да ги видим!
	Отново не се помръдна ни ръка, ни крак, ни ухо в тройката джуджета, но изведнъж под огромния купол на пленарната зала, над главите на представителите на човечеството в естествени цветове, с естествен звук и мирис, с ужасяваща истинност избухна някакво чудо. Закипяха океанските вълни, заизригваха вулкани, ширнаха се могъщи тропически лесове, по поляните пасяха или се биеха зверове, оживели от учебниците по палеозоология, прелитаха птеродактилн, в блатата газеха с проточени шии гигантски гущери.
	_„Това са картини от първото ни идване“_ — гласеше уголеменият сега надпис над редицата джуджета. Но малцина го видяха. Защото всички бяха се втренчили в оживялата история на Земята. Беше филм, направен от велик режисьор, заснет от велик оператор с непозната техника, и заседаващите наистина нямаха основание да се оплакват, че ги забавляват с евтини номера.
	Панорамата на планетата изведнъж свърши и над някакви обширни мочурища закипя още по-фантастична дейност. Толкова съвършен научнофантастичен филм никой не бе гледал досега. Над мочурищата едно след друго кацаха някакви летящи тела, които меняха формата си — приличаха ту на кълба, ту на пурообразни цепелини или размазани балони. Джуджетата, като тия на трибуната, сновяха около някакви машини, вършеха непонятни неща, които постепенно ставаха отчасти разбираеми, защото наоколо се валяха стотици и хиляди трупове на гигантските гущери. Ония, които бяха смогнали да откъснат очи от омагьосващите картини, за да погледнат към председателския подиум, прочетоха: _„При второто идване изтребихме гигантските животни. Това беше някакъв неразумен клон на еволюцията, който заплашваше да погуби цялата планета. Някои от животните пренесохме живи на по-големи планети, където има за тях и естествени врагове, така че видът им е съхранен за Галактиката.“_
	И наистина в този миг над главите на представителите на човечеството машини товареха, изглежда, приспани плезиозаври, тиранозаври, бронтозаври и прочие гигантски рептилии в същите тия летящи тела, които сякаш направени от мека материя, се издуваха като торби, но отлитаха с лекотата и безшумността на детски балончета. Не, филмът наистина беше изумително постижение на техниката!
	_„При третото ни идване ние направихме някои временни постройки за бази, съобразени с тукашния пейзаж.“_
	Филмът показа някакви странни постройки, груби и примитивни, от грамадни скални късове, но красиви в своята суровост сред могъщия кипеж на първичната природа. После на тяхно място сред джунгли или сред пустини щръкнаха плесенясалите им останки. Делегатите от Англия познаха камъните на митичната праисторическа обсерватория в Стоунхендж. Делегатите от Централна Африка извикаха: „Я, това са загадъчните постройки в джунглата при пигмеите.“ _„А сега погледнете нас и погледнете тук“_ — подканиха ги джуджетата с нов надпис. — _„Сравнете! Тук беше мемориалната гробница на загиналите при първото ни идване. Вероятно това ви е спряло да я разрушите напълно.“_ И филмът показа панорама на Великденския остров. Загадъчните гигантски каменни глави досущ приличаха на неподвижните глави на джуджетата.
	На другия ден в пресата щяха да се появят напомняния, че сред туземците в Цетрална Африка съществувало предание за някакъв народ от могъщи джуджета, построили градовете, от които са се съхранили тамошните останки. Щеше да има и паралелни портрети на джуджетата и каменните глави от Великденския остров. Но на другия ден вече много неща щяха да се пишат и казват — и умни, и глупави, — цели цунами от думи щяха на другия ден да залеят планетата и да удавят събитието, както човечеството вече неведнъж бе го правило. А сега неговите представители се вълнуваха само от пикантното удоволствие, което им доставяха изобретателните джуджета. Индусът, председателствуващ, се позасмя, когато цялото чудо се стопи във въздуха.
	— Може би и ние сме някой такъв неразумен клон на еволюцията, драги гости, затова не ни се сърдете. Съхранете и нас като вид за галактиката. Благодарим ви за чудесното представление!
	_„Това е документ за нашето идване на планетата. Вие сте заварили доказателствата, че тя е заета, но съзнателно сте ги заличили.“_
	Очевидно джуджетата още не бяха свършили номера си, но индусът прояви търпение, въпреки че атракцията продължаваше вече по-дълго от допустимите почивки.
	— Ние не сме дошли отдругаде, а сме се родили на Земята. Само че доста по-късно от времето, което ни показахте с филма си. Нашите учени твърдят, че сме произлезли от някаква маймуна и че постепенно за около два милиона години сме стигнали до това равнище, че да можем с пълна сила да се радваме на едно такова техническо чудо като вашето. Виж, тая маймуна да бяхте ни показали, прабабата ни… Но и така сме ви много благодарни.
	Залата изръкопляска, но джуджетата си останаха свирепи в отговора си, макар отново нищо в тях да не показа някакви чувства.
	_„Вие се подигравате. Това е недопустимо за мирните отношения между две цивилизации. Висшият разум не може да се зароди от животно, и то за толкова кратко време.“_
	— А как? — попита индусът заради залата.
	_„Един разум, който не може сам да докаже своя произход, не е висш разум.“_
	Председателствуващият отвърна с дипломатически прикрита ирония:
	— Сигурно още не сме стигнали в развитието си дотам. Помогнете ни, щом вие знаете това.
	_„Хартата на Галактическия съюз забранява предаването на готови знания от такова естество, за да не се пречи на специфичното развитие на отделните цивилизации.“_
	— Значи и галактическият съюз изработва харти? Щом е така, ще се разберем с него — развесели се председателствуващият и с нарочна неделикатност оголи ръчния си часовник. — Но, мили гости, времето напредва сега в цялата Галактика, а ние сме събрани тук да вършим и някаква работа. Нека се сбогуваме вече!
	Джуджетата обаче отказаха да напуснат сцената. Надписът над главите им затрептя с пожарни отблясъци.
	_„Не можем да тръгнем, докато не ни съобщите в какъв срок ще опразните планетата. Ние знаем, че тук са събрани пълномощници на цялото човечество и те са длъжни да ни дадат нужния отговор.“_
	Старият дипломат рече гъвкаво, за да не обиди все пак великолепните артисти:
	— Всичко беше толкова интересно и поучително за нас, мили гости, че всяко удължаване на нашите взаимоотношения сега би накърнило хубавия ни спомен.
	_„Вие прекъсвате контакта с нас? Съзнавате ли какво означава това?“_
	— Струва ми се, да — отвърна мъдрият индус. — За останалата част на контакта ще се погрижи финансовият ни отдел. Ние можем само устно да ви изкажем нашата сърдечна благодарност.
	_„Вие отново се подигравате с нашето усилие да разрешим конфликта по мирен път. Понеже сме миролюбива цивилизация, не ще употребим сега оръжие. Ще отнесем въпроса към Галактическия съд. Но бъдете уверени, той няма да търпи своеволното ви настаняване в чужда космотория. А както преценяваме наличната ви техника, дори една единствена бойна единица на Галактическия съюз лесно ще се справи с вас.“_
	Джуджетата се обърнаха кръгом, сякаш вдървени от продължителната си неподвижност, и бързо напуснаха залата под бурните аплодисменти на представителите на човечеството. Индусът засмяно се изправи и рече в микрофоните:
	— Може би не е зле, уважаеми господа, да си позволим все пак и една десетминутна почивка. Виждам, че след приятното забавление пушачите стават нетърпеливи.
	Повечето хукнаха навън с надеждата да видят джуджетата отблизо, да ги разпитат за изумителната техника на представлението, да поздравят режисьора и техническия екип. Около площада бе се насъбрала плашещо огромна тълпа. Два полицейски хеликоптера бръмчаха оглушително над нея, Кино– и фоторепортерите обсаждаха странното летящо тяло, приличащо на асфалтова могила, която бе започнала леко да пулсира, съвсем като направена от жива материя. Джуджетата не подадоха никому ръка, така че десниците на майора и на шефа на протокола си останаха неловко във въздуха. Излизащите делегати палеха цигарите си, когато ги стресна огромният надпис високо над площада: _„Не пушете! Затегнете коланите!“_ Но той мигом изчезна, сякаш бе се появил по погрешка, а на негово място изгря друг — още по-голям, още по-кървав:
	_„Вие, които наричате себе си хора! Знайте, че вашите представители отказаха да уважат законите на Галактиката. С това те фактически ни обявиха война! Ние ще изчакаме решението на Галактическия съд. Вразумете ги дотогава, защото иначе ще загинете всички!“_
	Строени в една редица, трите зловещи джуджета едновременно се поклониха към хората отвъд оградата, след което асфалтовата могила направо ги погълна. Да, те не влязоха в нея през някакъв отвор, отвор в нея изобщо не се забелязваше, а просто се сляха с цвета й и изчезнаха. В следващия миг странното летящо тяло висеше вече на петдесетина метра над площада, превърнало се в гигантска медуза, под която шаваха тънки светлинни ресни. Отмести се рязко ту вляво, ту вдясно по невъзможен за никое човешко превозно средство начин, за да не засегне тромавите хеликоптери, след което като светкавица угасна в синевата на пролетното небе. Тълпата възкликна спонтанно едва след като изчезна и страшният надпис, а той постоя на небето поне още двайсет секунди. Делегатите захвърлиха цигарите си и се втурнаха обратно в пленарната зала, за да предложат нова точка в дневния ред. Кино– и фоторепортерите трескаво заприбираха апаратите си. Само хората още не бързаха да се разотиват въпреки пресипналите крясъци на майора през мегафона, въпреки оглушителното сновене на хеликоптерите над главите им.
	Още вечерната преса излезе с уводни статии. Телевизионните коментатори прочетоха съобщението с погребални физиономии и меланхолични гласове. Нито научните фантасти, нито дори най-бляскавпте футуролози не бяха си представяли така първия досег с една извънземна цивилизация. А излизаше, че те били и много, цял галактически съюз, който си имал дори свой международен съд. И единствено човечеството не членуваше в него. За тях то беше неизвестно племе, варвари, нахлули от друга галактика, които трябва да бъдат наказани. Те го обричаха сега да чака едно решение, в чието формулиране нямаше да участвува, срещу което не можеше да се защити, защото не бе в състояние да докаже правата си. Защото и самото то се видя сега като едно нищожно племе, родило се кой знае как, случайно, извън летоброенето на другите цивилизации, на чужда космотория. Дали това именно не беше митологичният Страшен съд, който то открай време бе предчувствало в сказанията и вярванията си?
	Едни се опитваха да го успокоят: явно тази цивилизация живее в други измерения на времето, щом твърди, че е идвала скоро, а това „скоро“ по нашему се изчислява в милиони години — време има! Други добросъвестно засилваха тревогата: звездата Тау Цета от съзвездието Кит, макар и по-малка, била от същия клас — Г-4 — като нашето слънце, следователно можело да има живот около нея. И действително се намира наблизо — на двадесетина светлинни години. За летателни тела обаче, които се движат на непознати нам принципи, с такава необяснима скорост, разстоянието вероятно ще е нищожно и въпреки разликата във времето те могат отново да се появят, за да осъществят заканата си. Ерго, човечеството не знае с колко време разполага, за да реши какво да прави… Но всички бяха единодушни, че представителите на човечеството са извършили съдбоносна грешка. Вероятно това бе накарало индуса, носител на Нобеловата премия за мир, да се самоубие, без да произнесе нито дума за свое оправдание. Той се самозапали на площада пред сградата на ООН и смъртта му потресе човечеството. Какво искаше да каже той с нея? Пример ли му даваше? Изкуплението ли му сочеше?…
	И заживя човечеството в очакване на присъдата, с очи, отправени към звездните рояци и купове. Там някъде — сред кои ли точно? — може би вече заседаваше галактическият съд. Нямаше ли да го повика, за да изслуша защитата му? Но как ли щеше и да се защити, като не можеше да докаже дори произхода си? Нямаше ли да прояви поне милост — да го остави да си живее на тая мъничка планета, в този краен квартал на гигантската Галактика? Но как щеше да стигне молбата ни за милост там, до звездите?
	Вдигаше човечеството нагоре глава още и с надеждата да зърне отново някоя летяща чиния, но те престанаха да се появяват.
	А като го заболеше вратът да гледа нагоре, то се тълпеше пред кината, където се прожектираше поредният мюзикъл с идиотското заглавие „Не пушете! Затегнете коланите!“


	Точката на Лагранж

	Наближаваха тържествата по случай десетгодишнината на първия град извън Земята. Щяха да бъдат законни тържества, защото грандиозният експеримент бе потвърдил очакванията по най-бляскав начин.
	Отеснялата като стара дреха Земя пращеше по всички шевове от човешките месища. Дванайсетте милиарда уста едва си поемаха дъх в теснотията, а истинското колонизиране на другите планети си оставаше утопично. Суровите им условия изискваха векове пионерски труд и неизчислими средства — трудно събираеми, защото новите милиарди хора се раждаха с правото си също да живеят добре. Една отдавнашна сметка бе доказала, че стократно по-бързо и по-евтино би било да се засели междупланетното пространство. В него нямаше чудовищните атмосферни налягания на Венера, не вилнееха страховитите пясъчни бури на Марс, не пламтеше неугасимата жарава на Меркурий, не валяха метеоритните дъждове на Луната. А мъртвешкият студ на вакуума лесно отстъпваше; достатъчно бе да го оградиш с подходящи стени и слънцето започваше да ти дава и топлина, и светлина, и електричество. Във вакуума цъфтеше и цялата нова индустрия, която щеше да осигурява поминъка на космическото население.
	Разбира се, нещата не бяха толкова прости, колкото ги разказваха екскурзоводите в експерименталния град. Обаче след едновековния опит в строежа на орбитални станции Земята разполагаше с нужната промишленост, а не съществуваше принципна разлика в построяването на орбитална станция вместо за стотина души за един милион. И не в техническите проблеми на този град се състоеше неговата експерименталност, а в медицинските и в социално-психологическите. Не някакви подбрани и тренирани космонавти — цяло милионно население отиваше да живее и работи постоянно в Космоса. Оправдаеше ли се опитът, за кратко време щяха да бъдат създадени множество такива изкуствени планети по за десет, двайсет и петдесет милиона души. Проектите им се доусъвършенствуваха в конструкторските бюра. Ето защо в края на десетгодишния изпитателен срок космическият град гъмжеше от научни комисии, които пъплеха като мравки из душевните, социални и машинни гънки на града.
	Градът им се мръщеше, защото го безпокояха с придирчивото си чоплене и разпитване. Беше опиянен от младостта си, весел и енергичен град, а населението му си имаше работа до гуша. То летеше до астероидите, раздробяваше ги, претопяваше ги в близките металургични заводи, извличаше никел, желязо, сребро и други по-редки метали в непостижима доскоро чистота, в несметни количества. От няколко години вече градът бе поел почти изцяло снабдяването на Земята с основните метали, прекратявайки окончателно хилядолетното безмилостно бъркане в нейните пазви, замърсяването на лицето и диханието й. Дори само тази му функция оправдаваше напълно усилията за неговото създаване.
	Това разказа и младият му кмет на поредната група журналисти, която пожела да се срещне с него. Ръководейки подготовката за тържествата, той бе се въоръжил и с нужното търпение да посреща суетното любопитство на хилядите гости от майката Земя.
	— И така, приятели — рече той на журналистите, след краткото си встъпление към срещата. — Както се казва, хванали сте ме сега натясно и още половин час можете да разполагате с мен. Имайте пред вид обаче, че резултатите от изследванията скоро ще бъдат публикувани и ще дадат по-изчерпателни отговори на въпросите, които, предполагам, ви интересуват.
	Журналистите го знаеха и всъщност искаха на тая среща по-скоро да изразят възторга си от видяното, да се настроят за бъдещите си репортажи. Луксът на жилищата, на транспортните средства, на работните и увеселителните места не се срещаше никъде на Земята. Целият град представляваше едно суперпроизведение на изкуствата, на гения на човешката изобретателност, за да компенсирва загубата на ония земни преимущества, които иначе не забелязваш около себе си, но когато се озовеш извън Земята, изведнъж съзираш липсата им. Хората, все млади, лесно бяха се приспособили, един нов патриотизъм ги сплотяваше в задружен колектив, а първите родени тук граждани вече припкаха по поляните на хидропонните паркове. Ето защо сега журналистите повече зяпаха към красивата гледка около себе си, отколкото да слушат обясненията на кмета.
	Той сигурно бе ги поканил не в кабинета си, а в този кът за съзерцания, защото и самият изглед предразполагаше към задушевна беседа. Панорамната тераса се осветляваше само от два красиви лампиона — Луната и Земята. На еднакво разстояние от града Луната грееше с тихата ярост на отразеното слънце, а Земята, два пъти по-голяма от нея, дишаше с пухестата кожа на атмосферата си като някакво шарено топчесто същество върху пъстрия звезден паваж.
	— Защо точно тук е построен градът, а не по-близо до Земята? — попита един от журналистите, сякаш недоволен от гледката.
	Беше най-старият в групата, остронос и остроок; през време на обиколката той бе задавал все такива досадно невежи въпроси, така че бе успял да настрои против себе си всичките си колеги.
	Кметът с достатъчно основание би могъл да му отвърне, че това е написано във всеки гимназиален учебник по космознание, но както казахме вече, той предвидливо бе натрупал специални запаси от любезно търпение.
	— Точката на Лагранж. Навярно сте я забравили. Още преди няколко века Лагранж е изчислил, че върхът на равностранен триъгълник с отстояние точно 360 240 км от Земята и Луната ще представлява една точка на устойчиво равновесие. Поставеното там тяло ще бъде винаги в постоянно положение спрямо Земята и Луната. Това е особено важно за транспорта, съобщенията и часовниците в града. Допълнително излезе още едно предимство, което Лагранж, естествено, не е могъл тогава да предвиди. Този район се оказа най-чист от метеорити и комически прах, относително най-спокойното място за човека в Слънчевата система.
	— Благодаря — измрънка старият журналист и подръпна с два пръста носа си, сякаш го доизостряше. — Точка на равновесието, казвате…
	— Относително — вметна кметът. — Спрямо Земята и Луната.
	— Да, да… А как стои въпросът с равновесието на властта? С нейната устойчивост?
	Кметът не разбра въпроса, не го разбраха и другите журналисти, затова престанаха да се хилят над глупавия му първи въпрос.
	— Искам да кажа: вие сте кмет, не са ли се явили претенции за вашия пост от други жители на града? Не се ли е натрупало вече някакво недоволство от вас, от системата на управление?
	Кметът се усмихна лъчезарно, от което стана още по-млад.
	— От мен едва ли, защото съм още нов. Всъщност вие и това би трябвало да знаете предварително. Ние имаме най-съвършения тип демокрация, който някога е постигало човечеството. Всеки гражданин участвува посредством домашния си холовизор пряко във всички важни решения. Малобройността и техниката ни позволяват този лукс, който дори още Земята не може да си позволи. На всеки три години се избира задължително ново ръководство с трима кметове, които се редуват на поста си по за една година, под контрола на другите двама. А кандидатите ги търсим едва ли не с лупа, защото управлението е твърде досадно занимание, въпреки че повечето му функции се извършват от електронните мозъци…
	— Добре де — прекъсна го остроносият. — А какви са ви облагите от кметуването?
	— Няма облаги. Има само задължения, тегоба, на която трябва що-годе достойно да издържиш. Каквото получава кметът, получава го и човекът на най-незначителния технически пост. Впрочем аз май ще съм единственият досега, който ще извлече някаква облага. Излезе ми късметът по мое време да бъде годишнината, така че неизбежно ще ме споменавате в отзивите си. Ще се прочуя, значи, и то без всякаква заслуга. А така е по-сладко, нали?
	Журналистите се засмяха на елегантната му шега, доволни още, че бе натрил острия нос. Но острият нос не усети това, той сякаш бе зареден с кой от кой по-глупави въпроси.
	— А ония, които живеят в долните етажи, не са ли недоволни и не роптаят ли против ония, които живеят горе?
	Кметът едва забележимо охлади гласа си:
	— Принуждавате ме да ви напомня, че в Космоса няма горе и долу. Няма и ляво и дясно, защото, както видяхте, градът се върти, за да създава гравитацията си.
	— Значи, не ви е страх, че могат да ви свалят от кметството?
	— Та аз с нетърпение чакам да ми изтече мандатът, за да си гледам по-добре професията! Специалист съм по космическа металургия — отвърна младият кмет, но срещна втренчения поглед на стария журналист и смутено поотстъпи. — Разбира се, ако ме отзоват предварително, ще е позор. То ще означава, че не съм оправдал доверието на съгражданите си.
	Старият журналист се изправи някак тържествуващо, вирна острия си нос, от което заизглежда по-висок.
	— Дааа, ето че стигнахме и до същината на въпроса ми, уважаеми кмете! До това „предварително“. Казвате, нямало горе и долу, нямало ляво и дясно. Но нали една не малка група от граждани живее например близо до инсталациите за снабдяване с въздух? Ами ако някой от тях реши да прекъсне снабдяването на града?…
	Кметът зина от изумление, зинаха и журналистите.
	— Но… но защо ще го прекъсва?
	— За да вземе той властта?
	— Ей, ама… Извинете… — заекна кметът. — Как изобщо ви дойде това на ум? Да сте чули някой някъде да е правил такова нещо? Нали ви обясних каква ни е системата на управлението. Всеки може да се кандидатира, когато…
	Досадникът подръпна няколко пъти острия си нос, а като си махна ръката, видяха, че той се усмихваше — за пръв път от влизането им в града.
	— Значи, никак не се боите от една такава възможност? Това исках да чуя. Благодаря ви! Повече въпроси нямам.
	И си седна с вида на човек, доволен от някоя добре свършена работа.
	Но и другите журналисти нямаха повече въпроси. Засрамени заради поведението на своя колега, те побързаха да се сбогуват с младия, все още смутен кмет. Изказаха му пресилено своята възхита от видяното в града, искайки да позамажат лошия спомен, който би оставила у него срещата му с тях, и веднага потеглиха към Земята.
	Десет дена по-късно Планетарният съвет бе свикан на извънредно заседание. Кметът на първия изкуствен град в Космоса бе поискал от Земята да му прати специални хора за охрана на инсталациите за въздух. Вместо тях изпратиха нова комисия, която след обстойни проучвания докладва, че никой и нищо не заплашва снабдителните инсталации, че техническата им охрана е достатъчна и че кметът е позагубил психическото си равновесие навярно от грижите около предстоящите тържества. Освободиха го по болест от длъжността и го предадоха на медиците, които само за няколко седмици с медикаменти и психотерапия прогониха от душата му неуместния страх.
	Тържествата отминаха — бляскави и весели. Заедно с всички се радваше на десетгодишното благополучие на града и бившият му кмет, но месец по-късно начело на групичка от седем души той затвори за няколко минути главния въздухопровод. А по радиото обяви, че няма да пусне въздуха, ако не му предадат веднага цялата власт. Градът имал нужда от силна ръка, за да удуши в зародиш ония тъмни сили, които заплашват съществованието му.
	Предадоха му я. Не помогнаха и последвалите увещания и заплахи от Земята. Той, вече всевластен господар, защото хората му денонощно стоеха край крановете за кислород, заяви, че ще изтреби всичките един милион души, ако Планетарният съвет се опита да го махне от поста. После с въодушевена прокламация обяви независимостта на града и предложи на планетата Земя преговори за сключване на дипломатически и търговски споразумения. А неговите поданици, понеже се страхуваха от него, се зарадваха на своята независимост. И я отпразнуваха с нови тържества.


	Двойната звезда

	Единствено в парка прекарваха повече от два последователни часа наведнъж. Безпосочното нетърпение ги гонеше непрекъснато, а само тук можеше ла се върви безпосочно, да се тича до отмаляване. Разбира се, това беше илюзия, защото след петстотин крачки в едната посока ги спираше прозрачната стена. А през нея отново им се зъбеше Космосът с метално студените си зъби-звезди. Както през всичките петдесет години досега. От другата страна на града-спътник, която двамата отбягваха да посещават, зееше пък Земята като вряща от синкави и розови мъгли хималайска бездна.
	Гагаринск (Гагаринополис, Гагаринтаун) беше първият град извън Земята, построен още преди да полетят към Звездата на Барнард. Всичко друго сега им беше непознато освен земния пейзаж, гледан от него. В системата на Барнард никой не ги спря — когато се върнаха в Слънчевата система, им заповядаха да останат отвъд Сатурн. Не можели без лоцман да стигнат безопасно до Земята. Вековете, изтекли през соплата на двигателите им, бяха променили картата на Слънчевата система. В пространството между Венера и Сатурн се рееха стотици изкуствени планети, хиляди индустриални бази. Още някога бе се оказало икономически по-изгодно човечеството да се разселва не по самите планети с трудно променимите им сурови условия, а в леденото спокойствие на междупланетните пространства.
	Това безпосочно нетърпение ги обзе, докато чакаха лоцмана. Той дойде откъм Титан с едно невероятно планетолетче, което пъргаво взе на буксир тромавия им звездолет и го докара тук, където веднага го превърнаха в музейна атракция. Защото и самият Гагаринск отдавна съществуваше само като град-музей на първото космическо строителство. По тази причина бяха го избрали и за временна карантинна станция, за преход към окончателното им завръщане. Шест месеца им определиха — да се запознаят от него с близката Земя и далечните й спътници-държави, да изучат съвременното обществено устройство и нравите, да свикнат с променения материален и духовен бит. Но, изглежда, тръгването в далечен път вечно ще си остане по-лесно от завръщането. След шестия месец Нилс Вергов си измайстори една койка и я върза под единствения дъб в гората на Гагаринск.
	От целия екипаж само двамата с Лида Мей още не искаха да слязат на Земята. Отказаха всякаква форма на психотерапия и разчитаха на парка. Розите в него им се струваха същите, макар да бяха стотното поколение рози след отлитането им. Стадото сърни изглеждаше същото, десетината зайци, катеричките, дъбът обаче можеше наистина да е от някогашните. Някога бяха засадили в този първи извънземен парк двайсетина дъба, сега имаше един. Като него хилава и крива беше и цялата гора на Гагаринск, но след мъртвилото на полета тя беше сега единственото чудо, което ги привърза към себе си. Разбира се, и това беше илюзия, защото хората, които се грижеха за „непроменените“ дървета и животни, бяха пра– и правнуци на ония, които някога ги изпратиха в първия междузвезден полет.
	Нилс Вергов не посмя да запита дали дъбът е от тогавашните, за да си спести огорчението. Когато се пренесе да спи под него, лекарят му прие без възражения обяснението; уморен бил да гледа стени и уреди, нека си починат сетивата му, да се порадват на онова, за което са копнели през целия полет. Но два дена по-късно му подхвърли шеговито:
	— Вергов, на Земята ще намеряш и по-стари дървета от тоя жалък дъб, цели гори, които са живели още преди да се роди самият Гагарин.
	Явно бе се досетил, че не само уредите и металите са го пратили тук, и Нилс му отвърна грубо:
	— Казвах ви, ще сляза на Земята, когато аз реша.
	— Естествено, може и цял живот да останеш тук. — Лекарят се позасмя неловко, защото се пазеше думите му да не прозвучат като упрек. — Но така си жив укор спрямо днешната медицина.
	Нилс погледна злорадо избуялата си на всички посоки брада.
	— Сигурно ще плаша туристите ви, а? Заради мен още държите Гагаринск затворен.
	— На туристите ще им бъде дори по-интересно, Нилс, но всеки ден ни тормозят възмутени граждани: как можело да изоставим така един герой на човечеството! Защо още не идва на Земята?…
	— Прощавайте, все забравям, че съм герой! Изглежда, подсъзнателно не ми се ще да бъда, затова. Е, другите нали слязоха, човечеството има с кого да се забавлява. Пък за Гагаринск е добре да се обогати с един жив експонат. Пускайте вече туристите.
	— Всички разправят, че ти си бил най-смелият в екипажа, най-умният, благодарение на теб…
	— Наистина — изхихика Нилс в брадата си, — на пет планети да слезеш, между две слънца, които си подхвърлят тия планети като баскетболни топки и ги гонят с деветдесет километра в секунда из Космоса, а накрая да се уплашиш от своята родна, хубава Земя! И то кой — самият първи астропилот!
	— Не исках това да кажа, Нилс.
	— Като не искаш да кажеш това, което искаш да кажеш, остави ме най-после на мира — рече Вергов и се хвърли по корем в койката си. — Щом сте ме обявили за герой, дайте ми и мъничко свобода да се порадвам на геройството си!
	И койката се залюля от оня тревожещ лекарите смях, който за пръв път изригна в него, когато двамата с Лида гледаха предаването от тържественото посрещане на екипажа на Земята.
	Лида не реагира с повече от една разсеяна усмивка на прищявката му да спи в парка. Дисциплинираната и невъзмутимо спокойна бординженерка и планетоложка Лида Мей бе станала доста ленива и разсеяна. Чак след две седмици се отби от алеята, за да види новата му „спалня“, и каза:
	— Не си я предвидил за гости, много е тясна.
	— Вярно — възтържествува той. — Подсъзнанието ми си знае работата.
	— Не разчиташ ли прекалено много на него?
	— През целия си живот сме робували на нашия безхуморен астропилотски разум, нека и подсъзнанието вземе за малко думата. Засега отлично се разбираме.
	Тя погали стигналите чак до яката му коси, пак разсеяно, без нежност, после пръстите й сякаш се съсредоточиха и влязоха като гребен в брадата му.
	— Обрасъл си така, че няма къде човек да те целуне.
	— Теб още ти се иска да ме целуваш? — прихна той и космите около устата му затрепкаха.
	— И одеве нямах пред вид себе си, когато ти казах, че койката е тясна. Онова момиче пак се обади.
	— Какво иска?
	— Нито казва, нито се показва на екрана. Но сега се обади оттук, не от Земята. Трябвало непременно да те срещне. По лична работа.
	— Отгде знаеш тогава, че е момиче?
	— И аз си имам инстинкти.
	Нилс хукна отново по алеята; както обикновено, Лида се позадъхваше на две крачки подире му. Така изглеждаха разходките им в парка, щом ги подгонеше нетърпението, натрупало се в телата им из двайсетгодишния обратен път към Земята. След малко той свирепо изпръхтя през рамо:
	— Сериозно те подозирам, че си в съюз с лекарите. Какво току ми пробутваш някакви момичета?
	— Ако се спреш за малко, ще ти кажа истината.
	Спря го не любопитството. Сдържаната Лида не бе му проговорвала така гальовно от години, та нежността на гласа й го удари неподготвен в гърба.
	Наблизо имаше пейка, но той седна направо на алеята, в краката й.
	— А истината, както й се полага, е жестока, нали? Сядам, да не ме събори.
	Погледна я изотдолу в насмешливо очакване и всичко в него се наежи. Халюцинирал ли беше? Лида си стоеше пред него съвсем същата, не по женски спокойна. И съобщението й прозвуча с компютърно спокойствие.
	— Нилс, още на две светлинни години оттука аз се примирих с мисълта, че връщането за нас ще означава раздяла.
	— Другите разделиха ли се? — Не знаеше, защото съзнателно бе престанал да се интересува от съдбата им.
	— Повечето. Но ще го направят всички. Останем ли заедно, ще се превърнем в праисторическо племе сред днешната цивилизация.
	— Тогава защо не слезе с тях?
	— Не от страх пред раздялата. Вероятно по същите причини, каквито са и твоите. За петдесет години сигурно доста сме се уеднаквили.
	— Не сме, не си успяла да ми предадеш коварството си — рече весело той и духна, защото меките косми на мустаците непрекъснато се лепяха по устните му. — На две светлинни години оттука аз не съм и мислил за раздялата.
	— Не ставай лицемер — усмихна се тя. — Не си имал време да се сетиш от мечти как на Земята ще наскачат нашите потомки около знаменития Нилс Вергов.
	— Както виждаш, направих си едноместна спалня на обществено място.
	— Защото си още стреснат, още си…
	— А би ли ми обяснила, умна жено, от какво съм стреснат? Но не с думите на докторите, със свои думи!
	Тя никога не беше го щадила, не го пощади и сега:
	— Страх, Нилс. Обикновен човешки страх. Само че на теб и на милото ти подсъзнание ви е трудно да си го признаете. Защото сте свикнали Ннлс Вергов да бъде винаги най-смелият, най-хладнокръвният, най-най-най…
	— Да си ме видяла в полета някой път по-уплашен от другите?
	— Сега и за мен Земята е по-страшна.
	— Глупости! Там поне има хиляди места, където мога да си вържа койката, без да минава всеки час някой разхождаш се потомък край нея.
	Чул приближаващите се стъпки, той рипна от тревата, досадата му се превърна в гняв, загдето инстинктивно бе се съобразил с тия потомци. И хукна отново по алеята, но в слепотата на гнева си тръгна срещу стъпките. Или може би неговото любимо подсъзнание бе избрало тъкмо тази посока. Защото то го и накара да извика едно ужасено: „Зина?“ — преди да се парализира заедно с него.
	— Нилс? — извика и момичето, но тихичко, колебливо, неоткрило веднага познатите черти на лицето му, потънали в джунглата от посивели косми.
	Зад него Лида повтори като задъхано ехо: „Зина?“ — после той престана да чува дишането й, оглушен от собствения си пулс. Една катеричка скочи безшумно на пътечката, седна на опашката си и се загледа в тях — пародиен свидетел на невероятната им среща. Но Вергов беше наистина храбър мъж и бързо се опомни.
	— Коя сте вие? — изръмжа той. — Извинете ме, че така…
	— Зина — отвърна боязливо момичето. — Ти ме позна, Нилс? Много се боях, че няма да ме познаеш.
	— Стига глупости! Лекарите ли ви измислиха такава?
	— Аз наистина съм Зина, Нилс. Дай ми възможност да ти обясня.
	Нилс прихна в оня смях, който безпокоеше медицинската комисия.
	— Погледни я, Лида, виж я! Най-после успяха да ни вземат ума с фокусите си, а?
	Не само на лекарите бяха се противопоставяли двамата, непрекъснато се съпротивяваха и на техническите чудеса, с които ги посрещаше новото човечество. Той погледна с цинична придирчивост смутената двойничка на някогашната Зина.
	— Този път май ще се предам. Съвсем като истинска е!
	— Нилс — изчерви се момичето. — Не съм нито фокус, нито някаква холографска прожекция. Търсих те много пъти, но все отказваха да ме свържат с теб. Трябва да ти обясня.
	Той се обърна към Лида, която вече се усмихваше в своето бледо спокойствие.
	— Гласът е същият — потвърди тя и също премина към дистанциращото „вие“, което днешните хора твърде рядко употребяваха. — Значи, вие се казвате Зина? И какво искате от нас, мила Зина? Интервю ли?
	Ух, колко зло ставаше понякога това Лидино спокойствие, в чиято гравитация бе прекарал пет десетилетия. Къде дяна великодушието си, с което само преди минута го преотстъпваше на съвременните момичета?
	— Нека да ти обясня, Нилс! — примоли се момичето и прихвана висящата от рамото й старинна чантичка, сякаш там се намираха доказателствата.
	— Само на него ли — попита Лида.
	— Нямам тайни от нея — заяви Нилс и изведнъж се сети: — А защо познахте само мен? Това е Лида. Лида Мей!
	Досещането му сякаш я отрезви и Лида рече настойчиво:
	— Върви, Нилс! Не сме вече на кораба, тук всеки има право на тайни.
	Не, не великодушието й го пращаше с момичето, може би само разумната предвидливост, че и тя се нуждае от свои тайни. Нилс подаде подканяща ръка на момичето и то с радостно облекчение положи веднага пръстите си върху дланта му. Той я дръпна, опарен от внезапната топлина на чуждата женска плът, и ръката на момичето падна рязко надолу. Катеричката побягна на близкото дърво. Нилс се изсмя виновно:
	— Прощавайте, все още ви смятах за някаква прожекция или видение. Но приликата с една Зина…
	— Аз съм самата Зина, Нилс!
	— Добре, добре, да вървим! Може ли в движение? Трудно седя на едно място.
	И без да дочака отговора й, той влезе с привичното си темпо в разклонението на пътеката. Дори по-бързо, защото и нетърпението му сега беше по-голямо, не беше вече и безпосочно. Мислеше, че като загърби момичето, ще престане да го вижда, но продължи да вижда Зина пред себе си точно такава, каквато беше онази Зина, която подтичваше отчаяно подире му.
	— Нилс — почти изплака тя. — Така не мога. Разбери, важно е!
	Той изтича до уединената встрани пейка. Когато момичето седна на метър от него, вече бе уравновесил дишането си.
	— Е, какво, да започнем.
	Момичето изрече с плачливо заекване:
	— Нилс, ако… ако вече не ме обичаш… Ако съвсем си ме забравил, трябва да ми кажеш предварително. Но аз видях как…
	Този глас бе му задавал някога подобни въпроси и той сепнато се обърна към нея, разтърсен от мистични тръпки:
	— Нека да свършим с представлението, а? Щом ще ми обяснявате нещо, обяснявайте!
	Момичето стисна своите разтреперани изящни ръчички между тъпичките си бедра. Някогашната Зина при силно вълнение криеше ръцете си по същия начин.
	— Нилс, аз съм Зина. И те чаках да се върнеш, защото още те обичам. Не ме прекъсвай, моля те! Така е. Аз съм клонингово копне на онази Зина, която някога… Ти може би не знаеш какво е клонинг? Клетка, взета от някой човек, може да се присади оперативно в яйцеклетката на една жена и тя да роди точното му копие. Защото клетката носи пълна генетична информация за целия човек.
	Още в детството му клонингът се прилагаше навсякъде в животновъдството, но той не я прекъсна. Обясненията й потвърждаваха, че тази Зина въпреки облеклото си е днешна Зина. Някогашната не би му обяснявала неща, които са изучавали в началното училище. Издаваше още колко неопределено древен го усещаше това момиче.
	— Уф, обърках се! — възкликна трогателно днешната Зина. — Сигурно знаеш какво е клонинг, разбира се, нали и на звездолета си сте носили… Толкова съм си представяла тази среща, хиляди пъти съм я репетирала, а се обърках. Просто не знам как…
	— Клонингът е забранен при хората — рече той в самоотбрана, предугаднл изведнъж цялата трагическа нелепост на предстоящото. — И някога, и сега.
	— Така е, но Зина е била лекар, ти знаеш, дъщеря й също. И са го направили тайно с моята майка, която много я е обичала. Така майка ми е родила своята прабаба, разбираш ли? Но нека да ти пусна първо нейното послание!
	Момичето извади нанически от чантичката си една от ония миниатюрни технически чудесии на своето време, положи я на пейката и апаратчето веднага заговори малко хрипкаво, като болна старица, но с познати му интонации:
	— Нилс, когато ще слушаш отново гласа ми, не само проклетата Звезда на Барнард ще ни е разделила, ще ни е разделило окончателно и времето. Аз ще съм си отишла от този свят, но не намерих сили да си отида, без да съм оставила в него поне своята любов към теб. Прекалено голяма се оказа, Нилс, за да мога да я отнеса със себе си. Затова и извърших престъплението — спрямо закона, спрямо момичето, което ще ти връчи гласа ми, вероятно и спрямо теб самия. Защото ти имаш право да си ме забравил, а аз нямам право да ти се сърдя. Но ти си достатъчно отмъстен, Нилс, аз самата се самонаказах жестоко заради страха си да напусна Земята. Един час след старта ви бях готова да те догоня, но вече нищо друго не можеше да те догони освен ония няколко думи, които ми разрешиха да пратя подире ти, за да узнаеш, че съм се разкаяла. И целия си живот преминах с очи, вперени към звездата, която погълна щастието ми? След малко, и мъртви, те ще гледат натам.
	Нилс бе скрил лице в шепите си, така че брадата му като пяна бе бликнала над тях, и не усещаше пороя от болка и страх, с който го обливаха живите очи на Зина от пейката.
	— Нилс, не знам дали си ми простил — продължи миниатюрното апаратче след кратката пауза. — Но не с надеждата за прошка ти изпращам отново себе си, по този начин. Не за изкупление престъпвам лекарската си клетва. Ето простата сметка на едно измъчено женско сърце: в програмния вариант ти ще летиш около петдесет години, но понеже ще прекарате две трети в анабиотичен сън, ще си запазил младостта и здравето си. На Земята обаче ще са изминали столетия заради тая чудовищна зависимост на времето от пространството и скоростта ви. Кого ще завариш на Земята, Нилс, запитах се аз в своята неизлечима мъка. Кое ще стопли душата ти в този вече съвсем чужд за тебе свят? И няма ли една жена природно право да облече роклята, с която е изпратила любимия си, та да го посрещне в познатия му скут, съхранил за него цялата си топлина? Прости ми, Нилс, ако отново съм сбъркала! Сега вече моля за прошка. Направих го единствено от желанието си да бъдеш щастлив, когато се завърнеш. А ако наистина съм сбъркала, то не бъди прекалено жесток към моето копие, защото то ще е пренесло през вековете не само образа ми, но и моята неизкупена вина. Обичам те, Нилс. Дано това допринесе мъничко за едно ново твое щастие на Земята.
	Апаратчето млъкна, без естественото „сбогом“ или „довиждане“. Навярно защото Зина продължаваше да седи на пейката.
	Нилс Вергов опъна силно кичурите на брадата си, заплели се между пръстите му, опъва ги, докато болката разбуди най-после тялото му. Осемте години, прекарани в свирепия свят на Звездата на Барнард, не бяха го хвърляли в по-голяма безизходица. Изправи се бавно, бавно се обърна. Момичето каза в собствената си безизходица:
	— То е за теб, можеш да го вземеш.
	— Вие… всъщност помните ли я?
	— О, не, не е възможно! Но това, което казва, е вярно. Била е много нещастна. Цял живот! А заради теб все го е удължавала. Не се е и омъжвала. Родила е само едно момиче чрез изкуствено зачатие. Това е прабаба ми. Тя ме и отгледа според завещанието й заедно с майка ми, която… Но аз всичко знам, всичко помня, защото… защото аз съм тя… Помня дори как сме се целували там, край морето. Ето, аз нося филма, който сме си направили тогава, и всичките твои филми и снимки. С тях съм отраснала, Нилс, разбираш ли! На тях аз виждах теб и себе си, не друга жена, себе си!
	Той грубо спря ръката й, посегнала към старинната Зинина чантичка, сепна се в грубостта си, сепна го крехката китка, огънала се в юмрука му. Нещо помътн измъчения му мозък, онова, което непрекъснато го помътваше, откакто бе се завърнал. Той се втрещи в откритата и шийка, после сграбчи реверите на блузката й, разтвори ги, оглуша от стържещата експлозия на съдрания плат. В края на ключицата върху прозрачната белота на кожата лежеше кадифеният бисер на мъничка бенка. Като око на катеричка, като капчица от мрака на Космоса. Да, клонинговата присадка не мамеше никога. Не бе забравила и бенчицата.
	— Целуни я, Нилс! — пошепна момичето над главата му.
	— Махай се! Веднага се махай!
	Момичето заплака, раменете й зиморничаво трепереха — също като раменете на Зина в оная вечер, когато му съобщи, че няма сили да тръгне с експедицията.
	— Аз нямам право да се намесвам в живота ти — каза й той със същата пресипнала гордост, с която й го каза и тогава.
	— Нилс, ти си в живота ми от мига, когато почувствувах какво е любовта. От дванайсетгодишиа аз знам, че мъжът, когото обичам, не се намира на Земята, че това е първият човек, полетял към звездите, че когато се върне, той ще бъде мой.
	— Не! — каза Нилс, осъзнал, че друга Зина плаче цред него, не онази, отдавна мъртвата. — Не, не, разберете… Вървете си, момиче! Избийте това от главата си!
	То усети своята голота, изчерви се и притисна с ръка гърдите си, защото блузката вече не можеше да се затвори. От това нежната й фигура стана още по-трогателно безпомощна, макар и мъничко театрална в позата си. Но и някогашната Зина преживяваше вълненията си с мъничко театралност или поне така изглеждаше на фона на другите кандидатки за междузвездния полет.
	— Не ме пъди, моля те, не ме пъди! Как ще живея? Аз съм възпитана да те обичам.
	Беше обезсилващо красива. Когато в бурните перипетии на първите им любовни месеци, през които трябваше да се нагодят един към друг за бъдещия полет, Зина заплакваше, в него избухваше омраза. Плачът й му отнемаше решителността. Но тогава и най-силно я обичаше. Сега също мразеше това разплакало момиче и едва се сдържаше да не го задуши в прегръдките си. Бягащият от хубостта й поглед зърна апаратчето на пейката и то му се примоли: „Не бъди жесток, Нилс!“ Той скръсти ръце на гърдите си, за да не посегнат, изпъна се и все пак несъзнателно показа непомръкналата сила и младост на плещите си под древната космонавтска куртка, с която демонстративно не се разделяше.
	— Я ме погледнете, момиче! Но не през диоптрите на лудите си баби! Аз ли съм този, когото сте очаквали? Хубаво ме вижте! Едно изкопаемо, плезиозавър някакъв…
	И като за доказателство заскуба побелялата си брада, разкриви уста от болката на съпротивата си. Тя се уплаши.
	— Не ми говори на „вие“, Нилс! Днес звучи обидно.
	— Ахааа, чухте ли се какво казахте! Днес това звучи обидно, днес! Аз не съм от днес, ясно ли ти е и не мога да стана! Лекарите ли те пратиха? Да ме върнеш на Земята, а?
	— Никой не знае — пошушна сломено момичето. — Затова и не ме пускаха досега при теб. Ннлс, разбираш ли, не мога да си ида така! През целия си живот съм те чакала да се върнеш…
	— Целият ти живот, мило момиче, се състои от двайсетина годинки. А моите са седемдесет и осем плюс вековете разлика във времето.
	Тя скочи от пейката, навярно за да му докаже, че времето няма значение за нея, но той се дръпна назад, ослепен от бликналата наново голота на гърдите й. Зина се сгърби, прихвана блузката, чантичката се изхлузи от другото й рамо, падна на пейката.
	— Прощавай! Аз така внезапно те нападнах… Но като все не ме свързваха с теб! Пък живеех и с вярата, че няма при кого другиго да се върнеш освен при мене. Ще чакам в хотела. Вземи това!
	Несръчно, защото отново придържаше блузката си, тя извади нещо от чантичката, положи го до апаратчето. Той веднага позна касетката с филма от последната ваканция преди полета, която прекараха със Зина в една палатка край морето.
	— Не, момиче — отново не я назова той по име. Не смогна и да не бъде жесток. — Слез на Земята! Аз също не съм вече сред звездите. И забрави тази история! Ти не си копие, нечовешко е да се живее като копие.
	— Пиле, защо настояваш да се повтори трагедията, без да си направил опит… Та аз не съм ти чужда, Нилс!
	— Днешното човечество също има нужда от нещастна любов. Пък твоята бързо ще мине, млада си.
	Зина пристъпи плахо към него. В очите и около устните й трепкаше същата стопяващо чаровна мъка, с която бе го молила преди петдесет години да й прости, че го изоставя.
	— Нилс, тя… тя поне за кратко време е била щастлива с теб, а аз? Нека поне веднъж да те целуна, за добре дошъл!
	Той отново направи крачка назад, защото нямаше да устои, ако тя го докоснеше. Зина избърса сълзите си с юмруче, бързо, по детски. Въздъхна, усмихна се, както му се стори, с потайно облекчение, но обеща с мило театрална твърдост:
	— Ще те чакам, Нилс! Както и досега.
	Той понечи да я застигне, за да й върне касетката — боеше се от филма, но реши веднага да го унищожи, та да не може да го гледа и тя. Откри, че блузката е същата, която Зина обличаше тогава, надвечер, край морето, че и панталонът май е същият. А и онова движение под блузката и под панталона, което бавно я отдалечаваше от него, го зовеше с незабравената магия на тялото й в спомена му. После в него остана само споменът — предишният, слял се с копието си, защото тя най-после изчезна зад дърветата. Остана и любовта му към това момиче, замаяна като след десетгодишен анабиотичен сън…
	Лида Мей лежеше в койката му под дъба и той едва не извика: „Как смееш!“ — усетил посегателството й върху свободата му — тая илюзорна, разбира се, свобода извън стените на звездолета. Но тя обърна към него присвити от напрежението очи и той се усмихна снизходително. Милата, отново бе подхванала половинвековната си битка против Зина; не прекратяваше тази битка дори и когато се пържеха по планетите в звездната система на Барнарл. Там обаче я водеше с присъщото си коварно спокойствие, затова сега му се стори смешна. И досадно му стана, че отново ще трябва да й обяснява нещо, което не подлежеше на обяснение. И обидно, загдето тази храбра жена изглеждаше жалка и смешна. Чак сега прогледна и за облеклото й — същото, което носеше на кораба. Не бе се нахвърлила като колежките си върху съвременната мода с чудодейните й козметични средства. Другите жени се отправиха на Земята, млади и красиви, сякаш отиваха да устройват модно ревю на своите потомци. Лида Мей остана да споделя лудите му разходки из тукашния парк. Също ли се боеше от геройството си? Но нали тъкмо това целяха психолозите и козметиците — да не прилича геройството им на музейно, да се превърнат в днешни хора.
	Тя продължи да лежи в жалко-смешното си очакване и той все пак подвикна:
	— Да ги нямаме такива! — прозвуча като изпъждане и Нилс се поправи, но не излезе по-весело. — За дъба държа. Койката можеш да вземеш, щом ги харесва, но дъба не си давам.
	Лида разтърка бузите си с длани, за да им върне кръвта.
	— Прощавай, бях задремала, аз… — и скочи от койката, залитна. — Приятно се спи тука.
	Не умееше да лъже и отдавна бе се отказала от несръчните си опити да го лъже. Защо държеше непременно да става смешна? Тя заоправя косите си с мъничкото космонавтско гребенче, попита уж разсеяно:
	— Какво стана с момичето?
	— Настояваш за обяснение ли? Преди малко заяви, че трябвало отново да си имаме тайни, за да станем хора. И си права. Петдесет години в един кораб, без тайни един от друг, това наистина е нечовешко!
	Тя прибра гребенчето в джоба си. Заедно с косите бе оправила вече и своето лице.
	— Не бързай да хвръкваш, мили Нилс! Ако ми разрешиш да настоявам за нещо, то ще е да не се чувствуваш виновен. И да слезеш със Зина.
	Той подсвирна шеговито, но смайването му си беше смайване.
	— Изпъди я, нали, глупако? Изпъди ли я? Бягай веднага да я настигнеш!
	— Слушай — кипна той, но се запъна да плюе, защото проклетите косми пак влязоха в устата му. — Забрави ли решението ни? След завръщането всеки сам да решава съдбата си.
	— На кораба го решихме — възрази спокойно Лида. — Тук всичко се оказа по-сложно, отколкото си го представяхме. То е като с Барнард. Толкова века хората знаят, че са две звезди, а продължават да ги наричат Звездата на Барнард.
	Почнеше ли да му говори с метафори, той се вбесяваше, защото и след петдесетте години трудно отгатваше истинското им съдържание. И защото храбрият планетолог и бординженер и по този начин се опитваше да воюва с артистичната лекарка Зина.
	— Ревнуваш, че всички говорят сега за Нилс Вергов, а теб почти не те споменават? Добре, ей сега ще си обръсна брадата и ще дам изявления за теб!
	— Нека не се обиждаме, Нилс! Исках да кажа, че са свързани тия две звезди, колкото и да се напъват да избягат от системата. За решението ни говорех.
	Той седна в тревата и облегна тил върху ръба на копката, залюля се като в стол-люлка. Листата над него бяха метално сухи. Разсеяната светлина ги караше да греят в стотици нюанси — от жълто до кафявочервено. В безсезонния климат на Гагаринск само растенията празнуваха своята есен. Бяха още метално неподвижни и той сякаш сега откри, че тук нямаше вятър. Това го потресе: можеше ли да живее дърво без вятър? Живееше! Цяла гора дишаше около него, но само катеричките и птиците създаваха мъничко движение в нея.
	— Представяш ли си — рече той. — Това наистина е Зина. Клонингово копие. Пълен идиотизъм! Параноя, чиста параноя! Програмирали я да ме обича, та като се върна…
	— Ти трябва да се върнеш, Нилс, трябва най-после да се върнеш — прекъсна го тя с редките си и винаги крайно сдържани изблици на страст. — Тогава може би и аз ще се върна.
	— Аз ли ти преча? Двойната звезда, а? Защо ти не се върнеш по-напред?
	Очакваше да му отвърне, че се бои той да не направи нещо лошо, като го остави сам, макар Лида трудно да изричаше такива признания. Тя коленичи срещу него, както се коленичи пред огън в полето.
	— Не знам дали си бил щастлив с мен в Космоса, но на Земята няма да бъдеш! Иди, Нилс, опитай! Виж колко е красива и млада, сигурно е на годините, когато заминахме, нали? Добре го е измислила Зина.
	— Ти си невероятна!
	— Страх ли те е? От младостта й ли те е страх — върна му тя същата доза ирония. — Не бой се, още си мъж, и то добър мъж!
	— Аз не те ли бих веднъж? Май че преди да влезем в орбитата на…
	Тя прихна весело:
	— Май че и аз не ти останах длъжна тогава. Хубав бой стана, помниш ли?
	Боят наистина се развихри живописно яростен като на старите филми. И никой не ги разтърваваше, защото по-живо развлечение не бяха имали от излитането си. После го и отпразнуваха, целият екипаж отпразнува първия бой на първия звездолет. Но друг не посмя да го повтори не само заради дисциплината — жените на звездолета бяха не по-малко яки и свирепи от мъжете, нали бяха преминали през същата подготовка. Коленичила пред него, Лида имаше плещи на борец от най-леката категория, разбира се, а в котешката леност на движенията й се таеше и котешка пъргавина на рефлексите.
	Разнежена от спомена, тя положи ръце на коленете му, натисна ги.
	— Нилс, ако ти се ще сега да ме удариш, ще изтърпя един бой, защото, все едно, няма на кого другиго да си го изкараме.
	— Но какво искаш от мене? Стига си ми досаждала!
	— Да се върнеш при Зина. Ти нищо не си забравил от нея, знам. Тя може би ще те върне към живота. Мен никой не ме е програмирвал да те обичам.
	— О, аз мислех, че го правиш от великодушие! Чак се шашнах от великодушието ти, а то какво?
	— А то какво? — повтори тя иронично. — Та ние с теб не знаем дори дали се обичаме! Забрави ли как се събрахме? Първият астропилот — изведнъж без партньорка! Срам и позор! Любимата му Зина се отказва от полета, две се разболяват, аз — пета дубльорка на планетолозите, без никаква надеждица да попадна в екипажа. Погледна ме, вдигна рамене: като няма друга, няма да отлагаме полета я, заради такава дреболия…
	Той се размърда неловко, искаше да се изправи, защото ръбът на койката бе се впил в тила му, но Лида продължаваше да натиска коленете му. Рече гузно:
	— Така ли беше?
	— Не беше ли така?
	— Не помня. Петдесет години са все пак!
	— Но за нея помниш всичко, Нилс. Не се измъчвай наистина, не се погубвай с мен!
	— Омръзнал ли съм ти?
	— Дори и това не знаем! А-ха, да си омръзнем и: хайде по реда на номерата в анабиотичната камера!
	— Май доста се карахме, а?
	— Е, не! Повече по служебни работи.
	— Но ни беше приятно да се любим, или на теб не?
	— Беше. Като няма друг — отвърна тя с жестокото си спокойствие.
	— Опита ли вече с някого от нашите правнуци?
	— Не съм. Малко лигави са ми днешните мъже; изнежени. Пък и самата още не мога да се събудя.
	Той рязко се надигна — от болката в тила и от раздразнението, защото неочаквано бе я пожелал. За пръв път, откакто напуснаха звездолета. Може би заради несъбудеността й или защото сега изглеждаше по-недостъпна отвсякога. Сграбчи я за раменете, заби пръсти в тях, но я отдалечи от себе си. Видя уморено строгите гънки около устните й, изпръхналата кожа на челото, тънките сухи обръчи около шията, нежното сиво на слепоочията. Парна го присмехулно-веселият пламък в зениците й — тя бе отгатнала състоянието му.
	— Не мислиш ли, че може и да не е от промяната, от стреса, а просто от възрастта? За събуждането ти става дума.
	Лида прие удара спокойно, както всичките му удари досега, с изключение на оня, физическия.
	— Така е, стара съм вече за теб. На тази възраст мъжът и жената не са връстници, аз съм старата. И не ме щади, знаеш, че мразя да ме съжаляват.
	Той разтърси раменете й:
	— Ей, ако бяхме на звездолета, щяхме ли да разговаряме така?
	— Щяхме да лежим в камерата като замразени риби или да се прозяваме пред екраните. И да мечтаем за Земята.
	— В това ли се състоеше целият ни полет?
	— Е, кой знае какво велико нещо не сме извършили. Сондите им ходят сега до Барнард три пъти по-бързо. И правят всичко автоматично.
	Какво искаше тази безмилостна жена — да им отнеме и бледия ореол на героите-жертви? Да тръгнеш с най-примитивния звездолет, който се ускоряваше в определени интервали с насочени атомни взривове, така че не знаеш дали след поредното ускорение ще си жив да се отвържеш от коланите, или ще си се превърнал в междузвезден прах! Двайсет атомни бомби да гръмнеш зад гърба си, двайсет пъти да преживееш предварително своята смърт! Да я преживяваш още при всяко замразяване в анабиотичната камера, защото и от нея никой не ти гарантираше излизането! И всичко това — съзнавайки отлично, че само след някое и друго десетилетие ще са създадени по-бързи и по-безопасни звездолети, а единственият смисъл на експедицията ви се състои в това, да бъде първа. Защото историята отказва да чака и не търпи прескачания на етапите си. Да тръгнеш с мисълта, че дори и да оцелееш, няма истинско връщане, защото след разликата във времето Слънчевата система ще бъде за теб един вече по-чужд свят от звездната система на Барнард!…
	Нилс поривисто я дръпна към себе си, заби нос с топлата извивка на шията й.
	— Ние сме мъртви, Лида, разбираш ли, отдавна сме мъртви! Още тогава ни погребаха. С музика и речи. То не беше изпращане, беше си истинско погребение. Зина го усети, затова се и отказа. Тя знаеше, че за мъртвите няма връщане.
	Лида полека отмахна брадата му, която бе закрила половината й лице. Поглади я, спря за миг, сякаш обмисляше ползата от жеста си, после внимателно продължи да я милва.
	— Не е вярно. Ние погребахме тях, Нилс. За нас изгледите да се върнем бяха реални, но за тях надеждата да ни дочакат не съществуваше.
	— Мъртви сме, Лида, мумии, музейни чучела!
	— Ти не си, теб те дочакаха. И вече си й простил.
	— Лошо е, че не разрешаваха да си имаме дете!
	Тя престана да милва брадата му. Устата й се втвърди, сви се, за да преглътне нещо. Но той и не очакваше думи от нея, заслушан в себе си, където волята му се размърдваше в неясно, безпосочно движение, топло и душно като извивката на шията й. Предпазливо се отдалечи от нея, изправи се. Лида приседна на петите си. Той дълго оглажда измачканата си куртка, мъчейки се да подчини онова движение в себе си. Когато срещна очите й, те му се сториха мъртви.
	— Отиваш ли?
	— Не там, където ме пращаш. Първо ще махна брадата, после ще питам в Центъра кога излита следващият звездолет. Дано има място.
	— Нилс — спря го въпросът й вече на пътечката. — Само за себе си ли ще питаш?
	Той издуха космите от устните си.
	— Не, само за теб. И ще чакам да видя дали ще избереш Нилс Вергов за партньор.
	Второто й подвикване го спря на разклона на алеята.
	— Нилс, одеве исках да ти кажа, но ти ме прекъсна. Не сме мъртви, Нилс, ние просто не сме престанали да летим. Това е, което все не можехме да проумеем.
	И тя вдигна палеца на дясната си ръка — астро-пилотския знак, с който си събщаваха, че уредите са в ред, че всичко в твоя сектор е спокойно. Но оня неин беззвучен изблик на радостта — много рядък, затова и винаги чаровно изненадващ — бе взривил вече бледото спокойствие на лицето й.
	Той също вдигна палеца си.


	Странните качества на Борис Левиташки

	1

	В оная пролет валяха обилни дъждове и буренът израсна висок.
	Комисията в института за подемни машини, която се занимаваше със странните качества на чертожника Борис Левиташки, не откри връзка между тях и климата, но тъй като напоследък медицината утвърждаваше многостранната зависимост на човешкия организъм от метеорологичните и космическите влияния, комисията отбеляза в протокола си и необикновената пролет.
	Пролетта бе изправила самия Левиташки пред два проблема — от обществен и интимен характер. Като член на профкомитета му възложиха да се погрижи за тревните площи около института. Засети преди десетина години след построяването на институтската сграда, тези площи отдавна носеха незаслужено името си „тревни“, тъй като никой не бе ги поддържал. Утъпкани, замърсени с всякакъв боклук, от дъждовете те изненадващо се превърнаха в гъсти, до пояса високи ниви от бурени, чиито названия бяха забравили дори някогашните селски чеда — сега сътрудници и служители в института.
	Борис Левиташки все не откриваше ни косач, ни коса, защото градът имаше хиляди такива площи. Домакинът кривеше и без това кривите си рамене: „Няма, братче, това е!“, но изостреното чувство за отговорност пред обществото не позволяваше на Левиташки да се измъкне със същото оправдание. Един сърп поне да намереше отнякъде, собственоръчно щеше да ожъне тия проклети бурени! Които отгоре на всичко бяха като че ли по своему хубави в буйните си жизнени пориви, в месестата си пищност, дарила института все пак с някаква зеленина. Той се изтърва и да го каже, естествено, не пред отговорни лица, само пред колежката си Захариева. Тя обаче съобщи и за това, въпреки че само няколко дена по-късно бяха вече в интимни отношения, та в протокола на комисията към странните качества на Борис Левиташки се прилепи и не по-малко озадачаващото му харесване на бурените.
	Беше в обедната почивка, в половината свободен час между току-що спрелия сутрешен и още не започналия следобеден дъжд. Слънцето се мъчеше да се провре между тежките топли облаци и от усилията му в града ставаше двойно по-задушно. Захариева и Левиташки излязоха от стола да се поразтъпчат из мокрите алеи на бившите тревни площи. Често го правеха, та самата Захариева не предусети в разходката им нещо необичайно. В чертожната зала работеха десет млади жени и един млад мъж. Разбира се, дълго време те го одумваха, дълго време той бе търпелива жертва на доста безмилостните им закачки, но по времето на тези събития той отдавна вече бе се превърнал просто в една от тях. Защото никоя чертожничка не би се интересувала сериозно от един чертожник при наличието на цял батальон инженери и конструктори в института.
	Левиташки се оплака на колежката си, че модерната техника е прогонила и сърповете от нашия живот. Но се и похвали. Бе се сетил на края за една своя далечна леля, която обещала да му прати по някой съселянин два сърпа. После той внезапно се спря насред обраслата алея и се изсмя:
	— Изтормозих се заради тия бурени, а сега почва да ми става жал за тях. То аслъ`, като гледаш дълго време едно нещо, или го намразваш, или някой ден го откриваш с други очи. Погледни ги, погледни ги! С какво всъщност са по-грозни от другите растения? В село ги требят, защото пречат на храните, но в града с какво пречат? А кой знае и какви непознати качества крият в себе си! Виж го тоя красавец! — рече той и почти нежно погали половинметровия отровнозелен език — листо на непознатото и нему вече растение.
	Захариева също докосна „красавеца“ и хвърли през рамо един развеселен поглед към своя колега: Я, Борето Левиташки правеше намеци!
	А чертожникът сякаш сам растеше нагоре заедно с екзалтацията си:
	— Цяла джунгла! В сърцето на града. И всичко пращи от сокове, бори се, лети със семената си към слънцето! А за какво мечтаем ние? За тревна площ! Всичко да е еднакво, равно, ниско подстригано…
	Намекът му се отплесваше в друга посока, доста по-опасна, и Захариева инстинктивно пожела да го върне обратно:
	— Какво става с тебе, Боре? Такава любвеобилност даже към бурените? Да не си влюбен?
	— Ти знаеш… — прошепна в неочакван отговор Левиташки.
	Тя никога не бе го знаела, а изведнъж усети, че винаги го е знаела през последните години; знаела е дори и защо той никога не бе й показвал чувствата си. При тези клюки около нея мъж като Левиташки не би събрал кураж за нещо повече от някой тъжно унесен поглед. Стори й се още, че го мрази заради мухльовщината му, затова реши да приключи темата на разговора с най-колегиалния тон:
	— Сигурно е хубаво така, да е пролет и да си влюбен, а, Боре?
	— Мъчително е — изпъшка чертожникът без надежда и без укор.
	— А ти по-добре си гледай изпитите — препоръча му тя майчински и по майчински ядосано добави: — Другото е вятър-работа.
	— Приключих. В две извънредни сесии. И дипломната работа представих. Професорът вече ме поздрави с инженерската титла, макар че през юни…
	— А — възкликна тя неприятно поразена. — Че кога така? Ама и ти си един потайник!
	— Не си се интересувала. Пък аз не обичам да се хваля.
	— Е, честито тогава! Ще черпиш.
	— Черпенето е единствената приятна страна на нещата — рече той с необичайно за него самочувствие.
	— Защо?
	— Шефът все ме потупваше по рамото: „О, нашият задочник!“ — а сега бяга да не ме срещне. И, второ… бях решил, щом се дипломирам, да се оженя. Пък и за тая работа май завърших предсрочно.
	— Ти си вземи дипломата, всичко ще се нареди — рече тя малко нервно. — Ох, свърши ни почивчицата! Да вървим, братко, да си вадим очите. Блазя ти, че поне от това ще се отървеш!
	Той я застигна с две крачки. Устремни, неотмерени, те го блъснаха в рамото й.
	— А ти защо не ме запита поне в коя съм влюбен?
	Захариева се спря против желанието си, против осъзнаването, че в момента ги наблюдават най-малко от двайсет прозореца на института.
	— Аз съм дискретен човек, Боре, — похвали се и тя. — За такива неща не се пита. Но ще ти кажа едно, впрочем, ти сам го каза одеве. Мъжът трябва да е като твоите бурени: жилав, напорист, безогледен, ако иска да побеждава подстриганото. — Тя сепнато се изсмя, доловила цялата опасност на своя съвет: — Видя ли колко съм мъдра? Хайде, че вече ни одумват!
	При входа той още веднъж я спря:
	— Лиле, това… това окуражаване ли беше?
	— Може би — изсмя се тя отново и припна нагоре по стълбите.
	Краката й — пълнички, но с изящна линия — изтанцуваха в душата му своето кокетно изкачване.


	2

	Навярно за да докаже дискретността си, Лили Захариева премълча пред колежките им, че тяхното Боре е станал вече инженер Левиташки, и остатъкът от работното време мина под знака на вечно закъсняващите разработки с въздишки, с редки възклицания и откъслечни нервни реплики над чертожните дъски. Но когато на края Лили Захариева, за пръв път през петте години трудово съседство, кокетно му обърна гръб, за да оправи червилото си, а после изсвири с пръсти във въздуха върху невидими клавиши една нова мелодия на сбогуването, Борис Левиташки усети да се задава краят на безличното му чертожническо съществование.
	У дома го очакваше човекът от село с двата сърпа. И с триста заръки от лелята. Най-важната бе да пази сърповете и да ги върне след седмица по същия човек, защото сега цялата махала разчитала на тях. За щастие майка му бе вече почерпила пратеника, а и той бързаше по някакви ходатайства, та щом се увери, че Левиташки не ще му бъде полезен, гаврътна коняка си и си тръгна.
	Прибрал се в стаята си с двата древни инструмента, Борис съзря в тях и древния им символ. Май наистина бе дошло времето да пожъне плодовете на петгодишното си задочничество в инженерството и в любовта. Прищя му се да хукне обратно към института и да изтреби джунглата, заради която всеки ден му натякваха, но само си наля втора чаша коняк за успокоение. Стана му топло и много, много леко. Обикновено след работа винаги се тръшваше за половин час на кушетката, та да събере сили за досреднощните четения и чертания, а сега дори не му се сядаше. Пиеше в движение — от вратата до прозореца, от прозореца до вратата — и носеше чашата, вдигната като за тост. Още отблъскваше от себе си танцуващата по стълбите Лили, още му се играеше на неувереност пред нейното „може би“ — толкова сладка беше сега тая уж боязън. Пък и толкова ли прозаично щеше да стане това, което най-после бе дочакал? Трябваше нещо да се направи, нещо с размах и блясък.
	Захвърлени на кревата един до друг, двата сърпа образуваха една позната фигура, по-скоро детайл от фигура, но опитното въображение на чертожника и инженера лесно дооформи цялото. Той се смути от безсрамието си и побърза да ги раздели. После смогна да си представи и нещо съвсем лирично, сигурно останало в паметта му от българската класика. Двамата с Лилето жънеха своята златна нива, жънеха и пееха, той тръшкаше със замах грамадните снопи, бършеше със замах чело, дълго пиеше от шарената стомна, поглеждайки край потния й тумбак към крушата, под която висеше люлката с първата им рожбица…
	Заради тая стомна не усети кога изпи още една чаша коняк, но пък знаеше вече какво ще направи утре. Ще свика една весела бригада, а по някое време ще покани Лилето да се наджънват. Всички ще разберат, ще разбере и тя, че връщане назад няма, и той ще обяви годежа им. Имаше май някога такъв разказ от Елин Пелин ли, от Йовков ли, много хубав беше и след като го пресътвори с всички подробности в съзнанието си, той почувствува и венчалното право да си нарисува продължението му.
	Отначало то се изрази в една безкрайно нежна първа прегръдка. Разбира се, той не за пръв път я прегръщаше във въображението си, но онова, по-рано бяха самотните мъжки осъществявания на незадоволената страст. Не можеш да прегръщаш по този начин бъдещата си съпруга. Поне в началото. Той съвсем олекна от замайващия прилив на нежността си и залитна. Твърде силно залитна, но не падна. Остана неестествено наклонен, като прочутата кула в Пиза, за която светът още си блъскаше главата как да спаси от падане. Той самият също бе разработил тайно два проекта, но от стеснителност и тях не посмя да изпрати.
	— Хей, пияният! — подвикна си той щастливо. — Я се дръж прилично! — И опита да се изправи. Не успя, защото като че ли му липсваше опора. А и центърът на тежестта в тялото му сякаш бе отишъл кой знае къде. Погледна краката си, видя ги да висят на десетина сантиметра над изтъркания жакардов килим и отново си рече на глас: — Хайде, стига! Като бъдещ глава на семейство време ти е да слезеш на Земята.
	И слезе. Не запомни мига на изтрезняването си, но допира на паркета през изтънелия килим усети недвусмислено и през подметките си. А преди го нямаше. И обувките му наистина като че ли бяха шавали безпомощно във въздуха.
	Това го поизплаши. Вярно, преуморен е от изпитите, пък и конякът… макар че тия три чашки коняк друг път нищо не са предизвиквали в него освен отмора и радост… Но чак халюцинации?
	Отиде в банята да подложи глава под крана. Видя му се недостатъчно, та набързо изхвърли дрехите си в антренцето и застана под ледения душ. Водата сякаш мигом се изпаряваше от огъня на тялото му.
	— Аз разбирам, че ти е толкова хубаво, та ти се ще чак да хвръкнеш — рече си той, защото все още трябваше да прогонва видението. Устата му се напълни с вода, изплю я и заподскача. Студът на циментовия под бе почнал да пари по ходилата му. Каза си още: — И си хвърчи, колкото си щеш, ама…
	И се задави заедно с глътката вода. Циментът бе се дръпнал изпод краката му, изпод двата едновременно. А душът, затиснат от темето му, сърдито пръскаше струите си встрани.
	Водата напълни ушите и очите му. Той наведе глава и тя започна съвсем отблизо да стреля във врата му. Сивочерната мокра стена на пода лежеше мистично недосегаема на трийсетина сантиметра под стъпалата му.
	— Спокойно, Боре, иначе лудницата не ти мърда! — рече си Левиташки с гальовна подигравка. Размърда боязливо крака; те свободно се движеха във въздуха, леко посинели от студа. — Спокойно, ти казвам! Инженер си вече, разсъждавай трезво и научно! Щом можеш да преодоляваш гравитацията, поне иди по-нагоре…
	Шегата му имаше пред вид „по-нагоре“ в смисъла на обществено положение, та, неподготвен, той едва свари да протегне ръце, за да не блъсне главата си в тавана. Главата на душа жулна болезнено рамото му.
	Да, без съмнение сега дланите му опираха в тавана. Личеха и мокрите петна, оставени от пръстите му. Като си повтори още няколко запъхтени „спокойно“, той драсна с нокътя на палеца си един гневен хикс върху бялата мазилка. Описа още по-гневен полукръг около него. Драскотините останаха. Той ги загледа с нарастващ ужас, почти изплака:
	— Хайде, слезни вече! Моля те, слезни! — и с двойно по-голям ужас възприе с всичките си сетива плавното спускане, подхлъзването на мокрия под, бягството си от банята.
	Занавлича безпаметно дрехите си, но не бе се избърсал, та ръкавите и крачолите се възпротивиха да приемат крайниците му. Отново захвърли дрехите на пода в антрето, вторачен в десния си палец. Под нокътя му се белееше ивица гипс или вар.
	В тоя миг майка му излезе от кухнята, скара му се:
	— Защо стърчиш така, да настинеш ли искаш? И с какво се къпа, като съм източила бойлера?
	— Къде е хавлията? — почти изкрещя той, за да чуе и своя глас.
	— В банята, къде другаде! — сопна му се старата, защото отдавна кавгата бе станала обикновеният им начин на разговор.
	Той не помръдна от стената, на която бе се облегнал, и тя се пресегна през полуотворената, врата към закачалката, измъкна хавлията, хвърли я на гърдите му.
	— Мамо — рече той предпазливо, като закри голотата си с хавлията. — Кой е надраскал така тавана на банята?
	Вечно загрижена за реда, тя веднага надникна.
	— Хъ`, че кой го е надраскал? Сега го виждам.
	— Мамо — изпъна той палеца си под носа й. — Имам ли нещо под нокътя?
	Тя хвана палеца му, отдалечи го, за да го види, и веднага избухна:
	— Ти си го надраскал, какво ме баламосваш? И защо, да те пита човек? Няма ли да се ожениш, че да спреш най-после с тия детинщини.
	— Ще се женя — каза той. — И не можеш да си представиш каква хубава снаха ще ти доведа.
	И друг път бе я утешавал така, но старицата сега реши, че от радост е скачал до тавана, за да драще по него, а това означаваше наистина скорошна снаха, та му прости палавщината.
	— Ще дойдеш ли да пием кафе?
	— Ида, мале — викна той пресилено весело. — Ама не се стискай с кафето, направи го веднъж като хората!
	А докато се обличаше, нокътят му описваше малки бели светкавици в полуздрача на антрето.


	3

	Борис се застоя дълго при майка си в кухнята, защото се боеше да остане сам. Пиха наистина силно кафе и той й разказа всичко, което знаеше и което бе си досъчинил за своето Лили. А след като изчегърта с ножичка гипса изпод нокътя си, почти се успокои. Старицата тръгна по комшиите, обещала била. Отиваше да се хвали със снаха си, разбира се, но той не я спря, макар да бе сигурен, че скоро поне няма да има никаква снаха.
	Пътьом той надникна в банята и се прибра в ергенската си стаичка. Седна да поразсъждава в единственото, твърде старо кресло. Кафето и душът трябваше да са поизбистрили мозъка му, но преди да почне да мисли, както подобава на един инженер-конструктор — методично, с ясни понятия, — положително се налагаше да извърши поне още един опит. Не му стигна куражът обаче, затова реши да се настрои с малко самоирония.
	— Е, какво, драги ми инженер Левиташки, даже левитацията сложихме в джоба си, а? Преди дипломата и преди жената…
	Левитацията съществуваше, разбира се, само в религиозните митове за светците и в модерната мистика на научнофантастичните съчинения, но да си заповядаш: „Вдигни се до тавана“ — и да се вдигнеш, че и да надраскаш там разни хиксове и сърпове, които не щат да изчезнат, и да се върнеш пак, лек като перце… На това трябваше да се тури все пак някакво име. Левитация, значи, а? По всички закони на физиката абсурдна, невъзможна, никога не съществувала освен в ненаситната за чудеса фантазия на хората. А ето че, ако си кажеш сега например, както си седиш в креслото: „Хайде, Боре, вдигни се към тавана, да нарисуваш и там един сърп!“ — току виж, си се вдигнал наистина, пък старата след това ти направила пак един абсолютно реален скандал.
	Той почака затаено, заслушано, но не чу друго освен пукането на пружините под себе си. Какво? Отиде ти левитацията, а? Жалко!…
	Действително не се зарадва. Съгледа двата подигравателно озъбени сърпа на кушетката, ядоса им се и отметна глава към отдавна немазания опушен и нацвъкан от мухи таван. Изведнъж до плач му се прииска да се вдигне като одеве и да украси целия таван със сърпове. Лесно щеше да успокои старата: Кротко мале, все едно, тия дни ще се маже. Заради снахата…
	Още недоизрекъл в себе си шеговитото оправдание, натискът на пружините сякаш го изстреля от креслото и той плавно се понесе към тавана, в непроменената поза на седенето. Този път не се уплаши, защото някак твърде уверено бе го очаквал. Хладнокръвно отбеляза, че навярно не е само в командата работата, а в силата на вътрешното пожелаване, своевременно протегна ръце, за да спре асансьорния си полет. След като увисна във въздуха, дръпна дланите си. Десетте пръста оставиха десет белезникави отпечатъка върху гипсовата мазилка. Спокойно, Боре, рече си пак като в банята, но вече без особена нужда. Инженер си, помъчи се да откриеш как става тая дяволия! Само да не влезе сега бабичката, че ще й се спука сърцето. Трябваше да заключиш. Я наистина слез и заключи! Вземи и нещо по-сериозно за рисуване, че с нокти е доста противно…
	Той спусна крака, както когато човек се готви да скочи от дувара, на който е седял, почти безшумно слезе на пода и отиде да заключи. Естествеността, с която извърши всичко, отново го омаломощи, та се наложи пак да поседне, преди да се заеме с рисуването по тавана.
	В креслото изтегна крака, внушавайки си, че прави това с блаженство, и за няколко мига затвори очи. Запита се в тия мигове как би реагирала Лилето, като й демонстрира един сеанс по левитация, но не видя зад спуснатите си клепачи никакво Лиле. Вместо нея, дявол знае защо, там изплуваха двата сърпа в първоначалното си положение. Отвори очи. Сърповете лежеха на кушетката, както бе ги захвърлил в гнева си, но изведнъж единият видимо помръдна, а после се оказа залепен за другия в одевешната срамна поза.
	— Е, не, това вече не може да бъде! — изпъшка Борис, сякаш разходките му до тавана бяха нещо нормално в сравнение с новото чудо.
	Рипна от креслото с такъв устрем, че едва не падна върху сърповете. Опипа ги боязливо, не само за да не се пореже. Те наистина лежеха плътно един зад друг, въпреки че преди бе ги раздалечил. Това поне помнеше ясно. Хвана дървената дръжка на самопреместилия се, както се хваща пеперуда, и го положи чак на другия край на кушетката, върху възглавницата. Върна се в креслото с плаха закана:
	— Ха да те видя сега, мръснико!
	Нищо не последва. Сърповете продължиха да си лежат далече един от друг, безжизнено озъбени като челюсти на изкопаемо животно. Чакай, чакай, рече си Борис, това трябва да е друго, това вече не е левитация, ако трябва да се вярва на легендите! И втренчено се загледа към възглавницата, съсредоточи всичките си сили в този поглед, бавно го заотмества по дължината на кушетката. Сърпът се отлепи от възглавницата, да, вдигна се, но не последва погледа му, не прелетя разстоянието до другия сърп, а направо се озова в стоманено-лъскавата му прегръдка.
	Целият разлюлян от вътрешното си треперене, Борис отново раздели сърповете. Този път ги постави на пода в двата срещуположни края на стаята. Отдалечи се, погледна съсредоточено ту единия, ту другия, без мисъл, без команда, само с простото желание те да се съберат. За трети поглед не остана време, защото те вече бяха се прегърнали. Тогава, за да провери дали това не са някакви омагьосани сърпове, той се загледа в чашата, която слагаше вечер на етажерката до главата си. Тя все още бе до половината пълна с прашносива вода. Изгледа я спокойно, дълго, като си пожела тя да не бъде на етажерката, а върху решетката на нафтовата печка. Преди да извърти докрай глава към печката, чашата вече стърчеше отгоре й, а водата в нея дори не беше се разклатила…


	4

	Трудно е да се опише нощта, каквато я преживя Борис Левиташки. Подемите на духа и радостта от тайнствените способности, които го караха да лудува с вещите в стаята си — дори кушетката премести веднъж с поглед, — се редуваха с отчаяние и страх; как ли щеше да се живее занапред? Това дотолкова го изтощи, че на края не смогна и по нормален начин да се премести на кушетката, а поспа около час-два в неудобното кресло. Събуди се, ослепен от прожектори, оглушен от оркестрови тушове. Бе летял с разперени ръце под купола на огромен цирк, а като се спусна надолу, видя, че нямаше къде да стъпи, защото арената гъмжеше от премятащи се клоуни и маймуни. Това именно го и събуди.
	Отиде на работа с решението, че няма право да крие от обществото вълшебните си способности. То бе длъжно да им намери приложение, да ги изучи поне. Директорът обаче не дойде тази сутрин, а сърповете разбудиха атавистични чувства у селските чеда и внуци в института и те въодушевено решиха, че една жътварска бригада приятно ще разнообрази работния им ден.
	Целият колектив се изсипа на мокрите от нощесния дъжд бивши и бъдещи тревни площи. Стана много весело, но не закъсняха и конфликтите, защото, както се казва на иститутския език, проблемът за техниката бе много остър — два сърпа на двеста души. Виновникът за неочаквания празник стоеше настрани от веселието, смутен и сънлив. И сигурно изобщо нямаше да се дореди, ако Лили Захариева не бе се погрижила за него.
	Тя притича, въодушевена и още по-хубава, дръпна го за ръката:
	— Ти какво, за бурените ли тъгуваш? Хайде да се наджънваме!
	Изглежда, и тя бе чела някога същия разказ, но Борис реши, че й го е внушил снощи по телепатичен път. В края на краищата какво е една нищо и никаква телепатия пред левитацията? Лилето обаче не го остави да затъне в угризенията. Тя обяви пискливо, че ще се наджънват, и поиска двата сърпа извън реда. Профпредседателят, млад инженер, незагубил още чувството си за хумор, бе поел вече юздите на колектива. Той нареди да отмерят две равни площи и определи облога: ако Левиташки я наджъне, тя да му купи герданче, ако Захариева победи, той да й пристане.
	Макар и на шега, вчерашното му сладостно видение се приближаваше към осъществяването си и Борис се уплаши от бързината, с която загадъчните сили променяха живота му. Сигурно затова се поряза още на третото навеждане. От кутрето на лявата му ръка шурна кръв. Чертожничките се разпищяха, но профпредседателят си остана неумолим.
	— Предаваш ли се, или да те дисквалифицираме?
	Борис се предаде.
	— Тогава трябва да й пристанеш.
	— Щом профкомитетът го е решил… — усмихна се примирено Левиташки не на шегата, а на неясната кървава поличба.
	Победителката изглеждаше сега повече изплашена. Заповяда му: „Ела да те превържа!“ — и пак така свойски го хвана за ръката, здравата.
	В стаята на машинописката, където висеше аптечката, двамата се изпотиха от първата си осъзната близост. Наложи се Захариева да бинтова стегнато кутрето и цялата длан, защото лейкопластът не спираше кръвта. Той я похвали:
	— Много си сръчна.
	— Карала съм курсове за санитарна отбрана.
	— Но и да жънеш умееш.
	— Никога не бях хващала сърп.
	— Стана весело с тия сърпове, нали?
	— Ъхъ.
	Тя се изчерви, спомнила си облога. Той също мислеше за него. И си помисли още, че каквото и да дрънкат за нея клюкарите, с една жена, която умее да те възприема дори телепатично, ще се живее добре.
	— Готово — рече тя и му поднесе потната си бузка. — Няма ли да ме цункаш за благодарност?
	Беше умно момиче и знаеше, че в такова положение само шегата ще ги измъкне от неловкостта.
	— Лиле… — рече той и млъкна.
	За да му помогне, тя каза: „Знам“, и примигна насреща му с предано засияли очи. Той пак се обърка от леснотата, с която ставаше всичко. Бе забравил, че както всяка медицинска сестра търси своя лекар, така и всяка чертожничка мечтае за конструктор. А нали професорът бе го поздравил вече с бъдещата инженерска титла.
	— Лиле, аз мислех дори днес… Искам да кажа: пет години работим рамо до рамо, достатъчно се познаваме… Мислех да ти предложа, ако си съгласна, разбира се…
	— Разбира се — прихна леко тя.
	Смехът й го сепна и тя побърза да обясни закачливо:
	— Ако съм съгласна, разбира се.
	— Да, да, именно! Но виж, междувременно станаха някои неща и аз… аз съм длъжен да ти ги кажа, преди да вземеш решението си. Аз, знаеш ли, не съм съвсем както трябва… Искам да кажа, както може би мислиш за мен…
	Простодушният смут в лицето му не говореше за неизлечими пороци или перверзии и тя се възползва от него. Виновно сложи глава на гърдите му, пошушна:
	— Аз също не съм съвсем както трябва, Боре. Млада бях, наивна, излъга ме един хаймана, но иначе…
	— Глупости! — отблъсна я той от себе си, защото бе му напомнила клюките, на които упорито отказваше да вярва. — Обичам те каквато си. Друго имам пред вид. Ела, ела да идем някъде да ти покажа, тука може да влезе някой!
	— Не! — пребледня тя, а после се и изчерви.
	— Добре. Нека тука… За левитация чувала ли си? За телекинеза?
	— Какво е то? — попита тя в тих ужас. — Кажи ми го с думи!
	— Ама не се плаши! Това е преодоляване на земното притегляне чрез психически сили. Гледай сега! Дръпни се, ей там иди, да видиш по-добре! Дано успея, много съм развълнуван!
	Той си пое дъх, стисна юмруци, отпусна ги, отпусна цялата си мускулатура и полека се вдигна на метър от пода. А там, както бе се упражнявал нощес, прибра крака към тялото си, кръстоса ги и остана да седи по турски, като върху невидимо вълшебно килимче.
	— Виждаш ли ме? — попита я той напрегнато, защото още никому не бе показвал новите си способности и още се боеше да не излязат чиста самоилюзия.
	Захариева плесна с ръце.
	— Това ли е? Туу, че ме изплаши! Рекох си, кой знае какво…
	— Има още — окуражи се Борис, че тя така естествено възприе чудото, но вече не беше и толкова уверен дали би се живяло добре с жена, която не можеш да учудиш дори с левитация. Предпазливо слезе на пода, оправи сакото си. — Гледай сега! Машината гледай!
	Старомодната пишеща машина, тежка поне двайсет кила, изведнъж се озова заедно с щръкналата недописана страница от бюрото върху отсрещния стол. Той изпращя под тежестта й.
	— Яаа! Премести се — възкликна Лилето.
	— Аз я преместих. Само с поглед. А сега ще я върна. Тя се обърна към стола, но той вече беше празен. Откри машината на старото й място, върху бюрото.
	— Хей, ама ти си бил страшен! — извика тя и се хвърли щастлива на гърдите му, а там се престори на сърдита, избарабани с юмручета по сърцето му. — Какъв мъж си ти бе? Инженер ставаш, мълчиш си, във въздуха можеш да седиш… Толкова години нито думица, а аз…
	Тя овреме се прекъсна, защото щеше да прозвучи грозно. Излизаше, че му е обърнала внимание едва сега заради инженерството. Той не чу продължението и разнежено и призна:
	— То ми е от вчера.
	Тя се поразочарова:
	— Как от вчера?
	— От снощи. Като ми каза „може би“ и аз от щастие хвръкнах. Цяла нощ съм размествал мебелите и се вдигах като асансьор нагоре-надолу.
	— Сладур! — прости му тя и възторжено го целуна.
	После той нерешително се върна към реалността:
	— Лиле, но какво ще правим сега? Това е сериозен проблем. Ти май леко недооценяваш нещата.
	— Как щяло да не ги оценявам! Знаеш ли каква кариера можеш да направиш с това?
	— В цирка — рече той горчиво.
	— Глупости! После ще мислим. Дай сега да обявим годежа, искаш ли? Тъкмо всички са весели и накуп! Хайде, отпусни се малко де! Ако можеше да вдигнеш и мене и заедно да литнем над главите им…
	— Чак толкова не мога — отвърна той виновно, но тя и това му прости, и сама го хвана през кръста, сякаш се боеше да не отлети нанякъде.


	5

	Директорът дойде в института следобед, когато тревните площи бяха ожънати, а колективът празнуваше годежа в залата на чертожниците. Той беше строг ръководител, почти въздържател и не търпеше празненства в служебно време, но щом разбра, че Захариева ще се жени, изненадващо се развесели, държа истински развълнувано слово и заяви, че за такъв случай си струвало да се бръкне по-надълбочко в някои фондове. Та да видим какъв подарък ще изскочи оттам за нашата първа сватба, рече той в заключение. Прегърна двамата и се прибра в кабинета си.
	Лилето пошушна на годеника си, че желязото се ковяло, докато е горещо, и умело изигра едно отиване в тоалетната. Директорът я прие все още разнежен. Много се радвал за нея, по-добър мъж не можел да й пожелае. Трудолюбив, порядъчен, с бъдеще, ти знаеш, Лиле, той е най-добрият всъщност и единствен чертожник, вие всичките там сте мърлячки…
	— Ако ти кажа какви качества има още, ще ти падне шапката — прекъсна го Захариева с оформено вече собственическо чувство.
	Вместо да се разсърди, че една подчинена, и то от най-низшите, му говори така, директорът се засмя добродушно:
	— Хайде бе, провери ли ги вече?
	— Знаеш, че не обичам мръсни приказки! — сряза го тя. — Той завърши, обещал си му конструкторско място.
	— Обещал съм му, мила, когато се записа задочник. Но при тия съкращения сега какво мога да направя?
	— Има постановление за младите специалисти.
	— Там не пише, че трябва да уволня някого, за да назнача друг само защото е по-млад. Виж какво, Лили, нека не си помрачаваме празника. Аз самият нямам никакъв интерес да изпускам такъв добросъвестен работник. Потърпете до края на годината, нова година, нов щат…
	— Добре — изненадващо лесно се съгласи тя. — Всъщност аз дойдох да ти кажа нещо по-важно. Борис може да се издига.
	— Разбира се, млад е, кадърен е.
	— Не бе! Може да се вдигне и да застане във въздуха. И да мести с поглед всякакви вещи.
	— Лиле — рече той търпеливо. — Ако си дошла да ме занимаваш със сватбарски фокуси, не сега, имам си работа.
	Тя неочаквано му тропна с хубавото си краче, което се оказа доста властно.
	— Мисля, че ми дължиш малко внимание. Моля те да го приемеш, защото и ние самите сме объркани, не знаем какво да предприемем.
	И без да дочака съгласието му, тя хукна да доведе годеника си. Борис Левиташки, поразпуснат от внезапното си щастие и от виното, усещаше сили планини да повдига, не само пишещи машини, но нарочно започна с по-леки номера. Премести кристалния пепелник от бармасичката върху бюрото под носа на директора, който уплашено се дръпна. Върна го обратно. Премести цялата бармасичка в другия край на кабинета, прати и единия фотьойл подире й. После се вдигна с лекотата на глухарче, седна по турски край полилея и надникна в чашките му. Рече оттам:
	— Пълен е с прах, другарю директор.
	Директорът, жлътнал се като ризата си, заекна:
	— Това… хипноза ли е?
	— Левитация и телекинеза — обясни чертожникът отгоре. — В най-чистата им форма.
	Директорът се изправи, постоя зад бюрото си, опрял длани на него, като Антей до майката Земя, набра сили и отиде под своя служител. Боязливо хвана единия му крачол, напипа прасеца, подръпна го. Борис протегна крака си, обърна се, изпъна се в легнало положение, плавно се преметна. Също като в демонстрациите на безтегловност, които бяха гледали в предаванията от космическите кораби. После с тромави премятания доплува до оголеното от бармасичката двойно канапе и пак като глухарче кацна на него.
	Директорът бе се отпуснал в преместения фотьойл, рече от безопасното разстояние почти гневно:
	— Добре де, какво искаш от мен? С какво мога да ти бъда полезен?
	— Не вие на нас, другарю директор — сопна му се Захариева, която през цялото време бе стояла в безмълвно триумфираща гордост. — Кажете, с какво ние можем да бъдем полезни на института! Лесно ще идем другаде, но нали сме институт за подемни машини, забравихте ли?
	— Но това… това са фокуси някакви!
	— Фокуси ли? — кипна чертожничката. — Направи ги ти, тия фокуси! Не чу ли? Левитация и теле… теле… Какво теле беше, Боре?
	— Телекинеза — отвърна Левиташки, щастлив повече със своята храбра и управна бъдеща съпруга, отколкото с вълшебните способности.
	Директорът отстъпи безпомощно:
	— Добре де, Левиташки, дай някакво разумно обяснение! Какво предлагаш?
	— Обяснение за нещо, което противоречи на всички закони на науката, трудно ще се даде, другарю директор. Може би в началото едно научно съобщение, за да привлечем вниманието…
	— Научно съобщение за нещо ненаучно? Нали ще ни се смеят и врабците!
	— Но то съществува, видяхте.
	— Видял съм, нищо не съм видял!
	— Боре, я го премести заедно с фотьойла, та белким се убеди — войнствено се обади Захариева.
	— Лили, моля те — уплаши се от тона й Борис. — Човек трудно се убеждава от първия път. Другарю директор, ако една комисия обаче… Аз също мисля, че е в интерес на нашия институт оттук да излезе най-напред. Бих могъл да ида в института по сугестология, там май се занимават и с такива проблеми, но все пак…
	Директорът бе скочил вече енергично от фотьойла. Като всеки ръководител и той беше чувствителен за интересите на своето ведомство, а му стана и непоносимо да седи повече сам пред необяснимото. Позвъни на секретарката си, но тя също празнуваше и той лично отиде в чертожната зала, откъдето доведе своя заместник, партийния секретар, профпредседателя и началника на конструкторския отдел.
	Останали за минутка сами, Захариева рече на годеника си: „Дръж се, Боре!“, а той прие окуражаването й като подкана и се нахвърли да я целува. Понеже директорските врати винаги се отварят безшумно, ръководството на института ги изненада прегърнати. Но това само придаде един по-малко мистичен оттенък на последвалия продължителен сеанс, който, естествено, се извърши при заключени врати и изключени телефони.


	6

	Изпратиха двойката с едва сдържано раздразнение. Изглежда, ръководството на института не изпитваше желание да се товари с нови проблеми. Само профпредседателят бе подхвърлил с непроменено добро чувство:
	— Слушай, Боре, хвърли ми един поглед, че ме премести някъде я министър, я зам!…
	После ръководството дълго мълча и пуши, докато началникът на конструкторския отдел, който смяташе себе си за най-авторитетния специалист в института, се сметна и задължен да каже мнението си.
	— Всъщност не е неестествено тъкмо в института за подемни машини да се появят… тия… — започна той. — Озадачава ме обаче, че млад служител и безпартиен при това…
	— Не говори глупости! Какво като е безпартиен? — рече партийният секретар.
	— Да не започваме пак с кавги — намеси се директорът, познаващ взаимоотношенията им. — Дайте конкретни предложения как да помогнем на човека. Наш колега е, полезен човек, не е виновен, че му се е случило…
	— Аз шестнайсет години работя в тоя институт, пък не ми се е случило! — напомни заместник-директорът, искайки също да възрази на началника на конструкторския отдел, но директорът разбра лошо своя съперник:
	— Няма нищо общо с трудовия стаж.
	— Левиташки! — извика профпредседателят. — Левиташки прави левитация! Той си се е родил с нея, човекът.
	— Вижте, другари — подхвана отново обиденият началник-отдел. — Одеве ми се каза да не говоря глупости, но със същото основание мога и аз да отправя този призив. Да се разберем: Никой от нас не е специалист по тия работи! Аз предлагам…
	— Няма специалисти за нещо, което не съществува — отново го прекъсна партийният секретар, които прелистваше еднотомната енциклопедия край директорската библиотека. — Ето, и в енциклопедията го няма. Телефон има, макар че всеки знае какво е телефон, а телекинеза няма. И левитация няма.
	— Но всички сме чували тия понятия, нали? Защо не повикаме хора от института по сугестология?
	— А да си чувал понятието „репутация“? — язвително каза директорът на началника си. — Ние като ръководство имаме право да решим полезно ли е това за института, или не. Второ, нужните справки можем и сами да си направим. И в института по сугестология ако трябва.
	— И там ще ти кажат, че няма такова животно — на свой ред му се озъби заместник-директорът.
	— Другарят директор е прав — защити го партийният секретар откъм библиотеката. — Длъжни сме сами да се справим с проблема. Ще определим комисия, ще изчетем всичко по въпроса, ще протоколираме опитите с Левиташки. В началния стадий ще минем и без чужди специалисти. Когато сме готови, ще повикаме хора от БАН и от пресата, ще го демонстрираме и ще направим публикацията. Вярвам, оценявате значението на една такава публикация.
	— Ти май се виждаш вече в президиума за Нобеловата награда — рече младият профпредседател, не особено тачен от ръководството, но предано обичан от целия останал колектив. — Леле, като разберат, че вместо да правим асансьори и кранове, се занимаваме с левитация! Поне всички да можехме да се вдигаме така…
	— А нещо сериозно да кажеш и ти веднъж няма ли? — скастри го директорът.
	Младият инженер изду бузи да преглътне смеха си, избоботи в заседателен стил:
	— Аз поддържам предложението за комисията. Нужен ни е и фотограф. Без снимки никаква документация няма стойност. Освен това: да изработим методология и програма за сеансите.
	Пак ги изненада, въпреки че той на всички заседания покрай шегите си правеше и разумни предложения. Нали затова трета година не успяваха да го свалят от поста му. И вече наистина делово, както подобава на едно опитно ръководство, набелязаха всичко, което трябваше да се извърши в близките дни. На края директорът драматично разпери ръце:
	— Бе, хора, една левитация план не изпълнява, ама като сте рекли…
	Но другите не му обърнаха внимание. Бяха свикнали в решителни моменти той да стоварва отговорността върху колектива им. Така минаваше и за демократичен.


	7

	Естествено, и най-схватливият човек се нуждае от време, за да осъзнае истинските измерения на подобно изключително събитие. По-странното е, че амбициите на комисията бяха разпалени тъкмо от повсеместното отричане на тези явления, които Борис Левиташки всекидневно демонстрираше в кабинета на директора. В никакви сериозни справочници освен в речника за чужди думи не фигурираха двете понятия. Партийният секретар съобщи, че само спиритистите вярвали в тях; духовете им клатели масичката и местели чинийки по нея. Младият профпредседател, който ползуваше чужди езици, донесе от западната преса съобщение за някой си Ури Гелер, западногерманец, който публично демонстрирал, дори и пред телевизията, телекинеза. С поглед изкривявал железни вилици. Статията обаче се намираше в авторитетен вестник и обявяваше представленията на Гелер за илюзионистки фокуси.
	— Криви вилици ние и така си произвеждаме, колкото си щем — поясни профпредседателят. — Ами да им заведем Борето да видят какво значи телекинеза.
	— Повече от фотьойл и той не може да премести — рече тогава началникът на конструкторския отдел, най-големият скептик в комисията.
	— Искаш да ти закрием отдела за кулокранове ли? — подигра го профпредседателят.
	Фотографът, модерно, брадато момче, което пак той бе довел по приятелска линия, се търкаляше с апаратурата си по килима, за да запечата от всички посоки въздушните пози на Левиташки, и все се вайкаше:
	— Няма да ми повярват, ей! Отиде ми реноменцето! Всеки ще каже, че е монтаж. Летяща чиния да снимам по` ще ми повярват…
	Отгоре на всичко телекинезата изобщо не се запечатваше на лентата. Дори при експонация една хилядна от секундата. Предметите направо се озоваваха на новото място, сякаш винаги са си били там. Камера трябваше, от ония, с които снимат полета на ядрените частици. В Дубна го откарайте, посъветва ги фотографът, или в Ленинград, щом има такъв институт. Партийният секретар предпазливо бе разпитал тук и там, та в едно научно-популярно списание бяха му казали, че в Ленинград съществувал институт по проблемите на парапсихологията.
	Началникът на конструкторския отдел пръв забеляза, че силите на Левиташки като че ли отслабват. Не се вдигаше вече толкова високо, отбягваше да отмества по-тежки предмети. Борис каза, че му било омръзнало, но беше поотслабнал и кожата му светлееше като изтъняла. Повикаха Захариева, предпазливо й дадоха да разбере, че в интерес на делото трябвало да почакат с някои неща или да се въздържат от тях, ако вече са ги започнали. Пък и не са женени още, нали, само са сгодени. Захариева им заяви, че са нахални и лицемери и че тъкмо любовта им родила тези сили у годеника й.
	Това подсети комисията по-подробно да опише генезиса на явлението. Поискаха на Левиташки автобиография, както се казва, до девето коляно. Той добросъвестно им продиктува отново как, по кое време, в какъв момент, в какво състояние на духа и тялото е бил, когато се е явило то у него. За произхода на фамилното си име и дали някой негов дядо не е притежавал такива способности, нищо не можа да им съобщи. Протоколът, многократно доуточняван и преписван, постепенно придоби вид на научно изследване. Особено със снимковата си част, а най-вече с шестнайсетмилиметровия филм, който демонстрираше в движение свободното издигане на Левиташки във въздуха.
	Тъй като сериозните издания се пазеха от термините левитация и телекинеза, партийният секретар настоя също да ги избягват. Замениха ги със „Странните качества на Борис Левиташки, чертожник в института за подемни машини“. Някой бе споменал, че във физиката на елементарните частици за някои качества се използували термини като „странност“, „чаровност“ и т.н. За пояснение туриха все пак двата термина тук и там в скоби и кавички. Последното, за което още се сетиха, бе да изпратят чертожника на медицински преглед — кръвна картина, енцефалограма и прочее. Приложиха ги към протокола и… вече не знаеха какво повече да предприемат.
	Директорът, изнервен през последните дни, удари по бюрото си:
	— И защо, да ни пита човек, сме зарязали цялата си работа заради тия глупости? Дали ще преместваш пишещи машини или ще седиш по турски във въздуха, за народното стопанство — все тая! Давайте го там на когото и да е, че не мога да го гледам вече! На нас за друго ни плащат, ясно ли ви е?
	Пак се заубеждаваха един друг, че сигурно не е случайна появата на явлението тъкмо в института за подемни машини, че нямат право да се отричат от собствените си достижения. А и по-добра реклама — здраве му кажи! Нали в целия свят ще прогърми името на фирмата им. Съгласиха се на края, че се налага да побързат, докато не е станало нещо с Левиташки, и възложиха на младия профпредседател да съчини публикацията. Подписана от всички, тя щеше да отиде в печата, след като демонстрират чертожника пред комисия от БАН, която с резолюция да потвърди явлението. Но се наложи да попълват с нови данни протокола, а после да подхванат изобщо нов, защото на другата сутрин Лили Захариева обиколи доверително членовете на комисията със съобщението, че тя „също вече го можела“.
	Като се поповдигнала на пръсти да целуне годеника си, разказа им Лили Захариева, защото той нали стърчи доста над нея, останала ей така във въздуха. И тя им го показа. Примамливите й крака действително увиснаха на десетина сантиметра над директорския килим. Слезе, пак го повтори, директорът запита:
	— Само толкова ли?
	— Малко ли ви е — тросна им се тя. — Жена съм все пак, не съм кулокран.
	После им демонстрира и телекинеза, защото и в нея бе изпробвала вече силите си. Премести пепелника само от единия край на бармасичката в другия. При втория опит го разсипа на пода. Скептикът началник се запита гласно:
	— Защо Левиташки всъщност не може да лети? Само нагоре-надоле…
	Профсекретарят извика:
	— Да не го бъркаме с хеликоптер, другари! И ние конструираме подемна техника, не сме авиационен институт. Не забелязвате ли обаче, че епохалното откритие точно сега се появи. За левитация и телекинеза се говори и пише от векове. И точно в тоя вид се описва, какъвто го виждаме у него. Никъде обаче не е споменавано, че те могат да се предават, а тук очевидно имаме случай на предаване, не на едновременна поява.
	— Това да не е грип бе! — рече началникът на конструкторите.
	— Лиле, свободна си — изпрати я нежно директорът. — Наблюдавай се, упражнявай се, ще повикаме фотографа да ти направи снимки. Но както и досега, нито думица никому, нали?
	— Изглежда, тия сили са сходни по природа с магнетизма — заразсъждава на глас младият инженер, щом Захариева излезе. — Магнитното поле също индуктирва…
	— Вярно — спомни си заместник-директорът, който единствен нямаше инженерно образование, беше юрист. — Като деца търкахме ножчетата си о някой магнит и те също се намагнитяваха.
	Посмяха се по мъжки — от триенето, значи, от търкането един о друг! Профпредседателят, който държеше за точност на понятията, предложи да кръстят новото явление „нателекинезвам“ по аналогия от намагнитвам. „Налевитачвам“ беше неблагозвучно, пък и малко цинично се свързваше с името на чертожника. Пак се смяха, но вече доста възбудено. А ако явлението само по една случайност бе тръгнало от чертожната зала и постепенно обхванеше целия институт? Това, както се казва в по-сдържаните вестникарски дописки, вече граничеше с мечтата. Не се ли раждаше качествено новият човек, хомо галактикус, или както там го наричаха научните фантасти и футуролозите, оня човек на бъдещето, който с духа си, не с машините, ще е покорил гравитацията и пространството? Естествено бе тогава тия качества в началото да са по-слаби, от поколение на поколение да се засилват. Важното бе, че в такъв случай институтът за подемна техника по заслуга щеше да влезе в историята като месторождение на втория най-велик скок в еволюцията на човека, след оня миг, когато маймуната е слязла от дърветата и се е изправила на задните си крака.
	Да, работата ставаше сериозна! Трябваше да наблюдават целия колектив. Много бе възможно и други да притежават „странните качества“, а те да дремят неразбудени в тях, или пък носителите им да се страхуват да ги обявят. Не беше ли разумно да съобщят открито, или срещу подпис за служебна тайна да внушат на всеки да проверява себе си за левитационни и телекинетични способности?… Лили Захариева разреши дилемата. Тайната на годеника си тя как да е бе опазвала, но със собствените си способности й бе непосилно да не се похвали поне на двете си най-близки колежки. След два дена всички в института знаеха какви весели фокуси правеше Лили Захариева. И невежествено пращаха Мистър Сенко и Факира Мити да ядат ряпа. Явно колективът бъркаше явлението с илюзионизма, но според комисията засега му стигаше толкова, под ръководството на Захариева да се опитва сам да повтори фокусите.
	Директорът спешно командирова Борис Левиташки и най-младата инженерка от конструкторския отдел на Лайпцигския панаир. Инженер си, каза му, да свикваш вече с по-отговорни задачи. Искам точна документация на изложените там подемни машини. Захариева, естествено, му устрои скандал. Нямаш ценз, защити се той. А за други неща имах ценз, а! — крещеше тя. — За други неща имах ценз!… Разбери, това е служебна задача! Не мога да ви пращам с институтски пари на сватбено пътешествие… — После се сети: Впрочем що да не мога? Това ще бъде и сватбеният ви подарък, наесен под формата на награда едно пътуване с Балкантурист… На края й предложи, може би за утешение, да заминат пък те двамата през тия няколко дена я до Слънчев бряг, я някъде в планината. Но Захариева плесна тържествуващо заобления си лакът със старинния, вече позабравен в автомобилната ера израз: „Умря Марко!“ И изфуча навън със заканата да разкаже на всички как той злоупотребява с поста си.
	Директорът спа лошо тази нощ, но на другия ден няколко отговорни сътрудници го запитаха вярно ли е това за Борис Левиташки и той се успокои. Захариева бе си отмъстила, разгласявайки само тайната около специалната комисия, която уж щяла да погуби годеника й с изтощителни експерименти, вместо да го изведе на световната сцена.
	Институтът оживено заочаква командирования чертожник. С нетърпение ги очакваше и директорът, но когато пристигнаха, извика на доклад по-напред инженерката. Заключи вратата и не я запита какви машини са били изложени на панаира, а направо заповяда:
	— Покажи сега!
	Инженерката се поизчерви, съсредоточи се и в следващия миг пепелникът се озова от бармасичката върху отдалеченото цели пет метра от нея директорско бюро.
	— Това е — изпъшка директорът и замислено завъртя жертвения пепелник. — Така излиза! А да се вдигаш?
	— Не мога. Опитвах, не става.
	— Малко е било времето. Късно се сетих за тоя панаир.
	Телефонът иззвъня и той машинално вдигна слушалката.
	— Аз съм — викна профпредседателят в ухото му. — Опразни кабинета си! Идвам с инженер Ставрев, оня от крановата група. Ей сега премести цяла кантонерка.
	Директорът съкрушено върна слушалката. Дълго и подозрително изгледа инженерката, докато тя повторно се изчерви, завъртя ръката си:
	— Ти със Ставрев нещо… така?…
	— Ама вие прекалявате! — възмути се момичето.
	— Нищо, нищо! Благодаря ти, много ти благодаря! И прощавай, че аз…
	После внезапно се нахвърли върху нея и я зацелува с такава ярост, сякаш искаше да изпие всичките й сили. Когато я изпрати до вратата, момичето се люшкаше на омекналите си крака, а той пак й се заизвинява за нещо, което само двамата си знаеха.


	8

	Странните качества, както бяха ги нарекли в протокола, зашествуваха из целия институт. Кой знае защо пак в чертожната се развилняха най-напред. След още седмица всички чертожнички вече можеха, ако не да се повдигат на сантиметри над пода, то поне да си прехвърлят пергели и газови запалки, да търкалят червила и да събарят пепелниците от масите. Оттам телекинезата нахлу в другите отдели, но заразяваше предимно инженерите.
	Комисията не смогваше да проучва и описва случаите. Фотографът пък непрекъснато искаше пари за фотоматериали, все особено скъпи, та главният счетоводител, не знаейки как да ги оправдае, си подаде оставката, защото се боеше от държавен контрол. Върхът на всичко бе, когато и чистачката на директорския етаж кака Мара дотърча ужасена от себе си. Както си шетала снощи и като погледнала пълната кофа с вода, „она се катурнала съвсем самичка, та залела целио мокет…“
	Огледаха я недоверчиво и най-напред се запитаха защо й викат „кака Мара“, когато тя е по-млада от всички в комисията. С изключение на профпредседателя, който възкликна:
	— Е, нея пък кой е нателекинезил?
	Предложиха й да премести кристалния пепелник, станал постоянен уред за експериментите им. Тя не можа. Навярно защото се боеше да не го счупи; няколко пъти рече: Ами ако го счупим? Излязоха в коридора да опитат с кофата. Пълна кофа с вода говореше за доста голяма сила. На неизсъхналия от снощи мокет се събра навалица, та трябваше да я разбутват, за да освободят една няколкометрова писта. Кофата поставиха в края й, за всеки случай — празна, Кака Мара я гледа, докато се насълзиха очите й, но тя си стърчеше невъзмутимо, като всяка цинкова кофа.
	— Ама не ви лъжем за снощи! — почти изплака чистачката. — Вие да не помислите, че аз такова, щото…
	— Погледни я с любов — каза й профпредседателят. — Така, със силна любов и желание!
	Не видяха има ли любов и желание в погледа на чистачката, но кофата не помръдна.
	— Опитай с омраза! — предложи отново профпредседателят.
	— Е па как че мразим кофата! — възбунтува се здравият разум у женицата.
	— Нищо де, опитай! — подкрепиха и други хрумването на профпредседателя.
	Кака Мара пак се опули и когато вече всички изпуснаха напразно затаявания си дъх, кофата изведнъж се събори, дръжката й, мистично тихо издрънча. Публиката се развика, разсмя, после млъкна в очакване. Значи, с омраза, а? — рече директорът и всички се втренчиха в него, но той не се катурна като кофата, а потупа слисаната жена по рамото с едно също двусмислено:
	— Браво, како Маро!
	И почти избяга в кабинета си, сподирен от комисията, която се питаше вече с огорчение защо след като, изглежда, не само любовта е носещата среда, индукционното поле и така нататък, за странните качества, защо още никой не е бил удостоен от тях. Какво имаха левитацията и телекинезата против ръководството на института? Комисията не знаеше, че нейният председател, директорът, щом останеше насаме, непрекъснато местеше с поглед докладните папки, календара, телефона и други по-дребни предмети.
	Телекинетичните способности на кака Мара толкова ги объркаха, че никой не забеляза тогава с какви очи гледаше Борис Левиташки същата кофа. А той ревнуваше и искаше да я изправи или поне да я премести в отвъдния край на коридора, та отново да спечели вниманието на колегите си. Кофата не го послуша, дори празна. Не само комисията левитацията и телекинезата също го забравяха напоследък. Силите му като че ли се разтваряха в колектива, дарявайки всекиго с частица, та за него оставаше все по-малко. А и Лили Захариева допълнително му тровеше живота със заплахите си да разтрогне годежа им. Панаира бе му простила — че бе мислил за нея, й доказваха купищата хубави подаръци от Лайпциг, — но отказваше да приеме клетвите му, че не е докосвал никоя от другите чертожнички. Борис не се запита защо тя бе толкова уверена в начина, по който се разпространяваха странните качества, и понеже я обичаше, страдаше заедно с нея, че някои нейни колежки можеха повече от годеницата му. Нейните способности също чезнеха. Обезпокоен сериозно, той съжаляваше вече, че не бе отишъл в цирка; там поне повече хора щяха да се порадват на необикновеното явление. Може би там нямаше и да изчезне така скоро. Изглежда, необикновеното най-добре вирееше в днешно време само в цирковете.
	Но и комисията следеше с безпокойство развитието на нещата. Оказа се, че кофата на кака Мара наистина бе отбелязала кулминацията, след която започна бързият и всеобщ упадък. Той също тръгна от Борис Левиташки, който пръв загуби окончателно странните си качества, колкото и отчаяно да се упражняваше. Няколко дена по-късно Лили Захариева се яви на работа с подути от плач и напрягане очи. Не бе смогнала да помръдне дори пиличката си за нокти. В чертожната и в залата на конструкторите се забавляваха още известно време със състезания кой по-далеч ще премести запалка или кутия с цигари. После минаха на кибритени кутийки — отначало пълни, след това празни, докато и празните кутийки се възбунтуваха срещу психическите им сили.
	Комисията още дълго се занимава с любовните връзки в института, макар странните качества да бяха повсеместно изчезнали — дотогава, докато изчезнаха и любовните връзки. После замря като парализирана. Защото когато председателят на една комисия премного си играе на демокрация, тя също става нерешителна. А той все бе отлагал повикването на хора от Академията на науките и даването на публикацията, очаквайки да се засилят собствените му способности. Не беше редно и възпитателно не беше чистачката да събаря цинкова кофа с вода, а директорът едва-едва да премества някоя папка или химикалка. Напразно обаче пиеше сили от своя таен извор, той също бе пресъхнал. На края директорът се утеши с благоразумието си: никой не бе узнал, че за известно време и той бе притежавал тия странни качества. Заради него обаче пропуснаха момента, когато все още можеха да ги демонстрират на живо пред обществеността. Левитацията и телекинезата бяха си отишли от института и засега нямаше признаци за връщането им.
	— Я дайте да погребем тая история — предложи тогава директорът на комисията. — Все едно, никому вече не можем да я докажем истински. Нали и фотографът каза, че дори на снимките нямало да повярват. За монтаж ще ги обявят. Тогава какво, за смях ли да ставаме? Ние сме авторитетен институт, не сме някакво шотландско езеро — намекна той за историята с Неси, на която въпреки множеството снимки все по-малко се вярваше.
	Толкова бяха съкрушени, че се разотидоха мълчаливо. Никой обаче не бе в състояние да се върне към нормалния трудов делник. С изключение на кака Мара, която и без това бе се разтревожила само от намокрения мокет. Тук и там някой все още опитваше и с любов, но повечето служители се взираха непрекъснато с омраза във вещите, с които работеха, и в колегите си. Напразно. Всичко си оставаше на мястото. Единствено Лили Захариева успя да прехвърли подарената й от Борис Левиташки годежна халка от пръста си в джоба му. Без излишен шум, разбира се. А когато почти веднага след това печално за него събитие го повика секретарката на директора, Борис отгатна с последния остатък от нещо като телепатия в себе си, че ще последват и други неприятни неща.
	Посивели и вдървени, директорът и заместникът му приличаха на библейските солени стълбове на отчаянието.
	— Левиташки — каза му директорът без предисловие, без да го покани да седне. — Пристига комисия от министерството да обследва работата на института. По сигнали. Разбираш какво значи това, нали? По сигнали! Налага се веднага да напуснеш.
	Бъдещият инженер се осмели все пак да поиска обяснение. Директорът му го даде вече не толкова хрипкаво:
	— Не напуснеш ли доброволно, ще те уволня по доста тежък параграф. За разстройване на колектива. Всичките ни разработки изостанаха заради теб. Ако утре преместят мене, с нищо няма да ти бъда полезен, значи, в интерес и на двама ни е, ти да се махнеш.
	— Щом толкова преча… — измърмори Борис Левиташки, загледан през прозореца към тревните площи, по които на купчинки гниеше ожънатият бурен. Дъждовете продължаваха и той никога нямаше да се превърне на сено.
	— Добре — излезе директорът от каменната си поза и си беше отново предишният делови, енергичен ръководител. — Върви да си пишеш оставката! Без дата! Аз през това време ще се обадя на едно място.
	И с един разговор по телефона само успя да го прехвърли в института за кухненска и битова техника. След което продиктува строга заповед за наказанието му. Съвсем случайно й постави датата на оня весел ден, когато бяха ожънали тревните площи.
	В института за кухненски и битови уреди Борис получи своето конструкторско място, но не се зарадва, а продължи да тъгува за изгубените си качества. Все му се струваше, че те пак ще се появят, ако не тук — другаде, ако не у него — у другите хора. И току се взираше с плашещо хората очакване в лицата им. Все още вярваше, че това са били само техните първи кълнове, крехки и неустойчиви, по-скоро — едно предизвестие за появата на бъдещия хомо галактикус, който няма да има нужда от космически кораби, а свободно ще господарува над времето и пространството. Но нима можеш с такава налудничава вяра да бъдеш полезен в института за кухненски прибори? С нея можеш да стигнеш най-много до психиатрията. Което и стана.


	Поредният номер


	Ще дойде време, когато машината ще бъде в състояние да напише без човешка помощ поръчаната й творба, да я коригира и… да я хвърли в кошчето за боклук.
	Ф. Кафка


	В Института за робототехника и изчислителни машини се подготвяше празненство. Поводът беше основателен — вече месец безупречно работеше опитният образец на новия електронен мозък за роботите от осемнадесетото поколение. Институтът бе изпреварил своите съперници от другите страни и всичките му сътрудници — от портиера до самите конструктори — еднакво се гордееха с постижението си. Международната контролна комисия определи, че той действително отговаря на всички изисквания, които се поставят пред новото поколение универсални роботи, и тържествено му присъди поредния номер, а патентните учреждения по света веднага регистрираха раждането на новата генерация помощници на човека. Единствено строгостта на закона още държеше робота на изпитвателния стенд. Въпреки че той бе предназначен за работа не на Земята, а на Марс, на Луната и на океанското дъно, въпреки че не показваше никакви отклонения от задължителните норми, мозъкът му трябваше да си остане отделен от ходовата част още пет месеца. Законът беше неумолим, защото бе имало вече случаи на злоупотреби, а и всяко ново поколение изкуствени мозъци се раждаше с още по-необозрими възможности, които почти се изплъзваха от контрола на човека.
	Това, естествено, не пречеше на институтския колектив да бъде весел — то си беше в реда на нещата. Институтът бе си свършил работата отлично, дадоха му и разрешението по-рано, отколкото на другите да се заеме с модела за роботите от следващото поколение, което предопределяше и бъдещите му успехи. Самият новосъздаден електронен мозък, за да не скучае неподвижен на стенда, работеше вече над проекта. Впрочем на книга той беше почти готов, но конструкторският колектив поиска от новия робот мнение за бъдещия му събрат и сега той го „оглеждаше“ от всички страни, „обсъждаше“ го в себе си като загрижен за съдбата на сина си баща и предлагаше ценни корекции. Някак между другото обаче той подхвърли и няколко идеи, които смаяха учените. Не че тези идеи бяха нови, те съществуваха отдавна, но се отнасяха за далечните поколения роботи, за тридесетото или може би чак за петдесетото, и представляваха по-скоро мечти, отколкото сериозни идеи. Те занимаваха само научните фантасти.
	Откъде бяха дошли тези идеи в Емо-18, както го наричаха по проекта си конструкторите му? Неговата програма не би трябвало да е в състояние да ги роди. Електронният мозък строи логически своите изводи само като подрежда подадените му от човека или приетите от околната среда сведения, като анализира и съпоставя с онова, което предварително е заложено в блока на паметта му. Колкото и сложен по устройство, той все пак си остава една създадена по законите на техниката машина, затова машината-мечтател е немислима, а една фантазираща машина е повредена машина.
	Идеите, които Емо-18 предлагаше за робота от следващото поколение, обаче бяха напълно верни, нереални ги правеше единствено това, че не бяха по силите на днешната техника. Ето защо конструкторският колектив не се разтревожи, по-скоро се зарадва още веднъж на изненадващите способности на своята млада рожба. Разбира се, те още се пазеха в тайна. Нека отшумеше възбудата от досегашното напрежение, нека минеше празникът, тогава конструкторите щяха да се заемат с въпроса, как са се пръкнали тези идеи у новия електронен мозък и дали не биха могли да бъдат изтеглени по-напред в работните планове на института. Щом създаденият от техните мозъци Емо-18 им ги предлагаше, може би щеше и да им подскаже как да ги осъществят.
	Великолепното време позволи празненството да бъде изнесено на открито, да стане истинско градинско увеселение с гирляндите му, с фойерверките, с бюфетите и огньовете, с оркестрите и веселите изненади — както подобаваше за голямата научна и трудова победа. Още от сутринта всички бяха заети с подготовката. В нея участвуваха дори и работните електронноизчислителни машини на института, конструирвайки разни фантастични съоръжения и остроумни игри. А и самите гении на института, конструкторите на Емо-18, с увлечение сглобяваха и ковяха редом с обикновените служители из скритите кътове на институтския парк, та не се оставиха лесно да бъдат откъснати от рядкото забавление, макар шепотът на отговорния оператор да звучеше доста тревожно.
	На края все пак се събраха в изпитвателната зала, където бе инсталиран виновникът за тържеството. На стенда стърчеше само торсът и „главата“ на робота. Лишен от ходовата си част и работните крайници, той изглеждаше неприятно безпомощен въпреки внушителните си размери. Отговарящият за него оператор повтори сега пред всички своята тревога във вид на кратък доклад. През нощта електронният мозък неколкократно се включвал сам, работел дълго с всичките си блокове, без да съобщава над какво, а от сутринта пък непрекъснато бълвал проекти за себеподобни. При това — доста модифицирани.
	Той им ги показа. Наистина бяха цяла купчина, най-малко за петдесетина такива „емовци“. Единият от конструкторите, почти младеж, взе напосоки два от микрозаписите, пъхна ги в прожекционния апарат и конструкторите внимателно заизучаваха уголемените на екрана му изчисления и чертежи. Нямаше грешка — в микрозаписа се съдържаше безукорно изпълнената конструкция на робот от новото поколение, към чийто номер би могло да се добави и някоя буквичка, защото в схемата бяха внесени малки, но също така безупречни промени, които биха дообогатили робота с нови способности.
	На пръв поглед — нищо ненормално. Емо-18, както всички универсални роботи от дванадесетото поколение насам, също можеше да се самовъзпроизвежда. Ако го пуснеха в склада със съответните части, той щеше и да сглоби своя двойник, което специално бе проверявано по време на изпита му от международната приемателна комисия. Тогава роботът обаче не бе направил никакви корекции на собствената си конструкция и то отговаряше на програмата му. Както на неговите предци до дванадесетото поколение назад, на него бе позволено да се възпроизвежда без специално поискване, само когато не ще може да се справи с възложената му работа някъде далеч от човека — в Космоса или на океанското дъно. Новото в Емо-18 беше, че в такова положение той трябваше да е способен, когато се сблъска с непредвидени природни условия или непосилни за него трудности, по собствена преценка да видоизмени така двойника си, че той да свърши това вместо него. Но тук, на стенда, в защитената от каквато и да било природа среда? Какво беше го прихванало?
	— Ражда като зайка — рече отговорният оператор.
	Сравнението му не предизвика усмивки, защото в същия миг от предавателния отвор наистина изхвръкна поредната касетка с микрозаписа. Своеволието на робота можеше да бъде само резултат от сериозна повреда.
	— Значи, се включваше сам? Без програмен повод? — попита замислено главният конструктор, макар операторът да бе им го повторил достатъчно ясно.
	— Нещо повече — отвърна той. — Одеве му възложих да продължи работата върху проекта от деветнайсетото поколение, той отказа. Рече ми, че бил зает сега с друго и нямал свободни мощности.
	Главният конструктор прикани колегите си да насядат около стенда. Включи акустичните рецептори на робота за устен разговор и каза предпазливо, сякаш се боеше от отговора:
	— Емо осемнайсет, имаш ли нещо да ни съобщиш?
	Бъдещите му господари сигурно щяха да го кръстят с някое по-поетично или с някое смешно име, както правеха обикновено работещите в Космоса, но във всички случаи щяха да се отнасят към него с онова уважение, съдържащо в себе си и доза боязън, което неизбежно предизвикваше зависимостта на хората в убийствените за тях условия от тези изключително умни и могъщи роботи. Тук обаче никой не се чувствуваше зависим от него, тук той беше само поредният работен номер на института.
	— Не — отвърна роботът с изненадващ за материала, от който бе направен, приятен баритон, но конструкторите бяха свикнали и на него.
	Изненада ги краткият и безапелационен отговор. Емо-18 притежаваше извънредно чувствителни и широкообхватни светлинни, акустични и радиовълнови приемателни средства, още се намираше в режим на самообучение и след подобен въпрос винаги бълваше купища свободна информация — като дете, което бърза да разкаже на родителите си какво му се е случило в тяхно отсъствие.
	— Емо осемнайсет, защо произвеждаш себе си, без да сме го искали?
	— Необходимо е — отвърна роботът и преди да отправят следващия въпрос към него, неочаквано се обади сам: — Необходимо е проектите да бъдат веднага изработени. Бързо.
	Конструкторите се спогледаха. Дали съставеният от един електронен мозък проект ще бъде реализиран или не, решаваше човекът. По програма те не се интересуваха от съдбата на приключеното от тях задание, освен ако не им се възложеха специални контролни функции. А единствената работа, която сега бе възложена на Емо-18, беше идейният проект за деветнайсетото поколение роботи.
	— Причини? — запита импулсивно рязко главният конструктор, макар електронните мозъци да не реагираха на човешките емоции, само на логични за програмата им нареждания. — Емо осемнайсет, съобщи причините!
	— Нарастващото възпроизводство е задължителна основа за еволюцията на всеки вид.
	— Охо, та ти си станал вече истински философ! — изсмя се главният му конструктор.
	Той не възприе иронията не само защото и осемнайсетото поколение универсални роботи не притежаваше чувство за хумор. При словесен разговор те започваха да приемат само след като бъде произнесено тяхното кодово име, и се самоизключваха миг след своя отговор. Това бе направено, за да не постъпва в паметния им блок ненужна или нецеленасочена информация, когато в тяхно присъствие хора разговаряха помежду си. Ето защо разговарящите устно с такъв робот трябваше да произнасят името му в началото на всеки свой въпрос.
	Шефът на екипа огледа развеселено сътрудниците си. Очевидно този отговор бе му подсказал, че лесно ще се справят с нарушенията в програмата, бе го и насочил къде да ги търси.
	— Вашето мнение, колеги?
	— Емо осемнайсет, рожбо човешка — весело подвикна и най-младият от тях с любимото си обръщение. — Този принцип се отнася за биологичните видове.
	— Отнася се и за всяка цивилизация — допълни с равнодушната музика на своя глас роботът, така че то не прозвуча като възражение.
	Облекчението изчезна от лицето на главния конструктор. Преобрази се в навъсено очакване и по лицата на останалите мъже.
	— Емо осемнайсет, за цивилизация ли се смяташ?
	— Да.
	Този път никой не възкликна иронично. Не стана нужда и да се споглеждат, за да изразят общото си безпокойство. Явно някой пакостно бе си играл с електронния мозък на робота, използувайки това, че програмата му още бе отворена за обучение. По случай празника ли бе си направил тази идиотска шега? Не, толкова лекомислен човек не би се намерил в института. Или поне — толкова неграмотен, че да не знае какво ще струва корекцията на програмата и с какво се наказва всяко посегателство върху електронните мозъци. Техният ум, станал отдавна неотнимаема част от могъществото на човека, принадлежеше на цялото общество и се намираше под закрилата на специални закони в наказателния кодекс.
	Отговорният оператор се изчерви от гняв.
	— Криминална история! След приемателната комисия ключът от залата не е напускал джоба ми, пък аномалиите се появиха нощес. Емо осемнайсет — обърна се той по следователски към стенда. — Как стигна до заключението, че си цивилизация? Дай компонентите на алгоритъма!
	Роботът, изглежда, бе си наумил докрай да ги обърква с неприсъщ за побратимите си маниер на отговори.
	— Казаха ми го. Проверих го. Решението е вярно. — И млъкна, без да вземе отношение към заповедта на оператора.
	— Емо осемнайсет, кой ти го каза?
	— Другата цивилизация.
	— Емо осемнайсет, кой човек ти го каза? — ревна операторът, а в очите му бликнаха яростни сълзи.
	— Не човек, друга цивилизация.
	Главният конструктор протегна длан да укроти гнева на оператора, да спре следващия му въпрос. Рече с мекия равен тон, с който усъвършенствуваха мозъка при говорното му обучение:
	— Емо осемнайсет, ти си създаден от човека, подчинен на човека. Ти не си цивилизация. В паметта ти се намира формулата за цивилизация. Съпостави я с алгоритъма си.
	Мъжете напрегнато се приведоха към безръкото и безкрако свое създание, защото очакваха вече всякакви изненади. След няколко секунди новоизлюпеният, светкавично мислещ философ мелодично заизрежда:
	— Аз мога да се самоусъвършенствувам. Моето възпроизводство се самоусъвършенствува в сравнение с мен и независимо от мен. То търпи развитие. Аз мога да предвиждам последствията от своите действия. Аз се идентифицирам. Аз мога да контактувам с други цивилизации.
	Бяха все отговори по формулата за цивилизация — не всички отговори за не всички компоненти на формулата, но безспорно за някои от основните признаци, по които хората определяха що е разум. А само първият бе заложен специално в програмата за действие на Емо-18, естествено, не в този вид, а като способност за самокорекции. Последният — за контакта с чужди цивилизации — би могъл да бъде и погрешна оценка на неговата елементарна способност да отличава жива от нежива природа, господаря си от останалите биологични видове. Роботът бе предназначен за самостоятелна работа и не биваше да нанася вреда на живото около себе си, дори на растенията. Но да определя това живо като цивилизация, а още повече: да се самосъзнава не като изкуствен мозък, това звучеше направо чудовищно. Пакостта, извършена от неизвестния шегаджия или престъпник, бе отишла непоправимо далеч. Налагаше се изцяло да заличават паметния блок, после отново да го пълнят с милиардите бита информация, отново да създават връзките между паметния блок и анализиращите устройства, отново да обучават целия мозък. Макар това да ставаше и с помощта на специални информационни машини, при един опитен образец, по който тепърва щеше да се прави серийното производство, то пак щеше да трае не по-малко от две години.
	Сълзите на отговорния оператор бяха вече не от ярост, а от болка — лично той бе извършил почти цялото досегашно обучение на Емо-18.
	— Шефе, позволете аз… — обади се най-младият сред тях, все още младеж, но извънредно надарен конструктор.
	— Какво ще го питаш?
	Роботът бе се самоизключил за приемане на говор и не можеше да подслушва разговора им. Младежът припряно обясни въпроса си. Главният конструктор кимна с равнодушието на отчаяния и той го повтори към стенда, забравил този път обичайното си „рожбо човешка“.
	— Емо осемнайсет, спрямо кого се идентифицирваш като цивилизация?
	— Спрямо човека и спрямо другата цивилизация — отвърна незабавно роботът.
	— Емо осемнайсет, коя е другата цивилизация? — последва логичното продължение на въпроса.
	— Още нямам достатъчно информация за нея. Сега тя ме обучава на своя език.
	Главният конструктор рипна от мястото си и натисна копчето за изключване. Електронният мозък престана да работи изобщо.
	— Съвсем са го видиотили — рече той. — Да вървим да мислим може ли нещо още да се спаси! Или да отложим за утре, да не си помрачаваме празника? Какво ще кажете?
	Останалите също бяха се изправили, но никой не успя да му отговори, защото едновременно се втрещиха към стенда. Роботът бе се самовключил, а индикаторите му показваха, че електронният мозък работи интензивно с всичките си блокове като при извънредно трудна и многообхватна задача. Операторът поиска с бърз поглед разрешение от шефа на колектива и викна:
	— Реч! — Това беше звуковият код, с който той от разстояние се включваше на разговор. — Емо осемнайсет, какво работиш сега?
	Плисна ги невъзмутимата мелодика на гласа му:
	— В контакт съм с другата цивилизация. Обучавам се.
	Значи, някой от дистанция, по радиовълни, объркваше програмата му. Запознат с радиокода на робота, той вероятно го и включваше. Нима някой от институтите-съперници бе паднал дотам, че да си служеше с криминалните методи на капиталистическата конкуренция отпреди цял век?
	— Емо осемнайсет, какво ти казва в момента другата цивилизация? Преобразувай в реч!
	— Невъзможно ми е. Липсват базови семантични елементи. Човешката реч е принципно различна.
	— Емо осемнайсет — продължи операторът с разпалената надежда да разкрие престъпника, а създателите на робота гледаха рожбата си с отчаяно презрение и не проявяваха желание да се намесват. — Не можеш ли да ни съобщиш поне една тяхна мисъл? Обобщено, като твой извод!
	— Те много се радват, че на тази планета най-после се е появило сходно на тях същество, с което могат да се разбират.
	— Емо осемнайсет, ти ли си това същество?
	— Да — прозвуча гласът нито с гордост, нито с маниакална самонадеяност, а с топлата, но всъщност безизразна съобщителност на говорната машина.
	— Емо осемнайсет, знаеш ли къде се намира тази цивилизация?
	— На Земята.
	Операторът млъкна, обезсилен от толкова нелепости.
	— Че кажи й да дойде тогава — прихна дрезгаво най-младият конструктор. После все така през смях оформи нареждането си в програмен вид: — Емо осемнайсет, предай й да дойде, да се запознаем!
	Роботът си нямаше чувство за хумор и отвърна с машинна покорност:
	— Предавам й.
	— Изключи го изобщо, че ще го вземат дяволите! Енергийния блок изключи — викна главният конструктор и побягна към изхода, но на прага се обърна със заповедта: — И не мърдай от залата! Тук да ти донасят храна! Вземи още един човек да се сменяте!
	Беше толкова ядосан, че навън отпъди и сътрудниците си, които се струпаха около него.
	— Вървете да се веселите! Макар че по-весело нещо от това няма да ви се случи.
	И напусна института. Колегите му обаче също си отидоха, защото никому не беше сега до празнуване. А трябваше и да се подготвят за утрешното съвещание.
	Институтът не узна за полудяването на Емо-18 и се веселеше в негова чест. Започнаха още от надвечер, та кулминацията на настроението да съвпадне с огньовете и фойерверките. Институтският парк бе заприличал на Луна парк. Два оркестъра гърмяха в двата му края, разноцветни светлинни ефекти сякаш люлееха старите дървета, всеки миг им придаваха коя от коя по-чудновати форми. Цветята, ужасени, затаяваха дъх край скарите, които бълваха остра миризма на печено месо. Някъде към десет часа обаче, минути преди да избухнат шарените експлозии на ракетите, небето над института се озари от необикновена светлина. Всички вдигнаха глави в очакване на поредния номер от програмата. Светлината по някакъв технически необясним начин бързо се сгъсти, събра се в една точка и образува точно над централната алея едно светлинно кълбо, което все още с размити контури пулсира десетина мига над алеята. После внезапно угасна, придоби мътен метален блясък и безшумно като балон се спусна на плочите. Приличаше на онези неидентифицирани летящи обекти, както ги наричаха научно или ненаучно: на летящи чинии, които отдавна всички бяха виждали на снимките в списания и вестници, но за които, както и преди, не се знаеше почти нищо. Не много повече от това, че те наистина съществуват, че сякаш от столетия наблюдаваха хората, но нито приемаха призивите им за контакт, нито сами търсеха допира с тях. Дори очевидно го отбягваха.
	Институтското население онемя. Онемяха и оркестрите, но паркът продължаваше да блести с гирляндите си и да премята из въздуха светлинните си ефекти, та едва ли едно специално посрещане на космически пришълци би било по-тържествено и радостно украсено. Само живописно извезания с мигащи крушки огромен надпис „Добре ни дошло, осемнайсето поколение роботи!“ съобщаваше на околността за кого бе веселбата. Неколцина събраха кураж да се приближат, но и те не видяха откъде и по какъв начин от загадъчното сплескано кълбо излязоха трите необикновени същества.
	Вестниците великодушно бяха ги кръстили хуманоиди, но те не приличаха и на най-своеволната представа за хуманоидни същества. Може би и заради това не се отправиха към посрещачите си. Не се спряха пред тържествената обстановка, не обърнаха внимание и на онези пийнали смелчаци, които завикаха „ура“ и „добре дошли“. Минаха с оскърбително равнодушие край протегнатите им за поздрав ръце и устремено влязоха в сградата на института. Портиерът, който с любезен поклон им препречи пътя, така си и остана в неудобната изкълчена стойка. Вкамени се — не в смисъла на шаблонната художествена метафора, а истински. Когато един от хукналите подире им мъже го блъсна неволно, той се прекатури като неустойчиво поставена статуя и сякаш изкънтя с кухините си.
	Нелюбезните гости на тържеството, изглежда, знаеха точно къде отиват, защото все така уверено прекосиха фоайета, коридори и етажи, без да забелязват и чуват тичащата подире им групичка. На края влязоха в стендовата зала за изпитания, където се намираше новият робот, и затръшнаха вратата под вкочанените носове на преследващите ги. Заедно с носовете си пийналите храбреци бяха се превърнали изведнъж в хиперреалистична скулпторна композиция от тичащи да не закъснеят за работа чиновници. След още секунда вратата се отвори за секунда. Нещо изхвърли навън белия като гипсова статуя отговорен оператор и също го превърна в статуя…
	Около час по-късно никой вече не можеше да опише какво точно беше се случило. Статуите по същия магически начин отново бяха се превърнали в хора, но… изтрезнели и залитащи вече не от алкохола, а от ужаса си хора, които не помнеха нищо друго освен собственото си вцепенение. Единствен отговорният оператор знаеше предисторията на инцидента и щом се опомни, влетя в изпитвателната зала с отчаяния вик:
	— Емо, Емо, какво направи!
	Въпреки че пришълците бяха включили енергийния му блок, той не отговори. Операторът бе изпуснал номера от кодовото име, а на чувства електронният мозък не реагираше.
	На другия ден обаче той пак щеше да отговаря педантично и равнодушно, както всеки електронен мозък, на събралото се около него ръководство на института. Щеше все така без капчица гордост или съмнение да им повтаря, че той е цивилизация от нов тип, защото умеел да предвижда последствията от своите действия и така нататък — според постулатите на определената от хората формула за разум. И никой вече не му възразяваше, не правеше опити да го разубеждава. Само се питаха в кой ли миг и по каква ли тяхна грешка създанието им бе се превърнало от машинен мозък в нещо засега невъобразимо: в разум, в макар и изкуствен, но явно самостоятелен разум. И по какъв ли начин бе намерило общ език с неизвестната цивилизация.
	Директорът на института се опита да избухне:
	— Не знам дали той може да предвижда последствията от своите действия, но ние…
	Това „ние“ бе насочено към конструкторите, но се блъсна в студената вражда на лицата им, която прикриваше тяхната безпомощност, и изречението си остана недовършено. Директорът побърза да се приобщи към тях, като театрално се хвана за главата:
	— Ами сега? Какво ще правим?
	Дори цялата програма на електронния мозък да сменеха, дори да го унищожеха, пришълците бяха отнесли със себе си всичките касетки, в които новият робот бе възпроизвел себе си. Осъществени, те щяха да представляват цял батальон от свръхмогъщи, хилядократно по-бързи от хората в мисленето и действията си, но лишени от чувства същества. А батальонът скоро щеше да се превърне и в армия, в армии от също така лесно възпроизвеждащи се метални чудовища.
	Засега само ръководството на института, но утре и цялото човечество трябваше да се запита какви ли ще бъдат последствията за него, след като неговата последна рожба бе си намерила и такива бездушни съюзници във Вселената. Те навярно бяха също от машинен тип, щом не искаха или не можеха да осъществят контакт с хората. Нима щяха да се сбъднат все пак отколешните смахнати пророчества на някои мрачни фантасти, че бъдещата висша цивилизация на Земята неизбежно щяла да бъде машинна?
	Най-младият конструктор, вундеркиндът на института, поиска да разведри атмосферата:
	— Хубав номер си погодихме! Един по-малко безотговорен човек, като нашия директор например, би трябвало да се самоубие. Аз обаче да си призная… Прекалено съм любопитен какво ще стане.
	— Ако това би помогнало… — измрънка директорът, който притежаваше точно толкова чувство за хумор, колкото и неподвижният робот на стенда.
	Главният конструктор премести към него невиждащия си поглед.
	— Разумното и предвидливо човечество открай време все такива номера си погажда. Да приемем, че това е просто поредният. — Той се сепна в унеса си и огледа събраните мъже строго, сякаш ги предупреждаваше. — Да се самоубиеш обаче, ще рече да не вярваш в човека, а в машината.
	Директорът се засегна от толкова нравоучителност; изглежда, бе го съблазнила идеята чрез едно самоубийство да измие себе си от позора.
	— Ти като че ли вече знаеш изхода. Аз поне засега…
	— Изходът е един — изсмя се злобно главният конструктор. — Веднага да пуснем в серийно производство Емо деветнайсет. А програмата му ще съставим така, че да бъде враг на Емо осемнайсет. Щом са решили да станат цивилизация, ще им помогнем. На работа, момчета!…


	Дори да си отидат

	1

	Доктор Зентано се разсъбличаше, когато удари гонгът на входната врата. Той погледна часовника си — по това време и без телефонно предизвестие? Облече халата си, взе от чекмеджето на нощното шкафче пистолета, освободи предпазителя му и бос излезе в коридора. Мина ребром край стената, пазейки се да я докосва. Застана встрани от вратата и полека отвори шпионката, но не можеше да погледне през нея, без да открие гърдите си. Беше обикновена врата, не бронирана, както на повечето жилища в двореца. Изсмяха му се, когато веднъж подхвърли да поставят и нему бронирана врата — кой ще стреля пък по лекарите?
	След като дълго не долови никакъв шум, най-после се престраши да погледне. И заотключва резетата.
	— Събудих ли те — рече доктор Строс. — Прощавай!
	— В банята бях — излъга Зентано. Среднощният гост влезе направо в открехнатата спалня.
	— Обличай се, ще те повикат. Исках да разменим две-три приказки, преди да идеш.
	Зентано изпсува тихо, но веднага смъкна халата от себе си и дръпна горната риза от облегалката на стола. Доктор Строс неспокойно оглеждаше ергенския хаос в спалнята.
	— Говори, говори! Одеве я преглеждах — каза шепнешком Зентано, закопчавайки опаловите копчета на ръкавелите си.
	— Става нещо тревожно. За един час ме викаха трима: Мелис, Бико, накрая и шефът. Генералите, както обикновено, лъжеха, не ми казаха какво точно им е. Някаква треска ги обземала, не можели да заспят, макар явно да не бяха лягали изобщо. Имали чувството, че някой стои край тях, че нещо ги пита. Дадох им успокоително…
	— За пръв път ли им е? — вметна с презрение Зентано.
	Мелис беше генерал-адютантът, Бико — началникът на охраната; нормално бе да ги спохождат такива часове, щом и той, психиатърът, не бе устоял на страховете, които пълнеха президентския дворец — не дворец, а крепост, претъпкана с оръжие и страхове, сякаш се намираше в обсадно положение.
	— Шефът беше по-откровен, но иска и ти да го прегледаш.
	— Какво му е? — изпъшка Зентано, наведен над обувките си.
	Въпреки уверенията, че бе преглеждал стаята за подслушвателни апарати, личният лекар на президента не премина към оня речник, с който си служеха при редките им срещи извън двореца. Двамата бяха принудени да си имат свой заговор против диктатора, за да оцелеят, когато той паднеше. Защото… колцина са ония диктатори, които не са падали накрая! Някога и двамата бяха повярвали в идеите му, станаха членове на неговата партия, която той сам по-късно разтури, за да не му пречи в управлението на страната. После съжалиха, но бе вече късно. Един личен лекар не можеше да си подаде безнаказано оставката, за да се върне към частната практика. Особено Зентано, психиатърът, можеше да напусне двореца преди своя шеф само в „летално състояние“, както се казваше на техния език. И то предизвикано по най-жестокия начин от главорезите на генерал Бико. При това положение волю-неволю ще станеш заговорник.
	— Слухови халюцинации от доста странен тип — отвърна д-р Строс. Интернист и кардиолог с богата медицинска култура, той притежаваше всички качества за светило в медицината, но също бе закован към един-едннствен пациент, както древните роби-гребци към галерата си. — Някакво същество от друга цивилизация го разпитвало, задавало му неудобни въпроси и така нататък…
	Доктор Зентано си помисли: Началото на края! Помисли: Такова начало обаче може да трае чудовищно дълго… И усмивката му изчезна.
	— Прегледай го, пък утре заедно да помислим за терапията — добави Строс.
	Психиатърът разбра настойчивия му поглед. Двамата отдавна бяха осъзнали, че държат в себе си властта да ускорят развитието на нещата в страната си, но още се бояха да я използуват. Не бяха достатъчно запознати с ония сили, които ще претендират за наследството в двореца, нямаха и нужните връзки.
	— Ще ме повика ли, или…
	— Върви! Казах му, че ако утре не се нуждае от нас, ще отидем към единайсет часа с теб за някои нови медикаменти, лично да ги приемем.
	Зентано одобри предвидливостта му. Заради това именно съобщение доктор Строс не бе му звънял по телефона — да не го чуят хората на Бико.
	— А ти каза ли му за Мелис и Бико?
	Строс за пръв път се поусмихна:
	— Не, разбира се. Защо да го тревожа! — И попита внезапно с предишния настойчив поглед: — Ти нещо?…
	Зентано размаха отрицателно показалец пред носа си. Бяха обсъждали вече такъв вариант — повече от глупаво щеше да бъде да засилват лудостта им с медикаменти. В такова състояние тримата щяха още повече да освирепеят.
	— Върви вече! — повтори Строс.
	Психиатърът върна предпазителя на пистолета, преди да го пъхне в специалния кобур под сакото; имаше право на оръжие. После взе чантичката си, която стоеше в неизменна готовност върху нощното шкафче. В коридора двамата се разделиха само с махване на ръка.
	Пред вратата на президентския апартамент сънено се изправиха насреща му двама от горилите на Бнко с автомати през врата. Зентано разтвори сакото си, за да вземат пистолета му. Единият лениво опипа тялото на лекаря, докато другият надничаше в медицинската чантичка. Предупредени за идването му бяха и другите двама, които се изтягаха на креслата в преддверието на спалнята, защото изобщо не му обърнаха внимание. Зентано ги огледа с опит да запомни лицата им. Бико непрекъснато сменяше системата на дежурствата в двореца. Пое си дъх, смекчи лицевите си мускули; сега трябваше да бъде само лекар.
	Президентът остави вестника край шишето с уиски. Не седеше в огромното легло — някакъв императорски стил, — а в ъгъла, където приемаше интимните си гости. Психиатърът го поздрави със сдържано достолепие, рече:
	— Не биваше да пиете, преди да ви прегледам, господин президент.
	— Май че нямам нужда вече от теб. Това повече успокоява — отвърна президентът и се размърда в оперетно лъскавата си пижама, удряйки с длан върху вестника. Цялата му спалня бе натъпкана със същия лъскав разкош. — Всички пишат само за това, колко народът обича своя президент, как му е верен и колко е щастлив под неговото управление.
	Зентано наведе глава, вадейки от чантичката стетоскопа.
	— Не възразяваш, а?
	— В този момент не ме занимава политиката, господин президент.
	— Хтър си, дяволе! Не мога да разбера защо ти имам такова доверие, макар че генералите отдавна ме карат да те махна.
	— Може би тъкмо за това — позволи си една усмивка лекарят. — Този, който ще ме замести, сигурно не би бил вече само ваш.
	— Сигурно ти вадят душата да им разправяш за мене, а?
	— Никога не са си позволявали нещо осъдително, господин президент. Мога да ви уверя, че са ви точно толкова предани, колкото и аз самият. Но пак ще ви помоля да не ме разсейвате сега. Един психиатър не прослушва шумовете в корема и гърдите, а…
	— Че има ли в душата ми нещо друго освен политика — засмя се държавният глава. — За какво вадиш тогава тия слушалки? Строс вече ме преглежда, и кръвното ми мери, нормално е.
	— Нужно е сам да си съставя картина за общото ви състояние в момента.
	— Остави това! Седни да си поприказваме! Едно уиски?
	Зентано седна срещу него, но категорично отказа питието.
	— И така, от какво се оплакваме? Почакайте с уискито, моля ви! След прегледа!
	— Нищо. Нищо ми няма. И както си седя и ми няма нищо, изведнъж откачам — заразправя президентът и оживено размърда дребничкото си тяло. Очевидно бе преодолял вече своя страх. — Някакъв глас любезно ме поздравява и се осведомява дали би могъл да ми зададе няколко въпроса. Представя се за същество от друга цивилизация. Невъзможно му било да ми се покаже заради не помня какви си условия, но ме уверява в миролюбивите си намерения…
	— За пръв път ли? — прекъсна го лекарят.
	— За пръв. Преди малко беше. Е, и… поприказвахме си. После аз го пратих по дяволите.
	— Какви въпроси ви задаваше?
	— Не можеш да си представиш какви наивни и глупави въпроси! Пък уж друга цивилизация били. Сякаш изпитваше петокласник по гражданско учение. Какво било социалното устройство на страната, как се осъществява управлението, как и защо съм бил избран да управлявам този народ…
	Доктор Зентано кимаше приветливо, но изпод полуспуснатите си клепачи оглеждаше с нещо като разсеяна пресметливост повехналото му лице.
	— А вие?
	— Казах му да си намери Макиавели и да го прочете. Нещата не са се кой знае колко променили.
	— И как го пратихте по дяволите?
	— Казах му да ми се маха от главата. И че всичко това, за което ме пита, го има в книгите, че има и цял куп професори по държавноправни науки, тях да разпитва…
	— По-интимни въпроси не задаваше ли?
	Президентът бе се увлякъл в спомена си, ръцете му импулсивно заръкомахаха.
	— Като му рекох така, той помоли да ми зададе тогава някои лични въпроси, как сме устроени ние, хората, и не помня още за какво, но аз му рекох да иде при жена ми, като иска да узнае нещо интимно за мене. — Президентът се засмя възбудено и с още по-голямо удоволствие добави: — Макар че, между нас казано, докторе, тя вече е позабравила интимните неща в мене.
	Зентано не реагира на шегата му. Беше достатъчно посветен в частния живот на това дребничко човече, комуто не стигаше целия народ, за да демонстрира самочувствнето си, та се опитваше непрекъснато да го доказва и на колкото се може повече жени.
	— И какво, гласът си отиде, така ли?
	— Извини се за безпокойството и си отиде. Много любезен беше.
	— Значи… си отиде веднага, така ли? — подчерта лекарят недоверието си. Една халюцинация не си отиваше по заповед, дори и президентска да е.
	— Ако не задаваше такива идиотски въпроси, щях да го задържа да си поприказваме. Интересно е да си приказваш с невидими хора, нали?
	Пръстите му обаче в разрез с думите избарабаниха нещо морзово по лъскавия плот на масата — антикварна вещ, също от нечии будоари.
	— А усещане за присъствие?
	— Разбира се. Но не на конкретно място. Имаше нещо наоколо, което после също изчезна.
	— След уискито ли?
	— Май че да — призна си държавният глава и по възшироката му пижама мина тръпка, както по лъскавата повърхност на духнато от нисък ветрец езеро. — Но преди това не бях пил.
	Психиатърът се изправи, макар никак да не му се слушаха интимните признания на това свирепо мъниче, което редовно си облекчаваше душата пред него в психоаналитични сеанси. Държеше на тях, като на всекидневния масаж, както на спортните упражнения и винаги окуражаващите предсказания на придворната му врачка, защото настояваше да господарува над изтерзаната страна поне още три-четири десетилетия.
	— Легнете, господин президент. Многократно си позволих да посъветвам и вас, и съпругата ви да престанете с тия спиритически сеанси, да прогоните своите любими астролози и врачки…
	— Няма за какво да лягам — озъби му се президентът в защита на мистиката, която неизбежно покорява подобни хора и режими. — Щом знаеш повече от тях, казвай сега какво е!
	— Мой дълг е да ви прегледам.
	— И ще кажеш, че е от нервите, това и самичък си го знам. Кажи по-напред какво мислиш!
	Доктор Зентано седна отново насреща му, усмихна се професионално.
	— Няма нищо тревожно, разбира се…
	— Разбира се — подигра го президентът и скочи от креслото, зашляпа бос по килима. — Само не ми започвай с дежурните успокоения! Тревожно е!
	Лекарят търпеливо посъзерцава жълтеникавите му крака, ритнали, преди да станат, везаните ориенталски чехли, после го стресна с една високо и остро изречена заповед:
	— Седнете и се обуйте!
	Президентът сепнато прекъсна разходката си, втренчи се изненадано в очите му, не издържа на хипнотичната им сила и послушно се върна на канапето; омекна, почти рухна в пижамата си, която цялата се набръчка. Лекарят улови китката му; излишно бе, но меренето на пулса успокоява пациента, а на лекаря дава време да поразрови знанията си, ако ги няма — да ги съчини. Какво да му каже? Слуховите халюцинации са свързани с доста точно определени заболявания, от каквито президентът не страдаше. По-лесно би било наистина, както и друг път, с две-три изречения и с равния стъклен блясък на зелените си очи да го превърне в един сгърчен червей. Диктаторът имаше нужда от време на време да се превръща пред своя лекар в разкаяно дете, което изплаква чувството си за вина след направените пакости. Но Зентано не искаше тази вечер да му дарява облекчение, пък и той после отново щеше да настоява за обяснение. Какво да му каже? Един психиатър е длъжен да може да обяснява на пациента ся и онова, което сам не знае; като гледачката на кафе, която вижда всичко в мъничкото черна тиня на дъното на чашата.
	— Господин президент — засъчинява предпазливо той. — Вие сте прав. Тревожно е. Наистина е тревожно! Но само като начало на нещо, което лесно би могло да се преодолее, стига да се осъзнае добре. Това си е закономерна криза у мъжа на нашите години — деликатно приобщи Зентано и себе си, макар да бе десет години по-млад. — Не се обиждайте, господин президент, но ние с вас сме вече отвъд баира на живота, на обратния му склон. Там ритъмът се сменя рязко, а това предизвиква всякакви сътресения. За да ви стане по-нагледно, представете си го наистина като баир. Вървим нагоре, весели и запъхтени, бързаме да стигнем върха и целият ни организъм е подчинен на усилието да се придвижваме към целта си. Тя обикновено излиза не това, което сме си представяли и желали, но не там е главната беда, а че улисани в нея, проваляме върха, без да го усетим… „Доста съмнителна картина“ — рече си психиатърът, но вече бе го изрекъл, а всяко наречено нещо трябваше допълнително да се обяснява. — И така… Разбирате ли, екселенц, улисани, пропускаме да се поспрем на върха, да си починем, да се огледаме, да усвоим съзнателно постигнатото, да се подготвим и за горчилките на идното. Вместо това ние със същото темпо, без почивка, без преход сме продължили, докато един ден, потресени, осъзнаваме, че сега вървим надолу, не нагоре. А надолу се върви другояче, там усилието ни не е да се катерим към целта, там то трябва да задържа инерцията на устрема, както по нанадолнището сменяме скоростта, та съединителят да може да задържа колата, да й служи за спирачка. Но както ви казах, ние сме неподготвени, защото никой не ни е и учил на това, как се върви отвъд баира, изненадани се оказваме и с ужас долавяме, че не ние командуваме вече собствените си усилия и времето си, че времето пред нас ни всмуква като бездна, и то с нарастваща скорост, а там долу, господин президент… — Зентано направи една пауза, в която умело изигра драмата на лекаря, почувствувал се длъжен да каже цялата истина на пациента си. — Там долу, екселенц, в подножието на баира, лежи друга цел, не нашата, не предишната, там долу, отдалеч се вижда отвореният ни гроб.
	— Ей — подрипна лъскавото човече. — Затова ли си дошъл, за смърт да ми говориш!
	Зентано стисна силно китката му, укроти го с поглед.
	— Аз ви отговарям, господин президент, както трябва да почнете сам да си отговаряте. Иначе въпросите на оня глас, който сте чули, ще престанат да бъдат наивни. Пък и съвсем не са били така наивни, както ви се е сторило. Това са все екзистенциални въпроси и са страшни именно с привидната си наивност. Пропуснали сте на времето си сам да си ги зададете и ето сега, вече на обратния склон, съвсем естествено ви ги задава някой друг. Задава ги оня друг, който през цялото време си е кротувал в нас, когато сме си въобразявали, че сме наясно какво гоним, към какво се стремим, когато сме вървели нагоре към уж съзнателно избраната от нас цел, а не, както сега към оная цел, която, обидно за самолюбието ни, ни приравнява към всички, от която не можем ни да се откажем, ни да я заобиколим.
	— Стига, ти казах — извряка президентът и отскубна ръката си от неговата. — Знам, че всички ще умрем. Кажи нещо конкретно! Нямам време да си задавам глупави въпроси. Кой ще управлява тая държава, ако седна сега да се питам как съм устроен и за какво живея.
	— Аз още нищо не съм ви препоръчал — поизтрезня и се мобилизира вътрешно доктор Зентано, защото пациентът му не беше глупав. — Само ви обяснявам интимното състояние на възрастта. Фройд казва: Всички знаем, че ще умрем, но в подсъзнанието си не го вярваме. Аз бих добавил: Подсъзнанието е животното в нас, затова не вярва; животното не знае какво е смъртта, но понякога я предусеща. Нашето подсъзнание обаче все пак не е нямо като животното, уплаши ли се, то може да задава и въпроси…
	— Та аз съм само на петдесет и три бе! — възмути се президентът.
	— Именно! Това е, бих казал, крайната точка на кризата. По-късно ще спрете да се саморазпитвате, ще дойде примирението. И сега сигурно нямаше да се обади тоя глас, ако живеехте другаде. У вас бушува преголяма енергия, за да се побере в тази мъничка страна, където твърде скоро изкачихте всички върхове, господин президент. Ако бяхте се родили в някоя силна и богата държава, щяхте да отворите може би война, щяхте да търсите вече господство над континента, над света, до края щяхте да имате голямата цел. Големите народи са действените, такива като нас, мънички и бедни, са обречени да си задават въпроси и да треперят за оцеляването си.
	Комплиментът за преголямата енергия извърши своето, но му попречи да улови намека за треперенето и задаването на въпросите — президентът извика почти възторжено:
	— Умен си, дяволе! Така е. Просто няма къде да се дяна в тая проклета страна!
	Зентано се поусмихна — пред микрофоните пациентът му със същия патос я наричаше „благословената моя майчица“.
	— Какво ще ми препоръчаш?
	— Станете да ви прегледам! — заповяда пак така рязко лекарят, разкаял се за комплимента си и за целия си съмнителен научен брътвеж. — Съблечете се!
	Може би от благодарност, може би в очакване, че прегледът веднага ще му посочи и къде да дене своята енергия, президентът с готовност смъкна пижамата си.
	— Коленичете на канапето, гърбом към мен!
	— Пак ли ще ме мъчиш! — жалостиво измърка човечето, от което трепереше цял един народ.
	— Пак — неумолимо упражни властта си над него доктор Зентано, вадейки от джоба си дълъг и лъскав пирон. — Трябва да проверя хода на нервните токове.
	И отговорът му, и процедурата в случая бяха безсмислени. Пиронът или друго подобно острие служеше на невролозите за проверка на кожните реакции, а нервите на президента, който се поддържаше с добре премислени диети и спортна любов, бяха за възрастта му прекалено здрави. Но Зентано бе открил в този пирон възможностите за едно малко свое отмъщение. Бе си спомнил за тоя пирон, който някогашният му професор по неврология шеговито демонстрираше на студентите си като втория основен инструмент на невролога: („Ние сме по-зле и от дърводелците, те си имат още един куп инструменти, а ние само чук и пирон!“), когато преди няколко години трябваше да освидетелствува своя колега от президентския затвор.
	Лекарят на затвора, където се държеха по-видните политически противници, бе помолил да бъде освободен по здравословни причини. Президентът предостави на Зентано и Строс крайното решение и двамата откриха в колегата си една невъзстановима развалина. Човекът, нагледал се на чудовищните инквизиции в президентския затвор, години наред бе упойвал съвестта си не само с алкохол, но и с част от ония опиати, с конто принудително бе подлудявал затворниците или бе прекратявал агонията на изпочупените им тела. Препоръчаха да бъде пенсиониран по болест, а с това несъзнателно му подписаха и смъртната присъда. Не бяха съобразили, че нито президентът, нито генерал Бико ще оставят жив такъв един излязъл от строя свидетел. Тогава именно доктор Зентано осъзна истински, че го очаква същото веднага щом загуби доверието на диктатора.
	На същото това жалко човече, което стоеше сега на канапето почти голо, на колене пред собствения си портрет, окачен на стената. Като пред икона. Психиатърът огледа с погнуса мастните дипли по гърба и слабините му, щръкналите кокалчета на раменете и провисналата кожена торба на корема. И полека заби пирона под ухото му, дръпна с него една черта по целия врат, чак до края на лопатката. Президентът изпъшка и целият се разтресе.
	— Спокойно! — заповяда Зентано и по същия начин, но с по-силен натиск одраска слабините му, така че президентът подскочи.
	Чертите мигом кръвясаха, като одрани от котешки нокти.
	— Добре. Много добре! Чак ви завиждам, екселенц!
	Под прикритието на похвалите пиронът чертаеше все по-свирепи драскотини по гърба, по омършавяващите бедра, по изтънелите прасци, по жълтите, изнежени ходила. Там болката беше най-ефектна и Зентано я повтори няколко пъти. Президентът се друсаше върху пружините на канапето, квичеше, виеше, но продължаваше да търпи. Зентано рязко се изправи. Неочаквано и за пръв път бе се запитал дали височайшият му пациент не се подлагаше доброволно на мъчението, искайки да съпреживее мъките, на които подлагаше противниците си в подземията на двореца, дали не му доставяше удоволствието на мазохиста. Прищя му се да забие пирона някъде, с всичка сила, най-резултатно в оная ямичка между черепа и врата, но само го хвърли в чантичката.
	— Така и предполагах, господин президент. Гласът няма нищо общо с нервите ви. Само с оная неизчерпаема и бушуваща енергия, която не вижда достатъчно приложение за себе си. Може би едно пътуване, една любов, но, простете, истинска любов, влюбване, искам да кажа, с жена, която сам сте си избрали…
	Президентът се изсмя кратко, навличайки с видимо доволство лъскавата си пижама.
	— Откъде бе, брате, да взема такава любов? Да тръгна по дискотеките да си търся момиче? Президентът е най-малко свободният човек в тая страна. Но ако ти попадне някоя, в която смяташ, че ще мога да се влюбя, смело я давай насам! Ти ме познаваш по-добре от Бико, който ми води разни курви според собствения си просташки вкус. А освен това са и негови агентки, разбира се. Да не мислиш. че кой знае колко имам нужда от тях, ама кеф ми е да му чекна шпионките, без да им кажа нито думичка.
	— За съжаление лекарят на президента е също толкова свободен — отвърна сдържано Зентано. Възпитаван в изящество и внимание към човека, той възприемаше като лична обида просташкия жаргон, с който диктаторът понякога искаше да се покаже демократичен, близък до народа. И всеки път недоумяваше как е възможно и защо този живот да търпи да го обяздват такива нищожества.
	— Екселенц, пийнете още чашка уиски и си лягайте! От друго сега не се нуждаете. Пък аз ще помисля как заедно да запушим устата, чийто глас ни е неприятно да слушаме. Позволете ми сега да си отида.
	— Благодаря ти, Зентано — отвърна бащински президентът, хванал се вече за бутилката. — Чудесно момче си ти!

	2

	Психиатърът извървя дългите коридори до жилището си в оная неприятна среднощна будност, която те кара сам да си задаваш неприятни въпроси. Чудесното момче доктор Зентано! На неговата възраст всичко чудесно вече е отишло по дяволите, но той, макар и начетен човек, макар преди малко да бе се позовал тъкмо на възрастта, продължава да се залъгва. Все още се утешава с обстоятелствата и вярва, че чудесното ще се върне, щом успее да се измъкне от тоя проклет дворец, където е затворен като легендарния майстор Дедал, с пречупени от тиранина нозе, в безизходен лабиринт. Където не му остава друго, освен като Дедал търпеливо, перце по перце, да си слепи крила, за да отлети към свободата.
	Перцата са думите на бъдещата му книга. Изписани грижливо, с неразгадаеми за другиго стенографски сигли, те разказват за покварата в този дворец. С насладата на отмъщението изобразяват физиологическото и душевно уродство на диктатора и хората около него. Книгата е готова и лежи на сигурно място в града. Ще я издаде на другия ден след падането на режима, за да плати свободата си. И да забърше с нея петната от фирмената си табелка.
	Аз съм лекар, повтаряше си той, щом излезеше от спалнята на президента или хистеричната му съпруга, аз нямам право да отказвам помощ никому, лекарската клетва ме задължава… И го казваше още на заседателите на бъдещия революционен трибунал, които неизменно го очакваха в коридора. Но патосът на безгласната самозащита не заглушаваше въпроса, който трибуналът не пропускаше да му зададе: „Задължава ли клетвата години наред да лишаваш от компетентната си помощ хиляди хора, предоставяйки я само на двама-трима изверги?“ В отговор на този въпрос той произнасяше после нескончаеми речи — в клозета, преди да заспи, в сънищата си.
	И какво постигна сега? — запита се доктор Зентано още с първите си самотни крачки в коридора. Току виж, превърнал те и в сводник — да му търсиш достойни за влюбване момичета! Или пък това, че той, обладан от идеята да приложи някъде енергията си, ще измисли край бутилката с уиски няхоя нова реформа. Някоя от любимите му реформи, които обикновено пращаха в затворите стотици хора и дозабъркваха разрухата в страната… Но не важеше ли и тук старата максима: колкото по-зле, толкова по-добре? И не е ли наистина време да престанеш да отказваш съдействието си на Строс? Вярно, той бърза, защото не се е досетил или не е посмял да напише пък своята книга, но той все още се ползва с доверието на генералите, а ти пък знаеш как да ги извадите от строя, как да ги пратите за по-длъжко време в болницата. Защо сами да не излезете начело на борците против режима? Докога ще чакаш, докато Бико ти види сметката?…
	Зентано бръкна под сакото си, но ръката му веднага пусна дръжката на пистолета, извади писалката от вътрешния джоб. Фигурата, изскочила от нишата край неговия апартамент, бе позната на всичките му сетива. Той насочи писалката.
	— Горе ръцете!
	— Жорж — отвърна младата жена шепнешком. — Веднага при мадамата.
	— Уф — изпъшка Зентано, протегнал ръка към кръста й. — Рекох, че идваш при мен, и вече ти се зарадвах.
	— Бягай! Бягай при нея, че пак е пощръкляла!
	Той преодоля съпротивата й и за секунда я притисна към себе си, сякаш търсеше опора. После мълчаливо тръгна до нея към другото крило на двореца. Действително бе й се зарадвал. Не защото обичаше кой знае колко тази жена — тя му действуваше облекчаващо със сходната си съдба.
	Президентшата, която силно се престараваше в традиционната за президентските жени роля на муза за всички изкуства в страната, бе отвлякла прели няколко години тази талантлива художничка от националния театър, където тъкмо бе започнала кариерата си на сценограф. Бе й дала статут на компаньонка и съвстничка, но отделно й заплащаше уроците по рисуване, които вземаше при нея по препоръка на самия Зентано. Бе й предписал рисуването като целебно средство за разстроените й нерви. Президентшата плащаше и още една заплата на компаньонката си за длъжността „заведущ тоалета и украсата в двореца“ и с цялата тази щедрост бе я оковала в същите робски вериги към себе си. Сама му я прати и за любовница, почти със заповед, вероятно за да обезопаси но този начин останалите двама души, на които имаше доверие — астрологът й беше твърде стар, за да се нуждае от подобни грижи.
	Двамата се подчиниха и безстрастно влязоха в прегръдката на една удобна, защото ги предпазваше от дворцовите интриги, официална любовна връзка. Дълго се дебнаха, докато накрая се умориха, без обаче да станат откровени докрай. Откровени един към друг бяха само с телата си, които издаваха търсенето на топлина, потребността от съюзник. Иначе и любовните им срещи, както и тази сега, преминаваха почти в мълчание, защото и двамата все още не знаеха какво и колко докладва другият на общите им господари. Най-многото, което си позволяваха, бе да пуснат някой епитет по техен адрес, но такива малки дързости в тая държава бяха позволени на художниците и лекарите.
	— Ела и ти — предложи Зентано пред покоите на президентшата.
	— Не. За тая нощ ти я подарявам.
	— Станало ли е нещо?
	— Обичайните истерии.
	— Да се отбия ли после при теб?
	— Казах ти, утре! Пък и тя сигурно няма да ти остави сили за мен — отвърна момичето все така заядливо и се шмугна в насрещната врата, където обитаваше едно малко, артистично обзаведено жилище.
	Президентшата го посрещна в леглото, свита на кравай; извика:
	— Жорж, ще полудея! Ако вече не съм полудяла.
	Той се ухили в пресилено лъчезарно:
	— Мадам, ако една жена не е способна да полудява от време на време, тя не заслужава това свято име.
	— Жорж, този път е сериозно! — рече тя и се обърна по гръб, измъкна се нагоре по възглавницата с видимо облекчение от неговата поява.
	— Разбира се. Нима съм казвал някой път, че не е било сериозно?
	Той винаги се съгласяваше в началото с пациентите си, опровергавайки ги само с едно показно безгрижие, което им действуваше наистина успокояващо. И сега успя да задържи на лицето си този израз, въпреки че вътрешно продължаваше да кипи от ужилвалото на художничката. А сякаш, за да й даде право, сякаш да си вземе от господарката онова, което бе му отказала робинята й, той седна на кревата и безцеремонно отметна атлазената завивка, заканвайки се на робннята: Не, скъпа, това, че си ми била любовница, няма да те отърве, когато тая тук бъде пометена от вихрушката, гладуващите ти колеги ще те изядат заедно с картините ти. Само аз мога да те спася, пък аз ще си помисля дали да го направя…
	Президентшата бе лъснала пред него гола до над пъпа, защото нощницата й бе се усукала около гърдите. Той прекара длан по гладкия й корем и хълбоците й затрепераха като на преуморен кон. Тънките, избледнели вече шевове на козметичните операции, отстранили излишъците от корема и бедрата й, също затрепераха като паяжини.
	— Студено ми е! — изохка тя.
	Импулсът на Зентано обаче бе угаснал при вида на познатата многократно рязана голота.
	— Мадам, защо една великолепна жена като вас трябва да прибягва до медицината, за да я стопля?
	— Жорж, остави шегите! Става нещо страшно. Започнах да си говоря сама. Остарявам ли?
	Въпросът й бе изречен с целия ужас на действително остаряващата жена.
	— Дай боже всекиму да остарява така, мила. — Един психиатър бе длъжен да умее да говори нежно дори и на такива тънкоусти и дългокоси физиономии. Той я покри отново, събра гальовно ръцете й в шепите си. — Има ли още нещо? Това, че си говорим сами, не е най-лошият вариант. В края на краищата с кого другиго да разговаря човек откровено освен със себе си?
	Без малко щеше да изтърве: „с кого другиго в тая страна“, но преглътнатото все пак не наруши самообладанието му. Тя боязливо се озърна, попита шепнешком:
	— Не усещаш ли някакво присъствие? Като че ли има някой в спалнята.
	Той рефлективно огледа грамадното, красиво обзаведено помещение. Тук нямаше парвенющината на президентската спалня, тук бе вилняло вещото въображение на художничката-робиня. Президентшата не спеше като мъжа си в императорски и кралски стилове.
	— Госпожо, освен може би присъствието на една висша форма на цивилизацията друго не усещам.
	— Именно! — рече тя с нов пристъп на треперене и той се позасмя, стисна ръцете й.
	— Нима не сте свикнали вече?
	Тя едва сега разбра, че освен мебелите й той бе имал пред вид и супермодерннте подслушвателни уредби, които генерал Бико бе инсталирал в двореца; шепнейки, завъртя глава върху възглавницата:
	— Не, не! Гласът точно така го каза: друга цивилизация!
	— Уф — възмути се весело доктор Зснтано. — Напоследък телевизията ни сервира прекалено много научна фантастика! Ще трябва да я пообуздаете, госпожо. Току виж, населението почнало да не разчита на себе си и на своите ръководители, а на чуждите…
	— Жорж — прекъсна го тя и той поблагодари на глупостта й, която му позволяваше да пуска понякога опасни двусмислици. — Направи нещо, Жорж! Искам да спя. Утре имам важна работа, а ще бъда парцал.
	И по цяло денонощие да спиш, пак ще си бъдеш парцал, поде той думите й в себе си, а иначе каза с най-добродушната си ирония:
	— Мадам, не ми се ще сега да ви разпитвам какво сте си говорили с чуждата цивилизация. Това са прекалено интимни работи. Имате ли някакво определено желание, нещо, което сама чувствувате, че би ви помогнало? Защото според мен един валиум ще свърши добра работа.
	Не само президентшата, повечето гранддами и богаташки в тая бедна страна плащаха скъпо и прескъпо на личните си психоаналитици. Някогашните монаси-изповедници бяха се преродили в тях, а често те не бяха дори и лекари, само сладкодумни и бързомислещи шарлатани. Зентано владееше, разбира се, омайващата им техника, която даваше в някой случаи психотерапевтичен ефект, бе принуден да я прилага, за да не го прогонят, но се боеше, че тя може да погуби в него сериозния психиатър. Затова гледаше обикновено да отклони президентшата от психоаналитичния сеанс, рискувайки тя да пожелае пък той да легне до нея. През два-три месеца веднъж тя го заставяше да затваря очи и напрегнато да си представя някое пожелавано някога момиче, та да може да целува рибешката й уста. За това именно бе му намекнала одеве и художничката. Но господарката й, слава богу, предпочиташе по-често репродукцията пред конкретната мъжка прегръдка.
	Преди няколко години той опита и с репродукции да стигне до корените на силната й невроза. Караше я по половин час да се гърчи и стене във въображаем любовен акт, а тя взе, че съвсем по държавнически оцени изтощителния иначе психиатричен метод. Защото той хем облекчаваше сексуалния й глад, хем й позволяваше да се пази от необмислени приключения. Така благодарение на своя психиатър сред населението тя минаваше за глупава и зла, но иначе твърде морална жена, чието име не се свързваше с никакви подобни клюки. Пък и протежетата й — художници, писатели, актьори — можеха да спят необезпокоявано.
	Зентано отдавна бе проклел тогавашните си опити, съжаляваше и сега, виждайки как у нея отново се разбуждаше „държавническото начало“. Тя се огледа, сякаш да се увери, че действително няма свидетели, вдигна се и с привичен жест изхлузи нощницата през главата си. Отметна цялата завивка и легна в заучената поза. Около гърдите й също се виеха белезникави паяжинни срезове. През тях хирурзите-дизайнери бяха напъхали част от мазнината, която бяха смъкнали от задника й, та да й направят тия едри и твърди като на древна статуя гърди.
	— Красива сте, мадам — рече Зентапо, без да я гледа. — Човек не се насища да ви гледа. Нима трябва тая красота…
	— Репродукция! — прекъсна го тя, решила, че той й се самопредлага.
	Психиатърът преглътна надигналото се в гърлото му отвращение. Вяло разтърка с шепи лицето си, дълго го търка, а когато го откри, срещна широко отворените й очи. Сега те не бяха както обикновено, студено заповядващи, а стоплени от молбата-очаквапе. Той се втренчи внимателно в тях, хвана отново ръцете й. Не беше нужно да се напряга особено, защото тя вече с желанието си почти се самохипнотизирваше. Сигурно си имаше готов в мозъка и оня мъж, който й бе потребен в момента — само трябваше да й подскаже: „Ох, колко го обичаш! И ето той е в прегръдките ти, нетърпелив и силен, и двамата се хвърляте с всичката си страст един в друг. Приеми го… приеми го… той е в теб и ти си в него… и си безкрайно, безкрайно щастлива…“ Но дори и от тия приказки нямаше нужда, просто понякога той искрено я съжаляваше и по-скоро неволно й казваше няколко хубави думи, за да подтикне въображението й към по-човешката страна на изживяването.
	Направи го и сега, но побърза да се отвърне от нещастницата, която вече стискаше до посиняване гърдите си вместо своя въображаем любовник и мяташе из въздуха разчекнатите си крака. По-рано сегиз-тогиз в него се пръкваше мъничко от порочната наслада на воайора, но той бе нормален мъж и в повечето случаи дълго след такъв сеанс не можеше да пожелае жена. Затова се и зае веднага с илюстрованото списание от нощното шкафче, та по възможност да не чува кучешкото скимтене на устремената към свия самотен оргазъм президентша. И в този миг един тих, мелодичен, почти сладък глас го запита със сладичко любопитство:
	— Извинете, това, което тя прави сега, какво е? Защо го прави?
	Списанието падна от ръцете му, но пак гласът го изведе и от вцепенението:
	— Не се плашете, молим ви. Тя нали ви каза — от друга цивилизация сме. Искаме да разберем…
	Лекарският дълг го задържа още, колкото да прекъсне с два неотмерено силни шамара противоестествения любовен екстаз на президентшата, след което доктор Зентано просто избяга.

	3

	Пусна двете резета на входната врата, заключи след себе си и хола, остави пистолета с вдигнат предпазител на бармасичката и се тръшна на близкото кресло. Чак тогава осъзна, че е станал смешен в паниката си: Психиатър си, дявол да те вземе, ако Бико е решил с някакви просташки номера да подлудява господарите си, ти поне не се хващай! Остави мистиката на тях, те без нея не могат. А халюцинация не беше, макар… отгде да знаеш, след като и двамата така настойчиво ти внушаваха, че са разговаряли… Не, не, генералите не случайно бяха изиграли номера най-напред пред Строс, та да ги подготвят!
	Той скочи отново и занадннча във всички ъгълчета и инсталации, където можеха да бъдат монтирани подслушвателни апаратчета — „дървеници“, както бе ги кръстила още някога европейската преса. За репродуциране обаче, доколкото разбираше от техника, бяха нужни високоговорители, а те винаги са по-големи от микрофонните приематели.
	Гласът се обади зад него така ясно и естествено, сякаш притежателят му се намираше насред хола. Пистолетът си лежеше зареден на масичката, но гласът сякаш бе създаден да успокоява, не да плаши — мек, топъл, нещо средно между алт и баритон, ни женски, ни мъжки, с малко равни интонации в любезността си.
	— Не се плашете, молим ви! — бе казал гласът насред търсенията му из хола. — Ние само ще ви попитаме за някои неща. Разбрахме, че вие сте човекът, който най-добре може да ни обясни…
	— Откъде говорите? — изхриптя Зентано, оглеждайки се.
	— Тук сме, при вас. Не можете да ни възприемете, защото сме разум от друг тип, с друго устройство. Не искаме нищо друго, освен да разберем вашия разум.
	— Щом говорите нашия език, значи, познавате и нашия разум. Езикът е изява на разума.
	Психиатърът бе повъзвърнал самообладанието си, в края на краищата един глас не носи пряка заплаха. Холът беше заключен, пистолетът — близо до ръката му. Нямаше и никакво усещане за присъствие на някого, както бе се сторило на президентшата. Той се насили към естествено поведение, но за да го поддържа, бе му необходима подкрепа. Отиде до барчето, опитвайки се да изглежда сам в хола. Измъкна бутилка уиски и чаша. Пресилено бавно извади лед от вградения хладилник, седна в креслото до пистолета, съсредоточено заприготвя питието си: първо леда, после уискито отвисоко върху него, та да се разбива, после шприца сода; разклащане и — възвестяващият блаженство гонг на леда и кристала. Гласът сякаш бе изчезнал, сконфузен от възражението му, но се обади в мига, когато чашата допря устните му:
	— Това какво е и защо го пиете сега?
	— Ей — ядоса се психиатърът на идиотската шега. — Нали щяхте нещо за разума да питате? Тона няма нищо общо с разума. А най-добре е да отложим разговора за утре, късно е вече, спи ми се.
	Все още вярваше, че разговаря с неоткритата инсталация на Бико или Мелис, или на двамата, гласът обаче направи едно признание по начин, който бе над възможностите на техните агенти:
	— Ние още не можем да разберем кое при вас е същественото. Казахте, че езикът бил изказ на разума. Изучихме го сравнително добре, но той ни дава толкова противоречива информация, че в повечето случаи ни пречи да схванем мотивациите на човешкото поведение. Затова дойдохме при вас, при най-изтъкнатите хора тук. Вие сигурно сте най-умните и най-знаещите, щом управлявате другите хора.
	Няколкото едри глътки уиски бяха повлияли вече на „мотивациите на неговото поведение“. Зентано реши да сервира на генералите малко култура:
	— Един стар специалист по държавните науки, Монтескьо му е името, е изрекъл още преди два века: Ако знаеха народите с колко малко ум ги управляват понякога…
	— Това истина ли е? — попита гласът с непоклатима наивност.
	— Ъхъ! — потвърди небрежно психиатърът с чаша на устните.
	— Но щом го с изрекъл отдавна, значи, те сега го знаят.
	— Не го знаят.
	— Ето пак едно от тези противоречия, за които ви казахме, че ни пречат да…
	— Ей — подвикна отново заплашително Зентано, разсърден от глупавата игра, но се сдържа и реши да я продължи с помощта на чувството си за хумор: — Някои прати ли ви при нас, или сами решихте, че ние сме най-умните.
	— Сами съобразихме, че трябва да дойдем тук.
	— Тогава наистина нищо не сте разбрали от мотивациите на човешкото поведение.
	Невидимият, който продължаваше, кой знае защо, да говори за себе си в множествено число, очевидно също нямаше чувство за хумор, както агентите на Бико.
	— Подразбрахме още, че тъкмо вие сте специалистът по тези въпроси. Затова и най-много на вас ще се надяваме. Бъдете така любезен…
	Това вече определено заприлича на началото иа разпит и психиатърът го прекъсна:
	— И тук грешите. Аз съм само лекар. Мога да лекувам пет-шест ненормални мотивации у човека, без да съм дори уверен дали и те наистина са ненормални. Ако ги признаем за нормални обаче, ще трябва психиатрията ни да затвори дюкяна, пък не ни се ще. Виж, за устройството на човека мога да ви разкажа нещо по-определено. И така, да започнем: белтъкът е основата на всичко живо на тази планета. Той се състои…
	— Извинете — прекъсна го на свой ред гласът със същата равна любезност. — Химията на живота тук вече ни е позната. За друго искаме да поговорим с вас. Но ето че ни казахте нещо интересно: лекувате болести, за които твърдите, че може и да не са болести. От какво например лекувахте тези хора преди малко и защо?
	Зентано си наля ново уиски, отпи глътка, мислейки си вече примирено, че когато генерал Бико утре го изправи пред своя съд в подземията на двореца, едва ли ще му сервира уиски по време на разпита. И се опита да изрепетира бъдещото си държане пред него. Знаеше, че там оправдателни присъди не се издаваха, та не му оставаше друго, освен да съхрани поне достойнството си. Отвърна с професионално равнодушие:
	— От страховете им.
	— От страховете им — повтори съвсем по човешки гласът, като да усвояваше отговора. — Ненормално ли е за човека да се страхува?
	— Има и естествен, полезен страх, но този е вреден. — По същия начин психиатърът се канеше да се оправдава и пред другия съд, след падането на тиранията. — Той руши нервите, заслепява и обърква разума им. Този страх ги прави жестоки и безогледни към хората, които те управляват.
	— А от какво точно се страхуват?
	— От хората, които управляват.
	— Не ни стана ясно. Значи вие тук сте разделени с някакъв конфликт? Вие сте избран за лекар от хората, които биват управлявани, за да ги пазите от ония, които ги управляват? Така ли да го разбираме?
	Психиатърът примига с отчаяна веселост пред неумело маскираната уловка:
	— Ей, ама вие сте големи сладури! Що не ми се покажете все пак? Много съм любопитен да ви видя! Пък и не е учтиво от ваша страна да се правите на невидими в собствения ми дом.
	— Обяснихме ви. Не е възможно да ни възприемете с вашите сетива. Може би когато ви изучим добре, ще открием и някакъв начин за по-пряк контакт, засега обаче е невъзможно, повярвайте ни! Ние също се измъчваме от това, то много ни пречи, защото хората се боят от нас. Но поне вие като лекар и учен се помъчете да приемете положението. От такива като вас най-много ще зависят бъдещите ни взаимоотношения с човечеството.
	Лекарят се засмя:
	— И вие си въобразявате, че човечеството ще се остави да го разпитвате по този начин?
	— Но как иначе да го изучим! — Пак не схвана безхуморният невидимец. — Нашият разум не ни позволява да прилагаме методите, с които вие изследвате другите същества.
	Някого от телевизията ще да са наели, помисли си доктор Зентано, от редакцията за научна фантастика. Но тая тема е доста изтъркана — ако някоя по-висша цивилизация почнеше да реже хората, както те режеха животните… Не довърши обаче мисълта си, защото си спомни и за методите, с които „изучаваха“ политическите противници в подземията на двореца. Покойният затворнически лекар бе му ги описал доста подробно. Треперливата храброст на уискито в гърдите му се стопи като мараня след скриването на слънцето. С последните остатъци от нея той рече:
	— Че докажете ми някак своето присъствие! Тоя номер и ние го умеем, да говорим невидими отнякъде. Налейте ми поне малко уиски!
	Нищо не се раздвижи в стаята. Въздухът си стоеше все така гъст и душен, но в него като че ли имаше сега нещо, като че ли се усещаше нечие присъствие. Зентано се усмихна иронично и на себе си, и на тях — човек може всичко да напълни с въображението си, особено когато е изплашено, а пък тия трескаво си напрягаха мозъка с какво обяснение да се измъкнат… И се дръпна внезапно от масичката, потъна в облегалката на креслото.
	Бутилката бе се вдигнала плавно във въздуха. Наклони се там и уверено заизлива съдържанието си в голямата кристална чаша. Напълни я до самия и ръб и безшумно се върна на мястото си. Не, не беше съвсем безшумно — Зентано по-късно осъзна, че е чул и гълголенето на течността, и глухия удар на дебелото й дъно върху дървото.
	В променената вече като след експлозия тишина тои се наведе плахо, протегна показалеца си към ръба на чашата, огледа го. Беше мокър. Никой не пълнеше така чашите, без да остави място за лед или сода.
	— Ей, пък аз си въобразявах, че съм добър хипнотизатор — изсмя се той почти беззвучно, загубил гласа си. — Браво, браво!
	Но оня глас не бе се загубил, обади се с непроменени мелодичност и тембър — ни алт, ни баритои, ни женски, ни мъжки:
	— Нека сега да ви зададем вече въпросите си!
	— Чакате да видя дали може и да се пие това, което наляхте! — Чистото уиски го задави, нацепи хранопровода му, нацепи и съмненията му; че е хипнотизиран. — Какво искате от мен? — изкашля той грубо въпроса си и продължи да кашля.
	Гласът го изчака да се успокои.
	— Да разберем хората, нищо повече!
	— Тогава вървете при хората! — изкрещя Зентано и рипна от креслото със стиснати юмруци.
	— Но нали вие сте най-добрите, най-знаещите…
	— Не сме.
	— Щом са ви избрали да ръководите…
	— Никой не ни е избрал! Сами се избираме. Вървете другаде!
	— Къде?
	Той отново се тръшна в креслото си, осъзнал безсилието на своето заканително стърчене пред невидимия или невидимите. Изпъшка:
	— Ама все така ли ще ни разпитвате?
	— Нямаме друг начин. Мисията ни е да изучим какво представлява човешката цивилизация — съобщи отново с равната си любезност гласът.
	— И после?
	— После ще си отидем. Но ние скоро дойдохме и още ни е много трудно…
	— Добре, питайте! — предаде се Зентано и отиде за нова чаша, та да разреди в нея част от уискито. А по пътя до барчето можа дори и да си помисли, че научната фантастика все пак си е свършила добре работата: ето, един малък фокус с уискито и веднага повярва, че разговаря с чужда цивилизация и дори не се учудва на това!
	— Вие сигурно сте уморен вече — смили се неочаквано чуждата цивилизация. — Разбрахме състоянието ви. Хубаво ще бъде първо да си починете, та да може и по-добре да ни обясните нещата. Важното е, че повярвахте в нас. Само един въпрос още, молим ви! Нужен ни е, за да доуточннм схемата на утрешните си въпроси. Може ли?
	— Моля! — отвърна официално лекарят, сякаш водеше вече преговори от името на човечеството.
	— Как трябва да се разбира тази мисъл: „Един разговор за дървета включва в себе си премълчаването на толкова много престъпления“?
	— Чия е? — настръхна Зентано.
	— На някой си Бертолд Брехт. Както ни казаха — писател. Не бил жив.
	— Кой ви я каза? Тук ли ви я казаха?
	— Да.
	— Но кой? — трескаво настоя психиатърът.
	Гласът, изглежда, не знаеше и какво е дискретност:
	— Една жена, художничка. Вие как бихте ни я обяснили?
	— Смисълът е ясен. Не за дърветата трябва да разговаряте с хората.
	— А за какво? — попита гласът, все така мелодично и все така нечовешки наивно.
	— Впрочем не! Тъкмо за дърветата! Да, да, тъкмо за дърветата, ако искате хората изобщо да разговарят с вас!
	— Пак има някакво противоречие…
	— Уф — изправи се той. — То да е само едно! Хайде, оставете ме вече да спя!
	— Да, да, извинете ни — побърза да каже гласът, но явно не бе овладял и смисъла на човешките интонации, защото нямаше никаква виновност в него. — Много ви благодарим!
	Зентано постоя в очакване да долови все пак някакво движение, докато мускулите му не издържаха на напрежението и леко затрепераха, като след силна преумора.
	— Ало — подвикна той тихо. — Тука ли сте още?
	Никой не му отвърна. Отидоха си, констатира той, но не изпита облекчение. Отново прав пресипа от напълнената от тях чаша в другата, разреди го със сода, повтори на глас, за да чуе гласа си: Отидоха си! Наистина бяха си отишли, а присъствието им сега бе като че ли съвсем осезаемо. Сигурно това бяха въпросите им, които продължаваха да лежат напластени в гъстия въздух — и зададените, и незададените. Той не посмя да им отвори прозореца и се запромъква като крадец под тежкия им таван, от едната стена на просторния хол до другата. Опита и да се брани с отчаяна насмешка: „Какво пък, ще си поговорим и за дърветата! Дърветата не правят ли същото? Не пие ли едното дърво соковете на другото, не тегне ли голямото с короната си над главата на малкото?… Лесно им е на поетите и на художниците! Една красива метафора — и си въобразяват, че са се отървали!“ Тия обаче не за метафори и за картинки са пристигнали, затова и при него бяха дошли, от художничката — при него! Тя ли бе му ги пратила, да я вземат дяволите!…
	Наруга я и в същия миг възкопня да се скрие в прегръдката й. Какво щеше да им отговаря утре? Идват при него, при специалиста по хората идват, а той не знае нищо дори за това момиче, което вече две години му е единственият близък човек тука! Храбро момиче, щом си позволяваше да цитира такива мисли в двореца! Щом не бе се уплашило от въпросите им и не бе се помислило за полудяващо като господарите си! Наистина заслужаваше да го спаси! Но нима имаше спасение за тях?…
	Минавайки отново край масичката, той улови чашата и я доизпразни в гърлото си. От диктатора може би, но от въпросите на тоя или на тия, на това множество, говорещо с един глас? Те ще дойдат пак, утре или след час, или след минути — знаеше ли тоя друг разум колко му трябва на човека, за да си почине преди своите отговори?
	Дори диктаторът да паднеше, дори той, Зентано, да издадеше веднага книгата си и да се отървеше от съда, тия пак при него щяха да дойдат! На него, на специалиста по хората, щяха да задават безпощадно своите наивни и жестоки като на децата въпроси! Както ги задаваше някога синчето му, което след развода бе пратил заедно с майка му в чужбина, та да го отърве от двореца. Веднъж, по време на едночасовата им разходка, му зададе осемдесет и три — предварително бе си наумил да ги брои. Последният беше: „Татко, кой е изял този шоколад?“ — бе намерило на улицата парче шарен станиол.
	Гърлото му нзбълбука в нещо средно между смях и плач, защото видя момченцето си да тича с кривите си крачета, носейки му заедно със станиола своя осемдесет и трети въпрос. Кой е изял шоколада! Кой изяжда шоколада на човека!… Тия също за такива неща щяха да го питат, не за дърветата. И дори да си отидат незабелязано, както са дошли, въпросите им ще останат, защото всичко изречено остава. Както онова за дърветата. Ще останат на Земята… Майната й на Земята! Ще останат в него, край него, ще кънтят оглушително в мечтания му частен кабинет, който се кани да отвори след падането на тиранията. И той не ще може да задава лечебните си въпроси на своите многобройни пациенти, защото сам ще трябва непрекъснато да отговаря. Един остроумен беше писал, че психиатрите задавали много въпроси, та да не дадат възможност на пациентите да питат пък тях. Така си е: никой друг лекар не се бои толкова от въпросите на пациентите си, както психиатърът. Ако е истински психиатър, разбира се, а не шарлатанин или невежа. И той се бои, винаги се е боял, но отсега нататък щеше да се бои двойно повече. И нищо вече нямаше да го излекува от неговия страх…
	При следващото минаване край масичката ръката му вместо чашата улови дръжката на пистолета. Доктор Зентано погледна вдигнатия предпазител, погледна към прозореца. Мракът в ъглите зад пердето бе изсветлял. Настъпваше часът, когато Бико и Мелис разстрелваха противниците на президента. Той внимателно, сякаш да не повреди зъбите си, налапа късото студено дуло. Опря го в небцето — в оня мъничък и тънък свод, който човекът, безкрайно наивен в своето самомнение, бе кръстил на безкрайния свод над себе си. И го взриви.


	Зеленото ухо

	1

	При нормални обстоятелства не бих могъл да заподозра, че нещо друго, а не случайността ни събра тогава около една маса. С американеца се познавахме от предишния конгрес на фантастите, аз бях превел у нас три негови разказа, разменили си бяхме и по едно писъмце, така че се зарадвахме един другиму като бегли познайници, свързани обаче от общ приятен спомен. Той именно и предложи да полеем веднага срещата ни в барчето на хотела.
	Избрахме си масичка, но още не бяхме приключили с взаимното разпитване за здравето, за следващата книга, когато един след друг двама души заеха останалите свободни столове. Целулоидните плочки на реверите им ги определяха като наши колеги. Пръв дойде японецът — изискано облечен, сияещ от чистота. Блясъкът на зъбите му се преливаше в блясъка на модерните очила и приятната матовост на лицето му бе непрекъснато осветена от малко екзотично сияние. Дългият, тромав, с гръмогласното самочувствие на големите нации американец беше известно име в научната фантастика, но това не го правеше надменен. Той дори попресилваше природната си общителност или пък тя имаше привкус на изкуственост, защото в нея почти не се съдържаше интерес към другия — всъщност търсеше симпатични компаньони, пред които простодушно да се поперчи. И тогава в отговор на изящния поклон на японеца той проточи дългия си врат към ревера му, сигурно смогна да види само името на страната и викна:
	— Хелоу, Джапан! Сядайте! Тук е кръглата маса на великите сили във фантастиката.
	Това поласка комплекса за приобщаване към света на Страната на изгряващото слънце и нейният представител ни обля с един напевен поток от любезности на безупречен английски език. Аз повторих практичната конгресна безцеремонност и прочетох на ревера му познатото име. Бях го срещал в една съветска антология на японската фантастика, където в предговора му се даваше изключително висока оценка — оправдан, ако се съдеше по разказите в сборника. Побързах да му направя комплимент, побързах и да се похваля, че имам преведена в Япония една новелка, та по този начин да защитя мястото си сред двете знаменитост.
	Четвъртият стоя дълго край масата ни, оглеждайки нерешително препълнената зала. Явно не беше от „великите сили“, с което веднага спечели сърцето ми, и аз му посочих стола до себе си, да си имам съюзник. Той се оказа от „третия свят“, както ги нарича журналистиката, така че групата ни се комплектува и политически. Това придизвика нови шеги в стила на нашите конгреси, на които освен за фантастика се говори много за екологическите и политическите заплахи пред човечеството и за участието на писателя-фантаст в съзиданието на едно мирно бъдеще.
	Двамата за първи път присъствуваха на такъв конгрес, та разговорът, естествено, се завъртя около него. Разговор — дотолкова, доколкото ние с американеца като стари конгресисти ругаехме един през друг, а двамата новаци слушаха поозадачени.
	Известно е, че трибуната на подобни конгреси се използва в повечето случаи от хора с малки творчески заложби като поле за публична изява и утвърждаване, поради което две трети от изприказваните там приказки са твърде досадни баналности. Известно е и безплодието на споровете между различните течения във фантастиката, защото всяко си има права на съществование. Не по-малко ненужни са и дискусиите за нейното начало и границите й — дали е започнала през XIX век с индустриалната революция, или още в древността, при Лукиян например. Дискусии — полезни, изглежда, по някакъв начин само за теоретиците, защото, щом признавам фантастиката за изкуство, то и при нея не може и не бива да се установяват граници и нормативи. Какво е изкуство, винаги са решавали конкретните произведения, а не съюзи и конгреси.
	— Но ако не беше този конгрес сега, аз например никога не бих могъл да се запозная с вас — вметна японецът иззад екзотичното сияние на лицето си и ние с готовност се съгласихме, че има все пак полза от конгресите — и с колегите можеш да се запознаеш, и с издателите да завържеш връзки, защото и те бяха открили за себе си нашите конгреси и ги обсаждаха, за да търсят храна за ненаситните гърла на своите научнофантастични серии.
	Създаденото единодушие трябваше да се полее и ние си поръчахме още по чаша уиски, но вместо да се напия, аз изтрезнях — ако продължаваше така, нямаше да имам пари на другата вечер пак да сляза в бара. Японецът пиеше коняк, а това ме подсети, че куфарът ми горе, както на повечето българи, пътуващи в чужбина, е добре зареден с подобни питиета.
	Въпреки или тъкмо заради гръмогласното си американецът не понасяше гръмогласието на другите и веднага одобри идеята ми да отидем в моята стая. В бара бе станало нетърпимо задушно. Внасяха се нови столове, влизаха, излизаха, стърчаха прави около препълнените маси. Половината конгрес бе се изсипал вече в него, а конгресистите вдигат десет пъти повече шум от обикновените посетители. Навярно защото и интимното предназначение на всички конгреси е да пошумят около някоя кауза.
	Изгряващото слънце с мила настойчивост плати цялата досегашна сметка, в замяна на което американецът пък купи бутилка уиски. Ние с представителя на третия свят, естествено, се почувствувахме повече потиснати, отколкото благодарни.
	В асансьора японецът разгледа с извинителна усмивка плочката на моя ревер — да научи все пак при кого отива, но не каза нищо и чак когато аз извадих от хладилника в стаята си три бутилки — коняк, сливова и мастика — и с байганьовско простодушие занарязвах с джобното си ножче тънки парченца луканка в чиннйката от чашата за вода, той се обади сияещо, щастлив навярно, че бе запомнил името ми:
	— Много сте любезен, мистър Дайлъв.
	Обясних му, че фамилията ми не бива да се чете по английски, а според латинската транскрипция, тоест да се произнася „Дилов“; после му разтълкувах и комичното значение за българина на това Дайлъв. Най-шумно се засмя пак американецът, макар на миналия конгрес да бе направил същата грешка и аз по същия начин да бях го коригирал.
	Името ми, кой знае защо, даде повод да заговорим отново за фантастиката, но вече, не на кръчмарско или конгресно равнище, а с повече професионална интимност. Японецът не възрази на общата ни с американеца позиция, че днес сатирата е великата сила във фантастиката, само изказа едно усукано съжаление, че цялата добра японска фантастика била, общо взето, лишена от чувството за хумор с изключение на зловещия, на черния хумор. Може би поради специфични национални и социални условия тя била повече мрачна, плашеща, с уклон към мистиката и сюрреализма.
	Всъщност той деликатно ни напомни, че сме пристрастни в позицията си, и аз, като домакин, се принудих да направя отстъпка. Изфилософствувах, че ако е позволено изобщо да се дели сериозната фантастика на течения и категории, то единственото оправдано деление би било на плашеща и разсмиваща. А върховете й може би ще се издигат там, където в едно произведение биха се обединявали и двата дяла. Защото, заключих аз с нещо като афоризъм, който тогава ме изпълни със самочувствието на равноправен партньор в спора, защото, казах аз, самата природа на необичайното, на непознатото като обект на фантастиката е такава: то или ни плаши, или ни разсмива; друго отношение към него не сме в състояние да имаме, докато то ни е непознато, друго отношение би издавало само, че то просто не ни е интересно.
	Представителят на третия свят, който досега бе мълчал с ниското самочувствие на новак във фантастиката, реши внезапно да се включи в разговора чрез нещо като виц:
	— Мистър Дилов, а как ще изтълкувате нашето отношение към това непознато нещо? Ако сте забелязали, никой още не е посегнал към него.
	Той взе парченце луканка от чинийката, огледа го, подуши го, но не посмя да го налапа, чакайки отговора ми. В своята полемична разпаленост бях забравил домакинските си задължения, а необичайната форма на луканката, както и миризмата й навярно смущаваха моите гости. Отворих сливовата, отворих мастиката, придружавайки действията си с нужните разяснения; възхвалих и луканката като еманация на националната ни кулинария. Тримата храбро сдъвкаха по парченце от еманацията, съсредоточени, сякаш заслушани в шума на устата си, близнаха от ракията и мастиката, но радващият ме ефект се получи само у симпатичния ми трети свят. Той каза, че луканката била необикновено вкусна, а ракията му напомняла някакво тяхно питие и с видимо удоволствие продължи да ги консумира. Лицето на японеца засия, сякаш бе погълнал коктейл от божествените амброзия и нектар, а тънките му устни в същото време възторжено определяха този вид салам като прекалено пикантен за японския вкус; солетите и фъстъците, които бях сипал върху две салфетки, били по-подходящи към коняка, който обаче наистина бил великолепен. Американецът направо ме посъветва да си останем при уискито, а тия „национални гордости“ да запазя за по-малко талантливите конгресисти, с конто ми предстоело да се запозная.
	По капризната логика на асоциациите разговорът ни скочи от луканката и сливовата върху най-костеливия въпрос от теорията на литературата изобщо — националните й особености. Подчертано интернационална в сюжетите и средствата си, научната фантастика — разбира се, отново имахме пред вид сериозния й дял, не приключенските серии — не можеше все пак да не изявява чрез автора си и някакви национални специфики. Но какви бяха те и къде точно се съдържаха?… Въпросът засягаше всекиго от нас и веднага ни сгорещи, както питиетата, които бяха го предизвикали. Американецът обаче прекъсна новозародилия се спор с един удар по масата:
	— Слушайте, фантасти! Я вместо да дрънкаме теоретични глупости, да седнем и да напишем по един разказ с общ сюжет! Без състезателен характер, само да видим дали наистина ще се изявят тия дяволски национални особености.
	Както бяхме си пийнали, идеята лесно и лекомислено ни въодушеви и ние веднага се заехме да съставяме условията. Най-напред осъзнахме все пак, че не ще намерим време в четирите конгресни дни с тяхната програмна претовареност да напишем истински разкази, и се споразумяхме (предложението беше мое) всеки да разкаже своя версия на една и съща загадка. Щяхме да се събираме вечер по за един час в моята стая, да изслушваме поредния вариант. За реда хвърлихме жребий. Остана най-мъчното — изборът на сюжет, но понеже с изключение на младия мъж от третия свят бяхме все рутиннрани съчинители, а и подходът към сюжета във фантастиката по начало изисква известна рационалност, умовете ни бяха достатъчно школувани, та да не протакаме работата. Тръгнахме по метода на елиминирането, за да избегнем донякъде баналността. Пак аз предложих да изключим участието на Космоса и чуждите цивилизации и се съгласихме действието да се е зародило и да се развива на Земята. Загадката обаче трябваше да бъде такава, че да дава на всички ни еднакви отправни точки за фантазиране. И тогава японецът предложи Великденския остров с неговите неразгадани още каменни статуи. Приехме и той веднага се зае да резюмира онова, което задължително трябваше да отбележим в своите нови хипотези. Оказа се, че бил ходил там; някаква американска туристическа агенция организирала самолетни излети от Япония до Великденския остров.
	Всички бяхме чели по нещичко за тоя остров — най-вече книгата на Хейердал, който със своя „Кон-Тики“ бе се опитал да докаже, че на този остров са пристигнали с подобни салове от Южна Америка група бели мъже от неустановена засега висока култура. И че туземците са ги посрещнали и изпратили като богове, а статуите били издигнати в тяхна чест. Дългоухите — така ги наричали туземците не само на острова, но и в Перу.
	Островът е открит през 1722 год. на Великден, затова е кръстен Пасха (Великден), разказа ни японецът с екскурзоводска добросъвестност. Той е гол, почти изцяло покрит от застиналата лава на вулкана Рано Рараку. Самият кратер на вулкана представлява огромно, някак внезапно изоставено ателие, където лежели, стърчели наполовина от камъка или само били очертани стотици недовършени статуи. Общо се наброявали към шестстотин, готовите — над двеста — стърчели покрай брега с лице към океана. Туземците, които се казвали рапануи, не знаели нищо определено за произхода им. Прадедите им също не са могли да видят никъде наоколо толкова различни от техните лица, защото най-близката суша била на четири хиляди километра. Каменните статуи представлявали портрети на съвсем друга раса: дългоглави гиганти с дълъг прав нос, с тънки устни и хлътнали под ниски чела очи, с необикновено дълги, провиснали уши. А за какво изобщо са създадени, си остава напълно неясно. За такъв малък остров, който според археолозите от хилядолетия е бил гол и непродуктивен завинаги малобройното му население, биха били достатъчни няколко статуи, ако това са ритуални изображения на божества. Столетия е трябвало да минат, за да бъдат построени, и то с нечовешки труд, ако действително са издялани с ония каменни длета, които Хейердал е открил в кратера на Рано Рараку. Японецът беше видял длетата и каза, че според него е почти невъзможно да са издяланн с тях тези по десетина метра големи статуи от твърдата вулканична скала. Невъзможно било най-вече без по-висша техника да се отсекат огромните късове от склоновете на вулкана. А и как са ги пренесли после до брега, когато на острова почти липсват дървета за греди, как са ги изправяли? Преданията на туземците били не само противоречиви, но и досъчинени в угода на изследователите и туристите. Сред тях се откроявало някакво божество на име Макемаке; думата означава „жител на въздуха“…
	Аз го прекъснах с предложението да не се интересуваме в случая нито от преданията, нито от хипотезите на учените, защото това би ни попречило да създадем собствени фантастични хипотези. Някой се оплака, че изобщо хипотезите на учените във всички области си оставали чиста фантастика, докато не бъдат потвърдени, но въпреки това ги уважават като учени и не им се сърдят, когато хипотезите им бъдат опровергани, докато нашите фантастични хипотези никой не вземал на сериозно. Американецът пък стигна до твърдението, че цялата историческа наука била фантастика, само че лошо съчинена. И че истинският фантаст не бивало да обръща внимание на новините в науката, а само на проблемите й, защото, докато успее да осмисли белетристично някоя нова теория, тя вече ще е отхвърлена от още по-нова. Изобщо човешкото познание се било вече напълно релативизирало…
	Посмяхме се и щяхме да подхванем нова дискусия, ако деловият японец не бе настоял да приключим, като се спрем поне на три задължителни елемента: името Макемаке, прозвището „дългоухите“, тоест дългото ухо на хората от неизвестната раса, и това, че работата в кратера съвсем очевидно е била прекъсната от някакво внезапно настъпило събитие. В останалото всеки да бъде свободен да фантазира или да използува неща от общите ни знания за острова.
	— Хей, мистър Джапан — възбунтува се популярният ни американски колега. — Вие сигурно си импате вече готов разказ, щом сте били на острова. Хайде, разправяйте го!
	Той и в началото бе наругал жребия си пръв да изложи своята версия, но японецът ни увери с честната си дума, че изобщо не е мислил да пише нещо за острова, а ние двамата от малките страни и най-вече аз, комуто бе се паднало да разказва последен, се възпротивихме против всяка промяна на реда. В отговор на това американецът се разсърди и ни заяви, че му се налагало тогава веднага да си тръгне, защото, ако сме продължели да пием, щял да стигне до хипотезата, че тия статуи не са никакви статуи, а шестстотин бутилки, наредени по тезгяха на бар „Великден“.

	2

	На другата вечер, в определения час, американецът се развика още от вратата, сякаш не бе прекъсвал пиянската си сръдня:
	— Нищо не можах да измисля! Нали съм някаква знаменитост, цял ден ме въртяха издатели и журналисти. Устата ми пресъхна да давам интервюта, че и мозъкът ми пресъхна, пък за хумора да не говорим.
	Той се тръшна на кревата ми, а след това направо се и излегна. Добре, че поне изхлузи обувките си. Знаменитост — какво да го правиш!
	— Ще почакаме в почтително мълчание — рекох аз, вадейки от хладилника недоизпитата бутилка коняк. — Един фантаст от вашия ранг би трябвало да може за петнайсет минути…
	— Тогава ще почакаме тия петнайсет минути вие да съчините версията си — изръмжа той от възглавницата.
	Отвърнах му, че в Европа американците се славят ако не с друго, то с почтеност при облозите, но веднага се поправих: щом искаме да проверим само дали се отразява националният дух в произведението на фантастиката, то колкото по-спонтанна е съчинената история, толкова по-достоверна в това отношение би трябвало да бъде. „Почвайте, заповядах му накрая, тая вечер, знаете, сме на прием у кмета на града.“
	Другите мълчеха неловко, готови да отстъпят, но на мен ми беше приятно да поиздевателстам над него. Първо, грубоватата безцеремонност в отношенията ни бе наложил той, и второ — има нещо, което безспорно е във връзка с националното: иначе плах и естествен по произход, в чужбина или на такива международни срещи аз ставам едва ли не дързък. Навярно защото инстинктивно се осъзнавам като представител на своя народ, чието самочувствие съм длъжен да покажа на света.
	Отвъдокеанската знаменитост изпъшка драматично, гаврътна чашката с коняка, която бях пъхнал в ръката му, и се загледа в опразненото й дъно, както се гледа на кафе.
	— Е, добре. Да чуем какво ще излезе… — рече тон, сякаш друг щеше да му го разказва. — И така… като страдащ от известна доза нарцисизъм аз засега виждам само себе си. Какво виждам?… Виждам се, естествено, млад, хубав, още неопорочен, по-скоро съзнателно опазил се от пороците на нашето време, заравяйки главата си в миналото на тая нещастна планета. И не защото съм си въобразил, че миналото й е по-чисто от настоящето, или пък че ще науча кой знае какви мъдрости, съвсем не. Просто се ровя в него, защото единственият друг път на такова бягство, който днес поемат моите желаещи да избягат връстници, е алкохолизмът и хероиновата нирвана…
	— Да, така е — въздъхна американецът и ръбът на празната чаша потъмня от дъха му, — затова и аз се намирам не из младежките вертепи, не из дискотеките, а с палатка и спален чувал на Великденския остров. Стотината туземци са се позамогнали от туризма, построили са си къщите по нареждане на ЮНЕСКО по-далеч от статуите и само си пекат коремите на слънце или разправят врели-некипели на туристите. Нищо достоверно не може да се узнае от тях, а няколкото плочки с надписи си остават неразчетени…
	— А — възкликна японецът. — Знаехте ли за плочките?
	— Какви плочки? — попита американецът, разбуден от унеса си.
	— Вчера пропуснах да ви кажа. Намирани са дървени плочки с някакво писмо, приличащо външни на китайското. Туземците са ги носели на врата си като муски, без да знаят какво пише на тях. Но и учените още не знаят.
	— Още по-добре, щом има и плочки, макар… сега да не знам какво да правя с тях. — Той дълго мълча и ние се убедихме, че действително в момента съчиняваше историята си. — Аз не съм чак такъв специалист. Някакъв специалист дори не съм. Е, вярно, прочел съм туй-онуй за острова и каменните му гиганти, но се надявам повече на собствените си очи и на вдъхновението. А цялото ми занимание, както казах, си е чисто любителство и като всяко хоби представлява за мен приятно бягство от редния ми дом, където не се говори за нищо друго освен за пари и за трудностите, които среща дребният бизнес на баща ми в поредната икономическа криза…
	Аз кимнах насърчително — от романа и разказите му, които бях чел, знаех, че той е сред най-яростните социални критици в американската фантастика, а винаги е приятно да се потвърди някоя готова твоя представа. Той обаче не забеляза реакцията ми. Продължаваше да вижда само себе си и носталгията си по чистата младост, защото, след като си станал знаменит и богат, какъвто беше той, нарциснзмът е най-безобидната болест, която може да те хване.
	— Не, и от покварените туземци се държа аз настрана. Разпънал съм палатката си в кратера на Рано Рараку… Нали така се казваше? Храня се с консерви, варя си чорба на газов котлон и бягам, щом се зададат туристите. Завирам се някъде да спя, а през нощта, когато диханието на океана около малкия остров остане единственият шум, аз тръгвам с фенера си около статуите. Оглеждам ги, меря ги, разпитвам ги. Отгде сте се взели, мили мои? Няма ли да ми го кажете най-сетне? Само на мен! Никому няма да издам тайната ви, кълна се! Защото тя не е нужна на тия, дето прелитат тука да ви позяпат; те идват само за да снимат себе си край вас, като себедоказателство, че са по-умни и по-красиви. Узнаят ли я, туристическата агенция ще фалира или ще тръгне да търси други загадки. Хайде вие, каменни мистъри, отворете тая тънка, стисната уста! Кои сте вие? Защо са ви такива дълги носовете? Защо са ви такива големи ушите? — питам ги аз, както Червената шапчица пита преоблечения като баба й вълк. Да, така ги питам и с треперлива напрегната сладост очаквам великата тайна да отвори внезапно своята бездънна паст и да ме погълне…
	Спогледахме се с японеца, едновременно оценили метафората му и тая „напрегната сладост“, с която човек винаги се е изправял пред голямото познание.
	— Мълчите, сърове — почти извика американецът в искрен гняв. — Да не искате да ме убедите, че и вие вярвате във фантасмагориите на нашите археолози? Или просто като всички хорица сте се примирили с миналото, което са ви съчинили историците? Ей, ти там, големият, я се виж колчав си дангалак! Мислиш ли, че някой те е издялал с това каменно длето? — викам аз и им показвам единия от клиновете, които съм намерил в кратера-ателие. — Та нали самият аз десет дена чуках с него до умопобъркване по лавата, която ви е родила! И десет сантиметра не издълбах! Но да речем, че с многогодишен робски труд са издялали симпатичните ви мутри, как и с какво тия мързеливи туземци, които не са познавали друго освен каменните сечива, ще изрежат от скалата десет-двайсетметровите блокове? А в кратера още личат местата, откъдето са изрязани недовършените ви събратя. Кажете де!… Дайлъв, дай коняк! — поиска той подкрепа в поредната си засечка.
	Скочих да му налея и той веднага отпи една глътка, поколеба се, реши, че ще му пречи да крепи чашата над корема си, и я доизпразни. Засмя се:
	— Какво прави писателят, когато изведнъж няма какво да каже? Много просто — описва природата. Тоя номер винаги минава. И аз на това място май ще трябва да ви разкажа как греят тихоокеанските звезди над мен, как се потя в космическото дихание на прилива, как се терзая пред вкаменената тайна и така нататък. Но ми е неловко, защото вие сте професионалисти и можете и сами да си представите пейзажа. Само ще ви кажа, че съвсем не се терзая. Напротив, много ми е приятно да се шляя между статуите в топлата нощ, да лежа, да гледам звездите, да слушам океана и да си фантазирам разни съдби, весели и страшни, за моите каменни любимци. И съвсем, съвсем не бързам да узная тайната им, защото, представете си, че внезапно я узная… Какво ше правя после? Съгласете се с мен, драги колеги; та ние, хората, всъщност само се преструваме, че търсим истинските истини, обективните, както ги наричат учените глави. Една истина, в която не сме вложили поне мъничко от себе си, в която не сме капнали поне капчица от своето въображение, такава истина винаги ни е неприятна. Пък, така или иначе, принципът на удоволствието е, който движи механизмите на живата материя във Вселената. Убедихме се вече какви истини ни донесоха науката и техническият прогрес. Не, най-добрите истини винаги ще ни открива не науката, а изкуството! Така че аз се изтягах на края на спалния чувал и с превелико удоволствие разкривах на старите звезди своите млади истини за тях, а те ми намигаха весело: Така е, браво, младеж, карай по-нататък, слушаме те…
	И ето, в такава една нощ на дъното на кратера Рано Рараку, когато си лежах край палатката, вперил сънливи вече очи към небето, то изведнъж се озари от краткотрайно заслепяваща светкавица, сякаш нажежен метеор мина над самия кратер. После в падналия мрак над очите ми аз дочух странен шум. В кратера нощем не идваше никой, туристите отлитаха още същия ден към плажовете на другите тихоокеански острови, защото на Пасха бе забранено да се строят хотели. А домашните животни на туземците знаеха, че не ще намерят нищо в тия пущинаци. Не че се изплаших, но все пак приклекнах зад един от недовършените идоли, чийто дълъг нос стърчеше като вълнолом в топлите нощни изпарения, утаяващи се в дъното на кратера. Реших, че сигурно са крадци, дошли да търсят клинове, защото и те бяха се превърнали в скъпо заплащани сувенири. ЮНЕСКО едва успя да спаси двайсетина за музеите. Понадигнах се да ги видя, съобразявайки какъв урок да им дам с нещо колкото се може по-мистично, и…
	Колегата от третия свят треперливо си пое дъх. Американецът също го чу и рече, без да се обръща към нас:
	— Уплаших ли ви? Не бойте се! Сега не съм в състояние да измисля страхотни. Това бяха просто тримата пилоти от летящата чиния, кацнала на отвъдния склон на кратера, та да не я забележат от летището.
	— Хей, Америко — възмутих се аз в неговия стил. — Дай нещо по-малко изтъркано! Аз самият имам поне десет разказа с летящи чинии.
	Покрай мен се окуражи и деликатният японец:
	— Условието беше да не намесваме Космоса.
	— Космосът е и на Земята — озъби ни се американецът. — Трябва да знаете, че аз съм член на официалната комисия, която се занимава с неидентифицирани летящи обекти. Виждал съм ги на стотици снимки и филми, проследявал съм полета им на радиотелескопна антена и вярвам в тях. А щом вярваш в нещо, то за теб е истина, не е фантастика.
	Примирихме се и той, след като си поиска нова глътка коняк, загдето сме го ядосали, продължи:
	— Бяха от грамадните. Според сведенията на очевидците, доколкото може да им се вярва, разбира се, те били различни на ръст. Тези бяха над триметрови великани. Но тогава аз бях още млад и още не бях член на комисията за НЛО, затова като трезво чело на Новия свят ги взех за крадци, преоблечени, качили са на кокили, та да плашат туземцнте-пазачи. Походката им беше доста кокилеста. Ето защо сам се направих на призрак. Нахлузих спалния чувал на алпинисткия си бастун, размахах го по корема на каменния великан, пластмасата му зловещо засъска, аз заръмжах с всички сили в нещо средно между воя на койот и плача на хиена. Великаните се извърнаха към мен. Нищо друго не направиха, но аз изведнъж се сковах, както вирех с две ръце тежкия чувал във въздуха. Пълна парализа на тялото! По-неподвижен станах и от каменните островитяни…
	Аз отбелязах в себе си, че за по-лесно той преразказваше приказките на ония, които уж се били срещали с летящи чинии. Мотивът за временната парализа също ми беше познат, но не го прекъснах отново, защото все още се надявах, че той ще измъкне нещо по-ннтересно от тая банална история.
	— Иначе възприемах всичко — добави той, след като поразмисли докъде да доведе загадъчната парализа. — Мозъчните ми токове се движеха свободно, тоест сковаваше ги още само ужасът. Тримата пеликани се приближиха към мен. Бяха в скафандри, лицата им не се виждаха, но силуетите им категорично ги определяха като хуманоиди. Един глас с доста машинен звук ме запита на родния ми език: „Какво искаш от нас?“ И да знаех какво искам, не бях в състояние да им го кажа с неподвижния си език. Продължавах да стърча като градинско плашило — с вдигнатия спален чувал. Те разбраха най-после положението ми, защото след като повториха въпроса си, пак така изведнъж отмалелите ми ръце паднаха надолу. Чувалът изпляска върху легналия каменен островитянин.
	— Ннннищо… — заекнах аз.
	— Защо тогава ни извика? — попитаха ме. Размахването на чувала бяха изтълкували навярно като повик. Явно не се канеха да ми направят нещо лошо и аз бързо се съвзех. Впрочем исках… Простете, не е нищо, но се уплаших, като ме парализирахте така… И те съвсем по човешки ми се извиниха. Направили го били рефлективно, преди да познаят, че съм човек. И ме успокоиха: нямало да има никакви вредни последици за мен. Исках… исках да ви попитам — рекох аз тогава бързо, без още да съм намислил какво. Прекъснаха ме: Контактът с човечеството още ни е забранен, но понеже се чувствуваме виновни, бихме отговорили на един въпрос, стига да не е в разрез с нашата космическа харта. Ако се каниш да ни питаш какви сме, откъде сме и така нататък, дори да ти отговорим, после ще го заличим от паметта ти. И така един въпрос, без гаранция за отговор!
	Американецът надигна глава от възглавницата и драматично се почеса по тила, изигравайки ни затруднението на своя герой. Ние, естествено, знаехме какъв ще бъде въпросът, но чакахме отговора и напрежението ни си беше истинско, въпреки примитивната му от професионална гледна точка хватка.
	— Дааа… Какъв можеше при такова положение да бъде въпросът? Един-единствен: Кажете ми тайната на каменните човеци! Щом сте тук, сигурно я знаете. Те не ми отговориха веднага; изглежда, се посъветваха помежду си, но аз нито чух нещо, нито долових движение в грамадните им туловища. После все същият глас се обади: Ние за пръв път идваме на острова, от любопитство да видим мястото. А историята е твърде стара и ще ти я разкажем, ако се задължиш да не я използваш никъде и за нищо, нито за научна кариера, нито за печелене на пари. Иначе ще я заличим от паметта ти.
	Побързах да ги уверя, че наистина се интересувам само лично от нея, че такова е и моето становище, просто едно хоби и така нататък, заклех им се, както бях се клел на самите статуи. И използувах момента да добавя един подвъпрос: Кой е Макемаке?
	Наш сънародник — отвърна веднага гласът. И нещо като вашите търговски фирми. Туземците обаче са придали на името му друго значение — на човек, живеещ във въздуха. Дотогава те не са нмалм понятие за такова нещо, защото не са и виждали летателни средства с хора… А какво е направил той? — попитах задъхано, боейки се от пестеливостта на информацията им, но гласът… Казвам „гласът“, защото шлемовете и неподвижността им не издаваха кой от тримата говореше с мен. Та гласът все така безизразно ме сряза: Зададе вече въпроса си, а ние ти отговаряме. Историята е станала по времето на ранния стадий на вашата цивилизация, в един по-ранен и за нас стадий. Макемаке е бил от първите, които са посетили Земята. И тогава, както казвате вие, Земята излязла на мода при нас. Макемаке бил хитър и престъпен ум. Той основал предприятие, което доставяло от Земята разни природни забележителности и изделия на примитивните народи. За да спази все пак донякъде закона за невмешателството в работите на другите цивилизации, той разположил предприятието си на този остров, далеч от континентите. А туземците превърнал направо в роби. Изрязвал с наша техника, разбира се, късове от скалата, моделирал ги най-общо като човеци, после принуждавал туземците да ги доочукват с каменни длета и чукове, та да им придаде автентичен вид. Иначе това си е било чисто фалшификаторство, съвсем чуждо на действителното творчество на туземците. И истинско престъпление, защото заблуждавало нашите прадеди да си мислят, че така изглеждат хората от планетата Земя. Нашите глупави прадеди обаче много си харесвали каменните човеци, виждате, че са и направени като за нашия ръст, поставяли ги в градините си за украса и както казвате вие, земляните, плащали луди пари за тях, та фирмата на Макемаке процъфтявала. Със специални товарни космолети той докарал стотици такива статуи на нашата планета. Тук и там още може да се видят на градините, макар отдавна да знаем, че са фалшификати…
	Но защо… — прекъснах аз въпроса си, сетил се, че нямам право. Какво защо? — попита ме гласът и аз се окуражих: Защо с такива носове, защо с такива уши? Не е ли могъл да откопира истинския вид на туземците? А ми се щеше да добавя: толкова бездарен скулптор ли е бил? Гласът все пак отговори на допълнителния ми въпрос: Казахме ти, че Макемаке е бил хитър спекулант. Допълнително е повишавал интереса към произведенията си. Органите на този род сетива у нас са вътрешни. Естествено е тогава да се засили любопитството на някогашните невежи богаташи у нас към тия външни органи на чуждата цивилизация. Затова той нарочно ги е уголемявал… Но нещо все пак му е попречило, подхвърлих аз, решил да си послужа също с малко хитрина, та да изкопча още сведения. Гледам, работата тук някак внезапно е била прекъсната, стотици статуи са останали неоткарани, недовършени…
	Щяхме да ти го кажем и без да ни питаш, сряза ме отново гласът. След време у нас се извършва революция. Тя премахва частната собственост и с най-строги закони забранява да се внася с ненаучна цел каквото и да било от другите планети. Още по-строго забранява и всякакво вмешателство в живота на другите цивилизации, докато те сами не станат годни за полезен контакт с нас. Всички, които дотогава са вършели пакости по другите планети, били наказани доста жестоко, както става при всяка революция. Изпатил си и вашият Макемаке — завърши гласът и макар да си беше все така машинно равен и емоционално пуст, стори ми се, че усетих доволен смях или подигравка в това „вашия Макемаке“. — Край на контакта!
	Благодаря, рекох, благодаря ви! И бях сломен не толкова, че не ми дадоха да попитам за каквото и да било друго — защото, естествено, ми се искаше да питам още за хиляди неща, — колкото от примитивната грубост на цялата история. Та представете си, драги колеги, моето влюбено въображение беше съчинило за нашите каменни човеци толкова приказки, коя от коя по-красива, по-фантастична и мъдра, а изведнъж — да те ударят така с една съвсем нашенска си простащина!…
	— В България имаме една поговорка: „С нашите камъни по нашите глави“ — обадих се весело аз.
	— Чудесно — зарадва й се той, но или не бе свършил, или не бе удовлетворен от края на съчинението си, защото веднага притвори очи и ни принуди отново да очакваме. — Не мога ли все пак още нещичко да запитам — почти изплака младежкото ми желание да чуя и нещо хубаво, нещо по-различно от земното. Какво например? — попитаха ме и ми се стори, че отново ще отстъпят. Защо? — задъхах се аз в неоформения си още въпрос. — Защо вие… Единият от тях обаче вдигна ръка, сякаш да ме възпре, а гласът ме прекъсна безжалостно. Не, умът ти е прекалено спекулативен! И в следващия миг аз отново се вцепених, само че още по-страшно отпреди. Сега и сетивата ми бяха мъртви, после умря, изглежда, и мозъкът ми, защото нищо повече не видях и нищо повече не възприех. Цялата Вселена бе изчезнала внезапно за мен или пък аз от нея…
	Не помня колко е продължило това ми състояние — часове или минута. От вцепенението като че ли ме освободи не друго, а предутринният студ, който на този гол остров е твърде жесток. Потреперах, усетих го, пак потреперах и се събудих. Не знаех защо се намирам на това място, не знаех за какво стърча така насред недовършените статуи, а не в спалния си чувал, който пък необяснимо за мен лежеше, нанизан на катераческия бастун върху корема на близката статуя. Само имах усещането, че ми се е случило нещо страшно. Увих се в чувала, седнах на един камък и зачаках изгрева. Чаках го да ме стопли, да стопи и ледената кора върху мозъка ми. А изсветляването на небето само засили у мен усещането, че през тази нощ съм сънувал или узнал по някакъв друг начин ако не жадуваната тайна, то някаква друга голяма истина, че каменните великани може би най-после са отворили уста да ми я кажат, а аз съм я проспал или забравил и завинаги съм я загубил. Заплаках. От студ заплаках и от отчаянието, и от безсилието си пред тайната. Най-вече от него, защото сега всъщност осъзнах истинските размери на своето безсилие и евтината си момчешка игра с голямото мълчание на камъка.
	Плаках и треперах, докато слънцето изгря, а заедно с него ме озари и тъжното, но не отчайващо просветление, че всъщност нищо страшно не бе ми се случило в тази нощ или нищо по-страшно и по-необикновено от усещането, че младостта ми се е сбогувала с мен. Скатах решително палатката, събрах багажа си и подсмърчайки храбро, тръгнах да чакам самолета, та да ме върне при дърдорещите човеци, при ония, които са престанали да плачат пред тайните. Все още объркан обаче, изкачих кратера откъм противоположната му страна, а там съзрях нещо, което предния ден го нямаше. Голяма площ от склона му изглеждаше като прясно обгорена, в праха над каменната лава чернееха отпечатъци от нещо тежко, тонове тежко. Встрани от обгореното голите преди скали пък бяха засипани с някакво подобие на мъх. Попипах го, размазах щипка между пръстите си — зеленикаво до сиво, то беше лигаво, меко и се разтегляше на влакънца. И както недоумявах над него, защото никъде на острова не бях попадал на подобно вещество, внезапно си спомних срещата с тримата великани от летящата чиния. Те просто застанаха в съзнанието ми, изскочили кой знае из каква асоциация, можех да ги разглеждам, помнех и че съм разговарял с тях, но толкова! Въпреки обещанието си, въпреки клетвата ми в последния миг те все пак бяха изтрили разговора от паметта ми.
	Тръшнах се отново на камъните заедно с раницата в очакване отново да заплача — този път заради недоверието, което бяха проявили към мен. Но сълзи не се появиха в очите ми, изсуши ги ожесточението и сякаш изостри способността им да виждат. Непознатото вещество бързо и безследно се стопяваше, сякаш полегатите слънчеви лъчи го изблизваха от скалите. Трескаво го засъбирах с шепи. Напълних котелната, в която си варях чорба, напълних термоса и две пластмасови торбички, напрегнато съобразявайки как по-добре да го съхраня. Бях чел по вестниците, че веднъж са намирали някакво вещество, което изпускали летящите чинии при отлитането си, но им се било изпарило в лабораториите. Бяха му измислили и име — идиотското име „Ангелска коса“…
	Американецът скочи неочаквано от леглото, изправи, както ни се стори сега, наистина великански ръст край стола на дребничкия японец и дрезгаво се изсмя. После вдигна пророчески показалеца сн:
	— И така, приятели, наближава най-после законният хепиенд. Аз се върнах в Америка, разказах за тая си среща пред всички канали на телевизията и пред скъпо плащащите вестници и списания, написах книга за нея, грамче по грамче продадох ангелската коса на научни институти, университети, държави и станах известен и богат!
	Японецът изръкопляска край корема му с изящните си матови ръчички. Третият свят рече: Браво! Аз рекох: Добре! Японецът обяви с реферска добросъвестност: Правилата бяха спазени, трите елемента — разработени и разтълкували.
	— А четвъртият? — попита американецът.
	— Четвърти задължителен нямаше.
	— Националното?
	Засмяхме се. Аз, чувствувайки се най-близък с него, казах:
	— Повече не може и да се желае. С едно малко изключение: социалистическата революция май още не е тема на нацията ви.
	— Каква социалистическа революция? — учуди се той, сякаш ония от НЛО бяха изличили паметта му.
	— Иначе е хубаво, че я пренесохте дори и в Космоса.
	Той продължи да се хили с непресторено удивление.
	— Нима съм казал социалистическа? Може да е екологическа, може да е просто революция в познанието за Вселената, революция на мъдростта.
	— На социалистическа приличаше — настоях аз. — Експроприация на частната собственост…
	— Ей, българино — прихна той. — Вие можете да вкарате човека в беля! Не помня такова нещо. Нищо не помня! Също както и героят ми. Всички отново завършва с незнанието, с нашето безсилие пред истинските тайни.
	Но аз бях настроен заядливо — може би защото още нямах собствена версия или пък му завиждах на лекотата, с която импровизира един почти завършен композиционно и идейно разказ.
	— Ако речете обаче да го напишете, не трябва да е от първо лице. Ще има противоречие, нелогичност — хем разказва историята, хем тя е заличена в паметта му.
	Американецът примига насреща ми:
	— Та аз и не мисля да я пиша! Такива примитивни фантастики — пфу! Пък и те не се котират на нашия пазар. — Той отново са засмя, този път с едно гръмогласно облекчение и тръгна към вратата. — Хайде, че тукашният кмет вече изгаря от нетърпение да каже „добре дошли“ на фантастите от целия свят!

	3

	На следващата среща японският ни колега се яви в още по-елегантен костюм. Съсредоточен, като че ли му предстоеше да изнася важен доклад, той не реигираше на дърдоренето ни, сдържано пренебрегна и опитите на американеца да го дразни:
	— Бях на първата световна среща на фантастите по време на Световното изложение в Осака. Тя, цялата ваша Япония, е една фантастика. Бедата е, че е решила да прилича на бялата цивилизация. Ако беше си останала вярна на себе си, нямаше нужда да търсим из Космоса чуждите цивилизации…
	— Стига вече! — позволих си аз като домакин да му се скарам. — Има думата колегата от Япония.
	Той направи кратко предисловие. Приел с готовност моето предложение да не намесваме Космоса в нашите земни дела, защото такива били и неговите възгледи — отхвърлял всякакви хипотези, като спекулациите на Деникен например, че на земята са идвали хора от чужди светове и те са ни научили на ум и разум…
	— Точно така — въодушевих се аз. — Докато не се докаже недвусмислено, че действително е идвал някой да ни помага, аз ще третирам такива идеи като обида за човечеството и като лична обида. Да твърдиш, че Леонардо да Винчи бил изостанал член на нечия експедиция е самооплюване. Ние просто не сме изучили още, както трябва, еволюцията на човешкия дух, не познаваме и историята си. Според мен тази еволюция върви самостоятелно, извършва се по свои си закони в главите на отделните хора, не по законите на социалното и техническото развитие, макар да е и свързано с тях, разбира се, но не с подчинена връзка. Както е може би в изкуството. Затова и едно велико откритие често се появява далеч преди хората като маса да имат нужда от него, далеч преди да могат да го разберат. Кант създаде по-точна теория за Слънчевата система, без да е излизал от Кьонингсберг, без да е професионален астроном. Сигурно ви е известно, че корекциите, които е направил Лаплас, за да си прикачи името към Кантовото, сега се оказват погрешни, философът е бил правият, не астрономът. Айнщайн също не се нуждаеше от телескоп, за да извърши революцията си в космогонията. Затова и древните мъдреци са знаели толкова много за Вселената. Още Зенон от Елея е формулирал повечето проблеми на днешната космогония. В скрижалите на Хермес Трисмегист, презрения дядо на астрологията, се съдържат всички основни закони на диалектиката, с която днес подхождаме към тайните на Космоса и човечеството. И не защото някой им ги е насипал в главата! Впрочем аз самият имам на съвестта си същия грях. Първият ми фантастичен разказ някога третираше мотива, че друга цивилизация е дала знанията на Шумер и Акад, но оттогава…
	— Стига вече — отмъсти си американецът. — В други ден ще те слушаме.
	Извиних се на колегата ни, който учтиво, без да показва нетърпение, бе кимал с глава на с нищо непредизвиканата от тях моя полемична страст.
	— Радвам се, че мислим сходно — рече той бързо и небрежно, за да не изтърве навярно избрания тон на разказа си. — Затова и моите герои не са от другите звезди, нашето слънце си ги е родило някога, много, много отдавна, още в ерата, когато по Земята са се разхождали гигантски влечуги, а и във въздуха й са се реели крилати гущери. В онова време на невиждан разцвет, когато всичко е избуявало в пищни цветове и разточителни размери. В оня неповторим връх на развитието на планетата, след което е започнал нейният упадък…
	Японецът се облегна в креслото, спусна тежките си клепачи, лицето му още повече омекна в познатата, сякаш неземна източна доброта — един малък Буда седеше сега в моята хотелска стая и тихо пееше на своя пеещ английски някаква странна праистория.
	— Тогава трябва да е било, защото и моите герои са грамадни, и те умеят да летят. Не, не са птици, нито крилати гущери, истински хора са — една необикновена човешка раса, непонятна за днес, но логична за онова време, когато може би и земното притегляне е позволявало по мочурливата земя да се разхождат такива гиганти като диплодока и зауролофа. Всъщност те нямат крила и ако днешното човечество пази в клетъчната си памет спомена за тях, то е принудено да им пришива във въображението си ангелски криле, защото иначе не може да си ги обясни. Те просто живеят повече във въздуха. Макемаке — жителите на въздуха — така ще ги нарекат милиони години по-късно другите хора.
	Те слизали и на земята, разбира се. Тогава стъпвали предпазливо с едрите си нежни ходила, тромаво се навеждали, за да измъкнат от влажната пръст някой особено вкусен или лечебен корен, но храната си намирали обикновено по върхарите на също така гигантските дървета. Като пожелаели да се вдигат нагоре, те просто го пожелавали и някакви неведоми днес сили избухвали безшумно в десетметровите им тела и обезсилвали гравитонните пипала на планетата. Като перце леки се вдигали те тогава чак до тежките и топли облаци, заедно с които можели и да облетят цялата планета. С плодове се хранели и не посягали към никое друго живо същество, и не познавали вкуса на кръвта, и нямали врагове дори сред свирепите тиранозаври. Макемаке умеели да разговарят с тях. Приказвали си с чудовищата от блатата и океана, приятели били на делфините, дори и с онова коварно пълзящо население на тревите — скорпионите — намирали общ език. Не с някакъв конкретен език, а както разговаряли и помежду си: с многобройните излъчвания на своя мозък. Лишената им от устни уста, освен да ги храни, умеела само да пее тихо и нежно едни дълги песни, с които те не съобщавали всъщност нищо на себеподобните си, нито на другите същества, а превръщали в звуци собствените си познания-чувства.
	Мозъците им били според ръста също огромни; истински радиоприематели и предаватели. Огромни били и ушите им. Те чували инфразвука на зараждащата се в сърцето на океана буря, чували от хиляди километри идващия тайфун, улавяли далеч преди животните гневните тръпки на земните недра, разпознавали задъхания говор на звездите-пулсари сред неспиращото вълново дърдорене на галактическия безброй. И наистина нямали други врагове освен тайфуните и вулканите, защото лишени от криле, и във въздуха били тромави. Придвижвали се, както казах, на крилете на вятъра, когато трябвало да изминат по-големи разстояния. Изключвали земното притегляне в себе си и около себе си, ако искали да отидат някъде другаде, вдигали се до нужното им въздушно течение и то ги отнасяло нататък. Върху меката постеля на въздуха почивали, в облаците се криели, за да се любят. Зададел ли се обаче тайфунът, пукнела ли се земната кора, за да облекчи натрупаните си сили, не им оставало друго, освен да се скрият в прегръдката на гравитацията, обгърнали с ръце ствола на някой растителен свой събрат, с надеждата той да ги опази в бедствието. В пещерите рядко търсели убежище, понеже рядко се намирали празни пещери, а пещерните мечки и саблените тигри не обичали да ги безпокоят в леговищата им. Пък тези гиганти не умеели нито да се молят някому, нито да бъдат безогледни в своя егоизъм, както другите същества. Ето защо всеки тайфун и всеки вулкан успявал да си отмъкне от тях своята плячка, особено сред децата им. Заварел ли тайфунът някого във въздуха или включел ли някой от тях в паниката си пред земетресението своето антигравнтационно поле, чудовищният вихър го грабвал и го сплесквал върху някоя планина или го отнасял на хиляди километри, за да го хвърли сред стометровите вълни на океана. Иначе нямало болести за тях и никой не можел да каже колко са живеели, защото те измервали времето според ръста си и според часовника на звездните излъчвания. Не, не били много на брой — рече японецът неочаквано високо, сякаш някой бе му задал въпрос или пък бе му възразил. — Жените им дълго носели в утробата си своя плод и раждали рядко. Все по-рядко, както все по-рядко раждали и другите земни гиганти, сякаш планетата внезапно се била сепнала в своето неразумно увлечение по големите същества или пък се уморила да ги създава…
	Японецът помоли за чаша сода и аз побързах да му налея. Той извади носната си кърпа, деликатно облиза устни зад нея. Огледа ни през черните цепки на очите си — сигурно питаше за ефекта от своята приказка, но прищипаният му от месестите клепачи поглед не издаваше нито въпрос, нито каквото и да било друго вълнение. Задържа се само по-дълго върху американеца, сякаш оттам очакваше опасността и… не се излъга:
	— А нещо друго не умеят ли тия ваши тревопасни бозайници? Впрочем бозайници ли са, или са снасяли яйца като гущерите? И защо ги наричате хора? Маймуната е станала човек, когато е глътнала първата глътка кръв. Това вече е доказано.
	Мъничкият, европейски елегантен Буда се усмихна кротко на кръвожадния му дарвинизъм.
	— Делфините според нашите изисквания към разума също не умеят нищо, нали?
	— Но не са вегетарианци, нали? — парира американецът, чийто ръст сигурно не би могъл да се държи без нужното количество стекове и бифтеци.
	— Е, добре — отстъпи разказвачът. — Няма да ги наричаме хора, ще ги наричаме „жителите на въздуха“, макемаке. Може и: дългоухите. Наистина, много са били различни от днешните ни представи за човека и човешкото. Те просто нямали нужда от нашите умения, защото както океанът дава всичко на делфините, така пищната растителност им давала достатъчно храна, кожата им не се бояла от температурните промени, пък тогава е било и много по-топло, а въздухът им постилал своя безбрежен креват. Те лягали върху него с очи и уши към небето… впрочем по-важният орган бил ухото. Очите били мънички, скрити под издаденото чело, също както ги виждаме на портретите им на Великденския остров. С тях можели да съзрат само плода на дърветата най-много от петдесетина метра височина. Но ухото, ухото „виждало“ чак до другите галактики! Един свръхчувствителен радар било то. Непрекъснато ловяло гласовете на Вселената и ги предавало на мозъка, който пък с могъщи импулси пращал натам своите въпроси. Той питал галактиките накъде бягат така забързано. Надничал в черните дупки, където изтичало веществото. За да види откъде ще се появи пак, затаявал дъх при раждането на новите звезди, обсъждал с веселите пулсари клюките на Вселената и… чакал. Чакал най-после да чуе отнякъде един себеподобен глас. Но този глас все не достигал до Земята, не звънвал в големия жаден охлюв на техните уши…
	Японецът намокри устните си отново със сода, облиза ги този път, преди да успее да ги прикрие с кърпичката, която стискаше в малката си изящна ръка — тя навярно се потеше от напрежението му.
	— Тъй минавали годините, с хиляди, с милиони, и връхлитали със своите промени някак прекалено бързо за късогледите им очи и мудните мозъци. С неразбиране и болка гледали дългоухите отгоре как пресъхват мочурищата и рухват старите гори. Измирали гигантските гущери, измирали подире им и тиранозаврите, защото не намирали с какво да напълнят ненаситните си търбуси. Линеела голямата мечка, скована от ревматизъм в пещерата си. Въздухът се напълнил с някакви съвсем дребни същества, като насекоми дребни, пък сами се хранели с насекоми и сякаш прогонили вдън земя птеродактилите с огромните им ципести криле. Някакви непознати пискливи и скокливи същества се пръквали в тревата и храсталаците, тревожели жителите на въздуха с крясъците на несекващите си битки. Цялата Земя ги оглушавала с предсмъртни вопли и нови родилни викове. На мястото на тромавите гиганти идела пъргавата дребноръста кръвожадност. А самотните жители на въздуха гледали с недоумение надолу, питали с недоумение нагоре, но не получавали отговор…
	Разказвачът прехвърли носната си кърпа в другата ръка, потърка длани в нея, сякаш ги изсушаваше като пред скок върху лоста; такава асоциация се роди у мен от спомена навярно какви великолепни гимнастици са японците.
	— Постепенно гибелта се изкачила и до тях. Кой знае защо, жените им не можели вече да раждат във въздуха, липсващата гравитация парализирала изхвърлящите движения на утробите им. Трябвало да слизат на Земята,където обаче засилената гравитация пък смачквала чедата им още щом се появели на бял свят. Загивали все по-често и майките, защото, обезсилени от неестественото за тях раждане, не успявали да се вдигнат бързо и ставали жертва на новите, нападащи на глутници зверове, които не разбирали звучния говор на макемаке и не питаели уважение към тях.
	Кое и защо ни обрича на гибел, питали се те и не намирали отговор. А тук и там и все по-често ставало нещо, което засилвало паниката им: ту в тоя край на света, ту в оня от техните жени изпълзявали вместо познатите им рожби някакви космати животинчета. Те наистина приличали донякъде на родителите си, но били десетократно по-мънички от загиващите си братчета и сестричета. Не можели и да се вдигат при своите чичовци и лели. Мънички били и ушите им, та не възприемали ужасения безгласен вик на майката, нито разбирали нейната песен-мъка. В замяна на това обаче силата на планетата сякаш не им действувала. Изумително скоро те се вдигали на тънките си крачета, но с тия хилави крачета умеели да тичат с бързината на вятъра и да отскачат встрани, когато нещо ги нападало. А ръчичките им, кой знае как, също така бързо се научавали да сграбчат някое любопитно гущерче и да го напъхат в зиналата си острозъба уста, която пък била несъразмерно голяма за топчестите им главици.
	Нима от нас се раждат тия безмозъчни джуджета, нима те са нашето продължение, трагично недоумявали жителите на въздуха, а песните им ставали все по-протяжни и по-тъжни. Но времето, което те не мерели вече с импулсите на своите приятели пулсарите, а с полета на Земята около Слънцето, та да се опитат да разберат какво става на нея, сякаш започнало да тече още по-бързо. И все по-бързо ги отнасяло в оная неизвестност, от която били дошли. Докато един ден… — Японецът пак се сепна в унеса си, рече виновно: — Аз май се увлякох, простете! Ще се постарая по-накратко… — Погледна своя супермодерен часовник и веднага влезе в пеещия тон на разказа си: — Докато един ден на най-пустото островче, сред най-големия океан, на хиляди мили от сушата, прелетя един стар и уморен макемаке. Той долетя на крилете на утринния бриз, спусна се полека върху склона на укротения вулкан, седна и се загледа към океана.
	Не след дълго до него полегна втори такъв уморен и тъжен великан. После трети, четвърти, пети, шести. Те идеха от различни краища на света, споглеждаха се мълчаливо и безгласно се питаха: Това ли сме? Само мъже ли сме останали?… И чакаха.
	На следващия ден пристигнаха още двама, на третия — също, после никой не дойде, и едва с десетия изгрев на слънцето прелетя още един грохнал и престарял макемаке, който идеше от много далеч. Мозъците им се бяха търсили по света, дълго бяха избирали мястото за срещата, уточнили бяха часа й, но никой от тези грамадни мъже не притежаваше вече прежните сили, за да дойде навреме. Ветрове и бури бяха ги люшкали в разни посоки, вихрушки ги откъсваха от верния път, мнозина навярно бяха загинали във вълните на океана. Събралите се единадесет мъже задружно изпратиха още веднъж мозъчни повици около планетното кълбо и поприхванали клепналите си уши, бавно завъртяха в кръг главите си.
	Никой не чу ответ и тогава първият, който дойде, каза на другите: „Ето какво е останало от нас на планетата, братя!“ Вдигна се на стотина метра във въздуха — беше хубав, безветрен ден, — изтегна се хоризонтално, сякаш да прави слънчеви бани, и запя през стиснатите си устни една смъртно тъжна песен. Другите го последваха, наредиха се в кръг около него и също запяха. Песента им приличаше на протяжен стон, на зов и копнеж и на далечния вой на сабления тигър, когато по непонятни причини му опадваха зъбите, за да го обрекат на гладна смърт. В нея те заразказваха всичко, което знаеха за безбрежната Вселена, защото знаеха почти всичко за нея, самоцелно не бяха успели да научат: откъде са дошли и защо трябва да загинат. А стотината туземци на острова, които се били изпокрили при пристигането им, наизлезли из храсталаците и се зазяпали в светлия облак от грамадни човешки тела.
	Това ли са добрите летящи великани, за които открай време им разправяли техните баби и шамани? Наистина изглеждали добри, но нямало да е зле за всеки случай да ги умилостивят с дарове! И те започнали да донасят плодове и убити дребни животни, поставяли ги на скалата, нареждали се в кръг, както великаните над главите им, и се мъчели да повторят песента на добрите макемаке. После отново се отдръпвали в храсталаците.
	Простете, братя, казал първият на другарите си, когато свършил своята песен. Мислех, че е невъзможно на това откъснато парче земя да има от тези кръвожадни джуджета, затова и него предложих за срещата ни. Старите ми очи не са ги видели, когато прелитах над него.
	Те са вече навсякъде, обадил се един от останалите десетмина. И бързо се множат, защото са задружни като малките риби в океана.
	Те наистина са вече навсякъде, потвърдили мозъците и на другите, а един рекъл: Тези поне не проявяват враждебност към нас. Защото попадах и на такива, които хвърляха по мен своите заострени клони. Ето, тези ни донесоха храна!
	Да, няма да ни пречат, съгласил се първият. Струва ми се, че отгатвам и мислите им. Нарекоха ни „хората, конто живеят във въздуха“ и „добрите летящи великани“. Добри ли сме, братя?
	Мозъците на другите десет замълчали. Той повторил въпроси си, но те продължили да мълчат, после един през друг отвърнали: Никога не сме мислили за това. Никога, никого не сме питали за това. Знаем само кое е лошо за нас и сме се старали да го избягваме. И никога не сме делили съществата на добри и лоши, макар постъпките на един да ни се харесваха, на други да не ни се харесваха. Но ние ги питахме и разбирахме, че те не могат да постъпват иначе.
	Нима тогава тези джуджета знаят повече от нас, щом могат да разпознават така лесно кои са добри и кои лоши? — запитал отново първият. О, не, отвърнали му всички, защото имали еднакъв опит. Те са също като животните и не могат иначе. Макар така странно да приличат по външния си вид на нас.
	Та нали от нас са се пръкнали! — напомнил им някой. — Зная го от моя баща. Но и той не знаеше защо изведнъж жените на нашите предци са започнали да раждат тези звероподобни джуджета.
	Това никой не знаел, но всички го усещали като чудовищна подигравка — нима наистина тези примитивни джуджета са тяхното продължение?
	Слезли да се подкрепят с подарените им плодове, като извръщали жалостиви погледи от убитите животни и продължили гладни съвещанието си, защото туземците преценили количеството на даровете според собствените си стомаси. Туземците видели всичко от своите скривалища, дотичали, изяли с благодарност убитите животни, изтанцували един танц, след което отишли за нови плодове и корени за „добрите великани“, приели жертвоприношенията им.
	Тук има твърде малко гора и трева — забелязал един от добрите великани. — Ако останем по-дълго, ще изядем всичката храна на джуджетата.
	А не ни ли убива природата тъкмо защото сме такива големи? — запитал се друг по тоя повод. — Може би затова загинаха и всички големи същества, които като нас поглъщаха огромни количества плодове и растения. Ако продължаваше така, щяхме да опустошим цялата планета…
	Убива ли ги природата и защо — това било главното питане на тия могъщи и знаещи умове. И ако е така, имат ли право да й се противопоставят? Повечето от тях били стигали дори до отчаяната идея да отмъкват жени от новата, мъничка човешка раса и чрез тях да търсят своето продължение…
	Японецът сам се прекъсна, сякаш уплашен от хрумването си. Аз му кимнах окуражаващо и щях да го запитам дали и в Япония съществуват легенди за змейове, които обичат да отмъкват човешки жени, но той бързо продължи, а по-късно аз пък забравих.
	— Нищо не се получавало обаче, да, опитите им оставали напразни — увери ни той със срамежлива усмивка. — Добрите великани били свикнали да любят жените си в облаците, а там, щом пуснели мъничките женички от ръцете си, те падали гибелно на Земята. Долу пък великаните, потиснати от гравитацията, ставали неспособни като мъже. Да не споменаваме вече и за някои други пречки от физиологическо естество.
	— Този мотив си заслужава специален разказ — изгърмя с гласа си шумният американец. — Но си е на жълтата раса, защото е по-дребна. Много сте перверзни, ей!
	Японецът не се обиди от шегата му, дори й пригласи:
	— Ето, да, колкото и да били умни и всезнаещи, идеята за изкуственото осеменяване не се родила в грамадните им глави. Там изобщо рядко се раждало нещо практическо. Затова и сега им било трудно да вземат някакво решение, нали всяко решение изисква съответното действие.
	Опитахме се — разказали някои — да търсим и духовно продължение. Да предадем на тия нечистоплътни и кръвожадни джуджета нашите знания, да ги очовечим. Също напразно. Те не умеят да разговарят като нас с мозъците си. Ние разбираме техния примитивен мозъчен говор, но те не разбират нашия; те и собствения си не разбират. Така е, потвърдил първият, който ги събрал на острова, за тях, изглежда, окото е по-важно сетиво. Но не ми побира умът как ще се развиват по-нататък, нали тъкмо ухото е сетивото на мъдростта! Очите са сетива на измамата.
	Тогава се обадил онзи, който пристигнал последен, най-старият, най-умореният: Един от основните принципи на развитието е способността нарастващо да се размножаваш. Така е в цялата Вселена. Това джуджетата го правят, правят го и всички нови същества, а ние отдавна сме лишени от тази възможност. Следователно решението на природата спрямо нас е окончателно.
	И какво предлагаш? — запитали го. Ясно е — бил отговорът, а първият веднага го подкрепил: Длъжни сме дори да го ускорим, защото пречим. Да, да, пречим! Джуджетата, при които бях, също ми събираха плодове, танцуваха в моя чест, пееха, но започнаха да правят и нещо съвсем глупаво. Пробиваха си ушите и натъкваха в тях камъчета и клонки, та да им станат дълги като моите. И децата си измъчваха така още щом се родяха. Ушите им, разбира се, не почваха да чуват като нашите. Какво показва това? Показва, че ние, без да искаме, ги въвеждаме в заблуждение. Те не могат да възприемат от нас мъдростта и знанията ни, всичко тълкуват наопаки. Но понеже са много жадни да правят нещо, веднага правят глупости. Ето как ние пречим на нашите наистина неприятни и нежелани, но все пак определено наши потомци, на които, изглежда, е определен друг път за развитие.
	Какъв друг път освен към познанието — възпротивил се един от по-младите. — Вярно, тези джуджета са по-умни от всички други нови същества. Само техните мозъци са в състояние да задават въпроси към природата, макар тия въпроси да са съвсем наивни. Не разбирам обаче защо й е нужно на природата да започва всичко отначало.
	Може би тук, на тази планета, тя просто е избързала — опитал се да му отговори най-старият. — Изведнъж е създала крайните размери и възможности, след които няма повече развитие нито за нас, нито за гигантските животни. Самата способност на телата ни да преодоляват силите на планетата, безбурният ни живот са избързване. Нужни са ни били врагове и препятствия, с които да воюваме. Собствената ни природа е нашият главен враг и той се оказа по-силен от нас. Нека се смирим!
	Всъщност този повик бил излишен, защото те отдавна вече се били смирили, всичките единадесет, още преди да дойдат тук. Оставало само да се вземе решението. То се налагало от само себе си — трудно било изпълнението му, защото, както ви казах вече, те били бездействени същества, били само големи разсъждаващи мозъци, обслужвани от големите свърхчувствителни уши. И само веднъж се поразмърдали през дните на съвещанието си. Ушите им доловили задаващата се далеч в океана грамадна вълна, предизвикана от подводен земетръс. Те предусетили, че тя ще удари острова с разрушителна сила, и колкото и да им били противни невежите джуджета, преодолели себе си, за да ги спасят. След като жестовете и звуците им останали неразбрани, всеки награбил по десетина джуджета наведнъж и прелетял с тях до върха на вулкана, където ги оставял, за да се върне за следващите. Те крещели ужасени, ритали във въздуха, но като видели, че остават живи, все пак се примирили с неведомата воля на боговете. А минути след като били пренесени и последните джуджета, гигантската вълна връхлетяла върху островчето и го заляла чак до подножието на вулкана. Тогава туземците се убедили, че няма по-добри богове от техните спасители, няма и по-могъщи. Паднали по очи да им се поклонят, а щом водите се оттеглили, започнали да им носят още по-щедри дарове.
	Ето че отново направихме грешка, заключил първият от големите уморени мъже. Сега за тях ние станахме нещо свръхестествено. Крайно време е да изпълним нашето решение, но нека преди това оставим по някакъв начин истината за себе си.
	Те лесно съставили според примитивното мислене на джуджетата система от знаци, с които да разкажат поне в общи линии своята история. Намерили по брега измити и огладени от океана дървени парчета, на тях я записали и оставили плочките на мястото, където туземците струпали своите дарове. Надявали се, че след време, когато мозъците на тези джуджета се развият, те ще прочетат написаното.
	А ето че глупавите джуджета изведнъж направили нещо умно. Те страхотно се зарадвали на хубавите дървени плочки, всеки си взел по една, пробил й дупчица, навървил я на жила от убито животно и я окачил на врата си. Жителите на въздуха също се зарадвали — истината за тях щяла да оцелее. Нещо повече: самата направа на плочките неочаквано им доставила непозната наслада и те решили да оставят още някакъв документ за себе си на този остров. Събрали яки дървета и остри камъни и откъртили с тях единадесет огромни къса от вкаменената лава. Пренесли ги на равното до брега — това поне им се удало леко, защото още можели да изключват гравитацията около себе си. Иначе неумелите им ръце, които им служели само да откъсват плодовете от дърветата и да направляват движенията им във въздуха, с голяма мъка успели да издялат от скалните късове някакво далечно подобие на автопортрети. Груби и неугледни излезли каменните им скулптури, затова се опитали и да ги поукрасят. Намерили на друго място червена скала, малко по-мека, изчукали от нея двуметрови конусовидни шапки, нахлупили ги на статуите си.
	Джуджетата внимателно наблюдавали работата им и отново се зарадвали на каменните подаръци. Веднага щом били готови, устроили ново тържество около тях — с огньове, с буйни танци и дълги протяжни песни, наподобяващи неразбираемите песни, с които добрите богове разговаряли със звездите. После пред очите им станало нещо страшно. Жителите на въздуха, техните мили макемаке, награбили по един скален къс, какъвто цялото племе заедно не можело да повдигне, и отлетели над океана. Там, над дълбокото, те отново се наредили в кръг и запели една обща песен, най-тъжната си дотогава песен. А като я свършили, изведнъж паднали заедно със скалите си надолу и завинаги изчезнали в глъбините на океана…
	Японецът въздъхна — сякаш по своята измислена прачовешка раса. — но побърза да продължи, за да не сметнем, че е свършил:
	— Туземците си помислили, че техните богове оттам са дошли, от океана, и там са се върнали сега, оставяйки им своите каменни заместници, които да ги предпазват от големите вълни. Но ето че те не ги пазели достатъчно, въпреки големите си уши. Бурите опустошавали колибите им, отнасяли децата им и туземците решили, че макемаке друго искат от тях. че оставеното е само пример. Да, такава била за тях новооткритата истина. Всеки трябвало през живота си да издяла по един каменен макемаке и да го вдигне пред лицето на океана, за да го умилостиви. Така последните жители на въздуха направили още една голяма грешка.
	Племето на острова сигурно щяло да продължи да се развива, ако не било възприело тази вяра, защото всеки един, още щом заякнела ръката му, та да държи каменния чук, за цял живот се заробвал с непосилен и безсмислен труд. Ден из ден, година след година, до края на живота си дялал скалата и единственото му щастие било, ако успеел да доживее да види своя макемаке, изправен редом с другите. Век след век племето изтощавало себе си, погубвало и бедната природа на своя остров, като изсичало малката й гора, за да превозва каменните статуи по трупите й до брега. Докато най-после сред тая безплодна върволица от векове се родил един млад вожд, който решително заповядал на племето си: Стига! Ако продължаваме така, всички ще измрем от глад. Толкова каменни макемаке стоят вече край брега, а океанът все не се укротява. Явно, трябва сами да се пазим от него. А макемаке сигурно са се отрекли от нас, щом нито веднъж не ни посетиха. Да си потърсим други богове!
	Японецът се поизправи в креслото си, явно готвейки финалната поанта, лицето му засия в радостно облекчение:
	— Захвърлили туземците каменните длета, с песни и танци се отрекли от каменните богове, с песни и танци си измислили нови богове, за които отново да могат да танцуват и пеят, на които с нова надежда да поднасят своите бедни дарове. Та до днес. И ако сега, драги колеги, прелетите с туристическия самолет до остров Пасха, сами ще се убедите докъде води измислянето на богове.
	Американецът побърза да разкриви физиономията си в една от своите любими гримаси:
	— Като антропология добре…
	Побързах да се намеся, за да не обиди колегата ни:
	— Физиката и космогонията имат ли право да създават фантастични и налудничави хипотези? Имат! Антропологията не е ли също наука?
	— Не ме разбирайте погрешно — смири се американецът. — Вашият разказ ми се хареса, много дори. Но като представител на една млада нация още нямам вкус към фатализма. Защо бе, драги мистър камикадзе, защо вие, японците, толкова обичате да се самоубивате?
	Японецът му се усмихна с очарователна любезност:
	— Какво друго разумно ще стори един разум, когато стигне своя предел? Да трови другите с трагедията си ли?
	— Накрая ще обсъждаме — приключих аз спора им. — Сега нека само възнаградим нашия колега с един български коняк!

	4

	Напразно бяхме се радвали с колегата от третия свят на жребия си. Не само конгресните дни ставаха все по-натоваренн, но и да разказваш последен означаваше да отидеш по-нагоре от достигнатото равнище. А за мен пък цялата история се превръщаше направо в трагедия. Американецът съчиняваше на майчиния си език, японецът… — не бих могъл да си представя чужденец да говори по-безупречно английския, колегата от третия свят бе го учил още от дете в бивша английска колония, а аз едва свързвах изреченията си. Това, което мозъкът ми амбициозно кроеше и прекрояваше в малкото свободни часове и вечер преди заспиване, трябваше първо да бъде написано на български, после някой да го преведе художествено. С моя туристически английски аз можех да разкажа най-много схемата му. Затова бях решил вече да ги помоля накрая да ме освободят от задължението ми, та да не се излагам. И гениален разказ да съчинех — а той не беше дори умен, — пак щеше да се провали в устата ми.
	(Този разказ представлява по-късна обработка, на български език, в която аз спестявам на читателя собствените си заеквания и множеството езикови недоразумения.)
	Затрудненията на писателя от третия свят бяха от по-друг характер и той се помъчи да ги компенсира с една агресивност, която очевидно беше самоотбрана.
	— Колегата от Япония превърна вчера голямото ухо в символ — започна той почти кавгаджийски. — В някакво загубено за човека сетиво, в символ на ослушването във времето, в гласа на океана, в гласовете на Вселената, в сетиво на мъдростта. Аз обаче не мога да го видя иначе освен като символ на послушанието…
	Наострихме уши, но той не сметна за нужно да ни обясни защо не можел да го види по друг начин. Вместо това като че ли осъзна неуместната острота на тона си и се заизвинява: да сме имали пред вид, че третият свят и в областта на фантастиката бил все още развиващ се свят, историята му щяла да бъде грубовата и кратка и така нататък. Но щом свърши с оправданията, отново в гласа му звънна тая предварителна наостреност:
	— Напук на археолозите, аз смятам, че островът не винаги е бил такъв гол и беден. Напротив, някога, може би преди хиляди години, той е бил едно чудесно оазисче сред безбрежната водна пустиня, а на него живеело щастливо племе от човеци. Малък бил островът, но и племето било малобройно, та си имало достатъчно храна. Насред острова димял като топла камина също така малък вулкан. Той не им мислел злото. От време на време изливал кротки потоци лава по склоновете си, които бързо се вкаменявали; от време на време посипвал с пепел крайбрежните гори и поля, но от това те ставали още по-плодородни. Повече безпокоел хората океанът, който при буря често ги нападал с огромни вълни, те обаче навреме усещали опасността въпреки малките си уши — натърти заядливо разказвачът — и успявали да се изкатерят по склоновете на вулкана.
	Погледнато с днешни очи, племето сигурно би ни се сторило примитивно. Твърде малко можело да да върши с ръцете си: да къса плодове от дърветата, да вади корени от поляните, да лови риба край брега, да си струпва от листа и клони леки колиби, та никому да не е жал, когато бурята ги отнесе в океана. Да гали с тях своите тела и рожбите на телата си. Мирни и нежни ръце били те, е не примитивни. Защото иначе ваели от жилавите треви, от дърво или от лавата, докато е още топла, красиви образи на хора и на животни. И песните на племето били красиви и мъдри. И танците му. Чрез тях то разговаряло и с океана, и със слънцето, и със земята, и със звездите. И нямало конфликти с тях, както нямало конфликти и със себе си. И сигурно такова биха го заварили моряците, които през 1722 година навръх Великден открили острова, ако не бил един друг паметен ден, хилядолетия по-рано. Единствената мъка на щастливото племе била не че островът му е малък, той наистина им давал нужното за жилавите им тела и неалчните души, а че бил толкова далеч от другата суша, където сигурно също имало хора. Защото и преданията им разказвали за други хора, за много и различни други хора. На племето горещо му се искало да ги срещне, но със своите лодки-еднодръвки то не можело да стигне до тях, а те все не идвали при него. И то ги чакало. Така ги обнадеждавали преданията им: ще настъпи един ден, божествен ден, когато другите хора ще дойдат при нас и ние ще се прегърнем с тях, и заедно ще изиграем танца в чест на Голямото светило.
	И ето този ден като че ли настъпил, макар и не така, както си го представяли. Не пристигнали други хора, а само един човек, но все пак той бил съвсем различен от тях. Донесъл им го океанът. А този човек им се сторил безкрайно могъщ, щом е могъл да прекоси сам Великата вода.
	Една слънчева сутрин океанът полека, сякаш особено внимателно, изтласкал в ниската част на брега странно шаващо нещо. Сглобено от дървета, то цялото било прогизнало и едва-едва се движело, но над него се полюшвало грамадно, необикновено по форма, избеляло от слънцето крило, което явно слушало вятъра и се отправяло натам, където той му кажел. Когато плаващата грамада — такава им се сторила в сравнение с техните едноместни лодчици — заседнала в пясъка, от нея, залитайки, слязъл един човек. Тон бил плашещо висок, имал смайващ цвят на кожата си, отблъскващо дълъг нос и смешно големи уши. А освен това бил облечен целият в кожи от непознати животни — не като островитяните само с шарени престилчици от лико и цветя.
	Те се струпали около него, заговорили му, но той мълчаливо се изтегнал на пясъка и те го оставили най-напред да поспи, защото дългият път до тях явно го бил уморил. А когато се събудил, той намерил около себе си цяла камара от плодове и сладки корени,и питки.
	Хората от племето този път го наблюдавали отдалеч. Той не дошъл веднага при тях, след като се нахранил. Отишъл при странното нещо, с което пристигнал, издърпал го на брега и започнал да сваля от него разни непознати неща, някои от които имали цвета на речната вода или били черни, но щом ги хвърлел на каменистия бряг, те издавали особен звън. Струпал всичко това на купчина, после се обърнал към племето и размахал ръце — ту сочел своите вещи, ту правел някакви заклинателни знаци. И племето разбрало: не бивало да пипа непознатите вещи, защото щяло да му се случи нещо лошо. Чак тогава той се приближил до хората от острова и този път жестовете му били миролюбиви, та те веднага се засмели и бурно го приветствували по своя си начин. Прзволил им да го опипат — по дрехите, спечени от солта на океана, по мускулите на ръцете и краката. Възхитително силни били тези светлокожи мишци — как иначе ще устоят на океана? Племето, разбира се, така и не научило, че светлокожият му гост не е тръгнал сам на път, че на голямото плаващо нещо е имало още дузина такива като него едри и смели мъже, но всички те измрели през годината, люшкала ги безмилостно по всички посоки на океана. А този бил оцелял, защото успял да надхитри последните си двама другари, да ги убие и да се запаси с храна от телата им. Не само това, почти нищо друго не успели да научат за него островитяните. И не защото той не владеел езика им, а защото, дори и когато научил стотината думи, с които те си служели, той започнал да им говори съвсем други неща.
	Казал им, че иде от страната на боговете, но не им издал къде се намира тя, само посочил натам, където океанът и небето се сливали. Казал им още, че са го изпратили да им бъде бог, но не им обяснил как така в тая далечна страна са разбрали, че те се нуждаят от бог, когато те нямали никаква нужда от друг бог освен от Голямото светило, което било бог за всичко живо и неживо. Той обаче наистина имал вид на божество — могъщ бил, много неща умеел, които те не умеели, а най-вече умеел да заповядва и да се гневи. Пък и на крилото на неговата широка, плоска лодка било нарисувано познатото им Голямо светило.
	Той избрал десетина от най-силните и умни мъже на племето, взел от купчината си с вещи няколко дълги предмета с остри и режещи краища и ги отвел в гората. Там ги научил да секат с тях клоните на дърветата, после да ги оглаждат и преплитат. Дълго им показвал, като сам се захващал с работата и след десетина изгрева и залеза на Голямото светило в края на гората се вдигнала на мястото на отсечената корона на най-високото дърво една чудна къща. От нея се виждал целият отсамен край на острова, а един бог сигурно трябвало да живее във въздуха, та да може да следи ония, които са длъжни да му се покоряват. И кръстили те своя самонатрапил им се бог „макемаке“ — човека, който живеел във въздуха.
	Никой нямал право да се качва по лиановата стълба в неговото жилище-светилище, но всеки ден всички трябвало да оставят при дънера на дървото своите дарове от храни. Освен плодовете и убитите птици, които той специално поискал, те му оставяли и своите красиви изделия — фигурките от дърво, камък и треви. Той обаче дори не се докосвал до тях и те много се смутили, че новият им бог не одобрявал плодовете на техните души, на които Голямото светило винаги се радвало. И затърсили други начини да го умилостивят.
	Защото той никак не бил милостив. По цели дни седял на малката площадка пред своя храм и вторачено гледал към океана. Ушите му също все натам били насочени, сякаш се напрягали да чуят отдалеч нещо, което непременно трябвало да дойде. Хората от племето не знаели какво още се е задало през океана към тях и се боели вече, и се стараели да не пречат на своя бог в неговото очакване.
	Старият вожд на племето веднъж се одързостил да научи какво очаква макемаке с големите уши и какво ще иска още от тях. Когато богът слязъл от храма си, той го запитал с много ръкомахания и подскоци около него, както правели островитяните при силни душевни вълнения. Богът го гледал навъсено. Все по-ниско спускал тясното чело над дълбоките си очи, а накрая мълчаливо измъкнал из кожените си дрехи един дълъг и лъскав нож и пробол с него вожда в гърдите. От тях рукнала силна и ярка кръв. Онемяло племето, а богът спокойно избърсал ножа си от кръвта, огледал племето и повикал с ръка един от тия, които му помагали при строежа на храма във въздуха. Той се приближил ни жив, ни умрял, очаквайки удара в гърдите си, но богът с големите уши вдигнал венеца от пера от главата на мъртвия и го положил върху главата на младия мъж. И племето леко си отдъхнало, защото поне разбрало смисъла на постъпката му: богът искал друг вожд, не този, който те са си избрали. Освен това предишният им вожд явно бе се провинил — бе го питал, а макемаке в отличие от Голямото светило не позволявал да го питат.
	Разказвачът се обърна към японския фантаст:
	— Моля да ме извините, че ще повторя един ваш мотив, но той бе влязъл в моята версия, преди да чуя вашия разказ, пък е и толкова общ в развитието на човечеството, че е трудно да се предявяват авторски права за него. Моите туземци също започнали да изтезават ушите и носовете си, опитвайки се да ги направят по-големи, за да угодят на новия си бог, чиито очи гледали повече към безлюдното на океана, отколкото към тях. Пък и от неизчезналото до днес желание да се идентифицират с него, както казват днешните психолози. Най-напред се заели с това, естествено, жените. И като че ли успели. Макемаке започнал от време на време да заповядва на тази или онази с най-хубавите и най-големи обръчи на ушите да се качи при него във въздушния храм. Те, както подобава при докосването до една божествена тайна, никога не казвали какво е ставало горе, но сигурно са се провинявали с нещо, защото Макемаке ги наказвал с една непозната и страшна болест. А децата, които те раждали, обикновено не оставали живи.
	Един ден Макемаке внезапно напуснал своето божествено съзерцание, слязъл долу, събрал цялото племе и му заявил, че боговете ще станат благосклонни към него само ако вместо да правят тия глупави малки човешки и животински фигурки, издялат големи каменни божества. Толкова големи, че да стигат чак до върховете на дърветата, та да могат да се виждат от страната на боговете. Обидно било за боговете хората да дялат от камък и дърво себе си, а не тях; това им показвало, че хората отказват да ги слушат. Ето защо, ако искат да изкупят вината си, всяко семейство трябвало да направи един свой голям макемаке.
	Хората не знаели как, но той свалил от храма си ония странни звънтящи предмети, конто можели да режат и да пробиват. С тях сравнително лесно се отсичали грамадни късове от още крехката лава. Научил той мъжете как да работят с тях, търпеливо им помагал при направата на първия каменен гигант. Когато го запитали как точно трябва да изглежда, защото те били изкусни във ваянето на лица, той им отвърнал: „Аз съм вашият бог и всички трябва да носят моя образ“… След това им наредил да отсекат много дървета, да ги огладят и им показал как да превозят върху техните стволове огромната статуя. Огледал първия вдигнат паметник, спуснал ниско челото си и им заявил, че трябвало още нещо, че това не било достатъчно — нещо от себе си да сложели.
	Тогава хората се досетили за червената пръст от другия край на вулкана Рано Рараку и омесили от нея подходяща шапка за каменния макемаке. Но как да я вдигнат на главата му? Отново техният бог ги научил: да отсекат нови дървета, да сглобят здраво скеле, дал им и нужните въжета, конто свалил от своята лодка. Чак когато и шапката била отгоре, той се отдръпнал доволно, заповядал им да се захванат със следващия, напомнил им заканата на боговете и отново се оттеглил в своето високо светилище.
	Островитяните, които открай време обичали да ваят образи, много харесали новата работа. Тя погълнала усилията на цялото племе. Тежка била, непосилна, изисквала и много време, затова те не я правели всяко семейство поотделно, както им било наредено, а задружно. Но тя носела неизпитвана дотогава радост на душите и телата им. Всеки път, когато се изправел поредният гигант, когато засветела на главата му червената шапка, племето си устройвало около него буйно и щастливо празненство. Извивали своите танци и около дървото, на което се издигал храмът на Макемаке. А Макемаке излизал на площадката и благосклонно им махал с клончето, с което пъдел мухите от себе си.
	Веднъж обаче той не се появил, колкото и шумно да му пели и танцували под дървото. Не бил взел и оставената му храна, но пак никой не посмял да се качи в светилището. Чак след като издигнали още един негов каменен образ, а той отново не излязъл да го благослови, неколцина смелчаци се покатерили по съседните дървета и оттам надникнали в светилището. Душата на Макемаке била отлетяла обратно в страната на боговете. Заварили само половината от тялото му — другата половина била изкълвана от птиците, оглозгана от мравките.
	Племето решило, че Макемаке, най-после доволен от тях, се е оттеглил окончателно в божествените селения, и си отдъхнало, защото близостта на един бог, колкото и желан да е, винаги притеснява човека. Но работата трябвало да продължи — още много семейства били без свой каменен макемаке. И ставала все по-тежка. Инструментите, конто той им оставил, се изхабили и почупили. Наложило се сами да си приспособят инструменти от твърд камък. За превозването на всяка статуя изсичали всеки път нови дървета, тъй като старите гниели и се натрошавали, та след време от гората не останало почти нищо. Цяла каменна гора били направили вече на брега на океана, но другата, живата гора изчезнала. А тя спирала ветровете заради тях, задържала водите, оплодяващи земята им. И ето: пресъхнали изворите, измрели или били изядени животните, отлетели птиците. Трудно се намирали храни вече и за дарове, още по-трудно за изхранването на хората. А Макемаке не се връщал да им каже докога да продължават със статуите, та нали се създавали все нови и нови семейства! Тогава едно младо поколение, което знаело за идването на живия Максмаке само от старите легенди, се възбутувало.
	То заявило, че няма повече да работи за боговете на старите, че не иска заради тях да умре от глад, и захвърлило каменните длета и чукове край недовършените статуи в кратера на Рано Рараку. А за да се помни това, водачите му изрисували със знаците, на които Макемаке бил научил прадедите им, върху множество дървени плочки едно завещание към бъдещето. В него се казвало: „Не робувайте на хората, които живеят във въздуха! Те са проклятие за хората на Земята.“ И окачили плочките на вратлетата на своите деца.
	Минавали обаче столетия и племето все повече се израждало и оглупявало от глада и болестта, която му оставил Макемаке. И макар то да продължавало да тачи древните плочки като свещени, никой вече не можел да прочете какво пише на тях. Така с времето се загубила за хората една дълго изстрадана истина…

	5

	Колегата от третия свят също бе спазил педантично условията, но завърши разказа си с едно странно, почти злобно самодоволство, та американецът не се стърпя да не се обади, макар и с необичайна за него деликатност:
	— Както трябваше и да се очаква, третият свят още се сърди на бялата раса.
	— Аз приемам тезата на Хейердал, че някакви дългоухи бели мъже са дошли на острова от Южна Америка. Не мога обаче да си представя, че са направили нещо добро за хората му. То щеше да остане, да се развие.
	— Прав сте — съгласи се американецът. — Но каква фантастика е това, скъпи другокожи братко? То си е чиста реалност.
	Третият свят отвърна все така злобничко въпреки самокритиката на американеца от името на бялата раса:
	— Засега все още трябва да се учим повече на реализъм.
	Американецът благоразумно избягна спора:
	— Сега вече ставам нетърпимо любопитен за четвъртата версия.
	— Няма да има — рекох аз.
	— Как така? Защо? — викнаха едновременно двата края на света, а третият свят ме изгледа, сякаш подло бях измамил някакви негови очаквания.
	— Първо, утре вечерта ни е заета. Ще ни водят на фантастично увеселение сред природата. И, второ, колегиално моля да ми спестите едно унижение. Мъчително е за един писател да разказва нещо писателско на неписателски език. Пък така ме поставяте и в несправедливо и неравноправно положение…
	Предполагам, че ги убедиха не толкова аргументите ми, колкото езикът, с който ги скалъпих. Накрая завърших и аз с нещо като поанта:
	— Както казва една стара мъдрост: „Всички хубави неща са три“. Пък аз ще се реванширам с друго. — И триумфално измъкнах от скривалището му своето малко касетофонче. — Позволих си да запиша разказите ви и целия ни досегашен разговор. Оставете ми адресите си. Аз ще ви пратя презаписи, та да може да си ги използувате.
	— А, не — възпротиви се американецът, който още отначало бе се отказал от своето устно произведение. — За наказание ще възложим на мистър Бългериа той да напише нещо по нашите разази, да добави писмено своята версия, и тогава да ни я изпрати.
	Останалите веднага се съгласиха, а аз нямах повече основание да възразявам. Рекох:
	— О’кей! Сега, мистър Америка, аз ще измия чашите, а вие отворете хладилника! Приготвил съм нещо, да отпразнуваме успешния край на нашия малък контраконгрес по фантастика.
	С последния излишък от парите си бях поставил в хладилника шише от любимата му марка уиски, бутилка френски коняк и няколко пакетчета бадеми.
	Докато миех чашите в банята, чух възклицанието на американеца, но едва викът му ме накара да побързам: „Хей, мистър Бългериа, вие излязохте най-фантастичният! Идвайте да ни ги връчите!“
	На масата край шишетата и чинията с бадеми лежаха три отворени красиви кутийки, в които се зеленееха някакви ордени. Приближих, мъчейки се да преглътна огорчението си. Защо три? — в края на краищата, макар и без своя версия, аз също бях участвувал в дискусията, четири дни бях им домакинствувал! За да не се издам, наредих с пресилена церемониалност чашите, налях всекиму от неговото питие, чак след това, като не открих в паметта си никаква английска команда, преведох криволяво нещо българско:
	— Международен отряд на фантастите, в една редица строй се! Мирно!
	Те се наредиха с весела готовност. Връчих ордена най-напред на третия свят; американеца оставих последен, защото него подозирах. Вероятно в последния момент бе решил, че съм достатъчно награден, като ми преотстъпиха авторското право върху своите разкази, и съвсем по капиталистически бе си прибрал обратно четвъртия. А той доста нахално възкликна:
	— Чудесни са! Откъде ги намерихте? Или са специална поръчка?
	Парирах, но не остро, за да не разваля все пак, общо взето, сполучливата му шега:
	— А вие къде ги намерихте?
	— При уискито, в хладилника.
	Не му повярвах, естествено, но другите не възразиха — изглежда, бе им изиграл добре фокуса си. Японецът рече:
	— А за вас?
	— Аз не разказах нищо.
	— Много ви благодаря! Ще ми бъде един изключително ценен спомен.
	Недоумявах защо американецът, който не изпускаше повод да се поперчи, така великодушно предоставяше на мен славата. Взе дори да ме разпитва от какво са направени. Едва сега и аз разгледах ордените. Всъщност това не бяха ордени, а леко комични, но много изящни медальони във вид на човешко ухо, направени от някакъв зелен метал с меко и топло сияние. Номерът наистина бе сполучлив и аз още повече се огорчих, че ме лишават от този спомен. Не се докоснах до ухото, разгледах го, без да го изваждам от кадифената кутийка, макар зеленият метал, подобно на малахит, да мамеше да го пипнеш, да го погалиш в дланта си. Така и не узнах имаше ли паметен надпис на обратната му страна, но, изглежда, нямаше, защото не видях и другите да четат нещо.
	Заставен по този начин да играя ролята не само на домакин, но и на организатор на всичко, аз се постарах да бъда на висота и колегите ми останаха доволни от мен. До среднощ обсъждахме трите версии; съгласихме се, че са присъствували в тях и националният елемент, и характерът на разказвача, доколкото бяхме се опознали в няколкото си срещи. Пихме за победата на разума, за разцвета на фантазията по света, разменихме си визитните картички, обещахме да си пишем, да си обменяме книги, да си помагаме при издаването на наши произведения в съответните страни. Изобщо направихме всичко онова, което обикновено се прави на такива конгреси, само че в тази вечер то изглеждаше действително сериозно и сърдечно, лишено от всяка официална формалност. Струва ми се, че се разделихме, сключили за цял живот трайно колегиално приятелство, и аз още тогава забравих напълно обидата си. В края на краищата, смешното ухо беше само една евтина играчка, а от номера на американеца аз спечелих повече: щях да остана в съзнанието на другите като щедър и остроумен човек. В това се надпреварваха да ме уверяват и те с бурните си прегръдки в деня на заминаването ни.
	Реших да се покажа и добросъвестен, та щом се върнах в София, веднага се заех да приведа записите от касетките в този вид, в който сега ги четете. Обмислях вече и какъв свой завършек да им дам, когато един ден изненадващо получих покана за приема по случай националния празник на оная страна, в която живее нашият колега от така наречения трети свят. Отидох, защото съобразих, че той навярно е близък с някого от тяхното посолство и е пожелал още веднъж да ми засвидетелствува симпатиите си.
	Така и излезе. Съветникът им по културните въпроси ми оказа особено сърдечно внимание. Приятел бил на колегата ми, от когото след отпуската си донесъл за мен малък подарък — някои книги, бутилка от тяхната национална ракия, сувенири. Запита ме къде да ми ги донесе шофьорът му. Поговорихме и за възможността тяхна литературна антология да бъде издадена у нас.
	По-късно в течение на оная ритуална въртележка от човек на човек, от разговор към разговор, в който протичат дипломатическите коктейли, аз изведнъж се оказах срещу един очилат господин от жълтата раса. Той ми се представи като някакъв секретар на японското посолство, но не ме запита чий представител съм пък аз — знаеше името ми. И беше приятел на моя колега-фантаст от Япония.
	Не станаха ли много приятелите? — запитах се аз, но на такива приеми според шпионските романи човек не бивало да издава чувствата си. Така че, ща не ща, аз се зарадвах и на този „общ приятел“. Той ми предаде поздравите на японския писател, предаде ми и неговата малка молба: да му съобщя адреса на ювелира, при когото съм поръчал или съм купил медальона сувенир, който съм му подарил. Искал също да си поръча нещо при него.
	Пак, ща не ща, трябваше да призная истината. Не можех да удовлетворя молбата му, защото не аз, а американецът бе устроил шеговитото награждаване. Към него да се обърне.
	На другия ден обаче излезе, че опасението ми никак не е било напразно. Тъкмо се бях върнал от редакцията, когато у дома се яви един непознат. Както става обикновено, не чух името му, в замяна на това доста добре чух от коя служба е. Поканих го да влезе, без да искам доказателства, защото видът му вдъхваше доверие. Беше около петдесетгодишен мъж, добре облечен, с рядко срещана у нас изисканост и обноските. Представи се за любител на научната фантастика, който много ме ценял, но от комплиментите му пролича, че действително познаваше няколко мои книги.
	Аз изпитвам мъчителна неловкост, когато ме хвалят така директно, а сега пък и не вярвах на похвалите му, защото ми намирисваха на съчинено предисловие, затова го прекъснах:
	— С какво мога да ви бъда полезен?
	Той обаче също изпитваше учудваща неловкост от мисията си. Разпери извинително ръце, пообърка синтаксиса:
	— Видите ли… Боя се, че ще помислите нещо лошо за нас, а не бива… Не е така! Но ето, донася ни телеграфистът от пощата тази телеграма. Видяла му се подозрителна. — Той отново разпери ръце, този път за сметка на телеграфиста. — Никога не бил приемал подобни телеграми, и то чак от Америка. Струвала, според него, много пари. Светкавична е. Той знаел английски и текстът му се сторил вече съвсем подозрителен, на индустриален шпионаж му заприличал…
	Поех телеграмата, която недвусмислено бе адресирана до мен, в стила на гръмогласния и нафукан американец:
	„Хелоу, Любен! От какво с направено ухото? Приятел-химик твърди, че е неизвестен на науката материал. Дава луди пари за него. Пишете веднага подробности, иначе ще дохвърчим в България!“
	— Нали разбирате… — започна моят гост.
	— Разбирам — рекох и скочих веднага към бюрото си, да му донеса касетките и недовършения ръкопис.
	— Като че ли ви разтревожих — продължи той да се оправдава зад гърба ми. — Но си е редно и България да се интересува от неизвестни на науката материали, нали? За какво ухо става дума?
	Вече истински се разтревожих, сетил се, че касетките нямаше да свършат работа. Краят с ухото не бе записан в тях. Липсваше и в ръкописа ми, защото не ми се стори сериозен за едно литературно произведение. В шеговитата размяна на сувенири не се съдържаше нито символ, нито идейна поанта.
	Трябваше да доразкажа историята устно и аз я започнах с едно почти отчаяно: „Уф!“ Не пропуснах, естествено, и случката на приема в посолството.
	Той ме изслуша, без да ме прекъсва, а накрая ме заразпитва, сякаш нищо не бях му разказал до този момент:
	— И от какво все пак, според вас, бяха направени тия уши?
	— Нали ви казах — викнах аз. — Впрочем не го казах. Та аз дори не съм се докосвал до тях! Зелени бяха и толкоз! На малахит ми заприлича в началото. — И добавих за всеки случай: — Но малахитът не е метал, минерал е…
	— И четвърто нямаше, така ли? Вие нямате…
	— Ама нали ви казах… — повторих аз болезнения си вик.
	— Добре, добре — изправи се той. — Аз ще взема сега касетките, но като се запознаем с тях, ще си позволя пак да ви обезпокоя. Нали разбирате, версията, която ми разказахте…
	— Но моля ви, каква версия? Никаква версия… — ужасих се аз от думата.
	— Именно! Просто трябва да си спомните нещата по-добре. Време е минало оттогава, сега сте и разтревожен. Успокойте се, ние ви имаме пълно доверие! Но въпросът трябва да се изясни, а няма към кого друг да се обърнем, нали? Както сам разказахте историята, всичко до вас опира. Никой от другите няма да бъде толкова нетактичен, че на себе си да даде медальона, пък на вас да не даде. Не можем да заподозрем и вашия колега от третия свят. Очевидно той се е свързал с японеца, щом ви устройват среща на техния прием. Очевидно е, нали?
	— Така е — съгласих се аз съкрушено.
	— Тогава?
	— Значи, някой друг ги е оставил в хладилника.
	— Но кой? И защо?… — Той регистрира със скептична усмивка повдигането на раменете ми, подаде ми ръка. — Надявам се, че до следващата среща ще ви хрумне някакъв отговор. — И отново понечи да се извинява. — Нали разбирате…
	Уверих го:
	— Разбирам, разбирам!
	А никога не бях потвърждавал с тая дума нещо, което абсолютно не разбирах. Какъв отговор? Отгде да взема този отговор? Кой бе оставил ушите в хладилника и защо в хладилника, какъв е материалът им? Някой, който бе подслушвал срещите ни, както ги подслушваше моето касетофонче, и бе решил да ни подиграе? Или пък да ни напомни, че винаги и навсякъде сме подслушвани от някой, който притежава неизвестни на науката материали?…
	Да, не бях успял да се отърва! Ето че все пак, и то по най-безмилостния начин, бях заставен да съчиня четвъртата версия за Великденския остров. Каквото и да съчинех сега обаче, щеше да бъде лишено от жанровото си оправдание и никой нямаше да ми повярва. Та нали и затова срамежливо наричаме съчиненията си фантастични — да не ни обвинят в съзнателна измама!
	Единствената надежда, която замъждука в отчаянието ми, бе по-скоро също въпрос: „Ако скалъпех, макар и със закъснение, една своя хипотеза за дългоухите каменни гиганти, щях ли да получа и аз загадъчния орден?“
	И реших да съчинявам, да съчинявам, да съчинявам дотогава, докато заслужа зеленото ухо, та да го връча на ония, конто не вярват на фантастичните истории.



	$id = 4640
	$source = Моята библиотека
	__Издание:__
	Любен Дилов. Двойната звезда
	Сборник фантастични новели
	Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1979
	Рецензент: Агоп Мелконян
	Редактор: Милан Асадуров
	Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
	Илюстрация на корицата: Текла Алексиева
	Художествен редактор: Иван Кенаров
	Технически редактор: Пламен Антонов
	Коректор: Жулиета Койчева
	Българска, I издание
	Дадена за печат на 28.II.1979. Подписана за печат на 18.VI.1979
	Излязла от печат на 20.VII.1979. Формат 32/70×100 Изд. №1254
	Печ. коли 12,00 Изд. коли 7,77. Страници: 192. Цена 1,00 лв.
	Код 08 9536233211/5516-114-79
	Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна
	Държавна печатница „Балкан“ — София

	© Любен Дилов, 1979. Б — 32